Архив на категория: за събитията днес

за обществото, за събитията днес, за човека, история

Размишления за нашето време

ноември 17, 2020 Николай Гочев Публикуване на коментар

[„Вирусология“]

Март

(14 март)

Когато започне разговор за трагичното, винаги и още в началото някой казва, че „трагична е смъртта“.
Като оставим настрана, че това не е отговор (защото въпросът не е „Кое е трагично?“, а „Що е трагичното?“), в течение на разговора се разбира, и то от всички, че не всяка смърт е трагична.
Защото някоя може да е героична, а друга – просто желана (по някаква причина). Освен това смъртта на врага не е трагична за неговия враг. А има ли някоя, която да е трагична от всяка гледна точка? И дали ще е трагична защото е смърт, или по друга причина?
Трагичното в смисъла, който ни е завещан от древните, непременно е свързано с вината. Невинно пострадалият не преживява трагедия – той просто страда. Онзи, който не знае или не приема, че е извършил престъпление, също не преживява трагедия – той смята, че е направил каквото е редно (естествено).
Трагедия има само там, където някой разбира, че е виновен. При това в историята трябва да има съществен обрат, така че да се случи противоположното на онова, което той е замислял.
Така че същината на трагичното е там: да предприемеш нещо с цел спасение, а то да доведе до гибел.

…

Съществува и следното мнение, подкрепено изглежда с факти и идващо от „центъра на бедата“ – Италия.
Оказва се, че почти никой от жертвите на вируса не е починал точно от него. Средната възраст на починалите била 80 години; освен това те са имали и други заболявания.
Броят на починалите пациенти, които нямали друга диагноза, освен „коронавирус“, бил двама (2) от 1266!!
Може би за част от света, и то за тази, която притежава медиите и взима политическите решения, е неразбираемо как човек може да умре поради това, че е стар и болен. Съгласно този възглед няма такова нещо като „стар и болен“, особено когато става дума за хора с пари и обществена позиция.
Цялата паника е оттам, че хората са забравили да мислят за себе си като за смъртни същества.

Рим, 14 марта. /ТАСС/. Высший институт здоровья выявил, что только у двух пациентов, у которых был диагностирован коронавирус, вызываемое им заболевание могло быть единственной причиной смерти. Об этом сообщил в ходе традиционной пресс-конференции в Департаменте гражданской защиты в пятницу президент института Сильвио Брузаферро, сообщает агентство NOVA.
„Средний возраст умерших пациентов, у которых был выявлен коронавирус, 80 лет, и это – преимущественно мужчины. Большинство из них страдали множеством хронических патологий. Истории болезней двоих пациентов, у которых не было других диагнозов [кроме коронавируса], должны быть еще до конца изучены“, – приводит агентство его слова. Таким образом, Брузаферро затруднился дать точную статистику по окончательно подтвержденным случаям смерти от коронавируса, поскольку, как он пояснил, в Институт поступило пока немногим более 100 историй болезней умерших.
Согласно информации Департамента гражданской защиты, жертвами заболевания, вызываемого коронавирусом нового типа, считаются 1266 человек из 17660 инфицированных с начала вспышки. Смертность в Италии на данный момент составляет 5,8%. При этом среди мужчин смертность выше – 7,2%, тогда как среди женщин смертность составляет 4,1%. Жертв среди людей моложе 40 лет двое: мужчина, страдавший психическим заболеванием, диабетом и ожирением, и женщина с онкологическим заболеванием…

https://tass.ru/obschestvo/7977063

(15 март)

Не очаквайте новини, занимавайте се с друго. Новини няма да има, тъй като всичко необходимо вече беше постигнато.
Почти всички хора, цялото население на земята, са представени като възможни или действителни „преносители на опасно заболяване“. Затова те трябва да бъдат обездвижени и изолирани (затворени). Оттук нататък дали ще живеят или не, все едно; важното е да не разпространяват вируса.
А вирусът беше сметнат за опасен и светът беше превърнат в концлагер не защото „застрашава нашите близки, които са ни отгледали“, както мелодраматично каза един наш съгражданин по телевизията, а защото застрашава онези, които с цената на всякакво угодничество, подлости и престъпления са се устроили така, че да си живеят забавно още няколко века поне. И изведнъж – болест, за която няма определено лечение и е опасна преди всичко за тях (поради възрастта и пола им).
Е, как да не затвориш целия свят? Което именно и стана.

(16 март)

Излизам тази сутрин към 10 (по работа).
Тук-там отделни индивиди вървят поединично, мрачни и маскирани като разбойници.
Излизам още веднъж, този път към 17, и какво да видя!
Кучета щастливо тичат по поляните, майки бутат бебешки колички, влюбени се държат за ръка, хората се усмихват един другиму с открити лица.
Мъжествени генерали и силни прокурори преследват спекулата и затварят фризьорските салони.
Да живее пролетта!

(17 март)

Медийното внимание към ситуацията е над всякаква критика. Трета световна война (с активни военни действия) не би могла да заеме повече място в TV-емисиите и интернет.
Събитие от такъв интерес през последните 50 години е имало само веднъж – властовите промени в източна Европа от края на 1989 и разпадането на СССР през 1990-1991. Само един от поредицата факти оттогава стига: през юни 1990 Русия напусна СССР! Вярно е, че ролята на наскоро изоставилата ни Британия не беше чак такава, но не беше и пренебрежима.
Ако растежът на заразяванията и смъртните случаи продължи още месец-два, със съответстващите поражения в икономиката, може да се стигне и до геополитически промени, сравними с онези. Влиянието на Китай ще се увеличи още повече, а Русия няма да загуби нищо.
Западна Европа, която спечели много от изчезването на СССР, сега понася най-силния удар. ЕС не действа като нещо цяло, а се разпада на отделните си държави (границите се затварят, сътрудничество няма). Италия получава помощ не от Германия и не от Европейската комисия, а от Китай.
Впрочем скоростта на разрастване на епидемията в Италия намалява през последната седмица, както може да се убеди всеки, който прегледа общодостъпните цифри. Така че до милиони жертви в Европа няма да се стигне.

(18 март)

1941-1945 – военно положение
1946-1989 – извънредно положение, но със светло бъдеще
1990-2006 – национална катастрофа
2007-2020 – тежко, но с европейски ценности
март 2020 – извънредно (по болест)
от април 2020 нататък – почти военно, но важното е да сме живи и здрави

…

Когато през лятото на 1990 се върнах в София за ваканцията, кризата вече вилнееше и всички бяха в шок. Същевременно ми направи впечатление, че хората са станали по-любезни (не си бях идвал от 10 месеца).
Споделих това с една госпожица.
– А, глупости – отвърна тя. – Всички са толкова груби…
И започна да бълва хули срещу ближните, както правят обикновено завистливците.
Но беше истина, че хората бяха станали по-вежливи. Това се усещаше дори по интонацията, с която произнасяха някои обикновени думи като „Здравейте“, „Довиждане“, „Всичко добро“ и прочее. Защото в случай на обществена опасност човек си спомня същинския смисъл на думите, които иначе употребява по навик и небрежно.
И сега пак е така. Влизам в зоомагазин и питам продавачката дали случайно знае откъде мога да си купя разклонител (електрически).
Ако бях задал този въпрос преди десет дни, тя би ме сметнала за луд. А сега ме упъти най-любезно и ми пожела успех.

(19 март)

На европейските щабове по извънредното положение ще им бъде все по-трудно да доказват на населението колко опасна е болестта и колко необходимо е преустановяването на всякакви икономически и обществени дейности.
Разпространяването на заразата се забавя, но „мерките“ сега се въвеждат; и никой не казва докога ще продължат. Може би защото ще продължат неопределено дълго.
„Титаник“ потъва. Англичаните се оказаха най-бързи, свалиха колкото спасителни лодки имаше, натовариха се и отплаваха на запад. За останалите – като във филма.
Причината вероятно е изчерпването на възможностите на икономическия модел, по който работеше евроатлантическата общност. Ето едни цифри (има ги навсякъде): САЩ и Канада + ЕС и отделилата се Британия имат БВП от общо 49 трилиона USD (по ППС). Срещу тях са Китай, Индия, Русия и някои доскоро наричани „развиващи се страни“ (Индонезия, Пакистан, Малайзия, Филипините, Бразилия). Общият БВП на тези осем вече е надминал 53 трилиона и ще расте (заедно с населението им). А населението на „първия свят“ ще расте по-бавно и неговият БВП няма да догони този на „останалите“, а напротив – ще изостава.
Това значи, че борбата на Запада срещу „останалите“ за икономическо господство е загубена.
За военно-политическо – също.
Това, което предстои, е да се живее според наличното (а не на заем и не за сметка на целия свят). А наличното в днешна Европа изглежда позволява точно това, което ни предлагат: към 30% по-малко икономическа дейност (и реални доходи) и мно-ого по-малко демокрация и граждански свободи. И преминаване в постоянен режим на извънредно въздържание, защото друго вече не може да се направи.
Алтернативата е хиперинфлация, която да унищожи еврото, а след него и долара. Значи – по-добре икономии.
Какво е отношението на всичко това към коронавируса? Чиста случайност.

(20 март)

Проблемът не е във „вируса“, а в завръщането към реалността.
В продължение на 40 години, от Рейгън и Тачър насам, Западът е работил с пари, които не съществуват (лъжливи са, не съответстват на изработеното).
Жизненото равнище расте, хората харчат, доволни са. Гледат отвисоко на бедното и, разбира се, „нецивилизовано“ и „несвободно“ население на света. Медиите ги ласкаят: „Вие сте първият и вече наистина развит свят, върхът на еволюцията. Самата цел на историята. Имате всичко – пари, развлечения, престиж. Още малко остана и науката (медицината) ще ви направи безсмъртни. Всички други са неразвити, или развиващи се, догонващи и прочее.“
Какво се случи? Светът се захвана за работа и в един момент просто отказа да приема техните несъществуващи пари.
Резултатът – пълна катастрофа. „Мерките“ са отчаяни, обосновката е безсмислена. Казва се, че трябва да пазим възрастните хора, и същевременно се предлага тези хора да бъдат арестувани по домовете си, където да загинат поради липса на най-необходимото. Казва се, че деца и млади хора не боледуват, а същевременно полицията преследва майки с деца по парковете. До вчера главна грижа беше демокрацията, а сега властта се съсредоточава в ръцете на двама-трима на държава (според някои и това е много).
Някой беше казал, че можеш да лъжеш малцина за дълго и мнозина за кратко, но не можеш да излъжеш всички завинаги.

(21 март)

Като при всяка революция (или друга обществена катастрофа) наблюдаваме страшен срив на ролята на институциите и авторитета на техните представители.
Нито министрите са министри, нито президентът – президент, нито прокурорът – прокурор.
Конституционният съд е забравен; мнението на партийните лидери няма по-голяма тежест от това на кой да е гражданин, изказващ се по телевизията.
От полицията се очаква главно да атакува хора, чиято вина е в това, че са извън апартамента си; а армията трябва да й помага.
Има епидемия (не у нас, но както и да е); но епидемиолозите нямат думата, освен ако някой не им вземе интервю, което се забравя още същия ден.
Предполагам, мнозина вече си задават въпроса:
Кой ще е диктаторът?

(22 март)

Из града колите са малко, пешеходците – по-малко и от тях. Пред аптеките и хранителните магазини стоят по неколцина чакащи (с маски). Останалите са по домовете си. Хладилниците са заредени. В страната има ред.
А как ли ще бъде в деня, когато няколко десетки хиляди деца останат не само без закуска и без обяд, но и без вечеря? И когато след залез слънце, към 7-8 вечерта, кажат: „Мамо, тате, искаме храна“?
При цялото ми уважение към коронавируса все пак смятам, че майките и татковците ще прекарат нощта в размисъл върху създалото се положение. И на сутринта ще имат позиция по въпроса, която ще искат да оповестят. А когато човек силно желае да оповести нещо, той намира най-различни начини за това.

Ето как е било някъде:
„Една жена от живеещите отвъд Йордан, на име Мария, дъщеря на Елеазар от селото Ветезува, което значи „Домът на исопа“, прославена с произхода и богатството си, избягала в Иерусалим и попаднала заедно с другите в обсадата…
… А вестта за ужасното деяние изпълнила целия град и случката била пред очите на всекиго, и всеки тръпнел, като че ли сам бил дръзнал да направи това. Гладуващите желаели смъртта и облажавали онези, които си били отишли, преди да видят и чуят толкова големи злини“ (Йосиф Флавий. „Юдейската война“ VI, 3,4)

(23 март)

Да кажем и няколко добри думи за „вируса“.
Благодарение на него:

1. Движението намаля и въздухът се изчисти
2. През нощта е тихо и може да се спи
3. Улиците и подлезите се мият по-често
4. Повече свободно време
5. Никой не кашля, не киха и не плюе
6. Говори се, че медицината е не само услуга, но и наука
7. Когато излизаш вечер, имаш чувството, че се разхождаш в частния си град.

(25 март)

Доскоро войните бяха другаде и всичко беше прекрасно. Сега войната дойде тук и всичко пропадна.
Да видим броя на загиналите в Ирак, Либия и Сирия от времето, когато Атлантида („колективният Запад“) ги освобождаваше, и да го сравним с днешната ни беда.
Ирак (2003-2011) – до 220 000 мирно население
Либия (2011) – до 40 000 само от бомбардировките и ок. 700 000 бежанци.
Сирия (2011-2020) – до 300 000 души (от тях над 70 000 мирно население) и 4 милиона бежанци
Значи: 330 000 мирно население загинали и 4,7 милиона бежанци (по уикипедия)
Жертви на коронавируса към днешна дата – 20 500; от тях 14 000 в „Атлантида“.
Съотношение на жертвите на вируса към убитите в името на „демокрацията и човешките права“ – 1:23.
Сега обаче мейнстриймовските медии настояха да отложим демокрацията в името на човешкия живот. Защо така? Който е бил демократ тогава, нека да бъде и сега.

(26 март)

Интервю

Въпрос:
– Вирусът предизвика тревога в целия свят, последиците от него стават все по-драматични. И в Германия има извънредно положение. Какво изобщо представляват коронавирусите?

Сушари Бакди (лекар, инфекционист, микробиолог; работи в Майнц, интервюто е на немски):
– Вирусите се срещат при хората и животните в целия свят. И представляват голямо семейство, което е сред нас. Нормално погледнато от медицинска гледна точка не играят никаква роля, защото предизвикват леки грипални ефекти или хрема с температура; и най-много възрастните хора да са – може би – в известна степен по-застрашени. Сега на сцената се появява нов представител, който всява страх в целия свят. Защо? Covid-19 беше открит в Китай и се разпространи там много бързо. Но беше придружен очевидно от много смъртни случаи, повече отколкото би могло да се очаква. После дойде тревожната новина от северна Италия, където се случваше подобно нещо. Но всъщност – и това трябва да се има предвид – в другите страни, където вирусът се разпространи, не се достигнаха такива мними (scheinbare) смъртни квоти от 4-5-6%. Така например в Южна Корея е съобщена смъртна квота 1%, в Англия – 0,3%.

Въпрос:
– Защо „мними“ смъртни квоти?

Отговор:
– Мними, защото ако един вирус не убива сам или самостоятелно (selbst oder allein), а само в съюз с други заболявания, то тогава нямаме право да обвиняваме единствено вируса. Че това се прави при Covid-19 е не само погрешно (falsch), но и опасно и заблуждаващо. Тъй като по този начин се забравя, че много други фактори – локални фактори – могат да играят решаваща роля. Примерно: Кое обединява северна Италия и Китай? (Was eint Norditalien mit China?). Какво общо имат? Това е въпрос. Отговор: Ужасното замърсяване на въздуха, което е най-високото в света. Така че Италия е един европейски Китай. Белите дробове на хората в тези области са натоварени и боледуват по съвсем различен начин от нашите бели дробове.

Въпрос:
– А какво е положението в Германия? И тук вирусът се разпространи много бързо.

Отговор:
– Да. Изглежда така, като че ли разпространението на вируса тук е в действие. И е забележително, че той сега ни дава данни, с които можем да вземем по-добро решение какво да се направи.

Въпрос:
– И това сега го направиха експертите и политиците. Обявиха най-висока степен на тревога.

Отговор:
– Да. И това собствено е голямата трагичност на тази история. Защото това, което беше решено, е всъщност безсмислено (sinnlos). На особено важни въпроси сега вече е отговорено. Първият е: Този вирус убива ли „само“ по-възрастни и хора с други предварителни заболявания, както другите – нормалните – коронавируси, ли убива и млади хора? И отговорът е напълно ясен. Имаме 10 000 инфекции. 99% от хората нямат никакви или само леки симптоми. Още оттук трябва да се направи изводът, че е погрешно и всъщност не би трябвало да е позволено да се говори за 10 000 „заболели“. Те не са болни. Инфекцията не бива да се отъждествява със заболяване. Тъй като заболели са само 50-60 от тези хора; и до днес 30 са починали – за 30 дни. Значи тук имаме смъртна квота от един починал дневно, който е Covid-позитивен. Досега. Сценарият на ужасите е, че този брой може да стане приблизително 100 пъти по-голям. Тогава ще имаме 1 милион случаи и вероятно 3 000 мъртви в следващите 60 дни. Значи общо са 100 дни: и това е равно на 30 мъртви на ден. Този сценарий на ужасите сега се опитват да го предотвратят.

Въпрос:
– Сегашните мерки целят да забавят разпространението на вируса и по този начин да предотвратят да се съобщава всекидневно за нови смъртни случаи.

Отговор:
– Да. Като таванът тук е 30 мъртви на ден, според всичко, което знаем досега. Сега може да ни звучи много 30 мъртви на ден, но трябва да се помисли, че тук в Германия всекидневно умират 2 200 души над 65 години. Трябва да се има предвид, че минимум 1% от тези хора с голяма вероятност носят в себе си нормалния коронавирус. Това са 22 дневно, които носят в себе си съвсем нормални коронавируси, братята на Covid-19. И те ни умират всеки ден. Разликата тук е, че ние не говорим за починали от корона, тъй като знаем, че участието на вируса има много малка роля в случилото се. И така, сега искаме да предотвратим този сценарий: тези 30 да заменят [тези 22]. Това е, което се случва сега. Страхуваме се, че при 1 милион инфекции с новия вирус ще оплакваме 30 мъртви дневно, а не осъзнаваме, че през цялото време най-малко 20, ако не и 30, 40 или 100 пациенти умират от същите допълнителни заболявания и натовареност, и са коронавирусно позитивни. И затова се предприемат тези ужасяващи (horrende) мерки?!

Въпрос:
– Какво Вие мнението за мерките?

Отговор:
– Намирам ги за гротескни, прекалени и направо опасни. Опасни, защото вижте… всеки човек, всеки по-възрастен човек има правото да се погрижи да не бъде измежду тези 2 200, които ни напускат всекидневно. За тази цел той има своите хобита, спортува, поддържа социалните си контакти, посещава мероприятия и т.н. Всичко това сега го няма. Може да сте сигурни, че тези мерки общо взето ще съкратят продължителността на живот на тези 2 200 души. Към това да прибавим и икономическите последствия, които со толкова ужасни и застрашават съществуването на много хора. И накрая имаме естествено и директните медицински последствия. Още сега имаме затруднения при обслужването, операции не могат да се извършат, болни не мога да се обгрижат оптимално, персонал се оттегля или липсва в болниците, тъй като майките трябва да се грижат за децата си. Всичко това са неща, които естествено ще имат все по-лоши последствия. Мога само да кажа, че тези мерки са саморазрушителни, и ако обществото ги приеме и изпълни, това ще е равно на колективно самоубийство.

https://www.facebook.com/watch/?v=528569804749022

…

Триумвиратът (може да го наричаме и хунта) явно няма търпение да извлече всичко от създалата се ситуация.
Днес беше разпуснат парламентът, което значи, че беше премахната партийната опозиция.
Какво предстои:
1. Отстраняване на президента
2. Затваряне на храмовете

(27 март)

Атлантида («колективният Запад») се провали икономически, а за морал изобщо да не споменаваме. И то след като в продължение на 3 десетилетия поглъщаше по една средно голяма държава на всеки три години.
Кои са държавите? Ето ги поименно, от север на юг:
1. Балтийските републики (малки са, така че да ги броим за една)
2. Полша
3. Чехословакия
4. Унгария
5. Румъния
6. България (всички от 1990 нататък)
Освен това
7. Ирак (от 2003)
8. Либия (от 2011)
9. Украйна (от 2014)
9х3 = 27. Това беше необходимото, така че за периода 1990-2017 стандартът на живот в Атлантида да се поддържа висок и икономиката да расте. Но за да се стигне благополучно до края на 2020, трябваше да се осигури още една.
Иран? Оказа се твърде голяма и организирана, а и няма опозиция, подобна на украинската.
Сирия? На нея разчитаха много, но след девет години война Асад оцеля и победи (защото намери съюзници).
Венецуела? Правят се опити за преврат, но плахо и мудно (Ето защо вчера обявиха президента им за «наркотерорист» и предложиха 15 милиона USD за главата му).
Ето как Атлантида прекара две години без нужната й жертва и точно това доведе до срива, който наблюдаваме. Сега се говори за 30% безработица в САЩ, падане на БВП с 40% и повече. За Европа – също. Но нима някой е виновен? Освен Китай?
Затова медиите от един месец насам нямат тема, различна от вируса. 1 милиард души са под домашен арест, натискът върху инакомислещите е колосален, все едно дали става дума за президенти, парламенти или който и да е.
Впрочем малцина от овластените по места се оплакват: това е алиби и за тях.

(28 март)

„В Руанда, където е въведена пълна карантина и е забранено да се излиза от дома, един жител отишъл да лови риба на река Нябаронго, където и бил нападнат от крокодил.
Това съобщава БиБиСи, позовавайки се на Алис Кайтеси, кмет на Камони – област в южна Руанда.
„Уби го и го изяде крокодил – потвърдила Кайтеси. – Този човек наруши разпореждането за задължително оставане у дома и така се оказа един от малкото граждани, които не сътрудничат на властите в борбата с коронавируса…““

https://rg.ru/2020/03/26/krokodil-sel-narushitelia-karantina-v-ruande.html?fbclid=IwAR0KxriDIqmwRoXiW-jfFfO9dJFhQhUhbtKs-tWLQuZfNrxk1WHlSwPQzLs

(30 март)

Разказват, че когато Ксеркс видял величието на армията си, преминаваща през Хелеспонта (Дарданелите), внезапно се разплакал.
Един от приближените му го попитал защо, а той рекъл: „Плача, защото цялото това великолепие е временно; един ден няма да го има.“
Ксеркс е гледал Хелеспонта и е тъгувал за преходността на земното като цар и военачалник. Днешна София би натъжила по същия начин всеки един мизантроп.
От няколко дни насам, особено вечер, тя има вид на град-музей. Сгради има, някои са осветени, но около тях няма хора; никой не влиза и не излиза. Има градски транспорт: един автобус или тролей превозва средно двама души. Но това е по-скоро илюстрация за транспорт: ето как някога хората са се придвижвали.
Има огромно количество бивши магазини, ресторанти, места за разходка. И те са илюстрации: ето тук някой е пазарувал, седял е с приятели, разхождал се е.
А хора няма. Бихме могли да помислим, че са премахнати (унищожени).
И тази пустиня ще се превърне отново в град? След месец или два, след година или две?
Така ще стане, и някой още отсега съжалява за това.
Но Бог е казал: „Няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му; и няма вече да поразявам всичко, що живее, както направих. Занапред, докле трае земята, сеитба и жетва, студ и пек, лято и зима, ден и нощ няма да престанат“ (Битие 8:21-22).

…

Като гледа що за решения се взимат напоследък за защита от вируса, човек би се запитал не е ли по-добре направо вирусът да бъде избран за министър-председател, началник на извънредното положение или както ще го наричаме, и да го оставим да управлява както на него му харесва.
Той поне ще знае кого и доколко да заразява и с какъв резултат, и няма да убеждава човечеството да се пази от него, а ще го остави да се занимава с текущите си дела.

…

Възход и падение на заразата, заради която беше затворен половината свят.

1. Китай и далечният Изток (януари-март 2020):

Вероятно към средата на ноември някой в Китай (Ухан) се е заразил с този вирус; но първият случай с такива симптоми е установен на 1-ви декември.
Точно в края на годината (30-31 дек.) група лекари в Китай съобщават официално за съществуването на нов вирус, който води до белодробни усложнения (пневмония). Възможно е на първо време да са имали неприятности с властите (за всяване на паника).
На 10-ти януари СЗО съветва да се избягват пътувания от и към Ухан.
Към средата на месеца се появяват случаи в Тайланд и Южна Корея, а в края СЗО обявява тревога във връзка с вируса.
На 1-ви февруари е първият смъртен случай извън Китай (във Филипините). По това време починалите в Китай са към 1 500.

2. Европа, САЩ, близкият Изток (февруари-март 2020):

През януари се появяват заразени и в Европа (първо във Франция, 24-ти ян., после Германия – 27-ми, Италия – 31-ви) и САЩ (20-ти, на човек върнал се от Ухан).
По-голяма скорост на заразяване и първи смъртни случаи се забелязват от средата на февруари (14 фев., китайски гражданин във Франция, 19-ти в Иран, 29-ти в САЩ).
На 4-ти март Италия затваря всички училища и университети, и отменя спортните прояви.
На 11 март СЗО обявява „пандемия“. Същия ден САЩ спира пътуванията към и от Европа (за 1 месец).
На 13-ти март Европа е обявена за „новия център“ на пандемията. На 15-ти броят на смъртните случаи извън Китай достига 3 200 и надминава този в Китай.
В Испания – тревога от 14 март. Франция затваря почти всичко от 17-ти март. На 19-ти март броят на починалите в Италия изпреварва този в Китай.
От 23-ти март – по-строги мерки и в Британия.
На 27-ми март САЩ и Италия изпреварват Китай по брой на установените случаи на зараза.

3. У нас (март 2020):

На 8-ми март (неделя) са установени два случая на зараза; първият смъртен случай е на 11-ти.
На 13-ти (петък) се гласува Закон за извънредно положение (затваряне на всичко, освен аптеки, хранителни магазини и банки). Приет е с пълно единодушие, а президентът дори не е осведомен. Определят се глоби и затвор за нарушители на карантина. На 17-ти цял град (Банско) е поставен под карантина.
На 22-ри март (неделя) президентът налага частично вето на Закона за извънредното положение (относно свободата на обсъждане и фиксирането на цените). Законът е повторно приет на 23-ти (понеделник), от 24-ти влиза в сила (публикуван в ДВ).
На 26-ти (четвъртък) парламентът решава да прекрати редовните заседания (фактически се саморазпуска).
През седмицата започва преследване на хора, излезли на разходка, и налагане на големи глоби (5 хил. лв.). На 30-ти (понеделник) излиза заповед на здравния министър, че всеки трябва да носи маска на „открити и закрити“ обществени места.

Предния ден (29-ти март) Китай обявява край на епидемията на своята територия, а скоростта на заразяване и смъртност в Европа чувствително се забавя.

Addenda:

Още на 31-ви (вторник) министърът отмени собствената си заповед, като обясни, че тя изразявала решението на някой друг.
На 1-ви април най-засегнати страни по абсолютен брой заразени и смъртни случаи са САЩ (190 000/4 070), Италия (105 000/12 400) и Испания (95 000/8 400).

(31 март)

Има предложения, на които сме длъжни да казваме „не“. Независимо от изгодата или заплахата.
Това човек не го научава бързо. Но колкото по-рано се убеди че е така, толкова по-добре.

Април

(2 април)

Политиците се оттеглиха от държавническа дейност (саморазпуснаха се) и бяха заместени от лекарите.
Сега обаче някой трябва да замести лекарите. За да помогна на страната и човечеството, ще стана за кратко лекар и ще предложа научна хипотеза за същността на застрашилата ни епидемия.
Как убива коронавирусът?
Под влияние на от само себе си възникналия повсеместен страх хората живеят с усещането, че други болести освен тази не съществуват.
Затова всеки болен бива лекуван така, все едно, че е болен от коронавирус.
Но лечение от коронавирус няма (още не е изобретено).
Поради това никой болен не бива лекуван и мнозина от тежко болните умират.
Причина за смъртта им е коронавирусът.

…

– Защо непрекъснато надуваш тази тръба?
– За да прогоня кръвожадните тигри.
– Но тук няма никакви тигри!
– Ами точно затова няма…

(3 април)

Хората най-сериозно биват убеждавани да не живеят; защото ако живеят, има опасност да умрат.
И тъй като това – че ако живееш, ще умреш – е вярно, някой би се запитал защо все още не се водят дела срещу родителите на починалите. Нали те са станали причина за раждането им? И при това не са ги питали дали искат да бъдат раждани или не.
Но щом са станали причина за живота им, значи са причина и за смъртта им. А всеки, който волно или неволно стане причина за нечия смърт, би трябвало да понесе наказание за това.
Някой ще каже, че закон, предвиждащ наказание за раждане на човек, все още няма. А какво пречи да се приеме?

…

Въпросът е обсъждан в литературата:
„И тъй, представи си, че в окончателен резултат аз този Божи свят не го приемам, макар и да зная, че той съществува, но никак не го допущам. Не че не приемам Бога, разбери това, а света, създаден от него, света Божий не приемам и не мога да се съглася да го приема. Ето моята същина, Альоша, ето моят тезис… И затова бързам да върна билета си за вход. И само ако съм честен човек, длъжен съм да го върна колкото се може по-рано. Това и правя. Не че не приемам Бога, Альоша, а само билета му най-почтително връщам“ („Братя Карамазови“. Част I, кн. V, 3-4. Превод Д. Подвързачов, С. Андреев. „Игнатов“, 1940).

…

Извънредното положение не бива да бъде продължавано. То впрочем не биваше да бъде и обявявано.
На всички вече са известни две неща:
1. В България епидемия няма (вижте цифрите).
2. Има откровен опит за установяване на диктатура.
Който може, нека разбере, че за хората свободата е по-важна от телесния живот. Защото много същества имат живот, но само човекът има свобода.

(4 април)

Глупав е онзи, който си мисли, че светът е възникнал случайно и от само себе си.
Също и онзи, който си мисли, че унищожението му ще е случайно и независимо от ничия мисъл.

…

„With the aggressive and comprehensive package of measures that we have spoken about many times before, find, test, isolate, and treat every case, and trace every contact. If countries rush to lift restrictions too quickly, the virus could resurge and the economic impact could be even more severe and prolonged.“
„С агресивен и обхватен пакет от мерки, за който ние вече сме говорили много пъти – намиране, тестване, изолиране и третиране на всеки случай и проследяване на всеки контакт. Ако страните се втурнат да вдигат ограниченията твърде бързо, вирусът може да се надигне отново и икономическият резултат от това да бъде дори по-тежък и продължителен“ (3 април. Брифинг на СЗО, думи на директора).

Какво означава това?
Непрекъснато тиражираните цифри не подкрепят тезата за страшна и убийствена епидемия („пандемия“). Напротив: не само учените, но дори и политиците вече узнаха, че „пандемията“ или изчезва, или изобщо я няма. Обаче е необходимо да я има. Ето защо някои лица, назначени на такива постове, не се въздържат да заявят, че хората трябва да бъдат държани в домовете си (или където и да е), и следени за неопределено време и независимо от фактите за „болестта“.

…

Обещаваха ни препълнени редовни и полеви болници, както и хотели, преустроени в болници. Преливащи от трупове морги и тирове, пренасящи трупове (на починали от covid) в общи гробове.
Не казвам, че няма да се случи. Но най-напред ще бъдат препълнени затворите, а след това полевите затвори (лагерите). После хотелите, а накрая може би и болниците, така че да се намери подслон за всеки, които не вярва на СЗО и на нейните приятели.

https://www.rev.com/…/world-health-organization-covid-19-br…

(29 април)

Сега, когато започна да се говори за „отслабване на мерките“ и „завръщане към“, не е излишно да се каже на християните, които биха желали наистина да се върнат към църковния си живот, че с тях се подиграват.
За тях (т.е., за нас) няма да има завръщане към нормалността, а ще има навлизане в онова, което цинично беше наречено „нова нормалност“.
Примерно в Гърция архиепископът и синодът са се осмелили да изпратят писмо до правителството с въпрос „какво предстои“. Предполагам, че те знаят какво предстои, но нали не могат публично да мълчат, все пак в Гърция има християни, които очакват от тях поне някакви думи. Има и смели свещеници, и те ще си понесат наказанието за смелостта.
Та, както е казал тамошният министър-председател, от 4 май храмовете ще бъдат отворени за „индивидуални молитви“, а от 17-ти – дори за литургии. Но, „при спазване на строги правила“.
Това значи, гръцки братя и сестри, че храмовете при вас ще бъдат отворени точно толкова, колкото са сега при нас, и колкото бяха във времето на „реалния социализъм“.
Първо, около храмовете ще бъде пълно с полиция (и не само униформена). Ще бъдат наслагани жълти и бяло-червени ленти, за да се показва, че към входа се минава само по една пътечка – който иска, да я търси, ако не я намери, ще му помогнат.
По пода на храма ще се изрисуват точки и линии като за гимнастическа композиция – и свещениците ще трябва да подтикват всеки влязъл да разгадава значението им.
Всички миряни ще трябва да са с маски (за певците, четците и свещенослужителите ще видим).
Поради това всеки от вярващите ще се чувства виновен, че е отишъл в храма и няма да се учудва, нито да протестира срещу какъвто и да било тормоз.
Целта на тези „мерки и правила“ не е да се вземат конкретни пари от глоби, макар че може и да се вземат; нито определен брой хора да бъдат вкарани в ареста и в затвора, макар че и това не се изключва. Целта е да се създаде и установи страх от посещението в храма, и в крайна сметка хората да бъдат прогонени оттам. Както беше направено преди време в Русия (СССР), България и други християнски страни.
Значи не става въпрос за дни, нито за седмици. Тук говорим за години, неопределено време. Това е, за което трябва да сме готови.
Нека не забравяме, че това се върши не само от правителствата и журналистите, нито само от онези, които финансират правителствата и журналистите. В тази дейност участват и немалко високопоставени архиереи.
Кипърският архиепископ обещава пълно подчинение на светските власти, че даже и повече (те и да му кажели да отвори храмовете, той нямало да го направи „без план“).
Московският и на цяла Русия патриарх заплашва свещенослужителите в страната с „църковен съд“.
За практически самоотлъчилия се с разколническите си дела цариградски патриарх няма какво и да се говори – той по начало е „за“ всичко, което се харесва на управляващите този свят.
При останалите положението не е много по-различно. Макар че има изключения, Бог вижда.
Накратко, това е.

Май

(1 май)

Края на света се отменя до второ нареждане със заповед на министъра.

(4 май)

Дирекцията на гръцката полиция е разпространила видеоматериал, в който се прославят подвизите на полицаите по време на „събитията“ и се благодари на гражданите за доброто им поведение – сигурно с надежда за още дълги години такова сътрудничество.
Показват се усмихнати госпожи, които ръкопляскат пред полицейски микробус – от онези, с решетките.
Който е чел Херодот, би могъл да си спомни следното място:
„Да се крадат жени – това е работа на несправедливи мъже. Но пък само неразумният ще се занимава да отмъщава заради грабнатите: напълно ясно е, че ако те сами не са искали, нямаше да бъдат похитени“ (I,4)

…

Но не само там е така. Ето нещо за Британия (ако, разбира се, анкетите са верни): „Having provoked extensive existential angst and worry through a Covid-19 Project Fear, governments are now faced with societies that are petrified of normal life and are pushing back against any easing of the lockdown. A new poll by Opinium in the UK reveals that the vast majority of Britons remain strongly opposed to lifting the coronavirus lockdown; just one in five want schools, pubs and restaurants to be reopened.“ https://www.rt.com/…/487672-covid19-britons-demand-lockdown/

(5 май)

You Tube ще блокира всеки материал, който:
1. „Внушава, че коронавирусът не съществува.“
Отричането на коронавируса изглежда да е вече нещо като атеизъм. Атеизмът в you tube обаче е разрешен, а съмнението във вируса е забранено.
2. „Съдържа медицински необосновани диагностични съвети относно вируса.“
И кой ще съди доколко са обосновани медицински? Главният лекар на you tube?
3. „Изрично оспорва ефикасността на препоръките относно социалното дистанциране и самоизолацията, издадени от СЗО и/или местните здравни власти.“
Изглежда, че според тази медия светът трябва да се управлява от СЗО (на която дори Д. Тръмп вече не желае да плаща) и одобрените от нея лица по места.

(8 май)

Из „Указ на Президента на Франция за Извънредното санитарно положение“:
„На французите се разрешава да пътуват през летните месеци в чужбина.
Всеки завърнал се в страната се подлага на задължителен тест за коронавирус. При положителен резултат от тестирането завърналият се бива гилотиниран.
Всички лица, за които се докаже, че са били във физически контакт с гилотинирания, се самоизолират доброволно и до второ нареждане в Бастилията или съответстващите й учреждения в провинцията по места.“

…

Вече има достатъчно статистика, нека я приемем каквато е и да кажем не само колко са заразените и починалите, но и къде са.
По сведения от 8-ми май:
1 мил. и 293 хил. заразени в САЩ + 1 мил. и 11 хил. в Канада, Великобритания Холандия, Белгия, Франция, Испания и Италия (общо) = 2 мил. и 304 хил.
В целия останал свят (203 страни, изброени в worldometer) заразените са общо 1 мил. и 614 хил.
Средно 288 хил. заразени на страна в първите осем срещу средно 7 хил. 950 в останалите = 36,2 пъти повече.
Починали:
76 950 в САЩ + 131 400 в другите седем = 208 350.
В останалия свят – общо 63 316.
Средно 26 040 за първите осем срещу средно 312 за останалите, което е равно на 83,5 пъти повече.
(В България показателите са към четири пъти по-ниски в сравнение със средните за „останалия свят“)

Към това трябва да се добави че и самите САЩ не са еднакво засегнати. Но 10 щата (Ню Йорк, Ню Джърси, Масачузетс, Пенсилвания, Флорида, Кънектикът, Джорджия, Мериленд, Вирджиния, Сев Каролина) от източното крайбрежие имат около 815 хил. заразени, срещу 478 хил. във всичките останали 40 щата; и съответно починалите са 51 800 в десетте срещу 25 150 в останалите.
Това дава средно 81 500 срещу 11 950 – близо 7 пъти повече заразени по крайбрежието; и средно 5 180 срещу средно 628,7 – над 8 пъти повече починали.
Цифрите показват, че епидемията, доколкото съществува, не е нито световна, нито китайска, нито дори американска. Тя е западносредиземноморска (по европейското крайбрежие) и северноатлантическа.

Така че нека засегнатите страни и щати, ако сметнат за нужно, да продължат с карантината, но да оставят останалите да живеят нормално.

(13 май)

Защо впрочем не се създаде партия „Коронавирус“? Или просто някоя да се преименува така.
Ако само се погрижи за усвояването на целевите субсидии по темата, няма да има конкуренция за десетилетия напред…

(19 май)

Като се има предвид огромната сила на световната пропагандна кампания „в полза на вируса“, проведена през март-април, то майската полу-нормализация се случи изненадващо бързо.
Най-голяма заслуга за това измежду световните политици има г-н Тръмп, и главно с решението му да спре финансирането на СЗО. Това беше страшен имиджов удар, защото в днешния свят „да ти спрат парите“ означава едно – че си неблагонадежден, и следователно твоето мнение и думи нямат никаква стойност.
Така че намерението на едни хора с пари да превърнат СЗО в световно правителство беше успешно отблъснато със собственото им оръжие – парите, означаващи „благонадеждност-и-престиж“.

(30 май)

През миналия век много неща по света бяха променени поради това, че „се строеше социализъм“ и се „противодействаше на капитализма и империализма“; и съответно, на „комунизма“. Това съвсем не значи, че социализъм, империализъм и пр. не е имало. Но в тяхно име бяха изречени лъжи и извършени престъпления. И нито комунизмът победи окончателно, както се твърдеше, че трябва да стане (и то скоро), нито капитализмът, макар че и той беше приветстван като „най-малко лошия“ от всички.
А това, което несъмнено се случи, беше революцията.
Така и сега. Общото между вируса и обществено-политическите формации е в това, че и той, и те, са невидими с просто око; но щом повечето специалисти казват, че ги има, защо да ги отричаме? Пък и да ги няма. Нали има глобални движения, обосновани чрез тях? Ако някой възразяваше срещу изграждането на социализма, ако се съмняваше в победата на комунизма или в съветската заплаха, мъчно можеше да се надява на лек и спокоен живот. И това беше истина, по-сигурна от всякакви философии на историята, защото можеше да се провери на практика.
Във всеки случай свободата беше системно и трайно ограничавана – за благото на обществото, заради трудещите се, заради цивилизацията и нейните ценности. Покрай това революцията се осъществи почти навсякъде и резултатите й се укрепваха с пропаганда, насилие, а и по други начини. И дали е било само за лошо? Може би не.
Та ето сега сагата с вируса. Има известно „разхлабване на мерките“, наистина, но нека не забравяме, че е имало и Априлски пленум, и осъждане на култа към личността (на Сталин), и смекчаване на репресиите, и пр.
Веднъж имаше повече арести, друг път – по-малко, поради което животът започваше да изглежда почти поносим. Веднъж викаха някого „за справка“ и той никога не се връщаше у дома си, а друг път – само за разговор, да го видят що за човек е.
И днес имаме отминаване на „вълната“, но и деликатно напомняне, че може да има и друга, че няма ваксина, че човешкият живот е най-ценен… накратко, всичко в името на човека.
Не казвам, че всичко това е лошо. Но сигурното е едно: революцията е в ход.

Юни

29 юни 2020, Петровден (Свети първовърховни апостоли Петър и Павел) (I в.)

По някое време се оказва, че човек е довел до някакъв завършек онези неща, които традиционно се очакват от него – семейство с деца и занятие; и по волята на Бога е изпратил от този свят някои най-близки – родители, братя и сестри.

Всички тези неща искат внимание и труд, и действат като заповеди: ти не може да не се грижиш за семейството, да не внимаваш за родителите, да не умееш нещо, от което хората се нуждаят. И тъй, понякога ти се дава, с неизбежните грешки и несъвършенства, да ги доведеш до край.

И какво правиш тогава? Строиш нови планове? Така човек би вървял безкрайно в нещо като кръг; но на нас, които сме в тела, не ни е дадено такова безсмъртие, каквото според древните имат небесните тела – да се въртят безкрайно в кръг. Така че е напразно човек да полага усилие да пази нещата „както са“. През изминалия му живот той вече е получил убедителни свидетелства, че те по никой начин не могат да останат както са били, защото тялото се изменя.

В „Битие“ пише, че Бог е определил за граница на човешкия живот 120 години, „защото тези хора са плът“. Това може би значи „защото са грешни, вършат зли дела“. По-рано, до Ной, са живели по-дълго, но не повече от 970 години (Матусала).
А Давид вече казва: „човешкият живот е 70 години, при по-голяма сила – 80 години…“ И така е, толкова живяха близките ми, някои дори малко повече. Двамата ми дядовци – 74 и 66 години, двете ми баби – 83 и 96, родителите ми – 70 и 88. Всички те, взети заедно, са имали по-голяма сила, както казва пророкът; а иначе – жените повече от мъжете. Но то е може би защото е по-леко да се подчиняваш, отколкото да управляваш.

И тъй, как да се живее? Първото по важност, в което никак не се съмнявам, е – да имаш вяра в безсмъртието. И то не какво да е, а онова, което идва след Съда. Тогава най-напред няма да те е грижа непременно да удължаваш живота си. Защото ако вечността еднакво очаква всички, защо ти е. Но поради това че има Съд, тази вечност няма да е еднаква за всички.

Освен това досегашният живот ме увери, че в този свят няма опасност да се скучае, защото не може да се случи хората да не искат нищо от теб. Затова непрестанно трябва да се решава – така ли да се постъпва, или иначе. И ако безсмъртието е сигурно, какво пречи да постъпваш съгласно доброто? А кое е добро, знаеш от съвестта си.
Нужни са и добри примери, и такива има в Писанието. Затова никой няма да сгреши, ако го чете и слуша всекидневно. Аз точно това правя, макар и с прекъсвания през годините. В последно време, откакто се занимавам с тези мисли – даже много редовно.

Но тъй като съм привикнал със светския живот и все още не съм монах, а женен и работещ, продължавам да проучвам и други книги. И покрай тази фамозна епидемия, когато хората така настоятелно бяха призовани да прекарват повече време у дома си, ми хрумна да се обърна към купищата книги у нас, за които все още нямам списък. И се заех да ги запиша, така че да употребя увеличилото се „домашно време“. От месец и половина насам стана по-лесно да се излиза, но работата ми се стори интересна и продължих да я върша.

30 юни 2020, вторник (св. славни и всехвални 12 апостоли) (I в.)

Интересът ми към думите се прояви в детска възраст, и то заедно с нещо, което на пръв поглед е противоположно – упоритото ми нежелание да говоря с някои и дори да чувам това, което говорят. Това последното си е така и сега. Не мога да понасям „новини“ по радио и телевизия, нито да чета повечето вестници, нито да слушам някои песни, тъй като текстовете им ме ужасяват. Затова в седмичните детски ясли, където са ме настанявали против желанието ми, не съм говорел с никого – явно обстановката не ми е допадала. Жените мислели, че изоставам с умственото си развитие, но родителите ми ги уверили, че не е така, защото у дома съм говорел доста, дори повече от необходимото.

Децата ни отрано забелязаха непоносимостта ми към телевизия и „чалга“, и се шегуваха с мен, че това би било отличен начин да бъда изтезаван: да ме вържат пред телевизора, така че да не мога да избягам, нито да си запушвам ушите, и да ми държат очите отворени (със съответно приспособление).

Когато забележа, че не мога да слушам думите на някой човек, преставам да говоря с него, заобикалям го и дори някак го изтривам от ума си. Веднъж казах на един приятел: „не намразвам човека, нямам желание да му отмъщавам, въобще нищо – просто губя интерес към него, забравям го и това е“. Но, разбира се, случва се да бъдеш наранен от някого, чиито думи харесваш – тогава това не работи, а тъгуваш и се ядосваш.

Интересът към думите личеше и по това, че обичах да ги произнасям – просто ей така, заради самите звуци; и да си повтарям поредици от имена, само заради звученето им. Към него се прибавяше и някакъв зрителен образ, обикновено случаен, но постоянен – в повечето случаи той оставаше свързан с думата завинаги. После се появи желанието да възпроизвеждам речта на хората, защото ми правеше впечатление особеността й – това, че всеки говори „като себе си“. Затова, веднага след като се научих да ползвам пишеща машина (трябва да съм бил към 8-годишен, защото тогава баба ми забеляза: „пишеш с печатни грешки, ама то е защото на машината не можеш да пишеш грозно…“ – тъй като точно във втори клас ми пролича, че пиша много грозно, т.е., не както трябва), започнах да съставям диалози, и това бяха диалозите между домашните ми.

После се яви интересът към книгата – най-напред към самата нея, като артефакт (произведение на изкуството). Започнах да обглеждам книгите у дома, да броя страниците им и дори да ги претеглям с ръчна теглилка, поради което брат ми ме обяви за глупак и идиот. После го казваше и по други поводи, примерно когато в осми клас започнах да уча наизуст „Илиада“ (по превода на Милев и Димитрова) и бях стигнал почти до половината на първа песен.

И също – към чуждия език, особено ако е изписан на непозната азбука. Но не при всяко положение; тъй като докъм 9-10 годишна възраст ме пращаха на уроци по немски, но нищо не научавах, защото не разбирах смисъла на занятията. Да се научат някакви думи и правила – но защо? Когато обаче се заехме с латински и особено с гръцки, беше друго: защото на тези езици не се говори, никой не си служи с тях с практическа цел, просто опитай да разбереш какво написано. Значи има някаква тайна там, и при това занятието прилича на наука – учиш за да разбереш, не заради употребата.

По онова време забелязах, че ако можех да рисувам – а не можех, рисуването в училище никога и никак не ми е вървяло – бих рисувал портрети. И си представях образа на човека и положението, в което бих го нарисувал. Вероятно е ставало дума за интерес към душата, свързан с драматургичната и преводаческа наклонност. Всички тези неща вървяха към това, да „чуеш“ човека, да разбереш какво казва и какво иска да каже, и въз основа на това да „усетиш“ душата му – каква е тя и как вижда външния свят. Каква картината му, която е създала в себе си.

