Архив на категория: светоотечески и аскетически

Гръкоезични християнски писатели (според учебниците)

Хронология

(I-VIII в. сл. Хр.)

Следапостолски времена (I-II в.)

„Послание на ап. Варнава“ (преди 130 г.)
*Евсевий Кесарийски, Иероним и патр. Фотий се съмняват, че е автентично. Написано в Александрия след 70 г.

„Послание до Диогнет“ (II в.)

Климент Римски (до 101 г.)
*Еп. на Рим 92-101 г. Заточен в Крим по времето на Траян. Св. Константин-Кирил пренася част от мощите му в Рим. „Първо послание към Коринтяни“ (ок. 98).

Игнатий Богоносец (до 117 г.)
*Еп. на Антиохия, отведен в Рим и разкъсан от диви животни (107 г.). Седем послания от Смирна и три от Троада (след 100 г.).

Поликарп от Смирна (р. 70 г.)
*Ученик на ап. Иоан Богослов, приятел на Игнатий Богоносец, учител на Иреней Лионски, у когото има спомен за него. По времето на папа Аникита бил в Рим (155 г.). Бил изгорен преди 167 (на 86 г.).

Ерм (I в.)
*„Пастирът“ е цитиран от Иреней Лионски, Тертулиан и Ориген, включена в Синайския кодекс. Спомената в „Мураториевия фрагмент“, където се датира 140-150 (при папа Пий).

Кодрат (II в.)

Аристид (II в.)
*Наричат го „атински философ“, отправил апологията към Адриан или Антонин Пий.

Аристон от Пела (II в.)

Юстин Мъченик (I-II в.)
*Р. ок. 100 г. в Палестина, Сихем – в езическо семейство. Някои (Методий Патарски, Евсевий) смятат, че християнина, с когото разговарял (в „Разговор с юдеина Трифон“), бил Поликарп от Смирна.

Тациан (р. ок 130)
*Нарича се „асириец“. До 172 бил в Рим, върнал се на Изток (Антиохия, Киликия, Писидия) и основал сектата на енкратитите. „Реч с/у елините“.

Милтиад (II в.)

Клавдий Иераполски (II в.)

Атенагор (II в.)
„Апология“, оправена към Марк Аврелий (177 г.) и „За възкресението на мъртвите“.

Теофил Антиохийски (II в.)

Мелитон Сардийски (II в.)
Епископ на Сарди, пътешествал по светите места в Палестина, споменат от Евсевий, Тертулиан, Иероним.

Хермиас (II в.)

Агрипа Кастор (II в.)

Хегезип (II в.)

Родон (II в.)

Иреней Лионски (р. ок. 140)

Аполоний (II в.)

Дионисий Коринтски (II в.)

през късната Империя (III в.)

Гай (II-III в.)

папите Сотир, Елевтерий, Виктор (II в.), Зефирин (III в.)

Серапион Антиохийски (II-III в.)

Климент Александрийски (поч. преди 216)

Дионисий Александрийски (поч. към 216)

Иполит Римски (р. преди 170)

Юлий Африкански (р. ок. 170)

Ориген (р. ок. 185)

Александър Иерусалимски (поч. 250)

Пиерий, Теогност (III в.)

Григорий Неокесарийски (р. ок. 213)

Филей (заг. към 306)

Памфил Кесарийски (заг. 309)

Методий Олимпийски (заг. 311)

Петър Александрийски (III-IV в.)

от Константин Велики до IV Вселенски събор

Александър Александрийски (поч. 328)

Евстатий Антиохийски (поч. преди 337)

Евсевий Кесарийски (р. ок. 265)

Пахомий Велики (поч. 346)

Антоний Велики (р. ок. 251)

Атанасий Велики (р. ок. 295)

Макарий Александрийски (р. преди 300)

Макарий Велики (р. ок. 300)

Серапион Тмуитски (поч. 366)

Хорсиезий (поч. 380)

Мелетий Антиохийски (поч. 381)

Диодор Тарсийски (поч. ок. 392)

Геласий Кесарийски (поч. 395)

Дидим Александрийски (Слепи) (р. ок. 313)

Кирил Иерусалимски (р. ок. 315)

Епифаний Кипърски (р. ок. 315)

Василий Велики (р. ок. 330)

Григорий Богослов (р. ок. 330)

Григорий от Ниса (р. ок. 335)

Амфилохий Иконийски (р. ок. 345)

Нил Синайски (р. ок. 345)

Евагрий Понтийски (р. ок. 346)

Иоан Златоуст (р. 347)

Теодор Мопсуестийски (р. ок. 350)

Исидор Пелусиот (р. ок. 360)

Паладий (р. ок. 364)

Филосторгий (р. ок. 368)

Кирил Александрийски (р. ок. 370)

Сократ Схоластик (р. ок. 380)

Теодорит Кирски (р. 393)

Иоан Колов (IV-V в.)

Исаия (IV-V в.)

Филип Сидет (IV-V в.)

Ермий Созомен (IV-V в.)

Теотим Скитски (IV-V в.)

Астерий Амасийски (поч. ок. 410)

Полихроний Апамейски (поч. ок. 430)

Марк Пустннник (поч. след 430)

Акакий Мелитински (поч. ок. 435)

Арсений Велики (поч. 445)

Прокъл Константинополски (р. ок. 446)

Исихий Иерусалимски (поч. след 450)

Диадох Фотикийски (V в.)

„Светоотечески изречения“ (V в.)

до Седми Вселенски събор

Анатолий Константинополски (поч. 458)

Василий Селевкийски (поч. 468)

Генадий Константинополски (поч. 471)

Псевдо-Дионисий Ареопагит (преди 500 г.)

Прокопий от Газа (р. 475)

Иоан Граматик (V-VI в.)

Иоан Скитополски (V-VI в.)

Теодор Лектор (V-VI в.)

Андрей Кесарийски (V-VI в.)

Роман Сладкопевец (V-VI в.)

Леонтий Византийски (р. ок. 485)

Варсануфий Велики и Иоaн Пророк (поч. 530-540)

Иоан Постник (поч. 595)

Анастасий Антиохийски (поч. 599)

Евлогий Александрийски (поч. 607)

aввa Доротей (VI в.)

Олимпиодор (VI в.)

Иоан Схоластик (VI в.)

Ефрем Антиохийски (VI в.)

Иоан Мосх (VI в.)

мон. Антиох (VI-VII в.)

Иоан Лествичник (VI-VII в.)

Георги Писидийски (VII в.)

Софроний Иерусалимски (р. ок. 550)

Максим Изповедник (р. ок. 580)

Модест Иерусалимски (поч. 634)

Таласий (поч. преди 660)

Анастасий Синаит (поч. след 700)

Андрей Критски (р. ок. 660)

Герман Константинополски (поч. 733)

Иоан Дамаскин (поч. ок. 750)

Козма Маюмски (поч. ок. 776)

*

На основата на:
И. Цоневски. Патрология. Синодално издателство, 1986

Допълнения от:
К.Е. Скурат. Труды по патрологии. М., 2006

Val de Boulogne St Paul 1620

Латиноезични християнски писатели (според учебниците)

Хронология

(II-VII в. сл. Хр.)

Следапостолски времена

Минуций Феликс (II в.). Адвокатствал в Рим (споменат от Иероним в „За бележитите мъже“, 58 и Лактанций в „Божествени наставления“ 5, 1); по рождение езичник.
Апология „Октавий“ (160 г.), с участници той самият и спорещите Октавий и Цецилий; диалогът е бил известен на Киприан Картагенски. Съпоставка на езическия и християнския светоглед. Познати са му апологиите на Юстин, Тациан, Атенагор, Теофил Антиохийски; от езичниците – съчинения на Платон, Цицерон, Сенека. Според Иероним му се приписва и „За съдбата или против математиците“ („За бележ. мъже“, 58).

през късната Империя

Тертулиан (р. ок. 160). От Картаген; по рождение езичник, кръщава се към 195 г. Презвитер (Иероним. „За бележ. мъже“, 58). От 207 става монтанист, после напуска и тях (Августин. „За ересите“, 86). По-късно тертулианистите се присъединяват към Църквата.
В домонтанистическия период пише „Две книги до народите“, „Против юдеите“, „За зрелищата“, „За идолопоклонството“ и др. От монтанистическия период: „Против Маркион“, „Против Валентин“, „Против Праксей“, „Увещание към целомъдрие“, „За еднобрачието“, „За поста“, „За бягството във време на гонения“ и др. В „Против Праксей“ излага учението си за Св. Троица.
Споделя хилиастическия възглед. Към трите степени на Откровението, споменати от Иреней Лионски (вроденият нравствен закон, старозаветното откровение, Новият завет), прибавя откровението на Параклет (Духът Утешител).
*„Създател на църковния латински“.

Киприан Картагенски (р. ок. 200). От Картаген, в езическо семейство; преподавал реторика и адвокатствал („За бележ. мъже“, 67). Презвитерът Цецилий го убедил да се кръсти (246 г., Писмо 1 до Донат, 4). Четял Тертулиан („За бележ. мъже“, 53). Ръкоположен за презвитер и после Картагенски епископ (249) след починалия Донат. По времето на гонението при Деций (250 г.) напуска Картаген. Спорът за отпадналите от Църквата (при гоненията). Разколът на презвитер Новат и дякон Фелицисим. Към 255 – спорът (с римския епископ Стефан, 257 загинал при Валериан) за приемането на еретиците: според Киприан това трябвало да става с кръщение. Загива мъченически на 31 авг. 258.
Пише трактатите „За благодатта“, „Против юдеите“, „За единството на вселенската Църква“ (първи догматически труд върху Църквата), „За ревността и завистта“, „До Фортунат за увещаване към мъченичество“ и др. 65 писма между 249 и 258.
„Църквата се състои от епископа, клира и всички, които пребъдват във вярата.“ Основа на единството на Църквата е главенството на Христос. Необходима за единството е и богоучредената църковна йерархия начело с епископите, приемници на апостолите. Важните въпроси се решават от събора на епископите и клира, в присъствието на народа (Писмо 13, до клира).

Арнобий Стари (III в.). По времето на Диоклециан бил учител по реторика в Сика, северна Африка.
Според Иероним („За бележ. мъже“, 79) написал съчинение в 7 кн. „Adversus gentes“, за да убеди местния епископ, че се е отрекъл от езичеството. Там се отбелязва, че някои християнски възгледи се поддържат и от философи като Платон; обсъждат се езическите митове (кн. III-V).

Фирмиан Лактанций (р. ок. 250). Учил реторика при Арнобий Стари („За бележ. мъже“, 80); бил по рождение езичник. Преподава латинска реторика в Никомедия със съгласието на Диоклециан. При гонението от 303 напуска длъжността; от 317 е в Галия (Трир) като възпитател на Крисп, сина на Константин.
Пише „За творчеството Божие“ (ок. 304), „Божествени наставления“ (в 7 кн., 304-313), „Извлечение“ от същото (в 72 гл., 315), „За гнева Божий“ (след 313), „За смъртта на гонителите“ (314-315) и поема „За птицата Феникс“ (може би въз основа на Херодот и Първо послание на Кл. Римски до коринтяни, 25). Иероним споменава и за няколко незапазени съчинения.
Неясноти относно Троицата. Елементи на хилиазъм и дуализъм.

Осий от Кордоба (р. ок. 256). От 296 епископ на Кордоба. Участва в Първи вселенски събор (предлага термина „единосъщен“); и в Сердикийския събор (343), където вероятно председателства. Починал 357.
„Писмо до Констанций“ в защита на православието, цитирано от св. Атанасий в „История на арианите“. „Похвала на девството“ и „Обяснение на свещеническите одежди (според Исидор Севилски, загубени).

Комодиан (III в.)

Викторин от Петау (III в.)

Ретиций (III-IV в.)

от Константин Велики до IV Вселенски събор

Авксентий (IV в.)
*Арианин, епископ на Силистра. „За вярата, живота и смъртат на Улфила“

Фирмик Матерн (IV в.)

Евсевий Верчелски (IV в.). От Сардиния. Пръв епископ на Верчели ( ок. 345). Защитава Никейския символ и св. Атанасий на събора в Милано (355), на заточение в Скитополис, Палестина. По времето на Юлиан е амнистиран; води борба с арианството.
„За Троичността“ (спорно). Според Иероним е преработил Евсевиевия коментар на псалмите на латински (загубено).

Марий Викторин (IV в.). По времето на Констанций е известен преподавател по реторика и философия в Рим. Към 355 става християнин.
„За произхода на божественото слово“, „Против Арий“, „За приемането на термина `единосъщен`“. Коментари към посланията на св. ап. Павел: „Галатяни“, „Филипяни“, „Колосяни“ и две съчинения против манихейството. За него пише Иероним.

Зенон Веронски (IV в.). Не е споменат в „Бележитите мъже“ на Иероним, Генадий Марсилски и Исидор Севилски. Съчиненията му са издадени за пръв път през 1739. От северена Африка, учил в Мадаура. От 362 е Веронски (осми поред) епископ. Полемизира с езичници и ариани, починал към 372 г.

Оптат Милевийски (IV в.). От езическо семейство, епископ на Милеви в Нумидия; води полемика с донатистите и епископа им Пармениан. Починал преди 400.
„За разкола на донатистите против Пармениан“ („De Schismate Donatostarum“), ок. 365. Била в 6 кн., към 385 добавил и седма. Таинствата на Църквата са действителни независимо от достойнството на техните извършители. Православните очакват завръщането на донатистите в Църквата.

Хроматий (IV-V в.)

