Архив на категория: за обществото

Нике

Елинизъм

1. Гърци и римляни

– Всъщност периодът, който предстои, е наистина много интересен. Досега имахме полисна литература и като изключим легендарните варвари, всичко беше локално гръцко.
– Местно и автентично. По традиционна рецепта, като киселото мляко от Родопите.
– Именно. Въпреки приключенията на Пир из Италия и Сицилия, а после превземането на Сиракуза и Първата македонска война, Рим в културно отношение остава terra incognita, далечен авзонийски запад. Обаче от средата на втори век, след сриването на Коринт, нещата се променят драстично. Имаме делегация на гръцки философи в Рим начело с Карнеад, Полибий заминава там като заложник, Панеций също влиза във връзка със Сципионовците и останалата местна интелигенция.
– Да, тук трябва да се търси началото на гръко-римската литература. Аз не обичам много латинизмите, но думата „конвергенция“ сега изглежда съвсем на място. Римляните напредват на изток, разрушават границите между дотогавашните държави, като целта им е обединение на териториите около морето, тоест съединение на бреговете му в една държава.
– Морето, което Платон нарече „залив на Атлантика“.
– Да. И същевременно гърците се възползват от това, за да вървят на запад и да разпространяват гръцкия език, книжнината и някои свои възгледи също така успешно, както след Александровите походи на изток, които са били победни за тях. Оказва се, както е забелязал Хораций, че ти можеш да загубиш една война с мечове, и същевременно да я спечелиш с мастило и хартия.
– Аз затова всеки път казвам, че Рим е един от елинистическите центрове. Това е факт, но с него трудно се привиква, защото езикът е различен.
– И защото имаме инерция на историческото мислене, четене на историята от бъдещето към миналото. От тяхна гледна точка Рим не е бил кой знае какво, просто една нова военно-политическа сила, каквито до този момент е имало много. И с неясно бъдеще. Но от наша, или по-точно от новоевропейска гледна точка, положението е друго: Рим е предопределен за господар на Средиземноморието, после той става държава-богоносец – единствената християнска империя на земята. После започва и спорът кой е истинският Рим – папският на Запад или гръко-славянският на изток. Поради това е неизбежно на Рим да се гледа като на нещо изключително, което той през II век пр. Хр., въпреки всичките си успехи, не е бил.

2. История и литература

– И така, елинизъм. Какво знаем за него?
– Разпространяване на елинството, както личи и от думата. Завземане на територии, основаване на нови градове.
– Унищожение на източната опасност. С персите е свършено, вся власт македонцам.
– Много войни. Уж си разпределят териториите, но не съвсем и започват междуособици, които никога не свършват, чак до римско време.
– Докато дойде римлянинът да въведе ред. Впрочем кога свършва елинизмът? Със самоубийството на Клеопатра?
– Наистина краят на елинизма има отношение към експанзията на Рим. Затова първата крачка е победата им над Филип V към 190-та, когато става ясно, че македонците не са им равностойни. После идва унищожението на Македония като държава и след това разбиването на Ахейския съюз. Това са три събития през II в.; впрочем и разрушението на Картаген не е без значение, макар че става на запад. Защото то освобождава силите на римляните, така че всичко да се насочи към източния фронт.
– Направо като немците през ВСВ. При това с по-голям успех, защото я няма атлантическата опасност.
– И православната империя, макар дегизирана като комунистическа.
– Наистина краят е присъединяването на Египет. Впрочем персите никога не са били побеждавани напълно, просто е разрушена световната им империя. След време на тяхно място идват арабите и това става малко след края на нашия период, през VII в. А иначе литературата, която ни интересува тук, завършва със Страбон. След това вече минаваме към Рим – доколкото той има отношение към гръцката литература.
– Като изключим езика, това е просто още един гръцки град. При това голям.
– Но откъде ще започнем? То не е като класиката, там е ясно: първо епос, после лирика, после останалото. А тук всичко е наведнъж.
– Точно така. През елинизма има всичко, освен трагедия – говоря за оцелялото, разбира се. И реториката липсва. Затова казвайте, каквото ви е известно.
– Историография. Тук е Полибий, моят любимец. И доста други.
– Диодор. Полезна книга, трябва да се преведе.
– Има комедия. Менандър и разни малки форми, които пак са комически.
– И други малки форми, които са пасторални, буколически. Там е Теокрит, който е сложен, не може да бъде поставен в един жанр. Наричат го идилик, но някои от нещата му са комически.
– Има наука. Филология най-вече, но също математика, астрономия и механика, както е при Архимед.
– Това вече отива към технологията и не ни засяга много. Географията е интересна, защото добрият географ разбира от всякакви науки, като Страбон.
– Философия също. Да не я забравяме. Повечето неща са загубени, но все пак има нещо – Епикур, фрагменти на стоиците.
– И сведения за кинизма. Впрочем много неща за философията се знаят от Цицерон, той е отличен източник.
– И Теофраст е философ. И той е от тези, които не могат да бъдат определени. Има ботанически трудове, метафизически фрагменти, а освен това „Характерите“, които са отлична литература.
– Ами епосът? „Аргонавтиката“ на Аполоний.
– Да, малко остана да я забравим. Има и разни особени книги, като „Александра“ на Ликофрон, „Феномените“ на Арат и други, които са мъчни за четене.
– Химните. Скучни са, но ги има – тези на Калимах.
– Епиграмата. Тя е лирика и затова е трудна за обсъждане, обаче има много хубави неща.
– Добре. Изглежда, че споменахме необходимото…

3. Епосът. „Аргонавтика“

– Наистина, моделът за навлизане в литературата е зададен от класиката: търсим епос, лирика, драма и после от прозата – историография, философия и реторика. Но всяка епоха носи нещо ново. През елинизма имаме науки и разни особени видове, които показват изменения в културата, примерно идилията е такова нещо. Защото през класиката никой не се е сещал да се наслаждава на живота сред природата, та да мечтае да стане овчар или козар.
– Е как, ами Сократ и Федър, които лягат на сянка под платана при ручея? Това е като начало на туризма, да излезеш на зеленина извън прашния град.
– Така е, Платон е неизчерпаем. Така че вече можем да започнем поред. Кое да е първото?
– Аз искам да разкажа за аргонавтите.
– Добре, значи започваме с епос. Слушаме.
– Те са едно поколение преди Троянската война, значи са бащите на онези герои – тоест, някои са им бащи. Като Пелей, Теламон…
– Синът на Язон също е леко замесен в Троянската война. Купува поробени от Ахил троянци, после ги продава обратно в Троя на по-добра цена.
– Съвсем вярно. Наистина, той купува от Патрокъл един Ликаон, син на Приам, после някой го откупува, но накрая Ликаон загива, Ахил го убива в XXI-ва песен.
– Те се събират в Йолк, защото Язон трябва да извърши подвиг, да донесе Златното руно. Това е поискано от Пелий, който се боял от него, защото му предсказали, че ще бъде детрониран от човек, който ходи само с един сандал. А Язон така пристигнал в Йолк. И построяват кораба, архитектът му се казва Аргос, той е научен да прави кораби от Атина. Поканват Орфей; май се казва, че Язон лично отишъл да го помоли да участва. В Либетра, където Орфей царувал.
– Над бистонидите. Има една много хубава епитафия за Орфей, където се казва, че на гроба му плачели безбройни руси бистониди, и ръцете им били татуирани.
– И други известни герои е имало, най-вече Херакъл. Там наистина често се говори за Орфей, как първо изпълнил една песен за възникването на света, после помогнал корабът изобщо да потегли, после се намесвал с песните си, когато е било необходимо – при минаването на Симплегадите и при сирените. Но да, те пътуват и спират за известно време на Лемнос, там ги приема Хипсипила, царицата на жените, които живеят сами, без мъжете си.
– Една година почивка.
– Да. След това продължават, минават Хелеспонта и Босфора – там трябва да са били Симплегадите – разговарят с пророка Финей, който им предсказва по-нататъшния път, и после се движат по малоазийския бряг до Колхида.
– Все пак интересното е оттук нататък. Дотук е по-скоро хроника на пътуването с разни бегли препратки към Омир – изброяването на героите, престоят на Лемнос, който е като този на Одисей и хората му при Кирка.
– И тук някому се ражда син, както и там.
– Въобще „Аргонавтиката“ е пълна с география и етнография и на моменти е по-скоро като историческо съчинение преди Херодот – не че знаем какви са точно, но нищо чудно да са били такива – авторът казва откъде се пътува и какви са названията на местата и обитателите им. Но от пристигането в Колхида това се променя, защото започва разказът за срещата на Язон с Медея.
– И все пак, ако го разбием на части, ще се види, че няма новини. Медея прилича на Федра от „Иполит“, а цялата случка е просто още едно открадване на жена, като това на Елена и предшественичките й. Много често се говори за сцената с Афродита и Ерос, когато тя го кара да иде при Медея и да я влюби в Язон. Но това го има в Омир: то е най-напред като изпращане на вестител или някакъв бог, който да свърши някаква земна работа – както Хермес отива на земята, за да охранява Приам, докато откупи тялото на Хектор, и много такива. После Сънят, когото Хера изпраща да приспи Зевс, е персонаж, подобен на Ерос – малко богче, може би подобно на дете, на което се предлага подарък.
– Ама на Съня не му предлагат топка, а жена. А на Ерос топка, това е ново.
– Може да се сметне за награда като на състезание – триножник или брадва, а за Ерос е друго, защото на него не му трябват такива инструменти.
– Но можеше да получи лък.
– На Съня му предлагаха столче. И когато казва, че го е страх от Зевс, тогава Хера му обещава Харитата.
– Все пак не съм чувала преди това Ерос да е бил представян като момче с лък, и изобщо Афродита да има такъв син. Нали в Хезиод Ерос е стар като Хаоса и Земята, пък после в „Пирът“ нищо определено не се казва какъв е.
– Агатон казва, че е красив, с меки крака.
– Е, тези измислици на сътрапезниците не могат да се смятат за общоприети митове. И това, че Ерос бил син на Порос и Пения, си е измислено на място, къде другаде го има.
– А пък аз като слушам всичко това и си мисля за Вергилий. Тази история в „Аргонавтиката“ по всичко прилича на отношенията между Еней и Дидона. Само дето Язон взима Медея, а не я оставя сама, тогава сигурно и тя би се самоубила.
– Та те пристигат в Колхида, Еет ги посреща и става ясно какъв подвиг трябва да извърши Язон, за да вземe руното. През това време Медея го харесва и с посредничеството на сестра й се срещат – и тя му дава магически мехлем, за да стане неуязвим за нападения, и изобщо да придобие сила. И му обяснява какво да прави, когато от драконовите зъби израстат бойци. И всичко минава добре, но Еет се разгневява и не се съгласява да даде руното, както е обещал. Медея и Язон се срещат тайно, тя упоява дракона, открадват руното и потеглят. Колхидците разбират какво е станало и братът на Медея тръгва да ги преследва с кораб. Те пресичат Черно море и навлизат в устието на Дунав.
– Не се знае в кой ръкав на делтата.
– Да. Те не са толкова известни като нилските. И после?
– И пътуват по Дунав, а после завиват по един от притоците му и излизат в Адриатическо море.
– За който не знае география и това е възможно.
– О, те правят този фокус още веднъж по-нататък. Навлизат в Италия през По и след това се прехвърлят в Рона.
– С делтаплан или балон би могло. Само че на следващото място трябва да ги чака друг кораб.
– Античността винаги е мислела за пътуване и по въздух. Има безброй примери. Първо Икар, пък и Фаетон, полетите на боговете в „Илиада“.
– При тях обаче има опция да се превърнат в птици.
– И Лукиан лети. Право нагоре с кораба си и достига до Луната…

4. Александрийските учени

– Като чуя за александрийските учени и си представям научен институт, академия. Но не като тази на Платон, а друго – 5-6 етажен блок с коридори, лаборатории с отворени врати и професори със сериозен вид и бели престилки. И библиотеки.
– Може да е комплекс от блокове. С градинки между тях, езерца с фонтани и пейки за сядане и размисъл.
– И фонтаните не работят, тъй като са повредени от години, а учените не забелязват това, защото са заети с мислите си. Пък и академията няма пари да плаща на техници за поддръжка.
– Да не навлизаме в битовизми. Наистина, ученият е човек, на когото не му е до поддържане на такива машинки, защото той се задоволява с най-необходимото и дори с по-малко. За него главното е да стигне до откритието; и да разкаже за него.
– Те са били и поети. Ученият знае, че видимото е преходно, той устройва един устойчив свят от думи, формули и звуци.
– Може би главното е филологията. Всъщност те са били филолози в най-широк смисъл, значи любители на слова; и затова всичко е започнало със събиране на книги.
– Птолемеите са били щедри, а Египет е богата страна. Но тук някак още в началото се усеща духът на Аристотел. Има интерес към енциклопедизъм и четене, за да се поставят изследванията на здрава основа. И тъй като Александър е учил при Аристотел, неговата школа е станала образец на Музея. Защото Александрия е все пак македонски град, а Птолемеите и Аристотел са македонци.
– Това не ми е идвало на ум. Наистина, сякаш има някакво противостоене с Платон и изобщо с гръцкия начин да се прави философия – устно и в диалог.
– Значи думата „Музей“ е добре избрана и няма да наричаме мястото „академия“. „Музей“ не е по името на Орфеевия ученик, а означава „място на музите“, които пък са пиериди, тоест македонки. А Калиопа е майка на Орфей. Значи институцията ще въплъщава тракомакедонския дух и северния подход към знанието, в който има повече точност. И още нещо: тези хора не преподават много, имат малък брой ученици, които са им по-скоро като сътрудници.
– И все пак заниманията там не са били само филологически. Развивала се е астрономията и покрай нея природо-математическият дял на знанието.
– Географията примерно. Но човек захване ли се с география, той започва да говори за градове и население, и пак се връща към историята, и оттам – към книгите…

5. Стоицизъм

– Добре, тогава хайде да кажем нещо за стоиците. Според мен те като личности и лидери нищо интересно не са били, обаче имат книги и доктрина – тоест имали са, тъй като първата по-голяма стоическа книга, която е останала, е тази на Епиктет.
– Точно така. И е показателно, че тя дори не е написана от него, а от Ариан, който го е слушал. Значи едни пишат много, а книгите им изчезват, а други нищо не пишат, но казаното от тях оцелява.
– И все пак Сенека е стоик и е по-ранен от Епиктет. Макар и латиноезичен, но щом сме приели, че латинската литература е част от гръцката…
– Очевидно трябва да се спомене прочутата тройка: Зенон, Клеант, Хризип.
– Те се занимават с интелектуалното възприятие. Интересува ги какъв е механизмът на мисленето и затова измислят нови термини в тази област – за разбиране, схващане, понятие, съдене. Така че гръцкият след тях доста се променя и когато човек ги чете, сякаш се намира на чужда територия: очевидно това не е езикът на Платон и Аристотел. Това се вижда съвсем ясно при интелектуалстващи автори като Полибий: защото той иска да бъде като един нов Тукидид и затова отделя място за общи разсъждения по адрес на човешката природа и причините за събитията. И тук му проличава, че е чел стоиците.
– Освен това се занимават с физика и по-точно с космология. Тяхна е теорията за космическите цикли, при които всичко е предопределено; всеки космически цикъл завършва със световен пожар, а след това от оцелелите семена, наречени семенни логоси, светът се възражда отново какъвто е бил, до подробности: включително с раждане на същите хора и повторение на събитията от живота им. Това е крайност и може би само Зенон е мислил така. Но общо взето те отричат, че човек може да промени съдбата си, а смятат, че свободата му се състои в това, да приеме ставащото без да роптае.
– Това го има и при марксистите. Те казваха мъдро: „Свободата е осъзната необходимост“, което изглежда да е взето направо от стоицизма.
– Да, защото според тях историческият процес е предопределен и неизбежен. Каквото и да правиш, комунизмът ще се случи, от теб зависи само изборът: дали ще се присъединиш към партията и движението, или ще се противопоставиш като реакционер или ревизионист. Борбата им е за просвещение и при нужда – за изтребление. Защото от една страна има заклети врагове на движението, като едрите капиталисти и Църквата, които просто трябва да бъдат премахнати; а от друга, пролетаризирани или обречени на пролетаризиране маси, които трябва да се подготвят за бъдещето и да се осъзнаят класово. Тъй като по света има още доста работници, селяни, пролетарии и интелигенция, които продължават да са пленници на буржоазната идеология и църковното мракобесие.
– Вярно е, че комунистите си послужиха с пророчеството за края на историята, защото действаха в един отдавна християнизиран свят. Но това беше само преструвка; защото тяхната космология и метафизика е много по-близка до елинистическата, отколкото до християнската. Те вярват, че има безкрайно много светове и че времето също е безкрайно; което значи, че и да победи комунизмът, това ще е временно, защото няма причина човечеството да е вечно. Те нямаха смелост да изградят непротиворечива картина на света, защото задачата им беше практическа – да съсипят Църквата и да разграбят християнските страни, пък после ще видим. Бяха еретици, но и разбойници, напълно подобни на кръстоносците от XII-XIII век. Целият им грандиозен план се разстрои покрай прогонването на Троцки и сталинизирането на СССР: държавата, вместо да се разглоби и разпродаде, остана цяла и още по-влиятелна отпреди. А Църквата преживя всичко това.
– Добре, но това вече не е стоицизъм. Хайде пак да се върнем към материала. Нещо за Клеант?
– Той е автор на един химн „Към Зевс“. Малко в духа на казаното от Есхил: „Зевс! Или както и да се казва той…“ Тук става дума за универсален бог, много повече от Омировия олимпиец, който се отнася с хората така, сякаш са актьори в представление. Изобщо ми се ще да кажа нещо за универсалния дух на стоицизма. Те имат едно сериозно послание и то е, че хората са равни независимо от произхода и социалното си положение… (18-ти)

6. Епикурейство

– От Епикур са останали малко неща. Има три писма, като две от тях са по естественонаучни въпроси и не са твърде интересни; и едно, където се излага нравствената доктрина, то е по-достъпно. Освен това за епикурейството може да се съди и по Лукреций.
– И по Лукиан, който казва, че когато епикуреецът пристигнал на пиршеството, стоиците му обърнали гръб като на някакъв прокажен или отцеубиец .
– Всъщност интересът към епикурейството донякъде се дължи на това, че то е скандално. По това си прилича с кинизма, както и по други неща също.
– О, те са твърде подобни. Всъщност епикуреецът – това е киник, на когото не му се живее на улицата. Мисля, че когато се обсъжда елинистическата философия, е уместно да се използва англицизмът „таргет групи“. Просто всяка от тези школи се насочва към някоя прослойка на обществото или специфичен вкус и темперамент. Ако си бедняк и чужденец без жилище и пукната пара, нищо не ти пречи да станеш киник. И това е къде по-добре, отколкото да си просяк или клошар, защото се обявяваш за философ и хората те гледат с интерес и даже с уважение: „Ето, този се е отказал от житейските удобства и еснафските предразсъдъци, живее свободно и говори каквото ще“.
– Това за таргет групите според вкуса и възможностите не е лоша идея. Изглежда най-трудно да си скептик, защото това изисква голямо интелектуално усилие. Тъй като това, което те отличава, не е начинът на живот или някакво нравствено послание, а съмнението. Но ти не можеш просто да кажеш „съмнявам се във всичко“ и край. Трябва да търсиш доводи срещу твърденията, а това иска доста работа.
– Епикурейството е философия за страхливци и ленивци. Там главният апел е да не се обвързваш с нищо и да избягваш всеки риск. За да си епикуреец първо трябва да имаш един приличен доход, иначе как ще поддържаш умерения си начин на живот и приятелската компания. Това ще рече, че хем икономически си интегриран в обществото, хем си извън него, защото един от принципите е да не се заемаш с никаква обществена работа, включително да не се жениш. В това отношение киникът е много по-честен – и той не заема никаква позиция, но поне живее като куче и преживява ден за ден. Стоикът пък приема всички задължения, които животът му налага, но не лъже и не бяга от страдания, ако цената за това е безчестие. Епикуреецът първо обявява, че душа не съществува, а само усещания, и следователно няма опасност тази душа да бъде наказана след смъртта заради безобразията си преди това; освен това смъртта не е страшна, защото за нея няма усещане, а реално е само това, което усещаме. Но неприятните усещания не са проблем, защото са или продължителни, но леки, или тежки, но краткотрайни. Дотук всичко е наред, но защо тогава ни се препоръчва да бягаме от болки? Значи тук има противоречие в самите принципи. От една страна болката се пренебрегва, а от друга се настоява тя да бъде избягвана на всяка цена. Така че епикуреецът е човек, който прекарва целия си живот в това, да уверява сам себе си, че не е толкова зле, колкото му изглежда. Напълно сигурно е, че има по-красиви начини да прекараш единствения си и не много дълъг живот на тази земя.
– Като те слушам, винаги се чувствам като един овчедушен лицемер и нищожество, и ме е срам от самия себе си…

