Архив на категория: за обществото изобщо

orpheus

От Орфей до питагорейството

[първите интелектуалци]

Разбира се, най-напред се започва от определението или още по-точно от значенията на думата, както съветва Аристотел. Но тук няма да минавам толкова обстойно през значенията, макар че за модерната употреба на думата не е излишно да се каже. Тя е от аферата „Драйфус“ във Франция, тоест от самия край на XIX в. Но както става с всички по-употребявани думи, и нейното значение се разширява: било чрез метафора, както за думите, които означават нещо обособено и видимо, примерно „извор“; било чрез откриване на подобни явления и означаване на най-общия им род, както ми се струва, че е случаят с тази дума.
Защото „интелектуалец“ не значи само човек, който протестира чрез вестниците срещу някакво решение на съда в някоя определена страна – тя и тогава не е значела само това. За най-общото й значение вече казахме веднъж: че това е човек, който е напреднал в някаква област на знанието, примерно в някоя наука или изкуство, и същевременно се стреми да допринесе за усъвършенстването на обществото, в което живее – като изразява възгледи по въпроси на обществения живот, а и действа съобразно тях. Такива хора могат да се срещнат във всички епохи и навсякъде. Та по нашия материал: аз обикновено започвам с „мъдреците“, значи онези, които са били влиятелни учени, поети, държавници на своето време и които някак са се знаели и дори са взаимодействали, както изглежда от сведенията – и това е ставало от началото на VI в. пр. Хр. нататък, в продължение на около половин век.
– Значи ли това, че преди тях през античността не е имало никакви мъдреци?
– Това мислех да кажа. Няма съмнение, че е имало, тъй като живеят ли някъде хора, едни ще са по-мъдри, а други – по-малко. Но ние, очевидно, обсъждаме онова, за което можем да прочетем. И все пак е редно да кажем, че знаем нещо и за едни по-древни от тях – и това са точно онези легендарни поети, Орфей и останалите от предомирово време. И защо трябва да ги поставим в тази редица: защото те отговарят на понятието, с което ще си служим. Наистина, това са хора, които много са напреднали в своето изкуство, щом за Орфей се казва, че хипнотизирал всички с песните си; но наред с това са се занимавали и с обществена дейност. Тъй като се казва, че са основали религиозни общества, мистерии. Значи те са се стремели да усъвършенстват живота, да предложат религия, чрез която хората да стават по-добри. Впрочем като казвам „да предложат“, не твърдя, че са си „измислили“ нещата, които са предали на приближените си. Не изключвам да са били вдъхновени, значи в делата им да е имало божествено участие. Защото „Духът се носи, където пожелае“, както казва Писанието.
– Това, което казвате, е малко проблематично от религиозна гледна точка.
– Не. Самият свети Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска, казва, че в литературата на елините могат да се открият неща, полезни за душата. Просто трябва да успеем да ги различим.

[„седемте мъдреци“]

– Но както и да е, да минем към „мъдреците“. Кои са те?
– Ами най-известен е Солон. Мисля, че и Езоп е бил от тях, и Анахарсис.
– И двамата варвари.
– Да, тогава това още е било допустимо, говорим за времето далеч преди милетското въстание и наказателните експедиции на Дарий и Ксеркс. Отношението към варварите като към нещо чуждо – било опасно, било просто различно – се променя, и съответно на него се променя значението на думата. Примерно, при Омир изобщо няма такова нещо. Троянците не изглеждат като чужденци, те просто живеят по-далеч, отвъд морето са. През седми век също не се забелязват особени сблъсъци, тогава гърците са по-заети с полисните си междуособици, борбата между знатни и простолюдие. Така че не е странно, че между мъдреците има и чужденци. И Крез е минавал за такъв, нали им е бил домакин, разговарял е с тях по разни поводи.
– А иначе от гърците, това са Биант, Хилон от Спарта, Периандър, за Пизистрат не съм сигурна…
– Имало е поети, като Солон, а и Езоп е съставял басни. Но повечето просто са били управляващи. Като изключим Езоп, който е бил роб, Мисон, на когото пък казват че баща му бил тиран, и Талес, който отказвал да заеме висок пост – но останалите са били. Анахарсис е от царски род, може би и затова са го убили, както разказват – защото много се елинизирал, което не подхождало на скитски цар. За Крез е очевидно. Също Периандър, тиран на Коринт, Пизистрат – на Атина, Солон – не точно тиран, но архонт с извънредни правомощия. А, щяхме да забравим Питак – той е бил тиран на Митилена, за десет години. Също Хилон, който бил ефор в Спарта, значи на висока длъжност; Биант е бил сред високопоставените хора на Приена, споменава се, че бил съдия.
– А защо са били една общност? Защо им е трябвало да са заедно?
– Може би заради градовете си. Възможно е да се е търсил начин за обединение на градовете или поне сътрудничество, за да се преодолеят трудностите около гражданските сблъсъци. Но това движение, ако ще го сравняваме с питагорейското, е било светско и е включвало чужденци, докато питагорейците са били вероятно само гърци и са търсели начин за обединение на основата на религията.

[легендарните личности]

– Има един Епименид. Особена личност, разказват се чудеса за него.
– Да, спал седемдесет години и живял към сто петдесет, нещо такова. Бил очистител, като Емпедокъл. Тези хора са малко призрачни, сякаш нереални, макар че сигурно са си били исторически личности, като съвременниците им. Забелязала съм, че някои хора, поради голямата си слава, но и особените си занимания, сякаш излизат извън времето и човек се колебае за датировката и дори за съществуването им.
– Това е митологизация на реалния човек, тя може да се случи винаги, има отношение към личната му „харизма“. Така че някои хора са легендарни не защото са древни, а просто личността им подтиква околните да създават легенди за тях. Това се отнася и за древните певци, те може да не са били толкова стари, колкото ни се струва. Така че се случва реалният човек да се окаже просто „прототип“ на своя легендарен образ.

[питагорейците]

– И Питагор е легендарен. Преди години съм се чудила живял ли е изобщо, или е измислена личност. И с хронологията му никак не съм била наясно.
– Ами те и древните не са били много наясно. В римската традиция упорито се говори, че Нума се е срещал с Питагор, че му е бил ученик. Добрите историографи знаят, че това не е могло да бъде вярно и го казват, но този спомен е бил много упорит, иначе не биха го опровергавали.
– Та Питагор бил от Самос, пътувал много, бил в Египет и Двуречието сигурно, и като се заселил в южна Италия, изглежда в Кротон, започнал да събира ученици. Известният борец Милон му бил ученик. Постепенно към тях се присъединили много хора от южноиталийските градове. Но сектата се сторила опасна на някои, било политически, било защото хората си дарявали имуществото на нея, вместо да го завещават на близките си: и при едно събиране бил извършен атентат, и загинали мнозина – говори се за 600 души, включително и Питагор. Това бил краят на първоначалното питагорейство. Но традицията не изчезнала и след това то се възродило, около половин век по-късно. Защото през втората половина на V в. живели Филолай, за когото се споменава във „Федон“ и то така, сякаш е бил приблизително връстник на Сократ; и Архит от Тарент, с когото може би се е срещал Платон при първото си пътуване до Сиракуза. Също и онзи Тимей от Локри, за когото се разказва в „Тимей“. Така че питагорейското движение е по-дълголетно от това на мъдреците, и за това има причина: мъдреците са живели отделно, всеки в своя град и просто са се знаели – били са донякъде във връзка помежду си, но нищо повече; докато питагорейството е било школа с жива традиция, определено учение и ритуали. Там хората са били заедно.
– Съвсем уместно е да се направи това различаване. То е същото, като да сравняваме софистиката с Академията на Платон. Софистите са били представители на едно спонтанно движение, без организация, просто заниманията им били сходни и като съвременници понякога са се срещали. По-нататък всеки е можел да си присвои името „софист“ без да е участник в някаква школа. Докато Академията е училището на платонистите, то е в Атина, има своя собственост, архив, вътрешен ред, лидер, който сигурно е бил доживотен и след това посочвал своя наследник и така нататък. Затова Академията е живяла непрекъснато през цялата античност, чак до Юстиниановото време. А питагорейството няма непрекъсната традиция, то по-скоро се възражда периодично през вековете. От време на време се явявят хора, които казват, че „се връщат“ към Питагор. Затова има неопитагорейство, това е едно движение през първите векове сл. Хр.

Iamblichus Arithmetica 1668

– И те защо са интелектуалци? Ако са?
– Ами те първо са учени. Занимавали са се с математика, с астрономия, също и с музика, но с оглед на родството й с науките. Така че при тях е изпълнено първото условие – да са напреднали в някоя наука или изкуство. Но обикновеният учен е човек, който не се стреми към изменение на своята среда, той си е доволен от нея, пък и да не е много, все пак се стреми някак да се устрои: той сякаш иска просто „да го оставят“ да се занимава с науката си. Такъв човек не може да бъде интелектуалец, а и не само; изобщо такова поведение не подхожда на зрял човек. Защото така той заприличва на дете, което казва: „правете каквото искате, само ме оставете да играя и от време на време се грижете за мен, да имам необходимото“. Зрелият човек обаче не постъпва така. Той вижда недостатъците, несправедливостите и хаоса в обществото, страданието на хората, нещастията им, и не се примирява с тях, а решава че трябва да направи каквото зависи от него, за да бъде животът по-добър. Има много начини да се действа за това, но един от тях е духовното усъвършенстване, постигането на някакъв общ възглед за доброто. Към това може да се прибави и създаване на специална организация на хората, които споделят този възглед. А ако той се обвърже с божественото и се предложи идея за бог и вяра в него, било въз основа на откровение, било вследствие на размисъл – тогава вече имаме религиозно общество. Такова е било питагорейството.
– Значи те са били нападнати само защото някой се е боял от тях? Или просто от алчност?
– Нали казахме, то е било като със Сафо и Сократ. Дори да не създаваш организация, стига и това, че имаш последователи. Тъй като са в съгласие помежду си и са заедно, те вече се превръщат в сила, притеглят и други. А обществото е място за борба и на първо място това е борба за власт, за надмощие…

[късната античност]

– Порфирий пише на жена си, че не се отнасял с нея като с жена. Това място е малко неясно.
– Какво неясно има? Просто бракът не е консумиран. Той се е оженил за нея заради парите й.
– Е, да. Възможно е. Но чак пък никак…
– По онова време много от известните философи са били зле материално. Плотин примерно не е имал нищо свое, нито дори жилище, а живеел в къщата на някоя си Гемина.
– Да. Той и Апулей е бил така. Изхарчил всичките си пари от наследството и след това се оженил за една Пудентила, доста възрастна, вдовица и с деца. Но богата. И нейните роднини го съдили, че я бил омагьосал. Най-сериозно.
– Което значи, че вярата в магията е била разпространена и тя е била смятана за нещо реално.
– Ама как не. Самия Плотин са го водили в някакъв храм на Изида, за да му разкрият кой бил съпътстващият го демон. И той се съгласил.
– Разбира се, че се е вярвало в магии. Заниманията с магьосничество за засвидетелствани в продължение на векове, и то от най-добрите автори. През полисния период не, но после, когато гърците влизат в досег с Изтока. Теокрит има един мим, „Магьосници“, как две жени приготвят любовен еликсир. Хораций споменава за някаква Канидия, известна с магиите си и смятана за много опасна; а онзи текст за демона на Плотин е писан от Порфирий, който не подлага на съмнение станалото. И у Хелиодор, вече през IV в., се представя един ужасен ритуал за некромантия.
– Да, говорело се е за „теургия“ – да „създаваш богове“, значи практически да разполагаш с божественото, да правиш каквото си искаш чрез магия. Примерно Ямблих, който е бил един мошеник, нищожен подмазвач и интригант от двора на Диоклециан – той казвал, че се занимава с това. Но такива лъжци като него, които са успявали да се промъкнат близост до овластените, е имало през всички епохи.