Хиларий от Поатие (р. ок. 315)

Амброзий Медиолански (р. ок. 340). От Трир, баща му бил преторианец, префект на Галия. Учил право и реторика в Рим и станал адвокат. По времето на Валентиниан I по препоръка на префекта на Италия Проб бил назначен за управител на Лигурия и Емилия с център в Милано. След смъртта на еп. Авксентий (арианин) започнали спорове и всички се съгласили той да стане епископ (според Павлин; за живота му се разказва и от Августин в „Изповеди“). Той бил огласен, но още некръстен. За осем дни минал степените и бил ръкоположен през декември 374 за епископ. Св. Василий Велики се изказал положително за избора. Под ръководството на презв. Симплициан изучавал Писанието и съчиненията на отците и учителите на Църквата. Бел епископ по времето на Грациан, Валентиниан II и Теодосий; попречил да се върне в Сената статуята на Нике (Виктория), изнесена при Грациан (382). Защитавал православието (примерно с/у арианстващата Юстина, майка на Валентиниан II; отказвал да изпълни императорска заповед). През 390 при Теодосий се случило Солунското клане – 7 000 загинали в цирка. Амброзий няколко месеца не го допуснал в храма. Починал 397 г.
Екзегетически съчинения: „Шестоднев“, „Каин и Авел“, „Защита на пророк Давид“ и др; догматически: „За таинствата“, „За Св. Дух до имп. Грациан“, „Изяснение на символа към новопосветените“ и др.; нравствено-аскетически: „За девствениците до своята сестра Марцелина“ и др; проповеди: „За смъртта на своя брат Сатир“; Слово против Авксентий за предаването на храма“; „Слово за пренасянето на мощите на св. Гервасий и св. Протасий“. Бил химнописец и композитор.
Защитава Никейската вяра против арианството: Бог има една Божествена същност и три Лица. Между Лицата няма смешение, нито разделение, а различие. Отец е благ не по воля, нито по силата на необходимостта, а по природа; и така той ражда Сина. Син е вечно в Отца. Той е Слово, Премъдрост и сияние на Отца, и следователно винаги е бил в Него. Трите Лица имат еднакви качества и свойства освен тези, отнасящи се до произхода и съществуването. Ипостасите са равни и действията им – тъждествени. Христос е Богочовек: против арианите, той е Син Божи, против докети, манихеи и аполинариани, е Син Човечески. Превъзходството на Църквата над еретическите общества и засеняването й при гоненията, когато някои отпадат, но тя не намалява. Тя е Божи град и Тяло Христово.
*„За длъжностите на църковните служители“, аналогична на Цицероновите „За задълженията“. Писма и надгробни речи за Валентиниан II и Теодосий I.

Руфин Аквилейски (р. ок. 345). От Юлия Конкордия, до Аквилея; от християнско семейство. Учил в Рим, там се запознава с Иероним. Заедно с Мелания Старата бил в Египет за да се срещнат с монасите от Нитрийската и Скитсата пустиня. Няколко години бил в Александрий, в училището на Дидим Александрийски; интересува се от ориген. С Мелания отиват в Иерусалим през 378; става монах на Елеонската планина, където еп. Иоан Иерусалимски го ръкополага за презвитер. Поддържа добри отношения с Иероним, който от 386 се установява във Витлеем. 394 там пристига Епифаний Кипърски и започва борба с/у оригенистите: Иероним се присъединил към него, а Руфин – към Иоан. Той се връща в Италия през 397 г. и превежда на латински „За началата“ на Ориген. Бива осъден от папа Анастасий; при нашествието на вестготите напуска в Аквилея (там е от 400 г) е заминава на юг. Починал в Месина през 410 г.
Написал „Апология до римския епископ Анастасий“ и „Апология против Иероним“. Продължение на църковната история на Евсевий Кесарийски“; „История на монасите или книга за живота на отците“ (за 30 отшелници от Нитрийската пустиня). „Писма“ (загубени). Преводи на Оригенови съчинения; монашеските правила, беседи и писмо на с. Василий Велики, 9 слова на св. Григорий Богослов, Псевдо-Клементините и размишления на Евагрий Понтийски. „Църковна история“ на Евсевий Кесарийски.

Иероним Стридонски (р. ок. 347). Стридон (на границата на Далмация е Панония) е разрушен 378 от готите. От богато семейство, 354 отиват с приятеля му Боноз да учат в Рим при Донат и Марий Викторин. Чете Сенека и Цицерон, сприятелява се с Руфин. 366 е кръстен от папа Либерий. После отива в Трир, където преписва съчинения са св. Хиларий Пиктавийски. Там решава да стане монах и тримата с Руфин и Боноз се заселват в Аквилея. С Евагрий Антиохийски и местния епископ образуват „аскетически кръжок за религиозно вглъбяване и научни занимания“. Там чете Тертулиан и Киприан Картагенски; от разказите на Евагрий узнава за живота на източните подвижници и решава да замине за Иерусалим и да започне строг, уединен аскетически живот. 373 потегля с приятелите си Инокентий, Геласий, Евагрий и др. за Палестина (през Тракия и Витиния до Киликия). В Антиохия двама от приятелите му починали, а той боледува и остава там две години. Запознава се с еп. Аполинарий Лаодикийски и научава добре гръцки. Насън му се сторило, че го обвиняват, че е повече цицеронианец, отколкото християнин; и после 15 години не чел нито Цицерон, нито Вергилий. Уединява се в Халкидската пустиня край Антиохия, където живее до 378; учи еврейски и арамейски. Превежда на латински евангелието според Матей и пише „Животът на Павел Тивейски“. При разкола подкрепя еп. Павлин (признаван от папа Дамас), който го ръкополага за презвитер. 380 отива в Константинопол където слуша проповедите на св. Григорий Богослов и разговаря със св. Григорий от Ниса (написал наскоро „Против Евномий“). Покрай тях се запознава със съчиненията на Ориген и превежда част от беседите му за Иезекиил и Иеремия. Завършва превода на „Хрониките“ на Евсевий Кесарийски.
381 е поканен от папа Дамас в Рим, заедно с еп. Павлин и св. Епифаний Кипърски, за да обсъдят мелетианския разкол в Антиохия и ереста на Аполинарий Лаодикийски; бил секретар на събора. Остава там до 385 като библиотекар и секретар на папата. Редактира латинския превод на Библията, превежда коментара към „Песен на Песните“ на Ориген и „За Св. Дух“ на Дидим Александрийски. Създава аскетически кръг, в който влизали вдовиците Марцела, Павла и дъщерите й Евстохия и Блезила. След смъртта на папа Дамас (384) го обвинили за смъртта на рано починалата Блезила (поради изтощителния й аскетически живот); упреквали го и за положителното му отношение към Ориген.
Поради всичко това решава да напусне Рим („новия Вавилон“). 385 заминава с брат си Павлиниан, презв. Викентий и др. през Антиохия за Палестина. В Антиохия се срещат с Павла и Евстохия. Посещават Иерусалим и стигат до Александрия, където се запознава с Дидим Александрийски и слуша беседите му за Свещ. Писание в катехизическото училище. Посещават нитрийските манастири, където се срещат с Исидор, Макарий Млади и Серапион. В 386 г. заедно със спътниците си се заселва във Витлеем и остава там до края на живота си, в основания от него манастир. Павла построила три девически манастира и странноприемници; както и училище, където Иероним коментира класическите автори. Продължава да учи еврейски с помощта на равини, събира голяма библиотека и написва много писма. През това време Витлеем бил застрашаван от хуни и исаврийски разбойници. Става изобличител на Ориген и спори с иерусалимския епископ Иоан и Руфин; води полемика с Иовиниан (отричащ приснодевството на св. Богородица) и с хулителя на монасите Вигиланций; също с пелагианите. Починал ок. 420 г.
Иоан Касиан го нарича „мъж с обширна ученост, учител на православните“. При редакцията на Писанието започва с Евангелията и останалата част на Новия завет, и после Псалмите; неговият текст е въведен в богослужебна употреба. С помощта на Оригеновите „хексапли“ (които видял в библиотеката на Кесария Палестинска) сравнява латинския превод и с еврейския текст. Преглежда книгите на пророците, Соломоновите книги, Паралипомена и Иов. От 391 до 406 превежда Стария завет от еврейски. Не всички се изказали положително за труда му, също и Августин го критикувал. Папа Григорий Велики го признава за равнодостоен, VIII-IX в. влиза във всеобща употреба и от XII e наречен Vulgata. Превежда и част от съчиненията на Ориген. При превода на „Хрониките“ на Евсевий той прави добавки в текст от Троя до Константин Велики, отнасящи се до историята на Рим; от 325 нататък добавя свой текст, на основата на Аврелий Виктор, Амиан Марцелин, Светоний, Евтропий и др.Превежда и „Ономастикон“ (За разположението и имената на библейските места“) от Евсевий. Има екзетически съчинения: „Коментар на Битие“, „Коментар на Евангелието според Матей“ и др.; догматико-полемически: „Диалог против пелагианите“, „Против Хелвидий“, „Против Вигиланций“, „Против еп. Иоан Иерусалимски“,“Против Иовиниан“ и др.; исторически: „Книга за бележитите мъже“, където са включени също еретици и нехристияни (Бардезан, Новациан, Филон Александрийски, Иосиф Флавий, Сенека); проповеди, писма.
„Една божествена същност и три съвършени, равни, еднакво вечни лица. Христос е истински Бог и истински Човек; „един и същият е Син Божи и Син Човечески“. Свободата и благодатта са еднакво необходими за спасението; противно на Пелагий доказва, че човек не може да е без грях. Поддържа, че монархическият епископат не почива на божественото право и че един получава по-голяма власт поради опасността от разделение в Църквата.

Аврелий Пруденций Климент (р. ок. 348). Запазени са автобиографични сведения за него. От Сарагоса, християнско семейство. Учи реторика и право и става адвокат. Управлявал провинцията, бил съветник на имп. Теодосий Велики. От 50-годишна възраст се отдал на отшелничество и поезия. 402-403 е на поклонение в Рим. Починал след 405 т.
„Всекидневни химни“, „Душевна борба“, „Против Симах“, „Диптих“ (за религиозната живопис на времето: 96 хекзаметъра за сцени от Стария завет и 96 за Новия).
*Повлиян от Вергилий и Хораций.

Павлин Нолански (р. ок. 353). От Бордо, учил при Авзоний. Бил сенатор и консул, управител на Кампания. Оженил се за испанката Терасия и заживели в Бордо; кръщава се 390 под влиянието на Амброзий Медиолански. 394 г. е ръкоположен в Барселона от еп. Лампий за презвитер. 395 отиват с жена си в Нола, 409 е ръкоположен там за епископ. Починал 431 г.
Запазени са 35 стихотворения и 50 писма.

Августин Блажени (р. 354). От Тагаста, Нумидия. Баща му приел християнството 371, преди смъртта си; майка му Моника произхождала от християнско семейство. Животът му е представен в „Изповеди“ (400 г.). Още от дете бил оглашен, но се забавил да приеме кръщение. Учи в Тагаста, Мадаура и Картаген. На 19 г. от съжителство му се ражда син – Адеодат. Бил повлиян от „Хортензий“ на Цицерон. После 9 години е манихей, но срещата му с Фауст Милевски не го удовлетворява. За известно време е учител в Тагаста, Картаген и Рим и с препоръката на римския префект Симах започва преподаване на реторика в Милано, където слуша проповедите на Амброзий. Разговаря с майка си, приятеля си Алипий, презв. Симплициан, чете Платон и ап. Павел. Пише учебници по граматика, философия и музика. Майката на сина му станала монахиня в Картаген. Повлиява му един разговор с Понтициан за живота на св. Антоний. 386 престава да преподава и заминава с майка си, Адеодат, Алипий и други във вилата на Верекунд недалеч от Милано при езерото Лаго ди Маджоре. 387 в нощта преди Възкресение еп. Амброзий кръщава Августин, Адеодат и Алипий. На връщане към Африка майка му починала в Остия и той остава за една година в Рим. 388 се завръща в Тагаста и с наследството си урежда монашеско общежитие, където се заема с изучаване на Писанието и богословие. 391 е ръкоположен за свещеник от епископа на Хипон Валерий. От 395 е епископ, основава манастир в Хипон. Полемизира с манихеи, донатисти и пелагиани. В дома му имало надпис: „Никой да не клевети отсъстващите“.
В „Поправки“ казва, че до 427 г. написал 93 съчинения в 232 книги. Автобиографични: „Разговори със себе си“ и др.; философски: „За прекрасното и доброто“, „За учителя“; екзегетически: „Тълкуване на първите седем библийски книги“, „Тълкувания на 150 псалми“, „За съгласието на евангелистите“; апологетически: „За Божия град“ (Божията държава, царството Божие) между 413 и 426 г.: дали християните са виновни за превземането на Рим от Аларих (410 г.), „Против юдеите“; догматически: „За истинската религия“, „За съпружеските връзки“; догматико-полемически: „За свободата на волята“, „Против манихееца Фауст“, „Против присцилианистите и оригенистите“, „Кратко известие за разговорите с донатистите“, „За предопределението на светците“, „Против една реч на арианите“; нравствено- и пастирско-богословски: „За христианската борба“, „За делата на монасите“, проповеди.
В Бога трябва да пребъдва вечно общение на най-съвършената любов на Отец, Син и св. Дух. В Иисус Христос са съединени две природи – божествена и човешка. Той е Бог (по природа, Слово Божие, преди всички времена, без начало) и Човек (в наше време, с определено начало, когато към Лицето се присъединяват разумна душа и тяло; приел образ на раб, без да е загубил или намалил образа Божи; като Слово равен на Отца, като Човек по-малък; не двама Синове Божии, но Един Син Божи), но едно Лице, където двете природи са съединени неслитно и неизменно. Страданията и смъртта Му като подбуда към благодарност. Бог е предузнал едни за спасение, а други – за гибел. Грехът е повредил духовната природа а човека и той е станал смъртен. Грехът на Адам се е предал на хората е човекът е станал роб на греха. Висша степен на свобода: „да не можеш да грешиш“. Юридически аспекти на отношението между дявола и човека. Бог спасява човек с благодат, без заслуги от негова страна; от благодатта е всяко добро дело. Църквата като вселенска и свята (за несъвършенството на членовете й). Тя е като рибарска мрежа и Ноев ковчег, в нея има жито и плевели.
*93 трактата, проповеди и писма (според „Поправки“, Retractationes). „За Божия град“, „Изповеди“. Чел е Варон, Цицерон, Вергилий, Хораций. „Против академиците“, „За щастливия живот“, „За порядъка“, „Разговори със себе си“, „За безсмъртието на душата“, „За граматиката“, „За музиката“, За вярата и символа“, „За християнското учение“, „За Троичността“, „Наръчник до Лаврентий“, „За лъжата“, „За въздържанието“, „За благото на брака“.
Полемически: антиманихейски – „За истинската религия“, „За ползата от вярата“; антипелагиански – „За духа и буквата“, „За душата и произхода й“; антидонатистки – „За кръщението против донатистите“; антиариански – „Против еретика Максимин“. Екзегетически: „Тълкуване на кн. Битие“, „Трактат към Евангелие от Иоан“. Някои от съчиненията му са в стихове.

Иоан Касиан (р. ок. 360)

Сулпиций Север (р. ок. 363). От Аквитания, приятел на Павлин Нолански. Учил в Бордо при Авзоний. Станал адвокат, а след смъртта на жена си – монах. Според Генадий Марсилски бил презвитер. Починал към 425.
Написал „Свещена история или хроника“ (2 кн., от сътворението на света до 400 сл. Хр.). „Животът на св. Мартин“ (тъй като бил приятел с Мартин, епископ на Тур). На св. Мартин са посветени още 2 диалога и 3 писма.