7. Кинизъм

– Всъщност киникът е загадка. Около тези хора винаги е имало неяснота: дали това което правят, е прекалено лесно или пък крайно трудно.
– Киникът е аскет. Разбира се, че делото му е трудно, рисковано и изтощително: най-напред с това, че се излагаш на грубостите, подигравките и насилието от страна на всички. Затова киникът носи тояга – за да се брани.
– Киникът прилича на стоика с това, че влага цялата си надежда във водещото начало на ума, способността да различава добро от зло. Уличният и кучеподобен начин на живот при него е само външност: в действителност той удържа пълен контрол върху мислите и поведението си. Когато нагрубява някого, това не значи, че го ненавижда или иска да го оскърби: той просто го изпитва. И като се излага на произвола на минувачите, с това също ги изпитва – доколко са годни да се въздържат от насилие и обиди, при положение, че могат да ги вършат безнаказано.
– Има и още нещо. Киникът говори и върши неща, за които останалите само мислят, но не смеят да произнесат или да ги направят пред други. Разбира се, не става дума за нещо престъпно или вредно, а просто за неща, които се смятат за „неприлични“. Но неприличното не е зло. Та като върши и говори такива неща, киникът напомня, че безчестието не е в това, да си беден, грозен или грубоват в речта и поведението си, а в това, да лъжеш, грабиш и насилваш. Затова казва, че се държи като животно: защото животните не вършат зло, а само действат според природата си. Така че ако човек се държи според природата, той няма да е зъл. Злото идва от желанието да имаш повече от нужното и да го имаш с измама. Та с поведението си той казва: ако не можете да сте по-добри от животните, поне не бъдете по-лоши.
– Тук има стремеж към разширяване на свободата. Киникът показва, че ти можеш да дръзваш с думи и дела така, както повечето хора не могат, и пак да си жив и да не причиняваш зло. Може да се каже, че и тук имаме борба със страха, но не престорена, както е при епикурееца, а истинска. Той е по-смел и от стоика, защото онова, което стоикът проповядва с думи – че всички са равни, независимо от положението си, киникът го показва на дело и си рискува живота всеки ден.
– Сред киниците е имало и жени. Това е, защото тази философия е практическа, а не умозрителна. Аз примерно не съм чувал за стоички, епикурейки или скептички, обаче кинички има: споменават за една Хипархия.
– Да, приятелката на Кратет. Четох за нея в Диоген Лаерций. Била от доста заможно семейство, но казала, че ще се омъжи само за Кратет и никой друг, иначе щяла да се самоубие. И близките й се изплашили и я оставили да иде с него.
– Киникът никога не е изчезвал, той само се явява в различни облекла. Забележително е, че още в „Одисея“ се показва разликата между истинския киник и баналния просяк: това са Одисей и Ир. Защото Одисей се преструва на изпаднал бедняк и така изпитва женихите; при това се казва, че го прави по внушение на Атина. А в действителност той е по-мъдър от всички тях взети заедно, а и по-добър воин.
– Точно така, но същевременно има и фалшиви киници, които са просто едни лакомии и шутове.
– Е да, както има лъжемонаси. Мъчно е да разбереш кой какъв е от пръв поглед. Всеки навлича някакво облекло, а какво има в душата му – само Един знае… (20-ти)

8. Скептицизъм и хедонизъм

– Свидетелствата за тогавашния скептицизъм са много късни. Не съм сигурен, че има нещо съществено извън Секст Емпирик.
– Да, и като прибавим Пирон, това са всички скептици, за които съм чувала.
– Но скептицизмът е нещо доста по-старо от Пирон. Първо, има го при Платон, тоест там е засвидетелстван. Например диалогът „Парменид“ е скептически: показва се, че не може да се докаже съществуването на идеите, а също и на едното, което е тяхна основа и източник.
– Тежка философия.
– Точно така. Излиза, че ако човек разчита само на разсъждения, той трябва да се усъмни в първоосновите на битието; и ако вземе насериозно невъзможността да ги докаже, ще трябва да се усъмни и в собственото си съществуване.
– Но не за всичко следва да се търси доказателство, казва Аристотел.
– Да. Освен това от „Федон“ става ясно, че колкото и да искаме да докажем безсмъртието на душата, не можем: иначе приятелите на Сократ нямаше да плачат след изпиването на отровата, а щяха да се веселят. Някъде по това време Горгий също е показал, че за съществуващото не може да има доказателство.
– Ами Зенон? Не онзи от Китион, а другият. Нали той беше показал, че и движение не съществува, или поне трябва да го приемаме само на вяра.
– Значи е ясно, че апоретичното философстване е започнало далеч преди Пирон. Събеседникът или слушателят бива поставен в недоумение: показва му се, че най-важните неща не подлежат на доказателство, а следователно и останалите. Тогава откъде се взима знанието и как си позволяваме изобщо да правим нещо? Затова скептиците се разграничават от догматическите философи: не че ги отричат, а просто казват, че философ не се става като наизустиш лекциите на преподавателя си. Първо трябва да има задаване на въпроси и опровергаване на прибързаните отговори. Сократ е правил точно това, с цел да покаже как се навлиза в истинската философия.
– Но как самият скептик обяснява защо прави това, а не онова? Щом всичко е съмнително?
– Всичко е съмнително за сухия разсъдък, но не за разума, който включва съвестта и чувствата. Например за самите впечатления съмнение няма; никой скептик не отрича, че нещо може да е приятно или неприятно.
– Значи скептикът може да стане хедонист. Ето една школа, която щяхме да забравим.
– Ами тя и не заслужава много внимание. Това е просто вид епикурейство, макар епикурейците да го отричат.
– Не е точно така. Хедонистът стои по-близо до киника и стоика, отколкото до епикурееца. Защото епикуреецът уверява, че щастието му е основано на безстрашие, което не е вярно, защото той се бои от болката и от всяко страдание. Докато хедонистът обявява, че смисъл на живота е удоволствието и че може да намери удоволствие във всичко. Значи първо се осмелява да изкаже нещо, което повечето хора правят, без да го казват; и второ, не хленчи пред болките и бедите. Така че той пренебрегва хорското мнение като киника и приема съдбата си безропотно и мъжествено като стоика.
– Мислех, че ще се обявиш срещу хедонизма още по-твърдо, отколкото срещу епикурейството, пък то излезе обратното.
– Така е, защото нямам нищо против удоволствието като такова, а само срещу лъжата и безгръбначието. Ако някой каже, че живее за удоволствие и наистина се държи така, няма да го упрекна. Само че това е много по-трудно, отколкото изглежда, тъй като такъв човек веднага ще си навлече гнева на лицемерите, които правят същото, но не го признават. Защото това, което най-много ги ядосва, е да се говори истината… (21-ви)

9. Реториката. Дионисий Халикарнаски

– Та за Дионисий казвам, че е преди всичко ретор. Той се интересува от класическа атинска реторика – от Лизий до Демостен.
– Че то друга има ли? От Горгий по негово време сигурно вече нищо не е имало. Разни Тразимаховци и Хипиевци май нищо не са оставили като речи. Всички оратори, от които може да се прочете нещо и си струва да се говори, са атиняни.
– Така е, но въпросът е защо му е на човек да се занимава с тези текстове. В тях става дума за въпроси на деня, особено при съдебните речи. Ако пишеш история на класическа Атина, тогава ще ги четеш, но за какво друго?
– Явно заради езика. Дионисий е атицист.
– Така мисля и аз. Работата е в това, че на гръцкия от V-IV в. тогава вече се гледа като на класически език, и то не на кой да е гръцки, а точно на атическия. И той се поставя в основата на филологическото образование: а то по онова време включва граматика и реторика, по-малко поезия и история, и още по-малко други неща.
– Е, значи като класическата филология днес.
– Да. Защото учещият човек от класическата епоха няма да чете реторика, нито история, тъй като по негово време тези жанрове едва са възниквали; а ще чете Омир. Колкото до родния му атически или йонийски, той за него не е класика, а всекидневие, значи по-нисък стил. Затова трагиците не пишат като Лизий или Тукидид, макар да са почти на техните години, а пишат на дорийски; или пък на атически, но с много архаични думи – защото представят нещо, което тогава се е смятало за класическа древност. По същия начин е и през I век пр. Хр. Гърците от онова време вече не говорят като Платон и Демостен, но пък това, което учат, трябва да е класическо; и се приема, че класическото е може би в ораторството и Тукидид, чиито герои непрекъснато произнасят речи, при това на чист атически.
– Да. Затова „Историята“ на Дионисий е пълна с речи – защото той следва Тукидид.
– Така че това е времето, в което възниква цялото европейско класическо образование. То е основано на гръцкия и гръкоезичната проза от V-IV в. и всичко друго се съотнася с него съгласно мнението на хора като Дионисий и съвременните му римляни, примерно Хораций. Според тях Лизий, Тукидид, Платон, Демостен – това е центърът, златният гръцки, „класическата класика“; докато Омир е благородната древност, която също е добре да се почита и познава, но не е много актуална. А пък лириците са едни приятни и забавни хора, могат да се четат, но не са класици. Същото се отнася и за трагедията, тъй като тя не е проза и се отпраща било към Омир, било към лириците. За комедията няма какво и да се говори, тя е евтина и вулгарна работа, развлечение за тълпата.
– Ами латинският, римляните? Те съвсем ли не са класици?
– Ни най-малко. Никой никога не е смятал римската литература за класическа; от самото начало се знае, че тя е имитативна. И това въобще не се променя от факта, че Западът остава латиноезичен и че университетското образование почти до средата на XX в. е главно латиноезично, а живите езици там са в обращение само заради неуките студенти. Латинският през цялата си история е бил средство за разпространение на високата гръцка литература сред незнаещите гръцки. Ако класическата филология и въобще образованието бяха на висота, днес целият свят щеше да пише и говори на гръцки като Демостен. Поне така мислят атицистите… (22-ри)

Платон. Четири диалога

„Ион“ (за поезията)

Диалогът се нарича „Ион” по името на един съвременник на Сократ, рапсод. Работата на рапсодите е била да рецитират някои поети и главно Омир на празници из градовете; не само да го рецитират, но и да го тълкуват. Това се разбира от думите самия Ион, който разговаря със Сократ. Той бил от Ефес, но обикалял цяла Гърция. Диалогът представя една случайна среща между Сократ и рапсода: той изглежда не е бил от най-близките му хора, с които редовно разговарял, какъвто е бил Федър или други (530a-d).
Разговорът със Сократ се насочва към въпроса какво изкуство, наука или знание е това, което Ион притежава. Изглежда, че той е бил един достатъчно успешен рецитатор и тълкувател на Омир. Значи е притежавал някаква способност, но Сократ иска да разгадае каква точно е тя. И по-общо, каква точно е разликата между изкуство и знание (техне и епистеме). Днес ние обикновено превеждаме „техне“ с „изкуство”, но думата значи и онова определено, осъзнато знание, което стои в основата на изкуството. Както един учител по реторика знае как да посъветва своя ученик да говори, или както някой обущар или грънчар знае какво е нужно да има и да умее човек, та да може да изработва съдове или обувки. Техне – това е знание, от което зависи способността да се произвеждат или да се извършват неща: примерно, да си военачалник или капитан на кораб. Епистеме пък може да се преведе и с „наука”, която не е свързана непременно с производство или съвместно действие с други. Примерно способността да се чете не е техне, но е епистеме – човек трябва да знае буквите. Да се говори някакъв език също не е техне, но е знание за езика.
Та какво е това, което Ион владее? Според Сократ, ако това е техне или епистеме, той би могъл да обясни как го прави, какви са началата на неговото знание. И казва: „Ти сигурно си добър рецитатор и тълкувател на Омир?” Ион отговаря: „Да”. И Сократ: „А на Хезиод, на Архилох, на други?” Ион казва: „Не”. Сократ се зачудва: „Но как е възможно, след като и Хезиод, и Архилох, и другите поети говорят същите неща, които и Омир? Често и по същия начин. Как ти умееш да говориш за Омир, а за тях – не? Нали те правят същото?” Ион казва: „Прав си и не знам как става така. За Омир мога да говоря, а за други поети – не” (531-532c). Сократ казва: „Може би приличаш на самите поети. Като усетят хармонията и ритъма, те започват да говорят сякаш не от себе си и произвеждат наистина хубави стихове. А ако ги попиташ после, не могат да кажат как става това. Следователно нямат знание за това, което правят. Така че тази способност не може да се нарече техне. Тъй като под техне трябва да стои знание, яснота какво правиш и как. Ако един човек може да говори за Омир, а за Хезиод – не, той може би просто не знае как прави това, което прави.” Интересно е, че това, това да можеш да говориш за един творец, а за друг – не, сякаш не се забелязва в други изкуства. Сократ пита: „Да си забелязал някой човек да може да тълкува живописта на Полигнот, а на друг художник – не?” Ион казва: „Не, не съм.” „Ами за скулптурата? Случва ли се някой да може да оцени скулптурата на Фидий, а на друг скулптор – не?” Ион казва: „И това не съм го забелязал” (533a-b).
Сякаш има нещо особено в самата поезия, което я отличава от другите изкуства. В нея човек може да прави прекрасни неща без знание. Оказва се, че и поетът, и рапсодът произвеждат и тълкуват стихове не със знание, а с нещо друго: и то трябва да се нарече с друга дума – може би вдъхновение. Те биват „обладани” от сила, която не познават. Сякаш излизат извън себе си – това се изразява с думата „екстаз”, или „ентусиасмос” (когато божеството влиза в теб и така ставаш „ентеос”). Само така, чрез допускане на някакво вдъхновение при което човек не използва разума си, а друга способност, може да се обясни защо хора като Ион умеят да тълкуват само един поет, а други – не. И тъй, способността на рапсода, а още повече тази на поета, не може да се припише на знание, подобно на онова, което има пълководецът, кормчията, скулпторът или обущарят. Поетическата способност може да се нарече с думата „мания” – обзетост или лудост. И както във „Федър”, така и тук Сократ говори за нея като за някаква лудост, която се състои в обръщане към душата към образи, които тя не би могла да схване с разума си. Тя е нещо, което се внушава от божество; и Сократ казва, че при поетите се внушава от музата (533c-536d). Но има и други лудости, непоетически и пак подобни на това: и там душата получава способност да вижда и изговаря неща. Така е в случая с гадаенето – способността на някои пророчици като делфийската. Тя не създава поезия като тази на Омир, но произнася думи, защото вижда нещо. Те са пророчески и изразяват истини, каквито не са достъпни за обикновения човек. Та питийската гадателка придобива тази своя „mania“ от друг бог и това е Аполон – онзи, който дава на хората способност да виждат в бъдещето или от разстояние. Или пък при любовта: там божеството е Ерос. Той, обземайки някого, му дава лудост, с която той пожелава някого; и пожелавайки, се променя. Неговите усещания в момента на влюбеност са нещо, което не може да бъде постигнато чрез никакъв разум; това са неща, които идват от божеството. Защото в лицето на любимия влюбеният вижда образи, които са от отвъдното, а не от този свят. Така и с Дионисовата лудост, вакханстването. Вакханките, които са под властта на този бог, имат видения, които те не биха имали, ако той не ги беше подтикнал към това. И тук, като във „Федър”, се казва, че поетическата способност е вид на рода лудост, обзетост от божеството. Сократ казва, че поетът е „същество хвъркато, летящо, издигащо се нагоре подобно на влюбения“. Защото душата по своята природа има склонност да се носи нависоко към вечните образи, които не могат да бъдат видени с обикновения човешки разум на земята. И така, душата, под влияние на музата, се стреми нависоко; но същото може да се каже с друга метафора: че музата някак минава през душата на поета, а и на рапсода, и на слушателя, който присъства на рецитацията. Би могло да се говори било за издигане, било за преминаване на божествената сила през хората; но и в двата случая имаме нахлуване на божеството, някакво единение с него, приемане на божествена сила, при което на човека се предава знание, което не е разсъдъчно, а е различно – способност, която не е наука, нито изкуство. Поетът – примерно Омир – говори често за неща, които други несъмнено знаят по-добре. Говори за управление на колесници или кораби, или как да се построи сал. Някой друг, който не е поет, а дърводелец или кочияш, ще знае по-добре това, за което Омир говори. Несъмнено той и ще ги прави по-добре. Но няма да може да ги казва. Само поетът може да казва нещата така, че те да звучат убедително и да разтърсват хората. Защото на неговата душа е дадена истината за видимото – за това, как изглеждат нещата.
Платон би казал, че тази способност е като отражение, спомен, или следствие/предусещане на способността на душата да вижда вечните образи, когато е свободна от тяло – преди и след въплъщението. И както душата ги вижда в отвъдния свят, така ги вижда и душата на поета тук, на земята. Това може да стане само с помощта на бог. И както, съгласно разказа във „Федър“, душите следват боговете в отвъдното, така и тук има някои души, които виждат нещата така, както други не могат. А виждането е по-добро, по-божествено от правенето; защото в отвъдния свят душите не се нуждаят от нищо. Именно защото са свободни от тела, те не се занимават с практически дела. Повечето тукашни, земни изкуства съществуват в полза на тялото – тъй като човек е в тяло и трябва да се грижи за него. Поради това той по-малко съзерцава, по-малко вижда. А душата, която е в отвъдното и е свободна, няма нужда да прави нищо и може да се съсредоточи върху виждането на вечните образи, на истината.

Пирът (за любовта и красивото)

