Архив на категория: за обществото изобщо

15 София юни 2013

Наука и учени

I. Езикът

 

1.

Има думи, които са ни решително безполезни, които просто „няма какво да ги правим“. Като ги изговаряме, ние не правим нищо повече от това, да осведомяваме слушателя, че сме ги чули някъде.

Защо ги произнасяме тогава? Това е по навик, от детството, когато човек повтаря всичко което чуе, за да се уподоби на възрастните; и да види, как ще му отговорят на казаното. Така той  „пораства“, но и също „изпитва“ думите – какво е въздействието им и ползата от тях. И двете неща са необходими.

Но, вървейки към свободата, човек се отказва от подражанието. Това е характерно за зрелостта – не се нуждаеш от подражание, правиш го само понякога, съзнателно и за забава.

На такъв човек не му е нужно и да произнася всякакви думи гласно и пред  други, защото и сам вече има усет, за да разбере стойността им. Тогава едни думи трябва да бъдат отстранени или използвани само ако умишлено се имитира чужд стил. Други пък трябва да бъдат търсени, откривани и внасяни в употреба. Те ще са нужни,  за да говорим „от себе си“.

Така човек започва да си служи с езика съзнателно и активно. Отделя го от себе си, проумява, че това е инструмент и го „настройва“.

(2015)

 

 

2.

Ученето на чужд език има две предназначения: практическо и образователно. Практическото му изучаване няма за цел дълбоко овладяване, тъй като не се прави за образование. Поради това то води до знание на езика, което може да изглежда и добро, но винаги остава „приложно“.

Когато чуждият език се учи с образователна цел, то не е, за да бъде научен той самият. Задачата е друга – да се добият сведения за историята и състоянието на собствения. Трябва да се разбере защо в него има такива думи и какво те „първоначално“ значат. Това помага да бъдат произнасяни, писани и употребявани правилно (с оглед на споразумението и традицията).

Оттук нататък словесното образование изисква занимание с думите като вече внедрени в собствения език – откога се употребяват, какви значения са придобили.

Това става с четене на книги, тъй като говоримият език, до който всеки има достъп, е само малка част от „целия“. Така човек привиква да си служи с думи с прояснени значения; и благодарение на това постига наистина добро владеене на езика.

Това е и образоваността (доколкото тя зависи от словото).

Това не може да бъде постигнато по места, където хората не са наясно кой е „собственият“ или „главният“ им език. Те си служат с думи от различни езици, без да обръщат внимание на това; научили са ги от „ситуации“ и затова ги използват повече като сигнали, отколкото като елементи на мисълта. В такава обстановка словесната образованост се оказва занемарена и настъпва опростачване.

От словесната област опростачването се прехвърля и във видимия (предметен) свят. Домовете и градовете стават неуютни и неудобни за живот. Хората се замислят за „преместване“.

Но бедата идва не от мястото, а от занемаряването на думите и мислите.

(2016)

 

3.

Ако човек си даде труд да учи различни езици и освен това да чете класическа литература и философия, вероятно ще се увери, че не е възможно да се научи хубаво повече от един език.

Това значи, че хора, които се опитват да заменят родния (първия) си език с някой друг, няма да знаят добре нито един. Така е с тези, които са израснали в разноезична среда – вместо да знаят добре два или три езика, те не знаят нито един.

Ако се погледне историята на европейската словесност, ще се види, че ранните гръкоезични автори (до края на IV в. пр. Хр.) са над всякаква конкуренция: за 2300 години най-многото, което са могли да направят следващите, е да се доближават до тях. Една от причините за това е, че древните гърци не са си служели с никакъв друг език, освен със своя.

След Александър и още повече в римския свят вече не е така, както и през следващите векове.

(2016)

 

4.

Има израз „майчин език“. А „бащин език“ има ли?

Това с „майчиният език“ се случва във времена на двуезичие. Бащата излиза от дома, занимава се с някакъв бизнес, има отношения с държавата, може и с църквата. Но там езикът е друг. А в семейството се говори на език, който не е „на власт“. На него детето слуша за неща от всекидневието, също и песни, приказки. Той е „домашен“, „вътрешен“, само за между най-близки. Когато излезе от дома и от „своя край“, човек не намира място, където този език да се говори по същия начин. Така че той е „роден“ и „първи“. На него може да се прави литература (поезия).

„Бащиният“ пък е за практически дела, размисъл или „представителност“. Когато служи за „договаряне“ (търговия), той е доста сух, с малко думи, но разбираем за мнозина. Ако е за научна, тържествено-протоколна или богослужебна употреба, е ерудитски (учи се от книги).

Силата му идва оттам, че на него говорят управляващите, чрез него се „уреждат неща“, той „представлява“ много хора, може да е международен, имперски или на духовенството. Това е език „на власт“.

Слабостта му е, че рядко някой го владее добре. Той е „вътрешен“ и „първи“ за сравнително малко хора или дори за никого (като латинския след античността или църковнославянския след средновековието).

Не е все едно, дали „бащиният“ и „майчиният“ език са по начало различни (като латинския и немския в католическа Германия) или са стилове в един и същ естествен език.

В първия случай обществото е заплашено от разцепление със сериозни последствия – религиозни разногласия, завършващи с разкол, ерес или война, антиколониално напрежение, нацизъм).

В другия „майчиното“ и „бащиното“ се съединяват и той постига цялостност, защото действа във всяка област на живота.  Поради това обществото, което го употребява, се стреми към  независимост от всички други и влиза в съперничество с онези, чийто език е също така развит.

(2015)

5.

И все пак не е все едно да си служиш с думите и със значението на думите.

Научаването на думи може да бъде по-скоро заради звученето им. Тогава поетът/прозаик отива към усъвършенстване на стила и търси мелодичност, устройва словесния свят повече чрез звучене. Така че неговата реч се стреми към музикалност.

Но това е само част от поезията. За да стане тя цялостна, трябва да се върви към разказ; а там е нужно да се създадат отчетливи характери, което значи и диалог, твърдения. Трябва да има усещане за начало и край на действието.

Противоположно на това, човек може да се заеме със значението на думите. Значенията се преплитат, наслагват се едни върху други, свързват се. Мислителят работи с тях, за него думите са само инструменти (като щипки или етикети), от които той често е недоволен и поради това заобикаля много от вече заварените, но пък добавя свои – и пак заради значения, които трябва да се посочат.

Мисловните построения имат смисъл, когато сочат към един край – единството на съществуващото.

Човек не може да бъде нито поет, нито мислител, ако не му достига сериозност, значи – усещане, че трябва да бъде по-добър и да съдейства на други за същото.

Сериозност на поезията придава трагичното, а на мисълта – идеята за Бог. Затова истинските поети се стремят към трагедията („Илиада“, „Орестия“, „Антигона“, „Ад“, „Хамлет“, „Дон Жуан“, „Фауст“), а мислителите – към богословието.

А някои – като Платон и Достоевски – постигат и двете.

(2015)

 

II. Дарбата и усъвършенстването й

6.

Математическо-музикалните способности се преплитат помежду си и са отчетливо отделени от литературно-езиковите. Всеки има дарба или за едното, или за другото.

Колкото до философията, тя не зависи от никоя от тези две склонности, а е опит за придобиване на цялостно и завършено знание въз основа на опита.

Върху нея и с помощта на Откровението се построява теологията, която се занимава с най-същественото.

Но ако упражняващият се в теология постави сърцето си служба на стомаха, тогава той извращава придобитото знание и го превръща в най-възмутително лукавство.

(2015)

7.

Никакъв произход, възпитание, учебно заведение, вестници, книги, пътешествия или публични изяви не могат да помогнат на човека да придобие разбиране за живота, ако той няма дарба и стремеж към това.

Освен това те не са и необходими. Всеки, който е способен да придобива опит, ще го придобие, независимо от външните обстоятелства. И тогава ще бъде учител и равен на всеки, подобен на него.

Примерно:

Сократ никъде не е пътувал, а Омир нищо не е чел. Св. Антоний и св. Иван Рилски не са писали нищо, и не са знаели нито един език освен родния си.

Предците им не са били известни с нищо особено.

(2015)

 

III. Университетът и науката

 

8.

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

Но освен това той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни, защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят – и то не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

(2014)

9.

Школата е общност, към която принадлежи онзи, който споделя едно и също знание с други. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се „разпознават“ принадлежащите към школата. Защото ако беше за „разпознаване по език“ дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е „членството“, което дава привилегия по отношение на „външните“.

Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават помежду си. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен.

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

Истинският университет – това не са просто пари, сгради,  учебни планове, оценки и документи. Той е училище, и за да живее, му е нужна школа. А школата – това са стил, възгледи и дух.

Тя се създава трудно и много бавно. Най-лесно е да се установи стилът. Възгледите се разпространяват и усвояват лесно, но най-често остават повърхностни – като куп несвързани мнения.

Най-трудно е да се предаде духът. Всъщност той не се предава, а само се „разпознава“ у носителите му.

Не всички хора, които вършат безобразия из академичните среди, а и навсякъде, където успеят, са много лоши като учени. Някои нещо са учили, приближили са се до школа, имат някакви способности, и с доста труд биха могли да станат едни поносими автори и преподаватели.

Но там е работата, че не искат да са просто „поносими“. Това не им стига. Но пък повече не могат. Затова гледат да заобиколят науката; а същевременно се представят чрез нея. Тоест, паразитират върху нея.

И тъй като тя не им интересна, рано или късно се захващат с интриги и мошеничества, и се примъкват към властта.

Има една реч, която се е появила в средите на университетските хуманитари, и се представя за образована и умна. Тя е изпълнена с имена на модни (рекламирани), а понякога и класически автори; и с думи от латински, гръцки, а нерядко английски корени.

Обикновено тя е неразбираема; но произнасящият я гледа убедително към събеседниците си и ги подканва да се съгласяват, най-напред мълчаливо, че това, което нито той, нито те разбират, „е така“. По-отстъпчивите се съгласяват и мълчат, а по-честолюбивите започват и да възпроизвеждат чутото – не по смисъл, тъй като смисъл никой не вижда, а по звучене. Така те „се обличат“ в умност и съвременност.

Те не са учили системно история, нито право; не знаят класически езици, а най-често дори не са започвали да ги учат. Защото традиционно (класически) образованият човек отрано е привикнал с думите от латински и гръцки, и поради това те не му звучат умно, а само школски.

