Архив на категория: за хуманитаристиката

Орфей и животниге

Предомировата литература. От боговете до Орфей

За боговете

Диодор Сицилийски. „Историческа библиотека“ VI (превод и преразказ на избрани места):

[„Това казва Диодор в трета книга на „Историите“. Същият той и в шеста книга потвърждава същата теология, като си служи с написаното от месенеца Евхемер. Ето какво точно казва:“ (В: Евсевий Кесарийски. Praep. ev II,2,52)]
„За боговете древните хора предадоха на по-късните от тях два възгледа.
Едни казват, че те са вечни и неунищожими, като слънцето, луната и другите небесни тела; също ветровете и други, които имат подобна на тяхната природа. Всяко от тях има вечно пораждане и траене. А други смятат, че е имало земни богове, които заради благодеянията си към хората са получили безсмъртна чест и слава: като Херакъл, Дионис, Аристей и другите, подобни на тях.
За земните богове са запазени много и различни твърдения при историците и митографите. От историците Евхемер специално писа в своя „Свещен запис“; а от митолозите Омир, Хезиод и Орфей изваяха едни твърде чудовищни митове. Ще се опитаме да направим преглед на написаното при и едните, и при другите, като се стремим да постигнем едно разумно съотношение.
Евхемер бил близък до цар Касандър и поради това е трябвало да изпълнява някои възложени му от царя задачи и да пътува из далечни страни. И разказва, че веднъж пътувал някъде на юг из океана. Отплавал от щастлива Арабия и след няколко дни стигнал до група острови, един които бил т. нар. Панхея; и там видял жителите му панхеи, които се отличавали с благочестие и почитали боговете с най-пищни жертвоприношения и забележителни дарове – златни и сребърни. Островът бил свещен на боговете и из него имало различни неща, забележителни със своята древност и майсторство на изработката; за тях сме писали отделно в предишните книги.
И там, на един хълм, имало извънредно висок храм на Зевс Трифилий, издигнат от него по времето, когато той още живеел сред хората и царувал над целия свят. В храма имало златна плоча, на която с панхейски букви били записани накратко делата на Уран, Кронос и Зевс.
После [Евхемер] казва, че първо цар бил Уран. Той бил кротък мъж, добродеятелен и познавач на движението на небесните тела – заради което именно бил и наречен Уран. От жена си Хестия имал синове Титан и Кронос, и дъщери Рея и Деметра. След него царувал Кронос; и като се оженил за Рея, станал баща на Зевс, Хера и Посейдон. Негов наследник бил Зевс, който взел за жени Хера, Деметра и Тетида. От първата му се родили куретите, от втората – Персефона, а от третата – Атина.
Той посетил Вавилон и там бил посрещнат гостоприемно от Бел; след това пристигнал на океанския остров Панхея, където издигнал олтар на дядо си Уран. После бил в Сирия, после в Киликия и след като посетил много други народи, получил почитта на всички и бил обявен за бог.
Та като се занимава с боговете, Евхемер казва тези и близки до тях неща; и говори за тях като за смъртни хора…“

Евсевий. Praep. ev. I, 6:
„И така, финикийците и египтяните са първите измежду хората, които са били обзети от мисълта да нарекат слънцето, луната и небесните тела единствени богове и причинители на възникването и загиването на всичко; и да внесат в живота разгласяваните сред всички богосъздавания и теогонии.
Преди тях никой нищо повече не е знаел за небесните явления, освен малцина мъже, запомнени при евреите; които с чисти очи на разума се издигнали над всичко видимо са отдали почит на създателя на света и творец на всичко, удивлявайки се на великата му мъдрост и сила, която си представиха, на основа на делата му. И като се убедиха, че само той е бог, единствени прилично богословстваха; и от баща на син приемаха и опазваха тази истинна, първа и единствена набожност.
А останалите хора, отпаднали от тази единствена истинна набожност, сякаш като невръстни поразени в душите си нарекоха светлоносните небесни тела богове и ги почитаха с жертви и поклони…“

Родословия и хронологии по места

Диодор Сицилийски V, 47:

[Дардан и Кадъм]
Сега ще се заемем с нещата из Гърция и Егейско море, като започнем със Самотраки. Тя е била обитавана от автохтони; затова и няма предание за първите хора и вождове, които са живели там. Явно е, че Самотраки е била обитавана и преди потопа (48). След това някой си Саон, роден от Зевс и Нимфа или, според други, от Хермес и Рена, и наричан така по името на острова (дотогава Саонес) събрал разпръснатите хора, установил им закони, разделил ги на пет фили и ги нарекъл според имената на собствените си синове. Казват, че сред тях от Зевс и една от дъщерите на Атлас – Електра – се родили Дардан, Иасион и Хармония.
Дардан бил твърде изобретателен и пръв успял да премине разстоянието до Азия на плавателен съд. И той пръв основал град Дардан и създал царството около така наречената в по-късно време Троя.
След това Кадъм, синът на Агенор, пристигнал при тях, търсейки Европа, участвал в тайнството и се оженил за Хармония, сестрата на Иасион – а не тази на Арес, както разказват гърците (49). Техният брак бил отпразнуван заедно с боговете, от които получили много дарове, знания и способности. Казват, че след това Кадъм, съгласно дадения му оракул, основал Тива в Беотия, а Иасион се оженил за Кибела и станал баща на Корибант.
На тези, които казват, че сирийците са открили писмеността, а финикийците я научили от тях и я предали на гърците, и че те са тези същите, които доплавали до Европа с Кадъм, та затова гърците наричат буквите „финикийски“; на тях се отговаря, че финикийците не са открили буквите първи, а само са променили формата им, и понеже този начин на писане се ползва от повечето хора, затова и те са получили споменатото название (73).

[Тезей в Наксос]
По това време Тезей дошъл от Крит с Ариадна и бил приет от жителите на острова. И като видял насън Дионис да го заплашва и да иска да му остави Ариадна, се изплашил; и като я оставил, отплавал.

[Хелиадите на Родос]
Хелиос, който според мита се влюбил в Рода, нарекъл острова по нея – Родос (57). Негови синове били Хелиадите, седем на брой, и една дъщеря – Електриона. Поради тези неща островът се смятал за свещен на Хелиос и живелите по-късно родосци го почитали повече от другите богове, – като техен родоначалник. Хелиадите се отличавали с образованието си, особено в астрономията. Сред тях най-даровит бил Тенаг и братята му го убили от завист; и след като това се узнало, напуснали острова. Актис заминал за Египет и основал така наречения Хелиополис: дал му името на баща си. Египтяните от него усвоили науката за звездите (ta peri astrologian theoremata). После, след като при гърците настъпил потоп и поради наводнението повечето хора загинали, всичко, записано с букви, било унищожено. Египтяните се възползвали от това за да си присвоят нещата, отнасящи се до астрономията; и благодарение на незнанието на гърците и липсата на опровергаващи писмени свидетелства, се утвърдило убеждението, че те първи са придобили знание за небесните тела. И атиняните, които основали в Египет града, наречен Саис, се намирали в същото незнание, поради потопа. Затова се е смятало, че много поколения по-късно Кадъм, синът на Агенор от Финикия, пръв е донесъл писмеността в Гърция (58). По това време Данай избягал от Египет с дъщерите си, пристигнал в Линдос на Родос и бил приет от местните. Там построил храм на Атина и осветил статуя на богинята. Три от дъщерите му починали тогава, а останалите отплавали с баща си за Аргос.

[куретите на Херсонес]
Говори се, че не много след това петима курети от Крит доплавали до там (60): те били потомци на онези, които приели Зевс от майка му Рея и го отгледали в идейските планини на Крит. Не много след това Инах, царят на аргийците, изпратил един от видните мъже Кирн с голям флот, като му наредил да търси навсякъде изчезналата му дъщеря Ио; и да не се връща, докато не я намери.

[титаните на Крит]
Разказват, че в Крит по времето на куретите живели така наречените титани (66). Те били в страната около Кнос: на брой шест мъже и пет жени. Според някои са родени от Уран и Гея, а според други – от един курет и Титея, от която получили и името си. Мъжете били Кронос, Хиперион, Кей, Япет, Криос и Океан; а сестрите им – Рея, Темида, Мнемозина, Фела и Тетия. Всеки от тях открил нещо за хората и заради тяхната благодетелност получили почести и памет завинаги.
Кронос, който бил най-възрастен, станал цар и помогнал на тамошните хора да преминат от див към човешки (питомен, hemeros) начин на живот. Затова бил приеман добре от всички и обиколил много места по света. Навсякъде въвеждал справедливост и душевна простота; затова е и преданието, че хората по времето на Кронос били добродушни и безобидни, а освен това и щастливи. Той властвал най-вече из местата на запад и бил удостоен с най-голяма почит. От Кронос и Рея се родили Хестия, Деметра и Хера, и също Зевс, Посейдон и Хадес (68). Деметра открила пшеницата преди да роди дъщеря си Персефона; а след нейното раждане и грабването й от Плутон, подпалила всичкото жито заради враждебността си към Зевс и мъката по дъщеря си. Но след намирането на Персефона и помиряването й със Зевс, тя предала на Триптолем семето на пшеницата. Казват, че измежду потомците на Зевс били богините Афродита и Харитите, също Ейлейтюйа и нейната помощница Артемида; и така наречените Хори, Евномия и Дике, Ейрене, Атина и музите. А от боговете – Хефест, Арес и Аполон, и също Хермес, Дионис и Херакъл.

Евсевий Кесарийски. Praeparatio evangelica X, 11, 13:
(от Тациан, „Против елините“ 38-39 и 65, който се позовава на Птолемей, жрец на Мендес; и на граматика Апион):
„Амосис беше по времето на аргосеца Инах, както пише Птолемей от Мендес във „Времена“; а времето от Инах до превземането на Троя е 20 поколения.
Царете на Аргос бяха следните: Инах, Фороней, Апис, Аргей, Криас, Форб, Триоп, Кротоп, Стенелай, Данай, Линкей, Абас, Пройт, Акризий, Персей, Стенелай, Евристей, Атрей, Тиест, Агамемнон; на осемнадесетата година от чието царуване беше превзета Троя…
Кадъм, който им предаде буквите, пристигна в Беотия много поколения по-късно. Чак след Инах при Фороней те излязоха от дивостта и номадството и промениха начина си на живот. Така че ако Мойсей е бил по времето на Инах, той е с 400 години по-древен от Троянската война. Та ако най-известните дела на гърците, които са били записани и се знаят, са били след Инах, то е ясно, че са били и след Мойсей. Защото по времето на Фороней, който е след Инах, при атиняните се споменава че е живял Огиг, при който е бил първият потоп; по времето на Форб е бил Актей; по времето на Триоп – Прометей, Епиметей и Атлас, двуестествения Кекропс и Ио; при Кротоп е било изгарянето на Фаетон и потопът (проливен дъжд/наводнение – epombria) при Девкалион; при Стенел е било царството на Амфиктион, пристигането на Данай в Пелопонес, основаването на Дардания от Дардан и отнасянето на Европа от Финикия в Крит. По времето на Линкей е отвличането на Кора…“

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
(от Тациан, „Против елините“ 39 и 65):
„`По времето на Линкей е отвличането на Кора, установяването на светилището в Елевзин, Триптолемовото земеделие, пристигането на Кадъм в Тива и възцаряването на Минос. По времето на Пройт е войната на Евмолп срещу атиняните. По времето на Акризий Пелопс идва от Фригия, а Ион пристига в Атина; тогава е вторият Кекропс, деянията на Персей и Дионис, а също Орфей и Музей. Троя беше превзета на осемнадесетата година от царуването на Агамемнон… (39, 66)`
(Климент):
Тогава синът на Тезей Демофонт се възцари в Атина. Тезей, който се съревноваваше с Херакъл, беше едно поколение преди Троянската война; защото Омир споменава, че Тлеполем, който беше син на Херакъл, воюва срещу Троя. Оказва се, че Мойсей предхожда обожествяването на Дионис с 604 години, ако това е станало на тридесет и втората година от царуването на Персей, както твърди Аполодор в „Хрониката“.
От Дионис до Херакъл и героите, които плаваха с Язон на „Арго“ са 63 години; заедно с тях плаваха Асклепий и Диоскурите, както свидетелства Аполоний Родоски в „Аргонавтиката“. От царстването на Херакъл в Аргос до обожествяването на самия Херакъл и Асклепий са 38 години, съгласно хронографа Аполодор. Оттогава до обожествяването на Кастор и Полукс са 53 години; там някъде е и превземането на Троя.
Кадъм, бащата на Семела, идва в Тива по времето на Линкей и открива гръцката писменост; а Триоп е съвременник на Изида в седмо поколение след Инах… Прометей пък е по времето на Триоп и е седмо поколение след Мойсей; така че изглежда Мойсей да е бил в разцвета си дори преди появата на хора по местата, където са гърците. Лъв, който е правил изследване за египетските богове, казва, че Изида е наричана от гърците Деметра и е живяла по времето на Линкей в единадесетото поколение след Мойсей. Апис, царят на Аргос, е основал Мемфис (както казва Аристип в първа книга на „Аркадска история“); за него Аристей от Аргос казва, че е наречен Сарапис, и него почитат египтяните; той е трето поколение след Инах.

Пароска хроника 1-27 (F. Jacoby II, 239; Mueller I, с.543-554):
„Откакто Кекропс се възцари в Атина и страната, която по-рано се наричаше Актика по името на автохтона Актей, беше наречена Кекропия, са 1318 години [1582 пр. Хр.]. Откакто Девкалион се възцари в Ликория при Парнас, когато над Атина царуваше Кекропс, са 1310 г. [1574 пр. Хр.]. Откакто в Атина се съдиха Арес и Посейдон заради сина на Посейдон Алиротий, и мястото се нарече Ареопаг, когато цар на Атина беше Кранай, са 1268 г. [1532 пр. Хр.]. Откакто стана потопът при Девкалион и Девкалион избяга от дъждовете при Кранай, и издигна светилището на Зевс Омбрий [Дъждовния] и принесе жертва за спасението си, са 1265 г. [1529 пр. Хр.], а цар на Атина беше Кранай. Откакто Амфиктион, син на Девкалион, се възцари над Термопилите и събра живеещите около мястото и даде имената „амфиктиони“ и „пилея“ [порта], където и сега още амфиктионите принасят жертви, са 1258 г. [1522 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Хелен, син на Девкалион, се възцари над Фтиотида, и елините, които преди това се наричаха „гърци“, получиха името си и учредиха Всеелинските игри, са 1257 г. [1521 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Кадъм, син на Агенор, пристигна от Финикия и основа Кадмея, са 1255 г. [1519 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Еврот и Лакедемон се възцариха над Лакония са 1252 г. [1516 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто корабът с Данай и петдесетте данаиди пристигна от Египет в Елада и беше наречен „Петдесетвеслен“и дъщерите на Данай Амимона, Брико, Херо, Хелика и Архедика, избрани с жребий сред останалите основаха светилище на Атина и по време на пътя извършиха жертвоприношение при Линдос на Родос, са 1247 г. [1511 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний. Откакто Ерихтоний излезе с колесница на първите Панатенеи и устрои състезанието, и ги нарече „атиняни“; и дървеното изображение на Майката на боговете се появи в Кибела, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний, който беше с колесницата. Откакто първият Минос се възцари над Крит и засели Кидония, и беше открито желязо на Ида, което откриха Идейските дактили Келмий, Дамнаменей и Акмон, са 1168 г. [1432 пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион. Откакто Деметра дойде в Атина, засади плода и беше извършен първият опит, показан от Триптолем, син на Келей и Неера, са 1145 г. [1409 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей. Откакто Триптолем, син на Келей, зася плода в т. нар. Рария при Елевзин, са 1142 г. [1406 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей. Откакто за пръв път се извърши очистване за убийство и първи атиняните очистиха Херакъл, са 1062 г. [1326 пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион, син на Кекропс. Откакто в Елевзин се установи гимническо състезание и беше пожертвано малко дете и се проведоха Ликеите в Аркадия… са 10.. г. [13… пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион, син на Кекропс. Откакто Херакъл, след като извърши нещата в Елида, установи светилището на Зевс, са 103. г. [12… пр. Хр.], а в Атина царуваше Егей. Откакто в Атина имаше недостиг на плодове, атиняните се допитаха до оракула и Аполон отвърна да понесат наказанието, което Минос определи, са 1031 г. [1295 пр. Хр.], а в Атина царуваше Егей. Откакто Тезей, царувайки над Атина, събра на едно място дванадесетте града и предостави общо управление и демокрация, напусна Атина и след като уби Синис, установи Истмийските игри, са 995 г. [1259 пр. Хр.]. От похода на амазонките към Атика са 992 г. [1256 пр. Хр.], а в Атина царуваше Тезей. Откакто аргосците с Адраст тръгнаха на поход срещу Тива и установиха игрите в Немея в чест на Зевс, са 987 г. [1251 пр. Хр.], а в Атина царуваше Тезей. Откакто елините тръгнаха на поход срещу Троя, са 954 г. [1218 пр. Хр.], а в Атина беше тринадесетата година от царуването на Менестей. Откакто Троя беше превзета, са 945 г. [1209 пр. Хр.], а в Атина беше двадесет и втората година от царуването на Менестей, седмия ден преди края на месец Таргелион. Откакто Орест по свое желание се яви на дело срещу дъщерята на Егист Еригона от страна на Егист, като делото им се гледа в Ареопага и Орест победи с равен брой гласове, са 939 г. [1203 пр. Хр.], а в Атина царуваше Демофонт. Откакто Тевкър засели Саламин на Кипър, са 938 г. [1202 пр. Хр.], а в Атина царуваше Демофонт. Откакто Нелей засели Милет и цялата останала Йония – Ефес, Еритрея, Клазомене, Приена, Лебед, Теос, Колофон, Миунт, Фокея, Самос, Хиос и възникна Паниония, са 813 г. [1077 пр. Хр.], а в Атина беше тринадесетата година от царуването на Медонт.“

Боговете като създатели на поезията и музиката

Хезиод. „Теогония“, 94-98:
„Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ (Ст. Недялкова, 1988)

Пиндар. Четвърта Питийска ода, 313-315:
„От Аполоновия род пристигна Орфей, баща на песните, с прочутата си лира…“ (Я. Букова, 2011)
„От Аполон дойде свирачът на форминкс,
баща на песента – прочутият Орфей“

[Омир]. „Химн към Хермес“, 43-512
„Там я обърна по гръб и с длетото от хладно желязо
в миг изкоруби планинската гостинка – бързо и сръчно.
Тънки стъбла от тръстика, отрязани точно по мярка,
той прикрепи към гърба й през пъстрата здрава черупка;
кожа говежда опъна отгоре – направи го вещо;
сложи извити рога и напречно ги свърза със ремък;
седем пък струни съзвучни от овчи черва там опъна.
Ето – сега бе готова играчката, силно желана.
Взе я и плектър прокара по струните. Щом ги докосна,
те проехтяха могъщо. А богът, без много да мисли,
взе да подпява във ритъм – така, както правят момците,
сипейки смели шеги, щом сберат се на пищна гощавка.
Скри във свещена люлка дълбания форминкс, а после
бърже изскочи навън от уханния дом (43-64).
После посегна наляво. Със плектъра струни удари.
Само ги беше докоснал – те екнаха мощно. Засмя се
Феб Аполон. На сърце му допаднаха чудните звуци.
Слушаше божия песен! Обзеха го сладки копнежи.
Свирейки прелестно с лира, на Мая синът вече смело
вляво от Феб се възправи и дръпна звънливите струни.
Горди, възторжени звуци отекнаха вред по земята.
А в песента си разказа той как е родена Земята,
как – боговете безсмъртни, как жребия взел си е всеки (419-428).
Тъй е, защото той връчи китарата своя звънлива
на далнометния бог, който, стиснал я, вещо засвири.
Ала пък сам изнамери си ново изкуство и ловкост –
меденозвучния глас на сирингата Хермес създаде“ (509-512) (Р. Константинова, 1988)

сх. към IV Пит., 313:
„Тук [Пиндар] казва, че Орфей е „от Аполон“, но и сам той, и други, говорят, че е син на Еагър. Амоний, който иска историята да е съгласувана, обяснява така: `Той свири на форминкс благодарение на Аполон; и е музикант от Аполон. Така казват, че царете са от Зевс` [„Теогония“, 96]; не защото са потомци на Зевс, а защото от него имат царуването си. Затова и казва, че той е свирач на форминкс „от Аполон“; защото богът е водач на китародическата музика. Хайрис обаче казва, че за тях не без основание се говори, че са родени от богове – както Диоскурите и Херакъл, така и Орфей, тъй като Орфей бил син на Аполон в смисъл на потомък. И се позовава на някакъв оракул: `Нещастни пиерийки, ще изтърпите страшно наказание; Орфей убихте вие, обичен син на Аполон ` И Асклепиад разказва, че синове на Аполон и Калиопа са Хименей, Иалем и Орфей.“

Диодор Сицилийски V, 73-75:
„На музите било дадено от баща им да открият писмеността и съставянето на епическите стихове, което се нарича поетическо изкуство (поетика, poietike).
Аполон пък го обявяват за откривател на китарата и на свързаната с нея музика; той е разкрил и лекарската наука, която се осъществява чрез гадателското изкуство. За Хермес се казва, че е изобретил лирата от костенурка; това е станало след състезанието на Аполон с Марсий, за което се разказва, че след като Аполон победил и наложил прекомерно наказание на победения, съжалил за това, скъсал струните на китарата и известно време се въздържал от музика.“
III, 59, 6:
Та той преживял тежко стореното, изтръгнал струните на китарата и погубил откритата хармония. По-късно музите наново открили средната струна, Лин – първата, а Орфей и Тамирис – най-ниската и тази до нея. Казват, че Аполон оставил китарата и авлосите в пещерата на Дионис.

Плутарх. „За музиката“, 14:
„На нас не ни е предадено някой човек да е откривател на музикалните блага: но това е украсеният с всички добродетели бог Аполон. Защото авлосът не е откритие на Марсий, или на Олимп или Ягнис, както някои мислят, а само китарата да е на Аполон: но този бог е откривател и на авлетиката, и на китаристиката.“

Теология, гадания и мистерии
преди Орфей

Диодор Сицилийски III, 55, 8-10:
„Казват, че Мирина [царицата на амазонките] преминала през по-голямата част на Либия, пристигнала в Египет и установила приятелство със сина на Изида Хор, който тогава царувал в Египет; после воювала с арабите, убила много от тях и покорила Сирия. И след като киликийците я посрещнали с дарове и обещали, че ще направят което заповяда, оставила свободни онези, които доброволно й се подчинили; и по тази причина те до днес се наричат „елевтерокиликийци“. Воювала и с племената около Тавър, които били с различна сила; и като преминала Велика Фригия, достигнала морето. И като присъединила крайморската страна, поставила за граница на похода река Каик. После избрала из завладяната земя места, удобни за устройване на градове и основала много градове; като един от тях нарекла на свое име, а другите – по имената на амазонките, които заемали най-високи длъжности: Куме, Питана, Приена. Тези градове основала при морето, а много други – по местата, които са навътре в сушата. Завладяла и някои острови, най-вече Лесбос, където устроила град Митилена по името на сестра си, която участвала в похода.
След като завзела и някои други острови, попаднала в буря; и като се помолила на майката на боговете за спасение, била отнесена към един пуст остров. В съгласие с някакво съновидение тя го посветила на споменатата богиня, направила разкошни жертвоприношения и го нарекла Самотраки: което преведено на гръцки значи „свещен остров“. Някои историци обаче казват, че той преди се казвал Самос, а бил наречен Самотраки заради обитавалите го някога траки. Та амазонките се върнали на континента; и се разказва, че майката на боговете харесала острова и поселила там наред с други обитатели и собствените си синове, наречени „корибанти“; а от кой баща са, това е тайна и се предава по време на обреда. Тя им показала извършваните и сега на острова мистерии и постановила светилището й да бъде прибежище.“
V, 48-49
А Зевс, който искал и другият от синовете му (Иасион) да бъде почетен, му показал обреда на мистериите; него го е имало и преди на острова, а и тогава е била предадена някак; но това са неща, които не е позволено да бъдат чути, освен от посветените. Изглежда, че той пръв е посветил чужденци и така е прославил обреда.
След неговата смърт Дардан, Кибела и Корибант пренесли свещенодействията на Майката на боговете в Азия; и се установили във Фригия. И Кибела, от която е била наречена богинята Кибела, заживяла там с първия Олимп и родила Алка; а Корибант нарекъл онези, които се вдъхновявали при свещенодействията на майка му корибанти. Това, в какво се състои обредът, са неща, които се пазят в тайна и се предават само на посветените; но е прочута появата на тези богове и необикновената помощ в опасности, която получават посветените, когато ги призоват. Казват, че тези, които са се приобщили и към мистериите, ставали по-благочестиви, по-справедливи и във всяко отношение по-добри. Затова най-видните измежду древните герои и полубогове са се стремели да вземат участие в обреда; защото Язон и Диоскурите, а също Херакъл и Орфей, след като били посветени, постигнали успех във всичките си войни благодарение на появата на тези богове (50).
V, 64, 3-4
Първи измежду онези, за които е запазен спомен, са така наречените Идейски дактили, които са обитавали места около Ида на Крит. Някои предават, че били сто на брой, а други казват че са били десет и затова са били наречени така – защото пръстите на ръцете са десет. Някои, след които и Ефор, казват, че Идейските дактили се родили при Ида във Фригия и с Мигдон преминали в Европа. Били магьосници, занимавали се с напеви, обреди и мистерии; прекарали известно време на Самотраки и не малко удивили местните жители с тези неща. По това време Орфей, който имал особена дарба за поезия и пеене, станал техен ученик. Той пръв предал на гърците обредите и мистериите.
V, 77
„А за жертвоприношенията и обредите при мистериите казват, че са предадени от Крит на другите хора. И дават следния довод, който според тях е много силен: и обредът при атиняните в Елевзин, който е почти най-прославен от всички, и този в Самотраки, и този в Тракия при киконите, откъдето Орфей го възприел и го представил на други, всички те се предават в тайна; а на Крит в Кнос е прието от древни времена тези обреди да се прeдават на всички явно; и това, което при другите се предава скрито, при тях никой не го крие от желаещите да го научат.“

Страбон VII, фр. 49-50:
„Братята Иасион и Дардан живеели в Самотраки. Но когато Иасион бил поразен от мълния заради греха му срещу Деметра, Дардан отплавал от Самотраки, отишъл и се заселил в подножието на планината Ида, като нарекъл града Дардания и учил троянците на самотракийските мистерии. В по-стари времена обаче Самотраки се наричал Самос. Много писатели са отъждествили боговете, почитани в Самотраки с Кабирите, макар да не могат да кажат кои са самите Кабири, както и Кюрбантите или Корибантите, а също така са отъждествили с тях и Идейските Дактили“ (превод В. Русинов).
XVI, 2, 39:
Както и да са тези неща наистина, все пак сред хората те се вярват и се приемат; поради това и гадателите са получавали почести до степен да бъдат удостоени и с царска власт: като такива, които съобщават нареждания и поучения от боговете, и правят това както през живота, така и след смъртта си. Такива са Амфиарай, Трофоний, Орфей и Музей, както и онзи, който при траките е бог: това е един питагореец, Залмоксис. А по наше време е Децений, предсказващият на Буребиста. При босфорците такъв е Ахайкар, при индийците са гимнософистите, при персите – магите и некромантите, а също и т.нар. гледачи на леген и във вода; при асирийците – халдеите, а при римляните – етруските птицегадатели. Такъв е бил и Мойсей и неговите приемници, които са получили нелоши начала, но са се отклонили към лошото.