Петър Хризолог (р. ок. 380)

Павел Орозий (IV-V в.)

Никита Ремесиански (IV-V в.). Епископ на Ремесиана, починал след 414.
„Наставление за готвещите се да приемат св. кръщение“ (според Генадий Марсилски в 6 кн., запазена 5-та). Били приятели с Павлин Нолански, спорд който Никита пишел химни и се занимавал с пеене.

Салвиан Марсилски (IV-V в.)

Апоний (IV-V в.)

Марий Меркатор (V в.)

Проспер Аквитански (V в.)

Викентий Лерински (V в.)

Арнобий Млади (V в.)

Лъв, папа Римски (р. ок. 400)

до Шести Вселенски събор

Генадий Марсилски (V в.)

Фауст Рейски (V в.)

Цезарий Арлески (V-VI в.)

Фулгенций (р. ок. 467)

Бенедикт Нурсийски (р. ок. 480)

Касиодор (р. ок. 485)

Григорий Двоеслов, папа Римски (р. ок. 540)

Исидор Севилски (р. ок. 560)

Истории и справочници

На основата на:
Илия Цоневски. Патрология. Синодално издателство, 1986

Допълнения от:
Б. Богданов, А. Николова съст. Антична литература. Хронологичен справочник, 1988
Й. Тронски. История на античната литература. Превод Г. Михаилов. „НИ“, 1965

*

За Илия Цоневски:

На 6 октомври 2003 г. се навършиха сто години от рождението на именития български професор-богослов д-р Илия Цоневски. Бих могъл да напиша много за проф. Ил. Цоневски, защото не само съм негов студент, но и приемник по катедра.
Роден на 6 октомври 1903 г. в с. Ново село, Троянско, юношата Илия, подкрепян и от небесния си покровител, насочил стъпките си към Софийската духовна семинария (1919-1925), а след това и към открития наскоро (1923 г.) Богословски факултет (1925-1929) в София. Веднага след завършване на факултета е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария (1929-1934), а след това за редовен учител в същата (1934-1942). Междувременно е на специализация по богословие и философия в Берлин и Марбург, Германия (1937-1939). Завършил философия при Марбургския университет. Защитил дисертация на тема „Учението на Алексей Степанович Хомяков за Църквата”. На 5 август 1939 г. положил успешно докторски изпит там и получил научната степен „доктор на философските науки”. Завърнал се в България, той е назначен (след конкурсен изпит) за хоноруван доцент по Патрология при катедрата по Догматическо богословие, Инославни изповедания и Патрология в Богословския факултет в София (1940 г.). Редовен доцент (1942 г.); извънреден професор (1945 г.) и редовен професор по същата дисциплина и при същата катедра (1952 г.).
Декан е на Богословския факултет през учебните 1948-1949 и 1949-1950 години. С указ № 25 от 8 юли 1950 г. на тогавашното Народно събрание Богословският факултет е отделен от Софийския университет и преобразуван в Духовна академия под ведомството на Българската православна църква. За и.д. ректор е назначен тогавашният декан проф. д-р Ил. Цоневски. На тази длъжност той остава до края на 1953 г.
Петте години (1948-1953) на проф. д-р Ил. Цоневски като декан и ректор съвпадат с най-тежкия период от историята на висшето ни духовно училище. Той беше под непрекъснат натиск от тогавашната Дирекция на вероизповеданията. От него се искаше да изключва неудобни за властта студенти, да предлага за отстраняване „провинили се” преди 9 септември 1944 г. професори и асистенти, да се правят промени в учебните програми и планове. С риск за себе си той запази ръководеното от него учебно заведение и не допусна изключване на студенти или отстраняване на преподаватели, макар че това струваше много скъпо на неговото здраве. Той получи диабет, а по-късно и болестта на Паркинсон.
Като аспирант по Догматическо богословие, Инославни изповедания и Патрология бях в по-близък контакт с двамата професори Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски. При случай на откровен разговор сподели следното: от Дирекцията по вероизповеданията му поискали да им даде поверителен списък с имената на професори и асистенти, които са били Хумболтови стипендианти в Германия. Той направил такъв списък, но на първо място поставил своето име, защото е бил такъв стипендиант. Когато занесъл списъка в дирекцията, директорът Павел Тагаров поискал той да заличи своето име, на което отговорил, че не може да направи това, защото няма да бъде обективен. Тагаров нервно му казал: „Вземете си списъка и си идете, защото като стои и вашето име в списъка, а сте ректор на Академията, ние не можем да предприемем никакви мерки срещу другите”.
Проф. Ил. Цоневски написа поредица от монографии, студии и статии за отделни свети отци, учители и писатели. Отдели внимание и на въпроси от междуцърковен характер. Като член на Междуправославната богословска комисия за диалог със Старокатолическата църква даде своя ценен принос за преодоляване на догматическите различия между православни и старокатолици. Завършек на неговото научно-богословско творчество е курсът му по Патрология, издаден от Св. Синод през 1986 г.
При завършека на земния му жизнен път (15 август 1992 г.) той имаше право и основание да каже думите на апостола: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата” (2 Тим. 4:7-8).

Т. Коев (със съкращения)

https://synpress-classic.dveri.bg/21-2003/Tconevski.htm

За становището на Светогорското братство относно Критския събор

На 26-ти ноември м.г. комисия от представители на пет светогорски манастира (Кутлумуш, Ксиропотам, Симонопетра, Ставроникита, Григориу) са представили на Свещения Кинотис (ръководния орган на монашеската република) позиция относно окончателните документи на Критския събор, както им е било възложено от Кинотиса през май 2016-та. Предполага се, че това е и официалната позиция на Света Гора относно резултатите от събора.

Във въведението комисията отбелязва, че тя няма за задача да направи пълно представяне на съдържанието на осемте теми, според които са разпределени обсъдените на събора документи, а ще се ограничи с отделни бележки върху тях, както й е било възложено.

Казва се, че както на Света Гора, така и сред православните другаде е налице безпокойство относно събора и съборните текстове; и се добавя, че още на 25 май 2016-та Кинотисът е поискал – в писмо до патриарх Вартоломей, разпратено и до Предстоятелите на останалите автокефални православни Църкви – да се внесат изменения в текстовете.

Главните искания са били:

1. Да не се признават инославните за Църкви.

2. Да се подчертае, че диалозите с тях имат за цел завръщането им в Православието.

3. Да се вземат предвид възраженията на Кинотиса срещу участието на православните в т. нар. „Световен съвет на църквите“ (ССЦ)

4. Различията с инославните да се изясняват въз основа на ученията на великите събори, състояли се след Седми Вселенски – тези при св. патр. Фотий, св. Григорий Палама и Константинополските от 1282-1284 и 1484.

5. Съборът да се позове „по-разгърнато“ на православното учение за подвижничеството в Христа, както е било изложено главно от св. Григорий Палама „в противопоставяне на различните заблудени психосоматични техники, срещани в стари и съвременни мистични течения.“

Отбелязва се, че съборът е бил проведен „при познатите условия и състав“. Като положителни моменти биха могли да се посочат:

1. Патриарх Вартоломей, като председателстващ, е дал възможност за свободно изразяване на богословско мнение.

2. На събора е дошла, „макар и под формата на Представителства“, по-голямата част от православното епископство, което е присъствало там, за да потвърди самосъзнанието на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, а не за да одобри „някаква икуменистка линия“.

3. Предстоятелите и някои епископи са положили големи усилия, за да подобрят предложените текстове. После се дават примери за конкретни места от текстовете, в които са постигнати подобрения.

След това се преминава към критиките, които комисията смята за уместно да отправи към места от окончателните съборни документи. Става дума преди всичко за гл. 4, „Отношения на Православната Църква с останалия християнски свят“.

1. Формулировката (diatyposis) „инославни християнски Църкви“ не е приемлива, защото е предпоставка за това, православни и римокатолици да бъдат възприемани като членове на Едната Църква, макар и в състояние на прекъснато общение (необщение, akoinonesia). А това не е така.

2. Не е ясно на каква основа се поддържа участието на православните Църкви в ССЦ [българската и грузинската отдавна са оттеглили представителите си оттам – б.м., Н.Г.]. Това не може да бъде „Декларацията от Торонто“ (1950), която е богословски неприемлива.

3. Диалозите с инославни, които не водят до определен резултат, по-скоро вредят на Църквата, отколкото да й помагат. Няма напредък по най-важни еклесиологически проблеми, какъвто на първо място е този за Унията. Диалозите впрочем не би трябвало и да са започвали (през 1980-та) преди решението на този въпрос. Не става ясно защо диалозите, в които несъгласията явно не се преодоляват, трябва да продължават и нататък (както личи от пар. 11 на гл. 4 от съборните документи).

4. Подобно на казаното в т. 1: нужна е ясна формулировка в какъв смисъл инославните религиозни общности са „църкви“. [Впрочем позицията на комисията е очевидна – в т. 2 тя ги споменава като „църкви“ в кавички.]

5. След като в Енцикликата изрично се казва, че „провежданите от Православната Църква диалози никога не са означавали, нито означават, нито някога ще означават какъвто и да е компромис с въпроси на вярата“, то е необходимо да се отменят някои съществуващи „богословски споразумения“ с инославни (Смесена комисия за Христологията – 1989, 1990; Смесена комисия за еклесиологията – 1993), тъй като те съдържат очевидни „компромиси по въпроси на вярата.“

Отбелязва се, че в Света Гора и другаде се чуват протести и дори е възможно развитие на „разколнически тенденции“. Не е добре да се проявява ревност в посока „прекратяване на споменаването“ [най-вероятно става дума за неспоменаване на Вселенския Патриарх по време на богослужение]. Не може да се каже, че съборът е стигнал до отстъпление, сравнимо с тези от Лион и Флоренция. Нека се надяваме, казва комисията, че съборните текстове ще бъдат подложени на допълнителна богословска обработка и ще се постигнат по-ясни формулировки по тревожните въпроси.

*

Въпреки дипломатичния тон на становището, става ясно, че Светогорското братство не е удовлетворено от случилото се на Критския събор и призовава за преработка на част от съборните текстове – главно в „Отношения на Православната Църква с останалия християнски свят“. По същество същото казва Светият Синод на Българската Православна Църква, а такива са и съображенията на другите три автокефални Църкви, които се въздържаха от участие.

http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=226028

Св.св. Варсануфий Велики и Йоан Пророк. „Подвижнически наставления“

Настрой се да благодариш на Бога за всичко, слушайки словото на Апостола за всичко благодарете (1 Сол. 5:18). Дали си в скърби ли в нужда, или в притеснение, в болести или в телесни трудове – за всичко, което ти се случва, благодари на Бога, защото През много скърби трябва да влезем в Божието царство (Деян. 14:22). И тъй, не се съмнявай в душата си и не отпускай сърцето си, но си спомняй апостолското слово: и макар външно като хора да отиваме към своя край, вътрешно се обновяваме от ден на ден (2 Кор. 4:16). Ако не претърпиш страдания, не можеш да се издигнеш на кръста и да бъдеш причастник на неговите спасителни плодове.

Най-много се пази от духа на унинието, раждащ всичко зло и различните изкушения. Защо сърцето ти изнемогва и се отпуска заради скърбите, нанасяни ти от Христовите овци? Изслушай ме с внимание какво ще ти кажа: дълготърпението е майка на всичките блага. Погледни на Мойсей, който е избрал за себе си да страда заедно с Божия народ, вместо да има временна наслада от греха (Евр. 11:25).
Тебе те безпокоят помисли, насилвайки те да смутиш другите и сам да се смутиш от тях. Но знай, брате, че ако някой оскърби другиго с дело или с дума, то след това бива стократно повече оскърбяван. Бъди дълготърпелив във всичко и се предпазвай да не примесиш в каквото и да е твоята воля. Внимателно изпитвай твоите помисли, за да не заразят сърцето ти със смъртоносна отрова (сърденето) и да не те прелъстят да приемеш комара за камила и камъчето за скала, и да не заприличаш на човек, който има в окото си дърво, а гледа чуждата съчица.

Ако някой не понася унижения, няма да види и славата. И ако не се очисти от горчивината, няма да почувства сладостта. Ти си встъпил в средата на братята и в различни случаи ще бъдеш разгорещяван и изпитван: а златото се изпитва само чрез огън. Не си определяй нищо като правило, защото чрез това ще се подхвърлиш на борба и ще бъдеш подложен на грижи. Но със страх Божий изпитвай кое е подходящо за момента и нищо не прави по настроение. Колкото ти е възможно, отдалечавай се от гнева, не осъждай никого и обичай особено изкушаващите те. Ако вникнеш, ще намериш, че те именно ни докарват до преуспяване.

Защо изнемогваш в скърбите като плътски човек? Или не си чул, че ти предстоят скърби? И нима не знаеш, че много са скърбите на праведника (Пс. 33:20) и че те се изпитват като злато в горнило (в пещ)? И тъй, ако ние сме праведни, то нека благодушно да се подчиним на изпитанието чрез скърбите. Ако ли сме грешни, то да ги изтърпим като достойни за тях. Да си припомним всичките светии от началото на света и да си спомним колко са изтърпели те, вършейки доброто, говорейки доброто и пребивавайки непоколебимо в истината… Защо се отпуска (отслабва) твоят помисъл? Не се страхувай и не се бой, като лишен от мъжество, като невярващ, но ободри маловерните свои помисли. Възлюби скърбите във всичко, за да бъдеш опитен син на светиите.

И тъй, плачи, ридай, не искай да те считат за нещо, в нищо не сравнявай себе си с другите. Остави света, изкачи се на кръста, отхвърли от себе си земното, отърси праха от нозете си, като презреш позора (Евр. 12:2), не разпалвай заедно с халдейците пещта, за да не бъдеш изгорен заедно с тях от Божия гняв. Считай всеки човек за по-голям от тебе, заплачи за своя мъртвец, извади гредата от своето око, възстанови своя разрушен дом, извикай: Иисусе, сине Давидов, смили се над мене!… да прогледна (Лука, 18:38,41).
Докато имаме време, да внимаваме върху себе си и да се обучаваме в мълчание. И ако искаш да бъдеш спокоен за всичко, бъди мъртъв по отношение на всеки човек и ще се успокоиш. Това казвам относно помислите, относно всички дела, за връзките ти с хората и въобще за грижите.
Ти писа: „Помоли се за моите грехове“. И аз също ще ти кажа: „Помоли се за моите грехове“. Защото е казано: И както искате да постъпват с вас хората, тъй и вие постъпвайте с тях (Лука, 6:31). Макар и да съм най-окаян и най-нищожен от всички хора, но досега върша това според моята сила, по заповедта: и се молете един за друг, за да се изцелите (Яков, 5:16).

