Архив на категория: за човека

„Историята“ на Херодот

Книга I

Клио

Войните между гърци и варвари се предхождат от отвличането на жени. Първа е аргоската Ио, дъщеря на Инах, отведена от финикийците. Следват Европа и Медея. Накрая Александър похищава Елена.
Според персите виновни за враждата били гърците, защото те първи повели война (срещу града на Приам). На Азия и варварските народи, които я населяват, персите гледат като на нещо свое, а на Европа и на гърците – като на нещо отделно (2-4). Крез бил син на Алиат, цар на племената отсам Халис – която тече между сирийци и пафлагонци. Той пръв покорил някои от гърците в Азия (йонийци, еолийци и дорийци), а с други бил съюзник (лакедемонци). Преди това азиатските гърци били свободни и воювали само с кимерийците (5-6). Някога Лидия била управлявана от потомците на Херакъл, а последният от тази династия се казвал Кандавъл и царувал в Сарди. Преди Агрон, син на Нин, внук на Бел, праправнук на Херакъл, страната била управлявана от потомци на Лидос, син на Атис (7). Та този Кандавъл бил убит от Гигес, който се оженил за жена му. Той пръв от варварите изпратил дарове в Делфи, освен фригиецът Мидас. Делфийският оракул потвърдил възцаряването на Гигес, но предупредил, че някой от потомците му (четвъртият след него, праправнукът) ще пострада (8-14).
Гигес и потомците му се сражавали с гърците; той завладял Колофон. Синът му Ардис завладял Приена и нахлул в Милет. По негово време кимерийците, притиснати от скитите, превзели Сарди без акропола. Синът на Ардис се казвал Садиат, а внукът – Алиат. Алиат воювал с Киаксар, потомък на Дейок, прогонил кимерийците от Азия и завладял Смирна. Воювал с Клазомене и Милет. Тогава на милетците помагали само хиосците – в замяна на помощта им срещу еритрейците. На 12-тата година се подпалил намиращият се близо до Милет храм на Атина, и Алиат се разболял. Допитал се в Делфи и Пития му казала да построи отново храма. Тогавашният тиран на Милет (Тразибул) бил осведомен за този отговор от Периандър, син на Кипсел и цар на Коринт. Алиат предложил на Тразибул мир; а той демонстрирал пред пратеника изобилие в обсадения град. Покрай Периандър се разказва чудото с китариста-дитирамбист Арион от Метимна – бил изнесен на Тайнар от делфин. После пристигнал в Коринт и разказал на Периандър за случилото се (15-25).
Крез станал цар на 35-годишна възраст. Първо нападнал ефесците, а после останалите йонийци и еолийци под различни предлози. Така азиатските гърци били принудени да му плащат данък; а той се приготвил да нападне и островите. Биант (или Питак) го предупредил да не ги напада, тъй като флотът му бил по-слаб от гръцкия. Поради това Крез се отказал от този замисъл и сключил договор за приятелство с островитяните. Така той станал господар на всички народи отвъд (западно от) река Халис с изключение на ликийците и киликийците. Те били: фриги, мизи, мариандини, халиби, пафлагонци, тини и витини (и двата – траки), кари, памфили. А от гърците – йонийци, дорийци, еолийци (26-28). “В Сарди започнали да пристигат от Гърция заедно с другите хора и всички мъдреци на Гърция, живели по онова време, всеки по своя си работа”. Разговорът със Солон (заминал за десет години, след като атиняните се заклели през тези години да живеят според законите му). Разказите му за Телос, Клеобис и Битон (29-33). “Крез бил убеден, че е същински глупец онзи, който пренебрегва настоящите блага и кара хората да гледат края на всяко нещо”. При Крез дошъл един фригиец на име Адраст. Той бил внук на Мидас, убил неумишлено брат си. Крез го очистил и го приел при себе си. Тогава в Олимп, в Мизия, се появил голям глиган. По време на лова Адраст убил случайно с копието си Атис, а после се самоубил, макар че Крез му простил (34-45).
Изминали две години след тази случка. Мощта на персите нараствала. Астиаг, син на Киаксар, бил свален от Кир, син на Камбиз. Крез решил, че е нужно да поведе война срещу Кир и се обърнал за съвет към някои гръцки и негръцки прорицалища – Делфи, Фокида, Додона, Амфиарай, Трофоний, Бранхидите при Милет; също и при Амон в Либия. Най-напред обаче решил да ги изпита. Въпросът бил какво прави Крез на 100-тния ден след тръгването на пратеничеството му от Сарди. Получил верен отговор от Делфи и задоволителен от Амфиарай. После изпратил извънредно богати дарове в Делфи; и по-малко в Тива при Амфиарай. Заедно с даровете поръчал да попитат дали да воюва с персите и дали да усили войската си със съюзници. Отговорите и от двата оракула му се сторили благоприятни (че ще разруши голяма държава; да се съюзи с онези гърци, които са най-силни). Освен това в Делфи му дали промантия, проедрия и право на делфийско гражданство – на него и на лидийците. На въпроса му до Делфи, дали царството му ще просъществува дълго, оракулът отговорил, че Крез ще е цар дотогава, докато цар на мидийците стане муле (46-55).
Крез узнал, че най-могъщи в Гърция са лакедемонците (от дорийски род) и атиняните (от йонийски). Коренното население в Атика било негръцко – “пеласгийско”, докато дорийците били гърци. Атическите йонийци не се местели, а дорийците дълго се движели от място на място, докато се установили в Пелопонес. При Девкалион те били във Фтиотида, при Дор, сина на Елин – при планините Оса и Олимп, после на Пинд, Дриопида и накрая в Пелопонес. Колкото до пеласгите, те сигурно са говорили варварски (негръцки) език. Така че атическият народ, по произход пеласгийски, е научил гръцки и така се присъединил към гърците (56-58). Крез узнал, че атическият народ е под властта на Пизистрат.
Разговорът на баща му Хипократ с лакедемонеца Хилон в Олимпия. Пизистрат бил водач на трета партия, наред с тази на “крайбрежните” с водач Мегакъл (от Алкмеонидите), и тези от “равнината”, начело с Ликург. Веднъж Пизистрат поискал въоръжена стража от 300 души (след като сам се наранил, твърдейки, че искат да го убият), завзел акропола и после “управлявал благополучно и мъдро според вече установените закони”. Първото му изгонване и как се завърнал (надхитрил атиняните, макар че те се смятали за първи по хитрост сред гърците). Оженил се за дъщерята на Мегакъл, но се стараел да няма деца, защото родът им бил прокълнат. След конфликта с Мегакъл, избухнал по този повод, избягал втори път (на Еретрия) и пак се върнал, подкрепен с пари от тиванците и с войска от аргосците. Алкмеонидите и мнозина други избягали. Пизистрат завладял Лесбос и поставил там за тиран Лигдамис от Наксос. Извършил очищение на Делос – изкопал мъртъвците и ги изнесъл (59-64).
Спартанецът Ликург посетил Делфи и получил от Пития законите, които спартанците съблюдават оттогава. Някои казват, че ги донесъл от Крит, след като станал настойник на спартанския цар Леобот. Той учредил ефорите и геронтите, също и общите обеди. След смъртта му издигнали светилище в негова чест. Спартанците пожелали да завладеят Аркадия, и след допитване до Делфи започнали война с Тегея, най-напред неуспешно. По времето на Крез и при царете Анаксандрид и Аристон те вече взели надмощие. Започнали да побеждават след като пренесли костите на Орест, които се намирали в Тегея (случката с Лих, който намерил ковчега на Орест в двора на един ковач) (65-68). Сключили съюз с Крез (по това време вече голяма част от Пелопонес била под тяхна власт). В посланието си до тях Крез писал: “понеже научавам, че вие сте начело на Елада”. Изпратил им злато за статуя на Аполон, а те изработили за него голям меден кратер. Но кратерът не стигнал до Сарди – дали защото самосците го заграбили (както твърдят лакедемонците), или защото самите те го продали в Самос, след като разбрали, че Сарди е паднал, а Крез е пленен (според самосците). После той бил поставен в храма на Хера.
Един лидиец на име Санданис предупредил Крез, че няма да има полза от война срещу персите, тъй като те били много по-бедни от лидийците. “Преди да подчинят лидийците, персите не знаели що е изтънченост и що е благо”. Крез тръгнал към Кападокия (кападокийците били наричани от гърците сирийци). Граница между мидийците и лидийците била река Халис. Отдясно на реката, течаща на север, са кападокийците, а отляво – пафлагонците. Отношенията между лидийци и мидийци по времето на лидиеца Алиат (син на Садиат) и мидиеца Киаксар (син на Фраорт, внук на Дейок). Какво направили скитите, приети от Киаксар. След като извършили едно престъпление при мидийците, отишли при Алиат като молители и той не ги предал; затова избухнала война, продължила 5 години. Войната била прекратена покрай затъмнението (предсказано от Талес, 585 г.). Алиат дал дъщеря си на Астиаг, син на Киаксар (71-74). Талес, който придружавал Крез, му помогнал да премине Халис, като я отклонил. Кир тръгнал насреща му, като предварително предложил чрез вестители на йонийците да се отцепят от Крез – но те не се отцепили. Първата битка, станала недалеч от Синопа, завършила без ясен изход. Крез се оттеглил към Сарди и дори разпуснал войската, като решил да подготви нова след 5 месеца. Имал договор с египтяните на Амасис, с вавилонците и с лакедемонците. Случило се знамение – около Сарди се появили змии, които конете ядяли. Телмесоските гадатели го разтълкували вярно, но преди да съобщят на Крез, той бил пленен. “Нямало тогава в Азия друг народ по-мъжествен и по-смел от лидийския”. Неочаквано за Крез Кир го последвал и пристигнал пред Сарди. Войските се подредили пред Сарди. Кир поставил камилите на първо място и разпръснал конницата на Крез. После лидийците се събрали в крепостта (75-80). Крез бързо изпратил вестители за помощ, включително и в Спарта, и спартанците се приготвили да помогнат. Разказва се за войната между Спарта и Аргос. Дуелът на шестстотинте. Оттогава аргосците престанали да носят дълги коси и златни украшения; лакедемонците – напротив, започнали да ходят с дълги коси. Само след 14 дни (и 14 години откакто Крез царувал) Сарди бил превзет. Някои от персийските войници влезли през едно място на крепостта, смятано за непревзимаемо и поради това неохранявано. Легендата за лъва, роден от наложницата на цар Мелес. Изкачили се, след като мардът Хюройад видял един лидиец да слиза оттам, за да си прибере падналия шлем (81-84). Синът на Крез проговорил (съгласно предсказаното за него от Делфи, че ще проговори в нещастен ден).
Крез бил качен на клада, за да бъде принесен в жертва чрез изгаряне (заедно с 14 млади лидийци). Може би Кир искал да провели дали боговете няма да го спасят. Там Крез се провикнал три пъти “Солоне!” Кир го заразпитвал (чрез преводачи) и наредил да изгасят огъня. Скоро след това завалял и дъжд и Крез бил спасен (докато призовавал Аполон на помощ, заради принесените му дарове). Съветите на Крез към Кир – да не оставя войниците да грабят града, да им отнеме плячката под предлог, че трябва да принесе жертва на Зевс. Крез изпратил хора да попитат в Делфи защо му е дадено подвеждащо предсказание. Пития му напомнила за вината на Гигес. “Дори за един бог е невъзможно да избегне определената му участ”. Аполон бил благосклонен към Крез, но не могъл да надвие Мойрите. Значението на предсказанието – Кир бил подобен на муле. Това е историята на Крезовото царство и първото заробване на Йония (85-91). Даровете на Крез в Гърция. Случката с онзи враг, който помагал на Панталеонт да отнеме царството от Крез (Панталеонт бил брат на Крез по баща, син на йонийка, а самият Крез – на карийка).
Забележителностите на Лидия и лидийските обичаи. Златните зрънца от река Тмол, паметникът на Алиат. Разказва, че лидийките си събирали зестрата чрез проституция. Лидийците първи започнали да секат златни и сребърни монети. При тях били измислени игрите, на които играят и гърците. По време на един голям глад им се наложило да изпратят колонисти на запад. Потеглили от Смирна, достигнали Италия и техните тамошни потомци станали известни като “тиренци” – по името на водача им Тирсен (син на царя им) (92-94).
След това се минава към разказа за въздигането на Кир и персите. Азия била под властта на асирийците 520 г. Първи от тях се освободили индийците, а после – и други народи. Мидиецът Дейок, син на Фраорт, станал известен с това, че съдел справедливо. Той правел така, казва Херодот, защото се домогвал до царска власт. По това време из Мидия царяло беззаконие. Мнозина започнали да идват при него и накрая той казал, че няма време да се занимава с чужди дела. Тогава мидийците се събрали и започнали да говорят че страната им се нуждае от цар, и “най-много говорели приятелите на Дейок, както аз си мисля”. Избрали го за цар, после му построили дворец и му дали телохранители. Той им наредил да си построят само един град (дотогава живеели по села). Така построили града, наречен Екбатана – със седем кръга крепостни стени и хълм в средата. Простолюдието живеело извън стените. Дейок разпоредил никой да не вижда царя лично, а достъпът до него да става чрез вестители. Имал съгледвачи и подслушвачи по цялата страна. Той властвал само над мидийците, които се делят на родове. Херодот споменава шест рода, шестият се казвал “маги“ (95-101).
Дейок властвал 53 години, наследил го синът му Фраорт. Той победил персите, а след това “преминавал от един народ към друг, докато накрая стигнал до война с асирийците”. В тази война загинал (след 22 години царуване), а с него загинала и голяма част от войската му. Наследил го синът му Киаксар – “разправят, че той бил още по-храбър от предците си”. Устроил армията, като отделил копиебойците, стрелците с лъкове и конниците в различни бойни части (дотогава те се биели смесено); и обединил земите отвъд река Халис. Докато обсаждал Ниневия, бил нападнат от скитите, които навлезли в Азия (Меотида – Колхида – покрай Кавказ), изтласквайки кимерийците от Европа. Между Колхида и Мидия има само един народ – саспейрите; но скитите минали по по-далечния път. Те победили мидийците и “разпрострели властта си из цяла Азия”. Египетският цар Псаметих ги посрещнал в палестинска Сирия и ги убедил да се върнат. Плячкосали храма на Афродита Урания в Аскалон – най-древен от всички на богинята, дори преди кипърския. Затова и се разболели от “женска болест”. Те владели Азия 28 години, докато накрая Киаксар и мидийците ги умъртвили с измама, след като ги напили. После Киаксар завладял Ниневия и подчинил асирийците (без Вавилон) (102-106). Царувал 40 години и бил наследен от сина си Астиаг.
Сънят на Астиаг за дъщеря му Мандана; тълкуването на магите. Като пораснала, я дал на един перс на име Камбиз, добър по род, но не мидиец. Втори сън на Астиаг за дъщеря му. След като на Камбиз и Мандана се родило момче, той възложил на най-верния си служител Харпаг да го убие. Харпаг разговарял с жена си и споделил, че се страхува да убие детето (то му било и “роднина”), особено ако властта после попаднела у Мандана. Затова го дал на един роб-говедар на име Митридат и жена му Кюно, които живеели в една планина откъм земите на саспейрите, към Евксинския понт. Разговорът на Митридат с жена му. Тя току-що била родила детето си мъртво. Преоблекли го в дрешките на Кир и след три дни го дали “да получи царско погребение”. Харпаг поръчал да го видят телохранителите му (или евнуси), а той самият не погледнал. Така Кир бил взет и отгледан от говедарите, които му дали някакво друго име (107-113). Кир растял, станал на 10 години и се проявил сред връстниците си – веднъж набил с камшик сина на благородния перс Артембар, докато си играели на “цар”. Артембар се оплакал в града от “сина на говедаря на Астиаг”. Астиаг извикал Кир, поговорил с него и го разпознал (като сравнил и изминалото време). Заплашил говедаря с мъчения и той си признал за случилото се преди десет години. После повикал Харпаг, който му разказал какво точно е станало. Астиаг не се показал разгневен, но отмъстил жестоко на Харпаг (случката със сина му) (114-119). Магите казали на Астиаг, че Кир не е опасен, защото вече бил станал цар; имало е дори предсказания, които не довели почти до нищо, та какво оставало за съновидения. Тогава Астиаг се успокоил и изпратил Кир в Персия при истинските му родители. Те пък разпространили слуха, че бил отгледан от кучка (120-122).
Харпаг започнал да му изпраща подаръци (той самият не бил високопоставено лице). Същевременно уговарял мидийските първенци да свалят Астиаг и да поставят Кир начело на държавата. Съобщил за плана си на Кир чрез писмо, скрито в корема на заек. Кир обявил на персите, че Астиаг го е поставил за техен военачалник и им разпоредил да се съберат, като си вземат оръжие (коси). Херодот назовава персийските племена – били десет, от които 6 били земеделски, а 4 – номадски. От земеделските най-благородни били пасаргадите, от които бил родът на Ахеменидите. Как Кир призовал персите да въстанат. Астиаг, сякаш заслепен от боговете, посочил Харпаг за военачалник. Харпаг загубил битката; а Астиаг заповядал да набият на кол маговете-съногадатели. После сам възглавил друга войска, но бил победен и пленен. Разговорът на пленения Астиаг с Харпаг – защо предал мидийците на персите? След време мидийците въстанали срещу Дарий, но били победени. Астиаг царувал 35 години над азиатските територии отвъд Халис, а мидийците – общо 128, без времето на скитите. Кир оставил Астиаг жив и го държал при себе си до смъртта му. След победата си над Крез, той станал господар над цяла Азия (123-130).
За обичаите на персите: те не строят храмове, олтари, статуи. Не смятат (като гърците), че богове и хора имат една и съща природа . На високи места принасят жертви на Зевс и наричат “Зевс” цялото небе; също – на слънцето, луната, елементите. От асирийците и арабите са научили да жертват и на Афродита Урания (арабите я наричали Алилат, а персите – Митра). При жертвоприношение молитвата не е само за принасящия, но и за всички перси, и за царя. Без маг (който припява) не се извършват жертвоприношения. Почитат онзи ден, в който се е родил всеки от тях, и тогава ядат повече. Обичат десерти и са отдадени на виното. Не им е позволено да повръщат и пр. в присъствието на други хора. Как взимат решения. Как се поздравяват при среща. Сред народите почитат най-много себе си, след това – най-близките им по територия, след това – по-далечните (131-134). Лесно възприемат чужди обичаи. Носят мидийски дрехи, египетски ризници, а от гърците са научили да се сношават с момчета. Имат по много законни жени и още повече наложници. Смятат, че е добре да имат повече деца. Учат синовете си на яздене, стрелба с лък и да говорят истината. “Необичайно е истинският родител да умре от ръката на собствения си син”. Освен да се лъже, е срамно и да се правят дългове. Страхопочитание към реките. За погребенията, за отношението към животните – маговете убиват всякакви животни, с изключение на кучета (135-140).
Кир бил враждебно настроен спрямо гърците (йонийци и еолийци). След превземането на Сарди те изпратили хора да се договорят с него – да запазят същото положение, каквото имали при Крез. Но той се договорил само с милетците. Тогава всички останали се събрали в Паниониона и решили да искат помощ от спартанците. За йоницийте, дорийците и еолийците. Йония се намира на най-благоприятното място под небето (с най-добър климат). Градовете им от юг на север са: Милет и Приене (в Кария); Ефес, Колофон, Теос, Клазомене, Фокея (в Лидия), Хиос и Еритрея (тя е на континента); и Самос. Тези 4 групи говорят на 4 различни наречия. Милетците се отцепили, защото самото име „йониец“ се смятало за срамно, а йонийският народ бил най-слаб между гръцките и по това време нямало друг влиятелен йонийски град освен Атина. Самите атиняни също избягвали това име. „И сега мнозина се срамуват от това име“. И все пак, казва Херодот, точно тези 12 града се гордеели с името си (освен милетците). Дорийците от Петоградието (то било Шестоградие, но изключили Халикарнас заради един халикарнасец, който проявил неуважение към Аполон – случката с триножника). Градовете им са: Линдос, Иалисос, Камирос (на Родос), Кос (остров) и Книдос (на континента) (141-144). Тези йонийци били изгонени от Пелопонес от ахейците. Ахейски градове – Пелене, Айгай, Патра и др. Малоазийските йонийци не са много чисти йонийци, макар че си мислят така. Те са смесени с други – минийци, кадмейци, фокейци, аркадски пеласги, дорийци от Епидавър. Дошлите от Атина пък се оженили за карийки. Сред царете им имало ликийци (потомци на Главк), пилоски каукони (от рода на Кодър) и др. Паниониите се празнуват в Паниониона – място на Микале, посветено на Посейдон (145-148). Еолийските градове са: Куме, Неон тейхос, Питане и др. И Смирна е от тях, но бил отнет от йонийците – чрез едни бегълци от Колофон. Имат 5 града на Лесбос и един на Тенедос.
Лакедемонците отказали помощ, изпратили само един кораб за разузнаване. Пратеникът пристигнал в Сарди и предал на Кир едно известие с искане да не опустошава нито един гръцки град. Кир се учудил на тази дързост и казал, че не се бои от хора, които се събират на агората, за да се занимават с покупки и продажби (персите не се пазарели и нямали агора) (149-153). После заминал за Екбатана с Крез, а оставил за наместници перса Табал в Сарди и мидиеца (или лидиец) Пактий – да надзирава превоза на злато. Този Пактий разбунтувал лидийците срещу Кир и Табал. Кир обсъдил това въстание с Крез, който го посъветвал да отнеме оръжието на лидийците и да им промени обичаите (да носят хитони и котурни, да свирят на китара, да се заемат с търговия). Така щял да ги владее по-лесно. Пактий избягал в Куме, а изпратеният от Кир мидиец Мазарес изискал от кумейците да му го предадат. Кумейците се обърнали към прорицалището на Бранхидите близо до Милет, което ги посъветвало да го предадат; но после се изяснило, че богът ги упреква за самия въпрос. Прехвърлили го в Митилена, после в Хиос, а хиосците го предали, за да получат областта Атарнеус (в Мизия срещу Лесбос). Мазарес заробил приенците и магнезийците (154-161). По-късно за управител и военачалник в „долна Азия“ бил изпратен Харпаг. Обсадил Фокея.
Фокейците били първите гърци, които показали, че “съществуват Адриатическо и Тиренско море, Иберия и Тартес.” Те убедили Харпаг да отдръпне войската, взели семействата си, статуите на боговете и даровете, и отплавали за Хиос; а персите влезли в опразнения град. Половината фокейци избягали на запад (макар че всички се заклели да потеглят). Пристигнали на остров Кирн, където, след като се отдали на грабежи, им се наложило да се сражават с тирсени и картагенци в Сардинско море. Изоставили Кирн и потеглили към Регион, а после – към областта Ойнострия, където се заселили в град Хюле. Защото един мъж от Посидония им казал, че Пития искала да издигнат светилище на героя Кирн (а не да основават град на остров Кирн, какъвто те наистина основали – казвал се Алалия) (162-167). Теосците избягали в Тракия и основали Абдера. Останалите, с изключение на Милет, се сражавали с Харпаг, но “победени и поробени, останали в земите си и изпълнявали, каквото им заповядвали. Така Йония била поробена за втори път.“ А докато се случвали тези неща, островитяните, изплашени, сами се предали на Кир. На едно събрание в Паниониона Биант посъветвал йонийците да заминат всички заедно за Сардиния. Преди тези събития Талес (по род финикиец) ги съветвал да образуват един общ център в Теос. Харпаг тръгнал на поход срещу карите, кавните и ликийците. Карите били дошли от островите. Те били подвластни на Минос и се наричали лелеги. Те измислили гривите на шлемовете, знаците на щитовете и на дръжките им. После били изместени от йонийците и дорийците и се заселили на континента. Това е мнението на критяните, а самите кари твърдят, че винаги са живели на континента и винаги са имали същото име. Казват, че Лидос и Мизос били братя на Кар. Кавните твърдели, че са от Крит, но според Херодот са коренни жители. Възприели карийския език (или обратното). Ликийците били от Крит (открай време Крит бил владян от варвари). Минос и Сарпедон се скарали, и Сарпедон отишъл в Азия (земята на ликийците някога се наричала Милиада, а сегашните милии тогава били наричани солими). Името си носят от Лик, който бил изгонен от Атина от брат си Егей и дошъл при Сарпедон. Оттогава жителите се наричали ликийци. Следят родословието си по майчина линия. За да се защитят, книдосците опитали да прокопаят канал при Триопион и да направят града си остров. Пития ги посъветвала да спрат копаенето и Харпаг ги превзел. Педасейците, които живеели над Халикарнас, успели за известно време да се противопоставят на Харпаг. Ликийците се сражавали, но били разбити. Подвигът на ксантосците – “сега са оцелели 80 семейства от тях”. След това завзел и град Кавън (168-176).
За Вавилон и завладяването му. Най-прочутият и добре укрепен град, в който след падането на Ниневия били царските дворци, бил Вавилон. Имал формата на квадрат със страна 24 километра (120 стадия). Заобиколен бил от ров, пълен с вода, а крепостната стена била висока към 100 метра. По стената имало издигнати постройки и между тях – улица, по която можело да се мине с колесница. В стената имало 100 медни врати. Отвътре била построена и още една стена, по-тясна от външната. Има два квартала, тъй като е разделен на две от река Ефрат (която тече от Армения и се влива в Червено море). Застроен е с 3 или 4-етажни къщи. Улиците са прави, пресичат се и половината от тях водят към реката. Покрай бреговете са построени тухлени зидове с входове към всяка улица (с медни вратички). В средата на всеки от двата квартала имало укрепени дворове – в единия били царските палати, а в другия – храмът с медни порти, посветен на Зевс Бел. “По мое време той още съществуваше”. Бил квадратен със страна 400 м. и кула в средата – също квадратна, със страна 100 м. Върху нея още една, и още една – общо 8 една върху друга; а нагоре има път, който обикаля около всички кули. В средата има място за почивка с пейки, а най-горе – голям храм. Вътре няма статуя, а само една жена “избрана от бога, както разправят халдейците, които са жреци на този бог”. По-надолу има и друг храм, със златна статуя на Зевс, златна маса, седалка, трон и златен олтар извън храма. Имало и по-голям, върху който се принасяли жертвите. Също и една шестметрова статуя на бога от масивно злато, която Ксеркс изнесъл. Сред царете на Вавилон имало и две жени, като едната – Семирамида – била пет поколения преди втората. Тя направила насипи по равнината, за да не се разлива реката. Втората се казвала Нитокрида (вероятно Херодот е слушал да се говори за Навуходоносор) – по нейно време мидийците завладели Ниневия. Тя изградила мост между двата квартала на града. Шегата със съкровището в гробницата на “Нитокрида” над една от портите (177-187).
Кир тръгнал на война срещу сина на тази жена. Носел си кипната вода от река Хоасп – единствената река, от която пиел вода. По време на похода конят на Кир едва не бил завлечен от река Гюндес, която се влива в Тигър; ядосаният Кир я разделил на 360 канала, макар това да отнело на войската му цяло лято. Вавилонците го посрещнали пред града, но били разбити и се оттеглили в крепостта. Били запасени с провизии за много години. Кир отклонил реката, и когато водата спаднала достатъчно, войската му навлязла по коритото. Това било рисковано, защото, ако вавилонците знаели, биха затворили вратичките към улиците и биха избили навлезлите войници. Но нападението било неочаквано и тъй като градът бил голям, повечето от гражаданите дълго време не разбрали, че чуждата войска е навлязла, а се отдавали на забавления (188-191).
Вавилония била богата. В четири от дванайсетте месеца в годината царят и армията му се изхранвали от нея (това е извън данъка), а през другите 8 – от цялата останала Азия. “Асирия по отношение на богатството е една трета от Азия”. Какво притежавал сатрапът на Вавилон. Там вали малко дъжд. Вавилония е насечена с канали като Египет, и се полива на ръка – там е най-доброто жито. Правят си сусамено масло и отглеждат финикова палма. Стоките се изпращат до Вавилон по реката, в лодки от кожа, които се правят в Армения (от арменците, които обитават над асирийците). Карат се най-вече стомни с финикийско вино. В лодката винаги има магаре – след като продадат стоката, разглобяват лодката, натоварват кожите на магарето и тръгват обратно. Не е възможно да се плава нагоре, тъй като течението е бързо. Облеклото им е ленен хитон, върху него вълнен и бяла наметка. Обувки, дълга привързана коса, печат и тояга с издълбан знак на нея (192-195). От обичаите им “най-мъдър по мое мнение е следният”. Момичетата за женене се продавали – първо най-хубавите, после останалите. Други пък взимали момичетата, които никой не искал, и получавали за това пари – първо от най-грозната, която взимал този, който бил съгласен да получи най-малко пари. Не било възможно да ожениш дъщеря си за когото искаш; а който купел жена, трябвало да гарантира, че ще живее с нея. Друг обичай – тъй като нямат лекари, изнасят болните на площада, където винаги се намира някой да ги посъветва как да се лекуват. Всеки бил длъжен да пита болния от какво боледува. Всяка жена един път в живота си трябвало да се отдаде на чужденец в храма на Афродита. Някои обаче стоели по 3-4 години, докато се намерел кой да ги поиска. Това го имало и на остров Кипър (196-200).
Походът на Кир срещу масагетите. Те живеели на изток, отвъд Аракс, срещу иседоните. Някои ги смятат за скити. По реката имало острови, където растели дървета с особени плодове – като се хвърлят в огън и се вдиша миризмата, човек се опива като с вино. Минава през земята на матиените, единият от ръкавите му се влива в Каспийско море. Морето отвъд Херакловите стълбове, наречено Атлантическо, е обединено с Червено. Каспийско море обаче е отделно – то не се съобщава с никое друго море. На запад от него е Кавказ – най-просторната и висока планина, където има много и разни народи, живеещи “почти само от диви плодове”. От листата на някои дървета там се получавала неизпираема боя за дрехи; хората се сношавали открито като добитъка. На изток от морето има необгледна равнина. Част от тази равнина била заета от масагетите (201-204). Тяхна царица била Томирис (мъжът й бил умрял). Кир й предложил да му стане жена (но само на думи, казва Херодот). Прехвърлил мостове над Аракс. Томирис му изпратила писмо, че мостовете не са нужни. Ако иска да се бият, тя можела да се оттегли на три дни навътре в земята си, или пък обратното – той да се отдръпне на три дни в земите, владяни от персите. Крез се изказал против това, Кир да отстъпи назад – в такъв случай и да спечели, и да загуби битката, той нямало да има полза. Предложил да навлязат, да поставят по-слабите войници по-напред и да оставят много храна и вино. Масагетите сигурно щели да спечелят битката, после да се напият, и щели да бъдат унищожени (205-207). Кир се съгласил поверил Крез на сина си Камбиз, отпратил ги към Персия и преминал реката. Сънувал най-стария син на Хистасп (от рода на Ахеменидите) с крила над Азия и Европа. Синът бил Дарий – тогава към 20-годишен. Кир повикал Хистасп и му казал, че подозира сина му. Хистасп обещал да провери и да затвори сина си, докато Кир се върнел. Станало така, както Крез предположил – мнозина масагети (една трета от войската им), които спели след угощението, били избити, а и синът на Томирис бил пленен. Кир получил от нея второ писмо, в което тя настояла синът й да бъде върнат, а Кир да отстъпи, иначе щяла “да го напои с кръв”. Синът й обаче се самоубил, докато бил в плен. Тогава Томирис нападнала войската на Кир. Това била “най-страшната от всички битки, станали между варвари”. Повечето перси загинали, също и Кир (след 29 години царстване). Мехът, пълен с кръв.
За обичаите на масагетите: те се обличат като скитите и начинът им на живот е подобен. За оръжието ползват мед, а за украшения – злато. Желязо и сребро нямат. Жените им са общи (това не е вярно за скитите, както някои гърци мислят, а за масагетите). Когато някой остарее, го принасят в жертва заедно с добитък и ядат от печеното. Умрелия от болест го заравят. Нямат земеделие, живеят от добичета и риба. Почитат слънцето, на което жертват коне (208-216).

Книга III

Талия

Камбиз тръгва на война срещу Амасис. Според някои е обиден, че Амасис не му е дал своя дъщеря за жена, а една от тези на Априес. Бил подтикнат от някакъв египтянин, когото Амасис изпратил в Персия като очен лекар. Някои казват, че Камбиз бил син на дъщерята на Априес, но не било така – той бил син на Касандана, дъщеря на Фарнасп от Ахеменидите (1-5). Към Камбиз се присъединил Фанес, мъж от Халикарнас, недоволен за нещо от Амасис. Амасис изпратил един евнух да го залови и той го открил в Ликия, но не успял да го закара до Египет. Фанес посъветвал Камбиз да се обърне към царя на арабите за помощ при преминаването на безводните места от граничещата с Финикия палестинска Сирия към Египет.
Царят ги снабдил, като събрал вода в мехове от камилски кожи. От Гърция и Финикия целогодишно пристигали в Египет делви с вино. Арабите почитат клетвите за вярност – сприятеляват се с кръв, намазана на част от дрехите им и върху седем камъка между тях. Вярват само в двама богове – Дионис и Урания (споменава и арабските им имена) (6-8).
Амасис умрял преди Камбиз да навлезе в страната; наследил го синът му Псаменит. Чакал войската на Камбиз при Пелусийското устие на Нил. В Тива валяло – това никога преди това не се било случвало (10). Гърците и карите, недоволни от Фанес, убили преди битката в пространството между двете войски синовете му – и то така, че той да види това. Пили от кръвта им, смесена с вино. Египтяните били победени; черепите им, които Херодот видял, били много здрави – защо си бръснели главите. Престъплението на Псаменит спрямо вестоносеца перс и кораба с екипаж от митиленци – убили ги. Превземане на Мемфис. Псаменит царувал 6 месеца. Пленяване на царското семейство, самоубийство на Псаменит (замислял бунт, бил разкрит, пил бича кръв).
Либийците и киренците се изплашили и обещали подчинение (11-15). Камбиз открил балсамирания труп на Амасис и се гаврил с него (бичувал го). Египтяните разказват, че това не било тялото на Амасис, защото преди смъртта си той поръчал да поставят на неговото място друг труп, а неговия да скрият другаде в гробницата (16). Финикийците отказали да нападат картагенците, с които били свързани с клетви за мир като с потомци. Камбиз изпратил съгледвачи в Етиопия (“уж че носят дарове за царя им”). Това били „ихтиофаги“ от Елефантина – знаели етиопски. Царят на етиопците се досетил, че не идват с добри намерения, и им дал враждебен отговор. Изпраща на Камбиз лък – дали някой ще успее да го опъне. Твърдяло се, че етиопците са най-високите и красиви хора. Живеели дълго – повечето до 120 години, а персите – само до 80 (17-24). В Етиопия имало извор с особена вода, която помагала за дълголетие – съгледвачите се измили в нея. Камбиз потеглил срещу тях с цялата си пехота, без да съобрази какво количество провизии е необходимо за толкова дълъг път. Войската много гладувала. Стигнали до това, да изяждат един от 10. Петдесетте хиляди войници, изпратени от Тива срещу амонийците за да ги поробят и да изгорят светилището на Амон (Зевс), изчезнали (сигурно засипани от пясъци). Преди това стигнали до град Оазис, който бил на 7 дни път от Тива през пясъците (мястото се наричало Островът на блажените) (25-26).
Камбиз трябвало да се върне в Тива, а оттам – в Мемфис. Там разпуснал гърците и те отплавали. Недоволен, че египтяните празнували след неуспешния му поход, той нарушил празника им, убил управниците на Мемфис и бика Апис (Епаф), когото те смятали за божество (27). Поръчал на Прексаспес да убие брат му Смердис в Суза, защото сънувал, че Смердис докосва небето с главата си. Преди това го отпратил там от завист – защото само той успял да опъне етиопския лък. После убил и сина на същия този Прексаспес, и то без причина. Имал кръвосмесителна връзка със сестра си, която поискал да бъде узаконена; а после и с още една. Втората която била по-млада, убил, разгневен от някакви нейни думи (за лъвчето и кучетата, за марулята). Той по рождение имал тежка болест (свещена). Заровил живи с главата надолу 12 знатни перси по незначителен повод. Заплашил да убие и Крез; слугите го скрили, а после Камбиз, като разбрал, че е жив, го пощадил; но убил онези, които не изпълнили заповедта му. Гаврил се с извадени от гробници трупове, влизал в свещени места и поругавал статуите на боговете – на Хефест. Също и в светилището на кабирите, където можел да влиза само жрецът – там изгорил статуите им (28-37).
Поликрат пръв от „човешкото поколение” опитал да властва над Йония и островите. Войните му вървели успешно, имал 100-корабен флот (39). Той завладял острова като убил единия си брат, а другия (на име Силосонт) прогонил. Преписката му с Амасис и случката с пръстена. Според Амасис било добре човек да се лишава от някои скъпи неща – в случай, че има големи успехи. После развалил договора с Поликрат („не било по силите на човек да изтръгне друг от това, което предстояло да му се случи“) (40-43).
Някои самосци – тези, които той заради подозрения отпратил в Египет като войници на Камбиз – се разбунтували срещу него. Те основали град Кидония на Крит и се свързали с лакедемонците и коринтяните. Коринтяните се съгласили да воюват срещу него, защото по негово време самосците помогнали на едни керкирци, изпратени от коринтяните в Сарди, за да бъдат скопени. Но самосците ги скрили в храма на Артемида и ги пазели. Коринтяните имали раздори с керкирците, които били тяхна колония. Лакедемонците пък не обичали самосците, защото те им били откраднали някакви дарове – ризница, изпратена от Амасис и кратер, който те самите изпратили на Крез (46-48). Техният поход срещу Самос бил първият поход на лакедемонци срещу Азия. Участието на Архий и Люкопес. Херодот бил говорил с внука на този Архий в Спарта (54-56). За Периандър: той убил жена си; синът му отказал да общува с него, бил изпратен в Керкира, после керкирците го убили от страх, че Периандър ще дойде при тях (49-53). Богатството на сифносците и големите дела на самосците (тунелът с водопровод, насипът откъм морето, храмът на Хера) (57-60).
Управителят на Сарди Оройтес пожелал да погуби Поликрат само защото един персиец му го посочил за пример – че завладял Самос с 15-тина души. Според други, защото Поликрат не обърнал внимание на вестителя му, тъй като разговарял с Анакреонт. Само сиракузките владетели можели да се мерят с великолепието му (megaloprepeie). Но, въпреки молбите на дъщеря си, която предчувствала нещо, се съгласил да отиде лично при Оройтес, като водел със себе си и лекаря Демокед от Кротон. И там бил убит – Оройтес го набил на кол. След смърта на Камбиз той убил и оскърбителя си Митробат заедно със сина му; също и един вестоносец на Дарий. Дарий се замислил как да го премахне, но не със сила, а с хитрост (sophie). С това се заел Багайос, син на Артостес. Той заминал за Сарди с много писма, върху които личал царския печат. Предавал ги на секретаря, така че да ги виждат и копиеносците-телохранители. Последните писма съдържали нареждане телохранителите да не се подчиняват на Оройтес и да го убият. След като били прочетени, те го убили (120-128).
За възцаряването, управлението и по-големите успехи на Дарий. В Суза имало двама братя маги. След смъртта на Смердис единият от тях уговорил брат си, който също се казвал така, да стане цар. След това обявили, че войската вече трябва да се подчинява на Смердис, сина на Кир (а не на Камбиз). Камбиз разбрал смисъла на съня си – че наистина някой Смердис щял да стане цар, но не брат му; също и предсказанието, че ще умре в Екбатана – той мислел за мидийската Екбатана, но умрял в сирийската. Преди смъртта си завещал на персите да пазят властта и да не я предават на мидийците (61-66). Смердис живеел с една от жените на Камбиз, която била дъщеря на знатния перс Отанес. Чрез нея поискал да научи, дали мъжът й има уши: защото магът Смердис нямал – били му отрязани някога от Кир. Като разбрал, че няма, решил да организира бунт и привлякъл двама приятели, а после всеки довел по още един. Тогава се появил и Дарий, син на управителя на Персия Хистасп. Той казал, че също знае за измамата на магите. Изработват план за действие. Дарий настоява да побързат (67-73). Магите предложили на Прексаспес (този, който по нареждане на Камбиз убил Смердис, сина на Кир) да ги подкрепи (защото го смятали за враг на династията – все пак Камбиз убил сина му). Дали му възможност да говори пред персите и да обяви, че царуващият Смердис наистина е син на Кир. Той се съгласил, но вместо да излъже, казал истината – че лично убил Смердис. После се самоубил, скачайки отвисоко. Седмината влезли в двореца. Първите стражи не ги спрели, а следващите убили; и накрая успели да убият двамата маги и да отрежат главите им. Един от тях бил казал: „Как ние, персите, да бъдем управлявани от мидиец, и то маг, и то без уши?” Веднага след това персите, подтикнати от седмината, убили множество маги. Този ден по-нататък бил отбелязван с празник, наречен “магоубийство” – тогава магите не излизали от домовете си (74-79).
Седмината обсъдили бъдещата форма на управление. Отанес не бил съгласен да е монархия, но мнението на Дарий (“за” монархията) надделяло. Безопасността и високото положение на Отанес били гарантирани, макар че отказал да участва повече в действията на групата. Решили, че бъдещият цар щял да даде свободен достъп на останалите петима до него и да си взема жена само от техните родове. Как бил избран Дарий (случката с коня) (80-87). Дарий станал цар на цяла Азия, освен на арабите. Те останали свободни, защото благодарение на тях Камбиз успял да влезе в Египет. Оженил се за двете дъщери на Кир – Артюстоне и Атоса. Атоса живяла с Камбиз, с брат му Смердис и с мага Смердис. Също и за едната от двете внучки на Кир от Смердис (тя се казвала Пармюс).
За размерите на империята, разделението й на сатрапии, данъците и околните народи. Била разделена на 20 сатрапии, които имали управители. Всеки народ плащал данък. Данъците се изчислявали в евбейски или вавилонски таланти (вавилонският бил равен на 78 евбейски мини. 1 златен талант струвал 13 сребърни) (88-89). Йония, Магнезия, еолийци, кари, ликийци, мили и памфили плащали 400 т сребро; мизи, лиди, ласони, кабали, хютени – 500 т сребро; десният бряг на Хелеспонта, фриги, азиатски траки, пафлагонци, мариандини, сирийци – 360 т сребро; киликийци – 360 бели коня, 500 т сребро (90). От Посидейон на границата на Киликия и Сирия до Египет без арабите (това е Финикия, палестинска Сирия, Кипър) – 350 т; Египет и съседните либийци, Кирена и Барка – 700 т, жито и риба; сатагюди, гандари, дадики, апарюти – 170 т сребро; Суза и кисии – 300 т сребро; Вавилон и Асирия – 1 000 т. сребро и 500 скопени момчета; Екбатана и останалата Мидия, парикани и ортокорюбанти – 350 т. Каспии, пауси, пантимати, дарейти – 200 т; от бактриани до айгли – 360; от пактюи и Армения до Евксинския понт – 400 т; сагарти, саранги, таманеи, утии, мюкии и островите в Червено море – 600 т; сакии и каспии – 250 т; парти, хоразмии, согди и арейи – 300 т; парикани и етиопци в Азия – 400 т; матиени, саспейри, алародии – 200 т; мосхи, тибарени, макрони, мосюнойки, мари – 300 т. Индийците, които са най-многобройни от всички, дават 360 т златен пясък. Общо среброто е 9 880 евбейски таланта; златният прах – 4 680 евб таланта = 14 560 евб т. (91-95). Това е данъкът от Азия и някои места от Либия; а после Дарий започнал да получава от островите и от Европа до Тесалия. Персия не плаща данък. Някои народи не са обложени с пари, а изпращат подаръци. От етиопците – злато, дърво, слонски бивни; от колхите – 200 момчета и момичета; от арабите – тамян (96-98).
Пограничните области на империята. На изток първи обитатели на източна Азия, откъдето изгрява слънцето, са индийците. Те говорят на различни езици. Най-източните – изяждали приятелите си, когато се разболеели. Други не ядат нищо одушевено, нито се грижели за болните и умрелите. Семето им било черно. Северните индийци – най-войнствени. Тях пращали за златото – как се сдобиват с него. При златния пясък имало мравки, по-големи от лисици (99-106). На юг най-крайна е Арабия. Тамяноносните дървета се пазят от покрити с пера змии. Крилатите змии в Арабия – женската убивала мъжкия, а малките й отмъщавали, като разкъсвали утробата й. Канела и ладанон – Арабия е извества с благоуханията си (107 – 109). На запад: най-западната населена страна е Етиопия (110-114). На север: „Не можах от никого да чуя, че е видял с очите си море отвъд Европа“. Калаят и кехлибарът идват от края на света. Слухове за северна Европа – там еднооки мъже аримаспи изтръгвали злато от грифоните. Изобщо в крайните населени области на земята се съдържа най-хубавото и най-рядкото (115–117).
В кн. V по повод на посещението на Аристагор при спартанеца Клеомен се разказва за пътя, устроен от Дарий: “Навсякъде по пътя има царски станции и превъзходни странноприемници”. Първо се минава през Мизия и Фригия; източно от Фригия е река Халис, която я отделя от Кападокия. После пътят стига до Киликия, а граница на Киликия и Армения е река Ефрат. През страната на матиените текат 4 реки, които се преминават с кораб. След четвъртата се влиза в Кисия. 42 парасанги след това е река Хоасп, плавателна, а на нея е построена Суза. От Сарди до Суза има 111 станции, 450 парасанги, 13 500 стадия. При скорост от 150 стадия на ден се стига за 3 месеца. Трябва да се прибави и пътят от Ефес до Сарди (V, 52-54).
Интафренес (един от шестимата) не бил допуснат от вратаря и от вестоносеца при Дарий. Разгневен, той им отрязал ушите и носовете. Дарий обаче го убил, като оставил живи жена му, брат й (по нейна молба) и най-големия му син (118-119). Дарий си навехнал глезена, но лекарят на Поликрат Демокед го излекувал. Разказ за това, как му плащали (гребяли от сандък със злато) (129-130).
Самият Демокед бил избягал от Кротон, защото бил в лоши отношения с баща си. После го наели атиняните, а после – Поликрат, който му плащал 2 таланта годишно. Излекувал и Атоса от някакво кожно заболяване (или рак на гърдата) и чрез нея си издействал да замине обратно за южна Италия (Атоса увещавала Дарий да нападне гърците, за да има прислужнички от жените им). Тръгнали от Сидон с две триери и един товарен кораб и пристигнали в Тарент. Избягал в Кротон и кротонците не го предали; а той поръчал да съобщят на Дарий, че се оженил за дъщерята на Милон (131-138). Дарий превзел Самос – това бил първият превзет от него град. Силосонт, братът на Поликрат, някога случайно бил подарил хламидата си на Дарий в Мемфис. След като Дарий бил цар, той отишъл и поискал да „освободят острова”. Дарий изпратил Отанес. Меандрий избягал, а брат му Харилаос нападнал персийските пратеници. Меандрий отишъл в Спарта, но те го прогонили, а Силосонт получил острова (139-149).
По това време вавилонците въстанали (и за да им стигнат провизиите, удушили всички жени, като запазили само майките си и по една за себе си). Дарий ги обсадил, а някой му извикал : ”Ще ни хванете, когато родят мулетата”. На 12-тия месец едното от мулетата на Зопир, син на Мегабикс (от 7-те) родило. Той намислил как да направи така, че да превземат града. Затова първо сам си отрязал носа и ушите, и се бичувал. Когато Дарий го попитал какво е станало, казал, че е измислил как да измамят вавилонците – защото бил разгневен, като гледал „как асирийците се подигравали на персите”. Договорили се да пожертват войска (към 7 000) на вратите на Семирамида, също на Ниневийските и Халдейските. После персите били поставени на Белидските и Кисийските порти, а Зопир ги отворил. Дарий сринал стените и набил на кол 3 000 от защитниците му. Довел 50 000 жени отдругаде, така че Вавилон да се насели отново. И го подарил на Зопир (150-160).