Юли

1 юли, сряда (св. безсребреници Козма и Дамян) (III в.)

Отидох в СУ да видя дали някой студент е дошъл за изпит – никой, боят се от „ковид“. Или просто не им се идва, предпочитат „дистанционно“.

Отправих се, въпреки жегата, към един от офисите на […] да си платя интернета. На входа отвътре, точно до стъклената врата, стои младеж с маска, като chef du salle.
– Добър ден, може ли да платя една сметка – казвам.
– Разбира се, но трябва да сте с маска.
– Аз няма да се бавя, това е за една минута.
– Не е възможно, господине. Идете отсреща, там продават маски, и елате.
– А възможно ли е да Ви дам парите, а Вие да ги дадете на гишето и да ми върнете бележката?
– Не. Не можем да вървим напред-назад и да си викаме из офиса. Нали трябва име, номер…
– Но гишето е на две крачки оттук.
– Не.
– Ще Ви напиша номера на листче.

Написах му го.

– Не мога да Ви направя тази услуга. Защо просто не идете отсреща да си купите маска?
– Аз не нося маска. Това противоречи на моите убеждения.
– А на нашите убеждения противоречи да допускаме клиенти без маски.
– Значи отказвате да вземете от мен 120 лева? За Вашата фирма?
– Не мога да Ви направя тази услуга.

Нямаше как, тръгнах си.
Отидох в друг офис, през две улици. На вратата същите разяснения: маски, максимален брой хора, разстояние помежду им. И картинки, за който не може да чете.

Влязох и се отправих към първото гише. Този път нямаше chef du salle, може би заради малката площ.
– Може ли да платя една сметка?
– Да – каза младежът в маска, докато говореше по телефона.
– Номерът е… На име…

Платих, взех си бележката и излязох.
Наистина, ако всички изпълняваха точно разпоредбите на властта, никоя душа не би се спасила.

…

На връщане се сетих, че трябва да купя 1-2 чаши за бира (наскоро бях счупил една от последните). Влязох в един магазин за различни стоки.
– Тук трябва да сте с маска – съобщи продавачката, още преди да съм си отворил устата.
– Имате ли чаши за бира?
– Да, обаче трябва да сте с маска.
– Аха. А мога ли да ги погледна?
– С маска!!! Пет бона е глобата!! „Можело ли да погледне…“

Тръгнах си, за да не дразня жената. Явно трябва да се подходи иначе. Реших да купя няколко кофички кисело мляко. Влязох в едно магазинче, стотина метра по-нататък.
– Добър ден – казвам. – Видях на вратата, че е необходимо клиентите да са с маски. Но аз нямам. Дали е възможно да ми дадете четири кофички кисело мляко, както съм извън магазина, и аз ще Ви ги платя там…

Продавачката се огледа.
– Влезте и си ги вземете.

Така успях да придобия киселото мляко за днешния ден.

…

Някои мислят, че това, което пише в „Апокалипсис“ – че ще дойде ден, когато онези, които нямат на себе си „онзи знак“, няма да могат нито да купуват, нито да продават – не се отнася до тях.
„И той ще направи щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободници и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им“ (13:16)

Напразно си мислят така. Отнася се за всички, и то точно сега. И не е нужно по маските да пише с големи цифри „шестстотин шейсет и шест“. Пък може и го да пише някъде, знаем ли.

Не се съмнявайте, читатели мои. Тези маски са печатът на робството.

2 юли, четвъртък (св. Ювеналий, Иерусалимски патриарх) (V в.)

Не можеш да пътуваш в чужбина, ако не си получил някакво съобщение по телефона (смешните декларации, че не си болен и пр., да ги оставим настрана). А ако телефонът ти не е такъв, че да получаваш някои съобщения, или ако изобщо нямаш телефон? Значи нямаш право да минеш границата. Е, тогава ще си стоим тук.

Но и тук трудностите нарастват. Ако човек не желае да носи маска, той постепенно (или много бързо) ще бъде изтласкан отвсякъде. Няма да може да влезе в банка, нито в какъвто и да е офис, за да свърши нещо. Дори да си купи необходимия телефон, пак трябва да е с маска. И в хранителните магазини го гледат недоволно, или просто не го пускат.

Някой не харесва човешкото лице и води война срещу него. И тази война вече става гореща.

3 юли, петък (св. преподобни Александър, основател на първата обител на незаспиващите) (V в.)

Опитите и наблюденията показват, че от магазините все още може да се купува вода (без маскировка).

Разбира се, не става дума за големите вериги, там на входа още преди време стоеше охрана, така че не мисля и да минавам. Но ако отидеш в малко магазинче и дадеш знак, че не искаш нищо повече от вода, ще ти я дадат. Ако пък и това стане невъзможно, ще пием от чешмата.

Затова си спомням как преди няколко години бяхме с Д. в Атина – в един от по-големите хотели. Сядаме вечерта в барчето и си поръчваме тоник с минерална вода. Сервитьорът – висок, белокос, със строг вид, напълно съответстващ на класата на хотела – донесе тоника и вода в кана.
– Минерална ли е? – попитах.
– От чешмата е – каза твърдо той. – Защо не? Цяла Атина пие от нея. Ако искаш, ще налея сега една чаша и ще я изпия…
– Добре, добре – казах. – Не е необходимо, благодаря…

…

Вървя късничко вечерта по главната улица в квартала и виждам едно заведение, отворено, и с изнесени маси на тротоара. И по тези маси насядали хора – поне 20 бяха – плътно един до друг, пият и си говорят. И нито един от тях не беше с маска. Наистина!

И ми идва да им кажа:
„Какво правите тук, абе хора, това ли ви е stay home-а? Къде са ви маските е-е-е-й, къде ви е социалното дистанциране? Къде ви е, най-сетне, отговорността? Какво ще кажат от Световната здравна организация сега? И какво ще каже един уважаван филантроп, ако ви види, а?…“

4 юли, събота (св. праведна Марта) (VI в.)

На котарака му е горещо – не яде, излежава се по диваните, „спи като пребит“, както си говорим с Д. Преди малко поиска да излезе на балкона, но като му отворих, само си показа носа, размисли и се отказа. Качи се на бюрото и почна да се ближе.

Намерихме го миналата година на „Едисон“ – беше слаб, болен, едва ходеше и като че ли чакаше някой да го вземе. Очите му сълзяха. Полекувахме го, оздравя, после пак се разболя, пак го лекувахме.

Сега е добре, оглежда се през балконите, но не смее да избяга, макар че е живял на улицата. „Котката избира стопанина си, а не обратното“ – каза лекарят, при когото го бяхме завели първия път.

5 юли, Четвърта неделя след Петдесетница (св. преподобни Атанасий Атонски) (X в.)

„Кой от вас със своята воля може да прибави към ръста си един лакът?“ (Матей, 6:27)

Земното „издигане“ е измама, при положение, че става дума единствено за изображение на духовния успех. Но ако се напомняше, че е изображение, не би било измама. Затова „първите лъжливи разкази“, с които Сократ (в „Държавата“) предлага да започне възпитанието, не са лъжливи, защото слушателите разбират, че това са приказки. И басните не са лъжливи, и притчите.

Но уверенията, че ако ти надминеш някого по власт и богатство, или му отмъстиш, или добиеш по-голяма „чест“ – те вече са измама, в какъвто и вид да се предлагат. А духовният успех не е такова изпреварване, нито победа над когото и да е; ако е победа, тя е над злите сили.

Ако пък няма Бог, както някои си мислят, а всичко е случайно, пак – каква е ползата от този единствен видим и чуваем успех, при положение, че е за толкова кратко време, а останалото е безкрайно (вечност)? И в такъв случай старанието да го добиеш се оказва несериозно. Някои говорят за потомство и памет, но и те, в сравнение с безкрайността, пак са толкова кратковременни – всъщност, безкрайно кратки.

Така че няма какво друго да правим, освен да търсим приятелство с Бога (а не приятелството и благоразположението на „влиятелни хора“, това е смешно).
А как да добиеш такова приятелство, освен да молиш за него, и да се обръщаш направо към Него? И да казваш: „Сгреших с това, и това и това; ето тези зли неща направих и помислих“. И тогава Той ще те остави са се доближиш до Него, както е оставил самарянката, ханаанката, блудницата, Закхей, митарите и грешниците, дошли на гости в Матеевия дом. И ако някой попита: „Защо вашият Учител яде и пие с митари и грешници?“, ще казваме: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните…“

6 юли, понеделник (страдание на светите мъченици Марин, Марта, Авдифакс, Авакум, Кирин, Валентин презвитер, Астерий и много други) (III в.)

Проучвам възможностите за почивка на някой остров и чета правилата за ползване на ферибот в Егейско море. Положението е следното.
– необходимо е да напишеш декларация, че не си болен или заразен, не си контактувал с болни и заразени (доколкото знаеш, очевидно), нямаш симптоми и т.н. Декларацията се разпечатва, подписва се и се носи заедно с билета.
– могат да ти направят тест, ако и когато сметнат за нужно. И ако е положителен…
– преди да се качиш, ще ти премерят температурата, и ако е над 37,5…
– трябва да имаш предпазни средства против „ковида“ и да се предпазваш с тях. Най-добре било маската да е платнена. А какви още има? Гумени, пластмасови, железни? Сигурно се разрешава да се предпазваш с противогаз. Когато учехме „Защита от химическо и биологическо оръжие“ към противогаза се добавяха гумени чорапи, ръкавици и наметало. Веднъж един капитан, като чу, че ни предстои такова занятие, каза: „Много добре. Тъкмо ще научите от какво ще умрете“.
– На кораба трябва да спазваш дистанция (най-малко метър и половина) и също така „да не се движиш без нужда“.

– Това е все едно да отидеш на почивка в Освиенцим – казах на жена ми. – И то със заплащане.
– Вярно – каза тя. – Тази година няма да ходим на далечни острови. Ще го оставим за друг път…

7 юли, вторник (св. вмчца Кириакия/Неделя) (III в.)

Интригантството е във възход, заедно със своя верен помощник – доносничеството.

Говорителят на „Боинг“ е освободен от длъжност (бил я заел преди 6 месеца), защото постъпил „сигнал“, че преди 30 и повече години – значи по времето на Студената война – писал някъде, че жените не бива да участват в армията. Сигналът бил анонимен (най-точно – „конфиденциален“) и се оказал достатъчен. Говорителят се оттегля, за да не петни името на фирмата, като при това се разкайва, като подчертава, че днес възгледите му са съвсем други, тоест противоположни. Ръководството приема покаянието, както и оставката, защото „уважава неговото решение“… глупости.
Никой няма „чисто минало“, което значи, че всеки може да бъде нападнат интригантски. Ти си казал това, бил си в контакт с еди-кого си, тази се оплака от теб… значи не си „чист“. Така че довиждане. Вече не става дума дори за накърняване на някакви права. Ти просто си „обидил“, „уронил си престиж“. Не уважаваш някого. Все едно кого, впрочем.

Ето Дж. Роулинг – тя заслужи рекламата и парите си с едни книги, които аз никога не съм отварял, тъй като по онова време вече ми беше известно какво може и не може да се рекламира. Но същата тази жена, мултимилионерка, наградена с всякакви ордени, станала доктор h. c. къде ли не – тя, както изведнъж се оказа, не уважава транс… известно кои. И край. Ти не си наша, нас ни е срам от теб. А кои сте вие, които ви е срам от довчерашната ви любимка?

Освен това в лавината от лъжи е невъзможно да разбереш кой какво точно е казал.

…

Тези акции срещу хора с някакъв успех много приличат на акциите срещу статуите (в САЩ и приближените им). Омръзна ни да гледаме как някой стои някъде, затова хайде да го махнем – защото обижда. Не лично нас, той обижда другиго – но ние сме загрижени, ние не можем да търпим несправедливостта, така че се намесваме.

Интригантството разчита на завистта. Премахвайки някого от подиума на честта, то снабдява мнозина с краткотрайно задоволство: „Ето, на мен не са ми издигнали статуя, не са ме прославяли по света, не са ми платили толкова много, но пък аз не съм обидил никого, нали…“

Ако притесняваш наши хора, ако ни дразниш с независимост, ако имаш талант – безкрайни са поводите да се задвижи интригантството. А то ще е успешно, ако нападателят има на своя страна мнозинство, или по-скоро онези, които „имат думата“, защото те изобразяват мнозинство. И съдебно-репресивния апарат, защото той изобразява справедливо действие.

А нима християнинът, който вярва в един – и то точно този – Бог, не обижда никого с това? Разбира се, че обижда.

8 юли, сряда (св. вмчк Прокопий) (нач. на IV в.)

Утре се навършват 170 години от рождението на Вазов. Ето едно не много известно стихотворение (1912):

Орфей

В Хайран-дере, де в мир вирей
тъмнозелената борика,
върви божествений Орфей
с любимата си Евридика.

Ей спре се той на тъмен стръм,
засвири в самотий безлюдни:
млъкна зефир и речен гръм,
да слушат звуковете чудни.

на лирата му. Дивен час!
Дръвя, скали, орли, гадини,
заслушаха… (туй виждах аз
преди три хиляди години)

И белоноги нимфи в рой
се стекоха да слушат, млади
богини, музи и без брой
наяди, фавни и дриади.

И гледах смаян. Ала звън
от близко стадо в планината
прокуди моя чуден сън,
Орфея, гостите, свирнята.

Ив. Вазов. Съчинения. Том XVII. Живописна България: Пътни бележки. София, книгоиздателство Ал. Паскалев. Придворна печатница, 1921 (стр. 209)

9 юли, четвъртък (св. преподобни Патермутий и Коприй) (IV в.)

Вчера успях да си купя хляб.
Влизам в магазина, на чийто вход ясно пише кой има право да влиза, избирам едно нарязано хлебче и давам за него 1 лев. И го получавам! Продавачът нищо не каза, не ме укори за липсата на маска, даже ми пожела приятна вечер.

Покрай тези малки успехи в купуването на хляб и вода става видно, че има времена (като сегашните), в които не е достатъчно да дадеш пари, за да получиш най-необходимото. Тоест, не е достатъчно да се трудиш. Иска се и друго – непрестанно засвидетелствано покорство и знак за него, който да е винаги върху теб.

10 юли, петък (св. четиридесет и пет мъченици в Никопол Арменски – Леонтий, Маврикий, Антоний, Александър и други с тях) (към 320 г.)

Към многото вълнения през тази година се прибави и още едно: оказа се, че решението на турското правителство от 1934 г. за превръщане на Юстиниановия храм (тогава джамия) в музей, може да бъде отменено. При това положение сградата би следвало да се използва като мюсюлмански молитвен дом.
Решението на съда ще се обяви днес и има голяма вероятност то да е положително. Коментари не липсват, изказа се даже видният борец срещу корупцията в България Майк Помпео. Но е сигурно, че Европа и САЩ няма да бомбардират Анкара. Заради „Света София“ – не.

Разбира се, въпросът засяга преди всичко православната Църква. Имаме изказани протести (възражения, несъгласия) от страна на Цариградската патриаршия, Еладската архиепископия, Кипър, Антиохия, Иерусалим, Грузия и Русия. Сигурно и от други.
Заслужава да се обърне внимание, че Българската патриаршия не е взела отношение. Смятам, че мълчанието на българските архиереи в този момент е напълно уместно. И ще кажа защо.

Как може предстоятели на църкви, които лично отмениха празнуването на тазгодишния Великден, като забраниха на свещенослужителите да допускат християните в собствените им храмове, да правят декларации относно статуса на един византийски храм, пък бил той и този?

Как може патриарх Вартоломей, който отмени решение на цариградския синод отпреди 334 години, да протестира, че един светски съд отменя решение на министерския съвет отпреди 86 години? Нима един архиерей не бива да уважава решенията на предшествениците си поне толкова, колкото една държава уважава решенията на своите институции? И колкото по-стари са тези решения, толкова повече трябва да се внимава с отмяната им, защото изминалите векове свидетелстват за съгласие с тях. Но той сметна, че 330 години не са много. Защо турският съд да смята, че 80 са много?

Сега патриарх Вартоломей казва, че решението за „Св. София“ ще усложни отношенията между християни и мюсюлмани. Но не показа да го е грижа за отношенията в самата православна Църква, където той е архиерей. Напротив, пожертва съгласието в нея за да добие първенство – и не по чест, тъй като него той винаги го е имал, а по власт.

Атинският архиепископ Иероним пък заявява, че турските власти няма да посмеят да използват сградата като джамия. Защо? От страх пред християните? А струва ли си някой да се бои от тези християни – сегашните, от 2020 г.? Тези, които сами се отрекоха от своя Бог, за избегнат предполагаемата опасност за телата си, и още повече – за да се спасят от далеч по-сигурните парични глоби и административни наказания?
Няма защо турската държава да се бои от такива християни. Ако има някои, от които си струва да се бои, това са българските и грузинските, които единствени отвориха храмовете си на Възкресение. Но, както виждаме, турците са готови да поемат този риск.

Православните християни днес са твърде заети да пазят здравето си, да изпълняват нарежданията на светската власт и да се съобразяват с водещите медии. Изключенията са малко и следва да им се отдаде почит; и аз съм сигурен, че и турците биха им отдали почит, тъй като смелият противник създава уважение. Но онези, които сами се отричат от Бога и не се разкайват, както се е разкаял Петър, няма защо да бъдат уважавани.

Така че днес турците спокойно могат да превърнат великата сграда в джамия. Те знаят, че няма кой да им попречи за това.

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/sveta-sofiya

11 юли, събота (Чудото на св. вмчц Евфимия Всехвална) (нач. на IV в.; 451 г., Четвърти Вселенски събор)

Изказвания от последните дни.

Неофит, митрополит на Морфу (Кипър):

„Наесен вирусът ще дойде отново, знам го. Но църквите на Морфу ще бъдат отворени; и нека началникът ви иде в затвора…“

…

Румен Радев, президент на България:

„Мафиотизацията на управлението накара свободолюбиви българи от всички възрасти и независимо от политическите си пристрастия, да издигнат искания за законност и възвръщане на основни граждански свободи…“

„От всички нас зависи да изхвърлим мафията от изпълнителната власт. Да я изхвърлим от прокуратурата; която прокуратура мафията използва за свой щит и за политически репресии. Не на страха! Ще си върнем България! Мутри – вън!“

12 юли, Пета неделя след Петдесетница (страдание на св. мъченици Прокъл и Иларий) (нач. на II в.)

Макар и със закъснение, взех участие в шествието – от пресечката на „Левски“ с „граф Игнатиев“ към Съдебната палата и Мин съвет.
Нужен е натиск върху разбойниците (президентът каза – „мафиотизация“, „мутри“). Иначе ни предстои административен и съдебен тормоз, арести, затвор, побоища. Дотук впрочем всичко се е случило, има примери.
Остават изтезанията и екзекуциите, които ще дойдат, ако няма достатъчна съпротива. Ако някой не вярва – миналото свидетелства.

Или пък – най-унизително робство.
Както каза днес някой: „Никой няма да ни помогне – нито партии, нито `мисирки` (название на журналистите, мнозина знаят как се появи), нито външни сили. Надеждата е само в нас, които сме тук.“

13 юли, понеделник (Събор на св. архангел Гавриил)

Алчността и наглостта на онези, които се разпореждат с държавата, налудният стремеж за придобиване на цялата власт, и то завинаги, се разпростряха лесно и достигнаха всички места в институциите. Знам го от личен и семеен опит, нас ни нападат открито от 2011-та.

Затова тези събирания в центъра на София през последните дни са много нужни, защото с тях се показва, че хората не са толкова безпомощни. Това ще помогне (вече помага) за оздравяване на обществения живот, защото хората ще престанат да се боят, а мутроподобните (мутрообразните) – да беснеят.

…

Природосъобразният живот противоречи на свободата. Ако човек живее последователно според природата си, тоест ако винаги избягва болката и забележимия риск, и винаги предпочита покоя и удоволствието, той изцяло се лишава от свобода и така се отказва да бъде човек.

Така и с обществото. Ако участниците в него никога не рискуват нищо в общо действие, а винаги избират покоя, това общество ще живеее съгласно природата, но няма да е човешко общество.

14 юли, вторник (св. преподобни Никодим Светогорец) (до 1809)

Един опитен човек би могъл да предвиди приблизително вярно съдбата на едно младо семейство, ако ги познава достатъчно.

Ние се оженихме през 1994 и още тогава беше ясно, че и двамата искаме да се занимаваме с наука, и че няма да се покланяме на никого, за да ни подхвърля пари.
Това значеше, че или ще бъдем убити, или ще свършим в затвора, или ще загинем от недоимък. Какво друго?

И все пак, adelon to mellon.

15 юли, сряда (св. мчци Кирик и Юлита) (нач. на IV в.)

Днес е починала Валентина, леля на Димка. Бог да я прости. Работила е много години като детска учителка.
Беше кротка и деликатна, грижеше се за близките си.

…

„Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест, защото минават бързо, и ние летим“ (Пс. 89:10)

„Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“ (Пс. 22:1-4)

16 юли, четвъртък (св. мчк Иоан Търновски) (до 1822 г.)

Когато казваме, че сме против произвола на „ето тези“ мутри, това е истина. Но би било много полезно да се разбере, че протестът далеч не е само срещу тях. Той е и срещу онези, които са ги поставили тук и ги подкрепят.

Имам предвид прекомерно срамежливата реакция от страна на евро- и американските чиновници по повод на вълненията в София. Те се досещат, че хората са излезли не за да сменят една партия с друга, а защото не са съгласни да бъдат управлявани така. Но къде по света няма мафиотщина, корумпираност и безочливо властолюбие на посредствени завистливци? Така е навсякъде.
Ето защо „Европа“ и „Америка“ няма да бързат да помагат на тормозения от престъпници български народ. Защото тези престъпници са си техни хора, те са онова, което уместно бива наричано „колониална администрация“. И ако хората в България, които искат справедливост, спечелят, това няма ли да стане пример и за други?

Ето това е, което притеснява евроатлантическите ни партньори. Те бяха доволни от некадърните и груби, но угодливи надзиратели на отделно взетия концлагер и ако зависеше само от тях, не биха ги сменили никога. А сега избухна въстание и възникна проблем. Да кажеш: „Няма значение, че сте недоволни от мафията ви, важното е ние да сме доволни“ не е лесно, защото не е прилично. Но да кажеш на мафията да си ходи, е рисковано – какво ще стане, ако и други започнат да гонят своите местни мафии?

До кого ще се стигне така? Разбира се, до покровителите.

17 юли, петък (св. вмчц Марина)

От всекидневното четене на Писанието (Евангелието, Апостола, Псалтира, а и на целия Стар завет) има голяма полза. Ако някой опита да прави това по-дълго и без прекъсване, ще се убеди.

Защото то утешава душата, укрепва естественото й устройство, и е за нея, както казва апостол Павел, „сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек“ (Евр. 6:19-20)

18 юли, събота (св. преподобни Памво)

Не е лесно да се четат старобългарски глаголически ръкописи и причините за това са няколко.

Най-малката трудност е самата азбука. Това са към 40 знака, които отговарят на точно определени звуци и биха могли да се научат за няколко дни.
Много по-голямо препятствие е езикът. Ние мислим и казваме, че това е български, но той е различен от нашия български и не може да се разбира, ако не сме го учили. При равни други условия един руснак ще се справя с текста по-лесно, отколкото един българин – защото руският е задържан по-близо до древната си форма.
Освен това да четеш ръкопис значи да имаш работа с „ненормализиран“ текст. Това не е издание. Поради това трябва да се справяш със съединения на букви, съкращения на думи, избледнели и повредени места. И освен това – няма разстояние между думите.
Накрая, необходимо е разбиране на самите текстове.

Затова успявам да чета Асеманиевото евангелие чак сега; а съм започнал да уча старобългарски език преди 40 години.

19 юли, Шеста неделя след Петдесетница (св. преподобна Макрина)

По това време на годината през 1978 вече се бях явил на изпити за НГДЕК, и то с добър резултат – класирах се 6-ти. Това стана след немалко уроци по литература и руски, та може да се каже, че специализираните ми езиково-литературни занимания са от 42 години.

Оттогава – 7 издадени авторски книги и още 3 неиздадени; и 3 големи превода.
Значи общо 13. И тази тук – 14.

За Авраам пише, че си отишъл от този свят сит на години; а някои сигурно са си отишли сити на книги. 14 вече ми изглеждат достатъчно, но пак да кажа: ἄδηλον τὸ μέλλον.

20 юли, понеделник (Илинден)

Хора, които са писали, превеждали и правили книги у нас през първата половина на XX век:

Г. Кацаров, К. Величков, Ана Карима, П.П. Славейков, М. Белчева, П.К. Яворов, Кр. Кръстев, Д. Дебелянов, Ив. Вазов, Евг. Марс, Ив. Шишманов, Ст. Михайловски, К. Христов, С. Радев, Д. Михалчев, Ал. Балабанов, М. Балабанов, А. Златаров, Д. Кьорчев, Хр. Смирненски, Гео Милев, Б. Пенев, Е. Багряна, В. Златарски, Д. Дечев, Ив. Георгов, М. Арнаудов, А. Страшимиров, Т. Влайков, Вл. Василев, Г. Бакалов, Р. Стоянов, Й. Йовков, Л. Стоянов, Д. Подвързачов, Й. Маринополски, Ас. Разцветников, Ив. Велков, М. Войнов, Мл. Тонев, Ив. Марковски, Н. Шейтанов, М. Николов, Г. Константинов, Т. Траянов, Н. Лилиев, К. Гълъбов, Л. Владикин, П. Венедиков, Ал. Бурмов, Т. Боров, Н. Райнов, Ив. Саръилиев, П. Бицилли, Н. Вапцаров (ще си спомня и за други).

21 юли, вторник (св. пророк Иезекиил)

Прибирам се вечерта към 11 и вървя към „Орлов мост“. И гледам две момиченца, най-много десетгодишни, карат тротинетки в посока към парламента и скандират: „[…..] е тулуп! […..] е тулуп!“

Какво да каже човек, освен да добави: «из уст младенец и ссущих совершил еси хвалу, враг твоих ради, еже разрушити врага и местника…»

…

Без връзка с горното.

Може би началото на несправедливостта идва от телесното пожелаване – това, което човек не може да овладее, защото не иска. От него се ражда лицемерието (да се съди по външния вид); от лицемерието – завистта; от завистта – честолюбието; от него – властолюбието. Властолюбието произвежда несправедливост (престъпление), а съзнанието за несправедливостта води до униние, което днес често се нарича „депресия“. И всички тези създават страх от смъртта.

Защото смъртта застрашава телесното пожелаване, тъй като унищожава тялото; застрашава лицемерието, защото унищожава лицето (външния вид); завистта, защото след нея няма на кого да се завижда; честолюбието, защото мъртвият не приема почести; властолюбието, защото мъртвият не властва. И дори несправедливостта, защото тя е явен грях, а смъртта може би отвежда душите на съд.

Затова трябва да се води борба срещу тях, и тя е по обратния път. Първо срещу несправедливостта, защото човек по-лесно се досеща как да се въздържа от нея. Ако я победи, ще отпадне властолюбието, а след него – и останалите. Особено трудно е да се победи лицемерието, защото то е най-близо до телесното пожелаване, което ни е по природа.

Затова не е лесно млад човек да стигне до съвършенство – за това е необходимо чувствата да са отслабнали. Но победим ли телесното пожелаване, ще преодолеем страха от смъртта, и изобщо греха.
И тогава ще се яви любовта.

22 юли, сряда (св. равноапостолна Мария Магдалина) (I в.)

Частната библиотека се съставя от един човек. И това, което тя представя, е неговият „дневен ред“.

Първото, което научаваме от нея е, какво той прави и кое смята за съществено (съществуващо).
Но той не произвежда сам книгите, с които се е сдобил (освен съвсем малко). Така че дневният му ред включва и реда на родния (главния) му език. И оттам научаваме какво се е случвало с неговата страна.

А тя пък, произвеждайки книги, не може да избегне световния „дневен ред“.

Ето защо чрез библиотеката на един човек опознаваме един личен поглед към дневния ред на света.

23 юли, четвъртък (св. свщмчк Аполинарий, епископ на Равена) (I в.)

Пълната и освободила се от всички свои противници земна власт е противник сама на себе си.

Ето положението в РПЦ. Патриархът е глава на Църквата (по власт, не само по чест). Мандатът му е доживотен (както е редно) и той действа в пълно съгласие по всички въпроси с президента, който пък от своя страна също, след промените в конституцията, отива към доживотно управление.

Въпросът не е просто в това, докога някой ще е на власт, а в друго: че той може да остане на власт дотогава, докогато иска. Но е видно, че за да остане, трябва да прави някои отстъпки и да влиза в някои съглашения противно на онова, което е добро за Църквата и страната.

И какъв е резултатът? Че през последните месеци най-известният, а може би и най-влиятелният духовник на РПЦ се оказва схиигуменът Сергий (Романов), който не е нито митрополит, нито епископ, нито дори игумен. Може би и монах не е, всички права са му отнети, и то чрез законно решение на законно (канонично) проведен църковен съд. Той няма никакъв инструмент за обществено влияние, освен един канал в youtube, поддържан от един младеж, негов привърженик.

Но мнозина християни вече мислят, е той е единственият духовник в Русия, който си позволява да говори истината.

24 юли, петък (св. вмчца Христинa)

Подлецът не обича никого, но затова пък презира, мрази и се срамува.

Когато срещне наивен, го презира, защото се гордее, че наивният не вижда греха (низостта) му.
Когато срещне проницателен, го намразва с озлобление, защото се дразни, че виждат греха му.
Особено се бои от проницателния, който е и образован, защото този вижда не само греха, но и нищожеството му. Тогава освен омраза изпитва и срам.

Защото подлецът е лицемерен, и поради това се срамува не от греха си, а от нищожеството си.

25 юли, събота (св. преподобна Евпраксия) (нач. на V в.)

Думата σοφία е значела три неща – „вещина“, „умност“ и „мъдрост“.

Вещина е σοφία-та на деловите хора, политиците и най-сетне, на техните учители – софистите. Това е способността „да се справяш“ в този свят, да успяваш според мнението на мнозинството и да обосноваваш стойността на това справяне, което вече е работа на софиста.

Философът от сократическата и питагорейска школа се разграничава от деловия и софиста, като казва, че е „зрител“ в този свят и се стреми да го опознае, оставайки безразличен към успеха. Поради това той спори със софистите и ги опровергава. Неговата σοφία е „умност“, чрез която се създава свят на мислите, чийто връх е един бог, който е мислещ и мислим, и е двигател на всичко, без да бъде отвъд света. Така че умността на философа остава „световна“ в смисъл на „космическа“. Тя се занимава с обществото и природата.

Християнинът е безразличен към успеха и се интересува от природата само доколкото тя е творение на Бог. Той не смята умността за безполезна, но знае, че човек не бива да спира до нея, а да се стреми към връзка с Бога, който е отвъд „космоса“. Неговият Бог го подканва към любов и саможертва, което философският „двигател на света“ не прави.
И благодарение на тази връзка с Бога той постига мъдростта.

26 юли, Седма неделя след Петдесетница (св. прпмчца Параскева) (III в.)

Хората постоянно живеят с мнението, че някъде съществува спокоен живот; че някой някъде си живее спокойно, благодарение на „реда“ и „сигурността“.

Но няма такова място, нито такива хора. Защото дори човек да е доволен от устроението на живота си, той знае, че то не е неразрушимо; и дори да му изглежда като неразрушимо, пак знае, че тази неразрушимост е временна (за някакъв краен отрязък от време). И после времето свършва или продължава по непознат начин.

Кой при това положение ще е спокоен, освен спящият и упоеният, тоест – онзи, който не е „на себе си“. Какво ще рече тогава да си щастлив?
Щастието е впрочем като надежда за изпълнение на нещо; а това нещо е образ на вечния живот. Но само образ. Излиза, че щастлив е този, който се надява да види някакъв образ, и то за кратко. И все пак щастието му – самото то, в момента на надеждата – е истинско.

Значи пътят към щастието е път към вечната надежда.

Сократ в „Апологията“ казва, че една нощ, прекарана в дълбок сън без сънища, е по-щастлива от повечето човешки дни, комуто и да са принадлежали те. Значи безчувствеността много често е за предпочитане. Но още по- за предпочитане е да си в общество от умни и добри хора, които водят разговор за истинни неща (мъдреците на Данте, в Първи кръг). Такава е била неговата надежда, и ако тя е била устойчива, той е бил щастлив. А и нашата трябва да е подобна – във всеки случай, не по-малка от неговата.

Но той е бил в несигурност, а и ние сме така. Затова е вярно казаното: „Вярвам Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:24)

27 юли, понеделник (св. Седмочисленици – Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум, Горазд, Сава, Ангеларий) (IX в.)

28 юли, вторник (св. апостоли и дякони Прохор, Никанор, Тимон и Пармен) (I в.)

29 юли, сряда (св. свщмчк Висарион Смоленски) (XVII в.)

30 юли, четвъртък (св. апли от 70-те Сила, Силуан, Крискент и другарите им)

31 юли, петък (св. праведен Евдоким Кападокийски) (IX в.)

Август

1 август, събота (св. мчци 7 братя Макавеи) (II в. пр. Хр.)

Отидохме на опелото на Емилия Минева, в „Св. Параскева“ на „Раковска“. Събрахме се към 20 души.

Познаваме я отдавна. Била е преподавателка на Димка в специалност „Философия“ през 1980-те, а после бяха колеги в „История на философията“ много години. Аз се знам с дъщерите й – Силвия и Евелина – от училище и от Атинския университет.

Бог да я прости!

2 август, Осма неделя след Петдесетница (Св. свщмчк Стефан, папа Римски) (III в.)

3 август, понеделник (преп. Исакий, Фавст и Далмат) (V в.)

4 август, вторник (св. прпмчца Евдокия) (II в.)

5 август, сряда (св. мчк Евсигний) (IV в.)

6 август, четвъртък (Преображение Господне)

7 август, петък (св. прпмчк Дометий) (IV в.)

В житието му (в сборника на еп. Партений и архим. Бончев) пише:

„Чрез пост, молитва, бдение и богомислие той достигнал такава светост и съвършенство, че изцерявал от всякакви болести…“

Точно преди малко мислех за нападенията на бесовете, които човек приема за свои собствени мисли. Но не са негови мисли, а са техни нашепвания. Ако ги забележи и се научи да ги отпраща един срещу други, той ще отбегне коварството им и ще освободи душата си от тях.
Да обърнем внимание, че те не само представят нашепванията си за негови мисли, но също се вмъкват в хората и му говорят с техните гласове, за да внушат омраза към тях.
Защото те са като баща си – дяволът, и като него са лукави, подли и сплетници (интриганти).

…

Днес е рожденият ден на Василка Тъпкова-Заимова, с която бяхме приятели. Бог да я прости и да упокои душата й!

8 август, събота (св. Емилиан Изповедник, еп. Кизически) (IX в.)

9 август, Девета неделя след Петдесетница (св. ап. Матия) (I в.)

10 август, понеделник (св. мчк и архидякон Лаврентий) (III в.)

11 август, вторник (св. мчц Сузана и другите с нея) (III в.)

12 август, сряда (св. свщмчкмчк Александър, епископ Комански) (III в.)

13 август, четвъртък (cв. Тихон, еп. Воронежки и Задонски Чудотворец) (XVIII в.)

14 август, петък (cв. прор. Михей) (VIII в. пр. Хр.)

15 август, събота (Успение на Пресвета Богородица) (I в.)

18 август, сряда (Успение на преп. Йоан Рилски Чудотворец) (X в.)

(Доклади от Годишните четения на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование 14-15 декември, 2018)

22 август, събота (св. преп. Антуса) (III в.)

На път към Драгалевския манастир

31 август, понеделник (св. свщмчк Киприан, еп. Картагенски) (III в.)

Прочетох за изказването на един експерт по образованието, че през новата учебна година от учителите се очаква да влизат в клас с маска или поне със шлем.

По този повод мнозина коментатори забелязаха, че само шлем не стига.
Ако човекът преподава предмодерна история, пък и литература, ще му подобава да идва на работа в пълно бойно снаряжение. Това значи освен шлем, още и щит, меч (в подходяща ножница), копие (късо и дълго), малка бойна брадва, ризница, броня, наръкавници и наколенници (от лек метал). На бронята, както и на шлема, трябва да бъде изрисуван в достатъчно голям размер, за да се вижда отдалеч, личният му герб. И няма да идва с градския транспорт или с колата си, а на кон.

Ако преподава модерност, ще е по-лесно: само каска и противогаз, а за транспорт – каляска с 2 или 4 коня за XIX век и мотоциклет (с кош) за XX-ти. За групи от по над 10 учители се разрешава дирижабъл.

От преподавателите по химия и биология няма да се иска каска, но те ще трябва да имат резервен противогаз и да бъдат винаги с гумени ръкавици до лактите, чорапи до коленете и наметало, което обгръща тялото плътно и отвсякъде (с процепи за ръцете).

Учениците ще си носят манерки, от които ще пият по време на час и междучасие, така че да не се налага да излизат в коридора, където да се срещат с други.

Във всички класни стаи ще бъдат инсталирани по три химически тоалетни – една за девойки, една за младежи и една – за колебаещи се.

1 септември, вторник (св. преп. Симеон Стълпник) (V в.)

Разликата между маската и шлема е, че първото изглежда зловещо, а второто – по-скоро комично. Цялата тази акция наподобява много други гонения в историята, чиято цел е една и несъмнена – чрез постоянен тормоз човекът да бъде унизен до такава степен, че изцяло да загуби уважение към себе си и да не възразява срещу нищо. И все пак дори животните не са съгласни на всякакво отношение към тях и реагират. Затова такива нападения не са само брутални, те имат някаква тактика и приличат на дресировка: ако правиш така, ще се мъчиш, ако правиш иначе – няма да си зле… Сегашната кампания прилича донякъде на тормоза срещу пушачите и ползва неговия опит. „Понеже може би пушенето е вредно, затова сега ще ви изтезаваме със забрани и грозни картинки по кутиите“.

Да не забравяме, че римските езичници считаха християните за вредни, после техните наследници – папите – по подобен начин притискаха всекиго с обвинения в ерес. А наследниците на папите – немските нацисти – продължиха по същия път. Защото тормозът срещу евреите не е изобретен в Германия, той си е стара работа, с традиция.

Та сега акцията с маските е подобна на тази срещу пушачите, защото има подобна аргументация (здравна); но е много по-нагла, защото атакува не някои, а всички, и не някакъв определен навик, а самото лице на човека. Затова прилича и на насилствената смяна на имената. Тя също не е измислена специално за българските турци. Години преди „възродителния процес“ у нас се отнемаха фамилните имена на хората, като за фамилно име се определяше личното име на дядото. Това беше в средата на 70-те и се провеждаше в училищата, спомням си го добре.

3 септември, четвъртък (св. свщмчк Антим, епископ Никомидийски) (нач. на IV в.)

Има една глуповата, досадна и нахално втълпявана идеологема, която гласи: „Вижте Европа и Америка, колко много пари и материални блага има там. То е, защото там има много свобода, справедливост и демокрация“.

Това е същото, като да се каже: „Вижте олигарсите, министрите и депутатите, какви добри пари взимат, какви хубави коли карат и с колко влиятелни хора се срещат. Това е, защото са умни, справедливи и ги е грижа за демокрацията.“

Трудно е да се разбере, че материалните (и имиджови) блага от една страна, и свободата и справедливостта от друга, имат малко общо помежду си. А защо е трудно? Защото ако го разберем и повярваме, ще трябва да направим избор.
А последствията от него са тежки – и в двата случая.

…

В „Кръстникът“ има една класическа сцена (много неща в този филм са класически).
Майкъл Корлеоне основава фондация и дарява на Ватикана 100 милиона долара в брой. За помощ на бедните.
От своя страна папският представител му връчва свидетелство за това, че той вече е… някаква титла, във всеки случай най-високото отличие, което Ватиканът дава на светско лице.
Бившата жена на Майкъл, която е дошла на тържеството, за да говори с него по семеен въпрос, го заговаря:
– Поздравявам те с високото отличие, Майкъл. Не е ли малко скъпо?…

Никоя църква (религиозна организация) не бива да приема дарения от престъпници, а още по-малко да ги награждава за това. Ползата от такива сделки е кратковременна, а вредата е голяма, понякога дори фатална за организацията.

4 септември, пeтък (св. пророк и боговидец Моисей) (XIII в. пр. Хр.)

Управлението не е заради управляващите, казва Платон в „Държавата“.
То е първо заради всички останали, и след това заради самите управляващи – и то в случай, че са се заели с тази работа не защото им е приятна, а поради крайна необходимост.

Освен това той обръща внимание, че управлението, ако се извършва добре, не носи никакви ползи на управляващия, а главно вреди; и точно поради това на него му се полага определено заплащане и някои почести. Те са като компенсация.
И още: за да управлява някой наистина добре, той трябва много да обича образованието и мъдростта; и не просто да е респектиран от тях без да ги познава, но сам да е достигнал най-висока образованост и чрез дългогодишно упражнение в добродетели да е станал мъдър.

И още: преследването и удържането на властта заради самата нея (а не заради другите) неизбежно води човека към оглупяване. Тъй като в течение на тази дейност той няма как да се занимава с мисли за общото, а още по-малко да се придържа към истината и доброто, а винаги е зает с дреболии и лъжи, които увреждат ума му – бавно, но необратимо.

Всички тези неща, известни и отдавна казани, скрито влияят на лошия управляващ, дори той никога да не е чувал за тях. Тъй като ако има някои, от които той наистина да се бои и да им завижда, това са учените и мъдри хора. Той се срамува от тях, силно желае да ги има на своя страна и силно ги намразва, когато разбере, че не са на негова. Би желал да ги купи, но това е глупаво, защото купиш ли някого, веднага преставаш да го цениш; и с основание.

Затова казвам: учете и не се продавайте, и лошият властник винаги ще усеща, че може да ви бъде най-много слуга.

5 септември, събота (св. пророк Захария и праведна Елисавета) (I в. пр.Хр. – I в. сл.Хр)

Има една причина да не се гневим на никого лично и тя е следната: че всеки човешки живот винаги завършва по един и същ начин – като въпрос без отговор.

А въпросът е: как е живял този човек? Добре или лошо? А да се каже „и така, и така“ е все едно нищо да не се каже.

Та истинният и последен отговор не може да бъде даден от хора. Ето защо нека се придържаме към доброто според силите си и да не осъждаме никого. Тъй като осъждането претендира за сигурен отговор на въпроса – а това не е по нашите сили.

9 септември, сряда (св. праведни богоотци Йоаким и Анна) (I в. пр. Хр.)

Да се пише до европейската комисия и правителствата на западните страни, че България се управлява от лъжци и престъпници, е смешно.

Това е все едно обитателите на Аушвиц да напишат на тогавашния канцлер, че директорът на лагера се отнася лошо с тях.

Ето сега: пишат на г-жа Меркел, че еди-кой си е мафиот. Ами тя нали затова го държи там…

10 септември, четвъртък (св. мчци Минодора, Митродора и Нимфодора) (нач. на IV в.)

Нека да кажем няколко думи по същество.

Протестите от тази година са съвсем различни от онези през 1996/1997 и още повече от онези през 2013/2014. Първият имаше за задача политическо освобождаване от доскорошната просъветска номенклатура, а вторият се занимаваше с технически въпроси, отнасящи се главно до усвояването на евросубсидиите. И двата протеста бяха изрично и активно подкрепени от „западните партньори“, и поради това постигнаха лесен успех.

Сега положението е друго. Европа намери своите представители у нас: това са онези, които напоследък открито биват наричани „мутри“, подкрепени от партията ДПС и от който още се намери – винаги се намира някой. Ако зависи от евробюрократите, тази конфигурация ще управлява неограничено дълго – тоест поне още едно поколение, докато сегашните 20-годишни станат на 50.

„Великото народно въстание“ засега е опаковано като проевропейско движение, защото все още почти никой не оспорва открито, че Европа – това е правова държавност, върховенство на закона и пр. Но тази опаковка е много тънка, защото истината е, че „западните партньори“ малко ги е грижа за законността като такава, а още по-малко за законността у нас. И това се усеща от всички – както от доверениците на Съюза, така и от останалите.

Това, което се вижда под опаковката, е желание за истинска законност, тоест справедливост; и също така недоволство от растящото пренебрегване на националния (етнокултурен) интерес.

Ето защо тези днешни протести у нас са аналогични по-скоро на вълненията в Унгария от 1956, Чехословакия от 1968 и Полша от 1980. Тогава малцина казваха, че искат „капитализъм“, а по-скоро ставаше дума за „социализъм с човешко лице“, тоест за живот без политически репресии и със зачитане на националната идентичност – с всички произтичащи от това последствия.

Така и днес България казва, че не е против Европа, но все пак иска реална демокрация, което ще рече свобода на словото, истинска партийна система (невъзможна без честни избори) и истинско разделение на властите; а не изоставяне на произвола на една нова местна номенклатура, която ще си плаща данъка на евробюрократите и в замяна на това ще се разпорежда из страната според личните си желания.

11 септември, петък (св. преп. Теодора Александрийска) (V в.)

Във връзка с Ковид-19:

Смятам, че д-р Ат. Мангъров трябва да бъде номиниран за Нобелова награда за медицина – за препоръките му за предпазването от епидемията.
И, разбира се, наградата да му бъде присъдена.

Друг въпрос е, дали ще я приеме.

13 септември, неделя (св. Корнелий стотник) (I в.)

Замислям се понякога за историята на Иов – първо заради темата й, но също и за това, че тя е някак отстранена от останалите книги в Стария завет. Всички други, които съдържат някакви разкази, се отнасят до историята на еврейския народ, а само тази – не.

Разказът за Иов е като отговор на въпроса как човек може да бъде някой, а не никой. Или – как да запази лицето си.
За да е възможно това, първо трябва да се признае, че Някой изобщо съществува, а светът не е безкрайно въртене на случайни форми. И после, да се засвидетелства верността към този Някой – независимо от промените.

Затова Бог, обръщайки се към сатаната, който е „ходил по земята и я е обходил“, казва: „Видя ли моя служител, Иов? Най-добрия между хората?“.
А сатаната казва: „Нима даром ти служи Иов? Не огради ли Ти всичко негово, не го ли запази от всякакви нещастия?“

Тук Бог е Съществуващият, сатаната е небитието, а Иов е изпитваният – дали е някой, и ще живее вечно, или е никой – и ще изчезне, все едно го е нямало.

Точно затова жената на Иов му казва: „Похули Бога и умри“ – тъй като това е смъртта, да се отречеш от Съществуващия и да станеш „никой“.
Жената е „хорското мнение“.
А Иов казва: „Говориш като безумна. Само доброто ли ще приемаме от Бога?“

Значи човек може да е жив не само в благата, но и в бедите. Ако сметне, че животът – това са благата, той е никой и ще изчезне.

14 септември, понеделник (Кръстовден)

Човек пише книга или се занимава с наука, направил си е план, нещата се развиват прилично… може би. И изведнъж се оглежда – себе си и наоколо – и вижда в колко много неща е изостанал. Защото ги е изоставил.

Но как иначе да бъде, щом е избрал един път, а не много. Ако пък не е избрал никой – още по-зле.

Затова трябва да избере един път, и колко по-добър е той, толкова по-малко ще съжалява за всички останали. А най-добрият е този към най-доброто.

Затова е казано: „Ако някой иска да Ме следва, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва. И каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си?“

…

През 2006 имаше световно първенство по футбол. Децата (завършили съответно шести и четвърти клас) седяха по цял ден пред телевизора, за да гледат мачове.

– Какво му гледате на този мач? – рекох им веднъж. – Всичко е толкова ясно.
– Как ясно? Колко ще завърши?
– Толкова – казвам им. – Приблизително.

Мачът наистина завърши така.

– Тате, ти позна – казаха двамата. – Наистина завърши толкова.
– Естествено.
– А за други можеш ли да познаеш?
– Мога.
– Този утре колко ще завърши?
– Толкова.

И това се оказа вярно.

– Тате, ти как познаваш мачове? Ти изобщо не гледаш телевизия.
– Не, но преди време гледах. Знам ги как играят. Нищо не се е променило.