Ако не можеш да разсъждаваш за вярата, не разсъждавай. Твърдият във вярата, ако говори и се състезава с еретици или неверни, никога няма да се смути, защото има вътре в себе си Иисуса, Началника на мира и тишината. И такъв, чрез мирно разискване може да доведе много еретици и неверни с любов до познанието на нашия Спасител Иисуса Христа. Но за теб да разсъждаваш за други предмети е много по-високо от твоята мярка, дръж се за царския път, то ест за вярата на 318-те свети отци (а за нас сега – вярата, утвърдена от седемте Вселенски събора), в която си се кръстил. Тя заключава в себе си всичко най-точно за тези, които съвършено разбират. Внимавай, като мислиш най-много за греховете си и за това, как ще те посрещне Господ Бог.

***

Относно нощния сън, вечер се моли два часа, считани от залеза на слънцето, и като свършиш славословието, спи шест часа, после стани за бдение и бодърствай останалите четири часа. По същия начин и през лятото, но съкрати славословието и чети по-малко псалми поради краткостта на нощите.

Трябва ли да се питат старците за всички помисли, които се раждат в сърцето? Не трябва да се пита за всички, раждащи се в сърцето помисли, а само за тези, които остават дълго в човека и го нападат. Делото е сходно с това, когато човек, макар и мнозина да му досаждат, пренебрегва неприятностите и не се грижи за тях. Ако ли някой въстане и го нападне, тогава той се оплаква от него на управителя.

Вървете по този път, по който сме ходили и ние, следвайки своите отци. Не помня, ако сме имали спокойствие, да сме се възползвали от него, когато и да е. Но винаги се стараехме да прибавяме отвсякъде по малко теснота и скръб, боейки се от Този, Който е казал: Чедо, спомни си, че ти получи благата си, докато беше жив, а Лазар – злините. Сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш (Лука, 16:25) и помнейки, че през много скърби трябва да влезем в Царството Божие (Деяния, 14:22). Така постъпвахме и когато идваха в ръцете ни много придобивки и Бог знае в каква нищета живеехме заради Обеднелия за нас. Не е хубаво да си даваме покой във всичко. Който го търси, живее за себе си, а не за Бога, защото такъв човек не може да отсече своята воля.

Във всички случаи трябва да прибягваме към смирението, защото смирението лежи на земята, а лежащият на земята не може да падне. А този, който е нависоко, лесно пада. Ако сме се обърнали и поправили, това не е от нас, а е Божи дар, защото Господ отваря очите на слепи, Господ изправя прегърбени, Господ обича праведни (Пс. 145:8).
Болестта ни се дава от Бога за вразумяване и служи за нашето успяване, ако благодарим на Бога. Не беше ли Йов верен приятел на Бога? Но какво не претърпя той, благодарейки и благославяйки Бога? И най-сетне търпението му го доведе до безмерна слава. Потърпи и ти малко в болест и ще видиш Божията слава (Йоан, 11:40). А че не можеш да постиш по време на болест, не скърби. Бог не изисква от никого трудове свръх силите му. Освен това какво друго е постът, освен наказание на тялото, за да се усмири здраво тяло и да го направим немощно за страстите, по словото на Апостола: когато съм немощен, тогава съм силен (2 Кор., 12:10). А болестта е повече от това наказание и се смята вместо пост, и дори се цени повече от него. Който я понася с търпение, благодарейки на Бога, чрез търпението си получава плода на своето спасение. Вместо да отслабва силата на своето тяло с пост, то вече отслабва чрез болестта. Благодари на Бога, че си се освободил от труда да постиш. И ако и да ядеш десет пъти на ден, не скърби: ти няма да бъдеш осъден за това, тъй като постъпваш така не от снизхождение към себе си.

Да не те смущава врагът в твоята скръб. Нима изкушенията и скърбите се случват с когото и да било без Божие допускане? Не. Бог допуска това за наша душевна полза, а дяволът ни представя нещата по друг начин, както някога, когато е изгонил прародителите ни от рая. Но ние не вникваме в това и забравяйки, че Бог ни изпраща скръб за очистване от всяка сквернота, се смущаваме и униваме. Ако искаш да се спасиш, то не вярвай на този помисъл. Защото бесовете всяват в тебе злото семе и представят едно вместо друго. Не обвинявай никого в нищо. Но се старай във всичко да угодиш на ближния. И никога не помисляй лошо, защото чрез това ставаш зъл, тъй като злият мисли зло, а добрият – добро. Когато ти идва мисъл „Те говорят за мене“, знай, че врагът ти нашепва това. Никога нямай такива подозрения. Търпи всичко. Радвай се и се весели, защото голяма награда има търпението. А на демоните не вярвай, защото това, което ти показват те, нима е действителност? Те искат само по някакъв начин да те смутят.

„Изнемогвам от изкушения.“ Не изнемогвай, брате, Бог не те е оставил и няма да те остави. Знай, че присъдата, изречена от Гспод на нашия общ прародител Адам: с пот на лицето си ще ядеш хляба си (Битие, 3:19) е неизменна. Както златото, претопявано в пещта, става чисто и годно за царския венец, така и човек, разтапян от скърбите, ако ги търпи с благодарност, става син на царството. Вярвай, че всичко, което се случва с тебе, служи за твоя полза, за да получиш и ти дръзновение пред Бога.

***

Да не те правят слаб тревогите, които ти създават бесовските страсти и мечтанията. Вярвай ми, че макар бесовете и да ни безпокоят и изкушават, но няма да успеят нищо да направят, а още повече ще увеличат нашата добродетел, ако само прилежно внимаваме върху себе си, за да запазим малко търпение… И не се удивлявай, че след светите обещания и неизменни Божии дарования, бесовете отново надигат срещу тебе срамните си страсти, надявайки се да грабнат безмерното богатство, но си спомни колко безсрамни са били, когато след като сам Бог е засвидетелствал за свети Йов, какви беди и изкушения са повдигнали срещу него, за да съборят този стълб на търпението, но не са го победили и не са могли да разграбят съкровищата на неговата светла вяра и благодарност. Златото е станало по-чисто, след като е минало през огъня, тоест праведникът през многото изкушения. Бог е допуснал и след Неговото особено свидетелство за праведника Неговият раб да бъде изкушен, за да добие по-голяма чест и слава нашият Владика и Господ и да бъдат посрамени безответните врагове. Не унивай. Цели са печатите на обещанията. Надявай се на господа, бъди мъжествен и да укрепва сърцето ти (Пс. 26:14); който устои докрай, той ще бъде спасен (Матей, 24:13) в Христа Иисуса, нашия Господ.

Внимавай върху себе си. Демоните искат да те прелъстят към това, което е малко полезно, като: да спиш седешком или да не слагаш възглавница, същото, което е джоджен, копър и кимион внушават да се изостави най-важното в Закона (Матей, 23:23), тоест да се угаси гневът, да се изсуши разсъдителността и да се придобие послушание във всичко. Те всяват в тебе това, за да изнемощят тялото, от което ще паднеш в недъг и по неволя ще ти трябва мека постелка и различни храни. А по-добре бъди доволен с една възглавница и си почивай на нея със страх Божий. Сложи в съда си подправки от мислени билки като: смирение, послушание, вяра, надежда, любов, защото този, който ги има, урежда с тях пир на Небесния Цар Христос.

(Оскърбен съм от аввата, че той дава предпочитанието си на други.) Брате! Ти сам се изкушаваш! Нима не знаеш, че всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си страст? (Яков, 1:14). Не внимавай върху никого другиго, освен върху самия себе си, и не любопитствай за другите, понеже това не е полезно за тебе в никакво отношение. И виж чрез какво нищожно нещо е смутил сатаната сърцето ти. Стани, поддържан от Божията ръка, и не вярвай на твоите помисли, чрез които демоните ти показват работите така, както искат.

(Възникващите в мен помисли ми говорят: иди в чужда страна и там ще се спасиш.) Това е от врага, който ти предлага това под вид на правда, за да се надсмее над тебе и да те направи предмет на съблазън на мнозина, за да понесеш осъждане и заради тях. Впрочем ти се подхвърляш на него заради твоето нехайство и тщеславие. Към нехайството и тщеславието присъединяват своите козни и демоните, за да погубят душата ти. Внимавай и се старай върху себе си, подвизавайки се против помислите и самооправданието: в противен случай ти ще се подхвърлиш на страшно падение. Придобий твърдост и тя ще отдалечи от тебе свободата в отнасянето към ближните, причина на всичките злини в човека. Остави всичките си грижи и ще служиш свободно на Бога. Стани мъртъв за всеки човек и ще бъдеш странник. Считай се за нищо и твоята мисъл няма да те смущава. Не мисли, че ти си направил каквото и да е добро – и наградата ти ще се запази в цялост. Заедно с това помни, че ти няма да пребъдеш дълго в тялото и се старай да направиш това, което да ти даде дръзновение да кажеш в онзи ден: Бързах и не се бавих да спазвам Твоите заповеди (Пс. 118:60). Брате! Не може да се живее без труд и никой не се увенчава без подвиг. Принуждавай се да се подвизаваш за твоето спасение и Бог, Който иска да се спасят всички хора и да достигнат до познание за истината (1 Тимотей 2:4), ще ти помогне.

Как да постъпваме при среща с други? При срещи с когото и да било, се ограничавай само с приветствие. После кажи: „Помоли се за мене, отивам на работа“ – и си иди. А когато те попитат за нещо и ти го знаеш, то кажи го и отмини. Ако не го знаеш, кажи: „Не знам“ – и си върви.
Искам да прекратя срещите: изведнъж ли да ги прекъсна, или малко по малко? – Ако прекъснеш срещите изведнъж, то ще бъдеш спокоен. А иначе ще бъдеш причина за много смущения и за себе си, и за другите.
(Служещият в болницата пита, дали да чете лечебни книги.) Чети, но четейки, или питайки някого за лекарство, не забравяй, че без Бога никой не получава изцеление. Който се посвещава на лечебното изкуство, трябва да се предаде на Божието име и Бог ще му даде помощ. Лечебното изкуство не пречи на човека да бъде благочестив. Но ти се занимавай с него като с ръчна работа, заради братята. Каквото вършиш, върши го със страх Божий и ще се запазиш чрез молитвите на светиите.

Всеки обича ближния си по своята мярка. Мярката на съвършената любов се състои в това, че заради тази любов, която човек има към Бога, обича и ближния си като самия себе си. Младите от неразумна любов един към друг и поради това, че се събират заедно, се подхвърлят на падение. Мярката на любовта им един към друг трябва да бъде такава: да не се клеветят един друг, да не се унижават, да не искат само своето, да не се обичат един друг заради телесна красота или заради каквото и да е телесно занятие. Да не седят един с друг без крайна нужда, за да не паднат в дързост, погубваща всички плодове на монаха и правеща го подобен на изсъхнало дърво.

***

„Помисълът ми каза, че ако се отдалеча самичък някъде и започна да живея сам, ще достигна съвършеното безмълвие.“ – Нашият Господ Иисус Христос преди кръста е претърпял много досади и унижения и след това вече се е възкачил на кръста. По подобен начин никой не може да достигне съвършеното и даващо много плодове безмълвие и успокоение – свято и съвършено, ако по-рано не страда заедно с Христа (живеейки сред братята) и не претърпи всичките Му страдания, спомняйки си за словата на апостола: но само ако страдаме с Него, така че с Него и да се прославим (Рим., 8:17). Не се самоизмамвай! Няма друг път за спасение, освен този.

Ако някой, съблюдавайки поста, примеси нещо към него по своя воля, или пости, търсейки човешка слава и придобивка от нея, то постът му е мерзък пред Бога: така е във всичко. Всяко добро дело, което се извършва не само поради любов към Бога, но към което бива примесена и своя воля, е нечисто и неприятно на Бога. Това може да се разбере и от божествения закон, който говори: Не засявай лозето си с два рода семена, за да не предадеш на заклятие рожбата на семената, които ти ще посееш и плода на лозето си (Второзаконие, 22:9-11; Левит, 19:19).
Изучавайки наизуст псалмите, не се превъзнасяй, за да не излезе, че изпълваш въздуха с безполезни слова, и за да не ти послужи за осъждане. Словото Божие е семето на доброто. Ако то бъде безплодно в тебе, то ти ще бъдеш осъден заедно с този, който е скрил среброто, дадено му за преумножаване.

Когато помисълът те хвали и ти не можеш да избегнеш неговата вреда, то постарай се да призоваваш Божието име и кажи на своя помисъл: „Писанието говори: Народе Мой! твоите вождове те въвеждат в заблуда и са развалили пътя, по който вървиш (Ис., 3:12). Същото прави и когато хвалят други, като си припомниш при това, че тези, които приемат човешка похвала, нямат полза, както сам Господ говори: Как вие можете да повярвате, когато приемате слава едни от друг, а не се стремите към славата на Единствения?“ (Йоан, 5:44). Въобще трябва да държим в ума и сърцето си, че хвалещият се с Господа трябва да се хвали (2 Кор., 10:17). Защото и да има у нас нещо по Бога, то всичко е с Божията помощ. Затова Апостолът, достигнал висшата мярка, не се хвали със себе си, но е казвал: с Божията благодат съм това, което съм (1 Кор., 15:10).

„Как да придобия умиление в молитвата, четенето и псалмопението?“ – Умилението в молитвата идва от спомнянето на своите грехове. Молещият се е длъжен да си припомни делата си и как биват съдени тези, които извършват подобни дела, страшния глас: Идете си от Мене, проклети, във вечния огън (Матей, 25:41). При четенето и псалмопението умилението идва, когато някой подтиква ума си към внимание върху произнасяните от него думи и възприема в душата си силата, която се съдържа в тях. Ако въпреки това продължаваш да бъдеш безчувствен, не се отпускай, а се труди търпеливо, защото Бог, Който приема нашето старание, е милостив, щедър и дълготърпелив. Спомняй си винаги думите на псалмопевеца: Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли (Пс. 39:1). Поучавайки се в това, имай упование, че Божията милост скоро ще те посети.

