Всички публикации от Николай Гочев

Занимания с античност (интервю)

1. Какво Ви отведе към класическите езици и древнознанието през 1982 г.?

Началото на моите организирани занимания с античност би трябвало да се отнесе към есента на 1978 г. Тогава станах осмокласник в НГДЕК; в това време училището беше приютено в сградата на 7-ма гимназия („Св. Седмочисленици“).
Ако помисля какви интереси към тези неща съм имал преди това – струва ми се, че за тях свидетелстваше ранното ми увлечение по географията. В къщи ми купуваха атласи, доста добри и подробни, имах един на света и един по-голям – на България. А също и касичка във формата на глобус. И дълго време за мен нямаше нищо по-интересно от това, да разглеждам карти и да помня къде са континентите, страните, градовете, и всичко. Това показва интерес към целия свят, и то не просто в настоящето – защото държавите и градовете не са отскоро, а още по-малко планините, моретата и континентите. Така че у мен явно е имало един интерес към знанието, който е някак херодотовски – да узная какви народи обитават земята и какво са правили през времето. Ако човек се интересува от това, заниманието с античност е много подходящо, защото то предлага поглед към историята и географията на една голяма част на света, а чрез това и на целия: и към мислите на хората, които са се интересували от същото.
Ако става дума за по-близката причина, тя беше, че един ден баща ми се появи у дома с вестник „Народна младеж“ (той много четеше вестници), и ми посочи съобщение, че НГДЕК обявява прием за осмокласници – за втори път, тъй като гимназията беше създадена през 1977. Тогава всички у дома единодушно казаха, че трябва да кандидатствам там. Изпратиха ме на частни уроци по български и руски език (такива бяха изпитите) и аз учих старателно, притеснявайки се да не би нашите да похарчат напусто пари, в случай, че не вляза. Но писах добре и се класирах 6-ти (приемаха 40 момчета и 40 момичета).
Още в първите дни започнаха часовете по латински – най-напред ги водеше Димитър Бояджиев (впоследствие професор по латински в СУ), а след това Юдит Филипова, която ми преподава този език през всичките пет години. Латинският ми беше много интересен и си водех педантично всички тетрадки, стараех се да пиша красиво, а някои познати на семейството започнаха да ми подаряват помагала – популярни книги за древността, албуми по антично изкуство, речници, издания на класически автори.

2. Кое за Вас беше най-трудно при навлизането в античните езици и култура? Можете ли да разкажете момент, в който сте си мислили да се откажете (ако е имало такъв, разбира се)?

Спомням си, че когато видях за пръв път издание на античен автор (бяха „Апологията“ на Платон и една антология от „Анабазис“ на Ксенофонт), се дивях на гръцките буквички, но уверявах домашните ми, че в 12-ти клас ще чета тези книги „като вестник“. Бях впечатлен от познанията на един съученик от горния клас, който в разговор по време на една лятна бригада каза авторитетно, че на гръцки „бог“ е θεός. Гръцкият ми вървеше сравнително добре, и когато Огнян Радев забеляза, че подсказах на съученика до мен целия превод на един текст от учебника, и то вярно, каза: „Хм, ти всъщност си много добре…“.
Да се откажа точно не съм мислел, както личи и от това, че в НШЗО „Христо Ботев“ изненадах съшколниците с това, че ставах всяка сутрин в 4 часа, за да чета на латински и гръцки (тъй като през деня нямаше време за такива занимания). Ако е имало вероятност да се заема с друго, то е било само заради любопитството ми; тъй като в казармата през втората година си доучвах ненаученото по математика и физика, а после в Атина учих еврейски и пр. Но преподавателите в специалността, които ме бяха запомнили, ми предложиха през 1993-та да се явя на асистентски конкурс (тогава професор беше Б. Богданов), и така останах в тази наука.
В гимназията ми беше трудно по санскрит, и, кой знае защо, по старобългарски; но мисля, че това беше по-скоро от несъгласието с начина, по който се преподаваха тези предмети. По подобен начин и в Атинския университет със старогръцкия – така и не можах да привикна с ройхлиновото (византийско) произношение, и си останах завинаги еразмист.

3. Кой е най-силно запечатаният спомен от ранните Ви занимания с Античност?

Те без съмнение са много и би трябвало да избера един от тях. Спомням си лятото преди 11-ти клас, когато бях в Дупница за ваканцията. Тогава, тъй като не бях зает с нищо, взех учебника по старогръцки за предстоящата година (беше един с мека синя корица, голям формат) и го изчетох целия. И си казах: „А, значи аз мога да чета на старогръцки…“
Не след дълго тази самотна работа даде явен резултат. Четох учебника през лятото на 1981, а през пролетта на 1983 се проведе олимпиада по класически езици за всички випуски на гимназията. Тя беше в три кръга, като аз спечелих последния и така станах първия шампион на България по класически езици.

4. Как стигнахте до гръцките философи, защо избрахте тях сред другите класически автори?

Трудно е някой да се занимава с античност и да не стигне до философията, макар че се случва. Аз се поинтересувах отрано, като тогава вниманието ми беше привлечено повече от формата. Така веднъж (11 или 12 клас) написах няколко страници диалог в Платонов стил – на гръцки, разбира се – и го показах на учителите си. После ми казаха, че всички го чели с голям интерес и решили, че като за първи опит съм се справил.
Към края на следването ми в Атина ми хрумна да изчета херметическите текстове, които впоследствие станаха материал за дисертацията. Там има немалко философия, или по-скоро философска терминология, наследена от времето на класиката и позната през гръко-римската епоха. Но все пак те не са строго философски, нито естествено-научни; при тях има теология и космогония, елементи на проповед, поучение… такива неща. Но главното беше „Метафизиката“. Когато в средата на 1990-те стана дума, че тя би трябвало да се преведе, аз се захванах да си освежа философския език и прочетох (буквално) целите Платон и Аристотел. Това ми отне към две години, покрай другите занимания. После, от началото на 1996-та заедно с Димка се захванахме с превода и го завършихме в средата на 2000-та. После, когато писах хабилитационния си труд през 2001-2002, имах отделна глава върху „Поетиката“. След това написах „Писма до Егина“, което е роман за Платон – епистоларен и характерописен. По дух той предшестваше „Старогръцката литература“, която завърших наскоро – и тя е донякъде характерописна, но вече не епистоларна и не за един автор.
Но не бих казал, че съм „предпочел“ философите. Мое задължение винаги е било да работя върху литературата като цяло: тоест, от Омир нататък, докъдето успея. Заниманието със старогръцка литература винаги и навсякъде е било такова: човек трябва да е запознат с Омир и трагиците, да има представа от лирика и комедия, да е чел Херодот, някои оратори, после вече идва философията – Платон и Аристотел. Всеки, който се занимава с тази словесност, е длъжен да познава тези автори. По-нататък – докъдето може. Затова включих в магистърската програма „Антична култура и литература“ предмета „Старогръцката литература в Римската епоха“. Това значи, от Полибий до края на античността.
Та ако става дума за автори извън философията, занимавал съм се главно с Херодот и трагедията – примерно, два пъти преведох „Антигона“.

5. Какви бяха очакванията Ви, когато започнахте да преподавате? Какви са сега?

Аз съм голям ентусиаст, що се отнася до преподаване. Още от ученик, учителите са били важни личности за мен, и винаги съм размишлявал кой е добрият начин да се предава знание. И научих: най-добър е разговорът на определена тема, който на моменти стига до детайли – както е при превода и коментара, но друг път се издига до най-общи идеи за словесността и епохата, и за метода. Също и това, че разговаряйки с хора, човек усъвършенства езика си на учен, и го предава на събеседниците си – това е важно условие за възникването и поддържането на школа.
Самото преподаване в началото ми беше и лесно, и трудно. Когато преподавах език – новогръцки или старогръцки – беше лесно, тъй като там нещата обикновено са еднозначни: или е така, или не е така. Затова, както неведнъж съм споделял, чужд (и класически) език може да се преподава добре и от съвсем млади хора; тъй като овладяването му е въпрос главно на талант и системни, няколкогодишни занимания.
Но при хуманитаристиката не е така. Там човек има нужда от много време: дълъг преподавателски опит, изчитане и премисляне на голям обем литература – най-напред, разбира се, на източниците. Ако дисциплината ти е предадена от добър преподавател, както беше при мен, това помага много, но не е достатъчно. Защото човек не може просто да възпроизвежда това, което е видял, тъй като е малко вероятно то да съответства на характера и възгледите му. А всеки трябва да има свой характер и възгледи. Така че трудността е главно в това – как да осмислиш науката като личност. Ето защо до майсторство в тази работа се стига мъчно и бавно; ако човек на 50-годишна възраст я прави добре, това е успех.
Притеснението ми в началото беше, че онова, което предавам на студентите, не е нито ново, нито оригинално. Сега не се безпокоя, че не е ново: старото е добро, пък и те нали затова са дошли – да учат стари неща. А че е оригинално, съм сигурен, защото оригиналността се състои в това, да преподаваш науката „като себе си“ – а никой човек не прилича на друг. Но пък е трудно да внесеш науката в личността си. Та тогава нищо не очаквах от студентите, тъй като изобщо не бях сигурен, че имат някаква полза от часовете ми. Сега просто очаквам да са чели, което съм ги посъветвал, и напоследък с голяма радост виждам, че точно това става.

6. Според Вас има ли приемственост в класическото образование в България? Какви са Вашите лични спомен и преживявания в тази насока?

Приемственост несъмнено има. Класическото образование у нас е два вида – гимназиално-университетско, което минава през държавните институции и е създадено след Освобождението, и онова, което минава през богослужението и богословието; то е на възрастта на християнска България. Разбира се, във втория случай става дума за античност, усвоена чрез християнския поглед към историята. Важен е фактът, че поради близостта ни с Византия и свързаността ни с цариградската и изобщо с гръкоезичните църкви, ние тук винаги сме имали гръцкия като първи или най-много втори чужд език. А това е здрава основа за класическото образование; то е нещо, което на Запад не съществува, защото там гръцкият от хилядолетие и половина се учи само като „древен“ език и неговото място е само в науката.
Що се отнася до гимназиално-университетското класическо образование, то е възприето от Запада, донякъде с посредничеството на Русия. Там приемствеността е известна – старогръцкият и латинският се включват в програмата на гимназиите още от 80-те години на XIX в. Това продължава до средата на XX в., когато се случва едно прекъсване за около 30 години и преподаването на класически езици се съхранява само в семинариите, Духовна академия и университета. След това то се възстановява в средното образование чрез НГДЕК. А хората, които имаха непосредствена грижа за начина на работа там, бяха студенти на онези класици, които са били навлезли в научната работа още във времето на предвоенна България; така че това, което ние сме учили като ученици, е същото, което са учили професорите Михаилов, Ничев, Милев, известните преводачи Вранчев и Батаклиев, и други възпитаници на Университета по онова време.
Аз познавам лично малцина от онези, които са били студенти в епохата на Царството. Това са Георги Михаилов и Василка Тъпкова-Заимова; присъствал съм и на един разговор с Иван Венедиков. Но и това е достатъчно, за да си състави човек представа за техния дух и възгледи; още повече че специално се занимах с историята на класическото образование. Веднъж това беше през биографията на проф. Тъпкова, която съставих през 2010-2011 г.; и после, чрез избираемия ми курс „Класическо образование и идея за класическа древност в България“, на чиято основа написах една от главите на „Александрия II“ (УИ, 2017).

7. Как виждате бъдещето на класическото образование? Смятате ли, че трябва да има нова посока? Ако да, бихте ли споделили каква?

Класическото образование ще живее, докато съществува християнският, пък и, наред с него, пост-християнският свят. Това е светът, който нарича себе си „западен“ или „европейски“, като влага различни значения в тези думи. Но макар и различни, тези значения предполагат познаване на античността. Ако някой желае да говори за европейска история, той няма как да заобиколи Рим; а познаването на Рим по необходимост изисква познаване на класическа Гърция. Ако смята себе си за християнин или дори само за изследовател на християнството, ще учи гръцки и латински, това е неизбежно. Ако се занимава с философия, няма да избегне античността, защото няма влиятелен философ, който да не съотнася своите възгледи с традицията, възхождаща към Аристотел и Платон.
Така че без класическо образование не може да има европейско/западно или християнско образование. Ако се опита да заобиколи класиката, такова образование ще пропадне много бързо, както се видя в течение на неотдавнашната история, на която и аз съм свидетел.

8. Каква е ролята на човека, занимаващ се с Античност, днес?

Той има образователна задача и тя е тази, за която стана дума. Трябва да бъде посредник между нашите времена и античното наследство, значи да има поглед и към „средното време“ на историята – както като отношение между общества/държави, така и като живот на науките и словесността. Смисълът на тази задача е в удържането на единството на човешката история. Както за един човек е полезно да има спомени за всяко време от живота си и те да са във връзка помежду си така, че той да бъде и многообразен, и един; така и едно общество трябва да помни своята история в цялото й разнообразие, и същевременно това да бъде една история. Защото съзнанието за това, „кой си ти“ те прави и отделен, и свързан с другите, което значи – свободен.

9. Какви са задачите пред Вас, които сте си поставил, като класически филолог?

За щастие и с Божия помощ аз вече съм направил немалко от това, което смятам, че е мое задължение, но същевременно е било и моя мечта. На първо място, постигнах това, за което са ми помагали в гимназията – станах преводач от класически език, и то на най-мъчни и важни книги, които трябва да съществуват на родния ми език.
Една от тях е Софокловата „Антигона“, смятана от някои мислители за най-добрата антична трагедия; и вярвам, че преводът, който направих, е най-добрият превод на антична трагедия в историята на нашето преводаческо дело. Освен това написах учебник по предмета, който преподавам от 25 години – старогръцката литература. Това е първият наш подробен и системен учебник по предмета. После, с помощта на моята съпруга Димка, завърших превода на Аристотеловата „Метафизика“ – главният философски текст за всички времена. Смятам, че въз основа на този превод моите сънародници ще могат да учат философия и ще философстват за много десетилетия напред.
И освен това се грижих моите студенти да имат възможност да учат добре, значи в съгласие с традицията, но и като съвременни хора; и това го правих както чрез собствените си курсове, така и чрез учебните планове на магистърската и бакалавърската програма на специалност „Класическа филология“, които изработих в началото на миналото десетилетие.
Колкото до бъдещето, надявам се то да не бъде много по-различно от настоящето; а настоящето в нашата дейност е добро. Надявам се да видя успехите на моите студенти, а може би да напиша и още една книга. Но каква ще е тя и за какво, няма да казвам сега.

16 юни 2019, Петдесетница

(Въпросите зададе д-р Иван П. Петров)

*

https://philol-forum.uni-sofia.bg/portfolio-item/br-9/?fbclid=IwAR2n-xrLNMLIlKrdWCvcS-dN7R2ADLkg4lro1PtEg0usUT_FcN9Dv5O9sqE

В телевизията

Ако не беше жена ми, сигурно нямаше да знам нищо за един свят, в който живеят немалко хора – светът на телевизията.

Веднъж преди доста години се бяхме събрали на рожден ден в дома на един приятел. Присъстваха хора от интелигенцията – театрални и кинорежисьори, писатели, журналисти.
Седим с жена ми на един диван и пием, каквото ни е поднесено, а срещу нас – друга двойка: един добър познат, който тогава работеше в телевизията, и до него една дама. Говорим си едно-друго и дамата започва се обръща към мен, задава ми разни въпроси, говори ми на „ти“ и на собствено име, въобще се държи така, сякаш се знаем от години. А аз мога да се закълна, че никога не съм я виждал. По едно време, за да не изглеждам неучтив, решавам да задам и аз един въпрос.
– А Вие къде работите? – казвам.
– В телевизията – отсича тя и ме поглежда любопитно.
– Е, щом сте с […], вероятно сте в телевизията, но искам да кажа, какво работите, водите предаване или…

Жена ми се намеси, за да прекрати комедията.

– Госпожа […] е известен журналист, специалист по […] води предаване за […], а също и […].

Аз кимах с глава като човек, който получава голямо количество нова информация и се нуждае от време, за да я запомни и обработи.
На тръгване домакинът дойде да ни изпрати, смя на случката, и ми каза: „Благодаря ти за този разговор!“

Друг път бях на екскурзия с автобус, с няколко десетки спътници. Един от тях ми зададе въпрос, свързан с гръцкия език; и аз, понеже имах настроение, му изнесох цяла лекция по история на гръцкия. След няколко часа, като се изкачвахме към един археологически обект, той ме настигна и ме заразпитва какъв съм и с какво се занимавам. Казах му, а после, за да не изглеждам необщителен, попитах:
– А Вие с какво се занимавате?
– Аз сега работя в телевизията – каза той.

Не го питах дали води предавания, тъй като не ми се влизаше в подробности. А и изкачването беше доста стръмно, и времето – горещо.
След ден-два видях в списъка на пътуващите име, което ми беше познато, и ми се стори, че то трябва да е на господина, с когото говорихме.

Като се върнах в България, разказах това на жена ми.

– Как, не го ли позна? – каза тя. – Той е политик. Беше депутат, лидер на една партия по едно време… Публична личност е.
– Е, аз го знам по име – рекох. – И даже някога съм го виждал. Но като не гледам телевизия от години, как да го свържа с лицето му…

Наскоро бяхме отишли на театър, залата беше пълна. До мен седна една двойка. Жената беше към 40-годишна, хубаво облечена, заоблена. Изгледахме пиесата и си тръгнахме.

– Видя ли жената, която седеше до тебе? – попита ме жена ми на другия ден.
– Видях я, разбира се – рекох. – Не съм сляп.
– Това е […], тя е известна журналистка, прави предавания по телевизия […], интересни са.
– Никога не съм чувал това име – казах. – И за предаванията нищо не знам, няма откъде. Но иначе като външен вид, добре изглежда…

слушай да видиш

За историята и всичко останало

- Добър ден на доц. д-р Николай Гочев от Софийския университет, преподавател по антична култура и история, преводач на Софокъл и Аристотел, автор на книги за античната литература и философия. Но аз Ви поканих по повод скандала с учебниците за комунизма. Дали проследихте този сюжет?