След четвъртия мач:

– Тате, ти защо не играеш на тото? – попита Теди.
– А защо?
– Ами ти познаваш всичко.
– Не всичко. Някои мачове.
– Но ти трябва непременно да играеш!
– Защо?
– Ще спечелиш ужасно много пари!
– Може. Но не ми се играе.
– Как не ти се играе?! Моля те, играй!
– Не. Имам друга работа.

И наистина, никога не съм играл на тото. Човек не може да прави едновременно съвсем различни неща.

15 септември, вторник (св. вмчк Никита) (IV в.)

След три десетилетия колебание влиятелните идеолози и социоинженери намериха заместителя на синята и червена връзка.
Предполагам, че по онова време е имало много родители, които са се колебаели дали да пращат децата си на училище, ако условието ще е да им се сложи връзка (знак за подчинение и господство). Но повечето от тях все пак са ги изпратили, за да не разбиват напълно живота им. Така че изнудването е било успешно.

Но да кажем и нещо добро за чавдарските и пионерски връзки – те все пак не се слагаха на устата. Днешният им заместител – „предпазната маска“ – ще предпази децата и учениците поне от три неща:

1. Да приличат на себе си
2. Да разговарят помежду си
3. Да бъдат здрави.

Защото не е нужно да си професионален педагог, за да знаеш какво ще става с маските: те ще стоят по джобовете, ще падат по чиновете, по пода, по асфалта и по земята, и след това ще се слагат на устата. Учениците ще се заразяват и ще боледуват без помощта на какъвто и да било ковид. И училищата ще се затварят до второ нареждане.

А някой ще получава субсидии за развитие на дистанционното образование. Което, както всеки учител знае, не е образование.

16-ти септември, сряда () (в.)

Няколко хилядолетия наред хората решаваха проблема „пространство“. Известно ти е, че съществува „някъде“, където искаш да идеш, но е трудно – поради препятствия или защото „няма време“.

Проблемът беше решаван най-напред чрез корабоплаване и конски впряг. После се премина към влака, автомобила и самолета. Но всичко това са начини за преместване на тела. Паралелно с работата по тях обаче се търсеше средство за пренасяне на „информация“ (слово).
Писмата, разположени върху хартия или нещо друго, също са тяло, така че писмеността не помогна много за ускоряване на общуването през пространството. Обаче телефонът и видеовръзката донесоха съществена промяна. С тях вече човек, като образ и слово, можеше да се окаже незабавно навсякъде.
Така преместването на телата се оказа заменяемо с преместването на гласовете. Проблемът с пространството се реши и почти веднага на хората беше съобщено, че могат (и трябва) да си стоят вкъщи.

Ускоряването на движението завърши – логично – с неподвижност, тъй като това е крайната бързина – да не се движиш, а да си навсякъде.
Да видим как ще се реши въпросът с времето.

18-ти септември, петък () (в.)

Времето е онова, в което се разполагат събитията (промените).
Редуването на деня и нощта, сезоните и годините не е „съдържание“ на времето, тъй като то е винаги едно и също. То е по-скоро онова, чрез което съдържанието се измерва: чрез него узнаваме „колко“ продължават събитията и „кога“ са („къде“ във времето).
Така че ако няма събития, времето е „празно“: то съществува, но само като съд, в който още нищо не е поставено; или въжена линия, на която не са окачени кабинки. То е възможност за събития. И както всеки е забелязал, времето без (признати) събития изглежда и кратко, и дълго: кратко, защото „нищо не се случва“, и дълго, поради продължителното очакване нещо да се случи.
Събитието, за да влезе във времето, трябва да бъде забелязано и признато. Ако не, тогава казваме, че „няма нищо ново“ или „нищо не става“.

Борбата с пространството е главно технологична – как то да бъде преодолявано. Тази с времето обаче е съвсем друга. Тя е за „отчитане за събития“, тоест за решаване дали нещо трябва да се признае за промяна или не. Или: дали онова, което някой посочва като новост, наистина съществува.
Поради това тя е главно идеологична и в крайна сметка е борба за истината.

…

Вървя по едни познати коридори и виждам едни познати силуети.
А устите им – завързани с кърпа.
И си казвам: „Ама пък как им отива!“
Или: „Време беше…

20-ти септември, неделя () (в.)

„Няма нищо скрито, което да не се открие“, като това се отнася и за механизма на „заболяването“.
Той е трогателно прост и може да бъде представен по следния достъпен за всекиго начин:
„Вижте сега, тук има едни пари, които вие можете да получите. Те са, както знаете, за справяне с болестта. Но за да ги получите, трябва да има болест. А ако има болест, трябва да има и поражения от нея, както и определени санитарни мерки. Ако отчитате пораженията и взимате санитарните мерки, които… ще ви кажем кои са, тогава ще получавате и помощите, за които става дума…“

21-ви септември, понеделник () (в.)

Истинският учен се познава по това, че никога не не чете всичко, написано по интересуващата го тема, а само което си заслужава.
Нито пък казва всичко, което знае, а само необходимото.
Но истинските учени никога не са мнозинство – нито в университетите, нито другаде.

4-ти октомври, неделя () (в.)

– Не мога да се отърва от усещането, че затварянето на хората по домовете им е умишлено. И не е заради здравето им.
– Ами какво здравословно има в това да си затворник, да не можеш да идеш дори до градината отсреща. Явно не е заради това. Обаче ако не можеш да се срещаш с другите, освен „онлайн“, тогава за теб ще се знае абсолютно всичко. Защото никое правителство не може да окачи камери навсякъде. Не може да има камера на всяко дърво. Така че като идеш в парка да се видиш с някого, това, което ще си кажете там, остава нечуто за интересуващите се. Обаче ако паркът е ограден и освен това нямаш право да си показваш носа от вкъщи, тогава остават само телефонът и компютърът. И тогава вече ще се знае всичко, което казваш. Така че какъв Оруел… При него хората поне в трапезарията на учреждението си могат да говорят неподслушвани.

5-и октомври, понеделник () (в.)

– И сега Тръмп като се върне на работа, какво ще кажат привържениците на вируса?
– Е, какво. Ще кажат, че това не е добре, защото много хора може да си помислят, че вирусът не е толкова опасен. А всъщност той е смъртоносен, защото който се е заразил от него, рано или късно ще умре…

7-ми октомври, сряда () (в.)

Опасността от тази акция не идва само от огромния медиен ресурс и от репресиите (засега глоби, после ще видим). Тя се стреми да създаде нещо, което е наречено „тоталитарна секта“. Човек трябва да приеме мисълта, че подчинявайки се, примерно, на СЗО, той участва в спасението на човечеството. А за постигането на това спасение са допустими всякакви средства. Такива бяха и нацистите, които спасяваха света едновременно от евреите, плутократите, низшите раси и комунизма.

12-ти октомври, понеделник () (в.)

Всички вестници в света в един глас съобщиха какво установил един австралийски „център за проучвания“.
Установил, че „вирусът“ живее дълго по банкноти.
Не е нужно да си Аристотел, за да направиш необходимото заключение. И да му се присмееш.

…

Ти побеждаваш противника не когато нахлуеш на неговата територия с оръжие, а когато го накараш да приеме твоите възгледи, навици и съответстващото им обществено устройство.

Точно това постигна Китай през 2020 г. Това беше Blitz-Krieg, и ако онзи австрийски художник можеше да научи за него, сигурно би получил инфаркт… от завист или възхищение.
Когато в началото на годината узнахме за затварянето на Ухан, всички си казахме: „Е, китайска работа“. След няколко седмици, с любезното съдействие на СЗО и неколцина филантропи, същата тази работа беше и в Европа, и навсякъде.
А сега защо няма вирус в Китай, пък даже и в Северна Корея? Ами защото не им трябва. Те отдавна си имат обществения ред, който съумяха да прехвърлят и на нас. Сега защо им е?
Затова Тръмп е прав, когато казва, че Китай е по-опасен за Запада от Русия, и че си сътрудничи със СЗО. Операцията им сигурно не е била запланувана отдавна, но пък беше проведена превъзходно.

Да видим сега какво ще правим ние, от лагера на победените…

…

От 17 април до днес в Китай са починали 2 (двама) души от „ковид“. За същото време във Великобритания – към 26 хиляди. Китай има 21 пъти по-многобройно население. Така че съотношението в смъртността е 1 на 270 000. Как ви се струва? За други страни да не говорим. Това се отчита. Мерките са съответстващи, загубите (и не само икономически) – също.

3 на 1 милион – да, но това са отчетените до 17 април. След това вече в Китай „никой не умира“ от тази болест. Какво е положението там в действителност, вероятно няма да разберем. Но по-важно е, че Китай е взел политическо решение, че „такава болест“ вече няма. На Запад, т.е. южно и западно от Китай, е обратното – политическото решение е в полза на болестта, така че да бъдат оправдани репресиите. А репресиите водят света към един модел на обществен живот, който е по-близък до китайския, отколкото до европейския – особено този, който се разви след средата на XIX век.

20-ти октомври, вторник () (в.)

Ако някой още казва, че не разбира как преди 80 години се е провеждало преследването и изтреблението на евреите, а и на други народи. Ами ето, виждаме как.

Има опасност за всички хора, това е световен проблем и „мерките“ може би изглеждат малко сурови, но са необходими… за да не се налагат по-сурови. Всичко се прави от държавническа загриженост и за доброто на всички.
Повечето европейци са били съгласни – както са съгласни и сега. Нуждата от социално дистанциране от антирасата и низшите раси е било научно обосновано (от биолози, антрополози и медици). Одобрението и подкрепата за тази политика били свидетелство не само за „съзнателност“, но и за цивилизованост. Който се е съпротивлявал, първо е бил неформално диагностициран (идиот, комунист).

Подкрепата за „мерките“ в обединена Европа е била най-слаба в някои скандинавски страни, а също и в България.
Така е и сега.

29-ти октомври, четвъртък () (в.)

Ако парите са в твои ръце и имаш думата, мъчно някой ще ти се противопостави.
Вероятно това, което имаме в момента, е просто демонстрация на сила.
Някой иска да покаже нагледно и на всички, че от него зависи какво ще става на тази земя.

31-ви октомври, събота () (в.)

Не вярвам някой да се изненада, ако се каже, че тук имаме работа с колективно психично заболяване. Но душевните болести са разнообразни – и с оглед на причините, и като симптоматика.
Та тук симптом е страхът, а причината – липса на вяра в каквото и да е, различно от благата, обслужващи собственото тяло. Не вярват в нищо, освен в това, което ще ги нахрани. „Техен бог е стомахът.“

А защо не чуваме за паника в Афганистан, Иран, Сирия, Мароко? Може би и там някой боледува. Защо в Китай, както изглежда, си живеят като преди? Защо в Русия, която се подлъга в началото – сигурно заради непреходното желание на част от върхушката й да бъде „европейска“ – започна да надделява разумът? Защо даже в Америка има надежда? А само Европа, заедно с част от колониите си, потъна в отчаянието?
Защото в Европа „Просвещението“ е започнало по-отдавна. Затова и тук душите са в по-тежко състояние – не им е останало друго, освен борба за телесно оцеляване и несъзнателен страх от Съда. А трябваше да бъде съзнателен.

Затова взеха решение да опитат последното средство – мумифициране/хибернация на всички и всичко. И чакат някой ден „науката“ да ги извади от гробовете (от жилищата им) и да ги възкреси за вечно биологично съществуване.

Чрез ваксина, закупена от който трябва.

…

Напоследък често си мисля за съдбата на евреите в Европа – и не само за събитията от XX век, а и преди това. Дали мотивите да бъдат те „социално дистанцирани“ от останалите, са били просто егоистични и материалистични? Може организаторите на дистанцирането да са мислели за доброто на арийците. Преди това – на французите. Още по-рано – на християните от диоцеза на римския епископ. А търговците с роби от Африка? Не са ли смятали, че е справедливо по-добрите хора да живеят по-добре? Е, може и търговецът да спечели нещо покрай това, но „работникът заслужава своята заплата“…

Работата е в това, че когато човек не знае и не разбира истината, или направо враждува с нея, тогава той не може да прави добро, освен по принуда – тоест случайно. И колкото по-голяма власт има такъв човек (колкото повече зависи от него), толкова по-опасен става той. И това е поради невежеството му относно доброто. Една продавачка в магазинче, която отказва да даде литър вода някому поради това, че той е без маска, все още не върши голямо зло. Но ако се окаже някъде другаде?

Вижте колко души умират само в нашата страна всяка година. Никоя смърт не е банална. Някой е загинал на магистрала „Тракия“? Защо да не се затвори магистралата, примерно за 6 месеца, пък и останалите междуградски пътища, докато хората разберат, че трябва да карат внимателно. Някой е починал от рак? Всички да си направят изследване, а ако който отказва, да бъде глобен (300 за първи отказ, 5 000 за втори, после ще видим). Дете е починало от пневмония? Всички деца да се водят всекидневно на преглед, а при отказ детето се отнема (първо за 6 месеца, след това за повече). За да сме живи и да има ред.

Става въпрос за свобода. Когато човек го е грижа за само за хляба, т.е., за стомаха, свободата му е безразлична. Тогава той се доближава до животните. Впрочем и животните не обичат да са в затвор, но те страдат мълчаливо. А човекът се познава по това, че има слово и го употребява не само за да поиска храна.

И все пак не е лошо човек да бъде в съгласие с властите. Като забранят маските, неносещият ги пак ще допринася за намаляване на злото, ще му обяснят как става. Две ползи – и намалява злото, и няма да го глобяват. Две ползи са повече от една…

1-ви ноември, неделя (св. безсребреници и чудотворци Козма и Дамян) (в.)

Днес е денят на народните будители.

„Будител“ в съзнанието на нашия християнски народ е това, което се нарича „пастир“ в Евангелието.
Ето какво се казва за него:
„Който влиза през вратата, пастир е на овцете. Той зове овцете си по име и ги извежда. Когато изведе овцете си, върви пред тях и овцете вървят сред него, понеже познават гласа му. Сред чужд човек не вървят, а бягат от него, понеже не познават гласа на чуждите.
Крадецът идва само за да открадне, да заколи и да изтреби. Аз дойдох, за да имат живот, и то в изобилие“ (Иоан 10:2-10).

А има и някои, които са обратното на будителите – това са фарисеите.
Те се чуждеят от народа, защото са чели Закона и постъпват винаги правилно – тоест, според буквата му. А народът, както те мислят, постъпва винаги неправилно – потънал е в грехове
Когато узнават, че хората са започнали да вярват, че е Иисус е Христос, казват:
„Този Човек не е от Бога, защото не спазва съботата. Нима някой от първенците или от фарисеите е повярвал в Него? Но този народ, който не познава Закона, е проклет.“

Това чуваме и днес.

2-ри ноември, понеделник (св. мчци Акиндин, Пигасий, Афтоний, Елпидифор и Анемподист) (в.)

Днес, на 2 ноември 2020, проф. Богдан Богданов щеше да навърши 80 години.

Той беше човек на науката, философстването и общественото действие. Спомням си как веднъж на един съвет в СУ каза: „Аз съм привикнал да се справям според наличното…“
Като оставим настрана, че това беше ерудитска препратка към стоицизма, изказването вярно представи неговата воля да действа и се труди дори в най-тежки обстоятелства.

По времето на социализма, когато хора като него бяха изключени от политическия живот и мъчно можеха да разчитат на висока академична позиция, той превеждаше от старогръцки и пишеше книги.
Така се появиха „Омировият епос“ (най-изчерпателната книга за Омир, писана у нас), „Литературата на елинизма“ (първи обзорен труд за тази епоха), „История на старогръцката култура“ (също, първо цялостно представяне на огромната тема).
Посочвам само най-влиятелните.
Те се четат и ще се четат и в бъдеще. Но още повече читатели имат преводите му: „Характери“ на Теофраст, „Цезар и Александър“ (и други) на Плутарх, „Към себе си“ на Марк Аврелий, „Дафнис и Хлоя“ на Лонг, множество Платонови диалози, между които изключително тежките „Софистът“ и „Теетет“.

След сриването на режима той получи възможност да се заеме с обществена работа; и се зае с онова, което го интересуваше и му подхождаше. Беше посланик в Гърция, председател на фондация, която финансираше културни и обществени проекти; и най-важното – управляваше университет.

На образованието гледаше не просто като на натрупване на сведения, нито само като овладяване на умения, колкото и да са полезни; но преди всичко като формиране на осъзнати и обосновани възгледи.
Наистина, възгледите могат да бъдат всякакви. Но не бива да се забравя, че той остана верен на убеждението си, че повърхностното образование е нещо лошо, а истински образован е този, който знае традицията на своите занимания още от първите й начала във времето; а мислите му възхождат към основни понятия и убеждения, в чиято употребимост и полезност се е убедил от собствен интелектуален и житейски опит.

Има хора, с които ти може да не си съгласен относно съществени въпроси, и въпреки това те са онези, които са те подтикнали към изследване; вдъхнали са ти смелост за мислене и действане. Това значи, че духът им е бил жив и творчески.

Такъв беше и неговият дух.

3 ноември, вторник (св преп. Пимен Зографски) (в.)

Днес не е необходимо да направиш много, за да те забележат всички.

Стига да се въздържиш от две неща:
1. Носене на „предпазна“ маска.
2. Участие в „дистанционни“ мероприятия.

Ако постъпваш така, с почуда ще видиш как всички са започнали да ти обръщат внимание.
Като на враг.

…

Отивам някъде да платя сметка. Не да поискам пари от някого, а напротив – да му дам. Влизам и питам колко дължа. Те ми казват: „Сложете си шала“. „Ами сложил съм го“ – казвам. „Не, не сте.“ „Може ли все пак да платя?“ – питам. „Не, не може. Правилата са за всички. Вие с какво сте повече от другите?“ „Не съм повече“ – казвам. „Вие сте повече“.
И наистина, повече бяха (маскираните). Имаха абсолютно мнозинство – много на един. Както и да е, тръгнах си и платих в друг офис. Нормални хора все още има.

…

А Иоан Богослов пише така: „Не се чудете, братя мои, че светът ви мрази…“ (Първо послание 3:13). И в Евангелието: „Но, смелост. Аз победих света“ (16:33)

4 ноември, сряда (св. преп. Йоаникий Велики) (в.)

Хората се стараят бързо да понаучат някой език и си казват: „Учил съм“, „Говоря“, „Знам… горе-долу“.
И всичко това е напълно вярно.
Но този вид знаене е несигурно „разпознаване“ на звуци и писмени знаци, и способност за произвеждане на думи, които някой „някакси“ ще разбира.

А истинското и твърде мъчно владеене на езика е да „постигаш“ точните думи за неща, които малцина забелязват сами.
Но кажеш ли – ги разпознават.
Затова за Някого е казано: „Никога човек не е говорил, както този Човек“ (Иоан 7:46)

5 ноември, четвъртък (св. мчци Галактион и Епистима) (в.)

Човек не може да привикне към свободата, защото тя изисква усилие. Във всеки момент трябва да взимаш решения, които може да донесат неприятности.
А робството е нещо, с което се привиква. Затова на хората се внушава да изпълняват тиранични и безсмислени разпореждания „за кратко“. За това „кратко“ време те ще привикнат да правят това, което не бива да се прави. И в следващия, също така „кратък“ период, съпротивата им ще е по-слаба.
И така нататък, докато подчинението на безумията стане нещо естествено.

Херодот разказва следната история (в кн. IV).
Едни скити отишли на война и оставили робите си да се грижат за семействата и имуществото им. И тъй като войната продължила дълго, робите решили, че вече са свободни и оттук нататък страната ще е тяхна.
В един момент скитите се върнали, но робите излезли срещу им с оръжие. Тогава някой предложил да тръгнат срещу тях не с оръжие, а с камшици.
И като видели камшиците, робите побягнали. Защото били привикнали да се боят от тях.

6 ноември, петък (св. Павел, архиеп. Константинополски) (в.)

Адвокатът на американския президент пише за „повсеместно мошеничество“ (massive cheating) на изборите.
Най-влиятелни американски телевизии прекъсват излъчването на реч на президента, тъй като казаното в нея било „невярно“.
Бивш високопоставен военен на САЩ размишлява какво би станало, ако президентът призове своите избиратели да излязат на улицата с оръжие (у тях било към 70% от оръжието, притежавано от населението).
Интересно какво предстои.

7 ноември, събота (св. 33 мчци в Мелитин) (в.)

Днес е Задушница и отидохме на гробищата, както обикновено.

Пред оградата всеки път има тълпа деца – циганчета, които се въртят около нас на влизане и още повече на излизане, с „бате“, „како“, „господине“ и пр. Ние им даваме всичката храна, която е останала.

Днес нямаше нито едно – за пръв път от 20 години.
Лош знак.

8 ноември, неделя (Събор на св. архангел Михаил)

Римската република изчезва в деня, в който Цезар отказва да разпусне галския си корпус и влиза в Италия като командир на десет легиона. Оттогава малката рекичка Рубикон става много известна и често се цитират думите: „Жребият е хвърлен“.
Гражданските войни продължават 18 години, докато накрая властта се събира в ръцете на Октавиан. Той е princeps, пожизнен консул, Augustus, pater patriae и т.н. Из провинциите му се строят храмове като на бог.
От това Римската държава не изчезва. Но тя престава да бъде „република“. Потвърждава се наблюдението на Платон, към което се присъединява и римският историк Полибий, че държавните уредби могат да се „въртят“ на територията на една и съща страна.
Изглежда естествено държавата най-напред да е царство (в Рим царе са Ромул и наследниците му).
После се отива към аристокрация (управление на патрициите, на сената) и накрая към лошия вид демокрация (на войниците, които се подчиняват повече на генералите си, отколкото на законите). Тази последната трае кратко, защото любимците на мнозинството лесно стават диктатори.
Оттук нататък, при липса на силни външни врагове, тиранията може да се запази за много поколения. Рим продължава да бъде столица на държава чак до средата на V в. сл. Хр.

За Цезар:

„Гледайки победените и разбити неприятелски редици при Фарсал, казал: „Сами си го търсеха. Въпреки всичките си подвизи аз, Юлий Цезар, щях да бъда осъден, ако не бях поискал помощ от войската.““
„Че пиел извънредно малко, не отричали дори и неприятелите му. На Марк Катон принадлежат думите: „Цезар единствен от всички започна трезвен държавния преврат…““

Светоний. „Божественият Юлий“ (пар. 30-32). Превод Ив. Попова, 1984

9 ноември, понеделник (Св. мчци Онисифор и Порфирий) (в.)

„Und alle deine hohen Werke
sind herrlich wie am ersten Tag!“
„Фауст“. Пролог

В известната ни древност на смъртта се е гледало като на разделение на смесеното (защото тялото е смес от елементи). Заключението е било, че където няма смесеност, няма материални части, а няма ли материални части, няма и смърт – тъй като простото не може да се разпада.
Затова и несмесеността (простотата) е характерна за божеството.
Освен това простото се приема за синоним на „чистото“. Поради това една основна (екзистенциална) грижа на човека е да отделя нечистото от чистото; за него това е като да отделя смъртното от безсмъртното. Затова толкова пъти в историята изтреблението на какво да е и кого да е се е оказвало идеологически лесно: достатъчно е да припишеш някому „нечистота“. С неговото премахване се премахва и част от смъртността на света, и „почистилият“ мислено се доближава до безсмъртието.

Наред с това обаче с течение на времето става мъчно да се отрича, че и най-чистото човешко тяло изнемогва под натиска на собствената си „смесеност“, която причинява остаряването и води към смъртта. Тогава излиза, че дългогодишната грижа за почистване на какво ли не, се е оказала безполезна. И мисълта за това напразно – мислено, на думи или на дела – „почистване“ на мнозина, създава тревога. Защото се оказва, че в борбата си със смъртта човек всъщност й е услужвал, или с друга дума – правил е зло.
Някои от древните казвали, че светът се дели на надлунен и подлунен, като смесеността и смъртта се намират само под Луната, докато над нея всичко е вечно. Някой би си помислил, че „чистото“ е само там. Но ако се огледаме, ще забележим, че никъде из земната природа няма служба за почистване, и все пак всичко е някак мистериозно чисто. Това ни навежда на мисълта, че в природата няма зло, а ако тя е създадена – и у Създателя й няма.
Тогава по-добре да приемем нуждата от битово чистене като следствие от греха и да не се занимаваме с никакви други почиствания. И така да избегнем въвличането ни в зли дела.

„За чистите всичко е чисто, а за осквернените и невярващите няма нищо чисто – на такива и умът, и съвестта са осквернени. Те твърдят, че познават Бога, но с делата си Го отричат. Това са мерзавци и размирници, непригодни за никакво добро дело“ (Тит, 1:15-16)

…

„Геронтите се избирали от народа. Те трябвало да бъдат измежду най-добрите граждани и да принадлежат към най-благородните родове (Полибий. „Всеобща история“ VI,10).

Начинът на избиране бил прост и можел да доведе до злоупотреба. Кандидатите, в определен по жребий ред, мълчаливо минавали пред народа, който приветствал всекиго с по-силни или по-слаби викове според степента на неговата популярност.
В същото време в близка сграда седяли избрани граждани, които можели да чуват виковете, но не виждали кандидатите и не знаели в какъв ред се явяват пред народа. Те отбелязвали при кой кандидат се чували по-силни приветствени възклицания; и за когото се викало най-силно, той бивал признаван за член на герусията (Плутарх. „Ликург“, 26).

Не можем да не се съгласим с Аристотел, който нарича този начин на избиране детински („Политика“, 1270b 28).“

В.В. Латышев. „Очерк греческих древностей. Государственные и военные древности“. Петербург, 1897 („Алетейа“, 1997; стр. 100)

2021

Януари

1 януари, петък (Св. Василий Велики) (IV в.)

Имаме една семейна приятелка, въцърковена жена, която понякога казва:
– Вие двамата трябва да преведете светите отци! От гръцки.
– Как ще преведем светите отци – казваме ние. – За това трябват не двама, а двадесет души, отлично знаещи гръцки, пък и латински. И да работят десет години почти само това. Откъде ще ги вземем? Кой ще им плаща? Не, това са само мечтания…
– Да, трудно е – отвръща тя. – Но трябва.

И наистина, права е. Това за двадесетте души, които да знаят гръцки и латински, и да работят 10 години… няма да го мисля.
Макар че и двама могат – ето как. Единият чете гръцкия текст, като го изговаря на български, а другият записва бързо. Това се прави по 8 часа на ден. И така – 15 години.
Но крайният резултат ще е само за общ поглед и информация, и няма да става за издаване.

Покрай работата по „Гръкоезичната християнска литература през античността“, който върви този семестър в Магистърската програма, ми хрумна следното: ако не може всичко, не може ли поне съдържанието?
Тоест, да се направи описание на голямото издание от XIX в. на Ж.-П. Мин (161 тома – тези, които се прочитат за 15 години, ако няма друга работа). Така хората поне ще узнаят какво пише там.

И си казвам: може да се опита. Така и така, става вече година откакто все ни съветват да си стоим у дома. Е добре, да стоим. Нима у дома не може да се върши полезна работа?
И тъй, ако превеждам съдържанието на един том всеки ден и си почивам в неделя, за 6 месеца ще направя всички. Започвам от днес – от том I.

Ако някой ден забележите, че не съм направил обещаното – напомнете ми!

4 януари, понеделник (Събор на 70-те апостоли) (I в.)

[първи работен ден]

Дойде новата година и с нея – нова тирания. Разпростря се по целия свят и сега ще укрепва, 2020 беше само въведение. И тъй като успешното ѝ бъдеще е видно, едни ще се присъединят към нея: защото мислят, че е дошло тяхното време.

А други ще откажат да бъдат нейни служители. Те ще пострадат – всеки толкова, колкото може да понесе. Но най-щастливи ще са онези, на които ще се отнеме всичко.
Защото тогава ще им остане Бог.

А Той е повече от всичко.

10 януари (Св. Григорий, еп. Нисийски, IV в.; Св. Теофан Затворник, XIX в.)

[чужди думи в българския]

1. „маскара“ – човек, който не само постоянно носи маска, но принуждава и други, макар да нямат нужда от това
2. „омаскарявам“ – принуждавам някого да носи маска
3. „маскарлък“ – организирана медийна кампания в подкрепа на маскарите (вж. 1)

Пример:
„Тази жена маскари цялата ни кооперация“ (Български тълковен речник, 1976; стр. 420)

Друг пример:
„Пийте, бре маскари!“ (Иван Вазов. „Под игото“ I,1. „Чипев“, 1894; стр. 2)

***

1.
А аз се питам докога ще се позволява хората да умират от други болести или от каквото и да е, различно от това? Да допуснем впрочем, че някой е умрял от нещо различно. Не казвам, че се е случило, но да допуснем, заради разсъждението.
Дали то трябва да се огласява? Решително не, защото така хората ще бъдат въведени в заблуждение относно това, коя е истинската и единствена опасност за здравето и живота им.

Затова министърът трябва да издаде заповед, забраняваща вписването в смъртните актове на каквато и да е друга причина.
Така че ако човекът е починал на легло, да се пише „ковид“. Ако е бил ударен от мълния, да се пише „със съмнения за ковид“ или „при усложнения след ковид“. Или по-добре просто „ковид“, а мълнията да се отбележи като съпътстващ фактор. Или да не се отбелязва.

2.
Чета по вестниците новините от Европа и гледам германската канцлерка как излишно либералничи. Всяко дете да си имало по един приятел за игра.
Ето колко лесно един днешен политик пада в лапите на евтиния популизъм. Излиза, че всяко дете може да излезе на улицата и да си намери приятелче ей-така, на своя глава и общо основание. И да си играе с него.
На тази канцлерка няма ли кой да ѝ каже, че за да бъде човек приятел на друг, първо трябва да стане приятел сам на себе си? Нима случайно императорът Марк е написал книга „Към себе си“? Ясно е, че книгата е била адресирана към най-добрия му приятел. Да се учим от мъдростта на древните.

Затова децата в днешна Германия, както и другаде, трябва първо да седнат в къщи пред огледалото и да се научат да се забавляват сами – в компанията на своето „аз“. И чак когато достигнат хармония и разбирателство с него, тогава да идат да търсят други като тях.
Но това не може да стане бързо. Пък и не те ще решават кога ще излязат. За това трябва да има изпит и да се издава сертификат, като за управление на МПС. Или като диплома за висше образование. И е най-добре детето да е пълнолетно, зряло. Да кажем – 30-годишно.
Тогава вече, със съгласието на родителите и компетентните органи, може да тръгне по улиците да си търси приятели. Първо един. А после, ако всичко върви добре и противоепидемичната обстановка го позволява – и повече.

3
Като гледам световните новини и вълненията на хората, и си казвам: „Пред човечеството стоят два проблема. 1. Ковид. 2. Тръмп.
Или обратното, първо е Тръмп, после Ковид, но това няма да го решава читател като мен, има сериозни медии, те знаят. Но у редовия читател, казвам, се промъква колебание кое е по-голямото зло – от кое да се страхува повече. А това, че не знае кое е по-страшно, създава у него безпокойство. Но не като онова от Ковида, което е полезно и здравословно, защото ще го предпази, а едно друго, неясно и непродуктивно.
Затова трябва да се сложи край на раздвояването и двата проблема да се обединят. Може би то си е така – че реално имаме Един проблем, който по недоразумение или недоглеждане се представя за Два.

И така, предлагам да приемем – може би СЗО трябва да го огласи – че Ковид е създаден от Тръмп. Той го е поръчал. И той го поддържа. Защото не позволява да се изобрети ваксина. И затруднява локдауна. В крайна сметка ще се окаже, че „Тръмп“ и „Ковид“ са били просто две названия за един и същ проблем.
Значи когато американската демокрация победи Тръмп (тя вече го е победила, остава само да се оформят документите), тогава човечеството ще е победило Ковид.
Чрез редовно ваксиниране и безкраен локдаун.
В такъв случай, pro domo sua, у нас нещата също ще си идат на мястото. И всичко ще бъде като след 9-ти септември. Както казваше един мой съученик: „Спокойно, страшно няма. Страшното беше до Девети…“

4.
Спомням си едно място от „Том Сойер“, където той си мислеше дали няма да е лошо за известно време да умре. Не завинаги, но толкова, че всички наоколо да разберат, какъв човек са загубили. И че може би са виновни и отговорни за това.
И си представяше риданията на леля Поли, и как ще страда Беки Татчър… и ще се упреква колко груба е била понякога със него. Ще го погребат тържествено, ще има речи и съучениците ще плачат.
„Том едва не се разциври от умиление.“

Не, не казвам, че положението не е тежко, но не мога да избегна мисълта, че на всеки му се ще да чуе и няколко добри думи за себе си – ако не от все сърце, то поне, както се казва, от приличие.
Та какво пречи, мисля, от време на време да написваме във фб:
„Умрях (починах) от ковид. Моля, изкажете ми най-искрените си съболезнования“.
И всеки да каже най-хубавото, което мисли за особата ни. Че даже и враговете ни да се засрамят.

А впрочем това отново ще припомни на всички, колко опасна е болестта. Ще повиши и изискванията към медиците. Особено ако се вземе предвид за статистиката.
Колкото повече си го мисля, толкова по-разумно ми изглежда.

5.
Работният ден завърши.
По традиция и в съгласие с разума (си) седя в едно заведение, утешавам се с бира и разглеждам новините от деня.
Виждам, че настроението на медиите по света и у нас е повишено.
Мнозина са умрели, и всички от коронавирус. Точно както беше предвидено.
Е, да празнуваме тогава!

…

А, да добавя. Заведението е пълно, няма нито една свободна маса. С такива хора трудно ще се справиш…

6.
13-ти март т.г. (денят на извънредното положение, ако някой е забравил) ще бъде запомнен като новия „9-ти септември“.
Това е на наш език, но освен нас и други държави към средата на XX в. получиха своя 9-ти септември. Всяка такава дата бива усърдно премисляна, за да се вземе решение – на какво е станала начало.
У нас, по подобие на руския 7-ми ноември, това беше денят на „социалистическата революция“.
А какво имаме сега? Има вероятност този 13-ти март да бъде празнуван или поне запомнен като деня на Великата евро-атлантическа нео-феодална революция.
Защото всяка стъпка към следваща обществено-икономическа формация (строй) би могла след време да се окаже неуспешна. И тогава следва регресия към предишното, с немалки сътресения. Така в края на XX в. социализмът у нас и другаде регресира към капитализъм (+ смяна на геополитическата принадлежност).
Но кой е очаквал, че едва след три десетилетия самият този всемогъщ капитализъм ще регресира към феодализъм? И всичко това пред очите на комунистически Китай?

…

Защо феодализъм? Тук няма нужда от ясновидство, достатъчно е да се погледне какво става. Затваряне на граници, на градове, на цялото население по домовете му. Прехвърляне на една част от икономическата, обществена и културна работа „онлайн“ и банално премахване на друга. Катастрофално сриване на доходите на… почти всички.
Политическата и финансова прослойка, която именно и провежда революцията, е единна както никога, държи здраво властта и не изглежда притеснена. И няма защо, нещата се развиват според желаното, съпротивата е слаба. Единичните случаи на бунт се задушават лесно (фалшифициране на избори, лъже-статистика относно всичко, пълен медиен монопол).
При буржоазните и социалистическите революции крепостните или свободни селяни биват превръщани в граждани (дори да не искат). При нео-феодалните, чийто прецедент се развива пред очите ни, гражданите се превръщат в крепостни селяни.
С тази несъществена разлика, че вместо на полето ще се трудят пред компютъра.

7.
Студентските празници, подобно на абитуриентските балове, са традиция за празнуване – събиране на хора на определена дата, за да отбележат някое събитие и да бъдат заедно.
Празникът е необходимост: защото човек, лишен от обществото на други хора, бързо става нещастен.

Празникът е радостен, когато хората се събират свободно, а не по силата на нечие нареждане. Затова 7-ми ноември, 9-ти септември, 1-ви май и пр. не успяха да станат истински празници; защото бяха само държавни и при това ознаменуваха нечия политическа победа.
Това не се отнася за други, като 24-ти май – които, макар и приети от държавата, не са държавни, а са по-скоро „народни“. Така на 24-ти май нашият народ отбелязва своята независимост (не толкова държавна, колкото друга).
24-ти май е близък до църковните празници – всъщност, той е преплетен с тях, тъй като е ден на св.св. Кирил и Методий. Но макар че те двамата, подобно на много други светители, са велики изповедници на вярата, все пак има и нещо което ги отличава – то е просветителството на цели народи, което е равно на апостолство.

В нашата традиция абитуриентските балове и студентският празник носят духа на 24-ти май, защото по същество те са празници на образованието. И тъй като целта на образованието е съвършенство на душата чрез духа, то те са и духовни празници, макар това рядко да се заявява изрично.

…

Сега имаме обща забрана на всички празници. Разбира се, това положение не може да издържи дълго, тъй като то противоречи на общностната природа на човека.

Но ревността, с която са атакувани празниците, и то особено църковните, показва, че имаме работа с опит за разклащане на цялата досегашна система и за замяната ѝ с друга. Не бих се учудил, ако скоро ни предложат да празнуваме „ден на борбата с вируса“, „ден на първата ваксина“, „ден на личната маска“ и пр.
Характерно за църковните празници, които са в основата на досегашната система, е, че те са недържавни. Преди християнството в Европа не е било така. Празниците в античния полис са били винаги държавни, тъй като са се определяли с решения на управляващите – независимо дали те са били монарси или граждани, избирани на административни длъжности. Такова е положението и в Рим – като република и като империя.

Промяната идва с християните, които не само че имат свои, различни празници, но и се въздържат да отбелязват тези на държавата (защото на тях се принасят жертви на езическите божества). Поради това тази система е приета в Европа след много векове и тежки сътресения (гонения).
Християнската празнична система обаче не е станала държавна, макар държавата да я е разрешила; защото държавните институции са различни от църковните.
Ето защо църковните празници винаги са имали характер на събирания на независими от държавната власт хора. Това се отнася и за студентския празник, за който стана дума.

Интересно е обаче, че църковно обусловената независимост от държавата в римския диоцез е напреднала по своеобразен начин: тя е станала наддържавна, а не „със“-държавна („συν“- архична) – както е на Изток. С вековете римското християнство е станало „корпоративно“: и така е постигнало не просто независимост от държавата, но дори господстващо положение спрямо нея. Поради това Реформацията, както в по-ранните, така и в по-късните ѝ времена, може да бъде видяна като война на държавите срещу Корпорацията.
Тази война беше водена няколко века с променлив успех, като сега – през 2020-та – изглежда, че едната от страните побеждава „с явно превъзходство“. Иначе не може да се обясни готовността, с която толкова много държави се подчиниха незабавно и едновременно на разпореждането на една недържавна структура (СЗО).

Затова днес, както изглежда, преминаваме към един вид корпоративно управление върху голяма част от света; и моделът на това управление е наследен от този на римската наддържавна религиозна организация.

А всяко наистина различно управление идва със своите празници и с нетърпимостта си към заварените.

https://glasove.com/categories/komentari/news/gaudeamus-igitur-osmi-dekemvri-kato-khristiyanski-praznik?fbclid=IwAR2UXXvMxetiIS_sT0q7eU08pPXe6Zh9cY-aqqeKF_Ik9H7YikpnQbUm8cU

8.
Човек се труди за „осигуряването“ си, което ще рече: да устрои битието си така, че да няма неизпълними потребности. Това трябва да е състояние, в което да няма „недостиг“; а е забелязано, че недостигът се появява с времето.
Това може да се узнае, ако наблюдаваме животните. Те са кротки, когато са сити; но е въпрос на време недостигът да се появи. И тогава природата ги подтиква към движение, за да бъде недостигът им запълнен.
Ако човек беше подобен на животните само с тази разлика, че може да предвижда идването на недостига, тогава той нямаше да се занимава с нищо друго, освен с осигуряването си за един разумно дълъг срок. И като постигне това, би си почивал спокойно, докато срокът се доближи до изтичането си; и тогава пак би се захванал с осигуряване – за следващия период.
Впрочем „естественият“ живот на село, този на земеделеца или пастира, отстрани изглежда така. И някои солидни автори като Хезиод го препоръчват: „труди се за годишната си прехрана, тоест за реколтата, а през зимата и лятото почивай, тъй като тогава времето не е благоприятно за работа“. И така – цял живот.
И все пак самият Хезиод не се е задоволил това, а е съчинявал поеми.
Надеждата да се постигне осигуреност – ако не абсолютна, то периодична – е стремеж за спиране на времето. Тъй като то е причина за „изтичането“ на натрупаните блага и за появата на недостига. Но какъв ще е животът там, където няма време? Тоест – промени? Тук, където сме, такъв живот бързо става непоносим. А защо?
Може би защото при състоянието на осигуреност, когато не е нужно да се прави нищо, започва едно друго „изтичане“, също водещо до недостиг. И това е изтичането на смисъла. Тъй като какво е смисълът? Той е нещо като обосновка на действието. Ако ти не действаш, тогава няма да има и обосновка. Но тогава човек започва да страда, което значи, че той не може без обосновка за действие. Тъй като тя е храна не за тялото, а за душата, а човешката (разумната) душа не може да спре да се движи. Значи ако не се снабдяваме периодично със смисъл, душата започва да гладува и да се оплаква.
Ето затова хората се събират да разговарят. Но и сам да е, човек има потребност да спре и да си каже: „Какво става?“ И да се заеме с размисъл за истината – изобщо, и в точно този момент.
Така той се труди за прехраната на душата си; и когато я нахрани, тя се засища и не го безпокои за известен период от време.

9.
Занимавайки се със словесност в продължение на много години, човек може да стигне до откритието, че истинското слово е подобно на архитектурата.
Това значи, че когато говорим за едно или друго, не бива да говорим как да е, а със знание за това, как създаденото с думи може да е устойчиво, удобно за обитаване и красиво. Тогава всяка реч ще е опит да „устроим“ (като архитекти) словесното пространство така, че човек да може и да иска да го обитава.
Тъй като смисълът не е само обосновка за действие, както сме казвали друг път, а е и съответствие на изреченото с устройството на човешката природа и на цялата природа – на цялото творение. Така мисълта на истинно и красиво казаното е заедно (следва, в съгласие е) „с“ мисълта на Създателя, която преминава през всичко и му придава устойчивост и красота.
Така че целта на истинното говорене е производство на обитаеми словесни места и сгради, където мислите са очертанията, а думите – тухли и всякаква строителна материя.
А множеството слова са постъпателно устройване на целия мислим свят в съгласие с общата и човешката природа – за да може човек да се чувства щастлив, че го обитава.
Поради това то не може да се произвежда без човеколюбие, тъй като е заради щастието и живота на човека – и изобщо, и на всеки поотделно.
Това е чувствал онзи апостол, който е рекъл на Учителя си:
„А къде да идем, Господи? Ти имаш думи за вечен живот“.

10.
Като гледам огромното старание на воюващите срещу човечеството да ни откъснат от доскорошния живот, си мисля, че няма да е неуместно да приемем фактите и да започнем да гледаме на този наш – бивш – живот като на нещо отдавна случило се и със слабо отношение към настоящето.
И това ще ни настрои да подходим към него като към обект за изследване и описание. Каквото е положението сега, такова; но да видим как е било в невъзвратимото минало, на което сами сме били свидетели. Защото рядко се случва един изследовател да е и непосредствен свидетел на онова, което е било достатъчно различно, за да го смятаме за друга историческа епоха.

11.
Човек си мисли, че веднъж може да излъже, а друг път да говори истината, и веднъж да се престори, а друг път да е „себе си“. И така – винаги. И еднакво ще умее да лъже и да бъде истинен.
Но не е така, защото тези неща си противоречат и едното омаломощава другото. Когато човек привиква да лъже и да не е „себе си“ – защото така „се налага“ – той го прави лесно, защото е под натиск. Значи не му е нужно усилие, както когато търси и защитава истината.
Освен това да се лъже е лесно, тъй като отклоненията от вярното са безкрайно много (ако 5х5 не е 25, може да е всичко). Също и ако се отречеш от себе си (това, което трябва да си), може да си всякакъв.
При това положение умът и волята на човек стават пасивни и не действат със собствено усилие, а само се нагласяват според случая.
Но никоя способност или състояние не може да оцелее, ако не се поддържа. Така способността на често лъжещия да намира истината отслабва и увяхва. Защото да посочваш истината само когато тя ти е изгодна, е равно на това, да лъжеш: тъй като в такъв случай тя се оказва една от многото възможности – значи от многото лъжи.
Истината е като светлина и въздух за ума. Ако се откаже от нея, той постепенно престава да вижда мислимите разлики между нещата, задушава се и замира.
И човекът оглупява, макар да не се е родил такъв.

12.
[Богоявление]

Христос бил роден и отгледан в еврейско семейство, което не се отличавало нито с богатство, нито с власт. Йосиф и Мария се грижили за Него с любов и Го възпитавали съгласно законите на Неговия народ. Още тогава забелязали таланта Му да мисли и говори за Бога. Йосиф, когото всички смятали за Негов баща, Му предал занаята си – дърводелие.
Когато станал на 30 години, приел кръщение от пророка Иоан. После три години говорил на хората за Бога, и лекувал телесните и душевните им болести. Какви били те? Треска, парализа, проказа и обладаност от бесове. Лечението на тези болести е било трудно или почти невъзможно за човек.
А словото Му е било такова, че онези, които веднъж били пратени да Го заловят, казали: „Никога човек не е говорил като този Човек.“
Той станал известен сред народа и влиятелните юдеи се разтревожили и започнали да Го клеветят. Когато разбрали, че „нищо не помага“, Го заловили, обвинили в богохулство и издействали смъртна присъда от римската власт. Тя била представлявана от един чиновник, който се боял от вълнения и доноси.
Той потвърдил присъдата и позволил тя да бъде изпълнена. Христос умрял на кръста и бил погребан от близките и учениците Си според обичая.
Това бил живот на съвършен Човек.
А като Бог Той е слязъл от вечността, бил заченат свръхестествено, призовал хората към Себе Си, възкресявал мъртви, възкръснал и се завърнал във вечността.
И във всичко това няма никакво насилие, а само увещание и пример.

13.
– И защо все пак се прави всичко това?
– То се прави от тиранична завист.
– Защо тиранична?
– А какво е тиранинът? По същество, а не според придобивките? Той просто не обича някой да има нещо, което той няма. А това, което той най-много няма, е любима работа и приятели. Платон казва така: „Тиранинът трябва да избира – или да живее сред тълпа негодници, които го мразят, или изобщо да не живее.“ Трябва да се добави, че тези негодници той сам си ги е отгледал и сам им плаща – заради придобивките.
– Но нали не придобивките правят тиранина?
– Така е, те само му се случват. Но липсата на любима работа е нещо тежко, защото тя е липса на свобода. Тъй като какво е тя? Да правиш каквото и както ти се нрави, и то да дава плодове. Добри плодове. Затова тя прилича на еротичната любов, защото и онази е заради плодовете.
– А приятелството?
– То не е за плодове, а заради самото себе си. Тази любов е друга, тя е радост от съществуването на себеподобен. В началото любовта на Адам и Ева е била нееротична – те не са се „познавали“. Но са били приятели. А това тиранинът го няма, и завижда.
– Значи тогава тиранин е бил дяволът?
– И сега е така.

14.
Преди време се срещнах с един бивш съученик във връзка с издаването на някакъв сборник, поговорихме и накрая той ми даде визитната си картичка, на която пишеше: „[…] – художник на своя живот“.
Всеки път като се замисля за това, ми идва на ум изказването на Аристотел за поезията и историята: че поезията е по-сериозна и по-философска от историята, защото се занимава с нещата, каквито би трябвало да бъдат, а тази – само с тези, които действително са били.
И наистина, рядко се среща човек, който да не мисли живота си така, сякаш това трябва да е роман с щастлив край, или поне успешна защита в съда. Това е причината за огромния брой „равносметки“, които всеки прави сам или пред други, и които винаги имат вид на апология. Заключението е: „Справих се, защото… така и така“.
Така че това е единият жанр, който придава форма на биографичната „материя“, а другият е романът.
И все пак собственият живот не е литература, а история с неизвестен край. Тогава как човек сам да съди за него? Как сам да му постави „щастлив завършек“? Пък и не би трябвало, защото тогава всеки би се оправдал.
Затова Есхиловият Прометей казва: „На смъртните отнех да виждат края си.“
Платон припомня за това в „Горгий“: „Първото нещо, което трябва да престане – казал Зевс, – е да знаят деня на смъртта си, както е сега. Така че вече е казано на Прометей да прекрати това.“

…

„Поетика“ 9 (1451b 5-11); „Прикованият Прометей“, ст. 248 и „Горгий“ 523d. Преводите са на Ал. Ничев и Б. Богданов.