Мълчанието е по-добро и по-удивително, отколкото всички поучителни беседи. Него са почитали и прегръщали нашите отци и с него са се прославили. Но тъй като ние, поради нашата немощ, не сме достигнали това, че да вървим по пътя на съвършените, то ще беседваме за това, което служи за поука. И беседвайки, ще прибягваме до отеческите слова, а няма да се впускаме в изясняване на Писанието: защото това дело представлява немалка опасност за неопитните. Писанието е изречено духовно, а плътският човек не може да разбере духовното. По-добре да прибягваме към беседите и словата на отците и ще получим ползата, която се съдържа в тях. Но и тях ще ползваме умерено, спомняйки си за казалия: При много говорене не се избягва грехът (Притчи, 10:19). А за да не изпаднем при това във високоумие и самохвалство на помислите, нека помним, че ако не сме изпълнили на дело това, което говорим, то говорим за свое осъждане.
Ако мълчанието се признава за по-полезно от добрите беседи, то толкова по-полезно е то от беседите за средните (обикновените) неща (за градовете, селата, търговията, мира, войната и други подобни). Но когато не можем да замълчим, то поне да не продължаваме беседите, за да не изпаднем поради многото говорене в някаква вражеска мрежа.

Когато искаш да направиш нещо и виждаш, че в помислите ти има смущение, и че то остава и след призоваването на Божието име, макар и на косъм, то от това познай, че делото, което ти е внушено, е от дявола, и не го върши. Защото нищо, което извършваш със смущение, не е угодно Богу. Но когато промисълът се съпротивлява на смущението, тогава не трябва да считаме делото за вредно, а ще го разгледаме дали е добро, или не, и ако не е добро, ще го оставим. Ако ли пък е добро, ще го извършим, не обръщайки внимание на смущението.

Какво е самооправданието? – Самооправданието е отричане от греха, както виждаме при Адам, Ева, Каин и подобните им, които съгрешили, но желаейки да се оправдаят, са се отрекли от съгрешението си.

(Получилият удар от брата и искащият да се раздели с него.) Не се разпалвай, за да не направиш нещо в бързината, особено по отношение на човек, който е смутен от завистливия дявол в помислите си. Някои болни, помрачени от силна треска, досаждат на здравите, които им прислуждат, без сами да знаят това, защото болестта напълно ги е завладяла. Така и изкушаваният, макар че погубва душата си, не знае това, защото се е опил от страстта на недъга, под влиянието на противника, който извращава всичко пред него, за да го хвърли в рова на пагубата. Той не е достоен за гняв и отмъщение, но за съжаление и снизхождение. Чрез тях Бог допуска и ние да бъдем изкушени промислително, за да се явим пред Него изкушени. Да бъдем снизходителни към ближния във време на неговата външна и вътрешна борба, защото е казано: Един друг се подкрепяйте в изпитанията и така да изпълните Христовия закон! (Гал. 6:2). Не се изкушавай да напуснеш мястото и да се разделиш с брата си, защото това не е по Бога, а изпълняване волята на дявола, и ако го направеш, врагът няма да се успокои, а ще се надигне още повече. По-добре се помоли за брата от цялата си душа и го обикни в нашия Господ Иисус Христос.

***

Бог е дал на човеците два дара, чрез които могат да се спасят и да се избавят от всички страсти на ветхия човек: смирение и послушание. А ние не се стремим към тях, не желаем нито да пребиваваме в тях, нито да се ръководим от тях. Остави всички залитания, преклони шия чрез смирението и послушанието и ще получиш милост. Ако със смирение и послушание изпълняваш това, което чуеш от отците, то Господ ще ти даде своята блага помощ не само в делото, в което се упражняваш, но ще устрои така, че всичките ти работи да бъдат успешни, защото той пази пътищата на боящите се от Него и покрива пътеките им. Защо негодуваш? Защо спориш? Божията милост ще ти помогне, ако постоянно пребъдваш в Божието търпение. Престани да бъдеш гневлив, раздразнителен и завистлив. Умри за всеки човек. Кажи на помисъла: „Кой съм аз“ – прах и пепел (Битие, 18:27), псе (Матей, 15:27). Не разглеждай другите, унижавайки и осмивайки ги. Принуждавай се да не казваш: какво е това? (Сир.,39:22) Защо нямам наравно с този или с другиго?“ Но се труди прилежно в твоето малко ръкоделие със страх Божий и ще получиш за него немалко въздаяние.

„Как може да стане съучастник в блаженството този, който няма какво да даде?“ – Блаженството не е обещано само на тези, които дават милостиня. Блажени са бедните по дух, блажени са плачещите… (Матей, 5:3). И тъй, ако не можеш да дадеш милостиня, то бъди нищ духом, за да наследиш Небесното царство със светиите. Плачи за греховете си в този свят, за да се утешиш с плачещите, придобий кротост, за да наследиш земята. Бъди чист по сърце, за да видиш Бога в славата Му. Претърпи заради Господа хули, гонения и лъжливо злословие, за да се възвеселиш с радост, след като получиш голямо възмездие на небесата.

По-добре е да избягваме всякакви разговори с жени. Ако необходимостта ни кара да влизаме в общуване с тях, да потърсим други, чрез които да сторим това. Ако и това не е възможно, то встъпвайки в общение с тях, да се държим така, както тези, които се приближават към огън. Такива всячески се пазят, за да не се изгорят от него. Така и ние ще се държим с жените, като че ли пристъпвайки към огън, и в най-висша степен ще се утвърдим в страха Божий. Няма да поглеждаме към тях, каквото и да ни се случи. Няма да даваме свобода на очите, няма да се бавим в разговорите си с тях, защото от това се ражда огънят на пожеланието, но ще се постараем скоро да се отдалечим, молейки Бога да ни спаси в този труден час от мрежите на дявола, които са разпрострени пред нас и непрестанно ще си спомняме Бога – и Неговата велика сила ще покрие нашата немощ.
„Полезно ли ще е за мене да оставя жена си с намерение да постъпя в манастир?“ Ти не трябва да я оставяш по твое решение, защото ще нарушиш заповедта на Апостола, който казва: свързан ли си с жена, не търси развод (1 Кор., 7:27). Ако тя съгреши след тебе и започне да живее лошо, този грях ще бъде върху теб. Може да я оставиш само по съгласие, след като си се посъветвал с нея и заради полза. Но предостави това дело на Бога и той ще го устрои, както е угодно на Неговото човеколюбие.

За Блажени са миротворците… – по-добре е да умиротвориш собственото си сърце: това подобава на всекиго. И блажен е, който върши това. А да примиряват каращите се не подобава на всички, но само на тези, които могат да го предприемат без вреда за себе си. Немощният трябва да се радва на на мира между всички, но да не се прави на посредник за примирение на хората, а може би само на тези, които обича по Бога. И то само когато това не му причинява душевна вреда.

Никога не спори за вярата: Бог не изисква от тебе това, но само – да вярваш правилно, както си приел от светата църква при кръщението, и да пазиш заповедите Му. Запази това и ще се спасиш. Ако пък бъдеш запитан, кажи: „Простете ме, свети отци, това е по-високо от мен.“
Не изследвай нищо от това, което Бог не изисква от тебе, но бъди доволен, както казах по-горе, с изповядването на светата вяра и не любопитствай за нищо свръх това.
Когато ти се случи да бъдеш с миряни и те започнат да празнословят, то ако нямаш особена необходимост от тях, напусни ги. А когато си заставен, то обърни се вътрешно с ума си към молитвата, без да ги осъждаш, но признавайки своята немощ. Впрочем, ако те са разположени добре към тебе и ти знаеш, че охотно слушат Божието слово, то опитай се да промениш този празен разговоор на полезен – като им разкажеш нещо от житията на светиите.
Когато някой от твоите познати държи на еретически мъдрувания, увещавай го да познае правата вяра, но не спори с него и не искай да чуеш какво мъдрува той, за да не се заразиш от неговата отрова. Ако той пожелае да чуе истината на вярата, доведи го при светите отци, които могат да му бъдат полезни в Христа. По този начин ти ще му помогнеш по Бога, без да си навредиш. Но ако той след първото и второто увещание не се поправи, то от такъв, по словото на апостола, страни (Тит, 3:10).

„Помисълът ми представя моите недостатъчни средства, като ми внушава, че аз не мога да се изхраня с моите домашни и поради това ме напада скръб.“ – Това е излишна скръб. Ако имаме надежда на Бога, Той Сам би ни ръководил по Своята воля. И тъй, възложи на Господа твоята печал (Пс. 54:23) и Той ще даде всичко необходимо на теб и на твоите домашни без печал и скръб. Кажи Му: Да бъде Твоята воля и Той няма да те остави в скърбите.

„Във всяка храна има естествена сладост: не причинява ли тя вреда на този, който я приема?“ – Господ Бог е дал на всеки род храна сладост, и тези, които я приемат с благодарност, не получават никаква вреда от това. Трябва винаги да се предпазваме от пристрастие, защото то носи вреда на душата.
„Не е ли неправилно да правя нещо така, че да бъде хубаво – например, когато строя здание или върша нещо друго?“ – Да се върши нещо така, че да бъде чисто и красиво, не е неуместно, заради употребата, за която е предназначена тази вещ, но без пристрастие, защото Господ се радва на всяка чистота. Ако ли примесиш пристрастие от себе си към вещта, то спомни си, че тя ще изгние, и ще се успокоиш.

Св.св. Варсануфий Велики и Йоан Пророк, Добротолюбие, 1,5,7,9,12,15-18, 22,31,40,42-43,46,49, 53,55,57,61,65-67,70, 72,81-82,85,87,93-94,96,98,100, 110,116,120-121,123,127-130,134,136-137

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Св. Йоан Лествичник. „Борбата с главните страсти“

Питали са ме миряни: „Как ние, живеейки с жени и оплитайки се в светски задължения, можем да се докоснем до най-съвършения християнски живот?“ Аз им отвърнах: „Цялото добро, което сте в състояние да направите, вършете. Никого не осъждайте, не крадете, не лъжете никого, пред никого не се гордейте, нямайте към никого ненавист, не отсъствайте от църковните служби, бъдете милостиви към нуждите на другите, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чужда чест и пазете вярност спрямо вашите жени. Ако постъпвате така, няма да бъдете далеко от Небесното Царство.“

Нека ти бъде отец този, който може и желае да ти помогне в отхвърлянето на бремето на твоите грехове, а майка – съкрушението, което може да те умие от нечистотата. Брат – сътрудникът и ревнителят към горното. За неразделна твоя съжителка си вземи паметта за смъртта. Нека бъдат твои мили чеда сърдечните въздишки. Твоето тяло да бъде твоят роб, а небесните сили направи твои приятели, които във време на изхода на душата ти могат да ти бъдат полезни, ако наистина ги спечелиш за приятели.

Едно е съкрушеното смирение на каещия се, а друго – угризението на съвестта на още падащите в своя грях, и друго – блаженото богатство на смирението, което посещава съвършените чрез въздействието на Бога… Поради какво и как стават паденията, е тъмно и съвършено непостижимо за душата: кои от тях се случват поради нехайство, кои – поради промислително изоставяне при Божието домостроителство, кои – поради отвръщане от Бога. Един, впрочем, ми каза, че ние скоро се изправяме от паденията, които се случват с нас по домостроителство, защото Пребиваващият в нас не позволява демонът на смъртта да ни държи дълго.

Да вникнем дали не е престанала да ни изобличава съвестта, защото е потисната от злото, а не поради това, че е станала чиста. Признак на възстановяване от падението е постоянното съзнание, че си длъжник.
Да внимаваме всички ние, особено падналите, за да не влезе в нас пагубното учение на безбожния Ориген. То, скверното, е изтъквало предимно Божието човеколюбие, което допада много на сластолюбците.

Чувството на душата е нейно естествено свойство, но грехът заглушава това чувство. Съзнанието докарва или прекъсване на злото, или намаляването му. Съзнанието е рожба на съвестта, а съвестта е слово и изобличение от ангела пазител, даден ни при кръщението.
Желаещият да се избави от бремето на своите грехове, да подражава на тези, които стоят над гробовете извън града, и да не престава да излива топли и горещи сълзи, да не прекъсва безгласните си сърдечни ридания дотогава, докато не види Иисуса да дойде и да отмести от сърцето камъка на ожесточението и като развърже нашия ум от веригите на греха, както Лазар, да заповяда на своите слуги – ангелите: Разповийте го и оставете го да ходи (Иоан, 11:44) към блаженото безстрастие.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 1.10,23; 2.3,11-12,25-26

Нека дерзаят тези, които са раболепствали пред страстите и са се покаяли: защото ако и да са паднали във всички ями и да са били оплитани във всички мрежи, и да са боледували от всички недъзи, но след оздравяването си ще бъдат светилници и лекари за всички, светила и наставници, откривайки свойствата и видовете на всеки недъг, и със своята опитност ще спасяват ближните си от падения.

Да не скърбим, когато, просейки нещо от Господа, дълго време не сме чути. Господ Сам по Себе Си би искал всички хора в едно мигновение да станат безстрастни (но среща големи препятствия от нашата воля).
Всички, които искат нещо от Господа и не го получават, без съмнение не го получават по една от следните причини: защото искат преждевременно или защото искат повече от своята мярка, или поради тщеславие. Или затова, че ако получат просеното, ще се възгордеят или ще паднат в нехайство.
Случва се, че в някои, не само между верните, но и при неверните, се отстраняват всички страсти, като остава само една, която като първенстващо зло заменя всички останали и която е толкова вредна, че може да свали и от самото небе (това е гордостта).

Известно ми е и друго отстъпление на онези зверове [бесовете], случващо се тогава, когато душата съвършено се утвърди в греховните навици. Виждаме пример за това при младенците, които от дълга привичка свикват да смучат палците си, когато майките не им дават да сучат.

Грехът и страстите не са в природата на човека. Бог не е творец на страстите. Той е подарил много добродетели на нашата природа, в числото на които са: милостинята, защото и езичниците са състрадателни; любовта… вярата, надеждата…
Но що се отнася до чистотата, безтневието, смиреномъдрието, молитвата, бдението, поста и постоянното умиление, то тези добродетели са по-висши от естеството. На някои от тях са ни научили хората със своя пример, образец на други за нас са били ангелите, а на трети учителят е бил сам Бог, Който ги е дарувал.

Едно нещо е да се борим против помислите, друго – да им противоречим, и трето – да не ги смятаме за нищо и да стоим по-високо от тях или да властваме над тях. Средният от тях – можещият да противоречи – често прибягва към първия способ поради своята неподготвеност (незрялост). Но първият не може още по втория начин да отблъсква своите врагове, а третият накрая се смее над враговете.

Не позволявай да те завладеят онези чужденци, които те подбуждат да изпитваш неизследимите съдби на божествения промисъл и по отношение на хората, и тайно внушават, като че Господ гледа на лице. Това са изчадия на самомнението…

Съвършено очистилият се от страстите вижда душата на ближния – не самото й същество, но нейното устройство, чувства и разположения. Преуспяващият обаче още съди за душата по телесните й действия.
Немощните по душа трябва да познават Божието посещение и Неговата милост към тях по телесните болести, беди и външни изкушения. Съвършените обаче Го узнават по присъствието в тях на Светия Дух и по умножаването на дарованията.