„Пирът” е разказ на човек на име Аполодор пред негови неназовани приятели, където той казва какво е чул от някой Аристодем, който преди повече от десет години е присъствал на едно вечерно събиране, където домакин е бил трагическият поет Агатон. Това бил вторият му разказ за тези неща за два дни – първият бил пред някой си Главкон, с когото се видал на пътя от Фалерон за Атина (172a-173d).
Аристодем разказал на Аполодор как отишъл веднъж у Сократ и той му казал, че отива на гости при приятели. Аристодем го помолил да дойде и Сократ се съгласил, като казал: „Добре, каня те.” Двамата отиват у Агатон, който наскоро бил спечелил едно трагическо състезание (173d-175е). Сред присъстващите има прочути хора, и то не само от диалозите на Платон – един от тях е Аристофан, после се появява Алкивиад; има и други, които се знаят главно от диалозите, например Федър. Те се събират, полягват, подготвят се за ядене и пиене и Павзаний казва, че предната вечер вече пили немалко и сега имат нужда от почивка. По инициатива на лекаря Ериксимах приемат всеки от тях да произнесе по една реч на определена тема. И това е темата за любовта, за бога Ерос (176а-178а).
Това предложение се приема и се произнасят пет речи: от Федър, Павзаний, Ериксимах, Аристофан и от самият домакин Агатон. Това е първата част на разговора. След това Сократ взема думата и говори по-дълго. След като завършва, неочаквано се появява Алкивиад, вече доста пил, и като вижда Сократ, си припомня тяхното дългогодишно и напрегнато приятелство и заявява, че и той ще произнесе една реч и тя също ще е по темата; това ще е похвала на самия Сократ.
Такава е подредбата на диалога. Всеки от участниците говори по начин, характерен за неговите интереси. Федър говори като човек, който се интересува от реторика. Павзаний – като такъв, който се занимава с политика. Ериксимах – и като лекар, но и изобщо като човек, който се интересува от естествени науки. После са поетите: Аристофан говори образно и се усеща, че е комедиограф, а Агатон говори сериозно, може би някак трагически и същевременно реторично; и Сократ се шегува, като сравнява стила му с този на Горгий. Сократ пък представя мисли, които сякаш не са негови, а на друг човек: и това е една жена, аркадката Диотима. Тази Диотима била гадателка и жрица; занимавала се е с очищения и жертвоприношения. Така че Сократ предлага гледната точка на някой, който се занимава с религия и същевременно е жена. И така, чрез различията на речите сякаш се казва, че към знанието има различни пътища и може да бъде възприето от всяка човешка душа, която се стреми към него.
В речите на петимата преди Сократ става дума какви са благата, които човекът получава от това, да почита това Ерос и да практикува любовта. И това са блага, свързани било с удоволствието, било държавнически, било културни. Федър говори за това, колко прекрасно е, когато се съберат двама влюбени – един по-възрастен и един младеж и заживяват заедно; колко приятно е това за самите тях, а и полезно за държавата (178a-180b).
След него Павзаний прибавя някои нови неща. Той казва, че едно е човек да се влюбва заради тялото, друго – заради душата. Първото се случва при по-обикновените и по-груби хора, а второто – при по-изтънчените. И казва: „Погледнете варварите, там въобще не се смята за правилно да има любов между мъже, както е у нас, в Гърция. При тях единственото нормално е любовта между мъж и жена; което показва, че това са хора, които не ценят приятелството, защото живеят в едни тиранични общества, където управляващите се боят от това, да има приятелства между гражданите.” И споменава, че в Атина тиранията е била свалена поради приятелството между двама души – Хармодий и Аристогейтон. „При нас, в Атина, нещата са поставени най-добре, тъй като влюбеният се стреми към една обещаваща, красива душа, а същевременно любимият би желал да получи душевни блага от ухажора си – възпитание, знание, добродетели” (180c-185c).
След това думата взима Ериксимах, който казва, че всичко досега е вярно, но се говори стеснено – само за отношенията между индивиди. А би трябвало да се обърне внимание, че любовта е изобщо принцип на съотношение, който се наблюдава навсякъде в света: защото правилното, естествено съотношение между елементите в живото тяло също е форма на любов. „И в музиката, като се намери доброто съотношение между тоновете, се постига истинска мелодия. Но и при отношенията между хора и богове, и там специалистите – жреци и гадатели, те също разбират любовното изкуство: защото и там трябва да има любов, правилно отношение” (185c-188e).
След това Аристофан разказва притчата за хората с четири крака, четири ръце и две лица, които някога били разрязани от боговете и после желаели изгубената си половина. Той обръща внимание на нещо, което по-нататък Сократ ще използва: че любовта е не само естествено отношение между елементи, но тя е също и желание, копнеж. Копнеж нещо да бъде така завинаги (189a-193d).
Колкото до Агатон, той не казва нещо ново, а повтаря, че любовта е причина за големи блага. И заключава, че Ерос е бог, който е прекрасен, съвършен и трябва да бъде почитан (194e-198a).
След това Сократ, който приписва своите размисли на аркадската жрица Диотима (201d), заговаря, че когато се говори за любовта, трябва да се разбира, че тя е преди всичко недостиг и желание – желание да притежаваш нещо вечно. Значи влюбеният е човек не много щастлив; защото нещо не му достига. „Влюбените са хора събудени. Те не са нито съвършени мъдреци, нито невежи; те нямат, но знаят, че нямат и поради това се стремят.” И добавя: „Любовта за какво е? Не е ли стремеж към красивото? Тя е стремеж към красивото и към това, да го притежаваш вечно. Значи няма съмнение, че любовта предполага безсмъртието на душата. Защото щом човекът желае да притежава нещо вечно, то той би желал да бъде безсмъртен. Това се проявява в поведението и на другите живи същества, и на хората: първо в това, че те обичат телесно и се възпроизвеждат и така се обезсмъртяват чрез своите потомци; а после, че се занимават с разни дела – държавнически или други, и по този начин придобиват слава. Тя продължава през поколенията и така те се обезсмъртяват чрез своите дела” (201e-209e).
Сократ продължава и казва: „Та любовта все пак не е ли стремеж към истината? Обикновено си представяме, че човек се влюбва в лице, тяло. Но ако той наистина желае да напредне, ще забележи, че между тези лица и тела има нещо общо; и така разбира, че е влюбен в нещо, което се провижда във всяко отделно лице и тяло. После проумява, че е видял нещо, което трябва да се нарича душа и че в нея също не всичко е достойно за любов, тоест не всичко е красиво, а само някои неща, някоя склонност към дела и знания. И накрая достига това, което е общо и надхвърля всички красиви неща – това е самото красиво.” И казва: „Чрез причастността към това, което е красиво, всички неща са красиви. И човек, който е разбрал това, няма да се занимава с нищо поотделно, няма да се привързва към отделните неща, който всъщност е един робски интерес – а ще се стреми към всичкото. Човек, който е видял красивото и е узнал, че нещата са красиви благодарение на причастността им към него, каквото и да прави, ще бъде красиво: тъй като няма да подражава на отделни и само причастни към красивото неща, а на самото красиво. Защото е имал пряка връзка с истината, а не само с нейни отражения в отделните неща.” И казва: „Та кой ще бъде достоен за безсмъртие? Няма ли точно този човек да е достоен за безсмъртие, и то много повече от онези, които са се прославили, подражавайки на отделното, а не на самата истина?” (210a-212c).
После се появява Алкивиад и също разказва една история. Смисълът на неговия разказ е, че Сократ не само говори така, но така и живее. Той не се влюбва в Алкивиад, както Алкивиад е очаквал и както други са се влюбвали, а през Алкивиад е виждал нещо друго, за което самият Алкивиад като младо момче, не е знаел, а може би и сега, като възрастен мъж, продължава да не знае (212d-223a).

Федър (за любовта и философията)

„Федър” би могъл да послужи като въведение в Платоновата философия и художествено творчество, тъй като тук се намират повечето главни теми на Платон като мислител и писател. Ето нещо, на което трябва да се обърне внимание в началото: Платон мисли за човека като същество от тяло и душа, от които то е временно, а тя – вечна. И човек трябва да се справи с трудностите, които произтичат от това, че душата му – а това е самият той – се намира в тяло. Тъй като от нейните дела по време на този живот зависи бъдещето й.
Та, след като човекът е тяло-и-душа, и те срещат трудности по време на живота тук, са открити начини тези трудности да бъдат преодолявани: това са науките (изкуствата). Понякога при Платон е все едно дали ще се говори за техне (изкуство) или за епистеме (наука). Същественото е, че това са методи, чрез които човек напредва в някоя област на живота или нещо създава. Примерно, ако става дума за грижа на тялото, хората са създали едно изкуство, наречено медицина. И би трябвало да съществува и нещо аналогично, някакво подобно знание, което се отнася за душата: та, както лекуваме чрез медицински знания и опит тялото, така да лекуваме и душата. И ако се придържаме към тази Платонова аналогия, ще забележим, че според него повечето хора боледуват душевно. Понякога той нарича това боледуване „невежество“.
Той смята, че има начин да се лекува душата и това е философският диалог. Лекарят там е водещият диалога, който трябва да е мъдър човек и душевно по-здрав от събеседника си, за да може да го лекува. Оздравяването на душата – това е самото истинно философстване, до което не може да се стигне бързо. Трябва да се философства дълго под ръководството на мъдрия, така че човекът да преодолее болестта на невежеството и да стигне до здраве. А здравето е самата тази мъдрост, която водещият диалога притежава. Освен това, лечението не може да стане насила – както и лечението на тялото не може да бъде насилствено, а болният трябва да желае оздравяването си. Но за хората е лесно да пожелаят да са здрави телесно; много по-рядко някой пожелава да оздравее от невежеството си. Но все пак такива хора се намират; и когато лекарят на душата ги забележи, той намира начин да се погрижи за тях. Така че мъдрият (философът) се заема с един човек, който е невежа, но желае да оздравее, и го подбужда към това чрез слово (276a-277a).
Това подбуждане чрез слово би могло да бъде наречено и реторика. То е проява на ораторско умение: да използваме словото така, че да подбудим някого да възненавиди своето невежество и да пожелае да се отърве от него. Това е добрата реторика – когато помагаме на някой да се обърне към философстването. Но има и лоша реторика, за която именно хората обикновено се сещат, когато говорят за реторика. Тя е, когато някой невежа, може би словесно надарен и опитен, говори пред неколцина или пред мнозина. Той не им предлага знание, нито път към мъдростта, а напротив – затвърждава тяхното невежество (272e-273c).
А как се философства, тоест как човек се придвижва към истината? Има метод: той се състои в това, че щом вярваме в съществуващото, и че то, макар единно, се дели на родове и видове, които се подвеждат под родовете, трябва да можем да отделяме тези родове и видове в мисълта си. Защото съществуващото е единно, но и множествено. Затова трябва да можем да разделяме родовете неща на техните видове и обратно – да подвеждаме разхвърляните на пръв поглед неща чрез техните видове обратно под родовете им. Този процес е философстването. Така човек се обръща към истината, доколкото това е по неговите сили тук на земята, докато е в тяло (265d-266e).
От друга страна лъжата, която съзнателно или не използват лошите оратори, е обратното. Тя уподобява видовете помежду им. Примерно твърди, че „добрата” и „лошата” любов, тоест любовта към душата/истината и тази към тялото/удоволствието, са едно и също. Говорителят в речта на Лизий, която Федър предлага да обсъдят, съзнателно или не пропуска любовта към душата и говори само за тази към тялото. И казва: „Любовта е нещо лошо, защото тя е само за тялото, а ние знаем какви беди идват от нея”. И после се разпростира върху лошите следствия от това човек да обича само тялото (231a-234c). Това обаче е скрито уподобяване на различни неща. Скрива се, че има два вида любов, от които единият трябва да се избягва, но другият трябва да се търси. Така действа лошият оратор и по този начин той лъже (265e-266a). От друга страна, може да се разделят неща, които са неделими и да се твърди за едно и също, че то е и добро, и лошо, сякаш говорим за различни неща. Но ако това е едно и също, то да казваме, че е и добро, и лошо или че е и тук, и там, значи да лъжем.
И тъй, какво прави водещият философския диалог? Кои неща знае? Той знае нещата така, както те се различават според истината; умее да вижда тяхното разделение и същевременно, единство. При това той разпознава и човешките души: защото душата е целта, в нея трябва да се прехвърли знанието, което мъдрият притежава. Така че той познава видовете души, които са различни и в различно състояние; и освен това знае кое слово за коя е подходящо (273d-e). И тук се проявява неговото умение да бъде добър оратор; а добър оратор ще е само този, който е истински философ. Та той ще се обръща към всяка душа според съответстващото й слово (271a-272b). Подобно на лекаря, който познава телата и болестите, и знае на кое тяло кога какво лекарство или диета трябва да се приложи, така и философът ще знае на коя душа в какво състояние какво слово й е нужно, за да бъде подтикната към философстване. Но всичко това помага да се придвижваме към истината докато сме на земята и в тяло, а тук нашите способности са несъвършени. Чрез този метод ние можем да се досещаме за истината, но не можем да я видим направо каквато е.
Но във „Федър” се казва, че душите, които не са в тела, могат, движейки се в надземното пространство и следвайки боговете, да наблюдават истината направо. Да я виждат без да имат нужда да размишляват така, както размишляват хората на земята. И все пак не всяка душа да постига това винаги. Летейки, душите успяват някак да се повдигнат и да погледнат в онова, което е отвъд видимия небесен свод: и там виждат идеите: самото красиво, самото справедливо, всичко онова, за което се опитваме да научим чрез размисъл, но не можем да го видим (246a-249d). Та ние тук, когато се опитваме да узнаем що е справедливо или красиво, можем да постигнем само техните сенки, и то мислено. Това става, когато душата – живеейки извън тялото, преди да се всели в него – следва боговете: защото за боговете е естествено да съзерцават истината. Те са в контакт с нея, постоянен и вечен. „Когато подражаваме на боговете тук, според възможностите си, ние не го правим заради тях, тъй като те не се нуждаят от това; а го правим заради нас и по този начин им служим. А да им служим – това е добре за нас. Ние им служим така, както нашите души ги следват, когато са свободни от тела.” Сократ не само мисли така, но и насърчава своя събеседник да се моли на боговете; а и самият диалог завършва с молитва към божествата, които се предполага, че някак са присъствали по време на разговора (279b-c).
Относно речите за любовта, които са в самото начало на „Федър”. Разговорът започва от онази реч на Лизий за любовта, в която се твърди, че влюбеният е опасен за онзи, когото обича. Сократ произнася една реч, подобна на Лизиевата, в която изяснява, че понякога обичащият наистина се стреми да „пороби” онзи, когото обича. Това е „лошата” любов (237b-241d). Но след това казва: „А ако ми се разгневи Ерос? И да пострадам, както някога е пострадал Стезихор, след като написал нещо лошо за Елена? Ще направя нещо различно или дори обратното – ще кажа нещо добро за любовта” (242c-243e).
И произнася една по-дълга реч, в която казва, че любовта е лудост, каквито са мантиката, Дионисовия екстаз и поетическото творчество; и че тя обръща човешката душа към отвъдното и истината. А впрочем другата любов, тази към земното и тялото, тя също е някаква лудост: той не го казва точно така, но това се усеща по образа на душата р речта. Тя е като колесница, в която са запрегнати два коня. Единият е бял – това е добрата лудост, любовта, обърната към отвъдното, небесното и истината, а другият е тъмен, обърнат към плътското. Колесницата има водач: това е разумът, който се стреми да удържа двата коня и така душата да се придвижва; защото колкото и добра да е любовната лудост, стремяща се към отвъдното, тя все пак не е разум (244a-247b). Така Сократ показва, че като говорим за любовта, не трябва да се чудим, че за нея може да се каже и лошо, и добро; защото става дума за различни неща, които и двете се наричат любов. Думата често означава „лошата“ любов, а понякога, макар и по-рядко, се отнася до „добрата”. А ако един неопитен човек слуша тези неща, е възможно да реши, че истина няма – щом за едно и също нещо могат да се твърдят с еднакво основание противоположни неща. По този начин той попада в клопката на лошия оратор или софиста, според които няма защо да се занимаваме с истината, а само трябва да се научим да влияем на хората, използвайки противоположните им мнения. И в един случай да казваме едно, а в друг, когато ни е изгодно, противоположното. Така ще стане с невежия; а мъдрият ще знае, че се говори за различни неща, макар те да се наричат с една дума.
Това, което Платон често прави в диалозите, е да предава живи разговори писмено и написаното да е предназначено за четене. И тук той се запитва чрез своите герои: „А ще има ли полза читателят от този текст? Дали ще има същата полза, каквато, да се надяваме, е имал и Федър?” Отговорът е „не“. Най-вероятно читателят няма да има полза или поне далеч не всеки. Защото философстването винаги трябва да е съобразено с човек, който е пред очите на неговия водач. А тези писани текстове могат да служат в най-много за подбуждане. Но може би и това няма да постигнат, защото са все едни и същи – не можеш да им зададеш въпрос. А може би и читателят, който ги взима, не е готов да прочете такъв текст. И тук Платон забелязва, че е възможно хората, поради своето невежество, да си въобразят, че като четат някакви книги, помъдряват. Но е по-вероятно да не помъдряват никак, защото биха помъдрели само ако се обърнат към душата си, която като всяка човешка душа, пази паметта за отвъдното. Иначе няма да узнаят нищо истинно. „И ще си останат не учени и образовани, а полуучени и полуобразовани, тоест пак невежи и дори по-невежи, отколкото са били преди да прочетат тази книга” (274c-276a).

Горгий (за душевното здраве и вечния живот)

Диалогът напомня за посещението на прочутия леонтинец Горгий като посланик на своя град в Атина, през 427 г. То е било свързано със събитията в Пелопонеската война и се случва малко след началото й, а разговорът се води в дома на един богат атинянин, когото Платон нарича „Каликъл“. Сократ пристига с приятеля си Хайрефонт и в присъствието на домакина се среща с Горгий и един негов ученик и последовател на име Пол (447a-448a).
Разговорът започва с въпроса за това, „що е реторика“ и с предположението, че под тази дума трябва да разбираме способността за убеждаване чрез слово. Сократ пита: „Убеждаване в коя област? Дали за неща от областта на медицината, или математиката, или астрономията или музиката? (448b-452c). Да не би ораторът да е човек, който убеждава хората относно такива неща, макар за тях има познавачи, които сигурно ги знаят по-добре от него?” Горгий се съгласява, че специалистите знаят повече, но казва, че ораторът е по-способен да убеждава слушателите, дори да говори за науки, които слабо познава. Сократ казва, че такова нещо би трябвало да се случва сред незнаещи. Защото ако ораторът попадне в общество на лекари, той не би могъл да се представи за по-добър лекар от тях; все пак те биха обърнали внимание на това, което говори специалистът. „Нима ораторът е човек, който може да убеждава във всичко? Но той не може да знае всичко. Да не би просто умението му да е в това, да се преструва на знаещ сред незнаещи?” Горгий казва, че ораторът е специалист в най-важните за човека неща и, на първо място, как да се управлява. Затова можем да го наречем познавач на справедливото, тъй като хората и държавите се управляват чрез справедливост. Сократ пита: „А не се ли случва някои оратори да не са справедливи хора?” И тъй като събеседниците се съгласяват, че това се случва, той добавя: „А как е възможно това, ако ораторът знае кое е справедливо? Нима, ако знаеш кое е справедливо, няма да си справедлив? Излиза, че ораторът не може да е специалист дори по въпроса за справедливостта. С това озадачаване завършва първата част от разговора (452d-461e).
Тогава Горгий се оттегля, а мястото му заема неговият спътник Пол. Той казва: „А ти, Сократе, нямаш ли някакво предположение що за изкуство е реториката?” Сократ отвръща, че реториката не е никакво изкуство, а просто вид угодничество (ласкателство) (461b-463a) и обяснява твърдението си така: „Съществува нещо, което трябва да се нарича управление на нещата, усъвършенстване или грижа за тях, и в човешкия свят то е насочено от една страна към душата, а от друга – към тялото. Първата му част е подготовката на душата и тялото, която има за цел те по начало да са здрави. Втората се занимава с поправянето на някои недостатъци или грешки, които могат да се появят в течение на живота на тялото и на душата.” Когато става дума за управление на тялото, предварителната грижа се нарича гимнастика. А ако то се разболее и трябва да бъде върнато в добро състояние, с това се занимава друго изкуство, наречено медицина.
С душата положението е подобно. Съществува нещо, наричано законодателство, и то дава напътствията и правилата, по които да живее човекът или пък някаква обществена организация, примерно държава. А за да бъдат поправяни някои грешки или недостатъци на хората или техните държави, съществува правосъдието. Затова законодателството съответства на гимнастиката, а правосъдието – на медицината. „Тези видове управление“, казва Сократ, „ са истински изкуства. Тяхната цел е здравето, те насочват хората към доброто. Но съществува и едно поведение, наречено най-общо ласкателство, което не се стреми към доброто, а към приятното. И то някак се уподобява на изкуствата, които целят доброто. Примерно, ласкателството спрямо тялото се уподобява на гимнастиката и медицината, макар да е нещо съвсем различно. Тогава вместо гимнастика имаме козметика: чрез тялото става красиво, но не по естествен начин, а по-скоро се прави да изглежда красиво без да бъде. Вместо медицина пък имаме готварско изкуство: това е, когато на човека му се предлагат не полезни, макар и неприятни на вкус неща, а вкусни, но може би вредни. Така и с душата. Вместо необходимото на човека и държавата законодателство се предлага софистика; а вместо добро правосъдие има реторика – такава, каквато я виждаме днес” (463a-466a).
Тогава Пол запитва: „Дори реториката да е ласкателство, каква беда е това за оратора или неговия клиент? Какво пречи ласкателят да е един умел човек, който чрез слово може да постигне всичко, което желае, пък дори да не познава отделните изкуства, нито дори справедливостта и доброто? Какво пречи чрез силата на своето слово, той да бъде силен и следователно щастлив?“ Сократ казва, че не вярва, че този човек ще е щастлив, нито пък силен. „Кой е силен? Не е ли онзи, който постига, което желае?“ И след като Пол се съгласява с това, Сократ казва, че никой невежа не би могъл да е силен. Той не може да постигне това, което желае, тъй като не знае кое е то. Но всички хора се стремят към едно и също – доброто, което непременно е свързано със здравето на душата на тялото. И ако ораторът не знае в какво се състои здравето на душата, как би могъл да постигне онова, което желае? (466a-470e).
Тогава те се отклоняват към един действителен пример от епохата и обсъждат историята на македонския цар Архелай. Пол казва: „Нима не смяташ Архелай за силен? Това е човек, който не би трябвало да бъде цар на Македония, но като извършва множество ужасни престъпления и остава ненаказан, той се възцарява и добива пълната власт в държавата. Нима този човек не е силен, пък и щастлив? Нали е постигнал, каквото е искал?” Сократ казва, че не може да смята такъв човек за силен и щастлив, и определя видовете щастия и нещастия, като започва с най-голямото нещастие. И казва, че то е в това, да извършиш престъпление и да не бъдеш наказан. Тогава човек е най-нещастен, а малко по-щастлив е онзи, който е извършил престъпление, но все пак е бил наказан за него. После идва онзи, който не е извършвал престъпления, но е станал жертва на престъпници, а най-щастлив е онзи, който нито е извършвал, нито е понасял несправедливост (471a-479e).
По този повод Сократ казва какво е добра реторика. „Добрата реторика е онази, чрез която убеждаваме някого, извършил престъпления и несправедливости, да се разкае и сам да потърси наказание. А не е онази, която, както виждаме, цели да укрие престъплението и да оправдае престъпника. Та ако се съгласим, че ако извършиш престъпление, е добре да бъдеш наказан, то значи добрата реторика е тази, която преследва престъпниците и търси наказание за тях: и това е полезно най-напред за самите тях.”
Главният довод на Сократ е, че грозното в човешката душа е същевременно и лошо (вредно) за нея. Пол се съгласява, че ако някой извърши нещо грозно, той го извършва първо в душата си, защото тя е двигателят на нашите действия. А човек, който извършва грозни неща, въвежда в душата си грозота, която е нещо лошо; значи той въвежда в нея и лошота. А „лошо“ значи „увредено“ – както за едно болно тяло казваме, че е „лошо“. И както човек с увредено тяло не може да се чувства добре и да е щастлив, то още по-малко може да е щастлив с болна душа. Така че поради грозните неща, които е извършила, душата не може да се чувства щастлива и значи такъв човек ще е нещастен (480a-481b).
Тогава в разговора се намесва Каликъл. Той изразява несъгласие и казва, че не е вярно, дето силният човек онеправдава някого или извършва грозни неща. „Защото това е една измислица на по-слабите, чрез която те се съпротивляват на силния. В действителност насилието е нещо добро. Защото точно силният би трябвало да владее, да управлява, да изпитва всякакви удоволствия; и няма причина той да бъде упрекван за това, освен тази измислица на слабите и завистливи хора. Щом някой е силен, той трябва да прави каквото желае, и е естествено, добро и разумно да властва над другите и като ги насилва, да си набавя всички удоволствия ” (481b-486d).
Сократ изслушва Каликъл и казва, че е доволен, че среща човек, който освен умен и образован, е и достатъчно смел, за да каже неща, които други хора не казват, макар че може би си ги мислят и действат според тях. Разговорът се насочва към това, да се разбере кой е силен и дали всяко удоволствие заслужава да бъде изпитвано. И ако не всяко, защо? Сократ успява отново да изложи, без да бъде опроверган, убеждението, че силният човек е разумен. Не можем да си представим силен човек, който няма разум; но и не можем да си представим разумен човек, който да е съгласен да се нахвърля върху всякакви удоволствия. Защото всеки от опит знае, че някои удоволствия могат да са полезни, а други са явно вредни и трябва да се избягват. Но каква е разликата между полезното и вредното удоволствие? Да не би полезно удоволствие да е онова, което съдейства и на тялото, и на душата за здраве, както говорихме в началото? И ако това е така, пак се връщаме на твърдението, че силен и щастлив може да е само онзи, който се стреми към естественото здраве на тялото и на душата, а не онзи, който търси просто приятното, без да се интересува какви са последствията от него (486d-515c).
Покрай това пак става дума за съвременния живот, и този път за Атина и нейните държавници. Събеседниците се питат: „Ако сега няма добри държавници, да не би в миналото да е имало? Защото някои имат такава слава.” Сократ смята, че Атина почти не е имала добри държавници, защото дори онези, които са се прочули с делата си, като Темистокъл, Милтиад и Перикъл, само са увеличавали силата на града; но увеличавайки я, те не правели друго, освен да предлагат на своите съграждани повече удоволствия. А дали тези удоволствия ще са полезни, не мислели. Сократ добавя, че той самият е като че ли единственият атинянин, който действително се занимава с държавническо изкуство, макар че живее като частно лице: защото той е един от малкото или единственият, който мисли за това, кое е добро за душата и държавата, а не само за това, кое е приятно за тях (515с-522с).
И тук, както в други разговори, Сократ обръща внимание, че такива разсъждения трябва да са подкрепени с вяра, отнасяща се до боговете и живота в отвъдното. Този път той говори за съда на душите след смъртта. И разказва един мит, според който някога съдът не бил съвършен, защото хората се явявали пред съдиите в същия вид, в който били през живота си. Значи, облечени така, както хората са свикнали да ги виждат – с тяхното богатство, с техните високи или ниски позиции в обществото. Затова понякога съдиите се заблуждавали, не можели да ги видят добре, или по-точно, не можели да видят душите им; и започнали да постъпват оплаквания, че там, сред блажените, понякога идвали и твърде лоши хора. Затова била въведена промяна в начина, по който да се съдят душите. Първо, хората да не знаят кога ще умрат, така че, като умрат неочаквано, да отидат такива, каквито са били, и да нямат време да се престорят на нещо друго. А също, казва Сократ, започнали да се явяват без облеклото си, така че да се вижда направо душата, а не положението на човека, според което хората са го гледали приживе. Ако една душа е живяла лошо, тя ще изглежда като едно болно и лошо поддържано тяло. Тогава вече душите започнали да отиват там, където им е мястото: неизлечимите отивали в Тартар завинаги, а други – болни, но лечими, отивали там за временно наказание; а душите, които са живели добре, отивали на Острова на блажените. „Аз вярвам в това, Каликле“, казва Сократ, „старая се и се надявам да се явя пред съдиите в колкото се може по-добро състояние, с колкото се може по-здрава душа” (523a-527e).

