Архив на категория: друго

х 5 Хеопсовата 6

Египетски фрагменти

Кайро е голям град, но има две неща, по които човек винаги може да се ориентира – Нил и пирамидите. Булевардите са сравнително нови, движението е изобилно, а блоковете – безброй: набързо строени, с много пране по балконите и по прозорците, с билбордове, по съдържание подобни на тези из Европа, но с арабски надписи.

Аз не обичам твърде големите градове, поради неуютността и разстоянията, които не могат да се изминат, освен на кола или с метро. София не е малка, но я обитавам така, все едно че е още онази от преди Втората световна война.

Египет е мюсюлмански от около 640 г. Преди това е бил към Византия, която го наследява от римляните. И 18 години след хиджра тук идва армия на халифа, начело с Амр и превзема Александрия доста лесно, защото тогава византийците са били слаби.

Известно време коптският, който е египетски, се употребява наравно с арабския, но след стотина години арабският става задължителен и коптският започва да се забравя, освен от християните (монофизити), които и досега си го поддържат в литургията.
По онова време столица е Фустат, той е основан от Амр, като лагер за войниците му. Към средата на девети век Египет се управлява от Ахмад ибн Тулун. Баща му е бил роб в Багдад, но той е свободнороден. Има своя династия, но тя не продължава дълго, последният Тулунид е убит в началото на X в. После няколко десетилетия управляват едни родове, наричат ги Икшидиди и Кафуриди. Тогава идват Фатимидите, към 960-та, и основават Кайро, за да имат за столица техен град, а не онзи на сунитите.

Фатимидите са управлявали до времето на Саладин, който им отнема властта и се установява в Кайро към 1170-та. Той е успешен военачалник, на Запад много го ценят, не ми е ясно точно защо. Имало и други като него, обаче той е бил запомнен. Той е Аюб, и неговата династия продължава до 1250, когато идват мамелюците. Има един Байбарс, който е бил голям пълководец, побеждавал е не само кръстоносците, но дори и монголите, което е било по-трудно.

Те са султани на Египет, но запазват Абасидските халифи, заради престижа на династията и на титлата. Могли са да обединят целия мюсюлмански свят, но са загубили войната с турците в началото на XVI в. Оттогава Египет е подчинен на Константинопол, и така чак до Наполеоново време, макар че мамелюците са удържали някаква автономия.

Да се владее Египет отдалеч е трудно, защото той е някак самодостатъчен и винаги встрани от всички други. Така е още от фараоново време. Той затова и не е могъл да стане център на империя, като Рим или Багдад, макар че се говори за „Империя на Новото царство“. Но това е съмнително.
Освен това той никога не е бил морска сила. За египтяните морето е безинтересно, реката им стига. Но за да бъдеш империя, ти се нуждаеш от море или от голямо континентално пространство. А Египет няма нито едното от двете. Защото в пустинята не може да се живее, там няма над кого да властваш.

От друга страна обаче Нил ги прави независими. Поради това дори някоя външна сила да наложи свой управник, а това се е случвало често, той сам се отцепва от нея, защото може да се справя и сам. При това тук традицията е толкова стара и славна, че няма нужда да заемаш престиж отвън, имаш си го на самото място.

***

в ауд 187

[хрониката на Манетон]

На Манетон сигурно му е била поставена задача да изработи една достоверна египетска история, по-добра от Херодотовата.

Впрочем Херодот не е виновен за неточностите си, той не е знаел египетски пък и целта му не е била да пише история на Египет. Манетон без съмнение е имал достъп до документи, можел е да чете надписи и поради това историята му, колкото и лошо да е запазена, все пак е създала основата на древноегипетската хронология. Разделението по династии е негово, а и днес египтолозите, винаги когато могат, датират събитията по династии и избягват други летоброения.

Та историята не е останала в първоначалния си вид, а е оцеляла у Синкел, който е чел Юлий Африкан и Евсевий, и си е направил извадки от тях. Има един арменски превод на Евсевий, който почти напълно съвпада с текста на Синкел; и освен това някои сведения у Йосиф Флавий, които са много любопитни, защото се отнасят до еврейското присъствие в Египет.

Казва, че в началото страната е била управлявана от богове, което е известно още от Херодот. Споменават се Хефест-Пта и другите, и се стига до семейството на Озирис. Казва се, че след боговете царували полубогове и духове: Анубис примерно бил полубог. И след това се минава към хората; на първо място е Мен, за който пише, че бил отвлечен от хипопотам. Има и един друг, от по-късно време, който пък бил убит от крокодил.

Има факти, които са приети от сегашната наука. Примерно, строителите на пирамидите са в четвърта династия – и сега ги поставяме там. За Хеопс е добавено, че бил надменен владетел, но и автор на някаква важна книга – „Свещената книга“, която впоследствие била на почит.
В трета династия се говори за Имутес, когото гърците наричали Асклепий – това трябва да е бил известния архитект Имхотеп, за когото днес се смята, че е първия обикновен човек, който е бил обожествен – наред с фараоните.
В шеста е спомената една царица, Нитокрида – за нея пише и при Херодот. Споменат е Сезострис, който бил в 12-та династия, и се повтаря сведението, че бил голям завоевател и стигнал до Тракия. Наистина днес се приема, че при тази династия Египет бил по-силен, и тогава се появяват първите по-ценни литературни паметници и се оформя „класическият египетски“.

Династиите от 15 до 17 били хиксоски – самата дума „хиксос“ се споменава у Йосиф Флавий, и значела „пастир“. И след това става ясно, че между 18 и 20-та държавата пак е била силна, е там се споменават поне двама царе на име „Рамзес“, които управлявали по 60 години и повече; и наистина, великият Рамзес трябва да е царувал толкова, към 65 години. После се стига до етиопците и Сабакон, и веднага след това идва саиската династия на Псаметиховците, Нехаовците и Амасис.

Накрая доста точно се изреждат персийските царе, завръщането на египтяните между 28 и 30 династия, и пак персите до последния Дарий, за когото изрично се казва, че бил убит от Александър.

***

[евреите в Египет]

При Йосиф Флавий има три места, където се цитира Манетон, като третото съдържа и критиката му срещу казаното.

Накратко, става дума за следното. По времето на фараона Тутмос в Египет нахлули нашественици от изток, опустошили много градове и земи, и се установили в източната част на Делтата, където основали град на име Аварис. Оттам управлявали Египет, който им бил подчинен – поне до Тива (Диосполис). Тези нашественици се наричали „хиксоси“, което на техния език значело „пастири“. Те властвали в Египет повече от 500 години и накрая били прогонени от друг фараон, пак на име Тутмос; и се оттеглили на изток, в Палестина, където основали град, който се казвал Иерусалим.

Йосиф мисли, че това е достоверно съобщение на Манетон за престоя на евреите в Египет. И въз основа на следващия откъс, където е разказана историята на братята Сет и Хармаис, които се били преименували на Египт и Данай, заключава, че Изходът се е случил цели хиляда години преди Троянската война.

Това обаче не съответства добре на разказаното в Библията. Там пише за наследниците на Мойсей, така наречените съдии, последният от които е Самуил. Но ако първият им цар Саул е живял в края на XI в. пр. Хр., както се датира обикновено, излиза, че от Мойсей до него има почти 1200 години. Ако това е вярно, тогава списъкът на съдиите ще е непълен. И въобще много неща от библейската хронология ще трябва да се разместят.

Като че ли никой от модерните учени не е съгласен с Йосиф за чак такава древност на Мойсей. Обикновено го поставят в XIII в. пр. Хр.

А в третия цитат пише, че след време един фараон решил да прогони от страната част от населението – хора които били прокажени и страдали от разни други заразни болести. Най-напред ги изолирал на едно място в Делтата, където преди време се били установили хиксосите. Тогава техен вожд станал един хелиополски жрец на име Осарсеф (Хелиопол е в тази област, близо до Аварис). Той влязъл във връзка с хиксосите от Иерусалим и им предложил да се притекат на помощ на неговите хора; и те дошли, опустошавали известно време страната, но не след дълго били отблъснати от войската на фараона и се върнали в Палестина заедно с прокажените. А жрецът, за който става дума, се преименувал на Мойсей (всичко, написано в този откъс, Йосиф смята за измислица и го отхвърля).