15.
За Цезар няма съмнение, че е бил бисексуален. Но освен това е бил и двуезичен: когато било нужно, говорел и пишел на латински, но в особено важни и критични моменти думите му идвали на гръцки.
Ето как било с прочутото „Жребият е хвърлен“ („Божественият Юлий“, 32; Ив. Попова, 1981) на Рубикон.
В текста на Светоний пише: „ Iacta alea est“. У Плутарх („Помпей“, 60) обаче четем: ἀνερρίφθω κύβος („Да се хвърли зарът!“) [в смисъл „да действаме, пък каквото излезе“].
Много е вероятно Цезар да е цитирал „Флейтистката“ на Менандър. А мястото в комедията звучи така:
„- Ако имаш ум, не се жени! Не оставяй този живот! Аз самият съм женен, затова ти казвам да не се жениш.
– Решено е обаче. Да се хвърли зарът!“
(οὐ γαμεῖς, ἂν νοῦν ἔχῃς, τοῦτον καταλείπων τὸν βίον. γεγάμηκα γὰρ καὐτός· διὰ τοῦτό σοι παραινῶ μὴ γαμεῖν – δεδογμένον τὸ πρᾶγμ’· ἀνερρίφθω κύβος) (Атеней. „Дейпнософисти“ XIII, 8)
Ако това е вярно, значи Цезар е обявил решението да влезе в гражданска война и да промени живота на Рим с думи, които значат „Женя се! (колкото и фатално да изглежда това)“.
Пък и изобщо „Да хвърлим зара“, звучи далеч по-несериозно от величественото „Жребият е хвърлен“, особено като се има предвид и от какъв диалог е заето. Но и двуезичието, и бисексуалността сочат към гъвкав и лек характер, който никога не се отказва от ирония и шеги.

16.
Веднъж се хвали новото – сякаш това, което е тук и сега, е ценно само заради това. По същия начин и старото: то пък е ценно само с това, че не е тук и сега.
Обаче доброто ново – то е старо, което се оказва предназначено точно за тук и сега.

И ето я пак Платоновата мъдрост – не можем да избягаме от мислите на този човек: „Няма голяма полза от книги, които няма кой да ти обясни“.
Защото донесената отнякъде книга е някакво какво да е старо, което чака тълкувател, за да стане добро старо – премислено така, че да е полезно тук и сега. И така ще се окаже и добро ново.
А ето нещо за тълкувателя:
„Всеки книжник, който се е учил за небесното царство, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница старо и ново“ (Мат. 13:52).

17.
Марк Порций Катон Млади (Утически), 95-46 пр. Хр.
Противник на Катилина и Цезар, критик на Помпей и Крас. Републиканец, последователен противник на олигархията и едноличната тирания.
На негово име в САЩ съществува институт, основан през 70-те години на ХХ в. Той е „тинк танк“ (think tank), посветил се на принципите на… четири са, на първо място е „свободата на личността“ (individual liberty).
В него работят учени и анализатори (scholars and analysts), които провеждат „независими, непартийни изследвания по широк спектър обществено-политически въпроси“ (policy issues).

…

Ако някой учен и анализатор желае да бъде незабавно уволнен от този (или такъв) институт през 2021, е достатъчно да даде интервю (публицистичен диалог) в следния дух:
„Случващото се през последните месеци в САЩ с всеки изминал ден все повече напомня онова, което е ставало в Германия точно преди 88 години, в 1932-1933 г. А т.нар. „щурм на Капитолия“ на 6 януари 2021 все повече придобива характерните черти на подпалването на германския Райхстаг на 27 февруари 1932 г.
Преди да се занимаем със същността и възможните последствия от „щурма на Капитолия“, трябва да отговорим на няколко често задавани в последно време въпроси:
– Кой победи на изборите за президент на САЩ на 3 ноември 2020?
– Неизвестно.
(следва пояснение, както и при следващите отговори)
– Изпълниха ли съдебната и политическата система на САЩ ролята на независим арбитър в определянето на качеството на президентските избори?
– Не.
– Призовавал ли е президентът Тръмп към „окупация на Конгреса“ или какви да е други насилствени действия?
– Не.
– Случи ли се в последно време разрушаване на ключови политически и правови основоположения в САЩ?
– Безусловно, да.
(През последните месеци престана да действа първата поправка в Конституцията на САЩ в частта си за свободата на словото и за свободата на събранията; разгърната е безпрецедентна кампания за отмяна на втората поправка в Конституцията – право за носене на оръжие)
– Кой днес разрушава тези институти?
– Ръководството на Демпартията на САЩ, стремяща се да установи в страната монополното си господство.
– Защо ѝ е на Демпартията да установява монополно господство?
– За осъществяване на нееднократно провъзгласените от Дж. Байдън, К. Харис и BLM програми за радикален социализъм, черен расизъм, зелен тоталитаризъм.“

(Това са избрани места, цялата публикация е на:

https://aillarionov.livejournal.com/1215661.html)

18.
Телевизорът спря да показва други програми освен БНТ 1.
Почакахме десетина дена и като не се оправи сам, решихме да звъним на доставчика. Обади се една госпожица и в продължение на четвърт час ни съветва какво да правим, а ние изпълнихме всичко, но програми не се появиха.
Като го включихме след малко, вече нямаше и БНТ.
Дойде техник, който го огледа и оправи за десет минути.
– Направихме всичко, което ни казаха по телефона, но нищо не стана – рекохме.
– Ами то не става по телефон – отвърна той. – Направили са го, за да ходим по-малко по адреси. И те дават инструкции, а ние след това пак ходим. И така двойна работа. Има неща, които по телефон не стават.
– И ние така мислим – рекохме ние.

19.
Имах преди време един студент – един от най-добрите. Не просто учеше много, но искаше да работи и да разбира тези неща, и не само тях. Накратко, „интересуваше се от всичко“.
Веднъж бяхме седнали в университетското „Яйце“ да си говорим за едно-друго, и той ми поиска някакъв съвет – не по академичен въпрос, а по житейски. А аз никак не обичам да давам такива съвети. Дори няколко пъти да ме попитат, въздържам се.
Но тъй като мълчанието понякога се тълкува като недружелюбност, реших да кажа нещо.
– Преди да направи човек каквото и да е, трябва да помисли, дали след време няма да се срамува от него. Защото някои неща се правят набързо, а после се помнят цял живот – и човек никога не спира да съжалява за тях.
Това беше отдавна, но и сега бих казал същото. Защото се случва да правим неща съмнителни или нечестни, като си казваме: „Животът е пред мен, бъдещето е голямо, а това е дребна работа, пък е и необходимо“.
Но то обикновено не е било необходимо. А животът върви бързо и бъдещето се скъсява, защото миналото го поглъща. А лошите ни дела стоят там и не само че не отиват по-далеч, а сякаш идват все по-близо.

20.
В Платоновите диалози понякога се размишлява за това, може ли човек да учи другите кое е справедливо, ако сам не го знае.
Някои казват: може, защото всеки е чувал какво се говори за справедливостта. Значи всеки знае кое е справедливо, поне що се отнася до първите и главните неща. „Не лъжи, не кради…“ и прочее. Какво прави самият човек, това е друг въпрос, но че знае, знае. Значи преподавател е този, който говори по-умело за неща, които тъй или иначе се знаят.
Отговорът на Сократ е, че не всеки знае кое е справедливо, тъй като мненията, които се носят сред хората, още не са знание. Не стига да си чувал, че нещо е такова – трябва да знаеш „защо“ е такова. Но ето това е, за което мненията не ни осведомяват. „Не лъжи“ сигурно е добър съвет. А защо?
Да знаеш, че нещо е така, значи да възведеш това мнение към някаква причина, за която си сигурен, че е истинна. И не просто ти да си сигурен, но и тя да е истинна, да не може да се опровергае. Това трябва да е нещо, което никой не може да отрече, без да влезе в противоречие със самия себе си.
Примерно: „Хлябът е нещо за ядене“ е мнение. А това, че ти самият го ядеш, и не можеш да минеш без това, и той не ти вреди, показва, че мнението е истина.
Въпросът с лъжата по-мъчен. Кой е този неопровержим факт, от който следва, че да се лъже е лошо? Че лъжата за човешката душа не е такова, каквото е хлябът за тялото, а напротив? Защо тя „не храни“ душата, а напротив – уврежда я?
За да знае това, човек трябва да е като лекар на душата. Трябва не само да е чувал, но и сам да се е убедил, че продължителното лъжене довежда душата до заболяване и смърт. Това става след наблюдаване на множество такива нездравословни действия и на резултата от тях. При това такъв лекар трябва сам да е правдив, защото иначе душата му би била болна и той не би могъл да познава чрез нея. Тя би била негоден инструмент.
Освен това той би трябвало да вярва, че душа съществува (иначе как да я лекува?), и че тя може да се разболее и умре, подобно на тялото. Тогава за него би било естествено да се въздържа от лоши дела – защото е естествено да се боим от смъртта.
Ето такъв човек би знаел кое е справедливо и би могъл да учи и други на него.

Така че Платон е прав. Но не всеки може да разбере това, особено в млада възраст. Затова, макар да е полезно да го четем и като млади, не бива да се учудваме, че някои неща остават неясни. То е, защото сме далеч от неговото знание.

Там се казва и друго – че лошият човек е нещастен. Причината е, че злите дела, които е извършил, остават в душата му като рани, и то нелекувани, тъй като той не отива при лекар на душата, а смята, че всичко му е наред. Обаче душата е изранена, почти умираща и много боли. Това е, защото в нея има съвест, която е нещо като осезание – тя показва, че там не всичко е наред, и го показва с болка.
Тази болка може да е толкова силна, че човек би желал по-скоро да умре, отколкото да я търпи. Но ако това е невъзможно? Ако душата е безсмъртна? И ако след отделянето ѝ от тялото тя отива някъде, където лечение вече няма?
Това за безсмъртието на душите – и лоши и добри – няма доказателство в нашия свят. Но за страданието на сгрешилия има – то е явно и за него, и за други.

21.
Като гледах с удивление как в Атинския университет няма никакви упражнения по хуманитарните предмети, а само лекции – и то като на театър, пред 200 души; и като размишлявах как ще водя упражненията по литература в Софийския, при положение че не ми е ясно какъв разговор може да се води цял час относно някоя книга – не развлекателен, а работен – заключих, че университетското упражнение е нещо по-трудно от лекцията. За да стане, иска всеки път много подготовка, продължителен опит и сигурно знание, каквито аз на 30-годишна възраст нямах.
Впоследствие още повече се убедих, че лекцията е лесен жанр и не много полезен при споделяне на знанието – в случай, че хората имат откъде да прочетат. Ако нямат, има полза, но иначе не. А сега има откъде да се чете. Значи и преподавателят трябва да се съобрази и да не им губи времето с изразително четене на нещо, което те лесно ще намерят в телефона си.
Но когато са в аудиторията лично, тогава ти с присъствието си им предаваш нещо и отвъд текста. При видео и радио-предаванията, които бяха наложени малко насилствено напоследък, го няма и това. Казвам „малко“, защото може да се действа и по-твърдо. Който не чете лекции онлайн, да заминава за Сибир или някой реновиран немски лагер, за каквито вече чуваме оттук-оттам.
Та теле- или аудио- преподаването може да го заобиколим, то няма бъдеще; и не защото властите и угодливците (те са едни и същи) няма да настояват на него, а защото не е никакво преподаване. Но как да работим така, че да постигнем добър текст, който стои на второ място по полезност след добрия разговор?

Оказва се, че е най-добре няколко (15-20) години да работи по интуиция. Целта е да се спечели опит, без който знанието за тези неща е просто невъзможно.
Известно е, че литературата се състои от книги, за които трябва да добие поне някакво впечатление. Тогава предложи на студента да прочете част от една (не цяла поема или роман, това е много); после част от друга, която изглежда подобна на първата; попитай го какво е запомнил от всяка; разкажи му кратко какво знаеш за двете и го попитай по какво си приличат и различават. И след това добави нещо друго, което наподобява вече обсъдените, или поне отдавна е прието да се обсъжда след тях. Но му обясни защо е прието. В резултат на всичко това ще се получат някои сведения и твърдения.
Това вече е добре. А после този процес може да бъде представен и писмено. Може да се получи дебела книга, като „Старогръцката литература“ или нещо кратко, като това представяне на магистърски курс (http://homoviator-bg.net/?p=2377). Но трябва да е извлечено от реален опит – тогава ще има съдържание и смисъл.

А какво е смисълът в науката? Това е, като работиш, да усещаш, че си на пътя към доброто. Ето какво пише в началото на „Никомахова етика“:
„Всяко изкуство и метод, а също действие и намерение изглежда да се стреми към някакво добро; затова и хубаво представиха доброто като онова, към което всичко се стреми. И се вижда разлика в целите; едни от тях са деятелности, а други са и произведения.
Тъй като има много дела, изкуства и науки, и целите стават много: на медицината цел е здравето, на корабостроителството – плавателният съд, на военното изкуство – победата, на икономиката – богатството.
А някои са подчинени на друга способност, както уменията за изработване на юзди и други коннически принадлежности са подчинени на конническото изкуство като цяло; а то, като всяко бойно дело, е подчинено на военното изкуство. Така и други са подчинени на други; и във всички целите на водещите са за предпочитане през целите на подчинените. Защото тези цели се преследват заради онези.“

…

Тези неща относно курсовете – че е добре първо да се водят без твърда и предварително установена методика, а по интуиция, така че да се стигне до естествен начин на преподаване – се отнасят и до цялостната дейност на учения.
Погрешно е да се прави твърд план: „Сега ще напиша това, ще публикувам там, ще защитя такава дисертация, после още една и пр.“ Или: „Заемам се да пиша тази книга и не правя нищо, докато не я довърша“, или: „Разделям деня на части и работя пет неща паралелно“.
Всичко това са приумици. Всъщност е най-добре да се прави това, което изглежда потребно в момента и за което имаш вдъхновение. Тогава стават истински неща, а не имитации.
Затова поетите знаят, че не могат да направят нищо без Музата. Но има музи и на науките.

22.
Тестовете за интелигентност са дискриминационно изобретение, а разпространяването им е един от многото начини хората да бъдат подигравани и унижавани.
Въпреки това има хора, които специално се упражняват да ги правят, така че да постигнат по-висок резултат и да се окажат по-умни (с повече точки) от другите.
Това е както ако чуеш, че маската не предпазва достатъчно от заразяване и от СЗО са препоръчали още мерки, да си сложиш три една върху друга, а върху тях – и шлем.
И така да си хем по-защитен, хем по-цивилизован.

23.
След много занимания с история тя може да започне да ни се явява в разни образи. И не част от нея, а цялата.
Ето каква би била, ако беше улица – „главна улица“ на световния град.
В началото от едната ѝ страна – пирамида. После дворец (на Дарий), едноетажна къща с градинка (на Епикур), римска баня, където човек може да види Сенека и Тацит (доста мрачни и двамата).
„Света София“ (до обяд без минарета, после – със), арабска болница с главен лекар Авицена, банка „Медичи“ (добре охранявана), военното училище на Наполеон, редакцията на „Нов Рейнски вестник“, откъдето Маркс не излиза никога.
„Свети Стефан“, където са гробовете на нашите архиереи, но и те самите, и служат всекидневно въпреки фанариотския тормоз.
Множество магазини, ресторантчета, улични певци и музиканти (и не какви да е).
От единия си край улицата се затваря от океана и на брега е разположена британска корабостроителница. От другия се вижда планина, подобна на Хималаите, а около пътя натам е пълно с колиби на отшелници – египетски, тибетски, всякакви.
След залез слънце небето е толкова чисто, че се виждат всички планети и съзвездия, та дори и най-незапознатият с астрономията да научи имената и денонощния им ход.
Минувачите са известни и неизвестни, но с всеки може да се поговори и да се научи откъде е и „откога е“. Някои са необщителни (като Питагор, който иска първо да го слушат, а после да говорят с него), но това не учудва никого.
По такава улица бих се разхождал всеки ден след работа и няма да ми омръзне никога.

…

Като казвам, че разходката по „главната улица“ на световния град е само един от образите на историята, знам какво имам предвид.
В „Одисея“ XI историята се явява като „царството на сенките“. Това се повтаря при Вергилий, където Сибила въвежда Еней в същото царство и там той вижда не само миналото, но и бъдещето.
Данте се спуска в ада и после се изкачва в рая със същата цел – да премисли историята.
Сократ в „Апологията“ казва, че ако смъртта дава такава възможност (да говори с великите хора от миналото), той би желал „много пъти да умре“.
А Платон цял живот си спомня събеседниците на Сократ.
Авторите на исторически романи или драми ги пишат по същата причина. Но и добрите историци, като се започне с Херодот.
Илюстратори като Доре я събират в своите рисунки, а иконописците – когато украсяват храмове.
За човек, който цял живот е чел книги за миналото, ще е истинска беда да гледа на тези неща просто като на думи и „информация“. Неговата работа ще остане безсмислена, ако не се разбере като опит да се събере целия живот на едно място и така да се победи времето.

24.
Човекът е ограничен във времето, а може би има неща, които не са; и това положение поставя въпрос, който е причина за всички по-сериозни размисли.
Защото е смешно да се занимаваш с устройване на всекидневие, което несъмнено ще пропадне. То е като да пълниш бъчви без дъно (има такова наказание в митологията).
Въпросът е толкова неизбежен, че ако не получи отговор, ще причини душевно разстройство – индивидуално или колективно. Ние го видяхме: светът, който се занимаваше главно с устройването на всекидневието си, тъй че нещата да са „в ред“ и сигурни в бъдеще (и се гордееше, че постъпва така), катастрофира психически.
Това безумно поведение доведе и до много престъпления – и срещу отделни хора, и масови – като причината за катастрофата е и наличието на вина: извършени са престъпления без смисъл.
Така че се оказва, че човекът няма по-важна задача от това, да мисли за изтичащото време и обхваналата го вечност. А що се отнася до нещата, намиращи се „в“ това време, на тях да им обръща толкова внимание, колкото е нужно, за да не причинява зло.
Затова веднъж е казано, най-приятелски: „Ти за много неща се грижиш и безпокоиш, а едно е потребно. Мария избра добрия дял, който няма да ѝ се отнеме.“

25.
Толкова пъти съм се заричал да не чета вестници и тъкмо си мисля, че съм взел окончателното решение, изведнъж попадам на някоя новина, която си струва да се знае. И се разколебавам.
Ето да кажем днес. Отварям един сайт и прочитам, че известният антихристиянин Мерилин Менсън бил обвинен от някакви актриси, че ги притеснявал сексуално. Било отдавна, но за някои работи напоследък давност няма.
И си казвам: „И това ли дочакахме?“
И какво, интересно, трябвало да се очаква от човека? Нали е сатанист („почетен свещеник в църквата на сатаната“, и не отскоро)? При това нито им е отрязал главите, нито ги е пекъл на бавен огън, нито им е забивал пирони в стъпалата.
Или смятат, че не подобава на човек като него да се занимава с жени? Но тогава трябва да го поучават, а не да го обвиняват. „Покланяй се“, значи, „на сатаната, щом ти харесва, но с дамите бъди коректен. Бъди порядъчен.“
Или не искат да го съдят и назидават, а само да кажат, че са поразени от пълната му липса на морал. Те си го представяли по съвсем друг начин. Сега остава да го упрекнат в хомосексуализъм, педофилия, трансфобия и че е агент на руснаците. И си е продал душата на дявола.
Какво да отговори, освен: „Да, точно на дявола съм си продал душата, вие сега ли го научихте? Нали цял живот това ви разказвам? И пари направих, и естаблишмънта ме хвалeше, и цял свят ме аплодираше, и вие ме уважавахте, а сега кое не ви харесва? Или мислите, че само се преструвам на сатанист? По този повод ви казвам, че никога не съм се преструвал и никого не съм лъгал на тази тема, а наистина съм сатанист и ако одобрявате това, трябва да одобрявате и всичко останало, което следва от него…“
Така че продължавам да чета вестници.

26.
От една година умувам върху символа на Новия ред – маската, и чак сега разбирам защо тя е толкова важна в днешно време: толкова, че и да не остане нито един неимунизиран жив организъм на земята, правителствата пак ще продължават да настояват на нея.
Работата е в това, че маската закрива поне половината лице и по този начин намалява видимите различия между хората. Половината – сега, но с усъвършенстването на мерките лицето ще се закрива все повече и повече, докато накрая всички тръгнат с чували на главите.
И защо това?
Защото в сърцевината на всяка революционна идеология стоят две начала:
1. Пълно равенство. Хората трябва да се уеднаквят (защото така всички ще станат братя и животът им ще е справедлив). Значи трябва да се премахнат колкото се може повече разлики – да речем, разликата между мъжа и жената. Всеки знае какви усилия се хвърлиха през последните десетилетия в тази насока.
2. Има врагове на човечеството, които трябва да бъдат премахнати (да отмрат). Кои са те? В зависимост от епохата: евреи, аристократи, комунисти, клирици/набожни, капиталисти/буржоа. В последно време – бели мъже и жени (супремасисти) и противници на „мерките“ (ковид-убийци).
Та ето ползите от маската (в скоро време – чувал за глава):
1. Не позволява да разбереш този пред тебе какъв е и какво е.
2. Разкрива враговете на човечеството – това са тези, които не я слагат, или я слагат неохотно, или неправилно, или не точния модел и т.н., и т.н.

27.
„Събуждам се сутрин и знам, че ми предстои да срещна любопитни, нагли, невежи, коварни и завистливи хора.
И какво от това? Може ли това да е причина да се гневя, да се чувствам нещастен? Те са такива, защото не правят разлика между добро и зло. И все пак са мои братя, защото са хора като мен. И те се състоят от тяло, дихание и водещо начало. А това, че са затъмнили водещото си начало, че са заглушили вътрешния си бог, който им е даден, за да ги напътства – нима това не ги е направило нещастни? Не би ли трябвало да им съчувствам, вместо да се гневя?
И нима е възможно на този свят да няма безсрамни хора? Не е възможно. Те също са част от общия ред на вселената. Тогава от какво да се възмущавам?
Но човек трябва да се замисли кой е, да се погледне като част от това величествено и великолепно цяло – вселената, да се събере в себе си, да отграничи желанията, представите и мненията от висшата си част, която е разумът и да го съхрани чист, неомърсен от всички тях. От какво да се боим и за какво да съжаляваме? Александър Македонски и неговият мулетар са се превърнали в едно и също след смъртта си.
Обърни се назад във времето и се запитай къде са онези, които са били смятани за велики? Къде е Август с всички негови синове, внуци, приятели, войска, прислуга? Къде са Цезар и Помпей, които унищожиха десетки градове и убиха с меч стотици хиляди войници, преди самите те да умрат?
А нима те са разбирали по-добре причините за нещата от Диоген, Хераклит, Сократ? И какво от това, че някой е бил прочут философ? Хераклит умря от водянка, намазан целия с говежда тор. Демокрит умря от въшки, Сократ – от друг вид въшки.
Известността изчезва със смъртта на хората, които ни познават. А дори мълвата за делата ни да се запази по-дълго, накрая тя неизбежно се разсейва и изчезва. Но дори да се запази вечно, какво отношение има това към нас? Когато тялото бъде погребано, то се смесва със земята и с телата, които тя вече е поела. По същия начин е и душата, която отлита някъде във въздуха: тя може би се запазва известно време, но след това се смесва с други души и става неразличима от тях; и от тази смес се образуват нови души, които на свой ред влизат в тела. А водещото начало се присъединява към висшия разум.
Всичко това са промени. И какво лошо има в тях, ако са нужни за възобновяването на природата, за запазването на цялото? Хераклит е казал: „Смъртта на земята е водата, на водата – въздухът, на въздуха – огънят“. И все пак четирите елемента са вечни, или е вечно онова, в което всички те се разтварят. И какво от това, че Хераклит цял живот мислеше как всичко се завръща в огъня? Нима и той не умря като всички?
Ако се върнем във времето на Веспасиан, ще видим хора, заети с всякакви дела, грижи и развлечения – покупки, дребни ежби, интриги, договори, зрелища, съдебни спорове, бракове, ухажвания, съперничества. Всички тях вече ги няма. Ако се върнем във времето на Траян – пак същото. Така ще бъде и с нас.
Не бива да се държим така, сякаш ще живеем хиляда години. Да не забравяме, че с времето отслабва не само тялото, но и способността за разбиране; може да се окаже, че преди смъртта си вече сме станали негодни да изпълняваме онова, за което боговете са ни предопределили.
Ние сме тук за кратко и за да изпълним някаква роля: един играе военачалник, друг – търговец, трети – философ, четвърти – роб. Важно е всеки да играе ролята си добре. Защото така ще участва в поддържането на града, където се е родил или където случаят го е изпратил, а и също на големия град, чийто цар е Зевс.
Затова изпълнявай възложеното ти от блажените богове и смятай, че то е предостатъчно за щастието ти. Животът е впряг, на който си се качил, за да попътуваш малко. Пътувал си, дошло е време да слезеш – слез от него ведър, спокоен, без да се гневиш, без да съжаляваш за нищо…“

По Марк Аврелий, „Към себе си“.
„НК“, 1986.

28.
Много ми се иска да обясня на студентите защо трябва да внимават с т.нар. „специализация“. Но това вероятно не може да се обясни, а най-многото, което се постига, е да накараш човека да ти повярва и да внимава. А как ще се справи – това зависи изцяло от него. Всъщност става дума за стратегия на живеене.
Защото отдавна се внушава, че „в науката“ ти трябва да се устроиш някъде, да си запазиш „периметър“ (измерена обиколка) и да обявиш: „Тук съм аз и не пускам никой друг“. И се предполага, че когато всички направят така, ще съжителстват в мир и добросъседство. Ще се хвалят един друг и никой никого няма да притеснява.
Разбира се, мирното съвместно съществуване е непостижимо по най-общи човешки причини. Но освен това, ако човек приеме това поведение, той се осъжда на безсмислено съществуване в някоя институция под предлог, че прави наука и я преподава, а в действителност просто „представлява“ разни названия и само декларира, че „работи“, а всъщност просто охранява това, което си е запазил, като неизбежно се съюзява с други такива охраняващи, на които науката им изглежда по същия начин.
Грешката на специализиращия, дори той да има най-безкористни намерения, е в това, че се надява да постигне съвършено знание „в“ областта, която си е избрал, и като го постигне – да спре. И да бъде щастлив със своето съвършенство (и произтичащата от него сигурност).
Често се случва знанието да се смесва с информираността (осведомеността), но съвършена осведоменост също не е възможна за нищо. При това научният продукт (статия/книга с библиография, индекси и прочие) не носи никакво удовлетворение, освен ако не е спомен за истинско проучване, направено от любопитство.
Но как човек може да бъде любопитен само до един момент, а след това да спре? В един момент човек разбира, че не иска да е „специалист“, тъй като това е само дума и тя не носи никаква радост – нито интелектуална, нито друга, – а иска да напредва. Което значи – да живее.
И да напредва към какво? Към най-многото, което може да се узнае за един живот. Обаче ето проблем – никой не знае колко ще живее. И така изниква въпросът, който трябва непрестанно да се решава, и той е: кое е най-многото, което мога да узная и как да вървя към него до края на живота си?
Защото с изчезването на любопитството, което тласка душата към познание, тя започва да се задъхва, да съхне и да боледува.

29.
Някъде се задава въпрос (сякаш покрай другото):
– Защо латинският е умрял, а гръцкият се е запазил (като естествен, роден)?
Ето защо:
Латинският е бил наложен на множество етноси, но не на тях самите, а само на техния елит. Той не е останал език на никой народ, тъй като е бил предназначаван за друго – и не от „съдбата“, а от хора, чрез институция. Той и сега е такъв – елитарен.
Гръцкият не е станал такъв, защото е срещнал съпротива, каквато латинският не е имал. Може би защото и античният, и християнският Изток е по-голям и по-сложен от Запада. Затова и се е оказало невъзможно един език да постигне върховенство над всички така, че да стане език на елита.
Ето защо гръцкият е оцелял като език на един отделно взет народ.

30.
И тъй, маските служат едновременно за скриване и откриване – скриване на лицето и откриване на врага (това е този, който не си крие лицето).
А за какво служи „дистанцирането“? Не става дума за метри и сантиметри, а за това, че се премахват местата за реални срещи – ресторанти, кафета, училища/университети, спортни зали и т.н.
Няма спор, че прехвърлянето на цялото общуване в интернет („онлайнизирането“ на живота) съществено улеснява наблюдението върху него. Така че цел изглежда да е контролът: властта да знае всичко чрез пряко наблюдение, което е същевременно и запис, и така да си спести посредничеството на внедрените си хора (доносници от всякакъв вид).
Но придобиването на все повече власт не е само от пресметливост („ще укрепвам властта, за да съм добре и в безопасност“). То е също така – и дори повече – емоция и страст. И ако разделянето на хората е, от една страна, заради наблюдението и осуетяването на заговори, от друга то носи и непосредствено удовлетворение. И то е в това, че управляваните стават самотни – също като управляващите.
Защото едно от големите нещастия на тиранина, както е забелязано в „Държавата“, е неговата самота. Затова той завижда на своите поданици – тъй като те, които нямат нито охрана (полиция, армия), нито богатство, нито възможност да се разпореждат със съдбата на другите, все пак са много по-щастливи от него. Едната причина е, че не са извършили престъпленията, които е извършил той; а втората – че не са сами, а имат близки и приятели.
Така че едното желание на създателите на днешния режим е да направят хората самотни. А другото – да ги направят престъпници. Тогава разликата между тях и властващите ще бъде само във властта и парите, и следователно ще е изцяло в полза на последните.

31.
Човек има разни мисли – било словесни, било други – но се въздържа да изкаже повечето от тях. Неизказаните мисли не се „раждат“, и поради това не могат да растат, нито да причиняват други. Те остават едни и същи (неродени). Поради вътрешната им очевидност човек престава да ги изговаря наум, а се задоволява с безсловесно „отношение“ към нещата, което тези мисли са искали да пояснят.
А отношението бива най-вече два вида – враждебно и любовно. И двете искат ословесяване или някакво друго, но все пак външно изразяване.
При интелектуално и творчески настроените хора тези изяснявания на враждебност и любов не се насочват персонално към някого, макар да се случва да се задвижат от образа му (любимата, явяваща се като Муза или личният враг като демон). Но те размишляват първо за любовта и омразата, а после – за светоустройството, в което тези чувства се движат; и така се откъсват от непремислените лични отношения, които изхабяват и обезсилват душата.
А за да стане това, е нужно мислите да се изразяват.
Изразената мисъл вече е изведена от ума, станала е външна и с това по-видима за мислещия. Ползата е не толкова в споделянето ѝ с други (мнозина ли ще разберат?), а в това, че дава място за следваща, която ще е и подобна, и различна от нея.
И така те се събират и съединяват във времето, за да създадат накрая сграда, която ще стане част от вечния град – градът на мислите.

32.
Около Сократ има една загадъчна история, отнасяща се до музиката. През целия си живот той никога не се бил занимавал с μουσική (това е название и за музика, и за поезия и за художествена литература). Но след като го осъдили на смърт и екзекуцията се отложила с един месец, си спомнил, че вече неведнъж бил сънувал един и същ сън: чувал глас, който му казвал: „Сократе, прави музика!“.
Той все мислел, че е достатъчно това, че философства – защото смятал, че философията е най-висшата μουσική. Но сънят не го оставял на мира.
Затова, няколко дни преди смъртта си се заел и написал химн към Аполон; и разказал няколко Езопови басни в стихове.
„Поетът“, казал си, „трябва да прави разкази, а не разсъждения. Но аз не съм разказвач (μυθολογικός)“.
Затова решил да използва готови разкази и преработил прозаичните басни на Езоп в стихове. И така изпълнил искането на божеството.
А защо толкова дълго се въздържал да прави разкази, поезия и музика? Защото нямал такава дарба? Или може би просто отлагал, защото искал да остави най-хубавото за най-накрая.

33.
Сократ е избягвал митовете (разказите), защото те имат един недостатък, който с времето натежава и тази тежест се усеща по-ясно от хората, които имат по-силна воля за живот – значи, за непреходност.
Недостатъкът на мита е в следното. Той е забавен, приятен за слушане. Освен това трогва, раздвижва душата, „изчиства я“ (това е катарсисът); и, общо казано, ѝ действа като музика.
Той разказва за обич и война, раждане и смърт. Но ако не бъде закрепен, така че да остане винаги един и същ (Платон е препоръчвал въвеждането на „основни митове“), тогава по неговия пример се появяват и други, и така възниква цяла вселена от митове.
В един момент човек се изморява от тях и особено от това, че всеки свършва, а разказването няма край и всичко е възможно. Многото митове създават усещането, че нищо не е устойчиво, а всичко възниква и изчезва.
Тогава се появява въпросът: „А кое е съществуващото (битието)“, което нито възниква, нито изчезва? И с него идва краят на мита като единствен начин да се мисли за нещата, и се появява „логос“-ът. Митът е разказвал единствено за възниквания и изчезвания, а логосът говори за устойчивото.
Затова Сократ е избягвал митовете и се е занимавал само с „логоси“ – защото се е питал за битието.

…

Още преди него някои са предположили, че „несъществуващо“ няма. Нещата се случват, защото ги задвижва и подрежда Умът, или някои върховни двигатели като Обичта и Раздорът; а това, „от“ което нещата стават, са елементите, които не изчезват. От „останалото“ пък нищо не съществува (не е реално). Така че ако някой запита: „Кое съществува?“, отговорът е „Умът/двигателите“ и елементите.
Впоследствие някои допуснали, че и в онези „средни“ неща, които възникват „от“ елементите има нещо съществуващо. И стигнали до извода, че това са формите/видове, образувани от числа. Числото е вечно и то е причина за кое да е устройство/подредба. То подрежда, бидейки число „на нещо“ – значи, на съотношение от елементи.
В такъв случай ще се окаже, че елементите не са числа, а нещо, което се дели и умножава според числа. Но тогава какво са те? Сякаш по необходимост се върви към предположението, че елементите не са много, а само едно – „материя“, от която и от числата възниква всичко. Самите числа пък са нещо просто, уникално: сами по себе си те не са количество (защото не са „от“ нещо), а са форма, която може да бъде наложена върху безформеното, да го устрои, и едва тогава да говорим за количество.
Значи съществуващото са числата? Но те са неподвижни. Коя е причината за движението?
Да се признае движението е важно, защото тогава ще се окаже, че движещите се (възникващи, изчезващи и изменящи се неща) все пак някак съществуват. В такъв случай няма да се мине без старите предположения за двигатели и Ум.
Затова Платон въвежда понякога „Творец“ (Демиург), „Добро“ (Благо) или Ерос. Аристотел го следва, като говори за единствено неподвижно движещо, което привлича към себе си „еротически“.

…

А подвижните и изменчиви неща съществуват, и те са в Ума. Някои ще добавят, че те не са „фантазми“ на Ума, а са живи, и то най-живи, когато са у Него. Тъй като Той, като Слово (Логос) е самият Живот.

34.
Всяко безумно нападение срещу свободата се явява на сцената със свирепи закани и заплахи.
Но то не може да направи повече от това, да плаши слабите и неразумните; и с времето неизбежно изнемогва и се изтощава поради липсата на разум.
Така че най-благоразумния отговор на заплахите му е да се отдръпнем на прилично разстояние и да изгледаме смирено сцената на естественото му и глупаво падение.

35.
– Добре, а каква все пак е разликата между „фабула“ и „сюжет“? Защото Вие казвате едно, а Ваши колеги – нещо по-различно.
– Няма нищо лошо в това, думите се употребяват по различен начин, даже е необходимо. Разбира се, в диалога това трябва да се избегне, защото би попречило на хората да се разберат. Но всеки, който се занимава с тези неща философски, а не имитативно, си служи с думите така, че да му вършат работа на него, да послужат на неговия начин на мислене.
Аз наричам „сюжет“ нещо съвсем общо, а към фабулите той се отнася като род към видове. Или: като подлежащо (материя) към нещо оформено.
Примерно, какъв е сюжетът на Троянската война (на легендата за нея)? Някакви военни вождове се съюзяват против един град, организират поход и след дълга обсада го превземат. И после се разпръсват, всеки се завръща с плячката.
Това е всичко, върху което са работили епиците от цикъла, като се започне с Омир. Но фабулите могат да бъдат много – тази от „Одисея“ е само една. Но дори завръщането на Одисей може да се разкаже по безброй начини. Това вече са индивидуалните разкази. И те са създадени с почерка на разказвача, а не са нещо „въобще по въпроса“. Затова смятаме, че „Одисея“ е имала автор, а не е сборник, съставен от някаква комисия по държавна поръчка.
Затова и Аристотел казва че „mythos“-ът, което ние превеждаме с „фабула“, е най-мъчното нещо за писателя. Ако ставаше дума за сюжет, не би имало нищо трудно, защото сюжетите се знаят от всички. Но ако си решил да съставиш реален разказ, който да бъде слушан, вече се нуждаеш от фабула, а тя е творческа задача. Затова Сократ казва: „Не съм μυθολογικός“ – в смисъл, не ги умея тези неща. Значи не всеки може, дори да е много умен.
Аристотел не употребява никъде в „Поетиката“ думата „hypokeimenon“ (подлежащо) или производните й, освен в един случай (гл. 11), когато казва, че трагедията като подражание „подлежи“ на съжалението и страха (eleos kai phobos). Значи – това са преживяванията, които оформят възприемането на представеното като трагедия.
А hypokeimenon е дума, която ни интересува, защото „субект“ е нейният превод на латински, а пък „сюжет“ е просто френската форма на същата дума.
Така че сюжетът е онази предпоставена скица на действието, на която предстои да се обработи, за да се превърне във фабула.

…

– А коя е възникнала първа – трагедията или комедията?
– Трагедията и комедията – като общи естетически форми, а не само като видове драма – винаги вървят заедно. Човек не може да бъде само сериозен, той се нуждае и от смях.
Аристотел казва, че началата на трагедията се знаят по-добре, отколкото тези на комедията, защото на тази последната ѝ обръщали по-малко внимание – понеже е несериозен вид.
Но с това той не казва, че комедията е по-късна. Даже и при един отделен автор, ако той не е станал специалист (занаятчия) по нещо, а е истински творец, като Омир, се срещат и двете. Омир има и сериозни, трагически произведения, като „Илиада“, и комически: като „Мишките и жабите“, която пародира „Илиада“, и като „Маргит“, в която се разказвало за някакъв неоправен и глупав човек. Така че тя може да е била пародия на „Одисея“.
Но по същество – за което пак може да послужи примерът на Омир – сериозният вид предхожда комическия. Защото пародията е пародия на нещо, тя няма стойност сама за себе си, а смехът идва от това, че произведението си дава вид да е сериозно, но не е. Това е и източникът на смешното въобще – някой претендира за нещо, но се проваля (не фатално, а временно).
Но и извън литературата/изкуствата сериозното предхожда комичното. Защото човек е натоварен със заниманието с необходими неща, и то не може да не е е сериозно – а следователно и обсъждането им.
Сериозното е първо, защото се налага от практиката. Комичното обаче не е необходимо по този начин, а е за развлечение: когато практическите неща за момента са решени и човек се нуждае от почивка. То е оттегляне от сериозността и е по пътя към свободния размисъл (теорията).

…

Никоя добра книга не може да се напише бавно. Създаването ѝ не е „работа“, а нещо като изпълнение на заповед, дадена от някого, комуто желаем да се харесаме повече, отколкото на всеки друг.
Така че книгата, ако е нещо „едно“, се пише за между един месец и половин година, в зависимост от дължината. След това тя вече не може да се „поправи“. Това, което се поправя, е записът ѝ. Колкото до издаването и прочитането, те могат да се забавят много или да не се случат никога.
Така че Омир е съчинил „Илиада“ и „Одисея“ бързо (нищо не пречи да ги е помнел наизуст). А техният запис и особено поправянето на записаното са продължили много векове.

36.
Влизам в едно магазинче да купя нещо за пиене, а продавачката едва се откъсва от телевизора, защото там върви филм (нов и наше производство).
Героите са в болница и се вълнуват, че на персонала не му достигат маските и ръкавиците. Но ще се звъни на доставчика, ще се действа да бъде притиснат и да изпрати необходимото количество. Надежда има.
Така преди половин век нашите предци са гледали филми за недостига на мотики в ТКЗС-то. И изходът пак е бил щастлив, защото този вид реализъм е несъвместим с трагичното.

…

Вървя по улицата и разглеждам разнообразието на табелките, указващи как може и не може да се влиза в магазин. На един пише: „В магазина не се допускат клиенти без маска“.
А не-клиенти?
Как ли е избрана думата „клиент“? Съгласен съм, че „хора без маски“ звучи грубо. При това може да значи, че хора не, но животни без маски са добре дошли. Прасе без маска да, но Вас – не…
От друга страна, подлогът „клиент“ може да се заобиколи с „Влизай с маска“ или „Моля, сложете си маската“, но едното изглежда заповедническо, а другото – малко глуповато.
А защо не „лица без маски“? Най-напред, защото звучи като възражение срещу лицето, представляващо личността. Нямаш право да имаш лице… поне в този магазин – не. Другаде си бъди личност с всичките си добродетели и уникалност, но при нас недей.
После, „лице“ е дума не само за „личност“, но и за част от тялото. Ако лице без маска не се допуска, това отнася ли се за крак или ръка? Защото ако крайници се допускат, това много би улеснило пазаруването: ако с единия крак си в магазина, значи вече си в него, и тогава какво пречи да поръчаш, за каквото си дошъл?
Така че след като „хора/човеци/лица“ и „ей, ти“ са отхвърлени, останало е да се пише „клиент“: компромис, избран поради липса на по-подходяща дума.

37.
Производители на нефт разговарят с багериста, който се опитва да освободи носа на танкера, запушил Суецкия канал.
– За колко време можеш да свършиш тази работа?
– За един ден мога.
– А за пет дни?
– Ако се постарая, мога.
– А за десет?
– Шефе, поставяш много тежки задачи…

(разказано от М. Хазин)

…

[академизъм 2021]

– И защо докторантите трябва да учат неща, които нямат отношение към дисертацията им? Това не е нормално.
– Говорите все едно, че идвате от друга планета. И не от Слънчевата система. Защото в Слънчевата система вече доста нашироко се мотаят ракети, спътници, сонди и други носители на всякакви глупости, произведени на планетата Земя…

38.
Човек обикновено си мисли, че не може да промени миналото си; и ако е правил нещо добро или лошо, то си стои там. Ако е било добро, ще си остане такова независимо от делата ни впоследствие, както и лошото.
Но не е така. Защото сегашните ни дела придават допълнителен смисъл на онова, което сме правили преди – и така го изменят. Тъй като човешкият живот не е друго освен постоянно натрупване на смисъл, от който най-сетне се получава нещо завършено.
А кога ще бъде завършено не знаем, и затова не знаем как най-сетне ще изглежда всичко това, което всекидневно строим.

39. (26 март, 2022)
Отиде си „ковидът“ (някой спомня ли си?) заедно със затварянията, маските и многото жертви на отказ на лечение, фалшиво лечение и инжекции с неизвестно съдържание.
Другото ще се възстанови.
Онези, които лъжеха умишлено и „за всеки случай“, ще се спотайват и ще пресмятат придобитото.
За тях е казано: „безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане? Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога“ (Лука, 12:20-21).

288

за Писанието и Отците, за събитията днес, за човека, история

Историософски фрагменти (ИФр) VI. Свещена и църковна история

юни 27, 2020 Николай Гочев Публикуване на коментар

1.
Историята. Началото и краят

Евреите били земеделски народ, уседнал около Иерусалим и по земите западно от Иордан. Не били мореплаватели, нито търговци. След като завладели обещаната земя, заживели на нея заедно с другоезичните народи, които били политеисти.
Не се стремели към разселване, напротив, то им се е случвало: след превземането на Самария от асирийския цар („Салманасар“ в 4 Царства); след разрушението на Храма от Навуходоносор (вавилонски плен); при Птолемей I Сотер (който създава еврейската общност в Александрия); при Веспасиан и Тит (разрушение на Втория храм); накрая при Адриан (смяна на името на града и забрана на евреите да влизат в него).
Християнството триста години оцелявало по чудо, тъй като иудеите отричали, че Иисус е Христос, а езичниците – че е единствен Бог. Така иудейството се отделило от християнството – заради вярата, че Помазаникът ще бъде земен цар, а иудеите ще примирие
От друга страна, обожествяването на императора значи, че римската държава е свещена (божествена); и поради това бунтът срещу нея е не само политическо, но и религиозно престъпление. А християните отричат божествеността на императора. Това значи, че според тях римската държава е една от многото; и че е преходна.
След като гонението било прекратено, се явили ересите. Ереста, независимо как се нарича, е отказ да се приеме и разбере вярата, че Христос е Богочовек.
Ересите обикновено възниквали на Изток – в Александрия, Антиохия и Константинопол. С помощта на Рим те били преодолявани. Но Западът, макар да се удържал в истината догматически, бил застрашен – поради голямата сила на римския епископ – от загуба на съборността.

След появата на исляма и възникването на арабския халифат такава опасност се явила и на Изток; но тя била преодоляна чрез появата на богослужебен славянски и на независимата поместна църква на България. Така славянският език и опиращите се на него нови църкви били защитени: най-напред от българската държава, после от сръбската и накрая – с най-голяма сила – от руската, която и заела мястото на Византия като Източна империя.
Гръкоезичните църкви векове наред били лишени от държава. Но благодарение на езика и древността си те запазили своя авторитет; и така съборността била съхранена и след унищожението на Константинопол като християнска столица.

Първите петима

Първите петима били (както разказва Мойсей) Адам и Ева, и синовете им Каин, Авел и Сит.
Адам бил създаден направо от Бога и бил подобен на Него, освен в това, че бил способен да греши. А Ева била от Адам и по всичко приличала на него, освен че била жена и поради това по-слаба. Затова тя сгрешила първа, а Адам я последвал, защото имал слабост към нея.
Каин бил най-напред земеделец, а после, след братоубийството, започнал да строи градове.
Хората като него се трудят, те са дейни и изобретателни, с една дума – делови. В живота се справят добре – с практическите дела. Тяхната душа обаче е неблагодарна, завистлива и алчна, и освен това – лукава. С тях е безполезно да се говори за добро и зло. Те не виждат доброто наоколо и извращават всяко истинно слово. Това е заради лукавството им.
Авел бил прост, кротък и незлобив. Неговата работа не била сложна – той пасял животни. Сърцето на такива хора е чисто и обърнато към Бога, независимо дали и какво знаят за него. Те лесно стават жертва.
Сит бил като Авел, но мислите му били неспокойни. Затова станал учен – астроном. Той изобретил писмеността и записал науката си за звездите (както казва Йосиф Флавий).

