Архив на категория: Фрагменти

Наука и учени

I. Езикът

 

1.

Има думи, които са ни решително безполезни, които просто „няма какво да ги правим“. Като ги изговаряме, ние не правим нищо повече от това, да осведомяваме слушателя, че сме ги чули някъде.

Защо ги произнасяме тогава? Това е по навик, от детството, когато човек повтаря всичко което чуе, за да се уподоби на възрастните; и да види, как ще му отговорят на казаното. Така той  „пораства“, но и също „изпитва“ думите – какво е въздействието им и ползата от тях. И двете неща са необходими.

Но, вървейки към свободата, човек се отказва от подражанието. Това е характерно за зрелостта – не се нуждаеш от подражание, правиш го само понякога, съзнателно и за забава.

На такъв човек не му е нужно и да произнася всякакви думи гласно и пред  други, защото и сам вече има усет, за да разбере стойността им. Тогава едни думи трябва да бъдат отстранени или използвани само ако умишлено се имитира чужд стил. Други пък трябва да бъдат търсени, откривани и внасяни в употреба. Те ще са нужни,  за да говорим „от себе си“.

Така човек започва да си служи с езика съзнателно и активно. Отделя го от себе си, проумява, че това е инструмент и го „настройва“.

(2015)

 

 

2.

Ученето на чужд език има две предназначения: практическо и образователно. Практическото му изучаване няма за цел дълбоко овладяване, тъй като не се прави за образование. Поради това то води до знание на езика, което може да изглежда и добро, но винаги остава „приложно“.

Когато чуждият език се учи с образователна цел, то не е, за да бъде научен той самият. Задачата е друга – да се добият сведения за историята и състоянието на собствения. Трябва да се разбере защо в него има такива думи и какво те „първоначално“ значат. Това помага да бъдат произнасяни, писани и употребявани правилно (с оглед на споразумението и традицията).

Оттук нататък словесното образование изисква занимание с думите като вече внедрени в собствения език – откога се употребяват, какви значения са придобили.

Това става с четене на книги, тъй като говоримият език, до който всеки има достъп, е само малка част от „целия“. Така човек привиква да си служи с думи с прояснени значения; и благодарение на това постига наистина добро владеене на езика.

Това е и образоваността (доколкото тя зависи от словото).

Това не може да бъде постигнато по места, където хората не са наясно кой е „собственият“ или „главният“ им език. Те си служат с думи от различни езици, без да обръщат внимание на това; научили са ги от „ситуации“ и затова ги използват повече като сигнали, отколкото като елементи на мисълта. В такава обстановка словесната образованост се оказва занемарена и настъпва опростачване.

От словесната област опростачването се прехвърля и във видимия (предметен) свят. Домовете и градовете стават неуютни и неудобни за живот. Хората се замислят за „преместване“.

Но бедата идва не от мястото, а от занемаряването на думите и мислите.

(2016)

 

3.

Ако човек си даде труд да учи различни езици и освен това да чете класическа литература и философия, вероятно ще се увери, че не е възможно да се научи хубаво повече от един език.

Това значи, че хора, които се опитват да заменят родния (първия) си език с някой друг, няма да знаят добре нито един. Така е с тези, които са израснали в разноезична среда – вместо да знаят добре два или три езика, те не знаят нито един.

Ако се погледне историята на европейската словесност, ще се види, че ранните гръкоезични автори (до края на IV в. пр. Хр.) са над всякаква конкуренция: за 2300 години най-многото, което са могли да направят следващите, е да се доближават до тях. Една от причините за това е, че древните гърци не са си служели с никакъв друг език, освен със своя.

След Александър и още повече в римския свят вече не е така, както и през следващите векове.

(2016)

 

4.

Има израз „майчин език“. А „бащин език“ има ли?

Това с „майчиният език“ се случва във времена на двуезичие. Бащата излиза от дома, занимава се с някакъв бизнес, има отношения с държавата, може и с църквата. Но там езикът е друг. А в семейството се говори на език, който не е „на власт“. На него детето слуша за неща от всекидневието, също и песни, приказки. Той е „домашен“, „вътрешен“, само за между най-близки. Когато излезе от дома и от „своя край“, човек не намира място, където този език да се говори по същия начин. Така че той е „роден“ и „първи“. На него може да се прави литература (поезия).

„Бащиният“ пък е за практически дела, размисъл или „представителност“. Когато служи за „договаряне“ (търговия), той е доста сух, с малко думи, но разбираем за мнозина. Ако е за научна, тържествено-протоколна или богослужебна употреба, е ерудитски (учи се от книги).

Силата му идва оттам, че на него говорят управляващите, чрез него се „уреждат неща“, той „представлява“ много хора, може да е международен, имперски или на духовенството. Това е език „на власт“.

Слабостта му е, че рядко някой го владее добре. Той е „вътрешен“ и „първи“ за сравнително малко хора или дори за никого (като латинския след античността или църковнославянския след средновековието).

Не е все едно, дали „бащиният“ и „майчиният“ език са по начало различни (като латинския и немския в католическа Германия) или са стилове в един и същ естествен език.

В първия случай обществото е заплашено от разцепление със сериозни последствия – религиозни разногласия, завършващи с разкол, ерес или война, антиколониално напрежение, нацизъм).

В другия „майчиното“ и „бащиното“ се съединяват и той постига цялостност, защото действа във всяка област на живота.  Поради това обществото, което го употребява, се стреми към  независимост от всички други и влиза в съперничество с онези, чийто език е също така развит.

(2015)

5.

И все пак не е все едно да си служиш с думите и със значението на думите.

Научаването на думи може да бъде по-скоро заради звученето им. Тогава поетът/прозаик отива към усъвършенстване на стила и търси мелодичност, устройва словесния свят повече чрез звучене. Така че неговата реч се стреми към музикалност.

Но това е само част от поезията. За да стане тя цялостна, трябва да се върви към разказ; а там е нужно да се създадат отчетливи характери, което значи и диалог, твърдения. Трябва да има усещане за начало и край на действието.

Противоположно на това, човек може да се заеме със значението на думите. Значенията се преплитат, наслагват се едни върху други, свързват се. Мислителят работи с тях, за него думите са само инструменти (като щипки или етикети), от които той често е недоволен и поради това заобикаля много от вече заварените, но пък добавя свои – и пак заради значения, които трябва да се посочат.

Мисловните построения имат смисъл, когато сочат към един край – единството на съществуващото.

Човек не може да бъде нито поет, нито мислител, ако не му достига сериозност, значи – усещане, че трябва да бъде по-добър и да съдейства на други за същото.

Сериозност на поезията придава трагичното, а на мисълта – идеята за Бог. Затова истинските поети се стремят към трагедията („Илиада“, „Орестия“, „Антигона“, „Ад“, „Хамлет“, „Дон Жуан“, „Фауст“), а мислителите – към богословието.

А някои – като Платон и Достоевски – постигат и двете.

(2015)

 

II. Дарбата и усъвършенстването й

6.

Математическо-музикалните способности се преплитат помежду си и са отчетливо отделени от литературно-езиковите. Всеки има дарба или за едното, или за другото.

Колкото до философията, тя не зависи от никоя от тези две склонности, а е опит за придобиване на цялостно и завършено знание въз основа на опита.

Върху нея и с помощта на Откровението се построява теологията, която се занимава с най-същественото.

Но ако упражняващият се в теология постави сърцето си служба на стомаха, тогава той извращава придобитото знание и го превръща в най-възмутително лукавство.

(2015)

7.

Никакъв произход, възпитание, учебно заведение, вестници, книги, пътешествия или публични изяви не могат да помогнат на човека да придобие разбиране за живота, ако той няма дарба и стремеж към това.

Освен това те не са и необходими. Всеки, който е способен да придобива опит, ще го придобие, независимо от външните обстоятелства. И тогава ще бъде учител и равен на всеки, подобен на него.

Примерно:

Сократ никъде не е пътувал, а Омир нищо не е чел. Св. Антоний и св. Иван Рилски не са писали нищо, и не са знаели нито един език освен родния си.