Книга II

Евтерпа

Камбиз, син на Кир, смятал йонийците и еолийците за свои роби и взел мнозина от тях като войници за похода срещу Египет. Разказ за фараона Псаметих – как опитал да разбере кои са първите хора. Оказало се, че това били фригийците. Херодот разказва въз основа на чутото от жреците на Хефест в Мемфис, и от някои гърци (1-2). Разговори с жреците в Тива и Хелиополис. Египтяните са най-учeните хора (според тях самите); с най-добър календар (според Херодот). Те първи назовали 12-те бога и им издигнали олтари, храмове, статуи. Пръв царувал Мин (3-4).
За размерите на Египет: от морето до Хелиополис Египет е широк – разстоянието е към 300 км (1500 стадия, колкото от Атина до Пиза). Ограничен е от арабската и либийската планина, като най-тясното място е 40 км (200 стадия) (5-8). От морето до Тива – 1220 км., до Елефантина – още 360. Големината на 5-те устия, дължината на арабския залив; сирийците обитават бреговата линия на Арабия (9-12). Гърците се надяват само на дъжд, а египтяните – на реката. Според йонийците Египет се е появил с Делтата (Херодот не е съгласен с това). Йонийците казват, че земята се състои от Европа, Азия и Либия, но трябва да прибавят и Делтата (13-16). Египет – това е земята, която се обитава от египтяни, както Киликия от киликийци, а Асирия – от асирийци. Нил е пълноводен и разлят 100 дни от лятното слънцестоене нататък и се разлива на ширина от 4 дни път (17-19). Херодот не вярва Нил да се увеличава от снегове. Няма река Океан – може би Омир или друг стар поет е измислил това име. Никой не знае къде са изворите му – само писарят при свещената каса на храма на Атина в Саис твърди, че знае и му разказал (20-28). От Египет на юг живеят етиопци. След Елефантина по Нил има още 4 месеца път, какво има по-нататък не е известно. Някои либийци проучили пътя на запад през пустинята – вървели дълго и накрая попаднали на пигмеи, които живеели в град при голяма река, течаща на изток. Възможно е това да е бил пак Нил, който да тече през цяла Либия, както Истър, който тече през цяла Европа (29-33).
В Египет има най-много чудесии и великолепни дела. Имат два вида писмена – свещени и народни. Живеят заедно животните; обрязват се; чистотата на жреците. Не принасят в жертва крави, тъй като са свещени на Изида; поради това се гнусят от гърците. 17 000 години преди Амасис се родили 12-те божества, предхождани от други 8. Един от 12-те е Херакъл. Амфитрион и Алкмена трябва да са от Египет. Херакъл бил почитан и в Тир, където Херодот също е бил – храмът бил основан заедно с Тир, преди 2300 г. Херакловците трябва да са били двама. Неверните разкази на гърците за Херакъл в Египет. Египтяните не са принасяли човешки жертви (след като рядко жертват дори животни). Дано боговете и героите са благосклонни към разказваното (34-45). Не принасят в жертви кози, защото Пан (който е козлоног) е един от 8-те древни бога. Свинята се смята за нечиста, но все пак жертват свине на Селена и Дионис. В чест на Дионис провеждат фалически шествия. Това е въведено в Гърция от Меламп; може би го е научил от Кадъм. Имената на боговете в Гърция са дошли или от египтяните, или от пеласгите, или от либийците (Посейдон). Итифаличният Хермес – първи за него научили атиняните, благодарение на пеласгите. Пеласгите започнали да използват египетски имена на богове, след като се допитали в Додона. Тези неща са известни на Херодот от жриците в Додона. Прорицалищата в египетската Тива, в Либия (на Амон) и в Додона са подобни (58). Празниците в Бубастис, Бусирис, Саси, Хелиополис, Буто, Папремис – съответно на Артемида, Изида (Деметра), Атина, Хелиос, Лето, Арес. Съответните обичаи (46-63). Свещени животни (котки и други – крокодили, морски коне; феникс, крилати змии). Всеки ден и месец се свързва с някой бог. Смятат, че би могло да се предскажат събитията в живота на човека според рождения му ден. Показват дървен мъртвец по време на пиршество. Балсамирането на мъртъвците. Какво ядат, как се пазят от комарите (64-98).
Историята на египетските царе. Мин (първият им цар) пресушил мястото около Мемфис, оградил го с дига от Нил, изкопал езеро от север и запад, построил храма на Хефест и самия град. Били известни имената на 330 царе, управлявали след Мин (жреците, с които говорил, му ги прочели от една книга). Сред тях имало 18 етиопци и една жена (по времето на вавилонката “Нитокрида”). Тя издавила с хитрост някои египтяни затова, че убили брат й, който бил цар преди нея (99-100). Сред наследниците на Мин първият по-известен е Мойрис – той изградил пропилеите на храма на Хефест. Сезострис покорил живеещите край Червено море. Стелите с надписи и знаци кои от противниците му били по-силни или по-слаби. В Европа завладял траките и скитите. Оставил заселници при Фасис. Херодот допуска, че колхите са потомци на египтяни и че произхождат точно от войниците на Сезострис. Така може да се обясни, че се обрязват. Този обичай го има при финикийците и палестинските сирийци, а те признават, че са го научили от египтяните. Но по-новите и свързани с Гърция финикийци не обрязвали децата си. А дали самите египтяни не са научили това от етиопците? В Йония (по пътищата между Сарди и Смирна, и Ефес и Фокея) имало стели, изобразяващи воин в египетско въоръжание. Или това са стели на Мемнон? Но Херодот не ги е виждал лично. Братът на Сезострис се опитал да го убие след завръщането му от похода. По негово време се прокопали канали и всички египтяни получили земя; и разпоредил да му се плаща данък. Тогава била открита геометрията. Жрецът в храма на Хефест убедил Дарий да не поставя своя статуя до тази на Сезострис – защото той бил по-голям завоевател и покорил и скитите, а Дарий не успял. Синът му Ферос – ослепял, защото хвърлил копие по реката. Как прогледнал и проверил дали жените са верни на мъжете си (101-111).
Цар Протей бил оградил едно свещено място в Мемфис на юг от храма на Хефест. Там живеят финикийци от Тир. Светилището на „Афродита чужденка“ и историята с Менелай и Елена. Херодот мисли, че Елена не е била в Троя (иначе троянците щели да я върнат, а не да воюват) (112-120). По времето на Рампсинит живял един много хитър мъж. Той бил син на строителя на царската съкровищница. Баща му оставил таен вход към нея и синовете му си изнасяли толкова от съкровището, колкото им трябвало. Единият брат се хванал в примка и убедил другия да му отреже главата. После, поради настояването на майка си да прибере тялото, напил пазачите и отмъкнал окачения на крепостната стена труп. Как излъгал и царската дъщеря. Накрая царят му я дал за жена, учуден от ума му. Същият този цар бил слизал в ада, играл на зарове с Деметра и се върнал, като донесъл от нея кърпичка. Египтяните първи са твърдели, че душата е безсмъртна – след смъртта за 3 000 г. обхождала всички живи същества; и след това пак в човешко тяло. Някои гърци си послужили с това учение, няма да споменавам имената им.
При Хеопс настъпил упадък. Той затворил храмовете и накарал египтяните (по 100 000 наведнъж) да влачат камъни от арабската планина до Нил. 10 години строили пътя и подземните помещения на хълма, а после още 20 – пирамидата. За алчността на Хеопс. Имало надписи на пирамидата за цената на изхранването на работниците, от което можело да се пресметне колко струвал целият строеж. Хеопс царувал 50 години, а след него цар станал брат му Хефрен. Той управлявал по същия начин. Пирамидата му била 40 стъпки по-ниска (121-128). Синът на Хеопс – Микерин – отворил храмовете. Издавал справедливи присъди. Как погребал дъщеря си; изображения на наложниците му. Прорицанията на светилището за смъртта му. Пирамидата му е по-малка. Легендата за Родопис. Казват, че била наложница на Микерин, но в действителност тя живяла много по-късно – при Амасис. Била робиня в Самос при Ядмон, заедно с Езоп. Откарали я в Египет, където я освободил някой си Харакс – брат на Сафо. Имало и други прочути хетери в Навкратис (129-135). Асюхис построил източните пропилеи на храма на Хефест. Наследникът му Анюсис бил сляп.
Етиопци начело със Сабакос нападнали Египет и той управлявал страната 50 години. Светилището на Бубастис. А слепият, който живял през тези години на остров, се завърнал. След него се възцарил Сет, жрец на Хефест. Отнемал земи от военното съсловие. По това време царят на арабите и асирийците Санахариб потеглил срещу Египет, а военните не помогнали на Сет. Той се установил в Пелусион, а през нощта полски мишки изяли колчаните, стрелите и ремъците на щитовете на противниците – и войската им останала невъоръжена, мнозина били убити.
Дотук преминали 341 поколения. За тези 11 340 години египетска история страната не била управлявана от нито един човекоподобен бог. Логографът Хекатей твърдял, че е от египетската Тива и се изкарвал 16-ти потомък на божество (136-143). Преди хората в Египет властвали богове. Последен от тях бил Хор (Аполон), син на Озирис (Дионис). Този Хор отстранил от власт Тифон, брата на Озирис. Египтяните различават три поколения богове, като Пан е от първите, Херакъл – от вторите, а Дионис – от третите. От времето на Херодот до Пан, син на Пенелопа, са изминали 800 години; до Херакъл на Алкмена – 900, и до Дионис на Семела – 1000.
След жреца на Хефест били избрали 12 царе, които да управляват заедно (египтяните не можели да живеят и ден без цар). Те се договорили да се сродяват чрез взаимни бракове, да не се премахват помежду си, да са равни и приятели. Но имало предсказание, че онзи, който възлеел с медна чаша в храма на Хефест, щял да управлява еднолично. 12-те изградили Лабиринта над езерото Мойрис, близо до Крокодилополис. Пирамидите са неописуеми, казва Херодот, но лабиринтът превъзхожда пирамидите. Имало 12 покрити двора, 3 000 помещения на два етажа – по 1500 над и под земята. В подземните имало гробници на царете и на свещените крокодили – там не допускали чужденци. Изходите и завоите през дворовете били заплетени, стените – пълни със скулптирани фигури. Опира до езерото Мойрис, чиято обиколка е 630 км. Било изкуствено, в средата имало две пирамиди с надводна и подводна част, на всяка от тях – каменен колос. Водата била докарана по канал от Нил. При изкопаването хвърляли пръстта в Нил, а той я разнасял – така, както крадците в Ниневия изкопали проход под земята към дворците на Сарданапал, за да отмъкнат съкровищата му, а пръстта хвърляли в Тигър (144-150).
Един от 12-те бил Псаметих – той веднъж по погрешка възлял с шлема си и така изпълнил предсказанието. Другите не го убили, но го прогонили в блатата. Негов баща бил Некос, когото убил етиопецът Сабакос. Псаметих поискал прорицание от светилището в Буто, а те му казали, че “ще дойде отмъщение с медни мъже от морето”. Така и станало – случайно в Египет попаднали йонийци и кари, и помогнали на Псаметих да стане цар. Той построил южните пропилеи на храма на Хефест и двор за Апис. Дворът е ограден с колони, представляващи 12 лактови колоси (151-153). Йонийците и карите заживяли при Бубастис, на нилското устие, наречено Пелусион. Царят определил момчета, които да учат от тях гръцки, а техните потомци са преводачи от гръцки и сега. После Амасис ги заселил в Мемфис. От тях научаваме какво е ставало в Египет от времето на Псаметих – това били първите другоезичници, заселени в Египет. Светилището на Лето в Буто и на остров Хемис. Митът за Хор, поверен на Лето като дойка и търсен от Тифон. Хор (Аполон) и Артемида са деца на Озирис и Изида. Есхил е имал предвид този мит, когато прави Артемида дъщеря на Деметра (154-156). Имало представления на страданията на Озирис (Дионис) в Саис, наричани мистерии (170-171). Там бил и гробът му. Данаидите от Египет пренесли Деметрините тайнства и научили на тях пеласгийките. Псаметих царувал 54 години, от които 29 обсаждал Азот в Сирия. Наследил го синът му Некос. Той се заел да прокопае канал към Червено море (после работата по този канал била продължена от Дарий). Каналът се изминава за 4 дни плаване. Той върви със завои, а иначе най-късото разстояние от северното до южното море е 200 км. При прокопаването му загинали 120 000 египтяни. Некос обаче не го довършил – спряло го прорицанието, че работи за варварина. Така египтяните наричат онези, които не говорят техния език. Наследил го синът му Псамис. По негово време в Египет дошли пратеници от Елея, за да разкажат за олимпийските игри. Умрял след поход към Етиопия. Неговият син Априес царувал щастливо 25 г., воювал с Тир и Сидон. Покрай неуспешната му война с киренците против него избухнало въстание.
Войната между Априес и Амасис (157-163). Априес бил пленен, държан известно време от Амасис в добри условия, а после предаден на египтяните, които го удушили. Бил казал, че дори бог не би сложил край на царската му власт (169). В Египет имало седем съсловия – жреци, военни и още пет (говедари, свинари, бакали, преводачи, кормчии). Много варвари – траки, скити, перси, лидийци – смятат занятчиите за по-долни хора, а за по-благородни – тези, които не се занимават с ръчна работа, особено военните. Това е възприето и от гърците: най-много от лакедемонците най-малко – от коринтийците (164-168). Амасис и златният леген. Амасис и лъкът. Понякога крадял. Построил пропилеи на храма на Атина в Саис. Също – сфинксове с глава на мъж, колоси в Мемфис и Саис. Въвел закон, според който всеки трябвало да обявява на номарха средствата си за живот. За неизпълнение се предвиждало смъртно наказание. Този закон възприел и Солон. Позволил на гърците да се заселват в Навкратис. Там имало светилище “Хеленион”, основано от няколко града – Хиос, Теос, Фокея, Клазомене (йонийци); Родос, Книдос, Халикарнас, Фаселис (дорийци) и Митилена (еолийци). Отделно имало и други светилища: на егинците на Зевс, на самосците на Хера, на милетците на Аполон. Съюзил се с киренците и се оженил за гъркиня. Изпратил дарове в Делфи, Кирена, Линдос (заради Данаидите), Самос; завладял Кипър 165-182).

Книга IV

Мелпомена

В кн. IV разказва за скитите и изобщо за народите северно от Черно море. Скитите първи нахлули в Мидия, победили мидийците и управлявали горна Азия в продължение на 28 години (І, 106). Затова Дарий пожелал да им отмъсти (1). Войната с робите им (2-4). Първият човек, родил се на тази земя, се казвал Таргитай – той бил син на Зевс и на една от дъщерите на река Бористен. „На мен не ми се вярва, но така говорят”. От този брак му се родили трима синове. Златните предмети, паднали от небето – рало, чаша и др. Когато първите двама се доближавали до тях, златото се запалвало, но когато отишъл най-малкия – угаснало и то йвзел предметите; и те решили да му предоставят царската власт (5-7). Според понтийските гърци обаче произходът на скитите бил следният. Херакъл се връщал с кравите на Герион (от Океана). В земята на скитите той срещнал една полужена-полузмия, с която заживял. Тя му родила трима синове – имената им били Агатирс, Гелон и Скит. Преди раждането им той заминал, като й оставил лък и колан със златно изображение на чаша на закопчалката; показал й как се закопчава и й поръчал да направи цар онзи, който ще опъне лъка и ще препаше правилно колана. Това бил Скит. От него произлизал родът на скитските царе (8-10). „Има и друг разказ, който аз съм по-склонен да приема”. Някога скитите живели в Азия. Но масагетите ги изтласкали, а те, като преминали Аракс, навлезли в земята на кимерийците. Гражданската война сред кимерийците (11-12). За Аристей от Проконес, син на Каистробий. Той написал поема, според която веднъж бил грабнат от Феб и бил отнесен при иседоните, а после при аримаспите, грифоните, хипербореите. 240 години по-късно се явил в Метапонт – издигнали му статуя на агората по съвет от Делфи (13-16). За народите по течението на Хипанис (Южен Буг) и западно от Бористен (Днепър). Херодот знае за следните: бористенити (олбиополити), калипиди (елиноскити), алазони, неври. Източно от Бористен и по течението му се стига до андрофагите, които нямат нищо общо със скитите. Нататък е пустиня и няма хора (“доколкото знам”). После са царските скити, които обитават земята до Танаис (Дон). Отвъд Танаис вече не е Скития. Първият народ по тези места са савроматите. После идват будините, тюсагетите, тедиските. След тях са аргипайите, „които обитават подножието на високи планини” – те били плешиви, нямали оръжие и уреждали споровете на съседите си; страната им била убежище (17-25). Източно от плешивите живеят иседоните. Те изяждали починалите си бащи и позлатявали главите им. Жените имали равни права с мъжете (26-27). По тези земи осем месеца в годината е непоносим студ: “Като излееш вода, земята няма да се разкаля”. Морето и кимерийският Босфор замръзват. През зимата няма гръмотевици. На говедата не им растат рога, може би и това поради студа. Снегът е много и на север земите са необитаеми (28-31). За хипербореите. За тях говорели само иседоните (а не скитите). Споменава ги Хезиод, също и Омир в “Епигони” (ако Омир е неин автор) (32). Хипербореите изпращали на останалите народи дарове, обвити в житни стъбла. Първи ги приемали скитите, после ти предавали на други и така до Адриатическо море; а оттам през Малийския залив и Евбея – до Делос. Първия път изпратили даровете по две девици (според делосците те се казвали Хиперохе и Лаодике) и петима мъже, но те не се върнали. После хипербореите престанали да изпращат хора, а само предавали даровете. На гробовете на Хиперохе и Лаодике делосците принасят жертви. Ликиецът Олен съчинил химн в тяхна чест (негови били и всички останали древни химни, които се пеят в Делос). Когато принасят жертви на Артемида, тракийките и пеонките също поставят житни стъбла (33-35).
Кръгла ли трябва да се рисува земята? Океан тече ли около нея? Дали Азия е равна на Европа? Някои ги представят така. Колко големи са тези части на земята? (36).
Персите обитават централна Азия до Червено море (южното море). Над тях са мидийците, после – саспейрите, после – колхите до “северното море, в което се влива Фасис”. На запад има един “език” от Фасис по Понта и Хелеспонта до Сигейон в Троада. И после – от един залив във Финикия до нос Триопион (30 племена). В другата посока са Персия, Асирия и Арабия до Арабския залив, където Дарий наредил да се изведе канал от Нил; или, от Персия до Финикия и после през палестинска Сирия до Египет. На север тези области стигат до Каспийско море и до Аракс, която тече на изток. Азия е обитаема до Индия, а от Индия на изток е пустиня и никой не може да разкаже какво има нататък (37-41).
Граници на континентите. Обиколката им по море. Кои са посочили границите и са направили разликата между Либия, Азия и Европа? Египетският цар Некос наредил на финикийци да тръгнат от Арабския залив и да се върнат в Египет през Херакловите стълбове. В началото на третата година те достигнали Херакловите стълбове. “Слънцето им било отдясно” (42). По времето на Ксеркс ахеменидът Сатаспес опитал същото, след като извършил престъпление спрямо дъщерята на Зопир. Тръгнал през Херакловите стълбове на път към Арабския залив, но стигнал само до пигмеите и се върнал. После Ксеркс го екзекутирал (43). Дарий проучвал къде Инд се влива в морето. След излизането в морето плавали на запад 30 месеца и стигнали Арабския залив, откъдето финикийците по времето на Некос тръгнали за обиколката на Либия. За Европа – не се знае дали е заобиколена с море от изток и от север (44). Защо Нил, Фасис и Танаис се поставят за граници? Откъде са получили имената си – от имена на жени ли? Тирската Европа е стигнала само до Крит, а оттам – в Ликия (45).
Около Понта няма нито един народ, който да изпъква с мъдростта си, с изключение на скитите и Анахарсис. А скитите не могат да бъдат победени, тъй като е много трудно да се влезе в бой с тях. Те не строят градове и крепости, нямат земеделие и живеят на коли и от скотовъдство. Земята им е равнинна, с добра паша, с много вода и с големи реки – Истър, Тирас, Хипанис, Бористен, Пантикапес, Хипакирис, Герос, Танаис (46-47). Истър е най-голям от известните ми реки, макар че Нил е по-пълноводен. А Истър е еднакво пълноводен и зима, и лято. Много реки се вливат в него – като тези, които идват от Хемус. Също и една, която тръгва от Родопа и пресича Хемус. Той тече през цяла Европа, като се започне от страната на келтите. Така че Истър е скитска река (48-52). След него най-голяма е Бористен – тя е по-голяма и от всички останали, с изключение на Нил. Водата й е приятна за пиене и около нея има хубави пасбища. Плавателна е 40 дни нагоре; изворите й не са известни (53-54). Танаис се влива в Меотида. Това е езеро, което отделя царските скити от савроматите (57). Изобщо реките са най-голямата забележителност на Скития (82). За боговете и обичаите им: молят се на Хестия, Зевс и Гея; също на Аполон, Афродита Урания, Херакъл, Арес. Царските скити почитат и Посейдон. Казва имената им и на скитски (Зевс е „Папайос“, Афродита – „Аргимпаса“ и др.). Не издигат олтари, храмове и статуи, освен на Арес (59). Как варят животните. Жертвоприношението за Арес е особено: натрупват големи снопове съчки и забиват отгоре меч (акинаке). Принасят в жертва добитък и коне, и по един от сто неприятелски пленници. Убиват ги и изливат кръвта върху меча. После отрязват дясната ръка с рамото и я хвърлят. Не отглеждат прасета и не ги принасят в жертва (60-63). Пият кръвта на първия убит. Взимат скалпове и правят от тях кърпи; а похлупаци на колчаните правят от кожата на дясна ръка (заедно с ноктите). Имат обичай да отрязват главите на най-големите си врагове и да ги ползват като чаши за пиене. Ако скитът е богат, той позлатява чашата отвътре; ако е беден – само я обвива със сурова волска кожа. Така прави и с главите на близките си, ако се скара с тях и единият „надделее над другия пред царя”. После ги показва на гостите си и разказва за случилото се (64-65). Гадания по върбови пръчки. Как гадаят, когато се разболее царят. Заклеват се, като смесват вино с кръв от полагащите клетвата и пият от сместа. Гробовете на царете им се намират в земите на геросците, които живеят там, докъдето Бористен е плавателен. Погребват царя в гробница (под могила) и след това удушват няколко души – наложница, готвач, слуга, вестоносец и ги погребват заедно с него; също и коне. След една година принасят в жертва 50 способни слуги и 50 хубави коне: удушват ги и ги набиват на колове и греди около гробницата (66-72). Погребението на обикновените скити е по-скромно. След смъртта им ги разкарват на кола по приятели в продължение на 40 дни (73). В страната им расте коноп, подобен на лен – от него и траките си правят дрехи. Ако някой не е виждал конопена дреха, ще я помисли за ленена. Правят си парни бани (74-75). Отбягват чуждите обичаи. Анахарсис, който принесъл жертва на майката на боговете, бил убит от тогавашния цар (който сигурно му е бил брат). Гръцки обичаи бил възприел и един цар на име Скилес, чиято майка била гъркиня. Когато идвал с войската си до град Бористен (който, според жителите му, бил колония на Милет), оставял войниците отвън, а сам влизал, обличал се в гръцки дрехи, разхождал се по агората и правел жертвоприношения. Оженил се за местна жена, бил посветен в тайнствата на Дионис и вакханствал. Когато скитите узнали за това, те поставили за цар брат му (Октамасад), който бил внук по майка на Терес. Скилес избягал при Ситалк, който го разменил срещу брат си (Ситалк бил правнук на Терес, син на сестрата на Октамасад); и Октамасад обезглавил Скилес (76-80).
Колко на брой са скитите? Медният съд, направен от върхове на стрели: един техен цар на име Ариантас наредил всеки скит да изпрати по един връх на стрела; и от него направили съд, който побира 600 амфори и е дебел шест пръста. За похода на Дарий. Дарий разпоредил да се събере войска и флот, и да се направи мост над Босфора. Брат му Артабан го убеждавал да се откаже. Един перс на име Ойобаз го помолил да му остави поне един от тримата му сина (тъй като и тримата участвали в похода). Дарий отвърнал, че ще му остави и тримата, и наредил да ги убият. Пристигнал в Халкедон и отплавал до устието на Босфора към Евксинския понт. Размерите на морето: 11 100 дължина и 3 300 стадия ширина. Размерите на Босфора, Пропонтида, Хелеспонт (81-86). На Босфора били издигнати две стели с надписи на асирийски и гръцки, където били записани имената на народите, които Дарий водел (той водел всички народи, над които властвал). Армията била от 700 000 души, без тези във флота. Мостът на Босфора бил изработен от самосеца Мандрокъл. Преминали, а после Дарий поръчал на йонийците да минат през Евксинския понт, да влязат през устието на Истър и да направят мост и там. На минаване през Тракия войската се установила при река Теарос: тя се вливала в друга, а тя – в трета, която се вливала в Хеброс. Водата й била много добра. Траките над Аполония и Месемврия се предали без бой. Гетите, които били “най-мъжествени и най-справедливи от траките“ оказали “безразсъдна съпротива” (87-92), но били заробени. Те “обезсмъртявали”. Пратеникът при Залмоксис. Гърците от Хелеспонта и Понта твърдят, че Залмоксис бил роб на Питагор; бил освободен от него и натрупал богатство. След като се върнал в родината си, разказвал на сънародниците си за задгробния живот. После си направил подземно жилище, прекарал в него три години и всички го мислели за умрял; и като се появил отново, ги убедил в съществуването на задгробен живот. Но Херодот не вярва за подземната стая, а Залмоксис трябва да е живял много преди Питагор. Може и да е бил и местно божество (93-96). Дарий пристигнал на Истър. Коес от Митилена го посъветвал да запази моста и да остави там стражи. Тракия е преди Скития, а Скития започва от Истър. Тя има две части – към южното и източното море, както е Атика при Сунион и в Япигия при Бриндизи (оттук се разбира, че Херодот се обръща и към италийци, които може да не са посещавали Атика). От Истър до Бористен са десет дни път, а от Бористен до Меотида – още десет. Скития е като квадрат със страна 4 000 стадия (97-101). Скитите узнали за идването на персийската армия и разбрали, че не могат да я посрещнат в открит бой. Било свикано събрание, на което присъствали и царе на съседни народи – таври, агатюрси, неври, андрофаги, меланхлайни, гелони, будини, савромати. Сведения за обичаите на съседните народи. Таврите принасят в жертва на Девицата корабокрушенци. Казват, че тази богиня била самата Ифигения, дъщерята на Агамемнон. Държат глави на неприятелски воини над къщите си. Агатюрсите са изнежени мъже, носят златни украшения. Жените им са общи и всички са роднини помежду си. Поради това между тях нямало омраза и завист. В останалите си обичаи са подобни на траките. Неурите имат скитски обичаи. „Изглежда, че тези хора са магьосници”. Скитите и гърците в Скития казват, че всеки мъж от неурите веднъж годишно ставал вълк за няколко дни. Андрофагите ядяли човешко месо. Меланхлайните носели черни дрехи (откъдето и името им). Будините и гелоните живеят заедно. Имат един град, на име Геланос, в който има светилища на гръцки богове, уредени по гръцки начин. Гелоните някога били гърци, но след като се заселили в земите на будините, се смесили с тях. Затова и езикът им е смесен – и скитски, и гръцки (103-108). Савроматите са потомци на скити, които си взели жени амазонки. Тези амазонки попаднали в Скития след битката с гърците при Термодонт. Били пленени и качени на кораби, но избили моряците и морето ги изхвърлило по бреговете на Скития. Савроматите говорят скитски, но неправилно, защото амазонките не го били научили добре (109-117). Та на това събрание на царете скитските пратеници произнесли реч. Гелонът, будинът и савроматът обещали да помогнат, а останалите казали, че скитите сами са си виновни. Затова скитите решили да не влизат в открито сражение, поне докато съюзниците не се присъединят (118-120). Дарий дълго ги преследвал, но не могъл да ги настигне. Посланието му до царя на скитите Идантирс: приканва го или да се бие, или да се предаде. Отговорът на Идантирс. Скитската конница се плашела от магарешкия рев. Царете изпратили на Дарий птица, мишка, жаба и 5 стрели. Какво означавало това? Тълкуванията на Дарий и Гобрий. Някои скити пристигнали на Истър, където бил мостът и посъветвали йонийците да го развалят. Гобрий предлага на Дарий да се оттеглят. Атинянинът Милтиад, тиран на херсонесците от Хелеспонт, предложил да послушат скитите и така да освободят Йония; но Хистиай от Милет възразил. Причината била, че тиранската му власт, както и на други, се държала на подкрепата на Дарий – ако не били персите, градовете щели да се демократизират. Провело се гласуване, в което участвали някои хелеспонтийски и йонийски тирани. Надделяло мнението на Хистиай (121-138). След това йонийците се престорили, че приемат съвета на скитите и започнали да развалят моста, но го развалили само донякъде и останали, за да помогнат на Дарий. А Дарий, като дошъл, с помощта на един египтянин-викач извикал Хистиай и пак възстановили моста. Скитите казали, че като свободни хора йонийците са най-подлите и страхливите на света, но за роби са добри (139-142). Дарий минал отново през Тракия, пристигнал в Сест на Хелеспонта и се прехвърлил в Азия. Оставил за военачалник в Европа Мегабикс. Какво казал Мегабикс за Византион (143-144).
За Кирена и северното крайбрежие на Африка (145-205). Пеласгите, женени за атинянки от Браурон, прогонили внуците на аргонавтите от Лемнос. Лемносците пристигнали в Лакедемон и се разположили на планината Тайгет – казали на лакедемонците, че по произход са минийци. Те ги приели заради похода на аргонавтите – защото Тиндаридите (Кастор и Полидевк) участвали в него. После лемносците поискали участие във властта и затова лакедемонците решили да ги избият и ги хвърлили в затвора; но жените им ги спасили, като влезли в затвора и им дали дрехите си. Затворниците излезли, облечени в женски дрехи, и се установили на Тайгет (145-146).
Терас, осмо поколение след Полиник от Тива и по род кадмеец, държал за известно време царската власт в Спарта като настойник на синовете на Аристодем. После решил да отплава на остров Тера (преди той се казвал Калисте), където живеели потомци на Мемблиар, роднина на Кадъм, сина на Агенор (8 поколения преди да дойде Терас). Той повел и част от изгонените минийци. Оставил сина си в Спарта, от когото са Егеидите (спартанска фила). Те издигнали светилище в чест на ериниите на Лай и Едип (147-149). Според терейците всичко се случило така: някой си Гринос, цар на Тера и потомък на Терас, пристигнал в Делфи. С него бил Батос от минийския род на Евфемидите. Пития казала на Гринос да основе град в Либия, а той посочил Батос. След седем години, тъй като нямало дъжд, пак отишли в Делфи и Пития им напомнила за казаното. Тогава открили в град Итанос на Крит един човек на име Коробиос, който им казал, че някога бил на остров Платея при Либия. Той отвел някои от терейците дотам, а те го оставили и се върнали на Тера, за да съобщят. Той, като останал без провизии, бил взет от едни самосци, пътуващи за Египет, а те били отнесени от вятъра чак през Херакловите стълбове до Тартес и там продали стоката си много изгодно. За благодарност посветили огромен кратер в храма на Хера. Оттогава възникнало приятелството между самосци, терейци и киренци (145-152). Терейците пък, като се върнали, казали, че основали колония на един остров до Либия. После изпратили два петдесетвеслени кораба с колонисти, като предводител и цар щял да им бъде Батос (150-153).
После Херодот разказва какво е узнал от киренците. Установяване на континента и контакти с либийците. Войната на Априес с киренците. Братята на четвъртия цар, който се казвал Аркезилай, основали Барка. Синът му Батос бил куц; неговата жена се казвала Феретима. Реформата на мантинееца Демонакс. Аркезилай, син на Батос и Феретима, се разбунтувал срещу тази реформа и избягал в Самос, а майка му – на кипърския Саламин. Тамошният цар отказал да й даде войска. После Аркезилай се върнал със самоска войска, но заради едно предсказание избягал в Барка, където го убили. Феретима поискала помощ от Ариандес, назначен от Камбиз за управител на Египет. Същият Ариандес по-късно бил убит от Дарий, задето сечал монети от сребро (Дарий сечал от злато) (154-167).
“Либийците са разположени в следния ред, като се започне от Египет:” адюрмахиди, гилигами (до остров Афродисиас на запад, срещу средата на разстоянието е Платея), асбюсти (над Кирена), аусхиси, бакали (168-171). На запад от тях: насамони, псюли (в Сюртис), на юг – гараманти. По-нататък по морето – маки (по земите им тече Кинюпс, извиращ от един горист хълм) (172-175). Гинданаи, лотофаги, махлюи – близо до езерото Тритонида. Твърди се, че малко след построяването на Арго, при обиколката на Пелопонес, Язон бил отнесен до Тритонида. Там получил предсказание от Тритон (176-179). “След махлюите са аусеите”. Те почитат Атина. Казват, че била дъщеря на Посейдон и на езерото Тритонида. “Дрехите и егидите по статуите на Атина гърците са направили според дрехите на либийците” (189). Жените им били общи (168-180). Всички тези са номади. Навътре в сушата вече живеят само зверове. През цяла Либия минава едно пясъчно възвишение – от египетската Тива до Херакловите стълбове. Недалеч от планината Атлас живеели атарантите – “те са единствените хора, за които знам, че нямат собствени имена”. Те хулели слънцето, задето ги изгаряло и изнурявало. Върховете на Атлас никога не се виждали, били обвити в облаци. Жителите около нея се наричали атланти. Всички хора от Египет до Тритонида се хранят с месо и мляко. Но не ядат крави и свине (181-190).На запад от Тритонида живеят не номади, а земеделци. Те се наричат максюи и казват, че са потомци на мъже от Троя. Животните в Либия (191-192). След масюите идват зауеките. Там са и картагенците (Херодот предава разказите, които е чул от тях). Търговията им отвъд Херакловите стълбове (193-196). Повечето от либийските народи не обръщат внимание на царя на мидийците. Страната се населява от четири народа – либийците и етиопците са местни, а финикийците и гърците – пришълци. В цяла Либия има само една плодородна област – тази около река Кинюпс (197-199).
Събитията в Барка. Ариандес се съгласил да изпрати персийски войски срещу Барка. Как бил превзет града. Отмъщението на Феретима. Някои баркеи били заселени от Дарий чак в Бактрия. Смъртта на Феретима (200-205).