*

[По преводите на Г. Михаилов и Б. Богданов. В: Платон. Диалози I-II. „НИ“, 1979 и 1982]

Сократ и смъртта

1. За процеса

(„Апология“, „Критон“, „Федон“)

Темата е процесът срещу Сократ, който, както е известно, завършва с неговото осъждане и екзекуцията му в атинския затвор. Най-напред: кога се случват тези неща. Процесът е датиран – това се е станало през 399 г.пр.Хр. и, както Сократ неведнъж казва в тези диалози: „Аз съм един достатъчно възрастен, стар човек.”
Какво е положението на града? Само преди няколко години Атина е загубила една голяма война – тази срещу Спарта, която е продължила почти 30 години. Веднага след това там е наложен един проспартански режим, известен като „Тиранията на Тридесетте” Впрочем, някои от лидерите на тази група са били приближени на Сократ, негови приятели, както може да се разбере примерно от „Хармид” и „Критий”. Краткото им управление, през което са загинали немалко видни атиняни, е завършило с гражданска война, продължила около година. За да се избегнат по-нататъшни кървави сблъсъци и отмъщения, гражданите се споразумели за амнистия – да не се повдигат обвинения, свързани със случилото се през последните години. Амнистията не се е отнасяла до всички, но е било посочено кои точно подлежат на наказание. Положението на Атина през това време, разбира се, не е било добро. Тя е била застрашена дори от пълно унищожение. След края на войната имало предложения (според някои те са дошли от Тива) градът да бъде напълно унищожен и гражданите да се продадат в робство, както, впрочем, се е случило с някои градове по време на дотогавашната война. Но спартанците не се решили на подобно дело. Във всеки случай Атина вече не съществува като „велика сила” в гръцкия свят, равна на Спарта. Оттук нататък започва онзи непродължителен период от историята на полисна Гърция, който се знае като „Спартанска хегемония”. Относно Сократ – нищо чудно, че срещу него е било заведено дело. Без съмнение той е имал врагове в града, а е бил близък и с някои от хората, извършили тежки престъпления. Така че било внесено обвинение, подписано от трима граждани (имената им са известни – Анит, Мелет и Ликон). Знае се и приблизителният текст на обвинението, а именно, че: „Сократ върши несправедливост като развращава младежите, че не почита боговете, които градът почита и въвежда някакви нови божества” (24b). Процесът е бил проведен само в един ден. Имало е 500 съдебни заседатели, като редът е бил следният: след прочитане на обвинението се произнася обвинителната реч, която, както изглежда, е била поделена между тримата обвинители. След това обвиняемият произнася своята реч и се провежда първо гласуване, в което се решава дали той изобщо е виновен, или не. След това има второ гласуване, с което се решава какво да бъде наказанието. Между тези гласувания се правят предложения за наказание, като едното се прави от обвинителите, а другото от самия обвиняем. В Атина не е било рядкост чрез такива бързи процеси някои хора да бъдат осъдени и дори екзекутирани. Има един случай, когато няколко атински пълководци, управляващи флота, били осъдени във връзка с една битка и някои били убити, макар че спечелили битката. Те били обвинени, че не са прибрали труповете на загиналите си съграждани. А може би не е било възможно тези трупове да бъдат събрани тогава. Сократ впрочем напомня за този случай в речта си (32b). И покрай другото казва: „Ако имах повече време днес, може би щях да ви убедя в своята невинност; а в други страни законът забранява такива процеси да се провеждат бързо” (37b). „Апологията“ съдържа просто защитната реч на Сократ – както първата, така и неговите изказвания след гласуванията на съда. В началото той споделя удивлението си колко убедително са говорили неговите обвинители, „та чак за малко и аз да им повярвам”, и казва, че не е добър оратор, тъй като никога не е говорил в съд, макар да е вече 70-годишен; и въобще твърде рядко е говорил публично (17d). „Аз” казва Сократ, „съм съвсем неопитен в публичното общуване и в тези съдебни и държавни процедури, тъй като съм водил само частен живот – не съм участвал в политиката и не съм се съдил.”„Ето сега ние прочетохме” казва той, „това обвинение, но според мен то не е истинското обвинение. С него бих могъл лесно да се справя; но това, с което трудно бих се справил и вероятно няма да успея, е лошата мълва. Това е лошото мнение, което имат моите съграждани за мен, тъй като аз съм оклеветен пред тях; и то от много отдавна. Тъй като съм стар човек, много от моите съдии са били още деца, когато са слушали за мен разни лоши работи и дори са ги гледали в театъра”, казва той, напомняйки за комедията на Аристофан „Облаци” (18a-d). „Истинското обвинение срещу мен“, продължава, „е че аз съм човек, който изследва нещата на небето и под земята и учи хората да правят по-слабите доводи по-силни (19b). С други думи, уча ги как да си служат нечестно със словото. Но истината е, че аз никога не съм правил такива неща. Но как сега да ви разубедя? От науки за природата малко съм се интересувал, пък и винаги съм съветвал хората да си служат със словото честно. Освен това никой от тези млади и по-възрастни хора, с които съм общувал няма оплаквания срещу мен и не само те, но и техните близки и техните роднини също нямат оплаквания. Но дори някой да е извършил нещо лошо, то не е, защото аз съм го съветвал да постъпва така. Ако е извършил нещо лошо, то е, защото е решил така, а не под мое влияние. Колкото до моите обвинители, това са хора, които едва ли се интересуват младежта да бъде добре възпитавана. Ето, те казват, че аз съм „развращавал младежта”. Щом могат да узнаят кой я развращава, сигурно биха знаели и кой я възпитава. Но ако аз сега ги попитам кой възпитава добре младежите, те нищо няма да ми отговорят (24d-26b). Така че това лесно може да се отхвърли, както и обвинението, че не съм зачитал боговете. Но трудното е, че съм станал омразен на много хора. А как станах омразен? То е, защото разговарях с мнозина, които се имаха за нещо – било държавници, било поети, било занаятчии; и от тези разговори излизаше, че тези хора съвсем не знаят толкова, колкото си мислят че знаят, и че не са толкова мъдри, колкото си въобразяват и колкото биха желали другите да ги смятат. От тези разговори на тях им ставаше неприятно, още повече, че младежите, които бяха около мен, присъстваха и мнението, което се създаваше за тях – че не са това, за което се мислят – се разпространяваше (21b-23c). Но защо изобщо се заех с това? Защото изпълнявах задачата, която ми беше възложил богът в Делфи, когато след едно запитване на Хайрефонт се каза, че няма човек сред гърците, който да е по-мъдър от Сократ (21a). А какво означаваше това? То значеше, че най-мъдри са онези хора, които просто разбират, че не знаят много. Защото големите неща за човешкия свят може да ги знае само бог, а не човек.” Така Сократ отхвърля обвинението, че не вярва в богове. Но все пак той отхвърля и нещо от това, което съгражданите му и много от останалите гърци приемат относно боговете, а именно начинът, по който се говори за тях – примерно, в поезията. За това той споменава още в разговора си с Евтифрон, който е проведен сякаш в същия ден; когато казва: „Ето, Евтифроне, има неща у поетите като Хезиод и Омир, които не вярвам да са станали така, както те се разказват” (6b-c). След това Сократ казва, че не би желал да умолява съдиите и да ги убеждава да се смилят над него. „Макар че и аз не съм от камък, не съм някакво същество извън човешкия свят. Ето, имам роднини, имам и деца (34b-d). На как мога да ви убеждавам да постъпите несправедливо просто от съжаление? Нали по този начин вие ще се откажете от клетвата, която сте дали в името на същите тези богове? Тогава впрочем аз наистина бих действал против боговете и бих се показал като човек, който не вярва в тях.” И след гласуването, в което бива признат за виновен с 280 гласа срещу 220, той даже се учудва, че е осъден с толкова малка разлика (36a). И, размишлявайки какво наказание да му се наложи, казва: „ Какво наказание, след като аз по-скоро заслужавам награда. Защото заслужавам да бъда поддържан от вас за това, което върша. Вместо да се занимавам с личните си дела и да печеля пари, или да заемам държавни постове, аз съм правил друго, по-полезно – убеждавал съм всекиго поотделно да се грижи повече за себе си, тоест – за душата си, отколкото за външни неща. А и целия град така съм убеждавал и съм говорил, че той трябва да се погрижи по-скоро за себе си, значи да има повече справедливост в него, отколкото да печели войни или да забогатява. Така че хора като мен би трябвало да бъдат канени да се хранят в пританеума – с което са наградени някои от победителите в олимпийските игри. А аз съм направил нещо по-полезно от това, да победя на олимпийски игри” (36d) Все пак накрая, сякаш за да не дразни съдебните заседатели, Сократ казва, че би могъл да плати някаква глоба, макар да е беден. И тъй като някои от приятелите му обещават да помогнат, казва: „Добре, предлагам да платя глоба: примерно, 30 мини” (38b). Но след това съдът гласува за смъртно наказание. Накрая неговите думи са следните: „Ето, вие ме осъждате на смърт и това едва ли е в полза на града; защото надали той ще получи добра слава, когато се разбере, че сте осъдили на смърт свой съгражданин, който цял живот не е правил друго освен да ви помага (38c). А относно смъртта казвам, че не се боя от нея; и не се боя въз основа на това, за което стана дума и преди малко – не мога да се боя от това, което не знам какво е. Да се боиш от смъртта, това е като да мислиш, че си мъдър, без да си; да мислиш, че знаеш какво е тя, при положение, че не знаеш. Аз не знам какво е смъртта и именно поради това не се боя от нея; а нещата, които всеки човек е чувал – че тя е или нещо като безкрайно дълга нощ, или отиване там, където са другите мъртви – тези две неща не ми се струват толкова страшни, а второто даже ми изглежда привлекателно и по-добро от живота тук (40c-41c). Но тъй или иначе, аз не знам дали тя е нещо лошо, докато за други неща знам, че са лоши. Ето, това да се откажа от досегашния си начин на живот, от философията, от служенето на бога. Или да се откажа да помагам на града си. Да се уплаша. Ето това смятам, че е лошо и няма да го направя.”

Обикновено в изданията на Платоновия текст веднага след „Апологията” следва „Критон”; и правилно, защото там просто се продължава разказа за последните дни на Сократ. Критон го посещава една сутрин – в деня, когато се очаква да пристигне корабът от Делос и вече може да бъде изпълнена смъртната присъда – и му предлага да избяга от затвора, като го уверява, че това няма да е трудно, защото пазачите лесно могат да бъдат подкупени. И казва: „Не ми отказвай, защото ще излезе, че твоите приятели са страхливци или скъперници, които не са си направили труда да те спасят. А и помисли – кой ще се грижи за синовете ти? След като си родил деца, защо да не се грижиш за тях, докато е възможно, а вместо това предпочиташ „да избягаш” в смъртта?” (43d-46a). Сократ казва: „Нека постъпим така, както цял живот сме постъпвали, а не изведнъж на стари години да се променяме; и да помислим дали трябва да се съобразяваме с мнението на повечето хора. Винаги сме казвали, че не бива да се интересуваме от повечето, а само от онези, които нещо знаят (46a-47c). Колкото до синовете ми, аз мисля, че дори да умра, вие ще се грижите за тях не по-зле, отколкото ако ида в чужбина. Ако избягам, това няма ли да е позорно и за тях? (54a). А и дали моят живот в чужбина ще е щастлив? Защото където и да отида, ще ме посрещнат като закононарушител (53b). Но нека да помислим: добре ли е да извърша такова нещо? Не е, защото това би значило да наруша законите на града, в който съм прекарал целия си живот и за чието благо съм се грижил. А защо да ги нарушавам? Аз съм осъден съгласно тях. Да, хората, които са участвали в този процес може би са постъпили несправедливо, но всичко е станало законосъобразно. И ако аз сега избягам, дали няма да въстана срещу моя град? Дали няма да дам пример, който, ако бъде последван, няма да доведе до разрушението на този град? А това е град, който аз винаги съм харесвал – щом толкова малко съм отсъствал от него и почти никога не съм ходил в чужбина (50b-53a). Така че, Критоне, аз предпочитам да понеса наказанието, което градът ми е отредил съобразно законите, а не сега, когато съм вече стар, заради малкото оставащ ми живот, да се отрека от всичко, което съм правил до ден днешен. Пък и аз съм се подчинявал на тези закони доброволно. Винаги съм знаел, че те не действат тиранично, а дават възможност на онзи, който живее при тях, или да им се подчинява, или дори да ги променя – но по мирен начин и чрез убеждение, а не с нарушаване.”

Така стигаме до „Федон”, който е последен от тези, в които се разказва за процеса и смъртта на Сократ. Разказаното в„Евтифрон” сякаш сее случило сутринта преди да започне процесът (2a-b); после разказът продължава през „Апологията”, стига до „Критон”, който разговор е проведен около месец след края на процеса, и накрая е „Федон”. Това е разговор между Сократ, комуто предстои да изпие отровата, и неговите приятели, които са дошли рано сутринта, за да го видят за последен път (59e). Сред тях са самият разказвач Федон, Критон, синът му Критобул, Аполодор, тиванците Симий и Кебет, Менексен, а също Евклид и Ехсин, за които се знае, че впоследствие са основали свои школи (Евклид) или са писали диалози за Сократ (Есхин). Колкото до Платон, за него се казва кратко: „Той не беше там. Струва ми се, че беше болен” (59b-c). В началото Сократ съобщава, че последните дни се е занимавал с нещо, което никога не е правил, а именно – съчинявал е стихове. Казва: „Често съм имал сънища, в които богът ме е подтиквал да се занимавам с музика, с поезия. И ето сега, като не знаех какво друго да направя, реших да напиша някои басни на Езоп в стихове. Не съм съчинявал музика, тъй като не мога, но поне стихове направих” (60d-61b). Оттук нататък започва разговор добре ли е човек да приема смъртта, макар че би могъл да я избегне. Сократ казва, че целият живот на човек като него, философ, е по същество подготовка за смъртта; защото смъртта сигурно е по-добра от живота, ако душата е нещо, което оцелява отделно от тялото. И започва обсъждането дали душата наистина е безсмъртна (70a-c). А накрая той, след като вече е отпратил жена си и синовете си, извиква човека, който трябва да му даде отровата, изпива чашата и прави това, което пазачът му заръчва: а то е, след като се разходи малко и усети, че краката му натежат, да легне. И наистина, когато ляга, започва да усеща, че краката му изтръпват и престава да чувства каквото и да е. След това изчезва усещането в колената, после в корема и накрая настъпва смъртта. Федон казва и кои са последните му думи. Той открива главата си, както е легнал, и казва: „Критоне, да не забравим да принесем жертва на Асклепий. Един петел в жертва на Асклепий.” Това били последните му думи (116а-118а).

2. За смъртта

(„Апология“, „Горгий“, „Федон“)

Във „Федон“ темата е задгробният живот. Тя се открива и в други диалози – „Апология”, „Горгий”, „Федър”, „Пирът“.
Във „Федър” се казва, че душата е заживяла в тяло поради някакво падение. Защото при своята обиколка около земята не е могла да получи естествената си храна, изнемогнала е и се е въплътила (248c). В „Пирът” не се говори надълго за това, но в края на Сократовата реч се казва, че онези хора, които са видели приживе красивото и с това са познали истината – ето те са достойни за безсмъртие (212a). После в „Апология”, мислейки за присъдата си, той сякаш се пита: „Има ли изобщо някъде истински съдии? Такива, които не грешат?” И казва: „Има. Там, където може би отива душата след смъртта, там трябва да са истинските съдии (41a). А в „Горгий” се говори за отвъдния живот по повод на мисълта, че човек трябва да лекува душата си и то с наказания. Може би не е възможно душата да се излекува напълно тук, а само отвъд. Там наказанията ще бъдат по-големи, но м и лечението ще е по-добро (525a-b).