Поради мнението на Манетон (повторено по-късно и от Страбон), а и въз основа на разказаното в Библията, някой може да заподозре, че Мойсей е бил египтянин. Примерно Фройд е на това мнение. Защото там пише, че Мойсей е бил отгледан в дома на фараона, още от малък. И все пак е казано, че е евреин, от рода на Леви.

Но дори Мойсей да не е Осарсеф, той трябва да е живял по-скоро през XIII в., отколкото 900 години преди това, както пише Йосиф. А историята за хиксосите се смята за вярна, като изключим продължителността на престоя им, защото сега те се поставят в XV-XVI династии, които траят към 110 години. И дори да са нахлули по-рано, все пак в Египет им се събират не повече от 200 години.

***

[езотеризмът]

Едно време, когато бях студент, си купувах разни книги на окултни теми, и хората понякога ме питаха за какво става дума там. И аз казвах, че това са книги по езотерична философия. И един път ме попитаха направо: какво все пак е това „езотерична философия“. Опитах да отговоря, защото мислех, че знам – но се оказа, че нищо не мога да обясня.

А разказът за езотеризма може да започне от много места. Примерно с Фройд. Малко преди началото на Втората световна война той пише две есета за Мойсей и казва, че това е неговият „роман“ за този човек; но не е роман, а е просто размисъл за това, каква е била религията, която Мойсей е дал на евреите. Според него Мойсей трябва да е бил египетски жрец – както пише Манетон, пък и после Страбон. Но освен това той трябва да е имал нещо общо с Ехнатон, който премахва многобожието и установява монотеизъм – култ към Атон, слънчевия диск.

Според Фройд Мойсей е решил да стане продължител на този култ, макар и с някои изменения. Дали е познавал Ехнатон или е възприел неговото учение чрез други, това е второстепенен въпрос. То е като дали Изходът се е случил през XIV в., след смъртта на Ехнатон и унищожението на Амарна, или стотина години по-късно, по времето на Рамзес II и сина му Мернептах. Но не това е главното, а друго: че Мойсей увлякъл група свои последователи, извел ги от Египет и им предал монотеизма – това, което изповядвал Ехнатон. Разбира се, той не казва, че единственият бог е Слънцето, а го представя като невидим и дори неназовим. Бог е „който е“, както пише в Петокнижието. И това удържане на Ехнатоновата религия е станало причина за възникването на евреите като народ.

Самият Мойсей пък, когото Фройд нарича „велик човек“ – а едно от характерните дела на „великите хора“ е, че те предвождат и дори създават народи – е бил убит от евреите, които не са могли да понесат прекалената строгост на законите му. А може би и прекалената чистота на божеството му – че то е невидимо, че не може да бъде изобразявано, че е отвъд всичко.

Тук Фройд е направил връзка с нещо, което е писал по-рано, и което е неговото обяснение за произхода на религията. То пак няма нищо общо с никаква наука, нито дори с психология, а е просто измислица, авторски мит. Някога си, в най-дълбока древност, водачът на някакво първобитно и патриархално племе е бил убит от своите синове. От това те започнали да изпитват силно чувство за вина, и за да го преодолеят, решили да обожествят мъртвия баща и започнали да му принасят дарове и да го молят за прошка. Това е Фройдовата представа за първородния грях; и изглежда, че според него така е възникнала религията.

После това престъпление е било забравено, което значи, че споменът за него е бил изтрит, или както казват психоаналитиците – „изтласкан в несъзнатото“. Но обичаят да се почита божество, което е било убито, остава. Освен това този грях е оставил следа в несъзнатото, наречена „травма“, и тя се е възпроизвеждала неведнъж в историята. Така че впоследствие е имало много исторически лица, които са били обожествени по същата причина.

Разбира се, около тези писания на Фройд се вдига огромен шум, първо защото те явно са насочени против християнството; но и никой човек, който смята себе си за религиозен, няма да бъде възхитен от тях. Скоро след публикуването на размислите си за Мойсей, Фройд умира.

Около 50 години по-късно един професионален египтолог, немец, се захваща да пише отново на тема „Мойсей“. Но той не се интересува дали Мойсей е бил египтянин или евреин, а насочва вниманието си към друго: че той е профанизирал, тоест изнесъл пред непосветени, един важен аспект на египетската религия – а именно, нейния монотеизъм.

Но египетският монотеизъм не е бил известен на мнозинството египтяни, а само на жреците, и то може би не на всички. И сигурно на фараоните. Първият, който е извършил профанизирането, е бил самият Ехнатон. Защото той, като фараон, знаел тайната доктрина – че Бог е един. Но вместо да я запази са себе си и останалите избрани, решил да я изнесе пред всички, и при това да забрани многобожието. Значи той се отказал от двойнствеността на религията си, и решил, че хората не бива да се делят на посветени и непосветени, а всички трябва да знаят истината.

Струва ми се обаче, че този египтолог не мисли така, или по-скоро, че не е склонен да хвали Ехнатон, нито Мойсей или някой друг като тях. Според него това, което те са създали, трябва да се нарича „контра-религия“. Значи религия, която е насочена срещу всички останали, включително „добрата религия“, която са имали египтяните. Мисълта му е, че е естествено и полезно религията да е двойнствена: едно да се предлага на мнозинството, а друго – на посветените. Както казва – да има „големи“ и „малки“ мистерии.

Защото висшата религия, за каквато той все пак смята монотеизма, не е постижима за всекиго. „Низшата“ пък, която съдържа всякакви ритуали, суеверия, почитане на разни същества като божества – тя е за простолюдието, чийто ум не може да се издигне над видимите неща. Ако на такива хора бъде предложена истината за невидимия и единствен Бог, те ще я отхвърлят, както евреите в Синай протестират срещу Мойсей, искат да се върнат в Египет и си правят златен телец. Ако пък я приемат, няма да могат да я удържат чрез разума си, а ще разчитат единствено на сляпата вяра и ще станат фанатици.

Затова за тях е полезно да им бъдат предлагани видими божества: такива с форма на крави, кучета, маймуни или хора – защото фараонът е човек, а той е бил смятан от поданиците си за бог. Но посветените сигурно не са го смятали за такъв, а и той е бил един от тях. Значи тази заблуда е била предлагана на египтяните умишлено.

Ето това е езотеризмът, който е характерен за огромен брой общности, или по-скоро секти през цялата история; масони и всякакви други, независимо от названието, което са си давали. То е така нареченото „тайно знание“.

Някой би казал, че езотеризмът може и да не е учение, а просто някаква склонност да се отделяш от хората, нещо като надменност. Да си казваш, че си „елитен“. Такова нещо, разбира се, има, и то е психологическата основа на езотеризма. А философската е, че истински съществуващото непременно трябва да е едно, както е било известно още на досократиците, като Парменид. Но това, че е едно, не значи, че то не влиза в отношение с нищо, нито пък, че всичко освен него е небитие. Защото нещата могат да се движат към съвършеното, както казва Аристотел, пък и Платон преди него.

Във всеки случай, според този автор посветените египтяни и всички след тях, които са се придържали към тази полезна двойнствена религия, са обожествявали „едното“ като „всичко“, тоест като космоса, вселената.

Така че техен бог е най-напред природата, която те обожават заради нейната вечност и заради благата й. А наред с нея и разумът, който я държи в порядък и някак я обладава.
Затова винаги е имало хора, които са били склонни да прехвалват разума и да твърдят, че човекът трябва да се стреми към съвършено знание, с цел да постигне пълно владеене на силите на природата.

***

[ароматерапия]

В Египет посетихме магазин за парфюми и лечебни масла. Възстанових речта на собственичката – по памет, но и с помощта на печатните материали, които ни раздадоха.

