1.
Класическото образование
Класическото образование принадлежи само на Европа. То е нейно и е общо за всички европейци. Така че всеки, който е придобил такова образование през някоя епоха, може на това основание да твърди, че е европеец. Това не може да се оспори.
Но нека видим тогава каква е била разликата между европейци и неевропейци по онова време, когато се е развило самото „класическо“.
Това трябва да е било времето на гърците от Омир и Хезиод до Аристотел и Демостен. Значи – около 400 години, протекли по средиземноморските крайбрежия от западна Мала Азия до източна Италия и Сицилия. Това е класиката. И също: това са били европейците – тези обитатели на крайбрежията, които са говорели на гръцки. Всички останали са били неевропейци или бъдещи европейци.
Дали обаче разликата е само езикова? Във всеки случай е съмнително да се говори за антропологически (расови) различия. Нито пък за съществена разлика в политическото устройство – през цялото това време гърците са имали и монархии, и олигархии. Атинската демокрация от V-IV в. е изключение дори сред самите гърци.
Ако е имало забележима разлика между гърците и другите освен езика, тя трябва да е била културна. И ето тук ще обърна внимание на една такава разлика.
Голото тяло
В първа книга на „Историята“, в самото начало, Херодот разказва за установяването на последната лидийска династия – тази, от която бил Крез. Това е легендата за Гигес, служител на тогавашния цар Кандавъл, който веднъж му направил едно странно предложение – да види царицата необлечена. Ето какво казва Херодот за реакцията на тази жена (I, 10):
„Като разбрала какво е направил мъжът й, тя нито извикала като засрамена, нито дори дала вид, че е забелязала; защото намислила да отмъсти на Кандавъл. Защото при лидийците, а и при другите варвари, носи голям срам това, дори мъж да бъде видян гол…“
Че това твърдение не е приумица на Херодот, имаме ясни свидетелства в един много авторитетен негръцки текст – Старият завет.
Ето какво се казва там още в началото (3:9-11):
„И извика Господ Бог на Адама и му рече: `(Адаме,) где си?` Той каза: `чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих.` И рече (Бог): `кой ти каза, че си гол?`
А преди да стане това, значи преди изяждането на ябълката, се казва (2:25):
„И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.“
Ето още един разказ от книга „Битие“, този път за Ной и синовете му (9:20-25):
„Ной почна да обработва земята и насади лозе; и пи вино, опи се, и лежеше гол в шатрата си. И Хам, баща на Ханаана, видя голотата на баща си и излезе, та обади на двамата си братя. А Сим и Иафет взеха дреха и, като я метнаха на рамената си, тръгнаха заднишком и покриха голотата на баща си; лицата им бяха обърнати назад, и те не видяха голотата на баща си.
Като отрезвя Ной от виното си и узна, що бе сторил над него по-малкият му син, рече: проклет да е Ханаан…“
Тези редове от Библията потвърждат казаното от Херодот, а за верността им има и много други свидетелства. Излиза, че свободното показване на човешкото тяло е било характерно за гърците най-малко от VIII в. Пр. Хр. Нататък, и ги е отличавало от другите народи.
Най-чест повод за това показване са били спортните състезания и подготовката за тях. Олимпийските игри, където спортистите се състезавали без дрехи, са още от първата половина на VIII в. Изображения на голи младежки тела имаме от VII в. А през V в. Скулптурата достига всеизвестното си високо майсторство в тази посока. От IV в. Нататък скулптурите се заемат и с женското тяло. А от друга страна, запазените вазови изображения с голи тела са безброй.
Накратко – голотата в класическа Гърция не е срамна, особено в изкуството. По-нататък тази свобода в изобразяването на тялото се възприема и в Рим – това вече става изцяло под влиянието на гръцките художници.
Но трябва да се отбележи, че във времето на класиката художниците не изобразяват всякакви тела, а само младежки и то добре развити – безукорни. Когато е привлекателна, голотата не се смята за неприлична; но физическите недостатъци не се изобразяват, както и тела на възрастни хора. Така че тялото, за да може да се показва, трябва да е подобно на това на боговете, които са вечно млади и обикновено нямат физически недостатъци.
Така че, когато става дума за показване на човешки тела и дали това е срамно, относно класиката може да се направи следния извод: „Прилично е да си красив; а да си грозен е срамно.“
И така, този явен интерес към младото, здраво и телесно привлекателно човешко тяло и готовността то да се показва, е една забележима културна отлика на класическите гърци от съвременните им „варвари“. Тази склонност, заедно с езика им, се оказва в основата на „европейското“ като различно от азиатското и изобщо варварското. По-нататък през вековете тя се разпространява – и най-напред в Рим.
Разбира се, на по-северните народи от континента, които ценят това наследство, им се налага по-дълго и по-плътно да покриват телата си с дрехи. Но и тук, както и в образованието, няма необходимост, нито изискване древните да ке имитират буквално. Обаче както ученето на гръцки и латински е задължително за класическото образование, така и за професионалния европейски художник е задължително да умее да рисува голи тела. Това е „класическото“ в неговата подготовка.
След античността
Несъмнено всеки ще си спомни или ще се досети, че след края на античността изобразяването на голи тела на територията на европейския континент се прекратява; и това е едно от нещата, по които се разбира, че античността е завършила. Ако продължим да си служим с изложеното досега схващане за класическото, ще кажем, че след IV в. Част от класиката изчезва, а заедно с нея и част от „европейското“. Запазени са езиците и някои паметници на словесността – но и те, макар съхранявани в библиотеките, са позабравени. По този начин класическа Европа е „замразена“.
Това е, явно, заради християнството. А откъде идва християнството? От Азия, откъм варварите – би казал някой, следвайки Херодот. Значи – от класическа гледна точка – континентът е залят от една източна културна вълна; а към нея впоследствие са се присъединили и всички по-северни европейски народи. Така за няколко века гръко-римската Европа бива, с една дума, варваризирана.
Така че „Ренесансът“ в Италия е наречен така заслужено: чрез изобразителното изкуство там протича едно възкресение на античността и завръщане към европейското – ако същността на Европа се намира в класиката.
Това завръщане намира опора в скулптурата, която на Запад не е била изоставена, както на Изток; подготвено е през XIV в. С промените в живописта, дотогава в зависимост от византийската; и достига пълния си блясък в началото на XVI-ти век в произведенията на Микеланджело.
Може би не е странно, че точно тогава избухва и Реформацията. Отдръпвайки се от изкуството на Италия, протестантите сякаш се отдръпват и от „европейското“, макар да го поддържат във филологическите си занимания.
По-нататък тази битка за европейското се води чрез класицизма в изкуствата, развиван в католическите (контра-реформаторски) страни и особено във Франция. Също така – чрез Просвещението, което е борба вече не толкова срещу протестантството, колкото изобщо срещу християнството.
Революцията във Франция и ограничаването на правомощията на монарсите из Европа също се усеща като завръщане към класиката – не само към атинската демокрация, но и към римската република, с техния подчертан анти-монархизъм.
През XIX в. Интересът към изобразяването на голи тела сякаш се ограничава, но затова пък в хуманитаристиката заниманията с античност застават на първо място и класическата филология достига най-големия си разцвет. Тогава – и особено в немскоезична Европа – се оформя структурата на гимназиалното и университетско класическо образование, на което ние тук сме наследници.
През ХХ в., след двете световни войни, заниманията с антична словесност, култура и изкуство вече не са на мода. Но класическото започна да се защитава по други начини – примерно, чрез спорта (възстановиха се олимпийските игри). Също – чрез курортния бизнес, особено морския и плажния. И освен това – чрез непознатата дотогава порнография, която беше въведена първо чрез литературата и фотографията, а след това намери място в комиксите и киното.
Може би си струва да се отбележи нещо, на което и ние бяхме свидетели – че показването на тялото през ХХ в. Се правеше по различни начини в западната (вече обединена с Америка) и източната част на Европа. На Изток, във времето на социализма, на младото тяло се обръщаше внимание; но все пак това беше отчасти покритото тяло на спортиста. Интересът се насочваше към телесното здраве и сила. Западът вървеше по друг, макар и успореден път – там тялото започна да се представя като средство за удоволствие. Този път естествено доведе до т.нар. сексуална революция със всичките й разнообразни прояви, които виждаме и до днес.
Социалистическият Изток и либералният Запад бяха в съгласие и по друг важен европейски въпрос – въпросът за религията.
Изтокът за известно време просто я забрани, докато Западът подходи по-гъвкаво: там се въведе доктрината на „толерантността“, според която всички религии са равнопоставени и към всички се препоръчва уважение – освен към християнството, което може да бъде упреквано и осмивано.
Така че, както виждаме, през вековете Европа е запазвала „класическото“ – представено чрез античните езици, показната привлекателна телесност и религиозната индиферентност – по различни начини.
През Средновековието това са само езиците; с Ренесанса се появява тялото, първо в изкуствата; а от XVIII в. Се предприема и постепенно изтласкване на неевропейската (християнска) религия.
България и класиката
И тъй като живеем в България и работим в българското образование, добре е да се кажат и няколко думи за мястото на България в тази вековна борба.
Накратко: България, въз основа на казаното досега относно класическото, е една традиционно антикласическа страна. И следователно – антиевропейска. В това отношение тя не е сама, а си прилича и е заедно с други – сред тях на първо място по влияние през последните векове стои Русия. Тези страни – една от тях е и нова Гърция – са не просто „некласически“, каквито могат да бъдат и далекоизточните, а точно „антикласически“ – защото влизат в историческа битка против разпространението на класическата култура.
Това, както сигурно забелязвате, аз не го изричам като упрек. Между древните гърци също има антикласически мислители – такъв например е самият Платон.
Ето какви са аргументите в полза на това твърдение, взети от историята на България.
Първо, България е традиционно и упорито християнска, и поради това се явява – от класическа гледна точка – източна и варварска страна.
