Архив на категория: за човека

Елинизъм

1. Гърци и римляни

– Всъщност периодът, който предстои, е наистина много интересен. Досега имахме полисна литература и като изключим легендарните варвари, всичко беше локално гръцко.
– Местно и автентично. По традиционна рецепта, като киселото мляко от Родопите.
– Именно. Въпреки приключенията на Пир из Италия и Сицилия, а после превземането на Сиракуза и Първата македонска война, Рим в културно отношение остава terra incognita, далечен авзонийски запад. Обаче от средата на втори век, след сриването на Коринт, нещата се променят драстично. Имаме делегация на гръцки философи в Рим начело с Карнеад, Полибий заминава там като заложник, Панеций също влиза във връзка със Сципионовците и останалата местна интелигенция.
– Да, тук трябва да се търси началото на гръко-римската литература. Аз не обичам много латинизмите, но думата „конвергенция“ сега изглежда съвсем на място. Римляните напредват на изток, разрушават границите между дотогавашните държави, като целта им е обединение на териториите около морето, тоест съединение на бреговете му в една държава.
– Морето, което Платон нарече „залив на Атлантика“.
– Да. И същевременно гърците се възползват от това, за да вървят на запад и да разпространяват гръцкия език, книжнината и някои свои възгледи също така успешно, както след Александровите походи на изток, които са били победни за тях. Оказва се, както е забелязал Хораций, че ти можеш да загубиш една война с мечове, и същевременно да я спечелиш с мастило и хартия.
– Аз затова всеки път казвам, че Рим е един от елинистическите центрове. Това е факт, но с него трудно се привиква, защото езикът е различен.
– И защото имаме инерция на историческото мислене, четене на историята от бъдещето към миналото. От тяхна гледна точка Рим не е бил кой знае какво, просто една нова военно-политическа сила, каквито до този момент е имало много. И с неясно бъдеще. Но от наша, или по-точно от новоевропейска гледна точка, положението е друго: Рим е предопределен за господар на Средиземноморието, после той става държава-богоносец – единствената християнска империя на земята. После започва и спорът кой е истинският Рим – папският на Запад или гръко-славянският на изток. Поради това е неизбежно на Рим да се гледа като на нещо изключително, което той през II век пр. Хр., въпреки всичките си успехи, не е бил.

2. История и литература

– И така, елинизъм. Какво знаем за него?
– Разпространяване на елинството, както личи и от думата. Завземане на територии, основаване на нови градове.
– Унищожение на източната опасност. С персите е свършено, вся власт македонцам.
– Много войни. Уж си разпределят териториите, но не съвсем и започват междуособици, които никога не свършват, чак до римско време.
– Докато дойде римлянинът да въведе ред. Впрочем кога свършва елинизмът? Със самоубийството на Клеопатра?
– Наистина краят на елинизма има отношение към експанзията на Рим. Затова първата крачка е победата им над Филип V към 190-та, когато става ясно, че македонците не са им равностойни. После идва унищожението на Македония като държава и след това разбиването на Ахейския съюз. Това са три събития през II в.; впрочем и разрушението на Картаген не е без значение, макар че става на запад. Защото то освобождава силите на римляните, така че всичко да се насочи към източния фронт.
– Направо като немците през ВСВ. При това с по-голям успех, защото я няма атлантическата опасност.
– И православната империя, макар дегизирана като комунистическа.
– Наистина краят е присъединяването на Египет. Впрочем персите никога не са били побеждавани напълно, просто е разрушена световната им империя. След време на тяхно място идват арабите и това става малко след края на нашия период, през VII в. А иначе литературата, която ни интересува тук, завършва със Страбон. След това вече минаваме към Рим – доколкото той има отношение към гръцката литература.
– Като изключим езика, това е просто още един гръцки град. При това голям.
– Но откъде ще започнем? То не е като класиката, там е ясно: първо епос, после лирика, после останалото. А тук всичко е наведнъж.
– Точно така. През елинизма има всичко, освен трагедия – говоря за оцелялото, разбира се. И реториката липсва. Затова казвайте, каквото ви е известно.
– Историография. Тук е Полибий, моят любимец. И доста други.
– Диодор. Полезна книга, трябва да се преведе.
– Има комедия. Менандър и разни малки форми, които пак са комически.
– И други малки форми, които са пасторални, буколически. Там е Теокрит, който е сложен, не може да бъде поставен в един жанр. Наричат го идилик, но някои от нещата му са комически.
– Има наука. Филология най-вече, но също математика, астрономия и механика, както е при Архимед.
– Това вече отива към технологията и не ни засяга много. Географията е интересна, защото добрият географ разбира от всякакви науки, като Страбон.
– Философия също. Да не я забравяме. Повечето неща са загубени, но все пак има нещо – Епикур, фрагменти на стоиците.
– И сведения за кинизма. Впрочем много неща за философията се знаят от Цицерон, той е отличен източник.
– И Теофраст е философ. И той е от тези, които не могат да бъдат определени. Има ботанически трудове, метафизически фрагменти, а освен това „Характерите“, които са отлична литература.
– Ами епосът? „Аргонавтиката“ на Аполоний.
– Да, малко остана да я забравим. Има и разни особени книги, като „Александра“ на Ликофрон, „Феномените“ на Арат и други, които са мъчни за четене.
– Химните. Скучни са, но ги има – тези на Калимах.
– Епиграмата. Тя е лирика и затова е трудна за обсъждане, обаче има много хубави неща.
– Добре. Изглежда, че споменахме необходимото…

3. Епосът. „Аргонавтика“

– Наистина, моделът за навлизане в литературата е зададен от класиката: търсим епос, лирика, драма и после от прозата – историография, философия и реторика. Но всяка епоха носи нещо ново. През елинизма имаме науки и разни особени видове, които показват изменения в културата, примерно идилията е такова нещо. Защото през класиката никой не се е сещал да се наслаждава на живота сред природата, та да мечтае да стане овчар или козар.
– Е как, ами Сократ и Федър, които лягат на сянка под платана при ручея? Това е като начало на туризма, да излезеш на зеленина извън прашния град.
– Така е, Платон е неизчерпаем. Така че вече можем да започнем поред. Кое да е първото?
– Аз искам да разкажа за аргонавтите.
– Добре, значи започваме с епос. Слушаме.
– Те са едно поколение преди Троянската война, значи са бащите на онези герои – тоест, някои са им бащи. Като Пелей, Теламон…
– Синът на Язон също е леко замесен в Троянската война. Купува поробени от Ахил троянци, после ги продава обратно в Троя на по-добра цена.
– Съвсем вярно. Наистина, той купува от Патрокъл един Ликаон, син на Приам, после някой го откупува, но накрая Ликаон загива, Ахил го убива в XXI-ва песен.
– Те се събират в Йолк, защото Язон трябва да извърши подвиг, да донесе Златното руно. Това е поискано от Пелий, който се боял от него, защото му предсказали, че ще бъде детрониран от човек, който ходи само с един сандал. А Язон така пристигнал в Йолк. И построяват кораба, архитектът му се казва Аргос, той е научен да прави кораби от Атина. Поканват Орфей; май се казва, че Язон лично отишъл да го помоли да участва. В Либетра, където Орфей царувал.
– Над бистонидите. Има една много хубава епитафия за Орфей, където се казва, че на гроба му плачели безбройни руси бистониди, и ръцете им били татуирани.
– И други известни герои е имало, най-вече Херакъл. Там наистина често се говори за Орфей, как първо изпълнил една песен за възникването на света, после помогнал корабът изобщо да потегли, после се намесвал с песните си, когато е било необходимо – при минаването на Симплегадите и при сирените. Но да, те пътуват и спират за известно време на Лемнос, там ги приема Хипсипила, царицата на жените, които живеят сами, без мъжете си.
– Една година почивка.
– Да. След това продължават, минават Хелеспонта и Босфора – там трябва да са били Симплегадите – разговарят с пророка Финей, който им предсказва по-нататъшния път, и после се движат по малоазийския бряг до Колхида.
– Все пак интересното е оттук нататък. Дотук е по-скоро хроника на пътуването с разни бегли препратки към Омир – изброяването на героите, престоят на Лемнос, който е като този на Одисей и хората му при Кирка.
– И тук някому се ражда син, както и там.
– Въобще „Аргонавтиката“ е пълна с география и етнография и на моменти е по-скоро като историческо съчинение преди Херодот – не че знаем какви са точно, но нищо чудно да са били такива – авторът казва откъде се пътува и какви са названията на местата и обитателите им. Но от пристигането в Колхида това се променя, защото започва разказът за срещата на Язон с Медея.
– И все пак, ако го разбием на части, ще се види, че няма новини. Медея прилича на Федра от „Иполит“, а цялата случка е просто още едно открадване на жена, като това на Елена и предшественичките й. Много често се говори за сцената с Афродита и Ерос, когато тя го кара да иде при Медея и да я влюби в Язон. Но това го има в Омир: то е най-напред като изпращане на вестител или някакъв бог, който да свърши някаква земна работа – както Хермес отива на земята, за да охранява Приам, докато откупи тялото на Хектор, и много такива. После Сънят, когото Хера изпраща да приспи Зевс, е персонаж, подобен на Ерос – малко богче, може би подобно на дете, на което се предлага подарък.
– Ама на Съня не му предлагат топка, а жена. А на Ерос топка, това е ново.
– Може да се сметне за награда като на състезание – триножник или брадва, а за Ерос е друго, защото на него не му трябват такива инструменти.
– Но можеше да получи лък.
– На Съня му предлагаха столче. И когато казва, че го е страх от Зевс, тогава Хера му обещава Харитата.
– Все пак не съм чувала преди това Ерос да е бил представян като момче с лък, и изобщо Афродита да има такъв син. Нали в Хезиод Ерос е стар като Хаоса и Земята, пък после в „Пирът“ нищо определено не се казва какъв е.
– Агатон казва, че е красив, с меки крака.
– Е, тези измислици на сътрапезниците не могат да се смятат за общоприети митове. И това, че Ерос бил син на Порос и Пения, си е измислено на място, къде другаде го има.
– А пък аз като слушам всичко това и си мисля за Вергилий. Тази история в „Аргонавтиката“ по всичко прилича на отношенията между Еней и Дидона. Само дето Язон взима Медея, а не я оставя сама, тогава сигурно и тя би се самоубила.
– Та те пристигат в Колхида, Еет ги посреща и става ясно какъв подвиг трябва да извърши Язон, за да вземe руното. През това време Медея го харесва и с посредничеството на сестра й се срещат – и тя му дава магически мехлем, за да стане неуязвим за нападения, и изобщо да придобие сила. И му обяснява какво да прави, когато от драконовите зъби израстат бойци. И всичко минава добре, но Еет се разгневява и не се съгласява да даде руното, както е обещал. Медея и Язон се срещат тайно, тя упоява дракона, открадват руното и потеглят. Колхидците разбират какво е станало и братът на Медея тръгва да ги преследва с кораб. Те пресичат Черно море и навлизат в устието на Дунав.
– Не се знае в кой ръкав на делтата.
– Да. Те не са толкова известни като нилските. И после?
– И пътуват по Дунав, а после завиват по един от притоците му и излизат в Адриатическо море.
– За който не знае география и това е възможно.
– О, те правят този фокус още веднъж по-нататък. Навлизат в Италия през По и след това се прехвърлят в Рона.
– С делтаплан или балон би могло. Само че на следващото място трябва да ги чака друг кораб.
– Античността винаги е мислела за пътуване и по въздух. Има безброй примери. Първо Икар, пък и Фаетон, полетите на боговете в „Илиада“.
– При тях обаче има опция да се превърнат в птици.
– И Лукиан лети. Право нагоре с кораба си и достига до Луната…

4. Александрийските учени

– Като чуя за александрийските учени и си представям научен институт, академия. Но не като тази на Платон, а друго – 5-6 етажен блок с коридори, лаборатории с отворени врати и професори със сериозен вид и бели престилки. И библиотеки.
– Може да е комплекс от блокове. С градинки между тях, езерца с фонтани и пейки за сядане и размисъл.
– И фонтаните не работят, тъй като са повредени от години, а учените не забелязват това, защото са заети с мислите си. Пък и академията няма пари да плаща на техници за поддръжка.
– Да не навлизаме в битовизми. Наистина, ученият е човек, на когото не му е до поддържане на такива машинки, защото той се задоволява с най-необходимото и дори с по-малко. За него главното е да стигне до откритието; и да разкаже за него.
– Те са били и поети. Ученият знае, че видимото е преходно, той устройва един устойчив свят от думи, формули и звуци.
– Може би главното е филологията. Всъщност те са били филолози в най-широк смисъл, значи любители на слова; и затова всичко е започнало със събиране на книги.
– Птолемеите са били щедри, а Египет е богата страна. Но тук някак още в началото се усеща духът на Аристотел. Има интерес към енциклопедизъм и четене, за да се поставят изследванията на здрава основа. И тъй като Александър е учил при Аристотел, неговата школа е станала образец на Музея. Защото Александрия е все пак македонски град, а Птолемеите и Аристотел са македонци.
– Това не ми е идвало на ум. Наистина, сякаш има някакво противостоене с Платон и изобщо с гръцкия начин да се прави философия – устно и в диалог.
– Значи думата „Музей“ е добре избрана и няма да наричаме мястото „академия“. „Музей“ не е по името на Орфеевия ученик, а означава „място на музите“, които пък са пиериди, тоест македонки. А Калиопа е майка на Орфей. Значи институцията ще въплъщава тракомакедонския дух и северния подход към знанието, в който има повече точност. И още нещо: тези хора не преподават много, имат малък брой ученици, които са им по-скоро като сътрудници.
– И все пак заниманията там не са били само филологически. Развивала се е астрономията и покрай нея природо-математическият дял на знанието.
– Географията примерно. Но човек захване ли се с география, той започва да говори за градове и население, и пак се връща към историята, и оттам – към книгите…

5. Стоицизъм

– Добре, тогава хайде да кажем нещо за стоиците. Според мен те като личности и лидери нищо интересно не са били, обаче имат книги и доктрина – тоест имали са, тъй като първата по-голяма стоическа книга, която е останала, е тази на Епиктет.
– Точно така. И е показателно, че тя дори не е написана от него, а от Ариан, който го е слушал. Значи едни пишат много, а книгите им изчезват, а други нищо не пишат, но казаното от тях оцелява.
– И все пак Сенека е стоик и е по-ранен от Епиктет. Макар и латиноезичен, но щом сме приели, че латинската литература е част от гръцката…
– Очевидно трябва да се спомене прочутата тройка: Зенон, Клеант, Хризип.
– Те се занимават с интелектуалното възприятие. Интересува ги какъв е механизмът на мисленето и затова измислят нови термини в тази област – за разбиране, схващане, понятие, съдене. Така че гръцкият след тях доста се променя и когато човек ги чете, сякаш се намира на чужда територия: очевидно това не е езикът на Платон и Аристотел. Това се вижда съвсем ясно при интелектуалстващи автори като Полибий: защото той иска да бъде като един нов Тукидид и затова отделя място за общи разсъждения по адрес на човешката природа и причините за събитията. И тук му проличава, че е чел стоиците.
– Освен това се занимават с физика и по-точно с космология. Тяхна е теорията за космическите цикли, при които всичко е предопределено; всеки космически цикъл завършва със световен пожар, а след това от оцелелите семена, наречени семенни логоси, светът се възражда отново какъвто е бил, до подробности: включително с раждане на същите хора и повторение на събитията от живота им. Това е крайност и може би само Зенон е мислил така. Но общо взето те отричат, че човек може да промени съдбата си, а смятат, че свободата му се състои в това, да приеме ставащото без да роптае.
– Това го има и при марксистите. Те казваха мъдро: „Свободата е осъзната необходимост“, което изглежда да е взето направо от стоицизма.
– Да, защото според тях историческият процес е предопределен и неизбежен. Каквото и да правиш, комунизмът ще се случи, от теб зависи само изборът: дали ще се присъединиш към партията и движението, или ще се противопоставиш като реакционер или ревизионист. Борбата им е за просвещение и при нужда – за изтребление. Защото от една страна има заклети врагове на движението, като едрите капиталисти и Църквата, които просто трябва да бъдат премахнати; а от друга, пролетаризирани или обречени на пролетаризиране маси, които трябва да се подготвят за бъдещето и да се осъзнаят класово. Тъй като по света има още доста работници, селяни, пролетарии и интелигенция, които продължават да са пленници на буржоазната идеология и църковното мракобесие.
– Вярно е, че комунистите си послужиха с пророчеството за края на историята, защото действаха в един отдавна християнизиран свят. Но това беше само преструвка; защото тяхната космология и метафизика е много по-близка до елинистическата, отколкото до християнската. Те вярват, че има безкрайно много светове и че времето също е безкрайно; което значи, че и да победи комунизмът, това ще е временно, защото няма причина човечеството да е вечно. Те нямаха смелост да изградят непротиворечива картина на света, защото задачата им беше практическа – да съсипят Църквата и да разграбят християнските страни, пък после ще видим. Бяха еретици, но и разбойници, напълно подобни на кръстоносците от XII-XIII век. Целият им грандиозен план се разстрои покрай прогонването на Троцки и сталинизирането на СССР: държавата, вместо да се разглоби и разпродаде, остана цяла и още по-влиятелна отпреди. А Църквата преживя всичко това.
– Добре, но това вече не е стоицизъм. Хайде пак да се върнем към материала. Нещо за Клеант?
– Той е автор на един химн „Към Зевс“. Малко в духа на казаното от Есхил: „Зевс! Или както и да се казва той…“ Тук става дума за универсален бог, много повече от Омировия олимпиец, който се отнася с хората така, сякаш са актьори в представление. Изобщо ми се ще да кажа нещо за универсалния дух на стоицизма. Те имат едно сериозно послание и то е, че хората са равни независимо от произхода и социалното си положение… (18-ти)

6. Епикурейство

– От Епикур са останали малко неща. Има три писма, като две от тях са по естественонаучни въпроси и не са твърде интересни; и едно, където се излага нравствената доктрина, то е по-достъпно. Освен това за епикурейството може да се съди и по Лукреций.
– И по Лукиан, който казва, че когато епикуреецът пристигнал на пиршеството, стоиците му обърнали гръб като на някакъв прокажен или отцеубиец .
– Всъщност интересът към епикурейството донякъде се дължи на това, че то е скандално. По това си прилича с кинизма, както и по други неща също.
– О, те са твърде подобни. Всъщност епикуреецът – това е киник, на когото не му се живее на улицата. Мисля, че когато се обсъжда елинистическата философия, е уместно да се използва англицизмът „таргет групи“. Просто всяка от тези школи се насочва към някоя прослойка на обществото или специфичен вкус и темперамент. Ако си бедняк и чужденец без жилище и пукната пара, нищо не ти пречи да станеш киник. И това е къде по-добре, отколкото да си просяк или клошар, защото се обявяваш за философ и хората те гледат с интерес и даже с уважение: „Ето, този се е отказал от житейските удобства и еснафските предразсъдъци, живее свободно и говори каквото ще“.
– Това за таргет групите според вкуса и възможностите не е лоша идея. Изглежда най-трудно да си скептик, защото това изисква голямо интелектуално усилие. Тъй като това, което те отличава, не е начинът на живот или някакво нравствено послание, а съмнението. Но ти не можеш просто да кажеш „съмнявам се във всичко“ и край. Трябва да търсиш доводи срещу твърденията, а това иска доста работа.
– Епикурейството е философия за страхливци и ленивци. Там главният апел е да не се обвързваш с нищо и да избягваш всеки риск. За да си епикуреец първо трябва да имаш един приличен доход, иначе как ще поддържаш умерения си начин на живот и приятелската компания. Това ще рече, че хем икономически си интегриран в обществото, хем си извън него, защото един от принципите е да не се заемаш с никаква обществена работа, включително да не се жениш. В това отношение киникът е много по-честен – и той не заема никаква позиция, но поне живее като куче и преживява ден за ден. Стоикът пък приема всички задължения, които животът му налага, но не лъже и не бяга от страдания, ако цената за това е безчестие. Епикуреецът първо обявява, че душа не съществува, а само усещания, и следователно няма опасност тази душа да бъде наказана след смъртта заради безобразията си преди това; освен това смъртта не е страшна, защото за нея няма усещане, а реално е само това, което усещаме. Но неприятните усещания не са проблем, защото са или продължителни, но леки, или тежки, но краткотрайни. Дотук всичко е наред, но защо тогава ни се препоръчва да бягаме от болки? Значи тук има противоречие в самите принципи. От една страна болката се пренебрегва, а от друга се настоява тя да бъде избягвана на всяка цена. Така че епикуреецът е човек, който прекарва целия си живот в това, да уверява сам себе си, че не е толкова зле, колкото му изглежда. Напълно сигурно е, че има по-красиви начини да прекараш единствения си и не много дълъг живот на тази земя.
– Като те слушам, винаги се чувствам като един овчедушен лицемер и нищожество, и ме е срам от самия себе си…

7. Кинизъм

– Всъщност киникът е загадка. Около тези хора винаги е имало неяснота: дали това което правят, е прекалено лесно или пък крайно трудно.
– Киникът е аскет. Разбира се, че делото му е трудно, рисковано и изтощително: най-напред с това, че се излагаш на грубостите, подигравките и насилието от страна на всички. Затова киникът носи тояга – за да се брани.
– Киникът прилича на стоика с това, че влага цялата си надежда във водещото начало на ума, способността да различава добро от зло. Уличният и кучеподобен начин на живот при него е само външност: в действителност той удържа пълен контрол върху мислите и поведението си. Когато нагрубява някого, това не значи, че го ненавижда или иска да го оскърби: той просто го изпитва. И като се излага на произвола на минувачите, с това също ги изпитва – доколко са годни да се въздържат от насилие и обиди, при положение, че могат да ги вършат безнаказано.
– Има и още нещо. Киникът говори и върши неща, за които останалите само мислят, но не смеят да произнесат или да ги направят пред други. Разбира се, не става дума за нещо престъпно или вредно, а просто за неща, които се смятат за „неприлични“. Но неприличното не е зло. Та като върши и говори такива неща, киникът напомня, че безчестието не е в това, да си беден, грозен или грубоват в речта и поведението си, а в това, да лъжеш, грабиш и насилваш. Затова казва, че се държи като животно: защото животните не вършат зло, а само действат според природата си. Така че ако човек се държи според природата, той няма да е зъл. Злото идва от желанието да имаш повече от нужното и да го имаш с измама. Та с поведението си той казва: ако не можете да сте по-добри от животните, поне не бъдете по-лоши.
– Тук има стремеж към разширяване на свободата. Киникът показва, че ти можеш да дръзваш с думи и дела така, както повечето хора не могат, и пак да си жив и да не причиняваш зло. Може да се каже, че и тук имаме борба със страха, но не престорена, както е при епикурееца, а истинска. Той е по-смел и от стоика, защото онова, което стоикът проповядва с думи – че всички са равни, независимо от положението си, киникът го показва на дело и си рискува живота всеки ден.
– Сред киниците е имало и жени. Това е, защото тази философия е практическа, а не умозрителна. Аз примерно не съм чувал за стоички, епикурейки или скептички, обаче кинички има: споменават за една Хипархия.
– Да, приятелката на Кратет. Четох за нея в Диоген Лаерций. Била от доста заможно семейство, но казала, че ще се омъжи само за Кратет и никой друг, иначе щяла да се самоубие. И близките й се изплашили и я оставили да иде с него.
– Киникът никога не е изчезвал, той само се явява в различни облекла. Забележително е, че още в „Одисея“ се показва разликата между истинския киник и баналния просяк: това са Одисей и Ир. Защото Одисей се преструва на изпаднал бедняк и така изпитва женихите; при това се казва, че го прави по внушение на Атина. А в действителност той е по-мъдър от всички тях взети заедно, а и по-добър воин.
– Точно така, но същевременно има и фалшиви киници, които са просто едни лакомии и шутове.
– Е да, както има лъжемонаси. Мъчно е да разбереш кой какъв е от пръв поглед. Всеки навлича някакво облекло, а какво има в душата му – само Един знае… (20-ти)

8. Скептицизъм и хедонизъм

– Свидетелствата за тогавашния скептицизъм са много късни. Не съм сигурен, че има нещо съществено извън Секст Емпирик.
– Да, и като прибавим Пирон, това са всички скептици, за които съм чувала.
– Но скептицизмът е нещо доста по-старо от Пирон. Първо, има го при Платон, тоест там е засвидетелстван. Например диалогът „Парменид“ е скептически: показва се, че не може да се докаже съществуването на идеите, а също и на едното, което е тяхна основа и източник.
– Тежка философия.
– Точно така. Излиза, че ако човек разчита само на разсъждения, той трябва да се усъмни в първоосновите на битието; и ако вземе насериозно невъзможността да ги докаже, ще трябва да се усъмни и в собственото си съществуване.
– Но не за всичко следва да се търси доказателство, казва Аристотел.
– Да. Освен това от „Федон“ става ясно, че колкото и да искаме да докажем безсмъртието на душата, не можем: иначе приятелите на Сократ нямаше да плачат след изпиването на отровата, а щяха да се веселят. Някъде по това време Горгий също е показал, че за съществуващото не може да има доказателство.
– Ами Зенон? Не онзи от Китион, а другият. Нали той беше показал, че и движение не съществува, или поне трябва да го приемаме само на вяра.
– Значи е ясно, че апоретичното философстване е започнало далеч преди Пирон. Събеседникът или слушателят бива поставен в недоумение: показва му се, че най-важните неща не подлежат на доказателство, а следователно и останалите. Тогава откъде се взима знанието и как си позволяваме изобщо да правим нещо? Затова скептиците се разграничават от догматическите философи: не че ги отричат, а просто казват, че философ не се става като наизустиш лекциите на преподавателя си. Първо трябва да има задаване на въпроси и опровергаване на прибързаните отговори. Сократ е правил точно това, с цел да покаже как се навлиза в истинската философия.
– Но как самият скептик обяснява защо прави това, а не онова? Щом всичко е съмнително?
– Всичко е съмнително за сухия разсъдък, но не за разума, който включва съвестта и чувствата. Например за самите впечатления съмнение няма; никой скептик не отрича, че нещо може да е приятно или неприятно.
– Значи скептикът може да стане хедонист. Ето една школа, която щяхме да забравим.
– Ами тя и не заслужава много внимание. Това е просто вид епикурейство, макар епикурейците да го отричат.
– Не е точно така. Хедонистът стои по-близо до киника и стоика, отколкото до епикурееца. Защото епикуреецът уверява, че щастието му е основано на безстрашие, което не е вярно, защото той се бои от болката и от всяко страдание. Докато хедонистът обявява, че смисъл на живота е удоволствието и че може да намери удоволствие във всичко. Значи първо се осмелява да изкаже нещо, което повечето хора правят, без да го казват; и второ, не хленчи пред болките и бедите. Така че той пренебрегва хорското мнение като киника и приема съдбата си безропотно и мъжествено като стоика.
– Мислех, че ще се обявиш срещу хедонизма още по-твърдо, отколкото срещу епикурейството, пък то излезе обратното.
– Така е, защото нямам нищо против удоволствието като такова, а само срещу лъжата и безгръбначието. Ако някой каже, че живее за удоволствие и наистина се държи така, няма да го упрекна. Само че това е много по-трудно, отколкото изглежда, тъй като такъв човек веднага ще си навлече гнева на лицемерите, които правят същото, но не го признават. Защото това, което най-много ги ядосва, е да се говори истината… (21-ви)

Платон. „Тимей“

Сократ, Тимей, Хермократ и Критий се срещат, за да продължат вчерашния си разговор, който е бил „за държавата“. Тогава се казало, че съсловието на земеделците и на онези с останалите занаяти трябва да бъде отделено от тези, които ще я защитават: това ще бъдат стражите. Тяхната душа трябва да е и пламенна, и философска, за да могат да се отнасят към своите меко, а към враговете – сурово. Те ще са обучени в гимнастика, музика и в отделните науки; няма да имат нищо повече от една умерена заплата, ще живеят заедно и ще се грижат само за доброделта. Природата на жените ще се доближи до тази на мъжете, и те ще бъдат насочвани към същите занимания. Относно брака и поколението: всичко трябва да е общо и никой да не познава своите кръвни деца и родители. Браковете ще се нагласяват така, че по-добрите и по-лошите мъже и жени да се свързват съответно помежду си; а децата на лошите ще се отвеждат в друг град, като развитието им ще се наблюдава (17а-19а).
Сократ с удоволствие би видял една такава държава в движение: как води войните си. Обаче това не може да бъде направено нито от древните, нито от новите поети; не че той не ги уважава, но като подражателни души те са способни да представят само това, което са виждали. Колкото до софистите, това са хора бездомни и скитащи, и те няма да разберат думите и делата на такива, които са както философи, така и политици. Но ето го Тимей от Локри: той е философ, а е заемал и високи длъжности в града си. Критий също не е несведущ в такива неща, а природата и възпитанието на Хермократ му позволяват да участва в този разговор (19b-20c). Хермократ казва, че вчера, като се настанили у Критий (в стаята му за гости), си говорили за такива неща, и той им разказал едно старо предание.
Критий казва, че споменатия разказ принадлежи на Солон, „най-мъдрия от седемте“, който бил роднина на прадядо му Дропид. Разказал го някога на дядо му Критий (впрочем заслужава си с такъв разказ да бъде прославена богинята на днешния й празник). А самият Критий чул този разказ от дядо си на един празник, когато бил десетгодишен, а дядо му – на деветдесет. На празника се изпълнявали произведения на Солон. Та ако Солон се беше заел да изложи разказа си в стихове, вместо да се занимава с други дела, той е щял да надмине по слава Хезиод и Омир (20d-21d).
Има един град Саис в началото на Делтата, откъдето е родом известният египетски цар Амасис.Той бил основан от Неит (Атина) и затова жителите му се отнасяли приятелски с атиняните. Като разговарял с тамошните жреци, Солон им разказал някои гръцки предания за най-древни събития – за първия човек Фороней и как от потопа оцелели само Девкалион и Пира. Тогава един от събеседниците му казал, че човечеството е било унищожавано много пъти с огън и вода, а така ще е и в бъдеще. При гърците няма памет за много стари събития. Все пак те имат мита за Фаетон, който отразява истината, че понякога небесните тела се отклоняват от пътищата си и тогава всичко на земята загива от огън. В такъв случай египтяните биват спасявани от Нил. Те не са били и потопявани, когато боговете прочиствали земята с вода: тъй като при тях водата идва не отгоре, а отдолу. Така че при тях са запазени най-древните предания: каквото важно са чули да се е случило по света, те го записвали и го пазели в храмовете си. Гърците обаче не помнят нещата, случили се в древно време по техните земи: те примерно не знаят, че преди последния унищожителен потоп Атина е била военно силен и законово добре устроен град (21е-23d).
Тя била 1000 години по-стара от Саис, който пък бил на 8000 години. Сега жрецът щял да разкаже накратко това, което му е известно за древната история на Атина, а подробностите могат да се видят в самите текстове. Та в онази Атина съсловията на жреци, занаятчии, скотовъдци, ловци, земеделци и воини били отделени, както е сега в Саис. Мястото на града било избрано от богинята заради умереността на сезоните, което съдейства за поява на особено интелигентни хора. Тя искала те да са като нея, значи да ценят както войната, така и знанието. Градът извършил много забележителни дела, но най-големият му подвиг бил, че унищожил една голяма сила, тръгнала срещу Европа и Азия откъм Атлантическото море. Тогава пред Херакловите стълбове имало остров, по-голям от Либия и Азия взети заедно; оттам можело да се мине на други острови, а оттам – на целия континент от другата страна на Атлантическото море. Защото морето откъм Херакловите стълбове е само като един залив с тесен вход, в сравнение с онова; а обкръжаващата го земя с право би се наричала континент. Та на този остров Атлантида имало голяма сила, която владеела него, други острови и части от континента; а също Либия до Египет и Европа до Етрурия. Тя повела война за да зароби и всички останали. Тогава Атина застанала начело на гърците, а после, макар изоставена от всички, победила сама и освободила от робство всички земи до Херакловите стълбове. Но земетресения и наводнения унищожили за едно денонощие цялата й войска, а Атлантида изчезнала под морето (23е-25d).
Критий добавя, че си спомнил за тези неща след вчерашните разсъждения на Сократ, и като излезли, ги разказал на останалите; после през нощта си спомнил още, и на сутринта отново им разказал всичко. Та сега да приемем, че разказаното вчера от Сократ се отнася до онази Атина, и че гражданите в Сократовата държава са техните истински прадеди. Нека днес Тимей, който се занимава с астрономия и с природата на нещата, да говори пръв и да разкаже за създаването на света и природата на човека. После самият Критий да разкаже за гражданите на онзи град, за който е слушал Солон; а после да разсъждава за тях така, сякаш те са граждани и на съвременна Атина. Сократ казва, че преди такава реч трябва да се призоват на помощ боговете и Тимей се съгласява (25е-27d).

*

[според превода на Г. Михаилов. В: Платон. Диалози, IV. „НИ“, 1990]

Омир. „Одисея“

І.
Призовава музата да му каже за скитанията на „многохитрия мъж“ и защо другарите му загинали по пътя. Калипсо го задържала, защото искала да й стане съпруг. На всички богове им било жал за него, освен на Посейдон.
Веднъж Посейдон пирувал при етиопците, а останалите богове се били събрали на Олимп. Зевс казва, че хората сами са виновни за бедите си и споменава за Егист. Хермес го предупредил какво ще стане, ако прелъсти Клитемнестра, но той не се вслушал (1-42). Атина заговаря за Одисей и казва, че Калипсо, Атласовата дъщеря, го задържа насила при себе си; а Зевс отвръща, че Посейдон му е гневен заради ослепяването на Полифем, който е негов син от Форкиновата дъщеря Тооса. Атина предлага да направят следното: Хермес да иде при Калипсо и да й каже да освободи Одисей, а тя самата слезе в Итака, където да внуши на Телемах да свика градско събрание против женихите; и да го придружи до Пилос.
Слиза в Итака в образа на царя на тафосците Ментес; женихите играят на кости пред вратите на Одисеевия дом. Телемах я посреща, поканва я да влезе, а после влизат и женихите. Ядат и пият до насита, а след това нареждат на аеда Фемий да изпее нещо (43-145). Телемах седи настрана с Ментес и споделя, че се тревожи за баща си, който може би е мъртъв; а женихите злоупотребяват с имота им. Ментес се представя и казва, че търгува с мед и желязо. Той е чувал, че Лаерт не идва в града и смята, че Одисей е жив, но явно нещо го задържа. Предрича, че ще се върне и го пита какви са тези гости. Телемах казва, че най-лошото е, че не се знае дали Одисей е жив или мъртъв; а тези тук са вождове от Сама, Дулихий, Закинт и от самата Итака. Искат майка му да си избере съпруг измежду тях, а тя не им дава определен отговор; той самият вече се бои за живота си. Ментес си спомня как някога Одисей отишъл при Ил Мермеров в Ефира, за да иска отрова за стрелите си, но той не му дал; обаче бащата на Ментес Анхиал му дал. Казва, че ако Пенелопа желае да се омъжи, най-добре да се върне при баща си Икар, който е богат. Телемах да свика събрание на гражданите и после да иде в Пилос и Спарта, и да разпита за баща си. Ако Одисей е мъртъв, да му направи гробна могила и да се разправи с женихите; има вече примера на Орест, който се е прославил като отмъстител. След тези думи Атина изчезва като морска птица, а Телемах се замисля и се досеща, че това трябва да е бил някой бог.
Отива при женихите, където Фемий пее за завръщанията на ахейците от Троя. Пенелопа слиза с две ратайкини и казва на Фемий да пее за друго, защото това я натъжавало (146-327). Телемах й казва да го остави да пее каквото иска; бедите им са изпратени от Зевс, а и мнозина други воини не са се завърнали от Троя. Тя се учудва на острите му думи и се връща в стаята си, където заспива; женихите долу крещят. „Всички желаеха само в легло да си легнат при нея“ (Вранчев, 345). Телемах казва, че утре ще свика събрание и ще настоява да си тръгнат от дома му. Спорят с Антиной дали е добре той да бъде цар на Итака: Телемах казва, че ако не цар на всички, би желал да е поне господар в дома си. Евримах го пита кой е бил този гост, а Телемах отвръща, че е тафосецът Ментес (но знае, че е бог).
Вечерта женихите се разотиват. Телемах се качва на втория етаж в стаята си, воден от Евриклея, която някога била купена от Лаерт за 20 вола (но той не бил спал с нея, за да не ядосва жена си). Телемах се завива с вълнено одеало и се замисля за предстоящия път (346-423).

II.
Телемах става сутринта, облича се, взима копие и отива на събрание. С него вървят две кучета, а Атина му е придала допълнителен чар, за да се понрави на гражданите. Сяда на стола на баща си. Старият Египтий, от чиито синове един пътувал с Одисей и бил изяден от циклопа, а друг, на име Еврином, бил тук с женихите, пита за какво са се събрали. Глашатаят Пизенор връчва скиптър на Телемах и му дава думата (1-38). Той казва, че ще им говори за личните си беди. Женихите не отиват при Икар, за да поискат от него Пенелопа, а пилеят неговия имот. Той още няма сила да води борба с тях. Заклева съгражданите си в Зевс и Темида да го подкрепят. Да не би Одисей да е обидил някои от тях и те затова да му отмъщават? По-добре е те да ядат от имота му, защото после той може да ги убеди да си платят.
Антиной казва, че майка му е виновна, защото хитрува и дава надежди на всекиго от кандидатите поотделно. Три години ги е лъгала с погребалния саван на Лаерт, докато накрая една робиня я издала. Била по-хитра от Тиро, Алкмена и Микена. Нека Телемах я отпрати и тя и баща й да решат за кого ще се омъжи; дотогава те няма да си тръгнат оттук (39-127). Телемах казва, че не може да я прогони от дома; първо, защото Икар ще поиска да му се плати и второ, защото тя ще призове гнева на Ериниите срещу него. Така че ако женихите упорстват, той ще се помоли на Зевс за закрила и те може да умрат тук неотмъстени. След тези му думи Зевс изпраща над събранието два орела. Птицегадателят Алитерсес казва, че неговите предсказания обикновено се сбъдват; а той бил предсказал на Одисей, че ще се върне в Итака след двадесет години. Сега женихите са в опасност. Евримах, син на Полиб, се намесва и му казва да иде да си предсказва у дома. Не всички птици нещо означават; той сигурно се надява на подарък от Телемах и затова го настройва срещу женихите. Нека Пенелопа се върне при баща си и той да я омъжи. Телемах казва, че иска кораб с 20 гребци, за да отплава до Пилос и Спарта и да разпита за баща си; ако му кажат, че е жив, ще чака още година; а ако не, ще направи могила, ще извърши погребалните обреди и ще омъжи майка си. Думата взима Ментор, комуто Одисей е поръчал да се грижи да дома му. Казва, че упреква не толкова женихите, защото все пак те излагат себе си на опасност; но повече народа на Итака и тук присъстващите, които мълчат сякаш не помнят Одисей, който бил един добър цар. Леокрит Евеноров от женихите казва, че не се боят нито от гражданите, нито от Одисей. Нека Ментор и Алитерсес се грижат за Телемах; на него не му се вярва той да тръгне към онези места. Събранието се разпуска; женихите отиват в дома на Одисей (128-256).
Телемах отива при морето и се помолва на божеството, което го е посетило. Явява му се Атина във вид на Ментор и го окуражава: „мъдростта Одисеева цяла живее у тебе.“ Казва, че ще му намери кораб и спътници, а през това време той да приготви провизии. Телемах се връща у дома и намира женихите „кози да дерат и прасета да пърлят на двора“. Антиной го поканва да пирува с тях, а Телемах казва, че мисли да замине и ще поиска кораб от някой съгражданин, защото няма свой. Някой казва насмешливо, че той сигурно отива да търси помощ и може би ще донесе отрова от Ефира; а друг – че ще загине по пътя и ще трябва да си делят имота му. Телемах отива при Евриклея и й казва да приготви вино и брашно, защото заминава; тя го убеждава да не пътува. Той й отговаря, че е решил, а тя да не казва нищо на майка му, дори да минат 12 дни.
През това време Атина обикаля града в неговия образ, събира моряци и заема кораб от Ноемон, сина на Фроний. Изпраща сънливост на женихите и те се прибират по къщите си. След това, взела образа на Ментор, повиква Телемах. Срещат се с моряците на пристанището и отиват да вземат храната и виното от дома му. Атина сяда в задната част на кораба и изпраща попътен вятър. Слагат борова мачта, опъват платната и възливат вино на боговете, особено на Атина. Пътуват през нощта (257-426).

III.
Пристигат в Пилос, където на брега се принасят черни бикове в жертва на Посейдон. Ментор казва на Телемах да иде при Нестор и да говори с него, а той отвръща, че се чувства неудобно. Тръгват заедно; Нестор седи на пейка със синовете си, а около тях се пече месо. Пизистрат ги посреща и ги поканва да седнат на кожи върху пясъка, близо до Нестор и сина му Тразимед; и им поднася дреболии от жертвата и вино в златна чаша. Обръща се към Ментор и му казва да се помоли на Посейдон и да възлее, а после да предаде чашата и на по-младия (1-49). Ментор се помолва на Посейдон да даде слава на Нестор и синовете му, и да възнагради пилосците. Нахранват се и Нестор ги пита откъде идват и дали са търговци или разбойници. Телемах отвръща, че са от Итака, която е в полите на Нейон. Пита го дали знае нещо за баща му.
Нестор казва, че при Троя са загинали мнозина – Аякс, Ахил, Патрокъл, Антилох. Там били девет години. Учудва се колко много Телемах прилича по реч на баща си. След превземането на Троя разгневената Атина внесла раздор между Атридите. Менелай предложил да потеглят, а Агамемнон настоял да останат, за да принесат хекатомби на Атина. Войската се разделила: половината отпътували, а другите останали с Агамемнон (50-147). Пристигнали в Тенедос и принесли жертви, но някои се върнали при Агамемнон, сред тях и Одисей. Нестор и Диомед продължават нататък, срещат Менелай в Лесбос. Колебаят се дали да продължат към Хиос, но след допитване до бога се отправят към Евбея и достигат Герайст. Принасят обилни жертви на Посейдон и след това стигат до Аргос, където Диомед остава, а Нестор благополучно се завръща в Пилос. Чул е, че мирмидонците, Филоктет и Идоменей са се върнали. Съдбата на Агамемнон е известна на всички, но също и това, че Орест отмъстил на убиеца Егист. Нестор бил чул за женихите и се пита дали гражданите не са намразили Телемах, та допускат това; казва, че ако Атина го обича като баща му, скоро много от тях ще забравят за сватба.
Телемах пита как е станало така, Агамемнон да бъде убит от по-долен човек и защо Менелай не е помогнал (148-242). Нестор казва, че ако Менелай е бил там, трупът на Егист сигурно би останал и без погребение. В началото Клитемнестра устоявала на ухажванията му, а освен това при нея имало и един певец, на когото Агамемнон поръчал да я наглежда. Обаче Егист откарал певеца на един пустинен остров и го оставил там; и после прелъстил Клитемнестра. На връщане при Сунион бил умрял Менелаевият кормчия Фронтин; Менелай се забавил, за да го погребат и после стигнали до Малея, където ги връхлетяла буря. Някои кораби достигат Крит при Гортина, източно от Фест. След това с пет кораба Менелай стигнал до Египет. Егист царувал седем години в Микена, а Орест се върнал и убил него и майка си; и точно тогава се върнал Менелай. Нека Телемах иде при него: той е пътувал толкова надалеч, че птиците за цяла година не успяват да прелетят тамошното море. Може да отиде до Спарта по море, а може и с кола, която Нестор ще му даде. Ментор предлага да пожертват от говеждите езици и да възлеят вино; и че те ще идат да спят на кораба. Нестор казва, че не е съгласен гостът му „в кораба свой на дъските да легне“. Ментор отвръща че Телемах може да остане, а той ще иде на кораба, за да е при моряците; и утре рано ще продължи към кавконите, от които трябва да си получи един стар и немалък дълг. След това излита като морски орел и всички се смайват (243-356). Нестор разбира, че това е била Атина и й обещава едногодишна крава с позлатени рога. В двореца й възливат 11-годишно вино; Телемах ляга да спи в преддверието на легло, изработено от Пизистрат.
Сутринта Нестор сяда на белите камъни пред портите, където някога е седял неговият баща Нелей. Синовете му са шестима; там е и жена му Евридика, дъщеря на Климен. Нарежда да принесат жертвата за Атина и да извикат и моряците на Телемах. Атина също присъства. Опичат месото, а през това време дъщерята на Нестор Поликаста измива Телемах. Впрягат коне в кола, слагат хляб и храна. Потеглят и вечерта стигат във Фера, където ги приема Диокъл, син на Орсилох, син на Алфей. Сутринта стават и пътуват цял ден (357-480).

IV.
В Спарта Менелай празнува сватбата на сина си Мегапент с една местна девойка (дъщеря на Алектор) и изпраща дъщеря си от Елена – „Хермиона чаровна, що на Афродита бе златна подобна“ – във Фтия, където ще бъде съпруга на Ахиловия син Неоптолем. Етеоней вижда двамата „на Зевса великий по външност подобни“ на конете им пред портите и пита Менелай дали да ги покани или отпрати. Менелай му казва, че преди не е бил толкова глупав; незабавно да им разпрегне конете и да ги покани. Те влизат и се дивят на хубостта и богатството на дома; отиват в къпалните, където се измиват с помощта на ратайкини и после сядат при Менелай. „Економка почтена“ им поднася хляб (1-51). Менелай ги кани да ядат и им подава гръб от угоен, печен вол. Телемах казва на Пизистрат, че домът прилича на двореца на Зевс Олимпийски.
Менелай разказва за пътуванията си: бил в Египет, Финикия, „Кипър изпаднал“, при етиопци, сидонци, араби, в Либия. Споменава брат си и казва, че би предпочел да има третината от сегашния си имот, но да са живи загиналите пред Троя. Добавя, че му е най-мъчно за Одисей, за когото не се знае жив ли е, или умрял; за него сигурно плачат Лаерт и Пенелопа, оставена в Итака с малкия Телемах. Телемах заплаква, като чува това (а Менелай го разпознава). Появява се Елена, „подобна на Артемида“, със златна хурка. Три ратайкини й помагат да се настани; споменава се за подаръците, които двамата били получили от Полив от египетската Тива и жена му. Тя казва, че този младеж сигурно е Телемах, оставен някога от Одисей заради нея, „кучката“. Менелай добавя, че и на него така му се струва (52-145). Пизистрат потвърждава това и споменава за трудностите в Одисеевия дом. Менелай казва, че бил готов да предложи на Одисей цял град в Аргос и да го пресели заедно с поданиците му, за да бъдат двамата по-близо. Всички се разплакват, като Пизистрат казва, че и на него му било мъчно за брат му Антилох „не най-недостоен в Аргос“, когото никога не бил виждал. Менелай облажава Нестор; после си измиват ръцете, а Елена слага във виното успокоително, получено от някоя си Полидамна, жена на Тон от Египет. Там земята раждала всякакви билки и всеки бил лекар, защото египтяните произхождат от Пеон.
Елена разказва спомен за Одисей: как веднъж се престорил на изранен и дрипав роб или просяк, и се промъкнал в Троя. Тя го познала, но се заклела да не го издава. Той й разказал за плановете им и макар после да погубил мнозина троянци, тя се радвала, защото вече била закопняла за дома си. Афродита й пратила лудост, та да остави родина, дъщеря и съпруг, който никому не отстъпвал по ум и хубост. Менелай си спомня как, когато били в дървения кон, тя дошла с Деифоб, чукала по коня и викала данайците с гласа на съпругите им. Двамата с Диомед веднага поискали да излязат, но Одисей ги спрял и запушил устата на Антикъл (146-278). Телемах предлага да идат да спят и ратайкини с факли завеждат него и Пизистрат в пруста, където те лягат на легла, постлани с черги и килими. На сутринта Менелай става, обува си сандали, взима меч и отива да попита Телемах по каква работа е дошъл. Телемах казва за положението в Итака, а Менелай въздиша и сравнява женихите със сърнета в пещерата на лъв. Казва как Одисей някога се борил в Лесбос със сина на Филомел. Ще му разкаже какво е научил за него от морския старец (279-332). На един ден път пред Египет имало остров, наречен Фарос; там Менелай се задържал 20 дни поради безветрие. Започнали да гладуват и тогава се появила една морска богиня, дъщеря на Протей – Идотея. Тя го заговорила и му разказала как може да се спаси: трябвало да попита баща й какво да направи, за да продължи пътя си. Протей излизал през деня от морето и лягал в някоя пещера, а около него се събирали 25 тюлена, на които той бил като пастир. Нужно е да го хванат, макар че той ще се превръща в различни животни; и да го попитат кой бог ги задържа. Менелай взима трима най-верни спътници и отиват в засада, скрити в тюленови кожи, които Идотея им донесла; те миришели лошо, но тя им дала амброзия, да си я сложат в носа. Протей дошъл; като го хванали, той се превърнал последователно в лъв, змей, пантера, глиган, вода и дърво. Накрая заговорил и казал на Менелай, че трябва да иде в Египет и да принесе хекатомби на Зевс и другите богове – защото е пропуснал да го направи. Менелай го пита какво се е случило с другите ахейци след отплаването от Троя (333-466).
Протей му разказва, че Аякс Ойлеев загинал: първо му се разгневила Атина, а после и Посейдон, който разцепил с тризъбеца си Герайската скала, на която се намирал Аякс, и той се удавил. Агамемнон най-напред пътувал добре; вятърът го изтласкал от Малейската скала, но после все пак стигнал до брега. Егист узнал от някого, че той идва, събрал 20 души и го поканил на пир в Тиестовия дворец; и там го убил. Менелай заплаква, като чува това. Протей още не знае дали Егист е жив или вече е убит от Орест (467-521). Бил видял Одисей – на острова на Калипсо. Самият Менелай няма да умре в Аргос, а боговете ще го изпратят на края на земята в Елисейските полета, при Радамант; там той ще живее щастливо, като Зевсов зет. Протей се гмурнал в морето, а Менелай отишъл в Египет, принесъл жертви, издигнал погребална могила на брат си и заминали. Предлага на Телемах да остане при него поне 12 дни; щял да му подари три коня с колесница. Телемах казва, че коне не му трябват, защото Итака, като всички околни острови, е скалиста и е най-подходяща за гледане на кози. Менелай му обещава сребърен кратер с позлатено устие, който изглежда като изработен от Хефест; получил го е от сидонския цар Федим.
През това време женихите в Итака се забавляват да хвърлят дискове и копия. Ноемон пита Антиной и Евримах дали Телемах се е върнал от Пилос; бил му взел кораба, а той имал работа в Елида. Те го разпитват и той им казва, че са заминали от острова с Ментор (или някой бог), но е странно това, че вчера Ментор бил в града, той го видял (522-627). Антиной иска кораб с 20 души, за да го изчака в протока между Итака и Сама. Медон отива при Пенелопа, която недоволства от женихите, и й казва, че те замислят да убият Телемах при връщането му от Спарта и Пилос. Тя се разплаква и казва на жените да изпратят слугата Долий при Лаерт, за да измисли как да възпре женихите. Евриклея признава, че е знаела за това и я съветва да не безпокои Лаерт, а да се помоли на Атина (628-732). Антиной се качва на кораб с 20 души, а Пенелопа размишлява като един лъв, заобиколен от мъже; и заспива. Атина й изпраща образа на сестра й Евтима – дъщеря на Икар и жена на Евмел от Фера. Тя казва, че синът й ще се върне, защото е воден от Атина. Пенелопа пита за Одисей, но видението не отговаря. Женихите отиват да причакат Телемах на скалистия остров Астерис, между Итака и Сама (733-809).