*

„Това са екстракти, смеси и масла с растителен и животински произход и с лечебен или друг ефект.
Ще започна с екстрактите от едно растение. Произвеждаме ги от лотос, роза, жасмин, ванилия, алое, жожоба, лавандула, лимон, теменуга, ягода, гардения, канела, ябълка, портокал.
Освен това предлагаме смеси, чиито имена са популярни и съставът им е известен: Тутанкамон, Царица Хатшепсут, Царица Клеопатра, Папирус, Арабска нощ, Тайната на пустинята, Царицата на Египет, Аида, Ароматите на харема, Нефертити, Кайро, Хиляда и една нощ, Рамзес.

Тези, които ви изредих досега, са по-скоро парфюми, макар че имат и лечебен ефект. Освен тях предлагаме и чисто лекарствени екстракти. Има от сандалово дърво, мускус, царска амбра, амбра Кашмир, мента евкалипт.

От маслата имаме за външна и съответно за вътрешна употреба. За външна са масло от жожоба, от рукола, кокос, семки на зелен чай, репичка, бадем. За вътрешна: от черен ким, китов дроб, майоран, пшенични кълнове, тиквени семена, хелба, лук и чесън, джинджифил, гроздови семки, сусам, маруля, морковени семена, кайсия, лупина, кактус, женшен, кардамон, ябълка, карамфил, синап, индийско орехче.

Да вземем най-напред лекарствените екстракти. Сандалът помага при заболявания на опорно-двигателия апарат – артрит, радикулит, остеохондроза и т.н. Натрива се в кожата, докато се усети затопляне. Мускусът е срещу смущения в нервната система: умора, раздразнителност. Царската амбра е за ниско кръвно, а амбра Кашмир е за високо. Евкалиптовата мента е при простудни заболявания.

Джинджифилът също помага при простуди, а и за ревматизъм; както и карамфилът. Кардамонът и канелата са срещу инфекции в устата и гърлото. Марулята действа успокоително, а бедуинският чай е изобщо против нервни заболявания. Майоранът помага при безсъние и освен това намалява кръвната захар.

*

Човек може да бъде здрав и на стари години. Вярно е, че много зависи от природната сила на организма, от самия му състав. Но срещу всяка болест може да се противодейства, дори да е наследствена или вродена. Целта на медицината е да помогне на човек да бъде щастлив. Защото болестите не само скъсяват живота, но и пречат да му се наслаждаваме.

Разбира се, ние тук се занимаваме не само с медицина, а и с козметика. А козметиката е друг път към щастието. Защото за да е щастлив, човек се нуждае от други хора. Ако си просто здрав, това е добре, но има опасност да бъдеш самотен. А козметиката ни прави привлекателни и така помага да бъдем сред хора.

Хората биват харесвани най-напред чрез сетивата. Първо чрез зрението, а после идват обонянието и осезанието. Затова козметиката се грижи за гладкостта на кожата, добрия вид на косата, изразителността на лицето, хармонията на тялото – това са все неща, които се възприемат с очи. После идва ароматът, който излъчваме – той влияе силно, дори и хората да не знаят това.

Обонянието е вид осезание, то е усещане от разстояние. Както чувстваме чрез докосване, така и чрез подушване: това пак е контакт с някакви материални частици, които принадлежат на онзи, когото възприемаме.

Някой ще каже, че козметиката търси само приятното. Но защо не? Защо да сме против него? Приятното е като парите и властта – те не са лоши сами по себе си, просто могат да се употребяват с лошо намерение. Но може ли човек да е щастлив, ако всичко приятно е изгонено от живота му? И кой не обича да изглежда добре, да бъде красив външно?

Някои от стоките ни не са просто за приятен вид и аромат, а направо предизвикват желание. Ето примерно мускусът, който се нарича „боброва струя“. Той причинява сексуално желание и се препоръчва главно за мъже. Също женшеновото масло. И много от смесите, за които ви казах в началото, имат такъв ефект. За амбрата това е всеизвестно.

Ние сме жертви на своята природа. Не е възможно да я променим, можем само да смекчаваме пристъпите на вродените ни болести и склонности. Медицината е изкуство на уравновесяването…“

***

[антични описания на Египет]

Има три разказа: първо е този на Херодот (V в. пр. Хр.), а после на Диодор и Страбон, които са идвали приблизително по едно и също време, през I в. пр. Хр.

Те са подобни, може би защото Диодор и Страбон са имали предвид Херодот и той им повлиял, поне в подреждането на сведенията. И те като него започват с географията и Нил – колко са устията, откъде извира, защо е пълноводен през лятото. После се минава към обичаите на египтяните, включително и темата за боговете, и след това се дават сведения за царете.

Боговете и първите царе. Нил

И тримата са съгласни, че според египтяните страната се е управлявала най-напред от богове, като Озирис и Изида, и синът им Хор са били последните.
След това вече започват човешките династии, като първият цар се е казвал Мин, Менес или Мена – по различен начин са го записали. И във връзка с всеки цар се споменава за някое важно събитие или строеж. Мен е известен с това, че е построил Мемфис, като за тази цел е отклонил течението на Нил – изглежда мястото, през което тогава реката е минавала, му се е видяло особено подходящо за построяване на град. После споменават за Мойрис, който бил изкопал голямото езеро. То било служило като воден източник, в случай, че настъпи засушаване и Нил не се издигне на необходимото ниво.

И тримата коментират въпроса за разливанията на реката и за нилометрите. Херодот казва, че в древността, тоест поне хиляда години преди него, Нил се е разливал из Делтата след като се издигнел с осем лакътя, а по негово време са били нужни вече 14. Това трябвало да значи, че Делтата става все по-висока заради наносите, и че накрая Нил няма да може да я напоява и там ще настъпи засушаване, което ще е гибелно – защото в Египет никога не вали.

Нилометри е имало на няколко места в Египет, Страбон споменава за този на Елефантина, където е бил. По тях можело да се изчисли каква ще е реколтата и да се направят планове относно изхранването на хората и възможните печалби. А че при добра реколта жито се е продавало, свидетелства Библията: нали братята на Йосиф дошли да купуват жито по време на глада в Палестина.

Завоевателят Сезострис

Та като обсъдят нещата около реката, боговете и природата, минават към царете. След Мойрис се споменава за Сезострис, за големия му поход към Етиопия, Азия и Европа.

Впрочем него Диодор го приписва и на Озирис. Озирис бил тръгнал на изток, плавал през Червено море и стигнал до Индия, и после обратно, като побеждавал всички народи и оставал колонисти – в Колхида, Юдея, пък и другаде, дори в Македония и Атина. После се завърнал и имал неприятности с брат си, а жена му била на негова страна.
А по-нататък, когато минава към царете, които били човеци, разказва почти същото за Сезострис, когото нарича Сесоосис. Изглежда, че митът за Озирис, който според гърците е Дионис, се е преплел със спомена за някой силен фараон, Тутмос III или Рамзес II.
Относно Сезострис Страбон е по-пестелив, казва само, че е завоювал Етиопия и че и до негово време се показват паметниците, които е оставял по време на похода.

След това говорят за Протей, във връзка с посещението на Менелай, който на връщане от Троя си бил прибрал Елена; и някакъв Нилей, сигурно специално измислен, за да обяснят името на Нил. После Рампсинит – вариант на името „Рамзес“, и така в един момент се стига до строителите на пирамидите.

Пирамидите

Относно времето им Херодот не казва нищо определено, а Диодор е получил различни сведения, като едното е, че били строени 3 400 години преди него. Това е нелоша датировка, с около 700 години по-ранна от нашата. Иначе говорят за размерите им – че двете по-големи са от чудесата на света. Това го казва Страбон; как са били строени, за колко време и дали всички са за фараони мъже, или и за царици.
.
Херодот казва, че тази на Микерин била всъщност на дъщеря му или на известната хетера Родопис, но после обяснява, че Родопис е живяла много по-късно, по времето на Сафо и Алкей, и е била богата, но не чак толкова, че да си построи цяла пирамида. И се задържа върху темата за красотата на гърците хетери в Египет – тези, които живеели в Навкратис.