Второ, и във връзка с това – в България последствията от сексуалната революция се усещат, но много по-слабо, отколкото в по-европейските страни. А и представянето на голото тяло тук няма стара основа; то се явява едва през XX в. И е внесено отвън – от Запада.
Трето и особено важно – България има исторически принос в ограничаване на влиянието и на двата класически езика. Най-напред, тя не приема християнството от Рим, както правят други славяноезични народи, и така спира разпространението на латинския на Изток. Но освен това, изработвайки свой богослужебен и изобщо писмен език, тя ограничава и територията на гръцкия. Тази нейна роля се оказва фатална за съдбата на този пръв класически език, който, макар и оцелял като жив сред днешните гърци, никога не се превръща в общоцърковен и международен.
Човек и бог
Преди да направя заключение относно употребата на класическото образование, ще се върна още веднъж на един от елементите на „класическото европейско“ – показването на тялото. Коя е причината за него?
Художественият интерес към него е свързан и вероятно причинен от представата на гърците за боговете им, която от своя страна, както те самите са забелязали, е повлияна от епоса – главно от Омировия. Божественото на гръцките богове, които иначе по всичко приличат на хора, е в това, че те, освен безсмъртни, са и вечно млади и красиви. И тъй като това е същественото за тях, то трябва да се представя и в изкуството. Така че гръцката скулптура, колкото и чудно да изглежда това за неевропееца, изразява именно религиозните представи на създателите й.
Херодот е знаел, че тези представи са местни. Разказвайки за обичаите на персите, той отбелязва (I, 131): „За разлика от гърците, персите не мислят, че между божеството и човека има някаква прилика или родство…“ (anthropophyeis). Ние бихме добавили: и не само персите. В един от Давидовите псалми (49:21) Бог говори на човека с думите: „Ти помисли, че Аз съм такъв, какъвто си и ти…“
Гърците обаче са виждали бога като човек и затова, когато изобразяват човешки тела, те все едно, че изобразяват божество. Та нищо чудно, че във „Федър“ (251 а) сигурно не без ирония се казва: „Влюбеният понякога е готов дори и жертви да принася на любимия – като на божество.“
Това усещане за божественото е точно класическо. Поради това през следващите векове, в течение на споменатата вече „борба за европейското“, има времена, когато се забравя или просто се отрича разликата между човек и бог. Един от начините за това отричане е откровеният атеизъм, който често се хвали, че е хуманизъм, тъй като прославя човека като най-съвършено и най-висше същество.
В тази посока през XIX в. Тръгва дарвинизмът; а също и мислите на Ницше за „свръхчовека“. На тях прилича и идеята за „всестранно развитата личност“ от времето на държавния социализъм.
И затова не е чудно, че Ницше е класически филолог, а начинателите на проекта за „всестранно развитие на личността“ създадоха една голяма класическа гимназия.
Поради това от много десетилетия и дори векове насам т. Нар. От себе си „цивилизован свят“ (възникнал и установен в Европа) мисли себе си като дом на заможни и благовъзпитани хора с приятна външност, които бавно стареят, рядко боледуват и умират само при инциденти.
„Построяването“ на такъв свят беше заявено като цел на държавния социализъм на Изток; същото, но вече като осъществено някъде, се пропагандираше и след социализма. Всъщност хората не промениха възгледите си. Те и преди, и след 1990-та, вярваха, че такъв е естественият, нормален живот; затова и се появи изразът – така е в „нормалните държави“. А да се вярва, че нормалният живот изглежда така, е отглас от античния мит за неотличимостта на хората от боговете през златния век; и е част от вековната борба на Европа за нейната същност – която тя вижда в класическото.
Може да се забележи, че обичта на Европа към този идеал е толкова силна, че тя е готова да го осъществява дори с цената на нечий робски труд или буквално изтребление; всъщност тук тя пак не влиза в противоречие със спомените за класическото си минало.
Изборът
И така, относно употребата на класическото образование. Като споделям своите, вече многогодишни впечатления от нея, бих казал, че тя е двояка.
От една страна, класическото образование може да е начин да се мечтае за тези неща, които тук описах като „характерно европейски“. От друга, то е възможност да се опознава историята.
Всеки класически образован човек е свободен да тръгне било по единия, било по другия път. Това зависи само от него.
Класическото образование 2
Представата за класическа античност е трудно отделима от т.нар. „европейска идея“. Тя се появява за пръв път при автори като Херодот, които от своя страна се стараят да уподобят своята картина на света на разказаното от Омир.
Защото Херодот казва, че историята – това е размяна на нападения между европейците (говорещи тогава гръцки) и азиатците (говорещи всякакви езици, но обединени от Персия). Това е разбираемо за читателите му, тъй като те знаят, че омировите ахейци (от Европа) са воювали срещу съюз от азиатци, обединени от Троя.
После латиноезичните поети от Августово време разпространяват възгледа, че историята трябва да завърши с реванш на „троянците“ над „ахейците“. Защото римляните, които произхождат от троянеца Еней, побеждават гърците, които живеят по земите на омировите ахейци. Така чрез Рим, парадоксално, Херодотовата Азия в крайна сметка надделява над Европа – и я присъединява към себе си.
Така че „класиката“, а именно, най-важното от предхристиянската култура на Европа, това е Омир. Но Омир, за разлика от Херодот и атиняните, не прави разлика между Европа и Азия.
Тази „класика“ се намира в сърцевината на идеята за „голямата Европа“ (от Атлантика до Ефрат) както до изчезването на езическия Рим, така и после – от времето на кръстоносните походи. Не е случайно, нито само проява на естетически либерализъм, че Рафаел и Микеланджело рисуват из залите на Ватикана образи на антични философи и „сибили“; или сцени от Писанието, но в стила на гръко-римската скулптура. Тези стенописи са там, за да напомнят, че „голямата“ Европа трябва да е „една“, каквато е била от времето на Август.
Това обяснява и важността на Рим и римското наследство за класическото образование. На гърците се гледа като на талантлив етнос, постигнал успехи в поезията, изящните изкуства и философията. Но религията им е заблуждение, а политическата им практика и теория ги е довела до исторически провал.
Напротив, римското държавническо наследство е непреходно – то остава пример за подражание през цялата история (Константинопол, Свещената Римска империя, по-късно Москва). Рим е държавата, приютила християнството; но и римският универсализъм е естествено по-привлекателен за държавниците от гръцкия партикуларизъм.
И все пак класическото образование „като цяло“ остава зависимо от Омировото езичество и покрай него се свързва с една известна нравствена разпуснатост. Поради това то е неизползваемо в семейното възпитание, а е допустимо в средното (поради езиците) и още повече във висшето образование (поради литературата, философията и изкуствата).
2.
„Класическа древност“
Думата „древност“ звучи така, сякаш става дума за нещо, което не се отнася до нас. Сякаш се отнася до време, в което може и да е имало хора, но те са живели много по-лошо и дори по-малко от нас; и техният живот е бил като че някак „нереален“.
Такова впрочем може да бъде и отношението към цели общества и огромен брой днешни, съвременни хора, чийто живот също така да се смята за някак „неважен“. Живот, който бива представян за до такава степен различен от нашия, че да се стига до съмнение дали той изобщо трябва да бъде наричан така.
Разказват, че когато Юлий Цезар минавал край някакви военнопленници, един от тях го помолил да нареди да го убият: защото предпочитал да бъде мъртъв. А Цезар му отвърнал: „А ти защо мислиш, че си жив?“
Древността е източник на легенди и дава материал за произведения на литературата и изящните изкуства. Освен това тя е предмет за изучаване в университетите; за нея се публикуват книги, правят се и филми.
Но и при това тя пак си остава някак извън реалността и прилича на онова, което европеецът много векове наред си е представял, когато е мислел за „Ориента“. Според тази представа и там има хора, но повечето от тях живеят незавидно; а, от друга страна, съществува едно малцинство от богати и овластени, които тънат в разкош и вкусват всякакви удоволствия, но пък те са тирани.
Такава е донякъде и представата за древността – имам предвид европейската древност, тоест античността.
Но наред с това, когато говорим за нея, ние не казваме само „древност“, а и „класическа древност“. Така се показва, че тя е не само стара и отминала, но и – образцова. Но образцова за какво?
Най-напред, за литературата. Наистина за европееца е трудно да чете източна литература: дори на най-образованите се налага да я четат в превод, а и тези преводи обикновено са единични, защото няма традиция във възприемането на определени текстове. Дори те да са прочути – като Корана или „Хиляда и една нощ“ – тяхното съдържание не навлиза в неговото съзнание.
Докато, напротив, античните текстове са били винаги познати и цитирани в Европа – главно художествените, историческите и философските. Те са били пример за изящество и мъдрост, които при това не са ни чужди, но винаги – значи от хилядолетия – са ни съпътствали.
Така че класиката дава образци за поезия, проза и философия. Освен това тя е източник на исторически примери. Тя съобщава за хора, които са били подобни нас в много отношения, освен в едно – че не са били християни.
И също: имали са роби. Това е съществена разлика, защото тя се отразява на схващането за човека.
Измежду историческите примери, като оставим настрани биографичните, стои изграждането и успехът на Римската държава – все още най-дълголетната от всички държави, които са възниквали някъде в Европа. И не е чудно, че много след античността европейците продължават да се обръщат към римския пример и ту опитват да възкресят тази държава (както в западна Европа в началото на IX в.), ту да я преместят на друго място, както прави Константин I, създавайки Константинопол; ту да заявят, че следват примера й, както става в царска и императорска Русия.
Освен това в модерно време се размишлява и за демокрацията, и за личната и религиозна свобода в древна Гърция. Но това винаги е пораждало спорове, тъй като пълноправните граждани там са били твърде малко.