Herm Trism

– Подобни хора, които успяват да влияят на владетелите, пък и на когото и да е, представяйки се за притежатели на висше и окултно знание, те може и нищо определено да не знаят, но имат един несъмнен талант – този на практическия психолог. Това е човек, който знае как да изслуша някого, да му внуши нещо и така да го управлява с чисто психологически средства.
– Ами те и компаньонките са така – по-добрите. Такъв човек, ако се роди като жена, обикновено става компаньонка и може да стигне до големи успехи. Затова им казвали „хетери“ – „другарки“. Такива са били Антонина и Теодора, които станали съпруги на Велизарий и Юстиниан. Особено Теодора.
– Добре, но ние все пак не можем да сме сигурни какви точно са били тези хора. Защото имаме само книги за тях, при това малко и писани по някакви съображения. Много от написаното може да е било само слух или измислица…

Herm Trism Siena 1263

Н Д 11 ян 2018 6

„Атинянката Таис“

Занимание в рамките на курса „Античността в художествената литература и естетическата теория“. Специалност „Класическа филология“, СУ. Обсъжда се романът „Атинянката Таис“ на Иван Ефремов (1972).

Участват:
Николай Гочев, Александра Димитрова, Димка Гочева, Дария Михайлова, Кристиян Симеонов.
Видеозапис:
Боил Мусев

*

Въведение:

Ето сега, по повод на нашия курс реших да се запознаем с „Атинянката Таис“. Този роман е основан върху биографията на Александър и е донякъде свързан с първите времена на диадохите; и дава възможност да се разкаже за едно пътешествие из цялата тогавашна вселена – „ойкумене“. Такива неща са правени нерядко и в античната литература. Едно от произведенията, които са били в тази насока и са станали известни, е романът за Аполоний Тиански: един философ и чудотворец, питагореец, който наистина е живял през I в. сл. Хр. и се е прочул; бил е толкова известен, че станал герой на роман, написан в началото на III в. Авторът на този роман е Флавий Филострат, който е познат и с други произведения, едно от тях е „Животът на софистите“.
Та романът е написан за този Аполоний, който бил обиколил целия тогавашен свят: минал през Италия, Гърция, Египет, Месопотамия и достигнал Индия, където установил близостта между индийската и питагорейската философия. След това се върнал обратно; като по време на пътешествията си се срещнал с най-известните хора на своето време. Така че това е роман за пътешествие из целия „цивилизован свят“, в който един мъдрец се среща с други подобни на него, разменя с тях мисли и така извървява своя път към съвършената мъдрост.
През античността такава книга за жена не е писана, но ето тук Иван Ефремов прави този експеримент. В романа Таис е жена, която се запознава с най-известните хора на своето време: тя се среща с Александър Македонски, тя е приятелка и впоследствие съпруга на Птолемей, и минава през всички известни цивилизационни центрове на древността.
Всъщност легендата за нея започва точно от биографията на Александър, даже не от романа, а точно от биографията. В Плутарх („Александър“, 38), се казва с няколко думи, че имало една хетера, която била заедно с Александър по време на похода и че тя дала предложението да се подпали царският дворец в Персеполис. Дворецът бил унищожен като отмъщение за това, че някога Ксеркс подпалил светилищата на атинския акропол: значи оказва се, че 150 години по-късно атиняните си отмъстили, и то чрез една жена.
Същото нещо е разказано и преди Плутарх, от Диодор Сицилийски, който казва приблизително следното: „Всички се изпонапиха в Персеполис; защото Александър спечели големите битки, влезе в града и разбира се, македонците в този момент решиха да празнуват. И как могат да празнуват хора като тях? Разбира се, като се напият съвършено. И Александър не изоставаше в това отношение, а освен това около тях имаше и много жени, и то не почтени, а ето такива като Таис. И в един момент Таис, която също беше пила доста, каза: `Сега е моментът да подпалим персийските дворци, за да им отмъстим`“.
Същото, но с още по-остри изрази го повтаря и Курций Руф в „Животът на Александър Македонски“, който казва, че това била просто една пропаднала жена, която в пияно състояние насъскала мъжете около нея да унищожат една голяма архитектурна и културна ценност – каквито са били царските дворци, строени още във времето на Ксеркс.
Така че легендата за Таис тръгва оттам и тя е била разработвана и от други писатели преди Ефремов.

*

Из разговора:

1.
„Там на няколко места се споменава, че народ, който не зачита женските божества и като цяло не отрежда почетно място на жената в обществото, го чака гибел…“

Да М 11 ян 21

2.
„Мен много ме впечатли този портрет на Аристотел. Не че той много често се явява в литературата, но за пръв път, тук при Ефремов, виждам един знаменит философ да бъде представен в толкова лоша светлина…“

К 11 Ян 2

3.
„Трябва да има някаква причина, поради която тя да избяга от Атина и според мен това е една добре измислена, динамизирана ситуация. Защото има огромен брой ерудитски четива, особено през последните един-два века, които са толкова скучни, или уж-диалози които се пишат още от средновековието насетне. Така че… трябва да има екшън! Сблъсък на героите. Писателят трябва да има талант да описва с два-три реда ситуация, външен вид на героите, психологическо състояние, конфликти. И всичко това го има.“

Д 11 ян 2018 3

4.
„Характерно за Иван Ефремов е било, че той е бил абсолютен антидарвинист, не го е криел това; и той изповядва идеята, че животът на земята е бил донесен от тези по-висши космически сили, които обгръщат всичко съществуващо…“

6 Сандра 10 ян

5.
„Всичко това не е модерен феминизъм, в никакъв случай не е. Таис няколко пъти разговаря с индийски философи: там точно тази тема е засегната, за красотата на жената. Не става дума за самостоятелност или нещо такова, а просто, че на нея трябва да се гледа като на нещо изключително красиво и да бъде ценена от тази гледна точка…“

Да М 11 ян 3

6.

„Кой е принципът на теософията? Да събереш, както се казва, цвета на духовността на всички култури на едно място. Тази склонност е факт в романа, Ефремов затова избира Александър, пътешествието до Индия, тази жена, която от своя гледна точка ще събере в себе си цялата женска мъдрост и ще я преработи през своя женски светоглед. При това тя е безкомпромисна жена, тя е хетеросексуална. И ето, една напълно здрава и нормална жена иска да каже какво е женската мъдрост…“

Н 11 ян 2018 8

азбуки 2

За Европа

[За Европа]

Въпросът е най-напред дали тя е едно нещо или е само название за общества, които имат малко общо помежду си, а просто влизат по необходимост в някакви отношения.

За да бъде една общност единна, е необходимо тя да знае за себе си, което значи, да се възприема като една; а освен това и да иска да остане такава. Но за единството има и някои предварителни условия, различни от самосъзнанието. Когато става дума за големи общества, трябва да имат предвид най-напред две от тях – територията и езикът.

Европа не е остров, нито е център на някоя голяма суша, а е част от такава, при това по-скоро крайбрежна и вдадена в морето част: тя е полуостров, ограничен от Средиземното море, Атлантическия океан и северните морета около Британия и Скандинавия. Това е, което й придава отделност по отношение на големия континент; а отделността е необходимо условие за единство.
Но освен това тя самата е многообразна като суша и релеф: има свои собствени полуострови, и освен това е разделена на южна и северна от дълги планински вериги – от Иберия до Черно море. Северната й част е по-скоро равнинна, а южната – планинска. По същата причина европейският Запад се различава от Изтока: Западът е по-усложнен като повърхност, с повече полуострови, острови и планини, а Изтокът е равнинен и отдалечен от морето.

От друга страна, Европа е богата на езици, макар че те са ставали писмени постепенно и бавно, което значи, че много от говоримите са изчезнали – било напълно и безследно, било като говорими. В началото европейците – тези, които са знаели, че са такива, тъй като са отделни от азиатците – са говорели/пишели само на гръцки. После към гръцкия се е прибавил латинският и дълго време Европа се е удържала като една – в границите на Римската империя – благодарение и на това, че писмените й езици са били малко.
Но дори и само тези два езика с времето са се оказали причина за разделението й: защото след преместването на столицата в Константинопол, Рим не е изчезнал, а е останал фактически като втора столица – тази, в която се говори на латински, за разлика от гръкоезичния Константинопол. Така че империята се е разпаднала в известна степен заради това, че е имала две столици с два различни езика.

По същото време Европа тръгва към единство на друга основа – не държавно и езиково, а единство на вярата, тоест на изяснения възглед за първите въпроси на човешкото съществуване. По този начин тя е била единна много векове след политическото си разделение и почти цяло хилядолетие след Христос. Но там, където хората се събират на основание обща вяра, започват спорове за неща, които на пръв поглед са незначителни, но после се оказват съществени и довеждат до разделение и дори до отчуждение.
Наред с това общността на вярващите в Европа винаги е била укрепена и организационно, чрез Църквата, която се управлява с писани правила, значи има свои закони; а във всяка организация възникват спорове относно управлението, които могат да доведат до разделение или отпадане на някоя от частите й. Това се е случило на Църквата в Европа, и така и в това отношение се е явило разделението на Изток и Запад.

Впоследствие западната църква се е разпаднала, в известна степен под натиска на националните езици, чието развитие е било ограничавано с административни средства. Тогава, поради острите конфликти по въпросите на вярата, е възникнала необходимостта за създаване на „светско“ идеологическо пространство: значи, търсел се е културен език, неутрален спрямо вярата. Така на Запад се е появил т. нар. „Ренесанс“ – обръщане към европейската древност, което е давало възможност да се говори по общите въпроси на човешкия живот с помощта на различен културен материал.

Стремежът да се запази мир, като се избягват въпросите на вярата, насочва вниманието на човека към развитие на материалната част на битието, на т. нар. „цивилизация“. Развитието й довежда до натрупване на богатство, а то от своя страна мъчно може да се разпредели така, че да не дава повод за конфликти. Стремейки се да запазят мира помежду си, европейците са повели война с всички останали хора по земята, натрупвайки все повече богатство за тяхна сметка – и така са се отделяли от тях в материален смисъл. Това едновременно сближаване и отделяне е съпътствало европейската експанзия из планетата, която е протичала по различен начин, в зависимост от географската ситуация. Западна Европа е завоювала света чрез корабоплаване, а източната – представена от руското царство – е напредвала на изток по суша, така че двете Европи накрая са се срещнали на Тихия океан.

Разбира се европейската експанзия не бива да се мисли като само материално и властово мотивирана. Тя се е усещала и като мисия – не просто за подчиняване, но и за изменяне на света според доброто, което Европа може да предложи. Наред с това разширяването е дейност, която сама по себе си и като аналогична на естествения растеж, придава цел на живота на едно общество, тоест – смисъл на съществуването му.

Така в крайна сметка Европа изнася своите различия на територията на цялата планета. Така че противостоенето на двете велики сили, което видяхме през XX в., беше по същество противостоене на Запада и Изтока на Европа. Те бяха равни по сила, но имаха различни идеологии: едната се строеше върху идеята за „светскостта“, която води по необходимост към натрупване на материално богатство; а другата – върху идеята за справедливостта и определеността на истината.
Днес виждаме един свят, в който такова разширяване вече не може да има и който е единен в комуникационен смисъл – хората, отдалечени на най-голямо разстояние, могат да влязат мигновено във връзка помежду си. В такъв смисъл светът е единен, а в друг – отново разделен.

Така е и на територията, която по традиция продължаваме да наричаме Европа. На нея живеят хора с различно историческо съзнание и говорещи на различни езици – което води и до политически разделения, противостоящи на обединителния проект, наречен Европейски съюз. Тъй като, за да бъде едно общество единно, мирът като отсъствие на буквална война не стига: първо, защото той може да бъде несправедлив, и второ, защото сам по себе си не е достатъчен. За да да бъдат заедно, хората се нуждаят и от идея за бъдещето: значи от намерение да правят нещо общо в течение на времето. А кой ще каже кое е то? Не можем да искаме това от действащите политици, тъй като те са натоварени с твърде много задачи на актуалното обществено всекидневие.

Предлагането на обща цел е тежка интелектуална задача, при това изискваща и ориентация в историята; тя е задача по-скоро за онези, на които обществото е дало свободата да се занимават с размисъл.