Тези хора образуват малки общности, в които тържествената реч звучи така; а по-неформалната се състои от лесно разбираеми шеги, обикновено сарказми по адрес на „простите селяни наоколо“, които няма да влязат в общността.

Неприемането на този стил се смята за проява на лош вкус и на някакъв вид изостаналост („фундаментализъм“). Но вярата им, че те нещо казват, е крехка; тя се крепи единствено на споразумението, че „тези неща са умни“.

Ако попаднат на някой, който разбира какво говори, те се стряскат. Думите му им звучат убедително и неопровержимо; но те не влизат в диалог, тъй като тогава ще трябва да изоставят стила на общността си; а освен това така и не са се научили да си служат с аргументи.

Поради това правят това, което отдавна умеят – кимат и се съгласяват.

(2014, 2015)

 

10.

По какво се познава добрият студент? Не високо надареният (такъв се явява рядко, веднъж на няколко години), а точно добрият?

Той е усмихнат, любопитен и при това – сдържан. Цинизмът, самодоволството и угодничеството са му чужди.

Това са белези на философска (добродетелна) душа.

Срещата с такива ме изпълва с добри надежди.

(2015)

 

11.

В историко-филологическите науки се напредва по два начина – узнаване на факти и усъвършенстване на изразяването. Но освен това трябва да се улучва и добър начин за напредване. Преди всичко – да се избягва еднообразието.

Примерно, при ученето на език. Ако в речника има петдесет хиляди думи, първите пет хиляди са необходими за говорене и разбиране, но следващите пет хиляди – не толкова. И така нататък: механичното научаване на нови думи носи все по-малък напредък, тоест – става все по-безполезно.

Така и с фактите. Човек трябва да е осведомен в определена степен за нещата, по които работи; но прибавянето на все нови и нови сведения допринася все по-малко за разбирането. Това се съпътства и от методически трудности – що е факт и какви факти си струва да се знаят.

Нужно е разнообразие и във формите на изразяване. Съществено в тези науки е да се владее изразяването – защото лекциите, статиите и книгите, които се очакват от учения, не са друго освен речи. Как се построяват тези речи? След като човек постигне сръчност в построяването им, той няма защо да прибавя все нови и нови речи (статии, книги), освен по необходимост – както е с преподаването.

Висша степен в овладяването на тези науки е осъзнаването на употребявания език (терминология), премислянето и усъвършенстването му за нуждите на времето. С какви думи да си служи, в какви точно значения, как свързва тези значения (понятия).

И после – кой е критерият за истинност? Те са два и са различни.

Първо – доколко изричаното е съдържателно (конкретно) и същевременно неопровержимо. И второ – каква е нравствената полза от него. Защото ако то не съдейства за здравето на душата, не би трябвало и да е истинно. Тъй като душата се храни и лекува с истина.

(2015)

 

12.

Когато преди време замислях да пиша дисертация (а то си ми беше и задължение), написах няколко страници текст с не много ясна тема и ги занесох на професора, с когото тогава работехме.

На другия ден той ми върна листовете и каза: „Според мен, Николай, Вие сте в процес на търсене на терминология…“

Това беше вярно. Когато човек има желание да каже нещо относно въпроси, които много го занимават, той, поне в началото, трудно намира подходящи думи за това. Изработването на езика, с който би желал да си служи, все още му предстои.

А за да се стигне до този език, е необходимо голямо усилие. Дали ще се стигне – възможно е, ако човек силно желае да „изнесе“ онова, което не му дава спокойствие.

И това се отнася не само за академичните кадри, но и за всички – независимо дали се занимават с изкуство, някакъв занаят, управление, или просто си гледат семейството.

Това, което излиза на повърхността, е зависимо от формите на заниманията; има неща, които просто се „отчитат“, и те изглеждат всякак.

Но в дълбочина въпросите са еднакви за всички. Те са онова, което някои хора желаят да изрекат и затова се лутат в търсене на подходящия език.

(2016)

 

13.

Хората ужасно много се заблуждават, когато си мислят, че в науката е важно да се „съобразяваш с изискванията“. Важно е съвсем друго – да вървиш по свой път. „Свой“ значи „лично премислен“.

Значи ученият не е този, който се инати и протестира, а този, който се труди и дръзва. Това негово дръзновение не е за провокация, а заради истината. Защото до истината стигат кротките, които са и смели.

Когато човек на млади години се захваща с наука, това е в най-добрия случай, за да я овладее – за се справи с нея. Възможно е да има пред себе си добри примери, но те му действат по-скоро с характера си, тъй владеенето на науката не може да се предаде.

Все пак той е приблизително осведомен за това, кой какво умее; и накрая, ако става дума за умение, се оказва наравно с немалко други хора. Те „умеят“ да правят наука и са „осведомени“ за нещата в нея приблизителна еднакво.

И все пак разликите са големи, съществени. Поради това е хората, дори когато говорят на пръв поглед за едно и също, си остават чужди. Причината е, че науката им „служи“ за различни неща.

Всъщност почти всички ще се съгласят, че науката, дори и  тази за историята и нравите, служи за благоустройство на живота (to eu zen) на древните. Значи същественият въпрос, по който несъгласието остава завинаги, е, чий живот е благоустроен.

Да овладееш науката значи да узнаеш „какво се прави там“. Узнаеш ли, вече не си студент („вечен студент“), а учен.

Това не може да стане без многогодишни занимания, а за да се случат те, има условия. Но все пак на някои им се дава – успяват.

И какво да се прави след това? Добре ли е просто да се повтаря, което е правено? Всъщност познаващият науката не може да се държи така. Той непрестанно я разяснява с думи, които не е чувал – и така не просто добавя към нея, но я прояснява; или пък проправя пътища през нея. Значи – занимава се с въпроси, които друг около него не обсъжда.

Това трябва да се прави безкористно (не заради заплащане), защото иначе такъв човек няма да е учен, а просто „служител“.

Всичко това е мъчно, но неизбежно; тъй като някои неща по добрия път, както и по лошия, са неизбежни. Те не идват от „съдбата“, а от избора.

(2015)

 

IV. Методът

14.

Във всяка наука има безкраен брой подробности, които не са интересни за онзи, който не се занимава с нея. Впрочем те и за самия учен няма защо да са интересни. Те са „материал“ на науката, нейно всекидневие; те се „подразбират“. Поради това за тях няма защо да се говори, освен ако не дават повод да се каже нещо по-общо.

По същия начин човек не разказва за всякакви подробности от всекидневието си, тъй като те не би трябвало да са интересни за всекиго (нито дори за домашните му), освен като знаци за нещо по-съществено от живота.

Подробностите в науката и всекидневието имат своите места като камъчета в мозаечния образ. Хубавата мозайка е „дребна“ – от много камъчета; и за да се нареди, е нужен много труд; трябва да се мисли едновременно и за отделното, и за целия образ.

Такова нещо е и построяването на сграда. Тя има образ, достъпен за минаващите край нея, но за построяването й трябва да се знаят огромен брой детайли, известни само на архитекта, а и сами по себе си не много важни; но неизбежни.

Така че който иска да разбира науката си и да я представя, не трябва да изоставя детайлите, но не е нужно да говори точно за тях; по-добре да извлече от заниманието смисъл, който да е достъпен за по-външни.

Ако има повече такива и те се срещат, това ще е общество на учени и приятни събеседници. Те ще се разбират, защото знанието им, макар и за различни части от битието, ще е аналогично. При това ще могат да говорят далеч не само за наука. Защото който разбира устройството на науката, той говори смислено и за бита.

(2015)

15.

В университета, и особено във филолого-историко-философската му част, преподавателят не би трябвало да заема позиция на авторитет, нито дори на „осведомител“. По-добре да бъде събеседник и съветник.

Поради това монолозите с „осведомителна“ цел (лекции) трябва да са само част от работата със студентите.

Освен това в тези монолози трябва винаги да присъстват и коментари по въпроси като: „защо говоря точно това и точно така; кои са частите на изложението, което чувате; на кое трябва да се обърне много внимание, на кое по-малко и кое може да се забрави; какво е отношението на всичко това към идеята за образованието – специално и общо.“

Не е необходимо монолозите да заемат цялото време на заниманията, означени в програмата като „лекции“. На студентите трябва да се дава думата. Това става по три начина.

Първо, при занимание с език (превод).

Преподавателят слуша превода и съдейства, като казва: „това е вярно, а това – грешно“; а после разяснява въпроси по словоформите. Това са разговори, които външен човек не би могъл да разбере.

Второ, при занимание с текст (сюжет, аргументация).

Преподавателят слуша студента и пак може да му казва, че нещо е вярно, а друго – грешно; защото се случва студентът да е забравил или да не е разбрал. Но освен това казва и защо (според него) текстът като цяло и в отделните си части е изработен така, а не иначе; и какъв е смисълът на цялото и частите.

В тези два случая той е донякъде осведомител, но по-често – съветник.

При занимание с най-общи въпроси на науката на участниците се предлага да се изкажат относно главните термини (значение на думи, съдържание на понятия). Разговорът изглежда съвсем свободен, но преподавателят го насочва. Тук той е преди всичко събеседник.

После, след като отминат първите изказвания и най-необходимите им обсъждания, може да се говори и по някакъв материал, който всички имат предвид (текст или нещо друго).

Това са степени на занимания с наука чрез разговор. Всяка следваща се постига по-трудно и по-рядко от предишната.

За науката е добре да се говори най-напред системно – хронологично и според понятията. Така слушателят бива уверяван, че предложеното може да се изучи и разбере, и то не за дълго време.

Така че подреденото въведение е необходимо, както е необходима картата при пътуване.

Но слушателят може остане с усещането, че като е запомнил и проумял чутото, то той се е запознал с тази наука „по същество“, а останалото са детайли, без които може.

Но не може, защото „останалото“ свидетелства за казаното, и който не го познава, не би могъл да докаже нищо, от това, което твърди, а би се задоволил с обяснението „така чух“.

Затова понякога на слушателя трябва да се предлага обширен и сложен разказ за една (коя да е) частите на разказаното. Той ще послужи като пример за това, какво „стои“ зад уводното изложение.

Така ще се забележи, че науката за човека стои не само върху понятия и хронология, но и върху опит, който не може да бъде придобит за няколко месеца или две-три години.