V.
Зората става от леглото на Титон, а боговете са се събрали на заседание. Атина казва, че вече нищо не пречи царете да са несправедливи, щом един толкова добър цар като Одисей е застигнат от такива беди: Калипсо не го пуска да си върви, той няма и с какво да потегли, тъй като е без кораб и моряци, а някои замислят да убият сина му. Зевс й разрешава да помогне на Одисей да отплава от Огигия, а на Телемах – да се върне в Итака жив и здрав. Нарежда на Хермес да извести на Калипсо за решението му: Одисей ще потегли от острова й на сал и след 20 дни ще достигне острова на феаките – Схерия. Те ще го посрещнат добре и с много дарове ще го отведат до Итака; защото съдбата му е да се върне в дома си и да види близките (1-40).
Хермес обува летящите си сандали, прелита през Пиерия и се насочва към морето, подобен на чайка. Пристига при пещерата на Калипсо: тя пее и тъче със златна совалка. Наоколо има гора от различни дървета, много птици, ливади и извори. Калипсо го познава, поканва го да седне на „светлий престол“ и го пита защо е дошъл. Поднася му амброзий и „пурпурен нектар“. Аргусоубиецът се нахранва и казва, че не идва по свое желание, а е изпратен от Зевс: тя трябва да отпрати оттук мъжа, който измежду сражавалите се при Троя е изпатил най-много (41-101). Калипсо си спомня за Орион и Иасион, любими на Зората и Деметра, които някога били убити от Артемида и Зевс. Сега боговете са завидели и на нея, че си е намерила смъртен за любим, а тя го е спасила, след като Зевс е разбил кораба му и всичките му другари са загинали. Но нека си върви. Хермес отлита, а тя отива при Одисей, който е на брега и пролива сълзи от скръб за родината си; нимфата вече не го привличала, макар че нощем спял до нея. Калипсо му казва, че може да замине, ако си направи сал; а тя ще му даде хляб, вино, храна, вода и хубави дрехи. Той се усъмнява в искреността й. Връщат се в пещерата и се нахранват; Калипсо казва, че му предстоят много трудности и не разбира защо предпочита смъртната си съпруга си пред нея. Той се съгласява, че тя е богиня и превъзхожда жена му, но казва, че все пак предпочита да се върне; и не се бои от трудностите. После си лягат в пещерата (102-205). Сутринта стават, Калипсо му дава медна брадва и тесла, посочва добре изсъхнали дървета, подходящи за плавателен съд; той отсича 20. Тя му донася и платна. Работата свършва за четири дни, а на петия тя му донася вино, вода и храна, изпраща му попътен вятър и той потегля.
Ориентира се по звездите; на 18-тия ден вече вижда планините на феакийския остров. Тогава Посейдон се връща от Етиопия, вижда го от Солимските планини и изпраща буря. Одисей съжалява, че не е загинал при Троя, когато се е биел около трупа на Ахил. Ветровете разнасят сала по морето като трън из полето наесен (206-310). Появява се Ино, дъщеря на Кадъм, която някога била смъртна. Съветва го да остави сала и да плува, и му дава забрадката си, да си я завърже около гърдите. Той изчаква гредите да се пръснат (като куп слама от вихрушка), качва се на една от тях и си съблича дрехите. Като го вижда в какво положение е вече, Посейдон казва: „Ха тъй“, и потегля с конете си към своите дворци в Ега. Атина спира ветровете и на третия ден сутринта Одисей стига до суша. Брегът обаче е скалист и няма как да се излезе; той се бои, че вълните пак ще то изтеглят навътре или ще го нападне морско чудовище. Плува и стига до устието на някаква река и се помолва на божеството, което му помага.
Стъпва на твърда земя, целува я и хвърля забрадката на Ино обратно в морето, а тя си я взима. Замисля се дали няма да умре на сутринта от студ край реката; а ако отиде в гората, няма ли да го нападнат зверове. Струпва шума до две маслинови дървета и се заравя в нея, като главня в пепел. Атина го приспива (320-470).

VI.
Феаките живеели в Хиперия, в съседство с циклопите, които ги притеснявали. После Навситой ги извел оттам, заселил ги в Схерия и издигнал града.
Навсикая („на богиня безсмъртна подобна“) спи в стаята си с две слугини „като харити“. Явява й се Атина в образа на дъщерята на „славния плавател“ Димант и й казва да иде да изпере дрехите, защото сватбата й наближава. Трябва да тръгне с кола, теглена от мулета, защото пералните са далеко (1-39).
Тя се събужда и отива при родителите си: майка й тъче „пурпурна вълна“, а баща й се готви да иде на съвет с други „царе именити“. Казва му да разпореди да приготвят кола, за да изпере; защото трябвало да отива на съвет добре облечен, както й петимата му синове, когато отиват на хоро. Той обаче се досеща, че тя мисли за сватбата си. Запрягат колата; майка й и дава в кошница ядене, риба, сладка, зеленчуци и вино в кози мях; тя подкарва мулетата, а слугините вървят пеш. Пристигат при пералните, пускат мулетата да пасат, изпират дрехите, изкъпват се и сядат да ядат; после започват да играят на топка. Тя блести сред слугините си като Артемида сред нимфи на Тайгет (40-108).
Одисей се събужда и размишлява къде е попаднал; чува гласовете на момичетата (топката им паднала във вира). Става и тръгва като лъв, който ще се нахвърли върху волове, овце или елени (закрива голотата си с клонче). Слугините като го виждат се разбягват, а Навсикая остава на място (Атина й вдъхва смелост). Той я заговаря отдалеч. Дали е богиня? Тогава трябва да е Артемида. Ако е смъртна, блажени са родителите и и бъдещият й съпруг. Прилича му на фиданка, която видял на Делос, когато бил там начело на голяма войска. Преди 20 дни отплавал от Огигия. Може ли да му даде дрехи? Пожелава боговете да й дадат добър съпруг и дом (109-184). Навсикая казва, че Зевс дава щастието на хората и Одисей трябва да изтърпи, каквото му се е паднало. Това е земята на феаките, а Алкиной й е цар; тя е дъщеря му. Извиква слугините и казва да му дадат дрехи и да го измият; но той казва, че предпочита да се измие и облече сам. Измива се и се облича, и Атина го разкрасява; когато се връща при тях, Навсикая се учудва на хубостта му. Нарежда да му дадат ядене и пиене (185-243).
После се качва се на колата и му казва да върви след нея по пътя, но да остане при гората на Атина, която не е далеч от града. Пред него имало стена, от двете му страни – пристанища, а в центъра – храм на Посейдон. Феакийците не са военни, а мореплаватели. Тя не би желала да я видят с него и да започнат да се питат кой е и защо идва с нея. Да намери дома на Алкиной и да влезе; там майка й преде до огнището, а баща й „сръбва си винце, приведен, на бози безсмъртни подобен“.
Отправят се по пътя и привечер стигат до гората на Атина; Одисей й се помолва (244-318).

VII.
Навсикая се прибира у дома, братята й разпрягат мулетата и внасят изпраните дрехи; слугинята Евримедуза разпалва огнището (тя била от Епир, феакийците я подарили на Алкиной). Атина се явява на Одисей в града в образа на девойка със стомна. Той я пита къде е домът на Алкиной, тя му казва да върви след нея; феакийците не били много дружелюбни към чужденците (1-36). Отвежда го дотам и му разказва за Алкиной и Арета. Родословието им: Посейдон станал баща на Навситой от Перибия, дъщеря на Евримедонт, цар на исполините. Той имал синове Рексенор и Алкиной; първият починал, като оставил една дъщеря, за която Алкиной се оженил. Била много разумна и блага, да се надява на нея. Оставя го и се отправя към Маратон и град Атина; там влиза в дома си, направен от Ерехтей.
Описание на Алкиноевия дворец: стените били медни, а вратата – златна, отстрани имало златни и сребърни кучета, изработени от Хефест. Вътре покрай стените имало постлани кресла за феакийските вождове и златни момчета върху каменни плочи, държащи факли. Имало 50 ратайкини, вещи в тъкането. Също и градина, където дърветата никога не остават без плодове; лехи със зеленчук, добиван през цялата година. И два извора, от които единият напоява градината, а другият влиза в дома и от него наливат вода (37-128). Той влиза; там царете и съветниците възливат на Хермес, защото идва време за сън. Атина го е покрила с облак и той остава невидим, докато иде при Арета. Прегръща й коленете и й се примолва да му помогне да се върне в своя край; и сяда в огнището.
Старият Ехеней съветва Алкиной да покани госта да седне, защото е молител; да му донесат вечеря и да възлеят на Зевс. Той го поканва на мястото на сина си Лаодамант и му поднасят вечеря, а глашатаят Понтоной им налива вино. Алкиной казва, че вече могат да си вървят, а утре да дойдат пак и да поканят и други „старци почтени“, и да помислят как да изпратят госта. Възможно е да е бог, макар че дотогава боговете винаги са им се явявали явно, защото феаките са им роднини „като циклопите и племената на диви гиганти“. Одисей казва, че не прилича на бог, а е понесъл много страдания. Нека се нахрани, защото няма по-кучешко нещо от стомаха; и ги моли утре да се погрижат да го изпратят. Пият още и си тръгват (129-231).
Арета пита Одисей откъде е получил тези дрехи. Той казва, че бил на Огигия при коварната Калипсо: защото след като корабът му бил натрошен от мълния, той прекарал девет дни в морето, а на десетия боговете го изхвърлили на острова, където тя го приела, и там останал седем години. Разказва подробно как стигнал до Схерия. Навсикая била разумна девойка и го посрещнала добре. Алкиной казва, че го кани да остане да живее на острова и че би могъл да му даде дъщеря си за съпруга; но ако не желае, няма да го задържа. Може да тръгне и утре: ако е нужно, ще го откарат по-далеч и от Евбея; дотам моряците му отиват и се връщат за един ден. Одисей благодари на Зевс, а ратайкините го извеждат със запалени факли в пруста, където са му приготвили легло с червени постелки, губери и вълнени завивки. Алкиной ляга при жена си в двореца (232-349).

VIII.
На сутринта двамата стават и Алкиной го повежда към корабите, където сядат на „гладки камъни“. Атина се разтичва из града в образа на Алкиноевия глашатай и съобщава за „чужденеца“, че е хубав като безсмъртен; и наистина го прави по-едър и хубав. Гражданите се събират и заемат седалките. Алкиной казва, че трябва да се погрижат да изпратят госта до дома му; затова да се приготви кораб и да се изберат 52 гребци, които да си оставят там лопатите; после да идат у дома му, където той ще ги нагости. Кани и царете, а също и Демодок, „певеца божествен“ (1-43).
Приготвят кораба и отиват в дома му, където той е заколил овце, свини и волове. Глашатаят довежда певеца, когото музата обича: „Зрака му беше отнела, но сладката песен дарила“. След като се нахранват, той пее за скарването на Одисей с Ахил – как се скарали на пира на боговете, а Агамемнон се радвал на това в душата си. Одисей слуша и плаче, като покрива главата си с дреха. Алкиной забелязва това; казва, че достатъчно са слушали певеца и е време да излязат и да започнат игрите.
Тръгват, като глашатаят хваща Демодок за ръка и повежда и него. Отиват на пазара, където се намират мнозина младежи, сред които и синовете на Алкиной – Лаодамант, Алиос и Клитоней. Състезават се на бягане (побеждава Клитоней), борба (Евриал), скок на дължина (Амфиал), диск (Елатрей), бокс (Лаодамант). Той и Евриал предлагат на Одисей да вземе участие в игрите (44-144). Одисей отказва и Евриал го пита предизвикателно дали не е търговец, който „за стоката мисли и за печалба открадната“. Одисей му казва, че е хубав на външност, но недодялан по ум. После взима диск и го хвърля по-далеч от другите, а Атина, престорена на мъж, потвърждава това. След това Одисей казва какво още умее: стреля с лък така, че от днешните хора само Филоктет го надминава. Това не се отнася до едновремешни герои като Херакъл и Еврит, който бил предизвикал на състезание с лък самия Аполон и богът го погубил. Владее бокс и бягане, но е уморен от премеждията си; и няма да се състезава с Лаодамант, който му е домакин. Алкиной казва, че те не са силни в бокса и борбата, а предпочитат бягането, морското дело, танците, музиката и любовната радост. Казва да донесат лирата на Демодок (145-247).
Той пее, а младежите танцуват около него. Разказва случката с Арес и Афродита. Афродита била омъжена за Хефест, но станала любовница на Арес. Хелиос казва за това на Хефест; а той изработва невидими вериги и дава вид, че отива на Лемнос. Арес отива при Афродита и й предлага да си легнат, защото Хефест е отишъл при „чуждоезични синтийци“. Хефест се връща и, както са оплетени, се развиква към Зевс (бащата на Афродита): тя го посрамвала, защото бил куц, и сега той няма да ги развърже, докато баща й не му върне всички дарове, които дал за нея, „кучка безсрамна; хубава нея родил е, но невъздържана много“ (Вранчев, 311). Посейдон, Хермес и Аполон отишли да видят, а богините, от неудобство, си останали в къщи. Хермес казва на Аполон, че не би отказал да е на мястото на Арес. Посейдон помолва Хефест да им свали веригите и гарантира, че Арес ще плати. Хефест ги освобождава и Арес побягва към Тракия, а Афродита отива на Кипър, в Пафос.
После Халий и Лаодамант си подхвърлят топка, а след това играят хоро. Одисей похвалва играчите, а Алкиной предлага всеки от 12-те царе (той е 13-ти) да му донесе подарък, а Евриал да му се извини. Евриал му подарява меден меч със сребърна дръжка и ножница от слонова кост, и си разменят помирителни думи. Слънцето залязва, а глашатаите занасят даровете в дома на Алкиной. Останалите тръгват към дома му и сядат там на високи столове (312-413). Арета стопля вода на триножник, за да се изкъпе гостът и донася сандъка с даровете. Той ги вижда и завързва капака на сандъка с възел, както го е учила Кирка; и се изкъпва за пръв път, откакто е напуснал Калипсо. Отива при мъжете, а Навсикая му казва: „Мене спомни си, че първо живота на тебе спасих аз“. Той отговаря, че ще я тачи у дома си като богиня. Сяда при Алкиной и изпраща на Демодок къс от гърба на белозъба свиня (него тачи най-много от смъртните, защото на поезия го е учила музата или Аполон).
Предлага му да разкаже за дървения кон, направен от Епей с помощта на Атина. Демодок пее: аргийците запалили шатрите си и заминали, а конят бил на акропола и троянците спорели дали да го разцепят „с мед немилостива“ или да го хвърлят от скалата, или да го пазят заради боговете. Надделяло третото мнение. Градът бил разорен, и как Одисей и Менелай нахлули в двореца на Деифоб (414-510). Одисей слуша и плаче като жена над убития си във война съпруг. Алкиной прекъсва Демодок и предлага на Одисей да разкаже за себе си. Първо как се казва (защото няма човек без име). Също и къде живее, за да могат корабите да го отведат дотам: „Самички знаят те да отгадават желания и мисли на люде“. Навситой някога му бил казал, че един ден Посейдон ще се разгневи и ще разбие някой от корабите им, когато се връща. Нека разкаже и къде е пътувал. Да не е изгубил някой роднина или приятел при Троя? (511-576)

IX.
Одисей казва, че му харесва песента на певеца, радостният народ и пълната трапеза. Той е Одисей от Итака, където е планината Нерит и близо до нея са и други острови – Дулихий, Сама, Закинт. Калипсо и Кирка са го задържали, но „няма от родина по-сладко за тоя, който от своите близки далеко е“. Ще разкаже за пътешествието си (IX, 1-38).
Пристигат в Исмар, киконски град и го превземат, избиват мъжете и си поделят жените и имуществото. Одисей предлага да заминат веднага, но другарите му предпочитат да останат, за да ядат и пият. Спасилите се кикони идват с други, живеещи по-навътре; започва битка, която ахейците губят и по 6-ма от кораб са убити; и избягват (39-59). Повикват всеки от убитите по три пъти; започва буря и те излизат на суша и престояват две денонощия.
На третия ден тръгват и пътуват добре, и стигат до Малея; но Борей и течението ги изтласкват към Китера. Девет дни се носят из морето и на десетия стигат при лотофагите, които се хранят само с цветя. Изпратили двама моряци с един глашатай, които били посрещнати от логофагите и яли лотос; и след това не искали да се връщат. Прибират ги насила, връзват ги при веслата и потеглят.
Стигат земята на циклопите: те не обработват земята, нямат събрания и закони, живеят на отделни семейства в пещери из планините. Не много далеч от земята им има горист необитаем остров, пълен с кози. Циклопите нямат и кораби, макар че на острова имало удобно пристанище. Там се раждало всичко: имало хубави ливади, забелязали и извор от пещера (60-134). Пристигат на острова по тъмно, спят при морето и на сутринта тръгват да го огледат. Взимат си лъковете и копията, и убиват много кози – паднали се по 9 на всеки от 12-те кораба, а на него – 10. Цял ден ядат и пият от виното, заграбено от киконите. Виждат пушек отсреща и чуват блеене на овце. На другия ден Одисей казва, че ще иде дотам с кораба си, да разбере какви са тези хора. Наближават, виждат пещера и стада овце и кози край нея, и двор с ограда от камъни и дървета. Той оставя кораба с моряците и тръгва само с 12 от тях, като взима и мях с виното, дадено му от Марон, жрец на Аполон от Исмар. Смесвало се 1/12 (135-203).
Влизат в пещерата, там има много сирене и мляко, агнета и ярета; другарите му предлагат да откраднат всичко и да бягат, но той предпочита да изчака домакина. Циклопът пристига със стадото и с наръч дърва, оставя мъжките навън и затваря пещерата с камък, който не биха помръднали 22 коли с по 4 колела. Издоява женските, разделя млякото за пиене и за сирене, и наклажда огън. Вижда ги и пита кои и откъде са, и дали са търговци или разбойници. Те се изплашват, но Одисей обяснява, че се връщат от Троя и са били войници на Агамемнон, който превзел града; моли за гостоприемство и напомня, че Зевс наказва онези, които се отнасят лошо с гости и молители. Циклопът казва, че не почита Зевс и не се бои от него; и пита къде е корабът им. Одисей излъгва, че корабът се е разбил в скала и само те са оцелели; а циклопът хваща двама и им разбива главите, нарязва ги и ги изяжда, без да остави нищо от тях. Ужасените гости се разплакват, а той се напива с мляко и заспива. Одисей мисли дали да го убие с меча си, но се досеща, че така няма да могат да излязат и ще умрат вътре (204-293). На сутринта циклопът пак издоява стадото, като слага малките да сучат; наклажда огън, изяжда още двама за закуска и излиза с животните, като затваря изхода след себе си. Одисей намира в пещерата една тояга, голяма като мачта на 20-веслен кораб, отрязва от нея кол от един разтег и го подостря, овъглява го на огъня, за да стане по-твърд, и го скрива в купчина тор. Определя четирима, които заедно с него ще го забият в окото на циклопа. Вечерта той се връща и след домакинската работа изяжда още двама, а Одисей му предлага да опита от виното. Циклопът го харесва много и пие още три пъти. Пита го за името му, а Одисей отвръща, че се казва „Никой“; циклопът му обещава да го изяде последен.
После заспива и повръща, а те забиват нагорещения кол в окото му. Той се събужда от болката и започва да вика на помощ другите циклопи, които се събират пред пещерата и го питат какво става и дали някой не го убива; и като казва „Никой“, му казват да се моли на баща си Посейдон и си отиват (294-400). Тогава той застава на входа, отмества скалата и се готви да улови, когато се опитат да излязат. Одисей навързва другарите си под овните – всеки под три овни, а той се улавя за най-големия: „и вълната нему тежеше, и тежки ми мисли“. Полифем заговаря овена и съжалява, че не може да му каже къде се намира този „Никой“. Те се отдалечават, Одисей излиза изпод овена и освобождава другите, и стигат до кораба. Другарите им ги посрещат, радват се и плачат за загиналите. Отдалечават се с гребане и той извиква на циклопа, че за жестокостта си е получил отплата от Зевс и боговете. Циклопът хвърля към тях скала, от чиято вълна корабът се връща обратно към брега. Другарите на Одисей го молят да не вика повече, но той все пак му казва името си. Циклопът си спомня за гадателя Телем, който живеел някога при тях и му предсказал, че ще бъде ослепен от Одисей; но той си го представял по-едър (401-504). Помолва се на Посейдон да не му позволи да се върне в дома си, или поне да му причини много страдания по пътя. Те стигат до острова и си разделят овцете; а Одисей принася големия овен в жертва на Зевс (която не била приета). Ядат и пият до вечерта, спят на брега и на другия ден потеглят (505-546).

X.
Пристигат на остров Еолия, където живее Еол, син на Хипотес; той е оженил шестте си сина за шестте си дъщери, и всички живеят заедно и задружно. Островът е плаващ и ограден със стена. Те са настанени в хубава къща и му гостуват цял месец; накрая Еол одира един деветгодишен вол и завързва в кожата му всички ветрове освен Зефир (Зевс го е направил „управител на вихри“). На десетия ден вече виждат родната си земя и огньовете по нея; Одисей заспива от умора, а другарите му се питат какви ли подаръци е получил от Еол. Развързват мяха, ветровете излизат и започва буря, която ги отнася навътре. Като се събужда, Одисей се замисля дали да не се хвърли в морето и да се удави, но се въздържа и продължава да лежи; а бурята ги отнася обратно към Еоловия остров (1-54). Слизат на брега, наливат си вода и сядат да ядат в кораба. Одисей отива при Еол с един спътник и един глашатай. Еол се учудва, че са тук, а когато Одисей го помолва за помощ, казва: „Махай се бърже от острова, най-злий от живите люде“ (защото бил омразен на боговете).
Отплават от Еолия и на седмия ден пристигат в страната на лестригоните, в град Телепил. При входа към пристанището се издигат високи скали и от двете страни, а по-нататък бреговете също са стръмни. Корабите минават през тесния проток и влизат в широк и спокоен залив, обаче Одисей със своя кораб остава при входа. Изпраща двама души и един глашатай да разузнаят (55-100). Пред града срещат мома със стомна, дъщеря на царя на лестригоните Антифат. Тя им посочва дома на баща си, те отиват и виждат една огромна жена, която изпраща да извикат от пазара мъжа й; той идва и изяжда единия от пратениците. Другите побягват, лестригоните се събират и започват да хвърлят скали по корабите, и ги потопяват; спасява се само Одисей със своя кораб.
Пристигат на остров Еея, където живее Кирка, сестра на Еет и дъщеря на Хелиос и океанидата Персея. Прекарали две денонощия на сушата „от скръб и умора сломени“. На третия ден той взима копие и меч, и тръгва на разузнаване; изкачва се на една по-висока скала и вижда дим. На връщане убива един едър елен и го завлича до кораба. Другарите му се чудят на големината на елена; сготвят го, ядат и пият до вечерта, а на другата сутрин той им казва, че се намират на остров и е видял дим; и трябва да узнаят кой живее на острова. Те се разплакват, като си спомнят последните приключения, но той ги разделя на две дружини от по 22-ма, като начело на втората поставя Еврилох; и след хвърляне на жребий групата на Еврилох отива на разузнаване (101-205). Стигнали до двореца на Кирка и там видели лъвове и вълци, които им се умилквали като питомни. Чули, че вътре пее жена – това била Кирка, която тъчала платно. Те я повикали, а тя ги поканила вътре, и влезли всички освен Еврилох. Поднесла им сирене, мед и брашно във вино и билки, така че да забравят за родината си; след това ги ударила с вълшебна пръчка и ги затворила в кочината. И те се превърнали в свине, като запазили човешкия си ум. Заплакали, а Кирка им подхвърлила дренки и жълъди.
Еврилох се връща при кораба и казва, че никой от останалите не е излязъл от къщата на Кирка. Одисей взима меча и лъка си, и казва, че ще иде, а Еврилох го моли да избягат още сега. Одисей тръгва и когато наближава дома на Кирка, го среща Хермес със златната си тояга и с вид на юноша. Казва му, че другарите му са превърнати в свине и затворени в кочина. Но да вземе тази билка, така че магиите на Кирка да не му подействат; да я заплаши с меча си, и когато тя му предложи да легне с нея, да не отказва, но да я накара да се закълне с клетвата на боговете, че няма да му стори зло. После изтръгва билката от земята с корена, дава му я и изчезва към Олимп, а Одисей продължава към дома на Кирка (206-303). Повиква я; тя излиза, поканва го да влезе и прави същото, което и с другарите му – но сместа не му действа. Той изважда меча, а тя се изплашва и казва, че никой мъж не е издържал на тази напитка и че той сигурно е Одисей, за когото Хермес й предсказал, че ще мине оттук на връщане от Троя. После му се заклева и той се качва в леглото й. През това време четирите й слугини застилат столове с бели и червени постелки; поставят сребърни трапези и златни чинии. Наливат вино и стоплят вода, а една от тях го изкъпва. Той сяда, но отказва да яде преди Кирка да освободи другарите му. Тя ги извежда от кочината „на свини деветгодишни подобни“, намазва ги с някаква мас и те пак стават хора, дори по-хубави отпреди. Стискат ръката на Одисей и плачат така, че самата богиня се трогва (304-384). Казва им да изтеглят кораба на сухо; да извадят вещите си оттам и да ги приберат в пещерите. Одисей се връща при кораба, а другарите му се спускат към него „като телета към майките си“. Той им казва да дойдат в дома на Кирка, а Еврилох напомня, че смелостта му е погубила някои в пещерата на циклопа. Одисей си помисля дали да не му отреже главата, макар че му е роднина; но другите предлагат да го оставят да пази кораба. Все пак и той тръгва; и заварват останалите при Кирка изкъпани и облечени. Тя ги поканва на трапезата и те остават в дома й цяла година (385-451).
След това казват на Одисей, че е време да продължат пътя; ядат и пият цял ден и вечерта той моли Кирка да го изпрати към дома му. Тя казва, че няма да го задържа, но е нужно първо да иде в царството на Хадес и Персефона, където да се посъветва с душата на Тирезий: само на него Персефона е дала да запази „ум и познание в смъртта“. Затова трябва да преплава океана и да стигне до гората на Персефона. Там е Ахерон, в който се вливат Пирифлегетон и Коцит; а Коцит е поток от Стикс. Да изкопае трап и да направи възлияние с мляко, мед, вино и вода, и да сипе брашно; да обещае ялова крава за мъртвите и отделно черен овен за Тирезий. Да жертва мъжко агне и бяла овца, и да се отдръпне назад: тогава ще дойдат душите. Да ги прогонва, докато дойде Тирезий, който ще му каже как да се върне в Итака. Тя завършва с упътването си на разсъмване. Одисей отива да събуди другарите; Елпенор пада от покрива и загива. Казва им къде трябва да идат и те се разплакват. През това време Кирка оставя на кораба агне и овца за жертви (452-549).

XI.
Качват се на кораба и Кирка им изпраща попътен вятър. Стигат до края на океана, където е страната на кимерийците; там никога не грее слънце и „тъмнина се тлетворна над тия нещастници стеле“. Одисей изкопава трап, дълбок лакът и толкова широк; прави възлиянията, дава обещанията на мъртвите и заколва жертвите, които държат Еврилох и Перимид. Идват душите от Ереб. Събират се около трапа и Одисей е обхванат от страх (1-42). Другарите му одират овцете, а той не допуска душите до кръвта им. Явява се душата на Елпенор. Той казва, че причината за нещастието му е изпитото вино – като се събудил на покрива, не тръгнал към стълбата, а в обратната посока. Моли да го погребе като се върне, да му направи паметник и да забие веслото му на гроба. Одисей му обещава (докато разговарят те стоят от двете страни на трапа). Вижда майка си Антиклея, но не я допуска до жертвите; явява се Тирезий.
Пие от кръвта и казва, че по пътя Земетресавецът ще го възпрепятства, но накрая все пак ще стигне до дома си. Първо ще стигне Тринакия, където да внимава с кравите и овцете на Хелиос; ако не, ще загуби другарите си и кораба. След като погуби женихите в Итака, трябва да вземе весло и да тръгне, докато стигне до земята на хора, които не познават морето и нямат сол. Там да принесе жертва на Посейдон (овен, бик или шопар), а после у дома си – хекатомба на всички богове. И така ще умре от смърт тиха, в старост честита (43-132). Одисей пита как майка му ще го познае след малко, а той отвръща, че който от мъртвите пие от кръвта, може да разбира и да говори. Отива си, а Антиклея се доближава пак, пие от кръвта и познава Одисей. Пита го дали още не е бил в Итака. Той казва, че е дошъл да се съветва с Тирезий и че не е наближавал Ахея. Пита я как е умряла и да му каже нещо за Лаерт и Телемах. Да не би някой добър ахеец да е взел Пенелопа за съпруга? Тя казва, че Пенелопа му е вярна, а Телемах стопанисва имотите и го канят навсякъде. Баща му не идва в града, спи между слугите и се покрива със скъсани дрехи; а през лятото и есента спи на открито в лозето. Тя умряла от жалби и грижи за Одисей. Той се опитва да я прегърне, но тя избягва като сянка и казва, че след смъртта душата на човека изчезва от костите като сън (133-216).
Към жертвите се стичат сенките на жени, които през живота си са били съпруги и дъщери на именити мъже: той не ги допуска наведнъж, а една по една и разпитва всяка. Първо Тиро – дъщеря на Салмоней и съпруга на Критей Еолов. Тя се залюбила с реката Енипей, а Земетръсецът взел неговия образ и се любил с нея под вълна. Казал й, че той е Посейдон и тя ще роди близнаци – защото „любовта на безсмъртни ялова нивга не бива“. Тя ражда Пелий и Нелей – единият се заселва в Йолк, а другият – в Пилос. Иначе имала трима сина от Критей. Вижда и Антиопа, родила от Зевс Зет и Амфион, които първи строили Тива; Алкмена, родила Херакъл от Зевс и Мегара, дъщеря на Креон, съпруга на „Амфитрионовия син“. Също Йокаста, която взела сина си за мъж, а той убил баща си; накрая тя се обесила. Флора, дъщеря на Амфион от Орхомен – омъжила се за Нелей. Родила Нестор и други синове, а също и Пиро, която била искана от много мъже. Нелей я дал на онзи, който му докарал воловете на Ификъл. Също Леда, съпруга на Тиндарей, която родила Кастор и Полукс: те един ден са мъртви и един – живи. Ифимедия, родила от Посейдон От и Ефиалт, най-снажните смъртни мъже след Орион. На 9 години били 9 разтега високи. Искали да натрупат Оса и Пелион върху Олимп, но Аполон ги убил. Също Федра, Прокрида и Ариадна: Тезей я грабнал от Крит и я водел в Атина, но Дионис съобщил на Артемида и тя я убила на остров Дия. Също – Мавра, Климена и Ерифила, която продала съпруга си.
Но нощта отминава и той вече трябва да си легне – или тук, или на кораба (217-325). Арета, Ехеней и Алкиной се съгласяват, че е добре гостът да остане и утре, докато му приготвят всички дарове. Алкиной добавя, че не му се вярва Одисей да е „прелъстител, измамник, каквито храни мнозина земята черна да изковават лъжи за неща, кои никой не виде.“ Говорил им е като същински певец. Дали е видял в Хадес някои от другарите си от войната? Той би седял да го слуша и до сутринта. Одисей казва, че някои са умрели „от зла жена“. Агамемнон като го видял, заплакал и се опитал да го прегърне. Одисей го пита как е умрял, той отвръща, че с другарите му били заклани като „свине белозъби“. Чул писъка на Касандра, която Клитемнестра погубила. „Себе си с безчестие покри, па и всички бъдни жени опозори. Ето защо към жена си никога кротък не бивай, никога всичко на нея, що знаеш, недей поверява.“ И когато пристигне, да спре кораба си на скрито, а не на открито – „жена вяра няма.“ (326-446). Пита го и за Орест, а Одисей казва, че за него не знае нищо. Вижда Ахил, Патрокъл, Антилох и Аякс. Казва на Ахил, че е доволен, като го вижда как царува над умрелите. „Смърт ли е, не хвали ми я“ – казва Ахил. Пита за баща си и Неоптолем (447-492). Одисей казва, че го довел при Троя от Скирос; по красноречие бил трети след Нестор и него. Убил Еврипил, син на Телеф; и бил най-хубавият воин след Мемнон. Единствен не се боял, когато били затворени в коня. Всичко минало благополучно, дори не бил ранен. Като изслушал всичко това, Ахил си тръгнал доволен. За Аякс: имали спор за Ахиловите доспехи, които Одисей получил от майката на Ахил, а му били присъдени от „щерки троянски и още Атина“. Но съжалява, защото заради това земята погълнала Аякс. Видял и други: Минос със златен скиптър и около него се оправдавали всички, седнали или прави. Гиганта Орион и Тиций, който изнасилил Латона, докато отивала в Делфи; Тантал, който не можел да пие и яде, и Сизиф, който търкалял камъка; и призрака на душата на Херакъл. Той самият бил сред боговете с жена си Хеба (493-590); а там долу бил с лъка си и с изрисувания си пояс. Обръща се към Одисей и му разказва накратко за Евристей и как по негова заповед извел Цербер от Хадес.
Надявал се да види още Тезей и Пиритой, но се събрали твърде много жадни души и той се уплашил да не се появи и главата на Горгона. Отива на кораба и потеглят през океана (591-625).

XII.
Пристигат на Еея, той изпраща някои да вземат тялото на Елпенор и го изгарят на брега заедно с доспехите. Правят гроб, поставят върху него колона и веслото на мъртвия. Идва Кирка нагиздена със слугините си, които носят храна и вино. Казва им, че вече се отличават от другите смъртни с това, че са умрели два пъти, и им предлага да се нахранят, защото утре пак им предстои път. След вечерята всички лягат да спят в кораба, а Одисей сяда на брега с Кирка и й разказва преживяното (1-34).
Тя му казва за предстоящите премеждия. Ще мине край сирените, които пеят сред купчини човешки кости. Казва му какво е нужно да направи, за да ги чуе. После ще трябва да избере дали да мине през Планктите, където вълните грабват всеки минаващ кораб и дори гълъбите, „що на баща ни Зевс носят амброзия“. Само Арго минал оттам, когато отивали в Колхида при Еет, но това не можело да стане без помощта на Хера. Другият път бил между други скали: едната е висока и гладка, никой не я е изкачвал, а върхът й е забулен в черни облаци; в подножието има пещера, обърната на запад, където живее Сцила. Тя е с 12 крака, 6 шии с глави, 3 реда зъби във всяка. Показва ги извън пещерата и гълта делфини и риба. Скалата срещу нея е по-ниска и със смокиня, и изпод нея Харибда гълта вода по три пъти на ден. По-добре да мине край Сцила и там да изгуби 6 другари, отколкото да загинат всички, погълнати от Харибда. Сцила била безсмъртна и не можела да бъде победена, затова да бяга бързо и да призове майка й Кратея. После ще стигне Тринакия, където са стадата на Хелиос: 7 от крави и 7 от овце, всяко по 50 глави; винаги са еднакъв брой. Пасат ги две нимфи, Флетуса и Лампеция – дъщери на Хелиос, родени от Неера (35-134). След като му разказва това, Кирка се отдалечава; те потеглят, а тя им изпраща попътен вятър.
Одисей съобщава на останалите какво е чул от нея за сирените. През това време корабът достига техния остров и вятърът внезапно стихва. Той им напълва ушите с восък, а те го връзват и продължават нататък с весла. Сирените пеят, че ако някой остане при тях, после си отива, научил много неща; те знаят какво е станало при Троя, а и всичко друго по земята. Той кима на другарите си да го отвържат, но Перимед и Еврилох го връзват още по-здраво. Отминават острова и скоро след това виждат пушек и голяма вълна. Одисей ги насърчава да продължават напред, като казва, че няма да им се случи по-голямо зло от онова при Циклопа (135-210). Не им казва за Сцила, но си облича доспехите и взима копия. Харибда повръща вода и парата от нея покрива и двете скали; а щом погълне вода, се вижда морското дъно. Сцила грабва шестима, които се мятат в устите й като рибки на въдица. Това било най-ужасното, което бил виждал някога.
След това стигат до остров Тринакия, където виждат говедата и овцете на Хелиос. Той казва, че Тирезий го е предупреждавал да не спират тук. Еврилох отвръща, че е с желязно сърце; добре би било да си починат и хапнат на острова. Сега идва нощ, а на другата сутрин пак ще продължат. Той иска да му се закълнат, че ще ядат само от това, което носят от острова на Кирка (211-288). Слизат на сушата и се нахранват; и когато 2/3 от нощта са минали, Зевс изпраща „вятър буен и адска вихрушка“. На сутринта изтеглят кораба на сушата и го скриват в пещера, „где обитаваха нимфи и имаха хорове красни“. Цял месец духат само Нот и Евър. Храната им свършва, започват да ядат риба и птици. Веднъж той влязъл навътре в острова да се помоли на боговете и заспал; а Еврилох казал на другите, че според него най-ужасна е гладната смърт. Нека сега принесат хекатомба на Хелиос и после в Итака ще му построят бляскав храм. Най-сетне, по-добре да загинат в буря, отколко да вехнат тук (289-336). Тогава те избрали най-хубавите крави и ги посветили на боговете. Заклали ги и ги одрали, изяли дреболиите и сложили бутовете на шишове. Одисей се събужда и отдалеч усеща аромата на печено месо. Упреква боговете, че са го приспали; а Лампеция „дългопеплосна“ вече била отишла да каже на Хелиос за станалото. Той се разгневява и се обръща към Зевс: иска наказание за другарите на Одисей и заплашва, че в противен случай ще иде в Хадес да свети на умрелите (337-368). Зевс му обещава да разбие кораба с мълния (тези неща Одисей ги знае от Калипсо, а тя – от Хермес). Отишъл при другарите и видял знамения: кравите кожи пълзели, а месото (и сурово, и печено) ревяло.
Шест дни пируват, а на седмия Нот спира; те потеглят и скоро задухва Зефир, и започва буря. Късат се въжетата, падащата мачта чупи главата на кормчията. Моряците политват към морето; а Одисей връзва мачтата и дъното, и се понася по вълните. Нот го подкарва към Харибда; на сутринта се оказва там, и при поглъщането на водата се улавя за смокинята. Увисва и изчаква тя да избълва обратно мачтата с дъното. Това става привечер; Зевс не допуска Сцила да го види и той се спасява. На десетата нощ боговете го изхвърлят на остров Огигия при Калипсо „краснокоса, страшна богиня с човешки говор“. Оттук нататък вече е разказвал (369-430)

XIII.
Алкиной му благодари и казва, че вече всички са подарили на госта злато и дрехи, а сега нека да добавят и по един триножник и медник. После ще свикат събрание, та народът да плати последните. Всички се прибират по домовете си, а на другия ден занасят в кораба медните дарове. Алкиной сам намества всичко при седалките, за да не пречи, като тръгне корабът. После в дома си жертва вол, изгарят бутовете и пируват славно. Демодок пее, а Одисей гледа кога ще залезе слънцето, за да потегли: както орач копнее за вечеря. Сбогува се с Алкиной и останалите, благодари и им пожелава всичко добро (1-45). Виночерпецът Понтоной смесва вино и всеки възлива от мястото си; Одисей слага чаша в ръцете на Арета и й изказва благопожеланията си. След това тръгва, изпращат го глашатай и три слугини, от които едната му носи дрехите, другата – сандъка с даровете, а третата – храната. Весларите му постилат да спи в края на кораба, а те сядат по местата си.
Той заспива „на бози по мислите равен“, а корабът се движи като колесница с 4 коня и дори сокол не може да го стигне. На зазоряване достигат Итака. Там морският старец Форкин има удобно пристанище; вижда се маслина и пещера на нимфите наяди, в която има пчелници, кратери и каменни станове. През северната й врата минават хората, а през южната – боговете. Поставят спящия Одисей на пясъка и наместват даровете му до маслината. Посейдон пита Зевс как оттук нататък смъртните ще почитат боговете, след като него дори потомците му феаки не го почитат. Зевс му позволява да накаже които не го почитат. Споразумяват се когато корабът наближи Схерия да го превърне в скала. Феаките виждат това и се чудят, а Алкиной казва, че се изпълнява предсказаното от баща му; затова нека престанат вече да съпровождат смъртни и да пожертват 12 вола на Посейдон, за да не похлупи града с висока планина (46-181).
Одисей се разбужда, но не успява да познае острова си. Чуди се къде да скрие имането. Пожелава Зевс да накаже феаките за това, че са го довели в друга земя. Атина го доближава, взела образ на младо овчарче. Одисей я пита коя е тази земя – дали е остров или бряг на голяма суша. Атина отвръща, че това е известна земя, неудобна за гледане на коне, но има жито, вино, дъжд, вода, гора и паша за кози и свине. Това е Итака и тя е известна дори в Троя, която е далеч от ахейската земя (182-244). Одисей се радва и й казва кой е („нямаше право да каже той, че непрестанно с думи играеше и хитрини във душа си кроеше“). Бягал от Крит, защото погубил сина на Идоменей, бързия Орсилох, който се опитвал да го лиши от плячката му. Убил го с копие през нощта и се качил на феакийски кораб; помолил да го откарат в Пилос или Елида, „дето владеят епейци“. Спрели тук, оставили имането му и заминали за Сидон.
Атина се преобразява на жена, засмива се и го погалва: “Ти се от лъжи не оставяш и от коварни слова, що теб от детинство са мили“. Казва коя е, и че е дошла да му помага: той да не казва на никого кой е и мълчаливо да търпи обиди и насилия (245-300). Одисей й казва, че не е лесно да бъде разпозната и че не я е виждал, откакто потеглил от Троя. Но я познал, когато го срещнала във феакийската страна. Наистина ли това е Итака? Тя го похвалва, че е дружелюбен, остроумен и разумен. Не искала да пречи на Посейдон, който й е чичо и го е намразил. Напомня му, че на това място често е принасял хекатомби на наядите; а отсреща е планината Нерит, покрита с гори. Тогава пръсва облака наоколо, а той целува пръстта и се помолва на наядите. Пренасят имането в пещерата и тя слага камък на входа й. Пита го какво ще прави с женихите, които трета година искат жена му, дават й подаръци, а тя обещава нещо всекиму, но в ума си има други мисли (301-368).
Одисей благодари за предупреждението и добавя, че без него сигурно би загинал като Агамемнон. Тя му казва, че ще го направи неузнаваем и нека най-напред иде при свинаря, който му е верен и обича жена му и Телемах. Той е при свинете, които ядат жълъди при скалата Гарван и извора Аретуза. Да го разпита какво става в Итака, а тя ще иде в Спарта да повика сина му. Той пита защо просто не е предупредила Телемах какво предстои, а тя казва, че го е завела дотам за да спечели слава; сега на връщане женихите го дебнат в морето, но нищо няма да му сторят. Докосва го с пръчка и го прави по-стар, с окъсани дрехи, мръсен и противен. Намята го с протрита кожа от елен и му дава тояга, скъсана торба и въже. Разделят се и тя тръгва към Лакедемон (369-420).