Историята започва с Вавилон

След „кулата“ хората вече се отличават не само по собствените си имена, семействата и родовете, но и по езиците. Това са „народите“ – потомци на Сим, Хам и Яфет. А народите влизат в общение помежду си и в борби за надмощие.
Това е “историята“. Така мислел и Херодот („ще разкажа за великите дела на хората: едни извършени от елини, други – от барбари; и защо воюваха помежду си“).
И тъй, чрез народа си човек влиза в историята.
Защото, ако се занимаваме само със семейството и с роднините си, ние не излизаме от частния живот – от общността на тези, с които сме свързани кръвно и във всекидневието; и които познаваме лично. Но чрез общността по народи ние се събираме и с такива, които не познаваме лично и не са ни роднини, и пак са „свои“. Това ни напомня, че и всички хора са ни „свои“.
Но с едни общуваме по-лесно (езикът е един и същ), а с други – по-трудно (друг език). Затова Клитемнестра казва за Касандра: „Ще вляза във ума й с реч ще я убедя. Освен ако гласът й не е непознат и барбарски – като на лястовица“ (Есхил. „Агамемнон“, 1050).
„Бягството в частния живот“ и отказът да се интересуваме от историята и да участваме в нея, е по-характерен за жените (поради слабостта им). Но и много мъже ги следват в това бягство. И така стават „женоподобни“. А би трябвало да е обратното: мъжът да предложи на жена си да го последва в историята, без при това да изоставят и грижата за дома. За тези неща Хектор разговаря с Андромаха („Илиада“, VI).
Какъв е смисълът на историята?
Някои мислят, че Давид е пророчествал за свой потомък по плът, който ще се възцари над Израил и над всички народи – и това ще е краят на историята.
Други – че една висша раса или общност от „избрани“ („успели“!) вечно ще властва над останалите като над животни (добитък). Защото едни са се оказали „способни“ и „достойни“, а други – не.
Такива „способни, достойни и успели“ били римските граждани. А техният император бил бог.
„Останалите богове приехме, а Цезарите – дадохме“ (Валерий Максим. „Паметни дела и думи“, I). Защото, както мисли Аристотел: „Монархията е най-добра; но само тогава, когато царят превъзхожда поданиците си така, както бог превъзхожда човеци“ („Политика“ 1284а-b; 1289b, 1313a, 1332b).
Впрочем римско гражданство е можело и да се купи. Хилядникът казал на апостол Павел: „Аз съм придобил това гражданство за голяма сума пари“ („Деяния“, 22).
А марксистите и други като тях предложиха следното: Историята завършва, когато собствеността се разпредели справедливо.
А кой ще обяви, че това се е случило, и кой ще бди по-нататък над този справедлив живот? И как човекът ще се преобрази така, че да спре да иска повече за себе си и за потомството си?
И все пак всички те казват по нещо вярно. Историята завършва тогава, когато Бог се възцари над хората. Но той ще управлява над тях не като над роби или поданици, а като над синове и дъщери. И те наистина ще са такива.
Това е краят на историята. А смисълът е, че някои от хората ще са готови за този край, а други – не.

2.
Най-скандалното

Хората могат да стигнат до съгласие по всякакви практически и теоретични въпроси, но има един, по който никога няма да се съгласят.
И той е следният:
Наистина ли Бог е станал човек?
Това е въпросът № 1, това е въпросът за „Вселената и всичко останало“.
В сравнение с него „основният философски въпрос“ на марксистите за „първичността на битието пред съзнанието“ е като залъгалка за деца. Защото един може с целия си ум да вярва, че „битието“ е първично, а друг, напротив – че „съзнанието“ е първично; и това философско несъгласие да не им пречи да бъдат еднакво лоши. Значи този въпрос не е важен.
Така че прави са онези, които смятат религиите за главна причина за раздорите по света. Но те не забелязват, че въпросът, по който всички хора с различни думи спорят, няма да се реши със забрана на религиите. Нито пък е възможно той да бъде забравен – тъй като хората просто се раждат с него.
Около него се въртят и към него се доближават всички умувания за „душата“ и нейното безсмъртие; за „хода на световната история“; за достойнствата на „нациите“; за свободата на словото и правата на човека; за съществуването и постижимостта на истината; за цивилизацията и варварството; за столицата и провинцията; за технологичното развитие; за ценността на изкуствата; за отношенията в семейството; за „доброто образование“; за реда и сигурността; за престъплението и наказанието; за трагичното; за „чистотата“ – буквално и преносно.
Ако огледаме историята на религиите, трябва да забележим, че твърдението:
„Бог – единствен и Творец на всичко – слезе сред хората, стана един от тях (без да престава да е Бог) и, макар и човек, живя без грях до смъртта Си (като човек); и след това отиде във вечността с човешкото Си тяло – значи, без да престава да е човек“ –
съществува само в християнството.
То е скандално.

Разбира се, за хора, които нямат навик да мислят по религиозни въпроси („не вярват в Бога“), това не е скандал. Причината е, че те не разбират какво се казва с тези думи. Те им изглеждат като фантазия или безсмислица. Ако в тяхно присъствие някой започне да твърди, че вярва във всичко това, те могат да се отнесат с него и любезно, но в мислите си го отстраняват. Решават, че той не е „в ред“.
В Евангелието тези хора са наречени „елини“. За тях Христос е „безумие“.
Същите тези всекидневно се тревожат от въпроси, които, както им се струва, нямат нищо общо с Въплъщението. Обаче те имат.
Да вземем въпроса за богатството и бедността. Дори невярващите са чували, че Бог, по време на човешкия Си живот, е бил беден. И по-точно – че не е притежавал нищо. Може би само дрехите Си. Но ако Сам Бог се е съгласил да живее по този начин – с всички неудобства, които идват от такъв живот – защо един обикновен човек да не е съгласен? Или неговият живот е по-ценен от този на Бога?
Тази мисъл – че не е страшно да си беден – неизбежно следва от вярата, че Бог е бил човек. Защото ако Той само е изглеждал като човек, тогава за Него не ще да е имало никакви неудобства. Но е имало, защото е бил.
И още – в човешкия свят е обичайно и нормално на богатия да се гледа с повече уважение, отколкото на бедния. Но Бог е бил беден. Значи бедните, които нямат нищо и понякога гладуват (както е бил гладен и Той, когато му се е искало да яде смокини, а на смокинята край пътя нямало) приличат повече на Бога, отколкото родените в богатство, които дори не знаят, че на света има и такива грижи. Ако някой вярва, че Бог наистина е бил в недоимък, как ще гледа на бедния с по-малко почит, отколкото на богатия?
И също – телесните потребности, които се смятат за нелицеприятни, но са неизбежни за човешката природа; пренебрежението от страна на роднини и съграждани; предателството, дошло от най-близки; подигравките и униженията от страна на облечените във власт; несправедливите обвинения в бунтовничество („тероризъм“, както се казва сега) и дори безбожие; затворът; причисляването към престъпници („беззаконници“); публичното опозоряване; мъчителната смърт.
И всичко това Той действително го е преживял – и точно като човек. Ако някой вярва в това, тогава от какво ще се бои? Но е много мъчно да посмееш да заживееш без страх.
Впрочем „свободните в словото“ си шутове, които неуморно се нахвърлят върху Неговия образ като човек, се занимават точно с това – да настояват чрез всякакви образни и словесни приумици на Неговата човешка – и само човешка – природа. Те казват винаги едно и също: „Не вярваме, че Онзи, за Когото казвате, че е Бог, е бил Бог. Не. Той е бил „само човек“.“ Това е твърдението на войнстващите езичници („елините“).
Дали тези шутове са платени или го правят така, „за идеята“, е все едно. Независимо от съображенията и мотивите им, те са дали личния си отговор на въпроса. Казали са: „Не вярваме, че Бог е и човек“.

От другата страна са онези, които мислят за религията и са приели нейния език.
Те казват, че вярват в Бог, но пак не могат да проумеят как Той „наистина“ е бил човек. С устата си го казват – и ако са духовници, го казват всекидневно; но не го допускат в сърцето си. Ако някой не вярва, нека се поинтересува от историята на християнските ереси. От нея ще научи, че рядко някоя от тях не е оспорвала – пряко или косвено – „човешкостта“ на Христос. А ересите винаги са били огласявани и обосновавани от клирици – от духовенството.
А какво е юдаизмът след Христос? Или ислямът? Разбира се, юдеите и мюсюлманите не са безбожници. Но те не вярват, че Бог е бил човек. Това е разликата.
Поради това тези религиозни хора или духовници (било нехристияни, било дори християни) обикновено не виждат нищо нередно в това, да причиняват вреди на човеци – както с действия, така и с думи. Нападайки човеци, те не мислят, че нападат Бога, защото според тях Бог е далеч от човеците. Тъй като в сърцето си те не вярват, че Той е и човек.
Всички престъпления и зли дела, извършени някога от духовници или „религиозни хора“, се дължат на тази невяра. Защото те желаят да бъдат „чисти“. Това означава, че имат отвращение към човешката природа и към човека като такъв; и не могат да го преодолеят.
За такива въчовечаването на Бога е „скандал“.

3.
За традицията

Някои казват (най-често чрез намеци): „хората в православния свят живеят традиционно (според `традиционни ценности`) и се стремят към `оцеляване` (survival).“
А някъде другаде се живеело според „светско-рационални ценности“ и за „самоизразяване“.
Тук има хитрувания, измама и клевета.
Първо, в „православния свят“ живеят всякакви хора – с всякакви възгледи и вяра. При това тази вяра и начинът на живот, който я следва, не се среща у всекиго; не се среща често и у онези, които претендират, че са „православни“. И все пак точно тя дава душа на този „православен свят“; както и на целия свят, населен с хора.
Смисълът на този живот не е да се придържаш към традиция. Несъмнено, православна традиция, поставена в света, има. Тя е стара, защото започва с книгите и Закона на Мойсей; а като пример за живот – от Авраам. После към нея се прибавят пророчествата, Израилевото царство, Църквата, цялото Писание, империята и отделните държави, изкуствата, науките, технологиите – всичко, необходимо за живот на земята. Тази традиция придава устроеност на човешкия живот, цивилизованост; и го насочва към най-висши мисли и дела.
Но този живот не е заради тази традиция, а заради истината. Ето защо добре е постъпил Авраам, както и след векове езичниците, които са станали християни. Те са се отказали от бащините вярвания и обичаи; но не защото не са почитали бащите си, а заради истината. Както е казано: „Който обича баща и майка повече от Мене, не е достоен за Мене“.
И после – вярващият в Христос не се стреми към оцеляване в „тяло“. Той добре знае – тъй като е учен на това от младини – че животът в тяло е временен и не е важно да бъде удължаван на всяка цена. Освен това той не може да бъде и удължен просто по волята живеещия („кой от вас може да прибави към ръста си един лакът?“).
Такъв човек живее колкото му е дадено, без страх от смъртта. Той наистина се грижи за оцеляване, но то е оцеляване на душата му във вечността.
Относно „светско-рационалните“ ценности и „самоизразяването“. Ако човек не знае и не иска да знае истината, какви ще бъдат неговите ценности? И какво ще изразява?
Само лъжи и желания. При това не лично негови желания.

4.
Раждането на народите

Съществуването на независима църква без едноезичен народ около нея е по-скоро аномалия, макар че такива случаи е имало в продължение на векове, както има и сега.
Християнската Църква е продължение на древния Израил, който е бил едноезичен народ – със своя появяваща се и изчезваща държава, столица, богослужение, храм и предстоятел (първосвещеник).
Известно е, че първите отделни християнски църкви са основани от апостолите, които са били евреи (израилтяни); и че членовете на тези църкви също така обикновено били евреи. Така че тогавашните църкви са обединявали еврейския народ, разпръснат из Империята; и същевременно са го отделяли от онази негова част, която не е приела Иисус като Христос. Тези повярвали евреи са „новият Израил“.
По-нататък към тези църкви започнали да се присъединяват и дотогавашни езичници, често наричани „елини“. Това не значи, че те са били гърци, а само, че са били езичници, които си служели и с гръцки (това е било необходимо, особено на Изток). Църквата, макар и една, не е имала предстоятел, чиято позиция да е аналогична на царската (императорската).
След Адриан, който унищожава Иерусалим като еврейски град, новият Израил остава без своя предшественик. Положението на християните се подобрява след Галерий и Константин, но за пораждането на „народ“ още е рано: първо, защото не е ясно кой ще бъде езикът на този народ (гръцкият и латинският са почти равни); второ, защото Църквата продължава да няма предстоятел. Ако столицата беше останала в Рим, това сигурно би бил римският епископ, но Константин е премества във Византион.
И още нещо: Църквата, макар и предпазена от гоненията на езичниците, влиза в една различна, но не по-лека борба – тази против ересите. А там, където вярата не е изяснена, не може да се появи християнски народ.
Периодът на спорове продължава 500 години след Константин. През това време се случва и друго – старите патриаршии (Иерусалим, Александрия и Антиохия) се оказват извън границите на Константинополската империя. Същото става и с Рим, който при това намира своя военно-политическа опора в държавата на Карл и фактически възстановява Западната империя.
Но на Запад, независимо от наличието на етноси с различни езици, народи – според нашето разбиране – така и не възникват. Причината е точно в единоначалието на римския епископ, който не допуска нито равностойни нему йерарси, нито езици, различни от латински, в богослужението.
Така че езиците на западните етноси остават в подчинено (унизено) положение. Те, до началото на ХVI в., са само „майчини“ – тоест, езици на бита и семейството, но не на образованието и държавата.
На Изток нещата се развиват иначе.
Първо, благодарение на традицията на съборите, където тримата източни патриарси винаги са били равни, а не подчинени на Цариградския; второ, защото християнски народи със свои, независими от Цариград църкви, съществуват още от IV век (грузинци, арменци); и трето, защото някои високопросветени и високопоставени хора като патриарх Фотий, братята Константин-Кирил и Методий, и цар Борис I разбират, че духът на християнството изисква равенство между църковните предстоятели. А това равенство е възможно само ако те са предстоятели на независими Църкви, опиращи се и на свои държави.
Такава Църква се оказва българската – тя придобива и свой език, и своя държава. Това са били необходимите условия, за да се роди българският народ.
Това не изглежда като новина. По-неочаквано ще е твърдението, че през девети век освен българският, се ражда също и гръцкият народ. Условията са подобни – собствена държава, Църква и език. Но защо не по-рано? Защото дотогава Църквата е водела война за изясняване на вярата, до което се е стигнало едва в средата на IX век (с отказа от иконоборството в 843 г.).
Напрежението между тези два иначе братски народа е силно и продължително – то продължава и днес. Перипетиите на отношенията им могат да се проследят през вековете. Но все пак има едно събитие, което може да бъде посочено, поне засега, като щастлива развръзка – признаването на автокефалията на българската Църква от Цариград през февруари 1945 г.

Раждането на народите 2

– Мога да ти кажа, че съм израснал в почти атеистично семейство – просто защото беше социализъм.
– Да, както и мнозина други. Но по-добре в атеистично, отколкото в католическо или протестантско. Съвсем сериозно. Аз знам хора, които у дома са били тормозени с религия, и резултатите не са добри. Отблъскването се случва, ако в дома е имало сектантска, значи нехристиянска обстановка. Или ако вярата е била част от прекалено суровото възпитание. Иначе – не.
– Да. Но аз по-скоро съм свидетел на някаква смесица между езичество и християнство – както е по селата.
– За това, което наричаш „езичество“: там трудността е, че липсва редовна проповед, а нещата се ограничават до действия. Това не е добре, защото християнството е и очакване, и аскетизъм, самопожертвувателност, мислене за историята. Това става с проповеди и четене на жития, с по-редовна изповед също. Защото то не е някаква ложа, чрез принадлежността си към която човек застава над останалите или се отделя от тях. То е призив към всички хора. Добра вест. Докато всички останали т.нар. „религии“ са по-скоро секти.
– В селото нямаше църква. Бабичките каквото си знаеха – това беше.
– Е, така, разбира се, ще се изпадне в езичество. Трябва свещеник и то не един. В това отношение градовете са за предпочитане, дори ако има гонение. Защото хората са повече. А това, да се построи църква, не е работа само на хората, които са се заселили там. Не те са отговорни. Отговорен е епископът. Защото те и да построят сграда, нали трябва да има свещеник. А той се назначава от епископа. Но и те е трябвало да искат. Казано е: „Хлопайте, и ще ви се отвори“.
– Явно не са искали.
– Не са направили църква – значи им е рано. Ще дойде време да направят. Или пък селото ще запустее. Защотото само с материали не става, трябва и желание. Бог не принуждава хората, оставя ги свободно да пристъпят към него.
– Знам. Селото е почти запустяло вече…
– Човек не живее само с хляб. А за Юда е казано: „Жилището му да запустее и да няма кой да живее в него“ и: „Достойнството му друг да вземе“. А и това: „Иаков отговори: продай ми ти още сега първородството си. Исав рече: ето, умирам; защо ми е това първородство? Иаков каза: закълни ми се още сега. Той му се закле и продаде първородството си на Иакова. Тогава Иаков даде на Исава хляб и гозба от леща, и той яде и пи, и стана та си отиде; тъй презря Исав първородството.“
– Аз съм първороден, но това никога не е значело нищо за мен.
– Не е точно в буквален смисъл. Значи: да не се отказваш от наследството си. От онова, което Бог ти дава. Дори да се налага да направиш някоя жертва за него, нещо да претърпиш. Приемането на наследството – това е благодарността, че си такъв, какъвто си сътворен. А някои го продават (отричат се от него), за да получат повече. А повече не може да се получи, само по-малко. Атеистът примерно, с това, че е атеист, вече се отказва от първородството си – защото вярата му е наследство. Родоотстъпникът, ренегатът – също…

– Четох някъде, че българи тук е имало още по времето на Константин Велики. Какво мислиш?
– Първо трябва да се види какъв е източникът, да се изтълкува. Това е сложна работа, тук въобще не става дума да се погледне някое издание и да се предложи превод. Трябва да се установи ръкописът (ако е ръкопис), да се датира, да се прецени стойността на текста (дали не са нечии измислици) и пр. Чак тогава може да се изкаже мнение по съдържанието, и то винаги е с безброй „ако“ и „може би“. Но най-важно е човек да знае какво точно търси. Примерно: според Херодот голяма част от полуострова южно от Македония някога е бил заселен от негръцки етнос, наречен „пеласги“. Те са били коренно население и в Атика, далеч преди всякакви атиняни. И какво от това? Може ли днес човек да каже: „Аз съм пеласг“? Народът – това не е просто име, а преди всичко жив език и историческо съзнание. Нашият език е славянски, а историческото ни съзнание е свързано с кръщението на цар Борис през IX в., създаването на писмеността, православието, напрежението между нас и Византия (Източният Рим). Всичко друго са следствия. Това, да се говори, че ние „по същество“ сме траки, хуни, илирийци, старомакедонци и т.н., не е току-така, то е част от борбата на неоезичеството срещу християнството.
– А аз все се чудя как так тези прабългари толкова лесно са се сдружили със славяните и са победили цяла имперска войска.
– Съмнително е, че веднага са се сдружили. А че са спечелили войната – какво странно има. Преди тях Рим и Константинопол са губили войни срещу кого ли не – вандали, готи, хуни. Рим е бил превземан три пъти през V в. Но работата е в това, че каквато и армия да имаш, каквито и да са военните ти успехи, ти не можеш да създадеш държава, равна на Рим/Константинопол, ако ти липсва писмен език. Разбира се, възможно е просто да разрушиш държавата, както са направили готите на Запад. При нас е станало друго – установили сме се в съседство. Тогава обаче трябва да влезеш в конкуренция във всяко отношение, включително културно. Нещата са се развили логично – българите са отказали да станат поданици на империята и това им е струвало към сто и петдесет години тежки войни. После Омуртаг решава да закрепи отношенията, но пък той, както и Крум, е антихристиянски настроен. А в държавата е имало християни; и те, като преследвани, са се чувствали по-близки на Константинопол, отколкото на Плиска.
– Но как, ако българите са били толкова малко, са били подкрепени от местното население и са се наложили над него?
– Въпрос на организация. Във всяка държава онези, които са на власт, са малцинство. Включително и днес, разбира се. Борис се е кръстил по няколко причини може би, но една от тях е била да запази държавата и да я развие. Така и станало. Ако Кирил и Методий бяха превели евангелието на прабългарски, той щеше да остане език на държавата. Но те са знаели славянски. Затова този език е надделял. Иначе щеше да остане само „матерен“ и да изчезне.
– Има някакви свидетелства, че още Кубрат е бил християнин.
– Може. Но въпросът не е бил само да се приеме вярата и да се разреши богослужението; бил е нужен още собствен език и църковна йерархия. Борис сигурно е знаел колко голямо е било влиянието на Рим върху политическия живот на Запад. И това при положение, че папата не е имал държава. А константинополският патриарх има и това. Значи по никой начин не е трябвало да се допусне гръцкия език и върховенство на Цариград по църковните въпроси. Защото е ставало въпрос за създаване на нова империя, конкурентна на Римската. И това противоборство продължава до края – до идването на турците. После проектът на Борис и Симеон се поема и осъществява от руските царе. Това е пътят на историята.
– Най-малкото, нужно е било признаване.
– Да, защото установяването на дипломатически и църковни отношения с Константинопол поставя България наравно с Римската империя и така издига държавата на върха на европейската политика. Така е бил решен политическият въпрос, иначе във военно отношение не сме имали трудности. Що се отнася до имиджа, който й се създава от гръкоезичните, пък и латиноезичните автори – той е такъв, какъвто е по-късно и имиджът на Русия в Европа. Тази държава изглежда опасна, тя не е „управляема“.
– Поставени са били в деликатна ситуация: „братя християни“, които не са подчинени. Това би трябвало да е нетърпимо за Константинопол
– Разбира се. Хората, които са разбирали християнството като религия на мира и общото спасение, не са били много – не повече от сега. Кирил и Методий са били такива, сигурно и патриарх Фотий. Това е било достатъчно. Та аз твърдя, че това е голяма победа, световноисторически успех. Твърде малко хора го проумяват, макар че за това преди време доста се говореше. Но е трудно да се схване, защото не става дума просто за „един език повече“. Това е разбиване на църковния и културен монопол на Рим (Константинопол е източният Рим). А следователно и на политическия. Създава се „многополюсен“ християнски свят. Това от своя страна съответства на самия дух на християнството, който е съборен – тоест, на братство, равноправие и съгласие. А това просто вбесява властолюбците и завистливците. То е в основата на омразата срещу България – затова тя има врагове…

5.
Анти-църква

Във връзка с това, че дяволът е имитатор, може да се добави и едно обяснение за успеха на комунистическото движение през ХХ в., особено в православния свят.
Защото комунистическите партии, които се установяваха сред отделни народи, се строяха по подобие на църквите. Но тъй като (поне на думи) нямаха нищо общо с Църквата и християнството, те не би трябвало и да бъдат наричани еретически, каквито са, примерно, протестантските общности; а по-скоро анти-църкви.
В Русия, където сред интелигенцията отдавна имаше антицърковно движение, комунистите се възползваха се от загубата на войната (Първата световна) и триумфираха. Тогава анти-църквата им обхвана държавата (християнска империя) и си послужи с цялата й сила. Поради това не беше трудно, особено след победата във Втората световна, тя да постави на власт и в други държави свои „сестри“ – антицъркви. И тъй като, представяйки се за нещо принципно различно и дори противоположно на християнството, комунизмът си постави за главна цел да изкорени Словото на Христос и да унищожи Църквата му, той заслужава да бъде наричан и сатанизъм.
А сблъсъкът между комунизма и Запада по онова време беше сблъсък между стремящата се към бързо завладяване на света анти-църква и боящия се от нея неоезически (и плутократичен) свят. Преломният момент беше, вероятно, Карибската криза. Тогава водачите на антицърквата се поколебаха и решиха да отложат „края на света“. Но, смекчавайки отношенията със Запада, те попаднаха в капана, в който беше попаднал и римският епископат – а именно, станаха „едни от многото“.
Оттогава съветският комунизъм, каквото и да се говореше все още за него, полека и неотклонно беше приобщаван към неоезичеството; а и самият той възприе към Христовата църква същото поведение на „оплитане“ в мрежата на „многообразието на идеите“ – вместо да я преследва брутално, както правеше до началото на 1970-те. Така той загуби сектантската си острота и от яростен бунт против Църквата се превърна, за две-три десетилетия, в „реален“ (държавен) социализъм.
Така че съветската анти-църква се провали в света главно поради липса на решителност; тя беше „нетолерантна“, но не достатъчно, за да победи.
Причина за това беше преплитането й с държавата, което доведе до колебание между собствения й интерес (унищожение на християнството и идеологическа, а впоследствие и абсолютна власт над света) и интереса на държавата, който винаги изисква външно- и вътрешнополитически компромиси.

6.
Сектите

През 1990-те, покрай многото други новости, се появи и въпросът за „сектите“. Макар че думата и досега означава нещо като „съмнителна религиозна общност“, хората се озадачаваха от това, че медиите обикновено ги наричаха „секти“, докато те самите наричаха себе си „църкви“. Освен това беше възможно всеки да регистрира в съда всякакво сдружение и да го нарече както желае, включително и „църква“. Тогава защо да не се наричат и така?
Има една разлика между тях и Църквата, която ми се струва съществена. Тя е в следното. Църквата е, по светски казано, „народоообразуващ фактор“. „Народ“ – това са тези, които посещават храмовете й и биват духовно обгрижвани от нея, понякога без дори да го знаят. Поради това, когато човек се роди в „този народ“, той принадлежи към Църквата му и чрез нея към Вселенската-Съборна „по подразбиране“, дори кръщението му по някакви причини (гонение или нещо друго) да бъде забавено. Това, че не посещава службите и се отнася небрежно към тайнствата, не му е от полза, но с това той все още не е напуснал Църквата, а още по-малко тя се е отказала от него. Освен това тя няма никога да го прогони; така че отделянето му от нея става само по негово желание, което при това трябва да бъде непрестанно засвидетелствано. Тоест – за да бъде извън Църквата, той трябва непрестанно да „доказва“, че не е християнин. Иначе той е.
При сектите обаче е обратното. За да стане човек техен член, той трябва да заяви изрично желанието си; и след ритуала по приемането трябва непрестанно да дава доказателства, че е „техен“; иначе отпада, и от членството му там остава, в най-добрия случай, един мъчителен спомен. Точно така се чувстват хора, които са отпаднали от някои на пръв поглед много православни общности, каквито са разколническите старостилни „църкви“. Сектата се отнася към човека ревниво – тя го „изнудва“ да заявява принадлежността си към нея и същевременно го заплашва с прогонване, както и с тежки последствия от това прогонване. Колкото до онзи, който се отдалечава от Църквата и отказва да се върне към нея, той не е застрашен от нищо, освен от духовния глад, който сам си е причинил.
Има едно коварно заблуждение, в което изпадат дори и хора, които специално са се старали да изучават християнството. Те гледат на Църквата като на секта – мислят, че към нея принадлежи само онзи, който непрестанно и успешно се „доказва“ като неин. Това ги води към напълно погрешната мисъл, че тя се дели на малцина „истински“ и множество „неистински“ християни, която мисъл става основание за доброволното им и незабелязано отдалечаване от нея.

7.
Заключение

По повод разговорите и монолозите за Бога – защо понякога те са безплодни.
Причината е, че някои пристъпват към темата просто като „изследователи“. Но тази тема не позволява такъв подход. Защото Бог не може да бъде „изучен“. Към Него се обръщаме лично и с молба (молитва), тъй като сме „прах и пепел“. Не може да го дебнем, за да го опишем. Така прави високомерният човек, който се надява на ума си. А умът му е даден от Същия Онзи, Когото той отрича. И му е даден не за да лукавства, а за да придобие живот. И накрая – да бъде като Бога.
Ето това е изпитът, и на този изпит надменният винаги се проваля. Затова е казано „блажени нищите духом“.

…

Ако предположим, че човекът е видим във вечността от раждането до смъртта му, то има нещо твърде тайнствено и мистериозно в житейския му път.
Защото, макар да живее във времето, той вече някъде е и такъв, какъвто е вечно: което значи – или вечно жив или вечно мъртъв.
И макар и свободен, той отива сякаш да узнае каква е била неговата свобода – къде го отвежда тя.

283

за обществото, за събитията днес, за човека, история, фрагменти

ИФр III. Българска история

юни 23, 2020 Николай Гочев Публикуване на коментар

1.
Време на гонение

Българският народ, като защитник на съборността на Църквата, винаги е бил преследван. Понякога врагът си е служел с убийства и мъчения, а друг път – с хитрост. Тук и сега си служи с хитрост.
Казват: „Народите трябва да изчезнат. От тях няма полза, а само разделение, раздори и войни. Също и религиите – и те трябва да изчезнат, защото са повод за противопоставяне; освен това чрез тях едни хора заблуждават други.“
Това е все едно да кажат: „Защо ти е да имаш тяло? Само болести идват от него. И защо ти е главата? Тя боли; освен това в нея има мисли, които те смущават. Пречат да се живее щастливо. И тъй – отърви се от тях.“
Разбира се, аз не казвам, че християнството е религия като всички други. Ако то е религия – те не са; а ако те са – значи то не е.
Относно преследването – не само българският народ е преследван. Нападението е срещу всички – и срещу сръбския, и срещу гръцкия и срещу останалите. Причината е, че православието не може да съществува без народи – то е започнало с тях. И първо с еврейския.
Но след това Бог казва на учениците си (апостолите): „Идете, научете всички народи“. И те това правят. Затова наричаме Кирил, Методий и цар Борис I „равноапостолни“.
Та някои казват: „Е, народите (и „нациите“) все някога ще изчезнат. Пък и религиите (християнство и т.н.) също. Разумът ще надделее.“
Ще им се. Техният разум няма да надделее.
Но ние живеем във вpеме на гонение. То е, за да се разбере, кой ще издържи. Ето това е – че не всеки може да издържи.

…

В началото на 90-те животът не беше лек (той кога ли е бил лек), но пък не беше трудно да се посочи виновникът за това, тоест да се даде обяснение. Виновен е комунизмът, който „ни доведе до национална катастрофа“, с неговото наследство, което освен материален недостиг и разруха включва и развалените хора (и ченгета) с повреден мироглед.
Оттогава мина време и сега комунизмът е по-скоро плашило, отколкото виновник. Той е „мрачното минало“, а това го прави подобен на Средновековието, но също и на „монархо-фашизма преди 9-ти“, от който той самият ни беше спасил. Това „мрачно минало“ е необходимо, за да се оправдае съществуването на съвременния режим. Но това е общо оправдание и недостатъкът му е, че с времето неговата сила отслабва – нека комунизмът да е бил лош, но как той е причина за точно тези и тези неуредици на днешния ден? Така че всеки режим се нуждае от реално съществуващ враг, който да е и постоянен, сега действащ виновник за неуредиците.
Тук и сега този враг на режима е българският народ, заедно с Църквата, „чийто народ“ е той – и поради това първо срещу него са насочени атаките на пропагандата. Но така беше и преди „10-ти“. Ако се замислим и за по-отдавнашното минало, ще видим, че българският народ – както и всеки православен народ – винаги е бил обект на гонение. И това свидетелства за неговата вярност към Църквата, без която впрочем той не би могъл да съществува.

Религиозен въпрос

През 2012 се навършиха 250 години от написването на „История славянобългарска“. Ако предположим, че сред българоезичните „отцеругатели“, за които говори отец Паисий, е имало и по-възрастни от него, то антибългарското движение, в което участват наши сънародници, вече трябва да е навършило поне триста години.
Значи то не е нещо ново – устояло е на времето, стабилизирало се е. Затова трябва да му обърнем сериозно внимание и да се опитаме да го разберем.
А да го разберем не е лесно. Защото не е естествено човек да хули сам себе си –така въобще, без оглед на конкретни постъпки. По-естествено е да се хвали; или поне да се държи достойно, да избягва безцелното самоунижение.
Също така не е естествено да хули близките си без оглед на конкретните им дела, а само защото са част от „този народ“. Би трябвало да се държи с тях почтително и с любов, значи да не ги наскърбява с грубости. Така и неговият живот би бил по-радостен.
Тогава какво има тук? Познавам хора с родители и предци българи, които са толкова упорити и страстни в омразата си към България, че човек би ги взел за религиозни фанатици. А може би точно там е обяснението. Да не би българофобията да се окаже някаква квази-ерес? Един вид антихристиянство? Защото е антихристиянско да мразиш близките си. Освен това е безумно да мразиш сам себе си; но неподчинението на Божиите заповеди може да доведе човека до явно безумие. Няма нищо чудно в това.
А може би тези хора не мразят себе си изцяло, а се мразят само в „този вид“. Тоест, биха желали да променят нещо в себе си. Да променят кое?
Защото националността не е „деяние“, нито „намерение“: и поради това няма как да се разкайваме за нея. Човек се разкайва за греховете си и то за лично своите грехове, а не за неща, които са наследени и не зависят от него. Значи националността не би трябвало да им изглежда като личен грях.
Възможно е да им изглежда като нещо, което причинява неудобства, както тялото; или създава у околните неприязън – както нечистотата. Възможно е да гледат на себе си като на тела, които трябва да „измият“ българското от тях; или като на души, които трябва да „съблекат“ това тяло (националността). Телесната нечистота може да се отстранява (измива) като знак за готовност да се пристъпи към нещо свято. Но как националността пречи да пристъпим към святото? В Писанието не се казва нищо такова. Казано е: „Научете всички народи“; и също така: „Стани – и аз съм човек.“
Но все пак в историята има случаи на преследвания на народи като „нечисти“. Това е квази-религиозно действие. Явява се (умишлено се насажда) усещането, че „ето тези хора/този народ“ смущават живота, увреждат го със самото си присъствие; и ако бъдат премахнати, светът ще бъде по-щастлив. Те се посочват като „замърсяване“ за света. Нацизмът е такава квази-религия, която, посочвайки един народ като „чист“, си намира „антинароди“, които трябва да бъдат отстранени от земята в името на световната „чистота“.
Или националността им изглежда като тяло, което съблазнява човека, тласка го към лакомия, блуд и други пороци? Ако тя се мисли по този начин, тогава ненавистта към нея ще наподобява отхвърлянето на телесното, прието в някои древни (и не само древни) религии и ереси. Според тях тялото било пречка за духовен живот; било „гроб“, излишно ограничение; намирали са го за грозно или опасно привлекателно. Затова съветвали да се пренебрегва. И също – не бивало да се раждат деца.
Каква е обаче истинската трудност, която хората опитват да преодолеят чрез налагане на „измивания“ или принципно пренебрегване на телесното?
Това е въпросът за греха и отговорността за него.
„Измиването“, дори когато не е миене на ръце, а планирано и масово убийство, може да бъде символично действие със значение: ето я причината за нашите несгоди и тя е отстранена, виновникът за бедите е премахнат. Значи измиващият се/убиващият не променя себе си, не се разкайва за нищо, а приписва „вината“ за каквото и да е на нещо или на някого; и се освобождава от него. По този начин той отрича да има грехове. А това е антихристиянско мислене. Защото в Новия завет се казва: „Който твърди, че няма грях, е лъжец.“
Така и с тялото. Ако самото тяло беше причина за грях, то защо Творецът е разпоредил на хората да се множат? Как Христос е приел истинско човешко тяло и никога не е извършил грях? Защо е възкръснал и се е възнесъл в тяло? И защо хората ще възкръсват в тела? Значи християнството приема тялото като нещо от същността на човека и допуска съвършен живот в тяло. Човешкото тяло е осветено и благословено, защото Бог го е приел, „станал е“ човек.
Нищо чудно, че почти всички ереси, които православието през вековете е преодолявало, са свързани с един въпрос – как е възможно Бог да има човешко тяло? Как може да е „станал“ телесен човек? Това недоумение е причина и за арианството, и за несторианството и за монофизитството; и дори за иконоборството, което идва от смущението, че Бог „наистина“ има човешки образ. Такова е положението и с богомилството – богомилите не вярват, че „телесният“ свят (част от който е и човешкото тяло) е дело на Бог.
И тъй, еретиците отхвърлят вярата, че Христос е бил и е в човешко тяло; и въобще светостта на тялото. Защото се стремят да припишат собствените си (произтичащи от свободната им воля) грехове на тялото – и така да отрекат отговорността си за тях.
По аналогия – тези, които мразят (отхвърлят, отричат се от) своята народност, го правят, за да й припишат личните си грехове. И понеже я схващат като нещо външно, както дуалистите схващат тялото, те нямат усещането, че мразят „самите себе си“. И, подобно на някои гностици, започват да делят хората на „духовни“ и „плътски“: значи на такива, които заедно с тях се отричат от народа си (и така „се спасяват“) и такива, които не се отричат, а напротив – защитават го.
Ето защо умонастроението на българомразците не е християнско. Те се представят ту за почитатели на „цивилизоваността“, ту за „чисто православни“; но в действителност създават дуалистична квази-религия, близка по дух на древния гностицизъм, манихейството и богомилството.

Трябва непременно да се разбере, че омразата срещу България и славяноезичните народи не е дребна работа и нещо случайно, а нейната основа е еретическа, тоест тук имаме работа с религиозен въпрос.
Неслучайно самото създаване на България като християнска страна е атакувано от Рим по два начина – първо, във връзка с езика, когато срещу превода на книгите се възразява с напълно произволната измислица, че богослужението може да е само на три езика, макар че това никога не е било така. И второ – защото Рим претендира, че той трябва да решава въпроса за приобщаването на нови народи/държави към Църквата и че има право да налага вето, когато става дума за създаването на нови митрополии, каквато в началото е българската църква. А измислиците ad hoc, на които се придава статут на религиозни истини, винаги са еретически.
Впоследствие България винаги е била атакувана главно от еретици – най-напред от богомилите, после от мюсюлманите (тъй като ислямът по произход е ерес на християнството), после от гръкоманите и протестантите. Същата работа днес вършат и разнообразните разколници, които се преструват на по-православни от всички.
Но това означава, че ние не бихме могли и да я защитаваме, ако не разбираме в какво точно се целят нейните врагове и защо са толкова упорити и дори фанатични.
Защото фанатизмът винаги е насочен срещу християнството и е сигурен белег на всяка ерес.

Българският като чужд

Днес студентите по античност (или „класическа филология“) в СУ са средно четири-пет на година. Започват десет-петнадесет, във втори курс намаляват двойно, накрая завършват двама-трима, не повече.
И никога не са били повече. Когато станах студент през 1985-та, курсът беше от дванадесет души (а тогава специалността беше на върха на престижа си). Но само в началото, после започна отпадането и накрая пак се оказа, че завършват трима-четирима.
През 1950-те се е случвало да има само един човек в курс още от началото. Но и преди войната положението не е било много по-различно.
За такава специалност в един университет повече не трябва, пък и не може. Ако завършилите са били добри (а обикновено са, не всеки може да завърши), те ще станат докторанти, ще напишат дисертации и т.н. Иначе кой ще се захване с тези неща просто така – десет-петнадесет години да учиш езици, които и за екскурзоводство не са много необходими. А после, ако ще работиш с това, и друго трябва, защото езиците сами по себе си са ненужен лукс. Трябва не само да прилагаш знаенето им, но и да го осмислиш – защо е. А това не се преподава. Всеки трябва сам да го премисли.
Има класическа гимназия, всяка година по осемдесет-деветдесет ученици. Но дори през първите години, когато за нея се правеше какво ли не, най-много десет научаваха езиците както трябва, тоест, колкото е възможно за четири-пет години.
Някой ще каже: „Как може за държава с милионно население само трима-четирима завършващи годишно?“ Но тези трима-четирима са само при нас, във ФКНФ на СУ. Иначе езиците могат да се учат из целия университет, задължително и избираемо: значи право, богословие, филологиите, история, философия… почти навсякъде. И това се отнася за всеки университет.
Наистина, трудно се научава. Повечето хора не възприемат – какво необикновено има? Но някои израстват „покрай“ тези науки и стават едни непрости хора… в известна степен. Имат известно усещане, респект също така. Така че днес почти всеки хуманитар е минал покрай езиците, имал е възможност.
Но освен това има една специфика на образованието в православния славяноезичен свят, която не позволява твърде голямо разпространение на този вид занимания. Ако не беше така, то днес в Русия можеше да има двадесет пъти повече класически филолози, отколкото тук, но няма. Това е страна от сто и четиридесет милиона, а класическите филолози са малко повече, отколкото у нас. Защо е така?
Има две причини – едната е заради латинския, другата – заради гръцкия.
Първо, в западна Европа – което значи бивша католическа и протестантска Европа – не може да не се учи доста латински, защото иначе те просто няма да разбират собственото си писмено наследство. Надписите по сградите няма да разбират. А у нас, в Сърбия, Гърция, Русия, да не говорим за Грузия, проблем няма – почти нищо не е писано на латински. Румъния само е по-особен случай, тъй като техния език е на латинска основа.
От друга страна, гръцкият е твърде важен, основен – първо (хронологично) за езическата литература, после за православието и изобщо за християнството. Така че той „присъства“ и е нужно да се учи; но пък ние тук имаме хилядолетна традиция във „възпирането“ на гръцкия. И това е правилно и по промисъл; защото християнството не е просто вселенско, а и съборно, а това не може да стане без разнообразие на езиците. Не бива един от тях да господства.
Някой ще каже: на гръцки има много текстове. Да, но текстове има и на сирийски и на коптски. И къде са сега тези езици? А би било добре да ги има, впрочем. А каквото е необходимо да се преведе от гръцки, то вече е преведено. Казват: да, но най-много на руски. Така е. А какво е руският? Един леко променен среднобългарски. Това образованите руснаци го знаят много добре и не го забравят. Освен това огромен брой неща са преведени на църковнославянски, което вече е точно среднобългарски, с някои правописни разлики.Така че ние просто трябва да знаем собствения си език. Това ни липсва, а не гръцкият.
Ето, сега издадоха на хартия „16 слова на св. Григорий Богослов“, ръкопис от НБКМ. Какво пречи човек да купи книгата и да си я чете? На родния си език? Това е търновски ръкопис от 1360-та. Ами Лесновският пролог? Всеки християнин трябва да чете всекидневно житията на светиите. Те са там, в тази книга, по няколко на ден. Ръкописът е от 1330-та. Също е издаден. Но който не си знае собствения език, как да чете. Ще чете на английски.
Но няма добра идея за образование, или по-скоро – и да има, не се допуска осъществяването й. Хората не знаели кое е ценно… че не знаят, не знаят, но това незнание се устройва, то не пада като градушка от небето.
Защо, примерно, не се въвеждат отделни часове специално за четене на възрожденски и средновековни български текстове? За неадаптирани текстове говоря. Хората дори Софроний Врачански не могат да четат. За английски, немски, испански, избираем японски и за всичко останало часове има, а за български преди XX в. – не!
И защо през ХХ в., особено през втората половина, у нас беше създаден култ към личността на Хр. Ботев? Ще кажат: защото е поет. Да, той има 3-4 нелоши стихотворения, но не това му беше зачетено като заслуга. Алеко Константинов пък беше способен фейлетонист, но го въведоха в образованието, а и днес стои на столевката не заради стила му, а за да се възпитават младежите в презрение към собствения си народ. Ето за такива заслуги бяха канонизирани те. Единият стана знаме на безбожниците, а другият – на предателите.
И така, българският у нас се учи като чужд език – колкото да се усвои правописа и да се добие опит в изразяването, с практически цели главно. Една от тях – да се вземат някои изпити. Това е положението. И то е явно за мнозина. И причината би трябвало да е явна, макар че се укрива с всички сили. А тя е следната (в нашия случай, както и в руския): че езикът ни в продължение на хиляда години е бил език на една християнска словесност. Изключенията са крайно малко. И сега, за едни седемдесет години се прави опит всичко това да бъде отречено и забравено.
Ако започнат да се четат книгите, които винаги са били четени и слушани от българите, образованието ще трябва да се изгради около вярата. А как днес, в условията на този неоезически терор, може да се допусне такова нещо? Затова Ботев беше назначен за главен поет, защото главата му, като на един студент от 1870-те, е била напълнена с все още модерните за времето си атеистични глупости. Примерно, Псалтирът винаги е бил четен. Така че всички часове за Ботев трябва да идат направо към Псалтира. Някой ще каже – ама той е герой, загина като млад. Но и св. Екатерина е загинала като млада, обаче не чувам да я споменават много по училищата. Работата е там, че дори някои хора да са направили през живота си нещо похвално, те, при управлението на бесовете, биват хвалени не за него, а за лошите си думи и дела.
Така че български в училище няма да се учи както трябва дотогава, докато гонението срещу Църквата – меко или твърдо – не бъде прекратено. А кога ще се пpекpати то? Според мен – никога.

Напреженията днес

Около какво са напреженията днес?
Първо, макар и някои да не го забелязват, това е въпросът за отношението между Църква (патриаршия, Синод) и цар (законна династия). Защото тяхното единение възстановява идеята за България като православна монархия – която идея е твърде мощна, за да не й се противодейства.
Затова имаше взрив от „възражения“ против решението на Синода да благослови споменаването на царя при богослужение.
Покрай това – безпокойства около всякакви публични прояви, напомнящи за монархическото минало на страната. Примерно – паметникът на Самуил.
Второ, въпросът за отношението на България към Русия. Полагат се всякакви усилия да се внуши, че тези страни нямат нищо общо и че би трябвало да са враждебни една на друга. Тази идеологическа атака е подобна на онази срещу Грузия и Украйна; и тя не е довела до гражданска война или загуба на територии главно защото България няма обща граница с Русия.
Това е, защото Русия в сегашния й вид и във връзка с вероятната икономическа катастрофа и разпадане на ЕС, може да покровителства завръщането на България към собствения й вид, този отпреди 70 години – на православната монархия.
Това от своя страна може да стане причина за такива промени и в други страни. А това ще ги отдели трайно от Запада.
После: „какво е“ България в ЕС? Доказва се, че включването на страната в този блок не е окупация.
Но то е; и по същество не се различава от включването й в социалистическия блок след Втората световна война. Разликите са повърхностни. Това вече се усеща в икономиката, в битовото всекидневие на повечето хора.
Четвърто, въпросът за атаката срещу семейството и дори срещу междуполовите отношения. Това е една от техниките да се внася раздор в обществото; но същевременно чрез него се разколебава самата идея за човек – той двуполов ли е или не.
Последно, въпросът за образованието. Знае се, че страната се е родила благодарение на християнското просвещение. Въпреки войните срещу вярата този спомен е много устойчив.
Поради това въпросът за качеството на образованието пак е народностен, държавен и християнски. Той е свързан с опазването на мисловната „форма“ на страната, на нейното лице.

2.
България в историята

Какво е малодушието? Това е, когато не смееш да направиш разделение и да кажеш: „Този е свой, а този – чужд.“
Малодушието е изчакване – искаш да проучиш с кого е изгодно да си, а също и докога. Тъй че малодушният няма приятели и близки; няма „свои“.
В началото на евангелието си Иоан Богослов казва: В началото бе Словото… в Него бе животът и животът бе светлина на човеците… То дойде при Своите Си, но Своите не Го приеха…“ (Иоан 1:1-11).
Така че Словото, което е Истина, със самото Си идване става причина за различаване на свои от чужди и за разделение между тях; и показва, че от всекиго зависи дали ще бъде свой или чужд – за Бога или за когото и да е.

Лъжа и чуждост

Човек рядко се досеща, че силата му да обича живота и да извършва нелеки дела идва от това различаване. Към своя той изпитва любов – и не за друго, а заради истината, която споделят; а чуждия поставя на мястото му и не се бои от него. Думите на чуждия не могат да поклатят вярата му, защото той предварително знае какви ще бъдат те и защо ще са такива. А какви са думите на чуждия? Лъжливи.
Някой ще каже: „Е, та нима и близки хора не се лъжат помежду си?“ Да, хората понякога се лъжат помежду си; това показва, че не са близки. Лъжата е доказателство за чуждост.

Мойсей

Какъв е бил Мойсей? Той бил хубаво дете, осиновено и отгледано в царски дом. Получил пълно образование, бил в „елита“ и „на върха“, но помнел произхода си. Затова попречил на някакъв египтянин да измъчва един евреин и при свадата дори убил египтянина. Но когато неговите сънародници го видели отново, не го приели сред тях (Изход, 2).
Когато извел евреите от Египет, той ги извел заради тях, за да бъдат свободни; но е знаел, че не могат да бъдат свободни без вяра в Бога и без богослужение. Това, което ги обединявало преди Мойсей, бил само общият им език и произход – че са от Израил и Авраам. Мойсей, чрез Закона, създава от тях народ, а също и общество: урежда живота им в детайли.
Но не всички били съгласни с делата му. Мнозина се бояли, че ще умрат от глад по пътя; после направили златен идол и му се покланяли като на бог (Изход, 32). Страхували се, че ще бъдат победени в боя за Обещаната земя. Някои упорствали много и загинали; и малцина от напусналите Египет доживели да видят Обещаната земя.
Мойсей е имал силата да не се отрече от своите по плът заради унизеното им положение. Той ги направил – макар и не всички, а само някои – свои и по дух; и освен това различил богослужение от идолослужение. Така той е създал народа, който дотогава бил само „род“.
Освен това не настоявал на чистотата им „по плът“, защото не им забранил да приобщават и другородци: „Който право отсъжда на сираче и на вдовица, обича пришълеца и му дава хляб и облекло. Обичайте и вие пришълеца, понеже сами бяхте пришълци в Египетската земя“ (Вт. 10:18); „Не се гнуси от идумеец, понеже той е твой брат; не се гнуси от египтянин, понеже ти беше пришълец в земята му… И целият народ да каже: `амин`“ (Вт. 23:10, 27:19).
Истинското „свое“ е свое по дух. Това „по плът“ е все още само изображение. То не е самата истина, но пътят към истината минава през него.

