Архив на категория: за събитията днес

2 ян 2019

25 години по-късно

Ето няколко десетки публикации с отношение към работата и философстването ми, които Димка откри, избра и внесе в университетския сайт „Авторите“. Без нея не бих се справил – нито с тази задача, нито с много други. И затова й благодаря!

Честита 2019!

***

1 Фантастичното през античността (поредица от интервюта). 2018
2 Херметически корпус. Превод, предговор, послеслов, библиография и коментар. 2018
3 Диодор Сицилийски. Историческа библиотека (превод на откъси). 2018
4 Пароска хроника 1-30 (превод). 2018

2018

5 Александрия ІІ (сборник статии) 2017
6 Аристотел. Метафизика. Книга I-III и X-XIV. Второ издание. 2017
7 Аристотел за комедията и смешното 2017
8 Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод и бележки. 2017
9 Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия. 2017
10 Превод и коментар на Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Официален сайт на БПЦ, 2017

2017

11 Софокъл. Антигона. Двуезично издание и предговор. 2014
12 Living with the Ancients: Vasilka Tapkova-Zaimova. A Biography with a Commentary 2013
13 Браковете – вчера и утре (по повод статията на Михаил Шиндаров) 2013
14 Фантастичното през античността (първо издание). 2012
15 Херметически корпус. Превод, предговор и библиография (първо, ел-издание) 2012

2012-2016

16 Платон. Епиномис (превод, на личен блог). 2011
17 Jewish Wars, Ancient and Modern Paganism, and the future of the EU 2011
18 The European Constitution and Greek Political Thought (with some remarks on Plato) 2011
19 Предговор към „Клавдий Елиан. Всякакви истории“. Превод Райка Николова 2011
20 Историята на Рим, видяна с помощта на Полибий и Амиан Марцелин. 2010
21 Теокрит. Идилия XV. Сиракузанки, или две приятелки на празника на Адонис (превод) 2010

ЧРД

2010-2011

22 Athens and the Unity of the Greek Community towards the End of the Classical Antiquity: Some Reflections on Demosthenes’ Political Speeches 2009
23 Теократичната държава: Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство. 2009
24 Плутарх. Алкивиад, 17 (превод и коментар). 2008
25 Рецензия за „Ялдаваот. История и учение на гностическата религия“ от архим. Павел Стефанов. 2008
26 Apollonius Rhodius in the Modern Literature: the Interpretation of Robert Graves. 2007
27 Шарл дьо Монтескьо като историк на Римската държава. 2007

2007-2009

28 Писма до Егина (Философско-епистоларен роман за живота и философията на Платон). 2006
29 За отговорността. Отговор на Огнян Радев. 2006
30 За предстоящия юбилей на Класическата гимназия. 2006
31 Замъкът на родоските рицари. 2006

2006

32 „Платоновият диалог“ от Невена Панова. Рецензия. 2005
33 Ars Academica (сатирична новела). Част І 2005
34 Атина и единството на гръцката общност в края на класическата епоха. 2005
35 Мишел Фуко като читател на гръцката класика. 2005
36 Херодот и частите на света. Част І. Царуването на Дарий. 2005
37 Херодот и частите на света. Част ІІ. Египет. 2005

2005

38 POIESIS. Класически и съвременни опити по теория на старогръцката литература. 2004
39 Монологични размишления за преподаването. 2004
40 Изследвания за херметизма (част от дисертацията). 2003
41 Античният културен модел според марксистката философия на историята. Алексей Лосев. 2003
42 Писано слово, словесна култура и образованост през XXI в. 2003
43 Александрия. Разкази за книги, хора и градове (сборник статии). 2002
44 Александър Ничев за литературната теория на Аристотел. 2002
45 За Порфирий и „Пещерата на нимфите“. Отзив за превода на Владимир Маринов. 2001

2001-2004

46 Аристотел. Метафизика. Първи български превод. Книги І-ІІІ и Х-ХІV преведени от Н. Гочев и редактирани от Д. Гочева. Книги ІV-ІХ преведени от Иван Христов. Академично издание с встъпителни студии от Димка Гочева и Иван Христов, индекси, коментари и библиография. 2000
47 Глобализация и метафизика. 2000
48 Един разказ за Роман Томов. 2000
49 Symposion, или античност и хуманитаристика (съставителство на сборник в чест на Б. Богданов). 2000
50 Мит и литература 1: пътят към осъзнатия избор. 2000
51 Отвъд началния дар. Рецензия за книгата на Георги Тенев „Страхът на резидента от отзоваване“. 2000
52 Цивилизация и варварство в атическата трагедия. Бележки към „Перси“ на Есхил. 2000

2000

53 Античният херметизъм (книга по дисертацията). 1999
54 За оригиналите и трудния достъп до тях. 1999
55 Откъси от „Никомахова етика“ на Аристотел, „Писма до Квинт“ от Цицерон, „За Божия гняв“ на Лактанций и „Етимологии“ на Исидор. Приложение към Майлс Бърниет. Гняв и отмъщение. 1999

1999

56 Софокъл. Антигона. Буквалистичен превод на трагедията (за постановката в театър „Сфумато“). 1998
57 Hermetica и традиционната хуманитаристика. 1998
58 Образцовата трагедия. 1998
59 Тялото на книгата. 1998
60 Античният херметизъм – извори, доктрина, изследвания и структура на централния мит (дисертация). 1997
61 Из „Гръцките магически папируси“ (преводи). 1997

1997-1998

ян 2018

за Арист. 2

Египет – начало на историята

I. Египет. Място и време

1. Египет – средиземноморска страна

Че Египет е средиземноморска страна, това не се нуждае от доказателства.
Първо, може да погледнем географската карта. Но още по-добре е човек сам да се отправи натам; не е нужно да бъде с кораб, може и със самолет.
От София самолетът лети над планините, минава край атонския полуостров и прелита над няколко малоазийски острова. След това отминава южния бряг на Мала Азия (където е била древната Ликия); отдясно се вижда Родос. Дотук полетът продължава един час; и след това има още един, който е само над море и облаци.
Тогава се появява Делтата с извитото й крайбрежие, и на върха й се различава езерото Бурулос, подобно на лагуна. В античността то се е казвало „Себенитско“, по името на ръкава, който се е вливал в него. Тогава ръкавите (или устията) на Нил са били седем. От тях сега са останали два – на запад е Розетският (някога Болбитски), който се влива недалеч от Александрия, а на изток е Дамиетският (някога Фатнитски), над който минава самолетът, като слиза към Кайрското летище.