XIV.
Тръгва от залива нагоре по стръмна пътека. Намира свинаря под стряхата на дома, зад оградата, вътре в която имало 12 кочини, обикновено с по 50 свинки; а мъжките спяли извън тях. Сега свинете били по-малко, защото „богоравните женихи“ ги ядели и той всеки ден им изпращал по една свиня – били останали 360. До тях спели 4 звероподобни кучета. Когато Одисей наближил, свинарят си режел кожа за сандали, а другите трима били извели свинете на паша; четвърти отвеждал на „женихи безсрамни“ свинята, с която щели „свойта душа със месо да наситят“. Кучетата залайват Одисей и се нахвърлят върху него, но свинарят ги прогонва с камъни. Казва, че той тук седи и въздиша за господаря си „богоравен“, който може би също като новодошлия се скита някъде гладен сред другоезични народи. Поканва го да насити душата си с хляб и вино и да му каже откъде е: „и го в колиба поведе свинаря божествен“ (1-48). Натрупва шума и я застила с кожа на дива коза за да седне, а Одисей пожелава Зевс и другите богове да му дадат, каквото желае. Той казва, че всички гости са от Зевс. Страхувал се от нови стопани, а предишният му бил дал „къща, имот и женица, многожелана и скъпа“. И пожелава както е изчезнал царят му, отишъл да защити честта на Агамемнон при Илион, „тъй да изчезне родът на Елена“. Взима две свине от тези за слугите, опича ги, посипва ги с брашно и смесва вино в дървена купа. Споменава за женихите, които всеки ден колят жертви, и не по една и две. А имотът на господаря е голям – и 20 души да съберат своя, няма да е толкова: по 12 стада крави и овце, 11 кози. По края на острова ги пазят честни мъже и всеки ден всеки от тях праща на женихите по коза (49-106).
Одисей се нахранва, приема подадената му чаша вино и го пита кой е господарят, който го е купил: възможно е да го е виждал някъде и да му каже вести за него. Евмей отвръща, че всички скиталци, които идват тук, само ги лъготят. Сигурно и той ще измисли нещо, за да му подарят хитон или наметка; а господарят може би вече е изяден от кучета или риби. Той не жалел толкова и за родителите си, колкото за Одисей. Одисей го уверява, че господарят му ще се върне; той щял да се закълне в това и после да получи награда. До края на този месец или началото на следващия ще си дойде и ще накаже онези, които не почитат жена му и сина му (107-158). Евмей не му вярва и споменава Телемах, който сигурно няма да е по-долен от баща си; но някой човек или бог му е объркал ума, та отишъл в Пилос да пита за баща си. Сега женихите го причакват, за да го убият и да изчезне в Итака името на Аркизий. Пита го откъде е и как е стигнал дотук.
Одисей казва, че дори и година не би му стигнала да разкаже за всичките си неволи. Бил роден в Крит, син на Кастор Хилаков от наложница. След смъртта му получил малко имот и къщица. Казва, че благодарение на Арес и Атина бил добър в боя, но не обичал да работи; предпочитал плаването и боевете. Преди Троя бил девет пъти на походи и добил много плячка, така че критяните се страхували от него и го тачели. После тръгнали с Идоменей за Троя. След превземането на града се завърнал, но останал само месец у дома си. Решил да тръгне за Египет с 9 кораба; поканил другарите си, пирували 6 дни и на седмия потеглили. На петия ден след отплаването стигнали в Египет и изпратили „сгледници“; а те, като навлезли в нивите, започнали да убиват мъжете и да грабят децата и жените. От града дошли войници с колесници, убили мнозина, а други заробили. Той се примолил на царя, който го пощадил и го взел в дома си. Седем години останал там и натрупал богатство. На осмата се появил някакъв измамник финикиец и го убедил да тръгне с него. Прекарал една година във Финикия и после тръгнали за Либия; онзи мислел да го продаде някъде. Като отминали Крит, започнала буря; мълния разбила кораба и той девет дни се носил из морето, хванат за мачтата. На десетия бил изхвърлен при теспротите, където го приел царят им Фидон; у тях го завел синът му. Одисей им бил там на гости и той видял имането му – щяло да стигне за 9 поколения. Той самият бил заминал да се допита при дъба в Додона; как да се върне в Итака. След това царят му казал, че един кораб е готов да го вземе и да го откара. Случайно друг тръгвал по-рано за Дулихий и той им наредил да го заведат там при цар Акаст. Но като навлезли в морето, моряците му взели дрехите и му дали ето тези. Като стигнали Итака, слезли на сушата и го вързали в кораба, но той успял да избяга. Така че му било орисано да живее още (159-347).
Евмей казва, че разказът го е трогнал, но това за Одисей е лъжа; той бил омразен на боговете. Веднъж един етолиец така го излъгал: бил убил човек и избягал тук, и Евмей го приел. Казал му, че видял Одисей на Крит при Идоменей да си поправя корабите; и че лятото или есента щял да си дойде. Но не дошъл, така че нека и гостът му да не лъже, той го посреща заради „гостоприемеца Зевс“. Одисей му предлага да се обзаложат: ако дойде, да му подари хитон и наметка, ако не – да го хвърлят от Големия камък.
През това време идват свинарите, затварят свинете в кочините и „се повдигна от кочини грохот безкраен тогава“. Докарват петгодишна угоена свиня, а Евмей се помолва, „че бе душа му набожна“. Убива я с дърво, заколват я, пърлят я и я нарязват, и той хвърля в огъня сурови мръвки, посипани с брашно. Останалото изпичат, а свинарят го разделя, „че беше с душа справедлива“. Разделя всичко на седем: една част за Хермес и нимфите, а на Одисей дава гърба. Хлябът раздава Месавлий, когото Евмей откупил от тафосците със собствени средства. Нахранват се и си лягат, а вън вали „Зевсов дъжд“ до сутринта (348-438).
Одисей разказва спомен за Троя. Били тръгнали на засада: Одисей, Менелай и „той“. Завалял сняг, но другите били с хитони и наметки, и се покрили с щитовете си; а той бил оставил някъде наметката си и към последната трета на нощта се обърнал към Одисей и му казал, че така няма да остане жив. Одисей попитал останалите дали някой няма да иде при Агамемнон и да му каже да изпрати още мъже; и Тоас Андремонов станал и си оставил наметката, за да тича по-лесно. А той я взел и заспал.
Евмей го похвалва за разказа и му постила овчи и кози кожи до огъня; и го завива с дебела дреха. Самият той взима сабя и копие, облича дебел плащ и кожа от охранена коза и излиза; и ляга на завет под скала, близо до свинете (439-504).

XV.
Атина отива в Лакедемон и намира там Пизистрат да спи, а Телемах е още буден. Съветва го да помоли Менелай да го изпрати за Итака, защото бащата и братята на Пенелопа я насилвали да се омъжи за Евримах, който бил дал най-много дарове. А сърцето на жените било така: гледат да нареждат дома на новия съпруг и не мислят за първия си син и предишния съпруг. Да знае, че женихите го дебнат в протока между Итака и Сама. Трябва да мине далеч от островите, да спре на първия нос в Итака и да изпрати другарите си с кораба в града; а той да иде при свинаря и да го изпрати при Пенелопа – да й съобщи, че е върнал от Пилос (1-40).
Телемах буди Пизистрат, Зората изгрява и Менелай също става. Телемах му казва, че мисли да си върви. Менелай казва, че няма да го задържа, щом не иска; защото и гостоприемството трябва да е с мярка. Той ще каже да приготвят даровете, а ако Телемах иска да се разходи „в Елада или по Аргос“, той ще го придружи и навсякъде ще ги посрещнат добре, и ще им дарят триножник, котел, двойка мулета или златни чаши. Идва Етеоней и Менелай му поръчва да запали огън и да опече месо. Отиват с Мегапент и Елена в избата и донасят оттам чаша, сребърен кратер и плат, изработен от Елена (който е за бъдещата му съпруга). Пизистрат товари даровете в колата и душата му се диви. След това всички сядат на трапезата. Нахранват се, впрягат конете и ги подкарват, а Менелай върви със златна чаша след тях, за да възлее за сбогом. Да предадат на Нестор пожеланието му за здраве. Телемах казва, че се надява да намери баща си в Итака и да му разкаже колко добре са били посрещнати. При тези думи вдясно от него прелетява орел с гъска, грабната от двора. Жените и слугините го гонят и всички се радват на този знак. „Дългопола Елена“ тълкува, че както орелът грабнал гъската, така Одисей ще се върне в дома си за отмъщение. И те потеглят; вечерта пристигат при Диокъл въ Фера, а на сутринта продължават към Пилос (41-180). Телемах предлага на Пизистрат да идат направо на пристанището, защото иначе Нестор ще иска да го задържи. Пизистрат се съгласява, закарва го до кораба и натоварват даровете. Всички се качват, и докато той се моли на Атина и й принася жертва, към него се приближава един мъж.
Той бил прорицател, потомък на Меламп и избягал от Аргос, защото там убил човек. Преди време Меламп живял в Пилос – бил богат, но напуснал града. Нелей („от смъртните най-благороден“) му държал земите насила и Меламп бил затворен във Филаковата къща, където търпял мъки от Нелеевата дъщеря. Но се спасил и изпратил жената за съпруга на брат си; а сам той заминал за Аргос. Там се оженил и имал двама сина – Антифат и Мантий. На Антифат се родил Оикъл, а на него – Амфиарай, любимецът на Аполон, който загинал при Тива. На Мантий се родили Клит и Полифид, като Клит го грабнала Зората, заради хубостта му. Полифид бил пръв сред прорицателите и избягал от баща си в Хиперезия, а негов син бил Теоклимен.
Той отива при Телемах и го пита кой е. Телемах казва, че се надява да е син на Одисей, а Теоклимен го моли да го приеме, защото роднините на убития сигурно ще го преследват. Телемах му взима копието и го поканва „в равновесния кораб“. Изправят мачтата, закрепват я с въжета и опъват платната. Атина им изпраща попътен вятър, слънцето залязва. Минават край Елида и продължават към Острите острови (181-287).
В Итака Одисей казва на Евмей и другите, че ще иде да проси в града. Нека го упътят и му дадат водач, а той ще иде в къщата на Одисей при Пенелопа и женихите. Умеел да насече дърва, да запали огън, да нареже и опече месо и да почерпи с вино; всичко, което слугите правят за господарите. С волята на Хермес, никой смъртен не би го надминал в тези услуги. Евмей казва, че женихите си имат достатъчно и хубави слуги; по-добре да остане, а скоро ще дойде синът на Одисей, който ще му даде дрехи и ще го заведе където иска. Одисей приема да остане и споменава „проклетий стомах“, заради който мъжете понасят грижи, мъки, скитане, скърби и неволи. Пита го как са родителите на Одисей – живи ли са. Свинарят казва, че Лаерт бил жив, но желаел да умре, защото тъгувал за сина и почтената си съпруга. Тя го била отгледала заедно с „дългопола Ктимена, нейната щерка изрядна“. Като пораснали, нея омъжили в Сама, а него облекли добре и го пратили на полето. От госпожата днес нищо приятно не можел да чуе. Одисей го пита кой е разореният широкоуличен град, в който са живеели неговите родители. Как враговете са го взели на кораба и са го продали тук на добра цена? (288-375). Свинарят казва, че биха могли да поседят още на чаша вино, защото време има, а дългият сън е безполезен. Позволява на другите да си легнат, а те с госта ще останат да си разказват.
Та той бил от остров Сириа над Ортигия. Там нямало глад и болести, и имало два града, като господар на единия бил баща му Ктезий, „на боговете безсмъртни подобен“. Пристигнали финикийци, „вещи крадци с игралки забавни“; а в къщата на баща му имало една финикийка. Те я взели на кораба – „любов и легло на жените покваря клети сърца“. Тя им казала, че е от Сидон, дъщеря на Орибант, но едни тафосци я грабнали, когато се връщала от нивата и я продали тук. Те й казали, че родителите й са още живи; тя поискала да й се закълнат, че ще я заведат в дома й и казала, че като тръгнат, ще им донесе от къщата злато, а и детето на господаря. Те останали там една година. Накрая в дома дошъл „мъж хитър“ и показал на слугините и майка му златно огърлие с едри янтари; през това време баща му бил някъде на събрание. Дал на жената знак, тя откраднала три чаши и извела момчето. Отишли на пристанището, финикийците ги качили и потеглили. На седмия ден жената умряла и я хвърлили в морето „за храна на тюлени и риби“; а после стигнали до Итака и Лаерт го купил (376-468). Одисей казва, че всичко това е много вълнуващо; добре все пак, че е попаднал в къщата на добър мъж. Говорят още и заспиват.
На сутринта корабът на Телемах пристига на острова. Телемах казва на другарите си да вървят към града, а той ще иде на полето; привечер ще отиде в града, а утре ще ги покани на гости. Казва на Теоклимен, че не може да го покани сега, но ще го изпрати с някого при Евримах, когото народът сега уважава като бог и който иска да вземе майка му за съпруга, както и цялото царство на Одисей. Но Зевс знае дали няма да прати на такива като него лош ден. Тогава прехвърква ястреб с гълъб в ноктите. Теоклимен му казва, че това е добър знак. Телемах казва на копиеносеца Пирей да заведе Теоклимен в дома си за тази нощ. Те се качват на кораба за града, а Телемах си обува сандалите, взима копие и се отправя към свинарника (469-538).

XVI.
Сутринта Евмей и Одисей наклаждат огън и приготвят закуска. Идва Телемах, кучетата го наобикалят, без да го лаят. Той влиза, свинарят се затичва и го целува като баща сина си, върнал се след десет години. Казва, че не се надявал вече да го види, а Телемах пита какво става и дали майка му не е вече омъжена за друг. Свинарят казва, че не е; Одисей става да отстъпи място, но Телемах му казва да си седи и свинарят слага шума и кожи, за да седне. Поднася им печено месо, хляб и вино (1-54).
Телемах пита за госта, а Евмей казва, че бил роден в Крит, скитал по много страни и наскоро избягал от теспротийски кораб. Предава му го, защото е негов молител. Телемах казва, че той самият е затруднен и не е сигурен дали майка му ще остане в дома на мъжа си или ще иде „след най-добрия ахеец“. Може да му даде дрехи и да го изпрати, може да остане и тук, но не го пуска да иде при сватовниците, които ще го обиждат. Одисей казва, че му се къса сърцето да чува такива неща, и ако е на негово или на Одисей място, би станал гибел за онези мъже; или по-добре да го убият, отколкото да гледа недостойните им дела. Пита дали съгражданите му не са го намразили и няма ли братя да му помогнат. Телемах казва, че повечето хора тук не го мразят, но и няма помощ от братя, тъй като е единствен син. Казва на Евмей да иде при Пенелопа и да й каже, че се е върнал; но друг не бива да знае. Той пита дали да съобщи и на Лаерт, който също много се тревожел за него и е престанал да яде и пие. Телемах казва, че това засега не е необходимо (55-136).
Свинарят си обува сандали и тръгва, а Атина се преобразява на едра жена, изкусна в „работи красни“ и се явява на Одисей, без Телемах да я види; кучетата я виждат, но не смеят да залаят. Кимва му и той излиза на двора. Казва да се открие вече на Телемах и да измислят смърт на женихите, а тя ще им помага; докосва го с пръчката си и той се оказва облечен в чист хитон и с наметка, без бръчки и с черна брада. Влиза вътре, Телемах се стряска и го пита дали не е някой бог; нека приеме дарове и жертви от тях и да им пощади живота. Одисей казва, че той е баща му, а Телемах не вярва и казва, че само един бог може така да се преобразява. Одисей го уверява, че е той, върнал се е на 20-тата година, а Атина е тази, която го променя. Те се разплакват като орли, на които селяни са взели малките.
Телемах го пита как е стигнал до Итака (137-204). Одисей казва, че са го докарали феакийците с много дарове, които сега са прибрани в пещерата; Атина го посъветвала да дойде тук и да помислят как да погубят враговете. Трябва да знае кои са и колко са, за да решат дали ще се справят с тях сами или да потърсят и друга помощ. Телемах казва, че там са 52 от Дулихий с 6 слуги, 24 от Сама, 20 от Закинт, 12 от Итака; с тях е глашатаят Медон, певецът и двама ратаи. Как биха се справили с толкова хора? Одисей казва, че Атина и Зевс трябва да са им достатъчни като помощници. Нека на другата сутрин Телемах да иде в града при женихите, а след това свинарят ще доведе и него; той пак ще прилича на стар просяк. Както и да се отнасят с него, Телемах не бива да се издава. Като му даде знак, да събере оръжията от гостната и да ги заключи някъде, а ако го попитат, да каже, че се опушват от дима; пък и е опасно да стоят там, в случай, че някои се напият и се скарат. Да остави само две саби, две копия и два щита. Никой не трябва да знае, че Одисей се е върнал – нито Лаерт, нито свинарят, нито ратаите, нито Пенелопа. Така ще разберат и кой им е верен в бедата (205-298).
Другарите на Телемах пристигат в дълбокия залив на Итака, изтеглят го на брега и пренасят даровете в дома на Клит. Изпращат глашатай да каже на Пенелопа, че синът й се е върнал и е на полето. Там той среща и свинаря. Като чуват новината женихите посърват, излизат от гостната, отиват в двора и насядват до стената при портите. Евримах казва, че трябва да изпратят хора да съобщят на онези, които са отишли да го дебнат. Амфином забелязва от мястото си кораб в залива – върнали са се. Водачът им Антиной пристига след малко и споделя, че не са спали и непрестанно са внимавали кога Телемах ще се появи. Смята, че докато Телемах е жив, няма да свършат работата. Хората в града вече не са им полезни и би било опасно, ако той свика събрание и каже, че са се канели да го убият. Най-добре да го убият сега и да си разделят имота му, а двореца и майка му да оставят на който я вземе. Иначе по-добре да вървят по домовете си и оттам да й изпращат дарове (299-369).
Всички се умълчават, заговаря Амфином, внук на Арит от Дулихий; неговите речи най-много допадали на Пенелопа. Предлага да поискат съвет от боговете; но не е добре да се затрива царски род. Другите одобряват това и отиват обратно в къщата. Пенелопа слиза и пита Антиной дали не е замислял да убие Телемах. Напомня му, че някога баща му бил забегнал тук затова, че заедно с тафосците нападнал теспротийците, които били приятели на итакийците. Тогава Одисей му помогнал. Евримах я уверява, че никой от женихите няма да посегне на Телемах, защото той ще го защитава; но ако дойде нещо от боговете, те са безсилни. Така казал, но му замислял гибел. Пенелопа се качва в стаята си и заплаква за Одисей; и заспива.
Свинарят се връща от града, а през това време Атина отново е превърнала Одисей в грозен старец. Телемах го пита какво става там, а той казва, че е съобщил на Пенелопа и освен това видял в пристанището да влиза кораб, пълен с въоръжени мъже. След всичко това вечерят и лягат да спят (370-458).

XVII.
На сутринта Телемах става, обува си сандали, взима копие и казва на Евмей, че отива да се обади на майка си. Той да заведе госта в града, за да проси; съжалява, че не може да се погрижи за всички. Одисей казва, че не настоява да остане тук: не подхождало на годините му да живее при кошари и да изпълнява нарежданията на домакина. Но първо да се сгреел, защото дрехите му не топлели. Телемах пристига в „дворци добре обитавани“, оставя копието си на колоната при входа и влиза: вижда го Евриклея, която застила „вещо нашарените“ столове с кожи, а също и другите „търпеливи слугини“. Появява се и Пенелопа, „на Артемида прилична или пък на Афродита златна“, заплаква и го целува. Пита го кого е видял през пътуването си, а той я съветва най-напред да принесе хекатомба на боговете. Щял да иде на събрание, откъдето да покани и госта, когото изпратил при Пирей. Пенелопа се подчинява: измива се, облича чисти дрехи и нарежда да принесат хекатомба, та “дано Зевс отмъсти за тях нявга“ (1-57).
Телемах тръгва на събрание. Атина му придава божествена хубост, след него вървят две кучета, а женихите му говорят сладки думи. Сяда при бащините си приятели Ментор, Антиф и Алитерсес. Даровете му били прибрани в дома на Пирей.
После се връща заедно с аргосеца Теоклимен у дома, изкъпват се и сядат на трапезата. Горничната им полива от златен лейник над сребърен леген, а майка му си преде на вретено до един стълб. Казва, че ще се качи в стаята си и пак го пита дали не е чул нещо за баща си. Той й разказва, че първо бил при Нестор, който го посрещнал добре, но нищо не могъл да каже за Одисей. После стигнал при Менелай и видял Елена, заради която толкова троянци и аргийци се измъчили. Той му разказал каквото бил научил от морския старец: че Одисей бил при Калипсо, която го задържала насила. Теоклимен се намесва и казва, че Одисей трябва да се е върнал на острова; той съдел по знаци от птиците. Пенелопа му обещава приятелство и много дарове, ако това се окаже вярно (58-144). През това време женихите хвърлят копие и диск пред къщата. Когато наближава време за вечеря Медон, който им бил „много угоден“, ги поканва на пира. Те заколват крава и няколко угоени свини, и се отправят към гостната.
При свинарника Евмей казва на Одисей, че е време да вървят, макар че би предпочел да го остави тук като пазач на кочините; но се страхува, че Телемах ще го упрекне. Одисей взима една тояга и скъсаната си торба, и тръгват. Недалеч от града виждат чешма, правена още от Нерит, Поликтор и Итак; водата падала отвисоко, имало олтар на нимфите. Настига ги козарят Мелантий, син на Долий. Обръща се към Евмей: „Жалки свинарьо, къде си помъкнал ти просяка лаком?“ Ритва Одисей, а той се замисля дали да не му счупи главата, но се въздържа. Евмей се моли на нимфите Одисей да си дойде. Мелантий казва, че някой ден ще откара „туй куче, що знай да беснува“ (Евмей) далеч от Итака и ще го продаде; и нека Аполон или женихите убият Телемах така, както сигурно Одисей е загинал. След това се отправя към двореца, влиза и сяда срещу Евримах, „че го обичаше много“. Слугините му поднасят месо и хляб (145-233).
Одисей и свинарят също пристигат пред дома и чуват звуци на лира: Фемий се кани да пее. Одисей отбелязва, че дворът е ограден със зид и зъбци, а портите му са двукрили и с двойни ключалки. Евмей го похвалва, че бързо разбира нещата и се чуди кой от двамата да влезе пръв. Одисей казва, че той умее и да се бие, ако е нужно; само над стомаха не може да надделее – той е нещо, което носи на хората много злини. Докато разговарят, кучето Аргос наостря уши: Одисей се е грижил за него преди да замине. Сега лежи пред вратите пълно с кърлежи върху куп мулешки и говежди тор, с който ратаите наторяват нивите. Помахва с опашка, но не може да стане; Одисей пита Евмей. Той казва, че някога кучето е било силно и бързо, но сега жените нехаят за него; защото когато Зевс отнеме свободата на човека, отнема му и половината добрина. После влиза, а кучето умира.
Телемах поканва свинаря да седне, той взима стола на готвача и го слага срещу него; глашатаят му дава дял, а той сам си взима от хляба. Одисей влиза и присяда до прага. Телемах взима хляб и месо, дава ги на свинаря и му поръчва да му ги отнесе; и след това може да попроси и от женихите. Одисей благодари, благославя Телемах „да бъде блажен и да сполучи“ и си слага храната на торбата пред краката си: и докато Фемий пее, се храни (234-329). Атина го подканва да проси от женихите, за да разбере кои са добросърдечни и кои – немилостиви. Той обикаля край тях и подава ръка „като че все туй бе вършил“. Антиной се обръща към Евмей: „Хей ти, свинарьо известен, защо си тогова домъкнал?“ Той му отвръща, че никой не кани просяци, а други хора – и то ако са на обществена служба, или са прокобници, лечители, певци. Телемах и Антиной си разменят предизвикателни думи. Одисей заговаря Антиной и му казва, че и той някога бил богат и имал много слуги. Разказва му за пътуването си до Египет и битката там, и че после го дали на Дметор, който царувал в Кипър (330-410). Антиной отказва да му даде каквото и да е, а Одисей отбелязва, че сърцето му не е като лицето, и че у дома си сигурно и сол не би дал някому, щом отказва да даде хляб от чужда трапеза. Антиной хвърля по него столче и го улучва в гърба, а Одисей сяда при прага и проклина Антиной „смърт да го стигне, додето не се е оженил“. Някой от женихите му казва, че не постъпва добре, защото чужденецът може да е някой бог. Телемах се натъжава от станалото, а Пенелопа, като узнава за станалото, казва: „Тъй да удари и него славний стрелец Аполон Феб“. Разговарят с економката Евринома: Пенелопа говори, че всички са й омразни, но „най-много тоз Антиной, на черна смърт кой е подобен“. Повиква Евмей и му казва да изпрати чужденеца при нея, за да го попита за Одисей. Евмей отвръща, че той говори много интересно и вече от три дни е при него. Омаял го, сякаш е певец: разказвал, че бил от страната на Минос, че Одисей му бил бащин приятел и сега бил жив и при теспротите. Пенелопа изказва съжаление, че тези тук й пилеят имота; би било добре Одисей да се върне, за да им отмъсти. След тези думи Телемах кихва високо, а Пенелопа приема това за добър знак и казва, че ако думите на чужденеца излязат верни, ще му подари хитон и наметка (411-516). Евмей му предава това, а Одисей казва, че го е страх от женихите, защото тук никой не го защитава; нека тя почака до залез слънце и тогава да го покани при огъня, и той ще й разкаже всичко. Свинарят съобщава на Пенелопа за отговора му, а тя отбелязва, че чужденецът не е глупав. После той казва на Телемах, че ще върви при свинете, и да се пази; Телемах му отвръща да не се безпокои, а сега да вечеря и утре да докара „хубава жертва“. Евмей се нахранва и си тръгва (517-580).

XVIII.
На пира се появява „народният просяк“, познат в цяла Итака. Бил едър и хубав, и му казвали „Ир“, защото бил вестоносец като Ирида. Казва на Одисей да си ходи и го заплашва, че ще „го извлече за крака“. Одисей отвръща, че тук има място и за двамата; нищо лошо не му е казал и нека Ир да не го предизвиква. Ир казва, че като го хване, всичките му зъби ще паднат на земята. Антиной предлага женихите да устроят двубой на просяците и който победи, ще може да идва при тях; а другия няма да го пускат (1-49). Одисей казва, че не е редно стар да се бие с млад, но ще го направи, тъй като стомахът го принуждава; но да се закълнат, че никой няма да помага на Ир. Всички се заклеват, а Телемах казва на Одисей да не се бои; двубоят ще е честен и ако някой опита да го удари, той, Евримах и Антиной ще го спрат. Одисей се съблича, препасва се и Атина го прави да изглежда по-атлетичен. Ир се изплашва, а Антиной му казва да се бие, защото иначе ще го изпрати на цар Ехет в Епир, който ще му отреже носа, ушите и детеродните органи; и ще ги хвърли на кучетата. Одисей мисли дали да го убие, но решава да го удари по-слабо, за да не го разпознаят. Удря го под ухото и Ир пада, а от устата му потича кръв. Женихите „от смях си умираха“, а Одисей го извлича за крака през двора, оставя го при външните порти и му казва да гони псета и свини, а не „да господарува над гости и просяци“.
Женихите го поздравяват и Антиной му дава шкембе, пълно с кръв и тлъстини; а Амфином донася два хляба и му подава златната си чаша с пожелание отново да стигне до охолство. Одисей благодари и казва, че е чувал за баща му Нис от Дулихий – бил добър и заможен човек. Добавя, че на тази земя няма нищо по-слабо от човека. Докато е силен, не вярва, че може да го стигне зло; той самият бил вършил много неправди, като се облягал на баща си и братята си. Но човек не бива да е несправедлив; ето тук са дошли някои, които пилеят нечия стока и позорят жена му. Но той е близо, и дано бог отведе оттук Амфином, та да не му падне на пътя, когато се върне. След тези думи възлива и пие, а Амфином се замисля – душата му предрича зло. И все пак не избягва смъртта, Телемах го убива с копие (50-152).
Атина подбужда Пенелопа да „запали душата“ на женихите и така да увеличи честта си пред сина и съпруга. Разговарят с Евринома; казва, че ще слезе да говори с тях, но се срамува да отиде сама и ще повика Автоноя и Хиподамия. Атина я приспива, изчиства й лицето и я прави по-бяла от „кости изгладени слонски“. Тя се събужда и съжалява, че Артемида не я е убила в съня, та да не плаче и съсипва живота си от копнежи за „оня, кого от ахейци по добродетели всякакви никой не може да стигне“ (153-200). Слиза с двете слугини, застава до стълба, а женихите „чар ги любовен омая и колене подкоси им“. Обръща се към Телемах и му казва, че като малък бил по-разумен от сега: защото е допуснал да похулят чужденеца. Той отвръща, че тези наоколо му мислят злото, а той няма помощ и опора. Дано Зевс, Аполон и Атина дадат да клюмнат главите на женихите и да бъдат разкъсани и убити. Евримах казва, че ако я бяха видели сега ахейците от „Аргос йонийски“, то още много от тях биха дошли в двореца: защото тя надминава всички жени по стройност, хубост и разум. Тя си спомня какво й е казал Одисей на заминаване: че не знае дали ще се върне, защото троянците били добри бойци. Но да се грижи за майка му и баща му, а когато синът им порасне, да се омъжи за когото иска и да остави дома на него. Одисей слуша и е доволен, че тя се готви да измъкне от тях дарове, имайки друго в ума си (201-276). Антиной казва, че те няма да се върнат към своите дела, докато тя не си вземе за мъж този, когото обича. Всички изпращат глашатаите си по домовете за дарове: Антиной й дарява пеплос, Евримах – златна огърлица, Евридамант – обици, Пизандър – „накит за гърло“; и всеки от останалите също поднася своя дар. Слугините взимат даровете и ги отнасят на втория етаж.
Женихите се веселят и след залез слънце – в гостната са поставени три светилника. Одисей съветва „търпеливите слугини“ да идат при Пенелопа и да чепкат вълна, а той ще може да подклажда светилниците и до сутринта. Дъщерята на Долий, „краснобузата“ Меланто, която се събирала с Евримах, му отговаря грубо. Одисей я нарича „кучка“ и заплашва, че ще каже на Телемах да я нареже „къс по къс“; тя се изплашва и млъква. Евримах заговаря Одисей – присмива му се, че е плешив и предлага да отиде у тях, за да събира тръни за плет и да сади дървета: той щял да му плаща с храна, дрехи и обувки. Но явно не се бил приучил да работи, а предпочитал да проси (277-354). Одисей предлага да се състезават в коситба или оране; освен това той умее и да воюва, а Евримах е надменен, защото се събира с малцина, а и те са с малка сила. Ако се върне Одисей, ще му се сторят тесни вратите, през които би бягал към двора, макар и да са много широки. Евримах се ядосва и взима стол за да го хвърли по него, а Одисей сяда на коленете на Амфином, който залитва и събаря виночерпеца. Всички се развикват в тъмното; Телемах казва, че не ги гони, но е вече време да си вървят по къщите. Амфином казва, че казаното е правилно и нека сега да възлеят на боговете, а чужденеца да оставят тук при Телемах, тъй като той е негов молител. Другите се съгласяват и виночерпецът Мулий смесва вино; възливат, пият и си тръгват (356-416).

XIX.
Одисей казва на Телемах да пренесат оръжията, окачени в гостната, някъде навътре. Той казва на Евриклея да задържи жените по стаите докато свали оръжието в избата, за да не се опушва. Тя пита кой ще му свети, а той казва, че ще му помага чужденецът: защото който яде хляб, трябва и да работи. Тя заключва стаите, а те пренасят долу щитове, шлемове и копия; Атина им свети със златен светилник. Телемах се чуди откъде идва тази светлина, а Одисей казва, че това е работа на боговете; но да си ляга, а той ще да остане при майка му, която ще иска да го разпитва (1-46).
Телемах отива да спи, а Пенелопа слиза с две ратайкини и сяда до огъня на стол, покрит със слонова кост и сребро; а от него се изтегля подложка за крака, покрита с кожа. Идват две слугини да раздигнат останалото ядене и чашите от трапезата. Меланто отново се нахвърля върху Одисей и го гони: „Или с главня ще набия теб и от вратите изхвърля“. Одисей й казва, че той не е лъскав и хубаво облечен, но така са всички просяци; някога обаче е имал безброй слуги и всичко, заради което хората се наричат богати. А тя да внимава да не загуби блясъка, който има сега: защото господарката й може да се разсърди или Одисей се върне, а и Телемах вече не е дете и ратайкините не могат да скрият от него грешките си. Пенелопа й се скарва: „Кучко безсрамна и дръзка…“ Евринома донася за него стол и го покрива с кожа. Сядат и Пенелопа го пита откъде е (47-105). Той отвръща, че тя е прочута, и славата й е като на непорочен цар, комуто всичко в страната върви добре; но нека не го пита за рода и родината му, защото ще се разплаче, което не е прилично за гост; а някои може и да помислят, че е от пиянство. Пенелопа казва, че безсмъртните са затрили хубостта й откакто Одисей е тръгнал за Троя с аргийците; сега женихите бързат за брак с нея, а тя ги мотае с хитрости. Три години тъкала платното, с което да бъде покрит Лаерт при погребението си и нощем го разтъкавала; но на четвъртата „слугини, кучки, що нищо не тачат“ я издали. Сега не може да измисли нищо друго и родителите й вече я насилват да се омъжи, а синът й се ядосва заради пилеещия се имот. И пак го пита откъде е, защото не ще да е „ни от дъб баснословен, нито от камък“ (106-157).
Той се съгласява да разкаже, макар и с нежелание. Бил от Крит, остров с 90 града. Там има различни народи: ахейци, критяни, кидонийци, дорийци и пеласги. Оттам е Минос, който му е дядо: защото той е баща на Девкалион, а той – на Идоменей и на него самия, който се казва Етон. Видял Одисей, когато на път за Троя буря го изхвърлила от Малейския завой към Крит. Това станало 11 дни след потеглянето му; и Етон го приел добре. Борей ги задържал 12 дни, продължили нататък на 13-тия.
Одисей разказва, „нагласява безброй лъжи, истини сякаш“, а на нея сълзите й текат, както се топи планински сняг и реките, изпълнени с него, се вливат в Хеброс. Той не се разплаква, макар да му е тъжно. Накрая тя го пита как е бил облечен Одисей, а и другарите му. Той отвръща че не е лесно да си спомни, защото вече стават 20 години оттогава; но му се струва, че носел пурпурен плащ със златни чапрази: на тях било изобразено куче, уловило сърне. Хитонът му бил мек и светъл, жените в Крит му се дивели. С него вървял глашатай: по-възрастен, черен и къдрав, с криви рамене, казвал се Еврибат. Етон дал на Одисей меч, пурпурна дреха и хитон. Пенелопа потвърждава за чапразите и казва, че отсега нататък ще й бъде обичен гост. Но Одисей сигурно няма да се върне (158-249). Той й казва, че не е така, и че Одисей, както узнал, бил при теспротите и карал със себе си голямо имане. Но е изгубил кораба и другарите си на връщане от Тринакия, след което бил изхвърлен в земята на финикийците. Научил за това от Фидон, царя на теспротите, при когото било имането на Одисей; а той самият бил отишъл да се допита при Зевсовия дъб в Додона. До края на месеца трябва да си дойде в Итака.
Пенелопа не вярва, но поръчва на ратайкините да измият краката му и да му постелят долу легло; а на сутринта да го изкъпят и да седне при Телемах, за да пирува с останалите. Ако тя надминава другите жени по ум и мъдро мислене, то няма как да остави госта си неумит и лошо облечен. Различна е славата на свирепия и на непорочния (250-322). Одисей казва, че ако ще го мият, предпочита това да направи някоя стара жена. Тя казва, че тук има една баба, която е отгледала и самия Одисей – и извиква Евриклея. Тя идва и въздиша, че никой не е по-омразен на Зевс от господаря й, макар да му е принасял най-много жертви; и сега сигурно ратайкини на далечни господари се гаврят някъде с него, както сега тукашните с чужденеца и той затова не иска да го мият. Но тя ще изпълни това заради Пенелопа и за него, още повече, че никой от странниците, които е виждала, не прилича повече на Одисей по ръст, глас, а и в краката. Одисей отвръща, че и други са му казвали същото. После сяда с гръб към огнището, защото се сеща, че Евриклея може да го разпознае по белега на крака; и тя веднага го забелязва.
Белегът му бил от глиган в Парнас, където отишъл при дядо си по майка Автолик, известен с кражби и клетви; Хермес бил благосклонен към него. Когато той дошъл в Итака и видял новороденото дете на дъщеря си, Евриклея предложила да му даде име. Той казал, че понеже мнозина са го гневили по пътя, му дава име Одисей (odyssomai); и като дойде на гости в Парнас, ще му даде от имането си (323-399). Като пораснал, Одисей отишъл там и го посрещнали Автолик, синовете му и баба му Амфитея. Заклали петгодишен вол и пирували цял ден. На другия ден тръгнали на лов с копои, изкачили стръмния Парнас и попаднали на един голям глиган, скрит в гъст храсталак. Той изскочил, наранил със зъба си Одисей над коляното и му отхапал месо; а Одисей го убил с копието си. Синовете на Автолик превързали раната, спрели кръвотечението с баене и всички се върнали у дома. След това го излекували и го изпратили обратно, а в Итака той разказал на родителите си за лова (454).
Когато Евриклея напипва раната, изпуска крака му и водата се разлива; тя възкликва: „Ти ли си бил, Одисее!“ Обръща се към Пенелопа, която не я забелязва; а Одисей я хваща за гърлото. Казва, че сега трябва да мълчи, ако не иска да го погуби. Ако чрез него някой бог избие женихите, то той ще избие и някои от слугините; но също и нея, ако проговори. Евриклея обещава и добавя, че ще му каже кои ратайкини не го тачат и кои са невинни. Той отвръща, че това не е нужно и той сам ще разбере коя каква е. Евриклея го доизмива и той отново сяда близо до огъня.
Пенелопа отново го заговаря и споделя тревогите си. Както славеят напролет пее и оплаква Итис, сина на Зет, когото на младини убил, така и тя непрестанно плаче и се чуди дали да остане в дома си и да го запази цял, а и да съхрани честта на мъжа си, или да иде подир ахееца, който ще я спечели с „безпределни дарове“ (455-515). Докато синът й бил малък, не било възможно, но сега той е пораснал и не иска тя да стои повече тук и имотът му да се разпилява заради нея. Разказва един сън: сънувала орел, който убил двадесет от гъските й на двора; тя се разплакала, но той се върнал и й казал с човешки глас, че е съпругът й, и ще погуби и женихите, както е убил тези гъски. После се събудила и видяла как гъските сладко си кълват от коритцето с жито. Одисей казва, че сънят е ясен и съпругът й ще се върне, и ще направи точно това. Пенелопа размишлява за двата вида сънища – лъжливите и верните. Едните минавали през врата от слонова кост, а другите – през рогова. Добавя, че мисли да напусне къщата на Одисей: ще предложи на женихите състезание с лък, и който прокара стрела през халките на 12 брадви, ще вземе него и ще остави дома на младините си. Той одобрява замисъла й и я съветва да не отлага състезанието. Тя казва, че ако той иска да седи и да я забавлява, на нея няма да й се доспи; но хората не могат без сън, така са наредили безсмъртните. Затова ще се качи в стаята си и ще легне на леглото си, мокро от сълзи; а той да легне тук на земята или в леглото, което ще му направят слугините. След това се качва в стаята си и плаче за Одисей, докато Атина изпраща сън на миглите й (516-590).

XX.
Одисей си постила волска кожа, а върху нея и няколко овчи, а Евринома го завива. Слугините, които се събират с женихите, си правят смешки в гостната и се веселят. Казва си: „Трай сърце; и по лошо нещо си ти изтърпяло.“ И се върти като „шкембе на огън“, мислейки как да се справи с женихите. Споделя тревогите си с Атина: и да ги избие, после какво ще прави? Тя го съветва да не се безпокои, защото има нейната подкрепа: „и на клепачи сън му поръси тогава“ (1-53).
Тъкмо той заспива и Пенелопа се събужда и се обръща към Артемида: най-добре да я пронижела със стрела или вихрушка да я отнесяла към океана, както дъщерите на Пандарей, които били отхранени от Афродита. Всички богини им дали красота и способности, но когато Афродита отишла да им поиска честита сватба от Зевс, харпиите ги грабнали и ги дали да слугуват на ериниите. По-добре е да умре, да иде в долния свят и там да види Одисей – за да не се задоволява с „воин по-долен от него“. Била го сънувала такъв, какъвто бил, когато заминал на война.
Одисей я чува и се замисля дали не го е познала. Помолва се на Зевс някой от хората тук да го спомене и се чува гръм; една от 12-те мелничарки пожелава днешният пир да е последен за женихите. Другите ратайкини се събират в дома и наклаждат огън, а Телемах става, облича се, взима сабя и копие и пита Евриклея дали са се погрижили за госта: защото неговата майка понякога зачита по-долни хора, а по-честни отпраща без почит. Евриклея казва, че са се погрижили, но той предпочел да спи на кожи в преддверието, вместо вътре на легло (54-142).
Телемах отива на събрание, а Евриклея нарежда да се постелят седалките, да се изтрият масите, да се измият кратерите и чашите и да се донесе вода. Двадесет ратайкини отиват за вода, а другите остават в дома и „заработиха вещо“. Слугите цепят дърва, а свинарят докарва три угоени прасета и ги пуска до оградата да пасат. Разменят си няколко думи с Одисей относно поведението на женихите. Идва Мелантий, който кара кози за пира; обръща се към Одисей и го нагрубява. Появява се говедарят Филойтий, който води ялова крава и гойни кози, които му били превозени дотук от лодкари. Пита свинаря кой е този странник – приличал му на господар и цар. После се обръща към Одисей и казва, че като го видял, си спомнил за господаря си; може би той сега се скита някъде в подобни дрипи. Още като малък го бил изпратил при своите широкочели говеда в Кефалинско и те оттогава много се развъдили; и от много време мисли дали да не иде в друга земя с говедата, но ще е лошо да го стори, докато синът му е жив. Дано Одисей се върне и очисти тия женихи от дворците (143-221). Одисей казва на говедаря, че не е лош, нито глупав човек и му се заклева, че докато е тук, Одисей ще се върне.
Появява се орел, който държи гълъб в ноктите и Амфином казва на женихите, че Телемах няма да бъде убит; по-добре да помислят за пира. Те отиват в двореца и наслагват плащовете си по седалките и столовете. В този ден се принасяла хекатомба в Аполоновия лес; там „дългокоси ахейци“ се събирали, за да почетат далнострелния. Те заколват овните и козите; свинарят им раздава чашите, Филойтий – хляба, а Мелантий е виночерпец. Телемах поставя масичка за Одисей в гостната и „стол очукан до нея“, и му слага дреболии и вино. Казва, че тази къща е Одисеева и е спечелена за сина му; и днес женихите да пазят душата си от крамоли и да не посягат на никого с ръце. Антиной казва, че той ги заплашва, а те отдавна да са му запушили устата, ако Зевс позволявал; Телемах го изслушва спокойно. Горното месо се опича и започва „славна гощавка“, а слугите, по заповед на Телемах, слагат на Одисей дял, равен на техния. Атина не възпира женихите от обиди. Някой си Ктезип от Сама, „мъж с душа нечестива“ и „на голямо имане облегнат“ казва, че и той ще поднесе дар на госта и хвърля по него говежди крак – но Одисей навежда глава и го избягва (222-299). Телемах казва, че ако го е бил ударил, щял да го убие с копие; вече разбира злото, и е по-добре да бъде погубен от тях, отколкото да гледа срамни работи – хулени гости и жени и слугини влачени и позорени в къщата. Агелай Дамасторов казва, че е най-добре Телемах да каже на майка си да иде в друг дом, а той да се радва на наследството си. Той отвръща, че не протака сватбата на майка си, а напротив, съветва я да направи точно това; но не може да я прогони насила от дома й.
Атина забърква разума на женихите: те сякаш се смеят с чужди челюсти, а в очите им има сълзи. Теоклимен казва, че вижда стените и долапите облени в кръв, и призраци да идват от Ереб. Всички се изсмиват, а Евримах казва, че гостът е луд; и ако тук му се вижда тъмно, да излезе навън. Теоклимен отвръща, че над главите им идва зло; след това излиза навън и отива при Пирей. Един от женихите казва на Телемах да метнат двамата странници на „кораб многоседалищен“ и да ги пратят в Сицилия. Телемах не отговаря, а поглежда мълчаливо към баща си. Пенелопа е сложила столче до прозореца в гостната и слуша какво се говори. Предстои друга вечеря, която ще приготвят Атина и „юнакът храбър“ (300-388).

XXI.
По внушение на Атина Пенелопа слиза в крайната стая на избата, където се намира Одисеевият лък. Бил му подарен заедно със стрелите от Ифит Евритов, с когото се срещнали в Месена, в двореца на Орсилох. Там Одисeй, тогава още много млад, бил изпратен да поиска дълга, който имали месенците към итакийците (били взели от тях 300 овци с овчари); Ифит пък търсел 12 изгубени кобили и толкова мулета. Той после отишъл на гости при Херакъл, който, без да се страхува от боговете, го убил и му заграбил здравокопитните кобили. Та като се срещнали, Ифит му подарил лъка на баща си, а Одисей му дал меч и копие. Лъка не взимал със себе си на война, а го държал у дома като спомен (1-40).
Пенелопа отключва вратите на стаята, които изревават като бик на поляна: качва се до лавицата, където са наредени сандъци с „дрехи уханни“ и взима лъка с калъфа му; и се разплаква. После отива при женихите забулена и казва, че им предлага състезание: да опънат лъка и да прекарат стрела през 12 брадви; и който направи това, тя ще иде с него. Евмей поставя лъка пред женихите и заплаква, а също и говедарят. Антиной ги нарича „глупави селяне“ и им казва да седят мълчаливо или да излязат да плачат навън; и добавя, че този лък мъчно ще опъне някой друг, освен Одисей. Него той го видял, когато бил още дете. Телемах ги поканва да се състезават: „Има ли друга жена такава в земята ахейска, или в свещения Пилос, в Аргос или пък в Микена?“ Казва, че и той ще се опита да стреля с лъка. Изкопава трап в пода на гостната и забива брадвите в земята, изравнява ги и ги укрепва с пръст. Опитва три пъти да опъне лъка, но не успява, и Одисей му кимва да спре. Оставя го на земята, а Антиной предлага на всички да опитат, като започнат отдясно на виночерпеца (41-136). Пръв опитва Леодес Енепов, прорицател по дим; той мразел безчинствата на сватовниците. Казва, че този лък сигурно ще отнеме душата и сърцето на мнозина юнаци, и го оставя. Антиной нарежда на Мелантий да запали огън, да стоплят лой и да намажат с нея лъка. Мнозина опитват, но не успяват, а Антиной и Евримах се въздържат.
През това време говедарят, свинарят и Одисей излизат на двора. Одисей ги пита дали биха се борили за Одисей, ако внезапно се върне; дали ще помагат на женихите, или на него? Те потвърждават и се помолват на боговете да го върнат. Той им казва за себе си и добавя, че измежду всички ратаи само те желаят завръщането му. Ако победят, ще ги ожени и ще им даде имоти и къщи близо до неговата, за да бъдат като другари и братя на Телемах. Показва им белега си, а те го прегръщат и се разплакват (137-216). Казва им да не плачат, защото някой може да ги види; сега той ще влезе пръв, а те след него. Нека Евмей, който ще подава лъка на женихите, накрая да го даде на него; и да каже на жените да затворят вратите към гостната. А Филойтий да затвори и портите на двора.
После влиза, а след него и те. Вътре Евримах топли лъка на огъня, но не успява да го опъне. Казва, че съжалява за това, но все пак в Итака, „що две морета я мият“, има и други ахейки освен Пенелопа. Антиной казва, че на днешния празничен ден не би трябвало да се стреля с лък. Нека брадвите стоят както са, а виночерпецът да им напълни чашите; утре Мелантий да докара кози, да принесат жертва на Аполон и да продължат състезанието. Всички се съгласяват и прислужниците напълват кратерите и чашите, а те възливат. Одисей помолва женихите, и преди всичко Евримах и „боголик Антиной“, да му дадат лъка, за да види дали силата му е като едно време. Те се разгневяват, тъй като се боят, че ще опъне лъка (217-273). Антиной му казва, че трябва да е доволен, че изобщо стои при тях и слуша разговорите им. Сигурно го е хванало виното, както някога и чутовния кентавър Евритион при лапитите, на когото после му отрязали носа и ушите. Та и него може да изпратят при цар Ехет, ако посмее да се мери с по-млади. Пенелопа казва на Антиной да не обижда Телемаховите гости; дори и чужденецът да опъне, лъка, тя няма да стане негова съпруга. Евримах казва че не се безпокоят за това, а че хората може да говорят, че те не са успели да опънат лъка, а някакъв скитник и просяк е успял. Пенелопа казва, че за тях и без това няма как да се говори добро, с това им поведение в дома на един воин; а ако гостът опъне лъка, тя ще му подари хитон, наметка, копие и меч, и ще го изпрати, където желае (274-329). Телемах се намесва и казва, че от него зависи на кого ще се даде лъкът. Тя да си иде в стаята и да си гледа хурката и стана, и да нарежда на ратайкините; а лъкът е работа за мъже. Тя се качва в стаята си и заплаква за Одисей, а Атина й изпраща сън на миглите.
Свинарят взима лъка и го понася да го даде на Одисей, а женихите се развикват; той се изплашва, а Телемах го заплашва с наказание. Казва, че е по-силен от него и жалко, че не е по-силен и от женихите, за да ги прогони – тъй като знае коварните им замисли. Те се засмиват, а свинарят дава лъка на Одисей и казва на Евриклея да заключи вратите около гостната; и ако се чуят викове, никой да не излиза, а да се занимават с работата си. Филойтий затваря вратите на двора и ги овързва с корабно въже. Одисей оглежда лъка, както мъж, опитен в свиренето на китара, опипва нова струна; женихите си казват, че той изглежда да разбира от лъкове. Зевс гръмва и Одисей си помисля, че това е знак за него; и пуска стрелата, която минава през отворите на всички секири. Казва на Телемах, че като негов гост не го е посрамил; и е време за вечеря, а после ще се веселят с песни и свирки. Тогава Телемах взима меч и копие и застава близо до него (330-417).