Да погледнем по-отблизо някои от тези диалози. В„Апологията” Сократ казва: „Време е да зададем този въпрос – какво е смъртта? Има две предположения. Едното е, че смъртта е като вечна нощ. Който умре, сякаш заспива и повече нито усеща нещо, нито чува, нито вижда – както става, когато спим непробудно и без сънища. Другото е, че човек отива на друго място и там, може би, среща други хора. Кои? Разбира се, тези, които са умрели преди него. Та да видим дали смъртта е нещо лошо, било в първия, било във втория случай. Лошо ли е в първия – ако тя е като заспиване? Ако погледнем нощите, в които сме спали непробудно и ги сравним с останалите дни и нощи, дали ще предпочетем тези, в които не сме спали, а са ни се случвали разни неща? Не съм сигурен. Много хора биха предпочели нощта, в която са спали без сънища, пред повечето дни и нощи, прекарани на тази земя. И това няма да са само обикновени, нископоставени хора, но дори може би такива като персийския цар – и те биха предпочели нощта, в която са спали добре и непробудно” (40c-e) „Но, без съмнение по-интересен е вторият случай – човек отива другаде и се среща с вече умрелите. Та, ако смъртта е такова нещо, атиняни” казва Сократ, „тя би била наистина голямо благо. Ако е така, в такъв случай аз дори много пъти желал да умра. Та какво ще е по-добро за човек като мен, който винаги е обичал да разговаря и да узнава неща от хората? Ако мога да отида там, където са истинските съдии – Еак, Радамант, Минос, Триптолем, и там да се срещна с великите хора на древността, за които сме чували, да кажем с онзи, който е завел войските при Троя, или с Одисей, или с някои, които като мен са пострадали от лоши съдии, като Паламед и Аякс? Или пък с големите поети – Орфей, Музей, Омир, Хезиод? Малко ли благо ще бъде това? В такъв случай бих бил щастлив да умра, макар вие без съмнение да не сте мислили за такова нещо, когато сте ме осъждали, а сте смятали, че ми причинявате вреда.” Така завършва Сократ своята реч. Последните му думи са: „Време е вече всеки от нас да върви. Аз – към смъртта, а вие – към живота. А кой от нас върви към по-доброто? Това не е известно на никого, освен, може би, на бога” (41a-42a)

Нека погледнем как се говори за същите неща в „Горгий”. Това е в края на разговора, който е водил със софистите Горгий, Пол и Каликъл. Накрая, обръщайки се към Каликъл, той казва: „Ще ти разкажа една история (логос), която ти сигурно ще я сметнеш не за логос, а за mythos – лъжлив разказ. Но според мене това е логос и ще ти го разказвам така, все едно е истина, защото вярвам, че е истина. Та говорят, че след управлението на Кронос трима от неговите синове си разделили света. Това били Зевс, Посейдон и Плутон. Зевс получил небето, Посейдон – морето, а Плутон – подземния свят. И още при Кронос се знаело, че хората, като умрат, ще отиват на различни места. Живелите добре отивали на Острова на блажените, а живелите лошо отивали, за да бъдат наказвани – може би завинаги – в Тартара. И това изглеждало решено добре, но започнали да идват оплаквания както от царството на Плутон, така и от Острова на блажените. Онези, които приемали мъртвите, започнали да се оплакват на Зевс, че при тях идвали все повече неподходящи хора. Причината била, че онези, които е трябвало да умрат, се явявали пред съдиите още докато били в тяло. И на тях се е гледало така, както и приживе – те си били със своя външен вид и своето обществено положение. А и съдиите, които съдели, също били хора. И се получавало това, което се получава при един обикновен съд – съдиите не виждат истинските провинения или заслуги на съдените, защото виждат само тялото им. Нямат поглед направо към душата. Като виждат тялото, виждат тяхното положение сред хората и биват заблудени от това. Затова съдът не бил добър. И тъй, първото, което Зевс направил, било да поръча на Прометей да се погрижи никой човек да не знае деня, в който ще умре. Това е нужно за да не се подготвят хората, а да отидат на съда точно в състоянието, в което винаги са се намирали. Да бъдат такива, каквито са били, когато са живели. И второ,” казва Сократ, „оттук нататък душата започнала да бъде съдена отделно от тялото. И както тялото на умрелия, когато го огледаш, виждаш белезите, които носи от живота си и си личи примерно как този човек, се е хранил; или ако има някакви телесни болести, те също си личат, или ако е бил бит или нещо друго. Така че от тялото могат да се разберат много неща. Но същото се отнася и за душата. Отделена от тялото, тя може да се види такава, каквато е била; да се видят всички белези от прекарания живот. Това прави възможно тя да бъде съдена добре. Освен това били сменени и съдиите. Вече нямало да бъдат обикновени хора, а ще са синовете на Зевс, героите Минос, Еак и Радамант; като Еак ще се грижи за тези, които идват от Европа, Радамант – за онези, които идват от Азия, а Минос ще е арбитър. Този съд ще се случва на един кръстопът, там, където идват душите от двете части на света; и оттук нататък, те ще бъдат насочвани в двете посоки. Едни от тях ще отиват на Острова на блажените, а други ще бъдат изпратени в Тартара. Но за онези, които отиват в Тартара, и за тях има две съдби. Защото някои от тях все още биха могли да бъдат излекувани, а други, поради големите си престъпления, няма да бъдат, но ще понасят наказания: ще страдат в Тартара, и то вечно. И техните страдания ще бъдат виждани от другите души, така че да служат за пример за това, какво се случва с онзи, който е извършил през живота си такива престъпления, че сякаш е умъртвил душата си: защото неизлечимото е някак умъртвено. В древността се говори за такива хора – Тантал и Сизиф сигурно са били такива. Може би и този Архелай, за когото ни разказа Пол. Ако това е истина, тогава сигурно и неговата душа е неизлечима и той никога няма да се върне от Тартара. Така се случва обаче с онези, които приживе са имали голяма власт, тираните. Защото има и такива лоши хора, които поради обикновения си живот не са могли и да извършват големи престъпления. Ето този Терсит, за когото Омир говори, сигурно не е бил добър човек. Но той няма да бъде наказан най-тежко, защото не е могъл да извърши нещо толкова лошо, което други са извършили. От друга страна, това че някой е на власт, не значи, че непременно ще стане престъпник. Макар и рядко, случва се някои хора да добият власт и пак да останат справедливи. Има такива, ето аз си спомням един наш съгражданин, атинянина Аристид. Така че някои души ще бъдат здрави. Такава би трябвало да е душата на един философ, който не се е занимавал с излишни дела, не се е стремил към успехи, към каквито се стремят много хора, а се е грижел просто за доброто на душата си. И когато съдиите видят такава душа, те ще се удивят на нейната добродетелност и ще я изпратят там, където заслужава: на Острова на блажените.“ „Така че” казва Сократ, „аз се обръщам към теб, Каликле, и те призовавам, както винаги съм призовавал хората – да се стремиш към такъв живот и такава борба, която най-сетне ще ти даде такава присъда пред истинските съдии. На теб, който ми казваш, че няма да знам какво да отговоря на онези, които може би ще ме осъдят тук, ще отговоря така: `А ти сигурен ли си, че там, където ще отидеш, ще знаеш какъв отговор да дадеш? Какво ще им отговориш, ако си живял зле? Защото те виждат всичко, виждат направо душата, а не гледат тялото и положението на човека. Те не могат да бъдат и подкупени. И тъй, виждат, че една душа е здрава, друга – болна, а трета е неизлечима и й предстои да умре; и наистина, някои отиват на вечна смърт`” (523a-526c).

Така стигаме до „Федон”, където разказът за отвъдното е най-дълъг. Сократ разказва къде е земята и какво е. И казва: „Знаете ли, че онова нещо, което наричаме земя, би могло да бъде сравнено с дъното на някакво море; а в действителност истинската земя е горе, някъде отвъд небето. Ако някой можеше да лети, би могъл да се издигне до края на въздуха, който ни обгръща и като погледне отвъд, да види, че истинската земя е там. И там също има и суша, и острови, а този въздух, който дишаме, е водата, морето на истинската земя. Там всяко нещо – и пръстта, и дървото и всяко нещо са направени от съвсем друг материал. Тези скъпоценни метали като злато и сребро, които имаме тук, там са най-обикновеното нещо. Там всяко едно осезаемо нещо е съставено от неща, които тук са най-голяма ценност. Иначе всичко е като при нас, но много по-чисто, по-прекрасно. И там живеят хора. Това би трябвало да са душите на онези, които тук са живели справедливо. Има различни живи същества, а и светилища на богове: но в тях човек би могъл да срещне със самите богове, а не както тук, където не ги виждаме и можем да се обръщаме към тях само чрез жертвоприношения и молитви” (109a-111c). „От друга страна, съществува и един свят долу, под повърхността на земята. И за него трябва да кажем нещо, ако искаме да разберем какво става с душите след смъртта. В този свят има кухини, дълбоки бездни, като най-дълбоката и най-страшната от всички се нарича Тартар: и тя минава от единия край на земята до другия. Там има и големи реки, които се показват и на повърхността на земята, но минават и под нея. Такава е Океан, която заобикаля цялата земя, но и минава отдолу. Срещу нея стои една друга, която се нарича Ахерон. Има и друга двойка реки – едната е Пирифлегетон, а другата – Стикс. Пирифлегетон е река, чиято вода е сякаш от огън; а и Стикс не носи обикновена вода. Та когато нашите души умрат, те биват насочени най-напред надолу. Впрочем не всички еднакво лесно тръгват натам. Има някои много привързани към телата, които дълго се въртят из местата, където са живели. Но накрая и те биват отвеждани там, като ги отвежда техния демон-покровител. Долу пък ги повежда друг водач, с когото те достигат Ахерон и едно езеро, наречено Ахерусиада; и там остават дълго време. Узнават каква ще е съдбата на онези, които са живели зле и каква на онези, които са живели добре. И съобразно съда някои души, прекарали известно време във водите на Ахерусиада, отиват на небето, което всъщност е истинската земя. А после може би ще отидат и на още по-красиви места. А други души остават в Ахерусиада и след това биват насочени към други раждания. Но това все още са тези, които не са живели толкова зле. А има трети, които са извършили тежки престъпления и те биват хвърлени в Тартар, откъдето минават водите на Стикс и на Пирифлегетон. И след като прекарат известно време в Тартар, биват извличани от водите на тези реки и се влачат из бездните под повърхността на земята. А водите на Стикс и Пирифлегетон никога не се смесват с тези на Океана и Ахерон. И онези които са извършили тежките престъпления, биват влачени от водите на тези реки, минават покрай Ахерусиада и виждат душите на онези, които са онеправдали през живота си. Макар и отдалеч, те имат възможност да викат към тях и да ги молят за прошка. И ако ги измолят, ще могат да се прехвърлят в Ахерусиада и да се върнат отново към живота; а ако не, ще минават отново и отново, докато успеят да я измолят. А има и такива, които са извършили толкова тежки престъпления, че не получават дори това, а биват хвърлени в Тартар и остават там завинаги” (112a-114c). „Аз не настоявам, Симие” (той се обръща към един от събеседниците, тиванеца Симий), ”че един разумен човек трябва да е сигурен, че нещата са точно така. Но това е размисъл в добрата посока. Във всеки случай човек не бива да се занимава с това, да обслужва тялото си, а трябва да се грижи за душата и да я украсява с нейното истинско украшение. А кое е то? То е душата да учи и да придобива истината, справедливостта, смелостта и свободата. Така трябва да се грижим за душата си” (114c-115a).

*

[По преводите на Г. Михаилов и Б. Богданов. В: Платон. Диалози I-II. „НИ“, 1979 и 1982]

Платон. „Държавата“ I-IX

I, 327a-354c

„Държавата” започва с въпроса за справедливостта. Кое е справедливото? Как да се докаже, че справедливото е благо? Как да се докаже, че е добре човек да бъде справедлив, защо да се стреми да е справедлив?

Разказът се води от името на Сократ. Не се разбира пред кого говори, просто разказва някому. Разказва как предния ден бил в Пирей заедно с група приятели, за да видят как върви празникът в чест на Бендида, тракийската богиня. В него участвали и гърци, и траки. После тръгнали обратно към града, но по пътя ги срещнали други приятели, сред които Полемарх, син на известния метек и производител на оръжие Кефал; и ги поканили да останат. Казали, че и вечерта ще има нещо, което си заслужава да се види, пък има и къде да нощуват. Сократ се съгласява и отиват в дома на Кефал (328b).
Кефал бил заможен човек, по това време вече доста възрастен. Заварват го във вътрешния двор да принася жертва (328с). Сократ се заговаря с него и го похвалва, че принася жертви. Пита го как понася напредналата си възраст – и какво мисли за старостта. Дали тя, от която всички се оплакват, не става по-лека когато човек е богат, като Кефал. Кефал се съгласява, че на стари години от парите има полза, пък и изобщо в много случаи; но те са полезни, ако човек умее да си служи с тях, иначе не. Но не може да се каже, че парите са най-голямото благо. Сократ пита: „А кое е това, което те занимава най-много, щом смяташ, че парите, макар и да улесняват живота, не са най-ценното нещо?” Кефал отвръща: „Някои може да не ми повярват, но това, което ме занимава сега, е следното: все повече си мисля дали не са верни едни разкази, с които много хора се подиграват и ги смятат за измислица – тези за отвъдния живот и въздаянието. Да не би да е вярно, че хората отиват някъде, където понасят наказания за лошия си живот, за несправедливостите си? Затова принасям жертви на боговете. И аз, както може би и други хора, се безпокоя да не съм живял зле, да не съм навредил на някого. Да не би да съм извършил нещо лошо, за което ще трябва да дам сметка в отвъдното.” А Сократ: „Да, твърде важно е това, за което говориш и си струва да се обмисли. Как човек да бъде справедлив? Какво е справедливостта?“

Така започва разговорът и Кефал си тръгва, като оставя Полемарх да продължи разговора (331e). Сократ и Полемарх опитват да дадат определение за справедливото. „Да не би пък справедливото да е, ако дължиш някому нещо, да му го върнеш? Взел си от някого пари било други необходими неща, и след това му ги връщаш – може би това е справедливото.” Но се оказва, че може и да не е. Няма да е справедливо да върнеш заето оръжие на приятел, когато той не е с ума си и би могъл да направи нещо лошо с него. Излиза, че да се спазват някои съвсем конкретни правила може би не е най-добрия начин да сме справедливи, защото така можем да сгрешим. Може би се нуждаем от някакви по-общи правила. Полемарх казва: „А може би да си справедлив, това е да облагодетелстваш своите приятели и близки и да вредиш на враговете си?” На това Сократ казва две неща. Едното е, че с такова правило човек може и да сгреши, тъй като ние понякога не знаем кои са ни приятели и кои – врагове. Някои изглеждат като приятели, а после се оказва, че не са; същото се отнася и за враговете. Та може да се случи човек да облагодетелства истинските си врагове и да навреди точно на приятелите си. Тук въпросът е да познаваме добре хората, с които общуваме.
След това минават към другото. Да допуснем, че знаем кой ни е враг. Но дали е справедливо да му вредим? Изобщо справедливият някому вреди ли? Какво значи да вредиш? Сократ забелязва, че да вредиш означава най-вече да правиш някого по-лош; както и да му правиш добро значи да го правиш по-добър. Но каква е ползата за справедливия да прави някого лош? Всъщност никой няма полза от това. Така че справедливият не би трябвало да вреди на когото и да било.

В този момент в разговора се намесва присъстващият Тразимах (336b). Това е известният ретор и софист Тразимах от Халкедон. Той ги прекъсва рязко и казва, че разговорът не се води сериозно; и че според него Сократ не води разговорите си честно. Защото той винаги очаква другият да даде определение, а след това го опровергава. Но самият Сократ не дава определение за нищо – защо? Сократ отвръща, че това е, защото той просто не претендира да знае добре каквото и да е, но с радост би научил нещо от другиго. И приканва Тразимах, пък и другите, да дадат свое определение за справедливото.
Тразимах казва: „За мен не е трудно да дам определение, с което всеки ще трябва се съгласи. То е следното: справедливост сама по себе си няма. В човешкия свят не съществува справедливост като нещо отделно от силата, желанието на властващите. Тя е просто една дума, с която властващите прикриват своите желания, стремежа си към лично облагодетелстване. Така че „справедливото“, това е само дума за полезното за по-силния” (338с). От следващите въпроси и отговори става ясно, че според Тразимах полезното за властващия и това, което той желае, са едно и също. Но Сократ обръща внимание, че се случва хората да желаят неща, които не са им полезни. Тразимах е принуден да се съгласи и да каже: „Добре, но аз предлагам да мислим за онзи властник, който действа безпогрешно.” Сократ казва: „Да помислим. Ако той действа безпогрешно в качеството си на властник, на управляващ, в чия полза ще действа? Изобщо управляването за кого е? То не е ли заради доброто на управляваните, за да бъдат те щастливи, като живеят в едно добре уредено общество? Да не би властването да е нещо, от което имат полза повече управляваните, отколкото управляващите?” Тразимах отговаря: „Властващият никога не властва с друга цел, освен за лично облагодетелстване. Защо, да кажем, овчарите властват над овцете? Да не би в полза на самите овце? То е заради овчарите, за да могат да ги стрижат и да получават от тях каквото желаят – мляко, месо. По същия начин се отнасят и управляващите към управляваните. Това е едно. Второ, трябва да разберем, че несправедливият е винаги по-мъдър от справедливия. Той повече разбира живота, повече умее, по-добре се справя” (344b). По въпроса за това, че всеки управляващ управлява в своя полза, Сократ казва: „Ако това е вярно, как да си обясним, че навсякъде управляващите получават награди за това, че управляват? Някъде получават просто заплата, както е в страните, където те биват избирани или назначавани, като в Атина. Другаде получават почести, похвали, авторитет. И това е именно защото управляват в полза на другите. Нима някой плаща на търговеца за това, че е търговец? Или някой хвали разбойника? Никой не прави така. А пък на управляващия му плащат или го хвалят. Следователно съществува отдавна утвърдено мнение, че управляващият управлява не в своя полза, а в полза на управляваните. Това е едното. Относно това, че несправедливият бил по-мъдър от справедливия, Сократ казва: „Кога казваме, че някой е мъдър? Нали го казваме за човек, който има определено знание за нещо? И това знание обикновено се проявява чрез нещо, което този човек прави, чрез неговото изкуство. А тези хора, които имат някакво знание и изкуство, те от кого са по-мъдри? Да не би от онези, които са овладели същото знание? Не, те претендират, че са по-мъдри само от онези, които не го притежават. Един лекар не казва, че е по-мъдър от другите лекари, а казва: „Аз съм мъдър в сравнение с не-лекарите, а в сравнение с лекарите съм като тях.” И при справедливия е така. Когато владее справедливостта, той не се хвали, че е по-справедлив от други справедливи – той е толкова справедлив, колкото и те. Но твърди, че превъзхожда несправедливите – тези, които не владеят справедливостта. Така че справедливият прилича на хората, които имат знание. А при несправедливия е сякаш обратното. Защото той, стремейки се да овладее несправедливостта, иска да надмине не само справедливите, но дори и другите несправедливи. Това е несправедливостта – да се стремиш да имаш повече от всички, да си непременно пръв. Същото ще прави и някой мошеник, който би се престорил на лекар. Той ще иска да измами не само не-лекарите, но и самите лекари; да надделее и над тях. Но той няма знание. Така че несправедливият прилича на мошениците и следователно няма знание и не е мъдър.”„И все пак” завършва Сократ, „ние, Тразимахе, не успяхме да проведем този разговор както на мен ми се искаше. Не можахме да кажем що е справедливостта. Занимавахме се с други неща – за кого е полезна и дали е мъдрост или не. Но и да сме съгласни, че е мъдрост, не казахме каква. Така че не можахме да разберем що е справедливостта, защото се питахме за неща около нея, а не за същността й” (354b).