(2015, 2016)

 

16.

Ако попаднем на някой, който смята, че знае нещо, защото е чул (прочел) да се говори „за“ него, можем да сме сигурни, че имаме работа с невежа. Разбира се, невежите се различават по това, дали искат да узнаят нещо „заради самото знание“ или не. В първия случай с тях има смисъл да се говори.

Ние знаем нещо само ако сами сме се потрудили да схванем основанията то да е такова. Затова Аристотел казва че мъдростта е знание за причините. Така че на никого не може да бъде съобщено с думи нещо, ако той в определена степен вече не го знае.
Това е дало основание на Платон да твърди, че придобиването на знание е припомняне – разбира се, не става дума за конкретни факти като „това е дълго ето толкова“, а за общи, тоест вечно и истинно съществуващи неща.

Характерно свойство на конкретното е, че то е телесно – и затова във „Федон“ Сократ казва, че мъдрият (философът) цял живот се старае да постигне независимост от телесните неща; но че животът в тяло му пречи да узнае ясно онова, което знаят боговете.

От своя страна невежата мисли, че знае всичко в задоволителна степен, но намира за истински полезни само сведенията за телата и техните свойства (размер, брой, цвят, вкус и т.н.).

(2017)

 

17.

Животът на всеки е като качване по стълба или удържане на върха на вълна. Тази стълба обаче върви не само нагоре, но и надолу – „вълнообразна“ е.

Вълната пък минава през различни места на водната повърхност.

Ако човек действа повече с ума си и чрез словото, той слуша как се говори (чете).

Слуша и чете поради любопитството си – природното влечение към речите. Това е като желанието да слушаш музика и да разглеждаш природата; или просто как хората вървят по улицата.

Превеждането от един естествен език на друг е по-различно – това е дословно повтаряне на чутото, но и предаване на смисъл. Ако човек е неуверен, че може да улови по-общия или по-скрит смисъл, той се задоволява с точно предаване на думите от език на език.

Това е подобно на цитирането: понякога чутото така ни впечатлява и задоволява, че не искаме да променяме нищо от него, а ни стига само да го предадем.

Друго е да „разкажеш“ (преразкажеш). Това е предаване не на конкретни думи, а на смисъл. Смисълът може да бъде открит в чути мисли или разказ; но също и да се постави в основата на нов разказ по „видяно“ или „проучено“.

Това последното е по-трудно и отваря пътя към правене на „история“.

„Да правиш история“ значи да откриваш действащия (причината за ставащото); и защо действа, и защо точно така. Този, който е способен сам („от себе си“) да „изрича“ исторически разкази, е способен и за управление. Защото има свои мисли за това, кой, как и защо прави каквото и да е.

Това мислене е свойствено за управляващия (началстващия).

После идват мислите за най-висшето – Бога, свободата, единството на хората. Като казвам „мисли“ – това вече са не само чути и повторени мисли, а и такива, които са възникнали в душата.

Онзи, в чиято душа поникват тези мисли, е способен на подвизи (аскетизъм).

Това не значи, че той не би могъл и да управлява; но неговото управление няма да е какво да е, а с оглед на най-висшето, на истинското начало.

Има и една дейност, подобна на съставяне на речник. Това е размисъл за думите – какво значат. Също – избор на думи; как е уместно да говори в дадени обстоятелства и с дадена цел.

Освен това занимаващият се с подбор и „откриване на думи“ е като онзи, който се занимава изобщо със съществуващото: какво съществува и как. Това го насочва към размисли за несъществуващото и злото.

Последното е висша интелектуална дейност; тя съответства на дейността по преценка на човека и деянията му; тя е „съдене“.

После: има драматургия („игра“). Това дейността на поета и „артиста“.

Много хора правят играенето (подражание, преструвка) свой житейски принцип. Така се стига и до клоунада; това поведение обикновено е свързано с неувереността и страха „да бъдеш“.

Най-сетне, съществува интерес към биографията; съзерцание на живота, на началото и края му. Такъв човек има предвид примерите на живелите около него и преди него, но не избира да подражава никому, а се задоволява със своя  път – независимо че за него няма пример.

Това не е точно „стремеж към подвиг“. Той вижда живота си като дар и нещо ново в историята.

Има три вида словесно (а и друго) поведение.

Първо, действителният диалог, който включва драматургията и поезията.

Второ, историософстването, което създава желание за мисионерстване и осмисля живота във времето.

Трето, науката, която търси неподвижна истина.

(2015)

 

V. Свободната мисъл

 18.

„Ти си още млад, Сократе“, каза Парменид, „и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“

„Парменид“ 130 е

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.

Младият човек не може да е свободомислещ, защото все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ.

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет („едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам“).

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те са все още само думи.

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто.

(2014)

 

19.

Свободните (неделови) разговори са четири: „изследване“, „забава“, „дуел“ и „ухажване“.

Целта на „изследването“ е истината, на „забавата“ – изображението (като в драматургията), на „дуела“ – надмощието, на „ухажването“ – любовта.

От тях най-рядко се случва първият, защото той не е подкрепен от никаква страст (тъй като удоволствието от узнаването не е страст). При другите пък самата страст, която ги поддържа, може да попречи на целта. Примерно, дуелът пропада и се превръща в свада, а художественият разговор – в театралничене (клоунада).

В действителността те винаги се преплитат помежду си. Това позволява човек да скрие намерението, с което води разговора или дори да го промени.

Примерно, някои сократически диалози започват като ухажване, но продължават като размисъл.

Във въведението към лекциите по антична литература е необходимо да се каже, че обсъжданите текстове се делят на художествени и нехудожествени.

Това се отнася за словесната деятелност изобщо. Дори разказването на виц вече е внасяне на художественост (литературност) във всекидневната реч.

Това може да се каже и с други думи: че словесното поведение на човека е или полемическо, или драматургическо. Защото дори съобщаването на някакви на пръв поглед несъмнени сведения може да стане причина за спор (полемика).

От друга страна речта на човек го характеризира, така че всяка полемика може да бъде видяна като част от драма; и тогава вниманието се насочва не към аргументите, а към характерите.

Тези словесни (и мисловни) дейности е нужно да се редуват, тъй като постоянно полемизиращият сам се лишава от интерес към човешкото и така става твърде прагматичен, честолюбив и дори зъл; а постоянно „играещият“ стига до нравствено безразличие (аморалност).

Така че когато спорът стигне до безизходица, трябва да се намери начин той да бъде спрян и оставен в положение на „словесно произведение“; а не да се настоява за извод в полза на едната или другата страна.

(2015)

 

20.

Мислите са пренебрегвани. Или по-точно – на тях не се гледа сериозно. Смята се, че мисълта (ако е чак толкова нужна) може да се прочете в книга и да се запомни.

В действителност онова, което се чете (чува) и помни, не е мисъл; то е само словесно изражение, нещо като нейно облекло или най-много въплъщение. Чрез думите (в най-добрия случай) се известява за съществуването на мисъл. Но тя не се пренася чрез тях; иначе всеки, който слуша и чете, би трябвало незабавно да разбере казаното така, както самият говорещ го разбира; а това може да стане, само ако се свърже с неговия ум. Но това не става, иначе всички грамотни биха били велики мъдреци.

Така че ние не възприемаме мисли, а само думи.

Това е факт от голяма важност, който при това е сякаш неизвестен. Смята се, че образованието се постига чрез присъствие на лекции и взимане на изпити. Всъщност хората просто се обзавеждат с думи, или, с голям труд, придобиват опитност в говорене/писане на разни теми. Тоест, включват се в производството на текстове. Но това не значи, че придобиват мисли; те просто се научават да „съобразяват“ къде какво се говори.

Липсата на мисли не може да се установи непосредствено, но за нея има знаци (симптоми). Ако човек е склонен да препраща другия, и най-напред себе си, към авторитети или „места“, където нещата за живота „се знаят“, това е доста сигурен знак, че той няма мисли.

Защото мисълта е свидетелство, че ти можеш сам да знаеш необходимото за живота. При това нейното присъствие е толкова ясно, колкото и присъствието на образите, които виждаме с очи.

(2015)

 

VI. Интелектуалност и добродетел

 21.

Не са словесни (logikoi) тези, които са изучили науките и книгите на древните мъдреци. Словесни са онези, които имат словесна душа и могат да разсъждават що е добро и какво е зло; и да отбягват лукавото и душевредното…

Антоний Велики. „Увещания“, 1

Думата „интелигенция“ има четири значения.

В широк смисъл това са хора, които се занимават с науки и изкуства; значи, изработват и разпространяват (преподават) слова и образи. Това значи, че и духовниците са част от интелигенцията.

В тесен смисъл това са „интелектуалците“. Те са светски лица, изказващи се публично по въпроси, които интересуват обществото като цяло. Минават за „висша“ част от интелигенцията, тъй като са по-видими. Тяхната аудитория е по-голяма; те „имат думата“.

В лош смисъл „интелигенция“ са хора, които се занимават с науки и изкуства за лична полза („устройват се“), без да се интересуват дали това, което вършат, е полезно за някого или не.

„Интелигент“ в най-добрия смисъл е човек, който съдейства за доброто на обществото като цяло и на всеки поотделно. При това той знае кое е доброто и как би могло да се съдейства за него. Такива са истинските интелигенти.

Ако някому тази дума не харесва, той би могъл да я замени с друга.

Истинският интелигент не поставя нищо по-високо от истината; и вярва, че тя не противоречи на доброто. И тъй като не желае най-важното да бъде загубено в мъглата на безкрайни съмнения, той върви към истината чрез най-доброто, което е предложено на хората. Това е вярата в Бог, Който е любов, засвидетелствана чрез саможертва.

Такъв човек избягва злите чувства и думи. Най-злото чувство е завистта, а от него се ражда и всяко злословие.

Той е верен на близките си, като при това ги е уверил, че верността към Бога и Църквата Му стои над всичко; но Бог му е заповядал да обича близките си.

Да обичаш близките си не значи, че може да забравиш далечните; нито пък да мислиш, че има човек, който заслужава да бъде пренебрегнат и презрян. Истинският интелигент не отсича от тялото на човечеството никого. Макар да не може да помогне еднакво на всички, всички са ценни за него.