2. Мумията на Рамзес II

Древността на Египет сякаш се вижда с просто око; или във всеки случай свидетелствата са по-убедителни, отколкото другаде. В Кайрския музей се намира „стаята на мумиите“, където в прости стъклени сандъци се пазят 12 тела на фараони, сред тях някои от най-прочутите. Там са завоевателят Тутмос III (XV в. пр. Хр.), Сети I (XIII в. пр. Хр.) и синът му Рамзес II, малко отделен от останалите.
Мумията му е не повече от 1,20 на дължина, както и останалите; лицето е разпознаваемо, носът е характерен и кожата е запазена. Така че през стъклото ние буквално виждаме човека, който е царувал тук преди Троянската война. Ако разчитаме на Омир, ще кажем, че когато той е починал, Приам и Нестор са били мъже в разцвета на силите си, а Одисей и Агамемнон са били още невръстни деца.
Библеистите и египтолозите традиционно поставят Мойсеевия „Изход“ по времето на Рамзес. Така че в „стаята на мумиите“ ние виждаме лицето на човека, който може би е виждал Мойсей и е разговарял с Аарон.

3. Херодот и Нармер

Друга забележителност на Кайрския музей е т.нар. Палитра на Нармер – това е малка каменна плочка с изображения, представящи победите на царя над неговите врагове. Нармер трябва да е бил първият цар на обединения Египет (Горен и Долен); и е датиран около 3100 пр. Хр.
Може би за него говори Херодот, когато казва, че първият цар на Египет „след боговете“ е бил някой си Мин (с йо-та). В Манетон той е споменат като „Менес от Тин“. В текста (според цитата на Евсевий) се припомня съобщението на Херодот и се казва, че той го нарекъл „Мен“ (с е-та). Така че съобразно приетата датировка се оказва, че Мен е царувал около 2650 години преди Херодот да посети Египет; а разстоянието между Херодотовото посещение (ако допуснем, че то е било към 450 пр. Хр.) и нас е към 2470 години – значи по-малко, отколкото между него и Мен.
В какъв смисъл тогава Херодот е древен автор?

II. Средновековие и „Средно време“

Един от начините да узнаем какво е древността, е да помислим какво е средновековието. Средновековието е част от европейската периодизация на историята и означава времето, когато Европа е държавно християнска и църковно единна. Затова началото на средновековието се търси между първите десетилетия на IV век (Сердикийският и Миланският едикти, Първи вселенски събор) и средата на VI-ти (решението за платонизма на Пети Вселенски събор, 553 г.); а краят му е между средата на XV (превземането на Константинопол) и началото на XVI в. (Лутеровите тезиси от 1517).
Впрочем има дати, което позволяват допълнително разместване – Църквата се създава в 30-те години на I в., а мюсюлманската експанзия е в първата половина на VII в. – също възможни начала на средновековието. Рим формално напуска Църквата в 1054 г. (при патриарх Михаил Керуларий), което е една по-ранна дата, сочеща към края на средновековието. Но дали ще вземем ранните граници – Петдесетница и отпадането на Рим, или късните – превземането на Александрия през 641 г. и началото на Реформацията – продължителността на европейското средновековие се движи между 900 и 1000 години.
Във всеки случай под „средновековие“ се разбира най-общо „Средното време“ на европейската история. Тогава Европа е „християнска крепост“ – вътрешно тя е единна и връзката между държава и Църква е силна; и е обградена от мюсюлманите, езическия свят и Атлантическия океан. През т.нар. „Новото време“ (от Ренесанса и османското завоевание до днес) евангелската проповед се разпростира по целия свят, но християнското единство на Европа е нарушено.
И така, ако приемем едни „средни“ граници за трите периода на нейната история, това може да са VIII в. пр. Хр (Омир и олимпийските игри – начало на античността), IV в. сл. Хр. (Първи Вселенски събор и Константинопол като столица – начало на средновековието) и XV в. (мюсюлманите влизат в Константинопол, а Колумб достига Америка – начало на „Новото време“).
Значи древността, която наричаме и античност, продължава 11 века, средновековието – също 11, а Новото време засега е 6. Но това е историята без Египет. Ако го добавим, границите на периодите й ще трябва да се разместят.

III. Древност и „Средно време“ в Средиземноморието

1. Начало и край на средиземноморската древност

Историята на Египет е толкова дълга, че дори епохата на Новото царство изглежда древна на онези, които ние смятаме за древни. Ето защо бихме могли да гледаме към ранните й епохи с очите на гърците от времето на Солон и на евреите от времето на Иеремия – които впрочем са били съвременници. За гърците от 600 г. пр. Хр. Троянската война е древност; а за съвременните им евреи древност е Изходът, и още повече времето на патриарсите, което достига най-много до началото на Средното царство.
Така че в представата си за древност ние можем да се присъединим към тях и да поставим в началото й Нармер (Мин, Мен или Менес на Херодот и Манетон), а в края – смъртта на Мойсей и Рамзес II, изчезването на хетската държава, разрушението на Троя и критските дворци, и запустяването на микенските крепости.

2. Средиземноморското „Средно време“

При това положение „Средното време“ на Европа (като средиземноморска област) се оказва всичко онова, което сега се нарича „античност“, заедно с онези източни и южни страни, които са й влияели.
Това ще бъде въздигането и рухването на новоасирийското царство със столица в Ниневия (от края на X до края на VII в. пр. Хр.); навлизането на евреите в Палестина и появата на царство със столица Иерусалим, Първият храм, разделянето на държавата след Соломон, унищожението на Израил от асирийците на Саргон II и разрушението на Храма от Навуходоносор (XII-VI в. пр. Хр.); възходът на финикийските градове, на първо място Тир и Сидон, и основаването на Картаген (X-IX в. пр. Хр.); краткотрайният възход на Мидия и Лидия, и създаването на персийската империя, простираща сe от Индия до Егейско море на запад и Етиопия на юг.
После, навлизането на дорийците в континентална Гърция; колонизацията на Йония, Южна Италия и Сицилия; времето на полисните тирании и възходът на Атина; основаването на Рим, царската и първите векове на републиканската му епоха.
Всичко това е предмакедонският и предримски период от „Средното време“ на средиземноморска Европа. След Александър и наследниците му, които побеждават и си поделят персийската империя, идва разширението на републиканския Рим, завършило с отнемането на Египет от македонската династия и установяването на принципата.
После идва Христос и се създава Църквата, и „Средното време“ завършва тогава, когато според познатата ни периодизация завършва античността.