Предците им не са били известни с нищо особено.

(2015)

 

III. Университетът и науката

 

8.

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

Но освен това той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни, защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят – и то не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

(2014)

9.

Школата е общност, към която принадлежи онзи, който споделя едно и също знание с други. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се „разпознават“ принадлежащите към школата. Защото ако беше за „разпознаване по език“ дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е „членството“, което дава привилегия по отношение на „външните“.

Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават помежду си. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен.

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

Истинският университет – това не са просто пари, сгради,  учебни планове, оценки и документи. Той е училище, и за да живее, му е нужна школа. А школата – това са стил, възгледи и дух.

Тя се създава трудно и много бавно. Най-лесно е да се установи стилът. Възгледите се разпространяват и усвояват лесно, но най-често остават повърхностни – като куп несвързани мнения.

Най-трудно е да се предаде духът. Всъщност той не се предава, а само се „разпознава“ у носителите му.

Не всички хора, които вършат безобразия из академичните среди, а и навсякъде, където успеят, са много лоши като учени. Някои нещо са учили, приближили са се до школа, имат някакви способности, и с доста труд биха могли да станат едни поносими автори и преподаватели.

Но там е работата, че не искат да са просто „поносими“. Това не им стига. Но пък повече не могат. Затова гледат да заобиколят науката; а същевременно се представят чрез нея. Тоест, паразитират върху нея.

И тъй като тя не им интересна, рано или късно се захващат с интриги и мошеничества, и се примъкват към властта.

Има една реч, която се е появила в средите на университетските хуманитари, и се представя за образована и умна. Тя е изпълнена с имена на модни (рекламирани), а понякога и класически автори; и с думи от латински, гръцки, а нерядко английски корени.

Обикновено тя е неразбираема; но произнасящият я гледа убедително към събеседниците си и ги подканва да се съгласяват, най-напред мълчаливо, че това, което нито той, нито те разбират, „е така“. По-отстъпчивите се съгласяват и мълчат, а по-честолюбивите започват и да възпроизвеждат чутото – не по смисъл, тъй като смисъл никой не вижда, а по звучене. Така те „се обличат“ в умност и съвременност.

Те не са учили системно история, нито право; не знаят класически езици, а най-често дори не са започвали да ги учат. Защото традиционно (класически) образованият човек отрано е привикнал с думите от латински и гръцки, и поради това те не му звучат умно, а само школски.

Тези хора образуват малки общности, в които тържествената реч звучи така; а по-неформалната се състои от лесно разбираеми шеги, обикновено сарказми по адрес на „простите селяни наоколо“, които няма да влязат в общността.

Неприемането на този стил се смята за проява на лош вкус и на някакъв вид изостаналост („фундаментализъм“). Но вярата им, че те нещо казват, е крехка; тя се крепи единствено на споразумението, че „тези неща са умни“.

Ако попаднат на някой, който разбира какво говори, те се стряскат. Думите му им звучат убедително и неопровержимо; но те не влизат в диалог, тъй като тогава ще трябва да изоставят стила на общността си; а освен това така и не са се научили да си служат с аргументи.

Поради това правят това, което отдавна умеят – кимат и се съгласяват.

(2014, 2015)

 

10.

По какво се познава добрият студент? Не високо надареният (такъв се явява рядко, веднъж на няколко години), а точно добрият?

Той е усмихнат, любопитен и при това – сдържан. Цинизмът, самодоволството и угодничеството са му чужди.

Това са белези на философска (добродетелна) душа.

Срещата с такива ме изпълва с добри надежди.

(2015)

 

11.

В историко-филологическите науки се напредва по два начина – узнаване на факти и усъвършенстване на изразяването. Но освен това трябва да се улучва и добър начин за напредване. Преди всичко – да се избягва еднообразието.

Примерно, при ученето на език. Ако в речника има петдесет хиляди думи, първите пет хиляди са необходими за говорене и разбиране, но следващите пет хиляди – не толкова. И така нататък: механичното научаване на нови думи носи все по-малък напредък, тоест – става все по-безполезно.

Така и с фактите. Човек трябва да е осведомен в определена степен за нещата, по които работи; но прибавянето на все нови и нови сведения допринася все по-малко за разбирането. Това се съпътства и от методически трудности – що е факт и какви факти си струва да се знаят.

Нужно е разнообразие и във формите на изразяване. Съществено в тези науки е да се владее изразяването – защото лекциите, статиите и книгите, които се очакват от учения, не са друго освен речи. Как се построяват тези речи? След като човек постигне сръчност в построяването им, той няма защо да прибавя все нови и нови речи (статии, книги), освен по необходимост – както е с преподаването.

Висша степен в овладяването на тези науки е осъзнаването на употребявания език (терминология), премислянето и усъвършенстването му за нуждите на времето. С какви думи да си служи, в какви точно значения, как свързва тези значения (понятия).

И после – кой е критерият за истинност? Те са два и са различни.

Първо – доколко изричаното е съдържателно (конкретно) и същевременно неопровержимо. И второ – каква е нравствената полза от него. Защото ако то не съдейства за здравето на душата, не би трябвало и да е истинно. Тъй като душата се храни и лекува с истина.

(2015)

 

12.

Когато преди време замислях да пиша дисертация (а то си ми беше и задължение), написах няколко страници текст с не много ясна тема и ги занесох на професора, с когото тогава работехме.

На другия ден той ми върна листовете и каза: „Според мен, Николай, Вие сте в процес на търсене на терминология…“

Това беше вярно. Когато човек има желание да каже нещо относно въпроси, които много го занимават, той, поне в началото, трудно намира подходящи думи за това. Изработването на езика, с който би желал да си служи, все още му предстои.

А за да се стигне до този език, е необходимо голямо усилие. Дали ще се стигне – възможно е, ако човек силно желае да „изнесе“ онова, което не му дава спокойствие.

И това се отнася не само за академичните кадри, но и за всички – независимо дали се занимават с изкуство, някакъв занаят, управление, или просто си гледат семейството.

Това, което излиза на повърхността, е зависимо от формите на заниманията; има неща, които просто се „отчитат“, и те изглеждат всякак.

Но в дълбочина въпросите са еднакви за всички. Те са онова, което някои хора желаят да изрекат и затова се лутат в търсене на подходящия език.

(2016)

 

13.

Хората ужасно много се заблуждават, когато си мислят, че в науката е важно да се „съобразяваш с изискванията“. Важно е съвсем друго – да вървиш по свой път. „Свой“ значи „лично премислен“.

Значи ученият не е този, който се инати и протестира, а този, който се труди и дръзва. Това негово дръзновение не е за провокация, а заради истината. Защото до истината стигат кротките, които са и смели.

Когато човек на млади години се захваща с наука, това е в най-добрия случай, за да я овладее – за се справи с нея. Възможно е да има пред себе си добри примери, но те му действат по-скоро с характера си, тъй владеенето на науката не може да се предаде.

Все пак той е приблизително осведомен за това, кой какво умее; и накрая, ако става дума за умение, се оказва наравно с немалко други хора. Те „умеят“ да правят наука и са „осведомени“ за нещата в нея приблизителна еднакво.

И все пак разликите са големи, съществени. Поради това е хората, дори когато говорят на пръв поглед за едно и също, си остават чужди. Причината е, че науката им „служи“ за различни неща.

Всъщност почти всички ще се съгласят, че науката, дори и  тази за историята и нравите, служи за благоустройство на живота (to eu zen) на древните. Значи същественият въпрос, по който несъгласието остава завинаги, е, чий живот е благоустроен.

Да овладееш науката значи да узнаеш „какво се прави там“. Узнаеш ли, вече не си студент („вечен студент“), а учен.

Това не може да стане без многогодишни занимания, а за да се случат те, има условия. Но все пак на някои им се дава – успяват.

И какво да се прави след това? Добре ли е просто да се повтаря, което е правено? Всъщност познаващият науката не може да се държи така. Той непрестанно я разяснява с думи, които не е чувал – и така не просто добавя към нея, но я прояснява; или пък проправя пътища през нея. Значи – занимава се с въпроси, които друг около него не обсъжда.

