Архив на категория: за човека

5 дек 2017 b

Patrologia graeca

(в рамките на „Гръкоезичната християнска литература през античността“ – избираем курс в МП „Антична литература и култура“, СУ)

*

Patrologia graeca
seu
Bibliotheca universalis
omnium ss patrum, doctorum, scriptorumque ecclesiasticorum
series graeca

Патрология
или
Всеобща библиотека
на всички свети отци, учени и църковни писатели
гръцка поредица

***

Кратко съдържание на всички томове по векове

Saeculum I

Т. I (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia (кол. 1484)
Т. II (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia accedunt S. Barnabae apostoli Epistola catholica, S. Hermae Pastor et aliae aevi apostolici reliquiae (кол. 1304)
Т. III (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur (кол. 1192)
Т. IV (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur studio et opera B. Corderii. Tomus posterior complectens S. Maximi scholia; accedunt auctorеs varii (кол. 1100)

Saeculum II

Т. V (1857) S. Ignatius, S. Polycarpus, pontifices romani saeculi II, S. Melito Sardensis; et alii (кол. 1504)
Т. VI (1857) S. Justinus philosophus et martyr, Tatianus, Athenagoras Atheniensis, S. Theophilus, Hermias (кол. 1820)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars prior (кол. 1118)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars secunda (кол. 1119-2020)

Saeculum III

Т. VIII (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia. Tomus prior (кол. 1388)
Т. IX (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia; accedunt commentaria in omnes Clementis Alexandrini libros. Tomus secundus (кол. 1696)
Т. X (1857) S.P.N. Gregorii cogn. Thaumaturgi opera quae reperiri potuerunt omnia; accedunt auctorеs varii (кол. 1620)
Т. XI (1857) Origenis opera omnia. Περὶ ἀρχῶν libri quattuor, Exhortatio ad martyrium, Contra Celsum libri octo aliaque, (кол. 1932)
Т. XII (1862) Origenis opera omnia. Tomus secundus. Homiliae in Genesim aliaque (кол. 1708)
Т. XIII (1862) Origenis opera omnia. Tomus tertius. Homiliae in Canticum canticorum, Commentaria in Evangelium secundum Matthaeum aliaque (кол. 1988)
Т. XIV (1862) Origenis opera omnia. Tomus quartus. Commentaria in Evangelium Iohannis, in Epistolam S. Pauli in Romanos aliaque (кол. 1384)
Т. XV (1857) Origenis opera omnia. Tomus quintus. Hexaplorum quae supersunt. Genesis – I Regum (кол. 1444)
Т. XVI (1857) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars prior. Hexaplorum quae supersunt. L. II Regum – L. Psalmorum (кол. 1266)
Т. XVII (1859) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars secunda. Hexaplorum quae supersunt. Proverbia – Jeremias (кол. 1279-2394)
Т. XVIII (1863) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars tertia. Hexaplorum quae supersunt. Ezechiel – Zacharia (кол. 2400-3007). Philosophumena sive Omnium haereseum refutatio (кол. 3008-3468)

Saeculum IV

Т. XIX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Chronicorum libri duo. Veterum scriptorium opuscula chronologica et astronomica (кол. 1472)
Т. XX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus secundus. Historia ecclesiastica, Vita Constantini, Collectio antiquorum martyriorum aliaque (кол. 1588)
Т. XXI (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus tertius. Praeparatio evangelica (кол. 1716)
Т. XXII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quartus. Demonstratio evangelica, quaestiones evangelicae aliaque (кол. 1312)
Т. XXIII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quintus. Commentaria in Psalmos (кол. 1400)

(следва)

***

По-подробно съдържание на всички томове поотделно

Том 1
(1857)

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Климент Римски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Дисертация за авторите през I век (Денис-Николай льо Нури/ Nourry 1647-1724) (кол. 9-30, лат.)
Историческо-литературни уводи (prooemia historico-litteraria) към Посланията на св. Климент (кол. 30-198, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 30-43)
– мнения на новите (judicia recentiorum) (Патрик Янг, 1584-1652; Андреа Галанди, 1709-1779; Карл-Йозеф Хефеле, 1809-1893 и др.) (кол. 44-198)

Автентични трудове (Scripta genuina)
1. Първо послание до коринтяни (кол. 199-328)
2. Второ послание до коринтяни (кол. 329-348)
3. Две послания към девиците (кол. 349-358, сир. и лат.)

Спорни трудове (Scripta dubia)
4. Писма (Epistolae decretales) (кол. 459-508)
– фрагменти (кол. 509)
„Апостолски постановления“ (кол. 510-1156)
– Уводи (Жан-Батист Cotelier/Cotelerius 1629-1686; Джовани Доменико Манси 1692-1769 и др.) (кол. 510-542, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 543-554)
5. „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae), 8 книги (кол. 555-1156)
„Recognitiones“ (кол. 1157-1474)
– свидетелства на древните (кол. 1157-1171)
– дисертация за X-те книги „Recognitiones“ на св. Климент до Яков, брат Господен, преведени на латински от Руфин, аквилейски презвитер (Nourry, 1703 и др.) (кол. 1172-1206, лат.)
– предговор (Е. Г. Герсдорф, 1804-1874) (кол. 1201-1204, лат.)
– предговор на Руфин до епископ Гауденций (кол. 1205-1207, лат.)
6. „Recognitiones“ (версия на „Клементини“) (кол. 1208-1455, лат.)
– monumenta ad „Recognitiones“ (кол. 1456-1474)

Прибавки (Addenda) (кол. 1475-1476)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1476-1484)

https://archive.org/…/Patrologia_Graeca…/page/n1/mode/2up

***

Том 2
(1857)

I век

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Св Климент Монреале ок 1180 г

следват

Съборно послание на св. ап. Варнава; „Пастир“ на св. Ерм
и други от апостолския век

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

„Беседи“ (версия на „Клементини“) (кол. 9-468)
– свидетелства на древните (veterum testimonia) за „Клементините“ (кол. 9-11)
– уводна дисертация (dissertatio prooemialis) на Галанди, 1766 (кол. 12-19)
1. „Двадесет беседи“, приписвани (quae feruntur) на Климент Римски (кол. 20-468)
2. „Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ (кол. 469-603) („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
3. Литургия на св. Климент (кол. 604-616, лат.)
4. „Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.) (кол. 617-632)

Ефраим, епископ на Херсон
5. „За чудото, случило се с едно дете от свещеномъченика еп. Климент“ (кол. 633-646)

Св. апостол Варнава
Пролегомени (Prolegomena) (кол. 647-726)
– свидетелства на древните за него и писмото му (кол. 647-650)
– мнения на новите за писмото на св. ап. Варнава (Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus 1585-1644; Исак Вос/Isaacus Vossius 1618-1689; Nourry, 1703; Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Готфрид Лумпер 1747-1801; Хефеле, 1842) (кол. 651-726)
6. Съборно послание на св. ап. Варнава (кол. 727-782)

7. св. ап. Матия (Παραδόσεις, фрагмент) и св. ап. Вартоломей (сентенция) (кол. 783-789)

8. Папа Анаклет – писма и разпоредби (Epistolae et decreta) (кол. 789-892)

Св. ап. Ерм
– свидетелства на древните (кол. 819-833)
– дисертация за живота и писанията на св. Ерм (Нури) (кол. 834-859)
– за „Пастир“-а на св. Ерм (Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Лумпер, 1783) (кол. 860-891)
9. „Пастир“ на св. Ерм (кол. 892-1024)
– кн. I (кол. 892-913)
– кн. II (кол. 914-951)
– кн. III (кол. 952-1024)

„Завещания на 12-те патриарси“ (Testamenta XII patriarcharum) (кол. 1025-1167)
– свидетелства на древните (кол. 1025, лат.)
– дисертация (Нури) (кол. 1026-1029, лат.)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1030-1037, лат.)
10. „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (кол. 1037-1150)
– tabula chronologica (кол. 1151-1159, лат.)

„Писмо до Диогнет“ (кол. 1160-1186)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1160-1167, лат.)
11. „Писмо до Диогнет“ от незнаен (anonymus) апостолски мъж (кол. 1168-1186)

„Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ (кол. 1187-1248)
– свидетелства на древните (кол. 1187-1198, лат.)
– предговор (praefatio) на Галанди (кол. 1199-1215, лат.)
– откъс от предговора на Тишендорф (Konstantin von Tischendorf 1815-1874) (кол. 1216-1217, лат.)
12. „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ от презвитерите и дяконите на Ахея (кол. 1218-1248)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1249-1264)
Показалец на по-забележителните думи (Index verborum notabiliorum – на „Клементините“) (кол. 1265-1273)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1274-1277, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1278-1304)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_002

***

Том 3
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит

всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

Дион Ареоп 17 Патмос XII в

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (Prolegomena) (кол. 9-118)
– дисертация за трудовете на св. Дионисий (Nourry, 1703) (кол. 9-56, лат.)
– дисертация за схолиите на св. Максим Изповедник, Иоан Скитополски и Герман, константинополски патриарх (Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/de Rubeis, 1687-1775) (кол. 57-76, лат.)
– Балтазар Кордерий (1592-1650) от „Обществото на Иисус“. Общи бележки за по-лесно разбиране на св. Дионисий. Въведение към мистическата теология на св. Дионисий (кол. 77-107, лат.)
– Георги Пахимер (1242-1310) за трудовете на св. Дионисий (превод Б. Кордерий); различни епиграми към трудовете му (кол. 108-115)
– епиграми към трудовете на св. Дионисий (кол. 116-118)

1. „За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia), 15 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 119-369)

2. „За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia), 7 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 370-584)

3. „За божествените имена“ (De divinis nominibus), 13 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 585-996)

4. „За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum), 5 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 997-1064)

5. Писма (Epistolae), 11 писма (превод и бележки Б. Кордерий) (кол. 1065-1122)

6. Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi) (кол. 1123-1132, лат; Франкфурт, 1847)

Б. Кордерий. Речник към Дионисий (Onomasticum Dionysianum) (кол. 1133-1175, лат.)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1176-1188, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1189-1192, лат.)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_003/page/n1/mode/2up

***

Том 4
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит
всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

допълнителен том
включващ схолиите на св. Максим
следват различни автори (auctores), които са описали живота на св. Дионисий, или са защитавали неговото Ареопагитско достойнство

Дион Ареоп 16

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Печатарят към читателя (от венецианското издание 1755 г., т. II) (кол. 9-12, лат.)

Предговор на Petrus Lansselius/Петър Ланселий (1580-1632), презвитер на „Обществото на Иисус“ (кол. 13-14, лат.)

Предисловие (Prologus) на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (превод на Ланселий) и речник (кол. 15-23)
– тълкуване (interpretatio) на някои думи в тази книга (кол. 24-28)

Коментари на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (кол. 29-432)

1. Коментари на св. Максим към книгата „За небесната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 29-114)

2. Коментари на същия към книгата „За църковната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 115-184)

3. Схолии на същия Максим към книгата „За божествените имена“ (превод на Ланселий) (кол. 185-415)

4. Схолии на св. Максим към книгата „За мистическото богословие“ (превод на Ланселий) (кол. 416-432)

Добавка (Appendix)

5. Парафраза на Георги Пахимер към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Готфрид Тилман/Godefridus Tilmann, XVI в., сравнен с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 433-509)
– бележки на Ланселий към Парафразата на Пахимер (кол. 510-526)

6. Схолии на св. Максим към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Б. Кордерий) (кол. 527-576)

Разни писатели (scriptores) за живота на Св. Дионисий (кол. 577-1088)

7. „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт. (превод на Кордерий) (кол. 577-588)

8. Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“ (неизвестен преводач, сравнено с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 589-607)

9. За Дионисий Ареопагит от „Суда“ (изд. 1662 г., превод на Ланселий) (кол. 608-612)

10. Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 613-616)

11. Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“ (превод на Б.М. Касинат, на много места поправен от П. Ланселий) (кол. 617-668)

12. Методий (или Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 669-684)
– бележки на Ланселий (кол. 685-689)
– стихотворение за мъченичеството на св. Дионисий от лекаря Дионисий Герин (кол. 690-695)

13. „За живота на св. Дионисий Ареопагит, епископ на Атина, апостол и мъченик на франките“ (Petrus Halloix/Петър Халуа 1571-1656, презвитер на „Обществото на Иисус“) (кол. 613-869, лат.)
– „Четири въпроса за живота и трудовете на св. Дионисий“ (П. Халуа) (кол. 870-953, лат.)

14. Откъси (excerpta) от „Защита на Ареопагитиките срещу Йосиф Скалигер/Vindiciae Areopagiticae contra Iosephum Scaligerum“; Antverpiae, 1607) (Martinus Delrio/Мартин дел Рио 1551-1608) (кол. 954-981, лат.)

15. „Апологетическо изследване (disputatio apologetica) за св. Дионисий Ареопагит и неговите писания“ (П. Ланселий) (кол. 982-1011, лат.)

16. „Защита на Ареопагит срещу еретика калвинист“ от Joannes dominus de Chaumont (срещу Жан-Клод 1619-1687, пастор в Шарантон льо Пон) (кол. 1012-1025, лат.)

17. „За трудовете, които обикновено се наричат Ареопагитики; за автора, неговата вяра, дали е бил православен или еретик – аполинарист, монофизит, евтихианец. Дисертация срещу Мишел льо Киен и други“ (Бернардо де Роси) (кол. 1026-1079, лат.)

18. „Бележка към Св. Дионисий, парижки епископ и мъченик“ (кол. 1080-1088, лат.)
Показалец на предметите (Index rerum memorabilium) (1089-1097, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1098-1100, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu04mignuoft

***

Том 5
(1857)

II век

Св. Игнатий, антиохийски епископ
послания
както автентични, така и спорни и предполагаеми

следват

римските първосвещеници от II в., св. мъченик Поликарп
св. Мелитон Сардийски, Папий Иераполски, Поликрат Ефески, св Хегезип, Пантен и др.

писма, малки трудове, фрагменти

св Игнатий в Осиос Лука

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (кол. 9-624)
– свидетелства на древните за Посланията на св. Игнатий (според Галанди, 1765): Евсевий, Иреней, Теофил антиохийски, Атанасий, Иероним, Дионисий Ареопагит, Василий Велики, Иоан Златоуст, Теодорит, Леонтий, Максим Изповедник, Андрей Критски, Теодор Студит, Михаил Синкел, патр. Фотий (кол. 9-31)
– Предговор на Исак Вос към Посланията на св. Игнатий от 1646 г. (кол. 32-33, лат.)
– Мнение на Котелерий за Посланията на св. Игнатий (Амстердам, 1724) (кол. 34-36, лат.)
– Vindiciae Ignatianae, 1672 (Джон Пиърсън/John/Iohannes Pearson 1613-1686) (кол. 37-471, лат.)
– Предговор (кол. 37-74)
– Част I (кол. 75-269)
– Част II (кол. 270-471)
– Дисертация за Посланията на св. Игнатий – истински, интерполирани и предполагаеми (Д.-Н. льо Нури, Париж 1703) (кол. 472-565)
– Част I (кол. 472-547)
– Част II-III (кол. 548-565)
– Уводи за Посланията на св. Игнатий и неговото Мъченичество (Галанди, 1765) (кол. 566-584)
– За учението на св. Игнатий (Лумпер, 1783) (кол. 585-600)
– Критично изследване (Disquisitio critica) на традиционния текст (textus receptus) на Посланията на св. Игнатий (Хайнрих Денцингер/Henricus/Heinrich Joseph Dominicus Denzinger 1819-1883) (кол. 601-624)

Послания на св. Игнатий (по изданието на Хефеле; Тюбинген, 1837) (кол. 625-728)
– Предговор на Хефеле (кол. 625-642)
1. До ефесяни (кол. 643-661)
2. До магнезийци (кол. 662-673)
3. До тралийци (кол. 674-685)
4. До римляни (кол. 686-696)
5. До филаделфийци (кол. 697-707)
6. До смирненци (кол. 708-717)
7. До Поликарп (кол. 718-728)

Послания на св. Игнатий с добавки (interpolatae) (Котелерий, 1724)
– Бележка (monitum) на Котелерий (кол. 729-730)
1. До ефесяни (кол. 731-756)
2. До магнезийци (кол. 757-777)
3. До тралийци (кол. 778-800)
4. До римляни (кол. 801-817)
5. До филаделфийци (кол. 818-839)
6. До смирненци (кол. 840-857)
7. До Поликарп (кол. 858-872)

Предполагаеми (supposititiae)
1. До Игнатий от прозелитката Мария (кол. 873-880)
2. Игнатий до Мария (кол. 881-887)
3. До тарсийците (кол. 888-897)
4. До антиохийците (кол. 898-909)
5. До Херон, антиохийски дякон (кол. 910-918)
6. До филипяни (кол. 919-941)
7. До св. апостол и евангелист Йоан (кол. 942-943)
8. До Дева Мария, майка на нашия Господ Иисус Христос (кол. 944-945)
9. Похвала на св. Игнатий от Херон (кол. 946-947)
10. Фрагменти или Сентенции (кол. 948-960)
11. Сирийски откъси от Посланията (кол. 961-968)

1. Литургия на св. Игнатий (Евсевий Ренодо/Eusèbe Renaudot 1646-1720; Франкфурт, 1846) (кол. 969-978)

2. Мъченичество на св. свещеномъченик Игнатий Богоносец (Хефеле, 1847) (кол. 979-990)
– из кореспонденцията на имп. Траян (кол. 991-995)

Св. Поликарп, епископ на Смирна и мъченик (кол. 996-1045)
– За Посланието на св. Поликарп (пролегомени от Хефелe) (кол. 996-1004)
3. Послание на св. Поликарп, епископ на Смирна и свещеномъченик към филипяни (кол. 1005-1021)
– напомняне към фрагментите (Галанди) (кол. 1022-1024)
– Фрагменти (кол. 1025-1028)

4. Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп (кол. 1029-1045)

5. Послания на папа Еварист (I в.-до 109 г.) (кол. 1046-1057, лат.)

6. Послания на папа Александър I (I в.-до 115) (кол. 1058-1073, лат.)

7. Послания на папа Сикст I (I в.-до 125) (кол. 1074-1079, лат.)

8. Послание на папа Телесфор – общо до всички верни на Христос (I в.-до 136) (кол. 1080-1087, лат.)

9. Послания на папа Хигин (I в.-до 140) (кол. 1088-1093, лат.)

Папа Пий I (I в.-до 154)
– Дисертация за живота и писанията на папа Пий I (Галанди, 1765) (кол. 1094-1118)
10. Послания на папа Пий I (кол. 1119-1129, лат.)

11. Послание на папа Аникет към епископите на Галия (II в.-до 167) (кол. 1130-1133, лат.)

12. Послания на папа Сотер (II в.-до 174) (кол. 1134-1139, лат.)

13. Послания на папа Елевтерий (II в.-до 189) (кол. 1140-1144, лат.)

Св. Мелитон, епископ на Сарди в Азия (II в.-до 194) (кол. 1145-1250)
Бележка (Karl Christian/Carolus Christianus Woog 1714-1771; Лайпциг, 1744)
– За живота и заслугите на св. Мелитон (кол. 1145-1183)
– За писанията му (кол. 1183-1207)
14. Фрагменти на св. Мелитон (кол. 1208-1231)

15. Неавтентични (кол. 1231-1250)

16. Папий от Хиераполис (кол. 1251-1261)

17. Св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина (II в.) (бележка от Галанди) (кол. 1262-1266)

18. Аристид (II в.) (бележка от Лумпер, 1783) (кол. 1267-1268)

19. Агрипа Кастор (II в.-до 132) (кол. 1269-1271)

20. Аристон от Пела (ок. 100-160) (кол. 1272-1285)

21. Клавдий Аполинарий (II в.-до ок. 180) (кол. 1286-1302)

22. Св. Хегезип (ок. 110-180) (кол. 1303-1327)
– бележка от Галанди (кол. 1303-1307)
– фрагменти от пет книги Коментари за деянията на Църквата (кол. 1308-1327)

23. Пантен (II в.-до ок. 200) (по Routh; Оксфорд, 1814) (кол. 1328-1331)

24. Родон (II в.-до ок. 200) (кол. 1332-1337)

25. Максим, Иерусалимски епископ (II в.)
– фрагмент от За материята (кол. 1338-1355)

26. Поликрат, еп. Ефески (ок. 130-196) (кол. 1356-1365)
– бележка от Галанди
– фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
– „Деяния на св. Тимотей“

27. Св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска (II в.) (кол. 1366-1371)

28. Св. Серапион, антиохийски епископ (II в.-до 211) (кол. 1372-1375)

29. Аполоний (II- III в.) (кол. 1376-1385)

30. Останало от анонимни, някои от които са слушали апостолите, запазено от св. Иреней (кол. 1386-1402)
– напомняне от Рут, 1814

31. Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други (кол. 1402-1453)

Добавка (Appendix)

32. Страдание на свв. Епиподий и Александър (кол. 1454-1461, лат.)
– напомняне от Тиери Рюинар/Thierry Ruinart/Theodoricus Ruinartius 1657–1709 (Верона, 1731) (кол. 1454-1455, лат.)

33. Страдание на св. Симфориан (кол. 1462-1467, лат.)

34. Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия (кол. 1468-1474, лат.)

35. папа Виктор I (II в.-до ок. 199) (кол. 1475-1489, лат.)
– хронологико-исторически коментар за св. Виктор, римски папа и мъченик (acta Bolland. за 28 юли)
– послания на папа Виктор

36. Архей, епископ на Африка (кол. 1490)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1491-1504)

https://archive.org/details/patrologiaecurs92migngoog/page/n9/mode/2up

Том 6
(1857)

II век

Св. Юстин, философ и мъченик
Всички налични трудове
и също
които са оцелели от
Тациан, Хермий, Атенагор и св. Теофил

Юстин Философ

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на Пруденций Маран/Prudentius Maranus (1683-1762) за предишните издания, за учението, деянията и писанията на св. Юстин и други защитници на религията (кол. 9-205 лат.)
– Част I (кол. 9-22, лат.)
– Част II (кол. 23-105, лат.)
– Част III (кол. 106-205, лат.)

Откъси от предговора на йенския издател от 1842 (Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto 1816-1897) (кол. 206-226 лат.)

Св. Юстин Философ (кол. 227-800)

1. „Реч към елините“ (кол. 229-240)
2. „Увещание към елините“ (кол. 241-311)
3. „За монархията“ (кол. 312-325)
4. „Апология за християните към Антонин Пий“ (кол. 325-439)
5. „Апология за християните към римския сенат“ (кол. 440-469)
6. „Диалог с юдеина Трифон“ (кол. 470-800)

Тациан

7. „Против елините“ (кол. 801-887)

Атенагор Атински, християнски философ (кол. 888-1023)

8. „Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод (кол. 888-972)
9. „За възкресението на мъртвите“ (кол. 973-1023)

Теофил, антиохийски епископ

10. „До Автолик“ (кол. 1024-1167)
– кн. I (кол. 1024-1045)
– кн. II (кол. 1046-1119)
– кн. III (кол. 1120-1167)

Ермий философ

11. „Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“ (кол. 1168-1180)

Добавка (Appendix), включваща неавтентични трудове на Юстин, неговото Мъченичество, а също фрагменти от загубени трудове на Юстин, Тациан и Теофил

Част I (кол. 1181-1563)

Неавтентични (spuria) трудове на св. Юстин Философ

1. „Писмо до Зен и Серен“ (кол. 1183-1203)
2. „Изложение на правилното изповедание“ (кол. 1204-1240)
3. „Отговори към православните“ относно някои необходими питания [146] (кол. 1241-1400)
4. „Християнски въпроси към елините“ [5] (кол. 1401-1463)
5. „Елински въпроси към християните“ [15] (кол. 1464-1489)
6. „Опровержение (anatrope, confutatio) на някои аристотелистки учения“ (кол. 1490-1563)
– от „Физика“ (кол. 1493-1516)
– от „За небето“ (кол. 1517-1563)

Част II (кол. 1564-1604)

1. „Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“ (кол. 1566-1571)
2. Фрагменти от „За възкресението“ на св. Юстин, философ и мъченик (кол. 1572-1591)
3. Други фрагменти
– Юстин (кол. 1592-1600)
– Тациан, Теофил (кол. 1601-1604)

Показалци (Indices)
Показалец на гръцките думи (quae vel difficilia visa sunt vel notatu digna) (1605-1610)
Показалец на предметите, които се намират преди добавката (Index rerum ante appendicem) (1611-1677, лат.)
Показалец на предметите, които се намират в добавката (Index rerum quae in appendice) (1678-1695, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1696-1704, лат.)

„Предположения и поправки“ към всички писатели от този том (Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883; Париж, 1856) (кол. 1705-1815, лат.)

Показалец на писателите, споменати от Юстин мъченик, Тациан, Атенагор и Теофил, взет от Фабрициевата Bibliotheca graeca (кол. 1816-1820, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=pst.000005711826&view=1up&seq=9

Том 7
Първа част
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Иреней

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на René Massuet/Renatus Massuetus (1666-1716) (кол. 9-23 лат.)
Предишни дисертации към книгите на Иреней (кол. 24-173, лат.)
– Първа дисертация: За еретиците, които Иреней обсъжда в кн. I; за техните деяния, писания и учение (кол. 24-173, лат.)
– чл. 1: За Валентин (кол. 24-103, лат.)
– чл. 2: За учениците на Валентин (кол. 104-117, лат.)
– чл. 3: За учителите на Валентин (кол. 118-173, лат.)
– Втора дисертация: За живота и делата на св. Иреней; за 5-те му книги „Срещу ересите“ и за други, загубени писания (кол. 174-244, лат.)
– чл. 1: Животът и делата на св. Иреней (кол. 174-215, лат.)
– чл. 2: За 5-те книги на Иреней „Срещу ересите“ (кол. 216-238, лат.)
– чл. 3: За други писания на Иреней (кол. 239-244, лат.)
– Трета дисертация: За учението на Иреней (кол. 245-381, лат.)

За автентичността на Иренеевите книги „Срещу ересите“ (Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784) (кол. 382-404, лат.)

Откъси от пролегомените на Адолф Щирен/Adolphus Stieren (1813-1884; Лайпциг, 1853) (кол. 405-419, лат.)

Избрани свидетелства на древните за Иреней и неговите писания: Писмо на лионските и виенски мъченици до папа Елевтерий, Тертулиан, Евсевий, Епифаний, Кирил Иерусалимски, Василий Велики, Ефрем Сирин, Иероним, Августин, Теодорет, Григорий Турски, папа Григорий I, Анастасий Синаит, Максим Изповедник, Беда, патр. Фотий, Опровержение на Изповеданието (Confessio) на патр. Кирил Лукарис (кол. 420-430, лат.)

Флор, лионски дякон. Пролог към книгите „Срещу ересите“ (кол. 431-432, лат.)

Св. Иреней „Срещу ересите“ (кол. 433-1118) (текст по Massuet, 1702/1734) (с превод на Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581)
1. Книга първа (кол. 433-706; от 22 гл./670 кол. само лат.) (с превод и на Билий)
2. Книга втора (кол. 707-841, лат., отделни места на гр.)
3. Книга трета (кол. 842-971, лат., отделни места на гр.)
4. Книга четвърта (кол. 972-1118, лат., отделни места на гр.)

https://books.google.bg/books?id=pL7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 7
Втора част (bis)
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Кратко съдържание (Elenchus) (лат.)

Св. Иреней. „Срещу ересите“ (кол. 433-1223)

4. Книга пета (кол. 1119-1223, лат., отделни места на гр.)

Фрагменти от загубените съчинения на св. Иреней, епископ на Лион и мъченик (кол. 1224-1263)
– припомняне (admonitio) за следващите фрагменти (кол. 1224-1225)
5. Фрагменти (кол. 1226-1263)

Добавка към Иренееевите книги „Срещу ересите“, съдържаща фрагментите на гностиците, които споменава св. мъченик (кол. 1264-1321)
– Василид (кол. 1226-1269)
– Исидор (кол. 1270-1271)
– Валентин и валентинианци (кол. 1272-1281)
– „Птолемей към Флора“ (кол. 1282-1291)
– Хераклеон (кол. 1292-1321)

Предговори, пролегомени, бележки и наблюдения на всички онези, които са публикували или коментирали (illustrarunt) нови издания на Иреней (кол. 1322-1363, лат.)
– Посветително писмо от 1526 (Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536 (кол. 1322-1329)
– Посветително писмо от 1570 (Николай Галасий/Nicolas Des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581) и др. (кол. 1330-1333)
– Посветително писмо от 1571 (Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617) (кол. 1334-1339)
– Припомняне относно своя превод на глави от Иреней (Билий, кол. 1340)
– Спомняне (commonitio) към читателите за своетох издание на петте книги на Иреней (Фр. Феударденций/Franciscus Feudardentius) (кол. 1340-1351)
– Пролегомени за живота и писанията на Иреней, за различните им издания и за характера и замисъла (ratione ac consilio) на това най-ново (1352-1363)

Бележки на различни [автори] (variorum notae) към петте книги „Срещу ересите“ (кол. 1364-1846, лат.)
– към кн. I (кол. 1364-1525)
– към кн. II (кол. 1526-1599)
– към кн. III (кол. 1600-1687)
– към кн. IV (кол. 1688-1781)
– към кн. V (кол. 1782-1846)

Бележки на различни [автори] към фрагментите на св. Иреней (кол. 1847-1859, лат.)

Разночетения от по-малко значение (minoris momenti) (кол. 1860-1877)

Гръцки речник (glossarium) (кол. 1878-1883)
Латински речник (кол. 1884-1901)
Показалец на предмети изрази (rerum et sententiarum) (кол. 1902-2005)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2006-2015, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 2016-2020, лат.)

https://books.google.bg/books?id=7b7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 8
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички трудове, които са налични

(според оксф. изд. от 1715)

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Първи том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Историко-литературна справка (notitia) към Климент Александрийски (Йохан Алберт Фабриций/Johann Albert Fabricius, 1668-1736. Bibliotheca graeca; ново издание, под грижата на Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815. T. VII; Хамбург, 1801) (кол. 9-26, лат.)

Към читателя (от оксф. издание, 1715) (кол. 27-29, лат.)

Предговор на Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870 (Лайпциг, 1831) (кол. 30-32, лат.)

Свидетелства на древните: Евсевий, Кирил Александрийски, Епифаний, Дионисий Ареопагит, Иероним, Руфин, Сократ, Созомен, Пасхална хроника, Теодорит, Максим Изповедник, патр. Фотий, Синкел (кол. 33-49)

Климент Александрийски (кол. 50-1382)

1. „Увещание към елините“ [„Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes] (кол. 50-246)
2. „Педагог“ (кол. 247-684)
– кн. I, 13 гл. (кол. 247-376)
– кн. II, 12 гл. (кол. 377-553)
– кн. III, 12 гл. (кол. 554-684)
3. „Стромати“ (кол. 685-1382)
– кн. I, 29 гл. (кол. 685-929)
– кн. II, 23 гл. (кол. 930-1097)
– кн. III, 18 гл. (кол. 1098-1213)
– кн. IV, 26 гл. (кол. 1214-1382)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1383-1388)

https://books.google.bg/books?id=BwcRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 9
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички налични (εὑρισκόμενα) трудове

(според оксф. изд. от 1715)

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Втори том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
3. „Стромати“ (кол. 9-602)
– кн. V, 14 гл. (кол. 9-206)
– кн. VI, 18 гл. (кол. 207-401)
– кн. VII, 18 гл. (кол. 402-557)
– кн. VIII, 9 гл. (кол. 558-602)
4. „Кой богат ще се спаси“ (кол. 603-651)

Спорни трудове (dubia)

5. Откъси (excerpta) от Теодот и т.нар. „източно учение“ по времето на Валентин (interprete Roberto Pearse) (652-697)

6. Избрани места от пророчески писания (eclogue ex scripturis propheticis) (698-728)
Фрагменти
7. Adumbrationes (записки/скици)
– към Първо Послание от Петър (кол. 729-731)
– към Послание от Юда (кол. 732-733)
– към Първо и Второ Послание от Иоан (кол. 734-739)

8. Катени (кол. 740-743)
9. „Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
10. „За промисъла“, „За душата“ и др. (кол. 750-776)

Древни схолии (кол. 777-794)

Дисертации на Д.-Н. льо Нури за всички трудове на Климент Александрийски (кол. 795-1485)
– първа дисертация, 14 гл.: За „Увещание към елините“ и трите книги на „Педагог“ (кол. 797-999)
– втора дисертация, 25 гл.: За книгите на „Стромати“ (кол. 1000-1436)
– трета дисертация, 5 гл.: За други трудове на Климент Александрийски (кол. 1437-1485)

„Хронография“ (от сътворението на света до смъртта на Комод) на Климент Александрийски в сравнение (collata) с тези на Евсевий и Синкел (кол. 1486-1495)

Показалци (Indices)

Показалец на гръцките изрази (Index graecitatis) (кол. 1496-1549)
Показалец на авторите, цитирани от Климент Александрийски (кол. 1550-1559)
Показалец на забележителните (memorabilium) предмети у Климент Александрийски (кол. 1560-1621)
Показалец на думи, изрази и предмети, които се съдържат в трите дисертации на Д.-Н. льо Нури (кол. 1622-1681)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1682-1696)

https://books.google.bg/books?id=QAgRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 10
(1857)

III век

Св. наш отец Григорий Чудотворец
всички налични трудове

следват

папа Зефирин и др римски първосвещеници;
св. Александър Иерусалимски, св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква, Юлий Африкан и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Зефирин, римски първосвещеник (до 217 г.)
Справка от първосвещеническата книга на папа Дамас и друга справка) (кол. 9-11, лат.)
Писма I-II (кол. 12-17, лат.)

Гай (Caius), римски презвитер (до 296 г.)
Справка от Галанди (кол. 18-24, лат.)
Фрагменти (кол. 25-35)

Юлий Африкан (ок. 160-240)
Справка от Фабриций (t. IV, 1795) (кол. 36-45, лат.)
Справка от Галанди (кол. 46-50, лат.)
Оцелели (quae supersunt) трудове (кол. 51-93)
– Писмо до Аристид (кол. 51-63)
– От петте книги „Хронография“, с превод и на св. Иероним (кол. 64-93)

Спорни трудове
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина (с припомняне от Галанди) (кол. 94-97, лат.)

Неавтентични
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос (кол. 98-108)

Св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик (до 222 г.) (кол. 109-131, лат.)

Св. Урбан I, римски първосвещеник (до 230 г.) (кол. 132-141, лат.)
Справка от първосвещеническата книга на пап Дамас и друга справка) (кол. 132-134, лат.)

Астерий Урбан (кол. 142-155)

Папа Понтиан (до 235 г.) (кол. 156-165)

Папа Антер (до 236 г.) (кол. 166-174)

Папа Фабиан (до 250 г.) (кол. 175-201)

св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик (до 251 г.) (кол. 202-206)

св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия (до ок. 283 г.) (кол. 207-235)

Теогност Александрийски (ок. 210-270 г.) (кол. 236-241)

Пиерий, александрийски катехист (до ок. 310 г.) (кол. 242-246)

Малхион, презвитер на Антиохийската църква (до ок. 269 г.) (кол. 247-260)

Св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата (ок. 170-235 г.) (кол. 261-962)
Предговори от изданието на Фабриций (Хамбург, 1716-1718) (кол. 261-270)
Дисертация на Г. Лумпер: За живота и писанията на св. Иполит (кол. 271-394)
Дисертация на Constantinus Ruggerius: За местопребиваването на св. Иполит (кол. 395-545)
Деяния на св. Иполит (кол. 546-569)
Свидетелства на древните (кол. 570-582)
Трудове и фрагменти (кол. 583-962)

Св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец (ок. 213-270 г.) (кол. 963-1252)

Св. Дионисий, александрийски епископ (до ок. 265 г.) (кол. 1253-1343)

Макарий Магнезийски (IV в.) (кол. 1344-1405)

Св. Архелай, епископ на Месопотамия (кол. 1406-1528)

Св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква (до 309 г.) (кол. 1529-1558)

Св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква (до ок. 305 г.) (кол. 1561-1574)

Прибавки (Addenda) (кол. 1575-1608)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1609-1620)

https://archive.org/details/patrologiaecursu10mignuoft

Том 11
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 5-6, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 7-8, лат.)

Посветително писмо до Климент XII, върховен първосвещеник (pontifex maximus) от Шарл Деларю, бенедиктински презвитер и монах (кол. 9-12, лат.)

Предговор (кол. 13-35, лат.)

Общо припомняне към писмата на Ориген (кол. 36-37, лат.)
Писма (кол. 38-91, лат.)
1. Писмо до Африкан За историята на Сузана (кол. 38-86)
2. Писмо до Григорий [Чудотворец] (кол. 87-91)

3. „За възкресението“ (кол. 92-99, лат.)