IV. Средиземноморско и атлантическо „Ново време“. Припокриване на епохите

Познатата ни периодизация, която дели европейската история на античност, средновековие и „епохи на Новото време“ е интересна с това, че макар да не въвежда ново летоброене, тя сякаш го игнорира. От една страна, християнската епоха все още се нарича „нова ера“, от друга обаче чрез троичното делене се въвежда нещо по-ново, а именно времето от средата на XV и началото на XVI в., значи от Мехмед Фатих, Колумб и Лутер нататък. Това означава, че след като Старият свят (източното Средиземноморие с Египет, Светите земи и Константинопол) изглежда загубен, погледът на Европа се насочва към Новия свят, а именно към земите отвъд Атлантика. Това значи и война за тези земи: не само срещу тамошното население, но и между самите завоеватели.
И тъй като това е нещо ново, то дава основание за определяне на граница между епохата на собствено християнска (средновековна) Европа и тази на по-нова Европа, която е притисната и от ислямския свят, и от борбата между собствените си „деноминации“ (римо-католическата и вариациите на протестантството); и може би под влияние на този двоен натиск преодолява Атлантика. Заради това последното тя може да се нарече „атлантическа“.
Ето защо е възможно да говорим за две периодизации на европейската история – по-дълга, „средиземноморска“ и по-кратка, „атлантическа“.
Ако се върнем към средиземноморската, ще видим, че частите й, които назовахме, не се закачат една за друга, като вагони на влак, а се припокриват, като могат да продължават успоредно с векове. Както стана дума, египетската древност съпътства „Средното време“ на иерусалимските евреи, финикийците, асирийците, гърците, вавилонците, персите и римляните до VI-ти или дори до средата на IV в. пр. Хр. (детронирането на Нектанебо II, 343 пр. Хр.), така че тя се припокрива с него в продължение на осем века и половина (ако поставим за дата на началото му разрушението на Троя). А самото „Средно време“, като епоха на разделеното езичество, обединило се накрая в околоморската римска държава, припокрива с около 500 години „Новото“, което започва на Рождество Христово или Петдесетница.

конф 15 дек

V. Новите Средиземномория

Познатата ни периодизация въвежда представите за средновековие и „Ново време“ с граница около 1500-та, и така определя епохата на църковно единна и средиземноморска Европа като отминала. На нейно място идва Европа, разположена на двете страни на Атлантика и придвижваща се към бреговете на Индийския океан. Това огромно водно пространство, заобиколено от суша или ледове ще бъде новото, второ Средиземноморие. И ако владетелите му ще се наричат християни, това няма да бъдат старосредиземноморските християни от Иерусалим, Антиохия, Александрия, Константинопол и Рим; а други.
Това е нов поглед към историята, който не се нуждае от първата епоха на предишния и затова се отказва от древността на Египет, Палестина, Финикия, Месопотамия, Мала Азия, Крит и микенците, и поставя за свое начало гърците от Омир нататък.
Този поглед обаче, тъй като е насочен на запад, не взима предвид другата посока, в която се придвижват европейците, а именно по суша. Това е пътят на руското царство, което се разпростира източно по маршрут, успореден на Александровия, но по-северен от него; и накрая стига дотам, докъдето Александър не успява, а именно до бреговете на Тихия океан; и дори за известно време се прехвърля на съседната суша, чийто най-северен край се нарича Аляска. Това е пътят, по който Европа открива своето трето и последно Средиземноморие – Големият океан на планетата.

VI. Защо да си служим със „Средиземноморската“ периодизация

Ето някои преимущества на периодизацията:

1. Приема за „Ново време“ и последен период на историята този, който съответства на употребяваното от самите нас летоброене.
2. Чрез припокриването на епохите дава по-реалистична картина на взаимното им влияние.
3. Приближава ни към класическите гърци и римляни, като ги премества от най-стария към средния период на историята.
4. Включването на Египет съответства на значението, което му отдават гръцките автори и Библията, и ни доближава до истинското начало на историята.

х след Амарна 2 б

Нилски дневник

Ден 1

(10-ти ноември)

Самолетът минава над яз. „Искър“, лети над Рила, Пирин се очертава ясно, като драконов гръб (напомня Тайгет), после Беласица (вдясно).
Вижда се морето, минава се над светогорския полуостров, различава се Амуляни. После атонският връх, едва пробива облаците. В далечината над облаците – само Олимп. После над Лесбос, след това – Хиос или Самос. Забелязва се смътно нещо, което прилича на Крит.
Появява се южната част на Мала Азия – Ликия, а югозападно от нея – Родос; по на изток едно островче (май не е било островче, а облак, обаче понякога ги бъркам – иначе би имало острови на съвсем невероятни места, като триъгълника между Кипър, Крит и Делтата). Отвъд Родос с мъка се различава нещо, подобно на Карпатос. Летенето над Средиземно море е дълго, има плътни облаци на места; хоризонтът е ослепително син.

Изведнъж се различава бряг, много подобен на александрийския – ивица суша, зад нея вода, и после пак суша. Навлиза се над Делтата, но не се вижда нищо, защото е облачно (или изпарения, или смог). След малко започва да се различава земята, плътно застроена. Виждат се шосета и реката – извита като змия, към морето тясна, по-навътре в сушата – по-широка. Самолетът завива наляво към летището, виждат се жилищни квартали – само еднакви блокове. Градът изглежда пясъчен. Приземяването е леко, без клатене, земята е абсолютно равна, добра видимост.

Плащаме визата, която се лепи за паспорта; минаваме проверката, взимаме багажа и се качваме на автобус. Нощно Кайро не се различава много от София, но има повече билбордове и е по-голямо (над 20 мил.). Задръстванията са сериозни. Минахме по два моста над Нил, които затварят островче (престижен градски квартал).