– Ако не бяхте Вие, може би нямаше да науча за този скандал, и сигурно нямаше да съжалявам за това. Тъй като съм един много нередовен телевизионен зрител – затова и благодаря на всички, които са отделили от времето си, за да гледат този наш разговор; дано да им бъде полезен. Та аз не гледам телевизия, рядко слушам радио и се информирам, разбира се, от интернет. И когато Вие ми зададохте този въпрос, прегледах интернет и видях в „Гугъл“ какво може да се узнае за така наречения скандал с учебниците.
Научих, че е имало конкурс в Министерството на образованието – най-редовен, по всички правила, изглежда – и са били предложени няколко учебника за X клас по история. Конкурсът е минал, имало е рецензии, учебниците са одобрени; и изведнъж някой е подал сигнал, и е казал, че нещо в учебниците не е добре. Това е първото, което не ми хареса и даже някак ме притесни, защото това не е единственият случай, за който знам напоследък. Напълно законни процедури в страната, и особено в сферата на образованието, които вървят, както винаги са вървели, и експертите нямат нищо против това, което става, изведнъж по сигнал от някакъв гражданин…

- Група граждани…

– Да, група граждани, или един гражданин. Появява се този сигнал и незабавно процедурата се прекратява. Казвам Ви, че това не е единственият случай, от личния си опит знам и за други, и то не един – повече са.
А кое е тук тревожното? Имаме група хора, законно ангажирани в една процедура, които са свършили работата, която се очаква от тях, и то според всички правила. И изведнъж тяхното мнение, позиция, техните имена, титли – всичко се игнорира, и се решава, че е прав – безусловно – гражданинът, който е подал сигнала. А онзи, който е спрян да си върши работата, той непременно е виновен. И сега той трябва да се разкае и да направи всичко, което му се казва. Точно това се оказа и в случая, който проследих.

- Да… Но да кажем първо няколко думи по една тема, която е голяма и важна. Темата как се преподава история; как се учи и как се пише история.

– Да. Във връзка с тази тема, но и относно това, че е подаден сигнал, че нещата около епохата на социализма или комунизма са представени зле: на мен ми се иска да се надявам, че гражданите, които са подали този сигнал, наистина вярват, че те са прави; и наистина мислят, че учебникът трябва да се промени, защото историческата истина е такава. Тоест, всички тези професори и доценти, които са написали определени неща в учебника, са сгрешили – те просто не са улучили истината. Дано да е така. Защото може да има и друг мотив да се подава сигнал. Съществуват конфликти, съществуват съображения – лични, политически. Но да предположим, че хората, които са подали сигнала, смятат, че такава е историческата истина, каквато те я виждат.
Дотук, на пръв поглед, нищо лошо. Но в този случай трябва да се кажат няколко думи за това, как ние можем да знаем коя е историческата истина, и доколко можем да я знаем. Това е много тежък, абстрактен въпрос, мъчен за обмисляне; това рядко и се преподава, защото е много сложно, бих казал, за проумяване. Човек трябва да е доста напреднал, за да може да коментира такъв въпрос.
Аз ще си позволя да разделя начина на узнаване на историческата истина на две. От една страна, ние можем да знаем тези неща в историята, които са сводими до цифри – и то доста добре. Примерно, кога някой е роден и починал, кога някой е започнал да учи и е взел диплома. Когато става дума за такива неща, историята е наука, която може да бъде почти точна и споровете са редки. Винаги може да се докаже, че някой е сгрешил; или не е разполагал с документ; или го е разчел лошо. Тогава няма спорове. Просто ще се каже: „Господине, вие тук грешите…“
Това е едно. Обаче има друг аспект на историческата наука, който е много тежък и мъчен, и това е въпросът за причините за историческите случвания; и още повече – за тяхната оценка. Трудно е да се каже защо в историята се е случило еди-какво си. Примерно, някой е започнал да следва инженерство. А защо е започнал да следва точно инженерство? Да не би това да е лесно за узнаване? Напротив, доста по-трудно е. По-лесно е да се каже кога и къде е учил; а по-трудно е да се разбере защо. А после, да се оцени дейността на този инженер, пък и на този човек – каква е тя, каква е нейната стойност – това е крайно трудно. Говоря за биографични случаи, но и това е част от историята. Така че да оценим какви постижения има някой като професионалист, и още повече, как трябва да бъде оценяван като човек – това е много сложно и то не може да бъде решено окончателно.
Значи има някои истини в историята и за които ние не можем да имаме последната дума. Можем да се надяваме на добросъвестно изследване и на общо съгласие между хора, които, подчертавам, са компетентни в тази област – а не на общо съгласие между всички и чрез гласуване, тъй като не така се установява историческата истина. Значи трябва да разчитаме на професионалисти, на опитни хора и изследователи.
Историята като наука не е като математиката, та нещата да се изчислят или да се докажат безусловно. Не е и като богословието, където нещата пак могат да се докажат, но само въз основа на вярата. И ако някой случайно не приема началата на вярата, той повдига рамене и се оттегля, и казва: „Това си е вашата истина, гледайте си я нея, аз пък имам друга истина“. Но в историята това е интересното, че тя засяга всички. Там нещата не са изчислими и не се доказват строго. Няма и начала на вярата – всеки може да спори и отстоява някаква позиция, и от това той не става еретик. Защото ти ставаш еретик тогава, когато въз основа на началата на вярата правиш погрешни изводи. Винаги ще ти го докажат. Обаче в историята – когато се говори за нея – не е така. Ти можеш да смяташ, че еди-кой си политически режим е по-добър от друг, въпреки общоприетото мнение; и не можеш да бъдеш осъден заради това. Така че размисълът за историята трябва да допуска различни мнения.

при ЯвД 62

- Да, дори да са противоположни.

– Да. Защото не може по необходимост да се докаже истина, така че опонентът да бъде несъмнено опроверган. Но и не може да бъде прогонен онзи, който твърди нещо различно от приетото; защото обсъждането на историята не е като обсъждането на религията в средата на вярващите. И в това тъкмо е трудността на историческото изследване, и то е интересното в историята. Освен това в нея не могат да се правят експерименти. Защото има науки, в които нещата се доказват не математически, не по дедуктивен път, а чрез експерименти. Обаче в историята не можеш да направиш експеримент, защото там всичко е уникално. Не можеш да провериш какво би било, ако България беше тръгнала по друг път през 1945 г.
Затова казвам, че онези граждани, които са протестирали и са казали, че истината за периода на социализма не е тази, която пише във въпросните учебници, а е тази, която те казват, те малко наивно твърдят това нещо. Там е работата, че историческата истина е въпрос на спор.

- И друго, кой пише историята? В този случай – кой пише учебниците? Въпросът за авторството им също излиза на дневен ред.

– Сега тук имаме една много мъчителна конкретна ситуация. Какво се случва? Всичко е протекло; най-напред, самите автори, които са професионалисти, са написали учебниците си в съгласие с държавните изисквания. Впрочем аз самият съм отказвал да пиша учебници за средното образование; и не защото смятам, че не съм в състояние да напиша добър учебник, а защото авторът на учебник за средното образование не може да каже всичко, което мисли, нито точно така, както го мисли. И не за друго, а защото има строги държавни изисквания, които уеднаквяват тези учебници. Не казвам, че това е лошо. Но ти си по-скоро изпълнител; в по-голяма степен изпълнител, отколкото автор, или най-много наравно изпълнител и автор. Разбира се, на кориците на учебниците ние виждаме имената на онези, които са ги писали; но не трябва да забравяме, че това са хора, които изпълняват държавни изисквания, а не пишат просто ей-така от себе си.
Обаче когато се появи сигнал, че „ето това“ не трябва да бъде написано така, а по друг начин, че не трябва да бъде споменат този факт, а онзи факт, тук вече ние имаме диктовка на текст. Тогава онзи човек, който си е сложил името, със своята научна степен и прочее, и който бива подтикван да промени текста, той в каква степен ще бъде автор на това място от учебника? Няма да е автор, а ще бъде един записвач – на онова, което някой му разпорежда. А това е много тежко. И в такъв случай, колкото и да е странно, може би ще трябва да се посочват и имената на онези, които именно казват какво ще се пише….

- Истинските автори…

– Да, за да знае обществото кой е отговорен за тези книги. Освен това аз искрено съчувствам на колегите от историческите факултети – и в СУ, а предполагам и другаде – които са се занимавали с това. Защото знам като автор колко е тежко да бъдеш насилван да променяш собствен текст. И твърдя, че ако аз бях автор, и някой ми кажеше, както виждаме и с подкрепата на министъра, че трябва да го променя, аз бих се отказал от този учебник и бих казал, че не желая повече да участвам в тази процедура. Това обаче е тежко, защото хората са положили много усилия.

- Всъщност по-големият скандал е, че самото Министерство на образованието прекратява процедурата. И под натиска на, доколкото виждам, двама души, казва да се пренапишат учебници по история; и то за нещо важно, което всички помним.

– Искам обаче да подчертая, че хората, които възразяват срещу някое място в учебника, не трябва да бъдат упреквани за това. Защото в страната всеки е свободен да възразява срещу каквото желае. Не можем да кажем: „Не възразявай!“. Всеки може да възразява.
Обаче тук има грешка и тя е само на министъра. При положение, че всичко е протекло по законен път, не е добре да се спира процедурата заради един сигнал; и ще кажа защо не е добре. Защото може да се появят и други, не по-зле обосновани сигнали. Да речем, че авторите на учебниците не са толкова упорити и кажат: „Добре, ще го напишем така, както казвате“. Но защо да не се появят и други граждани, които да не са доволни от друго място в учебника? Какво ще прави тогава министърът? Той има две възможности. Едната е отново да спре процедурата. Значи тези учебници никога няма да стигнат до учениците – защото ще се появят и трети, и четвърти, и десети граждани, нали? Или да каже: „Не, това беше, тези, които се обадиха първи, тяхното мнение ще уважим, а вашето няма.“ Това ще е произвол; и освен това така ще се наруши принципът за равнопоставеността на българските граждани. Как заради сигнала на някои може да се спира такава тежка процедура, а ако се обади друг, той да бъде игнориран? Не. Или всички, или никой. Така че министърът сгреши – той не трябваше да спира процедурата. А сега, каквото и да се направи, ще е лошо.

- О. Сергий Булгаков, мисля, казваше, че историята не е друго, освен опитът на човека за добро и зло. В споровете за комунизма има две радикални тези. Едната казва: „Там всичко беше много хубаво“, а другата: „Там всичко беше много лошо“. В случая учебниците са атакувани от тази група, която казва, че злото на комунизма не е преподавано и трябва непрекъснато да се втълпява, да се преподава, да се напомня и т.н. Какво мислите по този въпрос?

сериозно ли г

– Всеки историк е длъжен не просто да знае, но и да заявява, че това, което изследва, е човешкият живот – съвкупността на човешките действия. А човешкият живот е не крайно, а безкрайно сложен. Ако ти си истински историк, трябва да твърдиш това и да го защитаваш.
Как тогава един историк, който уважава своята работа, пък и самия себе си, ще каже, че за четиридесет години в една общност от милиони хора не се е случило нищо добро? Това е абсурдно. И когато се появят такива грубо идеологизирани текстове, каквито и ние с Вас сме чели като ученици – защото помним учебниците от едно време – се досещаме, че тези текстове ще бъдат иронизирани най-напред от самите ученици. Освен това те са противоречиви. Например, всички ние сме чували и сме чели, как средновековието е най-ужасната епоха в историята на човечеството.

- Точно така.

– Че то е мрачно, безпросветно, изостанало, преизпълнено с религиозни предразсъдъци, че няма здравеопазване, има бедност и прочее. Значи, страшно. Но главното – безпросветно. А в следващия час научаваме, че братята Кирил и Методий са просветили целия славянски свят през IX век. Значи в това безпросветно средновековие се е извършило най-великото просветно дело! Тогава какво да мисли човек? Има ли просвета през средновековието или няма? Оказва се, че някъде има, и то велика, обаче като цяло – няма. Това са едни противоречия, които са даже забавни.
И сега, тук има един момент, на който непременно трябва да обърнем внимание, защото той е много важен за нас като граждани на България и като хора от българския народ. Това предложение – да се говори само лошо за една епоха – за него аз не съм сигурен, че е продиктувано единствено от антикомунистически съображения. Това е просто една тенденция – да се говори лошо за субекта на историческото случване у нас. Но кой е субектът на историческото случване, ако става въпрос за българска история? Защо да не кажем – както хората и казват, и приемат интуитивно – че това е българският народ? Тогава защо да се говори непрекъснато зле? Искам да кажа, че една такава история, в която за българския народ винаги се говори зле – по различни поводи, в различни ситуации, просто с подмятания, може би не системно, но непрекъснато – тази история най-напред е безсмислена. Защото няма сериозен разказ, чийто главен герой да бъде само лош, или само неудачник. Освен ако това не е един комичен разказ. Но ако разказът е сериозен, то неговият автор – и авторът на учебници, и обикновеният гражданин, който говори за своята родина – трябва да бъде на страната на своя народ. И следователно, по-скоро да го хвали, отколкото да го упреква, и по-скоро да му съчувства, отколкото да го обвинява.
Това трябва да се отнася дори за такива нелеки периоди, какъвто беше този на държавния социализъм. Трябва да се посочват и добри неща. Защо? Защото тези милиони хора, като всички човешки същества, са се стремели и към добро; и, твърдя аз, са го постигали. Аз съм свидетел на това. Следователно в един учебник по история това трябва да се казва.

- Това, което припомнихте за средновековието, е хубаво, защото то е много разпространено клише, а не ми беше хрумвал и този паралел с братята Кирил и Методий. Мислел съм за Тома Аквински или други примери на западната висока мисъл. Но този идеологически разговор трае от 1990-та досега, и изглежда, че няма път към преодоляването му. Тези спорове аз ги помня от 30 години, бил съм част от тях, и то на страната на тези, които днес са много яростни антикомунисти. Тоест, познат ми е този опит. Но не виждам как спорът може да бъде преодолян. Има ли такава възможност според Вас?

сериозно ли в

– Аз не вярвам, че това противостоене – идеологическо, а може би дори екзистенциално – ще бъде преодоляно. То ще си бъде винаги такова. Но нека ние, които смятаме, че човек трябва да защитава своите, от време на време да казваме, както и аз в момента правя, че е по-добре да защитаваш своите, отколкото да бъдеш против тях. И имам следния довод, който напоследък ми се вижда доста убедителен.
Ако човек не защитава своите – а ние не можем да отречем, че свои, това са нашите родители, баби, дядовци, братя, сестри, съпрузи, деца – ако не ги защитава, ако непрестанно, безусловно и като цяло говори негативно за родината си, този човек е застрашен от раздвоение. Това раздвоение е неизбежно. Защото той е хем тук – и някакси е със своите и е техен – хем е против тях. И не знае, приятел ли е на своите, или им е враг. Тук има едно тежко раздвоение, и аз твърдя, че такива хора са застрашени от психически усложнения, от психически болести, а също така и от физически болести. Тоест, говоренето против родината е опасно за човешкото здраве.

- Това е много силен довод, наистина. И за финал, голямата тема за образованието. Днешното образование – такова, каквото се предлага от либералния западен модел, който нахлува в България – има ли вина за това, което казахте току-що? Масово да се отричаш от своите, да не харесваш своето?

– Тази работа, да се упреква България, тя е много стара. Самият Иван Вазов е извадил такъв герой в „Под игото“ – известният Кириак Стефчов, който е човек, който също се отрича от своите. Тази работа е стара и тя е свързана с религията. Защото, твърдя аз, и това е част от моя възглед към българската история, българският народ е преследван най-вече на религиозна основа. Много хора, които говорят срещу България, всъщност и не знаят какъв е източникът на това преследване. То е идеологическо, и на религиозна основа.

при ЯвД 29

- Защо?

– Защото в момента, в който Рим отпада от Църквата, България се въздига като онази самостоятелна държава – като царство с независима църква – която удържа съборността на християнството и запазва православието такова, каквото е. Значи тя го спасява – благодарение на делата на патриарх Фотий Константинополски, светите братя Кирил и Методий, и нашият цар Борис Първи. Тя някак заема мястото на Рим, който до този момент със своята тежест срещу Константинопол е удържал съборността. Това е странно. Оказва се, че България има огромна роля в историята с това, че удържа християнството такова, каквото е било от самото начало, а именно – съборно.
Поради това тя си навлича голямата омраза на имперския в религиозно отношение Рим. А от друга страна и на стремящия се, за съжаление, към нещо подобно, Константинопол – което ние виждаме с голяма сила в днешния ден, когато Константинопол, намесвайки се по най-безцеремонен начин в делата на една църква-сестра, фактически върви по пътя на Рим, а именно – към отпадане от православната Църква. Но Константинопол вижда своя исторически враг даже не чак толкова в Русия, колкото именно в лицето на България, която винаги е била негов най-близък опонент. И от това идват нашите тежки отношения с тази иначе велика църква. Така че, твърдя аз, големият исторически натиск върху България във висока степен е обвързан с нейната роля в историята на християнството.

- Много Ви благодаря за този разговор!

въпросите зададе Явор Дачков

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/nikolaj-gochev-govoreneto-protiv-rodinata-e-opasno-za-choveshkoto-zdrave

(30 юни, 2019)

*

добавка от 8 юли:

Когато се говори за „народ“ обикновено става дума за множество хора, които от стари времена говорят един и същ език, и имат (или са имали) държава. Изглежда, че в значението на думата „народ“ е включена и „държавата“, тъй като иначе се употребяват други думи – „племе“, може и „етнос“.

Не е много полезно да се мисли, че „народът“ е някакъв факт, с който тъй или иначе си имаме работа и който е налице независимо от волята и действията ни. Народите се създават (точно „създават“, а не „възникват“); и може би не е невъзможно да бъдат унищожени. Някои етноси са изчезнали, защото не са имали държава или са я загубили; или пък защото не са имали писмен език. Лесно е да се посочат имена на изчезнали етноси, тъй като книгите на старите историци изобилстват с тях.

Че народът не е сигурна даденост личи и от това, че е мъчно да наречем всяко събрание от хора „народ“, макар да имат държава и общ роден език. Причината, е че хората, събрали се на едно място, се държат по различен начин в зависимост „вида“ на онова, което вършат заедно. Така че – по какъв именно начин хората „са заедно“? Те могат да са „заедно“ като народ, но могат и иначе. Интересно да се види как се наричат тези начини.

Когато отиват в храма и са там, докато трае службата, а и след нея, хората общуват помежду си по един начин и впрочем точно тогава биват наричани „народ“, което се казва изрично и в течение на самата служба. Когато са в театъра и тече пиесата, те са „публика“. Когато са на стадиона и има футбол, те пак могат да бъдат наречени „публика“, но не изглеждат така, както когато са в театъра. Когато са в университета, са общност от преподаватели и студенти (може би „колегия“). Когато протестират пред парламента, са „граждани“, а когато излизат на „манифестация“ по случай 1-ви май, са „трудещи се“. Когато отиват на избори, са „гласоподаватели“. Когато ползват услуги, са „клиенти“.

Понякога те биват наричани не според това, което правят, а защото някой ги определя някак. Тогава могат да бъдат наречени „нация“, „европейци“ или „човечество“.

Изглежда, че народите съществуват затова, защото действат като народи, а не защото действат като публика, зрители, клиенти и пр. Това показва, че народът може да бъде унищожаван не чрез буквален геноцид, а като му се предлага да действа по друг начин (не като народ). Това става чрез въвеждането на условия за тези други начини „хората да са заедно“ и изтъкване на техните достойнства и облаги; и наред с това, чрез премахване на условията той да действа „като себе си“.

Седмите в света

Веднъж, преди около две години, бяхме седнали на по бира с режисьора Явор Гърдев в заведението „баба Яга“, разположено на територията на бившата зоологическа градина. Бях го поканил да му подаря книга, а именно – второто издание на „Метафизика“ I-III и X-XIV.