Евсевий. Praep. ev. I, 6:
„Казват, че пръв Орфей, синът на Еагър, след като направил промени в мистериите на египтяните, ги предал на гърците; както Кадъм им донесъл финикийските заедно със знанието за писмеността – защото дотогава гърците не знаели да си служат с букви.
И така, първо ще разгледаме нещата около първата космогония; после, какво се казва за първата и най-древна богобоязън сред хората; на трето място финикийските неща и на четвърто – египетските. На пето място ще се занимаем с гръцките неща, като първо ще видим тяхното древно и митически изказвано заблуждение, а после по-сериозната и по-естествена философия за боговете. След това ще навестим и мнението относно чудните оракули; и ще посетим възвишените мисли на благородната гръцка философия.“
X, 4, 4
„А че не без разумно основание поставихме гръцката философия на второ място и предпочетохме богословието на евреите, това ще го научиш и от самите гърци, които са се занимавали най-правилно с философия; и, като са мислели за нещо повече и по-голямо от разпространените слухове за боговете, не са открили по-истинни учения от тези, които са били утвърдени преди това при евреите.
Отнасящото се до мистерии и обреди, издигане на статуи, химни, песни и напеви беше донесено и установено сред гърците от Финикия от Кадъм, синът на Агенор; а от Египет или някъде другаде – или от трака Орфей, или от някой друг грък или варварин, станали по този начин водачи в заблуждението; защото самите гърци не биха твърдяли, че знаят за някои по-древни от тях. Така че пръв от всички е Орфей. После е Лин, а после Музей – за които казват, че са живели по времето на Троянската война, или че разцветът им е бил малко преди това.“

Първите музиканти и поети

Платон. „Ион“ 533b-c:
„Нито при изпълнение на флейта или китара, нито при пеене, нито при декламиране, никога не би видял човек, който е способен да даде тълкуване за Олимп, за Тамирис, за Орфей или за рапсода Фемий от Итака, а за Ион от Ефес да се обърка и да не може да изтълкува кое изпълнява добре и кое – не“ (Б. Богданов, 1979)

Пароска хроника, 10-29:
„Откакто фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „по фригийски“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний.
Откакто Орфей, син на Еагър и Калиопа, изложи своята поезия и се случи грабването на Кора, търсенето на Деметра и неговото слизане в Хадес и радостта на онези, които приеха плода, са 1135 г. [1399 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей.
Откакто Евмолп, син на Музей, показа мистериите в Елевзин и изложи поетическите произведения на баща си Музей, са 11… г. [13… пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей, син на Пандион.
Откакто се яви поетът Хезиод, са 673 г. [937 пр. Хр.], а в Атина царуваше Мегакъл. Откакто се яви поетът Омир, са 693 г. [957 пр. Хр.], а в Атина царуваше Мегакъл.“

Страбон X, 17, 3:
„От песента, ритъма и инструментите за цялата музика се прие, че е тракийска и азиатска. Това е видно от местата, по които са били почитани музите. Защото Пиерия, Олимп, Пимпла и Лейбетра в древността са били тракийски места и планини, а сега те са на македонците. И Хеликон беше посветен на музите от траките, които обитаваха Беотия; това са същите, които осветиха пещерата на лейбетрийските нимфи. Тези, които разработиха древната музика, се наричаха траки – Орфей, Музей и Тамирис, и името на Евмолп също е оттам. Оттам са и онези, които посветиха цяла Азия на Дионис чак до Индия… “

Плиний Стари VII, 204:
„Musicam Amphion, fistulam et monaulum Pan Mercuri, obliquam tibiam Midas in Phrygia, geminas tibias Marsyas in eadem gente, Lydios modulos Amphion, Dorios Thamyras Thrax, Phrygios Marsyas Phryx, citharam Amphion, ut alii, Orpheus, ut alii, Linus. septem chordis primum cecinit III ad IIII primas additis Terpander, octavam Simonides addidit, nonam Timotheus. cithara sine voce cecinit Thamyris primus, cum cantu Amphion, ut alii, Linus. citharoedica carmina conposuit Terpander. cum tibiis canere voce Troezenius Ardalus instituit. saltationem armatam Curetes docuere, pyrrichen Pyrrus, utramque in Creta.“

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Хераклид в `Сборника за отличилите се в музиката` казва, че свиренето на китара и китародическата поезия е измислил пръв Амфион, син на Зевс и Антиопа, и че явно баща му го научил на нея. Свидетелство му е било един надпис в Сикион, въз основа на който споменава имената на жриците в Аргос, поетите и музикантите. Казва, че по същото време [на Амфион] Лин от Евбея е съчинил `плачовете` и Ант, син на Антедон – беотийските химни; а също Пиер от Пиерия – поемите за музите. Също и делфиецът Филамон е представил в песни „Блуждаенията“ на Латона и раждането на Аполон и Артемида и пръв е уредил състезания с хорове при светилището в Делфи. А Тамирис, по род трак, е имал най-хубав глас и е пял най-добре от онези по онова време, така че според поетите е влязъл в състезание с музите; казва се, че той е съчинил `Войната на Титаните срещу боговете`. И Демодок от Керкира бил древен музикант, и той е съчинил `Разрушението на Троя` и `Сватбата на Афродита и Хефест`; но и Фемий от Итака, който е съчинил `Завръщането на доведените с Агамемнон от Троя`“
5:
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп. А Терпандър усърдно подражавал на епосите на Омир и на песните (мелосите) на Орфей. Орфей пък не изглежда да е подражавал на някого; защото защото преди него не е имало още никой, освен поетите за авлос; на направеното от Орфей не прилича по нищо на техните.“

Тациан. „Против елините“, 41:
„С пълна точност трябва да се изясни, че Мойсей е по-древен не само от Омир, но и от всички, които са писали преди него: Лин, Филамон, Тамирис, Амфион, Орфей, Демодок, Фемий, Сибила, Епименид от Крит, който отишъл в Спарта, Аристей от Проконес, автор на `Аримаспия`, кентавърът Асбол, Исатис, Дримон и Евмел от Кипър, самосецът Хор и атинянинът Проснавтис. Защото Лин е учител на Херакъл; а Херакъл се появи едно поколение преди Троянската война: това е видно от обстоятелството, че синът му Тлеполем воюва срещу Троя. Орфей е бил роден по едно и също време с Херакъл; а впрочем и за нещата, които му се приписват, се твърди, че са били съчинени от атинянина Ономакрит, живял по времето на Пизистрат – около петдесетата олимпиада. Ученик на Орфей е Музей; а Амфион предхожда Троянската война с две поколения – нямаме възможност да кажем повече на желаещия да учи. Демодок и Фемий са живели във времето на Троянската война – единият от тях се намираше при женихите, а другият – при феаките. А Тамирис и Филамон не са много по-древни от тях… “

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
„Зет и Амфион, откривателите на музиката, са живели по времето на Кадъм. И ако някой ни каже, че Фемоноя първа е произнесла оракул – за Акризий – нека знае, че 27 години след Фемоноя са тези около Орфей, Музей и Лин, учителя на Херакъл. Омир и Хезиод са много по-късни от Троянската война, а далеч по-млади от тях пък са гръцките законодатели – Ликург и Солон, седемте мъдреци; а тези около Ферекид и великия Питагор са живели по времето на олимпиадите, както показахме. Ето как установихме, че Мойсей е по-древен не само от споменаваните мъдреци и поети, но и от повечето богове на гърците. И не само той, но и Сибила е по-древна от Орфей. Много се говори за нейното название и за предсказанията й, и че бидейки фригийка е наречена Артемида… А има и друга, която е от Еритрея и се казва Херофила; за нея споменава Хераклид Понтийски в „За оракулите“. Оставям настрана египетската и италийската…“
V, 4, 24:
„Но и поетите, които са възприели богословието от тези пророци, често философстват иносказателно: говоря за Орфей, Лин, Музей, Омир, Хезиод и други, които са мъдри по такъв начин. Поетическото развлечение при тях е като прикритие за пред множеството…“

Атеней XIV, 32:
„Затова е на мен ми се струва, че трябва да се философства за музиката. От мното неща е явно, че и Питагор от Самос е имал такова мнение за философията, тъй като се е занимавал с музика не покрай другото. Защото той показва, че същността на Всичкото е съставена чрез музика. Изглежда, че древната философия на гърците като цяло е отдадена в най-висока степен на музиката; и затова те смятаха, че от боговете най-музикален и най-мъдър е Аполон, а от полубоговете – Орфей. Затова и наричаха всички, които се занимаваха с това изкуство, `софисти`.“

Ант. Пал. VII, 615-617:
„Фалерската земя държи Евмолп, обичния
Музеев син; угасналото тяло е под този гроб.
Тук мъртвия тиванец Лин прие земята
сина на музата Урания добровенчана.
Тук музите погребаха Орфей, тракиеца със златна лира
когото господарят Зевс уби с горящо копие.“

Евстатий Солунски. „Схолии към `Илиада`“ XI, 442-445:
„Трябва да се знае и това, че митът представя като майка не само споменатата муза Евтерпа, но и други. Защото Калиопа (или Клио) е майка на Орфей, Терпсихора – на Лин, Талия – на Палефат, Ерато – на Тамирис; а Мелпомена и Ахелой са родители на сирените.“

Орфей

Най-ранни споменавания: Алкей (fr. 80) и Ивик (fr. 10A)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (IV, 25, 1-4), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X-XI), Аполодор (I,3,2), Павзаний (X, 29-30) и Конон (във Фотий. „Библиотека“ 186, 45)

За живота и дейността му:
– трак от Либетра; син на Еагър (или Аполон) и Калиопа (или Клио); живял в Пимплея, недалеч от град Дион; царувал в Пиерия над бистонидите (Платон. „Пирът“ 179d; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Цицерон. De nat. deorum III, 45; Диодор Сиц. III,65,6 и IV,25,1-4; Страбон VII,18, X,17,3 и XVI,2,39; Конон, 1 и 45; Аполодор I,3,2-3; Лукиан. De astr., 10; Павзаний IX,30; Диог. Лаерц. „Въведение“; Евсевий. Praep. ev. I,6; Ант. Пал. VII,9-10; сх. към Пиндар, IV Пит. 313; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; сх. Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Евстатий. „Схолии към Илиада“ XI,442; Цец. „История“ XII, 305-315)
– забележителен поет и музикант; един от създателите на лирата (китарата, форминкса); привличал с музиката си диви животни и раздвижвал дървета и камъни, спирал ветровете и морското вълнение (Есхил. „Агамемнон“, 1629; Пиндар. IV Пит., 313; Еврипид. „Вакханки“, 556-564; „Ифигения в Авлида“, 1211-1214; „Циклоп“, 646-648; Апол. Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Вергилий. „Енеида“ VI, 119; Хораций. „Оди“ I, 12, 6 и „Поетическото изкуство“, 391-393; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Диод. Сиц. III, 59,6, IV,25,1-4 и IV,43/48; Квинтилиан I,11; I, 3,2-3; Лукиан. „Необразованият“, 11-12 и De astr.,10; Тациан. „Против елините“,1; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; Темистий XVI, 209c-d; Ант. Пал. VII, 9; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; Цец. „История“ XII, 305-315)
– изобретил мистериите, или е възприел тайните им от баща си Еагър, или бил посветен и ги изучил в Самотраки/Фригия (от Иасион/Дардан или Идейските дактили) или в Египет – след което ги предал на гърците (Еврипид. „Рез“,941-947; Теофраст. „Суеверният“; Диодор Сиц. I, 23,2-3, III, 65,6-7, IV, 25,1-4, V,48-49, и 64, 3-4 и 77; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Тациан. „Против елините“,1; Евсевий. Praep. ev. I,6 и X,4,4; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Еврипид. „Алкестида“ 968);
– пренесъл сред гърците представата за боговете и начина на почитането им, писмеността и астрономическите знания; философствал чрез музиката (Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Платон. „Протагор“ 316d; Диодор Сиц. I, 23,6-8, I, 92,2-3, I,96, 1-6 и V,75,4; Лукиан. De astr.,10; Атенагор. „За християните“,18; Клим. Алекс. „Стромата“ V,4,24; Диог. Лаерц., „Въведение“; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; сх. Еврипид. „Иполит“, 953; Евсевий. Praep. ev. X,4,4; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2)
– почитал най-много Аполон (Ератостен. „Зодиакалните звезди“,24; Хигин. „De astr.“ II,7; Филострат. „Ап. Тиански“ IV, 14; Ант. Пал. VII, 10)
– преподавал учението за метемпсихозата и отвъдния живот на душата; забранявал убийството на живи същества и месоядството; лечител и гадател (Алкей, fr. 80; Еврипид. „Иполит“, 959; Аристофан. „Жаби“,1032; Платон. „Протагор“ 316d, „Държавата“ 364е; „Кратил“ 400с, „Закони“ 782с; Аристотел, „За душата“ 410b; Вергилий. „Енеида“ VI,120; Хораций. „Поетическото изкуство“,391-393; Павзаний IX, 30; Филострат. „Аполоний Тиански“ IV, 14; сх. към Еврипид. „Алкестида“, 968; Цец. „История“ II, 843-867)
– автор на „Аргонавтика“, химни, „Теогония“, „Литика“ и др.; някои твърдят, че са писани от Ономакрит, Керкопс или др. (Платон. „Кратил“ 402b; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Родоски I, 495-512; Цицерон. De nat. deorum I,105; Павзаний IX,30; Атенагор. „За християните“, 18; Тациан. „Против елините“, 41; „Орфическа аргонавтика“ 11-33; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– бил от поколението преди Троянската война (съвременник на Херакъл) или по-рано (190 г. според П.М., 11 поколения според „Суда“); участвал в похода на аргонавтите; заглушавал с лирата си песента на сирените (Пиндар. IV Пит. 313; Пароска хроника (Jacoby II,239); Апол. Род., „Аргонавтика“; Диодор Сиц. IV, 25,1-4 и 43-48; Аполодор I,9,25; Тациан. „Против елините“, 41; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– слизал в Хадес, за да възкреси жена си Евридика (Еврипид. „Алкестида“, 357-360; Платон. „Пирът“ 179d; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Диодор Сиц. IV,25,1-4; Вергилий. „Георгики“ IV, 452-515, Овидий. „Мет.“ X; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; Цец.„История“ II, 843-867)
– убит (разкъсан) от група жени, може би вакханки; или просто от местните жители; или се самоубил от скръб за жена си; или бил поразен от мълния на Зевс (Есхил в Ератостен. „Зодиакалните звезди“, 24; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Изократ. „Бусирис“, 38; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Страбон VII, 18; Овидий. „Мет.“ XI, 1-55; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Диог. Лаерц. „Въведение“; Темистий XVI, 209c-d; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2; Ант. Пал. VII, 617; сх. към Пиндар. IV Пит.,313);
– музите го погребали и оплакали, може би в Либетра; главата му пеела и след смъртта му (Ератостен. „Зодиакалните звезди“ 24; Хигин. De astr. II, 7; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Есхил. „Перси“, 883)

Свидетелства:

VI-V в. пр. Хр.:

Алкей. fr. 80, Diehl:
„Насилваше Орфей съдбата
говорейки на хората за бягство от смъртта
защото беше всичко знаещ и със силен ум.
Наивник. Нито косъм пада против определеното от Зевс.“

Есхил. „Агамемнон“, 1629-1631
„С Орфея вий по глас не си приличате,
че той пленявал с песните си прелестни,
а ти ме дразниш със глупашко лаене“ (Ал. Ничев, 1967)

Еврипид
– „Алкестида“, 357-360
„Да имах аз Орфеевият глас, език, и ако можех на Деметра щерката или съпруга й със химн да запленя и да те изведа от Хадес, слязъл бих“ (Т. Кръстева-Петринска, 2012)
„Ако имах песента на Орфей, за да те измъкна, след като склоня Коре или Плутон, и това бих сторил“ (Извори за историята на Тракия и траките. БАН, 1981)
966-968:
„Не намерих някакъв лек в тракийските дървени таблички, където Орфей е записал своята песен…“ (Т. Кръстева-Петринска, 2012)
– сх. Алкест., 968 (със съкращения):
„Орфей е бил е поет, и гадател. Естественикът Хераклид казва, че наистина е имало някакви таблички на Орфей. Пише така: ,[Светилище] на Дионис е построено в Тракия, на т.нар. Хемус, където има някакви надписи на таблички, за които се говори, че са на Орфей.` Друга сх.: Пръв Орфей предаде мистериите на боговете, откъдето и мистерията се нарича `θρῃσκεία` – от `трака` Орфей“
– „Вакханки“, 556-564:
„О, Дионисе, в Ниса ли, кърмачката на зверове, водиш тирсоносни хора, или към корикските върхове? Или по-верно в гористите усои на Олимп, дето едно време Орфей, свирейки на китара, събирал дърветата с песните си, събирал и дивите зверове“ (Г. Кацаров, 1903)
– „Иполит“, 959:
„Сега гордей се, че не вкусваш нищичко одушевено, и с това, че тачиш ти Орфей, бесней в екстаз, потънал в пушек, описан в купища писания…“ (Т. Кръстева, 2008);
– сх. Иполит, 953:
„философите не ядели нищо от птици или други животин, но само житни храни и имали за свой цар Орфей, като мъдър човек“ (Извори за Тракия, 1981; с промени)
– „Ифигения в Авлида“, 1211-1214:
„Да имах аз Орфеевото слово да подчинявам камъка с припявка, със реч, когото искам, да омайвам, така бих сторила…“ (Д. Табакова, 2012)
„О, татко, ако имах красноречието на Орфей, та да увличам с песен, скалите да ме следват и да омагьосвам със словата си които искам, бих отишла там“ (Извори за Тракия, 1981; с промени):
– „Медея“, 542-544:
„Защо ми са и злато, и палати, и песен, от Орфеева по-сладка, ако не се прослави мойта участ?“ (Д. Табакова, 2012)
– „Рез“, 941-947 [Музата оплаква сина си Рес]:
„И все пак ние, сестрите-музи много почитаме твоя град и се отбиваме там, а Орфей, първи братовчед на мъртвия, когото ти уби, показа там тайната на мистериите с факелни шествия: и Музей, твоя славен гражданин, който нямаше равен и се прочу надалече, го обучихме Феб и ние, сестрите“ (Д. Бояджиев, 1981)
„Орфей, родният братовчед на този мъртъв, когото ти уби, показа факлите на тайните мистерии; а пък Музей, твоя свят съгражданин и превъзходен мъж, го възпитавахме със сестрите ми и Аполон.“
– „Циклоп“, 646-648:
„Аз зная едно така добро Орфеево заклинание (припявка), че главнята самичка ще се приближи до черепа и ще подпали едноокия син на земята“ (С. Янакиева и Л. Гайдова, 1981; с промени)

Аристофан
– „Жабите“, 1032:
„Ето, своите тайнства Орфей ни разкри, проповядвайки: `Кръв не проливай`“ (Ал. Ничев, 1985)
– „Птици“, 695-705:
„Първо е имало Хаос и Нощ, черен Ереб и широк Тартар; нямало нито земя, нито въздух, нито небе. В безкрайните недра (κόλποις) на Ереб чернокрилата Нощ ражда вятърничаво (ὑπηνέμιος) яйце, откъдето изникнал желаният Ерос със златни криле, подобен на вятърни вихри (δίναι). Той се смесва из широкия Тартар с крилатия нощен Хаос, измътва нашия род и така той пръв се явява на светлина. Не го е имало родът на боговете, преди Ерос да смеси всичко. След като едни се смесили с други, се родило небето, океанът и земята, и нетленният род на всички блажени богове. Така че ние сме много по-стари от всички блажени. А че сме от Ерос.. (доводи за това)“ (Lipsiae, 1829; взет е предвид преводът на Ал. Ничев, 1989)

IV в. пр. Хр.

Изократ. „Бусирис“, 38:
„Ти си следвал злословията на поетите, които описват как потомците на безсмъртните са извършили и претърпели най-ужасни неща, а за боговете такива неща, каквито никой не би казал и за враговете си… Но не са се отървали без наказание, а Орфей, който най-често се захващал с подобни истории, е намерил смъртта си разкъсан на парчета…“ (В. Герджикова, 2008)

Алкидамант. „Реч на Одисей против Паламед“, 24:
„…А писмеността пръв показа Орфей, който я беше научил от музите. Това го показват и надписите на неговия гроб: `Тук траките погребаха Орфей, служителя на музите; когото властващият Зевс уби с огнено копие; милия син на Еагър, който изучи Херакъл; като откри писмената и мъдростта за човеците`“ (Lesbonactis aliorumque orationes. I. Reiske. Lipsiae, 1773)

Платон
– „Протагор“ 316d:
„Софистическото изкуство е древно. Някои са го прикривали под формата на поезия, като Омир, Хезиод и Симонид, други – под формата на религиозни тайнства и оракули, като Орфей, Музей и другите като тях“ (Г. Михайлов, 1979)
– „Държавата“ 364а:
„Те представят много книги като книги на Музей и Орфей, синове на Селена и Музите, и по тези книги извършват своите свещенодействия като твърдят, че и отделни хора, и полиси получават очистване от неправдите – а също и умрелите. Наричат ги `мистерии`“ (Ал. Милев, 1981)
– „Пирът“ 179d:
„А Орфей, синът на Еагър, отпратили от подземното царство с празни ръце: показали му призрака на жена му, защото смятали, че като певец-китарист е изнежен и няма смелост да умре за любовта си, като Алкестида“ (Г. Михайлов, 1982)
– „Кратил“ 402b:
„Орфей казва: `Пръв Океан красноструен е встъпил в женитба, взел за съпруга Тетия, родена от същата майка`“ (Г. Михайлов, 1982)

Аристотел, „За душата“ 410b:
„Изказаният възглед в т.нар. орфически стихове е изложен на същото възражение. В тях се казва, че душата, носена от ветровете, при вдишването навлиза от вселената в тялото“ (М. Марков, 1979)

Теофраст. „Характери“ („Суеверният“):
„Всеки месец ходи при Орфеотелестите заедно с жена си и децата си, за да го посветят наново в своите мистерии…“ (Б. Богданов, 1968/1980)

III-I в. пр. Хр.

Аполоний Родоски. „Аргонавтика“ I, 23:
„И най-напред да споменем Орфей, за който се говори, че Калиопа го родила: била полегнала с Еагър тракиеца край Пимплеидски връх. Разказват, с гласа на песните си той омайвал неразрушими камъни от планините и речните потоци. И горски дъбове, събрани на тракийски бряг, са още знаци за онази песен – при Зона те са, гъсти и цъфтящи; тях той омая с форминкса и ги доведе от Пиерия. Такъв помощник в подвизите взе си Езонидът, като прие заръките на Хирон – Орфей, владетеля на Бистонида пиерийска.“
I, 495-512:
„Пееше как земята (γαῖα), небето и морето първо били слети в една форма (μορφή); а после поради гибелна вражда (νεῖκος) всяко се отделило; и как звездите, луната и пътищата на слънцето имат неизменното си място в етера (αἰθήρ). Как се появили планините и пеещите реки със самите нимфи; и се родили всякакви влечуги (ἑρπετά). Пееше как първо Офион и океанидата Евринома имали власт (κράτος) над снежния Олимп; но отстъпили поради насилие (βίῃ καὶ χερσίν) честта си (τιμή) на Кронос и Рея, и паднали във вълните на Океана. Но те дотогава властвали над блажените богове титани, докато Зевс бил малък и с детски мисли обитавал под диктейската пещера; а земеродените (Γηγενέες) циклопи още не го били укрепили със светкавица, гръм и мълния – защото те дават слава на Зевс. И той смълча форминкса с амброзийния звук…“ (Merkel, 1882; взет е предвид преводът на Церетели, 1972)

Ератостен
– В: Хигин. De astronomia II, 7:
„Лирата. Поставена е сред звездите по следната причина, както казва Ератостен. Първо Хермес я е направил от костенурка, после била предадена, на Орфей, син на Калиопа и Еагър, който бил най-усърден в тези занимания. За него се смята, че с изкуството си е привличал дори дивите зверове; и че, оплаквайки смъртта на съпругата си Евридика, е слязъл при подземните и там е възхвалил рода на боговете, освен Дионис; него го забравил, както Ойней забравил, принасяйки жертва, да спомене Артемида. След това, както мнозина казват, Орфей седял и се развличал с песни на планината Олимп, която отделя Македония от Тракия (или, както казва Ератостен, на планината Пангей); и тогава Дионис изпратил срещу него вакханки, които го убили и разкъсали тялото му. Но други казват, че това му се случило, защото гледал мистериите на Дионис. Обаче музите събрали частите на тялото му и ги погребали, а лирата (това е и най-голямото благодеяние, което можели да извършат) са поставили между съзвездията, изобразена чрез звезди: като спомен за него и със съгласието на Аполон и Зевс. Защото Орфей най-много е възхвалявал Аполон, а Зевс допуснал заради сина си това благодеяние“ (Bernhardy 1822, с. 158)
– „Разположението на зодиакалните звезди“ 24, с. 29:
„[Орфей] не почитал Дионис. Смятал за най-велик от боговете Хелиос, когото наричал и Аполон. Събуждал се през нощта и на зазоряване изкачвал планината, наречена Пангей и чакал изгрева, за да види най-напред Хелиос. Разгневен от това, Дионис му изпратил басаридите, както казва трагическият поет Есхил; те го разкъсали и разхвърляли частите му. А музите ги събрали и ги погребали при т.нар. Либетра“ (Св. Янакиева в Извори за Тракия, 1981 (с. 87); с промени)

Цицерон. De natura deorum Ι, 41:
„Това Хризип го пише в първа книга от „За природата на боговете“; а във втора се опитва да нагласи приказките на Орфей, Музей, Хезиод и Омир към онова, което сам е казал за безсмъртните богове в първата книга – та да изглежда, че дори най-древните поети са били стоици. А те, разбира се, дори не са подозирали такива неща.“
I, 105
„Аристотел твърди, че поетът Орфей никога не е съществувал, и питагорейците казват, че тази орфическа песен била на някой си Керкон; но Орфей, тоест неговият образ, както вие искате, често се явява в моите мисли.“
III, 45
„И така, жителите на остров Астипалеа почитат Ахил най-благочестиво; и ако той е бог, то и Орфей и Рес са богове, тъй като майка им е муза.“
III, 58
„Имаме много Дионисовци… за третия, чийто баща бил Кабир, казват, че бил цар на Азия и установил „сабазиите“; а четвъртият е от Зевс и Луната, и се смята, че той е устроил орфическите обреди.“