Т. разказва за града и живота на египтяните в по-ново време. Аналогии между египетската и българската история. После минава към древноегипетската история – периодизация, източници, хронология. Сириусовата година – равна на 1460 години. Разливите на Нил, трите реколти и трите сезона. Ние делим времето според египетските мерки – 360 дни, 12 месеца, 12 дневни+12 нощни часа. Египетската хронология е опора на хронологията на останалите народи в древния Изток. Арабите-завоеватели са малцинство в сравнение с местното население (древните египтяни трябва да са били към 3 милиона, толкова и във времето на арабското завоевание, а също и в края на 19 в.).

Днес Египет доближава 100 мил. население; революцията от 2011, хиперинфлация и бедността на голяма част от населението. В страната обаче има и милиони милионери. Етнически (генетически) днешните египтяни са преки наследници на древните. Коптите. Християнство и ислям в Египет. Мнозинството египтяни изповядват исляма, но не смятат себе си за араби.

Влизаме в Александрия – дълъг крайбрежен булевард. Ефектен мост над вливаща се в морето река (Канобското устие?). По-навътре улиците са зле поддържани. Има много боклук, изхвърлен направо на асфалта; немалко недовършени и необитаеми сгради. Хотелът е висок, осветен, претенциозно обзаведен. Стаята е на 11-ти етаж: картата не работеше, един служител слезе и се качи с мен – разбираше руски, бил от Луксор. Две легла, едното е близо до вътрешна врата, през която се чува разговор в съседната стая. Изглед няма, само пердета.

Ден 2

Отиваме в парк (Ал-Монтаза)
Александрия 5
принадлежал на крал Фарук (1-ва половина нa ХХ в.). Вила срещу морето в йонийски стил и с имитации на антични статуи на входа. Дворецът на Фарук – сега национализиран.
Посещаваме римските бани с театър,
Александрия 6
мозайка с птици. Има остатъци от статуи от македонския период на Египет (някоя царица като Изида).
После „катакомбите“ – погребение от ок. I в. сл. Хр., с изображения на Анубис, Хор и др. около тялото на мъртвия.
Александрия 10 а
„Колоната на Помпей“, издигната от Диоклециан, част от храм на Сарапис. Пред колоната има сфинксове.
Александрия 11
Посещение на „Цитаделата“ (Кайтбай), намираща се там, където вероятно е бил остров Фарос. Строена 1477, реставрирана, подобна на Родоския замък.

Обяд, разговор на маса.

Посещение на Александрийската библиотека.

Връщане към Кайро (240 км.), спиране в Гиза. Хотел „Оазис“ – голямо пространство, пълно с редици едноетажни стаички и алеи между тях, номерата не се откриват бързо. Вечеря и интересен разговор с Т. и И.

Ден 3

Ставане в нормално време и потеглихме за пирамидите (към 8 ч.). Около 20-тина минути по шосето за Кайро, свиване вдясно и отляво над бетонната ограда се видя, сивееща поради мътния въздух, пирамидата.
пирамидите 1
Подскочих на място (или сърцето ми). Такава сграда не съществува.

Автобусите спряха пред касите, където се купуват билети за общ вход и вход за вътрешността на пирамидите. Попитах Т. коя е била, той каза: „Хеопсовата“. Влязохме и я приближихме, откъм сенчестата страна.
пирамидите 3
Повечето от групата влезе вътре, аз походих насам-натам, сблъсках се с един досадник, който най-нахално ми поиска билета (и му го дадох!).
S
После – на „Слънчевата лодка“, където накупих малко книги.
След това се срещнахме пред Хефреновата пирамида
S
където беше пълно с деца и камили.
пирамидите 9

пирамидите 10

С автобуса минахме откъм западната страна на пирамидите и направихме снимки и на трите наведнъж.
пирамидите 14
После слязохме до сфинкса и там пак малко снимки.
пирамидите 16

Обядвахме в един просторен ресторант и после насядахме на терасата на миндери в османски стил.

Отидохме до Египетския музей, който е в тежка претенциозна сграда и с такива надписи по фасадата.
музеят 2
Експонатите се поразителни
музеят 5
статуи от Старото царство (вкл. единственото сигурно изображение на Хеопс; принц Рахотеп и жена му Нофрет), разбира се и от по-нататъшната история (глава на царица Хатшепсут
музеят 9
втори оцелял бюст на Нефертити
музеят 12
стела на семейството на Ехнатон, които се обръщат към Слънцето; извънредно красива глава на майката на Ехнатон, която видях впоследствие на снимка; канопи с хубави женски глави като похлупак; статуя на Хатхор като крава, покровителстваща Псаметих), златото на Тутанкамон (и една удивителна кварцитна статуя 300/73 см., и нея видях по-късно),
Тутанкамон
фаюмските портрети върху увити мумии и стаята с мумиите на 12-те фараона – сред тях Хатшепсут, Тутмос III, Сети I, Рамзес II. Там е и „Стелата на Нармер“, която в суматохата забравих да погледна.

Направихме посещение на някакъв парфюмериен магазин в който не влязох, оставихме част от групата на „светлинно шоу“ при Сфинкса и се прибрахме.

Ден 4

Потеглихме на юг като отминахме пирамидите – видях ги за втори ден, отдалеч.
По магистралата и през пустинята
след Гиза 2
стигнахме до пирамидата на Снофру (или Хуни-Снофру, при Медум)
S

Хуни-Снофру 4
– не толкова висока, но величествена
Хуни-Снофру 9
Някои влязоха, докато разглеждах равнината отвисоко. В Египет всичко е равно, освен някои редки възвишения, като тези при Амарна: и като се изкачиш дори на 50 м. над равнището на реката, се вижда много надалеч.
Хуни-Снофру 7

С отиването на юг въоръжението става видимо. Навсякъде сме ескортирани, наблюдавани и обградени от хора с автомати, по-рядко пистолети. Може и картечници.

Стигнахме до пирамидата на Аменемхет III – в Хавара, към 27 км. от гр. Фаюм, която изглежда повече като купчина тухли, отколкото като пирамида.
Хавара 2

Пристигнахме в Каранис (Крокодилополис, Ком Ошеем). Разгледахме къщичката на някакви американски археолози от началото на XX в. с такава почтителност, сякаш и тя е гробница на фараони. Развалините са точно до магистралата, което било лошо за обекта, тъй като позволявало лесни кражби.
Крокодилополис 1

Обядвахме във Фаюм, в едно симпатично ресторантче с двор и поляна. Със С. поговорихме на масата за езици и полиглотия.
S

Вечерта пристигнахме в един претенциозен хотел (собственост на скандинавци, преди време служел да снимат филми) с ниска фасада, голям двор с изглед към езерото, грандиозно фоайе и мебелировка.
в хотела

Ресторантът също беше лъскав. Вечеря и приятен разговор с две дами.