И той, като го разгледа внимателно, рече:
– Хубаво, но все пак повечето двутомници се издават така: първо излиза първата половина на книгата, после – втората. А вие сте издали началото и края. Сега, като издадете втория том, как ще го сложите по средата на първия?

Това беше забележителен въпрос и аз го запомних добре.

Днес завърших (напълно и съвсем) превода на „Метафизика“ IV-IX, а следователно и на цялата (онези I-III и X-XIV, които Явор получи, излязоха през 2000-та и после през 2017). И, замисляйки се за делото на всички наши предшественици (преводачите на „М“), изведнъж ми хрумна, че може да им се направи класация.

Тя би била по следните четири критерия.
1. Дали преводът е добър
2. Дали е на цялата книга, или на части
3. Дали е пръв на своя език (колко и какви по-ранни има)
4. Дали преводачът е работил сам или са били екип (двама или повече).

Размишлявайки за класацията по пътя от „Орлов мост“ към къщи, стигнах до следната подредба:

1. Томас Тейлър (1758-1835). Английски превод от 1801, Лондон. Преводачът е работил сам, превел е книгата за пръв път на своя език. Преводът е хубав, майсторски, няма какво да се каже. Преди него има само латиноезични.
2. Александър В. Кубицки (1880-1937). Руски превод от 1934, Москва. Кубицки е професор по философия в Московския университет до 1921, председател на комисията по древни езици в катедрата по история на стария свят до 1937. Превел я е сам, за пръв път на руски, цялата. Преводът е точен, чудесен.
3-4. Алберт Швеглер (Тюбинген, 1847) и Херман Бониц (към 1843, издаден за пръв път в Берлин, 1890). Прекрасни, солидни немски преводи. Все пак са предхождани от този на Хенгщенберг (Бон, 1824; коментиран от известния аристотелист Кристиан Брандис). И двамата са ги направили самостоятелно и като млади: Швеглер издава своя на 28-годишна възраст, Бониц е завършил неговия на 29.
5. Уйлям Дейвид Рос. Прочутият шотландец (1877-1971) e вероятно главният авторитет на ХХ в. сред изследователите на „М“. Автор на основно коментирано издание на гръцкия текст (Оксфорд, 1924); два пъти превежда „М“ (1908 по изданието на W. Christ и 1928 по собственото си издание). Преводът е отличен, пълен, независим. Преди това обаче на английски съществуват поне два (Тейлър и МакМахон, 1857)
6. Ал. Пиерон – Ш. Зевор (Париж, 1840). Преводачите са съответно 26 и 24-годишни при излизането на книгата. Алексис Пиерон (1814-1878) е историк на античната литература. Шарл Зевор (1816-1887) е преподавател по философия в Амиен, Рен, Бордо и Париж, изследовател на старогръцката литература. Първи френски превод, професионален, успешен, един от първите на жив европейски език.
7. Ние с Димка, добре познати на четящата ни публика. Работим го от 1996-та. Пълен превод, нищо чудно скоро да излезе изцяло. Преведен на истински български език, добре коментиран, удоволствие е да се чете.

Посещението на папата

Най-добре е като начало да се прочете решението на Светия Синод на БПЦ. Там се казва накратко, че такова посещение ще има, и че папата може да бъде приет в сградата на Синода, и то лично от патриарха. Обръща се внимание на невъзможността за общи богослужебни действия: но не защото това не е очевидно за православния християнин, а за да не се допускат излишни коментари по вестниците.
В решението не се споменава за никаква „католическа църква“, „свети отец“, „апостолически“ пътувания, нунции и монсеньори.

Ето какво е нужно да се знае и повтаря, за да се разбере смисълът на такива прояви и медийния шум около тях.

Като духовно лице (лидер) папата посещава не България, а своите последователи в България. Дори да са много, те не са част от българската Църква. Макар и български граждани, в духовно отношение те са чужденци. Това, което казвам, не е обидно, тъй като няма нищо лошо в това, някой да е чужденец. Аз примерно съм чужденец в Италия и Гърция (макар да разбирам италиански и гръцки), и ако някой ми го каже, няма да се засегна. Дори да стана италиански или гръцки гражданин, в някакво отношение ще си остана чужденец.

Като политическо лице папата посещава българските политици. Това също не е беда, защото няма нищо лошо политиците да се срещат и да обсъждат отношенията между своите страни. Особеното е, че папата е държавен глава и духовен лидер едновременно: и не случайно, а защото това е заложено в самото устройство на държавата му. Не зная дали другаде в света има аналогично положение. Някой би си спомнил за Иран, но и там не е така, защото до неотдавна те имаха президент (Ахмадинеджад), който беше светско лице, а не духовник.
В православния свят положението е друго: архиереят не е политик/държавник по начало, макар да е възможно това да се случи (някогашният президент на Кипър, архиепископ Макарий). Според Църквата политическата и духовната власт трябва да са отделени, защото събирането им в една институция може да доведе до злоупотреба и с двете.

Патриархът и Синодът на България не отказват да се срещнат с папа Франциск, първо поради това, че той е политически влиятелно лице; и второ, защото се явява религиозен лидер на част от българските граждани. Но трябва да се забележи, че инициативата за срещата идва не от тях, а от самия папа (от неговата религиозна общност). Същевременно, поради съчетанието на тези две роли в папския институт, както и поради други особености на вероизповеданието, което папата представлява, те не могат да го посрещнат така, както биха посрещнали предстоятеля на някоя от православните църкви.

Медийният шум около това посещение и повечето коментари относно решението на Синода се стремят – първо чрез самия език, с който си служат – да внушат, че в България идва висш християнски духовник, комуто не се оказва подобаващата чест. Истината обаче е друга. Римският епископат не е част от християнската Църква, а на папата се оказва дори по-голяма чест, отколкото е редно той да получава при идването си в една християнска страна.

http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=286989

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/poseshtenieto-na-rimskiya-papa-i-medijniya-shum-kakvo-tryabva-da-se-znae?fbclid=IwAR3YzvXkc04a9HxAl_c68ckhzRR4GRQfOY56GNzJa37grYAJ4FGS0z42Ois

*

Покрай разговорите във връзка с посещението на папата ми направи впечатление, че не само религиозно индиферентните хора, но дори и тези, които ходят на служби, имат представа от църковния ред и се интересуват от въпросите на вярата, не са наясно къде точно е проблемът в отношенията ни с Ватикана. И като казвам „ни“, това също се нуждае от пояснение.

В този случай „ние“ сме онези, които признават съществуването на „една, света, съборна и апостолска (μία, ἁγία, καθολική, ἀποστολική) Църква“, както пише в Символа на вярата. И казваме, че тя (засега) се състои от петнадесет поместни автокефални църкви и още някои автономни; които църкви са в богослужебно общение помежду си. Някои за съжаление вече не са в такова общение, но това е отскоро и дано да се преодолее; ако пък не, някои ще отпаднат, а Църквата няма да се раздели, и пак ще остане една, света, съборна и апостолска.

От другата страна е Ватиканът, значи държавата, чийто глава е римският папа и която е като столица на римо-католическото вероизповедание. Не бързам да го нарека „църква“, нито „християнство“. Причината за това е следната.

Когато един предстоятел на православна църква чете на служба и съгласно устава имената на останалите четиринадесет предстоятели, той никога не споменава папата в Рим. Това означава, че според него такава автокефална поместна църква няма. И тъй като това молитвено изчитане на имената на предстоятелите се прави няколко пъти годишно, от това следва, че цялото православно духовенство ежегодно и многократно отрича, че римският епископат е част от съборната (и единствена) християнска Църква. Как тогава някой епископ и изобщо духовник да участва в литургия или каквото и да е богослужебно действие заедно с папата?

И ето сега да зададем въпроса, който интересува мнозина, дори нецърковни хора: „Какво значи да си християнин?“ Трудно е да се отрича, че християнин е онзи, който принадлежи към християнската Църква. „Принадлежи“ ще рече да участва в нейните тайнства (кръщение, изповед, причастие и другите). А Църквата е една, а не две или повече. Когато православните архиереи отказват на папата да участват в общо служение с него (дори това да е молитва за мир), те му казват, че той не принадлежи към Църквата. И следователно не е християнин.

Оттук нататък, дали някой ще споделя това становище на православните духовници (в случая това са българският патриарх и Синод) или не, то е негова лична работа, на съвестта му.

И тъй като хората лесно биват подлъгвани с думи, трябва да се каже нещо за известните термини „деноминация“ и „конфесия“.

Не е случайно, че те, подобно на термина „религия“, са от латински произход – за разлика от „ерес“, „разкол“ и „вяра“, които са гръцки и български. Те се използват с цел да се внуши, че отпадналите (или просто различни) от Църквата религиозни общности са ѝ равнопоставени. Затова се говори за „интер(над)конфесионален“ и „междурелигиозен“ диалог. Когато православните духовници отказват да участват в такива диалози, или поставят условия за това, то не е защото са против диалога по начало; а защото не са съгласни, че истината е навсякъде (което ще рече никъде). Ето защо те твърде рядко, ако изобщо, са инициатори на такива срещи и форуми. Инициатори винаги са онези, които са извън Църквата, но биха желали да бъдат признати за равни на нея, и дори да я ръководят.

Виждаме, че и сега е така. Инициатор на папското посещение е Ватиканът – разбира се, с посредници. Освен това, както става ясно от изготвения там протокол, той е инициатор и на множеството съмнителни мероприятия из България, като „общата молитва за мир“ в София, в която да участва кой ли не, и за която българският Синод, разбира се, отказа да даде благословение.

*

(5-6 май, 2019)

Във връзка с пристигането на неканения гост в София, не е излишно да се каже нещо относно различаването на добро от зло.

Някой би казал, че помпозността е нещо лошо, а друг – че показната скромност е нещо лошо. И двете са верни, защото и в двата случая имаме опит за измама. Помпозният изобразява величественост, за да създаде страхопочитание; показно скромният пък иска да го вземат за добродетелен (въздържан), а не да бъде. Но не всяко великолепие е помпозност, и не всяка скромност е преструвка. Тогава как да различим кой какъв е?

Ако ще съдим строго, трябва да се съгласим, че всяко добро дело и добра мисъл само наподобява истински добрите дела и мисли на Бога: тъй като те са съвършени, а нашите не са. При Бог доброто е чисто; при нас то е винаги съмнително, защото е примесено с желанието „да се представим“ – дори този, пред когото се представяме, да е само собствената ни съвест. Така че и най-добрият човек не може да избегне лицемерността, защото дори най-доброто намерение винаги е примесено с желанието „да минеш“ за добър. Така че с действията си той по-скоро „наподобява“ доброто, отколкото да е истински добър (благ), какъвто е Бог. Тогава каква е разликата между него и измамника?

Разликата е в това, кой какво, заради какво (и кого) наподобява. Защото искреният човек, когато взима практически решения, или се отдава на обществени дейности, науки и изкуства, се старае да прави нещото първо заради самото него (доброто, красивото, истината), и по този начин наподобява Бога, оставайки все пак далеч от съвършенството Му. А друг не се стреми към доброто, красивото и истината, защото е уверен, че това са само думи. Но и той се старае. Той се опитва да наподоби онзи първия, и то така добре, че накрая да бъде признат за по-добър, по-красив и по-истинен от него; и по този начин да добие почит, слава и сила. Така че той не е несъвършен, а е лъжлив по начало.

Така постъпва и дяволът, за когото казваме, че е владетел на този свят – на силите на този свят. Ето защо съзнателният (користен) имитатор на доброто, красивото и истината има на своя страна силите на този свят – той е покровителстван от тях.

Хор от телевизии, вестници и сайтове пеят „Алилуя“ и „Осанна“, като добавят, че всичко това ни е много полезно, тъй като е „реклама“. Сигурно на основание, че „няма лоша реклама“. Но същите тези няма да нарекат постановката с Йоан-Павел II (Войтила), изработена за наша сметка, „реклама“; нито ще кажат, че е постановка.

Самата сентенция „няма лоша реклама“ обикновено се представя за безобидна шега, но е и коварен съвет. Защото така излиза, че всичко може да се прави и понася, стига около него да се вдига шум. Този целенасочено произвеждан шум е реклама, а тя е за пари и власт. „Няма лоша реклама“ значи: „Прави и понасяй всичко, ако е за пари и власт“.

Някои сигурно биха се учудили, ако им се каже, че римо-католицизмът е причина за нацизма, но учудването им ще намалее, ако обърнат внимание на следния довод.

Нека никой не си мисли, че може да се отрече от родината си, и пак да остане християнин. Християнското благовестие е обърнато към целия свят, но това не значи, че хората, които го приемат, стават просто „граждани на света“ (или на „Европа“). За Църквата е естествено да бъде множествена, без да престава да е единна, като всеки народ е самоуправляващ се чрез своето архиерейство, което е независимо и равно на всички други (това е християнската съборност). Когато Рим се оказва еретически, това по необходимост е свързано с обстоятелството, че римския епископ (папата) не допуска създаването на поместни църкви; а всеки клирик, от момента в който стане такъв, вече е подчинен на папата, а не на местен епископ. По този начин той фактически напуска родината си, дори да остане физически в нея.

Но как тогава онези хора, които ще бъдат духовно обгрижвани от този клирик (това са миряните) ще принадлежат на родината си? Как те ще образуват народ, който да е както отделен от другите (за да съществува), така и заедно с тях – в духовно отношение? Ето това обстоятелство става причина за дълбокия духовен смут, царящ в диоцеза на римския папа, който, особено след XI век, вече няма равен на себе си в християнския свят (което значи, че е излязъл от него). Затова и разстоянието между отпадането през XI в. и Авиньонската криза, превърнала се в т.нар „Западна схизма“, не е голямо – два века и половина; а само стотина години след прекратяването й се явяват реформационните (протестантски) общности и папското господство над Западна Европа е разбито окончателно.

Протестантите са станали такива, защото са се опитвали да намерят своя духовно независима родина. Но те не са успели, тъй като не са се върнали в едната и апостолска Църква, а са започнали да произвеждат произволно религиозни общности, делейки се до безкрайност – и затова около тези общности не са се образували народи. Затова посланието на протестантите също е само към света, но не и към своите, с което те се превръщат в едни миниатюрни подобия на римо-католицизма.

Така че човекът, който бива духовно обгрижван от протестанти, също остава без родина. Тогава той се отказва да я търси с помощта на Бога, става атеист и започва да изобретява разни странни вярвания, наричани ту масонство, ту окултизъм, ту по друг начин; като същевременно настоява, че се бори за успеха на своя народ. Но народ без Бога не може да се създаде („без Мен не можете да правите нищо“). Вместо народи, в тази част на Европа възникват нации, като техният патриотизъм остава безбожен – той е „нацистки“. Затова този патриотизъм доведе до престъпленията, за които още има живи свидетели, и историческото възмездие над които ще отбележи само след три дни – на 9-ти май.

СтЛ корица 2

Старогръцката литература. Диалог

[2 май 2019, конференция на ФСлФ]

Университетски учебник по литература
във формата на диалог

Предисторията на написването му

От учебник по старогръцка литература за университетите у нас отдавна имаше нужда.

Може да се забележи, че такива книги – имам предвид тези, които се приемат като основни помагала – се появяват веднъж на 50 години. Първият учебник, написан от професионален античник, е този на Ал. Балабанов от 1914 г., който след това е преиздаван два пъти (1917, 1931). Включва и римската литература (както се вижда и от заглавието му – „Класическа литература“), а старогръцката част е 120 стр. [(160 в третото издание)]. Така че той е сравнително малък и е добър за гимназиите, но не е достатъчен за студентите, а още по-малко за хора, които биха искали да разполагат с едно подробно изложение по тази тема.

Следващият е преводен – това е този на съветския учен Йосиф Тронски. Писан е в годините на ВСВ, и е преведен от Георги Михаилов през 1965. Той е университетски; нарича се „История на античната литература“ и гръцката му част е към 300 стр. Библиографията съдържа преводи на авторите на руски и български, и някои по-важни обзори на литературата (8 за гръцката литература).
Издавани са и други преводни учебници – тези на Кохан (1947, а и преди това) и на Радциг (1969) – но те и двата стигат до края на V в. пр. Хр., и включват само поезията. При Тронски обаче я има прозата, а също и елинизмът, и след това едно кратко представяне на Римската епоха, което завършва с Лукиан и романа. Така че неговият учебник е най-пълен, и затова дълго време беше основно помагало.

Заслужава да се спомене и книгата на Конст. Величков „Гръцка литература“, издадена през 1914 г. [след смъртта на автора (1907)] в пълното събрание на съчиненията му, под редакцията на Ив. Вазов. Тя е писана по времето на учителстването му в Солун в началото на 90-те години на XIX в. Като първи опит е добра, но е писана въз основа на други учебници (а не въз основа на самите автори), както и самият Величков отбелязва в едно свое писмо от същото време.

Потребност от замяна на книгата на Тронски се почувства още в началото на 1990-те, тъй като тя беше писана от марксистка гледна точка и смяната на идеологическата обстановка веднага ѝ придаде архаичен вид.
В нашата специалност стана дума за това, и проф. Богданов предложи на двамата си асистенти, единият от които бях аз, да се заемем с изработката на нов и голям (което значи стандартен и академичен) учебник по предмета. Но той не само, че не беше написан, но дори не беше и започнат. Може би всеки от нас е бил натоварен с други, по-специализирани или просто странични занимания; а от друга страна, наистина е трудно да се напише такава книга, тъй като материалът, който трябва да се познава, е огромен, а изследванията са необозрими. Самият жанр – „История на старогръцката литература [от Омир до края на класическата епоха, или до края на античността или дори до по-късно]“ – е поне на 200 години.
И така, 22 години по-късно, в края на 2017, внезапно се замислих за формата на този учебник (а че един ден той трябваше да се напише, знаех). Тогава ми се стори, че чрез него би могло да се разкаже как е най-добре да протичат учебните занятия по предмета. Защото с годините бях стигнал до един начин на преподаване, който се различава от този на предшествениците ми: със сигурност е различен от подхода на проф. Богданов, а предполагам, и на по-ранните колеги.

Диалогът и неговите части

Участниците (или героите) в диалога знаят за тази литература повече, отколкото това е вероятно да се случи в университетското всекидневие. Те са 12 души – пет мъже и седем жени на различна възраст (20-28, 31, 44, 53). Още от първата страница се забелязва, че имената им са древни: някои са гръцки, други – латински, а трети – тракийски и дори персийски.
Разговорът трябва да продължи 24 „дни“. В крайният текст обаче, който предстои да излезе, дните са 16. Причината е, че все пак не успях да напиша книгата до края, който трябваше да бъде поне краят на античността; а стигнах само до началото на християнската ера, значи до края на т.нар. елинизъм.