Някой ще каже: „А къде са тук науките и изкуствата?“ Да, науки и изкуства ще има, но ако я няма основата, за която казах, заниманието с тях ще е безполезно; и такъв човек никога няма да бъде истински интелигент.

Ако казаното дотук е вярно, това значи, че истинска интелигенция може да има само в православния свят. Но не само в „традиционно православните държави“. Не, защото църкви съществуват навсякъде – и във Великобритания, и в САЩ, и в Китай, и в Япония.

Но все пак държавите с големи и „национални“ църкви са тези, чиито народи са възникнали „около“ своята църква. Такива са грузинската, българската, румънската – не е нужно да се изброяват всички. Не всяка стара църква е произвела свой народ – примерно, великите древни епископии в Александрия и Рим не са го постигнали.

Та тези днешни държави са по различен начин наследници на Източната римска империя и на околните й следантични православни монархии. Те имат особена задача – да „опазват“ своите поместни църкви и чрез тях да поддържат цялото православие.

Затова и войните между тях приличат на разколите в Църквата и не бива да се допускат. Всяко несъгласие трябва да се решава мирно; за всякакви щети да се дават щедри обезщетения и взаимно да се иска прошка.

Като се грижат за православието, тези държави съдействат за опазването на истината; и така участват в „главния поток“ на човешката история. Всички останали са в различна степен исторически странични (маргинални).

Но това не значи, че в тях не може да има истинска интелигенция.

Защото в Евангелието се казва: „От Назарет може ли да излезе нещо добро? – Ела и виж!“

(2015)

 

22.

На някои изглежда, че масонството – това са определени ритуали, одежди, названия, йерархия и секретност. Но тези неща не са съществени. Първо, те са имитация на нещо по-старо и вече съществуващо; и освен това са само облекло, външна форма.

С поведението си масонът казва: „Аз, също като другите в ложата, съм човек способен, учен, просветен. А по съществените въпроси нямам определено мнение“.

Така че масонът се гордее с успеха си, който се състои в това, че се е оказал в общността на някои, които се гордеят със същото. След като такава общност се установи, тя приобщава все едно кого, защото вече е привлекателна.

Защото е приятно да вярваш, че имаш „престиж“ и да споделяш тази вяра с други; също – да изглеждаш трудно достъпен (това съдейства за безопасността).

И ако нищо не твърдиш, това те отделя от всички, които твърдят нещо; и може да изглежда, че си в позиция на арбитър.

Масонът сякаш „царува“, като си присвоява някои привилегии на властта, но отказва всички нейни задължения. Той си придава вид на „духовник“, но не е, тъй като всеки духовник нещо изповядва, а масонът не изповядва нищо.

Така че масонството е театър, игра.

(2015)

 

23.

Глупостта не е толкова интелектуален, колкото духовен недостатък. Тя не може да се прикрие по никой начин – нито с преструвки, нито дори с мълчание. Защото има случаи, в които е глупаво да се мълчи.

Тя е неспособност да забележиш, че човешкото знание е нищожно, тъй като е само човешко. Глупавият е такъв, защото не прави разлика между човек и Бог.

Това го отличава от интелигентния невярващ, който съзнателно отрича Бога и прославя „величието на човека“ (или на някои човеци). Този вторият не е глупав, а по-скоро „безумец“.

Така че незнанието за Бога е път към глупостта, а липсата на интерес към Него е знак за присъствието й.

Но и фарисеят е глупав – защото мисли, че е направил всичко, което Бог иска от него. Това ще рече, че се е „разплатил“ с Него. Значи е забравил за нищожеството си – за това, че е само човек.

(2015)

 

24.

Образованият човек разпознава определен светоглед и начин на живот заедно с принципите и детайлите им; волевият дори живее според тях; а мекосърдечният тайнствено достига до съгласие с истината.

Но как да тръгнеш по пътя на волевия, без да влезеш във война с целия свят?

А ако не тръгнеш по този път, каква е ползата от образованието?

Значи, ще трябва да воюваш без омраза.

Затова се казва: „Кротките ще наследят земята“.

(2015)

 

VII. Античност и образование

25.

Понякога забелязвам, че като че ли не знам какво искам от студентите. От една страна, имаме 25-30 години разлика и би трябвало да се съобразявам с това. Но като че ли очаквам да се досещат за всичко, което си мисля за тези неща (преданията за античността). Нали съм им говорил какво мисля?

А какво значи някой да разбира от античност (антична словесност)?

Разбира, ако е готов да бъде донякъде събеседник на авторите. Да знае това, което са написали, да може да зададе въпроси по него, да си го припомня.

Примерно:

Да може да обсъди Троянската война заедно с Омир; да е чувал за източните монархии и за безпокойствата на гърците около войната с Персия (с Херодот); да си припомня хората от Сократовия кръг с Платон; похода на Александър с неколцината му биографи; някои митове с Овидий; биографиите на известни гърци и римляни с Плутарх; популярни случки от историята на Изтока, Гърция и Рим с Валерий Максим, Авъл Гелий и Клавдий Елиан.

И също: как всичко това се е преплело с историята на евреите и на Църквата – заедно с Йосиф Флавий и Евсевий Кесарийски.

Такъв човек вече си представя античността.

Едни мои студенти си сложиха изпита по литература седмица след края на семестъра. На изпита върнах половината от тях (повече от половината).

– Отделете още десетина дни, така че знанията ви да се стабилизират – казах.

Бях им изпратил лекциите в писмен вид и изцяло, така че да не разчитат само на записките, а и онези, които не са имали възможност да присъстват, да не бъдат ощетени от това. Но тъй като виждах, че се колебаят какво да направят, за да са по-готови за изпита, им обясних:

– Човек трябва да си прочете първо произведенията: аз не искам много, защото знам, че за един семестър тези неща не могат да се изучат. Но все пак от четири месеца се занимаваме с тях. Трябва да може да разкаже произведението – „Одисея“ или „Едип цар“ – с лекота. Това значи не само да го е прочел ред по ред, но и да е мислил за него – какво се случва. След това да си е записал моментите от действието. И после да го мисли, да го възпроизвежда в паметта си, и то с думи. Така го събира в ума си, усвоява го. Това е знанието – да имаш нещо обозримо в ума, ясно видимо, и да можеш да го предадеш с реч. Така и с лекциите, в които се разказва за историята на литературата. Всяка от тях човек трябва да изчете, да си я запише на една страница и да я вижда в ума си, все едно сам ще преподава на някого. Да привиква с думите и реда на изложението.

Примерно – пада ви се Омир. Няма какво да се колебаете. Казвате:

„Източниците за него са тези, като се започне от споменатото в поемите; текстът е събран тогава, защото има нечии свидетелства; приписват му се и други неща, които са изчезнали; стиховете са такива и толкова, поемите се делят се на толкова песни; разказва се за война на изток и пътешествия на запад; започва се с несъгласия и раздели, и се завършва с помирявания и завръщания; героите са и един, и мнозина, те са и хора и богове, и се казват така; някои го критикуват – като Платон, други го хвалят – като Аристотел; има последователи и подражатели – ето, Вергилий…“

Това е. Ако чуе това, преподавателят ще си каже: „Този студент е много над изискванията ми…“

(2015, 2016)

 

26.

За да можем да разберем старата литература, пък и света около нея, е нужно да четем внимателно и с подробности Омир и Херодот; и да мислим за личността на Сократ. Тях следват всички по-късни писатели; там са поетическите, историческите и нравствените примери.

Защото Омир съдържа в себе си трагедията (в „Илиада“) и романа („Одисея“). Освен това той сигурно е дал началото и на комическите видове, както изглежда от „Война на мишките и жабите“ и както се говори за загубения „Маргит“ (от Аристотел в „Поетика“). Навсякъде из поемите му има лирически места, особено в „Илиада“.

Херодот показва как се мисли за обществото чрез случки от биографиите на отделни хора, но и за целия свят, открай докрай – с езиците, държавите, паметниците на цивилизацията и различията на природата; и защо в човешкия свят се случват нещата, за които после всички си спомнят – като големите войни.

Сократ не е писал книги, но той, подобно на някаква муза, създава желание у околните да пишат. Благодарение на него има философски диалог (при Платон), лекция-трактат (Аристотел) и размисли за началата на словесната дейност, знанието и съществуващото. Каквото е Омир за поезията, това е той за прозата – чрез онези, на които е повлиял.

Но освен това той дава пример за философски живот на дело – аскетичен и героичен. Така е повлиял на Антистен и Диоген, може би на Епикур и чрез тях на още безброй други.

(2017)

 

27.

Преди време, в началото, разказвах  на студентите какво някой е написал за нещо от античната литература.

После започнах да разказвам какво на мен ми е известно за нея.

Сега искам само да прочетат някои неща. И то не много – Омир и няколко трагедии. Но да ги прочетат внимателно, да ги запомнят.

За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?

Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.

И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.

Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.

Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.

Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.

Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

(2015)

*

http://notabene-bg.org/read.php?id=424

Достоевски за освобождението на България

„А преди два века Петър, ако беше взел Цариград, не би се въздържал да не пренесе столицата си в него, което би било и гибел, понеже Цариград не е в Русия и не можеше да стане Русия. Ако сега Цариград може да бъде наш, и то не като столица на Русия, то все едно не и като столица на всеславянството, както мечтаят някои.

Всеславянството без Русия ще се изтощи там в борба с гърците, дори и ако можеше да състави от частите си някакво политическо цяло. Сега за гърците е съвсем невъзможно сами да наследят Цариград; не може да им се даде такава важна точка от земното кълбо, това съвсем не би било според ръста им. Всеславянството с Русия начело – разбира се, тази работа е съвсем друга, но пита се пак, добра ли е тя?

И така, в името на какво нравствено право Русия би могла да иска Константинопол? Опирайки се на какви висши цели, тя би могла да го иска от Европа? Ето какви – като предводителка на православието, като покровителка и негова пазителка – роля, предназначена й още от Иван III, който постави като неин знак и цариградския двуглав орел по-горе от стария герб на Русия, но която роля се прояви несъмнено едва след Петър Велики, когато Русия почувства в себе си силата да изпълни своето назначение, а фактически вече и стана действителна и единствена покровителка и на православието и на народите, които го изповядваха.