Книга V

Терпсихора

За траките и македонците се говори в кн. V. Войната на Мегабикс с перинтийците, които преди това воювали с пеоните и били победени. Персите ги надвили защото били повече на брой (1-2). После тръгва през Тракия, тъй като Дарий му наредил да завладее тези земи. Тракийският народ е най-голям от всички след индийския. Наричат се с много имена според страната си, а обичаите на някои (като гетите) са особени. Траусите оплакват новороденото, а празнуват на погребение, като изброяват и в двата случая нещастията в живота на човека. Траките, които живеели “над крестоните” били полигамни. Те избират жената, която мъртвия най-много обичал, заколват я на гроба му и я погребват. Обикновено самите жени се стремяли към това и спорели помежду си. Не пазят девиците преди брака от случайни сношения, но жените си пазят: “Откупват ги от родителите им за много пари”. Татуират се, презират земеделския труд и ценят живота, осигуряван с война и грабежи (3-6). Почитат само Арес, Дионис и Артемида, а царете отделно почитат Хермес – от когото твърдят, че произхождат. На погребение принасят в жертва животни (а трупа или изгарят, или без изгаряне го заравят в земята). Отвъд Истър земята изглежда пуста и безкрайна. Херодот е узнал само за един народ по онези земи, който се казвал сигюни – те се обличали в мидийски дрехи. Границите им стигали до земите на енетите при Адриатика. След завръщането си в Сарди Дарий си спомнил за благодеянието на милетеца Хистиай и митиленеца Коес, изпратил да ги повикат и ги запитал какво биха желал да получат. Първият поискал мястото Миркинос при едоните, за да основе град, а вторият – да стане тиран на Митилена (7-11). За пеоните и македонците. Какво направили двамата пеони и сестра им в Сарди (понеже искали да властват над своите съплеменници). Пеоните живеели по Стримон и казвали, че били тевкри от Троя. Дарий наредил на Мегабикс да ги пресели в Азия. Мегабикс ги изненадал, като навлязъл в градовете им, когато били празни – тъй като те го очаквали на пътя откъм морето (12-16). После изпратил седем перси при Аминтас в Македония „за да поискат земя и вода”. Поведението на персите и противодействието на Александър. При разследването на убийството им Александър подкупил перса Бубарес, който ръководел издирването, и му дал и сестра си Гюгайе. Какви са македонците. Александър доказвал на хеленодиките в Олимпия, че не бил чужденец, а аргосец; убедил ги и се състезавал в надбягването (17-22).
Мегабикс предупредил Дарий да не дава на Хистиай да основе град в Тракия (в Миркинос, при Стримон), защото страната била богата и населена с гърци и негърци, и той можел да стане опасен за персите, ако всички те решат да го изберат за свой вожд. Дарий го послушал, повикал с писмо Хистиай и го отвел в Суза. За управител на Сарди оставил брат си Артафрен, а за военачалник на крайморските области на мястото на Мегабикс поставил Отанес. Какво направил преди време Камбиз с бащата на този Отанес. Отанес завладял Византион и Халкедон, Лемнос и Имброс. Лемносците се били храбро; после персите поставили за управител на острова Ликарет, брат на царувалия в Самос Меандрий. Отанес ги нападнал под предлог, че не са участвали във войната против скитите, или че навредили на персийската войска, когато се завръщала от Скития (23-27).
По това време Наксос и Милет изпъквали с благополучието си. Милет: в продължение на две поколения градът бил разяждан от бунтове, докато паросците помогнали да се възстанови редът. Те обиколили милетските територии и записали кои ниви са в добро състояние. След това посъветвали милетците да поставят начело на града техните стопани. Едни наксосци от тамошната “партия на дебелите”, изгонени от народа, пристигнали в Милет при Аристагор – зет и братовчед на Хистиай. На Аристагор му се дощяло да управлява Наксос и той обещал помощ, като споменал за приятелството си с управителя на Сарди Артафрен (който бил брат на Дарий от баща им Хистасп). Наксосците се обнадеждили и обещали да поемат част от разноските. Аристагор говорил с Артафрен в Сарди и му посочил Наксос като добра база за нападение срещу Парос, Андрос и другите циклади, а после и срещу Евбея; и поискал 100 кораба. Артафрен му обещал 200 (28-31). Съобщил за това на Дарий, подготвил корабите и поставил за техен военачалник племенника им Мегабат (говори се, че по-късно Павзаний, син на Клеомброт, искал да се ожени за негова дъщеря – поради желанието си да бъде тиран на Гърция). Тръгнали първо към Хелеспонта с йонийска войска и с наксосците, а после щели да завият обратно. Но като стигнали Хиос, Аристагор и Мегабат се скарали заради някой си Скилакс – капитан на кораб и приятел на Аристагор. Мегабат го бил наказал за нехайство, а Аристагор самоволно го освободил. Затова Мегабат пратил хора да предупредят наксосците. Така те успели да се приготвят за нападението, укрепили се и обсадата продължила 4 месеца. За това време и персите, и Аристагор похарчили предвидените пари.
Тогава пристигнало писмо от Хистиай от Суза (записано на главата на вестителя). Той съветвал Аристагор да се отцепи от царя. Причината била, че на Хистиай вече му се искало да се върне от Суза. Милетчаните се посъветвали и решили да се разбунтуват, като единствено логографът Хекатей бил против. Аристагор се отказал от тиранската власт (“на думи”). Останалите йонийски градове, следвайки този пример, прогонили тираните си, а митиленецът Коес дори бил убит с камъни. Самият Аристагор отплавал за Спарта, защото “трябвало да намери някой силен съюзник” (32-38). В Спарта цар бил Клеомен, син на Анаксандрид от втората му жена. Не било прието спартанския цар да има две жени, но тогава това се случило по настояване на ефорите – тъй като първата дълго време не раждала. След раждането на Клеомен обаче тя родила на Анаксандрид трима синове – Дорией, Леонид и Клеомброт (39-41). След смъртта на Анаксандрид лакедемонците поставили за цар Клеомен – като по-стар.
Дорией, който бил „пръв измежду всички свои връстници”, не искал да остане обикновен гражданин и да бъде управляван от човек като Клеомен. Затова решил да основе колония и отплавал за Либия с водачи от Тера (но не се допитал до Делфи какво точно да направи). На третата година бил прогонен от либийците макеи и картагенците, и се върнал в Пелопонес. После бил посъветван от някой си Антихар да основе колония в Сицилия („земята на Херакъл”). Това било потвърдено в Делфи, и той потеглил със същия флот. Тогава започвала войната между Сибарис и Кротон, и кротонците поискали помощ от Дорией. Така казват сибаритите, които загубили войната. Кротонците обаче казват че не е така, а единственият чужденец, който им помагал, бил елеецът Калий, прорицател, избягал от тирана на сибаритите (42-44). Според сибаритите Дорией загинал, защото правел друго, а не това, за което получил предсказание. Те използват смъртта му и като доказателство, че е воювал на страната на кротонците – иначе не би загинал, а би основал колония съгласно прорицанието. А кротонците казват, че на Калий била дадена земя като награда за участието му, а на Дорией – нищо. Значи не е участвал. Повечето от съколонистите на Дорией загинали при Сегеста, победени от местните жители и от финикийците. Оцелял Еврилеонт, който станал за кратко тиран на Селинунт, но после бил убит от гражданите (при олтара на Зевс Агорайос). Там загинал и кротонецът Филип, който бил олимпийски победител и “най-красивият грък на своето време”. Заради красотата му жителите на Сегеста го героизирали и му принасяли жертви. Преди тези събития той бил последвал (със свой кораб и екипаж) похода на Дорией към Кирена.
А Клеомен умрял без синове, само с една дъщеря (45-48). Та при него пристигнал Аристагор. Показал му медна плоча с карта на земята и му предложил да помогне на йонийците. Варварите, казал Аристагор, не са храбри, нито добри войници, но притежават много богатства. Показал му картата и му обяснил местонахождението на народите: след йонийците са лидийците, после фригите, кападокийците (“ние ги наричаме сирийци”), киликийците срещу Кипър, арменците, до тях – матиените, после – Кисия, и накрая град Суза, разположен на брега на река Хоасп (45-49). Аристагор обаче сгрешил, като казал истината за дължината на пътя – че придвижването до там отнемало три месеца. Това не харесало на Клеомен и той го отпратил. Аристагор се върнал като молител и започнал да му предлага пари (до 50 таланта), но деветгодишната дъщеря на Клеомен, която слушала разговора, се намесила и казала, че чужденецът се опитва да го подкупи. И така посещението на Аристагор в Спарта завършило без успех (50-51).
След това той се отправил за Атина. Как атиняните се освободили от тиранската власт. След убийството на Хипарх тиранията продължила още 4 години. Хармодий и Аристогейтон били гефюреи и смятали, че произхождат от Еретрия; но според Херодот те са финикийци от онези, които дошли с Кадъм в Беотия. След време беотийците (от Танагра) ги прогонили и те били приети в Атина. Тези финикийци донесли в Гърция писмеността. Йонийците, които живеели наколо, заели техните писмена и започнали да ги употребяват. Те ги наричали финикийски, което е и справедливо. Наричали и папируса пергамент, защото някога се употребявал по-често пергамент от кози и овчи кожи; и някои от варварите по времето на Херодот още пишели на такива кожи. Казва, че е виждал кадмейски писмена в Тива. В Атина гефюреите имали свои светилища, отделени от останалите (55-61). Алкмеонидите се опитали да свалят Хипий. Те се договорили с амфиктионите да построят на свои разноски храма в Делфи; и подкупили Пития да казва на спартанците всеки път, когато дойдат, че трябва да освободят Атина. Накрая спартанците се подчинили и изпратили Анхимолий да свали Пизистратидите (макар че били “в гостоприемни отношения с тях”). Пизистратидите обаче повикали на помощ от Тесалия 1000 конници начело с царя им Киней. В битката загинали много спартанци, както и самият Анхимолий (по времето на Херодот гробницата му още можела да се види в дема Алопеке, близо до храма на Херакъл). После обаче пристигнал Клеомен с по-голяма войска. Тесалийците били победени, а тираните – обсадени в пеласгийската стена. Но успели да ги прогонят само защото хванали децата им, когато ги извеждали от града, за да ги скрият. Тогава Пизистратидите напуснали Атина и отишли в град Сигейон в Троада, на брега на Скамандър. По произход те били от Пилос, потомци на Нелей, какъвто бил и Кодър. Пизистрат бил наречен с това име в чест на сина на Нестор (62-65).
Атина се усилила след освобождението си от тираните. Най-влиятелни били Клистен от рода на Алкмеонидите и Исагор, син на Тизандър. Клистен установил 10 фили вместо дотогавашните 4, променил им имената, привлякъл народа на своя страна. Нещо подобно преди време бил направил дядо му по майчина линия – Клистен, тиран на Сикион. Делата на Клистен в Сикион. Опитал да прогони Адраст, докарал останките на Меланип, отменил трагическите хорове в чест на Адраст и ги „дал на Дионис”. Премахнал и рапсодите заради Омировите поеми, където се възпяват аргосците. Обидните имена на сикионските фили (66-68). Клеомен пък, като ксенос на Исагор, поискал Клистен да бъде прогонен; защото Исагор, противник на Клистен, предложил на Клеомен да поиска изгонването на Клистен – защото бил Алкмеонид, а те били светотатци (69-70). Престъплението на Алкмеонидите. Килон, олимпийски шампион, опитал да стане тиран, като завземе Акропола. Обещали им да не ги осъдят на смърт, но после ги убили – по вина на Алкмеонидите. Клистен се оттеглил, а Клеомен прогонил 700 атински семейства като светотатци по съвет на Исагор. Опит за разпръсване на съвета и предаване властта на 300 (Исагорови сподвижници). После Клеомен напуснал града, а някои от съдействалите му били заловени и убити (71). Клистен и 700-те семейства се завърнали, а атиняните започнали преговор с Артафрен за съюзничество – но той поискал “земя и вода”. Те отказали и обвинили посланиците. Клеомен се върнал с немалка пелопонеска войска – мислел да сложи Исагор за тиран. Беотийците и халкидците също били готови да му съдействат. Но коринтийците се отказали, а също и спартанския цар Демарет (разногласие между царете във война, след това те вече не отивали никъде заедно). Това било четвърто нахлуване на дорийци в Атика – първо при Кодър, второ и трето – срещу Пизистратидите, четвърто – сега, срещу Клистен (72-76). След това атиняните разбили беотийците, а после и халкидците в Евбея, и оставили там 4 000 заселници. Освободили пленниците срещу откуп, а оковите им окачили на Акропола. Вероятно равноправието е добро нещо, казва Херодот: защото като отхвърлили тиранията, атиняните станали първи по сила (77-78).
След това той разказва за отношенията им с други влиятелни полиси. Тиванците поискали да си отмъстят на атиняните. Поискали пророчество от Пития и тя им казала, че трябва да помолят за помощ “най-близките си”. След като се поколебали, го изтълкували в смисъл, че трябва да се съюзят с егинците. Те им изпратили Еакидите (статуи). След като тиванците загубили първата битка, помолили отново за помощ и тогава егинците нахлули във Фалерон и в други деми по крайбрежието и ги ограбили (79-81). За егинците. Някога епидавърците взели дърво за статуи от атинска маслина, като обещали на атиняните да изпращат ежегоден данък на Атина Полиада и Ерехтей. Тогава егинците се подчинявали на Епидавър и се съдели при тях, но после се отцепили. Отмъкнали и статуите и ги омилостивявали с жертви и женски хорове (79-83). Тогава атиняните поискали данъка от егинците, но те отказали. Изпратили една триера и пратениците се опитали да изтръгнат статуите от основите им, но при това повечето от тях загубили ума си; започнали да се избиват помежду си и накрая оцелял само един. Но като се завърнал, бил убит с фибули от жените на загиналите (според атинския разказ). Според егинците обаче атиняните дошли с много кораби, а те извикали на помощ аргосците. И аргосците разбили атинската войска (както те самите казват) (82-88). Егинците тогава помогнали на тиванците, а атиняните не ги нападнали, защото според делфийското прорицание това трябвало да стане след 30 години. Било им казано да отредят свещено място на Еак на агората; така и направили (89). По това време лакедемонците разбрали за извършеното от Алкмеонидите чрез Пития и съжалили за изгонването на Пизистратидите. Научили и за предсказанията, че в бъдеще ще пострадат от атиняните (Клеомен ги донесъл от Акропола). Освен това им се сторило, че за тях е по-удобно атиняните да са под тиранска власт. Тогава решили да извикат Хипий от Сигейон и представители на съюзниците им, и предложили да върнат Хипий с обща войска (90-91). Коринтийците пък казвали, че не е добре градовете да се управляват от тирани. Разказът им за Бакхиадите, олигарси в Коринт. Бакхиадът Амфион дал дъщеря си Лабда на Еетион (лапит). Пития го предупредила, че жена му ще роди опасен син. Бакхиадите не могли да се решат да убият детето и то оживяло – това бил Кипсел. Било му дадено предсказание, че той и децата му ще бъдат щастливи, но не и по-късните им потомци. Той измъчил коринтийците, но все пак царувал 30 години и умрял благополучно. Наследил го синът му Периандър. Случката с пратеника на Периандър при тирана на Милет Тразибул. Жената на Периандър Мелиса. Как изпратил при прорицалището на мъртвите при река Ахеронт, за да узнае от нея за някакво съкровище, което един чужденец й бил оставил за съхранение. Тя отказала, а той събрал дрехите на коринтийките и ги изгорил заради нея. Тогава получил отговор. Така че коринтийците отказали помощ, а останалите съюзници се присъединили към тях. Хипий казал, че коринтийците след време ще съжаляват, че не са му помогнали. Македонският цар Аминт и тесалийците му предлагали градове, но той се върнал в Сигейон. Преди време Пизистрат го отнел от митиленците и поставил за тиран сина си Хегезистрат; но после той трябвало да води войни за него с жителите на Ахилейон. В една от войните атиняните придобили оръжието на Алкей, който написал поема по този повод. Арбитър между тях станал Периандър и присъдил Сигейон на атиняните (92-95). Хипий влязъл във връзка с Артафрен, който посъветвал атиняните, “ако не искат да пострадат”, да го приемат обратно. Атиняните не приели съвета, което вече значело, че били готови да воюват с персите.
Точно тогава в Атина пристигнал Аристагор. Напомнил им, че Милет е колония на Атина и че атиняните трябва да го защитят. “По-лесно е да се заблудят 30 000, отколкото един”. Те “се поддали на увещанията му”, изпратили 20 кораба и тези кораби станали начало на нещастията и на гърци, и на варвари. Аристагор изпратил един човек във Фригия да предаде на пеоните, изселени от Мегабикс, че могат да се върнат И те наистина се върнали: от Фригия преминали в Хиос, оттам – в Лесбос, оттам до Дориск и после пеша до Пеония (96-98). С атиняните пристигнали 5 триери и от Еретрия: защото преди време милетците им помогнали срещу халкидците. Тогава на халкидците помагали самосците. После се отправили срещу Сарди. Аристагор останал в Милет, а военачалници били брат му Харопин и някой си Хермофант. Минали през Ефес и превзели Сарди без никаква съпротива, освен акропола. Започнал пожар. Лидийците и персите се бранели до реката Пактол (тази, която носела златен пясък), извираща от Тмол; а йонийците се оттеглили към планината и после към корабите. Изгоряло и светилището на Кибеба (sic). А персите, разположени отсам Халис, се събрали, настигнали ги в Ефес и избили мнозина, между които един еретриец на име Евалкид (възхваляван от Симонид). Атиняните изоставили йонийците въпреки призивите, които Аристагор им отправял чрез вестители, и си заминали.
Йонийците обаче не мислели да прекратяват въстанието. Те навлезли в Хелеспонта и присъединили Византион и другите градове; а също и много от карите (99-103). За събитията в Кипър. Всички кипърци освен аматусийците се присъединили към йонийското въстание (самите аматусийци вече се били отцепили). Как Онесил (противник на царя) станал цар на Саламин вместо по-възрастния си брат. После обсадил аматусийците. Дарий, като узнал за събитията, най-напред се поинтересувал кои са атиняните. Поговорил с Хистиай, който го уверил, че ако замине за Милет, ще уреди всичко (104-107). По време на обсадата на Аматус Онесил разбрал, че се приближава персийски флот. Йонийците дошли на помощ на Кипър; а царският флот се състоял от финикийци. В морската битка йонийците победили. Тираните на Кипър пък наредили съединената сухопътна войска срещу персите в Саламинската равнина. За коня на Артибий. По време на битката тиранът на Курион Стесенор (те може би са колонисти от Аргос) преминал на страната на персите; а след него и колесниците на саламинците. Онесил загинал, също и царят на солийците. Неговият баща Филокипър бил възхвален в стихове от Солон, който го бил посетил там. Аматусийците отрязали главата на Онесил и я окачили на стените на Аматус. Случката с пчелите. Оракулът ги посъветвал да го почитат като герой. Те направили така, и това продължава и до днес. След това йонийците си заминали, а Соли се съпротивлявал още 5 месеца (108-115). Така кипърците се удържали свободни само една година. А Даурис, Химай и Отанес (всички те женени за дъщери на Дарий) преследвали йонийците, поделили си градовете и ги разграбили. Даурис завладял няколко хелеспонтийски града (превземал ги по един на ден), а после се обърнал към карите. След тежка битка при реките Меандър и Марсий карите били победени. После били подкрепени от милетците, но загубили още по-тежко. След това устроили засада, в която загинал Даурис, а и други военачалници на персите. Химай завладял еолийците около Илион, но умрял от болест в Троада. Артафрен и Отанес завладели Клазомене и Куме.
Аристагор не се проявил като герой (а той бил разбунтувал Йония и “забъркал тази голяма каша”). Хекатей го посъветвал да се укрепи на Лерос. Но той заминал за Тракия към Миркин, който някога Хистиай получил от Дарий. Там бил убит от траки, докато обсаждал един техен град (116-125).

Книга VI

Ерато

За потушаването на въстанието, похода на Датис и Артафрен към континентална Гърция и битката при Маратон се разказва в кн. VI. Хистиай пристига в Сарди, където разговаря с Артафрен, който се усъмнява в него. Опитва да се върне в Милет, но е прогонен; накрая успява да получи осем кораба от лесбосците и се отправя към Бизантион (1-5). Флотите пред Милет – 350 гръцки, 600 на империята. Реч на фокейския военачалник Дионисий. Самосците получили предложение от страна на персите (предадено им от Еак, син на Силосонт) да напуснат йонийския флот; и се оттеглили. Хиосците, които били изпратили 100 кораба, се сражавали най-смело. Дионисий избягал с три кораба към Финикия, а след това към Сицилия, където „се установил като пират” (6-17). Персите обсадили Милет с машини и го превзели на шестата година от началото на Аристагоровото въстание. Жените и децата били откарани на брега на Червено море, при устието на Тигър. По този повод Фриних написал трагедията “Превземането на Милет”, която била представена в Атина (18-21). Част от самосците напуснали острова и се установили в Занкле; а персите довели там Еак, сина на Силосонт. Хистиай нахлува на Хиос, после плава до Тасос, връща се и се прехвърля на сушата. В битка с персите е пленен от някой си Харпаг, който му отрязва главата и я изпраща на Дарий (22-30). Персите прекарват зимата при Милет, а през пролетта превземат Хиос, Лесбос и Тенедос; също и всички градове по Хелеспонта. Историята на двамата Милтиадовци – синът на Кипсел и синът на Кимон. „За йонийците се случили следните твърде полезни събития. Артафрен ги накарал да сключат договори помежду си и да уреждат споровете си чрез съд, а не да се грабят и отвличат помежду си.” Определил и данъци. „Тези мерки осигурили мира за йонийците” (31-42). Мардоний, син на Гобрий и зет на Дарий, слязъл при морето с огромна войска. Той „свалил от власт всички тирани в Йония и установил в градовете демокрация”. Преминал Хелеспонта и се отправил към Еретрия и Атина. Бурята при Атон – разбитите персийски кораби били към 300. Битка с траките бриги, в която пехотата понася големи загуби. Мардоний се връща обратно (43-45). Година след това Дарий нарежда на тасосците да разрушат стените и да откарат флота си в Абдера – което те и правят. После изпраща хора в Гърция да поискат “земя и вода”. Много градове и острови се съгласяват, сред тях и егинците. Опитът на спартанската войска начело с Клеомен да накаже егинците (46-50).
Следва разказ за някои събития в Спарта и отношенията на спартанците с атиняни, егинци и аргосци. Правата на царете им (51-59). Обичаи на спартанците (лакедемонците). Третата жена на Аристон и случката със светилището на Елена. Той се усъмнил, че роденият от нея Демарет му е син. След време самият Демарет се оженил за дъщеря на Хилон, за която Леотихид бил сгоден. Леотихид го прогонил чрез поръчано пророчество от Делфи (един от делфийските първенци, Кобон, убедил пророчицата Периала да каже, че Демарет не е син на Аристон) (60-66). Демарет бил олимпийски шампион с четириконна колесница. Разговорът с майка му. Избягал на Закинт, а оттам при Дарий. Вместо него цар в Спарта станал Леотихид. Леотихид бил обвинен в приемане на подкуп; прогонили го от Спарта и умрял в изгнание (67-72). Преди това двамата с Клеомен принудили егинците да дадат заложници в Атина. Лудостта на Клеомен. Някои смятат, че се бил алкохолизирал покрай приятелството си с някои скити. Предсказанието, че щял да превземе Аргос. Егинците искат от Леотихид да издейства връщането на заложниците им от Атина. Разказът за спартанеца Главк и милетчанина, който му дал пари за съхранение. Макар че Главк върнал взетите пари, неговият род изчезнал. Отмъщението на егинците – как взели атиняни за заложници. Атиняните се споразумели с един егинец на име Никодром да им съдейства за превземането на града. По време на битката сто аргосци доброволно се притекли на помощ на егинците, макар самият град да бил отказал помощ. Атиняните били отблъснати (71-93). Походът на Датис и Артафрен. Датис бил мидиец, а Артафрен – племенник на Дарий (и син на Артафрен, управителя на Сарди). Този път флотът минал от Самос към Икария и спрял в Наксос. Персите в Делос. Земетресението на острова било знак за бедите, случили се през тези три поколения. „По времето на Дарий, Ксеркс и Артаксеркс върху Гърция се струпали повече злини, отколкото за двадесетте поколения преди Дарий” (94-98). Персите завладяват Еретрия на Евбея и пристигат в Маратон, накъдето ги насочил Пизистратовият син Хипий. Сред десетте атински военачалници бил Милтиад, чийто баща Кимон бил изгонен от Атина от Пизистрат. Атиняните изпращат бързоходеца Филипид в Спарта за помощ (99-106). Милтиад настоява да се бият, докато други стратези са против. Разговорът му с полемарха. “Дотогава гърците ги обхващал страх още като чуели името “мидийци””. Описание на битката. Персите заобикалят с флота си Сунион, стигат до Фалерон, но скоро след това се връщат в Азия. Еретрийците са откарани в Кисия на около 50 км. от Суза. “Земното масло”. Лакедемонците закъснели, макар да се придвижвали много бързо (107-120). Дали Алкмеонидите са били на страната на персите? Случката с Алкмеон, когато бил при Крез. Алкмеонидът Клистен, тиранин на Сикион. Сватбата на дъщеря му Агариста. Поведението на атинянина Хипоклид, син на Тизандър и от рода на Кипселидите. Накрая Агариста била омъжена за Мегакъл, син на Алкмеон. Техен син бил Клистен, който “установил филите и демокрацията в Атина”. Мегакъл имал внучка от другия си син – Хипократ – на име Агариста, която се омъжила за Ксантип, сина на Арифрон. Техен син бил Перикъл (121-131). След битката при Маратон Милтиад напада Парос. Когато се завърнал, Ксантип завел дело срещу него. Защитниците му напомнили за победата при Маратон и завладяването на Лемнос. Не го осъдили на смърт, но му наложили глоба от 50 таланта, която платил синът му Кимон. Самият Милтиад умрял от травма, получена на Парос. За отношенията между атиняни и пеласги (предава разказа на Хекатей, син на Хегезандър). Как атиняните прогонили пеласгите от земята им в подножието на Химет. Пеласгите заминали за Лемнос. Според атиняните пеласгите били откраднали атинянки, докато те чествали Артемида в Браурон. Отношенията между децата на отвлечените жени и останалите. Оттогава всички ужасни злодеяния се наричали “лемноски”. Допитването до Делфи и преговорите с атиняните. Казаното от пеласгите се изпълнило: Милтиад преплавал за един ден от Херсонес (тогава под властта на атиняните) до Лемнос (132-140).

Книга VII

Полихимния

За похода на Ксеркс и събитията след него се разказва в книги VII-IX: След Маратон Дарий разпоредил да се приготви още по-голяма войска. Подготовката продължила три години. На четвъртата въстанали египтяните. Дарий имал седем синове – трима от дъщерята на Гобрий и четирима от Атоса, дъщерята на Кир. От последните Ксеркс бил най-стар. Съветът, който Демарет дал на Ксеркс. Според Херодот и без този съвет Ксеркс щял да бъде определен за престолонаследник, поради влиянието на Атоса. Малко след избухването на египетското въстание Дарий умрял – след 36 години царуване (1-4). Въпреки колебанието на Ксеркс, Мардоний (син на сестрата на Дарий) го убедил да предприеме похода (защото му се искало да си отмъсти и да управлява Гърция). Алевадите от Тесалия и Пизистратидите от Атина също подканяли Ксеркс да воюва. По това време в Суза бил и Ономакрит, който събрал предсказанията на Музей. В какво го изобличил Лас от Хермиона. Победата на Ксеркс над египтяните. След потушаването на въстанието той поставил за управител на страната Ахемен, негов брат и син на Дарий (5-7). Реч на Ксеркс пред персийските първенци. Мнението на Мардоний. Възражението на Артабан, син на Хистасп и чичо на Ксеркс. Обръща внимание на някои неблагополучия в предишните войни и на „завистта на божеството”. Ксеркс отговаря, че вече е взел решение и ще отмъсти на атиняните (8-11). Съновидението, което подтиквало Ксеркс да воюва; то се явило и на Артабан. Той бил много впечатлен и се отказал от възражението си, макар да припомнил отново неуспешните походи на Кир, Камбиз и Дарий. Още едно съновидение (12-19). Взели решение да прокопаят канал през Атон (20-25). Войската се събрала в Критала, Кападокия. Лидиецът Питий от Келайна (вж. и 38-39). Пристигане в Сарди и пратеничества до гърците „за земя и вода”. Мостът над Хелеспонта. Войската пристига при Скамандър. Ксеркс посещава Приамовия Пергамон и принася жертва на Атина от Илион. Магите възливат в чест на героите (26-43). Преглед на корабите на Хелеспонта. Разговор между Ксеркс и Артабан. Артабан си заминава за Суза (44-52). Войската преминава Хелеспонта в продължение на седем денонощия. Спират при град Дориск на Хеброс. Преглед на войската: броят й е около милион и седемстотин хиляди. Освен перси в похода участват: мидийци, кисии, хиркании, асирийци, бактри, саки, индийци, арии, парти, хоразми, согди, гандарии, аддики, каспии, саранги, пактии, утии, мюки, парикании, араби, етиопци, либийци, пафлагонци, лигии, матиени, сирийци, мариандини, фриги, арменци, лидийци, мизи, траки (витини, които преди това били стримонии), писиди, миони кабелеи, милии, мосхи, тибарени, макрони, мосинеки, мари, колхи, алародии, саспейри, островни народи от Червено море. Това била пехотата. Начело на всеки отряд стоели перси (Херодот посочва имената им). Имало и местни вождове, но те не се смятали за военачалници, а за роби (53-84). В конницата освен персите участвали: сагартии (персийски народ), мидийци, индийци, бактри, либийци, каспии, парикании, араби. Общо броят им бил към 80 хиляди. Флотът се състоял от 1207 триери, доставени от: финикийци, кипърци, киликийци, памфилци, ликийци, дорийци от Азия, кари, йонийци, островитяни (и те били пеласгийски народ, наречен после йонийски), хелеспонтийци (те са йонийски и дорийски колонисти). Войниците на всички кораби били перси, мидийци и саки (85-96). Имена на военачалници на флота и на по-именити моряци. Артемисия, дъщеря на Лигдам (по род от Халикарнас и Крит). Тя предвождала халикарнасците и тези от Кос, Нисирос и Калиднос. Всички те са дорийци, като халикарнасците са от Трезен, а останалите – от Епидавър. Ксеркс лично прегледал войската – първо минал на колесница, после на сидонски кораб. Разговорът му с Демарет (97-105).
Оставя управители из Тракия и Хелеспонта, които после били прогонени, освен Маскамес в Дориск. Богес от Ейон – как отбранявал крепостта при Стримон по време на обсадата на Кимон. Преходът през Тракия. За крайбрежните гръцки градове и тракийските народи. Всички се присъединили, освен сатрите, които живеели в планините. Прорицалището на Дионис, за което се грижели бесите; в него имало жрица, която прорицавала – точно като в Делфи (106-112). Преминават Стримон и покрай Стагира пристигат в Акант. Местните жители са натоварени с посрещането и с изхранването на войската. Какво казал един жител на Абдера. Градовете по Халкидическия полуостров. Диви биволи и лъвове. Лъвовете се срещат по земите между Нестос, която минава при Абдера и Ахелой в Акарнания. Олимп и Оса, и течащият между тях Пеней. Някога Тесалия била езеро. Ксеркс прекарва няколко дни в Пиерия, докато войската орязва гората в македонската планина (113-131). Кои от северните гърци се подчиняват на Ксеркс: тесалийци, долопи, ениени, перайбои, локри, магнети, малиеи, ахейци от Фтиотида, тиванци и всички беотийци без теспиите и платейците. Какво били направили атиняните и спартанците с пратениците на Дарий; и гневът на Талтибий срещу лакедемонците. Спартанските пратеници в Суза. Походът на Ксеркс (мнение на Херодот) бил не просто срещу атиняните, а срещу цяла Гърция. Очаква да бъде намразен от мнозина заради думите му относно заслугата на атиняните (132-139). Атиняните искат предсказание от Делфи. Тълкуването на Темистокъл. Пратеничества на южните гърци в Керкира и при Гелон в Сицилия, за да искат помощ. Пратеничество в Аргос и условието на аргосците. Твърди се, че Ксеркс ги призовал да не участват във войната, твърдейки, че персите са потомци на Персей и Андромеда, и близки по род на аргосците. След години Артаксеркс потвърдил, че имало договор за приятелство с аргосците по времето на Ксеркс, който продължавал да бъде в сила. За Сиракуза: издигането на Гелон. Разговорът му с пратениците. Условията на Гелон и възраженията на спартанците и атиняните. Войната на Гелон срещу картагенците (140-167). Какво направили керкирците и критяните. Тесалийците призовават южните гърци за помощ при Олимп. Пристигнала войска начело с Евенет и Темистокъл; но Александър, син на Аминтас, ги предупредил, че няма да могат да се справят с идващата войска, и те се върнали. Поради това тесалийците преминават на страна на персите (168-174). На съвета в Истъм гърците решават да завардят Термопилите и да изпратят флот на Артемисион в Евбея. Имперският флот стига до Магнезия (175-183). Общият брой на хората, водени от Ксеркс, които стигнали дотам и до Термопилите, бил към два милиона и 600 хиляди войска, и още толкова съпътстващи (185-187). Буря при Артемисион (188-196). Срещата на войските при Термопилите. Леонид, син на Анаксандрид, брат на Клеомен и Дорией, потомък на Херакъл. Ксеркс се учудва на поведението на гърците. Разговор с Демарет (197-209). Трудностите, които създавали защитниците. Предложението на Епиалт. Персите минават в гръб на гърците по слабо известна пътека. Предния ден гърците получили лоши предсказания. Леонид отпратил някои съюзници (210-222). Битката и смъртта на Леонид. Тиванците минават на страната на персите. Ксеркс се съветва с Демарет и Ахемен. Демарет още преди началото на похода бил изпратил съобщение в Спарта. Мнението на Херодот за неговите действия (223-239).