Относно начина на построяване: според него те били строени отгоре надолу и с машини, поставени на всеки ред, които прехвърляли блоковете. Диодор също мисли, че са започнали отгоре, но било с помощта на специален насип, който впоследствие бил премахнат.
По тяхно време изглежда облицовката е била запазена, и не са се виждали отделните камъни, както сега; защото Херодот казва, че всеки камък бил поне 30 стъпки дълъг, а това не е вярно, камъните са по два-три метра средно, както виждаме. Изглежда, че е съдел по плочите на облицовката, които сигурно са били по-дълги.
За броя на хората, участвали в строежа: Диодор е зависим от Херодот, защото казва, че били към 360 000, а числото у Херодот е 400 000. Той изобщо доста неща е заел от него, макар че е идвал тук лично – по времето на един Птолемей, който се е нарекъл Нов Дионис, малко преди 50-та пр. Хр.

За размера им. Диодор и Страбон са сравнително точни – казват, че Хеопсовата е висока шест плетъра или един стадий, значи около 180 метра, а тя трябва да е била към 150 в действителност; и че дължината на страната им е седем плетъра, значи към 210 метра. Херодот обаче преувеличава, защото казва, че била висока осем плетъра, а това е 240 метра. За пирамидата на Микерин Херодот и Диодор казват, че е със страна три плетъра или по-малко, значи под 90 метра.

Късният период

После разказите продължават със следващите фараони. Казва се, че имало кратко етиопско управление, после някакви 12 царе и един от тях бил Псаметих – и после сведения за късните фараони, по чието време бил създаден Навкратис, като база на гръцките търговци. И за елинофилията на някои от тях, особено на Амасис.

От Херодот е това, а Страбон се занимава и с по-късната история и споменава за гроба на Александър покрай описанието си на Александрия. Според него след първите Птолемеи управлението станало много лошо, така че за Египет било от полза това, че е станал римска провинция. Той бил там по времето на Август, и по-точно при префекта Елий Гал – някъде към 25 пр. Хр.

Разлики между Диодор и Страбон

Диодор показва осведоменост за различните мнения относно пълноводието на Нил през лятото, справката му е доста пълна. И дава списък на известните гърци, които са ходили в Египет. Така че все пак изложението му е по-скоро книжно.
А Страбон разказва повече за онова което е видял.
Харесвам описанието му на Тива, защото като го четеш, имаш чувството, че сте били там заедно. За звука от колоса на Мемнон и за царските гробници на отсрещния хълм. И за големите храмове в Тива, за обелиските, някои от които са паднали – същото, което може да се види и сега.

в ауд 187

Приказки, летене, сънуване

Разлиствам „Хиляда и една нощ“. Това е една от книгите в библиотеката, купени преди 10-15 години поне, и поставени на подходящо място – да ги знам къде са. И после може да не ги отворя, пък дори и разместването става веднъж на няколко години, за бърсане на прах, да речем. И изведнъж просто се хвърлям към тях, с благодарност, че са там.

Това са приказки от арабския и персийски свят. Има царе, бедняци, търговци, хитреци, жени, тук-там доста грубовати („обсценни“) думички и сцени. Има жестокости. Историите са битови, някак сурови. Животът се пази с усилия и изобретателност (като живота на Шехерезада), но и лесно се унищожава. Усеща се споменът за нашествия, след които малцина са оставали живи. Разсичане на тела, насилия и изтребления, които напомнят за Библията и Херодот.

Когато си мислим за началата на нашия свят, трябва да се обърнем към мюсюлманите. Те са ни близки, защото са хора, но помежду ни стои преградата на вярата. Данте ги поставя в първия кръг и даже по-дълбоко в ада, а Сервантес говори за „мъдрия мавър Сид Амет Бененхели“. Иван Карамазов разказва на брат си страшна случка от времето на турското робство в България. Там тя звучи ужасяващо, но в „Хиляда и една нощ“ това би била просто една от многото „случки“.

И ето едно от началата на разказа: „заради какво“ е той. За да отхвърлим Бога и света, или за да видим докъде стига човекът в яростта и греха си, или просто да покажем, че „го има и това“, заради множеството на нещата – както Хефест е изваял много картини от човешкия живот на щита на Ахил.

***

[летенето]

Преди време ме беше страх, но мисля, че привикнах. Едно, заради гледките отвисоко, защото винаги съм обичал да разглеждам земята като цяло, като кълбо и повърхност. Но и за други неща, примерно излитането. Самолетът се засилва, подскача по пистата, изведнъж плавно се отлепя от земята и вече няма друсане – при излитането не. И тогава се усещаш лек и небесен, упътен към небесното. Ако човек се остави само на това усещане, то е блажено. Също и когато самолетът се накланя и земята се вижда така, сякаш си надвесен над нея.

Но работата е в това, че самолетът е нещо тежко. Ти знаеш, че ако те оставят сам на такава височина, ще паднеш и нищо няма да остане от теб. А там има още сто души, и освен това самата машина тежи, тя е метална. Тогава как не пада? Това е неестествено. Защото ако си с балон, е друго – ясно е, че топлият въздух се стреми нагоре, а ти просто го следваш. А самолетът как се стреми нагоре? Това не му е по природа. Значи тревогата при летене идва от това, че има някаква сила, която го държи нависоко противно на природата. Или противно на творението. В това летене има нещо магическо – тоест, магьосническо.

Ако погледнем към литературата, пък и не само – кой лети и какъв е резултатът? Фаетон лети и пада, защото се издига по-нависоко от допустимото. Хермес и Ирида летят, но те не са хора, за тях може. Така и с летящата колесница на Хера и Атина. В „Одисея“, когато са в Пилос, Атина се превръща в орел и излита, но и това може, защото на боговете е разрешено да се превръщат в каквото желаят – поне тези на Омир. Обаче в „Златното магаре“, където тесалийската магьосница се превръща във врана и излита, вече има проблем. Луций затова и се превръща в магаре, защото се захваща с магии – от голямото си любопитство.

А пък Фауст лети направо в компанията на дявола, на килимче. Впрочем в източниците на литературната легенда, които са от края на XVI в., той също си лети насам-натам, и пак с помощта на дявола. Онзи летящ дървен кон, който херцозите дават на дон Кихот, за да спасява Антономасия и мъжа й, е изработен от магьосник – от Мерлин; и му е изпратен от един зъл великан, и той магьосник. Четох в коментара към това място, че един човек го били изгорили на клада към 1530-та във връзка с това, че разправял как бил летял от Мадрид до Рим за половин час.

***

[сънуването]

Сънищата са дейност на душата но някак пасивна. Сънят идва неканен, такъв, какъвто е. Затова той прилича на писмо, на съобщение, и то лично и тайно – защото е адресирано само до теб, няма как да го види друг.

Затова се е предполагало, че трябва да му се обърне внимание, а не да се пренебрегва. И ако човекът е бил високопоставен, сънят ще е още по-важен, защото ще засяга и други. Така в Библията се разказва за съня на фараона, който Йосиф разтълкувал, а у Херодот – за съня на Астиаг. Даже „Илиада“ започва със съобщение за някакъв сън. В такъв случай царят се обръща към специалисти-гадатели, които да тълкуват. То е нещо като разшифроване на тайнопис.

След това са се появили съновниците (ръководства по съногадание), така че всеки да може сам да си тълкува сънищата. Но все пак работата е в това, как гледаш на съня. Защото има такива, на които няма какво да им се гадае – те са впечатления от деня, или очакване на нещо или показват някакви страхове, каквито всеки човек може да има.

Някои казват, че сънищата се предизвикват от естествени причини – затопляне, преяждане, болести и прочее. Но това е слабо обяснение, все едно да кажеш, че има къщи, защото има тухли и цимент. Съдържанието на съня не може да се обясни с такива телесни причини, макар че те може да са условие за сънуване. Някои сънища са чудати, гротескови – те най-много имат нужда от обяснение, защото изглеждат загадъчно.

Изобщо обяснението на сънищата върви според общия светоглед на епохата. В материалистичните философии, като се започне от Демокрит и Епикур, сънят ще е само следствие от телесно състояние и нищо повече. Но в такъв случай и мислите ще са такива, и творчеството. Работата е там, че сънят е част от паралелен свят, нещо действително, но безтелесно, както са безтелесни образите в изкуството.