Апостолската проповед

Апостолите Петър и Павел имали различно минало. Павел бил римски гражданин, образован сред фарисеи, знаел езици (Деяния 22:25-29; 26:4-5; 21:37-22:3). И не човек, а Сам Бог с гласа Си го обърнал към Себе Си (Деяния, 9). Петър пък бил беден галилейски рибар без образование (Матей 4:18).
И двамата имали грехове – Павел преследвал християните и одобрявал убийството на Стефан; а Петър, в нощта на изпитанието, три пъти се отрекъл от Христос (Деяния 8:1; Матей 26:75). И двамата се обърнали към езичниците и проповядвали идването на живия Бог. Проповядвали първо на иудеите, но не всички приели думите им. Напротив, преследвали ги и се опитвали да ги убият. Но и мнозина повярвали.
Апостолската проповед довела до разделение на еврейския народ. Израилтяните, които не приели Иисус като Христос, станали не християни, а иудеи. За тях се говори, когато се казва: „поради страх от иудеите“ (Иоан 7:13; 19:38; 20:19). Езичниците пък, които повярвали в Христос, се присъединили към Мойсеевата вяра, като последвали Закона не според буквата, а според духа. Те създали „Новия Израил“. Така и те станали израилтяни, но не по плът (чрез обрязване), а по дух. За тях Петър казва: „Вие преди не бяхте народ, а сега сте Божи народ…“ (1 Петър 2:9-10)

Константин Велики

Времето на мъченичеството трябва да се помни, за да се разбере, че свободата се постига със страдания, а понякога и с кръв. Преследването на християните от страна на езическата власт продължило почти 300 години.
Константин не просто прекратява гоненията, но и покровителства Църквата. Един държавник не може да няма отношение към нея. Причината е, че Църквата е пазителка на истината и затова държавникът, при всички неудобства, трябва да предпочете нея пред езическия култ.
При това положение „религиите“ в държавата не могат да бъдат равнопоставени; но и не е необходимо невярващите да бъдат ощетявани само затова, че са невярващи. Това е казано още от Мойсей, защото неговият „пришелец“ е невярващ или неясно вярващ. Такава е самарянката, с която говори Христос. Но това, че не бива да бъдат несправедливо ощетявани, не значи, че са „свои“. Те са „чужди“.
До Константин християните са се различили от езичниците; по негово време и след него, те започват да се различават и от разколниците и еретиците. Тогава се появява идеята за „православието“.
Държавата не е теократична, каквато е създал Мойсей, а монархическа.
Монархът решава множество практически дела по управлението, но по общи въпроси се съобразява с Църквата, тъй като в нея живее Духът; тя е Божието присъствие на земята. В нея няма единоначалие: тя се управлява от архиепископии, а правилата й се установяват на събори, където първият епископ е пръв само по чест.
Главните й езици са тези на Империята и Писанието – латинският и гръцкият. Някои богослови научават и еврейски.

Борис Първи

Цар Борис I прави в държавата си нещо подобно на това, което 550 години преди него е направил Константин – прекратява гоненията и лично се заема с покровителството на Църквата. И както Константин е трябвало да воюва с Лициний и привържениците му, които предпочели да продължат гоненията, така вероятно и Борис трябвало да преодолява съпротивата на дотогава единоверните с него български езичници.
Тогава етносът на българите се разделил, а така станало и с останалите етноси в държавата – едни останали езичници, а други станали християни. Те вече не можели да бъдат „свои“ помежду си. Появил се нов народ – този на славяноезичните българи–християни. Ето защо ние днес не образуваме един народ с българите, които населяват земите около Волга, а сме разделени – и не толкова, защото говорят друг език и населяват далечна земя, колкото защото преди векове са избрали исляма.
Образуваната в държавата поместна Църква е архиепископия и по същество е независима от Цариград още от самото начало. Тя и не би могла да бъде зависима, след като държавата е независима. Освен това тя въвежда богослужение на собствен, жив език и при това различен от гръцкия – славянобългарски.
Всичко това се случва само няколко години, след като Източната империя е преодоляла най-дългата църковна криза в историята си – иконоборческата. Така че Борис приема за страната си едно догматически изяснено християнство, което е станало такова след Седемте вселенски събора (последният през 787-ма) и множество поместни. Това е православието.
При това България се явява като християнско царство във време на усилващо се противостояние между римския и цариградския епископ, което заплашва вселенската Църква с разединение – както и се случва два века по-късно. Предстоящото отпадане на Рим, което е свързано и с възстановяването на Западната империя (800 г.), оставя вселенската Църква в положение, при което цариградският патриарх превъзхожда останалите епископи не само по чест, но и по власт – тъй като останалите три древни патриаршии, намирайки се извън държавата и в границите на мюсюлманския халифат, са отслабени и взаимодействието им с християните в Империята е затруднено.
Освен участието на римския епископ, Църквата губи и присъствието на латинския език; и така гръцкият остава единственият влиятелен език на богослужението и богословието. Положението вероятно и би останало такова, ако не беше независима България с нейния славянски език.
Ето защо действията на цар Борис трябва да се виждат като проява на Божия промисъл, според който Църквата трябва да бъде не просто вселенска, но и съборна – никой епископ да няма действителна власт над останалите и никой народ или език да няма привилегировано (властващо) положение. България на цар Борис поставя началото на славяноезичното православие, което достига най-голяма мощ и великолепие през XIX в., при управлението на последните руски царе (императори).
Затова и до днес България може да гледа на Русия като на своя духовна дъщеря, а на руските владетели – като на наследници на Борис и Симеон. Така че Русия ни е „своя“.

Екзархията

Движението за независима българска Църква и още повече неговият успех в началото на 70-те години на XIX в. изглежда като историческо чудо, сравнимо с успеха на християнството през първите 300 години след Христос.
Сравнявам ги, защото и двете движения се явяват в крайно неблагоприятна среда – без никаква външна опора и изглед за успех. Наистина, в началото екзархистите не могат да разчитат на никого. Както османската, така и руската империя гледат на православното население в близост до Цариград като на едно цяло и не виждат причини да го разделят в две църковни йерархии. Гръкоезичните фанариоти, които са сектанти и е редно да бъдат смятани за еретици, правят всичко, за да попречат на отделянето на българите. Католическите и протестантските мисии нямат изгода от църковно обединение на останалите в империята славяноезични християни, тъй като са забелязали, че фанариотският терор отпраща някои от тях към техните общности.
И въпреки всичко това движение, послужило си правно със султанския указ за веротърпимост от 1856, протича и постига целта си удивително бързо – за около 15 години. Нищо чудно, че почти веднага след това България постига политическа автономия и, независимо от волята на големите сили, почти пълно обединение в една държава; а след още 30 години придобива и независимост, като се доближава до положението на хегемон на Хемуския полуостров.
Всичко това е следствие от възстановянето на независимата й Църква.
Но това възстановяне не бива да се мисли просто като предпоставка за политически и военни успехи. Тя се възстановява пак по промисъл: този път не за да осигури съборността на православието – това тя вече е направила хиляда години по-рано – а за да може, чрез самото си съществуване, да свидетелства за тази съборност.
И нищо чудно, че въпреки съпротивата на лъжеправославните тя, един век след Цариградския Великден, постигна единението си с вселенската Църква.

Новата България

Екзархийското движение, което възстанови някогашната автокефалия на Църквата ни, доведе и до още едно разделение – между православни българи и българоезични антиекзархисти (гръкомани). Ние не сме „свои“ помежду си – и това е положението и днес.
И тъй, кой е българин или българка днес? Това е най-напред човек, който има смелост да изрича истината – и това е истината, прогласявана от Христовата Църква.
Той знае, че тя няма да е Христова, ако не е православна и съборна; и че точно съборността е онова, което неговите предци са спасили преди повече от 1000 години. Затова той ще пази тази съборност и днес, като разбира, че тя се крепи на автокефални църкви и различни богослужебни езици, от които вторият по чест и пръв по разпространение е езикът на неговите предци – старият български.
И както се е говорело за иудеи по плът и по дух, така може и да се говори и за българи по плът и дух. Ако някой е гражданин на държавата България и говори български език; ако родителите му са смятали себе си за българи и той самият смята себе си за такъв – тогава той е „българин по плът“; но все още не по дух.
А, от друга страна, българи по дух са онези, за които вече говорих, и които може и да не са били никога в България и да не знаят български език. Но те ще ни бъдат наистина „свои“. Такива хора ще спасят България и така ще угодят на Бога. Те ще създадат „новата България“.

Свидетелството

Ако някой се съмнява в истинността на казаното, би могъл да направи един опит, който може би ще го убеди. Известно е, че истината за най-важните неща често предизвиква бурно възмущение и дори омраза у онези, пред които бива изричана.
Опитайте и вие. Ако изречете тези неща, които съм написал тук – не точно, а по смисъл – ще видите, как около вас ще настъпи най-напред мълчание, после ще се чуят подигравки, а накрая ще видите и изблици на яростен гняв. Съветвам ви да приемете тези неща като свидетелство, че казаното тук е истина.

http://www.memoriabg.com/2015/05/23/svoi-i-chuzhdi/

3.
Празниците

Чувал съм да се казва: „А защо да се делим? Един бил роден тук, друг там, един работел това, друг онова, един бил православен, друг католик или нещо друго… Защо да не се съберем и да видим какво полезно да направим – заради доброто на всички ни?“
Наистина, няма нищо лошо хората да се събират и да правят заедно полезни неща. Такова нещо е била и Вавилонската кула – събрали се много хора, при това неразделени по език, народност и религия, и се заели с нещо голямо, а и много полезно – защото тя можела да послужи за спасение от бъдещия потоп.
Така че това е добре, но само за делник. На празник обаче хората не се събират, за да правят полезни неща. Тогава за какво? Би могло да се каже: „За да бъдат приятели“. А за какво им е впрочем да бъдат приятели тогава? Ако е заради делничните работи, значи и празниците са част от работата. Но не са това. Може би приятелят е човек, с когото просто прекарваш приятно свободното от работа време. Даже и думата така звучи – „приятел“ е сродна на „приятно“. Така обаче пак излиза, че приятелството е от корист (за полза). Така празникът пак ще е като делника – събирате се, за да направите нещо полезно заедно.
Всъщност празникът е за друго – за да кажем коя е истината. Това е нещо съвсем различно от практическите дела, с които се занимаваме всекидневно. Защото тогава е важно не истинното, а „ефективното“; а колкото до истината, тя се „подразбира“. Обаче в истината има нещо неудобно, и то е, че тя разделя. Тя гласи точно „това“, а не нещо друго. Ето защо не можеш да се събереш на празник все едно с кого – не може с този, с който не сте съгласни относно истината. Ако истината се виждаше с очи или можеше да се пресметне, съгласието щеше да е лесно и всички щяха да са приятели. Тя обаче се вижда със сърцето, и ако сърцето е повредено – не се вижда. Тогава човек взима за истина всичко, което чуе; и поради това, колкото по-шумно и често се казва нещо, толкова по-истинно му изглежда.
Но истината не само разделя. Тя е и тази, която прави хората приятели, така че на празник те се събират „около нея“. И поради това се разделят с други.

Празниците 2

Въпросът за „празника изобщо“ е важен. Едно от нещата, които урежда Мойсеевият закон, е кои дни да бъдат празнични – и защо. В „Държавата“ на Платон също се предвиждат празници. Един мой професор постави понятието за празника в основата на своята философия.
Има хора, за които празникът е нещо неразбираемо: за тях той е просто „празен ден“, значи такъв, в който не се работи и поради това няма какво да се прави. Често той се използва за чистене и въобще за домакинстване: което значи, че се превръща в работен ден, защото в него се довършва несвършената преди това домакинска работа.
Празникът също се смята и за „почивен ден“: в него човек може да не става рано, да си полежи на дивана, да яде и пие повече и по-спокойно. Също може да се разходи сред природата и да се срещне с хора, с които не се е виждал скоро, а би желал или пък е редно да го прави.
Всичко това може да се нарече отмора или довършване на несвършената работа/задължения. За какво друго е празникът?
Един полезен отговор е, че празникът е време за припомняне. Според Платон знанието за важните неща винаги е припомняне – защото ако нещо си струва да се знае, то душата го е знаела и преди раждането, а човекът, тъй като е натоварен с тяло, го е забравил; и трябва да се погрижи да си го спомни и така да разбере кой е и какъв е този живот. Но и да не сме платонисти, пак бихме се съгласили, че животът не е само труд за насъщния, почивка и разни малки удоволствия. Освен тях в него има събития и теми, чрез които се свързваме с миналото и с целия свят извън всекидневието ни; а може би и с нещо отвъд него, което е извън времето. А кои са тези събития и теми?
Ето две всеизвестни: рожденият ден и именият ден. В единия благодарим, че сме живи, а в другия – че сме точно тези (защото името е това – то казва, че това същество е „този човек“, и при това го свързва с някого или с нещо отвъд него).
Освен това има ден на сватбата, ако се е случила; дни на обществото, от което сме (добре е да се знае кое е то) и дни на Бога.
Тези празници, подобно на небесните тела, отмерват времето; и освен това ни припомнят какво има в него, а също и извън него.
И така напълват ума ни с мисли, а сърцето – с радост

4.
Кои сме „ние“

Не е възможно да бъде поробен човек, който има съзнание за своето достойнство.
Но това достойнство не е следствие от личните способности, развити през краткия му живот, а още по-малко от придобитото в материален и властови смисъл. То е „наследството“, за което може да научи.
Затова въпросът: „На какво си наследник?“ е добре да се задава по-често. Наследството, което трябва да ни интересува, не е нещо за правно „узаконяване“, а по-скоро за разпознаване (проумяване). И когато се опитваме да го проумеем, ние се заемаме с изследване, което ни прави богати и поради това много трудни за „купуване“.
Като натрупваме в ума си онова, което ни е завещано и се осмеляваме да го изречем, ние научаваме кого и какво „представляваме“; и се досещаме, че имаме богатство, което никога не сме си представяли, макар понякога да сме чували да се говори за него.

…

И тъй, ето началата на нашето „ние“, изградено и споделяно от идеолозите на България:
Вярата на източната, вселенска и съборна Църква
Собствен богослужебен език и автокефална Църква – заради съборността на православието
Отхвърляне на езичеството, ересите и разколите.
Яснота за мястото на България в потока на историята, който минава през Иерусалим, Рим, Константинопол и Москва
Съзнание, че народът се ръководи от царе и живее около Църквата; и е път, в който се редуват успехи и падения, и че тези падения са за вразумяване и спасение.
Разбиране, че човекът се създава чрез устното и писаното слово, което е и образование – първо духовно, а после и светско.
Сигурност, че никой човек не е създаден като по-висш от друг; и че всички могат да участват в делата на спасението, изкуствата и благоденствието.

„Българската нация“

Защо се говори с такава лекота за „успешна държава“, а почти никога не чуваме да се каже „успешен народ“ или поне „успешна нация“? Дали защото патриотизмът и национализмът в наше време са нещо лошо и властта гледа с неодобрение на тях? И не „наше“ в смисъл на последните 10 години, а повече от 70 години – от края на Втората световна война.
Да се насочва вниманието към държавността или по-точно, към „успешността“ на една или друга държава е подход, аналогичен на този след Втората световна война, когато за „народ“ се говореше много и положително – че ето този народ бил трудолюбив, гостоприемен, мирен и прочее. Но същевременно се провеждаше системно гонение на Църквата, което, разбира се, беше нападение срещу народа – защото тя е като негова душа. Така че думата се употребяваше често, но замисълът беше обезличаването на всеки народ и превръщането му в „нация“ – значи в онова, което има държава, общ език, някакво историческо самосъзнание, но няма Църква, а най-много нещо, което да я имитира. Тоест, душата му е премахната и заменена с нещо друго.
Следващата стъпка е премахването на нациите. Тогава за народ не се говори или се говори като за нещо архаично, някога съществувало; а се коментира „нацията“, нейното формиране и каквото се представя за нейни успехи или провали. Така у нас преди време се появи крилатата фраза: „Ние сме нация техническа.“ Хората се забавляваха с „техническото“, но не забелязваха важното – че ги наричат „нация“.
А това вече беше знак, че и редът на „нацията“ е дошъл, защото тя съществува само докато в основата й още стои някакъв народ или етнос, дори той да е преследван. Но когато народът/етносът бъде премахнат или достатъчно отслабен благодарение на разбиването на Църквата му, както и на усилената емиграция и имиграция, тогава и нацията отслабва и на свой ред отива в миналото.
Казаното дотук ни отвежда към мисълта, че въвеждането на темата коя държава е успешна и коя не, е част от технологията за премахването на самите държави: което премахване би било трудно и нетрайно, ако преди това не са унищожени народът и неговият заместител – „нацията“. Всъщност народът е успешен не когато бъде поставен в центъра на нечие внимание и се коментира неговата история и постижения, а когато влиза в разумно общение с другите народи, имайки, или стремейки се да има своя Църква, държава и жизнеспособно общество. И неговата цел не трябва да бъде интригантстването, оклеветяването, подчинението и унищожението на други народи, а щастливият съвместен живот с тях.
И при този живот всеки запазва своето лице, което е също така необходимо, както е необходима личната свобода за щастливия съвместен живот на хората.

Причината за съществуването ни

От най-стари времена народите са се отличавали едни от други според езиците си. И при нас – в старите ни книги – се вижда, че думата „език“ означава „народ“.
Множеството народи се появили тогава, когато езиците на хората се разделили при Вавилон. Накрая, след идването на Христос, народите би трябвало да приемат Словото Му и отново да се съединят – но вече чрез църквите си и като запазят различията помежду си. Те могат да живеят в общи държави и така на пръв поглед да се „преливат“ едни в други; но няма да се смесят. Различните езици ще бъдат запазени, и то благодарение на богослужението в отделните църкви-сестри; също и на това, че всеки православен народ ще има някъде и своя държава.
Освен това всеки ще има свое историческо съзнание; разказ за своето участие в разпространяването на Словото.

Знам, че това въведение към въпроса за съществуването на България няма да задоволи всекиго. Но и не всеки от говорещите български има заслуга за опазването на моята страна. Хората имат различни намерения и поради това живеят различно, четат и слушат различни неща. То е, защото имат свобода на избор.
Ако човек вярва в Бога и мисли за историята, той би трябвало да взима предвид и Неговото участие в нея. А то е промислително: Бог причинява едни неща и допуска други заради спасението на човека.

Относно България.
Мнозина са чували и знаят, че усилването на българската държава и постоянното й установяване на Хемуския полуостров – което значи, отвоюването му от Константинопол – се случва през първата половина на IX в. Решаваща стъпка към това отвоюване е превземането на София от войските на хан Крум. И по същото време – придобиването на градове по южното Черноморие (Несебър), вече недалеч от столицата на империята. При управлението на следващите ханове и царе, това положение се запазва и затвърждава.
Почти по същото време се възстановява Западната империя – папата признава Карл за „римски император“. Така римският епископ получава държавна подкрепа, каквато не е имал от средата на V в. По-нататък, дори след преодоляването на иконоборството на Изток, напрежението между Рим и Константинопол нараства. Фактическото разделение между тях се случва още тогава – два века преди формалното от 1054-та.
Това означава, че през IX в. константинополският патриарх се е оказал в привилегировано положение спрямо останалите предстоятели на съборните автокефални църкви. Всички те, с изключение на грузинската, вече се намирали в границите на арабския халифат. И точно тогава, недалеч от столицата, се появява християнска държава, чийто монарх претендира за независимост от и равенство с константинополския император; а предстоятелят на църквата й – с патриарха. Силата на тази държава и независимостта на нейната църква позволява да се опази, след отделянето на Рим, съборността на цялата Църква. Това е историческият смисъл от въздигането на България.
Съборността е необходима: тя е принцип на църковния живот, установен на иерусалимската среща на апостолите (Деяния, 15) и потвърден в Символа на вярата. Поради това удържането й чрез появата на християнска България трябва да се мисли за проява на Божия промисъл, насочен към опазването на Църквата и чрез нея – към спасението на всички хора.

Различието на езиците – особено когато те станат богослужебни – съдейства за независимостта на църквите. След отпадането на латиноезичния Рим за съборната Църква е било нужно да се яви друг език, който да бъде равностоен на гръцкия: ако не чрез древността на писмената си форма и на светите писания, то поне чрез своето разпространение. По различни причини това не се е удало на древни езици като коптския, сирийския, арменския и грузинския. Тази роля беше поета от славянския – и той я запазва и до днес.
През вековете оцеляването на славянския, като втора и необходима езикова опора на съборността, беше подложено на изпитания. Някои от славяноезичните народи бяха въвлечени в отделилата се латиноезична църква. През ХI-XII в. България беше лишена от държава и независима църква; а през ХIII-ХIV в. Русия беше разбита от монголите.
И все пак след Борис I, вече повече от 1100 години, не е имало време, когато езикът на славянското православие да е оставал напълно незащитен – без подкрепата на независими църкви и държави. Гонението през ХХ в., на което бяхме свидетели, засегна цялото славяноезично православие – и руско, и сръбско, и българско; и все пак богослужението не беше прекратено и оживя.
И какво се случи през тези векове с България? Тя бе поглъщана или поставяна в зависимост от три империи – гръкоезичната (римска) през ХI-XII век, ислямската (турска) през ХV-XIX в. и атеистичната (руско-съветска) през ХХ в. Сега, в ХХI век след Христос, страната бива поглъщана от четвърта, неоезическа и плутократична – североатлантическата. И пак, както е възможно, запазва участието си в общата Църква и съдейства за нейната съборност. Това е смисълът от съществуването на България – удържане на съборността. Това трябва да се произнася и да се помни. И всеки от нас, като помни това наследство, да живее и да свидетелства за него.

Това „помнене“ е проява на историческо съзнание – знание, че си част от общност, живееща във времето. Историческото съзнание, за което говоря тук, се удържа с помощта на език, църква и държава; и от своя страна то самото им придава живот.
От тях трите най-крехка е държавата. Тя най-лесно бива разрушавана. Пример за това е и България. Ние съществуваме като славяноезични православни християни „от България“ вече повече от 1100 години; но за това време сме имали държава (и то понякога зависима) за по-малко от 500.
Може би и поради това „отцеругателите“, за които споменава Паисий, така ревностно хулят държавата ни – те усещат, че тя е най-уязвима, лесно може да се срине.
Църквата (за поместната говоря – автокефална или автономна) е по-устойчива. Тя може да живее – и то дълго – и без държава, „на която“ да е църква.
Ето, българската църква се възстанови през XIX в. (и то сама, без външна помощ) в границите на ислямската държава; част от руската църква оцеляваше през ХХ в. из други държави. Но и в самото начало: цялата съборна Църква живя 300 години след основаването си в рамките на враждебна за нея държава – древноримската.
Най-устойчив от тях трите е езикът. Ето защо се случва онези, които шумно отричат държавата ни и пренебрегват църквата й, лицемерно да възхваляват българския език. Тъй като са страхливи, те се отнасят почтително към него. Това е заради силата му: усещат, че е труден за унищожаване и оцелява в най-големи несгоди. Той успява да живее и чрез хора, които са загубили историческото си съзнание – не помнят от кого и как са го наследили.

Тези четири опори на „това, което сме“ – държава, църква, език и историческо съзнание – създават собствени за тях знания, които се превръщат в науки. Тези науки от своя страна укрепват самите „опори“. Това са правото, богословието, филологията и историята.
Така че, като ценим и овладяваме всички науки, нека помним, че тези четирите са особено важни са нас – и винаги са били. Ако погледнем старите ни книги, ще се уверим в това.

Идеолозите на България

Идеолозите на България никога не са действали сами. Това са били общности – „съзвездия“, макар и по-нататък дейността им често да се е свързвала с едно име, което се е смятало за начинател или водач на движението.
Най-ранното и най-прославеното „съзвездие“ е представено от патриарх Фотий Цариградски, неговия по-млад съвременник и може би студент Константин-Кирил (Философ), и царете на България Борис I и Симеон I. То въвежда в България християнската вяра така, както тя е изяснена от Седемте вселенски събора; и наред с това създава и обосновава славянобългарския писмен език и независимата българска Църква. Тези хора са във взаимно сътрудничество, приятелство и пряка приемственост около век. Към тях прибавяме св. Методий, Моравски архиепископ, св. Климент Охридски, автора на „За буквите“ и немалко други.
В центъра на второто трябва да поставим автора на „Против богомилите“ (презвитер Козма). Той сигурно не е бил сам, но други имена на тогавашни полемисти срещу тази зла религия ние не знаем. Той представя българското движение за истинско християнство (православие), което винаги се е възраждало в битки срещу кого ли не, включително и срещу заблужденията на Цариградската църква-майка. След тях са търновските книжовници преди и около патриарх Евтимий. Един от тях, когото трябва да помним, е преводачът (и редактор) на Манасиевата хроника. Тази книга е в основата на българската историософия (къде е България в световната история).
После идва Паисий Хилендарски (и Зографски), неговият сътрудник Стойко (Софроний, Врачански епископ) и още мнозина котленци – Петър Берон, Неофит Хилендарски, Раковски, както и други, също известни хора. Това са „възродителите“: те просто напомнят, че българският народ съществува. Техните дела са продължени от общността на „екзархистите“.
Сякаш независимо и успоредно с тях действат хора, биографично свързани с Руската империя, но и помежду си – Юрий Венелин, Васил Априлов, габровският род Палаузови; също Марин Дринов. Те се занимават със светското образование и наука; грижат се за въвеждането им в България.
Васил Левски се занимава с изграждането на връзки вътре в българското общество, чрез които само могат да се постигнат трайни политически успехи. Той основава вътрешнополитическата идеология на България: като знае, че всяко общество има ядро, той, наред с това, не изключва никого. Тъй като доброто за сърцевината (духа) на общността облагодетелства всички и поради това е естествено всички да сътрудничат.
Екзархистите (сред тях Иларион Макариополски, Антим I, Иосиф I, Гавриил Кръстович) влизат в пътя, посочен още от царете Борис и Симеон. Очевидно е, че България не може да съществува без автокефална църква. Това, което сектантите (разколници, еретици) няма да разберат е, че българската автокефалия е нужна на цялото православие и поради това – на целия свят.

Това са седемте „съзвездия“ на българската идеология – тази, която е добра и за България, и за всички. От успението на последния от споменатите мъже – екзарх Иосиф – през юни ще се навършат 100 години.
Днес с тези неща, поради временното отсъствие на обществен интерес, се занимавам почти само аз.

5.
Национализъм и комунизъм

Днешното време е все още многогласно – човек може да говори открито, ако желае. Освен това то е и тревожно: усеща се наближаването на голяма промяна (или катастрофа). И така подсеща хората да помислят за себе си – кои са те, събрани заедно. И дори настоява за такива мисли.
Така че нашето време е подходящо да се мисли за България и да се потърси „нейното“; да се открива и създава нейният характер; да се отглежда надеждата, че тя, тази „страна“, ще облагодетелства света – както вече го е правила.

„Ние“-то

„Ние“-то се създава най-напред в мисълта. Защото е напълно възможно хората да са в добри делови (професионални) или съседски отношения, и пак да са си чужди. Когато сътрудничат, те сякаш се сближават, но това е по необходимост – иначе няма да довършат започнатото.
Но как да станем „свои“ с някои, които не са ни нито роднини, нито съседи, нито колеги, нито „делови партньори“? А е нужно, защото човек трябва да обикне хората.
Ако някой мисли, че безкористната (заради доброто) любов не е необходима за истинския живот, той може да не чете нататък.
Не е странно, че и днес в държавата България хората силно се напрягат всеки път, когато стане дума за „националното“. Това не е изключение – и на други места е така.
Защо се случва? Защото „националността“ изглежда като един от малкото пътища към безкористната заедност. Когато някои говорят с ентусиазъм за нея, те казват приблизително следното: “Ние сме такива и сме заедно, защото родителите ни и предците ни са били такива и заедно; наш дълг е да останем като тях“.
Защо е това? Защото хората усещат, че е красиво да бъдеш заедно и при това в мир с някои други, но без никакви практически съображения, без изгода, а само защото отдавна сте си „тези тук заедно“. И това усещане е добро; то е догадка, че трябва да има любов между хората.

Затова и онези, които под разни предлози хулят страната си, са отвратителни. Те го правят понякога и за изгода, но по-лошото е, че го правят и само за „удоволствие“.
Това е защото са против любовта – мразят я, и поради това им е приятно да я рушат. Това е смайващо, но е несъмнено и очевидно. Защото любовта силно дразни някои; тя ги „вбесява“.

Национализъм

И ето сега да видим за национализма. Какво е той? Някой харесва „нацията“ си, значи някакво голямо (милионно) общество с общ естествен език, историческа памет, държава и прочее, което незнайно защо някога се е „формирало“.
Това прилича на любовта към някоя приятелска компания, която се е събрала незнайно защо и за колко време, но има изгледи да прекара добре.
Каква любов е това? Човекът просто е доволен, че му се е случило да бъде сред хора, които му изглеждат приятни – защото са се оказали „наши“. Но тъй като такова общество няма друга цел освен задоволството, че сме си „наши“, то винаги може да се замени с друго, което също да се приеме за „наше“.
И няма значение, че приятелските общности са мимолетни, а „нациите“ – дълголетни. Общото е, че човек гледа на тези общества като на нещо случайно, което няма друга цел освен приятното прекарване. Ето това е „користната причина“ за мнозина да хулят родината си – те намират, в нея не се живее достатъчно приятно.
Така че националистът е човек, който е привързан към нацията си поради усета, че трябва да обича и непознатите; но, от друга страна, той е избрал общност без смисъл на съществуване и без ясен образ: за него тя е просто „заварена“.
Някой ще каже: „А не е ли така и с роднините“?
Не, защото роднините са „точно тези“ хора – малко на брой и добре познати. Животът на всеки от тях има смисъл – и той е любовта и безсмъртието. А какъв е смисълът от живота на „нацията“? Може ли тя да обича някого? И защо й е да е безсмъртна?
Така че не е едно и също да обичаш хора и да си националист. Националистът е привързан към някаква заедност, която се стреми към безкрайно оцеляване тук на земята – а това е безполезно и безсмислено. Също както е безсмислено да желаеш на хората да са вечно „живи и здрави“ тук, в този свят.
Поради това е по-добре да избегнем тази съмнителна обич към „нацията“ и да потърсим друга общност – такава, която да се стреми към вечното.
Според християните това е „народът“. Той се стреми към вечното, тъй като има задача да служи на Бога. И държавата е заради това, и царството й. Такъв народ бива обичан и заслужава любов – защото служи на Бога, който е Личност. Защото онзи, който е способен да обича, заслужава любов. И освен това – любовта превръща онзи, който я преживява, в личност.
„Но къде е този народ?“, ще попита някой. Въпросът означава: „Колко са тези хора?“
Ами колкото са, толкова! Бог казва: „Където се съберат двама или трима в Мое име, там съм и Аз сред тях.“
Но това не значи, че има много български народи. Не, той е само един.
И тъй, когато някой каже: „Аз обичам народа си, но не вярвам в Бога“, той вече престава да обича какъвто и да е народ и става националист – „обича“ нацията. Или, казано на езика на Писанието – прави си идол („телец“). Тъй като престава да живее с любовта, която е насочена първо към Бога, с Когото той има връзка чрез народа си; а този народ се е родил тогава, когато е придобил своя Църква.
И така, заменяйки любовта към сънародниците си-единоверци с тази към „народа въобще“ (народ сам по себе си, тоест без Бог, което значи – „нация“), той престава да обича хората наоколо, макар и все още да не ги мрази „като цяло“.
Затова пък намразва други – „чужденците“.

Комунизъм

Тогава идва комунизмът.
Той казва: „Съгласни сме, че Бог няма, а има само една архаична организация, която претендира, че Му служи. Но това е заблуждение, и то умишлено; и тъй като ние държим на истината, ще премахнем и заблуждението, и източника му. Защото се грижим за нашия народ (тази дума все още се употребява, защото националистите, които са им съюзници в атеизма, я харесват). Затова не само ще отречем Бога изрично и официално, но и ще премахнем Църквата.“
Но все пак не смеят да я премахнат, а само я оклеветяват и „опаковат“ в своите фрази: и ту я наричат „опиум за народа“, ту казват, че „ го е съхранила през вековете“.
Грешката на комунизма е, че той се втурва в пряко гонение на Църквата; и точно чрез гонението не позволява на хората да забравят, че тя съществува, че им е водач, и че те самите не са „нация“, а „народ“.

След комунизма

После комунизмът беше сменен от по-хитрия й враг – либерализма (или както и да се нарича това, което имаме днес).
Той казва: „Ние не сме против Църквата, а само искаме равнопоставеност с останалите църкви и изобщо права за всички.“ Затова либералът одобрява и хвали всеки разкол така, както комунистът хвалеше някогашните ереси, смятайки ги за „форма на борба срещу управляващата класа“.
Но на либерала вече му е неприятна и самата дума „народ“, и дори едва напомнящата за него „нация“. Той изтиква тези думи настрани, натоварва ги с лоши значения и, надявайки се да унищожи народа, атакува неговия водач – Църквата. Това е друг начин да се воюва с нея.
Националистите не познават народа. Те не знаят, че той, подобно на Църквата, е лице, и затова правят от него идол. Те не винаги я преследват. Затова пък сектантски се нахвърлят върху други народи (общества) и така, чрез омраза на „национално“ основание, разединяват човечеството.
Комунистите ухажват народа и агресивно го отделят от Църквата, с което подготвят унищожението му. Същевременно се представят за световни миротворци и обединители на човечеството, като предлагат на всички „равенство и справедливост“ – но без Църква.
Либералите (или както и да се наричат) го нападат фронтално – по същия начин, по който комунистите нападат Църквата. И пак се представят за обединители на човечеството, като предлагат „свобода и права“, но вече без народи.
Всички те са врагове на народите – и врагове на България.

6. България и Гърция (интервю)

– Имат ли сходни традиции българите и гърците?
– Без съмнение. Българите и гърците повече от хиляда години имат една и съща религия и поради това традиционните им празници – седмични, месечни и годишни – са едни и същи.

– Как бихте определил културните различия между България и Гърция?
– Те се дължат преди всичко на географските условия и климата. В Гърция е по-топло и поради това хората прекарват повече време извън домовете си. Поради това те изглеждат по-подвижни и по-приказливи. Там обработваемата земя е по-малко и затова гърците сравнително малко се занимават със земеделие. Те разчитат повече на корабоплаването и свързаната с него търговия, тъй като живеят близо до морето. През последните десетилетия благодарение на морето туризмът се превърна в предмет на износ и заема важно място в живота на гърците. В България се отделя повече внимание на земеделието, а също и на занаятите. Освен това българите много ценят образованието, особено езиковото. Един от най-уважаваните празници в България е този на „буквите“ (писмеността).

– Какви са Вашите впечатления от културните забележителности, които сте посетил в Гърция?
– Културните забележителности са свързани с античността, християнството и традиционния бит. Аз съм античник по професия и затова съм се потрудил да посетя повечето от паметниците на древната цивилизация – тези в Атина, Пелопонес, на егейските острови, а също по малоазийското крайбрежие. Християнските забележителности са още повече, намират се на същата територия и са много древни – още от първите векове след Христа. Но християнската традиция, за разлика от древногръцката, е непрекъсната – както и в България. Тя продължава през византийската епоха, през вековете на османското владичество, и достига до днешния ден. Гръцкият традиционен бит, който в сегашния си вид се е формирал в поствизантийската епоха, е запазен най-добре в планинските области и много прилича на българския.

– Според Вас добър ли е диалогът между България и съседна Гърция, предвид това, че работите повече от 20 години като преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология?
– И двете страни полагат усилия да поддържат добри отношения. Това е наложително, тъй като държавите ни са съседски и несъгласията могат да прераснат в конфликти, които нанасят голяма вреда на двата народа. Това се е случвало в миналото. През последните години и особено след 2007-ма, контактите много се улесниха; и двете страни, за щастие, живеят в мир. Но добрите отношения изискват непрестанни усилия – те не са нещо дадено, което се съхранява само.

– Има ли сходства между класическото образование в България и съответно – в Гърция? Вие преподавал ли сте на гръцки студенти?
– Има сходства, но и чувствителни разлики. В Гърция преподаването на старогръцки език и литература започва още в училище и е по-разширено. В университетите вниманието е насочено повече към гръцкия, отколкото към латинския. В България учениците, които се интересуват от старогръцки, се насочват главно към Националната класическа гимназия (НГДЕК). В специалност Класическа филология в СУ на гръцката и римската древност се отделя еднакво внимание; а изучаването на латински във висшето образование има превес над старогръцкия. Не съм преподавал в гръцки учебни заведения, но имам впечатления от висшето образование в Гърция. Завършил съм Философския факултет на Атинския университет със специалност „Езикознание“.

– Можете ли да посочите думи в нашия език, чийто произход е старогръцки? Да разгледаме произхода и значението на думата „диалог”, например?
– В нашия език има много думи от гръцки произход, които са преминали в него с посредничеството на западните езици; които пък са навлезли в тях чрез латински. От друга страна, много от думите, употребявани в Църквата, също са гръцки, тъй като България е приела християнството от Константинопол; и е имало времена, когато нашата църква е била част от Константинополската (Цариградската). Думата „диалог“ идва още от античността. Тя е образувана от представката „диа“ и съществителното „логос“, и може да се преведе като „разговор“. Но гръцките думи в българския, както и повечето европейски езици, са неизброими, особено в областта на образованието, религията, науките и изкуствата. Примерно – „история“, „география“, „математика“, „физика“, „философия“, „теология“, „теория“, „практика“, „политика“, „поезия“, „драма“, „театър“, „епископ“, „патриарх“ – всички тези думи са гръцки. Освен това и много от личните имена идват от гръцки. Примерно: „Николай“, „Георги“, „Димитър“, „Петър“, „Александър“, „Стефан“, „Теодор“, „Васил“.
(за БТА)

„Етнофилетизъм“

Самото значение на думата би могло да се преведе като, примерно, „народоплеменност“. Но за да се разбере за какво става дума, трябва да се изучи донякъде историята на българската екзархия.
Тя е църква, начело на която стои „екзарх“ и чрез нея се възстановява църковната независимост на българите от Цариград, която е била разбита след изчезването на Второто българско царство и заедно с него на Търновската патриаршия (края на XIV в.). Все пак почти 400 години след това е съществувала Охридската архиепископия, която също е българска. Тя е била премахната със султански указ и несъмнено по настояване на Цариградската патриаршия през 1767 г.
Така че около 100 години ние не сме имали независима църковна институция, която да се грижи за духовния ни живот като българи (да гарантира богослужение на български/славянски, да се застъпва за нас пред други църкви и пред светските власти, и т.н.).
Но през XIX в. тръгва един процес на възстановяване, донякъде с указите за религиозна търпимост в Османската империя, издадени през 1839 и 1856. Затова през 1860 на Великден в Цариград се случва прословутата служба, водена от епископ Иларион Макариополски, който на Големия вход не споменава името на цариградския патриарх, а вместо това споменава султана – това е нещо като прогласяване на независимост. Затова и е преследван от властите заедно с други българи-владици по настояване на патриаршията.
През тези години вървят преговори с патриаршията за църковна независимост на българите, които не са били успешни (естествено) и поради това нашите възрожденци са решили да действат чрез светската власт. И с успех, защото султанът в началото на 1870 издава указ (ферман) за учредяване на екзархия – по същество, автокефална църква на българите. А през 1871 тече първият български църковно-народен събор за избор на митрополити и екзарх. В началото на 1872 султанът разрешава избор на екзарх и няколко дни след това той е избран – това е Антим I.
Цариградската патриаршия реагира остро и низвергва или отлъчва (и анатемосва) някои наши владици, смятайки, че те все още са част от нейната йерархия. Но според държавата те не са.
Така че тук освен всичко друго имаме конфликт между светска и църковна власт, като трябва да се отбележи, че светската власт е друговерска.
През есента на 1872 цариградският патриарх свиква събор и обявява Екзархията за схизматична и дори еретическа църква, като специално по този повод обявява съществуването на ерес, наречена „етнофилетизъм“. Впрочем Иерусалимският патриарх отказва да подкрепи това решение на събора. Самата Екзархия игнорира случилото се, тъй като го е очаквала.
Разбира се, това решение е несправедливо и лицемерно, тъй като тогава всички народностни църкви (руската, грузинската, еладската и прочее) би трябвало да бъдат обявени за еретически, а не само българската. Така че проблемът съвсем не е догматически, както се опитват да го представят някои и до ден днешен, а чисто управленски – Цариград се е стремял да запази духовна власт над българите, от която е получавал очевидни материални облаги и която несъмнено е заграбил, възползвайки се от изчезването на българската държава.
Така че „етнофилетизъм“ е дума, чрез която някой е искал да каже, че българите не бива да имат своя църква – а защо точно те не бива да имат, това никой фанариот и българомразец още не е обяснил.

7. Завръщането

Императорът на Рим, покрай другите си звания, е бил наричан и patеr patriaе – „баща на родината“.
„Patria“ може да се преведе и като „отечество“, но в латинския език тя е от женски род. Значи и тогава е имало чувство, че родината трябва да е в женски род; била е усещана като „майка“.
Но където има майка, има и баща. В държавата на римляните за баща е бил обявен императорът, който при това е бил наричан и „бог“ – и наистина са му били отреждани почести като на бог.
Но тъй като е бил само човек, той е умирал и е бил заместван от друг, който също е ставал бог. И така боговете се умножавали без ограничение, и мнозина са мислели, че така трябва да бъде.
А ние, християните, имаме един Бог – Христос. И казваме, че той е глава на Църквата и мистично мислено – неин съпруг. Но Бог така е устроил нещата, че в това тайнствено тяло на Едната Църква участват няколко, които са поместни, и които наричаме „сестри“. Около тях се пораждат народи – и е по-добре да се каже, че народите се „раждат“ от тях.
А когато казваме „страна“ е добре да мислим, че това е земният дом и облекло на Църквата, от които тя се нуждае, за да отглежда народа си и да го пази от неговите врагове. Тези врагове не са от плът, те са духовни – но във войната си служат и със земни средства.
И тъй, „България“ – това е земният дом, облекло и въоръжение на една от сестрите-църкви. България не е „куп неща“. И тя живее, но първо чрез църквата си. Тя ни е „родина“, наследили сме я от бащите си. И не е чудно, а е справедливо, че след много векове на пленничество тя беше спасена от една своя сестра – друга „страна“, която други хора също наричат „родина“.
Случва се човек да се отдалечи от родината си; с това той се отдалечава и от Бога. Това не е необикновено, обичайно е, и се нарича „грях“. За такова отдалечаване е разказано в Евангелието – в притчата за блудния син. Тогава отдалечилият се младеж е застрашен от гладуване и смърт. Става дума за духовно гладуване и духовна смърт.
Затова е нужно човек да се върне към родината си. По този път той се връща и към Бога, и по-пряк няма. Завръщането става не в пространството, а в душата; и става явно чрез словото.
Та ако говорим добре за родината си, значи сме на път към нея, а ако говорим истинно – значи сме се завърнали. Така помагаме и на нея, но още повече на себе си. Завръщаме се към живота.

280

за обществото, за събитията днес, за човека, история, фрагменти

ИФр II. Нашият век

юни 23, 2020 Николай Гочев Публикуване на коментар

Въведение

Част 1

След Наполеоновите войни „обединеният Запад“, ръководен от Британия, имаше само два геополитически конкурента – Османската и Руската империи. Унищожението на първата се случи след договаряне между Запада и Русия – първо беше създадена Гърция, а след това и останалите държави на Хемуския полуостров. Макар и православни, влиянието на Русия и Запада върху тях беше приблизително равно.
Двадесети век започна с война за окончателно изтласкване на мюсюлманската държава от Европа, но тя – сякаш неочаквано – прерасна в общоевропейска и световна война. Османската империя беше унищожена и за кратко на ръба на пълно изчезване, което тя предотврати с отказ от повечето си територии, превръщане в национална държава (Турция) и радикална реформа, след която от миналото бяха запазени само езика и религията. С помощта на Америка британската хегемония над континента се укрепи, а усилията в световен мащаб бяха насочени към премахването на Русия, като последен противник. Така че ХХ век беше век на войната между Русия и англоезичния Запад.
В течение на тази война, която би могла да завърши в наши дни, западна Европа беше „изравнена със земята“. Не по начина, по който Рим изравнява Картаген и Коринт (буквално), а така, както се справя с Македония – разделя я на части и я превръща в провинция под едно название. „Рим“ в този случай се оказаха по равно Русия (като СССР) и САЩ. Русия два пъти се „реформира“, като през Студената война беше една от двете световни сили, а сега е една от трите. Британия изостави превърналия се в изцяло американска провинция ЕС, опитвайки се да бъде за Запада това, което е Турция за ислямския свят – вече не империя, но все пак влиятелна (надрегионална) държава.
През всичкото това време бившите западноевропейски колонии по света се усилваха икономически и политически. Китай надмина всички на Изток и стана „свръхдържава“. САЩ и сателитите му загубиха войната в Сирия, а с това и надеждата за абсолютно господство над останалите. Сега предстои договаряне между „трите сили“ и опит за установяване на друг световен ред.

Част 2

От около 50 години (мисля, от средата на 1960-те, след Карибската криза) сме в нещо като „постсвръхчовешка“ епоха.
Преди това, покрай ВСВ пък и не само, беше време на „гении“ – главно в идеологията и политиката. Но отказът от „гореща война“ доведе до отслабване и на студената и до едно съгласие между силите, че е за предпочитане да се живее по-спокойно. Тогава се оказа, че няма и такава нужда от гениалност, поне не от политико-идеологическа. Но тъй като гениите не можеха да бъдат отменени изведнъж, се направи отстъпка – че ще има гении, но те ще са по-скоро в науката, изкуствата и също (добра идея!) в религията.
Може би една решаваща стъпка в тази посока беше отменянето на Сталиновата „гениалност“ и заместването й с „чудовищност“ – и то без да има очевидна необходимост от това, тъй като Сталин не беше загубил война – какво му пречеше да си остане гений? Но не остана, тъй като вървеше процес на отказ от всички тях.
Беше запазена за известно време гениалността на Маркс и Ленин, но вниманието се насочи към Айнщайн (par excellence!), купищата нобелови лауреати (нещо като „гений на годината“) и разни по-архаични персонажи (Шекспир, Леонардо да Винчи, дори и гръцките атомисти). Това бяха по-глобалните гении, но имаше и множество локални, у нас примерно – Ботев.
С християнството беше трудно, защото то си е по природа непримиримо, така че е по-лесно да обявиш светиите за несъществуващи, отколкото да ги наречеш гении. Но пък се намираха ясновидци (Ванга!) и популярни „учители“.
Това имам предвид, като казвам „неоезичество“ – то търси свръхчовеци, под някаква форма. Това са неговите богове и герои (хероси).
Но след официалния отказ от студена война при Горбачов процесът на премахването им се ускори, така че идеологическото пространство изведнъж се демократизира – важни станаха правата на човека, а не способностите му.