(за БНР, 2-ри януари)

S

По въпроса за автокефалията

Когато някои по-влиятелни медии и специализирани по църковните въпроси сайтове и телепредавания започнат да казват на Светия Синод на БПЦ какво решение да вземе по даден въпрос, то най-доброто, което могат да направят архиереите, е да вземат обратното решение. Така че btv,“Дневник“, „Двери“  и прочее все пак в известна степен улесняват работата на Синода.

Ето сега се разгласява едно интервю на духовник от непризнатата МПЦ, който казва, че Българската Патриаршия трябва да посредничи пред останалите православни Църкви по въпроса за автокефалията и дори първа да признае МПЦ за автокефална. Това се тиражира където може да се очаква, появява се писмо-обръщение от „учени, общественици и потомци“ (този път не са „интелектуалци“) до Патриарха и се готви подписка. Виждаме натиск върху Синода чрез медии и някакви ad hoc появили се лица: тоест, всичко както обикновено – както беше и за Критския събор през 2016.

Светият Синод на БПЦ не бива да се поддава на натиска, не бива да посредничи пред никого по такъв въпрос и в никакъв случай не бива да признава никаква македонска църква за автокефална. Има две причини за това и те са следните.

  1. В православния свят идеята за църква не се отделя от идеята за народ. Това означава, че там, където има автокефална църква, трябва да съществува отделен народ – като изключения има, но те засягат древните патриаршии на Иерусалим, Антиохия, Александрия и Константинопол. Този процес – към установяване на единство между народ и автокефална църква – започва през IX-Х в. с признаването от страна на Константинопол на независимата българска Църква. Той има своето основание в думите на нашия Господ Иисус Христос „Идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19) и в начина, по който е основана християнската Църква на Петдесетница (Деяния 2:1-4), където чрез Духа апостолите заговарят на различни езици. Това означава, че християнското Благовестие е отправено до всички народи, и то не само общо, но и поотделно.

Ето защо, ако днес бъде призната автокефалия на определена църква, това ще означава, че тя е църква на народ, различен от останалите. Точно затова и през XIX-XX в. беше възстановена автокефалията на българската Църква, независимо от упорството на Цариград – защото никой не можеше да оспори, че българският народ съществува и е различен от останалите.

Така че признаването на македонска автокефална църква ще значи, че ние се отричаме от македонските българи като българи и твърдим, че днес около Охрид и Скопие живее някакъв друг народ. Нека тези, които се представят за потомци на македонски българи и тези, които говорят за „национална кауза“ по този и други поводи, да обърнат внимание на това.

  1. Признаването на македонска (както на украинска и т.н.) автокефална църква ще стане прецедент, в съгласие с който автокефалия ще може да се дава на общности, които не са народи, нито има вероятност да станат такива. Но нашата Църква е християнска, защото освен свята и апостолска, е и съборна. Принципът на съборността, след постепенното (между IX и XI в.) отпадане на Рим, се удържа чрез естественото (езиково), но същевременно и църковно утвърдено различие между християнските народи, които не са безкрайно много. Благодарение на това, че днес независимите църкви са 15, все още е възможно, макар и много трудно, да се взимат общи решения. Но ако се допусне възможността за неограниченото им умножаване (значи да е достатъчно някои хора да се съберат и да решат, че са независими православни), това ще направи невъзможно общуването между тях и ще унищожи съборността. На нейно място ще дойде било хаосът, било единоначалието, както впрочем е от хиляда години на Запад – там и двете са представени чрез протестантството и римокатолицизма (папизма). И нека тези, които говорят за „отваряне“ и дори „европеизация“ на БПЦ, да помислят къде би се оказал центърът на едно бъдещо „православно“ единоначалие. В Константинопол (Истанбул) или в Москва?

Българската православна църква, която има неоценима историческа заслуга за опазването на християнството през вековете, може и сега, чрез Синода си, да вземе доброто решение – както много пъти в историята си. Не се съмнявам, че ще го вземе.

http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/po-vyprosa-za-avtokefaliyata

*

[25-ти ноември, събота]

Както можеше да се очаква, медийната атака срещу Патриарха и Синода се усилва, тъй като в понеделник (27-ми) ще се обсъжда „македонският въпрос“.
Хора, които цял живот се трудят да направят разкол в българската Църква, намериха поредна възможност за изява: пак опит за разделение на българския народ, този път чрез даване на църковна автокефалия на част от него.

Сега Църквата е атакувана с националистически намеци (с македонците сме братя, имаме обща история, нека се сближим), но никой от апологетите на македонската автокефалия не смее и няма да посмее да каже истината – а именно, че става дума за един народ.

Преди 140 години чрез Сан-Стефанския договор, съставен главно въз основа на екзархийския ни диоцез, беше обявено, че българите обитават огромна за европейските мащаби територия, при това на геополитически най-важното място. Че то е такова, това е известно още от времето на Троянската война. Ето защо не беше допуснато създаване на държава, в която те да бъдат заедно. Това не стана и при следващите опити за обединение, направени през XX в.
Така че македонските българи останаха извън България и въпреки страшните гонения, чиято цел беше унищожението им, оцеляха и дори създадоха отделна държава. Но това не значи, че те не са българи.

Създаването на македонска автокефална църква обаче ще ги откъсне от България вече не просто административно-политически, но по същество: защото автокефалията в православието непременно – от 1000 години насам – означава признаване на отделен народ. Не е преувеличение да се каже, че и днешният гръцки народ съществува благодарение на българската автокефалия от IX-X в.: без това събитие може би и до днес в тази част на света щеше да има гръкоезични и славяноезични християни, но не православни „българи“ и „гърци“.

Така че днешният натиск върху Синода за действие в посока „македонска автокефалия“ не е друго, освен опит за разединяване на българския народ. Подходящо занимание за разколници, които не харесват православието, каквото е от IX век насам – защото не харесват християнството.

 

*

[26-ти ноември, неделя]

„Етнофилетизъм“

Самото значение на думата би могло да се преведе като, примерно, „народоплеменност“. Но за да се разбере за какво става дума, трябва да се изучи донякъде историята на българската екзархия.

Тя е църква, начело на която стои „екзарх“ и чрез нея се възстановява църковната независимост на българите от Цариград, която е била разбита след изчезването на Второто българско царство и заедно с него на Търновската патриаршия (края на XIV в.). Все пак почти 400 години след това е съществувала Охридската архиепископия, която също е българска. Тя е била премахната със султански указ и несъмнено по настояване на Цариградската патриаршия през 1767 г.

Така че около 100 години ние не сме имали независима църковна институция, която да се грижи за духовния ни живот като българи (да гарантира богослужение на български/славянски, да се застъпва за нас пред други църкви и пред светските власти, и т.н.).

Но през XIX в. тръгва един процес на възстановяване, донякъде с указите за религиозна търпимост в Османската империя, издадени през 1839 и 1856. Затова през 1860 на Великден в Цариград се случва прословутата служба, водена от епископ Иларион Макариополски, който на Големия вход не споменава името на цариградския патриарх, а вместо това споменава султана – това е нещо като прогласяване на независимост. Затова и е преследван от властите заедно с други българи-владици по настояване на патриаршията.

През тези години вървят преговори с патриаршията за църковна независимост на българите, които не са били успешни (естествено) и поради това нашите възрожденци са решили да действат чрез светската власт. И с успех, защото султанът в началото на 1870 издава указ (ферман) за учредяване на екзархия – по същество, автокефална църква на българите. А през 1871 тече първият български църковно-народен събор за избор на митрополити и екзарх. В началото на 1872 султанът разрешава избор на екзарх и няколко дни след това той е избран – това е Антим I.

Цариградската патриаршия реагира остро и низвергва или отлъчва (и анатемосва) някои наши владици, смятайки, че те все още са част от нейната йерархия. Но според държавата те не са.

Така че тук освен всичко друго имаме конфликт между светска и църковна власт, като трябва да се отбележи, че светската власт е друговерска.

През есента на 1872 цариградският патриарх свиква събор и обявява Екзархията за схизматична и дори еретическа църква, като специално по този повод обявява съществуването на ерес, наречена „етнофилетизъм“. Впрочем Иерусалимският патриарх отказва да подкрепи това решение на събора. Самата Екзархия игнорира случилото се, тъй като го е очаквала.

Разбира се, това решение е несправедливо и лицемерно, тъй като тогава всички народностни църкви (руската, грузинската, еладската и прочее) би трябвало да бъдат обявени за еретически, а не само българската. Така че проблемът съвсем не е догматически, както се опитват да го представят някои и до ден днешен, а чисто управленски – Цариград се е стремял да запази духовна власт над българите, от която е получавал очевидни материални облаги и която несъмнено е заграбил, възползвайки се от изчезването на българската държава.

Така че „етнофилетизъм“ е дума, чрез която някой е искал да каже, че българите не бива да имат своя църква – а защо точно те не бива да имат, това никой фанариот и българомразец още не е обяснил.

*

[26-ти ноември, неделя]

Като се обсъжда въпросът за някоя непризната църква, която твърди, че е православна, често се казва: „Хората са в изолация, нека им помогнем.“ Да, на хората трябва да се помогне, но за това има различни начини.

Ето, на Събора от 1998-ма предстоятелите на поместните Църкви се съгласиха, че няма да помогнат на самообявилия се и политически подкрепен „алтернативен синод“ и спряха разкола. Но после пак имаше трудности и бяха нужни години и още мерки, за да бъде изцяло преодолян. А той можеше да разцепи България на две, и не само България. Така че не всекиму следва да се дава църковна власт и независимост.

Ако се проследи църковната история от първите вселенски събори до днес, ще се види, че битката се е водела главно за две неща: 1) догматическа яснота, която да отговаря на Божията истина, и 2) добра организация, чрез която Църквата да остава една, апостолска и съборна (че е вселенска, се подразбира – щом е една).

Много трудно е било да се запази съборността. Първите 700 години след Никейския събор тя е била удържана главно благодарение на решението на Константин Велики да премести столицата на Изток, така че поне два града да имат равна тежест в империята – което е значело и поне две епископски катедри. И все пак латиноезичният Запад не е издържал, може би защото около Рим не е имало епископии с тежест, сравнима с неговата; докато на Изток е имало – Иерусалим и другите. Така че Рим се е препънал в съблазънта на единоначалието и е отпаднал, с всички печални последствия от това.

На Изток е предстояло същото, след като мюсюлманският халифат е откъснал източните територии и Константинопол е останал сам. Точно тогава се появява българското царство и веднага след Седмия вселенски събор и преодоляването на иконоборството създава – със съгласието на Константинопол, но не без дипломация – своя независима църква. После идва Русия, после сърбите и така на Изток се удържа съборността.

Но Константинопол (говоря за архиереите там) никога не се е примирил напълно с това положение и се е възползвал, както ние най-добре знаем, дори от мюсюлманската власт над Града. Тези негови намерения, аналогични с римските, са били ограничавани няколко века само от Русия.

През XIX в. няколко православни църкви се възстановяват като независими – с право, защото тях ги е имало и преди турското завоевание. Но от това отново възниква въпросът за съборността, която е „заедност-и-равенство“ и която е неосъществима при твърде много независими (автокефални) епископии. Затова, колкото повече стават автокефалните църкви, толкова по-основателна ще е претенцията на една от тях да властва над всички, и накрая това ще стане неизбежно. Значи – като в Рим.

Искам да кажа: не е необходимо, нито е добре църквата в днешната Република Македония да е автокефална. Трябва да се търси друго решение.

15 София юни 2013

Наука и учени

I. Езикът

 

1.

Има думи, които са ни решително безполезни, които просто „няма какво да ги правим“. Като ги изговаряме, ние не правим нищо повече от това, да осведомяваме слушателя, че сме ги чули някъде.

Защо ги произнасяме тогава? Това е по навик, от детството, когато човек повтаря всичко което чуе, за да се уподоби на възрастните; и да види, как ще му отговорят на казаното. Така той  „пораства“, но и също „изпитва“ думите – какво е въздействието им и ползата от тях. И двете неща са необходими.

Но, вървейки към свободата, човек се отказва от подражанието. Това е характерно за зрелостта – не се нуждаеш от подражание, правиш го само понякога, съзнателно и за забава.