Ето това е причината, ето това е правото ни над стария Цариград и би било понятно и не оскърбително дори за славяните, които най-много държат на своята независимост, или на самите гърци. Пък и заедно с това би се проявила и истинската същност на онези политически отношения, които непременно трябва да настъпят в Русия към всички други православни народности – славяни ли, гърци ли, все едно.
Тя е тяхна покровителка и дори, може би, тяхна преводителка, но не и владетелка. Дори и да бъде тяхна царица, някога, то това ще стане по тяхна собствена покана, като се запази всичко онова, с което те сами биха определили своята независимост и личност.

Тъй че към такъв съюз биха могли да се присъединят, най-сетне, и кога да е дори и неправославните европейски славяни, понеже сами биха видели, че всесъединението под закрилата на Русия е само заякчаване на независимата личност на всяка от тях, тогава, когато без тази огромна обединяваща сила те, може би, отново биха се изтощили във взаимни раздори и несъгласия, дори и ако биха станали някога политически независими от турците и европeйците, на които принадлежат сега…

„Дневник на писателя“. Юни, 1876

*

Та дори и унгарците писаха и печатаха за нас, почти един ден преди ултиматума, че ние се страхуваме от тях и не смеем да обявим своята воля. Отново ще интригантстват и ще ни посочват англичаните, които пак ще си въобразяват, че от тях така се страхуват.

Дори някаква Франция и тя с горд и надут вид ще каже думата си на конференцията, и „какво тя иска и не иска“, тогава когато – какво ни струва Франция и за какъв дявол ни е да знаем какво иска тя там у дома си или какво не иска? Сега не е петдесет и трета година и никога, може би, не е имало момент за Русия, в който нейните врагове да не са били по-безвредни за нея. Но нека, нека отново да се възцари дипломацията, за утеха на нашите петербургски нейни любители.

Но България, славяните, какво ще стане с тях в тези два месеца, ето въпросът. Та нали това е насъщно дело, което нито минута не чака. Какво ще стане с тях в тези два месеца? Отново, може би, ще потече българската кръв! Нали ще трябва Портата да докаже на своите софти, че не от страхливост е приела ултиматума, и ето че България ще плати: „Както се вижда, не се страхуваме от русите, щом като колим българите пред самата конференция.“

Е, какво ще сторим в такъв случай, който е така възможен? Ще заявим тогава на конференцията своето негодуване? Но Портата веднага ще отрече избиването, ще обвини българите във всичко, пък, може би, още и ще вземе благородно обиден вид: „Ето, господа представители на Европа, вие сами виждате как Русия ме обижда и как търси начин да се закачи с мен!“
А българите в това време ще ги убиват и все ще ги убиват, а европейският печат там, може би, пак ще поддържа башибозуците, ще каже, че Русия се закача от честолюбие, нарочно интригантства против конференцията и иска война, и…

Твърде е възможно, че Европа отново ще предложи мир още по-лош от войната и това, може би, за цяла година още! Цяла година отново неизвестност…

Октомври, 1876

*

Но нашите мъдреци се хванаха и за другата страна на работата: те проповядват човеколюбие, хуманност, те скърбят за пролятата кръв, затова, че ние още повече ще озвереем и ще се оскверним във войната и с това още повече ще се отдалечим от вътрешното преуспяване, от верния път, от науката.

Да, войната, разбира се, е нещастие, но в случая има и много грешки в тези разсъждения, а главно стигат ни вече тези буржоазни нравоучения! Подвигът на самопожертването на своята кръв за всичко онова, което ние смятаме за свято, разбира се, е по-нравствен от целия буржоазен катехизис. Ние може и да грешим в това, което смятаме за великодушна идея; но ако това, което ние почитаме като светиня, е позорно и порочно, то ние не ще избегнем от самата природа: позорното и порочното носи само в себе си смъртта и, рано или късно, само себе си наказва.

Войната, например, за придобиване на богатства, за потребностите на ненаситната борса, макар и в основата си да излиза от този общ на всички народи закон за развоя на своята национална личност, ала има предел, който не бива да се премине и след който всяко придобиване, всеки развой означава вече излишък, носи в себе си болест, а след нея и смърт. Така Англия, ако би се вдигнала в сегашната източна борба зад Турция, забравяйки вече окончателно заради своите търговски изгоди стоновете на измъченото човечество – без съмнение, би повдигнала против себе си меча, който рано или късно, но ще падне върху нейната глава.

Обратно: какво е по-свято и по-чисто от подвига на такава война, каквато Русия предприема сега? Ще рекат, че
„и Русия, макар и действително да отива само да освобождава измъчените народи и да възражда тяхната самостоятелност, но, заедно с това, в същите тях ще си намери съюзници, а, ще каже, сила – и което ще рече, че всичко това, разбира се, съставя същия закон на развоя на националната личност, към който се стреми и Англия. А тъй като замисъла на „панславизма“ със своята колосалност, без съмнение може да плаши Европа, то вече според този закон на самозапазването Европа несъмнено е в правото си да ни спре… Но натрупалото се съзнание, наука и хуманност, рано или късно непременно трябва да отслабят вековечния и зверски инстинкт на неразумните нации и да вселят, напротив, във всички народи желание за мир, за международно единение и човеколюбиво преуспяване. А това значи, трябва все пак да се проповядва мир, а не кръв.“

Свети думи! Но в този случай те като че ли не прилягат към Русия, или още по-добре казано – Русия представя в сегашния исторически момент в цяла Европа сякаш някакво изключение, което и действително е така.
Всъщност ако Русия, която толкова безкористно и правдиво се е опълчила сега за спасението и за възраждането на угнетените народи, отпосле се и усили с тях, то все пак, и в този случай дори, ще се яви като най-изключителен пример, който Европа вече никак не очаква, мерейки всичко със своята мярка: като се усили, макар дори и извънмерно чрез съюза с освободените от нея народи, тя не ще се хвърли срещу Европа с меч, не ще й заграби и не ще й отнеме нищо, както непременно би сторила Европа, ако би намерила възможност отново да се съедини цяла против Русия, и както са вършили всички нации в Европа, през целия си живот, щом само някоя от тях е получавала възможност да се усили за сметка на своята съседка…“

Април, 1877

*

„Ив. Игнатов“. Превод Цветан Минков

Петко Венедиков. „Спомени“

“Спомените” на Петко Венедиков, доколкото може да се съди по текста[1], са писани през първите години след края на еднопартийната система. Така че те са късно произведение, авторът им е преминал 85-тата си година. Че са писани, а не диктувани, личи от много места в текста, където се казва “сега, когато пиша това”. Текстът не е написан отведнъж, а за няколко години, както се разбира от датировките – колко години са минали “от” някое събитие или “от” възстановяването на многопартийността. Той е очевидно недовършен – последните събития, за които се говори, са от края на 60-те, спира се неочаквано и няма заключение. Ако беше имал възможност, Венедиков вероятно би довел изложението си до 90-те. Впрочем в текста често се споменава за събития, случили се към края и след края на комунистическото управление, както е естествено, когато човек би желал да каже нещо за известните му последствия от някои събития, или да спомене какво е сегашното му виждане по обсъждания въпрос.

***

В началото на книгата Венедиков съобщава подробно какво му е известно за историята на рода му, като започва най-напред от бащиния си род, който идва от Пиринска Македония, от с. Баня, Разложко. Също като брат си Иван той смята, че фамилното им име идва не от Бенедикт (или Венедикт), както мислели някои езиковеди, а от една форма на името на град Венеция, тъй като прадядо му някога е имал търговски контакти с Венеция.

Неговият внук, бащата на Петко – Йордан – е известна личност. Бил е кавалерийски офицер, участвал е в Балканската и Световната война и е бил произведен генерал преди Втората световна; а същевременно е бил журналист и редактор във военни периодични издания и автор на няколко исторически изследвания за войните на България след Освобождението.

Но, ако се съди по отделеното място и внимание в текста, измежду всичките роднини най-голямо влияние върху Венедиков е имал вуйчо му Никола от битолския род Генадиеви. Никола Генадиев е бил министър в няколко правителства, стамболовист и, макар русофоб, явен противник на участието на България във войната на страната на Централните сили. Благодарение на една интрига на политическите си противници, Генадиев е бил съден (за износ на хранителни продукти за Франция) и прекарал две години в затвора. Бил убит неочаквано през 1924 г. (недалеч оттук  – на ул. “Кракра”, близо до дома си).

Венедиков е бил много близък с вуйчо си, чийто авторитет в семейството е бил голям. “Майка ми боготвореше вуйчо Никола”, казва той. Като гимназист той се е отбивал при Генадиев твърде често и без предупреждение. “Можех да вляза и веднага да седна на масата за обяд, ако имаше свободно място”. Домът на Генадиев е бил посещаван непрестанно от негови съпартийци и изобщо хора, свързани с политиката и са се водели разговори, каквито Венедиков, разбира се, е имал възможност за слуша и от родителите си още от най-ранно детство. Сред гостите е имало хора с тежест в културния живот като Симеон Радев, с който обаче Генадиеви се разделят след споровете около участието във войната. Другите вуйчовци на Венедиков също са били известни хора – това са Павел Генадиев, предприемач и издател на сп. “Художник”, Михаил Генадиев, председател на Сметната палата, и по-възрастният Харитон Генадиев, журналист и преводач на класически френски романи. И все пак влиянието на Никола върху Петко изглежда да е било по-голямо от това на всички останали взети заедно. Венедиков още като ученик е мислел да учи право (“като вуйчо ми Кольо”)[1] и може би да участва в политиката, пак като него. Но убийството на Генадиев е променило някои от тези намерения. Намесили са се и родителите му, които го посъветвали незабавно да излезе от вестника, основан от Генадиев в началото на 20-те като орган на една бъдеща обединена стамболовистка партия.

Градът

Макар и видни хора, роднините на Венедиков не винаги са имали възможност да живеят нашироко – в смисъл, всяко семейство отделно.

Докато Венедиков и сестра му са били още деца, семейството им е живеело в къщата на Никола Генадиев на “Аксаков” – зад къщата на Яблански. С тях е била и баба му Василикия – майката на Генадиеви. После са живели пак с него на “Евлоги Георгиев”, недалеч от Орлов мост, а след годежа си (с Данка Халачева) той ги е поканил да заемат един етаж от новата му къща на “Сан Стефано” и „Шипка“. Този път те отказали (за да може “вуйна ми да стане господарка на къщата”) и се преместили на партера в къщата на Павел Генадиев на “Московска”, точно срещу “Света София”.[2]

Там съжителствали пак с баба им и с петимата си братовчеди (Павел Генадиев имал пет деца от Невена, племенница на Михаил Маджаров). Но несъмнено майката на Венедиков е предпочитала да имат собствен дом. Баща му взел заем и като журналист получил място за строеж в “Журналистическия квартал” на ул. “Смирненски” (тогава “Паскал Паскалев”). Това било вече отвъд “Евлоги Георгиев” и Перловската река, следователно извън града.