XXII.
Одисей отива на прага, изсипва стрелите в краката си и казва, че е дошъл краят на забавленията. Стреля към Антиной, който държи златна чаша с вино за двете й дръжки и го улучва в гърлото; от носа му потича дебела струя кръв, той блъсва трапезата и хлябът и месото падат на земята. Всички скачат и се оглеждат за щит или копие; развикват се към Одисей, че това ще му е последното състезание, защото е погубил първенеца на младите в Итака (като мислят, че го е убил случайно). Одисей казва, че са насилвали ратайкините и се сватували с жена му при жив мъж, но „ето че смърт е простряла своята мрежа над вази“ (1-41). Евримах заявява, че причина за престъпленията е бил Антиной, който искал да царува над земята на Одисей и града, след като убие сина му. Обещава да платят всичко, което са изяли и изпили: всеки ще даде по 20 вола в злато и мед. Одисей казва, че каквото и да предложат, няма да спре да ги убива, така че или се бият, или да бягат. Евримах подканва другите да извадят мечове и да използват трапезите като щитове; да го отблъснат от входа и да викат помощ от града. Одисей го улучва със стрела и той пада на трапезата. Амфином се втурва към Одисей с меч, но Телемах го пронизва с копие и казва, че ще донесе още оръжие, за да въоръжи свинаря и говедаря; и донася 4 щита, четири шлема и осем копия.
Одисей свършва стрелите, взима оръжията и нарежда на свинаря да пази другия вход. Агелай пита няма ли някой да се качи на втория етаж и да повика народа; а Мелантий отвръща, че дотам не може да се стигне, но той ще донесе оръжие и доспехи от хранилището. След това минава през един незаключен изход и донася 12 щита, и толкова копия и шлемове. Одисей се учудва откъде са ги взели, а Телемах казва, че е забравил да заключи входа към оръжейната; и казва на Евмей да провери кой е донесъл оръжието (42-155). Евмей отива и вижда Мелантий, който се готви да донесе още оръжие, и пита Одисей дали да го убие; а Одисей му казва да го вържат, така че после да го измъчва повече. Хващат го когато носи един шлем и щита, който някога е носил Лаерт. Връзват го и го окачват с верига да виси при една колона.
Отиват при Одисей, а там се появява и Атина във вида на Ментор: Одисей я заговаря, като се досеща, че това е тя. Агелай заплашва Ментор, че ще убият и него заедно с Одисей и Телемах, и ще отнемат имотите му – така че близките му няма да ги наследят. Атина се обръща към Одисей и казва, че девет години се е сражавал заради Елена и с хитростта си е превзел Троя, а сега пред едни женихи сърцето му „само се вайка и охка“; после се превръща в лястовица и кацва на гредите под тавана. Агелай подбужда най-храбрите измежду оцелелите: Еврином, Амфимедон, Демоптолем, Пизандър и Полиб. Те хвърлят копията си към Одисей, но Атина ги отклонява (156-248). Одисей и другарите му хвърлят своите и убиват четирима, а Атина отново отклонява копията на другите. Убити са Демоптолем, Амфимедон, Полиб, Ктезип, Агелай и Лиокрит, а останалите се разбягват из гостната като волове, подгонени от стършел; Одисей и другите се нахвърлят върху тях като лешояди върху пиленца. Леодес моли да го пощади, като казва, че нищо лошо не е сторил, а само е удържал другите и им е бил гадател; но Одисей го убива с меча на Агелай. Фемий се чуди дали да не потърси убежище при олтара на Зевс; но оставя лирата на земята и улавя коленете на Одисей. Казва, че не се е учил на песни от никого, а бог го вдъхновявал; и че занапред ще го възпява като бог. Не е пял пред женихите по своя воля, а насила, както ще потвърди и Телемах. Той идва и казва да го пощадят, както и глашатая Медон, който се грижел за него, докато бил малък. Медон, скрит под стол и облечен с биволска кожа, излиза оттам и се замолва на Телемах. Одисей казва на двамата да излязат и да седнат на двора (249-367).
Оглежда се дали някой още е жив, но всички лежат като риби на пясъка, на които „слънце грейливо скоро отнема душата и още живота“. Одисей казва на Телемах да извика Евриклея. Тя идва и го намира подобен на лъв, който току-що е разкъсал и глътнал вол; и се радва, като вижда труповете. Пита я кои слугини са изменили и кои са останали верни на семейството. Тя казва, че от 50-те, които са в къщи, 12 били дръзки и безсрамни, и нямали почит нито към нея, нито дори към Пенелопа. Телемах отскоро е пълнолетен и майка му не му позволявала да командва робините. Одисей казва да не буди Пенелопа, а да извика тези слугини. Нарежда им заедно с Телемах, говедаря и свинаря да изнесат труповете и да измият всичко. Те изнасят телата и ги нареждат до вратите на двора.
След като почистват всичко, Телемах ги обесва под стряхата. Мелантий е убит, като са отрязани поред няколко части от тялото му. Одисей казва на Евриклея да запалят сяра, за да премахнат лошия дъх от къщата; и да повика Пенелопа. После идват верните ратайкини и го поздравяват (368-482).

XXIII.
Eвриклея изтичва нагоре по стълбите и казва на полубудната Пенелопа, че Одисей се е върнал и е погубил женихите. Пенелопа й казва, че тя сигурно е полудяла; това се случва, защото боговете могат да отнемат ума на всекиго. Да не я буди, защото този път е спала добре – ако била някоя друга, щяла да я отпрати и с по-остри думи. Евриклея настоява, че Одисей е там и добавя, че Телемах също е знаел от няколко дни, но си мълчал. Пенелопа я прегръща и пита как би могъл сам да избие толкова хора. Тя отговаря, че не знае и че всички от страх се били сврели в стаите; накрая Телемах я извикал и тя видяла Одисей сред трупове: „Да бе ги видяла, как би се радвала!“ Сега те са струпани до портите, а той е почистил къщата с огън и сяра (1-56). Пенелопа казва, че може някой бог да е убил женихите, а Одисей да е „нейде далек от Ахея загинал“. Евриклея казва, че е видяла белега му от глигана; ако лъже, нека я погуби с най-жестока смърт.
Тя слиза и сяда при огъня срещу Одисей и се взира в чертите на лицето и в дрехите му. Телемах й казва: „Ах ти, лоша майко, жестоко е тебе сърцето; винаги теб е сърцето и от скала по-кораво!“ Тя отвръща, че сърцето й е обзето от изумление: но ако това е Одисей, те ще се познаят, защото си имат свои тайни знаци. Одисей казва, че жена му може да го изпита; но освен това трябва да решат какво да правят, защото са унищожили „опората на града, вси младежи най-благородни що бяха в Итака“. Телемах му казва, че е сигурен, че ще измисли нещо, защото мъдростта му между хората е безподобна. Одисей нарежда всички да си облекат чисти дрехи и певецът да запее нещо весело, така че хората из града да не заподозрат случилото се; а те ще идат в градината и ще помислят каква помощ може да дойде от Зевс. Певецът засвирва и те танцуват, а хората отвън си казват: „Някой отвежда царицата наша; оставя си къща голяма тя и не дочака своя съпруг“ (57-149). Одисей отива в банята, Евриклея го измива, а Атина излива над главата му хубост; „и като бог той излезе от баня“. Сяда срещу жена си й казва, че сърцето й е желязно и че ще иде да спи сам. Тя отговаря, че вече го е познала и се е успокоила; и нека Евриклея да изнесе от стаята леглото, което той някога е направил и да го постели. Одисей пита гневно кой е разместил леглото им и казва, че то е изградено около дънер на маслина. Тогава тя заплаква и го целува. Извинява му се и казва, че се е бояла да не я измами някой; ако Елена беше знаела, че ахейците ще я върнат обратно в къщи, не би се решила на срамното дело, но някой бог я е подтикнал към него. Това за леглото не го знаел никой освен те и една ратайкиня Акторис, дадена й от баща й (150-221). Както моряци, които едва са оцелели от буря и са излезли на суша, така и те се радват, като се прегръщат. Атина им удължава нощта. Одисей казва, че това още не е краят на трудовете му и трябва да направи още нещо, което му поръчала душата на Тирезий, когато е бил в Хадес; но нека сега да идат да полегнат в леглото. Пенелопа пита какво е това и той й разказва какво е чул от Тирезий.
През това време Евриклея и Евринома нареждат леглото, а Евринома ги завежда дотам с факел. „Тогава те до леглото пристъпиха, старото щастие да найдат“. Телемах, говедарят, свинарят и ратайкините също са отишли да си легнат (222-286). Те двамата си разказват какво са изтърпели през тези години: тя за женихите, които изклали много волове и овци, и изпили много кюпове вино, а той за своите „неволи и пречки“. Разказва й всичко поред: за киконите, лотофагите, циклопа, Еол и бурята, лестригоните, откъдето избягал само с един кораб; Кирка, Хадес, където говорил с Тирезий и с други мъртви, сирените, Сцила и Харибда, и кравите на Хелиос. Как се оказал при Калипсо, която не могла да го склони да остане; после при феаките, които го приели като бог и му дали много дарове. След разказа той заспива, а скоро след това се съмва. Става и казва на жена си, че трябва да иде да се погрижи за имотите. Ще отиде в градината при баща си; а тя да си стои у дома и да не приема никого, защото вече се е пръснала мълвата, че женихите са убити. След това взима оръжието и излиза с Телемах, свинаря и говедаря. Атина ги покрива с тъмен облак и ги извежда от града (287-359).

XXIV.
Хермес със златна тояга повежда душите на женихите; те вървят като прилепи и издават слаби писъци. Минават край океана, Левкадската скала и портите на Хелиос, през страната на сънищата и достигат асфоделната поляна, където са душите на мъртвите. Попадат на душите на Ахил, Патрокъл, Антилох, Аякс (най-хубав между данайците след съвършения Ахил). Идва Агамемнон и с него всички, загинали в дома на Егист. Ахил се обръща към Агамемнон и казва, че са го смятали за най-обичан от Зевс; но е било по-добре да загине в битка пред Троя, отколкото от толкова жалка смърт (1-34). Агамемнон му разказва за неговата смърт и погребение: че помни, когато паднал и в битката за трупа му загинали най-лични троянци и ахейци. Занесли го при корабите, измили го и го оплаквали, а майка му дошла с богините „и се повдигнал безкраен шум от морето“. Нестор казал на войниците да не се плашат; оплакали го не само нереидите, но и деветте музи. Оплакването продължило 17 дни, а на 18-тия го изгорили. Поставили праха му заедно с този на Патрокъл в амфора, която била изработена от Хефест, а Тетида я получила от Дионис. В друга сложили праха на Антилох, когото Ахил ценял най-много след Патрокъл; и издигнали могила за тримата в края на залива, където Хелеспонт е по-широк. После Тетида донесла награди за състезанието.
Докато си говорят тези неща, Хермес довежда женихите и царете се приближават към тях (35-100). Агамемнон разпознава Амфимедон, в чийто дом в Итака веднъж бил на гости. Пита го дали са загинали в буря, повдигната от Посейдон, или са убити от някой, комуто са откраднали стада с говеда и овце. Напомня, че били у тях с Менелай, за да убеждават Одисей да участва във войната. Той му разказва за Пенелопа и платното й, което било много хубаво. Точно когато го завършила, някой лош бог довел Одисей на края на острова, при свинаря. Там се били срещнали с Телемах и тримата тръгнали за града. Разказва как го посрещнали с обиди и как той взел лъка си и ги избил. Сега телата им били в къщата на Одисей, а близките им още не знаят за това. Агамемнон облажава Одисей заради добрата му съпруга: нейната слава нямало да загине. И за Тиндареевата дъщеря ще се пеят песни, но славата й ще е лоша и в бъдеще ще опетнява и най-добродетелните жени (101-199).
Одисей и другарите му пристигат в чифлика на Лаерт, където под сайвантите ядели, седели и спели робите му и старицата Сикула, която се грижела за него. Одисей казва да заколят най-угоеното прасе, а той ще иде да намери баща си и да види дали ще го познае. Влиза в градината, но не открива Долий и синовете му; те били отишли да събират камъни за ограда. Намира Лаерт да копае около една фиданка – лошо облечен, с ръкавици заради къпините и с шапка от козя кожа. Дощява му се да го прегърне, но все пак решава най-напред да го заговори като непознат. Казва, че в тази градина има всичко: круши, лозе, смокини, маслини, зеленчуци. Но той явно не се грижи за себе си; иначе не прилича на роб, а по-скоро на цар. Запитва го кой му е господар и дали това е Итака. Разказва, че някога посрещнал у дома си сина на Лаерт, син на Аркизий: и му подарил седем таланта злато, сребърен кратер, 12 плаща и 12 хитона, и четири жени. Лаерт казва, че това е Итака, но сега я владеят безчестни и несправедливи хора. Пита преди колко години е подслонил този чужденец – той му е син. Може би вече е изяден от риби, или зверове и птици; но досега никой не го е оплакал. А той самият откъде е и къде му е корабът? Или е пристигнал с чужд кораб? (200-290). Одисей казва, че името му е Еперит, син на Афидас, син на Полипемон от Алибас; стигнал тук от Сицилия. Одисей бил при тях преди 4 години и отпътувал с добри знаци. Като чува това, Лаерт си посипва главата с прах и заплаква.
Одисей го прегръща и му казва, че това е той; и че вече са погубили женихите. Лаерт иска да докаже това и Одисей му показва белега си и споменава за Автолик. Освен това когато бил малък, Лаерт му подарил от тези круши, ябълки, смокини и лози. Лаерт разбира, че това е синът му и се прегръщат. Казва, че щом женихите са заплатили за обидите, значи Зевс и боговете още са на Олимп; но да не би сега итакийците да разкажат за станалото „вредом на кефаленийци“. Одисей го успокоява и отиват в къщата, където другите трима режат месо и смесват вино. Сицилийката измива Лаерт и Атина го прави по-едър и хубав; и Одисей казва, че някой бог трябва да го е променил. А Лаерт си спомня как превзел град Нерик с кефаленийска войска; да бил такъв като тогава, той щял да избие женихите (291-374). Идва Долий с двамата си сина – повикала ги майка им, старата сицилийка. Целува ръка на Одисей и го пита дали Пенелопа вече знае за завръщането му, а той казва, че знае.
През това време Мълвата навсякъде е разказала за смъртта на женихите. Пред дома на Одисей се е събрала тълпа и всеки прибира мъртъвците си. Които са от други градове, ги изпращат с рибарски кораби. Правят събрание на гражданите и Евпит, бащата на Антиной, взима думата. Предлага да отмъстят на Одисей преди да е заминал за Пилос или Елида. Появяват се Медон и певецът. Медон казва, че извършеното е по волята на боговете; той сам бил видял как до Одисей стои бог, подобен на Ментор. Алитерсес напомня, че те двамата с Ментор са предупреждавали какво може да стане. Половината си тръгват, но останалите се съгласяват с Евпит, обличат доспехи и се събират в полето. Той обаче бил „неразумен и глупав“ (375-459).
Атина пита Зевс дали войната ще продължава или най-сетне ще има мир. Зевс й казва да направи, каквото желае; и нека Одисей продължи да царува. През това време обядът при Лаерт завършва и единият от синовете на Долий казва, че роднините на убитите идват. Осмината се въоръжават. Появява се и Атина във вид на Ментор. Одисей насърчава Телемах да бъде достоен за прадедите си, които били познати с храбростта и силата си по целия свят; а Атина насърчава Лаерт. Той хвърля копие и убива Евпит. Започва битка, в която всички те биха загинали, но Атина се намесва и извиква да спрат. Роднините побягват към града, а Зевс изпраща мълния.
И се договарят за мир с помощта на Атина, която е взела вида на Ментор (460-532).

*

[според превода на Н. Вранчев, 1942]

„Илиада“ (накратко)

1. Агамемнон и Ахил

На десетия ден от болестта най-изтъкнатият воин (Ахил) свиква събрание на войската. Калхас казва, че Аполон е разгневен на Агамемнон за това, че е отвлякъл дъщерята на Хриз и му отказал да я върне въпреки предложения откуп; и се отнесъл с него непочтително. Сега Хризеида трябва да бъде върната без откуп и да се принесе жертва (54-100). Агамемнон е недоволен от чутото, но казва, че ще направи необходимото, за да спаси войската. Добавя, че е редно да го обезщетят с друга жена; и предпочита тази, която е получил Ахил (118-187). Ахил избухва и понечва да го нападне с оръжие, но Атина по съвет на Хера го възпира и му обещава голямо удовлетворение (188-214). Ахил се подчинява, прибира меча си и се нахвърля с обиди срещу Агамемнон (215-246). Старият Нестор, цар на Пилос, се опитва да ги помири, като казва, че свадата им е изгодна за троянците и си спомня какви големи герои познава (246-305).

2. Двете армии

Поетът призовава музите да му припомнят кои са взели участие във войната (484-493). Изброяват се съюзниците, командвани от Агамемнон (данайци или ахейци): от кои градове и области са, с колко кораба са пристигнали, кой ги предвожда и кои са най-забележителните воини (761-785). Споменават се беотийци, фокидци, локрийци, абанти, атиняни, саламинци (494-558), арголидци, микенци, пелопонесци от Коринт и Сикион, спартанци, пилосци, аркадци, елидци (559-624), дулихийци и кефаленийци, етолийци, критяни, родосци, симейци, островитяни от Карпатос, Нисирос и Кос (625-680). Мирмидонците, наречени също ахейци и елини, не се явяват, защото царят им Ахил няма да се бие. Има войски от Фера, Йолк, Ехалия и Магнезия (683-659). Ирида се явява при Приам и Хектор, уподобена на Приамовия син Полит и им съобщава, че предстои битка (786-815). Сред вождовете им са Хектор, Еней, Пандар, Адраст; Азий е начело на тези от Абидос и Сестос (816-839). Дошли са пеласгийци, траки, кикони, пафлагонийци, мизийци, фригийци, карийци от Милет и ликийците на Сарпедон и Главк (840-877).

3. Двубоят Парис-Менелай

Хектор предлага на ахейците да прекратят войната и да я заменят с двубой между Александър (Парис) и Менелай – победителят ще получи Елена и нейните „имоти“. Ирида, преобразена като дъщерята на Приам Лаодика, извиква Елена да види двубоя; влага в сърцето й желание за предишния мъж и родината (121-144). На крепостната стена заедно с Приам стоят Тимет, Укалегон, Антенор и други. Виждат Елена и одобряват външния й вид (подобна на безсмъртните богини) но казват, че е по-добре да си иде (145-160). Приам я поканва да се приближи и казва, че не я упреква за случилото се, тъй като то е станало по волята на боговете. Разпитва я за воините, които се виждат от стената и тя му представя най-напред Агамемнон и Одисей (161-202). Антенор се намесва в разговора и припомня как Одисей и Менелай ги посетили преди време за преговори и колко различна е била речта на всеки от тях. Думите на Одисей летели като снежинки (222-224).
Хектор и Одисей определят мястото за боя и теглят жребий кой пръв ще хвърли копие. Пада се на Александър, който хвърля и улучва щита на Менелай, но не го пробива. Менелай също хвърля копие и го напада със сабя, но при удара тя се счупва. Хваща го за шлема и го повлича, като всеки момент може да го удуши. Афродита се намесва, скъсва ремъка и покрива Александър с мъгла (314-381).

4. Сражение

Агамемнон призовава войската на бой и прави преглед. Заговаря Идоменей и Мерион. Нестор строява своите войници и обяснява как трябва да се сражават. Спомня си как някога погубил Еревталион (220-325). Агамемнон упреква Менестей от Атина и Одисей, командващ кефалонийците: когато ги канел на пир, те ядели печеното месо и пиели сладкото вино, а сега не били готови за бой. Одисей възразява, разговорът завършва приятелски.
Данайците тръгват като морска вълна; троянците стоят като овце. Тях ги подкрепя Арес, данайците – Атина. Присъстват Ужас, Страх и Ерида. Започва битка. Двете войски се сливат като две снежни реки (411-456). Подвизите на Антилох; Аякс Теламонов събаря противника си като топола, Одисей убива с копие един незаконен Приамов син. Аполон от града насърчава троянците (457-513). Етолиецът Тоас убива тракиеца Пирой, после тракийците го отблъсват назад. Всички се сражават така добре, че никой мъж, невидимо развеждан от Атина сред тях, не би укорил такава битка (514-544).

5. Атина помага на Диомед

Хера и Атина решават да слязат на колесница, за да спрат Арес. Атина се въоръжава, облича доспехите си. Виждат Зевс, седнал на най-високия връх на Олимп. Хера иска позволение да ранят Арес и да го отстранят от битката. Слизат при реките Симоент и Скамандър, Хера разпряга конете, а Симоент произвежда за тях амброзия (711-777). Хера се провиква като Стентор (той има глас за 50 мъже). Атина отива при Диомед и му говори, че не е толкова храбър, колкото е бил баща му. Качват се на колесницата и нападат Арес (тя е с Хадесов шлем, за да не я познае), който се е заел да убива храбрия етолиец Перифант. Той хвърля копие към Диомед, Атина го хваща във въздуха, Диомед хвърля своето, Атина го насочва към Арес и го ранява; той изревава като 10 000 воини (778-863). Качва се на Олимп и се оплаква на Зевс от Атина: той сам я бил родил и затова не я упреквал за нищо. Зевс му казва, че не го обича, защото му напомнял на майка му Хера, която той трудно усмирява с думи. Все пак Пеон го изцерява, а Хеба го изкъпва и след всичко това той сяда радостен до Зевс. Атина и Хера се връщат горе (864-909).

6. Разговори в Троя

Хекуба заедно с Лаодика (най-хубавата дъщеря на Приам) се срещат с Хектор в двореца. Хектор предава казаното от Хелен и изказва съжаление, че Парис е още жив. В стаята на Хекуба имало наметки, донесени от Парис от Сидон, когато идвал с Елена. Отнасят ги в храма на Атина, където Теано, жената на Антенор, била жрица. Хектор отива в дома на Парис и го заварва да си почиства оръжието, а Елена наблюдава ръкоделието на робините (237-324). Елена признава, че е една „безсрамна кучка“ и че всичко, което се случва с Троя, е по нейна вина (и на Парис). Андромаха спира Хектор при Скейските порти. Разказва за баща си и седемте си братя, които били убити от Ахил (325-439). Хектор казва, че сигурно един ден Троя ще бъде разрушена и Андромаха – отведена в робство; и се надява да не доживее дотогава. Благославя сина си и добавя, че все пак не могат да са сигурни за предстоящото: то зависи от съдбата, от която никой не може да избяга. Парис тръгва на бой, подобен на кон. Хектор го похвалва и се надява Зевс да им даде да прогонят ахейците (440-529).

7. Двубоят Хектор-Аякс

Хектор и Агамемнон спират войските. Всички сядат, заприличали на почерняло от западния вятър море. Атина и Аполон се превръщат в ястреби и наблюдават ставащото, кацнали на съседен бук. Хектор предизвиква ахейците да му определят противник за двубой. След кратко смущение Менелай става, упреква другите за страхливостта им и се готви за бой, но Агамемнон го спира, като казва, че „Хектор е много по-силен“; и че дори Ахил се колебаел да се бие с него (54-119).
Нестор въздиша и казва, че Пелей би умрял от скръб, ако види ставащото; отново си спомня как е убил аркадеца Еревталион. Засрамени от думите му, девет воини стават за двубой – Агамемнон, Диомед, Аяксите, Идоменей, Мерион, Еврипил, Тоант и Одисей. Жребият се пада на Аякс Теламонов и войската се моли на Зевс за успеха му (120-205). Двубоят започва: Аякс пробива с копие щита на Хектор, ранява го и го събаря с камък; ударите му са по-силни от тези на противника, но Аполон помага на Хектор. Идей и Талтибий спират двубоя. Аякс настоява все пак Хектор да предложи примирието; разменят си подаръци и ахейците посрещат Аякс като победител, а троянците се радват, че Хектор изобщо е жив (206-312).

8. Зевс спира богините

Атина казва на Хера, че вече съжалява, че някога е помагала на Херакъл по поръка на Зевс; сега той я мразел, а слушал само Тетида. Отново се въоръжава; двете тръгват с колесницата, но Зевс ги вижда от Ида и изпраща Ирида да каже, че ще събори колата им и те после десет години няма да излекуват раните си. Ирида съобщава това и се обръща към Атина: „Ала ти, кучко безсрамна и дързостна, ако посмееш въпреки туй срещу Зевса копието си да дигнеш…“ (Вранчев, 423). Двете се отказват да слизат. Връщат се и хорите им разпрягват конете, а те сядат на златните си престоли. Зевс също се връща на Олимп (Посейдон му разпряга конете). Той споменава за предстоящата смърт на Патрокъл и добавя, че не го е грижа за Хера, която е „най-безсрамната“ (424-483).
След залез слънце Хектор произнася реч пред троянците. В града всички да бдят, защото воините ще останат вън; ще преспят на полето и сутринта ще нападнат ахейците при корабите им. Троянците се подчиняват и принасят жертви, които боговете обаче не приемат. Огньовете блестят между Ксант и корабите като звезди; по 50 троянци седят около всеки. А конете хрупат овес и ечемик (484-565).

9. Посещение при Ахил

В душата на ахейците сякаш духат тракийските ветрове Борей и Зефир, и черна вълна разпръсква треви по брега на морето. Агамемнон пролива сълзи като черноводен извор от скала. Казва, че Зевс го е измамил и предлага на останалите да се върнат в Аргос. Диомед казва, че Зевс му е дал власт, но не и храброст; да върви в Микена, а той щял остане със Стенел и другите, докато „разсипят Троя“. Нестор похвалва Диомед за думите му. Предлага на Агамемнон да устрои пир с тракийско вино и да изслуша какви съвети биха му дали останалите (1-78). След като се нахранват, Нестор казва, че ще даде съвет, по-мъдър от който никой не може да предложи. Нужно било да смекчат гнева на Ахил. Агамемнон се съгласява с това и предлага дарове за Ахил: триножници, злато, бакъри, коне и „седем лесбиянки“, една от които ще е Бризеида. А като превземат Троя, Ахил щял да получи оттам още 20 жени. Ще му предложи и една от трите си дъщери за съпруга (това са Хризотемида, Ифианаса и Лаодика). А за зестра – седем града, всички те близо до Пилос. Нестор предлага пратеничество в състав: Феникс, Аякс и Одисей, с вестители Одий и Еврибат (79-172).
Връщат се и Одисей съобщава резултата от разговора. Диомед казва, че не е било нужно да молят и че сега Ахил е още по-горд; но някой ден може да се върне в боя, ако поиска или боговете го принудят. Сега да идат да спят, а утре да са готови за бой. Царете одобряват думите му с викове (669-713).

10. Разузнаването на Диомед и Одисей

Агамемнон не може да спи, гледа към троянския лагер и си скубе косите. Решава да се посъветва с Нестор. Става, обува си сандалите, облича хитон, намята лъвска кожа и и взима копие. Менелай също става, взима кожа от пантера, шлем и копие. Срещат се с Агамемнон при един от корабите. Агамемнон му казва да извика Аякс и Идоменей; да ги вика по име и да ги хвали, защото войската е в беда. После намира Нестор и му предлага да стане и да идат да видят стражата. Нестор става, облича мантия и взима копие. Намират Диомед извън шатрата, легнал върху кожа от див бик, в доспехи и с черга под главата. Пита Нестор няма ли по-млади от него, които да излязат да съберат царете; става и облича лъвска кожа. Отиват да видят стражите, които будуват като „кучета в кошара“ (1-193).
Диомед и Одисей се промъкват до лагера на траките. Диомед убива мнозина, включително царя им Рез; а Одисей размества труповете, за да минат конете. Пристигат в лагера, измиват се от кръвта в морето, а после и с вода в къпалните. Сядат да вечерят; пият вино и възливат на Атина (458-579).

11. Агамемнон се сражава. Разговор на Нестор и Патрокъл

Агамемнон се въоръжава: облича броня, дадена му от кипъреца Кинирас. На щита му се виждат Горгона, Ужас и Бягство. Слага шлем с гребен и конска опашка.“ (1-46). Войската се строява пред рова, идва и знамение – кървава роса. Отсреща на височината се виждат Хектор, Полидамас, Еней и синовете на Антенор – Полиб, Агенор, Акамант.
Сутринта отминава и „когато дърварят си готви обяда“ престават да се обстрелват със стрели и тръгват за близък бой. Агамемнон убива двама синове на Приам. Другите не успяват да им помогнат (както сърна не може да помогне на сърнетата си, убивани от лъв). Убива и синовете на Антимах. Както падат дървета при пожар, така падат глави пред Агамемнон (47-162). Троянците бягат като крави от лъв – а той ги гони и убива последния, както лъв – последната бягаща крава.
Нестор и Махаон влизат в шатрата; Хекамеда, дъщеря на Арсиной от Тенедос, им прислужва. Поднася чаша, която друг мъчно би вдигнал, обаче Нестор я вдига лесно. Появява се Патрокъл; Нестор го кани да седне, а той се колебае. Нестор му съобщава, че Диомед, Одисей, Агамемнон, Еврипил и Махаон са ранени. Спомня си как някога в една свада с елидците заради краден добитък убил Итимоней. Те били докарали в Пилос 50 стада от говеда, свине, овце и кози, и 150 кобили; взели ги, защото епейците нещо им дължали. И добавя: „Ето какво бях някога между мъжете.“ Спомня си как с Одисей били отишли във Фтия при Пелей и тогава Менойтий казал на Патрокъл, че е по-възрастен от Ахил и трябва да му дава разумни съвети. Ако Ахил няма да се бие, поне да изпрати Патрокъл с неговите доспехи, та троянците да го помислят за него (616-803).

12. Троянците нахлуват в лагера

Хектор се нахвърля върху ахейците като „глиган върху ловци“. Тръгват в пет дружини: първи са Хектор и Полидамас, втори Парис и Агенор, трети Хелен, Деифоб и Азий Хиртаков, четвърти – Еней със синовете на Антенор Архилох и Акамант, и пети – Сарпедон със Главк (34-107). Азий единствен се спуска към една от вратите на колесница; там го посрещат „като два дъба“ лапитите Леонтий и Полипет.
Сарпедон се спуска към зида „като гладен лъв към кошара“, или „лъв срещу кривороги волове“. Подканва Главк да се бият за слава, напомня за дебелите овце и сладкото вино, които обикновено ядат и пият в Ликия. Менестей казва на Тоот да извика на помощ ако не двамата Аякси, то поне единия – Теламонов. Той ги извиква: тръгват Аякс, Тевкър и Пандион. Тевкър ранява в ръката Главк, обаче Сарпедон успява да изтегли от стената голям камък. Ликийци и данайци се сражават като съседи за синур. Хектор успява да я прескочи и увлича и други. После разбива вратите с огромен камък и троянците нахлуват в лагера, а данайците бягат към корабите (290-471).

13. Сражение при корабите

Троянците начело с Хектор нападат като откъртен от река камък. Тевкър убива Имбър, зет на Приам. Аякс отблъсква Хектор с копие; Аякс Ойлеев отсича главата на Амфимах (внук на Посейдон) и я хвърля, тя се търкулва като топка до краката на Хектор. Посейдон заговаря Идоменей, престорен на Тоас, син на Андремон и цар на етолийците и Калидон; и му предлага да се въоръжи и да се бият (136-238).
Хектор търси троянските вождове и намира само Парис. Той му казва, че Деифоб и Хелен са ранени и предлага на Хектор да влязат в боя. Спускат се като „буря от вихрове“. Хектор е подобен на Арес; Аякс го предизвиква: „Клети човече, при мене ела“. Хектор казва, че съжалява, че не е син на Зевс и Хера и не го почитат като Аполон и Атина. А Аякс ще загине, ако чака копието му; ще насити троянските псета и птици. Крясъците на двете войски стигат до ефира и светлината на Зевс (748-837).

14. Приспиването на Зевс. Троянците са отблъснати

Хера решава да измами Зевс и да го приспи. Почиства се с амброзия, сресва се и се сплита. Облича „пеплос божествен“, слага си пояс, обици, було, сандали. Иска от Афродита „любов и желание“. Тя й дава нагръдния си пояс. Хера минава през Пиерия, Ематия и над снежните тракийски планини, без да се опира в земята. От Атон се спуска в морето, пристига на Лемнос и разговаря със Съня. Обещава му престол, изработен от Хефест. Сънят й припомня какво е станало последния път, когато приспал Зевс, а Хера преследвала Херакъл. Тя му обещава и харитата Паситея; той се съгласява, но иска клетва в името на Стикс и всички титани (147-276). После минават край Имброс и стигат до Ида. Зевс я пита къде отива, тя казва че е спряла конете под Ида и минава да му се обади. Зевс си припомня всички жени, в които се е влюбвал, и че никоя не е харесвал повече: споменава съпругата на Иксион, Даная, майката на Минос, Семела, Алкмена, Деметра, Латона, а и самата Хера. Хера предлага да идат в спалнята, но той казва, че ще се покрият с облак (277-345).
След това Сънят отива при Посейдон и му казва, че Зевс спи. Той призовава данайците на бой. Виковете на войските са като шум на морска вълна, огън в гората и вятър край дъбове. Хектор хвърля копие срещу Аякс, той го събаря с камък, и Хектор пада подобно на дъб, ударен от мълния. Помагат му Полидамас, Еней, Агенор, Сарпедон и Главк. Изнасят го, той повръща кръв при Ксант и пак припада (346-439).

15. Хектор при корабите

Троянците бягат през рова; Зевс се събужда и вижда, как ахейците ги гонят заедно с Посейдон, а Хектор повръща кръв. Напомня на Хера как я наказал заради Херакъл; и да престане с тези измами. Хера казва, че се кълне в Земята, Небето, Стикс, главата на Зевс и брачното им легло, че не е съветвала Посейдон да помага на ахейците (1-52). Зевс й казва да извика Ирида, а тя да каже на Посейдон да излезе от битката, Аполон да вдъхне сила на Хектор, той да притисне ахейците; после Ахил ще изпрати Патрокъл, той ще бъде убит от Хектор, а Ахил ще убие него (53-63).
Троянците нахлуват в лагера, а ахейците се бият от корабите си. Тевкър убива със стрела Клит. Зевс обаче му къса тетивата и той оставя лъка и се въоръжава с шлем, щит и копие. Хектор насърчава троянците, а Аякс – ахейците. „Или очаквате пеш да си идете в мила родина?“ (Вранчев, 504). Хектор убива Схедий, а Аякс – Лаодамас, син на Антенор. Троянците нападат като суровоядни лъвове. Хектор беснее като Арес или като огън в гората. Данайците се държат като кула или скала в морето. Той ги напада както вълна връхлита кораб за страх на моряците, или както лъв – множество крави, и накрая грабва някоя от средата им. Ахейците отстъпват към палатките, а Нестор ги призовава да се държат. Аякс с 22-лактовото си копие скача от кораб на кораб, както опитен ездач скача от кон на кон. Хектор се спуска към кораба като орел към птици, които пасат край реката – лебеди, гъски, кокошки; стига до кораба на Протезилай и иска огън. Аякс напомня, че нямат зад себе си убежище и ранява поред 12 души, които идват с огън, за да подпалят корабите (653-746).

16. Патрокъл влиза в боя. Подвизите и смъртта му

Патрокъл рони сълзи като черноводен източник, Ахил го пита защо плаче като момиченце, което иска майка му да го вземе на ръце. Патрокъл му казва кои са ранени и предлага да влезе в боя с доспехите на Ахил; „умиралка орисана искаше той да измоли“ (Вранчев, 47). Ахил му позволява да се бие, но само докато ги прогони от корабите, а после да се върне. Мирмидонците се изсипват като оси край път. Патрокъл убива пеона Пирехмес от Амидон край Аксиос; угасява огъня, но троянците са още по корабите. Ахейците се ободряват и убиват мнозина – като хищни вълци.
Патрокъл забравя съвета на Ахил. Стига до стените на Троя, а Аполон три пъти го отблъсва, и му казва, че не е писано нито нему, нито на Ахил да разрушат града. Хектор се отправя с колата към Патрокъл, а той убива с камък кочияша Кебрион („очите му паднаха долу в праха“) (676-743). Хектор и Патрокъл се борят като лъвове край убита сърна. Аполон удря Патрокъл в гърба, чупи му копието и му развързва бронята; шлемът му пада на земята. С копие в гърба го улучва дарданецът Евфорб, син на Пантой, убил дотогава 20 души. Хектор го промушва с копие; събаря го, както лъв убива глиган (743-828). Разменят си думи, Патрокъл казва че би победил и 20 като него, но победата му е дадена от Зевс, Аполон, съдбата и Евфорб. Предсказва му, че ще бъде убит от Ахил, а Хектор се усъмнява (829-867).

17. Битка за тялото на Патрокъл

Аякс пази Патрокъл като лъв лъвчетата си от ловци. Главк упреква Хектор за страхливостта му; трябвало е да отвлече Патрокъл и да го разменят срещу доспехите на Сарпедон. Хектор казва, че досега го е мислел за по-умен от останалите ликийци; оттегля се назад и сменя доспехите си с Ахиловите. Зевс поклаща глава и казва, че смъртта му е близка и няма да се върне при Андромаха с тези доспехи (132-209). Хектор обещава награда за трупа на Патрокъл. Менелай вика за помощ и идват Аякс Ойлеев, Идоменей и Мерион. Зевс им помага, защото не иска Патрокъл да бъде взет от троянците. Аякс разпръсва троянците като глиган псета и млади ловци; убива Хипотой, който влачи Патрокъл, вързал крака му с ремък.
Менелай тръгва да търси Антилох; отдалечава се неохотно като лъв, прогонен от кошара. Оглежда се като орел, който вижда и заек в храсталака. Вижда Антилох и му казва да повика Ахил, за да прибере Патрокловия труп. Антилох започва да плаче, оставя доспехите си на Лаодок и тръгва (648-701). Решават Менелай и Мерион да изнесат Патрокъл, а Аяксите да ги отбраняват. Троянците ги преследват като кучета ранен глиган, но се боят от Аяксите, които ги възпират като могила реки. Мъкнат го, както катъри влачат дърво за кораб. Около рова падат много оръжия (702-761).

18. Ахил узнава за смъртта му. Тетида при Хефест. Щитът

Ахил се тревожи за Патрокъл; в това време идва Антилох и му съобщава за случилото се: Патрокъл е убит, а Хектор му е взел доспехите. Ахил си посипва главата с пепел и пада в праха, жените плачат, Антилох държи Ахил за ръцете, за да не си пререже гърлото. Майка му го чува в морето, около нея се събират нереидите (Главка, Галатея, Климена и др.) и плачат. Тетида казва, че ще иде да го види, а заедно с нея отиват и всички нереиди и изплуват на брега при корабите (1-77). Пита го какво се е случило, той казва, че Патрокъл е загинал, сега ще иде да убие Хектор и няма да се върне у дома си. Тя му казва, че след Хектор ще загине и той, а той разсъждава за гнева и удоволствието от него, и че дори Херакъл не е избегнал смъртта. Тетида му обещава да донесе нови доспехи, изработени от Хефест; отпраща нереидите в морето и се отправя към Олимп (78-147).
Отива при Хефест, който е направил 20 триножника с колелца, така че да се движат сами. Там я посреща любезно жена му Харита, настанява я да седне и повиква Хефест. Той си спомня, че когато майка му го захвърлила, го взели океанидата Евринома и Тетида; и живял девет години при тях. Оставя духалото, избърсва се с гъба, облича хитон и отива в гостната да види Тетида, куцайки; след него вървят изкуствени златни слугини, подобни на живи девици. „Имаше и ум, и разум, и глас, па и сила в душа им“. Пита я по какъв повод идва. Тя казва, че е страдала най-много от всички богини, защото единствена от нереидите е омъжена за смъртен; и сега той е остарял. Разказва накратко историята на Ахил: отгледала го като фиданка, Агамемнон го оскърбил, той отказал да се бие въпреки молбите на аргийските старци, изпратил в боя Патрокъл, който бил погубен от Аполон при Скейските порти. Иска да му направи шлем, щит, наколенници и броня. Хефест обещава.

19. Помирение с Агамемнон. Ахил се готви за бой

Ахил вика силно, събират се всички. Идват Диомед, Одисей, Агамемнон. Ахил казва на Агамемнон, че съжалява, задето са се скарали за жената, която той заграбил от Лирнеса. Агамемнон призовава за тишина. Казва, че умът му бил затъмнен от Зевс, Ериния и Ата. Някога Хера излъгала Зевс: накарала жената на Стенел, син на Персей, да роди в седмия месец и това бил Евристей – пак от неговия род. Тогава Зевс изхвърлил Ата от Олимп (40-134). Агамемнон често си спомнял за нея, докато Хектор унищожавал ахейците; а сега може да донесе на Ахил всички дарове, за които Одисей му съобщил.
Мирмидонците отнасят даровете, а Бризеида, подобна на „Афродита руса“ заплаква, като вижда Патрокъл. Припомня си как съпругът й бил убит от Ахил, а после Патрокъл я уверявал, че Ахил ще се ожени за нея. Останалите робини също плачели, „уж за Патрокла, а всъщност за своите лични неволи“ (Вранчев, 301). Атридите, Одисей, Нестор, Идоменей и Феникс се събират при Ахил да го утешават. Зевс поръчва на Атина да налее в гърдите му амброзия и нектар (защото той отказва да яде).
Ахил се въоръжава. Щитът му свети като блясък на огън от планински връх за моряците. Доспехите му са като крила и го повдигат. Взима пелионското копие от ясен, дадено на Пелей от Хирон. Автомедон се качва на колата, зад него се качва Ахил. Конят Ксант проговаря и му казва, че съдбата му е да загине по волята на бог от ръцете на смъртен. Ахил отвръща, че знае това, но няма да напусне боя, докато не „се не наситят трояне“ (365-423).

20. Ахил се сражава

Зевс казва на Темида да свика боговете. Идват всички, дори реки, извори и горски нимфи. Зевс казва, че им позволява да се бият; ако на бойното поле няма богове, тогава троянците няма да издържат дълго и Ахил ще срути стената на Троя, противно на съдбата. Когато боговете слизат, се вдига страшен шум, първо от виковете на Атина и Арес. Става земетресение, което изплашва дори Хадес – да не се отвори земята и да се видят подземните жилища (1-66).
Ахил тръгва срещу Еней като лъв, който „бясно налита“. Пита защо е излязъл срещу него: той вече веднъж го е прогонил от Ида, а после и от Лирнеса, откъдето пак избягал, а Ахил разорил града. Еней разказва за рода си. Първо Дардан се родил от Зевс и основал Дардания – тогава Илион го нямало, а хората живеели в полите на Ида. Синът на Дардан, Ерихтоний, бил много богат. От Ерихтоний се родил Трос, от него – Ил, Асарак и Ганимед (най-хубав от смъртните). Син на Ил бил Лаомедонт, а негов – Приам и още четирима. Асарак родил Кап, а той – Анхиз (Еней и Хектор са трети братовчеди). Вместо да се оскърбяват един друг, по-добре да се бият.
Хектор не може да се сдържи и се спуска срещу Ахил. Хвърля копие, но Атина го духва и то се връща обратно. Ахил го напада, но Аполон го покрива с облак и го премества. „Пак се спаси от смърт, куче. Нека, аз теб ща довърши и друг път…“ (341-454). Ахил убива още десет троянци. Върлува като бог или огън из гора в безводна планинска долина. Конете му тъпчат щитове и умрели, както волове тъпчат ечемичени класове и от тях се рони зърно. Колесницата му е опръскана с кръв (455-503).

21. Скамандър и Хефест. Ахил пред стените на Троя

Ахил гони троянците, някои от които бягат към града, а други се спускат към „водовъртливия Ксант“ . Той влиза в реката само със сабя и ги избива – както делфин, голям като кит, изяжда риби в залив. „Щом умори се да трепе“ изкарва 12 живи, връзва им ръцете и ги дава на другарите си да ги отведат при корабите за жертва на Патрокъл (1-33). Напада Астеропей, внук на Аксий (Вардар). Астеропей казва, че води пеоните и от 11 дни е в Илион. Хвърля двете си копия и с едното го одрасква по ръката. Ахил го убива с меч, докато той се опитва да извади копието му от земята. Мъртвият Астеропей лежи на брега и върху него се нахвърлят риби и змиорки. Ахил убива седем пеони (136-210).
Реката му казва да спре да пълни водите й с трупове. Казва на Аполон, че не се грижи достатъчно за троянците; и повлича Ахил, който е влязъл в нея. Той се хваща за бряст, който обаче целият се срива, срутва брега и застава над реката като мост. Ахил се затичва из полето, но реката го преследва. Той се моли на Зевс да го спаси; предпочита да загине от Хектор, а не да се удави като някое свинарче, завлечено от порой. Посейдон и Атина му се притичват на помощ във вид на мъже; казват му да не спира да се сражава, и че ще убие Хектор.
Аполон отива в Троя, а останалите богове се събират на Олимп около Зевс. Ахил избива троянците и е подобен на дим, който се издига над горящ град. Приам вижда от кулата какво става и казва да държат вратите отворени, докато всички се приберат, а после веднага да ги затворят, за да не влезе Ахил в града. Ахейците биха превзели града, но Аполон насърчава сина на Антенор Агенор. Той застава срещу Ахил като ранена пантера срещу ловец и кучета. Хвърля копие и го улучва под коляното, но то отскача от наколенника. Ахил се хвърля срещу него, но Аполон го покрива с мъгла и го извежда. После самият той побягва пред Ахил, престорен на Агенор. Тичат покрай Скамандър, а през това време троянците влизат в крепостта (514-611).

22. Двубоят. Смъртта на Хектор

„Зла орисница“ задържа Хектор пред Скейските порти. Атина отива при него, взела вида на Деифоб. Хектор добива смелост; обръща се към Ахил и казва, че ако го убие, ще върне трупа му на ахейците; и иска същото за себе си. Ахил му отвръща, че не може да има договаряне между хора и лъвове, или вълци и агнета. После хвърля копието си, не го улучва, но Атина му го връща. Хектор хвърля и улучва щита му; оглежда се за Деифоб, но него го няма. Разбира, че боговете са го изоставили, но не се отказва да се бие. Изважда сабята си и се втурва към Ахил като орел към заек или агънце. Ахил го улучва с копие в гърлото (214-336). Казва, че тялото му ще „ръфат пилци и псета“, а Патрокъл ще бъде погребан. Хектор моли да върне тялото му срещу откуп, а той отвръща, че по-скоро би го изял. Хектор предсказва,че Аполон и Парис ще го убият при Скейските порти. Душата му изхвръква и отива в Хадес „орис там зла да оплаква“. Ахил завързва краката му за колата и тръгва, така че тялото да се влачи (337-404).
Андромаха тъче у дома и е поръчала на слугините да сложат голям триножник на огъня и да стоплят вода „да може баня гореща да има след като се върне от боя“. Чува виковете и се спуска през двореца „като вакханка“. Вижда влаченият Хектор и припада, а около нея се струпват „зълви и етърви“. Свестява се и казва, че е родена с лоша съдба в гористата Плак планина, в дома на Еетион. Казва, че „други ще вземат нивята на Астианакс“; и момчетата, които имат родители, ще го гонят от пира. Тялото на Хектор ще бъде ядено от кучета и червеи, а тя ще изгори дрехите му, които той вече няма да облича (405-515).

23. Погребение на Патрокъл. Състезания

Мирмидонците обикалят три пъти с конете си около Патрокъл, плачейки; там е и Тетида. Агамемнон нарежда да донесат дърва под ръководството на Мерион, „на Идоменея юначен слуга“. Събират се на брега на мястото, което Ахил е избрал за свой и на Патрокъл гроб. Ахил идва с мирмидонците в пълно бойно снаряжение, носят трупа на Патрокъл; той си отрязва русите коси „що ги бе буйни отгледал за дар на Сперхея реката“. Казва, че вече няма да се върне в родината си и ги отрязва заради Патрокъл; оставя ги в ръцете му. Убива 12-те троянски пленици и ги полага на кладата заедно с другите жертви. Ирида минава край дома на Зефир, където двамата с Борей се гощавали. Казва, че няма да седне, а отива при Океана и етиопците, за да вкуси от жертвите там; но да идат при Ахил, защото той ги моли да разпалят кладата. Те тръгват, минават над морето и разпалват кладата; а Ахил цяла нощ възлива вино. На сутринта пламъкът угасва, а ветровете се връщат през тракийското море. Ахил заспива. След като се събужда, казва да извадят изгорелите кости на Патрокъл и да не правят голям гроб сега, а после, когато и той умре. Събират костите в урна и я отнасят в шатрата; и очертават място за гроб (193-258). Състезанията (259-898).

24. Приам при Ахил. Погребение на Хектор

Зевс казва, че няма да крадат тялото на Хектор, но нека повикат Тетида и той ще й каже как да върнат Хектор. Ирида скача между Самотраки и Имброс; спуска се до пещерата на Тетида като тежест на въдица. Двете излизат на брега и политат към небето (1-97). Пристигат на Олимп, Атина й отстъпва място до Зевс, а Хера й дава чаша и я заговаря любезно. Зевс й казва, че боговете от девет дни спорят за тялото на Хектор. Нека да иде при Ахил и да му каже че боговете и особено Зевс, са гневни; а Ирида ще иде при Приам. Тетида отива в шатрата на Ахил, там неговите приятели му готвят закуска: заклали са овца. Казва му вече да спре да плаче, вместо това да обърне внимание на някоя жена; и че не му остава много да живее. А боговете и Зевс му се сърдят. Ахил се съгласява да върне Хектор срещу откуп. Зевс нарежда на Ирида да каже на Приам да отиде с откуп при Ахил – но сам. И да не се бои, защото ще го съпровожда Хермес (98-187).
Първа ги вижда Касандра, заплаква и извиква троянците. Жена му и майка му се спускат към колата, прегръщат главата му и плачат. Приам казва на събралите се да направят път; стигат до двореца и го полагат на легло (695-722). Андромаха плаче, говори за своята и на Астианакс съдба, и че не е чула последни думи от Хектор. Хекуба казва, че най-много е обичала него, и че той и досега е най-угоден на боговете. Приам казва, че ще има примирие до 12-тия ден, така че могат да донесат дърва за кладата.
На 10-тия ден слагат Хектор на върха на кладата. На другата сутрин събират костите и ги поставят в златна урна; слагат я в гроб и върху нея нареждат големи и плътни камъни, а отгоре натрупват могила. После се събират на трапеза в дома на Приам (723-803).
„Тъй се погребе телото на Хектор конеукротител.“

*

[според превода на Н. Вранчев, 1938/1946]

Херодот. „История“ I-IX

І.