4. Фрагменти от Оригеновите книги „Стромати“ (кол. 100-107, лат.)

„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“ (кол. 108-413, лат.)
Припомняне към книгите „За началата“ (кол. 108-111, лат.)
Пролог на презвитер Руфин (кол. 112-114, лат.)
5. „За началата“ на Ориген в 4 книги; превод на Руфин, аквилейски презвитер (кол. 115-413, лат.)
– кн. I (кол. 115-181)
– кн. II (кол. 182-247)
– кн. III (кол. 248-341)
– кн. IV (кол. 342-413)

6. „За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“ (кол. 414-561)

7. „Увещание за мъченичество“ (кол. 562-637)

8. „Срещу Целз“, 8 книги (кол. 638-1631)
Припомняне към осемте книги „Срещу Целз/Contra Celsum“ (кол. 638-641, лат.)
– Увод/Предговор на Ориген към томовете „Срещу Целз“ (кол. 642-650)
– кн. I (кол. 651-791)
– кн. II (кол. 792-919)
– кн. III (кол. 920-1027)
– кн. IV (кол. 1028-1180)
– кн. V (кол. 1181-1287)
– кн. VI (кол. 1288-1421)
– кн. VII (кол. 1422-1520)
– кн. VIII (кол. 1521-1631)

Бележки на един английски ерудит към книгата на Ориген „За молитвата“ (кол. 1632-1688)

Наблюдения (observationes) на Иоан Крой към кн. VI на Оригеновата „Срещу Целз“ (кол. 1689-1710)

Добавка

„Диалог за правилната вяра в Бога“. Припомняне (кол. 1711-1713, лат.)
9. „Диалог за правилната вяра в Бога“ на Адамантий (кол. 1714-1884)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. I (кол. 1885-1932)

https://books.google.bg/books?id=qAkRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 12
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Карл и Карл Винсент Деларю

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-41, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания/коментари (ἐξηγητικά) към Битие (in Genesim) (кол. 42-45, лат.)
1. От Оригеновите коментари към Битие (кол. 46-145)
2. Беседи (homiliae) на Ориген към Битие с преводач Руфин (17) (кол. 146-262, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Изход (in Exodum) (кол. 263, лат.)
3. От Оригеновите коментари към Изход (кол. 264-297)
4. Беседи на Ориген към Изход (13) (кол. 298-395, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Левит (in Leviticum) (кол. 396, лат.)
5. Избрано (ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Левит (кол. 397-404)
6. Беседи на Ориген към Левит (16) (кол. 405-573, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Числа (in Numeros) (кол. 574-575, лат.)
7. Избрано от Ориген към Числа (кол. 576-583)
8. Беседи на Ориген към Числа (28) (кол. 586-805, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Второзаконие (in Deuteronomium) (кол. 805, лат.)
9. Избрано от Ориген към Второзаконие и Иисус Навин (кол. 806-823)
10. Беседи на Ориген към книга Иисус Навин (28) с пролог на Руфин (кол. 824-947, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книга Съдии (in librum judicum) (кол. 948, лат.)
11. Избрано от Ориген към Съдии (кол. 949-950)
12. Беседи на Ориген към книга Съдии (8) (кол. 951-990, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книги Царе (in libros regum) (кол. 991, лат.)
13. Избрано от Ориген към Първа книга Царе (кол. 992-995)
14. Беседи на Ориген към книги Царе (2) (кол. 996-1028, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иов (in Job) (кол. 1029, лат.)
15. Фрагмент от книгата на св. Иов с преводач Hilarius Pictaviensis (кол. 1030, лат.)
Избрано от Ориген към Иов (кол. 1031-1049)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Псалми (in Psalmos) (кол. 1050-1053, лат.)
16. От Оригеновите коментари към Псалми (кол. 1054-1685)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. II (кол. 1686-1703, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1704-1708, лат.)

https://books.google.bg/books?id=sLpDsFbzv2wC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 13
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Карл и Карл Винсент Деларю

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-17, лат.)

1. Фрагменти на Ориген от книга Притчи Соломонови (кол. 18-34)

2. От малкия том „Към Песента“, който Ориген е написал в младостта си (кол. 35)

Предговор/пролог (prologus) на бл. Иероним до папа Дамас, към Изложение (expositio) на Песен на песните според Ориген (кол. 36, лат.)
3. Към Песен на песните на Ориген, в превод на божествения Иероним (4 кн.) (кол. 37-197, лат.)
4. Поредица от Прокопиевите извадки (excerpta) от Ориген, Песен на песните (кол. 198-215)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Исаия (кол. 216-217, лат.)
5. От 1 и 28 кн. на Ориген към Исаия (кол. 218-219, лат.)
6. Беседи на Ориген към виденията на Исаия (9) (кол. 220-253, лат.)

Напомняне към Оригеновите Беседи към Иеремия (кол. 254-255, лат.)
7. Беседи на Ориген към Иеремия (кол. 256-543, лат.)
8. Избрано (διεξηγητικαὶ ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Иеремия (кол. 544-605)
9. Избрано от тълкуванията на Ориген към Плачове (кол. 606-661)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иезекиил (кол. 662, лат.)
10. Коментари на Ориген към Иезекиил (14 беседи) (кол. 663-767, лат.)
11. Избрано от Ориген към Иезекиил (30 гл.) (кол. 768-825, лат.)

12. От тълкуванията към Осия (кол. 826-828)

13. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Матей (с преводач Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676; и стар превод) (кол. 829-1599)

Поредица от стария превод на Оригеновите коментари към Матей (кол. 1600-1799, лат.)

Пролог на св. Иероним към изяснението (explanatio) на св. Лука от Ориген (от изданието на Dominic Vallarsi, 1702-1771; Верона, 1766-1772) (1800-1801, лат.)

14. Беседи (39) на Ориген към Лука с преводач св. Иероним (кол. 1800-1901, лат.; фрагменти, 1902-1909)

Разночетения към т. XI-XII на коментарите на Ориген към Матей (Берлин, 1831) (кол. 1910-1945)

Аналитичен показалец към т. III (кол. 1946-1984, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1985-1988, лат.)

https://books.google.bg/books?id=LAoRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 14
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том четвърти

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-12, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иоан (кол. 13-20, лат.)
1. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Иоан, с преводач Ambrosius Ferrarius (кол. 21-829)
– т. 1-6 (кол. 21-304)
– т. 10-13 (кол. 305-523)
– т. 19-20 (кол. 524-679)
– т. 28-32 (кол. 680-829)

2. От Оригеновите беседи към Деяния на апостолите (кол. 830-831)

Руфин до Хераклий – Предговор към Обяснението (explanatio) на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 832, лат.)
3. Коментари на Ориген към Послание на бл. Павел към римляни (кол. 833-1293, лат.)
– предговор (кол. 833-837)
– кн. 1-3 (кол. 838-959)
– кн. 4-6 (кол. 960-1102)
– кн. 7-10 (кол. 1103-1291)
Руфин до Хераклий – Заключение към Обяснението на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 1292-1293, лат.)

4. От книгите на Ориген към Посланията към галатяни, ефесяни, колосяни, солуняни, Тит, Филемон, евреи (кол. 1294-1309, лат. освен откъс от Беседа към Евреи)

5. „Филокалия“ на Ориген (кол. 1310-1315)

Аналитичен показалец (кол. 1316-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NklFyxtsJoIC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

(следва)

***

Изследователи на гръкоезичната патристика, чиито текстове са публикувани в MPG

XVI век

Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536
Николай Галасий/Nicolas Des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581
Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581
Амброзий Ферари/Ambrosius Ferrarius, XVI в.

XVII век

Мартин дел Рио/ Martinus Delrio, 1551-1608
Франсоа Феуарден/François Feuardent/ Franciscus Feuardentius, 1539-1610
Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617
Петър Ланселий/Petrus Lansselius, 1580-1632
Николай-Хуго Менар/Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus, 1585-1644
Балтазар Кордерий/Balthasar Cordier/Corderius, 1592-1650
Патрик Янг/Patrick Young/Patricius Junius, 1584-1652
Петър Халуа/Petrus Halloix, 1571-1656
Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676
Жан-Батист Котелие/Jean-Baptiste Cotelier/Cotelerius, 1629-1686
Исак Вос/Isaac Voss/Isaacus Vossius, 1618-1689

XVIII век

René Massuet/Renatus Massuetus, 1666-1716
Денис-Николай льо Нури/Denis-Nicolas Le Nourry, 1647-1724
Йохан Алберт Фабрициус/Johann Albert Fabricius, 1668-1736
Шарл де ла Рю/Charles de la Rue/Carolus Delarue, 1684-1740
Шарл Венсан де ла Рю/Charles Vincent de la Rue/Carolus Vincentius Delarue,1707-1762
Пруденций Маран/Prudentius Maranus,1683-1762
Джовани Манси/Giovanni Domenico Mansi/Joannis Dominici Mansi, 1692-1769
Dominic Vallarsi, 1702-1771
Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/Bernard de Rubeis, 1687-1775
Андреа Галанди/Andrea Gallandi/Gallandus, 1709-1779
Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784

XIX век

Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815
Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870
Константин Тишендорф/Konstantin von Tischendorf, 1815-1874
Ернст Г. Герсдорф/Ernst Gotthelf Gersdorff, 1804-1874
Жак-Пол Мин/Jacques Paul Migne, 1800-1875
Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883
Адолф Щирен/Adolphus Stieren, 1813-1884
Карл-Йозеф Хефеле/Karl Joseph von Hefele, 1809-1893
Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto, 1816-1897

***

Новобългарски преводи на текстовете, публикувани в MPG
(справки от Георги Митов)

1. Св. Климент Римски. Две послания до коринтяните (Прев. Димитър Димитров). София: Синодално издателство, 2011

2. св. ап. Ерм. Пастирът, кн. I-II (Прев. Никола Антонов) http://www.pravoslavieto.com/books/Pastir_Erm.htm; също – „Писмо до Диогнет“, прев. Св. Риболов в Изборник – светоотеческо наследство. „Омофор“, 2001

3. Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия. За църковната йерархия (Прев. Иван Христов). София: ЛИК, 2001.
Псевдо-Дионисий Ареопагит. За Божествените имена (Прев. Лидия Денкова). София: Гал-Ико, 1999. Второ преработено и допълнено издание: http://eprints.nbu.bg/2504/ (Достъп: 11 януари 2021)
Дионисий Ареопагит. За мистическото богословие (Прев. Николай Кочев) – Философски алтернативи, 4, 1995, 124-133

5. Изборник – светоотеческо наследство (Прев. Светослав Риболов). София: Омофор, 2001. Съдържа преводи от съчиненията на св. Игнатий Антиохийски и на св. Поликарп Смирненски; също – „Мъченичеството на св. Поликарп“ и „Фрагменти“ на св. Папий, епископ Иераполски.

8. Климент Александрийски. Увещателно слово към елините (Прев. Стела Панайотова) – ГСУ-ЦСВП, 84-85 (4), 1994, 161 сл.

11. Ориген. За началата. Кн. 1. София, 2003 (Преводът е направен от руски и английски, както е споменато в предговора, но на места е взет под внимание и латинския текст според превода на Руфин – https://duhovno-razvitie.com/origen.pdf)

(ще се допълва)

27 юни

Размишления за нашето време

1.
А аз се питам докога ще се позволява хората да умират от други болести или от каквото и да е, различно от това? Да допуснем впрочем, че някой е умрял от нещо различно. Не казвам, че се е случило, но да допуснем, заради разсъждението.
Дали то трябва да се огласява? Решително не, защото така хората ще бъдат въведени в заблуждение относно това, коя е истинската и единствена опасност за здравето и живота им.

Затова министърът трябва да издаде заповед, забраняваща вписването в смъртните актове на каквато и да е друга причина.
Така че ако човекът е починал на легло, да се пише „ковид“. Ако е бил ударен от мълния, да се пише „със съмнения за ковид“ или „при усложнения след ковид“. Или по-добре просто „ковид“, а мълнията да се отбележи като съпътстващ фактор. Или да не се отбелязва.

2.
Чета по вестниците новините от Европа и гледам германската канцлерка как излишно либералничи. Всяко дете да си имало по един приятел за игра.
Ето колко лесно един днешен политик пада в лапите на евтиния популизъм. Излиза, че всяко дете може да излезе на улицата и да си намери приятелче ей-така, на своя глава и общо основание. И да си играе с него.
На тази канцлерка няма ли кой да ѝ каже, че за да бъде човек приятел на друг, първо трябва да стане приятел сам на себе си? Нима случайно императорът Марк е написал книга „Към себе си“? Ясно е, че книгата е била адресирана към най-добрия му приятел. Да се учим от мъдростта на древните.

Затова децата в днешна Германия, както и другаде, трябва първо да седнат в къщи пред огледалото и да се научат да се забавляват сами – в компанията на своето „аз“. И чак когато достигнат хармония и разбирателство с него, тогава да идат да търсят други като тях.
Но това не може да стане бързо. Пък и не те ще решават кога ще излязат. За това трябва да има изпит и да се издава сертификат, като за управление на МПС. Или като диплома за висше образование. И е най-добре детето да е пълнолетно, зряло. Да кажем – 30-годишно.
Тогава вече, със съгласието на родителите и компетентните органи, може да тръгне по улиците да си търси приятели. Първо един. А после, ако всичко върви добре и противоепидемичната обстановка го позволява – и повече.

3
Като гледам световните новини и вълненията на хората, и си казвам: „Пред човечеството стоят два проблема. 1. Ковид. 2. Тръмп.
Или обратното, първо е Тръмп, после Ковид, но това няма да го решава читател като мен, има сериозни медии, те знаят. Но у редовия читател, казвам, се промъква колебание кое е по-голямото зло – от кое да се страхува повече. А това, че не знае кое е по-страшно, създава у него безпокойство. Но не като онова от Ковида, което е полезно и здравословно, защото ще го предпази, а едно друго, неясно и непродуктивно.
Затова трябва да се сложи край на раздвояването и двата проблема да се обединят. Може би то си е така – че реално имаме Един проблем, който по недоразумение или недоглеждане се представя за Два.

И така, предлагам да приемем – може би СЗО трябва да го огласи – че Ковид е създаден от Тръмп. Той го е поръчал. И той го поддържа. Защото не позволява да се изобрети ваксина. И затруднява локдауна. В крайна сметка ще се окаже, че „Тръмп“ и „Ковид“ са били просто две названия за един и същ проблем.
Значи когато американската демокрация победи Тръмп (тя вече го е победила, остава само да се оформят документите), тогава човечеството ще е победило Ковид.
Чрез редовно ваксиниране и безкраен локдаун.
В такъв случай, pro domo sua, у нас нещата също ще си идат на мястото. И всичко ще бъде като след 9-ти септември. Както казваше един мой съученик: „Спокойно, страшно няма. Страшното беше до Девети…“

4.
Спомням си едно място от „Том Сойер“, където той си мислеше дали няма да е лошо за известно време да умре. Не завинаги, но толкова, че всички наоколо да разберат, какъв човек са загубили. И че може би са виновни и отговорни за това.
И си представяше риданията на леля Поли, и как ще страда Беки Татчър… и ще се упреква колко груба е била понякога със него. Ще го погребат тържествено, ще има речи и съучениците ще плачат.
„Том едва не се разциври от умиление.“

Не, не казвам, че положението не е тежко, но не мога да избегна мисълта, че на всеки му се ще да чуе и няколко добри думи за себе си – ако не от все сърце, то поне, както се казва, от приличие.
Та какво пречи, мисля, от време на време да написваме във фб:
„Умрях (починах) от ковид. Моля, изкажете ми най-искрените си съболезнования“.
И всеки да каже най-хубавото, което мисли за особата ни. Че даже и враговете ни да се засрамят.

А впрочем това отново ще припомни на всички, колко опасна е болестта. Ще повиши и изискванията към медиците. Особено ако се вземе предвид за статистиката.
Колкото повече си го мисля, толкова по-разумно ми изглежда.

5.
Работният ден завърши.
По традиция и в съгласие с разума (си) седя в едно заведение, утешавам се с бира и разглеждам новините от деня.
Виждам, че настроението на медиите по света и у нас е повишено.
Мнозина са умрели, и всички от коронавирус. Точно както беше предвидено.
Е, да празнуваме тогава!

А, да добавя. Заведението е пълно, няма нито една свободна маса. С такива хора трудно ще се справиш…

6.
13-ти март т.г. (денят на извънредното положение, ако някой е забравил) ще бъде запомнен като новия „9-ти септември“.
Това е на наш език, но освен нас и други държави към средата на XX в. получиха своя 9-ти септември. Всяка такава дата бива усърдно премисляна, за да се вземе решение – на какво е станала начало.
У нас, по подобие на руския 7-ми ноември, това беше денят на „социалистическата революция“.
А какво имаме сега? Има вероятност този 13-ти март да бъде празнуван или поне запомнен като деня на Великата евро-атлантическа нео-феодална революция.
Защото всяка стъпка към следваща обществено-икономическа формация (строй) би могла след време да се окаже неуспешна. И тогава следва регресия към предишното, с немалки сътресения. Така в края на XX в. социализмът у нас и другаде регресира към капитализъм (+ смяна на геополитическата принадлежност).
Но кой е очаквал, че едва след три десетилетия самият този всемогъщ капитализъм ще регресира към феодализъм? И всичко това пред очите на комунистически Китай?

Защо феодализъм? Тук няма нужда от ясновидство, достатъчно е да се погледне какво става. Затваряне на граници, на градове, на цялото население по домовете му. Прехвърляне на една част от икономическата, обществена и културна работа „онлайн“ и банално премахване на друга. Катастрофално сриване на доходите на… почти всички.
Политическата и финансова прослойка, която именно и провежда революцията, е единна както никога, държи здраво властта и не изглежда притеснена. И няма защо, нещата се развиват според желаното, съпротивата е слаба. Единичните случаи на бунт се задушават лесно (фалшифициране на избори, лъже-статистика относно всичко, пълен медиен монопол).
При буржоазните и социалистическите революции крепостните или свободни селяни биват превръщани в граждани (дори да не искат). При нео-феодалните, чийто прецедент се развива пред очите ни, гражданите се превръщат в крепостни селяни.
С тази несъществена разлика, че вместо на полето ще се трудят пред компютъра.

празнична м

7.
Студентските празници, подобно на абитуриентските балове, са традиция за празнуване – събиране на хора на определена дата, за да отбележат някое събитие и да бъдат заедно.
Празникът е необходимост: защото човек, лишен от обществото на други хора, бързо става нещастен.

Празникът е радостен, когато хората се събират свободно, а не по силата на нечие нареждане. Затова 7-ми ноември, 9-ти септември, 1-ви май и пр. не успяха да станат истински празници; защото бяха само държавни и при това ознаменуваха нечия политическа победа.
Това не се отнася за други, като 24-ти май – които, макар и приети от държавата, не са държавни, а са по-скоро „народни“. Така на 24-ти май нашият народ отбелязва своята независимост (не толкова държавна, колкото друга).
24-ти май е близък до църковните празници – всъщност, той е преплетен с тях, тъй като е ден на св.св. Кирил и Методий. Но макар че те двамата, подобно на много други светители, са велики изповедници на вярата, все пак има и нещо което ги отличава – то е просветителството на цели народи, което е равно на апостолство.

В нашата традиция абитуриентските балове и студентският празник носят духа на 24-ти май, защото по същество те са празници на образованието. И тъй като целта на образованието е съвършенство на душата чрез духа, то те са и духовни празници, макар това рядко да се заявява изрично.

Сега имаме обща забрана на всички празници. Разбира се, това положение не може да издържи дълго, тъй като то противоречи на общностната природа на човека.

Но ревността, с която са атакувани празниците, и то особено църковните, показва, че имаме работа с опит за разклащане на цялата досегашна система и за замяната ѝ с друга. Не бих се учудил, ако скоро ни предложат да празнуваме „ден на борбата с вируса“, „ден на първата ваксина“, „ден на личната маска“ и пр.
Характерно за църковните празници, които са в основата на досегашната система, е, че те са недържавни. Преди християнството в Европа не е било така. Празниците в античния полис са били винаги държавни, тъй като са се определяли с решения на управляващите – независимо дали те са били монарси или граждани, избирани на административни длъжности. Такова е положението и в Рим – като република и като империя.

Промяната идва с християните, които не само че имат свои, различни празници, но и се въздържат да отбелязват тези на държавата (защото на тях се принасят жертви на езическите божества). Поради това тази система е приета в Европа след много векове и тежки сътресения (гонения).
Християнската празнична система обаче не е станала държавна, макар държавата да я е разрешила; защото държавните институции са различни от църковните.
Ето защо църковните празници винаги са имали характер на събирания на независими от държавната власт хора. Това се отнася и за студентския празник, за който стана дума.

Интересно е обаче, че църковно обусловената независимост от държавата в римския диоцез е напреднала по своеобразен начин: тя е станала наддържавна, а не „със“-държавна („συν“- архична) – както е на Изток. С вековете римското християнство е станало „корпоративно“: и така е постигнало не просто независимост от държавата, но дори господстващо положение спрямо нея. Поради това Реформацията, както в по-ранните, така и в по-късните ѝ времена, може да бъде видяна като война на държавите срещу Корпорацията.
Тази война беше водена няколко века с променлив успех, като сега – през 2020-та – изглежда, че едната от страните побеждава „с явно превъзходство“. Иначе не може да се обясни готовността, с която толкова много държави се подчиниха незабавно и едновременно на разпореждането на една недържавна структура (СЗО).

Затова днес, както изглежда, преминаваме към един вид корпоративно управление върху голяма част от света; и моделът на това управление е наследен от този на римската наддържавна религиозна организация.

А всяко наистина различно управление идва със своите празници и с нетърпимостта си към заварените.

https://glasove.com/categories/komentari/news/gaudeamus-igitur-osmi-dekemvri-kato-khristiyanski-praznik?fbclid=IwAR2UXXvMxetiIS_sT0q7eU08pPXe6Zh9cY-aqqeKF_Ik9H7YikpnQbUm8cU

8.
Човек се труди за „осигуряването“ си, което ще рече: да устрои битието си така, че да няма неизпълними потребности. Това трябва да е състояние, в което да няма „недостиг“; а е забелязано, че недостигът се появява с времето.
Това може да се узнае, ако наблюдаваме животните. Те са кротки, когато са сити; но е въпрос на време недостигът да се появи. И тогава природата ги подтиква към движение, за да бъде недостигът им запълнен.
Ако човек беше подобен на животните само с тази разлика, че може да предвижда идването на недостига, тогава той нямаше да се занимава с нищо друго, освен с осигуряването си за един разумно дълъг срок. И като постигне това, би си почивал спокойно, докато срокът се доближи до изтичането си; и тогава пак би се захванал с осигуряване – за следващия период.
Впрочем „естественият“ живот на село, този на земеделеца или пастира, отстрани изглежда така. И някои солидни автори като Хезиод го препоръчват: „труди се за годишната си прехрана, тоест за реколтата, а през зимата и лятото почивай, тъй като тогава времето не е благоприятно за работа“. И така – цял живот.
И все пак самият Хезиод не се е задоволил това, а е съчинявал поеми.
Надеждата да се постигне осигуреност – ако не абсолютна, то периодична – е стремеж за спиране на времето. Тъй като то е причина за „изтичането“ на натрупаните блага и за появата на недостига. Но какъв ще е животът там, където няма време? Тоест – промени? Тук, където сме, такъв живот бързо става непоносим. А защо?
Може би защото при състоянието на осигуреност, когато не е нужно да се прави нищо, започва едно друго „изтичане“, също водещо до недостиг. И това е изтичането на смисъла. Тъй като какво е смисълът? Той е нещо като обосновка на действието. Ако ти не действаш, тогава няма да има и обосновка. Но тогава човек започва да страда, което значи, че той не може без обосновка за действие. Тъй като тя е храна не за тялото, а за душата, а човешката (разумната) душа не може да спре да се движи. Значи ако не се снабдяваме периодично със смисъл, душата започва да гладува и да се оплаква.
Ето затова хората се събират да разговарят. Но и сам да е, човек има потребност да спре и да си каже: „Какво става?“ И да се заеме с размисъл за истината – изобщо, и в точно този момент.
Така той се труди за прехраната на душата си; и когато я нахрани, тя се засища и не го безпокои за известен период от време.

9.
Занимавайки се със словесност в продължение на много години, човек може да стигне до откритието, че истинското слово е подобно на архитектурата.
Това значи, че когато говорим за едно или друго, не бива да говорим как да е, а със знание за това, как създаденото с думи може да е устойчиво, удобно за обитаване и красиво. Тогава всяка реч ще е опит да „устроим“ (като архитекти) словесното пространство така, че човек да може и да иска да го обитава.
Тъй като смисълът не е само обосновка за действие, както сме казвали друг път, а е и съответствие на изреченото с устройството на човешката природа и на цялата природа – на цялото творение. Така мисълта на истинно и красиво казаното е заедно (следва, в съгласие е) „с“ мисълта на Създателя, която преминава през всичко и му придава устойчивост и красота.
Така че целта на истинното говорене е производство на обитаеми словесни места и сгради, където мислите са очертанията, а думите – тухли и всякаква строителна материя.
А множеството слова са постъпателно устройване на целия мислим свят в съгласие с общата и човешката природа – за да може човек да се чувства щастлив, че го обитава.
Поради това то не може да се произвежда без човеколюбие, тъй като е заради щастието и живота на човека – и изобщо, и на всеки поотделно.
Това е чувствал онзи апостол, който е рекъл на Учителя си:
„А къде да идем, Господи? Ти имаш думи за вечен живот“.

10.
Като гледам огромното старание на воюващите срещу човечеството да ни откъснат от доскорошния живот, си мисля, че няма да е неуместно да приемем фактите и да започнем да гледаме на този наш – бивш – живот като на нещо отдавна случило се и със слабо отношение към настоящето.
И това ще ни настрои да подходим към него като към обект за изследване и описание. Каквото е положението сега, такова; но да видим как е било в невъзвратимото минало, на което сами сме били свидетели. Защото рядко се случва един изследовател да е и непосредствен свидетел на онова, което е било достатъчно различно, за да го смятаме за друга историческа епоха.

11.
Човек си мисли, че веднъж може да излъже, а друг път да говори истината, и веднъж да се престори, а друг път да е „себе си“. И така – винаги. И еднакво ще умее да лъже и да бъде истинен.
Но не е така, защото тези неща си противоречат и едното омаломощава другото. Когато човек привиква да лъже и да не е „себе си“ – защото така „се налага“ – той го прави лесно, защото е под натиск. Значи не му е нужно усилие, както когато търси и защитава истината.
Освен това да се лъже е лесно, тъй като отклоненията от вярното са безкрайно много (ако 5х5 не е 25, може да е всичко). Също и ако се отречеш от себе си (това, което трябва да си), може да си всякакъв.
При това положение умът и волята на човек стават пасивни и не действат със собствено усилие, а само се нагласяват според случая.
Но никоя способност или състояние не може да оцелее, ако не се поддържа. Така способността на често лъжещия да намира истината отслабва и увяхва. Защото да посочваш истината само когато тя ти е изгодна, е равно на това, да лъжеш: тъй като в такъв случай тя се оказва една от многото възможности – значи от многото лъжи.
Истината е като светлина и въздух за ума. Ако се откаже от нея, той постепенно престава да вижда мислимите разлики между нещата, задушава се и замира.
И човекът оглупява, макар да не се е родил такъв.

12.
[Богоявление]

Христос бил роден и отгледан в еврейско семейство, което не се отличавало нито с богатство, нито с власт. Йосиф и Мария се грижили за Него с любов и Го възпитавали съгласно законите на Неговия народ. Още тогава забелязали таланта Му да мисли и говори за Бога. Йосиф, когото всички смятали за Негов баща, Му предал занаята си – дърводелие.
Когато станал на 30 години, приел кръщение от пророка Иоан. После три години говорил на хората за Бога, и лекувал телесните и душевните им болести. Какви били те? Треска, парализа, проказа и обладаност от бесове. Лечението на тези болести е било трудно или почти невъзможно за човек.
А словото Му е било такова, че онези, които веднъж били пратени да Го заловят, казали: „Никога човек не е говорил като този Човек.“
Той станал известен сред народа и влиятелните юдеи се разтревожили и започнали да Го клеветят. Когато разбрали, че „нищо не помага“, Го заловили, обвинили в богохулство и издействали смъртна присъда от римската власт. Тя била представлявана от един чиновник, който се боял от вълнения и доноси.
Той потвърдил присъдата и позволил тя да бъде изпълнена. Христос умрял на кръста и бил погребан от близките и учениците Си според обичая.
Това бил живот на съвършен Човек.
А като Бог Той е слязъл от вечността, бил заченат свръхестествено, призовал хората към Себе Си, възкресявал мъртви, възкръснал и се завърнал във вечността.
И във всичко това няма никакво насилие, а само увещание и пример.

13.
– И защо все пак се прави всичко това?
– То се прави от тиранична завист.
– Защо тиранична?
– А какво е тиранинът? По същество, а не според придобивките? Той просто не обича някой да има нещо, което той няма. А това, което той най-много няма, е любима работа и приятели. Платон казва така: „Тиранинът трябва да избира – или да живее сред тълпа негодници, които го мразят, или изобщо да не живее.“ Трябва да се добави, че тези негодници той сам си ги е отгледал и сам им плаща – заради придобивките.
– Но нали не придобивките правят тиранина?
– Така е, те само му се случват. Но липсата на любима работа е нещо тежко, защото тя е липса на свобода. Тъй като какво е тя? Да правиш каквото и както ти се нрави, и то да дава плодове. Добри плодове. Затова тя прилича на еротичната любов, защото и онази е заради плодовете.
– А приятелството?
– То не е за плодове, а заради самото себе си. Тази любов е друга, тя е радост от съществуването на себеподобен. В началото любовта на Адам и Ева е била нееротична – те не са се „познавали“. Но са били приятели. А това тиранинът го няма, и завижда.
– Значи тогава тиранин е бил дяволът?
– И сега е така.

14.
Преди време се срещнах с един бивш съученик във връзка с издаването на някакъв сборник, поговорихме и накрая той ми даде визитната си картичка, на която пишеше: „[…] – художник на своя живот“.
Всеки път като се замисля за това, ми идва на ум изказването на Аристотел за поезията и историята: че поезията е по-сериозна и по-философска от историята, защото се занимава с нещата, каквито би трябвало да бъдат, а тази – само с тези, които действително са били.
И наистина, рядко се среща човек, който да не мисли живота си така, сякаш това трябва да е роман с щастлив край, или поне успешна защита в съда. Това е причината за огромния брой „равносметки“, които всеки прави сам или пред други, и които винаги имат вид на апология. Заключението е: „Справих се, защото… така и така“.
Така че това е единият жанр, който придава форма на биографичната „материя“, а другият е романът.
И все пак собственият живот не е литература, а история с неизвестен край. Тогава как човек сам да съди за него? Как сам да му постави „щастлив завършек“? Пък и не би трябвало, защото тогава всеки би се оправдал.
Затова Есхиловият Прометей казва: „На смъртните отнех да виждат края си.“
Платон припомня за това в „Горгий“: „Първото нещо, което трябва да престане – казал Зевс, – е да знаят деня на смъртта си, както е сега. Така че вече е казано на Прометей да прекрати това.“

„Поетика“ 9 (1451b 5-11); „Прикованият Прометей“, ст. 248 и „Горгий“ 523d. Преводите са на Ал. Ничев и Б. Богданов.

15.
За Цезар няма съмнение, че е бил бисексуален. Но освен това е бил и двуезичен: когато било нужно, говорел и пишел на латински, но в особено важни и критични моменти думите му идвали на гръцки.
Ето как било с прочутото „Жребият е хвърлен“ („Божественият Юлий“, 32; Ив. Попова, 1981) на Рубикон.
В текста на Светоний пише: „ Iacta alea est“. У Плутарх („Помпей“, 60) обаче четем: ἀνερρίφθω κύβος („Да се хвърли зарът!“) [в смисъл „да действаме, пък каквото излезе“].
Много е вероятно Цезар да е цитирал „Флейтистката“ на Менандър. А мястото в комедията звучи така:
„- Ако имаш ум, не се жени! Не оставяй този живот! Аз самият съм женен, затова ти казвам да не се жениш.
– Решено е обаче. Да се хвърли зарът!“
(οὐ γαμεῖς, ἂν νοῦν ἔχῃς, τοῦτον καταλείπων τὸν βίον. γεγάμηκα γὰρ καὐτός· διὰ τοῦτό σοι παραινῶ μὴ γαμεῖν – δεδογμένον τὸ πρᾶγμ’· ἀνερρίφθω κύβος) (Атеней. „Дейпнософисти“ XIII, 8)
Ако това е вярно, значи Цезар е обявил решението да влезе в гражданска война и да промени живота на Рим с думи, които значат „Женя се! (колкото и фатално да изглежда това)“.
Пък и изобщо „Да хвърлим зара“, звучи далеч по-несериозно от величественото „Жребият е хвърлен“, особено като се има предвид и от какъв диалог е заето. Но и двуезичието, и бисексуалността сочат към гъвкав и лек характер, който никога не се отказва от ирония и шеги.

16.
Веднъж се хвали новото – сякаш това, което е тук и сега, е ценно само заради това. По същия начин и старото: то пък е ценно само с това, че не е тук и сега.
Обаче доброто ново – то е старо, което се оказва предназначено точно за тук и сега.

И ето я пак Платоновата мъдрост – не можем да избягаме от мислите на този човек: „Няма голяма полза от книги, които няма кой да ти обясни“.
Защото донесената отнякъде книга е някакво какво да е старо, което чака тълкувател, за да стане добро старо – премислено така, че да е полезно тук и сега. И така ще се окаже и добро ново.
А ето нещо за тълкувателя:
„Всеки книжник, който се е учил за небесното царство, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница старо и ново“ (Мат. 13:52).

17.
Марк Порций Катон Млади (Утически), 95-46 пр. Хр.
Противник на Катилина и Цезар, критик на Помпей и Крас. Републиканец, последователен противник на олигархията и едноличната тирания.
На негово име в САЩ съществува институт, основан през 70-те години на ХХ в. Той е „тинк танк“ (think tank), посветил се на принципите на… четири са, на първо място е „свободата на личността“ (individual liberty).
В него работят учени и анализатори (scholars and analysts), които провеждат „независими, непартийни изследвания по широк спектър обществено-политически въпроси“ (policy issues).

Ако някой учен и анализатор желае да бъде незабавно уволнен от този (или такъв) институт през 2021, е достатъчно да даде интервю (публицистичен диалог) в следния дух:

„Случващото се през последните месеци в САЩ с всеки изминал ден все повече напомня онова, което е ставало в Германия точно преди 88 години, в 1932-1933 г. А т.нар. „щурм на Капитолия“ на 6 януари 2021 все повече придобива характерните черти на подпалването на германския Райхстаг на 27 февруари 1932 г.

Преди да се занимаем със същността и възможните последствия от „щурма на Капитолия“, трябва да отговорим на няколко често задавани в последно време въпроси:

– Кой победи на изборите за президент на САЩ на 3 ноември 2020?
– Неизвестно.
(следва пояснение, както и при следващите отговори)
– Изпълниха ли съдебната и политическата система на САЩ ролята на независим арбитър в определянето на качеството на президентските избори?
– Не.
– Призовавал ли е президентът Тръмп към „окупация на Конгреса“ или какви да е други насилствени действия?
– Не.
– Случи ли се в последно време разрушаване на ключови политически и правови основоположения в САЩ?
– Безусловно, да.
(През последните месеци престана да действа първата поправка в Конституцията на САЩ в частта си за свободата на словото и за свободата на събранията; разгърната е безпрецедентна кампания за отмяна на втората поправка в Конституцията – право за носене на оръжие)
– Кой днес разрушава тези институти?
– Ръководството на Демпартията на САЩ, стремяща се да установи в страната монополното си господство.
– Защо ѝ е на Демпартията да установява монополно господство?
– За осъществяване на нееднократно провъзгласените от Дж. Байдън, К. Харис и BLM програми за радикален социализъм, черен расизъм, зелен тоталитаризъм.“

(Това са избрани места, цялата публикация е на:

https://aillarionov.livejournal.com/1215661.html)

за М 2

Гръкоезични автори от античността

1.
Теофраст

Теофраст (ок. 372-287 пр. Хр.) е известен като наследник на Аристотел в перипатетическата школа и автор на „Характери“.
Роден е в Ерес на остров Лесбос – от същия град е и поетесата Сафо. Истинското му име е Тиртам, а „Теофраст“ (говорещ като бог) е бил наречен по-късно.
Баща му бил заможен човек и това му помогнало да учи в Атина, където слушал Платон (427-347). Възможно е приятелството им с Аристотел да е оттогава.