Венедиков казва “хората ни мислят за кореняци софиянци”. Той изглежда не смята така, но все пак дядо му Тимотей се е преместил в София още докато баща му и чичо му били малки деца.[3]  Баща му бил член на дружество, наречено “Дружество на кореняците”, съществувало до 1949. Имало и партия на кореняците-софиянци,  за която Венедиков говори скептично:

Какви особени интереси можеха да имат старите софиянци, за да съставят партия? Очевидно им беше мил споменът за стария град, с тесните му криви улички, покрити с калдъръми, с черковите на отделните еснафи и на отделните квартали, с 19-те му джамии, с кафенетата и кръчмите му. [4]

Самият Венедиков прекарва целия си 90-годишен живот в София и никога не напуска града, освен за някоя кратка почивка или конференция. По неговите спомени, дори само от времето на детството и ученичеството му, може да се направи карта на София и да се означат места с прояви на най-важни исторически събития.  Той има спомени отвсякъде – на Руски паметник (значи в края на града) е посрещал войници, завръщащи се от Македония след Първата световна война; в ресторанта на островчето на езерото “Ариана” видял Иван Вазов на чаша бира; веднъж по “Цар Освободител” срещу него и майка му се задала колата на Фердинанд, те го поздравили (макар че Венедиков не могъл да си свали навреме шапката) и Фердинанд също ги поздравил; в сградата на Първа Мъжка гимназия на “Московска”, баща му  го представил на стария (60-годишен тогава) директор Станимир Станимиров; като гимназист бил строен близо до двореца, за да посреща завърналия се от обиколка из Европа Стамболийски; и безброй други.

 Юридическият факултет 

Силно впечатление прави респекта, който Венедиков е имал към преподавателите и колегите си от Юридическия факултет и от Университета изобщо.

По това време професори и доценти можеха да се наричат само преподавателите в Университета, казва той.

“Впоследствие (преразказвам – Н. Г.) самото звание “професор” се обезцени, защото така можеха да се наричат и преподаватели от всякакви висши и полувисши учебни заведения. Но и званието “академик” не беше толкова почетно. Никъде няма да срещнете да се казва “акад. Цанков” или “акад Фаденхехт”, както би било сега, а само “проф. Цанков, проф. Фаденхехт”. Самата академия далеч нямаше такова значение, каквото се опитаха да й придадат по-късно, защото всички помнеха, че това беше просто бившето Книжовно дружество, наречено “Академия” от Иван Евстратиев Гешов през 1911, когато той беше и министър-председател, и председател на Книжовното дружество. Тогава всички членове на Дружеството станаха изведнъж академици, независимо каква дейност са имали дотогава.”

Венедиков отбелязва, че по времето, когато се е готвел за доцентския си конкурс, в състава на Факултета като редовни или хонорувани преподаватели е имало “двама бивши министър-председатели и 11 министри”. Когато професорът по гражданско право Любен Диков му предложил да се яви на конкурс за доцент по римско право, той е бил силно изненадан и радостен, макар иначе да е имал добро мнение за способностите си. Дотогава е предполагал, че с помощта на вуйчо си Михаил може да започне като чиновник в някое министерство, или като адвокат или като съдия някъде из страната. Но работата в Университета е обещавала съвсем различно бъдеще. “Изпитвах вълнение” казва той, “че след няколко месеца може би ще седя като равен във Факултетния съвет заедно с онези, които доскоро ми преподаваха и ме изпитваха и които бяха обучили поколения от адвокати и съдии”. Затова и едни от най-дългите глави в “Спомените” съдържат характеристики на юристите в Университета, понякога критични, но винаги с един уважителен тон, както когато става въпрос за бележити хора.

Разбира се, Венедиков е влязъл и в конфликти. Още в началото, само заради това, че е бил поканен и покровителстван от Диков, той вече трябвало да бъде от “тази група – на Диков-Ганев”, против която е била друга, която той нарича “групата на Фаденхехт”.  Всяка от тези групи издавала списание – “Правна мисъл“ на Фаденхехт и “Архив за юридически науки” на Диков и Ганев. Но и вътре в групите не всичко е вървяло гладко. Най-напред Венелин Ганев му поръчал да събере материал за статия за едно италианско юридическо списание, а като видял материала, му казал да напише и статията и дори да я преведе на италиански. И не след дълго му я показал отпечатана – там пишело, че автор на статията е Венелин Ганев. После пък имало спор около един доцентски конкурс, при който Ганев се противопоставил, а Венедиков защитил кандидата. Конкурсът се провел и кандидатът (Иван Апостолов) бил приет. “Ганев не беше човек да забрави такова нещо”, казва Венедиков. Не след дълго Ганев изпратил едно писмо до редакцията на “Архива”, където пишело, че ако Венедиков не бъде освободен, Ганев ще напусне колегията. Сътрудниците начело с Диков отказали и Ганев наистина напуснал списанието, заради което те трябвало да сменят името му, защото той бил сред основателите му. Затова той престанал да поздравява бившите си сътрудници от редакциятата (но не и самия Венедиков).

Някои от преподавателите в тази колегия напускат преди и след 9 септември поради пределна възраст – например Стефан Баламезов, за когото Венедиков казва, че вярвал, че комунистите ще възстановят конституционния ред в държавата, унищожен от звенарите след май 1934 и невъзстановен от царя. Но други очаквали друго – като Диков, който по времето евакуацията, когато провеждал изпити в Ямбол (през август 1944), казал на Венедиков: “На тези, които идват, няма да им трябва право”.

За класическото образование

Венедиков се записва в класическия отдел на Първа мъжка гимназия, защото, както казвал баща му, “класическото образование е за предпочитане”. Тогава паралелките били две, но след като част от учениците отпаднали, се слели в една. По това време сградата на “Московска” била дадена на Медицинския факултет и учениците трябвало да учат в различни сгради в района на север от „Московска“.

Венедиков няма много спомени от ученичеството си там – или по-скоро, разказва спомените си по други поводи, а не във връзка със самото училище. Той не е имал много приятели, но си спомня някои от тях – албанеца Тома Люараси, Владимир Топенчаров, който още тогава бил “твърд комунист” и Адолф Хаимов, който бил от богато еврейско семейство. “Направи ми впечатление”, казва Венедиков, “че в класическия отдел имаше много евреи – може би половината бяха евреи.  Той не коментира преподаването там, както прави брат му Иван в своите спомени, но сигурно е бил добър ученик и наученото му е помогнало да бъде поканен именно за преподавател по римско право. Спомня си, че когато направил един реферат за източноправославното брачно право при Стефан Бобчев, Бобчев бил възхитен от добрия му гръцки. “При кого сте учил гръцки, господин Венедиков?” – попитал го той. “При “Перикли Чилев”, казал Венедиков. “О да,” казал Бобчев, “прекрасен елинист”. И оттогава имал най-положително отношение към него и му писал отличен без да го изпитва.

В майчиния род на Венедиков гръцкият е бил употребяван в известна степен дори повече от български. Прадядо му поп Георги, ръкоположен за Дебърски митрополит на Патриаршията под името Генадий, естествено служел на гръцки. Впоследствие обаче минал към Екзархията и станал, макар и за кратко, митрополит на Велес. Според Венедиков, който като че ли взима някои от сведенията си за тези събития от енциклопедията на Касъров от 1899, Генадий започнал да служи на славянски под натиска на сина си Иван, дядото на Петко, който бил завършил в Атина и се върнал от там като убеден български патриот. И все пак бабата на Петко Василикия, жената на Иван Генадиев, до края на живота си четяла молитвите и службите на гръцки, даже тефтера с разходите си водела на гръцки, а на български четяла само вестници. Но впоследствие никой в семействата  на децата им не е знаел гръцки, и внуците им като Петко и Иван са го учили отново – този пък като старогръцки – едва в гимназията; а новогръцки не са знаели.

От времето на доцентския си конкурс Венедиков е запомнил съвета на проф. Любен Диков – работете с римското право, но не забравяйте гражданското – защото то е живото право. И наистина, казва Венедиков, винаги, когато имаше възможност, той ми даваше да водя и лекции по гражданско право. В този спомен се усеща отношението на Венедиков към класическото образование и знанието за античността. Той никога не е имал интерес към чисто академичните предмети, макар да ги е уважавал и да е знаел, че без тях няма наука. И все пак, за разлика от по-младия си брат Иван, той никога не е мислел за занимания с древна история. Историята го интересува преди всичко като събития свързани със семейството и с народа му, и като възможност да се разберат съвременниците – и не просто като частни лица, а още повече в политическия и обществения им живот.  Ето защо, като изключим хабилитационната му работа,  той не пише големи трудове по римско право. Това, което е останало, са записките, приготвени от него за упражненията през 1929 г., когато е бил още доброволен асистент на руския емигрант проф. Базанов. Работата, с която се гордее много повече, е “Система на българското вещно право”, която той нарича “Учебника ми по вещно право” и за която казва, че е имала голям успех и три издания, включително и през 1947.

*

Текстът е от 2012.

В: „Александрия II“. Част четвърта, „България и българската интелигенция“. IX, „Петко Венедиков“

[1] Петко Венедиков. Спомени. “Петко Венедиков”, 2003

[1] с. 200

[2] От това жилище са първите спомени на Иван Венедиков.

[3] “Той”, казва Венедиков, “не обичаше русите още тогава” – чичо ми го е чувал да казва: “Те ни освободиха от турците, но кой ще ни освободи от тях?”.