1. Изтокът и гърците

Началото на конфликта между гърци и варвари – започва с отвличането на аргоската Ио дъщеря на Инах, от финикийците, които били дошли от крайбрежието на Червено море. През Средиземно море те превозват товари от Египет и Асирия. После – Европа, Медея. Едно поколение по-късно Александър похитил Елена.
Херодот разказва съобщеното му от “начетени, сведущи” (logioi) перси (1). Според персите виновни за враждата били гърците, защото те първи нападнали (града на Приам). На Азия и варварските народи, които я населяват, персите гледат като на нещо свое, а на Европа и на гърците – като на нещо отделно (2-4).
А според финикийците Ио избягала сама, защото имала връзка с притежателя на кораба. Ще кажа кой пръв е нанесъл обида на гърците. Градовете се издигат и смаляват, защото човешкото благополучие никога не стои на едно място (5)

2. Лидийското царство

Крез бил син на Алиат, цар на племената отсам Халис – която тече между сирийци и пафлагонци. Той пръв покорил някои от гърците в Азия (йонийци, еолийци и дорийци), а с други бил съюзник (лакедемонци). Преди това азиатските гърци били свободни и воювали само с кимерийците (5-6).

а. предците на Крез

Някога Лидия била управлявана от потомците на Херакъл, а последният от тази династия се казвал Кандавъл и царувал в Сарди. Преди Агрон, син на Нин, внук на Бел, праправнук на Херакъл, страната била управлявана от потомци на Лидос, син на Атис (7).
Та този Кандавъл бил убит от Гигес, който се оженил за жена му. Той пръв от варварите изпратил дарове в Делфи, освен фригиецът Мидас. Делфийският оракул потвърдил възцаряването на Гигес, но предупредил, че някой от потомците му (четвъртият след него, праправнукът) ще пострада (8-14).

Гигес и потомците му се сражавали с гърците; той завладял Колофон. Синът му Ардис завладял Приена и нахлул в Милет. По негово време кимерийците, притиснати от скитите, превзели Сарди без акропола. Синът на Ардис се казвал Садиат, а внукът – Алиат.
Алиат воювал с Киаксар, потомък на Дейок (вж. 71-74), прогонил кимерийците от Азия и завладял Смирна. Воювал с Клазомене и Милет (общо 5 години, а баща му – 6). Тогава на милетците помагали само хиосците – в замяна на помощта им срещу еритрейците. На 12-тата година се подпалил намиращият се близо до Милет храм на Атина, и Алиат се разболял. Допитал се в Делфи и Пития му казала да построи отново храма. Тогавашният тиран на Милет – Тразибул – бил осведомен за този отговор от Периандър, син на Кипсел и цар на Коринт. Алиат предложил на Тразибул мир; а той демонстрирал пред пратеника изобилие в обсадения град.
Чудото с китариста-дитирамбист Арион от Метимна – бил изнесен на Тайнар от делфин. После пристигнал в Коринт и разказал на Периандър за случилото се (15-25).

б. завоеванията на Крез. Разговорът със Солон

Крез станал цар на 35-годишна възраст. Първо нападнал ефесците, а после останалите йонийци и еолийци под различни предлози. Така азиатските гърци били принудени да му плащат данък; а той се приготвил да нападне и островите. Биант (или, според други, Питак) го предупредил да не ги напада, тъй като флотът му бил по-слаб от гръцкия. Поради това Крез се отказал от този замисъл и сключил договор за приятелство с островитяните.
Така Крез станал господар на всички народи отвъд (западно от) река Халис с изключение на ликийците и киликийците. Те били: фриги, мизи, мариандини, халиби, пафлагонци, тини и витини (и двата – траки), кари, памфили. А от гърците – йонийци, дорийци, еолийци (26-28).
“В Сарди започнали да пристигат от Гърция заедно с другите хора и всички мъдреци на Гърция, живели по онова време, всеки по своя си работа”. Разговорът със Солон (заминал за десет години, след като атиняните се заклели през тези години да живеят според законите му). Разказите му за Телос, Клеобис и Битон (29-33). “Крез… бил убеден, че е същински глупец онзи, който пренебрегва настоящите блага и кара хората да гледат края на всяко нещо”.

Нещастието с Атис, син на Крез

При Крез дошъл един фригиец на име Адраст. Той бил внук на Мидас, убил неумишлено брат си. Крез го очистил и го приел при себе си. Тогава в Олимп, в Мизия, се появил голям глиган. По време на лова Адраст убил случайно с копието си Атис, а после се самоубил, макар че Крез му простил (34-45).

в. Крез и гръцките прорицалища

Изминали две години след тази случка. Мощта на персите нараствала. Астиаг, син на Киаксар, бил свален от Кир, син на Камбиз.
Крез решил, че е нужно да поведе война срещу Кир и се обърнал за съвет към някои гръцки и негръцки прорицалища – Делфи, Фокида, Додона, Амфиарай, Трофоний, Бранхидите при Милет; също и при Амон в Либия. Най-напред обаче решил да ги изпита (на 100-тния ден след тръгването от Сарди – какво прави сега Крез?). Получил верен отговор от Делфи и задоволителен от Амфиарай. После изпратил извънредно богати дарове в Делфи; и по-малко в Тива при Амфиарай. Заедно с даровете поръчал да попитат дали да воюва с персите и дали до усили войската си със съюзници.
Отговорите и от двата оракула му се сторили благоприятни (че ще разруши голяма държава, да се съюзи с онези от гърците, които са най-силни). Освен това в Делфи му дали промантия, проедрия и право на делфийско гражданство – на него и на лидийците. На въпроса му до Делфи, дали царството щу просъществува дълго, оракулът отговорил, че Крез ще е цар дотогава, докато цар на мидийците стане муле (46-55).

Кои гръцки държави били най-силни

Крез узнал, че най-могъщи в Гърция са лакедемонците (от дорийски род) и атиняните (от йонийски).

– пеласгите

Коренното население в Атика било негръцко – “пеласгийско”, докато дорийците били гърци. Атическите йонийци не се местели, а дорийците дълго се движели от място на място, докато се установили в Пелопонес. При Девкалион те били във Фтиотида, при Дор, сина на Елин – при планините Оса и Олимп, после на Пинд, Дриопида и накрая в Пелопонес.
Колкото до пеласгите, те сигурно са говорили варварски (негръцки) език. Така че атическият народ, по произход пеласгийски, е научил гръцки и така се присъединил към гърците (56-58).

– атиняните

Крез узнал, че атическият народ е под властта на Пизистрат. Разговорът на баща му Хипократ с лакедемонеца Хилон в Олимпия.
Пизистрат бил водач на трета партия, наред с тази на “крайбрежните” с водач Мегакъл (от Алкмеонидите), и тези от “равнината”, начело с Ликург. Веднъж Пизистрат поискал въоръжена стража от 300 души (след като сам се наранил, твърдейки, че искат да го убият), завзел акропола и после “управлявал благополучно и мъдро според вече установените закони”.
Първото му изгонване и как се завърнал (надхитрил атиняните, макар те да се смятали за първи по хитрост сред гърците). Оженил се за дъщерята на Мегакъл, но се стараел да няма деца, защото родът им бил прокълнат. След конфликта с Мегакъл, избухнал по този повод, избягал втори път (на Еретрия) и пак се върнал, подкрепен с пари от тиванците и с войска от аргосците. Алкмеонидите и мнозина други избягали.
Пизистрат завладял Лесбос и поставил там за тиран Лигдамис от Наксос. Извършил очищение на Делос – изкопал мъртъвците и ги изнесъл (59-64).

– спартанците

Спартанецът Ликург посетил Делфи и получил от Пития законите, които спартанците съблюдават оттогава. Някои казват, че ги донесъл от Крит, след като станал настойник на спартанския цар Леобот. Той учредил ефорите и геронтите, също и общите обеди. След смъртта му издигнали светилище в негова чест.
Спартанците пожелали да завладеят Аркадия, и след допитване до Делфи започнали войни с Тегея, най-напред неуспешно. По времето на Крез и при царете Анаксандрид и Аристон не вече взели надмощие. Започнали да побеждават след като пренесли костите на Орест, които се намирали в Тегея (случката с Лих, който намерил ковчега на Орест в двора на един ковач) (65-68).

Сключили съюз с Крез (по това време вече голяма част от Пелопонес била под тяхна власт). В посланието си до тях Крез писал: “понеже научавам, че вие сте начело на Елада”. Изпратил им злато за статуя на Аполон, а те изработили за него голям меден кратер. Но кратерът не стигнал до Сарди – дали защото самосците го заграбили (както твърдят лакедемонците), или защото самите те го продали в Самос, след като разбрали, че Сарди е паднал, а Крез е пленен (според самосците). После той бил поставен в храма на Хера. Херодот като че ли вярва повече на второто (69-70).

3. Войната между лидийци и перси

Един лидиец на име Санданис предупредил Крез, че няма да има полза от война срещу персите, тъй като те били много по-бедни от лидийците. “Преди да подчинят лидийците, персите не знаели нито що е изтънченост, нито що е благо”.
Крез тръгнал към Кападокия (кападокийците били наричани от гърците сирийци). Граница между мидийците и лидийците била река Халис. Отдясно на реката, течаща на север, са кападокийците, а отляво – пафлагонците.

а. войната между Алиат и Киаксар

Отношенията между лидийци и мидийци по времето на лидиеца Алиат (син на Садиат) и мидиеца Киаксар (син на Фраорт, внук на Дейок). Какво направили скитите, приети от Киаксар. След едно престъпление отишли при Алиат като молители и той не ги предал; затова избухнала война, продължила 5 години. Войната била прекратена покрай затъмнението (предсказано от Талес, 585 г.). Алиат дал дъщеря си на Астиаг, син на Киаксар (71-74).
Талес, който придружавал Крез, му помогнал да премине Халис, като я отклонил. Кир тръгнал насреща му, като предварително предложил чрез вестители на йонийците да се отцепят от Крез – но те не се отцепили. Първата битка, станала недалеч от Синопа, завършила без ясен изход.

б. обсадата на Сарди

Крез се оттеглил към Сарди и дори разпуснал войската, като решил да подготви нова след 5 месеца. Имал договор с египтяните на Амасис, с вавилонците и с лакедемонците. Случило се знамение – около Сарди се появили змии, които конете ядяли. Телмесоските гадатели го разтълкували вярно, но преди да съобщят на Крез, той бил пленен.
“Нямало тогава в Азия друг народ по-мъжествен и по-смел от лидийския”. Неочаквано за Крез Кир го последвал и пристигнал пред Сарди. Войските се подредили пред Сарди. Кир поставил камилите на първо място и разпръснал конницата на Крез. После лидийците се събрали в крепостта (75-80).
Крез бързо изпратил вестители за помощ, включително и в Спарта и спартанците се приготвили да помогнат.
Войната между Спарта и Аргос. Дуелът на шестстотинте. Оттогава аргосците престанали да носят дълги коси и златни украшения; лакедемонците – напротив, започнали да ходят с дълги коси.

в. превземането на Сарди

Само след 14 дни (и 14 години откакто Крез царувал) Сарди бил превзет. Някои от персийските войници влезли през едно място на крепостта, смятано за непревзимаемо и поради това неохранявано. Легендата за лъва, роден от наложницата на цар Мелес. Изкачили се, след като мардът Хюройад видял един лидиец да слиза оттам, за да си прибере падналия шлем (81-84).
Синът на Крез проговорил (съгласно предсказаното за него от Делфи, че ще проговори в нещастен ден). Крез бил качен на клада, за да бъде принесен в жертва чрез изгаряне (заедно с 14 млади лидийци). Може би Кир искал да провели дали боговете няма да го спасят. Там Крез се провикнал три пъти “Солоне!” Кир го заразпитвал (чрез преводачи) и наредил да изгасят огъня. Скоро след това завалял и дъжд и Крез бил спасен (докато призовавал Аполон на помощ, заради принесените му дарове).
Съветите на Крез към Кир – да не оставя войниците да грабят града, да им отнеме плячката под предлог, че трябва да принесе жертва на Зевс.

Крез изпратил хора да попитат в Делфи защо му е дадено подвеждащо предсказание. Пития му напомнила за вината на Гигес. “Дори за един бог е невъзможно да избегне определената му участ”. Аполон бил благосклонен към Крез, но не могъл да надвие Мойрите. Значението на предсказанието – Кир бил подобен на муле. Това е историята на Крезовото царство и първото заробване на Йония (85-91).
Даровете на Крез в Гърция. Случката с онзи враг, който помагал на Панталеонт да отнеме царството от Крез (Панталеонт бил брат на Крез по баща, син на йонийка, а самият Крез – на карийка).

Забележителностите на Лидия. Лидийски обичаи

Златните зрънца от река Тмол, паметникът на Алиат. Разказва, че лидийките си събирали зестрата чрез проституция. Лидийците първи започнали да секат златни и сребърни монети. При тях били измислени игрите, на които играят и гърците.
По време на един голям глад им се наложило да изпратят колонисти на запад. Потеглили от Смирна, достигнали Италия и техните тамошни потомци станали известни като “тиренци” – по името на водача им Тирсен (син на царя им) (92-94).

4. Персия при Кир

Азия била под властта на асирийците 520 г. Първи от тях се освободили мидийците, а после – и други народи.

а. мидийското царство

Мидиецът Дейок, син на Фраорт, станал известен с това, че съдел справедливо. Той правел така, казва Херодот, защото се домогвал до царска власт.
По това време из Мидия царяло беззаконие. Мнозина започнали да идват при него, и накрая той казал, че няма време да се занимава с чужди дела. Тогава мидийците се събрали и започнали да говорят че страната им се нуждаела от цар, и “най-много говорели приятелите на Дейок, както аз си мисля”.
Избрали го за цар, после му построили дворец, дали му телохранители. Той им наредил да си построят само един град (дотогава живеели по села). Така те построили града, наречен Екбатана – със седем кръга крепостни стени и хълм в средата. Простолюдието живеело извън стените. Дейок разпоредил никой да не вижда царя лично, а достъпът до него да става чрез вестители. Имал съгледвачи и подслушвачи по цялата страна. Той властвал само над мидийците, които се делят на родове. Херодот споменава шест рода, шестият се казва “маги“ (95-101).
Дейок властвал 53 години, наследил го синът му Фраорт. Той победил персите, а след това “преминавал от един народ към друг, докато накрая стигнал до война с асирийците”. В тази война той загинал (след 22 години царуване), а с него загинала и голяма част от войската му.
Наследил го синът му Киаксар – “разправят, че той бил още по-храбър от предците си”. Устроил армията, като отделил копиебойците, стрелците с лъкове и конниците в различини бойни части (дотогава те се биели смесено); и обединил земите отвъд река Халис.
Докато обсаждал Ниневия, бил нападнат от скитите, които навлезли в Азия (Меотида – Колхида – покрай Кавказ, който оставал отдясно), изтласквайки кимерийците от Европа. Между Колхида и Мидия има само един народ – саспейрите; но скитите минали по по-далечния път. Те победили мидийците и “разпрострели властта си из цяла Азия”. Псаметих ги посрещнал в палестинска Сирия и ги убедил да се върнат. Плячкосали храма на Афродита Урания в Аскалон – най-древен от всички на богинята, дори преди кипърския. Затова и се разболели от “женска болест”.
Те владели Азия 28 години, докато накрая Киаксар и мидийците ги умъртвили с измама, след като ги напили. После Киаксар завладял Ниневия и подчинил асирийците (без Вавилон) (102-106).

б. Астиаг и Кир

Астиаг и Мандана

Киаксар царувал 40 години и бил наследен от сина си Астиаг. Сънят на Астиаг за дъщеря му Мандана; тълкуването на магите. Като пораснала, я дал на един перс на име Камбиз, добър по род, но не мидиец.
Втори сън на Астиаг за дъщеря му. След като на Камбиз и Мандана се родило момче, възложил на на най-верния му сред мидийците Харпаг да го убие. Харпаг разговарял с жена си и споделил, че се страхува да убие детето (то му било и “роднина”), особено ако властта после попаднела у Мандана. Затова го дал на един роб-говедар на име Митридат и жена му Кюно, които живеели в една планина откъм земите на саспейрите, към Евксинския понт.
Разговорът на Митридат с жена му. Тя току-що била родила детето си мъртво. Преоблекли го в дрешките на Кир и след три дни го дали “да получи царско погребение”. Харпаг поръчал да го видят телохранителите му (или евнуси – 117), а той самият не погледнал. Така Кир бил взет и отгледан от говедарите, които му дали някаво друго име (107-113).

Детството на Кир

Кир растял, станал на 10 години и се проявил сред връстниците си – веднъж набил с камшик сина на благородния перс Артембар, докато си играели на “цар”. Артембар се оплакал в града от “сина на говедаря на Астиаг”. Астиаг извикал Кир, поговорил с него и го разпознал (като сравнил и изминалото време). Заплашил говедаря с мъчения и той си признал за случилото се преди десет години. После повикал Харпаг и той му разказал какво точно е станало. Астиаг не се показал разгневен, но отмъстил жестоко на Харпаг (случката със сина му) (114-119).
Магите казали на Астиаг, че Кир вече не е опасен, защото бил цар; имало е дори предсказания, които не довели почти до нищо, та какво оставало за съновидения. Тогава Астиаг се успокоил и изпратил Кир в Персия при истинските му родители. Те пък разпространили слуха, че бил отгледан от кучка (120-122).

Кир става цар

Харпаг започнал да му изпраща подаръци (той самият не бил високопоставено лице). Същевременно уговарял мидийските първенци да свалят Харпаг и да поставят Кир начело на управлението. Съобщил за плана си на Кир чрез писмо, скрито в корема на заек. Кир обявил на персите, че Астиаг го е поставил за техен военачалник и им разпоредил да се съберат, като си вземат оръжие (коси). Херодот назовава персийските племена – били десет, от които 6 били земеделски, а 4 – номадски. От земеделските най-благородни били пасаргадите, от които бил родът на Ахеменидите. Как Кир призовал персите да въстанат.
Астиаг, сякаш заслепен от боговете, посочил Харпаг за военачалник. Харпаг загубил битката; а Астиаг заповядал да набият на кол маговете-съногадатели. После сам възглавил друга войска, но загубил битката и бил пленен. Разговорът на пленения Астиаг с Харпаг – защо предал мидийците на персите? След време мидийците въстанали срещу Дарий, но били победени.
Астиаг царувал 35 години над азиатските територии отвъд Халис, а мидийците – общо 128, без времето на скитите. Кир оставил Астиаг жив и го държал при себе си до смъртта му. След победата си над Крез, той станал господар над цяла Азия (123-130).

в. обичаи на персите

Не строят храмове, олтари, статуи. Не смятат (като гърците), че богове и хора имат една и съща природа . На високи места принасят жертви на Зевс и наричат “Зевс” цялото небе; също – на слънцето, луната, елементите. От асирийците и арабите са научили да жертват и на Афродита Урания (“Митра”?). При жертвоприношение молитвата не е само за принасящия, но и за всички перси, и за царя. Без маг (който припява) не се извършват жертвоприношения.
Почитат онзи ден, в който се е родил всеки от тях, и тогава ядат повече. Обичат десерти и са отдадени на виното. Не им е позволено да повръщат и пр. в присъствието на други хора.
Как взимат решения. Как се поздравяват при среща. Сред народите почитат най-много себе си, след това – най-близките им по територия народи, след това – по-далечните (131-134).
Лесно възприемат чужди обичаи. Носят мидийски дрехи, египетски ризници, а от гърците са научили да се сношават с момчета. Имат по много законни жени и още повече наложници. Смятат, че е добре да имат повече деца. Учат синовете си яздене, стрелба с лък и да говорят истината. “Необичайно е истинският родител да умре от ръката на собствения си син”. Освен да се лъже, е срамно и да се правят дългове.
Страхопочитание към реките. За погребенията, за отношението към животните – маговете убиват всякакви животни, с изключение на кучета (135-140).

г. Кир и гърците

Кир бил враждебно настроен спрямо гърците (йонийци и еолийци).
След превземането на Сарди те изпратили хора да се договорят с него – да запазят същото положение, каквото са имали при Крез. Но той се договорил само с милетците. Тогава всички останали се събрали в Паниониона и решили да искат помощ от спартанците.

Йонийци, дорийци, еолийци

Йония се намира на най-благоприятното място под небето (с най-добър климат). Градовете им от юг на север са: Милет и Приене (в Кария); Ефес, Колофон, Теос, Клазомене, Фокея (в Лидия), Хиос и Еритрея (тя е на континента); и Самос. Тези 4 групи говорят на 4 различни наречия.
Милетците се отцепили, защото самото име „йониец“ се смятало за срамно, а йонийският народ бил най-слаб между гръцките, и по това време нямало друг влиятелен йонийски град освен Атина. Самите атиняни също избягвали това име. „И сега мнозина се срамуват от това име“. И все пак, казва Херодот, точно тези 12 града се гордеели с името си (освен милетците, изглежда).
Дорийците от Петоградието (то било Шестоградие, но изключили Халикарнас заради един халикарнасец, който проявил неуважение към Аполон – случката с триножника). Градовете им са: Линдос, Иалисос, Камирос (на Родос), Кос (остров) и Книдос (на континента) (141-144).
Тези йонийци били изгонен от Пелопонес от ахейците. Ахейски градове – Пелене, Айгай, Патра и др.
Малоазийските йонийци не са много чисти йонийци, макар че си мислят така. Те са смесени с други – минийци, кадмейци, фокейци, аркадски пеласги, дорийци от Епидавър. Дошлите от Атина пък се оженили за карийки. Сред царете им имало ликийци (потомци на Главк), Пилоски каукони (от рода на Кодър) и др. Паниониите се празнуват в Паниониона – място на Микале, посветено на Посейдон (145-148).
Еолийските градове са: Куме, Неон тейхос, Питане и др. И Смирна е от тях, но бил отнет от йонийците – чрез едни бегълци от Колофон. Имат и 5 града на Лесбос и един на Тенедос.

д. събитията в Мала Азия след заминаването на Кир

Лакедемонците отказали помощ, изпратили само един кораб за разузнаване. Пратеникът пристигнал в Сарди и предал на Кир едно известие с искане да не опустошава нито един гръцки град. Кир се учудил на тази дързост и казал, че не се бои от хора, които се събират на агората, за да се занимават с покупки и продажби (персите не се пазарели и нямали агора) (149-153).

Въстанието на Пактий

Кир заминал за Екбатана с Крез, а оставил за наместници перса Табал в Сарди и мидиеца (или лидиец – 159) Пактий – да надзирава превоза на злато. Този Пактий разбунтувал лидийците срещу Кир и Табал. Кир обсъдил това въстание с Крез, който го посъветвал да отнеме оръжието на лидийците и да им промени обичаите (да носят хитони и котурни, да свирят на китара, да се заемат с търговия). Така щял да ги владее по-лесно.
Пактий избягал в Куме, а изпратеният от Кир мидиец Мазарес изискал от кумейците да му го предадат. Кумейците се обърнали към прорицалището на Бранхидите близо до Милет, което ги посъветвало да го предадат; но после се изяснило, че богът ги упреква за самия въпрос. Прехвърлили го в Митилена, после в Хиос, а хиосците го предали, за да получат областта Атарнеус (в Мизия срещу Лесбос). А Мазарес заробил приенците и магнезийците (154-161).

Бягството на фокейците

По-късно за управител и военачалник в „долна Азия“ бил изпратен Харпаг. Обсадил Фокея – фокейците били първите гърци, които показали, че “съществуват Адриатическо и Тиренско море, Иберия и Тартес.”
Те убедили Харпаг да отдръпне войската, взели семействата си, статуите на боговете и даровете, и отплавали за Хиос; а персите влезли в опразнения град. Половината от тях избягали на запад (макар че всички се заклели да потеглят). Пристигнали на остров Кирн, където, след като се отдали на грабежи, им се наложило да се сражават с тирсени и картагенци в Сардинско море. Изоставили Кирн и потеглили към Регион, а после – към областта Ойнострия, където се заселили в град Хюле. Защото един мъж от Посидония им казал, че Пития искала да издигнат светилище на героя Кирн (а не да основават град на остров Кирн, какъвто те наистина основали – казвал се Алалия)(162-167).

Второ заробване на Йония

Теосците избягали в Тракия и основали Абдера. Останалите, с изключение на Милет, се сражавали с Харпаг, но “победени и поробени, останали в земите си и изпълнявали, каквото им заповядвали. Така Йония била поробена за втори път. А докато се случвали тези неща, островитяните, изплашени, сами се предали на Кир. На едно събрание в Паниониона Биант посъветвал йонийците да заминат всички заедно за Сардиния. Преди тези събития Талес (по род финикиец) ги съветвал да образуват един общ център в Теос.

Харпаг по южното крайбрежие

Харпаг тръгнал на поход срещу карите, кавните и ликийците.
Карите били дошли от островите. Те били подвластни на Минос и се наричали лелеги. Те измислили гривите на шлемовете, знаците на щитовете и дръжките им. После били изместени от йонийците и дорийците и се заселили на континента. Това е мнението на критяните, а самите кари твърдят, че винаги са живели на континента и винаги са имали същото име. Казват, че Лидос и Мизос били братя на Кар.
Кавните твърдели, че са от Крит, но според Херодот са коренни жители. Възприели карийския език (или обратното).
Ликийците били от Крит (открай време Крит бил владян от варвари). Минос и Сарпедон се скарали, и Сарпедон отишъл в Азия (земята на ликийците някога се наричала Милиада, а сегашните милии тогава били наричани солими). Името си носят от Лик, който бил изгонен от Атина от брат си Егей и дошъл при Сарпедон. Оттогава жителите се наричали ликийци. Следят родословието си по майчина линия.
За да се защитят, книдосците опитали до прокопаят канал при Триопион и да направят града си остров. Пития ги посъветвала да спрат копаенето и Харпаг ги превзел.
Педасейците, които живеели над Халикарнас, успели за известно време да се противопоставят на Харпаг. Ликийците се сражавали, но били разбити. Подвигът на ксантосците – “сега са оцелели 80 семейства от тях”. След това завзел и град Кавън (168-176).

е. завладяването на Вавилон

Град Вавилон

Най-прочутият и добре укрепен град, в който след падането на Ниневия били царските дворци, бил Вавилон. Имал формата на квадрат със страна 24 километра (120 стадия). Заобиколен бил с ров, пълен с вода, а крепостната стена била висока към 100 метра. По стената имало издигнати постройки и между тях – улица, по която можело да се мине с колесница. В стената имало 100 медни врати. Отвътре била построена и още една стена, по-тясна от външната.
Има два квартала, тъй като е разделен на две от река Ефрат (която тече от Армения и се влива в Червено море). Застроен е с 3 или 4-етажни къщи. Улиците са прави, пресичат се и половината от тях водят към реката. Покрай бреговете са построени тухлени зидове с входове към всяка улица (с медни вратички).
В средата на всеки от двата квартала имало укрепени дворове – в единия били царските палати, а в другия – храмът с медни порти, посветен на Зевс Бел. “По мое време той още съществуваше”. Бил квадратен със страна 400 м. и кула в средата – също квадратна, със страна 100 м. Върху нея още една, и още една – общо 8 една върху друга; а нагоре има път, който обикаля около всички кули. В средата има място за почивка с пейки, а най-горе – голям храм. Вътре няма статуя, а само една жена “избрана от бога, както разправят халдейците, които са жреци на този бог”. По-надолу има и друг храм, със златна статуя на Зевс, златна маса, седалка, трон и златен олтар извън храма. Имало и по-голям, върху който се принасяли жертвите. Също и една шестметрова статуя на бога от масивно злато, която Ксеркс изнесъл.

Семирамида и “Нитокрида”

Сред царете на Вавилон имало и две жени, като едната – Семирамида – била пет поколения преди втората. Тя направила насипи по равнитата, за да не се разлива реката. Втората се казвала Нитокрида (вероятно Херодот е слушал да се говори за Навуходоносор) – по нейно време мидийците завладели Ниневия. Тя се погрижила да създаде завои по реката, изградила мост между двата квартала на града. Шегата със съкровището в гробницата на “Нитокрида” над една от портите (177-187).

Обсадата

Кир тръгнал на война срещу сина на тази жена. Носел си кипната вода от река Хоасп – единствената река, от която пиел вода. По време на похода конят на Кир едва не бил завлечен от река Гюндес, която се влива в Тигър; ядосаният Кир я разделил на 360 канала, макар това да отнело на войската му цяло лято.
Вавилонците го посрещнали пред града, но били разбити и се оттеглили крепостта. Били запасени с провизии за много години. Кир отклонил реката, и когато водата спаднала достатъчно, войската му навлязла по коритото. Това било рисковано, защото, ако вавилонците знаели, биха затворили вратичките към улиците и биха избили навлезлите войници. Но нападението било неочаквано и тъй като градът бил голям, повечето от гражаданите дълго време не разбрали, че чуждата войска е навлязла, а се отдавали на забавленията си (188-191).

Богатствата на Вавилония. Обичаи

Вавилония била богата. В четири от дванайсетте месеца в годината царят и армията му били изхранвани от нея (това е извън данъка), а през другите 8 – от цялата останала Азия. “Асирия по отношение на богатството е една трета от Азия”. Какво притежавал сатрапът на Вавилон.
Там вали малко дъжд. Вавилония е насечена с канали като Египет и се полива на ръка – там е най-доброто жито. Правят си сусамено масло и отглеждат финикова палма.
Стоките се изпращат до Вавилон по реката, в лодки от кожа, които се правят в Армения (от арменците, които обитават над асирийците). Карат се най-вече стомни с финикийско вино. В лодката винаги има магаре – след като продадат стоката, разглобяват лодката, натоварват кожите на магарето и тръгват обратно. Не е възможно да се плава нагоре, тъй като течението е бързо.

Облеклото им е ленен хитон, върху него вълнен и бяла наметка. Обувки, дълга привързана коса, печат и тояга с издълбан знак на нея (192-195).
От обичаите им “най-мъдър по мое мнение е следният”. Момичетата за женене се продавали – първо най-хубавите, после останалите. Други пък взимали момичетата, които никой не искал, и получавали за това пари – първо от най-грозната, която взимал този, който бил съгласен да получи най-малко пари. Не било възможно да ожениш дъщеря си за когото искаш, а който купел жена, трябвало да гарантира, че ще живее с нея.
Друг обичай – тъй като нямат лекари, изнасят болните на площада, където винаги се намира някой да ги посъветва как да се лекуват. Всеки бил длъжен да пита болния от какво боледува.
Всяка жена един път в живота си трябва да се отдаде на чужденец в храма на Афродита. Някои обаче стоели по 3-4 години, докато се намерел кой да ги поиска. Това го имало и на остров Кипър (196-200).

ж. походът на Кир в земята на масагетите

Масагетите живеят на изток, отвъд Аракс, срещу иседоните. Някои ги смятат за скити. По реката имало острови, където растяли дървета с особени плодове – като се хвърлят в огън и се вдиша миризмата, човек се опива като с вино. Минава през земята на матиените, единият от ръкавите му се влива в Каспийско море.
Морето отвъд Херакловите стълбове, наречено Атлантическо, е обединено с Червено. Каспийско море обаче е отделно – то не се съобщава с никое друго море.
На запад от него е Кавказ – най-просторната и висока планина, където има много и разни народи, живеещи “почти само от диви плодове”. От листата на някои дървета там се получавала неизпираема боя за дрехи; хората се сношавали открито като добитъка. На изток от морето има необгледна равнина. Част от тази равнина била заета от масагетите (201-204).

Войната с Томирис

Тяхна царица била Томирис (мъжът й бил умрял). Кир й предложил да му стане жена (но само на думи, казва Херодот). Прехвърлил мостове над Аракс. Томирис му изпратила писмо, че мостовете не са нужни. Ако иска да се бият, тя можела да се оттегли на три дни навътре в земята си, или пък обратното – той да се отдръпне на три дни в земите, владяни от персите.
Крез се изказал против това, Кир да отстъпи назад – в такъв случай и да спечели, и да загуби битката, той нямало да има полза. Предложил да навлязат, да оставят по-слабите войници по-напред и да оставят много храна и вино. Масагетите сигурно щели да спечелят битката, после да се напият, и щели да бъдат унищожени (205-207).
Кир се съгласил с това, поверил Крез на сина си Камбиз, отпратил ги към Персия и преминал реката. Сънувал най-стария син на Хистасп (от рода на Ахеменидите) с крила над Азия и Европа. Синът бил Дарий – тогава към 20-годишен. Кир повикал Хистасп и му казал, че подозира сина му. Хистасп обещал да провери и да затвори сина си, докато Кир се върнел.
Станало така, както Крез предположил – мнозина масагети (една трета от войската им), които спели след угощението, били избити, а и синът на Томирис бил пленен. Кир получил от нея второ писмо, в което тя настояла синът й да бъде върнат, а Кир да отстъпи, иначе щяла “да го напои с кръв”. Синът й обаче се самоубил, докато бил в плен.
Тогава Томирис нападнала войската на Кир. Това била “най-страшната от всички битки, станали между варвари”. Повечето перси загинали, също и Кир (след 29 години царстване). Мехът, пълен с кръв.

Обичаите на масагетите

Обличат се като скитите и начинът им на живот е подобен. За оръжието ползват мед, а за украшения – злато. Желязо и сребро нямат.
Жените им са общи (това не е вярно за скитите, както някои гърци мислят, а за масагетите). Когато някой остарее, го принасят в жертва заедно с добитък и ядат от печеното. Умрелия от болест го заравят. Нямат земеделие, живеят от добичета и риба. Почитат слънцето, на което жертват коне (208-216).

ІІ.

Камбиз, син на Кир, смятал йонийците и еолийците за свои роби и взел мнозина от тях като войници за похода срещу Египет.

1. Описание на Египет

Опитът на Псаметих да разбере кои са първите хора – това били фригийците. Разказът е въз основа на чутото от жреците на Хефест в Мемфис и от някои гърци (1-2). Разговори със жреците в Тива и Хелиополис. Египтяните са най-учeните хора (според тях самите); с най-добър календар (според Херодот). Те първи назовали 12-те бога и им издигнали олтари, храмове, статуи. Пръв царувал Мин (3-4).

Размери на Египет

От морето до Хелиополис Египет е широк – разстоянието е към 300 км (1500 стадия, колкото от Атина до Пиза). Ограничен е от арабската и либийската планина, като най-тясното място е 40 км (200 стадия) (5-8). От морето до Тива – 1220 км., до Елефантина – още 360. Големината на 5-те устия, дължината на арабския залив; сирийците обитават бреговата линия на Арабия (9-12).
Гърците се надяват само на дъжд, а египтяните – на реката. Според йонийците Египет се е появил с Делтата (Херодот не е съгласен с това). Йонийците казват, че земята се състои от Европа, Азия и Либия, но трябва да прибавят и Делтата (13-16). Египет – това е земята, която се обитава от египтяни, както Киликия от киликийци, а Асирия – от асирийци.

Нил

Нил е пълноводен и разлят 100 дни от лятното слънцестоене нататък и се разлива на ширина от 4 дни път (17-19). Херодот не вярва Нил да се увеличава от снегове. Няма река Океан – може би Омир и друг стар поет е измислил това име. Никой не знае къде са изворите му – само писарят при свещената каса на храма на Атина в Саис твърди, че знае и му разказал (20-28).
От Египет на юг живеят етиопци. След Елефантина по Нил има още 4 месеца път, какво има по-нататък не е известно. Някои либийци проучили пътя на запад през пустинята – вървели дълго и накрая попаднали на пигмеи, които живеели в град при голяма река, течаща на изток. Възможно е това да е бил пак Нил, който да тече из цяла Либия, както Истър, който тече през цяла Европа (29-33).

Общо за обичаите

Там има най-много чудесии и великолепни дела. Имат два вида писмена – свещени и народни.
Живеят заедно животните; обрязват се; чистотата на жреците. Не принасят в жертва крави – свещени са на Изида; поради това се гнусят от гърците.

За боговете

17 000 години преди Амасис се родили 12-те божества, предхождани от други 8. Един от 12-те е Херакъл. Според Херодот Амфитрион и Алкмена са от Египет. Херакъл бил почитан и в Тир, където Херодот също бил – храмът бил основан заедно с Тир, преди 2300 г. Херакловците трябва да са били двама. Неверните разкази на гърците за Херакъл в Египет. Египтяните не са принасяли човешки жертви – след като рядко жертват дори животни. Дано боговете и героите са благосклонни към разказваното (34-45).
Не принасят в жертви кози, защото Пан (който е козлоног) е един от 8-те древни бога. Свинята се смята за нечиста, но все пак принасят свине на Селена и Дионис. В чест на Дионис провеждат фалически шествия. Това е въведено в Гърция от Меламп; може би го научил от Кадъм.
Имената на боговете в Гърция са дошли или от египтяните, или от пеласгите, или от либийците (Посейдон). Итифаличният Хермес – първи за него научили атиняните, благодарение на пеласгите. Пеласгите започнали да използват египетски имена на богове, след като се допитали в Додона. Тези неща са известни на Херодот от жриците в Додона. Прорицалищата в египетската Тива, в Либия (на Амон) и в Додона са подобни (58).
Празниците в Бубастис, Бусирис, Саси, Хелиополис, Буто, Папримис – съответно на Артемида, Изида (Деметра), Атина, Хелиос, Лето, Арес. Съответните обичаи (46-63).
Свещени животни (котки и други – крокодили, морски коне; феникс, крилати змии). Всеки ден и месец се свързва с някой бог. Смятат, че би могло да се предскажат събитията в живота на човека според рождения му ден. Показват дървен мъртвец по време на пиршество.
Балсамирането на мъртъвците.
Какво ядат, как се пазят от комарите (64-98).

2. Египетските царе

а. Мин и Сезострис

Мин – първият им цар – пресушил мястото около Мемфис, оградил го с дига от Нил, изкопал езеро от север и запад, построил храма на Хефест и самия град. Били известни имената 330 царе, управлявали след Мин (жреците, с които говорил, му ги прочели от книга). Сред тях имало 18 етиопци и една жена (по времето на вавилонката “Нитокрида”). Тя издавила с хитрост някои египтяни затова, че убили брат й, който бил цар преди нея (99-100).
Сред наследниците на Мин първият по-известен е Мойрис – той изградил пропилеите на храма на Хефест
Сезострис покорил живеещите край Червено море. Стелите с надписи и знаци кои от противниците му били по-силни или по-слаби. В Европа завладял траките и скитите.
Оставил заселници при Фасис. Херодот допуска, че колхите са потомци на египтяни и че произхождат точно от войниците на Сезострис. Така може да се обясни, че се обрязват. Този обичай го има и при финикийците и палестинските сирийци, а те признават, че са го научили от египтяните. Но по-новите и свързани с Гърция финикийци не обрязвали децата си. А дали самите египтяни не са научили това от етиопците? В Йония (по пътищата между Сарди и Смирна, и Ефес и Фокея) имало стели, изобразяващи воин в египетско въоръжание. Или това са стели на Мемнон? Но Херодот не ги е виждал лично.
Братът на Сезострис се опитал да го убие след завръщането му от похода. По негово време се прокопали канали и всички египтяни получили земя; и разпоредил да му се плаща данък. Тогава била открита геометрията.
Жрецът в храма на Хефест убедил Дарий да не поставя своя статуя до тази на Сезострис – защото той бил по-голям завоевател и покорил и скитите, а Дарий не успял.
Синът му Ферос – ослепял, защото хвърлил копие по реката. Как прогледнал и проверил дали жените са верни на мъжете си (101-111).

б. от Протей до 12-те царе

Цар Протей бил оградил едно свещено място в Мемфис на юг от храма на Хефест. Там живеят финикийци от Тир. Светилището на Афродита чужденка и историята с Менелай и Елена. Херодот мисли, че Елена не е била в Троя (иначе троянците щели да я върнат, а не да воюват) (112-120).
По времето на Рампсинит живял един много хитър мъж. Той бил син на строителя на царската съкровищница. Баща му оставил таен вход към нея и синовете му изнасяли толкова съкровища, колкото им трябвали. Единият брат се хванал в примка и убедил другия да му отреже главата. После, притиснат от майка си, напил пазачите и отмъкнал окачения на крепостната стена труп. Как излъгал и царската дъщеря. Накрая царят му я дал за жена, учуден от ума му. Същият този цар бил слизал в ада, играл на зарове с Деметра и се върнал, като донесъл от нея кърпичка.

Безсмъртието на душата

Египтяните първи са твърдели, че душата е безсмъртна – след смъртта за 3 000 г. обхождала всички живи същества; и след това пак в човешко тяло. Някои гърци си послужили с това учение, няма да споменавам имената им.

Строеж на пирамиди

При Хеопс настъпил упадък. Той затворил храмовете и накарал египтяните (по 100 000 наведнъж) да влачат камъни от арабската планина до Нил. 10 години строили пътя и подземните помещения на хълма, а после още 20 – пирамидата. За алчността на Хеопс. Имало надписи на пирамидата за цената на изхранването на работниците, от което можело да се предположи колко струвал целия строеж.
Хеопс царувал 50 години, а след него цар станал брат му Хефрен. Той управлявал по същия начин. Пирамидата му била 40 стъпки по-ниска (121-128).
Синът на Хеопс – Микерин – отворил храмовете. Издавал справедливи присъди. Как погребал дъщеря си; изображения на наложниците му. Прорицанията на светилището за смъртта му. Пирамидата му е по-малка.

Хетерата Родопис

Легендата за Родопис. Казват, че била наложница на Микерин, но в действителност тя живяла много по-късно – при Амасис. Била робиня в Самос при Ядмон, заедно с Езоп. Откарали я в Египет, където я освободил някой си Харакс – брат на Сафо. Имало и други прочути хетери в Навкратис (129-135).

Етиопски и асирийски нашествия

Асюхис построил източните пропилеи на храма на Хефест. Наследникът му Анюсис бил сляп. Етиопци начело със Сабакос нападнали Египет и той управлявал страната 50 години. Светилището на Бубастис. А слепият, който живял тези години на остров, се върнал.
След него се възцарил Сет, жрец на Хефест. Отнемал земи от военното съсловие. По това време царят на арабите и асирийците Санахариб потеглил срещу Египет, а военните не помогнали на царя. Той се установил в Пелусион, а през нощта полски мишки изяли колчаните, стрелите и ремъците на щитовете – и войската останала невъоръжена, мнозина или убити.

Богове и герои в египетската история

Дотук преминали 341 поколения. За тези 11 340 години египетска история страната не била управлявана от нито един човекоподобен бог. Логографът Хекатей твърдял, че е от египетската Тива и се изкарвал 16-ти потомък на божество (136-143).
Преди хората над Египет властвали богове. Последен от тях бил Хор (Аполон), син на Озирис (Дионис). Този Хор отстранил от власт Тифон, брата на Озирис. Египтяните различават три поколения богове, като Пан е от първите, Херакъл – от вторите, а Дионис – от третите. От времето на Херодот до Пан, син на Пенелопа, са изминали 800 години; до Херакъл на Алкмена – 900, и до Дионис на Семела – 1000.
След жреца на Хефест били избрали 12 царе, които да управляват заедно (египтяните, казва Херодот, не могат да живеят и ден без цар). Те се договорили да се сродяват чрез взаимни бракове, да не се премахват помежду си, да са равни и приятели. Но имало предсказание, че онзи, който възлеел с медна чаша в храма на Хефест, щял да управлява еднолично.

Лабиринтът и изкуственото езеро Мойрис

Те изградили Лабиринта над езерото Мойрис, близо до Крокодилополис. Пирамидите са неописуеми, казва Херодот, но лабиринтът превъзхожда пирамидите. Имало 12 покрити двора, 3 000 помещения на два етажа – по 1500 над и под земята. В подземните имало гробници на царете и свещените крокодили – там не допускали чужденци. Изходите и завоите през дворовете били много заплетени, стените били пълни със скулптирани фигури.
Опира до езерото Мойрис, чиято обиколка била 630 км. Било изкуствено, в средата имало две пирамиди с надводна и подводна част, на всяка от тях – каменен колос. Водата била докарана по канал от Нил. При изкопаването хвърляли пръстта в Нил, а той я разнасял – така, както крадците в Ниневия изкопали проход под земята към дворците на Сарданапал, за да отмъкнат съкровищата му, а пръстта хвърляли в Тигър (144-150).

в. царете елинофили – от Псаметих до Априес

Един от 12-те царе бил Псаметих – той веднъж по погрешка възлял със шлема си и така изпълни предсказанието. Другите не го убили, но го прогонили в блатата. Негов баща бил Некос, когото убил етиопецът Сабакос.
Псаметих поискал прорицание от светилището в Буто, а те му казали, че “ще дойде отмъщение с медни мъже от морето”. Така и станало – случайно в Египет попаднали йонийци и кари, и помогнали на Псаметих да стане цар. Той построил южните пропилеи на храма на Хефест и двор за Апис. Дворът е ограден с колони, представляващи 12 лактови колоси (151-153).
Йонийците и карите заживяли при Бубастис, на нилското устие, наречено Пелусион. Царят определил момчета, които да учат от тях гръцки, а техните потомци са преводачи от гръцки и сега. После Амасис ги заселил в Мемфис. От тях научаваме какво е ставало в Египет от времето на Псаметих – това били първите другоезичници, заселени в Египет.

Озирис, Изида и Хор

Светилището на Лето в Буто и остров Хемис. Митът за Хор, поверен на Лето като дойка и търсен от Тифон. Хор (Аполон) и Артемида са деца на Озирис и Изида. Есхил е имал предвид този мит, когато прави Артемида дъщеря на Деметра (154-156). По-нататък (170-171) Херодот говори за представления на страданията на Озирис (Дионис) в Саис, наричани мистерии. Там бил и гробът му. Данаидите от Египет пренесли Деметрините тайнства и научили на тях пеласгийките.

Некос, Псамис, Априес

Псаметих царувал 54 години, от които 29 обсаждал Азот в Сирия. Наследил го синът му Некос. Той се заел да прокопае канал към Червено море – после работата по този канал била продължена от Дарий. Каналът се изминава за 4 дни плаване. Той върви със завои – а иначе най-късото разстояние от северното до южното море 200 км. При прокопаването му загинали 120 000 египтяни. Некос обаче не го довършил – спряло го прорицанието, че работи за варварина. Така египтяните наричат онези, които не говорят техния език.
Наследил го синът му Псамис. По негово време в Египет дошли пратеници от Елея, за да разкажат за олимпийските игри. Умрял след поход към Етиопия.
Неговият син Априес царувал щастливо 25 г., воювал с Тир и Сидон. Покрай неуспешната му война с киренците против него избухнало въстание. Войната между Априес и Амасис (157-163). Априес бил пленен, държан известно време от Амасис в добри условия, а после предаден на египтяните, които го удушили. Говорят, че бил казал, че дори и бог не би сложил край на царската му власт (169).

Съсловията

В Египет имало седем съсловия – жреци, военни и още пет (говедари, свинари, бакали, преводачи, кормчии). Много варвари – траки, скити, перси, лидийци – смятат занятчиите за по-долни хора, а за по-благородни – тези, които не се занимават с ръчна работа, особено военните.
Това е възприето и от гърците: най-много от лакедемонците най-малко – от коринтците (164-168).

г. Амасис

Амасис и златният леген. Амасис и лъкът. Понякога крадял. Построил пропилеи на храма на Атина в Саис. Също – сфинксове с глава на мъж, колоси в Мемфис и Саис.
Въвел закон, според който всеки трябвало да обявява на номарха средствата си за живот. За неизпълнение се предвиждало смъртно наказание. Този закон възприел и Солон. Позволил на гърците да се заселват в Навкратис; там имало светилище “Хеленион”, основано от група градове – Хиос, Теос, Фокея, Клазомене (йонийци); Родос, Книдос, Халикарнас, Фаселис (дорийци) и Митилена (еолийци). Отделно имало и други светилища: на егинците на Зевс, на самосците на Хера, на милетците на Аполон.
Съюзил се с киренците и се оженил за гъркиня. Изпратил дарове в Делфи, Кирена, Линдос (заради Данаидите), Самос; завладял Кипър 165-182).

ІІІ.

1. Походът срещу Египет

а. Камбиз и Амасис

Камбиз тръгва на война срещу Амасис. Според някои е обиден, че Амасис не му е дал своя дъщеря за жена, а една от тези на Априес. Бил подтикнат от някакъв египтянин, когото Амасис изпратил в Персия като очен лекар. Някои казват, че Камбиз бил син на дъщерята на Априес, но не било така, той бил син на Касандана, дъщеря на Фарнасп от Ахеменидите. (1-5).

Арабите

Към Камбиз се присъединил Фанес, мъж от Халикарнас, недоволен за нещо от Амасис. Амасис изпратил един евнух да го залови, и той го открил в Ликия, но не успял да го закара до Египет. Той посъветвал Камбиз да се обърне към царя на арабите за помощ при преминаването на безводните места от граничещата с Финикия палестинска Сирия към Египет. Царят ги снабдил, като събрал вода в мехове от камилски кожи.
От Гърция и Финикия целогодишно пристигали в Египет делви с вино.
Арабите почитат клетвите за вярност – сприятеляват се с кръв, намазана на част от дрехите им и върху седем камъка между тях. Вярват само в двама богове – Дионис и Урания (споменава и арабските им имена) (6-8).