(Този въпрос впрочем е спорен. В началото на биографията си на Теофраст Диоген Лаерций казва (V, 36): οὗτος πρῶτον μὲν ἤκουσεν ᾿Αλκίππου τοῦ πολίτου ἐν τῇ πατρίδι, εἶτ’ ἀκούσας Πλάτωνος μετέστη πρὸς ᾿Αριστοτέλην· κἀκείνου εἰς Χαλκίδα ὑποχωρήσαντος αὐτὸς διεδέξατο τὴν σχολὴν ᾿Ολυμπιάδι τετάρτῃ καὶ δεκάτῃ καὶ ἑκατοστῇ. От това съобщение не може да се разбере кога той се е срещнал и сприятелил с Аристотел, още повече, че веднага се казва кога е станал началник на школата – 114 ол., което значи чак между 324 и 321 пр. Хр. Ако е слушал Платон, това не може да е станало след 347 г. За тези неща разсъждава Йегер (Aristotle. Oxford, 1934; стр. 116) и в заключение казва: „It is not indeed impossible that he had even heard Plato, gone through the same process of development as Aristotle and left Athens along with him; but it is very improbable“).

След смъртта на Александър във Вавилон (323 пр. Хр.) Аристотел напуска Атина и оставя управлението на школата на Теофраст. Той я ръководи до смъртта си; смята се, че е преподавал на близо 2 000 ученици. Бил в добри отношения с известни личности от времето: македонския цар Касандър, Птолемей I, комедиографа Менандър, библиотекарят на Александрийския музей Деметрий от Фалерон. тор е на множество съчинения, от които, наред с „Характерите“ са оцелели „Изследване на растенията“ и „Причините за растенията“ поради които понякога бива наричан „основател на ботаниката“ .

Съчиненията му, заедно с Аристотеловите, са били завещани на ученика му Нелей, съхранявани около век и половина в малоазийския град Скепсис и през I в. пр. Хр. били пренесени в Рим, където перипатетикът Андроник Родоски е направил първото им антично издание.

От античните автори за него пише най-подробно Диоген Лаерций („Животът на философите“).

Споменаван е по различни поводи у множество автори.
Цицерон („Тускулански разговори“ III, 28) съобщава:
„За Теофраст пък казват, че на смъртния си одър отправил укор към природата, задето дала такъв дълъг живот на елените и гарваните, които не ги е грижа [за философията], а на хората… е дала толкова кратък. Ако те можеха да живеят по-продължително, рекъл, всички изкуства щяха да бъдат съвършени и човешкото съществуване щеше да бъде озарено от всякакъв род знание“ (Д. Илиев, 2008).

Квинтилиан („Обучението на оратора“ XI, 83):
„Ученикът на Аристотел Теофраст също е писал старателно за реториката“ (М. Порталски, 1982)

Също и Плутарх, в някои от антиепикурейските си съчинения.

Съществува едно кратко антично въведение към „Характери“, което се смята за неавтентично и където се споменава, че Теофраст бил на 99 години, когато посвещава книгата на приятеля си Поликъл.

Из „Характери“ („Сплетникът“):
῾Η δὲ λογοποιία ἐστὶ σύνθεσις ψευδῶν λόγων καὶ πράξεων, ὧν < πιστεύεσθαι> βούλεται ὁ λογοποιῶν (TLG)

„Сплетниченето представлява вести за небивалици, на които сплетникът иска хората да повярват“ (Б. Богданов)
„Новинарството е нагласяване лъжливи слухове и събития, разпространявани от тогова, който ги нагласява…“ (Ал. Балабанов)

*

2.
Епикур

Епикур (ок. 342-270 пр. Хр.) е известен като основател на философска школа, наречена „Градината“. Учението му – в етическата си част – препоръчва като цел на човешкия живот щастието, което се постига чрез ограничаване на ненужните желания и преодоляване на страховете.

Роден е на Самос, но баща му е атински гражданин, преселил се на острова.
На 18-годишна възраст Епикур се завръща в Атина, където може би е слушал схоларха на Академията Ксенократ. Около 32-годишен напуска града и започва да преподава в Мала Азия и островите – Колофон, Лампсак, Митилена. След няколко години (към 306-та) се завръща в Атина и купува имението, което става дом на школата му.

От преките му ученици най-известни са Метродор от Лампсак и Хермарх, който го наследил като ръководител на „Градината“. Сред по-късните му последователи е римлянинът Тит Лукреций Кар (ок. 95-55 пр. Хр.), който излага учението му в „De rerum natura“ („За природата на нещата“).
Смята се, че е написал към 300 книги, но от тях са оцелели само три кратки писма (към Херодот, Питокъл и Менойкей); както и множество цитати, разпръснати из античната литература.

Освен биографията у Диоген, за него може да се научи от изказванията на някои по-късни автори (Цицерон, Лукреций, Плутарх, Епиктет). Отношението им е противоречиво – от най-голямо възхищение (Лукреций) до решително отхвърляне.

Упрекван е за възгледите си, че душата е смъртна, светът (множеството светове) е възникнал случайно, а боговете, макар да съществуват, не ги е грижа за съдбата на хората.

Из „Писмо до Менойкей“ (124, 6-8):
„Συνέθιζε δὲ ἐν τῷ νομίζειν μηδὲν πρὸς ἡμᾶς εἶναι τὸν θάνατον· ἐπεὶ πᾶν ἀγαθὸν καὶ κακὸν ἐν αἰσθήσει· στέρησις δέ ἐστιν αἰσθήσεως ὁ θάνατος“

„Свикни с мисълта, че смъртта няма никакво отношение към нас, понеже всяко добро и лошо се съдържа в усещанията, а смъртта е лишаване от усещания“ (Хр. Данов)

*

3.
Аполоний Родоски

Аполоний (ок. 295/280-215) е известен като автор на поемата „Аргонавтика“ в 4 книги (над 6 000 стиха), възпяваща похода на Язон и избрани от него герои (Орфей, Херакъл, Кастор и Полидевк, Теламон и др.) до Колхида, където трябвало да получат „златното руно“ от цар Еет (син на Хелиос, брат на Кирка). С помощта на дъщерята на Еет – Медея, Язон открадва руното, потегля през Черно море и след дълъг път (Дунав, Адриатическо море, реките По и Рона, Средиземно море, островът на Кирка, феаките, Либия и Крит) успява да се завърне в Йолк.

Роден в Египет (Александрия или Навкратис) и още като млад влиза в обществото на учените и поетите от Музея. Смята се, че е учил при Калимах, но впоследствие отношенията им се влошили. В Александрия започнал с работата си върху „Аргонавтиката“. Разказва се, че произведението било посрещнато хладно, дори враждебно и това станало причина да напусне града и да се премести на Родос. Там бил приет добре, станал преподавател по реторика и получил гражданство. Твърди се, че след години се завърнал в Александрия и наследил Ератостен като директор на библиотеката.

Приписват му няколко поеми за основаване на градове (Александрия, Навкратис, Книдос и др.) и три филологически труда – за Омир (озаглавен „Към Зенодот“), за Хезиод и за Архилох.

„Аргонавтика“ е първата оцеляла поема, посветена на легендата за Язон и Медея. Диоген Лаерций пише, че такава поема бил създал и Епименид (VI в. пр. Хр.). Омир споменава кораба „Арго“ в „Одисея“ XII,70 (че преминал между скалите „Планкти“ с помощта на Хера). Пиндар (Четвърта Питийска ода) представя подробно историята от пристигането на Язон в Йолк до бягството му от Колхида с Медея; а Еврипид написва трагедията „Медея“ – единствената оцеляла антична драма по сюжета.
Запазена е „Аргонавтиката“ на римския поет Валерий Флак; и една кратка късноантична „орфическа Аргонавтика“, където разказът за събитията се води от името на Орфей. Аполониевата „Аргонавтика“ била преведена изцяло на латински – от поета Варон Атацински (I в. пр. Хр.). Овидий намира място на легендата в „Метаморфози“ (VII, 1-378), като обръща особено внимание на магиите на Медея.

Аполоний е споменаван от Квинтилиан и Псевдо-Лонгин, които се изказват за стойността на творчеството му, като оценките им са по-скоро сдържани. Страбон, Елиан и Атеней го споменават мимоходом. Запазени са две негови кратки антични биографии и справката в „Суда“.

Из „Суда“:
᾿Απολλώνιος, ᾿Αλεξανδρεὺς, ἐπῶν ποιητὴς, διατρίψας ἐν ῾Ρόδῳ, υἱὸς Σιλλέως, μαθητὴς Καλλιμάχου, σύγχρονος ᾿Ερατοσθένους καὶ Εὐφορίωνος καὶ Τιμάρχου, ἐπὶ Πτολεμαίου τοῦ Εὐεργέτου ἐπικληθέντος, καὶ διάδοχος ᾿Ερατοσθένους γενόμενος ἐν τῇ προστασίᾳ τῆς ἐν ᾿Αλεξανδρείᾳ βιβλιοθήκης.

Аполоний. Александриец, епически поет, живял на Родос. Син на Силей, ученик на Калимах, съвременник на Ератостен, Евфорион и Тимарх по времето на Птолемей, наречен Евергет. Станал приемник на Ератостен в опазването на Александрийската библиотека.

*

4.
Хипократ от Кос

Хипократ от Кос (ок. 460-377 пр. Хр.) е най-известният лекар от полисната епоха и най-прославеният медик на древността.

Принадлежи на фамилията на Асклепиадите – лекари, които извеждат родослословието си от Асклепий.
Работил е при храма на Асклепий на о. Кос, където е имало болница и вероятно библиотека с медицинска литература. Според античните му биографи най-напред е учил при баща си Хераклид, а после при Херодик от Селимбрия и Горгий от Леонтини; също при Демокрит от Абдера.
Имал двама сина – Тесал и Драконт, които също станали лекари.
Бил ценен и канен от македонския цар Пердика II (440-413 пр. Хр.) и персийския Артаксеркс II (404-358 пр. Хр.). Пътувал около Егейския басейн (Македония, Тракия, Атика) и покрай Черно море. Починал в Лариса, Тесалия.

Приписват му се 72 медицински трактата (на йонийски диалект), но повечето сигурно са били писани от други автори (като зет му Полиб).
Най-разпространени са „Афоризмите“, които започват с прочутото: „Животът е кратък, изкуството – дълго“. Всеизвестна е и „Клетвата“.

Съчиненията му са събрани и коментирани първо в Александрия през III в. пр. Хр. (Херофил, Мнемон). Измежду следващите изследователи и коментатори по-известни са Еротиан (I в. сл. Хр., „Сборник на Хипократови думи“), Артемидор и Диоскорид (II в.), Клавдий Гален (II в.) и Паладий (VI в.).
Платон го смята за авторитетен лекар („Федър“ 270c, „Протагор“ 311b). Споменават го Страбон, Плутарх, Плиний Стари; във Византия – Цец.

Сведения за живота му се откриват в античната биография, приписвана на Соран от Кос, и в по-кратката справка на „Суда“.

Из „Афоризми“ (началото):

῾Ο βίος βραχὺς, ἡ δὲ τέχνη μακρὴ, ὁ δὲ καιρὸς ὀξὺς, ἡ δὲ πεῖρα σφαλερὴ, ἡ δὲ κρίσις χαλεπή. Δεῖ δὲ οὐ μόνον ἑωυτὸν παρέχειν τὰ δέοντα ποιεῦντα, ἀλλὰ καὶ τὸν νοσέοντα, καὶ τοὺς παρεόντας, καὶ τὰ ἔξωθεν.

„Животът е кратък, изкуството – дълго. Времето е бързо, опитът – несигурен, преценката – мъчна. Трябва не само ти да се погрижиш да правиш нужното, но и боледуващият, и останалите. И външните неща да са според нужното.“

*

5.
Диоскорид

Диоскорид (I в. сл. Хр.) е автор на „За лечебната материя“ (Περὶ ὕλης ἰατρικῆς, De materia medica) в пет книги. Смятан е за най-добрия античен познавач на билките и втория ботаник на античността (след Теофраст).
Роден е в киликийския град Аназарб, недалеч от Тарс. Бил е войник в римската армия и е пътувал из повечето от териториите на империята.
Изследването му за „лечебната материя“ е посветено на някой Арий, лекар от рода на Асклепиадите. Описани към 700 растителни вида, и не малко минерали и вещества от животински произход; и са посочени лечебните им свойства. Бил е запознат с наличните изследвания по въпроса, както се вижда от предговора към съчинението.
Сведения за живота му могат да се извлекат от това, което сам той казва в началото на книгата.
Диоскорид е имал голям успех през античността, и още повече през средновековието – както във Византия и западна Европа, така и в арабския свят. Гален се отзовава положително за него; а Фотий, който го е чел, го смята за най-полезния автор в тази област.
Първият известен латински превод е от VI в. Най-ранният оцелял гръцки ръкопис е от края на V или началото на VI в.; забелязан е от посланика на император Максимилиан II в Константинопол през 1560-те и е придобит за библиотеката във Виена няколко години по-късно.
Περὶ ὕλης ἰατρικῆς е една от първите печатни гръцки книги – публикувана е във Венеция през 1499 г. Следват множество издания на гръцкия текст с (или на) латинския превод.

Из Περὶ ὕλης ἰατρικῆς (началото):
Πολλῶν οὐ μόνον ἀρχαίων ἀλλὰ καὶ νέων συνταξαμένων
περὶ τῆς τῶν φαρμάκων σκευασίας τε καὶ δυνάμεως καὶ δοκιμα-
σίας, φίλτατε ῎Αρειε, πειράσομαι παραστῆσαί σοι μὴ κενὴν μηδὲ
ἄλογον ὁρμὴν ἐσχηκέναι με πρὸς τήνδε τὴν πραγματείαν διὰ τὸ
τοὺς μὲν αὐτῶν μὴ τετελειωκέναι, τοὺς δὲ ἐξ ἱστορίας τὰ πλεῖστα
ἀναγράψαι. ᾿
ἡμεῖς δὲ ὡς εἰπεῖν ἐκ πρώτης ἡλικίας ἄληκτόν τινα ἔχον-
τες ἐπιθυμίαν περὶ τὴν ἐπίγνωσιν τῆς ὕλης καὶ πολλὴν γῆν
ἐπελθόντες—οἶσθα γὰρ ἡμῖν στρατιωτικὸν τὸν βίον—συν-
αγηόχαμεν τὴν πραγματείαν ἐν πέντε βιβλίοις σοῦ προτρεψα-
μένου, ᾧ καὶ τὴν σύνταξιν ἀνατίθεμεν…

„След като мнозина не само древни, но и нови автори съставиха книги за приготвянето, възможностите и проверката на лекарства, сега и аз, обични Арие, ще се опитам да ти покажа, че съм се насочил към това занимание не поради някакъв празен и неразумен порив. Защото едни от предшествениците ми не завършиха труда си, а при други повечето е написано въз основа на чужди изследвания…“
„А ние още от, тъй да се каже, ранната ни младост, имахме едно неспирно желание да се запознаем с тази материя. Обиколихме много земи – нали знаеш за войнишкия ни живот – и по твое насърчение съставихме този труд в пет книги. И на теб посвещаваме това съчинение…“

*

6.
Гален от Пергам

Клавдий Гален (ок. 130-200 сл. Хр.) е най-известният гръкоезичен лекар след Хипократ и най-влиятелният медицински автор през късната античност и средновековието.
Роден е в малоазийския Пергам, в семейството на математика и архитекта Никон. В ранната си младост се е интересувал от философия, но след 17-годишна възраст по съвет на баща си решил да стане лекар. Учил е при платоника Албин в Смирна и при някои известни медици – първо в същия град, а после в Коринт и Александрия. 28-годишен се завръща в Пергам, където става лекар при местната гладиаторска школа. Към 35-годишен заминава за Рим, където бързо става известен с успешните си диагнози и с публичните си лекции по анатомия.
Към 168 г. напуснал града заради избухналата там чума. Скоро след това бил поканен от съимператорите Луций Вер и Марк Аврелий в Аквилея, където имало римски военен корпус. В лагера започнала епидемия и императорите заминали за Рим; а по пътя Вер починал.
Впоследствие Гален живял дълго в Рим, и останал приближен на Марк Аврелий, който му възложил възпитанието на сина си Комод.
Надживял Аврелий, Комод и Пертинакс, и починал по времето на Септимий Север – може би в родния си град.
Сведенията за живота му са изобилни и се намират най-вече в собствените му съчинения, където той често говори за себе си: разказва ситуации от всекидневието, споменава за свои познати и представя книгите си.
Цитиран е от множество късноантични автори. Писателят Атеней (ок. 200 сл. Хр) го въвежда като персонаж в своите „Дейпнософисти/Гощавка на мъдреците“ (I,2,32).
Оцелялото писмено наследство на Гален е голямо. Запазени са над 80 негови изследвания по медицински и философски въпроси, които са признати за автентични; и няколко десетки неавтентични или със спорно авторство. Наред с тях са запазени и близо 20 коментара, написани от него към Хипократовите съчинения.
Бил е преведен на арабски през IX в. и станал един от най-четените европейски автори в арабския свят („Канон на лекарската наука“ на Авицена вероятно е повлиян от Галеновите преводи). Това допринесло и за авторитета му в западна Европа. Там той бива смятан за най-добрия медик в историята; и това продължава чак до средата на XVI в., когато започват първите критики срещу възгледите му.
Най-пълното коментирано издание е в Medicorum graecorum opera quae extant на C.G. Kuhn, където неговите съчинения (с паралелен латински превод) са поместени в 20 тома (Лайпциг, 1821-1833).

Из „Дейпнософисти“:
Γαληνός τε ὁ Περγαμηνός, ὃς τοσαῦτ’ ἐκδέδωκε συγγράμματα φιλόσοφά τε καὶ ἰατρικὰ ὡς πάντας ὑπερβαλεῖν τοὺς πρὸ αὐτοῦ, καὶ κατὰ τὴν ἑρμηνείαν οὐδενὸς ὢν τῶν ἀρχαίων ἀδυνατώτερος

„Гален от Пергам, който издаде толкова философски и медицински писания, че надмина всички свои предшественици, а и по отношение на стила не отстъпва на никой от древните…“

Из „Суда“:
Γαληνός, ὁ διασημότατος ἰατρὸς, Περγαμηνὸς, γεγονὼς ἐπὶ Μάρκου καὶ Κομόδου καὶ Περτίνακος τῶν Καισάρων ἐν ῾Ρώμῃ, υἱὸς Νίκωνος γεωμέτρου καὶ ἀρχιτέκτονος, πολλὰ συντεταχὼς ἰατρικά τε καὶ φιλόσοφα, ἔτι τε γραμματικὰ καὶ ῥητορικά· ἅτινα διὰ τὸ πᾶσιν εἶναι γνώριμα καταλέγειν ἄκαιρον ἡγησάμην ἐν τῷ παρόντι. ἐβίω ἔτη ο′.

„Гален, знаменитият лекар. Пергамец, живял във времето на римските цезари Марк, Комод и Пертинакс, син на геометъра и архитект Никон. Съчинил много медицински и философски произведения, които, поради това, че са известни на всички, сметнах за излишно да изброявам сега. Живя 70 години.“

7.
Климент Римски

Климент Римски е, съгласно преданието, четвърти епископ на Рим (ок. 90-100 сл. Хр.) – след ап. Петър, Лин и Анаклет. От него е запазено само едно произведение, което се смята за безспорно: „Първо послание до коринтяни“.
За живота му се знае малко. Древните църковни писатели често го идентифицират с Климент, за когото ап. Павел споменава във „Филипяни“, 4:3.
Някои смятали, че той е същият онзи Тит Флавий Климент от фамилията на Флавиите, който бил екзекутиран от Домициан за „безбожие“ (Дион Касий, Светоний).
Иреней („Против ересите“ III 3,3) и цитиращият го Евсевий („Църковна история“ V,6) смятат, че е познавал апостолите и е слушал техните беседи. Климент Александрийски („Стромата“ IV 17, 105) го нарича „апостол“.
Двете „Послания до коринтяни“, които му се приписват, са включени в Александрийския кодекс на Библията (V в.) като част от Новия завет. Първото от тях е запазено и в преводи на латински, сирийски и коптски (в кодекс от IV в.)
С вековете около личността му се натрупват легенди. Към края на III в. са създадени „Клементините“ – литературно-богословско произведение от жанра роман-диалог. Там той е представен като трети син на знатни родители, които по различно време напускат Рим заедно с братята му и го оставят на грижите на други. След като станал пълнолетен, той се отправил към източното Средиземноморие, за да ги потърси. По пътя се срещнал с Варнава, който го запознал с ап. Петър. Следва разказ за техните разговори и пътувания, в течение на които Климент открива изчезналите си роднини.
Запазени са два варианта на романа: „Беседи“ (῾Ομιλίαι) в 20 книги на гръцки и „Разпознавания“ (Recognitiones) в 10 книги, в латинския превод на Руфин Аквилейски.
Смятало се, че е бил заточен в Таврида (Крим). Известна е историята за откриването на мощите му и пренасянето им в Рим, разказана в пространното житие на св. Константин-Кирил Философ.

Из Иреней Лионски. „Против ересите“ III, 3, 5-16:
Μετὰ τοῦτον δὲ τρίτῳ τόπῳ ἀπὸ τῶν ἀποστόλων τὴν ἐπισκοπὴν κληροῦται Κλήμης, ὁ καὶ ἑωρακὼς τοὺς μακαρίους ἀποστόλους καὶ συμβεβληκὼς αὐτοῖς, καὶ ἔτι ἔναυλον τὸ κήρυγμα τῶν ἀποστόλων καὶ τὴν παράδοσιν πρὸ ὀφθαλμῶν ἔχων, οὐ μόνος· ἔτι γὰρ πολλοὶ ὑπελείποντο τότε ὑπὸ τῶν ἀποστόλων δεδιδαγμένοι.
᾿Επὶ τούτου οὖν τοῦ Κλήμεντος στάσεως οὐκ ὀλίγης τοῖς ἐν Κορίνθῳ γενομένης ἀδελφοῖς, ἐπέστειλεν ἡ ἐν ῾Ρώμῃ ἐκκλησία ἱκανωτάτην γραφὴν τοῖς Κορινθίοις, εἰς εἰρήνην συμβιβάζουσα αὐτοὺς καὶ ἀνανεοῦσα τὴν πίστιν αὐτῶν καὶ ἣν νεωστὶ ἀπὸ τῶν ἀποστόλων παράδοσιν εἰλήφει.

„След него [Анаклет], на трето място след апостолите епископството преминава към Климент, който е виждал блажените апостоли, срещал се е с тях и е имал пред очите си проповедта им, както е била произнасяла по домовете; и тяхното предание. И не е бил само той; защото тогава все още са били останали мнозина, наставлявани от апостолите.
По времето на този Климент възникнал немалък смут сред братята в Коринт. Тогава римската църква изпратила до коринтяните едно силно послание, подканящо ги към мир и обновяващо тяхната вяра и преданието, което наскоро била придобила от апостолите.“

8.
Херондас

Херондас (III в. пр. Хр.) е единственият античен мимограф, от когото са останали цели произведения.
До края на XIX в. от него е имало само няколко цитата из литературата (Стобей, Атеней).
През 1889 в Египет е открит папирус, в който са разчетени няколко ценни, непознати дотогава гръкоезични текста (като „Атинската държавна уредба“ на Аристотел).
Там се оказват и осем мима на Херондас:
„Сводницата“, „Съдържателят на публичен дом“, „Учителят“, „Жертвоприносителки/Жени в храма на Асклепий“, „Ревнивата“, „Две приятелки“, „Обущарят“, „Сън“.
Действията обикновено се развиват в малоазийските градове на континента или островите: Кос (II, IV) и може би Ефес.
Мимът е кратко драматическо произведение – сценка, представяща ситуация от градското всекидневие. Съдейки по оцелялото, мимовете са фрагментарни: авторът не се стреми да развие фабула, както е в драмата, а по-скоро, чрез размяна на няколко реплики или кратък монолог, да покаже характери.
Самата дума „мим“ (μῖμος) при Есхил означава „подражание“, а при Демостен – актьор . По същото време Аристотел я употребява в смисъла ѝ на „диалогично поетическо/литературно произведение“.
Преди Херондас мимове са писали споменатите в Аристотеловата „Поетика“ Софрон и Ксенарх. От тях не е оцеляло почти нищо, но Софрон е бил известен като любим автор на Платон.
Самият Херондас може би е гледал на себе си като продължител на сатирика Хипонакт от Ефес (VI в. пр. Хр.) – както изглежда от казаното в края на „Сънят“. Затова пише на архаичен йонийски и в холияб (поетическият размер, с който си e служел Хипонакт). След него в холиямби пише и баснописецът Бабрий (II в. сл. Хр.)
Сигурно е бил четен и харесван през елинизма и в римско време. Ето едно изказване на Плиний Млади (I в. сл. Хр.):
„… наскоро четох твоите гръцки епиграми и мимиямби… Имах чувството, че държа в ръцете си Калимах или Херод [Херондас], или нещо по-добро, ако има такова.“

Из „Сводницата“:
κεῖ δ’ ἐστὶν οἶκος τῆς θεοῦ· τὰ γ̣ὰρ πάντα,
ὄσσ’ ἔστι κου καὶ γίνετ’, ἔστ’ ἐν Αἰγύπτωι·
πλοῦτος, παλαίστρη, δύναμι[ς], εὐδίη, δόξα,
θέαι, φιλόσοφοι, χρυσίον, νεηνίσκοι,
θεῶν ἀδελφῶν τέμενος, ὀ βασιλεὺς χρηστός,
Μουσῆιον, οἶνος, ἀγαθὰ πάντ’ ὄσ’ ἂν χρήιζηι,
γ̣υναῖκες, ὀκ̣όσους οὐ μὰ τὴν ῎Α̣ιδεω Κούρην
ἀ̣σ̣τ̣έ̣ρας ἐνεγκεῖν οὐραν[ὸ]ς κεκαύχηται,
τ̣ὴ̣ν̣ δ̣’ ὄψιν̣ οἴαι πρὸς Πάρι[ν] κοτ’ ὤρμησαν

„А там е на богинята домът; и всичко,
каквото има някъде и става, е в Египет.
Богатство и палестри, сила, климат, слава,
и зрелища. Младежи и философи, злато,
светилище на брата и на сестрата, цар добър.
Музей, вино, каквито още хубости сърце ти иска.
Жените са – кълна ти се в момичето на Хадес –
като звезди; и колкото Уран не притежава.
Подобни на онези, които бяха отишли при Парис…“

9.
Дионисий Ареопагит

Дионисий Ареопагит е името на атинянина, който слушал проповедите на ап. Павел в града и бил единственият, който повярвал и се кръстил – заедно с една жена, наречена Дамар (Деяния, 17:34). Впоследствие станал пръв епископ на Атина.
Според житиеписната традиция проповядвал в Галия и загинал мъченически в Лутеция (Париж).
Под негово име в началото на VI в. стават известни четири съчинения, наричани „Ареопагитики“. Това са „За небесната йерархия“, „За църковната йерархия“, „За божествените имена“, „За мистическото богословие“. Запазени са и 10 писма, адресирани до лица, живели през I в. сл. Хр. и известни от Новия завет и преданието на древната Църква (Йоан Богослов, Тит, Гай, Поликарп).
„Ареопагитиките“ бързо станали известни и до VIII в. били преведени на сирийски, арабски, арменски и коптски; през IX в. – на латински (два пъти, вторият път от Джон Скот Ериугена), през XI-ти – на грузински, а през XIV-ти – на български (от мон. Исаия, 1371 г.).
Първият им коментар принадлежи на Иоан Скитополски (към 530 г.). През следващите векове те са коментирани от известни византийски автори като св. Максим Изповедник (VII в.) и Георги Пахимер (XIII в.), който е съставил известните им „парафрази“. Според сведението на Анастасий Библиотекар (IX в.), те били ценени и препоръчвани от св. Константин-Кирил Философ.
На Запад станали известни още през първата половина на VII в. (Григорий Двоеслов, папа Мартин); впоследствие били обсъждани от Абелар, Алберт от Лауинген, Тома Аквински, Николай Кузански и мнозина други философи. До края на XV в. малцина се съмнявали в автентичността им. Един от първите, които я поставят под съмнение, е Еразъм Ротердамски (1466-1536).
Датировката на „Ареопагитиките“, която се приема днес, е обоснована от двама немскоезични изследователи в края на XIX в.
Обръща се внимание, че до края на V в. никой не ги е споменал; езикът и обсъжданите въпроси са далеч от това, което намираме в писанията на християнските автори от I в. сл. Хр.; някои от термините показват запознатост със споровете за природата на Христос от времето на Четвърти Вселенски събор; става дума за произнасянето на Символа на вярата по време на литургия, което е въведено през 70-те години на V в.; има някои почти точни заемки от философа Прокъл (412-485 г.). Същевременно сведения за тях не се появяват преди 520 г. сл. Хр.
Поради това е прието времето на написването им да се ограничава между началото на последната четвърт на V в. и края на първата четвърт на VI-ти.

Из Св. Максим Изповедник. „Въведение към съчиненията на Дионисий“:
„Макар по това време властта да беше у римляните, те бяха дали автономия на Атина и Лакедемон; и поради това при атиняните все още се поддържаше институцията на ареопагитите.
Дионисий беше посветен във всички учения на спасението от превъзходния Павел, а беше обучен учителски от великия Йеротей, както сам той казва.
После, според казаното в седма книга на „Апостолски постановления“, Дионисий беше ръкоположен от богоносния Павел за епископ на всички вярващи в Атина.
За Ареопагита споменава и Дионисий, древният епископ на Коринт; и Поликарп – в Посланието му до атиняните“.“

10.
Ликофрон от Халкида

Ликофрон от Халкида на Евбея (края на IV-III в. пр. Хр.) е известен като автор на „Александра“ – епико-трагическа поема написана в ямби и с дължина 1474 стиха (колкото една средно голяма атическа трагедия).
Вероятно по-голямата част от живота си е прекарал на Евбея. Баща му се казвал Сокъл или Ликон. „Ликон“ може да е името на неговия осиновител (в един от източниците е наречен „историограф“).
Ликофрон е бил близък с философа Менедем от Еретрия и е участвал в срещите на неговата общност. Посветил му е една комическа драма, озаглавена „Менедем“– не е ясно дали там философът е представен доброжелателно или е осмян.
Към средата на 280-те години бил поканен в Александрия от Птолемей II Филаделф и се е заел с научна работа: написал е изследване за комедията в 11 книги.
Според „Суда“ е написал 20 трагедии ; другаде се посочва и по-голямо число.
„Александра“ е поема във формата на монолог. Говорителят е страж (тъмничар), който следи за затворената – неясно по каква причина – троянска прорицателка Касандра, наречена „Александра“. В началото той се обръща към бащата на героинята – цар Приам – за да му докладва какво я е чул да говори.
Монологът на самата Александра, предаден в пряка реч, заема цялата поема (ст. 30-1460). Накрая стражът завършва с няколко думи, отново адресирани към царя.
„Александра“ е текст, изключително труден за разбиране. Причините за това са две. Първо, авторът употребява огромен брой редки и дори уникални (hapax) думи, които са я направили неясна дори за античните. Второ, събитията и персонажите не се наричат с общоизвестните си имена, а вместо тях се избират редки названия, мъгляви описания и намеци.
Поемата обаче е интересна: най-напред, поради изобилните сведения за митологията и още повече – поради мащабния си историософски замисъл, с което напомня създадените по-късно „Метаморфози“ на Овидий.
Касандра-Александра предрича предстоящите нещастия за Троя, близките си и самата себе си. Наред с това оплаква и ахейците, много от които загиват при завръщането.
Виденията ѝ се отнасят до древни герои – Персей, Херакъл, Тезей, до участниците във войната и накрая стигат до Ксерксовото нападение срещу Атина, походите на Александър Македонски и дори до издигането на Рим като голяма военна сила в Средиземноморието.
Последното, като се има предвид датировката на Ликофрон, изглежда съмнително; и все пак е възможно.
Подобно на Херодот, Ликофрон вижда хилядолетното противостоене между Азия и Европа като главна причина за най-важните исторически събития.
„Александра“ е коментирана от Иоан Цец (XII в.), чиято работа най-вероятно е на основата на античните схолии. Новоевропейските изследователи на поемата дължат много на този коментар.

11.
Калимах от Кирена

Калимах (ок. 305-235 пр. Хр.) е известен като автор на поетически произведения в различни жанрове и каталогизатор на Александрийската библиотека.
Квинтилиан го смята за най-добрия елегик, а Катул превежда на латински стихотворението му „Косите на Вероника“ („Къдрицата на Береника“).
Роден е в град Кирена на африканското крайбрежие. Баща му се казвал Бат, а самият той смятал, че родът му възхожда към основателите на града – колонисти от Тера (Санторини). Учил в родния си град, а след това в Атина, при перипатетиците.
След завръщането си станал учител по граматика в Елевзин – предградие на Александрия. Към 270 пр. Хр. бил поканен от Птолемей II на работа в Музея, където се заел с каталогизация на библиотеката. Каталогът бил озаглавен „Пинакес“ („Таблички“).
Живял до времето на Птолемей III Евергет (246-222 пр. Хр.), в чест на чийто брак с Береника написал „Къдрицата“.
Бил автор на множество съчинения, отнасящи се до литературата и митологията на класическа Гърция. Според „Суда“ е писал и драматически произведения (трагедии и комедии), за които обаче не се споменава у други автори.
Оцелели са 6 негови химна („Към Зевс“, „Към Аполон“, „Към Деметра“ и др.), написани на йонийски и дорийски диалекти. Също: малки откъси от епоса (епилион) „Хекала“, една ерудитска елегия в 4 книги, озаглавена „Причини,“ и 64 епиграми.
Според източниците е бил близък и може би е преподавал на Ератостен, Аристофан от Византион и Аполоний Родоски.
Бил е много четен и обсъждан в Рим – освен Катул и Квинтилиан го споменават още Проперций, Овидий, Плиний Млади, Марциал.
На него принадлежи прочутата сентенция „Голяма книга – голямо зло“.

12.
Поликарп от Смирна

Поликарп (ок. 80-169 сл. Хр.) е епископ на Смирна, известен с мъченическата си смърт по времето на гоненията в средата на II в. сл. Хр. От него е оцелял един кратък текст – „Послание до филипяни“.
Поликарп е бил приближен на св. ап. и ев. Иоан Богослов. Вероятно е бил ръкоположен лично от него за втори епископ на Смирна (след св. Вукол). Може би е познавал Игнатий Антиохийски (Богоносец), който посетил някои малоазийски и тракийски християнски общини по пътя си към Рим, където претърпял мъченическа смърт.
„Послание до филипяни“ е написано по повод молбата на християнската община във Филипи да ѝ бъдат изпратени преписи от посланията на Игнатий.
Най-известен сред учениците му е Иреней (ок. 130-200 сл. Хр.), епископ на Лион и автор на „Против ересите“.
През 155 г. заминал за Рим, за да разговаря с тогавашния папа Аникет относно датата за празнуване на Пасха – въпрос, по който е имало различия между Римската и малоазийските църкви:
„Когато блажения Поликарп беше в Рим при Аникет, те поговориха малко и за други неща, и се споразумяха; а по тази тема не задълбочиха спора. Защото нито Аникет можа да убеди Поликарп да не спазва това, което винаги е спазвал, когато е бил с Иоан, ученика на Нашия Господ, и с останалите апостоли; нито пък Поликарп убеди Аникет, който казваше, че е длъжен да се придържа към обичая на презвитерите преди него. И макар че положението беше такова… те се разделиха в мир“ (Иреней, „Писмо до Виктор“).
За мъченичеството му е разказано в „Съборно послание на Смирненската църква“.
Иероним Стридонски (ок. 350-420 г.) пише за него така:
„Поликарп, ученик на апостол Иоан и ръкоположен от него за епископ на Смирна, беше начело на цяла Азия… По-късно, когато управляваха Марк Антонин и Луций Комод, в четвъртото гонение след Нерон, в Смирна, в присъствието на проконсула и на целия народ, който викаше против него [Поликарп], той беше предаден на огън. Написа до филипяните едно твърде полезно Послание, което и до днес се чете в Азия при събиране на вярващите“.