ІІ, 357а-386а

Тогава в разговора се намесват други събеседници. Това са Главкон и Адимант, за които е известно, че са братя на самия Платон. Те предлагат разговорът да започне отначало, като казват, че не мислят като Тразимах, но и не могат да го опровергаят. Главкон казва: „Ето аз например смятам, че справедливостта е нещо добро, дори най-доброто; но не мога да го докажа. И не само аз, но като че ли никой не може: защото досега не съм чул някой да защитава справедливостта, заради това, което е. Мнозина казват, че тя е нещо добро, но ако трябва да обяснят защо, говорят за вредите от несправедливостта или за облагите от справедливостта, а не за самата нея. Въобще за справедливостта има мнение, че тя съществува по необходимост. Защото хората, след като дълго живели заедно, забелязали, че несправедливостта пречи на съвместния живот, и затова се отказали от нея. Създали са закони и се опитват да ги спазват, за да могат по-леко да живеят заедно. Но този съвместен живот въз основа на справедливостта, регулирана от писани и неписани закони, все пак е една отстъпка. Така бива представяна справедливостта. Казва се: „Живей справедливо, защото иначе ще бъде по-зле за обществото, а също така и за теб.” „Но ако хората бъдат оставени напълно свободни, ако им бъде предложено да изберат това, което действително искат” продължава Главкон, „те най-вероятно биха избрали точно несправедливостта: значи да правят каквото желаят, без оглед на доброто за другите. И разказва историята за Гигес, който намерил пръстен, с който ставал невидим и така можел да извършва най-големи несправедливости” (359d). И казва: „Може би повечето хора биха постъпили като Гигес. А ние искаме да кажем: справедливостта е нещо добро. И даже да имаш пръстен, с помощта на който да ставаш невидим или всякакъв, и да вършиш несправедливости безнаказано, все пак, ако докажем, че справедливостта е нещо добро, бихме били справедливи дори в този случай. Което пак е въпрос за властта. Защото Гигес е човек, който има нещо като абсолютна власт. Той е като властника, който може да остане безнаказан за делата си. Един безнаказан властник би ли постъпвал винаги справедливо? Повечето хора смятат, че не.” После Главкон, подпомогнат и от брат си Адимант, добавя следното: „Когато ни съветват да бъдем справедливи, все ни говорят за ползата от справедливостта. И в Хезиод има такива неща (363b). Там, където царете са справедливи, там и земята е плодородна, и животът е по-богат. Обаче ако съдим за ползата от справедливостта по облагите, тогава не би трябвало да я предпочитаме пред несправедливостта: защото опитът показва, че и несправедливият може да има блага. Няма нужда някой да е справедлив, за да е богат, да има успехи, да го почитат. Тогава даже ще е за предпочитане да си несправедлив, както и Тразимах твърди. „Но” казва, „ние искаме да разберем какво е хубавото на справедливостта сама по себе си (367е). Да си представим един справедлив човек, който е лишен от всякакви успехи, а вместо това е потънал в нещастия – от гледна точка на хората. И да си представим един несправедлив, който има всякакви успехи (360е). Ако справедливостта е за предпочитане, както ние вярваме, би трябвало да предпочетем да сме на мястото на справедливия, въпреки всичките му нещастия. И наистина бихме предпочели. Но как да докажем, че това е по-добре?”

И така, след първоначалното беседване с Кефал, спора с Тразимах и въпросите на Главкон и Адимант, Сократ се заема да разкаже какво според него е справедливостта, в чието съществуване той вярва, и към която желае да се придържа; но която дотогава може би никой не е описал добре. Затова опитва да представи една справедлива държава и да я сравни с онова, което смята за справедлива човешка душа. Така, въз основа на сравнението между двете, може би ще се открие самата справедливост. „Нека построим мислено една държава“ (369a). За какво се събират хората заедно? Не е ли защото се нуждаят от неща, които придобиват най-добре чрез сътрудничество помежду си? Ето кои са тези неща: храна, домове, облекло. Но за да бъдат те произведени добре, би трябвало да има някои, които умеят да ги създават: те трябва да са специалисти, да правят само това. Така че в държавата един ще е земеделец, друг – строител, трети – тъкач и шивач; а не всеки поотделно да прави всичко – защото тогава произведенията нямат да бъдат толкова добри. Но за да има земеделие, строителство и изработка на дрехи, трябва да има инструменти: ето защо държавата ще се нуждае и от занаятчии. Освен това тези произведения трябва да се разменят; затова ще има търговци, от които един ще пренася товарите, друг ще урежда размяната на място (и най-вече той ще си служи с пари). В такава държава хората ще живеят прост живот без излишества, ще славят боговете и ще раждат деца според възможностите си. Но може да има и друга, където те ще желаят не само необходимото, но и приятното, което не им е необходимо (373a). Там ще има повече стоки, а също и повече професии и изкуства. Ще има готвачи, бръснари, производители на благовония, музиканти, актьори, хетери и прочее. Ще има и много лекари, защото хората ще боледуват от повече болести; и ще се стараят да продължават живота си колкото се може по-дълго. Такава държава несъмнено ще стигне дотам, да напада съседите си – за да увеличи богатството си, или поне да не обеднее. Затова ще са нужни и военни. Но военните винаги са нужни, тъй като дори държавата да не напада първа, пак може да й се наложи да воюва – ако й се случи да има съседи, които обичат излишествата.
Така Сократ започва с размисъла си за военните, които нарича “стражи” (phylakes) (375а). Той оставя настрана сравнението между простия живот и натоварения с излишества, и се замисля какви биха били “добрите стражи”. Това ще са хора, които, подобно на добрите кучета, ще са гневливи към враговете си и кротки със съгражданите си. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества – някои са просто сурови и груби, а други са слаби и изнежени. И за да създадем добрите стражи, които ще съчетават и двете качества, се нуждаем от добро възпитание.
Темата за възпитанието/образованието започва с разговор за музиката и гимнастиката (377а). Човек се състои от тяло и душа, като тялото се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем гимнастиката само на пръв поглед е просто за тялото. Тя също е за душата, но нейния път е друг: чрез добро обучение на тялото да се оформя и душата. Заради музическото образование тук се обсъжда и поезията; Сократ говори за поезията в съвременността, като посочва главния й и много опасен порок – да представя боговете като причина за злини. А първото, което човек трябва да знае за тях е, че те не могат да бъдат причина за никакво зло.

III, 386а-419а

Също: не би трябвало да се твърди, че смъртта е най-голямото зло, или че изобщо е зло (386b). „Така че поезията в добрата държава“, казва Сократ, „не може да бъде като тази тук, която слушаме – не може да е като тази на Омир.“
За гимнастиката (физическото възпитание) той говори по-малко, като споменава умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите (404b). И покрай това казва: необходимо ли е лекарят да лекува всичко и то неограничено дълго? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително, колкото днес (406а). Ако човек може да се излекува с малко грижи, нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?
По-нататък, размишлявайки за възпитанието на стражите, казва, че е добре в основата на техния светоглед да бъде поставен един “полезен мит” (414с). И той е следният. Всички хора са родени от земята. Но в едни от тях богът е вложил злато, в други – сребро, а в трети – мед и желязо. Затова не всички трябва да правят едно и също: а едни ще управляват, други ще им помагат, трети ще произвеждат – значи, ще се занимават със занаяти и земеделие. Трябва да се внимава с децата, защото е възможно някои, чиито родители имат в природата си злато, да не са като тях: те веднага трябва да бъдат отпратени при другите. Възпитаните с този мит ще имат твърдо основание да защитават родината си, защото тя им е като майка; и ще се отнасят дружелюбно към всички съграждани, защото и те като тях са родени от земята, и следователно са им истински братя.
Относно начина на живот: първото и най-важно е, че те няма да имат собственост, нито лично жилище (416d). Трябва винаги да се хранят заедно и да не притежават злато и сребро – нека свикнат с мисълта, че ценните метали са в душите им. „Защото“, казва Сократ, „ако им се позволи да придобиват собственост, тогава те вече няма да са стражи, а вражески настроени спрямо народа деспоти“.

ІV, 419а-449а

Покрай въпроса за собствеността събеседниците на Сократ се замислят дали животът на тези стражи няма да се окаже нещастен поради строгите ограничения, им се налагат. Сократ казва, че те, като създатели на тази мислена държава, би трябвало да се грижат повече за доброто й като цяло, отколкото за някоя от частите й (420b). По-нататък той отбелязва, че в държавата трябва да се избягва както излишното богатство, така и бедността. И богатството, и бедността развращават човека, защото и в двата случая у него се буди желание за притежание. Най-добре е да има само онова, което е необходимо за живота и занятието му.
За да се опази държавата, тя не би трябвало да е нито много голяма, нито много малка (423c). Ако е прекалено малка, тя няма да е самодостатъчна. Относно ограничението на големината, Сократ не обяснява ясно защо е нужно: дали поради опасността от разпадане, или защото големият размер я прави твърде силна и разпалва апетитите на гражданите й: както е станало с Атина, която желаела да властва над все повече държави. Може би “Да се уголемява дотам, докъдето е възможно, за да остане единна” значи, че от един размер нататък държавите са застрашени от разпадане.
Друга опасност идва от промените във възпитанието. Обикновено те започват от промените в музиката (420b).
Законите не би трябвало да са твърде много. Законността въобще започва с уважението на младите към по-възрастните и родителите. Самата външност на младежите трябва да издава скромност и изпълнителност. Но да се правят точни закони в тази насока не е нужно, това би трябвало да са неща, които всеки възпитател знае от себе си; а и добре възпитаваният младеж няма нужда от много подробни предписания. Там, където се установяват много закони, държавата заприличва на болен, който не прави нищо друго, освен за се лекува, сменяйки лекарствата си. Най-важни са основополагащите, които засягат богопочитанието (427b).
Ако тази държава е добра, в нея трябва да се откриват и известните добродетели. Това са разумността (мъдростта), мъжеството (храбростта) и благоразумието. Мъдростта се състои в знание за доброто управление; то е достъпно за малцина и се притежава от управляващите стражи (428d-e). Храбростта е правилно разбиране за това, кое е страшно и кое – не; то принадлежи на воините (429а–430 c). Благоразумието е въздържане от удоволствия и владеене на страсти, и трябва да бъде споделяно от всички – не само от управляващите и воините, но и от останалите граждани. Като цяло държавата е благоразумна когато „желанията на мнозинството и на лошите се управляват от желанията и разума на малцина и най-скромните“ (431d). А справедливостта не е друго, освен способността на всеки да прави точно и само онова, което се очаква от него според мястото му в държавата.
И така, тя се състои от три съсловия. Най-голямата опасност би дошла от това, някои от по-долно съсловие, възгордяни от успеха си, да се опитат да преминат към по-горното без да са достойни. Това е най-вредният начин да се върши чужда работа; и най-опасната несправедливост.
След това Сократ прави сравнение между справедливата държава и справедливия човек, предполагайки, че той ще й бъде подобен (435b). И както в държавата има три съсловия, така и в душата ще има три съставки. Всеки може да забележи това, ако се вглежда в себе си. Примерно: понякога човек има желания и извършва неща, от които сам се възмущава; и тогава се гневи “на себе си”. Значи гневливата и желаещата част са в несъгласие. Но никоя от тях не може сама да прецени как трябва да се действа, защото това е способността на третата част – разумната, която е управляваща.

V, 449а-484а

Сократ предупреждава, че някои от твърденията му, макар и подкрепени с добри доводи, ще предизвикат възмущение или смях (450с-е; 452а–453а; 457a-b). Сред тях са размишленията за участието на жените в държавата. Жената има същите способности като мъжа, а това значи, че може да прави същите неща, макар да му отстъпва заради телесната си слабост. А слабостта идва просто от природната й способност да ражда и кърми. Но жените могат да бъдат воини, а може би и да управляват (456а).
Освен това те трябва да бъдат общи, за да се избягва разделението по семейства (457d): „Това е законът, че всички тия жени са общи на всички тия мъже и нито една жена не бива да живее отделно само с един мъж.“ Това се отнася само до стражите (450с). Тези мъже и жени ще живеят заедно и заедно ще бъдат обучавани да вършат което изисква положението им в обществото. Така че естествено ще се стига и до съвокупяване (458d). Това не значи, че може да има безразборни връзки: браковете ще стават на празници, като управляващите насочват по-добрите от мъжете към по-добрите от жените (459а–460b). Тези бракове ще се смятат за свещени и ще се съпровождат от жертвоприношения и молитви (458е; 461а). Преди 20 годишна възраст да няма такива отношения; и те да продължават до 40 години за жените и 50 за мъжете (460е). След това всеки мъж, ако желае, може да живее постоянно с някоя жена, но да не раждат деца (461b-c). Раждането на деца от хора по-млади или по-стари от цветущата възраст, а и всяко съвокупяване, извършено без съгласието на управника „ще се сметнем за грях, а не за дело благочестиво и справедливо; защото такъв човек създава за държавата извънбрачно, незаконно и неосветено дете, родено в тъмнина при страшно невъздържание“ (461a-b). Родителите няма да познават децата си (457d, 460b-а); но ще знаят датите на възможните зачевания, така че всички, които са родени 7/9 месеца след встъпване в брачни отношения ще се смятат за техни дъщери и синове. Така човек ще знае за възможните си внуци, също и за братята и сестрите, с които няма да може да влиза в брак (461d). След като пораснат малко, децата ще бъдат взимани на военните походи (466е).
Самите названия на управляващите и управляваните трябва да са други, за да съответстват на истинските им отношения (463 a-b). Помежду си стражите не могат да се смятат за чужди, защото: „В лицето на всеки, с когото се среща, той ще среща брат или сестра, баща или майка, син или дъщеря, деца или родители“ (463с). При това положение стражите би трябвало да живеят „по-щастливо от олимпийските победители“ (465d). Отличилите се във войната ще сключват повече бракове, за да се раждат повече деца от такива хора (468с). Загиналите в бой ще получават най-големи почести (469b). Освен това не би трябвало гърците да воюват помежду си, а още по-малко да се заробват едни други (469b–471b).

VІ, 484а-514а

Възможна ли е тази държава? Нека първо се съгласим, че такава, каквато я мислим, тя е добра. Ако един художник нарисува красив човек, образът пак ще е красив, дори художникът да не докаже, че такъв човек е възможен.
Държавата трябва да се управлява от философи (това е още едно спорно, дори скандално твърдение, каза Сократ) (473с–474а). Но кой е философ? Не е ли този, който обича цялото знание, всичко, което може да бъде узнато? Обаче сред претендиращите да са философи има странни хора (475d). Примерно такива, които сякаш „си дават ушите под наем” и слушат всичко. Това са любители на слушането и гледането: те обичат хубавите звуци, цветове, образи, но техният ум не е годен да види и обикне природата на самото красиво (476b). Те нямат знание за съществуващото, но нещо знаят; имат “мнение”. Мнението (doxa) е по-мъгляво от знанието и по-ясно от незнанието. А за несъществуващото не може да има никакво знание (476е–478е). Така че някои мислят за красивите неща, но не за същността на красивото; и не вървят след онзи, който би ги отвел до неговото познаване (476с). Това са любители на мнения (479е–480а). Философът обаче има знание, а не мнение. Той обича всичко истински съществуващо (480a; 485b); обича цялата наука за него и мрази лъжата (485b-c). Такъв човек ще изостави насладите на тялото, няма да е користолюбив [сребролюбив], а ще е великодушен: „Понеже подобава другиму, а не нему да припечелва пари за ония неща, за които парите се печелят с големи жертви“ (485е). „Водач на такъв човек трябва да е преди всичко истината, към която той е длъжен да се стреми всякак и всякъде, защото, ако е мошеник, не може да има нищо общо с истинската философия (490а).
Известно е обаче, казва Адимант, че онези които се занимават с философия, обикновено изглеждат малко подходящи за управление. Едни от тях стават странни и претенциозни, а други като философи се трудят добре и скромно, но изглеждат безполезни (487d).
Причината е, каза Сократ, че хората, годни за философстване, или не преодоляват уловките по пътя, или просто биват отхвърляни от останалите. Първите биват развращавани, защото очевидните им дарби привличат разни предложения и ласкателства, на които не могат да устоят. Вторите пък не могат да вземат участие в управлението поради омразата на управляващите и тълпата към тях (489b-c). От друга страна, във философията нахлуват много неподходящи хора, нищожни природи, които само помагат за оклеветяването й. А природата на философа е рядко срещана. Такъв човек, освен да има влечение към знанието, трябва да е паметлив и схватлив; остроумен и упорит едновременно: “Ще порицаеш ли ти по някакъв начин такова занимание, с което някой по никакъв начин не би могъл задоволително да се занимава, ако по природа не е паметлив, способен да учи, великодушен, приятен, приятел и близък на истината, на справедливостта, мъжеството и благоразумието?“ (487а). Такова съчетание трудно се среща, защото остроумните и бързи обикновено са непостоянни и обратното. Може да допуснем, че ако такава природа получи възможност да управлява, тя може да стане причина за доброто на мнозина. „За управляването на държавата са непригодни както тия хора, които не са просветени и опитни в истината, така и тези, на които е позволено без никакви ограничения да се занимават с наука. Първите, поради това, че нямат в живота си никаква цел, заради която да вършат всичко, което биха правили частно и публично; а последните защото доброволно нищо не ще направят и смятат, че още приживе са се наредили в островите на блажените Трябва да подбуждаме най-добрите природи да се отдават на науката, която по-рано нарекохме най-възвишена, да съзерцават доброто и да се издигат високо…“ (VII, 519-520).
Но какво трябва да знаят стражите (главните сред тях, управляващите)? Първо, да имат сигурно знание, а не да се колебаят сред мнения. Трябва да са приели, че нещата са “някакви”, защото са причастни на идея и да се стремят да познаят идеята: а знание е възможно само за нея, тъй като тя е неизменна и една. Но коя е първата, висша идея, за която има знание? Това е доброто (благото). Какво е то? Сравнение със слънцето: както слънцето позволява да виждаме, така и доброто- да знаем (мислим, съзерцаваме, разбираме). Защото то осветява мислимите (невидими, несетивни неща). То им придава истина и така ги прави познаваеми; и, от друга страна, внася способност за знание у нас, така че да можем да ги познаваме. А който няма достъп до истината е като гледащия на нощна светлина – той вижда само неясни очертания.
Как се стига до знание? Математиците се опират на начертания, а ние – на чисти мисли. Най-висшата способност на разума е умът; след него идва разсъдъкът, после – убедеността (приемане на вяра, без доводи и значи без знание), накрая – предположението (допускането, че нещо може да е така).

VІІ, 514а-543а

Митът за затворниците (514). „Подобни са на нас. Нима смяташ, че тия затворници са видели нещо друго освен сенки?“ Трябва да сравним тая област, която се вижда с очи, със затворническо помещение, а светлината на огъня в него със силата на слънцето. Ако смяташ изкачването горе и съзерцаването на горния свят за възкачване на душата към областта на мислимото, ти ще се доближиш до моето мнение… (517b).
Образованието на стражите изисква занимания с математика; и най-напред с въпроса за числата. „И зрението вижда голямо и малко, но не разделено, а слято. Мисълта пък, противоположно на зрението, вижда голямото и малкото разделени. Поради това едно нещо наричаме мислимо, а друго – видимо. Също: ние виждаме всяко едно нещо и като едно, и като безкрайно множество“ (525). Геометрическото знание има практическо приложение, примерно помага за военното дело; но то и за проумяване за неизменното и вечно съществуващо (527b). Стереометрия (528b). Астрономията е нужна в земеделието, корабоплаването и военното дело (527d); но освен това чрез нея се мисли за отношението на частите на времето помежду им. Музиката. Питагорейците твърдят, че музикалното знание е близко до астрономическото. Но как? Изследването на всички тези науки трябва да се насочи към взаимната им близост и сродство (531d). Всяка от тях ползва свои предположения; но само диалектиката издига предположенията до самото им начало (533b-с). Диалектик е онзи, който има доказателства (може да посочи основанието) за същността на всяко нещо. За да се направи разлика между знанието в отделните науки и общото знание, са нужни различни названия. За реда, по който се образоват управляващите. „Трябва да бъдат търсени не само благородни и сериозни по характер, но и такива, които имат природна дарба за това обучаване. Такъв човек трябва да е паметлив, неуморим и много трудолюбив. Нанася безчестие на философията това, че с нея се залавят хора не според нейното достойнство…“ (535b–d)
Децата могат да присъстват на военните занимания и походи на родителите си; но към десетгодишна възраст те се отделят от тях и отиват по селата (541). Докато са малки, науките им се преподават без принуда, като игра (537с). Проверява се способността им за физически дейности (в продължение на 2-3 години). През това време не е нужно да се товарят с трудна умствена работа. Когато станат на 20 години, науките започват да се подлагат на общ преглед, за да се покаже сродството помежду им, а и със съществуващото изобщо. Тогава се познава диалектическата природа. Това ще продължи до 30-годишна възраст и тогава пак ще се отберат най-добрите – сред най-постоянните и най-способните да вървят към истината за съществуващото (535d).
Впрочем сега онези, които се занимават с диалектика, са изпълнени с беззаконие, защото като подхвърлени деца се гневят на отгледалите ги, а би трябвало да ги уважават, макар и да не са истинските им родители. То е защото отхвърлят обикновените, но правилни мнения (подобни на хора, отгледали подхвърлени деца), въобразявайки си, че много са напреднали в знанието. Но не могат да го достигнат и не узнават коя е истинската философия; и така не откриват истинските си родители, но се отричат и от отгледалите ги. Тези хора са “недоучените” и те са най-лошите.
Пет години са нужни за усвояване на диалектиката (539е). После 15 години те ще живеят „в пещерата”, което значи, че ще се занимават с военни и граждански дела. След 50-годишна възраст ще правят, каквото пожелаят: може да философстват, да управляват или да възпитават други стражи.
Всичко това би станало, ако на власт дойдат истинските философи – било мнозина, било само един (540d)