На такъв човек не му е нужно и да произнася всякакви думи гласно и пред  други, защото и сам вече има усет, за да разбере стойността им. Тогава едни думи трябва да бъдат отстранени или използвани само ако умишлено се имитира чужд стил. Други пък трябва да бъдат търсени, откривани и внасяни в употреба. Те ще са нужни,  за да говорим „от себе си“.

Така човек започва да си служи с езика съзнателно и активно. Отделя го от себе си, проумява, че това е инструмент и го „настройва“.

(2015)

 

 

2.

Ученето на чужд език има две предназначения: практическо и образователно. Практическото му изучаване няма за цел дълбоко овладяване, тъй като не се прави за образование. Поради това то води до знание на езика, което може да изглежда и добро, но винаги остава „приложно“.

Когато чуждият език се учи с образователна цел, то не е, за да бъде научен той самият. Задачата е друга – да се добият сведения за историята и състоянието на собствения. Трябва да се разбере защо в него има такива думи и какво те „първоначално“ значат. Това помага да бъдат произнасяни, писани и употребявани правилно (с оглед на споразумението и традицията).

Оттук нататък словесното образование изисква занимание с думите като вече внедрени в собствения език – откога се употребяват, какви значения са придобили.

Това става с четене на книги, тъй като говоримият език, до който всеки има достъп, е само малка част от „целия“. Така човек привиква да си служи с думи с прояснени значения; и благодарение на това постига наистина добро владеене на езика.

Това е и образоваността (доколкото тя зависи от словото).

Това не може да бъде постигнато по места, където хората не са наясно кой е „собственият“ или „главният“ им език. Те си служат с думи от различни езици, без да обръщат внимание на това; научили са ги от „ситуации“ и затова ги използват повече като сигнали, отколкото като елементи на мисълта. В такава обстановка словесната образованост се оказва занемарена и настъпва опростачване.

От словесната област опростачването се прехвърля и във видимия (предметен) свят. Домовете и градовете стават неуютни и неудобни за живот. Хората се замислят за „преместване“.

Но бедата идва не от мястото, а от занемаряването на думите и мислите.

(2016)

 

3.

Ако човек си даде труд да учи различни езици и освен това да чете класическа литература и философия, вероятно ще се увери, че не е възможно да се научи хубаво повече от един език.

Това значи, че хора, които се опитват да заменят родния (първия) си език с някой друг, няма да знаят добре нито един. Така е с тези, които са израснали в разноезична среда – вместо да знаят добре два или три езика, те не знаят нито един.

Ако се погледне историята на европейската словесност, ще се види, че ранните гръкоезични автори (до края на IV в. пр. Хр.) са над всякаква конкуренция: за 2300 години най-многото, което са могли да направят следващите, е да се доближават до тях. Една от причините за това е, че древните гърци не са си служели с никакъв друг език, освен със своя.

След Александър и още повече в римския свят вече не е така, както и през следващите векове.

(2016)

 

4.

Има израз „майчин език“. А „бащин език“ има ли?

Това с „майчиният език“ се случва във времена на двуезичие. Бащата излиза от дома, занимава се с някакъв бизнес, има отношения с държавата, може и с църквата. Но там езикът е друг. А в семейството се говори на език, който не е „на власт“. На него детето слуша за неща от всекидневието, също и песни, приказки. Той е „домашен“, „вътрешен“, само за между най-близки. Когато излезе от дома и от „своя край“, човек не намира място, където този език да се говори по същия начин. Така че той е „роден“ и „първи“. На него може да се прави литература (поезия).

„Бащиният“ пък е за практически дела, размисъл или „представителност“. Когато служи за „договаряне“ (търговия), той е доста сух, с малко думи, но разбираем за мнозина. Ако е за научна, тържествено-протоколна или богослужебна употреба, е ерудитски (учи се от книги).

Силата му идва оттам, че на него говорят управляващите, чрез него се „уреждат неща“, той „представлява“ много хора, може да е международен, имперски или на духовенството. Това е език „на власт“.

Слабостта му е, че рядко някой го владее добре. Той е „вътрешен“ и „първи“ за сравнително малко хора или дори за никого (като латинския след античността или църковнославянския след средновековието).

Не е все едно, дали „бащиният“ и „майчиният“ език са по начало различни (като латинския и немския в католическа Германия) или са стилове в един и същ естествен език.

В първия случай обществото е заплашено от разцепление със сериозни последствия – религиозни разногласия, завършващи с разкол, ерес или война, антиколониално напрежение, нацизъм).

В другия „майчиното“ и „бащиното“ се съединяват и той постига цялостност, защото действа във всяка област на живота.  Поради това обществото, което го употребява, се стреми към  независимост от всички други и влиза в съперничество с онези, чийто език е също така развит.

(2015)

5.

И все пак не е все едно да си служиш с думите и със значението на думите.

Научаването на думи може да бъде по-скоро заради звученето им. Тогава поетът/прозаик отива към усъвършенстване на стила и търси мелодичност, устройва словесния свят повече чрез звучене. Така че неговата реч се стреми към музикалност.

Но това е само част от поезията. За да стане тя цялостна, трябва да се върви към разказ; а там е нужно да се създадат отчетливи характери, което значи и диалог, твърдения. Трябва да има усещане за начало и край на действието.

Противоположно на това, човек може да се заеме със значението на думите. Значенията се преплитат, наслагват се едни върху други, свързват се. Мислителят работи с тях, за него думите са само инструменти (като щипки или етикети), от които той често е недоволен и поради това заобикаля много от вече заварените, но пък добавя свои – и пак заради значения, които трябва да се посочат.

Мисловните построения имат смисъл, когато сочат към един край – единството на съществуващото.

Човек не може да бъде нито поет, нито мислител, ако не му достига сериозност, значи – усещане, че трябва да бъде по-добър и да съдейства на други за същото.

Сериозност на поезията придава трагичното, а на мисълта – идеята за Бог. Затова истинските поети се стремят към трагедията („Илиада“, „Орестия“, „Антигона“, „Ад“, „Хамлет“, „Дон Жуан“, „Фауст“), а мислителите – към богословието.

А някои – като Платон и Достоевски – постигат и двете.

(2015)

 

II. Дарбата и усъвършенстването й

6.

Математическо-музикалните способности се преплитат помежду си и са отчетливо отделени от литературно-езиковите. Всеки има дарба или за едното, или за другото.

Колкото до философията, тя не зависи от никоя от тези две склонности, а е опит за придобиване на цялостно и завършено знание въз основа на опита.

Върху нея и с помощта на Откровението се построява теологията, която се занимава с най-същественото.

Но ако упражняващият се в теология постави сърцето си служба на стомаха, тогава той извращава придобитото знание и го превръща в най-възмутително лукавство.

(2015)

7.

Никакъв произход, възпитание, учебно заведение, вестници, книги, пътешествия или публични изяви не могат да помогнат на човека да придобие разбиране за живота, ако той няма дарба и стремеж към това.

Освен това те не са и необходими. Всеки, който е способен да придобива опит, ще го придобие, независимо от външните обстоятелства. И тогава ще бъде учител и равен на всеки, подобен на него.

Примерно:

Сократ никъде не е пътувал, а Омир нищо не е чел. Св. Антоний и св. Иван Рилски не са писали нищо, и не са знаели нито един език освен родния си.

Предците им не са били известни с нищо особено.

(2015)

 

III. Университетът и науката

 

8.

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

Но освен това той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни, защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят – и то не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

(2014)

9.

Школата е общност, към която принадлежи онзи, който споделя едно и също знание с други. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се „разпознават“ принадлежащите към школата. Защото ако беше за „разпознаване по език“ дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е „членството“, което дава привилегия по отношение на „външните“.

Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават помежду си. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен.

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

Истинският университет – това не са просто пари, сгради,  учебни планове, оценки и документи. Той е училище, и за да живее, му е нужна школа. А школата – това са стил, възгледи и дух.

Тя се създава трудно и много бавно. Най-лесно е да се установи стилът. Възгледите се разпространяват и усвояват лесно, но най-често остават повърхностни – като куп несвързани мнения.

Най-трудно е да се предаде духът. Всъщност той не се предава, а само се „разпознава“ у носителите му.

Не всички хора, които вършат безобразия из академичните среди, а и навсякъде, където успеят, са много лоши като учени. Някои нещо са учили, приближили са се до школа, имат някакви способности, и с доста труд биха могли да станат едни поносими автори и преподаватели.

Но там е работата, че не искат да са просто „поносими“. Това не им стига. Но пък повече не могат. Затова гледат да заобиколят науката; а същевременно се представят чрез нея. Тоест, паразитират върху нея.

И тъй като тя не им интересна, рано или късно се захващат с интриги и мошеничества, и се примъкват към властта.

Има една реч, която се е появила в средите на университетските хуманитари, и се представя за образована и умна. Тя е изпълнена с имена на модни (рекламирани), а понякога и класически автори; и с думи от латински, гръцки, а нерядко английски корени.

Обикновено тя е неразбираема; но произнасящият я гледа убедително към събеседниците си и ги подканва да се съгласяват, най-напред мълчаливо, че това, което нито той, нито те разбират, „е така“. По-отстъпчивите се съгласяват и мълчат, а по-честолюбивите започват и да възпроизвеждат чутото – не по смисъл, тъй като смисъл никой не вижда, а по звучене. Така те „се обличат“ в умност и съвременност.

Те не са учили системно история, нито право; не знаят класически езици, а най-често дори не са започвали да ги учат. Защото традиционно (класически) образованият човек отрано е привикнал с думите от латински и гръцки, и поради това те не му звучат умно, а само школски.

Тези хора образуват малки общности, в които тържествената реч звучи така; а по-неформалната се състои от лесно разбираеми шеги, обикновено сарказми по адрес на „простите селяни наоколо“, които няма да влязат в общността.

Неприемането на този стил се смята за проява на лош вкус и на някакъв вид изостаналост („фундаментализъм“). Но вярата им, че те нещо казват, е крехка; тя се крепи единствено на споразумението, че „тези неща са умни“.

Ако попаднат на някой, който разбира какво говори, те се стряскат. Думите му им звучат убедително и неопровержимо; но те не влизат в диалог, тъй като тогава ще трябва да изоставят стила на общността си; а освен това така и не са се научили да си служат с аргументи.

Поради това правят това, което отдавна умеят – кимат и се съгласяват.

(2014, 2015)

 

10.

По какво се познава добрият студент? Не високо надареният (такъв се явява рядко, веднъж на няколко години), а точно добрият?

Той е усмихнат, любопитен и при това – сдържан. Цинизмът, самодоволството и угодничеството са му чужди.

Това са белези на философска (добродетелна) душа.

Срещата с такива ме изпълва с добри надежди.

(2015)

 

11.

В историко-филологическите науки се напредва по два начина – узнаване на факти и усъвършенстване на изразяването. Но освен това трябва да се улучва и добър начин за напредване. Преди всичко – да се избягва еднообразието.

Примерно, при ученето на език. Ако в речника има петдесет хиляди думи, първите пет хиляди са необходими за говорене и разбиране, но следващите пет хиляди – не толкова. И така нататък: механичното научаване на нови думи носи все по-малък напредък, тоест – става все по-безполезно.

Така и с фактите. Човек трябва да е осведомен в определена степен за нещата, по които работи; но прибавянето на все нови и нови сведения допринася все по-малко за разбирането. Това се съпътства и от методически трудности – що е факт и какви факти си струва да се знаят.

Нужно е разнообразие и във формите на изразяване. Съществено в тези науки е да се владее изразяването – защото лекциите, статиите и книгите, които се очакват от учения, не са друго освен речи. Как се построяват тези речи? След като човек постигне сръчност в построяването им, той няма защо да прибавя все нови и нови речи (статии, книги), освен по необходимост – както е с преподаването.

Висша степен в овладяването на тези науки е осъзнаването на употребявания език (терминология), премислянето и усъвършенстването му за нуждите на времето. С какви думи да си служи, в какви точно значения, как свързва тези значения (понятия).

И после – кой е критерият за истинност? Те са два и са различни.