Освен 16-те „дни“, диалогът има и други части. На първо място – „епизодите“. Те са осем, значи епизодът е по-голяма част от „деня“. Могат да бъдат за литературен вид или епоха, и са съответно „епос“, „лирика“, „трагедия“, „комедия“, „историография“, „реторика“, „философия“ (всичко от полисната епоха), и накрая – „елинизъм“.
Както някой би предположил, между епизодите има части, наречени „стазими“. Стазимите се отличават с това, че не са за жанрове, а и темите им излизат от „основния курс“, който се образува от епизодите. Те също съответстват на някои действителни курсове, а именно: „Интелектуалците през античността“, „Античността в художествената литература“ и „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Има и един четвърти, който не е литературен и дори не е за текстове, поради което е включен в друга поредица части, наречени „парабази“.
Парабазата е термин от комедията. Това е, когато хорът говори не като тази група комедийни персонажи, която участва в действието, а от името на автора. В книгата парабазите имат аналогична задача: те не са самия материал, а се отнасят до процеса на работата, примерно колко ще продължат занятията, какво и кога ще се обсъжда и прочее. Освен това представят и един вид академична почивка, когато участниците напускат аудиторията и отиват другаде, където говорят не само за литература, а и за други неща. Та разговорът за онзи курс (който се нарича „История и култура на островите в източното Средиземноморие“), се случва в една от „извънаудиторните“ парабази.
Не е отмината и частта „парод“, която в драмите обозначава появата на хора. Това е началото на разговора, когато се обсъждат свидетелствата за легендарните предомирови певци (като Орфей), и изобщо книги, за които е мислено, че са много древни, като херметическите текстове. Този материал обикновено се отминава в модерните истории на литературата – имам предвид тези от средата на XIX в. нататък.

Към края на диалога има една част, наречена „комос“. Тя се явява в трагедията и представя тъжни монолози на актьорите и плач на хора във връзка с трагическото събитие – нечия смърт или друго нещастие. Тук тя е включена в епизода „елинизъм“ и съдържа изказвания на участниците по въпроса за елинството, а именно: дали елинството е за предпочитане пред варварството, и съществуват ли изобщо истински елини.
Тъй като половината от действащите лица в диалога, включително и самият водещ, са варвари, те не взимат активно участие в обсъждането, освен с отделни въпроси, а думата е дадена на елините, които от своя страна споделят, че никой от тях не е уверен в своето елинство. Причината е, че думата е двузначна – елин е както онзи, чийто роден език е гръцки, така и онзи, който е приобщен към гръцката култура – според прочутото изказване на Изократ. Но очевидно не е възможно да се измери степента на приобщеност към някоя култура. И дали при това положение думата „елинство“ не означава някаква елитарна общност, чиято цел е властта заради самата себе си, и която като всички такива има склонността да се дели и стеснява дотам, че накрая да стане съмнително дали съществува дори един човек, който да заслужава членството си в нея.
Ето откъс от разговора:

„- А относно варварството – каза Агатон, – това е смешно. Никъде и никога в Гърция не е имало човек, който да може да каже: „Аз съм чистокръвен грък“.
– Много ясно – рече Антистен. – И да е чистокръвен, какво. Елинството е въпрос не на кръв, а на положение. Трябва да си от важен град. И да говориш чист гръцки – ако изобщо някой знае какво е това.
– Но дали все пак някои не са по-близки до елинството? – попита Роксана. – Трябва да има някой, който да е уверен, че е грък. Иначе ще излезе, че това е нещо въображаемо.
– Така е – каза Антоний. – Ако няма елини, с какво се занимава елинистът?
– Не знам кои са тези, които могат да докажат, че са по-близки – каза Агатон. – Ето примерно аз съм атинянин, нали така. Обаче атиняните са пеласги, те най-късно от всички са научили гръцки. Ако изобщо има гърци в Атика и града, те са дошли там впоследствие. Така че колкото по-кореняк атинянин е някой, толкова по-малко е грък.
– А Антистен не е ли грък? – рече Антоний. – Той е автентичен аркадец от Тегея. Какво по-гръцко от това? Херодот казва в VIII книга, че аркадците са коренни пелопонесци.
Всички закимаха одобрително.

Комос

– Какво говорите? – каза Антистен. – Да си аркадец е жалка съдба. Това са най-нецивилизованите, най-провинциалните хора по всеобщо мнение. Аркадецът е нарицателно за необразованост, селения и простащина, той винаги е за посмешище пред останалите гърци. Затова иронично се казва „щастлива Аркадия“, тоест, „оставете ги тия да си пасат овците, какво знаят те за граждански живот, изкуства и прочее“. Аркадия е страна на пастири и козари, най-простите хора. Не се шегувайте, защото ми става тежко.
– Но това, че аркадецът е овчар в повечето случаи, не значи, че не е грък – каза тактично Антоний.
– Именно това значи – отвърна Антистен. – Защото, както казах, елинството е въпрос на статус. А да си аркадец, това е да заемаш най-ниското стъпало в стълбицата на престижа… сред елинските племена. Трябва да си от голям и влиятелен град и да си учен, тоест да минаваш за учен.
– Но трябва да си и по произход елин – рече Антоний. – Тогава може би Аполоний е грък? Той е от Делфи.
– Не, аз в никакъв случай не съм от Делфи – каза Аполоний. – Аз съм от Арахова, което е едно доста забутано планинско селце, и от гледна точка на делфийците е по-добре да не си се раждал никога, отколкото да бъдеш араховец…“

Бележките

Текстът на бележките е равен по обем с този на диалога.
Една част от тях са към „парода“ и се отнасят до легендите за предомировата литература и за самия Омир. Те съдържат преводи на свидетелства, почти всичките нови (непревеждани досега на български). Сред авторите са Алкидамант, Аполоний Родоски, „Пароската хроника“, Диодор Сицилийски, Йосиф Флавий, Плутарх, Атенагор, Тациан Асириец, Климент Александрийски, Псевдохеродот, Евсевий, Темистий, Прокъл, „Сибилинските оракули“, „Суда“, „Палатинската антология“, Евстатий Солунски, Иоан Цец (споменавам само гръкоезичните, но има и латиноезични).
Втората част, която е по-голяма, съдържа конспекти на произведенията, на които трябва да се обърне повече внимание. Това са „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ и „Дела и дни“ на Хезиод, Херодотовата „История“, „Държавата“ и още някои диалози на Платон, първите шест книги на Аристотеловата „Метафизика“ и романът „Етиопска повест“ на Хелиодор.

Ще бъде ли възможно да се учи по такъв учебник.
За ползата от него

Струва си да се обсъди въпросът дали този „учебник“ съответства на названието си, или трябва да се потърси друго – ако се окаже, че студентите не могат да учат по него. Струва ми се, че по него може да се учи, но не така, както по учебниците от монологичен (или справочен) вид. Защото е трудно или дори невъзможно да се извлекат сигурни твърдения от текст, който е оформен като диалог; и то такъв, при който читателят да е оставен сам да преценява стойността на казаното. Ако някой, който е учил по него, се яви на изпит, ще му се налага да казва: „Според мнението на `този герой` това е така…“ Но това винаги ще предизвиква въпроса: „А Вие как мислите?“. Ето защо диалогът е недостатъчен за хора, които искат от прочита на една книга да получат сигурно знание по някакъв въпрос. А те искат това, защото учат не заради знанието, а за да се представят добре – първо пред изпитващия, а после и пред други.

За такъв човек книгата ще е незадоволителна като учебник. А задачата на диалога не е да извести несъмнени факти и твърдения, а да даде пример как се пристъпва към обсъждането на такива неща; по-точно, той изобразява пристъпването към тях. Та ако книгата успее да окаже влияние по този начин, мисля, че би била полезна; и най-малкото защото героите се държат добре (учтиво и приятелски) помежду си, и имат интерес към темата на разговора.

За диалога е това. Бележките са написани иначе, и те сякаш съдържат сигурна информация. Но и там има проблем, и той е, че преведените откъси сами по себе си не стигат, за да се получи знание по темата; те трябва да се изтълкуват, сравнят, и да се направят изводи; и читателят да извърши това сам. Колкото до конспектите, те могат да послужат като въведение към съответните книги; но не могат да ги заменят. Така че и тук се очаква допълнителна работа – а именно, човек сам да изчете самите тези книги.

29 април 2019, Светли понеделник

***

1.
„- И тъй, колеги – казах – благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор, който, както се надяваме, ще трае няколко седмици – докъм края на март. Причината за него е, че вече наистина е време студентите като вас, пък и всички, които учат литература в университетите, да имат един учебник по старогръцка литература. Първо, защото е добре учебниците да се сменят – не защото предишните са по-лоши, а защото те са си били за своето време, което не е същото като нашето. А последният университетски учебник, който имаме, даже не е български, а е на Йосиф Тронски и е писан, ако не греша, по време на обсадата на Ленинград (тоест Петербург) през 1941-42 година; и е преведен на български от проф. Михайлов през 1965. Значи – преди повече от 50 години, а това е много. А самият учебник е на повече от 75. След това ние не сме имали университетски учебник, макар че е имало кой да го напише, но по някаква причина не се е стигало до това. Спомням си, че веднъж проф. Богданов изказа съжаление за това и даже упрекна сам себе си, че не е написал – а иначе той пишеше много и издаде повече от десет книги. И проф. Ничев не написа, макар че участваше в изработката на частта за антична литература в учебниците за гимназиите. Така че последният учебник, съставен от български античник, се оказва този на Ал. Балабанов от 1914-та. А той е наречен изобщо „класическа литература“ и е от две части – старогръцка и римска; и не е голям. Тоест – това е един хубав учебник за класическите гимназии. Но е много стар. Той впрочем е сканиран, както и учебника на Константин Величков от края на XIX в., който той е писал, докато е бил учител в Солунската гимназия. Те са били добри за времето и за целта си, но сега не могат да се препоръчват за учене, макар че е интересно да се видят. Така че ние такава книга днес просто нямаме.“

2.
„Така че за предомировата поезия има какво да се каже – продължих аз. – Най-напред, да вземем Орфей. Всъщност в неговото съществуване почти никой не се е съмнявал. То е било почти същото като да се съмняваш в съществуването на Питагор. Но тъй като за Орфей се знае, че е бил трак, никой не се е учудвал, че не се намират произведения, които да са със сигурност негови – нали, ако е създавал поезия, тя е била на друг език. Иначе за него се говори от достатъчно стари автори, още от времето на класиката. Примерно в Еврипид има места, да кажем в „Иполит“. Платон говори за орфически книги и ритуали в „Държавата“, и за самия Орфей в „Пирът“, макар че там то е някак на шега. И Теофраст в „Характери“ – за орфиците. А после Аполоний Родоски го прави участник в похода на аргонавтите и му приписва песен за възникването на света, доста подобна на това, което пише в „Теогония“ на Хезиод. По-нататък свидетелствата се неизброими, но като че ли най-подробно е разказаното от Овидий в „Метаморфозите“. И въобще, ако съдим по легендите за предомировите поети, излиза, че цялата гръцка поезия трябва да е била внесена или поне възникнала под влиянието на чужденци. От траките това са още Лин, Тамирис и Евмолп, а вероятно и Музей, за когото се казва, че е бил роднина било на Орфей, било на Евмолп. И това за епоса – нали Орфей бил син на Калиопа, музата на епическата поезия. А пък за Лин изглежда, че дори Омир е чувал – има такова място в „Илиада“ в XVIII песен, във връзка с щита на Ахил.“

3.
„- Старият завет е еврейски текст, значи не можем да го внасяме в старогръцката литература. Тези неща не са писани от гърци.
– Ами те и Орфей и другите не са били гърци, но пак ги коментираме като част от литературата и предшественици.
– А отгоре на всичкото се уговорихме, че ще включим и римляните като автори на старогръцката литература.
– Не, тук трябва да направим някои различия – казах аз. – Първо, не можем да не отличаваме старогръцката литература от християнската. Тъй като древният грък, независимо дали е живял в полисното време или при римските императори, е бил езичник. Ако е станал християнин или пък е приел юдейството, да кажем, той вече не е древен грък. Тоест, християнските автори представляват интерес за нас по-скоро като читатели и свидетели на старогръцката литература. Впрочем много сведения се намират точно при тях, примерно от Климент Александрийски знаем за критиката на Ксенофан срещу антропоморфизма на Омир. И това е само един пример от безброй. Докато римлянинът е много по-близо до нея, макар че пише на латински – защото той мисли като гърците, тоест като езичник. Така че Септуагинтата мъчно може да се включи в нашия учебник, макар че има някои книги, които дават сведения за елинистическата античност – примерно, Макавеите. В по-ранните книги има сведения, които могат да се сравняват с разказаното от Херодот – да кажем, за асирийските, вавилонските и персийските царе. Но и Новият завет е ценен източник за времето на римската империя, обаче от това той не става старогръцки текст. Освен това ние сега говорим за по-ранни автори от Омир в смисъл на предшественици – че може да са му повлияли, той да е в тяхната традиция или по-общо в тяхната култура. Но старозаветните текстове не са такива. Нито пък сме чували някой от авторите през класическата епоха да е чел нещо на еврейски – нито в превод, още по-малко в оригинал.“

4.
„- Да, макар че между мит и литература има голяма разлика. Хората често си представят, че митът е нещо дадено като текст. Но той не е. Всичко, което имаме, са било литературни текстове, било някакви справки, а самият мит е нещо неясно – преди тях той е съществувал като устно предание. Но във всеки случай положението с Омир е следното: той не се захваща да разкаже цялата му известна митология поред, както е примерно в „Теогония“ на Хезиод, а разказва обособени случки и разработва фабулата и характерите – тоест, той е поет, а не митограф. И покрай разказа си представя боговете и героите, като се занимава почти само с тези от троянското поколение, не отива по-далеч. Но тогава трябва да е имало митове и за по-старите герои, примерно за аргонавтите, които са от предното поколение – и там е Орфей, според Аполоний Родоски. Също и Херакъл, бащите на Аякс и Ахил, Тезей, самият Язон, който води похода. А преди тях трябва да са били тези от поколението на Едип; и още по-отдавна – Кадъм, Персей, които или идват от Изтока или действат някъде там. И освен това понякога имат животински, тоест чудовищни черти – като Кекропс от Атина. И в началото, логично е да се предположи, са Девкалион и Пира. Така че прочутите герои са поне пет поколения, макар че Хезиод ги събира в едно – преди историческото време, железния век, в който той живее.“

5.
„- Обикновено започвам с датировката, тоест с предположенията кога е живял; но днес реших веднага да пристъпя към въпроса: „Кой е той?“ и „Откъде знаем нещо за него и колко сигурно е то?“ И тъй като Омир – това е „Илиада“ и „Одисея“, то най-добре е да намерим някакви сведения за него направо в поемите. И наистина, такива има. В „Одисея“ има два образа на аеди, значи певци, които изпълняват епически песни на пирове и изобщо на празници; и техните песни са или за случки от живота на боговете или за моменти от Троянската война. Значи няма съмнение, че поетът представя хора като себе си и е възможно поне единият от тях да му е автопортрет. Затова и през цялата история за Омир е прието да се казва, че е бил сляп – защото единият от певците е сляп.
Предположението, че Омир е сляп, като че ли се възприема от Тукидид, защото на едно място в „Пелопонеската война“ той цитира „Химн към Аполон“, за който се смята, че е омиров; и от казаното там излиза, че Омир е бил сляп. А Тукидид е влиятелен историк. И още нещо – че бил от Хиос. А това, че е от Хиос или че е живял там, се разказва надълго и нашироко в една биография, която е много любопитна и се приписва на Херодот. Но специалистите не вярват, че е от Херодот, макар че е написана на йонийски и в доста херодотов дух. Но все пак, ако беше от Херодот, щеше да бъде споменавана много пъти от други автори, а изглежда, че никой от древните не е чувал за нея. Така че кой знае кога е писана – може би през гръко-римската епоха, когато са изработени доста псевдоепиграфи. Иначе самият Херодот все пак казва нещо интересно – че на Омир му приписвали „Киприите“, но тя не била негова. Това вече е по темата кое е негово и кое не – значи, част от всеизвестния „Омиров въпрос“.“

6.
„„Поетиката“ е интересна по много причини и една от тях е, че там за пръв път се обсъжда методично въпросът „що е литература“. Разбира се, тази дума, с която ние си служим, е латинска и тя съответства на гръцкото γράμματα – „написаните неща“. Нали преди малко казахме, че литературният текст, за разлика от обикновения разговор, е нещо „предаваемо“; и това става благодарение главно на писмеността, макар че и мерената реч позволява запазването и предаването, защото се помни.
Но освен това литературата, ако е художествена, е онова, което Аристотел нарича „пойесис“: като той впрочем има предвид не само написаното в мерена реч, но и прозата. Защото е виждал, че и прозата може да е художествена не по-малко, а в много случаи дори повече от съчиненото в стихове. И казва, че художественото слово е „подражание“ („имитация“) или „наподобяване“ на човешки действия и характери. А това става чрез реч: думите са μίμησις, πράξεις, ἤθη, λέξεις. И добавя, че главното е „фабулата“ (μῦθος), която ние понякога наричаме и „сюжет“. И още, че това може да стане чрез разказ, но и драматически, с размяна на реплики, където поетът се уподобява ту на един, ту на друг персонаж.
Впрочем тези неща за начина на представяне Аристотел не ги казва пръв, тях ги има и у Платон, в „Държавата“. Така че има разлика между „епика“ доколкото той просто пише в хекзаметър – тогава и Хезиод е такъв, и Емпедокъл – и доколкото създава художествено произведение в хекзаметър. Вторият непременно е поет, а първият може и да не е, може да е примерно философ на природата, „естественик“. Точно такива са думите на Аристотел.“

7.
„Троянската война е дълга работа и всеки, който се е опитвал да я разкаже изцяло, се е превръщал в митограф и от произведението му не е излизал художествен текст. Впрочем то се вижда и при Аполоний Родоски – той решава да разкаже за целия поход на аргонавтите, но и това не е малко нещо. Сега книгата е интересна като източник за мита, но художественото в нея не е много, може би само това около влюбването на Медея в Язон и някои детайли, като разговора на Афродита и Ерос. Та е вярно, че трябва да се разкаже за троянската история.
През класическата епоха – имам предвид времето от Омир до елинизма, тоест времето на полисите – са били съчинени поемите от „цикъла“. Това са онези поеми, в които се разказват отделните моменти от войната и ако се съединят, ще се получи цялата история. Те са известни на Аристотел, който не ги смята за добри и обяснява защо – затова, че нямат единна фабула, а разказват за много събития, които не се причиняват помежду си, както той казва, „по вероятност и необходимост“. Обаче има едно място, откъдето знаем и точно кои са били те – това е един текст от Прокъл, наречен „Христоматия“. Думата значи „нещо полезно за ученето“. И там са назовани заглавията им и накратко за какво е ставало дума във всяка от тях, кой е авторът и от колко песни са били. Това е било преписано или резюмирано от патриарх Фотий през IX в., оттам го имаме. Той споменава за шест поеми освен „Илиада“ и „Одисея“, които също влизат в цикъла: нарича го „епически“ и казва, че трябва да започне с възникването света – значи с нещо като „Теогонията“ на Хезиод или онази на Орфей, за която съобщава Аполоний Родоски. Така че от възникването на света и всички неща, раждането на боговете и прочее, в един момент се стига до решението на Зевс да причини или допусне Троянската война – това го пишело в „Киприи“-те. И след това тръгва разказът: скарването на богините на сватбата на Пелей и Тетида, отсъждането на Парис, авантюрата му с Елена, походът с всичките перипетии, включително и организацията, която не е била проста – защото някои от героите се криели или отказвали да тръгнат, като Ахил и Одисей. После събитията след смъртта на Хектор: подвизите и смъртта на Ахил, полудяването на Аякс, присъединяването на Филоктет и Неоптолем, троянският кон, превземането на града, убийствата и подялбата на плячката, и след това завръщането на ахейците – какво се е случило на всеки. И всичко стига до смъртта на Одисей, който бил убит от сина си Телегон, когото родила Кирка. Това е „цикълът“.
– Тогава се оказва, че и Вергилий е циклически поет.
– Доколкото съобщава за събитията около войната, да. В този смисъл обаче и Омир е такъв. Но „циклически поет“ има негативен оттенък, заради това, което казва Аристотел. Пък и Прокъл отбелязва, че те се четат не защото са хубави, а заради сведенията за мита. Но „Енеида“ е хубава, има оригинални неща, като това за отношенията на Еней и Дидона. Добре е изработена, макар съзнателно и явно да следва Омир.“