Това трябва да се прави безкористно (не заради заплащане), защото иначе такъв човек няма да е учен, а просто „служител“.

Всичко това е мъчно, но неизбежно; тъй като някои неща по добрия път, както и по лошия, са неизбежни. Те не идват от „съдбата“, а от избора.

(2015)

 

IV. Методът

14.

Във всяка наука има безкраен брой подробности, които не са интересни за онзи, който не се занимава с нея. Впрочем те и за самия учен няма защо да са интересни. Те са „материал“ на науката, нейно всекидневие; те се „подразбират“. Поради това за тях няма защо да се говори, освен ако не дават повод да се каже нещо по-общо.

По същия начин човек не разказва за всякакви подробности от всекидневието си, тъй като те не би трябвало да са интересни за всекиго (нито дори за домашните му), освен като знаци за нещо по-съществено от живота.

Подробностите в науката и всекидневието имат своите места като камъчета в мозаечния образ. Хубавата мозайка е „дребна“ – от много камъчета; и за да се нареди, е нужен много труд; трябва да се мисли едновременно и за отделното, и за целия образ.

Такова нещо е и построяването на сграда. Тя има образ, достъпен за минаващите край нея, но за построяването й трябва да се знаят огромен брой детайли, известни само на архитекта, а и сами по себе си не много важни; но неизбежни.

Така че който иска да разбира науката си и да я представя, не трябва да изоставя детайлите, но не е нужно да говори точно за тях; по-добре да извлече от заниманието смисъл, който да е достъпен за по-външни.

Ако има повече такива и те се срещат, това ще е общество на учени и приятни събеседници. Те ще се разбират, защото знанието им, макар и за различни части от битието, ще е аналогично. При това ще могат да говорят далеч не само за наука. Защото който разбира устройството на науката, той говори смислено и за бита.

(2015)

15.

В университета, и особено във филолого-историко-философската му част, преподавателят не би трябвало да заема позиция на авторитет, нито дори на „осведомител“. По-добре да бъде събеседник и съветник.

Поради това монолозите с „осведомителна“ цел (лекции) трябва да са само част от работата със студентите.

Освен това в тези монолози трябва винаги да присъстват и коментари по въпроси като: „защо говоря точно това и точно така; кои са частите на изложението, което чувате; на кое трябва да се обърне много внимание, на кое по-малко и кое може да се забрави; какво е отношението на всичко това към идеята за образованието – специално и общо.“

Не е необходимо монолозите да заемат цялото време на заниманията, означени в програмата като „лекции“. На студентите трябва да се дава думата. Това става по три начина.

Първо, при занимание с език (превод).

Преподавателят слуша превода и съдейства, като казва: „това е вярно, а това – грешно“; а после разяснява въпроси по словоформите. Това са разговори, които външен човек не би могъл да разбере.

Второ, при занимание с текст (сюжет, аргументация).

Преподавателят слуша студента и пак може да му казва, че нещо е вярно, а друго – грешно; защото се случва студентът да е забравил или да не е разбрал. Но освен това казва и защо (според него) текстът като цяло и в отделните си части е изработен така, а не иначе; и какъв е смисълът на цялото и частите.

В тези два случая той е донякъде осведомител, но по-често – съветник.

При занимание с най-общи въпроси на науката на участниците се предлага да се изкажат относно главните термини (значение на думи, съдържание на понятия). Разговорът изглежда съвсем свободен, но преподавателят го насочва. Тук той е преди всичко събеседник.

После, след като отминат първите изказвания и най-необходимите им обсъждания, може да се говори и по някакъв материал, който всички имат предвид (текст или нещо друго).

Това са степени на занимания с наука чрез разговор. Всяка следваща се постига по-трудно и по-рядко от предишната.

За науката е добре да се говори най-напред системно – хронологично и според понятията. Така слушателят бива уверяван, че предложеното може да се изучи и разбере, и то не за дълго време.

Така че подреденото въведение е необходимо, както е необходима картата при пътуване.

Но слушателят може остане с усещането, че като е запомнил и проумял чутото, то той се е запознал с тази наука „по същество“, а останалото са детайли, без които може.

Но не може, защото „останалото“ свидетелства за казаното, и който не го познава, не би могъл да докаже нищо, от това, което твърди, а би се задоволил с обяснението „така чух“.

Затова понякога на слушателя трябва да се предлага обширен и сложен разказ за една (коя да е) частите на разказаното. Той ще послужи като пример за това, какво „стои“ зад уводното изложение.

Така ще се забележи, че науката за човека стои не само върху понятия и хронология, но и върху опит, който не може да бъде придобит за няколко месеца или две-три години.

(2015, 2016)

 

16.

Ако попаднем на някой, който смята, че знае нещо, защото е чул (прочел) да се говори „за“ него, можем да сме сигурни, че имаме работа с невежа. Разбира се, невежите се различават по това, дали искат да узнаят нещо „заради самото знание“ или не. В първия случай с тях има смисъл да се говори.

Ние знаем нещо само ако сами сме се потрудили да схванем основанията то да е такова. Затова Аристотел казва че мъдростта е знание за причините. Така че на никого не може да бъде съобщено с думи нещо, ако той в определена степен вече не го знае.
Това е дало основание на Платон да твърди, че придобиването на знание е припомняне – разбира се, не става дума за конкретни факти като „това е дълго ето толкова“, а за общи, тоест вечно и истинно съществуващи неща.

Характерно свойство на конкретното е, че то е телесно – и затова във „Федон“ Сократ казва, че мъдрият (философът) цял живот се старае да постигне независимост от телесните неща; но че животът в тяло му пречи да узнае ясно онова, което знаят боговете.

От своя страна невежата мисли, че знае всичко в задоволителна степен, но намира за истински полезни само сведенията за телата и техните свойства (размер, брой, цвят, вкус и т.н.).

(2017)

 

17.

Животът на всеки е като качване по стълба или удържане на върха на вълна. Тази стълба обаче върви не само нагоре, но и надолу – „вълнообразна“ е.

Вълната пък минава през различни места на водната повърхност.

Ако човек действа повече с ума си и чрез словото, той слуша как се говори (чете).

Слуша и чете поради любопитството си – природното влечение към речите. Това е като желанието да слушаш музика и да разглеждаш природата; или просто как хората вървят по улицата.

Превеждането от един естествен език на друг е по-различно – това е дословно повтаряне на чутото, но и предаване на смисъл. Ако човек е неуверен, че може да улови по-общия или по-скрит смисъл, той се задоволява с точно предаване на думите от език на език.

Това е подобно на цитирането: понякога чутото така ни впечатлява и задоволява, че не искаме да променяме нищо от него, а ни стига само да го предадем.

Друго е да „разкажеш“ (преразкажеш). Това е предаване не на конкретни думи, а на смисъл. Смисълът може да бъде открит в чути мисли или разказ; но също и да се постави в основата на нов разказ по „видяно“ или „проучено“.

Това последното е по-трудно и отваря пътя към правене на „история“.

„Да правиш история“ значи да откриваш действащия (причината за ставащото); и защо действа, и защо точно така. Този, който е способен сам („от себе си“) да „изрича“ исторически разкази, е способен и за управление. Защото има свои мисли за това, кой, как и защо прави каквото и да е.

Това мислене е свойствено за управляващия (началстващия).

После идват мислите за най-висшето – Бога, свободата, единството на хората. Като казвам „мисли“ – това вече са не само чути и повторени мисли, а и такива, които са възникнали в душата.

Онзи, в чиято душа поникват тези мисли, е способен на подвизи (аскетизъм).

Това не значи, че той не би могъл и да управлява; но неговото управление няма да е какво да е, а с оглед на най-висшето, на истинското начало.

Има и една дейност, подобна на съставяне на речник. Това е размисъл за думите – какво значат. Също – избор на думи; как е уместно да говори в дадени обстоятелства и с дадена цел.

Освен това занимаващият се с подбор и „откриване на думи“ е като онзи, който се занимава изобщо със съществуващото: какво съществува и как. Това го насочва към размисли за несъществуващото и злото.