Така че каквото е отношението към изкуството и мисленето, такова ще е и към сънищата, с тази разлика, че те възникват неволно.
Някои смятат, че сънят е част от неосъзнатото в душата и че издава онези склонности и желания, които имат други живи същества, или пък са характерни за неразвитите хора – първобитни и деца. По този начин сънят свидетелства за „началното“, което обаче е неразвито. Така гледат на съня философите на прогреса, еволюционистите. При тях впрочем има някакъв неосъзнат платонизъм, защото те вярват, че задачата на човека е да подчини „животинското“ в душата си – както изглежда се твърди в „Държавата“. Да го подчини, като го проумее.
Други пък смятат, че сънищата изкарват наяве съкровищницата от общочовешки „образи“, от които се състои съзнанието и всяка културна дейност. Те не са примитивни, а напротив, и човек трябва да се запознае с тях, за да разбере себе си и цивилизацията. Това също е платонистко, защото тези образи, наричани „архетипи“, са подобни на идеите. Разликата е, че модерните мислители ги поставят само в душата, докато според Платон те са в основата на битието.

Така че има обяснение на сънищата, което е съгласно светогледа. А има и съгласно употребата: дали разгадаването им е с практическа цел или заради познанието – това на отделната душа, и на душата и света като цяло.

***

[ясновидството]

То не е за какво да е, а за точно определени, единични събития от живота. Защото ако беше за нещо общо, щеше да е знание, а не ясновидство. Ако човек знае как се пише нещо с йероглифи, или че когато се стъмни, ще изгрее ето тази звезда – това е знание. То е нещо, което може да се научи, и то не по изключение. Ако човек не го е научил, то ще е защото не е искал, или не е имало причина; а не поради някаква друга пречка.

Ясновидството е нещо чудесно, значи е по изключение. Примерно някой се интересува какво ще му се случи на този ден след толкова години. И ако тази информация му бъде дадена, ще се съобрази с нея – иска или не, защото осведомеността влияе.

И дали по този начин ще промени бъдещето си? Всъщност бъдещето не може да се промени, тъй като то не е нещо станало, него го няма. То е резултат от действията, ние го правим. Но да допуснем все пак, че някой го вижда и дава сведение за него. Интересно е, че когато човек взима решение въз основа на такова сведение, той не може да знае до какво ще доведе решението му. Пак не знае бъдещето. Обаче в течение на всичко това – допитване до оракул, размисъл и прочее – известно време вече ще е минало. Значи бъдещето така или иначе се случва, независимо какво правим, и все си остава непредвидено. Защото човекът не предвижда нещата, които му се случват в течение на допитването и обмислянето, тъй като вниманието му е насочено другаде. А дали самото допитване няма да му попречи да стигне до онзи ден, за който се е осведомил?

Но да допуснем, че избегне някаква неприятност, която го е очаквала тогава, според съобщението на оракула. А откъде може да знае дали няма да попадне на нещо друго, още по-лошо? Или да речем, че благодарение на ясновидството се сдобие с богатство. А знае ли какви ще са последствията от това? Човек не може да попита за всичко, а времето си тече. Освен това до един и същ край може да се стигне по различни пътища. Ти примерно избягваш смъртта от земетресение или друга катастрофа, но откъде знаеш какво ще ти се случи няколко дни по-късно? Това оракулът не ти го казва.

Желанието за ясновидство е подобно на желанието за могъщество. Както се разказва за Гигес, в „Държавата“. Той получил дара на невидимостта и придобил онова, което желаел – оженил се за царицата и станал цар. Обикновено за ясновидството се мисли като начин да да придобиеш желаното и да избегнеш онова, от което се боиш.

Но нали така или иначе съществуват хора, които притежават онова, което други само желаят. Защо да не помислим за тях – дали си заслужава да се мечтае за съдбата им? Да си представим, че сме на мястото на някой, който има това, което ние желаем.

Тогава най-добре да си представим, че сме на мястото на Бог. Тъй като само Той има всичко. А струва ли си впрочем да се иска по-малко? И тогава каква е ползата от ясновидството? Там е работата, че онзи, който го желае, всъщност желае твърде малко. Временни удоволствия и удобства, това е.

Наистина, ако главното е да постъпваш справедливо, защо ти е да знаеш бъдещето? Тъй като и от справедливите действия може да последва онова, което хората смятат за нещастие. Ако пък се откажеш от справедливото заради нещо приятно, ще сгрешиш, и това може да се знае без всякакви оракули.

Аристотел. Метафизика 2019

М 15 окт 2019

И така:

1. Нов превод на „средните“ (IV-IX) книги на Метафизика, който въвежда терминология, съществено отличаваща се от тази на съществуващия (от 2000-та) български превод на същите книги. Тя следва, с някои добавки, установената в I-III и X-XIV. Чрез тази именно терминология би трябвало да се превеждат и коментират главните философски съчинения на Аристотел; и тя ще съдейства за укрепването на философския език, основан върху думи с български корени. Това е фундаментален принос към философското образование и мислене на български език, тъй като е мъчно (или невъзможно) то да бъде основано върху чуждици.

2. Коментар (по-обширен върху кн. VII-IX), който взима предвид всички по-влиятелни коментари и преводи на „средните книги“ от последните 200 години. Имам предвид първо преводите и коментарите на Швеглер, Бониц, Рос, Кубицки, Трико, Фреде-Патциг и Реале; но и много други, които са споменати в бележките. Такъв коментар се прави за пръв път на български език и е рядкост по света. Не ми е известен коментар на Метафизика, в който да се привеждат примери от такъв брой преводи (22), и на толкова различни езици (8).

3. Двете книги образуват първия пълен български превод на „Метафизика“, изработен от един преводач. Доколкото ми е известно, аз се оказвам десетият човек в света, който е превел цялата „Метафизика“ за пръв път на даден език самостоятелно (без съпреводач). Досега това са направили Мьорбеке (латински, XIII в.), Тейлър (английски, 1801), Хенгщенберг (немски, 1824), Аскарате (испански, 1875), Бартелеми Сент-Илер (френски, 1879), Карлини (италиански, 1928), Кубицки (руски, 1934), Бездечи (румънски, 1965), Лесняк (полски, 1983).

10 авг 5

В телевизията

Ако не беше жена ми, сигурно нямаше да знам нищо за един свят, в който живеят немалко хора – светът на телевизията.

Веднъж преди доста години се бяхме събрали на рожден ден в дома на един приятел. Присъстваха хора от интелигенцията – театрални и кинорежисьори, писатели, журналисти.
Седим с жена ми на един диван и пием, каквото ни е поднесено, а срещу нас – друга двойка: един добър познат, който тогава работеше в телевизията, и до него една дама. Говорим си едно-друго и дамата започва се обръща към мен, задава ми разни въпроси, говори ми на „ти“ и на собствено име, въобще се държи така, сякаш се знаем от години. А аз мога да се закълна, че никога не съм я виждал. По едно време, за да не изглеждам неучтив, решавам да задам и аз един въпрос.
– А Вие къде работите? – казвам.
– В телевизията – отсича тя и ме поглежда любопитно.
– Е, щом сте с […], вероятно сте в телевизията, но искам да кажа, какво работите, водите предаване или…

Жена ми се намеси, за да прекрати комедията.

– Госпожа […] е известен журналист, специалист по […] води предаване за […], а също и […].

Аз кимах с глава като човек, който получава голямо количество нова информация и се нуждае от време, за да я запомни и обработи.
На тръгване домакинът дойде да ни изпрати, смя на случката, и ми каза: „Благодаря ти за този разговор!“

Друг път бях на екскурзия с автобус, с няколко десетки спътници. Един от тях ми зададе въпрос, свързан с гръцкия език; и аз, понеже имах настроение, му изнесох цяла лекция по история на гръцкия. След няколко часа, като се изкачвахме към един археологически обект, той ме настигна и ме заразпитва какъв съм и с какво се занимавам. Казах му, а после, за да не изглеждам необщителен, попитах:
– А Вие с какво се занимавате?
– Аз сега работя в телевизията – каза той.

Не го питах дали води предавания, тъй като не ми се влизаше в подробности. А и изкачването беше доста стръмно, и времето – горещо.
След ден-два видях в списъка на пътуващите име, което ми беше познато, и ми се стори, че то трябва да е на господина, с когото говорихме.