Ден 5

Станахме твърде рано, със събуждане в 4 и половина. В 6 и малко тръгнахме и към 10 стигнахме до гробницата на Петозирис – забележителна!
Петозирис 1
В преддверието има изображения от всекидневния живот (селскостопански труд), а вътре – как боговете приемат душата. Всичко това от последната трета на IV в. пр. Хр.
пустинята 3
До нея е „гробницата на Исидора“. Т. предложи да преведем епитафия – малко мъгляв текст, който при посещението на самото място се прояснява. Мумията на жената е запазена (първа трета на II в. сл. Хр.). После – в катакомбите, където имаше препариран (мумифициран) павиан.
некрополът 2

След това пристигнахме в Амарна
към Амарна 7
където видяхме две гробници на приближени на Ехнатон, с негови изображения: едната била ползвана като църква, а в другата някой бил гледал животни (упрек към „християните“). Стенописите са красиви, колоните – характерно египетски.
към Амарна 10
Обаче заваля дъжд (!) и ни измокри докато слезем. Мислех, че ще има промяна в програмата, но се оказа, че намокрените са малко и недостатъчно мокри.
9 до Амарна
Раздадоха ни храна в пакети, която не ядох, но пих гроздова (заради дъжда).
Минахме покрай някакъв храм от времето на Ехнатон, от който беше останала една колона.
към Амарна 11

Стигнахме гробниците в Бени-Хасан
след Амарна 5
няколко и почти еднакво украсени. От тях можеше да се научи, че египтяните са развивали борбата (1200 г. преди първите олимпийски игри) и че дорийската колона е всъщност египетска.

Пресякохме за втори път Нил по моста
към Амарна 3
и се установихме в Ел-Миня (с бюст на Нефертити на един площад). Хотелът е „Гранд Атон“ с бунгала, но ресторантът не е много приветлив.
Д. ме покани на шоу (парти) в двора на отсрещния хотел (казва се „Нефертити“, както почти всичко в града), на поляната. Не ме оставиха да пресичам сам улицата, съпроводи ме въоръжен охранител. Постоях 15 мин., колкото да видя как върви, и си тръгнах.

Ден 6

Потеглихме сутринта от „Гранд Атон“, където си забравих обувките (в нишата на гардероба). Казах на Д., той рече, че намирането им е „трудно, но не невъзможно“.

Попътувахме из пустинята
към Абидос 7

към Абидос 12

към Абидос 16

и стигнахме Абидос – храм на Сети I, допълван от Рамзес II.
Абидос 1
Отвън на фасадата колоните са правоъгълни
Абидос 3
вътре – огромни и дебели, заоблени отдолу, а капителът – със загатнат фалически вид.
Абидос 7
Има доста отделения и релефи по стените
Абидос 16

Абидос 19
Т. направи лекция (още в автобуса) за устройството на храма. Два пъти сме пресекли Нил (ако се съди по снимките) – веднъж към 6.30 и веднъж към 10.30, преди Абидос. Храмът е ограден и има пропуск и място за билети – Т. отбеляза, че това е станало последните години, преди достъпът бил „ей-така“.

На излизане минахме покрай един смешен хотел в египетски стил, откъдето ни донесоха обяда (в цветни пакети, като за торта). Със С. коментираме автентичността на йероглифите и стилистиката на египтианизирането.

Пак през пустинята, към Дендера
Дендера III 17
(минаваме през населено място с площад, в чийто център има огромна ваза с изрисувано око на нея). След 20-тина минути стигаме комплекса, той е огромен
Дендера II 18
с гигантски вход
Дендера 1 а
пред който има две редички от по четири колонки в гръко-римски стил (коринтски капители)
Дендера 2

Първият ми телефон угасна още в началото на разглеждането. Напразно взех книги, но мъдро – резервния телефон. Т. се възмущава от някакви французи, които преди време (към 1820-та) разбойнически отмъкнали релеф със зодиак на един от таваните. Сега е заменен с гипсова отливка, боядисана в черно – наистина, твърде грозна. Колоните на централния храм са още по-удивителни от тези в Абидос, релефите често са цветни, а капителът е фараонска глава (после обаче прочетох, че била на Хатхор).
14 след Амарна

Едни френскоезични туристи ми направиха хубава снимка на стълбичка в едно от многобройните помещения (било важна зала, свързана с празнуването на египетската Нова година).
15 след Амарна
Разменихме с Т. реплики за музейните работници, които спасяват старините, като ги крадат. „И още има за спасяване“ – добави той.

Вечерта към 19 ч. стигаме Луксор – храма на Рамзес II с един обелиск отпред (другият бил отнесен някъде в Европа) и солидни пилони
Луксор 1
Вътре колоните след входа и във вътрешния двор не подлежат на описание – изглежда като грандиозен филм, но е наистина.
Луксор 21
Хотелът е чудесен (Steigenberger Nile Palace), с вътрешно дворче и приятни стаи (прозорецът гледа към дворчето).

Щяхме да ходим в магазин за папируси, автобусът закъсня и се отказах, и пих бира „Сакара“ в дворчето.
бира С
Трябваше да направя записки още тогава, но припадах за сън, а на следващия ден трябваше да се става в 4.

Ден 7

Легнах да спя след 1 като се чудех дали изобщо ще спя, но се оказа, че не е трудно. След 3-4 спонтанни събуждания и едно по телефона станах, взех малката чанта и пуловера и се отправих към фоайето.

Отправихме се с първата група към лодчицата на Нил. Беше тъмно и малко хладно. Раздадоха ни някакви формуляри със списък на участниците и инструкции.
17 след Амарна
На другия бряг се качихме на маршрутка, която ни закара до плаца. Там – страшна гледка.
балон 3
Огромните балони (над 20 м. височина, а сигурно и повече) се надуват с горелки, подобни на тези в газовите котлони, но с друг размер. Изглежда като подготовка за адския огън.
Балон 2
Помислих дали няма да изгоря преди да се кача, но в кошницата не беше горещо, даже огънят приятно топлеше.
Балонът се откъсна и заплава във въздуха – първо на ниско, после доста по на високо, така че прехвърли и първия хълм.
Балон 11

Балон 10
балон 17
S
Нил се виждаше добре, после и изгревът. Казах им, че нямам желание това да свърши някога (Фаустовският облог).
след изгрева 2
след изгрева 8

S

след изгрева 7
Един час летене изглеждаше като 5 мин. – приземихме се в някакъв царевичак
19 след Амарна
(М. ме поправи, че било захарна тръстика).