Последното е висша интелектуална дейност; тя съответства на дейността по преценка на човека и деянията му; тя е „съдене“.

После: има драматургия („игра“). Това дейността на поета и „артиста“.

Много хора правят играенето (подражание, преструвка) свой житейски принцип. Така се стига и до клоунада; това поведение обикновено е свързано с неувереността и страха „да бъдеш“.

Най-сетне, съществува интерес към биографията; съзерцание на живота, на началото и края му. Такъв човек има предвид примерите на живелите около него и преди него, но не избира да подражава никому, а се задоволява със своя  път – независимо че за него няма пример.

Това не е точно „стремеж към подвиг“. Той вижда живота си като дар и нещо ново в историята.

Има три вида словесно (а и друго) поведение.

Първо, действителният диалог, който включва драматургията и поезията.

Второ, историософстването, което създава желание за мисионерстване и осмисля живота във времето.

Трето, науката, която търси неподвижна истина.

(2015)

 

V. Свободната мисъл

 18.

„Ти си още млад, Сократе“, каза Парменид, „и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“

„Парменид“ 130 е

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.

Младият човек не може да е свободомислещ, защото все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ.

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет („едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам“).

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те са все още само думи.

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто.

(2014)

 

19.

Свободните (неделови) разговори са четири: „изследване“, „забава“, „дуел“ и „ухажване“.

Целта на „изследването“ е истината, на „забавата“ – изображението (като в драматургията), на „дуела“ – надмощието, на „ухажването“ – любовта.

От тях най-рядко се случва първият, защото той не е подкрепен от никаква страст (тъй като удоволствието от узнаването не е страст). При другите пък самата страст, която ги поддържа, може да попречи на целта. Примерно, дуелът пропада и се превръща в свада, а художественият разговор – в театралничене (клоунада).

В действителността те винаги се преплитат помежду си. Това позволява човек да скрие намерението, с което води разговора или дори да го промени.

Примерно, някои сократически диалози започват като ухажване, но продължават като размисъл.

Във въведението към лекциите по антична литература е необходимо да се каже, че обсъжданите текстове се делят на художествени и нехудожествени.

Това се отнася за словесната деятелност изобщо. Дори разказването на виц вече е внасяне на художественост (литературност) във всекидневната реч.

Това може да се каже и с други думи: че словесното поведение на човека е или полемическо, или драматургическо. Защото дори съобщаването на някакви на пръв поглед несъмнени сведения може да стане причина за спор (полемика).

От друга страна речта на човек го характеризира, така че всяка полемика може да бъде видяна като част от драма; и тогава вниманието се насочва не към аргументите, а към характерите.

Тези словесни (и мисловни) дейности е нужно да се редуват, тъй като постоянно полемизиращият сам се лишава от интерес към човешкото и така става твърде прагматичен, честолюбив и дори зъл; а постоянно „играещият“ стига до нравствено безразличие (аморалност).

Така че когато спорът стигне до безизходица, трябва да се намери начин той да бъде спрян и оставен в положение на „словесно произведение“; а не да се настоява за извод в полза на едната или другата страна.

(2015)

 

20.

Мислите са пренебрегвани. Или по-точно – на тях не се гледа сериозно. Смята се, че мисълта (ако е чак толкова нужна) може да се прочете в книга и да се запомни.

В действителност онова, което се чете (чува) и помни, не е мисъл; то е само словесно изражение, нещо като нейно облекло или най-много въплъщение. Чрез думите (в най-добрия случай) се известява за съществуването на мисъл. Но тя не се пренася чрез тях; иначе всеки, който слуша и чете, би трябвало незабавно да разбере казаното така, както самият говорещ го разбира; а това може да стане, само ако се свърже с неговия ум. Но това не става, иначе всички грамотни биха били велики мъдреци.

Така че ние не възприемаме мисли, а само думи.

Това е факт от голяма важност, който при това е сякаш неизвестен. Смята се, че образованието се постига чрез присъствие на лекции и взимане на изпити. Всъщност хората просто се обзавеждат с думи, или, с голям труд, придобиват опитност в говорене/писане на разни теми. Тоест, включват се в производството на текстове. Но това не значи, че придобиват мисли; те просто се научават да „съобразяват“ къде какво се говори.

Липсата на мисли не може да се установи непосредствено, но за нея има знаци (симптоми). Ако човек е склонен да препраща другия, и най-напред себе си, към авторитети или „места“, където нещата за живота „се знаят“, това е доста сигурен знак, че той няма мисли.

Защото мисълта е свидетелство, че ти можеш сам да знаеш необходимото за живота. При това нейното присъствие е толкова ясно, колкото и присъствието на образите, които виждаме с очи.

(2015)

 

VI. Интелектуалност и добродетел

 21.

Не са словесни (logikoi) тези, които са изучили науките и книгите на древните мъдреци. Словесни са онези, които имат словесна душа и могат да разсъждават що е добро и какво е зло; и да отбягват лукавото и душевредното…

Антоний Велики. „Увещания“, 1

Думата „интелигенция“ има четири значения.

В широк смисъл това са хора, които се занимават с науки и изкуства; значи, изработват и разпространяват (преподават) слова и образи. Това значи, че и духовниците са част от интелигенцията.

В тесен смисъл това са „интелектуалците“. Те са светски лица, изказващи се публично по въпроси, които интересуват обществото като цяло. Минават за „висша“ част от интелигенцията, тъй като са по-видими. Тяхната аудитория е по-голяма; те „имат думата“.

В лош смисъл „интелигенция“ са хора, които се занимават с науки и изкуства за лична полза („устройват се“), без да се интересуват дали това, което вършат, е полезно за някого или не.

„Интелигент“ в най-добрия смисъл е човек, който съдейства за доброто на обществото като цяло и на всеки поотделно. При това той знае кое е доброто и как би могло да се съдейства за него. Такива са истинските интелигенти.

Ако някому тази дума не харесва, той би могъл да я замени с друга.

Истинският интелигент не поставя нищо по-високо от истината; и вярва, че тя не противоречи на доброто. И тъй като не желае най-важното да бъде загубено в мъглата на безкрайни съмнения, той върви към истината чрез най-доброто, което е предложено на хората. Това е вярата в Бог, Който е любов, засвидетелствана чрез саможертва.

Такъв човек избягва злите чувства и думи. Най-злото чувство е завистта, а от него се ражда и всяко злословие.

Той е верен на близките си, като при това ги е уверил, че верността към Бога и Църквата Му стои над всичко; но Бог му е заповядал да обича близките си.

Да обичаш близките си не значи, че може да забравиш далечните; нито пък да мислиш, че има човек, който заслужава да бъде пренебрегнат и презрян. Истинският интелигент не отсича от тялото на човечеството никого. Макар да не може да помогне еднакво на всички, всички са ценни за него.

Някой ще каже: „А къде са тук науките и изкуствата?“ Да, науки и изкуства ще има, но ако я няма основата, за която казах, заниманието с тях ще е безполезно; и такъв човек никога няма да бъде истински интелигент.

Ако казаното дотук е вярно, това значи, че истинска интелигенция може да има само в православния свят. Но не само в „традиционно православните държави“. Не, защото църкви съществуват навсякъде – и във Великобритания, и в САЩ, и в Китай, и в Япония.

Но все пак държавите с големи и „национални“ църкви са тези, чиито народи са възникнали „около“ своята църква. Такива са грузинската, българската, румънската – не е нужно да се изброяват всички. Не всяка стара църква е произвела свой народ – примерно, великите древни епископии в Александрия и Рим не са го постигнали.

Та тези днешни държави са по различен начин наследници на Източната римска империя и на околните й следантични православни монархии. Те имат особена задача – да „опазват“ своите поместни църкви и чрез тях да поддържат цялото православие.

Затова и войните между тях приличат на разколите в Църквата и не бива да се допускат. Всяко несъгласие трябва да се решава мирно; за всякакви щети да се дават щедри обезщетения и взаимно да се иска прошка.