Като се върнах в България, разказах това на жена ми.

– Как, не го ли позна? – каза тя. – Той е политик. Беше депутат, лидер на една партия по едно време… Публична личност е.
– Е, аз го знам по име – рекох. – И даже някога съм го виждал. Но като не гледам телевизия от години, как да го свържа с лицето му…

Наскоро бяхме отишли на театър, залата беше пълна. До мен седна една двойка. Жената беше към 40-годишна, хубаво облечена, заоблена. Изгледахме пиесата и си тръгнахме.

– Видя ли жената, която седеше до тебе? – попита ме жена ми на другия ден.
– Видях я, разбира се – рекох. – Не съм сляп.
– Това е […], тя е известна журналистка, прави предавания по телевизия […], интересни са.
– Никога не съм чувал това име – казах. – И за предаванията нищо не знам, няма откъде. Но иначе като външен вид, добре изглежда…

Книги, преводи и разни изказвания през 2017

1. Аристотел за комедията и смешното. ЛВ 25-31 януари, 2017.

2. Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Въведение и превод Н. Гочев. 6 февруари, 2017 http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=617

3. Погребение и трагедия. Международна научна конференция на ФСлФ: „Надмощие и приспособяване“. 24-25 април 2017

4. За Калигула. Лекция в НТ „Иван Вазов“. 2 май 2017

5. „Едип цар“ от Софокъл: неизбежно ли е злото? Семинар „Литература и психоанализа: Едип“, 26 май 2017

6. Александрия II. 355 стр. УИ „Св. Климент Охридски“, 2017

7. Аристотел. Метафизика I-III и X-XIV. Превод Н. Гочев „Дива2007“, 2017

8. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 20 юни 2017

9. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 22 юни 2017

10. Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод Н. Гочев. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

11. Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

12. По въпроса за автокефалията. „Гласове“, 23 ноември 2017 http://glasove.com/categories/na-fokus/news/po-vyprosa-za-avtokefaliyata

13. За „Александрия II“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 3 декември 2017

14. За „Александрия II“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 5 декември 2017

15. „Държавата“ на Платон и „Утопия“ на Мор: основата и образът на справедливото общество. Годишни четения на АРУКО: Политическо философстване и фантазиране от античността до Новото време, 15 декември 2017

16. От миналото към бъдещето на Европа. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 2 януари 2018

5 дек 2017 28 а

„Александрия II“ 4

Първото, което ми се иска да кажа е, че благодаря на колегите, които се съгласиха да участват в това представяне и да прочетат тази книга. Защото знам, че всички ние сме много заети и нямаме време да четем какви да е книги; и не ни е лесно да четем книги, които са произведени сега и то от хора, които познаваме добре и лично. Така че аз дължа благодарност на колегите, които се съгласиха да говорят за тези неща; и разбира се, на всички гости, които отделиха от своето време, за да уважат това събитие – което за мен е голяма радост. Нито за миг не забравям, че става въпрос за една лична книга, а не за нещо, върху което установяваме образованието си, не за Аристотел или за Софокъл. Ако хората дойдат в такъв случай, вероятно е да дойдат повече заради Аристотел и Софокъл, отколкото заради техния преводач.

Сега относно някои неща около книгата. Мен ме впечатли това, което каза преди малко Огнян Касабов – че е забелязал, че когато пиша разни работи, се отнасям към тях така, сякаш те не са мои. Това е вярно. Много рядко имам усещането, че когато говоря пред хора или пиша нещо, казвам нещо ново. Обикновено ми се струва, че казвам нещо известно, което е така и е казвано много пъти; и това въобще не ме безпокои. Както каза Бойко Пенчев: „Аз виждам едно спокойствие в това писане.“ Действително, една от причините – ако изобщо съм спокоен, когато пиша и говоря – е, че нямам усещането, че казвам нещо ново. Обикновено нещата, които говоря, ми се струват всеизвестни.

Бих казал следното (което може би ще послужи за разбирането на този стил на писане и на преподаване): ако има нещо индивидуално в начина, по който пиша и преподавам, то би трябвало да се дължи на това, че гледам на своето занимание – класическа филология или знание за античността – много повече като на изкуство, отколкото като на наука. Мисля, че така би могъл да се обясни начинът, по който работя. Тоест, аз рядко се стремя да открия нещо ново, а по-скоро се опитвам просто да направя добре това, което правя. Мисля, че това поведение е по-характерно за човека на изкуството, отколкото за този на науката.
По-нататък искам да посоча две неща, които смятам за особено важни за онзи, който се занимава с античност. Това, което казвам, е отправено най-вече към онези колеги, които сега започват да се занимават с тези неща и не са достигнали до нашата възраст.

5 дек 2017 4

Та ето кои са нещата, които ми се струват особено важни и главни в заниманието с класическата древност, наричано и „класическа филология“. Първото е човек цял живот да работи така, че да постигне майсторство: така, както музикантът работи, за да овладее своя инструмент, и математикът – да си решава добре задачите. По същия начин класическият филолог трябва цял живот да работи, за да бъде добър в класическите езици; ако е възможно, толкова добър, че никой да не го надминава. Значи, трябва да постигне виртуозност. За това трябва да се работи цял живот – ако е възможно, от юношество, от ранна младост. Затова аз насърчавам младите колеги, с които се срещаме сравнително често, никога да не изоставят заниманието с класическите езици и винаги да се стремят да бъдат толкова добри, че никой да не ги надмине. Това е една препоръка, която може да се даде и на хората на изкуството: тоест да рисуваш толкова добре, че никой да не рисува по-добре от теб, да свириш толкова добре, че никой да не свири по-добре.
Това е едното, което никога не трябва да се изоставя и аз мога да свидетелствам и за себе си, че и в момента се занимавам, превеждайки някакви текстове, да постигна майсторство в това, така че никой да не може да го прави по-добре.

А второто е: човек да не престава да бъде любопитен. Ние много се нуждаем от любопитство. И както при заниманията с класическите езици е необходима някаква предварителна дарба и заложби, макар че главното все пак е трудът, така и любопитството може да е някаква дарба, да ни е дадено по природа. Тоест, човек би могъл да си казва: „Добре е да съм любопитен“, но ако то не му е дадено по природа, той може би никога няма да успее. А без любопитство ние не можем. Значи човек трябва да се стреми, когато се занимава с тази наука, да я обхване цялата: да се интересува не само от конкретния проблем, върху който работи, но все повече да разширява своето знание, така че в крайна сметка да обхване цялата наука; и след това, ако е възможно, да обхване и това, което е около науката, така че да постигне цялостен светоглед за всичко. И само тогава вече би могъл да каже, че според силите си е опознал своя предмет.
Като се стремим към майсторство в своята наука, на която гледаме донякъде и като на изкуство, ние избягваме едно лошо нещо, което се нарича „мошеничество“. Значи, когато си добър в своята работа, ти никога няма да бъдеш мошеник: защото винаги ще имаш критерий за истинност, и това ще те пази от лъжата. А другото, именно любопитството, стремежът да обхванеш своята наука, да я поставиш в контекста на един цялостен светоглед, то значи да се избягва една друга беда, която може да се нарече „закостенялост“. Защото ако човек се занимава само с едно нещо, колкото и добре да го прави, ако то е само едно, ако не се интересува от контекста му, той достига до нещо, което някои метафорично наричат „склерозиране на научните занимания“. Това непременно трябва да се избягва. Но когато казвам, че склерозирането в научните занимания е нещо опасно, аз не го свързвам с възрастта. Защото имам предвид хора на различна възраст и знам, че то няма отношение към нея, а към подхода и характера; тоест, ти можеш да се отнасяш склеротично към своята наука и на двадесет години.