В случващите ни се изкушения бесовете ни внушават да кажем или да направим нещо неразумно. И когато не могат да ни победят, то тихо пристъпвайки, ни внушават да благодарим гордо на Бога.

Някои са узнавали Божията воля по следния начин: отсичали са своя помисъл така, че той да не клони нито към едно, нито към друго желание на душата – нито към подбуждането към дело, нито към противоречието му, и оголвайки ума от собствената му воля, го представяли пред Бога с гореща молитва в продължение на определен брой дни. И са достигали до познанието на Неговата воля – или с това, че мисления Ум мислено я е изричал в техния ум, или с това, че едното от онези две помишления съвсем изчезвало от тяхната душа.

Има мъжествени души, които от силна любов към Бога и сърдечно смирение дръзват да извършат дела, които превъзхождат тяхната мярка. Но има и горди сърца, които се решават на такива начинания (по внушение на нашите врагове), защото враговете често ни подстрекават към дела, които превъзхождат нашата мярка, та след като не постигнем успех, да паднем в униние и да оставим дори тези дела, които са съразмерни с нашите сили – и по този начин да станем посмешище за нашите врагове.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 3.8,36-38,41,43-44,52,55,64-65,67,71,76

Между нечистите духове има и такива, които в началото на нашия духовен живот ни тълкуват божествените Писания. Те обикновено правят това в тщеславните сърца и още повече при тези, които имат светско образование, та измамвайки ги малко по малко да ги хвърлят в ереси и хули. Ние можем да познаем това бесовско богословие, или по-добре казано, богоборство, по смущението, по безредната и неприлична радост, която чувства душата по време на тези тълкувания.
Ние никога няма да престанем да преуспяваме в добродетелите и любовта, нито в този век, нито в бЪдещия, приемайки винаги нова светлина на разума с просвещаването свише. И ангелите, тези разумни същества, не пребивават без преуспяване, но винаги преминават от слава към слава и от разум към разум.
Не бъде строг съдия на тези, които с думи учат за великите добродетели, докато са лениви за доброто дело. Защото недостатъкът в делото често се допълва от ползата на онова учение. Ние не всички сме придобили всичко в равна мярка: някои имат превъзходство повече в словото, отколкото в делото, други напротив – в делото.

Бесът на блуда, и гнева, бесът на чревоугодието, бесът на унинието и сънливостта нямат свойството да възгордяват ума ни (а напротив, смиряват го). Бесовете на сребролюбието, властолюбието, многословието и много други присъединяват към злото на греха обикновено и злото на превъзнасянето. И бесът на осъждането им прилича в това.

Както бедните, виждайки царските съкровища, още по-дълбоко съзнават своята нищета, така и душата, четейки разказите за великите добродетели на светите отци, неволно още повече се смирява в своя начин на мислене.

Както този, който няма пътеводител, лесно се заблуждава по своя път, макар и да е много учен, така и вървящият по собствената си воля по пътя на монашеството леко загива, макар и да познава мъдростта на целия свят.

Намаляването на злодеянията ражда отдалечаване от тях. Отдалечаването от тях е начало на покаянието. Началото на покаянието е начало на спасението, началото на извършването на спасението е добрата решимост (да угаждаме на Бога). Тази добра решимост ражда трудове, началото на трудовете пък ражда добродетелите. Началото на добродетелите са техният цвят, а цветът на добродетелите е делото. Рожбата на добродетелите е постоянството на мисълта и ревнуването за него. Плод и рожба на постоянната мисъл (и ревност) е навикът. Рожба на навика е изпълването на душата с добро, а то пък е майка на страха. Страхът ражда съблюдаване на заповедите, небесните и земните, а съблюдаването на заповедите е знак на любовта. Началото на любовта е начало на смирението, а богатството на смирението е пълнотата на любовта и след това съвършеното вселяване на Бога в станалите чисти по сърце чрез безстрастието, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8).

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 3.84-86,92,102,106,108

огато дойде гост, чревоугодникът иска да прояви любов, подтикван от страстта на преяждането, и мисли, че случаят, който му налага да нахрани госта, му разрешава и на него да върши всичко. Той смята посещението на другия за предлог, който му позволява да пие вино. И под вида на добродетел, става роб на страстта.

Умът на постещия се моли трезвено, а умът на невъздържания е изпълнен с нечисти мечтания. Насищането на стомаха изсушава източниците на сълзи, а стомахът, изсушен от въздържание, ражда сълзи.

Веднъж, когато бях още млад, стигнах един град или селище, и там по време на обеда ме нападнаха внезапно помисли на преяждането и тщеславието. Но боейки се от изчадията на преяждането, аз реших по-добре да бъда победен от тщеславието. При миряните коренът на всички злини е сребролюбието, а при монасите – преяждането.

Както изсъхналата кал не допада на свинете, така и плътта, изсушена от подвизи, вече не задоволява бесовете.

***

Който се опитва само с въздържание да пресече тази война [с блуда], е подобен на човек, който се стреми да изплува от бездната на морето, действайки с една ръка. Съедини въздържанието със смирението, защото първото без второто се оказва неполезно.

Паметта за смъртта да заспива и да се събужда с тебе, заедно с Иисусовата молитва. Защото нищо друго не може да ти даде толкова силно застъпничество през време на сън.

Някой си, като видял необикновено красива жена, прославил Твореца заради нея. От това, че я гледал, у него се разгоряла любов към Бога и от очите му бликнали сълзи. И дивно беше да се гледа как това, което за друг би послужило за погибел, при него свръхестествено е станало венец на победата. Ако такъв човек винаги в подобни случаи има същото чувство и отношение, той е станал нетленен преди възкресението.

Разсъдителните… определят, че прилогът е проста дума (мисъл) или образ на някакъв предмет, отново явил се в ума и внасян в сърцето. Съчетанието е събеседване с явилия се образ, със страст или безстрастно. Съгласяването е склоняване на душата към видяното, съединено с наслада. Пленяването е насилствено и недоброволно увлечение на сърцето от видяното или съвършено сливане с него, разоряващо доброто му устройство. Борба се нарича усиленото съпротивление на борещия се, което свършва или с победа, или с поражение – според неговата воля. А страст се нарича такова похотливо предразположение, което, като се загнезди в душата, чрез дългия навик става за нея като че ли природно свойство, така че душата вече доброволно и сама по себе си се стреми да го удовлетвори… и друг помисъл… наречен връхлитане (набег) на мисълта, който, без да има определено време, без дума и образ, с бързината на стрела, внушава изкушаващата страст.

В такъв случай ти се отдели от хората колкото можеш по-скоро, за кратко време, и там, повдигнал нагоре очите си, ако ти е възможно, душевно, а ако не – поне телесно, и кръстовидно простирайки нагоре ръцете си, за да посрамиш и победиш по този начин мисления Амалик, зови към Можещия да те спаси, не с претрупани думи, а със смирение: Помилуй ме, защото съм немощен (Пс.6:3). Тогава от опит ще познаеш силата на Всевишния и неведимо, чрез невидимата помощ, ще обърнеш в бягство невидимите. Като навикнеш по този начин да воюваш, скоро и само с думата си ще прогонваш враговете си, защото това второто се дава от Бога на подвизаващите се като награда за първото.
Пий оскърбленията и като жива вода от всеки човек, който желае да те напои с това лекарство, очистващо от блудната страст. Защото тогава ще просияе дълбока чистота в душата ти и Божията светлина няма да намалее в твоето сърце.

Както за земния цар е мерзък този, който стои пред него и в същото време отвръща лицето си от него и беседва с враговете му, така и на Господа е отвратителен този, който стои в молитва и приема нечисти помисли.

„Вътре в мен е моят [на блудната страст] баща: самолюбието (самоугодието и самосъжалението). Моето разгорещяване се подготвя отдалече от всякакъв вид самоугаждане и успокояване.“

***

Сребролюбието е дъщеря на неверието. То дава като предлог за себе си разните немощи, приближаването на старостта, внезапен глад поради настъпване на суша.
Сребролюбецът се присмива на Евангелието и доброволно го нарушава. (Духът на Евангелието е любов). Но който има любов, няма да опази парите. Който предполага, че може да живее и с едното, и с другото (с любовта и парите) лъже сам себе си.

Сребролюбието започва с предположението да се раздава милостиня, а се свършва с ненавист към бедните. И сребролюбецът, докато събира, е милостив, а щом е събрал, стиснал си е ръцете.

Безкористният е отстранил всички грижи за земното, не се грижи за живота и житейското и шества по своя път без спънки. Той е господар на света, който е възложил цялата си скръб на Бога. Той няма да каже на човек за своята нужда, но приема всичко, което идва, като от Божията ръка.

Този, който е вкусил горното, не смята за нищо долното. Този обаче, който не е вкусил първото, се услажда от придобиването на последното.

Велик е благочестиво отреклият се от всякакво имущество, но който се е отрекъл от своята воля, е свят. Първият ще получи стократно или в имущество, или в дарования, а вторият ще наследи вечния живот.
Вълните не напускат морето, а гневът и скръбта – сребролюбеца.
Непоколебимата вяра пресича всички грижи, а паметта за смъртта научава да се отречеш и от тялото.

Корен на всички злини е сребролюбието (1 Тим. 6:10), защото то създава ненавистта, разбойничеството, завистта, раздялата, враждата, смута, злопаметството, жестокосърдието, убийството.

Голям срам е за нас, след като сме оставили всичко, след повикването, с което Господ, а не човек, ни е призовал, да се грижим за каквото и да е, което не може да ни помогне във времето на нашата голяма нужда – при изхода на нашата душа. Това именно значи, както е казал Господ, да се обърнем назад и да не бъдем устремени към Царството небесно.
Бесът на сребролюбието се бори с безкористните и когато не може да ги победи, тогава им представя бедните и под предлога на милосърдието ги увещава да станат от безкористни отново користни.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4а.5,12,22,29; 4б.16,21,26,30,36-37,41-42,49,51; 4в.1-2,7,9,13,15-17,19,24-25

Гневът е припомняне на скрита ненавист, сиреч злопаметство. Гневът е желание да причиниш зло на огорчилия те. Избухливостта е мигновено припламване на сърцето. Огорчението е неприятно, досадно чувство, което е заседнало в душата. Яростта е погубване на доброто настроение и посрамване на душата.
Безгневието е ненаситно желание за унижения, както в тщеславните има безкрайно желание за похвали. Безгневието е победа над естеството, която е постигната с трудове и пот, при безчувствие към оскърбленията.
Кротостта е неподвижно устройство на душата, което остава еднакво както при униженията, така и при похвалите.

Началото на безгневието е мълчанието на устата при възмущението на сърцето. Средата му е мълчание на помислите при слабо смущение на душата. А краят – непоколебимата тишина при духането на нечистите ветрове.
Нищо не е така неуместно за каещия се, както гневът, защото призоваването на Бога изисква велико смирение, а раздразнителността е признак на високо мнение за себе си.
Ако пределът на кротостта е в присъствие на раздразващия ни да пребиваваме в мирно и изпълнено с любов разположение към него, то без съмнение пределът на крайната гневливост е, когато, останали сами, свирепо водим война с оскърбилия ни, като показваме това с думи и движения.
Мълчанието на устата е първото оръдие против гнева; но под покривалото на мълчанието може да се крие злопаметството. И това е по-лошо; по-добре е да се изкажеш, макар и с гняв. Някои в гняв не се хранят и с това още повече задълбочават в себе си тази страст. А други ядат много: и поради това стигат до беснуване.
Началото на блаженото безгневие е търпеливо да се понасят всички унижения, въпреки горчивината и болката на душата. Средата е сърцето ти през това време да бъде без скръб и без печал. Съвършенството – ако му се случи да бъде унизено, да го счита за похвала.

Когато злопаметстваш, върши това срещу демоните, враждувайки – враждувай винаги срещу твоето тяло. Плътта е неблагодарен и коварен приятел. Когато й угаждаш, тя още повече ти вреди.

Не се считай за избавен то тази рана, когато се помолиш за оскърбилия те или му отвърнеш с подаръци, или го поканиш на трапезата си. Но когато, като чуеш, че той е подхвърлен на някаква душевна или телесна злополука, те заболи за него и заплачеш за него, като за самия себе си.

От опита е доказано, че за каквито грехове осъждаме ближните – телесни или душевни, в същите падаме самите ние.
Знай, че да порицаваш с удоволствие учението, делата и добродетелите на ближния, е признак на злопаметните и завистливите хора.
Виждал съм хора, които тайно извършват тежки престъпления, останали неразкрити, и като се мислят за чисти, безжалостно нападат паднали в леки, на разгласили се прегрешения.

Разгневяващият се и лицемерът се срещнали и в техния разговор не можело да се намери една правдива дума. Като погледнеш в сърцето на първия, ще намериш само ярост, а като разгледаш душата на втория – ще намериш лукавство.

***

Който е възненавидял света, е избягал от скръбта. Ако ли някой има пристрастие към нещо видимо, то още не се е избавил то нея, защото как няма да се опечалиш, когато се лишиш от любимо нещо? Макар че трябва да бодърстваме във всяко отношение, но най-много трябва за това.

На друг един – Македоний, старец, по справедлив повод като наказание било определено да бъде винаги между новоначалните. Но когато срокът свършил, той сам помолил да го оставят под тази унизителна епитимия, като тежко съгрешил. След това изповядал пред св. Иоан Лествичник: „Никога не съм бил така свободен от всяка вътрешна борба и не съм чувствал сладостта на божествената светлина така, както сега.“

***

Унинието е отслабване на душата, небрежност към подвизите, отвръщане от обета. То облажава миряните, клевети Бога като немилостив и безчовечен. Когато пее псалми, върши това безредно, в молитвата е немощно, в телесните трудове е здраво, като желязо, при ръчния труд е усърдно, за послушанията – бързо и охотно.
Монахът, който обича парите, не познава унинието: той ежедневно си спомня думите на апостола: който не иска да се труди, не бива и да яде (2 Сол. 3:10). И друго: за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце (Деян. 20:34).