Книга VIII

Урания

Флотът, отправил се към Артемисион бил от 271 кораба; командва го Еврибиад, син на Евриклид – лаконец, не от царски род. Атиняните се съгласили на друг командващ заради спасението на Гърция, макар преди това в Сицилия да отказали на Гелон. Впоследствие все пак се оказало, че се стремят да изместят лакедемонците и да постигнат лидерство над всички гърци. Те имали 127 кораба; коринтийците били с 40, участвали също егинци, мегарци, халкидци, епидавърци, кеосци, и др. Като видели противниците, уплашили се и решили да се оттеглят, но евбейците платили 30 таланта на Темистокъл да ги накара да се бият при Евбея. Той дал част от тях на Еврибиад и коринтиеца Адимант и така ги задържал; а те не знаели колко имал и откъде ги е взел (VIII, 1-5). Персите били при Афетай и възнамерявали да обкръжат гърците, като скрили 200 кораба отвъд Скиатос и изпратили други да заобиколят Евбея покрай носовете Каферей и Герайст; и да продължат през протока Еврип. Там бил някой си Скилий от Скионе, гмуркач, който извадил част от скъпоценностите на персите след корабокрушението при Пелион. Казват, че плувал под вода от Афетай до Артемисион – 16 км. Все пак Херодот мисли, че той пристигнал до Артемисион с кораб. Съобщил им за корабокрушението и за скритите кораби. Гърците потеглят срещу персийския флот, в който участват и йонийци. Лемносецът Антидор, братът на саламинския цар Горгос. Нощна буря с гръмотевици. Някои потънали при заобикалянето на Евбея (това станало по волята на бога, за да се изравнят флотите). На другия ден получили още 53 кораба помощ от Атина и унищожили киликийските кораби. Морските битки там се случили едновременно със сраженията при Термопилите – целта била да се мине през Еврип. На другия ден пак се сражавали с равен успех; от персийския флот се отличили египтяните, а от гърците – Клиний, син на Алкивиад (6-18). Темистокъл пресметнал, че ако йонийците и карийците се отделят, гърците ще надделеят. Предсказанието на Бакис: „Дойдат ли чужденците, да се махнат козите от Евбея“. Един атинянин (Аброних) съобщил какво станало с Леонид и войниците му. Темистокъл нарежда да изработят каменни надписи, адресирани до йонийците, и да ги поставят до водните източници. Ако не ги убедял, поне Ксеркс щял да загуби доверието си в тях. Ксеркс загубил 20 000 души на Термопилите, но скрил телата в ями и оставил да се виждат само 1000, и 4 000 – на гърци. Царят и свитата му узнали от някакви аркадци, които искали да се присъединят към похода, че гърците се състезават на Олимпийските игри само за един венец. Тритантайхмес, син на Артабан, ги похвалил, че се състезават за чест и упрекнал Мардоний, че ги е довел да се бият с тях (19-26). Отношенията между тесалийци и фокейци. Били воювали помежду си още преди похода и тогава фокейците победили нападналите ги тесалийци. Това станало с хитрост: един прорицател намазал 600 фокейци с гипс и ги изпратил срещу тесалийците през нощта. Тогава убили 4 000 и им взели щитовете; конницата пък попаднала в ями, пълни с амфори. Затова тесалийците ги мразели и сега им поискали 50 сребърни таланта, за да не бъдат заробени. А фокейците не се присъединил към персите само от омраза към тесалийците. Отговорили, че няма да дадат пари и няма да станат предатели. Поради това тесалийците показали пътя на чужденците. Персите нахлуват в Дорида (между Малида и Фокида), някогашна Дриопида и родина на пелопонеските дорийци. В Дорида населението било на страната на персите. После навлезли във Фокида. Някои фокидци се качили на Парнас, а други – в Амфиса при озолските локри, над равнината на Криса. Персите палели всичко, включително и храмовете. Вървели по Кефисос (която тече северно от Херонея и Лебадия). При Парапотамой персите се разделили: едните тръгнали към Беотия и Атика, а другите – към Делфи. Насочват се към Орхомен – беотийците били на персийска страна, а македонските войници на Александър помагали да се запазят градовете им. Ксеркс знаел за Делфи и за съкровищата, изпратени от Крез. Някои делфийци се качили на Парнас и скрили имуществото си в Корикийската пещера; други отишли в Амфиса (в Локрида), а жените и децата изпратили отсреща в Ахея. Останали 60 души. Чудесата – свещени оръжия пред храма, гръмотевици, падат скали от Парнас (Херодот ги видял), явяват се двама високи хоплити. Според някои това били местните хероси Филакс и Автоной. Персите побягнали към Беотия, някои били убити (27-39). По молба на атиняните гръцкият флот пристига от Артемисион на Саламин. Мислели, че пелопонесците ще пристигнат в Беотия, но те останали на Истъм. Изпращат семействата си в Трезен, Егина и Саламин. Змията на Акропола не изяла питката – което трябвало да значи, че и богинята напуснала града. Пристигнали и още гръцки кораби от Трезен; главнокомандващ бил Еврибиад. Кои участват в саламинското сражение. Атиняните дали 180 кораба, повече от всички останали, взети заедно. За произхода на атиняните: те били пеласги и първо се казвали кранеи, а по времето на Кекропс – кекропиди. При Ерехтей станали атиняни, а при Ион – йонийци. Пелопонесци: лакедемонци, коринтийци, сикионци, епидавърци, трезени, хермионци. Мегарци, ампракиоти, левкадци (дорийци от Коринт). Егинци (дорийци от Епидавър), халкидци, еритрейци, кеосци, наксосци (йонийци от Атина), китносци (дриопи), серифосци, сифносци, мелосци – това били островитяните, които не се подчинили на персите. Измежду тези отвъд Теспротия и Ахеронт дошли само кротонци – с един кораб (40-48). Разбрало се, че Теспия и Платея били подпалени. От преминаването на войската през Хелеспонта до влизането й в Атина изминали 4 месеца.
Обсадата на атинския Акропол. Чужденците се разполагат на Ареопага. Пизистратидите предлагат на защитниците да се предадат. Персите изкачват крепостната стена по едно стръмно място, което никой не охранявал, и отварят вратите; после ограбват светилището и подпалват Акропола. Съобщават в Суза на Артабан и принасят жертва. В опожарения Ерехтейон имало маслиновото дърво; то после дало издънка. Темистокъл и Мнезифил. Спорът между гърците – къде да се бият. Темистокъл убеждава Еврибиад да остане, коринтиецът Адимант възразява. Темистокъл заплашва, че атиняните ще се пренесат в Италия (Сирис). Това повлияло на Еврибиад и той решил да се бият. Помолили се на Аякс и Теламон от Саламин и на Еак и Еакидите от Егина. Разговорът между Дикайос от Атина и Демарет. Чували се звуци като по времето на мистериите в Елевзин – значи богините щели да помагат на гърците (49-65). Персийският флот минал през Еврип и за три дни стигнал Фалерон. Към тях се присъединили малиеи, доридци, локри, беотийци, каристийци, андросци, теносци. Паросците останали на Китнос. Ксеркс разговаря с приближените си (царете на Сидон, Тир). Артемисия го съветвала да не се бият тук, а да вървят към Пелопонес. На египтяни, кипърци, киликийци и памфилци не можело да се разчита. Флотът на персите преградил пътя на гърците, които били на Саламин, а пехотата се отправила към Истъм. Пелопонесците, командвани от Клеомброт, брат на Леонид, строят стена на Истъм. Кои се събрали на Истъм: аркадци, елейци, коринтийци, сикионци, епидавърци, трезени, хермионци, флиунтци. За седемте пелопонески народа. Коренни са аркадците и кинуриите; ахейците се местели; външни са дорийците, етолийците, дриопите и лемносците. Само атиняните, егинците и мегарците настоявали да останат на Саламин и да се бият (66-74). Темистокъл изпратил роба си Сикинос при персите да им каже да задържат гърците при острова. Пророчеството на Бакис. Имало и прорицания от Музей и Лизистрат. Аристид идва от Егина и съобщава, че бягството вече е невъзможно. Едни теносци избягали от царския флот и заедно с лемноския кораб гръцките станали общо 380. Преди битката Темистокъл произнесъл реч („по-хубава от всички дотогава“) (75-83). Самосците се сражавали добре – били на страната на царя. Артемисия успява да се спаси с хитрост, като се блъснала в калиндийски кораб (от царския флот). Така объркала и гърците и персите. Финикийците обвинили йонийците в предателство; подвигът на самотракийските моряци. Ксеркс (който по време на битката седял в подножието на Егалеос) наредил да отрежат главите на клеветниците финикийци. Егинците и атиняните се прочули най-много – Поликрит от Егина и Аминий от Палена. Според атиняните Адимант избягал , но после, когато битката била свършила, се върнал. Аристид заедно с атински хоплити от Саламин нападнал персите на Пситалея. Ксеркс се замислил за бягство, макар да не давал явни знаци; но Мардоний се досетил. Изпратил съобщение в Суза за резултата от сражението. Бързината на персийската поща; покрусата в Суза. Мардоний се разтревожил, защото той настоявал да извършат похода. Предложил на царя да се върне, а той самият да остане в Гърция с 300 000 души (84-100). Ксеркс иска съвет и от Артемисия. Тя също го съветва да замине и добавя, че славата за превземането на Атина ще остане за него, а какво ще стане по-нататък с Мардоний, не е важно. Той я изпраща да отведе синовете му в Ефес. За педасееца Хермотим, евнух на Ксеркс: как попаднал в плен при търговеца на роби-евнуси Паниониос от Хиос и как след време му отмъстил, след като го срещнал в началото на похода в мизийския Атарней (скопил него и четиримата му синове) (101-106). Флотът заминал през нощта от Фалерон, минавайки край нос Зостер (Ксеркс останал в Атика). На сутринта гърците разбрали за това и тръгнали да ги преследват, стигайки до Андрос. Темистокъл и Еврибиад спорят дали да отплават до Хелеспонта и да разрушат мостовете, или не. Еврибиад не бил съгласен. Реч на Темистокъл пред атиняните – заслугата на боговете, които не позволяват на един човек да властва над Азия и Европа. Той обаче ги възпрял да преследват царя, надявайки се да спечели и неговото благоволение. Изпратил роба си Сикинос (когото и преди бил натоварвал с подобна задача) в Атика при царя, за да му съобщи, че моста няма да бъде разруше,н така че може спокойно да се завърне (107-110). Обсада на Андрос и диалогът на Темистокъл с андросците – не отказали да дадат пари. Той все пак успял да вземе пари от каристийците и паросците. Войската тръгва през Беотия. В Тесалия Мардоний взел десете хиляди „безсмъртни“ без военачалника Хидарнес; а също мидийци, саки, бактри, индийци. Лакедемонците искат удовлетворение заради Леонид. Ксеркс пътува от Тесалия до Хелеспонта 45 дни: войската търпи големи лишения – глад, болести. Оставя ги по градовете и областите. Пеоните дали на траките от изворите на Стримон свещената колесница „на Зевс“, с която Ксеркс бил тръгнал срещу гърците. Как царят на бизалтите и крестоните наказал шестимата си синове, които се присъединили към войската и се върнали невредими от похода (извадил им очите) (111-116). Прехвърлили се с кораби през Хелеспонта до Абидос (мостовете били разрушени от буря) и Ксеркс стигнал до Сарди. Според един друг разказ той се завърнал в Азия с финикийски кораб; и по време на една буря мнозина се хвърлили в морето, за да облекчат кораба и да спасят царя. През пролетта флотът на Ксеркс се събира на Самос (117-130). Разговорите на Александър, потомък на Пердика с представителите на Атина и Спарта (144).

Книга IX

Калиопа

Така завършил големият поход на Ксеркс срещу гърците. През пролетта Мардоний се отправя към Атика. Преминава през Беотия и отново превзема Атина – 10 месеца след Ксеркс. Спартанците идват на помощ. Смъртта и оплакването на Масистий. Кои участват в битката при Платея. Прорицателят Хегезистрат. Осем дни войските стоят една срещу друга. Речи на военачалниците. Битката; загива почти цялата войска, също и Мардоний (1-63). Героите. Павзаний обсажда Тива заради тамошните персийски привърженици; предават му ги. Флотът на гърците тръгва към Азия – през Делос. Пристигат в Самос. Битка при Микале, недалеч от храма на Деметра (64-101). За личния живот на Ксеркс. Той се бил влюбил в жената на брат си Масистес. Тя му отказвала и затова той решил да ожени сина си за дъщеря им. Влюбил се и в нея, и тя – казвала се Артюстоне – не отказала. Но жена му Аместрис научила, че бил ухажвал жената на брат му: и че й подарил една дреха, която тя му била изтъкала. И наредила да я обезобразят (102-112). Масистес опитал да избяга в Бактрия, но го убили. Защо е по-добре да се живее на неплодородна земя. Разговор между Кир и неговите съветници – дали за персите ще е добре да се заселят на по-хубава земя от тяхната (която била скалиста). Кир решил да не премества персите, а да ги остави да живеят на тази земя, на която живеели от самото начало (113-122).

*

Herodoti historiae I-II. Ed. C. Hude. Oxonii, 1908

Херодот. История. Превод П. Димитров. „НИ“ 1986-1990 и НБУ, 2010

2 ян 2019

25 години по-късно

Ето няколко десетки публикации с отношение към работата и философстването ми, които Димка откри, избра и внесе в университетския сайт „Авторите“. Без нея не бих се справил – нито с тази задача, нито с много други. И затова й благодаря!

Честита 2019!

***

1 Фантастичното през античността (поредица от интервюта). 2018
2 Херметически корпус. Превод, предговор, послеслов, библиография и коментар. 2018
3 Диодор Сицилийски. Историческа библиотека (превод на откъси). 2018
4 Пароска хроника 1-30 (превод). 2018

2018

5 Александрия ІІ (сборник статии) 2017
6 Аристотел. Метафизика. Книга I-III и X-XIV. Второ издание. 2017
7 Аристотел за комедията и смешното 2017
8 Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод и бележки. 2017
9 Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия. 2017
10 Превод и коментар на Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Официален сайт на БПЦ, 2017

2017

11 Софокъл. Антигона. Двуезично издание и предговор. 2014
12 Living with the Ancients: Vasilka Tapkova-Zaimova. A Biography with a Commentary 2013
13 Браковете – вчера и утре (по повод статията на Михаил Шиндаров) 2013
14 Фантастичното през античността (първо издание). 2012
15 Херметически корпус. Превод, предговор и библиография (първо, ел-издание) 2012

2012-2016

16 Платон. Епиномис (превод, на личен блог). 2011
17 Jewish Wars, Ancient and Modern Paganism, and the future of the EU 2011
18 The European Constitution and Greek Political Thought (with some remarks on Plato) 2011
19 Предговор към „Клавдий Елиан. Всякакви истории“. Превод Райка Николова 2011
20 Историята на Рим, видяна с помощта на Полибий и Амиан Марцелин. 2010
21 Теокрит. Идилия XV. Сиракузанки, или две приятелки на празника на Адонис (превод) 2010

ЧРД

2010-2011

22 Athens and the Unity of the Greek Community towards the End of the Classical Antiquity: Some Reflections on Demosthenes’ Political Speeches 2009
23 Теократичната държава: Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство. 2009
24 Плутарх. Алкивиад, 17 (превод и коментар). 2008
25 Рецензия за „Ялдаваот. История и учение на гностическата религия“ от архим. Павел Стефанов. 2008
26 Apollonius Rhodius in the Modern Literature: the Interpretation of Robert Graves. 2007
27 Шарл дьо Монтескьо като историк на Римската държава. 2007

2007-2009

28 Писма до Егина (Философско-епистоларен роман за живота и философията на Платон). 2006
29 За отговорността. Отговор на Огнян Радев. 2006
30 За предстоящия юбилей на Класическата гимназия. 2006
31 Замъкът на родоските рицари. 2006

2006

32 „Платоновият диалог“ от Невена Панова. Рецензия. 2005
33 Ars Academica (сатирична новела). Част І 2005
34 Атина и единството на гръцката общност в края на класическата епоха. 2005
35 Мишел Фуко като читател на гръцката класика. 2005
36 Херодот и частите на света. Част І. Царуването на Дарий. 2005
37 Херодот и частите на света. Част ІІ. Египет. 2005

2005

38 POIESIS. Класически и съвременни опити по теория на старогръцката литература. 2004
39 Монологични размишления за преподаването. 2004
40 Изследвания за херметизма (част от дисертацията). 2003
41 Античният културен модел според марксистката философия на историята. Алексей Лосев. 2003
42 Писано слово, словесна култура и образованост през XXI в. 2003
43 Александрия. Разкази за книги, хора и градове (сборник статии). 2002
44 Александър Ничев за литературната теория на Аристотел. 2002
45 За Порфирий и „Пещерата на нимфите“. Отзив за превода на Владимир Маринов. 2001

2001-2004

46 Аристотел. Метафизика. Първи български превод. Книги І-ІІІ и Х-ХІV преведени от Н. Гочев и редактирани от Д. Гочева. Книги ІV-ІХ преведени от Иван Христов. Академично издание с встъпителни студии от Димка Гочева и Иван Христов, индекси, коментари и библиография. 2000
47 Глобализация и метафизика. 2000
48 Един разказ за Роман Томов. 2000
49 Symposion, или античност и хуманитаристика (съставителство на сборник в чест на Б. Богданов). 2000
50 Мит и литература 1: пътят към осъзнатия избор. 2000
51 Отвъд началния дар. Рецензия за книгата на Георги Тенев „Страхът на резидента от отзоваване“. 2000
52 Цивилизация и варварство в атическата трагедия. Бележки към „Перси“ на Есхил. 2000

2000

53 Античният херметизъм (книга по дисертацията). 1999
54 За оригиналите и трудния достъп до тях. 1999
55 Откъси от „Никомахова етика“ на Аристотел, „Писма до Квинт“ от Цицерон, „За Божия гняв“ на Лактанций и „Етимологии“ на Исидор. Приложение към Майлс Бърниет. Гняв и отмъщение. 1999

1999

56 Софокъл. Антигона. Буквалистичен превод на трагедията (за постановката в театър „Сфумато“). 1998
57 Hermetica и традиционната хуманитаристика. 1998
58 Образцовата трагедия. 1998
59 Тялото на книгата. 1998
60 Античният херметизъм – извори, доктрина, изследвания и структура на централния мит (дисертация). 1997
61 Из „Гръцките магически папируси“ (преводи). 1997

1997-1998

ян 2018

за Арист. 2

Египет – начало на историята

I. Египет. Място и време

1. Египет – средиземноморска страна

Че Египет е средиземноморска страна, това не се нуждае от доказателства.
Първо, може да погледнем географската карта. Но още по-добре е човек сам да се отправи натам; не е нужно да бъде с кораб, може и със самолет.
От София самолетът лети над планините, минава край атонския полуостров и прелита над няколко малоазийски острова. След това отминава южния бряг на Мала Азия (където е била древната Ликия); отдясно се вижда Родос. Дотук полетът продължава един час; и след това има още един, който е само над море и облаци.
Тогава се появява Делтата с извитото й крайбрежие, и на върха й се различава езерото Бурулос, подобно на лагуна. В античността то се е казвало „Себенитско“, по името на ръкава, който се е вливал в него. Тогава ръкавите (или устията) на Нил са били седем. От тях сега са останали два – на запад е Розетският (някога Болбитски), който се влива недалеч от Александрия, а на изток е Дамиетският (някога Фатнитски), над който минава самолетът, като слиза към Кайрското летище.

2. Мумията на Рамзес II

Древността на Египет сякаш се вижда с просто око; или във всеки случай свидетелствата са по-убедителни, отколкото другаде. В Кайрския музей се намира „стаята на мумиите“, където в прости стъклени сандъци се пазят 12 тела на фараони, сред тях някои от най-прочутите. Там са завоевателят Тутмос III (XV в. пр. Хр.), Сети I (XIII в. пр. Хр.) и синът му Рамзес II, малко отделен от останалите.
Мумията му е не повече от 1,20 на дължина, както и останалите; лицето е разпознаваемо, носът е характерен и кожата е запазена. Така че през стъклото ние буквално виждаме човека, който е царувал тук преди Троянската война. Ако разчитаме на Омир, ще кажем, че когато той е починал, Приам и Нестор са били мъже в разцвета на силите си, а Одисей и Агамемнон са били още невръстни деца.
Библеистите и египтолозите традиционно поставят Мойсеевия „Изход“ по времето на Рамзес. Така че в „стаята на мумиите“ ние виждаме лицето на човека, който може би е виждал Мойсей и е разговарял с Аарон.

3. Херодот и Нармер

Друга забележителност на Кайрския музей е т.нар. Палитра на Нармер – това е малка каменна плочка с изображения, представящи победите на царя над неговите врагове. Нармер трябва да е бил първият цар на обединения Египет (Горен и Долен); и е датиран около 3100 пр. Хр.
Може би за него говори Херодот, когато казва, че първият цар на Египет „след боговете“ е бил някой си Мин (с йо-та). В Манетон той е споменат като „Менес от Тин“. В текста (според цитата на Евсевий) се припомня съобщението на Херодот и се казва, че той го нарекъл „Мен“ (с е-та). Така че съобразно приетата датировка се оказва, че Мен е царувал около 2650 години преди Херодот да посети Египет; а разстоянието между Херодотовото посещение (ако допуснем, че то е било към 450 пр. Хр.) и нас е към 2470 години – значи по-малко, отколкото между него и Мен.
В какъв смисъл тогава Херодот е древен автор?

II. Средновековие и „Средно време“

Един от начините да узнаем какво е древността, е да помислим какво е средновековието. Средновековието е част от европейската периодизация на историята и означава времето, когато Европа е държавно християнска и църковно единна. Затова началото на средновековието се търси между първите десетилетия на IV век (Сердикийският и Миланският едикти, Първи вселенски събор) и средата на VI-ти (решението за платонизма на Пети Вселенски събор, 553 г.); а краят му е между средата на XV (превземането на Константинопол) и началото на XVI в. (Лутеровите тезиси от 1517).
Впрочем има дати, което позволяват допълнително разместване – Църквата се създава в 30-те години на I в., а мюсюлманската експанзия е в първата половина на VII в. – също възможни начала на средновековието. Рим формално напуска Църквата в 1054 г. (при патриарх Михаил Керуларий), което е една по-ранна дата, сочеща към края на средновековието. Но дали ще вземем ранните граници – Петдесетница и отпадането на Рим, или късните – превземането на Александрия през 641 г. и началото на Реформацията – продължителността на европейското средновековие се движи между 900 и 1000 години.
Във всеки случай под „средновековие“ се разбира най-общо „Средното време“ на европейската история. Тогава Европа е „християнска крепост“ – вътрешно тя е единна и връзката между държава и Църква е силна; и е обградена от мюсюлманите, езическия свят и Атлантическия океан. През т.нар. „Новото време“ (от Ренесанса и османското завоевание до днес) евангелската проповед се разпростира по целия свят, но християнското единство на Европа е нарушено.
И така, ако приемем едни „средни“ граници за трите периода на нейната история, това може да са VIII в. пр. Хр (Омир и олимпийските игри – начало на античността), IV в. сл. Хр. (Първи Вселенски събор и Константинопол като столица – начало на средновековието) и XV в. (мюсюлманите влизат в Константинопол, а Колумб достига Америка – начало на „Новото време“).
Значи древността, която наричаме и античност, продължава 11 века, средновековието – също 11, а Новото време засега е 6. Но това е историята без Египет. Ако го добавим, границите на периодите й ще трябва да се разместят.

III. Древност и „Средно време“ в Средиземноморието

1. Начало и край на средиземноморската древност

Историята на Египет е толкова дълга, че дори епохата на Новото царство изглежда древна на онези, които ние смятаме за древни. Ето защо бихме могли да гледаме към ранните й епохи с очите на гърците от времето на Солон и на евреите от времето на Иеремия – които впрочем са били съвременници. За гърците от 600 г. пр. Хр. Троянската война е древност; а за съвременните им евреи древност е Изходът, и още повече времето на патриарсите, което достига най-много до началото на Средното царство.
Така че в представата си за древност ние можем да се присъединим към тях и да поставим в началото й Нармер (Мин, Мен или Менес на Херодот и Манетон), а в края – смъртта на Мойсей и Рамзес II, изчезването на хетската държава, разрушението на Троя и критските дворци, и запустяването на микенските крепости.

2. Средиземноморското „Средно време“

При това положение „Средното време“ на Европа (като средиземноморска област) се оказва всичко онова, което сега се нарича „античност“, заедно с онези източни и южни страни, които са й влияели.
Това ще бъде въздигането и рухването на новоасирийското царство със столица в Ниневия (от края на X до края на VII в. пр. Хр.); навлизането на евреите в Палестина и появата на царство със столица Иерусалим, Първият храм, разделянето на държавата след Соломон, унищожението на Израил от асирийците на Саргон II и разрушението на Храма от Навуходоносор (XII-VI в. пр. Хр.); възходът на финикийските градове, на първо място Тир и Сидон, и основаването на Картаген (X-IX в. пр. Хр.); краткотрайният възход на Мидия и Лидия, и създаването на персийската империя, простираща сe от Индия до Егейско море на запад и Етиопия на юг.
После, навлизането на дорийците в континентална Гърция; колонизацията на Йония, Южна Италия и Сицилия; времето на полисните тирании и възходът на Атина; основаването на Рим, царската и първите векове на републиканската му епоха.
Всичко това е предмакедонският и предримски период от „Средното време“ на средиземноморска Европа. След Александър и наследниците му, които побеждават и си поделят персийската империя, идва разширението на републиканския Рим, завършило с отнемането на Египет от македонската династия и установяването на принципата.
После идва Христос и се създава Църквата, и „Средното време“ завършва тогава, когато според познатата ни периодизация завършва античността.

IV. Средиземноморско и атлантическо „Ново време“. Припокриване на епохите

Познатата ни периодизация, която дели европейската история на античност, средновековие и „епохи на Новото време“ е интересна с това, че макар да не въвежда ново летоброене, тя сякаш го игнорира. От една страна, християнската епоха все още се нарича „нова ера“, от друга обаче чрез троичното делене се въвежда нещо по-ново, а именно времето от средата на XV и началото на XVI в., значи от Мехмед Фатих, Колумб и Лутер нататък. Това означава, че след като Старият свят (източното Средиземноморие с Египет, Светите земи и Константинопол) изглежда загубен, погледът на Европа се насочва към Новия свят, а именно към земите отвъд Атлантика. Това значи и война за тези земи: не само срещу тамошното население, но и между самите завоеватели.
И тъй като това е нещо ново, то дава основание за определяне на граница между епохата на собствено християнска (средновековна) Европа и тази на по-нова Европа, която е притисната и от ислямския свят, и от борбата между собствените си „деноминации“ (римо-католическата и вариациите на протестантството); и може би под влияние на този двоен натиск преодолява Атлантика. Заради това последното тя може да се нарече „атлантическа“.
Ето защо е възможно да говорим за две периодизации на европейската история – по-дълга, „средиземноморска“ и по-кратка, „атлантическа“.
Ако се върнем към средиземноморската, ще видим, че частите й, които назовахме, не се закачат една за друга, като вагони на влак, а се припокриват, като могат да продължават успоредно с векове. Както стана дума, египетската древност съпътства „Средното време“ на иерусалимските евреи, финикийците, асирийците, гърците, вавилонците, персите и римляните до VI-ти или дори до средата на IV в. пр. Хр. (детронирането на Нектанебо II, 343 пр. Хр.), така че тя се припокрива с него в продължение на осем века и половина (ако поставим за дата на началото му разрушението на Троя). А самото „Средно време“, като епоха на разделеното езичество, обединило се накрая в околоморската римска държава, припокрива с около 500 години „Новото“, което започва на Рождество Христово или Петдесетница.

конф 15 дек

V. Новите Средиземномория

Познатата ни периодизация въвежда представите за средновековие и „Ново време“ с граница около 1500-та, и така определя епохата на църковно единна и средиземноморска Европа като отминала. На нейно място идва Европа, разположена на двете страни на Атлантика и придвижваща се към бреговете на Индийския океан. Това огромно водно пространство, заобиколено от суша или ледове ще бъде новото, второ Средиземноморие. И ако владетелите му ще се наричат християни, това няма да бъдат старосредиземноморските християни от Иерусалим, Антиохия, Александрия, Константинопол и Рим; а други.
Това е нов поглед към историята, който не се нуждае от първата епоха на предишния и затова се отказва от древността на Египет, Палестина, Финикия, Месопотамия, Мала Азия, Крит и микенците, и поставя за свое начало гърците от Омир нататък.
Този поглед обаче, тъй като е насочен на запад, не взима предвид другата посока, в която се придвижват европейците, а именно по суша. Това е пътят на руското царство, което се разпростира източно по маршрут, успореден на Александровия, но по-северен от него; и накрая стига дотам, докъдето Александър не успява, а именно до бреговете на Тихия океан; и дори за известно време се прехвърля на съседната суша, чийто най-северен край се нарича Аляска. Това е пътят, по който Европа открива своето трето и последно Средиземноморие – Големият океан на планетата.

VI. Защо да си служим със „Средиземноморската“ периодизация

Ето някои преимущества на периодизацията:

1. Приема за „Ново време“ и последен период на историята този, който съответства на употребяваното от самите нас летоброене.
2. Чрез припокриването на епохите дава по-реалистична картина на взаимното им влияние.
3. Приближава ни към класическите гърци и римляни, като ги премества от най-стария към средния период на историята.
4. Включването на Египет съответства на значението, което му отдават гръцките автори и Библията, и ни доближава до истинското начало на историята.

х след Амарна 2 б

Нилски дневник

Ден 1

(10-ти ноември)

Самолетът минава над яз. „Искър“, лети над Рила, Пирин се очертава ясно, като драконов гръб (напомня Тайгет), после Беласица (вдясно).
Вижда се морето, минава се над светогорския полуостров, различава се Амуляни. После атонският връх, едва пробива облаците. В далечината над облаците – само Олимп. После над Лесбос, след това – Хиос или Самос. Забелязва се смътно нещо, което прилича на Крит.
Появява се южната част на Мала Азия – Ликия, а югозападно от нея – Родос; по на изток едно островче (май не е било островче, а облак, обаче понякога ги бъркам – иначе би имало острови на съвсем невероятни места, като триъгълника между Кипър, Крит и Делтата). Отвъд Родос с мъка се различава нещо, подобно на Карпатос. Летенето над Средиземно море е дълго, има плътни облаци на места; хоризонтът е ослепително син.

Изведнъж се различава бряг, много подобен на александрийския – ивица суша, зад нея вода, и после пак суша. Навлиза се над Делтата, но не се вижда нищо, защото е облачно (или изпарения, или смог). След малко започва да се различава земята, плътно застроена. Виждат се шосета и реката – извита като змия, към морето тясна, по-навътре в сушата – по-широка. Самолетът завива наляво към летището, виждат се жилищни квартали – само еднакви блокове. Градът изглежда пясъчен. Приземяването е леко, без клатене, земята е абсолютно равна, добра видимост.

Плащаме визата, която се лепи за паспорта; минаваме проверката, взимаме багажа и се качваме на автобус. Нощно Кайро не се различава много от София, но има повече билбордове и е по-голямо (над 20 мил.). Задръстванията са сериозни. Минахме по два моста над Нил, които затварят островче (престижен градски квартал).

Т. разказва за града и живота на египтяните в по-ново време. Аналогии между египетската и българската история. После минава към древноегипетската история – периодизация, източници, хронология. Сириусовата година – равна на 1460 години. Разливите на Нил, трите реколти и трите сезона. Ние делим времето според египетските мерки – 360 дни, 12 месеца, 12 дневни+12 нощни часа. Египетската хронология е опора на хронологията на останалите народи в древния Изток. Арабите-завоеватели са малцинство в сравнение с местното население (древните египтяни трябва да са били към 3 милиона, толкова и във времето на арабското завоевание, а също и в края на 19 в.).

Днес Египет доближава 100 мил. население; революцията от 2011, хиперинфлация и бедността на голяма част от населението. В страната обаче има и милиони милионери. Етнически (генетически) днешните египтяни са преки наследници на древните. Коптите. Християнство и ислям в Египет. Мнозинството египтяни изповядват исляма, но не смятат себе си за араби.

Влизаме в Александрия – дълъг крайбрежен булевард. Ефектен мост над вливаща се в морето река (Канобското устие?). По-навътре улиците са зле поддържани. Има много боклук, изхвърлен направо на асфалта; немалко недовършени и необитаеми сгради. Хотелът е висок, осветен, претенциозно обзаведен. Стаята е на 11-ти етаж: картата не работеше, един служител слезе и се качи с мен – разбираше руски, бил от Луксор. Две легла, едното е близо до вътрешна врата, през която се чува разговор в съседната стая. Изглед няма, само пердета.

Ден 2

Отиваме в парк (Ал-Монтаза)
Александрия 5
принадлежал на крал Фарук (1-ва половина нa ХХ в.). Вила срещу морето в йонийски стил и с имитации на антични статуи на входа. Дворецът на Фарук – сега национализиран.
Посещаваме римските бани с театър,
Александрия 6
мозайка с птици. Има остатъци от статуи от македонския период на Египет (някоя царица като Изида).
После „катакомбите“ – погребение от ок. I в. сл. Хр., с изображения на Анубис, Хор и др. около тялото на мъртвия.
Александрия 10 а
„Колоната на Помпей“, издигната от Диоклециан, част от храм на Сарапис. Пред колоната има сфинксове.
Александрия 11
Посещение на „Цитаделата“ (Кайтбай), намираща се там, където вероятно е бил остров Фарос. Строена 1477, реставрирана, подобна на Родоския замък.

Обяд, разговор на маса.

Посещение на Александрийската библиотека.

Връщане към Кайро (240 км.), спиране в Гиза. Хотел „Оазис“ – голямо пространство, пълно с редици едноетажни стаички и алеи между тях, номерата не се откриват бързо. Вечеря и интересен разговор с Т. и И.

Ден 3

Ставане в нормално време и потеглихме за пирамидите (към 8 ч.). Около 20-тина минути по шосето за Кайро, свиване вдясно и отляво над бетонната ограда се видя, сивееща поради мътния въздух, пирамидата.
пирамидите 1
Подскочих на място (или сърцето ми). Такава сграда не съществува.

Автобусите спряха пред касите, където се купуват билети за общ вход и вход за вътрешността на пирамидите. Попитах Т. коя е била, той каза: „Хеопсовата“. Влязохме и я приближихме, откъм сенчестата страна.
пирамидите 3
Повечето от групата влезе вътре, аз походих насам-натам, сблъсках се с един досадник, който най-нахално ми поиска билета (и му го дадох!).
S
После – на „Слънчевата лодка“, където накупих малко книги.
След това се срещнахме пред Хефреновата пирамида
S
където беше пълно с деца и камили.
пирамидите 9

пирамидите 10

С автобуса минахме откъм западната страна на пирамидите и направихме снимки и на трите наведнъж.
пирамидите 14
После слязохме до сфинкса и там пак малко снимки.
пирамидите 16

Обядвахме в един просторен ресторант и после насядахме на терасата на миндери в османски стил.

Отидохме до Египетския музей, който е в тежка претенциозна сграда и с такива надписи по фасадата.
музеят 2
Експонатите се поразителни
музеят 5
статуи от Старото царство (вкл. единственото сигурно изображение на Хеопс; принц Рахотеп и жена му Нофрет), разбира се и от по-нататъшната история (глава на царица Хатшепсут
музеят 9
втори оцелял бюст на Нефертити
музеят 12
стела на семейството на Ехнатон, които се обръщат към Слънцето; извънредно красива глава на майката на Ехнатон, която видях впоследствие на снимка; канопи с хубави женски глави като похлупак; статуя на Хатхор като крава, покровителстваща Псаметих), златото на Тутанкамон (и една удивителна кварцитна статуя 300/73 см., и нея видях по-късно),
Тутанкамон
фаюмските портрети върху увити мумии и стаята с мумиите на 12-те фараона – сред тях Хатшепсут, Тутмос III, Сети I, Рамзес II. Там е и „Стелата на Нармер“, която в суматохата забравих да погледна.

Направихме посещение на някакъв парфюмериен магазин в който не влязох, оставихме част от групата на „светлинно шоу“ при Сфинкса и се прибрахме.

Ден 4

Потеглихме на юг като отминахме пирамидите – видях ги за втори ден, отдалеч.
По магистралата и през пустинята
след Гиза 2
стигнахме до пирамидата на Снофру (или Хуни-Снофру, при Медум)
S

Хуни-Снофру 4
– не толкова висока, но величествена
Хуни-Снофру 9
Някои влязоха, докато разглеждах равнината отвисоко. В Египет всичко е равно, освен някои редки възвишения, като тези при Амарна: и като се изкачиш дори на 50 м. над равнището на реката, се вижда много надалеч.
Хуни-Снофру 7

С отиването на юг въоръжението става видимо. Навсякъде сме ескортирани, наблюдавани и обградени от хора с автомати, по-рядко пистолети. Може и картечници.

Стигнахме до пирамидата на Аменемхет III – в Хавара, към 27 км. от гр. Фаюм, която изглежда повече като купчина тухли, отколкото като пирамида.
Хавара 2

Пристигнахме в Каранис (Крокодилополис, Ком Ошеем). Разгледахме къщичката на някакви американски археолози от началото на XX в. с такава почтителност, сякаш и тя е гробница на фараони. Развалините са точно до магистралата, което било лошо за обекта, тъй като позволявало лесни кражби.
Крокодилополис 1

Обядвахме във Фаюм, в едно симпатично ресторантче с двор и поляна. Със С. поговорихме на масата за езици и полиглотия.
S

Вечерта пристигнахме в един претенциозен хотел (собственост на скандинавци, преди време служел да снимат филми) с ниска фасада, голям двор с изглед към езерото, грандиозно фоайе и мебелировка.
в хотела

Ресторантът също беше лъскав. Вечеря и приятен разговор с две дами.

Ден 5

Станахме твърде рано, със събуждане в 4 и половина. В 6 и малко тръгнахме и към 10 стигнахме до гробницата на Петозирис – забележителна!
Петозирис 1
В преддверието има изображения от всекидневния живот (селскостопански труд), а вътре – как боговете приемат душата. Всичко това от последната трета на IV в. пр. Хр.
пустинята 3
До нея е „гробницата на Исидора“. Т. предложи да преведем епитафия – малко мъгляв текст, който при посещението на самото място се прояснява. Мумията на жената е запазена (първа трета на II в. сл. Хр.). После – в катакомбите, където имаше препариран (мумифициран) павиан.
некрополът 2

След това пристигнахме в Амарна
към Амарна 7
където видяхме две гробници на приближени на Ехнатон, с негови изображения: едната била ползвана като църква, а в другата някой бил гледал животни (упрек към „християните“). Стенописите са красиви, колоните – характерно египетски.
към Амарна 10
Обаче заваля дъжд (!) и ни измокри докато слезем. Мислех, че ще има промяна в програмата, но се оказа, че намокрените са малко и недостатъчно мокри.
9 до Амарна
Раздадоха ни храна в пакети, която не ядох, но пих гроздова (заради дъжда).
Минахме покрай някакъв храм от времето на Ехнатон, от който беше останала една колона.
към Амарна 11

Стигнахме гробниците в Бени-Хасан
след Амарна 5
няколко и почти еднакво украсени. От тях можеше да се научи, че египтяните са развивали борбата (1200 г. преди първите олимпийски игри) и че дорийската колона е всъщност египетска.

Пресякохме за втори път Нил по моста
към Амарна 3
и се установихме в Ел-Миня (с бюст на Нефертити на един площад). Хотелът е „Гранд Атон“ с бунгала, но ресторантът не е много приветлив.
Д. ме покани на шоу (парти) в двора на отсрещния хотел (казва се „Нефертити“, както почти всичко в града), на поляната. Не ме оставиха да пресичам сам улицата, съпроводи ме въоръжен охранител. Постоях 15 мин., колкото да видя как върви, и си тръгнах.

Ден 6

Потеглихме сутринта от „Гранд Атон“, където си забравих обувките (в нишата на гардероба). Казах на Д., той рече, че намирането им е „трудно, но не невъзможно“.

Попътувахме из пустинята
към Абидос 7

към Абидос 12

към Абидос 16

и стигнахме Абидос – храм на Сети I, допълван от Рамзес II.
Абидос 1
Отвън на фасадата колоните са правоъгълни
Абидос 3
вътре – огромни и дебели, заоблени отдолу, а капителът – със загатнат фалически вид.
Абидос 7
Има доста отделения и релефи по стените
Абидос 16

Абидос 19
Т. направи лекция (още в автобуса) за устройството на храма. Два пъти сме пресекли Нил (ако се съди по снимките) – веднъж към 6.30 и веднъж към 10.30, преди Абидос. Храмът е ограден и има пропуск и място за билети – Т. отбеляза, че това е станало последните години, преди достъпът бил „ей-така“.

На излизане минахме покрай един смешен хотел в египетски стил, откъдето ни донесоха обяда (в цветни пакети, като за торта). Със С. коментираме автентичността на йероглифите и стилистиката на египтианизирането.

Пак през пустинята, към Дендера
Дендера III 17
(минаваме през населено място с площад, в чийто център има огромна ваза с изрисувано око на нея). След 20-тина минути стигаме комплекса, той е огромен
Дендера II 18
с гигантски вход
Дендера 1 а
пред който има две редички от по четири колонки в гръко-римски стил (коринтски капители)
Дендера 2

Първият ми телефон угасна още в началото на разглеждането. Напразно взех книги, но мъдро – резервния телефон. Т. се възмущава от някакви французи, които преди време (към 1820-та) разбойнически отмъкнали релеф със зодиак на един от таваните. Сега е заменен с гипсова отливка, боядисана в черно – наистина, твърде грозна. Колоните на централния храм са още по-удивителни от тези в Абидос, релефите често са цветни, а капителът е фараонска глава (после обаче прочетох, че била на Хатхор).
14 след Амарна

Едни френскоезични туристи ми направиха хубава снимка на стълбичка в едно от многобройните помещения (било важна зала, свързана с празнуването на египетската Нова година).
15 след Амарна
Разменихме с Т. реплики за музейните работници, които спасяват старините, като ги крадат. „И още има за спасяване“ – добави той.

Вечерта към 19 ч. стигаме Луксор – храма на Рамзес II с един обелиск отпред (другият бил отнесен някъде в Европа) и солидни пилони
Луксор 1
Вътре колоните след входа и във вътрешния двор не подлежат на описание – изглежда като грандиозен филм, но е наистина.
Луксор 21
Хотелът е чудесен (Steigenberger Nile Palace), с вътрешно дворче и приятни стаи (прозорецът гледа към дворчето).

Щяхме да ходим в магазин за папируси, автобусът закъсня и се отказах, и пих бира „Сакара“ в дворчето.
бира С
Трябваше да направя записки още тогава, но припадах за сън, а на следващия ден трябваше да се става в 4.

Ден 7

Легнах да спя след 1 като се чудех дали изобщо ще спя, но се оказа, че не е трудно. След 3-4 спонтанни събуждания и едно по телефона станах, взех малката чанта и пуловера и се отправих към фоайето.

Отправихме се с първата група към лодчицата на Нил. Беше тъмно и малко хладно. Раздадоха ни някакви формуляри със списък на участниците и инструкции.
17 след Амарна
На другия бряг се качихме на маршрутка, която ни закара до плаца. Там – страшна гледка.
балон 3
Огромните балони (над 20 м. височина, а сигурно и повече) се надуват с горелки, подобни на тези в газовите котлони, но с друг размер. Изглежда като подготовка за адския огън.
Балон 2
Помислих дали няма да изгоря преди да се кача, но в кошницата не беше горещо, даже огънят приятно топлеше.
Балонът се откъсна и заплава във въздуха – първо на ниско, после доста по на високо, така че прехвърли и първия хълм.
Балон 11

Балон 10
балон 17
S
Нил се виждаше добре, после и изгревът. Казах им, че нямам желание това да свърши някога (Фаустовският облог).
след изгрева 2
след изгрева 8

S

след изгрева 7
Един час летене изглеждаше като 5 мин. – приземихме се в някакъв царевичак
19 след Амарна
(М. ме поправи, че било захарна тръстика).

Върнаха ни с маршрутка сравнително бързо – към 7.30 при 7 по програма (но програмата е замислена така, че да позволи до час и повече отклонение). Свалих си куфара и ръчните чанти след голямо оглеждане (все едно, нямаше да сляза бос) и пих обилно кафе вътре и вън от ресторанта. Качихме се пак на лодка, този път специално за да почувстваме реката.
по Нил 5

по Нил 8

по Нил 14

Качихме се на автобусите и тръгнахме на обиколка из Луксор и околностите. Първо – колосите на Мемнон (предобраз на Евл. и Хр. Георгиеви),
Мемнони Долина 4
после „долината на царете“, ефектна като пейзаж, и той подобен на снимачна площадка за „онези филми“.
Мемнони Долина 9

Мемнони Долина 12

S
Имах чувството, че ме боли корем и това отклони вниманието ми от гробниците, които бяха доста и близо една до друга. Имат тъмен коридор, изцяло запълнен със стенописи и надписи около тях, и завършващ с камера, където е бил саркофагът. Т. каза, че това са „езотеричните записи“ и там се намирали текстовете, които превежда.

После – храм на Рамзес III, с немалки размери, солидни пилони и важни релефи (победата над „морските народи“).
Рамзес III 5

Рамзес III 11

Рамзес III 14

Рамзес III 37

Т. ни увери, че рязането на ръцете на трупове не е варварски обичай, но дори и да е, европейците през XIX в. били правили същото, а и повече от това. Цветовете по горните прагове са ярки.
Рамзес III 17

Рамзес III 21
Отсреща е базата на българската египтологическа мисия, която после навестихме.