Диодор Сицилийски I, 23,2-3:
„Защото Орфей отишъл в Египет, преминал през обреда и взел участие в дионисовите мистерии; и тъй като бил близък с кадмейците и почитан от тях, преместил месторождението на бога – за да им угоди. А тълпите, било поради незнание, били защото искали богът да бъде смятан за гръцки, охотно приемали обредите и мистериите. Така че Орфей имал такива подбуди за преместването на месторождението и обреда на бога.“
I, 23,6-8:
„А в по-късни времена Орфей, който бил много прославен сред гърците поради песните, обредите и теологията си, бил приет при кадмейците и получил особено големи почести в Тива. Той бил запознат с мненията за боговете сред египтяните и пренесъл раждането на древния Озирис в по-нови времена; и като угодил така на кадмейците, установил нов обряд, при който предавал на посвещаваните, че Дионис се родил от Семела и Зевс. И хората, било защото се заблуждавали поради незнанието си, било защото се съгласявали поради доверието в Орфей и славата му в тези неща, и най-вече защото им било приятно да се мисли, че богът е гръцки, участвали в мистериите. След като митографите и поетите възприели това мнение за произхода му и театрите се напълнили, вярата в него при следващите поколения станала силна и неизменна.“
I, 92,2-3:
„И така лодката се спуска, приготвена преди това от грижещите се за тези неща; и я управлява лодкарят, когото египтяните на техния език наричат `харон`. Затова и казват, че Орфей, който в древни времена отишъл в Египет и гледал този обичай, създал разказите относно Хадес: като на някои подражавал, а други сам измислил.“
I, 96,1-6:
След като сме определили тези неща, нека кажем кои от прочулите се с ум и образованост измежду гърците са посетили Египет в древните времена, за да се приобщят към тамошните обичаи и образованост. Тъй като египетските жреци разказват въз основа на записите в свещените книги, че при тях в древността са идвали Орфей, Музей, Мелампод и Дедал, освен тях още и поетът Омир, спартанецът Ликург, атинянинът Солон, философът Платон. Идвал е Питагор от Самос, математикът Евдокс, Демокрит от Абдера и Енопид от Хиос. За всичко това показват свидетелства: изображение на някои, едноименни названия на места или устройства, посочват доказателства, отнасящи се до подготовката, към която всеки се е стремял и така показват че всичко, заради което предизвиквали удивление сред гърците, било пренесено от Египет. Защото Орфей бил пренесъл повечето от тайните обреди и празнуванията около странстването му и митическите разкази за в Хадес: тъй като обредът за Озирис бил същия като този за Дионис; а този за Изида бил напълно подобен на този за Деметра, като били променени само имената. Наказанията на нечестивите в Хадес и градините на благочестивите и образотворчеството, въпроизвеждано сред повечето хора, тях той ги е въвел, подражавайки на това, което се прави при погребения в Египет. Защото душеводецът Хермес, според древния обичай на египтяните, като е извеждал тялото на Апис донякъде, го е предавал на онзи, който си е наложил главата на Цербер. И след като Орфей показал това сред гърците, Омир, в съгласие с него, е съчинил следното:`Викна киленският Хермес душите на всички женихи. Държеше в ръцете си жезъл…` („Одисея“ XXIV, 1-2. Г. Батаклиев, 1981; с поправки)
III, 65,6-7:
Казват, че Ликург нападнал менадите в т.нар. Нисион и убил всички. А Дионис, като прехвърлил силите си през Хелеспонта, победил в битка траките, пленил Ликург, ослепил го и го опозорил по всякакъв начин, и го разпънал на кръст. След това, за да се отплати на Харопс за благодеянието, му предал царската власт над траките и го научил на празничните обреди. Синът на Харопс – Еагър – наследил царството и предадените мистериални обреди, които после неговият син Орфей научил от баща си. И, надминавайки всички по даровитост и образованост, променил много неща в празнуването. Затова създадените от Дионис обреди били наречени „орфически“. А някои от поетите, сред които е и Антимах, представят Ликург като цар не на Тракия, а на Арабия; и че нападението срещу Дионис и вакханките било извършено в арабската Ниса.
IV, 25,1-4:
[Херакъл] пристигнал и в Атина и участвал в Елевзинските мистерии, като тогава начело на обреда бил Музей, синът на Орфей. И след като споменахме за Орфей, няма да е неподходящо да се отклоним за кратко и да поговорим за него. Той бил син на Еагър, трак по род, и в образоваността, пеенето и поезията далеч надминавал всички, за които има някакъв спомен. Съставил една поема, от която се възхищавали и която се отличавала с песенните си качества. Дотолкова нараснала славата му, та се мислело, че с песента си омайвал диви животни и дървета. След като се потрудил за образованието си и изучил митическите разкази за боговете, заминал за Египет; и като прибавил там много към вече наученото, станал най-велик сред гърците в теологиите, обредите, поетическите произведения и пеенето. Участвал и в похода на аргонавтите, и поради любовта към жена си се осмелил по невероятен начин да слезе в Хадес. И като очаровал Персефона с красивата си песен, я убедил да съдейства на желанието му и да му позволи да изведе от Хадес мъртвата си жена, подобно на Дионис. Защото и за онзи разказват, че извел майка си Семела от Хадес и като й предал безсмъртието, сменил името й на „Тиона“.
IV, 43:
„Казват, че когато се надигнала голяма буря и героите се отчаяли за спасението си, Орфей, който единствен от плаващите бил участвал в обреда, отправил молбите за спасение към самотракийските божества. И веднага вятърът отслабнал…“
IV, 48:
„Аргонавтите, като се запасили с провизии, отплавали; и когато вече били в средата на Понтийско море, ги връхлетяла крайно опасна буря. Орфей обаче, както и преди, се помолил на самотракийските божества и ветровете спрели, а близо до кораба се появил така наричания `морски Главк`“.
V, 75, 4:
„За този бог казват, че се родил от Зевс и Персефона на Крит; за него Орфей е предал в обредите, че е бил разкъсан от титаните.“

Вергилий
– „Енеида“ VI, 119-120:
„Но и Орфей с помощта на тракийската своя китара и благозвучните струни извика духа на жена си“ (Г. Батаклиев, 1980)

– „Георгики“ IV, 452-529:
„Страшно е той разгневен, че загуби жена похитена.
За да избяга от тебе, се втурнала пряко реката
и устремена в смъртта, пред краката си тя не видяла
страшната хидра, пазач на брега, спотаена в тревата.
Тежката скръб утешаваше той с костенурчата лира.
Слезе в тенарската бездна, в подземното царство на Дита,
още в дъбравата гъста, потънала в мрак и боязън,
слезе при маните той и при техния цар ужасяващ,
и при сърцата, корави за всяка молба на човека.
Трогнати от песента, изпод дълбочините на Ереб
пъплеха образи без плът и сенки, загубили зрака..
черната тиня на Коцит и грозната тръст ги огражда
и ги сковава с вълните си кални застинало блато,
заобикаля ги Стикс, в деветте си ръкава разлял се.
Трогна се даже домът на смъртта и дълбокият Тартар,
и Евменидите, вплели в косите си тъмните змии,
Церберът тройната паст удивено по него раззина,
вятърът стихна, запря колелото на смаян Иксион. –
Стъпки извърнал назад, той избягваше всяка зла орис.
Върната пак, Евридика вървеше към земния въздух,
беше зад него (това бе повелята на Прозерпина),
но ненадейно безгрижен Орфей бе обзет от безумство –
можеха да му простят, но не знаеха маните прошка:
спря пред самия светлик и отправи взор непредпазливо
към Евридика, обзет от копнеж. И веднага пропадна
целият труд, нарушен бе законът на неблаг тиранин…“
Каза, и както димът се разнася в летливия въздух,
Тя от очите се скри и навеки загуби Орфея,
който напразно се втурна след нейната сянка, желаещ
толкова много неща да й каже – лодкарят от Оркус
не позволи да прегази обратно насрещното блато.
А тя заплава оттам вцепенена в стигийската варка.
Както разказват, без отдих той седем месеца плакал
под стръмнина на скала край вълните на пустия Стримон,
на пещерите прохладни разказвал печалната орис,
тигрите с песен смирявал, пред себе си дъбове водел…
Вече не блазнят Орфей не Венера, ни сватбени химни.
По заледения север, на Танаис по снеговете
и по рипейски поля върху скрежа самотен блуждаел,
за Евридика скърбял, за напразната милост на Дита.
Но че страни нетешим от жените, киконски невести
върху олтара на бога при нощните тайнства на Бакха
гневно раздрали младежа, месата в полето разсели.
Докато само главата от мраморен врат отделена,
носил по своето буйно течение Хебър Еагров,
викал самият му глас и езикът студен Евридика,
ах, Евридика нещастна! Додето отлита душата,
целият бряг на реката зова „Евридика!“ отнасял“ (Г. Батаклиев, 1980)

Хораций
– Carm. I, 12, 6:
„Чие име ехото закачливо ще преповтаря в сенчестите пазви на Хеликона, на върха на Пинд и на леден Хемус, гдето сред Орфей гласовит вървели в унес горите? С майчиния сладък глас той забавял буйните реки, с песента увличал бързи ветрове и със звучни струни – дъбови стволи“ (Г. Батаклиев, 1992)
– „Поетическо изкуство“, 391-393
„Горските жители учил Орфей, възвестителят божи, да се отвръщат от кръвна храна и позорни убийства; казват, затуй укротявал той тигри и лъвове бесни…“ (Г. Батаклиев, 1992)

Овидий. „Метаморфози“ X, 8-77:
„Изходът по-страшен бе от предвестните знаци. Когато
стъпяше с роя наяди в полето, невестата млада
падна в миг мъртва, от змийски зъб уязвена в петата.
Дълго за нея рида пред небето певецът родопски
и накрая реши да предума подземните сили…
Заедно с нея прие уговорка героят родопски
да не поглежда назад, докато долината авернска
той не отмине съвсем. Ще пожертвува инак дара си.
Стигнали бяха току до междата на земното царство.
Сетното свое `прощавай` едва до слуха долетяло,
тя отдалече изрече и пак в дълбината се върна…
После, жестоко проклел безсърдечните сили на Ереб,
скри се в родопската вис и във Хемус, що брули Горнякът“
XI, 1-66
„Докато с песни подобни певецът тракийски обайва
и зверове, и гори и повежда скали да го следват,
ето киконски невести, гръд в опиянение скрили
в кожи на диви животни, от връх рътлина съглеждат
как си напева Орфей съпровожда със звънките струни.
Вместо с оръжие втора си с камък послужва, но той е
Още в летежа надвит от съзвучните песен и лира
И сякаш моли за прошка за толкова бясната дързост,
Ляга му той пред краката.
Всичките удари би песента укротила, но страшен
вик ведно с витите цеви на берекинтийските флейти,
ек от тимпани и плясък, бакхически възгласни вопли
струнния звън заглушиха, скалите най-после тогава
поаленяха с кръвта на певеца и стихна гласът му.
Бе на парчета разсят. Ти му, Хебре, главата прие и
лирата, ала – о чудо! – доде сред реката се носят,
лирата някак печално ехти и печално езикът
шепне, макар без душа, и отвръщат в печал бреговете.
Вече далеч от реката си родна те плуват в морето
и се добират едва до лесбийския бряг на Метимна.
Слиза там долу духът и познава местата, които
нявга бе виждал, в полята на благочестивите сенки
той Евридика открива и с жадни ръце я прегръща.
Ту се тук двама разхождат със стъпки сдружени в простора,
ту подир нея пристъпва Орфей, ту закрачва пред нея
и безопасно се вече обръща към Евридика“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

I-III в. сл. Хр.:

Страбон VII, fr.18:
„В подножието на Олимп има град, Дион. А близо до него има едно село, Пимплея. Тук е живял Орфей, киконецът, както казват, чародей, който първоначално събирал пари от своята музика, наред с прорицателството и посвещаването в мистерии, но скоро след това решил, че е достоен за по-велики дела и си спечелил множество последователи и власт. Някои, разбира се, го приели драговолно, но други, тъй като го заподозрели в коварство и в насилие, се обединили срещу него и го убили. Наблизо се намира и Либетра (В. Русинов, 2007)
X,3,16
„На тях (фригийските празници) приличат и котитиите, и бендидиите при траките; и орфическите празници са започнали при тях“ (Св. Янакиева в: Извори за Тракия, 1981 (с. 86); с промени)

Конон, 1 (във Фотий. „Библиотека“ 186):
„Мидас се натъкнал на огромно съкровище и увеличил богатството си. След като станал слушател на Орфей в планината Пиерия, царувал над бригите с помощта на много умения“ (Д. Драгнев в „Старогръцки митографи“, 2015).
45:
„Четиридесет и петият е Орфей, синът на Еагър и Калиопа, една от музите. Той царувал над македонците и над Одрисида и се занимавал с музика, най-вече с пеене под съпровод на китара. И понеже тракийският и македонският народ обичат изкуствата, сред тях той бил особено много харесван от множеството. Мълвата твърдяла, че слязъл в царството на Хадес заради любовта към жена си Евридика и след като очаровал с песните си Плутон и Кора, получил в дар жена си. Но не могъл да се наслади на радостта, че била съживена, понеже забравил заповедите, свързани с нея. Бил толкова талантлив в омайването и умилостивяването с песен, че диви зверове, птици, а даже и дървета, и камъни се скупчвали около него от удоволствие. Загинал, разкъсан от тракийски и македонски жени заради това, че не им споделил тайнствата на оргиите, а може би и поради други причини. Казват, че заради нещастието с жена му намразил целия женски род. В определени дни въоръжено множество тракийци и македонци идвало в Либетра и се събирало в една къща, голяма и устроена за мистерии. Когато влизали за ритуалите, хората слагали оръжията си пред вратите. Веднъж жените издебнали този момент, грабнали оръжията и от гняв заради пренебрежението спрямо тях погубили притеклите се мъже. Орфей разкъсали на парчета и ги разпръснали в морето. Над омърсената страна настъпила чума, понеже жените не си били получили заслуженото. Но понеже искали да прекратят злощастието, те получили пророчество, че ще намерят избавление, ако открият главата на Орфей и я погребат. Открили я трудно, благодарение на един рибар около устието на река Мелет. Тя още пеела и не била претърпяла нищо от престоя си в морето, нито някое друго обезобразяване, обичайно след човешката смърт; цъфтяла и все още руменеела от жива кръв след толкова дълго време. След като я взели, жените я погребали и поставили отгоре й голям паметник. Мястото около него обявили за свещен участък и то известно време било хероон, а по-късно се наложило като светилище. Там Орфей е удостоен с жертви и всичко друго, с което се почитат боговете. За жени светилището е изцяло недостъпно“ (Д. Драгнев, 2015).

Аполодор I, 3,2-3:
„Син на Калиопа и Еагър е Лин (наричат го и син на Аполон), когото Херакъл убил, и Орфей – той изнамерил пеенето в съпровод на китара и с песните си раздвижвал камъни и дървета. Когато жена му Евридика умряла, ухапана от змия, той слязъл в Хадес, защото искал да я изведе оттам, и измолил Плутон да я пусне. Плутон обещал да направи това, ако Орфей не се обърне по пътя, преди да стигнат в къщи. Но той не повярвал, обърнал се да види жена си и тя отново се върнала в Хадес. Орфей сложил началото и на Дионисовите мистерии. Погребан е в Пиерия, разкъсан от менадите“ (М. Славова, 2015)
I, 9,25&
„Когато минавали край сирените, Орфей ги заглушил със своите песни и така предпазил аргонавтите“ (М. Славова, 2015)

Лукиан
– „Необразованият купувач на книги“, 11-12:
„Би било подходящо да ти разкажа и една лесбоска приказка, създадена в незапомнени времена. Когато тракийките разтерзавали тялото на Орфей, главата му, казват, изхвърлена заедно с неговата лира в Хебър, била отнесена от течението в Черния залив. Носела се тя върху лирата, пеейки скръбна песен за Орфей, а лирата й пригласяла под ударите на вятъра, връхлитащ върху струните й; и унесени в тази тъжна песен, се спрели на бреговете на Лесбос. Тамошните жители вдигнали главата и я погребали на мястото, където сега се намира храмът на Бакх, а лирата посветили в храма на Аполон, в който тя останала непокътната векове наред. След време Неант, синът на тирана Питак, научил, че някога тази лира раздвижвала и животни, и растения, и камъни и звучала дори след смъртта на Орфей, без никой да я докосва. Закопнял да се сдобие с нея, подкупил с големи пари жреца и го убедил да остави на нейно място друга, напълно подобна на орфеевата, а нему да даде истинската…“ (Вл. Атанасов в Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986)
– De astrologia, 10:
„Гърците не са чули за астрономията нищо нито от етиопците, нито от египтяните; но тези неща пръв им разказа Орфей, синът на Еагър и Калиопа, и то не твърде явно. Той не изнесе знанието си на светло, но го насочи към магия и свещенословие, каквато беше и неговата мисъл. Като създаде лирата, той правеше празници и пееше за свещеното; а тя, бидейки седмострунна, предаваше хармонията на движещите се звезди. И като изследваше и раздвижваше тези неща, той омайваше и овладяваше всичко; защото не гледаше онази лира, нито го беше грижа за другите музотворения; но това беше голямата орфеева лира. И като оцениха тези неща, гърците им дадоха дял в небето, и така много звезди се наричат `лира на Орфей`. Така че ако видиш някой път Орфей, изобразен с камъчета или цвят, да стои в средата сякаш пее като държи в ръце лирата, а около него да стоят безброй същества, сред които има и бик, и човек, и лъв и всяко от другите; та като видиш онези неща, си спомни за тези – каква е неговата песен, каква е лирата, и какъв бик и лъв слушат Орфей. Ако разбереш причините, за които говоря, ще видиш всяко от тези неща и на небето.“

Павзаний IX, 30:
„До тракиеца Орфей е поставена статуя на Телете, а около има зверове от камък и бронз, заслушани в песента му. Според мен Орфей превъзхождал предшествениците си с красотата на своя стих, и си спечелил голяма власт, защото се вярвало, че той е открил мистериите, очищението от грехове, изцеряването от болести и средствата да се избегне божественият гняв. Според някои, Орфей загинал ударен от мълния, хвърлена по него от бога, защото разкрил в мистериите на хората неща, нечувани до тогава. Уж той слязъл жив в Хадес, за да измоли жена си от долните богове. Други са казали, че жена му умряла преди него и че заради нея той отишъл в Аорнон в Теспротида, където от стари времена имало прорицалище на мъртвите. Мислел, казват, че душата на Евридика. го следва, но когато се обърнал я изгубил и от мъка се самоубил. Македоните, обитаващи района под планината Пиерия и града Дион твърдят, че тъкмо там Орфей загинал от ръцете на жените. По пътя от Дион към планината, на около двадесет стадия, стигаш до една колона вдясно, върху която е поставена каменна урна, която според местните хора съдържа костите на Орфей. В Лариса чух друго сказание, как на Олимп имало град Либетра, където планината е обърната към Македония, недалече от който град се намирала гробницата на Орфей. Който се е посвещавал на изучаване на поезията знае, че всички химни на Орфей са много кратки и че общият им брой не е голям. Ликомидийците ги знаят и ги пеят по време на своите мистерии. По поетическа красота за тях може да се каже, че отстъпват на химните на Омир, докато от боговете са почитани повече“ (В. Русинов, 2005)

Атенагор. „За християните“ 18:
„А Орфей, който пръв изобрети имената на боговете, изложи родословията и каза какво е извършено от всеки, и беше прието, че сред гърците той богословства най-истинно, и когото Омир следва в повечето неща и особено що се отнася до боговете – и той твърди, че първото им раждане е от вода: `Океан, от когото всичко се поражда…`“
32:
„Или пък техният поет Орфей, който представи Зевс като по-нечестив и престъпен и от Тиест; защото и онзи се е съединил с дъщеря си според оракула, защото искал да царува…“

Тациан. „Против елините“, 1:
„Да се упражнявате в поезия и да пеете ви научи Орфей; същият ви даде и мистериите.“

Диоген Лаерций. „Животът на философите“ („Въведение“):
„Тези, които приписват откриването й [на философията] на варварите, привеждат като доказателство тракиеца Орфей, като твърдят, че бил философ, и при това най-древният. Аз не знам дали подобава да бъде наричан философ този, който изрича такива мерзости срещу боговете и не ми е известно как трябва да бъде назован човекът, който приписва на всевишните всички човешки страсти и такива позорни деяния, каквито рядко някой измежду хората би изрекъл на глас. Преданието гласи, че загинал, разкъсан от жените, но в македонския град Дион има надпис, според който Орфей умрял, поразен от мълния…“ (Т. Томов, 1985/2002)

Филострат. „Аполоний“ IV, 14:
„А като спря на Лесбос, посети и светилището на Орфей. Казват, че някога там Орфей се наслаждавал на мантиката, докато Аполон не се заел с него. И тъй като хората още не са ходели за прорицания на Гринейона, нито на Кларос, нито там, където е аполоновият триножник, а само Орфей пророчествал – когато главата му дошла от Тракия; и когато пророкувал, богът се явил и рекъл: `Престани вече с моите неща; достатъчно те търпях, докато пееше…`“

Елиан VIII, 6:
„Разказват, че у старите траки никой не познавал буквите. Всъщност всички варвари, населяващи Европа, са смятали, че е изключително срамно да си служат с букви. Напротив, сред жителите на Азия, както казват, писмеността била много разпространена. Поради тази причина някои се осмеляват да твърдят, че и Орфей не е бил мъдър, щом е бил тракиец, и че изобщо митовете за него са лъжливи…“ (Н. Шаранков, Н. Панова, 2009)

IV-XII в. сл. Хр.

Темистий XVI, 209c-d:
„Така че някога силата на музиката е била по-свойствена за Тракия от тази на оръжията; и не би трябвало да се съмняваме, че след звуците на орфеевата лира са вървели глигани, а заедно с тях са го следвали и дървета, и камъни – натам, накъдето ги поведе с песните си. Но Орфей, както изглежда, е бил способен да омагьосва дивите животни, но не е можел да овладява враждебността на хората. И тракийските жени отрекли неговата музика; те не само не са били запленени от песните, но дори са били разярени и направили с певеца това, което са направили.“

Прокъл. „Коментар към `Държавата`“ I,174,2:
„И не само Омир и онзи Демодок, но и за Орфей се разказва, че е претърпял трагически такива неща – заради съвършения живот в музиката. Нали като бил разкъсан и разхвърлян на части, той напуснал тукашния живот: защото, както мисля, онези тогава се приобщавали към неговата музика на части и разделено, и не можели да възприемат цялото и завършено знание. Най-високата й и първа част са приели обитаващите Лесбос; и може би затова митът казва, че след като бил разкъсан, главата му била отнесена на Лесбос. Но за Орфей, който бил водач на Дионисовите обреди, митовете казват, че претърпял неща, подобни на случилите се на чествания в тях бог (защото и разкъсването е един от знаците на Дионисовите празници).“

„Орфическа аргонавтика“, 11-33:
„Славех първо ужасната Необходимост на древния Хаос, Кронос (Χρόνος), който родил Етера (Αἰθήρ) и двуприродния (διφυής) Ерос. Той бил с огнен образ, славен баща на вечната Нощ, когото по-младите смъртни наричат „Фанес“ – защото се явил пръв.
И раждането на мощната Бримо [Хеката] и Земеродените (Γηγενεῖς), които извлякоха от небето печалното (λυγρόν) семе: от него произлезе родът на смъртните, които вечно живеят по земята. Също служението (θητείη) на Пеан и почитта (λατρείη) към планинската майка, която в кибелските планини е родила Персефона от страшния Кронион; и прочутото разпръсване на разкъсания Загрей. И оргиите (ὄργια) на идейците, корибантската неизмерима сила, скитането (πλάνη) на Деметра и голямата й скръб за Персефона; за това, че беше законодателка, и за бляскавите дарове на кабирите. Неизречимите оракули (χρησμοὶ ἄρρητοι) на Нощта за вожда Бакх; святия Лемнос и приморския Самотраки; Афродита с Адонис и Кипър; оргиите на Праксидика и играчките на планинската майка; плачовете на египтяните и свещеното миро на Озирис“ (Abel, 1885; взет е предвид преводът на Г. Батаклиев, 1989)

Ант. Пал. VII, 9:
„Орфей, синът на муза Калиопа, е в гроба
при тракийското олимпово подножие;
на него дъбове се покоряваха и следваха го камъни
бездушни, стада от горски зверове.
Той някога откри мистерийните обреди на Бакх
и стих създаде в героична стъпка.
И омагьоса с лира тежкия разсъдък на неумолимия
Климен, непобедимия му нрав.“
10:
„Орфей, сина на Калиопа и Еагър мъртъв
оплакаха безбройно руси бистониди
окървавиха пъстрите ръце, засипаха със
черен прах тракийските си плитки.
Проляха сълзи и самите музи пиериди,
и редом с Ликий с форминкса оплакаха
певеца. Ридаеха и дъбове, и камъни,
които някога омайваше обичаната лира.“

Ватикански митограф I, 76:
„Орфей, син на Еагър и музата Калиопа, имал за съпруга Евридика, според мнението на някои – дъщеря на на Аполон. Нея я преследвал пастира Аристей, син на Кирена, обхванат от страст и желаещ да я обладае; и тя, докато бягала от него, попаднала на змия и това била причината за смъртта й. Орфей, воден от копнеж за съпругата си, опитал със сладостта на песента на китарата си да умилостиви Хадес и Персефона, така че да отведе Евридика на горния свят. Така че той слязъл при подземните и с песента си предизвикал състраданието им; и получил Евридика като се споразумял с тях да не се обръща да я види, докато не стигне горния свят. И тъй като за влюбените е трудно да се въздържат, Орфей, тъй като се боял да не би Хадес да не удържи на думата си, погледнал назад и направил труда си напразен. И като се върнал след това горе, поради нещастния си брак той възненавидял целия женски род и се предал на самота.“

сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1:
„Син на Калиопа е Орфей, понеже е откривател на сладкодумното поетическо изкуство и на химните към боговете“ (Л. Гайдова в Извори за Тракия, 1981 (с. 54))

сх. към Есхил. „Перси“, 883:
„Лесбос е еолийски полис, метрополия на еолийските градове, с обиколка девет стадия, който изявява претенции за главата на Орфей. Защото казват, че след смъртта му тя била занесена там говореща. А това се е разказвало, защото наред с Орфей там е имало и други високообразовани хора, като Арион от Метимна, Питак, поетът Алкей и Сафо“ (Св. Янакиева в Извори за Тракия, 1981 (с. 83); с промени)

сх. към Еврипид. „Хекуба“, 1267:
„Някои казват, че прорицалището [manteion] на Дионис било около Пангей, други – около Хемус, където се намират и писанията [надписи/записи, anagraphai] на Орфей върху дъсчици, за които се говори и в `Алкестида` [966]“ (Св. Янакиева и Л. Гайдова, Извори за Тракия, 1981 (с. 113); с промени)

„Суда“:
„От Либетра в Тракия (град под Пиерия), син на Еагър и Калиопа; Еагър бил потомък на Атлас от пето поколение. Родил се 11 поколения преди Троянската война и казват, че бил ученик на Лин. Живял 9 поколения, а според други – 11. Написал „Свещени слова“, които според някои били на питагорееца Керкопс. „Оракули“ и „Обреди“, които се приписват на Ономакрит; „Теогония“, „Химни“.“

Иоан Цец. „История“ II, 843-867:
„Евридика бе съпруга на Орфей.
За нея казват, че умряла, от змия ухапана
ала била изведена на светлина отново, щом
Хадес с Кора омаял с музика Орфей.
[алегорично обяснение –
Евридика била излекувана от мъжа си]
Че можел да лекува тези, сам той ни казва
в „Литика“ епически и пише тъй: […]“
XII, 179-187:
„Орфей живя в едно и също време със Херакъл
години сто преди Троянската война
както ми казва и Орфей във `Литика` за себе си;
твърди, че малко след Хелен е,
а поколение едно след него идва Омир.
А той съгласно Дионисий циклографа
живял е и при двата бойни похода:
тиванския и елинския заради Елена.
Съгласно с Дионисий Диодор говори
а и безбройни други, които следва Цец.“
XII, 305-315
„Орфей бе трак, от одриска Бисалтия
син на Менипа на Тамирис и на Еагър,
и както по-алегорично казват, на Калиопа.
И казват, с музика омайвал зверове и камъни…
а истината е, че с музика омайвал всички хора –
и земеделци, и каменоделци и зверонравни
които си оставяли делата и го следвали.“

*

Библиография

За предомировите поети:
Н. Генова. За един тип културен герой в старогръцката митология (Лин, Тамирис, Музей, Евмолп, Амфион). СУ, 1988 (дипломна работа)

Общо за Орфей и свидетелствата за него в литературата:
Б. Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. УИ, 1991

За орфиците:
Ив. Георгов. Орфици. В: История на философията т. I. Предсократовска философия. София, 1925.