Върнаха ни с маршрутка сравнително бързо – към 7.30 при 7 по програма (но програмата е замислена така, че да позволи до час и повече отклонение). Свалих си куфара и ръчните чанти след голямо оглеждане (все едно, нямаше да сляза бос) и пих обилно кафе вътре и вън от ресторанта. Качихме се пак на лодка, този път специално за да почувстваме реката.
по Нил 5

по Нил 8

по Нил 14

Качихме се на автобусите и тръгнахме на обиколка из Луксор и околностите. Първо – колосите на Мемнон (предобраз на Евл. и Хр. Георгиеви),
Мемнони Долина 4
после „долината на царете“, ефектна като пейзаж, и той подобен на снимачна площадка за „онези филми“.
Мемнони Долина 9

Мемнони Долина 12

S
Имах чувството, че ме боли корем и това отклони вниманието ми от гробниците, които бяха доста и близо една до друга. Имат тъмен коридор, изцяло запълнен със стенописи и надписи около тях, и завършващ с камера, където е бил саркофагът. Т. каза, че това са „езотеричните записи“ и там се намирали текстовете, които превежда.

После – храм на Рамзес III, с немалки размери, солидни пилони и важни релефи (победата над „морските народи“).
Рамзес III 5

Рамзес III 11

Рамзес III 14

Рамзес III 37

Т. ни увери, че рязането на ръцете на трупове не е варварски обичай, но дори и да е, европейците през XIX в. били правили същото, а и повече от това. Цветовете по горните прагове са ярки.
Рамзес III 17

Рамзес III 21
Отсреща е базата на българската египтологическа мисия, която после навестихме.

Посетихме някакво градче, където били намерени записи, важен източник за всекидневния живот. Там от 100 години работела френска археологическа мисия.
напускаме 1

напускаме 3
Влязохме в три малки и теснички гробници с необикновено ярки и ясни стенописи. Пазачът ми показа божествата и поиска да му се плати, и аз не отказах. На път към автобуса купих зелена статуетка на Озирис след кратък и успешен пазарлък (от 200 п. на 4 д.).

Отидохме в българската база, където имаше градинка с палми и храсти, масички в двора и сграда с надпис „Hotel `Pharaohs`“. Пихме бира и вода, и си приказвахме. Т. се сбогува братски с египтяните, които поддържаха обекта и потеглихме, отминавайки за десети път колосите на Мемнон.
напускаме 6

Не влязохме веднага в пустинята, а някъде към 18 ч., и към 22 ч. стигнахме Хургада.

Ден 8

(17-ти ноември)

Стаята е доста голяма. Сутринта направих малко снимки на двора и излязох да видя морето.
таласса 2
От двора се излиза на плажче, което е само за хотела – заливчето е съвсем малко и изглежда специално изкопано за тази цел; преградено e с шамандури като с решетка. Няма много за снимане, но все пак – Червено море! Сандалите ми се напълниха с пясък, за който помислих, че ще стигне до София.
таласса 10
Хургада е най-южният руски град. „Повече от 50% руски туристи“ – каза Т. Надписите са обикновено на арабски и руски, аналогично на Кайро, където са арабско-английски.

Пътят към летището е равен, пълно е с хотели и палми. Накупих подаръчета (една камилка, преизпълнена с достойнство). Преди време се притеснявах от летене със самолет, а сега забелязвам, че ми харесва, особено при излитане – усещам вълнение и радост, сякаш душата се отделя от земното.

Пустинята е съвършено равна и пътищата са прави и се пресичат под прави ъгли: геометрията е създадена в Египет.
излитане 1
Морето изчезва и летим над „Арабската планина“, за която споменава Херодот: шосета между възвишенията, пясък и нито сянка от дърво. И след малко – Нил, със зелената зона край него. Реката тече лениво, както я бях видял: има множество извивки и островчета. Понякога няма никаква зеленина до водата, значи там се опира в хълмове.
излитане 8

излитане 10
Отминахме и Делтата и след това – никакъв малоазийски бряг, нито острови, а само облаци. Чак над Пирин и Рила се появиха билата, огрени от слънце, което образува фигури като хартиени лястовици.
х излитане 57

излитане 32

Самолетът проби облаците и се спусна над София, видяха се куполите на „Невски“.

На летището се сбогувах само с Д., и му казах, че направеното „е близо до подвига, ако не е и самият той“. Нямаше много посрещачи, но Димка ме чакаше. „Ама ти си по сандали!“ – каза тя, като ме видя.

***

Бележки:

1. „300 години сме били в една държава“. Сюлейман е отблъснат от Виена 1521 и 1532. Европейският флот побеждава турците при Лепанто (1571); победи на фелдмаршал Монтекукули и Ян Собиески при Рааб (1664) и Виена (1683). Лайбниц (1670) предлага Египет да бъде окупиран от Франция и така да насочи „френската енергия“ в полезна посока (и Германия да не бъде бойното поле на Хабсбургите и Бурбоните). Императорът и кралят ще са съгласни; папата, Испания и Португалия ще възприемат войната като кръстоносен поход, профренски настроените Швеция и Полша ще се включат; само Англия и Холандия ще са против (иронично изложение на плана на Лайбниц, в духа на речта на Остап Бендер пред васюкинските шахматисти). След договора на Луи XIV със султана Европа затъва във войни чак до мира от Утрехт (1713). D. Jauna в „История на кралствата на Кипър, Иерусалим и др.“ (1747) пише за „начините да се завоюват Египет и Кипър“. С решение на „Директорите на Френската република“ Наполеон нахлува в Египет 1798 г. Намерението му е да си осигури база срещу Англия. Същата година губи срещу Нелсон при Абукир и на следващата се връща във Франция. В 1801 французите в Египет са принудени да се предадат (Иверсен, с. 124-126).

