Всички публикации от Николай Гочев

Старогръцката литература в 12 лекции

I. Въведение
1. Легенди за предомировата поезия

II. Епос. Омир и Хезиод

2. Сведения за Омир
3. Троянският цикъл
4. „Илиада“
5. „Одисея“
6. Сведения за Хезиод. „Теогония“
7. „Дела и дни“. Нехудожествената литература

III. Лирика

8. Понятие за лирика. Разделение на видовете
9. Лирически поети. Сведения за живота и произведенията им

IV. Драма. Трагедия и комедия

10. Произход на драмата и театъра. Есхил и Софокъл
11. Драмите на Еврипид и комедията на Аристофан и Менандър

V. Проза

12. Роман

***

https://drive.google.com/file/d/14g3wEWK_aABNTpZ8uUwTy3SIZ7GE1-Xp/view

Смешното и комедията. Аристофан: „Жабите“ и „Облаци“

- Какво можем да кажем за смешното? Кое е смешно?
– Смешно е да си глупав.
– Провалът. Да имаш намерение да направиш нещо, но да не стане.
– Обаче не всеки провал е смешен. И в трагедията се провалят.
– Смешното е безобидно. Ако човекът, който се е провалил, страда, няма как да е смешно.
– Смешното има отношение към тялото. Изобщо към външността. Човекът е смешен, защото „изглежда“ някак.
– Но това най-често е подигравателен смях. Така децата се обиждат от малки: ти си дебел, ти носиш очила, ти нещо друго… и смятат, че това е смешно, но то си е просто нападка.
– Защо е смешно някой да падне? За безобидно падане говоря, след което лесно се става.
– Защото е провал. Никой не пада умишлено, всеки си мисли, че ходи много солидно и няма какво да му се случи.
– Смешното е неочаквано. Човек се смее, когато нещо се случва изненадващо.
– Когато открие нещо. То има отношение към познанието. Установяваш, че нещо е така, макар че си мислел обратното – и се смееш.
– Самоиронията е един начин да предизвикаш смях. Хората харесват когато някой се държи така, сякаш е наивен, макар че не е.
– Значи смехът е за грешка? Нетрагическа грешка.
– И все пак външният вид? Мен това ме проблематизира. Усещам, че има нещо вярно, но не ми е ясно точно какво.
– Мисля, че тук става дума за принципния проблем с тялото. Човекът е същество, което претендира за умност, или, както би казал някой, за културност. Но същевременно той е в тяло, което е нещо природно и го свързва с животните. И той не може да се откъсне от тази своя телесност – това си личи особено когато хората са заедно и се виждат. Непрекъснато им се случват неща, които напомнят, че човекът не е само ум, възгледи, обществена позиция.
– Значи смешното е отрицание на претенцията. Претендиращият се е провалил, но това не е страшно, защото той нищо не губи от това.
– Смехът напомня на хората, че са само хора. Значи е подобен на нещастието. Нали и тираните претендират, че са нещо повече от хора, и героите, и тези, на които животът им върви твърде добре. Те рано или късно узнават, че са само хора. Но така е и със смешното.
– Значи смехът е малък катарсис.
– Нима смехът не противоречи на страха и жалостта? Той е несъвместим с тях. Значи съдейства за катарсиса…

(смешното при Омир)

– Смешно при Омир? Аз не го схващах така.
– Защо не? В „Пирът“ накрая Сократ убеждава събеседниците си, че един и същ поет трябва да е еднакво добър и в трагедията, и комедията. Но те не го слушат, защото са пили много и заспиват.
– Е, да. Нали Аристотел затова хвали Омир, че еднакво добре е разбирал трагическото и комическото. Но не дава примери от „Илиада“, а споменава за „Маргит“.
– А на „Маргит“ кое му е било смешното? На мен това име нищо не ми говори.
– Това била поема за човек, който се захващал с неща, които не е умеел и с нищо не се справял както трябва. Но не знаем дали е била наистина смешна, защото е напълно изгубена, няма дори фрагменти. Това се казва за нея.
– Има една запазена пародия на епическа поема, „Войната на мишките и жабите“. Винаги е била приписвана на Омир, макар че не й се обръща особено внимание.
– В „Илиада“ и „Одисея“ има смешни места или герои. Примерно Нестор, при когото умишлено се подчертава, че е стар и са му придадени някои от безобидните недостатъци на възрастните хора – че говорят много за спомените си, без да е необходимо. За Главк и Долон се казва направо, че са глупави – единият, защото сменил златни доспехи за медни, а другият, че не се оглеждал, когато излязъл на разузнаване.
– О, Долон е изобразен като пълен глупак. Той иска като награда за разузнаването си направо конете на Ахил, не по-малко: а Хектор се заклева, че ще му ги даде, без и през ум да му минава да изпълнява такава клетва.
– И освен това има някои сцени с богове. Както когато Афродита излиза да се бие и я раняват, тя бяга и се оплаква на майка си Диона. И Арес, който се оплаква на Зевс, а той направо му отговаря, че не го е грижа за него и че никак не го обича.
– Ами ужасните обиди, които си разменят боговете, когато се бият около Троя? Имаш чувството, че поетът се е увлякъл и напълно е забравил за сериозния тон на поемата.
– Освен това съблазняването на Зевс от Хера. Оказва се, че върховният бог може да бъде излъган по най-елементарен начин, като всеки по-безхарактерен мъж. Защото той се е заел да следи войната и не би трябвало да се отвлича заради такива дребни удоволствия.
– Това за съблазняването или любовната авантюра го има в „Одисея“. Онази история за Арес и Афродита, и как Хефест ги хванал. Това е разказано от Демодок, при феаките.
– А на мен ми беше смешно накрая, когато Ахил и Агамемнон седят някъде в света на мъртвите и коментират върволицата от избити женихи, които Хермес е довел. Има нещо много битово и тривиално в това, а би трябвало да е по-сериозно, нали те двамата са велики герои, пък и умрели, отгоре на всичкото.
– Да, като някакви гръцки дядовци на пейка пред кафене. Каквито веднъж бяхме снимали на Хиос…

(Аристофан)

