Архив на категория: за обществото

Вирусология

(14 март)

Когато започне разговор за трагичното, винаги и още в началото някой казва, че „трагична е смъртта“.
Като оставим настрана, че това не е отговор (защото въпросът не е „Кое е трагично?“, а „Що е трагичното?“), в течение на разговора се разбира, и то от всички, че не всяка смърт е трагична.
Защото някоя може да е героична, а друга – просто желана (по някаква причина). Освен това смъртта на врага не е трагична за неговия враг. А има ли някоя, която да е трагична от всяка гледна точка? И дали ще е трагична защото е смърт, или по друга причина?
Трагичното в смисъла, който ни е завещан от древните, непременно е свързано с вината. Невинно пострадалият не преживява трагедия – той просто страда. Онзи, който не знае или не приема, че е извършил престъпление, също не преживява трагедия – той смята, че е направил каквото е редно (естествено).
Трагедия има само там, където някой разбира, че е виновен. При това в историята трябва да има съществен обрат, така че да се случи противоположното на онова, което той е замислял.
Така че същината на трагичното е там: да предприемеш нещо с цел спасение, а то да доведе до гибел.

Съществува и следното мнение, подкрепено изглежда с факти и идващо от „центъра на бедата“ – Италия.
Оказва се, че почти никой от жертвите на вируса не е починал точно от него. Средната възраст на починалите била 80 години; освен това те са имали и други заболявания.
Броят на починалите пациенти, които нямали друга диагноза, освен „коронавирус“, бил двама (2) от 1266!!
Може би за част от света, и то за тази, която притежава медиите и взима политическите решения, е неразбираемо как човек може да умре поради това, че е стар и болен. Съгласно този възглед няма такова нещо като „стар и болен“, особено когато става дума за хора с пари и обществена позиция.
Цялата паника е оттам, че хората са забравили да мислят за себе си като за смъртни същества.

*

Рим, 14 марта. /ТАСС/. Высший институт здоровья выявил, что только у двух пациентов, у которых был диагностирован коронавирус, вызываемое им заболевание могло быть единственной причиной смерти. Об этом сообщил в ходе традиционной пресс-конференции в Департаменте гражданской защиты в пятницу президент института Сильвио Брузаферро, сообщает агентство NOVA.
„Средний возраст умерших пациентов, у которых был выявлен коронавирус, 80 лет, и это – преимущественно мужчины. Большинство из них страдали множеством хронических патологий. Истории болезней двоих пациентов, у которых не было других диагнозов [кроме коронавируса], должны быть еще до конца изучены“, – приводит агентство его слова. Таким образом, Брузаферро затруднился дать точную статистику по окончательно подтвержденным случаям смерти от коронавируса, поскольку, как он пояснил, в Институт поступило пока немногим более 100 историй болезней умерших.
Согласно информации Департамента гражданской защиты, жертвами заболевания, вызываемого коронавирусом нового типа, считаются 1266 человек из 17660 инфицированных с начала вспышки. Смертность в Италии на данный момент составляет 5,8%. При этом среди мужчин смертность выше – 7,2%, тогда как среди женщин смертность составляет 4,1%. Жертв среди людей моложе 40 лет двое: мужчина, страдавший психическим заболеванием, диабетом и ожирением, и женщина с онкологическим заболеванием…

https://tass.ru/obschestvo/7977063

(15 март)

Не очаквайте новини, занимавайте се с друго. Новини няма да има, тъй като всичко необходимо вече беше постигнато.
Почти всички хора, цялото население на земята, са представени като възможни или действителни „преносители на опасно заболяване“. Затова те трябва да бъдат обездвижени и изолирани (затворени). Оттук нататък дали ще живеят или не, все едно; важното е да не разпространяват вируса.
А вирусът беше сметнат за опасен и светът беше превърнат в концлагер не защото „застрашава нашите близки, които са ни отгледали“, както мелодраматично каза един наш съгражданин по телевизията, а защото застрашава онези, които с цената на всякакво угодничество, подлости и престъпления са се устроили така, че да си живеят забавно още няколко века поне. И изведнъж – болест, за която няма определено лечение и е опасна преди всичко за тях (поради възрастта и пола им).
Е, как да не затвориш целия свят? Което именно и стана.

(16 март)

Излизам тази сутрин към 10 (по работа).
Тук-там отделни индивиди вървят поединично, мрачни и маскирани като разбойници.
Излизам още веднъж, този път към 17, и какво да видя!
Кучета щастливо тичат по поляните, майки бутат бебешки колички, влюбени се държат за ръка, хората се усмихват един другиму с открити лица.
Мъжествени генерали и силни прокурори преследват спекулата и затварят фризьорските салони.
Да живее пролетта!

(17 март)

Медийното внимание към ситуацията е над всякаква критика. Трета световна война (с активни военни действия) не би могла да заеме повече място в TV-емисиите и интернет.
Събитие от такъв интерес през последните 50 години е имало само веднъж – властовите промени в източна Европа от края на 1989 и разпадането на СССР през 1990-1991. Само един от поредицата факти оттогава стига: през юни 1990 Русия напусна СССР! Вярно е, че ролята на наскоро изоставилата ни Британия не беше чак такава, но не беше и пренебрежима.
Ако растежът на заразяванията и смъртните случаи продължи още месец-два, със съответстващите поражения в икономиката, може да се стигне и до геополитически промени, сравними с онези. Влиянието на Китай ще се увеличи още повече, а Русия няма да загуби нищо.
Западна Европа, която спечели много от изчезването на СССР, сега понася най-силния удар. ЕС не действа като нещо цяло, а се разпада на отделните си държави (границите се затварят, сътрудничество няма). Италия получава помощ не от Германия и не от Европейската комисия, а от Китай.
Впрочем скоростта на разрастване на епидемията в Италия намалява през последната седмица, както може да се убеди всеки, който прегледа общодостъпните цифри. Така че до милиони жертви в Европа няма да се стигне.

(18 март)

1941-1945 – военно положение
1946-1989 – извънредно положение, но със светло бъдеще
1990-2006 – национална катастрофа
2007-2020 – тежко, но с европейски ценности
март 2020 – извънредно (по болест)
от април 2020 нататък – почти военно, но важното е да сме живи и здрави

Когато през лятото на 1990 се върнах в София за ваканцията, кризата вече вилнееше и всички бяха в шок. Същевременно ми направи впечатление, че хората са станали по-любезни (не си бях идвал от 10 месеца).
Споделих това с една госпожица.
– А, глупости – отвърна тя. – Всички са толкова груби…
И започна да бълва хули срещу ближните, както правят обикновено завистливците.
Но беше истина, че хората бяха станали по-вежливи. Това се усещаше дори по интонацията, с която произнасяха някои обикновени думи като „Здравейте“, „Довиждане“, „Всичко добро“ и прочее. Защото в случай на обществена опасност човек си спомня същинския смисъл на думите, които иначе употребява по навик и небрежно.
И сега пак е така. Влизам в зоомагазин и питам продавачката дали случайно знае откъде мога да си купя разклонител (електрически).
Ако бях задал този въпрос преди десет дни, тя би ме сметнала за луд. А сега ме упъти най-любезно и ми пожела успех.

(19 март)

На европейските щабове по извънредното положение ще им бъде все по-трудно да доказват на населението колко опасна е болестта и колко необходимо е преустановяването на всякакви икономически и обществени дейности.
Разпространяването на заразата се забавя, но „мерките“ сега се въвеждат; и никой не казва докога ще продължат. Може би защото ще продължат неопределено дълго.
„Титаник“ потъва. Англичаните се оказаха най-бързи, свалиха колкото спасителни лодки имаше, натовариха се и отплаваха на запад. За останалите – като във филма.
Причината вероятно е изчерпването на възможностите на икономическия модел, по който работеше евроатлантическата общност. Ето едни цифри (има ги навсякъде): САЩ и Канада + ЕС и отделилата се Британия имат БВП от общо 49 трилиона USD (по ППС). Срещу тях са Китай, Индия, Русия и някои доскоро наричани „развиващи се страни“ (Индонезия, Пакистан, Малайзия, Филипините, Бразилия). Общият БВП на тези осем вече е надминал 53 трилиона и ще расте (заедно с населението им). А населението на „първия свят“ ще расте по-бавно и неговият БВП няма да догони този на „останалите“, а напротив – ще изостава.
Това значи, че борбата на Запада срещу „останалите“ за икономическо господство е загубена.
За военно-политическо – също.
Това, което предстои, е да се живее според наличното (а не на заем и не за сметка на целия свят). А наличното в днешна Европа изглежда позволява точно това, което ни предлагат: към 30% по-малко икономическа дейност (и реални доходи) и мно-ого по-малко демокрация и граждански свободи. И преминаване в постоянен режим на извънредно въздържание, защото друго вече не може да се направи.
Алтернативата е хиперинфлация, която да унищожи еврото, а след него и долара. Значи – по-добре икономии.
Какво е отношението на всичко това към коронавируса? Чиста случайност.

(20 март)

Проблемът не е във „вируса“, а в завръщането към реалността.
В продължение на 40 години, от Рейгън и Тачър насам, Западът е работил с пари, които не съществуват (лъжливи са, не съответстват на изработеното).
Жизненото равнище расте, хората харчат, доволни са. Гледат отвисоко на бедното и, разбира се, „нецивилизовано“ и „несвободно“ население на света. Медиите ги ласкаят: „Вие сте първият и вече наистина развит свят, върхът на еволюцията. Самата цел на историята. Имате всичко – пари, развлечения, престиж. Още малко остана и науката (медицината) ще ви направи безсмъртни. Всички други са неразвити, или развиващи се, догонващи и прочее.“
Какво се случи? Светът се захвана за работа и в един момент просто отказа да приема техните несъществуващи пари.
Резултатът – пълна катастрофа. „Мерките“ са отчаяни, обосновката е безсмислена. Казва се, че трябва да пазим възрастните хора, и същевременно се предлага тези хора да бъдат арестувани по домовете си, където да загинат поради липса на най-необходимото. Казва се, че деца и млади хора не боледуват, а същевременно полицията преследва майки с деца по парковете. До вчера главна грижа беше демокрацията, а сега властта се съсредоточава в ръцете на двама-трима на държава (според някои и това е много).
Някой беше казал, че можеш да лъжеш малцина за дълго и мнозина за кратко, но не можеш да излъжеш всички завинаги.

(21 март)

Като при всяка революция (или друга обществена катастрофа) наблюдаваме страшен срив на ролята на институциите и авторитета на техните представители.
Нито министрите са министри, нито президентът – президент, нито прокурорът – прокурор.
Конституционният съд е забравен; мнението на партийните лидери няма по-голяма тежест от това на кой да е гражданин, изказващ се по телевизията.
От полицията се очаква главно да атакува хора, чиято вина е в това, че са извън апартамента си; а армията трябва да й помага.
Има епидемия (не у нас, но както и да е); но епидемиолозите нямат думата, освен ако някой не им вземе интервю, което се забравя още същия ден.
Предполагам, мнозина вече си задават въпроса:
Кой ще е диктаторът?

(22 март)

Из града колите са малко, пешеходците – по-малко и от тях. Пред аптеките и хранителните магазини стоят по неколцина чакащи (с маски). Останалите са по домовете си. Хладилниците са заредени. В страната има ред.
А как ли ще бъде в деня, когато няколко десетки хиляди деца останат не само без закуска и без обяд, но и без вечеря? И когато след залез слънце, към 7-8 вечерта, кажат: „Мамо, тате, искаме храна“?
При цялото ми уважение към коронавируса все пак смятам, че майките и татковците ще прекарат нощта в размисъл върху създалото се положение. И на сутринта ще имат позиция по въпроса, която ще искат да оповестят. А когато човек силно желае да оповести нещо, той намира най-различни начини за това.

Ето как е било някъде:
„Една жена от живеещите отвъд Йордан, на име Мария, дъщеря на Елеазар от селото Ветезува, което значи „Домът на исопа“, прославена с произхода и богатството си, избягала в Иерусалим и попаднала заедно с другите в обсадата…
… А вестта за ужасното деяние изпълнила целия град и случката била пред очите на всекиго, и всеки тръпнел, като че ли сам бил дръзнал да направи това. Гладуващите желаели смъртта и облажавали онези, които си били отишли, преди да видят и чуят толкова големи злини“ (Йосиф Флавий. „Юдейската война“ VI, 3,4)

(23 март)

Да кажем и няколко добри думи за „вируса“.
Благодарение на него:

1. Движението намаля и въздухът се изчисти
2. През нощта е тихо и може да се спи
3. Улиците и подлезите се мият по-често
4. Повече свободно време
5. Никой не кашля, не киха и не плюе
6. Говори се, че медицината е не само услуга, но и наука
7. Когато излизаш вечер, имаш чувството, че се разхождаш в частния си град.

(25 март)

Доскоро войните бяха другаде и всичко беше прекрасно. Сега войната дойде тук и всичко пропадна.
Да видим броя на загиналите в Ирак, Либия и Сирия от времето, когато Атлантида („колективният Запад“) ги освобождаваше, и да го сравним с днешната ни беда.
Ирак (2003-2011) – до 220 000 мирно население
Либия (2011) – до 40 000 само от бомбардировките и ок. 700 000 бежанци.
Сирия (2011-2020) – до 300 000 души (от тях над 70 000 мирно население) и 4 милиона бежанци
Значи: 330 000 мирно население загинали и 4,7 милиона бежанци (по уикипедия)
Жертви на коронавируса към днешна дата – 20 500; от тях 14 000 в „Атлантида“.
Съотношение на жертвите на вируса към убитите в името на „демокрацията и човешките права“ – 1:23.
Сега обаче мейнстриймовските медии настояха да отложим демокрацията в името на човешкия живот. Защо така? Който е бил демократ тогава, нека да бъде и сега.

(26 март)

Интервю

Въпрос:
– Вирусът предизвика тревога в целия свят, последиците от него стават все по-драматични. И в Германия има извънредно положение. Какво изобщо представляват коронавирусите?

Сушари Бакди (лекар, инфекционист, микробиолог; работи в Майнц, интервюто е на немски):
– Вирусите се срещат при хората и животните в целия свят. И представляват голямо семейство, което е сред нас. Нормално погледнато от медицинска гледна точка не играят никаква роля, защото предизвикват леки грипални ефекти или хрема с температура; и най-много възрастните хора да са – може би – в известна степен по-застрашени. Сега на сцената се появява нов представител, който всява страх в целия свят. Защо? Covid-19 беше открит в Китай и се разпространи там много бързо. Но беше придружен очевидно от много смъртни случаи, повече отколкото би могло да се очаква. После дойде тревожната новина от северна Италия, където се случваше подобно нещо. Но всъщност – и това трябва да се има предвид – в другите страни, където вирусът се разпространи, не се достигнаха такива мними (scheinbare) смъртни квоти от 4-5-6%. Така например в Южна Корея е съобщена смъртна квота 1%, в Англия – 0,3%.

Въпрос:
– Защо „мними“ смъртни квоти?

Отговор:
– Мними, защото ако един вирус не убива сам или самостоятелно (selbst oder allein), а само в съюз с други заболявания, то тогава нямаме право да обвиняваме единствено вируса. Че това се прави при Covid-19 е не само погрешно (falsch), но и опасно и заблуждаващо. Тъй като по този начин се забравя, че много други фактори – локални фактори – могат да играят решаваща роля. Примерно: Кое обединява северна Италия и Китай? (Was eint Norditalien mit China?). Какво общо имат? Това е въпрос. Отговор: Ужасното замърсяване на въздуха, което е най-високото в света. Така че Италия е един европейски Китай. Белите дробове на хората в тези области са натоварени и боледуват по съвсем различен начин от нашите бели дробове.

Въпрос:
– А какво е положението в Германия? И тук вирусът се разпространи много бързо.

Отговор:
– Да. Изглежда така, като че ли разпространението на вируса тук е в действие. И е забележително, че той сега ни дава данни, с които можем да вземем по-добро решение какво да се направи.

Въпрос:
– И това сега го направиха експертите и политиците. Обявиха най-висока степен на тревога.

Отговор:
– Да. И това собствено е голямата трагичност на тази история. Защото това, което беше решено, е всъщност безсмислено (sinnlos). На особено важни въпроси сега вече е отговорено. Първият е: Този вирус убива ли „само“ по-възрастни и хора с други предварителни заболявания, както другите – нормалните – коронавируси, ли убива и млади хора? И отговорът е напълно ясен. Имаме 10 000 инфекции. 99% от хората нямат никакви или само леки симптоми. Още оттук трябва да се направи изводът, че е погрешно и всъщност не би трябвало да е позволено да се говори за 10 000 „заболели“. Те не са болни. Инфекцията не бива да се отъждествява със заболяване. Тъй като заболели са само 50-60 от тези хора; и до днес 30 са починали – за 30 дни. Значи тук имаме смъртна квота от един починал дневно, който е Covid-позитивен. Досега. Сценарият на ужасите е, че този брой може да стане приблизително 100 пъти по-голям. Тогава ще имаме 1 милион случаи и вероятно 3 000 мъртви в следващите 60 дни. Значи общо са 100 дни: и това е равно на 30 мъртви на ден. Този сценарий на ужасите сега се опитват да го предотвратят.

Въпрос:
– Сегашните мерки целят да забавят разпространението на вируса и по този начин да предотвратят да се съобщава всекидневно за нови смъртни случаи.

Отговор:
– Да. Като таванът тук е 30 мъртви на ден, според всичко, което знаем досега. Сега може да ни звучи много 30 мъртви на ден, но трябва да се помисли, че тук в Германия всекидневно умират 2 200 души над 65 години. Трябва да се има предвид, че минимум 1% от тези хора с голяма вероятност носят в себе си нормалния коронавирус. Това са 22 дневно, които носят в себе си съвсем нормални коронавируси, братята на Covid-19. И те ни умират всеки ден. Разликата тук е, че ние не говорим за починали от корона, тъй като знаем, че участието на вируса има много малка роля в случилото се. И така, сега искаме да предотвратим този сценарий: тези 30 да заменят [тези 22]. Това е, което се случва сега. Страхуваме се, че при 1 милион инфекции с новия вирус ще оплакваме 30 мъртви дневно, а не осъзнаваме, че през цялото време най-малко 20, ако не и 30, 40 или 100 пациенти умират от същите допълнителни заболявания и натовареност, и са коронавирусно позитивни. И затова се предприемат тези ужасяващи (horrende) мерки?!

Въпрос:
– Какво Вие мнението за мерките?

Отговор:
– Намирам ги за гротескни, прекалени и направо опасни. Опасни, защото вижте… всеки човек, всеки по-възрастен човек има правото да се погрижи да не бъде измежду тези 2 200, които ни напускат всекидневно. За тази цел той има своите хобита, спортува, поддържа социалните си контакти, посещава мероприятия и т.н. Всичко това сега го няма. Може да сте сигурни, че тези мерки общо взето ще съкратят продължителността на живот на тези 2 200 души. Към това да прибавим и икономическите последствия, които со толкова ужасни и застрашават съществуването на много хора. И накрая имаме естествено и директните медицински последствия. Още сега имаме затруднения при обслужването, операции не могат да се извършат, болни не мога да се обгрижат оптимално, персонал се оттегля или липсва в болниците, тъй като майките трябва да се грижат за децата си. Всичко това са неща, които естествено ще имат все по-лоши последствия. Мога само да кажа, че тези мерки са саморазрушителни, и ако обществото ги приеме и изпълни, това ще е равно на колективно самоубийство.

https://www.facebook.com/watch/?v=528569804749022

Триумвиратът (може да го наричаме и хунта) явно няма търпение да извлече всичко от създалата се ситуация.
Днес беше разпуснат парламентът, което значи, че беше премахната партийната опозиция.
Какво предстои:
1. Отстраняване на президента
2. Затваряне на храмовете

(27 март)

Атлантида («колективният Запад») се провали икономически, а за морал изобщо да не споменаваме. И то след като в продължение на 3 десетилетия поглъщаше по една средно голяма държава на всеки три години.
Кои са държавите? Ето ги поименно, от север на юг:
1. Балтийските републики (малки са, така че да ги броим за една)
2. Полша
3. Чехословакия
4. Унгария
5. Румъния
6. България (всички от 1990 нататък)
Освен това
7. Ирак (от 2003)
8. Либия (от 2011)
9. Украйна (от 2014)
9х3 = 27. Това беше необходимото, така че за периода 1990-2017 стандартът на живот в Атлантида да се поддържа висок и икономиката да расте. Но за да се стигне благополучно до края на 2020, трябваше да се осигури още една.
Иран? Оказа се твърде голяма и организирана, а и няма опозиция, подобна на украинската.
Сирия? На нея разчитаха много, но след девет години война Асад оцеля и победи (защото намери съюзници).
Венецуела? Правят се опити за преврат, но плахо и мудно (Ето защо вчера обявиха президента им за «наркотерорист» и предложиха 15 милиона USD за главата му).
Ето как Атлантида прекара две години без нужната й жертва и точно това доведе до срива, който наблюдаваме. Сега се говори за 30% безработица в САЩ, падане на БВП с 40% и повече. За Европа – също. Но нима някой е виновен? Освен Китай?
Затова медиите от един месец насам нямат тема, различна от вируса. 1 милиард души са под домашен арест, натискът върху инакомислещите е колосален, все едно дали става дума за президенти, парламенти или който и да е.
Впрочем малцина от овластените по места се оплакват: това е алиби и за тях.

(28 март)

„В Руанда, където е въведена пълна карантина и е забранено да се излиза от дома, един жител отишъл да лови риба на река Нябаронго, където и бил нападнат от крокодил.
Това съобщава БиБиСи, позовавайки се на Алис Кайтеси, кмет на Камони – област в южна Руанда.
„Уби го и го изяде крокодил – потвърдила Кайтеси. – Този човек наруши разпореждането за задължително оставане у дома и така се оказа един от малкото граждани, които не сътрудничат на властите в борбата с коронавируса…““

https://rg.ru/2020/03/26/krokodil-sel-narushitelia-karantina-v-ruande.html?fbclid=IwAR0KxriDIqmwRoXiW-jfFfO9dJFhQhUhbtKs-tWLQuZfNrxk1WHlSwPQzLs

(30 март)

Разказват, че когато Ксеркс видял величието на армията си, преминаваща през Хелеспонта (Дарданелите), внезапно се разплакал.
Един от приближените му го попитал защо, а той рекъл: „Плача, защото цялото това великолепие е временно; един ден няма да го има.“
Ксеркс е гледал Хелеспонта и е тъгувал за преходността на земното като цар и военачалник. Днешна София би натъжила по същия начин всеки един мизантроп.
От няколко дни насам, особено вечер, тя има вид на град-музей. Сгради има, някои са осветени, но около тях няма хора; никой не влиза и не излиза. Има градски транспорт: един автобус или тролей превозва средно двама души. Но това е по-скоро илюстрация за транспорт: ето как някога хората са се придвижвали.
Има огромно количество бивши магазини, ресторанти, места за разходка. И те са илюстрации: ето тук някой е пазарувал, седял е с приятели, разхождал се е.
А хора няма. Бихме могли да помислим, че са премахнати (унищожени).
И тази пустиня ще се превърне отново в град? След месец или два, след година или две?
Така ще стане, и някой още отсега съжалява за това.
Но Бог е казал: „Няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му; и няма вече да поразявам всичко, що живее, както направих. Занапред, докле трае земята, сеитба и жетва, студ и пек, лято и зима, ден и нощ няма да престанат“ (Битие 8:21-22).

„Ноев ковчег за книги“ (интервю)

Люба Константинова:
– Разказването на „Ноевия ковчег за книги“ предстои в „Нашия ден“ сега. Добро утро на Николай Гочев.

Н.Г.
– Здравейте. Благодаря Ви, че ме поканихте по този повод.

Л.К.
– Нека да си кажем първо: „екипът от британски учени“ е една шеговита фраза. А шегите колко важни са ни в подобен момент?

Н.Г.
– Човек трябва да бъде хладнокръвен, когато чува, че отвсякъде го дебнат големи опасности. Що се отнася до екипа от британски учени, той е, разбира се, пословичен, и аз ще си позволя да го сравня с „групата съветски учени“, която беше способна да открие абсолютно всичко допреди 40 и няколко години.
Колкото до това, което нарекох „Ноев ковчег“, то е едно хрумване, което се появи съвсем скоро, няма и седмица. Може би има връзка със сегашната медийна, пък и здравословна ситуация. Ноевият ковчег, както разказва Библията, е един кораб, който Бог е наредил на Ной да построи; и да запази в него двойки от всички живи същества, които се размножават по този начин. И го е предупредил, че скоро ще настъпи страшен катаклизъм; а думата „катаклизъм“, която е гръцка, се превежда на български с „потоп“. Ще вали 40 дни – и наистина валяло 40 дни – всичко живо ще бъде унищожено, заради греховете на хората. Но човечеството трябва да продължи. И Бог казал на Ной: „Избрах теб, защото ти си праведен. Имаш жена, синове, които също имат свои семейства, и от вас ще продължи човешкият род. Но ти възлагам да запазиш всички живи същества – ето по този начин, като ги качиш на кораба.“
Към това бих добавил нещо, което не се казва изрично в библейския разказ, а именно: за да възложим някому да запази нещо, той трябва да го познава много добре. И не просто да го познава, но и да го обича. Тези неща, които трябва да се запазят от всеобщото унищожение, сигурно ще са ценни; от тях хората ще имат нужда.
Та по времето на Ной книги не е имало; но днес ние имаме много книги, имаме ценни слова, които са ни завещани от вековете и хилядолетията. И ми хрумна – без да го мисля с много думи – следното: „Защо пък аз, който цял живот се занимавам със слово, в една такава ситуация без съмнение, тревожна, да не се погрижа да оставя след себе си нещо, което да е интересно, полезно и добро. Защо да не предложа, подобно на Ной, най-ценното от онова слово, което познавам и без съмнение – като човек който е избрал тази работа – някакси го обичам?“

Л.К.
– Сигурно е трудно тези книги, които идват от вековете и хилядолетията, да се превърнат в нещо различно – именно за да бъдат част от този „Ноев ковчег“. В какво се превръщат всъщност тези книги, които някои от слушателите ни познават, други са ги забравили, а някои още не са ги срещали?
Н.Г.
– Замисълът – това което мен ме вълнува – е тези книги, за които всеки е чувал, да не остават само като заглавия, и да не остават само имената на техните автори. Защото знаем: в днешния свят, където всяко слово сякаш е достъпно, много лесно се съобщават имена. Хората казват: „Да, ето тези имена са прославени“. И какво от това? Понеже имената са много, никой сякаш няма време да се заеме и да види какво стои зад тях, зад тези заглавия на книги. И разбира се, хората разчитат на едни ресурси, които всички ги знаем, но не знаем дали може да им имаме много доверие. Ти искаш да разбереш, примерно, какво се разказва в трагедията „Едип цар“ от Софокъл. Поглеждаш в интернет, оттам ти казват, но кой е този, който ти го казва, не знаеш. И затова си помислих, че е добре някой, който ги познава отблизо тези неща, да ги разкаже…

Л.К.
– И да ги разкаже по един нескучен начин, което е не по-малко важно.

Н.Г.
– Да е нескучен е едно; това е желателно…

Л.К.
– Защото историята от „Едип цар“, която разказва Н.Г., звучи като един кратък криминален роман в рамките на една страница; и с богатство на езика, с което представянето на сюжета в „уикипедия“ не разполага.

Н.Г.
– Радвам се, че така е станало. Към това бих добавил, че преразказването на великите литературни, а и не само художественолитературни, но и ораторски, историографски и философски произведения, е голямо интелектуално и творческо усилие. Ти първо трябва да си разбрал тази книга; а тя може да не е малка, може да е голяма. И второ, трябва да я изговориш на родния си език. Ето това е творческото усилие. Сигурен съм, че твърде малко са тези, които осъзнават колко трудно е да работиш с родния си език, колко ти всъщност незадоволително знаеш родния си език. И това ще го разбереш, когато се опиташ да разкажеш едно велико литературно произведение.
После, защо тези резюмета са интересни, както Вие казахте преди малко? Дали заради това, че се е случило да се разкажат на добър език, или просто защото самото произведение е хубаво? Те са интересни – ако станат – защото чрез тях се извлича смисъл. Това е главното. Да, ние всички сме чували за „Илиада“, „Дон Кихот“, за „Братя Карамазови“. Обаче как да се разкажат тези неща интересно? Трябва да се извлече смисъл от тях, да се каже кое е важното, за което се разказва в това прославено произведение. Защо то е важно? И ти не трябва просто да кажеш: „Защото еди-какво си“, и да се впуснеш в историята на литературата или в анализ, или в критика – не това. Защото тогава твоят слушател няма да разбере какво самият автор е казал, а ще разбере какво ти си мислиш за тези неща. Но ти трябва да се вчувстваш в произведението и да предадеш точно това, което авторът е казал и както той би желал вероятно да го каже, обаче в рамките на една или две страници. А не да кажеш: „Чети един месец, ще го прочетеш и ще разбереш“. Да, ако чете един месец, ще разбере, но кой има един месец? Ти му го дай за – примерно „Едип цар“ – за 6-7 минути и тогава ще го развълнуваш, ще събудиш интерес, а освен това ще помогнеш и на онзи, който го е чел и се е занимавал, да го разбере още по-добре. Значи имаме две ползи.

Л.К.
– Така Н.Г., преподавател по старогръцка литература в СУ, ни въвежда в своите разкази: в начина, по който една книга може да звучи, незагубила от богатството си в рамките на една страница .И тук, сигурна съм, няма да пропусне възможността да призове и вас – които ни слушате, които четете, чели сте, помните или пък не помните съвсем, но искате да препрочетете, да се включите в „Ноевия ковчег“. За да не бъде той сам, като Ной. Как?

Н.Г.
– Прекрасно би било наистина, ако се намери повече от един човек, който да се заеме с разказване на такъв вид приказки. Това са приказки за книги. Затова и се казва „преразказ“. Защото разказът – това е да събереш в слово нещо, което си преживял по друг начин, не словесно. Отишъл си примерно на екскурзия, случили са ти се неща. Но всички тези работи, които са ти се случили там, са несловесни. А когато си се върнал и разказваш, ти за пръв път правиш нещо чрез слово – правиш го от онова, което си усетил чрез сетивата си. Затова представянето на книга се казва „преразказ“, и правилно, защото ти вече имаш налице един разказ; и това слово трябва да го преработиш.
Но някой ще каже: „Добре, но нали книгата е налице? Човек я отваря и си чете.“ А лесно ли е да прочетеш какво да е? Примерно, „Дон Кихот“? Всеки, който опита, ще разбере, че това е крайно трудна работа, макар че „Дон Кихот“ си е една много интересна книга. Обаче е хиляда и повече страници.

Л.К.
– Освен ако си чел тази книга – с въодушевлението, което тя предизвиква, разбира се – но не ти се връща отново към хилядата страници, а ти се иска да си я спомниш някак по друг начин.

Н.Г.
– А се случва и човек да е бил много млад, когато се е опитвал да чете великите произведения; и естествено не ги е разбрал. Обикновено големите книги са написани от доста възрастни хора.

Л.К.
– В зрялата възраст пък времето на четящите е по-малко.

Н.Г.
– Да. Но аз искам да кажа две думи за техническите особености на това, което ми хрумна да правя. Ще разкажа какво правих и какво ми се струва, че може да се направи.
Ако се занимаваме с едно средно по размер произведение, каквото е трагедията „Едип цар“, която може да послужи за мярка, според мен е възможно то да се разкаже на страница и половина, така че човек добре да разбере за какво става въпрос. Какво значи страница и половина? Значи, че човек колкото и внимателно да чете, това ще му отнеме към 6-7 минути. Представете си: велика трагедия, според Аристотел най-добрата от всички, и човек разбира за какво става въпрос за 6-7 минути! Само по себе си това вече не е малко. После си помислих, че е несправедливо, когато става дума за много по-голямо по обем произведение – да кажем, „Илиада“, „Одисея“ или някой голям роман – то да се разкаже в същия обем. Защото тогава съдържанието ще се изплъзне, и ще се получи нещо неприемливо опростено. И за да не бъде неприемливо опростено това, което предлагаме на онзи, който се интересува, ние можем да разделим едно голямо произведение като „Илиада“, „Братя Карамазови“ или някое друго, на няколко части. Но и те не трябва да са много, защото и тогава ще откажем читателя. Кое е доброто число? Пак някъде 6-7.
И ето, имаме 7 части, всяка по 10 минути най-много; и тогава виждаме, че един голям роман може да бъде схванат с внимателно четене за 1 час.

Л.К.
– А как разказвачът да преодолее всички тези дефицити, до които по-простият начин на разказване може да го доведе? Как да не разказваме погрешно?

Н.Г.
– Да, това вече е нещо различно от количествения аспект на заниманието, което представях досега. Как да подходим така, че да направим разказа добър? Преди всичко това, което казахме преди малко – да предадем смисъла; какво се случва. Но смисълът е различен в едно повествователно произведение, каквото е един роман, и в едно философско произведение. Ще добавя и още нещо. Когато се занимаваме с кратки произведения, тях вече ние не можем да ги преразказваме. Има такива жанрове на кратката словесност: пословиците, сентенциите, вицовете, басните. Те не могат да бъдат разказани. Защото ако се заемеш да ги разказваш, ти непременно ще пропуснеш същественото. Това се отнася и за лирическите произведения.
Така че един тип са произведенията, които могат да се разказват – там, където голям обем литературно съдържание се събира в малко страници – а друг са тези, които просто се цитират. Тогава вече говоря за фрагменти или цитати. И такива неща съм предложил, те също могат да влязат в подобна библиотечка.

Л.К.
– Да завършим ли със съвета: „Опитайте!“

Н.Г.
– Разбира се. Ето сега, аз съм някой, който се занимава с литература, и то с една конкретна литература…

Л.К.
– Но някои хора могат да разказват математика.

Н.Г.
– Това щях да кажа и Вие ми прочетохте мисълта. Има хора, които се занимават с друго – не с литература, не с философия, не с история, а с математика и природни науки. Какво ли би било, ако някой учен, който е овладял своята математика или своята физика, се заеме да разкаже – накратко и разбираемо, сочейки към смисъла – някое голямо произведение на някой велик математик или физик? Какво ли би било ако някой се заеме да разкаже Архимед, или Евклид, или Галилей, или Нютон? Това ще е прекрасно, и аз бих бил първият, който би се заел да прочете едно подобно представяне…

*

https://bnr.bg/play/post/101239184

(12 март, 2020)

Библиотечният Ноев ковчег

Каква скука!

Няма да има културни и спортни мероприятия. От „хляба и зрелищата“ остана само хлябът. И университетът няма да работи, за училища да не говорим. Какво ще стане с образованието?
Би могло да се помисли за един образователен „Ноев ковчег“. Ето, аз ще се заема с тази работа и дано не остана сам, подобно на Ной. Ще разказвам по една-две ценни книги на ден (не повече, но не и по-малко). Това ще бъде подаръкът ми за онази част от човечеството, която ще оцелее след „вируса“. Да си спомним и светлия пример на Бокачо с неговата групичка от флорентинската villa.

И така, книга № 1. Софокъл. „Едип цар“ (трагедия)

1.

В град Тива (II хил. пр. Хр., централна Гърция) избухва тежка болест, придружена от безводие (не вали дъжд, реките са пресъхнали, язовири няма) и безплодие при животните и при хората.
Градският съвет се обръща към цар Едип с молба да вземе мерки за защита на населението. Едип обещава (той вече е изпратил делегация в Делфи, за да получи пророчество от Аполон).
Скоро след това оттам пристига Креон и съобщава: Тива трябва да се очисти от тежко престъпление. Бившият цар Лай бил убит и неговият убиец ходи ненаказан някъде наоколо.
Едип се заема с издирване на убиеца. Изпраща да повикат Тирезий, който пристига с неохота. Първо отклонява въпросите и моли да го оставят на мира, но накрая, раздразнен от нападките на Едип, му казва, че убиецът е самият той, като при това е в „срамни връзки“ с най-близките си хора. Едип е разгневен. Прогонва гадателя, повиква Креон, обвинява го в опит за преврат и го заплашва с най-тежко наказание. Креон се защитава.
Намесва се съпругата на Едип, Йокаста (сестра на Креон). Тя узнава, че спорят относно пророчествата на Пития и Тирезий, и ги уверява, че оракулите и гадателите рядко казват истината. Имала свидетелство за това: на нея й предсказали, че синът й ще убие баща си и ще се ожени за майка си, но това не станало – те подхвърлили детето малко след раждането му и то починало.
Едип се обезпокоява, защото думите на Йокаста му напомнят за нещо, отнасящо се до самия него. Той я разпитва как е загинал Лай и узнава, че е бил убит при същите обстоятелства, при които той самият погубил някакъв възрастен мъж заедно с охраната му, докато отивал към Тива. Описанието на Лай съвпада с външния вид на неговата жертва. Това го плаши; единствената надежда е, че нападателите, както се говори, били „неколцина“. От хората на Лай е останал жив само един, който е пратен някъде да пасе стадата на семейството (той сам помолил за това, като видял Едип и разбрал, че ще става цар).
Идва официален пратеник от Коринт с радостна вест: коринтяните канят Едип да им стане цар, като законен наследник на баща си Полиб. Последният бил починал наскоро, от естествена смърт. Йокаста се радва – предсказанието за Едип излязло невярно. Едип идва, говори с човека и казва, че все пак ще се въздържи да се завърне, защото майка му Меропа е жива; а едно злокобно предсказание му пречи да се срещне с нея. Обяснява за какво става дума.
Пратеникът казва, че в такъв случай проблем няма, защото Полиб и Меропа не са му били „нищо в род“. Едип бил подхвърлено дете, което той лично получил преди много години от един тивански пастир и го занесъл на бездетното царско семейство.
Едип веднага разпорежда да доведат „оня пастир“ – а той бил същият, който оцелял от избитата охрана на Лай. Йокаста напуска сцената, като пожелава на мъжа си никога да не узнае кой е.
Овчарят пристига и под заплаха от изтезания признава какво е направил преди време. Едип се втурва в двореца, заварва Йокаста мъртва (сама се обесила) и си избожда очите с игла, взета от пеплоса й. Връща се на площада, където го очаква Креон, който му казва, че „не е дошъл за да злорадства“.

(2630 зн., 1,5 стр.)

***

Би било неправилно и дори несправедливо големи книги да се разказват в същия размер като по-малки от тях. „Едип цар“ примерно е 1530 стиха, а „Одисея“ – над 12 000. Затова ще е по-добре, ако „Едип“ е мярка, „Одисея“ да се разкаже на части – най-малко на четири.

И така, книга № 2. Омир. „Одисея“ I-VI (поема)

2.

Боговете са се събрали на Олимп и си говорят за едно-друго. Само Посейдон отсъства – бил отишъл на гости при етиопците. Зевс разсъждава, че за всички човешки беди са си виновни самите хора. Някога боговете предупредили Егист да не прелъстява Клитемнестра, защото нищо добро нямало да излезе от това. Но той не ги послушал и ето – те убили Агамемнон, а Орест се върнал и убил тях двамата.
Атина казва, че това може и да е така, но не е справедливо да държат Одисей толкова дълго далеч от дома му. Нимфата Калипсо го задържа на острова си осма година, а той страда и иска да се връща. Трябва да му се помогне.
Зевс отговаря, че така и ще стане, особено щом за него се застъпва Атина, любимата му дъщеря. Посейдон сигурно ще е против, защото преди време Одисей ослепил сина му; но няма да се бори срещу всички богове. Затова нека Хермес да иде при Калипсо и да й каже, че Одисей трябва да си върви; а Атина да се погрижи за Телемах, който също има нужда от подкрепа.
Атина се понася към Итака, преобразена като Ментес (приятел на Одисеевото семейство, цар на „веслолюбивите тафосци“). Там заварва къщата пълна с хора – стотина мъже, всеки от които се надява на брак с Пенелопа. Това продължавало вече няколко години, а Пенелопа всякак отлагала женитбата. Атина съветва Телемах да свика гражданите на площада и да им обясни положението – че имотът му се разграбва от чужди хора, а той има право да го управлява, независимо дали баща му е мъртъв или жив, но в неизвестност. А след това да иде в Пилос и Спарта, и да поговори с Нестор и Менелай – може би те ще знаят нещо за баща му.
През това време Хермес слиза при Калипсо и й съобщава волята на Зевс. Тя не е доволна, но се подчинява. Помага на Одисей да насече дървета и да построи сал, и го изпраща. Той плава няколко дни в благоприятно време, но изведнъж е забелязан от Посейдон. Богът вдига вълни, които връхлитат плавателния съд; разбиват го и Одисей плува цели два дни в открито море, докато се добере до суша. Това се оказва островът на феаките, където царува Алкиной с жена си Арета.
Одисей заспива под едно дърво, след като си е направил легло от опадали листа. На сутринта девойката Навсикая (дъщеря на царя) идва с няколко приятелки, за да пере на реката. Изпират, нахранват се и заиграват на топка. Одисей се появява откъм горичката съвсем гол и се обръща към Навсикая с молба за помощ. Приятелките й се разбягват (а на нея Атина й е вкаменила краката). Все пак момичето запазва присъствие на духа и им нарежда да му дадат дрехи, за да се облече.
Казва му да върви след колата и като стигне града, да влезе в двореца, да падне в краката на царицата и да я помоли за закрила.

(2200 зн., 1,2 стр.)

***

Според екип от британски учени участието в проекта „Библиотечен Ноев ковчег“ намалява вероятността от заразяване с 50% след всяка следваща книга. Сега вероятността е 99% за всеки жител на планетата, който не е взел предпазни мерки.
Но аз съм разказал вече три книги и вероятността при мен е едва 12,375 %.

И така, книга № 3. Есхил. „Агамемнон“ (трагедия).

3.

На покрива на двореца в Аргос (Пелопонес, към 1183 пр. Хр.) стои войник и си говори, че „от година вече е на пост“ и за това време е успял да изучи движението на всички небесни светила. Изведнъж забелязва в далечината огън, който отдавна е очаквал. Това е знак, че Троя е превзета. Иска му се да празнува, но завършва монолога с думите: „За другото – мълча. Вол ми е стъпил на езика“.
Клитемнестра, царица на Аргос, принася благодарствена жертва на боговете. Хорът от аргоски старци я пита дали е сигурна за победата и не благодари ли прибързано. Тя ги уверява, че знае какво означава огънят.
Появява се пратеник на Агамемнон, воювал в Троя. Разказва накратко за несгодите на военния живот. Все пак троянците са си получили заслуженото; и колко е хубаво да се завърнеш у дома.
Влиза Клитемнестра и отбелязва, че някои напразно са я смятали за лековерна. Сега ще иде да посрещне бляскаво достойния си мъж – като „вярна кучка на палата му“. Хорът пита за Менелай, а вестителят отвръща, че не знае какво е станало с него; те самите едва са оцелели след силна буря.
Пристига Агамемнон, командващ обединените войски на европейските ахейци. „Беда е в Троя!“- изрича той. Бил узнал какво е това, да ти завиждат. Мнозина се бунтували и го предали; единствен Одисей му е останал верен.
Клитемнестра му разказва какви тревожни слухове достигали до нея през годините. Синът им не е у дома; изпратила го при приятеля им Строфий във Фокида, където да е в безопасност. Заповядва да постелят червен килим пред Агамемнон. Той казва, че това е варварски разкош и че „за бог са тези почести“. Все пак слугите му събуват обувките и той минава по килима.
Поръчва на жена си да се погрижи за пленената Касандра, пророчица и дъщеря на загиналия троянски цар Приам. Изпращайки го към двореца, Клитемнестра казва тихо: “О Зевсе, извършителю! Мисли това, което ще извършиш днес.“
Нарежда на Касандра да влезе. Тя заговаря в унес – ту на себе си, ту на Аполон, с когото някога е имала любовна връзка. Нападат я видения, в които тя прозира гибелта си, убийството на Агамемнон и някои жестоки престъпления, извършени в този дом.
Зад сцената се чува викът на умиращия Агамемнон. Всички хористи заговарят едновременно. В държавата се извършва преврат и то по най-престъпен начин.
На сцената се появява Клитемнестра и съобщава как е извършила убийството, което отдавна е замислила. То било отмъщение за няколко неща: за смъртта на Ифигения, за изневерите на Агамемнон и за престъплението на Атрей.
Появява се Егист, любовник на Клитемнестра и син на Тиест (братът на Атрей, който някога съблазнил жена му, а Атрей за отмъщение убил синовете на Тиест и му дал да яде от плътта им). Хорът го нарича „подлец“ и споменава за Орест, който някога ще се върне и ще отмъсти.
Клитемнестра се държи надменно с хора; поканва Егист да се приберат в двореца и добавя, че оттук нататък в този дом и в държавата ще бъде въведен „хубав ред“ .

(2 380 зн., 1,3 стр.)

***

Задачата на тези извлечения (резюмета) е да направят големите и ценни книги „обозрими“ – така, както един остров или планински връх са обозрими от самолет. Те ще са полезни дори на онези, които са чели книгите; защото и това не винаги значи, че имат общ поглед върху тях. По същия начин човек може да преброди остров и да изкачи връх, и пак да не си представя как изглеждат те „като цяло“.
Така че извлеченията не могат да заменят книгата, но могат да създадат интерес към нея, а също и да помогнат за разбирането й.
По-дългите книги ще се делят на части, но и те не бива да са много, защото пак ще се загуби видът на цялото. Пак заради обозримостта извлеченията не трябва да са дълги – не повече от 2 стр., 3 600 зн.). Но и да не са съвсем кратки (не по-малки от 1 стр., 1 800 зн.), защото тогава представянето би станало схематично (крайно опростено).
Целта е да се запази смисълът и книгата да „се види“ добре.

Книга № 4. Платон. „Апология на Сократ“ 17-35 (първа част)

4.

Сократ е изправен пред съда с обвинението, че „извършва несправедливост“ с това, че „развращава младежта и не почита боговете, които почита градът, а някакви други нови божества (демони)“.
В началото на защитната си реч той обяснява, че напразно обвинителите предупреждават, че бил „отличен“ оратор. Всъщност той не умее да говори добре, или поне не така, както говорят опитните оратори – защото няма никакъв опит. Вече е на 70 години и за пръв път му се случва да участва в съдебен процес. Затова моли да го извинят, че ще говори както обикновено; защото по друг начин не може (17-18).
Обвинението, което са му отправили на процеса, изглежда лесно за опровержение. Но има едно друго, което е по-опасно; и това са слуховете за него, разпространявани от толкова отдавна, че повечето съдии са ги чували още като деца. Ето това обвинение е трудно за оборване; първо, защото е отдавнашно, и второ, защото не се изрича лично от никой, а просто се носи като мълва. Ако изобщо може да се изрази, то ще звучи така: има един Сократ, умен човек, който изследва всякакви неща под земята и на небето; прави по-слабия довод по-силен и учи другите на същото.
Но откъде е тръгнала тази мълва? И как изобщо Сократ се е заел да философства? Преди време един атинянин, Хайрефонт, отишъл в Делфи и задал следния въпрос: Дали някъде из Гърция има някой по-мъдър от Сократ? Отговорът бил, че няма. Тогава Сократ не разбрал думите на оракула, защото изобщо не се имал за мъдър; обаче пък бил сигурен, бог не може да говори неистина.
Затова решил да поговори с някои съграждани, смятани за мъдри, за да се увери, че те наистина са такива; и следователно оракулът не бива да се разбира буквално, а може би значи нещо друго. Но в течение на многото си разговори с различни хора – държавници, поети, занаятчии – той не открил нито един, чиято мъдрост би предпочел пред своята.
А Сократовата мъдрост е проста: че човешкото знание, каквото и да е то, не струва нищо пред знанието на бога. Затова казвал: „Знам, че нищо не знам“ (в сравнение с бога). И все пак мнозина го намразили; още повече, че около него имало младежи, свободни и от богати семейства, които обичали да гледат как някой самоуверен човек бива изобличаван в незнание.
След това въведение той се обръща към един от обвинителите, Мелет, и го пита дали, след като знае кой развращава младежите, знае и кой ги прави по-добри? И второ: защо казва, че Сократ не почита никакви богове, а в същото време го обвинява, че въвежда нови?
Някой би могъл да го попита: „И все пак не те ли е срам, Сократе, че си стигнал дотам, да те застрашава смъртна присъда?“
Отговорът му е, че кой да е поне малко достоен мъж би трябвало първо да мисли дали живее и постъпва справедливо; а грижата за живота да остави на второ място. Нима Ахил не е знаел, че ще умре, след като отмъсти за приятеля си? И все пак е предпочел да го направи и да умре млад, вместо да живее мирно и до дълбока старост в двореца на баща си.
Та ако сега атиняните предложат на Сократ да го освободят, но при условие да не философства повече, той не би приел, а би предпочел да умре. Тъй като неговият живот е служение на бога – защото бог, чрез своето прорицание, му е възложил да изследва що е мъдрост и що е добро. А че не се бои от смъртта, вече го е показал: защото и при олигарсите, и при демократите, е отказвал да се подчинява на несправедливи разпореждания; и само по стечение на обстоятелствата е останал жив.
Обвинителите му твърдят, че разваля младежите. Но мнозина от неговите приятели присъстват на процеса. Нека някой да каже, дали обвинява Сократ за нещо – че му е давал лоши съвети, че го е направил лош човек, или му е взимал пари за преподаване? Но никой не казва това. Или пък да го обвинят техните близки. Но и от близките им никой не го обвинява.
Разбира се, той се досеща какво искат съдиите; те искат той да се унижи, да ги замоли, да се закълне, че е виновен, но обещава да живее по друг начин. Но така той би постъпил зле: най-напред, защото би поискал да го съдят според чувства, а не според закона и справедливостта. Но все пак нека каже истината, а именно, че той също е човек, а не дърво или камък; и не е сам, а има жена и три деца, които са още непълнолетни (35).

(3460 зн., 1,9 стр.)

***

От друга страна, не всичко може да се резюмира. Пословиците, сентенциите, вицовете (анекдоти), басните – всички те не подлежат на преразказване, а могат само да се цитират, тъй като ако нещо от текста се премахне, целият ефект ще пропадне. Смисълът на романа е предаваем в преразказ, обаче смисълът на вица – не. Същото се отнася и за лириката.
Причината е, че малките словесни видове обикновено не са „повествования“; там не става дума за действие, а се изразява отделно взета мисъл или впечатление, които после трябва да се предадат съвсем точно, и нито по-надълго, нито по-кратко.
Така че в „БНК“ ще трябва да има не само резюмета, но и цитати.

И така, фрагмент № 1. Тукидид. „История на Пелопонеската война“. II, 47-51. Превод М. Мирчев. „НИ“, 1979 (с някои промени).

5.

„Не били изминали много дни, откакто пелопонесците се намирали в Атика, когато епидемията започнала да върлува сред атиняните.
Казват, че тя още много по-рано се била появила на няколко места в района на Лемнос и другаде, обаче никой не помни да е имало някъде чумна епидемия в толкова силна форма и причиняваща толкова голяма смъртност. И самите лекари не били в състояние да ограничат болестта, понеже я лекували, без да я познават. Те мрели и най-много, защото влизали най-често в контакт с болните. И никакво друго човешко изкуство не било в състояние да окаже помощ…
Както се разказва, болестта се появила най-напред в Етиопия, и то в областта, разположена над Египет. След това тя се спуснала в Египет и Либия и се разпростряла в голяма част от земите на персийския цар. В Атина болестта пламнала отведнъж, но най-напред засегнала жителите на Пирей…
Тази година, както се признаваше от всички, се беше случила най-незасегната от всички други болести. Предишните страдания обаче завършваха, като се превръщаха във въпросната болест. Изобщо нищо не отбелязваше настъпването на болестта: тя обземаше хората тъкмо тогава, когато те бяха напълно здрави.
Най-напред идваше висока температура в главата; очите се зачервяха и възпаляваха; след това вътрешността, а именно гърлото и езикът започваха да кървят; дишането ставаше нередовно и зловонно. След тези първи признаци се появяваха кихавица и хрипове; не много след това болестта попълзяваше в гърдите, където тя се съпровождаше от силна кашлица… В своята вътрешност болните горяха така от температура, че не можеха да търпят допира и на най-леките завивки и тъкани, а лежаха голи. И най-приятно им беше да се хвърлят в студена вода…
И една подробност показа ясно, че тази болест нямаше нищо общо с обикновените страдания; тя беше, че макар множество тела да лежаха непогребани, птиците и четириногите животни, които обикновено са склонни да ядат човешко месо, или не се приближаваха, или пък, ако бяха вкусвали от тях, умираха. Този вид птици именно изчезна и не се показваше нито около труповете, нито някъде другаде…
Едни от хората умираха поради липса на грижи, а други – въпреки че бяха заобиколени от всевъзможни грижи. Нямаше нито едно определено лекарство, което да помогне на тези, които го употребяваха:на едни то помагаше, а на други, напротив, вредеше…
Най-лошо от всичко обаче беше падането духом, което обземаше всеки, който усещаше, че се е заразил. Заболелите изпадаха в отчаяние, като се отпускаха напълно и не се съпротивляваха на болестта. Също така и заразата, която се предаваше по време на взаимните грижи и сееше смърт сякаш в стадо добитък: това именно причиняваше най-голяма смъртност. Ако ли пък от страх хората не желаеха да се доближават помежду си, те загиваха изоставени…“

(2330 зн., 1,3 стр.)

***

1780 години след епидемията в Атина чумата във Флоренция става повод за написване на сборник с развлекателни истории.

Фрагмент № 2. Бокачо. „Декамерон“. Ден първи. Превод Н. Иванов. „НК“, 1970 (с някои промени)

6.

„Навсякъде чуваме все едно и също: еди-кои си умрели, еди-кои си на смъртно легло; и където и да идем, бихме слушали само плач и вопли, стига да е останал някой да оплаква мъртвите. А приберем ли се вкъщи — аз не знам дали и с вас става така, както с мен: но като не намеря никого от нашето голямо семейство освен слугинята, аз се разтрепервам и усещам, че косите ми настръхват; където и да вляза, където и да се спра из къщи, пред мен изникват сенките на умрелите; те се явяват не такива, каквито ги помня, и ме плашат с ужасните си образи, които са приели кой знае откъде. Затова навсякъде се чувствувам зле — и тук, и у дома, и навън; а освен това, изглежда, други като нас, които са заможни и има къде да се приютят, не са останали в града. Неведнъж чух и видях, че людете (ако все още са останали), стига да поискат, вършат какво ли не и денем, и нощем, сами или с други, без да гледат дали това е прилично, или не; важното е да им доставя повече удоволствие…
Пазейки се като от смъртта от непристойните примери, да отидем в някое от нашите имения (каквито всяка от нас притежава) и там, без да прекрачваме границите на благоразумието, да се забавляваме и веселим както можем. Там се чува песента на птиците, зеленеят се хълмове и долини, житата из полето се люлеят като безбрежно море, навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда по-просторно и макар да продължава да се гневи, то няма да ни лиши от вечната си красота: всичкото това е много по-приятно за гледане от опустелите стени на нашия град…
Малко след като ударил деветият час, кралицата станала и накарала да събудят дамите и младежите, твърдейки, че е вредно да се спи много денем. Всички се запътили към една поляна с буйна зелена трева, където не прониквал ни един слънчев лъч. Духал лек ветрец.
Всички насядали на тревата в кръг, а тя им рекла:
– Както виждате, слънцето е все още високо, пък и много е горещо; чува се само песента на щурците по маслиновите дръвчета. Безсмислено е да отиваме някъде другаде. Тук е прохладно и приятно, имаме и шах, и дама, всеки може да се забавлява както му е приятно. Но ако искате да знаете моето мнение, ние бихме могли да прекарваме най-душните часове на деня не в такива игри, а в разказване; разказаното от един човек може да достави развлечение на цялата дружина. Докато всеки от вас разкаже по някоя новела, слънцето, току-виж, почнало да клони към заник, горещината ще намалее и ние ще можем да отидем където искаме и да прекараме приятно. Ако сте съгласни с моето предложение, а аз съм готова да следвам вашите желания – добре, ако ли не, всеки е свободен до часа за вечерня да прави каквото иска.
И дамите, и мъжете одобрили нейното предложение. Тогава кралицата казала:
– Щом е така, нека през първия ден всеки от вас размишлява свободно по въпросите, които той смята за най-уместни.
После се обърнала към Панфило, който седял от дясната й страна, и го подканила любезно да сложи началото с една своя новела. Щом чул заръката, Панфило почнал да разказва сред всеобщо внимание…“

(2490 зн., 1,4 стр.)

***

Херодот се е заел с „Историята“ с намерение да разкаже за опита на персийските царе да завладеят континентална Гърция и за съпротивата на гърците, завършила с успех към 480 пр. Хр. По времето на тези събития самият той е бил още малко дете (към петгодишен), така че сведенията му идват главно от разговори с очевидци.
Покрай това книгата се разпростира (по размер тя е колкото „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно) и се превръща в история на целия свят, за който гърците знаят.
Конфликтът между персийската империя и полисите се представя като част от противостоенето между Европа и Азия. „На Азия и варварските народи, които я населяват, персите гледат като на нещо свое, а на Европа и елините – като на нещо отделно“ (превод П. Димитров, 1986 и 2010).
Разказва биографиите на царе, държавници и обикновени хора; смята, че причина за нещастията са несправедливостите на хората, и че те (нещастията) са естествено възмездие за тях.
За щастието на кой да е човек може да се съди не приживе, а само след смъртта му.

Книга № 5. Херодот. „История“, I („Клио“)

7.

Първата война между Европа и Азия е Троянската, повод която е било отвличането на Елена. Преди това обаче финикийците били отвлекли Ио от Аргос, а елините – Европа от Тир във Финикия и Медея от Колхида. Някои образовани перси, с които Херодот разговарял, казвали, че не си струва да се прави война за такова нещо; тъй като то не би станало без желанието на самите жени. Така че според тях за Троянската война били виновни по-скоро европейците.
Лидийският цар Крез бил първият, който успял да покори малоазийските гърци. Той бил от династията на Мермнадите, които дошли на власт с престъпление. Първият от тях, Гигес, служил като телохранител на тогавашния цар (потомък на Херакъл); убил госъс съдействието на царицата и се оженил за нея.
Крез бил успешен владетел: по негово време царството на лидийците се разпростряло до средата на Мала Азия. Земята нататък била във властта на мидийците, а за граница на двете държави служела река Халис.
Крез имал добри отношения с по-влиятелните гърци, а също и с някои прорицалища като Делфийското, на което се доверявал и изпращал богати дарения. Но, тълкувайки погрешно някои отговори на оракула, започнал война с персите; загубил я и държавата му била унищожена.
Сам той бил пощаден от персийския цар Кир и станал негов съветник, а след време – и на наследника му Камбиз.
Преди тази война Крез бил влязъл в съюз с някои силни източни царства и с двата водещи гръцки полиса. Сред съюзниците му били вавилонският цар Лабинет и египетският – Амасис; а от гърците – Атина, където управлявал тиранът Пизистрат, и Спарта, която не била монархия, а се придържала към Ликурговото държавно устройство. Но никоя от тези сили не могла да му помогне във войната с персите, защото Кир действал бързо: след първата битка, завършила без победител, той последвал Крез до столицата му Сарди, обсадил я и след 14 дни я превзел.
Кир бил внук по майка на мидийския цар Астиаг. Мидийското царство било основано от някой си Дейок, който установил столицата в Екбатана (днешен Исфахан). Тази държава съществувала около 130 години, като по времето на цар Киаксар и в съюз с вавилонците разгромила асирийската империя и разрушила столицата й Ниневия, разположена на река Тигър (към 612 пр. Хр.).
Кир, който по баща бил перс, станал цар, след като по внушение на мидийския военачалник Харпаг организирал въстание срещу мидийците; победил ги в две последователни битки и пленил дядо си Астиаг. Постъпил с него, както и с Крез – не го екзекутирал, а го оставил да доживее дните си като пленник в двореца.
Той присъдинил към империята си малоазийските гръцки полиси, макар че повечето от тях желаели независимост. Някои напуснали Азия и отплавали на запад. Така теосците се прехвърлили на тракийското крайбрежие и основали Абдера, а фокейците стигнали до Сардиния и след няколко битки с местното население и скитане от град на град, се заселили в Южна Италия, близо до Регион (днес – Реджо ди Калабрия).
Кир продължил да воюва и успял да превземе най-големия и богат азиатски град – Вавилон. Впоследствие решил да нападне масагетите, които обитавали равнината източно от Каспийско море и отвъд река Аракс. Крез го посъветвал с каква тактика да си послужи срещу тях, но освен това забелязал, че Кир, независимо от големите си успехи, трябва да помни, че е човек (а не бог) и че царува над човеци като него.
По същото време Кир имал сън, който показвал, че скоро Азия ще има друг император – Дарий, син на Хистасп.
Преминал в земите на масагетите и успял, следвайки съвета на Крез, да погуби мнозина и да плени сина на царицата им. След това влязъл в открито сражение, което Херодот нарича „най-голямата битка, водена някога между варвари“; и загинал.

(3050 зн., 1,7 стр.)

***

Но, да си дойдем на думата.

Фрагмент № 3. Тукидид. „История на Пелопонеската война“. II, 52-53. Превод М. Мирчев. „НИ“, 1979 (с някои промени)

8.

„Онези обаче, които се бяха отървали от болестта, проявяваха по-голямо съчувствие към умиращите и болните, защото познаваха отпреди симптомите на болестта и показваха повече смелост спрямо нея. И наистина тя не поразяваше смъртно човека, когато го хващаше за втори път. Такива хора се облажаваха от другите, пък и те самите поради голямата си радост бяха обзети от суетната надежда, че в бъдеще няма да загинат вече от никоя друга болест…
По улиците и край всички чешми се търкаляха полумъртви, терзани от жажда. Храмовете, в които бежанците се бяха настанили да живеят, бяха пълни с трупове. Смазани от непосилното бедствие и като не знаеха какво ще стане с тях, хората престанаха да зачитат и божествените, и човешките закони. Нарушавани бяха всички свещени правила, които преди това се спазваха при погребения.
Погребваха кой както можеше. И мнозина прибягваха към такива начини на погребение, които бяха непристойни, а те бяха последица от липсата на необходимите съоръжения: толкова много мъртъвци вече имаше около тях. Тогава те се възползваха от това, че други бяха издигнали клада за своите близки, и или поставяха тялото на своя мъртвец на кладата преди тях и я подпалваха, или пък, докато едно тяло изгаряше на кладата, хвърляха върху него тялото на мъртвеца, което носеха, и изчезваха.
Заедно с епидемията се проявиха и другите форми на растящия морален безпорядък. Сега всеки се осмеляваше с по-голяма леснина да върши такива неща, на които преди това се отдаваше скришно. Хората виждаха бързия обрат в положението на състоятелните, които умираха неочаквано, и как онези, които преди това не бяха притежавали нищо, наследяваха техните богатства. Затова смятаха, че трябва да се отдават на бързи наслади, защото както собствените им личности, така и богатствата им се струваха ефимерни.
Никой вече нямаше желание да се измъчва заради нещо, което му се струваше красиво и възвишено, защото смяташе, че не е сигурно дали няма да загине, преди да го постигне. Боязънта от боговете или човешките закони – нищо не беше в състояние да ги възпре. Хората смятаха, че е все едно дали ще са благочестиви или не, защото виждаха, че всички загиваха еднакво; а в случай на престъпни дейния никой не очакваше, че ще живее достатъчно дълго, за да може съдебният процес да се състои и извършителят да получи своето наказание…“

(1960 зн., 1,1 стр.)

***

Книга № 4. Платон. „Апология на Сократ“ 36-42 (втора част)

9.

Гласуването е минало и съдиите са признали Сократ за виновен. Разликата в гласовете не е голяма, и той е сигурен, че ако е имал само още малко време, е щял да ги убеди; и тогава обвинителят му е щял да плати хилядата драгми, които дължи за загубеното дело.
Но времето не му е стигнало и сега предстои да се определи каква ще е присъдата. Обвинителят предлага смъртно наказание. Сократ пък смята, че целият му живот е бил посветен на доброто на атиняните и на града. Той не е правил нищо за своя изгода и затова, както всички знаят, е останал беден. Отказал се е от всичко, само за да напомня на съгражданите си да живеят добре: да не се стремят към пари, власт и успехи, а да се грижат първо за душата си – тя да е добра и съвършена. За такава дейност, ако се мисли справедливо, той би трябвало да получи право да се храни в Пританеума; което право се награждават олимпийските шампиони.
Но съдиите няма да приемат това предложение. Какво да предложи? Да избере затвор или изгнание, или да плати голяма сума? Но за какво му е да стане роб на тъмничарите, или да се скита – на тази възраст – сред чужденци? А да плати не може, тъй като няма пари. Или най-много една мина. Ето, някои от приятелите му се обаждат и казват, че те ще платят. Нека да е така тогава – да плати глоба от 30 мини.

Минава второто гласуване и Сократ е осъден на смърт. За съжаление градът скоро ще стане известен и с това – че атиняните са осъдили Сократ, мъдър човек, който не е направил нищо, което да заслужава смърт. Но ако мислят, че така ще се освободят от укори и изобличения, грешат; след неговата смърт ще се появят мнозина като него, които ще ги упрекват още повече за злите им дела.
Що се отнася до онези, които са избрали да го оправдаят – и те са истинските съдии – с тях би могло да се поговори за друго. Какво е смъртта? Дали тя е нещо лошо? Тя или да е като нощ, когато човек спи без да сънува и без да усеща нищо, или е като отиване някъде, където ще се срещнем с другите мъртви.
Нищо от това не му изглежда страшно. Ако е като сън: нима онези нощи, в които сме спали непробудно, не са били за предпочитане пред повечето дни от живота ни, пък и от кой да е човешки живот, дори това да е животът на великия цар? Ако пък е отиване сред другите мъртви, то какво по-голямо щастие би имало за Сократ от това, да се срещне с мъдреците и героите от древността, и да разговаря с тях? Ако това е смъртта, то той би желал много пъти да умре.
„Но вече е време всеки от нас да върви – вие към живота, аз към смъртта. И кой от нас отива към по-доброто не знае никой, освен може би богът.“

(2070 зн., 1,1 стр.)

***

Книга № 6. Данте. „Ад“ I-XI (според превода на Кирил Христов, 1935)

10.

„В лес тъмен аз се озовах“. Оказва се „в полите на хълм скалист“. „Нагоре аз погледнах – там върхът огрян бе от планетата, която пилей за нас лъчи по всеки път“. Среща три животни – пантера, лъв и вълчица.
Вижда човек (Вергилий). Бил поет, роден в Мантуа, по времето на Цезар и Август. Данте се радва, че го среща. „Ще минеш ти през вечните места“.
С него е говорила Беатриче: „Приятеля ми зла съдба терзае“. Тя била при Рахил. Дошла Лучия, изпратена от Богородица: „На теб го поверявам – против Злия“.
Пристигат при черния вход на ада с надписа „Надежда всяка тука оставете“. Срещат безучастните (vili). Тях не ги иска нито небето, нито адът – били заедно с ангелите, които не били нито предани, нито неверни на Бога. Преследват ги мухи и оси.
Доближават Ахерон – там е Харон. „А ти пък, жива душо, отдели се, от тия тук, че те са мъртви все“. Към Харон отиват души, които „кълнят човешкий род и Бога сам, часа и мястото, където са родени“. Земята се разтърсва и пада светкавица, Данте губи съзнание.

1-ви кръг: bambini morti avanti di ricevere il battesimo. „Пръв кръг, скали изокол, крепост яка“. „Живели пред Христа, не са те зли, но истинския Бог не са прозрели“.
Някога Христос е извел оттук патриарсите и жените им (Адам, Авел, Ной, Мойсей, Авраам, Исаак, Иаков, Давид, Рахил).
„Като насъне реч се мъдра чува“. Древните поети, мъдреци и герои (Омир, Хораций, Овидий, Лукан („за шести тоз съюз от мъдри взе ме“). „Вървим край огъня ний в разговор, кой толкоз хубав бе, че подобава на бледен разказ да не дам простор“.
Пристигат при замък, заобиколен със седем стени. Около него има река, „но всеки като по земя мина“. „Зад седма порта ширнаха се двори“.
„Ний спряхме на издигната поляна, отгдето всичко бе като на длан. Там по зеленината кадифяна душите най-възвишени видях“. Вижда Електра, Камила, Пентезилея; Еней, Хектор, Цезар; Лавиния, Брут, Лукреция, Марция; Аристотел, Сократ, Платон. Хераклит, Емпедокъл, Демокрит, Диоген, Анаксагор, Зенон; Диоскорид; Орфей, Сенека, Цицерон, Евклид, Хипократ; Авицена, Авероес.
Слизат във втори кръг, където са сладострастните (lussuriosi). Срещат Минос (с дълга опашка, с която определя за кой кръг е осъденият). Измъчени духове се въртят „като жерави“. Виждат Семирамида, Дидона, Клеопатра, Елена, Ахил, Парис, Тристан; и две души като бели гълъби. Това са Паоло и Франческа. Данте пада като мъртво тяло.
„При вечний дъжд съм аз, във кръга трети“. Цербер, който хапе душите. Призраци, паднали в калта (golosi). Един го заговаря – той е Чако („наречен тъй за лакомия знайна“). Данте го пита за положението във Флоренция; той му казва какво ще се случи през следващите три години. „На Страшний съд ще се събуди пак“. Попадат на „Плутона, враг велик“ – на входа на четвърти кръг.
„Като че пред Харибда аз да бях“ – душите са като във водовъртеж. „Слепешки харчиха едните в треска, пестиха другите“ (avari e prodighi). Има свещеници, кардинали и папи. Вергилий говори за Премъдростта, която дава благата: „Спир в своитe промени тя не знае“. Виждат мътен поток и се спускат по скалист път край него.
Стигат до блато и Стикс. Там в тинята някои се бият и се хапят – душите на гневливите (iracondi, пети кръг). Минават край скалите и стигат до една кула.
Среща ги Флегиас, пазител на шести кръг. Качват се на лодка, срещат Филип Ардженти. „Ний скоро сме в града на Сатаната“. Виждат джамии.
Лодкарят им посочва врата в стената, а паднали ангели крещят: „Преди да е умрял, кой иде тука?“
Виждат на една висока кула трите Фурии (Еринии – Мегера, Тизифона, Алекто). „Не гледай към Горгона!“. Идва някой (ангел?), и удря с жезъла си вратата.
Влизат зад червените стени. Гробища, като при Арл на Рона, а от всеки гроб се чуват стенания. Там лежат „еретик до еретик“. „Потръгнахме надясно, през мъки, край червената стена“.
Посочва му Епикур. Чуват глас от един гроб – това е Фарината. Попадат на Кавалканте Кавалканти. Фридрих II и кардинал Убалдини. Продължават към града.
Стигат скали, „натрупани край пропаст непозната“. Усещат силна воня и се скриват зад гробницата на Анастасий. „Под тез скали три други кръгове по-малки има“.
Първият (седми) „се от насилници заема. Три вида те са – насилие към Бога (хулители), ближния (убийци и др.) и себе си (самоубийци)“. После са измамниците и накрая – предателите („в срединята на тоз подземен свят“).

Часът е към три след полунощ и зората приближава.

(3590 зн., 2 стр.)

***

Книга № 7. Платон. „Държавата“, I.

11.

Сократ разказва, че бил в Пирей с Главкон, сина на Аристон, за празника на „богинята“ (Бендида). Тръгвали си обратно, когато Полемарх, син на Кефал, ги забелязал и изпратил един роб да ги повика. Скоро след това ги настигнал и самият той заедно с Адимант (брат на Главкон и Платон) и още неколцина. Сократ се съгласява да им иде на гости.

Заварват там Кефал заедно със синовете му Лизий и Евтидем, софиста Тразимах от Халкедон и неколцина други. Сократ разпитва Кефал за старостта. Вероятно на тези години е добре да си богат, като Кефал. Но пък парите са полезни само на разумния човек. Разговарят за предимствата и тревогите на старостта. Тогава желанията са успокоени, но започваш да мислиш дали не е вярно, че след смъртта има друг живот и възмездие за извършеното; и да се тревожиш дали си живял справедливо. Но що е справедливост?
Кефал се извинява, че няма да може да продължи разговора, защото трябва да принесе жертва на боговете; и оставя сина си Полемарх да го замества.
Дали справедливото е в това, да отдаваш всекиму дължимото? Примерно, ако си получил нещо за съхранение, после да го върнеш. Но понякога това не е уместно, защото може да навредиш (примерно, ако някой ти е дал оръжие и си го иска обратно в момент на умопомрачение).
Или да отдаваш подобаващото комуто и както трябва? Известно е какво дават на клиентите си лекарят, готвачът или други – всеки според занаята си. А какво дава справедливият?
Дали справедливостта е знание за нещо определено? Но онзи, който знае полезното при някоя дейност, знае и вредното. Значи ли това, че справедливият е умел и във вредното?
Или справедливо е това, човек да облагодетелства приятелите си и да вреди на враговете си? Но как е възможно справедливият да прави нещо лошо или някого – лош? Музикантът примерно не може да направи някого немузикален, както затоплящото не може да изстудява.

В разговора се намесва Тразимах и настоява Сократ сам да даде опредeление за „справедливо“. Сократ отвръща, че би предпочел да научи нещо от някой, който знае; той самият няма знание за тези неща.
Тразимах казва, че според него справедливото – това е полезното за по-силния. На въпроса дали силните не правят понякога и грешки, той отвръща, че има предвид това, което наистина е полезно, а не това, което някому се е сторило такова.
Сократ забелязва, че все пак изкуствата (като медицината) се занимават с полезното за обгрижвания, а не за обгрижващия го; полезното за него самия ще е предмет на някое друго умение.
Тразимах възразява, че овчарите и говедарите се грижат не за това, което е полезно за животните, а за своята полза – тъй като се възползват от тях.
Сократ отвръща, че овчарят, доколкото е такъв, не е нито чревоугодник, нито търговец, а само овчар и поради това няма друга цел, освен най-доброто в онова, с което се занимава овчарството.
Добрият управляващ знае, че управлението не е заради него, а заради други; ето защо той избягва да се занимава с управление, освен от страх, че ще бъде управляван от някой по-лош.
Справедливият не се опитва да надделее над друг справедлив, докато несправедливият постъпва точно така. Така е и в изкуствата и науките: знаещият не се стреми да надделее над други знаещи, а само да бъде като тях, докато незнаещият, който се преструва на знаещ, се стреми да надделее над всички – и над знаещи, и над незнаещи. Това ще рече, че справедливият е като знаещите, а несправедливият – като невежите.
Освен това несправедливостта поражда разцепление и раздор – както в душата, така и в обществото. Така че тя е неизгодна дори за несправедливия – ако той иска да постигне нещо. Справедливостта е характерно качество за душата и е като нейно здраве, а несправедливостта е обратното. Поради това справедливият ще е и щастлив. Така че дори с оглед на изгодата справедливостта е за предпочитане.

Но всичко това значи само, че справедливостта е нещо по-добро. Но ние все още не сме отговорили на въпроса „Що е тя?“

(3250 зн., 1,8)

***

Книга № 12. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Битие-Изход

12.

В началото Бог създаде небето и земята.
Човекът ще е господар на живите същества и ще се грижи за Едемската градина.
Ева и Адам ядат от дървото на познанието.
Каин и Авел. Родословие преди потопа. Греховете на хората. Ной и ковчегът. Потопът. Вавилонската кула и разделението на езиците.
Авраам и Лот. Содом и Гомор. Авраам в Египет и при Авимелех. Мелхиседек, жрец на Всевишния. Раждането на Исаак и жертвоприношението. Авраам погребва жена си.
Исаак се жени за Ревека. Близнаците Иаков и Исав. Благословията на Исаак.
Иаков работи при Лаван за Рахил. Четирите жени на Иаков и дванадесетте му сина. Дъщеря му Дина и амореецът Сихем.
Братята на Йосиф го продават, а на баща му казват, че го е разкъсал лъв. Йосиф в Египет. Жената на Потифар и сънят на фараона. Йосиф става управител на целия Египет.
Синовете на Израил пристигат в Египет за жито. Йосиф ги посреща, пита ги за Вениамин. Разпознаването. Израил и синовете му се заселват в Египет. Благословията – пророчество на Израил за синовете му. Йосиф умира.

На власт идва фараон, който не познава Йосиф и поробва Израилевите синове. Възлага им тежка работа и нарежда на акушерките да убиват всяко мъжко дете, което се роди.
Мойсей е роден от потомци на Леви. Скриват го, отглеждат го до третия му месец и го пускат в кошница по реката. Открива го фараоновата дъщеря и го взима да го отгледа. Сестра му вижда това и казва на майка им; майка му отива при фараоновата дъщеря и предлага да кърми детето. Той израства, запознат с цялата наука на египтяните.
Веднъж напада един египтянин, който измъчва евреин, и го убива. Това се узнава и той бяга в Мадиамската земя. Там се оженва за Сепфора, дъщеря на Йотор; и му се раждат двама сина.
Бог му заговаря от горящата къпина. Казва му да иде в Египет и да изведе Израилевите синове. Научава го какви знаци да им даде за това, че му е възложил да ги изведе. Мойсей се връща в Египет заедно със семейството си.
Мойсей и Аарон отиват при фараона и искат да пусне народа извън Египет, за да принесат жертва на Бог. Фараонът отказва. Чудесата и личбите, които Бог показва на фараона чрез Мойсей. Най-сетне всяко първородно момче в Египет бива поразено. Бедата отминава евреите, защото Бог им е казал да оставят знак пред домовете си (кръв от агне); и да ядат безквасен хляб.
Фараонът позволява на Мойсей да изведе народа. Те тръгват към Червено море (а не по прекия път, през филистимската земя). Фараонът изпраща армия подир тях. Преминаване на Червено море и гибел на египетската войска.
Битки с амаликитците. Народът страда от глад и жажда и обвинява Мойсей. Изворът, манната и птиците.
Мойсей се изкачва на Синайската планина, където Бог му дава 10-те заповеди. По време на отсъствието му народът се бунтува и със съгласието на Аарон изливат златен телец и му принасят жертви. Мойсей слиза, разгневява се и счупва плочите със Заповедите. 3000 души биват избити.
Бог казва на Мойсей, че ще изпише 10-те заповеди отново, на други две плочи. Казва му как да изработи скинията на Завета с жертвеника и каквото е необходимо за богослужението. Мойсей нарежда на Веселиил да изработи скинията и останалото според както Бог е заповядал.
Изработват скинията и славата Божия слиза върху нея. И всеки ден върху нея се спуска облак; когато облакът се вдигне, тогава те потеглят на път.

(2710 зн., 1,5 стр.)

***

Първата книга на европейската литература започва с разказ за епидемия. Думата „лоша болест“ (nousos kake) се споменава на 10-тия стих.
Причини (според Омир, за когото не знаем дали е бил лекар): честолюбие, надменност, унижаване на беззащитен, самозабравяне на властващ, пренебрежение към бог.

Фрагмент № 4. Омир. „Илиада“. I, 8-11. Превод Ал. Милев, Бл. Димитрова. „НК“, 1969

13.

„Кой от безсмъртните беше ги хвърлил към грозната разпра?
Богът, потомък на Лета и Зевс. Разсърден на царя,
болест коварна изпрати сред стана и мряха войските,
тъй като цар Агамемнон обидил бе жреца му Хриза.“

Τίς τάρ σφωε θεῶν ἔριδι ξυνέηκε μάχεσθαι;
Λητοῦς καὶ Διὸς υἱός· ὃ γὰρ βασιλῆϊ χολωθεὶς
νοῦσον ἀνὰ στρατὸν ὄρσε κακήν, ὀλέκοντο δὲ λαοί,
οὕνεκα τὸν Χρύσην ἠτίμασεν ἀρητῆρα
᾿Ατρεΐδης·

*

Болестта е започнала от животни. След девет дни, през които са дадени немалко жертви, генералите се събират за да помислят за етиологията на болестта и какво да се предприеме.
„Първо убиваше богът катъри и кучета бързи,
сетне обсипа войските със свойте стрели смъртоносни;
и непрекъснато клади от мъртви нагъсто горяха.
Девет дни цели по стана летяха стрелите на бога,
а на десетия свика Ахил на събрание всички.
Бе му внушила това белоръката властница Хера,
жалеща грижно данайците, виждайки как те погиват.
След като вече дойдоха и заедно всички се сбраха,
стана Ахил богоравен сред тях и така заговори:
„Сине Атреев, аз мисля, след дългото скитане трябва
ний да се върнем дома, ако можем смъртта да избегнем,
че от войната и чумата много ахейци погиват.
Но прорицател умел или жрец да попитаме първом,
или пък съногадател — понеже сънят е от Зевса,
той да ни каже защо Аполон стреловержец е гневен,
за хекатомба или за оброк неизпълнен се сърди,
или дим жертвен от о̀тбор овце и кози той желае,
за да отбие далече от нас съдбоносната чума“ (50-67)

Установява се, че е виновен главнокомандващият. Той се съгласява с набелязаните мерки, но атакува критиците и успява да запази позицията и правомощията си. Поради това в армията настъпва раздор, тя отслабва и в следващите дни под ударите на противника загиват още много хора…

Спор; отстъпка и искане за компенсация; обвинение в алчност:
„Все пак приемам сега да я върна за общото благо.
Искам войската да бъде спасена, а не да загине.
Друга прилична награда за мен пригответе веднага,
за да не бъда без дар сред данайци — това е нередно.
Виждате всички, че мойта награда ще бъде отнета.“
А пък Ахил, бързоног и божествен, така отговори:
„Сине Атреев преславен, от всички си най-ненаситен!
Как ще получиш награда от силните духом ахейци?
Знаеш, че нямаме ние запазени общи богатства:
плячката от градове разорени нали поделихме?
Не подобава войските отново делитба да правят“ (116-126)

Хекатомбата:
„Цар Агамемнон накара да спуснат в морето бръз кораб,
с двадесет яки гребци, хекатомба за Феб натовари.
Руменолика мома Хризеида сам в него въведе.
Цар Одисей хитроумен за корабен вожд се покачи.
Влязоха в кораба те и поеха по пътища водни.
Заповед даде Атрид на войниците да се очистят.
Те се измиха, изляха в морето водата нечиста.
После принесоха в жертва на Феб хекатомба отбрана —
бикове, тлъсти кози край брега на морето безродно.
Жертвен дим с мирис примесен се вдигна, извит до небето“ (308-317)

Край на болестта:
„Вдигнал ръце, жрецът Хриз се помолил за тях най-усърдно:
„Чуй ми гласа, Сребролъки, ти, който град Хриза закриляш,
браниш свещената Кила, над Тенедос властно царуваш!
Както преди ме послуша, когато аз тъжен те молих,
та ме почете и тежко наказа тогава ахейци,
също и днес ти се моля, ти пак изпълни ми молбата:
хайде сега прекрати за данайците грозната гибел!“
Тази молитва изрече и Феб Аполон го послуша“ (450-457)

(3050 зн., 1,7 стр.)

***

Книга № 12. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Иов 1-3

14.

Живял някога в земята Уц човек на име Иов.
„Тоя човек беше непорочен, справедлив и богобоязлив и отбягваше злото.“

Той бил богат и щастлив:
„И родиха му се седем сина и три дъщери. Имотът му беше: седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток.“

Но дяволът пожелал да погуби душата му.
„Един ден дойдоха синовете Божии да застанат пред Господа; между тях дойде и Сатаната. И рече Господ на Сатаната: отде дойде! А Сатаната отговори Господу и рече: ходих по земята и я обходих.
И Господ рече на Сатаната: обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото.
Отговори Сатаната Господу и рече: нима току-тъй Иов е богобоязлив? Не огради ли Ти отвред него и къщата му и всичко, що той има? Ти благослови делата на ръцете му, и стадата му се ширят по земята; но я простри ръка и се допри до всичко, що е негово, ще ли Те благослови?
И рече Господ на Сатаната: ето, всичко, що е негово, е в твоя ръка; само върху него ръка не простирай.“

Дяволът убил децата на Иов и унищожил цялото му имущество.
„Тогава Иов стана, раздра горната си дреха, острига главата си и падна на земята, та се поклони и рече: гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!
Във всичко това Иов не съгреши и нищо неразумно не изрече за Бога.“

И рече Господ на Сатаната: обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото, и досега твърд в своята непорочност; а ти Ме подбуждаше против него да го погубя без вина.
Отговори Сатаната Господу и рече: кожа за кожа, а за живота си човек ще даде всичко, що има; но я простри ръка и се допри до костите му и плътта му, – ще ли Те благослови?
И рече Господ на Сатаната: ето, той е в твоя ръка; само душата му запази.

Отиде си Сатаната от лицето Господне и порази Иова с люта проказа – от ходилата на нозете му до самото му теме.
И взе си Иов едно чирепче да се чеше с него, и седеше на гноището (вън от града).
И рече му неговата жена: ти все си още твърд в непорочността си. Похули Бога и умри!
Но той й рече: говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?
Във всичко това Иов не съгреши с устата си.“

„Чуха трима приятели на Иова за всички тия злочестини, които го бяха постигнали, и тръгнаха всеки от своето място: Елифаз Теманец, Вилдад Савхеец и Софар Наамец; събраха се, за да идат да скърбят с него заедно и да го утешават.
И когато дигнаха очи отдалеч, те го не познаха; викнаха с глас, та заплакаха; раздра всякой горната си дреха, и хвърляха пръст над главите си към небето. И седяха с него на земята седем дена и седем нощи; и никой му дума не проговори, понеже виждаха, че страданието му е твърде голямо.“

Тогава Иов заговорил:
„Да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!
О, оная нощ! безлюдна да бъде; да не влезе в нея веселие! Защо са ме колене приели? Защо ми с трябвало да суча гърди? Сега щях да лежа и почивам; щях да спя; и щеше да ми бъде спокойно
Малък и голям там са равни, и робът е свободен от господаря си. Защо е дадено на злочестника светлина, и живот – на огорчените душевно, които очакват смъртта, а я няма, които биха я изкопали по-охотно, отколкото имане, биха се зарадвали до възторг, биха се възхитили, че са намерили гроб?
Въздишките ми изпреварят хляба ми, и стенанията ми текат като вода, защото страшното, от което се ужасявах, то ме и постигна; и от което се боях, то ме и връхлетя. Няма за мене мира, няма покой, няма утеха: нещастие настъпи.“

(3070 зн., 1,7 стр.)

***

Фрагмент № 5. Игнатий Брянчанинов. „За носенето на кръста“. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, 2006. Света Гора, Атон стр. 118-125.

15.

„Вечната смърт, поразила душата ни, се е превърнала в наш живот. Тя иска своята храна – греха, своето наслаждение – греха; чрез такава храна и такова наслаждение вечната смърт поддържа и запазва своята власт над човека.
Против тази вечна смърт, представяща се за живот за боледуващото от страшно падение човечество, Господ произнася Своята присъда: Който иска да спаси душата си, развивайки в нея живота на падението или вечната смърт, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, умъртвявайки в себе си греховните пожелания и отричайки се от греховните наслаждения, той ще я спаси (Марк. 8:35).
Посочвайки целия свят, стоящ пред погледа ни с всичките му красоти и прелести, Господ казва: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36).
Каква полза ще придобие човек, ако притежава не нещо маловажно, но дори целия видим свят? Този видим свят е само кратковременна странноприемница за човека! Няма никакъв предмет на земята, никакво преимущество, което бихме могли да признаем за своя собственост. Неумолимата и неизбежна смърт ни отнема всичко, а често и преди смъртта ни го отнемат непредвидени обстоятелства и превратности. Дори самото си тяло ние оставяме на заветния праг на вечността. Наша собственост, наше имущество и съкровище – това е нашата душа, и само тя. Какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк. 8:37) – казва словото Божие. С нищо няма да възстановим погубването на душата, когато я убие вечната смърт, прелъстително представяща се за живот.

Какво значи да вземем кръста, и то именно своя кръст? Това значи, че всеки християнин трябва търпеливо да понася именно тези оскърбления и гонения от света, които го постигат, а не някакви други. Това значи, че всеки християнин трябва с мъжество и постоянство да се бори именно с тези страсти и греховни помисли, които възникват в него. Че всеки християнин трябва с покорност, с преданост на Божията воля, с изповядване на Божието правосъдие и милосърдие, с благодарение към Бога да понася именно тези скърби и лишения, които ще му допусне Божественият Промисъл, а не някакви други, измислени и предлагани от горделивите мечтания.
Цялото човечество се труди и страда на земята; но колко разнообразни са тези страдания, колко разнообразни са страстите, които ни нападат, колко разнообразни са скърбите и изкушенията, които Бог ни изпраща за нашето излекуване, за очистване на нашите съгрешения, какво различие има между хората в телесните сили и здравето!
Възлюбени братя! Отдавайки днес, според устава на светата Църква, поклонение на честния Кръст Господен с телата си, да му отдадем поклонение и духом! Да почетем Честния Кръст Христов – оръдие на победата и знаме на Христовата слава, – като всеки изповяда от своя кръст: „Получавам заслуженото според делата си! Помени ме, Господи, в Твоето царство!“
Да не си позволим зловреден ропот, и особено душепагубна хула, които често се чуват от устата на заслепения, ожесточен грешник, измъчващ се и терзаещ се на своя кръст, напразно опитващ се да се избави от него. При ропот и хула кръстът става непоносимо тежък, увличайки в ада разпънатия на него. „Какво съм направил?“ – вика неосъзнаващият се грешник и укорява в несправедливост и немилосърдие правосъдния и милосърден Бог, порицава и отхвърля Божия Промисъл; виждайки Сина Божий разпнат, насмешливо и лукаво иска от Него: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас (Лук. 23:39), слез от кръста! (Мат. 27:40).
Но нашият Господ Иисус Христос доброволно благоволи с плътта Си да възлезе на кръста и да претърпи смърт, та чрез кръста да примири човечеството с Бога и чрез смъртта да спаси човеците от вечна смърт.“

(3040 зн., 1,7 стр.)

***

Фрагмент № 6. Йосиф Флавий. „Юдейската война“ VI, 3, 4. Превод Райка Николова. „Изток-Запад“, 2020 (с някои промени)

16.

„Една жена от живеещите отвъд Йордан, на име Мария, дъщеря на Елеазар от селото Ветезува, което значи „Домът на исопа“, прославена с произхода и богатството си, избягала в Иерусалим и попаднала заедно с другите в обсадата.
Тираните разграбили цялото й имущество, което донесла в Иерусалим, като избягала от Перея; а останалите й скъпоценности, както и храна, ако можела да се намери, разграбили войниците, които всеки ден нахлували в дома й.
Жената била обзета от ужасно негодувание и настройвала грабителите срещу себе си като често ги хулела и проклинала. След като никой не я убил нито от гняв, нито от милост и се изморила да търси храна, а и отникъде вече не можела да намери и гладът прониквал през вътрешностите й до мозъка на костите, а повече от гнева я разпалвала яростта й; и като взела за съветник глада заедно с нуждата, тя се обърнала против природата.
Грабнала детето си, което било още кърмаче, и казала: „Нещастно дете, за какво да те пазя през време на война, глад и размирици? При римляните ни очаква робство, ако ни оставят да живеем; по-страшно от робството е гладът, а бунтовниците са по-лоши и от двете. Хайде, стани ми храна, дух на отмъщение за метежниците, а за живота – единствената липсваща легенда, за да станат пълни нещастията на юдеите.“
И казвайки това, убила сина си, опекла половината и го изяла, а останалото покрила и запазила. Веднага дошли бунтовниците и привлечени от светотатствената миризма, я заплашили, че ще я убият веднага, ако не им покаже приготвеното. А тя казала, че им е запазила добра част и открила остатъците от детето. Страх и ужас ги обзели и замръзнали пред гледката.
А тя казала: „Това е родното ми дете и мое дело. Яжте, защото и аз ядох, и не ставайте по-мекушави от жена и по-състрадателни от майка. Ако вие сте благочестиви и се отвръщате от моята жертва, аз изядох вашия дял, нека и останалото бъде за мене.“
След това те, треперещи, излезли; единствено от това се уплашили и само тази храна оставили за майката. А вестта за ужасното деяние изпълнила целия град и случката била пред очите на всекиго, и всеки тръпнел, като че ли сам бил дръзнал да направи това. Гладуващите желаели смъртта и облажавали онези, които си били отишли, преди да видят и чуят толкова големи злини.“

(1860 зн., 1 стр.)

***

Фрагмент № 7. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Йона 1-3

17.

„И биде слово Господне към Йона, син Аматиев: „Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в него, защото злодеянията му достигнаха до Мене“.
И стана Йона да побегне в Тарсис от лицето Господне; дойде в Иопия и намери кораб, който отиваше за Тарсис, плати за превоз и влезе в него, за да отплува с тях в Тарсис от лицето Господне.
Но Господ подигна в морето силен вятър, и стана в морето голяма буря, и корабът насмалко оставаше да се разбие.
Уплашиха се корабниците; те викаха всеки към своя бог и почнаха да хвърлят в морето товара от кораба, за да му олекне от него; а Йона бе слязъл в дъното на кораба, бе легнал и дълбоко заспал.
Дойде при него началникът на кораба и му рече: „Защо спиш? Стани, извикай към твоя Бог; може би. Бог ще си спомни за нас, и ние не ще загинем“.
И рекоха един другиму: „Нека хвърлим жребие, за да узнаем, за кого ни постига тая беда“. Хвърлиха жребие, и жребието се падна на Йона.
Тогава му рекоха: „Кажи ни, за кого ни постигна тая беда? Какво е твоето занятие, и отде идеш ти? Де е твоята земя, и от кой народ си?“
Той им рече: „Аз съм евреин, почитам Господа, Бога на небесата, Който направи морето и сушата“.
Тогава човеците се уплашиха твърде много и му рекоха: „Защо направи това?“ – защото те узнаха, че той бяга от лицето Господне, както той сам им бе обадил.
И рекоха му: „Какво да направим с тебе, за да утихне морето за нас?“ Защото морето все се вълнуваше.
Тогава той им рече: „Вземете ме и ме хвърлете в морето – и морето ще утихне за вас, защото знам, че заради мене ви постигна тая голяма буря“.
Ала тия човеци почнаха да гребат усилно, за да стигнат на суша, но не можаха, защото морето все повече вилнееше против тях.
Тогава извикаха към Господа и рекоха: „Молим Те, Господи, да не загинем поради душата на тоя човек, и да ни не зачетеш невинна кръв; защото Ти, Господи си направил, което е Тебе угодно!“
И взеха Йона, та го хвърлиха в морето; и утихна морето от своята ярост.
И тия човеци се уплашиха от Господа твърде много, принесоха жертви Господу и дадоха оброци.

И биде слово Господне към Йона втори път: „Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в нея, което Аз ти заповядах“.
Стана Йона и отиде в Ниневия според словото Господне; а Ниневия беше град голям у Бога, на три дни ход.
И почна Йона да ходи по града, колкото можеше да се изходи в един ден, и проповядваше, думайки: „Още четирийсет дена – и Ниневия ще бъде разрушена!“
И повярваха ниневийци в Бога: обявиха пост и облякоха се във вретища, мало и голямо.
Тая дума дойде до царя на Ниневия – и той стана от престола си, съблече царското си облекло, облече се във вретище и седна в пепел, като заповяда да прогласят и кажат в Ниневия от името на царя и на велможите му, „Щото ни човеци, ни добитък, ни волове, ни овци да не ядат нищо, нито да ходят на паша, и вода да не пият; човеци и добитък да бъдат покрити с вретище и силно да викат към Бога; всеки да се отвърне от лошия си път и от насилието на ръцете си. Кой знае, може би, още Бог ще се умилостиви и ще отвърне от нас пламтящия Си гняв, и не ще загинем“.
И видя Бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път, и съжали за злото, за което бе казал, че ще напрати върху тях, и го не напрати…“

(2580 зн., 1,4 стр.)

***

Фрагмент № 8. Дж. Оруел. „1984“. Превод Лидия Божилова. „Профиздат“, 1989. стр. 68-71

18.

„- Не цениш ти истински новговора, Уинстън – каза той едва ли не с тъга. – Дори когато пишеш на него, ти пак мислиш на старговор. Чел съм някои от нещата, които пишеш от време на време за „Таймс“. Не са лоши, но са преводи. На сърцето ти лежи старговорът с цялата му неяснота и ненужни оттенъци в значението на думите. Не схващаш красотата от унищожаването на думите. Знаеш ли, че новговор е единственият език в света, чийто речник обеднява всяка година?
Естествено, Уинстън го знаеше. Той се усмихна, както се надяваше, с разбиране, без да смее да проговори. Сайм отхапа нов залък от черния хляб, подъвка го и продължи:
– Не разбираш ли, че главната цел на новговор е да ограничи мисълта? Накрая ще направим престъпмисълта практически невъзможна, защото няма да има думи, с които да се изрази. Всяко понятие, което изобщо ще е необходимо, ще се изразява само с една дума със строго определено значение, а всички допълнителни значения ще бъдат заличени и забравени. В единайсетото издание вече се доближаваме до тази цел. Но процесът ще продължи още дълго, след като нас с теб няма да ни има. С всяка година думите ще стават все по-малко и обхватът на съзнанието постоянно ще се стеснява. Дори сега, разбира се, няма никакво основание или извинение за престъпмисъл. Всичко е въпрос на самодисциплина, на контрол над действителността, но накрая няма да има нужда дори от това. Революцията ще е пълна, когато езикът стане съвършен. Новговор е ангсоц и ангсоц е новговор – добави той сякаш с мистично задоволство. – Идвало ли ти е някога наум, Уинстън, че най-късно до 2050 година няма да има нито едно човешко същество, което да разбере разговор като нашия?
– Освен… – започна Уинстън неуверено и млъкна.
На върха на езика му беше „освен пролите“, но се сдържа, защото не беше съвсем сигурен дали тази забележка не е в някои отношения неправоверна. Сайм обаче предугади какво се канеше да каже.
– Пролите не са човешки същества – заяви той пренебрежително. – До 2050 година, а може и по-рано, старговор ще е изчезнал напълно. Ще бъде унищожена цялата литература на миналото. Чосър, Шекспир, Милтън, Байрон – ще съществуват единствено изданията им на новговор и те не само ще са променени, а и напълно противоположни на онова, което са били. Дори литературата на партията ще се промени. Дори лозунгите ще се променят. Нима може да има лозунг като „свободата е робство“, когато понятието за свобода ще е унищожено? Целият процес на мислене ще е различен. Фактически няма да има мислене, както го разбираме сега. Правоверността не означава мислене, а липсата на необходимост от мислене. Правоверността е безсъзнателност.
Някой от тези дни, помисли си Уинстън с внезапна дълбока убеденост, Сайм ще бъде изпарен. Прекалено е интелигентен. Вижда прекалено ясно и говори прекалено разбираемо. Партията не обича такива хора. Някой ден той ще изчезне. Изписано е на лицето му.

Сайм мълчеше и с дръжката на лъжицата си чертаеше из разлятата яхния. Гласът от другата маса продължаваше бързо да кряка, ясно доловим въпреки глъчката наоколо.
– В новговор има дума – каза Сайм, – не зная дали си я чувал: паткореч, да крякаш като патица. Тя е от онези интересни думи, които имат две противоположни значения. Употребена спрямо противник, е обида; употребена спрямо човек, с когото си съгласен, е похвала…
Без съмнение, Сайм ще бъде изпарен, пак си помисли Уинстън. Помисли си го с известна тъга, макар много добре да съзнаваше, че Сайм го презира, не го намира особено приятен и е напълно способен да го предаде като престъпник на мисълта, ако сметне за необходимо. У Сайм имаше някакво неуловимо несъответствие. Нещо му липсваше: потайност, сдържаност, известна доза изкупителна глупост. Не можеше да се каже, че е неправоверен. Той вярваше в принципите на ангсоц, благоговееше пред Големия брат, ликуваше при победите, мразеше еретиците не само от душа, но с нестихващ плам, радваше се на свръхосведоменост, която за редовния член на партията беше недостъпна. И все пак около него витаеше лошата слава. Той казваше неща, които бе по-добре да се премълчат, беше чел прекалено много книги, често посещаваше кафене „Под кестена“, свърталище на художници и музиканти. Нямаше закон, бил той неписан, срещу честото посещаване на кафене „Под кестена“, но въпреки това над него висеше някакво проклятие.“

(3590 зн., 2 стр.)

Срещата в Аман и след това

На 26-ти февруари в йорданската столица Аман се състоя среща на представители на шест от общо 15-те автокефални православни църкви в света.

Иерусалим, Русия и Сърбия участваха чрез предстоятелите си – патриарсите Теофил III, Кирил и Ириней. Заслужава да се отбележи, че на срещата присъстваше и Киевският митрополит Онуфрий, предстоятел на Украинската православна църква (Московска патриаршия). Българската православна църква не изпрати свои представители.

Събранието се свиква, несъмнено, главно по настояване на Руската църква, макар че и Сръбската е силно заинтересована от обсъждане на сегашното положение в православието. Цариград отказа участие под предлог, че общоправославни събрания, стремящи се да се превърнат в Събори, могат да се свикват само от предстоятеля на тази Църква.

Главният въпрос, който днес църквите са длъжни да решат, е какъв ще е оттук нататък статутът на Цариградския патриарх. Както виждаме от събитията през последните години, Цариград, представляван от патриарх Вартоломей, се стреми към промяна на начина, по който се взимат решенията в православния свят.

В течение на историята всяка автокефална църква сама е управлявала своя диоцез, а решенията за предоставяне на нови автокефалии, впрочем твърде редки, са се взимали първо от църквата-„майка“, от която новата църква се е отделяла; и после е следвал процес на признаване от другите, който понякога е траел дълго. В случая с Българската патриаршия – 90 години (след създаването на Екзархията), и то при положение, че нашата Църква е автокефална още през средновековието.

Сега, след като Цариград реши да предостави автокефалия на една Украинска църква, различна от вече съществуващата, и вероятността нещо подобно да се случи и в Македония, става ясно, че намерението е тези решения да се взимат по друг начин, а позицията на засегнатите църкви – в случая Руската и Сръбската – да се игнорира „по принцип“.

Ако това бъде прието – изрично или мълчаливо – тогава ние вече няма да имаме съборно православие, а вместо това ще имаме религиозна организация, слабо отличаваща се от римо-католическия епископат – такъв, какъвто съществува поне от средата на XI век. В такъв случай отделеността на Ватикана от православието, на което доскоро се гледаше като на „отпадане“ от Църквата, вече няма да има смисъл. Тогава двете организации би трябвало да се слеят; като дори ще е безразлично дали върховен предстоятел на новата структура ще е римският или цариградският епископ.

Така че инициативата на Иерусалимския патриарх за свикване на общоправославно съвещание, на която в крайна сметка се отзоваха по-малко от половината автокефални (все още) църкви, е инициатива за обсъждане на претенцията на Цариград за първенство „по власт“.

Затова не е чудно, че патриарх Вартоломей отказа да вземе участие – това значи, че той не желае този въпрос да се обсъжда, тъй като го смята за решен. Но ако бъде решен по този начин, това ще значи унищожение на православието като „съборно“. И тъй като без съмнение ще има епископи и църкви, които ще откажат да участват в това унищожение, то в бъдеще именно те ще останат в едната, света, съборна и апостолска Църква; а останалите ще отпаднат – така, както това се е случило по една причина в средата на V век, а по друга – в средата на XI-ти.

Ето защо Светият Синод на БПЦ (БП), няма защо да отлага решението си по украинския въпрос. Сега темата не е дали ще има автокефална украинска църква – няма нищо страшно някога и да има – а дали това може да стане просто поради волята на Цариград. За да има православна Църква, този начин за взимане на решения трябва да бъде отхвърлен.

*

https://glasove.com/categories/na-fokus/news/sreshtata-v-aman-i-pretenciyata-na-carigradskiya-patriarh-za-pyrvenstvo-po-vlast?fbclid=IwAR01gFgTFbKrKR1S-cDZPh4onmTzrI1InLp01kt6UoPSoYVNO8UWv1Z9TNE

*

(на 10-ти март 2020)

Преди около година и половина написах кратка статия относно решението на Цариград да даде автокефалия на една новосформирана „Православна църква на Украйна“; и какво ще последва от това. Тя не е дълга, може да се прочете на адрес: https://glasove.com/categories/komentari/news/pomestnite-pravoslavni-cyrkvi-shte-bydat-prinudeni-da-othvyrlyat-reshenieto-na-carigrad-za-ukrajna

Предположенията ми се оказаха верни.
Бях написал (на 13 октомври 2018): „Синодът на Руската църква ще вземе решение за прекратяване на евхаристийното (а може би и на всяко) общение с Цариградската църква; и това ще се случи скоро, сигурно в близките дни.“
На 15-ти октомври, два дни след публикуването на статията, председателят на отдела за външни църковни връзки при Московската патриаршия, митрополит Иларион съобщи: „Днес беше прието решение за пълно прекъсване на евхаристийното общение…“ (http://www.patriarchia.ru/db/text/5284958.html)

Пак там бях написал, че „Ще бъде поставен отново и по-настоятелно въпросът за свикване на общоправославен събор по „украинския въпрос“, на който Цариградският патриарх ще откаже да присъства. Но съборът под някаква форма ще се състои…“
Наистина, на 26 февруари 2020 в Аман се състоя среща на представителите на шест автокефални православни църкви; а Цариградският патриарх, макар и поканен, отказа да присъства.
Причината за срещата беше положението в Украйна; но не само. Както ми се случи да кажа наскоро (https://glasove.com/categories/na-fokus/news/sreshtata-v-aman-i-pretenciyata-na-carigradskiya-patriarh-za-pyrvenstvo-po-vlast?fbclid=IwAR01gFgTFbKrKR1S-cDZPh4onmTzrI1InLp01kt6UoPSoYVNO8UWv1Z9TNE), същинският въпрос беше този за правомощията на Цариградския патриарх; който от своя страна е важен не за друго, а защото възхожда към въпроса за съборността на Православната църква, без която съборност тя не би могла да съществува.

Надявам се тези самоцитирания да не направят лошо впечатление на читателя. Верността на прогнозите ми не е резултат от ясновидска способност; а просто е естествено нещата да вървят така. Искам да кажа, че за разумния православен вярващ, а може би и за всеки внимателен и сравнително осведомен наблюдател на събитията, е достатъчно ясно „какво става“.

Сега пак ще си позволя да кажа какво, най-вероятно, предстои оттук нататък.

Политиката на Цариград през последните години е последователна и поради това предсказуема. Нейната цел е установяването на власт над останалите Църкви по римо-католически образец. Поради това и самите действия на днешния цариградски епископ спрямо останалите Църкви са аналогични на утвърдената от векове тактика на Рим спрямо съборното Православие. А именно: да се създават паралелни структури, конкуриращи законно (канонично) съществуващите и подчинени на един център – било Ватиканът, било Фенер.
Това е, което се случи в Украйна, и същото предстои навсякъде. Ако предстоятелите на поместните Църкви откажат да се подчиняват на Цариград, ги очаква разкол на тяхна територия, чийто механизъм вече е установен: създава се нова структура, основанието за чието съществуване е специалният „томос за автокефалия“, подписан от цариградския патриарх. Винаги ще се намерят клирици, включително и епископи, които ще пожелаят да получат позиция в новата структура; и незабавно ще признаят всички останали структури, произведени по този начин.

Този процес вече не може да се спре. Затова е време всички, които принадлежат към Църквата – като миряни, като клирици, или като предстоятели – да вземат решение; да кажат „да“ или „не“ на днешен Цариград и на онези, които го подкрепят.
На онези, което ще кажат „не“, им предстоят нелеки дни и години. Но няма съмнение, че тактиката, заета от папския Рим, накрая ще доведе и до същия резултат – създаване на още една еретическа религиозна организация и отпадане от едната, съборна и апостолска Църква.

*

http://glasove.com/categories/komentari/news/vreme-e-pomestnite-cyrkvi-da-kazhat-da-ili-ne-na-ambiciite-na-vartolomej?fbclid=IwAR1zIS3ricKTLvQqktVgyKG07OfVpfmvu8XcpFNa9w7oApsFH16Qb4ZprCs

към 10 ч

Разговори с музи

1. Основанията-върхове

– Е, и какъв ти е планът сега? – попита Клио, докато тримата седяхме на една кръгла масичка в ъгъла на трапезарията и опитвахме от салатите на „Nile Holidays“.

– Планът – казах – или по-скоро идеята, е да се обсъди всичко… искам да кажа, всичко, което е съществено за истинското образование. Защото вече написах няколко книги по разни въпроси, и ерудитски и художествени, а сега ми ще да кажа нещо за основанията. С какво трябва да е наясно човек, за да обсъжда какъвто и да е въпрос на науката и изкуството. Защото в такъв разговор трябва да се влезе с някакви предварителни знания. Та мисълта ми е, кои са най-добрите предварителни знания, за да обсъждаш какво да е. Защото ако някой ги има, тогава всяко нещо, за което ще заговаря, ще придобива смисъл – най-напред в неговия ум, а после и в ума на останалите.

– Това ми напомня едно нещо от „Пирът“ – рече предпазливо Калиопа, която седеше от лявата ми страна и гледаше в неопределен предмет със светлозелените си очи. – Че ако човек стигне до самото красиво, тогава вече всичко, което ще говори и ще прави, ще идва направо от красивото… няма да е подражание на нещо оттук, а ще е от самия източник. Затова този човек ще е наистина красив, а няма да наподобява някакви неща оттук, които също само наподобяват нещо… и то не много добре.

– Да, това е темата за основанията, които същевременно са и върхове – отвърнах. – Някой би казал, че разговорът за какво да е общо и съществено започва от някакви неважни неща и впоследствие се стига до ценното… постига се знание. Но работата е там, че повече от основанията е мъчно да се научи. Те, освен че предхождат размисъла, са и негова цел. И трябва да предсъществуват, така че да бъдат предадени от някой, който ги разбира, на друг, който се стреми към тях. Това е аристотелизъм, впрочем.

– А защо трябваше този разговор да се води точно по Нил? – попита Клио и ме погледна усмихнато – не толкова с уста, колкото с очи и някак шеговито-насърчително, както сигурно Атина е гледала Одисей, когато са се видели в Итака след завръщането му.

2. Египет като начало

– По две причини – отговорих. – Първо, за да бъдем постоянно заедно, да нямаме други грижи и да можем да се съсредоточим. Ето, корабът е като хотел, всичко ни е осигурено, а навън – автентичен поглед към една велика история. Ако хората не се оттеглят за известно време от всекидневието, мъчно ще изговорят нещо, което да трае. Нужно е усамотение. Защо точно по Нил, а не по Дунав или другаде? Защото египетската история е най-дългата, до която имаме достъп – като западни хора.

– Същества – каза Клио.

– Да, същества. С оглед на конкретните събития в човешкия свят тя е като начало. Примерно Платон, когато иска да даде пример за стара и устойчива цивилизация, сочи към Египет. И Аристотел също, макар и по-рядко. Виждаме го и в Библията: когато настъпи глад, синовете на Израил отиват в Египет за жито – значи страната и силна и богата. Това едва ли се е дължало само на Йосиф, макар че той е имал заслуга да се натрупат хранителни припаси, по негово време. Освен това Мойсей е египетски възпитаник. А и целият Египет, според „Изход“, е страна на магии, суеверие и идолопоклонство, значи минало, което е нужно да преодолеем, и същевременно да го имаме предвид, за да избегнем връщането там. Херодот пък казва, че в тази страна имало „най-много чудеса“. А в „Одисея“, се съобщава, че там можело да се намерят лекарства, каквито другаде нямало.

– Да – обади се Калиопа. – Наркотикът на Елена.

– Да, някакво успокоително е било. У Данте, някъде около седмия кръг на ада, става дума за гиганта на Крит, който бил обърнат с гръб към Дамиета, а гледал към Рим. Значи, Египет е миналото, тоест началото; а Рим е бъдещето.

– Ако не и краят – поклати глава Клио.

– Така че ако става дума за далечно минало и старост, европейците заедно с цяла западна Азия се обръщат към Египет. Затова имаме европейска египтомания, която се забелязва още в „Златното магаре“, където Луций внезапно решава да стане жрец на Изида и Озирис. И още повече в херметизма: чрез него египтоманията се възражда през XV век в Италия, и след това никога не е стихвала. Така че Египет, или по-точно неговият образ в Европа, има връзка с началата на тайнственото, в смисъл на окултно; на един особен източник на сила и власт, запазен само за малки общества, до които достъпът е труден, а излизането – още повече. В по-ново време Египет се представя като начало, откривател на единобожието, а не като негово преодоляно отрицание.

– Пък освен това той и сега е жив – рече Калиопа.

– Точно така. Египет е по-стар от Европа и от целия Запад, и същевременно ги съпътства и днес. Значи той дава повод за размисъл и за съвремието. Също и за периодизацията на историята – на какво основание я делим на части. Дали според това кому принадлежи властта – етнически или класово; или според религията, или по друг начин – макар че тези критерии са главните, струва ми се.

– „Критерий“ значи какво? – попита Калиопа. – Средство за отсъждане?

– Да. Примерно ние казваме, че историята на Европа се дели на четири или пет части, съдейки по религията и църковния живот. Имаме езичество, християнство, отделяне на Рим през XI в. и последвалите го атаки срещу Изтока, ограничаване властта на папата в Европа чрез Реформацията, и накрая модерност, която започва чрез първата официално нерелигиозна държава – революционната Франция. Но после се явяват и други.

3. Време и памет

– И така, какво с Египет? – върна ме към темата Клио, след като слязохме да продължим обяда.

– Трябва да се разкаже историята му и при това да се обсъдят неща за историята изобщо. Първо, що е време и минало. Тъй като мисленето за историята почива върху тях.

– Времето е изменение, преместване – каза Калиопа. – Тази чаша преди малко беше пълна, а сега е почти празна, защото е минало време.

– И друго е трябвало, за да се изпразни, но наистина това нямаше да стане без време – забеляза Клио. – Нещата не стават просто „с времето“, а някой ги прави. Но да, правенето е движение и то има свое време.

– Движението, това са различни състояния, наредени едно след друго – каза Калиопа. – А защо се нареждат точно така, не ми е ясно. И защо това трябва да е задължително. Ако времето имаше още едно измерение, човек би стоял извън промяната, в безвремието.

– Може и да има, знаем ли – рекох. – Светът, който ни е даден, в това отношение е едноизмерен. И освен това трябва да се помисли как се мери времето.

– Чрез единица за преместване. Само че трябва да е равномерно… Ако аз си пиех фреша на еднакви интервали, останалите щяха да си мерят времето по мен. Примерно: на десетия фреш на Калиопа след изгрев слънце, ще се срещнем еди-къде си.

– Трябва да имаш вътрешен часовник обаче – рече Клио. – Да не можеш да пиеш на неравни интервали. Това става по природа, оразмеряването е заложено.

– Наистина е удивително как небесните тела се движат толкова равномерно – казах аз. – На човек не му нужно нищо повече от това, да следи на каква височина се издига слънцето… и да мери движението му чрез преместването на сенките на предметите. Тогава времето се изобразява в пространството.

– Разбира се – каза Калиопа. – Часовникът със стрелки какво е? Време, превърнато в пространство.

– А числата? – попита Клио. – „Часът е 14 и 5“, това пространство ли е?

– Да – каза Калиопа. – Това са единици, а те се разположени в пространството… само така може да се брои. Човек не може да брои, без да си представя неща, които са на различни места.

– Значи числото като брой се нуждае от пространство. А понятието за число?

– И то се нуждае. Числото е множество от единици. А единицата е в пространството, макар и мислено.

– Добре, но ние май изоставихме въпроса за времето – обадих се аз. – Какво беше то?

– Изменение, което се мери чрез единица движение, ако то е равномерно – каза твърдо Калиопа. – И тъй като такова съществува, затова и времето е измеримо. Ако нямаше, и да имаше време, то нямаше да се мери, тъй като някои неща са неизмерими.

– В такъв случай историята е нещо, което се случва във времето и то е мярка за нея – казах. – Чрез него събитията се разполагат едно спрямо друго. И щом времето се движи само в една посока, значи миналото е онова, към което то не се движи. То е онази част от времето, която не предстои и поради това ние не можем да се намесим в него.

– Но можем да го знаем – каза Калиопа. – Това става чрез паметта.

– А тя какво е?

– Назоваване на спомени… а споменът е запазено впечатление. Съхраняване на тези спомени. Паметта е куп от думи, за чието значение сме се споразумели. С тях се назовава онова, до което вече нямаме достъп.

– Тези спомени трябва да се доказват обаче – рече Клио. – Това как става?

– Чрез засвидетелстване. Предполага се че ако няколко души твърдят едно и също и няма голяма вероятност да са се наговорили да излъжат, казаното от тях е истина… или от него може да се извлече истина, като се премахнат случайните добавки и липси. Освен това миналото оставя следи. Ако покривката е изгорена от цигара, това значи, че там някой е пушил; било защото не е било забранено, било защото е пренебрегнал забраната.

– Във всеки случай историята не може да мине без хронология, значи събитията да се отнасят към години – казах. – А календарът е работа на астрономи. Поради това историкът, ако се е занимавал само с четене на книги, няма да се оправя добре с хронологията, а ще е принуден просто да я наизустява. Той не винаги е виновен за това, но трябва да го има предвид.

– Мъдрият има съзнание за незнанието си – каза Клио.

4. Събития и периоди

– Има няколко хронографии за владетелите на Египет, които се подкрепят помежду си – рече Клио.

– Да – казах. – В това отношение свидетелствата на Херодот, Диодор и Страбон са безполезни, защото никой от тях не е можел да чете египетски, а са разчитали на устни съобщения, и то преводни; и накрая всеки е записал, каквото е могъл. Но Манетон е бил запознат с оригиналната писмена традиция. Освен това има оцелели списъци на царе: онзи в Абидос, който след няколко дни трябва да го видим, също и един от Карнак; освен това Торинският папирус, който е пословично зле запазен, и още няколко.

– „Оригинален“ значи „от началото“ – каза съсредоточено Калиопа. – А аз се чудя защо хрониките непременно съдържат списъци на царе.

– Не непременно – каза Клио. – Пароският мрамор съдържа и други съобщения. Оттам може да се научи кога Орфей е слязъл при мъртвите за Евридика и кога Деметра е обучавала Триптолем на земеделие. Така че въпросът е какво съставителят на хрониката е смятал за важно.

– Явно в Египет най-важното е как се казва фараонът – рекох. – Но и в „Именника на българските ханове“ е така. „Кое е важно?“ ще рече „Кое е събитие?“. А събитието е някакво прекъсване във времето. До един момент то си е вървяло равномерно, както се движи слънцето, и изведнъж става нещо, което донася промяна – не в самото време, а в човешкия живот.

– Значи ако слънцето се скрие зад облак, това е събитие – каза Калиопа.

– Още повече, ако изчезне зад луната – добави Клио.

– Разбира се. Та значи в човешкия живот главното е кой управлява.

– Да, или поне с чие име се свързва управлението – казах. – Защото властта е „начало“. Така е и с родовете. Бащата умира, имотът му минава в ръцете на сина и той става управляващ. Смяната на поколенията образува поредица във времето, чиито части вече не са равни помежду си, както са равни годините и дните. Това не е природно, а човешко време; и ако става дума за по-големи общества, ще имаме и време на държавата. То също се мери с години, но се разделя на периоди според царете, династиите, народите или общественото устройство. Затова у нас говорим за средновековна България, османски период, княжество, царство, социализъм… Тук разделението е смесено, с повече от един критерий: имаме цивилизационен, религиозен и етнически признак, а после и обществено-политически.

– Източниците за миналото обаче не са само езикови – каза Клио. – Има предметни свидетелства, като пробитата покривка на Калиопа.

– Да – каза тя. – Това са следи. Но и самите неща: сгради, произведения на изкуството, на техниката… Но и повредите участват в историята. Освен това има природа.

– Така е – рекох. – Ето в случая с Египет: има пирамиди, храмове, гробници, статуи, стенописи. Всичко това е материал, който чака да се нареди, така че да се получи нещо като сграда – цялата египетска история, която не е просто поредица от имена на фараони. Освен това някои неща са по-трайни от други. Има единични предмети за всекидневна употреба, които изчезват малко след като са се появили. Но и дрехи, съдове, инструменти, бижута, някои от които оцеляват с хиляди години. Освен това има смяна на стилове и технологии, което също образува периоди в историята. И накрая природата. Нил е един и същ от времето на пирамидите досега, но и той не е вечен; според Херодот Делтата някога е била залив.

5. Новото царство и единобожието

– И сега – империята, – каза Клио, поглеждайки към прозорците, откъдето се виждаше западният бряг на реката с обичайната му тънка ивица от палми и висока трева.

– Да, така наричат времето на Новото царство. Тогавашните фараони имали големи военни успехи, особено Тутмос III.

– Наричат го „Наполеон на древния свят“ – каза Калиопа.

– Да, това клише се повтаря всеки път, когато се стигне до него. То е като епическа формула, също като тази, че Аристотел бил Александър Македонски на античната философия. Та Тутмос управлявал известно време с мащехата си Хатшепсут, която сигурно е била много властна и амбициозна жена, такова чувство добива човек, като види заупокойния й храм в Тива… доста педантично реставриран от полските археолози. А Тутмос имал победи срещу етиопците и на североизток, където вероятно е стигнал до Ефрат и северна Сирия. Всъщност египтяните не са имали голям избор, когато е ставало дума за завоевания. Те напредват само по суша и възможностите им са две: или на юг по Нил и докъдето стигнат, или през Пелузийското устие към Палестина, и там напредват, докато срещнат някого… На запад и на изток има само пустини, както може да се види и в момента.

– Той май не е бил много висок – каза Калиопа. – Виждала съм статуята му в Кайрския музей.

– Нали е „Наполеон“ – забеляза Клио.

– Да… И мумията му е там, но от това не може да се разбере какъв му е бил ръстът, те всички са дребни – по метър и двадесет са, чудно как може толкова да се смали човек.

– Смъртта е такова нещо – казах. – Хората се смаляват мигновено. Един човек, който е бил до вчера едър, сякаш се превръща в дете за час-два след като умре. А като се прибави и техниката на балсамирането, при която цялата плът се изсмуква… Целта е да останат само скелета и кожата, така че човекът да бъде разпознаваем.

– Хайде нататък – каза Клио. – Предстоят още по-прочути фараони.

– После идват неколцина на име Аменхотеп, от тях особено успешен е бил Аменхотеп III. Двата колоса в Тива, на които им казват „Мемнони“, трябва да са били негови изображения.

– Прави ми впечатление, че египтяните правят по няколко статуи на един и същ фараон и ги слагат една до друга, сякаш едно изображение не стига – каза Калиопа. – Като тези на Рамзес в Абу-Симбел.

– Да, сякаш така усилват присъствието му – казах. – Или може би защото смятат, че душата е нещо сложно, има няколко съставки и многото статуи на един владетел напомнят това.

– Това психологически е вярно, нали човек непрекъснато е в спор със себе си – рече Клио. – Затова поетите казват „В мен живеят две души…“ а философите доказват, че душата има три и повече части, които трябва да уредят отношенията помежду си.

– И апостол Павел казва, че чувства в себе си два закона – рекох. – Но явно смята, че душата му е една. Та след Аменхотел III идва Ехнатон, който първоначално се е казвал Аменхотеп IV. И той извършва голямата промяна, религиозната революция, която египтяните след него са се опитали да унищожат напълно… не просто да се върнат към предишната религия, но да премахнат всеки спомен за Ехнатон и единобожието му. Но не са могли, макар че той все пак е бил забравен за дълго, гърците примерно нищо не са чували за него. Обаче модерната египтология припомня тези събития и сега той е една от най-коментираните личности на древния Египет. Предполагам, че през последния век, особено от Фройд насам, е бил обсъждан повече и от Рамзес II.

– И за личния му живот се говори – допълни Калиопа.

– Е да, за Нефертити, пък и за Кия, която била по-млада от нея и е станала нейна съперница. Той трябва да е живял през XIV в. пр. Хр. Промяната, която е предложил, наистина е била голяма. Сигурно е затворил всички храмове на дотогавашните божества и е решил, че ще почита само един бог – слънчевият диск, както казват. Създал е нова столица, чието място е много хубаво, но не е оцеляло абсолютно нищо, буквално камък върху камък не е останал, само една колона стои в равнината, и тя специално въздигната от археолозите… ще я видим.

– Но е намерена част от архива му, с доста писма от чужди владетели – каза Калиопа.

– Впрочем това, че е имал интерес към особено красиви жени е показателно – рече Клио. – Еротически настроените мъже се стремят към велики дела. Това е, защото желаят безсмъртие; защото един от сигурните знаци за стремежа към безсмъртие е влечението към изключителната женска хубост.

6. Кой е учен

– Египтологията създава звезди – каза Клио. – Ето този Картър, който е разкопал гробницата на Тутанкамон. Казват, че бил прототип на Индиана Джоунс. Въобще от времето на Шамполион това, да си египтолог, е много престижно, особено ако си стигнал до някакъв успех. Тези хора се честват като прочутите откриватели в природните науки.

– Да, има такава романтика – казах. – Когато се казва, че някой е бил „велик учен“ обикновено се има предвид някое изключително откритие, което променя нещата, цялата обстановка в науката става друга. Ето Коперник, Галилей и Нютон през XVI-XVII век – те променят аристотеловата картина за света. Дарвин също, защото оспорва това, че видовете не преминават едни в други… да не говорим за следствието, че човекът не е съществено различен от другите живи същества. Менделеев с таблицата на елементите, физиците-теоретици на ХХ в., чиито открития имат и очевиден практически резултат – атомната енергия.

– И Джон Атанасов – каза Калиопа.

– Точно. Компютрите донесоха такава промяна, че и те би трябвало да имат своя гений, който ги е „измислил“. Така че в египтологията тези герои са двама – Шамполион и Картър, и после мнозина са си мечтали да станат дешифровчици на неразгадана писменост или археолози, открили невероятни богатства или реликви.

– Почитта към учения е заради какво?

– Прави живота по-лесен – обади се Клио. – Изобретява домашни уреди, които ти спестяват много време и труд. Човек има у дома си парно, пералня, миялна, вода, осветление…

– Не, говорех за чистия учен – каза Калиопа. – Онзи, който открива безполезни неща… и все пак те се смятат за ценни.

– Първо, това е човек, който работи заради истината – казах. – Установява, че нещо е така, а не иначе – и го доказва. Примерно, откъде извира Нил, или какво значи нещо написано, което друг не може да разчете. Или събира неща, които са били проучвани поотделно, в една обща картина – показва в какви отношения са помежду си. Да речем, някой историк, който се занимава с някоя война: показва как и защо е случила тя, докато други знаят по-малко или по-общи, тоест неточни неща. Или наблюдава някои животни, знае навиците им, как се хранят, колко живеят, от какво боледуват. Въобще това е човек, който знае какви неща съществуват, какви са разликите им и кое им е общото. Може да отговаря на въпроси.

– Значи това е човек, в чийто ум се събира света.

– Да, чрез мисли и образи. Впрочем и поетът е така, но го прави по друг начин. Той говори за това, как изглеждат нещата, фантазира си, представя нещо възможно, което никога не е било точно така, но би могло да бъде. А ученият се занимава с нещата както са дадени, в действителност.

– Ученият е като водач – каза Клио. – Примерно, вървим през планина и не сме сигурни как да стигнем до някой подслон, където да прекараме нощта. Трябва ни човек, който да показва пътя и да не се заблуди. Той знае пътеките, кога залязва слънцето, дали ще вали дъжд, какви животни и птици има наоколо, как да си екипиран.

– Но и тук има практическа цел – каза Калиопа.

– Да. Но дори и да нямаше, дори да можехме да стигнем сами, пак щяхме да сме доволни да ни разказва за тези неща.

– А може ли да използва знанието си за зло?

– Не, знанието не е за зло. Ако го прави, значи е нещо като крадец: защото знанието му е доверено за друго, все едно кой точно му го е доверил. Освен това да причиняваш на хората зло, значи и да ги лъжеш – защото ние причиняваме зло тогава, когато укриваме от другия това, което му правим. А казахме, че ученият търси само истината. Значи злият не е учен.

*

2 СтЛ 20

„Старогръцката литература“ и какво значи да си учен

За тази книга

Струва ми се, че при коментарите около тази книга надделява обсъждането на това, че тя е диалог: тоест, на първо място стои въпросът за жанра й.
От една страна е явно, че тя е замислена и представена като учебник – както впрочем и самите действащи лица си го казват още в началото, от първа страница. Оттук нататък обаче може се размишлява доколко този диалог е и научен труд; а ако пък е просто учебник, дали може да се учи по него.

На въпроса дали може да се учи от тази книга аз обикновено отговарям, че нещата, които се казват в нея са верни, и че в съдържанието й наистина се включва онова, което обикновено се преподава по този предмет – и у нас, и другаде, и в миналото.
Но все пак тя не е написана за да даде сухи факти; значи не е за да „информира“ за неща, които се представят като напълно сигурни. Защото учебникът, подобно на енциклопедичната статия обикновено се пише по този начин: казваме ти, че тези неща са така и недей да се съмняваш в това.

9 5 дек настроения

Впрочем в книгата го има и това – втората й част е по-скоро за факти от литературната история. Но задачата на диалога е различна. В него се показва как реално се случват нещата в образованието, или по-точно – кой би бил най-добрият начин да се пристъпи към кой да е научен предмет.
Най-добре е, когато хората разговарят за науката просто поради безкористен интерес към нея; и не за да кажат, че нещата стоят именно така, а за да зададат главните въпроси, да видят кои са основите, на които тя стои.

Затова и в книгата не се съобщава просто какво се разказва за Омир или какво е написал Платон, а по-скоро се размишлява за началата – що е епос, лирика или трагедия, що е изобщо литературата, как тези неща са преминали през историята, така че да стигнат до нас. Защо те са важни или ценни; къде впрочем са се случвали, и как изглеждат тези места, ако човек иде да ги посети.
Но и също: що за човек е ученият, какво той трябва да прави, за да придобие истинско знание и да го предаде на други.
Така че това е книга не само за тази наука – историята на старогръцката или антична словесност – но и за науката изобщо.

Все пак, за да не останем с впечатлението, че става дума за произведение, в които няколко действащи лица просто си философстват по определен повод, може да кажем, че книгата доста отблизо се придържа към основния курс по предмета. Там наистина са казани необходимите неща: така че ако човек иска да знае какво е старогръцката литература с оглед на някои установени факти – той ще го узнае.

Пътят на учения

И сега за по-важното – по какъв път да върви човекът, който е пожелал да се занимава с тези неща, и ги смята за своя главна дейност.

Бих казал че главното е: да не се задоволяваме с малко. Да се върви по този път има смисъл и той дава удовлетворение и дори щастие само ако е постигнато най-доброто. А то е – да узнаеш какво е това, което си учил като цяло и да го изречеш; или с други думи, да направиш пълно изложение на своята наука. Точно това е целта, която си поставих в тази книга.

5 5 дек Ант Анг

Наред с това обаче трябва да се помни, че едно е погледът към общото и цялото, а друго е заниманието с конкретни, отделно взети въпроси: примерно, как да разбираме ето това място в ето този текст. Работата по конкретните трудности също е път, който трябва да се измине. Иначе размисълът за общото няма да има истинско съдържание, защото човекът няма да има опита, който идва от преодоляване или по-скоро от борба с отделно взетите трудности на материята.
Затова е нужно – за нашата област говоря – човек да се занимае с някой текст, който е изследван, превеждан и коментиран от мнозина учени и мислители; и така да измине същият този път, който са изминали те, и заедно с тях – чрез книгите им – да обсъди същите трудности, които те са обсъждали. И това трябва да е работа, която да продължава дълго – тя би трябвало да съпътства човек през целия му изследователски живот.
Така че всеки един учен от тези, които се занимават със слово и словесно наследство, трябва да има своя книга, за която е узнал възможно най-много. Това вече е пътят на учения не нагоре, към общото, а надолу, към материята; той е път не към височината, а към дълбочината.

2 5 дек Евг Заш

И мисля, че когато измине и единия, и другия път, този човек би бил щастлив, защото той би постигнал онова, към което са вървели най-добрите от онези, които са се стремили към познание.
Той, както са казвали някои философи, би осъществил своята природа; или би умножил таланта си, би дал изобилен плод, както се казва в Светото Писание.

*

(5 декември 2019, СУ)

Елинизъм

- Отиваме към шестата епоха. Тя е от Александър до установяването на римската хегемония, която става факт в средата на II в., след двойната победа срещу Картаген и Ахейския съюз. Тя напомня на двойната победа на гърците в началото на V в. – от една страна, срещу персите при Саламин, а от друга – срещу картагенците при Химера. Само че онази през V в. е в отбранителни войни, а тази – в чисто завоевателни. Защото римляните не са имали нужда да нападат гърците и да водят трета война с Картаген – положението им е било достатъчно сигурно и така. Но те не са искали равновесие на силите, а пълно господство.
– Те са си така.
– Да. И не само през античността. Сякаш има нещо в самото място, някакъв дух, който ги тласка към завоюване, тоест към поробване на всичко.
– Хораций ги упреква за това.
– Да. „Накъде сте тръгнали, безумци…“, нещо подобно беше. Та имах предвид, че се случва промяна, която довежда Средиземноморието до онова положение, в което то ще бъде още към 800 години, тоест до арабското нашествие. До Александър Европа е била обитавана от множество малки държави, градове или области; морето е било поделено между картагенци и гърци, а на изток е стояла като заплаха за всички персийската империя. Обаче македонците унищожават Персия и си поделят владенията ѝ; а гръцките полиси и острови остават полунезависими. Македонците не ги поробват, но придобиват решаващо влияние върху всичко, което се случва на континента и в Егейско море. Но все пак се оказва, че толкова голяма и разнообразна територия не може да бъде подчинена на един център. И наистина, това никога не се е случило, тъй като персите така и не успяват да преминат в Европа, а пък римляните никога не достигат по-далеч от Ефрат. После арабите опитват да повторят персийския успех и този път стигат далеч – чак до Испания откъм юг, но спират там. И след като империята им отслабва с вековете, тя е заменена от турската, която пак обхваща огромна територия и си пробива път най-далеч на запад през континента – до Виена. Но и тя е разбита, през Първата световна война. Та общото положение е такова. Полибий е прав, като казва, че по негово време множеството разхвърляни истории са се обединили в една-единствена – римската.
– Трябва да видим кое е новото във всичко това.
– Първо, в Европа за пръв път се появяват големи държави; или по-точно, появяват се големи държави, контролирани от европейци. Това е първият голям военен успех на Европа срещу Азия, тоест срещу останалия свят: дотогава войните са били отбранителни и противникът е бил задържан чрез успех в отделни сражения. Но до придобиване на отвъдморска територия – имам предвид отвъд Егейско и Средиземно море – не се е стигало. Троянската история, макар и легендарна, е показателна: отвъдморски земи се атакуват, но не за да се придобият, а за да се отслаби противникът на отсрещното крайбрежие, пък и да се ограби каквото има.
– Но е имало колонии.
– Наистина. Малоазийските градове, Кирена и Навкратис. Но това е всичко. Все пак те са опорни точки, които могат да послужат като повод за война, както е станало при Дарий. Та накратко, европейците придобиват опит в големи сухопътни походи. Това гърците никога не са го правили, свидетелство е разговорът между Аристагор и Клеомен, когато спартанецът казва, че никога не би отишъл някъде на три месеца път от морето, защото гърците никога не навлизат навътре в сушата на повече от три дни път.
– Ами то и няма накъде, при тях разстоянията са такива…
– Разбира се, не са само македонците, това се отнася и за Рим, защото и той се разширява в края на епохата. Но това не са точно граници на държава, както е в по-ново време, а „област на контрол“. Войските не са по границата, а при административния център, където е съответният чиновник – те са му като охрана. Иначе по самата територия нещата си вървят като преди, главното е да се плащат данъците.
– А държавата на Александър има ли граници?
– Александър си е поставил задачата на наследи персийския цар. Затова сигурно са верни твърденията, че е започнал да се облича като източен владетел и въобще е възприел тамошните обичаи. Впрочем това е правилно, защото доброто управление винаги се съобразява с традицията. Така че държавата, която е имал, най-напред просто е съвпадала с персийската. Това са земи, в които се признава върховенството на великия цар, който е като предтеча на източноримските императори, от Диоклециан нататък.
– Появяват се столици. Дотогава не ги е имало, гърците не са знаели какво е това.
– Да, защото всичко е било събрано в полиса и той не е владеел населени земи, на които да бъде столица. Столицата е градът на царя, семейството и съветниците му, и елитната част от армията, тоест личната му гвардия. Там се решава какво ще се прави на контролираните територии, които римляните наричат провинции – примерно какви ще са данъците, къде ще се разполагат останалите войски. В Македония е било така, а сигурно и в тракийските царства. И сред гърците на някои места, защото Сиракуза от V в. нататък е била като столица на Сицилия.

– Така че Александър е търсел къде да установи центъра на държавата си и може би се е спрял на Вавилон. Защото ако беше останал в Суза, това би значело, че е станал поредният персийски цар, просто от друга династия. Но той е възнамерявал да преоснове империята, след като я наследи. Затова е избрал друг град.
– Атина след него вече не е държава, но не е и столица. Какво е тогава?
– Просто голям град. Това е новина. Хората започват да се събират там, но вече нямат такива граждански задължения, нито лично земеделско стопанство – няма как, тъй като стават все повече, а земята си остава пак толкова. Затова икономиката на града е основана на парите и пазара – хората не произвеждат сами нищо, а всичко се купува.
– Все нещо трябва да произвеждат. Иначе за какво ще им се плаща?
– Е, да. Исках да кажа, че производството става специализирано, човек не покрива основните си нужди чрез свое стопанство, както е на село, а прави нещо определено и очаква то да му се заплати – тоест изнася го на пазара. Това е градският начин на живот. То си личи и в литературата. Тя се заема със семейни истории, обикновено за любов и брак; и с разни домашни, улични и градски сценки, както е при Херондас и Теокрит.
– И се възхвалява природата.
– Да, защото много хора вече не работят на село и забравят колко трудно нещо е да обработваш земя и да се грижиш за животни. Впрочем за земеделието може и да се сещат, но пастирската работа им се вижда лесна и затова идилиите са за овчари и козари – по-рядко говедари.
– Ами да, кравите са големи и е ясно, че около тях ще има повече работа…
– Специализацията се случва там, където се събират повече хора, това е известно и на Платон, има го в „Държавата“. Според него тя е неизбежна, за да могат хората да изработват добре най-необходимите неща – примерно, не всеки може да си набавя метал и сам да си прави личното оръжие. Така че някои неща се купуват. Но в презадоволената държава се появяват излишно много стоки и специализирани услуги, от които човек едва ли има нужда, за да живее добре. И с лечението е така – човек се старае да живее колкото може по-дълго, и поради това е готов плаща на лекари, вследствие на което те са умножават и специализират, но от това човек не става нито по-здрав нито по-щастлив. А другаде лекарите са по-малко, обаче лечението е по-разумно, защото човекът се мисли като нещо цяло, а не като сбор от части, всяка от които да се лекува отделно.
– Това е в „Хармид“…
– Там е. Та заедно с всичко друго настъпва специализация и в науката – както е в Александрия. Интересно е, че тя от самото начало не е замислена като философска школа, а по-скоро като „дом на Музите“ – тоест място, където ще се събират сведения за науките и изкуствата, които са били развити в Гърция, а и другаде. Началникът на Музея не е някакъв знаменит и велик учител, който бива слушан благоговейно и освен него могат да говорят само онези, на които той е задал въпрос. Така трябва да е било в Лицея, а още повече в Академията по времето на Платон. Това са школи, в които все още се чувства влиянието на питагорейството – поне в Академията несъмнено е било така. Но Музеят вече е друго, той е най-напред библиотека и поради това схолархът е преди всичко библиотекар, като Деметрий от Фалерон, Калимах… и така нататък. Това е, защото не се мисли, че някой може да знае всичко, а се смята, че сериозен учен е този, който има знание за отделното и не рискува да се изказва за неща, за които не е прочел всичко. Затова и се настоява, че трябва да се пишат малки литературни произведения, но добре обработени; и че всичко, което се споменава в тях, трябва да е проучено. Това е „учената поезия“ на Калимах. Или пък да се пише за овчари, които възпяват любовта, тъй като за да правиш такава поезия, не е нужно да си чел много.
– А, трябва. Трябва да си изчел митологията, нали ще споменаваш Ерос, Пан… И за тях има литература.
– Добре, права си. Но кое е важното с оглед на бъдещата история? Това, че Музеят дава пример за висше образование и елитна наука, който се възприема в нова Европа. Имам предвид не само университетите, но и онези центрове, в които не се предвижда преподаване, а само книжовна и научна работа. Тук не става дума за някаква аналогия, а наистина е така. Защото Музеят е първият научен институт и той повлиява на цялата бъдеща система на образование и изследвания. През късната античност се пишат книги, в които се разработва системата на науките, както е при Марциан Капела; и се предполага, че добрият учен непременно е много начетен човек, значи разполага с богата библиотека, но че не може да е напреднал в повече от една наука. Затова и персонажите, които представят различните науки в „Сватбата на Хермес и Филология“ са различни. Дори да има енциклопедисти, това ще са хора, които са осведомени повече за изследванията в отделните науки, отколкото за самите тях – значи ще са нещо като библиографи. Още в елинистическа Александрия се отправят упреци към онези, които се опитват да напреднат в повече науки – примерно срещу Ератостен, за когото казвали, че проучвал всичко, но в нищо „не бил пръв“. И след време, под влияние на такива съчинения на Запад се създават институции, в които има разделение на знанието – богословието е на първо място, но правото е отделно, медицината – отделна, и все пак всички те са факултети в един университет. Но този университет няма лидер, когото всички да слушат, тъй като никой не може да познава всички науки. Това не е чак толкова добре, защото така се отрича единството на знанието, тоест – мъдростта.

– За тази епоха това вече стига – казах, за да я задържа още малко. – И сега последно: какво става с религията.
– На мен нещо не ми стана ясно.
– Да? Какво?
– Ако Марциан Капела представя всички по-главни науки в една книга, това не е ли опит да ги обедини? Там не се ли получава единство на знанието?
– Не – казах.
– Защо?
– Защото това е само енциклопедия. А енциклопедията не е друго, освен механичен сбор от известни неща. Нали сте забелязала, че енциклопедиите се правят по азбучен ред? Статиите в тях са така.
– Да.
– Е, кое му е единното на такова знание? Азбучният ред е случаен. Единство има тогава, когато се тръгне от общи начала и въз основа на тях се стигне до онова, с което се занимават отделните науки. Не се стига до нещата, които се узнават от опит, но се стига до онова, което човек знае от ума си. А освен това много сведенията на опита са общи за различни науки – примерно, че телата имат тежест, че съществуват цветове, топлина… такива неща. За да има единство на науките, е нужно да се започне от онази, която е първа и с която всички се съобразяват – това е метафизиката. Обаче при Марциан Капела няма метафизика, а и в Музея никой не се е занимавал с това. В енциклопедиите тя присъства само като една от многото статии. И в университетите е така – и да се преподава, тя е само един от многото предмети, но не е първа и водеща.
– А богословието не е ли метафизика?
– Не. То не се занимава със съществуващото „доколкото то е такова“, както казва Аристотел. Богословието е тълкувание на Откровението, както го намираме в Писанието и Преданието. Така че то не може да бъде основа на науките. То е само систематизация на онова, което знаем за Бога. Не всички хора споделят Откровението, то не им е дадено. Обаче на всички е даден ум, с който могат да напреднат в науките и дори да достигнат до първата от тях.
– Тогава излиза, че богословието е свръхнаука.
– Да, ако е разбрано правилно, тоест според вярата в сърцето. Но вярата в сърцето се дава по таинствен път, не чрез обикновено размишление и преподаване. Затова античните са могли да стигнат до метафизика, но не до богословие.
– А ако богословието не се изучава според вярата в сърцето?
– Тогава то е вредно и духът на човека ще пострада много повече, отколкото ако изобщо нищо не е чувал за Откровението. Такива хора си присвояват свръхнауката беззаконно и поради това Бог ги отхвърля и те стават еретици. Това е неизбежно, то е като духовен закон. Достоевски представя такъв човек в „Братя Карамазови“ – Иван, един от четиримата братя.

– Трябва да се обърне внимание на някои неща, които се случват с религията през онова време. Промисълът за Европа ни е известен – тя е трябвало за приеме Откровението и да го съхрани през хилядолетията чрез Църквата. Заради това Бог въздига римската държава и я запазва за повече от 2000 години. А Църквата от своя страна поражда народи, един от които създава новата християнска империя, която е жива и днес. Но тя не може да властва във вярата, тъй като това е чуждо на Духа, който дава на хората свобода. Затова народите и църквите са много и различни, и все пак са равни и в единство. Така че ето какво става според този промисъл. Първо, Писанието се превежда на гръцки и евреите влизат в общение с европейците – това става в Александрия. Освен това започват първите гонения от страна на езичниците с елинска религия срещу юдеите, което предхожда големите гонения в Империята срещу християните. Това е в Юдея, по времето на Антиох IV, заради което избухва въстанието на Макавеите и за кратко време се възстановява юдейското царство. От друга страна, езическите богове на Гърция се срещат с божествата на Изтока и това е причина за размисъл, а и практически решения във връзка с култа. Нали трябва да се реши кои богове ще бъдат почитани и как. И тогава мненията се разделят, тоест подхожда се по два начина. Първият е, че боговете са много, както в Омировия пантеон, но се почитат от различните етноси с различни имена. Така мисли още Херодот и това е, което в модерно време се нарича „синкретизъм“ – гръцките богове се уеднаквяват с източните. На това се противопоставя мнението, че светът се управлява от един бог и че дори е сътворен от него. Така мисли Платон, а той може би е наследил това мнение от орфиците и питагорейците. Когато Писанието се превежда на гръцки, Платоновият разказ за Твореца от „Тимей“ получава подкрепа. Оттук нататък започва борбата за надмощие между политеисти и монотеисти, която обаче няма как да се реши само с философски диспути.