1.
За Украйна

Добре е във време на война човек да знае на чия страна стои. Не всеки ще стреля или взема политически решения, но всеки би могъл да каже накратко какво мисли – кое е справедливо.
Нека да кажем спокойно и без гняв – Западът (англо-американският Запад) сгреши. Сгреши, защото повярва, че делата му ще остават винаги безнаказани. Така мислеше и Хитлер. Видяхме войните в Ирак, Либия и Сирия. Само специалистите могат да изброят десетките незаконни, нечестни или крайно съмнителни смени на правителства и президенти къде ли не по света за последните двадесетина години. И ние в България видяхме едно-друго (1996/7, 2013).
Атаката срещу Украйна беше проведена по инерция и от хора, които губят връзка с геополитическата действителност, макар че само с това се занимават. Страната е твърде голяма и твърде близо до Москва. Тя не може да стане “една по-голяма Грузия” или “една по-източна Полша”. Да, там има нацисти и либерал-фашисти, там са и неизбежните продажници/опортюнисти. Но не всичко може да се реши с пари. Дори не и с много пари. А Западът (и по-точно няколкото групировки, заграбили финансовата, медийна и всички останали власти там) от двадесетина години мисли точно така. Ще дадем пари (които сами печатаме), а ако не свършим работа, ще упражним насилие.
Но всяко следващо нападение им носи все по-малко плодове. Ето, Украйна беше провал. Президентът Янукович в последния момент (ноември м.г.) съобщи, че няма да участва в унищожението на собствената си страна. Невъзможно е да не е знаел какво го очаква – точно затова и отлагаше толкова дълго съобщението, че няма да подпише “асоциацията”. Когато си невъоръжен, а имаш насреща си изнудвачи и убийци, може да се наложи да хитруваш. Правителството му все пак можеше да изгони въоръжените протестъри от Киев, но щеше да си спечели име на васална диктатура. Да го получи впрочем, и то от тези, които все раздават етикети – кой е кървав диктатор, кой е еди-какво си…
С тези етикети се плащат услуги (предателства) и се подготвят убийства. И това не го знаят само децата и глупците. Но щом бизнесът върви… А върви, щом аз и досега имам студенти, които вярват на Би Би Си (или “в Би Би Си”). Такова промиване на мозъците не беше по силите на целия СССР заедно с околностите му.
Сега Русия съобщи, че няма да търпи този колективен Хитлер (САЩ-ЕС). Казвам го без притеснения, че някой ще ме обвини в недостатъчен патриотизъм. Дал съм си труда да помисля какво значи да си патриот. Аз и сега смятам, че Македония и част от Беломорието трябва да са български, но не мисля, че е добре да ги получим като подарък за сътрудничеството си с някакви расисти.
Никой да не си мисли, че Западът ще посмее да воюва с Русия “наистина”. Който твърде дълго си е служил само с подкупи и подлости, той става сребролюбец и подлец. А такива хора винаги са страхливи. Това се отнася както за западните (и днешните прозападни) политици, така и за тези, които им плащат. Така че те ще пооплачат човешките си права и след като са изиграли каквото си знаят, сами ще поискат преговори. Впрочем вече го правят.
Не е важно дали Крим ще стане пак руски, макар че е много вероятно. Но Украйна непременно ще влезе в Евразийския съюз. И то изцяло. Ще има едно споразумение, според което ние – южните българи заедно с държавата си – ще останем в ЕС. Не е кой знае какво, но човек може и трябва да се грижи за родината си при всякакви условия.
Тези събития ще се отразят положително у нас. Първо, Българската православна църква (заедно с всички други православни църкви) ще бъде оставена на спокойствие. Защото това ще бъде едно от условията на споразумението.
После, протестърите ще забравят революцията и ще си потърсят някаква работа. Може пък да са способни и на нещо, различно от лъжи и вандалстване.
Най-сетне, поради нормализирането на отношенията с Изтока ще се съживи и икономиката. Западът е в застой и това ще продължи дълго. А ние нека да уважаваме и обичаме България.

2.
Парижките събития

Дали някой ще възрази, ако кажем, че за сериозните неща е добре да се говори сериозно? Може би не. Но когато трябва да изброим нещата, които ще наричаме „сериозни“ – ето тук вече сигурно ще има несъгласия.
И тъй, ислямът религия ли е? Който не е съгласен, да каже: „Не.“ Аз пък мисля, че ислямът е религия. Това не значи, че съм или че се готвя да стана мюсюлманин. Но че мюсюлманите вярват, че Бог съществува, смятат Го за свят и се обръщат към Него в молитвите си – в това не се съмнявам. А какво точно мислят за Него, как го почитат – това не знам добре. Не съм чел тяхната книга, не зная и езика, на който е написана. Чувал съм, че има разлики между тях – между мюсюлманските общности, искам да кажа. Но и между онези от нас, които наричат себе си християни, също има разлики – и в мислите за Бога, и в начина на вярата, и в делата ни. И винаги е имало.
И на християнина харесва ли му някой да се изразява подигравателно за Бога и светиите? На мен не. Също така не ми харесва да хулят моя народ, който живее около църквата си; и държавата ми, която ги пази.
А какво е казано в Евангелието: „Правете на другите това, което искате и те ви правят.“ Значи и обратното – не им правете това, което не искате да ви правят. Затова и аз не се изказвам презрително за религиите – нито за исляма, нито за юдаизма, нито за други. И за католиците и протестантите не говоря с оскърбления. Нито за който и да било народ и неговата държава. Защо е нужно? За да покажа, че съм свободен? Аз съм свободен, защото следвам истината. Свободният не унижава хората – нито с дела, нито с думи.
Ето какво е направил веднъж нашият Бог – Той ни е пример и като човек. Веднъж седнал при един кладенец и разговарял с една самарянка. А самаряните вярвали в Бога, но не както юдеите. И затова юдеите не общували с тях, дори не ги доближавали. И тя го попитала: “Как ти, който си юдеин, говориш с мен, самарянката?“ А той наистина говорил с нея, и то надълго. Дори учениците Му се учудили. И едно от нещата, които й казал, било: „Спасението идва от юдеите.“ Значи не бил самарянин, нито съветвал някого да бъде. Освен това жената била и прелюбодейка. Той знаел това и й го казал. Но не я оскърбявал, нито й се надсмивал. И тогава самаряните го поканили да остане в техния град – на гости. И Той останал за два дни.
Е, какво да правим? Да се надсмиваме над вярващите, за това, че са вярващи? И ако сред тях се намерят убийци, заради тях да убиваме и невинни (защото сме чували, че вярват като тях)? Да ги ограбваме и в бъдеще? Колко хора загинаха в Ирак от 1991 досега? В Либия? В Сирия? За родените там говоря и за мирните хора. Защо не виждам влиятелните европейски и американски медии да се тревожат за тях?
Мога да кажа защо. Защото според множество влиятелните европейски и американски медии едни са повече хора, а други – по-малко хора. И поради това за едни следва да се скърби, а смъртта и страданията на други са статистика. Как се нарича такова мислене и поведение?
Нарича се фашизъм.

…

Въобще оплакването, воплите и мрънкането са лошо нещо и неподобаващо на сериозен мъж; но и на разумна жена не подхожда.
Много хора след 1989-та сметнаха за уместно да въздишат, че били жертви на комунистическия режим. А България, като участник в германската (защо само „хитлерова“? Германска си беше, пък и общоевропейска) коалиция, не беше ли във война със съветска Русия? Беше. И загуби войната, заедно с останалите в тогавашния „Европейски съюз“. И после била включена в областта на съветското влияние? Ами как иначе? За какво се водят войни, ако не за завоевание, или поне обезщетение за нанесени вреди?
После тук имаше хора, които пострадаха, някои невинно, а други не съвсем невинно. Това също е следствие от загубена война. Не ви се искало да пострадате? Трябваше бързо да идете при победителите (едните или другите) и да им предложите услугите си. Някои точно така направиха.
Това беше след 1944-та. Ето сега, 1989-1991: нова загуба, пак проблеми. Не ви е приятно да страдате като жители на страна, загубила война? Ами решението е същото, отивате при победителите. Нали мнозина отидоха. Е, значи поне този въпрос е решен. Защо им е нужно оттам да се изказват лошо за родината си? Сигурно за да обяснят защо са се преместили. А какво има да се обяснява? Преместили се, защото им се живее в добри условия.
Сега – „тероризъм“. Очаква се да скърбим за загиналите. На мен ми се струва,че загиналите участваха във война. Може би трябва да бъдат погребани с военни почести. Защо не? Нима военните кореспонденти, лекарите и други, които загиват на война, не заслужават военни почести?
Но да се говори, че някой бил нападнат ей-тъй, в дома си или на работното си място, без да е давал повод за това? Не е добре да говорим обратното на това, което забелязваме. Ние сме във война. Имам предвид и България. Не сме ли членове на НАТО? НАТО през последните 20 години не взе ли участие в изтреблението на стотици хиляди граждани на арабски и мюсюлмански държави? Взе и заедно с това придоби част от тяхното имущество (за енергийните източници говоря).
Ние какво сме загубили от това? А който е против войната с близкоизточните мюсюлмани, защо не го каже? Също и против унижението им, против подигравките с тях. Ето, аз казвам, че съм против. Това не значи, че се отричам от държавата си. Просто съм против тази война и унижаването на тези хора.
Сега има противник – организация, разположена в Ирак и Сирия, която нарича себе си „държава“. Тя разполага с оръжие и пари. И сега какво? Да водим война без никой да се съпротивлява? Да, така е по-безопасно, но е странно, а и несправедливо.
Във време на война (когато държавата му е във война) човек не бива да се държи така, сякаш до вчера го е нямало на земята. Трябва да кажеш – участваш ли в нея или не. И ако участваш – защо, и ако не – защо. Щом участваш, ще очакваш щети. Да откажеш участие също не е лесно.
А онези, които казват: „нямам държава“ – те са лъжци. Те искат облаги и нищо друго. А не може да живееш с хора и да получаваш само облаги. Ще има и друго.

Континент на име „Шарли“

Днешната власт в европейските (ЕС-овски) държави върви след събитията. Тя не причинява събития, а бива „връхлитана“ от тях. Това значи, че тя няма политика. И не би могла да има, тъй като няма кой да я провежда – страните се управляват (администрират) не от избрани правителства, а от назначени „режими“.
Всичко, което днес прави ЕС, е да следва американските инициативи. Поради това той с всяка година все повече напомня за общността на „социалистическите страни“ и за техните отношения със СССР.
Ето сега. САЩ атакува някои държави – било информационно, било икономически, било военно – и ЕС се включва в атаката (като помощник). Някои ислямски организации отговарят с масови убийства на цивилни лица. Тогава ЕС е изненадан и скърби.
Европейците не разбират защо това се е случило, те са невинни. Те просто са съгласни с телевизията си и освен това обичат да се посмеят. Има кой да ги развеселява, казва се „Ш.Е.“. А същевременно интересът им към тези нещастия, дори и към смъртта на съгражданите им, плавно намалява: с терора, както и с други неща, просто се свиква.
Време е да се каже ясно: ЕС не може да се защити. За да могат тези държави да се стабилизират и да направят нещо заедно, е необходима обща и при това независима политика, каквато виждаме да се води на много места по света. Политика има и САЩ, и Китай, и Русия, и Иран. Израел също има политика, както и Саудитска Арабия. И Башар Асад има политика, с която може накрая и да победи.
Но ЕС няма и поради това ще загуби (ще се разпадне).
Причината за бъдещото (и недалечно) разпадане на ЕС е в същността на това квазидържавно образувание. То е територия, окупирана от САЩ (и Великобритания), и няма причина да му бъде подарявана независимост. За независимост се воюва, но ЕС не може да направи това, тъй като олигархията, която се разпорежда с него, не е местна (немска, френска или континентално-европейска), а атлантическа (евро-британо-американска). Няма смисъл, следователно, тази олигархия да се разделя с част от владенията си в интерес на някакви бивши самостоятелни държави (като Франция, Германия и др.).
Възраждане на западноевропейските държави не може да има, тъй като тези държави дължат своите исторически успехи на колониите си. Колонии обаче те вече няма да имат. Тогава как да се укрепят, така че да живеят и през следващите векове? Какво да предложат на хората, които имат тяхно гражданство и говорят местния език?
Защото претенцията за „превъзходство над некултурните“ не може да опази никоя общност; това е просто декларация, че някой обича властта. Да се повтаря, че „ние сме за гарантиране на всякакви права“, тоест, за свобода и справедливост, е безсъдържателно – никой няма нищо против свободата и справедливостта сами по себе си.
Освен това – като говорим за бъдещето на Европа, ние обикновено имаме предвид съдбата на нещо, което се нарича „коренно население“. С други думи – какво ще стане с германците, французите, португалците и т.н. Но това коренно население вече е обградено от имигранти и върви натам, да се превърне в малцинство.
Вярно е, че едно малцинство може да оцелее през много векове и то в най-неблагоприятни условия. Но за да понесе трудностите, то трябва да има някаква духовна и историческа опора. Коя ще е тя за западноевропейските нации? Те същите, които някога бяха римо-католически и протестантски? Как те ще носят през следващите векове както вярата в своята вековна„културност“, така и знанието, че са виновни във всякакви престъпления срещу човечеството (без които престъпления те нямаше да успеят да се обявят за „особено културни“)?
Защото, когато дойде време думата да имат други, тогава повече ще се говори за престъпленията и по-малко – за културата.
Така че тези нации (западноевропейските) днес са в опасност; и тя не се състои просто в това, че някои хора ще загинат при атентати. Атентатите са начин за водене на война, а войни винаги е имало. Опасността е в друго – че в днешно време не се вижда причина (смисъл) тези нации да продължат да съществуват.
Ето, да погледнем французите, които вчера бяха нападнати.
Дали, най-напред, всички във Франция мислят еднакво за станалото? Защото там живеят и твърде много мюсюлмани. Как те да тъгуват сега, след като знаят как векове наред, а и доскоро се отнасяха френските власти към техните събратя от мюсюлманските страни?
И какво да мислят за страна, в която най-известният, а и най-влиятелен вестник се оказва „Ш.Е.“? Какво бъдеще има наистина такава страна? Защото „Ш.Е.“ вече е най-влиятелният вестник не само във Франция, но като че ли във целия ЕС. Ако ти не само не уважаваш другите хора, но и нагло демонстрираш презрението си към тях, какво трябва да очакваш от тяхна страна?
Но освен това французите вече са подготвени да се веселят не само по повод чуждите нещастия (унищоженият руски пътнически самолет над Синай) но и над своите собствени. В близките дни е много вероятно да се публикуват и разпространят навсякъде по света няколко грозни, бездарни и цинични рисунки относно случилото се в Париж в петък вечерта.
И французите ще трябва да се смеят, защото те вече са длъжни да бъдат „Ш.Е.“. За какво им тогава полицията по улиците и на границата? Наистина, разбира ли някой там какво в действителност се случва?

…

От много време не чета вестници и не гледам телевизия. Допреди 2-3 години четях разни новинарски сайтове, но се отказах и от тях. Когато някой запита: „Откъде научаваш новините?“, отвръщам, че ако има нещо важно, хората сами ще ми го кажат.
Така и става. Отивам вчера да получа някакъв документ и докато попълвам заявлението, чувам какво си говорят жените зад стъклената преградка на гишетата. А те си говорят не за какво да е, а за културни политики и социално инженерство: а именно, за изчезването на думите „баща“ и „майка“ във френското училище.
В учрежденията у нас рядко се чува някой да изрази изрично несъгласие с политиките на ЕС, и то точно на работното си място, така че на тези жени случилото се изглежда им беше дошло в повече. Може би имат деца и смятат, че са техни майки. Защото Франция не изглежда толкова далеч – днес при тях, утре и при нас.
Преди 3-4 години в качеството си на антидемократ (такъв съм според едно изследване на университетски колеги, финансирано от фондация „Америка за България“) написах, че днешният ЕС ми изглежда като пародия на нацистката империя отпреди 1945; и че колкото по-бързо напуснем тази Европа, толкова по-добре.
Тогава някой със загриженост попита къде бихме могли да идем. А какво да кажем сега, след отменянето на бащите и майките? Още желаещи за оставане?

3.
Пътят на Америка

Част 1

И тъй, след края на Студената война САЩ преминаха далеч отвъд дотогавашния си обсег на влияние.
Те навлязоха в Близкия изток (в ислямския свят) до Афганистан, в Европа – до балтийските републики, Украйна и Грузия включително (чрез въвеждане в ЕС или проамерикански правителства и президенти). Заради това разширяване бяха водени войните в Ирак, Югославия, Либия и Сирия.
След 2008 (загубената война в Грузия) започна изтласкването им обратно. Същевременно Китай ги изпревари по размер на БВП. В началото на 2015 някои големи държави показаха, че ще ограничават разплащанията в долари.
Ако се погледне картата на земното кълбо, ще се види, че САЩ се оказват изтласквани към своя остров (континент). Ако бъдат затворени в него и се ограничи употребата на долара, държавата ще се окаже в друго положение – подобно примерно на това, в което е сега Бразилия. Пак ще е голяма и богата, но няма да претендира за световно господство.
Кой ги изтласква? Това е Китай в Далечния изток, и, от друга страна, Русия (в Европа) и Иран (в Близкия изток).
Така те се оказват притиснати от две страни, както беше притисната Германия в течение на Втората световна война. Затова се опитват да пробият път от Европа на изток, през Русия. Ето защо Киев не им е достатъчен. Хитлер също превзе Киев. Ако той беше достатъчен, защо продължи към Каспийско море и Москва? Защото му беше необходимо пълно унищожение на Русия (СССР). След това вероятно би се съгласил на временно разделяне на света между Германия от една страна и Британия и Америка – от друга.
Същото става и сега. Както нацистите се надяваха на споразумение с Британия-САЩ, така и днес САЩ се надяват да изтеглят Китай на своя страна. Иначе се задушават и губят.
Затова е войната в Украйна. Примирието не задоволява Запада.

Част 2

Дори човек да не чете никак вестници и да избягва с всички сили телевизията, пак ще узнае коя е темата на деня. И така, по темата.
Пристигането в Европа на хора от близкоизточните страни беше неизбежно. ЕС (като сателит на САЩ) участва във войната срещу техните държави, разби ги и сметна, че с това делата му там са завършили. Така е. Делата му там завършиха, но започнаха тези тук.
Херодот забеляза, че отношенията между Европа и Азия са враждебни от самото начало на историята (тогава тя е започвала малко преди Троянската война). Ако беше тук, би казал, че нещата вървят както по негово време: несправедливостта на едната страна получава възмездие от другата.
Защо държавите в ЕС, вместо да се чудят дали да поставят войници по границите си, не ги изпратят на самото място, за да съдействат за реда там? Защото да се хвърлят бомби отвисоко и да се интригантства между враждуващите общности е много по-лесно.
Сега гражданите им ще получат, каквото заслужават (имам предвид главно онези, които се погрижиха, както можаха, и за разрушението на собствените си държави).

И тъй, какво се случва? САЩ, подобно на някогашната Хитлерова Германия, атакуват Русия, за да разкъсат задушаващото ги обкръжение: това е Китай, вече равностоен икономически, от едната страна, и Русия и Иран, богати на ресурси и оръжие, от другата. Тези сили привличат към себе си и други, като изходът се очертава: икономическо (а при необходимост и военно) обединение на „Азия“, може би със съдействие и на страни от други континенти. Това обединение ще погълне Европа по мирен път – чрез бизнеса. САЩ със своя приятел Британия остават встрани. Олигархията, която ги ползва, ще трябва да заживее по-скромно.
За да не стане това, е необходимо да се внесе хаос и екстремизъм на колкото се може по-голяма част от територията на Азия. Направеното досега не е малко – разрушени са ред държави, от Либия до Афганистан включително. Някои от атаките бяха неуспешни – тези срещу Египет, Турция и Иран.
Азиатските лидери и Русия обаче се съпротивляват – особено в Сирия. Същевременно Европа се държи съмнително, като се започне от по-малки страни като Кипър, Гърция и Унгария, и се стигне до онези фирми, които преди 2 седмици подписаха договор с „Газпром“ за удвояване на газовия внос през Германия.
И ето, не повече от 10 дни след това, вече имаме вълна от бежанци. Днес Европа (и главно Германия) е в положението на Македония, която преди няколко месеца се колебаеше дали да не участва в газоснабдяването на континента чрез „Южен поток“. След събитията при границата с Косово (през май т.г.) македонското правителство размисли.
Както каза тогава един известен дипломат: „Не можем да се отървем от усещането, че тук има някаква връзка.“
Ако ЕС продължи да действа, както досега – страхливо, но донякъде логично – го очаква съдбата на „големия близък Изток“ (от Либия до Афганистан). Това значи преселения, никаква сигурност, всекидневни атентати навсякъде. Защо е това? За да се направи невъзможно икономическото му сътрудничество с Изтока. САЩ и Британия предпочитат да унищожат Европа, вместо да я отстъпят или поне поделят с Изтока.
Политиката на североатлантическите олигарси е погрешна, тъй като е остаряла. Това е политиката на Британия от XIX в. – поддържане на финансово, а чрез това технологично превъзходство над целия свят; и същевременно устройване на конфликти, колкото е възможно по-остри, между Европа и Русия. Но тогава Европа все още можеше да бъде и военен противник на Русия. Същевременно технологичното превъзходство на САЩ над Русия и Китай е нищожно, ако изобщо съществува; а финансовото няма да бъде удържано дълго.
Поради това разгромът на Европа няма да помогне – североатлантиците няма да добият власт над Азия, а ще останат в покрайнините й.
В по ранни времена, поради липсата на контакти между тях, това не е било много важно – а сега е видимо и дори болезнено за някои, като се има предвид какво беше положението само преди 15 години. Затова днес имаме война.

Част 3
Прогноза

Западът (САЩ и сателитите) се отдръпват от Украйна. Автономия за Новорусия – подобно на Абхазия и Южна Осетия. В Киев идва правителство, което подготвя страната (каквото е останало от нея) за присъединяване към Евразийския съюз (докъм 2018). Западна Украйна (Галичина) получава автономия с възможност за независимост.
Иран става ядрена държава и лидер на ислямския свят.
След поражението в Украйна САЩ се свличат от положението на велика сила (подобно на Великобритания след Втората световна война). Влиянието им върху световната политика след 2020 става сравнимо с това на Бразилия и Иран.
Цялата континентална Европа се превръща в бизнес зона, която спазва военно-политически и медиен неутралитет (подобно на Австрия и Финландия след Втората световна война).
Иран, Китай и Русия си поделят влиянието в централна Азия. Индия, въпреки размерите си, остава второстепенна сила (подобно на Турция).
Китай e хегемон в Далечния изток, но без да претендира за световно лидерство по начина, по който претендираха САЩ след края на Студената война.
Тези, които лукаво се притесняват за бъдещето на България и предвиждат скорошното й изчезване, говорят напразно. България ще запази държавата и националното си съзнание. Не бих побързал да кажа същото за други политически и културно-исторически субекти – примерно, за Германия.
Причината е, че духовната и културно-историческа опора на България – нейната религия, поддържана от независимата й църква – е запазена. При повечето европейски народи такова нещо няма и поради това тяхното бъдеще е много по-неясно.

4.
Маси и елит

Част 1
Нобеловата награда

Днес има много хора – било разпознаваеми чрез имената си, било скрити в някакви общности – които все призовават към бунтарство (протест). Но бунтарството, към което се присъединяват и което пропагандират, е тактическо; то е част от стратегия в една продължителна война, където те не са нищо повече от наемници.
Бедата не е в това, че изобщо се противопоставят някому, а в това, че се залъгват (и лъжат другите), че бунтът им е „принципен” (свободен). Но да кажат истината не могат, защото бунтарството им е от самото си начало лицемерно, и без лъжата не би било възможно.
Тези хора искат да изглеждат смели, но са страхливци. Те от самото начало са усетили, че имитацията на бунт, в която участват, може да им донесе някакви облаги като при това не е свързана с никакъв риск.
Но нелицемерната борба е трудна, защото изисква не само нравствено усилие – да се противопоставим на истинската земна власт – но и интелектуално: да проумеем коя е тя. Така че свободният бунт не започва на улицата и във вестниците, а в мислите.
Свободният човек е дързък и скандален преди всичко в мислите си; иначе на думи той обикновено е вежлив, а в поведението си – кротък. Негова задача е да избавя нелицемерно настроените си братя и сестри от заблуждения – като им посочва къде е истинската власт.

И тъй, по темата. Какво е това „награда”?
Това е заплащане; или отдаване на чест; или приобщаване към някаква общност (клуб). В първия случай тя е просто възнаграждение съгласно предварителна уговорка, след което даващият и възнаграденият вече нямат задължения един към друг. Във втория тя се дава без да е била искана, като даващият се поставя в позицията на облагодетелстван от (или почитател на) получаващия. И тя не предполага по-нататъшни отношения.
А третата е по-скоро начало, отколкото край на отношенията между двете страни. Церемонията на връчването й е знак, че оттук нататък те ще бъдат „заедно”.
„Нобеловата” награда е крайно популярна (авторитетна). Тя е знак за извънредни: компетентност (ако е за икономика), научни постижения (физика, биология, медицина), творчески постижения (литература) и, накрая, обществено-политически успехи в полза на цялото човечество (мир).
Тази последната е нещо като награда за „човеколюбие”. На някого може да мине през ума, че не е работа на хората да раздават награди и за това.
В публичното (медийно) пространство самите награди и лауреатите („увенчаните”) са обградени с пиетет. За процедурата и състава на журитата рядко става дума. Академиите (Шведската и Норвежката) просто съобщават на медиите имената на наградените, като обосновката сякаш е без значение.
Свидетелство за това е наградата на г-н Б. Обама, който беше номиниран още преди да встъпи в длъжността си на президент. И тъй като е странно да се дава награда за мир заради победа в избори, остава да се предположи, че тя е дадена в аванс; или че някой може да бъде отличен независимо от заслугите му. При това положение тя наистина прилича повече на покана за членство, отколкото на похвала за нещо извършено.
Нобеловите лауреати, макар и живи към момента на удостояването си, веднага след това се оказват, по един признак, в положението на умрели. Защото или се цитират като неоспорими авторитети или не се споменават въобще.
Примерно – името на Гюнтер Грас през последните години от живота му спря да се споменава. Причината най-вероятно е, че е направил изказване, което не подхожда на човек с такава награда; държал се е така, сякаш е бил жив.
Не вярвам някой да се заеме сериозно да спори, че наградите за мир и литература от десетилетия насам се дават единствено по политически съображения (кандидатите, разбира се, не са малко).
В икономиката изглежда се награждават хора, които после стават нечии говорители и така съдействат за прокарването на решения в тази сфера. („Според нобеловия лауреат … правителството на… (МВФ, ФРС и т.н.) трябва да предприеме следните мерки…”).
В областта на науките отличаването на някои лица вероятно има отношение към финансирането на проекти, с които те могат да бъдат ангажирани.
Накратко, укрепват се лобита.
Всъщност във всичко това няма нищо необикновено. Необикновена е само почитта, с която се говори за този проект. Смешно, но и печално е да слушаш възрастни хора с диплома за образование и някакъв житейски опит, които произнасят думите с „нобел” в тях така, сякаш говорят за нещо свято.
Това се случва не само заради пропагандата, но може би и заради познатата чрез много езици връзка на името „Нобел” с латинската дума nobilis (благороден). Поради това присъждането на тази награда звучи на мнозина като причисляване към благородническо съсловие.
От това се вижда колко голяма е силата на езика и в частност на имената. Няма съмнение, че ако един от кандидатите за кмет на, примерно, Видин, се казва „Видински”, той най-вероятно и ще ги спечели – в случай, че по останалите критерии не отстъпва много на конкурентите си.

Част 2
Да се нуждаеш от телевизия

Години наред силно се отегчавах и нервирах, когато някой кажеше: „Гледам телевизия, за да се информирам.“
И изразходвах много усилия, за да доказвам, че телевизията няма задача да информира никого за нищо, а се грижи да го научи как да говори в общество, какво да твърди по общи и частни въпроси, и следователно как да си устройва живота. Значи тя не го информира, а го назидава; и му „внедрява светоглед“.
Но после ми дойде наум друго: че самите хора, които включват телевизора, за да се „информират“, точно това искат – назидаване (примесено и с някакво развлечение). Защото на тях не факти им липсват, а мнения, на които да имат доверие.
Ето с такива мнения ги снабдява телевизията – както родителят (или бабата-бавачка) снабдява с мнения децата у дома.
После, има хора, които не са никак глупави, съобразителни са и притежават някакъв талант, но не им се мисли по общи въпроси. Казват си: „Имам ли успех? Получавам ли похвали? Хората харесват ли ме? Да. Тогава защо да умувам за всичко?“
Такъв човек винаги ще се снабдява с мнения „от телевизията“, дори ако самият той прекарва повечето си време из студиата. Причината е, че най-много държи да го „харесват“. Но ако ти не си осведомен за „редното/коректно“, и не се държиш в съгласие с него, как ще те „харесват“? И как ще се доближиш или поне уподобиш на тези, които „имат думата“. Или как ще запазиш тази привилегия, ако започнеш да говориш нещо „от себе си“?
Значи причината за несхващането на някои дори очевидни неща наоколо и по света идва от склонността да се угодничи пред силните на деня. Ако обаче човек се довери на разума си и потърси мнения „отвътре“, той няма да се безпокои дали околните ще го харесат; и няма да се нуждае от телевизия.

Част 3
Из „Кръстникът“

Казва се: „Което не се решава с пари, то се решава с много пари.“
Вярно е, стига да изключим всичко онова, което не се решава дори с много пари.
Поради това, за да бъдат последователни, някои обявяват онези неща за маловажни или направо несъществуващи. Един от героите в „Кръстникът“ казва: „Който гради върху хора, гради върху кал.“
Такъв човек наистина отрича всичко, което не се прави с пари.
Това е и сатанизмът.
Интересно е, че тези хора бяха показани като много близки до висшето духовенство на римокатолическата църква; по същество те решаваха как тя ще се управлява.
След срещата с „легалните“ си партньори, Майкъл Корлеоне с прискърбие забелязва: „Това е истинската мафия.“
Но и в „Държавата“ на Платон пише: „Нима съвършената несправедливост не изисква и това, да изглеждаш съвършено справедлив?“

…

В драматургията, пък и изобщо в литературата, има голямо значение не само какво се казва, но и кой от героите го казва. Примерно, прословутата фраза „Опасно е да си честен човек“ в „Кръстникът“ е изречена от един иначе способен човек, но пък закоравял мафиот и престъпник. Така че той, който беше отлично осведомен кой и защо може да бъде убит в мирно време, заяви, че понякога добродетелта е по-опасна за живота на носителя си, отколкото и най-тежките престъпления. И наистина, онзи, когото той имаше предвид, беше отровен, докато той самият, който беше извършил множество и ужасни убийства, почина от естествена смърт

5.
Свобода на словото

Част 1
Общите принципи

За свобода на словото се говореше много през последните двадесетина години. Покрай допускането на недържавни печатни издания и телевизии, и още повече, чрез интернет, такава свобода на пръв поглед се появи.
Какво значеше това? Че беше внесена друга (други) гледна точка и, заедно с нея, други фразеологии. Освен това всеки можеше да бъде публикуван и сам себе си да публикува. Но благодарение на всичко това стана възможно да се забележи, че има разлика между истинска и имитирана свобода на словото. Първо, не може да говори свободно онзи, който представлява някоя общност. Тъй като той говори от нейно име и поради това е длъжен да представя нейната, а не своята позиция по различни въпроси – а това не е едно и също. Нито пък онзи, комуто се плаща за да изразява такива, а не други възгледи и да си служи с една, а не друга фразеология.
Но и не е достатъчно да бъдеш частно лице, за да се изразяваш свободно. Освен лична независимост е нужно и друго: да се идентифицира речта на властта и човек да се въздържа както от конформисткото й усвояване, така и от наивното й (или конюнктурно) отхвърляне. Затова пък е нужен размисъл и наблюдение: къде е властта? Всяко неосновано на нравствени, пък и политически принципи говорене, е несвободно, тъй като то е или „на доверие“ (повтарям, каквото съм чул), или импулсивно (казвам, каквото ми хрумне). Свободното говорене е непременно с оглед на истината и поради това не може да бъде постигнато без човек да се е трудил да я открие. Но то е и опасно; най-малкото поради това, че тревожи хората и води до изолация (маргинализиране).
Така че ако човек държи да се чувства комфортно в общността, която е заварил (да бъде„интегриран“ в нея), той не може да си позволи свободно слово. Това е известно, но по-малко известно е, че бунтарското слово само по себе си все още не е свободно. Необходимо е, както казахме, независима обосновка; а тя не стъпва на каква да е основа, а на принципи, с които човек е добре да е съгласен.
Това не значи, че свободното слово изрично се опира на особените аксиоми на вярата (откровението). То не се нуждае от това. Тъй като в споровете по обществени въпроси (те се имат предвид, когато се говори за „свободно слово“) хората би трябвало да тръгват от принципи, които споделят, а това рядко са принципите на вярата. То се опира на принципи, които почти всеки би приел, но стига до изводи, които малцина знаят, с които трудно някой се съгласява, и почти никой не смее да изрече открито.

Част 2
Два вида публицистика

Ако някъде нещо не е наред, най-добре е да се посочва конкретно отговорният, а не всички наведнъж. Защото няма място, където да не работят и съвестни хора.
Това е като с исляма – има убийци с автомати, но това не значи, че всички мюсюлмани са убийци. Тъй като общото негативно говорене обслужва личната идеология на завистливците. Те хулят всички наведнъж, за да обяснят личния си неуспех (това, което те виждат като неуспех); и да не се окаже, че отстъпват някому.
Човекът, който има възможност да пише и да се изказва публично, трябва да е принципно положително настроен към собствената си страна; а това означава, че трябва да говори за недостатъците и злото наоколо като за нещо временно и преодолимо, и освен това присъщо на човешката природа изобщо.
Това е много трудно, защото е в противоречие с лесния конформизъм: ако властта иска да хвалим, само ще хвалим; ако иска да злословим – само ще злословим.
Ние, пишещите тук и на български, очевидно трябва да служим на страната си като цяло; и не заради нея единствено, а и за свободата и благоденствието в целия свят. Това е пътят „отдолу“ – той е по-добрият.
Глобалните медии няма как да се грижат за свободата и благоденствието в отделните държави и народи. Ако влезе на такова място, човек трябва да забрави откъде е и да служи на работодателя. Колкото по-силна е медията, толкова по-малко свобода има в нея. Тя е властови инструмент, нещо като полиция или армия. Там не може да има разногласия. Защото политиката се определя другаде, а обикновеният журналист е само изпълнител.
Поради това мнозина си мислят, че всичко става с пари. Но ако основата на идеологията е грешна – а глобалните, плутократични медии са поставили идеологията си на грешна основа – никакви пари не помагат. Заблуждението само се задълбочава.
А основата на идеологията им е тази: отричане на истината за човека и обслужване на желанията на властта – която и да е тя. Кои са желанията? Те могат да се изброят. В тази дейност никакви хитрости и лъжи не се мислят за неприемливи. И това е логично – нали истината е отречена.
Съотношението между онези, които предпочитат кариерата – тоест светския успех – спрямо онези, които се придържат към истината и нравствеността, винаги и навсякъде е едно и също. Но това не значи, че опитният и надареният трябва да мълчи, когато го питат. Не. Трябва да говори и да каже: „Вярвайте в истината и доброто: навсякъде и винаги“.
Има „интелигенция“ в добрия смисъл на думата. Това са хора, които не се стараят да угодят на властта (за истинската власт говоря, не за марионетната). Изказват се въздържано, не се представят за всезнаещи, не изпълняват поръчки, не лицемерстват нагло. Те пазят останалите от безумстването на медиите.

…

Подобно на древната реторика и модерната журналистика (медийно дело) трябва да избира между два пътя.
Единият от тях се състои в разпалване на чувства: на хората се предлага да желаят, да се възмущават и да се страхуват. Създават се сюжети с действащи лица, които зрителят ще следи за кратко или постоянно – и всекидневно ще очаква „новини“ за тях. Така той привиква с някои персонажи и теми и му е приятно да бъде убеждаван, че нещата „са си така“, че промяна няма да има, и че от него лично нищо особено не се очаква. От своя страна журналистът (екипът на медията) се намира в положението на „педагог“(бавачка) – значи такъв, който развежда насам-натам деца, забавлява ги. Тази бавачка няма план за възпитанието на децата, тя трябва само „да ги занимава“. Около тази игра на чувства и сплетни възниква „обществото“ на медийните лица и тяхната публика. В него нищо не се предприема, нито пък сериозно се обсъжда, а само се показва и преживява – като на представление.
Това общество няма никакви планове и не желае да има: то се държи така, сякаш би искало представлението да продължава вечно. Привлекателността на тази позиция е в това, че тя е безопасна, ненатоварена с отговорност и създава усещане за безвремие. Тя е подобна на позицията, в която се намират Омировите богове, които наблюдават отдалеч живота на хората, избират си любими или ненавистни лица и спорят за събитията; често се скарват, но непременно се сдобряват. Този вид реторика разглезва хората и ги прави умствено лениви, интелектуално и душевно несамостоятелни, самодоволни и недоволни едновременно; и накрая – цинични. Това е резултатът от нейната педагогика: нейната зрелост е цинизмът.
Но има и друг вид реторика (журналистика и публицистика). Това е, когато се отнасяш с четящите (публиката) като с възрастни и зрели хора; такива, които обичат красивото, а не приятното (апетитното). Такъв автор не се нахвърля злобно срещу публиката си, като че ли тя е виновна за истинските му и въображаеми беди. Не я ласкае, че има някакви необикновени качества и заслуги, които да я поставят над „останалите“ така, че да се отнася с тях равнодушно и подигравателно. Не фамилиарничи с нея, говорейки й на „ние“, та да я покани в света на неговата собствена надменност и самопрезрение. Не й предлага сплетни и злословия, представяйки ги за „разследване“ и „критика“. Не говори с клишета и не се укрива в „общоприетите“ мнения. Не се преструва на бунтар, само защото така правят съвременните му конформисти. Не роптае и не се оплаква, защото знае, че това е недостойно за свободния човек.
Добрият публицист не съветва слушателите си да бъдат „реалисти“, а много повече да бъдат „идеалисти“ – значи, да живеят за човешкото съвършенство, което именно и е доброто. Поради това, че е достигнал зрелостта, той иска всички да бъдат като него – но не заради него, а заради тях самите. Това го отличава от циника, който също иска всички да са като него, но не защото това ще е добре за тях, а защото така собствената му душевна грозота ще стане незабележима. Добрият публицист не хули никого, но съчувства на всички и същевременно ги призовава към подвиг. Но това не е подвигът на алчния и честолюбеца, а на царя и светителя. Значи – на онзи, който води другите, защото иска да им служи.

Против мненията

Просветеният човек не „гледа“ новини, и дори не се старае да ги узнава. Той по-скоро допуска да бъде осведомен за тях. Впрочем това е неизбежно, ако живее с други хора. Той никога не пита: „какво ново?“ – тъй като знае, че, иска или не, ще трябва да го чуе. И се интересува не от “новото“, а от онези, които го съобщават. Новините, независимо дали идват от медия или от някой приятел, не служат да се посочи „новото“, а да се насочи нечие внимание нанякъде. На слушателя се казва: „Гледай натам.“ Но просветеният не чака да му кажат накъде да гледа – той и сам знае. Не само медията, но и всеки човек действа и говори така, че да помогне на околните да заприличат на него. Но ако той покорно слуша „новините“, неговите думи и мисли няма да се отличават от новинарските; тоест, той ще се присъедини към медийните говорители и ще стане един от тях. Ще им бъде „възпитаник“. Но просветеният човек не иска да става възпитаник на медиите или на когото да е. Поради това, че сам може да произвежда новини (да насочва вниманието), той се чувства равен на всеки друг, който прави същото. И ако е необходимо, влиза в противоречие с него.

…

Да се съгласиш с нещо, което някой ти казва (уж между другото), е почти същото, като да дадеш обещание. То е обещание да се съгласяваш и по-нататък. Защото след това той може да каже и други неща на основата на същото и с всяко следващо съгласие (а няма защо те да бъдат отказвани) връщането назад ще е все по-трудно.
Затова трябва да се внимава, когато някой ни обгражда с разни общи твърдения (мнения), които на пръв поглед са безобидни; защото така той ни въвежда в своя свят, от който след това ще е мъчно да излезем.
И ако това е така за съгласието относно думи, то ще е вярно и за съгласието да правим конкретни неща заедно с някого. Така се случва човек да даде много, а когато му се стори, че е сгрешил, да му кажат: „Ти обеща, сключи договор, взе свободно решение. Сега не се отмятай, а се дръж прилично…“

…

Хората се боят от „хорското мнение“ защото знаят, че не живеят добре и затова злословието, освен неприятно, има и основание. Един от начините да се избегне този страх е да станеш по-добър от мнозина. Тогава ще знаеш, че не всеки има основание да те съди и няма да се боиш от мнението на „всички“.
Част от надделяването над хорското мнение е подвигът „да надмислиш“ мнозина. Това значи, че малцина ще са способни да създадат мисъл, която би надминала твоите по новост и съдържателност. Тогава хората (и медиите, които също са хора) няма да могат да те манипулират (изнудват) или изненадват, макар че ще могат да ти досаждат. Затова Питагор не е говорел с никого, който преди това не го е слушал мълчаливо в продължение на години.

…

Мнозинството обича властта, а тя, от своя страна, обича мнозинството, защото без него ще е слаба. Затова Сократ казва на един свой събеседник: „Ти, Каликле, си влюбен в атинския демос…“
Това значи, че всяка силна земна власт е по същество демократична.
Като казвам „мнозинство“, нямам предвид „народа“, а „тълпата“.
Та когато човек говори неща, които се отнасят до властта, мнозинството ще посрещне думите му по три начина:
с аплодисменти и похвали
с безразличие
с възмущение и подигравки
Ако човек обича истината, той ще говори така, че думите му ще предизвикват главно възмущение и подигравки.

…

Изразът „свобода на словото“ има смисъл най-напред тогава, когато се вярва, че истина съществува, и че има разлика между истина и лъжа. Ако нищо от казаното не може да се оспори, тогава няма свобода, а има някаква природна дейност, като дишането и храненето, която няма отношение към истината (съответствието на мисленото и действителното).
Освен това словото е свободно тогава, когато има някакво неудобство (опасност) при казването на истината. Ако говоренето на истина беше напълно безопасно, тогава не би могло да се разбере дали човек говори заради нея (в което именно е свободата), или „просто говори“. С други думи, казването на истината трябва да има стойност (да се заплаща), и тази стойност е неудобството, което трябва да се понесе заради нея.
Някои хора достигат виртуозност в това, да се преструват, че говорят свободно. Правят го по два начина. Или говорят нещо, което прилича на истина, но не е, или казват истина, но без какъвто и да било риск заради това.

…

Свободата в приятелството е подобна на свободата на словото. Човек е свободен в словото само ако може да говори и неща, които не са „разрешени“. Но за да е способен да ги говори, той трябва да може и да ги мисли. Значи свободата на словото започва в мисълта; и ако се роди там, тя няма да остане скрита.
Така и с приятелството. Ако си приятел само с такива, с които това е допустимо (разрешено), това ще значи, че не си приятел и с тях – защото не си ги избрал свободно, а само се „задоволяваш“ с компанията им. Така че за да бъдеш приятел на когото и да е, трябва да си способен на приятелство и с „неподходящи“ („неблагонадеждни“, „непотребни“); а това ще е възможно, ако си поставил приятелството над властта и удобствата.
А това също се случва първо в мислите. Така че не е трудно да узнаем какво се случва в душата на конформиста – само разрешеното.

Независимият език

Не е възможно да надделеем в дискусия с някого, ако си служим с термини, които той самият е въвел (или отдавна е възприел). Защото тези термини се отнасят до понятия, които са елементи на неговата мисъл и съществуват точно за да обосноват неговото виждане за нещата. Като си служим безкритично с негови думи, ние само го подканваме да коментира собствения си светоглед; и влизаме в спор за детайли, но началата на светогледа му остават непокътнати, и дори потвърдени, защото те са територията, на която се води спорът. По този начин мисълта ни остава подчинена на неговата; и всички наши твърдения, колкото и умни да ни изглеждат, ще остават като улов в мрежата на неговата идеология.
Ето защо всеки разумен идеолог или привърженик на идеология е готов да прави отстъпки по отделни въпроси и понякога да се съгласява, че опонентът му е прав; но от специфичния й език той никога не отстъпва. Той се държи така, сякаш не разбира думите, които не са част от него. Затова, когато влизаме в противоборство с някоя вредна идеология, е необходимо да си служим с език, различен от нейния. Едва когато сме внесли ред в този език и можем да мислим чрез него, тогава ще имаме полза и от някои нейни термини. Но те няма да ни служат като инструмент на собствената ни мисъл, а само като знаци за заблужденията на опонента, които познаваме и сме опровергали.

6.
Властолюбие и провал

Добре действащата, значи справедлива и щастлива държава, дори да се появи някъде, ще бъде малотрайна.
Това се отнася и за общества, които не са държави (значи: самодостатъчни общности, предназначени да осигуряват човешкия живот във всяко отношение), а имат своя специална задача и се управляват според правила, донякъде аналогични на държавните закони. То не се отнася за семейството, което е естествено ограничено от природата и не се управлява според писани закони („семейният кодекс“ не се създава в семейството, а в държавата и чрез него държавата урежда положението на гражданите си, доколкото са семейни).
Всяка такава общност, била тя държава или нещо по-малко, се основава било заради щастливия живот на хората във всяко отношение, било заради успеха им като „някакви“.
Ако това е истина, то основателите действат разумно и безкористно и не от желание да властват, а заради самото общество и заради хората; като гледат на себе си само като на едни от участниците в него. Те нямат за цел властта, а познанието и доброто.
Тъй като общността е основана и в началото управлявана от такива хора, то тя обикновено е успешна, и това не остава скрито.
Тогава непременно (вътре в нея или отвън) се появяват някои, които пожелават да се възползват от нейния успех и да го превърнат в свой. Те лесно се сдобиват с властта – тъй като основателите, както и онези, които ги следват, никога не са имали за цел да властват и поради това нямат и воля да я опазват, а и не владеят практическите тънкости около нейното придобиване и удържане.
Новите властници употребяват според желанията си натрупаното от основателите и тъй като умеят да се сдобиват с властта, но не умеят да управляват, провалят общността.
Основателите или техните истински последователи изоставят провалената общност и се заемат с изграждането на друга.
Както изглежда, главната причина за провала на коя да е общност – а именно, властолюбието – се ражда и расте заедно с нейния успех.

279

за литературата, за обществото, за събитията днес, за човека, история

„Историософия“ (2020)

юни 22, 2020 Николай Гочев 1 Коментар

Дължа названието на историка Георги Ковачев, с когото се знаем покрай Магистърската програма „Антична култура и литература“. Видяхме се преди две-три години на „Шипка“ и споделихме кой какво прави.

– Аз чета от време на време Вашите публикации – каза той.
– Да… Те са, общо взето, с историческа насоченост – казах.
– Историософска, бих казал… – отвърна кратко той.

***

Съдържание:

I. История на света

А. Участници в историята
1. Цивилизациите – сухопътни и морски
2. Племена, нации, народи
3. Граждани, селяни, аристокрация

Б. Древност и античност
1. Египет – начало на историята
2. Калигула и Рим
3. Класическото наследство в България

В. Нашият век
1. Сталин – последствията
2. Европа 2018
3. Във войната влезе и Америка

Г. Историография
1. Как ще се учи история
2. Забранените учебници

II. България и нейните празници
1. Социализмът
2. Девети септември
3. Двадесет и четвърти май
4. Трети март
5. Време за идеология
6. Двуезичие

III. Духове на злото
1. За съдбата
2. Гноза и отстъпничество
3. Гръкомания

IV. История на литературата
1. Одисей и „Одисеята“
2. Трагедията
3. „Държавата“ на Платон и „Утопия“ на Мор
4. Херметическият корпус
5. „Фауст“

V. Православието
1. Критският събор
2. Автокефалията – македонска и украинска
3. Цариградският патриарх
4. Римският папа
5. „Сия“ или „сие“
6. „Вселенска“ или „съборна“

277

за обществото, за събитията днес, за човека, история, фрагменти

Исторически свидетелства

април 28, 2020 Николай Гочев Публикуване на коментар

„Бе време, когато се отнасях с лекота, като виждах, че щастието е в съюз с несправедливостта. Казвах си: „Е, така е! Нека му мислят тези, които са засегнати.“
Но откакто разбрах, че несправедливостта расте лесно и бързо, и че тя се трупа от поколение на поколение, че човещината и великодушието са само отделни, лични прояви, докато масовата несправедливост расте все повече и повече, от тогава реших за винаги да не премълчавам вече нито една несправедливост.“

…

Гьоте,
цитиран от Емил Лудвиг (1881-1948) в началото на книгата му „Рузвелт. Есе върху щастието и властта“, 1938. Превод Хр. Златаров. Библиотека „Златни зърна“ на Сл. Атанасов. Печатница „Фар“, 1945.