2. Според династиите. Манетон пише (по Евсевий) за 31 династии, от които 27-ма (Камбиз, Дарий, Ксеркс, Артаксеркс и още трима) и 31-ва (последната, завършваща с Дарий, „убит от Александър“) са персийски. Известни са повече от 170 фараони, от около 3100 („Скорпион“ и Нармер/Мен – обединението на Египет) до Нектанебо II – 343 г. пр. Хр. Фрагментите от него са на Йосиф Флавий, Юлий Африкан (ок. 160-240 г.), Евсевий и Георги Синкел (секретар на патр. Тарасий, до ок. 810 г.). Живял е при Птолемей I Сотер, жрец в Хелиополски храм. 32-ра династия са самите Птолемеи (Клейтън и др.).

3. Най-късен египетски надпис – от храма на остров Филе, 394 г. пр. Хр. (Iversen, c. 26). „Розетският камък“ е от времето на Птолемей V (196 пр. Хр., открит 1799 г.). Палермски камък (V-та династия до Неусер, 2498-2345 пр. Хр.: последни додинастични царе преди 3150 г., до Нефериркаре; съобщава и някои важни събития; в Палермо и другаде). Списък от Карнак (от първия цар до Тутмос III (1504-1450 пр. Хр.); в Лувъра). Списък от Абидос (при Сети I, 1291-1278 пр. Хр., 76 царе от първия до Сети без тези след Аменхотеп III – Ехнатон, Семенхере, Тутанкамон, Ейе; „Зала на предците“ в Абидос). Списък от Сакара (47 имена от Анеджиб, I-ва династия до Рамзес II, амарнците са пропуснати; Каирски музей). Торински списък (папирус, много повреден, възстановен от 164 парчета: започва от династиите на боговете, 300 имена до ок. 1200 пр. Хр. (XVIII дин.); времето на царуването се дава с точност, до месеци и дни). „Аналите на Тутмос III“, записани на стените на храма на Амон в Карнак. „Летописи на Рамзес II“ по стените на храмовете в Абу Симбел, Луксор и в Рамесеума: походът му в Сирия. „Амарнският архив“. Укази на фараоните от V-VI дин. за правата на храмовете; на тези от Новото царство за строеж на храмове („Папирус на Харис“, съставен при Рамзес IV за даровете на храмове, направени от Рамзес III); съобщения за събития на „историческите скарабеи“; документация по съдебни и финансови въпроси от Старото, Средното и Новото царство; автобиографии, изписани по стените на гробниците (Старото царство, но и от Бени-Хасан). Дидактична литература: „Поучение на Хераклеополския цар“ (в Ермитажа, от Средното царство), „Поучение на Дуауф“, „на Ипувер“, „на Нофереху“. Художествени: „Разказ на Синухе“, „Пътешествие на Уну-Амон в Сирия“. Религиозно-магически текстове: „Книга на мъртвите“, химни заклинания и др. (Клейтън, Авдиев).

4. Веднъж на 1460 г. изгревът на Сириус съвпада с Нова година по египетския граждански календар (29 август, свързвана с началото на разлива на Нил ). Според Цензорин (III в. сл. Хр.) те съвпаднали през 139 г. Това се е случвало и през 1317 и 2773 г. пр. Хр. (Сотически цикъл). Дните в годината са били 12х30+5, то през 238 пр. Хр. Птолемей III Евергет препоръчва въвеждане на високосната година (+1 ден на всеки 4 години). Летоброенето е според годините на управлението на всеки фараон, а през елинизма е според „ерата на Набонасар“ (26 фев. 747 пр. Хр.). Диоклециан въвежда своя ера (от 1 ян. 284 г.), която е запазане и до днес от коптите-християни (Клейтън и Пронщейн-Кияшко). Хронологията започва отново с всеки нов фараон. Изгревът на Сириус се наблюдава на ширината на Мемфис (преди 139 сл. Хр. имаме 1321, 2781, 4241 г. пр. Хр.). На тази основа е установено, че Сенусерт III управлява 1883-1845 г. Династиите на Манетон не толкова на основа родственост, а на произход от една и съща област. После Лепсиус пръв говори за Старо (III-VI), Средно (XI-XII) и Ново (XVIII-XX) царство. Хронологията става по-сигурна от Псаметих I (XXVI-та/Саитска династия, 664 пр. Хр.). Отклоненията през Новото царство могат да са в рамките на 20 г., но от 0-ва до II са големи (от 50 до 200).

5. Арабското завоевание започва в 640 г. Поредица въстания на коптите и потушаване на последното в 832 г. от Афшин, генерал на халиф Мамун. Относно паметта за Египет в Европа по същото време. За йероглифите се споменава покрай другото у Марциан Капела („Меркурий и Филология“), Исидор от Севиля („Етимологии“), във венецианския „Сан Марко“ пирамидите са показани като хамбари на Йосиф (космографията на Юлий Хонорий); до ок. 1500-та за ватиканския обелиск се е мислело, че съдържа урната на Цезар, а за капитолийския – че е паметник на Октавиан (Иверсен, с. 58-59).

6. 1920-1965. Крал на Египет и Судан (1936-1952) от династията на Мохамед Али. Свален от Юлската революция, наследен от сина си. Египет има независимост от Британия от 1922, на 18 юни 1953 е провъзгласен за република (уп).

7. Култът към Изида (тя се споменава често още в Текстовете на пирамидите): след залеза на тиванската империя измества този към Ра и Амон. Връзката между Озирис и Апис (смятан за проява на Пта). Плутон от Синопа се явил насън на Птолемей и статуята му била пренесена в Александрия за да представя новия бог Серапис (който никога не е бил приет в ортодоксалните египетски храмове). Центърът на култа е в александрийският Серапейон, ритуалният език и външният му вид са гръцки. Самата Изида е позната извън Египет от по-рано (в сирийската част на Мала Азия, VII в. пр. Хр.). От Библос и Крит стига Атина към V в. пр. Хр. Римските императори (Калигула, Веспасиан, Домициан, Адриан, Каракала) подкрепят култа. Храмът й във Филе действа до VI в. (затворен при Юстиниан). Египетските мотиви в италийското изкуство през ранната империя. Първи Август се заема да пренася обелиски в Рим (поне 42). Понякога се надписват в Рим („декоративни фалшификати“): един в чест на Домициан – грозно, но грамотно надписан, от 1651 на Пиаца Навона. Обелискът, надписан в чест на Антиной (удавил се в Нил, 130 сл. Хр.), който говори в надписа като Озирис-Антиной: получил вечна младост от Тот, станал равен на боговете на Египет; приема учредяването на култ в своя чест и храма си в Антиноополис. Стелата на Изида от Торинския музей – изпъстрена с йероглифи без смисъл (Iversen, с. 51-56).