Като се грижат за православието, тези държави съдействат за опазването на истината; и така участват в „главния поток“ на човешката история. Всички останали са в различна степен исторически странични (маргинални).

Но това не значи, че в тях не може да има истинска интелигенция.

Защото в Евангелието се казва: „От Назарет може ли да излезе нещо добро? – Ела и виж!“

(2015)

 

22.

На някои изглежда, че масонството – това са определени ритуали, одежди, названия, йерархия и секретност. Но тези неща не са съществени. Първо, те са имитация на нещо по-старо и вече съществуващо; и освен това са само облекло, външна форма.

С поведението си масонът казва: „Аз, също като другите в ложата, съм човек способен, учен, просветен. А по съществените въпроси нямам определено мнение“.

Така че масонът се гордее с успеха си, който се състои в това, че се е оказал в общността на някои, които се гордеят със същото. След като такава общност се установи, тя приобщава все едно кого, защото вече е привлекателна.

Защото е приятно да вярваш, че имаш „престиж“ и да споделяш тази вяра с други; също – да изглеждаш трудно достъпен (това съдейства за безопасността).

И ако нищо не твърдиш, това те отделя от всички, които твърдят нещо; и може да изглежда, че си в позиция на арбитър.

Масонът сякаш „царува“, като си присвоява някои привилегии на властта, но отказва всички нейни задължения. Той си придава вид на „духовник“, но не е, тъй като всеки духовник нещо изповядва, а масонът не изповядва нищо.

Така че масонството е театър, игра.

(2015)

 

23.

Глупостта не е толкова интелектуален, колкото духовен недостатък. Тя не може да се прикрие по никой начин – нито с преструвки, нито дори с мълчание. Защото има случаи, в които е глупаво да се мълчи.

Тя е неспособност да забележиш, че човешкото знание е нищожно, тъй като е само човешко. Глупавият е такъв, защото не прави разлика между човек и Бог.

Това го отличава от интелигентния невярващ, който съзнателно отрича Бога и прославя „величието на човека“ (или на някои човеци). Този вторият не е глупав, а по-скоро „безумец“.

Така че незнанието за Бога е път към глупостта, а липсата на интерес към Него е знак за присъствието й.

Но и фарисеят е глупав – защото мисли, че е направил всичко, което Бог иска от него. Това ще рече, че се е „разплатил“ с Него. Значи е забравил за нищожеството си – за това, че е само човек.

(2015)

 

24.

Образованият човек разпознава определен светоглед и начин на живот заедно с принципите и детайлите им; волевият дори живее според тях; а мекосърдечният тайнствено достига до съгласие с истината.

Но как да тръгнеш по пътя на волевия, без да влезеш във война с целия свят?

А ако не тръгнеш по този път, каква е ползата от образованието?

Значи, ще трябва да воюваш без омраза.

Затова се казва: „Кротките ще наследят земята“.

(2015)

 

VII. Античност и образование

25.

Понякога забелязвам, че като че ли не знам какво искам от студентите. От една страна, имаме 25-30 години разлика и би трябвало да се съобразявам с това. Но като че ли очаквам да се досещат за всичко, което си мисля за тези неща (преданията за античността). Нали съм им говорил какво мисля?

А какво значи някой да разбира от античност (антична словесност)?

Разбира, ако е готов да бъде донякъде събеседник на авторите. Да знае това, което са написали, да може да зададе въпроси по него, да си го припомня.

Примерно:

Да може да обсъди Троянската война заедно с Омир; да е чувал за източните монархии и за безпокойствата на гърците около войната с Персия (с Херодот); да си припомня хората от Сократовия кръг с Платон; похода на Александър с неколцината му биографи; някои митове с Овидий; биографиите на известни гърци и римляни с Плутарх; популярни случки от историята на Изтока, Гърция и Рим с Валерий Максим, Авъл Гелий и Клавдий Елиан.

И също: как всичко това се е преплело с историята на евреите и на Църквата – заедно с Йосиф Флавий и Евсевий Кесарийски.

Такъв човек вече си представя античността.

Едни мои студенти си сложиха изпита по литература седмица след края на семестъра. На изпита върнах половината от тях (повече от половината).

– Отделете още десетина дни, така че знанията ви да се стабилизират – казах.

Бях им изпратил лекциите в писмен вид и изцяло, така че да не разчитат само на записките, а и онези, които не са имали възможност да присъстват, да не бъдат ощетени от това. Но тъй като виждах, че се колебаят какво да направят, за да са по-готови за изпита, им обясних:

– Човек трябва да си прочете първо произведенията: аз не искам много, защото знам, че за един семестър тези неща не могат да се изучат. Но все пак от четири месеца се занимаваме с тях. Трябва да може да разкаже произведението – „Одисея“ или „Едип цар“ – с лекота. Това значи не само да го е прочел ред по ред, но и да е мислил за него – какво се случва. След това да си е записал моментите от действието. И после да го мисли, да го възпроизвежда в паметта си, и то с думи. Така го събира в ума си, усвоява го. Това е знанието – да имаш нещо обозримо в ума, ясно видимо, и да можеш да го предадеш с реч. Така и с лекциите, в които се разказва за историята на литературата. Всяка от тях човек трябва да изчете, да си я запише на една страница и да я вижда в ума си, все едно сам ще преподава на някого. Да привиква с думите и реда на изложението.

Примерно – пада ви се Омир. Няма какво да се колебаете. Казвате:

„Източниците за него са тези, като се започне от споменатото в поемите; текстът е събран тогава, защото има нечии свидетелства; приписват му се и други неща, които са изчезнали; стиховете са такива и толкова, поемите се делят се на толкова песни; разказва се за война на изток и пътешествия на запад; започва се с несъгласия и раздели, и се завършва с помирявания и завръщания; героите са и един, и мнозина, те са и хора и богове, и се казват така; някои го критикуват – като Платон, други го хвалят – като Аристотел; има последователи и подражатели – ето, Вергилий…“

Това е. Ако чуе това, преподавателят ще си каже: „Този студент е много над изискванията ми…“

(2015, 2016)

 

26.

За да можем да разберем старата литература, пък и света около нея, е нужно да четем внимателно и с подробности Омир и Херодот; и да мислим за личността на Сократ. Тях следват всички по-късни писатели; там са поетическите, историческите и нравствените примери.

Защото Омир съдържа в себе си трагедията (в „Илиада“) и романа („Одисея“). Освен това той сигурно е дал началото и на комическите видове, както изглежда от „Война на мишките и жабите“ и както се говори за загубения „Маргит“ (от Аристотел в „Поетика“). Навсякъде из поемите му има лирически места, особено в „Илиада“.

Херодот показва как се мисли за обществото чрез случки от биографиите на отделни хора, но и за целия свят, открай докрай – с езиците, държавите, паметниците на цивилизацията и различията на природата; и защо в човешкия свят се случват нещата, за които после всички си спомнят – като големите войни.

Сократ не е писал книги, но той, подобно на някаква муза, създава желание у околните да пишат. Благодарение на него има философски диалог (при Платон), лекция-трактат (Аристотел) и размисли за началата на словесната дейност, знанието и съществуващото. Каквото е Омир за поезията, това е той за прозата – чрез онези, на които е повлиял.

Но освен това той дава пример за философски живот на дело – аскетичен и героичен. Така е повлиял на Антистен и Диоген, може би на Епикур и чрез тях на още безброй други.

(2017)

 

27.

Преди време, в началото, разказвах  на студентите какво някой е написал за нещо от античната литература.

После започнах да разказвам какво на мен ми е известно за нея.

Сега искам само да прочетат някои неща. И то не много – Омир и няколко трагедии. Но да ги прочетат внимателно, да ги запомнят.

За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?

Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.

И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.

Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.

Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.

Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.

Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

(2015)

*

http://notabene-bg.org/read.php?id=424

Умиротворяването

Умиротворяване не се постига отвън (с въвеждане на дисциплина и мерки за сигурност), а само отвътре. И то започва с всеки човек, който забележи, че е нещо различно от това, за което го смятат.

Защото човекът не се свежда до обстоятелствата на живота си (които включват и тялото му), нито до делата/думите му, нито дори до мислите му. Той е различен и от тях. Тъй като мислите не се сътворяват и рядко се „раждат“ с усилие; те по-скоро биват „навявани“ и някои хора са по-чувствителни към тях и затова мислят повече, а други – по-малко.

Но самият човек е друго: той е онова, което бихме нарекли „лична свобода“. То е, което различава добрите от лошите мисли и им съдейства да се превърнат в дела или ги възпира. Така че когато Сократ говори за свой „демон“, той сигурно мисли за същото – за дълбокото си „аз“, което отсъжда какво може да се прави и какво – не.

Там, в това дълбоко „аз“, се взима най-важното решение – дали човекът ще обича Създателя си, или ще бъде безразличен (хладен) към Него. Ако отговорът е „да“, тогава любовта надделява, злите мисли остават чужди и не разкъсват личността; и човекът се „спасява“.

Мирът се установява чрез „смиряване“; а смиряването е в това – да знаеш, че си различен от всичко, освен от свободата да обичаш или не.

Изображения

- Е, кажи все пак, мъжете влюбват ли се?

– Ами да. Разбира се, че се влюбват. То е… Вървиш и си мислиш, и си представяш, че тя идва при теб и се заговаряте – приятелски и всичко е саморазбиращо се. Сякаш говориш със самия себе си… Обаче сте двама. В началото това – и нищо друго.

Така е, защото любовта започва като приятелство – не като телесно желаене. Но в хода на приятелството у човека се ражда желание (копнеж) да „види“ душата на другия – за да се доближи до него, така че душите им да се съединят. И тъй като това не може да стане в този живот, то се извършва образно – чрез съединение на телата. Това е смисълът на телесното пожелаване.

Но и самото приятелство е изображение на нещо. Защото първият и последен стремеж на човека е да бъде при Бога – да е заедно с него. Но ние мъчно се доближаваме до Бога, докато сме на земята. Поради това страдаме от чувство за празнота и се опитваме да я запълним, като се сприятеляваме с човеци.

Така че любовта ни към човека, за която можем и трябва да пострадаме, е образ на любовта ни към Бога.

ЧНГ

Казваме „Честита Нова Година“.

Думата „честита“ е толкова обичайна, че значението й се е превърнало в част от общоприета формула и затова е почти забравено. То е част от „фразеологизъм“.
Какво значи да е „честита“ годината? Значи, че пожелаваме на онези, които ще живеят през нея, да са „честити“. А това какво е? Думата е стара и сложна, и изисква усилие – да се „припомни“. В такъв случай е по-добре да не се гледа речник.

„Честит“ е човек, който „живее честито“. Това не значи точно „честно“, макар че нечестният няма как да е „честит“. Не значи и непременно „обграден с почести“, „почитан“, тъй като „честитият“ може да не е познат на мнозина; но пък не можем лесно да си го представим съвсем сам. „Честитият“ има близки хора и е щастлив с тях.
Освен това „честитият“ е по-скоро възрастен, отколкото дете или младеж. Това е поради някакъв голям житейски успех, за който той има заслуга. Този успех не е точно материален, тъй като не е необходимо „честитият“ да е богат или дори заможен. Да се живее „честито“ е възможно дори в оскъдица, но пък тя не става причина за скръб.
„Честитият“ живее „устроено“, нещата при него са наред, но това далеч не е обикновена външна подреденост. Дори да я има, тя е само знак за вътрешната. Той живее „в мир“ със себе си и с близките си, а дори и с останалите, отношението му с които е изяснено и не е враждебно.
„Честитият“ е доволен, но не защото е „задоволен“ или защото се възхищава от себе си (това е самодоволство), а защото е благодарен. При това той е благодарен за всичко – не само за благата.
„Честитият“ не се бои от бъдещето, защото се чувства обичан и закрилян. Освен това той не мисли, че „всичко това ще свърши“. Той вижда себе си заедно с любимите си във вечността.

Поради това, когато му пожелават „да е жив и здрав“ или „да живее сто години“, той приема това като неизказано с точност, но несъмнено пожелание да е жив и здрав вечно, а не само сто години или повече.
Но когато хората си разменят пожелания и поздрави, не е необходимо всичко да се казва с точност.

И така, честита Нова година!

Сватба, брак, съжителство

Казва се: „На сватба винаги има обидени.“

Това е, защото сватбата е не само поява на семейство, но и съединяване на два рода. С това възниква въпросът за честта. Кой каква чест ще има оттук нататък; „къде“ ще е спрямо това семейство.
И тъй като е трудно да се удовлетвори всеки, това тържество започва да се заобикаля. Хората „съжителстват“. При това положение никой не е обиден, защото семейство не възниква: положението не се променя.

Но както съжителството, така и създаденото „въпреки всичко“ семейство се съпътстват от същата трудност – „честта“. Хората се колебаят не само кой за какво да отговаря, но и на какво основание да се ценят помежду си. Тъй като не е възможно да се ценят (да си придават чест) само заради телесното привличане и навика. Ако е само това, тогава всеки от тях ще се чувства „сам“.

Тогава се явява преструвката – всеки се представя за нещо, което не е; или само за нищожна част от това, което е.
Такива съжителства непременно се разпадат, тъй като никога семейство не може да бъде построено върху лъжа.

Увещания. 9-21 декември

 

  1. Независимото мислене

„Ти си още млад, Сократе“, каза Парменид, „и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“

 

„Парменид“ 130 е

 

*

 

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.

 

Младият човек не може да е свободомислещ, защото той все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ.

 

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет. („Едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам“).

 

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те все още са само думи.

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто.

 

 

  1. Школа и ложа

 

Веднъж ме запитаха какво си представям, като казвам „школа“. Ето какво.

 

Школата е общност, към която е приобщен онзи, който споделя едно и също знание с другите там. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се „разпознават“ принадлежащите към школата.

Защото ако беше за „разпознаване по език“ дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

 

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е „членството“, което дава привилегия по отношение на „външните“.  Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават едни други. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен.

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

 

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

 

 

 

  1. Какво значи „учен“?

 

Какво значи да си „учен“? Когато бях ученик, често се говореше за това – или по-скоро, думата се произнасяше често. Тя заместваше думите от корена на „мъдрост“.

 

Какво значи днес?

Сега ще кажа какво е добре да значи.

 

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

 

Но освен това: той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни, защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят –  и полезно не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

 

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

 

 

  1. Език и образование

 

Езикът е вложен в природата на човека и се учи по естествен начин – най-напред чрез повтаряне на чутото. Всеки може да научи един език правилно и да отличава правилното от погрешното говорене. Не е нужно да мисли „защо“ нещо е казано езиково погрешно – достатъчно е, че просто „чува“ грешката.

Така че езикът създава усещане за правилно и неправилно; и съгласие, че има разлика между тях. Това съгласие не е далеч от вярата, че „истина“ съществува. Поради това заниманието с езика – с разбирането и изразяването – може да бъде основа на образованието.

 

Как да бъде образован човек на тази основа?

 

Първо, трябва да се види доколко той разбира, когато му се говори (когато чете).

Разбирането може да бъде проверено по три начина: чрез превод (преведи това на друг език); разговор (въпроси за отделни неща от чутото); и преразказ (кажи накратко и с по-различни думи какво чу).

Точното възпроизвеждане (запомняне) още не е свидетелство за разбиране. Ако беше, това би значело, че и компютърът разбира написаното в него.

 

После човек трябва да започне сам да говори (пише) по разни въпроси. Трябва да бъде научен (упражнен) да произвежда „речи“, в които нещо се твърди. Това зависи много от личната му надареност, защото такива речи всеки тъй или иначе понякога произнася.

Добре е да говори по определен материал; да е критически (а не наивно) осведомен за неща, по-различни от тези, които се обсъждат всекидневно.

И също – пред по-опитен и по-знаещ събеседник, който да му казва, че тази или онази част или подробност от речта му може да се направи по-добре.