8.
„- Наскоро коментирахме въпроса за изчезването на голяма част от древната литература.
– Да, и се питахме дали трябва да се съжалява или не. Аз примерно бих желал да се беше запазила повече лирика, а може би и някои от по-старите историци – примерно Ефор или Хекатей. Но като цяло мисля, че това, което имаме, не е никак малко. Тъй или иначе, никой никога няма да го изчете напълно.
– А как е изчезнала все пак? Тоест, кога е била най-голямата катастрофа?
– Ами то от самото начало е било трудно да се съберат писаните текстове на гръцкия свят. Ето, казахме, че през VI в. в Атина Омир всъщност го е нямало, трябвало е да се погрижат специално за записването на „Илиада“ и „Одисея“. Това сигурно са били първите книги там, тоест първите, които са съдържали художествена литература. Аристотел несъмнено е имал библиотека, която явно е била тази на Лицея. И Еврипид, както казват някои. Но книгите изобщо са се намирали трудно, иначе нямаше да се коментира надълго и нашироко дали Платон е купил някакви питагорейски книги от Филолай и колко са били. После в Александрия са се купували много книги, също и в Пергам. И, разбира се, в Рим. Изглежда, че към края на античността в по-големите градове е имало почти всичко, но античното образование е започнало да запада, което е било неизбежно след конфликтите около управлението на Юлиан. Нали той е забранил на християните да преподават езическа литература и изобщо словесност.
– И защо не? Всеки да си гледа своето.
– Не е много справедливо обаче. Това значи просто, че християните се лишават от право да обсъждат публично религията на държавата – защото планът на Юлиан е бил, независимо от обявената веротърпимост или дори точно чрез нея, езичеството да бъде религия на държавата. Освен това така християните се изтласкват вън от образованието. Очаквало се е също, че учените хора между тях, за да запазят работата си, ще започнат да премълчават, че са християни, което е удар срещу цялата общност, от върха й. Създава им се силно негативен имидж – тоест, вие сте фанатици, нямате думата за сериозни неща. Впоследствие, сякаш като отговор на това, Юстиниан пък е забранил изобщо преподаването на езическа философия в държавата. Но все пак към IX-X в. в Константинопол трябва да е имало много книги, много повече от запазените днес – защото иначе не би могло да се състави такова нещо като „Суда“, нито патриарх Фотий да направи читателския дневник, който имаме. Значи някои са изчезнали около преписите на „минускул“, които са се правели по онова време – просто не са били преписани, и малкото запазени екземпляри са били загубени. После библиотеките може да са пострадали през 1204 с превземането на града, а после и през 1453. Но дори екземпляри от сега изчезналите да са били оцелели някъде из бивша Византия, ако книгите не се преписват периодично или печатат, както е станало на Запад, по-редките от тях няма да оцелеят дълго.“

9.
„Тя е разказ, който започва с едно скарване, което впрочем не е дребно, защото, първо, е следствие от надигаща се катастрофа над цяла армия (болестта, която Аполон е изпратил) и второ, предвещава разпад на армията. Тъй като се е оказало, че нещастието с болестта е следствие от погрешни действия на главнокомандващия. Още по това може да се заключи, че „Илиада“ има трагически характер. Това впрочем го казва и Аристотел. Защото впоследствие трагедиите често започват по подобен начин, с грешка на управляващия – цар или друг. Така е примерно в „Едип цар“, в „Антигона“, в „Перси“ на Есхил. Но какво е трагедията? Тя е, когато някой човек на висока позиция, да кажем цар или изявен и благороден воин предприеме действие, което е необходимо, защото съответства на положението му: било защото общността, която предвожда, се нуждае от нещо, което зависи от него, било за да запази честта си. При това човекът смята, че боговете ще му помагат или поне няма да му попречат. Но резултатът е, че той се проваля – боговете го изоставят, той се оказва ненужен или дори вреден за общността или близките си, и поради това губи достойнството, което се е опитвал да запази. От това той страда, обикновено зрелищно – значи дава воля на чувствата си. И ето в „Илиада“ това се случва неведнъж на различни герои, но най-ясно се вижда при Ахил. Той предприема едно полезно действие – свиква съвет, за да се разбере откъде идва болестта във войската; освен това подкрепя и прорицателя, който се колебае дали да говори. После обаче е унизен от Агамемнон и престава да се грижи за войската, а напротив – иска от боговете да й навредят, така че после да бъде помолен да участва във войната и така да възвърне честта си. Но поради всичко това негов близък човек загива. И затова той страда до края на поемата. Останалите събития след смъртта на Патрокъл, която е в 16-та песен, са само следствие: той се връща, за да отмъсти, покрай това получава извинения за случилото се, после убива Хектор и издевателства над трупа му; но това не е друго освен изява на скръбта му, значи той продължава да се държи трагически. Накрая боговете му напомнят, че все пак е човек и го задължават да върне трупа на близките. Така че това е „Илиада“ – тя е поема преди всичко за Ахил и наистина е трагическа.
– А кое е трагическото при други?
– Ами при Агамемнон, несъмнено. Защото той честолюбиво отказва на жреца да върне дъщеря му – нали е цар и командва цяла войска. И после пострадва точно като главнокомандващ, защото войниците му започват да умират. Но все пак боговете запазват армията, защото си имат план – да разрушат Троя. За Атина и Хера говоря. Така че той връща девойката, но запазва честта си, макар и с цената на Ахиловото отсъствие и големи загуби – защото Ахил напуска и призовава Зевс против него. И има един момент, в който Агамемнон е показан като отчаян: вдига ръце и моли Зевс да пощади войската. Това е трагическа сцена. Но все пак, за да е единно произведението, героят, на който се случва бедата, трябва да е един. Затова и при смъртта на Хектор има само елементи на трагедия – примерно това, че Атина го измамва пред крепостната стена в 22-ра песен и го оставя сам срещу Ахил; и той разбира това.“

10.
– На мен винаги ми е било чудновато участието на боговете. Някак неестествено ми е изглеждало.
– Това го има само при Омир. Боговете са като зрители в театър, които от време на време могат да се качват на сцената и да променят действието според желанието си. Хората са им нещо като роби; а това, че някои могат да са им любимци, не променя положението, тъй като всеки може да има и любими роби. Но тази ситуация с боговете, които се съветват за съдбата на хората, спорят и се намесват, и дори се бият помежду си заради ставащото по земята – това не издържа дълго. В „Одисея“ намесата на боговете е по-слаба, особено на олимпийските; обръща се повече внимание на земни божества като Кирка и Калипсо, и дори на подземните, защото Одисей слиза в царството на Хадес. По-нататък, ако този паралелен живот го има някъде, той е само като литературна препратка, както в „Енеида“ на Вергилий. Затова Аристотел е прав да не обръща внимание на ролята на боговете в поемите. Той хвали Омир за други неща – за единството на фабулата, че е открил драматическата форма, и е показал що е трагично и що е комично.
– А пък аз веднъж вече питах защо Платон не го харесва и сега пак ще попитам, защото не разбрах.
– Всъщност Платон трябва да го е харесвал, той даже на някои места в „Държавата“ го нарича „божествен“ и сигурно съвсем сериозно. Той не се съмнява, че добрата поезия е боговдъхновена. Но това не значи, че всичко в нея е полезно, особено за неопитни хора, които лесно се поддават на желания и заблуждения. Впрочем ако Омир разказваше просто семейни истории или приключения, както става в по-голямата част от „Одисея“, Платон не би се заел да го критикува. И не е случайно, че той почти никъде не споменава „Одисея“ – всичките му примери за лошото влияние на поезията са взети от „Илиада“; и мисля, че има едно място от Есхил. Това е, защото „Илиада“ е поема, в която боговете присъстват навсякъде, а героите трябва да бъдат представени в най-свойствената им роля – като воини и управляващи, тъй като взимат решения, които засягат мнозина. Обаче боговете са представени, както е известно, като хора, при това не особено добри – безделни, ревниви, груби в обноските си, готови за измами и интриги, съобразяващи се само с грубата сила. Нас това не ни безпокои, тъй като имаме друга религия: но Платон е бил прав да се тревожи, защото точно това са боговете, които държавата официално почита и им принася жертви. Ако те са такива, откъде човек да вземе примери за достоен живот? Значи Омир причинява по-скоро вреда на слушателите си; и това, че е майстор в поезията, дори съдейства за задълбочаване на вредата. А Платон смята, че боговете, ако съществуват, не могат да са такива. Примерно – бог не може да е причина за нищо лошо, злото идва само от човека. Интересно е, че в началото на „Одисея“ Зевс прави точно такова изказване: „Защо хората ни обвиняват за бедите си, при положение, че сами си ги причиняват? Ето какво се случи в семейството на Агамемнон – за това ние ли сме виновни?“
– Но ако върху поезията се налагат такива ограничения, тогава тя ще бъде много скучна…
– Не мисля. Хубавото при Омир не е в това, че боговете се обиждат едни други, както в последните песни, когато излизат на бойното поле, нито когато се карат и заплашват, като Зевс и Хера в първа песен – това са странични неща, те могат да се премахнат и от това поемата няма да пострада. Ето, в „Одисея“ почти няма такива сцени. Това, че Кирка е коварна и превръща хората в животни, вече не е проблем на религията, тъй като тя не е в олимпийския пантеон, а е някакво демонично, земно същество. Самите герои също са изобразени по-предпазливо. Одисей наистина се преструва и лъже, но това е по необходимост, тъй като в крайна сметка целта му е да запази семейството си и законното предаване на властта в царството. Елена е изобразена като достолепна царица, която любезно приема гости, докато в „Илиада“ има вид на красива, но лека жена. И няма такива остри конфликти между герои, които би трябвало да са в съгласие, щом воюват заедно; защото в „Одисея“ персонажите са разделени на положителни и отрицателни, и читателят вече не се колебае като в „Илиада“, дали примерно Ахил и Агамемнон са велики герои или обикновени авантюристи и разбойници.
– Да, не съм се замислял за тези разлики, а те изглеждат големи. Значи Омир е по-разнообразен, отколко изглежда на пръв поглед.
– На пръв поглед още нищо не може да се разбере от Омир – казах аз. – Той е много сложен и дълбок. И темата на Платон не е толкова дали Омир е добър поет – той знае, че е добър – а дали това е добра религия. Защото и у Хезиод виждаме да се разказват странни или направо чудовищни неща, а и в трагедията боговете не винаги изглеждат както трябва – примерно в „Аякс“, да не говорим за някои от Еврипидовите. Някои са си задавали въпроса може ли изобщо бог да е човекоподобен – има едно всеизвестно изказване на Ксенофан, Климент Александрийски го цитира.

11.
„В началото боговете се съветват, разговарят за различни неща и решават да помогнат на Одисей да се върне у дома си – защото Атина напомня за това на Зевс. И после се преминава към разказ за събитията в Итака: че са се събрали кандидати за ръката на Пенелопа и очакват тя да си избере съпруг. И докато чакат, гостуват всяка вечер в двореца и се веселят за сметка на семейството. Тогава Атина се появява, преобразена като някой си Ментес, приятел на семейството, и разговаря с Телемах. Съветва го да напусне за кратко острова, да посети някои от завърналите се герои и да разпита знаят ли нещо за баща му. И така става, като преди това Телемах, като наследник на царя, свиква събрание на гражданите на площада и споделя, че е разтревожен за съдбата на царството, защото кандидатите са твърде настоятелни и нагли, а Пенелопа не може да се омъжи, докато съдбата на Одисей е неизвестна. И след известно обсъждане разпуска събранието. Атина продължава да му помага, този път преобразена като друг герой, Ментор: намира кораб, събира екипаж, а самият Телемах казва на икономката Евриклея, отдавнашна робиня в дома, че ще вземе известно количество припаси, а тя да не казва на майка му, че е заминал. И след това потеглят прeз нощта и на другия ден пристигат в град Пилос.
– Точно така – казах. – Може и по-накратко, това е доста подробно. Това е краят на II песен. Някой иска ли да продължи?
– Аз. Ще разкажа до края на IV песен. Значи той пристига в Пилос и там се среща с Нестор и някои от синовете му, един от които се казва Пизистрат, точно като атинския тиран.
– Обратно. Тиранът се е казвал като сина на Нестор.
– Та те са приети от Нестор, който се радва, че вижда Телемах и му разказва за завръщането си, но за Одисей не знае нищо. Той пак е представен малко насмешливо, като много приказлив дядо, който все се разпростира върху спомените си. А през това време Атина е неотстъпно с Телемах, под формата на Ментор. Но в един момент, когато се готвят да потеглят за Спарта, където ще разговарят с Менелай, Атина, както си стои до тях, внезапно излита право нагоре, като орел. Наистина, превръща се в орел. И всички ахват, разбират, че това е била тя и й принасят жертва. Та те тръгват за Спарта . „Те“, в смисъл Телемах и Пизистрат. Пренощуват по пътя при някой си Диокъл от… Фере май че се казваше, и на другия ден вече са в Спарта. Телемах се смайва от величието на двореца и казва, че тази сграда е достойна за жилище на самия Зевс. И ги приемат. Впрочем денят е празничен, защото Менелай прави сватба на сина си Мегапент, който му е от някаква робиня и затова за него не се споменава много. Иначе те имат само едно дете, момиче, сигурно някой се сеща как се казва… Та те сядат да разговарят с Менелай, той не ги пита кои са, което впрочем си е практиката при посрещане у Омир – ти оказваш гостоприемство на новодошлия, пък той, когато иска, тогава да ти се представи. След малко идва и Елена, разполага се на столче и й донасят прежда, да си преде: въобще тя се държи така хрисимо, че никога няма да повярваш коя е и какви ги е вършила до неотдавна. Та точно тя разпознава Телемах – казва, че й заприличал на Одисей, и той си признава кой е. И тогава се отдават на спомени. Телемах даже се разплаква, като слуша за баща си, и тогава тя нарежда да му донесат отвара от някаква билка, успокоително, която била получила от някаква лечителка египтянка. Налива му я в питието и той се ободрява. Та тогава има един много дълъг разказ на Менелай, как той се забавил поради безветрие в Египет и там успял да говори с „морския старец“ – някакво божество на име Протей; и онзи му разказал за съдбата на завърналите се, за убийството на Агамемнон най-вече, но и за това, че Одисей бил жив и живеел с Калипсо, на нейния остров.
– А този Протей не беше ли онзи, за който разказва Херодот в египетската книга?
– Точно така. За него се разказва, че всъщност бил цар на Египет, който не позволил на Парис да отведе Елена в Троя, а я е задържал при себе си – при това не за да се жени за нея, а да я запази за законния й съпруг. Тоест, справедлив цар. Тази версия я използва и Еврипид в „Елена“.
– И след това отиват да спят, струва ми се. Май там завършва четвърта песен, а иначе, както се разказва по-нататък, те потеглят обратно на другия ден, като Менелай предлага на Телемах да му подари коне, а той отказва, защото в Итака нямало къде да се яздят – била много скалиста. Но Менелай му подарява нещо друго и те се връщат в Пилос, където попадат на един младеж на име Теоклимен от Аргос – гадател и благороден, но бил изгонен от града си защото убил неволно свой съгражданин. Херодотова история, с една дума.
– Добре, благодаря – казах. – Това е четвърта песен и даже малко оттатък. Кой иска да продължи?
– Мога и аз. Само ме подсетете как започва пета и после ще се справя сама.
– Одисей е при Калипсо и му е мъчно за в къщи…“