Колкото до свободата на нравите и съвестта, тя е съществувала повече в заявленията на някои атински политици и някои произведения на ранните лирици и Платон; а по-късно в книгите на някои високообразовани техни почитатели като Катул, Овидий, Петроний, Лукиан и Апулей.
При всичките си постижения и авторитет класическата древност отдавна се смята за нещо „преодоляно“. Затова във въображението на повечето хора тя се свързва с разни архитектурни развалини. Впрочем това е и част от европейската музейна естетика: античните паметници не се унищожават безследно, но и не се възстановяват изцяло – това се смята за безвкусно; а вместо това изкусно се поддържат в състояние на порутеност. Като се има предвид какви грижи се полагат за известните археологически обекти, става ясно, че това вече не е истинска, а изобразена порутеност.
Но точно това иска да види туристът: защото такава е идеята за античност, която му е предадена.
Причината за това – античността да се мисли за нещо безвъзвратно отминало – е първо в конфликта между римските власти и християнската църква. Християнството и античността отдавна се смятат за несъвместими; и затова, когато първо Галерий през 311-та в Сердика, а после Константин и Лициний през 313-та в Милано прекратяват с указ гоненията, това стават дати, които често биват сочени като „край на античността“, макар че езически храмове, празници и образование са съществували в Империята поне още 200 години след това.
Така че античността изглежда древна, защото се мисли, като нещо „отвъд“ християнството. Но тя е древна и за постхристиянския свят – примерно, този на държавния социализъм.
Причината е, че важен елемент в идеологията на държавния социализъм (комунизма) беше идеята за прогреса във времето; а античността се сочеше като нещо, останало далеч назад във времето и значи изостанало; и това допринасяше за представата за нея като за време, когато животът е бил незавиден и следователно безинтересен.
Освен това модерното (постхристиянско) общество се стреми към ограничаване на класическото образование (това, което напомня на хората за античността) и по друга причина: защото двата езика, наречени „древни“, са не само езици на античността, но също и на християнството. Класически образованият човек неизбежно влиза във връзка с християнството, тъй като знаенето на езиците му дава пряк достъп до най-влиятелните християнски книги, както и до древното богослужение.
Също: знаенето на тези езици, съсредоточаването върху тях и използването им като път към високата образованост затруднява разпространението (и господството) на някои модерни езици, които се ползват от новите империи – имам предвид примерно империите на ХХ в., каквито бяха англо-американската и съветската. А те водеха борба за надмощие в Европа и затова беше естествено да въвеждат своите езици като основни в образованието.
Античността обаче не винаги е изглеждала като пречка пред модерните политически и идеолого-образователни проекти. Тя е нехристиянска и общоевропейска (поради това, че нейната култура се е оказала култура на Римската империя).
Ето защо всеки проект за „обединение на Европа“ – било на военно-политическа, било дори на религиозна основа – много често е търсел обосновка и в античността. Тогава тя е била обявявана за „наше общо наследство“ – във връзка с твърдението, че Европа е „общ дом за всички нас“.
3.
Що е класическа древност и защо ни е класическото образование
Думата „древност“ звучи така, сякаш става дума за нещо, което не се отнася до нас. Сякаш се отнася до време, в което може и да е имало хора, но те са живели много по-лошо и дори по-малко от нас; и техният живот е бил като че някак „нереален“.
Такова впрочем може да бъде и отношението към цели общества и огромен брой днешни, съвременни хора, чийто живот също така да се смята за някак „неважен“. Живот, който бива представян за до такава степен различен от нашия, че да се стига до съмнение дали той изобщо трябва да бъде наричан така.
Разказват, че когато Юлий Цезар минавал край някакви военнопленници, един от тях го помолил да нареди да го убият: защото предпочитал да бъде мъртъв. А Цезар му отвърнал: „А ти защо мислиш, че си жив?“
Древността е източник на легенди и дава материал за произведения на литературата и изящните изкуства. Освен това тя е предмет за изучаване в университетите; публикуват се книги за нея, правят се и филми.
Но и при това тя пак си остава някак извън реалността; и прилича на онова, което европеецът много векове наред си е представял, когато е мислел за „Ориента“. Според тази представа и там има хора, но повечето от тях живеят незавидно; а от друга страна, съществува едно малцинство от богати и овластени, които тънат в разкош и вкусват всякакви удоволствия… но пък те са тирани.
Такава е донякъде и представата за древността – имам предвид европейската древност, тоест античността.
Но наред с това, когато говорим за нея, ние не казваме само „древност“, но и „класическа древност“. Така се казва, че тя е не само стара и отминала, но и – образцова. Образцова обаче за какво?
Най-напред, за литературата. Наистина, за европееца е трудно да чете източна литература: дори на най-образованите се налага да я четат в превод; а и тези преводи обикновено са единични, защото няма традиция във възприемането на определени текстове. Дори те да са прочути – като Корана или „Хиляда и една нощ“ – тяхното съдържание не навлиза в неговото съзнание.
Докато, напротив, античните текстове са били винаги познати и цитирани в Европа – главно художествените, историческите и философските. Те са били пример за изящество и мъдрост, които при това не са ни чужди, но винаги – значи от хилядолетия – са ни съпътствали.
Така че класиката дава образци за поезия, проза и философия. Освен това тя е източник на исторически примери. Тя съобщава за хора, които са били подобни нас в много отношения, освен в едно – че не са били християни.
И също – имали са роби. Това е съществена разлика, защото тя се отразява на схващането за човека.
Измежду историческите примери, като оставим настрани биографичните, стои изграждането и успехът на Римската държава – все още най-дълголетната от всички държави, които са възниквали някъде в Европа. И не е чудно, че много след античността европейците продължават да се обръщат към римския пример и ту опитват да възкресят тази държава (както в западна Европа в началото на IX в.), ту да я преместят на друго място, както прави император Константин, създавайки Константинопол; ту да заявят, че следват примера й, както става в царска и императорска Русия.
Освен това в модерно време се размишлява и за демокрацията, и за личната и религиозна свобода в древна Гърция. Но това винаги е пораждало спорове, тъй като пълноправните граждани там са били твърде малко.
Колкото до свободата на нравите и съвестта, тя е съществувала повече в заявленията на някои атински политици и в някои произведения на ранните лирици и Платон; а по-късно в книгите на някои високообразовани техни почитатели като Катул, Овидий, Петроний, Лукиан и Апулей.
При всичките си постижения и авторитет класическата древност отдавна се смята за нещо „преодоляно“. Затова във въображението на повечето хора тя лесно се свързва с разни архитектурни развалини. Впрочем това е и част от европейската музейна естетика: античните паметници не се унищожават безследно, но и не се възстановяват изцяло – това се смята за безвкусно; а вместо това изкусно се поддържат в състояние на порутеност. Като се има предвид какви грижи се полагат за известните археологически обекти, става ясно, че това вече не е истинска, а изобразена порутеност.
Но точно това иска да види туристът: защото такава е идеята за античност, която му е предадена.
Причината за това – античността да си мисли за нещо безвъзвратно отминало – е първо в конфликта между римските власти и християнската църква. Християнството и античността отдавна се смятат за несъвместими; и затова, когато първо Галерий през 311-та в Сердика и после Константин и Лициний през 313-та в Милано прекратяват с указ гоненията, това стават дати, които често биват сочени като „край на античността“, макар че езически храмове, празници и образование са съществували в Империята още поне 200 години след това.
Така че античността изглежда древна, защото се мисли, като нещо „отвъд“ християнството. Но тя е древна и за постхристиянския свят – примерно, този на държавния социализъм.
Причината е, че важен елемент в идеологията на държавния социализъм (комунизма) беше идеята за прогреса във времето; а античността се сочеше като нещо, останало далеч назад във времето и следователно изостанало; и това допринасяше за представата за нея като за време, когато животът е бил незавиден и следователно безинтересен.
Освен това модерното (постхристиянско) общество се стреми към ограничаване на класическото образование (това, което напомня на хората за античността) и по друга причина: защото двата езика, наречени „древни“ са не само езици на античността, но също така и на християнството. Класически образованият човек неизбежно влиза във връзка с християнството, тъй като знаенето на езиците му дава пряк достъп до най-влиятелните християнски книги, както и до древното богослужение.
Също: знаенето на тези езици, съсредоточаването върху тях и използването им като път към високата образованост затруднява разпространението (и, също така господството) на някои модерни езици, които се ползват от новите империи – имам предвид примерно империите на ХХ в., каквито бяха англо-американската и съветската. А те водеха борба за надмощие в Европа и поради това беше естествено да въвеждат своите езици като основни за образованието.
Античността обаче не винаги е изглеждала като пречка пред модерните политически и идеолого-образователни проекти. Тя е нехристиянска и общоевропейска (поради това, че нейната култура се е оказала култура на Римската империя).
Ето защо всеки проект за „обединение на Европа“ – било на военно-политическа, било дори на религиозна основа – много често е търсел обосновка и в античността. Тогава тя е била обявявана за „наше общо наследство“ – във връзка с твърдението, че „Европа е общ дом за всички нас“.
…
Защо е добре античността да бъде изучавана; или, иначе казано, каква е ползата от класическото образование?
Едно от основанията да се говори за такава полза, което аз много харесвам, е „безкористността“ на тези занимания. Наистина, няма никаква очевидна практическа полза от това да се учи старогръцки въз основа на древните автори; или пък латински.
Ако това все пак се предлага, то бива съпроводено от внушението, че знанието е полезно само за себе си, защото усъвършенства човешката душа: с придобиването му възникват интелектуални и дори нравствени добродетели.
Примерно: древните езици не са родни на никого. Следователно преподавателят ги владее не случайно (защото така са говорили у дома му) и не от какъв да е опит, а точно в резултат на съзнателно усилие. Това значи, че при заниманието с древните езици всички са равни и никой няма предимство заради това, че е роден на такова място или в такова семейство. Това внушава на занимаващите се, че знанието е нещо, което се придобива с усилие и лична дарба, а не е просто „наследствено“, нито привилегия на едно или друго общество.