VІІІ, 543а-571а

„Ако видовете държавни устройства са пет, то и душевното устройство на отделните хора би било пет вида“ (544 е).
А как се проваля най-добрата държавна уредба? (546a-d). Макар управниците на тази държава да са мъдри, те няма да могат да определят най-подходящите времена за ражданията; и ще започнат да раждат деца в неподходящо време. Раждането на божествено потомство става по числова закономерност, а същото се отнася и за човешкото – ако то ще му е подобно. Ако тези числа не се знаят, стражите ще свързват невестите и младоженците в неподходящо време; и от това ще се раждат недаровити деца. Дори от тях да се изберат най-добрите, те, като станат стражи, ще се грижат по-малко за музическото, а и за гимнастическото възпитание. Ще престанат да различават и родовете човешки природи (gеnе). Затова ще започне сблъсък между железния и медния род от една страна, и златния и сребърния от друга; и ще се стигне дотам, определените им за ползване земя и жилища да станат тяхна собственост. И онези, които дотогава били пазени от тях, ще станат техни роби. Самите стражи ще се грижат само за война и охрана на властта си (547 с).
За тимокрацията. След човека, чиято душа е подобна на аристократичната уредба и поради това е добра и справедлива, трябва да опишем и по-лошите. Първо, свадливия и честолюбеца, които съответстват на спартанската държавна уредба (тимокрация) (545а).
Тя е по средата между аристокрацията и олигархията; благосклонна е към буйни и невъздържани мъже, по-пригодни за война, отколкото за мир; не отхвърля измамите и хитростите, и цялото си време прекарва във война. Там някои ще се пристрастят към парите и ще се отдават на тайни удоволствия. Ще пренебрегват словото и философията, и ще смятат гимнастиката за по-ценна от музиката. Ще има стремеж към победи и силно честолюбие – тъй като управникът ще е изпълнен с дързост (548а-с).
За тимократа. Той е човек, който слуша майка си, когато тя мърмори срещу мъжа си. Защото този мъж (бащата на бъдещия тимократ) малко се грижи за парите, нито пък участва активно в публичния живот; и затова тя се чувства унизена между другите жени. Но и слугите понякога говорят така на господарските синове, мислейки, че проявяват благоразположеност: те подтикват сина да бъде повече мъж от собствения си баща: примерно, да се съди с онези, които не му връщат дължимите пари. Тимократът вижда, че хората, които вършат своята работа, в обществото биват смятани за глупави и са малко почитани; а други биват почитани и хвалени. Затова се колебае между баща си, който усилва разсъдливостта му и другите, които разпалват желанието и гневливостта му. Накрая те надделяват и той става надменен и честолюбив (549d–550с).
За олигархията. При тази уредба управляват богатите, а бедните изобщо не участват в управлението (550d). Богатите в тимокрацията (и техните жени) най-напред престават да се подчиняват на законите, а след това и ги променят. И колкото повече се ценят парите, толкова по-малко се цени добродетелта. Така на мястото на надменните и честолюбивите идват алчните. В такава държава човек трябва да разполага с определена сума пари, за да участва в управлението. Такова държавно управление се поддържа с насилие – или с оръжие, или, преди да се употреби то, със заплахи (551а-b). Но богатият не винаги е способен да управлява. Освен това при олигархията държавата вече не е една, а са по-скоро две: тази на богатите и тази на бедните (551c-d). При това тук са бедни почти всички, освен управниците. Появяват се много дребни престъпници, които трябва да бъдат обуздавани със сила (552 d-е). Впрочем увеличението на дребната престъпност идва и от лошото възпитание в тази държавна уредба.
За олигарха. Той е син на тимократ, който се е старал да преуспее в държавата и покрай това е разпилял имота си. Бил е пълководец или на друга важна длъжност, а след това бил наклеветен, осъден и прогонен или екзекутиран. Синът му (бъдещият олигарх) в началото е беден и не се стреми да се издигне в обществото, а само събира пари. Нищо не почита, освен богатството и богаташите (553b-d). Останалите си желания потиска; не се интересува от наука и не се стреми към видими успехи (554b-555а). За такъв понякога хората имат добро мнение; то е защото винаги е обуздавал желанията си, поради от страх за богатството си.
В тази държава хората могат да пилеят имотите си, защото така олигарсите по-лесно ги придобиват (552а, 555). Така и някои хора от добър род обедняват (555d). Впрочем бедните могат да забележат, че богаташите са достойни за презрение – в случай на състезание или война (556с). Между тях настъпва напрежение, и двете страни често търсят помощ отвън: едните се обръщат към олигархии, другите – към демокрации. Така се стига до гражданска война, в която бедните побеждават. След това избиват едни, а други прогонват. Всички получават равни възможности за участие в управлението, като много длъжности се разпределят по жребий (557а).
За демокрацията. Тази държава е изпълнена със свобода и дръзки думи, и всеки може да прави, каквото си поиска. Там хората ще са различни; и подобно на децата и жените, които се заглеждат в пъстрото, обикновената тълпа ще сметне тази уредба за най-добра (557b-c). В нея можеш да не управляваш и да не воюваш; но пък ако според някой закон нямаш право да управляваш, пак можеш. Осъдени на изгнание и смърт си остават в държавата и живеят там открито (557е–558а). Тези неща означават презрение към онова, за което говорихме в началото: че човек трябва от млада възраст да се занимава с красивото. Тук се почита онзи, който би уверил другите, че е благосклонен към тълпата. Има равенство както между равните, така и между неравните (558b-c).
За демократа. Той е син на онзи скъперник-олигарх, който си е позволявал само “допустими желания” (558d, 559d). Той се сдружава с хора, подобни на яростни и диви зверове, и способни да му доставят различни наслаждения. Понякога в душата на младежа се появява срам и тогава демократическото отстъпва за кратко пред олигархическото. Но желанията най-сетне превземат душата му и откриват, че тя е празна от знания, добри занимания и истинни размисли, които са най-добрите стражи на ума (560a-b). Надменните речи изгонват оттам срамежливостта, като я наричат глупост; разсъдителността смятат за липса на мъжество, умереността и скромността – за селяшка простотия и скъперничество. (560d). Високомерието се нарича културност (eupaideusia), безредието – свобода, безпътството – великолепие, безсрамието – мъжество (560е). Ако този човек е имал щастието да не стигне до крайното разпътство, в зряла възраст успява да доведе удоволствията до някакво равновесие и предава властта над себе си на всяко едно, докато му се насити; после преминава към друго, и така изпитва поравно всички. Ако някой му каже, че едни удоволствия произлизат от хубави и добри желания, а други от лоши, той клати отрицателно глава и отвръща, че всички удоволствия са равни и трябва да бъдат ценени еднакво (561b-c). И ту се отдава на пиянство и пирове с флейти, а после пие само вода и се изтощава от въздържане, ту се заема с гимнастика, а после се отдава на леност; ту се захваща с философия, но по-често с политика; след това с друго, като върши и говори всичко, което му дойде наум. Ако внезапно се възхити от военните, ще се насочи към военни дела, ако хареса търговците, ще се захване с търговия. В неговия живот няма ред, нито необходимост. (561d).
Ненаситната алчност погуби олигархията, а ненаситността за свобода погубва демокрацията. Тази държава наказва управниците си, ако не са крайно снизходителни; тя все ги обвинява, че са престъпници и олигарси, а послушните граждани смята за робски души (562b-d). Демократическата свобода прониква и в частните домове. Бащата се страхува от децата си, а синът нито се срамува, нито се бои от своите родители. Учителят се бои от учениците си и ги ласкае, а те му отвръщат с неуважение. Младежите се смятат за равни на старците, а старците, подражавайки на младите, са се изпълнили с дружелюбие и вежливост (eutrapelias te kai charientismou), за да не изглеждат неприятни и деспотични. Метекът се смята за равен на гражданина, а купените роби не са по-малко свободни от тези, които са ги купили. А какво е равенството и свободата на жените по отношение на мъжете, дори забравихме да кажем. Кучките са подобни на техните господарки, а конете и магаретата свободно и тържествено се движат по пътищата и нападат на всеки срещнат, който не им отстъпва. И всичко останало е все така препълнено със свобода (562е–563с). Това управление прави душата на гражданите толкова чувствителна, че ако някой прояви дори и най-малка покорност към управляващите, всички забелязват това и се възмущават (563d).
При олигархическата уредба търтеите стоят далеч от управлението, а при демократическата на тях им е отредено председателството. По-силната им част говори и действа, а другата се навърта около трибуната, шуми и не позволява на никого да каже нищо друго. Народът – това са земеделците, които не се занимават с политика и не притежават много имот. В такава държава те са многобройни и когато се обединят, се оказват по-силни от всички. Водачите на този народ, след като отнемат имота от собствениците, го разпределят, та и сами да могат да си присвоят повече. Когато разберат, че народът се готви да въстане против тях (макар не по своя воля, а от незнание и подведен от сикофантите), те стават олигарси – и то не доброволно, а към това зло ги подтиква онзи търтей.
За тиранина. Тогава започват взаимните доноси и съдебните борби. Народът издига някого за свой водач, подкрепя го и му предава властта (564d–565c). За престъпленията на овластения. След един такъв живот не определя ли сама съдбата такъв човек или да погине от враговете си, или да стане тиранин и да се превърне от човек във вълк? (566а). В началото на своята служба той се усмихва и ласкаво посреща всички. С едни от враговете си се помирява, други унищожава; и при всеки удобен случай започва войни, за да имат гражданите нужда от водач. Щом започне да подозира някои в свободолюбиви мисли, ги убива, защото ги смята за свои врагове. Така че тиранинът е обвързан с необходимостта или да живее с тълпа негодници, които го мразят, или изобщо да не живее. Той отнема на гражданите техните роби, прави ги свободни и ги назначава за свои телохранители (566е–567е). За сметка на страната се храни както той самият, така и неговите сътрапезници, приятели и приятелки. И ако народът се разсърди и каже, че не е редно възмъжалият вече син да бъде издържан от баща си, тогава той ще узнае какъв звяр е родил, обикнал и отгледал.

ІХ, 571а-595

Някои желания се проявяват по време на сън (у всеки от нас има диви, жестоки и престъпни желания). Добре е човек да не заспива раздразнен и разгневен (571а–572 а). Човекът на демократическото устройство е отгледан от пестелив баща. Повлиян от покварители, но все пак с по-добра природа от тяхната, той не живее нито скъпернически, нито разпуснато; и става демократ. Неговият син обаче се увлича към всяко беззаконие. „Дори да има в себе си някакви мнения и желания, които изглеждат добри и все още притежават срам, той ги унищожава и ги изхвърля от себе си, докато не се освободи от разсъдливост и се изпълни с нахлуло отвън безумие“ (573 b).
Пияницата, похотливият и жлъчният имат качества на граждани от държава с тираническа уредба. Започват празници, в които тиранинът Ерос владее всичко, което се намира в душата. Състоянието на този човек се изразходва, а след това започват заемите. Няма ли той да направи и родителите си роби на споменатите любимци? (573с–574 с). После ще ограби нощем някой човек или някое светилище. Няма да се въздържи от каквото и да е престъпление. Ако народът в държавата е разумен и такива хора са малко, те ще станат телохранители на някой тиранин или наемни войници; или ще вършат дребни злини в своята държава (ще обират светилища, ще отвличат и продават хора, ще клеветят и лъжесвидетелстват). Но ако са мнозинство и използват глупостта на тълпата, тогава измежду тях ще се появи тиранинът. Тираните са били такива още в частния си живот: те или искат да бъдат неумерено ласкани, или самоунизително се молят: а постигнат ли каквото желаят, се отчуждават. Те не са приятели с никого, но или са господари, или робуват (574d–576 b).
Няма по-нещастна държава от управляваната от тиранин, нито по-щастлива от управляваната от цар. Същото може да се види и при хората: за тях може да съди този, който е способен да гледа на човека, прониквайки мислено в неговия нрав. Душата на тираничния човек е пълна с робство и низост, а роби са най-добрите й части. Такава душа ще върши най-малко това, което желае. Тя ще е винаги бедна и незаситена, каквато е и тираническата държава.
Човекът с тираничен характер е нещастен, но още по-нещастен е онзи, комуто се случи да стане тиранин (576с–578с). Тиранинът е като господар с много слуги на пусто място. Той ще трябва да ласкае някои и много да обещава. Няма да може да предприеме каквото и да е пътуване, но ще е принуден вечно да се затваря в дома си. Този човек на себе си не може да заповядва, но се залавя да заповядва на други. Така че той става ласкател на най-порочните, нуждае се от най-много и е крайно беден. Обхванат е от ужас и терзания през целия си живот. Затова и е най-нещастният човек. Обратно, най-щастлив е най-царственият – този, който властва над себе си. И тези хора са точно такива, независимо дали това е явно или скрито от всички хора и богове (578d-580d).
После, философът се наслаждава най-много, защото е способен да избере най-доброто удоволствие: тъй като умее да преценява стойността на удоволствията. А видовете удоволствия са толкова, колкото и частите на душата. Едната (любознателна) е способна да учи, другата (честолюбива и победолюбива) – да се гневи, а третата е алчна, защото желанията се задоволяват най-вече чрез пари.
Съответно и хората са три вида, и всеки ще хвали своя начин на живот. Но кой от тримата е най-опитен във всички удоволствия? Да вкуси удоволствие от съзерцаването на съществуващото не може друг, освен философът. Така че той ще е най-опитен от всички, а и средството, чрез което се преценява, принадлежи най-много на него (580е-583а). Неговото удоволствие идва от душата, а свързаното с душата е по-истинско от свързаното с тялото. Разумната част насочва останалите към собственото им удоволствие, въвежда порядък в душата и е естествено да ги управлява.
Удоволствието на другите хора, сравнено с това на разумния, е като една сянка. Много често като удоволствие се възприема просто нестрадането – затихването на страданието. И обратното: когато удоволствието престане, това се възприема като болка. Излиза, че това затишие (след болка или удоволствие) е и едното, и другото. Но истинското удоволствие е различно – то може да се сравни с обонянието, където има удоволствие без предшестваща болка. Също се отнася и за предчувствието на бъдещи удоволствия или болки. Ако някой не знае кое е истински високото, той и на средното ще гледа като на високо; а които не познават белия цвят, те ще мислят сивия за бял (583b–585а). Гладът и жаждата са пустота, също като незнанието и неразбирането. Това, което се изпълва повече с действителни неща, самото то е по-действително. А любителите на угощения примерно се насочват от средата надолу и пак обратно; и така цял живот блуждаят, защото никога не са поглеждали към истински високото. „Като добитък гледат надолу с наведена глава, надпреварват се, ритат се с железни копита и се мушкат с рога, избиват се поради ненаситност, защото не могат да напълнят с истинно битие своята същност и ненаситните си гърла.“ Един от събеседниците казва: “Говориш като оракул, Сократе” (586a-b). Това са призрачни образи на истинското удоволствие, но те докарват хората до изстъпление (като онези, които се сражавали за призрака на Елена). Но ако душата следва разумната си част, тогава и всяка от другите ще се наслаждава на присъщите й удоволствия, и те ще са истинни. Ако пък друга господства, нито тя ще намира своето удоволствие, нито другите. Затова тиранинът е най-далеч от истинското удоволствие, а философът – най-близо; и поради това единият живее най-скръбно, а другият – най-приятно (586с–588b).

Представи си образ на човек, а вътре в него – образ на лъв и на един многолик и многоглав звяр. Несправедливият храни звяра и лъва, а човека мори от глад. Той не може да ги напътства, а обратното, те го водят и се изяждат един друг. Справедливият обаче ще се грижи за тях и ще ги храни, така че да се отнасят добре и помежду си, и с него самия. Красивото подчинява зверското у нас на човешкото или по-скоро на божественото; а грозното подчинява кроткото на дивото.
А ако някой заради злато продаде в робство сина си или дъщеря си, и при това на диви и лоши хора, дали ще му бъде полезно полученото злато? И онази, която предала мъжа си за една огърлица, и тя пострадала зле“ (588с–590а). Ласкателството и низостта се порицават, когато някой подчинява гневливата си природа на звера заради ненаситност към страсти – и така се превръща от лъв в маймуна. Така че хората трябва да бъдат роби на онова най-добро, чиято власт е божествена. Ние не вярваме, че това управление ще е във вреда на роба, както мисли Тразимах. За него е по-добре да няма собствен управник – нека да бъде под властта на външен. Такава е и властта на родителите над децата.
И тъй, който има ум, ще живее, като насочва всичко свое към това, да почита науките, които правят душата му такава; а останалото няма да зачита. Той няма да се грижи дори да бъде силен, здрав и красив, ако това не му помага да е благоразумен. Вместо това ще създава хармония в тялото си заради съзвучието му с душата. Ще внесе хармония и в печеленето на пари, и няма да се поддаде на похвалите от страна на мнозинството, та да увеличава безкрайно богатството си. Ще избягва ония почести, които могат да разстроят състоянието на душата му; и няма да пожелае да се занимава с обществена работа, освен при някой божествен случай. А този божествен случай е държавата, която разгледахме, и която съществува само словесно, защото я няма на земята. Нейният образец сигурно е на небето. Ако някой желае, нека го види и според него да устрои сам себе си (590b – 592b).

*

[според Платон. Държавата. Превод Ал. Милев. „НИ“, 1975/1981]

За 3 март

- Този трети март мина под знака на посещението на руския патриарх у нас и предизвика много коментари и люти спорове. Колкото и неочаквано да беше, някои от зададоха въпроса: “Защо [да] празнуваме трети март?”. Други попитаха “Национален празник или преклонение пред чужда сила?”.

Макар за мнозина поводът, създаването на третата българска държава, да е ясен, за други очевидно това не е така. Разделението между хората, които пишат и четат на български по този и подобни въпроси, видимо в разговорите за историята, но и в обсъждането на общия ни проект за бъдещето, е толкова дълбоко, противоречията между тях така неизгладими, че човек неволно се улавя в мисълта: “Не се ли е разделил този народ на части, с напълно различен прочит на миналото, на поводите за празнична общност, на важните решения от днешния ден и на посоките, в които държавата ни да търси гаранция за бъдещето си.

Подведен от такова съмнение, ще попитам за следното:

1. Често говорим за “българския народ”, но трудно го определяме. Какво е “българският народ”? Как (поради какво) се появяват народите, какво ги отличава от “племената”, как се отнасят към “нациите”?

– „Народ“ е понятие в системата на християнския, тоест православен поглед към нещата. То е неотделимо от понятието за „Църква“. Народите се раждат около своите църкви и тези последните са като тяхна „душа“. Общността на православните народи съставя съборната/вселенска Църква. Така че съществуването на народа няма смисъл извън православния възглед за нещата. Хората, които по някакви причини са отделени от Църквата, не разбират защо трябва да се празнува годишнината от освобождението на народа, значи от възстановяването на държавата му – тъй като просто не разбират смисъла на неговото съществуване.

2. Как става така, че (в последно време) сред тези, с които живеем заедно, се чуват гласове сякаш на хора от “разни народи”? Търпи ли изменения “народът” дотам, че да се раздели, да се превърне в нещо друго. Въпрос на избор ли е принадлежността към него?

– Народът, ако той е това, което казахме преди малко, не може да се дели. Но от него е възможно да се отпада, както се отпада от Църквата. Отпадането има симптоми, които се проявяват ясно в говоренето за тeзи неща: че „тази страна“ няма бъдеще, нито минало; че не е добре да се говори за „народ“, а по-скоро за нация, общество, „гражданско общество“ и т.н.; че трябва непременно да се „емигрира“, за да се живее като „хората“. В същия дух е и темата за „нормалната държава“. Всичко това са словесни нападения срещу народа: отрича се не просто неговото съществуване, но дори и съществуването на отделни хора по тези места – тъй като реалните „хора“ не живеят тук. Има основание тази реч да бъде определена като „реч на омразата“. Но тя е омраза преди всичко срещу Църквата, което значи срещу Бога и заедно с това срещу всички хора, които са Божие творение, предназначено за вечността. Това обаче не се осъзнава; хората смятат, че просто споделят мнението си за „България“.

3. Как се отнася “народът” към “държавата”. Благо ли е собствената държавност? Какви е ползата (или вредата) народите да градят своя държава?

– Държавата е нещо като собствен дом на народа. Трябва да се отбележи, че не са много етносите, които имат собствени държави; това е рядка привилегия. Интересно е и това, че практически всички православни народи имат собствени държави. Наред с това е възможно един народ да живее в няколко държави, но при все това той не може да има няколко независими, тоест автокефални църкви; защото това ще значи, че се е разделил; а ние казваме, че народът не може да се дели. Автокефалната църква, с изключение на древните патриаршии, винаги е знак за съществуването на отделен народ. Така че, ако пак се изразим образно, църквата, народът и държавата се отнасят помежду си както душата, тялото и домът.

4. За конкретния празник, 3 март, много може да се пише по фактите, които коментаторите привиждат като съществената страна на датата. Във всеки текст от това поле обаче, ще открием една обща тема: ролята на Русия в създаването на третата българска държава. Какво може да се каже за Руската империя в съдбата на българите?