„Жабите“

– Разказаното се случва към края на V в., може би веднага след смъртта на Еврипид. Вече не е останал нито един голям трагически поет, а атиняните се нуждаят от някой, който да ги вдъхновява с драмите си. Затова Дионис решава сам да слезе в света на мъртвите и да изведе един от тримата. Първо отива при Херакъл, за да го разпитва как се слиза долу – нали той е ходил; а Херакъл го съветва да се обеси, да скочи отвисоко или да пие отрова, но накрая разбира какво го пита и го упътва. По пътя Дионис и робът му виждат как изнасят някакъв мъртвец и Дионис му предлага да отнесе част от багажа им дотам. Почват да се пазарят, накрая мъртвецът казва, че по-скоро би умрял, отколкото да носи багаж за толкова малко пари. И тръгват надолу, стигат до реката, през която върви лодката на Харон, където натоварените сами трябва да гребат. Харон се държи доста грубо с Дионис, казва му, че е дебел. Пристигат на отсрещния бряг и се оказва, че там всичко е като горе – има кръчми, на пътниците се предлагат всякакви услуги. Обаче една кръчмарка разпознава лъвската кожа на Херакъл, с която Дионис се е наметнал, и започва да крещи, че този веднъж бил минал оттук, изял и изпил много и не си платил. Те бягат, обаче отнякъде се появява Радамант и залавя Дионис с обвинението, че му е откраднал кучето – Цербер.
– През цялото време си сменят дрехите. Защото Дионис е страхлив и лаком, и всеки път, когато има някаква опасност, иска от роба да вземе неговите дрехи, а когато се окаже, че се задава нещо приятно, пак се преобличат.
– Когато Радамант ги хваща, те пак са със сменени дрехи. Робът отрича, че е откраднал Цербер и казва: „Ако не вярваш, измъчвай роба ми.“ Дионис казва: „Не смей, аз съм бог.“ А Радамант казва: „Ако си бог, няма да усетиш болка“. После решава, че ще бие и двамата, за да разбере кой е богът, а те се стараят да понасят боя, все едно нищо не усещат. Но все пак някак се спасяват от него и стигат дотам, където са умрелите – и намират Есхил и Еврипид. Дионис им обяснява защо е дошъл и предлага да организира дебат, в който да се установи кой е по-добрият трагик. И те дълго спорят и цитират части от драмите си. Най-сетне Хадес решава, че Есхил е спечелил и го изпращат с Дионис към света на живите.

– И все пак, ако трябва да обясним кое е смешното?
– Най-напред прави впечатление, че богът е страхлив; и изобщо има всякакви качества, които и за човек не са похвални.
– Отива се в света на мъртвите, сякаш е някое съседно градче и няма никаква разлика с обикновените места по земята. А се предполага, че там трябва да е мрачно, страшно, внушително.
– Страшни чудовища се принизяват до обикновени животинки. Херакъл откраднал Цербер, сякаш бил някаква болонка.
– Хората са толкова стиснати, че се пазарят дори когато са умрели.
– Недоразумението изобщо е нещо смешно. Примерно това, как се стига в света на мъртвите. Изглежда нормално да ти кажат: „Самоубий се“, но там е смешно, защото в пиесата се отива буквално, както къде да е другаде.
– Това е доста важно, за да се разбере смехът. Защото най-смешни са местата, където се прави нещо на пръв поглед логично, но пък несъобразено с условията. Примерно логично е господарят да каже: „Ако искаш да научиш истината, разпитай роба ми“ – но Дионис не му е роб, само се е преоблякъл. Освен това е шегите с митологията: ако Херакъл е слизал в подземното царство и е направил, каквото е направил, би трябвало обитателите му да си спомнят за това. Но е смешно, защото митологичният свят не е като реалния, там тези връзки между събитията не са задължителни…

„Облаци“

– Става дума за Сократ. Или по-скоро за едно семейство – баща и син, където синът се е пристрастил към конни състезания и харчи много пари. Така че те са изпаднали в дългове и бащата се чуди какво да прави. Изведнъж му хрумва, че в школата на Сократ могат да те научат да докажеш и отречеш всичко – защото са много умели в аргументацията. И решава, че ще иде там и ще стане ученик на Сократ, а когато кредиторите си поискат дълга, ще каже, че нищо не им дължи.
– Дотук всичко напълно разбираемо. Някои неща са си едни и същи във всички времена.
– И отива, Сократ се отнася с него малко високомерно, но все пак го приема. Преподава му разни неща, но човекът нищо не разбира. Сократ му казва, че е глупав и стар за тези неща, и го отпраща; но той решава да изпрати сина си. Синът му отива и за кратко време овладява науките на Сократ, и особено това, да прави слабия довод силен – тоест, да доказва напълно неприемливи и невъзможни неща. После по някакъв повод двамата се скарват и синът набива баща си, като същевременно му обяснява, че в това няма нищо несправедливо.
– Значи като в трагедия. Бащата мислел, че постъпва правилно, но нещата се обърнали. И престъпленията са между роднини.
– Да, но не завършва съвсем така, тоест те преценяват, че между баща и син не бива да се случват такива неща, и после отиват и запалват школата на Сократ. Така че комедията свършва някак щастливо за героите. А впрочем те не си плащат и дълговете – синът успява да докаже на кредиторите, че е справедливо да не им ги върне.
– Наистина щастлив край. Само че тези неща за Сократ имат ли нещо общо с истината?
– Със сигурност не, ако съдим по свидетелствата на Платон и Ксенофонт. Повечето са приумици, що се отнася до самия Сократ. Като цяло това е сатира срещу учените, тоест философите, и срещу ораторите, които могат да са политици или адвокати; и изобщо срещу сравнително либералния ред в държавата, въведен при Перикъл. Така че макар да се шегува със Сократ и то неуместно, Аристофан е съгласен с него за някои неща.
– Но все пак насмешката е спрямо злоупотребата. Примерно за нечестното поведение на ораторите в съда и народното събрание. И че безбожието е опасно, ако на мястото на старите богове не се постави нищо друго. А отношението към науката като към някакво самоцелно и безсмислено занимание сигурно не принадлежи лично на Аристофан, а той по-скоро си играе с представата на неукия за учените – че това са едни хора, затворени във въображаемия свят на мислите и книгите си.
– Във всеки случай комедията е имала голям успех. В „Апологията“ на Платон Сократ казва, че у атиняните отдавна има предубеждения спрямо неговите занимания: и споменава точно тази комедия. А във „Федон“, в началото на разговора за безсмъртието на душата, казва: „Надявам се, никой няма да сметне, че се занимаваме с маловажни неща, освен ако не е комически поет.“

Книги, преводи и разни изказвания през 2017

1. Аристотел за комедията и смешното. ЛВ 25-31 януари, 2017.

2. Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Въведение и превод Н. Гочев. 6 февруари, 2017 http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=617

3. Погребение и трагедия. Международна научна конференция на ФСлФ: „Надмощие и приспособяване“. 24-25 април 2017

4. За Калигула. Лекция в НТ „Иван Вазов“. 2 май 2017

5. „Едип цар“ от Софокъл: неизбежно ли е злото? Семинар „Литература и психоанализа: Едип“, 26 май 2017

6. Александрия II. 355 стр. УИ „Св. Климент Охридски“, 2017

7. Аристотел. Метафизика I-III и X-XIV. Превод Н. Гочев „Дива2007“, 2017

8. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 20 юни 2017

9. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 22 юни 2017

10. Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод Н. Гочев. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

11. Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

12. По въпроса за автокефалията. „Гласове“, 23 ноември 2017 http://glasove.com/categories/na-fokus/news/po-vyprosa-za-avtokefaliyata

13. За „Александрия II“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 3 декември 2017

14. За „Александрия II“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 5 декември 2017

15. „Държавата“ на Платон и „Утопия“ на Мор: основата и образът на справедливото общество. Годишни четения на АРУКО: Политическо философстване и фантазиране от античността до Новото време, 15 декември 2017

16. От миналото към бъдещето на Европа. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 2 януари 2018

Есхил. „Орестия“

„Агамемнон“

– Един страж в крепостта на Аргос стои и чака да дойде светлинен сигнал от войската, която е при Троя; и същевременно споделя мисли за едно-друго. И че има неща, за които в никакъв случай не би говорил. По едно време сигналът идва, а той означава, че Троя е превзета. Появява се Клитемнестра, която изразява радостта си от полученото съобщение и тръгва да принася жертви на боговете. Хорът започва да се съмнява и намеква, че жената е лековерна и изобщо, че не е нейна работа да управлява държава. Скоро след това обаче се появява вестител, който потвърждава, че войната е спечелена. Клитемнестра е доволна и казва, че очаква Агамемнон, за да го посрещне като една добра съпруга и пазителка на семейното огнище… някакви такива лицемерни приказки. Агамемнон идва, тя го приветства лукаво и нарежда да постелят червен килим, по който да мине. Той казва, че това са източни обичаи, недостойни за един благоразумен монарх, но все пак минава r влиза в двореца. Заедно с него е Касандра, която е доведена като робиня, тоест наложница. Клитемнестра се отнася грубо с нея, дава й нареждане да влезе, но тя не я разбира.
– Клитемнестра казва, че езикът й е неразбираем, като птиче чуруликане.
– Да, и това също е новина в сравнение с Омир, както и разсъжденията за източната изнеженост и деспотизъм. При Омир всички говорят на един език. Тук обаче се споменава за разлика в езиците, което показва, че гърците вече осъзнават и подчертават различието си с „другите“. И Горгий в „Паламед“ говори за нуждата от преводач между Паламед и троянците, с които го обвиняват, че се е договарял.
– Тук Касандра започва да пророчества, тоест вижда какво се е случвало в този дом и какво предстои: значи, за престъпленията на Тиест и още повече на Атрей, за прелюбодейството на Клитемнестра, за предстоящото убийство на Агамемнон и на самата нея… а също и за отношенията й с Аполон.
– Ето пак повод да си спомним за „Федър“. Прорицателството и любовта са сродни и са видове лудост.
– Както Музата обладава поета, така Аполон обладава прорицателката… в платонически смисъл говоря.
– Не, в този случай е буквален. Според мита Аполон е имал любовни отношения с Касандра, както и с много други – с Креуса от Атина, примерно. Но Креуса родила дете, а Касандра – не, и затова той я наказал да не вярват на прорицанията й, макар че те винаги са били верни.
– И след това се чува, зад сцената, че убиват Агамемнон и после става ясно, че и Касандра е убита. Хорът се възмущава и казва, че в държавата е настъпила тирания, а Клитемнестра и Егист потвърждават и добавят, че са готови да задушат всякакъв бунт. Това е.
– Да. И защо това е трагично?
– Ами родът е много обременен с престъпления. Дори Агамемнон да не е виновен за нищо, той понася възмездие за делата на баща му… и на предишните поколения може би. Така че ето, това е още една причина за трагедията – ненаказаното престъпление на някой близък. Това е нещо като дълг, който някой трябва да изплати.
– „Орестия“ изобщо е размисъл за престъплението и вината. Тя затова е най-интересна от произведенията на Есхил и е може би най-важното трагическо съчинение за всички времена. Защото е много ранна, а в нея вече са поставени всички въпроси, които трагиците ще обсъждат нататък. Защо най-близки и при това овластени хора извършват такива неща, като нарушават всички божествени и човешки закони? Защото е крайна несправедливост да убиеш коварно царя, който при това ти е и съпруг. Но също – да убиеш майка си. При това става дума за хора, които са на власт, значи от тях зависят мнозина други: както пряко от действията им, така и от примера, който дават. Те са учени от малки, че носят най-голяма отговорност, и освен това са благородници и трябва да пазят честта си. И все пак извършват най-големи злини. Как да се обясни това?