Освен това: когато се работи с древни текстове и се превежда, тогава преводите – поне в началото, когато се пристъпва към езиците – са или верни, или погрешни. Няма неопределеност. И това „или-или“ възпитава у занимаващите се уважение към истината; защото става ясно, че нещата в науката, дори тя да е хуманитарна, не са въпрос на „лично мнение“, а са такива или други въз основа на истината: или истинни, или неистинни.
И те са такива не само за обучаемите, но и за преподавателя. Поради това обучаемите се съгласяват с преподавателя си не защото той е авторитет, а защото е способен да докаже истинността на твърденията си. Този вид обучение съдейства за отглеждането на независими умове, което значи – на свободолюбиви личности.
Но, разбира се, класическото образование – това не са само езици. Чрез него, както се каза, се добива съзнание за история – и то дълга, защото историята на нито една от днешните държави не достига до античността.
Това съзнание включва усещането за преходност на земната власт и прави хората вътрешно независими от нея; те знаят, че тя ще е временна. В тази връзка Оруел отбелязва в известната си книга, че всеки, който желае пълна власт, ще трябва да проведе битка за миналото – тоест, да си присвои историческото знание, да го монополизира. (А също и за езика – да го промени, стандартизира и „усмири“).
Такава е ползата от класическото знание за всички хора, които са наследници на християнска Европа. А каква е тя у нас? Какво още има, извън това?
Случвало ми се е да казвам, че България е антикласическа страна; но не винаги става ясно какво твърдя и хората често взимат това просто като шега. Но го казвам сериозно и имам предвид следното.
Римската империя се разделя на Западна и Източна при наследниците на император Теодосий I – това са Хонорий и Аркадий. Тя продължава да бъде църковно единна още няколко века, като единството е разтърсвано от несъгласия по догматически въпроси (заради които се свикват вселенските събори), а също и административни. Един голям административен въпрос е християнизирането на България.
Както е известно, българските царе избират общение с Константинопол. Във връзка с това избухва силно несъгласие между римския и константинополския престол. По-нататък напрежението само се усилва, за да се стигне до средата на XI в., когато всяко общение между двете църкви се прекратява. Така Западът остава просто римски (и латиноезичен); а Изтокът, ако ситуацията беше подобна, би бил цариградски и гръкоезичен. Но той не е.
Първата причина за това е многовековната равна тежест на старите патриаршии – наред с цариградската това са иерусалимската, александрийската и антиохийската.
Но освен този еклесиастичен (на църквите) плурализъм се появява и езиковият – възниква богослужебният славянски език, който днес е най-разпространеният от езиците на православието.
Заслугата за това е на България. Тя именно – чрез езика и борбата за независимост на църквата си – създава условия за онова, което наричаме съборност на православието; а то от своя страна става основа на църковната и духовна свобода, каквато имат православните народи. Може да се каже, че тази съборност е причина и за самото съществуване на тези народи.
Но за да се узнае това, е нужно да се говори за историята на класическите езици и словесност: така че да се разбере колко огромно е било влиянието на гръцкия език на Изток и как той е имал всички шансове да бъде това, което е станал латинският на Запад – но не е станал.
Това е факт с огромна историческа важност, защото се отнася, както казахме, до основите на духовната ни свобода и усещането ни за единство и равенство на хората.
4.
Употребата на класиката
Въпросът за употребата на класическото образование винаги ми е изглеждал като загадка: и не защото други са ми го задавали, а защото сякаш то самото ме пита за това.
Като ученик гледах на него главно като на средство за упражнение на ума, тъй като заниманието с думи е умствена дейност. После се уверих, че тази способност, като много други, се развива донякъде: и оттам нататък каква ще е ползата някой да е класически образован? Подобна на това, да е бил лекоатлет (борец, плувец)?
Класическото образование се е появило първо в Александрия и почти по същото време в Рим: като за александрийците „класика“ е била полисната словесност, а за римляните – гръцката изобщо, която те виждат и като чужда. Но това е все още време, в което тя „живее естествено“ – тъй като римляните са гледали на гръкоезичните оратори и философи като на „живи класици“. Затова те едновременно усвоявали класиката и й се съпротивлявали (Катон Стари, Цицерон, Тацит).
Християнството я отхвърля изцяло, защото тя е „елинство“, тоест езичество; и се заема с тълкуване на Писанието. Така се създава друга словесност, чиято задача е да установи истината, да възпита човека и да устрои Църквата. Точно с тази словесност са възпитани християнските народи и за тях онази „класика“ е нещо чуждо и при това преодоляно (защото не е било нужно да влизат в съревнование с него).
Завръщането към класиката на Запад е започнало далеч преди Петрарка и Фичино, най-напред чрез философските (логически, метафизически и космологически) съчинения на древните, както и научните (медицина, астрономия/математика, право). Не е чудно, че първите университети са предлагали само богословско, правно и медицинско образование. Наред с това обаче път си е пробивала и литературата (Теренций, Вергилий, Овидий), което не би било възможно без всеобщата латинизация на образованието. Но на изток, поради задържането на гръцкия само в границите на Константинополската империя, това не се случва (все едно на Запад латински да се знаеше само в Италия).
Западът се „класицизира“ и по друга причина – Реформацията, която прави невъзможно църковното общуване между римокатолици и „други“. Същевременно „другите“ продължавали да си служат с латински и покрай това класиката се е превърнала в област на „културната коректност“ (светскост): тя е давала възможност да се разговаря по всякакви въпроси на човешкия живот като се избягват църковно-догматическите разногласия. Така тя се е оказала средство за секуларизацията на Запада: процес, на чието развитие сме свидетели и сега.
Класическото образование от западен вид навлиза в православния свят не по-рано от XVIII в. – чрез университетите и гимназиите, чиято задача е да подготвят младежите за университета. Независимо от това при нас съществува едно църковно (християнско) възприемане на античността, което води началото си от първите векове сл. Хр. и дори от по-рано; и тези два погледа към класиката видимо си противоречат.
Така че употребата на класиката, като изключим това, да е „упражнение за ума“, е тройствена: тя е или средство за светско (коректно) общуване на четящата прослойка, или образ на духовно чуждото, което е и исторически преодоляно, или трето, път към създаването на цялостен и духовно полезен образ на историята.
5.
Робството
Историята на света може да се разкаже като история на борбата с робството.
Историята на евреите започва с робството им в Египет, откъдето ги извежда Мойсей. Когато стигат Обетованата земя, те унищожават много от обитателите й, но не ги заробват; така че робството там остава неизвестно до римско време.
Херодот смята, че враждата между Азия и Европа започва с отвличания на хора, значи със заробване, дори то понякога да е изглеждало доброволно (Ио, Европа, Медея, Елена). Оттогава започва историята на домашното робство, което е крайбрежно и по-точно егейско явление. Тъй като градовете в архипелага често са били на крайбрежието и е било лесно някой да ги нападне, да отвлече хора и да замине безнаказано; и да ги продаде на съседния остров. Така че античното робство е преди всичко гръцко и е следствие от морското разбойничество и липсата на хегемон в морето, който да го премахне.
Но по суша придвижването е по-трудно и градовете са по-добре защитени от нашественици; а и няма пазар, където откраднатото да се продаде бързо и продавачът да изчезне безследно. Затова във вътрешността на континента робството е непознато – в Епир, Македония, Тракия и Скития всички са свободни, както и във вътрешността на Азия. Сблъсквайки се с този загадъчен факт (под влияние на Омир гърците мислят, че робството е нещо естествено), някои гръцки мислители заявяват, че във варварските страни „всички са роби“.
Макар и не много далеч от морето, Рим е по-скоро град от вътрешността; затова в старата му история не се съобщава за робство, а само за напрежение между различните прослойки на свободното гражданство. То се появява много по-късно, когато Рим е имперски град и под влияние на елинския обичай.
Имперският Рим разширява робството от домашно-битово към регионално, като го обвързва с правото на гражданство. Населението в „провинциите“ е безправно по отношение на римляните, но всеки има възможност да придобие гражданство, ако изпълни определени условия (служба в армията, заплащане, брак).
Християнството изтласква тези практики, но на тяхно място идват други. Една от причините за отпадането на Рим от Църквата е нежеланието на тамошните епископи да приемат равенството си с останалите предстоятели на древните и възникващите народностно-поместни църкви. Поради това с вековете се изгражда доктрината за централността на Рим като столица на християнството и практиката на задушаването на живите езици в полза на латинския. Установява се нещо като „духовно господство“ на латиноезичния и наднационален клир по отношение на „етносите“: първо в Европа, а после и по отношение на останалия свят.
Откъсналите се от Рим западноевропейски нации възприемат това отношение спрямо населението и държавите на останалия свят и, когато е възможно, буквално възраждат древното робство (Америка, Африка). Претенцията на Рим за монопол над Христовото учение се съпътства от софистически теории за расовото превъзходство на европееца (особено от англо-германски тип), които доживяват до средата на ХХ в.
През втората половина на XX в. формите на регионално робство в полза на европейските нации бяха почти унищожени под натиска на военно-политическите свръхсили СССР и САЩ.
Където е възможно, те се трансформираха в опити за идеологическо заробване (противопоставяне на „развити“ и „развиващи се“ страни, доктрина за „провалените държави“). Под предлог за борба с тероризма и диктатурата някои страни се разглобяват териториално (Сърбия) или се превръщат в протекторати, където населението се лишава от политическа независимост и възможност за самоуправление (Ирак, Либия, опит за същото в Сирия; под по-мека форма и в Европа).
Под предлог „освобождаване пазара на труда“ се възстановяват частично някои форми на робство за битови и производствени нужди (проституция и др.). Както и в средиземноморската античност, това често става със съгласието на пострадалите.