„Осемдесет и четири годишна, почти съвсем оглушала, тя държеше едно жилище в нашата семейна къща; за сега не можеше, дори и според новия „арийски закон“, да бъде извадена от там, и ние се бяхме надявали след известно време да можем по някакъв начин да я пренесем в чужбина.
Още една от първите виенски разпоредби я беше тежко засегнала. Със своите осемдесет и четири години краката й вече не държаха твърде и тя бе свикнала при своите всекидневни малки разходки да почива след пет или десет минути ход на една от пейките по Ринга или парка.
Хитлер беше едва една седмица господар на града, и вече се издаде животинската заповед, че евреи не бива да сядат по пейките – една от ония забрани, които бяха измислени само със садистични цели. Защото да се ограбват евреите, това все още имаше някаква логика и смисъл… но да се откаже на една стара жена или на някой изнурен старец правото за няколко минути да си отдъхне на една пейка, това можеше в двадесетия век да направи само човекът, когото милиони обожават като най-великия.“

…

Стефан Цвайг. „Светът от вчера“. Превод Ж. Драгнева. София. Библиотека „Златни зърна“. Редактор-стопанин Сл. Атанасов. Печатница „Фар“, 1945. с. 445.

„Може би германците недооценяваха съпротивителната сила на покорените народи. Може би те смятаха, че обезоръженият народ не представя опасност за войската, въоръжена до зъби. И най-после те бяха уверени, че Гестапо ще се погрижи за всичко. Гестапо отлично знае как трябва да се отнася с народ, който отказва да се покори.
Без да губи време, Гестапо пристъпи към работа. Палачите и агентите пристигнаха едновременно с войската в окупираната страна. Те не жалеха усилията си, но дори и тях озадачи и учуди ненавистта на „покорените народи“.
В Полша публичните екзекуции станаха всекидневно явление.
В Чехословакия изправяха противещите се до стената и ги разстрелваха.
В Норвегия концентрационните лагери, изтезанията и гладната смърт станаха всекидневна участ за ония, сърцата на които бяха пълни с ненавист към германците.
През септември и октомври 1941 г. смъртните наказания в окупираните страни зачестиха извънредно много. Стотици арести и десетки убийства се извършваха всеки ден. Истинските размери на тези злодеяния се все още неизвестни.
И все пак този чудовищен терор не даваше необходимия за германците резултат.
В Норвегия омразата срещу окупаторите все повече растеше.
В Холандия патриотите носеха забранени значки.
В Полша бяха организирани отреди, които започнаха партизанска война.
В Атина гръцките патриоти свалиха от Акропола знамето с пречупения кръст и го разкъсаха.
Във Франция хората станаха глухонеми и като че ли не забелязваха германския войник, когато той се обръщаше към тях с въпрос или предложение.

През 1916 г. полковник Николай опита да се бори с шпионажа в Белгия чрез забраняване на населението да отива от едно населено място в друго. Сега хитлеристите отново приложиха това средство във всички окупирани страни. Забранено беше придвижването дори между съседни села. Това ограничение се прилагаше дори и към швейцарските и американските консулски чиновници.
Всичко това се отразяваше крайно неблагоприятно и потискащо и върху самите германци. Те вече не се чувстваха така самоуверени, както по-рано. Сега против тях самите се водеше особена „война на нерви“, която изискваше жертви и от двете страни.“

…

Курт Рис. „Тоталният шпионаж“. Превод подполк. Ив. Дренски. София. Издава Отдел по печата, Ген. щаб – М.Н.О. Печатница на Военно-издателския фонд, 1948. с. 327-328

„Когато китайците убиха двама немски мисионери, в залива Киао-Чоу се яви германска ескадра и завзе китайското пристанище, а в началото на 1898 г. Германия получи от Китай това пристанище заедно с околната територия „в аренда“ за 99 години. За да осигури на Германия този пункт, Вилхелм II прати при китайските брегове голяма ескадра под началството на брата си, който трябваше да се яви там, както се изрази самият германски император, с „броненосен юмрук“.
„И на немците тряба место на слънчице,“ – така мотивираше в райхстага това пращане ескадрата тогавашния имперски канцлер (Бюлов). Наскоро и Русия получи „в аренда“ за 25 години Порт-Артур и Талиенван на Ляодунския полуостров, които при това трябаше да бъдат съединени със сибирската железопътна линия. В Англия се изплашиха, заговориха за война, но работата се свърши с това, че ней Китай даде „в аренда“ за 25 години Вей-ха-вей при входа на Печилийския залив, срещу Порт-Артур. Франция също получи каменовъглената станция Куанс-чеу-уан. Протегнала беше ръка и Италия, но нищо не й дадоха.
В Китай срещу европейските мисионерри и приелите христианството туземци се започна, след това особено по рода си разделение на Китай, едно народно движение, ръководено от тайното дружество на Големия Юмрук. Избити бяха около 300 европейци и до 30 хиляди китайци, а през лятото на 1900 т. боксерите („юмрукчиите“, в превод от английски) превзеха Пекин и заедно с войските на богдихана [китайския император, б.м. – Н.Г.] нападнаха европейските посолства, които няколко месеца бяха в обсада и бе убит германският посланик. Отиващите да отърват посолствата морски отреди на европейците също срещнаха съпротивление и също се подхвърлиха на опасност.
Първи спасители се явиха японците, а заедно с тях и русите навлязоха в Манджурия. Най-после и от Европа потегли на военни параходи войска от разните държави, под общата команда на германския фелдмаршал граф Валдерзее. „Прошка да не се дава и пленници да не се вземат!“ – заповяда Вилхелм II, и нека даже „след хиляда години ни един китаец да не дръзне да хвърли поглед върху немеца“. Китай след това трябаше да се смири.
В Европа, във време на всички тези усложнения на Далечния Изток, захванаха да приказват за „жълтата опасност“, т.е. за опасността от жълтата раса, против която раса солидарно се обявиха великите държави. По усмирението на Китай заедно с тях работеше и Япония, която започна да играе ролята на велика държава в Тихия океан.“

…

Н.И. Кареев. „Политическа история на Европа от Френската революция до днес“ (преводът е може би въз основа на Николай Ив. Кареев. „Общий курс истории XIX и XX века до начала мировой войны“, 1919). Превод Цв. Маринов. София. Книгоиздателство „Знание“, печатница „Ден“ (без дата, вер. през 1920-те). с. 266-267

„Всичко в нашата почти хилядолетна австрийска монархия изглеждаше основано на дълговечност, а самата държава беше върховен гарант на това постоянство. Правата, които даваше на своите граждани, бяха утвърдени с документи от Парламента, свободно избраното представителство на народа, и всяко наше задължение беше точно определено. Нашата парична единица, австрийската крона, се движеше в монети от чисто злато и ни даваше гаранция със своята стабилност. Всеки знаеше колко притежава и колко му се полага, какво беше позволено и какво забранено. Който притежаваше състояние, можеше с точност да пресметне какви лихви годишно му носеше то, а чиновникът, офицерът отбелязваха без колебание в календара годината на тяхното повишение или пенсиониране.

Всяко семейство си имаше определен бюджет, знаеше колко може да изразходва за жилище и храна, за облекло и летен отдих, освен това непременно пазеше грижливо и някаква неголяма сума за непредвидени случаи, болести и лекарски грижи. Който притежаваше къща, считаше я за сигурен подслон на своите деца и внуци; имението и търговската къща се наследяваха от род в род; още докато кърмачето беше в люлка, правеха вече в спестовната му книжка или касичка първата вноска за жизнения му път, една малка „резерва“ за бъдещето. Всичко в тази просторна империя стоеше здраво и непоклатимо на своето място, а най-високо – старият император; ако той умреше, знаеха (или мислеха), че друг ще го наследи и нищо няма да се промени в мъдро измисления ред. Никой не вярваше във войни, революции и преврати. Всяка радикална промяна, всяко насилие изглеждаха вече невъзможни в този век на разума.

Само тази сигурност правеше живота достоен да се живее и все повече съсловия жадуваха за свой дял в това скъпоценно благо. Отпърво на това притежание се радваха само имотните, постепенно до него се домогнаха и други съсловия; векът на сигурността стана златен век на застраховките.
В това умилително доверие, когато можеше да барикадираш живота си до последната пролука срещу всеки взлом на съдбата – въпреки цялата солидарност и скромност на тези принципи на живота – се криеше голяма и опасна самонадеяност. С презрение гледаха към предишните епохи с техните войни, глад и бунтове, отсъждаха, че поради липса на достатъчно просвещение човечеството не е било достигнало своето пълнолетие. А сега било въпрос само на някакви десетилетия, за да бъдат окончателно надмогнати всяко зло и насилие, и тази вяра в непрекъснатия, неудържим „напредък“ наистина притежаваше за онова време силата на религия.“

…

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома. Т. 5. „Светът от вчера. Дневници. Писма“. Превод А. Лилова. София. „Народна култура“. ДП „Димитър Благоев“, 1989. с. 13-14

274

за литературата, за обществото, за събитията днес, за хуманитаристиката

Италийци и италианци

март 12, 2020 Николай Гочев Публикуване на коментар

Гуарески и Италия

Джованино Гуарески е италиански писател. Това е така не защото пише на италиански, а защото пише за Италия. Но какво ще рече да пишеш за Италия и какво е тя?
Един съвременен историк на страната казва, че някои от участниците в похода на Гарибалди към Неапол (1860 г.) изобщо не познавали понятието „Италия“, а мислели, че „Талия“ (La Talia) се казва съпругата на пиемонтския крал Виктор Емануил II.
Така че те се сражавали за кралицата. В действителност по това време кралят бил вдовец, а бъдещата му съпруга не била с благороден произход и никога не е обявена за кралица.

„Италия“ е древно име, но през повечето време от известната ни история така се е наричал полуостровът; а държавите – една или повече – са били само „италийски“.

Историята, както най-често става, започва с недоказуем разказ. Понякога той се нарича „мит“, друг път – „легенда“. Може и „свещена история“.
Първият голям „италийски разказ“, за който знаем, е дело на римляните и може да се прочете при един от най-прославените от тях – Вергилий. Нищо чудно, че италиецът-флорентинец Данте избира точно него за водач на пътешествието си из ада и чистилището.

1. Италийци и италианци

Еней в Италия

Героят на Вергилий – Еней – бяга от горящата Троя, без да знае къде ще се установи. Боговете имат план за него; а той самият в началото е угрижен само за сина си Юл, стария си баща Анхиз и спътниците троянци. Няма какво друго да прави, освен да създаде град някъде из бреговете на Средиземноморието. По различни причини не успява да се задържи нито в Тракия, нито на Крит, нито на африканския бряг. Боговете му сочат пътя чрез предсказания на прорицатели (Хелен в Епир), думи на чудовища (харпията на Строфадите) и сънища.
Най-сетне достига Куме в Кампания, за която са му споменавали, и там намира полубезсмъртната Сибила, която го въвежда в подземния свят и го среща с починалия по пътя Анхиз. От него Еней узнава за бъдещето на рода си и света. Задачата му е да достигне Лациум, да се сроди с местните благородници и заедно да основат град.
След векове неговите потомци ще поставят основите на Рим. Римляните най-напред ще бъдат управлявани от царе, а след това ще създадат република; ще завладеят Италия, ще разпрострат властта си над сушата и морето и ще умиротворят „света“.

Заслугата на Вергилий е, че въвежда историята на Рим в основополагащия разказ на античността – този за Троянската война. Самата троянска легенда е включена в по-общия теогоничен разказ, който също е бил познат още от времето на Омир; и е стигнал до нас чрез поемата на Хезиод.
И така, с „Енеида“, в която съзнателно следва Омировото епическо разказвачество (епопея), Вергилий „легитимира“ участието на Рим в историята на Средиземноморието. Според поемата римляните от I в. пр. Хр. са потомци на бегълци от Троя; а родът на принцепса възхожда към техния водач, който е син на богиня. Така властта на Юлиевата фамилия – към която принадлежи и Август – получава своето теогонично основание.
При това древните троянци не са автохтонни азиатци. Те самите, както става ясно в течение на разказа, водят произхода си от Италия; а италиецът, поставил началото на троянската държава, се нарича Дардан.

С вековете и успехите си Рим добива автономност от предполагаемия си троянски произход. Той не се отказва от него, но става способен да добави разкази, които представят собствената му история като поне равна на разказаното в Омир.

Такива опити вече са правени. Есхил и Херодот пишат за победите на съвременните им гърци над Ксерксовата армия така, сякаш искат да доближат техните подвизи и имена до извършеното от ахейците на Агамемнон; и да го представят не просто като угодно на някои богове, но и като удовлетворяващо понятието за свобода и справедливост.
Един век по-късно Александър Македонски също извършва подвиг, достоен за епическо пресъздаване. Затова се говори, че едно от нещата, за които съжалявал, е че не е бил съпътстван от някой Омир. Тези възможни мисли на Александър и съвременниците му се потвърждават и от сведенията, че той жертвал на героите от „онази война“ на мястото, където тя би трябвало да се е случила; и че през целия поход носел със себе си една „Илиада“, прилежно положена в скъпоценно ковчеже, придобито при разграбването на походното жилище на Дарий III.

2. „Спартак“ на Джованьоли

Римляните помнят гръцката съпротива срещу Дарий и Ксеркс, и удивителното завладяване на Изтока от македонците; и се стремят да поставят начало на своя история, без да забравят миналото на Средиземноморието.
И така, те завладяват Италия и Сицилия; побеждават Картаген, Македония и Гърция; унищожават държавите на Александровите приемници и се справят с царете на Северна Африка и Черноморието.

Всичко това е направено още във времето на републиката, когато свободата на гражданите се осигурява чрез онова разделение на властите, за което говори Полибий: противопоставяне и сътрудничество на консулите, сената и народа. През първата четвърт на I в. обаче, когато държавата вече няма силен външен противник, започват гражданските войни. Това е времето, за което пише Рафаело Джованьоли в романа си „Спартак“.
Славата на Спартак е голяма, макар сведенията за него да не са много. Основният източник е Плутарх. В романа той е тракийски благородник. Сражавал се против римляните, попаднал в плен и бил взет на служба в армията. След това бил изпратен да воюва срещу сънародниците си; напуснал римляните и минал на тяхна страна. После пак бил пленен и продаден в школа за гладиатори. Там станал прочут с бойното си майсторство и след едно успешно сражение на арената получил свобода от Сула, по настояване на последната му съпруга. Това е знатната римлянка Валерия, която впоследствие става любовница на Спартак.
Заедно със свои приятели от гладиаторската школа, където работи като инструктор, Спартак създава тайно общество, чиято цел е да организира спасението на робите, принудени да се сражават като гладиатори. Към заговорниците проявява интерес известният бунтар Катилина, който участва в техните срещи. Малко остава съзаклятието да бъде разкрито, но Спартак и приятелите му са спасени, защото Юлий Цезар, тогава млад мъж, но вече с високо положение (pontifex maximus), се среща с него и го предупреждава за опасността.
Заговорниците се справят с изпратените срещу тях римски кохорти, а след това, благодарение на пълководческата дарба на Спартак, побеждават няколко пъти редовната римска армия, като в течение на две години числеността им нараства и достига 75 000 бойци, организирани в 15 легиона.
Романът съдържа перипетии и лични истории. Един от консулите се среща със Спартак и му предлага да разпусне армията срещу обещание за лична и семейна сигурност (става дума за връзката му с Валерия и за общата им дъщеря). След разногласия с предводителя на германските гладиатори (който става жертва на коварството на гръцка куртизанка, дарила голямото си богатство на въстаниците поради любовта си към Спартак, но отблъсната от него) армията губи два легиона и едва успява да задържи други, чиито командири също били разколебани.
Накрая цялата римска военна мощ се насочва към Италия, за да спре въстанието. В една последна битка войската на Крас побеждава гладиаторите, а Спартак загива героично.

За италианеца, и особено за този, който изследва историята и душевността на своята нация, е невъзможно да избегне мисълта за древния Рим. Самият Гуарески, чийто превод вече е на разположение на българския читател, е живял и воювал във време, когато идеологията, въведена от партията на Мусолини, препоръчвала на италианците да следват примера на прочутите си предци, които някога били господари на южна и западна Европа, и на близкия Изток.
Но отношението на италианеца-патриот към древния Рим трудно може да е само положително. Едно, защото този Рим е бил езически; и второ, поради въпроса за свободата.
През първите седем века след основаването и особено от началото на IV в. пр. Хр., когато завоевателната политика на града започнала да дава резултати, станало ясно, че римляните малко ги е грижа за правата на италийското население. За тях Италия била завоювана територия, подобна на която и да било друга. Затова в съзнанието на италийците езическият Рим винаги е бил град на господарите; и не само той, но и този на папите, заради многовековното им институционално, политическо, а не рядко и военно влияние.

Така че когато Джованьоли, придавайки романтично-живописен вид на прочутите римляни от I в. пр. Хр. (хора с необикновени качества, рядко добродетелни, но могъщи и подобни на трагически герои), все пак застава на страната на бунтовниците и Спартак, той го прави като италианец, който има двойнствено отношение към Рим. Неговата първа грижа е свободата и то – свобода за всички. Не е чудно, че всички издания на книгата започват с едно кратко писмо до автора, подписано от Джузепе Гарибалди, където се казва:

„Драги ми Джованьоли,
Аз погълнах вашия „Спартак“, макар че имам малко време за четене, и той ме изпълни с въодушевление и възторг към Вас. Надявам се, че вашите съграждани ще оценят голямата стойност на произведението Ви, ще го четат и ще се научат от него на несломима упоритост в борбата за светото дело на свободата.
Вие, римлянино, сте обрисували не най-добрия, но най-блестящия исторически период на великата република, периода в който гордите господари на света започнаха да затъват в тинята на порока и развалата.
Аз, който съм освободен роб, Ви благодаря за това и Ви благодаря за моментите на вълнение, които преживях при четенето на книгата…
Нека Вашите съграждани укрепнат при спомена за толкова герои, които до един спят в родната земя, земята, която няма да има вече гладиатори, няма да има и господари“.

Много е вероятно под влияние на впечатленията от обединението на Италия, авторът да е придал на войната на Спартак черти, напомнящи походите на Гарибалди: и то не само онези от 1860, но и други, които не са имали такъв успех.
Най-напред, Спартак е неримлянин и неиталиец, а също и не-грък. Той е тракиец, значи човек с произход, който цялата античност, като се започне поне от Тукидид, е смятала за варварски – в утвърдилия се през вековете негативен смисъл. Като военачалник обаче той се доближава до Пир и Ханибал; а целта му е по-справедлива от тяхната. Защото те са се стремели само към завоевание или отмъщение; а той – към освобождение на обезправените.
Така и Гарибалди. Когато се „договаря“ с Виктор Емануил II за обединението на страната, той, като човек от незнатен произход, представлява неаристократите, тоест „народа“, и така легитимира нововъзникващата Италия като страна на равни и свободни.

3. „Божествена комедия“

В поемата си Данте не споменава често името „Италия“. Подобно на Вергилий той гледа на полуострова преди всичко като на „място“, където се случват световноисторически събития, а и където самият той е роден и живял. Неговата Италия не е „една“, както е един Рим като древен имперски център, или Флоренция като независима република.

„Божествена комедия“ е едновременно теологична и исторична. Също като „Одисея“ и Хезиодовите поеми, тя се занимава „с всичко“. Избирането на Вергилий за водач показва, че Данте поставя себе си в традицията на великите древни епици; но не забравя, че е италиец. Старата история заедно с митологията присъства навсякъде из „Ад“ и по-малко в „Чистилище“. Към нея се прибавя онзи исторически отрязък, който по-късно ще бъде наречен „средновековие“; и пак не чрез общи изказвания за времената (както у Хезиод с неговото разделение на златен, героически и други векове), а чрез присъствие на образи от миналото.
При това тези хора още съществуват. Някои са мъртви дотолкова, доколкото са в ада и ще останат там; но това не значи, че ги „няма“. Така и тези в чистилището, с тази разлика, че макар да страдат, те все пак „имат надежда“. А онези, които са в рая, са дори по-живи от живеещите на земята; и в тях има толкова повече живот, колкото са по-близо до Бога, Който, както четем в Евангелието, е не само „Пътят, Истината и Животът“, но и Любовта.

Влиянието на Данте върху съзнанието на новите италианци е огромно и причината не е само в славата му.
Първо, италийците в неговата поема са вече християни.
Освен това неговата Италия не е далеч от онази, която познават съвременниците на обединението. Тя е разделена на множество автономни и полуавтономни области: кралства, владяни от чужденци, папска област с колебливи граници, по-малки и по-обширни графства и херцогства, сред които особено влиятелни са тези на Милано и Пиемонт. И накрая, републиките – Венеция, Генуа и Флоренция. Това е свят, който италианците до средата на XIX в. познават и не смятат за чужд.
Друга причина за влиянието на Данте е определеното му отношение към политически и обществени въпроси, по които италийците не престават да размишляват и до днес.
Той е, както се вижда на много места в поемата, монархист (затова е и „гибелин“). Надява се един ден италийските държави да бъдат умиротворени от императора на Свещената римска империя. Възхищава се от Юлий Цезар, както е видно от това, че убийците му Брут и Касий са поставени в последния кръг на ада, в самата паст на Луцифер, заедно с Юда Искариотски.
В неговия „Рай“ откриваме душата на император Юстиниан I. Това значи, че той мисли земния владетел на Италия не непременно като „италианец“, а като световен християнски монарх – какъвто Юстиниан се е стремял да бъде.

Макар да е италийски християнин, а може би точно поради това, Данте не е поклонник на папството. Неговите партийни и лични врагове във Флоренция и другаде са били точно „паписти“ (гвелфи).
Но и в цяла Италия, включително след обединението, отношението към папството е двусмислено. Няма съмнение, че мнозина италианци са избрали агностицизма, масонството и дори атеизма точно поради натрупаните недоволства от делата на Ватикана в Италия, а и в света.

4. Преди 1494 г.

Макиавели (1469-1527) също е писал художествена литература, но не толкова сериозна. С богословие не се е занимавал, а е проучвал политическите събития в родния си град и Италия. Нещата, за които Данте споменава по поетико-драматически начин, той разказва в проза и исторически.
Не много след разделението на империята, Рим е подложен на тежки варварски (не-гръцки и не-италийски) нашествия. Само 15 години след възцаряването на Хонорий (395 г.) градът е превзет и разграбен от вестготите. Не много по-късно същото е сторено и от вандалите.
В 476 пр. Хр. вождът на херулите и турингите Одоакър на свой ред нахлува с войските си в Рим и взема решение да детронира последния император; и след това, признавайки Римска империя със столица Константинопол, се провъзгласява за крал (rex) на Италия.
Не повече от две десетилетия по-късно друг северен военачалник – остготът Теодорих – навлиза в Италия, убива Одоакър и поема управлението на по-голямата част от полуострова; и избира за столица на владенията си крайморския град Равена.

Макиавели разказва събитията в следващите векове стегнато и достъпно, сякаш пише учебник. След Теодорих идва времето на Юстиниановата „реконкиста“. За три десетилетия неговите пълководци Велизарий и Нарзес завоюват почти цяла Италия. Южната част на полуострова остава, с временни отстъпления, константинополска до средата на XI в., когато е завладяна от норманите на Робер Гискар.
През втората половина на VI в. на полуострова нахлуват лангобардите, изтласкват византийците от Севера и го владеят необезпокоявано около два века.

Във втората половина на VIII в. папите влизат в съюз с франките, което става причина за няколко техни похода на юг от Алпите и довежда до коронясването на Карл I Велики за император на Запада. Така, на основание на т.нар. donatio Constantini се възстановява западната Римска империя, чиято столица ще бъде северно от Алпите; а нейни „принцепси“ няма да са италийци и други средиземноморци, а германци.
Императорската титла няма да се придобива по наследство или настояване на армията, както става в древността, а чрез избори от упълномощени за това лица.

В 30-те години на IX в. Сицилия е завладяна от арабите-мюсюлмани, които през миналия век са нахлули на Иберийския полуостров и са застрашили земите на франките; но настъплението им било спряно от армията на Карл Мартел (732 г.).
През следващите два века италийските земи се разпределят между франките на север, лангобардите и папството в средата, и византийците на юг и в Сицилия.
Към средата на XI в. папата предлага на норманите, които и преди това се подвизавали из полуострова като наемници, да атакуват южна Италия и Сицилия. Нападението им се оказва успешно. Те основават там свое кралство, което им служи и като база за нападения срещу византийските и до неотдавна български територии на Хемуския полуостров; и улеснява кръстоносните походи, първият от които започва през 1096 г.
По същото време се разгаря противостоенето между свещения римски император и папата.

Всичко това е разказано в кн. I на „Флорентински истории“. След това Макиавели преминава към историята на Флоренция. От края на XI в. нататък италийските градове забогатяват и се разрастват. Най-голям е напредъкът на Венеция, Милано, Генуа, Пиза и Флоренция. Градското население се стреми да постигне независимост както от императора, който формално е владетел на италийския Север, така и от папата, който освен че владее територии в централна Италия, упражнява власт и другаде, чрез местните епископи. Така се появяват различни форми на градско и държавно управление – комуни, синьории, републики; и наред с тях узаконената тирания на благородническите родове в графствата и херцогствата.
Изложението е по-подробно от 1434 г. нататък. Става ясно, че държавите из Италия страдат от вътрешни политически интриги, които лесно преминават в граждански войни. Същевременно противоречията между самите държави никога не стихват – както поради естественото властолюбие на светските властващи, така и поради интригите, идващи от папството.

Решение на тези проблеми Макиавели вижда в една просветена монархия, която в идеалния случай да се разпростре върху целия полуостров. Пример за такава власт той открива само в дейността на някои от Медичите.

Десет въпроса за Италия

Ако искаме да разберем някой италийски епик или историк след Данте и Макиавели, можем да си послужим с един инструмент за наблюдение, който бих нарекъл „мрежа“. Това е съчетание от исторически представи (и същевременно въпроси за решаване), които не могат да бъдат избегнати, дори на пръв поглед авторът да не говори за тях.
Вече видяхме някои:
– възникването на Рим и легендите около него;
– могъществото на римската държава, постигнала в рамките на своето време и представи „власт над света“;
– езичеството и робовладението в древна Италия;
– папата като светски монарх и „началник на християните“;
– що е „истинско християнство“;
– отношението на италианците към следантична Европа;
– присъствието на „неиталиански“ владетели на италийска земя;
– отношението между аристокрацията и „другите“;
– политическата раздробеност на полуострова;
– добрият вид държавно устройство (Данте и Макиавели имат пред очите си и републики, и монархии).

5. „Годениците“ – национален роман

„Годениците“ се появява за пръв път през 20-те години на XIX в. Книгата е имала успех и тогава, но Манцони продължил да работи върху нея повече от десетилетие.
В началото, както в Сервантесовия „Дон Кихот“, се казва, че писателят е попаднал на ръкопис, съдържащ любопитна и не неприятна за четене, но не много добре написана история. Затова внесъл някои поправки, засягащи архаичния и на места излишно приповдигнат стил; и сега я предлага на читателите с надеждата, че ще бъде посрещната благосклонно и положеният труд няма да се окаже напразен.

Действието се развива в края на 1620-те в селце, разположено на брега на езерото Комо. По това време Милано заедно с околните земи е провинция на испанския крал; а из градчетата и селата на областта се разпореждат испански благородници, охранявани от местни хора. Това са най-често неосъдени разбойници, обикновено наричани bravi (смелчаци, храбреци). Тези „bravi“ тормозят населението и без да са на служба при испанците. Проблемът е известен на кралската администрация, която неведнъж издава укази за забрана на „дейността“ им, заплашвайки ги с най-сурови наказания; но нито разпорежданията, нито многобройните смъртни присъди довеждат до видима промяна.
Някои престъпници разполагат с голямо богатство и са фактически независими от окупационната власт. Населението не може да разчита на никаква правна защита; адвокати не липсват, но те обслужват било испанците, било престъпните „принцове“. Единствената обществена фигура, на която хората могат да се надяват, е местният архиепископ, кардинал Федериго Боромео.

Същинския разказ се отнася до премеждията на двама младежи от селото, Ренцо и Лучия, които наскоро се били сгодили. От Лучия обаче се интересува и местният силен човек, испанецът дон Родриго. Той изпраща двама свои „служители“, които предупреждават свещеника (отец Абондио) да не бракосъчетава годениците, ако не иска да има неприятности. Свещеникът се изплашва и отлага брака.
Младежите все пак намират покровител и това е един монах от ордена на капуцините, на име Кристофоро. Той си издейства аудиенция при дон Родриго и го съветва да спре да тормози сгодените; и след като е поканен да напусне дома, предупреждава, че такива като него няма да избегнат Божието възмездие. После помага на Лучия да се скрие в един манастир близо до Монца.

Тя обаче е предадена от игуменката Джертруда, за да бъде отвлечена от двама bravi и доставена на дон Родриго. Тъй като организацията по отвличането не била по неговите сили, той се обърнал за съдействие към един особено опасен и могъщ местен престъпник, чието име разказвачът не може да каже и затова го нарича само „Безименeн“. Лучия е доведена в неговия замък.
Кротостта, отчаянието и добродетелите на девойката са такива, че закоравелият злодей се трогва и не я предава на похотливия испанец. Вместо това заповядва да се грижат за нея. После отива да поговори лично с архиепископа. А той, макар да знае що за човек е „Безименният“, го приема доброжелателно, припомняйки евангелското „ако някой загуби една овца, няма ли да остави деветдесет и деветте в кошарата и да тръгне да търси загубената?“ И така този опасен човек се разкайва, променя се и се превръща в защитник на бедните и онеправданите.

В същото време Ренцо е в Милано, където бушуват вълнения поради недостига на храни. Там е набеден, че призовава хората към бунт; и избягва извън границите на областта – в Бергамо, където служителите на миланския ваместник не могат да го заловят.
Не след дълго се завръща да търси годеницата си. По това време в областта избухва тежка чумна епидемия, в която загиват мнозина, а сред тях и преследвачът на младежите дон Родриго. Те двамата също се заразяват, но преболедуват и оздравяват.
Ренцо узнава, че докато била затворничка в замъка на „Безименния“, Лучия дала обет на Света Богородица: ако се спаси от похитителите си, да не се омъжва, а да стане монахиня. И когато ѝ напомня, че вече могат да се оженят, тя му отвръща, че не смее да наруши обета.
Тогава се намесва отец Кристофоро. Преди време, по настояване на един влиятелен роднина на дон Родриго, той бил изпратен „на послушание“ чак в Римини. Заради чумата обаче се завърнал отново в Милано. Използвайки авторитета си пред Лучия, той успява да я убеди, че не е редно да се обвързва с обет, който ще засегне и друг човек. А в случая това не е и кой да е, а собственият ѝ годеник. Затова предлага да я освободи от обета. Лучия, без да се колебае много, приема предложението.
След всичко това двамата годеници се оженват, заживяват щастливо и им се раждат деца – момчета и момичета.

Историята на Ренцо и Лучия, освен че е увлекателна и трогателна, е интересна и с това, че е вече един „новоиталийски“, тоест същински италиански текст.
Защо ни е нужно да настояваме на тази разлика в названията? Защото когато говорим за „Италия“ на Гуарески, на де Амичис (за който ще стане дума след малко), на Джованьоли и Манцони, а и на техните предци, живели дори 300 години преди написването на „Годениците“, ние не разбираме същото, както когато говорим за Италия на Вергилий, или за тази на Данте и Макиавели.
Причината е, че единна Италия на XIX-XX век, чиято поява сякаш се е готвела от векове, е страна, където властта няма да принадлежи на някой общоевропейски император или на съзвездие от воюващи крале и местна аристокрация, съвместно с управляваното от папата духовенство; а на едно мнозинство, което се нарича „народ“ (popolo) или „нация“ (nazione). Това, което ще го направи единно, е наддиалектният литературен език (създаден на основата на тосканското наречие); общата територия (Апенинския полуостров); и освен това римо-католическата религия и нейната институция, от която италианците ще очакват не просто да се „намира“ там, но и да поеме грижата за тях в по-голяма степен и по-иначе, отколкото за другите римо-католици по света. Ако не направи така, те ще започнат да се колебаят дали да припознаят това духовенство за „тяхно“, или да го смятат за някое, което само случайно се е оказало между тях.

6. Едмондо де Амичис – „Сърце“

Повествованието в „Сърце“ се води от първо лице. Героят се казва Енрико и е седмокласник от Торино. Семейството е петчленно, от средната класа и живее небогато, но без лишения.
Книгата ¬е представена като дневник на една учебна година, към който впоследствие са направени добавки:
„Той записвал всеки ден в тетрадката си, както можел, онова, което виждал, чувал и премислял в училище и вън от него; а баща му в края на годината написал тези страници по неговите бележки, като гледал да не променя мисълта и да запази, доколкото било възможно, думите на сина си. След четири години, когато вече бил в гимназията, синът прочел ръкописа и добавил в него нещо от себе си, като се възползвал от още пресните си спомени за лицата и нещата.“
Разказите на учителя и писмата от родителите имат строго възпитателна цел. Записките на самия Енрико, отнасящи се до училищното всекидневие, също са в такъв дух.
Съучениците му (те са само момчета, училищата са разделени на мъжки и девически ) се различават по характер, семейно и материално положение, и идват от различни области на Италия. Някои са даровити и великодушни, други – състрадателни, трети – бедни, четвърти – със забавено развитие, пети – високомерни и саможиви, шести – непоправимо зли.
Задачата на училището е да сближи тези момчета така, че да се почувстват едно общество. Главното основание е, че всички те са „италианци“. Затова в деня, когато става ясно, че в класа има нов ученик и той е от Калабрия, учителят повиква отличника на класа и му нарежда да поздрави и прегърне новодошлия. Учениците знаят, че Пиемонт е сравнително богата област и оттам е съвременната кралска династия; а Торино до неотдавна е била столица на цяла Италия. Калабрия пък се намира точно на противоположната страна на полуострова; тя е бедна и селска, като почти цялото население на Юга. Но всичко това е минало и неважно, и сега трябва да бъде забравено. Същественото е, че това са области на една държава и са равни като части на единна Италия.

Разказите, които учителят ежемесечно им дава да четат, се отнасят до историята и героите на страната.
Има разказ за дванайсетгодишно момче, което помага на войници, сражаващи се срещу австрийците, като се качва на дърво и съобщава разположението на противниковата войска; и е убито от вражески куршум.
Или: бедно дете пътува на френски кораб от Барселона за Генуа и приема подаяния от чужденци. Когато ги чува да се изказват презрително за Италия, с възмущение им хвърля обратно дребните пари, които е получило.
Или: едно от момчетата в класа е загубило майка си. За да го утеши, учителят решава да му продиктува писмо на Мацини, в което той съветва свой приятел как да понесе тази загуба.
Или: в Торино се празнува рождения ден на Виктор Емануил II – първия крал на обединена Италия.
Или: по повод смъртта на Гарибалди бащата на Енрико му пише писмо, в което размишлява за величието на неговия подвиг и безсмъртната му слава.
Или: омъжена италианка с деца заминава за южна Америка, където да поработи като домашна прислужница. Установява се в Буенос Айрес и изпраща на близките си писма, както и част от спечелените пари. След като писмата престават да идват, нейният тринадесетгодишен син решава да замине сам за Америка, за да потърси майка си. Пътува 20 дни с кораб. Когато пристига, узнава, че майка му се е преместила в друг град. След като отива там, го отпращат към друг; и така прекосява почти цяла Аржентина. Накрая открива майка си, и то тъкмо в момента, когато трябва да ѝ се направи спешна операция. Тя отказвала и твърдяла, че предпочита да умре. Но след като видяла сина си, желанието ѝ за живот се върнало и лекарите я спасили.
Или: момче и момиче пътуват с кораб от Ливърпул за Малта. Момчето е кръгъл сирак, а момичето било дадено на една роднина от Лондон да се грижи за него и вероятно да му завещае част от наследството. Тя обаче загинала в катастрофа, не оставила нищо и то трябвало да се прибере при родителите си в Италия.
Корабът попада в буря и започва да потъва. Спасителните лодки се напълват и накрая остава едно място – за дете. Морякът казва, че ще вземат по-малкото (което е момчето). То обаче отвръща, че момичето е по-леко от него и ѝ отстъпва мястото си – и така, с цената на живота си, я спасява.

Още десет въпроса

След Манцони и де Амичис „мрежата“ от въпроси за Италия може да бъде разширена и „сгъстена“ с още някои:
– дали италианците не са жертва на чужденци;
– съществува ли италиански „народ“;
– може ли Италия да бъде „обичана“;
– защо страната е пълна с криминални престъпници и как да им се противодейства;
– кои са „италианските герои“;
– справедливо ли е да има такива големи разлики в материалното и обществено положение на италианците;
– как да се възпитават младежите;
– кой е италианският език (силно различаващи се диалекти; клириците и юристите си служат с латински);
– трябва ли Италия да бъде монархия;
– имат ли нужда италианците от християнството.

7. Разказите на Джованино Гуарески

Дон Камило

„Дон“ Камило е селски свещеник, някъде из долината на р. По. „Камило“, като всяко име на литературен герой, не е избрано случайно. Това е личното име на първия министър-председател на обединена Италия – граф Кавур.
Отец Камило също работи за единството на страната си. Решава градоустройствени въпроси, води партийни борби, понякога воюва, включително с оръжие. Той е противоположност на Абондио от „Годениците“: не е боязлив и не се стряска от заплахи. В пристъп на гняв вдига предмети, които човек с обикновена сила не могъл дори да премести. Така напомня древните епически герои, способни да хвърлят камъни, които „и двама от днешните хора не биха могли да помръднат“.
Дон Камило е лидер на опозицията в селото, тъй като кметът е комунист. Той води съвестно богослужението и извършва всички необходими треби. Комунистите му напомнят за своя атеизъм и му натякват за отживялостта на „религиозните предразсъдъци“, но не могат да се лишат от услугите му. Когато им се роди дете, отиват за кръщение. Това не винаги да минава гладко, както когато кметът иска да нарече сина си Ленин. Камило му отказва.
Подобно на разказите от дневника на Енрике, историите на Камило завършват щастливо. Освен това в тях има и морал.
Понякога се случват малки чудеса. Някои жители настояват да бъдат погребани без опело и близките изпълняват волята им; но тъй като на път за гробището катафалката минава по главната улица, а там е храмът, се случва конете да спрат пред него и да откажат да вървят нататък. Затова един от по-заможните хора завещал част от парите си за покупка на автомобил-катафалка. Но когато дошло време за погребението, автомобилът също спрял на входа; и тръгнал чак когато се разнесло биенето на камбаните.
Или: партийците от селото решават да създадат колхоз (първия в Италия). За тази цел поръчват трактор от Съветския съюз, и наистина го получават. Представянето на трактора обаче се проваля, тъй като и той, също като катафалката, отказва да се движи. Макар и добър механик, кметът Пепоне дни наред не може да открие повредата. Накрая се обръща към свещеника и му предлага да се помоли за успеха на ремонта.
Отец Камило произнася молитва, освещава трактора и той тръгва.

Папата и кралят

Също като класика Манцони, Гуарески вярва, че съществуват достойни клирици и че някои от тях може да са на високи постове. И все пак не споменава папата, освен веднъж, в „Писмо до дон Камило“. Там се изказва иронично за приема, даден от папата на Андрей Громико, и за странните нововъведения, които неговият герой, разбира се, предпочита да не изпълнява.
Всичко това, също като представянето на комунистите, е изпълнено в пародиен и комедиографски дух. Като патриот и консервативен римо-католик, Гуарески се отнася отрицателно към „глобалистичното“ поведение на ватиканските първосвещеници. Той вижда на дело това, което би могло и да се прогнозира: че за да останат сред силните на този свят, папите са съгласни на всякакви отстъпки от традицията.

Едно от многобройните и очевидни подобия между Гуарески и де Амичис е препоръката „да ценим учителите си“. Веднъж бащата на Енрике го завежда при своя учител от прогимназията, който е много стар. Разказвачът обръща внимание на бедната обстановка, малката пенсия и „това ли е, което учителят заслужава след толкова десетилетия труд за децата“.
Така и при Гуарески. Една от най-уважаваните жителки в селото е старата учителка, която била изучила „всички“. Независимо от годините и бедността тя продължава да се държи строго и заповеднически, включително с кмета и свещеника. Когато дошло времето да си отиде от този свят, разпоредила да повикат дон Камило, за да му каже някои неща: „но да не се бави, защото няма намерение да отлага умирането си заради него.“ Въздържала се от изповед, но заръчала при погребението ковчегът ѝ непременно да бъде увит в „кралското знаме“.
Разказаното не е без отношение към биографията и убежденията на автора. Известно е, че майката на Гуарески е била учителка. Той самият пък, като противник на комунизма, хладен към папството, критичен към следвоенния „контролиран плурализъм“ и разочарован от фашизма на Мусолини, би трябвало да е останал в известна степен монархист.

Антикомунизъм в средата на века

Политическите симпатии никога не са лишени от лично основание. Но то мъчно може да бъде установено, дори да сме срещали човека, а не само да сме го чели. Гуарески сигурно е имал свои причини да не харесва комунистите; но наред с това е имал и някои, общи за него и сънародниците му.
След Втората световна война ИКП (Италианска комунистическа партия) е втора политическа сила в страната с мощна външна подкрепа – СССР на Сталин, победител във войната, контролиращ цяла източна Европа, включително половината от Германия.
Самата партия е в морално силна позиция. Тя е била преследвана при Мусолини, участвала е в Съпротивата, така че излиза „чиста“ от онези трагични събития. Това не може да се каже нито за папата, нито за краля, нито дори за по-голямата част от „народа“; няма спор, че Мусолини е бил подкрепян, изрично или мълчаливо, от повечето италианци. След ВСВ комунистите са обсъждали възможността за „революция“, но действия не са били предприети може би поради изричното предупреждение от Москва да не се надяват на подкрепа. Във всеки случай напрежение е имало, особено след атентата срещу Толиати през 1948 г.

Общите (нелични) причини за антипатията на Гуарески към комунизма идват от това, че е вярващ римо-католик и патриот на Италия (в духа на де Амичис-овия патриотизъм). Комунистическото движение още в предсъветската си епоха е глобалистично: то се стреми към „пълна и окончателна победа на пролетариата по целия свят“. Както пророкува Достоевски, тук става дума за проект, идейно подобен, ако не и генетически свързан с политиката на папския католицизъм. Това обяснява и дълбокото недоверие на мнозина италиански и италийски патриоти – от Гуарески чак до Данте – към папския институт.
Ватикана, също като древноримския принцепс и сенат, не го е грижа точно за Италия, макар в течение на векове той непрестанно да си „служи“ с нея. Същото се отнася и за ИКП, пък и за коя да е комунистическа партия. Защото и комунизмът, подобно на папството, не създава народи – той само ги употребява.
Наред с това италианските комунисти в прозата на Гуарески не са само революционери и глобалисти; те са приятели, а следователно и „агенти“ на СССР. Но лесно ли е да харесваш държава, с която твоята страна доскоро е била във война и където са загинали и изчезнали хиляди твои сънародници? Така че Камило, който в някои разкази е член на делегация на италиански комунисти в Съветския съюз, не отива там от празно любопитство, а по-скоро на нещо като поклонение на мястото, където са оставили костите си много италианци.
И още: при всичката си революционност и атеизъм, СССР продължава да бъде възприеман просто като една по-нова „опаковка“ на Русия. Но нима Русия не е исторически враг на Европа – еднакво на протестантско-англиканска и римо-католическа Европа? Тя е точно това, като православна империя. Тогава какви симпатии от страна на един италиански патриот и римски католик?

Италианското съгласие

„Малкият свят“ е разделен между Пепоне и дон Камило, както цяла Италия е разделена между прозападни християндемократи и гледащи към СССР комунисти. И както през годините из страната са проблясвали искри, от които е можела да пламне гражданска война (като в отсрещна Гърция), така и тук.
На едни избори някой бил дочул по радиото, че комунистите печелят с голяма разлика. Веднага се появява списък на жителите на селото, от които то трябва да бъде „освободено“. На едно от първите места е името на дон Камило. Тогава кметът Пепоне влиза в дебат с инициатора на разправата за това, дали терорът е полезен за партията; и докато спорът тече, всички по-изявени комунисти дотичват при свещеника, за да му кажат да избяга, докато е време. После се оказва, че вестта е фалшива, резултатите са други и ИКП пак остава втора. Изтреблението на враговете на пролетариата се отлага.
Камило се грижи за съселяните си, без значение дали са комунисти или не. Взима участие във временното експроприиране на няколко частни мотоциклета, за да бъде откарано детето на кмета до градската клиника; тъй като нужните лекарства липсват, а няма и транспорт.
Или: завежда едно 14-годишно момче, чиито родители се тревожат, че се учи зле, в работилницата на Пепоне; и се оказва, че на момчето точно там му е мястото, защото има дарба за механик.
Друга история: по внушение на група музейни работници дон Камило се съгласява да свалят статуята на ангела от храмовата камбанария, тъй като бил ценен паметник от XII в.; да го поставят във витрина, а на негово място да качат дубликат . Свещеникът се съгласява, но после съжалява – защо този ангел, който е стоял там толкова векове, да не продължи да пази селото и хората? Извиква Пепоне и през нощта двамата връщат статуята на камбанарията, а във витрината поставят копието. И никой не узнава за това.

В „Дневника“ на де Амичис някои деца са добри и кротки, а други – заядливи и зли, и си остават такива; учителите и съучениците им не успяват да ги приобщят.
А тук не е така. Свещеникът не отстъпва от вярата и традицията, но сметне ли нещо за добро, успява да се договори с всекиго и да го постигнат заедно. Комунистите на Гуарески са индоктринирани, заблудени, смешни; но не са „смъртни врагове“. А освен това е казано: „обичайте враговете си“.

Диалог със съвестта

В края на предговора си към цитирания сборник от „Камилови“ истории, Гуарески пише:
„Но ако има някой, който е оскърбен от разговорите с Христос, нищо не мога да направя; защото този, който говори там, не е Христос, а е моят Христос – тоест, гласът на моята съвест.“
Това пояснение съобщава нещо, което не е трудно да се забележи при прочита на разказите – че „свещеникът Камило“ е автопортрет на писателя.

И все пак са възможни и други начини да се олицетвори съвестта. Не мисля, че е лесно да се открие православен писател, чийто герой да разговаря с Богочовека по такъв доверен и приятелски начин, както това става в разказите на Гуарески.

Да погледнем към първия измежду тях – Достоевски. Неговият Зосима също разговаря с хората за всекидневните им дела и тревоги; а в записките си размишлява по нравствени и богословски въпроси. Но той никога не „си говори“ с Христос.
В същия роман обаче има един персонаж, който се обръща към Него, заговаря Го и Му представя възгледите си. И е забележително, че той е високопоставен римо-католик. Христос обаче не му отвръща нито дума.
Не е без значение, че тази история е представена не направо от разказвача, а от един негов герой – даровит, високоинтелигентен човек. След известно време той бива удостоен с кратък и небрежно-дружески разговор от страна на някакъв кой знае откъде дошъл, на пръв поглед безличен, неинтересно изглеждащ и все пак странен посетител.
Не е нужно да споменаваме неговото име.

Христос воскресе,

15 май 2022

Николай Гочев

…

„Джовани (sic) Гуарески е живял в Парма, близо до река По, където бил роден през 1908 г. Както той сам разказва, родителите му се надявали да стане корабен инженер. Впоследствие учил право, рисувал и покрай другото давал уроци по мандолина. Не е бил плешив; написал е осем книги и е бил 5 фута и 10 инча на ръст. „Имам и брат“ – казва – „но предпочитам да не го обсъждам. Имам също така четирицилиндров мотоциклет и шестцилиндров автомобил; и освен това жена и две деца“. Като млад рисувал карикатури за хумористичното списание „Бартолдо“. Когато започнала войната, бил арестуван от политическата полиция, защото цяла една нощ крещял по улиците [по това време брат му бил изчезнал в Русия, и той нямал никакви сведения за него]. През 1943 г. бил пленен от немците в Алесандрия и тогава възприел девиза: „Няма да умра, дори ако ме убият“. Изпратили го в Полша, където прекарал времето си в различни концлагери до април 1945. След войната се завърнал в Италия и станал главен редактор на „Кандидо“ в Милано. Умрял през 1968.“
(„The Little World of Don Camillo“. Transl. by U.V. Troubridge. Penguin Books, 1962/69; със съкращения и добавки от собствения му предговор на стр. 7-11)

…

Текстът е писан като предговор към „Малък свят. Избрани разкази от Джованино Гуарески“. Студио Беров, 2022.
Публикувам го без бележките под линия.

https://слово.бг/кънигꙑ/малък-свят.bg.html

273

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания