Архив на категория: за обществото

Историософски фрагменти III. Българска история

1.
Време на гонение

Българският народ, като защитник на съборността на Църквата, винаги е бил преследван. Понякога врагът си е служел с убийства и мъчения, а друг път – с хитрост. Тук и сега си служи с хитрост.
Казват: „Народите трябва да изчезнат. От тях няма полза, а само разделение, раздори и войни. Също и религиите – и те трябва да изчезнат, защото са повод за противопоставяне; освен това чрез тях едни хора заблуждават други.“
Това е все едно да кажат: „Защо ти е да имаш тяло? Само болести идват от него. И защо ти е главата? Тя боли; освен това в нея има мисли, които те смущават. Пречат да се живее щастливо. И тъй – отърви се от тях.“
Разбира се, аз не казвам, че християнството е религия като всички други. Ако то е религия – те не са; а ако те са – значи то не е.
Относно преследването – не само българският народ е преследван. Нападението е срещу всички – и срещу сръбския, и срещу гръцкия и срещу останалите. Причината е, че православието не може да съществува без народи – то е започнало с тях. И първо с еврейския.
Но след това Бог казва на учениците си (апостолите): „Идете, научете всички народи“. И те това правят. Затова наричаме Кирил, Методий и цар Борис I „равноапостолни“.
Та някои казват: „Е, народите (и „нациите“) все някога ще изчезнат. Пък и религиите (християнство и т.н.) също. Разумът ще надделее.“
Ще им се. Техният разум няма да надделее.
Но ние живеем във вpеме на гонение. То е, за да се разбере, кой ще издържи. Ето това е – че не всеки може да издържи.

В началото на 90-те животът не беше лек (той кога ли е бил лек), но пък не беше трудно да се посочи виновникът за това, тоест да се даде обяснение. Виновен е комунизмът, който „ни доведе до национална катастрофа“, с неговото наследство, което освен материален недостиг и разруха включва и развалените хора (и ченгета) с повреден мироглед.
Оттогава мина време и сега комунизмът е по-скоро плашило, отколкото виновник. Той е „мрачното минало“, а това го прави подобен на Средновековието, но също и на „монархо-фашизма преди 9-ти“, от който той самият ни беше спасил. Това „мрачно минало“ е необходимо, за да се оправдае съществуването на съвременния режим. Но това е общо оправдание и недостатъкът му е, че с времето неговата сила отслабва – нека комунизмът да е бил лош, но как той е причина за точно тези и тези неуредици на днешния ден? Така че всеки режим се нуждае от реално съществуващ враг, който да е и постоянен, сега действащ виновник за неуредиците.
Тук и сега този враг на режима е българският народ, заедно с Църквата, „чийто народ“ е той – и поради това първо срещу него са насочени атаките на пропагандата. Но така беше и преди „10-ти“. Ако се замислим и за по-отдавнашното минало, ще видим, че българският народ – както и всеки православен народ – винаги е бил обект на гонение. И това свидетелства за неговата вярност към Църквата, без която впрочем той не би могъл да съществува.

Религиозен въпрос

През 2012 се навършиха 250 години от написването на „История славянобългарска“. Ако предположим, че сред българоезичните „отцеругатели“, за които говори отец Паисий, е имало и по-възрастни от него, то антибългарското движение, в което участват наши сънародници, вече трябва да е навършило поне триста години.
Значи то не е нещо ново – устояло е на времето, стабилизирало се е. Затова трябва да му обърнем сериозно внимание и да се опитаме да го разберем.
А да го разберем не е лесно. Защото не е естествено човек да хули сам себе си –така въобще, без оглед на конкретни постъпки. По-естествено е да се хвали; или поне да се държи достойно, да избягва безцелното самоунижение.
Също така не е естествено да хули близките си без оглед на конкретните им дела, а само защото са част от „този народ“. Би трябвало да се държи с тях почтително и с любов, значи да не ги наскърбява с грубости. Така и неговият живот би бил по-радостен.
Тогава какво има тук? Познавам хора с родители и предци българи, които са толкова упорити и страстни в омразата си към България, че човек би ги взел за религиозни фанатици. А може би точно там е обяснението. Да не би българофобията да се окаже някаква квази-ерес? Един вид антихристиянство? Защото е антихристиянско да мразиш близките си. Освен това е безумно да мразиш сам себе си; но неподчинението на Божиите заповеди може да доведе човека до явно безумие. Няма нищо чудно в това.
А може би тези хора не мразят себе си изцяло, а се мразят само в „този вид“. Тоест, биха желали да променят нещо в себе си. Да променят кое?
Защото националността не е „деяние“, нито „намерение“: и поради това няма как да се разкайваме за нея. Човек се разкайва за греховете си и то за лично своите грехове, а не за неща, които са наследени и не зависят от него. Значи националността не би трябвало да им изглежда като личен грях.
Възможно е да им изглежда като нещо, което причинява неудобства, както тялото; или създава у околните неприязън – както нечистотата. Възможно е да гледат на себе си като на тела, които трябва да „измият“ българското от тях; или като на души, които трябва да „съблекат“ това тяло (националността). Телесната нечистота може да се отстранява (измива) като знак за готовност да се пристъпи към нещо свято. Но как националността пречи да пристъпим към святото? В Писанието не се казва нищо такова. Казано е: „Научете всички народи“; и също така: „Стани – и аз съм човек.“
Но все пак в историята има случаи на преследвания на народи като „нечисти“. Това е квази-религиозно действие. Явява се (умишлено се насажда) усещането, че „ето тези хора/този народ“ смущават живота, увреждат го със самото си присъствие; и ако бъдат премахнати, светът ще бъде по-щастлив. Те се посочват като „замърсяване“ за света. Нацизмът е такава квази-религия, която, посочвайки един народ като „чист“, си намира „антинароди“, които трябва да бъдат отстранени от земята в името на световната „чистота“.
Или националността им изглежда като тяло, което съблазнява човека, тласка го към лакомия, блуд и други пороци? Ако тя се мисли по този начин, тогава ненавистта към нея ще наподобява отхвърлянето на телесното, прието в някои древни (и не само древни) религии и ереси. Според тях тялото било пречка за духовен живот; било „гроб“, излишно ограничение; намирали са го за грозно или опасно привлекателно. Затова съветвали да се пренебрегва. И също – не бивало да се раждат деца.
Каква е обаче истинската трудност, която хората опитват да преодолеят чрез налагане на „измивания“ или принципно пренебрегване на телесното?
Това е въпросът за греха и отговорността за него.
„Измиването“, дори когато не е миене на ръце, а планирано и масово убийство, може да бъде символично действие със значение: ето я причината за нашите несгоди и тя е отстранена, виновникът за бедите е премахнат. Значи измиващият се/убиващият не променя себе си, не се разкайва за нищо, а приписва „вината“ за каквото и да е на нещо или на някого; и се освобождава от него. По този начин той отрича да има грехове. А това е антихристиянско мислене. Защото в Новия завет се казва: „Който твърди, че няма грях, е лъжец.“
Така и с тялото. Ако самото тяло беше причина за грях, то защо Творецът е разпоредил на хората да се множат? Как Христос е приел истинско човешко тяло и никога не е извършил грях? Защо е възкръснал и се е възнесъл в тяло? И защо хората ще възкръсват в тела? Значи християнството приема тялото като нещо от същността на човека и допуска съвършен живот в тяло. Човешкото тяло е осветено и благословено, защото Бог го е приел, „станал е“ човек.
Нищо чудно, че почти всички ереси, които православието през вековете е преодолявало, са свързани с един въпрос – как е възможно Бог да има човешко тяло? Как може да е „станал“ телесен човек? Това недоумение е причина и за арианството, и за несторианството и за монофизитството; и дори за иконоборството, което идва от смущението, че Бог „наистина“ има човешки образ. Такова е положението и с богомилството – богомилите не вярват, че „телесният“ свят (част от който е и човешкото тяло) е дело на Бог.
И тъй, еретиците отхвърлят вярата, че Христос е бил и е в човешко тяло; и въобще светостта на тялото. Защото се стремят да припишат собствените си (произтичащи от свободната им воля) грехове на тялото – и така да отрекат отговорността си за тях.
По аналогия – тези, които мразят (отхвърлят, отричат се от) своята народност, го правят, за да й припишат личните си грехове. И понеже я схващат като нещо външно, както дуалистите схващат тялото, те нямат усещането, че мразят „самите себе си“. И, подобно на някои гностици, започват да делят хората на „духовни“ и „плътски“: значи на такива, които заедно с тях се отричат от народа си (и така „се спасяват“) и такива, които не се отричат, а напротив – защитават го.
Ето защо умонастроението на българомразците не е християнско. Те се представят ту за почитатели на „цивилизоваността“, ту за „чисто православни“; но в действителност създават дуалистична квази-религия, близка по дух на древния гностицизъм, манихейството и богомилството.

Трябва непременно да се разбере, че омразата срещу България и славяноезичните народи не е дребна работа и нещо случайно, а нейната основа е еретическа, тоест тук имаме работа с религиозен въпрос.
Неслучайно самото създаване на България като християнска страна е атакувано от Рим по два начина – първо, във връзка с езика, когато срещу превода на книгите се възразява с напълно произволната измислица, че богослужението може да е само на три езика, макар че това никога не е било така. И второ – защото Рим претендира, че той трябва да решава въпроса за приобщаването на нови народи/държави към Църквата и че има право да налага вето, когато става дума за създаването на нови митрополии, каквато в началото е българската църква. А измислиците ad hoc, на които се придава статут на религиозни истини, винаги са еретически.
Впоследствие България винаги е била атакувана главно от еретици – най-напред от богомилите, после от мюсюлманите (тъй като ислямът по произход е ерес на християнството), после от гръкоманите и протестантите. Същата работа днес вършат и разнообразните разколници, които се преструват на по-православни от всички.
Но това означава, че ние не бихме могли и да я защитаваме, ако не разбираме в какво точно се целят нейните врагове и защо са толкова упорити и дори фанатични.
Защото фанатизмът винаги е насочен срещу християнството и е сигурен белег на всяка ерес.

Българският като чужд

Днес студентите по античност (или „класическа филология“) в СУ са средно четири-пет на година. Започват десет-петнадесет, във втори курс намаляват двойно, накрая завършват двама-трима, не повече.
И никога не са били повече. Когато станах студент през 1985-та, курсът беше от дванадесет души (а тогава специалността беше на върха на престижа си). Но само в началото, после започна отпадането и накрая пак се оказа, че завършват трима-четирима.
През 1950-те се е случвало да има само един човек в курс още от началото. Но и преди войната положението не е било много по-различно.
За такава специалност в един университет повече не трябва, пък и не може. Ако завършилите са били добри (а обикновено са, не всеки може да завърши), те ще станат докторанти, ще напишат дисертации и т.н. Иначе кой ще се захване с тези неща просто така – десет-петнадесет години да учиш езици, които и за екскурзоводство не са много необходими. А после, ако ще работиш с това, и друго трябва, защото езиците сами по себе си са ненужен лукс. Трябва не само да прилагаш знаенето им, но и да го осмислиш – защо е. А това не се преподава. Всеки трябва сам да го премисли.
Има класическа гимназия, всяка година по осемдесет-деветдесет ученици. Но дори през първите години, когато за нея се правеше какво ли не, най-много десет научаваха езиците както трябва, тоест, колкото е възможно за четири-пет години.
Някой ще каже: „Как може за държава с милионно население само трима-четирима завършващи годишно?“ Но тези трима-четирима са само при нас, във ФКНФ на СУ. Иначе езиците могат да се учат из целия университет, задължително и избираемо: значи право, богословие, филологиите, история, философия… почти навсякъде. И това се отнася за всеки университет.
Наистина, трудно се научава. Повечето хора не възприемат – какво необикновено има? Но някои израстват „покрай“ тези науки и стават едни непрости хора… в известна степен. Имат известно усещане, респект също така. Така че днес почти всеки хуманитар е минал покрай езиците, имал е възможност.
Но освен това има една специфика на образованието в православния славяноезичен свят, която не позволява твърде голямо разпространение на този вид занимания. Ако не беше така, то днес в Русия можеше да има двадесет пъти повече класически филолози, отколкото тук, но няма. Това е страна от сто и четиридесет милиона, а класическите филолози са малко повече, отколкото у нас. Защо е така?
Има две причини – едната е заради латинския, другата – заради гръцкия.
Първо, в западна Европа – което значи бивша католическа и протестантска Европа – не може да не се учи доста латински, защото иначе те просто няма да разбират собственото си писмено наследство. Надписите по сградите няма да разбират. А у нас, в Сърбия, Гърция, Русия, да не говорим за Грузия, проблем няма – почти нищо не е писано на латински. Румъния само е по-особен случай, тъй като техния език е на латинска основа.
От друга страна, гръцкият е твърде важен, основен – първо (хронологично) за езическата литература, после за православието и изобщо за християнството. Така че той „присъства“ и е нужно да се учи; но пък ние тук имаме хилядолетна традиция във „възпирането“ на гръцкия. И това е правилно и по промисъл; защото християнството не е просто вселенско, а и съборно, а това не може да стане без разнообразие на езиците. Не бива един от тях да господства.
Някой ще каже: на гръцки има много текстове. Да, но текстове има и на сирийски и на коптски. И къде са сега тези езици? А би било добре да ги има, впрочем. А каквото е необходимо да се преведе от гръцки, то вече е преведено. Казват: да, но най-много на руски. Така е. А какво е руският? Един леко променен среднобългарски. Това образованите руснаци го знаят много добре и не го забравят. Освен това огромен брой неща са преведени на църковнославянски, което вече е точно среднобългарски, с някои правописни разлики.Така че ние просто трябва да знаем собствения си език. Това ни липсва, а не гръцкият.
Ето, сега издадоха на хартия „16 слова на св. Григорий Богослов“, ръкопис от НБКМ. Какво пречи човек да купи книгата и да си я чете? На родния си език? Това е търновски ръкопис от 1360-та. Ами Лесновският пролог? Всеки християнин трябва да чете всекидневно житията на светиите. Те са там, в тази книга, по няколко на ден. Ръкописът е от 1330-та. Също е издаден. Но който не си знае собствения език, как да чете. Ще чете на английски.
Но няма добра идея за образование, или по-скоро – и да има, не се допуска осъществяването й. Хората не знаели кое е ценно… че не знаят, не знаят, но това незнание се устройва, то не пада като градушка от небето.
Защо, примерно, не се въвеждат отделни часове специално за четене на възрожденски и средновековни български текстове? За неадаптирани текстове говоря. Хората дори Софроний Врачански не могат да четат. За английски, немски, испански, избираем японски и за всичко останало часове има, а за български преди XX в. – не!
И защо през ХХ в., особено през втората половина, у нас беше създаден култ към личността на Хр. Ботев? Ще кажат: защото е поет. Да, той има 3-4 нелоши стихотворения, но не това му беше зачетено като заслуга. Алеко Константинов пък беше способен фейлетонист, но го въведоха в образованието, а и днес стои на столевката не заради стила му, а за да се възпитават младежите в презрение към собствения си народ. Ето за такива заслуги бяха канонизирани те. Единият стана знаме на безбожниците, а другият – на предателите.
И така, българският у нас се учи като чужд език – колкото да се усвои правописа и да се добие опит в изразяването, с практически цели главно. Една от тях – да се вземат някои изпити. Това е положението. И то е явно за мнозина. И причината би трябвало да е явна, макар че се укрива с всички сили. А тя е следната (в нашия случай, както и в руския): че езикът ни в продължение на хиляда години е бил език на една християнска словесност. Изключенията са крайно малко. И сега, за едни седемдесет години се прави опит всичко това да бъде отречено и забравено.
Ако започнат да се четат книгите, които винаги са били четени и слушани от българите, образованието ще трябва да се изгради около вярата. А как днес, в условията на този неоезически терор, може да се допусне такова нещо? Затова Ботев беше назначен за главен поет, защото главата му, като на един студент от 1870-те, е била напълнена с все още модерните за времето си атеистични глупости. Примерно, Псалтирът винаги е бил четен. Така че всички часове за Ботев трябва да идат направо към Псалтира. Някой ще каже – ама той е герой, загина като млад. Но и св. Екатерина е загинала като млада, обаче не чувам да я споменават много по училищата. Работата е там, че дори някои хора да са направили през живота си нещо похвално, те, при управлението на бесовете, биват хвалени не за него, а за лошите си думи и дела.
Така че български в училище няма да се учи както трябва дотогава, докато гонението срещу Църквата – меко или твърдо – не бъде прекратено. А кога ще се пpекpати то? Според мен – никога.

Напреженията днес

Около какво са напреженията днес?
Първо, макар и някои да не го забелязват, това е въпросът за отношението между Църква (патриаршия, Синод) и цар (законна династия). Защото тяхното единение възстановява идеята за България като православна монархия – която идея е твърде мощна, за да не й се противодейства.
Затова имаше взрив от „възражения“ против решението на Синода да благослови споменаването на царя при богослужение.
Покрай това – безпокойства около всякакви публични прояви, напомнящи за монархическото минало на страната. Примерно – паметникът на Самуил.
Второ, въпросът за отношението на България към Русия. Полагат се всякакви усилия да се внуши, че тези страни нямат нищо общо и че би трябвало да са враждебни една на друга. Тази идеологическа атака е подобна на онази срещу Грузия и Украйна; и тя не е довела до гражданска война или загуба на територии главно защото България няма обща граница с Русия.
Това е, защото Русия в сегашния й вид и във връзка с вероятната икономическа катастрофа и разпадане на ЕС, може да покровителства завръщането на България към собствения й вид, този отпреди 70 години – на православната монархия.
Това от своя страна може да стане причина за такива промени и в други страни. А това ще ги отдели трайно от Запада.
После: „какво е“ България в ЕС? Доказва се, че включването на страната в този блок не е окупация.
Но то е; и по същество не се различава от включването й в социалистическия блок след Втората световна война. Разликите са повърхностни. Това вече се усеща в икономиката, в битовото всекидневие на повечето хора.
Четвърто, въпросът за атаката срещу семейството и дори срещу междуполовите отношения. Това е една от техниките да се внася раздор в обществото; но същевременно чрез него се разколебава самата идея за човек – той двуполов ли е или не.
Последно, въпросът за образованието. Знае се, че страната се е родила благодарение на християнското просвещение. Въпреки войните срещу вярата този спомен е много устойчив.
Поради това въпросът за качеството на образованието пак е народностен, държавен и християнски. Той е свързан с опазването на мисловната „форма“ на страната, на нейното лице.

2.
България в историята

Какво е малодушието? Това е, когато не смееш да направиш разделение и да кажеш: „Този е свой, а този – чужд.“
Малодушието е изчакване – искаш да проучиш с кого е изгодно да си, а също и докога. Тъй че малодушният няма приятели и близки; няма „свои“.
В началото на евангелието си Иоан Богослов казва: В началото бе Словото… в Него бе животът и животът бе светлина на човеците… То дойде при Своите Си, но Своите не Го приеха…“ (Иоан 1:1-11).
Така че Словото, което е Истина, със самото Си идване става причина за различаване на свои от чужди и за разделение между тях; и показва, че от всекиго зависи дали ще бъде свой или чужд – за Бога или за когото и да е.

Лъжа и чуждост

Човек рядко се досеща, че силата му да обича живота и да извършва нелеки дела идва от това различаване. Към своя той изпитва любов – и не за друго, а заради истината, която споделят; а чуждия поставя на мястото му и не се бои от него. Думите на чуждия не могат да поклатят вярата му, защото той предварително знае какви ще бъдат те и защо ще са такива. А какви са думите на чуждия? Лъжливи.
Някой ще каже: „Е, та нима и близки хора не се лъжат помежду си?“ Да, хората понякога се лъжат помежду си; това показва, че не са близки. Лъжата е доказателство за чуждост.

Мойсей

Какъв е бил Мойсей? Той бил хубаво дете, осиновено и отгледано в царски дом. Получил пълно образование, бил в „елита“ и „на върха“, но помнел произхода си. Затова попречил на някакъв египтянин да измъчва един евреин и при свадата дори убил египтянина. Но когато неговите сънародници го видели отново, не го приели сред тях (Изход, 2).
Когато извел евреите от Египет, той ги извел заради тях, за да бъдат свободни; но е знаел, че не могат да бъдат свободни без вяра в Бога и без богослужение. Това, което ги обединявало преди Мойсей, бил само общият им език и произход – че са от Израил и Авраам. Мойсей, чрез Закона, създава от тях народ, а също и общество: урежда живота им в детайли.
Но не всички били съгласни с делата му. Мнозина се бояли, че ще умрат от глад по пътя; после направили златен идол и му се покланяли като на бог (Изход, 32). Страхували се, че ще бъдат победени в боя за Обещаната земя. Някои упорствали много и загинали; и малцина от напусналите Египет доживели да видят Обещаната земя.
Мойсей е имал силата да не се отрече от своите по плът заради унизеното им положение. Той ги направил – макар и не всички, а само някои – свои и по дух; и освен това различил богослужение от идолослужение. Така той е създал народа, който дотогава бил само „род“.
Освен това не настоявал на чистотата им „по плът“, защото не им забранил да приобщават и другородци: „Който право отсъжда на сираче и на вдовица, обича пришълеца и му дава хляб и облекло. Обичайте и вие пришълеца, понеже сами бяхте пришълци в Египетската земя“ (Вт. 10:18); „Не се гнуси от идумеец, понеже той е твой брат; не се гнуси от египтянин, понеже ти беше пришълец в земята му… И целият народ да каже: `амин`“ (Вт. 23:10, 27:19).
Истинското „свое“ е свое по дух. Това „по плът“ е все още само изображение. То не е самата истина, но пътят към истината минава през него.

Апостолската проповед

Апостолите Петър и Павел имали различно минало. Павел бил римски гражданин, образован сред фарисеи, знаел езици (Деяния 22:25-29; 26:4-5; 21:37-22:3). И не човек, а Сам Бог с гласа Си го обърнал към Себе Си (Деяния, 9). Петър пък бил беден галилейски рибар без образование (Матей 4:18).
И двамата имали грехове – Павел преследвал християните и одобрявал убийството на Стефан; а Петър, в нощта на изпитанието, три пъти се отрекъл от Христос (Деяния 8:1; Матей 26:75). И двамата се обърнали към езичниците и проповядвали идването на живия Бог. Проповядвали първо на иудеите, но не всички приели думите им. Напротив, преследвали ги и се опитвали да ги убият. Но и мнозина повярвали.
Апостолската проповед довела до разделение на еврейския народ. Израилтяните, които не приели Иисус като Христос, станали не християни, а иудеи. За тях се говори, когато се казва: „поради страх от иудеите“ (Иоан 7:13; 19:38; 20:19). Езичниците пък, които повярвали в Христос, се присъединили към Мойсеевата вяра, като последвали Закона не според буквата, а според духа. Те създали „Новия Израил“. Така и те станали израилтяни, но не по плът (чрез обрязване), а по дух. За тях Петър казва: „Вие преди не бяхте народ, а сега сте Божи народ…“ (1 Петър 2:9-10)

Константин Велики

Времето на мъченичеството трябва да се помни, за да се разбере, че свободата се постига със страдания, а понякога и с кръв. Преследването на християните от страна на езическата власт продължило почти 300 години.
Константин не просто прекратява гоненията, но и покровителства Църквата. Един държавник не може да няма отношение към нея. Причината е, че Църквата е пазителка на истината и затова държавникът, при всички неудобства, трябва да предпочете нея пред езическия култ.
При това положение „религиите“ в държавата не могат да бъдат равнопоставени; но и не е необходимо невярващите да бъдат ощетявани само затова, че са невярващи. Това е казано още от Мойсей, защото неговият „пришелец“ е невярващ или неясно вярващ. Такава е самарянката, с която говори Христос. Но това, че не бива да бъдат несправедливо ощетявани, не значи, че са „свои“. Те са „чужди“.
До Константин християните са се различили от езичниците; по негово време и след него, те започват да се различават и от разколниците и еретиците. Тогава се появява идеята за „православието“.
Държавата не е теократична, каквато е създал Мойсей, а монархическа.
Монархът решава множество практически дела по управлението, но по общи въпроси се съобразява с Църквата, тъй като в нея живее Духът; тя е Божието присъствие на земята. В нея няма единоначалие: тя се управлява от архиепископии, а правилата й се установяват на събори, където първият епископ е пръв само по чест.
Главните й езици са тези на Империята и Писанието – латинският и гръцкият. Някои богослови научават и еврейски.

Борис Първи

Цар Борис I прави в държавата си нещо подобно на това, което 550 години преди него е направил Константин – прекратява гоненията и лично се заема с покровителството на Църквата. И както Константин е трябвало да воюва с Лициний и привържениците му, които предпочели да продължат гоненията, така вероятно и Борис трябвало да преодолява съпротивата на дотогава единоверните с него български езичници.
Тогава етносът на българите се разделил, а така станало и с останалите етноси в държавата – едни останали езичници, а други станали християни. Те вече не можели да бъдат „свои“ помежду си. Появил се нов народ – този на славяноезичните българи–християни. Ето защо ние днес не образуваме един народ с българите, които населяват земите около Волга, а сме разделени – и не толкова, защото говорят друг език и населяват далечна земя, колкото защото преди векове са избрали исляма.
Образуваната в държавата поместна Църква е архиепископия и по същество е независима от Цариград още от самото начало. Тя и не би могла да бъде зависима, след като държавата е независима. Освен това тя въвежда богослужение на собствен, жив език и при това различен от гръцкия – славянобългарски.
Всичко това се случва само няколко години, след като Източната империя е преодоляла най-дългата църковна криза в историята си – иконоборческата. Така че Борис приема за страната си едно догматически изяснено християнство, което е станало такова след Седемте вселенски събора (последният през 787-ма) и множество поместни. Това е православието.
При това България се явява като християнско царство във време на усилващо се противостояние между римския и цариградския епископ, което заплашва вселенската Църква с разединение – както и се случва два века по-късно. Предстоящото отпадане на Рим, което е свързано и с възстановяването на Западната империя (800 г.), оставя вселенската Църква в положение, при което цариградският патриарх превъзхожда останалите епископи не само по чест, но и по власт – тъй като останалите три древни патриаршии, намирайки се извън държавата и в границите на мюсюлманския халифат, са отслабени и взаимодействието им с християните в Империята е затруднено.
Освен участието на римския епископ, Църквата губи и присъствието на латинския език; и така гръцкият остава единственият влиятелен език на богослужението и богословието. Положението вероятно и би останало такова, ако не беше независима България с нейния славянски език.
Ето защо действията на цар Борис трябва да се виждат като проява на Божия промисъл, според който Църквата трябва да бъде не просто вселенска, но и съборна – никой епископ да няма действителна власт над останалите и никой народ или език да няма привилегировано (властващо) положение. България на цар Борис поставя началото на славяноезичното православие, което достига най-голяма мощ и великолепие през XIX в., при управлението на последните руски царе (императори).
Затова и до днес България може да гледа на Русия като на своя духовна дъщеря, а на руските владетели – като на наследници на Борис и Симеон. Така че Русия ни е „своя“.

Екзархията

Движението за независима българска Църква и още повече неговият успех в началото на 70-те години на XIX в. изглежда като историческо чудо, сравнимо с успеха на християнството през първите 300 години след Христос.
Сравнявам ги, защото и двете движения се явяват в крайно неблагоприятна среда – без никаква външна опора и изглед за успех. Наистина, в началото екзархистите не могат да разчитат на никого. Както османската, така и руската империя гледат на православното население в близост до Цариград като на едно цяло и не виждат причини да го разделят в две църковни йерархии. Гръкоезичните фанариоти, които са сектанти и е редно да бъдат смятани за еретици, правят всичко, за да попречат на отделянето на българите. Католическите и протестантските мисии нямат изгода от църковно обединение на останалите в империята славяноезични християни, тъй като са забелязали, че фанариотският терор отпраща някои от тях към техните общности.
И въпреки всичко това движение, послужило си правно със султанския указ за веротърпимост от 1856, протича и постига целта си удивително бързо – за около 15 години. Нищо чудно, че почти веднага след това България постига политическа автономия и, независимо от волята на големите сили, почти пълно обединение в една държава; а след още 30 години придобива и независимост, като се доближава до положението на хегемон на Хемуския полуостров.
Всичко това е следствие от възстановянето на независимата й Църква.
Но това възстановяне не бива да се мисли просто като предпоставка за политически и военни успехи. Тя се възстановява пак по промисъл: този път не за да осигури съборността на православието – това тя вече е направила хиляда години по-рано – а за да може, чрез самото си съществуване, да свидетелства за тази съборност.
И нищо чудно, че въпреки съпротивата на лъжеправославните тя, един век след Цариградския Великден, постигна единението си с вселенската Църква.

Новата България

Екзархийското движение, което възстанови някогашната автокефалия на Църквата ни, доведе и до още едно разделение – между православни българи и българоезични антиекзархисти (гръкомани). Ние не сме „свои“ помежду си – и това е положението и днес.
И тъй, кой е българин или българка днес? Това е най-напред човек, който има смелост да изрича истината – и това е истината, прогласявана от Христовата Църква.
Той знае, че тя няма да е Христова, ако не е православна и съборна; и че точно съборността е онова, което неговите предци са спасили преди повече от 1000 години. Затова той ще пази тази съборност и днес, като разбира, че тя се крепи на автокефални църкви и различни богослужебни езици, от които вторият по чест и пръв по разпространение е езикът на неговите предци – старият български.
И както се е говорело за иудеи по плът и по дух, така може и да се говори и за българи по плът и дух. Ако някой е гражданин на държавата България и говори български език; ако родителите му са смятали себе си за българи и той самият смята себе си за такъв – тогава той е „българин по плът“; но все още не по дух.
А, от друга страна, българи по дух са онези, за които вече говорих, и които може и да не са били никога в България и да не знаят български език. Но те ще ни бъдат наистина „свои“. Такива хора ще спасят България и така ще угодят на Бога. Те ще създадат „новата България“.

Свидетелството

Ако някой се съмнява в истинността на казаното, би могъл да направи един опит, който може би ще го убеди. Известно е, че истината за най-важните неща често предизвиква бурно възмущение и дори омраза у онези, пред които бива изричана.
Опитайте и вие. Ако изречете тези неща, които съм написал тук – не точно, а по смисъл – ще видите, как около вас ще настъпи най-напред мълчание, после ще се чуят подигравки, а накрая ще видите и изблици на яростен гняв. Съветвам ви да приемете тези неща като свидетелство, че казаното тук е истина.

3.
Празниците

Чувал съм да се казва: „А защо да се делим? Един бил роден тук, друг там, един работел това, друг онова, един бил православен, друг католик или нещо друго… Защо да не се съберем и да видим какво полезно да направим – заради доброто на всички ни?“
Наистина, няма нищо лошо хората да се събират и да правят заедно полезни неща. Такова нещо е била и Вавилонската кула – събрали се много хора, при това неразделени по език, народност и религия, и се заели с нещо голямо, а и много полезно – защото тя можела да послужи за спасение от бъдещия потоп.
Така че това е добре, но само за делник. На празник обаче хората не се събират, за да правят полезни неща. Тогава за какво? Би могло да се каже: „За да бъдат приятели“. А за какво им е впрочем да бъдат приятели тогава? Ако е заради делничните работи, значи и празниците са част от работата. Но не са това. Може би приятелят е човек, с когото просто прекарваш приятно свободното от работа време. Даже и думата така звучи – „приятел“ е сродна на „приятно“. Така обаче пак излиза, че приятелството е от корист (за полза). Така празникът пак ще е като делника – събирате се, за да направите нещо полезно заедно.
Всъщност празникът е за друго – за да кажем коя е истината. Това е нещо съвсем различно от практическите дела, с които се занимаваме всекидневно. Защото тогава е важно не истинното, а „ефективното“; а колкото до истината, тя се „подразбира“. Обаче в истината има нещо неудобно, и то е, че тя разделя. Тя гласи точно „това“, а не нещо друго. Ето защо не можеш да се събереш на празник все едно с кого – не може с този, с който не сте съгласни относно истината. Ако истината се виждаше с очи или можеше да се пресметне, съгласието щеше да е лесно и всички щяха да са приятели. Тя обаче се вижда със сърцето, и ако сърцето е повредено – не се вижда. Тогава човек взима за истина всичко, което чуе; и поради това, колкото по-шумно и често се казва нещо, толкова по-истинно му изглежда.
Но истината не само разделя. Тя е и тази, която прави хората приятели, така че на празник те се събират „около нея“. И поради това се разделят с други.

Празниците 2

Въпросът за „празника изобщо“ е важен. Едно от нещата, които урежда Мойсеевият закон, е кои дни да бъдат празнични – и защо. В „Държавата“ на Платон също се предвиждат празници. Един мой професор постави понятието за празника в основата на своята философия.
Има хора, за които празникът е нещо неразбираемо: за тях той е просто „празен ден“, значи такъв, в който не се работи и поради това няма какво да се прави. Често той се използва за чистене и въобще за домакинстване: което значи, че се превръща в работен ден, защото в него се довършва несвършената преди това домакинска работа.
Празникът също се смята и за „почивен ден“: в него човек може да не става рано, да си полежи на дивана, да яде и пие повече и по-спокойно. Също може да се разходи сред природата и да се срещне с хора, с които не се е виждал скоро, а би желал или пък е редно да го прави.
Всичко това може да се нарече отмора или довършване на несвършената работа/задължения. За какво друго е празникът?
Един полезен отговор е, че празникът е време за припомняне. Според Платон знанието за важните неща винаги е припомняне – защото ако нещо си струва да се знае, то душата го е знаела и преди раждането, а човекът, тъй като е натоварен с тяло, го е забравил; и трябва да се погрижи да си го спомни и така да разбере кой е и какъв е този живот. Но и да не сме платонисти, пак бихме се съгласили, че животът не е само труд за насъщния, почивка и разни малки удоволствия. Освен тях в него има събития и теми, чрез които се свързваме с миналото и с целия свят извън всекидневието ни; а може би и с нещо отвъд него, което е извън времето. А кои са тези събития и теми?
Ето две всеизвестни: рожденият ден и именият ден. В единия благодарим, че сме живи, а в другия – че сме точно тези (защото името е това – то казва, че това същество е „този човек“, и при това го свързва с някого или с нещо отвъд него).
Освен това има ден на сватбата, ако се е случила; дни на обществото, от което сме (добре е да се знае кое е то) и дни на Бога.
Тези празници, подобно на небесните тела, отмерват времето; и освен това ни припомнят какво има в него, а също и извън него.
И така напълват ума ни с мисли, а сърцето – с радост

4.
Кои сме „ние“

Не е възможно да бъде поробен човек, който има съзнание за своето достойнство.
Но това достойнство не е следствие от личните способности, развити през краткия му живот, а още по-малко от придобитото в материален и властови смисъл. То е „наследството“, за което може да научи.
Затова въпросът: „На какво си наследник?“ е добре да се задава по-често. Наследството, което трябва да ни интересува, не е нещо за правно „узаконяване“, а по-скоро за разпознаване (проумяване). И когато се опитваме да го проумеем, ние се заемаме с изследване, което ни прави богати и поради това много трудни за „купуване“.
Като натрупваме в ума си онова, което ни е завещано и се осмеляваме да го изречем, ние научаваме кого и какво „представляваме“; и се досещаме, че имаме богатство, което никога не сме си представяли, макар понякога да сме чували да се говори за него.

И тъй, ето началата на нашето „ние“, изградено и споделяно от идеолозите на България:
Вярата на източната, вселенска и съборна Църква
Собствен богослужебен език и автокефална Църква – заради съборността на православието
Отхвърляне на езичеството, ересите и разколите.
Яснота за мястото на България в потока на историята, който минава през Иерусалим, Рим, Константинопол и Москва
Съзнание, че народът се ръководи от царе и живее около Църквата; и е път, в който се редуват успехи и падения, и че тези падения са за вразумяване и спасение.
Разбиране, че човекът се създава чрез устното и писаното слово, което е и образование – първо духовно, а после и светско.
Сигурност, че никой човек не е създаден като по-висш от друг; и че всички могат да участват в делата на спасението, изкуствата и благоденствието.

„Българската нация“

Защо се говори с такава лекота за „успешна държава“, а почти никога не чуваме да се каже „успешен народ“ или поне „успешна нация“? Дали защото патриотизмът и национализмът в наше време са нещо лошо и властта гледа с неодобрение на тях? И не „наше“ в смисъл на последните 10 години, а повече от 70 години – от края на Втората световна война.
Да се насочва вниманието към държавността или по-точно, към „успешността“ на една или друга държава е подход, аналогичен на този след Втората световна война, когато за „народ“ се говореше много и положително – че ето този народ бил трудолюбив, гостоприемен, мирен и прочее. Но същевременно се провеждаше системно гонение на Църквата, което, разбира се, беше нападение срещу народа – защото тя е като негова душа. Така че думата се употребяваше често, но замисълът беше обезличаването на всеки народ и превръщането му в „нация“ – значи в онова, което има държава, общ език, някакво историческо самосъзнание, но няма Църква, а най-много нещо, което да я имитира. Тоест, душата му е премахната и заменена с нещо друго.
Следващата стъпка е премахването на нациите. Тогава за народ не се говори или се говори като за нещо архаично, някога съществувало; а се коментира „нацията“, нейното формиране и каквото се представя за нейни успехи или провали. Така у нас преди време се появи крилатата фраза: „Ние сме нация техническа.“ Хората се забавляваха с „техническото“, но не забелязваха важното – че ги наричат „нация“.
А това вече беше знак, че и редът на „нацията“ е дошъл, защото тя съществува само докато в основата й още стои някакъв народ или етнос, дори той да е преследван. Но когато народът/етносът бъде премахнат или достатъчно отслабен благодарение на разбиването на Църквата му, както и на усилената емиграция и имиграция, тогава и нацията отслабва и на свой ред отива в миналото.
Казаното дотук ни отвежда към мисълта, че въвеждането на темата коя държава е успешна и коя не, е част от технологията за премахването на самите държави: което премахване би било трудно и нетрайно, ако преди това не са унищожени народът и неговият заместител – „нацията“. Всъщност народът е успешен не когато бъде поставен в центъра на нечие внимание и се коментира неговата история и постижения, а когато влиза в разумно общение с другите народи, имайки, или стремейки се да има своя Църква, държава и жизнеспособно общество. И неговата цел не трябва да бъде интригантстването, оклеветяването, подчинението и унищожението на други народи, а щастливият съвместен живот с тях.
И при този живот всеки запазва своето лице, което е също така необходимо, както е необходима личната свобода за щастливия съвместен живот на хората.

Причината за съществуването ни

От най-стари времена народите са се отличавали едни от други според езиците си. И при нас – в старите ни книги – се вижда, че думата „език“ означава „народ“.
Множеството народи се появили тогава, когато езиците на хората се разделили при Вавилон. Накрая, след идването на Христос, народите би трябвало да приемат Словото Му и отново да се съединят – но вече чрез църквите си и като запазят различията помежду си. Те могат да живеят в общи държави и така на пръв поглед да се „преливат“ едни в други; но няма да се смесят. Различните езици ще бъдат запазени, и то благодарение на богослужението в отделните църкви-сестри; също и на това, че всеки православен народ ще има някъде и своя държава.
Освен това всеки ще има свое историческо съзнание; разказ за своето участие в разпространяването на Словото.

Знам, че това въведение към въпроса за съществуването на България няма да задоволи всекиго. Но и не всеки от говорещите български има заслуга за опазването на моята страна. Хората имат различни намерения и поради това живеят различно, четат и слушат различни неща. То е, защото имат свобода на избор.
Ако човек вярва в Бога и мисли за историята, той би трябвало да взима предвид и Неговото участие в нея. А то е промислително: Бог причинява едни неща и допуска други заради спасението на човека.

Относно България.
Мнозина са чували и знаят, че усилването на българската държава и постоянното й установяване на Хемуския полуостров – което значи, отвоюването му от Константинопол – се случва през първата половина на IX в. Решаваща стъпка към това отвоюване е превземането на София от войските на хан Крум. И по същото време – придобиването на градове по южното Черноморие (Несебър), вече недалеч от столицата на империята. При управлението на следващите ханове и царе, това положение се запазва и затвърждава.
Почти по същото време се възстановява Западната империя – папата признава Карл за „римски император“. Така римският епископ получава държавна подкрепа, каквато не е имал от средата на V в. По-нататък, дори след преодоляването на иконоборството на Изток, напрежението между Рим и Константинопол нараства. Фактическото разделение между тях се случва още тогава – два века преди формалното от 1054-та.
Това означава, че през IX в. константинополският патриарх се е оказал в привилегировано положение спрямо останалите предстоятели на съборните автокефални църкви. Всички те, с изключение на грузинската, вече се намирали в границите на арабския халифат. И точно тогава, недалеч от столицата, се появява християнска държава, чийто монарх претендира за независимост от и равенство с константинополския император; а предстоятелят на църквата й – с патриарха. Силата на тази държава и независимостта на нейната църква позволява да се опази, след отделянето на Рим, съборността на цялата Църква. Това е историческият смисъл от въздигането на България.
Съборността е необходима: тя е принцип на църковния живот, установен на иерусалимската среща на апостолите (Деяния, 15) и потвърден в Символа на вярата. Поради това удържането й чрез появата на християнска България трябва да се мисли за проява на Божия промисъл, насочен към опазването на Църквата и чрез нея – към спасението на всички хора.

Различието на езиците – особено когато те станат богослужебни – съдейства за независимостта на църквите. След отпадането на латиноезичния Рим за съборната Църква е било нужно да се яви друг език, който да бъде равностоен на гръцкия: ако не чрез древността на писмената си форма и на светите писания, то поне чрез своето разпространение. По различни причини това не се е удало на древни езици като коптския, сирийския, арменския и грузинския. Тази роля беше поета от славянския – и той я запазва и до днес.
През вековете оцеляването на славянския, като втора и необходима езикова опора на съборността, беше подложено на изпитания. Някои от славяноезичните народи бяха въвлечени в отделилата се латиноезична църква. През ХI-XII в. България беше лишена от държава и независима църква; а през ХIII-ХIV в. Русия беше разбита от монголите.
И все пак след Борис I, вече повече от 1100 години, не е имало време, когато езикът на славянското православие да е оставал напълно незащитен – без подкрепата на независими църкви и държави. Гонението през ХХ в., на което бяхме свидетели, засегна цялото славяноезично православие – и руско, и сръбско, и българско; и все пак богослужението не беше прекратено и оживя.
И какво се случи през тези векове с България? Тя бе поглъщана или поставяна в зависимост от три империи – гръкоезичната (римска) през ХI-XII век, ислямската (турска) през ХV-XIX в. и атеистичната (руско-съветска) през ХХ в. Сега, в ХХI век след Христос, страната бива поглъщана от четвърта, неоезическа и плутократична – североатлантическата. И пак, както е възможно, запазва участието си в общата Църква и съдейства за нейната съборност. Това е смисълът от съществуването на България – удържане на съборността. Това трябва да се произнася и да се помни. И всеки от нас, като помни това наследство, да живее и да свидетелства за него.

Това „помнене“ е проява на историческо съзнание – знание, че си част от общност, живееща във времето. Историческото съзнание, за което говоря тук, се удържа с помощта на език, църква и държава; и от своя страна то самото им придава живот.
От тях трите най-крехка е държавата. Тя най-лесно бива разрушавана. Пример за това е и България. Ние съществуваме като славяноезични православни християни „от България“ вече повече от 1100 години; но за това време сме имали държава (и то понякога зависима) за по-малко от 500.
Може би и поради това „отцеругателите“, за които споменава Паисий, така ревностно хулят държавата ни – те усещат, че тя е най-уязвима, лесно може да се срине.
Църквата (за поместната говоря – автокефална или автономна) е по-устойчива. Тя може да живее – и то дълго – и без държава, „на която“ да е църква.
Ето, българската църква се възстанови през XIX в. (и то сама, без външна помощ) в границите на ислямската държава; част от руската църква оцеляваше през ХХ в. из други държави. Но и в самото начало: цялата съборна Църква живя 300 години след основаването си в рамките на враждебна за нея държава – древноримската.
Най-устойчив от тях трите е езикът. Ето защо се случва онези, които шумно отричат държавата ни и пренебрегват църквата й, лицемерно да възхваляват българския език. Тъй като са страхливи, те се отнасят почтително към него. Това е заради силата му: усещат, че е труден за унищожаване и оцелява в най-големи несгоди. Той успява да живее и чрез хора, които са загубили историческото си съзнание – не помнят от кого и как са го наследили.

Тези четири опори на „това, което сме“ – държава, църква, език и историческо съзнание – създават собствени за тях знания, които се превръщат в науки. Тези науки от своя страна укрепват самите „опори“. Това са правото, богословието, филологията и историята.
Така че, като ценим и овладяваме всички науки, нека помним, че тези четирите са особено важни са нас – и винаги са били. Ако погледнем старите ни книги, ще се уверим в това.

Идеолозите на България

Идеолозите на България никога не са действали сами. Това са били общности – „съзвездия“, макар и по-нататък дейността им често да се е свързвала с едно име, което се е смятало за начинател или водач на движението.
Най-ранното и най-прославеното „съзвездие“ е представено от патриарх Фотий Цариградски, неговия по-млад съвременник и може би студент Константин-Кирил (Философ), и царете на България Борис I и Симеон I. То въвежда в България християнската вяра така, както тя е изяснена от Седемте вселенски събора; и наред с това създава и обосновава славянобългарския писмен език и независимата българска Църква. Тези хора са във взаимно сътрудничество, приятелство и пряка приемственост около век. Към тях прибавяме св. Методий, Моравски архиепископ, св. Климент Охридски, автора на „За буквите“ и немалко други.
В центъра на второто трябва да поставим автора на „Против богомилите“ (презвитер Козма). Той сигурно не е бил сам, но други имена на тогавашни полемисти срещу тази зла религия ние не знаем. Той представя българското движение за истинско християнство (православие), което винаги се е възраждало в битки срещу кого ли не, включително и срещу заблужденията на Цариградската църква-майка. След тях са търновските книжовници преди и около патриарх Евтимий. Един от тях, когото трябва да помним, е преводачът (и редактор) на Манасиевата хроника. Тази книга е в основата на българската историософия (къде е България в световната история).
После идва Паисий Хилендарски (и Зографски), неговият сътрудник Стойко (Софроний, Врачански епископ) и още мнозина котленци – Петър Берон, Неофит Хилендарски, Раковски, както и други, също известни хора. Това са „възродителите“: те просто напомнят, че българският народ съществува. Техните дела са продължени от общността на „екзархистите“.
Сякаш независимо и успоредно с тях действат хора, биографично свързани с Руската империя, но и помежду си – Юрий Венелин, Васил Априлов, габровският род Палаузови; също Марин Дринов. Те се занимават със светското образование и наука; грижат се за въвеждането им в България.
Васил Левски се занимава с изграждането на връзки вътре в българското общество, чрез които само могат да се постигнат трайни политически успехи. Той основава вътрешнополитическата идеология на България: като знае, че всяко общество има ядро, той, наред с това, не изключва никого. Тъй като доброто за сърцевината (духа) на общността облагодетелства всички и поради това е естествено всички да сътрудничат.
Екзархистите (сред тях Иларион Макариополски, Антим I, Иосиф I, Гавриил Кръстович) влизат в пътя, посочен още от царете Борис и Симеон. Очевидно е, че България не може да съществува без автокефална църква. Това, което сектантите (разколници, еретици) няма да разберат е, че българската автокефалия е нужна на цялото православие и поради това – на целия свят.

Това са седемте „съзвездия“ на българската идеология – тази, която е добра и за България, и за всички. От успението на последния от споменатите мъже – екзарх Иосиф – през юни ще се навършат 100 години.
Днес с тези неща, поради временното отсъствие на обществен интерес, се занимавам почти само аз.

5.
Национализъм и комунизъм

Днешното време е все още многогласно – човек може да говори открито, ако желае. Освен това то е и тревожно: усеща се наближаването на голяма промяна (или катастрофа). И така подсеща хората да помислят за себе си – кои са те, събрани заедно. И дори настоява за такива мисли.
Така че нашето време е подходящо да се мисли за България и да се потърси „нейното“; да се открива и създава нейният характер; да се отглежда надеждата, че тя, тази „страна“, ще облагодетелства света – както вече го е правила.

„Ние“-то

„Ние“-то се създава най-напред в мисълта. Защото е напълно възможно хората да са в добри делови (професионални) или съседски отношения, и пак да са си чужди. Когато сътрудничат, те сякаш се сближават, но това е по необходимост – иначе няма да довършат започнатото.
Но как да станем „свои“ с някои, които не са ни нито роднини, нито съседи, нито колеги, нито „делови партньори“? А е нужно, защото човек трябва да обикне хората.
Ако някой мисли, че безкористната (заради доброто) любов не е необходима за истинския живот, той може да не чете нататък.
Не е странно, че и днес в държавата България хората силно се напрягат всеки път, когато стане дума за „националното“. Това не е изключение – и на други места е така.
Защо се случва? Защото „националността“ изглежда като един от малкото пътища към безкористната заедност. Когато някои говорят с ентусиазъм за нея, те казват приблизително следното: “Ние сме такива и сме заедно, защото родителите ни и предците ни са били такива и заедно; наш дълг е да останем като тях“.
Защо е това? Защото хората усещат, че е красиво да бъдеш заедно и при това в мир с някои други, но без никакви практически съображения, без изгода, а само защото отдавна сте си „тези тук заедно“. И това усещане е добро; то е догадка, че трябва да има любов между хората.

Затова и онези, които под разни предлози хулят страната си, са отвратителни. Те го правят понякога и за изгода, но по-лошото е, че го правят и само за „удоволствие“.
Това е защото са против любовта – мразят я, и поради това им е приятно да я рушат. Това е смайващо, но е несъмнено и очевидно. Защото любовта силно дразни някои; тя ги „вбесява“.

Национализъм

И ето сега да видим за национализма. Какво е той? Някой харесва „нацията“ си, значи някакво голямо (милионно) общество с общ естествен език, историческа памет, държава и прочее, което незнайно защо някога се е „формирало“.
Това прилича на любовта към някоя приятелска компания, която се е събрала незнайно защо и за колко време, но има изгледи да прекара добре.
Каква любов е това? Човекът просто е доволен, че му се е случило да бъде сред хора, които му изглеждат приятни – защото са се оказали „наши“. Но тъй като такова общество няма друга цел освен задоволството, че сме си „наши“, то винаги може да се замени с друго, което също да се приеме за „наше“.
И няма значение, че приятелските общности са мимолетни, а „нациите“ – дълголетни. Общото е, че човек гледа на тези общества като на нещо случайно, което няма друга цел освен приятното прекарване. Ето това е „користната причина“ за мнозина да хулят родината си – те намират, в нея не се живее достатъчно приятно.
Така че националистът е човек, който е привързан към нацията си поради усета, че трябва да обича и непознатите; но, от друга страна, той е избрал общност без смисъл на съществуване и без ясен образ: за него тя е просто „заварена“.
Някой ще каже: „А не е ли така и с роднините“?
Не, защото роднините са „точно тези“ хора – малко на брой и добре познати. Животът на всеки от тях има смисъл – и той е любовта и безсмъртието. А какъв е смисълът от живота на „нацията“? Може ли тя да обича някого? И защо й е да е безсмъртна?
Така че не е едно и също да обичаш хора и да си националист. Националистът е привързан към някаква заедност, която се стреми към безкрайно оцеляване тук на земята – а това е безполезно и безсмислено. Също както е безсмислено да желаеш на хората да са вечно „живи и здрави“ тук, в този свят.
Поради това е по-добре да избегнем тази съмнителна обич към „нацията“ и да потърсим друга общност – такава, която да се стреми към вечното.
Според християните това е „народът“. Той се стреми към вечното, тъй като има задача да служи на Бога. И държавата е заради това, и царството й. Такъв народ бива обичан и заслужава любов – защото служи на Бога, който е Личност. Защото онзи, който е способен да обича, заслужава любов. И освен това – любовта превръща онзи, който я преживява, в личност.
„Но къде е този народ?“, ще попита някой. Въпросът означава: „Колко са тези хора?“
Ами колкото са, толкова! Бог казва: „Където се съберат двама или трима в Мое име, там съм и Аз сред тях.“
Но това не значи, че има много български народи. Не, той е само един.
И тъй, когато някой каже: „Аз обичам народа си, но не вярвам в Бога“, той вече престава да обича какъвто и да е народ и става националист – „обича“ нацията. Или, казано на езика на Писанието – прави си идол („телец“). Тъй като престава да живее с любовта, която е насочена първо към Бога, с Когото той има връзка чрез народа си; а този народ се е родил тогава, когато е придобил своя Църква.
И така, заменяйки любовта към сънародниците си-единоверци с тази към „народа въобще“ (народ сам по себе си, тоест без Бог, което значи – „нация“), той престава да обича хората наоколо, макар и все още да не ги мрази „като цяло“.
Затова пък намразва други – „чужденците“.

Комунизъм

Тогава идва комунизмът.
Той казва: „Съгласни сме, че Бог няма, а има само една архаична организация, която претендира, че Му служи. Но това е заблуждение, и то умишлено; и тъй като ние държим на истината, ще премахнем и заблуждението, и източника му. Защото се грижим за нашия народ (тази дума все още се употребява, защото националистите, които са им съюзници в атеизма, я харесват). Затова не само ще отречем Бога изрично и официално, но и ще премахнем Църквата.“
Но все пак не смеят да я премахнат, а само я оклеветяват и „опаковат“ в своите фрази: и ту я наричат „опиум за народа“, ту казват, че „ го е съхранила през вековете“.
Грешката на комунизма е, че той се втурва в пряко гонение на Църквата; и точно чрез гонението не позволява на хората да забравят, че тя съществува, че им е водач, и че те самите не са „нация“, а „народ“.

След комунизма

После комунизмът беше сменен от по-хитрия й враг – либерализма (или както и да се нарича това, което имаме днес).
Той казва: „Ние не сме против Църквата, а само искаме равнопоставеност с останалите църкви и изобщо права за всички.“ Затова либералът одобрява и хвали всеки разкол така, както комунистът хвалеше някогашните ереси, смятайки ги за „форма на борба срещу управляващата класа“.
Но на либерала вече му е неприятна и самата дума „народ“, и дори едва напомнящата за него „нация“. Той изтиква тези думи настрани, натоварва ги с лоши значения и, надявайки се да унищожи народа, атакува неговия водач – Църквата. Това е друг начин да се воюва с нея.
Националистите не познават народа. Те не знаят, че той, подобно на Църквата, е лице, и затова правят от него идол. Те не винаги я преследват. Затова пък сектантски се нахвърлят върху други народи (общества) и така, чрез омраза на „национално“ основание, разединяват човечеството.
Комунистите ухажват народа и агресивно го отделят от Църквата, с което подготвят унищожението му. Същевременно се представят за световни миротворци и обединители на човечеството, като предлагат на всички „равенство и справедливост“ – но без Църква.
Либералите (или както и да се наричат) го нападат фронтално – по същия начин, по който комунистите нападат Църквата. И пак се представят за обединители на човечеството, като предлагат „свобода и права“, но вече без народи.
Всички те са врагове на народите – и врагове на България.

6. България и Гърция (интервю)

– Имат ли сходни традиции българите и гърците?
– Без съмнение. Българите и гърците повече от хиляда години имат една и съща религия и поради това традиционните им празници – седмични, месечни и годишни – са едни и същи.

– Как бихте определил културните различия между България и Гърция?
– Те се дължат преди всичко на географските условия и климата. В Гърция е по-топло и поради това хората прекарват повече време извън домовете си. Поради това те изглеждат по-подвижни и по-приказливи. Там обработваемата земя е по-малко и затова гърците сравнително малко се занимават със земеделие. Те разчитат повече на корабоплаването и свързаната с него търговия, тъй като живеят близо до морето. През последните десетилетия благодарение на морето туризмът се превърна в предмет на износ и заема важно място в живота на гърците. В България се отделя повече внимание на земеделието, а също и на занаятите. Освен това българите много ценят образованието, особено езиковото. Един от най-уважаваните празници в България е този на „буквите“ (писмеността).

– Какви са Вашите впечатления от културните забележителности, които сте посетил в Гърция?
– Културните забележителности са свързани с античността, християнството и традиционния бит. Аз съм античник по професия и затова съм се потрудил да посетя повечето от паметниците на древната цивилизация – тези в Атина, Пелопонес, на егейските острови, а също по малоазийското крайбрежие. Християнските забележителности са още повече, намират се на същата територия и са много древни – още от първите векове след Христа. Но християнската традиция, за разлика от древногръцката, е непрекъсната – както и в България. Тя продължава през византийската епоха, през вековете на османското владичество, и достига до днешния ден. Гръцкият традиционен бит, който в сегашния си вид се е формирал в поствизантийската епоха, е запазен най-добре в планинските области и много прилича на българския.

– Според Вас добър ли е диалогът между България и съседна Гърция, предвид това, че работите повече от 20 години като преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология?
– И двете страни полагат усилия да поддържат добри отношения. Това е наложително, тъй като държавите ни са съседски и несъгласията могат да прераснат в конфликти, които нанасят голяма вреда на двата народа. Това се е случвало в миналото. През последните години и особено след 2007-ма, контактите много се улесниха; и двете страни, за щастие, живеят в мир. Но добрите отношения изискват непрестанни усилия – те не са нещо дадено, което се съхранява само.

– Има ли сходства между класическото образование в България и съответно – в Гърция? Вие преподавал ли сте на гръцки студенти?
– Има сходства, но и чувствителни разлики. В Гърция преподаването на старогръцки език и литература започва още в училище и е по-разширено. В университетите вниманието е насочено повече към гръцкия, отколкото към латинския. В България учениците, които се интересуват от старогръцки, се насочват главно към Националната класическа гимназия (НГДЕК). В специалност Класическа филология в СУ на гръцката и римската древност се отделя еднакво внимание; а изучаването на латински във висшето образование има превес над старогръцкия. Не съм преподавал в гръцки учебни заведения, но имам впечатления от висшето образование в Гърция. Завършил съм Философския факултет на Атинския университет със специалност „Езикознание“.

– Можете ли да посочите думи в нашия език, чийто произход е старогръцки? Да разгледаме произхода и значението на думата „диалог”, например?
– В нашия език има много думи от гръцки произход, които са преминали в него с посредничеството на западните езици; които пък са навлезли в тях чрез латински. От друга страна, много от думите, употребявани в Църквата, също са гръцки, тъй като България е приела християнството от Константинопол; и е имало времена, когато нашата църква е била част от Константинополската (Цариградската). Думата „диалог“ идва още от античността. Тя е образувана от представката „диа“ и съществителното „логос“, и може да се преведе като „разговор“. Но гръцките думи в българския, както и повечето европейски езици, са неизброими, особено в областта на образованието, религията, науките и изкуствата. Примерно – „история“, „география“, „математика“, „физика“, „философия“, „теология“, „теория“, „практика“, „политика“, „поезия“, „драма“, „театър“, „епископ“, „патриарх“ – всички тези думи са гръцки. Освен това и много от личните имена идват от гръцки. Примерно: „Николай“, „Георги“, „Димитър“, „Петър“, „Александър“, „Стефан“, „Теодор“, „Васил“.
(за БТА)

„Етнофилетизъм“

Самото значение на думата би могло да се преведе като, примерно, „народоплеменност“. Но за да се разбере за какво става дума, трябва да се изучи донякъде историята на българската екзархия.
Тя е църква, начело на която стои „екзарх“ и чрез нея се възстановява църковната независимост на българите от Цариград, която е била разбита след изчезването на Второто българско царство и заедно с него на Търновската патриаршия (края на XIV в.). Все пак почти 400 години след това е съществувала Охридската архиепископия, която също е българска. Тя е била премахната със султански указ и несъмнено по настояване на Цариградската патриаршия през 1767 г.
Така че около 100 години ние не сме имали независима църковна институция, която да се грижи за духовния ни живот като българи (да гарантира богослужение на български/славянски, да се застъпва за нас пред други църкви и пред светските власти, и т.н.).
Но през XIX в. тръгва един процес на възстановяване, донякъде с указите за религиозна търпимост в Османската империя, издадени през 1839 и 1856. Затова през 1860 на Великден в Цариград се случва прословутата служба, водена от епископ Иларион Макариополски, който на Големия вход не споменава името на цариградския патриарх, а вместо това споменава султана – това е нещо като прогласяване на независимост. Затова и е преследван от властите заедно с други българи-владици по настояване на патриаршията.
През тези години вървят преговори с патриаршията за църковна независимост на българите, които не са били успешни (естествено) и поради това нашите възрожденци са решили да действат чрез светската власт. И с успех, защото султанът в началото на 1870 издава указ (ферман) за учредяване на екзархия – по същество, автокефална църква на българите. А през 1871 тече първият български църковно-народен събор за избор на митрополити и екзарх. В началото на 1872 султанът разрешава избор на екзарх и няколко дни след това той е избран – това е Антим I.
Цариградската патриаршия реагира остро и низвергва или отлъчва (и анатемосва) някои наши владици, смятайки, че те все още са част от нейната йерархия. Но според държавата те не са.
Така че тук освен всичко друго имаме конфликт между светска и църковна власт, като трябва да се отбележи, че светската власт е друговерска.
През есента на 1872 цариградският патриарх свиква събор и обявява Екзархията за схизматична и дори еретическа църква, като специално по този повод обявява съществуването на ерес, наречена „етнофилетизъм“. Впрочем Иерусалимският патриарх отказва да подкрепи това решение на събора. Самата Екзархия игнорира случилото се, тъй като го е очаквала.
Разбира се, това решение е несправедливо и лицемерно, тъй като тогава всички народностни църкви (руската, грузинската, еладската и прочее) би трябвало да бъдат обявени за еретически, а не само българската. Така че проблемът съвсем не е догматически, както се опитват да го представят някои и до ден днешен, а чисто управленски – Цариград се е стремял да запази духовна власт над българите, от която е получавал очевидни материални облаги и която несъмнено е заграбил, възползвайки се от изчезването на българската държава.
Така че „етнофилетизъм“ е дума, чрез която някой е искал да каже, че българите не бива да имат своя църква – а защо точно те не бива да имат, това никой фанариот и българомразец още не е обяснил.

7. Завръщането

Императорът на Рим, покрай другите си звания, е бил наричан и patеr patriaе – „баща на родината“.
„Patria“ може да се преведе и като „отечество“, но в латинския език тя е от женски род. Значи и тогава е имало чувство, че родината трябва да е в женски род; била е усещана като „майка“.
Но където има майка, има и баща. В държавата на римляните за баща е бил обявен императорът, който при това е бил наричан и „бог“ – и наистина са му били отреждани почести като на бог.
Но тъй като е бил само човек, той е умирал и е бил заместван от друг, който също е ставал бог. И така боговете се умножавали без ограничение, и мнозина са мислели, че така трябва да бъде.
А ние, християните, имаме един Бог – Христос. И казваме, че той е глава на Църквата и мистично мислено – неин съпруг. Но Бог така е устроил нещата, че в това тайнствено тяло на Едната Църква участват няколко, които са поместни, и които наричаме „сестри“. Около тях се пораждат народи – и е по-добре да се каже, че народите се „раждат“ от тях.
А когато казваме „страна“ е добре да мислим, че това е земният дом и облекло на Църквата, от които тя се нуждае, за да отглежда народа си и да го пази от неговите врагове. Тези врагове не са от плът, те са духовни – но във войната си служат и със земни средства.
И тъй, „България“ – това е земният дом, облекло и въоръжение на една от сестрите-църкви. България не е „куп неща“. И тя живее, но първо чрез църквата си. Тя ни е „родина“, наследили сме я от бащите си. И не е чудно, а е справедливо, че след много векове на пленничество тя беше спасена от една своя сестра – друга „страна“, която други хора също наричат „родина“.
Случва се човек да се отдалечи от родината си; с това той се отдалечава и от Бога. Това не е необикновено, обичайно е, и се нарича „грях“. За такова отдалечаване е разказано в Евангелието – в притчата за блудния син. Тогава отдалечилият се младеж е застрашен от гладуване и смърт. Става дума за духовно гладуване и духовна смърт.
Затова е нужно човек да се върне към родината си. По този път той се връща и към Бога, и по-пряк няма. Завръщането става не в пространството, а в душата; и става явно чрез словото.
Та ако говорим добре за родината си, значи сме на път към нея, а ако говорим истинно – значи сме се завърнали. Така помагаме и на нея, но още повече на себе си. Завръщаме се към живота.

Историософски фрагменти II. Нашият век

Въведение

Част 1

След Наполеоновите войни „обединеният Запад“, ръководен от Британия, имаше само два геополитически конкурента – Османската и Руската империи. Унищожението на първата се случи след договаряне между Запада и Русия – първо беше създадена Гърция, а след това и останалите държави на Хемуския полуостров. Макар и православни, влиянието на Русия и Запада върху тях беше приблизително равно.
Двадесети век започна с война за окончателно изтласкване на мюсюлманската държава от Европа, но тя – сякаш неочаквано – прерасна в общоевропейска и световна война. Османската империя беше унищожена и за кратко на ръба на пълно изчезване, което тя предотврати с отказ от повечето си територии, превръщане в национална държава (Турция) и радикална реформа, след която от миналото бяха запазени само езика и религията. С помощта на Америка британската хегемония над континента се укрепи, а усилията в световен мащаб бяха насочени към премахването на Русия, като последен противник. Така че ХХ век беше век на войната между Русия и англоезичния Запад.
В течение на тази война, която би могла да завърши в наши дни, западна Европа беше „изравнена със земята“. Не по начина, по който Рим изравнява Картаген и Коринт (буквално), а така, както се справя с Македония – разделя я на части и я превръща в провинция под едно название. „Рим“ в този случай се оказаха по равно Русия (като СССР) и САЩ. Русия два пъти се „реформира“, като през Студената война беше една от двете световни сили, а сега е една от трите. Британия изостави превърналия се в изцяло американска провинция ЕС, опитвайки се да бъде за Запада това, което е Турция за ислямския свят – вече не империя, но все пак влиятелна (надрегионална) държава.
През всичкото това време бившите западноевропейски колонии по света се усилваха икономически и политически. Китай надмина всички на Изток и стана „свръхдържава“. САЩ и сателитите му загубиха войната в Сирия, а с това и надеждата за абсолютно господство над останалите. Сега предстои договаряне между „трите сили“ и опит за установяване на друг световен ред.

Част 2

От около 50 години (мисля, от средата на 1960-те, след Карибската криза) сме в нещо като „постсвръхчовешка“ епоха.
Преди това, покрай ВСВ пък и не само, беше време на „гении“ – главно в идеологията и политиката. Но отказът от „гореща война“ доведе до отслабване и на студената и до едно съгласие между силите, че е за предпочитане да се живее по-спокойно. Тогава се оказа, че няма и такава нужда от гениалност, поне не от политико-идеологическа. Но тъй като гениите не можеха да бъдат отменени изведнъж, се направи отстъпка – че ще има гении, но те ще са по-скоро в науката, изкуствата и също (добра идея!) в религията.
Може би една решаваща стъпка в тази посока беше отменянето на Сталиновата „гениалност“ и заместването й с „чудовищност“ – и то без да има очевидна необходимост от това, тъй като Сталин не беше загубил война – какво му пречеше да си остане гений? Но не остана, тъй като вървеше процес на отказ от всички тях.
Беше запазена за известно време гениалността на Маркс и Ленин, но вниманието се насочи към Айнщайн (par excellence!), купищата нобелови лауреати (нещо като „гений на годината“) и разни по-архаични персонажи (Шекспир, Леонардо да Винчи, дори и гръцките атомисти). Това бяха по-глобалните гении, но имаше и множество локални, у нас примерно – Ботев.
С християнството беше трудно, защото то си е по природа непримиримо, така че е по-лесно да обявиш светиите за несъществуващи, отколкото да ги наречеш гении. Но пък се намираха ясновидци (Ванга!) и популярни „учители“.
Това имам предвид, като казвам „неоезичество“ – то търси свръхчовеци, под някаква форма. Това са неговите богове и герои (хероси).
Но след официалния отказ от студена война при Горбачов процесът на премахването им се ускори, така че идеологическото пространство изведнъж се демократизира – важни станаха правата на човека, а не способностите му.

1.
За Украйна

Добре е във време на война човек да знае на чия страна стои. Не всеки ще стреля или взема политически решения, но всеки би могъл да каже накратко какво мисли – кое е справедливо.
Нека да кажем спокойно и без гняв – Западът (англо-американският Запад) сгреши. Сгреши, защото повярва, че делата му ще остават винаги безнаказани. Така мислеше и Хитлер. Видяхме войните в Ирак, Либия и Сирия. Само специалистите могат да изброят десетките незаконни, нечестни или крайно съмнителни смени на правителства и президенти къде ли не по света за последните двадесетина години. И ние в България видяхме едно-друго (1996/7, 2013).
Атаката срещу Украйна беше проведена по инерция и от хора, които губят връзка с геополитическата действителност, макар че само с това се занимават. Страната е твърде голяма и твърде близо до Москва. Тя не може да стане “една по-голяма Грузия” или “една по-източна Полша”. Да, там има нацисти и либерал-фашисти, там са и неизбежните продажници/опортюнисти. Но не всичко може да се реши с пари. Дори не и с много пари. А Западът (и по-точно няколкото групировки, заграбили финансовата, медийна и всички останали власти там) от двадесетина години мисли точно така. Ще дадем пари (които сами печатаме), а ако не свършим работа, ще упражним насилие.
Но всяко следващо нападение им носи все по-малко плодове. Ето, Украйна беше провал. Президентът Янукович в последния момент (ноември м.г.) съобщи, че няма да участва в унищожението на собствената си страна. Невъзможно е да не е знаел какво го очаква – точно затова и отлагаше толкова дълго съобщението, че няма да подпише “асоциацията”. Когато си невъоръжен, а имаш насреща си изнудвачи и убийци, може да се наложи да хитруваш. Правителството му все пак можеше да изгони въоръжените протестъри от Киев, но щеше да си спечели име на васална диктатура. Да го получи впрочем, и то от тези, които все раздават етикети – кой е кървав диктатор, кой е еди-какво си…
С тези етикети се плащат услуги (предателства) и се подготвят убийства. И това не го знаят само децата и глупците. Но щом бизнесът върви… А върви, щом аз и досега имам студенти, които вярват на Би Би Си (или “в Би Би Си”). Такова промиване на мозъците не беше по силите на целия СССР заедно с околностите му.
Сега Русия съобщи, че няма да търпи този колективен Хитлер (САЩ-ЕС). Казвам го без притеснения, че някой ще ме обвини в недостатъчен патриотизъм. Дал съм си труда да помисля какво значи да си патриот. Аз и сега смятам, че Македония и част от Беломорието трябва да са български, но не мисля, че е добре да ги получим като подарък за сътрудничеството си с някакви расисти.
Никой да не си мисли, че Западът ще посмее да воюва с Русия “наистина”. Който твърде дълго си е служил само с подкупи и подлости, той става сребролюбец и подлец. А такива хора винаги са страхливи. Това се отнася както за западните (и днешните прозападни) политици, така и за тези, които им плащат. Така че те ще пооплачат човешките си права и след като са изиграли каквото си знаят, сами ще поискат преговори. Впрочем вече го правят.
Не е важно дали Крим ще стане пак руски, макар че е много вероятно. Но Украйна непременно ще влезе в Евразийския съюз. И то изцяло. Ще има едно споразумение, според което ние – южните българи заедно с държавата си – ще останем в ЕС. Не е кой знае какво, но човек може и трябва да се грижи за родината си при всякакви условия.
Тези събития ще се отразят положително у нас. Първо, Българската православна църква (заедно с всички други православни църкви) ще бъде оставена на спокойствие. Защото това ще бъде едно от условията на споразумението.
После, протестърите ще забравят революцията и ще си потърсят някаква работа. Може пък да са способни и на нещо, различно от лъжи и вандалстване.
Най-сетне, поради нормализирането на отношенията с Изтока ще се съживи и икономиката. Западът е в застой и това ще продължи дълго. А ние нека да уважаваме и обичаме България.

2.
Парижките събития

Дали някой ще възрази, ако кажем, че за сериозните неща е добре да се говори сериозно? Може би не. Но когато трябва да изброим нещата, които ще наричаме „сериозни“ – ето тук вече сигурно ще има несъгласия.
И тъй, ислямът религия ли е? Който не е съгласен, да каже: „Не.“ Аз пък мисля, че ислямът е религия. Това не значи, че съм или че се готвя да стана мюсюлманин. Но че мюсюлманите вярват, че Бог съществува, смятат Го за свят и се обръщат към Него в молитвите си – в това не се съмнявам. А какво точно мислят за Него, как го почитат – това не знам добре. Не съм чел тяхната книга, не зная и езика, на който е написана. Чувал съм, че има разлики между тях – между мюсюлманските общности, искам да кажа. Но и между онези от нас, които наричат себе си християни, също има разлики – и в мислите за Бога, и в начина на вярата, и в делата ни. И винаги е имало.
И на християнина харесва ли му някой да се изразява подигравателно за Бога и светиите? На мен не. Също така не ми харесва да хулят моя народ, който живее около църквата си; и държавата ми, която ги пази.
А какво е казано в Евангелието: „Правете на другите това, което искате и те ви правят.“ Значи и обратното – не им правете това, което не искате да ви правят. Затова и аз не се изказвам презрително за религиите – нито за исляма, нито за юдаизма, нито за други. И за католиците и протестантите не говоря с оскърбления. Нито за който и да било народ и неговата държава. Защо е нужно? За да покажа, че съм свободен? Аз съм свободен, защото следвам истината. Свободният не унижава хората – нито с дела, нито с думи.
Ето какво е направил веднъж нашият Бог – Той ни е пример и като човек. Веднъж седнал при един кладенец и разговарял с една самарянка. А самаряните вярвали в Бога, но не както юдеите. И затова юдеите не общували с тях, дори не ги доближавали. И тя го попитала: “Как ти, който си юдеин, говориш с мен, самарянката?“ А той наистина говорил с нея, и то надълго. Дори учениците Му се учудили. И едно от нещата, които й казал, било: „Спасението идва от юдеите.“ Значи не бил самарянин, нито съветвал някого да бъде. Освен това жената била и прелюбодейка. Той знаел това и й го казал. Но не я оскърбявал, нито й се надсмивал. И тогава самаряните го поканили да остане в техния град – на гости. И Той останал за два дни.
Е, какво да правим? Да се надсмиваме над вярващите, за това, че са вярващи? И ако сред тях се намерят убийци, заради тях да убиваме и невинни (защото сме чували, че вярват като тях)? Да ги ограбваме и в бъдеще? Колко хора загинаха в Ирак от 1991 досега? В Либия? В Сирия? За родените там говоря и за мирните хора. Защо не виждам влиятелните европейски и американски медии да се тревожат за тях?
Мога да кажа защо. Защото според множество влиятелните европейски и американски медии едни са повече хора, а други – по-малко хора. И поради това за едни следва да се скърби, а смъртта и страданията на други са статистика. Как се нарича такова мислене и поведение?
Нарича се фашизъм.

Въобще оплакването, воплите и мрънкането са лошо нещо и неподобаващо на сериозен мъж; но и на разумна жена не подхожда.
Много хора след 1989-та сметнаха за уместно да въздишат, че били жертви на комунистическия режим. А България, като участник в германската (защо само „хитлерова“? Германска си беше, пък и общоевропейска) коалиция, не беше ли във война със съветска Русия? Беше. И загуби войната, заедно с останалите в тогавашния „Европейски съюз“. И после била включена в областта на съветското влияние? Ами как иначе? За какво се водят войни, ако не за завоевание, или поне обезщетение за нанесени вреди?
После тук имаше хора, които пострадаха, някои невинно, а други не съвсем невинно. Това също е следствие от загубена война. Не ви се искало да пострадате? Трябваше бързо да идете при победителите (едните или другите) и да им предложите услугите си. Някои точно така направиха.
Това беше след 1944-та. Ето сега, 1989-1991: нова загуба, пак проблеми. Не ви е приятно да страдате като жители на страна, загубила война? Ами решението е същото, отивате при победителите. Нали мнозина отидоха. Е, значи поне този въпрос е решен. Защо им е нужно оттам да се изказват лошо за родината си? Сигурно за да обяснят защо са се преместили. А какво има да се обяснява? Преместили се, защото им се живее в добри условия.
Сега – „тероризъм“. Очаква се да скърбим за загиналите. На мен ми се струва,че загиналите участваха във война. Може би трябва да бъдат погребани с военни почести. Защо не? Нима военните кореспонденти, лекарите и други, които загиват на война, не заслужават военни почести?
Но да се говори, че някой бил нападнат ей-тъй, в дома си или на работното си място, без да е давал повод за това? Не е добре да говорим обратното на това, което забелязваме. Ние сме във война. Имам предвид и България. Не сме ли членове на НАТО? НАТО през последните 20 години не взе ли участие в изтреблението на стотици хиляди граждани на арабски и мюсюлмански държави? Взе и заедно с това придоби част от тяхното имущество (за енергийните източници говоря).
Ние какво сме загубили от това? А който е против войната с близкоизточните мюсюлмани, защо не го каже? Също и против унижението им, против подигравките с тях. Ето, аз казвам, че съм против. Това не значи, че се отричам от държавата си. Просто съм против тази война и унижаването на тези хора.
Сега има противник – организация, разположена в Ирак и Сирия, която нарича себе си „държава“. Тя разполага с оръжие и пари. И сега какво? Да водим война без никой да се съпротивлява? Да, така е по-безопасно, но е странно, а и несправедливо.
Във време на война (когато държавата му е във война) човек не бива да се държи така, сякаш до вчера го е нямало на земята. Трябва да кажеш – участваш ли в нея или не. И ако участваш – защо, и ако не – защо. Щом участваш, ще очакваш щети. Да откажеш участие също не е лесно.
А онези, които казват: „нямам държава“ – те са лъжци. Те искат облаги и нищо друго. А не може да живееш с хора и да получаваш само облаги. Ще има и друго.

Континент на име „Шарли“

Днешната власт в европейските (ЕС-овски) държави върви след събитията. Тя не причинява събития, а бива „връхлитана“ от тях. Това значи, че тя няма политика. И не би могла да има, тъй като няма кой да я провежда – страните се управляват (администрират) не от избрани правителства, а от назначени „режими“.
Всичко, което днес прави ЕС, е да следва американските инициативи. Поради това той с всяка година все повече напомня за общността на „социалистическите страни“ и за техните отношения със СССР.
Ето сега. САЩ атакува някои държави – било информационно, било икономически, било военно – и ЕС се включва в атаката (като помощник). Някои ислямски организации отговарят с масови убийства на цивилни лица. Тогава ЕС е изненадан и скърби.
Европейците не разбират защо това се е случило, те са невинни. Те просто са съгласни с телевизията си и освен това обичат да се посмеят. Има кой да ги развеселява, казва се „Ш.Е.“. А същевременно интересът им към тези нещастия, дори и към смъртта на съгражданите им, плавно намалява: с терора, както и с други неща, просто се свиква.
Време е да се каже ясно: ЕС не може да се защити. За да могат тези държави да се стабилизират и да направят нещо заедно, е необходима обща и при това независима политика, каквато виждаме да се води на много места по света. Политика има и САЩ, и Китай, и Русия, и Иран. Израел също има политика, както и Саудитска Арабия. И Башар Асад има политика, с която може накрая и да победи.
Но ЕС няма и поради това ще загуби (ще се разпадне).
Причината за бъдещото (и недалечно) разпадане на ЕС е в същността на това квазидържавно образувание. То е територия, окупирана от САЩ (и Великобритания), и няма причина да му бъде подарявана независимост. За независимост се воюва, но ЕС не може да направи това, тъй като олигархията, която се разпорежда с него, не е местна (немска, френска или континентално-европейска), а атлантическа (евро-британо-американска). Няма смисъл, следователно, тази олигархия да се разделя с част от владенията си в интерес на някакви бивши самостоятелни държави (като Франция, Германия и др.).
Възраждане на западноевропейските държави не може да има, тъй като тези държави дължат своите исторически успехи на колониите си. Колонии обаче те вече няма да имат. Тогава как да се укрепят, така че да живеят и през следващите векове? Какво да предложат на хората, които имат тяхно гражданство и говорят местния език?
Защото претенцията за „превъзходство над некултурните“ не може да опази никоя общност; това е просто декларация, че някой обича властта. Да се повтаря, че „ние сме за гарантиране на всякакви права“, тоест, за свобода и справедливост, е безсъдържателно – никой няма нищо против свободата и справедливостта сами по себе си.
Освен това – като говорим за бъдещето на Европа, ние обикновено имаме предвид съдбата на нещо, което се нарича „коренно население“. С други думи – какво ще стане с германците, французите, португалците и т.н. Но това коренно население вече е обградено от имигранти и върви натам, да се превърне в малцинство.
Вярно е, че едно малцинство може да оцелее през много векове и то в най-неблагоприятни условия. Но за да понесе трудностите, то трябва да има някаква духовна и историческа опора. Коя ще е тя за западноевропейските нации? Те същите, които някога бяха римо-католически и протестантски? Как те ще носят през следващите векове както вярата в своята вековна„културност“, така и знанието, че са виновни във всякакви престъпления срещу човечеството (без които престъпления те нямаше да успеят да се обявят за „особено културни“)?
Защото, когато дойде време думата да имат други, тогава повече ще се говори за престъпленията и по-малко – за културата.
Така че тези нации (западноевропейските) днес са в опасност; и тя не се състои просто в това, че някои хора ще загинат при атентати. Атентатите са начин за водене на война, а войни винаги е имало. Опасността е в друго – че в днешно време не се вижда причина (смисъл) тези нации да продължат да съществуват.
Ето, да погледнем французите, които вчера бяха нападнати.
Дали, най-напред, всички във Франция мислят еднакво за станалото? Защото там живеят и твърде много мюсюлмани. Как те да тъгуват сега, след като знаят как векове наред, а и доскоро се отнасяха френските власти към техните събратя от мюсюлманските страни?
И какво да мислят за страна, в която най-известният, а и най-влиятелен вестник се оказва „Ш.Е.“? Какво бъдеще има наистина такава страна? Защото „Ш.Е.“ вече е най-влиятелният вестник не само във Франция, но като че ли във целия ЕС. Ако ти не само не уважаваш другите хора, но и нагло демонстрираш презрението си към тях, какво трябва да очакваш от тяхна страна?
Но освен това французите вече са подготвени да се веселят не само по повод чуждите нещастия (унищоженият руски пътнически самолет над Синай) но и над своите собствени. В близките дни е много вероятно да се публикуват и разпространят навсякъде по света няколко грозни, бездарни и цинични рисунки относно случилото се в Париж в петък вечерта.
И французите ще трябва да се смеят, защото те вече са длъжни да бъдат „Ш.Е.“. За какво им тогава полицията по улиците и на границата? Наистина, разбира ли някой там какво в действителност се случва?

От много време не чета вестници и не гледам телевизия. Допреди 2-3 години четях разни новинарски сайтове, но се отказах и от тях. Когато някой запита: „Откъде научаваш новините?“, отвръщам, че ако има нещо важно, хората сами ще ми го кажат.
Така и става. Отивам вчера да получа някакъв документ и докато попълвам заявлението, чувам какво си говорят жените зад стъклената преградка на гишетата. А те си говорят не за какво да е, а за културни политики и социално инженерство: а именно, за изчезването на думите „баща“ и „майка“ във френското училище.
В учрежденията у нас рядко се чува някой да изрази изрично несъгласие с политиките на ЕС, и то точно на работното си място, така че на тези жени случилото се изглежда им беше дошло в повече. Може би имат деца и смятат, че са техни майки. Защото Франция не изглежда толкова далеч – днес при тях, утре и при нас.
Преди 3-4 години в качеството си на антидемократ (такъв съм според едно изследване на университетски колеги, финансирано от фондация „Америка за България“) написах, че днешният ЕС ми изглежда като пародия на нацистката империя отпреди 1945; и че колкото по-бързо напуснем тази Европа, толкова по-добре.
Тогава някой със загриженост попита къде бихме могли да идем. А какво да кажем сега, след отменянето на бащите и майките? Още желаещи за оставане?

3.
Пътят на Америка

Част 1

И тъй, след края на Студената война САЩ преминаха далеч отвъд дотогавашния си обсег на влияние.
Те навлязоха в Близкия изток (в ислямския свят) до Афганистан, в Европа – до балтийските републики, Украйна и Грузия включително (чрез въвеждане в ЕС или проамерикански правителства и президенти). Заради това разширяване бяха водени войните в Ирак, Югославия, Либия и Сирия.
След 2008 (загубената война в Грузия) започна изтласкването им обратно. Същевременно Китай ги изпревари по размер на БВП. В началото на 2015 някои големи държави показаха, че ще ограничават разплащанията в долари.
Ако се погледне картата на земното кълбо, ще се види, че САЩ се оказват изтласквани към своя остров (континент). Ако бъдат затворени в него и се ограничи употребата на долара, държавата ще се окаже в друго положение – подобно примерно на това, в което е сега Бразилия. Пак ще е голяма и богата, но няма да претендира за световно господство.
Кой ги изтласква? Това е Китай в Далечния изток, и, от друга страна, Русия (в Европа) и Иран (в Близкия изток).
Така те се оказват притиснати от две страни, както беше притисната Германия в течение на Втората световна война. Затова се опитват да пробият път от Европа на изток, през Русия. Ето защо Киев не им е достатъчен. Хитлер също превзе Киев. Ако той беше достатъчен, защо продължи към Каспийско море и Москва? Защото му беше необходимо пълно унищожение на Русия (СССР). След това вероятно би се съгласил на временно разделяне на света между Германия от една страна и Британия и Америка – от друга.
Същото става и сега. Както нацистите се надяваха на споразумение с Британия-САЩ, така и днес САЩ се надяват да изтеглят Китай на своя страна. Иначе се задушават и губят.
Затова е войната в Украйна. Примирието не задоволява Запада.

Част 2

Дори човек да не чете никак вестници и да избягва с всички сили телевизията, пак ще узнае коя е темата на деня. И така, по темата.
Пристигането в Европа на хора от близкоизточните страни беше неизбежно. ЕС (като сателит на САЩ) участва във войната срещу техните държави, разби ги и сметна, че с това делата му там са завършили. Така е. Делата му там завършиха, но започнаха тези тук.
Херодот забеляза, че отношенията между Европа и Азия са враждебни от самото начало на историята (тогава тя е започвала малко преди Троянската война). Ако беше тук, би казал, че нещата вървят както по негово време: несправедливостта на едната страна получава възмездие от другата.
Защо държавите в ЕС, вместо да се чудят дали да поставят войници по границите си, не ги изпратят на самото място, за да съдействат за реда там? Защото да се хвърлят бомби отвисоко и да се интригантства между враждуващите общности е много по-лесно.
Сега гражданите им ще получат, каквото заслужават (имам предвид главно онези, които се погрижиха, както можаха, и за разрушението на собствените си държави).

И тъй, какво се случва? САЩ, подобно на някогашната Хитлерова Германия, атакуват Русия, за да разкъсат задушаващото ги обкръжение: това е Китай, вече равностоен икономически, от едната страна, и Русия и Иран, богати на ресурси и оръжие, от другата. Тези сили привличат към себе си и други, като изходът се очертава: икономическо (а при необходимост и военно) обединение на „Азия“, може би със съдействие и на страни от други континенти. Това обединение ще погълне Европа по мирен път – чрез бизнеса. САЩ със своя приятел Британия остават встрани. Олигархията, която ги ползва, ще трябва да заживее по-скромно.
За да не стане това, е необходимо да се внесе хаос и екстремизъм на колкото се може по-голяма част от територията на Азия. Направеното досега не е малко – разрушени са ред държави, от Либия до Афганистан включително. Някои от атаките бяха неуспешни – тези срещу Египет, Турция и Иран.
Азиатските лидери и Русия обаче се съпротивляват – особено в Сирия. Същевременно Европа се държи съмнително, като се започне от по-малки страни като Кипър, Гърция и Унгария, и се стигне до онези фирми, които преди 2 седмици подписаха договор с „Газпром“ за удвояване на газовия внос през Германия.
И ето, не повече от 10 дни след това, вече имаме вълна от бежанци. Днес Европа (и главно Германия) е в положението на Македония, която преди няколко месеца се колебаеше дали да не участва в газоснабдяването на континента чрез „Южен поток“. След събитията при границата с Косово (през май т.г.) македонското правителство размисли.
Както каза тогава един известен дипломат: „Не можем да се отървем от усещането, че тук има някаква връзка.“
Ако ЕС продължи да действа, както досега – страхливо, но донякъде логично – го очаква съдбата на „големия близък Изток“ (от Либия до Афганистан). Това значи преселения, никаква сигурност, всекидневни атентати навсякъде. Защо е това? За да се направи невъзможно икономическото му сътрудничество с Изтока. САЩ и Британия предпочитат да унищожат Европа, вместо да я отстъпят или поне поделят с Изтока.
Политиката на североатлантическите олигарси е погрешна, тъй като е остаряла. Това е политиката на Британия от XIX в. – поддържане на финансово, а чрез това технологично превъзходство над целия свят; и същевременно устройване на конфликти, колкото е възможно по-остри, между Европа и Русия. Но тогава Европа все още можеше да бъде и военен противник на Русия. Същевременно технологичното превъзходство на САЩ над Русия и Китай е нищожно, ако изобщо съществува; а финансовото няма да бъде удържано дълго.
Поради това разгромът на Европа няма да помогне – североатлантиците няма да добият власт над Азия, а ще останат в покрайнините й.
В по ранни времена, поради липсата на контакти между тях, това не е било много важно – а сега е видимо и дори болезнено за някои, като се има предвид какво беше положението само преди 15 години. Затова днес имаме война.

Част 3
Прогноза

Западът (САЩ и сателитите) се отдръпват от Украйна. Автономия за Новорусия – подобно на Абхазия и Южна Осетия. В Киев идва правителство, което подготвя страната (каквото е останало от нея) за присъединяване към Евразийския съюз (докъм 2018). Западна Украйна (Галичина) получава автономия с възможност за независимост.
Иран става ядрена държава и лидер на ислямския свят.
След поражението в Украйна САЩ се свличат от положението на велика сила (подобно на Великобритания след Втората световна война). Влиянието им върху световната политика след 2020 става сравнимо с това на Бразилия и Иран.
Цялата континентална Европа се превръща в бизнес зона, която спазва военно-политически и медиен неутралитет (подобно на Австрия и Финландия след Втората световна война).
Иран, Китай и Русия си поделят влиянието в централна Азия. Индия, въпреки размерите си, остава второстепенна сила (подобно на Турция).
Китай e хегемон в Далечния изток, но без да претендира за световно лидерство по начина, по който претендираха САЩ след края на Студената война.
Тези, които лукаво се притесняват за бъдещето на България и предвиждат скорошното й изчезване, говорят напразно. България ще запази държавата и националното си съзнание. Не бих побързал да кажа същото за други политически и културно-исторически субекти – примерно, за Германия.
Причината е, че духовната и културно-историческа опора на България – нейната религия, поддържана от независимата й църква – е запазена. При повечето европейски народи такова нещо няма и поради това тяхното бъдеще е много по-неясно.

4.
Маси и елит

Част 1
Нобеловата награда

Днес има много хора – било разпознаваеми чрез имената си, било скрити в някакви общности – които все призовават към бунтарство (протест). Но бунтарството, към което се присъединяват и което пропагандират, е тактическо; то е част от стратегия в една продължителна война, където те не са нищо повече от наемници.
Бедата не е в това, че изобщо се противопоставят някому, а в това, че се залъгват (и лъжат другите), че бунтът им е „принципен” (свободен). Но да кажат истината не могат, защото бунтарството им е от самото си начало лицемерно, и без лъжата не би било възможно.
Тези хора искат да изглеждат смели, но са страхливци. Те от самото начало са усетили, че имитацията на бунт, в която участват, може да им донесе някакви облаги като при това не е свързана с никакъв риск.
Но нелицемерната борба е трудна, защото изисква не само нравствено усилие – да се противопоставим на истинската земна власт – но и интелектуално: да проумеем коя е тя. Така че свободният бунт не започва на улицата и във вестниците, а в мислите.
Свободният човек е дързък и скандален преди всичко в мислите си; иначе на думи той обикновено е вежлив, а в поведението си – кротък. Негова задача е да избавя нелицемерно настроените си братя и сестри от заблуждения – като им посочва къде е истинската власт.

И тъй, по темата. Какво е това „награда”?
Това е заплащане; или отдаване на чест; или приобщаване към някаква общност (клуб). В първия случай тя е просто възнаграждение съгласно предварителна уговорка, след което даващият и възнаграденият вече нямат задължения един към друг. Във втория тя се дава без да е била искана, като даващият се поставя в позицията на облагодетелстван от (или почитател на) получаващия. И тя не предполага по-нататъшни отношения.
А третата е по-скоро начало, отколкото край на отношенията между двете страни. Церемонията на връчването й е знак, че оттук нататък те ще бъдат „заедно”.
„Нобеловата” награда е крайно популярна (авторитетна). Тя е знак за извънредни: компетентност (ако е за икономика), научни постижения (физика, биология, медицина), творчески постижения (литература) и, накрая, обществено-политически успехи в полза на цялото човечество (мир).
Тази последната е нещо като награда за „човеколюбие”. На някого може да мине през ума, че не е работа на хората да раздават награди и за това.
В публичното (медийно) пространство самите награди и лауреатите („увенчаните”) са обградени с пиетет. За процедурата и състава на журитата рядко става дума. Академиите (Шведската и Норвежката) просто съобщават на медиите имената на наградените, като обосновката сякаш е без значение.
Свидетелство за това е наградата на г-н Б. Обама, който беше номиниран още преди да встъпи в длъжността си на президент. И тъй като е странно да се дава награда за мир заради победа в избори, остава да се предположи, че тя е дадена в аванс; или че някой може да бъде отличен независимо от заслугите му. При това положение тя наистина прилича повече на покана за членство, отколкото на похвала за нещо извършено.
Нобеловите лауреати, макар и живи към момента на удостояването си, веднага след това се оказват, по един признак, в положението на умрели. Защото или се цитират като неоспорими авторитети или не се споменават въобще.
Примерно – името на Гюнтер Грас през последните години от живота му спря да се споменава. Причината най-вероятно е, че е направил изказване, което не подхожда на човек с такава награда; държал се е така, сякаш е бил жив.
Не вярвам някой да се заеме сериозно да спори, че наградите за мир и литература от десетилетия насам се дават единствено по политически съображения (кандидатите, разбира се, не са малко).
В икономиката изглежда се награждават хора, които после стават нечии говорители и така съдействат за прокарването на решения в тази сфера. („Според нобеловия лауреат … правителството на… (МВФ, ФРС и т.н.) трябва да предприеме следните мерки…”).
В областта на науките отличаването на някои лица вероятно има отношение към финансирането на проекти, с които те могат да бъдат ангажирани.
Накратко, укрепват се лобита.
Всъщност във всичко това няма нищо необикновено. Необикновена е само почитта, с която се говори за този проект. Смешно, но и печално е да слушаш възрастни хора с диплома за образование и някакъв житейски опит, които произнасят думите с „нобел” в тях така, сякаш говорят за нещо свято.
Това се случва не само заради пропагандата, но може би и заради познатата чрез много езици връзка на името „Нобел” с латинската дума nobilis (благороден). Поради това присъждането на тази награда звучи на мнозина като причисляване към благородническо съсловие.
От това се вижда колко голяма е силата на езика и в частност на имената. Няма съмнение, че ако един от кандидатите за кмет на, примерно, Видин, се казва „Видински”, той най-вероятно и ще ги спечели – в случай, че по останалите критерии не отстъпва много на конкурентите си.

Част 2
Да се нуждаеш от телевизия

Години наред силно се отегчавах и нервирах, когато някой кажеше: „Гледам телевизия, за да се информирам.“
И изразходвах много усилия, за да доказвам, че телевизията няма задача да информира никого за нищо, а се грижи да го научи как да говори в общество, какво да твърди по общи и частни въпроси, и следователно как да си устройва живота. Значи тя не го информира, а го назидава; и му „внедрява светоглед“.
Но после ми дойде наум друго: че самите хора, които включват телевизора, за да се „информират“, точно това искат – назидаване (примесено и с някакво развлечение). Защото на тях не факти им липсват, а мнения, на които да имат доверие.
Ето с такива мнения ги снабдява телевизията – както родителят (или бабата-бавачка) снабдява с мнения децата у дома.
После, има хора, които не са никак глупави, съобразителни са и притежават някакъв талант, но не им се мисли по общи въпроси. Казват си: „Имам ли успех? Получавам ли похвали? Хората харесват ли ме? Да. Тогава защо да умувам за всичко?“
Такъв човек винаги ще се снабдява с мнения „от телевизията“, дори ако самият той прекарва повечето си време из студиата. Причината е, че най-много държи да го „харесват“. Но ако ти не си осведомен за „редното/коректно“, и не се държиш в съгласие с него, как ще те „харесват“? И как ще се доближиш или поне уподобиш на тези, които „имат думата“. Или как ще запазиш тази привилегия, ако започнеш да говориш нещо „от себе си“?
Значи причината за несхващането на някои дори очевидни неща наоколо и по света идва от склонността да се угодничи пред силните на деня. Ако обаче човек се довери на разума си и потърси мнения „отвътре“, той няма да се безпокои дали околните ще го харесат; и няма да се нуждае от телевизия.

Част 3
Из „Кръстникът“

Казва се: „Което не се решава с пари, то се решава с много пари.“
Вярно е, стига да изключим всичко онова, което не се решава дори с много пари.
Поради това, за да бъдат последователни, някои обявяват онези неща за маловажни или направо несъществуващи. Един от героите в „Кръстникът“ казва: „Който гради върху хора, гради върху кал.“
Такъв човек наистина отрича всичко, което не се прави с пари.
Това е и сатанизмът.
Интересно е, че тези хора бяха показани като много близки до висшето духовенство на римокатолическата църква; по същество те решаваха как тя ще се управлява.
След срещата с „легалните“ си партньори, Майкъл Корлеоне с прискърбие забелязва: „Това е истинската мафия.“
Но и в „Държавата“ на Платон пише: „Нима съвършената несправедливост не изисква и това, да изглеждаш съвършено справедлив?“

В драматургията, пък и изобщо в литературата, има голямо значение не само какво се казва, но и кой от героите го казва. Примерно, прословутата фраза „Опасно е да си честен човек“ в „Кръстникът“ е изречена от един иначе способен човек, но пък закоравял мафиот и престъпник. Така че той, който беше отлично осведомен кой и защо може да бъде убит в мирно време, заяви, че понякога добродетелта е по-опасна за живота на носителя си, отколкото и най-тежките престъпления. И наистина, онзи, когото той имаше предвид, беше отровен, докато той самият, който беше извършил множество и ужасни убийства, почина от естествена смърт

5.
Свобода на словото

Част 1
Общите принципи

За свобода на словото се говореше много през последните двадесетина години. Покрай допускането на недържавни печатни издания и телевизии, и още повече, чрез интернет, такава свобода на пръв поглед се появи.
Какво значеше това? Че беше внесена друга (други) гледна точка и, заедно с нея, други фразеологии. Освен това всеки можеше да бъде публикуван и сам себе си да публикува. Но благодарение на всичко това стана възможно да се забележи, че има разлика между истинска и имитирана свобода на словото. Първо, не може да говори свободно онзи, който представлява някоя общност. Тъй като той говори от нейно име и поради това е длъжен да представя нейната, а не своята позиция по различни въпроси – а това не е едно и също. Нито пък онзи, комуто се плаща за да изразява такива, а не други възгледи и да си служи с една, а не друга фразеология.
Но и не е достатъчно да бъдеш частно лице, за да се изразяваш свободно. Освен лична независимост е нужно и друго: да се идентифицира речта на властта и човек да се въздържа както от конформисткото й усвояване, така и от наивното й (или конюнктурно) отхвърляне. Затова пък е нужен размисъл и наблюдение: къде е властта? Всяко неосновано на нравствени, пък и политически принципи говорене, е несвободно, тъй като то е или „на доверие“ (повтарям, каквото съм чул), или импулсивно (казвам, каквото ми хрумне). Свободното говорене е непременно с оглед на истината и поради това не може да бъде постигнато без човек да се е трудил да я открие. Но то е и опасно; най-малкото поради това, че тревожи хората и води до изолация (маргинализиране).
Така че ако човек държи да се чувства комфортно в общността, която е заварил (да бъде„интегриран“ в нея), той не може да си позволи свободно слово. Това е известно, но по-малко известно е, че бунтарското слово само по себе си все още не е свободно. Необходимо е, както казахме, независима обосновка; а тя не стъпва на каква да е основа, а на принципи, с които човек е добре да е съгласен.
Това не значи, че свободното слово изрично се опира на особените аксиоми на вярата (откровението). То не се нуждае от това. Тъй като в споровете по обществени въпроси (те се имат предвид, когато се говори за „свободно слово“) хората би трябвало да тръгват от принципи, които споделят, а това рядко са принципите на вярата. То се опира на принципи, които почти всеки би приел, но стига до изводи, които малцина знаят, с които трудно някой се съгласява, и почти никой не смее да изрече открито.

Част 2
Два вида публицистика

Ако някъде нещо не е наред, най-добре е да се посочва конкретно отговорният, а не всички наведнъж. Защото няма място, където да не работят и съвестни хора.
Това е като с исляма – има убийци с автомати, но това не значи, че всички мюсюлмани са убийци. Тъй като общото негативно говорене обслужва личната идеология на завистливците. Те хулят всички наведнъж, за да обяснят личния си неуспех (това, което те виждат като неуспех); и да не се окаже, че отстъпват някому.
Човекът, който има възможност да пише и да се изказва публично, трябва да е принципно положително настроен към собствената си страна; а това означава, че трябва да говори за недостатъците и злото наоколо като за нещо временно и преодолимо, и освен това присъщо на човешката природа изобщо.
Това е много трудно, защото е в противоречие с лесния конформизъм: ако властта иска да хвалим, само ще хвалим; ако иска да злословим – само ще злословим.
Ние, пишещите тук и на български, очевидно трябва да служим на страната си като цяло; и не заради нея единствено, а и за свободата и благоденствието в целия свят. Това е пътят „отдолу“ – той е по-добрият.
Глобалните медии няма как да се грижат за свободата и благоденствието в отделните държави и народи. Ако влезе на такова място, човек трябва да забрави откъде е и да служи на работодателя. Колкото по-силна е медията, толкова по-малко свобода има в нея. Тя е властови инструмент, нещо като полиция или армия. Там не може да има разногласия. Защото политиката се определя другаде, а обикновеният журналист е само изпълнител.
Поради това мнозина си мислят, че всичко става с пари. Но ако основата на идеологията е грешна – а глобалните, плутократични медии са поставили идеологията си на грешна основа – никакви пари не помагат. Заблуждението само се задълбочава.
А основата на идеологията им е тази: отричане на истината за човека и обслужване на желанията на властта – която и да е тя. Кои са желанията? Те могат да се изброят. В тази дейност никакви хитрости и лъжи не се мислят за неприемливи. И това е логично – нали истината е отречена.
Съотношението между онези, които предпочитат кариерата – тоест светския успех – спрямо онези, които се придържат към истината и нравствеността, винаги и навсякъде е едно и също. Но това не значи, че опитният и надареният трябва да мълчи, когато го питат. Не. Трябва да говори и да каже: „Вярвайте в истината и доброто: навсякъде и винаги“.
Има „интелигенция“ в добрия смисъл на думата. Това са хора, които не се стараят да угодят на властта (за истинската власт говоря, не за марионетната). Изказват се въздържано, не се представят за всезнаещи, не изпълняват поръчки, не лицемерстват нагло. Те пазят останалите от безумстването на медиите.

Подобно на древната реторика и модерната журналистика (медийно дело) трябва да избира между два пътя.
Единият от тях се състои в разпалване на чувства: на хората се предлага да желаят, да се възмущават и да се страхуват. Създават се сюжети с действащи лица, които зрителят ще следи за кратко или постоянно – и всекидневно ще очаква „новини“ за тях. Така той привиква с някои персонажи и теми и му е приятно да бъде убеждаван, че нещата „са си така“, че промяна няма да има, и че от него лично нищо особено не се очаква. От своя страна журналистът (екипът на медията) се намира в положението на „педагог“(бавачка) – значи такъв, който развежда насам-натам деца, забавлява ги. Тази бавачка няма план за възпитанието на децата, тя трябва само „да ги занимава“. Около тази игра на чувства и сплетни възниква „обществото“ на медийните лица и тяхната публика. В него нищо не се предприема, нито пък сериозно се обсъжда, а само се показва и преживява – като на представление.
Това общество няма никакви планове и не желае да има: то се държи така, сякаш би искало представлението да продължава вечно. Привлекателността на тази позиция е в това, че тя е безопасна, ненатоварена с отговорност и създава усещане за безвремие. Тя е подобна на позицията, в която се намират Омировите богове, които наблюдават отдалеч живота на хората, избират си любими или ненавистни лица и спорят за събитията; често се скарват, но непременно се сдобряват. Този вид реторика разглезва хората и ги прави умствено лениви, интелектуално и душевно несамостоятелни, самодоволни и недоволни едновременно; и накрая – цинични. Това е резултатът от нейната педагогика: нейната зрелост е цинизмът.
Но има и друг вид реторика (журналистика и публицистика). Това е, когато се отнасяш с четящите (публиката) като с възрастни и зрели хора; такива, които обичат красивото, а не приятното (апетитното). Такъв автор не се нахвърля злобно срещу публиката си, като че ли тя е виновна за истинските му и въображаеми беди. Не я ласкае, че има някакви необикновени качества и заслуги, които да я поставят над „останалите“ така, че да се отнася с тях равнодушно и подигравателно. Не фамилиарничи с нея, говорейки й на „ние“, та да я покани в света на неговата собствена надменност и самопрезрение. Не й предлага сплетни и злословия, представяйки ги за „разследване“ и „критика“. Не говори с клишета и не се укрива в „общоприетите“ мнения. Не се преструва на бунтар, само защото така правят съвременните му конформисти. Не роптае и не се оплаква, защото знае, че това е недостойно за свободния човек.
Добрият публицист не съветва слушателите си да бъдат „реалисти“, а много повече да бъдат „идеалисти“ – значи, да живеят за човешкото съвършенство, което именно и е доброто. Поради това, че е достигнал зрелостта, той иска всички да бъдат като него – но не заради него, а заради тях самите. Това го отличава от циника, който също иска всички да са като него, но не защото това ще е добре за тях, а защото така собствената му душевна грозота ще стане незабележима. Добрият публицист не хули никого, но съчувства на всички и същевременно ги призовава към подвиг. Но това не е подвигът на алчния и честолюбеца, а на царя и светителя. Значи – на онзи, който води другите, защото иска да им служи.

Против мненията

Просветеният човек не „гледа“ новини, и дори не се старае да ги узнава. Той по-скоро допуска да бъде осведомен за тях. Впрочем това е неизбежно, ако живее с други хора. Той никога не пита: „какво ново?“ – тъй като знае, че, иска или не, ще трябва да го чуе. И се интересува не от “новото“, а от онези, които го съобщават. Новините, независимо дали идват от медия или от някой приятел, не служат да се посочи „новото“, а да се насочи нечие внимание нанякъде. На слушателя се казва: „Гледай натам.“ Но просветеният не чака да му кажат накъде да гледа – той и сам знае. Не само медията, но и всеки човек действа и говори така, че да помогне на околните да заприличат на него. Но ако той покорно слуша „новините“, неговите думи и мисли няма да се отличават от новинарските; тоест, той ще се присъедини към медийните говорители и ще стане един от тях. Ще им бъде „възпитаник“. Но просветеният човек не иска да става възпитаник на медиите или на когото да е. Поради това, че сам може да произвежда новини (да насочва вниманието), той се чувства равен на всеки друг, който прави същото. И ако е необходимо, влиза в противоречие с него.

Да се съгласиш с нещо, което някой ти казва (уж между другото), е почти същото, като да дадеш обещание. То е обещание да се съгласяваш и по-нататък. Защото след това той може да каже и други неща на основата на същото и с всяко следващо съгласие (а няма защо те да бъдат отказвани) връщането назад ще е все по-трудно.
Затова трябва да се внимава, когато някой ни обгражда с разни общи твърдения (мнения), които на пръв поглед са безобидни; защото така той ни въвежда в своя свят, от който след това ще е мъчно да излезем.
И ако това е така за съгласието относно думи, то ще е вярно и за съгласието да правим конкретни неща заедно с някого. Така се случва човек да даде много, а когато му се стори, че е сгрешил, да му кажат: „Ти обеща, сключи договор, взе свободно решение. Сега не се отмятай, а се дръж прилично…“

Хората се боят от „хорското мнение“ защото знаят, че не живеят добре и затова злословието, освен неприятно, има и основание. Един от начините да се избегне този страх е да станеш по-добър от мнозина. Тогава ще знаеш, че не всеки има основание да те съди и няма да се боиш от мнението на „всички“.
Част от надделяването над хорското мнение е подвигът „да надмислиш“ мнозина. Това значи, че малцина ще са способни да създадат мисъл, която би надминала твоите по новост и съдържателност. Тогава хората (и медиите, които също са хора) няма да могат да те манипулират (изнудват) или изненадват, макар че ще могат да ти досаждат. Затова Питагор не е говорел с никого, който преди това не го е слушал мълчаливо в продължение на години.

Мнозинството обича властта, а тя, от своя страна, обича мнозинството, защото без него ще е слаба. Затова Сократ казва на един свой събеседник: „Ти, Каликле, си влюбен в атинския демос…“
Това значи, че всяка силна земна власт е по същество демократична.
Като казвам „мнозинство“, нямам предвид „народа“, а „тълпата“.
Та когато човек говори неща, които се отнасят до властта, мнозинството ще посрещне думите му по три начина:
с аплодисменти и похвали
с безразличие
с възмущение и подигравки
Ако човек обича истината, той ще говори така, че думите му ще предизвикват главно възмущение и подигравки.

Изразът „свобода на словото“ има смисъл най-напред тогава, когато се вярва, че истина съществува, и че има разлика между истина и лъжа. Ако нищо от казаното не може да се оспори, тогава няма свобода, а има някаква природна дейност, като дишането и храненето, която няма отношение към истината (съответствието на мисленото и действителното).
Освен това словото е свободно тогава, когато има някакво неудобство (опасност) при казването на истината. Ако говоренето на истина беше напълно безопасно, тогава не би могло да се разбере дали човек говори заради нея (в което именно е свободата), или „просто говори“. С други думи, казването на истината трябва да има стойност (да се заплаща), и тази стойност е неудобството, което трябва да се понесе заради нея.
Някои хора достигат виртуозност в това, да се преструват, че говорят свободно. Правят го по два начина. Или говорят нещо, което прилича на истина, но не е, или казват истина, но без какъвто и да било риск заради това.

Свободата в приятелството е подобна на свободата на словото. Човек е свободен в словото само ако може да говори и неща, които не са „разрешени“. Но за да е способен да ги говори, той трябва да може и да ги мисли. Значи свободата на словото започва в мисълта; и ако се роди там, тя няма да остане скрита.
Така и с приятелството. Ако си приятел само с такива, с които това е допустимо (разрешено), това ще значи, че не си приятел и с тях – защото не си ги избрал свободно, а само се „задоволяваш“ с компанията им. Така че за да бъдеш приятел на когото и да е, трябва да си способен на приятелство и с „неподходящи“ („неблагонадеждни“, „непотребни“); а това ще е възможно, ако си поставил приятелството над властта и удобствата.
А това също се случва първо в мислите. Така че не е трудно да узнаем какво се случва в душата на конформиста – само разрешеното.

Независимият език

Не е възможно да надделеем в дискусия с някого, ако си служим с термини, които той самият е въвел (или отдавна е възприел). Защото тези термини се отнасят до понятия, които са елементи на неговата мисъл и съществуват точно за да обосноват неговото виждане за нещата. Като си служим безкритично с негови думи, ние само го подканваме да коментира собствения си светоглед; и влизаме в спор за детайли, но началата на светогледа му остават непокътнати, и дори потвърдени, защото те са територията, на която се води спорът. По този начин мисълта ни остава подчинена на неговата; и всички наши твърдения, колкото и умни да ни изглеждат, ще остават като улов в мрежата на неговата идеология.
Ето защо всеки разумен идеолог или привърженик на идеология е готов да прави отстъпки по отделни въпроси и понякога да се съгласява, че опонентът му е прав; но от специфичния й език той никога не отстъпва. Той се държи така, сякаш не разбира думите, които не са част от него. Затова, когато влизаме в противоборство с някоя вредна идеология, е необходимо да си служим с език, различен от нейния. Едва когато сме внесли ред в този език и можем да мислим чрез него, тогава ще имаме полза и от някои нейни термини. Но те няма да ни служат като инструмент на собствената ни мисъл, а само като знаци за заблужденията на опонента, които познаваме и сме опровергали.

6.
Властолюбие и провал

Добре действащата, значи справедлива и щастлива държава, дори да се появи някъде, ще бъде малотрайна.
Това се отнася и за общества, които не са държави (значи: самодостатъчни общности, предназначени да осигуряват човешкия живот във всяко отношение), а имат своя специална задача и се управляват според правила, донякъде аналогични на държавните закони. То не се отнася за семейството, което е естествено ограничено от природата и не се управлява според писани закони („семейният кодекс“ не се създава в семейството, а в държавата и чрез него държавата урежда положението на гражданите си, доколкото са семейни).
Всяка такава общност, била тя държава или нещо по-малко, се основава било заради щастливия живот на хората във всяко отношение, било заради успеха им като „някакви“.
Ако това е истина, то основателите действат разумно и безкористно и не от желание да властват, а заради самото общество и заради хората; като гледат на себе си само като на едни от участниците в него. Те нямат за цел властта, а познанието и доброто.
Тъй като общността е основана и в началото управлявана от такива хора, то тя обикновено е успешна, и това не остава скрито.
Тогава непременно (вътре в нея или отвън) се появяват някои, които пожелават да се възползват от нейния успех и да го превърнат в свой. Те лесно се сдобиват с властта – тъй като основателите, както и онези, които ги следват, никога не са имали за цел да властват и поради това нямат и воля да я опазват, а и не владеят практическите тънкости около нейното придобиване и удържане.
Новите властници употребяват според желанията си натрупаното от основателите и тъй като умеят да се сдобиват с властта, но не умеят да управляват, провалят общността.
Основателите или техните истински последователи изоставят провалената общност и се заемат с изграждането на друга.
Както изглежда, главната причина за провала на коя да е общност – а именно, властолюбието – се ражда и расте заедно с нейния успех.

Истсоф 5

„Историософия“ (2020)

Дължа названието на историка Георги Ковачев, с когото се знаем покрай Магистърската програма „Антична култура и литература“. Видяхме се преди две-три години на „Шипка“ и споделихме кой какво прави.

– Аз чета от време на време Вашите публикации – каза той.
– Да… Те са, общо взето, с историческа насоченост – казах.
– Историософска, бих казал… – отвърна кратко той.

***

Съдържание:

I. История на света

А. Участници в историята
1. Цивилизациите – сухопътни и морски
2. Племена, нации, народи
3. Граждани, селяни, аристокрация

Б. Древност и античност
1. Египет – начало на историята
2. Калигула и Рим
3. Класическото наследство в България

В. Нашият век
1. Сталин – последствията
2. Европа 2018
3. Във войната влезе и Америка

Г. Историография
1. Как ще се учи история
2. Забранените учебници

II. България и нейните празници
1. Социализмът
2. Девети септември
3. Двадесет и четвърти май
4. Трети март
5. Време за идеология
6. Двуезичие

III. Духове на злото
1. За съдбата
2. Гноза и отстъпничество
3. Гръкомания

IV. История на литературата
1. Одисей и „Одисеята“
2. Трагедията
3. „Държавата“ на Платон и „Утопия“ на Мор
4. Херметическият корпус
5. „Фауст“

V. Православието
1. Критският събор
2. Автокефалията – македонска и украинска
3. Цариградският патриарх
4. Римският папа
5. „Сия“ или „сие“
6. „Вселенска“ или „съборна“

Исторически свидетелства

„Бе време, когато се отнасях с лекота, като виждах, че щастието е в съюз с несправедливостта. Казвах си: „Е, така е! Нека му мислят тези, които са засегнати.“
Но откакто разбрах, че несправедливостта расте лесно и бързо, и че тя се трупа от поколение на поколение, че човещината и великодушието са само отделни, лични прояви, докато масовата несправедливост расте все повече и повече, от тогава реших за винаги да не премълчавам вече нито една несправедливост.“

Гьоте,
цитиран от Емил Лудвиг (1881-1948) в началото на книгата му „Рузвелт. Есе върху щастието и властта“, 1938. Превод Хр. Златаров. Библиотека „Златни зърна“ на Сл. Атанасов. Печатница „Фар“, 1945.

*

„Осемдесет и четири годишна, почти съвсем оглушала, тя държеше едно жилище в нашата семейна къща; за сега не можеше, дори и според новия „арийски закон“, да бъде извадена от там, и ние се бяхме надявали след известно време да можем по някакъв начин да я пренесем в чужбина.
Още една от първите виенски разпоредби я беше тежко засегнала. Със своите осемдесет и четири години краката й вече не държаха твърде и тя бе свикнала при своите всекидневни малки разходки да почива след пет или десет минути ход на една от пейките по Ринга или парка.
Хитлер беше едва една седмица господар на града, и вече се издаде животинската заповед, че евреи не бива да сядат по пейките – една от ония забрани, които бяха измислени само със садистични цели. Защото да се ограбват евреите, това все още имаше някаква логика и смисъл… но да се откаже на една стара жена или на някой изнурен старец правото за няколко минути да си отдъхне на една пейка, това можеше в двадесетия век да направи само човекът, когото милиони обожават като най-великия.“

Стефан Цвайг. „Светът от вчера“. Превод Ж. Драгнева. София. Библиотека „Златни зърна“. Редактор-стопанин Сл. Атанасов. Печатница „Фар“, 1945. с. 445.

*

„Може би германците недооценяваха съпротивителната сила на покорените народи. Може би те смятаха, че обезоръженият народ не представя опасност за войската, въоръжена до зъби. И най-после те бяха уверени, че Гестапо ще се погрижи за всичко. Гестапо отлично знае как трябва да се отнася с народ, който отказва да се покори.
Без да губи време, Гестапо пристъпи към работа. Палачите и агентите пристигнаха едновременно с войската в окупираната страна. Те не жалеха усилията си, но дори и тях озадачи и учуди ненавистта на „покорените народи“.
В Полша публичните екзекуции станаха всекидневно явление.
В Чехословакия изправяха противещите се до стената и ги разстрелваха.
В Норвегия концентрационните лагери, изтезанията и гладната смърт станаха всекидневна участ за ония, сърцата на които бяха пълни с ненавист към германците.
През септември и октомври 1941 г. смъртните наказания в окупираните страни зачестиха извънредно много. Стотици арести и десетки убийства се извършваха всеки ден. Истинските размери на тези злодеяния се все още неизвестни.
И все пак този чудовищен терор не даваше необходимия за германците резултат.
В Норвегия омразата срещу окупаторите все повече растеше.
В Холандия патриотите носеха забранени значки.
В Полша бяха организирани отреди, които започнаха партизанска война.
В Атина гръцките патриоти свалиха от Акропола знамето с пречупения кръст и го разкъсаха.
Във Франция хората станаха глухонеми и като че ли не забелязваха германския войник, когато той се обръщаше към тях с въпрос или предложение.

През 1916 г. полковник Николай опита да се бори с шпионажа в Белгия чрез забраняване на населението да отива от едно населено място в друго. Сега хитлеристите отново приложиха това средство във всички окупирани страни. Забранено беше придвижването дори между съседни села. Това ограничение се прилагаше дори и към швейцарските и американските консулски чиновници.
Всичко това се отразяваше крайно неблагоприятно и потискащо и върху самите германци. Те вече не се чувстваха така самоуверени, както по-рано. Сега против тях самите се водеше особена „война на нерви“, която изискваше жертви и от двете страни.“

Курт Рис. „Тоталният шпионаж“. Превод подполк. Ив. Дренски. София. Издава Отдел по печата, Ген. щаб – М.Н.О. Печатница на Военно-издателския фонд, 1948. с. 327-328

*

„Когато китайците убиха двама немски мисионери, в залива Киао-Чоу се яви германска ескадра и завзе китайското пристанище, а в началото на 1898 г. Германия получи от Китай това пристанище заедно с околната територия „в аренда“ за 99 години. За да осигури на Германия този пункт, Вилхелм II прати при китайските брегове голяма ескадра под началството на брата си, който трябваше да се яви там, както се изрази самият германски император, с „броненосен юмрук“.
„И на немците тряба место на слънчице,“ – така мотивираше в райхстага това пращане ескадрата тогавашния имперски канцлер (Бюлов). Наскоро и Русия получи „в аренда“ за 25 години Порт-Артур и Талиенван на Ляодунския полуостров, които при това трябаше да бъдат съединени със сибирската железопътна линия. В Англия се изплашиха, заговориха за война, но работата се свърши с това, че ней Китай даде „в аренда“ за 25 години Вей-ха-вей при входа на Печилийския залив, срещу Порт-Артур. Франция също получи каменовъглената станция Куанс-чеу-уан. Протегнала беше ръка и Италия, но нищо не й дадоха.
В Китай срещу европейските мисионерри и приелите христианството туземци се започна, след това особено по рода си разделение на Китай, едно народно движение, ръководено от тайното дружество на Големия Юмрук. Избити бяха около 300 европейци и до 30 хиляди китайци, а през лятото на 1900 т. боксерите („юмрукчиите“, в превод от английски) превзеха Пекин и заедно с войските на богдихана [китайския император, б.м. – Н.Г.] нападнаха европейските посолства, които няколко месеца бяха в обсада и бе убит германският посланик. Отиващите да отърват посолствата морски отреди на европейците също срещнаха съпротивление и също се подхвърлиха на опасност.
Първи спасители се явиха японците, а заедно с тях и русите навлязоха в Манджурия. Най-после и от Европа потегли на военни параходи войска от разните държави, под общата команда на германския фелдмаршал граф Валдерзее. „Прошка да не се дава и пленници да не се вземат!“ – заповяда Вилхелм II, и нека даже „след хиляда години ни един китаец да не дръзне да хвърли поглед върху немеца“. Китай след това трябаше да се смири.
В Европа, във време на всички тези усложнения на Далечния Изток, захванаха да приказват за „жълтата опасност“, т.е. за опасността от жълтата раса, против която раса солидарно се обявиха великите държави. По усмирението на Китай заедно с тях работеше и Япония, която започна да играе ролята на велика държава в Тихия океан.“

Н.И. Кареев. „Политическа история на Европа от Френската революция до днес“ (преводът е може би въз основа на Николай Ив. Кареев. „Общий курс истории XIX и XX века до начала мировой войны“, 1919). Превод Цв. Маринов. София. Книгоиздателство „Знание“, печатница „Ден“ (без дата, вер. през 1920-те). с. 266-267

*

„Всичко в нашата почти хилядолетна австрийска монархия изглеждаше основано на дълговечност, а самата държава беше върховен гарант на това постоянство. Правата, които даваше на своите граждани, бяха утвърдени с документи от Парламента, свободно избраното представителство на народа, и всяко наше задължение беше точно определено. Нашата парична единица, австрийската крона, се движеше в монети от чисто злато и ни даваше гаранция със своята стабилност. Всеки знаеше колко притежава и колко му се полага, какво беше позволено и какво забранено. Който притежаваше състояние, можеше с точност да пресметне какви лихви годишно му носеше то, а чиновникът, офицерът отбелязваха без колебание в календара годината на тяхното повишение или пенсиониране.

Всяко семейство си имаше определен бюджет, знаеше колко може да изразходва за жилище и храна, за облекло и летен отдих, освен това непременно пазеше грижливо и някаква неголяма сума за непредвидени случаи, болести и лекарски грижи. Който притежаваше къща, считаше я за сигурен подслон на своите деца и внуци; имението и търговската къща се наследяваха от род в род; още докато кърмачето беше в люлка, правеха вече в спестовната му книжка или касичка първата вноска за жизнения му път, една малка „резерва“ за бъдещето. Всичко в тази просторна империя стоеше здраво и непоклатимо на своето място, а най-високо – старият император; ако той умреше, знаеха (или мислеха), че друг ще го наследи и нищо няма да се промени в мъдро измисления ред. Никой не вярваше във войни, революции и преврати. Всяка радикална промяна, всяко насилие изглеждаха вече невъзможни в този век на разума.

Само тази сигурност правеше живота достоен да се живее и все повече съсловия жадуваха за свой дял в това скъпоценно благо. Отпърво на това притежание се радваха само имотните, постепенно до него се домогнаха и други съсловия; векът на сигурността стана златен век на застраховките.
В това умилително доверие, когато можеше да барикадираш живота си до последната пролука срещу всеки взлом на съдбата – въпреки цялата солидарност и скромност на тези принципи на живота – се криеше голяма и опасна самонадеяност. С презрение гледаха към предишните епохи с техните войни, глад и бунтове, отсъждаха, че поради липса на достатъчно просвещение човечеството не е било достигнало своето пълнолетие. А сега било въпрос само на някакви десетилетия, за да бъдат окончателно надмогнати всяко зло и насилие, и тази вяра в непрекъснатия, неудържим „напредък“ наистина притежаваше за онова време силата на религия.“

*

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома. Т. 5. „Светът от вчера. Дневници. Писма“. Превод А. Лилова. София. „Народна култура“. ДП „Димитър Благоев“, 1989. с. 13-14

Вирусология

Март

(14 март)

Когато започне разговор за трагичното, винаги и още в началото някой казва, че „трагична е смъртта“.
Като оставим настрана, че това не е отговор (защото въпросът не е „Кое е трагично?“, а „Що е трагичното?“), в течение на разговора се разбира, и то от всички, че не всяка смърт е трагична.
Защото някоя може да е героична, а друга – просто желана (по някаква причина). Освен това смъртта на врага не е трагична за неговия враг. А има ли някоя, която да е трагична от всяка гледна точка? И дали ще е трагична защото е смърт, или по друга причина?
Трагичното в смисъла, който ни е завещан от древните, непременно е свързано с вината. Невинно пострадалият не преживява трагедия – той просто страда. Онзи, който не знае или не приема, че е извършил престъпление, също не преживява трагедия – той смята, че е направил каквото е редно (естествено).
Трагедия има само там, където някой разбира, че е виновен. При това в историята трябва да има съществен обрат, така че да се случи противоположното на онова, което той е замислял.
Така че същината на трагичното е там: да предприемеш нещо с цел спасение, а то да доведе до гибел.