За някои орфически папируси и текстове върху друг материал:
Михаела Йорданова-Алексиева. Елински орфически свидетелство. „ЛИК“, 2004.

Орфически текстове:
Орфей. Химни. Аргонавтика. Превод Г. Батаклиев. „Хр. Г. Данов“, 1989

J W Waterhouse Ulysses and the Sirens 1891

За Одисей

[по повод на „Одисей“, на сцената на Драматичен театър-Пловдив]

Не е излишно да се каже, че образът на Одисей в цялата позната история стои изцяло върху Омир. Говорим ли за Одисей, ние непременно говорим за Омир: за “Одисея“-та, но и за „Илиада“-та, където той също е действащо лице, и то не от най-незначителните.

Присъствието на Одисей в историята на културата е толкова силно, че хората понякога мислят, че той е може би историческо лице; или ако не го мислят, поне така го усещат. Защото, мислейки за Одисей, те си казват: „А дали ще го представим както трябва?“ Но той не е историческо лице, а просто литературен герой. Поради това, когато става дума за него, не бих употребил и думата „мит“. Защото ние нямаме мит за Одисей, а по-скоро литературно произведение, създадено от първия поет на историята: и в двата смисъла първи.

Така че ще се занимаваме с един литературен образ. За щастие имаме добра основа, това са „Одисея“ и „Илиада“; и когато има отклонения от този образ, които всеки творец би могъл да направи, то той знае от какво са тези отклонения. Това няма да са отклонения от нещо исторически доказуемо или пък въображаемо, а от един конкретен текст. Така че моята работа тук е просто да осведомя слушателите какъв е този текст; за какво става дума в „Одисея“ и „Илиада“, а и покрай тях. Значи ако има някои, които са ползвали образа на Омировия Одисей (а това е започнало още от античността), кои са те и как са го ползвали; и как да се подходи към Одисей, така че да сме верни на високия литературен дух на „Одисея“ и „Илиада“.

Може да се поговори и по темата за положителността и отрицателността. При Омир това е сложно, тъй като, както ми изглежда, в „Илиада“ отрицателни герои няма. Но в „Одисея“ има – тя е първото произведение в европейската литература, в което виждаме отрицателни герои. В „Илиада“ не, там дори един Терсит е по-скоро комичен, отколкото отрицателен. Но в „Одисея“ има предатели, което вече е нещо тежко.

Образът на Одисей е сложен: защото, както ни го е представил Омир и още повече поетите след него (като Софокъл), това е един спорен човек. Той има врагове, и при това неговите врагове не са просто някакви лоши хора – те също са големи герои. Тогава защо са му врагове? Самата „Одисея“ започва с оправдание: защо той се спаси сам, а имаше толкова хора около него? Какво направи с тях, жертва ли ги? И се обяснява, че той не ги е жертвал, но поради своята недосетливост, прибързаност и други недостатъци, те са изгинали по пътя. Така че „Одисея“ е интересна и с това, че тя работи върху положителността на героя, докато „Илиада“ – не, тя е някак по-отдръпната от героите си и ги поставя на по-висок пиедестал. Затова там всички са положителни.

„Съвременността“ – тя не е нещо толкова плоско и тясно, колкото се случва някой да си го представя, или да го прокламира.
Съвременността може да се удължава и удълбочава; и образованието служи за това, това е една от големите му задачи. Образован човек е този, който има „дълга съвременност“. Няма образован човек, който да е съвременен просто тук и сега, ограничавайки се с последните десет години. И не става дума само за това, да учим през целия си живот; а за това, че човек трябва да се чувства съпричастен на историята дотолкова далеч, доколкото това е възможно. Той трябва да чувства близки до себе си дори хората, живели преди много векове: което значи, че неговата съвременност продължава, тя отива надалеч.
Докато ако човек пренебрегне историята и опита да заживее само с днешния ден, това ще е беда за него. Тогава той ще се огъва като „тръстика на вятъра“, както е писано в една книга. А образованият има голяма опора, това е историята: и през годините с много учене и размисъл той постепенно се изравнява с нея. Така че задачата на образованието е да изравни човека с историята. Тя е голяма; тежка, но и величествена.

*

1. Откъде знаем за Одисей

Познаваме го най-напред и главно от Омир, където той е първо воин (в „Илиада“), а после пътешественик и разказвач (в „Одисея“). Представян е и в трагедията, преди всичко от Софокъл. Там той, както и при Омир, е любимец на някои богове (Атина), но също е и омразен на някои герои (в „Аякс“); често говори софистически и си служи с измама („Филоктет“).
По-косвени са представянията в реториката, където образът му се използва от някои ретори за учебните им речи („Апология на Паламед“ на Горгий и „Реч на Одисей“ на Алкидамант).
През средновековието и извън Византия Одисей е познат главно от преразкази на Омир и Троянската легенда. Известен е и в България чрез един вариант на „Троянската притча“ (представяне на Троянската легенда от първите троянски царе до разрушението на града: адаптация на хърватски текст, който е превод от латински. Й. Иванов. Старобългарски разкази, 1935. с. 108-128).

2. Кой е Одисей

Той е цар на Итака. Но трябва да се има предвид, че „царете“ (basileis) в Омирово и Хезиодово време не са абсолютните монарси от късната античност и средновековието, а са по-скоро владетели на някой влиятелен град и така се оказват „лидери“ в областта му. Това се отнася и за епохата, която Омир представя в поемите си и която от негова гледна точка е далечна древност. Във всеки случай тези „царе“ са благородници, което значи, че родът им обикновено възхожда към някой известен герой, а чрез него и към боговете. Впрочем тази идея за благородничество е много устойчива през античността, така че и атинянинът Алкивиад („Алкивиад“, 121) смята, че родът му тръгва от Еврисак, сина на Аякс от Текмеса, който е син на Теламон и внук на Еак, който пък е син на Зевс от нимфата Егина; а Юлий Цезар се е смятал за потомък на Юл (Асканий), сина на Еней и следователно на Афродита. Одисей не е изключение: не е съвсем ясно към кого възхожда рода на баща му Лаерт, който е син на Аркизий; но чрез майка си Антиклея и баща й Автолик той е правнук на Хермес (от Хиона, според Овидий: „Метаморфози“ XI, 300-312). За Автолик Овидий казва следното: „От крилоногия бог се роди измамлива издънка – беше синът Автолик на каква не измама способен, можеше бялото в черно и черното в бяло да сторва, бе в хитрините достоен наследник на своя родител“ (Г. Батаклиев, 1981)

Изглежда неслучайно, че Одисей е потомък точно на Хермес. Той е бог, свързан с някои изкуства, първо с музикалното, защото е откривател на лирата („Химн към Хермес“, 25-59); освен това се слави като покровител на крадците, вероятно защото сам той е бил такъв (веднага след раждането си откраднал кравите на брат си Аполон: „Към Хермес“, 73-140). При Омир той често е вестител на волята на Зевс и поради това посещава някои божества (Калипсо, за да й каже да освободи Одисей); а също и съдейства на някои смъртни да изпълнят някоя опасна задача (превежда Приам до ахейския лагер в „Илиада“ и съветва Одисей как да се справи с Кирка в „Одисея“). Ето защо не е чудно, че Омир го представя и като водач на мъртвите към подземното царство („Од.“ XXIV, 1-100). Още от класическата епоха (V в.) би трябвало да е идентифициран с египетския Тот, който пък е смятан за откривател на писмеността (Платон, „Федър“ 274-275).

Одисей има една съпруга, известната благодарение на портрета си в „Одисея“ Пенелопа; но поне две любовници, като и двете са земни богини – Калипсо и Кирка. От Пенелопа се ражда Телемах, който също е главно действащо лице в „Одисея“, а от Калипсо – Навситой и Навсиной (според „Теогония“ на Хезиод, може би близнаци). От Кирка е роден Телегон, който и убива баща си след години, по нещастно стечение на обстоятелствата: бил тръгнал да го търси, пристигнал на Итака, скарал се с местни пастири, които Одисей защитил; и така влезли в двубой, завършил със смъртта на Одисей. Според някои Одисей е имал и други съпруги или любовници: първо царицата на Теспротия Калидика, която ражда Полипет и след това някоя етолийска принцеса, от която се ражда Леонтофонт (Прокъл, „Христоматия“ 242; Аполодор, „Епитоме“ 7, 34-40). Известни са сантименталните му отношения с девойката Навсикая, чийто баща Алкиной му я предлага за жена, ако остане да живее на острова на феаките („Од.“ VI, 139-315; VII, 311-315; VIII, 456-469).

Според Омир той е царувал и над съседните острови, или поне е предвождал обединените им войски срещу Троя. Това са Омировите Сама и Дулихий (като не може да се установи в каква степен и дали съответстват на Левкада и Кефалония); а също и Закинт, който е споменат в поемите с това име.
Още в античността е имало съмнение дали Омировата Итака е същата като днешната: те са основани на един стих от „Одисея“ (IX, 25), според който Итака е „най-западна“ от островите в областта (а тя не е). Но най-известният античен географ Страбон оспорва това тълкуване и смята, че все пак става дума за малкия продълговат остров източно от Кефалония, който и днес се казва Итака („География“ X,2,12).

Макар и да произхожда от Хермес, Одисей е покровителстван главно от Атина и може да се смята за неин пръв любимец: тя се грижи и за семейството му, като предвожда Телемах към Пилос и Спарта, успокоява и приспива Пенелопа, а когато е нужно и я разкрасява. Атина е богиня на някои изкуства (тъкане), включително и на бойните, защото охотно участва в битки: още от „Илиада“ V, където се сражава заедно с Диомед и му помага да рани самия Арес; и затова често се изобразява в пълно бойно снаряжение. Тя е зачената от Зевс и богинята на мисълта Метида, и някои казват, че ако се била родила мъж, щяла да бъде по-могъща от Зевс (Хезиод. „Теогония“, 886-900); а той самият я предпочита пред останалите си дъщери (музите) и въобще пред всички останали божества. Тя дава полезни съвети на любимците си и често разговаря лично с тях, като се преобразява на смъртен мъж или жена, или просто остава невидима за околните (с Телемах и Одисей на Итака, но и с Ахил и Диомед пред Троя ).

Има обаче и могъщи богове, които преследват Одисей – такъв е Посейдон, който му се гневи заради ослепяването на сина му, циклопа Полифем. Посейдон лично разбива сала му, с който той се придвижва, след като напуска Калипсовия остров; оставя го сам в открито море и той едва успява да се добере с плуване до острова на феаките, и пак с помощта на божества – Атина, която спира ветровете и морската нимфа Ино, която му дава забрадката си, за да я използва като спасителна жилетка („Од.“ V, 282-462).

Од и Навсикая

3. Одисей при Троя

Според „Илиада“, а и при Есхил („Агамемнон“, 841-844) Одисей подкрепя главнокомандващия и брат му Менелай, които са организирали похода: независимо, че в началото се е опитал да избегне участие във войната. Оттогава впрочем е започнала враждата му с Паламед, тъй като той е разобличил преструващия се на луд Одисей, като е заплашил, че ще убие малкия Телемах. При Троя обаче Одисей му отмъщава, като организира процес срещу него с обвинение в предателство и шпионаж в полза на троянците; и Паламед е екзекутиран (Аполодор, „Епитоме“ 3, 7-8; разказът за този процес е използван от Горгий в „Апология на Паламед“, а Платон в „Апология на Сократ“ отбелязва, че и Паламед, и Аякс са станали жертва на несправедливо отсъждане).

По време на войната Одисей често участва в дипломатически мисии и посредничества. Първо отива с Менелай в Троя, което се случва преди събитията, разказани в „Илиада“ (за посланичеството им споменава Антенор в „Илиада“ III, 203-224, като отбелязва силното впечатление, което направил Одисей с красноречието си); после ръководи връщането на отвлечената Хризеида на баща й (I, 311); участва в пратеничеството при Ахил, за да го убеди да се присъедини към войската (IX, 169-306); заедно с Диомед отива на нощна разузнавателна акция (Х). Когато е необходимо да се открие и доведе във войската някой герой, обикновено той е натоварен със задачата: и така довежда Ахил, Неоптолем и Филоктет („Филоктет“ и др.).
Ораторското му умение и политическата му ловкост се проявяват в разни военни и процедурни хитрости и му помагат да придобива дори онова, което изглежда, че заслужават повече други. Така заедно с Диомед се промъква инкогнито в Троя и разговаря тайно с Елена („Од.“ IV, 239-264); тогава открадва и една стара дървена статуя на Атина („Паладиона“), без която, според едно пророчество, Троя нямало да бъде превзета (Аполодор, „Епитоме“ V,13). Той измисля хитростта с Троянския кон и е един от онези, които влизат в него; и когато троянците разглеждат коня, а Елена чука отвън и ги вика с гласовете на съпругите им, той пречи на по-несъобразителните да се издадат („Од.“ IV, 264-289). Неговите действия са причина за смъртта на двама известни герои – единият е споменатият Паламед, а другият е Аякс, който се самоубива от гняв и срам заради понесеното унижение: защото не му присъждат доспехите на Ахил и след това в състояние на умопомрачение избива част от добитъка на войската, взимайки животните за Атридите и Одисей.

Това са все дела, при които е необходима по-скоро ловкост, съобразителност и дори безскрупулност. При военни действия обаче Одисей не отстъпва на повечето големи герои, макар да не е толкова изявен, колкото са Ахил, Аякс, Диомед и Атридите. В XI песен заедно с Диомед се сражава на първа линия срещу троянците, като и двамата са ранени (310-487). Като борец е един от най-добрите, така че дори Аякс не успява да го победи (XXIII, 709-739). На игрите на острова на феаките, където бива предизвикан от някакъв местен младеж, той хвърля диска по-далеч от всички („Од.“ VIII, 158-198). По този повод казва, че никой от днешните хора не може да го победи в стрелба с лък, с изключение на Филоктет, който стреля с лъка на Херакъл („Филоктет“, 260; 1426); самият Одисей пък пази у дома си лъка на Еврит, който някога се състезавал по стрелба със самия Аполон („Од.“ VIII, 215-228; XXI, 11-33).

При превземането на Троя внимава да не се оскверни с жестоки и несправедливи дела (като Неоптолем, който убива Приам при олтара на Зевс или Аякс Ойлеев, който насилва Касандра в храма на Атина). Някъде се казва, че при разпределението на пленените жени е получил Хекуба, но това не се потвърждава от „Одисея“.

4. Приключенията на Одисей

Той потегля към Итака начело на 12 кораба с моряци и минава през серия от приключения; и накрая, след корабокрушение, достига острова на Калипсо съвсем сам. Ето кои са те („Одисея“ V-XII).

Първо (1-во приключение) корабите им спират на тракийския бряг недалеч от Троя (която е на брега на Хелеспонта) и там те нападат един киконски град (киконите са траки). Превземат го, избиват мъжете и го разграбват, но след това не заминават, както настоява Одисей, а остават да пируват на брега, смятайки, че са вън от опасност. Но рано на другия ден са нападнати от други кикони, така че те едва се спасяват и губят по 6 души от кораб (IX, 39-59). След това плават на юг, като спират за кратко на сушата, за да изчакат разразила се буря, и на третия ден опитват да заобиколят пелопонеския нос Малея, но не успяват; и ветровете ги отнасят първо към остров Китера, а след това в открито море. Плават в продължение на 9 дни и попадат на земята на лотофагите (2-ро), където за малко не загубват двама от другарите си, които опитали от лотоса и после отказали да си вървят; но Одисей насила ги връща обратно на кораба им (IX, 80-105).

След това стигат при циклопа (3-то). Предполага се, най-малко от Вергилий нататък („Енеида“ III, 570-691), че земята на циклопите е в Сицилия, недалеч от вулкана Етна. В това приключение се проявяват много от качествата на Одисеевия характер: любопитство, което го въвлича в опасни премеждия; търпеливост и присъствие на духа дори в най-страшни ситуации (изяждането на другарите му); притворство и изобретателност, благодарение на които успява да напие циклопа и да го ослепи, но без да го убива. В началото не казва истинското си име, а се представя като „Никой“, така че глуповатият циклоп не успява да убеди съседите си да му помогнат, като казва, че „никой“ го е наранил. Накрая Одисей проявява дързост и тщеславие, защото би могъл и да не му съобщава истинското си име след като са се качили на кораба; но все пак му го казва, така че циклопът, ориентирайки се по слух, едва не разбива кораба им, като хвърля по него скали (IX, 60-504).
След това попадат на плаващия и изцяло ограден с крепостна стена остров на Еол (4-то), който управлява ветровете. Той ги настанява в къщата си за гости, където те прекарват добре цял месец; а после им дава в дар попътен вятър, като всички останали им предава завързани в чувал, така че да могат да плават безпрепятствено. Те наистина плават лесно и на десетия ден вече виждат огньовете на Итака; но докато Одисей спи, неговите алчни и подозрителни другари решават да отворят чувала, за да видят дали не е получил от Еол прекалено скъпи подаръци. Ветровете излизат отвътре и отнасят кораба в открито море. Те попадат отново при Еол и Одисей отива да му разкаже какво се е случило; но Еол го прогнва, защото смята, че такъв човек трябва да е омразен на боговете (X, 1-76).
После пристигат при лестригоните (5-то), което се оказва най-катастрофалното им приключение. Това са гиганти, подобни на циклопи и също така човекоядни. Градът им се намира на удобно пристанище, до което обаче се стига по много дълъг и тесен проток; и Одисей, преценявайки, че може да се окаже в капан, остава със своя кораб в началото на протока. Всички други влизат в залива и там корабите им (11 на брой) са потопени и самите те са избити от лестригоните (X, 77-134).

Кирка 2

После, останали само с един кораб, попадат на острова на Кирка (6-то), където тръгналият на разузнаване Одисей убива един голям елен, с който се нахранват. От това става ясно, че той е добър ловец, което после се потвърждава с разказа за глигана, който той убил на планината Парнас още като юноша, когато бил на гости на дядо си Автолик във Фокида (XIX, 394-466). На острова на Кирка му идва на помощ Хермес: среща го в гората и му дава магическа билка, с която да се защити от чародействата й. Другарите му обаче, които преди това са отишли на разузнаване, са били превърнати в свине. После той принуждава магьосницата да ги превърне отново в хора, като и след превръщането те се оказват дори по-хубави от преди. Там прекарват една година (Х, 135-470).

Кирка J W Waterhouse 1914

След това Одисей научава от Кирка, че трябва да иде в царството на Хадес, където да се срещне с душата на прорицателя Тирезий, който ще му разкаже как да постъпи, след като се завърне в Итака – за да избегне гнева на преследващия го Посейдон. Одисей наистина заминава нататък (7-мо): това място, където той ще се срещне с душите на мъртвите, е отвъд Океана. Там той се среща с Тирезий, а освен това успява да поговори и с някои близки мъртви – с майка си Антиклея, Ахил, Агамемнон, а също със случайно загиналия преди тръгването им Елпенор, който го моли да го погребе, като се върне при Кирка (Х, 488-XI-640). Връщат се и Кирка разказва на Одисей какво предстои: островът на сирените (8-мо), после протокът, където се намират Сцила и Харибда и накрая тринакийският (вероятно сицилийски) бряг, където пасат кравите на Слънцето (Хелиос) (XII, 1-141). Одисей се сбогува с нея, като съобщава на другарите си само част от предстоящото, а друго премълчава; защото е принуден да жертва шестима от тях, когато преминават покрай пещерата на Сцила (9-то). След като прекарват един месец в Тринакия поради безветрие и започват да гладуват; другарите му се възползват от отсъствието му (той е отишъл по-навътре в сушата, за да се помоли на боговете и там заспива) и заколват няколко от свещените крави (10-то).

Затова след потеглянето им Зевс изпраща буря и корабът потъва; всички се издавят, а Одисей плава девет дни върху част от останките, докато накрая вълните го изхвърлят на Огигия, острова на Калипсо, която се грижи за него седем години и му предлага да го направи безсмъртен и вечно млад; и да остане там завинаги като неин съпруг (11-то) (XII, 142-450).

Од и Калипсо

5. Одисей в Итака

След всичко това, което Омир предава като разказ на самия Одисей по време на пира при своите домакини (12-то), феаките го надаряват богато и го изпращат до Итака с един от техните вълшебни кораби, които се движат без кормчия, а се насочват само от мисълта на екипажа (XIII, 1-95). Там той отново минава през тежки премеждия. Първо е посрещнат от Атина, която, престорена на млад овчар, го разпитва какъв е и откъде е, а той лъже, че идва от Крит, където бил убил сина на Идоменей. Атина се усмихва ласкаво и му се представя, след което помага да пренесат подаръците на феаките в една близка пещера и затваря входа й с камък, който смъртни хора не биха успели да преместят (XIII, 221-371).
Следвайки съвета й, той се отправя не към града, а към един от свинарниците, където е посрещнат от стария им верен семеен роб Евмей, който се грижи за свинете. От него научава за трудностите в дома: жена му и Телемах са заобиколени от младежи, които от години посещават двореца и настояват Пенелопа да си избере един от тях за съпруг. Той скрива от Евмей кой е, като му предлага една от многото лъжливи истории, които после ще разказва и на други: но отбелязва, че идва от Теспротия, където узнал от местния цар, че Одисей е жив и не след дълго ще се завърне (XIII, 372-XIV, 409).
После се появява Телемах, комуто Одисей бива представен от свинаря като изпаднал скитник; но след като Евмей отива в града за да съобщи на Пенелопа, че синът й се е върнал от Пилос, Атина се явява в къщата, невидима за Телемах, и съветва на Одисей да му се открие; като променя и външния му вид, така че да изглежда по-млад, по-строен и дори по-добре облечен. Телемах се стряска, като вижда тази промяна, а Одисей му обяснява на какво се дължи тя и двамата се замислят как да се справят с множеството кандидати на Пенелопа; които заедно с придружителите им били повече от 100 души (XVI, 4-257). Евмей се връща и на другия ден тримата тръгват към града – първо Телемах, а след това Одисей и Евмей. По пътя попадат на един от неверните роби – грубия козар Мелантий, който оскърбява Евмей, злослови за отсъстващия Одисей и семейството му и е в добри отношения с натрапниците (XVII, 1-260). Така по пътя Одисей узнава кои от приближените на семейството са останали верни; пристига в двореца, където всички го смятат за просяк и там търпи различни унижения.
Все пак е поканен на разговор при Пенелопа, която е чула, че може да разкаже нещо за отсъстващия й съпруг; макар че не очаква много, защото е свикнала при нея да идват всякакви хора, които да я занимават с измислени истории за Одисей (XVII, 542-589). Одисей й се представя за роден брат на критския цар Идоменей, и разказва как някога оказал гостоприемство на мъжа й, когато той минавал през Крит на път към Троя; и на въпроса й как е бил облечен и кои са били придружителите му, той точно описва детайли от облеклото му, както и от вида на хората около него. Пенелопа се удивлява и признава, че той е първият, който я е убедил, че е видял Одисей; но това за нея е причина само за сълзи, защото вече не вярва мъжът й да се върне. Одисей я окуражава и й казва да не губи надежда; според него той щял да се върне съвсем скоро (XIX, 53-307).

Пенелопа F S Mushamp 1851-1929 а

След това по внушение на Атина Пенелопа решава да обяви състезание за ръката й, като предлага на кандидатите да стрелят с лъка на Одисей, като опитат да прекарат стрела през халките на наредени една след друга 12 брадви. Никой не успява дори да опъне лъка на царя; тогава самият Одисей предлага да му го дадат и въпреки възраженията и виковете на женихите, Евмей му го донася (XXI, 1-379). В този момент, освен Телемах, за самоличността на Одисей знаят още Евмей и говедарят Филойтий, който наскоро е дошъл от отсрещния остров с няколко крави, които да бъдат заклани за угощението на женихите. Също и старата икономка Евриклея, купена преди десетилетия от Лаерт и помнеща Одисей още като малко момче. Но всички те са предупредени да не съобщават за това дори на Пенелопа. Предната вечер Одисей и Телемах са успели да изнесат всички оръжия от гостната и да ги скрият в един склад; а когато той получава лъка, помощниците му заключват всички изходи. И така, макар и нелесно и с помощта на Атина, те успяват да унищожат всички врагове, макар в един момент предателят Мелантий успява да излезе през една забравена врата и да донесе оръжие от склада; но веднага бива хванат, завързан и впоследствие жестоко екзекутиран. Обесени са и няколко неверни и развратни робини – 12 от общо 50, чиито имена Евриклея съобщава на Одисей (XXI, 188-XXII, 487).
И така, след като всичко е свършило, Одисей се представя на Пенелопа, а тя го изпитва, предлагайки да донесат леглото им от спалнята в гостната; но Одисей възразява, като казва, че то е неподвижно, тъй като е изработено около дънера на една вековна маслина. Така най-сетне и Пенелопа се уверява, че мъжът й се е завърнал (XXIII, 85-240).

6. Одисей след Итака (и „Одисея“)

Според източници, различни от Омир, макар и донякъде опиращи се на него, Одисей не се е задържал дълго в дома си; но в съгласие с поръчаното му от Тирезий -да навлезе толкова дълбоко в сушата, че да срещне хора, които не са виждали весло и там да принесе жертва на Посейдон (XI, 119-137) – се е отправил към континента и е отишъл в Теспротия. Там, казват, е живял с някоя жена, а после се върнал и бил убит от сина си Телегон, когото никога преди това не бил виждал.
Съгласно поемата „Телегония“, за чието съдържание научаваме от Прокъл, преразказан през IX в. от патриарх Фотий, Телегон все пак узнал кого е убил, погребал баща си с нужните ритуали и после заминал за острова на майка си, придружен от Телемах и Пенелопа. Там той се бил оженил за Пенелопа (която не му е роднина, а само съпруга на покойния му баща), а пък Телемах – за Кирка; и заживели на острова за вечни времена, защото Кирка направила и тримата безсмъртни.

7. Одисей, Нестор и Ахил

Одисей е имал и приятели, и врагове, бил е и покровителстван, и преследван. От другите Омирови герои той прилича най-много на Нестор: храбър и разумен, отличен оратор, с щастливо семейство, минал през много премеждия, натрупал всякакъв човешки опит и доживял до дълбока старост.

В „Одисея“ Омир е избрал да го представи като щастлив човек. След всички премеждия той оцелява, побеждава враговете си и се установява в мир у дома си, заедно с добродетелната си жена и смелия си, умен и верен син: впрочем те и двамата са твърде подобни на него самия.

При Омир той изглежда сякаш като противоположен образ на честолюбиви и безкомпромисни воини като Ахил и Аякс. Но негативните черти в характера му са придадени по-скоро впоследствие от други автори (като Софокъл). В края на „Одисея“ виждаме в него човек, парадоксално подобен на Ахил: отказал да живее вечно в компанията на красивата богиня и избрал да се завърне при близките си и да умре при тях; както и Ахил се отказва от дългия и спокоен живот след войната, и предпочита да умре млад, но да отмъсти за загиналия си приятел и така да му остане верен.