Посетихме някакво градче, където били намерени записи, важен източник за всекидневния живот. Там от 100 години работела френска археологическа мисия.
напускаме 1

напускаме 3
Влязохме в три малки и теснички гробници с необикновено ярки и ясни стенописи. Пазачът ми показа божествата и поиска да му се плати, и аз не отказах. На път към автобуса купих зелена статуетка на Озирис след кратък и успешен пазарлък (от 200 п. на 4 д.).

Отидохме в българската база, където имаше градинка с палми и храсти, масички в двора и сграда с надпис „Hotel `Pharaohs`“. Пихме бира и вода, и си приказвахме. Т. се сбогува братски с египтяните, които поддържаха обекта и потеглихме, отминавайки за десети път колосите на Мемнон.
напускаме 6

Не влязохме веднага в пустинята, а някъде към 18 ч., и към 22 ч. стигнахме Хургада.

Ден 8

(17-ти ноември)

Стаята е доста голяма. Сутринта направих малко снимки на двора и излязох да видя морето.
таласса 2
От двора се излиза на плажче, което е само за хотела – заливчето е съвсем малко и изглежда специално изкопано за тази цел; преградено e с шамандури като с решетка. Няма много за снимане, но все пак – Червено море! Сандалите ми се напълниха с пясък, за който помислих, че ще стигне до София.
таласса 10
Хургада е най-южният руски град. „Повече от 50% руски туристи“ – каза Т. Надписите са обикновено на арабски и руски, аналогично на Кайро, където са арабско-английски.

Пътят към летището е равен, пълно е с хотели и палми. Накупих подаръчета (една камилка, преизпълнена с достойнство). Преди време се притеснявах от летене със самолет, а сега забелязвам, че ми харесва, особено при излитане – усещам вълнение и радост, сякаш душата се отделя от земното.

Пустинята е съвършено равна и пътищата са прави и се пресичат под прави ъгли: геометрията е създадена в Египет.
излитане 1
Морето изчезва и летим над „Арабската планина“, за която споменава Херодот: шосета между възвишенията, пясък и нито сянка от дърво. И след малко – Нил, със зелената зона край него. Реката тече лениво, както я бях видял: има множество извивки и островчета. Понякога няма никаква зеленина до водата, значи там се опира в хълмове.
излитане 8

излитане 10
Отминахме и Делтата и след това – никакъв малоазийски бряг, нито острови, а само облаци. Чак над Пирин и Рила се появиха билата, огрени от слънце, което образува фигури като хартиени лястовици.
х излитане 57

излитане 32

Самолетът проби облаците и се спусна над София, видяха се куполите на „Невски“.

На летището се сбогувах само с Д., и му казах, че направеното „е близо до подвига, ако не е и самият той“. Нямаше много посрещачи, но Димка ме чакаше. „Ама ти си по сандали!“ – каза тя, като ме видя.

***

Бележки:

1. „300 години сме били в една държава“. Сюлейман е отблъснат от Виена 1521 и 1532. Европейският флот побеждава турците при Лепанто (1571); победи на фелдмаршал Монтекукули и Ян Собиески при Рааб (1664) и Виена (1683). Лайбниц (1670) предлага Египет да бъде окупиран от Франция и така да насочи „френската енергия“ в полезна посока (и Германия да не бъде бойното поле на Хабсбургите и Бурбоните). Императорът и кралят ще са съгласни; папата, Испания и Португалия ще възприемат войната като кръстоносен поход, профренски настроените Швеция и Полша ще се включат; само Англия и Холандия ще са против (иронично изложение на плана на Лайбниц, в духа на речта на Остап Бендер пред васюкинските шахматисти). След договора на Луи XIV със султана Европа затъва във войни чак до мира от Утрехт (1713). D. Jauna в „История на кралствата на Кипър, Иерусалим и др.“ (1747) пише за „начините да се завоюват Египет и Кипър“. С решение на „Директорите на Френската република“ Наполеон нахлува в Египет 1798 г. Намерението му е да си осигури база срещу Англия. Същата година губи срещу Нелсон при Абукир и на следващата се връща във Франция. В 1801 французите в Египет са принудени да се предадат (Иверсен, с. 124-126).

2. Според династиите. Манетон пише (по Евсевий) за 31 династии, от които 27-ма (Камбиз, Дарий, Ксеркс, Артаксеркс и още трима) и 31-ва (последната, завършваща с Дарий, „убит от Александър“) са персийски. Известни са повече от 170 фараони, от около 3100 („Скорпион“ и Нармер/Мен – обединението на Египет) до Нектанебо II – 343 г. пр. Хр. Фрагментите от него са на Йосиф Флавий, Юлий Африкан (ок. 160-240 г.), Евсевий и Георги Синкел (секретар на патр. Тарасий, до ок. 810 г.). Живял е при Птолемей I Сотер, жрец в Хелиополски храм. 32-ра династия са самите Птолемеи (Клейтън и др.).

3. Най-късен египетски надпис – от храма на остров Филе, 394 г. пр. Хр. (Iversen, c. 26). „Розетският камък“ е от времето на Птолемей V (196 пр. Хр., открит 1799 г.). Палермски камък (V-та династия до Неусер, 2498-2345 пр. Хр.: последни додинастични царе преди 3150 г., до Нефериркаре; съобщава и някои важни събития; в Палермо и другаде). Списък от Карнак (от първия цар до Тутмос III (1504-1450 пр. Хр.); в Лувъра). Списък от Абидос (при Сети I, 1291-1278 пр. Хр., 76 царе от първия до Сети без тези след Аменхотеп III – Ехнатон, Семенхере, Тутанкамон, Ейе; „Зала на предците“ в Абидос). Списък от Сакара (47 имена от Анеджиб, I-ва династия до Рамзес II, амарнците са пропуснати; Каирски музей). Торински списък (папирус, много повреден, възстановен от 164 парчета: започва от династиите на боговете, 300 имена до ок. 1200 пр. Хр. (XVIII дин.); времето на царуването се дава с точност, до месеци и дни). „Аналите на Тутмос III“, записани на стените на храма на Амон в Карнак. „Летописи на Рамзес II“ по стените на храмовете в Абу Симбел, Луксор и в Рамесеума: походът му в Сирия. „Амарнският архив“. Укази на фараоните от V-VI дин. за правата на храмовете; на тези от Новото царство за строеж на храмове („Папирус на Харис“, съставен при Рамзес IV за даровете на храмове, направени от Рамзес III); съобщения за събития на „историческите скарабеи“; документация по съдебни и финансови въпроси от Старото, Средното и Новото царство; автобиографии, изписани по стените на гробниците (Старото царство, но и от Бени-Хасан). Дидактична литература: „Поучение на Хераклеополския цар“ (в Ермитажа, от Средното царство), „Поучение на Дуауф“, „на Ипувер“, „на Нофереху“. Художествени: „Разказ на Синухе“, „Пътешествие на Уну-Амон в Сирия“. Религиозно-магически текстове: „Книга на мъртвите“, химни заклинания и др. (Клейтън, Авдиев).

4. Веднъж на 1460 г. изгревът на Сириус съвпада с Нова година по египетския граждански календар (29 август, свързвана с началото на разлива на Нил ). Според Цензорин (III в. сл. Хр.) те съвпаднали през 139 г. Това се е случвало и през 1317 и 2773 г. пр. Хр. (Сотически цикъл). Дните в годината са били 12х30+5, то през 238 пр. Хр. Птолемей III Евергет препоръчва въвеждане на високосната година (+1 ден на всеки 4 години). Летоброенето е според годините на управлението на всеки фараон, а през елинизма е според „ерата на Набонасар“ (26 фев. 747 пр. Хр.). Диоклециан въвежда своя ера (от 1 ян. 284 г.), която е запазане и до днес от коптите-християни (Клейтън и Пронщейн-Кияшко). Хронологията започва отново с всеки нов фараон. Изгревът на Сириус се наблюдава на ширината на Мемфис (преди 139 сл. Хр. имаме 1321, 2781, 4241 г. пр. Хр.). На тази основа е установено, че Сенусерт III управлява 1883-1845 г. Династиите на Манетон не толкова на основа родственост, а на произход от една и съща област. После Лепсиус пръв говори за Старо (III-VI), Средно (XI-XII) и Ново (XVIII-XX) царство. Хронологията става по-сигурна от Псаметих I (XXVI-та/Саитска династия, 664 пр. Хр.). Отклоненията през Новото царство могат да са в рамките на 20 г., но от 0-ва до II са големи (от 50 до 200).

5. Арабското завоевание започва в 640 г. Поредица въстания на коптите и потушаване на последното в 832 г. от Афшин, генерал на халиф Мамун. Относно паметта за Египет в Европа по същото време. За йероглифите се споменава покрай другото у Марциан Капела („Меркурий и Филология“), Исидор от Севиля („Етимологии“), във венецианския „Сан Марко“ пирамидите са показани като хамбари на Йосиф (космографията на Юлий Хонорий); до ок. 1500-та за ватиканския обелиск се е мислело, че съдържа урната на Цезар, а за капитолийския – че е паметник на Октавиан (Иверсен, с. 58-59).

6. 1920-1965. Крал на Египет и Судан (1936-1952) от династията на Мохамед Али. Свален от Юлската революция, наследен от сина си. Египет има независимост от Британия от 1922, на 18 юни 1953 е провъзгласен за република (уп).

7. Култът към Изида (тя се споменава често още в Текстовете на пирамидите): след залеза на тиванската империя измества този към Ра и Амон. Връзката между Озирис и Апис (смятан за проява на Пта). Плутон от Синопа се явил насън на Птолемей и статуята му била пренесена в Александрия за да представя новия бог Серапис (който никога не е бил приет в ортодоксалните египетски храмове). Центърът на култа е в александрийският Серапейон, ритуалният език и външният му вид са гръцки. Самата Изида е позната извън Египет от по-рано (в сирийската част на Мала Азия, VII в. пр. Хр.). От Библос и Крит стига Атина към V в. пр. Хр. Римските императори (Калигула, Веспасиан, Домициан, Адриан, Каракала) подкрепят култа. Храмът й във Филе действа до VI в. (затворен при Юстиниан). Египетските мотиви в италийското изкуство през ранната империя. Първи Август се заема да пренася обелиски в Рим (поне 42). Понякога се надписват в Рим („декоративни фалшификати“): един в чест на Домициан – грозно, но грамотно надписан, от 1651 на Пиаца Навона. Обелискът, надписан в чест на Антиной (удавил се в Нил, 130 сл. Хр.), който говори в надписа като Озирис-Антиной: получил вечна младост от Тот, станал равен на боговете на Египет; приема учредяването на култ в своя чест и храма си в Антиноополис. Стелата на Изида от Торинския музей – изпъстрена с йероглифи без смисъл (Iversen, с. 51-56).

8. Трите пирамиди в Гиза са строени за Хеопс (Хуфу), Хефрен (Хафре) и Микерин (Менкауре) от IV династия (2641-2521; 2613-2498 според Клейтън) (Zenhom). За Микерин: 2532-2504 пр. Хр.

9. Първоначално 146,6, сега 137,5; 51,5 гр. наклон – 230 м. средна дължина на страната, 20 см. Разлика между най-дългата и най-късата. Вътре в нея имало естествена скала, много голяма. 2,3 мил. блока по 2,5 т. средно; Наполеон изчислил, че с камъните от трите пирамиди може да се построи зид около Франция, 3,7 м. висок и 30 см. дебел. Погребенията на предшествениците на Хеопс били в Дахшур (на Снофру) и в Сакара. Архитект – Хемон, братовчед на фараона, седящата му статуя е открита в мастаба, близо до пирамидата. Сведенията на Херодот за времето, цената и начина на строеж. Основната камера е 15 м. над земята, първоначално е щяла да бъде под повърхността. Има саркофаг от цял блок асуански гранит; поставен преди камерата да бъде покрита с 9 гранитни плочи (45 т. всяка). Била е облицована с варовик, свален за строежи през средновековието; от варовиковия погребален храм (52/40 м.) не е останало нищо, освен базалтовият под (Клейтън). Долинният храм е изчезнал под арабско село, части от него са открити през 1991, покрай строеж на канализация. 3 пирамиди откъм изток за съпругите му (една му била и сестра; разказът на Херодот за дъщерята). През 1925 от източната страна е намерена и гробницата на майка му (Клейтън)

10. Открита на същото място в запечатана (с 41 каменни плочи по 18 т. всяка) яма (31 м.) през 1954 г. Корабът е бил дълъг 43 м., разделен на 650 части. Представен е в специалния музей през март 1982 г. (Клейтън)

11. Хефрен (Хафре) – син на Хеопс, 2558-2532 пр. Хр. Управлява след брат си Джедефре. В Манетон – „Суфис II, 66 г.“ Според Торинския царски списък – 24 г. Комплексът на Хефрен е видим: Долинен храм-път, Погребален храм, пирамида. Долинният храм е най-голямато оцеляло здание от Старото царство (след пирамидите). Там е намерена статуята му, сега в Каирския музей. Пирамидата е била 136 м., запазила е част от оригиналната варовикова облицовка. Белцони открива входа, който е от северната страна, през 1818 г. Стига до камерата, където не е останало нищо, освен саркофага от полиран червен гранит (Клейтън).

12. Според някои лицето е на Хефрен (Т. не е съгласен, мисли, че е на Хеопс). Размери 73/20 м.; през повечето време от тогава е бил покрит с пясък. През 1419 г. пр. Хр. Тутмос IV (тогава още принц) го разчиствал (според една стела, намерена пред него). От 1988, след срутването на 30 кг. камък от дясното рамо, започват да го укрепват.

13. Египетската служба по древностите се учредява 1835; музеят, замислен и управляван от А. Мариет (1821-1881) се открива 1858 (1863); по това време Египет се управлява от Исмаил паша. Премества се на сегашното си място в 1900 (1902) г. (Simon; Egypt ET).

14. Съвсем малка статуетка (7,5/2,5 см.), дори е трудно да се снима ясно с обикновен телефон. Костена, от дясната му страна е записано името му. Главата е била отчупена, намерена (от Фл. Петри) 3 седмици след тялото. Това става през 1903 в храма на Озирис в Абидос (Simon; Клейтън). Син на Сенефру (Снофру) и Хетеп-Херес (гробницата й е намерен в Гиза през 1925 г., на дълбочина 30 м. Тялото й го нямало в саркофага, макар че би трябвало да е било в него. Може би е погребана първо при пирамидата на Снофру в Дахшур, а после е преместена в Гиза). Имал 3 жени и 9 деца (BM). При гръкоезичните автори е наречен „Суфис“. Манетон: „Суфис, издигнал най-голямата пирамида, за която Херодот казва, че била по времето на Хеопс. Той бил и надменен по отношение на боговете, но като се разкаял, написал Свещената книга, която египтяните почитат като нещо значимо. Според Африкан царувал 63 г.“ (Синкел, прев. П. Ангелов). Има негови надписи в Синай и Елефантина.

15. Виждал съм тяхна снимка и съм слушал за тях още в 8-ми клас по „История на изкуството“; и не съм успял да запиша вярно името на Нофрет. Статуите са 120 см., Рахотеп е може би брат на Хеопс, върховен жрец на Ра в Хелиополис, командващ армията и началник на строителството. Статуите са според една от датировките към 2620 пр. Хр., намерени в мастаба близо до пирамидата в Медум. Оттогава трябва да е и стенописът с „Медумските гъски“ (Simon; Egypt ET).

16. На партера, близо до стълбището, така че е невъзможно да не се забележи; 61 см, очите и са големи (18-та династия).

17. Главата е красива, с високо вдигната брадичка. Била недовършена (36 см.) (Simon).

18. С Нефертити и две от дъщерите им, 52/48 см.

19. Била намерена в храм на Хатхор в Синай (Simon).

20. Така си мислех, после се оказа, че били глави на Тутанкамон; и самите канопи са вградени в бял саркофаг, специално за мумифицираните вътрешности.

21. 26 династия, 96/29 см. Не видях точно тази, а една друга, по-голяма и в стъклена витрина.

22. Открито в непокътнатата гробница през 1922 от Х. Картър. Маската е 54/39 см; четири малки саркофага-канопи; среден саркофаг от дърво, позлатен; вътрешен саркофаг от чисто злато (188 см., 110 кг., дебелина на златото 2,5-3 мм.), позлатеният дървен трон, който снимах няколко пъти; златният контейнер (рака) за канопите (Simon).

23. Мумията на Сети била реставрирана при жрец Херихор (1080-1074 пр. Хр.), после към 1054 г. пр. Хр. Скрита в Дейр ел-Бахари в г. 10-та на цар Сиамун (968 пр. Хр.) (Клейтън).

24. Намерени са в специално скривалище в Деир ел-Бахари (1881 г.). Другите са на Аменхотеп I (мумията е опакована, с дървена маска), Тутмос II и Тутмос IV, Меренптах, цариците Меритамон, Хенуттави и Неджмет, Секненра-Таа II (Simon).

25. Цар на Юга, който завоюва Делтата към 3000 (3100) пр. Хр. Стелата (Палитра) е 64/42 см., Открита в Хиераконполис (Нехен) от Дж.Е. Квибел, 1898 (Simon). Боздуган на царя „Скорпион“ с бялата корона на Горен Египет (значи преди Нармер). На стелата Нармер е изобразен и с двете корони, поотделно; негов бог е Хор, но е изобразена и Хатхор. Празникът на обновлението (на 30 години или по-малко), изобразен върху боздугана на Нармер. Негов син е Хор-Аха, който приел за второ име „Мен“; може да се смята за пръв цар на I династия. Основал храм на Нейт в Саис; основава и град Мемфис. Според Манетон царувал 60-62 години, убит (отвлечен) от хипопотам (лов на хипопотами и крокодили). Гробницата му е в Абидос. По онова време започнали да правят гробниците си в Сакара и Абидос (където през 1991 са открити заровени 12 кораба от ок. 3000 пр. Хр.). Негов син е Джер (в Манетон „Атотис“, управлявал 57 или 27-28 г.). После – Джет и Мернейт (вероятно майка и регент на Ден) с гробници в Абидос. Ден (Семти, може би Хесепти от Абидоския списък и Усафайс на Ман., 20 г.). Негова плочка от Абидос с вдигнат боздуган, „първи удар по Изтока“ и „разбиването на троглодитите“ от Палермския камък“. Следва Анеджиб (Миебидос/Ниебаис на Ман., 26 г.). Отбелязан като „Тинитски цар“ (Тин е около Абидос) в списъка от гробницата на Тунери в Сакара. В една гробница, преди време приписвана на него и в онази на Мернейт, има преплитане на мастабата (скамейка) със стъпаловидната структура. Семерхет (Семепсес, „при когото станаха много лоши знамения и изключителна погибел“ Ман. по Евсевий, П.А., 18 г.). Последен от I-ва дин. е Каа (Биенехес/Убиентес при Ман., 26 г.). II династия според Ман. е от 9 тинитски царе, сега се смята, че са 6. Хетепсехемуй (Кайехос на Ман., 39 г.; Апис в Мемфис, Мневис в Хелиопол и Мендесийският козел били почитани като богове) (Клейтън).

26. Във времето на XXVI-та дин. (Саитската, 663-525 пр. Хр.) се забелязва опит за завръщане към величието на Старото царство и фараоните – строители на пирамиди. Столицата не е Тива, а по-близката до Мемфис Саис; титлите и ритуалите имитират тези от V-VI дин.; същото е в изкуството и декорацията, така че паметниците понякога трудно се различават, въпреки 2-те хил. години отдалеченост. Текстовете на пирамидите се появяват в частни погребения (Iversen, с. 23).

27. Хуни – последен цар от III династия (2637-2613). Пирамидата в Медум край Фаюм, 80 км. южно от Кайро. Първа с квадратна основа, 3 стъпала, висока 65 м. Снофру – първи цар от IV династия (2613-2589). В Новото царство са смятали, че е само на Снофру, ако се съди по един надпис в погребалния храм (Клейтън, с. 40).

28. Втори цар от XII-та династия, 1842-1797 пр. Хр. Издига храм на бога-крокодил Себек и храм на Озирис в Абидос. Пирамидата в Хавара и прилежащата й сграда (305 на 244 м.) са онова, което Херодот е нарекъл „Лабиринт“ (1500 надземни и 1500 подземни помещения). Може би е служел като заупокоен храм на Аменемхет III. Той се описва и от Страбон, разкопаван през 1888 от Петри. Пак той стигнал до погребалната камера, като прокопал подземен тунел и намерил 2 празни саркофага – на Аменемхет и на дъщеря му (Клейтън, с. 88 и уп). По негово време изчезват гробниците на номарсите (уп)

29. 102/102 м., сега е като конус с диам. 100 м. и височина към 20 (уп)

30. Според програмата.

31. За египтологията. Описания на Египет са правени към средата на XVII в. След експедицията на Наполеон през 1798 се издава „Описание на Египет“ (24 тома текст и 24 тома илюстрации). Научната египтология започва с Шамполион – разчитането на йероглифите по Розетския камък. Посещава Египет през 1828-1829 и събира материали, издадени в „Паметници на Египет и Нубия“ (посмъртно). В средата на века се организират експедициите на Лепсиус (занимава се с периодизация и хронология) и Бругш (първи общ очерк по египетска история, справочници). Събраните материали от техните експедиции поставят основата на Египетския музей в Берлин. Разкопки на Мариет в Сакара, Абидос и Тива, създаване на Египетския музей в Кайро. По-късно Масперо изследва пирамидите в Сакара (V-VI дин.) и издава „Надписи на сакарските пирамиди“. Точно той открива мумиите (към 30) на фараони от Новото царство в Дейр ел Бахари при Тива. Пише „Древна история на народите на класическия Изток“. Ерман и Зете се занимават с езика (петтомният речник на Ерман и Ранке). Граматики на Ерман и Гардинер (тази е като самоучител). Брестед издава петтомен сборник с известните в нач. на XX в. исторически документи; също и „текстовете на саркофазите“ от Средното царство; организира Чикагския източен институт. Тураев – „История на древния Изток“. Голенишчев – превежда и издава някои папируси. Струве издава „Московски математически папирус“. Разкопки на де Морган и Навил. Петри разкопава додинастическите гробници в Абидос, намира останки на град от Средното царство във Фаюм и от гръцките градове Дафне и Навкратис; също и от лагер от времето на хиксосите. Райснер проучва погребенията на царици от Старото царство около Хеопсовата и Микериновата пирамиди; Роу прави разкопки около пирамидата в Медум, други – около тази на Джосер. Копае се в Амарна, Картър и Карнавън откриват погребението на Тутанкамон; разкопки около храма и двореца на Рамзес III в Мединет Хабу. Има разкопки в Нубия и Мероя (Авдиев, 1948).

32. Фаюм (при Птолемеите – Арсиноя) е град в оазиса със същото име (към 1700 кв. км.), отделен от Нил с хълмове и пясъците на пустинята. Там е езерото „Мойрис“ – споменато при Херодот, Диодор, Страбон, Плиний Стари. При Аменемхет III част от него е пресушена и е превърнато в изкуствено езеро, съединено с Нил чрез канал. Служело за да приема излишната вода от Нил (уп). Традиционно е място за почитане на крокодила (около езерото живеели крокодили), затова и градът се казва „Крокодилополис“. Построен е на пресушената част от езерото. Блоковете на града се виждат от Хавара, през него явно минава каналчето на Нил, което е до пирамидата.

33. За разлика от колегата си Юнг, Шамполион (1790-1823) се занимава само с египтология и йероглифи. От 11-годишен учи в Гренобъл, където се заинтересувал от тези неща. След като Наполеон е избран за „Пръв консул“, префект на департамента Изер става математикът Фурие (1768-1830). Бил с Наполеон в Египет, автор на историческото въведение към „Описание на Египет“. Поканил Шамполион на среща (с посредничеството на по-големия му брат) и му разказал за Египет. Самият Ш. на твърде ранна възраст напреднал с класическите езици, учил еврейски и арабски, и се заел с коптски и дори с китайски. Сигурно е бил повлиян от Бартелеми и Guignes [с биографията му се занимават H. Hartleben, 1906 и A. Erman, 1922]. На 17 отива в Париж, където учи в Колеж дьо Франс и Ecole Speciale des Langues Orientales при Саси и Langles. Работи по географската част на „L`Egypte sous les Pharaons“. По това време все още не различава йератично от демотично писмо. После ги различава, но смята, че демотичното е по-старо. Все още смята, че йероглифите не са азбучно писмо. Връща се в Гренобъл 1809. По същото време Quincy, приближен на Саси, публикува трудове по коптски и египетска география (1808-1812). Ш. публикува „Географско описание“, но то не е посрещнато добре (отрицателна рецензия на Саси). 1815 Academie des Inscriptions отказва да публикува коптската му граматика и речник, а след „стоте дни“ трябва да напусне Гренобъл (последно през 1821). Живее известно време с брат си в Париж, достига до убеждението, че йероглифите се развиват в йератика и после в демотика. Все още не вярва, че писмото е азбучно, освен за писане на имена и звания. Едни и същи звуци се пишат с различни знаци; това после се обяснява с хипотезата за омофоните, където се взима първата съгласна от думата. Опитва да напише „Птолемей“ на демотика, йератика и с йероглифи, и така стига до изписването, което съвпада с онова на Розетския камък. После по същия начин изписва „Клеопатра“, която не е виждал в йероглифен текст. Пътешественикът Bankes открил паднал обелиск на остров Филе и го пренесъл в своя парк в Англия, и в 1821 прави литография на гръцкия и йероглифния надпис. Юнг допуска, че в един от картушите може да се намира името на Клеопатра, а Шамполион в 1822 го потвърждава и установява буквите p, o, l, които се намират и в двете имена. После успява да даде йероглифните изписвания на египетските владетели от Александър до Антонин Пий (79 имена и вариации) и публикува резултата в „Писмо до г-н Дасие“ (септември, 1822): 20 букви заедно с омофоните им, всичките верни. Това все още не значи, че те са се използвали в йероглификата от самото начало; но той казва, че ще се опита да докаже и това. Пак през септември 1822 получава копия от надписи в Абу Симбел и успява да разчете „Рамзес“ и „Тутмос“, разпознавайки с помощта на коптския знака за „м“ (още неизвестен) и разбирайки, че пиктограмите за „слънце“ и „ибис“ се четат съответно „Ра“ и „Тот“. 5 дни му трябвали, за да се възстанови. След това чете „Писмо до Дасие“ на събрание на специалисти, където Саси се съгласява с него, а Юнг и Jomard – не. През 1824 публикува „Йероглифната система“ (Precis du Systeme Hieroglyphique), посветена на Луи XVIII. Доказва, че фонетичните елементи са съществена част от йероглифното писмо. Отбелязва разликата м/у идеограми и детерминативи; и вече може превежда надписи и цели изречения. Все пак езикът на надписите не е точно коптски, както мисли той. Затрудняват го омофоните, които после са обяснени от Лепсиус. 1824 Шарл X го изпраща в Италия за да се запознае с колекцията на Торинския музей, купена от B. Drovetti. Става уредник на Лувърската колекция, купена от H. Salt (достъпна за посещения от 1827). 1828-1829 е в Египет, а след това е приет в Academie des Inscriptions и става професор по египтология в Колеж дьо Франс. „Паметници от Египет и Нубия“ се издават от 1829 до 1847. „Египетска граматика“, написана преди 1830 се публикува 1836. Речникът и други записки се публикуват до 1872. Such is the nature of man, that every scientific achievement of scope and importance must not merely pass through the unavoidable and indispensable judgement of honest criticism. It must also submit to the disgraceful ordeal and mock-trial of envy, ignorance and stupidity (Iversen, с. 137-145).

34. Според Т., табелите до гробницата и Egypt ET. Наоколо имало римски некропол (I-III в.). Всичко това в близост до Hermopolis Magna, където Тот е главно божество. Областта около некропола се нарича Туна ел Джебел.

35. В.П. направи снимка на снимката на оригиналния текст пред входа и ми я изпрати като се върнахме.

36. Според табелата.

37. Нов град, изграден от Ехнатон, за да бъде столица вместо Тива. Реформата му е едно от най-коментираните неща в египтологията, пък и извън нея. Отменя култа към всички божества, неутрализира жречеството и става главен посредник между слънцето (Атон) и хората. Градът се казвал „Ах-Йот“ (в програмата – „Ахетатон“, другаде – Akhetaten). В гробницата везира Ейе бил намерен „Химн към Йот“, който някои сравнявали с пс. 104. Открити са (1885 г.) „Амарнските писма“ – кореспонденция на царската канцелария, има текстове на акадски, клинописни (Клейтън).

38. 1350-1334 (Клейтън), но има и други датировки. В превода е транскрибиран като Ехнейот (С.И. бил консултант). Втори или трети син на Аменхотеп III. Роден като Аменхотеп IV (Аменофис IV, с „тронно име“ Неферхеперуре). Женен за Нефертити, който не била от царски произход, а дъщеря на везира му Ейе. Имали 6 дъщери. Т. разказа в Египетския музей (пред изображението й, намерено в Амарна), че след определена възраст имала съперница – Кия. При Клейтън (с. 120) са споменати още 3 съпруги.

39. За християнството в Египет. Иверсен цитира Евсевий: […] (Praep ev. III,5). Към източната империя от 395 сл. Хр., монофизити след 451 г., към Персия за кратко (616-626 г.).

40. Гърците и Египет. Иверсен (c. 38) говори за „инзуларната“ увереност на гърците в тяхното културно превъзходство. При Амасис (569-526) те служат в египетската армия срещу Персия и базите им в Делтата (като Навкратис) получават подкрепата на фараона. Сравнение с отношението на „предишните“ поколения европейци към Китай. Вярата на египтяните в магическата природа на нещата магията като основа и постоянна природна сила. Всеки предмет и творение в света има освен обичайното си съществуване в материалния свят, също и едно друго, митическо съществуване. Възможно е Питагор да е знаел египетски (Диог. Лаерц. VIII,3).За неразбираемостта на йероглифите: „Прелюбезният старец сложи десницата си на моето рамо и веднага ме отведе към вратите на многообширния храм; след като изпълни тържествения ритуал на отварянето на храма и като извърши утринното жертвоприношение, той изнесе от вътрешността на светилището някакви книги, написани с неразбираеми букви; върху тях изображения на всякакъв вид животни предаваха съкратено литургически формули или пък преплитащи се чудно чертици, всевъзможни възлести колелцаскриваха тайния смисъл на четенето от суетното любопитство. От тези книги той ми прочете какво трябваше да бъде подготвено за посвещението“ (Апулей. Златното магаре XI,22; Г. Батаклиев). За откриването на писмеността в Египет Платон споменава на две места – във „Федър“ 274-275 и „Филеб“ 18b. В египетската традиция Тот наистинае смятан за създател на йероглифите (Диодор I,69,5). Лукан: Phoenices primi, famae si creditur, ausi mansuram rudibus uocem signare figuris: nondum flumineas Memphis contexere biblos nouerat, et saxis tantum uolucresque feraeque sculptaque seruabant magicas animalia linguas (III,220-224). Тацит: Primi per figuras animalium Aegyptii sensus mentis effingebant (ea antiquissima monimenta memoriae humanae impressa saxis cernuntur), et litterarum semet inventores perhibent; inde Phoenicas, quia mari praepollebant, intulisse Graeciae gloriamque adeptos, tamquam reppererint quae acceperant. quippe fama est Cadmum classe Phoenicum vectum rudibus adhuc Graecorum populis artis eius auctorem fuisse. quidam Cecropem Atheniensem vel Linum Thebanum et temporibus Troianis Palamedem Argivum memorant sedecim litterarum formas, mox alios ac praecipuum Simoniden ceteras repperisse. at in Italia Etrusci ab Corinthio Demarato, Aborigines Arcade ab Evandro didicerunt; et forma litteris Latinis quae veterrimis Graecorum (Анали XI,14). За метафорично/символичното разбиране вж. Диодор III,4,3. Плутарх: „Най-вече [Питагор], както изглежда, е бил оценен и сам се е възхищавал на тези хора. Подражавал е на тяхната символика и тайнственост и е обвил в загадки учението си: защото много от питагорейскнте предписания по нищо не отстъпват по лаконичност на така наречените йероглифни букви, като например „не яж на стол“, или „не сядай на шиник”, или “не засаждай финикова палма“, или пък „не разбърквай огъня с меч вкъщи“ („За Изида и Озирис“,10; П. Ангелов). Мнението на Плотин(V,8,6). Херемон, жрец и преподавател в Александрия, след 49 сл. Хр. в Рим, учител на Нерон. Автор на загубена „История на Египет“ (цитиран от Цец и др.). Споменава 19 йероглифа, занимава се с алегоричното им значение; вероятно е имал известно знание за писмеността. Хораполон от Нилополис, „Йероглифика“ (ок. IV в. сл. Хр., може би преведена от египетски). И тук, като при Херемон, обясненията на значенията са алегорични. Има измислици и пресилвания относно произхода на знака, но и верни твърдения. Книгата е била авторитетна през Ренесанса и една от първите отпечатани. В кн. XVII,4 на Ам. Марцелин има един вероятно нелош гръцки превод на надпис от обелиск (Secutaeque aetates alios transtulerunt. quorum unus in Vaticano, alter in hortis Sallusti, duo in Augusti monumento erecti sunt. Qui autem notarum textus obelisco incisus est veteri, quem videmus in Circo, Hermapionis librum secuti interpretatum litteris subiecimus Graecis) (Iversen, 38-51).

41. Център на култа към Озирис, място за поклонение на египтяните. Смятало се, че след убийството му от Сет, тялото или поне главата на Озирис били погребани тук.

42. „Храм-кенотаф“. Сети (Сетой, Мериенптах/Менмаатре) управлява 1294-1279 (1291-1278). Син на Рамзес I, също като него бил везир и главнокомандващ. Жени се за Туя, дъщеря на заместник-командира на колесниците Рея. Негов син е Рамзес II, дъщери – Тия и Хенутмире, която се омъжва като „второстепенна съпруга“ на брат си. Записи за военните походи (към Сирия и Ливан, срещу либийците в западната пустиня) на Сети има по стените на храма на Амон в Карнак. Строежи: започва голямата колонна зала на храма на Амон в Карнак, която се довършва от Рамзес II (Клейтън, Egypt ET).

43. „Зала на архивите“ или „Галерия на списъците“ – Сети и по-малкият на ръст Рамзес стоят пред списъци на фараони, като имената на „амарнските“ са пропуснати (от Аменхотеп III се отива към Харемхаб). Зад храма в Абидос е построил Озирион (сега отчасти под вода), където е било поставено тялото му, преди да се пренесе в Долината на царете; в тунела имало сцени от „Книга на портите“. Гробницата му в Долината (открита през 1817 от Дж. Белцони) е голяма, разкошна и на 100 м. дълбочина (не влязох, тъй като беше много скъпа). Запазен е алабастровият саркофаг (според Белцони „нямало друг такъв“), по капака и дъното му има текстове от „Книга на излизащия през деня“, а по стените – от „Книга на портите“ (Клейтън).

44. Атанасий Кирхер през XVII в. пише доста за йероглифите – неуспешно, но обръща внимание на коптския език. Цог и де Гин през XVIII в. забелязват, че в картушите са поставени имената на царете. Някои имена и знаци са разчетени от Т. Юнг. Шамполион разчита йероглифите по Розетския камък, започвайки с имената на Птолемей и Клеопатра (Авдиев, 1948). Йероглифните изследвания след откриването на Розетския камък. В експедицията от 1798 участват към 150 учени и художници. Разполагат се в Кайро, където се основава „Египетски институт“. Едно подразделение копае за укрепление на левия бряг на Розетското (Болбитско) устие, на ок. 50 км. от Александрия. Попадат на плоча от черен гранит, обръщат внимание на триезичния надпис и го изпращат на командващия офицер в Александрия, който я препраща в Кайро; самият Наполеон нарежда надписът да се копира. Правят мастилен отпечатък на хартия и го изпращат по ген. Dugua във Франция, където преводът се възлага на H.P. Ameilhon. През 1801 става ясно, че находките ще попаднат при англичаните. Камъкът пристига в Портсмут през февр. 1802 и е препратен към Лондон и Британския музей (както пише Budge в The Rosetta Stone). Това е декрет (196 пр. Хр.) на събрание на египетски жреци в чест на Птолемей V Епифан (203-181 пр. Хр.) по повод благодеянията му към жречеството. Копия са поставени във всички главни храмове на Египет. Първият опит за разчитане на египетския е на de Sacy, арабист (1802). Започва със собствените имена в гръцкия и ги търси в демотическия, имайки предвид коптските думи. Признава, че не се е справил и предава материала си на Akerblad (1763-1819), специалист по коптски. Търсейки по „Птолемей“ той разбира, че имената в демотичния текст са изписани с букви. Установява 29 букви, от които половината са верни. Установява, че коптският наистина е езикът на древните египтяни. Но не обърнал внимание на йероглифната част, смятайки, че знаците са символични. Някой си Палин, който имал колекция от 1700 скарабея, също се занимавал с надписа, отново намесвайки китайския. Von Hammer (1774-1856) обръща внимание на съществуването на арабска литература по йероглифния въпрос. Lacour („Есе за йероглифите“, 1821) твърди, че говоримият език в Египет по времето на Мойсей е бил еврейски и че йероглифите трябва да съответстват на еврейските букви. Междувременно се публикува „Описание на Египет“ (1809-1828). E. Jomard (1777-1862), съставител на сборника, е автор на успешно изследване за египетските числителни. Наполеон включва йероглифни елементи в императорската си символика (пчела, звезда, змия, захапваща опашката си; източници са Хораполон и Марцелин). Пчелата била използвана в такъв смисъл още от Луи XII. T. Young (1773-1829, лекар и физик, но и с класическо образование и с познания по еврейски, персийски и коптски) установява (1815), че демотическото писмо би трябвало да се е развило от йератическото; и че курсивните знаци идват от рисунковите йероглифи, което е и истинното отношение между йероглифно и йератично. Намира „Птолемей“ в йероглифната част на камъка. Посочва 14 букви от йероглифната азбука, от които 5 верни. Но сметнал, че буквите в йероглифната азбука са само за транскрипция на чужди имена. Казва, че не може да намери обикновени думи, изписани азбучно. Установява значенията на някои йероглифни значи („бог“, „живот“). 1822, проучвайки наскоро получени ръкописи, разбира, че буквите служат за изписване и на египетски имена. „Account of some discoveries“ (1823). (Iversen, c. 127-137)

45. За йероглифите. Тази писмена система се появява непосредствено преди обединението на Горен и Долен Египет (ок. 3200 пр. Хр., sic). Някои от знаците се срещат най-рано в Делтата (Буто и Бусирис). Дали има влияние от страна на шумерската клинописна система? Някои знаци могат да бъдат както идеограми, така и фонограми. Както и другаде, писмото предава само съгласните и пренебрегва гласните. Основното ядро на йероглифите се развива през Старото царство (III-VI дин., 2800-2250 пр. Хр.), но главно през V-VI дин. (2580-2250 пр. Хр.), когато най-важни паметници са „Текстовете на пирамидите“. От XII дин. (2000-1780 пр. Хр.), когато вече йероглифите са напълно развит инструмент за писане, ок. 700 знака са в постоянна употреба. По форма и функции те не се изменят до времето на Птолемеите, когато се въвеждат нови правописни принципи. Знаците за кон и колесница се въвеждат едновременно заедно с появата на означаемите към XVIII дин., а тези за стела, пирамида и обелиск следват появата на съответните архитектурни елементи. Трудността за преминаване към глаголи, местоимения/предлози и абстракции („ден“, „вреда“). Някои знаци (три/би/унилитерали) включват 3,2 или един звука (съгласни). 24 примера за унилитерали (употребяват се систематично към края на II дин.). Някои губят фонетичната или идеографската си роля и служат като обобщаващи (знакът за „вода“ започва да обозначава всичко течно). Появяват се знаци за множествено число (вместо повтаряне/потретване на знак). Така произнасянето се изяснява чрез комбинация от идеограми, фонетични елементи и определители (детерминативи). Следва упадък, забележим вече към XVIII-XIX дин. (1546-1200 пр. Хр.). Удържа се за кратко при реформите на саитската, XXVI дин. (663-525 пр. Хр.), последвали поражението на Египет от Асирия (671 пр. Хр.). Йероглифното писмо оцелява с известни правописни промени при Птолемеите и достига до римско време. Но жреците и писарите вече са просто пазители на една културна традиция и знанието на йероглифите се превръща в професионална тайна. Някои идеограми добиват нови значения (изправеният бабуин значи „добър“, пчелата – „работя“, знакът за Тот – „сърце“); появяват се комбинации („живот“ + лъв значи „господар на живота“). Една и съща съгласна („м“) може да се пише с 11 различни знака. Знаците, образувани под влияние на митически спекулации, водят до погрешното схващане за „символичното“ значение на йероглифите. Последният римски император, чието име се явава в йероглифен надпис, е Деций (до 251 сл. Хр.). На гръцки писмеността се нарича ἱερὰ γράμματα/ἱερογλυφικά. Първо се пишело във вертикални колони, но хоризонталното писане се появило още в Старото царство. Отдясно наляво, но може и обратното, а също бустрофедон. Още от I-ва дин. има записи и на папирус (не само на камък). През V-та дин. се появява „хирографията“ (ръкописът), познат и като „йератично“ писмо (ἱερατικός, употребен от Кл. Александрийски; по това време йератичното писмо вече се измества от демотичното). Три периода на развитие на йератичното писмо: V-нач. XII; XII-XVIII; XVIII-XXII дин. Разликата между него и йероглифното не е по-голяма, отколкото между печатното и ръкописното писане. Но от XXI-ва нататък това са различни традиции. Йератичното оцелява до II в. сл. Хр. През XXV-XXVI се наблюдава “анормално“ йератично, което се развива в нова графична система (демотично, δημοτικός – употребена от Херодот). В него се предпочита фонетичното писане, макар все още да се срещат идеограми. Езикът остава чисто египетски, с редки гръцки заемки от късния период; изчезва към IV в. сл. Хр. При Филе, където нубийските племена поддържат култа към Изида, последните демотични графити са от 452 сл. Хр. В епохата на християнството египетският език, наречен коптски, вече се пише с гръцка азбука (и с вокализация). 31-32 гласни, от тях 25 гръцки, други 6 са заети от демотичното писмо. Сричковото (силабично) писмо пък трябва да е изобретено преди средата на XII дин. („птица“ се чете „би“, а „лъв“ – „ру“). Използва се за транскрипция на азиатски имена (Аскалон, Оронт, Баал, Астарта). Усъвършенствано към времето на Аменхотеп III използвано при XIX дин. Енигматично (криптографско) писмо. Знаците се заменят на асоциативно или омонимно основание (Iversen, c. 11-37). Върху демотиката работят Бругш и др. Някои „енигматични“ надписи остават неразчетени (Авдиев, 1948).