Съществува и следното мнение, подкрепено изглежда с факти и идващо от „центъра на бедата“ – Италия.
Оказва се, че почти никой от жертвите на вируса не е починал точно от него. Средната възраст на починалите била 80 години; освен това те са имали и други заболявания.
Броят на починалите пациенти, които нямали друга диагноза, освен „коронавирус“, бил двама (2) от 1266!!
Може би за част от света, и то за тази, която притежава медиите и взима политическите решения, е неразбираемо как човек може да умре поради това, че е стар и болен. Съгласно този възглед няма такова нещо като „стар и болен“, особено когато става дума за хора с пари и обществена позиция.
Цялата паника е оттам, че хората са забравили да мислят за себе си като за смъртни същества.

*

Рим, 14 марта. /ТАСС/. Высший институт здоровья выявил, что только у двух пациентов, у которых был диагностирован коронавирус, вызываемое им заболевание могло быть единственной причиной смерти. Об этом сообщил в ходе традиционной пресс-конференции в Департаменте гражданской защиты в пятницу президент института Сильвио Брузаферро, сообщает агентство NOVA.
„Средний возраст умерших пациентов, у которых был выявлен коронавирус, 80 лет, и это – преимущественно мужчины. Большинство из них страдали множеством хронических патологий. Истории болезней двоих пациентов, у которых не было других диагнозов [кроме коронавируса], должны быть еще до конца изучены“, – приводит агентство его слова. Таким образом, Брузаферро затруднился дать точную статистику по окончательно подтвержденным случаям смерти от коронавируса, поскольку, как он пояснил, в Институт поступило пока немногим более 100 историй болезней умерших.
Согласно информации Департамента гражданской защиты, жертвами заболевания, вызываемого коронавирусом нового типа, считаются 1266 человек из 17660 инфицированных с начала вспышки. Смертность в Италии на данный момент составляет 5,8%. При этом среди мужчин смертность выше – 7,2%, тогда как среди женщин смертность составляет 4,1%. Жертв среди людей моложе 40 лет двое: мужчина, страдавший психическим заболеванием, диабетом и ожирением, и женщина с онкологическим заболеванием…

https://tass.ru/obschestvo/7977063

(15 март)

Не очаквайте новини, занимавайте се с друго. Новини няма да има, тъй като всичко необходимо вече беше постигнато.
Почти всички хора, цялото население на земята, са представени като възможни или действителни „преносители на опасно заболяване“. Затова те трябва да бъдат обездвижени и изолирани (затворени). Оттук нататък дали ще живеят или не, все едно; важното е да не разпространяват вируса.
А вирусът беше сметнат за опасен и светът беше превърнат в концлагер не защото „застрашава нашите близки, които са ни отгледали“, както мелодраматично каза един наш съгражданин по телевизията, а защото застрашава онези, които с цената на всякакво угодничество, подлости и престъпления са се устроили така, че да си живеят забавно още няколко века поне. И изведнъж – болест, за която няма определено лечение и е опасна преди всичко за тях (поради възрастта и пола им).
Е, как да не затвориш целия свят? Което именно и стана.

(16 март)

Излизам тази сутрин към 10 (по работа).
Тук-там отделни индивиди вървят поединично, мрачни и маскирани като разбойници.
Излизам още веднъж, този път към 17, и какво да видя!
Кучета щастливо тичат по поляните, майки бутат бебешки колички, влюбени се държат за ръка, хората се усмихват един другиму с открити лица.
Мъжествени генерали и силни прокурори преследват спекулата и затварят фризьорските салони.
Да живее пролетта!

(17 март)

Медийното внимание към ситуацията е над всякаква критика. Трета световна война (с активни военни действия) не би могла да заеме повече място в TV-емисиите и интернет.
Събитие от такъв интерес през последните 50 години е имало само веднъж – властовите промени в източна Европа от края на 1989 и разпадането на СССР през 1990-1991. Само един от поредицата факти оттогава стига: през юни 1990 Русия напусна СССР! Вярно е, че ролята на наскоро изоставилата ни Британия не беше чак такава, но не беше и пренебрежима.
Ако растежът на заразяванията и смъртните случаи продължи още месец-два, със съответстващите поражения в икономиката, може да се стигне и до геополитически промени, сравними с онези. Влиянието на Китай ще се увеличи още повече, а Русия няма да загуби нищо.
Западна Европа, която спечели много от изчезването на СССР, сега понася най-силния удар. ЕС не действа като нещо цяло, а се разпада на отделните си държави (границите се затварят, сътрудничество няма). Италия получава помощ не от Германия и не от Европейската комисия, а от Китай.
Впрочем скоростта на разрастване на епидемията в Италия намалява през последната седмица, както може да се убеди всеки, който прегледа общодостъпните цифри. Така че до милиони жертви в Европа няма да се стигне.

(18 март)

1941-1945 – военно положение
1946-1989 – извънредно положение, но със светло бъдеще
1990-2006 – национална катастрофа
2007-2020 – тежко, но с европейски ценности
март 2020 – извънредно (по болест)
от април 2020 нататък – почти военно, но важното е да сме живи и здрави

Когато през лятото на 1990 се върнах в София за ваканцията, кризата вече вилнееше и всички бяха в шок. Същевременно ми направи впечатление, че хората са станали по-любезни (не си бях идвал от 10 месеца).
Споделих това с една госпожица.
– А, глупости – отвърна тя. – Всички са толкова груби…
И започна да бълва хули срещу ближните, както правят обикновено завистливците.
Но беше истина, че хората бяха станали по-вежливи. Това се усещаше дори по интонацията, с която произнасяха някои обикновени думи като „Здравейте“, „Довиждане“, „Всичко добро“ и прочее. Защото в случай на обществена опасност човек си спомня същинския смисъл на думите, които иначе употребява по навик и небрежно.
И сега пак е така. Влизам в зоомагазин и питам продавачката дали случайно знае откъде мога да си купя разклонител (електрически).
Ако бях задал този въпрос преди десет дни, тя би ме сметнала за луд. А сега ме упъти най-любезно и ми пожела успех.

(19 март)

На европейските щабове по извънредното положение ще им бъде все по-трудно да доказват на населението колко опасна е болестта и колко необходимо е преустановяването на всякакви икономически и обществени дейности.
Разпространяването на заразата се забавя, но „мерките“ сега се въвеждат; и никой не казва докога ще продължат. Може би защото ще продължат неопределено дълго.
„Титаник“ потъва. Англичаните се оказаха най-бързи, свалиха колкото спасителни лодки имаше, натовариха се и отплаваха на запад. За останалите – като във филма.
Причината вероятно е изчерпването на възможностите на икономическия модел, по който работеше евроатлантическата общност. Ето едни цифри (има ги навсякъде): САЩ и Канада + ЕС и отделилата се Британия имат БВП от общо 49 трилиона USD (по ППС). Срещу тях са Китай, Индия, Русия и някои доскоро наричани „развиващи се страни“ (Индонезия, Пакистан, Малайзия, Филипините, Бразилия). Общият БВП на тези осем вече е надминал 53 трилиона и ще расте (заедно с населението им). А населението на „първия свят“ ще расте по-бавно и неговият БВП няма да догони този на „останалите“, а напротив – ще изостава.
Това значи, че борбата на Запада срещу „останалите“ за икономическо господство е загубена.
За военно-политическо – също.
Това, което предстои, е да се живее според наличното (а не на заем и не за сметка на целия свят). А наличното в днешна Европа изглежда позволява точно това, което ни предлагат: към 30% по-малко икономическа дейност (и реални доходи) и мно-ого по-малко демокрация и граждански свободи. И преминаване в постоянен режим на извънредно въздържание, защото друго вече не може да се направи.
Алтернативата е хиперинфлация, която да унищожи еврото, а след него и долара. Значи – по-добре икономии.
Какво е отношението на всичко това към коронавируса? Чиста случайност.

(20 март)

Проблемът не е във „вируса“, а в завръщането към реалността.
В продължение на 40 години, от Рейгън и Тачър насам, Западът е работил с пари, които не съществуват (лъжливи са, не съответстват на изработеното).
Жизненото равнище расте, хората харчат, доволни са. Гледат отвисоко на бедното и, разбира се, „нецивилизовано“ и „несвободно“ население на света. Медиите ги ласкаят: „Вие сте първият и вече наистина развит свят, върхът на еволюцията. Самата цел на историята. Имате всичко – пари, развлечения, престиж. Още малко остана и науката (медицината) ще ви направи безсмъртни. Всички други са неразвити, или развиващи се, догонващи и прочее.“
Какво се случи? Светът се захвана за работа и в един момент просто отказа да приема техните несъществуващи пари.
Резултатът – пълна катастрофа. „Мерките“ са отчаяни, обосновката е безсмислена. Казва се, че трябва да пазим възрастните хора, и същевременно се предлага тези хора да бъдат арестувани по домовете си, където да загинат поради липса на най-необходимото. Казва се, че деца и млади хора не боледуват, а същевременно полицията преследва майки с деца по парковете. До вчера главна грижа беше демокрацията, а сега властта се съсредоточава в ръцете на двама-трима на държава (според някои и това е много).
Някой беше казал, че можеш да лъжеш малцина за дълго и мнозина за кратко, но не можеш да излъжеш всички завинаги.

(21 март)

Като при всяка революция (или друга обществена катастрофа) наблюдаваме страшен срив на ролята на институциите и авторитета на техните представители.
Нито министрите са министри, нито президентът – президент, нито прокурорът – прокурор.
Конституционният съд е забравен; мнението на партийните лидери няма по-голяма тежест от това на кой да е гражданин, изказващ се по телевизията.
От полицията се очаква главно да атакува хора, чиято вина е в това, че са извън апартамента си; а армията трябва да й помага.
Има епидемия (не у нас, но както и да е); но епидемиолозите нямат думата, освен ако някой не им вземе интервю, което се забравя още същия ден.
Предполагам, мнозина вече си задават въпроса:
Кой ще е диктаторът?

(22 март)

Из града колите са малко, пешеходците – по-малко и от тях. Пред аптеките и хранителните магазини стоят по неколцина чакащи (с маски). Останалите са по домовете си. Хладилниците са заредени. В страната има ред.
А как ли ще бъде в деня, когато няколко десетки хиляди деца останат не само без закуска и без обяд, но и без вечеря? И когато след залез слънце, към 7-8 вечерта, кажат: „Мамо, тате, искаме храна“?
При цялото ми уважение към коронавируса все пак смятам, че майките и татковците ще прекарат нощта в размисъл върху създалото се положение. И на сутринта ще имат позиция по въпроса, която ще искат да оповестят. А когато човек силно желае да оповести нещо, той намира най-различни начини за това.

Ето как е било някъде:
„Една жена от живеещите отвъд Йордан, на име Мария, дъщеря на Елеазар от селото Ветезува, което значи „Домът на исопа“, прославена с произхода и богатството си, избягала в Иерусалим и попаднала заедно с другите в обсадата…
… А вестта за ужасното деяние изпълнила целия град и случката била пред очите на всекиго, и всеки тръпнел, като че ли сам бил дръзнал да направи това. Гладуващите желаели смъртта и облажавали онези, които си били отишли, преди да видят и чуят толкова големи злини“ (Йосиф Флавий. „Юдейската война“ VI, 3,4)

(23 март)

Да кажем и няколко добри думи за „вируса“.
Благодарение на него:

1. Движението намаля и въздухът се изчисти
2. През нощта е тихо и може да се спи
3. Улиците и подлезите се мият по-често
4. Повече свободно време
5. Никой не кашля, не киха и не плюе
6. Говори се, че медицината е не само услуга, но и наука
7. Когато излизаш вечер, имаш чувството, че се разхождаш в частния си град.

(25 март)

Доскоро войните бяха другаде и всичко беше прекрасно. Сега войната дойде тук и всичко пропадна.
Да видим броя на загиналите в Ирак, Либия и Сирия от времето, когато Атлантида („колективният Запад“) ги освобождаваше, и да го сравним с днешната ни беда.
Ирак (2003-2011) – до 220 000 мирно население
Либия (2011) – до 40 000 само от бомбардировките и ок. 700 000 бежанци.
Сирия (2011-2020) – до 300 000 души (от тях над 70 000 мирно население) и 4 милиона бежанци
Значи: 330 000 мирно население загинали и 4,7 милиона бежанци (по уикипедия)
Жертви на коронавируса към днешна дата – 20 500; от тях 14 000 в „Атлантида“.
Съотношение на жертвите на вируса към убитите в името на „демокрацията и човешките права“ – 1:23.
Сега обаче мейнстриймовските медии настояха да отложим демокрацията в името на човешкия живот. Защо така? Който е бил демократ тогава, нека да бъде и сега.

(26 март)

Интервю

Въпрос:
– Вирусът предизвика тревога в целия свят, последиците от него стават все по-драматични. И в Германия има извънредно положение. Какво изобщо представляват коронавирусите?

Сушари Бакди (лекар, инфекционист, микробиолог; работи в Майнц, интервюто е на немски):
– Вирусите се срещат при хората и животните в целия свят. И представляват голямо семейство, което е сред нас. Нормално погледнато от медицинска гледна точка не играят никаква роля, защото предизвикват леки грипални ефекти или хрема с температура; и най-много възрастните хора да са – може би – в известна степен по-застрашени. Сега на сцената се появява нов представител, който всява страх в целия свят. Защо? Covid-19 беше открит в Китай и се разпространи там много бързо. Но беше придружен очевидно от много смъртни случаи, повече отколкото би могло да се очаква. После дойде тревожната новина от северна Италия, където се случваше подобно нещо. Но всъщност – и това трябва да се има предвид – в другите страни, където вирусът се разпространи, не се достигнаха такива мними (scheinbare) смъртни квоти от 4-5-6%. Така например в Южна Корея е съобщена смъртна квота 1%, в Англия – 0,3%.

Въпрос:
– Защо „мними“ смъртни квоти?

Отговор:
– Мними, защото ако един вирус не убива сам или самостоятелно (selbst oder allein), а само в съюз с други заболявания, то тогава нямаме право да обвиняваме единствено вируса. Че това се прави при Covid-19 е не само погрешно (falsch), но и опасно и заблуждаващо. Тъй като по този начин се забравя, че много други фактори – локални фактори – могат да играят решаваща роля. Примерно: Кое обединява северна Италия и Китай? (Was eint Norditalien mit China?). Какво общо имат? Това е въпрос. Отговор: Ужасното замърсяване на въздуха, което е най-високото в света. Така че Италия е един европейски Китай. Белите дробове на хората в тези области са натоварени и боледуват по съвсем различен начин от нашите бели дробове.

Въпрос:
– А какво е положението в Германия? И тук вирусът се разпространи много бързо.

Отговор:
– Да. Изглежда така, като че ли разпространението на вируса тук е в действие. И е забележително, че той сега ни дава данни, с които можем да вземем по-добро решение какво да се направи.

Въпрос:
– И това сега го направиха експертите и политиците. Обявиха най-висока степен на тревога.

Отговор:
– Да. И това собствено е голямата трагичност на тази история. Защото това, което беше решено, е всъщност безсмислено (sinnlos). На особено важни въпроси сега вече е отговорено. Първият е: Този вирус убива ли „само“ по-възрастни и хора с други предварителни заболявания, както другите – нормалните – коронавируси, ли убива и млади хора? И отговорът е напълно ясен. Имаме 10 000 инфекции. 99% от хората нямат никакви или само леки симптоми. Още оттук трябва да се направи изводът, че е погрешно и всъщност не би трябвало да е позволено да се говори за 10 000 „заболели“. Те не са болни. Инфекцията не бива да се отъждествява със заболяване. Тъй като заболели са само 50-60 от тези хора; и до днес 30 са починали – за 30 дни. Значи тук имаме смъртна квота от един починал дневно, който е Covid-позитивен. Досега. Сценарият на ужасите е, че този брой може да стане приблизително 100 пъти по-голям. Тогава ще имаме 1 милион случаи и вероятно 3 000 мъртви в следващите 60 дни. Значи общо са 100 дни: и това е равно на 30 мъртви на ден. Този сценарий на ужасите сега се опитват да го предотвратят.

Въпрос:
– Сегашните мерки целят да забавят разпространението на вируса и по този начин да предотвратят да се съобщава всекидневно за нови смъртни случаи.

Отговор:
– Да. Като таванът тук е 30 мъртви на ден, според всичко, което знаем досега. Сега може да ни звучи много 30 мъртви на ден, но трябва да се помисли, че тук в Германия всекидневно умират 2 200 души над 65 години. Трябва да се има предвид, че минимум 1% от тези хора с голяма вероятност носят в себе си нормалния коронавирус. Това са 22 дневно, които носят в себе си съвсем нормални коронавируси, братята на Covid-19. И те ни умират всеки ден. Разликата тук е, че ние не говорим за починали от корона, тъй като знаем, че участието на вируса има много малка роля в случилото се. И така, сега искаме да предотвратим този сценарий: тези 30 да заменят [тези 22]. Това е, което се случва сега. Страхуваме се, че при 1 милион инфекции с новия вирус ще оплакваме 30 мъртви дневно, а не осъзнаваме, че през цялото време най-малко 20, ако не и 30, 40 или 100 пациенти умират от същите допълнителни заболявания и натовареност, и са коронавирусно позитивни. И затова се предприемат тези ужасяващи (horrende) мерки?!

Въпрос:
– Какво Вие мнението за мерките?

Отговор:
– Намирам ги за гротескни, прекалени и направо опасни. Опасни, защото вижте… всеки човек, всеки по-възрастен човек има правото да се погрижи да не бъде измежду тези 2 200, които ни напускат всекидневно. За тази цел той има своите хобита, спортува, поддържа социалните си контакти, посещава мероприятия и т.н. Всичко това сега го няма. Може да сте сигурни, че тези мерки общо взето ще съкратят продължителността на живот на тези 2 200 души. Към това да прибавим и икономическите последствия, които со толкова ужасни и застрашават съществуването на много хора. И накрая имаме естествено и директните медицински последствия. Още сега имаме затруднения при обслужването, операции не могат да се извършат, болни не мога да се обгрижат оптимално, персонал се оттегля или липсва в болниците, тъй като майките трябва да се грижат за децата си. Всичко това са неща, които естествено ще имат все по-лоши последствия. Мога само да кажа, че тези мерки са саморазрушителни, и ако обществото ги приеме и изпълни, това ще е равно на колективно самоубийство.

https://www.facebook.com/watch/?v=528569804749022

Триумвиратът (може да го наричаме и хунта) явно няма търпение да извлече всичко от създалата се ситуация.
Днес беше разпуснат парламентът, което значи, че беше премахната партийната опозиция.
Какво предстои:
1. Отстраняване на президента
2. Затваряне на храмовете

(27 март)

Атлантида («колективният Запад») се провали икономически, а за морал изобщо да не споменаваме. И то след като в продължение на 3 десетилетия поглъщаше по една средно голяма държава на всеки три години.
Кои са държавите? Ето ги поименно, от север на юг:
1. Балтийските републики (малки са, така че да ги броим за една)
2. Полша
3. Чехословакия
4. Унгария
5. Румъния
6. България (всички от 1990 нататък)
Освен това
7. Ирак (от 2003)
8. Либия (от 2011)
9. Украйна (от 2014)
9х3 = 27. Това беше необходимото, така че за периода 1990-2017 стандартът на живот в Атлантида да се поддържа висок и икономиката да расте. Но за да се стигне благополучно до края на 2020, трябваше да се осигури още една.
Иран? Оказа се твърде голяма и организирана, а и няма опозиция, подобна на украинската.
Сирия? На нея разчитаха много, но след девет години война Асад оцеля и победи (защото намери съюзници).
Венецуела? Правят се опити за преврат, но плахо и мудно (Ето защо вчера обявиха президента им за «наркотерорист» и предложиха 15 милиона USD за главата му).
Ето как Атлантида прекара две години без нужната й жертва и точно това доведе до срива, който наблюдаваме. Сега се говори за 30% безработица в САЩ, падане на БВП с 40% и повече. За Европа – също. Но нима някой е виновен? Освен Китай?
Затова медиите от един месец насам нямат тема, различна от вируса. 1 милиард души са под домашен арест, натискът върху инакомислещите е колосален, все едно дали става дума за президенти, парламенти или който и да е.
Впрочем малцина от овластените по места се оплакват: това е алиби и за тях.

(28 март)

„В Руанда, където е въведена пълна карантина и е забранено да се излиза от дома, един жител отишъл да лови риба на река Нябаронго, където и бил нападнат от крокодил.
Това съобщава БиБиСи, позовавайки се на Алис Кайтеси, кмет на Камони – област в южна Руанда.
„Уби го и го изяде крокодил – потвърдила Кайтеси. – Този човек наруши разпореждането за задължително оставане у дома и така се оказа един от малкото граждани, които не сътрудничат на властите в борбата с коронавируса…““

https://rg.ru/2020/03/26/krokodil-sel-narushitelia-karantina-v-ruande.html?fbclid=IwAR0KxriDIqmwRoXiW-jfFfO9dJFhQhUhbtKs-tWLQuZfNrxk1WHlSwPQzLs

(30 март)

Разказват, че когато Ксеркс видял величието на армията си, преминаваща през Хелеспонта (Дарданелите), внезапно се разплакал.
Един от приближените му го попитал защо, а той рекъл: „Плача, защото цялото това великолепие е временно; един ден няма да го има.“
Ксеркс е гледал Хелеспонта и е тъгувал за преходността на земното като цар и военачалник. Днешна София би натъжила по същия начин всеки един мизантроп.
От няколко дни насам, особено вечер, тя има вид на град-музей. Сгради има, някои са осветени, но около тях няма хора; никой не влиза и не излиза. Има градски транспорт: един автобус или тролей превозва средно двама души. Но това е по-скоро илюстрация за транспорт: ето как някога хората са се придвижвали.
Има огромно количество бивши магазини, ресторанти, места за разходка. И те са илюстрации: ето тук някой е пазарувал, седял е с приятели, разхождал се е.
А хора няма. Бихме могли да помислим, че са премахнати (унищожени).
И тази пустиня ще се превърне отново в град? След месец или два, след година или две?
Така ще стане, и някой още отсега съжалява за това.
Но Бог е казал: „Няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му; и няма вече да поразявам всичко, що живее, както направих. Занапред, докле трае земята, сеитба и жетва, студ и пек, лято и зима, ден и нощ няма да престанат“ (Битие 8:21-22).

Като гледа що за решения се взимат напоследък за защита от вируса, човек би се запитал не е ли по-добре направо вирусът да бъде избран за министър-председател, началник на извънредното положение или както ще го наричаме, и да го оставим да управлява както на него му харесва.
Той поне ще знае кого и доколко да заразява и с какъв резултат, и няма да убеждава човечеството да се пази от него, а ще го остави да се занимава с текущите си дела.

Възход и падение на заразата, заради която беше затворен половината свят.

1. Китай и далечният Изток (януари-март 2020):

Вероятно към средата на ноември някой в Китай (Ухан) се е заразил с този вирус; но първият случай с такива симптоми е установен на 1-ви декември.
Точно в края на годината (30-31 дек.) група лекари в Китай съобщават официално за съществуването на нов вирус, който води до белодробни усложнения (пневмония). Възможно е на първо време да са имали неприятности с властите (за всяване на паника).
На 10-ти януари СЗО съветва да се избягват пътувания от и към Ухан.
Към средата на месеца се появяват случаи в Тайланд и Южна Корея, а в края СЗО обявява тревога във връзка с вируса.
На 1-ви февруари е първият смъртен случай извън Китай (във Филипините). По това време починалите в Китай са към 1 500.

2. Европа, САЩ, близкият Изток (февруари-март 2020):

През януари се появяват заразени и в Европа (първо във Франция, 24-ти ян., после Германия – 27-ми, Италия – 31-ви) и САЩ (20-ти, на човек върнал се от Ухан).
По-голяма скорост на заразяване и първи смъртни случаи се забелязват от средата на февруари (14 фев., китайски гражданин във Франция, 19-ти в Иран, 29-ти в САЩ).
На 4-ти март Италия затваря всички училища и университети, и отменя спортните прояви.
На 11 март СЗО обявява „пандемия“. Същия ден САЩ спира пътуванията към и от Европа (за 1 месец).
На 13-ти март Европа е обявена за „новия център“ на пандемията. На 15-ти броят на смъртните случаи извън Китай достига 3 200 и надминава този в Китай.
В Испания – тревога от 14 март. Франция затваря почти всичко от 17-ти март. На 19-ти март броят на починалите в Италия изпреварва този в Китай.
От 23-ти март – по-строги мерки и в Британия.
На 27-ми март САЩ и Италия изпреварват Китай по брой на установените случаи на зараза.

3. У нас (март 2020):

На 8-ми март (неделя) са установени два случая на зараза; първият смъртен случай е на 11-ти.
На 13-ти (петък) се гласува Закон за извънредно положение (затваряне на всичко, освен аптеки, хранителни магазини и банки). Приет е с пълно единодушие, а президентът дори не е осведомен. Определят се глоби и затвор за нарушители на карантина. На 17-ти цял град (Банско) е поставен под карантина.
На 22-ри март (неделя) президентът налага частично вето на Закона за извънредното положение (относно свободата на обсъждане и фиксирането на цените). Законът е повторно приет на 23-ти (понеделник), от 24-ти влиза в сила (публикуван в ДВ).
На 26-ти (четвъртък) парламентът решава да прекрати редовните заседания (фактически се саморазпуска).
През седмицата започва преследване на хора, излезли на разходка, и налагане на големи глоби (5 хил. лв.). На 30-ти (понеделник) излиза заповед на здравния министър, че всеки трябва да носи маска на „открити и закрити“ обществени места.

Предния ден (29-ти март) Китай обявява край на епидемията на своята територия, а скоростта на заразяване и смъртност в Европа чувствително се забавя.

Addenda:

Още на 31-ви (вторник) министърът отмени собствената си заповед, като обясни, че тя изразявала решението на някой друг.
На 1-ви април най-засегнати страни по абсолютен брой заразени и смъртни случаи са САЩ (190 000/4 070), Италия (105 000/12 400) и Испания (95 000/8 400).

(31 март)

Има предложения, на които сме длъжни да казваме „не“. Независимо от изгодата или заплахата.
Това човек не го научава бързо. Но колкото по-рано се убеди че е така, толкова по-добре.

Април

(2 април)

Политиците се оттеглиха от държавническа дейност (саморазпуснаха се) и бяха заместени от лекарите.
Сега обаче някой трябва да замести лекарите. За да помогна на страната и човечеството, ще стана за кратко лекар и ще предложа научна хипотеза за същността на застрашилата ни епидемия.
Как убива коронавирусът?
Под влияние на от само себе си възникналия повсеместен страх хората живеят с усещането, че други болести освен тази не съществуват.
Затова всеки болен бива лекуван така, все едно, че е болен от коронавирус.
Но лечение от коронавирус няма (още не е изобретено).
Поради това никой болен не бива лекуван и мнозина от тежко болните умират.
Причина за смъртта им е коронавирусът.

– Защо непрекъснато надуваш тази тръба?
– За да прогоня кръвожадните тигри.
– Но тук няма никакви тигри!
– Ами точно затова няма…

(3 април)

Хората най-сериозно биват убеждавани да не живеят; защото ако живеят, има опасност да умрат.
И тъй като това – че ако живееш, ще умреш – е вярно, някой би се запитал защо все още не се водят дела срещу родителите на починалите. Нали те са станали причина за раждането им? И при това не са ги питали дали искат да бъдат раждани или не.
Но щом са станали причина за живота им, значи са причина и за смъртта им. А всеки, който волно или неволно стане причина за нечия смърт, би трябвало да понесе наказание за това.
Някой ще каже, че закон, предвиждащ наказание за раждане на човек, все още няма. А какво пречи да се приеме?

Въпросът е обсъждан в литературата:
„И тъй, представи си, че в окончателен резултат аз този Божи свят не го приемам, макар и да зная, че той съществува, но никак не го допущам. Не че не приемам Бога, разбери това, а света, създаден от него, света Божий не приемам и не мога да се съглася да го приема. Ето моята същина, Альоша, ето моят тезис… И затова бързам да върна билета си за вход. И само ако съм честен човек, длъжен съм да го върна колкото се може по-рано. Това и правя. Не че не приемам Бога, Альоша, а само билета му най-почтително връщам“ („Братя Карамазови“. Част I, кн. V, 3-4. Превод Д. Подвързачов, С. Андреев. „Игнатов“, 1940).

Извънредното положение не бива да бъде продължавано. То впрочем не биваше да бъде и обявявано.
На всички вече са известни две неща:
1. В България епидемия няма (вижте цифрите).
2. Има откровен опит за установяване на диктатура.
Който може, нека разбере, че за хората свободата е по-важна от телесния живот. Защото много същества имат живот, но само човекът има свобода.

(4 април)

Глупав е онзи, който си мисли, че светът е възникнал случайно и от само себе си.
Също и онзи, който си мисли, че унищожението му ще е случайно и независимо от ничия мисъл.

„With the aggressive and comprehensive package of measures that we have spoken about many times before, find, test, isolate, and treat every case, and trace every contact. If countries rush to lift restrictions too quickly, the virus could resurge and the economic impact could be even more severe and prolonged.“
„С агресивен и обхватен пакет от мерки, за който ние вече сме говорили много пъти – намиране, тестване, изолиране и третиране на всеки случай и проследяване на всеки контакт. Ако страните се втурнат да вдигат ограниченията твърде бързо, вирусът може да се надигне отново и икономическият резултат от това да бъде дори по-тежък и продължителен“ (3 април. Брифинг на СЗО, думи на директора).

Какво означава това?
Непрекъснато тиражираните цифри не подкрепят тезата за страшна и убийствена епидемия („пандемия“). Напротив: не само учените, но дори и политиците вече узнаха, че „пандемията“ или изчезва, или изобщо я няма. Обаче е необходимо да я има. Ето защо някои лица, назначени на такива постове, не се въздържат да заявят, че хората трябва да бъдат държани в домовете си (или където и да е), и следени за неопределено време и независимо от фактите за „болестта“.

Обещаваха ни препълнени редовни и полеви болници, както и хотели, преустроени в болници. Преливащи от трупове морги и тирове, пренасящи трупове (на починали от covid) в общи гробове.
Не казвам, че няма да се случи. Но най-напред ще бъдат препълнени затворите, а след това полевите затвори (лагерите). После хотелите, а накрая може би и болниците, така че да се намери подслон за всеки, които не вярва на СЗО и на нейните приятели.