 

Речите могат да бъдат дълги (30-50 мин. или съответстващият им брой страници: 6-10) и кратки (10-30 реда – до 1 страница). Колкото по-дълга е речта, толкова повече недостатъци би могла да има тя – и в стила, и в аргументацията.

„Книгата“, тоест голямото съчинение, може да се смята за поредица от свързани дълги  и кратки „речи“. Тогава тя е единна по тема или действие; ако не е, тогава е просто сборник.

Тя е за писане и четене: защото поради размера си не може да се произнесе и чуе наведнъж.

 

Образованието е завършено (съвършено) ако човекът е възприел, заедно с умението за разбиране и изразяване, и началата на добрия живот. Когато говори на теми като: „Не бива да се прелюбодейства“; „Не бива да се отрича свободната воля“ – той трябва да вярва в това, което говори.

 

 

  1. Културност и ренегатство

 

„Култура“ е дума, която може да се употребява в два смисъла (с две значения).

 

Ако я вземем в началното й значение – „устроеност“, „опитоменост“ или дори „очовеченост“, тя трябва да значи нещо като „облагородяване на душата“. Коя душа е благородна? Която е добродетелна. Тогава „културност“ ще е синоним на благонравие; за да се стремим към него, ни е нужна представа за съвършена душа.

Човек не би имал сили да е благонравен, ако не вярва, че тази представа за душевно съвършенство (идеал) някъде е осъществена. Но къде да бъде осъществена, ако не в Бога, който е същевременно и човек? Защото ако не беше и човек, ние не бихме имали надежда да се уподобим на него.

 

Ето и второто значение: „културен“ или „стремящ се към култура“, е някой от онези, които се стремят да угодят на земната власт. Защото тя решава кое е онова, което е различно от нравственото съвършенство, и все пак е достойно за следване (имитация).

Това са неща, „приети“ за прекрасни – в обноските, законите, изкуствата и т.н. Защо са прекрасни, не се обяснява – просто се известява, че са такива. Най-добре е те да се отличават с естествена външна привлекателност: гладкост, блясък, по-големи размери; и повик за наслаждение (sex-appeal).Това впечатление се явява лесно и често, защото е на основата на сравнение. Наистина, нищо в човешкия и дори в природния свят не е „абсолютно“ гладко, блестящо, привлекателно.

 

Тази външна гладкост може да съответства на нещо като гладкост в поведението. То е навик да си в съгласие с това, което е посочено за културно. И тъй като „културното“ се сочи произволно (според желанието на властта), в най-удобно положение е онзи, който избира образците. Обикновено той избира своите, привичните си неща; защото така други ще подражават на него, а не той на други.

 

Пример за това е езикът: властващият би трябвало да сочи своя роден език за „най-културен“. Ако посочи друг, ще отреди властващото положение другиму и така ще се предаде в негово подчинение.

 

*

 

Човек, който избира да се стреми към „културност“ във второто й значение, става роб на властта, която и да е тя. И тъй като служи само на нея, той, за да й угоди, ще се отрича от всичко: включително и от близките си хора. Ще ги оценява според тяхната „културност“: значи според близостта им до земната власт, която определя образеца за  нея. Поради това няма да предпочита близките пред непознатите и чуждите, освен от корист – защото във всекидневието близките са по-лесни за употреба.

Но в мислите си ще цени повече онези, които, както му се струва, са по-близо до „културността“. И така, пренебрегвайки всекиго, който му изглежда далече от нея, той ще се отрича от своите.

 

Ето как поклонникът на „културата“ във втория й смисъл става ренегат (предател).

 

 

  1. Ненадареност и завист

 

Има едно мъчително усещане – усещането за „ненадареност“. Друга дума е „бездарност“. И също – „липса на благодат, безблагодатност“.

 

И в Стария, и в Новия  завет се говори за жени, които силно са страдали от безплодието си. За тях това е било причина да се усещат „ненадарени“ – и унизени. Затова Рахил в отчаянието си казва на Иаков: „Дай ми деца; ако ли не, умирам.“

 

При мъжа също го има: да си лишен от „талант“, „положение“, или богатство. Но кой може да се измери способностите на човека? Колко „високо“ ти е нужно да бъдеш и какво значи да си „материално беден“? Беден е онзи, който вижда около себе си по-богати; а „низшестоящ“ е всеки, който има някого „над“ себе си.

 

Така че онова, което остава сигурно, е самото усещане за „лишеност“. Някои се смиряват и получават най-доброто – душевен мир. А други завиждат.

 

*

 

Завистта е тайнствено появило се в душата недоволство, че нямаш толкова, колкото други, или че имаш „само толкова“, колкото други. Тя е недоволство и от неравенството, и от равенството.

 

Завистникът се старае да настройва помежду им близки, и, ако е възможно, най-близки. Защото така причинява по-голямо зло. И Аристотел казва: „По-страшна е онази трагедия, в която нещата се случват между близки“.

Настройва ги не как да е, а като внася помежду им завист. Примерно: „Ето го този, има повече от теб, а с какво те превъзхожда?“ Или: „Ти си щастливо изключение, отличаваш се от сивата маса… но за такива като теб тук не е добре…“

Прави го, защото иска и други (всички) да са като него. Така порокът му, от който все пак се срамува, ще стане невидим.

 

Завистта, като всяка омраза, има за крайна цел убийството. Не е нужно завистникът да извърши убийството лично, нито да убие буквално. Достатъчно е да предаде другия на врагове, опасност, или просто на „случая“. Също – да се събере с други „против него“ и да го охули. Защото така ги настройва за зло, отрича от него и им го „предава“.

 

 

Предателят е предал заради омраза, но той продължава да мрази предадения и след това; мислено или действително злослови срещу него, за да се оправдае. Но не убеждава себе си и не вярва, че е убедил някого. И си казва (без думи): „Защо направих (говорих) това? Разбраха ме…“

 

Съзнанието за предателство носи усещане за провал и пак завист – към онези, които не са станали предатели. Но сега вече злословието е безполезно, защото предателят усеща, че е такъв не поради неизвестно как случила се „лишеност“, а защото сам е извършил, каквото е извършил.

Това съзнание за безсмислено престъпление му причинява срам, но срамът не го води към разкаяние; тъй като разкаянието значи да признаеш, че си по-лош от околните; а той сам се е възпитавал цял живот, че те са по-лоши от него. Страда, че е бил посрамен пред тези, които презира; но няма кого да обвини за това. И се бои, че ще бъде презрян от тях; защото не желае другите да се отнасят с него така зле, както той самият се отнася с тях. Този безизходен срам и страх го води към отчаяние, а отчаянието – към самоубийство.

 

Самоубийството пък няма защо да бъде зрелищно и болезнено (застрелване, обесване, хвърляне от високо); може да бъде тайно и безболезнено (алкохол, „антидепресанти“ или нещо друго).

 

 

  1. Грозното

 

Грозното не е някъде извън нас. То, също като циничното, се поражда от начина, по който виждаме света. Това значи, че е в душата.

 

Някои казват: „Около мен има толкова грозни неща.“ Но рядко някой ще каже: „В мен има толкова грозни неща.“ А може да има, макар че не се виждат с очи. Защото те не са тела, не са „в пространството“. Те не се хващат, нито се мерят, а се виждат с ума

Грозното не е във външността, а в смисъла – преди всичко в смисъла на думите и поведението.  Поради това то е сродно със срамното (позорното). „Грозен“ е онзи, който се е отказал да бъде човек (образ и подобие на Бога).

 

Грозотата на такъв проличава най-напред в думите, а после и в поведението му; а за по-умното око тя е видима и на лицето му. То е, защото човешкото лице изразява състоянието на душата.

 

Някои, които обичат да се изразяват, казват: „Сега ще го представя – ще го изобразя“.

Но как да го изобразяваме? За него трябва да се говори – не за удоволствие, а за да се предпазим. Но как? Някои се заемат да говорят за него по грозен начин. „Защото“, мислят, „така ще кажа истината.“

 

Истината обаче не може да е грозна. Поради това търсещият я не бива да говори за нищо по грозен начин – дори за грозното. То е като да отвръщаш на злото със зло. Така ти не премахваш злото, а напротив – на свой ред го пораждаш и умножаваш.