Из Иреней Лионски, „Писмо до Флорин“. В: Евсевий Кесарийски. „Църковна история“ V, 20: 4-8:
…ὥστε με δύνασθαι εἰπεῖν καὶ τὸν τόπον ἐν ᾧ καθεζόμενος διελέγετο ὁ μακάριος Πολύκαρπος καὶ τὰς προόδους αὐτοῦ καὶ τὰς εἰσόδους καὶ τὸν χαρακτῆρα τοῦ βίου καὶ τὴν τοῦ σώματος ἰδέαν καὶ τὰς διαλέξεις ἃς ἐποιεῖτο πρὸς τὸ πλῆθος καὶ τὴν μετὰ Ἰωάννου συναναστροφὴν ὡς ἀπήγγελλεν καὶ τὴν μετὰ τῶν λοιπῶν τῶν ἑορακότων τὸν κύριον καὶ ὡς ἀπεμνημόνευεν τοὺς λόγους αὐτῶν καὶ περὶ τοῦ κυρίου τίνα ἦν ἃ παρ’ ἐκείνων ἀκηκόει καὶ περὶ τῶν δυνάμεων αὐτοῦ καὶ περὶ τῆς διδασκαλίας ὡς παρὰ τῶν αὐτοπτῶν τῆς ζωῆς τοῦ λόγου παρειληφὼς ὁ Πολύκαρπος ἀπήγγελλεν πάντα σύμφωνα ταῖς γραφαῖς

„Така че аз мога да кажа и мястото, където седеше и говореше блажения Поликарп, как отиваше и идваше, начина му на живот и външния му вид; беседите, които произнасяше пред множеството хора; как разказваше за срещите си с Иоан и с останалите, които са виждали Господа. Как си спомняше техните слова, и какво беше чул от тях за Господа – за чудесата Му и учението Му. И тези неща, които Поликарп беше приел от тях като от самовидци на живота на Словото и ги известяваше, те всички бяха в съгласие с Писанията.“

13.
Арат от Соли

Арат от Соли (ок. 315-240 пр. Хр.) е известен като автор на поемата „Явления“ (Φαινόμενα), в която прави описание на видимите небесни тела (неподвижни звезди, планети), съзвездия и взаимното им положение на небосвода; и изрежда знаци, по които може да се предвиждат атмосферни промени (бури, дъжд, засушаване и т.н.).
Той е един от малкото езически автори, цитирани в Новия завет („Деяния“, 17:28-29):
„Както са казали и някои от вашите поети: Негов сме и род“ („Явления“, 5).
Роден е в килийския град Соли (по-късно Помпейополис), недалеч от Тарс. Като млад е учил в Атина, вероятно при основателя на стоическата школа Зенон; може би там се е запознал и с Калимах, който го споменава в някои от своите епиграми. Познавал се и с еретрийския философ Менедем, както изглежда от едно съобщение на Диоген Лаерций (II, 7, 140):
„…често устройвал пирове, на които канел поети и музиканти. Той харесвал и Арат, и трагика Ликофрон…“ (Т. Томов, 1985)
Около 276 г. бил поканен в Пела от македонския цар Антигон II Гонат (319-239 пр. Хр.). Може би по време на войната на Гонат с епиреца Пир му се е наложило да се премести в Сирия при Антиох I Сотер (324-261 пр. Хр.).
Съгласно сведенията от биографиите, Антигон му възложил да преработи в стихове едно прозаично произведение на астронома Евдокс (ок. 408-330 г.); която именно преработка, в 1154 хекзаметъра, е станала известна като „Φαινόμενα“.
На Арат се приписват и други произведения, включително една редакция на „Одисея“ (Ἀράτειος διόρθωσις), която той сигурно е изработил по време на престоя си в Антиохия. Но никое от тях не може да се сравни с популярността на „Φαινόμενα“.
Поемата е била преведена няколко пъти на латински – най-напред от Цицерон, после от Варон Атацински, от известния пълководец Германик и от някой Авиен (ок. 360 сл. Хр.). Била е коментирана от астронома Хипарх, после от Ахил Таций (може би различен от автора на „Левкипа и Клитофон“), александриеца Теон (IV в., баща на известната Ипатия) и от Леонтий (VI в.). Запазени са 4 негови антични биографии, както и справката в „Суда“.
В Рим е бил един от най-популярните елинистически автори. Споменава го Цицерон („За оратора“, 16):
„Щом един, както разправят, невеж в астрологията човек като Арат е говорил за небето и звездите с прекрасни и премъдри стихове…“ (П. Стоянова, 1992)
Овидий („Любовни елегии“, 15):
„Грее ли слънце, луна, вечно ще бъде Арат“ (Г. Батаклиев, 1994)
Квинтилиан („Обучението на оратора“, X)
„Сюжетът на Арат е без движение; в него няма разнообразие, нито чувство, нито едно въведено лице, нито пък реч на някого…“ (М. Порталски, 1982)

Първото му печатно издание е отпреди 1500-та.
„Явления“ е запазена в множество ръкописи, като най-цененият от тях е от XI век, и е принадлежал на известния ерудит и преводач от гръцки Висарион. По полетата на книгата има негови бележки.

14.
Юстин Философ

Юстин (ок. 100-166 сл. Хр.), един от първите християнски философи, е известен със своите „Апологии“, адресирани до императорите и сената, и с пространния си „Диалог с Трифон“, където защитава превъзходството на вярата си пред гръцката философия и нехристиянското юдейство.
Бил е роден в самарийския град Флавия Неаполис. Това е древният Сихем, разрушен през войната от 66-73 г. и впоследствие възстановен, преименуван и отново заселен, вероятно от неюдеи. Самият Юстин бил от езическо семейство: баща му се казвал Приск, а дядо му – Вакхий.
На младини се е интересувал от философия и посещавал преподаватели по стоицизъм, аристотелизъм и платонизъм. Впоследствие предпочел християнството, но продължил да се представя като „философ“.
Юстин преподавал в Рим, където по това време преследванията срещу християните и смъртните присъди (за отказ да се принесе жертва на боговете) не са били рядкост. За един такъв случай той говори във „Втора апология“ (гл. 12). Покрай дейността си в защита на християните си e спечелил и врагове. Един от тях, киническият философ Крискент, изглежда е съдействал за осъждането му.
Загинал мъченически в Рим през първите години от управлението на Марк Аврелий и Луций Вер.
Още Тертулиан го нарича „философ и мъченик“. Иполит Римски, критикувайки „ученика му Тациан“, също го споменава като „мъченик“. Иреней Лионски съобщава за негово съчинение, съдържащо опровержение на теорията на гностика Маркион.
Най-много сведения за живота му откриваме в началото на неговия „Диалог с Трифон“ (2-8) и в кн. IV (гл. 11 и 16-18) на Евсевиевата „Църковна история“.
За екзекуцията му се разказва в „Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“.

Освен споменатите съчинения му се приписват и други, чиято автентичност е спорна или се отхвърля:
„Писмо до Зен и Серен“
„Изложение на правилното изповедание“
„Отговори към православните относно някои необходими питания“
„Християнски въпроси към елините“
„Елински въпроси към християните“
„Опровержение на някои аристотелистки учения“

15.
Иреней Лионски

Иреней (ок. 130-200 сл. Хр.), малоазиец и епископ на Лион, е първият влиятелен противоеретически писател. Основното му съчинение – ῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως („Изследване и опровержение на лъжеименното знание“ или „Против ересите“) – e запазено в по-голямата си част в латински превод.
(В своята „Църковна история“ (V, 7-8) Евсевий Кесарийски говори за това съчинение и дава цитати от него. Ето какво научаваме за четирите канонични евангелия според свидетелството на Иреней, приведено в гл. 8, 2-4:
„Сред евреите Матей представи запис на Евангелието на собствения им език – по времето когато Петър и Павел благовестваха и поставяха основите на Църквата в Рим. След като те си отидоха, Марк – ученикът и преводачът на Петър – ни предаде писмено проповядваното от Петър. И Лука, спътникът на Павел, внесе в книга проповядваното от него Евангелие. После Иоан, ученикът на Господа, който и беше сложил глава на гърдите му, също издаде Евангелие – когато живееше в Ефес, в Азия.“)
В младостта си бил близък с епископа на Смирна Поликарп, когото споменава с голяма почит („Писмо до Флорин“; ibidem V, 20: 4-7).
По време на гоненията в Галия през 70-те години на II в. е бил презвитер в Лион. След мъченическата смърт на Потин (загинал на 90-годишна възраст) го наследил като Лионски епископ.
Към 190 сл. Хр. папа Виктор бил в конфликт с малоазийските епископи поради различие в деня на празнуването на Пасха. Тогава Иреней изпратил писмо до него, в което го посъветвал да не прекратява общението, макар да е съгласен, че Пасха трябва да се празнува в неделя (както настоявал Виктор) и без оглед на датата в еврейския календар, на която малоазийците, следвайки Иоан Богослов, отбелязвали деня на Възкресението.
Благодарение на тази Иренеева намеса мирът в Църквата бил запазен (ibidem V, 23-24).
Известни са заглавия и на други негови съчинения, сред които е споменатото у Евсевий ᾿Επίδειξις τοῦ ἀποστολικοῦ κηρύγματος („Изложение на апостолската проповед“).
(„Освен споменатите съчинения и писма на Иреней се разпространява също и една кратка и много необходима реч, отправена към елините и озаглавена „За знанието“; и една друга, наречена „Към брат Маркиан“, която има за цел изложение на апостолската проповед“ – ibidem V, 26)
През цялата история то се е смятало за загубено, но в началото на XX в. е открито в една библиотека в Ереван – в арменски ръкопис от XIII в. – и през 1907 е издадено.
Въз основа на едно съобщение на Иероним Стридонски се предполага, че Иреней е загинал мъченически по време на гоненията при Септимий Север, около 200 г.
Най-много и ценни сведения за живота и произведенията му се откриват в кн. V на Евсевиевата „Църковна история“.

Из Иероним. „За знаменитите мъже“, 35:
„Irenaeus, Pothini episcopi, qui Lugdunensem in Gallia regebat Ecclesiam, presbyter, a martyribus ejusdem loci, ob quasdam Ecclesiae quaestiones legatus Romam missus, honorificas super nomine suo ad Eleutherum episcopum perfert litteras. Postea jam Pothino prope nonagenario, ob Christum martyrio coronato, in locum ejus substituitur.
Constat autem Polycarpi, cujus supra fecimus mentionem, sacerdotis et martyris, hunc fuisse discipulum.
Scripsit quinque adversus haereses libros, et contra gentes volumen breve, et ad Martianum fratrem de Apostolica praedicatione, et ad Blastum de Schismate, et ad Florinum de Monarchia, sive quod Deus non sit conditor malorum…
Feruntur ejus et aliae ad Victorem episcopum Romanum de quaestione Paschae epistolae: in quibus commonet eum, non facile debere unitatem collegii scindere.
Siquidem Victor multos Asiae et Orientis episcopos, qui decima quarta luna cum Judaeis Pascha celebrabant, damnandos crediderat.
Floruit maxime sub Commodo principe, qui M. Antonino Vero in imperium successerat.“

„Иреней, презвитер на епископ Потин, който управляваше Лионската църква в Галия, беше изпратен от мъчениците от онова място като пълномощник по някои църковни въпроси в Рим; и предаде на епископ Елевтерий писмо, съдържащо похвални думи за него самия. По-късно, след като почти деветдесетгодишният Потин се увенча с мъченичество за Христос, той бе поставен на мястото му.
Известно е, че е бил ученик на свещенослужителя и мъченик Поликарп, за когото споменахме по-горе.
Написа пет книги „Против ересите“ и един малък том „Против езичниците“; „Към брат Маркиан за апостолската проповед“, „Към Бласт за разкола“, и „Към Флорин за монархията“, или че „Бог не е причина за злините“.
Известни са и други негови писма – до римския епископ Виктор по въпроса за Пасха. В тях му напомня, че не бива леко да разрушава единството на общността. Защото Виктор смяташе, че мнозина епископи от Азия и Изтока, които празнуваха Пасха на 14-то число от лунния месец заедно с юдеите, трябва да бъдат осъдени.
Разцветът му беше най-вече по времето на принцепс Комод, който наследи императорската власт от Марк Антонин Вер [Марк Аврелий].“

16.
Теокрит

Теокрит (р. ок. 310 пр. Хр.) е един от най-влиятелните антични лирически поети. Появата на жанра „буколическа идилия“ се свързва с неговото име.
Предполага се, че е от Сиракуза, но е живял и на Кос, и в Александрия. Според биографите му е бил близък с Асклепиад от Самос и Филетас от Кос. Сигурно се е познавал с Арат, както и с останалите известни поети от времето – Калимах, Аполоний, Ликофрон. Писал е стихове в чест на тогавашни монарси – Птолемей Филаделф, Хиерон II.
Според „Суда“ е писал в няколко различни жанра; но всичко, което е оцеляло, са 30 „идилии“, 24 епиграми и няколко фрагмента. За автентичността на идилиите има спорове – предполага се, че към 1/3 от тях не са от Теокрит. Повечето са на дорийски диалект и в хекзаметър.
„Идилия“ означава „малък ейдос“ („видче/образче“); и няма сведения самият автор да е наричал произведенията си така.
Някои от тях („Магьосници“, „Любовта на Киниска“, „Сиракузанки“) наподобяват мимовете на съвременника му Херондас и е възможно да са били повлияни от сицилиеца Софрон (V в. пр. Хр.).
Други („Хилас“, „Диоскури“) изглеждат като част от епос и напомнят някои сцени от „Аргонавтиката“ на Аполоний Родоски. „Малкият Херакъл“, „Херакъл лъвоубиец“ приличат на митическите разкази от Омировите химни.
Похвалата за Птолемей има подчертано реторически характер; а произведението, посветено на Хиерон, е по-поетическо и напомня епиникия на Пиндар в чест на Хиерон I (V в. пр. Хр.).
В „Епиталамий за Елена“ се усеща влиянието на Сафо.
Теокрит е имал съзнание за поетическата традиция, на която е наследник. Това се вижда в епиграмите, където се споменават имена на поети: Анакреон, Епихарм, Хипонакт, Архилох, Пизандър. Обичал е да пресъздава общуването си с приятели и да им посвещава произведенията си. В „Талисии“ е представен поетически разговор-състезание на Кос, където участник е изглежда самият Теокрит, наречен „Симихид“. В началото на „Пастирски певци“ се обръща към Арат, а в „Циклоп“ и „Хилас“ – към милетския лекар Никий.
Влиянието му през античността е голямо: за него свидетелстват „Еклоги“-те на Вергилий и романът „Дафнис и Хлоя“; както и големият брой антични и византийски коментари.
Стиховете му оцеляват благодарение на една антология, съставена през I в. пр. Хр. от Артемидор от Тарс. Там са включени и произведения на Бион и Мосх (II в. пр. Хр.), които пишат по подобен начин.

Из „Сиракузанки“, или
„Две приятелки на празника на Адонис“

„Горго:
– Вътре ли е Праксиноя?
Праксиноя:
– Горго, мила, колко време! Вътре съм. Чудо е, че и сега дойде. Евноя, виж за стол. Сложи и възглавница.
Г.:
– Така е прекрасно.
П.:
– Сядай.
Г.:
– Ох, нещастна душо! Едва ви се спасих, Праксиноя, много тълпа, много четворни колесници. Навсякъде обувки, навсякъде мъже с хламиди. А пътят е безкраен и ти живееш съвсем далеч.
П.:
– Това е онзи побърканият. Накрая на земята взе това, кошара, не жилище, та да не сме съседки. Раздор, зло завистливо, такъв е вечно.
Г.:
– Не говори за мъжа ти Динон такива работи, мила, когато малкият е тук. Виж, жено, как те поглежда. Смело, Зопирион, сладка рожбо – тя не говори за татко.
П.:
– Усеща бебето, кълна се в Господарката.
Г.:
– Хубав е татко.
П.:
– Пък този татко завчера – казваме му завчера, наистина: „Тате, да купиш сода и морска трева от палатката”; и дойде и носи сол – мъж тринадесет лакътя.
Г.:
– И моят е така, унищожител на парите, Диоклид. Взе вчера кучешки косми за седем драхми, парцали от стари торби, пет кичура – и всичко боклук, едно върху друго.
Но хайде, взимай си роклята и наметката. Да вървим при заможния цар Птолемей и да видим Адонис. Чувам, че царицата е приготвила нещо красиво.
П.:
– На благатия всичко му е благато.“

17.
Климент Александрийски

Тит Флавий Климент Александрийски (ок. 150-215 сл. Хр.) е управлявал влиятелното катехизическо (огласително) училище в Александрия към края на II в. сл. Хр.
Известен е с трилогията си „Увещание към елините“, „Педагог“ и „Стромати/Килими“, в която се стреми да покаже какъв е пътят на търсещия истината: от отричане от езичеството към усъвършенстване в добродетелния живот и утвърждаване във вярата.
Има колебание дали е родом от Александрия или Атина. Правени са опити да се обясни пълното му име, подобни на тези относно св. Климент Римски – дали то означава, че е бил свързан с императорския род на Флавиите.
Според собственото му свидетелство (подобно на разказаното от Юстин в „Диалог с Трифон“) е пътувал из източното Средиземноморие, слушал различни учители и накрая се задържал при един от тях, в Египет. Това трябва да е бил Пантен, когото Климент наследява като ръководител на школата за християнско образование.
По време на гонението при Север (към 202-203 г.) напуска града и не е известно дали се е завърнал отново. Знае се, че се е срещал с епископите на Иерусалим и Антиохия.
Климент е първият християнски автор, който настоява, че езическата философия и словесност не бива да отхвърлят изцяло, защото в тях се откриват полезни възгледи, които не противоречат на вярата и съдействат за добродетелния живот.
Съчиненията му показват отлична запознатост с гръцката литература и езическата религия.
Негов наследник в школата става прочутият Ориген.
Най-много сведения за него откриваме в „Църковна история“ на Евсевий. Споменават го Руфин, Иероним, Кирил Александрийски. Сведения и мнение за оцелелите му до IX в. съчинения намираме в „Библиотеката“ на Фотий.

Из
„Стромати“ I,1

„Тази работа не е писание, изработено за да бъде показвано; а записки, натрупани за стари години и като лекарство срещу забравата. Тя е безизкусно изображение и скица на онези видими и одушевени, действително достойни за споменаване блажени мъже и на словата им, които се удостоих да слушам.
От тях един беше йониец в Гърция, друг живееше във Велика Гърция; трети беше от Келесирия, четвърти от Египет. Други живееха на Изток; оттам един произхождаше от асирийците, а друг, в Палестина, беше евреин по род. Накрая попаднах на последния – който по сила беше пръв – като го издебнах скрит в Египет; и тогава се успокоих.
Те съхраняваха истинното предание на блаженото учение, прието направо от светите апостоли Петър и Яков, Иоан и Павел, както син приема от баща си (а малко синове са подобни на бащите си). И тъй с Бога доживяха до наше време, за ни поверят онези праотечески и апостолски семена“ (PG VIII, 697-700)

18.
Менандър

Менандър (онзи, когото Цезар цитира при Рубикон) е един от най-четените и възхвалявани драматурзи през античността.
Роден е в Атина (към 342 пр. Хр.) и е прекарал целия си живот в Атика, макар да е бил канен от царя на Египет Птолемей I да се премести в Александрия (1).
Бил е роднина на комедиографа Алексис; познавал се е с Теофраст, Епикур, Деметрий от Фалерон. Връзката му с хетерата Гликера била прочута и коментирана не по-малко, отколкото тази на Перикъл с Аспасия или на Праксител с Фрина (2).
Написал е 108 комедии, което е много – ако се вземе предвид, че е починал сравнително рано (3). Спечелил е осем състезания, докато някои негови съперници са имали повече победи (4).
Впоследствие славата му се е разраснала. Още през III в. пр. Хр. филологът Аристофан Византийски писал: „Менандре, животе! Кой от вас кого имитира?“ (5) Авъл Гелий смята, че дори добрите римски подражатели на Менандър са останали далеч от своя образец (6). Квинтилиан препоръчва на бъдещите оратори да го четат и казва, че приживе е бил недооценен (7). Павзаний съобщава за местонахождението на гроба му и отбелязва, че никой друг комедиограф не е станал толкова известен (8). Плутарх смята, че трябва да бъде предпочетен пред Аристофан.
Дори ап. Павел го цитира: „Не се лъжете – лошите приятелства развалят добрите нрави“ (1 Кор. 15:33) (9).
Въпреки това до началото на XX в. от произведенията му не е било познато почти нищо. Благодарение на две открития в Египет, направени през 1905 и 1956, се стига до изданията на големи фрагменти от четири драми ( „Герой“, „Третейски съд“, „Остриганата“ и „Самиянка“), също и на цялата „Δύσκολος“ („Мъчният човек“) (10).
Сюжетите (темите) на драмите му са извлечени от частния живот на атиняните от края на IV в. Обикновено става дума за подхвърлени и намерени деца, разделени и помирили се съпрузи, ухажвания, бременности вследствие на изнасилване и други перипетии около любовта и брака. Според сполучливия израз на един от издателите му, образите в пиесите му са стандартни като шахматни фигури (11).

„Защото какво е Атина без Менандър? И какво е Менандър без Гликера? Тя му подготвя маските, тя му облича актьорите и застанала зад кулисите, чупи пръсти разтреперана, докато публиката не започне да ръкопляска. Тогава, кълна се в Артемида, си отдъхвам и те прегръщам, за да прилаская святата глава, родила толкова прочути драми.
Но ето какво отговорих на приятелките ми, Менандре.
Казах им, че се радвам, задето не само Гликера, но и отвъдморски царе те обичат и славата на дарбата ти се носи през моретата. И Египет, и Нил, и Протеевият нос, и Фароската кула – всички са в напрегнато очакване да видят Менандър и да чуят неговите сребролюбци и влюбени, суеверни и неверници, бащи и синове, и роби, и всички други сценични превъплъщения. Тях ще чуят, но не ще видят Менандър, освен ако не дойдат в Атина при Гликера, за да видят нейното щастие, нейния Менандър – денем и нощем в обятията ѝ, а със славата си навред“ (Др. Вълчева, 2008)

Бележки:

(1) Вж. литературния псевдоепиграф „Писмо от Гликера до Менандър“ на Алкифрон (II в. сл. Хр.): „Царят на Египет Птолемей кани моя Менандър и му обещава едва ле не половината си царство“ („Писма на хетери“, стр. 50). Обстоятелствата, споменати в „Писмото“, най-вероятно са основани на исторически факти.
(2) Алкифрон е внесъл в своя сборник (напомнящ на Овидиевите „Героини“ – „НК“ 1994, превод Г. Батаклиев) и писмо на Фрина до Праксител („Писма на хетери“, стр. 23).
(3) За броя на комедиите му съобщава „Суда“. В един коментар към Овидий пише, че се е удавил в морето: „Comicus ut mediis periit dum nabat in undis“. Някои добавят, че това е станало близо до Пирей (Meineke, стр. xxv).
(4) Като Филемон. Авъл Гелий пише: „Philemonem cum forte habuisset obviam, quaeso, inquit, Philemo, bona venia dic mihi, cum me vincis, non erubescis?“ („Атически нощи“ XVII, 48). „Филемон, който поради лошия вкус на своите съвременници често е бил предпочитан пред Менандър“ (Квинтилиан, стр. 599).
(5) ᾿Αριστοφάνης ὁ γραμματικὸς εὐστοχώτατα εἶπεν ἐκεῖνο· „῏Ω Μένανδρε καὶ βίε, πότερος ἄρ’ ὑμῶν πότερον ἐμιμήσατο;”
(6) „Чета ли стиховете само на Цецилий, не виждам в тях ни студенина, ни слабост; ако обаче ги съпоставя и сравня с гръцките, започвам да си мисля, че Цецилий не е трябвало да подгонва нещо, което не би могъл да догони“ (II, 23; Вл. Атанасов, стр. 48).
(7) „След като учениците укрепнат в добрите и здравите нрави, тогава трябва да четат комическите автори. Говоря за Менандър“; „Някои, както Менандър, са получили по-справедлива оценка от поколенията, отколкото от своето време“ (Квинтилиан, стр. 85 и 200)
(8) „Ако не смятаме Менандър, няма друг прославил се автор на комедии (I, 21, 1; В. Русинов, 2004). Така мисли и Квинтилиан: „Той наистина е отнел славата на всички други автори на произведения от същия жанр и ги е затъмнил с блясъка на своята слава“ (стр. 599).
(9) Според някои изследователи Менандър е изобразен в Московския „Благовещенски събор“ като един от езическите мъдреци, които са били удостоени с прозрение за идването на Христос и троичността на Бог: „Над пиластъра в ъгъла на храма e изобразен мъж, който по всяка вероятност трябва да бъде отъждествен, съобразно поставения надпис, с древния атински поет Менандър. Той държи свитък, върху който е написано: „Неизследованно и неизреченно и неразрушенно божество Трия…““ (Ив. Дуйчев, стр. 36).
(10) Фрагментите са издадени през 1907, а „Δύσκολος“ – през 1958. Предполага се, че поне 20 от драмите му са били познати на Михаил Псел, и че те (или поне такъв брой) са били оцелели в Константинопол до XVI в. (според папския библиотекар Лео Алатий – вж. Фабриций. Bibliotheca graeca X, 69 и коментара на Christ, стр. 270).
(11) Allinson, стр. xvii.

***

Библиография към справките:

Източници:
C.G. Kühn. Vita Galeni в Claudii Galeni opera omnia. T.I. Lipsiae, 1821
Menandri et Philemonis reliquiae. Ed. Aug. Meineke. Berolini, 1823
Medicorum graecorum opera quae extant. Vol XXV. Pedanii Dioscoridis Anazarbei De materia media libri quinque. Commentario illustravit C. Sprengel. Lipsiae, 1829
A. Westermann. Vitarum scriptores graeci minores. Brunsvigae, 1845
Aristophanis Byzantii grammatici Alexandrini fragmenta. A. Nauck. 1848
Apostolic fathers, vol. I. With an English translation of K. Lake. London; NY, 1912
Menander. The principal fragments. With an English translation of F.G. Allinson. London; HUP, 1921
J.M. Edmonds. The Characters of Theophrastus. London, W. Heinemann; HUP, 1929
Plutarchus. Aristophanis et Menandri comparationis epitoma. Ed. B. Haesler. Teubner, 1978
Plutarchus. Pompeius. Recogn. Cl. Lindskog et K Ziegler. Teubner, 1973
В. Николова. „Афоризмите на Хипократ“. НБКМ, 1989
Климент Римски. „Две послания до коринтяните“. Двуезично издание, с превод и коментар на Д. Димитров. Синодално издателство, 2011.

На български:
Менандър. „Мъчният човек“. В: „Антини комедии“. „НК“, 1978. Превод Ал. Ничев
Светоний. „Божествения Юлий“, 82. Превод Ив. Попова, 1981
Квинтилиан. „Обучението на оратора“. „НИ“, 1982. Превод М. Порталски
Гален. „За лечебната диета“. Превод и предговор В. Иванов. „Зограф“, 2001
Павзаний. „Описание на Елада“. „Рал Колобър“, 2004. Превод В. Русинов
Алкифрон. „Писма на хетери“. „Архетип“, 2008. Превод Др. Вълчева
Авъл Гелий. „Атически нощи“. „Изток-Запад“, 2003. Превод Вл. Атанасов
Гален. „Изкуството за запазване на здравето“. Превод и предговор И. Станкова. „Изток-Запад“, 2014
Хипократ. „Трактати“. Превод и коментар И. Станкова. „Изток-Запад“, 2020.

Други:
I.G. Schneider. Theophrasti Characteres. Ienae, 1790
I.A. Fabricii Bibliotheca graeca. Editio nova curante G.C. Harles. Vol. IV. Hamburgi et Lipsiae, 1795
Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Literatur. B.II. Berlin, 1830
Ch. Anthon.A Manual of Greek Literature. NY, 1853 (с. 354-358)
Ch. Anthon. Classical dictionary. NY, 1855
W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890
А. и М. Croiset. Histoire de la literature grecque, t. III. Paris, 1899
Э. Целлер. „Очерк истории греческой философии“. СПб. „Алетейа“, 1996 (1912, превод на немското издание 1883/1908)
С.И. Соболевский и др. „История греческой литературы“, т. III. Москва. АН СССР, 1960
„Християнство. Енциклопедический словарь“. Т. 1. Гл. редактор С.С. Аверинцев. М. „Большая Российская энциклопедия“, 1993
„Православна енциклопедия“ – https://www.pravenc.ru/

На български:
Ал. Балабанов. Предговора към „Характери“, 1914
Б. Богданов. Послеслов към „Характери“ на Теофраст, 1968/1980)
Ив. Дуйчев. „Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис“. „Септември“, 1978
Б. Богданов. „Литературата на елинизма“, 1979/1997 (стр. 66-84)
Г.В.Ф. Хегел. „История на философията“. Т. II. Превод Г. Дончев. „Наука и изкуство“, 1982.
Илия Цоневски. „Патрология“. Синодално издателство, 1986
В. Вълчев и др. „Антична литература. Енциклопедичен справочник“, 1988/1996
Св. Димитрий Ростовски. „Жития на светиите“. Света гора. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2008

soon

Коментарът на Александър към „М“ (и други речи за книги)

Александър Афродизийски

Коментар (hypomnema)
към Алфа I
на
Аристотеловата „Метафизика“

(M. Hayduck. Berolini, 1891)

/от 16 януари 2021/

„Всички хора по природа се стремят към познание“ (980а 21)

След като знанието (gnosis) е съвършенство (teleiotes) на душата – изобщо на просто познаващата, а още повече на разумната – и още повече на тази, на която целта е размисълът; и всяко съвършенство на кое да е нещо е доброто (agathon) за това нещо, и в доброто всяко нещо има и съществуването, и спасението си; поради това той заявява (epegagen) изобщо, че „всички хора по природа се стремят към познание“ – което ще рече, че според природата си обичат знанието, защото то е тяхното съвършенство (4-9).

10 кг

Време е и за това

Юни

29 юни 2020, Петровден (Свети първовърховни апостоли Петър и Павел) (I в.)

По някое време се оказва, че човек е довел до някакъв завършек онези неща, които традиционно се очакват от него – семейство с деца и занятие; и по волята на Бога е изпратил от този свят някои най-близки – родители, братя и сестри.

Всички тези неща искат внимание и труд, и действат като заповеди: ти не може да не се грижиш за семейството, да не внимаваш за родителите, да не умееш нещо, от което хората се нуждаят. И тъй, понякога ти се дава, с неизбежните грешки и несъвършенства, да ги доведеш до край.

И какво правиш тогава? Строиш нови планове? Така човек би вървял безкрайно в нещо като кръг; но на нас, които сме в тела, не ни е дадено такова безсмъртие, каквото според древните имат небесните тела – да се въртят безкрайно в кръг. Така че е напразно човек да полага усилие да пази нещата „както са“. През изминалия му живот той вече е получил убедителни свидетелства, че те по никой начин не могат да останат както са били, защото тялото се изменя.

В „Битие“ пише, че Бог е определил за граница на човешкия живот 120 години, „защото тези хора са плът“. Това може би значи „защото са грешни, вършат зли дела“. По-рано, до Ной, са живели по-дълго, но не повече от 970 години (Матусала).
А Давид вече казва: „човешкият живот е 70 години, при по-голяма сила – 80 години…“ И така е, толкова живяха близките ми, някои дори малко повече. Двамата ми дядовци – 74 и 66 години, двете ми баби – 83 и 96, родителите ми – 70 и 88. Всички те, взети заедно, са имали по-голяма сила, както казва пророкът; а иначе – жените повече от мъжете. Но то е може би защото е по-леко да се подчиняваш, отколкото да управляваш.

И тъй, как да се живее? Първото по важност, в което никак не се съмнявам, е – да имаш вяра в безсмъртието. И то не какво да е, а онова, което идва след Съда. Тогава най-напред няма да те е грижа непременно да удължаваш живота си. Защото ако вечността еднакво очаква всички, защо ти е. Но поради това че има Съд, тази вечност няма да е еднаква за всички.

Освен това досегашният живот ме увери, че в този свят няма опасност да се скучае, защото не може да се случи хората да не искат нищо от теб. Затова непрестанно трябва да се решава – така ли да се постъпва, или иначе. И ако безсмъртието е сигурно, какво пречи да постъпваш съгласно доброто? А кое е добро, знаеш от съвестта си.
Нужни са и добри примери, и такива има в Писанието. Затова никой няма да сгреши, ако го чете и слуша всекидневно. Аз точно това правя, макар и с прекъсвания през годините. В последно време, откакто се занимавам с тези мисли – даже много редовно.

Но тъй като съм привикнал със светския живот и все още не съм монах, а женен и работещ, продължавам да проучвам и други книги. И покрай тази фамозна епидемия, когато хората така настоятелно бяха призовани да прекарват повече време у дома си, ми хрумна да се обърна към купищата книги у нас, за които все още нямам списък. И се заех да ги запиша, така че да употребя увеличилото се „домашно време“. От месец и половина насам стана по-лесно да се излиза, но работата ми се стори интересна и продължих да я върша.

дек 2018 2

*

30 юни 2020, вторник (св. славни и всехвални 12 апостоли) (I в.)

Интересът ми към думите се прояви в детска възраст, и то заедно с нещо, което на пръв поглед е противоположно – упоритото ми нежелание да говоря с някои и дори да чувам това, което говорят. Това последното си е така и сега. Не мога да понасям „новини“ по радио и телевизия, нито да чета повечето вестници, нито да слушам някои песни, тъй като текстовете им ме ужасяват. Затова в седмичните детски ясли, където са ме настанявали против желанието ми, не съм говорел с никого – явно обстановката не ми е допадала. Жените мислели, че изоставам с умственото си развитие, но родителите ми ги уверили, че не е така, защото у дома съм говорел доста, дори повече от необходимото.

Децата ни отрано забелязаха непоносимостта ми към телевизия и „чалга“, и се шегуваха с мен, че това би било отличен начин да бъда изтезаван: да ме вържат пред телевизора, така че да не мога да избягам, нито да си запушвам ушите, и да ми държат очите отворени (със съответно приспособление).

Когато забележа, че не мога да слушам думите на някой човек, преставам да говоря с него, заобикалям го и дори някак го изтривам от ума си. Веднъж казах на един приятел: „не намразвам човека, нямам желание да му отмъщавам, въобще нищо – просто губя интерес към него, забравям го и това е“. Но, разбира се, случва се да бъдеш наранен от някого, чиито думи харесваш – тогава това не работи, а тъгуваш и се ядосваш.

Интересът към думите личеше и по това, че обичах да ги произнасям – просто ей така, заради самите звуци; и да си повтарям поредици от имена, само заради звученето им. Към него се прибавяше и някакъв зрителен образ, обикновено случаен, но постоянен – в повечето случаи той оставаше свързан с думата завинаги. После се появи желанието да възпроизвеждам речта на хората, защото ми правеше впечатление особеността й – това, че всеки говори „като себе си“. Затова, веднага след като се научих да ползвам пишеща машина (трябва да съм бил към 8-годишен, защото тогава баба ми забеляза: „пишеш с печатни грешки, ама то е защото на машината не можеш да пишеш грозно…“ – тъй като точно във втори клас ми пролича, че пиша много грозно, т.е., не както трябва), започнах да съставям диалози, и това бяха диалозите между домашните ми.

После се яви интересът към книгата – най-напред към самата нея, като артефакт (произведение на изкуството). Започнах да обглеждам книгите у дома, да броя страниците им и дори да ги претеглям с ръчна теглилка, поради което брат ми ме обяви за глупак и идиот. После го казваше и по други поводи, примерно когато в осми клас започнах да уча наизуст „Илиада“ (по превода на Милев и Димитрова) и бях стигнал почти до половината на първа песен.

И също – към чуждия език, особено ако е изписан на непозната азбука. Но не при всяко положение; тъй като докъм 9-10 годишна възраст ме пращаха на уроци по немски, но нищо не научавах, защото не разбирах смисъла на занятията. Да се научат някакви думи и правила – но защо? Когато обаче се заехме с латински и особено с гръцки, беше друго: защото на тези езици не се говори, никой не си служи с тях с практическа цел, просто опитай да разбереш какво написано. Значи има някаква тайна там, и при това занятието прилича на наука – учиш за да разбереш, не заради употребата.

По онова време забелязах, че ако можех да рисувам – а не можех, рисуването в училище никога и никак не ми е вървяло – бих рисувал портрети. И си представях образа на човека и положението, в което бих го нарисувал. Вероятно е ставало дума за интерес към душата, свързан с драматургичната и преводаческа наклонност. Всички тези неща вървяха към това, да „чуеш“ човека, да разбереш какво казва и какво иска да каже, и въз основа на това да „усетиш“ душата му – каква е тя и как вижда външния свят. Каква картината му, която е създала в себе си.

Юли

1 юли, сряда (св. безсребреници Козма и Дамян) (III в.)

Отидох в СУ да видя дали някой студент е дошъл за изпит – никой, боят се от „ковид“. Или просто не им се идва, предпочитат „дистанционно“.

Отправих се, въпреки жегата, към един от офисите на […] да си платя интернета. На входа отвътре, точно до стъклената врата, стои младеж с маска, като chef du salle.
– Добър ден, може ли да платя една сметка – казвам.
– Разбира се, но трябва да сте с маска.
– Аз няма да се бавя, това е за една минута.
– Не е възможно, господине. Идете отсреща, там продават маски, и елате.
– А възможно ли е да Ви дам парите, а Вие да ги дадете на гишето и да ми върнете бележката?
– Не. Не можем да вървим напред-назад и да си викаме из офиса. Нали трябва име, номер…
– Но гишето е на две крачки оттук.
– Не.
– Ще Ви напиша номера на листче.

Написах му го.

– Не мога да Ви направя тази услуга. Защо просто не идете отсреща да си купите маска?
– Аз не нося маска. Това противоречи на моите убеждения.
– А на нашите убеждения противоречи да допускаме клиенти без маски.
– Значи отказвате да вземете от мен 120 лева? За Вашата фирма?
– Не мога да Ви направя тази услуга.

Нямаше как, тръгнах си.
Отидох в друг офис, през две улици. На вратата същите разяснения: маски, максимален брой хора, разстояние помежду им. И картинки, за който не може да чете.

Влязох и се отправих към първото гише. Този път нямаше chef du salle, може би заради малката площ.
– Може ли да платя една сметка?
– Да – каза младежът в маска, докато говореше по телефона.
– Номерът е… На име…

Платих, взех си бележката и излязох.
Наистина, ако всички изпълняваха точно разпоредбите на властта, никоя душа не би се спасила.

На връщане се сетих, че трябва да купя 1-2 чаши за бира (наскоро бях счупил една от последните). Влязох в един магазин за различни стоки.
– Тук трябва да сте с маска – съобщи продавачката, още преди да съм си отворил устата.
– Имате ли чаши за бира?
– Да, обаче трябва да сте с маска.
– Аха. А мога ли да ги погледна?
– С маска!!! Пет бона е глобата!! „Можело ли да погледне…“

Тръгнах си, за да не дразня жената. Явно трябва да се подходи иначе. Реших да купя няколко кофички кисело мляко. Влязох в едно магазинче, стотина метра по-нататък.
– Добър ден – казвам. – Видях на вратата, че е необходимо клиентите да са с маски. Но аз нямам. Дали е възможно да ми дадете четири кофички кисело мляко, както съм извън магазина, и аз ще Ви ги платя там…

Продавачката се огледа.
– Влезте и си ги вземете.

Така успях да придобия киселото мляко за днешния ден.

Някои мислят, че това, което пише в „Апокалипсис“ – че ще дойде ден, когато онези, които нямат на себе си „онзи знак“, няма да могат нито да купуват, нито да продават – не се отнася до тях.
„И той ще направи щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободници и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им“ (13:16)

Напразно си мислят така. Отнася се за всички, и то точно сега. И не е нужно по маските да пише с големи цифри „шестстотин шейсет и шест“. Пък може и го да пише някъде, знаем ли.

Не се съмнявайте, читатели мои. Тези маски са печатът на робството.

*

2 юли, четвъртък (св. Ювеналий, Иерусалимски патриарх) (V в.)

Не можеш да пътуваш в чужбина, ако не си получил някакво съобщение по телефона (смешните декларации, че не си болен и пр., да ги оставим настрана). А ако телефонът ти не е такъв, че да получаваш някои съобщения, или ако изобщо нямаш телефон? Значи нямаш право да минеш границата. Е, тогава ще си стоим тук.

Но и тук трудностите нарастват. Ако човек не желае да носи маска, той постепенно (или много бързо) ще бъде изтласкан отвсякъде. Няма да може да влезе в банка, нито в какъвто и да е офис, за да свърши нещо. Дори да си купи необходимия телефон, пак трябва да е с маска. И в хранителните магазини го гледат недоволно, или просто не го пускат.

Някой не харесва човешкото лице и води война срещу него. И тази война вече става гореща.

*

3 юли, петък (св. преподобни Александър, основател на първата обител на незаспиващите) (V в.)

Опитите и наблюденията показват, че от магазините все още може да се купува вода (без маскировка).

Разбира се, не става дума за големите вериги, там на входа още преди време стоеше охрана, така че не мисля и да минавам. Но ако отидеш в малко магазинче и дадеш знак, че не искаш нищо повече от вода, ще ти я дадат. Ако пък и това стане невъзможно, ще пием от чешмата.

Затова си спомням как преди няколко години бяхме с Д. в Атина – в един от по-големите хотели. Сядаме вечерта в барчето и си поръчваме тоник с минерална вода. Сервитьорът – висок, белокос, със строг вид, напълно съответстващ на класата на хотела – донесе тоника и вода в кана.
– Минерална ли е? – попитах.
– От чешмата е – каза твърдо той. – Защо не? Цяла Атина пие от нея. Ако искаш, ще налея сега една чаша и ще я изпия…
– Добре, добре – казах. – Не е необходимо, благодаря…

Вървя късничко вечерта по главната улица в квартала и виждам едно заведение, отворено, и с изнесени маси на тротоара. И по тези маси насядали хора – поне 20 бяха – плътно един до друг, пият и си говорят. И нито един от тях не беше с маска. Наистина!

И ми идва да им кажа:
„Какво правите тук, абе хора, това ли ви е stay home-а? Къде са ви маските е-е-е-й, къде ви е социалното дистанциране? Къде ви е, най-сетне, отговорността? Какво ще кажат от Световната здравна организация сега? И какво ще каже един уважаван филантроп, ако ви види, а?…“

*

4 юли, събота (св. праведна Марта) (VI в.)

На котарака му е горещо – не яде, излежава се по диваните, „спи като пребит“, както си говорим с Д. Преди малко поиска да излезе на балкона, но като му отворих, само си показа носа, размисли и се отказа. Качи се на бюрото и почна да се ближе.

Намерихме го миналата година на „Едисон“ – беше слаб, болен, едва ходеше и като че ли чакаше някой да го вземе. Очите му сълзяха. Полекувахме го, оздравя, после пак се разболя, пак го лекувахме.

Сега е добре, оглежда се през балконите, но не смее да избяга, макар че е живял на улицата. „Котката избира стопанина си, а не обратното“ – каза лекарят, при когото го бяхме завели първия път.

*

5 юли, Четвърта неделя след Петдесетница (св. преподобни Атанасий Атонски) (X в.)

„Кой от вас със своята воля може да прибави към ръста си един лакът?“ (Матей, 6:27)

Земното „издигане“ е измама, при положение, че става дума единствено за изображение на духовния успех. Но ако се напомняше, че е изображение, не би било измама. Затова „първите лъжливи разкази“, с които Сократ (в „Държавата“) предлага да започне възпитанието, не са лъжливи, защото слушателите разбират, че това са приказки. И басните не са лъжливи, и притчите.

Но уверенията, че ако ти надминеш някого по власт и богатство, или му отмъстиш, или добиеш по-голяма „чест“ – те вече са измама, в какъвто и вид да се предлагат. А духовният успех не е такова изпреварване, нито победа над когото и да е; ако е победа, тя е над злите сили.

Ако пък няма Бог, както някои си мислят, а всичко е случайно, пак – каква е ползата от този единствен видим и чуваем успех, при положение, че е за толкова кратко време, а останалото е безкрайно (вечност)? И в такъв случай старанието да го добиеш се оказва несериозно. Някои говорят за потомство и памет, но и те, в сравнение с безкрайността, пак са толкова кратковременни – всъщност, безкрайно кратки.

Така че няма какво друго да правим, освен да търсим приятелство с Бога (а не приятелството и благоразположението на „влиятелни хора“, това е смешно).
А как да добиеш такова приятелство, освен да молиш за него, и да се обръщаш направо към Него? И да казваш: „Сгреших с това, и това и това; ето тези зли неща направих и помислих“. И тогава Той ще те остави са се доближиш до Него, както е оставил самарянката, ханаанката, блудницата, Закхей, митарите и грешниците, дошли на гости в Матеевия дом. И ако някой попита: „Защо вашият Учител яде и пие с митари и грешници?“, ще казваме: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните…“

*

6 юли, понеделник (страдание на светите мъченици Марин, Марта, Авдифакс, Авакум, Кирин, Валентин презвитер, Астерий и много други) (III в.)

Проучвам възможностите за почивка на някой остров и чета правилата за ползване на ферибот в Егейско море. Положението е следното.
– необходимо е да напишеш декларация, че не си болен или заразен, не си контактувал с болни и заразени (доколкото знаеш, очевидно), нямаш симптоми и т.н. Декларацията се разпечатва, подписва се и се носи заедно с билета.
– могат да ти направят тест, ако и когато сметнат за нужно. И ако е положителен…
– преди да се качиш, ще ти премерят температурата, и ако е над 37,5…
– трябва да имаш предпазни средства против „ковида“ и да се предпазваш с тях. Най-добре било маската да е платнена. А какви още има? Гумени, пластмасови, железни? Сигурно се разрешава да се предпазваш с противогаз. Когато учехме „Защита от химическо и биологическо оръжие“ към противогаза се добавяха гумени чорапи, ръкавици и наметало. Веднъж един капитан, като чу, че ни предстои такова занятие, каза: „Много добре. Тъкмо ще научите от какво ще умрете“.
– На кораба трябва да спазваш дистанция (най-малко метър и половина) и също така „да не се движиш без нужда“.

– Това е все едно да отидеш на почивка в Освиенцим – казах на жена ми. – И то със заплащане.
– Вярно – каза тя. – Тази година няма да ходим на далечни острови. Ще го оставим за друг път…

*

7 юли, вторник (св. вмчца Кириакия/Неделя) (III в.)

Интригантството е във възход, заедно със своя верен помощник – доносничеството.

Говорителят на „Боинг“ е освободен от длъжност (бил я заел преди 6 месеца), защото постъпил „сигнал“, че преди 30 и повече години – значи по времето на Студената война – писал някъде, че жените не бива да участват в армията. Сигналът бил анонимен (най-точно – „конфиденциален“) и се оказал достатъчен. Говорителят се оттегля, за да не петни името на фирмата, като при това се разкайва, като подчертава, че днес възгледите му са съвсем други, тоест противоположни. Ръководството приема покаянието, както и оставката, защото „уважава неговото решение“… глупости.
Никой няма „чисто минало“, което значи, че всеки може да бъде нападнат интригантски. Ти си казал това, бил си в контакт с еди-кого си, тази се оплака от теб… значи не си „чист“. Така че довиждане. Вече не става дума дори за накърняване на някакви права. Ти просто си „обидил“, „уронил си престиж“. Не уважаваш някого. Все едно кого, впрочем.

Ето Дж. Роулинг – тя заслужи рекламата и парите си с едни книги, които аз никога не съм отварял, тъй като по онова време вече ми беше известно какво може и не може да се рекламира. Но същата тази жена, мултимилионерка, наградена с всякакви ордени, станала доктор h. c. къде ли не – тя, както изведнъж се оказа, не уважава транс… известно кои. И край. Ти не си наша, нас ни е срам от теб. А кои сте вие, които ви е срам от довчерашната ви любимка?

Освен това в лавината от лъжи е невъзможно да разбереш кой какво точно е казал.

Тези акции срещу хора с някакъв успех много приличат на акциите срещу статуите (в САЩ и приближените им). Омръзна ни да гледаме как някой стои някъде, затова хайде да го махнем – защото обижда. Не лично нас, той обижда другиго – но ние сме загрижени, ние не можем да търпим несправедливостта, така че се намесваме.

Интригантството разчита на завистта. Премахвайки някого от подиума на честта, то снабдява мнозина с краткотрайно задоволство: „Ето, на мен не са ми издигнали статуя, не са ме прославяли по света, не са ми платили толкова много, но пък аз не съм обидил никого, нали…“

Ако притесняваш наши хора, ако ни дразниш с независимост, ако имаш талант – безкрайни са поводите да се задвижи интригантството. А то ще е успешно, ако нападателят има на своя страна мнозинство, или по-скоро онези, които „имат думата“, защото те изобразяват мнозинство. И съдебно-репресивния апарат, защото той изобразява справедливо действие.

А нима християнинът, който вярва в един – и то точно този – Бог, не обижда никого с това? Разбира се, че обижда.

*

8 юли, сряда (св. вмчк Прокопий) (нач. на IV в.)

Утре се навършват 170 години от рождението на Вазов. Ето едно не много известно стихотворение (1912):

Орфей

В Хайран-дере, де в мир вирей
тъмнозелената борика,
върви божествений Орфей
с любимата си Евридика.

Ей спре се той на тъмен стръм,
засвири в самотий безлюдни:
млъкна зефир и речен гръм,
да слушат звуковете чудни.

на лирата му. Дивен час!
Дръвя, скали, орли, гадини,
заслушаха… (туй виждах аз
преди три хиляди години)

И белоноги нимфи в рой
се стекоха да слушат, млади
богини, музи и без брой
наяди, фавни и дриади.

И гледах смаян. Ала звън
от близко стадо в планината
прокуди моя чуден сън,
Орфея, гостите, свирнята.

Ив. Вазов. Съчинения. Том XVII. Живописна България: Пътни бележки. София, книгоиздателство Ал. Паскалев. Придворна печатница, 1921 (стр. 209)

*

9 юли, четвъртък (св. преподобни Патермутий и Коприй) (IV в.)

Вчера успях да си купя хляб.
Влизам в магазина, на чийто вход ясно пише кой има право да влиза, избирам едно нарязано хлебче и давам за него 1 лев. И го получавам! Продавачът нищо не каза, не ме укори за липсата на маска, даже ми пожела приятна вечер.

Покрай тези малки успехи в купуването на хляб и вода става видно, че има времена (като сегашните), в които не е достатъчно да дадеш пари, за да получиш най-необходимото. Тоест, не е достатъчно да се трудиш. Иска се и друго – непрестанно засвидетелствано покорство и знак за него, който да е винаги върху теб.

*

10 юли, петък (св. четиридесет и пет мъченици в Никопол Арменски – Леонтий, Маврикий, Антоний, Александър и други с тях) (към 320 г.)

Към многото вълнения през тази година се прибави и още едно: оказа се, че решението на турското правителство от 1934 г. за превръщане на Юстиниановия храм (тогава джамия) в музей, може да бъде отменено. При това положение сградата би следвало да се използва като мюсюлмански молитвен дом.
Решението на съда ще се обяви днес и има голяма вероятност то да е положително. Коментари не липсват, изказа се даже видният борец срещу корупцията в България Майк Помпео. Но е сигурно, че Европа и САЩ няма да бомбардират Анкара. Заради „Света София“ – не.

Разбира се, въпросът засяга преди всичко православната Църква. Имаме изказани протести (възражения, несъгласия) от страна на Цариградската патриаршия, Еладската архиепископия, Кипър, Антиохия, Иерусалим, Грузия и Русия. Сигурно и от други.
Заслужава да се обърне внимание, че Българската патриаршия не е взела отношение. Смятам, че мълчанието на българските архиереи в този момент е напълно уместно. И ще кажа защо.

Как може предстоятели на църкви, които лично отмениха празнуването на тазгодишния Великден, като забраниха на свещенослужителите да допускат християните в собствените им храмове, да правят декларации относно статуса на един византийски храм, пък бил той и този?

Как може патриарх Вартоломей, който отмени решение на цариградския синод отпреди 334 години, да протестира, че един светски съд отменя решение на министерския съвет отпреди 86 години? Нима един архиерей не бива да уважава решенията на предшествениците си поне толкова, колкото една държава уважава решенията на своите институции? И колкото по-стари са тези решения, толкова повече трябва да се внимава с отмяната им, защото изминалите векове свидетелстват за съгласие с тях. Но той сметна, че 330 години не са много. Защо турският съд да смята, че 80 са много?

Сега патриарх Вартоломей казва, че решението за „Св. София“ ще усложни отношенията между християни и мюсюлмани. Но не показа да го е грижа за отношенията в самата православна Църква, където той е архиерей. Напротив, пожертва съгласието в нея за да добие първенство – и не по чест, тъй като него той винаги го е имал, а по власт.

Атинският архиепископ Иероним пък заявява, че турските власти няма да посмеят да използват сградата като джамия. Защо? От страх пред християните? А струва ли си някой да се бои от тези християни – сегашните, от 2020 г.? Тези, които сами се отрекоха от своя Бог, за избегнат предполагаемата опасност за телата си, и още повече – за да се спасят от далеч по-сигурните парични глоби и административни наказания?
Няма защо турската държава да се бои от такива християни. Ако има някои, от които си струва да се бои, това са българските и грузинските, които единствени отвориха храмовете си на Възкресение. Но, както виждаме, турците са готови да поемат този риск.

Православните християни днес са твърде заети да пазят здравето си, да изпълняват нарежданията на светската власт и да се съобразяват с водещите медии. Изключенията са малко и следва да им се отдаде почит; и аз съм сигурен, че и турците биха им отдали почит, тъй като смелият противник създава уважение. Но онези, които сами се отричат от Бога и не се разкайват, както се е разкаял Петър, няма защо да бъдат уважавани.

Така че днес турците спокойно могат да превърнат великата сграда в джамия. Те знаят, че няма кой да им попречи за това.

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/sveta-sofiya

*

11 юли, събота (Чудото на св. вмчц Евфимия Всехвална) (нач. на IV в.; 451 г., Четвърти Вселенски събор)

Изказвания от последните дни.

Неофит, митрополит на Морфу (Кипър):

„Наесен вирусът ще дойде отново, знам го. Но църквите на Морфу ще бъдат отворени; и нека началникът ви иде в затвора…“

Румен Радев, президент на България:

„Мафиотизацията на управлението накара свободолюбиви българи от всички възрасти и независимо от политическите си пристрастия, да издигнат искания за законност и възвръщане на основни граждански свободи…“

„От всички нас зависи да изхвърлим мафията от изпълнителната власт. Да я изхвърлим от прокуратурата; която прокуратура мафията използва за свой щит и за политически репресии. Не на страха! Ще си върнем България! Мутри – вън!“

*

12 юли, Пета неделя след Петдесетница (страдание на св. мъченици Прокъл и Иларий) (нач. на II в.)

Макар и със закъснение, взех участие в шествието – от пресечката на „Левски“ с „граф Игнатиев“ към Съдебната палата и Мин съвет.
Нужен е натиск върху разбойниците (президентът каза – „мафиотизация“, „мутри“). Иначе ни предстои административен и съдебен тормоз, арести, затвор, побоища. Дотук впрочем всичко се е случило, има примери.
Остават изтезанията и екзекуциите, които ще дойдат, ако няма достатъчна съпротива. Ако някой не вярва – миналото свидетелства.

Вапцаров

Или пък – най-унизително робство.
Както каза днес някой: „Никой няма да ни помогне – нито партии, нито `мисирки` (название на журналистите, мнозина знаят как се появи), нито външни сили. Надеждата е само в нас, които сме тук.“

*

13 юли, понеделник (Събор на св. архангел Гавриил)

Алчността и наглостта на онези, които се разпореждат с държавата, налудният стремеж за придобиване на цялата власт, и то завинаги, се разпростряха лесно и достигнаха всички места в институциите. Знам го от личен и семеен опит, нас ни нападат открито от 2011-та.

Затова тези събирания в центъра на София през последните дни са много нужни, защото с тях се показва, че хората не са толкова безпомощни. Това ще помогне (вече помага) за оздравяване на обществения живот, защото хората ще престанат да се боят, а мутроподобните (мутрообразните) – да беснеят.

Природосъобразният живот противоречи на свободата. Ако човек живее последователно според природата си, тоест ако винаги избягва болката и забележимия риск, и винаги предпочита покоя и удоволствието, той изцяло се лишава от свобода и така се отказва да бъде човек.

Така и с обществото. Ако участниците в него никога не рискуват нищо в общо действие, а винаги избират покоя, това общество ще живеее съгласно природата, но няма да е човешко общество.

*

14 юли, вторник (св. преподобни Никодим Светогорец) (до 1809)

Един опитен човек би могъл да предвиди приблизително вярно съдбата на едно младо семейство, ако ги познава достатъчно.

Ние се оженихме през 1994 и още тогава беше ясно, че и двамата искаме да се занимаваме с наука, и че няма да се покланяме на никого, за да ни подхвърля пари.
Това значеше, че или ще бъдем убити, или ще свършим в затвора, или ще загинем от недоимък. Какво друго?

И все пак, adelon to mellon.

*

15 юли, сряда (св. мчци Кирик и Юлита) (нач. на IV в.)

Днес е починала Валентина, леля на Димка. Бог да я прости. Работила е много години като детска учителка.
Беше кротка и деликатна, грижеше се за близките си.

„Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест, защото минават бързо, и ние летим“ (Пс. 89:10)

„Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“ (Пс. 22:1-4)

*

16 юли, четвъртък (св. мчк Иоан Търновски) (до 1822 г.)

Когато казваме, че сме против произвола на „ето тези“ мутри, това е истина. Но би било много полезно да се разбере, че протестът далеч не е само срещу тях. Той е и срещу онези, които са ги поставили тук и ги подкрепят.

Имам предвид прекомерно срамежливата реакция от страна на евро- и американските чиновници по повод на вълненията в София. Те се досещат, че хората са излезли не за да сменят една партия с друга, а защото не са съгласни да бъдат управлявани така. Но къде по света няма мафиотщина, корумпираност и безочливо властолюбие на посредствени завистливци? Така е навсякъде.
Ето защо „Европа“ и „Америка“ няма да бързат да помагат на тормозения от престъпници български народ. Защото тези престъпници са си техни хора, те са онова, което уместно бива наричано „колониална администрация“. И ако хората в България, които искат справедливост, спечелят, това няма ли да стане пример и за други?

Ето това е, което притеснява евроатлантическите ни партньори. Те бяха доволни от некадърните и груби, но угодливи надзиратели на отделно взетия концлагер и ако зависеше само от тях, не биха ги сменили никога. А сега избухна въстание и възникна проблем. Да кажеш: „Няма значение, че сте недоволни от мафията ви, важното е ние да сме доволни“ не е лесно, защото не е прилично. Но да кажеш на мафията да си ходи, е рисковано – какво ще стане, ако и други започнат да гонят своите местни мафии?

До кого ще се стигне така? Разбира се, до покровителите.

*

17 юли, петък (св. вмчц Марина)

От всекидневното четене на Писанието (Евангелието, Апостола, Псалтира, а и на целия Стар завет) има голяма полза. Ако някой опита да прави това по-дълго и без прекъсване, ще се убеди.

Защото то утешава душата, укрепва естественото й устройство, и е за нея, както казва апостол Павел, „сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек“ (Евр. 6:19-20)

*

18 юли, събота (св. преподобни Памво)

Не е лесно да се четат старобългарски глаголически ръкописи и причините за това са няколко.

Най-малката трудност е самата азбука. Това са към 40 знака, които отговарят на точно определени звуци и биха могли да се научат за няколко дни.
Много по-голямо препятствие е езикът. Ние мислим и казваме, че това е български, но той е различен от нашия български и не може да се разбира, ако не сме го учили. При равни други условия един руснак ще се справя с текста по-лесно, отколкото един българин – защото руският е задържан по-близо до древната си форма.
Освен това да четеш ръкопис значи да имаш работа с „ненормализиран“ текст. Това не е издание. Поради това трябва да се справяш със съединения на букви, съкращения на думи, избледнели и повредени места. И освен това – няма разстояние между думите.
Накрая, необходимо е разбиране на самите текстове.

Затова успявам да чета Асеманиевото евангелие чак сега; а съм започнал да уча старобългарски език преди 40 години.

S

*

19 юли, Шеста неделя след Петдесетница (св. преподобна Макрина)

По това време на годината през 1978 вече се бях явил на изпити за НГДЕК, и то с добър резултат – класирах се 6-ти. Това стана след немалко уроци по литература и руски, та може да се каже, че специализираните ми езиково-литературни занимания са от 42 години.

Оттогава – 7 издадени авторски книги и още 3 неиздадени; и 3 големи превода.
Значи общо 13. И тази тук – 14.

За Авраам пише, че си отишъл от този свят сит на години; а някои сигурно са си отишли сити на книги. 14 вече ми изглеждат достатъчно, но пак да кажа: ἄδηλον τὸ μέλλον.

в заключение 2

*

20 юли, понеделник (Илинден)

Хора, които са писали, превеждали и правили книги у нас през първата половина на XX век:

Г. Кацаров, К. Величков, Ана Карима, П.П. Славейков, М. Белчева, П.К. Яворов, Кр. Кръстев, Д. Дебелянов, Ив. Вазов, Евг. Марс, Ив. Шишманов, Ст. Михайловски, К. Христов, С. Радев, Д. Михалчев, Ал. Балабанов, М. Балабанов, А. Златаров, Д. Кьорчев, Хр. Смирненски, Гео Милев, Б. Пенев, Е. Багряна, В. Златарски, Д. Дечев, Ив. Георгов, М. Арнаудов, А. Страшимиров, Т. Влайков, Вл. Василев, Г. Бакалов, Р. Стоянов, Й. Йовков, Л. Стоянов, Д. Подвързачов, Й. Маринополски, Ас. Разцветников, Ив. Велков, М. Войнов, Мл. Тонев, Ив. Марковски, Н. Шейтанов, М. Николов, Г. Константинов, Т. Траянов, Н. Лилиев, К. Гълъбов, Л. Владикин, П. Венедиков, Ал. Бурмов, Т. Боров, Н. Райнов, Ив. Саръилиев, П. Бицилли, Н. Вапцаров (ще си спомня и за други).

*

21 юли, вторник (св. пророк Иезекиил)

Прибирам се вечерта към 11 и вървя към „Орлов мост“. И гледам две момиченца, най-много десетгодишни, карат тротинетки в посока към парламента и скандират: „[…..] е тулуп! […..] е тулуп!“

Какво да каже човек, освен да добави: «из уст младенец и ссущих совершил еси хвалу, враг твоих ради, еже разрушити врага и местника…»

Без връзка с горното.

Може би началото на несправедливостта идва от телесното пожелаване – това, което човек не може да овладее, защото не иска. От него се ражда лицемерието (да се съди по външния вид); от лицемерието – завистта; от завистта – честолюбието; от него – властолюбието. Властолюбието произвежда несправедливост (престъпление), а съзнанието за несправедливостта води до униние, което днес често се нарича „депресия“. И всички тези създават страх от смъртта.

Защото смъртта застрашава телесното пожелаване, тъй като унищожава тялото; застрашава лицемерието, защото унищожава лицето (външния вид); завистта, защото след нея няма на кого да се завижда; честолюбието, защото мъртвият не приема почести; властолюбието, защото мъртвият не властва. И дори несправедливостта, защото тя е явен грях, а смъртта може би отвежда душите на съд.

Затова трябва да се води борба срещу тях, и тя е по обратния път. Първо срещу несправедливостта, защото човек по-лесно се досеща как да се въздържа от нея. Ако я победи, ще отпадне властолюбието, а след него – и останалите. Особено трудно е да се победи лицемерието, защото то е най-близо до телесното пожелаване, което ни е по природа.

Затова не е лесно млад човек да стигне до съвършенство – за това е необходимо чувствата да са отслабнали. Но победим ли телесното пожелаване, ще преодолеем страха от смъртта, и изобщо греха.
И тогава ще се яви любовта.

*

22 юли, сряда (св. равноапостолна Мария Магдалина) (I в.)

Частната библиотека се съставя от един човек. И това, което тя представя, е неговият „дневен ред“.

Първото, което научаваме от нея е, какво той прави и кое смята за съществено (съществуващо).
Но той не произвежда сам книгите, с които се е сдобил (освен съвсем малко). Така че дневният му ред включва и реда на родния (главния) му език. И оттам научаваме какво се е случвало с неговата страна.

А тя пък, произвеждайки книги, не може да избегне световния „дневен ред“.

Ето защо чрез библиотеката на един човек опознаваме един личен поглед към дневния ред на света.

*

23 юли, четвъртък (св. свщмчк Аполинарий, епископ на Равена) (I в.)

Пълната и освободила се от всички свои противници земна власт е противник сама на себе си.

Ето положението в РПЦ. Патриархът е глава на Църквата (по власт, не само по чест). Мандатът му е доживотен (както е редно) и той действа в пълно съгласие по всички въпроси с президента, който пък от своя страна също, след промените в конституцията, отива към доживотно управление.

Въпросът не е просто в това, докога някой ще е на власт, а в друго: че той може да остане на власт дотогава, докогато иска. Но е видно, че за да остане, трябва да прави някои отстъпки и да влиза в някои съглашения противно на онова, което е добро за Църквата и страната.

И какъв е резултатът? Че през последните месеци най-известният, а може би и най-влиятелният духовник на РПЦ се оказва схиигуменът Сергий (Романов), който не е нито митрополит, нито епископ, нито дори игумен. Може би и монах не е, всички права са му отнети, и то чрез законно решение на законно (канонично) проведен църковен съд. Той няма никакъв инструмент за обществено влияние, освен един канал в youtube, поддържан от един младеж, негов привърженик.

Но мнозина християни вече мислят, е той е единственият духовник в Русия, който си позволява да говори истината.

*

24 юли, петък (св. вмчца Христинa)

Подлецът не обича никого, но затова пък презира, мрази и се срамува.

Когато срещне наивен, го презира, защото се гордее, че наивният не вижда греха (низостта) му.
Когато срещне проницателен, го намразва с озлобление, защото се дразни, че виждат греха му.
Особено се бои от проницателния, който е и образован, защото този вижда не само греха, но и нищожеството му. Тогава освен омраза изпитва и срам.

Защото подлецът е лицемерен, и поради това се срамува не от греха си, а от нищожеството си.

*

25 юли, събота (св. преподобна Евпраксия) (нач. на V в.)

Думата σοφία е значела три неща – „вещина“, „умност“ и „мъдрост“.

Вещина е σοφία-та на деловите хора, политиците и най-сетне, на техните учители – софистите. Това е способността „да се справяш“ в този свят, да успяваш според мнението на мнозинството и да обосноваваш стойността на това справяне, което вече е работа на софиста.

Философът от сократическата и питагорейска школа се разграничава от деловия и софиста, като казва, че е „зрител“ в този свят и се стреми да го опознае, оставайки безразличен към успеха. Поради това той спори със софистите и ги опровергава. Неговата σοφία е „умност“, чрез която се създава свят на мислите, чийто връх е един бог, който е мислещ и мислим, и е двигател на всичко, без да бъде отвъд света. Така че умността на философа остава „световна“ в смисъл на „космическа“. Тя се занимава с обществото и природата.

Християнинът е безразличен към успеха и се интересува от природата само доколкото тя е творение на Бог. Той не смята умността за безполезна, но знае, че човек не бива да спира до нея, а да се стреми към връзка с Бога, който е отвъд „космоса“. Неговият Бог го подканва към любов и саможертва, което философският „двигател на света“ не прави.
И благодарение на тази връзка с Бога той постига мъдростта.

*

26 юли, Седма неделя след Петдесетница (св. прпмчца Параскева) (III в.)

Хората постоянно живеят с мнението, че някъде съществува спокоен живот; че някой някъде си живее спокойно, благодарение на „реда“ и „сигурността“.

Но няма такова място, нито такива хора. Защото дори човек да е доволен от устроението на живота си, той знае, че то не е неразрушимо; и дори да му изглежда като неразрушимо, пак знае, че тази неразрушимост е временна (за някакъв краен отрязък от време). И после времето свършва или продължава по непознат начин.

Кой при това положение ще е спокоен, освен спящият и упоеният, тоест – онзи, който не е „на себе си“. Какво ще рече тогава да си щастлив?
Щастието е впрочем като надежда за изпълнение на нещо; а това нещо е образ на вечния живот. Но само образ. Излиза, че щастлив е този, който се надява да види някакъв образ, и то за кратко. И все пак щастието му – самото то, в момента на надеждата – е истинско.

Значи пътят към щастието е път към вечната надежда.

Сократ в „Апологията“ казва, че една нощ, прекарана в дълбок сън без сънища, е по-щастлива от повечето човешки дни, комуто и да са принадлежали те. Значи безчувствеността много често е за предпочитане. Но още по- за предпочитане е да си в общество от умни и добри хора, които водят разговор за истинни неща (мъдреците на Данте, в Първи кръг). Такава е била неговата надежда, и ако тя е била устойчива, той е бил щастлив. А и нашата трябва да е подобна – във всеки случай, не по-малка от неговата.

Но той е бил в несигурност, а и ние сме така. Затова е вярно казаното: „Вярвам Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:24)

*

27 юли, понеделник (св. Седмочисленици – Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум, Горазд, Сава, Ангеларий) (IX в.)

*

28 юли, вторник (св. апостоли и дякони Прохор, Никанор, Тимон и Пармен) (I в.)

*

29 юли, сряда (св. свщмчк Висарион Смоленски) (XVII в.)

*

30 юли, четвъртък (св. апли от 70-те Сила, Силуан, Крискент и другарите им)

*

31 юли, петък (св. праведен Евдоким Кападокийски) (IX в.)

Август

1 август, събота (св. мчци 7 братя Макавеи) (II в. пр. Хр.)

Отидохме на опелото на Емилия Минева, в „Св. Параскева“ на „Раковска“. Събрахме се към 20 души.

Познаваме я отдавна. Била е преподавателка на Димка в специалност „Философия“ през 1980-те, а после бяха колеги в „История на философията“ много години. Аз се знам с дъщерите й – Силвия и Евелина – от училище и от Атинския университет.

Бог да я прости!

*

2 август, Осма неделя след Петдесетница (Св. свщмчк Стефан, папа Римски) (III в.)

*

3 август, понеделник (преп. Исакий, Фавст и Далмат) (V в.)

3 авг ИДФ

*

4 август, вторник (св. прпмчца Евдокия) (II в.)

4 авг Е

*

5 август, сряда (св. мчк Евсигний) (IV в.)

*

6 август, четвъртък (Преображение Господне)

*

7 август, петък (св. прпмчк Дометий) (IV в.)

В житието му (в сборника на еп. Партений и архим. Бончев) пише:

„Чрез пост, молитва, бдение и богомислие той достигнал такава светост и съвършенство, че изцерявал от всякакви болести…“

Точно преди малко мислех за нападенията на бесовете, които човек приема за свои собствени мисли. Но не са негови мисли, а са техни нашепвания. Ако ги забележи и се научи да ги отпраща един срещу други, той ще отбегне коварството им и ще освободи душата си от тях.
Да обърнем внимание, че те не само представят нашепванията си за негови мисли, но също се вмъкват в хората и му говорят с техните гласове, за да внушат омраза към тях.
Защото те са като баща си – дяволът, и като него са лукави, подли и сплетници (интриганти).

Днес е рожденият ден на Василка Тъпкова-Заимова, с която бяхме приятели. Бог да я прости и да упокои душата й!

*

8 август, събота (св. Емилиан Изповедник, еп. Кизически) (IX в.)

*

9 август, Девета неделя след Петдесетница (св. ап. Матия) (I в.)

*

10 август, понеделник (св. мчк и архидякон Лаврентий) (III в.)

*

11 август, вторник (св. мчц Сузана и другите с нея) (III в.)

*

12 август, сряда (св. свщмчкмчк Александър, епископ Комански) (III в.)

*

13 август, четвъртък (cв. Тихон, еп. Воронежки и Задонски Чудотворец) (XVIII в.)

*

14 август, петък (cв. прор. Михей) (VIII в. пр. Хр.)

*

15 август, събота (Успение на Пресвета Богородица) (I в.)

*

18 август, сряда (Успение на преп. Йоан Рилски Чудотворец) (X в.)

триизм 2

(Доклади от Годишните четения на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование 14-15 декември, 2018)

*

22 август, събота (св. преп. Антуса) (III в.)

На път към Драгалевския манастир
Вит 22 авг 3

*

31 август, понеделник (св. свщмчк Киприан, еп. Картагенски) (III в.)

Прочетох за изказването на един експерт по образованието, че през новата учебна година от учителите се очаква да влизат в клас с маска или поне със шлем.

По този повод мнозина коментатори забелязаха, че само шлем не стига.
Ако човекът преподава предмодерна история, пък и литература, ще му подобава да идва на работа в пълно бойно снаряжение. Това значи освен шлем, още и щит, меч (в подходяща ножница), копие (късо и дълго), малка бойна брадва, ризница, броня, наръкавници и наколенници (от лек метал). На бронята, както и на шлема, трябва да бъде изрисуван в достатъчно голям размер, за да се вижда отдалеч, личният му герб. И няма да идва с градския транспорт или с колата си, а на кон.

Ако преподава модерност, ще е по-лесно: само каска и противогаз, а за транспорт – каляска с 2 или 4 коня за XIX век и мотоциклет (с кош) за XX-ти. За групи от по над 10 учители се разрешава дирижабъл.

От преподавателите по химия и биология няма да се иска каска, но те ще трябва да имат резервен противогаз и да бъдат винаги с гумени ръкавици до лактите, чорапи до коленете и наметало, което обгръща тялото плътно и отвсякъде (с процепи за ръцете).

Учениците ще си носят манерки, от които ще пият по време на час и междучасие, така че да не се налага да излизат в коридора, където да се срещат с други.

Във всички класни стаи ще бъдат инсталирани по три химически тоалетни – една за девойки, една за младежи и една – за колебаещи се.

*

1 септември, вторник (св. преп. Симеон Стълпник) (V в.)

Разликата между маската и шлема е, че първото изглежда зловещо, а второто – по-скоро комично. Цялата тази акция наподобява много други гонения в историята, чиято цел е една и несъмнена – чрез постоянен тормоз човекът да бъде унизен до такава степен, че изцяло да загуби уважение към себе си и да не възразява срещу нищо. И все пак дори животните не са съгласни на всякакво отношение към тях и реагират. Затова такива нападения не са само брутални, те имат някаква тактика и приличат на дресировка: ако правиш така, ще се мъчиш, ако правиш иначе – няма да си зле… Сегашната кампания прилича донякъде на тормоза срещу пушачите и ползва неговия опит. „Понеже може би пушенето е вредно, затова сега ще ви изтезаваме със забрани и грозни картинки по кутиите“.

Да не забравяме, че римските езичници считаха християните за вредни, после техните наследници – папите – по подобен начин притискаха всекиго с обвинения в ерес. А наследниците на папите – немските нацисти – продължиха по същия път. Защото тормозът срещу евреите не е изобретен в Германия, той си е стара работа, с традиция.

Та сега акцията с маските е подобна на тази срещу пушачите, защото има подобна аргументация (здравна); но е много по-нагла, защото атакува не някои, а всички, и не някакъв определен навик, а самото лице на човека. Затова прилича и на насилствената смяна на имената. Тя също не е измислена специално за българските турци. Години преди „възродителния процес“ у нас се отнемаха фамилните имена на хората, като за фамилно име се определяше личното име на дядото. Това беше в средата на 70-те и се провеждаше в училищата, спомням си го добре.

*

3 септември, четвъртък (св. свщмчк Антим, епископ Никомидийски) (нач. на IV в.)

Има една глуповата, досадна и нахално втълпявана идеологема, която гласи: „Вижте Европа и Америка, колко много пари и материални блага има там. То е, защото там има много свобода, справедливост и демокрация“.

Това е същото, като да се каже: „Вижте олигарсите, министрите и депутатите, какви добри пари взимат, какви хубави коли карат и с колко влиятелни хора се срещат. Това е, защото са умни, справедливи и ги е грижа за демокрацията.“

Трудно е да се разбере, че материалните (и имиджови) блага от една страна, и свободата и справедливостта от друга, имат малко общо помежду си. А защо е трудно? Защото ако го разберем и повярваме, ще трябва да направим избор.
А последствията от него са тежки – и в двата случая.

В „Кръстникът“ има една класическа сцена (много неща в този филм са класически).
Майкъл Корлеоне основава фондация и дарява на Ватикана 100 милиона долара в брой. За помощ на бедните.
От своя страна папският представител му връчва свидетелство за това, че той вече е… някаква титла, във всеки случай най-високото отличие, което Ватиканът дава на светско лице.
Бившата жена на Майкъл, която е дошла на тържеството, за да говори с него по семеен въпрос, го заговаря:
– Поздравявам те с високото отличие, Майкъл. Не е ли малко скъпо?…

Никоя църква (религиозна организация) не бива да приема дарения от престъпници, а още по-малко да ги награждава за това. Ползата от такива сделки е кратковременна, а вредата е голяма, понякога дори фатална за организацията.

*

4 септември, пeтък (св. пророк и боговидец Моисей) (XIII в. пр. Хр.)

Управлението не е заради управляващите, казва Платон в „Държавата“.
То е първо заради всички останали, и след това заради самите управляващи – и то в случай, че са се заели с тази работа не защото им е приятна, а поради крайна необходимост.

Освен това той обръща внимание, че управлението, ако се извършва добре, не носи никакви ползи на управляващия, а главно вреди; и точно поради това на него му се полага определено заплащане и някои почести. Те са като компенсация.
И още: за да управлява някой наистина добре, той трябва много да обича образованието и мъдростта; и не просто да е респектиран от тях без да ги познава, но сам да е достигнал най-висока образованост и чрез дългогодишно упражнение в добродетели да е станал мъдър.

И още: преследването и удържането на властта заради самата нея (а не заради другите) неизбежно води човека към оглупяване. Тъй като в течение на тази дейност той няма как да се занимава с мисли за общото, а още по-малко да се придържа към истината и доброто, а винаги е зает с дреболии и лъжи, които увреждат ума му – бавно, но необратимо.

Всички тези неща, известни и отдавна казани, скрито влияят на лошия управляващ, дори той никога да не е чувал за тях. Тъй като ако има някои, от които той наистина да се бои и да им завижда, това са учените и мъдри хора. Той се срамува от тях, силно желае да ги има на своя страна и силно ги намразва, когато разбере, че не са на негова. Би желал да ги купи, но това е глупаво, защото купиш ли някого, веднага преставаш да го цениш; и с основание.

Затова казвам: учете и не се продавайте, и лошият властник винаги ще усеща, че може да ви бъде най-много слуга.

*

5 септември, събота (св. пророк Захария и праведна Елисавета) (I в. пр.Хр. – I в. сл.Хр)

Има една причина да не се гневим на никого лично и тя е следната: че всеки човешки живот винаги завършва по един и същ начин – като въпрос без отговор.

А въпросът е: как е живял този човек? Добре или лошо? А да се каже „и така, и така“ е все едно нищо да не се каже.

Та истинният и последен отговор не може да бъде даден от хора. Ето защо нека се придържаме към доброто според силите си и да не осъждаме никого. Тъй като осъждането претендира за сигурен отговор на въпроса – а това не е по нашите сили.

*

9 септември, сряда (св. праведни богоотци Йоаким и Анна) (I в. пр. Хр.)

Да се пише до европейската комисия и правителствата на западните страни, че България се управлява от лъжци и престъпници, е смешно.

Това е все едно обитателите на Аушвиц да напишат на тогавашния канцлер, че директорът на лагера се отнася лошо с тях.

Ето сега: пишат на г-жа Меркел, че еди-кой си е мафиот. Ами тя нали затова го държи там…

*

10 септември, четвъртък (св. мчци Минодора, Митродора и Нимфодора) (нач. на IV в.)

Нека да кажем няколко думи по същество.

Протестите от тази година са съвсем различни от онези през 1996/1997 и още повече от онези през 2013/2014. Първият имаше за задача политическо освобождаване от доскорошната просъветска номенклатура, а вторият се занимаваше с технически въпроси, отнасящи се главно до усвояването на евросубсидиите. И двата протеста бяха изрично и активно подкрепени от „западните партньори“, и поради това постигнаха лесен успех.

Сега положението е друго. Европа намери своите представители у нас: това са онези, които напоследък открито биват наричани „мутри“, подкрепени от партията ДПС и от който още се намери – винаги се намира някой. Ако зависи от евробюрократите, тази конфигурация ще управлява неограничено дълго – тоест поне още едно поколение, докато сегашните 20-годишни станат на 50.

„Великото народно въстание“ засега е опаковано като проевропейско движение, защото все още почти никой не оспорва открито, че Европа – това е правова държавност, върховенство на закона и пр. Но тази опаковка е много тънка, защото истината е, че „западните партньори“ малко ги е грижа за законността като такава, а още по-малко за законността у нас. И това се усеща от всички – както от доверениците на Съюза, така и от останалите.

Това, което се вижда под опаковката, е желание за истинска законност, тоест справедливост; и също така недоволство от растящото пренебрегване на националния (етнокултурен) интерес.

Ето защо тези днешни протести у нас са аналогични по-скоро на вълненията в Унгария от 1956, Чехословакия от 1968 и Полша от 1980. Тогава малцина казваха, че искат „капитализъм“, а по-скоро ставаше дума за „социализъм с човешко лице“, тоест за живот без политически репресии и със зачитане на националната идентичност – с всички произтичащи от това последствия.

Така и днес България казва, че не е против Европа, но все пак иска реална демокрация, което ще рече свобода на словото, истинска партийна система (невъзможна без честни избори) и истинско разделение на властите; а не изоставяне на произвола на една нова местна номенклатура, която ще си плаща данъка на евробюрократите и в замяна на това ще се разпорежда из страната според личните си желания.

*

11 септември, петък (св. преп. Теодора Александрийска) (V в.)

Във връзка с Ковид-19:

Смятам, че д-р Ат. Мангъров трябва да бъде номиниран за Нобелова награда за медицина – за препоръките му за предпазването от епидемията.
И, разбира се, наградата да му бъде присъдена.

Друг въпрос е, дали ще я приеме.

*

13 септември, неделя (св. Корнелий стотник) (I в.)

Замислям се понякога за историята на Иов – първо заради темата й, но също и за това, че тя е някак отстранена от останалите книги в Стария завет. Всички други, които съдържат някакви разкази, се отнасят до историята на еврейския народ, а само тази – не.

Разказът за Иов е като отговор на въпроса как човек може да бъде някой, а не никой. Или – как да запази лицето си.
За да е възможно това, първо трябва да се признае, че Някой изобщо съществува, а светът не е безкрайно въртене на случайни форми. И после, да се засвидетелства верността към този Някой – независимо от промените.

Затова Бог, обръщайки се към сатаната, който е „ходил по земята и я е обходил“, казва: „Видя ли моя служител, Иов? Най-добрия между хората?“.
А сатаната казва: „Нима даром ти служи Иов? Не огради ли Ти всичко негово, не го ли запази от всякакви нещастия?“

Тук Бог е Съществуващият, сатаната е небитието, а Иов е изпитваният – дали е някой, и ще живее вечно, или е никой – и ще изчезне, все едно го е нямало.

Точно затова жената на Иов му казва: „Похули Бога и умри“ – тъй като това е смъртта, да се отречеш от Съществуващия и да станеш „никой“.
Жената е „хорското мнение“.
А Иов казва: „Говориш като безумна. Само доброто ли ще приемаме от Бога?“

Значи човек може да е жив не само в благата, но и в бедите. Ако сметне, че животът – това са благата, той е никой и ще изчезне.

*

14 септември, понеделник (Кръстовден)

Човек пише книга или се занимава с наука, направил си е план, нещата се развиват прилично… може би. И изведнъж се оглежда – себе си и наоколо – и вижда в колко много неща е изостанал. Защото ги е изоставил.

Но как иначе да бъде, щом е избрал един път, а не много. Ако пък не е избрал никой – още по-зле.

Затова трябва да избере един път, и колко по-добър е той, толкова по-малко ще съжалява за всички останали. А най-добрият е този към най-доброто.

Затова е казано: „Ако някой иска да Ме следва, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва. И каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си?“

През 2006 имаше световно първенство по футбол. Децата (завършили съответно шести и четвърти клас) седяха по цял ден пред телевизора, за да гледат мачове.

– Какво му гледате на този мач? – рекох им веднъж. – Всичко е толкова ясно.
– Как ясно? Колко ще завърши?
– Толкова – казвам им. – Приблизително.

Мачът наистина завърши така.

– Тате, ти позна – казаха двамата. – Наистина завърши толкова.
– Естествено.
– А за други можеш ли да познаеш?
– Мога.
– Този утре колко ще завърши?
– Толкова.

И това се оказа вярно.

– Тате, ти как познаваш мачове? Ти изобщо не гледаш телевизия.
– Не, но преди време гледах. Знам ги как играят. Нищо не се е променило.

След четвъртия мач:

– Тате, ти защо не играеш на тото? – попита Теди.
– А защо?
– Ами ти познаваш всичко.
– Не всичко. Някои мачове.
– Но ти трябва непременно да играеш!
– Защо?
– Ще спечелиш ужасно много пари!
– Може. Но не ми се играе.
– Как не ти се играе?! Моля те, играй!
– Не. Имам друга работа.

И наистина, никога не съм играл на тото. Човек не може да прави едновременно съвсем различни неща.

*

15 септември, вторник (св. вмчк Никита) (IV в.)

След три десетилетия колебание влиятелните идеолози и социоинженери намериха заместителя на синята и червена връзка.
Предполагам, че по онова време е имало много родители, които са се колебаели дали да пращат децата си на училище, ако условието ще е да им се сложи връзка (знак за подчинение и господство). Но повечето от тях все пак са ги изпратили, за да не разбиват напълно живота им. Така че изнудването е било успешно.

Но да кажем и нещо добро за чавдарските и пионерски връзки – те все пак не се слагаха на устата. Днешният им заместител – „предпазната маска“ – ще предпази децата и учениците поне от три неща:

1. Да приличат на себе си
2. Да разговарят помежду си
3. Да бъдат здрави.

Защото не е нужно да си професионален педагог, за да знаеш какво ще става с маските: те ще стоят по джобовете, ще падат по чиновете, по пода, по асфалта и по земята, и след това ще се слагат на устата. Учениците ще се заразяват и ще боледуват без помощта на какъвто и да било ковид. И училищата ще се затварят до второ нареждане.

А някой ще получава субсидии за развитие на дистанционното образование. Което, както всеки учител знае, не е образование.

*

16-ти септември, сряда () (в.)

Няколко хилядолетия наред хората решаваха проблема „пространство“. Известно ти е, че съществува „някъде“, където искаш да идеш, но е трудно – поради препятствия или защото „няма време“.

Проблемът беше решаван най-напред чрез корабоплаване и конски впряг. После се премина към влака, автомобила и самолета. Но всичко това са начини за преместване на тела. Паралелно с работата по тях обаче се търсеше средство за пренасяне на „информация“ (слово).
Писмата, разположени върху хартия или нещо друго, също са тяло, така че писмеността не помогна много за ускоряване на общуването през пространството. Обаче телефонът и видеовръзката донесоха съществена промяна. С тях вече човек, като образ и слово, можеше да се окаже незабавно навсякъде.
Така преместването на телата се оказа заменяемо с преместването на гласовете. Проблемът с пространството се реши и почти веднага на хората беше съобщено, че могат (и трябва) да си стоят вкъщи.

Ускоряването на движението завърши – логично – с неподвижност, тъй като това е крайната бързина – да не се движиш, а да си навсякъде.
Да видим как ще се реши въпросът с времето.

*

18-ти септември, петък () (в.)

Времето е онова, в което се разполагат събитията (промените).
Редуването на деня и нощта, сезоните и годините не е „съдържание“ на времето, тъй като то е винаги едно и също. То е по-скоро онова, чрез което съдържанието се измерва: чрез него узнаваме „колко“ продължават събитията и „кога“ са („къде“ във времето).
Така че ако няма събития, времето е „празно“: то съществува, но само като съд, в който още нищо не е поставено; или въжена линия, на която не са окачени кабинки. То е възможност за събития. И както всеки е забелязал, времето без (признати) събития изглежда и кратко, и дълго: кратко, защото „нищо не се случва“, и дълго, поради продължителното очакване нещо да се случи.
Събитието, за да влезе във времето, трябва да бъде забелязано и признато. Ако не, тогава казваме, че „няма нищо ново“ или „нищо не става“.

Борбата с пространството е главно технологична – как то да бъде преодолявано. Тази с времето обаче е съвсем друга. Тя е за „отчитане за събития“, тоест за решаване дали нещо трябва да се признае за промяна или не. Или: дали онова, което някой посочва като новост, наистина съществува.
Поради това тя е главно идеологична и в крайна сметка е борба за истината.

Вървя по едни познати коридори и виждам едни познати силуети.
А устите им – завързани с кърпа.
И си казвам: „Ама пък как им отива!“
Или: „Време беше…

*

20-ти септември, неделя () (в.)

„Няма нищо скрито, което да не се открие“, като това се отнася и за механизма на „заболяването“.
Той е трогателно прост и може да бъде представен по следния достъпен за всекиго начин:
„Вижте сега, тук има едни пари, които вие можете да получите. Те са, както знаете, за справяне с болестта. Но за да ги получите, трябва да има болест. А ако има болест, трябва да има и поражения от нея, както и определени санитарни мерки. Ако отчитате пораженията и взимате санитарните мерки, които… ще ви кажем кои са, тогава ще получавате и помощите, за които става дума…“

*

21-ви септември, понеделник () (в.)

Истинският учен се познава по това, че никога не не чете всичко, написано по интересуващата го тема, а само което си заслужава.
Нито пък казва всичко, което знае, а само необходимото.
Но истинските учени никога не са мнозинство – нито в университетите, нито другаде.

*

4-ти октомври, неделя () (в.)

– Не мога да се отърва от усещането, че затварянето на хората по домовете им е умишлено. И не е заради здравето им.
– Ами какво здравословно има в това да си затворник, да не можеш да идеш дори до градината отсреща. Явно не е заради това. Обаче ако не можеш да се срещаш с другите, освен „онлайн“, тогава за теб ще се знае абсолютно всичко. Защото никое правителство не може да окачи камери навсякъде. Не може да има камера на всяко дърво. Така че като идеш в парка да се видиш с някого, това, което ще си кажете там, остава нечуто за интересуващите се. Обаче ако паркът е ограден и освен това нямаш право да си показваш носа от вкъщи, тогава остават само телефонът и компютърът. И тогава вече ще се знае всичко, което казваш. Така че какъв Оруел… При него хората поне в трапезарията на учреждението си могат да говорят неподслушвани.

*

5-и октомври, понеделник () (в.)

– И сега Тръмп като се върне на работа, какво ще кажат привържениците на вируса?
– Е, какво. Ще кажат, че това не е добре, защото много хора може да си помислят, че вирусът не е толкова опасен. А всъщност той е смъртоносен, защото който се е заразил от него, рано или късно ще умре…

*

7-ми октомври, сряда () (в.)

Опасността от тази акция не идва само от огромния медиен ресурс и от репресиите (засега глоби, после ще видим). Тя се стреми да създаде нещо, което е наречено „тоталитарна секта“. Човек трябва да приеме мисълта, че подчинявайки се, примерно, на СЗО, той участва в спасението на човечеството. А за постигането на това спасение са допустими всякакви средства. Такива бяха и нацистите, които спасяваха света едновременно от евреите, плутократите, низшите раси и комунизма.

*

12-ти октомври, понеделник () (в.)

Всички вестници в света в един глас съобщиха какво установил един австралийски „център за проучвания“.
Установил, че „вирусът“ живее дълго по банкноти.
Не е нужно да си Аристотел, за да направиш необходимото заключение. И да му се присмееш.

Ти побеждаваш противника не когато нахлуеш на неговата територия с оръжие, а когато го накараш да приеме твоите възгледи, навици и съответстващото им обществено устройство.

Точно това постигна Китай през 2020 г. Това беше Blitz-Krieg, и ако онзи австрийски художник можеше да научи за него, сигурно би получил инфаркт… от завист или възхищение.
Когато в началото на годината узнахме за затварянето на Ухан, всички си казахме: „Е, китайска работа“. След няколко седмици, с любезното съдействие на СЗО и неколцина филантропи, същата тази работа беше и в Европа, и навсякъде.
А сега защо няма вирус в Китай, пък даже и в Северна Корея? Ами защото не им трябва. Те отдавна си имат обществения ред, който съумяха да прехвърлят и на нас. Сега защо им е?
Затова Тръмп е прав, когато казва, че Китай е по-опасен за Запада от Русия, и че си сътрудничи със СЗО. Операцията им сигурно не е била запланувана отдавна, но пък беше проведена превъзходно.

Да видим сега какво ще правим ние, от лагера на победените…

От 17 април до днес в Китай са починали 2 (двама) души от „ковид“. За същото време във Великобритания – към 26 хиляди. Китай има 21 пъти по-многобройно население. Така че съотношението в смъртността е 1 на 270 000. Как ви се струва? За други страни да не говорим. Това се отчита. Мерките са съответстващи, загубите (и не само икономически) – също.

3 на 1 милион – да, но това са отчетените до 17 април. След това вече в Китай „никой не умира“ от тази болест. Какво е положението там в действителност, вероятно няма да разберем. Но по-важно е, че Китай е взел политическо решение, че „такава болест“ вече няма. На Запад, т.е. южно и западно от Китай, е обратното – политическото решение е в полза на болестта, така че да бъдат оправдани репресиите. А репресиите водят света към един модел на обществен живот, който е по-близък до китайския, отколкото до европейския – особено този, който се разви след средата на XIX век.

*

20-ти октомври, вторник () (в.)

Ако някой още казва, че не разбира как преди 80 години се е провеждало преследването и изтреблението на евреите, а и на други народи. Ами ето, виждаме как.

Има опасност за всички хора, това е световен проблем и „мерките“ може би изглеждат малко сурови, но са необходими… за да не се налагат по-сурови. Всичко се прави от държавническа загриженост и за доброто на всички.
Повечето европейци са били съгласни – както са съгласни и сега. Нуждата от социално дистанциране от антирасата и низшите раси е било научно обосновано (от биолози, антрополози и медици). Одобрението и подкрепата за тази политика били свидетелство не само за „съзнателност“, но и за цивилизованост. Който се е съпротивлявал, първо е бил неформално диагностициран (идиот, комунист).

Подкрепата за „мерките“ в обединена Европа е била най-слаба в някои скандинавски страни, а също и в България.
Така е и сега.

*

29-ти октомври, четвъртък () (в.)

Ако парите са в твои ръце и имаш думата, мъчно някой ще ти се противопостави.
Вероятно това, което имаме в момента, е просто демонстрация на сила.
Някой иска да покаже нагледно и на всички, че от него зависи какво ще става на тази земя.

*

31-ви октомври, събота () (в.)

Не вярвам някой да се изненада, ако се каже, че тук имаме работа с колективно психично заболяване. Но душевните болести са разнообразни – и с оглед на причините, и като симптоматика.
Та тук симптом е страхът, а причината – липса на вяра в каквото и да е, различно от благата, обслужващи собственото тяло. Не вярват в нищо, освен в това, което ще ги нахрани. „Техен бог е стомахът.“

А защо не чуваме за паника в Афганистан, Иран, Сирия, Мароко? Може би и там някой боледува. Защо в Китай, както изглежда, си живеят като преди? Защо в Русия, която се подлъга в началото – сигурно заради непреходното желание на част от върхушката й да бъде „европейска“ – започна да надделява разумът? Защо даже в Америка има надежда? А само Европа, заедно с част от колониите си, потъна в отчаянието?
Защото в Европа „Просвещението“ е започнало по-отдавна. Затова и тук душите са в по-тежко състояние – не им е останало друго, освен борба за телесно оцеляване и несъзнателен страх от Съда. А трябваше да бъде съзнателен.

Затова взеха решение да опитат последното средство – мумифициране/хибернация на всички и всичко. И чакат някой ден „науката“ да ги извади от гробовете (от жилищата им) и да ги възкреси за вечно биологично съществуване.

Чрез ваксина, закупена от който трябва.

Напоследък често си мисля за съдбата на евреите в Европа – и не само за събитията от XX век, а и преди това. Дали мотивите да бъдат те „социално дистанцирани“ от останалите, са били просто егоистични и материалистични? Може организаторите на дистанцирането да са мислели за доброто на арийците. Преди това – на французите. Още по-рано – на християните от диоцеза на римския епископ. А търговците с роби от Африка? Не са ли смятали, че е справедливо по-добрите хора да живеят по-добре? Е, може и търговецът да спечели нещо покрай това, но „работникът заслужава своята заплата“…

Работата е в това, че когато човек не знае и не разбира истината, или направо враждува с нея, тогава той не може да прави добро, освен по принуда – тоест случайно. И колкото по-голяма власт има такъв човек (колкото повече зависи от него), толкова по-опасен става той. И това е поради невежеството му относно доброто. Една продавачка в магазинче, която отказва да даде литър вода някому поради това, че той е без маска, все още не върши голямо зло. Но ако се окаже някъде другаде?

Вижте колко души умират само в нашата страна всяка година. Никоя смърт не е банална. Някой е загинал на магистрала „Тракия“? Защо да не се затвори магистралата, примерно за 6 месеца, пък и останалите междуградски пътища, докато хората разберат, че трябва да карат внимателно. Някой е починал от рак? Всички да си направят изследване, а ако който отказва, да бъде глобен (300 за първи отказ, 5 000 за втори, после ще видим). Дете е починало от пневмония? Всички деца да се водят всекидневно на преглед, а при отказ детето се отнема (първо за 6 месеца, след това за повече). За да сме живи и да има ред.

Става въпрос за свобода. Когато човек го е грижа за само за хляба, т.е., за стомаха, свободата му е безразлична. Тогава той се доближава до животните. Впрочем и животните не обичат да са в затвор, но те страдат мълчаливо. А човекът се познава по това, че има слово и го употребява не само за да поиска храна.

И все пак не е лошо човек да бъде в съгласие с властите. Като забранят маските, неносещият ги пак ще допринася за намаляване на злото, ще му обяснят как става. Две ползи – и намалява злото, и няма да го глобяват. Две ползи са повече от една…

*

1-ви ноември, неделя (св. безсребреници и чудотворци Козма и Дамян) (в.)

Днес е денят на народните будители.

„Будител“ в съзнанието на нашия християнски народ е това, което се нарича „пастир“ в Евангелието.
Ето какво се казва за него:
„Който влиза през вратата, пастир е на овцете. Той зове овцете си по име и ги извежда. Когато изведе овцете си, върви пред тях и овцете вървят сред него, понеже познават гласа му. Сред чужд човек не вървят, а бягат от него, понеже не познават гласа на чуждите.
Крадецът идва само за да открадне, да заколи и да изтреби. Аз дойдох, за да имат живот, и то в изобилие“ (Иоан 10:2-10).

А има и някои, които са обратното на будителите – това са фарисеите.
Те се чуждеят от народа, защото са чели Закона и постъпват винаги правилно – тоест, според буквата му. А народът, както те мислят, постъпва винаги неправилно – потънал е в грехове
Когато узнават, че хората са започнали да вярват, че е Иисус е Христос, казват:
„Този Човек не е от Бога, защото не спазва съботата. Нима някой от първенците или от фарисеите е повярвал в Него? Но този народ, който не познава Закона, е проклет.“

Това чуваме и днес.

*

2-ри ноември, понеделник (св. мчци Акиндин, Пигасий, Афтоний, Елпидифор и Анемподист) (в.)

Днес, на 2 ноември 2020, проф. Богдан Богданов щеше да навърши 80 години.

Той беше човек на науката, философстването и общественото действие. Спомням си как веднъж на един съвет в СУ каза: „Аз съм привикнал да се справям според наличното…“
Като оставим настрана, че това беше ерудитска препратка към стоицизма, изказването вярно представи неговата воля да действа и се труди дори в най-тежки обстоятелства.

По времето на социализма, когато хора като него бяха изключени от политическия живот и мъчно можеха да разчитат на висока академична позиция, той превеждаше от старогръцки и пишеше книги.
Така се появиха „Омировият епос“ (най-изчерпателната книга за Омир, писана у нас), „Литературата на елинизма“ (първи обзорен труд за тази епоха), „История на старогръцката култура“ (също, първо цялостно представяне на огромната тема).
Посочвам само най-влиятелните.
Те се четат и ще се четат и в бъдеще. Но още повече читатели имат преводите му: „Характери“ на Теофраст, „Цезар и Александър“ (и други) на Плутарх, „Към себе си“ на Марк Аврелий, „Дафнис и Хлоя“ на Лонг, множество Платонови диалози, между които изключително тежките „Софистът“ и „Теетет“.

След сриването на режима той получи възможност да се заеме с обществена работа; и се зае с онова, което го интересуваше и му подхождаше. Беше посланик в Гърция, председател на фондация, която финансираше културни и обществени проекти; и най-важното – управляваше университет.

На образованието гледаше не просто като на натрупване на сведения, нито само като овладяване на умения, колкото и да са полезни; но преди всичко като формиране на осъзнати и обосновани възгледи.
Наистина, възгледите могат да бъдат всякакви. Но не бива да се забравя, че той остана верен на убеждението си, че повърхностното образование е нещо лошо, а истински образован е този, който знае традицията на своите занимания още от първите й начала във времето; а мислите му възхождат към основни понятия и убеждения, в чиято употребимост и полезност се е убедил от собствен интелектуален и житейски опит.

Има хора, с които ти може да не си съгласен относно съществени въпроси, и въпреки това те са онези, които са те подтикнали към изследване; вдъхнали са ти смелост за мислене и действане. Това значи, че духът им е бил жив и творчески.

Такъв беше и неговият дух.

*

3 ноември, вторник (св преп. Пимен Зографски) (в.)

Днес не е необходимо да направиш много, за да те забележат всички.

Стига да се въздържиш от две неща:
1. Носене на „предпазна“ маска.
2. Участие в „дистанционни“ мероприятия.

Ако постъпваш така, с почуда ще видиш как всички са започнали да ти обръщат внимание.
Като на враг.

Отивам някъде да платя сметка. Не да поискам пари от някого, а напротив – да му дам. Влизам и питам колко дължа. Те ми казват: „Сложете си шала“. „Ами сложил съм го“ – казвам. „Не, не сте.“ „Може ли все пак да платя?“ – питам. „Не, не може. Правилата са за всички. Вие с какво сте повече от другите?“ „Не съм повече“ – казвам. „Вие сте повече“.
И наистина, повече бяха (маскираните). Имаха абсолютно мнозинство – много на един. Както и да е, тръгнах си и платих в друг офис. Нормални хора все още има.

А Иоан Богослов пише така: „Не се чудете, братя мои, че светът ви мрази…“ (Първо послание 3:13). И в Евангелието: „Но, смелост. Аз победих света“ (16:33)

*

4 ноември, сряда (св. преп. Йоаникий Велики) (в.)

Хората се стараят бързо да понаучат някой език и си казват: „Учил съм“, „Говоря“, „Знам… горе-долу“.
И всичко това е напълно вярно.
Но този вид знаене е несигурно „разпознаване“ на звуци и писмени знаци, и способност за произвеждане на думи, които някой „някакси“ ще разбира.

А истинското и твърде мъчно владеене на езика е да „постигаш“ точните думи за неща, които малцина забелязват сами.
Но кажеш ли – ги разпознават.
Затова за Някого е казано: „Никога човек не е говорил, както този Човек“ (Иоан 7:46)

*

5 ноември, четвъртък (св. мчци Галактион и Епистима) (в.)

Човек не може да привикне към свободата, защото тя изисква усилие. Във всеки момент трябва да взимаш решения, които може да донесат неприятности.
А робството е нещо, с което се привиква. Затова на хората се внушава да изпълняват тиранични и безсмислени разпореждания „за кратко“. За това „кратко“ време те ще привикнат да правят това, което не бива да се прави. И в следващия, също така „кратък“ период, съпротивата им ще е по-слаба.
И така нататък, докато подчинението на безумията стане нещо естествено.

Херодот разказва следната история (в кн. IV).
Едни скити отишли на война и оставили робите си да се грижат за семействата и имуществото им. И тъй като войната продължила дълго, робите решили, че вече са свободни и оттук нататък страната ще е тяхна.
В един момент скитите се върнали, но робите излезли срещу им с оръжие. Тогава някой предложил да тръгнат срещу тях не с оръжие, а с камшици.
И като видели камшиците, робите побягнали. Защото били привикнали да се боят от тях.

*

6 ноември, петък (св. Павел, архиеп. Константинополски) (в.)

Адвокатът на американския президент пише за „повсеместно мошеничество“ (massive cheating) на изборите.
Най-влиятелни американски телевизии прекъсват излъчването на реч на президента, тъй като казаното в нея било „невярно“.
Бивш високопоставен военен на САЩ размишлява какво би станало, ако президентът призове своите избиратели да излязат на улицата с оръжие (у тях било към 70% от оръжието, притежавано от населението).
Интересно какво предстои.

*

7 ноември, събота (св. 33 мчци в Мелитин) (в.)

Днес е Задушница и отидохме на гробищата, както обикновено.

Пред оградата всеки път има тълпа деца – циганчета, които се въртят около нас на влизане и още повече на излизане, с „бате“, „како“, „господине“ и пр. Ние им даваме всичката храна, която е останала.

Днес нямаше нито едно – за пръв път от 20 години.
Лош знак.

*

8 ноември, неделя (Събор на св. архангел Михаил)

Римската република изчезва в деня, в който Цезар отказва да разпусне галския си корпус и влиза в Италия като командир на десет легиона. Оттогава малката рекичка Рубикон става много известна и често се цитират думите: „Жребият е хвърлен“.
Гражданските войни продължават 18 години, докато накрая властта се събира в ръцете на Октавиан. Той е princeps, пожизнен консул, Augustus, pater patriae и т.н. Из провинциите му се строят храмове като на бог.
От това Римската държава не изчезва. Но тя престава да бъде „република“. Потвърждава се наблюдението на Платон, към което се присъединява и римският историк Полибий, че държавните уредби могат да се „въртят“ на територията на една и съща страна.
Изглежда естествено държавата най-напред да е царство (в Рим царе са Ромул и наследниците му).
После се отива към аристокрация (управление на патрициите, на сената) и накрая към лошия вид демокрация (на войниците, които се подчиняват повече на генералите си, отколкото на законите). Тази последната трае кратко, защото любимците на мнозинството лесно стават диктатори.
Оттук нататък, при липса на силни външни врагове, тиранията може да се запази за много поколения. Рим продължава да бъде столица на държава чак до средата на V в. сл. Хр.

За Цезар:

„Гледайки победените и разбити неприятелски редици при Фарсал, казал: „Сами си го търсеха. Въпреки всичките си подвизи аз, Юлий Цезар, щях да бъда осъден, ако не бях поискал помощ от войската.““
„Че пиел извънредно малко, не отричали дори и неприятелите му. На Марк Катон принадлежат думите: „Цезар единствен от всички започна трезвен държавния преврат…““

Светоний. „Божественият Юлий“ (пар. 30-32). Превод Ив. Попова, 1984

*

9 ноември, понеделник (Св. мчци Онисифор и Порфирий) (в.)

„Und alle deine hohen Werke
sind herrlich wie am ersten Tag!“
„Фауст“. Пролог

В известната ни древност на смъртта се е гледало като на разделение на смесеното (защото тялото е смес от елементи). Заключението е било, че където няма смесеност, няма материални части, а няма ли материални части, няма и смърт – тъй като простото не може да се разпада.
Затова и несмесеността (простотата) е характерна за божеството.
Освен това простото се приема за синоним на „чистото“. Поради това една основна (екзистенциална) грижа на човека е да отделя нечистото от чистото; за него това е като да отделя смъртното от безсмъртното. Затова толкова пъти в историята изтреблението на какво да е и кого да е се е оказвало идеологически лесно: достатъчно е да припишеш някому „нечистота“. С неговото премахване се премахва и част от смъртността на света, и „почистилият“ мислено се доближава до безсмъртието.

Наред с това обаче с течение на времето става мъчно да се отрича, че и най-чистото човешко тяло изнемогва под натиска на собствената си „смесеност“, която причинява остаряването и води към смъртта. Тогава излиза, че дългогодишната грижа за почистване на какво ли не, се е оказала безполезна. И мисълта за това напразно – мислено, на думи или на дела – „почистване“ на мнозина, създава тревога. Защото се оказва, че в борбата си със смъртта човек всъщност й е услужвал, или с друга дума – правил е зло.
Някои от древните казвали, че светът се дели на надлунен и подлунен, като смесеността и смъртта се намират само под Луната, докато над нея всичко е вечно. Някой би си помислил, че „чистото“ е само там. Но ако се огледаме, ще забележим, че никъде из земната природа няма служба за почистване, и все пак всичко е някак мистериозно чисто. Това ни навежда на мисълта, че в природата няма зло, а ако тя е създадена – и у Създателя й няма.
Тогава по-добре да приемем нуждата от битово чистене като следствие от греха и да не се занимаваме с никакви други почиствания. И така да избегнем въвличането ни в зли дела.

„За чистите всичко е чисто, а за осквернените и невярващите няма нищо чисто – на такива и умът, и съвестта са осквернени. Те твърдят, че познават Бога, но с делата си Го отричат. Това са мерзавци и размирници, непригодни за никакво добро дело“ (Тит, 1:15-16)

„Геронтите се избирали от народа. Те трябвало да бъдат измежду най-добрите граждани и да принадлежат към най-благородните родове (Полибий. „Всеобща история“ VI,10).

Начинът на избиране бил прост и можел да доведе до злоупотреба. Кандидатите, в определен по жребий ред, мълчаливо минавали пред народа, който приветствал всекиго с по-силни или по-слаби викове според степента на неговата популярност.
В същото време в близка сграда седяли избрани граждани, които можели да чуват виковете, но не виждали кандидатите и не знаели в какъв ред се явяват пред народа. Те отбелязвали при кой кандидат се чували по-силни приветствени възклицания; и за когото се викало най-силно, той бивал признаван за член на герусията (Плутарх. „Ликург“, 26).

Не можем да не се съгласим с Аристотел, който нарича този начин на избиране детински („Политика“, 1270b 28).“

В.В. Латышев. „Очерк греческих древностей. Государственные и военные древности“. Петербург, 1897 („Алетейа“, 1997; стр. 100)

*

2021

Януари

1 януари, петък (Св. Василий Велики) (IV в.)

Имаме една семейна приятелка, въцърковена жена, която понякога казва:
– Вие двамата трябва да преведете светите отци! От гръцки.
– Как ще преведем светите отци – казваме ние. – За това трябват не двама, а двадесет души, отлично знаещи гръцки, пък и латински. И да работят десет години почти само това. Откъде ще ги вземем? Кой ще им плаща? Не, това са само мечтания…
– Да, трудно е – отвръща тя. – Но трябва.

И наистина, права е. Това за двадесетте души, които да знаят гръцки и латински, и да работят 10 години… няма да го мисля.
Макар че и двама могат – ето как. Единият чете гръцкия текст, като го изговаря на български, а другият записва бързо. Това се прави по 8 часа на ден. И така – 15 години.
Но крайният резултат ще е само за общ поглед и информация, и няма да става за издаване.

Покрай работата по „Гръкоезичната християнска литература през античността“, който върви този семестър в Магистърската програма, ми хрумна следното: ако не може всичко, не може ли поне съдържанието?
Тоест, да се направи описание на голямото издание от XIX в. на Ж.-П. Мин (161 тома – тези, които се прочитат за 15 години, ако няма друга работа). Така хората поне ще узнаят какво пише там.

И си казвам: може да се опита. Така и така, става вече година откакто все ни съветват да си стоим у дома. Е добре, да стоим. Нима у дома не може да се върши полезна работа?
И тъй, ако превеждам съдържанието на един том всеки ден и си почивам в неделя, за 6 месеца ще направя всички. Започвам от днес – от том I.

Ако някой ден забележите, че не съм направил обещаното – напомнете ми!

*

4 януари, понеделник (Събор на 70-те апостоли) (I в.)

[първи работен ден]

Дойде новата година и с нея – нова тирания. Разпростря се по целия свят и сега ще укрепва, 2020 беше само въведение. И тъй като успешното ѝ бъдеще е видно, едни ще се присъединят към нея: защото мислят, че е дошло тяхното време.

А други ще откажат да бъдат нейни служители. Те ще пострадат – всеки толкова, колкото може да понесе. Но най-щастливи ще са онези, на които ще се отнеме всичко.
Защото тогава ще им остане Бог.

А Той е повече от всичко.

*

10 януари (Св. Григорий, еп. Нисийски, IV в.; Св. Теофан Затворник, XIX в.)

[чужди думи в българския]

1. „маскара“ – човек, който не само постоянно носи маска, но принуждава и други, макар да нямат нужда от това
2. „омаскарявам“ – принуждавам някого да носи маска
3. „маскарлък“ – организирана медийна кампания в подкрепа на маскарите (вж. 1)

Пример:
„Тази жена маскари цялата ни кооперация“ (Български тълковен речник, 1976; стр. 420)

Друг пример:
„Пийте, бре маскари!“ (Иван Вазов. „Под игото“ I,1. „Чипев“, 1894; стр. 2)

Историософски фрагменти VI. Свещена и църковна история

1.
Историята. Началото и краят

Евреите били земеделски народ, уседнал около Иерусалим и по земите западно от Иордан. Не били мореплаватели, нито търговци. След като завладели обещаната земя, заживели на нея заедно с другоезичните народи, които били политеисти.
Не се стремели към разселване, напротив, то им се е случвало: след превземането на Самария от асирийския цар („Салманасар“ в 4 Царства); след разрушението на Храма от Навуходоносор (вавилонски плен); при Птолемей I Сотер (който създава еврейската общност в Александрия); при Веспасиан и Тит (разрушение на Втория храм); накрая при Адриан (смяна на името на града и забрана на евреите да влизат в него).
Християнството триста години оцелявало по чудо, тъй като иудеите отричали, че Иисус е Христос, а езичниците – че е единствен Бог. Така иудейството се отделило от християнството – заради вярата, че Помазаникът ще бъде земен цар, а иудеите ще примирие
От друга страна, обожествяването на императора значи, че римската държава е свещена (божествена); и поради това бунтът срещу нея е не само политическо, но и религиозно престъпление. А християните отричат божествеността на императора. Това значи, че според тях римската държава е една от многото; и че е преходна.
След като гонението било прекратено, се явили ересите. Ереста, независимо как се нарича, е отказ да се приеме и разбере вярата, че Христос е Богочовек.
Ересите обикновено възниквали на Изток – в Александрия, Антиохия и Константинопол. С помощта на Рим те били преодолявани. Но Западът, макар да се удържал в истината догматически, бил застрашен – поради голямата сила на римския епископ – от загуба на съборността.

След появата на исляма и възникването на арабския халифат такава опасност се явила и на Изток; но тя била преодоляна чрез появата на богослужебен славянски и на независимата поместна църква на България. Така славянският език и опиращите се на него нови църкви били защитени: най-напред от българската държава, после от сръбската и накрая – с най-голяма сила – от руската, която и заела мястото на Византия като Източна империя.
Гръкоезичните църкви векове наред били лишени от държава. Но благодарение на езика и древността си те запазили своя авторитет; и така съборността била съхранена и след унищожението на Константинопол като християнска столица.

Първите петима

Първите петима били (както разказва Мойсей) Адам и Ева, и синовете им Каин, Авел и Сит.
Адам бил създаден направо от Бога и бил подобен на Него, освен в това, че бил способен да греши. А Ева била от Адам и по всичко приличала на него, освен че била жена и поради това по-слаба. Затова тя сгрешила първа, а Адам я последвал, защото имал слабост към нея.
Каин бил най-напред земеделец, а после, след братоубийството, започнал да строи градове.
Хората като него се трудят, те са дейни и изобретателни, с една дума – делови. В живота се справят добре – с практическите дела. Тяхната душа обаче е неблагодарна, завистлива и алчна, и освен това – лукава. С тях е безполезно да се говори за добро и зло. Те не виждат доброто наоколо и извращават всяко истинно слово. Това е заради лукавството им.
Авел бил прост, кротък и незлобив. Неговата работа не била сложна – той пасял животни. Сърцето на такива хора е чисто и обърнато към Бога, независимо дали и какво знаят за него. Те лесно стават жертва.
Сит бил като Авел, но мислите му били неспокойни. Затова станал учен – астроном. Той изобретил писмеността и записал науката си за звездите (както казва Йосиф Флавий).

Историята започва с Вавилон

След „кулата“ хората вече се отличават не само по собствените си имена, семействата и родовете, но и по езиците. Това са „народите“ – потомци на Сим, Хам и Яфет. А народите влизат в общение помежду си и в борби за надмощие.
Това е “историята“. Така мислел и Херодот („ще разкажа за великите дела на хората: едни извършени от елини, други – от барбари; и защо воюваха помежду си“).
И тъй, чрез народа си човек влиза в историята.
Защото, ако се занимаваме само със семейството и с роднините си, ние не излизаме от частния живот – от общността на тези, с които сме свързани кръвно и във всекидневието; и които познаваме лично. Но чрез общността по народи ние се събираме и с такива, които не познаваме лично и не са ни роднини, и пак са „свои“. Това ни напомня, че и всички хора са ни „свои“.
Но с едни общуваме по-лесно (езикът е един и същ), а с други – по-трудно (друг език). Затова Клитемнестра казва за Касандра: „Ще вляза във ума й с реч ще я убедя. Освен ако гласът й не е непознат и барбарски – като на лястовица“ (Есхил. „Агамемнон“, 1050).
„Бягството в частния живот“ и отказът да се интересуваме от историята и да участваме в нея, е по-характерен за жените (поради слабостта им). Но и много мъже ги следват в това бягство. И така стават „женоподобни“. А би трябвало да е обратното: мъжът да предложи на жена си да го последва в историята, без при това да изоставят и грижата за дома. За тези неща Хектор разговаря с Андромаха („Илиада“, VI).
Какъв е смисълът на историята?
Някои мислят, че Давид е пророчествал за свой потомък по плът, който ще се възцари над Израил и над всички народи – и това ще е краят на историята.
Други – че една висша раса или общност от „избрани“ („успели“!) вечно ще властва над останалите като над животни (добитък). Защото едни са се оказали „способни“ и „достойни“, а други – не.
Такива „способни, достойни и успели“ били римските граждани. А техният император бил бог.
„Останалите богове приехме, а Цезарите – дадохме“ (Валерий Максим. „Паметни дела и думи“, I). Защото, както мисли Аристотел: „Монархията е най-добра; но само тогава, когато царят превъзхожда поданиците си така, както бог превъзхожда човеци“ („Политика“ 1284а-b; 1289b, 1313a, 1332b).
Впрочем римско гражданство е можело и да се купи. Хилядникът казал на апостол Павел: „Аз съм придобил това гражданство за голяма сума пари“ („Деяния“, 22).
А марксистите и други като тях предложиха следното: Историята завършва, когато собствеността се разпредели справедливо.
А кой ще обяви, че това се е случило, и кой ще бди по-нататък над този справедлив живот? И как човекът ще се преобрази така, че да спре да иска повече за себе си и за потомството си?
И все пак всички те казват по нещо вярно. Историята завършва тогава, когато Бог се възцари над хората. Но той ще управлява над тях не като над роби или поданици, а като над синове и дъщери. И те наистина ще са такива.
Това е краят на историята. А смисълът е, че някои от хората ще са готови за този край, а други – не.

2.
Най-скандалното

Хората могат да стигнат до съгласие по всякакви практически и теоретични въпроси, но има един, по който никога няма да се съгласят.
И той е следният:
Наистина ли Бог е станал човек?
Това е въпросът № 1, това е въпросът за „Вселената и всичко останало“.
В сравнение с него „основният философски въпрос“ на марксистите за „първичността на битието пред съзнанието“ е като залъгалка за деца. Защото един може с целия си ум да вярва, че „битието“ е първично, а друг, напротив – че „съзнанието“ е първично; и това философско несъгласие да не им пречи да бъдат еднакво лоши. Значи този въпрос не е важен.
Така че прави са онези, които смятат религиите за главна причина за раздорите по света. Но те не забелязват, че въпросът, по който всички хора с различни думи спорят, няма да се реши със забрана на религиите. Нито пък е възможно той да бъде забравен – тъй като хората просто се раждат с него.
Около него се въртят и към него се доближават всички умувания за „душата“ и нейното безсмъртие; за „хода на световната история“; за достойнствата на „нациите“; за свободата на словото и правата на човека; за съществуването и постижимостта на истината; за цивилизацията и варварството; за столицата и провинцията; за технологичното развитие; за ценността на изкуствата; за отношенията в семейството; за „доброто образование“; за реда и сигурността; за престъплението и наказанието; за трагичното; за „чистотата“ – буквално и преносно.
Ако огледаме историята на религиите, трябва да забележим, че твърдението:
„Бог – единствен и Творец на всичко – слезе сред хората, стана един от тях (без да престава да е Бог) и, макар и човек, живя без грях до смъртта Си (като човек); и след това отиде във вечността с човешкото Си тяло – значи, без да престава да е човек“ –
съществува само в християнството.
То е скандално.

Разбира се, за хора, които нямат навик да мислят по религиозни въпроси („не вярват в Бога“), това не е скандал. Причината е, че те не разбират какво се казва с тези думи. Те им изглеждат като фантазия или безсмислица. Ако в тяхно присъствие някой започне да твърди, че вярва във всичко това, те могат да се отнесат с него и любезно, но в мислите си го отстраняват. Решават, че той не е „в ред“.
В Евангелието тези хора са наречени „елини“. За тях Христос е „безумие“.
Същите тези всекидневно се тревожат от въпроси, които, както им се струва, нямат нищо общо с Въплъщението. Обаче те имат.
Да вземем въпроса за богатството и бедността. Дори невярващите са чували, че Бог, по време на човешкия Си живот, е бил беден. И по-точно – че не е притежавал нищо. Може би само дрехите Си. Но ако Сам Бог се е съгласил да живее по този начин – с всички неудобства, които идват от такъв живот – защо един обикновен човек да не е съгласен? Или неговият живот е по-ценен от този на Бога?
Тази мисъл – че не е страшно да си беден – неизбежно следва от вярата, че Бог е бил човек. Защото ако Той само е изглеждал като човек, тогава за Него не ще да е имало никакви неудобства. Но е имало, защото е бил.
И още – в човешкия свят е обичайно и нормално на богатия да се гледа с повече уважение, отколкото на бедния. Но Бог е бил беден. Значи бедните, които нямат нищо и понякога гладуват (както е бил гладен и Той, когато му се е искало да яде смокини, а на смокинята край пътя нямало) приличат повече на Бога, отколкото родените в богатство, които дори не знаят, че на света има и такива грижи. Ако някой вярва, че Бог наистина е бил в недоимък, как ще гледа на бедния с по-малко почит, отколкото на богатия?
И също – телесните потребности, които се смятат за нелицеприятни, но са неизбежни за човешката природа; пренебрежението от страна на роднини и съграждани; предателството, дошло от най-близки; подигравките и униженията от страна на облечените във власт; несправедливите обвинения в бунтовничество („тероризъм“, както се казва сега) и дори безбожие; затворът; причисляването към престъпници („беззаконници“); публичното опозоряване; мъчителната смърт.
И всичко това Той действително го е преживял – и точно като човек. Ако някой вярва в това, тогава от какво ще се бои? Но е много мъчно да посмееш да заживееш без страх.
Впрочем „свободните в словото“ си шутове, които неуморно се нахвърлят върху Неговия образ като човек, се занимават точно с това – да настояват чрез всякакви образни и словесни приумици на Неговата човешка – и само човешка – природа. Те казват винаги едно и също: „Не вярваме, че Онзи, за Когото казвате, че е Бог, е бил Бог. Не. Той е бил „само човек“.“ Това е твърдението на войнстващите езичници („елините“).
Дали тези шутове са платени или го правят така, „за идеята“, е все едно. Независимо от съображенията и мотивите им, те са дали личния си отговор на въпроса. Казали са: „Не вярваме, че Бог е и човек“.

От другата страна са онези, които мислят за религията и са приели нейния език.
Те казват, че вярват в Бог, но пак не могат да проумеят как Той „наистина“ е бил човек. С устата си го казват – и ако са духовници, го казват всекидневно; но не го допускат в сърцето си. Ако някой не вярва, нека се поинтересува от историята на християнските ереси. От нея ще научи, че рядко някоя от тях не е оспорвала – пряко или косвено – „човешкостта“ на Христос. А ересите винаги са били огласявани и обосновавани от клирици – от духовенството.
А какво е юдаизмът след Христос? Или ислямът? Разбира се, юдеите и мюсюлманите не са безбожници. Но те не вярват, че Бог е бил човек. Това е разликата.
Поради това тези религиозни хора или духовници (било нехристияни, било дори християни) обикновено не виждат нищо нередно в това, да причиняват вреди на човеци – както с действия, така и с думи. Нападайки човеци, те не мислят, че нападат Бога, защото според тях Бог е далеч от човеците. Тъй като в сърцето си те не вярват, че Той е и човек.
Всички престъпления и зли дела, извършени някога от духовници или „религиозни хора“, се дължат на тази невяра. Защото те желаят да бъдат „чисти“. Това означава, че имат отвращение към човешката природа и към човека като такъв; и не могат да го преодолеят.
За такива въчовечаването на Бога е „скандал“.

3.
За традицията

Някои казват (най-често чрез намеци): „хората в православния свят живеят традиционно (според `традиционни ценности`) и се стремят към `оцеляване` (survival).“
А някъде другаде се живеело според „светско-рационални ценности“ и за „самоизразяване“.
Тук има хитрувания, измама и клевета.
Първо, в „православния свят“ живеят всякакви хора – с всякакви възгледи и вяра. При това тази вяра и начинът на живот, който я следва, не се среща у всекиго; не се среща често и у онези, които претендират, че са „православни“. И все пак точно тя дава душа на този „православен свят“; както и на целия свят, населен с хора.
Смисълът на този живот не е да се придържаш към традиция. Несъмнено, православна традиция, поставена в света, има. Тя е стара, защото започва с книгите и Закона на Мойсей; а като пример за живот – от Авраам. После към нея се прибавят пророчествата, Израилевото царство, Църквата, цялото Писание, империята и отделните държави, изкуствата, науките, технологиите – всичко, необходимо за живот на земята. Тази традиция придава устроеност на човешкия живот, цивилизованост; и го насочва към най-висши мисли и дела.
Но този живот не е заради тази традиция, а заради истината. Ето защо добре е постъпил Авраам, както и след векове езичниците, които са станали християни. Те са се отказали от бащините вярвания и обичаи; но не защото не са почитали бащите си, а заради истината. Както е казано: „Който обича баща и майка повече от Мене, не е достоен за Мене“.
И после – вярващият в Христос не се стреми към оцеляване в „тяло“. Той добре знае – тъй като е учен на това от младини – че животът в тяло е временен и не е важно да бъде удължаван на всяка цена. Освен това той не може да бъде и удължен просто по волята живеещия („кой от вас може да прибави към ръста си един лакът?“).
Такъв човек живее колкото му е дадено, без страх от смъртта. Той наистина се грижи за оцеляване, но то е оцеляване на душата му във вечността.
Относно „светско-рационалните“ ценности и „самоизразяването“. Ако човек не знае и не иска да знае истината, какви ще бъдат неговите ценности? И какво ще изразява?
Само лъжи и желания. При това не лично негови желания.

4.
Раждането на народите

Съществуването на независима църква без едноезичен народ около нея е по-скоро аномалия, макар че такива случаи е имало в продължение на векове, както има и сега.
Християнската Църква е продължение на древния Израил, който е бил едноезичен народ – със своя появяваща се и изчезваща държава, столица, богослужение, храм и предстоятел (първосвещеник).
Известно е, че първите отделни християнски църкви са основани от апостолите, които са били евреи (израилтяни); и че членовете на тези църкви също така обикновено били евреи. Така че тогавашните църкви са обединявали еврейския народ, разпръснат из Империята; и същевременно са го отделяли от онази негова част, която не е приела Иисус като Христос. Тези повярвали евреи са „новият Израил“.
По-нататък към тези църкви започнали да се присъединяват и дотогавашни езичници, често наричани „елини“. Това не значи, че те са били гърци, а само, че са били езичници, които си служели и с гръцки (това е било необходимо, особено на Изток). Църквата, макар и една, не е имала предстоятел, чиято позиция да е аналогична на царската (императорската).
След Адриан, който унищожава Иерусалим като еврейски град, новият Израил остава без своя предшественик. Положението на християните се подобрява след Галерий и Константин, но за пораждането на „народ“ още е рано: първо, защото не е ясно кой ще бъде езикът на този народ (гръцкият и латинският са почти равни); второ, защото Църквата продължава да няма предстоятел. Ако столицата беше останала в Рим, това сигурно би бил римският епископ, но Константин е премества във Византион.
И още нещо: Църквата, макар и предпазена от гоненията на езичниците, влиза в една различна, но не по-лека борба – тази против ересите. А там, където вярата не е изяснена, не може да се появи християнски народ.
Периодът на спорове продължава 500 години след Константин. През това време се случва и друго – старите патриаршии (Иерусалим, Александрия и Антиохия) се оказват извън границите на Константинополската империя. Същото става и с Рим, който при това намира своя военно-политическа опора в държавата на Карл и фактически възстановява Западната империя.
Но на Запад, независимо от наличието на етноси с различни езици, народи – според нашето разбиране – така и не възникват. Причината е точно в единоначалието на римския епископ, който не допуска нито равностойни нему йерарси, нито езици, различни от латински, в богослужението.
Така че езиците на западните етноси остават в подчинено (унизено) положение. Те, до началото на ХVI в., са само „майчини“ – тоест, езици на бита и семейството, но не на образованието и държавата.
На Изток нещата се развиват иначе.
Първо, благодарение на традицията на съборите, където тримата източни патриарси винаги са били равни, а не подчинени на Цариградския; второ, защото християнски народи със свои, независими от Цариград църкви, съществуват още от IV век (грузинци, арменци); и трето, защото някои високопросветени и високопоставени хора като патриарх Фотий, братята Константин-Кирил и Методий, и цар Борис I разбират, че духът на християнството изисква равенство между църковните предстоятели. А това равенство е възможно само ако те са предстоятели на независими Църкви, опиращи се и на свои държави.
Такава Църква се оказва българската – тя придобива и свой език, и своя държава. Това са били необходимите условия, за да се роди българският народ.
Това не изглежда като новина. По-неочаквано ще е твърдението, че през девети век освен българският, се ражда също и гръцкият народ. Условията са подобни – собствена държава, Църква и език. Но защо не по-рано? Защото дотогава Църквата е водела война за изясняване на вярата, до което се е стигнало едва в средата на IX век (с отказа от иконоборството в 843 г.).
Напрежението между тези два иначе братски народа е силно и продължително – то продължава и днес. Перипетиите на отношенията им могат да се проследят през вековете. Но все пак има едно събитие, което може да бъде посочено, поне засега, като щастлива развръзка – признаването на автокефалията на българската Църква от Цариград през февруари 1945 г.

Раждането на народите 2

– Мога да ти кажа, че съм израснал в почти атеистично семейство – просто защото беше социализъм.
– Да, както и мнозина други. Но по-добре в атеистично, отколкото в католическо или протестантско. Съвсем сериозно. Аз знам хора, които у дома са били тормозени с религия, и резултатите не са добри. Отблъскването се случва, ако в дома е имало сектантска, значи нехристиянска обстановка. Или ако вярата е била част от прекалено суровото възпитание. Иначе – не.
– Да. Но аз по-скоро съм свидетел на някаква смесица между езичество и християнство – както е по селата.
– За това, което наричаш „езичество“: там трудността е, че липсва редовна проповед, а нещата се ограничават до действия. Това не е добре, защото християнството е и очакване, и аскетизъм, самопожертвувателност, мислене за историята. Това става с проповеди и четене на жития, с по-редовна изповед също. Защото то не е някаква ложа, чрез принадлежността си към която човек застава над останалите или се отделя от тях. То е призив към всички хора. Добра вест. Докато всички останали т.нар. „религии“ са по-скоро секти.
– В селото нямаше църква. Бабичките каквото си знаеха – това беше.
– Е, така, разбира се, ще се изпадне в езичество. Трябва свещеник и то не един. В това отношение градовете са за предпочитане, дори ако има гонение. Защото хората са повече. А това, да се построи църква, не е работа само на хората, които са се заселили там. Не те са отговорни. Отговорен е епископът. Защото те и да построят сграда, нали трябва да има свещеник. А той се назначава от епископа. Но и те е трябвало да искат. Казано е: „Хлопайте, и ще ви се отвори“.
– Явно не са искали.
– Не са направили църква – значи им е рано. Ще дойде време да направят. Или пък селото ще запустее. Защотото само с материали не става, трябва и желание. Бог не принуждава хората, оставя ги свободно да пристъпят към него.
– Знам. Селото е почти запустяло вече…
– Човек не живее само с хляб. А за Юда е казано: „Жилището му да запустее и да няма кой да живее в него“ и: „Достойнството му друг да вземе“. А и това: „Иаков отговори: продай ми ти още сега първородството си. Исав рече: ето, умирам; защо ми е това първородство? Иаков каза: закълни ми се още сега. Той му се закле и продаде първородството си на Иакова. Тогава Иаков даде на Исава хляб и гозба от леща, и той яде и пи, и стана та си отиде; тъй презря Исав първородството.“
– Аз съм първороден, но това никога не е значело нищо за мен.
– Не е точно в буквален смисъл. Значи: да не се отказваш от наследството си. От онова, което Бог ти дава. Дори да се налага да направиш някоя жертва за него, нещо да претърпиш. Приемането на наследството – това е благодарността, че си такъв, какъвто си сътворен. А някои го продават (отричат се от него), за да получат повече. А повече не може да се получи, само по-малко. Атеистът примерно, с това, че е атеист, вече се отказва от първородството си – защото вярата му е наследство. Родоотстъпникът, ренегатът – също…

– Четох някъде, че българи тук е имало още по времето на Константин Велики. Какво мислиш?
– Първо трябва да се види какъв е източникът, да се изтълкува. Това е сложна работа, тук въобще не става дума да се погледне някое издание и да се предложи превод. Трябва да се установи ръкописът (ако е ръкопис), да се датира, да се прецени стойността на текста (дали не са нечии измислици) и пр. Чак тогава може да се изкаже мнение по съдържанието, и то винаги е с безброй „ако“ и „може би“. Но най-важно е човек да знае какво точно търси. Примерно: според Херодот голяма част от полуострова южно от Македония някога е бил заселен от негръцки етнос, наречен „пеласги“. Те са били коренно население и в Атика, далеч преди всякакви атиняни. И какво от това? Може ли днес човек да каже: „Аз съм пеласг“? Народът – това не е просто име, а преди всичко жив език и историческо съзнание. Нашият език е славянски, а историческото ни съзнание е свързано с кръщението на цар Борис през IX в., създаването на писмеността, православието, напрежението между нас и Византия (Източният Рим). Всичко друго са следствия. Това, да се говори, че ние „по същество“ сме траки, хуни, илирийци, старомакедонци и т.н., не е току-така, то е част от борбата на неоезичеството срещу християнството.
– А аз все се чудя как так тези прабългари толкова лесно са се сдружили със славяните и са победили цяла имперска войска.
– Съмнително е, че веднага са се сдружили. А че са спечелили войната – какво странно има. Преди тях Рим и Константинопол са губили войни срещу кого ли не – вандали, готи, хуни. Рим е бил превземан три пъти през V в. Но работата е в това, че каквато и армия да имаш, каквито и да са военните ти успехи, ти не можеш да създадеш държава, равна на Рим/Константинопол, ако ти липсва писмен език. Разбира се, възможно е просто да разрушиш държавата, както са направили готите на Запад. При нас е станало друго – установили сме се в съседство. Тогава обаче трябва да влезеш в конкуренция във всяко отношение, включително културно. Нещата са се развили логично – българите са отказали да станат поданици на империята и това им е струвало към сто и петдесет години тежки войни. После Омуртаг решава да закрепи отношенията, но пък той, както и Крум, е антихристиянски настроен. А в държавата е имало християни; и те, като преследвани, са се чувствали по-близки на Константинопол, отколкото на Плиска.
– Но как, ако българите са били толкова малко, са били подкрепени от местното население и са се наложили над него?
– Въпрос на организация. Във всяка държава онези, които са на власт, са малцинство. Включително и днес, разбира се. Борис се е кръстил по няколко причини може би, но една от тях е била да запази държавата и да я развие. Така и станало. Ако Кирил и Методий бяха превели евангелието на прабългарски, той щеше да остане език на държавата. Но те са знаели славянски. Затова този език е надделял. Иначе щеше да остане само „матерен“ и да изчезне.
– Има някакви свидетелства, че още Кубрат е бил християнин.
– Може. Но въпросът не е бил само да се приеме вярата и да се разреши богослужението; бил е нужен още собствен език и църковна йерархия. Борис сигурно е знаел колко голямо е било влиянието на Рим върху политическия живот на Запад. И това при положение, че папата не е имал държава. А константинополският патриарх има и това. Значи по никой начин не е трябвало да се допусне гръцкия език и върховенство на Цариград по църковните въпроси. Защото е ставало въпрос за създаване на нова империя, конкурентна на Римската. И това противоборство продължава до края – до идването на турците. После проектът на Борис и Симеон се поема и осъществява от руските царе. Това е пътят на историята.
– Най-малкото, нужно е било признаване.
– Да, защото установяването на дипломатически и църковни отношения с Константинопол поставя България наравно с Римската империя и така издига държавата на върха на европейската политика. Така е бил решен политическият въпрос, иначе във военно отношение не сме имали трудности. Що се отнася до имиджа, който й се създава от гръкоезичните, пък и латиноезичните автори – той е такъв, какъвто е по-късно и имиджът на Русия в Европа. Тази държава изглежда опасна, тя не е „управляема“.
– Поставени са били в деликатна ситуация: „братя християни“, които не са подчинени. Това би трябвало да е нетърпимо за Константинопол
– Разбира се. Хората, които са разбирали християнството като религия на мира и общото спасение, не са били много – не повече от сега. Кирил и Методий са били такива, сигурно и патриарх Фотий. Това е било достатъчно. Та аз твърдя, че това е голяма победа, световноисторически успех. Твърде малко хора го проумяват, макар че за това преди време доста се говореше. Но е трудно да се схване, защото не става дума просто за „един език повече“. Това е разбиване на църковния и културен монопол на Рим (Константинопол е източният Рим). А следователно и на политическия. Създава се „многополюсен“ християнски свят. Това от своя страна съответства на самия дух на християнството, който е съборен – тоест, на братство, равноправие и съгласие. А това просто вбесява властолюбците и завистливците. То е в основата на омразата срещу България – затова тя има врагове…

5.
Анти-църква

Във връзка с това, че дяволът е имитатор, може да се добави и едно обяснение за успеха на комунистическото движение през ХХ в., особено в православния свят.
Защото комунистическите партии, които се установяваха сред отделни народи, се строяха по подобие на църквите. Но тъй като (поне на думи) нямаха нищо общо с Църквата и християнството, те не би трябвало и да бъдат наричани еретически, каквито са, примерно, протестантските общности; а по-скоро анти-църкви.
В Русия, където сред интелигенцията отдавна имаше антицърковно движение, комунистите се възползваха се от загубата на войната (Първата световна) и триумфираха. Тогава анти-църквата им обхвана държавата (християнска империя) и си послужи с цялата й сила. Поради това не беше трудно, особено след победата във Втората световна, тя да постави на власт и в други държави свои „сестри“ – антицъркви. И тъй като, представяйки се за нещо принципно различно и дори противоположно на християнството, комунизмът си постави за главна цел да изкорени Словото на Христос и да унищожи Църквата му, той заслужава да бъде наричан и сатанизъм.
А сблъсъкът между комунизма и Запада по онова време беше сблъсък между стремящата се към бързо завладяване на света анти-църква и боящия се от нея неоезически (и плутократичен) свят. Преломният момент беше, вероятно, Карибската криза. Тогава водачите на антицърквата се поколебаха и решиха да отложат „края на света“. Но, смекчавайки отношенията със Запада, те попаднаха в капана, в който беше попаднал и римският епископат – а именно, станаха „едни от многото“.
Оттогава съветският комунизъм, каквото и да се говореше все още за него, полека и неотклонно беше приобщаван към неоезичеството; а и самият той възприе към Христовата църква същото поведение на „оплитане“ в мрежата на „многообразието на идеите“ – вместо да я преследва брутално, както правеше до началото на 1970-те. Така той загуби сектантската си острота и от яростен бунт против Църквата се превърна, за две-три десетилетия, в „реален“ (държавен) социализъм.
Така че съветската анти-църква се провали в света главно поради липса на решителност; тя беше „нетолерантна“, но не достатъчно, за да победи.
Причина за това беше преплитането й с държавата, което доведе до колебание между собствения й интерес (унищожение на християнството и идеологическа, а впоследствие и абсолютна власт над света) и интереса на държавата, който винаги изисква външно- и вътрешнополитически компромиси.

6.
Сектите

През 1990-те, покрай многото други новости, се появи и въпросът за „сектите“. Макар че думата и досега означава нещо като „съмнителна религиозна общност“, хората се озадачаваха от това, че медиите обикновено ги наричаха „секти“, докато те самите наричаха себе си „църкви“. Освен това беше възможно всеки да регистрира в съда всякакво сдружение и да го нарече както желае, включително и „църква“. Тогава защо да не се наричат и така?
Има една разлика между тях и Църквата, която ми се струва съществена. Тя е в следното. Църквата е, по светски казано, „народоообразуващ фактор“. „Народ“ – това са тези, които посещават храмовете й и биват духовно обгрижвани от нея, понякога без дори да го знаят. Поради това, когато човек се роди в „този народ“, той принадлежи към Църквата му и чрез нея към Вселенската-Съборна „по подразбиране“, дори кръщението му по някакви причини (гонение или нещо друго) да бъде забавено. Това, че не посещава службите и се отнася небрежно към тайнствата, не му е от полза, но с това той все още не е напуснал Църквата, а още по-малко тя се е отказала от него. Освен това тя няма никога да го прогони; така че отделянето му от нея става само по негово желание, което при това трябва да бъде непрестанно засвидетелствано. Тоест – за да бъде извън Църквата, той трябва непрестанно да „доказва“, че не е християнин. Иначе той е.
При сектите обаче е обратното. За да стане човек техен член, той трябва да заяви изрично желанието си; и след ритуала по приемането трябва непрестанно да дава доказателства, че е „техен“; иначе отпада, и от членството му там остава, в най-добрия случай, един мъчителен спомен. Точно така се чувстват хора, които са отпаднали от някои на пръв поглед много православни общности, каквито са разколническите старостилни „църкви“. Сектата се отнася към човека ревниво – тя го „изнудва“ да заявява принадлежността си към нея и същевременно го заплашва с прогонване, както и с тежки последствия от това прогонване. Колкото до онзи, който се отдалечава от Църквата и отказва да се върне към нея, той не е застрашен от нищо, освен от духовния глад, който сам си е причинил.
Има едно коварно заблуждение, в което изпадат дори и хора, които специално са се старали да изучават християнството. Те гледат на Църквата като на секта – мислят, че към нея принадлежи само онзи, който непрестанно и успешно се „доказва“ като неин. Това ги води към напълно погрешната мисъл, че тя се дели на малцина „истински“ и множество „неистински“ християни, която мисъл става основание за доброволното им и незабелязано отдалечаване от нея.

7.
Заключение

По повод разговорите и монолозите за Бога – защо понякога те са безплодни.
Причината е, че някои пристъпват към темата просто като „изследователи“. Но тази тема не позволява такъв подход. Защото Бог не може да бъде „изучен“. Към Него се обръщаме лично и с молба (молитва), тъй като сме „прах и пепел“. Не може да го дебнем, за да го опишем. Така прави високомерният човек, който се надява на ума си. А умът му е даден от Същия Онзи, Когото той отрича. И му е даден не за да лукавства, а за да придобие живот. И накрая – да бъде като Бога.
Ето това е изпитът, и на този изпит надменният винаги се проваля. Затова е казано „блажени нищите духом“.

Ако предположим, че човекът е видим във вечността от раждането до смъртта му, то има нещо твърде тайнствено и мистериозно в житейския му път.
Защото, макар да живее във времето, той вече някъде е и такъв, какъвто е вечно: което значи – или вечно жив или вечно мъртъв.
И макар и свободен, той отива сякаш да узнае каква е била неговата свобода – къде го отвежда тя.

Историософски фрагменти V. Антична литература

1.
Наука и изкуство

В старогръцки не винаги се прави се ясна разлика между думите „техне“ и „епистеме“. Обикновено превеждаме първата с „изкуство“, а втората – с „наука“. Но така се оказва, че разликата в значенията им е била голяма.
Защото с първата дума ние днес мислим за онова, което идва в душата по вдъхновение и го наричаме „художествено творчество“: тази представа не е далеч от Платоновата представа за „поезията“.
От друга страна, когато казваме „наука“, мислим, примерно, за онова, което Аристотел прави, когато класифицира живите същества. Представяме си „науката“ като „знание“ за нещо извън нас; но пък подредено според понятия, които се намират в нас, в душата ни: вложени са някак там.
И тъй като тези понятия, математически или диалектически, са „логични“, тоест, устроени според един ред, който присъства и в природата, те помагат да „откриваме“ неща, които все още не сме срещнали в опита си; да ги „предсказваме“. Пример за това е таблицата на Менделеев, чрез която се „предсказва“ съществуването на все още непознати химически елементи.
В старогръцки обаче разликата в значенията е по-незабележима. И в двата случая се има предвид някакво ясно и сигурно знание, в съгласие с което човек извършва нещата „правилно“, така че от направеното да има безспорна полза. Но с „техне“ се обозначават най-различни дейности – поезия, математика, управление на кораб, командване на войска, медицина.
Добре би било, както мислят учени като Платон, упражняващият изкуствата да има „епистеме“ – знание за основите и правилата им. Ако няма такова знание, той пак може да прави някои неща, но то ще е само благодарение на опитността му. Според Аристотел („Метафизика“…) такъв човек ще е по-подходящ за изпълнител, отколкото за ръководител. Ръководителят, управляващият дейността, непременно трябва да има знание, да е наясно „защо“ във всеки момент се постъпва така, а не по друг начин.

Как се пишат хубави книги

Имало е един мислител през I в. сл. Хр., много начетен човек, от когото е останало едно малко съчинение към 50 стр., казва се „За възвишеното“.
Това е размисъл за литературата – по какво се познават най-хубавите художествени произведения и коя е причината те да са такива.
Та той казва, че за да напише нещо забележително, човек не се нуждае от особено добър стил, нито да е много осведомен за това, „как“ се пишат книги. Необходимо е обаче друго – да мисли за сериозни, важни за живота неща, а и да живее според мислите си.
„Но това рядко се случва“ – казва той към края. „Затова и великите книги са съвсем малко.“

2.
Из живота на поетите, музикантите и гадателите

Орфей бил разкъсан от вакханки, които хвърлили главата му в Марица; Херакъл в пристъп на гняв убил учителя си по китара Лин; а музите ослепили Тамирис, защото поискал да се състезават и ако ги победи – да прави секс със всички.
Флейтистът Марсий се състезавал с Аполон, който след това го убил и одрал кожата му; Хера ослепила Тирезий, защото смятал, че жените изпитват девет пъти по-голямо удоволствие от мъжете по време на акта; а Стезихор загубил зрението си, защото написал някакви обидни стихове срещу Елена.
Омир бил сляп и не можел да прави нищо, освен да съчинява хекзаметри; затова продавал поемите си на някои, които после ги представяли за свои. Умрял на остров Иос от мъка, че не могъл да разгадае гатанка, която чул от местни рибари. Ахейският прорицател Калхас пък умрял, защото загубил състезание по гадаене с тракиеца Мопс.
Касандра била любовница на Аполон, но не искала да роди дете от него и той я наказал никой да не вярва на пророчествата й. След превземането на Троя била изнасилена от Аякс Ойлеев, дадена за робиня на Агамемнон и убита заедно с него след пристигането им в Микена.
Хезиод бил беден, защото брат му го осъдил в дело за наследство и не му оставил почти нищо; Сафо се хвърлила от Левкадската скала поради нещастна любов или защото се страхувала от старостта; а Овидий бил изселен от Рим и умрял в самота на черноморския бряг край днешна Констанца.

Омир и Платон

За живота на Омир има една легенда, неясно колко стара, но записана през гръко-римската епоха, вероятно към II в.: за това, че той бил начален учител по гръцки и музика в Смирна, а после пътувал с някакъв търговец от Левкада из Средиземноморието – за да научи повече за света. После ослепял и години наред се препитавал с мъка от поезията си из малоазийските градове; а накрая се установил на Хиос, където пак станал учител, оженил се и имал деца.
Общото образование през цялата класика е било приблизително такова – начална грамотност, смятане и музика. Имало и някои видове висше образование, единият от които бил питагорейският, който предлагал задълбочаване на математическите и астрономически знания, и теория на музиката; а другият бил софистическият, където вниманието се насочвало към реториката, поезията и правото.
Обучението при софистите се заплащало и вероятно при завършването на някакъв период занимания се издавало удостоверение. При философите такава практика нямало, а просто се знаело, че еди-кой си е бил слушател на еди-кого си. Така Платон бил слушател главно на Сократ, но се е познавал и с мнозина други, примерно с хераклитиста Кратил, както пише Аристотел в „Метафизика“ I,6.
Но как и докъде се развива доброто образование, като се започне от началното? Важното е най-напред човек да бъде научен на неща, които са сигурни, и затова е полезно да се започне с език, музика и математика: защото там за първите неща няма спор. Но колкото по-нататък се отива, толкова по-големи стават разликите между учещите; и главната е в това, как се използват тези начални и сигурни знания: за какво служат и какво значат.
Някои си остават с тях и цял живот ги използват просто за преподаване, значи ги превръщат в нещо като занаят, който винаги остава един и същ. Други обаче се захващат да строят образи и мисли, и не спират, докато не създадат изображение на целия свят; и после до смъртта си го допълват и проясняват.
Ето по това Омир се отличава от обикновения граматик и музикант, а Платон – от обикновения преподавател по математика или философия

Вината на Елена

Историята за троянската Елена има още две версии – освен Омировата.
Едната е антична и гласи, че Елена не е стигнала до Троя и изобщо не е изневерявала на мъжа си, а само е била отвлечена; но по пътя натам Парис незнайно защо я оставил в Египет. След края на войната Менелай минал през Египет, открил жена си там и си я взел. Другата версия е средновековна и според нея Елена наистина е била в Троя и е станала жена на Парис; но след превземането на града двамата били екзекутирани по заповед на Менелай.
Тези колебания около легендата идват от трудността да се разбере как е възможно една жена (и то не каква да е, а благородна, уважавана и високопоставена) своеволно да напусне мъжа си и да заживее с друг – защото така й харесва. След това мъжът й с цената на огромни усилия и жертви да убие похитителя й и да унищожи цялата му държава, а тя, от своя страна, да се прибере при него и пак да си заживеят така, сякаш нищо не е било.
Въпросът е: има ли жената вина?
Ако има, тя подлежи на наказание. Ето защо средновековният разказвач не допуска възстановяване на брака, а вместо това взима най-радикалното решение: на Елена й отрязват главата.
Възможно е на древните гърци такова наказание да се е струвало твърде тежко. Но и според някои от тях Елена не е могла, след всичко станало, просто да се върне при Менелай. Затова те оставят Елена в Египет, като при това измислят, че боговете създали нейно подобие, което съпътствало Парис до Троя, било дори негова съпруга, но после, около разрушаването на града, някакси изчезнало. Решението на Омир, макар и странно за двете страни, изглежда добро, ако се отстрани онази предпоставка, която ги притеснява – вината на Елена. Всъщност тя, при всичките си достойнства, е само жена – тоест, не може да носи отговорност за делата си. Тя трябва да бъде пазена добре; а ако не, възможно е да бъде загубена.
Значи вината е най-напред на мъжа й. Колкото до Парис, той просто се е възползвал от неговата небрежност и я е откраднал. Затова той и съучастниците му е трябвало да бъдат наказани, и те са били наказани. А откраднатата жена е била взета обратно, както следва да се направи с всяка незаконно отнета собственост.

3.
Едип и свободната воля

Той избягва от Коринт за да не извърши престъпление и – парадоксално и трагично – го извършва точно благодарение на бягството си. Защото си е мислел, че знае повечето това, което в действителност знае.
Оракулът му е казал – ще направиш нещо с родителите си. Но той не е назовал родителите му поименно, нито мястото, където ще се случи това. Така че Едип е трябвало първо да проучи кои са родителите му. Това значи – „да познае себе си“. Защото човек не може да научи кой е, без да се поинтересува от близките (околните, хората).
Избягал е, за да се предпази от престъпление – защото е мислел, че е възможно да се отиде на място, където ще липсват „условия за престъпление“. Но това не е така – престъпление може да се извърши навсякъде, а също и да не се извърши. Защото причината за него не са „условията на живот“, а свободната ни воля.
Като е търсел място, където той самият „няма да стане престъпник“, той е отрекъл свободната си воля. Човек се предпазва от престъпления (грехове) не чрез промяна на „условията“, а чрез промяна на себе си. Но той е смятал, че няма какво още да узнава за себе си или да се променя. Опитал е да се предпази от престъплението по друг начин и затова не се е предпазил.

Трагедията с Едип и родителите му е като трагедията със собствената „култура“ (paideia, „образование“).
Тя не може да се „внесе отвън“, и не се получава с преместване в пространството. Самопознанието е главното. Без него никой не може да бъде културен; може само да имитира неща, което не познава.
Културата е традиционна и наследствена. По това тя прилича на духовността, макар че двете думи не значат едно и също. Културният човек се чувства уютно навсякъде, защото новото (различното) не го плаши – тъй като има действен светоглед, той лесно го „преработва“ и го прави свое.
Обратно, некултурният не усвоява нищо – него го усвояват, като му предават („продават“) някакъв пасивен светоглед. Това значи – празни думи и жестове, мнения на властта и знаци за власт. Това е неистински живот, живот чрез подражателство.
Убийството на бащата – това е конфликт с културното наследство. Едип наистина получава царство (образование), и то благодарение на силния си интелект (разгадава думите на Сфинкса). Но той е щял да стане цар и в Коринт, и то по законен начин, без престъпление. А така, разчитайки само на даровитостта си, но не на самопознанието, е получил незаконна (привидна) власт. Тоест – лъжеобразованост.
Бракът с майката. Това е, от една страна, част от убийството на бащата. Защото синът може да наследи от баща си всичко, освен едно – неговата жена. Това е беззаконно. Но Едип не наследява баща си, а вместо това го убива – значи, отнася се с него беззаконно, произволно. Затова и всичко, което получава, е лъжливо (неустойчиво). Това се показва чрез брака с майката, който символизира произвол.
Такъв, когато взима нещо от имота на баща си, не го наследява, а го ограбва – защото не иска да го продължи, а да го победи. И не усвоява, а подражава – каквото е правил баща му с тази жена, това прави и той.
Усвояването (законното придобиване) обаче е друго – приемаш определени неща, но ги поставяш на съответстващо място в живота си, а не на същото, където си ги видял у другия. Защото ти самият си друг.

4.
Херодот – наистина накратко

Европа и Азия били в конфликт от древни времена и причината за това била съблазняването и отвличането на разни жени – аргоската Ио, колхидката Медея и други. Но истинските войни започнали след отвличането на спартанката Елена.
В по-близко време лидиецът Крез пръв нападнал малоазийските гърци и ги подчинил, но скоро след това държавата му била разбита от персиеца Кир. Кир създал персийската империя, като завладял почти цяла Азия, включително Вавилон; но загинал във войната с прикаспийското племе масагети.
Наследил го синът му Камбиз, който завладял Египет, но извършил множество престъпления спрямо боговете и близките си хора, и умрял, като се пробол случайно със собствения си меч. По същото време в Суза двама маги извършили преврат и избухнала гражданска война, след което над Персия се възцарил ахеменидът Дарий.
Той нападнал скитите отвъд Дунав и се върнал обратно без какъвто и да е успех. В похода като негов помощник се отличил милетския грък Хистиай, когото после Дарий задържал в Суза. Хистиай, който предпочитал да се завърне в Милет, подбудил един свой роднина да вдигне въстание срещу персите. Той го послушал, организирал въстанието и повикал на помощ атиняните.
Те изпратили подкрепление от няколко кораба, нахлули в град Сарди и го подпалили. Дарий, за да ги накаже, изпратил войска в Атика, която загубила битката при Маратон.
След няколко години синът му Ксеркс нахлул в Гърция с голяма армия, превзел Атина и я опожарил, но загубил морското сражение в Сароническия залив, а после и две сухопътни битки. Персите се оттеглили в Азия.
За Ксеркс се разказва, че имал любовни авантюри с благородни жени, някои от които пострадали тежко от ревнивата му съпруга Аместрис.

5.
Лирическото

Лирическото не е в споделянето на усещанията в душата, а в това, те да се изрекат с няколко думи така, че всеки друг да ги разбере и се съгласи, но никой да не може да ги изрече по този начин.
Мислите и разказването, колкото и убедителни да са, не принадлежат към лирическото.
Стихотворството и благообразието на изреченото често съпътстват лирическото, но не са самото то. Тъй като те принадлежат към музикалната част на говоренето и въздействат повече на слуха, отколкото на въображението.
Лириката обаче въздейства точно на въображението. Затова тя може да бъде оценена и в превод, стига той да предава същественото в нея.

6.
„Атинянката Таис“

Ето сега, по повод на нашия курс реших да се запознаем с „Атинянката Таис“. Този роман е основан върху биографията на Александър и е донякъде свързан с първите времена на диадохите; и дава възможност да се разкаже за едно пътешествие из цялата тогавашна вселена – „ойкумене“.
Такива неща са правени нерядко и в античната литература. Едно от произведенията, които са били в тази насока и са станали известни, е романът за Аполоний Тиански: един философ и чудотворец, питагореец, който наистина е живял през I в. сл. Хр. и се е прочул; бил е толкова известен, че станал герой на роман, написан в началото на III в. Авторът на този роман е Флавий Филострат, който е познат и с други произведения, едно от тях е „Животът на софистите“.
Та романът е написан за този Аполоний, който бил обиколил целия тогавашен свят: минал през Италия, Гърция, Египет, Месопотамия и достигнал Индия, където установил близостта между индийската и питагорейската философия. След това се върнал обратно; като по време на пътешествията си се срещнал с най-известните хора на своето време. Така че това е роман за пътешествие из целия „цивилизован свят“, в който един мъдрец се среща с други подобни на него, разменя с тях мисли и така извървява своя път към съвършената мъдрост.
През античността такава книга за жена не е писана, но ето тук Иван Ефремов прави този експеримент. В романа Таис е жена, която се запознава с най-известните хора на своето време: тя се среща с Александър Македонски, тя е приятелка и впоследствие съпруга на Птолемей, и минава през всички известни цивилизационни центрове на древността.
Всъщност легендата за нея започва точно от биографията на Александър, даже не от романа, а точно от биографията. В Плутарх („Александър“, 38), се казва с няколко думи, че имало една хетера, която била заедно с Александър по време на похода и че тя дала предложението да се подпали царският дворец в Персеполис. Дворецът бил унищожен като отмъщение за това, че някога Ксеркс подпалил светилищата на атинския акропол: значи оказва се, че 150 години по-късно атиняните си отмъстили, и то чрез една жена.
Същото нещо е разказано и преди Плутарх, от Диодор Сицилийски, който казва приблизително следното: „Всички се изпонапиха в Персеполис; защото Александър спечели големите битки, влезе в града и разбира се, македонците в този момент решиха да празнуват. И как могат да празнуват хора като тях? Разбира се, като се напият съвършено. И Александър не изоставаше в това отношение, а освен това около тях имаше и много жени, и то не почтени, а ето такива като Таис. И в един момент Таис, която също беше пила доста, каза: `Сега е моментът да подпалим персийските дворци, за да им отмъстим`“.
Пак това, но с още по-остри изрази, го повтаря и Курций Руф в „Животът на Александър Македонски“, който казва, че това била просто една пропаднала жена, която в пияно състояние насъскала мъжете около нея да унищожат една голяма архитектурна и културна ценност – каквито са били царските дворци, строени още във времето на Ксеркс.
Така че легендата за Таис тръгва оттам и тя е била разработвана и от други писатели преди Ефремов.

7.
Седем книги

Мислите на древните са основани върху Омир, а на следантичните – върху Писанието.
При Омир вниманието е към страстите, които уподобяват човека със звяр и стихия. Затова в „Илиада“ има толкова сравнения с лъвове, глигани, кучета, вълни, дъжд, сняг, ветрове и огън; и много кръв, която символизира страстта. Също: интерес към целия свят, неизследваното и земните чудеса („Одисея“). И че човекът е смъртно същество, неспособно да провижда и отдадено на произвола на боговете.
След това Херодот прави един нов епос, в който има и голяма война, избухнала поради страсти и грешки, и изследване на целия свят, заради „забележителностите“. Разказва отделни човешки животи за да покаже, че успехите и бедите са от боговете и са временни; и човек се заблуждава и страда, ако забрави това.
Платон проследява живота на Сократ като една духовна „Одисея“ със щастлив край – завръщане в отвъдното, при справедливите души. И изработва нова картина на света, с нов Олимп, където се съзерцава истинното, и друг Хадес, където се чакат новите животи и се понасят наказания. Също: образ на справедлива държава, която се управлява не от цар, а от просветени хора, подобни на богове (или на герои, като в съвета на Омировите царе). Мислил е да изобрази и война, както се вижда в „Тимей“ и „Критий“, но изглежда, че не е успял.
И двамата с Херодот опитват да преодолеят Омир: единият представя по-голяма война, и не митическа, а действителна; другият създава образ на съвършен човек и държава, и мисли за истински божественото. Така те изоставят фантазията и се насочват към онова, за което може да има сигурни свидетелства и доводи.
С Писанието усещането за нравственото се изостря и то се свързва с духовността така, както античната справедливост – с истината за „космоса“. Затова вниманието се насочва към светостта и нейната противоположност – злото.
Дон Кихот на Сервантес е комичен светец. Там злото е в безразличието към високите мисли и нравствения подвиг; то е „приземеност“, която изобразява загубата на връзката с Бога. Лудостта на дон Кихот е обръщане към божественото, но не пряко, а чрез безобидни фантазии. Покрай това се изказват верни (пророчески) мисли, художествено олекотени с това, че са вложени в устата на комична фигура (неудачник).
Във „Фауст“ на Гьоте има пряк диалог със злото (дявола) и навлизане в неговото царство (неограничената власт, достъпът до всичко желано). Но такава душа потъва в греха не заради него самия, а заради познанието, и точно заради това e спасена; подобно на Маргарита, която се спасява, защото е грешила от любов.
Романите на Достоевски са като разкази за духовни дуели, където героите се сражават със злото. Някои побеждават по-лесно (старецът Зосима, княз Мишкин), а други много трудно (Версилов, Разколников), или остават в неопределеност (Иван Карамазов). Трети се съпротивляват, но губят (Свидригайлов от „Престъпление и наказание“, Кирилов от „Бесове“, Олга от „Юноша“), а някои сякаш са родени зли и не пожелават да бъдат други (Петър Верховенски и Ставрогин от „Бесове“, Смердяков от „Братя Карамазови“).

Habent sua fata libelli

„Фантастичното“ започна с това, че двама журналисти от БНР (Е. Янев и К. Стоянов) решиха да направят „реалити роман“, при това фантастичен. Това беше в началото на 2010. Щеше да се излъчва веднъж седмично, в неделите. Освен това сметнаха за полезно всеки път да се прави и по едно едночасово въведение към фантастичната литература.
Започнаха хронологически – от античността, и ми предложиха да разкажа нещо за тогавашната фантастика, направо на живо. Аз разказах за Апулей („Златното магаре“). В първата пауза от интервюто се обърнах към Янев въпросително: „Как е?“ Той отвърна решително: „Много си добре!“
Затова решиха да не вървят през вековете, разговаряйки всеки път с нови събеседници, а да останат в античността. Така за три месеца направихме 12 предавания, като аз ги помолих да ми дават аудиозаписите.
След това ги дадох на Леда, и ѝ казах да ги „разчете“ и запише. Тя така и направи, и след няколко месеца интервютата станаха писан текст.
Така минаха 2010-2011, а през 2012 предложих „Фантастичното“ на току-що основаното издателство „Проектория“, и те за няколко месеца направиха книгата – електронна, но ми подариха и двадесетина екз. на хартия. Сега тази книга, в хартиения си вид, е съвършено уникална и библиографска рядкост.
Минаха години, и в края на 2017 предложих „Фантастичното“ и на Университетско издателство. Те също я направиха бързо и добре, като текстът отново беше редактиран, с цел да стане още по-читаем (защото записите на устна реч мъчно стигат до вид, удобен за четене). И така, през есента на 2018 тя се появи отново, този път изцяло на хартия. Договорихме се с издателството да получа куп екземпляри, за да имам какво да раздавам на колеги и приятели.
А сега (2019) тя беше представена в „ЛВ“. Така че животът ѝ продължава, тъй като всяка биография се състои от събития

8.
Да разбираш от античност

Във въведението към лекциите по антична литература е необходимо да се каже, че обсъжданите текстове се делят на художествени и нехудожествени.
Това се отнася за словесната деятелност изобщо. Дори разказването на виц вече е внасяне на художественост (литературност) във всекидневната реч.
Това може да се каже и с други думи: че словесното поведение на човека е или полемическо, или драматургическо. Защото дори съобщаването на някакви на пръв поглед несъмнени сведения може да стане причина за спор (полемика).
От друга страна, речта на човек го характеризира, така че всяка полемика може да бъде видяна като част от драма; и тогава вниманието се насочва не към аргументите, а към характерите.
Тези словесни (и мисловни) дейности е нужно да се редуват, тъй като постоянно полемизиращият сам се лишава от интерес към човешкото и така става твърде прагматичен, честолюбив и дори зъл; а постоянно „играещият“ стига до нравствено безразличие (аморалност).
Така че когато спорът стигне до безизходица, трябва да се намери начин той да бъде спрян и оставен в положение на „словесно произведение“; а не да се настоява за извод в полза на едната или другата страна.

За да можем да разберем старата литература, пък и света около нея, е нужно да четем внимателно и с подробности Омир и Херодот; и да мислим за личността на Сократ. Тях следват всички по-късни писатели; там са поетическите, историческите и нравствените примери.
Защото Омир съдържа в себе си трагедията (в „Илиада“) и романа („Одисея“). Освен това той сигурно е дал началото и на комическите видове, както изглежда от „Война на мишките и жабите“ и както се говори за загубения „Маргит“ (от Аристотел в „Поетика“). Навсякъде из поемите му има лирически места, особено в „Илиада“.
Херодот показва как се мисли за обществото чрез случки от биографиите на отделни хора, но и за целия свят, открай докрай – с езиците, държавите, паметниците на цивилизацията и различията на природата; и защо в човешкия свят се случват неща, за които после всички си спомнят – като големите войни.
Сократ не е писал книги, но той, подобно на някаква муза, създава желание у околните да пишат. Благодарение на него има философски диалог (при Платон), лекция-трактат (Аристотел) и размисли за началата на словесната дейност, знанието и съществуващото. Каквото е Омир за поезията, това е той за прозата – чрез онези, на които е повлиял.
Но освен това той дава пример за философски живот на дело – аскетичен и героичен. Така е повлиял на Антистен и Диоген, може би на Епикур и чрез тях на още безброй други.

Понякога забелязвам, че като че ли не знам какво искам от студентите. От една страна, имаме 25-30 години разлика и би трябвало да се съобразявам с това. Но като че ли очаквам да се досещат за всичко, което си мисля за тези неща (преданията за античността). Нали съм им говорил какво мисля?
А какво значи някой да разбира от античност (антична словесност)?
Разбира, ако е готов да бъде донякъде събеседник на авторите. Да знае това, което са написали, да може да зададе въпроси по него, да си го припомня.
Примерно:
Да може да обсъди Троянската война заедно с Омир; да е чувал за източните монархии и за безпокойствата на гърците около войната с Персия (с Херодот); да си припомня хората от Сократовия кръг с Платон; похода на Александър с неколцината му биографи; някои митове с Овидий; биографиите на известни гърци и римляни с Плутарх; популярни случки от историята на Изтока, Гърция и Рим с Валерий Максим, Авъл Гелий и Клавдий Елиан.
И също: как всичко това се е преплело с историята на евреите и на Църквата – заедно с Йосиф Флавий и Евсевий Кесарийски.
Такъв човек вече си представя античността.

Едни мои студенти си сложиха изпита по литература седмица след края на семестъра. На изпита върнах половината от тях (повече от половината).
– Отделете още десетина дни, така че знанията ви да се стабилизират – казах.
Бях им изпратил лекциите в писмен вид и изцяло, така че да не разчитат само на записките, а и онези, които не са имали възможност да присъстват, да не бъдат ощетени от това. Но тъй като виждах, че се колебаят какво да направят, за да са по-готови за изпита, им обясних:
– Човек трябва да си прочете първо произведенията: аз не искам много, защото знам, че за един семестър тези неща не могат да се изучат. Но все пак от четири месеца се занимаваме с тях. Трябва да може да разкаже произведението – „Одисея“ или „Едип цар“ – с лекота. Това значи не само да го е прочел ред по ред, но и да е мислил за него – какво се случва. След това да си е записал моментите от действието. И после да го мисли, да го възпроизвежда в паметта си, и то с думи. Така го събира в ума си, усвоява го. Това е знанието – да имаш нещо обозримо в ума, ясно видимо и да можеш да го предадеш с реч. Така и с лекциите, в които се разказва за историята на литературата. Всяка от тях човек трябва да изчете, да си я запише на една страница и да я вижда в ума си, все едно сам ще преподава на някого. Да привиква с думите и реда на изложението.
Примерно – пада ви се Омир. Няма какво да се колебаете. Казвате:
„Източниците за него са тези, като се започне от споменатото в поемите; текстът е събран тогава, защото има нечии свидетелства; приписват му се и други неща, които са изчезнали; стиховете са такива и толкова, поемите се делят се на толкова песни; разказва се за война на изток и пътешествия на запад; започва се с несъгласия и раздели, и се завършва с помирявания и завръщания; героите са и един, и мнозина, те са и хора и богове, и се казват така; някои го критикуват – като Платон, други го хвалят – като Аристотел; има последователи и подражатели – ето, Вергилий…“
Това е. Ако чуе това, преподавателят ще си каже: „Този студент е много над изискванията ми…“

Преди време, в началото, разказвах на студентите какво някой е написал за нещо от античната литература.
После започнах да разказвам какво на мен ми е известно за нея.
Сега искам само да прочетат някои неща. И то не много – Омир и няколко трагедии. Но да ги прочетат внимателно, да ги запомнят.
За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?
Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.
И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.
Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.
Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.
Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.
Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

Много красиво нещо е разказването на истории (случки), но само когато са разказани безкористно (не заради нечие оправдание или изгода). Това е трудно да се улучи. Разказът трябва да дава свобода на слушателя да „усети“ действащите лица; да не ги съди, а само да ги покаже за кратко. Защото човек е различен в различни моменти и никога не можем да го „обхванем“ с един разказ. Затова и разказите, в които имената са измислени, са за предпочитане.
Притчата и баснята, колкото и добре да са разказани, не са художествена литература, защото „поучават“. А художественият разказ не съветва слушателя за нищо, а само казва: „ето и това се случва на хората“.

И така, истинската литература избягва грозното (отвратителното), макар по необходимост да напомня за него, тъй като и то съществува. Но не го показва пряко, а някак „зад сцената“, както се извършват убийствата в трагедията – не пред очите на зрителя, защото това не би могло да се изобрази така, че да съответства на сериозността на станалото.
Тя не пренебрегва комичното, а винаги го добавя някъде, защото то е като „сол“ на произведението, но не е висша цел, така че никой истински писател не може да бъде просто комедиограф. Много повече се стреми към трагичното; но това, което в трагедията не достига, са положителните герои, тоест – истинските хора, в които именно се въплъщава красивото.
Тъй като точно красивото е висша цел на литературата. То се намира в лириката, но все още частично, защото лириката е само вътрешен монолог; тя е мелодична мисъл или поредица от видения, и героят не се вижда „отвън“ и в действие, и поради това остава неясен – читателят го „чува“, но не го „вижда“. Ето защо красивото се среща най-ясно в епическите форми и то точно в положителните герои.
Затова истинският писател се разпознава по положителния си герой – той е „в“ него и в този образ е върхът на майсторството му. Така че Омир – това е Ахил и Хектор взети заедно, и повече те, отколкото Одисей; Платон е Сократ, за когото той създава своя диалогичен епос; Сервантес е дон Кихот, а Достоевски – княз Мишкин, Альоша Карамазов и монахът Зосима.

Никакъв произход, възпитание, учебно заведение, вестници, книги, пътешествия или публични изяви не могат да помогнат на човека да придобие разбиране за живота, ако той няма дарба и стремеж към това. Освен това те не са и необходими. Всеки, който е способен да придобива опит, ще го придобие, независимо от външните обстоятелства. И тогава ще бъде учител и равен на всеки, подобен на него. Примерно: Сократ никъде не е пътувал, а Омир нищо не е чел. Св. Антоний и св. Иван Рилски не са писали нищо, и не са знаели нито един език освен родния си. Предците им не са били известни с нищо особено.

9.
Свое занятие и собствен език

Има две свидетелства за свободолюбие – способността да се интересуваш от конкретни неща и нежеланието да си служиш със зает наготово език.
Винаги ми е било радостно да виждам как някой се захваща с някаква определена работа – примерно, да излекува болен зъб или да поправи нещо около електроинсталацията – и докато я върши, не говори и не мисли за нищо друго, а само за това. Не прави банални изказвания и не търси далечни причини за случилото се, а се вглежда в самото нещо и там намира причините то да е такова и как да се направи по най-добрия начин.
А другото е, когато някой не си служи със заети кой знае откъде и наготово думи, а само с такива, които дълго е употребявал, знае какво значат и се разбират от всеки наоколо. И с тях той изказва мисли, които никой друг не изказва. Тези две неща показват, че човекът не е лицемер, нито користолюбец.

Когато младият човек се захваща да развие таланта си (да го „вложи“ в дела), той няма определени планове, или и да има, те са схематични и приличат повече на мечтание; а освен това са и подражателни. Тъй като той има пред себе си много примери и иска да подражава ту на един, ту на друг. Освен това се нуждае и от одобрение – и това е по-скоро одобрението на по-напредналите, значи на по-възрастните.
После той стига до една възраст, която вече не е младост, а е пред прага на зрелостта. Между нея и зрелостта има препятствие и то се разпознава чрез все още присъстващото желание за одобрение. Тогава той прави по-точни планове и те могат да се осъществят; но са според момента и затова са някак разхвърляни. На него му е достатъчно, че е развил таланта си, значи умее да прави нещата „добре“. Но продължава да се нуждае от одобрение и тъй като вече се е изравнил с примерите, които познава отблизо, го търси по-скоро от връстниците и по-младите, и изобщо от „хората“.
Зрелостта се отличава от предишните възрасти с това, че човек вече не очаква одобрение от хората. Тогава неговите планове намаляват по брой, но обхващат всичко, което е правил и се насочват към една цел; така че това вече е и само един план. И не се бои, че може да не го осъществи, защото дори само замисълът му стига – той вижда ясно онова, което винаги е желал.

Съществува въпросът защо така често се случва, че някой, който си знае работата добре, става неудобен за режима. Дали това е случайно, или наистина има отношение към знанието?
Може би знанието и властта са в несъгласие помежду си. Първо, самото знание е опора на личната свобода и с това се оказва противник на властта. Тоест: ако някой си владее занаята/науката добре, защо му е да бъде приятен на властта? Това, което има, не му ли стига и освен това не е ли достатъчно, така че обществото да го приема и да го подкрепя – тъй като има потребност от такива, които знаят неща? Затова често се случва такива хора да пренебрегват приятното за властта и да се насочват към полезното/доброто за обществото. В идеалния случай това не би трябвало да е неприятно за властта, защото тя затова е и установена – за да е полезна на обществото.
Но тя (или по-скоро облечените в нея хора) има склонност да се отделя от него. И да пренебрегва полезното за него заради приятното за себе си. Но освен това има и друго, което противопоставя знанието на властта – че то, когато съществува, се стреми към разширяване. Тоест, изучилият нещо добре се стреми да знае и нататък, докато мислите му обхванат всичко, доколкото стигат силите му. Значи той се отказва да отделя насилствено своята наука от останалите (и няма защо, тъй като всички науки са части от общото знание); а още по-малко да я дели на части без връзка помежду им.
Примерно, ако някой се интересува от история и е изучил част от нея, той ще иска да изучи и останалите части. Но и настоящето е част от историята. Значи той ще иска да знае и за настоящето. За него обаче претендира и властта. И там вече те ще влязат в спор и ще се яви несъгласието.

Когато човек се опитва да разбере смисъла на своите дела (работа, семейство и прочее) в мислите си той неизбежно надхвърля онова, което му е нужно да знае за изпълнението на всекидневните практически задачи. Това значи, че той се опитва да разсъждава не като изпълнител (подчинен), а като управляващ (водач).
Тогава може да го попитат: „Защо се занимаваш с неща, които не ти влизат в работата?“ Задаващият този въпрос несъзнателно споделя мнението, че е редно хората да се делят на разпоредители и изпълнители. Но за да е свободен, човек трябва да мисли и като управляващ. А управляващият не може да знае всичко за обществото в подробности, но трябва да има общо знание за живота му; да разбира устройството му. При все това той, подобно на всички хора, се е занимавал и продължава да се занимава и със специализирани дела. Поради това всеки човек може и трябва да се държи и като управляващ.

Как да се стигне до увлекателно, плавно и съдържателно говорене?
Първо и далеч най-важно е човек да има дар (талант) за това.
Второ, да се вглежда в езика си и да го премисля – какво има и какво не достига в него (в личния му език, живеещ като част от общия).
Да е способен да обглежда съществуващото според видовете му и да различава значенията на думите; да мисли кои са тези хора, пред които говори, кое има стойност за тях и защо. И, говорейки, да напомня за него; да се съсредоточава върху него и да го обглежда.
Първото, което има стойност за хората, е смисълът на собствения им живот; и тъй като той протича във времето, ораторът трябва да мисли за историята, в която техният живот е включен.
Той ще може да прави тези неща ако непрестанно се занимава с премисляне на езика, съществуващото и историята. Тогава той ще е и диалектик.
Но как може това говорене да бъде истинно?
Само ако ораторът постигне нелицемерна и саможертвена вяра в Бога, Който е станал човек, за да живеем вечно.
Точно тази вяра ще усили и неговия дар за говорене. Затова е казано: „Когато ви предават на съдилища, не се безпокойте как или какво ще да говорите, защото в онзи час ще ви бъде внушено какво да кажете. Понеже не сте вие тези, които ще говорите, а Духът на вашия Отец, който ще говори чрез вас“ (Матей, 10:19-20).

Всяко образование, което съдържа знание, е добро и във всяко се намират начини човек да бъде развращаван.
Примерно, филологическото. То е за думите и за правилата, по които те се съединяват, за да дадат смисъл. Защото там главният въпрос е: „Как става така, че звуците произвеждат смисъл, който може да бъде споделян?“ Така че първият предмет за изучаване там е целият текст, който има смисъл; а смисълът е даден, работа на филолога е да каже най-напред и общо какъв е той, а после да го раздели на части – „съставките“ на смисъла, докато стигне до отделните думи и техните елементи. Самото това знание е аналитично – то не образува смисъл, а само разделя големия текст на части, които сами по себе си все още нещо значат, докато накрая се стигне до онези частици, които сами нищо не значат и придобиват значение само когато се свържат с други. Но въз основа на всичко това никой не може да „произведе“ смисъл – той го произвежда независимо от филологическото си знание, което може да му послужи най-много да е „коректен“, а именно, да не прави „грешки“. Самият смисъл обаче е независим от грешките, те просто са нещо „за изчистване“, но той е явен и с тях. Самото филологическо знание не помага текстът да бъде разбиран, освен ако не става дума просто за знаене на чужд език, но всеки може да знае някакъв език и без да е филолог. Така че владеенето на един или повече езици има малко общо с филологията, ако изобщо нещо.
Крайно необходимо е да се схване, че отделянето на по-малки и по-големи части смисъл в текста е безполезно, ако не се има предвид за какво служи самият той; което значи, че филологът, за да разбира какво прави, трябва да е способен да посочи мястото на текстовете си в целия разбираем свят, защото само с оглед на него може да се съди за смисъла на каквото и да е. Тоест, за да е наистина учен, той се нуждае от завършен светоглед.
Ако придобиващият филологическо образование бива възпитаван и сам се съгласи да се интересува от смисъла само донякъде, той няма да го разбира и дотам; и ще престане изобщо да се интересува от него, а ще насочи вниманието си единствено към „грешките“ – значи към онова, което съпътства смисъла и отчасти го дискредитира (ако си направил грешка, значи казаното от теб е безсмислено). Така той се превръща в свадливец, присмехулник и отрицател на всичко, което е и развращението му

Да овладееш науката значи да узнаеш „какво се прави там“. Узнаеш ли, вече не си студент („вечен студент“), а учен. Това не може да стане без многогодишни занимания, а за да се случат те, има условия. Но все пак на някои им се дава – успяват. И какво да се прави след това? Добре ли е просто да се повтаря, което е правено?
Всъщност познаващият науката не може да се държи така. Той непрестанно я разяснява с думи, които не е чувал – и така не просто добавя към нея, но я прояснява; или пък проправя пътища през нея. Значи – занимава се с въпроси, които друг около него не обсъжда. Това трябва да се прави безкористно (не заради заплащане), защото иначе такъв човек няма да е учен, а просто „служител“. Всичко това е мъчно, но неизбежно; тъй като някои неща по добрия път, както и по лошия, са неизбежни. Те не идват от „съдбата“, а от избора.

Умствената работа изисква да си способен да прекарваш дълго време в неподвижност; и не само телесна, но и душевна – да не се разсейваш под влиянието на образи и думи. Само така може да се измине дълъг път в мисленето и той да бъде засвидетелстван в текст. Може би затова Платон казва, че еднообразното и неспиращо движение на небесните тела е по-добро от разнообразното и кратковременно на земните; а Аристотел говори за бога като за неподвижен и мислещ.

Да се достигне до добро преподаване на какъв да е предмет от науките за човека е крайно трудно, тъй като преподаващият трябва да има яснота по всички съществени въпроси на човешкия живот. При това тази яснота не трябва да е имитативна (имам мнение, защото съм го заел отнякъде), а истинска, значи достигната със самостоятелен (независим от мненията) размисъл. Впрочем независимият размисъл винаги донася на човека добра надежда относно края и смисъла на съществуващото (и на собствения му живот). Затова и старецът Зосима казва: „Всички свети хора са били винаги радостни…“ („Братя Карамазови“ I, 2, 4).