*

[препратките към текста на „Одисея“ са според превода на Г. Батаклиев: „НК“,1981]

КХ

Corpus Hermeticum 2018

„Херметически корпус“. Кирило-Методиевски Научен Център при БАН, 2018

Редактори: д-р Евгени Зашев, доц. Димка Гочева

*

В края на своя „Федър“ Платон разказва легендата за един египтянин на име Теут, който в древни времена бил изобретил египетската писменост и я представил на тамошния цар; и какво казал царят за ползата от изобретението му.

През първите векове от християнската ера из градовете на империята започнали да се разпространяват диалози, написани на гръцки, където един от персонажите се казвал Хермес – и се предполагало, че това име съответства на египетското „Тот“, и че това е същият онзи древен мъдрец, за който се споменава във „Федър“.
В тези диалози се обсъждат въпроси на религиозната вяра и философското търсене, които били познати на древните гърци, а също на неоплатониците и християните. Някои от тях оцелели след античността: едни на гръцки, други на латински, трети – на коптски и арменски.

Към средата на XV век известният флорентински елинист и платоник Марсилио Фичино се сдобил с един кодекс, съдържащ няколко текста на старогръцки, приписани на Хермес-Тот или на негови последователи – и оттогава те започнали да се наричат „херметически“. Затова и сборникът, който Фичино превел на латински, е известен и днес като „Херметически корпус“.

Фичино, а и други ерудити през този и следващия век вярвали, че текстовете са превод от древноегипетски и са били създадени в най-дълбока древност – далеч преди Омир и може би по времето на Мойсей.

*

Как да включим херметизма и Египет в нашата жива идея за история? В нея са включени Аспаруховите българи и славяните; царете и особено Борис –„новият Константин“ и Симеон – „новият Птолемей“. Също книжовниците-просветители (Седмочислениците), възрожденците (Паисий) и нататък до нас. Също Византия, Русия и европейският Запад. Светите земи също. А Египет?

Как да се избегне „екзотизацията“? Защото всички страни, с които нямаме ясна историческа връзка, могат да се окажат просто „екзотични“. В античността това са страните „по края“ – „щастливите“ Етиопия и Арабия, Индия на гимнософистите, свободните скити и религиозните хипербореи. Още по-рано – феаките. Също – „Островът на блажените“ сред океана, превърнат от Платон в Атлантида (защото от далечното идват и заплахи). Освен това далечните са застрашени от „обезчовечаване“ – циклопи, лестригони.

Заниманието с херметизъм е сложно историческо изследване и изисква немалко творческо усилие – какво е той? Необходимо е да се опрем на вече познатото. Образът на Египет навлиза в Европа по два пътя – чрез гърците и чрез Библията. А Хермес-Тот може да бъде разбран с помощта на легендите за „предомировите“ певци и просветители, внесли сред гърците музиката и мистериите. Такива са Орфей, Лин и мнозина други. Също като за Тот и за тях се казва, че са създатели на писмеността.

От идеята за „древна теология“ (езическа богословска мъдрост, паралелна на старозаветната) ние не се нуждаем, тъй като християнството ни е достатъчно като непрекъсната традиция до началото на света. Но науката за човека е опит да видим света и с чужди очи, особено ако гледащият ни е близък. А всички хора са ни близки.

[фб]

1. Защо Хермес от Corpus Hermeticum и от свидетелствата в античните и християнски автори е египтянин, след като ние тук го знаем като гръцки бог: син на Зевс и Мая, брат на Аполон, хитър и крадлив от малък, изобретател на лирата, адютант на Зевс, божески пратеник-вестител (като Ирида) със златни крилати сандали, и водач на душите на мъртвите към царството на Хадес?
Според Херодот някои от гръцките богове са били познавани и почитани първо в Египет, а оттам са били пренесени сред гърците, заедно със съпътстващите ги митове и ритуали, примерно смъртта и оплакването на Озирис; Озирис е познат при гърците като Дионис, а оплакващата го Изида – като Деметра. Херодот изглежда смята, че боговете, ако са такива, за каквито повечето хора ги смятат, са едни и същи сред повечето народи, но поради различието на езиците имат различни имена. Когато примерно говори за траките, казва, че те почитат само Арес, Дионис, Артемида и Хермес (V,7). Това мнение е възприето и в римския свят; когато Цезар говори за религията на галите в „Галската война“, той казва, че от боговете те почитат най-много Меркурий (Хермес), и не дава никакви допълнителни обяснения (VI, 17).

2. Защо им е на богове да разказват за духовния си опит и да преподават някому философия (етика/метафизика)?
Обяснението е, че Хермес, Тат, Асклепий, „Добрия демон“ и Амон, за които се споменава в сборника (в други фрагменти се споменава и за Озирис), са били хора, а впоследствие са обожествени от своите потомци или по-късни поколения. Превръщането на смъртни хора в богове или безсмъртни е познато на гръцката митология: Хезиод споменава за хората от златното поколение, които след смъртта остават сред потомците си като добри духове, и биват почитани от тях; после Херакъл, който е приет сред олимпийските богове заради подвизите си; също Менелай и Елена, които живеят на Острова на блажените като безсмъртни. Но за всички тях се мисли, че стават безсмъртни в действителност, а не според човешкото мнение. Една важна новина в теологията на античните е внесена от Евхемер, приближен на македонския цар Касандър. Според свидетелството на Диодор Сицилийски той е написал книга, в която разказва за посещението си (най-вероятно измислено) на един далечен южен остров на име Панхея, където открил храмове и надписи, оставени от Уран, Кронос и Зевс; от които надписи става ясно, че тези всеизвестни антични божества са били исторически личности, а именно – могъщи и прославени древни царе, но все пак смъртни хора. Това предположение се разпространява из античния свят и на границата между старата и Христовата ера евхемеризмът е бил добре познат и приеман от мнозина. Затова тогава никой не би се учудил, ако прочете диалог с действащи лица, които имат имена на известни богове, но се държат като смъртни: той веднага ще се досети, че авторът на диалога се придържа към хипотезата на евхемеристите.

3. Защо прилагателното „херметичен“ означава „плътно затворен“?
„Херметично“ е обществото на знаещите (мъдреците), чието знание, благодарение на което те са заедно и са съвършени, е недостъпно, освен чрез разкритие (устно или чрез книга) или дълъг път на обучение под нечие ръководство. Заради тази недостъпност на неговото знание, обществото се смята за „плътно (`херметически`) затворено“. Това значение на прилагателното, което първоначално трябва да значи „принадлежащ на Хермес“ или „последовател, ученик на Хермес“, накратко, „херметист“, трябва да е било придадено в западното средновековие като синоним на „окултен“ („скрит“, „таен“). Отнася се до тайно знание или тайно общество, което не предава своето знание, тъй като то би могло да стане опасно, ако попадне у хора, които ще злоупотребят с него; или пък просто би им дало власт. Такова знание е магьосническото или кое да е друго, което дава голямо предимство на човека/ общността над останалите: каквото дава примерно пръстенът на Гигес, за който се говори в Платоновата „Държава“ (359d-360c).
Поради това всяка дейност или общност, която има репутация на „окултна“ или „херметична/ херметическа“ е била и ще бъде обект на интерес навсякъде и във всяко време: тъй като ще се предполага, че тя притежава инструмент за властване.

4. Има ли през античността общности и лица с такава репутация?
Още от времето на гръцката класика се е говорело, че някои общества са много напреднали в науките и изкуствата или че се отличават с мъдростта си: и е ставало дума за индийци, халдеи (вавилонци), перси; и особено за египтяни. Ако търсим образ на митичен европейски мъдрец, който е създал свое общество, живеещо според заръките му, първото и най-известно име трябва да е това на трака Орфей, смятан за създател на добре познатата при гърците през V-IV в. орфическа религия. На Орфей, както и на други персонажи от предисторическото (от гръцка гледна точка) време, тоест времето преди Троянската война, са се приписвали големи културни открития: на първо място създаването на музиката, поезията и писмеността.
Очевидно и сред другите народи трябва да е имало първооткриватели на културните блага; и според някои, както свидетелства Платон във „Федър“ (274c-275b), в Египет това трябва да е бил някакъв древен мъдрец на име Тот или Теут, когото египтяните впоследствие обожествили, а пък гърците, след като приели култа към него, го нарекли Хермес.

5. Защо херметическите текстове, с които разполагаме, се занимават преди всичко с религиозни въпроси?
Причината е, че общества като Орфеевото, подобното на него питагорейско, и въображаемото древноегипетско, за което става дума в Corpus Hermeticum, са изградени около един мистериален култ, чрез който членовете им се приобщават към божественото и получават надежда за безсмъртие.

6. Защо, съгласно някои от текстовете в сборника се оказва, че обществото на първите херметисти е във връзка с тогавашния египетски цар?
Щом са в близост до царя, от това следва, че и те са овластени. Общо казано, ако в някои религиозни общности надделее склонността към изолиране и мъчно допускане на нови хора, на тях неизбежно започва да се гледа като на общност от избрани и влиятелни лица, която обещава на членовете си светска чест и власт.

[по повод на представянето: „За Хермес-Тот-Меркурий и херметизма през античността и други времена“]

Самата дума „херметически“ и „херметизъм“ всъщност е доста чувана – тя е известна и популярна. Работата е там, и това е интересното около нея, че мнозина са я чували , но е много трудно както за повечето хора, така и за занимаващите се с античност, да разкажат какво стои зад нея, какво е значението й. Така че трябва да се опитаме полека и започвайки от първите неща, да кажем няколко думи по въпроса.

Първото нещо е, че съществуват едни текстове на старогръцки език, които може би са писани между I-ви и IV-ти в. сл. Хр.; четени през античността, познати във Византия и към края на византийската епоха вече са прехвърлени на Запад, в Италия. Преведени са на латински през XV в. и стават много модни. Вдига се голям шум около тях – първо в Италия, после и в цяла западна Европа; и това е т.нар. „Херметически корпус“. Така че той е една неголяма книга, първо написана на старогръцки език, след това преведена на латински и станала известна на Запад на латински.
Някой ще каже: „Добре, но защо някакъв си сборник с текстове с религиозна насоченост преди всичко, е станал толкова интересен за западната публика през Ренесанса? През това време е имало доста други антични текстове – и латински, и преведени от старогръцки.“

Всъщност интересът към Херметическия корпус – тази книжка, която ние сега ще представим преведена на български, за българската публика – се е дължал на това, че се е предполагало, че тези текстове са били писани някога на староегипетски в най-дълбока древност: древност дори по отношение на класическа Гърция. Мислело се е през XV и XVI в., че тези неща са били писани може би по времето на Мойсей от някой древен мъдър египтянин и неговите приближени; и че това е съдържанието на древноегипетската философия, от която впоследствие се е развила старогръцката. Ето защо тези текстове са били крайно интересни за хора, които са се интересували от гръцка философия и главно от платонизъм и неоплатонизъм – какъвто е бил Фичино от Флорентинската академия. Та съвсем накратко и с няколко думи, това е историята на херметическите текстове. Специалистите от XVII в. насам са уверени, че те са били написани на старогръцки и то в сравнително късно време, между I-ви и IV-ти в. сл. Хр.; обаче шумът около тях се е вдигнал, защото се е мислело, че са превод от староегипетски.

Защо е стихнал интересът към тях? Това е важно да се изясни и е интересно за историята на филологията, и може би, на културата. Значи до около 1600-та се е вярвало, че това са крайно древни текстове, равни по древност на Мойсеевото Петокнижие, създадени по същото време. Но около 1600-та един много авторитетен и добър филолог, Исак Казобон, швейцарец и протестант, се е занимал по-отблизо с тях; и е успял да докаже на учената публика, написвайки един трактат-коментар върху Корпуса на латински език, че не е възможно, съдейки по езика им, те да бъдат превод от какъвто и да било друг език. Има достатъчно данни, че те са написани оригинално на старогръцки; защото всеки един превод, каквото и да се прави, носи следите на оригиналния език. Примерно не е трудно, като се погледне Септуагинтата, тоест старогръцкия Стар завет, да се видят еврейските следи; човек веднага разбира, че това не може да е друго, освен превод от еврейски. Обаче при прегледа на Херметическия корпус такова нещо не може да се види. Колкото и да го оглеждаме – е отбелязал Казобон, и това наистина е така – не можем да видим никакви следи от друг език. Най-вероятно авторите на тези текстове са ги писали просто на гръцки. Вярно е, че те са били преведени още през античността на латински; даже и на коптски. Имаме преводи и на арменски език, оцелели до ден днешен – защото херметизмът е бил много популярен през античността. И след като Казобон е показал тези неща и никой не е могъл да му възрази, специалистите-филолози са престанали да се интересуват от Херметическия корпус; решили, че това е просто един филологически фалшификат. Тези неща се наричат „псевдоепиграфи“ – когато една книга бъде приписана на някой автор, съществувал или не, а впоследствие се окаже, че му е приписана лъжливо, че не е от него. Та след като специалистите се убедили, че това е псевдоепиграф, интерес към Корпуса вече не е имало в академичните среди, сред учените-професионалисти. Но не можем да не признаем, че интересът е продължил да съществува в други среди – а именно, в средите на хората, които се интересуват от окултизъм. Знае се, че интересът към някои паранауки, като астрологията примерно, никога не е стихвал, той съществува и до днес.

Като споменавате името на Плутарх: ето какво би могло да се каже по този повод. Плутарх е все пак историк: той е писал биографии на известни държавници и политически лица в класическа Гърция и в републикански Рим. Това е много начетен човек, който си посочва източниците, проследява биографиите на хората и прави от време на време някои морални разсъждения. Но на нас са ни лесни текстовете на Плутарх, защото виждаме, че той се интересува от неща, от които и ние сега се интересуваме: как примерно е живял Цезар, Цицерон, Демостен и т.н. Плутарх има и други съчинения, които са, общо казано, хуманитарни и са пак с историческа насоченост; да кажем, той доста пише за делфийския оракул, но пак пише като историк – какво се е случило с този оракул през времето. Но в херметическите текстове не е така. Херметическите автори – тези, които са писали въпросните диалози – никак, наистина никак не са се интересували от история. Те са се стремяли да разказват неща, свързани с появата на вселената въобще. Някои от техните текстове напомнят нещо от текстовете на Платон: да кажем, началото на „Тимей“ – как се е появил светът, как е бил сътворен. Говори се за откровение, което разказвачът е получил от някакво божествено същество и което му е разказало за възникването на света – как нещата са възникнали от някои начала, да кажем, от светлината и от мрака. Как е бил сътворен човекът, как той е получил тяло, и как трябва да живее оттук нататък, макар че е сътворен като дух. И едни препоръки за добър живот, които накрая ще доведат човека до безсмъртие – благодарение на това, че той ще се откъсне от телесното и ще бъде отново чиста душа. Тези писания нищо чудно да са били четени; те несъмнено са били четени много през античността, защото са в духа на т.нар. гностицизъм. Това е едно по-скоро религиозно, отколкото философско течение с много представители през първите векове сл. Хр., което се съсредоточава главно върху проблема за тялото и материалния свят. То се стреми да докаже, че е лошо това, че съществува материален свят и че хората са в тяло; и че те трябва да се съсредоточат върху своето спасение, избягвайки интереса към телесното. Това е по същество гностицизмът и в „Херметическия корпус“ наблюдаваме много следи от това умонастроение: хората се призовават по-малко да се занимават с тялото и повече да се интересуват от своето духовно усъвършенстване, вярвайки, че те по същество са душа. И може би е редно да отбележим, че това умонастроение решително се различава от християнското: тези неща, че човек трябва да пренебрегва тялото и да се насочва само към душата и само към духовно усъвършенстване, не са в християнски дух.

Така че херметизмът, който е бил много добре известен на християнските апологети и отци на Църквата, не е бил приеман от тях. А ние знаем за някои Отци, които са му обърнали внимание: да кажем, св. Кирил Александрийски през V в. доста е цитирал от херметическите автори – по някакъв повод, във връзка със своите занимания с управлението на император Юлиан. Но и други, като Лактанций, който пише в началото на IV в. на латински език и доста се занимава с херметическите текстове. Той вярва, че Хермес е древен египетски философ и казва, че тук има доста неща, на които трябва да се обърне внимание. Така че има едно колебание още в античността и още между християнските автори за това, как да се оценяват тези текстове. Някои като Лактанций смятат, че трябва да се оценяват положително, за да се каже: „Ето, и между езичниците има идея за Бога.“ Други обаче, като блажения Августин, смятат, че трябва да се отхвърлят и да се покаже, че откровението на този Хермес, който може и да е бил древен мислител и пророк, не идва от същите източници, от които идва християнското откровение; а може би идва от общуването с нечисти духове. Това мисли Августин, който също обръща внимание на херметическите текстове. Така че трябва да се има предвид, че християнските писатели, апологети и богослови са обърнали немалко внимание на херметизма и това добре се е знаело през Ренесанса и е допринесло за интереса към тях.

Това е също един препъникамък около заниманията с херметизъм и обяснението му. Защо пък тези текстове ще се приписват на Хермес? Работата е, че ние отдавна сме свикнали с образа на класическия гръцки бог Хермес, който е изобразяван много пъти в скулптурата и е познат от Омир и от много други автори. И се знае, че той е митологически персонаж, служител на Зевс, който просто се спуска от Олимп и предава неговата воля – било на хора, било на по-ниски божества. От друга страна, Хермес е водач – това е може би неговата по-сериозна функция – на душите на мъртвите към царството на Хадес. Той ги превежда дотам, това го пише още в „Одисея“ (XXIV песен).
Но все пак той е за нас един класически гръцки бог с неговия прекрасен изглед, представен в много известни статуи. Как да го свържем с това много слабо познато и трудно понятно за нас египетско божество на име Тот? Трябва да се разкаже и да се има предвид, че още в класическата епоха и още в текстовете на Херодот се твърди, че тези множество богове в тогава известния свят всъщност са едни и същи, и просто се наричат с различни имена. Та още Херодот е бил на мнение, че Хермес и Тот са едно и също божество; и че това божество първо е било известно на египтяните и после е било пренесено в Гърция.

Това схващане, че божествата са едни и същи навсякъде, доста се е закрепило в полисната епоха, преминало е в римско време, и в езическия свят се е смятало за нещо нормално. Примерно, когато Юлий Цезар отива в Галия, той си записва в своя дневник, че галите почитат Меркурий (VI,17). На него му е все едно как галите наричат своето божество; той смята, че това е Меркурий и точно Хермес. Така че един такъв човек няма да има проблем, когато попадне на текстове, в които пише, че говорителят е Хермес, но тези разговори се случват в Египет. Той ще каже: `Да, това става в Египет и това е същият този бог Хермес, когото египтяните наричат Тот.`Така че античните това не ги учудва, а ни учудва нас, които сме се откъснали от схващането, че античните божества присъстват навсякъде, и ги смятаме само за гръцки божества; и виждаме Зевс само като Омировия Зевс. Но през античността не е било така, те са смятали, че това са едни и същи божества и че Зевс не е различен от египетския Амон. Поради това те по-лесно са четяли тези книги.

[от интервю на Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 4 юни 2018]

*

Тази книга е старогръцка, или по-точно текстовете в нея са писани на старогръцки, най-вероятно някъде между II и IV в. пр. Хр. Тя е сборник, който е бил съставен някога във Византия; има го вече в XI в. и през XV в. е бил занесен в Италия, във Флоренция, където попаднал в ръцете на Марсилио Фичино, който по това време е бил вече известен като преводач от старогръцки и платонист. И когато книгата му попаднала, си казал: „Това е голяма ценност, древноегипетски текст, който е бил преведен някога на старогръцки, а сега ние ще го преведем, ще го разпространим в Италия и в Европа, и хората ще научат кои са източниците и началото на старогръцката, и следователно на цялата европейска философия.“
Такава е биографията на тази книга. Тя е някак много зрелищна; и действително, след като Фичино я е превел през XV в., около нея в западна Европа се е вдигнал голям шум и се е коментирала дълго, може би в продължение на 100-150 години. В началото на XVII в. обаче е започнало да се доказва, че тя не е древноегипетска, а е написана на гръцки през първите векове сл.Хр. Та това е „Херметическият корпус“: той е гръцки ръкопис, който Фичино е превел на латински и ето сега ние го превеждаме на български, за да се види каква е била книгата.
Тя не е много голяма, някъде към 100-150 стр.; и се занимава главно с религиозни въпроси. Текстовете са разнородни и може би не са от един автор. Във всеки случай, там се говори как е възникнала вселената и как се е появил човекът; и се размишлява, че той се състои от душа и от тяло, и че неудачите, трудностите и нещастията в живота му са от това, че твърде много се грижи за тялото си и малко – за душата. Така че той трябва да свикне с мисълта, че е преди всичко душа, може би безсмъртна; и да се занимава с нея, да се грижи повече за нейното усъвършенстване, отколкото за благополучието на тялото си. Значи те са насочени против удоволствията и по-скоро призовават към духовни занимания.
Ако става дума за антична философия, това е един много обсъждан въпрос от коментаторите на „Херметическия корпус“. И постепенно е доказано – пък и аз, като негов преводач, мога да се присъединя към това мнение – че източниците му са главно платонически. Значи авторите на тези текстове, които сигурно са били различни хора, са четяли главно Платон и са се опирали на него; а философията на Платон в голяма степен е насочена към това, да доказва, че човекът е безсмъртна душа, минаваща през различни тела. Той никога не е криел – ако се съди по диалозите му и особено по един от тях, „Тимей“ – че е бил привърженик на питагорейството или поне е имал голяма симпатия към него. А питагорейството е не само философия, но и религиозно общество, където хората са се занимавали с наука, примерно математика и астрономия, но и се е твърдяло, че човекът е душа, която минава през различни тела. Самият Питагор сигурно не е отричал, че е бил последовател на Орфей. Изглежда, че най-древната подобна религия в Европа е орфическата. И когато човек се заеме с история на европейската философия, неизменно стига до орфическия въпрос; и узнава, че големите философи на античността като Платон много са се интересували от орфизъм, от този мистериален култ, който според гърците е бил донесен от Тракия; и са изповядвали възгледи, които те самите са смятали за орфически.
Впрочем на Запад това е било известно още от античността: и винаги се е казвало, че този Хермес, древният египетски мъдрец, ако е съществувал, е говорил неща, които после са били усвоени от Орфей; и Орфей ги е пренесъл в Европа. Така че заниманието с херметизъм и заради това е вълнуващо, защото то дава възможност да се проследи мнението за това, как се е формирала европейската философия и духовност. И тази предполагаема линия на духовност (Хермес-Орфей-Питагор-Платон и нататък) е, както всеки би се досетил, някак паралелна на християнската. Тя като че ли казва същите или подобни неща, но не е зависима от Библията, а върви встрани или успоредно на християнското откровение. Точно това много е занимавало хората от християнската епоха: като се започне от късната античност, от Византия и се мине през западна Европа, а без съмнение и до днес. Хората си казват: „Дори ние да сме християни, трябва да знаем, че има една езическа мъдрост, която е стигнала до същите изводи и че тя също толкова древна като християнската.“ Защото за въпросния Хермес (който се идентифицира с египетския бог Тот, и за когото авторите на тези текстове са вярвали, че е бил човек, впоследствие обожествен) се говори, че е живял по или около времето на Мойсей. Значи по времето, когато са били написани първите текстове на Библията, този древен египтянин е говорил неща, които са близки до казаното в началото на Библията; и в това може да се увери всеки, който погледне тази книга.
Така че тя е много интересна за хора, които се интересуват от история на религиите; повече от това, отколкото от някаква систематична философия, каквато е Аристотеловата

[от интервю на Любомира Константинова за БНР, 8 юни 2018 – http://bnr.bg/hristobotev/post/100980928]

*

Евгени Зашев:
– На мен ми се струва, че тази екскурзия, която започна доц. Леков и стигнахме до Фичино, очертава някакъв тип специфични групи, в които този текст живее; и аз се блазня от мисълта, че нищо случайно не се случва и че появата на тази книга е свързана с появата на тази група, която ние представляваме тук в момента и пред която давам думата да говори на Николай Гочев, преводач и коментатор на „Херметическия корпус“. Заповядайте.

– Благодаря Ви. Първото, което не мога да избегна да кажа и смятам за необходимо да изкажа, е много голяма благодарност на Кирило-Методиевския научен център при БАН и лично на д-р Зашев, че се заеха с тази работа. Първо, това за мен е чест, тъй като това не е какво да е издателство. Аз се възхищавам от всеки издател, който се захваща да прави книги, защото това никога не може да е леко и не винаги се получават комплименти в крайна сметка. Затова съм благодарен на всички мои издатели; но пак подчертавам, за мен е много голяма чест, че един мой труд е издаден от Българската академия на науките. Не всеки би могъл да се похвали с това, а аз го пожелавам на всеки – тъй като тук сме все пишещи и превеждащи хора. Разбира се, д-р Зашев би могъл и да не прави това; той го направи от чист научен, академичен и обществен ентусиазъм, и в тази връзка бих си позволил да изкажа несъгласие с моя приятел и колега доц. Леков, който каза, че никой не се интересува от наука заради самата нея. Аз не мисля така. Напротив, всекидневно разговарям с хора, било виртуално, било очи в очи, за които вярвам, че се интересуват от знанието заради самото себе си: и нищо друго не искат, освен самото знание – за щастие. Така че в аз това нямам никакви съмнения. Това е едно, като реплика към колегите, които ме представиха; и сега ще кажа една дреболия, а след това ще се насоча към другото. А именно, че на Владимир Маринов тази книга му се е видяла много по-голяма, отколкото е била в действителност: тя не беше 600 стр. в никакъв случай, тя беше едни 300 стр., от които 110 стр. превод, така че какво остава. Беше напечатана само от едната страна на листовете, затова. Иначе книгата е хубава, аз и сега си я пазя, но не беше толкова голяма.
Сега за херметизма. Неведнъж са ме питали за какво ми е било това и всеки път съм давал различни отговори. Понякога отговорите са ми се виждали убедителни, после пък съм решавал, че не са единствените възможни. И сега бих казал следното: че още тогава, преди 24 и повече години разбирах, че това не е Аристотел, нито пък „самият истински Платон“, че не е художествена литература, каквато гърците са дали през полисния период; но реших да се занимавам с този текст. Защо? Защото исках да разбера как така към тази книга непрекъснато се поддържа интерес. Защо хората се занимават с нея, при положение, че това не е Омир, не е Платон, не е Аристотел? Това беше причината. Така че това, което бих казал сега само с едно изречение, е: имах желание да напиша биографията на една книга. С това се занимах, с биографията на „Херметическия корпус“.

И сега: покрай тази работа нямаше как да не се разбере, че „Корпусът“ е едно, а херметическата литература, дори античната, е нещо по-голямо; и че това, което преведох и сега излезе, е просто един сборник от XI в., който впрочем е изпълнен в доста античен дух. Тук виждаме по-скоро античност, повече езическа религиозна атмосфера, неоплатонизъм; тези неща, които са там, са сравнително далеч от християнството. Така че ако беше само този сборник, херметизмът никога не би се прочул толкова много. Но причината херметическата литература да се прочуе, според мен е: че в един момент тя е била включена в богословския спор през IV в. по въпроса за Светата Троица.