– За да се говори разумно за отношенията на България с Русия трябва да се запитаме кое е онова, което най-напред свързва тези народи. Аз бих казал, че главното в нашите отношения е духовната връзка, която се е появила преди едно хилядолетие с кръщението на киевските руснаци. Тогава се ражда руският народ; като в духовно отношение България е като негова майка или родина. Така че когато Русия освобождава България, тя освобождава своята духовна родина – тоест нещо свое. Затова е естествено това действие да бъде безкористно, както и самите руснаци твърдят: за него не може да се иска отплата.

5. В продължение на предишния въпрос, подозирам, че спорът върху руините на историята е толкова горещ не заради изследователска страст, а защото се отнася по някакъв начин към настоящето и бъдещето. Кой знае накъде ще ни отведе едно начертание на миналото. Смяташ ли, че битката за правата върху верния исторически разказ е важна за решенията, които (ще) се вземат за днешния ден?

– Несъмнено човек трябва да приеме някакъв възглед за историята, иначе той не може да бъде част от никакво жизнеспособно общество. Само обществата, които имат съзнание за задача (мисия), имат сили за живот. При народите задачата е духовна: да свидетелстват за Бога – такъв, какъвто Той се е открил на хората преди две хилядолетия.

6. Посещението на руския патриарх у нас и острите думи, които отправи в ефир към българските власти, се превърнаха в новина на месеца. В цялата случка изненадваща бе не толкова позицията на главата на РПЦ, колкото шокът у мнозина, които очакват да виждат “приятелското” лице на Руската държава (империя). Могат ли империите да бъдат страшни? (“Грозни”?) Имаш ли прочит на този на това послание от руската държава (църква)?

– Безпокойството, изразено от руския патриарх, беше свързано с възможността за отричане и още повече за забрава на извършеното от Русия преди 140 години. В дълбочина това е тревога за разкъсването на връзката между православните народи, което би било опасно за цялата съборна Църква. Но такава опасност в случая няма; уверен съм, че духовната връзка между тези два народа няма да бъде прекъсната, докато те съществуват. По подобен начин Русия се тревожи и когато отричат ролята й в победата над европейския фашизъм в средата на XX в. Трябва да се отбележи, че руският народ чрез своята държава е натоварен с крайно тежка историческа задача – да бъде наследник на Източната римска империя като единствена християнска империя в света; което значи главен светски защитник на християнството. От друга страна, България трябва да помни, че е създателка на третия световен християнски език, и че след отпадането на Рим съществуването на този език спасява Църквата като съборна, което ще се рече – като християнска. Значи ролята на България в историята на света е преди всичко духовна. Впрочем това е известно на високообразованите руски християни, какъвто е и сегашният московски патриарх Кирил.

(въпросите зададе д-р Николай Янев)

***

[от записа]

Имаме един юбилей, една годишнина – 140-тата от това, което все още всички наричат „Освобождението на България“, макар наистина да има някои спорове. Първото, което бих искал да посоча, е, че ми се вижда положителен самият факт, че по този въпрос се води дебат. И аз, като много други хора, си спомням, че някога Трети март се празнуваше като почти най-големия празник. Казвам „почти“: защото в това време, което хората от поколението на сина ми и дъщеря ми няма как да помнят, най-големият празник беше 9-ти септември; а Трети март беше много уважаван, на държавно ниво, но все пак някак на второ място. Тогава той беше нещо като компромис. Защото се казваше: „Да, това е един голям празник, той е свързан с тази голяма държава (която тогава се наричаше Съветски съюз), което е много положително, но същевременно той някак ни свързва и с голямото минало на България, предсоциалистическа България, може би даже средновековна; и също с онази Русия, която е била голяма и имперска, подобно на СССР, но все пак друга държава, а не СССР.“ Така че когато се празнуваше Трети март, се отбелязваше предисторията на големите събития от началото и средата на XX век и нататък. Но за важността на този празник въобще не можеше да се спори. Хората казваха: „Да, това са нашите освободители; те впрочем са ни освободили два пъти, вторият път сякаш завинаги, но и първият не може да се пренебрегва: защото тогава те ни освободиха от турско иго и се възстанови българската държава.“ Тогава не беше възможен обществен дебат по тези въпроси, а датата 3-ти март и Освобождението на България можеха само да се честват.

Мина много време; минаха вълненията на 90-те години, когато не се знаеше България къде ще бъде. Тогава се въведе изразът „геополитически избор“; или „геополитическа ориентация“. Даже не знам дали понякога не се казваше „геополитическа съдба“; мисля че не, защото наистина ставаше въпрос в известна степен за избор, това беше вярно.
Минаха 90-те години, мина и началото на 2000-те, когато пък имаше вълнения около Европейския съюз и т.нар. „приемане на България“ в Европейския съюз. Подчертаваше се, че „България кандидатства“. Това също е исторически въпрос: дали България е кандидатствала в ЕС? Документи има; но ние знаем, че всяко кандидатстване, било на общество или на индивид, има специфични особености – как всъщност са станали нещата, какъв е бил мотивът?
Минаха и тези вълнения, и сега вече се намираме в друга ситуация, в която нещата са доста успокоени – да кажем, геополитически. В Европа (имам предвид голяма Европа, която естествено включва и Русия) е установено едно напрегнато равновесие. Тоест, Русия и Европа поддържат отношения; това не е точно студена война, не е онова, което помним от 70-те, но има големи несъгласия. Същевременно, както в политическо, така и във военностратегическо отношение Европа и Русия са най-малкото равностойни; Русия не е СССР, но продължава да не отстъпва на Европа, като впрочем Европа без подкрепата на други големи сили не би могла да бъде равностоен опонент (противник) на Русия.

И ето сега България вече знае, вижда, че тя е от другата страна на това противостоене. Това се случва в рамките на един човешки живот, и хората от моето поколение би трябвало да бъдат благодарни, че са видели всичко това: как една държава, цяло общество, цял народ може да се придвижи от едната страна на геополитическото противостоене към другата. И когато всичко това вече е успокоено, ние заварваме, сякаш неочаквано за нас самите, един празник, за който си спомняме, че е бил голям, бил е честван без всякакви резерви заради „братството“ – многократно подчертавано, заедно с всички тези семейни метафори.
И възниква въпросът: „Толкова неща се промениха; защо да запазваме този празник, още повече, че празниците са от особена важност в живота на едно общество?“ Точно на празник едно общество, както и всеки човек поотделно, си задава въпроса: „Защо празнувам това?“ И ако успее да си отговори, той забелязва, че значението на този празник е част от смисъла на съществуването на това общество, а и на този индивид. Значи празниците не могат да бъдат какви да е: те ни казват кои сме ние, и даже защо живеем.
Поради това има голямо напрежение около празнуването на един ето такъв празник. И по-голямо, отколкото при други като Съединението или Независимостта, които също са важни, сериозни празници. Но около този има специално напрежение, защото той се отнася до отношенията между България и една друга държава, при това не каква да е. Така че няма как да се отмине въпросът какви да бъдат нашите отношения с тази суперсила – при положение, че ние не сме точно в нейната политическа зона на влияние.

Оттук нататък започва тежкият разговор. Какво е това, което свързва България с Русия? Тук вече е време да се каже какво е това „България“. Защото ние не можем да тръгнем така спонтанно към такъв разговор. И едва ли някой ще се учуди, ако кажем, че хората много се затрудняват с този въпрос. Ако човек върви по улиците на София, той непрестанно чува около себе си да се дискутира директно за България. Застанат ли двама души на тротоара, човек може да бъде сигурен, че ако произнесат пет думи, една от тях ще е „България“. Значи хората направо се занимават с общностния живот като цяло на държавно и историческо ниво, те за по-малко не говорят. И това е по улицата, това го знае всеки. Значи „България“ е важна. И затовасъм съгласен да се задава въпросът – и ти го зададе преди малко – можем ли да говорим за български народ?

Това е тежък въпрос към днешна дата. Защото ако се каже, че България е просто държава и толкова, ще се яви въпросът: „А тази държава за какво е?“ Държавите за нещо служат. За какво служи държавата България? Първият отговор който и аз, а може би и мнозина други биха дали, е: „Държавата България служи на българския народ.“ Тя е заради него. Ако него го нямаше, би било непонятно за какво е тя. След като има толкова много други държави, защо още една? Значи тази държава има една специална задача. И тя е – нека употребя една по-стара и традиционна дума – да обгрижва народа. Бих добавил: на първо място в материално отношение. Исторически нещата стоят така – още от времето на древните философи се казва: „Държавите са, за да могат хората да живеят по-леко, да се справят с живота в материален смисъл – иначе не биха могли.“ Така мисли примерно Аристотел – и той е съгласен, че държавите са заради добрия живот на хората, най-напред в материално отношение.
Значи държавата все пак е заради народа. Но някой ще каже: „А защо пък заради народа? Държавата не е ли заради нещо, което не е точно народ? Не е ли заради обществото?“ Тогава ще кажем: „А кое е това общество? Нека впрочем съществува общество в държавата България; но кое е онова, което го прави „едно“? Нима това са хора ей-така, случайно попаднали заедно? Без нищо общо помежду си, освен че имат паспорти, в които пише едно и също?“ Никой не вярва, че България е такова нещо. Всеки смята, че в България има един субект – носещ, главен; и около него, разбира се, има хора, които не са българи и в това няма никакъв проблем. Но все пак държавата България е държава на българите, тя е заради тях. И сега стигаме до това: „Какво значи да си българин?“ Това е същото като да се запитаме: „Какво е българският народ?“ Но ако успеем да отговорим какво значи да си българин, ще можем да кажем и дали съществува български народ и какъв е той; кой е той?

Аз набързо ще кажа някои отговори, които биха могли да дойдат в ума на всеки. Първо: „Българин е този, който говори на български език.“ Това е лесно да се опровергае: много хора говорят на български език и то хубаво, без изобщо да са българи. Веднага ще посоча – турци, арменци, евреи; всякакви други хора, които по някаква причина живеят в България, израсли са тук, оженили са се, омъжили са се и си говорят български много добре. Ако ги попитаме българи ли са, най-вероятно да кажат: „Не сме.“ И това, разбира се, никого не притеснява. Значи не е достатъчно да говориш български. Тогава какво? Имаш гражданство? Още по-малко. Ти можеш да имаш българско гражданство пък въобще без да говориш български език, това не е необходимо. Знаеш нещо за българската история? Смяташ, че си част от българската история? Но за българската история, първо, могат да знаят много хора, които не са българи; и второ, много мъчен е отговорът на въпроса, какво значи да си част от българската история. Кое е, ще се запитаме, същественото за българската история? Онова, което се движи през вековете и в което може да се участва? Да не би българската история да има някаква задача, някаква цел? И ние, ако кажем, че сме българи, да участваме в решаването на тази задача и на тази цел? Но коя е тя?

По времето на социализма имаше отговор. България, каквото и да се е случвало с нея, е влязла в общността на социалистическите държави и ще се бори за социална справедливост в планетарен мащаб. Това беше отговорът, но той в момента е отпаднал и малцина са тези, които ще кажат, че това е така. Пък и аз самият също не бих го казал; за мен това не е отговор на въпроса. Може би има нещо друго, което движи българската история и благодарение на което човек е българин. И това „нещо друго“ не може да е какво да е – то трябва да е наистина сериозно.

Моето мнение, към което аз се придържам не отскоро, е, че принадлежността към България има отношение към религията. Тоест, ти имаш отношение към България дотолкова, доколкото имаш отношение към религията й. И ако попитаме коя е религията на България, дори най-негативно настроените към България ще се съгласят веднага, че тя е – известно коя. И след това ще кажат, че те, разбира се, не принадлежат, че са извън тези неща и прочее, но все пак знаят коя е. Така че според мен добрият отговор е този. Към него трябва да се прибави, че не са малко народите, които споделят същата религия; но те са други. Примерно, имат друг език, по друго време са влезли в Църквата; друга история имат.

Та ако това, да си българин, има отношение към религията, тогава ние трябва да се прехвърлим към темата за тази религия, която е обединена от една Църква. Тази Църква казва, че е световна: няма значение в какви държави се разполага, но казва, че е световна и че се състои от поместни, независими автокефални църкви, които обединяват около себе си съответните народи. Тоест, казвам: да си българин означава да си човек, който най-малкото не отрича, че принадлежи към ето тази църква, с ето такава история, и чрез нея е в общността на тези народи, които са образувани и живеят около аналогични църкви; и заедно дават една общност, която е обединена на първо място от вярата в Бога и от изпълнението на Неговите препоръки към хората.
Това е, което би трябвало да се каже. И сега, ако някой постави нещата така, както ги поставям, всеки се сеща какъв взрив от чувства ще се яви…

Мисли през поста

[Книжните занимания – какво са те?]

Това е създаване на връзка между хора. Тя не е проста и прилича на игра, но позволява да се говори за най-сериозните неща.
Най-напред има 1) едно общество, няколко души, които се познават лично и се събират да разговарят – събират се с телата си, защото са телесно живи. Разговарят за 2) някакви други, които са живели 3) отдавна и другаде, и са били подобни на тях, защото са се интересували от подобни неща.
А какви са тези неща? Това е 4) същественото за живота – най-напред кои сме и какво ни се случва. Но тези хора са разговаряли по някакъв 5) определен начин (вид словесност), както и ние тук говорим по определен начин и в определена обстановка (учим в университет или нещо друго).
А между тях и нас има 6) посредници, защото ние знаем за тях от някого и сведенията стигат по някакъв начин – книги или нещо друго, което също има място във времето и е „някъде“. И тези книги 7) се назовават, както и посредниците, които са ги произвели.
И всички тези хора с техните мисли и произведения се събират заедно.

Това е то – книжното и словесно занимание

*

[създадено и вечно]

Когато разглеждаш снега в планината – и отдалеч, и особено отблизо – си казваш:
– Всичко това е твърде много и твърде истинско, за да е случайно и временно. Значи е създадено и вечно.

(По този въпрос има един много важен, всъщност основен текст, – „Тимей“ на Платон. И там (38-41) говорителят разказва за един първи бог, „демиург“, който създава боговете на видимия свят; и им казва, че този видим свят е изображение на неподвижната вечност, като самият той е подвижен. Но за да бъде подвижен, е необходимо време, той като това е времето – нещата да се движат съобразно числа. Така че времето възниква (създадено е) заедно с видимия свят. Самите създадени богове не са вечни в първия смисъл на думата – безначални и безкрайни – но са вечни в смисъл на безсмъртни, защото такава е волята на Създателя им. „Тъй като“, казва той, „да се разруши нещо, което е направено добре, е дело на злия…“)

*

[неделя православна]

„И които изповядват пришествието на Божието слово в плът: със слово и уста, сърце и разум, с Писанието и иконите – вечна им памет.
И които знаят, че Христос има едно Лице, разделимо по природи; и че то е сътворено и несътворено, видимо и невидимо, страстно и безстрастно, описано и неописано; според божествената Му природа несътворено, според човешката – сътворено и описано в слово и образ – вечна им памет.
И които вярват и проповядват, тоест благовестват словата в букви и нещата в образи, и казват, че двете се събират заедно за една полза, като словото е проповядване, а образът е истинно изявяване – вечна им памет.
И които със слово освещават устните, а също и слушателите; които знаят и проповядват и със слово, и с честните икони, защото очите на гледащите се освещават и чрез тях умът се издига към разбиране; а също чрез божествените храмове и свещените съдове, и с други свещени и свети предмети – вечна им памет.

На Герман, Тарасий, Никифор, Методий, Михаил, светейши вселенски патриарси, като истинни божии светители, поборници за православието и учители – вечна им памет.
На Игнатий, Фотий, Стефан, Антоний, Николай, свети преосвещени и православни патриарси – вечна им памет…
На Константин Велики и майка му Елена, свети и равноапостолни първи християнски царе – вечна им памет.
На цар Теодосий Велики, на цар Хонорий и Теодосий Мали, на цар Маркиан… – вечна им памет.
На великата и свята царица Теодора, която някога, когато православната вяра беше помрачена от мъжа й Теофил, след смъртта му събра от цялата вселена и от всички страни патриарси, архиереи и черноризци и направи Велик вселенски събор; и отхвърли тъмната, мрачна и противна ерес на иконоборците, заедно с всички еретици, били преди това и назовани тук.

На Борис, първия български цар, наречен в светото кръщение Михаил, който приведе българския род към богоразумие чрез кръщението – вечна му памет.
На сина му Симеон и на внука му свети цар Петър; на Борис, Роман, Самуил, Радомир Гавриил, Владимир, Владислав, древните български царе, които от земното царство наследиха небесното – вечна им памет.
На Мария, древната българска царица – вечна й памет.

На Кирил философ, новия равноапостол, който преведе божественото Писание от гръцки език на български и просвети българския род при царуването на Михаил и православната царица Теодора, негова майка, които украсиха божествената църква със свети икони и утвърдиха православието – вечна им памет.
На брат му Методий, архиепископ на панонска Моравия, защото и той много се потруди за славянските книги – вечна му памет
На Климент, негов ученик и епископ на Великоморавия, и на учениците му Сава, Горазд и Наум, защото и те много се потрудиха за славянските книги – вечна им памет…

На Иоан Асен, българския цар, освободил от гръцко робство българския род – вечна му памет.
На Теодор, наречен Петър, неговия брат и цар, и на Калоян, цар и негов брат, който има много победи над гърците и фрузите – вечна им памет.
И на този Иоан Асен, велик и благочестив цар на всички българи, вечна му памет.
На Калиман благоверния цар и на Михаил неговия брат, и на Тамара и Елена, деца на благочестивия и велик цар Асен – вечна им памет.
На севастократор Александър, брат на великия цар Асен, на севастократора Стрез и деспот Слав – вечна им памет.
На Константин, благочестивия и православен наш цар, който положи душата си за словесното стадо на Христос, нашия Бог и Спасител, проля кръвта си за българския род и царство и замени земното царство за небесно – вечна му памет.
На Георги Тертер Стари благочестивия цар – вечна му памет.
На Шишман благоверния цар – вечна му памет.
На Теодор Светослав благочестивия цар – вечна му памет.
На деспот Срацимир и на братята му Радослав и Димитър – вечна им памет.
На Михаил благочестивия цар – вечна му памет…
На Елена Нова, благочестивата царица и майка на великия цар Иоан Асен и приела ангелски образ с име Евгения – вечна й памет.
На царица Анна, наречена Анисия, и на другата Анна, благочестивата царица на христолюбивия цар Асен, и на Ирина, благочестивата майка на христолюбивия цар Михаил, наречена в монашески образ Ксения – вечна им памет.
На Мария, христолюбивата царица на Тертер Стари и на другата кира Мария благоверната царица – вечна им памет.

На Кераца, благочестивата деспотица и майка на великия цар Иоан Александър, приела ангелски образ с името Теофана – вечна й памет.
На Теодора, благочестивата царица на великия цар Иоан Александър, приела монашески образ с името Теофана – вечна й памет.
На Теодора, благочестивата царица на великия цар Иоан Александър, която, бидейки от еврейски род, прие светото кръщение и запази благочестивата вяра цяла, обнови много църкви и въздигна много манастири, и беше майка на великия цар Иоан Шишман – вечна й памет.
На госпожа Десислава и госпожа Василиса, дъщери на великия цар Иоан Александър – вечна им памет.
На кира Мария, благочестивата царица на великия цар Иоан Шишман – вечна й памет.
На госпожа Десислава, майка на благочестивата царица Мария на великия цар Иоан Шишман, наречена в ангелски образ с името Девора – вечна й памет…“

*

Борилов синодик, 1211 г.
185b–-203б и 34а-35а
„История и книжнина“, 2010. Текст А. Тотоманова

Книги, преводи и разни изказвания през 2017

1. Аристотел за комедията и смешното. ЛВ 25-31 януари, 2017.

2. Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Въведение и превод Н. Гочев. 6 февруари, 2017 http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=617

3. Погребение и трагедия. Международна научна конференция на ФСлФ: „Надмощие и приспособяване“. 24-25 април 2017

4. За Калигула. Лекция в НТ „Иван Вазов“. 2 май 2017

5. „Едип цар“ от Софокъл: неизбежно ли е злото? Семинар „Литература и психоанализа: Едип“, 26 май 2017

6. Александрия II. 355 стр. УИ „Св. Климент Охридски“, 2017

7. Аристотел. Метафизика I-III и X-XIV. Превод Н. Гочев „Дива2007“, 2017

8. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 20 юни 2017

9. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 22 юни 2017

10. Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод Н. Гочев. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

11. Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

12. По въпроса за автокефалията. „Гласове“, 23 ноември 2017 http://glasove.com/categories/na-fokus/news/po-vyprosa-za-avtokefaliyata

13. За „Александрия II“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 3 декември 2017

14. За „Александрия II“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 5 декември 2017

15. „Държавата“ на Платон и „Утопия“ на Мор: основата и образът на справедливото общество. Годишни четения на АРУКО: Политическо философстване и фантазиране от античността до Новото време, 15 декември 2017

16. От миналото към бъдещето на Европа. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 2 януари 2018