б. Завладяването на Египет

Амасис умрял преди Камбис да навлезе в страната; наследил го синът му Псаменит. Чакал войската на Камбиз при Пелусийското устие на Нил. В Тива валяло – това никога преди това не се било случвало (10).
Гърците и карите, недоволни от Фанес, убили преди битката в пространството между двете войски синовете му – и то така, че той да види това. Пили от кръвта им, смесена с вино. Египтяните били победени, черепите им, които Херодот видял, били много здрави – защо си бръснели главите. Престъплението на Псаменит спрямо вестоносеца перс и кораба с екипаж от митиленци – убили ги.
Превземане на Мемфис. Псаменит царувал 6 месеца. Пленяване на царското семейство, самоубийство на Псаменит (замислял бунт, бил разкрит, пил бича кръв).
Либийците и киренците се изплашили и обещали подчинение (11-15).

2. Престъпленията на Камбиз

а. спрямо египтяните

Камбиз открил балсамирания труп на Амасис и се гаврил с него (бичувал го). Египтяните разказват, че това не било тялото на Амасис, защото преди смъртта си той поръчал да поставят на неговото място друг труп, а неговият да скрият другаде в гробницата) (16).
Финикийците отказали да нападат картагенците, с които били свързани с клетви за мир като с потомци.
Камбиз изпратил съгледвачи в Егиопия (“уж че носят дарове за царя им”). Това били „ихтиофаги“ от Елефантина – знаели етиопски. Царят на етиопците се досетил, че не идват с добри намерения и им дал враждебен отговор. Изпраща на Камбиз лък – дали някой ще успее да го опъне. Твърдяло се, че етиопците са най-високите и красиви хора. Живеели дълго – повечето до 120 години, а персите – само до 80 (17-24). В Етиопия имало извор с особена вода, която помагала за дълголетие – съгледвачите се измили в нея.
Камбиз потеглил срещу тях с цялата си пехота, без да съобрази какво количество провизии е необходимо за толкова дълъг път. Войската гладувала твърде много. Достигнали до това, да изяждат един от 10. Петдесетте хиляди войници, изпратени от Тива срещу амонийците за да ги поробят и да изгорят светилището на Амон (Зевс), изчезнали (сигурно засипани от пясъци). Преди това стигнали до град Оазис, който бил на 7 дни път от Тива през рясъците (мястото се наричало Островът на блажените) (25-26).
Камбиз трябвало да се върне в Тива, а оттам – в Мемфис. Там разпуснал гърците и те отплавали.
Недоволен, че египтяните празнували след неуспешния му поход, той нарушил празника им, убил управниците на Мемфис и бика Апис (Епаф), когото те смятали за божество (27).
Гаврил се с извадени от гробници трупове, влизал в свещени места и се надсмивал и поругавал статуите (37).

б. спрямо близките си

Поръчал на Прексаспес да убие брат му Смердис в Суза, защото сънувал, че Смердис докосва небето с главата си. Преди това го отпратил там от завист – защото само той успял да опъне етиопския лък. После убил и сина на същия този Прексаспес, и то без причина.
Имал кръвосмесителна връзка със сестра си, която поискал да бъде узаконена; а после и с още една). Втората която била по-млада, после убил, разгневен от някакви нейни думи (за лъвчето и кучетата, за марулята). Той по рождение имал тежка болест (свещена).
Заровил живи с главата надолу 12 знатни перси по маловажен повод. Заплашил да убие и Крез; слугите го скрили, а после Камбиз, като разбрал, че е жив, го пощадил; но убил онези, които не изпълнили заповедта му.
Гаврил се с извадени от гробници трупове, влизал в свещени места и се надсмивал и поругавал статуите на боговете – на Хефест. Също и в светилището на кабирите, където можел да влиза само жрецът – и изгорил статуите им (28-37).

3. Поликрат и Периандър

а. възцаряване на Поликрат и войните му с други гърци

Поликрат пръв се опитал да властва по море (122). Войните му вървели успешно, имал 100-корабен флот (39).
Той завладял острова като убил единия си брат, а другия (на име Силосонт) прогонил. Преписката му с Амасис и случката с пръстена. Би било добре човек да се лишава от някои скъпи неща, ако има големи успехи. После развалил договора с него („не било по силите на човек да изтръгне друг от това, което предстояло да му се случи“) (40-43).
Някои самосци – тези, които той заради подозрения отпратил за Египет като войници на Камбиз – се разбунтували срещу него. Те основали град Кидония на Крит и се свързали с лакедемонците и коринтяните.
А коринтяните се съгласили да воюват срещу него, защото по негово време самосците помогнали на едни керкирци, изпратени от коринтяните в Сарди, за да бъдат скопени. Но самосците ги скрили в храма на Артемида и ги пазели. Коринтяните имали раздори с керкирците, които били тяхна колония.
Лакедемонците пък не обичали самосците, защото те им били откраднали някакви дарове – ризница, изпратена от Амасис и кратер, който те самите изпратили на Крез (вж І, 70) (46-48). Техният поход срещу Самос бил първият поход на лакедемонци срещу Азия. Участието на Архий и Люкопес. Херодот бил говорил с внука на този Архий в Спарта (54-56).

б. Периандър

Периандър убил жена си; синът му отказал да общува с него, попаднал в Керкира, после керкирците го убили от страх, че Периандър ще дойде при тях (49-53).
Богатството на сифносците (57-58).

в. трите велики дела на самосците

Тунелът с водопровод, насипът откъм морето, храмът (на Хера) (60).

4. Маги и перси

а. Лъже-Смердис

В Суза имало двама братя маги. След смъртта на Смердис единият от тях уговорил брат си, който също се казвал така, да стане цар. След това обявили, че войската вече трябвало да се подчинява на Смердис, сина на Кир (а не на Камбиз).

б. смъртта на Камбиз

Камбиз разбрал смисъла на съня си – че наистина някой Смердис щял да стане цар, но не брат му; също и предсказанието, че щял да умре в Екбатана – той мислел за мидийската Екбатана, но умрял в египетската.
Преди смъртта си завещал на персите да пазят властта и да не я предават на мидийците (61-66).

в. бунтът на седмината

Смердис живеел с една от жените на Камбиз (вж І, 135), която била дъщеря на знатния перс Отанес. Чрез нея поискал да научи, дали мъжът й има уши: защото магът Смердис нямал – били му отрязани някога от Кир. Като разбрал, че няма, решил да организира бунт и привлякъл двама приятели, а после всеки довел по още един.
Тогава се появил и Дарий – син на управителя на Персия Хистасп. Той заявил, че също знае за измамата със Смердис. Изработват план за действие. Дарий настоявал да побързат (67-73)
Магите предложили на Прексаспес (този, който по нареждане на Камбиз убил Смердис, сина на Кир) да ги подкрепи – защото го смятали за враг на династията (все пак Камбиз убил сина му). Дали му възможност да говори пред персите и да обяви, че царуващият Смердис наистина е син на Кир. Той се съгласил да говори, но вместо да излъже, казал истината – че лично убил Смердис. После се самоубил, скачайки отвисоко.
Седмината влезли в двореца. Първите стражи не ги спрели, а следващите те убили; и накрая успели да убият двамата маги и да отрежат главите им.
Един от тях бил казал – „как ние, персите, да бъдем управлявани от мидиец, и то маг, и то без уши?”
Веднага след това персите, подтикнати от седмината, убили множество маги. Този ден по-нататък бил отбелязван с празник, наречен “магоубийство” – тогава магите не излизали от домовете си (74-79).

г. Дарий – цар на персите

Обсъждат бъдещата форма на управление. Отанес не бил съгласен да е монархия, но мнението на Дарий (“за” монархията) надделяло. Безопасността и високото положение на Отанес били гарантирани, макар че отказал да участва повече в действията на групата. Решили, че бъдещият цар щял да даде свободен достъп на останалите петима до него, и да си взема жена само от техните родове.
Как Дарий станал цар (случката с коня му) (80-87).

5. Империята на Дарий

а. данъчни области

Дарий станал цар на цяла Азия, освен на арабите. Те останали свободни, защото благодарение на тях Камбиз успял да влезе в Египет.
Оженил се за двете дъщери на Кир – Артюстоне и Атоса. Атоса живяла с Камбиз, с брат му Смердис и с мага Смердис. Също и за едната от двете внучки на Кир от Смердис (тя се казвала Пармюс).

Империята била разделена на 20 сатрапии, които имали управители. Всеки народ плащал данък. Данъците се изчислявали в евбейски или вавилонски таланти. (88-89)

До Киликия (4 области)
Йония, Магнезия, еолийци, кари, ликийци, мили, памфили – 400 т сребро; мизи, лиди, ласони, кабали, хютени – 500 т сребро;
десния бряг на Хелеспонта, фриги, азиатски траки, пафлагонци, мариандини, сирийци – 360 т сребро;
киликийци – 360 бели коня, 500 т сребро (90).

Сирия, Египет, Двуречието, Мидия (6 области):
От Посидейон на границата на Киликия и Сирия до Египет без арабите (това е Финикия, палестинска Сирия, Кипър) – 350 т;
Египет и съседните либийци, Кирена и Барка – 700 т, жито и риба; сатагюди, гандари, дадики, апарюти – 170 т сребро;
Суза и кисии – 300 т сребро;
Вавилон и Асирия – 1 000 т. сребро и 500 скопени момчета; Екбатана и останалата Мидия, парикани и ортокорюбанти – 350 т

Други (9 области):
Каспии, пауси, пантимати, дарейти – 200 т; от бактриани до айгли – 360; от пактюи и Армения до Евксинския понт – 400 т; сагарти, саранги, таманеи, утии, мюкии и островите в Червено море – 600 т; сакии и каспии – 250 т; парти, хоразмии, согди и арейи – 300 т; парикани и етиопци в Азия – 400 т; матиени, саспейри, алародии – 200 т; мосхи, тибарени, макрони, мосюнойки, мари – 300 т
Индийците, които са далеч най-многобройни от всички, дават 360 т златен пясък
Общо среброто е 9 880 евбейски таланта; златният прах – 4 680 евб таланта = 14 560 евб т (91-95)
Това е данъкът от Азия и някои места от Либия; после започнал да получава от островите и от Европа до Тесалия.
Персия не плаща данък.
Някои народи не са обложени с пари, а изпращат подаръци. От етиопците – злато, дърво, слонски бивни; от колхите – 200 момчета и момичета; от арабите – тамян (96-98)

б. пограничните области на империята

На изток
Първи обитатели на източна Азия, откъдето изгрява слънцето, са индийците. Те говорят на различни езици.
Най-източните – изяждали приятелите си, когато се разболеели. Други не ядат нищо одушевено, нито се грижели за болните и умрелите. Семето им било черно.
Северните индийци – най-войнствени. Тях пращали за златото – как се сдобиват с него. При златния пясък имало мравки, по-големи от лисици (99-106) .

На юг
На юг най-крайна е Арабия. Тамяноносните дървета се пазят от покрити с пера змии. Крилатите змии в Арабия – женската убивала мъжкия, а малките й отмъщавали, като разкъсвали утробата й. Канела и ладанон – Арабия е извества с благоуханията си (107 – 109).

На запад
Най-западната населена страна е Етиопия (110-114).

На север
Не можах от никого да чуя, че е видял с очите си море отвъд Европа. Калаят и кехлибарът идват от края на света. Слухове за северна Европа – там еднооки мъже аримаспи изтръгвали злато от грифоните.
Изобщо в крайните населени области на земята се съдържа най-хубавото и най-рядкото (115–117).

6. Размирици и първи завоевания

а. екзекуцията на Интафренес и близките му

Интафренес (един от шестимата) не бил допуснат от вратаря и от вестоносеца при Дарий. Разгневен, той им отрязал ушите и носовете. Дарий обаче го убил, като оставил живи жена му, брат й (по нейна молба) и най-големия му син (118-119).

б. Поликрат и Оройтес

Управителят на Сарди Оройтес пожелала да погуби Поликрат само защото един персиец му го посочил за пример – че завладял Самос с 15-тина души. Според други, защото Поликрат не обърнал внимание на вестителя му, защото разговарял с Анакреонт.
Поликрат бил първият от „човешкото поколение”, който пожелал да властва над Йония и островите. Само сиракузките владетели можели да се мерят с великолепието му (megaloprepeie). Но той, въпреки молбите на дъщеря си, която предчувствала нещо, се съгласил да отиде лично при Оройтес, като водел със себе си и лекаря Демокед от Кротон. И там бил убит – Оройтес го набил на кол.
След смърта на Камбиз той убил и оскърбителя си Митробат заедно със сина му; също и един вестоносец на Дарий. Дарий се замислил как да го премахне, но не със сила, а с хитрост (sophie). С това се заел Багайос, син на Артостес. Той заминал за Сарди с много писма, върху които личал царския печат. Предавал ги на секретаря, така че да ги виждат и копиеносците-телохранители. Последните били с нареждане да не се подчиняват на Оройтес и да го убият. След като били прочетени, копиеносците го убили (120-128).

в. Демокед

Дарий си навехнал глезена, но Демокед го излекувал. Разказ за това, как му плащали (гребяли от сандък със злато) (129-130).
Самият Демокед избягал от Кротон, защото бил в лоши отношения с баща си. После го наели атиняните, а после – Поликрат, който му плащал 2 таланта годишно. Излекувал и Атоса от някакво кожно заболяване и чрез нея си издействал да замине обратно за южна Италия (Атоса увещавала Дарий да нападне гърците, за да има прислужнички от жените им).
Тръгнали от Сидон с две триери и едни товарен кораб и пристигнали в Тарент. Избягал в Кротон, кротонците не го предали, а той поръчал да предадат на Дарий, че се оженил за дъщерята на Милон (131-138).

г. Самос

Дарий превзел Самос – това бил първият превзет от него град. Силосонт, братът на Поликрат, някога случайно бил подарил хламидата си на Дарий в Мемфис. След като Дарий бил цар, той отишъл и поискал да „освободят острова”.
Дарий изпратил Отанес. Меандриос избягал, а брат му Харилаос нападнал персийските пратеници. Меандриос избягал в Спарта, но те го прогонили, а Силосонт получил острова (139-149).

д. Вавилон

По това време вавилонците въстанали (и за да им стигнат провизиите, удушили всички жени, като запазили само майките си и по една за себе си). Дарий ги обсадил, а някой му извикал : ”ще ни хванете, когато родят мулетата”.
На 12-тия месец едното от мулетата на Зопир, син на Мегабикс (от 7-те) родило. Той намислил как да направи така, че да превземат града. Затова първо сам си отрязал носа и ушите, и се бичувал. Когато Дарий го попитал какво е станало, казал, че е измислил как да измамят вавилонците – защото бил разгневен, като гледал „как асирийците се подигравали на персите”.
Договорили се да пожертват войска (към 7 000) на вратите на Семирамида, също на Ниневийските и Халдейските. После персите били поставени на Белидските и Кисийските порти, а Зопир ги отворил.
Дарий сринал стените и набил на кол 3 000 от защитниците му. Довел 50 000 жени от другаде, така че Вавилон да се насели отново. И подарил града на Зопир (150-160).

ІV, 1-144

1. Произход на скитите

Скитите първи нахлули в Мидия, победили мидийците и управлявали горна Азия в продължение на 28 години (вж І, 106). Затова Дарий пожелал да им отмъсти (1).
Войната с робите им (2-4). Първият човек, родил се на тази земя, се казвал Таргитаос – той бил син на Зевс и на една от дъщерите на река Бористен. “На мен не ми се вярва, но така говорят”. От този брак му се родили трима синове. Златните предмети, паднали от небето. Най-малкият му син станал цар (5-7).
Според понтийските гърци обаче произходът на скитите бил следният. Херакъл се връщал с кравите на Герион (от Океана). В земята на скитите той срещнал полужена-полузмия, с която заживял. Тя родила трима синове – имената им били Агатирс, Гелон и Скит. Преди раждането им той заминал, като й оставил лък и колан със златна чаша на закопчалката, и поръчал да направи цар онзи, който ще опъне лъка и да препаше правилно колана. Това бил Скит. От него произлизал родът на скитските царе (8-10).
“Има и друг разказ, който аз съм по-склонен да приема”. Някога скитите живели в Азия. Но масагетите ги изтласкали, а те, като преминали Аракс, навлезли в земята на кимерийците. Гражданската война сред кимерийците (11-12).
Имало един човек на име Аристей от Проконес, син на Каистробий. Той написал поема, според която веднъж бил грабнат от Феб, и бил отнесен при иседоните, а после при аримаспите, грифоните, хипербореите. 240 години по-късно се явил в Метапонт – издигнали му статуя на агората по съвет от Делфи (13-16).

2. Народите североизточно от Истър и северно от Евксинския понт

Народите по течението на Хипанис (Южен Буг) и западно от Бористен (Днепър), за които Херодот знае, са следните: бористенити (олбиополити), калипиди (елиноскити), алазони, неври. Източно от Бористен и по течението му се стига до андрофагите, които нямат нищо общо със скитите. Нататък е пустиня и няма хора (“доколкото знам”). После са царските скити, които обидават земята до Танаис (Дон).
Отвъд Танаис вече не е Скития. Първият народ по тези места, за който Херодот знае, са савроматите. После идват будините, тюсагетите, тедиските. След тях са аргипайите, които “обитават подножието на високи планини” – те били плешиви, нямали оръжие, уреждали споровете не съседите си, страната им била убежище (17-25).
Източно от плешивите живеят иседоните. Те изяждали починалите си бащи и позлатявали главите им. Жените имали равни права с мъжете (26-27).

Студът

По тези земи осем месеца е непоносим студ – “като излееш вода, земята няма да се разкаля”. Морето и кимерийския Босфор замръзват. През зимата няма гръмотевици. На говедата не им растат рога, може би и това поради студа. Снегът е твърде много и на север земите са необитаеми (28-31).

Хипербореите

За хипербореите говорят само иседоните (а не скитите). За тях споменава и Хезиод, а и Омир в “Епигони” (ако Омир е неин автор)(32). Хипербореите изпращали за останалите народи дарове, обвити в житни стъбла. Първи ги приемали ги скитите, после други до Адриатическо море, а оттам през Малийския залив и Евбея – до Делос. В началото ги изпращали с две девици (според делосците те се казвали Хиперохе и Лаодике) и петима мъже, но те не се върнали. После хипербориети престанали да изпраща хора, а само предавали даровете. На гробовете на Хиперохе и Лаодике делосците принасят жертви. Ликиецът Олен съчинил химн в тяхна чест (както и всички древни химни, които се пеят в Делос).
Когато принасят жертви на Артемида, тракийките и пеонките също поставят житни стъбла (33-35).

3. География на света

За общата география. Кръгла ли трябва да се рисува земята? Океан тече ли около нея? Дали Азия е равна на Европа? Някои ги представят така. Колко големи са тези части на земята? (36).
Персите обитават централна Азия до Червено море (южното море). Над тях са мидийците, после – саспейрите, после – колхите до “северното море, в което се влива Фасис”. На запад има един “език” от Фасис по Понта и Хелеспонта до Сигейон в Троада. И после – от един залив във Финикия до нос Триопион (30 племена).
В другата посока са Персия, Асирия, Арабия – до Арабския залив, където Дарий наредил да се изведе канал от Нил; или, от Персия до Финикия и после през Палестинска Сирия до Египет.
На север тези области стигат до Каспийско море и до Аракс, която тече на изток. Азия е обитаема до Индия, а от Индия на изток е пустиня и никой не може да разкаже какво има нататък (37-41).
Граници на континентите. Обиколката им по море
Кои са посочили границите и са направили разликата между Либия, Азия и Европа?
Египетският цар Некос наредил на финикийци да тръгнат от Арабския залив и да се върнат в Египет през Херакловите стълбове. В началото на третата година те достигнали Херакловите стълбове. “Слънцето им било отдясно” (42).
По времето на Ксеркс ахеменидът Сатаспес опитал същото, след като извършил престъпление спрямо дъщерята на Зопир. Тръгнал през Херакловите стълбове на път към Арабския залив, но стигнал само до пигмеите и се върнал. После Ксеркс го екзекутирал (43).
Дарий проучвал къде Инд се влива в морето. След излизането в морето плавали на запад 30 месеца и стигнали Арабския залив, откъдето финикийците по времето на Некос тръгнали за обиколката на Либия.
За Европа – не се знае дали е заобиколена с море от изток и от север (44).
Защо Нил, Фасис и Танаис се поставят за граници? Откъде са получили имената си – от имена на жени ли? Тирската Европа е стигнала само до Крит, а оттам – в Ликия (45).

4. Скитските реки

Около Понта няма нито един народ, който до изпъква с мъдростта си, освен скитите и Анахарсис. А скитите не могат да бъдат победени, тъй като е много трудно да се влезе в бой с тях. Не строят градове и крепости, нямат земеделие, живеят на коли и от скотовъдство. Земята им е равнинна, с добра паша, с много вода и с големи реки – Истър, Тирас, Хипанис, Бористен, Пантикапес, Хипакирис, Герос, Танаис (46-47).
Истър е най-голям от известните ми реки, макар че Нил е по-пълноводен. А Истър е еднакво пълноводен и зима, и лято. Много реки се вливат в него – като тези, които идват от Хемус. Също и една, която тръгва от Родопа и пресича Хемус. Той тече през цяла Европа, като се започне от страната на келтите. И тъй, Истър е скитска река (48-52).
След Истър най-голяма е Бористен – тя е по-голяма и от всички други, с изключение на Нил. Водата й е приятна за пиене, и около нея има хубави пасбища. Плавателна е 40 дни нагоре; изворите й не са известни (53-54).
Танаис се влива в Меотида. Това е езеро, което отделя царските скити от савроматите (57). Изобщо реките са най-голямата забележителност на Скития (82).

5. Богове и обичаи

Молят се на Хестия, Зевс и Гея. Също: на Аполон, Афродита Урания, Херакъл, Арес. Царските скити – и Посейдон. Казва имената им и на скитски. Не издигат олтари, храмове и статуи, “освен на Арес”(59).

Жертвоприношения и гадания. Погребване

Как варят животните. На Арес – натрупват големи снопове съчки и забиват отгоре меч (акинаке). Принасят в жертва добитък и коне, и всеки един от 100 неприятелски пленници. Убиват ги и изливат кръвта върху меча. После отрязват дясната ръка с рамото и я хвърлят. Не отглеждат прасета и не ги принасят в жертва (60-63).
Пият кръвта на първия убит. Взимат скалпове, правят от тях кърпи. Похлупаци на колчаните от кожата на дясна ръка (заедно с ноктите). Имат обичай да отрязват главите на най-големите си врагове и да ги ползват като чаши за пиене. Ако скитът е богат, той позлатява чашато отвътре; а ако е беден – само я обвива със сурова волска кожа. Така прави и с главите на близките си, ако се скара с тях и “единият надделее над другия пред царя”. После ги показва на гостите си и разказва за случилото се (64-65).
Гадания по върбови пръчки. Как гадаят, когато се разболее царят. Заклеват се, като смесват вино с кръв от полагащите клетвата, и така пият.
Гробовете на царете им – те се намират в земите на геросците, които живеят там, докъдето Бористен е плавателен. Погребват царя в гробница (под могила) и заедно с него погребват, след като са били удушени, няколко души – наложница, готвач, слуга, вестоносец, коне. След една година принасят жертва 50 способни слуги и 50 хубави коне: удушват ги и ги набиват на колове и греди около гробницата (66-72).
Погребението на обикновените скити е по-скромно. След смъртта им ги разкарват на кола по приятели в продължение на 40 дни (73).
В страната им расте коноп, подобен на лен – от него и траките си правят дрехи. Ако някой не е виждал конопена дреха, ще я помисли за ленена.
Правят си парни бани (74-75).

Анахарсис и Скилес

Отбягват чуждите обичаи. Анахарсис, който принесъл жертва на майката на боговете, бил убит от тогавашния цар. Той сигурно му е бил брат.
Гръцки обичаи възприел и един цар на име Скилес, чиято майка била гъркиня. Когато идвал с войската си до град Бористен (който, според жителите му, бил колония на Милет), той оставял войниците отвън, а сам влизал, обличал се в гръцки дрехи, разхождал се по агората и правел жертвоприношения. Оженил се за местна жена, бил посветен в тайнствата на Дионис и вакханствал.
Когато скитите узнали това, те избрали за цар брат му (Октамасад), който бил внук по майка на Терес. Скилес избягал при Ситалк, който го разменил срещу брат си (Ситалк бил правнук на Терес, син на сестрата на Октамасад) (76-80).
Колко на брой са скитите? Медният съд, направен от върхове на стрели.

6. Походът на Дарий в Скития

Дарий разпоредил да се събере войска, флот и да се направи мост през Босфора. Брат му Артабан го убеждавал да се откаже. Някой си Ойобаз го помолил да остави един от тримата му сина. Какво направил Дарий.
Пристигнал в Халкедон и отплавал до устието на Босфора към Евксинския понт. Размери на морето – 11 100 дължина и 3 300 стадия ширина. Размери на Босфора, Пропонтида, Хелеспонт (81-86).
На Босфора били издигнати две стели с надписи на асирийски и гръцки, където били записани имената на народите, които Дарий водел – а той водел всички народи, над които властвал. Брой на армията – 700 000 души без тези във флота.
Мостът на Босфора бил изработен от самосеца Мандрокъл. Преминали го, а после Дарий поръчал на йонийците да минат през Евксинския понт, да влязат през устието на Истър и да направят мост и там. На минаване през Тракия войската се установила при река Теарос, която чрез две други се вливала в Хеброд. Водата и била моного добра. Траките над Аполония и Месемврия се предали без бой. Гетите обаче оказали “безразсъдна съпротива” (87-92).

Гетският Залмоксис

Гетите били заробени, въпреки че били “най-мъжествени и най-справедливи от траките”. Те “обезсмъртяват”. Пратеникът при Залмоксис.
Гърците от Хелеспонта и Понта твърдят, че Залмоксис бил роб на Питагор. Бил освободен и натрупал богатство. После се върнал и говорил на сънародниците си за отвъдния живот. Направил си подземно жилище, в което прекарал 3 години, като всички го мислели за умрял. После се появил отново и така убедил слушателите си за задгробния живот.
Херодот не вярва за подземната стая, а Залмоксис трябва да е живял много преди Питагор. Може и да е бил и местно божество (93-96).

Дарий преминава Истър

Дарий пристигнал на Истър. Коес от Митилена го посъветвал да се запази моста и да се оставят стражи.
Тракия е преди Скития, а Скития започва от Истър. Тя има две части – към южното и източното море, както е в Атика след Сунион и в Япигия откъм Бриндизи. Оттук се разбира, че Херодот се обръща и към италийци, които може да не са посещавали Атика.
От Истър до Бористен са 10 дни път, а от Бористен до Меотида – още 10. Скития е като квадрат със страна 4 000 стадия (97-101).
Скитите узнали за идването на персийската армия и разбрали, че не могат да я посрещнат в открит бой. Било свикано събрание, на което присъствали и царе на съседни народи – таври, агатюрси, неври, андрофаги, меланхлайни, гелони, будини, савромати.

7. Обичаи на съседните народи

Таврите принасят в жертва на Девицата корабокрушенци. Казват, че тази богиня била самата Ифигения, дъщерята на Агамемнон. Държат глави на неприятелски воини над къщите си.
Агатюрсите са изнежени мъже, носят златни украшения. Жените им са общи и всички са роднин помежду си. Поради това между тях нямало омраза и завист. В останалите си обичаи са подобни на траките.
Неурите имат скитски обичаи. “Изглежда, че тези хора са магьосници”. Скитите и гърците в Скития казват, че всеки мъж от неурите веднъж годишно ставал вълк за няколко дни.
Андрофагите ядяли човешко месо.
Меланхлайните носели черни дрехи (откъдето и името им).
Будините и гелоните живеят заедно. Имат един град, на име гелонис, в който има светилища на гръцки богове, уредени по гръцки начин. Гелоните някога били гърци, но след като се заселили в земите на будините, се смесили с тях. Затова и езикът им е смесен – и скитски, и гръцки (103-108).
Савроматите са потомци на скити, които се взели жени амазонки. Тези амазонки, попаднали в Скития след битката с гърците при Термодонт. Били пленени и качени на кораби, но избили моряците, и морето ги изхвърлило на бреговете на Скития. Савроматите говорят скитски, но неправилно, защото амазонките не ги били научили добре (109-117).

Събранието

Реч на скитските пратеници пред царете на народите. Гелонът, будинът и савроматът обещали да помогнат, а останалите казали, че скитите сами са си виновни. Скитите решили да не влизат в открито сражение, поне докато съюзниците не се присъединят (118-120).

8. Краят на похода

Дарий дълго ги преследвал, но не могъл да ги настигне. Посланието му до царя на скитите Идантирс – приканва го или да се бие, или да се предаде. Отговорът на Идантирс. Скитската конница се плашела от магарешкия рев. Царете изпратили на Дарий птица, мишка, жаба и 5 стрели. Какво означавало това? Тълкуванията на Дарий и Гобрий.
Някои скити пристигнали на Истър, където бил мостът и посъветвали йонийците да го развалят. Гобрий предлага на Дарий да се оттеглят. Атинянинът Милтиад, тиран на херсонесците от Хелеспонт предложил да послушат скитите и така да освободят Йония. Хистиай от Милет обаче възразил. Причината била, че неговата тиранска власт, както и тази на други, се държала на подкрепата на Дарий – ако не били персите, градовете щели да станат демократични. Провело се гласуване, в което участвали някои хелеспонтийски и йонийски тирани. Надделяло мнението на Хистиай (121-138).
След това йонийците се престорили, че приемат съвета на скитите и започнали да развалят моста, но го развалили само донякъде и останали там, за да помогнат на Дарий.
А Дарий, като дошъл, с помощта на един египтянин-викач извикал Хистиай и те пак възстановили моста. Скитите казали, че като свободни хора йонийците са най-подлите и страхливите на света, но като роби са добри (139-142).
По обратния път Дарий минал отново през Тракия, пристигнал в Сест на Хелеспонта и оттам се прехвърлил в Азия. Оставил за военачалник в Европа Мегабикс. Какво казал Мегабикс за Византион (143-144).

ІV, 145-205

1. Минийците в Тера

Пеласгите, женени за атинянки от Браурон, прогонили внуците на аргонавтите от Лемнос. Лемносците пристигнали в Лакедемон и се разположили на планината Тайгет – казали на лакедемонците, че са по произход минийци. Те ги приели заради участието си в похода на аргонавтите – защото Тиндаридите (Кастор и Полидевк) били сред тях. После поискали участие във властта и затова лакедемонците решили да ги избият и ги хвърлил в затвора; но жените им ги спасили, като влезли в затвора и им дали дрехите си. Затворниците излезли, облечени в женски дрехи, и се установили на Тайгет (145-146).
Терас, осмо поколение след Полиник от Тива и по род кадмеец, държал за известно време царската власт в Спарта като настойник на синовете на цар Аристодем. После решил да отплава за остров Тера (преди той се казвал Калисте), където живеели потомци на Мемблиар, роднина на Кадъм, сина на Агенор (8 поколения преди да дойде Терас). Той повел натам и част от изгонените минийци. Оставил сина си в Спарта, от когото са Егеидите (спартанска фила). Те издигнали светилище в чест на ериниите на Лай и Едип (147-149).

2. Основаване на Кирена

Разказът на терейците

Някой си Гринос, цар на Тера и потомък на Терас, пристигнал в Делфи. С него бил Батос от минийския род на Еуфемидите. Пития казала на Гринос да основе град в Либия, а той посочил Батос.
След седем години, тъй като нямало дъжд, пак отишли в Делфи и Пития им напомнила. Тогава открили в град Итанос на Крит един човек на име Коробиос, който им казал, че някога бил на остров Платея при Либия. Той отвел някои от терейците дотам, а те го оставили и се върнали на Тера, за да съобщят. Той, като останал без провизии, бил взет от едни самосци, пътуващи за Египет, а те били отнесени от вятъра чак през Херакловите стълбове до Тартес и там продали стоката си много изгодно. За благодарност посветили огромен кратер в храма на Хера. Оттогава възникнало приятелството между самосци, терейци и киренци (145 – 152). Терейците пък, като се върнали, казали, че основали колония на един остров до Либия. После изпратили два петдесетвеслени кораба с колонисти, като предводител и цар щял да им бъде Батос (150-153).

Разказът на киренците

Установяване на континента и контакти с либийците. Войната на Априес с киренците. Братята на четвъртия цар, който се казвал Аркезилай, основали Барка. Синът му Батос бил куц; неговата жена се казвала Феретима. Реформата на мантинееца Демонакс.
Синът на Батос и Феретима – Аркезилай – се разбунтувал срещу тази реформа и избягал в Самос, а майка му – на кипърския Саламин. Тамошния цар отказал да й даде войска. После Аркезилай се върнал със самоска войска, но заради едно предсказание избягал в Барка, където го убили.
Феретима поискала помощ от Ариандес, назначен от Камбиз за управител на Египет. Същият Ариандес по-късно той бил убит от Дарий, задето сечал монети от чисто сребро (Дарий сечал от чисто злато) (154-167).

3. Либийците

“Либийците са разположени в следния ред, като се започне от Египет:”
Адюрмахиди, гилигами (до остров Афродисиас на запад, срещу средата на разстоянието е Платея), асбюсти (над Кирена), аусхиси, бакали (168-171).
На запад от тях: насамони, псюли (в Сюртис), на юг – гараманти. По-нататък по морето – маки (по земите им тече Кинюпс, извиращ от един горист хълм) (172-175).
Гинданаи, лотофаги, махлюи – близо до езерото Тритонида. Твърди се, че малко след построяването на Арго, при обиколката на Пелопонес, Язон бил отнесен до Тритонида. Там получил предсказание от Тритон (176-179).
“След махлюите са аусеите”. Те почитат Атина. Казват, че била дъщеря на Посейдон и на езерото Тритонида. (“Дрехите и егидите по статуите на Атина гърците са направили според дрехите на либийците” (189). Жените им били общи (168-180).
Всички тези са номади. Навътре в сушата вече живеят само зверове. През цяла Либия минава едно пясъчно възвишение – от египетската Тива до Херакловите стълбове. Недалеч от планината Атлас живеели атарантите – “те са единствените хора, за които знам, че нямат собствени имена”. Те хулели слънцето, задето ги изгаряло и изнурявало.
Върховете на Атлас никога не се виждали, били обвити в облаци. Жителите около нея се наричали атланти. Всички хора от Египет до Тритонида се хранят с месо и мляко. Но не ядат крави и свине (181-190).
На запад от Тритонида живеят не номади, а земеделци. Те се наричат максюи и казват, че са потомци на мъже от Троя.
Животните в Либия (191-192).
След масюите идват зауеките. Там са и картагенците – Херодот предава разказите, които е чул от тях. Търговията им отвъд Херакловите стълбове (193-196).
Повечето от либийските народи не обръщат никакво внимание на царя на мидийците. Страната се населява от четири народа – либийците и етиопците са местни, а финикийците и гърците – пришълци. В цяла Либия има само една плодородна област – тази около река Кинюпс (197-199).

Обсадата на Барка

Ариандес се съгласил да изпрати персийски войски срещу Барка. Как бил превзет града. Отмъщението на Феретима. Някои баркеи били заселени от Дарий чак в Бактрия. Смъртта на Феретима (200-205).

V.

Война на Мегабикс с перинтийците, които преди това воювали с пеоните и загубили. Персите ги надвили само защото били повече на брой (1-2).

1. Траки и македонци

а. тракийският народ

След това тръгва през Тракия, тъй като Дарий му наредил да завладее тези земи. Тракийският народ е най-голям от всички след индийския. Наричат се с много имена според страната си, а обичаите на някои (като гетите) са особени и се отличават.
Траусите оплаквали новороденото, а празнували на погребения, споменавайки и в двата случая нещастията в живота на човека.
Траките, които живеели “над крестоните” били полигамни. Те избират жената, която мъртвия най-много обичал, заколват я на гроба му и я погребват. Обикновено самите жени се стремяли към това и спорели помежду си.
Не пазят девиците преди брака от случайни сношения, но жените си пазят – “откупват ги от родителите им за много пари”. Татуират се, презират земеделския труд, а ценят живота, осигуряван с война и грабежи (3-6).
Почитат само Арес, Дионис, Артемида, а царете им отделно почитат Хермес, от когото твърдят, че произхождат. На погребение принасят в жертва животни (а трупа или изгарят, или не изгарят).
Отвъд Истър земята изглежда пуста и безкрайна. Херодот е узнал само за едни народ, който се казвал сигюни – те се обличали в мидийски дрехи. Границите им стигали до земите на енетите при Адриатика.
Дарий след завръщането си в Сарди почел милетеца Хистиай и митиленеца Коес. Първият поискал мястото Миркинос при едоните, за да основе град; а вторият – да стане тиран на Митилена (7-11).

б. пеони и македонци

Какво направили двамата пеони и сестра им в Сарди (понеже искали да властват над своите съплеменници). Пеоните живеели по Стримон и казвали, че били тевкри от Троя. Дарий наредил на Мегабикс да ги пресели в Азия. Мегабикс изненадал пеоните като навлязъл в градовете им, когато били празни, тъй като те го очаквали на пътя откъм морето (12-16).
После Мегабикс изпратил седем перси при Аминтас в Македония “за да поискат земя и вода”. Поведението на персите и противодействието на Александър. После при разследването на убийството им Александър подкупил други перси с пари и им дал сестра си.
Според Херодот “потомците на Пердикас” са гърци. Александър доказвал на хеленодиките в Олимпия, че бил аргосец – и се състезавал в надбягването (17-22).

2. Хистиай и Аристагор. Действия на персите срещу гръцките градове на сушата и по островите

Мегабикс предупредил Дарий да не дава на Хистиай да основе град в Тракия (в Миркинос, при Стримон), защото страната била богата и населена с гърци и негърци, и той можел да стане опасен за персите, ако всички те решат да го изберат за вожд. Дарий го послушал, повикал с писмо Хистиай и го отвел в Суза. За управител на Сарди оставил брат си Артафрен, а за военачалник на крайморските области вместо Мегабикс посочил Отанес. Херодот разказва какво направил преди време Камбиз с бащата на този Отанес.
Отанес завладял Византион и Халкедон, Лемнос и Имброс. Лемносците се били храбро; после персите поставили за управител на острова Ликарет, брат на царувалия в Самос Меандрий. Отанес ги нападал под предлог, че не са участвали във войната против скитите, или че навредили на персийската войската, когато се завръщала от Скития (23-27).

Наксосци и милетчани

По това време Наксос и Милет изпъквали сред другите градове с благополучието си. За Милет – в продължение на две поколения градът бил разяждан от бунтове, докато паросците помогнали да се възстанови реда. Те обиколили милетските територии и си записали кои ниви били в добро състояние. След това посъветвали милетците да поставят начело на града техните стопани.
Едни наксосци от тамошната “партия на дебелите”, изгонени от народа, пристигнали в Милет при Аристагор – зет и братовчед на Хистиай. На Аристагор му се дощяло да управлява Наксос и той им обещал помощ, като споменал за приятелството си с управителя на Сарди Артафрен – който бил и брат на Дарий от баща им Хистасп. Самите наксосци се обнадеждили и обещали да поемат част от разноските.
Аристагор говорил с Артафрен в Сарди и му посочил Наксос като добра база за нападение срещу Парос, Андрос и другите Циклади, а после и срещу Евбея; и поискал 100 кораба. Артафрен му обещал 200 (28-31).
Артафрен съобщил за това на Дарий, подготвил корабите и поставил за техен военачалник племенника им Мегабат (говори се, че по-късно Павзаний, син на Клеомброт, искал да се ожени за негова дъщеря – поради страстното си желание да бъде тиран на Гърция). Тръгнали първо към Хелеспонта с йонийска войска и с наксосците, а после щели да завият обратно.
Но като стигнали Хиос, Аристагор и Мегабат се скарали заради някой си Скилакс – капитан на кораб и приятел на Аристагор. Мегабат го бил наказал за нехайство, а Аристагор самоволно го освободил. Затова Мегабат пратил хора да предупредят наксосците. Така наксосците успели да се приготвят за нападението, укрепили се и обсадата продължила 4 месеца. За това време и персите, и Аристагор похарчили наличните си пари.
Точно тогава пристигнало писмо от Хистиай от Суза (записано на главата на вестителя). Той съветвал Аристагор да се отцепи от царя. Причината за това била просто, че на Хистиай вече му се искало да се върне от Суза. Милетчаните се посъветвали и решили да се разбунтуват, като единствено логографът Хекатей бил против.
Аристагор се отказал от тиранската власт (“на думи”, казва Херодот). Останалите йонийски градове, следвайки този пример, прогонили тираните си, а митиленецът Коес дори бил убит с камъни. Самият Аристагор отплавал за Спарта, защото “трябвало да намери някой силен съюзник” (32-38).

3. Аристагор търси помощ

а. в Спарта

В Спарта цар бил Клеомен, син на Анаксандрид. Той бил роден от втората му жена. Не било прието спартанския цар да има две жени, но тогава това се случило по настояване на ефорите – тъй като първата дълго време не раждала. След раждането на Клеомен обаче тя родила на Анаксандрид трима синове, които били наречени Дорией, Леонид и Клеомброт (39-41).

Дорией

След смъртта на Анаксандрид лакедемонците поставили за цар Клеомен – като по-стар. Дорией, “който бил пръв измежду всички свои връстници”, не искал да остане обикновен гражданин и да бъде управляван от цар като Клеомен. Затова решил да основе колония и отплавал за Либия с водачи от Тера (но не се допитал в Делфи какво точно да направи). На третата година бил прогонен от либийците макеи и картагенците, и се върнал в Пелопонес. После бил посъветван от някой си Антихар да основе колония в Сицилия („земята на Херакъл”). Това било потвърдено от Делфи, и той потеглил със същия флот.

Войната между сибарити и кротонци

Тогава започвала войната между Сибарис и Кротон, и кротонците поискали помощ от Дорией. Така казват сибаритите, които загубили войната. Кротонците обаче казват че не е така, и че единственият чужденец, който им помагал, бил елеецът Калий, прорицател, избягал от тирана на сибаритите (42-44).
Според сибаритите Дорией загинал, защото правел друго, а не това, за което получил предсказание. Те използват смъртта му и като доказателство, че е воювал на страната на кротонците – иначе не би загинал, а бил основал колония съгласно прорицанието. А кротонците казват, че на Калий била дадена земя като награда за участието му, а на Дорией – нищо. Значи не е участвал.
Повечето от съколонистите на Дорией загинали при Сегеста, победени от местните жители и от финикийците. Оцелял Еврилеонт, който станал за кратко тиран на Селинунт, но после бил убит от гражданите (при олтара на Зевс Агорайос). Там загинал и кротонецът Филип, който бил олимпийски победител и “най-красивият грък на своето време”. Заради красотата му жителите на Сегеста го героизирали и му принасяли жертви. Преди тези събития той бил последвал (със свой кораб и екипаж) похода на Дорией към Кирена.
А Клеомен умрял без синове, само с една дъщеря (45-48).

Аристагор при Клеомен

Но преди това при него пристигнал Аристагор. Показал му медна плоча с карта на земята и му предложил да помогне на йонийците. Варварите, казал Аристагор, не били храбри, не били и добри войници, а притежавали много богатства. Показал му картата и му обяснил местонахождението на народите: след йонийците са лидийците, после фригите, кападокийците (“ние ги наричаме сирийци”), киликийците срещу Кипър, арменците, до тях – матиените, после – Кисия, и накрая град Суза, разположен на брега на река Хоасп (45-49).
Аристагор обаче сгрешил, като казал истината за дължината на пътя – че придвижването до там отнемало три месеца. Това не се харесало на Клеомен и той го отпратил. Аристагор се върнал като молител и започнал да му предлага пари (до 50 таланта), но деветгодишната дъщеря на Клеомен, която слушала разговора, се намесила, и казала, че чужденецът се опитва да го подкупи. И така посещението на Аристагор в Спарта завършило без успех (50-51).

Пътят до Суза

“Навсякъде по пътя има царски станции и превъзходни странноприемници”. Първо се минава през Мизия и Фригия; източно от Фригия е река Халис, която я отделя от Кападокия. После пътят стига до Киликия, а граница на Киликия и Армения е река Ефрат. През страната на матиените текат 4 реки, които се преминават с кораб. След четвъртата се влиза в Кисия. 42 парасанги след това е река Хоасп, плавателна, а на нея е построена Суза.
От Сарди до Суза има 111 станции, 450 парасанги, 13 500 стадия. При скорост от 150 стадия на ден се стига за 3 месеца. Трябва да се прибави и пътят от Ефес до Сарди (52-54).

б. в Атина

Как атиняните се освободили от тиранската власт. След убийството на Хипарх тиранията продължила още 4 години. Хармодий и Аристогейтон били гефюреи и смятали, че произхождат от Еретрия; но според Херодот те всъщност са финикийци от тези, които дошли с Кадъм в Беотия. След време беотийците (от Танагра) ги прогонили и те били приети в Атина.

Финикийците

Тези финикийци донесли в Гърция писмеността. Йонийците, които живеели наколо, заели техните писмена и започнали да ги употребяват. Те ги наричали финикийски, което е и справедливо. Наричали и папируса пергамент, защото някога се употребявал по-често пергамент от кози и овчи кожи; а някои от варварите по времето на Херодот още пишели на такива кожи. Казва, че е виждал кадмейски писмена в Тива. В Атина гефюреите имали свои светилища, отделени от останалите (55-61).

Прогонване на Пизистратидите

Алкмеонидите се опитали да свалят Хипий. Те се договорили с амфиктионите да построят на свои разноски храма в Делфи. И подкупили Пития да казва на спартанците всеки път, когато дойдат, че трябва да освободят Атина.
Накрая спартанците се подчинили и изпратили Анхимолий да свали Пизистратидите (макар че били “в гостоприемни отношения с тях”). Пизистратидите обаче повикали на помощ от Тесалия 1000 конници начело с царя им Киней. В битката загинали много спартанци, както и самият Анхимолий – по времето на Херодот гробницата му още можела да се види в дема Алопеке, близо до храма на Херакъл.
После обаче пристигнал Клеомен с по-голяма войска. Тесалийците били победени, а тираните – обсадени в пеласгийската стена. Но успели да ги прогонят само защото хванали децата им, когато ги извеждали от града, за да ги скрият. Тогава Пизистратидите напуснали Атина и отишли в град Сигейон в Троада, на брега на Скамандър.
По произход те били от Пилос, потомци на Нелей, какъвто бил и Кодър. Пизистрат бил наречен с това име в чест на сина на Нестор (62-65).

4. Исагор и Клистен. Намесата на спартанците

Атина се усилила след освобождението си от тираните. Най-влиятелни били Клистен от рода на Алкмеонидите и Исагор, син на Тизандър. Клистен образувал 10 фили вместо 4, променил им имената, привлякъл народа на своя страна.

Клистен, тиранът на Сикион

Нещо подобно преди време бил направил дядо му по майчина линия – Клистен, тиран на Сикион.
Делата на Клистен в Сикион. Опитал да прогони Адраст, докарал останките на Меланип, отменил трагическите хорове в чест на Адраст и ги „дал на Дионис”. Премахнал и рапсодите заради Омировите поеми, където се възпяват аргосците. Обидните имена на сикионските фили (66-68).

Алкмеонидите

Клеомен пък, като ксенос на Исагор, поискал Клистен да бъде прогонен като Алкмеонид (Исагор, противник на Клистен, предложил на спартанеца Клеомен да поиска изгонването на Клистен – защото бил Алкмеонид, а те били светотатци) (69-70).
Престъплението на Алкмеонидите. Килон, олимпийски шампион, опитал да стане тиран, като завземе Акропола. Обещали им да не ги осъдят на смърт, но после ги убили – по вина на Алкмеонидите.
Клистен се оттеглил, а Клеомен прогонил 700 атински семейства като светотатци по съвет на Исагор. Опит за разпръсване на съвета и предаване властта на 300 (Исагорови сподвижници). После Клеомен напуснал града, а някои от съдействалите му били заловени и убити (71).
Клистен и 700-те семейства се завърнали, а атиняните започнали преговор с Артафрен за съюзничество – но той поискал “земя и вода”. Те се отказали и обвинили посланиците.
Клеомен се върнал с немалка пелопонеска войска – мислел да сложи Исагор за тиран. Беотийците и халкидците също били готови да му съдействат. Но коринтийците се отказали, а също и спартанския цар Демарет (разногласие между царете във война, след това те вече не отивали никъде заедно).
Това било четвърто нахлуване на дорийци в Атина – първо при Кодър, втори трето – срещу Пизистратидите, четвърто – сега, срещу Клистен (72-76).
След това атиняните разбили беотийците, а после и халкидците в Евбея, и оставили там 4 000 заселници. Освободили пленниците срещу откуп, а оковите им окачили на Акропола.