„Хоефори“ и „Евмениди“

– След убийството на Агамемнон или може би преди това, Орест е скрит от верни на Агамемнон слуги и е изпратен другаде. Електра я омъжват за човек не от царско потекло, за да не може после синът й да претендира за престола. След време Орест се завръща, отива на гроба на баща си, където среща Електра и се разпознават. Кроят план за отмъщение и Орест отива в двореца, за да съобщи, че „Орест“ е мъртъв. Мисля, че и Пилад го съпровожда.
– Там все някой в някого е влюбен и се уговарят бракове. Орест предлага сестра си на Пилад, а той самият пък обича Хермиона, която е дадена на Неоптолем. За това се споменава в „Андромаха“.
– Та Орест отива в двореца, съобщава за мнимата си смърт, Клитемнестра се преструва, че е натъжена, но всъщност се радва. После се появява и Егист, и той се държи по същия начин. Орест внезапно се разкрива и веднага след това го убива. И после има един крайно драматичен диалог с Клитемнестра, която му обяснява, че е престъпно да я убие, тъй като тя му е майка, но той все пак я убива. И после бяга от ериниите. Това става в края на драмата, то е нещо като полудяване. При това той знае, че ще му се случи, сам го казва: „Докато съм още на себе си“. И като бяга от тях, стига до Делфи, при храма на Аполон и остава там като молител. А същевременно Клитемнестра, тоест нейният дух, подтиква ериниите да го мъчат. Проблемът е, че той е ненаказан престъпник, при това не какъв да е, а майцеубиец: но пък и майка му е убийца. Така че той няма да намери покой, докато не бъде съден, но се надява да получи оправдание.
– И кое е трагичното?
– Той не е имал избор. Бил е притиснат между два духа, които искат отмъщение – единият на баща му, после другият – на майка му. Не е могъл да остане безучастен, защото е щял да бъде измъчван от същите тези еринии – които са всъщност олицетворение на съвестта. Той е единствен син на Агамемнон, трябва да отмъсти на убийците и не е виновен, че първа от тях е била майка му. Така че тук има трагедия, причинена от необходимостта да се направи нещо, което ще има лоши последствия. И той е знаел за тях, а не като Ахил, който е смятал, че всичко ще мине добре. Той става лично убиец и то съзнателно – значи неговото положение е особено трагично. Едип примерно може да бъде оневинен за убийството на баща си – той всъщност не е виновен за друго, освен че в някаква ситуация се е поддал на гнева си и е убил непознат човек.
– Но все пак, каквото и престъпление да е извършил човек, дори да е неволно и спрямо някой чужд, той се нуждае от наказание или поне очищение. Иначе ще страда, дори никой да не го преследва. Той е омърсен от извършеното. Затова и Платон казва в „Горгий“, че за несправедливия е най-добре да бъде наказан, и че най-нещастният човек е точно големият и ненаказан престъпник – защото душата му страда най-силно, дори той да не разбира това.
– После Аполон го съветва да иде в Атина и да поиска правосъдие от Ареопага. Там го посреща богинята и му обещава справедлив съдебен процес. Ериниите са обвинителки, Аполон го защитава, а Ареопагът и Атина трябва да отсъдят. И те отсъждат в негова полза – всъщност гласовете са равен брой, а това е достатъчно, за да бъде оправдан. Ериниите се възмущават и казват, че случилото се е неуважение и атака срещу тях, защото те са стари богове, срещу които са въстанали младите. Но Атина им обещава, че ще бъдат приобщени към пантеона на останалите божества и ще се нарекат Евмениди: ще имат храм в града и прочее. И така ги усмирява.

за Музата и вдъхновението

– Но Фемий е малко спорен образ в „Одисея“, защото накрая се обсъжда дали не е бил на страната на женихите, щом ги е забавлявал толкова време. Той моли Одисей да му прости и настоява, че е бил принуждаван. Докато Демодок е по-опростен, но и по-извисен, заради слепотата си.
– Като Тирезий
– Точно. Наистина поезията в най-добрия си вид би трябвало да е сродна с пророчестването, защото и поетът е боговдъхновен като прорицателя. И двамата са покровителствани от Аполон и Музите. Затова не е рядкост да имат някакъв недъг или да им се е случило нещастие, както е с Касандра, на която не вярват, или с Орфей, който губи жена си и после бива убит. Това е нещо като данък за свръхестественото им знание. А слепотата има още едно значение – че слепият, точно защото не вижда, се отстранява от сетивния свят, който е свят на промяната и следователно на заблужденията, а вижда с ума си – значи има по-здрава връзка със света на истинното, което не се променя и е мислимо.
– Чист платонизъм. Неща, извадени от „Федър“ и „Федон“.
– Но защо Платон не е харесвал поетите? Ако смята, че са боговдъхновени?
– Всъщност това е много мъчен въпрос. Наистина, във „Федър“ той изрично казва, че са боговдъхновени. И в „Ион“. И все пак поетът може да греши в изобразяването на божественото, както греши Омир – това Платон го казва в „Държавата“. То е, защото все пак е човек. Но той не обсъжда никъде въпроса за конфликта между божествено вдъхновение и човешко заблуждение в поезията – не знам защо.

– А Стезихор е известен заради Елена. Бил написал някакви подигравателни стихчета за нея и заради това ослепял. После се разкаял, написал друга ода и прогледнал. За това се споменава във „Федър“ – Сократ казва, че се бои да не бъде наказан от Ерос, ако говори само осъдително за любовта и затова произнася втора реч, този път като възхвала на любовта.
– Да, и тази случка или легенда е направила силно впечатление на гърците, защото по-нататък някои от най-известните оратори се заемат с въпроса за вината на Елена. Първо Горгий, после и Изократ. И двамата я оправдават.
– То е, защото е трудно да се разбере как Елена оцелява при всички обстоятелства, независимо от скандалното си поведение. Това просто не се побира в главата на човека. И затова са се опитвали да докажат, че тя всъщност е невинна. Иначе чувството за справедливост у всекиго се бунтува, като гледа как тя си живее добре, независимо, че прави онова, което всички смятат за недопустимо. Ако с Елена всичко е наред, тогава какъв е смисълът жената да е вярна като Пенелопа?
– Но Елена е символ на божествената красота. Тя е изключение. Всъщност тя не е виновна за красотата си, при нея това е просто съдба. Ето примерно тя е била отвлечена от Тезей още като дете, може би е била на десет години. За какво да бъде обвинена тогава? Така че на нея нещата просто й се случват, тя не ги предизвиква. Тя самата казва на едно място в „Илиада“, че е жертва на Афродита – казва го на самата Афродита, и богинята й се скарва и я заплашва. Така че има начин Елена да бъде защитена. И когато поетеси като Сафо говорят за женската красота, те имат предвид Елена, като нейно най-истинно въплъщение. Предполага се, че красотата е израз на божествено благоволение, че красивият е избраник на боговете и от това се заключава, че те го пазят. Затова някои автори съвсем неочаквано казват, че „еди-кой си беше най-големият красавец на своето време“. Това го казва Омир за един Нирей от ахейската войска, и дори Херодот за някакъв грък, който воювал заедно със спартанеца Дорией в южна Италия и Сицилия. От това се разбира и какво е философското основание на Сократ да показва предпочитание към разни красавци – защото те представляват божественото.

– Жанровете се разпознават по три неща. Едното е външното им облекло, представянето: примерно, драмата може да се чете, но все пак в замисъла й влиза това, да се представи чрез актьори и с декорация. В епоса аедът също изпълнява поемата си пред публика, но е сам и сам си акомпанира на музикалния инструмент. Част от лириката пък е за хор, несъмнено с корифей, който е нещо като диригент – дава тон, въобще обединява певците. Така че това е най-видимото, човек само поглежда към обстановката и си казва: „А, да, това е еди-какво си“. След това обаче имаме вида на самия текст, как е изпълнено повествованието: дали говори основният разказвач, който би трябвало да съвпада с автора, или и някой друг. Това е драматическото начало, а то се осъществява по различни начини. Примерно, във „Велизарий“ на Грейвс не говори някакъв безличен разказвач, както е в „Илиада“, а историк, който е и участник в събитията, с определена биография. Впрочем същото се отнася и за разказа на Одисей при феаките. Значи авторовата гледна точка е избегната. Той просто дава думата някому.
– Ама то и с Музата е така. И там поетът казва: „Музо, кажи ми“ или нещо подобно, и излиза, че Музата говори, а не човекът.
– Така е. Изглежда, че авторът говори изцяло от себе си само когато пише мемоари от свое име. Та това с драматическото и, от друга страна, с чисто разказното начало, е второто, по-вътрешно облекло на изказваното.
– Така както вървим, ще я съблечем съвсем тази литература.
– Да. Тя е в женски род, а женското въплъщава красотата. Тя се намира и в мъжа, но още повече в жената. Така че последното – това е естетическата форма или може би идея, според която се създава произведението: „самото трагично“, благодарение на което има трагедия. Също и комическото, лирическото. Тези неща не зависят от отношението разказвач-говорител – щом трагично може да има еднакво при Софокъл и при Омир.
– И сега, като отстранихме и последната дреха, какво виждаме?
– Виждаме самата Муза. Тази, от която идва всяко вдъхновение за словесно, а и музикално творчество. Към нея е най-силната любов, която са можели да си представят древните, примерно такива като Сократ. Смъртният не може да се доближи до нея, докато е в това тяло, но може да мисли за съединение с нея отвъд. Разбира се, това са мистични неща, но истинските поети винаги са ги усещали.
– Но това е езическо.
– Да. От християнска гледна точка това е опит да се общува с Духа като с идол, пък макар и мислим. Много е опасно. Затова не е лесно да бъдеш писател и християнин едновременно, защото писателят „става много неща“, както казва Платон, а християнинът трябва да внимава за единството на личността си.

Елеати, софисти, сократици

[хронология на поколенията]

– Та хронологично питагорейците идват след „мъдреците“. Въобще има една закономерност при тези общества – те вървят едно след друго във времето на разстояние от около 50 години. Ето, „мъдреците“ ги поставяме като време на действие между 600 и 550 пр. Хр.; питагорейците – 550-500; после идват елеатите, сред които най-известен е Парменид, а той е посетил Атина примерно към 450-та, когато е бил към 60-годишен, заедно с младия си приятел Зенон. Но пък Ксенофан е по-ранен от Парменид – значи тях можем да ги поставим средно в следващия половин век, 500-450. После са софистите, които са съвременници на Сократ, щом всички са разговаряли лично с него, ако се съди по Платоновите диалози: а това значи, 450-400. И накрая сократиците, по-младите от които надживяват Сократ с около 50 години, като Платон, който умира към 347. Тоест, говорим за 400-350.
– Удивително!
– Така излиза. Е, малко закръглям периодите, но има последователност. А 50 години, това са две поколения разлика, но все пак хората могат да се видят и лично. Ето примерно Платон е бил към 42 години по-млад от Сократ, а Аристотел – 45 години по-млад от Платон, но са се познавали много добре, живели са дълго заедно. Значи тези поколения интелектуалци, макар на пръв поглед отдалечени по възраст, са могли да бъдат в жива връзка помежду си.

[елеати]

– Те заемат важно място в историята на философията. Ксенофан примерно, който е преселник в Италия от Мала Азия, е първият, който е критикувал Омировото изобразяване на боговете. Според него „бог е сферичен“.
– Това звучи малко наивно, според мен.
– За сферичността на бога ли? Е, то може да се разбира и преносно, в смисъл, че е съвършен – защото сферата е съвършена форма. Но може наистина да е мислил така. Защото първите философи са обожествявали видимия свят, смятали са го не само за вечен, но и за жив – примерно, че Земята е нещо живо. И небето. И ако нещо е живо, то трябва да има форма, а ако е бог, най-съвършената ще му подхожда най-много. Така че това може да значи, че Ксенофан е обожествявал вселената и е смятал, че тя има вид на сфера. Той е първият от известните елеати, философите от град Елея. А вторият е Парменид, за когото Платон разказва в диалога си.
– На него Аристотел му обръща специално внимание в „Метафизиката“. Защото изглежда, че той пръв се е опитал да проучи въпроса за „съществуващото и едното“, който е основен в цялата антична философия. Първоначалната идея е, че ако нещо съществува, то е едно, тоест единно: и ако нещо е единно, това доказва съществуването му. Това дава начало на размисли, подобни на питагорейските – че всичко възниква от числата, като начало на числата естествено е единицата и значи тя е начало на всичко. Но трябва да обясни как от единицата възникват други числа, и първо как от „едното“ се явява „многото“. От диалозите на Платон не е лесно да се разбере какво е мислел той по този въпрос. Аристотел казва, че според Платон всичко възниквало от едното и неопределената диада – то е като първата форма, а тя – като първата материя. А той самият не вярва, че нещата възникват от числа или принципи, подобни на числовите, а смята, че главното начало и причина за всичко е мисълта или умът – който е вечен. И че „едното“ и „съществуващото“ не са независими от нещата, а просто се казват за тях: че всяко нещо, за което говорим, някак съществува и някак е едно. Но как именно? Това е работа на философа да го изясни – и то на този, който се занимава с първата философия. А тя е наука за съществуващото, доколкото е съществуващо.
– А всичките тези разсъждения има ли ги при елеатите?
– Не, няма ги. Тоест, те несъмнено са мислели за тези неща, но текстовете им са оцелели много слабо. Важното е обаче, че те първи са предложили да се мисли по някои въпроси – примерно, как светът е и единен, и множествен; което се отнася за всяко нещо, включително и за първите елементи. Примерно – съществуват ли атоми или не? Съществува ли най-малко пространство и най-малка единица време? А това са неща, които и днес занимават хората, то си е тема и на физиката, и изобщо на природните науки.
– Да, въпросът за най-малкото пространство е поставен от Зенон в „апориите“: за тях знаем от „Физиката“ на Аристотел. Примерно, как една стрела изминава разстоянието до целта си, ако пространството е непрекъснато, тоест ако няма пространствени „атоми“. В такъв случай тя не би трябвало да се движи, защото разстоянието между нея и целта ще е безкрайно. По същата причина нищо не би трябвало да се движи. Същото е в „Ахил и костенурката“ – че Ахил не може да я догони, защото докато той тича, тя винаги ще изминава някакво разстояние, макар и по-малко, което той на свой ред трябва да преодолява. Идеята е, че пространството би трябвало да се състои от някакви най-малки частици, иначе не може да се обясни движението. Това се отнася и за времето: за да тече времето, трябва да има някакви най-малки единици – „мигове“, които да се движат от бъдещето към миналото и така да правят възможно изменението, което пак е движение.