12.
„- Той е на острова и тъгува. И там пристига Хермес, за да съобщи на Калипсо решението на боговете – че Одисей трябва да си върви. На нея това не й е приятно, тя почти се разплаква, но трябва да се подчини. Даже пита Одисей защо предпочита Пенелопа, при положение, че тя е и по-хубава, и е богиня и може да го направи безсмъртен – но Одисей казва, че макар всичко това да е вярно, той предпочита да се прибере. Така че той си изработва сала и заминава. Но започва буря, която му е изпратена от Посейдон, защото той се гневи и го преследва, задето е ослепил сина му, циклопа. Иначе Посейдон е на страната на ахейците във войната, така че отношението му към Одисей е просто лично. Салът се разбива, Одисей плува два дни и едва успява да се добере до суша, за която после се разбира, че е островът на феаките.
– Само да добавя нещо, извинявам се – казах. – Два дни във водата са страшно много, дори ако става дума за топло море като Средиземното. Не за друго, а защото човек може да умре от студ. Поради това се намесва една морска богиня – или полубогиня, нереида може би – и му дава своята кърпа за глава, за да си я превърже около гърдите: тя му действа като спасителна жилетка, топли го. И освен това той трудно излиза на сушата, защото бреговете са много неудобни дори за сам човек – има скали, в които вълните могат да разбият плувеца. Така че той плува около брега и накрая открива едно устие на река и се промъква по него.
– Да, и понеже е много изморен, ляга да спи, като се затрупва с листа от дърветата. А на другата сутрин близо до реката пристига феакийската принцеса Навсикая заедно с няколко момичета, за да перат – защото Атина я е събудила, или по-скоро й се е явила насън и я подканила да свърши тази домакинска работа. Но то е за да помогне на Одисей. Така че те изпират дрехите и след това започват да играят на топка; и Одисей ги чува и решава да се покаже и да помоли за помощ, пък и за сведение къде е попаднал. Макар че е неудобно, защото той е без дрехи, но няма как. Явява се, те се разбягват, освен Навсикая – и нея я е страх също, но Атина й е сковала краката и не може да мръдне. Тогава Одисей я заговаря много любезно, прави й всякакви комплименти, че е подобна на богиня – така Одисей се изкъпва, облича се, Атина го разкрасява малко, така че да придобие по-приятен външен вид и когато отново се показва, Навсикая е впечатлена от хубостта му, пък и момичетата се успокояват. Тогава тя му обяснява как да стигне до града и да поиска гостоприемство от родителите й, и се извинява, че не може да го вземе в колата си, тъй като това ще даде повод за сплетни.
– Това май е краят на VI песен.
– Да – казах. – Да продължим нататък, но моля по-накратко, защото преразказът става несъразмерно дълъг.
– Той стига до града, там пак Атина го упътва, преобразена като някакво местно момиче; той влиза в двореца и моли царица Агата за гостоприемство и закрила. Позволяват му да седне с тях и понеже предполагат, че е благородник, организират пиршество на следващата вечер в негова чест. През деня той присъства на един техен празник с танци и спортни игри, и дори взема участие в хвърлянето на диск: и го хвърля по-далеч от всички. Вечерта, когато се събират, цар Алкиной му предлага да се представи. Тогава той съобщава, че е Одисей – разбира се, всички са чували името му. И тук започва разказът за приключенията от Троя нататък.
– Помните ли ги?
– Разбира се. Само ще ги изброя: киконите на тракийския бряг, после лотофагите, циклопът; Еол, който му дава чувал с ветровете, обаче малко преди Итака спътниците му отварят чувала и всичко пропада; после лестригоните, които унищожават целия му флот и оцелява само неговият кораб; Кирка, където остава цяла година; оттам отива в царството на мъртвите отвъд Океана, за да получи пророчество от Тирезий; после се връща при Кирка, която му казва какво предстои и как да се справя. А това, което предстои, са сирените, Сцила и Харибда и накрая островът със свещените крави на Хелиос. След това попадат на буря, в която загиват всички. А той след две седмици плаване върху някаква мачта стига до острова на Калипсо. И накрая – феаките. Дванадесет са.
– Браво – казах. – Това вече е началото на XIII песен и сме точно на половината на „Одисея“. Това е моментът, в който той стъпва на Итака, свършили са неговите приключения из морето, а и пътуването на Телемах. Сега предстои те двамата да се срещнат и да решат въпроса с женихите.
– Той като че ли е оставен на острова, докато е спал. Направи ми впечатление, че корабът на феаките е вълшебен – движи се без гребци и никой не го управлява, той сам си намира пътя. Но Посейдон им се разгневява и на обратния път превръща кораба в скала – малко преди да стигнат до острова си. А Одисей среща Атина, преобразена като пастир, разказва й някакви небивалици за себе си, защото трябва да скрива кой е; но тя започва да се смее, той я разпознава и двамата пренасят в една пещера подаръците, които е получил от феаките. И той тръгва към фермата – там, където Евмей гледа свинете. Остава при Евмей известно време, говорят си, той пак измисля някаква лъжлива история, но твърди, че е срещал Одисей, защото се бил сражавал при Троя. Тогава и Телемах пристига, но не го разпознава, а го мисли за някакъв скитник. Но Атина отново го разхубавява и Телемах се учудва как така се е променил изведнъж и го пита дали не е някой бог. Тогава Одисей му се открива, доказва му, че е самият той и решават да действат. И тръгват за града – първо отива Евмей, а след това и те двамата, като по пътя към тях се присъединява един несимпатичен козар, забравих му името…
– Мелантий.
– И стигат до двореца, женихите са там. Одисей изглежда като скитник и просяк, обаче кучето му, което е много старо, го разпознава пред портата. И те влизат, и там е случката с просяка, с когото Одисей трябва да се бие за забавление на женихите. Но после Пенелопа го приема, защото са й казали, че знаел нещо за Одисей. И той разказва поредната измислена история, като този път се представя за брат на самия Идоменей – царя на Крит, който наистина е участвал във войната; обаче точно й описва как е бил облечен Одисей, и тя се смайва – защото това е първият човек, който успява да й докаже, че наистина го е срещал. Тогава робинята Евриклея го разпознава, докато му мие краката – заради белега му, който бил от зъб на глиган. Мисля, че това е към XX песен.
– Благодаря много. Хайде някой да разкаже до края.
– Значи намираме се в момента, когато Одисей, Телемах, Евмей и Теоклимен подготвят нападението си срещу кандидатите на Пенелопа. Те събират оръжието от залата за пиршества – тоест, приемната – под предлог, че трябва да го почистят. Прибират го в складовете и ги заключват. А същевременно Пенелопа обявява, че най-сетне е решила да си избере съпруг и съобщава как ще стане това: някой трябва да опъне лъка на Одисей и да изстреля стрела, която да мине през халките на дванадесет брадви, забити в пода една след друга. А това е трудно – най-напред, защото лъкът е много тежък.
– Но освен това Атина прави Пенелопа по-красива, отколкото е обикновено, пък и по-млада. И женихите се смайват, като я виждат, започват да й се обясняват в любов и да й поднасят подаръци…
– Да, така е. Но никой не успява дори да опъне лъка. Тогава Одисей го поисква, те се смеят, но Пенелопа нарежда да му го дадат. И той наистина стреля точно и стрелата минава през халките. Тогава им казва кой е и започва битка, където с помощта на Атина той и другарите му печелят. Но ми се струва, че Мелантий извършваше предателство, като отваряше складовете с оръжие.
– Да, и затова той ще бъде наказан с особено мъчителна смърт.
– И женихите биват избити. А после, както се каза, Мелантий е екзекутиран и заедно с него още няколко роби и робини, които са били на страната на женихите. Почистват пода на залата и Одисей заговаря с Пенелопа и изказва учудване, че тя продължава да се държи с него някак предпазливо, сякаш той е просто един гост. Тогава тя казва, че няма нищо против да си легнат заедно и че някой трябва да донесе леглото. Но Одисей отвръща, че това е невъзможно, тъй като леглото е неподвижно – то е сковано около дънера на вековна маслина. Така че явно тук става дума за една проверка от страна на Пенелопа – дали това е наистина мъжът й. Те си лягат и той накратко й разказва за приключенията си: съвсем кратко, на около 10-15 стиха. По същество това е краят на поемата, макар че в XXIV песен има още събития: женихите слизат в Хадес, а Ахил и Агамемнон, които отдавна са там, се питат кои са тези, защо са толкова много и дали не е избухнала нова война. Одисей навестява баща си Лаерт, говори с него и после има кратка война между роднините на женихите и хората на Одисей, в която участва и самият Лаерт, въпреки възрастта си; но Зевс и Атина се намесват и прекратяват войната.
– Така е. Ето че стигнахме до края. Справихме се с цялата „Одисея“.“

13.
„- Нека пак да разкажем „Илиада“ и „Одисея“, но този път кратко – наистина, само с по няколко изречения. Но има и още нещо: да разказваме без имена. Това упражнение е много полезно, когато човек се занимава със сюжетно произведение, тоест художествен разказ за действие. Кой иска?
– Добре, аз ще разкажа. Само кажете коя от двете.
– „Одисея“, защото си я спомняме по-добре, с нея завършихме.
– Добре. Един младеж, царски син, живее с майка си, а в дома им са се събрали група мъже, които настояват тя да се омъжи за един от тях. Предполага се, че баща му е загинал, тоест изчезнал е безследно, но това не е сигурно. Младежът тръгва да научи нещо за него, като по пътя е придружаван от помощници – една богиня и няколко мъже. Узнава, че баща му най-вероятно е жив и се завръща благополучно, макар че някои от женихите се опитват да го убият. През това време бащата, който все пак е главният герой на поемата, потегля от острова на една богиня, при която е живял няколко години, и пристига на друг остров, където семейството на местния цар го посреща гостоприемно. Там разказва за приключенията си, някои от които са необикновени. Домакините го изслушват и го изпращат със свой кораб до острова му и с много подаръци. Там той среща сина си, връщат се инкогнито у дома – тоест, бащата е инкогнито – и там влизат в битка с кандидатите за ръката на царицата и ги избиват. После се договарят с роднините им за мир и всичко завършва благополучно за семейството.
– Идеално – казах аз. – По-добре и аз не бих могъл да го разкажа. Сега „Илиада“.
– Някъде се води война: една армия, съставена от няколко съюзени войски, обсажда град. Главнокомандващият армията, по време на някакъв грабеж на населено място в околността, отвлича дъщерята на местния жрец на Аполон. А имена на богове разрешени ли са?
– Само при крайна необходимост.
– Значи не. Добре, продължавам. Жрецът се оплаква на божеството, то изпраща болест във войската, много хора измират. Един от участващите в похода царе, забележителен воин, предлага да се допитат до гадател за ставащото и гадателят съобщава причината. Главнокомандващият разбира, че трябва да върне жената, но за да запази честта си, нарежда да му доведат друга, и то не коя да е, а точно тази, която е отвлякъл свикалият съвета. Воинът изпада в ярост, че му взимат наложницата – не толкова заради нея, колкото заради унижението – и напуска армията. Но не си заминава съвсем, а моли боговете да нанесат поражение на доскорошните му съюзници. Така и става. Съюзната армия започва да се огъва под атаките на обсадените и е застрашена от унищожение. Тогава най-добрият приятел на сърдития воин влиза в боя, бие се храбро и загива. Воинът изпада в отчаяние от загубата на приятеля (за която впрочем сам е виновен, това е трагичното, както казвахме), решава да отмъсти на враговете и се връща в армията. Започва голяма битка; воинът и предводителят на обсажданите, който именно е убил приятеля му, влизат в единоборство и воинът побеждава. След това започва да издевателства над трупа на загиналия, но боговете го предупреждават да престане и той го връща на близките му, които го погребват
– Не е лошо – казах. – Малко комедийно звучи на моменти, но като цяло е така…“

„Етиопска повест“ на Хелиодор

1. Дъщерята на царя

Царят на Етиопия Хидасп и жена му Персина десет години нямали деца. Най-сетне царицата успяла да зачене и родила момиче, но детето се различавало много от родителите си по цвета на кожата: те били мургави, а то – бяло (IV, 8).
Затова тя решила да не го показва на мъжа си, а вместо това го предала на един мъдър и почтен техен съветник и му поръчала да го отгледа, докато стане на седем години; а след това да го изпрати да живее в някоя далечна страна, като се увери, че там ще има кой да се грижи за него.
След седем години съветникът, който се казвал Сисимитър, заминал на дипломатическа мисия при сатрапа на Египет (по това време Египет се намирал под персийска власт). Срещата трябвало да стане в един от южните египетски градове, недалеч от границата с Етиопия. Там той се запознал с един грък на име Харикъл, жрец на Аполон в Делфи. Заговорили се и Сисимитър убедил гърка да вземе момичето заедно с някои ценни предмети – дрехи, бижута и една шапка, на която бил извезан текст на етиопски език. Уговорили се да се срещнат и на другия ден, но Сисимитър незнайно защо не се появил, а Харикъл скоро след това заминал с детето за Гърция.
Там той я осиновил в съгласие със закона, нарекъл я на своето име – Хариклея – и я отглеждал, като се надявал след време да я омъжи и да дочака внуци. Преди това бил имал жена и дъщеря, но дъщерята загинала при нещастен случай скоро след сватбата си, а не много след това починала и жена му. Така че Харикъл възлагал всичките си надежди за бъдещето на етиопското момиче.
То растяло добре, бързо и лесно научило гръцки, а по красота далеч надминавало връстничките си и изобщо всички жени, които Харикъл и делфийците били виждали някога. Към началото на събитията, за които ще разкажем, Хариклея била на седемнадесет години и служела в Делфи като жрица на Артемида (II, 29-32).

2. В Делфи

В това време в града пристигнал като поклонник един египтянин на име Каласирид. До неотдавна той бил върховен жрец на Изида в Мемфис, но по някаква причина решил да се откаже от тази висока длъжност и след като ръкоположил по-възрастния от двамата си сина, напуснал страната. В Делфи Пития го приела много ласкаво и му предсказала, че след време ще се завърне благополучно в родината си; и го поканила да остане при храма колкото дълго пожелае.
Харикъл и Каласирид се запознали и водили увлекателни разговори за Египет, неговата история и природа (II, 24-28). След известно време Харикъл споделил, че е разтревожен за бъдещето на дъщеря си – тя вече била голяма, но не показвала интерес към мъжете и не мислела за брак, а сякаш предпочитала да остане девица и жрица на богинята до края на живота си. И помолил Каласирид, като познавач на египетските науки и изкуства, да промени това нейно разположение и, ако може, да разбуди в душата й естественото човешко влечение към брака и създаването на потомство. Той дори имал предвид един младеж, за когото би се радвал да я омъжи – племенника си Алкамен.
Каласирид, който вече бил виждал неведнъж момичето, обещал, че ще направи каквото е по силите му.
Тези дни съвпаднали с прочутия Питийски празник, който се отбелязвал с атлетически и музикални състезания, много жертвоприношения и се провеждал веднъж на четири години. Делфи бил посетен от представители на множество гръцки и чужди градове и области.
Сред гостите имало и делегация от Тесалия, предвождана от един висок и необикновено красив младеж на име Теаген – който, както се говорело, бил пряк потомък на Неоптолем и следователно на самия Ахил. Тесалийската област, от която произхождал, била населена с ениани – племе, което извеждало произхода си от Елин, сина на Девкалион. Поради това те смятали себе си за най-древните и чистокръвни измежду всички гърци.
Като предводител на делегацията Теаген трябвало да запали огъня под кладата с жертвите, посветени на Аполон. Факелът, както изисквал ритуалът, му бил подаден от лично от жрицата на Артемида – Хариклея. При предаването на огъня техните погледи се срещнали; и тази среща била съдбоносна за бъдещия им живот.
След жертвоприношението Харикъл завел Каласирид в дома на дъщеря си, за да ги запознае. Тя изглеждала отпаднала и разсеяна, и след като разменили няколко думи, Каласирид предложил да си вървят, за да я оставят да почива. Докато разговаряли пред храма, се появил един човек от делегацията на енианите, който ги поканил да вземат участие в пира след жертвоприношението за Неоптолем, което те традиционно извършвали при всяко свое посещение в Делфи.
Двамата приели поканата, отишли и там се запознали с Теаген, който силно се заинтересувал от Каласирид – след като научил, че е египтянин и че е бил жрец на Изида. А същата нощ на Каласирид му се сторило, че вижда пред себе си (не бил сигурен дали е сън или действителност) близнаците Аполон и Артемида, които му поверили Теаген и Хариклея и му поръчали да се грижи за тях.
На сутринта Теаген сам дошъл да го събуди. Поговорили малко и Каласирид изведнъж произнесъл, сякаш неволно, името „Хариклея“ – без да споменава, че познава такава жена; а Теаген незабавно му казал коя е тя и разказал за чувствата си към нея.
Същият ден се провеждало състезание по надбягване в пълно бойно снаряжение. Наградата щяла да се връчи от жрицата на Артемида. Фаворитът бил познат на публиката – Ормен от Аркадия. Той смятал, че никой няма да се осмели да се надбягва с него, но Теаген казал на Каласирид, че е решил да участва; и му посочил Хариклея, която седяла на жреческото си кресло. Каласирид се усъмнил, че ще успее да спечели срещу толкова известен атлет и рекъл, че ще е срамно да бъде победен пред очите на Хариклея; но Теаген отвърнал, че точно това ще му даде нужните сили. И наистина надбягал противника и, получавайки венеца, успял да целуне ръката на Хариклея.
Каласирид удържал на думата си да се заеме с лечението на Хариклея. На следващия ден отишъл при нея заедно с баща й, извел я навън, наредил й да изпие една отвара от редки египетски билки, запалил благовония и произнесъл много думи на египетски, които изглеждали като заклинания и молитви, и които никой не разбирал.
След това й обяснил, че заболяването й (тя наистина не се чувствала добре тези дни) вероятно е причинено от нечий лош поглед и предположил, че това е бил погледът на тесалиеца Теаген, който, както тя може би си спомня, спечелил вчерашното състезание по надбягване. И след като добавил, че заболяването й, по негова преценка, не е тежко, я отпратил да си легне (III,5-IV,5).
На другия ден Харикъл дотичал до жилището на Каласирид и с много благодарности му съобщил, че всичко вече е наред. Защото група гръцки лекари, поканени от него, били прегледали Хариклея и установили, че тя е физически здрава; а лошото настроение и общата й отпадналост се дължат на нещо, което хората наричат „любов“ – и значи момичето няма от какво да бъде лекувано.
Така Харикъл си отишъл радостен, но още същия ден се върнал в помрачено настроение и казал, че положението отново се влошило: тъй като, когато й довел племенника си Алкамен за да й го представи като възможен неин съпруг, тя се разгневила, рязко настояла да си вървят и заплашила, че ако още веднъж някой й спомене за брак с братовчед й, тя ще се самоубие.
Каласирид се замислил и рекъл, че всъщност той твърде малко знае за обстоятелствата около раждането и отглеждането на девойката преди тя да бъде поверена на Харикъл. Тогава Харикъл си спомнил, че сред предметите, получени от непознатия етиопец, имало и една скъпа египетска шапка с извезани букви – и я донесъл. Каласирид я взел, отишъл у дома си и разчел записа, който представлявал писмо на Персина до подхвърлената й дъщеря.
Там се разказвало, че тя е подхвърлена, защото е родена бяла; а е бяла затова, защото в момента на близостта на Персина със съпруга й Хидасп, когато тя явно е и заченала детето, погледът й случайно се насочил към един стенопис, представящ освобождаването на Андромеда от Персей. Затова изглежда детето се родило не тъмнокожо като родителите си, а бяло като Андромеда.
След като прочел писмото, Каласирид отишъл да поговори с Хариклея. Първо й казал, че тя не е дъщеря на сегашния си баща, а на царя и царицата на Етиопия; но поради ето тези причини се е наложило да я изнесат от дома на родителите й още като новородена. Тя трябва да е благодарна на Харикъл като на човек, който я е осиновил и отгледал, но все пак е добре да знае, че родната й майка е готова да я приеме отново – и вярва, че ще може да убеди мъжа си, че Хариклея е тяхно дете. Тези неща той ги знаел не само от писмото на шапката, но и лично от царицата – защото преди години му се било случило да посети Етиопия и да разговаря с нея.
След това преминал на другата тема и внимателно обяснил на Хариклея, че неразположението й през последните дни е резултат от дейността на един бог, на когото се подчиняват както смъртните, така и безсмъртните – и това е Ерос. Така че не е срамно това, дето тя обича Теаген – по-скоро трябва да се помисли как да се постъпи, така че те двамата да преодолеят настоящите трудности и да обединят съдбите си. За това, че баща й желае да я омъжи за братовчед й, Каласирид знае: той я съветва засега и на думи да се съгласява; а за уреждането на останалото той ще има грижата (IV, 7-13) .
След това Каласирид отишъл при Теаген и го уверил, че Хариклея го обича, но е притискана да се омъжи за друг; и единственото, което им остава, е да избягат заедно, и то в Етиопия, където са истинските й родители и могат да разчитат на закрила.
Малко по-късно същия ден му се случило да попадне на угощение на група финикийци от Тир, които се готвели да отпътуват същата нощ. Помолил ги да го почакат, защото и той желаел да пътува в тази посока заедно с още двама спътници. И се разбрали да го чакат, а ако не се появи до зазоряване – да потеглят.
А през нощта Теаген нахлул в жилищните помещения на храма заедно с група въоръжени ениани и отвлякъл Хариклея. После двамата отишли при Каласирид и му казали, че са направили това, което ги е съветвал, и сега поверяват съдбата и живота си в неговите ръце.
В същото време из града се вдигнал шум и станало ясно, че жрицата на Артемида е отвлечена; и целият народ се стекъл в сградата за общи събрания. Харикъл обявил, че дъщеря му е изчезнала и поискал помощ; а Каласирид, който също успял да влезе на събранието, съобщил, че знае какво се е случило – отвлякъл я тесалиецът Теаген и сега най-вероятно я отнася към своя град.
Избухнало всеобщо възмущение и народът решил да преследва Теаген и хората му и, ако е нужно, да води война с тесалийците. А Каласирид се върнал при Теаген и Хариклея и тримата, под прикритието на нощта, успели да стигнат до пристанището и да се качат на кораба на финикийците, който ги очаквал (IV,16-V,1).

3. В Закинт

Корабът излязъл от Крисейския залив и се отправил на запад. На разсъмване на хоризонта се появили йонийските острови и след още няколко часа пътниците стигнали до Закинт. Собственикът им съобщил, че ще спрат за малко в града.
После станало ясно, че престоят няма да е кратък, защото ветровете били неблагоприятни, а и сезонът вече не бил подходящ за толкова далечно плаване. Затова Каласирид слязъл на пристанището и се заел да търси квартира, където да се настанят. Запознал се с един рибар, който се съгласил да ги приеме у дома си.
Така те заживели в Закинт, предполагайки, че им предстои да останат на острова немалко време. През това време притежателят на кораба навестявал Каласирид и му казвал, че е поразен от красотата на момичето и много би желал да я има за жена. Той не знаел, че Теаген и Хариклея са годеници, защото още преди отпътуването те се били разбрали да казват, че са брат и сестра, и че Каласирид е техен баща.
Каласирид отговарял на финикиеца, че дългите отсъствия на съпруга не са полезни за семейния живот и затова се колебае да омъжи дъщеря си за търговец; но онзи го уверил, че ще се откаже от морската търговия и ще се захване с друго; и е съгласен на всичко, само и само да има Хариклея за жена. Каласирид рекъл, че в такъв случай бракът е възможен, но би предпочел това да стане в Египет, откъдето е той самият и където сватбата би могла да се отпразнува по-тържествено и в присъствието на близките.
На другия ден Тирен (така се казвал домакинът на тримата) помолил Каласирид да поговорят насаме. Казал му, че недалеч от главното пристанище е акостирал кораб, за който той знае, че е пиратски. Вчера капитанът на кораба, който се казвал Трахин, го заговорил и го попитал кога смята, че финикийците ще потеглят. Добавил, че е забелязал момичето и иска да знае дали и тя ще се качи на кораба; готов е на всичко, за да я има, но предпочита да я отнеме от финикийците след като заминат от Закинт, а не да създава неприятности на Тирен, с когото отдавна се познавали.
Тирен казал, че нищо не знае, но би могъл да попита. И ето сега съобщава това на Каласирид и го съветва да заминат колкото се може по-бързо и без да бъдат забелязани от пиратите – защото иначе рискуват девойката да бъде отвлечена от дома му, в който той им е оказал гостоприемство.
Каласирид решил, че домакинът му е прав и казал на Теаген и Хариклея, че още тази нощ ще трябва да заминат. После отишъл при финикийския търговец и му разказал узнатото. Финикиецът се съгласил, че не бива да се бавят и е най-добре да тръгнат още тази нощ. Така и направили: отпътували веднага след като се стъмнило, надявайки се, че до сутринта ще успеят да вземат достатъчна преднина (V, 17-23).

4. Двамата пирати

Но не могли да избягат от пиратите, чийто кораб бил по-бърз. Сутринта те забелязали, че търговският кораб е заминал и заплавали в посоката, в която той вероятно се движел. Не след дълго ги догонили, нахлули на кораба и го превзели.
След като моряците били обезоръжени, Трахин видял пътниците от Делфи и заговорил любезно с Хариклея. Казал й, че тази битка се води заради нея; че той е капитан на кораба и ще бъде щастлив тя да стане негова спътница и господарка на всичко, което той притежава.
Хариклея отговорила, че има само една молба – да остави на кораба нейния брат и възрастния й баща, без които не би могла да живее. При това тя паднала на колене пред Трахин, прегръщала нозете му, целувала ги и се обливала в сълзи.
Трахин се съгласил, и след това пиратите натоварили финикийците на своя кораб, като самите те отпътували с търговския, който бил по-голям и пълен със стоки, пари и скъпоценности. Мъчно го управлявали, но все пак успели да достигнат египетския бряг и хвърлили котва в Херакловото устие на Нил. Трахин решил, че това е моментът да отпразнува сватбата си и разпоредил на пиратите да изнесат от кораба мебели, съдове, храна и питие, и да разположат всичко, необходимо за угощението, до реката.
Хариклея казала на Теаген и Каласирид, че няма да позволи на пирата да я докосне и че ще умре вярна на приятеля си; но Каласирид казал, че има един начин да се справят.
Той отишъл при един от пиратите, който се казвал Пелор и бил втори след капитана. Казал му, че предстоящото празненство ще е много неприятно за дъщеря му, тъй като тя не харесва Трахин и не иска да живее с него, а обича Пелор. Освен това има начин да бъде негова. Защото Пелор бил първият, който се изкачил на търговския кораб; а при пиратите съществува неписаното правило, че онзи, който пръв влезе в кораба на противника, после има право пръв да избере наградата си. Но сега това правило е нарушено и Пелор може да оспори решението на Трахин и да поиска Хариклея.
Пелор рекъл, че това е съвсем вярно и така ще стане, още повече, че момичето му допада твърде много. Тогава Каласирид го поканил на кораба, за да погледне Хариклея, която вече била облякла най-хубавата си рокля и се готвела да излезе. Пелор надникнал през прозорчето и се смаял от красотата й; и казал на Каласирид, че всичко, което е нужно, ще бъде сторено.
И когато тя слязла на брега и седнала на отреденото й място, а Трахин се готвел да произнесе реч (и всички вече били пили много), Пелор се изправил и казал, че плячката не е разпределена справедливо и поискал Хариклея за себе си. Трахин отвърнал, че е късно да се оспорва разпределението, още повече, че самото нападение е било извършено заради жената; и още тогава се знаело, че тя ще е за него. Сред пиратите избухнала свада и започнал побой, който прераснал във въоръжена битка.
Теаген се сражавал на страната на едните, а Хариклея и Каласирид се отдръпнали на разстояние, и докато пиратите се биели, Хариклея ги обстрелвала със своя лък и убила мнозина.
Накрая останали живи само Теаген и Пелор. Теаген отсякъл ръката на пирата до лакътя. Той избягал, а изтощеният и изранен Теаген се изкачил на височината, където били приятелите му, и паднал в скута на Хариклея (V, 24-34).

5. Тиамид, син на Каласирид

Докато Хариклея прегръща приятеля си, се появява група египетски разбойници, които с учудване гледат странното зрелище – множество убити мъже сред остатъци от изобилно пиршество и една прекрасно облечена девойка, оплакваща легнал в скута й полумъртъв младеж. След като се поколебават за кратко, те започват да разграбват имуществото, струпано по брега и в кораба.
Тогава се появява друга шайка, при вида на която разбойниците се отдръпват и изчезват зад близкия хълм. Тази група също забелязва Теаген и Хариклея; и предводителят им, след като нарежда бъде събрано всичко ценно, останало от пиратите, заповядва и те двамата да бъдат отведени. Каласирид, който вижда всичко това отдалеч, се опитва да върви след групата и да узнае къде отиват, но не след дълго изостава и ги губи от погледа си.
Леговището на тези разбойници е разположено на остров, образуван сред блатата на Делтата и представлява немалко селище. Там те живеят със семействата си, и поради естествената недостъпност на мястото се чувстват в безопасност и готови да отблъснат всяко нападение – било на други разбойници, било на персийския гарнизон.
Когато пристигат, те разтоварват плячката, а Теаген и Хариклея са настанени в отделна колиба и поверени на грижите на един млад грък, също пленник на разбойниците. Той е от Атина и се казва Кнемон (I, 1-8).
Главатарят на разбойниците се нарича Тиамид и е не друг, а синът на Каласирид, когото той преди време ръкоположил за върховен жрец в храма на Изида в Мемфис. Но Тиамид не могъл да се задържи дълго на тази длъжност. По онова време Мемфис бил седалище на персийския сатрап, който се казвал Ороондат. Неговата жена Арсака била млада, привлекателна и с най-висок произход – сестра на великия цар. Тя обърнала внимание на новия жрец и започнала да му дава знаци за своето благоразположение. Тиамид си давал вид, че не забелязва интереса й; а когато тя започнала да се държи по-открито, той й показал, че намира поведението й за неразумно и осъдително.
От това се възползвал по-младият му брат Петосирис. Той отишъл при Ороондат и му разказал за отношенията между съпругата му и Тиамид, като представил нещата във вреда на брат си – сякаш той предлагал приятелство на Арсака, а тя го отблъсквала. Ороондат повярвал на чутото, не се усъмнил в съпругата си и насочил целия си гняв към жреца.
След като чул много несправедливи упреци и дори заплахи, Тиамид решил, че ще е по-добре да напусне града и да се откаже от жречеството. Така направил, а мястото му в храма било веднага заето от Петосирис (I,32; VII,2).

6. Кнемон от Атина

Няколко дни Кнемон се грижи за раните на Теаген и се старае нищо да не липсва на него и на Хариклея. Те му разказват за премеждията си, а той на тях – своята история. Тя била такава.
Той бил роден в Атина, а баща му се казвал Аристип. Майката починала, когато Кнемон бил още момче; и след няколко години вдовство Аристип решил да се ожени отново. Новата му жена била много по-млада от него и се казвала Деменета.
Оказало се, че тя изпитва нежни чувства към доведения си син; обичала да разговаря с него и често го целувала и прегръщала, като си давала вид, че отношението й към него по нищо не се различава от майчинското. Но Кнемон скоро заподозрял, че тя има непочтени намерения и започнал да се държи по-студено; а веднъж, когато му заговорила за чувствата си, сурово я укорил и казал, че не желае повече да чува такива думи.
Това разтревожило жената и тя се оплакала на баща му, като представила нещата по друг начин – а именно, че Кнемон я харесвал и веднъж дори се опитал да задоволи желанието си с насилие; но тя го заплашила, че ще вика, и го прогонила.
Аристип повярвал и без дори да запита Кнемон за случилото се, заповядал на робите да му нанесат побой; а Кнемон понесъл наказанието покорно и накрая запитал баща си коя е причината за това. Аристип отвърнал, че е учуден от наглостта му и че добре знае за нечистите му намерения спрямо доведената му майка.
Не много след тази случка Кнемон забелязал, че робинята на Деменета, която се казвала Тисба, започнала да се държи с него подчертано приятелски. Това го изненадало, защото преди време той се бил опитвал да я ухажва, но тогава тя била равнодушна. Двамата се сближили и прекарали няколко нощи заедно; и веднъж Тисба му казала, че Деменета е започнала да изневерява на баща му; и добавила, че знае кога става това и може да му помогне да я залови на местопрестъплението.
Кнемон рекъл, че не е учуден и ще се погрижи за нейното изобличение, така че тя да престане да опозорява ложето на баща му; и дори, ако е нужно, ще убие прелюбодееца. Една вечер тя му подшушнала, че любовникът на Деменета е дошъл; и ако иска, може да ги залови. Кнемон нахлул в спалнята с изваден меч и извикал, че ще отмъсти за срама, с който Деменета е покрила неговия род; но открил, че в леглото бил собствения му баща. Аристип се изплашил, тъй като не знаел защо Кнемон е влязъл в спалнята с оръжие; но след като той оставил меча и помолил за прошка, повикал робите, оковал го и го заплашил с най-тежко наказание.
На другия ден го отвел в съда и го обвинил в опит за убийство. Съдът решил, че Кнемон е виновен и мнозинството гласувало за смърт; но после решили да го пощадят заради младостта му и с оглед на това, че до процеса имал добро име; и го осъдили на изгнание. Така той напуснал Атина и се заживял на остров Егина.
След няколко месеца го посетил един негов приятел на име Харий, от когото той научил за следните събития в дома на баща си.
Деменета започнала да съжалява за стореното и да упреква Тисба, твърдейки, че я е подвела и е виновна, че постъпили така коварно с младежа. Тисба се почувствала оскърбена и решила да отмъсти на господарката си.
Тя имала една приятелка флейтистка на име Арсиноя. Отишла при нея и казала, че иска да се види с приятеля си за една нощ и я помолила да ги приеме в дома си. Арсиноя се съгласила. После отишла при Деменета и казала, че Кнемон тайно се е върнал в града и иска да я види; и ако тя желае, може да се срещнат при Арсиноя. Деменета отвърнала, че още го обича и непременно ще иде, най-малко за да му поиска прошка за извършеното. След това Тисба отишла при Аристип и му казала, че съпругата му си има любовник и тя самата се срамува повече да крие това; знае къде се срещат и може да го заведе, така че да ги завари заедно. Аристип, който и без това съжалявал за изгнанието на сина си, повярвал, разгневил се и казал, че разчита на помощта й.
На другата вечер Тисба завела Деменета при Арсиноя, въвела я в спалнята и й казала да чака. После изтичала при Аристип и му казала да влезе. И когато той влязъл и намерил жена си сама, Тисба хлопнала външната врата и извикала, че любовникът току-що избягал.
Аристип не слушал оправданията на жена си, заплашил я с развод и още на сутринта я повел към съда. Но когато минавали край Академията, тя в отчаянието си скочила от колата, хвърлила се в един кладенец и се удавила (I, 9-17).
След като изслушал това, Кнемон се замислил дали да не иде в Атина и да опита да се помири с баща си. Не след дълго научил от друг приятел още една новина. Този път Тисба се била скарала с Арсиноя, а тя, за да й отмъсти, отишла при роднините на Деменета и им разказала за случката с измисления любовник. Тогава те решили, че ще съдят Аристип като виновен за самоубийството й; а Тисба, за да не бъде привлечена и тя като подсъдима, избягала в Египет с някакъв гръцки търговец от Навкратис.
Накрая Кнемон добавя, че това е причината той да се окаже в Египет. Защото като разбрал, че и баща му може да бъде съден, решил сам да иде в Навкратис, да намери Тисба, да я върне в Атина и да докаже, че нито той е замислял отцеубийство, нито баща му е виновен за смъртта на Деменета; а че всички те са станали жертви на интригите на тази жена (II, 9).

7. Смъртта на Тисба

Докато Кнемон се занимава с лечението на Теаген и им разказва за преживелиците си, главатарят на разбойниците Тиамид разбира, че в сърцето му се е породила любов към красивата Хариклея.
Няколко дни след завръщането им на острова на едно събрание на разбойниците той обявява, че е избрал своята част от плячката и това ще бъде тя – и добавя, че не иска да я има просто като робиня, а желае да сключи с нея брак според египетския закон.
После повиква Хариклея и в присъствието на своите другари, на Теаген, когото смята за неин брат, и на Кнемон, й съобщава своето желание и казва, че макар да й е господар според закона на военната плячка, все пак иска съгласието й и се надява да го получи.
Хариклея отвръща, че е много поласкана и разбира, че една пленница не може да се надява на по-голяма чест от това, да бъде пожелана от самия предводител на онези, които са я отвлекли. И след това разказва следното.
Тя и Теаген били брат и сестра, родом от Ефес. От няколко години служели като жреци в прочутия храм на Артемида. Неотдавна били изпратени да вземат участие в големия празник на Аполон и Артемида на остров Делос. След като празникът завършил, те се качили на кораб, който трябвало да ги отведе обратно в Ефес. Но вместо това капитанът на кораба решил да ги отвлече и да ги продаде някъде като роби; като при това си присвои скъпите дарове, които делосците изпратили за Артемидиния храм.
Корабът попаднал в буря, после в безветрие и след няколкоседмично блуждаене те се оказали в Египет при Херакловото устие, където и били открити от хората на Тиамид. Сега тя все още е жрица на Артемида и обетът й за девственост е в сила; и поради това не може да сключи брак. Но ако отидат до някой от местните храмове на богинята, би могла да извърши необходимите свещенодействия, и тогава ще има право да се омъжи.
Тиамид я изслушва с възхищение, съгласява се и изпраща тримата обратно в жилището им (I, 18-24).
Рано на другата сутрин в селото настъпва смут – става ясно, че група разбойници, която през нощта успяла да обезвреди стражите и да се промъкне в селището, нахлува в колибите и избива обитателите. Кнемон събужда Теаген и Хариклея, и тримата дотичват в дома на Тиамид, който е узнал за нападението и се готви за бой. Той заповядва на Кнемон да отведе Хариклея в една пещера край селището, където разбойниците криели съкровищата си, а после да се върне обратно, за да вземе участие в боя. Кнемон я отвежда, а Теаген остава при Тиамид.
Боят продължава целия ден и привечер става ясно, че хората на Тиамид ще бъдат победени. Тогава той, ужасен от мисълта, че друг ще притежава Хариклея, напуска сражението и се отправя към пещерата, възнамерявайки да убие девойката. Точно до входа забелязва една жена, която еколеничила и закрива лицето си с длани; изважда меча и я пронизва в гърдите. След това затичва обратно към горящото село, надявайки се да загине в боя.
Но колкото и яростно да се сражава, остава невредим; като че ли целта на нападателите е не да го убият, а да го заловят. Така и става; а Теаген и Кнемон, като разбират, че за островитяните няма надежда, напускат сражението и се отправят към пещерата, за да намерят Хариклея.
На входа се препъват в трупа на убитата жена и им се струва, че това е тя. Теаген се хвърля върху мъртвата, прегръща я и горчиво заплаква; и би се пронизал с меча си, ако Кнемон не го изважда навреме от ножницата. Внезапно от дъното на пещерата се чува гласът на Хариклея. Теаген си помисля, че духът й го вика от отвъдното; но все пак тръгва в посоката на гласа и открива, че девойката е жива и го очаква.
А Кнемон осветява лицето на убитата и с ужас открива, че това е същата онази Тисба, за чиито дела е разказал на другарите си и заради която е прекосил цялото море от Егина до Египет (I,27-II,5).