Та ето това са тези две неща. И когато мислех за тях, ми дойде на ум следното: че моят философ, който напоследък толкова много ме занимава, Аристотел, често употребява думата „метод“. И понеже тук, в „Александрия“, има един текст, който съм нарекъл методологически и е озаглавен „Какво трябва да знае хуманитарят“, си помислих, че едно от нещата, които най-много ме интересуват, е въпросът за метода. Но в крайна сметка, какво е „метод“? И си помислих, че никога не съм се разравял в речника, за да разбера какво точно значи думата „метод“, която ние често употребяваме. И даже се позасрамих, че бидейки един грецист, не съм погледнал в речника, за да видя какво значи „метод“.
Погледнах, но там не пише кой знае какво. И се размислих. Значи, думата се дели на „мета“ и „ходос“. И това „мета“ би трябвало да значи „до“. Тоест, методът – това е пътят, който върви „до“ друг път. Това ще означава „успореден път“. Но успореден на кое? Когато имаш добър метод, това означава, че вървиш по път, който е успореден на истинното. Тоест, методът – това е да вървиш успоредно на онова, което е самата истина, а не да кривиш настрани.

5 дек 2017 8

Та за тези неща се размислих, и за думата „метод“ – как човек трябва да върви, когато се занимава точно с тази наука. Това е, което мога да кажа, благодаря ви.

от 2013

За Европа 2

- Колко назад в миналото на Европа, към кои истории е необходимо да се върнем, за да видим и днешния ден, и оттук нататък бъдещето ни?
– Историята на Европа като място, където хората са живели и са решавали проблеми на общностния живот, е общо взето, за щастие, обозрима: тоест, ние имаме едни хубави писмени свидетелства за около 2 500, че и повече години назад. И ако трябва да помислим, да погледнем в старите книги и да разберем откога изобщо става въпрос за Европа, и откога хората, които живеят тук, по нашите територии, започват да се осъзнават като нещо отделно, трябва да се върнем явно – наистина, това се е казвало много пъти – към древна Гърция, към полисното време. И е много интересно да се каже още от началото как древните гърци са разбрали, че са европейци – значи нещо друго от хората, които живеят по други места. Те са го разбрали, мисля, в резултат на една война: иначе може би нямаше да го разберат толкова бързо и така ясно. Това е била войната срещу персийската империя, чийто наследник, езиков и като самосъзнание, е днешният Иран. Та персийската империя в този момент покрива под себе си почти цялата азиатска суша: тази, на която е по-лесно да се живее.
И тази империя, като всяка друга, има стремеж към експанзия, сблъсква се с хора, които живеят по нейните периферии, а гърците, като европейци, са били точно в периферията на персийската империя – от нейна гледна точка. И се е стигнало до военен сблъсък, в който, сякаш по чудо, гърците са устояли. Но понеже опасността е била голяма, те са започнали да мислят какво се случва и са стигнали до извода, че са нещо отделно „като европейци“. Има един велик историк, чиито мисли стоят в началото на тази работа – това е Херодот, който казва, че ето, този свят има три части, от които едната е Европа, другата е Азия; а има и една трета, която нарича „Либия“, а ние впоследствие наричаме Африка. „И“, казва, „между тези две части, Европа и Азия, се води голяма война, на която сме свидетели.“ Та по времето на Херодот, значи в V в. преди Христос, ние вече имаме едно изречено, осъзнато противоречие, сблъсък – между хората, които живеят на европейските територии и онези, които живеят в Азия; и това е военен сблъсък.

– В последващи времена, във време на война или на мир по-ясно личи това самоопределяне? Ние с него можем да препратим и към голямата тема за бежанците, и към темата за религиозното противопоставяне. А какво се случва в този период – от Херодот до днес?
– Това е дълга история; ние първо трябва да помислим как да съдим дали Европа е едно нещо. Всъщност и днес – и през историята, но и днес – пред нас стои въпросът Европа едно нещо ли е, или е само име за общества, които може би не са свързани помежду си по друг начин освен териториално; и които някак се сблъскват, срещат се, имат отношения, но все пак не са едно.
И може би не е излишно да се каже в началото защо изобщо се мисли, че Европа е едно нещо. Първо трябва да се погледне географският аспект. Европа всъщност е един полуостров. Той е сравнително малък, обозрим – ако бъде сравняван с Азия; и хората, които са го обитавали и са се умножили благодарение на общо взето благоприятния климат, са се почувствали като нещо отделно. И до ден днешен Европа продължава да е същият този полуостров, който е била от праисторически времена. Това е една от причините на нея да се гледа като на нещо отделно; и все пак тя е само малка част от азиатския материк. Разбира се, тук има добри условия за живот, също и за транспорт, което значи контакти – тъй като морето позволява добър транспорт. Така че в това отношение Европа е една.
Друго отношение, в което Европа се отличава от останалия свят, е езикът. И Вие много хубаво напомнихте в началото чрез името „Вавилон“ за това, колко важно нещо е езикът, за да се почувстват хората заедно – да бъдат едно. Европа в течение на своята история много се е крепяла на езиците, и примерно на това, че в началото не е имала много езици за контактуване. В началото, когато говорим за древното време, значи за Херодотовото и малко по-нататък, европейците са били хора, които просто са говорили на гръцки – имам предвид тези, които изобщо са знаели, че са европейци. Защото е имало и много други народи, които са говорели на други езици, но пък те не знаели, че са европейци. А тези, които са знаели, те са говорели само на гръцки. Впоследствие към този език се присъединява латинският, благодарение на военната и правна мощ на римската държава. Така че в основата на Европа в продължение на много векове стоят само тези два езика. И това на пръв поглед много улеснява общуването, защото в противовес на това Азия, от гледна точка на европееца, е едно невероятно скупчване от езици; и човек мъчно може да се справи на тази територия, където живеят толкова народи и говорят по толкова различни начини. А Европа е малка: не само географски, погледната в сравнение с Азия, но тя е малка и езиково.
Така е било в началото. Но тези езици, бих казал и дотук ще огранича тази част от моя исторически поглед, те както първо улесняват общуването между европейците, така после започват и да го затрудняват. Защото се стига до един момент, първите векове след Христос, когато се усеща, че тази империя е буквално разделена на две. Тя е разделена в голяма степен заради езиците: западната част на Европа е място, където повечето хора говорят на латински, докато в източната – бих казал, от София на изток – започва да се говори на гръцки. И това разделение е имало толкова голяма тежест, че накрая Римската империя се е разпаднала на две – на западна, която е била латиноезична и източна, със столица Константинопол, която е била по-скоро гръкоезична. Така че езиците са почти най-важната причина Римската империя да се раздели на две.
И днес, когато имаме един Европейски съюз, където, казваме, се стремим езиците да бъдат равноправни, и днес имаме езиков проблем. Той не е малък, не може да се игнорира. Хората си казват: „Е, да, 20-30 езика… важното е, че има един-два по-основни.“ Но работата е там, че където има много езици, накрая се оказва, че надделява само един. Тези центробежни сили, които виждаме – прехвърлям се към днешния ден – в Европа, примерно отделянето на Британия или на други области, които доскоро никой не смяташе за отделни, в голяма степен са свързани с езиковия въпрос. Примерно Британия беше единственото място в Европейския съюз, където хората имаха за роден език английски – който, както знаем, се стреми да стане общ за Европа, някак спонтанно като че ли. От друга страна съществуват много отделни езици, на които хората си държат; и в един момент научаваме, че има и такива, за които дори не сме знаели – да кажем, каталонският. Далеч не всеки е знаел, че той е различен от испанския, но напоследък се разбра, че това може би не е съвсем същият език. Така че този въпрос никога не трябва да се пренебрегва; особено ние, като българи, трябва да го имаме предвид. Защото ние сме влезли в историята чрез своя език. Съвсем не е напразно да се напомня, че българският език е третият писмен език на Европа. Третият – това е доста почетно място. И следователно ние, с оглед на своята националност и история, би трябвало много да мислим за това; и с това следва да участваме и в строежа на Европа, ако ще я строим.