Робството ще изчезне тогава, когато всеки поотделно проумее, че свободата е за предпочитане.
Робството 2
Европейската античност е немислима без робството; това значи, че общество, в което няма роби, не принадлежи към европейския античен свят.
Но робството не е било еднакво по всяко време. При Омир, примерно, роби има, но отношението към тях е като към близки хора; и затова много често се обяснява как се е случило така, че те са се оказали нечии роби. Евмей, който е свинар на Одисей, бил роден свободен, но като малко дете бил откраднат от пирати и продаден; Касандра пък е принцеса, жрица и прорицателка в могъща държава (Троя), но става военна плячка и робиня на Агамемнон.
През „класиката“ робството в богатите градове e такава необходимост, че да нямаш роб е свидетелство за крайна бедност. Затова Диоген от Синопа, чийто роб е избягал, казва, че може да мине и без него – с което заявява, че е готов на всички възможни материални лишения.
Затова робството започва да се представя като нещо естествено и да се обосновава. Казва се, че роби има навсякъде, обаче в гръцкия свят роби все пак са само някои (чужденците/варварите), докато другаде роби са всички – като в персийската империя, където всички, независимо от имуществото, рода и правомощията си, са роби на царя.
Така възниква гордостта на древния грък – ако той е свободен по рождение (от пълноправни родители гърци), то дори по стечение на обстоятелствата да се окаже нечий роб, това ще е случайно и временно; докато другите са родени роби, това е тяхна природа и затова те винаги ще останат такива.
Тази идеология на „свободния свят“ е възприета от римляните след като те унищожават Македония и включват в държавата си гръцките полиси. Оттогава „да си свободен“ означава да имаш римско гражданство (което при определени условия може и да се купи).
Но мнозинството от жителите в империята не са граждани. Това не значи, че са нечии лични роби; но не са и пълноправни, а положението им е подобно на това на метеките в класическия полис: могат да имат семейство и имущество и дори да са богати, но нямат политически права – значи, не са „наистина свободни“. В „Деяния на апостолите“ се разказва, че ап. Павел неведнъж е бил затварян и заплашван с физическо малтретиране, но след като чиновниците научавали, че е римски гражданин, незабавно го освобождавали и дори се грижели за сигурността му.
Но след фактическото разрушаване на републиката някои забелязват, че положението на гражданина се е променило. На книга той продължава да се ползва от същите права, но в действителност няма кой да го защити от произвола на принцепса и на онези, с които той споделя властта си. И това се отнася дори не толкова за средните граждани из Италия и провинциите, колкото до самия елит – висшите държавни служители, мултимилионерите, сенаторите и конниците.
Изглежда, че това е причината за промяната на интересите в стоическата школа. От Зенон до Посидоний, значи във времето на елинизма и римската република, те се стремели към енциклопедизъм, подобен на Аристотеловия. Но след Август, както виждаме при Сенека и Епиктет, те се отказват от тези занимания и се насочват само към морала (нравствената философия).
Главното, което ги интересува е – може ли все още някой да бъде свободен и как?
Робство и любов
В античната литература няма нито един случай роб да е бил представен като влюбен.
Робите там могат да имат всякакви положителни качества – да са верни, интелигентни, смели, благовъзпитани и пр. Могат да пожелаят някого телесно. Но те никога не са влюбени. Ако някой роб стане герой на любовна история, после се оказва, че той е бил свободнороден, но подхвърлен (като Дафнис и Хлоя).
Причината е, че любовта, като никое друго душевно устроение, извежда човека от състоянието на робство и го прави свободен. И обратно – най-сигурният начин да направим от някого роб е да го уверим, че не е способен на любов.
Ето защо там, където някои желаят да властват над други, любовта или се отрича, или се отрежда само на властващите.
http://www.memoriabg.com/2015/11/30/za-liubovta-robite-i-svobodata/
…
През античността робството е било законно. Избягалият (разбунтувал се) роб е бил закононарушител и поради това не е можел да очаква съчувствие от никого.
Някои роби са живели много „по-добре“ от мнозина свободни. Те не биха се съгласили да бъдат освободени, освен ако не получат такова имущество, което ще им позволи да запазят дотогавашния си стандарт на живот.
6.
Античността и злото
Античността е по-скоро светско общество и затова някои неща за душевния живот, които са познати на нас, са почти неизвестни за нея.
Поради това при превод на антични текстове рядко се случва да се употреби думата „зло“, ако изобщо. Древните не познават онова, което ние наричаме „зло“. В злините, които те вършат, има достатъчно грубост, безпощадност и жестокост, често хитрост и вероломство; има и предателство; но липсва лукавството, което познаваме ние.
Ето примерно „Одисея“. Там смелостта, умът и целеустремеността, събрани заедно, водят до героизъм и се показани в делата на Одисей. Верността я има в лицето на съпругата му.
А лакомията, грубиянството, разпуснатостта, коварството, страхливостта, невярността и може би угодливостта се явяват чрез женихите и част от Одисеевите роби.
След време всички тези душевни грозоти са обгледани и обмислени от Платон, който ги събира в идеята за „несправедливост“. И това е всичко.
Поради отсъствието на идея за „зло“ всички те са сметнати за недостатък (неоформеност) и се отдават на лош произход, липса на възпитание и подходяща среда, на образованост – такива неща. Затова те се приписват на „варварина“ и особено на роба – значи на човек, комуто образованието „не достига“. Впоследствие тези, на които то сякаш започва да „достига“ се приобщават (римляните изведнъж се оказват просто „римляни“, макар и не-гърци; робите се освобождават; „външните“ получават гражданство – със заплащане или по друг начин).
Същественото в тази ситуация е, че злите дела, за които античният човек има усет, се приписват на „неразвитост“. Поради това античният светоглед е по светски оптимистичен: и да има недостатъци в живота, те ще се поправят – просто развитите ще ръководят неразвитите и така всички заедно ще напредват; и всекиму според качествата.
После обаче християнството донася новости, които променят тази картина на живота и нравите.
Най-напред – това, че някой има добродетели, може да е просто резултат от силен характер и разумно мнение за полезните неща (правилната doxa на Платон). Но тези добри качества се дават по природа, те са вложени в човека и всеки може да ги има. Това, че един е безправен, а друг го владее като имот, не е важно: то е случайно обстоятелство. Това е известно и на стоиците (Сенека).
Обаче към това у човека може да има едно особено качество, да го наречем мекосърдечие, което е специална дарба и не е по природа. То се дава мистериозно и далеч не на всички. Може би него има предвид Давид, когато казва: „от утробата на майка ми Ти си мой Бог“.
Това мекосърдечие, което не позволява на човека да мисли себе си за „нещо друго“ в сравнение с всички други, отваря път към едно просветление на ума, което е неизвестно за античните, освен може би за съвсем малко (единици) от тях.
И в неговата светлина се вижда истината, която е любов.
Античността и злото 2
Има различни начини да се отрече доброто и един от тях е да се отрече злото.
Античността, примерно, няма понятие за зло. Мисли се по-скоро за нещастия и недостатъци.
При красноречиви хора като Изократ и Теофраст недостатъкът е в това, да си некултурен (неучен). Според Херодот човек трябва да се пази от нещастията, които съдбата му изпраща заради извършени несправедливости.
Платон посочва като най-опасна самата несправедливост, а не нещастията, които идват поради нея. Но и при него да си несправедлив означава само, че в душата ти цари безредие (разумът не управлява).
Така че античността не познава злата воля.
Днес се въвежда светоглед, подобен на античния. Богатството и редът се ценят, защото правят човека свободен – „освобождават“ го от недоимъка и безпорядъка, които в античността са белези на робски живот. Освен това те се представят като свидетелства за културност и справедливост.
В тази обстановка понятията, означавани с „добро“ и „зло“, се изтласкват встрани от „разумния“ разговор. Затова хората недоумяват и се отегчават, когато някой започне да говори за добродетели и зла воля.
Боговете на Омир и древните приличат на смъртните във всичко, освен в едно – че са безсмъртни. Освен това живеят в много по-добри условия. Те са като царе, но са в безопасност и без задължения.
Те наблюдават хората, направляват събитията долу, често слизат лично, участват в разни човешки дела без да рискуват нищо, имат си любимци и понякога раждат деца от тях. Ако някой им е особено мил, приемат го при себе си или го даряват с безсмъртие (Херакъл, Менелай).
Но общото положение остава вечно едно и също – те са безсмъртни, а хората – смъртни.
Нашият Бог по време на живота си тук е приличал на хората във всичко, освен в едно – не е грешал (нямал е грях). Освен това той е бил в опасност и наистина е пострадал.
След тези събития не само някои, но всички хора могат да бъдат безсмъртни – освен тези, които не желаят.
Христос е могъл да бъде вечно отделен от хората, но вместо това е слязъл при тях, а после ги е издигнал към Себе си. И сега прави така.
Тази разлика трябва да се забележи.
7.
Античното отчаяние
Античният свят – особено в Омировия му вид – е затворена система.
Хората прекарват известно време на повърхността на земята под надзора на боговете, а след това слизат в „подземието“, където удоволствия няма, а има страдание – било поради безнадеждността, било поради мъчения, за да изкупи някой някакви провинения.
Има някои, които заживяват в по-добри условия, пак поради покровителството на боговете – или ги взимат на Олимп, или ги изпращат на Острова на блажените (приятно място, но отишлите там вече не могат да се намесват в земните дела).
Тази картина на света не отговаря на един въпрос: откъде се взимат новите хора? За растенията и дори за животните е по-разбираемо: те са от земята. Поникват от нея, връщат се и пак поникват. Но те не се „съхраняват“ никъде – няма индивидуално безсмъртие.
Човешките души обаче, дори да идат в Хадес, продължават да живеят – значи са вечни. Но откъде се взимат? Нито Омир, нито Хезиод дават задоволителен отговор на този въпрос.