8. При Навсикъл

Кнемон намира у мъртвата Тисба едно послание, написано на дъсчица и адресирано до него, където се казва за събитията в Атина след неговото прогонване; и че самата Тисба от десет дни е в плен на някакъв разбойник, който й казал, че бил оръженосец на главатаря. Тя моли Кнемон да я измъкне и да я вземе като негова прислужница, защото робството при един варварин щяло да й бъде непоносимо.
Скоро след това при пещерата се появява раненият Термутид, който именно и е оръженосец на Тиамид и е скрил там Тисба преди битката. Той решава, че Теаген и Кнемон са убили Тисба, но няма оръжие и затова се въздържа да ги нападне. Заговарят се и той им разказва, че битката е завършила и не знае какво е станало с Тиамид; и че бил отвлякъл Тисба от едни търговци и се влюбил в нея. Те откриват меча на Тиамид при Тисба и Термутид разбира, че той е нейният убиец. Четиримата заспиват и Хариклея сънува как някакъв рошав мъж с лукав поглед й избожда дясното око; опитват се да разтълкуват съня. След това решават да отпратят Термутид под предлог, че трябва някой да узнае какво се е случило с Тиамид. Събуждат го, погребват заедно Тисба и му предлагат да отиде на разузнаване; но той казва, че няма да тръгне сам и настоява Кнемон да иде с него. Кнемон се колебае, но Теаген го упреква в страхливост и го съветва да повърви малко с Термутид и после да го остави; и да се срещнат в селото Хемис, което било на около сто стадия оттам. Така и постъпват; а самият Термутид се надява при първа възможност да убие Кнемон, а после и другите двама. Но по пътя Кнемон се скрива, а той заспива, ухапан е от отровна змия и умира.
Кнемон доближава Нил и среща един стар човек, с когото се заговарят и се разпитват един друг как са попаднали там. Старецът го кани да иде с него в дома, където е настанен – и там да говорят. Прекосяват Нил на лодка (имало такива, които превозвали пътници срещу заплащане) и отиват в дома, където е отседнал старецът; там ги посреща дъщерята на домакина с няколко прислужнички, които се грижат за тях като за най-скъпи гости. Сядат да се хранят и старецът възлива на местните и гръцки богове, и особено на Аполон; и споменава Теаген и Хариклея, за които казва, че му били като собствени деца, но наскоро са ги отвлекли разбойници. Кнемон отвръща, че ги познава и го уверява, че са живи. Старецът споменава за домакина си на име Навсикъл, който сега отсъства, защото е отишъл да търси любовницата си, която се казвала Тисба. Мисли да я заведе при съпругата на етиопския цар, за да стане нейна прислужница; и се надява да получи много пари за това. Но му я откраднали разбойници и той убедил началника на гарнизона на селото – Митран, подчинен на сатрапа Ороондат – да нападнат острова, обитаван от разбойниците и да освободят откраднатата жена (II, 10-24).
После той казва на Кнемон, че името му е Каласирид и разказва личната си история, как се е отказал от жречеството и заминал за Делфи, за запознаването си с Теаген и Хариклея и бягството им от града. В този момент се появява Навсикъл и казва, че е направил, каквото е искал, и че бил намерил „още по-добра Тисба“; и добавя, че ще отиде да поспи. Каласирид също заспива, а Кнемон излиза и чува от една съседна стая женски глас; една жена си говори сама и оплаква нещастията си. Той решава, че това е възкръсналата Тисба и ужасно се изплашва (V, 1-3).
През това време Теаген и Хариклея били решили да вървят към Хемис; но едва стигнали близкото езеро, което трябвало да пресекат, попаднали на група въоръжени мъжи, които ги пленили. Отвели ги при началника си, който се оказал самият Митран, началникът на стражата на сатрапа. Там бил Навсикъл, който рекъл, че познава девойката и това била Тисба, която търсел. За Теаген решили да го изпратят във Вавилон, за да прислужва на царската трапеза.
Сутринта Навсикъл представя Хариклея на Кнемон и Каласирид; те се разпознават и се прегръщат, проливайки радостни сълзи. След това Каласирид се договаря с Навсикъл да им остави Хариклея и го обезщетява с един много скъп пръстен – от онези бижута, които някога Харикъл бил получил заедно с нея (V, 4-14). След като принасят жертва на Хермес и възливат и на други богове, Каласирид продължава с историята си и разказва за престоя на Закинт, как били пленени от пиратите на Трахин, за битката при Херакловото устие и как двамата били отвлечени от шайка разбойници (за които той не знае, че са командвани от собствения му син, Тиамид).
На другия ден тримата потеглят да търсят Кнемон, а Хариклея остава в дома на Навсикъл. По пътя Кнемон разказва накратко своята история – от интереса на мащехата му към него, до бягството на Тисба и собственото му потегляне към Египет с цел да я открие; и че там станал пленник на египетски разбойници. Скоро след това срещат някакъв познат на Навсикъл, който им съобщава, че няма да открият Митран, защото той се е отправил на поход срещу жителите на село Беса, които му отвлекли някакъв млад пленник грък; а главатарят на бесейците се казвал Тиамид.
Връщат се, успокояват Хариклея и Навсикъл ги поканва на угощение. Кнемон бил харесал дъщерята на Навсикъл. Навсикъл му признава, че той е онзи търговец от Навкратис, с когото заминала Тисба, и му предлага да се ожени за дъщеря му, а Кнемон приема на драго сърце; и угощението се превръща в сватбено тържество (VI, 1-8).

9. Мемфис. Смъртта на Каласирид

На третия ден Каласирид и Хариклея потеглят да търсят Теаген, а тримата им приятели ги изпращат на пет стадия от дома; и се сбогуват. Когато наближават Беса, виждат трупове на наскоро загинали мъже и попадат на една старица, която прегръща тялото на убития си син; тя им разказва за битката, и че Митран е загинал. Тъй като бесейците разбирали, че след случилото се предстои да бъдат нападнати от войската на сатрапа, решили да го изпреварят, като сами атакуват резиденцията му в Мемфис. Така Тиамид би могъл да си възвърне и жреческия сан, противозаконно присвоен от по-младия му брат.
Те я питат дали ще ги придружи до селото, а тя им отвръща, че това може да стане на другия ден, защото през нощта трябва да извърши някои жертвоприношения. Оказва се, че старицата е магьосница и се занимава с некромантия. Разпитвайки духа на мъртвия си син, тя узнава, че чужденците я виждат и решава да ги потърси и убие; но вървейки между труповете се наранява на стърчащо копие и умира (VI, 11-15).
Тиамид пристига начело на бесейците пред Мемфис. Ороондат отсъства, тъй като е потеглил на война срещу етиопците; вместо него жена му Арсака разговаря от стената с Тиамид, който й припомня несправедливото си отстраняване от жреческата длъжност. Тя предлага двамата да се срещнат в двубой, за да се избегне по-голямо кръвопролитие. Преди двубоя Тиамид казва на Теаген, че ако се случи нещо непредвидено, той остава предводител на бесейците; ако пък победи, ще влязат заедно в града и Теаген ще бъде сред най-близките му.
Двубоят е представен подобно на този между Ахил и Хектор – Петосирис бяга около крепостната стена, а Тиамид го преследва. Тогава се намесва току-що дошлият Каласирид и прекратява двубоя; а Хариклея намира Теаген. Семейството на жреца влиза в града, Каласирид и Тиамид са приети възторжено от народа и Тиамид отново е ръкоположен за жрец на Изида. А на разсъмване, поради преумора или може би поради прекомерната радост, Каласирид умира (VII, 1-11).

10. Арсака, съпругата на сатрапа

На посрещането и церемонията в храма присъства и Арсака. Тя вече е харесала Теаген и споделя това със своята най-близка прислужница, старата Кибела. Кибела се заема да посредничи и поканва двамата, които иначе биха били настанени при храма на Изида, в двореца на сатрапа. Те решават да се представят за брат и сестра. Кибела ги уверява, че ще имат пълното благоразположение на Арсака и излиза, като нарежда да не пускат при тях никого, нито пък тях самите навън. През това време се появява синът й Ахемен, поглежда през шпионката, вижда Хариклея и я харесва много. Освен това си спомня, че е виждал Теаген; и че това е същият младеж, който Митран му беше предал с нареждане да го отведе при Ороондат; а той може би е щял да го изпрати като дар на персийския цар.
Арсака приема няколко пъти Теаген и Хариклея, и казва на Кибела да осведоми Теаген каква е причината за любезността й към тях. Теаген отказва; но тогава се намесва Ахемен и пояснява на Арсака, че той вече е бил пленник на Ороондат – и поради това е техен роб. Арсака повиква Теаген и му заявява, че като роб е длъжен да изпълнява нарежданията й; колкото до Хариклея, тя ще бъде омъжена за Ахемен (VII, 9-24).
Теаген и Хариклея обсъждат положението и решават да не упорстват открито. Теаген се среща с Арсака и я умолява да отклони женитбата на Ахемен с Хариклея, като добавя, че тя съвсем не му е сестра, а годеница. Арсака приема (това щяло да бъде основание да се откаже от дадената на Ахемен дума) и го целува на сбогуване. Теаген разказва всичко това на Хариклея и предвижда, че Ахемен ще започне да заговорничи срещу господарката си. После участва в едно пиршество като виночерпец на Арсака, отказвайки да се подчинява на Ахемен. Кибела обяснява на сина си, че бракът му с Хариклея се отменя – явно поради влиянието, което Теаген има върху Арсака. Ахемен се разгневява и през нощта тръгва за Тива, където мисли да разкаже тези неща на Ороондат (VII, 25-29).
Етиопците и египтяните отдавна имали спор за границата си: дали тя е на водопадите при Сиена и Елефантина, както твърдят етиопците, или е по- на юг – така че и градът на остров Филе да принадлежи към Египет. Етиопският цар с внезапно нападение завладял Филе; и това била причината Ороондат да потегли с войската си към тези места Ахемен го намира и го осведомява за случилото се в двореца след пленяването на Теаген и появата му заедно с Каласирид и Тиамид. Добавя и няколко думи за красотата на Хариклея. Ороондат незабавно изпраща в Мемфис евнуха си Багоас, за да доведе Теаген и Хариклея и да предаде писма до Арсака и до главния евнух на Мемфис – Ефрат.
Междувременно Тиамид опитва да освободи младежите, но Арсака отказва да ги пусне; и дори, по съвет на Кибела, хвърля Теаген в затвора и заповядва да го изтезават (умерено). После Кибела предлага да убият Хариклея, защото така щели да сломят съпротивата на Теаген. Арсака се съгласява, и Кибела приготвя отрова и поканва Хариклея да вечерят заедно; но прислужницата обърква чашите и Кибела изпива отровното вино. Дори в предсмъртните си мигове тя не се отказва от козните си, и посочва Хариклея като отровителка и виновна за смъртта й (VIII, 1-8).
Оковават Хариклея и я изпращат при Арсака, която смята, че ще може да я осъди за убийство. Робинята-виночерпка разказва за плана на Кибела и че те двете са объркали чашите; но Арсака нарежда да затворят и нея, като съучастница. На другия ден обвинява Хариклея пред персийските първенци, а тя не отрича. Признават я за виновна и я осъждат на смърт чрез изгаряне. Извеждат я пред стените на града и я качват на кладата; но въпреки усилията на палачите огънят не я достига, а я заобикаля. Народът, начело с Тиамид, е удивен от чудото и бурно настоява за помилване; и накрая Хариклея сама слиза от кладата. Арсака, която дотогава е наблюдавала екзекуцията от крепостната стена, слиза и отново обвинява Хариклея, този път и в магьосничество. Пак я хвърлят в затвора, и то в една килия с Теаген, за да може всеки от двамата да присъства на изтезанията на другия. Те разговарят и Хариклея казва, че причина за чудното й спасение трябва да е бил скъпоценният камък пантарб, който носела със себе си и който имал свойството да прогонва огъня (VIII, 9-11).
През нощта пристига пратеникът на Ороондат Багоас, показва писмото на Ефрат и отвежда пленниците. Ефрат отказва да предаде писмото до Арсака като добавя, че тя е болна, с висока температура. По пътя научават, че се е обесила. Наближавайки Тива узнават, че Ороондат не е там, а в Сиена; и е наредил на всички военни да го последват, тъй като предстои битка с етиопския цар. Групата продължава на юг, но недалеч от града са нападнати от етиопски отряд, който пленява Багоас и двамата младежи. След кратък разговор със заловените те решават да ги изпратят като дар за етиопския цар (VIII, 12-17).

11. Обсадата на Сиена

Цар Хидасп вече е разположил войската си около Сиена, където се намира сатрапът. Представят му пленниците; той ги харесва и решава, че по повод на победата си ще ги принесе в жертва на етиопските богове. Сменили им железните окови със златни.
Описание на обсадата. Насочената към крепостната стена вода на Нил подкопава основата, и част от нея се срутва. Ороондат обявява, че ще остави Филе и смарагдовите мини (които също са предмет на отдавнашен спор между Египет и Етиопия) на етиопците, и моли да му позволят да се изтегли към Елефантина. Хидасп се съгласява и нарежда да се отклони водата; и двете армии сключват примирие, което съвпада с Нилските тържества. За вярванията на египтяните относно Нил, Озирис и Изида. Ороондат прехвърля войската си в Елефантина и на другия ден я извежда за битка. Описание на армиите и сражението. Ахемен се опитва коварно да убие Ороондат, но само го ранява; а самият той е убит от етиопски стрелец. Разговорът между Хидасп и пленения Ороондат. Хидасп пощадява живота му и го изпраща в Сиена за лечение (IX, 1-21).
Теаген и Хариклея разбират, че етиопският цар, при когото ги изпращат, е самият Хидасп, нейният баща. Те били чули от стражите, че предстои да бъдат пожертвани в Мероя. Хариклея смята, че все още не бива да се разкриват, а да изчакат, докато се видят и с царицата. Довеждат ги при Хидасп; той казва, че през нощта е сънувал, че му се е родила дъщеря – и тя много приличала на Хариклея. Нарежда да отделят още двадесет младежи и девойки, които също ще бъдат жертвани. Казва на докарания на носилка Ороондат, че не е алчен за територии и се задоволява с естествената граница между Етиопия и Египет – Праговете, които се намират северно от Филе и смарагдовите мини. Ороондат му се покланя и благодари (IX, 22-27).

12. Мероя, Етиопия. Жертвоприношението

Хидасп потегля обратно на юг; достига Праговете, принася жертва и продължава към Филе, където спира с войската за два дни. Изпраща съобщение за победата си на мъдреците (наричани гимнософисти) и на съпругата си Персина със заръка да се подготвят за тържествата. Персина била сънувала, че й се ражда дъщеря, при това вече пораснала. Отива да се посъветва с мъдреците, а първият от тях – Сисимитър – й казва, че боговете предвещават смут и вълнение, но и щастлив завършек. Щели да бъдат принесени жертви на Хелиос и Селена, а на тържествата ще присъстват само мъже, освен жрицата на Селена, която била самата Персина (царят е жрец на Хелиос). Мероя e разположена на остров между реките Нил, Астабор и Асасоба, като дължината му е към 600 км., а ширината – към 200. Описание на мястото за жертвоприношения. Етиопците почитат героите Мемнон, Персей и Андромеда, които смятат за свои предци (X, 1-6).
Довеждат Теаген и Хариклея, които трябва да бъдат пожертвани на Хелиос и Селена. Персина се надява Хариклея да се окаже неподходяща за жертване. Сисимитър съобщава на царя, че мъдреците се оттеглят, защото не одобряват човешките жертви и изобщо жертването на живи същества. Добавя също, че не вярва днешната жертва да се осъществи. Хариклея се обръща към него (той именно преди десет години я е предал на Харикъл) и казва, че иска мъдреците да отсъдят в спора между нея и царстващата двойка. Заклева се, че няма да изрече лъжа и заявява, че не е чужденка, а тукашна. После показва митрата със записа върху нея и я дава на царя и мъдреците, за да го прочетат. След това показва накитите, с които е била предадена на Харикъл. Сисимитър потвърждава, че той я е дал да я отгледат до седемгодишната й възраст, а после я е завел в Египет и я е предал на чужденеца грък. Нарежда да донесат картината с Андромеда и всички виждат, че има голяма прилика между героинята и Хариклея. Освен това на ръката й от рождение имало черен белег: Хариклея навива ръкава си и го показва. Тогава Персина разбира, че това е дъщеря й, и се хвърля да я прегръща. Хидасп казва, че няма право да отмени жертвоприношението и че ако никой не възразява, ще пристъпи към него; но народът протестира и той отстъпва. Казва, че в такъв случай трябва да потърсят друга девойка, която да бъде пожертвана с Теаген. Хариклея възразява той да бъде жертван; но ако това е неизбежно, нека тя сама да изпълни жертвоприношението (X, 7-20).
В същото време докладвачът Хармоний съобщава, че са пристигнали пратеници с дарове, и на първо място племенникът на царя Мероеб. Хидасп го посреща бащински и споменава, че боговете са открили за него дъщеря, а за Мероеб – годеница. Той му отвръща, че води като подарък един отличен борец. Борецът, огромен мъж, се покланя на царя и предлага някой от присъстващите да излезе и да се бие с него; но никой не се отзовава. От своя страна Хидасп, за да не отстъпва на племенника си по щедрост, му подарява слон (X, 21-25).
Царят получава дарове от троглодитите, блемийците и от мнозина други, а накрая и от аксиомите, които му поднасят странно животно – камила с окраска на леопард. Единият от биковете, определени за жертва на Селена, се изплашва от животното и побягва, като причинява суматоха сред хората и животните. Теаген се мята на един кон, догонва бика и се прехвърля на гърба му; и съумява да го задържи. Множеството го аплодира и предлага той да се бори с етиопеца. Теаген влиза в единоборството и побеждава. Царят изразява съжаление, че такъв храбър и силен мъж трябва да бъде пожертван, и предлага да изпълни последното му желание. Теаген отвръща, че желанието му е да бъде пожертван от Хариклея; но Хидасп казва, че това ще е незаконно, тъй като такива жертви се принасят само от омъжени жени.
Тогава се появяват и последните пратеници на празника – сиенците – и прочитат писмо от Ороондат. Той моли царя да му подари доведената от Мемфис девойка, за да я предаде на баща й, който я търси и вече сигурно е сред гостите на тържеството. Хидасп пита кой от присъстващите търси дъщеря си; и се появява делфиецът Харикъл. Царят казва, че в Мероя са доведени десет пленени девойки, като за едната вече се знае, че не е негова дъщеря – така че нека да я потърси сред останалите девет. Харикъл изведнъж забелязва Теаген, нахвърля се върху него и го обвинява за отвличането на дъщеря си; и разказва за нейното изчезване и как я е търсил (X, 26-36).
Тогава се появява Сисимитър, прегръща Харикъл и го уверява, че Хариклея е спасена и е при баща си и майка си. Самата Хариклея също идва да го поздрави и казва, че го уважава не по-малко от истинските си родители. Сисимитър предлага на царя да прекратят човешките жертвоприношения, тъй като, както изглежда, те не са угодни и на самите богове. Хидасп се съгласява и обявява, че разрешава Теаген и Хариклея да се свържат в брак; и ги провъзгласява за новите жрeци на Хелиос и Селена (X, 37-41).

*

Heliodori Aethiopicorum libri X a Imm. Bekkero recogn. Lipsiae, 1855

Хелиодор. „Етиопска повест“. Превод Г. Батаклиев. „НК“, 1982