[4] с. 15

от Полибий, „Всеобща история“ VI

„За какви начала говоря и откъде твърдя, че възникват държавните устройства? Когато хората биват погубени от потопи, болести, неплодородие и други такива беди, за които сме разбрали, че са ставали и разумът допуска, че ще стават още много пъти – тогава всички умения и изкуства загиват заедно с хората. А когато с времето от оцелелите, като от семена, броят на хората отново нарасне, тогава, както другите живи същества естествено се скупчват заедно, така и хората – събират се със своите подобни поради слабостта на природата си…

Необходимо е онзи, който се отличава с телесна сила и душевна дързост, да води и владее. Това се наблюдава и при някои видове неразумни същества, където виждаме, че най-силните се оказват по общо съгласие водачи – и това е нещо, което трябва да смятаме за най-истинско дело на природата…

Хората съчувстват на околните в случай на беда като си представят, че и на тях самите се случва нещо подобно; и от това у всекиго възниква понятие за силата и съдържанието на дълга – което именно е начало и край на справедливостта…

Когато този, който е начело и има най-голяма сила, съдейства за споменатите неща в съгласие със схващанията на мнозинството, и подчинените сметнат, че разпределя благата така, както всеки заслужава, тогава те вече не се боят от насилие, а по-скоро се съгласяват с мнението му, подчиняват му се и съдействат за опазването на властта му. И дори да бъде стар, те единодушно го бранят и се противопоставят на онези, които замислят нещо против властта му.

Ето така, когато разсъдъкът поеме управлението вместо гнева и грубата сила, от монарха неочаквано се ражда цар.“

*

„От царството възниква тирания, но тогава се ражда и началото на нейното унищожение и възниква съзаклятието против управляващите. И този заговор идва не от средите на най-лошите, а на най-благородните, великодушни и смели мъже – защото точно такива най-трудно понасят униженията от страна на властващите.
И те, след като убият едни, а други прогонят, после не смеят да издигнат цар, защото се боят от несправедливостта на предишните; нито предават държавата в ръцете на малцина, тъй като доскорошното незнание относно възможните им дела е още пред очите им. И тъй като е останала само една сигурна надежда, те прибягват към нея и превръщат държавата от олигархия в демокрация…

И когато множеството, което е свикнало да яде чуждото и се надява да живее за сметка на околните, си намери покровител, който е амбициозен и дързък, но поради бедност изключен от високите места в държавата, тогава се явява хейрокрацията [власт на най-лошите]. Тогава то се обединява и започва да убива, да прогонва, да преразпределя земята и прочее, докато накрая, напълно подивяло, не си намери отново господар и монарх…

Това е кръговратът на държавните уредби и естественият ред, по който нещата в държавите се менят, преобразуват и накрая отново се връщат към същото.
Така че има два начина, по които загива всяка държава – единият е с намеса отвън, а другият е отвътре; като този отвън е без определена закономерност, а при вътрешния тя е налице…

В съгласие със същата теория ще постигнем добро разбиране и за римската държава – за нейната организация, разрастване и разцвет, както и за бъдещата й промяна в обратната посока. Защото – както вече казах – като всяка друга, така и тя, след като е имала в началото си някаква естествена организация и растеж, впоследствие ще претърпи и естествена промяна към противоположното…

От това заключаваме, че не държавната уредба, а самите мъже са причина за успеха на Тива.
Същото може да се мисли и за атинската държава. Тя е процъфтявала може би няколко пъти, но най-ярко тогава, когато блеснаха държавническите качества на Темистокъл; и бързо след това се промени към противоположното, поради неустойчивата си природа. Защото атинският народ често напомня неуправляем плавателен съд…

[Спартанците] предприемаха експедиции по море и провеждаха сухопътни походи извън Пелопонес; а беше ясно, че нито железните монети, нито размяната на годишната реколта можеха да покрият нуждите им, ако продължаваха да се придържат към Ликурговото законодателство. Защото такива предприятия изискват конвертируема валута и наемна войска…

Както когато видим, че някъде обичаите и законите са добри и предположим, че поради това там и гражданите ще са добри и държавата им, по същия начин, когато забележим, че в частния си живот някои действат егоистично и са налице несправедливи обществени дела, явно ще имаме основание да кажем, че там и законите, и нравите и цялата им държавна уредба е лоша.
И човек трудно би открил по-долни частни нрави от тези на критяните, освен в крайно редки случаи; нито по-несправедливи прояви в обществения живот…“

*

Полибий. „Всеобща история“ VI, 5-9; 44, 49, 51

За становището на Светогорското братство относно Критския събор

На 26-ти ноември м.г. комисия от представители на пет светогорски манастира (Кутлумуш, Ксиропотам, Симонопетра, Ставроникита, Григориу) са представили на Свещения Кинотис (ръководния орган на монашеската република) позиция относно окончателните документи на Критския събор, както им е било възложено от Кинотиса през май 2016-та. Предполага се, че това е и официалната позиция на Света Гора относно резултатите от събора.

Във въведението комисията отбелязва, че тя няма за задача да направи пълно представяне на съдържанието на осемте теми, според които са разпределени обсъдените на събора документи, а ще се ограничи с отделни бележки върху тях, както й е било възложено.

Казва се, че както на Света Гора, така и сред православните другаде е налице безпокойство относно събора и съборните текстове; и се добавя, че още на 25 май 2016-та Кинотисът е поискал – в писмо до патриарх Вартоломей, разпратено и до Предстоятелите на останалите автокефални православни Църкви – да се внесат изменения в текстовете.

Главните искания са били:

1. Да не се признават инославните за Църкви.

2. Да се подчертае, че диалозите с тях имат за цел завръщането им в Православието.

3. Да се вземат предвид възраженията на Кинотиса срещу участието на православните в т. нар. „Световен съвет на църквите“ (ССЦ)

4. Различията с инославните да се изясняват въз основа на ученията на великите събори, състояли се след Седми Вселенски – тези при св. патр. Фотий, св. Григорий Палама и Константинополските от 1282-1284 и 1484.

5. Съборът да се позове „по-разгърнато“ на православното учение за подвижничеството в Христа, както е било изложено главно от св. Григорий Палама „в противопоставяне на различните заблудени психосоматични техники, срещани в стари и съвременни мистични течения.“

Отбелязва се, че съборът е бил проведен „при познатите условия и състав“. Като положителни моменти биха могли да се посочат:

1. Патриарх Вартоломей, като председателстващ, е дал възможност за свободно изразяване на богословско мнение.

2. На събора е дошла, „макар и под формата на Представителства“, по-голямата част от православното епископство, което е присъствало там, за да потвърди самосъзнанието на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, а не за да одобри „някаква икуменистка линия“.

3. Предстоятелите и някои епископи са положили големи усилия, за да подобрят предложените текстове. После се дават примери за конкретни места от текстовете, в които са постигнати подобрения.

След това се преминава към критиките, които комисията смята за уместно да отправи към места от окончателните съборни документи. Става дума преди всичко за гл. 4, „Отношения на Православната Църква с останалия християнски свят“.

1. Формулировката (diatyposis) „инославни християнски Църкви“ не е приемлива, защото е предпоставка за това, православни и римокатолици да бъдат възприемани като членове на Едната Църква, макар и в състояние на прекъснато общение (необщение, akoinonesia). А това не е така.

2. Не е ясно на каква основа се поддържа участието на православните Църкви в ССЦ [българската и грузинската отдавна са оттеглили представителите си оттам – б.м., Н.Г.]. Това не може да бъде „Декларацията от Торонто“ (1950), която е богословски неприемлива.

3. Диалозите с инославни, които не водят до определен резултат, по-скоро вредят на Църквата, отколкото да й помагат. Няма напредък по най-важни еклесиологически проблеми, какъвто на първо място е този за Унията. Диалозите впрочем не би трябвало и да са започвали (през 1980-та) преди решението на този въпрос. Не става ясно защо диалозите, в които несъгласията явно не се преодоляват, трябва да продължават и нататък (както личи от пар. 11 на гл. 4 от съборните документи).

4. Подобно на казаното в т. 1: нужна е ясна формулировка в какъв смисъл инославните религиозни общности са „църкви“. [Впрочем позицията на комисията е очевидна – в т. 2 тя ги споменава като „църкви“ в кавички.]

5. След като в Енцикликата изрично се казва, че „провежданите от Православната Църква диалози никога не са означавали, нито означават, нито някога ще означават какъвто и да е компромис с въпроси на вярата“, то е необходимо да се отменят някои съществуващи „богословски споразумения“ с инославни (Смесена комисия за Христологията – 1989, 1990; Смесена комисия за еклесиологията – 1993), тъй като те съдържат очевидни „компромиси по въпроси на вярата.“

Отбелязва се, че в Света Гора и другаде се чуват протести и дори е възможно развитие на „разколнически тенденции“. Не е добре да се проявява ревност в посока „прекратяване на споменаването“ [най-вероятно става дума за неспоменаване на Вселенския Патриарх по време на богослужение]. Не може да се каже, че съборът е стигнал до отстъпление, сравнимо с тези от Лион и Флоренция. Нека се надяваме, казва комисията, че съборните текстове ще бъдат подложени на допълнителна богословска обработка и ще се постигнат по-ясни формулировки по тревожните въпроси.

*

Въпреки дипломатичния тон на становището, става ясно, че Светогорското братство не е удовлетворено от случилото се на Критския събор и призовава за преработка на част от съборните текстове – главно в „Отношения на Православната Църква с останалия християнски свят“. По същество същото казва Светият Синод на Българската Православна Църква, а такива са и съображенията на другите три автокефални Църкви, които се въздържаха от участие.

http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=226028

Във войната влезе и Америка

Въпросът не е в това, кой е Тръмп, а защо се гласува за него. Несъмнено, хората гласуват не за личността (какво да знаят за нея?), а за посланието. Значи – и друг да беше предложил това, което Тръмп предлага, щеше да получи същите, а може би и повече гласове.

И защо това послание надделя? Защото американците са генетически недемократични хора, или обременени с наследството на тоталитаризма, или обработени от доминиращите медии? Ако не са това причините, кои са?

Човек разбира каквото и да е въз основа на система от знания, част от която са и общите предположения (принципи и убеждения въз основа на тези принципи в съчетание с някои известни факти). Така че за да разберем защо Тръмп спечели, е нужно да знаем нещо за историята на Америка и изобщо на Запада – и това знание не може да се отдели от нашите убеждения за съдържанието и смисъла на историята.

Историята на известния ни Запад започва оттогава, откакто се появяват онези институции и общности, които и до днес участват в нея. След изчезването на Западната империя това са римският епископат и духовно, а често и политически управляваните от него племена – германоезични, романоезични, впоследствие и някои славяноезични.