[софисти]

– Платон се стреми да каже, че и софистът, и лошият оратор се занимават не с това, за което претендират, във всеки случай не със същественото. Според него софистът се занимава просто с „лов на хора“ и същевременнно отрича същностите, а говори само за измененията. Така и Аристотел казва по-късно в „Метафизиката“, че софистът се занимава само със съпътстващото. Това е един от не многото случаи, в които той е съгласен с Платон. Та проблемът е, че такъв човек ще учи последователите си как да говорят за справедливото, полезното, красивото и прочее, без обаче да вярва в съществуването на тези неща – тоест, ще им преподава просто как да си служат с думите. Но човек може да си служи с думите като с оръжие – и за добро, и за зло. И все пак производителят и търговецът на оръжия поне не твърдят, че справедливостта и силата са едно и също, докато някои софисти казват точно това: че справедливостта не е друго, освен изгодното за силния или властващия. Така казва Тразимах в „Държавата“. Ако такъв човек е оратор, примерно съдебен, той ще е готов да се постави в услуга на всекиго и за всичко – ще защитава престъпници и ще обвинява невинни, и така ще причинява зло; ако пък е политик, ще убеждава съгражданите си да приемат вредни закони и да започват несправедливи войни. Защото такива хора се стремят към власт и удоволствия без оглед на доброто, за което нищо не знаят; и възпитават слушателите и учениците си по същия начин. Та упреците на Платон към софистите и лошите оратори са донякъде подобни на упреците му към Омир и трагиците: и нищо чудно, че понякога уж случайно казва, че Омир е бил софист – примерно влага подобни думи в устата на Протагор в диалога на негово име.
– Но все пак софистите трябва да са били и полезни за нещо, след като и за Омир не може да се отрече, че е добър поет.
– Разбира се, че са били полезни. Те са били просветителите на своето време. Не са били просто манипулатори, а са развивали логиката, науките, занимавали са се с изкуства, правели са образованието достъпно. Благодарение на тях е станало ясно, че човек може да участва в обществения живот не защото е нечий потомък или богаташ, а защото е образован, учил е, умее да се изразява. Те са показали, че въпросите на обществения живот могат да се поставят на публично обсъждане, да се сравнят доводите в полза на едното и на другото, и да се направи разумен избор. Те са били против произвола на едноличната или олигархична тирания. Затова такива хора са били прогонвани от повечето гръцки полиси и са намирали убежище почти само в Атина, благодарение на Перикъл, който е разбирал, че където има свобода на словото, там обществото се развива.
– Е, няма да питам защо са били интелектуалци, вече ми е ясно. Значи положението в Атина е било като сега – ако си готов да се изказваш на всякакви теми и имаш публика, значи си интелектуалец.
– Това за Перикъл е вярно. За него се знае, че е бил лично близък с някои софисти или хора, които са минавали за такива. Плутарх пише, че бил приятел с Протагор, също и с Анаксагор. Херодот, който все пак е привърженик на демокрацията, изглежда е бил добре приет в Атина и нищо чудно, че я хвали. И същевременно Платон се изказва твърде критично за Перикъл, пак в „Горгий“ – или иронично, като в „Менексен“. И по различни поводи спори и с Протагор, и с Анаксагор, а за Херодот въобще не споменава.

[сократици]

– Сократовото общество би могло да се раздели на две – на по-възрастни, значи връстници на Сократ или недалеч от него по възраст, и на много по-млади.
– Някои обаче съвпадат със софистите.
– Да. Ще правим тази разлика: между какви да е събеседници на Сократ и неговите последователи, тоест сократиците.
– Аз се сещам за Критон – онзи, който го убеждава да избяга от затвора, след като е осъден. Има един Хайрефонт: сигурно е от по-старите, щом вече е починал по време на процеса. И Аристофан, щом присъства на събирането в „Пирът“.
– Това не значи, че е от сократовото общество. Може просто да е бил един от поканените.
– Антистен обаче е сократик. Разказва се, че всеки ден изминавал пеш десетки километри, само за да може да слуша Сократ – защото живеел извън Атина. А за Агатон е неясно, той се споменава само в този диалог.
– Така изглежда.
– Не знам Алкивиад за какъв да го смятаме. Той е бил към двадесетина години по-млад от Сократ; други пък, като Ксенофонт и Платон, са били 40 години по-млади. По-добре да започнем с по-често споменаваните. Да речем, Критий и Хармид – на тяхно име има диалози.
– Федър.
– Теетет.
– Лизис. И Менексен.
– Федон, Симий и Кебет.
– Диотима.
– Стига, тази е измислен персонаж. Така и „чужденецът от Елея“ трябва да го включим, онзи от „Софистът“.
– Аристип. Изобщо във „Федон“ са споменати доста – Ехекрат, Федонд, Критобул, Евклид и Терпсион.
– Аполодор. Този от „Пирът“.
– Лахет, Евтифрон.
– Ама тези са случайни събеседници. Така трябва да добавим и онзи Ион, рапсода.
– Да. Ако ще споменаваме всички, тогава направо да включим Анит и Мелет, обвинителите. И някакъв Ликон имаше там…

[Сократ]

– Сократ май не е специалист по нищо. Не е учен като Талес, нито даже като Питагор. Не е професионален преподавател, като Горгий. Не пише стихове, освен ако не смятаме онези накрая, които е писал в затвора. Така че за него има известен проблем – за да си интелектуалец, трябва най-напред да знаеш нещо определено.
– Той е поставял под съмнение фалшивото знание. Затова казва: „oida, hoti meden oida“.
– Но признава истинското. Съгласен е, че занаятчиите нещо знаят. Също така признава добрата поезия, макар че я приписва повече на Музата, отколкото на поета.
– Всъщност не е много ясно какво е твърдял Сократ за поезията, защото това може да са мисли на Платон.
– Това може да се каже за всичко, което е приписано на Сократ в диалозите. Може да не е вярно, че е чел Анаксагор, както пише във „Федон“. Да не мисли, че поезията и любовта са сродни, както се говори във „Федър“, нито че красотата идва от „самото красиво“, че душата е безсмъртна, защото е причастна към живота по определение, че Доброто е причина за истината, както слънцето за видимостта…
– Той не е учен или занаятчия, но подтиква хората към размисъл и самокритичност. Така че за него може да се каже, че е нещо като проповедник. Още повече, че е имал определени мисли за религията, които не са съвпадали с общоприетото. Знаел е, че човек трябва да се въздържа от несправедливост и че несправедливо е онова, за което ни подсказва съвестта – всъщност това е неговият прословут „демон“. Призовавал е хората да не се съобразяват с фалшиви авторитети, да бъдат свободомислещи. Пък и е пресилено да се каже, че не е умеел нищо определено – умеел е да води разговор, при който да се изследват доводите в полза на всяко твърдение и така човек да проумява с какво е наясно и с какво – не. Значи е бил диалектик. Като прибавим към тази способност, която е развил с годините, и грижата му за доброто на хората и обществото – ето че намираме елементите на интелектуалеца.