Аз [унинието] имам много родители: понякога безчувствеността на душата, понякога – забравата за небесните блага, а понякога и прекомерните трудове. Моите чада, които пребивават с мен са: промяна на местопребиваването, пренебрегване на заповедите на духовния отец, забравяне за последния съд, а понякога и оставяне на монашеския обет. Противниците, които ме връзват, са псалмопението и ръчният труд. Моят враг е мисълта за смъртта. Умъртвява ме молитвата с твърда надежда за придобиване на вечните блага.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4г.1,4-6,9-10,12,17,23,26,36,39-40,43; 4д.1,11; 4е.1,11,15

Тщеславието прилепва към всичко: тщеславен съм, когато постя, но когато оставям поста, за да скрия от хората своето въздържание, пак съм тщеславен, считайки се за мъдър. Побеждавам се от тщеславието, когато съм облечен в хубави дрехи. Но обличайки се в лоши, също съм тщеславен. Започвам да говоря и се побеждавам от тщеславието. Замълча ли, отново бивам победен.
Тщеславния човек е идолослужител. Той мисли, че почита Бога, но в действителност угажда не на Бога, а на хората.

Когато бесът на тщеславието вижда, че подвижникът е придобил макар и малко мир в сърцето, веднага го подбужда да отиде в света, казвайки: „Иди, за да спасяваш погиващите души.“

Тщеславието много леко се присъединява към естествените дарби и чрез тях често хвърля в погибел своите нещастни роби.
Който се гордее с естествените си дарби, например с остроумието си, лесното разбиране, изкуството да чете и да произнася, бързината на ума и други подобни способности, без труд постигани от него, никога няма да получи по-висши от естествените блага. Защото „неверният в малкото“ и „в многото ще бъде неверен“ поради своето тщеславие.
Похвалите възвишават и възгордяват душата. Когато душата се превъзнесе, обхваща я гордостта, въздига я до небесата и я сваля в бездната.
Простите по сърце не са подхвърлени много на тази отрова. Защото тщеславието е погубване на простотата и лицемерен живот.

Тщеславието обича да се явява тържествено на престола на многословието. Мълчанието на устата унищожава тщеславието.
Ако крайното тщеславие е когато човек и насаме проявява тщеславни постъпки, то признакът на пълното му отсъствие е и в присъствието на другите да не биваш ограбван от тщеславна мисъл.

***

Гордостта е отхвърляне на Бога, презиране на човеците, майка на осъждането, изчадие на похвалите, пропъждане на Божията помощ, виновница за паденията, източник на гнева, безмилостен изследовател на чуждите дела, безчовечен съдия, противница на Бога, корен на хулата.
Началото на гордостта е вкореняването на тщеславието. Средата – унижението на ближния, безсрамно разгласяване на своите трудове, самохвалство в сърцето, ненавиждане на изобличаването. А краят – отхвърляне на Божията помощ, високомерно уповаване на своето собствено старание, бесовски характер.
Виждал съм хора, които с устата си благодарят на Бога, а в мислите си възхваляват себе си. Ясно доказателство за това е фарисеят, когато е казвал: Боже, благодаря Ти (Лук. 18:11).

Срамно е да се хвалим с чужди достойнства и крайно неразумно е да се гордеем с Божиите дарования. Превъзнасяй се само с тези добродетели, които си извършил преди своето рождение. А тези, които са се изпълнили след рождението, ти е подарил Бог, както и самото рождение. Ако си вършил някакви добродетели без помощта на ума, то нека само те да бъдат твои, защото и самият ум ти е подарен от Бога. И ако си извършил някакви подвизи без тяло, то само те са поради твоето старание, защото и тялото ти не е твое – а е Божие творение.

Да не преставаме да изпитваме сами себе си и да сравняваме нашия живот с тоя на живелите преди нас свети отци и светила. И ще видим, че не сме направили още нито крачка, за да тръгнем по следите на живота на тези велики мъже, и даже обета си не сме изпълнили както трябва, но пребиваваме още в светски начин на живот.

Прилежното покаяние и плачът, очистен от всякаква сквернота, изграждайки храма на смирението в сърцето, разрушават издигнатия върху пясък бордей на гордостта.

Смиреномъдрият монах не любопитства за непостижимите предмети, а гордият иска да изследва и дълбочините на Божиите съдбини.
Бесовете пристъпили към едного от най-разсъдливите братя и го облажавали. Но този смиреномъдър монах им казал: „Ако бяхте престанали да ме хвалите в душата ми, то от вашето отстраняване бих заключил, че съм велик. Ако не престанете да ми възхвалявате, то поради вашата похвала аз виждам своята нечистота. Защото всеки горделив по сърце е гнусота пред Бога (Притч. 16:5). И тъй, или се отстранете – за да се почета за велик човек, или пък хвалете – и аз ще придобия за вас велико смирение.“ Те били поразени от този двуостър меч и веднага изчезнали.
Нечистите бесове тайно влагали похвала в сърцето на един внимателен подвижник. Но той, наставляван от Божественото вдъхновение, успял да победи лукавството на духовете със следната благочестива хитрост: написал на стената на своята килия имената на най-високите добродетели: съвършена любов, ангелско смирение, чиста молитва, нетленна чистота и други подобни. Когато след това помислите започнали да го хвалят, той им казал: „Да отидем на изобличаване“, и прибавил: „дори когато придобиеш всичките тези добродетели, знай, че още си далече от Бога“.

Естественото свойство на лимоновото дърво е такова, че то, когато няма плодове, повдига клоните си нагоре. А когато се навежда, раждат по-скоро. Придобилият знание разбира това.

Нищо не смирява душата така, както да живееш в нищета и да се препитаваш от подаяния.
Който в разговор иска упорито да защитава своето мнение, макар то и да е справедливо, да знае, че той е обзет от дяволски недъг (гордостта), и ако постъпва така в разговор с равни, то може би изобличението на по-старите ще го излекува. Ако ли той се държи така и с по-големи от него и най-мъдри, то хората не могат да излекуват тази болест.

Бъди ревностен, но в душата си, без ни най-малко да го показваш във външното си поведение, нито с вида, си, нито с думи, нито с някакъв знак. Приличай във всичко на братята, за да избегнеш високоумието.

***

Безстрастен се нарича този, който е направил плътта си неуязвима за страстите, възвисил е ума си по-високо от всяка твар, покорил е всичките чувства на ума, представил е душата си пред лицето на Господа, винаги простирайки се към Него, даже свръх силите си.
Безстрастният – защо да говорим много? – вече не той живее, а Христос живее в него (Гал. 2:20), както е казал написалият с добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих (2 Тим. 4:7).

От послушанието се ражда смирение, а от смирението – безстрастието, което е завършек на смирението. Начало на смирението е послушанието. А безстрастието, което е дъщеря на смирението, е негов край.
Някои изнуряват своето тяло за добиване на безстрастие и богатствата на дарованията, чудотворенията и силите на прозорливостта. Но те, бедните не знаят, че не трудовете, но повече от всичко смирението е майка на тези блага.
Който се е съчетал в брак с добродетелта смирение, е кротък, тих, лесно се умилява, милосърден, най-много мирен, радостен, покорен на доброто, без тъга, бодър, не се лени и – с една дума – безстрастен. Защото Господ си спомни за нас в нашето унижение, защото е вечна милостта Му; и ни избави от враговете ни, защото е вечна милостта Му (Пс. 135:23-24) – от страстите и от нашата сквернота.
Мнозина скоро са получавали прощение на греховете, но никой скоро не е придобил безстрастие. Защото за неговото придобиване са нужни дълго време, много труд в любовта и Божията помощ.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4ж.2-3,12,15,20,23,27,32,35; 4з.1-3,11,13,28,31-32,35,41,43-44,47; 5.2,9,11-14

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Св. Ефрем Сирин. „Съвети към подвижниците“

Ние, брате, сме духовни търговци – търсим скъпоценния бисер, който е нашият Спасител Христос – съкровище, което не може да се отнеме. Да не се леним, като търсим да придобием този бисер. Блажен, трикратно блажен е този, който е поревнувал да го придобие; но крайно жалък и беден е, който е бил нехаен и сам да придобие общия ни Творец, и от Него да бъде придобит.

Сега виждам как съм измамвал сам себе си, казвайки: „Млад съм. Да се насладя засега от живота, а след това ще се покая. Бог е човеколюбив и, разбира се, ще ме прости“. Разсъждавайки така всеки ден, зле изживях своя живот. Мене ме учеха, а аз не внимавах. Даваха ми наставления, а аз се смеех. Слушах Писанието, а свършвам живота си, като да не съм го чул. Слушал съм за Съда и се подигравах. Чувах за смъртта, а живеех като безсмъртен. И ето че сега ме взимат съвсем неготов – и нямам помощник. Свари ме непокаян – и няма кой да ме избави. Ще бъда подхвърлен на осъждане – и няма кой да ме спаси. Колко пъти решавах да се покая и отново вършех по-лошо? Колко пъти пристъпвах към Бога и пак се отдалечавах от Него? Колко пъти бях помилван, а аз пак Го преогорчавах? И сега си заминавам в безнадеждно положение. Въздъхнете, братя, пролейте сълза за мене!“ Така беседва понякога умиращият с нас – и внезапно езикът се свързва, очите се изменят, гласът се прекъсва и устата млъква.

Често грехът безсрамно се вмъква, но съвестта, възползвайки се от обстоятелствата, взима надмощие. Ако някой започне да се страхува от тъмното, то тя изобличава, че това става поради грях, защото Писанието казва: Нечестивецът бяга, когато никой не го гони (Притч. 28:1). Или ако някой, намирайки се на кораб, започне много да се смущава от бурята в морето, то показва, че съвестта му напомня неговото нечестие. Също и при земетресение тя (съвестта) напомня за беззаконието. Или ако някой върви сам по пътя и си спомня страстните си дела, и най-сетне, ако грешникът не се обърне (да се покае), го изобличава, когато падне в болест или немощ на тялото. И той от любов към живота дава обет на Бога да съкруши греха в себе си.

Ако ти постиш и безумно се смееш, то леко е да се спънеш. Ако плачеш в молитвата, а в обществото се държиш по светски, то те скоро ще те хванат в мрежите. Ако се безгрижен при целомъдрено поведение, то няма да се забавиш да паднеш… Светските закони поправят със страх поведението, но не променят сърдечното разположение. Така и покаянието се принася от някой може би със задната, малко съзнавана мисъл, да бъде понякога снизходителен към греха.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 1.27, 88; 2.40, 57

***

Защото коварството на злобата, намирайки ума отдалечен от паметта за Бога, от любовта и стремежа към Него, или ще създава в душата ропот и оплаквания поради служението на братята, представяйки го като трудно и тежко, или ще започне да го възгордява и да го кара да мисли за себе си като за достоен за почит и велик, измамвайки го с мисълта, че той работи много за всичките. Когато човек е далече от мисълта за Бога и от страха Божий, той по необходимост търси слава и се домогва до похвалата на тези, на които служи.

Колкото душата е несравнимо по-висша от тялото, толкова и душевните добродетели, особено богоименните и богоподражателните, са по-високи от телесните, както и душевните пороци са по-пагубни от телесните, както по своите действия, така и по налаганите наказания, макар и да не зная защо това се изплъзва от разбирането на мнозина. От пиянството, блуда, кражбите и близките на тях пороци мнозина се гнусят, предпазват се, боят се и ги избягват. Но равнодушно гледат на много по-важни пороци, като например душевните – завист, злопаметство, високомерие, лукавство и корена на всички злини – сребролюбието, и подобните на тези пороци.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 3.15; 4.14

***

Защото победените от тази страст [чревоугодието] и блуда не считат за блуд, и прелюбодеянието – за прелюбодеяние, и не се отричат от всичко това, както правят езичниците, които не познават Бога. Те извършват всичко това без страх, като не се отличават по нищо от свинята в калта. Не си спомнят нито за закона, нито за пророците, нито за самия Господ, въплътил се, за да разори греха.

При среща с жени сластолюбивият става весел… Телесната красота го подлудява, възхищава се от благообразието на лицето, очарова го стройността на тялото и се топи от удоволствие при разговори с жени. При спомняне на видяното похотливо мечтае, живо си представя в ума женски лица, тяхното страстно изражение, очарователните усмивки, знака с очите, празничните им дрехи, ласкаещите им разговори, свиването на устните. С мъже му е скучно. А ако види жени, светва, тича и напред, и назад, за да им окаже своите услуги.

А за преуспяването в добродетелите и в Божествената чистота имаш три помагала: въздържанието на стомаха, езика и обуздаването на окото.

Обръщай погледа си надолу, а душата си – нагоре. Не стигай до свободни обръщения с юноши, а с жена и не говори – това е излишна работа. С момче не продължавай разговорите си и не влизай в общение с пиещи и със смехотворци…

Когато видиш благоразумна жена, която блести с красота, има светъл поглед, сияещи страни и някаква изкуствена изразителност в лицето – и тя разпаля твоя помисъл и усилва в тебе пожеланието, размисли, че това, което те довежда до удивление, е земя…

***

Който се наранява от завистта и съперничеството, е жалък. Защото той е съучастник на дявола, чрез чиято завист влезе в този свят смъртта (Прем. 2:24). Сърцето му винаги изнемогва от скръб, тялото се изяжда от бледност и силите му се изтощават.

Ако скриваш в сърцето си страстта на злопаметството, то ще станеш обител на яростта и незнанието, а едновременно и на скръбта – и видът на лицето ти ще се измени.

С какво се унищожава злопаметството? С пазенето в сърцето си на страха Божий и паметта за деня на твоята кончина: Помни края и престани да враждуваш (Сир. 28:6).

Когато някой те злослови, не се възпламенявай от гняв. Но веднага със скромност, като покажеш усмивка на лицето си, промени раздразнението в мир. Помни обаче, че усмивката при раздразнението на другия предизвиква още по-голям гняв. Затова най-напред умиротвори сърцето, после започни да говориш с усмивка.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 5. 41,48,103,106,116,141,146,167,188

***

Ако ти се случи да легнеш болен, не прибягвай към мъртвата помощ и към човешкото покровителство. Но по-добре да имаме търпение, очаквайки милост от Бога, за да ни упъти…
Когато човек е болен, тогава и душата му започва повече от обикновеното да търси Бога, затова вразумлението е добро, само ако вразумяваният благодари: Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме? Да бъде благословено името Господне! (Иов, 2:10; 1:21)
Всичко е от Бога – и доброто, и скръбното. Но едно е по благоволение, друго – по домостроителство, трето – по допускане… Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ? (Амос, 3:6), е имало глад, болести, поражения, войне; защото всичко това служи за очистване от греховете. По допускане е, когато Бог съвършено оставя тези, които или не искат да живеят без грях, или вразумявани, не се обръщат, но пребивават в греха. Бог ги остави на извратения им ум – допуска ги да бъдат свободни да вършат неща, които не бива да се вършат (Рим. 17:8).