Първо – доколко изричаното е съдържателно (конкретно) и същевременно неопровержимо. И второ – каква е нравствената полза от него. Защото ако то не съдейства за здравето на душата, не би трябвало и да е истинно. Тъй като душата се храни и лекува с истина.

(2015)

 

12.

Когато преди време замислях да пиша дисертация (а то си ми беше и задължение), написах няколко страници текст с не много ясна тема и ги занесох на професора, с когото тогава работехме.

На другия ден той ми върна листовете и каза: „Според мен, Николай, Вие сте в процес на търсене на терминология…“

Това беше вярно. Когато човек има желание да каже нещо относно въпроси, които много го занимават, той, поне в началото, трудно намира подходящи думи за това. Изработването на езика, с който би желал да си служи, все още му предстои.

А за да се стигне до този език, е необходимо голямо усилие. Дали ще се стигне – възможно е, ако човек силно желае да „изнесе“ онова, което не му дава спокойствие.

И това се отнася не само за академичните кадри, но и за всички – независимо дали се занимават с изкуство, някакъв занаят, управление, или просто си гледат семейството.

Това, което излиза на повърхността, е зависимо от формите на заниманията; има неща, които просто се „отчитат“, и те изглеждат всякак.

Но в дълбочина въпросите са еднакви за всички. Те са онова, което някои хора желаят да изрекат и затова се лутат в търсене на подходящия език.

(2016)

 

13.

Хората ужасно много се заблуждават, когато си мислят, че в науката е важно да се „съобразяваш с изискванията“. Важно е съвсем друго – да вървиш по свой път. „Свой“ значи „лично премислен“.

Значи ученият не е този, който се инати и протестира, а този, който се труди и дръзва. Това негово дръзновение не е за провокация, а заради истината. Защото до истината стигат кротките, които са и смели.

Когато човек на млади години се захваща с наука, това е в най-добрия случай, за да я овладее – за се справи с нея. Възможно е да има пред себе си добри примери, но те му действат по-скоро с характера си, тъй владеенето на науката не може да се предаде.

Все пак той е приблизително осведомен за това, кой какво умее; и накрая, ако става дума за умение, се оказва наравно с немалко други хора. Те „умеят“ да правят наука и са „осведомени“ за нещата в нея приблизителна еднакво.

И все пак разликите са големи, съществени. Поради това е хората, дори когато говорят на пръв поглед за едно и също, си остават чужди. Причината е, че науката им „служи“ за различни неща.

Всъщност почти всички ще се съгласят, че науката, дори и  тази за историята и нравите, служи за благоустройство на живота (to eu zen) на древните. Значи същественият въпрос, по който несъгласието остава завинаги, е, чий живот е благоустроен.

Да овладееш науката значи да узнаеш „какво се прави там“. Узнаеш ли, вече не си студент („вечен студент“), а учен.

Това не може да стане без многогодишни занимания, а за да се случат те, има условия. Но все пак на някои им се дава – успяват.

И какво да се прави след това? Добре ли е просто да се повтаря, което е правено? Всъщност познаващият науката не може да се държи така. Той непрестанно я разяснява с думи, които не е чувал – и така не просто добавя към нея, но я прояснява; или пък проправя пътища през нея. Значи – занимава се с въпроси, които друг около него не обсъжда.

Това трябва да се прави безкористно (не заради заплащане), защото иначе такъв човек няма да е учен, а просто „служител“.

Всичко това е мъчно, но неизбежно; тъй като някои неща по добрия път, както и по лошия, са неизбежни. Те не идват от „съдбата“, а от избора.

(2015)

 

IV. Методът

14.

Във всяка наука има безкраен брой подробности, които не са интересни за онзи, който не се занимава с нея. Впрочем те и за самия учен няма защо да са интересни. Те са „материал“ на науката, нейно всекидневие; те се „подразбират“. Поради това за тях няма защо да се говори, освен ако не дават повод да се каже нещо по-общо.

По същия начин човек не разказва за всякакви подробности от всекидневието си, тъй като те не би трябвало да са интересни за всекиго (нито дори за домашните му), освен като знаци за нещо по-съществено от живота.

Подробностите в науката и всекидневието имат своите места като камъчета в мозаечния образ. Хубавата мозайка е „дребна“ – от много камъчета; и за да се нареди, е нужен много труд; трябва да се мисли едновременно и за отделното, и за целия образ.

Такова нещо е и построяването на сграда. Тя има образ, достъпен за минаващите край нея, но за построяването й трябва да се знаят огромен брой детайли, известни само на архитекта, а и сами по себе си не много важни; но неизбежни.

Така че който иска да разбира науката си и да я представя, не трябва да изоставя детайлите, но не е нужно да говори точно за тях; по-добре да извлече от заниманието смисъл, който да е достъпен за по-външни.

Ако има повече такива и те се срещат, това ще е общество на учени и приятни събеседници. Те ще се разбират, защото знанието им, макар и за различни части от битието, ще е аналогично. При това ще могат да говорят далеч не само за наука. Защото който разбира устройството на науката, той говори смислено и за бита.

(2015)

15.

В университета, и особено във филолого-историко-философската му част, преподавателят не би трябвало да заема позиция на авторитет, нито дори на „осведомител“. По-добре да бъде събеседник и съветник.

Поради това монолозите с „осведомителна“ цел (лекции) трябва да са само част от работата със студентите.

Освен това в тези монолози трябва винаги да присъстват и коментари по въпроси като: „защо говоря точно това и точно така; кои са частите на изложението, което чувате; на кое трябва да се обърне много внимание, на кое по-малко и кое може да се забрави; какво е отношението на всичко това към идеята за образованието – специално и общо.“

Не е необходимо монолозите да заемат цялото време на заниманията, означени в програмата като „лекции“. На студентите трябва да се дава думата. Това става по три начина.

Първо, при занимание с език (превод).

Преподавателят слуша превода и съдейства, като казва: „това е вярно, а това – грешно“; а после разяснява въпроси по словоформите. Това са разговори, които външен човек не би могъл да разбере.

Второ, при занимание с текст (сюжет, аргументация).

Преподавателят слуша студента и пак може да му казва, че нещо е вярно, а друго – грешно; защото се случва студентът да е забравил или да не е разбрал. Но освен това казва и защо (според него) текстът като цяло и в отделните си части е изработен така, а не иначе; и какъв е смисълът на цялото и частите.

В тези два случая той е донякъде осведомител, но по-често – съветник.

При занимание с най-общи въпроси на науката на участниците се предлага да се изкажат относно главните термини (значение на думи, съдържание на понятия). Разговорът изглежда съвсем свободен, но преподавателят го насочва. Тук той е преди всичко събеседник.

После, след като отминат първите изказвания и най-необходимите им обсъждания, може да се говори и по някакъв материал, който всички имат предвид (текст или нещо друго).

Това са степени на занимания с наука чрез разговор. Всяка следваща се постига по-трудно и по-рядко от предишната.

За науката е добре да се говори най-напред системно – хронологично и според понятията. Така слушателят бива уверяван, че предложеното може да се изучи и разбере, и то не за дълго време.

Така че подреденото въведение е необходимо, както е необходима картата при пътуване.

Но слушателят може остане с усещането, че като е запомнил и проумял чутото, то той се е запознал с тази наука „по същество“, а останалото са детайли, без които може.

Но не може, защото „останалото“ свидетелства за казаното, и който не го познава, не би могъл да докаже нищо, от това, което твърди, а би се задоволил с обяснението „така чух“.

Затова понякога на слушателя трябва да се предлага обширен и сложен разказ за една (коя да е) частите на разказаното. Той ще послужи като пример за това, какво „стои“ зад уводното изложение.

Така ще се забележи, че науката за човека стои не само върху понятия и хронология, но и върху опит, който не може да бъде придобит за няколко месеца или две-три години.

(2015, 2016)

 

16.

Ако попаднем на някой, който смята, че знае нещо, защото е чул (прочел) да се говори „за“ него, можем да сме сигурни, че имаме работа с невежа. Разбира се, невежите се различават по това, дали искат да узнаят нещо „заради самото знание“ или не. В първия случай с тях има смисъл да се говори.

Ние знаем нещо само ако сами сме се потрудили да схванем основанията то да е такова. Затова Аристотел казва че мъдростта е знание за причините. Така че на никого не може да бъде съобщено с думи нещо, ако той в определена степен вече не го знае.
Това е дало основание на Платон да твърди, че придобиването на знание е припомняне – разбира се, не става дума за конкретни факти като „това е дълго ето толкова“, а за общи, тоест вечно и истинно съществуващи неща.

Характерно свойство на конкретното е, че то е телесно – и затова във „Федон“ Сократ казва, че мъдрият (философът) цял живот се старае да постигне независимост от телесните неща; но че животът в тяло му пречи да узнае ясно онова, което знаят боговете.

От своя страна невежата мисли, че знае всичко в задоволителна степен, но намира за истински полезни само сведенията за телата и техните свойства (размер, брой, цвят, вкус и т.н.).

(2017)

 

17.

Животът на всеки е като качване по стълба или удържане на върха на вълна. Тази стълба обаче върви не само нагоре, но и надолу – „вълнообразна“ е.

Вълната пък минава през различни места на водната повърхност.

Ако човек действа повече с ума си и чрез словото, той слуша как се говори (чете).

Слуша и чете поради любопитството си – природното влечение към речите. Това е като желанието да слушаш музика и да разглеждаш природата; или просто как хората вървят по улицата.

Превеждането от един естествен език на друг е по-различно – това е дословно повтаряне на чутото, но и предаване на смисъл. Ако човек е неуверен, че може да улови по-общия или по-скрит смисъл, той се задоволява с точно предаване на думите от език на език.

Това е подобно на цитирането: понякога чутото така ни впечатлява и задоволява, че не искаме да променяме нищо от него, а ни стига само да го предадем.

Друго е да „разкажеш“ (преразкажеш). Това е предаване не на конкретни думи, а на смисъл. Смисълът може да бъде открит в чути мисли или разказ; но също и да се постави в основата на нов разказ по „видяно“ или „проучено“.

Това последното е по-трудно и отваря пътя към правене на „история“.

„Да правиш история“ значи да откриваш действащия (причината за ставащото); и защо действа, и защо точно така. Този, който е способен сам („от себе си“) да „изрича“ исторически разкази, е способен и за управление. Защото има свои мисли за това, кой, как и защо прави каквото и да е.

Това мислене е свойствено за управляващия (началстващия).

После идват мислите за най-висшето – Бога, свободата, единството на хората. Като казвам „мисли“ – това вече са не само чути и повторени мисли, а и такива, които са възникнали в душата.

Онзи, в чиято душа поникват тези мисли, е способен на подвизи (аскетизъм).

Това не значи, че той не би могъл и да управлява; но неговото управление няма да е какво да е, а с оглед на най-висшето, на истинското начало.

Има и една дейност, подобна на съставяне на речник. Това е размисъл за думите – какво значат. Също – избор на думи; как е уместно да говори в дадени обстоятелства и с дадена цел.

Освен това занимаващият се с подбор и „откриване на думи“ е като онзи, който се занимава изобщо със съществуващото: какво съществува и как. Това го насочва към размисли за несъществуващото и злото.

Последното е висша интелектуална дейност; тя съответства на дейността по преценка на човека и деянията му; тя е „съдене“.

После: има драматургия („игра“). Това дейността на поета и „артиста“.

Много хора правят играенето (подражание, преструвка) свой житейски принцип. Така се стига и до клоунада; това поведение обикновено е свързано с неувереността и страха „да бъдеш“.

Най-сетне, съществува интерес към биографията; съзерцание на живота, на началото и края му. Такъв човек има предвид примерите на живелите около него и преди него, но не избира да подражава никому, а се задоволява със своя  път – независимо че за него няма пример.

Това не е точно „стремеж към подвиг“. Той вижда живота си като дар и нещо ново в историята.

Има три вида словесно (а и друго) поведение.

Първо, действителният диалог, който включва драматургията и поезията.

Второ, историософстването, което създава желание за мисионерстване и осмисля живота във времето.

Трето, науката, която търси неподвижна истина.

(2015)

 

V. Свободната мисъл

 18.