*

https://www.rev.com/…/world-health-organization-covid-19-br…

(29 април)

Сега, когато започна да се говори за „отслабване на мерките“ и „завръщане към“, не е излишно да се каже на християните, които биха желали наистина да се върнат към църковния си живот, че с тях се подиграват.
За тях (т.е., за нас) няма да има завръщане към нормалността, а ще има навлизане в онова, което цинично беше наречено „нова нормалност“.
Примерно в Гърция архиепископът и синодът са се осмелили да изпратят писмо до правителството с въпрос „какво предстои“. Предполагам, че те знаят какво предстои, но нали не могат публично да мълчат, все пак в Гърция има християни, които очакват от тях поне някакви думи. Има и смели свещеници, и те ще си понесат наказанието за смелостта.
Та, както е казал тамошният министър-председател, от 4 май храмовете ще бъдат отворени за „индивидуални молитви“, а от 17-ти – дори за литургии. Но, „при спазване на строги правила“.
Това значи, гръцки братя и сестри, че храмовете при вас ще бъдат отворени точно толкова, колкото са сега при нас, и колкото бяха във времето на „реалния социализъм“.
Първо, около храмовете ще бъде пълно с полиция (и не само униформена). Ще бъдат наслагани жълти и бяло-червени ленти, за да се показва, че към входа се минава само по една пътечка – който иска, да я търси, ако не я намери, ще му помогнат.
По пода на храма ще се изрисуват точки и линии като за гимнастическа композиция – и свещениците ще трябва да подтикват всеки влязъл да разгадава значението им.
Всички миряни ще трябва да са с маски (за певците, четците и свещенослужителите ще видим).
Поради това всеки от вярващите ще се чувства виновен, че е отишъл в храма и няма да се учудва, нито да протестира срещу какъвто и да било тормоз.
Целта на тези „мерки и правила“ не е да се вземат конкретни пари от глоби, макар че може и да се вземат; нито определен брой хора да бъдат вкарани в ареста и в затвора, макар че и това не се изключва. Целта е да се създаде и установи страх от посещението в храма, и в крайна сметка хората да бъдат прогонени оттам. Както беше направено преди време в Русия (СССР), България и други християнски страни.
Значи не става въпрос за дни, нито за седмици. Тук говорим за години, неопределено време. Това е, за което трябва да сме готови.
Нека не забравяме, че това се върши не само от правителствата и журналистите, нито само от онези, които финансират правителствата и журналистите. В тази дейност участват и немалко високопоставени архиереи.
Кипърският архиепископ обещава пълно подчинение на светските власти, че даже и повече (те и да му кажели да отвори храмовете, той нямало да го направи „без план“).
Московският и на цяла Русия патриарх заплашва свещенослужителите в страната с „църковен съд“.
За практически самоотлъчилия се с разколническите си дела цариградски патриарх няма какво и да се говори – той по начало е „за“ всичко, което се харесва на управляващите този свят.
При останалите положението не е много по-различно. Макар че има изключения, Бог вижда.
Накратко, това е.

Май

(1 май)

Края на света се отменя до второ нареждане със заповед на министъра.

(4 май)

Дирекцията на гръцката полиция е разпространила видеоматериал, в който се прославят подвизите на полицаите по време на „събитията“ и се благодари на гражданите за доброто им поведение – сигурно с надежда за още дълги години такова сътрудничество.
Показват се усмихнати госпожи, които ръкопляскат пред полицейски микробус – от онези, с решетките.
Който е чел Херодот, би могъл да си спомни следното място:
„Да се крадат жени – това е работа на несправедливи мъже. Но пък само неразумният ще се занимава да отмъщава заради грабнатите: напълно ясно е, че ако те сами не са искали, нямаше да бъдат похитени“ (I,4)

Но не само там е така. Ето нещо за Британия (ако, разбира се, анкетите са верни): „Having provoked extensive existential angst and worry through a Covid-19 Project Fear, governments are now faced with societies that are petrified of normal life and are pushing back against any easing of the lockdown. A new poll by Opinium in the UK reveals that the vast majority of Britons remain strongly opposed to lifting the coronavirus lockdown; just one in five want schools, pubs and restaurants to be reopened.“ https://www.rt.com/…/487672-covid19-britons-demand-lockdown/

(5 май)

You Tube ще блокира всеки материал, който:
1. „Внушава, че коронавирусът не съществува.“
Отричането на коронавируса изглежда да е вече нещо като атеизъм. Атеизмът в you tube обаче е разрешен, а съмнението във вируса е забранено.
2. „Съдържа медицински необосновани диагностични съвети относно вируса.“
И кой ще съди доколко са обосновани медицински? Главният лекар на you tube?
3. „Изрично оспорва ефикасността на препоръките относно социалното дистанциране и самоизолацията, издадени от СЗО и/или местните здравни власти.“
Изглежда, че според тази медия светът трябва да се управлява от СЗО (на която дори Д. Тръмп вече не желае да плаща) и одобрените от нея лица по места.

(8 май)

Из „Указ на Президента на Франция за Извънредното санитарно положение“:
„На французите се разрешава да пътуват през летните месеци в чужбина.
Всеки завърнал се в страната се подлага на задължителен тест за коронавирус. При положителен резултат от тестирането завърналият се бива гилотиниран.
Всички лица, за които се докаже, че са били във физически контакт с гилотинирания, се самоизолират доброволно и до второ нареждане в Бастилията или съответстващите й учреждения в провинцията по места.“

Вече има достатъчно статистика, нека я приемем каквато е и да кажем не само колко са заразените и починалите, но и къде са.
По сведения от 8-ми май:
1 мил. и 293 хил. заразени в САЩ + 1 мил. и 11 хил. в Канада, Великобритания Холандия, Белгия, Франция, Испания и Италия (общо) = 2 мил. и 304 хил.
В целия останал свят (203 страни, изброени в worldometer) заразените са общо 1 мил. и 614 хил.
Средно 288 хил. заразени на страна в първите осем срещу средно 7 хил. 950 в останалите = 36,2 пъти повече.
Починали:
76 950 в САЩ + 131 400 в другите седем = 208 350.
В останалия свят – общо 63 316.
Средно 26 040 за първите осем срещу средно 312 за останалите, което е равно на 83,5 пъти повече.
(В България показателите са към четири пъти по-ниски в сравнение със средните за „останалия свят“)

Към това трябва да се добави че и самите САЩ не са еднакво засегнати. Но 10 щата (Ню Йорк, Ню Джърси, Масачузетс, Пенсилвания, Флорида, Кънектикът, Джорджия, Мериленд, Вирджиния, Сев Каролина) от източното крайбрежие имат около 815 хил. заразени, срещу 478 хил. във всичките останали 40 щата; и съответно починалите са 51 800 в десетте срещу 25 150 в останалите.
Това дава средно 81 500 срещу 11 950 – близо 7 пъти повече заразени по крайбрежието; и средно 5 180 срещу средно 628,7 – над 8 пъти повече починали.
Цифрите показват, че епидемията, доколкото съществува, не е нито световна, нито китайска, нито дори американска. Тя е западносредиземноморска (по европейското крайбрежие) и северноатлантическа.

Така че нека засегнатите страни и щати, ако сметнат за нужно, да продължат с карантината, но да оставят останалите да живеят нормално.

(13 май)

Защо впрочем не се създаде партия „Коронавирус“? Или просто някоя да се преименува така.
Ако само се погрижи за усвояването на целевите субсидии по темата, няма да има конкуренция за десетилетия напред…

(19 май)

Като се има предвид огромната сила на световната пропагандна кампания „в полза на вируса“, проведена през март-април, то майската полу-нормализация се случи изненадващо бързо.
Най-голяма заслуга за това измежду световните политици има г-н Тръмп, и главно с решението му да спре финансирането на СЗО. Това беше страшен имиджов удар, защото в днешния свят „да ти спрат парите“ означава едно – че си неблагонадежден, и следователно твоето мнение и думи нямат никаква стойност.
Така че намерението на едни хора с пари да превърнат СЗО в световно правителство беше успешно отблъснато със собственото им оръжие – парите, означаващи „благонадеждност-и-престиж“.

(30 май)

През миналия век много неща по света бяха променени поради това, че „се строеше социализъм“ и се „противодействаше на капитализма и империализма“; и съответно, на „комунизма“. Това съвсем не значи, че социализъм, империализъм и пр. не е имало. Но в тяхно име бяха изречени лъжи и извършени престъпления. И нито комунизмът победи окончателно, както се твърдеше, че трябва да стане (и то скоро), нито капитализмът, макар че и той беше приветстван като „най-малко лошия“ от всички.
А това, което несъмнено се случи, беше революцията.
Така и сега. Общото между вируса и обществено-политическите формации е в това, че и той, и те, са невидими с просто око; но щом повечето специалисти казват, че ги има, защо да ги отричаме? Пък и да ги няма. Нали има глобални движения, обосновани чрез тях? Ако някой възразяваше срещу изграждането на социализма, ако се съмняваше в победата на комунизма или в съветската заплаха, мъчно можеше да се надява на лек и спокоен живот. И това беше истина, по-сигурна от всякакви философии на историята, защото можеше да се провери на практика.
Във всеки случай свободата беше системно и трайно ограничавана – за благото на обществото, заради трудещите се, заради цивилизацията и нейните ценности. Покрай това революцията се осъществи почти навсякъде и резултатите й се укрепваха с пропаганда, насилие, а и по други начини. И дали е било само за лошо? Може би не.
Та ето сега сагата с вируса. Има известно „разхлабване на мерките“, наистина, но нека не забравяме, че е имало и Априлски пленум, и осъждане на култа към личността (на Сталин), и смекчаване на репресиите, и пр.
Веднъж имаше повече арести, друг път – по-малко, поради което животът започваше да изглежда почти поносим. Веднъж викаха някого „за справка“ и той никога не се връщаше у дома си, а друг път – само за разговор, да го видят що за човек е.
И днес имаме отминаване на „вълната“, но и деликатно напомняне, че може да има и друга, че няма ваксина, че човешкият живот е най-ценен… накратко, всичко в името на човека.
Не казвам, че всичко това е лошо. Но сигурното е едно: революцията е в ход.

„Ноев ковчег за книги“ (интервю)

Люба Константинова:
– Разказването на „Ноевия ковчег за книги“ предстои в „Нашия ден“ сега. Добро утро на Николай Гочев.

Н.Г.
– Здравейте. Благодаря Ви, че ме поканихте по този повод.

Л.К.
– Нека да си кажем първо: „екипът от британски учени“ е една шеговита фраза. А шегите колко важни са ни в подобен момент?

Н.Г.
– Човек трябва да бъде хладнокръвен, когато чува, че отвсякъде го дебнат големи опасности. Що се отнася до екипа от британски учени, той е, разбира се, пословичен, и аз ще си позволя да го сравня с „групата съветски учени“, която беше способна да открие абсолютно всичко допреди 40 и няколко години.
Колкото до това, което нарекох „Ноев ковчег“, то е едно хрумване, което се появи съвсем скоро, няма и седмица. Може би има връзка със сегашната медийна, пък и здравословна ситуация. Ноевият ковчег, както разказва Библията, е един кораб, който Бог е наредил на Ной да построи; и да запази в него двойки от всички живи същества, които се размножават по този начин. И го е предупредил, че скоро ще настъпи страшен катаклизъм; а думата „катаклизъм“, която е гръцка, се превежда на български с „потоп“. Ще вали 40 дни – и наистина валяло 40 дни – всичко живо ще бъде унищожено, заради греховете на хората. Но човечеството трябва да продължи. И Бог казал на Ной: „Избрах теб, защото ти си праведен. Имаш жена, синове, които също имат свои семейства, и от вас ще продължи човешкият род. Но ти възлагам да запазиш всички живи същества – ето по този начин, като ги качиш на кораба.“
Към това бих добавил нещо, което не се казва изрично в библейския разказ, а именно: за да възложим някому да запази нещо, той трябва да го познава много добре. И не просто да го познава, но и да го обича. Тези неща, които трябва да се запазят от всеобщото унищожение, сигурно ще са ценни; от тях хората ще имат нужда.
Та по времето на Ной книги не е имало; но днес ние имаме много книги, имаме ценни слова, които са ни завещани от вековете и хилядолетията. И ми хрумна – без да го мисля с много думи – следното: „Защо пък аз, който цял живот се занимавам със слово, в една такава ситуация без съмнение, тревожна, да не се погрижа да оставя след себе си нещо, което да е интересно, полезно и добро. Защо да не предложа, подобно на Ной, най-ценното от онова слово, което познавам и без съмнение – като човек който е избрал тази работа – някакси го обичам?“

Л.К.
– Сигурно е трудно тези книги, които идват от вековете и хилядолетията, да се превърнат в нещо различно – именно за да бъдат част от този „Ноев ковчег“. В какво се превръщат всъщност тези книги, които някои от слушателите ни познават, други са ги забравили, а някои още не са ги срещали?
Н.Г.
– Замисълът – това което мен ме вълнува – е тези книги, за които всеки е чувал, да не остават само като заглавия, и да не остават само имената на техните автори. Защото знаем: в днешния свят, където всяко слово сякаш е достъпно, много лесно се съобщават имена. Хората казват: „Да, ето тези имена са прославени“. И какво от това? Понеже имената са много, никой сякаш няма време да се заеме и да види какво стои зад тях, зад тези заглавия на книги. И разбира се, хората разчитат на едни ресурси, които всички ги знаем, но не знаем дали може да им имаме много доверие. Ти искаш да разбереш, примерно, какво се разказва в трагедията „Едип цар“ от Софокъл. Поглеждаш в интернет, оттам ти казват, но кой е този, който ти го казва, не знаеш. И затова си помислих, че е добре някой, който ги познава отблизо тези неща, да ги разкаже…

Л.К.
– И да ги разкаже по един нескучен начин, което е не по-малко важно.

Н.Г.
– Да е нескучен е едно; това е желателно…

Л.К.
– Защото историята от „Едип цар“, която разказва Н.Г., звучи като един кратък криминален роман в рамките на една страница; и с богатство на езика, с което представянето на сюжета в „уикипедия“ не разполага.

Н.Г.
– Радвам се, че така е станало. Към това бих добавил, че преразказването на великите литературни, а и не само художественолитературни, но и ораторски, историографски и философски произведения, е голямо интелектуално и творческо усилие. Ти първо трябва да си разбрал тази книга; а тя може да не е малка, може да е голяма. И второ, трябва да я изговориш на родния си език. Ето това е творческото усилие. Сигурен съм, че твърде малко са тези, които осъзнават колко трудно е да работиш с родния си език, колко ти всъщност незадоволително знаеш родния си език. И това ще го разбереш, когато се опиташ да разкажеш едно велико литературно произведение.
После, защо тези резюмета са интересни, както Вие казахте преди малко? Дали заради това, че се е случило да се разкажат на добър език, или просто защото самото произведение е хубаво? Те са интересни – ако станат – защото чрез тях се извлича смисъл. Това е главното. Да, ние всички сме чували за „Илиада“, „Дон Кихот“, за „Братя Карамазови“. Обаче как да се разкажат тези неща интересно? Трябва да се извлече смисъл от тях, да се каже кое е важното, за което се разказва в това прославено произведение. Защо то е важно? И ти не трябва просто да кажеш: „Защото еди-какво си“, и да се впуснеш в историята на литературата или в анализ, или в критика – не това. Защото тогава твоят слушател няма да разбере какво самият автор е казал, а ще разбере какво ти си мислиш за тези неща. Но ти трябва да се вчувстваш в произведението и да предадеш точно това, което авторът е казал и както той би желал вероятно да го каже, обаче в рамките на една или две страници. А не да кажеш: „Чети един месец, ще го прочетеш и ще разбереш“. Да, ако чете един месец, ще разбере, но кой има един месец? Ти му го дай за – примерно „Едип цар“ – за 6-7 минути и тогава ще го развълнуваш, ще събудиш интерес, а освен това ще помогнеш и на онзи, който го е чел и се е занимавал, да го разбере още по-добре. Значи имаме две ползи.

Л.К.
– Така Н.Г., преподавател по старогръцка литература в СУ, ни въвежда в своите разкази: в начина, по който една книга може да звучи, незагубила от богатството си в рамките на една страница .И тук, сигурна съм, няма да пропусне възможността да призове и вас – които ни слушате, които четете, чели сте, помните или пък не помните съвсем, но искате да препрочетете, да се включите в „Ноевия ковчег“. За да не бъде той сам, като Ной. Как?

Н.Г.
– Прекрасно би било наистина, ако се намери повече от един човек, който да се заеме с разказване на такъв вид приказки. Това са приказки за книги. Затова и се казва „преразказ“. Защото разказът – това е да събереш в слово нещо, което си преживял по друг начин, не словесно. Отишъл си примерно на екскурзия, случили са ти се неща. Но всички тези работи, които са ти се случили там, са несловесни. А когато си се върнал и разказваш, ти за пръв път правиш нещо чрез слово – правиш го от онова, което си усетил чрез сетивата си. Затова представянето на книга се казва „преразказ“, и правилно, защото ти вече имаш налице един разказ; и това слово трябва да го преработиш.
Но някой ще каже: „Добре, но нали книгата е налице? Човек я отваря и си чете.“ А лесно ли е да прочетеш какво да е? Примерно, „Дон Кихот“? Всеки, който опита, ще разбере, че това е крайно трудна работа, макар че „Дон Кихот“ си е една много интересна книга. Обаче е хиляда и повече страници.

Л.К.
– Освен ако си чел тази книга – с въодушевлението, което тя предизвиква, разбира се – но не ти се връща отново към хилядата страници, а ти се иска да си я спомниш някак по друг начин.

Н.Г.
– А се случва и човек да е бил много млад, когато се е опитвал да чете великите произведения; и естествено не ги е разбрал. Обикновено големите книги са написани от доста възрастни хора.

Л.К.
– В зрялата възраст пък времето на четящите е по-малко.

Н.Г.
– Да. Но аз искам да кажа две думи за техническите особености на това, което ми хрумна да правя. Ще разкажа какво правих и какво ми се струва, че може да се направи.
Ако се занимаваме с едно средно по размер произведение, каквото е трагедията „Едип цар“, която може да послужи за мярка, според мен е възможно то да се разкаже на страница и половина, така че човек добре да разбере за какво става въпрос. Какво значи страница и половина? Значи, че човек колкото и внимателно да чете, това ще му отнеме към 6-7 минути. Представете си: велика трагедия, според Аристотел най-добрата от всички, и човек разбира за какво става въпрос за 6-7 минути! Само по себе си това вече не е малко. После си помислих, че е несправедливо, когато става дума за много по-голямо по обем произведение – да кажем, „Илиада“, „Одисея“ или някой голям роман – то да се разкаже в същия обем. Защото тогава съдържанието ще се изплъзне, и ще се получи нещо неприемливо опростено. И за да не бъде неприемливо опростено това, което предлагаме на онзи, който се интересува, ние можем да разделим едно голямо произведение като „Илиада“, „Братя Карамазови“ или някое друго, на няколко части. Но и те не трябва да са много, защото и тогава ще откажем читателя. Кое е доброто число? Пак някъде 6-7.
И ето, имаме 7 части, всяка по 10 минути най-много; и тогава виждаме, че един голям роман може да бъде схванат с внимателно четене за 1 час.

Л.К.
– А как разказвачът да преодолее всички тези дефицити, до които по-простият начин на разказване може да го доведе? Как да не разказваме погрешно?

Н.Г.
– Да, това вече е нещо различно от количествения аспект на заниманието, което представях досега. Как да подходим така, че да направим разказа добър? Преди всичко това, което казахме преди малко – да предадем смисъла; какво се случва. Но смисълът е различен в едно повествователно произведение, каквото е един роман, и в едно философско произведение. Ще добавя и още нещо. Когато се занимаваме с кратки произведения, тях вече ние не можем да ги преразказваме. Има такива жанрове на кратката словесност: пословиците, сентенциите, вицовете, басните. Те не могат да бъдат разказани. Защото ако се заемеш да ги разказваш, ти непременно ще пропуснеш същественото. Това се отнася и за лирическите произведения.
Така че един тип са произведенията, които могат да се разказват – там, където голям обем литературно съдържание се събира в малко страници – а друг са тези, които просто се цитират. Тогава вече говоря за фрагменти или цитати. И такива неща съм предложил, те също могат да влязат в подобна библиотечка.

Л.К.
– Да завършим ли със съвета: „Опитайте!“

Н.Г.
– Разбира се. Ето сега, аз съм някой, който се занимава с литература, и то с една конкретна литература…

Л.К.
– Но някои хора могат да разказват математика.

Н.Г.
– Това щях да кажа и Вие ми прочетохте мисълта. Има хора, които се занимават с друго – не с литература, не с философия, не с история, а с математика и природни науки. Какво ли би било, ако някой учен, който е овладял своята математика или своята физика, се заеме да разкаже – накратко и разбираемо, сочейки към смисъла – някое голямо произведение на някой велик математик или физик? Какво ли би било ако някой се заеме да разкаже Архимед, или Евклид, или Галилей, или Нютон? Това ще е прекрасно, и аз бих бил първият, който би се заел да прочете едно подобно представяне…

*

https://bnr.bg/play/post/101239184

(12 март, 2020)

Библиотечният Ноев ковчег

Каква скука!

Няма да има културни и спортни мероприятия. От „хляба и зрелищата“ остана само хлябът. И университетът няма да работи, за училища да не говорим. Какво ще стане с образованието?
Би могло да се помисли за един образователен „Ноев ковчег“. Ето, аз ще се заема с тази работа и дано не остана сам, подобно на Ной. Ще разказвам по една-две ценни книги на ден (не повече, но не и по-малко). Това ще бъде подаръкът ми за онази част от човечеството, която ще оцелее след „вируса“. Да си спомним и светлия пример на Бокачо с неговата групичка от флорентинската villa.

И така, книга № 1. Софокъл. „Едип цар“ (трагедия)

1.

В град Тива (II хил. пр. Хр., централна Гърция) избухва тежка болест, придружена от безводие (не вали дъжд, реките са пресъхнали, язовири няма) и безплодие при животните и при хората.
Градският съвет се обръща към цар Едип с молба да вземе мерки за защита на населението. Едип обещава (той вече е изпратил делегация в Делфи, за да получи пророчество от Аполон).
Скоро след това оттам пристига Креон и съобщава: Тива трябва да се очисти от тежко престъпление. Бившият цар Лай бил убит и неговият убиец ходи ненаказан някъде наоколо.
Едип се заема с издирване на убиеца. Изпраща да повикат Тирезий, който пристига с неохота. Първо отклонява въпросите и моли да го оставят на мира, но накрая, раздразнен от нападките на Едип, му казва, че убиецът е самият той, като при това е в „срамни връзки“ с най-близките си хора. Едип е разгневен. Прогонва гадателя, повиква Креон, обвинява го в опит за преврат и го заплашва с най-тежко наказание. Креон се защитава.
Намесва се съпругата на Едип, Йокаста (сестра на Креон). Тя узнава, че спорят относно пророчествата на Пития и Тирезий, и ги уверява, че оракулите и гадателите рядко казват истината. Имала свидетелство за това: на нея й предсказали, че синът й ще убие баща си и ще се ожени за майка си, но това не станало – те подхвърлили детето малко след раждането му и то починало.
Едип се обезпокоява, защото думите на Йокаста му напомнят за нещо, отнасящо се до самия него. Той я разпитва как е загинал Лай и узнава, че е бил убит при същите обстоятелства, при които той самият погубил някакъв възрастен мъж заедно с охраната му, докато отивал към Тива. Описанието на Лай съвпада с външния вид на неговата жертва. Това го плаши; единствената надежда е, че нападателите, както се говори, били „неколцина“. От хората на Лай е останал жив само един, който е пратен някъде да пасе стадата на семейството (той сам помолил за това, като видял Едип и разбрал, че ще става цар).
Идва официален пратеник от Коринт с радостна вест: коринтяните канят Едип да им стане цар, като законен наследник на баща си Полиб. Последният бил починал наскоро, от естествена смърт. Йокаста се радва – предсказанието за Едип излязло невярно. Едип идва, говори с човека и казва, че все пак ще се въздържи да се завърне, защото майка му Меропа е жива; а едно злокобно предсказание му пречи да се срещне с нея. Обяснява за какво става дума.
Пратеникът казва, че в такъв случай проблем няма, защото Полиб и Меропа не са му били „нищо в род“. Едип бил подхвърлено дете, което той лично получил преди много години от един тивански пастир и го занесъл на бездетното царско семейство.
Едип веднага разпорежда да доведат „оня пастир“ – а той бил същият, който оцелял от избитата охрана на Лай. Йокаста напуска сцената, като пожелава на мъжа си никога да не узнае кой е.
Овчарят пристига и под заплаха от изтезания признава какво е направил преди време. Едип се втурва в двореца, заварва Йокаста мъртва (сама се обесила) и си избожда очите с игла, взета от пеплоса й. Връща се на площада, където го очаква Креон, който му казва, че „не е дошъл за да злорадства“.

(2630 зн., 1,5 стр.)

***

Би било неправилно и дори несправедливо големи книги да се разказват в същия размер като по-малки от тях. „Едип цар“ примерно е 1530 стиха, а „Одисея“ – над 12 000. Затова ще е по-добре, ако „Едип“ е мярка, „Одисея“ да се разкаже на части – най-малко на четири.

И така, книга № 2. Омир. „Одисея“ I-VI (поема)

2.

Боговете са се събрали на Олимп и си говорят за едно-друго. Само Посейдон отсъства – бил отишъл на гости при етиопците. Зевс разсъждава, че за всички човешки беди са си виновни самите хора. Някога боговете предупредили Егист да не прелъстява Клитемнестра, защото нищо добро нямало да излезе от това. Но той не ги послушал и ето – те убили Агамемнон, а Орест се върнал и убил тях двамата.
Атина казва, че това може и да е така, но не е справедливо да държат Одисей толкова дълго далеч от дома му. Нимфата Калипсо го задържа на острова си осма година, а той страда и иска да се връща. Трябва да му се помогне.
Зевс отговаря, че така и ще стане, особено щом за него се застъпва Атина, любимата му дъщеря. Посейдон сигурно ще е против, защото преди време Одисей ослепил сина му; но няма да се бори срещу всички богове. Затова нека Хермес да иде при Калипсо и да й каже, че Одисей трябва да си върви; а Атина да се погрижи за Телемах, който също има нужда от подкрепа.
Атина се понася към Итака, преобразена като Ментес (приятел на Одисеевото семейство, цар на „веслолюбивите тафосци“). Там заварва къщата пълна с хора – стотина мъже, всеки от които се надява на брак с Пенелопа. Това продължавало вече няколко години, а Пенелопа всякак отлагала женитбата. Атина съветва Телемах да свика гражданите на площада и да им обясни положението – че имотът му се разграбва от чужди хора, а той има право да го управлява, независимо дали баща му е мъртъв или жив, но в неизвестност. А след това да иде в Пилос и Спарта, и да поговори с Нестор и Менелай – може би те ще знаят нещо за баща му.
През това време Хермес слиза при Калипсо и й съобщава волята на Зевс. Тя не е доволна, но се подчинява. Помага на Одисей да насече дървета и да построи сал, и го изпраща. Той плава няколко дни в благоприятно време, но изведнъж е забелязан от Посейдон. Богът вдига вълни, които връхлитат плавателния съд; разбиват го и Одисей плува цели два дни в открито море, докато се добере до суша. Това се оказва островът на феаките, където царува Алкиной с жена си Арета.
Одисей заспива под едно дърво, след като си е направил легло от опадали листа. На сутринта девойката Навсикая (дъщеря на царя) идва с няколко приятелки, за да пере на реката. Изпират, нахранват се и заиграват на топка. Одисей се появява откъм горичката съвсем гол и се обръща към Навсикая с молба за помощ. Приятелките й се разбягват (а на нея Атина й е вкаменила краката). Все пак момичето запазва присъствие на духа и им нарежда да му дадат дрехи, за да се облече.
Казва му да върви след колата и като стигне града, да влезе в двореца, да падне в краката на царицата и да я помоли за закрила.

(2200 зн., 1,2 стр.)

***

Според екип от британски учени участието в проекта „Библиотечен Ноев ковчег“ намалява вероятността от заразяване с 50% след всяка следваща книга. Сега вероятността е 99% за всеки жител на планетата, който не е взел предпазни мерки.
Но аз съм разказал вече три книги и вероятността при мен е едва 12,375 %.

И така, книга № 3. Есхил. „Агамемнон“ (трагедия).

3.

На покрива на двореца в Аргос (Пелопонес, към 1183 пр. Хр.) стои войник и си говори, че „от година вече е на пост“ и за това време е успял да изучи движението на всички небесни светила. Изведнъж забелязва в далечината огън, който отдавна е очаквал. Това е знак, че Троя е превзета. Иска му се да празнува, но завършва монолога с думите: „За другото – мълча. Вол ми е стъпил на езика“.
Клитемнестра, царица на Аргос, принася благодарствена жертва на боговете. Хорът от аргоски старци я пита дали е сигурна за победата и не благодари ли прибързано. Тя ги уверява, че знае какво означава огънят.
Появява се пратеник на Агамемнон, воювал в Троя. Разказва накратко за несгодите на военния живот. Все пак троянците са си получили заслуженото; и колко е хубаво да се завърнеш у дома.
Влиза Клитемнестра и отбелязва, че някои напразно са я смятали за лековерна. Сега ще иде да посрещне бляскаво достойния си мъж – като „вярна кучка на палата му“. Хорът пита за Менелай, а вестителят отвръща, че не знае какво е станало с него; те самите едва са оцелели след силна буря.
Пристига Агамемнон, командващ обединените войски на европейските ахейци. „Беда е в Троя!“- изрича той. Бил узнал какво е това, да ти завиждат. Мнозина се бунтували и го предали; единствен Одисей му е останал верен.
Клитемнестра му разказва какви тревожни слухове достигали до нея през годините. Синът им не е у дома; изпратила го при приятеля им Строфий във Фокида, където да е в безопасност. Заповядва да постелят червен килим пред Агамемнон. Той казва, че това е варварски разкош и че „за бог са тези почести“. Все пак слугите му събуват обувките и той минава по килима.
Поръчва на жена си да се погрижи за пленената Касандра, пророчица и дъщеря на загиналия троянски цар Приам. Изпращайки го към двореца, Клитемнестра казва тихо: “О Зевсе, извършителю! Мисли това, което ще извършиш днес.“
Нарежда на Касандра да влезе. Тя заговаря в унес – ту на себе си, ту на Аполон, с когото някога е имала любовна връзка. Нападат я видения, в които тя прозира гибелта си, убийството на Агамемнон и някои жестоки престъпления, извършени в този дом.
Зад сцената се чува викът на умиращия Агамемнон. Всички хористи заговарят едновременно. В държавата се извършва преврат и то по най-престъпен начин.
На сцената се появява Клитемнестра и съобщава как е извършила убийството, което отдавна е замислила. То било отмъщение за няколко неща: за смъртта на Ифигения, за изневерите на Агамемнон и за престъплението на Атрей.
Появява се Егист, любовник на Клитемнестра и син на Тиест (братът на Атрей, който някога съблазнил жена му, а Атрей за отмъщение убил синовете на Тиест и му дал да яде от плътта им). Хорът го нарича „подлец“ и споменава за Орест, който някога ще се върне и ще отмъсти.
Клитемнестра се държи надменно с хора; поканва Егист да се приберат в двореца и добавя, че оттук нататък в този дом и в държавата ще бъде въведен „хубав ред“ .

(2 380 зн., 1,3 стр.)

***

Задачата на тези извлечения (резюмета) е да направят големите и ценни книги „обозрими“ – така, както един остров или планински връх са обозрими от самолет. Те ще са полезни дори на онези, които са чели книгите; защото и това не винаги значи, че имат общ поглед върху тях. По същия начин човек може да преброди остров и да изкачи връх, и пак да не си представя как изглеждат те „като цяло“.
Така че извлеченията не могат да заменят книгата, но могат да създадат интерес към нея, а също и да помогнат за разбирането й.
По-дългите книги ще се делят на части, но и те не бива да са много, защото пак ще се загуби видът на цялото. Пак заради обозримостта извлеченията не трябва да са дълги – не повече от 2 стр., 3 600 зн.). Но и да не са съвсем кратки (не по-малки от 1 стр., 1 800 зн.), защото тогава представянето би станало схематично (крайно опростено).
Целта е да се запази смисълът и книгата да „се види“ добре.