 

 

  1. „Защо си такъв?“

 

Случвало ми се е да ме запитат: „Защо си такъв?!!…“ – със съжаление, мъка и тревога. Сякаш се опитват да ме събудят, или да ме върнат към истинския живот.

Това значеше: „Можеш да бъдеш друг. Защо се отказваш от доброто, което е в теб?“

 

*

 

Нашите разправии с хората никога няма да спрат и безкрайно ще ни мъчат, ако не сменим начина, по който ги виждаме.

 

Първо е нужно да се съгласим, че човекът (всеки човек) е образ на съвършенството. Значи – всеки човек може да бъде прекрасен.

 

И заедно с това: всеки човек е жертва на бесове. Те му запушват ушите, за да не чуе думите, с които някой го буди; отнемат му собствения глас и вместо това заговарят със своите гласове. И какво говорят? Хули срещу всекиго, празнословия, подигравки, цинизми, грубиянщини, наглости; думи на пренебрежение, високомерие, яростно честолюбие, притворство, дребнавост, подозрение, самохвалство, човекоугодство, безотговорност (самооправдание), лицемерие. Безразличие към човешкото и към всеки човек като душа и личност. И лъжи.

 

Как да се отнасяме към тези думи и към поведението, което ги съпътства? Добре е да виждаме, че те са заедно – и човекът, и бесовете в него. Но човекът не е невинна жертва: той ги е допуснал в себе си, защото ги е харесал – не ги е спрял. Значи е виновен. И все пак трябва да се боим за него, да си спомняме, че е бил чист и може пак да стане чист.

 

Това би било чудо, но чудесата не са невъзможни. Добре е да тъгуваме за него – затова, че е пленник, глух и ням.

 

  1. Безброй грижи

 

„… докато душата ни е смесена с такова зло, няма да добием това, което желаем. А ние казваме, че желаем истината.

Тялото се нуждае от изхранване и с това създава безброй грижи. Ако се случи да боледуваме, това също препятства лова на битието. Освен това тялото ни изпълва с влюбвания, желания, страхове и всякакви образи; и така за истинното битие на нас, както се казва, и през ум не може да ни мине.

 

„Федон“ 66 b-c

 

*

 

А някой би казал:

 

Истинното човешко битие е точно това, което имаме тук – с тялото си. Да, препятствия пред мисълта има, разсейваме се и грижите ни завличат. Но ако нямахме тяло, а бяхме „чисти души“, тогава каква щеше да ни е заслугата, че все пак се опитваме да мислим и за „чистото (неподвижно, съвършено, вечно)“ битие?

Но точно това, че сме в тяло, позволява да се разбере кой какъв е. Щом е естествено да се грижим най-напред за себе си, толкова по-голяма ще е заслугата ни, ако се погрижим и за някой друг. И още повече – ако той не ни е жена (с която сме „една плът“) или дете (което е излязло от нас).  Защото тях усещаме като част от собственото ни тяло. Но да се погрижим за „чужд“ – ето това е заслуга.

И също – ако, макар и с тяло, не се боим дали утре ще го изхраним, а имаме надежда, отправена към Онзи, който го е хранил и до днес; ако не се гневим, че сме загубили нещо, което се мери с пари – по-дребно или по-голямо; ако не се плашим от болести, болки и смърт.

И също – ако, макар да имаме тяло, не се стараем да му угаждаме на всяка цена. Ако, разполагайки с него,  го даваме доброволно само на една жена и го отказваме на всяка друга – и така то ни служи като сигурен знак за вярност.

 

Ето за тези неща ни помага това тяло. Чрез него ние сме изпитвани.

 

10. Ти си това, което си днес

Случва да сме общували с някого, който е говорил или правил нещо пред нас (били сме свидетели на делата му).

Но не сме знаели какво да мислим за тях. Може да сме били деца; или твърде млади, за да разберем видяното; или малко сме знаели за човека. След време пак го срещаме – и виждаме, че прави нещо лошо.

 

И си казваме: „Как би могъл сега, след толкова години, да върши лоши неща, а тогава, в онова време, да е вършил добри? Как е възможно това?

Не, тогава просто не съм разбирал смисъла на делата му. Всъщност той си е вървял точно натам, където го виждам сега. Тогава не можех да разбера какво прави. А сега, като проследявам пътя му, разбирам. “

 

*

 

От действията на човека днес не може да се съди какво той ще направи след време. Би могъл да се промени – да се откаже от лошото, което е вършил. И тогава то ще се преобърне и ще стане друго. Няма да е просто зло (макар че е било грях), а ще е част от битката му за добро.  Било е време на „криволичене“ (блуждаене). Но с доброто, което накрая е избрал, той ще бъде „изчистен“.

 

Така е станало с Давид; също и с Петър. Техните грехове са били част от битката им, която е завършила с победа – със спасение.

 

Но обратно, от сегашните действия на човека може да се съди за онова, което е правил преди. Днешният му живот (буквално днешният) придава смисъл на целия му предишен живот. Оказва се, че „ти си това, което си днес.“

Затова не бива да се отлагат добрите мисли и дела; защото не се знае кога ще завърши животът на когото и да било. А от последното ще се съди за всичко.

 

 

Има такива

Тъй че аз познавам предатели или изменници на родината, и то не един и двама. И тъй като аз самият обичам страната си, пазя държавата си и много уважавам своя народ, а и знам вредата от отстъпничеството, не мога да скрия, че наблюдавам съдбата на отстъпниците с известно задоволство. Защото това, което им се случва, не може да е друго, освен справедливо наказание за предателството – подобно на наказанието, сполетяло най-известния предател.

Те са се отрекли от родината – а това ще рече от баща, майка, братя и изобщо ближни – не заради Бога, както някои от тях лукаво намекват, а за чест и пари. Главно за чест.
И поради това веднага са се покрили с безчестие – като предатели. Мислели са, че ще се отърват от нея, като препятствие към парите и честта, а вместо това много по-здраво са се обвързали с нея, защото тя вече им виси като камък на шията – както един неизповядан и неразкаян смъртен грях виси на шията на грешника. Защото съвестта не престава да ги боде, а те, за да й отговорят и да я накарат да млъкне, не престават да бълват хули срещу родината – тоест, срещу ближните, които са предали. А от тези хули предателството не само не се отмахва, но става още по-тежко; и те затъват още, и камъкът тежи още повече.
Ето защо те стават неспособни да мислят и да говорят за каквото и да е друго. И да са имали някакви способности ги губят; любопитството към хората и нещата, и да са го имали донякъде, изчезва изцяло и поради това те бавно, но неотклонно оглупяват.
Затова дори лицето им се изменя. Понася отпечатъка на греха и възприема едно постоянно изражение – на упорито озлобление. Присвива се, сгърчва се и се вкаменява. Как се живее в ада? Може би като тях.

Обикновено те не могат да се оженят, тъй като са твърдо неспособни не само да обикнат, но дори да се заинтересуват от друг човек – жена. Затрудняват се да намерят добра и постоянна работа, тъй като са станали неспособни да полагат усилия в определена посока и дори да съобразяват за конкретни неща. Ако пък са намерили някога – престават да се занимават с нея, защото тя не ги интересува.

*

И какво значи този ропот? За тях той замества ропота срещу „съдбата“; или, срещу Бога и всички хора („човека“).

Но думата „съдба“ те не знаят какво значи, тя им е неясна; срещу Бога не роптаят, защото са го забравили; не говорят против „човека“, тъй като хората по земята и човешкото не ги интересуват. Те се интересуват само от хляб, лек живот и чест.
Имат от всяко, но им се струва малко, защото са завистливи. И затова роптаят срещу околните, които виждат, и за които мислят, че имат повече. И също – оправдават се, че не са им равни и нямат колкото тях; оправдават се и за греховете си, за които не знаят, но които ги бодат през съвестта им.
Името на родината за тях е символ на всички тези близки, „околни“ хора, които те ненавиждат.

*

И също:

http://glasove.com/komentari/42015-gnoza-i-otstypnichestvo