– Ако погледнем към едно друго многоезичие, тематичното: към разделението на хората в Европа по всякакви линии, по ксенофобска и по линията на гостоприемството, по линията на либералността или консерватизма – колко широко е това многоезичие днес и кой трябва да ни дава отговорите за това, накъде да вървим? Политиците, философите, кой?
– Това, което казвате – „Накъде да вървим?“, е нещо, на което си струва да се спрем в такъв разговор. Това е, общо казано, въпросът за целта. Хората понякога си мислят, че едно общество би могло да съществува много добре и без да си поставя цели; като изключим, разбира се, целите на всекидневието, на осигуряването на най-необходимото. Но това едва ли е така. Едно общество, за да бъде едно, трябва непрекъснато да заявява, че има една, тоест обща за всички цел; иначе то просто ще се разпадне. Хората ще си поставят някакви отделни, свои цели, и в един момент ще се окаже, че те не работят за едно нещо, а само в случай на необходимост се договарят. Но едно е по необходимост да се договаряш за разни неща на всекидневието, а съвсем друго да си един в перспектива – с оглед на бъдещето. Така че „едно“ общество се оказва онова, което има една цел. Така е и в семейството. Когато децата са още малки, те не могат да имат цел, различна от тази на родителите им, и по този начин семейството е едно; но когато пораснат и станат пълнолетни, те вече нямат едни и същи цели с родителите си. Тогава те започват свой собствен, личен живот и това става точно с полагане на други цели; и така семейството намалява, защото хората просто излизат от него. Не е излишно да се правят и такива паралели. Но така е и с обществото. Коя е общата цел, наистина, която ще направи от кое да е общество едно? Това е нещо, върху което трябва да се мисли, и Вие задавате въпроса, който всеки би задал…

– Можем ли да си говорим, връщайки се в миналото, всъщност?
– Кой ще постави тази цел, кой ще каже накъде да вървим? Бих казал, че това една много тежка интелектуална задача. Не интелектуална по начина, по който е тази, да се реши нещо от областта на математиката; а е задача, която изисква известен поглед към историята. Тоест: каква задача да си поставим ние като общество, за да бъдем едно, с оглед и на нашата история? Това не може просто един политик да го реши, защото политикът има много всекидневни неща за решаване. Това са неща, които се решават от хора, които имат свободно време да изследват и да размишляват. Така че тук говорим за така нареченото съсловие – доколкото то съществува – на интелектуалците. Интелектуалците са онези, които трябва да бъдат канени и с които да се говори за това, и да се каже накъде отиваме, каква да бъде нашата цел. Това обаче е много тежък дебат, защото той има отношение към властта. Защото когато решим каква е нашата цел, ние вече започваме да строим идеологията на обществото – не употребявам тази дума в лош смисъл, в никой случай. Не може да има общество без идеология. И съществена част от идеологията на кое да е общество, това е неговата цел. Значи става въпрос за обществен разговор, който обаче трябва да е свободен, да не бъде предрешен. Тук вече се разбира, че имаме нужда от свобода на словото – тоест мнозина да могат да се изкажат и да са допустими противоречия, така че да се намери това общо, което ще ни обединява – целта. За какво съществува нашето общество? Някой би казал: „Заради мира.“ Но първо, мирът може да бъде несправедлив и поради това неудовлетворителен. И второ, просто мирът – както всеки е забелязал във своето всекидневие – не е достатъчен на човека, за да се чувства щастлив. За да има мир в дълбок и сериозен смисъл, трябва да има и цел, задача – някъде да се отива.

– Кои са другите възможни отговори на въпроса за целта – освен мирът?
– Ами да, действително трябва да се помисли. Всеки човек си казва: „Аз първо имам нужда от най-необходимото, тоест имам нужда от нещата, които се наричат `насъщни`. И същевременно от известна сигурност.“ Но оттук нататък – какво? Аз пак ще погледна към историята на цяла Европа и ще дам някои примери: какво са правили хората на този континент, когато са се опитвали да се съберат заедно.
Например експанзията на Европа. В един момент европеецът се е насочил просто към завладяване на нови земи – към цялата планета. Това за много векове му е насочило вниманието нанякъде. Той е решил, че „Ето сега, нашата цел ще бъде да завладеем света, да се установим на нови територии, да пренесем нашата цивилизация.“ Това действително е нещо, което може задълго да задържи вниманието на едно общество и да го успокои в дълбок смисъл, тоест: „Ние живеем, за да овладяваме нашата планета“.
И ето, тук говоря за големи неща от историята на Европа: Европа тръгва да се разширява в две посоки. Едната е през моретата – това го прави западна Европа. Достига до американския континент, достига до южните морета, обикаля Африка, достига Индонезия и така нататък. Това е морската експанзия. От друга страна, имаме една сухопътна експанзия, която е към изток и се осъществява от руската държава, и при която се върви само по суша, а не по море; и се достига до Тихия океан и Япония. Това са векове – като се започне от 1500-та година, грубо казано, и се достигне докъм 1700-та: значи едни 200 или повече години, в които се овладява планетата. Тогава Европа, каквито и проблеми да е имала, се е опитвала да се освободи от тях, като ги изнесе навън: и така ги е проектирала върху цялата планета. Това е станало. Защото това противостоене, което имахме през XX в. на двете велики сили – от една страна, Съединените щати, а от друга – Съветският съюз, то беше едно европейско противостоене. Тоест, целият свят беше разделен на две – както Европа през дълги векове или хилядолетия през своята история: и се стигна дотам поради това, че Европа изнесе своите проблеми върху цялата планета. А как стана това? Стана, защото имаше едно целеполагане, европейците казаха: „Каквото ще да става, обаче ние ще излезем оттук – ще завладеем света, ще го присъединим.“
И ето, това беше една цел – експанзията на Европа. Но с тази експанзия е свършено. В XXI в. вече виждаме една в известна степен обединена Земя. Примерно, обединена информационно: ние вече разговаряме всички със всички, няма никакъв проблем да се говори от Европа с Южна Америка – мигновено. Тоест, тази експанзия стигна до своя край. И оттук нататък възниква тежкият въпрос: „Какво да се прави?“ – защото експанзия нататък вече май не може да има, въпреки интересните разговори за пътуване към чужди планети. Какво да се прави оттук нататък? Тук трябва да направим една пауза и да размислим как да бъде. Но ако се върнем към това, което наричаме исторически „Европа“, а именно към този полуостров, за който стана дума, ще видим, че тук, на нашата територия, където е и Европейският съюз, не е много ясно какво бъдеще предстои. Ние имаме едно заварено положение с множество нации със своите езици, които са се събрали заедно – действително може би защото така е по-добре – но е малко неясно накъде да вървят. Ето това е една интелектуална задача, която не е лесно решима.

– Нека да завършим този разговор с Вашия личен отговор на въпроса на какво е най-важно да си отговорим – най-скоро. Кой е този въпрос, на който се надявате, че самият Вие и всички ние, като граждани на точно това място в света ще получим отговор?
– Човек трябва да помни – аз няма да се осмеля да дам някакъв общ и дори за мен самия окончателен отговор, а ще кажа следното: човек трябва винаги да помни, че той е едновременно член на много общества. Ако решим, че сме членове само на едно общество, което брои десетки или дори стотици милиони хора, то едва ли ще се чувстваме много щастливи. За да бъде щастлив човек, той трябва да усеща своите контакти едновременно с различни общества – като започне най-напред от семейството. След това да мине през града и множеството общности в които участва, да кажем професионални; след това може би неговата религиозна общност, за която не е никак лошо всеки да помисли има ли я и коя е; след това за езиковата, след това тази на историческото съзнание – да речем, на народа му. Всички тези неща едновременно присъстват в нас и ние не можем да заявим, че нямаме нищо общо с тях и сме членове само на една общност. Човек не може да отсече и да каже: „Аз имам само семейство и нищо друго не ме интересува“, или „Имам роднини и приятели, а останалите са ми никакви“. Това много хора го казват, но те грешат. Всъщност нас трябва да ни интересува всичко. И едно от добрите решения за всеки човек е – и покрай него нещата ще се подобряват и общо, – е да допринася за щастието на всяка една от тези общности, в които участва. А как ще го прави, това му го казва съвестта във всеки един момент. Мисля, че всеки трябва да започне първо от себе си и от своята съвест: да помисли с кои хора общува всекидневно и по какъв начин може да е добър с тях.

– Благодаря Ви за всичко, казано в „Нашият ден“ (2-ри)

*

(за БНР, разговор с Люба Константинова – http://bnr.bg/hristobotev/post/100915064)