Защото някъде до около 300-та година ние имаме споменавания за Хермес и някакви похвали, но това, което се е говорело за Хермес, не е това, което е било възприето във Византия като най-важно. Това, което е възприето там като най-важно, не влиза в този Корпус, а е някъде другаде, в някакъв загубен текст, който е изваден от един автор, който е осъден на Пети Вселенски събор и се казва Дидим Александрийски, или Дидим Слепи. Значи според мен причината хората да се занимават в християнските страни с херметизъм е в работата на Дидим Александрийски. Защото – и това може да се прочете в Patrologia graeca, във всеки един момент – той, занимавайки се, пишейки своя трактат за Троицата, е извадил едни текстове, които е смятал, че са на Хермес Трисмегист; и ги е цитирал, и от тях излиза, че Хермес Трисмегист е знаел за Светата Троица. Това Дидим Александрийски го пише в своя текст, след това го повтаря – да кажем, 50 години по-късно – св. Кирил Александрийски, по друг повод, когато пише за Юлиановото управление: и дава същия цитат от Дидим. След това същият този цитат се повтаря многократно и накрая се записва във „Суда“: а „Суда“ е нещо много важно, това е върхът на византийската ученост, както езическа, така и християнска. И от този момент всеки във Византия, а и извън Византия, е можел да погледне там и да прочете, че Хермес е знаел за Светата Троица. Ето какво пише там:
„Хермес Трисмегист. Този беше египетски мъдрец, разцветът му беше преди Фараона.“ „Фараона“ – онзи, с когото са говорили Мойсей и Аарон: преди него. „Беше наречен Трисмегист, защото говореше за Троицата, и че в Троицата имаме един Бог.“ И цитира (това е цитатът от Дидим Алексндрийски): „Имаше мислена светлина преди мислената светлина и винаги е била, ум светъл на ума. Не е имало нищо друго, освен неговото единство; и дух, обхващащ всичко.“
Тук виждаме изказана, не може да се спори, догмата за Троицата. Сега, какво си мисля аз: че подобно на „Сибилинските книги“, това е било написано от християни. Било е приписано на Хермес, след това е взето от Дидим, възприето е от Кирил Александрийски и е отишло в „Суда“. Тук ни се казва, че езичниците, като се започне от древния Египет, са знаели каква е догмата на християнството. Ето защо именно това нещо се възприема и през Ренесанса. Вдъхновението на Ренесанса идва в известна степен от това, че: „Ето сега ние като хуманисти, като такива учени, ще докажем, че светлината на разума, истината за Бога може да се постигне и по друг пък: не само по пътя на Писанието и на светите Отци, но и с чисто човешки разум; че Бог дава и на езичниците да научат за Него.“ Точно така са искали да мислят платонистите като Фичино. Фичино никъде не казва: „Аз съм езичник“. Та тези хора изглежда казват: „Ние сме християни, но освен това ние твърдим, че и езичниците, ако са искали, са могли да имат не просто мъглява идея, а точно знание за Бога – и даже са го формулирали.“ Разбира се, това убеждение има опора в Писанието, а именно в апостол Павел, който в „Послание до Римляни“ казва, че на хората им е даден вътрешен закон, така че и сами – даже и без Писанието – биха могли да постигнат основните истини за Бога, дори конкретно. Така че това е причината да се говори толкова много за херметизъм в Европа: че той е усвоен от християнската мисъл и по-точно, от християнската апологетика. Та аз мислех доскоро, че важната личност в този процес е Кирил Александрийски; но като се разрових наскоро, установих нещо ново: защото човек все научава нови неща, дори по най-съществените въпроси. Значи това е бил Дидим, през IV в., в рамките на спора с арианите.
Сега въпросът за това, защо херметизмът изглежда толкова близо и така свързан с онова, което наричаме „окултизъм“. Ако се говори за тайни науки и за окултност, то не винаги става дума за нещо много лошо, а просто за едно знание, което или е недостъпно за повечето хора, тъй като е много трудно, или пък не бива да се споделя с мнозина по различни прични: примерно защото не са подготвени и могат да злоупотребят с него. И тъй като се е приемало, че онази група около Хермес – а то си е така, ако се съди по диалозите – е била много малка, те са били няколко души и тяхното знание си е останало там, някак закодирано после и с йероглифите, то излиза, че те са били окултисти. И поради това да бъдеш „херметист“ най-напред е означавало просто, че си последовател на Хермес; но покрай тази мисъл, че това е едно много малко общество с много голямо знание, „херметист“ е започнал да се превръща в синоним на „окултист“.

(от видеозапис на Боил Мусев при представянето на превода на 7-ми юни, в КМНЦ)

Евхемер за боговете

Дори само проучването на това, как някои текстове са стигнали до нас, дава възможност да се погледне към цялата история. Този откъс от Диодор, чийто превод съм дал тук, е изчезнал от ръкописите на автора, но е цитиран от Евсевий Кесарийски към 350 години след написването му. Самият Диодор разказва какво е прочел у някой си Евхемер, който бил приближен на царя на Македония Касандър; те двамата са живели около 250 години преди Диодор. Там Евхемер разказва за едно свое може би измислено пътешествие из южния океан; и от разказа му излиза, че най-висшите божества на елините (Уран, Кронос, Зевс) трябва да са били древни царе, почитани след смъртта им като богове.

*

„Това казва Диодор в трета книга на „Историите“. Същият той и в шеста книга потвърждава същата теология, като си служи с написаното от месенеца Евхемер. Ето какво точно казва:
`За боговете древните хора предадоха на по-късните два възгледа. Едни казват, че те са вечни и неунищожими, като слънцето, луната и другите небесни тела; също ветровете и други, които имат подобна на тяхната природа. Всяко от тях има вечно пораждане и траене. А други смятат, че е имало земни богове, които заради благодеянията си към хората са получили безсмъртна чест и слава – като Херакъл, Дионис, Аристей и другите, подобни на тях. За земните богове са запазени много и различни твърдения при историците и митографите. От историците Евхемер специално писа в своя „Свещен запис“; а от митолозите Омир, Хезиод и Орфей изваяха едни твърде чудовищни митове. Ще се опитаме да направим преглед на написаното и при едните, и при другите, като се стремим да постигнем едно разумно съотношение.
Евхемер бил близък до цар Касандър и поради това е трябвало да изпълнява някои възложени му от царя задачи и да пътува из далечни страни. И разказва, че веднъж пътувал някъде на юг из океана. Отплавал от щастлива Арабия и след няколко дни стигнал до група острови, един които бил т. нар. Панхея; там видял жителите му панхеи, които се отличавали с благочестие и почитали боговете с най-пищни жертвоприношения и забележителни дарове – златни и сребърни. Островът бил свещен на боговете и из него имало различни неща, забележителни със своята древност и майсторство на изработката; за тях сме писали отделно в предишните книги. И там, на един хълм, имало извънредно висок храм на Зевс Трифилий, издигнат от него по времето, когато той още живеел сред хората и царувал над целия свят. В храма имало златна плоча, на която с панхейски букви били записани накратко делата на Уран, Кронос и Зевс.
После [Евхемер] казва, че първо цар бил Уран. Той бил кротък мъж, добродеятелен и познавач на движението на небесните тела. Той пръв почел с жертвоприношения небесните богове – затова и бил наречен Уран. От жена си Хестия имал синове Титан и Кронос, а дъщери – Рея и Деметра.
След него царувал Кронос; и като се оженил за Рея, станал баща на Зевс, Хера и Посейдон. Негов наследник бил Зевс, който взел за жени Хера, Деметра и Темида. От първата му се родили куретите, от втората – Персефона, а от третата – Атина. Той посетил Вавилон и там бил посрещнат гостоприемно от Бел; и след това пристигнал на океанския остров Панхея, където издигнал олтар на своя дядо Уран. После … бил в Сирия, после в Киликия … и след като посетил много други народи, получил почитта на всички и бил обявен за бог.
Та като се занимава с боговете, Евхемер казва тези и близки до тях неща; и говори за тях като за смъртни хора.`“

(Евсевий Кесарийски. „Подготовка към Евангелието“ II,2,52-62; Diodorus. Bibliotheca historica VI, 1. Lipsiae, 1890)

[ЛВ, 11 април 2018]

Легенди за предомировата литература. Лин, сибилите и др.

[1. Орфей]

2.

Лин

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ XVIII,570)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (III,67); Павзаний (IX,29)

За живота и дейността му:
– бил син на божество – музата Урания, Хермес, Аполон (Хигин,273; Квинтилиан I, 11; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– певец и учител по четмо и писмо; приспособил финикийската азбука за гръцкия език; тя първо била употребявана от пеласгите (Теокрит XXIV,103; Диодор III, 67)
– имал известни ученици: Херакъл, Тамирис, Орфей (Теокрит XXIV,103; Диодор III,67)
– бил е убит – от Аполон или Херакъл (Диодор III,67; Аполодор II,4,9 ; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– съчинил поемите „Деянията на Дионис“, „Плачове“ и „Теогония“ (Диодор III, 67; Плутарх. „За музиката“, 3; Диоген Лаерций, „Въведение“)

Свидетелства:

Омир. „Илиада“ XVIII, 570:
„Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Херодот II, 79:
„Между религиозните обичаи, достойни за споменаване, е особено забележителна една песен – химнът в чест на Лин, който се пее във Финикия, Кипър и другаде. Има различно име според това, кой народ го пее; приема се, че е един и същ с този, който елините пеят и наричат „В чест на Лин“. Така че между многото и различни неща, свързани с Египет и предизвикали учудването ми, беше и това, откъде египтяните са взели този химн в чест на Лин. Изглежда, че го пеят открай време. Лин на египетски се казва `Манерос`. Египтяни ми казаха, че бил единствен син на първия цар на Египет, че умрял без време и египтяните го почели, пеейки тези оплаквателни песни и че това им бил първият и единствен химн“ (П. Димитров, 2010)

Теокрит XXIV, 103-106:
„Херакъл беше отглеждан от майка си като младо растение в градина; и носеше името на аргиеца Амфитрион. На четмо и писмо научи момчето старият Лин, син на Аполон – буден надзорник и херос.“

Диодор Сицилийски III, 67:
„И казва, че при гърците пръв откривател на ритмите и меликата е бил Лин; и още, след като Кадъм донесъл от Финикия т.нар. `писмена`, той пръв ги е преустроил за гръцкия език, сложил е название на всяко и е изработил начертанието им. Общо писмената се наричат `финикийски`, защото са били пренесени при гърците от финикийците; а частно са били наречени `пеласгийски`, защото първи пеласгите си служели с преустроените начертания. Тъй като бил много харесван заради поетическото си изкуство и песните, имал много ученици, а най-видните са трима: Херакъл, Тамирис и Орфей. Веднъж Херакъл, като учел да свири на китара и не можел да възприеме преподаването поради мудността на душата си, бил наказан от Лин с бой; и като се разгневил, ударил учителя си с китарата и го убил. Та за Лин казват, че е съставил „Деянията“ на първия Дионис с пеласгийски букви, а е оставил и други митически разкази в записките си.“

Хигин, 273:
„[Състезанието по пеене в Аргос] спечелил Лин, син на Аполон.“

Квинтилиан. „Обучението на оратора“ I, 11
„Кой не знае, че музиката в древни времена е била не само твърде желана наука, но е била и на голяма почит; дори музикантите са били смятани и за пророци, и за мъдреци. Аз ще пропусна другите, но ще спомена Орфей и Лин – и двамата синове на богове“ (М. Порталски, 1982)

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Казва, че по същото време [на Амфион] Лин от Евбея е съчинил `плачовете`…“

Аполодор II, 4, 9:
„Херакъл се научил да кара колесница от Амфитрион, да се бори – от Автолик, да стреля с лък – от Еврит, да се сражава в пълно бойно снаряжение – от Кастор и да пее в съпровод на китара – от Лин. Този Лин бил брат на Орфей. Дошъл в Тива, станал тивански гражданин и умрял там, поразен от китарата на Херакъл – Херакъл го убил, защото се разгневил, че Лин го смъмрил и ударил. Обвинили го в убийство. Но Херакъл се позовал на един закон на Радамант, съгласно който, ако някой се защитава срещу друг, който е започнал пръв нападението, то той е невинен“ (М. Славова, 2015)

Павзаний II, 19, 8 (при храма на Аполон в Аргос):
„Там са и гробниците на Лин, сина на Аполон, и на Псамате, дъщерята на Кротоп, като за първата гробница казват, че е на поета Лин“ (В. Русинов, 2004)
IX, 29 (описва изображение в пещера на Хеликон):
„По правия път към дъбравата има изображение на Евфема, изваяно в релеф върху камък. Казват, че тя била кърмачката на Музите. Прочие, нейното изображение е там, а след него е това на Лин, на малка скала, издълбана като пещера. На Лин всяка година принасят жертви като на херос, преди да принесат на Музите. Речено е, че този Лин бил син на Урания и Амфимарос, син на Посейдон, че той си спечелил слава заради музиката си, по-хубава от тази на всеки негов съвременник или предтеча, и че Аполон го убил, задето бил негов съперник в пеенето. При смъртта на Лин, траурът по него изглежда се разпространил толкова сред целия варварски свят, че дори при египтяните имало песен за Лин, наричана на египетски език “Манерос”. От елинските поети, Омир показва, че е знаел, че страданията на Лин били тема на една елинска песен, когато казва, че Хефест, наред с други сцени, които изковал на щита на Ахил, е представил едно момче арфист (kitharodos pais), пеещо песента за Лин: `Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен.` Памфос, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолинос (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолинос от епоса на Памфос, възпява Адонис и Ойтолинос заедно. Тиванците твърдят, че Лин бил погребан при тях, и че след поражението на елините при Херонея Филип, синът на Аминта, подчинявайки се на съновидение, взел костите на Лин и ги пренесъл в Македония; други видения го подтикнали да върне костите на Лин в Тива. Но всичко, които било над гроба, и белезите, които го означавали, изчезнали според тях с времето. Тиванците разказват и други неща, как по-късно от този Лин се родил друг, наречен синът на Исмений, учител по музика, и как Херакъл, докато още бил дете, го убил. Но хекзаметрова поезия не е била написана нито от Лин, сина на Амфимар, нито от по-късния Лин; а и да е била написана, нищо не е останало за потомството“ (В. Русинов, 2005).

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Лин бил син на Хермес и на музата Урания. Той съчинил поема за произхода на космоса, за пътя на слънцето и луната и за възникването на животните и плодовете. Поемата му започвала така: `Във времето, някога, заедно всички неща се родили…` Лин паднал пронизан от стрелата на Аполон в Евбея и на гроба му е написано: `Тук земята прие мъртвия тиванец Лин, син на добровенчаната муза Урания`“ (Т. Томов, 1985/2002, с добавка)

„Суда“:
„Лин, халкидец. Син на Аполон и Терпсихора, според други на Амфимар и Урания, според трети – на Хермес и Урания. Казва се, че той пръв е донесъл писмената от Финикия при гърците. Бил е учител по четмо и писмо на Херакъл и пръв водач на лирическата муза.“

3.

Филамон

Най-ранно споменаване: Еврипид („Рез“,915)

За живота и дейността му:
– делфиец, син на Аполон и Хиона (Филонида); съпруг на Аргиопа и баща на Тамирис (Овидий. „Мет.“ XI,316; Павзаний IV,33,3; „Суда“)
– певец на химни (номи) и свирач на лира (Овидий. „Мет.“ XI,316; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний Х,7,2)

Свидетелства:

Овидий. „Метаморфози“ XI, 316-317 (за Хиона, майка на Филамон и Автолик):
„От Аполона се ражда (защото близнаци тя ражда)
син Филамон, знаменит със съзвучната песен и лира…“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Конон, 7:
„Седмият разказва за Филамон, дете на Филонида, която се родила от Еосфор и Клеобия в Торик в Атика. Филамон бил невероятно красив. Една от нимфите се влюбила в младежа и забременяла. Засрамена, напуснала Пелопонес и като пристигнала в Акте, родила син Тамирис“ (Д. Драгнев, 2015)

Хигин, 200:
„Говори се, че Хиона, или както други поети я наричат, Филонида, дъщеря на Дедалион, спала в една нощ с Аполон и Хермес; и родила от Аполон Филамон, а от Хермес – Автолик. После по време на лов говорила надменно за Диана и затова била убита от нейните стрели. Баща й Дедалион, страдащ за единствената си дъщеря, бил превърнат от Аполон в ястреб.“

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Също и делфиецът Филамон е представил в песни „Блуждаенията“ на Латона и раждането на Аполон и Артемида и пръв е уредил състезания с хорове при светилището в Делфи.“
5:
„Мелическите поети бяха споменати. А казват, че някои от Терпандровите китародически номи били съставени от древния делфиец Филамон.“

Павзаний II, 37, 2 (храм при Лерна край Аргос):
„Разправят, че лернейските мистерии били въведени от Филамон. Впрочем, от една страна изричаното по време на тайните ритуали очевидно не е на старинен език. От друга пък Арифон е разкрил, че нито дори надписът, за който чух, че е гравиран върху направеното от месинг сърце, не е от Филамон.“
IV, 33, 3:
„На път за Аркадия в Мегалополис при проходите има Херма, < Атическа> школа. Формата на хермите при атиняните е чатвъртита и другите са я научили от тях.
Като се слезе на тридесет стадия от проходите, се намира течението на Балира.
Разказват, че името на тази река произлизало от това, че там при прехвърлянето на реката Тамирис изтървал лирата си. Той бил син на Филамон и на Аргиопа. Казват, че първоначално Аргиопа живяла около Парнас, а когато заченала, се преместила при одрисите. А Филамон не пожелал да я заведе у дома си. И заради това наричат Тамирис одрис и трак.“
Х,7,2 (за Делфи):
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога. Този, който изпял и спечелил наградата бил Хризотемис от Крит, за чийто баща Карманор казват, че очистил Аполон от убийството. След Хризотемис, според традицията, с пеене спечелил Филамон, а след него синът му Тамирис“ (В. Русинов, 2004-2005)

„Суда“:
„Има друг Филамон, за когото пеят, че бил баща на трака Тамирис.“

4.

Тамирис

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ II,595)

Легендата за него: Аполодор (I, 3, 3), „Суда“

За живота и дейността му:
– трак, син на Филамон и ученик на Лин („Илиада“ II,595; Диодор III,67; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7)
– свирач на лира (китара) и певец; съчинявал химни и епически поеми („Илиада“ II,600; Платон. „Закони“ 829е; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7; „Суда“)
– бил сляп – може би ослепен от музите, защото дръзнал да се състезава с тях („Илиада“ II,599; Еврипид. „Рез“, 925; Диодор III,67; Дион Хризостом XIII,21; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор I,3,3; Павзаний IV,33/IX,30; „Суда“)

Свидетелства:

Омир. „Илиада“ II, 591-600:
„Тези, които владееха Пилос и скъпа Арена,
Трион на брода Алфейски, красиво издигната Епи,
град Кипарисия, град Амфигения, много прочути,
Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна
срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.
Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,
сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
и го лишили навеки от меденозвучната лира“ (Ал.Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Хезиод, Fr. 246 (при Стефан Византийски, относно „Илиада“ II, 594):
„Дот, син на Пеласг, от когото е наречено `Дотово поле`. Така че напразно Хор в „За племената“ пише така, както поетът, като говори за Тамирис, прави грешката `в Дорово`; но пък Хезиод казва, че е бил ослепен в `Дотово поле`“

Еврипид. „Рез“, 915-925:
„Наистина, о сине на Филамон, ти и жив, и от царството на Хадес, много безпокои душата ми: защото дързостта ти и свадата ти с музите която те погуби, ми докараха да родя този нещастен син… когато ние музите, дойдохме в златоносните чукари на Пангей с инструментите си за голямото състезание по свирня със славния тракийски майстор Тамирис, който много хулеше нашето изкуство и го ослепихме“
(Д. Бояджиев в Извори за Тракия, 1981)

Платон. „Закони“ 829е:
„Никой не бива да дръзва да изпълнява произведение, което не е минало през одобрението на стражите на законите, дори то да е по-сладко от химните на Тамирис и Орфей…“ (Н. Панова, 2006)

Диодор Сицилийски III, 67:
„Тамирис [един от тримата известни ученици на Лин], който бил надарен с отлична природа, се упражнявал в музиката и поради превъзходното си пеене казал, че пее по-добре от музите. Затова богините му се разгневили, отнели му музикалната дарба и ослепили човека…“

Страбон VII, фр. 35:
„Тъкмо на този бряг [при планината Атон] е царувал тракът Тамирис, мъж със същите занимания като Орфей.“
VIII, 3,6:
„От коя Ехалия, моля, е тръгнал Тамирис, когато близо до Дорион музите срещнали тракиеца Тамирис и `и го от песни лишили`? Защото Омир добавя: `тъкмо когато се връщал от царя Еврит ойхалийски`.“
VIII, 3,25:
„Според някой днешният Алурис или Алура, разположен в т. нар. Аулон на Месения, е бил наричан Дорион. И някъде в този район е Ехалия на Еврит (днешната Андания, аркадско градче, със същото име като градчетата в Тесалия и Евбея), където според поета тракиецът Тамирис дошъл от Дорион и бил лишен от певческото изкуство (В. Русинов, 2007)

Конон, 7:
„След като възмъжал, той [Тамирис] толкова добре усвоил свиренето на китара, че скитите го направи свой цар, макар да бил чужденец. Състезавал се с музите в песен и за победителя били определени награди: за него – брак с музите, за тях – каквото си вземат от него. След като бил победен, му извадили очите“ (Д. Драгнев, 2015)

Плутарх. За музиката, 3:
„А Тамирис, по род трак, е имал най-хубав глас и е пял най-добре от онези по онова време, така че според поетите е влязъл в състезание с музите; казва се, че той е съчинил `Войната на Титаните срещу боговете`“

Дион Хризостом XIII, 21:
„И все пак Тамирис, който много добре знаел да свири на китара и е спорел със самите музи за хармонията, е бил ослепен заради това и в прибавка е изгубил знанието си за китаристиката.“

Аполодор I, 3, 3:
„Клио родила от Пиер син Хиацинт, когото обикнал Тамирис, синът на Филамон и нимфата Аргиона – първият, който започнал да харесва мъже. Обаче по-късно Хиацинт станал любимец на Аполон, който неволно го улучил и убил с един диск. А Тамирис който блестял с хубост и умение да пее и свири на китара, веднъж се надпреварвал с музите по изкусност, като се обзаложил, ако е по-добър, да ги обладае всичките, а ако бъде победен – да го лишат от каквото искат. Понеже победили музите, те му отнели очите и изкуството да пее и свири на китара“ (М. Славова, 2015)

Павзаний IV, 33, 7:
„Като се премине Електра, се намира така нареченият Ахейски извор и там има руини на града Дорий. Според Омир там загинал Тамирис, защото твърдял, че победил в надпяване самите Музи. Фокидецът Продик – ако стиховете за Миниада са негови – казва, че на Тамирис било наложено наказание в Хадес, заради самохвалството му спрямо Музите. Според мен Тамирис умрял от болест на очите, същото сполетяло по-късно и Омир. Но последният продължил да пее до края на живота си, без да отстъпи пред нещастието, докато Тамирис изоставил и пеенето поради сполетялото го страдание.“
IX, 30, 2:
„От поетите или прочутите музиканти, на които са поставили изображения, са следните. Там е самият Тамирис вече сляп, със счупената лира в ръката си.“
X,30,8 – 31,5 (постройка в Делфи с картини на Полигнот):
„В тази част на картината е Схедий, водил фокидците срещу Троя, а след него е Пелиас, седящ на трон, със сива коса и сива брада, и гледащ към Орфей. Схедий държи кама и е увенчан с венец от трева. Тамирис седи до Пелиас. Изгубил е зрението си; изглежда съвсем смирен; косата и брадата му са дълги; в нозете му лежи захвърлена лира със счупени рога и скъсани струни… В долната част на картината, след тракиеца Тамирис е Хектор, седящ с две ръце отпуснати на лявото коляно в израз на дълбока скръб“ (В. Русинов, 2004-2005).

Ватикански митограф:
„Говори се, че имало един певец на име Тамирис. Музите го били ослепили, защото дълго се състезавал по пеене с тях и с Аполон.“

„Суда“:
„Тамирис или Тамирас, от Едоне, град на бригите, син на Филамон и Арсиноя, епик: осмо поколение преди Омир, а според други, пето. Някои смятат, че е от одриската страна. Този Тамирис нанесъл оскърбление на музите и след това бил ослепен. Твърди се, че има една „Теология“ от 3 000 епически стиха. Той пръв се влюбил в момче, името му било Хименей, син на Калиопа и Магнет.“

5.

Олен

Най-ранно споменаване: Херодот (IV,35)

За живота и дейността му:
– ликиец или хиперборей (Херодот IV,35; Павзаний X,5; „Суда“)
– епик, химнограф (Херодот IV, 35; Павзаний X,5; „Суда“)
– пророкувал, пръв съставял пророчества в хекзаметри (Павзаний X,5)

Свидетелства:

Херодот IV, 35:
„Делосците разказват, че им били отдадени други почести: жените събирали дарове за тях, призовавайки ги по име в химна, който бил съчинил в тяхна чест ликиецът Олен (този Олен, който дошъл от Ликия, съчинил и останалите древни химни, които се пеят в Делос)“ (П. Димитров, 1986/2010)

Павзаний II, 13:
„А в химна на Олен в чест на Хера е съчинено, че Хера е отгледана от Хорите, а нейни деца са Арес и Хеба.“
IX, 27, 2:
„Олен Ликийски, съчинил най-старите елински химни, казва в един химн на Ейлейтия, че тя е майката на Ерос.”
X, 5:
„Боио, местна жена, съчинила химн за делфийците, е казала, че прорицалището е основано от дошли тук хипербореи, Олен и други, и че той първи е пророкувал и първи изпявал оракулите в хекзаметър. След като изброява и други хипербореи, в края на химна назовава Олен: `И Олен, който стана първият пророк на Феб, и пръв съчини песен с древните стихове`“ (В. Русинов, 2004-2005)

„Суда“ :
„Олен: димеец или хиперборей, или ликиец – епик.“

6.