„Ти си още млад, Сократе“, каза Парменид, „и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“

„Парменид“ 130 е

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.

Младият човек не може да е свободомислещ, защото все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ.

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет („едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам“).

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те са все още само думи.

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто.

(2014)

 

19.

Свободните (неделови) разговори са четири: „изследване“, „забава“, „дуел“ и „ухажване“.

Целта на „изследването“ е истината, на „забавата“ – изображението (като в драматургията), на „дуела“ – надмощието, на „ухажването“ – любовта.

От тях най-рядко се случва първият, защото той не е подкрепен от никаква страст (тъй като удоволствието от узнаването не е страст). При другите пък самата страст, която ги поддържа, може да попречи на целта. Примерно, дуелът пропада и се превръща в свада, а художественият разговор – в театралничене (клоунада).

В действителността те винаги се преплитат помежду си. Това позволява човек да скрие намерението, с което води разговора или дори да го промени.

Примерно, някои сократически диалози започват като ухажване, но продължават като размисъл.

Във въведението към лекциите по антична литература е необходимо да се каже, че обсъжданите текстове се делят на художествени и нехудожествени.

Това се отнася за словесната деятелност изобщо. Дори разказването на виц вече е внасяне на художественост (литературност) във всекидневната реч.

Това може да се каже и с други думи: че словесното поведение на човека е или полемическо, или драматургическо. Защото дори съобщаването на някакви на пръв поглед несъмнени сведения може да стане причина за спор (полемика).

От друга страна речта на човек го характеризира, така че всяка полемика може да бъде видяна като част от драма; и тогава вниманието се насочва не към аргументите, а към характерите.

Тези словесни (и мисловни) дейности е нужно да се редуват, тъй като постоянно полемизиращият сам се лишава от интерес към човешкото и така става твърде прагматичен, честолюбив и дори зъл; а постоянно „играещият“ стига до нравствено безразличие (аморалност).

Така че когато спорът стигне до безизходица, трябва да се намери начин той да бъде спрян и оставен в положение на „словесно произведение“; а не да се настоява за извод в полза на едната или другата страна.

(2015)

 

20.

Мислите са пренебрегвани. Или по-точно – на тях не се гледа сериозно. Смята се, че мисълта (ако е чак толкова нужна) може да се прочете в книга и да се запомни.

В действителност онова, което се чете (чува) и помни, не е мисъл; то е само словесно изражение, нещо като нейно облекло или най-много въплъщение. Чрез думите (в най-добрия случай) се известява за съществуването на мисъл. Но тя не се пренася чрез тях; иначе всеки, който слуша и чете, би трябвало незабавно да разбере казаното така, както самият говорещ го разбира; а това може да стане, само ако се свърже с неговия ум. Но това не става, иначе всички грамотни биха били велики мъдреци.

Така че ние не възприемаме мисли, а само думи.

Това е факт от голяма важност, който при това е сякаш неизвестен. Смята се, че образованието се постига чрез присъствие на лекции и взимане на изпити. Всъщност хората просто се обзавеждат с думи, или, с голям труд, придобиват опитност в говорене/писане на разни теми. Тоест, включват се в производството на текстове. Но това не значи, че придобиват мисли; те просто се научават да „съобразяват“ къде какво се говори.

Липсата на мисли не може да се установи непосредствено, но за нея има знаци (симптоми). Ако човек е склонен да препраща другия, и най-напред себе си, към авторитети или „места“, където нещата за живота „се знаят“, това е доста сигурен знак, че той няма мисли.

Защото мисълта е свидетелство, че ти можеш сам да знаеш необходимото за живота. При това нейното присъствие е толкова ясно, колкото и присъствието на образите, които виждаме с очи.

(2015)

 

VI. Интелектуалност и добродетел

 21.

Не са словесни (logikoi) тези, които са изучили науките и книгите на древните мъдреци. Словесни са онези, които имат словесна душа и могат да разсъждават що е добро и какво е зло; и да отбягват лукавото и душевредното…

Антоний Велики. „Увещания“, 1

Думата „интелигенция“ има четири значения.

В широк смисъл това са хора, които се занимават с науки и изкуства; значи, изработват и разпространяват (преподават) слова и образи. Това значи, че и духовниците са част от интелигенцията.

В тесен смисъл това са „интелектуалците“. Те са светски лица, изказващи се публично по въпроси, които интересуват обществото като цяло. Минават за „висша“ част от интелигенцията, тъй като са по-видими. Тяхната аудитория е по-голяма; те „имат думата“.

В лош смисъл „интелигенция“ са хора, които се занимават с науки и изкуства за лична полза („устройват се“), без да се интересуват дали това, което вършат, е полезно за някого или не.

„Интелигент“ в най-добрия смисъл е човек, който съдейства за доброто на обществото като цяло и на всеки поотделно. При това той знае кое е доброто и как би могло да се съдейства за него. Такива са истинските интелигенти.

Ако някому тази дума не харесва, той би могъл да я замени с друга.

Истинският интелигент не поставя нищо по-високо от истината; и вярва, че тя не противоречи на доброто. И тъй като не желае най-важното да бъде загубено в мъглата на безкрайни съмнения, той върви към истината чрез най-доброто, което е предложено на хората. Това е вярата в Бог, Който е любов, засвидетелствана чрез саможертва.

Такъв човек избягва злите чувства и думи. Най-злото чувство е завистта, а от него се ражда и всяко злословие.

Той е верен на близките си, като при това ги е уверил, че верността към Бога и Църквата Му стои над всичко; но Бог му е заповядал да обича близките си.

Да обичаш близките си не значи, че може да забравиш далечните; нито пък да мислиш, че има човек, който заслужава да бъде пренебрегнат и презрян. Истинският интелигент не отсича от тялото на човечеството никого. Макар да не може да помогне еднакво на всички, всички са ценни за него.

Някой ще каже: „А къде са тук науките и изкуствата?“ Да, науки и изкуства ще има, но ако я няма основата, за която казах, заниманието с тях ще е безполезно; и такъв човек никога няма да бъде истински интелигент.

Ако казаното дотук е вярно, това значи, че истинска интелигенция може да има само в православния свят. Но не само в „традиционно православните държави“. Не, защото църкви съществуват навсякъде – и във Великобритания, и в САЩ, и в Китай, и в Япония.

Но все пак държавите с големи и „национални“ църкви са тези, чиито народи са възникнали „около“ своята църква. Такива са грузинската, българската, румънската – не е нужно да се изброяват всички. Не всяка стара църква е произвела свой народ – примерно, великите древни епископии в Александрия и Рим не са го постигнали.

Та тези днешни държави са по различен начин наследници на Източната римска империя и на околните й следантични православни монархии. Те имат особена задача – да „опазват“ своите поместни църкви и чрез тях да поддържат цялото православие.

Затова и войните между тях приличат на разколите в Църквата и не бива да се допускат. Всяко несъгласие трябва да се решава мирно; за всякакви щети да се дават щедри обезщетения и взаимно да се иска прошка.

Като се грижат за православието, тези държави съдействат за опазването на истината; и така участват в „главния поток“ на човешката история. Всички останали са в различна степен исторически странични (маргинални).

Но това не значи, че в тях не може да има истинска интелигенция.

Защото в Евангелието се казва: „От Назарет може ли да излезе нещо добро? – Ела и виж!“

(2015)

 

22.

На някои изглежда, че масонството – това са определени ритуали, одежди, названия, йерархия и секретност. Но тези неща не са съществени. Първо, те са имитация на нещо по-старо и вече съществуващо; и освен това са само облекло, външна форма.

С поведението си масонът казва: „Аз, също като другите в ложата, съм човек способен, учен, просветен. А по съществените въпроси нямам определено мнение“.

Така че масонът се гордее с успеха си, който се състои в това, че се е оказал в общността на някои, които се гордеят със същото. След като такава общност се установи, тя приобщава все едно кого, защото вече е привлекателна.

Защото е приятно да вярваш, че имаш „престиж“ и да споделяш тази вяра с други; също – да изглеждаш трудно достъпен (това съдейства за безопасността).

И ако нищо не твърдиш, това те отделя от всички, които твърдят нещо; и може да изглежда, че си в позиция на арбитър.

Масонът сякаш „царува“, като си присвоява някои привилегии на властта, но отказва всички нейни задължения. Той си придава вид на „духовник“, но не е, тъй като всеки духовник нещо изповядва, а масонът не изповядва нищо.

Така че масонството е театър, игра.

(2015)

 

23.

Глупостта не е толкова интелектуален, колкото духовен недостатък. Тя не може да се прикрие по никой начин – нито с преструвки, нито дори с мълчание. Защото има случаи, в които е глупаво да се мълчи.

Тя е неспособност да забележиш, че човешкото знание е нищожно, тъй като е само човешко. Глупавият е такъв, защото не прави разлика между човек и Бог.

Това го отличава от интелигентния невярващ, който съзнателно отрича Бога и прославя „величието на човека“ (или на някои човеци). Този вторият не е глупав, а по-скоро „безумец“.

Така че незнанието за Бога е път към глупостта, а липсата на интерес към Него е знак за присъствието й.

Но и фарисеят е глупав – защото мисли, че е направил всичко, което Бог иска от него. Това ще рече, че се е „разплатил“ с Него. Значи е забравил за нищожеството си – за това, че е само човек.

(2015)

 

24.

Образованият човек разпознава определен светоглед и начин на живот заедно с принципите и детайлите им; волевият дори живее според тях; а мекосърдечният тайнствено достига до съгласие с истината.

Но как да тръгнеш по пътя на волевия, без да влезеш във война с целия свят?

А ако не тръгнеш по този път, каква е ползата от образованието?

Значи, ще трябва да воюваш без омраза.

Затова се казва: „Кротките ще наследят земята“.

(2015)

 

VII. Античност и образование

25.

Понякога забелязвам, че като че ли не знам какво искам от студентите. От една страна, имаме 25-30 години разлика и би трябвало да се съобразявам с това. Но като че ли очаквам да се досещат за всичко, което си мисля за тези неща (преданията за античността). Нали съм им говорил какво мисля?

А какво значи някой да разбира от античност (антична словесност)?

Разбира, ако е готов да бъде донякъде събеседник на авторите. Да знае това, което са написали, да може да зададе въпроси по него, да си го припомня.

Примерно:

Да може да обсъди Троянската война заедно с Омир; да е чувал за източните монархии и за безпокойствата на гърците около войната с Персия (с Херодот); да си припомня хората от Сократовия кръг с Платон; похода на Александър с неколцината му биографи; някои митове с Овидий; биографиите на известни гърци и римляни с Плутарх; популярни случки от историята на Изтока, Гърция и Рим с Валерий Максим, Авъл Гелий и Клавдий Елиан.

И също: как всичко това се е преплело с историята на евреите и на Църквата – заедно с Йосиф Флавий и Евсевий Кесарийски.

Такъв човек вече си представя античността.

Едни мои студенти си сложиха изпита по литература седмица след края на семестъра. На изпита върнах половината от тях (повече от половината).

– Отделете още десетина дни, така че знанията ви да се стабилизират – казах.

Бях им изпратил лекциите в писмен вид и изцяло, така че да не разчитат само на записките, а и онези, които не са имали възможност да присъстват, да не бъдат ощетени от това. Но тъй като виждах, че се колебаят какво да направят, за да са по-готови за изпита, им обясних:

– Човек трябва да си прочете първо произведенията: аз не искам много, защото знам, че за един семестър тези неща не могат да се изучат. Но все пак от четири месеца се занимаваме с тях. Трябва да може да разкаже произведението – „Одисея“ или „Едип цар“ – с лекота. Това значи не само да го е прочел ред по ред, но и да е мислил за него – какво се случва. След това да си е записал моментите от действието. И после да го мисли, да го възпроизвежда в паметта си, и то с думи. Така го събира в ума си, усвоява го. Това е знанието – да имаш нещо обозримо в ума, ясно видимо, и да можеш да го предадеш с реч. Така и с лекциите, в които се разказва за историята на литературата. Всяка от тях човек трябва да изчете, да си я запише на една страница и да я вижда в ума си, все едно сам ще преподава на някого. Да привиква с думите и реда на изложението.