5. Атиняните срещу останалите гърци

Вероятно равноправието е добро нещо, казва Херодот: защото като отхвърлили тиранията, атиняните станали първи по сила (77-78).

Тиванците

Тиванците поискали да си отмъстят на атиняните. Поискали предсказание от Пития, и тя им казала, че трябва да помолят за помощ “ной-близките си”. След като се поколебали, го изтълкували в смисъл, че трябва да се съюзят с егинците. Те им изпратили Еакидите (статуи). След като тиванците загубили първата битка, помолил отново за помощ, и тогава егинците нахлули във Фалерон и в други деми по крайбрежието и ги ограбили (79-81).

Егинците

Някога епидавърците взели дърво за статуи от атинска маслина, като обещали на атиняните да изпращат ежегоден данък на Атина Полиада и Ерехтей. Тогава егинците са подчинявали на Епидавър и се съдели при тях, но после се отцепили. Отмъкнали и статуите и ги омилостивявали с жертви и женски хорове (79-83). Тогава атиняните поискали данъка от егинците, но те отказали. Изпратили една триера, и пратениците се опитали се да изтръгнат статуите от основите им, но повечето от тях при това загубили ума си. Поради това започнали да се избиват помежду си и накрая оцелял само един. Но като се завърнал, бил убит с фибули от жените на загиналите (според атинския разказ).
Според егинците обаче те дошли с много кораби. А егинците извикали на помощ аргосците. И аргосците разбили атинската войска (както те самите казват) (82-88).
Егинците тогава помогнали на тиванците, а атиняните не ги нападнали, защото според делфийското прорицание това трябвало да стане след 30 години. Било им казано да отредят свещено място на Еак на агората; така и направили (89).

Лакедемонците

По това време лакедемонците разбрали за извършеното от Алкмеонидите чрез Пития и съжалили за изгонването на Пизистратидите. Научили и за предсказанията, че в бъдеще ще пострадат от атиняните (Клеомен ги донесъл от Акропола). Освен това им се сторило, че за тях е по-удобно атиняните да са под тиранска власт. Тогава решили да извикат Хипий от Сигейон и представители на съюзниците им, и предложили да върнат Хипий с обща войска (90-91)

Коринтийците

Коринтийците казали, че не е добре градовете да се управляват от тирани. Разказът им за Бакхиадите, олигарси в Коринт.
Бакхиадът Амфион дал дъщеря си Лабда на Еетион (лапит). Пития го предупредила, че жена му ще роди опасен син. Бакхиадите обаче не могли да се решат да убият детето и то оживяло – това бил Кипсел. Било му дадено предсказание, че той е децата му ще бъдат щастливи, но не и пъ-косните им потомци. Той измъчил коринтийците, но все пак царувал 30 години и умрял благополучно.
Наследил го синът му Периандър. Случката с пратеника на Периандър при тирана на Милет Тразибул. Жената на Периандър Мелиса. Как изпратил при прорицалището на мъртвите при река Ахеронт, за да узнае от нея за някакво съкровище, което един чужденец й бил оставил за съхранение. Тя отказало, а той събрал дрехите на коринтийките и ги изгорил заради нея. Тогава получил отговор.
Така че коринтийците отказали помощ, а останалите съюзници се присъединили към тях.

Митиленците

Хипий казал, че коринтийците след време ще съжаляват, че не са му помогнали. Македонският цар Аминт и тесалийците му предлагали градове, но той се върнал в Сигейон.
Преди време Пизистрат го отнел от митиленците и поставил за тиран сина си Хегезистрат; но после той трябвало да води войни за него с жителите на Ахилейон.
В една от войните атиняните придобили оръжието на Алкей, който написал поема по този повод. Арбитър между тях станал Периандър и присъдил Сигейон на атиняните (92-95).

6. Атиняните в Сарди

Хипий влязъл във връзка с Артафрен, който посъветвал атиняните, “ако не искат да пострадат”, да го приемат обратно. Атиняните не приели съвета, което вече значело, че били готови да воюват с персите.
Точно тогава в Атина пристигнал Аристагор. Напомнил им, че Милет е колония на Атина, и че атиняните трябва да го защитят. “По-лесно е да се заблудят 30 000, отколкото един”. Те “се поддали на увещанията му”, изпратили 20 кораба, и тези кораби станали начало на нещастията и на гърци, и на варвари.
Аристагор изпратил един човек във Фригия да предаде на пеоните, изселени от Мегабикс, че могат да се върнат И те настина се върнали – от Фригия преминали в Хиос, оттам – в Лесбос, оттам до Дориск, и после пеша до Пеония (96-98).
С атиняните пристигнали 5 триери и от Еретрия: защото преди време милетците им помогнали срещу халкидците. Тогава на халкидците помагали самосците.
После се отправили срещу Сарди. Аристагор останал в Милет, а военачалници били брат му Харопин и някой си Хермофант. Минали през Ефес и превзели Сарди без никаква съпротива, освен акропола. Започнал пожар. Лидийците и персите се бранели до реката Пактол (тази, която носела златен пясък), извираща от Тмол; а йонийците се оттеглили към планината, и после към корабите. Изгоряло и светилището на Кибеба (sic).
А персите, разположени отсам Халис се събрали, настигнали ги в Ефес и избили мнозина, между които един еретриец, на име Евалкид, възхваляван от Симонид. Атиняните изоставили йонийците въпреки призивите, които Аристагор им отправял чрез вестители, и си заминали.
Йонийците обаче не мислел да прекратяват въстанието. Те навлезли в Хелеспонта и присъединили Византион и другите градове, а също и много от карите (99-103).

7. Събитията в Кипър

Всички кипърци освен аматусийците се присъединили към йонийското въстание (самите аматусийци вече се били отцепили). Как Онесил (противник на царя) станал цар на Саламин вместо по-възрастния си брат. После обсадил аматусийците.
Дарий, като узнал за събитията, най-напред се поинтересувал кои са атиняните. Поговорил с Хистиай, който го уверил, че ако замине за Милет, ще уреди всичко (104-107).
По време на обсадата на Аматус Онесил разбрал, че се приближава персийски флот. Йонийците дошли на помощ на Кипър; а царският флот се състоял от финикийци. В морската битка йонийците победили. Тираните на Кипър пък наредили съединената сухопътна войска срещу персите в Саламинската равнина. За коня на Артибий.
По време на битката време тиранът на Курион Стесенор (те може би са колонисти от Аргос) преминал на страната на персите; а след него и колесниците на саламинците. Онесил загинал, също и царят на солийците. Неговият баща Филокипър бил възхвален в стихове от Солон, който го бил посетил там.
Аматусийците отрязали главата на Онесил и я окачили на стените на Аматус. Случката с пчелите. Оракулът ги посъветвал да го почитат като герой. Т енаправили така, и това продължава и до днес. След това йонийците си заминали, а Соли се съпротивлявал още 5 месеца (108-115).

8. Битки из крайбрежието. Бягството на Аристагор

И така кипърците се удържали свободни само една година.
А Даурис, Химай и Отанес (всички те женени за дъщери на Дарий) преследвали йонийците, поделили си градовете и ги разграбили. Даурис завладял няколко хелеспонтийски града (превземал ги по един на ден), а после се обърнал към карите.
След тежка битка при реките Меандър и Марсий карите били победени. После били подкрепени от милетците, но загубили още по-тежко. После обаче устроили засада, в която загинал Даурис, а и други военачалници на персите.
Химай завладял еолийците около Илион, но умрял от болест в Троада. Артафрен и Отанес завладели Клазомене и Куме.
Аристагор не се проявил като герой (а той бил разбунтувал Йония и “забъркал тази голяма каша”). Хекатей го посъветвал да се укрепи на Лерос. Но той заминал за Тракия към Миркин, който някога Хистиай получил от Дарий.
Там обаче бил убит от траки, докато обсаждал един техен град (116-125).

VІ.

1. Потушаване на йонийското въстание. Натиск върху останалите полиси

а. сраженията около Милет

Хистиай пристига в Сарди, където разговаря с Артафрен. Успява да получи осем кораба от лесбосците. Флотите пред Милет – 350 гръцки, 600 на империята. Реч на фокейския военачалник Дионисий. Самосците приели предложението на персите да напуснат йонийския флот. Предложението било предадено от Еак, син на Силосонт. Хиосците, които били изпратили 100 кораба, се сражавали най-смело.
Дионисий избягал с три отнети от врага кораба към Финикия, а след това към Сицилия, където “се установил като пират”.
Персите обсадили Милет с машини и го превзели на шестата година от началото на Аристагоровото въстание. Жените и децата били откарани на брега на Червено море, при устието на Тигър. По този повод Фриних написал трагедията “Превземането на Милет”, която била представена в театъра на Атина (1-21).
Част от самосците напуснали острова и се установили в Занкле; а персите довели Еак, син на Силосонт.
Хистиай нахлува на Хиос, после плава до Тасос, връща се и се прехвърля на сушата. В битка с персите е пленен от някой си Харпаг, който му отрязва главата и я изпраща на Дарий (22-30).

б. умиротворяване на Йония

Персите прекарват зимата при Милет, а през пролетта превземат Хиос, Лесбос и Тенедос; също и всички градове по Хелеспонта.
Историята на двамата Милтиадовци – синът на Кипсел и синът на Кимон.
“За йонийците се случили следните твърде полезни събития. Артафрен ги накарал да сключат договори помежду си, за да уреждат споровете си чрез съд, а не да се грабят и отвличат помежду си.” Определил и данъците. “Тези мерки осигурили мира за йонийците” (31-42).

в. походът на Мардоний

Мардоний, син на Гобрий и зет на Дарий, слязъл при морето с огромна войска. Той “свалил от власт всички тирани в Йония и установил в градовете демокрация”.
Преминал Хелеспонта и се отправил към Еретрия и Атина. Бурята при Атон – разбитите персийски кораби били към 300. Битка с траките бриги, в която пехотата понесла големи загуби. Мардоний се връща обратно (43-45).

г. пратеничества до градовете

Година след това Дарий наредил на тасосците да разрушат стените и да откарат флота си в Абдера – което те и направили. После изпратил хора в Гърция да поискат “земя и вода”. Много градове и острови се съгласили, сред тях и егинците. Опитът на спартанската войска начело с Клеомен да накаже егинците (46-50).

2. Отношенията между гръцките полиси

Спартанецът Демарет

Права на спартанските царе. Обичаи на спартанците (лакедемонците).
Третата жена на Аристон и случката със светилището на Елена. Той се усъмнил, че роденият от нея Демарет му е син. След време самият Демарет се оженил за дъщеря на Хилон, за която Леотихид бил сгоден. Леотихид го прогонил чрез пророчество от Делфи, получено по поръчка.
Демарет бил олимпийски шампион с четириконна колесница. Разговорът с майка му. Избягал на Закинт, а оттам при Дарий. Вместо него цар в Спарта станал Леотихид (51-70).

Напрежение между Егина и Атина. Участието на Спарта и Аргос

Леотихид бил обвинен в приемане на подкуп; прогонили го от Спарта и умрял в изгнание. Преди това двамата с Клеомен принудили егинците да дадат заложници в Атина.
Лудостта на Клеомен. Някои смятат, че се бил алкохолизирал покрай приятелството си с някои скити. Предсказанието, че щял да превземе Аргос.
Егинците искат от Леотихид да издейства връщането на заложниците им от Атина. Разказът на Леотихид за спартанеца Главк и милетчанина, който му дал пари за съхранение. Макар че Главк върнал взетите пари, неговият род изчезнал.
Отмъщението на егинците – как взели атиняни за заложници. Атиняните се споразумели с един егинец на име Никодром да им съдейства за превземането на града.. По време на битката 100 аргосци доброволно се притекли на помощ на егинците, макар самият град да бил отказал. Атиняните били отблъснати (71-93).

3. Походът на Датис и Артафрен

Датис бил мидиец, а Артафрен бил племенник на Дарий (като син на Артафрен, управителя на Сарди).
Този път флотът минал от Самос към Икария и спрял в Наксос. Персите в Делос. Земетресението на острова било знак за бедите, случили се през тези три поколения. “По времето на Дарий, Ксеркс и Артаксеркс върху Гърция се струпали повече злини, отколкото за 20 други поколения преди Дарий” (94-98).

Битката при Маратон

Персите завладяват Еретрия на Евбея и пристигат в Маратон, накъдето ги насочил Пизистратовият син Хипий. Сред десетте атински военачалници бил Милтиад, чийто баща Кимон бил изгонен от Атина от Пизистрат. Атиняните изпращат бързоходеца Филипид в Спарта за помощ (99-106).
Милтиад настоявал да се бият, докато други стратези били против. Разговорът му с полемарха. “Дотогава гърците ги обхващал страх още като чуели името “мидийци””.
Описание на битката. Персите заобикалят с флота си Сунион, стигат до Фалерон и скоро след това се връщат в Азия. Еретрийците са откарани в Кисия на около 50 км. от Суза. “Земното масло”.
Лакедемонците закъснели, макар да се придвижвали много бързо (107-120).

4. Алкмеонидите в Атина

Дали Алкмеонидите са били на страната на персите?
Случката с Алкмеон, когато бил при Крез. Алкмеонидът Клистен, тиранин на Сикион. Сватбата на дъщеря му Агариста. Поведението на атинянина Хипоклид, син на Тизандър и от рода на Кипселидите.
Накрая Агариста била омъжена за Мегакъл, син на Алкмеон. Техен син бил Клистен, който “установил филите и демокрацията в Атина”. Мегакъл имал внучка от другия си син – Хипократ – на име Агариста, която се омъжила за Ксантип, сина на Арифрон. Техен син бил Перикъл (121-131).

Защо след битката при Маратон Милтиад нападнал Парос. Какво се случило там. Когато се завърнал, Ксантип завел дело срещу него. Защитниците му говорили и за победата при Маратон, и за завладяването на Лемнос. Не го осъдили на смърт, но му наложили глоба от 50 таланта, която платил синът му Кимон. Самият Милтиад умрял от травмата, получена на Парос.

Атиняни и пеласги

Херодот предава разказа на Хекатей, син на Хегезандър. Как атиняните прогонили пеласгите от земята им в подножието на Химет (която те сами им били дали). Пеласгите заминали за Лемнос.
Според атиняните пеласгите откраднали атинянки, докато чествали Артемида в Браурон. Отношенията между децата на отвлечените жени и останалите. Оттогава всички ужасни злодеяния се наричат “лемноски”.
Допитването до Делфи и преговорите с атиняните. Казаното от пеласгите се изпълнило – Милтиад преплавал за един ден от Херсонес (тогава под властта на атиняните) до Лемнос (132-140).

VІІ.

1. Ксеркс решава да накаже атиняните

а. синовете на Дарий

След Маратон разгневеният Дарий разпоредил да се приготви още по-голяма войска. Подготовката продължила три години. На четвъртата година въстанали египтяните.
Дарий имал 7 синове – трима от дъщерята на Гобрий и четирима от Атоса, дъщерята на Кир. От последните Ксеркс бил най-стар. Съветът, който Демарет дал на Ксеркс. Според Херодот и без този съвет Ксеркс щял да бъде определен за престолонаследник, поради влиянието на Атоса. Малко след избухването на египетското въстание Дарий умрял – след 36 години царуване (1-4).

б. колебанията на Ксеркс и съветниците му

Въпреки колебанието на Ксеркс, Мардоний (син на сестрата на Дарий) го убедил да предприеме похода. Според Херодот на него му се искало да си отмъсти и да управлява Гърция. Алевадите от Тесалия и Пизистратидите от Атина също убеждавали Ксеркс да нападне гърците. По това време в Суза бил и Ономакрит, който събрал предсказанията на Музей. В какво го изобличил Лас от Хермиона.
Победата на Ксеркс над египтяните. След потушаването на въстанието той поставил за управител на страната Ахемен, негов брат и син на Дарий (5-7).
Реч на Ксеркс пред персийските първенци. Мнението на Мардоний. Възражението на Артабан – син на Хистасп и чичо на Ксеркс. Обръща му внимание на някои неблагополучия в предишните войни и на „завистта на божеството”. Ксеркс отговорил, че вече е взел решение и ще отмъсти на атиняните (8-11).
Съновидението, което подтиквало Ксеркс да воюва. То се явило и на Артабан. Той бил много изненадан и се отказал от възражението си, макар и да припомнил отново неуспешните походи на Кир, Камбиз и Дарий. Още едно съновидение (12-19).

2. Походът

а. преминаване в Европа

Било взето решение да се прокопае канал през Атон (20-25). Войската се събрала в Критала, Кападокия. Лидиецът Питий от Келайна (вж и 38-39). Пристигане в Сарди и пратеници до гърците „за земя и вода”.
Мостът над Хелеспонта. Войската пристига до Скамандър. Ксеркс посещава Приамовия Пергамон и жертва на Атина от Илион. Магите възливат в чест на героите (26-43).
Преглед на корабите на Хелеспонта. Разговор между Ксеркс и Артабан. Артабан заминава за Суза (44-52). Войската преминава Хелеспонта в продължение на седем денонощия.

б. преглед на войската

Спират при град Дориск на Хеброс. Преглед на войската. Броят й е около милион и 700 хиляди.
Народи освен персите:
мидийци, кисии, хиркании, асирийци, бактри, саки, индийци, арии, парти, хоразми, согди, гандарии, аддики, каспии, саранги, пактии, утии, мюки, парикании,
араби, етиопци, либийци, пафлагонци, лигии, матиени, сирийци, мариандини, фриги, арменци, лидийци, мизи,
траки (витини, преди това стримонии), писиди, миони кабелеи, милии, мосхи, тибарени, макрони, мосинеки, мари, колхи, алародии, саспейри, островни народи от Червено море.
Това е пехотата. Начело на всеки отряд стоели перси. Херодот посочва имената им. Имало и местни вождове, но те не се смятали за военачалници, а за роби (вж 96) (53-84).

В конницата освен персите участвали:
сагартии (персийски народ), мидийци, индийци, бактри, либийци, каспии, парикании, араби. Общо броят им били към 80 хиляди.
Флотът се състоял от 1207 триери. Народите, които ги доставили, били:
финикийци, кипърци, киликийци, памфилци, ликийци,
дорийци от Азия, кари, йонийци, островитяни (и те били пеласгийски народ, наречен после йонийски), хелеспонтийци (те са йонийски и дорийски колонисти).
Войниците на всички кораби били перси, мидийци и саки (85-96). Имена на военачалници на флота и по-именити моряци.
Артемисия, дъщеря на Лигдамис (по род от Халикарнас и Крит). Тя предвождала халикарнасците, и тези от Кос, Нисирос и Калиднос. Всички те са дорийци, като халикарнасците са от Трезен, а останалите – от Епидавър.
Ксеркс лично прегледал войската – първо минал на колесница, после на сидонски кораб. Разговорът му с Демарет (97-105).

в. Ксеркс в Тракия и Македония

Ксеркс оставил управители из Тракия и Хелеспонта, които после били прогонени, освен Маскамес в Дориск. Богес от Ейон, който се отбранявал от Кимон при Стримон.
Преходът през Тракия. Споменават се крайбрежните гръцки градове и тракийските народи. Всички били принудени да се присъединят, освен сатрите, които живеели в планините. При тях имало прорицалище на Дионис, с което се занимавали бесите. Също и жрица, която прорицавала, точно като в Делфи (106-112).
Преминават Стримон и покрай Стагира пристигат в Акант. Местните жители са натоварени с посрещането и с даването на обеди. Какво казал един жител на Абдера.
Градовете по Халкидическия полуостров. Диви биволи и лъвове. Лъвовете се срещали по земите от Нестос, която минава при Абдера, до Ахелой в Акарнания.
Олимп и Оса, и течащият между тях Пеней. Някога Тесалия била езеро. Ксеркс прекарал няколко дни в Пиерия, докато войската орязвала гората в македонската планина (113-131).
Кои от северните гърци се подчинили на Ксеркс:
тесалийци, долопи, ениени, перайбои, локри, магнети, малиеи, ахейци от Фтиотида, тиванци и всички беотийци без теспиите и платейците.

г. действията на южните гърци

Какво направили преди време атиняните и спартанците с пратениците на Дарий. Гневът на Талтибий срещу лакедемонците. Спартанските пратеници в Суза.
Походът на Ксеркс, казва Херодот, бил не просто срещу атиняните, а срещу цяла Гърция. Заслугата на атиняните. Очаква да бъде намразен от мнозина заради това мнение (132-139). Атиняните искат предсказание от Делфи. Тълкуването на Темистокъл.

Сицилийците, аргосците, керкирците и критяните

Южните гърци изпращат хора в Керкира и при Гелон в Сицилия, за да искат помощ.
Пратеничество в Аргос и условието на аргосците. Твърди се, че Ксеркс ги призовавал към неучастие във войната, твърдейки, че персите са потомци на Персей и Андромеда, и близки по род на аргосците. След години Артаксеркс потвърдил, че имало договор за приятелство с аргосците по времето на Ксеркс, и че той продължавал да бъде в сила.
Издигането на Гелон. Разговорът с пратениците от Гърция. Условията на Гелон и възраженията на спартанците и атиняните. Войната на Гелон срещу картагенците (140-167). Какво направили керкирците и критяните.
Тесалийците призовават южните гърци за помощ при Олимп. Пристигнала войска начело с Евенет и Темистокъл. Но Александър, син на Аминтас ги предупредил, че няма да могат да се справят с идващата войска. И те се върнали. Поради това тесалийците преминали на страна на персите (168-174).

3. Защитата на Термопилите

На съвета в Истъм гърците решили да завардят Термопилите и да изпратят флот на Артемисион в Евбея. Имперският флот стигнал до Магнезия (175-183). Общият брой на хората, водени от Ксеркс, които стигнали до Магнезия и Термопилите бил към два милиона и 600 хиляди войска, и още толкова съпътстващи (185-187).
Бурята при Артемисион (188-196). Срещата на войските при Термопилите. Леонид, син на Александрид, брат на Клеомен и Дорией, потомък на Херакъл. Ксеркс се учудил на поведението на гърците. Разговор с Демарет (197-209).

Предателството и сражението

Трудностите, които създавали защитниците. Предложението на Епиалт. Персите минават в гръб на гърците по слабо известна пътека. Предния ден гърците получили лоши предсказания. Леонид отпратил някои съюзници (210-222).
Битката. Смъртта на Леонид. Тиванците преминават към персите. Ксеркс се съветва с Демарет и Ахемен.
Демарет още преди началото на похода бил изпратил съобщение в Спарта. Мнението на Херодот за неговите действия (223-239).

VIII.

1. Морските битки при Артемисион

Флотът, отправил се към Артемисион – 271 кораба. Командва се от Еврибиад, син на Евриклид, лаконец. Атиняните се съгласили заради спасението на Гърция, макар преди това в Сицилия да възразявали. Но впоследствие се оказало, че все пак се стремят да изместят лакедемонците и да постигнат лидерство над всички гърци.
Така че те имали 127 кораба; коринтците с 40, егинци, мегарци, халкидци, епидавърци, кеосци, и др. Като видели противниците, уплашили се и решили да се оттеглят, но евбейците платили 30 таланта на Темистокъл за да накара гърците да се бият при Евбея. Той дал част от тях на Еврибиад и коринтиеца Адимант и така ги задържал; а те не знаели колко имал и откъде ги е взел (1-5).
Персите били при Афетай и възнамерявали да обкръжат гърците, като скрили 200 кораба отвъд Скиатос и изпратили други да заобиколят Евбея покрай носовете Каферей и Герайст и да влязат в Еврип. Там бил някой си Скилиас от Скионе, гмуркач, който извадил част от скъпоценностите на персите след корабокрушението при Пелион. Бил плувал под вода от Афетай до Артемисион – 16 км. Все пак според Херодот той пристигнал до Артемисион с кораб. Съобщил им за корабокрушението и за скритите кораби.
Гърците потеглят срещу многобройния персийски флот, където има и йонийци. Лемносецът Антидор, братът на саламинския цар Горгос. Буря с гръмотевици през нощта. Някои потънали при заобикалянето на Евбея (по волята на бога, за да се изравнят флотите). На другия ден получили още 53 кораба помощ от Атина и унищожили киликийските кораби. Морските битки там ставали в същите дни като сраженията при Термопилите – целта била да се мине през Еврип. На другия ден пак се сражавали с равен успех, от чужденците се отличили египтяните, а от гърците – Клиний, син на Алкивиад (6-18).
Темистокъл пресмята, че ако йонийците и карийците се отделят, гърците ще надделеят над персийския флот. Предсказанието на Бакис – „дойдат ли чужденците, да се махнат козите от Евбея“. Един атиняни съобщил какво било станало с Леонид и войниците му. Темистокъл нарежда да изработят каменни надписи, адресирани до йонийците в Ксерксовата войска и да ги поставят до водните източници. Ако не ги убедял, поне Ксеркс щял да загуби доверието си в тях.

2. Персите в Делфи

Ксеркс загубил 20 000 на Термопилите, но скрил всички в ями и оставил само 1000 тела, и 4 000 – на гърци.
Узнали от някакви аркадци, които искали да се присъединят към похода, че гърците се състезават само за венец на Олимпийските игри. Синът на Артабан ги похвалил, че се състезават за чест и упрекнал Мардоний, че ги е довел да се бият с тях (19-26).
Отношенията между тесалийци и фокейци. Били воювали още преди похода, фокейците победили нападналите ги тесалийци. Спечелил с хитрост – един прорицател намазал 600 фокейци с гипс и ги изпратил срещу тесалийците през нощта – убили 4 000 и им взели щитовете. Конницата пък попаднала в ями, пълни с амфори. Затова тесалийците ги мразели и сега им поискали 50 сребърни таланта, за да не бъдат заробени с помощта на царя. А фокейците не били с персите само от омраза към тесалийците. Отговорили, че няма да дадат пари и няма да станат предатели на гърците. Поради това тесалийците показали пътя на чужденците.
Персите нахлуват в Дорида, някогашна Дриопида и родина на пелопонеските дорийци – която е между Малида и Фокида. В Дорида хората били на страната на персите. После навлезли и във Фокида; а някои фокидци се качили на Парнас, а други – в Амфиса при озолските локри, над равнината на Криса. Персите палели всичко, включително и храмовете. Вървели по Кефисос (тече северно от Херонея и Лебадия). Няколко жени, изнасилени от много войници. При Парапотамой персите се разделили: едните тръгнали към Беотия и Атика, а другите – към Делфи. Насочват се към Орхомен – беотийците са на персийска страна, а македонските войници на Александър помагат да се запазят градовете им.
Ксеркс знаел за Делфи и за съкровищата, изпратени от Крез. От делфийците едни се качили на Парнас и скрили имуществото си в Корикийската пещера; други отишли в Амфиса, в Локрида, а жените и децата изпратили отсреща в Ахея. Останали 60 души. Чудесата – свещени оръжия пред храма, гръмотевици, падат скали от Парнас (Херодот ги видял), явяват се двама високи хоплити (говори се за местните герои Филакс и Автоной). Персите побягнали към Беотия, някои били убити (27-39).

3. Ксеркс в Атина. Гръцкият флот на Саламин

По молба на атиняните гръцкият флот пристига от Артемисион на Саламин. Мислели, че пелопонесците ще отидат в Беотия, но те предпочели да останат на Истъм. Изпращат семействата в Трезен, Егина или Саламин. Змията на Акропола не изяла питката, което трябвало да значи, че и богинята напуснала града. Пристигнали и още гръцки кораби от Трезен – главнокомандващ бил Еврибиад от Спарта (не от царски род).
Кои участват в саламинското сражение. Атиняните дали 180 кораба – повече от всички останали, взети заедно. За атиняните – те били пеласгии първо се казвали кранеи, а по времето на Кекропс – кекропиди. При Ерехтей станали атиняни, а при Ион – йонийци. Пелопонесци – лакедемонци, коринтци, сикионци, епидавърци, трезени, хермионци. Мегарци, ампракиоти, левкадци (дорийци от Коринт). Егинци (дорийци от Епидавър), халкидци, еритрейци, кеосци, наксосци (йонийци от Атина), китносци (дриопи), серифосци, сифносци, мелосци (само те не се подчинили на персите). Отвъд Теспротия и Ахеронт – само кротонците с един кораб (40-48). Съобщили, че Теспия и Платея били подпалени.

Превземането на Акропола

От преминаването на Хелеспонта до влизането в Атина били минали 4 месеца. Обсадата на атинския Акропол. Чужденците се разполагат на Ареопага. Пизистратидите предлагат на защитниците да се предадат. Изкачили се по едно стръмно място и отворили вратите – ограбили светилището и подпалили Акропола. Съобщават в Суза на Артабан и принасят жертва на Акропола. Подпалили Ерехтейона и маслиновото дърво в него, но то после дало издънка.
Темистокъл и Мнезифил. Споровете между гърците – къде да се бият. Темистокъл убеждава Еврибиад да остане, коритиецът Адимант възразява. Темистокъл заплашва, че ще се пренесат в Италия (Сирис). Това повлиало на Еврибиад и той решил да се бият. Помолили се на Аякс и Теламон от Саламин и на Еак и Еакидите от Егина. Разговорът между Дикайос от Атина и Демарет. Чували се звуци като по времето на мистериите в Елевзин – значи богините щели да помагат на гърците (49-65).
Персийският флот минал през Еврип и за три дни стигнал Фалерон. Към тях се присъединили малиеи, доридци, локри, беотийци, каристийци, андросци, теносци. Паросците останали на Китнос. Ксеркс разговаря с приближение си (царете на Сидон, Тир). Изказването на Артемисия – да не се бият, а да вървят към Пелопонес. Н аегиптяни, кипърци киликийци и памфилци не може да се разчита. Флотът на персите преградил пътя на гърците, които били на Саламин, а пехотата се отправила към Истъм.
Пелопонесците, командвани от Клеомброт, брат на Леонид, строят стена на Истъм. Кои гърци се събрали на Истъм: аркадци, елейци, коринтци, сикионци, епидавърци, трезени, хермионци, флиунтци. Седемте пелопонески народа. Коренни са аркадците и кинуриите. Ахейците са се премествали. Външни са дорийците, етолийците, дриопите и лемносците.

Темистокъл и Аристид. Битката

Само атиняните, егинците и мегарците настоявали да останат и да се бият (66-74). Темистокъл изпратил роба си Сикинос при персите да им каже да задържат гърците. Пророчеството на Бакис. Имало и прорицания от Музей и Лизистрат.
Аристид идва от Егина и съобщава, че бягството вече е невъзможно. Едни теносци избягали от царския флот и заедно с лемноския кораб гръцките станали 380. Преди битката Темистокъл произнесъл хубава реч (75-83).
Самосците се били добре – на страната на царя. Артемисия успява да се спаси с хитрост – като се блъснала в калиндийски кораб (от царския флот). Така объркала и гърците и персите.
Финикийците наклеветили йонийците; подвигът на самотракийските моряци. Ксеркс (който седял в подножието на Егалеос) наредил да отрежат главите на клеветниците финикийци. Който стигнал до Фалерон, се спасил.
Егинците и атиняните се прочули най-много – Поликрит от Егина и Аминий от Палена. Според атиняните Адимант избягал , но после се върнал – когато битката била свършила. Аристид заедно с атински хоплити от Саламин нападнал персите на Пситалея.

4. Оттеглянето на Ксеркс

Ксеркс се замислил за бягство, макар да не давал явни знаци; но Мардоний се досетил. Изпратил съобщение в Суза за резултата от сражението – бързината на персийската поща. Покрусата в Суза. Мардоний се разтревожил, защото той настоявал да извършат похода. Предложил на царя да се върне, а той да остане в Гърция с 300 000 души (84-100).
Ксеркс иска съвет от Артемисия. Тя потвърдила съвета и добавила, че славата за превземането на Атина ще остане за него, а какво ще стане по-нататък с Мардоний не е важно. Той я изпраща да отведе синовете му в Ефес. За педасееца Хермотим, евнух на Ксеркс – как попаднал в плен при търговеца на роби-евнуси Паниониос от Хиос. Как му отмъстил, след като го срещнал по време на похода в мизийския Атарней (скопил него и 4-мата му синове).
Флотът заминал през нощта от Фалерон, минавайки край Зостер. На сутринта гърците разбрали и тръгнали да ги преследват, стигайки до Андрос. Темистокъл и Еврибиад спорят – дали да стигнат до Хелеспонта и да разрушат мостовете, или не. Еврибиад не бил съгласен. Реч на Темистокъл пред атиняните – заслугата на боговете, които не позволяват на един човек да властва над Азия и Европа. Той има и вина пред тях. Възпрял атиняните, надявайки се да спечели и благоволението на персиеца. Изпратил Сикинос в Атика при царя. Обсада на Андрос и диалогът с андросците – няма да дадат пари. Взел пари от каристийците и паросците.
Войската тръгва през Беотия. В Тесалия Мардоний взима 10 000 без военачалника Хидарн; а също мидийци, саки, бактри, индийци. Лакедемонците искат удовлетворение заради Леонид. Ксеркс пътува от Тесалия до Хелеспонта 45 дни – войската търпи големи лишения – глад, болести. Оставя ги по градовете и областите. Пеоните били дали колесницата му на траките от изворите на Струма. Как царят на бизалтите и крестоните наказал синовете си, присъединили се към войската.
Прехвърлили се на Абидос без моста и Ксеркс стигнал до Сарди. Според някои се завръща в Азия с финикийски кораб; и по време на една буря мнозина се хвърлили в морето, за да облекчат кораба и да спасят царя.
Артабан обсажда някои от гръцките градове по Халкидики.
През пролетта флотът на Ксеркс се събира на Самос (130).
Разговорите на Александър, потомък на Пердика с представителите на Атина и Спарта (144).

IX.

През пролетта Мардоний се отправя към Атика. Преминава през Беотия и превзема Атина – 10 месеца след Ксеркс. Спартанците идват на помощ. Смъртта и оплакването на Масистий.

Кои участват в битката при Платея. Прорицателят Хегезистрат. Осем дни войските стоят една срещу друга. Речи на военачалниците. Битка, в която Мардоний загива (63). Загива почти цялата войска. Героите.

Съвет относно персийските привърженици в Тива. Флотът на гърците тръга към Азия – през Делос. Пристигат в Самос. Битка при Микале, недалеч от храма на Деметра (101).

Ксеркс се влюбил в жената на брат си Масистес. Тя му отказвала, и затова той решил да ожени сина си за дъщеря им. Влюбил се и в нея и тя – казвала се Артюстоне – не отказала.
Но жена му Аместрис научила за интереса му към жената на брат му: затова, че й подарил една хубава дреха. И наредила да я обезобразят. Масистес опитал да избяга в Бактрия, но го убили.
Защо е по-добре да се живее на неплодородна земя. Разговор между Кир и един негов съветник. Добрата земя изнежва хората. Кир решил да не премества персите, а да ги остави да живеят там, където живели от самото начало.

*

[според Херодот. История. Превод П. Димитров. „НИ“, 1986-1990/2010]

Платон. Четири диалога

„Ион“ (за поезията)

Диалогът се нарича „Ион” по името на един съвременник на Сократ, рапсод. Работата на рапсодите е била да рецитират някои поети и главно Омир на празници из градовете; не само да го рецитират, но и да го тълкуват. Това се разбира от думите самия Ион, който разговаря със Сократ. Той бил от Ефес, но обикалял цяла Гърция. Диалогът представя една случайна среща между Сократ и рапсода: той изглежда не е бил от най-близките му хора, с които редовно разговарял, какъвто е бил Федър или други (530a-d).
Разговорът със Сократ се насочва към въпроса какво изкуство, наука или знание е това, което Ион притежава. Изглежда, че той е бил един достатъчно успешен рецитатор и тълкувател на Омир. Значи е притежавал някаква способност, но Сократ иска да разгадае каква точно е тя. И по-общо, каква точно е разликата между изкуство и знание (техне и епистеме). Днес ние обикновено превеждаме „техне“ с „изкуство”, но думата значи и онова определено, осъзнато знание, което стои в основата на изкуството. Както един учител по реторика знае как да посъветва своя ученик да говори, или както някой обущар или грънчар знае какво е нужно да има и да умее човек, та да може да изработва съдове или обувки. Техне – това е знание, от което зависи способността да се произвеждат или да се извършват неща: примерно, да си военачалник или капитан на кораб. Епистеме пък може да се преведе и с „наука”, която не е свързана непременно с производство или съвместно действие с други. Примерно способността да се чете не е техне, но е епистеме – човек трябва да знае буквите. Да се говори някакъв език също не е техне, но е знание за езика.
Та какво е това, което Ион владее? Според Сократ, ако това е техне или епистеме, той би могъл да обясни как го прави, какви са началата на неговото знание. И казва: „Ти сигурно си добър рецитатор и тълкувател на Омир?” Ион отговаря: „Да”. И Сократ: „А на Хезиод, на Архилох, на други?” Ион казва: „Не”. Сократ се зачудва: „Но как е възможно, след като и Хезиод, и Архилох, и другите поети говорят същите неща, които и Омир? Често и по същия начин. Как ти умееш да говориш за Омир, а за тях – не? Нали те правят същото?” Ион казва: „Прав си и не знам как става така. За Омир мога да говоря, а за други поети – не” (531-532c). Сократ казва: „Може би приличаш на самите поети. Като усетят хармонията и ритъма, те започват да говорят сякаш не от себе си и произвеждат наистина хубави стихове. А ако ги попиташ после, не могат да кажат как става това. Следователно нямат знание за това, което правят. Така че тази способност не може да се нарече техне. Тъй като под техне трябва да стои знание, яснота какво правиш и как. Ако един човек може да говори за Омир, а за Хезиод – не, той може би просто не знае как прави това, което прави.” Интересно е, че това, това да можеш да говориш за един творец, а за друг – не, сякаш не се забелязва в други изкуства. Сократ пита: „Да си забелязал някой човек да може да тълкува живописта на Полигнот, а на друг художник – не?” Ион казва: „Не, не съм.” „Ами за скулптурата? Случва ли се някой да може да оцени скулптурата на Фидий, а на друг скулптор – не?” Ион казва: „И това не съм го забелязал” (533a-b).
Сякаш има нещо особено в самата поезия, което я отличава от другите изкуства. В нея човек може да прави прекрасни неща без знание. Оказва се, че и поетът, и рапсодът произвеждат и тълкуват стихове не със знание, а с нещо друго: и то трябва да се нарече с друга дума – може би вдъхновение. Те биват „обладани” от сила, която не познават. Сякаш излизат извън себе си – това се изразява с думата „екстаз”, или „ентусиасмос” (когато божеството влиза в теб и така ставаш „ентеос”). Само така, чрез допускане на някакво вдъхновение при което човек не използва разума си, а друга способност, може да се обясни защо хора като Ион умеят да тълкуват само един поет, а други – не. И тъй, способността на рапсода, а още повече тази на поета, не може да се припише на знание, подобно на онова, което има пълководецът, кормчията, скулпторът или обущарят. Поетическата способност може да се нарече с думата „мания” – обзетост или лудост. И както във „Федър”, така и тук Сократ говори за нея като за някаква лудост, която се състои в обръщане към душата към образи, които тя не би могла да схване с разума си. Тя е нещо, което се внушава от божество; и Сократ казва, че при поетите се внушава от музата (533c-536d). Но има и други лудости, непоетически и пак подобни на това: и там душата получава способност да вижда и изговаря неща. Така е в случая с гадаенето – способността на някои пророчици като делфийската. Тя не създава поезия като тази на Омир, но произнася думи, защото вижда нещо. Те са пророчески и изразяват истини, каквито не са достъпни за обикновения човек. Та питийската гадателка придобива тази своя „mania“ от друг бог и това е Аполон – онзи, който дава на хората способност да виждат в бъдещето или от разстояние. Или пък при любовта: там божеството е Ерос. Той, обземайки някого, му дава лудост, с която той пожелава някого; и пожелавайки, се променя. Неговите усещания в момента на влюбеност са нещо, което не може да бъде постигнато чрез никакъв разум; това са неща, които идват от божеството. Защото в лицето на любимия влюбеният вижда образи, които са от отвъдното, а не от този свят. Така и с Дионисовата лудост, вакханстването. Вакханките, които са под властта на този бог, имат видения, които те не биха имали, ако той не ги беше подтикнал към това. И тук, като във „Федър”, се казва, че поетическата способност е вид на рода лудост, обзетост от божеството. Сократ казва, че поетът е „същество хвъркато, летящо, издигащо се нагоре подобно на влюбения“. Защото душата по своята природа има склонност да се носи нависоко към вечните образи, които не могат да бъдат видени с обикновения човешки разум на земята. И така, душата, под влияние на музата, се стреми нависоко; но същото може да се каже с друга метафора: че музата някак минава през душата на поета, а и на рапсода, и на слушателя, който присъства на рецитацията. Би могло да се говори било за издигане, било за преминаване на божествената сила през хората; но и в двата случая имаме нахлуване на божеството, някакво единение с него, приемане на божествена сила, при което на човека се предава знание, което не е разсъдъчно, а е различно – способност, която не е наука, нито изкуство. Поетът – примерно Омир – говори често за неща, които други несъмнено знаят по-добре. Говори за управление на колесници или кораби, или как да се построи сал. Някой друг, който не е поет, а дърводелец или кочияш, ще знае по-добре това, за което Омир говори. Несъмнено той и ще ги прави по-добре. Но няма да може да ги казва. Само поетът може да казва нещата така, че те да звучат убедително и да разтърсват хората. Защото на неговата душа е дадена истината за видимото – за това, как изглеждат нещата.
Платон би казал, че тази способност е като отражение, спомен, или следствие/предусещане на способността на душата да вижда вечните образи, когато е свободна от тяло – преди и след въплъщението. И както душата ги вижда в отвъдния свят, така ги вижда и душата на поета тук, на земята. Това може да стане само с помощта на бог. И както, съгласно разказа във „Федър“, душите следват боговете в отвъдното, така и тук има някои души, които виждат нещата така, както други не могат. А виждането е по-добро, по-божествено от правенето; защото в отвъдния свят душите не се нуждаят от нищо. Именно защото са свободни от тела, те не се занимават с практически дела. Повечето тукашни, земни изкуства съществуват в полза на тялото – тъй като човек е в тяло и трябва да се грижи за него. Поради това той по-малко съзерцава, по-малко вижда. А душата, която е в отвъдното и е свободна, няма нужда да прави нищо и може да се съсредоточи върху виждането на вечните образи, на истината.

Пирът (за любовта и красивото)

„Пирът” е разказ на човек на име Аполодор пред негови неназовани приятели, където той казва какво е чул от някой Аристодем, който преди повече от десет години е присъствал на едно вечерно събиране, където домакин е бил трагическият поет Агатон. Това бил вторият му разказ за тези неща за два дни – първият бил пред някой си Главкон, с когото се видал на пътя от Фалерон за Атина (172a-173d).
Аристодем разказал на Аполодор как отишъл веднъж у Сократ и той му казал, че отива на гости при приятели. Аристодем го помолил да дойде и Сократ се съгласил, като казал: „Добре, каня те.” Двамата отиват у Агатон, който наскоро бил спечелил едно трагическо състезание (173d-175е). Сред присъстващите има прочути хора, и то не само от диалозите на Платон – един от тях е Аристофан, после се появява Алкивиад; има и други, които се знаят главно от диалозите, например Федър. Те се събират, полягват, подготвят се за ядене и пиене и Павзаний казва, че предната вечер вече пили немалко и сега имат нужда от почивка. По инициатива на лекаря Ериксимах приемат всеки от тях да произнесе по една реч на определена тема. И това е темата за любовта, за бога Ерос (176а-178а).
Това предложение се приема и се произнасят пет речи: от Федър, Павзаний, Ериксимах, Аристофан и от самият домакин Агатон. Това е първата част на разговора. След това Сократ взема думата и говори по-дълго. След като завършва, неочаквано се появява Алкивиад, вече доста пил, и като вижда Сократ, си припомня тяхното дългогодишно и напрегнато приятелство и заявява, че и той ще произнесе една реч и тя също ще е по темата; това ще е похвала на самия Сократ.
Такава е подредбата на диалога. Всеки от участниците говори по начин, характерен за неговите интереси. Федър говори като човек, който се интересува от реторика. Павзаний – като такъв, който се занимава с политика. Ериксимах – и като лекар, но и изобщо като човек, който се интересува от естествени науки. После са поетите: Аристофан говори образно и се усеща, че е комедиограф, а Агатон говори сериозно, може би някак трагически и същевременно реторично; и Сократ се шегува, като сравнява стила му с този на Горгий. Сократ пък представя мисли, които сякаш не са негови, а на друг човек: и това е една жена, аркадката Диотима. Тази Диотима била гадателка и жрица; занимавала се е с очищения и жертвоприношения. Така че Сократ предлага гледната точка на някой, който се занимава с религия и същевременно е жена. И така, чрез различията на речите сякаш се казва, че към знанието има различни пътища и може да бъде възприето от всяка човешка душа, която се стреми към него.
В речите на петимата преди Сократ става дума какви са благата, които човекът получава от това, да почита това Ерос и да практикува любовта. И това са блага, свързани било с удоволствието, било държавнически, било културни. Федър говори за това, колко прекрасно е, когато се съберат двама влюбени – един по-възрастен и един младеж и заживяват заедно; колко приятно е това за самите тях, а и полезно за държавата (178a-180b).
След него Павзаний прибавя някои нови неща. Той казва, че едно е човек да се влюбва заради тялото, друго – заради душата. Първото се случва при по-обикновените и по-груби хора, а второто – при по-изтънчените. И казва: „Погледнете варварите, там въобще не се смята за правилно да има любов между мъже, както е у нас, в Гърция. При тях единственото нормално е любовта между мъж и жена; което показва, че това са хора, които не ценят приятелството, защото живеят в едни тиранични общества, където управляващите се боят от това, да има приятелства между гражданите.” И споменава, че в Атина тиранията е била свалена поради приятелството между двама души – Хармодий и Аристогейтон. „При нас, в Атина, нещата са поставени най-добре, тъй като влюбеният се стреми към една обещаваща, красива душа, а същевременно любимият би желал да получи душевни блага от ухажора си – възпитание, знание, добродетели” (180c-185c).
След това думата взима Ериксимах, който казва, че всичко досега е вярно, но се говори стеснено – само за отношенията между индивиди. А би трябвало да се обърне внимание, че любовта е изобщо принцип на съотношение, който се наблюдава навсякъде в света: защото правилното, естествено съотношение между елементите в живото тяло също е форма на любов. „И в музиката, като се намери доброто съотношение между тоновете, се постига истинска мелодия. Но и при отношенията между хора и богове, и там специалистите – жреци и гадатели, те също разбират любовното изкуство: защото и там трябва да има любов, правилно отношение” (185c-188e).
След това Аристофан разказва притчата за хората с четири крака, четири ръце и две лица, които някога били разрязани от боговете и после желаели изгубената си половина. Той обръща внимание на нещо, което по-нататък Сократ ще използва: че любовта е не само естествено отношение между елементи, но тя е също и желание, копнеж. Копнеж нещо да бъде така завинаги (189a-193d).
Колкото до Агатон, той не казва нещо ново, а повтаря, че любовта е причина за големи блага. И заключава, че Ерос е бог, който е прекрасен, съвършен и трябва да бъде почитан (194e-198a).
След това Сократ, който приписва своите размисли на аркадската жрица Диотима (201d), заговаря, че когато се говори за любовта, трябва да се разбира, че тя е преди всичко недостиг и желание – желание да притежаваш нещо вечно. Значи влюбеният е човек не много щастлив; защото нещо не му достига. „Влюбените са хора събудени. Те не са нито съвършени мъдреци, нито невежи; те нямат, но знаят, че нямат и поради това се стремят.” И добавя: „Любовта за какво е? Не е ли стремеж към красивото? Тя е стремеж към красивото и към това, да го притежаваш вечно. Значи няма съмнение, че любовта предполага безсмъртието на душата. Защото щом човекът желае да притежава нещо вечно, то той би желал да бъде безсмъртен. Това се проявява в поведението и на другите живи същества, и на хората: първо в това, че те обичат телесно и се възпроизвеждат и така се обезсмъртяват чрез своите потомци; а после, че се занимават с разни дела – държавнически или други, и по този начин придобиват слава. Тя продължава през поколенията и така те се обезсмъртяват чрез своите дела” (201e-209e).
Сократ продължава и казва: „Та любовта все пак не е ли стремеж към истината? Обикновено си представяме, че човек се влюбва в лице, тяло. Но ако той наистина желае да напредне, ще забележи, че между тези лица и тела има нещо общо; и така разбира, че е влюбен в нещо, което се провижда във всяко отделно лице и тяло. После проумява, че е видял нещо, което трябва да се нарича душа и че в нея също не всичко е достойно за любов, тоест не всичко е красиво, а само някои неща, някоя склонност към дела и знания. И накрая достига това, което е общо и надхвърля всички красиви неща – това е самото красиво.” И казва: „Чрез причастността към това, което е красиво, всички неща са красиви. И човек, който е разбрал това, няма да се занимава с нищо поотделно, няма да се привързва към отделните неща, който всъщност е един робски интерес – а ще се стреми към всичкото. Човек, който е видял красивото и е узнал, че нещата са красиви благодарение на причастността им към него, каквото и да прави, ще бъде красиво: тъй като няма да подражава на отделни и само причастни към красивото неща, а на самото красиво. Защото е имал пряка връзка с истината, а не само с нейни отражения в отделните неща.” И казва: „Та кой ще бъде достоен за безсмъртие? Няма ли точно този човек да е достоен за безсмъртие, и то много повече от онези, които са се прославили, подражавайки на отделното, а не на самата истина?” (210a-212c).
После се появява Алкивиад и също разказва една история. Смисълът на неговия разказ е, че Сократ не само говори така, но така и живее. Той не се влюбва в Алкивиад, както Алкивиад е очаквал и както други са се влюбвали, а през Алкивиад е виждал нещо друго, за което самият Алкивиад като младо момче, не е знаел, а може би и сега, като възрастен мъж, продължава да не знае (212d-223a).