46. „Египтианизиране“. Ренесанс. Обществото за платонически изследвания, основато от Козимо Медичи във Флоренция, 1439. Платон, Плутарх и Ямблих за Египет; херметическата литература се смята за автентична, създадена от Хермес/Тот. Връзките между християнство, херметическа литература и Платонова философия се обсъждат от Фичино в De christiana religione и Philosophia platonica. Хермес Трисмегист – съвременник или по-ранен от Мойсей – достигнал до знание, сравнимо само с това на евангелистите; то е усвоено от Питагор и възприето от Платон. Преводът на Фичино на „Корпуса“ има 8 издания преди 1500-та, общо 22 между 1471 и 1641. В Сиенската катедрала (1488) Хермес е изобразен наред с пророците и сибилите. Озирис се споменава често (лекции на Полициано във Венеция). Дж. Нани (Annius, 1432-1502): хронолологически изследвания от Потопа до превземането на Троя. Твърди (във връзка с Диодор), че Озирис пристигнал в Италия и основал нейната цивилизация. Фалшификации на Берос, Манетон и на колона, уж поставена от Озирис във Витербо (с йероглифи). Фамилията Борджии била възхождала към египетския Херакъл, син на Озирис (и рисунки на Пинтуричо по темата във Ватикана, 1495). „Хиероглификата“ на Хораполон е намерена на Андрос в 1419 и е донесена във Флоренция 1422 (Buondelmonti); отпечатана 1505, с лат. превод в 1515. Марцелин е намерен в Германия 1414 г. (от Брачолини). Леон Батиста Алберти пръв използва египетски елементи в декорацията. Пициколи (1391-1449): пътувал из Египет и копирал йероглифи, но записките му, донесени във Флоренция, не били използвани. В Рим има малко обелиски и едни лъвове с надписи в основата. „Модерната опера е резултат от опита да се възстанови класическата трагедия“. Орнаментите на храма „Сан Лоренцо“ минавали за египетски йероглифи. Фр. Колона (1433-1527): автор на „Хипноеротомахията на Полифил“ (1499 г.). Използва фигурите от Сан Лоренцо и сам измисля какво значат, и превежда. Дори Еразъм смятал, че това са истински йероглифи, които Колона е намерил някъде у Херемон (в загубените му произведения). Същите знаци използва Мантеня (1431-1506) в „Триумфът на Цезар“. D. Fontana (1543-1607): премества обелиска на площада „Св. Петър“. “Hieroglyphica” (1556) на Пиер Валериан (1477-1560). Чичо му Болцанио (1443-1524) бил „йероглифен учен“, пътувал из Гърция, Мала Азия, Палестина и Египет, бил учител на Джовани Медичи, впоследствие папа Лъв X. Самият Пиер става учител на Иполит и Александър Медичи. „Хиероглифика“ е в 58 книги, всяка посветена на някой негов приятел. „Да се говори йероглифично значи да се разкрива истинската природа на божествените и човешките неща.“ „Emblemata“ (1531) на Алчиати – много издания и преводи. Еразъм (1466-1536) пише за йероглифите в “Chiliades adagiorum” (1508). „Символи или загадъчни писмена, чрез които е възможно да се изразят дълбоките тайни и истинното значение на нещата. Не са за тълпата и само тези, които са учили да разбират истинната метафизична природа на нещата могат да се надяват да ги разберат.“ Ройхлин (1452-1522) за мистичната мъдрост на древните. Интересът му към кабала е събуден от познанството му с Пико делла Мирандола. Оспорва предимството на Хермес Трисмегист, подчертава важността на Мойсей и еврейските традиции. Кабала е по-стара от египтяните, и тя е, която Питагор и Платон са възприели. „Митът за египетската мъдрост процъфтява в кръговете, където влиянието на Ройхлин е било най-голямо: окултните секти и общество от XVII и XVIII в., масони и розенкройцери, също и модерни теософи.“ „Триумфалната арка“ на Дюрер в сътрудничество с Пиркхаймер (р. 1470, превеждал Хораполон) е в чест на император Максимилиан I. Някои от орнаментите са йероглифи, заети от Хораполон. Френският Ренесанс – свързан с нахлуването на Шарл VIII в Италия и превземането на Неапол в 1495 г. При Франсоа I йероглифните изследвания са внесени във Франция. Най-голям е интересът към Хораполон и „Полифил“. Жофроа Тори (1480-1533) и неговата „Champfleury“ (1529). Носорогът с обелиск за Анри II и Катерина Медичи „неойероглифен надпис“. 4 издания, посветени на йероглифите, м/у 1583 и 1618 (1549). „Неоплатоническата вълна“ дошла от Италия през XV в. В Англия – първият „йероглифен“ надпис е при Дж. Уитни (Choice of Emblemes, 1586), взет от италианската „Symbolicae quaestiones“ (Болоня, 1555). Йероглифните изследвания не намират подходяща сред в Англия, където се води „фанатична борба срещу католицизма“. John Dee – математик и астролог на кралица Елизабет, обсъжда писанията на Хермес с д-р. Ханибал в Краков (1585). J. Everard превежда „Поймандрес“ в 1650 и добавя „Асклепий“ в 1657. В египтологическите изследвания на барока вече се прави разлика между реконструираните („емблематическата традиция“) и истинските йероглифи. Меркати (1541-1593) прави тази разлика още в 1589 („De gli obelischi di Roma“). Напомня за Кл. Алекс. и за превода на Хермапион при Марцелин. Сравнение с новооткритите мексикански йероглифи. L. Pignoria издава „Стелата на Изида“ (открита 1525), собственост първоначално на кард. Бембо. H. von Hohenburg (1553-1622) публикува сборник с истински йероглифни надписи (Thesaurus Hieroglyphicorum, към. 1607: от 19 обелиска, лъвовете от Капитолия, Изидината стела, фриза от Сан Лоренцо). Книгата е знакова за историята на ранната египтология (Iversen, 60-87).

47. Там Хатхор била родила дете от Хор. Това е център на нейния култ от преддинастични времена. Тя е богиня на „удоволствието и любовта“ (понякога са изобразява като крава, със слънце между рогата). Била любовница на Хор и всяка година статуята й била изпращана в Едфу, в храма на Хор (строен при Птолемеите, III-I в.) по повод „Празника на пиянството“, където да се събере с Хор. По случай новогодишния празник статуята й била изнасяна на покрива, в едно оградено място, през което минах и съм го снимал (Egypt ET, 2001).

48. До XIX в. бил потънал в пясък. Основният храм, макар гръко-римски, имитира архитектурата на фараоновия храм: поредица от хипостилни зали водят към основното светилище, заобиколено от други помещения (складове, „капели“, крипти). На стената отвън има множество плоски релефи, изобразяващи принасяне на дарове на Хатхор (НМ ми направи там няколко снимки) (ibidem). Храмът във Филе също бил птолемейски (Клейтън).

49. Там бил изобразен Ра, минаващ с лодка през небето (ibidem).

50. На 18 колони, и с „кравешки уши“ (ibidem).

51. ibidem

52. Един е на Изида (строен по времето на Август), отвориха ни го специално, бяхме 3-4 души. Друго било коптска базилика от V в. Трето, което прави впечатление с колоните си, било „мамис“ (родилен дом) от римско време, където се отбелязвало раждането на сина на Хатхор. Там на релеф бил изобразен Траян като фараон, който поднася дарове на Изида, докато тя кърми Хор. От южната страна на основния храм имало изображение на Клеопатра, която кади на Хатхор в присъствието на Цезарион. На фасадата пък се били виждали Тиберий и Клавдий, които поднасяли дарове на Хор и Хатхор (ibidem). Снимал съм Клеопатра и Траян без да знам, че са те, останалите съм пропуснал).

53. Следренесансова (барокова) египтология. Догадки относно „Изидината стела“. М. Майер, алхимик и розенкройцер, смята, че тя съдържа химически тайни (Arcana Arcanissima hoc est Hieroglyphica Aegyptio-graeca. Oppenheim, към 1614). Атанасий Кирхер (р. 1601, Хесен), завършил йезуитски колеж. 1628 попада на книга с римски обелиски и му се дощява да ги разгадае. Коптската тема: коптският бил говорим език сред християните в Горен Египет и през XV в. (според арабския историк Макризи). Според някои специалисти той се говори и през XX в. по тези места. Арабистът Дж.Б. Раймонди (1540-1610) може би не e знаел коптски, но има сбирка с коптски ръкописи. Пиетро дела Вале (1586-1652) пръв пътува за удоволствие и на свои разноски. Оженва се в Багдад, остава на Изток 12 години (до 1626) и донася 2 мумии и коптски ръкописи, сред тях граматики и речници. Коптски знаел Th. Obicini, но умрял (1632) преди издаването им. [В 1634 г. Ришельо основава „Френската академия“]. Колекционерът и писмописецът de Peiresc (1580-1637) предлага протестанта de Saumaise (1588-1653). Работата обаче се възлага на Кирхер (1633). Той публикува Prodromus coptus sive aegyptiacus (1636). „Коптският и старият фараонски са един и същ език.“ Включена е и коптска граматика, първата на европейски език. „Lingua aegyptiaca restituta“ (1644) включва материалите от сбирката на дела Вале. Заема се с описание на Домициановия (памфилски) обелиск на Пиаца Навона (пренесен там от Бернини 1651 г.). Християнското основание на египтологическите му занимания; Озирис и Изида, заедно с Хор, са върховни богове – представя ги чрез страните на правоъгълния триъгълник; планетите и елементите също представят божества. Висшите теологически истини се нуждаят от символично представяне; а йероглифите съдържат езотеричното знание на египтяните. Източници: класиците, неоплатонистите, херметическата литература и кабала, които са в съгласие с Библията и Отците. Смята, че коптските букви са прототип на гръцката азбука. Разпознава буквата „м“ (по йероглифа на водата). Две значения на йероглифите – „вулгарно“ (фонетично) и езотерично (символично). „Египтологията би могла да се гордее с основател като Кирхер.“ Следващите му произведения: „Oedipus aegyptiacus“ (1652-1654), “Obeliscus Chigius”, “Sphynx mystagoga” (1676). Коптски изследвания: Blumberg (Fondamenta linguae copticae, 1766), la Croze (Lexicon aegyptiacum-latinum, 1775) и др. Застоят в йероглифните изследвания след него е свързан с упадъка на херметическата наука, върху която той ги основава. Acoluthus (1654-1704) твърди, че не коптският, а арменският е продължение на древноегипетския. На същото мнение бил Лайбниц. Относно обелиските той смятал, че те съдържат по-скоро исторически сведения, отколкото езотерична мъдрост (Iversen, 88-99).

54. Египтологията през XVIII в. На мода излиза археологията: находки в Рим, „излизащи всеки ден“ (Монфокон. L`Antiquite expliquee et representee en Figures, 1719-1724 – „първата египтологическа книга, написана в духа на XVIII в.“). Публикува ред египетски паметници, вкл. един йератичен текст, за който предполага, че е друга форма на египетското писмо. Не прави опити за разчитане: „повечето разумни хора са съгласни, че е рисковано.“ Не е почитател на египетската мъдрост; отнася се към нея „не без леко презрение“. Затова не поставя египетския материал на първо място в книгата. Фон Ерлах (1721) се занимава с историческото развитие на европейската архитектура и мястото на египетската в нея. Нютон (The Chronology of Ancient Kindoms, 1728) твърди, че Озирис, Дионис, Сезострис и Шишак са едно и също лице, придвижило Египет от варварство към цивилизация (две поколения преди Троянската война). Warburton размишлява на египтологически теми в The Divine Legation of Moses (1741). „Евреите често изпадали в египетско суеверие.“ И той напомня за мексиканските йероглифи. Начини за предаване на смисъл чрез рисунки. Задачата на писмото не е била да скрива свещени тайни, а да изпълнява практически задачи. Досеща се произхода на йератичното писмо. Критикува Кирхер: “forged Books of Hermes“; отхвърля неоплатонизма. На основа на неговата книга Дидро пише статията за йероглифите в „Енциклопедията“ (1775). Изобилстват научните (археологически) „Писма“ и „Опити“ по египтологически въпроси (Huntington, 1684; Menestrier, 1692; Rigord, 1705; Schumacher, 1754). „Recueil d` Antiquites“ на de Caylus (в 8 тома, 1752-1764). Естетически интерес към египетското изкуство. Хипотеза за египетско-китайските отношения. В “Histoire du Commerce et de la Naviation” (1716) Huet разказва как Озирис и Сезострис, в течение на завоевателните си походи, допринесли за развитието на индийската и китайската култура. Бартелеми (1761) който разчел финикийската азбука, се досеща, че картушите трябва да съдържат царски имена. Според de Guignes (1785) Китай бил просто една египетска колония и йероглифите трябва да се разчитат въз основа на китайската писменост. Прави някои верни предположения относно посоката на изписване (не само отдясно наляво, но и вертикална или отляво надясно). Съгласен е за картушите, имало ги и в Китай. Пътеписи и „описания“ на Египет. Maillet (френски консул в Кайро), “Description d` Egypte” (1735). Norden (Danish naval officer), “Voyage d`Egypte et de Nubie” (1755): from Alexandria to Derr, Nubia (1737-1738). Рисунки от по-големите храмове: Луксор, Карнак, Мединет Хабу, Едфу, Ком Омбо, Филе и Елефантина. Включва също колосите на Мемнон, Сфинкса, няколко обелиска и релефи; и копия на йероглифни надписи. С Shaw и Pococke основава „Египетския клуб“. Pococke пътува из Египет по същото време с Норден, двамата дори се разминават веднъж по Нил. „Observations on Egypt“ (1743). Пътува и в Синай, и копира няколко надписа. Казаното него за йероглифите е основано на Уорбъртън. К. Нибур, единственият оцелял от датската експедиция в Арабия (1761-1767), прекарва известно време (м/у 1761 и 1762) в Кайро и копира към 10 йероглифни надписа. Прави разлика между йероглифи и орнаментални знаци. Смята, че трябва да се направи списък на знаците и опит за разчитането им на основата на коптския (1774). До края на века интересът към Египет се проявява повече в литературата, изкуствата и архитектурата. Из градините започват да се появяват египетски колони и паметници. „Египетска стая“ във Вила Боргезе. Антични образци: египетската част на Адриановата вила в Тиволи, египтианизиращите стенописи от Помпей и Херкулан. Рисунки на Пиранези от 1760-1769 (Caffe Inglese, Piazza di Spagna). Египетското изкуство е “архитектурно и орнаментално“. Може би са повлияни (теоретично) от него Egyptian sepulcre на Tesi (1762) и декорациите на Meng в Camera dei Papiri на Ватикана (1770). Винкелман (Geschichte der Kunst des Altertums, 1764). Три степени в развитието на изкуството – същественото, красотата, излишното. „they were оf a melancholy and unenthusiastic disposition, by nature adverse to joy and pleasure.“ „След него почти един век египетското изкуство се измерва според гръцките стандарти и се смята за варварско и несъвършено.“ Нов интелектуален климат, неблагоприятен за художествения мистицизъм. Според него „Изясняването на йероглифите е в наши времена един напразен опит и начин да станеш смешен.“ „За египетската архитектура“ на de Quincy (1803), повлияна от Винкелман. G. Zoega (1755-1809). Учи при филолога Хайне в Гьотинген и от 1783 се установява в Рим. „De origine et usu obeliscorum“ (1797) – начало на нова ера в историята на археологията. Обелиски: Климент IX нарежда издигането на обелиск срещу Пантеона, а Пий VI – срещу двореца на Квиринала. Архитектът Антинори възстановява още 2 обелиска (1789, 1792). Преди това Бандини е направил най-дългото дотогава копие на йероглифен текст (De obelisco Augusti Caesaris, 1750). Zoega по поръчка на папата, пише книгата си (към 700 стр.), където първите 2 глави съдържат сведенията на класическите автори, а след това се описват всички известни обелиски в Европа и Египет; също и текст за пирамидите. Също, изложение за религиозните и философски учения на египтяните и проблемът за връзката между тях и йероглифите. Почти изчерпателен преглед на дотогавашната египтологическа литература. Смятал въпроса с разчитането за нерешим. Вижда връзката между посоката на фигурите и посоката на писане; картушите; списък от 958 знака. Отбелязва, че въпреки алегоричния си произход, някои придобиват фонетично значение. Приблизително вярно датира коптската азбука като късна (против Кирхер) и края на йероглифната традиция (против Винкелман). Вижда промените в изкуството, отбелязва времето на XII дин. като връх, последван от упадък и после саитското съживяване. В края на века, въпреки Винкелман и изискванията за „разум и просвещение“, изкуството на Египет продължава да вдъхновява художниците, а митът за Египет като извор на всяко истинно окултно и мистично знание оцелява като „подтечение“. Общностите на привърженици на Бьоме, Сведенборг и Геснер. Достъп до висшето общество имали авантюристи като Сен Жермен и Калиостро. Полурелигиозни и тайни общества, зависещи от езотерични доктрини и мистична терминология, основана на откъснати от основата си неоплатонически, гностически, херметически и кабалистки идеи. Целта: да се постигне езотерична истина, разкрита в алегорични символи, чието значение се разкрива постепенно на посветения, преминаващ ритуалите на различните степени (розенкройцерство, масонство). „Сет“ на Теразон (1731, новела за просветения монарх, повлияна от „Телемах“). Популярна в масонските кръгове; „Египетският ритуал“ на френските реформатори. Под нейно влияние са балетът „Раждането на Озирис“ на Рамо (1751); “Initiations into the ancient society of Egyptian priests” на von Koeppen (1770); операта „Озирис“ на Науман (1781). „Вълшебната флейта“ (1791) на Моцарт (член на масонска ложа); Гьоте пише продължение (1795). Калиостро (1743-1795) обявил, че неговият дух-закрилник, „Великият копт“, му наредил да реформира масонските организации, въвеждайки египетски ритуал. Създава ложа в Париж с частен храм на Изида, където той самият е върховен жрец. 1789 обаче е арестуван в Рим и е осъден на смърт като еретик (присъдата е заменена с доживотен затвор). Шилер (1788), Гьоте и Екатерина II (1786) пишат сатири и комедии за него (Iversen, с. 100-120).

55. Мериамун/Усермаатре (1279-1212). Голям надпис (116 реда) от храма на Сети I в Абидос, където Рамзес разказва за посещението си в града и за довършването на този храм и обновяването на други. Съобщава как Сети му предал царството си. Жени се за Нефертари и Истнофрет (от която е наследникът му Мернептах) още като принц, после взима и други съпруги, има над 100 сина и незнайно колко дъщери. Сред жените му може би има сирийки, хетки (1246 и 1239, дъщери на Хатусил) и вавилонки. Главните му съпруг са осем, Нефертари изглежда да е най-предпочитаната, с най-забележителна гробница в Долината на цариците. Войната с хетите: тръгва с 20 000 души, преминава Оронт, близо и град Кадеш. Няма голям успех срещу цар Муваталис, но на стените в Карнак (също в Луксор, Абидос, Абу Симбел) се разказва за личната му храброст и закрилата на Амон. При следващия цар Хатусил III се сключва мирен договор (1259, записан в Карнак и Рамесеума; също и хетски вариант в Хатусас, на глинени таблички). Рамзес често записва името си върху статуи и паметници на други царе, чак до Средното царство. Строежи: допълва храмовете в Карнак и Луксор, довършва тези на Сети I Гурна (Тива) и Абидос, строи свой в Абидос и на западния бряг в Тива (Рамесеум). Има и погребални храмове в Нубия, до Напата. Абу Симбел – открит 1813, Белцони влиза там през 1817. Строи града Пирамису в Делтата, близо до днешния Кантир. Сега не е останало нищо, но според някои евреите са работили там (Гесенската земя – Битие, 47:6). Предполага се, че Изходът се е случил 1263-1262, но за евреи и Израел не се споменава никъде в Египет, освен веднъж по времето на Мернептах. Рамзес вероятно е живял над 90 г. Гробницата му е поне толкова голяма, колкото на Сети I, но е силно увредена и почти недостъпна. През 1054 пр. Хр. мумията му е преместена в гробницата на Сети I, а после в Дейр ел Бахари (Клейтън).

56. Подарен в началото на XIX в. от Мохамед Али на французите и издигнат на Place de la Concorde.

57. Построен при Аменхотеп III (Хекауасет/Нубмаатре, 1386-1349) и завършен при Рамзес II; посветен на „Тиванската триада“ – Амон, Мут, Хонзу. Има добавки и от следващи владетели, вкл. Александър Македонски (който е представен да поднася дарове на Тиванската триада). След III в. постепенно бива изоставен, потъва в пясъците и е открит от Масперо (1881). Вътре в него има джамия, строена през XIII в. от арабите (Egypt ET, 2001). Има релефи, изобразяващи раждането на Аменхотеп: как богът Хнум (с глава на овен) оформя него и неговия „ка“ на грънчарско колело. После Тот (с глава на ибис) довежда Амон на среща с царицата. Амон е изобразен пред Хатхор и Мут да държи създаденото от Хнум дете. Архитектът на храма също се казвал Аменхотеп, син на Хапу. През 1989 са открити множество статуи в двора на колонадата: сред тях е кварцитната статуя на фараона(183 см.), изобразен на колесница. За самия Аменхотеп III:

58. Седящи статуи на Аменхотеп III, 20 м. високи, на западния бряг. Те са остатък от погребалния му храм (смятан за най-големия в Египет). До краката са изобразени майка му Мутемуя и жена му Тий. В древността северният издавал стенещи звуци на свечеряване и разсъмване. Това заинтересувало Адриан, преди него са споменати от Страбон и Плиний. Статуята пострадала от земетресение през 27 пр. Хр. (Страбон казва за това). Звуците изчезват след реставрацията при Септимий Север (199 г.). Върху него (на пиедестала?) има поема на гръцки, написана от „придворна поетеса“ на Септимий (Клейтън).

59. На север води към Средиземно море или Палестина (Едом, Мъртво море), на юг – към Нубия/Етиопия. Нубия: географска област от първия водопад при Асуан до съединяването на Сини и Бели Нил. През XII дин. тя е окупирана от египтяните до 4-тия водопад; после отново в XVIII-та дин. От 1000-та пр. Хр. местните владетели постигат независимост и така си появява етиопското царство. Столицата й е била в Напата. Изградена според теокрацията на египетската Тива, както се развива след XXI-ва дин. (1069-945 пр. Хр. по Клейтън). Езикът е египетски, върховен бог е Амон; след XXII-ра дин. се обявават за единствени пазители на фараонската традиция. От 742 пр. Хр. започват да нападат Египет и го управляват като XXV-та дин. (Нубийска или Кушитска в Клейтън). Прогонени от асирийците, те се оттеглят (от ок. 300 пр. Хр. столицата е в Мероя) и остават независими до IV в. сл. Хр., унищожени накрая от царство Аксум. Мероитско писмо, фонетично, 23 зн. (I-ви пр. Хр-III сл. Хр.). То е единственото, непосредствено повлияно от йероглифите, макар че някои са повлияни косвено: латинската азбука е основана на йонийската гръцка, а тя е заета от финикийците м/у 1100 и 900 пр. Хр., която пъ ке фонетична на основата на някои северно-семитски писмени традиции. Може би синайските надписи (открити през 1905 и не по-късни от 1500 пр. Хр.) са на писменост, заета от Египет; и са най-ранната семитска азбука (Iversen, c. 31-32).

*

Библиография:

Източници:

Египетски:

Литанията на Ре. Превод Т. Леков. „Изток-Запад“, 2004
Манетон. „Египетска история“. Превод П. Ангелов. В: Юбилеен сборник в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова. УИ, 2008
Папирусът не расте на скала. Съст. и превод С. Игнатов. „Авалон“, 1998
The Egyptian Book of the Dead. Transl. by Е.А.Wallis Budge. NY, Dover (1895)

Европейски:

Диодор Сицилийски. Кн. I. Превод П. Ангелов, неиздаден.
Плутарх. За Изида и Озирис. Превод П. Ангелов, неиздаден.
Страбон. Кн. XVII. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2010
Страбон. Кн. XVII. Превод П. Ангелов, неиздаден.
Херодот. Кн. II, Евтерпа. Превод П. Димитров. НБУ, 2010
Херодот. Кн. II, Евтерпа. Превод П. Ангелов, неиздаден.
Юлий Африкан. Сочинения – http://pravbiblioteka.ru/reader/?bid=70176
Georgius Syncellus. Ex rec. G Dindorfii. Bonnae, 1829

Изследвания:

XIX в.:

Д.П.Ш. Сосей, съст. Иллюстрованная история религий. Валаамский монастыр, 1992 (1899)

H.H. Brownell. The Eastern or Old World. Toronto, 1857
H. Brugsch. A History of Egypt under the Pharaohs. v. II. London, 1881
Mahmoud-Bey. Memoire sur l`antique Alexandrie. Copehagen, 1872
I.G. Milne. A History of Egypt under Roman Rule. London, 1899
Neroutsos-Bey. L`ancienne Alexandrie. Paris, 1888
F. Petrie. A History of Egypt. London, 1894
M. Russel. Egypt: ancient and modern. London, 1857
J.M.A. Scholz. Travels in the countries between Alexandria and Paraetonium. London, 1822
W.H. Yates. The Modern History and Condition in Egypt. v. I-II. London, 1843
D.M. Wallace. Egypt and the еgyptian Question. London, 1883

XX в.:

В.И. Авдиев. История древнeго Востока. ОГИЗ, 1948
В.И. Авдиев. История на древния Изток. Превод Б. Друмева. „НИ“, 1974
М. Алпатов. Изкуството на древния Египет. Превод А. Беливанова, Н. Георгиев. „БХ“, 1981
Я. Асман. Мойсей Египтянина. Превод Ст. Гяуров. ЛИК, 2005
А. Брелик съст., и др. История на религиите. Т. I. Превод Л. Цанева и др. „Прозорец“, 1996
Дж.Х. Брестед. История на древен Египет. Кн. I-II. Превод Я. Иванов, С. Димитров. „М. Арабаджиева“, 2008-2009
Ф. Бродел. Средиземно море. Кн. I-II. Превод В. Илиева. „Абагар“, 1998-2000
Ж. Веркутер. Древният Египет. Превод Кр. Петров. „Кама“, 2007
Ж. Дорес. Тайните ръкописи от Египет. Превод В. Стоев. „Мириам“, 1998
С. Игнатов. Египет на фараоните. УИ, 1996
Ж. Карпантие, съст. и др. История на Средиземноморието. Превод В. Илиева. „Рива“, 2001
К. Кетъруд. Кратка история на Близкия изток. Превод И. Илиев. „Унискорп“, 2009
Ж. Корм. История на Близкия изток от древността до наши дни. Превод Ал. Везенков. „Рива“, 2009
Ж. Корм. Разпадането на Близкия изток 1956-2004. Превод Л. Гоцева. „Меридиани“, 2005
М. Коростовцев. Религията на древен Египет. Превод Ю. Гегова. „Шамбала“, 1995
Т. Леков. Религията на древен Египет. „Изток-Запад“, 2007
Т. Леков. Скритото знание. Свещените книги на древен Египет. „Изток-Запад“, 2004
М. Луркер. Богове и символи на древния Египет. Превод А. Георгиев. „Гуторанов“, 1995
Л. Мантран, съст. История на Османската империя. Превод Г. Меламед. „Рива“, 1999
Г. Масперо. Древната история на Египет и Асирия. Кн. I. Превод И. Белинчев. „М. Арабаджиева“, 2006
А. Мюллер. История ислама. М. „Астрель“, 2006
А.П. Пронщейн, В.А. Кияшко. Хронология. „Высшая школа“. М., 1981.
М. Ростовцев. История на Стария свят. Т. I, Изтокът и Гърция. Ред. И. Илиев. „Анубис“, 1994
Д. Сурдел. Ислямът. Превод М. Йончев. „Одри“, 1999
С.А. Токарев. Религия в истории народов мира. М. ИПЛ, 1986
И.М. Фильштинский. История арабов и Халифата (750-1517). М., „Восток-Запад“, 2008

J. Godwin. Μυστηριακές θρησκείες τού αρχαίου κόσμου. Αθήνα. Καρδαμίτσα, 1984

E. Bevan. A History of Egypt under Ptolemaic Dynasty. London, 1927
H.A. Browne. Bonaparte in Egypt. London, 1907
Е.А.Wallis Budge. The Gods of the Egyptians. v. I-II. NY, Dover (1904)
W. Christensen. Empire of ancient Egypt. NY, 2009
A. Colvin. The Making of modern Egypt. London, 1906
M.W. Daly ed. Modern Egypt from 1517 to the end of the XXth cent. CHE, v. II. Cambridge, 1998
A. Erman. A Handbook of Egyptian Religion. London, 1907
W.V. Harris ed. Ancient Alexandria between Egypt and Greece. NY, 2004
Е. Iversen. The Myth of Egypt and its Hieroglyphs in European Tradition. Copenhagen, 1961
S. Lane-Pool. A History of Egypt in the Middle Ages. London, 1901
P.E. Newberry, J. Garstang. A short History of ancient Egypt. London, 1907
C.F. Petry ed. Islamic Egypt 640-1517. CHE, v. I. Cambridge, 1998
S. Rappoport. History of Egypt from 330 BC to the present time. v. I. London, 1904
S. Rappoport. History of Egypt from 330 BC to the present time. v. II. London, 1904
F. Taeger. Das Altertum. B. I. Stuttgart, 1940
A.B. Weigall. A History of Events in Egypt from 1798 to 1914. Edinburgh and London, 1915
A.B. Weigall. A Short History of ancient Egypt. London, 1934

Справочници и пътеводители:

XIX в.:

Ch. Anthon. A Classical Dictionary. NY, 1855
An Atlas of ancient Egypt. London, 1894
A Handbook for Travellers in Egypt. London, 1873

XX в.:

Г. Андрю и др. Древен Египет. Превод К. Пеева. „Унискорп“, 2004
Д. Димитров и др. Хронологична енциклопедия на света. Т. II. „Абагар“, ок. 1994
Х. Киндер, В. Хилгеман. Атлас „Световна история“ т. I. Превод Ю. Костова, Е. Драганова. „Летера“, 1999
П. Клейтън. Хроника на фараоните. „Рива“, 2007 (Chronicle of the Pharaohs. Thames&Hudson, 1994. За хронологията казва, че следва У. Мърнън. Пътеводител из Древен Египет. „Пенгуин“, 1983).
У. Михелс. Атлас „Музика“ т. I. Превод П. Куюмджиева. „Летера“, 2000
Дж. М. Робъртс. Кратка илюстрована история на света. Превод И. Баева и др. „Планета 3“, 1999
Ф. Чандлър. Древният свят, 1999. Превод Е. Митренцева. „Фют“ (след 1999)

J.J. Norwich ed. Αρχιτεκτονικοί θησαυροί τής γής. Αθήνα. Αρσενίδης (след 1999)
R Gööck. Τά θαύματα τού κόσμου μας. Αρσενίδης (след 1968)

Alexandrea ad Aegyptum. Bergamo, 1922
R.-M. and R. Hagen. Egypt. Tasche, 1999
D. Simon. Египетский музей. “Global PH”, 2012
Ch. Walker. Wonders of the ancient World. Orbis, 1980
M.A. Zenhom. The Pyramids and the Secrets of the Sphinx. “Businessmen Magazine”

*

Озирис и камилката:
пришълци 0 б

Край

J W Waterhouse Ulysses and the Sirens 1891

За Одисей

[по повод на „Одисей“, на сцената на Драматичен театър-Пловдив]

Не е излишно да се каже, че образът на Одисей в цялата позната история стои изцяло върху Омир. Говорим ли за Одисей, ние непременно говорим за Омир: за “Одисея“-та, но и за „Илиада“-та, където той също е действащо лице, и то не от най-незначителните.

Присъствието на Одисей в историята на културата е толкова силно, че хората понякога мислят, че той е може би историческо лице; или ако не го мислят, поне така го усещат. Защото, мислейки за Одисей, те си казват: „А дали ще го представим както трябва?“ Но той не е историческо лице, а просто литературен герой. Поради това, когато става дума за него, не бих употребил и думата „мит“. Защото ние нямаме мит за Одисей, а по-скоро литературно произведение, създадено от първия поет на историята: и в двата смисъла първи.

Така че ще се занимаваме с един литературен образ. За щастие имаме добра основа, това са „Одисея“ и „Илиада“; и когато има отклонения от този образ, които всеки творец би могъл да направи, то той знае от какво са тези отклонения. Това няма да са отклонения от нещо исторически доказуемо или пък въображаемо, а от един конкретен текст. Така че моята работа тук е просто да осведомя слушателите какъв е този текст; за какво става дума в „Одисея“ и „Илиада“, а и покрай тях. Значи ако има някои, които са ползвали образа на Омировия Одисей (а това е започнало още от античността), кои са те и как са го ползвали; и как да се подходи към Одисей, така че да сме верни на високия литературен дух на „Одисея“ и „Илиада“.

Може да се поговори и по темата за положителността и отрицателността. При Омир това е сложно, тъй като, както ми изглежда, в „Илиада“ отрицателни герои няма. Но в „Одисея“ има – тя е първото произведение в европейската литература, в което виждаме отрицателни герои. В „Илиада“ не, там дори един Терсит е по-скоро комичен, отколкото отрицателен. Но в „Одисея“ има предатели, което вече е нещо тежко.

Образът на Одисей е сложен: защото, както ни го е представил Омир и още повече поетите след него (като Софокъл), това е един спорен човек. Той има врагове, и при това неговите врагове не са просто някакви лоши хора – те също са големи герои. Тогава защо са му врагове? Самата „Одисея“ започва с оправдание: защо той се спаси сам, а имаше толкова хора около него? Какво направи с тях, жертва ли ги? И се обяснява, че той не ги е жертвал, но поради своята недосетливост, прибързаност и други недостатъци, те са изгинали по пътя. Така че „Одисея“ е интересна и с това, че тя работи върху положителността на героя, докато „Илиада“ – не, тя е някак по-отдръпната от героите си и ги поставя на по-висок пиедестал. Затова там всички са положителни.

„Съвременността“ – тя не е нещо толкова плоско и тясно, колкото се случва някой да си го представя, или да го прокламира.
Съвременността може да се удължава и удълбочава; и образованието служи за това, това е една от големите му задачи. Образован човек е този, който има „дълга съвременност“. Няма образован човек, който да е съвременен просто тук и сега, ограничавайки се с последните десет години. И не става дума само за това, да учим през целия си живот; а за това, че човек трябва да се чувства съпричастен на историята дотолкова далеч, доколкото това е възможно. Той трябва да чувства близки до себе си дори хората, живели преди много векове: което значи, че неговата съвременност продължава, тя отива надалеч.
Докато ако човек пренебрегне историята и опита да заживее само с днешния ден, това ще е беда за него. Тогава той ще се огъва като „тръстика на вятъра“, както е писано в една книга. А образованият има голяма опора, това е историята: и през годините с много учене и размисъл той постепенно се изравнява с нея. Така че задачата на образованието е да изравни човека с историята. Тя е голяма; тежка, но и величествена.

*

1. Откъде знаем за Одисей

Познаваме го най-напред и главно от Омир, където той е първо воин (в „Илиада“), а после пътешественик и разказвач (в „Одисея“). Представян е и в трагедията, преди всичко от Софокъл. Там той, както и при Омир, е любимец на някои богове (Атина), но също е и омразен на някои герои (в „Аякс“); често говори софистически и си служи с измама („Филоктет“).
По-косвени са представянията в реториката, където образът му се използва от някои ретори за учебните им речи („Апология на Паламед“ на Горгий и „Реч на Одисей“ на Алкидамант).
През средновековието и извън Византия Одисей е познат главно от преразкази на Омир и Троянската легенда. Известен е и в България чрез един вариант на „Троянската притча“ (представяне на Троянската легенда от първите троянски царе до разрушението на града: адаптация на хърватски текст, който е превод от латински. Й. Иванов. Старобългарски разкази, 1935. с. 108-128).

2. Кой е Одисей

Той е цар на Итака. Но трябва да се има предвид, че „царете“ (basileis) в Омирово и Хезиодово време не са абсолютните монарси от късната античност и средновековието, а са по-скоро владетели на някой влиятелен град и така се оказват „лидери“ в областта му. Това се отнася и за епохата, която Омир представя в поемите си и която от негова гледна точка е далечна древност. Във всеки случай тези „царе“ са благородници, което значи, че родът им обикновено възхожда към някой известен герой, а чрез него и към боговете. Впрочем тази идея за благородничество е много устойчива през античността, така че и атинянинът Алкивиад („Алкивиад“, 121) смята, че родът му тръгва от Еврисак, сина на Аякс от Текмеса, който е син на Теламон и внук на Еак, който пък е син на Зевс от нимфата Егина; а Юлий Цезар се е смятал за потомък на Юл (Асканий), сина на Еней и следователно на Афродита. Одисей не е изключение: не е съвсем ясно към кого възхожда рода на баща му Лаерт, който е син на Аркизий; но чрез майка си Антиклея и баща й Автолик той е правнук на Хермес (от Хиона, според Овидий: „Метаморфози“ XI, 300-312). За Автолик Овидий казва следното: „От крилоногия бог се роди измамлива издънка – беше синът Автолик на каква не измама способен, можеше бялото в черно и черното в бяло да сторва, бе в хитрините достоен наследник на своя родител“ (Г. Батаклиев, 1981)

Изглежда неслучайно, че Одисей е потомък точно на Хермес. Той е бог, свързан с някои изкуства, първо с музикалното, защото е откривател на лирата („Химн към Хермес“, 25-59); освен това се слави като покровител на крадците, вероятно защото сам той е бил такъв (веднага след раждането си откраднал кравите на брат си Аполон: „Към Хермес“, 73-140). При Омир той често е вестител на волята на Зевс и поради това посещава някои божества (Калипсо, за да й каже да освободи Одисей); а също и съдейства на някои смъртни да изпълнят някоя опасна задача (превежда Приам до ахейския лагер в „Илиада“ и съветва Одисей как да се справи с Кирка в „Одисея“). Ето защо не е чудно, че Омир го представя и като водач на мъртвите към подземното царство („Од.“ XXIV, 1-100). Още от класическата епоха (V в.) би трябвало да е идентифициран с египетския Тот, който пък е смятан за откривател на писмеността (Платон, „Федър“ 274-275).