Книга № 4. Платон. „Апология на Сократ“ 17-35 (първа част)

4.

Сократ е изправен пред съда с обвинението, че „извършва несправедливост“ с това, че „развращава младежта и не почита боговете, които почита градът, а някакви други нови божества (демони)“.
В началото на защитната си реч той обяснява, че напразно обвинителите предупреждават, че бил „отличен“ оратор. Всъщност той не умее да говори добре, или поне не така, както говорят опитните оратори – защото няма никакъв опит. Вече е на 70 години и за пръв път му се случва да участва в съдебен процес. Затова моли да го извинят, че ще говори както обикновено; защото по друг начин не може (17-18).
Обвинението, което са му отправили на процеса, изглежда лесно за опровержение. Но има едно друго, което е по-опасно; и това са слуховете за него, разпространявани от толкова отдавна, че повечето съдии са ги чували още като деца. Ето това обвинение е трудно за оборване; първо, защото е отдавнашно, и второ, защото не се изрича лично от никой, а просто се носи като мълва. Ако изобщо може да се изрази, то ще звучи така: има един Сократ, умен човек, който изследва всякакви неща под земята и на небето; прави по-слабия довод по-силен и учи другите на същото.
Но откъде е тръгнала тази мълва? И как изобщо Сократ се е заел да философства? Преди време един атинянин, Хайрефонт, отишъл в Делфи и задал следния въпрос: Дали някъде из Гърция има някой по-мъдър от Сократ? Отговорът бил, че няма. Тогава Сократ не разбрал думите на оракула, защото изобщо не се имал за мъдър; обаче пък бил сигурен, бог не може да говори неистина.
Затова решил да поговори с някои съграждани, смятани за мъдри, за да се увери, че те наистина са такива; и следователно оракулът не бива да се разбира буквално, а може би значи нещо друго. Но в течение на многото си разговори с различни хора – държавници, поети, занаятчии – той не открил нито един, чиято мъдрост би предпочел пред своята.
А Сократовата мъдрост е проста: че човешкото знание, каквото и да е то, не струва нищо пред знанието на бога. Затова казвал: „Знам, че нищо не знам“ (в сравнение с бога). И все пак мнозина го намразили; още повече, че около него имало младежи, свободни и от богати семейства, които обичали да гледат как някой самоуверен човек бива изобличаван в незнание.
След това въведение той се обръща към един от обвинителите, Мелет, и го пита дали, след като знае кой развращава младежите, знае и кой ги прави по-добри? И второ: защо казва, че Сократ не почита никакви богове, а в същото време го обвинява, че въвежда нови?
Някой би могъл да го попита: „И все пак не те ли е срам, Сократе, че си стигнал дотам, да те застрашава смъртна присъда?“
Отговорът му е, че кой да е поне малко достоен мъж би трябвало първо да мисли дали живее и постъпва справедливо; а грижата за живота да остави на второ място. Нима Ахил не е знаел, че ще умре, след като отмъсти за приятеля си? И все пак е предпочел да го направи и да умре млад, вместо да живее мирно и до дълбока старост в двореца на баща си.
Та ако сега атиняните предложат на Сократ да го освободят, но при условие да не философства повече, той не би приел, а би предпочел да умре. Тъй като неговият живот е служение на бога – защото бог, чрез своето прорицание, му е възложил да изследва що е мъдрост и що е добро. А че не се бои от смъртта, вече го е показал: защото и при олигарсите, и при демократите, е отказвал да се подчинява на несправедливи разпореждания; и само по стечение на обстоятелствата е останал жив.
Обвинителите му твърдят, че разваля младежите. Но мнозина от неговите приятели присъстват на процеса. Нека някой да каже, дали обвинява Сократ за нещо – че му е давал лоши съвети, че го е направил лош човек, или му е взимал пари за преподаване? Но никой не казва това. Или пък да го обвинят техните близки. Но и от близките им никой не го обвинява.
Разбира се, той се досеща какво искат съдиите; те искат той да се унижи, да ги замоли, да се закълне, че е виновен, но обещава да живее по друг начин. Но така той би постъпил зле: най-напред, защото би поискал да го съдят според чувства, а не според закона и справедливостта. Но все пак нека каже истината, а именно, че той също е човек, а не дърво или камък; и не е сам, а има жена и три деца, които са още непълнолетни (35).

(3460 зн., 1,9 стр.)

***

От друга страна, не всичко може да се резюмира. Пословиците, сентенциите, вицовете (анекдоти), басните – всички те не подлежат на преразказване, а могат само да се цитират, тъй като ако нещо от текста се премахне, целият ефект ще пропадне. Смисълът на романа е предаваем в преразказ, обаче смисълът на вица – не. Същото се отнася и за лириката.
Причината е, че малките словесни видове обикновено не са „повествования“; там не става дума за действие, а се изразява отделно взета мисъл или впечатление, които после трябва да се предадат съвсем точно, и нито по-надълго, нито по-кратко.
Така че в „БНК“ ще трябва да има не само резюмета, но и цитати.

И така, фрагмент № 1. Тукидид. „История на Пелопонеската война“. II, 47-51. Превод М. Мирчев. „НИ“, 1979 (с някои промени).

5.

„Не били изминали много дни, откакто пелопонесците се намирали в Атика, когато епидемията започнала да върлува сред атиняните.
Казват, че тя още много по-рано се била появила на няколко места в района на Лемнос и другаде, обаче никой не помни да е имало някъде чумна епидемия в толкова силна форма и причиняваща толкова голяма смъртност. И самите лекари не били в състояние да ограничат болестта, понеже я лекували, без да я познават. Те мрели и най-много, защото влизали най-често в контакт с болните. И никакво друго човешко изкуство не било в състояние да окаже помощ…
Както се разказва, болестта се появила най-напред в Етиопия, и то в областта, разположена над Египет. След това тя се спуснала в Египет и Либия и се разпростряла в голяма част от земите на персийския цар. В Атина болестта пламнала отведнъж, но най-напред засегнала жителите на Пирей…
Тази година, както се признаваше от всички, се беше случила най-незасегната от всички други болести. Предишните страдания обаче завършваха, като се превръщаха във въпросната болест. Изобщо нищо не отбелязваше настъпването на болестта: тя обземаше хората тъкмо тогава, когато те бяха напълно здрави.
Най-напред идваше висока температура в главата; очите се зачервяха и възпаляваха; след това вътрешността, а именно гърлото и езикът започваха да кървят; дишането ставаше нередовно и зловонно. След тези първи признаци се появяваха кихавица и хрипове; не много след това болестта попълзяваше в гърдите, където тя се съпровождаше от силна кашлица… В своята вътрешност болните горяха така от температура, че не можеха да търпят допира и на най-леките завивки и тъкани, а лежаха голи. И най-приятно им беше да се хвърлят в студена вода…
И една подробност показа ясно, че тази болест нямаше нищо общо с обикновените страдания; тя беше, че макар множество тела да лежаха непогребани, птиците и четириногите животни, които обикновено са склонни да ядат човешко месо, или не се приближаваха, или пък, ако бяха вкусвали от тях, умираха. Този вид птици именно изчезна и не се показваше нито около труповете, нито някъде другаде…
Едни от хората умираха поради липса на грижи, а други – въпреки че бяха заобиколени от всевъзможни грижи. Нямаше нито едно определено лекарство, което да помогне на тези, които го употребяваха:на едни то помагаше, а на други, напротив, вредеше…
Най-лошо от всичко обаче беше падането духом, което обземаше всеки, който усещаше, че се е заразил. Заболелите изпадаха в отчаяние, като се отпускаха напълно и не се съпротивляваха на болестта. Също така и заразата, която се предаваше по време на взаимните грижи и сееше смърт сякаш в стадо добитък: това именно причиняваше най-голяма смъртност. Ако ли пък от страх хората не желаеха да се доближават помежду си, те загиваха изоставени…“

(2330 зн., 1,3 стр.)

***

1780 години след епидемията в Атина чумата във Флоренция става повод за написване на сборник с развлекателни истории.

Фрагмент № 2. Бокачо. „Декамерон“. Ден първи. Превод Н. Иванов. „НК“, 1970 (с някои промени)

6.

„Навсякъде чуваме все едно и също: еди-кои си умрели, еди-кои си на смъртно легло; и където и да идем, бихме слушали само плач и вопли, стига да е останал някой да оплаква мъртвите. А приберем ли се вкъщи — аз не знам дали и с вас става така, както с мен: но като не намеря никого от нашето голямо семейство освен слугинята, аз се разтрепервам и усещам, че косите ми настръхват; където и да вляза, където и да се спра из къщи, пред мен изникват сенките на умрелите; те се явяват не такива, каквито ги помня, и ме плашат с ужасните си образи, които са приели кой знае откъде. Затова навсякъде се чувствувам зле — и тук, и у дома, и навън; а освен това, изглежда, други като нас, които са заможни и има къде да се приютят, не са останали в града. Неведнъж чух и видях, че людете (ако все още са останали), стига да поискат, вършат какво ли не и денем, и нощем, сами или с други, без да гледат дали това е прилично, или не; важното е да им доставя повече удоволствие…
Пазейки се като от смъртта от непристойните примери, да отидем в някое от нашите имения (каквито всяка от нас притежава) и там, без да прекрачваме границите на благоразумието, да се забавляваме и веселим както можем. Там се чува песента на птиците, зеленеят се хълмове и долини, житата из полето се люлеят като безбрежно море, навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда по-просторно и макар да продължава да се гневи, то няма да ни лиши от вечната си красота: всичкото това е много по-приятно за гледане от опустелите стени на нашия град…
Малко след като ударил деветият час, кралицата станала и накарала да събудят дамите и младежите, твърдейки, че е вредно да се спи много денем. Всички се запътили към една поляна с буйна зелена трева, където не прониквал ни един слънчев лъч. Духал лек ветрец.
Всички насядали на тревата в кръг, а тя им рекла:
– Както виждате, слънцето е все още високо, пък и много е горещо; чува се само песента на щурците по маслиновите дръвчета. Безсмислено е да отиваме някъде другаде. Тук е прохладно и приятно, имаме и шах, и дама, всеки може да се забавлява както му е приятно. Но ако искате да знаете моето мнение, ние бихме могли да прекарваме най-душните часове на деня не в такива игри, а в разказване; разказаното от един човек може да достави развлечение на цялата дружина. Докато всеки от вас разкаже по някоя новела, слънцето, току-виж, почнало да клони към заник, горещината ще намалее и ние ще можем да отидем където искаме и да прекараме приятно. Ако сте съгласни с моето предложение, а аз съм готова да следвам вашите желания – добре, ако ли не, всеки е свободен до часа за вечерня да прави каквото иска.
И дамите, и мъжете одобрили нейното предложение. Тогава кралицата казала:
– Щом е така, нека през първия ден всеки от вас размишлява свободно по въпросите, които той смята за най-уместни.
После се обърнала към Панфило, който седял от дясната й страна, и го подканила любезно да сложи началото с една своя новела. Щом чул заръката, Панфило почнал да разказва сред всеобщо внимание…“

(2490 зн., 1,4 стр.)

***

Херодот се е заел с „Историята“ с намерение да разкаже за опита на персийските царе да завладеят континентална Гърция и за съпротивата на гърците, завършила с успех към 480 пр. Хр. По времето на тези събития самият той е бил още малко дете (към петгодишен), така че сведенията му идват главно от разговори с очевидци.
Покрай това книгата се разпростира (по размер тя е колкото „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно) и се превръща в история на целия свят, за който гърците знаят.
Конфликтът между персийската империя и полисите се представя като част от противостоенето между Европа и Азия. „На Азия и варварските народи, които я населяват, персите гледат като на нещо свое, а на Европа и елините – като на нещо отделно“ (превод П. Димитров, 1986 и 2010).
Разказва биографиите на царе, държавници и обикновени хора; смята, че причина за нещастията са несправедливостите на хората, и че те (нещастията) са естествено възмездие за тях.
За щастието на кой да е човек може да се съди не приживе, а само след смъртта му.

Книга № 5. Херодот. „История“, I („Клио“)

7.

Първата война между Европа и Азия е Троянската, повод която е било отвличането на Елена. Преди това обаче финикийците били отвлекли Ио от Аргос, а елините – Европа от Тир във Финикия и Медея от Колхида. Някои образовани перси, с които Херодот разговарял, казвали, че не си струва да се прави война за такова нещо; тъй като то не би станало без желанието на самите жени. Така че според тях за Троянската война били виновни по-скоро европейците.
Лидийският цар Крез бил първият, който успял да покори малоазийските гърци. Той бил от династията на Мермнадите, които дошли на власт с престъпление. Първият от тях, Гигес, служил като телохранител на тогавашния цар (потомък на Херакъл); убил госъс съдействието на царицата и се оженил за нея.
Крез бил успешен владетел: по негово време царството на лидийците се разпростряло до средата на Мала Азия. Земята нататък била във властта на мидийците, а за граница на двете държави служела река Халис.
Крез имал добри отношения с по-влиятелните гърци, а също и с някои прорицалища като Делфийското, на което се доверявал и изпращал богати дарения. Но, тълкувайки погрешно някои отговори на оракула, започнал война с персите; загубил я и държавата му била унищожена.
Сам той бил пощаден от персийския цар Кир и станал негов съветник, а след време – и на наследника му Камбиз.
Преди тази война Крез бил влязъл в съюз с някои силни източни царства и с двата водещи гръцки полиса. Сред съюзниците му били вавилонският цар Лабинет и египетският – Амасис; а от гърците – Атина, където управлявал тиранът Пизистрат, и Спарта, която не била монархия, а се придържала към Ликурговото държавно устройство. Но никоя от тези сили не могла да му помогне във войната с персите, защото Кир действал бързо: след първата битка, завършила без победител, той последвал Крез до столицата му Сарди, обсадил я и след 14 дни я превзел.
Кир бил внук по майка на мидийския цар Астиаг. Мидийското царство било основано от някой си Дейок, който установил столицата в Екбатана (днешен Исфахан). Тази държава съществувала около 130 години, като по времето на цар Киаксар и в съюз с вавилонците разгромила асирийската империя и разрушила столицата й Ниневия, разположена на река Тигър (към 612 пр. Хр.).
Кир, който по баща бил перс, станал цар, след като по внушение на мидийския военачалник Харпаг организирал въстание срещу мидийците; победил ги в две последователни битки и пленил дядо си Астиаг. Постъпил с него, както и с Крез – не го екзекутирал, а го оставил да доживее дните си като пленник в двореца.
Той присъдинил към империята си малоазийските гръцки полиси, макар че повечето от тях желаели независимост. Някои напуснали Азия и отплавали на запад. Така теосците се прехвърлили на тракийското крайбрежие и основали Абдера, а фокейците стигнали до Сардиния и след няколко битки с местното население и скитане от град на град, се заселили в Южна Италия, близо до Регион (днес – Реджо ди Калабрия).
Кир продължил да воюва и успял да превземе най-големия и богат азиатски град – Вавилон. Впоследствие решил да нападне масагетите, които обитавали равнината източно от Каспийско море и отвъд река Аракс. Крез го посъветвал с каква тактика да си послужи срещу тях, но освен това забелязал, че Кир, независимо от големите си успехи, трябва да помни, че е човек (а не бог) и че царува над човеци като него.
По същото време Кир имал сън, който показвал, че скоро Азия ще има друг император – Дарий, син на Хистасп.
Преминал в земите на масагетите и успял, следвайки съвета на Крез, да погуби мнозина и да плени сина на царицата им. След това влязъл в открито сражение, което Херодот нарича „най-голямата битка, водена някога между варвари“; и загинал.

(3050 зн., 1,7 стр.)

***

Но, да си дойдем на думата.

Фрагмент № 3. Тукидид. „История на Пелопонеската война“. II, 52-53. Превод М. Мирчев. „НИ“, 1979 (с някои промени)

8.

„Онези обаче, които се бяха отървали от болестта, проявяваха по-голямо съчувствие към умиращите и болните, защото познаваха отпреди симптомите на болестта и показваха повече смелост спрямо нея. И наистина тя не поразяваше смъртно човека, когато го хващаше за втори път. Такива хора се облажаваха от другите, пък и те самите поради голямата си радост бяха обзети от суетната надежда, че в бъдеще няма да загинат вече от никоя друга болест…
По улиците и край всички чешми се търкаляха полумъртви, терзани от жажда. Храмовете, в които бежанците се бяха настанили да живеят, бяха пълни с трупове. Смазани от непосилното бедствие и като не знаеха какво ще стане с тях, хората престанаха да зачитат и божествените, и човешките закони. Нарушавани бяха всички свещени правила, които преди това се спазваха при погребения.
Погребваха кой както можеше. И мнозина прибягваха към такива начини на погребение, които бяха непристойни, а те бяха последица от липсата на необходимите съоръжения: толкова много мъртъвци вече имаше около тях. Тогава те се възползваха от това, че други бяха издигнали клада за своите близки, и или поставяха тялото на своя мъртвец на кладата преди тях и я подпалваха, или пък, докато едно тяло изгаряше на кладата, хвърляха върху него тялото на мъртвеца, което носеха, и изчезваха.
Заедно с епидемията се проявиха и другите форми на растящия морален безпорядък. Сега всеки се осмеляваше с по-голяма леснина да върши такива неща, на които преди това се отдаваше скришно. Хората виждаха бързия обрат в положението на състоятелните, които умираха неочаквано, и как онези, които преди това не бяха притежавали нищо, наследяваха техните богатства. Затова смятаха, че трябва да се отдават на бързи наслади, защото както собствените им личности, така и богатствата им се струваха ефимерни.
Никой вече нямаше желание да се измъчва заради нещо, което му се струваше красиво и възвишено, защото смяташе, че не е сигурно дали няма да загине, преди да го постигне. Боязънта от боговете или човешките закони – нищо не беше в състояние да ги възпре. Хората смятаха, че е все едно дали ще са благочестиви или не, защото виждаха, че всички загиваха еднакво; а в случай на престъпни дейния никой не очакваше, че ще живее достатъчно дълго, за да може съдебният процес да се състои и извършителят да получи своето наказание…“

(1960 зн., 1,1 стр.)

***

Книга № 4. Платон. „Апология на Сократ“ 36-42 (втора част)

9.

Гласуването е минало и съдиите са признали Сократ за виновен. Разликата в гласовете не е голяма, и той е сигурен, че ако е имал само още малко време, е щял да ги убеди; и тогава обвинителят му е щял да плати хилядата драгми, които дължи за загубеното дело.
Но времето не му е стигнало и сега предстои да се определи каква ще е присъдата. Обвинителят предлага смъртно наказание. Сократ пък смята, че целият му живот е бил посветен на доброто на атиняните и на града. Той не е правил нищо за своя изгода и затова, както всички знаят, е останал беден. Отказал се е от всичко, само за да напомня на съгражданите си да живеят добре: да не се стремят към пари, власт и успехи, а да се грижат първо за душата си – тя да е добра и съвършена. За такава дейност, ако се мисли справедливо, той би трябвало да получи право да се храни в Пританеума; което право се награждават олимпийските шампиони.
Но съдиите няма да приемат това предложение. Какво да предложи? Да избере затвор или изгнание, или да плати голяма сума? Но за какво му е да стане роб на тъмничарите, или да се скита – на тази възраст – сред чужденци? А да плати не може, тъй като няма пари. Или най-много една мина. Ето, някои от приятелите му се обаждат и казват, че те ще платят. Нека да е така тогава – да плати глоба от 30 мини.

Минава второто гласуване и Сократ е осъден на смърт. За съжаление градът скоро ще стане известен и с това – че атиняните са осъдили Сократ, мъдър човек, който не е направил нищо, което да заслужава смърт. Но ако мислят, че така ще се освободят от укори и изобличения, грешат; след неговата смърт ще се появят мнозина като него, които ще ги упрекват още повече за злите им дела.
Що се отнася до онези, които са избрали да го оправдаят – и те са истинските съдии – с тях би могло да се поговори за друго. Какво е смъртта? Дали тя е нещо лошо? Тя или да е като нощ, когато човек спи без да сънува и без да усеща нищо, или е като отиване някъде, където ще се срещнем с другите мъртви.
Нищо от това не му изглежда страшно. Ако е като сън: нима онези нощи, в които сме спали непробудно, не са били за предпочитане пред повечето дни от живота ни, пък и от кой да е човешки живот, дори това да е животът на великия цар? Ако пък е отиване сред другите мъртви, то какво по-голямо щастие би имало за Сократ от това, да се срещне с мъдреците и героите от древността, и да разговаря с тях? Ако това е смъртта, то той би желал много пъти да умре.
„Но вече е време всеки от нас да върви – вие към живота, аз към смъртта. И кой от нас отива към по-доброто не знае никой, освен може би богът.“

(2070 зн., 1,1 стр.)

***

Книга № 6. Данте. „Ад“ I-XI (според превода на Кирил Христов, 1935)

10.

„В лес тъмен аз се озовах“. Оказва се „в полите на хълм скалист“. „Нагоре аз погледнах – там върхът огрян бе от планетата, която пилей за нас лъчи по всеки път“. Среща три животни – пантера, лъв и вълчица.
Вижда човек (Вергилий). Бил поет, роден в Мантуа, по времето на Цезар и Август. Данте се радва, че го среща. „Ще минеш ти през вечните места“.
С него е говорила Беатриче: „Приятеля ми зла съдба терзае“. Тя била при Рахил. Дошла Лучия, изпратена от Богородица: „На теб го поверявам – против Злия“.
Пристигат при черния вход на ада с надписа „Надежда всяка тука оставете“. Срещат безучастните (vili). Тях не ги иска нито небето, нито адът – били заедно с ангелите, които не били нито предани, нито неверни на Бога. Преследват ги мухи и оси.
Доближават Ахерон – там е Харон. „А ти пък, жива душо, отдели се, от тия тук, че те са мъртви все“. Към Харон отиват души, които „кълнят човешкий род и Бога сам, часа и мястото, където са родени“. Земята се разтърсва и пада светкавица, Данте губи съзнание.

1-ви кръг: bambini morti avanti di ricevere il battesimo. „Пръв кръг, скали изокол, крепост яка“. „Живели пред Христа, не са те зли, но истинския Бог не са прозрели“.
Някога Христос е извел оттук патриарсите и жените им (Адам, Авел, Ной, Мойсей, Авраам, Исаак, Иаков, Давид, Рахил).
„Като насъне реч се мъдра чува“. Древните поети, мъдреци и герои (Омир, Хораций, Овидий, Лукан („за шести тоз съюз от мъдри взе ме“). „Вървим край огъня ний в разговор, кой толкоз хубав бе, че подобава на бледен разказ да не дам простор“.
Пристигат при замък, заобиколен със седем стени. Около него има река, „но всеки като по земя мина“. „Зад седма порта ширнаха се двори“.
„Ний спряхме на издигната поляна, отгдето всичко бе като на длан. Там по зеленината кадифяна душите най-възвишени видях“. Вижда Електра, Камила, Пентезилея; Еней, Хектор, Цезар; Лавиния, Брут, Лукреция, Марция; Аристотел, Сократ, Платон. Хераклит, Емпедокъл, Демокрит, Диоген, Анаксагор, Зенон; Диоскорид; Орфей, Сенека, Цицерон, Евклид, Хипократ; Авицена, Авероес.
Слизат във втори кръг, където са сладострастните (lussuriosi). Срещат Минос (с дълга опашка, с която определя за кой кръг е осъденият). Измъчени духове се въртят „като жерави“. Виждат Семирамида, Дидона, Клеопатра, Елена, Ахил, Парис, Тристан; и две души като бели гълъби. Това са Паоло и Франческа. Данте пада като мъртво тяло.
„При вечний дъжд съм аз, във кръга трети“. Цербер, който хапе душите. Призраци, паднали в калта (golosi). Един го заговаря – той е Чако („наречен тъй за лакомия знайна“). Данте го пита за положението във Флоренция; той му казва какво ще се случи през следващите три години. „На Страшний съд ще се събуди пак“. Попадат на „Плутона, враг велик“ – на входа на четвърти кръг.
„Като че пред Харибда аз да бях“ – душите са като във водовъртеж. „Слепешки харчиха едните в треска, пестиха другите“ (avari e prodighi). Има свещеници, кардинали и папи. Вергилий говори за Премъдростта, която дава благата: „Спир в своитe промени тя не знае“. Виждат мътен поток и се спускат по скалист път край него.
Стигат до блато и Стикс. Там в тинята някои се бият и се хапят – душите на гневливите (iracondi, пети кръг). Минават край скалите и стигат до една кула.
Среща ги Флегиас, пазител на шести кръг. Качват се на лодка, срещат Филип Ардженти. „Ний скоро сме в града на Сатаната“. Виждат джамии.
Лодкарят им посочва врата в стената, а паднали ангели крещят: „Преди да е умрял, кой иде тука?“
Виждат на една висока кула трите Фурии (Еринии – Мегера, Тизифона, Алекто). „Не гледай към Горгона!“. Идва някой (ангел?), и удря с жезъла си вратата.
Влизат зад червените стени. Гробища, като при Арл на Рона, а от всеки гроб се чуват стенания. Там лежат „еретик до еретик“. „Потръгнахме надясно, през мъки, край червената стена“.
Посочва му Епикур. Чуват глас от един гроб – това е Фарината. Попадат на Кавалканте Кавалканти. Фридрих II и кардинал Убалдини. Продължават към града.
Стигат скали, „натрупани край пропаст непозната“. Усещат силна воня и се скриват зад гробницата на Анастасий. „Под тез скали три други кръгове по-малки има“.
Първият (седми) „се от насилници заема. Три вида те са – насилие към Бога (хулители), ближния (убийци и др.) и себе си (самоубийци)“. После са измамниците и накрая – предателите („в срединята на тоз подземен свят“).

Часът е към три след полунощ и зората приближава.

(3590 зн., 2 стр.)

***

Книга № 7. Платон. „Държавата“, I.

11.

Сократ разказва, че бил в Пирей с Главкон, сина на Аристон, за празника на „богинята“ (Бендида). Тръгвали си обратно, когато Полемарх, син на Кефал, ги забелязал и изпратил един роб да ги повика. Скоро след това ги настигнал и самият той заедно с Адимант (брат на Главкон и Платон) и още неколцина. Сократ се съгласява да им иде на гости.

Заварват там Кефал заедно със синовете му Лизий и Евтидем, софиста Тразимах от Халкедон и неколцина други. Сократ разпитва Кефал за старостта. Вероятно на тези години е добре да си богат, като Кефал. Но пък парите са полезни само на разумния човек. Разговарят за предимствата и тревогите на старостта. Тогава желанията са успокоени, но започваш да мислиш дали не е вярно, че след смъртта има друг живот и възмездие за извършеното; и да се тревожиш дали си живял справедливо. Но що е справедливост?
Кефал се извинява, че няма да може да продължи разговора, защото трябва да принесе жертва на боговете; и оставя сина си Полемарх да го замества.
Дали справедливото е в това, да отдаваш всекиму дължимото? Примерно, ако си получил нещо за съхранение, после да го върнеш. Но понякога това не е уместно, защото може да навредиш (примерно, ако някой ти е дал оръжие и си го иска обратно в момент на умопомрачение).
Или да отдаваш подобаващото комуто и както трябва? Известно е какво дават на клиентите си лекарят, готвачът или други – всеки според занаята си. А какво дава справедливият?
Дали справедливостта е знание за нещо определено? Но онзи, който знае полезното при някоя дейност, знае и вредното. Значи ли това, че справедливият е умел и във вредното?
Или справедливо е това, човек да облагодетелства приятелите си и да вреди на враговете си? Но как е възможно справедливият да прави нещо лошо или някого – лош? Музикантът примерно не може да направи някого немузикален, както затоплящото не може да изстудява.

В разговора се намесва Тразимах и настоява Сократ сам да даде опредeление за „справедливо“. Сократ отвръща, че би предпочел да научи нещо от някой, който знае; той самият няма знание за тези неща.
Тразимах казва, че според него справедливото – това е полезното за по-силния. На въпроса дали силните не правят понякога и грешки, той отвръща, че има предвид това, което наистина е полезно, а не това, което някому се е сторило такова.
Сократ забелязва, че все пак изкуствата (като медицината) се занимават с полезното за обгрижвания, а не за обгрижващия го; полезното за него самия ще е предмет на някое друго умение.
Тразимах възразява, че овчарите и говедарите се грижат не за това, което е полезно за животните, а за своята полза – тъй като се възползват от тях.
Сократ отвръща, че овчарят, доколкото е такъв, не е нито чревоугодник, нито търговец, а само овчар и поради това няма друга цел, освен най-доброто в онова, с което се занимава овчарството.
Добрият управляващ знае, че управлението не е заради него, а заради други; ето защо той избягва да се занимава с управление, освен от страх, че ще бъде управляван от някой по-лош.
Справедливият не се опитва да надделее над друг справедлив, докато несправедливият постъпва точно така. Така е и в изкуствата и науките: знаещият не се стреми да надделее над други знаещи, а само да бъде като тях, докато незнаещият, който се преструва на знаещ, се стреми да надделее над всички – и над знаещи, и над незнаещи. Това ще рече, че справедливият е като знаещите, а несправедливият – като невежите.
Освен това несправедливостта поражда разцепление и раздор – както в душата, така и в обществото. Така че тя е неизгодна дори за несправедливия – ако той иска да постигне нещо. Справедливостта е характерно качество за душата и е като нейно здраве, а несправедливостта е обратното. Поради това справедливият ще е и щастлив. Така че дори с оглед на изгодата справедливостта е за предпочитане.

Но всичко това значи само, че справедливостта е нещо по-добро. Но ние все още не сме отговорили на въпроса „Що е тя?“

(3250 зн., 1,8)

***

Книга № 12. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Битие-Изход

12.

В началото Бог създаде небето и земята.
Човекът ще е господар на живите същества и ще се грижи за Едемската градина.
Ева и Адам ядат от дървото на познанието.
Каин и Авел. Родословие преди потопа. Греховете на хората. Ной и ковчегът. Потопът. Вавилонската кула и разделението на езиците.
Авраам и Лот. Содом и Гомор. Авраам в Египет и при Авимелех. Мелхиседек, жрец на Всевишния. Раждането на Исаак и жертвоприношението. Авраам погребва жена си.
Исаак се жени за Ревека. Близнаците Иаков и Исав. Благословията на Исаак.
Иаков работи при Лаван за Рахил. Четирите жени на Иаков и дванадесетте му сина. Дъщеря му Дина и амореецът Сихем.
Братята на Йосиф го продават, а на баща му казват, че го е разкъсал лъв. Йосиф в Египет. Жената на Потифар и сънят на фараона. Йосиф става управител на целия Египет.
Синовете на Израил пристигат в Египет за жито. Йосиф ги посреща, пита ги за Вениамин. Разпознаването. Израил и синовете му се заселват в Египет. Благословията – пророчество на Израил за синовете му. Йосиф умира.