Поради това логично се стига до питагорейския (или орфически) отговор: че душите са в „кръговрат“. Те не са по природа човешки, а всякакви.
След като светът е затворена и при това устойчива (неизменна) система, всичко в него трябва да се върти. И нищо не се появява от нищо, нито напълно изчезва: значи и душите, след като, да допуснем, веднъж някой ги е сътворил, завинаги си остават определено количество (брой) и само се въртят през телатаq както звездите се въртят около земята.
Сега ние (не говоря за наивните атеисти, каквито винаги е имало) сме съгласни, че всяка човешка душа се сътворява веднъж завинаги заедно с тялото си и при това – от нищо.
Но „белият свят“ в който протича животът, пак е някакси затворен, така че всичко е „като на длан“ и никой не може да се скрие – тоест, не може да си даде вид, че го няма, не живее и не носи вина за различни неща. На някои това им се струва много тежко и им създава усещане че сякаш са осъдени на доживотен затвор.
От това се явява и желанието за самоубийство – то е като бягство от затвора. Такъв човек убива себе си от гняв, че е въведен в света без да е попитан – съгласен ли е. Но как да попиташ несътворения? И как може някой да преговаря наравно с Твореца си?
Но самоубиецът-бунтовник иска точно това. Така той се уподобява на дявола – сътворен е и това го кара да се чувства унизен.
…
Античността е създала трагедията като естетическа форма, а и нейният светоглед като цяло е трагически; и впоследствие трагичното се разпростира върху живота на хора, които все още се придържат към светоглед, подобен на нейния.
Според него блажени са единствено олимпийските богове, а човек е подобен на тях само дотолкова, доколкото обитава същия свят – поднебесния свят на светлината. Но след като умре, той отива някъде, където те не са и никога няма да бъдат. И тъй като те въплъщават живота и съществуването, той, оставайки лишен от тях, се оказва мъртъв – и „никой“. През целия си живот е разчитал на тях; а когато идва смъртта, те не му помагат срещу нея – защото не искат или не могат.
Така те го изоставят, „предават“ го на Хадес. От това чувство за изоставеност „завинаги“ идва античното отчаяние – и трагедията.
8.
Античност и светскост
За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?
Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.
И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.
Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.
Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.
Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.
Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.
…
Античността е по-скоро светско общество и затова някои неща за душевния живот, които са познати на нас, са почти неизвестни за нея.
Поради това при превод на антични текстове рядко се случва да се употреби думата „зло“, ако изобщо. Древните не познават онова, което ние наричаме „зло“. В злините, които те вършат, има достатъчно грубост, безпощадност и жестокост, често хитрост и вероломство; има и предателство; но липсва лукавството, което познаваме ние.
Ето примерно „Одисея“. Там смелостта, умът и целеустремеността, събрани заедно, водят до героизъм и се показани в делата на Одисей. Верността я има в лицето на съпругата му.
А лакомията, грубиянството, разпуснатостта, коварството, страхливостта, невярността и може би угодливостта се явяват чрез женихите и част от Одисеевите роби.
След време всички тези душевни грозоти са обгледани и обмислени от Платон, който ги събира в идеята за „несправедливост“.
Поради отсъствието на идея за „зло“ всички те са сметнати за недостатък (неоформеност) и се отдават на лош произход, липса на възпитание и подходяща среда, на образованост – такива неща. Затова те се приписват на „варварина“ и особено на роба: значи на човек, комуто образованието „не достига“. Впоследствие тези, на които то сякаш започва да „достига“ се приобщават: римляните изведнъж се оказват просто „римляни“, макар и не-гърци; робите се освобождават; „външните“ получават гражданство – със заплащане или по друг начин.
Същественото в тази ситуация е, че злите дела, за които античният човек има усет, се приписват на „неразвитост“. Поради това античният светоглед е по светски оптимистичен: и да има недостатъци в живота, те ще се поправят – просто развитите ще ръководят неразвитите и така всички заедно ще напредват; и всекиму според качествата.
После обаче християнството донася новости, които променят тази картина на живота и нравите.
Най-напред – това, че някой има добродетели, може да е просто резултат от силен характер и разумно мнение за полезните неща (правилната doxa на Платон). Но тези добри качества се дават по природа, те са вложени в човека и всеки може да ги има. Това, че един е безправен, а друг го владее като имот, не е важно: то е случайно обстоятелство. Това е известно и на стоиците (Сенека).
Обаче към това у човека може да има едно особено качество, да го наречем мекосърдечие, което е специална дарба и не е по природа. То се дава мистериозно и далеч не на всички. Може би него има предвид Давид, когато казва: „от утробата на майка ми Ти си мой Бог“.
Това мекосърдечие, което не позволява на човека да мисли себе си за „нещо друго“ в сравнение с всички други, отваря път към едно просветление на ума, което е неизвестно за античните, освен може би за съвсем малко (единици) от тях.
И в неговата светлина се вижда истината, която е любов.
9.
Жертвоприношението
Платонистите и епикурейците са несъгласни почти за всичко, но има нещо, за което са съгласни – че боговете не се нуждаят от жертвоприношения.
Но кой се нуждае тогава? И защо? Ако жертвата е нещо като данък, тя винаги e мъчителна. Но ако е от любов? Тогава тя не се усеща като жертва. Напротив – колкото повече даваме, толкова по-добре ни е, и не можем да спрем да даваме. Но наред с това ставаме все по-малко годни за живот на тази земя.
И какво от това? Кой е станал безсмъртен в тяло от това, че не е давал? Че се е грижил за здравето си? И е бил умерен?
…
Древното жертвоприношение (както е при Омир, а и в Петокнижието) е поканване на бога на трапеза и съвместно угощение на хората и боговете. Така те се събират заедно и човек е удостоен да бъде за кратко в общение с безсмъртните и съвършените. И нищо чудно, защото у Омир боговете са показани като такива, които се разполагат на трапези и се веселят.
Но после се казва, че божеството не може да яде и пие подобно на човек. То по-скоро вижда и мисли. Това е неговата наслада и това е общото между хора и богове. Затова и човекът, ако иска да се доближи до тях, трябва да отвори очите си за света, а също и за онова, което отвъд него – да го опознае чрез мисълта и думите.
Но такъв начин на живот пренебрегва тялото (на което се обръща внимание чрез кръвното жертвоприношение). Затова хората отново започват да ядат и пият при богослужение, но вече не „заедно с Бога“, а „Самия Бог“. Така божествеността навлиза в тяхното тяло и то самото става божествено и безсмъртно.
10.
Античните интелектуалци
Относно интелектуалците, особено най-влиятелните – ние говорим за тях като за групи, явяващи се в историята.
Но и самото съществуване на тези групи е по-скоро предположение. Изобщо как бихме могли да сме напълно сигурни, че някоя общност съществува? Въз основа на документи ли? Но нали и ние самите (за имената ни говоря) се намираме в различни списъци наред други хора – и от това следва ли, че сме в една общност с тях?
А за интелектуалците мислим най-напред с оглед на това, че те действат в дадена посока. Ето сега говорим за античните.
Първите по-познати явно са работили за обществото (държавата) – примерно за усъвършенстване на законодателството, и за посредничество и овладяване на напреженията между гражданите, от които са можели да започнат войни. Те са т.нар. „мъдреци“ от времето на Крез и Солон.
Други (софистите) са разработвали техниката на публичното слово и начините да се оказва влияние върху слушател, който взима решения. Това не е толкова опит за определена промяна на обществото, колкото създаване на инструмент за това.
А питагорейците се стремят към радикална промяна на обществения живот. Те създават нещо като религиозна общност (колегия от жреци). Основателят се обожествява приживе, като наред с него се поддържа култът към някои от известните божества, но малко на брой (Аполон, Хермес) и възможно да се върви към монотеизъм. Това е „църква“ (по омонимия, както би казал Аристотел) която би имала свои представителства във всички градове и чрез тях би достигнала до власт, включително и политическа, навсякъде. Тя е единствената интелектуална общност, срещу която е водена реална война, завършила, както се твърди, с физическото унищожение на членовете й.
Платон също има мисли, които го доближават до питагорейците – като се започне от предположението за математическата основа на видимия свят и се стигне до проекта за образованата върхушка (в „Държавата“), на която трябва да се повери управлението на града – и сигурно не само на един, който да е „образцов“, но на всеки.
А сократиците като цяло препоръчват да се мисли критически и да се търсят дефиниции за основните понятия, най-напред в областта на нравственото – за да „знаем за какво говорим“. Това ги отвежда към размисъл за началата на познанието, където се търси положително решение – защото те никога не са отричали, че има истина. Затова се стига до „вечните и неизменни“ ейдоси-образци на нещата при Платон и до логическите съчинения на Аристотел.
…
След Аристотел в гръцкия свят говорим за две забележими групи – киниците и епикурейците.
И едните, и другите се интересуват от въпроса за страха, неговите причини и избягването му.
Според киниците той е следствие на отделянето на „цивилизования“ от „природосъобразния“ начин на живот. Заради него се случва човек до такава степен да привикне с обстановката, създадена от цивилизацията, че да забрави, че е природно същество, подобно на всички други живи същества. Това го довежда до безпокойство относно материалните придобивки и опазването им (тогава се появява комедийният образ на скъперника, при Менандър и Плавт); и също, до страха доколко е приспособен към обществото, което ги произвежда (в Теофраст, „Характери“).
Резултатът е че светогледът се стеснява, въображението се ограничава и човекът прекарва дните си в страдание и страх от реални или въображаеми загуби. Такъв начин на живот очевидно ще води до загуба на добродетели, които същият човек на думи цени и дори вярва, че притежава.
Покрай това става видим и вторият въпрос, с който се занимават киниците като интелектуалци – а именно, противоречието между заявления и поведение.