Примерно – пада ви се Омир. Няма какво да се колебаете. Казвате:

„Източниците за него са тези, като се започне от споменатото в поемите; текстът е събран тогава, защото има нечии свидетелства; приписват му се и други неща, които са изчезнали; стиховете са такива и толкова, поемите се делят се на толкова песни; разказва се за война на изток и пътешествия на запад; започва се с несъгласия и раздели, и се завършва с помирявания и завръщания; героите са и един, и мнозина, те са и хора и богове, и се казват така; някои го критикуват – като Платон, други го хвалят – като Аристотел; има последователи и подражатели – ето, Вергилий…“

Това е. Ако чуе това, преподавателят ще си каже: „Този студент е много над изискванията ми…“

(2015, 2016)

 

26.

За да можем да разберем старата литература, пък и света около нея, е нужно да четем внимателно и с подробности Омир и Херодот; и да мислим за личността на Сократ. Тях следват всички по-късни писатели; там са поетическите, историческите и нравствените примери.

Защото Омир съдържа в себе си трагедията (в „Илиада“) и романа („Одисея“). Освен това той сигурно е дал началото и на комическите видове, както изглежда от „Война на мишките и жабите“ и както се говори за загубения „Маргит“ (от Аристотел в „Поетика“). Навсякъде из поемите му има лирически места, особено в „Илиада“.

Херодот показва как се мисли за обществото чрез случки от биографиите на отделни хора, но и за целия свят, открай докрай – с езиците, държавите, паметниците на цивилизацията и различията на природата; и защо в човешкия свят се случват нещата, за които после всички си спомнят – като големите войни.

Сократ не е писал книги, но той, подобно на някаква муза, създава желание у околните да пишат. Благодарение на него има философски диалог (при Платон), лекция-трактат (Аристотел) и размисли за началата на словесната дейност, знанието и съществуващото. Каквото е Омир за поезията, това е той за прозата – чрез онези, на които е повлиял.

Но освен това той дава пример за философски живот на дело – аскетичен и героичен. Така е повлиял на Антистен и Диоген, може би на Епикур и чрез тях на още безброй други.

(2017)

 

27.

Преди време, в началото, разказвах  на студентите какво някой е написал за нещо от античната литература.

После започнах да разказвам какво на мен ми е известно за нея.

Сега искам само да прочетат някои неща. И то не много – Омир и няколко трагедии. Но да ги прочетат внимателно, да ги запомнят.

За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?

Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.

И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.

Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.

Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.

Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.

Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

(2015)

*

http://notabene-bg.org/read.php?id=424

Достоевски за освобождението на България

„А преди два века Петър, ако беше взел Цариград, не би се въздържал да не пренесе столицата си в него, което би било и гибел, понеже Цариград не е в Русия и не можеше да стане Русия. Ако сега Цариград може да бъде наш, и то не като столица на Русия, то все едно не и като столица на всеславянството, както мечтаят някои.

Всеславянството без Русия ще се изтощи там в борба с гърците, дори и ако можеше да състави от частите си някакво политическо цяло. Сега за гърците е съвсем невъзможно сами да наследят Цариград; не може да им се даде такава важна точка от земното кълбо, това съвсем не би било според ръста им. Всеславянството с Русия начело – разбира се, тази работа е съвсем друга, но пита се пак, добра ли е тя?

И така, в името на какво нравствено право Русия би могла да иска Константинопол? Опирайки се на какви висши цели, тя би могла да го иска от Европа? Ето какви – като предводителка на православието, като покровителка и негова пазителка – роля, предназначена й още от Иван III, който постави като неин знак и цариградския двуглав орел по-горе от стария герб на Русия, но която роля се прояви несъмнено едва след Петър Велики, когато Русия почувства в себе си силата да изпълни своето назначение, а фактически вече и стана действителна и единствена покровителка и на православието и на народите, които го изповядваха.

Ето това е причината, ето това е правото ни над стария Цариград и би било понятно и не оскърбително дори за славяните, които най-много държат на своята независимост, или на самите гърци. Пък и заедно с това би се проявила и истинската същност на онези политически отношения, които непременно трябва да настъпят в Русия към всички други православни народности – славяни ли, гърци ли, все едно.
Тя е тяхна покровителка и дори, може би, тяхна преводителка, но не и владетелка. Дори и да бъде тяхна царица, някога, то това ще стане по тяхна собствена покана, като се запази всичко онова, с което те сами биха определили своята независимост и личност.

Тъй че към такъв съюз биха могли да се присъединят, най-сетне, и кога да е дори и неправославните европейски славяни, понеже сами биха видели, че всесъединението под закрилата на Русия е само заякчаване на независимата личност на всяка от тях, тогава, когато без тази огромна обединяваща сила те, може би, отново биха се изтощили във взаимни раздори и несъгласия, дори и ако биха станали някога политически независими от турците и европeйците, на които принадлежат сега…

„Дневник на писателя“. Юни, 1876

*

Та дори и унгарците писаха и печатаха за нас, почти един ден преди ултиматума, че ние се страхуваме от тях и не смеем да обявим своята воля. Отново ще интригантстват и ще ни посочват англичаните, които пак ще си въобразяват, че от тях така се страхуват.

Дори някаква Франция и тя с горд и надут вид ще каже думата си на конференцията, и „какво тя иска и не иска“, тогава когато – какво ни струва Франция и за какъв дявол ни е да знаем какво иска тя там у дома си или какво не иска? Сега не е петдесет и трета година и никога, може би, не е имало момент за Русия, в който нейните врагове да не са били по-безвредни за нея. Но нека, нека отново да се възцари дипломацията, за утеха на нашите петербургски нейни любители.

Но България, славяните, какво ще стане с тях в тези два месеца, ето въпросът. Та нали това е насъщно дело, което нито минута не чака. Какво ще стане с тях в тези два месеца? Отново, може би, ще потече българската кръв! Нали ще трябва Портата да докаже на своите софти, че не от страхливост е приела ултиматума, и ето че България ще плати: „Както се вижда, не се страхуваме от русите, щом като колим българите пред самата конференция.“

Е, какво ще сторим в такъв случай, който е така възможен? Ще заявим тогава на конференцията своето негодуване? Но Портата веднага ще отрече избиването, ще обвини българите във всичко, пък, може би, още и ще вземе благородно обиден вид: „Ето, господа представители на Европа, вие сами виждате как Русия ме обижда и как търси начин да се закачи с мен!“
А българите в това време ще ги убиват и все ще ги убиват, а европейският печат там, може би, пак ще поддържа башибозуците, ще каже, че Русия се закача от честолюбие, нарочно интригантства против конференцията и иска война, и…

Твърде е възможно, че Европа отново ще предложи мир още по-лош от войната и това, може би, за цяла година още! Цяла година отново неизвестност…

Октомври, 1876

*

Но нашите мъдреци се хванаха и за другата страна на работата: те проповядват човеколюбие, хуманност, те скърбят за пролятата кръв, затова, че ние още повече ще озвереем и ще се оскверним във войната и с това още повече ще се отдалечим от вътрешното преуспяване, от верния път, от науката.

Да, войната, разбира се, е нещастие, но в случая има и много грешки в тези разсъждения, а главно стигат ни вече тези буржоазни нравоучения! Подвигът на самопожертването на своята кръв за всичко онова, което ние смятаме за свято, разбира се, е по-нравствен от целия буржоазен катехизис. Ние може и да грешим в това, което смятаме за великодушна идея; но ако това, което ние почитаме като светиня, е позорно и порочно, то ние не ще избегнем от самата природа: позорното и порочното носи само в себе си смъртта и, рано или късно, само себе си наказва.

Войната, например, за придобиване на богатства, за потребностите на ненаситната борса, макар и в основата си да излиза от този общ на всички народи закон за развоя на своята национална личност, ала има предел, който не бива да се премине и след който всяко придобиване, всеки развой означава вече излишък, носи в себе си болест, а след нея и смърт. Така Англия, ако би се вдигнала в сегашната източна борба зад Турция, забравяйки вече окончателно заради своите търговски изгоди стоновете на измъченото човечество – без съмнение, би повдигнала против себе си меча, който рано или късно, но ще падне върху нейната глава.

Обратно: какво е по-свято и по-чисто от подвига на такава война, каквато Русия предприема сега? Ще рекат, че
„и Русия, макар и действително да отива само да освобождава измъчените народи и да възражда тяхната самостоятелност, но, заедно с това, в същите тях ще си намери съюзници, а, ще каже, сила – и което ще рече, че всичко това, разбира се, съставя същия закон на развоя на националната личност, към който се стреми и Англия. А тъй като замисъла на „панславизма“ със своята колосалност, без съмнение може да плаши Европа, то вече според този закон на самозапазването Европа несъмнено е в правото си да ни спре… Но натрупалото се съзнание, наука и хуманност, рано или късно непременно трябва да отслабят вековечния и зверски инстинкт на неразумните нации и да вселят, напротив, във всички народи желание за мир, за международно единение и човеколюбиво преуспяване. А това значи, трябва все пак да се проповядва мир, а не кръв.“

Свети думи! Но в този случай те като че ли не прилягат към Русия, или още по-добре казано – Русия представя в сегашния исторически момент в цяла Европа сякаш някакво изключение, което и действително е така.
Всъщност ако Русия, която толкова безкористно и правдиво се е опълчила сега за спасението и за възраждането на угнетените народи, отпосле се и усили с тях, то все пак, и в този случай дори, ще се яви като най-изключителен пример, който Европа вече никак не очаква, мерейки всичко със своята мярка: като се усили, макар дори и извънмерно чрез съюза с освободените от нея народи, тя не ще се хвърли срещу Европа с меч, не ще й заграби и не ще й отнеме нищо, както непременно би сторила Европа, ако би намерила възможност отново да се съедини цяла против Русия, и както са вършили всички нации в Европа, през целия си живот, щом само някоя от тях е получавала възможност да се усили за сметка на своята съседка…“

Април, 1877

*

„Ив. Игнатов“. Превод Цветан Минков

Петко Венедиков. „Спомени“

“Спомените” на Петко Венедиков, доколкото може да се съди по текста[1], са писани през първите години след края на еднопартийната система. Така че те са късно произведение, авторът им е преминал 85-тата си година. Че са писани, а не диктувани, личи от много места в текста, където се казва “сега, когато пиша това”. Текстът не е написан отведнъж, а за няколко години, както се разбира от датировките – колко години са минали “от” някое събитие или “от” възстановяването на многопартийността. Той е очевидно недовършен – последните събития, за които се говори, са от края на 60-те, спира се неочаквано и няма заключение. Ако беше имал възможност, Венедиков вероятно би довел изложението си до 90-те. Впрочем в текста често се споменава за събития, случили се към края и след края на комунистическото управление, както е естествено, когато човек би желал да каже нещо за известните му последствия от някои събития, или да спомене какво е сегашното му виждане по обсъждания въпрос.

***

В началото на книгата Венедиков съобщава подробно какво му е известно за историята на рода му, като започва най-напред от бащиния си род, който идва от Пиринска Македония, от с. Баня, Разложко. Също като брат си Иван той смята, че фамилното им име идва не от Бенедикт (или Венедикт), както мислели някои езиковеди, а от една форма на името на град Венеция, тъй като прадядо му някога е имал търговски контакти с Венеция.

Неговият внук, бащата на Петко – Йордан – е известна личност. Бил е кавалерийски офицер, участвал е в Балканската и Световната война и е бил произведен генерал преди Втората световна; а същевременно е бил журналист и редактор във военни периодични издания и автор на няколко исторически изследвания за войните на България след Освобождението.

Но, ако се съди по отделеното място и внимание в текста, измежду всичките роднини най-голямо влияние върху Венедиков е имал вуйчо му Никола от битолския род Генадиеви. Никола Генадиев е бил министър в няколко правителства, стамболовист и, макар русофоб, явен противник на участието на България във войната на страната на Централните сили. Благодарение на една интрига на политическите си противници, Генадиев е бил съден (за износ на хранителни продукти за Франция) и прекарал две години в затвора. Бил убит неочаквано през 1924 г. (недалеч оттук  – на ул. “Кракра”, близо до дома си).