Който роптае, не е годен за никаква работа, нито има разположение за такава. Той е ленив и винаги има готов предлог, за да се отклони от работата. Той развращава и другите, като казва: „А това за какво е, и това пък за какво ще служи? От това няма никаква полза“.
Ако те обземе духът на унинието, не оставяй своя дом, но противостой на този дух с търпение. Да не те убеди помисълът, внушаващ ти да се преместваш от място на място, защото, ако склониш към този помисъл, никога няма да придобиеш търпение.
Не казвай, монаше: „Тук има борба и утеснение, а там (на еди-кое си място) животът е спокоен и без скърби.“ Защото знаеш ли кой води борба с нас? Не е ли дяволът наш враг? А той ходи по земята и я обикаля (Иов, 2:2)… Не се мести от едно място на друго, но по-добре с търпение извличай полза от неудобствата, срещнати на мястото на твоето жителство.
Когато духът на унинието те безпокои, не се увличай с неговите помисли, но пребивавай на това място, където те е поставил Бог, разсъждавайки в себе си каква любов си имал към Бога в началото, когато си дошъл при манастирските порти.

Най-тежкото от тежките е игото на унинието, особено ако то има като помощник в борбата неверието, защото плодовете му са изпълнени със смъртоносна отрова.

Когато забележиш в себе си, че ти е скучно четенето на Божественото Писание, и неохотно слушаш духовни наставления, тогава знай, че душата ти е паднала в тежка болест. Защото това е начало на злоумието, боледувалите от което са пожънали плода на смъртта.

***

Да не те довежда до удивление човекоугодник, който се старае да угоди на мнозина, но не на Господа.

Ако виждаш, че човек е достигнал на земята велико достойнство, не се удивлявай на това, но удивлявай се на този, който е възненавидял земната слава.
Не се хвали, величаейки се с красноречие, но предавай по-добре учението от опита на хора, прости и неучени, за да станеш ученик на Христовите апостоли. А да се хвалим с външна мъдрост е запретно, особено на християните (2 Кор. 10:17).

Без смиреномъдрие са напразни всякакъв подвиг, всякакво въздържание, всякакво послушание, всякаква безкористност, всякаква всестранна ученост.
Новоначалният, който няма смирение, няма оръжие против враговете, и такъв ще преживее страшно поражение.
Ако видиш непослушен, горд и „мъдър за себе си“, мислещ се за мъдър, то знай, че коренът му е полумъртъв, защото той не поема в себе си това, което иде чрез страха Божий.
Нека не само погледът да гледа надолу, но и сърцето да не се превъзнася над другите.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 5. 209,225-226,230-231,245,239,254,250,267, 269,272,279,287,303,316

***

Нашата душа по природа е добра, но се превръща в зла поради своето свободно желание. Страстите са неестествени. Те се присаждат и развиват от злата воля и привичката ги прави силни, както е силна природата… Природата – това е земята, обработвана от нас. Волята е земеделецът. А божествените Писания – съветници и учители, които научават нашия земеделец кои лоши помисли да изкорени и какви добродетели да насажда.
Ако нашият работник поради своята гордост намисли някога да остави своя учител и съветник – божествените Писания, той започва да действа погрешно и към природата присажда това, което на й е свойствено, подразбирам: неверие, ненавист, гордост, тщеславие, славолюбие, чревоугодие, препиране, възразяване… Защото, оставяйки Законодателя, и сам той бива оставен от Него.

Ако видиш търговец на нещо, кажи сам на себе си: „този човек, пожелавайки временното, търпи толкова, за да събере скоро преминаващите блага. Нима ти, душо моя, ще си безгрижна за непреходното?“… Каквото и да видим в живота, ако заменим светските помисли и житейските разсъждения с духовни, при съдействащата ни благодат непременно ще получим полза.

Някой от светиите е казал: „Мисли за доброто, за да не мислиш за лошото, защото умът не може да бъде празен.“ Затова да посветим своя ум на поучението в Божиите слова, на молитвите и на добрите дела. А занимаването с добри помисли ражда добър плод.

Макар и да нямаш видими сълзи, обаче нека има сърдечно съкрушение. Защото и между сълзите има разлика. но блажен е, който съзерцава като в огледало в душата си Господа и заедно със сълзите се излива в славословия пред лицето на Неговата благост.

Избягвай безполезните думи, за да не паднеш в срамни помисли. Както добрите думи са полезни за душата, така недобрите я развращават, според казаното от апостола: Не се лъжете – лошите приятелства развалят добрите нрави (1 Кор. 15:33)

***

Когато седнеш да четеш или слушаш някой друг, помоли се преди това на Бога, казвайки: „Господи Иисусе Христе! Отвори очите и ушите на сърцето ми, за да чуя твоите слова и да изпълня твоята воля. Отвори очите ми и ще видя чудесата на Твоя закон (Пс. 118:11). Уповавам се на Тебе, Боже мой, че Ти ще просветлиш сърцето ми“ – винаги така моли Бога, за да просвети твоя ум и ти открие силата на Своите слова. Мнозина, надявайки се на своето разбиране, са впаднали в заблуждение, и казват, че са мъдри, но загубиха разум (Рим. 1:22).
[Бог] не принуждава самата човешка природа, а само подбужда чрез силата на духа доброволно да привлича плътта към нетленното, като робиня, развратена от грях. Както в огнена пещ медта приема външния вид на огъня, така и тялото се одухотворява, ако се слее с нетлението.
Ако по време на молитвата или посредством очите, или поради някаква друга причина твоят ум се разсейва, то знай, че това прави врагът, и не бързай да свършиш своята молитва, но като осъдиш сам себе си, отново се съсредоточи и тогава вече се моли с познание, за да знаеш за какво се молиш на Бога и поради какво Го просиш, и за да не говориш излишно и да не многословиш…. Защото [сатаната] знае, че ако човек продължи молитвата си, то Сътворилият го ще го чуе, макар и да би бил безкрайно грешен… Затова, брате, проси от Бога винаги това, което е особено потребно и от което имаш особена нужда.
Искаш ли да се молиш неразсеяно? Направи така, че молитвата да излиза от дълбочината на душата ти. Както дърветата, които са пуснали корени надълбоко, ако и да бъдат хиляди пъти нападани от вятъра, не се чупят и не могат да бъдат изскубнати, защото корените им са твърдо укрепени в земята, така и молитвите, изпращани от дълбочината на душата, се издигат във височина, и никакво изкушение на помисъла не може да ги отклони.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 6. 15-16,32,48-49,54,150,156,165,170

***

Подвигът на монаха е да изучава Писанията и да изпълнява Божиите заповеди, а монахът, който не се занимава с това, не е подвижник.
Храната на монаха е да върши Божията воля.

Старай се винаги да бъдеш простосърдечен и искрен и не дръж едно в сърцето си, а друго на устата си: защото това е лукавството.
Не обичай да ходиш в града. Защото, ако не видиш греховното, ще останеш чист.
Не яж по два пъти на ден, за да не загрубее твоето тяло, а заедно с него да не се засилят и страстите.
Не спи много, но без да отстъпваш, моли помощ от Бога, да избягаш като птица от ръката на птицеловец (Притчи, 6:5).
Не говори много, за да не паднеш в лъжа.
Безмълвствай и върши твоята работа.
Имай смиреномъдрие. Бъди като незнаещ и невежа.
Бъди кротък с всички хора.
Много вреда има от разговорливостта и смеха и благоразумният мъж пази безмълвие.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 7.3-4,91,100,102-104,106,108-110.

***

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Св. Нил Синайски. „За осемте духа на злото“

Праведно е да се молиш не само за своето очистване, но и за очистването на всеки човек, в подражание на ангелския чин.
Но и тогава, когато умът не се забавя в прости помисли за вещи, още не означава, че е достигнал вече мястото на молитвата, защото той може да бъде зает с философски умозрения за тези неща и да се вглъбява в техните причинни отношения. Макар и отвлечени, но това са теории за вещи, и като отпечатват в ума техните образи, го отвличат от Бога. Страстите не са в движение, но умът философства, а не се моли: състоянието на учените.

Св. Нил Синайски. Добротолюбие, 1.40,57

***

Душата на чревоугодника изчислява дните, когато се чества паметта на мъчениците, а душата на въздържащия се подражава на живота им.
На чревоугодника преди всичко са необходими пари, за да удовлетворява своето пламенно желание, макар че то никога не се удовлетворява. След това гневът по необходимост се възбужда срещу препятстващите за придобиване на пари. Когато гневът е безсилен да премине в дело, по необходимост следва скръб.

Бог узаконява друг начин на живот за изгонения от рая… от това се появили три вида живот:
Едните били доволни с малкото, което притежавали, при труд с пот и упование в Бога.
Другите, вглъбили се в упованието в Бога, се отрекли от всякакво притежание (като се стремели да възстановят райското безкористие) и са били хранени от Бога.
Третите, отдали се на всякакъв вид труд, основали върху него своята надежда да имат необходимото, а осигуряването на своя живот положили върху многото имот…
Последните обаче станали съвършено плът, изцяло се посветили на служение на земния кумир, желаейки да имат не само достатъчно за телесния живот, но и това, което би ги направило не по-малки от отличаващите се с изобилие, та поради това да бъдат пред очите на всички. С това те явно изваждат на позор своето безумие, осъдително считат за свое достойнство това, поради което заслужават презрение и осмиване, смятайки с него да обърнат внимание върху себе си и да спечелят удивление…
Едните пребивават в безмълвие, стремейки се към духовно преуспяване, а другите водят всички видове борба, сражавайки се за пари и имущество. Едните се препират с духовете на злобата за небесните блага, а другите нападат себеподобните си за земни блага…
Излязъл от Египет – какво общо имаш ти след това с правенето на тухли?… Или не забелязваш, как те съкрушават през деня работите, а през нощта грижата за тях, правейки времето за почивка време за мъчения? Защото тогава паметта, подсещайки те кой е нарушил междата, кой е причинил вреда на плодовете, кой е преградил канала за оросяване, кой е стъпкал ливадата, или кой причинява или е причинил друга някаква беда, и за всеки как той упорства и спори, довежда чрез това в ярост душевните чувства, възбуждайки към отмъщение, не давайки време за сън и почивка, а толкова повече – за молитвата, която изисква голямо безмълвие и много свободно време, което се доставя отчасти и от освобождаването от всички грижи.

Който често тъжи и си приписва безстрастие, е подобен на болния, който се преструва на здрав, защото, както болният се познава по цвета на лицето, така и тъгата изобличава страстния. Този, който обича света, има много скърби, а презиращият всичко, което е в света, е винаги весел.
Който презира светските удоволствия, няма да бъде тревожен от печални помисли. Когато съединиш със съюза на мира живеещата в тебе троица (дух, душа, тяло), тогава, като обединил се в себе си по заповедта на Божествената троица, ще чуеш: Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии (Мат. 5:9).
Скръбта по Бога със сълзи обновява душата, вселява грижливото приготовляване за приближаващата се смърт и за съда, и малко по малко ни научава да ги очакваме с желание.
Скръбта се ражда от това, което е противно (беди, скърби, огорчения). От скръбта пък произхожда мрачното разположение на духа (както се казва: той е в мрачно настроение). А от тия двете се поражда безсмислената раздразнителност (недоволството от всичко).

Унилият поставя като предлог за излизане болните, а в действителност има друга цел.
Болният не се задоволява с една храна, а унилият монах – с едно дело.
Сластолюбецът не се задоволява с една жена и за монаха в униние не е достатъчна една килия.

Когато чете книга, унилият често се прозява и клони към сън, търка лицето си, протяга се, повдигайки ръцете си и отделяйки очите си от книгата, упорито гледа стената: като се обърне отново към книгата, чете малко, прехвърли листата, за да види края, брои страниците, прави сметка за числото на целите страници, осъжда почерка и украшенията, и най-накрая, като затвори книгата, слага я под възглавницата и заспива не много дълбок сън, защото гладът започва вече да тревожи душата му и го кара да се погрижи за себе си.

Търпението, смирението и любовта са благодарни и в скърбите, а унинието, облекчението и самолюбието се радват на спокойния живот.

Св. Нил Синайски. Добротолюбие, 2а.18,41; 2б.35-41; 2д.15-36; 2е.7-30

***

Някои, които са придобили между народа име за лошо поведение, по-късно показват честен живот не за да оплакват грехопаденията си в подвижнически трудове, а за да заглушат лошата мълва за себе си: но ако някой само заради едно име се докосва до делата на благочестието, то той работи не на Бога, а на хората.

Шумът на листата довежда в ужас гордия и шумоленето на водата поразява душата му. Това е само за да види противопоставящият се на Бога и отхвърлящ неговата помощ, че сега се плаши от нищожни призраци.

Гордостта надува мислите до високомерие, учи да се пренебрегва всеки човек и да се гледа с презрение на събрата като на нещо нищожно. Високомерният помисъл довежда до безумие, внушава са мечтае за равност с Бога, не признава промисъла и грижата на Всеблагия Бог, смята, че получава всички милости, с каквито се ползва, като дълг за дела, не иска да види Божието съдействие в това, което прави и което успява, счита се за достатъчна за всяко добро дело, поради самомнение мисли, че има сили за всичко, бидейки съвсем безсилна – тя е воден мехур, надут от суетно самомнение за себе си, когото само ако го духнат, се обръща в нищо.

Св. Нил Синайски. Добротолюбие, 2ж.42; 2з.12-13, 38

***

При болести се ползвай преди лекарите и лекарствата от молитвата.
Когато се молиш, издигай помисъла си към Бога, и ако той, като се разсее, слезе долу, отново го вдигай горе.
Вярвай, че лошите помисли са посети от дявола. От това те ще се прекратят и сеячът им ще бъде посрамен.
Беседите със светските хора отделят помисъла от Бога, затова не само не разговаряй с тях, но и другите отклонявай от това.
Плачи за благоденстващия грешник, защото мечът на правосъдието виси над него.
Верният трябва да се смирява пред всички, защото да се смиряваме само пред някои, значи да имаме лъжливо смирение.
Старай се винаги да слушаш и да говориш за делата на светиите, защото това възбужда в душата желание за съревнуване в доброто.
Когато говориш със светии, питай за духовното, а когато не си със светии, не говори за това.
Ако желаеш да бъдеш храм Божи, то принасяй на Бога непрестанна молитва като непрекъсната жертва.
В каквато мярка някой се обогатява в благодатта, в такава преуспява в познаването на хитростите на злобата, при помощта на Господаря.

Начало на спасението е осъждането на самия себе си.
Най-лошото дело е да раболепстваме на всичко срамно.
Изучавай чрез слово добродетелите, а проповядвай за тях чрез делото.

св. Нил Синайски. Добротолюбие, 3

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000