orpheus

От Орфей до питагорейството

[първите интелектуалци]

Разбира се, най-напред се започва от определението или още по-точно от значенията на думата, както съветва Аристотел. Но тук няма да минавам толкова обстойно през значенията, макар че за модерната употреба на думата не е излишно да се каже. Тя е от аферата „Драйфус“ във Франция, тоест от самия край на XIX в. Но както става с всички по-употребявани думи, и нейното значение се разширява: било чрез метафора, както за думите, които означават нещо обособено и видимо, примерно „извор“; било чрез откриване на подобни явления и означаване на най-общия им род, както ми се струва, че е случаят с тази дума.
Защото „интелектуалец“ не значи само човек, който протестира чрез вестниците срещу някакво решение на съда в някоя определена страна – тя и тогава не е значела само това. За най-общото й значение вече казахме веднъж: че това е човек, който е напреднал в някаква област на знанието, примерно в някоя наука или изкуство, и същевременно се стреми да допринесе за усъвършенстването на обществото, в което живее – като изразява възгледи по въпроси на обществения живот, а и действа съобразно тях. Такива хора могат да се срещнат във всички епохи и навсякъде. Та по нашия материал: аз обикновено започвам с „мъдреците“, значи онези, които са били влиятелни учени, поети, държавници на своето време и които някак са се знаели и дори са взаимодействали, както изглежда от сведенията – и това е ставало от началото на VI в. пр. Хр. нататък, в продължение на около половин век.
– Значи ли това, че преди тях през античността не е имало никакви мъдреци?
– Това мислех да кажа. Няма съмнение, че е имало, тъй като живеят ли някъде хора, едни ще са по-мъдри, а други – по-малко. Но ние, очевидно, обсъждаме онова, за което можем да прочетем. И все пак е редно да кажем, че знаем нещо и за едни по-древни от тях – и това са точно онези легендарни поети, Орфей и останалите от предомирово време. И защо трябва да ги поставим в тази редица: защото те отговарят на понятието, с което ще си служим. Наистина, това са хора, които много са напреднали в своето изкуство, щом за Орфей се казва, че хипнотизирал всички с песните си; но наред с това са се занимавали и с обществена дейност. Тъй като се казва, че са основали религиозни общества, мистерии. Значи те са се стремели да усъвършенстват живота, да предложат религия, чрез която хората да стават по-добри. Впрочем като казвам „да предложат“, не твърдя, че са си „измислили“ нещата, които са предали на приближените си. Не изключвам да са били вдъхновени, значи в делата им да е имало божествено участие. Защото „Духът се носи, където пожелае“, както казва Писанието.
– Това, което казвате, е малко проблематично от религиозна гледна точка.
– Не. Самият свети Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска, казва, че в литературата на елините могат да се открият неща, полезни за душата. Просто трябва да успеем да ги различим.

[„седемте мъдреци“]

– Но както и да е, да минем към „мъдреците“. Кои са те?
– Ами най-известен е Солон. Мисля, че и Езоп е бил от тях, и Анахарсис.
– И двамата варвари.
– Да, тогава това още е било допустимо, говорим за времето далеч преди милетското въстание и наказателните експедиции на Дарий и Ксеркс. Отношението към варварите като към нещо чуждо – било опасно, било просто различно – се променя, и съответно на него се променя значението на думата. Примерно, при Омир изобщо няма такова нещо. Троянците не изглеждат като чужденци, те просто живеят по-далеч, отвъд морето са. През седми век също не се забелязват особени сблъсъци, тогава гърците са по-заети с полисните си междуособици, борбата между знатни и простолюдие. Така че не е странно, че между мъдреците има и чужденци. И Крез е минавал за такъв, нали им е бил домакин, разговарял е с тях по разни поводи.
– А иначе от гърците, това са Биант, Хилон от Спарта, Периандър, за Пизистрат не съм сигурна…
– Имало е поети, като Солон, а и Езоп е съставял басни. Но повечето просто са били управляващи. Като изключим Езоп, който е бил роб, Мисон, на когото пък казват че баща му бил тиран, и Талес, който отказвал да заеме висок пост – но останалите са били. Анахарсис е от царски род, може би и затова са го убили, както разказват – защото много се елинизирал, което не подхождало на скитски цар. За Крез е очевидно. Също Периандър, тиран на Коринт, Пизистрат – на Атина, Солон – не точно тиран, но архонт с извънредни правомощия. А, щяхме да забравим Питак – той е бил тиран на Митилена, за десет години. Също Хилон, който бил ефор в Спарта, значи на висока длъжност; Биант е бил сред високопоставените хора на Приена, споменава се, че бил съдия.
– А защо са били една общност? Защо им е трябвало да са заедно?
– Може би заради градовете си. Възможно е да се е търсил начин за обединение на градовете или поне сътрудничество, за да се преодолеят трудностите около гражданските сблъсъци. Но това движение, ако ще го сравняваме с питагорейското, е било светско и е включвало чужденци, докато питагорейците са били вероятно само гърци и са търсели начин за обединение на основата на религията.

[легендарните личности]

– Има един Епименид. Особена личност, разказват се чудеса за него.
– Да, спал седемдесет години и живял към сто петдесет, нещо такова. Бил очистител, като Емпедокъл. Тези хора са малко призрачни, сякаш нереални, макар че сигурно са си били исторически личности, като съвременниците им. Забелязала съм, че някои хора, поради голямата си слава, но и особените си занимания, сякаш излизат извън времето и човек се колебае за датировката и дори за съществуването им.
– Това е митологизация на реалния човек, тя може да се случи винаги, има отношение към личната му „харизма“. Така че някои хора са легендарни не защото са древни, а просто личността им подтиква околните да създават легенди за тях. Това се отнася и за древните певци, те може да не са били толкова стари, колкото ни се струва. Така че се случва реалният човек да се окаже просто „прототип“ на своя легендарен образ.