Тези племена за много векове не успяват да се еманципират в църковно и културно отношение от Рим, макар да запазват езиците си; и поради това никога не успяват да се превърнат в народи, каквито има на Изток, а стават нещо друго, което се нарича „нации“. Затова самосъзнанието им на различни общности със свои държави се нарича „национално“ и е слабо свързано с религията, а нерядко е и направо враждебно спрямо нея.
В резултат на този процес на Запад възникват „елитите“. Това са наднационални общности, които, по подобие на римския епископат, се отделят от останалото население и претендират за изключителност и привилегированост; и, чрез колонизирането на т.нар. „Нов свят“, разпростират тази своя претенция върху цялата Земя.

Добре е да се забележи, че религиозните войни през XVI-XVII в. не избухват поради несъгласие на нововъзникващите нации с това, което Рим изповядва – ако беше така, то и те на свой ред биха изповядвали нещо единно. Но те са борба срещу елитизма на римския епископат и приближената му аристокрация, която също е официално латиноезична и й е все едно кого точно управлява. И това, че целта на тези нации (главно германоезични) не е била религиозна, личи от следното: напускайки римокатолическата общност, те се принуждават да позволят произволното възникване на религиозни общности, представящи себе си за християнски, но лишени от апостолска приемственост; и по този начин Църквата при тях просто изчезва, превръщайки се във вид обществена организация (форма на сдружаване).

Но когато предприемат своята експанзия по море към други континенти, те се отнасят към завареното население по начин, аналогичен на онзи, срещу който са въставали: както римското духовенство отделя себе си от западноевропейските племена на основание, че е техен духовен водач, така и завоевателите-протестанти се представят за вносители на „цивилизованост“ и така позиционират себе си като елит по отношение на местните. Така се появява непознатата през средновековието идеология на расизма, изразена чрез циничния израз „бреме на белия човек“.

Но тази строена през вековете система – колониалната – беше обречена на сриване по същата причина, поради която и Реформацията на Запад беше неизбежна – защото с времето наглостта на „елита“ става непоносима.

Расисткият аргумент беше използван в Европа чак до средата на ХХ в., когато режимът на немските нацисти беше унищожен от СССР, Британия и Америка. Но реториката на хитлеристите беше двулика – по отношение на атлантическия Запад те се представяха като защитници на нациите срещу глобалният индустриален и финансов елит; а по отношение на славянския и православен Изток взеха ролята на „цивилизатори“, като същевременно си поставиха за задача буквално да унищожат част от народите, срещу които воюваха (както правеха и с евреите). Така че крайната им цел пак беше глобалното господство – в качеството си на нация, която не само побеждава всички други нации и племена, но премахва и наднационалния елит, за да заеме неговото място.

И все пак елитът, срещу който нацистите воюваха, оцеля и надживя не само тях, но дори и съветския проект. След „демонтажа“ на британската империя той си послужи със Съединените Щати като държавна опора по пътя към властта над света. Поради това тези, които говорят за либералфашизъм, не са далеч от истината, защото либерализмът на постсъветския западен елит е само реторика, а стратегията му предвижда унищожението на всички държави, които стоят на пътя към глобалното господство. В Европа това се извършва чрез структурите на ЕС, в САЩ – чрез раздробяването на нацията на малцинства и присвояването на реалната власт от малък брой фамилии – това вече не се и скрива, а направо се демонстрира.

И ето, сега имаме ситуация, напомняща тази от средата на XX в. Базираният в Америка и отчасти в ЕС либералфашистки елит поглъща бившите социалистически държави, налагайки им „своите правила“, поставя навсякъде в Европа такива правителства, каквито желае, притежава банките, контролира медиите и разгромява с военни средства ред държави с непокорни правителства (Сърбия, Ирак, Либия, Сирия), а най-сетне атакува и Русия чрез Украйна.

Но този елит, както винаги, слабо се интересува от благосъстоянието, а още по-малко от равноправието на хората в подчинените му територии. Това се отнася и за страните, които са негова главна база – западна Европа, Британия и дори САЩ. Ето защо не е странно, че в тези страни започна процес на съпротива, който даде резултати. В Британия гласуваха за напускане на ЕС, а в САЩ избраха Тръмп.

Това изглежда като бунт на хората от тези страни, който вече намира своите лидери и е на път, в случай че елитът не отстъпи, да премине във война. И на едната страна в тази война виждаме отново да стои съюзът, който спечели Втората световна – Русия, Британия и Америка.

*

http://glasove.com/categories/komentari/news/vyv-vojnata-vleze-i-amerika

до скалата юни 2016 а

Без доказателства

През 1990-те, покрай многото други новости, се появи и въпросът за „сектите“. Макар че думата и досега означава нещо като „съмнителна религиозна общност“, хората се озадачаваха от това, че медиите обикновено ги наричаха „секти“, докато те самите наричаха себе си „църкви“.
Освен това беше възможно всеки да регистрира в съда всякакво сдружение и да го нарече както желае, включително и „църква“. Тогава защо да не се наричат и така?

Има една разлика между тях и Църквата, която ми се струва съществена. Тя е в следното. Църквата е, по светски казано, „народоообразуващ фактор“. „Народ“ – това са тези, които посещават храмовете й и биват духовно обгрижвани от нея, понякога без дори да го знаят. Поради това, когато човек се роди в „този народ“, той принадлежи към Църквата му и чрез нея към Вселенската-Съборна „по подразбиране“, дори кръщението му по някакви причини (гонение или нещо друго) да бъде забавено.

Това, че не посещава службите и се отнася небрежно към тайнствата, не му е от полза, но с това той все още не е напуснал Църквата, а още по-малко тя се е отказала от него. Освен това тя няма никога да го прогони; така че отделянето му от нея става само по негово желание, което при това трябва да бъде непрестанно засвидетелствано. Тоест – за да бъде извън Църквата, той трябва непрестанно да „доказва“, че не е християнин. Иначе той е.

При сектите обаче е обратното. За да стане човек техен член, той трябва да заяви изрично желанието си; и след ритуала по приемането трябва непрестанно да дава доказателства, че е „техен“; иначе отпада, и от членството му там остава, в най-добрия случай, един мъчителен спомен. Точно така се чувстват хора, които са отпаднали от някои на пръв поглед много православни общности, каквито са разколническите старостилни „църкви“.
Сектата се отнася към човека ревниво – тя го „изнудва“ да заявява принадлежността си към нея и същевременно го заплашва с прогонване, както и с тежки последствия от това прогонване. Колкото до онзи, който се отдалечава от Църквата и отказва да се върне към нея, той не е застрашен от нищо, освен от духовния глад, който сам си е причинил.

Има едно коварно заблуждение, в което изпадат дори и хора, които специално са се старали да изучават християнството. Те гледат на Църквата като на секта – мислят, че към нея принадлежи само онзи, който непрестанно и успешно се „доказва“ като неин.
Това ги води към напълно погрешната мисъл, че тя се дели на малцина „истински“ и множество „неистински“ християни, която мисъл става основание за доброволното им и незабелязано отдалечаване от нея.

А затова, кои са границите на Църквата и кой принадлежи към нея – не трябва да се пренебрегва личното свидетелство на всеки. Казвам „свидетелство“, а не аргументация (доказателство).

Защото Църквата не е някакво пространство (като видимия храм), в което хората влизат и излизат в определени часове; нито е някакъв регламент, който може да съществува на хартия и мислено, без значение дали някой се съобразява с него или не. Тя е реално съществуващо одушевено (и мислещо) тяло, част от което са самите тези хора. Затова има голямо значение какво твърдят те по отношение на нея и как се чувстват (в духовно отношение).

Така че ако човек казва: „Аз принадлежа към Църквата, част съм от нея“ той най-вероятно знае какво говори и няма защо да бъде питан кои са нейните народи, храмове, архиереи и т.н. Може да не е специалист, но главните неща ще ги знае (след като и външните на Църквата ги знаят, те не са тайна). Следователно Църквата е там – тя говори чрез него. Този човек може да има разни провинения и изобщо животът му да не е за пример – но това това не значи, че той е извън нея.
(Трябва да се отбележи, че външните обикновено са плуралисти и свидетелстват за това. Те няма да кажат: „Ние сме в Църквата“, а по-скоро: „Ние сме в еди-коя си църква“).

Но как се разбира, че свидетелстващият за себе си не лъже (не се самозалъгва)? Ето как.

Първо, той може да има всякакви затруднения в живота си и да споменава за тях; но спрямо Църквата той няма да злослови „въобще“, няма да я упреква като цяло; и ще усеща, че Църквата – това не са просто храмовете и записаните правила, но също и реалните хора, народът заедно с клириците, а също и държавата, която не може да е съвсем отделена от нея, освен ако не й е абсолютно враждебна. Значи няма да злослови и срещу тях, няма да ги клевети и осъжда (нито ще „роптае“, което е начало на злословието).
Тази положителна настроеност към Църквата и нейните неща (които са част от тялото й) ще го води към „съобразяване“ с тях – онова съобразяване, което често се нарича „цивилизованост“ и за чиито външни прояви толкова се пледира по медиите. Но се смята, че то се състои просто в „изпълнение на правила“, които от своя страна са спуснати незнайно откъде. Но човекът на Църквата се придържа не към какви да е правила, а само към наистина необходимото, и то не защото така е разпоредено и за да „не пречи“ на околните, които иначе са му безразлични; а защото се грижи за нейното тяло, тъй като той самият е част от него.

Но тази положителна настроеност не може да се облече като дреха, за нея не може да се вземе решение отведнъж, така че човек да си каже: „Ще мисля позитивно!“ Тя е следствие от една духовна заситеност, която, както ми се струва, не се открива извън Църквата и е сигурен знак за нейното присъствие. Такъв човек, при всичките си „материални“ затруднения и дори при всичките си грехове все пак се чувства щастлив – той не страда от духовен глад. Ето поради това той никога не роптае, а, както казва апостолът, „за всичко благодари“.
Това значи, че той не свидетелства за себе си сам – тъй като не може сам да си “наложи“ такова състояние. Значи и Духът свидетелства за него.

Наистина, това състояние е желано и рядко се среща в „чист вид“. Но никой човек не стои на едно място. Ако върви към него, значи е в Църквата, и със своя живот чертае вътрешната й граница.