Защото почти всички преди тях, освен някои по-крайни софисти, настояват, че постигането на душевна добродетел трябва да е главна цел на човешкия живот и че то е неотделимо от мъдростта; и дори, че добродетелта е достатъчна за щастието.
Но се оказва, както забелязва и Сократ в „Апологията“, че хората предпочитат да се занимават с всичко друго, освен с това, макар на думи да го утвърждават.
Затова киникът се обрича на един странен и труден начин на живот – отказ от имущество и поведенческа „цивилизованост“. Целта му е да установи от опит, че повечето неща, смятани за необходими в живота, не са такива: и така да се освободи от страха за материалното.
А после, променяйки поведението си, да избегне и страха относно „приспособяването“. Защото, мисли киникът, човек може да се държи просто като живо същество и пак да остане човек и то дори по-добър от повечето – ако се грижи за душевните си добродетели.
Ето защо киническият път се оказва неочаквано привлекателен и в източниците се разказва как заможни и образовани хора внезапно са се отказвали от това, което имат, раздавали са имуществото си и заживявали като просяци, скитайки само с една тояга и една торба. Те били не само мъже, но и жени, като известната Хипархия – която заплашила близките си, че ако не й позволят да заживее с Кратет, ще се самоубие.
Киникът се явява в гръко-римската епоха наред с останалите философи (Лукиан, „Пиршеството“). Неговата фигура е аналогична на тази на християнския подвижник. Една от разликите е, че киникът винаги живее в града и там проповядва своята философия, докато подвижниците (като св. Антоний в края на III в.) предпочитат пустинята.
…
Епикуреецът е презряна фигура през античността. В „Пиршеството“ Лукиан пише, че когато поканеният на сватбата епикуреец влязъл и любезно поздравил, стоиците се извърнали от него като от някакъв прокажен или отцеубиец.
Казваме, че ако за стоика смъртта често изглежда като спасение от бедите на земния живот, то за епикурееца тя е най-големият проблем. Защото той иска да живее щастливо; а за да има щастие, трябва да се избегне страданието и на първо място страхът.
Страховете са за различни неща, но първият и главният е този от смъртта. Затова Епикур съветва да проумеем, че смъртта няма отношение към нас: защото, „когато ние сме тук, нея я няма, а когато тя дойде, ние ще отсъстваме“. Това е почти повторение на последния аргумент за безсмъртието на душата от „Федон“ – че тя, като немислима без живот, е жива по дефиниция и поради това не може да умре.
Освен от смъртта човек се бои от боговете, болката и безчестието. Тези въпроси се решават така:
1) на бога не подхожда да се занимава с дреболии – той е далеч от делата на смъртните и пребивава във вечно блаженство;
2) болката не бива да ни плаши, защото тя или е продължителна и поносима, или силна, но краткотрайна;
3) безчестието не е важно, защото мъдрият не се стреми към почести, а към спокоен и умерен живот сред близки приятели.
Епикурейците внасят две новости в светогледа на античния интелектуалец. Първо, те препоръчват оттегляне от обществения живот и затваряне в дома и тесния приятелски кръг – нещо, което никой преди тях не е смятал, че подобава на свободния мъж. Дори Сократ отрича, че води обикновен частен живот, а казва (според „Горгий“): „Мисля, че аз съм един от малцината, ако не и единственият измежду днешните хора, който се занимава с истинска политика.“
Освен това те са първите, които мислят, че добродетелта е само средство за постигане на щастието, а не призвание на човека, заради което може и трябва да бъдат пожертвани всички останали блага.
Наистина, някои софисти като Платоновите Тразимах (от „Държавата“) и Каликъл (от „Горгий“) казват, че нравствените добродетели са или недоразумение, или измама (глупост, полезна за властта); но, като честолюбиви хора, те не биха казали, че добродетелта е ценна заради това, че може да помогне на човека да преживее дните си необезпокоявано и приятно.
Античните интелектуалци 2
В заниманията с античност има едно заблуждение, много трудно за преодоляване. И то е, че като четем някой такъв автор, ние си мислим, че той е бил човек с възможности, подобни на нашите. Имал семейство, четял книги, разговарял с приятели… такива неща.
Но всъщност това са хора, които са властвали над Европа. Буквално. Те, най-напред, са били мултимилионери – ако състоянието им се изчислява в днешни пари. От десетина души и техните жени е зависело какво ще става из континента и наоколо. И същите тези се оплакват, как нещата не вървят… Значи: „ние не сме виновни, такива са ни времената… „ А другите какво да кажат? Затова харесвам Цезар – неговите писания съдържат просто едни военни отчети, без никакви умувания и чувства.
От една страна, ние наистина четем това, което те са чели и се интересуваме от същите човешки въпроси като тях. „Приобщаваме се“ към тях. Намираме си общество, без съмнение престижно. Но техните възгледи са ужасно неприемливи, в основата си. Това са робовладелци. Те трудно могат да имат това понятие за човек, което имаме ние (или би трябвало да имаме).
Често се говори как „средновековието“ сурово цензурирало античните, но отношението на образованите хора към античността тогава поне е било ясно – това са езичници. А впоследствие тя започва да се представя като епоха на красота, блясък, мъдрост. И се забравя, че хората просто са били купувани и продавани. Легално.
Аристотеловият интелектуализъм
С Аристотел и то точно в „Метафизиката“ се явява един възглед за предназначението и съвършенството на човека, който преди това не е съществувал в Европа и близкия Изток, а може би и никъде – това е чистият интелектуализъм.
Това е предположението, че човек може да постигне духовно съвършенство – „софия“, повече чрез мислене, отколкото чрез която и да било друга дейност. И не е чудно, а напълно логично, че богът на Аристотел, както той говори за него в книга XII, не е нищо друго, освен неподвижно и свободно от материя мислещо.
Затова той казва неведнъж и особено в Първа книга: „София – това е наука за причините; тя е способност да се преподава, а също и да се управляват правещите каквото да е; тя не е опит, а идва след опита и е по-висша от него; и изобщо при хората тя не възниква първа, а последна; и всички са по-необходими за телесния живот, но никоя не е по-добра.“
И тъй като главната задача на “софия“ е да познае съществуващото, то мъдър и съвършен е онзи, който знае какво съществува и по какъв начин.
Защо Аристотел, както изглежда, не е вярвал в безсмъртието на душата?
Причината може би е в това, че отделната душа, както говори за нея Платон в някои диалози, не е ценна с това, че е уникална. Всъщност тя и не е уникална, защото би могла да е душа и на един, и на друг, както следва от хипотезата за превъплъщението. Най-многото, до което може да достигне, както се разказва във „Федър“, е да се приобщи към знанието за вечното, което имат боговете. Но тогава защо й са преживяванията, натрупани през земните й животи?
Ето защо Аристотел не вижда полза от вярата във вечния живот на душата; но вижда полза и признава за добро вечния живот на ума, с който тази душа, както изглежда и от книгите на Платон, желае да се съедини.
В „Метафизиката“, макар и събрана дълго след смъртта на Аристотел, проучването на битието чрез изказани с думи понятия се представя като най-висша човешка дейност и смисъл на живота.
Така че тя стои в началото на това умозрително отношение към света, доколкото е изразено в текст; и значението й за този вид словесни произведения е подобно на това, което има Омир за художествения разказ и Херодот за историческия.
Тя показва важността на ума като способност да се работи с понятия; и ако ние се съгласим, че умът служи главно за това, ще имаме основание да я наричаме „най-умната книга в цялата история“.
Неоплатониците
– Порфирий пише на жена си, че не се отнасял с нея като с жена. Това място е малко неясно.
– Какво неясно има? Просто бракът не е консумиран. Той се е оженил за нея заради парите й.
– Е, да. Възможно е. Но чак пък никак…
– По онова време много от известните философи са били зле материално. Плотин примерно не е имал нищо свое, нито дори жилище, а живеел в къщата на някоя си Гемина.
– Той и Апулей е бил така. Изхарчил всичките си пари от наследството и след това се оженил за една Пудентила, доста възрастна, вдовица и с деца. Но богата. И нейните роднини го съдили, че я бил омагьосал. Най-сериозно.
– Което значи, че вярата в магията е била разпространена и тя е била смятана за нещо реално.
– Ама как не. Самия Плотин са го водили в някакъв храм на Изида, за да му разкрият кой бил съпътстващият го демон. И той се съгласил.
– Разбира се, че се е вярвало в магии. Заниманията с магьосничество са засвидетелствани в продължение на векове, и то от най-добрите автори. През полисния период не, но после, когато гърците влизат в досег с Изтока. Теокрит има един мим, „Магьосници“, как две жени приготвят любовен еликсир. Хораций споменава за някаква Канидия, известна с магиите си и смятана за много опасна; а онзи текст за демона на Плотин е писан от Порфирий, който не подлага на съмнение станалото. И у Хелиодор, вече през IV в., се представя един ужасен ритуал за некромантия.
– Да, говорело се е за „теургия“ – да „създаваш богове“, значи практически да разполагаш с божественото, да правиш каквото си искаш чрез магия. Примерно Ямблих, който е бил един мошеник, нищожен подмазвач и интригант от двора на Диоклециан – той казвал, че се занимава с това. Но такива лъжци като него, които са успявали да се промъкнат близост до овластените, е имало през всички епохи.
– Подобни хора, които успяват да влияят на владетелите, пък и на когото и да е, представяйки се за притежатели на висше и окултно знание, те може и нищо определено да не знаят, но имат един несъмнен талант – този на практическия психолог. Това е човек, който знае как да изслуша някого, да му внуши нещо и така да го управлява с чисто психологически средства.
– Ами те и компаньонките са така – по-добрите. Такъв човек, ако се роди като жена, обикновено става компаньонка и може да стигне до големи успехи. Затова им казвали „хетери“ – „другарки“. Такива са били Антонина и Теодора, които станали съпруги на Велизарий и Юстиниан. Особено Теодора.