Амфион

Най-ранно споменаване: Омир („Одисея“ XI,260-265)

Легендата за него: Павзаний (IX, 5)

За живота и дейността му:
– бил от Беотия, син на Зевс и Антиопа; имал брат на име Зет („Одисея“ XI,260-265; Аполодор III,5,5; Павзаний IX,8; Цец. „История“ XIV, 316-324)
– изобретил свиренето на китара (лира); или бил научен от Зевс, Хермес или Тантал; лирата му дал Хермес, а Амфион прибавил още струни към нея (Хораций. Оди III,11; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор III, 5,5; Павзаний IX,5)
– дивите животни вървели след него, за да слушат музиката му; освен това тя задвижвала камъни, които сами строели сгради; така изградил Тива заедно с брат си Зет (Апол. Род. I,235-241; Хораций. „Поетическо изкуство“ 393-396; Аполодор III,5,5; Павзаний VI,20/IX, 17; Цец. „История“ XIV,316-324)
– съпруг на Ниоба, самоубил се, след като боговете убили 14-те им деца; понася наказание в Хадес за обидата срещу Латона и децата й (Овидий. „Мет.“ VI,221-272; Павзаний IX,5)

Свидетелства:

Омир. „Одисея“ XI, 260-265:
„После видях Антиопа, прекрасната щерка на А̀сон.
Тя се похвали, че спала в прегръдките и на Кронион
и че родила на бога близнаците Зет и Амфион.
Първи издигнали те седмовратата Тива и с кули
те укрепили, защото без крепост в равнината Тива,
храбри макар да били, не са можели там да живеят“ (Г. Батаклиев, 1981)

Аполоний Родоски I, 735-241:
„Там бяха и синовете на Антиопа Азопова
Зет и Амфион; неоградената Тива стоеше наблизо
а те на стената основи полагаха.
Зет на раменете си носеше от планината скали,
сякаш го правеше с мъка. А пък Амфион
вървеше след него със златната лира и пееше;
и по следите му дваж повече камъни идеха.“

Хораций
– Оди III, 11:
„О, Меркурий, някога ти научи вещ Амфион камъни да подрежда с песен; тебе лиро, със седем струни звън да издаваш…“

– „Поетическо изкуство“, 393-396:
„Казват, тъй също Амфион издигнал стените на Тива, камъни с лирата движел и с ласкава дума ги водел там, накъдето поиска“ (Г. Батаклиев, 1992)

Овидий. „Метаморфози“ VI, 221-272:
„Някои от седемте синове на Амфион там яхат
яки коне; и възсядат им те гърбовете, блестящи
в тирския пурпур и дърпат юздите, от злато тежки.
Общата скръб и мълвата, и сълзи на свои донасят
сигурна вест на Ниоба за тъй ненадейната гибел.
Чуди се тя, че решили това боговете, гневи се,
дето са дръзнали тъй, че с такива права разполагат.
Тозчас бащата Амфион затъкна в гърдите си меча
и тъй умиращ завърши скръбта си ведно със живота“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Аполодор III, 5, 5:
„Антиопа родила от Зевс (в Беотия) двама сина, които изоставила. Някакъв пастир ги намерил и отгледал. Единия нарекъл Зет, а другия – Амфион. Зет се грижел за стадата, а Амфион се учел да пее под съпровод на лира, която му дал Хермес. Камъните, с които укрепвали града, сами се движели под съпровода на Амфиовата лира“ (М. Славова, 2015)

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Хераклид в `Сборника за отличилите се в музиката` казва, че свиренето на китара и китародическата поезия е измислил пръв Амфион…“

Павзаний VI, 20, 18:
„Един египтянин ми каза, че Пелопс получил нещо от тиванеца Амфион и го заровил на това място, което наричат Тараксип, и че заради заровеното нещо и конете на Ойномай тогава се смутили, и по-късно всички коне. Този египтянин смяташе, че и Амфион, както и тракът Орфей са притежавали удивителни магически дарби, така както и Орфей, и Амфион притежавали дарбата да привличат зверовете с песни при градежа на крепостни стени със скали.“
IX, 5
„Омир обаче не споменава в стиховете си за пеенето на Амфион и как построил стената със свиренето на лирата си. Амфион се прочул със своята музика, като научил от самите лидийци лидийския лад, заради познанството си с Тантал и добавил още три струни към старите четири. Авторът на епоса за Европа казва, че Амфион бил първият арфист и че Хермес бил неговият учител. Той също казва, че песните на Амфион привличали дори камъни и зверове след него. Миро от Византион, поетеса, писала епос и елегии казва, че Амфион пръв издигнал олтар на Хермес и по тази причина той го дарил с лира. Казано е също, че Амфион е наказан в Хадес затова, че бил един от онези, които се подиграли с Лето и децата й. На наказанието на Амфион е посветена епическата поема `Мимиада`, в която се разказва както за Амфион, така и за Тамирис от Тракия. Домовете на Амфион и Зет били навестени от скръб; тази на Амфион била опустошена от чума, а синът на Зет бил убит по някаква погрешка от майка му. Самият Зет умрял от скръб и така Лай бил върнат от тиванците начело на царството.“
IX, 8
„По окръжността на древната стена на Тива имало порти, седем на брой и те си стоят до днес. Портите Неисти, казват те, получили името си по следната причина. Последната от струните на те наричат „нете” и според тях Амфион я изобретил при тези порти. Научих също така, че синът на Зет, брата на Амфион, се наричал Неид и че тези порти били наречени на него.“
IX, 17
„Гробницата на Зет и Амфион представлява малка земна могила… За грубо подредените камъни при основата на гробницата на Амфион казват, че били самите скали, следващи песента на Амфион. Подобна история се разказва и за Орфей, как диви зверове го следвали, докато свирел на лирата си“ (В. Русинов, 2005)

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21:
„Зет и Амфион, откривателите на музиката, са родени около времето на Кадъм.“

Ватикански митограф III, 1
„Агенор пък роди Кадъм, Европа, Килик и Финик. Кадъм взе Хермиона, дъщеря на Афродита, съпруга на Хефест и Арес, от която роди Агава, Семела, Автоноя и Инона. Агава роди Пентей, Семела – Дионис, а Автоноя – Актеон. Ино, жената на Атамант – след Нефела, която роди Фрикс и Хела – роди Леарх и Меликерт. Кадъм бе наследен от Лик, чиято жена беше Антиопа, дъщеря на Никтей. С нея Зевс легна в тъмница, приел вида на сатир, и роди Зет и Амфион. Амфион наследи Лик и взе Ниоба, която роди седем синове и толкова дъщери.“

„Суда“:
„Амфион – този е откривателят на древната музика.“
„Антиопа, дъщеря на Никтей, която развратил един от гражданите. Баща й я изпратил при брат си да я накаже. Той обаче, като видял, че е бременна, я съжалил; и тя родила Зет и Амфион, които чичото захвърлил в планината. Той имал жена на име Дирка, която заподозряла мъжа си, че обича Антиопа; отвела я в планината, завързала я за шията на бик, запалила факли на рогата му и се готвела да я убие. Антиопа плачела, вдигнал се шум и се събрало множество земеделци, сред които били Зет и Амфион. Те познали майка си и я спасили, а Дирка предали на определеното й наказание. Зет и Амфион изградили Тива и царували там, а след тях и потомците им до Лай и Йокаст, който бил преименуван на Едип.“

Иоан Цец. „История“ XIV, 316-324:
„Певецът на лира Амфион заедно със Зет
са според Омир синове на Зевс и Антиопа.
Според други хронисти и Антиохиеца
са от Теобоонт и споменатата майка.
Родени от неомъжена жена и подхвърлени,
те като пораснали, придобили царството.
В чест на бащиното име изградили Тива.
Казват, че Амфион с лирата и песента си
притеглял камъните към строежа.“

7.

Ягнис

Най-ранно споменаване: Пароска хроника (10)

За живота и дейността му:
– фригиец (от Келена), баща и учител на Марсий, съвременник на атинянина Ерихтоний (Пароска хроника, 10; „Суда“)
– откривател на авлетиката, композирал номи (Пароска хроника, 10; Плутарх. „За музиката“,5)

Свидетелства:

Пароска хроника, 10:
„Откакто фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „по фригийски“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний.“

Плутарх. „За музиката“, 5:
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп“.

„Суда“:
„[Олимп] – ученик и любимец на Марсий, който бил по род сатир, слушател и син на Ягнис.“

8.

Марсий

Най-ранно споменаване: Херодот (VII, 26)

Легендата за него: Хигин (191), Аполодор (I,4,2), Цец („Ист.“ XVI,353-384)

За живота и дейността му:
– фригиец от Келена, сатир; син на Ягнис, баща и учител на Олимп; на негово име била реката Марсий (Херодот VII,26; Павзаний X,30,9; Хигин, 165; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)
– авлет: свирил на флейтата, изобретена и захвърлена от Атина; състезавал се с Аполон, загубил и бил убит и одран (Овидий. „Мет.“ VI,382-393; Хигин,191; Павзаний X,30,9; Аполодор I,4,2; Тациан. „Против елините“, 1; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)

Свидетелства:

Херодот VII, 26 (на път за Сарди и след река Халис войската на Ксеркс навлиза във Фригия):
„Катарактес извира от самия пазарен площад на Келена и се влива в Меандър; в този град на площада виси кожата на силена Марсий, която според преданието на фригийците бил одрал и овесил там Аполон“ (П. Димитров, 2010)

Овидий. „Метаморфози“ VI, 382-393:
„Някой разказа така гибелта на мъжете ликийци,
други припомва за сатир, когото синът на Латона
на надпревара със свирка тритонска надви и наказа.
`Що ме изтръгват – той викнал – от мене, от моята кожа?`
Плачеха полските фауни – тe, на леса божествата,
сатири – техните братя, Олимп, знаменит и тогава…“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Хигин, 191:
„Мидас, мигдонският цар, син на Богинята майка от Тмол, беше повикан за съдия, когато Аполон се състезаваше по свирене с Марсий или Пан. И след като Тмол присъди победата на Аполон, Мидас каза, че е по-добре да се даде на Марсий. Тогава Аполон възмутен казал на Мидас: `Какъвто ти е бил умът при отсъждането, такива и уши да имаш.` И направи така, че Мидас да има магарешки уши.“

Аполодор I, 4, 2:
„Аполон убил и сина на Олимп, Марсий. Този Марсий намерил флейтата, която Атина захвърлила, защото при свирене й загрозявал лицето. В спор с Аполон те се обзаложили победителят да направи каквото иска победения. При надсвирването Аполон обърнал китарата си и тъй се състезавал, като накарал и Марсий да направи същото. Понеже той не можел, победител излязал Аполон. Той закачил Марсий на един много висок бор, и го убил, като му одрал кожата“ (М. Славова, 2015)

Павзаний X, 30, 9 (постройка в Делфи с картини на Полигнот):
„Над него е Марсий, седящ на скала, а до него е Олимп, с външност на момче в разцвета на младостта си, което се учи да свири на флейта. Фригите в Келена твърдят, че реката, преминаваща през града, била някога велик свирач на флейта и също така твърдят, че “Песента за майката”, мелодия за флейта, е била съчинена от Марсий. Твърдят също така, че са отблъснали войската на галатите с помощта на Марсий, който ги опазил от варварите с водата от реката и с музиката на флейтата си“ (В. Русинов, 2005).

Тациан. „Против елините“, 1:
„Авлетиката получихте от Марсий и Олимп; а и двамата са фригийци.“

Хигин, 165:
„За Атина се казва, че първа направила флейтата от еленова кост и дошла да свири на пира на боговете. Хера и Афродита й се присмели, че си издула бузите и посиняла. И тя, след като била отхвърлена и осмяна за музиката си, отишла в гората Ида при един извор и се огледала във водата, докато свирела; и видяла, че била осмяна заслужено. Затова захвърлила там флейтата и и я проклела: който я вземе, да претърпи тежко наказание. Намерил я Марсий, сатир и син на Еагър, и като се упражнявал усърдно, от ден на ден извличал от нея все по-приятен звук. Затова и предизвикал Аполон с неговата китара на състезание. Аполон дошъл и двамата повикали музите за съдии в състезанието. И когато Марсий вече излизал победител, Аполон обърнал китарата и звукът останал същия; което Марсий не могъл да направи с флейтата. И така Аполон завързал Марсий на едно дърво и го предал на Скит, който му одрал кожата; а останалото тяло предал на ученика му Олимп, да го погребе. На негово име е наречена реката Марсий.“

Иоан Цец. „История“ XVI, 353-384:
„Фригиец Марсий, философ, пръв изнамери флейтата
и с тези сламки влезе във състезание със Аполон;
и победен, бе окачен на бор с одрана кожа.
И досега реката носи лудостта флейтистка,
както е писано във речите на Юлиан
и от Прокопий Кесариеца, и много други.
А други казват, че Атина е открила авлодията,
но се навела към вода и си видяла бузите издути;
и затова изкуството на Марсий е предала.
Та този син на Ягнис преподавал на Олимп.“

„Откритие на разума е и флейтистиката,
но тя издува бузите и загрозява образа,
та на разумните човеци не подхожда.
Но все пак философът Марсий, за когото споменах,
намери я и се гордееше със нея. А после полудя
и се удави във река. Бе закачен на бор
и бе видян от Хелиос, висящ като един убиец.
Защото Хелиос е пръв във музиката: и казаха,
че той се състезавал с него; и победен, увиснал.“

9.

Олимп

Най-ранно споменаване: Аристофан („Конници“, 7)

Легендата за него: Плутарх („За музиката“,7), „Суда“

За живота и дейността му:
– фригиец, флейтист, приятел на Марсий (Аполодор I,4,2; Плутарх. „За музиката“,4/7; Тациан. „Против елините“, 1; „Суда“)
– създател на номите, на мелически и елегически произведения (Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)
– споменава се за двама или трима „Олимповци“: първият преди Троянската война, последният при цар Мидас (Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)

Свидетелства:

Аристофан. „Конници“, 7:
„Ела, че заедно да заредим Олимповите плачове“ (Ал. Ничев, 1985)

Аристотел. „Политика“ 1339b:
„Това би било очевидно, ако чрез нея придобиваме определени нравствени качества. А че тя оформя характера е ясно от много неща и не на последно място от песните на Олимп. По общо мнение те въодушевяват душата, а въодушевлението е чувство за нравствената част на душата“ (Ан. Герджиков, 1995)

Плутарх. „За музиката“, 7:
„Казва се, че споменатият Олимп, флейтист от тези във Фригия, е съчинил ном за флейта в чест на Аполон, наречен `Многоглав` (номът); казват, че този Олимп произхожда от първия Олимп, ученика на Марсий, който е създал номите в чест на боговете. Той е бил любимец на Марсий и е научил авлетиката от него и е внесъл в Гърция хармоничните номи, с които и сега гърците се служат в празниците на боговете.“

„Суда“:
„Олимп, син на Меон, мизиец, авлет и създател на мелоси и елегии, станал предводител на музиката, изпълнявана на авлоси; ученик и любимец на Марсий. Олимп е роден преди Троянската война; по негово име е наречена планината в Мизия.
Олимп, който установи и преподаваше китародическите номи.
Олимп, фригиец, по-нов. Бил е авлет по времето на Мидас, син на Гордий.“

10.

Музей

Най-ранни споменавания: Херодот (VIII,96/VII,6); Аристофан („Жаби“,1033)

За живота и дейността му:
– от Атина, съвременник на Орфей, баща на Евмолп или негов син (Платон, „Държавата“ 364е; Пароска хроника, 15; Клим.Алекс. „Стромата“ I,21; Диог. Лаерц., „Въведение“)
– прорицател (Павзаний X,9/12)
– епически поет, автор на поема „Евмолпия“ (Павзаний X, 5); също на химни и „Съвети“ и „Теогония“ (Павзаний I,22; Диог. Лаерц., „Въведение“; според „Суда“ са били двама)

Свидетелства:

Аристофан. „Жаби“, 1033:
„И Музей ни показа целителна мощ и пророчески дар“ (Ал. Ничев, 1985)

Платон
– „Държавата“ 364е:
„Музей и неговият син [Евмолп] дават на справедливите още по-ценни блага. Те отвеждат благочестивите в подземното царство, приготвят им гощавки и пирове, окичват ги с венци и ги заставят да прекарват цялото си време в пиене като смятат вечното пиене за най-добрата награда за добродетелния живот. Боговете ще запазят децата и цялото следващо поколение на благочестивия и верния на клетвата си човек. А нечестивите и несправедливите закопават в някаква тиня в подземното царство и ги пращат да носят вода с решето…“ (Ал. Милев, 1981)
– „Ион“ 536b:
„Едни изпадат в изстъпление от връзката си с един поет, други от друг – едни от връзката си с Орфей, други – от Музей“ (Б. Богданов, 1979)

Аристотел. „Политика“ 1339b:
„Нали и Музей казва, че `Най-приятна за смъртните е песента`“ (Ан. Герджиков, 1995)

Павзаний I,22,7 (разказва за картините в „Пинакотеката“ на Акропола в Атина):
„След като подминеш картините с момчето, носещо ведрата и бореца, когото е нарисувал < Тимайнет>, ще видиш Музей. Четох някакви епически стихове, в които се говори за Музей, че лети, дарен от Борей, но ми се струва, че тях ги е съчинил Ономакрит, и със сигурност няма нищо запазено от Музей, освен може би химнът на Деметра при ликомидите.“
I,25,8
„Деметрий, синът на Антигон, който освободил атиняните от тираните, не им предал Пирей веднага след бягството на Лахарес, и по-късно, след като спечелил война, вкарал гарнизон в самия град, като построил така наречения Музейон. Музейонът е вътре в древния периболос, възвишение срещу Акропола, където казват, че пеел Музей и където бил погребан, когато умрял от старост. По-късно на това място бил издигнат и надгробен паметник на някакъв сириец“ (към 114 пр. Хр. на Антиох Филопап, внук на Антиох IV)
X, 5
„Сред елините има една поема, наречена “Евмолпия”, приписва се на Музей, сина на Антиофем. В тези стихове се твърди, че прорицалището принадлежало общо на Посейдон и Гея…“
X, 7
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога… Но казват, че Орфей, който бил много горд и с високо самочувствие заради своите мистерии, както и Музей, който във всичко подражавал на Орфей, отказали да се явят на състезание по музикални дарби.“
X,9,11
„Другото доказателство, което цитират е взето от оракулите на Музей: `Дъжд над атиняните иде свиреп`.“
X,12,11 (във връзка със сибилите)
„Казват, че мъжете, които изричали оракули са Евклус от Кипър, атиняните Музей, синът на Антиофем и Люкос, синът на Пандион, а също и Бакис, беотиец, който бил обсебен от нимфи. Чел съм оракулите на всички тях, освен на Люкос. Това са жените и мъжете до ден днешен за които се казва, че са изричали пророчества от името на бог“ (В. Русинов, 2004-2005).

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
„По времето на Акризий е идването на Пелопс от Фригия и пристигането на Ион в Атина, вторият Кекропс, делата на Персей и Дионис, а също Орфей и Музей.“

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Музей, който според преданието бил син на Евмолп, пръв създал „Теогония“ и „Сфера“. Учел, че всичко се ражда от едното и се разлага в него. Той умрял във Фалерон и на гроба му е написана тази елегия: `Обичния Евмолпов син държи фалерската земя – Музей, изтляло тяло, под този гроб`. По бащата на Музей е наречен и атинския род Евмолпиди“ (Т. Томов. 1985/2002, с промени и добавка)

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 6:
„И че преди него е имало други поети, между които е и Музей, който написал `Лечения на болести`“.

„Суда“:
„Музей, елевзинец от Атина, син на Антифем, на Евфем, на Екфант, на Керкион, когото победи Тезей; и на жената Елена. Епик, ученик на Орфей, може би по-възрастен от него, защото разцвета му е бил при втория Кекропс. Написал `Съвети към сина Евмолп` в епически стих и много други.“
„Музей, тиванец, син на Тамирис, на Филамон, мелик. Роден много преди Троянската война; писал е мелоси и песни.“

11.

Евмолп

Най-ранно споменаване: Омир („Химн към Деметра“,474-476)

Легендата за него: Аполодор (III, 15, 4); Павзаний (I,38,2-3)

За живота и дейността му:
– син на Посейдон и Хиона (дъщеря на Борей и на Орейтия); трак, имал син на име Исмар; цар или съюзник на елевзинците, воювал на тяхна страна срещу атиняните по времето на Ион, син на Ксут, или на Ерехтей, син на Пандион – от когото бил убит (Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Хигин, 273; Аполодор III,15,4; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34)
– син на Музей, баща на Керикс; основател на елевзинските мистерии; жрец в тях и на Дионис („Химн към Деметра“; Пароска хроника, 15; Овидий. „Мет.“ XI,92-94; Аполодор II,5,12; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34; според „Суда“ са били двама)
– певец и поет, син на Филамон, учител на Херакъл по музика (Теокрит XXIV, 109-110; Диодор Сицилийски I,11; Хигин, 273)

Свидетелства:

Омир. „Химн към Деметра“, 474-476:
„После отиде [Деметра] при царете, които почитат правдата – при Триптолем, при Диокъл конеукротител, и при Евмолп, цар могъщ, при Келей, властелин всенароден – лично показа на всеки обряда свещен и потаен“ (Р. Константинова, 1988)
Същото е при Павзаний II, 14:
„… не мога да се съглася с флиунтийците, че някой елевзинец бил надвит в битка и бил прокуден, след като тази война приключила след примирие и преди да влязат в сражение, и след като в Елевзин останал самият Евмолп… В произведенията на Омир има и неща, посветени на Деметра: `Показа тя [Деметра] на Триптолем и на Диокъл конеукротител и на Евмолп могъщ и на Келей водач народен светите служби и тайнствата им разкри на всички`“ (В. Русинов, 2004)

Алкидамант. „Реч на Одисей против Паламед“, 24:
„когато Евмолп, синът на Посейдон, тръгна на война срещу атиняните, водейки траки; така че това не е изобретение на Паламед, а на други преди това.“

Теокрит XXIV, 109-110:
„Филамонидът Евмолп го направи [малкия Херакъл] певец и приучи ръцете му да държат дървен форминкс.“

Диодор Сицилийски I, 11:
„Някои от древните митолози сред гърците наричат Озирис Дионис, и наред с това – Сириус. Един от тях е Евмолп, който казва в `Бакхическите стихове`:
`звездосвет Дионис, в лъчи огненолик`,
а Орфей:
`затова го нарича Фанес, също и Дионис`.“

Овидий. „Метаморфози“ XI, 92-94:
„Стигна пред Мидас – деспот, на когото певецът тракийски,
както на жреца Евмолп, завеща празненствата на Бакха“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Хигин, 273:
„Евмолп, син на Посейдон [спечелил състезание по пеене в Аргос] при съпровод на флейта от Олимп, ученик на Марсий.“

Аполодор II, 5, 12
„Херакъл отишъл в Елевзин при Евмолп, понеже искал да бъде посветен в мистериите. Но не бил очистен от осквернението след убийството на кентаврите и не можел да види свещенодействието. Тогава получил очищение от Евмолп и бил посветен.“
III, 15, 4
„А за Хиона се оженил Посейдон. Тайно от баща си тя родила Евмолп и за да не узнае никой, го хвърлила в морската бездна. Но Посейдон го извадил и го занесъл в Етиопия при Бентезикима, негова дъщеря от Амфитрита, да го отгледа. Когато Евмолп пораснал, мъжът на Бентезикима му дал за жена една от дъщерите си. Но Евмолп се опитал да насили и сестрата на жена си, заради което го изгонили от страната. Заедно със сина си Исмар той отишъл при тракийския цар Тегирий, който дал дъщеря си за жена на Исмар. Но по-късно се разкрило, че Евмолп крои заговор срещу Тегирий и затова трябвало да търси убежище при елевзинците, с които станал приятел. След смъртта на Исмар Тегирий изпратил да извикат Евмолп. Той пристигнал, помирил се с него и поел властта. Когато атиняните воювали с елевзинците, Евмолп бил призован на помощ на елевзинците и воювал на тяхна страна начело на многобройна тракийска войска. Когато Ерехтей се допитал до бога как атиняните да удържат победа, той му предсказал, че трябва да принесе в жертва една от дъщерите си. Ерехтей принесъл в жертва най-малката, но и останалите се самоубили, защото според някои се били заклели да умрат заедно. В битката след жертвоприношението Ерехтей убил Евмолп“ (М. Славова, 2015)

Лукиан. „Демонакс“, 34:
„Веднъж, след като чу забраната, се осмели да попита публично атиняните по каква причина изключват варварите, след като обреда им е установил Евмолп, който е варварин и трак.“

Павзаний I, 38, 2-3:
„Не можах да открия гробницата на Крокон, но гроба на Евмолп го намерих такъв, какъвто ми го описват и елевзинците, и атиняните. Разказват, че този Евмолп дошъл от Тракия и бил син на Посейдон и Хионе. А за Хионе казват, че е дъщеря на вятъра Борей и на Орейтия. Омир нищо не е съчинил за неговото потекло, но в стиховете си го нарича “храбрият Евмолп”. Когато станала битката между елевзинците и атиняните, загинал царят на атиняните Ерехтей, загинал и Имарад, сина на Евмолп. Войната между тях била прекратена с условието, че елевзинците ще бъдат подвластни на атиняните във всичко друго, но ще запазят своя култ. Мистериите към двете богини въвеждат Евмолп и дъщерите на Келей. След смъртта на Евмолп остава по-младият му син Керикс, за когото самите Керики казват, че е син на дъщерята на Кекропс Аглаура и на Хермес, а не на Евмолп“ (В. Русинов, 2004).

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
“По времето на Линкей е грабването на Кора и установяването на светилището в Елевзин; Триптолемовото земеделие, пристигането на Кадъм в Тива и царуването на Минос. А по времето на Пройт е войната на Евмолп срещу атиняните.“

„Суда“:
„Старият Евмолп бил трак, основател на мистериите в Е.; младият, син на Музей, очиствал Херакъл.“

12.

Сибилите

Най-ранни споменавания: Хераклит (fr. 92, в Плутарх. „За оракулите на Пития“, 397а) и Платон („Федър“ 244а)

Легендите: Вергилий („Енеида“ VI), Павзаний (X, 12), Предговор към „Сибилински оракули“

За тях:
– били поне десет: палестинската (еврейска), наричана още персийска, вавилонска, халдейска, египетска; либийска; делфийска; италийска; еритрейска; самоска; кумска; хелеспонтска; фригийска; тибуртинска (Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– от имената им, за които има разногласия кое на коя принадлежи, са известни: Саббе или Самбета; Херофила или Амалтея; Деифоба; Демо; Фито; Абунея (Вергилий. „Енеида“ VI; Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– гадателки и пророчици; гадаят в лудост, унес, на листа, обладавани от Аполон (Хераклит, фр. 92; Платон. „Федър“ 244а; Вергилий. „Енеида“ III; Павзаний X, 12)
– дълголетни – кумската трябвало да живее 1000 години (Овидий. „Метаморфози“ XIV, 144)
– една от тях (еритрейската – Херофила) предсказала Троянската война; кумската предложила девет книги с оракули на Тарквиний Стари, от които той купил три, а после всички сибилински книги били събрани от него в Рим и се пазели на Капитолия, като тези на кумската били тайни (Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– на една от тях (палестинската?) се приписват XIV книги с предсказания за историята на света, от тях оцелели 12 (на гръцки), редактирани IV-VI в. сл. Хр.

Свидетелства:

Хераклит, fr. 92, в: Плутарх, „За оракулите на Пития“ 397а:
„А Сибила, според Хераклит, с беснееща уста произнася тъжни, неукрасени и неблаговонни, изминава хиляда години с гласа си, благодарение на бога…“

Платон. „Федър“ 244а:
„И ако заговорим за Сибила и за другите жреци, които, гадаейки в лудост и предсказвайки много неща на мнозина са ги насочили в бъдещето, само ще се забавим да говорим за неща, известни всекиму“ (Б. Богданов, 1982)

Вергилий. „Енеида“ III, 441-452:
„Щом пък доплаваш дотам и в кумейският град щом достигнеш
при езерата свещени в авернската звънка дъбрава
в дън пещера ще откриеш гадателка, в унес вещае
тя съдбините и руни, и думи дълбае на листи…
Всеки се връща без помощ, намразил дома на Сибила.“
VI, 35-566
„Но Ахат, неотдавна изпратен
вече се върна назад с Деифоба, на Главк дъщерята,
жрица на Феб и Хеката, и тя се обърна към царя…
Беше в евбейския клон отстрани пещерата вдълбана,
в нея сто входа широки и двери сто водят, отдето
толкова гласа отекват ответната реч на Сибила…
В разговор много догадки един с други те размениха –
кой ли другар е издъхнал, та трябва да бъде погребан
според Сибила?…
Жрицата четири черни юнеца най-първо докарва
и от съсъд връз челата на жертвите вино възлива;
после изскубва влакната им, щръкнали между рогата,
и като първи оброк тя ги хвърля в свещения огън,
гръмко зовяща Хеката, могъща в небето и Ереб…
`Стойте далеч оттук, непосветени!` –
тъй предсказвачката виква – `от целия лес отстъпете.`
Толкова само изрече и в унес влетя в пещерата…
Жрицата, щом забеляза, че змийските шии настръхват,
хвърли му медена питка, упойна от приказни билки…
Но се намеси Сибила водачката с малкото думи:
`Бяга нощта, докато в плач и жал часовете пилеем.
Ето оттука, Енее, дели се на две страни пътят:
пътят надясно отвежда в дома на великия цар Дит,
ние по него ще стигнем в Елизиум. Пътят наляво
към нечестивия Тартар за мъки злодеите води…
Ала когато Хеката авернския лес ми придаде,
вред ме разведе и всички възмездия божи показа`…“ (Г. Батаклиев, 1980)

Овидий. „Метаморфози“ XIV, 101-146
„Стига героят местата, със блатни води изобилни,
върху кумейския бряг, в пещерата на вечна Сибила
идва и моли да стигне душата на своя родител…
След речта си
клонка, блестяща от злато, в леса на авернска Юнона
тя му посочи с повеля от ствола й да я откъсне…
`Или богиня си ти, или божа любимка` – й казва –
`винаги за божество ще те имам и все ще признавам:
своя живот ти дължа – до света на смъртта ме заведе
и от видения свят на смъртта ме изведе отново.
Заради тази заслуга, когато на бял свят изляза,
храм ще ти вдигна, честта на тамянен дим ще ти въздавам…`
`Презряла подаръка Фебов,
аз си оставам безбрачна. Но мина щастливата възраст,
и с разтреперан крак иде досадната старост, която
дълго ще нося. Аз вече живея столетия седем,
но ми остава, додето достигна на пясъка броя,
триж по сто жътви да видя и триж по сто есени още…`“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Павзаний X, 9, 11:
„Като доказателство за това твърдение цитират следния оракул на Сибила:
`И тогава над атиняните ще стовари тежки беди Зевс Гръмовержец`.“
X, 12
„Има една скала, издигаща се над земята. На нея, казват делфийците, заставала и изпявала оракулите си жена с име Херофила и с прозвище Сибила. Открих, че предишната Сибила била много древна; според елините тя била дъщеря на Зевс от Ламия, дъщеря на Посейдон, тя била първата жена, пееща оракули, а името Сибила й било дадено от либийците. Херофила била по-млада от нея, ала и тя явно е била родена преди Троянската война, защото предсказала, че Елена ще бъде доведена в Спарта за гибел на Азия и на Европа, и че заради нея Илион ще бъде завладян от елините. Делосците също така помнят един химн, който тази жена е съчинила в чест на Аполон. Съчинила е тези неща, обзета от лудост и обладана от бога. На друго място в оракулите си казва, че майка й е безсмъртна, една от нимфите на Ида, а баща й е смъртен мъж. Ето ги стиховете: `По род съм полусмъртна и полубожествена; от майка нимфа и баща, що с жито се храни; по майка от Ида съм родом, а бащината ми родина е червеният Марпесос, свят на Майката, и реката Аидоней`. Марпесос отстои на сто и четиридесет стадия от Александрия в Троада. Жителите на тази Александрия твърдят, че Херофила станала послушница в храма на Аполон Сминтейски, и по повод съня на Хекуба тя изрекла пророчеството, за което знаем, че наистина се сбъднало. Тази Сибила живяла по-голямата част от живота си в Самос, но също така посещавала Кларос в земята на Колофон, Делос и Делфи. При всяко свое гостуване в Делфи тя заставала на тази скала и изпявала оракулите си. Смъртта обаче я споходила в Троада и гробът й е в свещената дъбрава на Сминтиеца. Еритрейците, които най-ревностно от всички елини претендират да са родина на Херофила, сочат за доказателство т.нар. планина Корюкос с пещера в нея, като казват, че Херофила е родена в нея и че била щерка на Теодор, местен пастир и на нимфа. Следващата жена, която давала оракули по същия начин, според Хиперох от Кюме, историк, е от Куме в земята на Опики и се казвала Демо. След Демо, при евреите над Палестина отраснала жена, която давала оракули и името й било Саббе. Казват, че бащата на Саббе бил Беросос, а майката – Ериманте. Но някои я наричат вавилонска Сибила, други – египетска (В. Русинов, 2005)

Атенагор („За християните“, 30) цитира стихове 108-112 от кн. III на „Оракулите“:
„Сибила (за нея споменава и Платон): `Тогава беше десетото поколение смъртни, откакто се случи потопът върху първите човеци; и царстваше Кронос, Титан и Япет, отлични деца на Гея и Уран. Тях хората нарекоха Гея и Уран [„Земя и Небе“], защото бяха първи от смъртните хора…“

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21:
„И не само той, но и Сибилата е по-древна от Орфей. Твърди се, че има много писания и за прозвището й, и за потвърдените й предсказания: че била фригийка и се казвала Артемида, и като дошла в Делфи изпяла:
`Делфи, служители на далнострелец Аполон,
дойдох да ви изкажа мисълта на Зевс Егидодържец
и разгневена на брата роден Аполон`“
Има и друга, от Еритрея, наречена Херофила: за нея споменава Хераклид Понтийски в „За прорицалищата“. Оставям настрана египетската и италийската, която обитавала Кармал в Рим, и чийто син Евандър изградил в Рим светилището на Пан, наречено Луперкион.“

Лактанций. „Божествени устроения“ (Divinae Institutiones), I, 6:
„Седмата е кумската, на име Амалтея, която от други се нарича Демофила или Херофила; тя е занесла девет книги на цар Тарквиний Приск.“

Предговор към „Сибилинските оракули“:
„Сибила“ е римска дума, която се превежда като „пророчица“ или „гадателка“; откъдето жените-гадателки са били наречени с едно име – Сибили. И както мнозина са писали, те са родени в различни времена и места и са на брой десет. Първа от тях е халдейската или персийската, чието собствено име е Самбета. Тя е от рода на блажения Ной и за нея се казва, че е предрекла събитията, свързани с Александър Македонски: споменава я Никанор, който е проучвал Александровия живот. Втора е либийската, за която споменава Еврипид в пролога на „Ламия“. Трета е делфийската, родена в Делфи, за която каза Хризип в книгата „За божеството“. Четвърта е италийската, в Кимерия, Италия, чийто син бил Евандър, изградил светилището на Пан в Рим, наречено „Луперкион“. Пета е еритрейската, която предсказала Троянската война; за нея съобщава Аполодор Еритрейски. Шеста е самоската, чието собствено име е Фито и за която е писал Ератостен. Седма е кумската, наречена Амалтея, която е и Херофила, а при някои Тараксандра; Вергилий нарича кумската Деифоба, дъщеря на Главк. Осма е хелеспонтската, родена в село Мармес край градчето Гергитион, което някога, във времената на Солон и Кир беше в границите на Троада, както писа Хераклид Понтийски. Девета е фригийската, а десета – тибуртинската, на име Абунея.
Казват, че кумската е занесла девет книги със собствени предсказания на Тарквиний Стари, който тогава царувал в Рим и му е поискала триста филипки за тях; и като била пренебрегната и дори не я попитали какво се съдържа в книгите, изгорила три. Пак, при следващото си отиване при царя, предложила шестте книги, като поискала същата цена. И като не била удостоена с отговор, изгорила още три. След това дошла за трети път, предлагайки останалите три, като посочила същата стойност; и че ако не ги вземе, ще изгори и тях. Тогава, казват, царят се зачел в тях, удивил се, дал сто филипки и ги получил; а освен това попитал и за другите. Тя казала, че ги няма същите и не може да се знаят такива неща без вдъхновение от бога; но е възможно да се съберат от някои градове и села онези, които са били сметнати от тях за необходими и полезни, и че така трябва да се направи сборникът. Това била сторено много бързо: не е останало скрито даденото от бога, което сякаш наистина е било като прибрано в съкровищница. И така всички книги на сибилите били положени в римския Капитолий, като тези на най-старата – кумската – били скрити и не били разпространявани, защото тя изрекла по-точно и открито това, което предстояло да се случи в Италия; докато другите били достъпни за всички. От тях тези, които принадлежат на еритрейската, са надписани по мястото, от което тя е била наречена така; другите обаче не са надписани кои на коя са, а са останали неразграничени.

Ватикански митограф:
Sibyllam Apollo pio amore dilexit et ei poscendi quae uellet arbitrium obtulit. Illa harenam manibus hausit et tam longam uitam poposcit; cui Apollo id posse fieri respondit, si Erythraeam in qua habitabat insulam relinqueret et eam numquam uideret. Profecta igitur Cumas tenuit et illic corporis uiribus defecta uitam in sola uoce retinuit. Quod cum ciues eius cognouissent, siue inuidia, siue miseratione commoti — incertum est —, ei epistolam miserunt creta antiquo more signatam; qua uisa terra, quia erat de eius insula, in mortem est soluta. Vnde nonnulli hanc esse dicunt, quae Romana fata conscripsit, quod incenso templo Apollinis inde Romam allati sunt libri, unde haec fuerat.

13.

Фемоноя

Най-ранни споменавания: Страбон (IX,3,5), Павзаний (X,5,7)

За нея:
– пророкувала в Делфи, вдъхновявана от изпаренията в пещерата (Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5)
– първа делфийска жрица (пития) и първа произнесла оракули в хекзаметър; затова я смятат за създателка на епоса (Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5; Прокъл, „Христоматия“)

Свидетелства:

Павзаний X, 5, 7:
„Най-преобладаващото мнение обаче е, че Фемоноя била първата пророчица на бога и първа запяла в стихове хекзаметър… Традицията обаче не съобщава за друг мъж пророк [освен Олен], а упоменава само за пророчици.“
X, 6:
„Фемоноя, пророчицата по това време им дала оракул в хекзаметър: `Тежка стрела от близо Аполон ще изстреля по осквернителя на Парнас…` и
X, 12:
„За Пелеядите казват, че били родени по-рано и от Фемоноя, и че били първите жени, изпели следните стихове: `Зевс е бил, Зевс е, Зевс ще бъде; О, велики Зевсе.
Гея праща плодовете, хвалете Майката земя`“ (В. Русинов, 2005)

Страбон IX, 3, 5:
„Казват, че седалището на оракула е куха пещера дълбоко надолу в земята с много тясно устие, от което се вдига дъх, който предизвиква божествено вдъхновение; и че над устието е поставен висок триножник, качена на който питийската жрица поема дъха и след това изрича оракулите както в стихове, така и в проза, макар че вторите биват оформени в стихове от поети, които са на служба при храма. Казват, че първата, която станала питийска жрица била Фемоноя; и че пророчицата, както и градът са наречени така от думата `питестай`“ (В. Русинов, 2008)

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
“И ако някой ни казва, че Фемоноя първа е прорицавала на Акризий, нека знае, че 27 години след Фемоноя са онези около Орфей, Музей и Лин, учителя на Херакъл.“

Прокъл. „Христоматия“ (в патр. Фотий. „Библиотека“, 319а):
„Епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри.“

„Суда“:
„Палефат, атински епик, син на Актей и Боио, някои казват на Иокъл и Метанира, а трети – на Хермес. Според някои е живял след Фемоноя, а според други – дори преди нея. Написал е „Създаване на света“ в пет хиляди епически стиха, „Раждането на Аполон и Артемида“ в три хиляди стиха, „Слова и изказвания на Афродита и Ерос“ – в пет хиляди стиха, „Свада на Атина и Посейдон“ – в хиляда стиха и „Плитката на Латона“.

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 5:
„Та след като започнаха да правят епос в мерена реч и да съчиняват рапсодически, нарекоха накратко `епици` тези, които биват наричани и просто `поети`. Но най-вече така се наричат тези, които пишат героическа поезия в хекзаметров ритъм: и това е започнато, както се твърди, от някоя си Фемоноя, жена прорицателка на Аполон. Тя, казват, първа е изнамерила епоса, който според древните е наречен така не само според превъзходството, поради което хекзаметърът си е присвоил общото название за `реч`, но и защото, казват, нещата следват оракулите.“

14.

Памф

Павзаний I, 38, 3:
„Мистериите към двете богини въвеждат Евмолп и дъщерите на Келей, като тях Памфос ги нарича, също както Омир, Диогенея, Памеропе и третата Сезара.“
IX, 27, 2:
„След Олен, и Памфос, както и Орфей, са написали стихове в хекзаметьр и са съчинили поеми за Ерос, за да се пеят от ликомидите по време на техните обреди. Прочетох ги, след като поговорих с един дадухос (факлоносец). ”
IX, 29, 8:
„Памфос, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолинос (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолинос от епоса на Памфос, възпява Адонис и Ойтолинос заедно“ (В. Русинов, 2004-2005).

15.

Дарес Фригийски

Омир. „Илиада“ V, 9-13
„Имаше между троянците някой си Дарес, имотен,
жрец непорочен на Хефест, баща на двамина герои:
братя Фегей и Идей, във различните битки изкусни.
Двамата сина на Дарес нападнаха цар Диомеда,
двамата със колесница, той прав на земята стоеше“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Клавдий Елиан. „Всякакви истории“ XI, 2
„Имало е епос на Орибант от Трезен преди Омир, както се казва в `Трезенски слова`. И за фригиеца Дарес, чиято фригийска `Илиада` знам, че е запазена и досега, също казват, че е живял преди Омир.“

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ XII, 521
„Антипатър от Акант казва, че фригиецът Дарес, който написал „Илиада“ преди Омир, съветвал Хектор да не убива приятеля на Ахил, защото за това имало оракул от Аполон… и след като дезертирал, бил убит от Одисей“ (латинският превод е приписан на Корнелий Непот, в предговор-писмо до Салустий Крисп)

16.

Демодок и Фемий

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант…; също и Фемий от Итака….“

Птолемей Хефестион, VII:
„В Седма книга се съдържа сведението на Теодор от Самотраки. А в Тирения Одисей участвал в състезание за флейтисти и го спечелил, като изпълнил песента на Демодок `Превземането на Илион`“ (В. Калфина, 2015)

17.

Фантазия от Мемфис

Птолемей Хефестион, V:
„Разказва за някаква жена от Мемфис на име Фантазия, дъщеря на Никарх, която описала преди Омир Троянската война и странстванията на Одисей, а книгите й се намирали в Мемфис. Омир, който се озовал там, получил преписи от писаря на храма Фанит и по тях съчинил своите поеми“ (В. Калфина, 2015)

18.

Сиагрос и Пронапис

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 6
„Нека прибавим и това, че е имало и други поети преди него, сред които е Музей, написал „Лечения на болести“; и, както твърди Елиан, след Орфей и Музей е живял поетът Сиагрос, който пръв е възпял Троянската война.“

Диодор III, 67
С тези пеласгийски букви [приспособени от Лин въз основа на финикийските] си е служил също и Орфей, и Пронапис, учителят на Омир, който бил надарен съчинител на песни.

19.

Зороастър

Платон. „Алкивиад“ 122а
„Първият от тях обучава момчето в изкуството на магите, предадено на хората от Зороастър, сина на Ормазд – това са нещата, свързани със служенето на боговете“ (Б. Богданов, 1979);

„Суда“:
Зороастър, персомидиец. За него виж в „Астрономията“. Първо с него е свързано използваното при тях название „маги“. Живял е 500 години преди Троянската война. Приписват му се 4 книги „За природата“ и една „За ценните камъни“ и др.
Маги: при персите това са философите и боголюбците. Пръв от тях е Зороастър, последван от Останес и др.
Астрономия: устройството на небесните тела. Първи я откриха вавилонците чрез Зороастър, а заедно с тях и Останес. Те твърдяха, че нещата около родените същества да зависими от небесните движения.

20.

Санхуниатон от Бейрут

Според някои Санхуниатон е бил древен близкоизточен историк. Живял във времето на Семирамида, занимавал се с финикийска история и писал на финикийски. Главен източник за него е Евсевий, който се позовава на Филон от Библос (50-138 сл. Хр. , автор на „История на Финикия“ в 9 кн.):
„Тези неща ги разказва Санхуниатон, древен мъж и, както казват, живял преди Троянската война. За него свидетелстват, че е представил точно и истинно финикийската история. Филон – този от Библос, а не евреина – е издал цялото му писание, като го е превел от езика на финикийците на гръцки“; „Този бейрутец Санхуниатон разказва истинно и за евреите, в пълно съгласие с имената и местата им. Записки за тях е взел от Иеромбал, жрец на бога Иево, който посветил историята си на Абибал, цар на бейрутците и тя е била одобрена от него и приближените му изследвачи на истината. Техните времена са по-ранни от времената на Троянските събития и почти доближават времената на Мойсей, както известяват списъците с реда на царете на Финикия. А Санхуниатон, който истинолюбиво събра и записа на финикийски език цялата древна история от записките по градовете и от надписите в светилищата, е живял във времето на Семирамида, царица на асирийците; за която е записано, че е живяла преди Троянската война, тоест в същите времена. А книгите на Санхуниатон преведе на гръцки език Филон от Библос“(Eusebii Praeparatio evangelica I, 9, 20).

Най-вероятният източник на Евсевий е Порфирий:
„Финикийците, при големи нещастия в случаи на война, болести или суша принасяли в жертва някого от най-близките хора, като го посвещавали на Кронос. И финикийската история е пълна с жертващи – тази, която написа на финикийски език Санхуниатон, а Филон от Библос преведе на гръцки в осем книги“ (De abstinentia II, 56)

21.

Египетският Хермес (Трисмегист)

Платон. „Федър“ 274c
„И тъй, слушал съм, че край Навкратис в Египет сред тамошните древни божесва имало едно, на което именно е свещена птицата, наречена Ибис. А на самото божество името било Тевт. Та той открил пръв числата, смятането, геометрията и астрономията и още играта на дама и зарове, а също и писмената. По онова време цар на Египет бил Тамуз. Отишъл при него Тевт, показал му изкуствата и рекъл, че е редно да станат достояние и на останалите египтяни…“ (Б. Богданов, 1982)

Цицерон, De natura deorum III, 5:
„Петият Меркурий, за когото се казва, че убил Аргус и поради това избягал в Египет и дал закони и писмена на египтяните; него египтяните го наричат Теут и при тях на негово име е наречен първият месец от годината“

Атенагор. „За християните“, 28
„И Хермес, наричан Трисмегист, свързва собствения си род с тях, и безброй други, да не изреждам всички поотделно; за тях няма вече никакъв спор, че бидейки царе, не са били смятани за богове. А че са били хора, твърдят и най-образованите между египтяните, които наричат богове етера, земята, слънцето, луната…“

Евсевий Кесарийски. Praep. еv. I, 9. 20
„Санхуниатон… грижливо проучи нещата относно Таут, тъй като знаеше, че измежду родените под слънцето първи Таут изобрети писмената и започна да прави записи; и така сякаш постави основа на словото. Него египтяните го наричат Тоут, александрийците Тот, а гърците го преведоха като `Хермес`“ Та нека се имат предвид тези неща от писанието на Санхуниатон, което е преведено от Филон от Библос и чиято истинност е потвърдена от свидетелството на философа Порфирий.“

Лактанций. De ira XI,11
„Това свидетелства Хермес, за когото Цицерон казва, че при египтяните е бил смятан за бог, и е изглежда същият, който поради добродетелите си и познаването на много изкуства е наречен Трисмегист, и е бил много по-древен не само от Платон, но дори от Питагор и седемте мъдреци“
Inst. epitome 4, 4:
„Хермес… който по учение и древност изпревари философите, и който при египтяните се почита като бог…“
14, 3:
„Трисмегист, когато казваше, че са твърде малко мъжете, познаващи съвършеното учение, изброи между тях своите роднини Уран, Сатурн, Меркурий“

Августин. За Божия град VIII, 23-24
„Понеже египтянинът Хермес знаеше, че ще дойде време, когато тези пусти, измамни, престъпни светотатства ще бъдат премахнати, страдаше; но колкото безсрамно страдаше, толкова неразумно знаеше. Защото не Светият Дух му беше разкрил тези неща…“

Мисли през поста

[Книжните занимания – какво са те?]

Това е създаване на връзка между хора. Тя не е проста и прилича на игра, но позволява да се говори за най-сериозните неща.
Най-напред има 1) едно общество, няколко души, които се познават лично и се събират да разговарят – събират се с телата си, защото са телесно живи. Разговарят за 2) някакви други, които са живели 3) отдавна и другаде, и са били подобни на тях, защото са се интересували от подобни неща.
А какви са тези неща? Това е 4) същественото за живота – най-напред кои сме и какво ни се случва. Но тези хора са разговаряли по някакъв 5) определен начин (вид словесност), както и ние тук говорим по определен начин и в определена обстановка (учим в университет или нещо друго).
А между тях и нас има 6) посредници, защото ние знаем за тях от някого и сведенията стигат по някакъв начин – книги или нещо друго, което също има място във времето и е „някъде“. И тези книги 7) се назовават, както и посредниците, които са ги произвели.
И всички тези хора с техните мисли и произведения се събират заедно.

Това е то – книжното и словесно занимание

*

[създадено и вечно]

Когато разглеждаш снега в планината – и отдалеч, и особено отблизо – си казваш:
– Всичко това е твърде много и твърде истинско, за да е случайно и временно. Значи е създадено и вечно.

(По този въпрос има един много важен, всъщност основен текст, – „Тимей“ на Платон. И там (38-41) говорителят разказва за един първи бог, „демиург“, който създава боговете на видимия свят; и им казва, че този видим свят е изображение на неподвижната вечност, като самият той е подвижен. Но за да бъде подвижен, е необходимо време, той като това е времето – нещата да се движат съобразно числа. Така че времето възниква (създадено е) заедно с видимия свят. Самите създадени богове не са вечни в първия смисъл на думата – безначални и безкрайни – но са вечни в смисъл на безсмъртни, защото такава е волята на Създателя им. „Тъй като“, казва той, „да се разруши нещо, което е направено добре, е дело на злия…“)

*

[неделя православна]

„И които изповядват пришествието на Божието слово в плът: със слово и уста, сърце и разум, с Писанието и иконите – вечна им памет.
И които знаят, че Христос има едно Лице, разделимо по природи; и че то е сътворено и несътворено, видимо и невидимо, страстно и безстрастно, описано и неописано; според божествената Му природа несътворено, според човешката – сътворено и описано в слово и образ – вечна им памет.
И които вярват и проповядват, тоест благовестват словата в букви и нещата в образи, и казват, че двете се събират заедно за една полза, като словото е проповядване, а образът е истинно изявяване – вечна им памет.
И които със слово освещават устните, а също и слушателите; които знаят и проповядват и със слово, и с честните икони, защото очите на гледащите се освещават и чрез тях умът се издига към разбиране; а също чрез божествените храмове и свещените съдове, и с други свещени и свети предмети – вечна им памет.

На Герман, Тарасий, Никифор, Методий, Михаил, светейши вселенски патриарси, като истинни божии светители, поборници за православието и учители – вечна им памет.
На Игнатий, Фотий, Стефан, Антоний, Николай, свети преосвещени и православни патриарси – вечна им памет…
На Константин Велики и майка му Елена, свети и равноапостолни първи християнски царе – вечна им памет.
На цар Теодосий Велики, на цар Хонорий и Теодосий Мали, на цар Маркиан… – вечна им памет.
На великата и свята царица Теодора, която някога, когато православната вяра беше помрачена от мъжа й Теофил, след смъртта му събра от цялата вселена и от всички страни патриарси, архиереи и черноризци и направи Велик вселенски събор; и отхвърли тъмната, мрачна и противна ерес на иконоборците, заедно с всички еретици, били преди това и назовани тук.

На Борис, първия български цар, наречен в светото кръщение Михаил, който приведе българския род към богоразумие чрез кръщението – вечна му памет.
На сина му Симеон и на внука му свети цар Петър; на Борис, Роман, Самуил, Радомир Гавриил, Владимир, Владислав, древните български царе, които от земното царство наследиха небесното – вечна им памет.
На Мария, древната българска царица – вечна й памет.

На Кирил философ, новия равноапостол, който преведе божественото Писание от гръцки език на български и просвети българския род при царуването на Михаил и православната царица Теодора, негова майка, които украсиха божествената църква със свети икони и утвърдиха православието – вечна им памет.
На брат му Методий, архиепископ на панонска Моравия, защото и той много се потруди за славянските книги – вечна му памет
На Климент, негов ученик и епископ на Великоморавия, и на учениците му Сава, Горазд и Наум, защото и те много се потрудиха за славянските книги – вечна им памет…

На Иоан Асен, българския цар, освободил от гръцко робство българския род – вечна му памет.
На Теодор, наречен Петър, неговия брат и цар, и на Калоян, цар и негов брат, който има много победи над гърците и фрузите – вечна им памет.
И на този Иоан Асен, велик и благочестив цар на всички българи, вечна му памет.
На Калиман благоверния цар и на Михаил неговия брат, и на Тамара и Елена, деца на благочестивия и велик цар Асен – вечна им памет.
На севастократор Александър, брат на великия цар Асен, на севастократора Стрез и деспот Слав – вечна им памет.
На Константин, благочестивия и православен наш цар, който положи душата си за словесното стадо на Христос, нашия Бог и Спасител, проля кръвта си за българския род и царство и замени земното царство за небесно – вечна му памет.
На Георги Тертер Стари благочестивия цар – вечна му памет.
На Шишман благоверния цар – вечна му памет.
На Теодор Светослав благочестивия цар – вечна му памет.
На деспот Срацимир и на братята му Радослав и Димитър – вечна им памет.
На Михаил благочестивия цар – вечна му памет…
На Елена Нова, благочестивата царица и майка на великия цар Иоан Асен и приела ангелски образ с име Евгения – вечна й памет.
На царица Анна, наречена Анисия, и на другата Анна, благочестивата царица на христолюбивия цар Асен, и на Ирина, благочестивата майка на христолюбивия цар Михаил, наречена в монашески образ Ксения – вечна им памет.
На Мария, христолюбивата царица на Тертер Стари и на другата кира Мария благоверната царица – вечна им памет.

На Кераца, благочестивата деспотица и майка на великия цар Иоан Александър, приела ангелски образ с името Теофана – вечна й памет.
На Теодора, благочестивата царица на великия цар Иоан Александър, приела монашески образ с името Теофана – вечна й памет.
На Теодора, благочестивата царица на великия цар Иоан Александър, която, бидейки от еврейски род, прие светото кръщение и запази благочестивата вяра цяла, обнови много църкви и въздигна много манастири, и беше майка на великия цар Иоан Шишман – вечна й памет.
На госпожа Десислава и госпожа Василиса, дъщери на великия цар Иоан Александър – вечна им памет.
На кира Мария, благочестивата царица на великия цар Иоан Шишман – вечна й памет.
На госпожа Десислава, майка на благочестивата царица Мария на великия цар Иоан Шишман, наречена в ангелски образ с името Девора – вечна й памет…“

*

Борилов синодик, 1211 г.
185b–-203б и 34а-35а
„История и книжнина“, 2010. Текст А. Тотоманова

Старогръцката литература в 12 лекции

I. Въведение
1. Легенди за предомировата поезия

II. Епос. Омир и Хезиод

2. Сведения за Омир
3. Троянският цикъл
4. „Илиада“
5. „Одисея“
6. Сведения за Хезиод. „Теогония“
7. „Дела и дни“. Нехудожествената литература

III. Лирика

8. Понятие за лирика. Разделение на видовете
9. Лирически поети. Сведения за живота и произведенията им

IV. Драма. Трагедия и комедия

10. Произход на драмата и театъра. Есхил и Софокъл
11. Драмите на Еврипид и комедията на Аристофан и Менандър

V. Проза

12. Роман

***

https://drive.google.com/file/d/14g3wEWK_aABNTpZ8uUwTy3SIZ7GE1-Xp/view