Венедиков е бил много близък с вуйчо си, чийто авторитет в семейството е бил голям. “Майка ми боготвореше вуйчо Никола”, казва той. Като гимназист той се е отбивал при Генадиев твърде често и без предупреждение. “Можех да вляза и веднага да седна на масата за обяд, ако имаше свободно място”. Домът на Генадиев е бил посещаван непрестанно от негови съпартийци и изобщо хора, свързани с политиката и са се водели разговори, каквито Венедиков, разбира се, е имал възможност за слуша и от родителите си още от най-ранно детство. Сред гостите е имало хора с тежест в културния живот като Симеон Радев, с който обаче Генадиеви се разделят след споровете около участието във войната. Другите вуйчовци на Венедиков също са били известни хора – това са Павел Генадиев, предприемач и издател на сп. “Художник”, Михаил Генадиев, председател на Сметната палата, и по-възрастният Харитон Генадиев, журналист и преводач на класически френски романи. И все пак влиянието на Никола върху Петко изглежда да е било по-голямо от това на всички останали взети заедно. Венедиков още като ученик е мислел да учи право (“като вуйчо ми Кольо”)[1] и може би да участва в политиката, пак като него. Но убийството на Генадиев е променило някои от тези намерения. Намесили са се и родителите му, които го посъветвали незабавно да излезе от вестника, основан от Генадиев в началото на 20-те като орган на една бъдеща обединена стамболовистка партия.

Градът

Макар и видни хора, роднините на Венедиков не винаги са имали възможност да живеят нашироко – в смисъл, всяко семейство отделно.

Докато Венедиков и сестра му са били още деца, семейството им е живеело в къщата на Никола Генадиев на “Аксаков” – зад къщата на Яблански. С тях е била и баба му Василикия – майката на Генадиеви. После са живели пак с него на “Евлоги Георгиев”, недалеч от Орлов мост, а след годежа си (с Данка Халачева) той ги е поканил да заемат един етаж от новата му къща на “Сан Стефано” и „Шипка“. Този път те отказали (за да може “вуйна ми да стане господарка на къщата”) и се преместили на партера в къщата на Павел Генадиев на “Московска”, точно срещу “Света София”.[2]

Там съжителствали пак с баба им и с петимата си братовчеди (Павел Генадиев имал пет деца от Невена, племенница на Михаил Маджаров). Но несъмнено майката на Венедиков е предпочитала да имат собствен дом. Баща му взел заем и като журналист получил място за строеж в “Журналистическия квартал” на ул. “Смирненски” (тогава “Паскал Паскалев”). Това било вече отвъд “Евлоги Георгиев” и Перловската река, следователно извън града.

Венедиков казва “хората ни мислят за кореняци софиянци”. Той изглежда не смята така, но все пак дядо му Тимотей се е преместил в София още докато баща му и чичо му били малки деца.[3]  Баща му бил член на дружество, наречено “Дружество на кореняците”, съществувало до 1949. Имало и партия на кореняците-софиянци,  за която Венедиков говори скептично:

Какви особени интереси можеха да имат старите софиянци, за да съставят партия? Очевидно им беше мил споменът за стария град, с тесните му криви улички, покрити с калдъръми, с черковите на отделните еснафи и на отделните квартали, с 19-те му джамии, с кафенетата и кръчмите му. [4]

Самият Венедиков прекарва целия си 90-годишен живот в София и никога не напуска града, освен за някоя кратка почивка или конференция. По неговите спомени, дори само от времето на детството и ученичеството му, може да се направи карта на София и да се означат места с прояви на най-важни исторически събития.  Той има спомени отвсякъде – на Руски паметник (значи в края на града) е посрещал войници, завръщащи се от Македония след Първата световна война; в ресторанта на островчето на езерото “Ариана” видял Иван Вазов на чаша бира; веднъж по “Цар Освободител” срещу него и майка му се задала колата на Фердинанд, те го поздравили (макар че Венедиков не могъл да си свали навреме шапката) и Фердинанд също ги поздравил; в сградата на Първа Мъжка гимназия на “Московска”, баща му  го представил на стария (60-годишен тогава) директор Станимир Станимиров; като гимназист бил строен близо до двореца, за да посреща завърналия се от обиколка из Европа Стамболийски; и безброй други.

 Юридическият факултет 

Силно впечатление прави респекта, който Венедиков е имал към преподавателите и колегите си от Юридическия факултет и от Университета изобщо.

По това време професори и доценти можеха да се наричат само преподавателите в Университета, казва той.

“Впоследствие (преразказвам – Н. Г.) самото звание “професор” се обезцени, защото така можеха да се наричат и преподаватели от всякакви висши и полувисши учебни заведения. Но и званието “академик” не беше толкова почетно. Никъде няма да срещнете да се казва “акад. Цанков” или “акад Фаденхехт”, както би било сега, а само “проф. Цанков, проф. Фаденхехт”. Самата академия далеч нямаше такова значение, каквото се опитаха да й придадат по-късно, защото всички помнеха, че това беше просто бившето Книжовно дружество, наречено “Академия” от Иван Евстратиев Гешов през 1911, когато той беше и министър-председател, и председател на Книжовното дружество. Тогава всички членове на Дружеството станаха изведнъж академици, независимо каква дейност са имали дотогава.”

Венедиков отбелязва, че по времето, когато се е готвел за доцентския си конкурс, в състава на Факултета като редовни или хонорувани преподаватели е имало “двама бивши министър-председатели и 11 министри”. Когато професорът по гражданско право Любен Диков му предложил да се яви на конкурс за доцент по римско право, той е бил силно изненадан и радостен, макар иначе да е имал добро мнение за способностите си. Дотогава е предполагал, че с помощта на вуйчо си Михаил може да започне като чиновник в някое министерство, или като адвокат или като съдия някъде из страната. Но работата в Университета е обещавала съвсем различно бъдеще. “Изпитвах вълнение” казва той, “че след няколко месеца може би ще седя като равен във Факултетния съвет заедно с онези, които доскоро ми преподаваха и ме изпитваха и които бяха обучили поколения от адвокати и съдии”. Затова и едни от най-дългите глави в “Спомените” съдържат характеристики на юристите в Университета, понякога критични, но винаги с един уважителен тон, както когато става въпрос за бележити хора.

Разбира се, Венедиков е влязъл и в конфликти. Още в началото, само заради това, че е бил поканен и покровителстван от Диков, той вече трябвало да бъде от “тази група – на Диков-Ганев”, против която е била друга, която той нарича “групата на Фаденхехт”.  Всяка от тези групи издавала списание – “Правна мисъл“ на Фаденхехт и “Архив за юридически науки” на Диков и Ганев. Но и вътре в групите не всичко е вървяло гладко. Най-напред Венелин Ганев му поръчал да събере материал за статия за едно италианско юридическо списание, а като видял материала, му казал да напише и статията и дори да я преведе на италиански. И не след дълго му я показал отпечатана – там пишело, че автор на статията е Венелин Ганев. После пък имало спор около един доцентски конкурс, при който Ганев се противопоставил, а Венедиков защитил кандидата. Конкурсът се провел и кандидатът (Иван Апостолов) бил приет. “Ганев не беше човек да забрави такова нещо”, казва Венедиков. Не след дълго Ганев изпратил едно писмо до редакцията на “Архива”, където пишело, че ако Венедиков не бъде освободен, Ганев ще напусне колегията. Сътрудниците начело с Диков отказали и Ганев наистина напуснал списанието, заради което те трябвало да сменят името му, защото той бил сред основателите му. Затова той престанал да поздравява бившите си сътрудници от редакциятата (но не и самия Венедиков).

Някои от преподавателите в тази колегия напускат преди и след 9 септември поради пределна възраст – например Стефан Баламезов, за когото Венедиков казва, че вярвал, че комунистите ще възстановят конституционния ред в държавата, унищожен от звенарите след май 1934 и невъзстановен от царя. Но други очаквали друго – като Диков, който по времето евакуацията, когато провеждал изпити в Ямбол (през август 1944), казал на Венедиков: “На тези, които идват, няма да им трябва право”.

За класическото образование

Венедиков се записва в класическия отдел на Първа мъжка гимназия, защото, както казвал баща му, “класическото образование е за предпочитане”. Тогава паралелките били две, но след като част от учениците отпаднали, се слели в една. По това време сградата на “Московска” била дадена на Медицинския факултет и учениците трябвало да учат в различни сгради в района на север от „Московска“.

Венедиков няма много спомени от ученичеството си там – или по-скоро, разказва спомените си по други поводи, а не във връзка със самото училище. Той не е имал много приятели, но си спомня някои от тях – албанеца Тома Люараси, Владимир Топенчаров, който още тогава бил “твърд комунист” и Адолф Хаимов, който бил от богато еврейско семейство. “Направи ми впечатление”, казва Венедиков, “че в класическия отдел имаше много евреи – може би половината бяха евреи.  Той не коментира преподаването там, както прави брат му Иван в своите спомени, но сигурно е бил добър ученик и наученото му е помогнало да бъде поканен именно за преподавател по римско право. Спомня си, че когато направил един реферат за източноправославното брачно право при Стефан Бобчев, Бобчев бил възхитен от добрия му гръцки. “При кого сте учил гръцки, господин Венедиков?” – попитал го той. “При “Перикли Чилев”, казал Венедиков. “О да,” казал Бобчев, “прекрасен елинист”. И оттогава имал най-положително отношение към него и му писал отличен без да го изпитва.

В майчиния род на Венедиков гръцкият е бил употребяван в известна степен дори повече от български. Прадядо му поп Георги, ръкоположен за Дебърски митрополит на Патриаршията под името Генадий, естествено служел на гръцки. Впоследствие обаче минал към Екзархията и станал, макар и за кратко, митрополит на Велес. Според Венедиков, който като че ли взима някои от сведенията си за тези събития от енциклопедията на Касъров от 1899, Генадий започнал да служи на славянски под натиска на сина си Иван, дядото на Петко, който бил завършил в Атина и се върнал от там като убеден български патриот. И все пак бабата на Петко Василикия, жената на Иван Генадиев, до края на живота си четяла молитвите и службите на гръцки, даже тефтера с разходите си водела на гръцки, а на български четяла само вестници. Но впоследствие никой в семействата  на децата им не е знаел гръцки, и внуците им като Петко и Иван са го учили отново – този пък като старогръцки – едва в гимназията; а новогръцки не са знаели.

От времето на доцентския си конкурс Венедиков е запомнил съвета на проф. Любен Диков – работете с римското право, но не забравяйте гражданското – защото то е живото право. И наистина, казва Венедиков, винаги, когато имаше възможност, той ми даваше да водя и лекции по гражданско право. В този спомен се усеща отношението на Венедиков към класическото образование и знанието за античността. Той никога не е имал интерес към чисто академичните предмети, макар да ги е уважавал и да е знаел, че без тях няма наука. И все пак, за разлика от по-младия си брат Иван, той никога не е мислел за занимания с древна история. Историята го интересува преди всичко като събития свързани със семейството и с народа му, и като възможност да се разберат съвременниците – и не просто като частни лица, а още повече в политическия и обществения им живот.  Ето защо, като изключим хабилитационната му работа,  той не пише големи трудове по римско право. Това, което е останало, са записките, приготвени от него за упражненията през 1929 г., когато е бил още доброволен асистент на руския емигрант проф. Базанов. Работата, с която се гордее много повече, е “Система на българското вещно право”, която той нарича “Учебника ми по вещно право” и за която казва, че е имала голям успех и три издания, включително и през 1947.

*

Текстът е от 2012.

В: „Александрия II“. Част четвърта, „България и българската интелигенция“. IX, „Петко Венедиков“

[1] Петко Венедиков. Спомени. “Петко Венедиков”, 2003

[1] с. 200

[2] От това жилище са първите спомени на Иван Венедиков.

[3] “Той”, казва Венедиков, “не обичаше русите още тогава” – чичо ми го е чувал да казва: “Те ни освободиха от турците, но кой ще ни освободи от тях?”.

[4] с. 15