– Добре, но ние все пак не можем да сме сигурни какви точно са били тези хора. Защото имаме само книги за тях, при това малко и писани по някакви съображения. Много от написаното може да е било само слух или измислица…
11.
Св. Василий Велики за езическата литература
Св. Василий в началото на беседата (има превод на колегата античник Р. Тенев, „НК“, 1999) забелязва, че християнското учение, поради дълбоката си мъдрост, не е лесно за възприемане и човек трябва да се подготвя за него; и че четенето на онова, което са написали древните, е добра подготовка.
Но едно може да се приеме, а друго трябва да се пропусне. „Плод за душата е истината, но не е неприятно тя да се обгърне и от светска мъдрост, както листата на дърветата обгръщат плодовете им.“ И, както казват, Мойсей е познавал египетската наука, а Даниил – халдейската. За поетите (художествената литература) казва: „Душата трябва да бъде охранявана, та да не би, заедно с наслаждението от литературата, да приемем и нещо лошо“. И после се занимава пространно с това, какво би могло да се чете (и как).
Започва с цитат от Хезиод и после споменава: Омир (приключенията и постъпките на Одисей, нехайството на Маргит – ако онази поема е на Омир), Архилох, Солон, Питак, Биант, Теогнид, Продик (притчата за избора на Херакъл между добродетелта и порочността), Еврипид, Плутарх (за самообладанието на Перикъл), Евклид от Мегара; анекдоти за спокойствието на Сократ, за въздържанието на Александър; за спортистите Милон и Полидамас, музикантите Марсий (митически) и Олимп (легендарен), поета Тимотей, скулпторите Фидий и Поликлет (не ценят златото заради обогатяването, а като материал за изкуство), порочния асириец Сарданапал, Диоген от Синопа (който подчертава пренебрежението си към материалните блага, за да напомни за другите). За Питагор – мнението му, че някои видове музика влияят зле на душата; и че човек трябва да се грижи повече за нейната сила, отколкото за телесната.
А за Платон споменава два пъти: за това, че да си въобразяваш, че си справедлив, без да бъдеш, е крайна степен на несправедливост; и че тялото трябва да се търпи дотолкова, доколкото може да служи на философията. И отбелязва, че ап. Павел в „Римляни“ казва нещо сходно: „…грижите за плътта не превръщайте в похоти“ (13:14).
12.
Защо е изчезнала античната цивилизация?
Някои казват: средства за производство, феодализъм… Но има цивилизации, които отлично си съществуват при всякаква собственост върху средствата за производство и не изчезват, макар да минават през социални сътресения.
Може би цивилизацията изчезва, когато изчезне гледната й точка („светогледът“ й). Хората телесно са същите, но за тях други неща имат значение (извън телесното); защото виждат света („осветеното“) иначе. Има нещо, което е естествено да води до гибел на цивилизацията (тоест, отказ от светогледа й), и това е лошата връзка между човека и отвъдното. Умишлено го казвам така неопределено.
Да вземем нашия опит, европейския. „Европа“ е на път да се превърне в неприлична дума, но аз сега употребявам „европейски“ в исторически смисъл – значи, „антично-християнски“. Античността е нашето минало – и на Изток, и на Запад. Защо то ни е чуждо (независимо от всички статуи, архитектура, хубави книги, независимо от езиците дори)? Причината е, че отношенията между човека и бога са хладни. И освен това – богът може да помага на човека индивидуално, но в отношението си към създаденото на земята общество той остава почти безразличен – там няма пристрастия, ако се изключат някои странни капризи, разказани в митологията.
Да помислим първо за древните гърци (тях ги няма вече). От Омирова гледна точка те не съществуват. Има аристокрация, превъзходни воини, които се грижат за семействата и честта си, но няма органично (като едно цяло) общество, което да бъде ръководено от бог. Не е ясно и на какъв език говорят тези хора. Има един хлабав съюз, който се събира с големи трудности, разграбва няколко града от другата страна на морето и накрая най-богатия от тях, и се разпада незабавно. Впрочем „Илиада“ е за това – че този съюз е случаен. Но така вървят и всички западни експедиции на Изток, с изключение на една.
После се появява друга гледна точка, Есхилово-Пиндарова. Там вече гърците съществуват. Те се бият срещу не-гърците (разликата е в езика), но е трудно да се разбере как боговете участват в това. Говори се за разрушени храмове и че някои градове биват закриляни от някои богове, но това са неща, които се отнасят за целия свят, не само за гръцките градове и храмове. Когато воюва, човек трябва да е предпазлив да не обиди някое божество (което и да е). Лидийците и персите също знаят това, Херодот свидетелства. А на Изток, когато евреите навлизат в Обетованата земя, те не щадят тамошните храмове, а ако ги щадят, Бог ги упреква за това. Значи ако гърците са заедно, то не е, защото боговете са „техни“. Поради това те и тогава са заедно не повече отколкото при Омир: ако има някаква опасност или възможност, правим съюз (но трудно), ако не – живеем си отделно.
После идва времето на интелектуалците, подобни било на Перикъл, Тукидид и Изократ, било на Платон. Там вече да си грък е въпрос на образованост и един вид хуманизъм – човек трябва да е свободен, да има права, и те произтичат от неговата природа, не от волята на някой бог. Това не се отнася буквално за всички, а само за „истинските гърци“ – при Тукидид и Изократ се оказва, че и спартанците не са съвсем гърци. Въпросът за участието на боговете в историята е изцяло отменен. Платон не мисли така, а по-скоро, че гръцката цивилизация трябва да бъде „преоснована“ и че в основата й трябва да стоят все пак напътствията на оракула (в „Закони“). Но и при това положение богът остава не повече от „консултант“ – той не участва лично в историята на това общество, или по-скоро, тя засяга главно хората, докато за него тя е нещо „между другото“. Има съд в отвъдното („Горгий“ и другаде), но той е нещо като „претегляне“ на делата и добродетелите; а боговете не се отнасят с човека като „загубена овца“, която трябва да бъде спасявана с всички сили. В „Критий“ има усещане за това, че боговете могат да участват активно в изграждането на човешкото общество и да го гледат като свое. Но дори и тогава, те остават само „управляващи“ и не споделят с него трудностите на земния живот. След Платон полисите биват погълнати и стават обикновени градове на територията на големи държави; а пантеонът се разраства.
В римския свят се достига до „завършек на историята“: държавата е самодостатъчна, тя се управлява от принцепс, а той е потомък на бог (чрез осиновяване и приобщаване към Юлиите), но и бог независимо от това, ex officio. Но и той, подобно на Омировия Зевс, си остава ръководител и нищо повече, при това не всемогъщ, а ограничен от Съдбата (Случая). А свят, в който най-важните решения се взимат от неизвестно кого, или направо от никого, е безсмислен и неговата гледна точка ще бъде изоставена.
По това време в държавата се явяват християните, които, следвайки предаденото от източните им предци, казват, че има само един Бог – и че Той се е жертвал за тях. Изчезването на античната гледна точка върви като че ли заедно с изясняването на въпроса за християнския бог. Първо трябва да се установи, че Христос е Бог – защото ако не е, тогава богът на християните (когото те наричат Отец) ще си остане само ръководител, и няма защо да бъде предпочетен пред Зевс. После, че и Духът е Бог, и живее в Църквата – защото иначе с какво тя ще се различава от другите човешки учреждения? После, че Христос е и човек. Защото иначе Той няма да е споделил човешката участ, а е щял да си остане подобен на скитащите по земята антични богове, които биха могли и да правят нещо полезно за хората, но все пак си остават безсмъртни, нестрадащи и недосегаеми. А освен това и човешкият образ няма да бъде осветен от земния живот на Бога (Той е щял само да се преструва на човек, без да бъде), а винаги ще си остане само лошо подобие на божествения, а може би и никакво подобие, а нещо съвсем различно и по-близко до животните.
Така че когато юдеите възразяват срещу християнството, те се опитват да докажат, че то е едно чисто човешко явление и че Църквата е човешка интитуция и там няма нищо от Бога; защото според тях Божието и човешкото не могат да се съберат в едно (това би било „скандал“). Античните пък са способни да приемат, че някакъв бог е живял на земята (това не е ново), но никак не разбират как това може да е единственият Бог (тогава другите какви са?), и при това в такъв унизен вид – и затова го отхвърлят като „безумие“.
В хода на тези сътресения, към които през VIII в. се добавя и въпросът за изобразяването на Бог и светостта на материалния предмет, по-настрана остава проблемът за „народите“. Християнството след Константин е под закрилата на Римската империя, където има само два езика – не просто официални, но и единствено реално действащи. Освен това те не са белег за различие между два съсъществущи етноса, а нещо наследено; те действат паралелно и поради различното им разпространение (латински на Запад, гръцки на Изток) държавата се дели не само географски (по Адриатическо море) и впоследствие административно, но и езиково на две. Но разпространяването на евангелието води до навлизане на Църквата сред етноси, които имат свои езици, различни от латинския и гръцкия. Тук идва времето, в което предстои да се „родят“ народите в Европа. И това раждане протича успешно на Изток, но на Запад то е затруднено поради отказа на римския епископ да позволи богослужение на новите езици. Това се постига от Реформацията, но с цената на отделянето на протестантството и откъсването на тези неосъществени народи от вече отпадналата от православието римска църква.
Така че Западът тръгва по свой път – еретически, „национален“ и най-сетне неоезически. А на Изток Църквата продължава да живее чрез народите. Те съставят тялото на Църквата, чиято душа е Духът, а главата – Христос; така че те са част и от Неговото тяло. Това е един нов свят, в който човек е не просто в близки отношения с Бога, но е, чрез причастяването с тялото и кръвта Христови, вътре в самото тяло на този Бог: той едно със Него.
*
278