[питагорейците]

– И Питагор е легендарен. Преди години съм се чудила живял ли е изобщо, или е измислена личност. И с хронологията му никак не съм била наясно.
– Ами те и древните не са били много наясно. В римската традиция упорито се говори, че Нума се е срещал с Питагор, че му е бил ученик. Добрите историографи знаят, че това не е могло да бъде вярно и го казват, но този спомен е бил много упорит, иначе не биха го опровергавали.
– Та Питагор бил от Самос, пътувал много, бил в Египет и Двуречието сигурно, и като се заселил в южна Италия, изглежда в Кротон, започнал да събира ученици. Известният борец Милон му бил ученик. Постепенно към тях се присъединили много хора от южноиталийските градове. Но сектата се сторила опасна на някои, било политически, било защото хората си дарявали имуществото на нея, вместо да го завещават на близките си: и при едно събиране бил извършен атентат, и загинали мнозина – говори се за 600 души, включително и Питагор. Това бил краят на първоначалното питагорейство. Но традицията не изчезнала и след това то се възродило, около половин век по-късно. Защото през втората половина на V в. живели Филолай, за когото се споменава във „Федон“ и то така, сякаш е бил приблизително връстник на Сократ; и Архит от Тарент, с когото може би се е срещал Платон при първото си пътуване до Сиракуза. Също и онзи Тимей от Локри, за когото се разказва в „Тимей“. Така че питагорейското движение е по-дълголетно от това на мъдреците, и за това има причина: мъдреците са живели отделно, всеки в своя град и просто са се знаели – били са донякъде във връзка помежду си, но нищо повече; докато питагорейството е било школа с жива традиция, определено учение и ритуали. Там хората са били заедно.
– Съвсем уместно е да се направи това различаване. То е същото, като да сравняваме софистиката с Академията на Платон. Софистите са били представители на едно спонтанно движение, без организация, просто заниманията им били сходни и като съвременници понякога са се срещали. По-нататък всеки е можел да си присвои името „софист“ без да е участник в някаква школа. Докато Академията е училището на платонистите, то е в Атина, има своя собственост, архив, вътрешен ред, лидер, който сигурно е бил доживотен и след това посочвал своя наследник и така нататък. Затова Академията е живяла непрекъснато през цялата античност, чак до Юстиниановото време. А питагорейството няма непрекъсната традиция, то по-скоро се възражда периодично през вековете. От време на време се явявят хора, които казват, че „се връщат“ към Питагор. Затова има неопитагорейство, това е едно движение през първите векове сл. Хр.

Iamblichus Arithmetica 1668

– И те защо са интелектуалци? Ако са?
– Ами те първо са учени. Занимавали са се с математика, с астрономия, също и с музика, но с оглед на родството й с науките. Така че при тях е изпълнено първото условие – да са напреднали в някоя наука или изкуство. Но обикновеният учен е човек, който не се стреми към изменение на своята среда, той си е доволен от нея, пък и да не е много, все пак се стреми някак да се устрои: той сякаш иска просто „да го оставят“ да се занимава с науката си. Такъв човек не може да бъде интелектуалец, а и не само; изобщо такова поведение не подхожда на зрял човек. Защото така той заприличва на дете, което казва: „правете каквото искате, само ме оставете да играя и от време на време се грижете за мен, да имам необходимото“. Зрелият човек обаче не постъпва така. Той вижда недостатъците, несправедливостите и хаоса в обществото, страданието на хората, нещастията им, и не се примирява с тях, а решава че трябва да направи каквото зависи от него, за да бъде животът по-добър. Има много начини да се действа за това, но един от тях е духовното усъвършенстване, постигането на някакъв общ възглед за доброто. Към това може да се прибави и създаване на специална организация на хората, които споделят този възглед. А ако той се обвърже с божественото и се предложи идея за бог и вяра в него, било въз основа на откровение, било вследствие на размисъл – тогава вече имаме религиозно общество. Такова е било питагорейството.
– Значи те са били нападнати само защото някой се е боял от тях? Или просто от алчност?
– Нали казахме, то е било като със Сафо и Сократ. Дори да не създаваш организация, стига и това, че имаш последователи. Тъй като са в съгласие помежду си и са заедно, те вече се превръщат в сила, притеглят и други. А обществото е място за борба и на първо място това е борба за власт, за надмощие…

[късната античност]

– Порфирий пише на жена си, че не се отнасял с нея като с жена. Това място е малко неясно.
– Какво неясно има? Просто бракът не е консумиран. Той се е оженил за нея заради парите й.
– Е, да. Възможно е. Но чак пък никак…
– По онова време много от известните философи са били зле материално. Плотин примерно не е имал нищо свое, нито дори жилище, а живеел в къщата на някоя си Гемина.
– Да. Той и Апулей е бил така. Изхарчил всичките си пари от наследството и след това се оженил за една Пудентила, доста възрастна, вдовица и с деца. Но богата. И нейните роднини го съдили, че я бил омагьосал. Най-сериозно.
– Което значи, че вярата в магията е била разпространена и тя е била смятана за нещо реално.
– Ама как не. Самия Плотин са го водили в някакъв храм на Изида, за да му разкрият кой бил съпътстващият го демон. И той се съгласил.
– Разбира се, че се е вярвало в магии. Заниманията с магьосничество са засвидетелствани в продължение на векове, и то от най-добрите автори. През полисния период не, но после, когато гърците влизат в досег с Изтока. Теокрит има един мим, „Магьосници“, как две жени приготвят любовен еликсир. Хораций споменава за някаква Канидия, известна с магиите си и смятана за много опасна; а онзи текст за демона на Плотин е писан от Порфирий, който не подлага на съмнение станалото. И у Хелиодор, вече през IV в., се представя един ужасен ритуал за некромантия.
– Да, говорело се е за „теургия“ – да „създаваш богове“, значи практически да разполагаш с божественото, да правиш каквото си искаш чрез магия. Примерно Ямблих, който е бил един мошеник, нищожен подмазвач и интригант от двора на Диоклециан – той казвал, че се занимава с това. Но такива лъжци като него, които са успявали да се промъкнат близост до овластените, е имало през всички епохи.

Herm Trism

– Подобни хора, които успяват да влияят на владетелите, пък и на когото и да е, представяйки се за притежатели на висше и окултно знание, те може и нищо определено да не знаят, но имат един несъмнен талант – този на практическия психолог. Това е човек, който знае как да изслуша някого, да му внуши нещо и така да го управлява с чисто психологически средства.
– Ами те и компаньонките са така – по-добрите. Такъв човек, ако се роди като жена, обикновено става компаньонка и може да стигне до големи успехи. Затова им казвали „хетери“ – „другарки“. Такива са били Антонина и Теодора, които станали съпруги на Велизарий и Юстиниан. Особено Теодора.
– Добре, но ние все пак не можем да сме сигурни какви точно са били тези хора. Защото имаме само книги за тях, при това малко и писани по някакви съображения. Много от написаното може да е било само слух или измислица…

Herm Trism Siena 1263