Федър (за любовта и философията)

„Федър” би могъл да послужи като въведение в Платоновата философия и художествено творчество, тъй като тук се намират повечето главни теми на Платон като мислител и писател. Ето нещо, на което трябва да се обърне внимание в началото: Платон мисли за човека като същество от тяло и душа, от които то е временно, а тя – вечна. И човек трябва да се справи с трудностите, които произтичат от това, че душата му – а това е самият той – се намира в тяло. Тъй като от нейните дела по време на този живот зависи бъдещето й.
Та, след като човекът е тяло-и-душа, и те срещат трудности по време на живота тук, са открити начини тези трудности да бъдат преодолявани: това са науките (изкуствата). Понякога при Платон е все едно дали ще се говори за техне (изкуство) или за епистеме (наука). Същественото е, че това са методи, чрез които човек напредва в някоя област на живота или нещо създава. Примерно, ако става дума за грижа на тялото, хората са създали едно изкуство, наречено медицина. И би трябвало да съществува и нещо аналогично, някакво подобно знание, което се отнася за душата: та, както лекуваме чрез медицински знания и опит тялото, така да лекуваме и душата. И ако се придържаме към тази Платонова аналогия, ще забележим, че според него повечето хора боледуват душевно. Понякога той нарича това боледуване „невежество“.
Той смята, че има начин да се лекува душата и това е философският диалог. Лекарят там е водещият диалога, който трябва да е мъдър човек и душевно по-здрав от събеседника си, за да може да го лекува. Оздравяването на душата – това е самото истинно философстване, до което не може да се стигне бързо. Трябва да се философства дълго под ръководството на мъдрия, така че човекът да преодолее болестта на невежеството и да стигне до здраве. А здравето е самата тази мъдрост, която водещият диалога притежава. Освен това, лечението не може да стане насила – както и лечението на тялото не може да бъде насилствено, а болният трябва да желае оздравяването си. Но за хората е лесно да пожелаят да са здрави телесно; много по-рядко някой пожелава да оздравее от невежеството си. Но все пак такива хора се намират; и когато лекарят на душата ги забележи, той намира начин да се погрижи за тях. Така че мъдрият (философът) се заема с един човек, който е невежа, но желае да оздравее, и го подбужда към това чрез слово (276a-277a).
Това подбуждане чрез слово би могло да бъде наречено и реторика. То е проява на ораторско умение: да използваме словото така, че да подбудим някого да възненавиди своето невежество и да пожелае да се отърве от него. Това е добрата реторика – когато помагаме на някой да се обърне към философстването. Но има и лоша реторика, за която именно хората обикновено се сещат, когато говорят за реторика. Тя е, когато някой невежа, може би словесно надарен и опитен, говори пред неколцина или пред мнозина. Той не им предлага знание, нито път към мъдростта, а напротив – затвърждава тяхното невежество (272e-273c).
А как се философства, тоест как човек се придвижва към истината? Има метод: той се състои в това, че щом вярваме в съществуващото, и че то, макар единно, се дели на родове и видове, които се подвеждат под родовете, трябва да можем да отделяме тези родове и видове в мисълта си. Защото съществуващото е единно, но и множествено. Затова трябва да можем да разделяме родовете неща на техните видове и обратно – да подвеждаме разхвърляните на пръв поглед неща чрез техните видове обратно под родовете им. Този процес е философстването. Така човек се обръща към истината, доколкото това е по неговите сили тук на земята, докато е в тяло (265d-266e).
От друга страна лъжата, която съзнателно или не използват лошите оратори, е обратното. Тя уподобява видовете помежду им. Примерно твърди, че „добрата” и „лошата” любов, тоест любовта към душата/истината и тази към тялото/удоволствието, са едно и също. Говорителят в речта на Лизий, която Федър предлага да обсъдят, съзнателно или не пропуска любовта към душата и говори само за тази към тялото. И казва: „Любовта е нещо лошо, защото тя е само за тялото, а ние знаем какви беди идват от нея”. И после се разпростира върху лошите следствия от това човек да обича само тялото (231a-234c). Това обаче е скрито уподобяване на различни неща. Скрива се, че има два вида любов, от които единият трябва да се избягва, но другият трябва да се търси. Така действа лошият оратор и по този начин той лъже (265e-266a). От друга страна, може да се разделят неща, които са неделими и да се твърди за едно и също, че то е и добро, и лошо, сякаш говорим за различни неща. Но ако това е едно и също, то да казваме, че е и добро, и лошо или че е и тук, и там, значи да лъжем.
И тъй, какво прави водещият философския диалог? Кои неща знае? Той знае нещата така, както те се различават според истината; умее да вижда тяхното разделение и същевременно, единство. При това той разпознава и човешките души: защото душата е целта, в нея трябва да се прехвърли знанието, което мъдрият притежава. Така че той познава видовете души, които са различни и в различно състояние; и освен това знае кое слово за коя е подходящо (273d-e). И тук се проявява неговото умение да бъде добър оратор; а добър оратор ще е само този, който е истински философ. Та той ще се обръща към всяка душа според съответстващото й слово (271a-272b). Подобно на лекаря, който познава телата и болестите, и знае на кое тяло кога какво лекарство или диета трябва да се приложи, така и философът ще знае на коя душа в какво състояние какво слово й е нужно, за да бъде подтикната към философстване. Но всичко това помага да се придвижваме към истината докато сме на земята и в тяло, а тук нашите способности са несъвършени. Чрез този метод ние можем да се досещаме за истината, но не можем да я видим направо каквато е.
Но във „Федър” се казва, че душите, които не са в тела, могат, движейки се в надземното пространство и следвайки боговете, да наблюдават истината направо. Да я виждат без да имат нужда да размишляват така, както размишляват хората на земята. И все пак не всяка душа да постига това винаги. Летейки, душите успяват някак да се повдигнат и да погледнат в онова, което е отвъд видимия небесен свод: и там виждат идеите: самото красиво, самото справедливо, всичко онова, за което се опитваме да научим чрез размисъл, но не можем да го видим (246a-249d). Та ние тук, когато се опитваме да узнаем що е справедливо или красиво, можем да постигнем само техните сенки, и то мислено. Това става, когато душата – живеейки извън тялото, преди да се всели в него – следва боговете: защото за боговете е естествено да съзерцават истината. Те са в контакт с нея, постоянен и вечен. „Когато подражаваме на боговете тук, според възможностите си, ние не го правим заради тях, тъй като те не се нуждаят от това; а го правим заради нас и по този начин им служим. А да им служим – това е добре за нас. Ние им служим така, както нашите души ги следват, когато са свободни от тела.” Сократ не само мисли така, но и насърчава своя събеседник да се моли на боговете; а и самият диалог завършва с молитва към божествата, които се предполага, че някак са присъствали по време на разговора (279b-c).
Относно речите за любовта, които са в самото начало на „Федър”. Разговорът започва от онази реч на Лизий за любовта, в която се твърди, че влюбеният е опасен за онзи, когото обича. Сократ произнася една реч, подобна на Лизиевата, в която изяснява, че понякога обичащият наистина се стреми да „пороби” онзи, когото обича. Това е „лошата” любов (237b-241d). Но след това казва: „А ако ми се разгневи Ерос? И да пострадам, както някога е пострадал Стезихор, след като написал нещо лошо за Елена? Ще направя нещо различно или дори обратното – ще кажа нещо добро за любовта” (242c-243e).
И произнася една по-дълга реч, в която казва, че любовта е лудост, каквито са мантиката, Дионисовия екстаз и поетическото творчество; и че тя обръща човешката душа към отвъдното и истината. А впрочем другата любов, тази към земното и тялото, тя също е някаква лудост: той не го казва точно така, но това се усеща по образа на душата р речта. Тя е като колесница, в която са запрегнати два коня. Единият е бял – това е добрата лудост, любовта, обърната към отвъдното, небесното и истината, а другият е тъмен, обърнат към плътското. Колесницата има водач: това е разумът, който се стреми да удържа двата коня и така душата да се придвижва; защото колкото и добра да е любовната лудост, стремяща се към отвъдното, тя все пак не е разум (244a-247b). Така Сократ показва, че като говорим за любовта, не трябва да се чудим, че за нея може да се каже и лошо, и добро; защото става дума за различни неща, които и двете се наричат любов. Думата често означава „лошата“ любов, а понякога, макар и по-рядко, се отнася до „добрата”. А ако един неопитен човек слуша тези неща, е възможно да реши, че истина няма – щом за едно и също нещо могат да се твърдят с еднакво основание противоположни неща. По този начин той попада в клопката на лошия оратор или софиста, според които няма защо да се занимаваме с истината, а само трябва да се научим да влияем на хората, използвайки противоположните им мнения. И в един случай да казваме едно, а в друг, когато ни е изгодно, противоположното. Така ще стане с невежия; а мъдрият ще знае, че се говори за различни неща, макар те да се наричат с една дума.
Това, което Платон често прави в диалозите, е да предава живи разговори писмено и написаното да е предназначено за четене. И тук той се запитва чрез своите герои: „А ще има ли полза читателят от този текст? Дали ще има същата полза, каквато, да се надяваме, е имал и Федър?” Отговорът е „не“. Най-вероятно читателят няма да има полза или поне далеч не всеки. Защото философстването винаги трябва да е съобразено с човек, който е пред очите на неговия водач. А тези писани текстове могат да служат в най-много за подбуждане. Но може би и това няма да постигнат, защото са все едни и същи – не можеш да им зададеш въпрос. А може би и читателят, който ги взима, не е готов да прочете такъв текст. И тук Платон забелязва, че е възможно хората, поради своето невежество, да си въобразят, че като четат някакви книги, помъдряват. Но е по-вероятно да не помъдряват никак, защото биха помъдрели само ако се обърнат към душата си, която като всяка човешка душа, пази паметта за отвъдното. Иначе няма да узнаят нищо истинно. „И ще си останат не учени и образовани, а полуучени и полуобразовани, тоест пак невежи и дори по-невежи, отколкото са били преди да прочетат тази книга” (274c-276a).

Горгий (за душевното здраве и вечния живот)

Диалогът напомня за посещението на прочутия леонтинец Горгий като посланик на своя град в Атина, през 427 г. То е било свързано със събитията в Пелопонеската война и се случва малко след началото й, а разговорът се води в дома на един богат атинянин, когото Платон нарича „Каликъл“. Сократ пристига с приятеля си Хайрефонт и в присъствието на домакина се среща с Горгий и един негов ученик и последовател на име Пол (447a-448a).
Разговорът започва с въпроса за това, „що е реторика“ и с предположението, че под тази дума трябва да разбираме способността за убеждаване чрез слово. Сократ пита: „Убеждаване в коя област? Дали за неща от областта на медицината, или математиката, или астрономията или музиката? (448b-452c). Да не би ораторът да е човек, който убеждава хората относно такива неща, макар за тях има познавачи, които сигурно ги знаят по-добре от него?” Горгий се съгласява, че специалистите знаят повече, но казва, че ораторът е по-способен да убеждава слушателите, дори да говори за науки, които слабо познава. Сократ казва, че такова нещо би трябвало да се случва сред незнаещи. Защото ако ораторът попадне в общество на лекари, той не би могъл да се представи за по-добър лекар от тях; все пак те биха обърнали внимание на това, което говори специалистът. „Нима ораторът е човек, който може да убеждава във всичко? Но той не може да знае всичко. Да не би просто умението му да е в това, да се преструва на знаещ сред незнаещи?” Горгий казва, че ораторът е специалист в най-важните за човека неща и, на първо място, как да се управлява. Затова можем да го наречем познавач на справедливото, тъй като хората и държавите се управляват чрез справедливост. Сократ пита: „А не се ли случва някои оратори да не са справедливи хора?” И тъй като събеседниците се съгласяват, че това се случва, той добавя: „А как е възможно това, ако ораторът знае кое е справедливо? Нима, ако знаеш кое е справедливо, няма да си справедлив? Излиза, че ораторът не може да е специалист дори по въпроса за справедливостта. С това озадачаване завършва първата част от разговора (452d-461e).
Тогава Горгий се оттегля, а мястото му заема неговият спътник Пол. Той казва: „А ти, Сократе, нямаш ли някакво предположение що за изкуство е реториката?” Сократ отвръща, че реториката не е никакво изкуство, а просто вид угодничество (ласкателство) (461b-463a) и обяснява твърдението си така: „Съществува нещо, което трябва да се нарича управление на нещата, усъвършенстване или грижа за тях, и в човешкия свят то е насочено от една страна към душата, а от друга – към тялото. Първата му част е подготовката на душата и тялото, която има за цел те по начало да са здрави. Втората се занимава с поправянето на някои недостатъци или грешки, които могат да се появят в течение на живота на тялото и на душата.” Когато става дума за управление на тялото, предварителната грижа се нарича гимнастика. А ако то се разболее и трябва да бъде върнато в добро състояние, с това се занимава друго изкуство, наречено медицина.
С душата положението е подобно. Съществува нещо, наричано законодателство, и то дава напътствията и правилата, по които да живее човекът или пък някаква обществена организация, примерно държава. А за да бъдат поправяни някои грешки или недостатъци на хората или техните държави, съществува правосъдието. Затова законодателството съответства на гимнастиката, а правосъдието – на медицината. „Тези видове управление“, казва Сократ, „ са истински изкуства. Тяхната цел е здравето, те насочват хората към доброто. Но съществува и едно поведение, наречено най-общо ласкателство, което не се стреми към доброто, а към приятното. И то някак се уподобява на изкуствата, които целят доброто. Примерно, ласкателството спрямо тялото се уподобява на гимнастиката и медицината, макар да е нещо съвсем различно. Тогава вместо гимнастика имаме козметика: чрез тялото става красиво, но не по естествен начин, а по-скоро се прави да изглежда красиво без да бъде. Вместо медицина пък имаме готварско изкуство: това е, когато на човека му се предлагат не полезни, макар и неприятни на вкус неща, а вкусни, но може би вредни. Така и с душата. Вместо необходимото на човека и държавата законодателство се предлага софистика; а вместо добро правосъдие има реторика – такава, каквато я виждаме днес” (463a-466a).
Тогава Пол запитва: „Дори реториката да е ласкателство, каква беда е това за оратора или неговия клиент? Какво пречи ласкателят да е един умел човек, който чрез слово може да постигне всичко, което желае, пък дори да не познава отделните изкуства, нито дори справедливостта и доброто? Какво пречи чрез силата на своето слово, той да бъде силен и следователно щастлив?“ Сократ казва, че не вярва, че този човек ще е щастлив, нито пък силен. „Кой е силен? Не е ли онзи, който постига, което желае?“ И след като Пол се съгласява с това, Сократ казва, че никой невежа не би могъл да е силен. Той не може да постигне това, което желае, тъй като не знае кое е то. Но всички хора се стремят към едно и също – доброто, което непременно е свързано със здравето на душата на тялото. И ако ораторът не знае в какво се състои здравето на душата, как би могъл да постигне онова, което желае? (466a-470e).
Тогава те се отклоняват към един действителен пример от епохата и обсъждат историята на македонския цар Архелай. Пол казва: „Нима не смяташ Архелай за силен? Това е човек, който не би трябвало да бъде цар на Македония, но като извършва множество ужасни престъпления и остава ненаказан, той се възцарява и добива пълната власт в държавата. Нима този човек не е силен, пък и щастлив? Нали е постигнал, каквото е искал?” Сократ казва, че не може да смята такъв човек за силен и щастлив, и определя видовете щастия и нещастия, като започва с най-голямото нещастие. И казва, че то е в това, да извършиш престъпление и да не бъдеш наказан. Тогава човек е най-нещастен, а малко по-щастлив е онзи, който е извършил престъпление, но все пак е бил наказан за него. После идва онзи, който не е извършвал престъпления, но е станал жертва на престъпници, а най-щастлив е онзи, който нито е извършвал, нито е понасял несправедливост (471a-479e).
По този повод Сократ казва какво е добра реторика. „Добрата реторика е онази, чрез която убеждаваме някого, извършил престъпления и несправедливости, да се разкае и сам да потърси наказание. А не е онази, която, както виждаме, цели да укрие престъплението и да оправдае престъпника. Та ако се съгласим, че ако извършиш престъпление, е добре да бъдеш наказан, то значи добрата реторика е тази, която преследва престъпниците и търси наказание за тях: и това е полезно най-напред за самите тях.”
Главният довод на Сократ е, че грозното в човешката душа е същевременно и лошо (вредно) за нея. Пол се съгласява, че ако някой извърши нещо грозно, той го извършва първо в душата си, защото тя е двигателят на нашите действия. А човек, който извършва грозни неща, въвежда в душата си грозота, която е нещо лошо; значи той въвежда в нея и лошота. А „лошо“ значи „увредено“ – както за едно болно тяло казваме, че е „лошо“. И както човек с увредено тяло не може да се чувства добре и да е щастлив, то още по-малко може да е щастлив с болна душа. Така че поради грозните неща, които е извършила, душата не може да се чувства щастлива и значи такъв човек ще е нещастен (480a-481b).
Тогава в разговора се намесва Каликъл. Той изразява несъгласие и казва, че не е вярно, дето силният човек онеправдава някого или извършва грозни неща. „Защото това е една измислица на по-слабите, чрез която те се съпротивляват на силния. В действителност насилието е нещо добро. Защото точно силният би трябвало да владее, да управлява, да изпитва всякакви удоволствия; и няма причина той да бъде упрекван за това, освен тази измислица на слабите и завистливи хора. Щом някой е силен, той трябва да прави каквото желае, и е естествено, добро и разумно да властва над другите и като ги насилва, да си набавя всички удоволствия ” (481b-486d).
Сократ изслушва Каликъл и казва, че е доволен, че среща човек, който освен умен и образован, е и достатъчно смел, за да каже неща, които други хора не казват, макар че може би си ги мислят и действат според тях. Разговорът се насочва към това, да се разбере кой е силен и дали всяко удоволствие заслужава да бъде изпитвано. И ако не всяко, защо? Сократ успява отново да изложи, без да бъде опроверган, убеждението, че силният човек е разумен. Не можем да си представим силен човек, който няма разум; но и не можем да си представим разумен човек, който да е съгласен да се нахвърля върху всякакви удоволствия. Защото всеки от опит знае, че някои удоволствия могат да са полезни, а други са явно вредни и трябва да се избягват. Но каква е разликата между полезното и вредното удоволствие? Да не би полезно удоволствие да е онова, което съдейства и на тялото, и на душата за здраве, както говорихме в началото? И ако това е така, пак се връщаме на твърдението, че силен и щастлив може да е само онзи, който се стреми към естественото здраве на тялото и на душата, а не онзи, който търси просто приятното, без да се интересува какви са последствията от него (486d-515c).
Покрай това пак става дума за съвременния живот, и този път за Атина и нейните държавници. Събеседниците се питат: „Ако сега няма добри държавници, да не би в миналото да е имало? Защото някои имат такава слава.” Сократ смята, че Атина почти не е имала добри държавници, защото дори онези, които са се прочули с делата си, като Темистокъл, Милтиад и Перикъл, само са увеличавали силата на града; но увеличавайки я, те не правели друго, освен да предлагат на своите съграждани повече удоволствия. А дали тези удоволствия ще са полезни, не мислели. Сократ добавя, че той самият е като че ли единственият атинянин, който действително се занимава с държавническо изкуство, макар че живее като частно лице: защото той е един от малкото или единственият, който мисли за това, кое е добро за душата и държавата, а не само за това, кое е приятно за тях (515с-522с).
И тук, както в други разговори, Сократ обръща внимание, че такива разсъждения трябва да са подкрепени с вяра, отнасяща се до боговете и живота в отвъдното. Този път той говори за съда на душите след смъртта. И разказва един мит, според който някога съдът не бил съвършен, защото хората се явявали пред съдиите в същия вид, в който били през живота си. Значи, облечени така, както хората са свикнали да ги виждат – с тяхното богатство, с техните високи или ниски позиции в обществото. Затова понякога съдиите се заблуждавали, не можели да ги видят добре, или по-точно, не можели да видят душите им; и започнали да постъпват оплаквания, че там, сред блажените, понякога идвали и твърде лоши хора. Затова била въведена промяна в начина, по който да се съдят душите. Първо, хората да не знаят кога ще умрат, така че, като умрат неочаквано, да отидат такива, каквито са били, и да нямат време да се престорят на нещо друго. А също, казва Сократ, започнали да се явяват без облеклото си, така че да се вижда направо душата, а не положението на човека, според което хората са го гледали приживе. Ако една душа е живяла лошо, тя ще изглежда като едно болно и лошо поддържано тяло. Тогава вече душите започнали да отиват там, където им е мястото: неизлечимите отивали в Тартар завинаги, а други – болни, но лечими, отивали там за временно наказание; а душите, които са живели добре, отивали на Острова на блажените. „Аз вярвам в това, Каликле“, казва Сократ, „старая се и се надявам да се явя пред съдиите в колкото се може по-добро състояние, с колкото се може по-здрава душа” (523a-527e).

*

[По преводите на Г. Михаилов и Б. Богданов. В: Платон. Диалози I-II. „НИ“, 1979 и 1982]

Сократ и смъртта

1. За процеса

(„Апология“, „Критон“, „Федон“)

Темата е процесът срещу Сократ, който, както е известно, завършва с неговото осъждане и екзекуцията му в атинския затвор. Най-напред: кога се случват тези неща. Процесът е датиран – това се е станало през 399 г.пр.Хр. и, както Сократ неведнъж казва в тези диалози: „Аз съм един достатъчно възрастен, стар човек.”
Какво е положението на града? Само преди няколко години Атина е загубила една голяма война – тази срещу Спарта, която е продължила почти 30 години. Веднага след това там е наложен един проспартански режим, известен като „Тиранията на Тридесетте” Впрочем, някои от лидерите на тази група са били приближени на Сократ, негови приятели, както може да се разбере примерно от „Хармид” и „Критий”. Краткото им управление, през което са загинали немалко видни атиняни, е завършило с гражданска война, продължила около година. За да се избегнат по-нататъшни кървави сблъсъци и отмъщения, гражданите се споразумели за амнистия – да не се повдигат обвинения, свързани със случилото се през последните години. Амнистията не се е отнасяла до всички, но е било посочено кои точно подлежат на наказание. Положението на Атина през това време, разбира се, не е било добро. Тя е била застрашена дори от пълно унищожение. След края на войната имало предложения (според някои те са дошли от Тива) градът да бъде напълно унищожен и гражданите да се продадат в робство, както, впрочем, се е случило с някои градове по време на дотогавашната война. Но спартанците не се решили на подобно дело. Във всеки случай Атина вече не съществува като „велика сила” в гръцкия свят, равна на Спарта. Оттук нататък започва онзи непродължителен период от историята на полисна Гърция, който се знае като „Спартанска хегемония”. Относно Сократ – нищо чудно, че срещу него е било заведено дело. Без съмнение той е имал врагове в града, а е бил близък и с някои от хората, извършили тежки престъпления. Така че било внесено обвинение, подписано от трима граждани (имената им са известни – Анит, Мелет и Ликон). Знае се и приблизителният текст на обвинението, а именно, че: „Сократ върши несправедливост като развращава младежите, че не почита боговете, които градът почита и въвежда някакви нови божества” (24b). Процесът е бил проведен само в един ден. Имало е 500 съдебни заседатели, като редът е бил следният: след прочитане на обвинението се произнася обвинителната реч, която, както изглежда, е била поделена между тримата обвинители. След това обвиняемият произнася своята реч и се провежда първо гласуване, в което се решава дали той изобщо е виновен, или не. След това има второ гласуване, с което се решава какво да бъде наказанието. Между тези гласувания се правят предложения за наказание, като едното се прави от обвинителите, а другото от самия обвиняем. В Атина не е било рядкост чрез такива бързи процеси някои хора да бъдат осъдени и дори екзекутирани. Има един случай, когато няколко атински пълководци, управляващи флота, били осъдени във връзка с една битка и някои били убити, макар че спечелили битката. Те били обвинени, че не са прибрали труповете на загиналите си съграждани. А може би не е било възможно тези трупове да бъдат събрани тогава. Сократ впрочем напомня за този случай в речта си (32b). И покрай другото казва: „Ако имах повече време днес, може би щях да ви убедя в своята невинност; а в други страни законът забранява такива процеси да се провеждат бързо” (37b). „Апологията“ съдържа просто защитната реч на Сократ – както първата, така и неговите изказвания след гласуванията на съда. В началото той споделя удивлението си колко убедително са говорили неговите обвинители, „та чак за малко и аз да им повярвам”, и казва, че не е добър оратор, тъй като никога не е говорил в съд, макар да е вече 70-годишен; и въобще твърде рядко е говорил публично (17d). „Аз” казва Сократ, „съм съвсем неопитен в публичното общуване и в тези съдебни и държавни процедури, тъй като съм водил само частен живот – не съм участвал в политиката и не съм се съдил.”„Ето сега ние прочетохме” казва той, „това обвинение, но според мен то не е истинското обвинение. С него бих могъл лесно да се справя; но това, с което трудно бих се справил и вероятно няма да успея, е лошата мълва. Това е лошото мнение, което имат моите съграждани за мен, тъй като аз съм оклеветен пред тях; и то от много отдавна. Тъй като съм стар човек, много от моите съдии са били още деца, когато са слушали за мен разни лоши работи и дори са ги гледали в театъра”, казва той, напомняйки за комедията на Аристофан „Облаци” (18a-d). „Истинското обвинение срещу мен“, продължава, „е че аз съм човек, който изследва нещата на небето и под земята и учи хората да правят по-слабите доводи по-силни (19b). С други думи, уча ги как да си служат нечестно със словото. Но истината е, че аз никога не съм правил такива неща. Но как сега да ви разубедя? От науки за природата малко съм се интересувал, пък и винаги съм съветвал хората да си служат със словото честно. Освен това никой от тези млади и по-възрастни хора, с които съм общувал няма оплаквания срещу мен и не само те, но и техните близки и техните роднини също нямат оплаквания. Но дори някой да е извършил нещо лошо, то не е, защото аз съм го съветвал да постъпва така. Ако е извършил нещо лошо, то е, защото е решил така, а не под мое влияние. Колкото до моите обвинители, това са хора, които едва ли се интересуват младежта да бъде добре възпитавана. Ето, те казват, че аз съм „развращавал младежта”. Щом могат да узнаят кой я развращава, сигурно биха знаели и кой я възпитава. Но ако аз сега ги попитам кой възпитава добре младежите, те нищо няма да ми отговорят (24d-26b). Така че това лесно може да се отхвърли, както и обвинението, че не съм зачитал боговете. Но трудното е, че съм станал омразен на много хора. А как станах омразен? То е, защото разговарях с мнозина, които се имаха за нещо – било държавници, било поети, било занаятчии; и от тези разговори излизаше, че тези хора съвсем не знаят толкова, колкото си мислят че знаят, и че не са толкова мъдри, колкото си въобразяват и колкото биха желали другите да ги смятат. От тези разговори на тях им ставаше неприятно, още повече, че младежите, които бяха около мен, присъстваха и мнението, което се създаваше за тях – че не са това, за което се мислят – се разпространяваше (21b-23c). Но защо изобщо се заех с това? Защото изпълнявах задачата, която ми беше възложил богът в Делфи, когато след едно запитване на Хайрефонт се каза, че няма човек сред гърците, който да е по-мъдър от Сократ (21a). А какво означаваше това? То значеше, че най-мъдри са онези хора, които просто разбират, че не знаят много. Защото големите неща за човешкия свят може да ги знае само бог, а не човек.” Така Сократ отхвърля обвинението, че не вярва в богове. Но все пак той отхвърля и нещо от това, което съгражданите му и много от останалите гърци приемат относно боговете, а именно начинът, по който се говори за тях – примерно, в поезията. За това той споменава още в разговора си с Евтифрон, който е проведен сякаш в същия ден; когато казва: „Ето, Евтифроне, има неща у поетите като Хезиод и Омир, които не вярвам да са станали така, както те се разказват” (6b-c). След това Сократ казва, че не би желал да умолява съдиите и да ги убеждава да се смилят над него. „Макар че и аз не съм от камък, не съм някакво същество извън човешкия свят. Ето, имам роднини, имам и деца (34b-d). На как мога да ви убеждавам да постъпите несправедливо просто от съжаление? Нали по този начин вие ще се откажете от клетвата, която сте дали в името на същите тези богове? Тогава впрочем аз наистина бих действал против боговете и бих се показал като човек, който не вярва в тях.” И след гласуването, в което бива признат за виновен с 280 гласа срещу 220, той даже се учудва, че е осъден с толкова малка разлика (36a). И, размишлявайки какво наказание да му се наложи, казва: „ Какво наказание, след като аз по-скоро заслужавам награда. Защото заслужавам да бъда поддържан от вас за това, което върша. Вместо да се занимавам с личните си дела и да печеля пари, или да заемам държавни постове, аз съм правил друго, по-полезно – убеждавал съм всекиго поотделно да се грижи повече за себе си, тоест – за душата си, отколкото за външни неща. А и целия град така съм убеждавал и съм говорил, че той трябва да се погрижи по-скоро за себе си, значи да има повече справедливост в него, отколкото да печели войни или да забогатява. Така че хора като мен би трябвало да бъдат канени да се хранят в пританеума – с което са наградени някои от победителите в олимпийските игри. А аз съм направил нещо по-полезно от това, да победя на олимпийски игри” (36d) Все пак накрая, сякаш за да не дразни съдебните заседатели, Сократ казва, че би могъл да плати някаква глоба, макар да е беден. И тъй като някои от приятелите му обещават да помогнат, казва: „Добре, предлагам да платя глоба: примерно, 30 мини” (38b). Но след това съдът гласува за смъртно наказание. Накрая неговите думи са следните: „Ето, вие ме осъждате на смърт и това едва ли е в полза на града; защото надали той ще получи добра слава, когато се разбере, че сте осъдили на смърт свой съгражданин, който цял живот не е правил друго освен да ви помага (38c). А относно смъртта казвам, че не се боя от нея; и не се боя въз основа на това, за което стана дума и преди малко – не мога да се боя от това, което не знам какво е. Да се боиш от смъртта, това е като да мислиш, че си мъдър, без да си; да мислиш, че знаеш какво е тя, при положение, че не знаеш. Аз не знам какво е смъртта и именно поради това не се боя от нея; а нещата, които всеки човек е чувал – че тя е или нещо като безкрайно дълга нощ, или отиване там, където са другите мъртви – тези две неща не ми се струват толкова страшни, а второто даже ми изглежда привлекателно и по-добро от живота тук (40c-41c). Но тъй или иначе, аз не знам дали тя е нещо лошо, докато за други неща знам, че са лоши. Ето, това да се откажа от досегашния си начин на живот, от философията, от служенето на бога. Или да се откажа да помагам на града си. Да се уплаша. Ето това смятам, че е лошо и няма да го направя.”

Обикновено в изданията на Платоновия текст веднага след „Апологията” следва „Критон”; и правилно, защото там просто се продължава разказа за последните дни на Сократ. Критон го посещава една сутрин – в деня, когато се очаква да пристигне корабът от Делос и вече може да бъде изпълнена смъртната присъда – и му предлага да избяга от затвора, като го уверява, че това няма да е трудно, защото пазачите лесно могат да бъдат подкупени. И казва: „Не ми отказвай, защото ще излезе, че твоите приятели са страхливци или скъперници, които не са си направили труда да те спасят. А и помисли – кой ще се грижи за синовете ти? След като си родил деца, защо да не се грижиш за тях, докато е възможно, а вместо това предпочиташ „да избягаш” в смъртта?” (43d-46a). Сократ казва: „Нека постъпим така, както цял живот сме постъпвали, а не изведнъж на стари години да се променяме; и да помислим дали трябва да се съобразяваме с мнението на повечето хора. Винаги сме казвали, че не бива да се интересуваме от повечето, а само от онези, които нещо знаят (46a-47c). Колкото до синовете ми, аз мисля, че дори да умра, вие ще се грижите за тях не по-зле, отколкото ако ида в чужбина. Ако избягам, това няма ли да е позорно и за тях? (54a). А и дали моят живот в чужбина ще е щастлив? Защото където и да отида, ще ме посрещнат като закононарушител (53b). Но нека да помислим: добре ли е да извърша такова нещо? Не е, защото това би значило да наруша законите на града, в който съм прекарал целия си живот и за чието благо съм се грижил. А защо да ги нарушавам? Аз съм осъден съгласно тях. Да, хората, които са участвали в този процес може би са постъпили несправедливо, но всичко е станало законосъобразно. И ако аз сега избягам, дали няма да въстана срещу моя град? Дали няма да дам пример, който, ако бъде последван, няма да доведе до разрушението на този град? А това е град, който аз винаги съм харесвал – щом толкова малко съм отсъствал от него и почти никога не съм ходил в чужбина (50b-53a). Така че, Критоне, аз предпочитам да понеса наказанието, което градът ми е отредил съобразно законите, а не сега, когато съм вече стар, заради малкото оставащ ми живот, да се отрека от всичко, което съм правил до ден днешен. Пък и аз съм се подчинявал на тези закони доброволно. Винаги съм знаел, че те не действат тиранично, а дават възможност на онзи, който живее при тях, или да им се подчинява, или дори да ги променя – но по мирен начин и чрез убеждение, а не с нарушаване.”

Така стигаме до „Федон”, който е последен от тези, в които се разказва за процеса и смъртта на Сократ. Разказаното в„Евтифрон” сякаш сее случило сутринта преди да започне процесът (2a-b); после разказът продължава през „Апологията”, стига до „Критон”, който разговор е проведен около месец след края на процеса, и накрая е „Федон”. Това е разговор между Сократ, комуто предстои да изпие отровата, и неговите приятели, които са дошли рано сутринта, за да го видят за последен път (59e). Сред тях са самият разказвач Федон, Критон, синът му Критобул, Аполодор, тиванците Симий и Кебет, Менексен, а също Евклид и Ехсин, за които се знае, че впоследствие са основали свои школи (Евклид) или са писали диалози за Сократ (Есхин). Колкото до Платон, за него се казва кратко: „Той не беше там. Струва ми се, че беше болен” (59b-c). В началото Сократ съобщава, че последните дни се е занимавал с нещо, което никога не е правил, а именно – съчинявал е стихове. Казва: „Често съм имал сънища, в които богът ме е подтиквал да се занимавам с музика, с поезия. И ето сега, като не знаех какво друго да направя, реших да напиша някои басни на Езоп в стихове. Не съм съчинявал музика, тъй като не мога, но поне стихове направих” (60d-61b). Оттук нататък започва разговор добре ли е човек да приема смъртта, макар че би могъл да я избегне. Сократ казва, че целият живот на човек като него, философ, е по същество подготовка за смъртта; защото смъртта сигурно е по-добра от живота, ако душата е нещо, което оцелява отделно от тялото. И започва обсъждането дали душата наистина е безсмъртна (70a-c). А накрая той, след като вече е отпратил жена си и синовете си, извиква човека, който трябва да му даде отровата, изпива чашата и прави това, което пазачът му заръчва: а то е, след като се разходи малко и усети, че краката му натежат, да легне. И наистина, когато ляга, започва да усеща, че краката му изтръпват и престава да чувства каквото и да е. След това изчезва усещането в колената, после в корема и накрая настъпва смъртта. Федон казва и кои са последните му думи. Той открива главата си, както е легнал, и казва: „Критоне, да не забравим да принесем жертва на Асклепий. Един петел в жертва на Асклепий.” Това били последните му думи (116а-118а).

2. За смъртта

(„Апология“, „Горгий“, „Федон“)

Във „Федон“ темата е задгробният живот. Тя се открива и в други диалози – „Апология”, „Горгий”, „Федър”, „Пирът“.
Във „Федър” се казва, че душата е заживяла в тяло поради някакво падение. Защото при своята обиколка около земята не е могла да получи естествената си храна, изнемогнала е и се е въплътила (248c). В „Пирът” не се говори надълго за това, но в края на Сократовата реч се казва, че онези хора, които са видели приживе красивото и с това са познали истината – ето те са достойни за безсмъртие (212a). После в „Апология”, мислейки за присъдата си, той сякаш се пита: „Има ли изобщо някъде истински съдии? Такива, които не грешат?” И казва: „Има. Там, където може би отива душата след смъртта, там трябва да са истинските съдии (41a). А в „Горгий” се говори за отвъдния живот по повод на мисълта, че човек трябва да лекува душата си и то с наказания. Може би не е възможно душата да се излекува напълно тук, а само отвъд. Там наказанията ще бъдат по-големи, но м и лечението ще е по-добро (525a-b).

Да погледнем по-отблизо някои от тези диалози. В„Апологията” Сократ казва: „Време е да зададем този въпрос – какво е смъртта? Има две предположения. Едното е, че смъртта е като вечна нощ. Който умре, сякаш заспива и повече нито усеща нещо, нито чува, нито вижда – както става, когато спим непробудно и без сънища. Другото е, че човек отива на друго място и там, може би, среща други хора. Кои? Разбира се, тези, които са умрели преди него. Та да видим дали смъртта е нещо лошо, било в първия, било във втория случай. Лошо ли е в първия – ако тя е като заспиване? Ако погледнем нощите, в които сме спали непробудно и ги сравним с останалите дни и нощи, дали ще предпочетем тези, в които не сме спали, а са ни се случвали разни неща? Не съм сигурен. Много хора биха предпочели нощта, в която са спали без сънища, пред повечето дни и нощи, прекарани на тази земя. И това няма да са само обикновени, нископоставени хора, но дори може би такива като персийския цар – и те биха предпочели нощта, в която са спали добре и непробудно” (40c-e) „Но, без съмнение по-интересен е вторият случай – човек отива другаде и се среща с вече умрелите. Та, ако смъртта е такова нещо, атиняни” казва Сократ, „тя би била наистина голямо благо. Ако е така, в такъв случай аз дори много пъти желал да умра. Та какво ще е по-добро за човек като мен, който винаги е обичал да разговаря и да узнава неща от хората? Ако мога да отида там, където са истинските съдии – Еак, Радамант, Минос, Триптолем, и там да се срещна с великите хора на древността, за които сме чували, да кажем с онзи, който е завел войските при Троя, или с Одисей, или с някои, които като мен са пострадали от лоши съдии, като Паламед и Аякс? Или пък с големите поети – Орфей, Музей, Омир, Хезиод? Малко ли благо ще бъде това? В такъв случай бих бил щастлив да умра, макар вие без съмнение да не сте мислили за такова нещо, когато сте ме осъждали, а сте смятали, че ми причинявате вреда.” Така завършва Сократ своята реч. Последните му думи са: „Време е вече всеки от нас да върви. Аз – към смъртта, а вие – към живота. А кой от нас върви към по-доброто? Това не е известно на никого, освен, може би, на бога” (41a-42a)

Нека погледнем как се говори за същите неща в „Горгий”. Това е в края на разговора, който е водил със софистите Горгий, Пол и Каликъл. Накрая, обръщайки се към Каликъл, той казва: „Ще ти разкажа една история (логос), която ти сигурно ще я сметнеш не за логос, а за mythos – лъжлив разказ. Но според мене това е логос и ще ти го разказвам така, все едно е истина, защото вярвам, че е истина. Та говорят, че след управлението на Кронос трима от неговите синове си разделили света. Това били Зевс, Посейдон и Плутон. Зевс получил небето, Посейдон – морето, а Плутон – подземния свят. И още при Кронос се знаело, че хората, като умрат, ще отиват на различни места. Живелите добре отивали на Острова на блажените, а живелите лошо отивали, за да бъдат наказвани – може би завинаги – в Тартара. И това изглеждало решено добре, но започнали да идват оплаквания както от царството на Плутон, така и от Острова на блажените. Онези, които приемали мъртвите, започнали да се оплакват на Зевс, че при тях идвали все повече неподходящи хора. Причината била, че онези, които е трябвало да умрат, се явявали пред съдиите още докато били в тяло. И на тях се е гледало така, както и приживе – те си били със своя външен вид и своето обществено положение. А и съдиите, които съдели, също били хора. И се получавало това, което се получава при един обикновен съд – съдиите не виждат истинските провинения или заслуги на съдените, защото виждат само тялото им. Нямат поглед направо към душата. Като виждат тялото, виждат тяхното положение сред хората и биват заблудени от това. Затова съдът не бил добър. И тъй, първото, което Зевс направил, било да поръча на Прометей да се погрижи никой човек да не знае деня, в който ще умре. Това е нужно за да не се подготвят хората, а да отидат на съда точно в състоянието, в което винаги са се намирали. Да бъдат такива, каквито са били, когато са живели. И второ,” казва Сократ, „оттук нататък душата започнала да бъде съдена отделно от тялото. И както тялото на умрелия, когато го огледаш, виждаш белезите, които носи от живота си и си личи примерно как този човек, се е хранил; или ако има някакви телесни болести, те също си личат, или ако е бил бит или нещо друго. Така че от тялото могат да се разберат много неща. Но същото се отнася и за душата. Отделена от тялото, тя може да се види такава, каквато е била; да се видят всички белези от прекарания живот. Това прави възможно тя да бъде съдена добре. Освен това били сменени и съдиите. Вече нямало да бъдат обикновени хора, а ще са синовете на Зевс, героите Минос, Еак и Радамант; като Еак ще се грижи за тези, които идват от Европа, Радамант – за онези, които идват от Азия, а Минос ще е арбитър. Този съд ще се случва на един кръстопът, там, където идват душите от двете части на света; и оттук нататък, те ще бъдат насочвани в двете посоки. Едни от тях ще отиват на Острова на блажените, а други ще бъдат изпратени в Тартара. Но за онези, които отиват в Тартара, и за тях има две съдби. Защото някои от тях все още биха могли да бъдат излекувани, а други, поради големите си престъпления, няма да бъдат, но ще понасят наказания: ще страдат в Тартара, и то вечно. И техните страдания ще бъдат виждани от другите души, така че да служат за пример за това, какво се случва с онзи, който е извършил през живота си такива престъпления, че сякаш е умъртвил душата си: защото неизлечимото е някак умъртвено. В древността се говори за такива хора – Тантал и Сизиф сигурно са били такива. Може би и този Архелай, за когото ни разказа Пол. Ако това е истина, тогава сигурно и неговата душа е неизлечима и той никога няма да се върне от Тартара. Така се случва обаче с онези, които приживе са имали голяма власт, тираните. Защото има и такива лоши хора, които поради обикновения си живот не са могли и да извършват големи престъпления. Ето този Терсит, за когото Омир говори, сигурно не е бил добър човек. Но той няма да бъде наказан най-тежко, защото не е могъл да извърши нещо толкова лошо, което други са извършили. От друга страна, това че някой е на власт, не значи, че непременно ще стане престъпник. Макар и рядко, случва се някои хора да добият власт и пак да останат справедливи. Има такива, ето аз си спомням един наш съгражданин, атинянина Аристид. Така че някои души ще бъдат здрави. Такава би трябвало да е душата на един философ, който не се е занимавал с излишни дела, не се е стремил към успехи, към каквито се стремят много хора, а се е грижел просто за доброто на душата си. И когато съдиите видят такава душа, те ще се удивят на нейната добродетелност и ще я изпратят там, където заслужава: на Острова на блажените.“ „Така че” казва Сократ, „аз се обръщам към теб, Каликле, и те призовавам, както винаги съм призовавал хората – да се стремиш към такъв живот и такава борба, която най-сетне ще ти даде такава присъда пред истинските съдии. На теб, който ми казваш, че няма да знам какво да отговоря на онези, които може би ще ме осъдят тук, ще отговоря така: `А ти сигурен ли си, че там, където ще отидеш, ще знаеш какъв отговор да дадеш? Какво ще им отговориш, ако си живял зле? Защото те виждат всичко, виждат направо душата, а не гледат тялото и положението на човека. Те не могат да бъдат и подкупени. И тъй, виждат, че една душа е здрава, друга – болна, а трета е неизлечима и й предстои да умре; и наистина, някои отиват на вечна смърт`” (523a-526c).

Така стигаме до „Федон”, където разказът за отвъдното е най-дълъг. Сократ разказва къде е земята и какво е. И казва: „Знаете ли, че онова нещо, което наричаме земя, би могло да бъде сравнено с дъното на някакво море; а в действителност истинската земя е горе, някъде отвъд небето. Ако някой можеше да лети, би могъл да се издигне до края на въздуха, който ни обгръща и като погледне отвъд, да види, че истинската земя е там. И там също има и суша, и острови, а този въздух, който дишаме, е водата, морето на истинската земя. Там всяко нещо – и пръстта, и дървото и всяко нещо са направени от съвсем друг материал. Тези скъпоценни метали като злато и сребро, които имаме тук, там са най-обикновеното нещо. Там всяко едно осезаемо нещо е съставено от неща, които тук са най-голяма ценност. Иначе всичко е като при нас, но много по-чисто, по-прекрасно. И там живеят хора. Това би трябвало да са душите на онези, които тук са живели справедливо. Има различни живи същества, а и светилища на богове: но в тях човек би могъл да срещне със самите богове, а не както тук, където не ги виждаме и можем да се обръщаме към тях само чрез жертвоприношения и молитви” (109a-111c). „От друга страна, съществува и един свят долу, под повърхността на земята. И за него трябва да кажем нещо, ако искаме да разберем какво става с душите след смъртта. В този свят има кухини, дълбоки бездни, като най-дълбоката и най-страшната от всички се нарича Тартар: и тя минава от единия край на земята до другия. Там има и големи реки, които се показват и на повърхността на земята, но минават и под нея. Такава е Океан, която заобикаля цялата земя, но и минава отдолу. Срещу нея стои една друга, която се нарича Ахерон. Има и друга двойка реки – едната е Пирифлегетон, а другата – Стикс. Пирифлегетон е река, чиято вода е сякаш от огън; а и Стикс не носи обикновена вода. Та когато нашите души умрат, те биват насочени най-напред надолу. Впрочем не всички еднакво лесно тръгват натам. Има някои много привързани към телата, които дълго се въртят из местата, където са живели. Но накрая и те биват отвеждани там, като ги отвежда техния демон-покровител. Долу пък ги повежда друг водач, с когото те достигат Ахерон и едно езеро, наречено Ахерусиада; и там остават дълго време. Узнават каква ще е съдбата на онези, които са живели зле и каква на онези, които са живели добре. И съобразно съда някои души, прекарали известно време във водите на Ахерусиада, отиват на небето, което всъщност е истинската земя. А после може би ще отидат и на още по-красиви места. А други души остават в Ахерусиада и след това биват насочени към други раждания. Но това все още са тези, които не са живели толкова зле. А има трети, които са извършили тежки престъпления и те биват хвърлени в Тартар, откъдето минават водите на Стикс и на Пирифлегетон. И след като прекарат известно време в Тартар, биват извличани от водите на тези реки и се влачат из бездните под повърхността на земята. А водите на Стикс и Пирифлегетон никога не се смесват с тези на Океана и Ахерон. И онези които са извършили тежките престъпления, биват влачени от водите на тези реки, минават покрай Ахерусиада и виждат душите на онези, които са онеправдали през живота си. Макар и отдалеч, те имат възможност да викат към тях и да ги молят за прошка. И ако ги измолят, ще могат да се прехвърлят в Ахерусиада и да се върнат отново към живота; а ако не, ще минават отново и отново, докато успеят да я измолят. А има и такива, които са извършили толкова тежки престъпления, че не получават дори това, а биват хвърлени в Тартар и остават там завинаги” (112a-114c). „Аз не настоявам, Симие” (той се обръща към един от събеседниците, тиванеца Симий), ”че един разумен човек трябва да е сигурен, че нещата са точно така. Но това е размисъл в добрата посока. Във всеки случай човек не бива да се занимава с това, да обслужва тялото си, а трябва да се грижи за душата и да я украсява с нейното истинско украшение. А кое е то? То е душата да учи и да придобива истината, справедливостта, смелостта и свободата. Така трябва да се грижим за душата си” (114c-115a).

*

[По преводите на Г. Михаилов и Б. Богданов. В: Платон. Диалози I-II. „НИ“, 1979 и 1982]