На власт идва фараон, който не познава Йосиф и поробва Израилевите синове. Възлага им тежка работа и нарежда на акушерките да убиват всяко мъжко дете, което се роди.
Мойсей е роден от потомци на Леви. Скриват го, отглеждат го до третия му месец и го пускат в кошница по реката. Открива го фараоновата дъщеря и го взима да го отгледа. Сестра му вижда това и казва на майка им; майка му отива при фараоновата дъщеря и предлага да кърми детето. Той израства, запознат с цялата наука на египтяните.
Веднъж напада един египтянин, който измъчва евреин, и го убива. Това се узнава и той бяга в Мадиамската земя. Там се оженва за Сепфора, дъщеря на Йотор; и му се раждат двама сина.
Бог му заговаря от горящата къпина. Казва му да иде в Египет и да изведе Израилевите синове. Научава го какви знаци да им даде за това, че му е възложил да ги изведе. Мойсей се връща в Египет заедно със семейството си.
Мойсей и Аарон отиват при фараона и искат да пусне народа извън Египет, за да принесат жертва на Бог. Фараонът отказва. Чудесата и личбите, които Бог показва на фараона чрез Мойсей. Най-сетне всяко първородно момче в Египет бива поразено. Бедата отминава евреите, защото Бог им е казал да оставят знак пред домовете си (кръв от агне); и да ядат безквасен хляб.
Фараонът позволява на Мойсей да изведе народа. Те тръгват към Червено море (а не по прекия път, през филистимската земя). Фараонът изпраща армия подир тях. Преминаване на Червено море и гибел на египетската войска.
Битки с амаликитците. Народът страда от глад и жажда и обвинява Мойсей. Изворът, манната и птиците.
Мойсей се изкачва на Синайската планина, където Бог му дава 10-те заповеди. По време на отсъствието му народът се бунтува и със съгласието на Аарон изливат златен телец и му принасят жертви. Мойсей слиза, разгневява се и счупва плочите със Заповедите. 3000 души биват избити.
Бог казва на Мойсей, че ще изпише 10-те заповеди отново, на други две плочи. Казва му как да изработи скинията на Завета с жертвеника и каквото е необходимо за богослужението. Мойсей нарежда на Веселиил да изработи скинията и останалото според както Бог е заповядал.
Изработват скинията и славата Божия слиза върху нея. И всеки ден върху нея се спуска облак; когато облакът се вдигне, тогава те потеглят на път.

(2710 зн., 1,5 стр.)

***

Първата книга на европейската литература започва с разказ за епидемия. Думата „лоша болест“ (nousos kake) се споменава на 10-тия стих.
Причини (според Омир, за когото не знаем дали е бил лекар): честолюбие, надменност, унижаване на беззащитен, самозабравяне на властващ, пренебрежение към бог.

Фрагмент № 4. Омир. „Илиада“. I, 8-11. Превод Ал. Милев, Бл. Димитрова. „НК“, 1969

13.

„Кой от безсмъртните беше ги хвърлил към грозната разпра?
Богът, потомък на Лета и Зевс. Разсърден на царя,
болест коварна изпрати сред стана и мряха войските,
тъй като цар Агамемнон обидил бе жреца му Хриза.“

Τίς τάρ σφωε θεῶν ἔριδι ξυνέηκε μάχεσθαι;
Λητοῦς καὶ Διὸς υἱός· ὃ γὰρ βασιλῆϊ χολωθεὶς
νοῦσον ἀνὰ στρατὸν ὄρσε κακήν, ὀλέκοντο δὲ λαοί,
οὕνεκα τὸν Χρύσην ἠτίμασεν ἀρητῆρα
᾿Ατρεΐδης·

*

Болестта е започнала от животни. След девет дни, през които са дадени немалко жертви, генералите се събират за да помислят за етиологията на болестта и какво да се предприеме.
„Първо убиваше богът катъри и кучета бързи,
сетне обсипа войските със свойте стрели смъртоносни;
и непрекъснато клади от мъртви нагъсто горяха.
Девет дни цели по стана летяха стрелите на бога,
а на десетия свика Ахил на събрание всички.
Бе му внушила това белоръката властница Хера,
жалеща грижно данайците, виждайки как те погиват.
След като вече дойдоха и заедно всички се сбраха,
стана Ахил богоравен сред тях и така заговори:
„Сине Атреев, аз мисля, след дългото скитане трябва
ний да се върнем дома, ако можем смъртта да избегнем,
че от войната и чумата много ахейци погиват.
Но прорицател умел или жрец да попитаме първом,
или пък съногадател — понеже сънят е от Зевса,
той да ни каже защо Аполон стреловержец е гневен,
за хекатомба или за оброк неизпълнен се сърди,
или дим жертвен от о̀тбор овце и кози той желае,
за да отбие далече от нас съдбоносната чума“ (50-67)

Установява се, че е виновен главнокомандващият. Той се съгласява с набелязаните мерки, но атакува критиците и успява да запази позицията и правомощията си. Поради това в армията настъпва раздор, тя отслабва и в следващите дни под ударите на противника загиват още много хора…

Спор; отстъпка и искане за компенсация; обвинение в алчност:
„Все пак приемам сега да я върна за общото благо.
Искам войската да бъде спасена, а не да загине.
Друга прилична награда за мен пригответе веднага,
за да не бъда без дар сред данайци — това е нередно.
Виждате всички, че мойта награда ще бъде отнета.“
А пък Ахил, бързоног и божествен, така отговори:
„Сине Атреев преславен, от всички си най-ненаситен!
Как ще получиш награда от силните духом ахейци?
Знаеш, че нямаме ние запазени общи богатства:
плячката от градове разорени нали поделихме?
Не подобава войските отново делитба да правят“ (116-126)

Хекатомбата:
„Цар Агамемнон накара да спуснат в морето бръз кораб,
с двадесет яки гребци, хекатомба за Феб натовари.
Руменолика мома Хризеида сам в него въведе.
Цар Одисей хитроумен за корабен вожд се покачи.
Влязоха в кораба те и поеха по пътища водни.
Заповед даде Атрид на войниците да се очистят.
Те се измиха, изляха в морето водата нечиста.
После принесоха в жертва на Феб хекатомба отбрана —
бикове, тлъсти кози край брега на морето безродно.
Жертвен дим с мирис примесен се вдигна, извит до небето“ (308-317)

Край на болестта:
„Вдигнал ръце, жрецът Хриз се помолил за тях най-усърдно:
„Чуй ми гласа, Сребролъки, ти, който град Хриза закриляш,
браниш свещената Кила, над Тенедос властно царуваш!
Както преди ме послуша, когато аз тъжен те молих,
та ме почете и тежко наказа тогава ахейци,
също и днес ти се моля, ти пак изпълни ми молбата:
хайде сега прекрати за данайците грозната гибел!“
Тази молитва изрече и Феб Аполон го послуша“ (450-457)

(3050 зн., 1,7 стр.)

***

Книга № 12. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Иов 1-3

14.

Живял някога в земята Уц човек на име Иов.
„Тоя човек беше непорочен, справедлив и богобоязлив и отбягваше злото.“

Той бил богат и щастлив:
„И родиха му се седем сина и три дъщери. Имотът му беше: седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток.“

Но дяволът пожелал да погуби душата му.
„Един ден дойдоха синовете Божии да застанат пред Господа; между тях дойде и Сатаната. И рече Господ на Сатаната: отде дойде! А Сатаната отговори Господу и рече: ходих по земята и я обходих.
И Господ рече на Сатаната: обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото.
Отговори Сатаната Господу и рече: нима току-тъй Иов е богобоязлив? Не огради ли Ти отвред него и къщата му и всичко, що той има? Ти благослови делата на ръцете му, и стадата му се ширят по земята; но я простри ръка и се допри до всичко, що е негово, ще ли Те благослови?
И рече Господ на Сатаната: ето, всичко, що е негово, е в твоя ръка; само върху него ръка не простирай.“

Дяволът убил децата на Иов и унищожил цялото му имущество.
„Тогава Иов стана, раздра горната си дреха, острига главата си и падна на земята, та се поклони и рече: гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!
Във всичко това Иов не съгреши и нищо неразумно не изрече за Бога.“

И рече Господ на Сатаната: обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото, и досега твърд в своята непорочност; а ти Ме подбуждаше против него да го погубя без вина.
Отговори Сатаната Господу и рече: кожа за кожа, а за живота си човек ще даде всичко, що има; но я простри ръка и се допри до костите му и плътта му, – ще ли Те благослови?
И рече Господ на Сатаната: ето, той е в твоя ръка; само душата му запази.

Отиде си Сатаната от лицето Господне и порази Иова с люта проказа – от ходилата на нозете му до самото му теме.
И взе си Иов едно чирепче да се чеше с него, и седеше на гноището (вън от града).
И рече му неговата жена: ти все си още твърд в непорочността си. Похули Бога и умри!
Но той й рече: говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?
Във всичко това Иов не съгреши с устата си.“

„Чуха трима приятели на Иова за всички тия злочестини, които го бяха постигнали, и тръгнаха всеки от своето място: Елифаз Теманец, Вилдад Савхеец и Софар Наамец; събраха се, за да идат да скърбят с него заедно и да го утешават.
И когато дигнаха очи отдалеч, те го не познаха; викнаха с глас, та заплакаха; раздра всякой горната си дреха, и хвърляха пръст над главите си към небето. И седяха с него на земята седем дена и седем нощи; и никой му дума не проговори, понеже виждаха, че страданието му е твърде голямо.“

Тогава Иов заговорил:
„Да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!
О, оная нощ! безлюдна да бъде; да не влезе в нея веселие! Защо са ме колене приели? Защо ми с трябвало да суча гърди? Сега щях да лежа и почивам; щях да спя; и щеше да ми бъде спокойно
Малък и голям там са равни, и робът е свободен от господаря си. Защо е дадено на злочестника светлина, и живот – на огорчените душевно, които очакват смъртта, а я няма, които биха я изкопали по-охотно, отколкото имане, биха се зарадвали до възторг, биха се възхитили, че са намерили гроб?
Въздишките ми изпреварят хляба ми, и стенанията ми текат като вода, защото страшното, от което се ужасявах, то ме и постигна; и от което се боях, то ме и връхлетя. Няма за мене мира, няма покой, няма утеха: нещастие настъпи.“

(3070 зн., 1,7 стр.)

***

Фрагмент № 5. Игнатий Брянчанинов. „За носенето на кръста“. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, 2006. Света Гора, Атон стр. 118-125.

15.

„Вечната смърт, поразила душата ни, се е превърнала в наш живот. Тя иска своята храна – греха, своето наслаждение – греха; чрез такава храна и такова наслаждение вечната смърт поддържа и запазва своята власт над човека.
Против тази вечна смърт, представяща се за живот за боледуващото от страшно падение човечество, Господ произнася Своята присъда: Който иска да спаси душата си, развивайки в нея живота на падението или вечната смърт, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, умъртвявайки в себе си греховните пожелания и отричайки се от греховните наслаждения, той ще я спаси (Марк. 8:35).
Посочвайки целия свят, стоящ пред погледа ни с всичките му красоти и прелести, Господ казва: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36).
Каква полза ще придобие човек, ако притежава не нещо маловажно, но дори целия видим свят? Този видим свят е само кратковременна странноприемница за човека! Няма никакъв предмет на земята, никакво преимущество, което бихме могли да признаем за своя собственост. Неумолимата и неизбежна смърт ни отнема всичко, а често и преди смъртта ни го отнемат непредвидени обстоятелства и превратности. Дори самото си тяло ние оставяме на заветния праг на вечността. Наша собственост, наше имущество и съкровище – това е нашата душа, и само тя. Какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк. 8:37) – казва словото Божие. С нищо няма да възстановим погубването на душата, когато я убие вечната смърт, прелъстително представяща се за живот.

Какво значи да вземем кръста, и то именно своя кръст? Това значи, че всеки християнин трябва търпеливо да понася именно тези оскърбления и гонения от света, които го постигат, а не някакви други. Това значи, че всеки християнин трябва с мъжество и постоянство да се бори именно с тези страсти и греховни помисли, които възникват в него. Че всеки християнин трябва с покорност, с преданост на Божията воля, с изповядване на Божието правосъдие и милосърдие, с благодарение към Бога да понася именно тези скърби и лишения, които ще му допусне Божественият Промисъл, а не някакви други, измислени и предлагани от горделивите мечтания.
Цялото човечество се труди и страда на земята; но колко разнообразни са тези страдания, колко разнообразни са страстите, които ни нападат, колко разнообразни са скърбите и изкушенията, които Бог ни изпраща за нашето излекуване, за очистване на нашите съгрешения, какво различие има между хората в телесните сили и здравето!
Възлюбени братя! Отдавайки днес, според устава на светата Църква, поклонение на честния Кръст Господен с телата си, да му отдадем поклонение и духом! Да почетем Честния Кръст Христов – оръдие на победата и знаме на Христовата слава, – като всеки изповяда от своя кръст: „Получавам заслуженото според делата си! Помени ме, Господи, в Твоето царство!“
Да не си позволим зловреден ропот, и особено душепагубна хула, които често се чуват от устата на заслепения, ожесточен грешник, измъчващ се и терзаещ се на своя кръст, напразно опитващ се да се избави от него. При ропот и хула кръстът става непоносимо тежък, увличайки в ада разпънатия на него. „Какво съм направил?“ – вика неосъзнаващият се грешник и укорява в несправедливост и немилосърдие правосъдния и милосърден Бог, порицава и отхвърля Божия Промисъл; виждайки Сина Божий разпнат, насмешливо и лукаво иска от Него: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас (Лук. 23:39), слез от кръста! (Мат. 27:40).
Но нашият Господ Иисус Христос доброволно благоволи с плътта Си да възлезе на кръста и да претърпи смърт, та чрез кръста да примири човечеството с Бога и чрез смъртта да спаси човеците от вечна смърт.“

(3040 зн., 1,7 стр.)

***

Фрагмент № 6. Йосиф Флавий. „Юдейската война“ VI, 3, 4. Превод Райка Николова. „Изток-Запад“, 2020 (с някои промени)

16.

„Една жена от живеещите отвъд Йордан, на име Мария, дъщеря на Елеазар от селото Ветезува, което значи „Домът на исопа“, прославена с произхода и богатството си, избягала в Иерусалим и попаднала заедно с другите в обсадата.
Тираните разграбили цялото й имущество, което донесла в Иерусалим, като избягала от Перея; а останалите й скъпоценности, както и храна, ако можела да се намери, разграбили войниците, които всеки ден нахлували в дома й.
Жената била обзета от ужасно негодувание и настройвала грабителите срещу себе си като често ги хулела и проклинала. След като никой не я убил нито от гняв, нито от милост и се изморила да търси храна, а и отникъде вече не можела да намери и гладът прониквал през вътрешностите й до мозъка на костите, а повече от гнева я разпалвала яростта й; и като взела за съветник глада заедно с нуждата, тя се обърнала против природата.
Грабнала детето си, което било още кърмаче, и казала: „Нещастно дете, за какво да те пазя през време на война, глад и размирици? При римляните ни очаква робство, ако ни оставят да живеем; по-страшно от робството е гладът, а бунтовниците са по-лоши и от двете. Хайде, стани ми храна, дух на отмъщение за метежниците, а за живота – единствената липсваща легенда, за да станат пълни нещастията на юдеите.“
И казвайки това, убила сина си, опекла половината и го изяла, а останалото покрила и запазила. Веднага дошли бунтовниците и привлечени от светотатствената миризма, я заплашили, че ще я убият веднага, ако не им покаже приготвеното. А тя казала, че им е запазила добра част и открила остатъците от детето. Страх и ужас ги обзели и замръзнали пред гледката.
А тя казала: „Това е родното ми дете и мое дело. Яжте, защото и аз ядох, и не ставайте по-мекушави от жена и по-състрадателни от майка. Ако вие сте благочестиви и се отвръщате от моята жертва, аз изядох вашия дял, нека и останалото бъде за мене.“
След това те, треперещи, излезли; единствено от това се уплашили и само тази храна оставили за майката. А вестта за ужасното деяние изпълнила целия град и случката била пред очите на всекиго, и всеки тръпнел, като че ли сам бил дръзнал да направи това. Гладуващите желаели смъртта и облажавали онези, които си били отишли, преди да видят и чуят толкова големи злини.“

(1860 зн., 1 стр.)

***

Фрагмент № 7. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Йона 1-3

17.

„И биде слово Господне към Йона, син Аматиев: „Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в него, защото злодеянията му достигнаха до Мене“.
И стана Йона да побегне в Тарсис от лицето Господне; дойде в Иопия и намери кораб, който отиваше за Тарсис, плати за превоз и влезе в него, за да отплува с тях в Тарсис от лицето Господне.
Но Господ подигна в морето силен вятър, и стана в морето голяма буря, и корабът насмалко оставаше да се разбие.
Уплашиха се корабниците; те викаха всеки към своя бог и почнаха да хвърлят в морето товара от кораба, за да му олекне от него; а Йона бе слязъл в дъното на кораба, бе легнал и дълбоко заспал.
Дойде при него началникът на кораба и му рече: „Защо спиш? Стани, извикай към твоя Бог; може би. Бог ще си спомни за нас, и ние не ще загинем“.
И рекоха един другиму: „Нека хвърлим жребие, за да узнаем, за кого ни постига тая беда“. Хвърлиха жребие, и жребието се падна на Йона.
Тогава му рекоха: „Кажи ни, за кого ни постигна тая беда? Какво е твоето занятие, и отде идеш ти? Де е твоята земя, и от кой народ си?“
Той им рече: „Аз съм евреин, почитам Господа, Бога на небесата, Който направи морето и сушата“.
Тогава човеците се уплашиха твърде много и му рекоха: „Защо направи това?“ – защото те узнаха, че той бяга от лицето Господне, както той сам им бе обадил.
И рекоха му: „Какво да направим с тебе, за да утихне морето за нас?“ Защото морето все се вълнуваше.
Тогава той им рече: „Вземете ме и ме хвърлете в морето – и морето ще утихне за вас, защото знам, че заради мене ви постигна тая голяма буря“.
Ала тия човеци почнаха да гребат усилно, за да стигнат на суша, но не можаха, защото морето все повече вилнееше против тях.
Тогава извикаха към Господа и рекоха: „Молим Те, Господи, да не загинем поради душата на тоя човек, и да ни не зачетеш невинна кръв; защото Ти, Господи си направил, което е Тебе угодно!“
И взеха Йона, та го хвърлиха в морето; и утихна морето от своята ярост.
И тия човеци се уплашиха от Господа твърде много, принесоха жертви Господу и дадоха оброци.

И биде слово Господне към Йона втори път: „Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в нея, което Аз ти заповядах“.
Стана Йона и отиде в Ниневия според словото Господне; а Ниневия беше град голям у Бога, на три дни ход.
И почна Йона да ходи по града, колкото можеше да се изходи в един ден, и проповядваше, думайки: „Още четирийсет дена – и Ниневия ще бъде разрушена!“
И повярваха ниневийци в Бога: обявиха пост и облякоха се във вретища, мало и голямо.
Тая дума дойде до царя на Ниневия – и той стана от престола си, съблече царското си облекло, облече се във вретище и седна в пепел, като заповяда да прогласят и кажат в Ниневия от името на царя и на велможите му, „Щото ни човеци, ни добитък, ни волове, ни овци да не ядат нищо, нито да ходят на паша, и вода да не пият; човеци и добитък да бъдат покрити с вретище и силно да викат към Бога; всеки да се отвърне от лошия си път и от насилието на ръцете си. Кой знае, може би, още Бог ще се умилостиви и ще отвърне от нас пламтящия Си гняв, и не ще загинем“.
И видя Бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път, и съжали за злото, за което бе казал, че ще напрати върху тях, и го не напрати…“

(2580 зн., 1,4 стр.)

***

Фрагмент № 8. Дж. Оруел. „1984“. Превод Лидия Божилова. „Профиздат“, 1989. стр. 68-71

18.

„- Не цениш ти истински новговора, Уинстън – каза той едва ли не с тъга. – Дори когато пишеш на него, ти пак мислиш на старговор. Чел съм някои от нещата, които пишеш от време на време за „Таймс“. Не са лоши, но са преводи. На сърцето ти лежи старговорът с цялата му неяснота и ненужни оттенъци в значението на думите. Не схващаш красотата от унищожаването на думите. Знаеш ли, че новговор е единственият език в света, чийто речник обеднява всяка година?
Естествено, Уинстън го знаеше. Той се усмихна, както се надяваше, с разбиране, без да смее да проговори. Сайм отхапа нов залък от черния хляб, подъвка го и продължи:
– Не разбираш ли, че главната цел на новговор е да ограничи мисълта? Накрая ще направим престъпмисълта практически невъзможна, защото няма да има думи, с които да се изрази. Всяко понятие, което изобщо ще е необходимо, ще се изразява само с една дума със строго определено значение, а всички допълнителни значения ще бъдат заличени и забравени. В единайсетото издание вече се доближаваме до тази цел. Но процесът ще продължи още дълго, след като нас с теб няма да ни има. С всяка година думите ще стават все по-малко и обхватът на съзнанието постоянно ще се стеснява. Дори сега, разбира се, няма никакво основание или извинение за престъпмисъл. Всичко е въпрос на самодисциплина, на контрол над действителността, но накрая няма да има нужда дори от това. Революцията ще е пълна, когато езикът стане съвършен. Новговор е ангсоц и ангсоц е новговор – добави той сякаш с мистично задоволство. – Идвало ли ти е някога наум, Уинстън, че най-късно до 2050 година няма да има нито едно човешко същество, което да разбере разговор като нашия?
– Освен… – започна Уинстън неуверено и млъкна.
На върха на езика му беше „освен пролите“, но се сдържа, защото не беше съвсем сигурен дали тази забележка не е в някои отношения неправоверна. Сайм обаче предугади какво се канеше да каже.
– Пролите не са човешки същества – заяви той пренебрежително. – До 2050 година, а може и по-рано, старговор ще е изчезнал напълно. Ще бъде унищожена цялата литература на миналото. Чосър, Шекспир, Милтън, Байрон – ще съществуват единствено изданията им на новговор и те не само ще са променени, а и напълно противоположни на онова, което са били. Дори литературата на партията ще се промени. Дори лозунгите ще се променят. Нима може да има лозунг като „свободата е робство“, когато понятието за свобода ще е унищожено? Целият процес на мислене ще е различен. Фактически няма да има мислене, както го разбираме сега. Правоверността не означава мислене, а липсата на необходимост от мислене. Правоверността е безсъзнателност.
Някой от тези дни, помисли си Уинстън с внезапна дълбока убеденост, Сайм ще бъде изпарен. Прекалено е интелигентен. Вижда прекалено ясно и говори прекалено разбираемо. Партията не обича такива хора. Някой ден той ще изчезне. Изписано е на лицето му.

Сайм мълчеше и с дръжката на лъжицата си чертаеше из разлятата яхния. Гласът от другата маса продължаваше бързо да кряка, ясно доловим въпреки глъчката наоколо.
– В новговор има дума – каза Сайм, – не зная дали си я чувал: паткореч, да крякаш като патица. Тя е от онези интересни думи, които имат две противоположни значения. Употребена спрямо противник, е обида; употребена спрямо човек, с когото си съгласен, е похвала…
Без съмнение, Сайм ще бъде изпарен, пак си помисли Уинстън. Помисли си го с известна тъга, макар много добре да съзнаваше, че Сайм го презира, не го намира особено приятен и е напълно способен да го предаде като престъпник на мисълта, ако сметне за необходимо. У Сайм имаше някакво неуловимо несъответствие. Нещо му липсваше: потайност, сдържаност, известна доза изкупителна глупост. Не можеше да се каже, че е неправоверен. Той вярваше в принципите на ангсоц, благоговееше пред Големия брат, ликуваше при победите, мразеше еретиците не само от душа, но с нестихващ плам, радваше се на свръхосведоменост, която за редовния член на партията беше недостъпна. И все пак около него витаеше лошата слава. Той казваше неща, които бе по-добре да се премълчат, беше чел прекалено много книги, често посещаваше кафене „Под кестена“, свърталище на художници и музиканти. Нямаше закон, бил той неписан, срещу честото посещаване на кафене „Под кестена“, но въпреки това над него висеше някакво проклятие.“

(3590 зн., 2 стр.)

***

Изглежда Оруел е смятал, че революциите са безполезни, тъй като хората си остават винаги едни и същи. Поради това в края на всяка революция обществото стига до същото положение, в което е било преди избухването й.
В това отношение той е близък до Платон, според когото държавните уредби неизбежно се редуват в кръг: тимокрация, олигархия, демокрация, тирания.

Фрагмент № 9. Дж. Оруел. „Фермата на животните“. Превод Албена Димитрова. „Фама“, 2004. стр. 15-17

19.

„Работата по просвещаването и организирането на останалите, естествено, легна върху прасетата, които всички признаваха за най-умни сред животните.
Измежду тях се отличаваха два млади нереза — Объл и Наполеон, които мистър Джоунс отглеждаше за продан. Наполеон беше едър, доста свиреп наглед баркширски нерез, единственият от тази порода във фермата, не особено приказлив, но известен с това, че постига своето. Объл бе по-жив от Наполеон, по-сладкодумен и изобретателен, но се смяташе, че не притежава толкова задълбочен характер.
Всички останали прасета във фермата бяха млади и ги угояваха за месо. Сред тях се открояваше едно дребно тлъсто прасе на име Квик, с много кръгли бузи, игриви очи, чевръсти движения и писклив глас. То беше блестящ оратор и когато обсъждаше някой труден въпрос, имаше навик да подскача напред-назад и да маха с опашка, което бе някак много убедително. За Квик казваха, че може да направи от черното бяло.
Тези тримата бяха доразвили учението на стария Майор в цялостна философска система, която нарекоха анимализъм. Няколко вечери в седмицата, след като мистър Джоунс заспеше, те организираха тайни събрания в обора и разясняваха принципите на анимализма пред останалите.
В началото се сблъскаха с тъпота и безразличие. Някои животни говореха за дълг и вярност към мистър Джоунс, когото наричаха Господаря, или правеха глупави изявления от рода на: „Мистър Джоунс ни храни. Ако го няма, ще умрем от глад.“
Други задаваха въпроси като: „Защо трябва да ни е грижа какво ще стане след смъртта ни?“, или: „Ако този Бунт, тъй или иначе, ще избухне, има ли значение дали работим за него, или не?“, и прасетата срещаха много трудности да ги накарат да проумеят, че това противоречи на духа на анимализма.
Най-глупави въпроси от всички задаваше Моли, бялата кобила. Първият й въпрос към Объл беше: „Ще има ли захар след Бунта?“
– Не – отговори твърдо Объл. – В тази ферма няма да произвеждаме захар. Освен това не ни трябва захар. Ще имаш колкото искаш овес и сено.
– А ще ми позволяват ли да нося панделки в гривата си? — попита Моли.
– Другарко – рече Объл, – тия панделки, на които толкова държиш, са символ на робството. Нима не разбираш, че свободата струва повече от една панделка?
Моли се съгласи, но гласът й не звучеше много убедено.
Най-верните им последователи бяха двата впрегатни коня Оувес и Люсерна. Те трудно можеха да измислят нещо сами, но щом веднъж бяха приели прасетата за учители, поглъщаха всичко, което им се казваше, и го предаваха с прости думи на останалите животни. Неизменно присъстваха на тайните събрания в обора и даваха тон за песента „Добитък английски“, с която винаги ги закриваха.“

(2210 зн., 1,2 стр.)

***

Фрагмент № 10. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет. Иеремия, 9:3-25:38

20.

„Като лък опъват езика си за лъжи, с неправда се усилят на земята; защото минуват от едно зло на друго и Мене не познават, казва Господ. Всеки лъже приятеля си и правда не говорят: приучиха езика си да говори лъжа, лукавничат до умора. Езикът им – стрела смъртоносна, говори коварно; с уста говорят към ближния си дружелюбно, а в сърце си му примки кроят.
За планините ще дигна плач и писък, и за степните пасбища – ридание, защото те са изгорени, тъй че през тях никой не минува, нито се чува блеене на стада: и птици небесни, и добитък – всичко се е пръснало и разбягало.
Има ли такъв мъдрец, който да разбере това? И оня, към когото говорят уста Господни – да обясни, защо загина страната и изгоря като пустиня, тъй че никой не минува през нея?
Тъй казва Господ Саваот: потърсете и повикайте да дойдат оплаквачки; пратете да дойдат вещи жени е тая работа. Нека побързат и дигнат плач заради нас, та из очите ни да се леят сълзи, и от клепките ни вода да тече. И тъй, слушайте, жени, словото на Господа, и да внимава ухото ви на словото от устата Му; и учете дъщерите си на плач, и една друга – на плачевни песни.
Защото смъртта влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни, за да изтреби децата от улицата, младежите от стъгдите. Речи: тъй казва Господ: и ще бъдат хвърлени труповете на людете като тор на полето и като снопи зад жетваря, и не ще има кой да ги събере.
Тъй казва Господ: да се не хвали мъдър с мъдростта си, да се не хвали силен със силата си, да се не хвали богат с богатството си. Но който се хвали, нека се хвали с туй, че Ме разбира и знае, че Аз съм Господ, Който върша милост, съд и правда на земята; защото само това Ми е благоугодно, казва Господ.
Може ли етиопец да промени кожата си, и леопард – петната си? Тъй и вие можете ли да вършите добро, като сте навикнали да вършите зло? Затова ще ги развея като прах, разнасян от пустинен вятър. Ето твоя жребий, частта, що съм ти отмерил, казва Господ, защото ти Ме забрави и се надяваше на лъжа.
Понякога Аз кажа за някой народ и царство, че ще го изкореня, съкруша и погубя; но ако тоя народ, върху който съм изрекъл това, се обърне от лошите си дела, Аз отлагам злото, що съм намислил да му сторя. А понякога кажа за някой народ и царство, че ще го устроя и утвърдя; но ако той върши зло пред Моите очи и не слуша гласа Ми, ще отменя доброто, с което съм искал да го облагодетелствувам.
Ето, иде буря Господня с ярост, буря страшна, и ще се свие върху главата на нечестивците. Гневът на Господа не ще се отвърне, докле Той не извърши и докле не изпълни намеренията на сърцето Си; в последните дни ясно ще разберете това. Нима Аз съм Бог само отблизо, казва Господ, а не Бог и отдалеч? Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял? – казва Господ. Не изпълням ли Аз небе и земя? – казва Господ.
Защото, ето на тоя град, над който се призова Моето име, Аз почвам да нанасям нещастие; та вие ли ще останете ненаказани? Не, не ще останете ненаказани; защото Аз призовавам меч против всички, що живеят на земята, казва Господ Саваот. Шумът ще достигне земните краища, защото Господ се бори с народите: Той ще се съди с всяка плът, нечестивите ще предаде на меч, казва Господ.
Тъй казва Господ Саваот: ето, нещастието ще минава от народ към народ, и голям вихър ще се подигне от краищата земни. И в оня ден поразени от Господа ще има от единия край на земята до другия; те не ще бъдат оплакани, нито прибрани и погребани, ще бъдат тор по земното лице.
Ридайте, пастири, и стенете, и посипете се с пепел, вождове на стадото: защото се изпълниха дните ви, за да бъдете заклани и разпилени, и ще паднете като скъпа съдина. И не ще има убежище за пастирите и спасение – за вождовете на стадото.
Чува се писък от пастирите и ридание – от вождовете на стадото, понеже Господ опустоши пасбищата им. Яростта на Господния гняв изтребя мирните селища. Той остави жилището Си като лъв; и земята им стана пустиня от яростта на опустошителя и от пламенния Му гняв.“

(3210 зн., 1,8 стр.)

***

Място № 1. Платон. „Държавата“ 346-347

21.

В нормални обстоятелства нито един разумен и честен човек не би се заел с управление на държава. Защото тази работа е тежка и ако се върши както трябва, тя е полезна единствено за управляваните, а за него самия е опасна.
Такъв човек би имал само едно основание да се заеме с управление – че ако не го направи, ще му се наложи да бъде управляван от много по-лоши от него.

(300 зн., 0,17 стр.)