Одисей има една съпруга, известната благодарение на портрета си в „Одисея“ Пенелопа; но поне две любовници, като и двете са земни богини – Калипсо и Кирка. От Пенелопа се ражда Телемах, който също е главно действащо лице в „Одисея“, а от Калипсо – Навситой и Навсиной (според „Теогония“ на Хезиод, може би близнаци). От Кирка е роден Телегон, който и убива баща си след години, по нещастно стечение на обстоятелствата: бил тръгнал да го търси, пристигнал на Итака, скарал се с местни пастири, които Одисей защитил; и така влезли в двубой, завършил със смъртта на Одисей. Според някои Одисей е имал и други съпруги или любовници: първо царицата на Теспротия Калидика, която ражда Полипет и след това някоя етолийска принцеса, от която се ражда Леонтофонт (Прокъл, „Христоматия“ 242; Аполодор, „Епитоме“ 7, 34-40). Известни са сантименталните му отношения с девойката Навсикая, чийто баща Алкиной му я предлага за жена, ако остане да живее на острова на феаките („Од.“ VI, 139-315; VII, 311-315; VIII, 456-469).

Според Омир той е царувал и над съседните острови, или поне е предвождал обединените им войски срещу Троя. Това са Омировите Сама и Дулихий (като не може да се установи в каква степен и дали съответстват на Левкада и Кефалония); а също и Закинт, който е споменат в поемите с това име.
Още в античността е имало съмнение дали Омировата Итака е същата като днешната: те са основани на един стих от „Одисея“ (IX, 25), според който Итака е „най-западна“ от островите в областта (а тя не е). Но най-известният античен географ Страбон оспорва това тълкуване и смята, че все пак става дума за малкия продълговат остров източно от Кефалония, който и днес се казва Итака („География“ X,2,12).

Макар и да произхожда от Хермес, Одисей е покровителстван главно от Атина и може да се смята за неин пръв любимец: тя се грижи и за семейството му, като предвожда Телемах към Пилос и Спарта, успокоява и приспива Пенелопа, а когато е нужно и я разкрасява. Атина е богиня на някои изкуства (тъкане), включително и на бойните, защото охотно участва в битки: още от „Илиада“ V, където се сражава заедно с Диомед и му помага да рани самия Арес; и затова често се изобразява в пълно бойно снаряжение. Тя е зачената от Зевс и богинята на мисълта Метида, и някои казват, че ако се била родила мъж, щяла да бъде по-могъща от Зевс (Хезиод. „Теогония“, 886-900); а той самият я предпочита пред останалите си дъщери (музите) и въобще пред всички останали божества. Тя дава полезни съвети на любимците си и често разговаря лично с тях, като се преобразява на смъртен мъж или жена, или просто остава невидима за околните (с Телемах и Одисей на Итака, но и с Ахил и Диомед пред Троя ).

Има обаче и могъщи богове, които преследват Одисей – такъв е Посейдон, който му се гневи заради ослепяването на сина му, циклопа Полифем. Посейдон лично разбива сала му, с който той се придвижва, след като напуска Калипсовия остров; оставя го сам в открито море и той едва успява да се добере с плуване до острова на феаките, и пак с помощта на божества – Атина, която спира ветровете и морската нимфа Ино, която му дава забрадката си, за да я използва като спасителна жилетка („Од.“ V, 282-462).

Од и Навсикая

3. Одисей при Троя

Според „Илиада“, а и при Есхил („Агамемнон“, 841-844) Одисей подкрепя главнокомандващия и брат му Менелай, които са организирали похода: независимо, че в началото се е опитал да избегне участие във войната. Оттогава впрочем е започнала враждата му с Паламед, тъй като той е разобличил преструващия се на луд Одисей, като е заплашил, че ще убие малкия Телемах. При Троя обаче Одисей му отмъщава, като организира процес срещу него с обвинение в предателство и шпионаж в полза на троянците; и Паламед е екзекутиран (Аполодор, „Епитоме“ 3, 7-8; разказът за този процес е използван от Горгий в „Апология на Паламед“, а Платон в „Апология на Сократ“ отбелязва, че и Паламед, и Аякс са станали жертва на несправедливо отсъждане).

По време на войната Одисей често участва в дипломатически мисии и посредничества. Първо отива с Менелай в Троя, което се случва преди събитията, разказани в „Илиада“ (за посланичеството им споменава Антенор в „Илиада“ III, 203-224, като отбелязва силното впечатление, което направил Одисей с красноречието си); после ръководи връщането на отвлечената Хризеида на баща й (I, 311); участва в пратеничеството при Ахил, за да го убеди да се присъедини към войската (IX, 169-306); заедно с Диомед отива на нощна разузнавателна акция (Х). Когато е необходимо да се открие и доведе във войската някой герой, обикновено той е натоварен със задачата: и така довежда Ахил, Неоптолем и Филоктет („Филоктет“ и др.).
Ораторското му умение и политическата му ловкост се проявяват в разни военни и процедурни хитрости и му помагат да придобива дори онова, което изглежда, че заслужават повече други. Така заедно с Диомед се промъква инкогнито в Троя и разговаря тайно с Елена („Од.“ IV, 239-264); тогава открадва и една стара дървена статуя на Атина („Паладиона“), без която, според едно пророчество, Троя нямало да бъде превзета (Аполодор, „Епитоме“ V,13). Той измисля хитростта с Троянския кон и е един от онези, които влизат в него; и когато троянците разглеждат коня, а Елена чука отвън и ги вика с гласовете на съпругите им, той пречи на по-несъобразителните да се издадат („Од.“ IV, 264-289). Неговите действия са причина за смъртта на двама известни герои – единият е споменатият Паламед, а другият е Аякс, който се самоубива от гняв и срам заради понесеното унижение: защото не му присъждат доспехите на Ахил и след това в състояние на умопомрачение избива част от добитъка на войската, взимайки животните за Атридите и Одисей.

Това са все дела, при които е необходима по-скоро ловкост, съобразителност и дори безскрупулност. При военни действия обаче Одисей не отстъпва на повечето големи герои, макар да не е толкова изявен, колкото са Ахил, Аякс, Диомед и Атридите. В XI песен заедно с Диомед се сражава на първа линия срещу троянците, като и двамата са ранени (310-487). Като борец е един от най-добрите, така че дори Аякс не успява да го победи (XXIII, 709-739). На игрите на острова на феаките, където бива предизвикан от някакъв местен младеж, той хвърля диска по-далеч от всички („Од.“ VIII, 158-198). По този повод казва, че никой от днешните хора не може да го победи в стрелба с лък, с изключение на Филоктет, който стреля с лъка на Херакъл („Филоктет“, 260; 1426); самият Одисей пък пази у дома си лъка на Еврит, който някога се състезавал по стрелба със самия Аполон („Од.“ VIII, 215-228; XXI, 11-33).

При превземането на Троя внимава да не се оскверни с жестоки и несправедливи дела (като Неоптолем, който убива Приам при олтара на Зевс или Аякс Ойлеев, който насилва Касандра в храма на Атина). Някъде се казва, че при разпределението на пленените жени е получил Хекуба, но това не се потвърждава от „Одисея“.

4. Приключенията на Одисей

Той потегля към Итака начело на 12 кораба с моряци и минава през серия от приключения; и накрая, след корабокрушение, достига острова на Калипсо съвсем сам. Ето кои са те („Одисея“ V-XII).

Първо (1-во приключение) корабите им спират на тракийския бряг недалеч от Троя (която е на брега на Хелеспонта) и там те нападат един киконски град (киконите са траки). Превземат го, избиват мъжете и го разграбват, но след това не заминават, както настоява Одисей, а остават да пируват на брега, смятайки, че са вън от опасност. Но рано на другия ден са нападнати от други кикони, така че те едва се спасяват и губят по 6 души от кораб (IX, 39-59). След това плават на юг, като спират за кратко на сушата, за да изчакат разразила се буря, и на третия ден опитват да заобиколят пелопонеския нос Малея, но не успяват; и ветровете ги отнасят първо към остров Китера, а след това в открито море. Плават в продължение на 9 дни и попадат на земята на лотофагите (2-ро), където за малко не загубват двама от другарите си, които опитали от лотоса и после отказали да си вървят; но Одисей насила ги връща обратно на кораба им (IX, 80-105).

След това стигат при циклопа (3-то). Предполага се, най-малко от Вергилий нататък („Енеида“ III, 570-691), че земята на циклопите е в Сицилия, недалеч от вулкана Етна. В това приключение се проявяват много от качествата на Одисеевия характер: любопитство, което го въвлича в опасни премеждия; търпеливост и присъствие на духа дори в най-страшни ситуации (изяждането на другарите му); притворство и изобретателност, благодарение на които успява да напие циклопа и да го ослепи, но без да го убива. В началото не казва истинското си име, а се представя като „Никой“, така че глуповатият циклоп не успява да убеди съседите си да му помогнат, като казва, че „никой“ го е наранил. Накрая Одисей проявява дързост и тщеславие, защото би могъл и да не му съобщава истинското си име след като са се качили на кораба; но все пак му го казва, така че циклопът, ориентирайки се по слух, едва не разбива кораба им, като хвърля по него скали (IX, 60-504).
След това попадат на плаващия и изцяло ограден с крепостна стена остров на Еол (4-то), който управлява ветровете. Той ги настанява в къщата си за гости, където те прекарват добре цял месец; а после им дава в дар попътен вятър, като всички останали им предава завързани в чувал, така че да могат да плават безпрепятствено. Те наистина плават лесно и на десетия ден вече виждат огньовете на Итака; но докато Одисей спи, неговите алчни и подозрителни другари решават да отворят чувала, за да видят дали не е получил от Еол прекалено скъпи подаръци. Ветровете излизат отвътре и отнасят кораба в открито море. Те попадат отново при Еол и Одисей отива да му разкаже какво се е случило; но Еол го прогнва, защото смята, че такъв човек трябва да е омразен на боговете (X, 1-76).
После пристигат при лестригоните (5-то), което се оказва най-катастрофалното им приключение. Това са гиганти, подобни на циклопи и също така човекоядни. Градът им се намира на удобно пристанище, до което обаче се стига по много дълъг и тесен проток; и Одисей, преценявайки, че може да се окаже в капан, остава със своя кораб в началото на протока. Всички други влизат в залива и там корабите им (11 на брой) са потопени и самите те са избити от лестригоните (X, 77-134).

Кирка 2

После, останали само с един кораб, попадат на острова на Кирка (6-то), където тръгналият на разузнаване Одисей убива един голям елен, с който се нахранват. От това става ясно, че той е добър ловец, което после се потвърждава с разказа за глигана, който той убил на планината Парнас още като юноша, когато бил на гости на дядо си Автолик във Фокида (XIX, 394-466). На острова на Кирка му идва на помощ Хермес: среща го в гората и му дава магическа билка, с която да се защити от чародействата й. Другарите му обаче, които преди това са отишли на разузнаване, са били превърнати в свине. После той принуждава магьосницата да ги превърне отново в хора, като и след превръщането те се оказват дори по-хубави от преди. Там прекарват една година (Х, 135-470).

Кирка J W Waterhouse 1914

След това Одисей научава от Кирка, че трябва да иде в царството на Хадес, където да се срещне с душата на прорицателя Тирезий, който ще му разкаже как да постъпи, след като се завърне в Итака – за да избегне гнева на преследващия го Посейдон. Одисей наистина заминава нататък (7-мо): това място, където той ще се срещне с душите на мъртвите, е отвъд Океана. Там той се среща с Тирезий, а освен това успява да поговори и с някои близки мъртви – с майка си Антиклея, Ахил, Агамемнон, а също със случайно загиналия преди тръгването им Елпенор, който го моли да го погребе, като се върне при Кирка (Х, 488-XI-640). Връщат се и Кирка разказва на Одисей какво предстои: островът на сирените (8-мо), после протокът, където се намират Сцила и Харибда и накрая тринакийският (вероятно сицилийски) бряг, където пасат кравите на Слънцето (Хелиос) (XII, 1-141). Одисей се сбогува с нея, като съобщава на другарите си само част от предстоящото, а друго премълчава; защото е принуден да жертва шестима от тях, когато преминават покрай пещерата на Сцила (9-то). След като прекарват един месец в Тринакия поради безветрие и започват да гладуват; другарите му се възползват от отсъствието му (той е отишъл по-навътре в сушата, за да се помоли на боговете и там заспива) и заколват няколко от свещените крави (10-то).

Затова след потеглянето им Зевс изпраща буря и корабът потъва; всички се издавят, а Одисей плава девет дни върху част от останките, докато накрая вълните го изхвърлят на Огигия, острова на Калипсо, която се грижи за него седем години и му предлага да го направи безсмъртен и вечно млад; и да остане там завинаги като неин съпруг (11-то) (XII, 142-450).

Од и Калипсо

5. Одисей в Итака

След всичко това, което Омир предава като разказ на самия Одисей по време на пира при своите домакини (12-то), феаките го надаряват богато и го изпращат до Итака с един от техните вълшебни кораби, които се движат без кормчия, а се насочват само от мисълта на екипажа (XIII, 1-95). Там той отново минава през тежки премеждия. Първо е посрещнат от Атина, която, престорена на млад овчар, го разпитва какъв е и откъде е, а той лъже, че идва от Крит, където бил убил сина на Идоменей. Атина се усмихва ласкаво и му се представя, след което помага да пренесат подаръците на феаките в една близка пещера и затваря входа й с камък, който смъртни хора не биха успели да преместят (XIII, 221-371).
Следвайки съвета й, той се отправя не към града, а към един от свинарниците, където е посрещнат от стария им верен семеен роб Евмей, който се грижи за свинете. От него научава за трудностите в дома: жена му и Телемах са заобиколени от младежи, които от години посещават двореца и настояват Пенелопа да си избере един от тях за съпруг. Той скрива от Евмей кой е, като му предлага една от многото лъжливи истории, които после ще разказва и на други: но отбелязва, че идва от Теспротия, където узнал от местния цар, че Одисей е жив и не след дълго ще се завърне (XIII, 372-XIV, 409).
После се появява Телемах, комуто Одисей бива представен от свинаря като изпаднал скитник; но след като Евмей отива в града за да съобщи на Пенелопа, че синът й се е върнал от Пилос, Атина се явява в къщата, невидима за Телемах, и съветва на Одисей да му се открие; като променя и външния му вид, така че да изглежда по-млад, по-строен и дори по-добре облечен. Телемах се стряска, като вижда тази промяна, а Одисей му обяснява на какво се дължи тя и двамата се замислят как да се справят с множеството кандидати на Пенелопа; които заедно с придружителите им били повече от 100 души (XVI, 4-257). Евмей се връща и на другия ден тримата тръгват към града – първо Телемах, а след това Одисей и Евмей. По пътя попадат на един от неверните роби – грубия козар Мелантий, който оскърбява Евмей, злослови за отсъстващия Одисей и семейството му и е в добри отношения с натрапниците (XVII, 1-260). Така по пътя Одисей узнава кои от приближените на семейството са останали верни; пристига в двореца, където всички го смятат за просяк и там търпи различни унижения.
Все пак е поканен на разговор при Пенелопа, която е чула, че може да разкаже нещо за отсъстващия й съпруг; макар че не очаква много, защото е свикнала при нея да идват всякакви хора, които да я занимават с измислени истории за Одисей (XVII, 542-589). Одисей й се представя за роден брат на критския цар Идоменей, и разказва как някога оказал гостоприемство на мъжа й, когато той минавал през Крит на път към Троя; и на въпроса й как е бил облечен и кои са били придружителите му, той точно описва детайли от облеклото му, както и от вида на хората около него. Пенелопа се удивлява и признава, че той е първият, който я е убедил, че е видял Одисей; но това за нея е причина само за сълзи, защото вече не вярва мъжът й да се върне. Одисей я окуражава и й казва да не губи надежда; според него той щял да се върне съвсем скоро (XIX, 53-307).

Пенелопа F S Mushamp 1851-1929 а

След това по внушение на Атина Пенелопа решава да обяви състезание за ръката й, като предлага на кандидатите да стрелят с лъка на Одисей, като опитат да прекарат стрела през халките на наредени една след друга 12 брадви. Никой не успява дори да опъне лъка на царя; тогава самият Одисей предлага да му го дадат и въпреки възраженията и виковете на женихите, Евмей му го донася (XXI, 1-379). В този момент, освен Телемах, за самоличността на Одисей знаят още Евмей и говедарят Филойтий, който наскоро е дошъл от отсрещния остров с няколко крави, които да бъдат заклани за угощението на женихите. Също и старата икономка Евриклея, купена преди десетилетия от Лаерт и помнеща Одисей още като малко момче. Но всички те са предупредени да не съобщават за това дори на Пенелопа. Предната вечер Одисей и Телемах са успели да изнесат всички оръжия от гостната и да ги скрият в един склад; а когато той получава лъка, помощниците му заключват всички изходи. И така, макар и нелесно и с помощта на Атина, те успяват да унищожат всички врагове, макар в един момент предателят Мелантий успява да излезе през една забравена врата и да донесе оръжие от склада; но веднага бива хванат, завързан и впоследствие жестоко екзекутиран. Обесени са и няколко неверни и развратни робини – 12 от общо 50, чиито имена Евриклея съобщава на Одисей (XXI, 188-XXII, 487).
И така, след като всичко е свършило, Одисей се представя на Пенелопа, а тя го изпитва, предлагайки да донесат леглото им от спалнята в гостната; но Одисей възразява, като казва, че то е неподвижно, тъй като е изработено около дънера на една вековна маслина. Така най-сетне и Пенелопа се уверява, че мъжът й се е завърнал (XXIII, 85-240).

6. Одисей след Итака (и „Одисея“)

Според източници, различни от Омир, макар и донякъде опиращи се на него, Одисей не се е задържал дълго в дома си; но в съгласие с поръчаното му от Тирезий -да навлезе толкова дълбоко в сушата, че да срещне хора, които не са виждали весло и там да принесе жертва на Посейдон (XI, 119-137) – се е отправил към континента и е отишъл в Теспротия. Там, казват, е живял с някоя жена, а после се върнал и бил убит от сина си Телегон, когото никога преди това не бил виждал.
Съгласно поемата „Телегония“, за чието съдържание научаваме от Прокъл, преразказан през IX в. от патриарх Фотий, Телегон все пак узнал кого е убил, погребал баща си с нужните ритуали и после заминал за острова на майка си, придружен от Телемах и Пенелопа. Там той се бил оженил за Пенелопа (която не му е роднина, а само съпруга на покойния му баща), а пък Телемах – за Кирка; и заживели на острова за вечни времена, защото Кирка направила и тримата безсмъртни.

7. Одисей, Нестор и Ахил

Одисей е имал и приятели, и врагове, бил е и покровителстван, и преследван. От другите Омирови герои той прилича най-много на Нестор: храбър и разумен, отличен оратор, с щастливо семейство, минал през много премеждия, натрупал всякакъв човешки опит и доживял до дълбока старост.

В „Одисея“ Омир е избрал да го представи като щастлив човек. След всички премеждия той оцелява, побеждава враговете си и се установява в мир у дома си, заедно с добродетелната си жена и смелия си, умен и верен син: впрочем те и двамата са твърде подобни на него самия.

При Омир той изглежда сякаш като противоположен образ на честолюбиви и безкомпромисни воини като Ахил и Аякс. Но негативните черти в характера му са придадени по-скоро впоследствие от други автори (като Софокъл). В края на „Одисея“ виждаме в него човек, парадоксално подобен на Ахил: отказал да живее вечно в компанията на красивата богиня и избрал да се завърне при близките си и да умре при тях; както и Ахил се отказва от дългия и спокоен живот след войната, и предпочита да умре млад, но да отмъсти за загиналия си приятел и така да му остане верен.

*

[препратките към текста на „Одисея“ са според превода на Г. Батаклиев: „НК“,1981]

КХ

Corpus Hermeticum 2018

„Херметически корпус“. Кирило-Методиевски Научен Център при БАН, 2018

Редактори: д-р Евгени Зашев, доц. Димка Гочева

*

В края на своя „Федър“ Платон разказва легендата за един египтянин на име Теут, който в древни времена бил изобретил египетската писменост и я представил на тамошния цар; и какво казал царят за ползата от изобретението му.

През първите векове от християнската ера из градовете на империята започнали да се разпространяват диалози, написани на гръцки, където един от персонажите се казвал Хермес – и се предполагало, че това име съответства на египетското „Тот“, и че това е същият онзи древен мъдрец, за който се споменава във „Федър“.
В тези диалози се обсъждат въпроси на религиозната вяра и философското търсене, които били познати на древните гърци, а също на неоплатониците и християните. Някои от тях оцелели след античността: едни на гръцки, други на латински, трети – на коптски и арменски.

Към средата на XV век известният флорентински елинист и платоник Марсилио Фичино се сдобил с един кодекс, съдържащ няколко текста на старогръцки, приписани на Хермес-Тот или на негови последователи – и оттогава те започнали да се наричат „херметически“. Затова и сборникът, който Фичино превел на латински, е известен и днес като „Херметически корпус“.

Фичино, а и други ерудити през този и следващия век вярвали, че текстовете са превод от древноегипетски и са били създадени в най-дълбока древност – далеч преди Омир и може би по времето на Мойсей.

*

Как да включим херметизма и Египет в нашата жива идея за история? В нея са включени Аспаруховите българи и славяните; царете и особено Борис –„новият Константин“ и Симеон – „новият Птолемей“. Също книжовниците-просветители (Седмочислениците), възрожденците (Паисий) и нататък до нас. Също Византия, Русия и европейският Запад. Светите земи също. А Египет?

Как да се избегне „екзотизацията“? Защото всички страни, с които нямаме ясна историческа връзка, могат да се окажат просто „екзотични“. В античността това са страните „по края“ – „щастливите“ Етиопия и Арабия, Индия на гимнософистите, свободните скити и религиозните хипербореи. Още по-рано – феаките. Също – „Островът на блажените“ сред океана, превърнат от Платон в Атлантида (защото от далечното идват и заплахи). Освен това далечните са застрашени от „обезчовечаване“ – циклопи, лестригони.

Заниманието с херметизъм е сложно историческо изследване и изисква немалко творческо усилие – какво е той? Необходимо е да се опрем на вече познатото. Образът на Египет навлиза в Европа по два пътя – чрез гърците и чрез Библията. А Хермес-Тот може да бъде разбран с помощта на легендите за „предомировите“ певци и просветители, внесли сред гърците музиката и мистериите. Такива са Орфей, Лин и мнозина други. Също като за Тот и за тях се казва, че са създатели на писмеността.

От идеята за „древна теология“ (езическа богословска мъдрост, паралелна на старозаветната) ние не се нуждаем, тъй като християнството ни е достатъчно като непрекъсната традиция до началото на света. Но науката за човека е опит да видим света и с чужди очи, особено ако гледащият ни е близък. А всички хора са ни близки.

[фб]

1. Защо Хермес от Corpus Hermeticum и от свидетелствата в античните и християнски автори е египтянин, след като ние тук го знаем като гръцки бог: син на Зевс и Мая, брат на Аполон, хитър и крадлив от малък, изобретател на лирата, адютант на Зевс, божески пратеник-вестител (като Ирида) със златни крилати сандали, и водач на душите на мъртвите към царството на Хадес?
Според Херодот някои от гръцките богове са били познавани и почитани първо в Египет, а оттам са били пренесени сред гърците, заедно със съпътстващите ги митове и ритуали, примерно смъртта и оплакването на Озирис; Озирис е познат при гърците като Дионис, а оплакващата го Изида – като Деметра. Херодот изглежда смята, че боговете, ако са такива, за каквито повечето хора ги смятат, са едни и същи сред повечето народи, но поради различието на езиците имат различни имена. Когато примерно говори за траките, казва, че те почитат само Арес, Дионис, Артемида и Хермес (V,7). Това мнение е възприето и в римския свят; когато Цезар говори за религията на галите в „Галската война“, той казва, че от боговете те почитат най-много Меркурий (Хермес), и не дава никакви допълнителни обяснения (VI, 17).

2. Защо им е на богове да разказват за духовния си опит и да преподават някому философия (етика/метафизика)?
Обяснението е, че Хермес, Тат, Асклепий, „Добрия демон“ и Амон, за които се споменава в сборника (в други фрагменти се споменава и за Озирис), са били хора, а впоследствие са обожествени от своите потомци или по-късни поколения. Превръщането на смъртни хора в богове или безсмъртни е познато на гръцката митология: Хезиод споменава за хората от златното поколение, които след смъртта остават сред потомците си като добри духове, и биват почитани от тях; после Херакъл, който е приет сред олимпийските богове заради подвизите си; също Менелай и Елена, които живеят на Острова на блажените като безсмъртни. Но за всички тях се мисли, че стават безсмъртни в действителност, а не според човешкото мнение. Една важна новина в теологията на античните е внесена от Евхемер, приближен на македонския цар Касандър. Според свидетелството на Диодор Сицилийски той е написал книга, в която разказва за посещението си (най-вероятно измислено) на един далечен южен остров на име Панхея, където открил храмове и надписи, оставени от Уран, Кронос и Зевс; от които надписи става ясно, че тези всеизвестни антични божества са били исторически личности, а именно – могъщи и прославени древни царе, но все пак смъртни хора. Това предположение се разпространява из античния свят и на границата между старата и Христовата ера евхемеризмът е бил добре познат и приеман от мнозина. Затова тогава никой не би се учудил, ако прочете диалог с действащи лица, които имат имена на известни богове, но се държат като смъртни: той веднага ще се досети, че авторът на диалога се придържа към хипотезата на евхемеристите.

3. Защо прилагателното „херметичен“ означава „плътно затворен“?
„Херметично“ е обществото на знаещите (мъдреците), чието знание, благодарение на което те са заедно и са съвършени, е недостъпно, освен чрез разкритие (устно или чрез книга) или дълъг път на обучение под нечие ръководство. Заради тази недостъпност на неговото знание, обществото се смята за „плътно (`херметически`) затворено“. Това значение на прилагателното, което първоначално трябва да значи „принадлежащ на Хермес“ или „последовател, ученик на Хермес“, накратко, „херметист“, трябва да е било придадено в западното средновековие като синоним на „окултен“ („скрит“, „таен“). Отнася се до тайно знание или тайно общество, което не предава своето знание, тъй като то би могло да стане опасно, ако попадне у хора, които ще злоупотребят с него; или пък просто би им дало власт. Такова знание е магьосническото или кое да е друго, което дава голямо предимство на човека/ общността над останалите: каквото дава примерно пръстенът на Гигес, за който се говори в Платоновата „Държава“ (359d-360c).
Поради това всяка дейност или общност, която има репутация на „окултна“ или „херметична/ херметическа“ е била и ще бъде обект на интерес навсякъде и във всяко време: тъй като ще се предполага, че тя притежава инструмент за властване.

4. Има ли през античността общности и лица с такава репутация?
Още от времето на гръцката класика се е говорело, че някои общества са много напреднали в науките и изкуствата или че се отличават с мъдростта си: и е ставало дума за индийци, халдеи (вавилонци), перси; и особено за египтяни. Ако търсим образ на митичен европейски мъдрец, който е създал свое общество, живеещо според заръките му, първото и най-известно име трябва да е това на трака Орфей, смятан за създател на добре познатата при гърците през V-IV в. орфическа религия. На Орфей, както и на други персонажи от предисторическото (от гръцка гледна точка) време, тоест времето преди Троянската война, са се приписвали големи културни открития: на първо място създаването на музиката, поезията и писмеността.
Очевидно и сред другите народи трябва да е имало първооткриватели на културните блага; и според някои, както свидетелства Платон във „Федър“ (274c-275b), в Египет това трябва да е бил някакъв древен мъдрец на име Тот или Теут, когото египтяните впоследствие обожествили, а пък гърците, след като приели култа към него, го нарекли Хермес.

5. Защо херметическите текстове, с които разполагаме, се занимават преди всичко с религиозни въпроси?
Причината е, че общества като Орфеевото, подобното на него питагорейско, и въображаемото древноегипетско, за което става дума в Corpus Hermeticum, са изградени около един мистериален култ, чрез който членовете им се приобщават към божественото и получават надежда за безсмъртие.

6. Защо, съгласно някои от текстовете в сборника се оказва, че обществото на първите херметисти е във връзка с тогавашния египетски цар?
Щом са в близост до царя, от това следва, че и те са овластени. Общо казано, ако в някои религиозни общности надделее склонността към изолиране и мъчно допускане на нови хора, на тях неизбежно започва да се гледа като на общност от избрани и влиятелни лица, която обещава на членовете си светска чест и власт.

[по повод на представянето: „За Хермес-Тот-Меркурий и херметизма през античността и други времена“]

Самата дума „херметически“ и „херметизъм“ всъщност е доста чувана – тя е известна и популярна. Работата е там, и това е интересното около нея, че мнозина са я чували , но е много трудно както за повечето хора, така и за занимаващите се с античност, да разкажат какво стои зад нея, какво е значението й. Така че трябва да се опитаме полека и започвайки от първите неща, да кажем няколко думи по въпроса.

Първото нещо е, че съществуват едни текстове на старогръцки език, които може би са писани между I-ви и IV-ти в. сл. Хр.; четени през античността, познати във Византия и към края на византийската епоха вече са прехвърлени на Запад, в Италия. Преведени са на латински през XV в. и стават много модни. Вдига се голям шум около тях – първо в Италия, после и в цяла западна Европа; и това е т.нар. „Херметически корпус“. Така че той е една неголяма книга, първо написана на старогръцки език, след това преведена на латински и станала известна на Запад на латински.
Някой ще каже: „Добре, но защо някакъв си сборник с текстове с религиозна насоченост преди всичко, е станал толкова интересен за западната публика през Ренесанса? През това време е имало доста други антични текстове – и латински, и преведени от старогръцки.“

Всъщност интересът към Херметическия корпус – тази книжка, която ние сега ще представим преведена на български, за българската публика – се е дължал на това, че се е предполагало, че тези текстове са били писани някога на староегипетски в най-дълбока древност: древност дори по отношение на класическа Гърция. Мислело се е през XV и XVI в., че тези неща са били писани може би по времето на Мойсей от някой древен мъдър египтянин и неговите приближени; и че това е съдържанието на древноегипетската философия, от която впоследствие се е развила старогръцката. Ето защо тези текстове са били крайно интересни за хора, които са се интересували от гръцка философия и главно от платонизъм и неоплатонизъм – какъвто е бил Фичино от Флорентинската академия. Та съвсем накратко и с няколко думи, това е историята на херметическите текстове. Специалистите от XVII в. насам са уверени, че те са били написани на старогръцки и то в сравнително късно време, между I-ви и IV-ти в. сл. Хр.; обаче шумът около тях се е вдигнал, защото се е мислело, че са превод от староегипетски.

Защо е стихнал интересът към тях? Това е важно да се изясни и е интересно за историята на филологията, и може би, на културата. Значи до около 1600-та се е вярвало, че това са крайно древни текстове, равни по древност на Мойсеевото Петокнижие, създадени по същото време. Но около 1600-та един много авторитетен и добър филолог, Исак Казобон, швейцарец и протестант, се е занимал по-отблизо с тях; и е успял да докаже на учената публика, написвайки един трактат-коментар върху Корпуса на латински език, че не е възможно, съдейки по езика им, те да бъдат превод от какъвто и да било друг език. Има достатъчно данни, че те са написани оригинално на старогръцки; защото всеки един превод, каквото и да се прави, носи следите на оригиналния език. Примерно не е трудно, като се погледне Септуагинтата, тоест старогръцкия Стар завет, да се видят еврейските следи; човек веднага разбира, че това не може да е друго, освен превод от еврейски. Обаче при прегледа на Херметическия корпус такова нещо не може да се види. Колкото и да го оглеждаме – е отбелязал Казобон, и това наистина е така – не можем да видим никакви следи от друг език. Най-вероятно авторите на тези текстове са ги писали просто на гръцки. Вярно е, че те са били преведени още през античността на латински; даже и на коптски. Имаме преводи и на арменски език, оцелели до ден днешен – защото херметизмът е бил много популярен през античността. И след като Казобон е показал тези неща и никой не е могъл да му възрази, специалистите-филолози са престанали да се интересуват от Херметическия корпус; решили, че това е просто един филологически фалшификат. Тези неща се наричат „псевдоепиграфи“ – когато една книга бъде приписана на някой автор, съществувал или не, а впоследствие се окаже, че му е приписана лъжливо, че не е от него. Та след като специалистите се убедили, че това е псевдоепиграф, интерес към Корпуса вече не е имало в академичните среди, сред учените-професионалисти. Но не можем да не признаем, че интересът е продължил да съществува в други среди – а именно, в средите на хората, които се интересуват от окултизъм. Знае се, че интересът към някои паранауки, като астрологията примерно, никога не е стихвал, той съществува и до днес.

Като споменавате името на Плутарх: ето какво би могло да се каже по този повод. Плутарх е все пак историк: той е писал биографии на известни държавници и политически лица в класическа Гърция и в републикански Рим. Това е много начетен човек, който си посочва източниците, проследява биографиите на хората и прави от време на време някои морални разсъждения. Но на нас са ни лесни текстовете на Плутарх, защото виждаме, че той се интересува от неща, от които и ние сега се интересуваме: как примерно е живял Цезар, Цицерон, Демостен и т.н. Плутарх има и други съчинения, които са, общо казано, хуманитарни и са пак с историческа насоченост; да кажем, той доста пише за делфийския оракул, но пак пише като историк – какво се е случило с този оракул през времето. Но в херметическите текстове не е така. Херметическите автори – тези, които са писали въпросните диалози – никак, наистина никак не са се интересували от история. Те са се стремяли да разказват неща, свързани с появата на вселената въобще. Някои от техните текстове напомнят нещо от текстовете на Платон: да кажем, началото на „Тимей“ – как се е появил светът, как е бил сътворен. Говори се за откровение, което разказвачът е получил от някакво божествено същество и което му е разказало за възникването на света – как нещата са възникнали от някои начала, да кажем, от светлината и от мрака. Как е бил сътворен човекът, как той е получил тяло, и как трябва да живее оттук нататък, макар че е сътворен като дух. И едни препоръки за добър живот, които накрая ще доведат човека до безсмъртие – благодарение на това, че той ще се откъсне от телесното и ще бъде отново чиста душа. Тези писания нищо чудно да са били четени; те несъмнено са били четени много през античността, защото са в духа на т.нар. гностицизъм. Това е едно по-скоро религиозно, отколкото философско течение с много представители през първите векове сл. Хр., което се съсредоточава главно върху проблема за тялото и материалния свят. То се стреми да докаже, че е лошо това, че съществува материален свят и че хората са в тяло; и че те трябва да се съсредоточат върху своето спасение, избягвайки интереса към телесното. Това е по същество гностицизмът и в „Херметическия корпус“ наблюдаваме много следи от това умонастроение: хората се призовават по-малко да се занимават с тялото и повече да се интересуват от своето духовно усъвършенстване, вярвайки, че те по същество са душа. И може би е редно да отбележим, че това умонастроение решително се различава от християнското: тези неща, че човек трябва да пренебрегва тялото и да се насочва само към душата и само към духовно усъвършенстване, не са в християнски дух.

Така че херметизмът, който е бил много добре известен на християнските апологети и отци на Църквата, не е бил приеман от тях. А ние знаем за някои Отци, които са му обърнали внимание: да кажем, св. Кирил Александрийски през V в. доста е цитирал от херметическите автори – по някакъв повод, във връзка със своите занимания с управлението на император Юлиан. Но и други, като Лактанций, който пише в началото на IV в. на латински език и доста се занимава с херметическите текстове. Той вярва, че Хермес е древен египетски философ и казва, че тук има доста неща, на които трябва да се обърне внимание. Така че има едно колебание още в античността и още между християнските автори за това, как да се оценяват тези текстове. Някои като Лактанций смятат, че трябва да се оценяват положително, за да се каже: „Ето, и между езичниците има идея за Бога.“ Други обаче, като блажения Августин, смятат, че трябва да се отхвърлят и да се покаже, че откровението на този Хермес, който може и да е бил древен мислител и пророк, не идва от същите източници, от които идва християнското откровение; а може би идва от общуването с нечисти духове. Това мисли Августин, който също обръща внимание на херметическите текстове. Така че трябва да се има предвид, че християнските писатели, апологети и богослови са обърнали немалко внимание на херметизма и това добре се е знаело през Ренесанса и е допринесло за интереса към тях.

Това е също един препъникамък около заниманията с херметизъм и обяснението му. Защо пък тези текстове ще се приписват на Хермес? Работата е, че ние отдавна сме свикнали с образа на класическия гръцки бог Хермес, който е изобразяван много пъти в скулптурата и е познат от Омир и от много други автори. И се знае, че той е митологически персонаж, служител на Зевс, който просто се спуска от Олимп и предава неговата воля – било на хора, било на по-ниски божества. От друга страна, Хермес е водач – това е може би неговата по-сериозна функция – на душите на мъртвите към царството на Хадес. Той ги превежда дотам, това го пише още в „Одисея“ (XXIV песен).
Но все пак той е за нас един класически гръцки бог с неговия прекрасен изглед, представен в много известни статуи. Как да го свържем с това много слабо познато и трудно понятно за нас египетско божество на име Тот? Трябва да се разкаже и да се има предвид, че още в класическата епоха и още в текстовете на Херодот се твърди, че тези множество богове в тогава известния свят всъщност са едни и същи, и просто се наричат с различни имена. Та още Херодот е бил на мнение, че Хермес и Тот са едно и също божество; и че това божество първо е било известно на египтяните и после е било пренесено в Гърция.

Това схващане, че божествата са едни и същи навсякъде, доста се е закрепило в полисната епоха, преминало е в римско време, и в езическия свят се е смятало за нещо нормално. Примерно, когато Юлий Цезар отива в Галия, той си записва в своя дневник, че галите почитат Меркурий (VI,17). На него му е все едно как галите наричат своето божество; той смята, че това е Меркурий и точно Хермес. Така че един такъв човек няма да има проблем, когато попадне на текстове, в които пише, че говорителят е Хермес, но тези разговори се случват в Египет. Той ще каже: `Да, това става в Египет и това е същият този бог Хермес, когото египтяните наричат Тот.`Така че античните това не ги учудва, а ни учудва нас, които сме се откъснали от схващането, че античните божества присъстват навсякъде, и ги смятаме само за гръцки божества; и виждаме Зевс само като Омировия Зевс. Но през античността не е било така, те са смятали, че това са едни и същи божества и че Зевс не е различен от египетския Амон. Поради това те по-лесно са четяли тези книги.

[от интервю на Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 4 юни 2018]

*

Тази книга е старогръцка, или по-точно текстовете в нея са писани на старогръцки, най-вероятно някъде между II и IV в. пр. Хр. Тя е сборник, който е бил съставен някога във Византия; има го вече в XI в. и през XV в. е бил занесен в Италия, във Флоренция, където попаднал в ръцете на Марсилио Фичино, който по това време е бил вече известен като преводач от старогръцки и платонист. И когато книгата му попаднала, си казал: „Това е голяма ценност, древноегипетски текст, който е бил преведен някога на старогръцки, а сега ние ще го преведем, ще го разпространим в Италия и в Европа, и хората ще научат кои са източниците и началото на старогръцката, и следователно на цялата европейска философия.“
Такава е биографията на тази книга. Тя е някак много зрелищна; и действително, след като Фичино я е превел през XV в., около нея в западна Европа се е вдигнал голям шум и се е коментирала дълго, може би в продължение на 100-150 години. В началото на XVII в. обаче е започнало да се доказва, че тя не е древноегипетска, а е написана на гръцки през първите векове сл.Хр. Та това е „Херметическият корпус“: той е гръцки ръкопис, който Фичино е превел на латински и ето сега ние го превеждаме на български, за да се види каква е била книгата.
Тя не е много голяма, някъде към 100-150 стр.; и се занимава главно с религиозни въпроси. Текстовете са разнородни и може би не са от един автор. Във всеки случай, там се говори как е възникнала вселената и как се е появил човекът; и се размишлява, че той се състои от душа и от тяло, и че неудачите, трудностите и нещастията в живота му са от това, че твърде много се грижи за тялото си и малко – за душата. Така че той трябва да свикне с мисълта, че е преди всичко душа, може би безсмъртна; и да се занимава с нея, да се грижи повече за нейното усъвършенстване, отколкото за благополучието на тялото си. Значи те са насочени против удоволствията и по-скоро призовават към духовни занимания.
Ако става дума за антична философия, това е един много обсъждан въпрос от коментаторите на „Херметическия корпус“. И постепенно е доказано – пък и аз, като негов преводач, мога да се присъединя към това мнение – че източниците му са главно платонически. Значи авторите на тези текстове, които сигурно са били различни хора, са четяли главно Платон и са се опирали на него; а философията на Платон в голяма степен е насочена към това, да доказва, че човекът е безсмъртна душа, минаваща през различни тела. Той никога не е криел – ако се съди по диалозите му и особено по един от тях, „Тимей“ – че е бил привърженик на питагорейството или поне е имал голяма симпатия към него. А питагорейството е не само философия, но и религиозно общество, където хората са се занимавали с наука, примерно математика и астрономия, но и се е твърдяло, че човекът е душа, която минава през различни тела. Самият Питагор сигурно не е отричал, че е бил последовател на Орфей. Изглежда, че най-древната подобна религия в Европа е орфическата. И когато човек се заеме с история на европейската философия, неизменно стига до орфическия въпрос; и узнава, че големите философи на античността като Платон много са се интересували от орфизъм, от този мистериален култ, който според гърците е бил донесен от Тракия; и са изповядвали възгледи, които те самите са смятали за орфически.
Впрочем на Запад това е било известно още от античността: и винаги се е казвало, че този Хермес, древният египетски мъдрец, ако е съществувал, е говорил неща, които после са били усвоени от Орфей; и Орфей ги е пренесъл в Европа. Така че заниманието с херметизъм и заради това е вълнуващо, защото то дава възможност да се проследи мнението за това, как се е формирала европейската философия и духовност. И тази предполагаема линия на духовност (Хермес-Орфей-Питагор-Платон и нататък) е, както всеки би се досетил, някак паралелна на християнската. Тя като че ли казва същите или подобни неща, но не е зависима от Библията, а върви встрани или успоредно на християнското откровение. Точно това много е занимавало хората от християнската епоха: като се започне от късната античност, от Византия и се мине през западна Европа, а без съмнение и до днес. Хората си казват: „Дори ние да сме християни, трябва да знаем, че има една езическа мъдрост, която е стигнала до същите изводи и че тя също толкова древна като християнската.“ Защото за въпросния Хермес (който се идентифицира с египетския бог Тот, и за когото авторите на тези текстове са вярвали, че е бил човек, впоследствие обожествен) се говори, че е живял по или около времето на Мойсей. Значи по времето, когато са били написани първите текстове на Библията, този древен египтянин е говорил неща, които са близки до казаното в началото на Библията; и в това може да се увери всеки, който погледне тази книга.
Така че тя е много интересна за хора, които се интересуват от история на религиите; повече от това, отколкото от някаква систематична философия, каквато е Аристотеловата

[от интервю на Любомира Константинова за БНР, 8 юни 2018 – http://bnr.bg/hristobotev/post/100980928]

*

Евгени Зашев:
– На мен ми се струва, че тази екскурзия, която започна доц. Леков и стигнахме до Фичино, очертава някакъв тип специфични групи, в които този текст живее; и аз се блазня от мисълта, че нищо случайно не се случва и че появата на тази книга е свързана с появата на тази група, която ние представляваме тук в момента и пред която давам думата да говори на Николай Гочев, преводач и коментатор на „Херметическия корпус“. Заповядайте.

– Благодаря Ви. Първото, което не мога да избегна да кажа и смятам за необходимо да изкажа, е много голяма благодарност на Кирило-Методиевския научен център при БАН и лично на д-р Зашев, че се заеха с тази работа. Първо, това за мен е чест, тъй като това не е какво да е издателство. Аз се възхищавам от всеки издател, който се захваща да прави книги, защото това никога не може да е леко и не винаги се получават комплименти в крайна сметка. Затова съм благодарен на всички мои издатели; но пак подчертавам, за мен е много голяма чест, че един мой труд е издаден от Българската академия на науките. Не всеки би могъл да се похвали с това, а аз го пожелавам на всеки – тъй като тук сме все пишещи и превеждащи хора. Разбира се, д-р Зашев би могъл и да не прави това; той го направи от чист научен, академичен и обществен ентусиазъм, и в тази връзка бих си позволил да изкажа несъгласие с моя приятел и колега доц. Леков, който каза, че никой не се интересува от наука заради самата нея. Аз не мисля така. Напротив, всекидневно разговарям с хора, било виртуално, било очи в очи, за които вярвам, че се интересуват от знанието заради самото себе си: и нищо друго не искат, освен самото знание – за щастие. Така че в аз това нямам никакви съмнения. Това е едно, като реплика към колегите, които ме представиха; и сега ще кажа една дреболия, а след това ще се насоча към другото. А именно, че на Владимир Маринов тази книга му се е видяла много по-голяма, отколкото е била в действителност: тя не беше 600 стр. в никакъв случай, тя беше едни 300 стр., от които 110 стр. превод, така че какво остава. Беше напечатана само от едната страна на листовете, затова. Иначе книгата е хубава, аз и сега си я пазя, но не беше толкова голяма.
Сега за херметизма. Неведнъж са ме питали за какво ми е било това и всеки път съм давал различни отговори. Понякога отговорите са ми се виждали убедителни, после пък съм решавал, че не са единствените възможни. И сега бих казал следното: че още тогава, преди 24 и повече години разбирах, че това не е Аристотел, нито пък „самият истински Платон“, че не е художествена литература, каквато гърците са дали през полисния период; но реших да се занимавам с този текст. Защо? Защото исках да разбера как така към тази книга непрекъснато се поддържа интерес. Защо хората се занимават с нея, при положение, че това не е Омир, не е Платон, не е Аристотел? Това беше причината. Така че това, което бих казал сега само с едно изречение, е: имах желание да напиша биографията на една книга. С това се занимах, с биографията на „Херметическия корпус“.

И сега: покрай тази работа нямаше как да не се разбере, че „Корпусът“ е едно, а херметическата литература, дори античната, е нещо по-голямо; и че това, което преведох и сега излезе, е просто един сборник от XI в., който впрочем е изпълнен в доста античен дух. Тук виждаме по-скоро античност, повече езическа религиозна атмосфера, неоплатонизъм; тези неща, които са там, са сравнително далеч от християнството. Така че ако беше само този сборник, херметизмът никога не би се прочул толкова много. Но причината херметическата литература да се прочуе, според мен е: че в един момент тя е била включена в богословския спор през IV в. по въпроса за Светата Троица.

Защото някъде до около 300-та година ние имаме споменавания за Хермес и някакви похвали, но това, което се е говорело за Хермес, не е това, което е било възприето във Византия като най-важно. Това, което е възприето там като най-важно, не влиза в този Корпус, а е някъде другаде, в някакъв загубен текст, който е изваден от един автор, който е осъден на Пети Вселенски събор и се казва Дидим Александрийски, или Дидим Слепи. Значи според мен причината хората да се занимават в християнските страни с херметизъм е в работата на Дидим Александрийски. Защото – и това може да се прочете в Patrologia graeca, във всеки един момент – той, занимавайки се, пишейки своя трактат за Троицата, е извадил едни текстове, които е смятал, че са на Хермес Трисмегист; и ги е цитирал, и от тях излиза, че Хермес Трисмегист е знаел за Светата Троица. Това Дидим Александрийски го пише в своя текст, след това го повтаря – да кажем, 50 години по-късно – св. Кирил Александрийски, по друг повод, когато пише за Юлиановото управление: и дава същия цитат от Дидим. След това същият този цитат се повтаря многократно и накрая се записва във „Суда“: а „Суда“ е нещо много важно, това е върхът на византийската ученост, както езическа, така и християнска. И от този момент всеки във Византия, а и извън Византия, е можел да погледне там и да прочете, че Хермес е знаел за Светата Троица. Ето какво пише там:
„Хермес Трисмегист. Този беше египетски мъдрец, разцветът му беше преди Фараона.“ „Фараона“ – онзи, с когото са говорили Мойсей и Аарон: преди него. „Беше наречен Трисмегист, защото говореше за Троицата, и че в Троицата имаме един Бог.“ И цитира (това е цитатът от Дидим Алексндрийски): „Имаше мислена светлина преди мислената светлина и винаги е била, ум светъл на ума. Не е имало нищо друго, освен неговото единство; и дух, обхващащ всичко.“
Тук виждаме изказана, не може да се спори, догмата за Троицата. Сега, какво си мисля аз: че подобно на „Сибилинските книги“, това е било написано от християни. Било е приписано на Хермес, след това е взето от Дидим, възприето е от Кирил Александрийски и е отишло в „Суда“. Тук ни се казва, че езичниците, като се започне от древния Египет, са знаели каква е догмата на християнството. Ето защо именно това нещо се възприема и през Ренесанса. Вдъхновението на Ренесанса идва в известна степен от това, че: „Ето сега ние като хуманисти, като такива учени, ще докажем, че светлината на разума, истината за Бога може да се постигне и по друг пък: не само по пътя на Писанието и на светите Отци, но и с чисто човешки разум; че Бог дава и на езичниците да научат за Него.“ Точно така са искали да мислят платонистите като Фичино. Фичино никъде не казва: „Аз съм езичник“. Та тези хора изглежда казват: „Ние сме християни, но освен това ние твърдим, че и езичниците, ако са искали, са могли да имат не просто мъглява идея, а точно знание за Бога – и даже са го формулирали.“ Разбира се, това убеждение има опора в Писанието, а именно в апостол Павел, който в „Послание до Римляни“ казва, че на хората им е даден вътрешен закон, така че и сами – даже и без Писанието – биха могли да постигнат основните истини за Бога, дори конкретно. Така че това е причината да се говори толкова много за херметизъм в Европа: че той е усвоен от християнската мисъл и по-точно, от християнската апологетика. Та аз мислех доскоро, че важната личност в този процес е Кирил Александрийски; но като се разрових наскоро, установих нещо ново: защото човек все научава нови неща, дори по най-съществените въпроси. Значи това е бил Дидим, през IV в., в рамките на спора с арианите.
Сега въпросът за това, защо херметизмът изглежда толкова близо и така свързан с онова, което наричаме „окултизъм“. Ако се говори за тайни науки и за окултност, то не винаги става дума за нещо много лошо, а просто за едно знание, което или е недостъпно за повечето хора, тъй като е много трудно, или пък не бива да се споделя с мнозина по различни прични: примерно защото не са подготвени и могат да злоупотребят с него. И тъй като се е приемало, че онази група около Хермес – а то си е така, ако се съди по диалозите – е била много малка, те са били няколко души и тяхното знание си е останало там, някак закодирано после и с йероглифите, то излиза, че те са били окултисти. И поради това да бъдеш „херметист“ най-напред е означавало просто, че си последовател на Хермес; но покрай тази мисъл, че това е едно много малко общество с много голямо знание, „херметист“ е започнал да се превръща в синоним на „окултист“.

(от видеозапис на Боил Мусев при представянето на превода на 7-ми юни, в КМНЦ)

Нике

Елинизъм

1. Гърци и римляни

– Всъщност периодът, който предстои, е наистина много интересен. Досега имахме полисна литература и като изключим легендарните варвари, всичко беше локално гръцко.
– Местно и автентично. По традиционна рецепта, като киселото мляко от Родопите.
– Именно. Въпреки приключенията на Пир из Италия и Сицилия, а после превземането на Сиракуза и Първата македонска война, Рим в културно отношение остава terra incognita, далечен авзонийски запад. Обаче от средата на втори век, след сриването на Коринт, нещата се променят драстично. Имаме делегация на гръцки философи в Рим начело с Карнеад, Полибий заминава там като заложник, Панеций също влиза във връзка със Сципионовците и останалата местна интелигенция.
– Да, тук трябва да се търси началото на гръко-римската литература. Аз не обичам много латинизмите, но думата „конвергенция“ сега изглежда съвсем на място. Римляните напредват на изток, разрушават границите между дотогавашните държави, като целта им е обединение на териториите около морето, тоест съединение на бреговете му в една държава.
– Морето, което Платон нарече „залив на Атлантика“.
– Да. И същевременно гърците се възползват от това, за да вървят на запад и да разпространяват гръцкия език, книжнината и някои свои възгледи също така успешно, както след Александровите походи на изток, които са били победни за тях. Оказва се, както е забелязал Хораций, че ти можеш да загубиш една война с мечове, и същевременно да я спечелиш с мастило и хартия.
– Аз затова всеки път казвам, че Рим е един от елинистическите центрове. Това е факт, но с него трудно се привиква, защото езикът е различен.
– И защото имаме инерция на историческото мислене, четене на историята от бъдещето към миналото. От тяхна гледна точка Рим не е бил кой знае какво, просто една нова военно-политическа сила, каквито до този момент е имало много. И с неясно бъдеще. Но от наша, или по-точно от новоевропейска гледна точка, положението е друго: Рим е предопределен за господар на Средиземноморието, после той става държава-богоносец – единствената християнска империя на земята. После започва и спорът кой е истинският Рим – папският на Запад или гръко-славянският на изток. Поради това е неизбежно на Рим да се гледа като на нещо изключително, което той през II век пр. Хр., въпреки всичките си успехи, не е бил.

2. История и литература

– И така, елинизъм. Какво знаем за него?
– Разпространяване на елинството, както личи и от думата. Завземане на територии, основаване на нови градове.
– Унищожение на източната опасност. С персите е свършено, вся власт македонцам.
– Много войни. Уж си разпределят териториите, но не съвсем и започват междуособици, които никога не свършват, чак до римско време.
– Докато дойде римлянинът да въведе ред. Впрочем кога свършва елинизмът? Със самоубийството на Клеопатра?
– Наистина краят на елинизма има отношение към експанзията на Рим. Затова първата крачка е победата им над Филип V към 190-та, когато става ясно, че македонците не са им равностойни. После идва унищожението на Македония като държава и след това разбиването на Ахейския съюз. Това са три събития през II в.; впрочем и разрушението на Картаген не е без значение, макар че става на запад. Защото то освобождава силите на римляните, така че всичко да се насочи към източния фронт.
– Направо като немците през ВСВ. При това с по-голям успех, защото я няма атлантическата опасност.
– И православната империя, макар дегизирана като комунистическа.
– Наистина краят е присъединяването на Египет. Впрочем персите никога не са били побеждавани напълно, просто е разрушена световната им империя. След време на тяхно място идват арабите и това става малко след края на нашия период, през VII в. А иначе литературата, която ни интересува тук, завършва със Страбон. След това вече минаваме към Рим – доколкото той има отношение към гръцката литература.
– Като изключим езика, това е просто още един гръцки град. При това голям.
– Но откъде ще започнем? То не е като класиката, там е ясно: първо епос, после лирика, после останалото. А тук всичко е наведнъж.
– Точно така. През елинизма има всичко, освен трагедия – говоря за оцелялото, разбира се. И реториката липсва. Затова казвайте, каквото ви е известно.
– Историография. Тук е Полибий, моят любимец. И доста други.
– Диодор. Полезна книга, трябва да се преведе.
– Има комедия. Менандър и разни малки форми, които пак са комически.
– И други малки форми, които са пасторални, буколически. Там е Теокрит, който е сложен, не може да бъде поставен в един жанр. Наричат го идилик, но някои от нещата му са комически.
– Има наука. Филология най-вече, но също математика, астрономия и механика, както е при Архимед.
– Това вече отива към технологията и не ни засяга много. Географията е интересна, защото добрият географ разбира от всякакви науки, като Страбон.
– Философия също. Да не я забравяме. Повечето неща са загубени, но все пак има нещо – Епикур, фрагменти на стоиците.
– И сведения за кинизма. Впрочем много неща за философията се знаят от Цицерон, той е отличен източник.
– И Теофраст е философ. И той е от тези, които не могат да бъдат определени. Има ботанически трудове, метафизически фрагменти, а освен това „Характерите“, които са отлична литература.
– Ами епосът? „Аргонавтиката“ на Аполоний.
– Да, малко остана да я забравим. Има и разни особени книги, като „Александра“ на Ликофрон, „Феномените“ на Арат и други, които са мъчни за четене.
– Химните. Скучни са, но ги има – тези на Калимах.
– Епиграмата. Тя е лирика и затова е трудна за обсъждане, обаче има много хубави неща.
– Добре. Изглежда, че споменахме необходимото…

3. Епосът. „Аргонавтика“

– Наистина, моделът за навлизане в литературата е зададен от класиката: търсим епос, лирика, драма и после от прозата – историография, философия и реторика. Но всяка епоха носи нещо ново. През елинизма имаме науки и разни особени видове, които показват изменения в културата, примерно идилията е такова нещо. Защото през класиката никой не се е сещал да се наслаждава на живота сред природата, та да мечтае да стане овчар или козар.
– Е как, ами Сократ и Федър, които лягат на сянка под платана при ручея? Това е като начало на туризма, да излезеш на зеленина извън прашния град.
– Така е, Платон е неизчерпаем. Така че вече можем да започнем поред. Кое да е първото?
– Аз искам да разкажа за аргонавтите.
– Добре, значи започваме с епос. Слушаме.
– Те са едно поколение преди Троянската война, значи са бащите на онези герои – тоест, някои са им бащи. Като Пелей, Теламон…
– Синът на Язон също е леко замесен в Троянската война. Купува поробени от Ахил троянци, после ги продава обратно в Троя на по-добра цена.
– Съвсем вярно. Наистина, той купува от Патрокъл един Ликаон, син на Приам, после някой го откупува, но накрая Ликаон загива, Ахил го убива в XXI-ва песен.
– Те се събират в Йолк, защото Язон трябва да извърши подвиг, да донесе Златното руно. Това е поискано от Пелий, който се боял от него, защото му предсказали, че ще бъде детрониран от човек, който ходи само с един сандал. А Язон така пристигнал в Йолк. И построяват кораба, архитектът му се казва Аргос, той е научен да прави кораби от Атина. Поканват Орфей; май се казва, че Язон лично отишъл да го помоли да участва. В Либетра, където Орфей царувал.
– Над бистонидите. Има една много хубава епитафия за Орфей, където се казва, че на гроба му плачели безбройни руси бистониди, и ръцете им били татуирани.
– И други известни герои е имало, най-вече Херакъл. Там наистина често се говори за Орфей, как първо изпълнил една песен за възникването на света, после помогнал корабът изобщо да потегли, после се намесвал с песните си, когато е било необходимо – при минаването на Симплегадите и при сирените. Но да, те пътуват и спират за известно време на Лемнос, там ги приема Хипсипила, царицата на жените, които живеят сами, без мъжете си.
– Една година почивка.
– Да. След това продължават, минават Хелеспонта и Босфора – там трябва да са били Симплегадите – разговарят с пророка Финей, който им предсказва по-нататъшния път, и после се движат по малоазийския бряг до Колхида.
– Все пак интересното е оттук нататък. Дотук е по-скоро хроника на пътуването с разни бегли препратки към Омир – изброяването на героите, престоят на Лемнос, който е като този на Одисей и хората му при Кирка.
– И тук някому се ражда син, както и там.
– Въобще „Аргонавтиката“ е пълна с география и етнография и на моменти е по-скоро като историческо съчинение преди Херодот – не че знаем какви са точно, но нищо чудно да са били такива – авторът казва откъде се пътува и какви са названията на местата и обитателите им. Но от пристигането в Колхида това се променя, защото започва разказът за срещата на Язон с Медея.
– И все пак, ако го разбием на части, ще се види, че няма новини. Медея прилича на Федра от „Иполит“, а цялата случка е просто още едно открадване на жена, като това на Елена и предшественичките й. Много често се говори за сцената с Афродита и Ерос, когато тя го кара да иде при Медея и да я влюби в Язон. Но това го има в Омир: то е най-напред като изпращане на вестител или някакъв бог, който да свърши някаква земна работа – както Хермес отива на земята, за да охранява Приам, докато откупи тялото на Хектор, и много такива. После Сънят, когото Хера изпраща да приспи Зевс, е персонаж, подобен на Ерос – малко богче, може би подобно на дете, на което се предлага подарък.
– Ама на Съня не му предлагат топка, а жена. А на Ерос топка, това е ново.
– Може да се сметне за награда като на състезание – триножник или брадва, а за Ерос е друго, защото на него не му трябват такива инструменти.
– Но можеше да получи лък.
– На Съня му предлагаха столче. И когато казва, че го е страх от Зевс, тогава Хера му обещава Харитата.
– Все пак не съм чувала преди това Ерос да е бил представян като момче с лък, и изобщо Афродита да има такъв син. Нали в Хезиод Ерос е стар като Хаоса и Земята, пък после в „Пирът“ нищо определено не се казва какъв е.
– Агатон казва, че е красив, с меки крака.
– Е, тези измислици на сътрапезниците не могат да се смятат за общоприети митове. И това, че Ерос бил син на Порос и Пения, си е измислено на място, къде другаде го има.
– А пък аз като слушам всичко това и си мисля за Вергилий. Тази история в „Аргонавтиката“ по всичко прилича на отношенията между Еней и Дидона. Само дето Язон взима Медея, а не я оставя сама, тогава сигурно и тя би се самоубила.
– Та те пристигат в Колхида, Еет ги посреща и става ясно какъв подвиг трябва да извърши Язон, за да вземe руното. През това време Медея го харесва и с посредничеството на сестра й се срещат – и тя му дава магически мехлем, за да стане неуязвим за нападения, и изобщо да придобие сила. И му обяснява какво да прави, когато от драконовите зъби израстат бойци. И всичко минава добре, но Еет се разгневява и не се съгласява да даде руното, както е обещал. Медея и Язон се срещат тайно, тя упоява дракона, открадват руното и потеглят. Колхидците разбират какво е станало и братът на Медея тръгва да ги преследва с кораб. Те пресичат Черно море и навлизат в устието на Дунав.
– Не се знае в кой ръкав на делтата.
– Да. Те не са толкова известни като нилските. И после?
– И пътуват по Дунав, а после завиват по един от притоците му и излизат в Адриатическо море.
– За който не знае география и това е възможно.
– О, те правят този фокус още веднъж по-нататък. Навлизат в Италия през По и след това се прехвърлят в Рона.
– С делтаплан или балон би могло. Само че на следващото място трябва да ги чака друг кораб.
– Античността винаги е мислела за пътуване и по въздух. Има безброй примери. Първо Икар, пък и Фаетон, полетите на боговете в „Илиада“.
– При тях обаче има опция да се превърнат в птици.
– И Лукиан лети. Право нагоре с кораба си и достига до Луната…

4. Александрийските учени

– Като чуя за александрийските учени и си представям научен институт, академия. Но не като тази на Платон, а друго – 5-6 етажен блок с коридори, лаборатории с отворени врати и професори със сериозен вид и бели престилки. И библиотеки.
– Може да е комплекс от блокове. С градинки между тях, езерца с фонтани и пейки за сядане и размисъл.
– И фонтаните не работят, тъй като са повредени от години, а учените не забелязват това, защото са заети с мислите си. Пък и академията няма пари да плаща на техници за поддръжка.
– Да не навлизаме в битовизми. Наистина, ученият е човек, на когото не му е до поддържане на такива машинки, защото той се задоволява с най-необходимото и дори с по-малко. За него главното е да стигне до откритието; и да разкаже за него.
– Те са били и поети. Ученият знае, че видимото е преходно, той устройва един устойчив свят от думи, формули и звуци.
– Може би главното е филологията. Всъщност те са били филолози в най-широк смисъл, значи любители на слова; и затова всичко е започнало със събиране на книги.
– Птолемеите са били щедри, а Египет е богата страна. Но тук някак още в началото се усеща духът на Аристотел. Има интерес към енциклопедизъм и четене, за да се поставят изследванията на здрава основа. И тъй като Александър е учил при Аристотел, неговата школа е станала образец на Музея. Защото Александрия е все пак македонски град, а Птолемеите и Аристотел са македонци.
– Това не ми е идвало на ум. Наистина, сякаш има някакво противостоене с Платон и изобщо с гръцкия начин да се прави философия – устно и в диалог.
– Значи думата „Музей“ е добре избрана и няма да наричаме мястото „академия“. „Музей“ не е по името на Орфеевия ученик, а означава „място на музите“, които пък са пиериди, тоест македонки. А Калиопа е майка на Орфей. Значи институцията ще въплъщава тракомакедонския дух и северния подход към знанието, в който има повече точност. И още нещо: тези хора не преподават много, имат малък брой ученици, които са им по-скоро като сътрудници.
– И все пак заниманията там не са били само филологически. Развивала се е астрономията и покрай нея природо-математическият дял на знанието.
– Географията примерно. Но човек захване ли се с география, той започва да говори за градове и население, и пак се връща към историята, и оттам – към книгите…

5. Стоицизъм

– Добре, тогава хайде да кажем нещо за стоиците. Според мен те като личности и лидери нищо интересно не са били, обаче имат книги и доктрина – тоест имали са, тъй като първата по-голяма стоическа книга, която е останала, е тази на Епиктет.
– Точно така. И е показателно, че тя дори не е написана от него, а от Ариан, който го е слушал. Значи едни пишат много, а книгите им изчезват, а други нищо не пишат, но казаното от тях оцелява.
– И все пак Сенека е стоик и е по-ранен от Епиктет. Макар и латиноезичен, но щом сме приели, че латинската литература е част от гръцката…
– Очевидно трябва да се спомене прочутата тройка: Зенон, Клеант, Хризип.
– Те се занимават с интелектуалното възприятие. Интересува ги какъв е механизмът на мисленето и затова измислят нови термини в тази област – за разбиране, схващане, понятие, съдене. Така че гръцкият след тях доста се променя и когато човек ги чете, сякаш се намира на чужда територия: очевидно това не е езикът на Платон и Аристотел. Това се вижда съвсем ясно при интелектуалстващи автори като Полибий: защото той иска да бъде като един нов Тукидид и затова отделя място за общи разсъждения по адрес на човешката природа и причините за събитията. И тук му проличава, че е чел стоиците.
– Освен това се занимават с физика и по-точно с космология. Тяхна е теорията за космическите цикли, при които всичко е предопределено; всеки космически цикъл завършва със световен пожар, а след това от оцелелите семена, наречени семенни логоси, светът се възражда отново какъвто е бил, до подробности: включително с раждане на същите хора и повторение на събитията от живота им. Това е крайност и може би само Зенон е мислил така. Но общо взето те отричат, че човек може да промени съдбата си, а смятат, че свободата му се състои в това, да приеме ставащото без да роптае.
– Това го има и при марксистите. Те казваха мъдро: „Свободата е осъзната необходимост“, което изглежда да е взето направо от стоицизма.
– Да, защото според тях историческият процес е предопределен и неизбежен. Каквото и да правиш, комунизмът ще се случи, от теб зависи само изборът: дали ще се присъединиш към партията и движението, или ще се противопоставиш като реакционер или ревизионист. Борбата им е за просвещение и при нужда – за изтребление. Защото от една страна има заклети врагове на движението, като едрите капиталисти и Църквата, които просто трябва да бъдат премахнати; а от друга, пролетаризирани или обречени на пролетаризиране маси, които трябва да се подготвят за бъдещето и да се осъзнаят класово. Тъй като по света има още доста работници, селяни, пролетарии и интелигенция, които продължават да са пленници на буржоазната идеология и църковното мракобесие.
– Вярно е, че комунистите си послужиха с пророчеството за края на историята, защото действаха в един отдавна християнизиран свят. Но това беше само преструвка; защото тяхната космология и метафизика е много по-близка до елинистическата, отколкото до християнската. Те вярват, че има безкрайно много светове и че времето също е безкрайно; което значи, че и да победи комунизмът, това ще е временно, защото няма причина човечеството да е вечно. Те нямаха смелост да изградят непротиворечива картина на света, защото задачата им беше практическа – да съсипят Църквата и да разграбят християнските страни, пък после ще видим. Бяха еретици, но и разбойници, напълно подобни на кръстоносците от XII-XIII век. Целият им грандиозен план се разстрои покрай прогонването на Троцки и сталинизирането на СССР: държавата, вместо да се разглоби и разпродаде, остана цяла и още по-влиятелна отпреди. А Църквата преживя всичко това.
– Добре, но това вече не е стоицизъм. Хайде пак да се върнем към материала. Нещо за Клеант?
– Той е автор на един химн „Към Зевс“. Малко в духа на казаното от Есхил: „Зевс! Или както и да се казва той…“ Тук става дума за универсален бог, много повече от Омировия олимпиец, който се отнася с хората така, сякаш са актьори в представление. Изобщо ми се ще да кажа нещо за универсалния дух на стоицизма. Те имат едно сериозно послание и то е, че хората са равни независимо от произхода и социалното си положение… (18-ти)

6. Епикурейство

– От Епикур са останали малко неща. Има три писма, като две от тях са по естественонаучни въпроси и не са твърде интересни; и едно, където се излага нравствената доктрина, то е по-достъпно. Освен това за епикурейството може да се съди и по Лукреций.
– И по Лукиан, който казва, че когато епикуреецът пристигнал на пиршеството, стоиците му обърнали гръб като на някакъв прокажен или отцеубиец .
– Всъщност интересът към епикурейството донякъде се дължи на това, че то е скандално. По това си прилича с кинизма, както и по други неща също.
– О, те са твърде подобни. Всъщност епикуреецът – това е киник, на когото не му се живее на улицата. Мисля, че когато се обсъжда елинистическата философия, е уместно да се използва англицизмът „таргет групи“. Просто всяка от тези школи се насочва към някоя прослойка на обществото или специфичен вкус и темперамент. Ако си бедняк и чужденец без жилище и пукната пара, нищо не ти пречи да станеш киник. И това е къде по-добре, отколкото да си просяк или клошар, защото се обявяваш за философ и хората те гледат с интерес и даже с уважение: „Ето, този се е отказал от житейските удобства и еснафските предразсъдъци, живее свободно и говори каквото ще“.
– Това за таргет групите според вкуса и възможностите не е лоша идея. Изглежда най-трудно да си скептик, защото това изисква голямо интелектуално усилие. Тъй като това, което те отличава, не е начинът на живот или някакво нравствено послание, а съмнението. Но ти не можеш просто да кажеш „съмнявам се във всичко“ и край. Трябва да търсиш доводи срещу твърденията, а това иска доста работа.
– Епикурейството е философия за страхливци и ленивци. Там главният апел е да не се обвързваш с нищо и да избягваш всеки риск. За да си епикуреец първо трябва да имаш един приличен доход, иначе как ще поддържаш умерения си начин на живот и приятелската компания. Това ще рече, че хем икономически си интегриран в обществото, хем си извън него, защото един от принципите е да не се заемаш с никаква обществена работа, включително да не се жениш. В това отношение киникът е много по-честен – и той не заема никаква позиция, но поне живее като куче и преживява ден за ден. Стоикът пък приема всички задължения, които животът му налага, но не лъже и не бяга от страдания, ако цената за това е безчестие. Епикуреецът първо обявява, че душа не съществува, а само усещания, и следователно няма опасност тази душа да бъде наказана след смъртта заради безобразията си преди това; освен това смъртта не е страшна, защото за нея няма усещане, а реално е само това, което усещаме. Но неприятните усещания не са проблем, защото са или продължителни, но леки, или тежки, но краткотрайни. Дотук всичко е наред, но защо тогава ни се препоръчва да бягаме от болки? Значи тук има противоречие в самите принципи. От една страна болката се пренебрегва, а от друга се настоява тя да бъде избягвана на всяка цена. Така че епикуреецът е човек, който прекарва целия си живот в това, да уверява сам себе си, че не е толкова зле, колкото му изглежда. Напълно сигурно е, че има по-красиви начини да прекараш единствения си и не много дълъг живот на тази земя.
– Като те слушам, винаги се чувствам като един овчедушен лицемер и нищожество, и ме е срам от самия себе си…

7. Кинизъм

– Всъщност киникът е загадка. Около тези хора винаги е имало неяснота: дали това което правят, е прекалено лесно или пък крайно трудно.
– Киникът е аскет. Разбира се, че делото му е трудно, рисковано и изтощително: най-напред с това, че се излагаш на грубостите, подигравките и насилието от страна на всички. Затова киникът носи тояга – за да се брани.
– Киникът прилича на стоика с това, че влага цялата си надежда във водещото начало на ума, способността да различава добро от зло. Уличният и кучеподобен начин на живот при него е само външност: в действителност той удържа пълен контрол върху мислите и поведението си. Когато нагрубява някого, това не значи, че го ненавижда или иска да го оскърби: той просто го изпитва. И като се излага на произвола на минувачите, с това също ги изпитва – доколко са годни да се въздържат от насилие и обиди, при положение, че могат да ги вършат безнаказано.
– Има и още нещо. Киникът говори и върши неща, за които останалите само мислят, но не смеят да произнесат или да ги направят пред други. Разбира се, не става дума за нещо престъпно или вредно, а просто за неща, които се смятат за „неприлични“. Но неприличното не е зло. Та като върши и говори такива неща, киникът напомня, че безчестието не е в това, да си беден, грозен или грубоват в речта и поведението си, а в това, да лъжеш, грабиш и насилваш. Затова казва, че се държи като животно: защото животните не вършат зло, а само действат според природата си. Така че ако човек се държи според природата, той няма да е зъл. Злото идва от желанието да имаш повече от нужното и да го имаш с измама. Та с поведението си той казва: ако не можете да сте по-добри от животните, поне не бъдете по-лоши.
– Тук има стремеж към разширяване на свободата. Киникът показва, че ти можеш да дръзваш с думи и дела така, както повечето хора не могат, и пак да си жив и да не причиняваш зло. Може да се каже, че и тук имаме борба със страха, но не престорена, както е при епикурееца, а истинска. Той е по-смел и от стоика, защото онова, което стоикът проповядва с думи – че всички са равни, независимо от положението си, киникът го показва на дело и си рискува живота всеки ден.
– Сред киниците е имало и жени. Това е, защото тази философия е практическа, а не умозрителна. Аз примерно не съм чувал за стоички, епикурейки или скептички, обаче кинички има: споменават за една Хипархия.
– Да, приятелката на Кратет. Четох за нея в Диоген Лаерций. Била от доста заможно семейство, но казала, че ще се омъжи само за Кратет и никой друг, иначе щяла да се самоубие. И близките й се изплашили и я оставили да иде с него.
– Киникът никога не е изчезвал, той само се явява в различни облекла. Забележително е, че още в „Одисея“ се показва разликата между истинския киник и баналния просяк: това са Одисей и Ир. Защото Одисей се преструва на изпаднал бедняк и така изпитва женихите; при това се казва, че го прави по внушение на Атина. А в действителност той е по-мъдър от всички тях взети заедно, а и по-добър воин.
– Точно така, но същевременно има и фалшиви киници, които са просто едни лакомии и шутове.
– Е да, както има лъжемонаси. Мъчно е да разбереш кой какъв е от пръв поглед. Всеки навлича някакво облекло, а какво има в душата му – само Един знае… (20-ти)

8. Скептицизъм и хедонизъм

– Свидетелствата за тогавашния скептицизъм са много късни. Не съм сигурен, че има нещо съществено извън Секст Емпирик.
– Да, и като прибавим Пирон, това са всички скептици, за които съм чувала.
– Но скептицизмът е нещо доста по-старо от Пирон. Първо, има го при Платон, тоест там е засвидетелстван. Например диалогът „Парменид“ е скептически: показва се, че не може да се докаже съществуването на идеите, а също и на едното, което е тяхна основа и източник.
– Тежка философия.
– Точно така. Излиза, че ако човек разчита само на разсъждения, той трябва да се усъмни в първоосновите на битието; и ако вземе насериозно невъзможността да ги докаже, ще трябва да се усъмни и в собственото си съществуване.
– Но не за всичко следва да се търси доказателство, казва Аристотел.
– Да. Освен това от „Федон“ става ясно, че колкото и да искаме да докажем безсмъртието на душата, не можем: иначе приятелите на Сократ нямаше да плачат след изпиването на отровата, а щяха да се веселят. Някъде по това време Горгий също е показал, че за съществуващото не може да има доказателство.
– Ами Зенон? Не онзи от Китион, а другият. Нали той беше показал, че и движение не съществува, или поне трябва да го приемаме само на вяра.
– Значи е ясно, че апоретичното философстване е започнало далеч преди Пирон. Събеседникът или слушателят бива поставен в недоумение: показва му се, че най-важните неща не подлежат на доказателство, а следователно и останалите. Тогава откъде се взима знанието и как си позволяваме изобщо да правим нещо? Затова скептиците се разграничават от догматическите философи: не че ги отричат, а просто казват, че философ не се става като наизустиш лекциите на преподавателя си. Първо трябва да има задаване на въпроси и опровергаване на прибързаните отговори. Сократ е правил точно това, с цел да покаже как се навлиза в истинската философия.
– Но как самият скептик обяснява защо прави това, а не онова? Щом всичко е съмнително?
– Всичко е съмнително за сухия разсъдък, но не за разума, който включва съвестта и чувствата. Например за самите впечатления съмнение няма; никой скептик не отрича, че нещо може да е приятно или неприятно.
– Значи скептикът може да стане хедонист. Ето една школа, която щяхме да забравим.
– Ами тя и не заслужава много внимание. Това е просто вид епикурейство, макар епикурейците да го отричат.
– Не е точно така. Хедонистът стои по-близо до киника и стоика, отколкото до епикурееца. Защото епикуреецът уверява, че щастието му е основано на безстрашие, което не е вярно, защото той се бои от болката и от всяко страдание. Докато хедонистът обявява, че смисъл на живота е удоволствието и че може да намери удоволствие във всичко. Значи първо се осмелява да изкаже нещо, което повечето хора правят, без да го казват; и второ, не хленчи пред болките и бедите. Така че той пренебрегва хорското мнение като киника и приема съдбата си безропотно и мъжествено като стоика.
– Мислех, че ще се обявиш срещу хедонизма още по-твърдо, отколкото срещу епикурейството, пък то излезе обратното.
– Така е, защото нямам нищо против удоволствието като такова, а само срещу лъжата и безгръбначието. Ако някой каже, че живее за удоволствие и наистина се държи така, няма да го упрекна. Само че това е много по-трудно, отколкото изглежда, тъй като такъв човек веднага ще си навлече гнева на лицемерите, които правят същото, но не го признават. Защото това, което най-много ги ядосва, е да се говори истината… (21-ви)

9. Реториката. Дионисий Халикарнаски

– Та за Дионисий казвам, че е преди всичко ретор. Той се интересува от класическа атинска реторика – от Лизий до Демостен.
– Че то друга има ли? От Горгий по негово време сигурно вече нищо не е имало. Разни Тразимаховци и Хипиевци май нищо не са оставили като речи. Всички оратори, от които може да се прочете нещо и си струва да се говори, са атиняни.
– Така е, но въпросът е защо му е на човек да се занимава с тези текстове. В тях става дума за въпроси на деня, особено при съдебните речи. Ако пишеш история на класическа Атина, тогава ще ги четеш, но за какво друго?
– Явно заради езика. Дионисий е атицист.
– Така мисля и аз. Работата е в това, че на гръцкия от V-IV в. тогава вече се гледа като на класически език, и то не на кой да е гръцки, а точно на атическия. И той се поставя в основата на филологическото образование: а то по онова време включва граматика и реторика, по-малко поезия и история, и още по-малко други неща.
– Е, значи като класическата филология днес.
– Да. Защото учещият човек от класическата епоха няма да чете реторика, нито история, тъй като по негово време тези жанрове едва са възниквали; а ще чете Омир. Колкото до родния му атически или йонийски, той за него не е класика, а всекидневие, значи по-нисък стил. Затова трагиците не пишат като Лизий или Тукидид, макар да са почти на техните години, а пишат на дорийски; или пък на атически, но с много архаични думи – защото представят нещо, което тогава се е смятало за класическа древност. По същия начин е и през I век пр. Хр. Гърците от онова време вече не говорят като Платон и Демостен, но пък това, което учат, трябва да е класическо; и се приема, че класическото е може би в ораторството и Тукидид, чиито герои непрекъснато произнасят речи, при това на чист атически.
– Да. Затова „Историята“ на Дионисий е пълна с речи – защото той следва Тукидид.
– Така че това е времето, в което възниква цялото европейско класическо образование. То е основано на гръцкия и гръкоезичната проза от V-IV в. и всичко друго се съотнася с него съгласно мнението на хора като Дионисий и съвременните му римляни, примерно Хораций. Според тях Лизий, Тукидид, Платон, Демостен – това е центърът, златният гръцки, „класическата класика“; докато Омир е благородната древност, която също е добре да се почита и познава, но не е много актуална. А пък лириците са едни приятни и забавни хора, могат да се четат, но не са класици. Същото се отнася и за трагедията, тъй като тя не е проза и се отпраща било към Омир, било към лириците. За комедията няма какво и да се говори, тя е евтина и вулгарна работа, развлечение за тълпата.
– Ами латинският, римляните? Те съвсем ли не са класици?
– Ни най-малко. Никой никога не е смятал римската литература за класическа; от самото начало се знае, че тя е имитативна. И това въобще не се променя от факта, че Западът остава латиноезичен и че университетското образование почти до средата на XX в. е главно латиноезично, а живите езици там са в обращение само заради неуките студенти. Латинският през цялата си история е бил средство за разпространение на високата гръцка литература сред незнаещите гръцки. Ако класическата филология и въобще образованието бяха на висота, днес целият свят щеше да пише и говори на гръцки като Демостен. Поне така мислят атицистите… (22-ри)