8. Трите пирамиди в Гиза са строени за Хеопс (Хуфу), Хефрен (Хафре) и Микерин (Менкауре) от IV династия (2641-2521; 2613-2498 според Клейтън) (Zenhom). За Микерин: 2532-2504 пр. Хр.

9. Първоначално 146,6, сега 137,5; 51,5 гр. наклон – 230 м. средна дължина на страната, 20 см. Разлика между най-дългата и най-късата. Вътре в нея имало естествена скала, много голяма. 2,3 мил. блока по 2,5 т. средно; Наполеон изчислил, че с камъните от трите пирамиди може да се построи зид около Франция, 3,7 м. висок и 30 см. дебел. Погребенията на предшествениците на Хеопс били в Дахшур (на Снофру) и в Сакара. Архитект – Хемон, братовчед на фараона, седящата му статуя е открита в мастаба, близо до пирамидата. Сведенията на Херодот за времето, цената и начина на строеж. Основната камера е 15 м. над земята, първоначално е щяла да бъде под повърхността. Има саркофаг от цял блок асуански гранит; поставен преди камерата да бъде покрита с 9 гранитни плочи (45 т. всяка). Била е облицована с варовик, свален за строежи през средновековието; от варовиковия погребален храм (52/40 м.) не е останало нищо, освен базалтовият под (Клейтън). Долинният храм е изчезнал под арабско село, части от него са открити през 1991, покрай строеж на канализация. 3 пирамиди откъм изток за съпругите му (една му била и сестра; разказът на Херодот за дъщерята). През 1925 от източната страна е намерена и гробницата на майка му (Клейтън)

10. Открита на същото място в запечатана (с 41 каменни плочи по 18 т. всяка) яма (31 м.) през 1954 г. Корабът е бил дълъг 43 м., разделен на 650 части. Представен е в специалния музей през март 1982 г. (Клейтън)

11. Хефрен (Хафре) – син на Хеопс, 2558-2532 пр. Хр. Управлява след брат си Джедефре. В Манетон – „Суфис II, 66 г.“ Според Торинския царски списък – 24 г. Комплексът на Хефрен е видим: Долинен храм-път, Погребален храм, пирамида. Долинният храм е най-голямато оцеляло здание от Старото царство (след пирамидите). Там е намерена статуята му, сега в Каирския музей. Пирамидата е била 136 м., запазила е част от оригиналната варовикова облицовка. Белцони открива входа, който е от северната страна, през 1818 г. Стига до камерата, където не е останало нищо, освен саркофага от полиран червен гранит (Клейтън).

12. Според някои лицето е на Хефрен (Т. не е съгласен, мисли, че е на Хеопс). Размери 73/20 м.; през повечето време от тогава е бил покрит с пясък. През 1419 г. пр. Хр. Тутмос IV (тогава още принц) го разчиствал (според една стела, намерена пред него). От 1988, след срутването на 30 кг. камък от дясното рамо, започват да го укрепват.

13. Египетската служба по древностите се учредява 1835; музеят, замислен и управляван от А. Мариет (1821-1881) се открива 1858 (1863); по това време Египет се управлява от Исмаил паша. Премества се на сегашното си място в 1900 (1902) г. (Simon; Egypt ET).

14. Съвсем малка статуетка (7,5/2,5 см.), дори е трудно да се снима ясно с обикновен телефон. Костена, от дясната му страна е записано името му. Главата е била отчупена, намерена (от Фл. Петри) 3 седмици след тялото. Това става през 1903 в храма на Озирис в Абидос (Simon; Клейтън). Син на Сенефру (Снофру) и Хетеп-Херес (гробницата й е намерен в Гиза през 1925 г., на дълбочина 30 м. Тялото й го нямало в саркофага, макар че би трябвало да е било в него. Може би е погребана първо при пирамидата на Снофру в Дахшур, а после е преместена в Гиза). Имал 3 жени и 9 деца (BM). При гръкоезичните автори е наречен „Суфис“. Манетон: „Суфис, издигнал най-голямата пирамида, за която Херодот казва, че била по времето на Хеопс. Той бил и надменен по отношение на боговете, но като се разкаял, написал Свещената книга, която египтяните почитат като нещо значимо. Според Африкан царувал 63 г.“ (Синкел, прев. П. Ангелов). Има негови надписи в Синай и Елефантина.

15. Виждал съм тяхна снимка и съм слушал за тях още в 8-ми клас по „История на изкуството“; и не съм успял да запиша вярно името на Нофрет. Статуите са 120 см., Рахотеп е може би брат на Хеопс, върховен жрец на Ра в Хелиополис, командващ армията и началник на строителството. Статуите са според една от датировките към 2620 пр. Хр., намерени в мастаба близо до пирамидата в Медум. Оттогава трябва да е и стенописът с „Медумските гъски“ (Simon; Egypt ET).

16. На партера, близо до стълбището, така че е невъзможно да не се забележи; 61 см, очите и са големи (18-та династия).

17. Главата е красива, с високо вдигната брадичка. Била недовършена (36 см.) (Simon).

18. С Нефертити и две от дъщерите им, 52/48 см.

19. Била намерена в храм на Хатхор в Синай (Simon).

20. Така си мислех, после се оказа, че били глави на Тутанкамон; и самите канопи са вградени в бял саркофаг, специално за мумифицираните вътрешности.

21. 26 династия, 96/29 см. Не видях точно тази, а една друга, по-голяма и в стъклена витрина.

22. Открито в непокътнатата гробница през 1922 от Х. Картър. Маската е 54/39 см; четири малки саркофага-канопи; среден саркофаг от дърво, позлатен; вътрешен саркофаг от чисто злато (188 см., 110 кг., дебелина на златото 2,5-3 мм.), позлатеният дървен трон, който снимах няколко пъти; златният контейнер (рака) за канопите (Simon).

23. Мумията на Сети била реставрирана при жрец Херихор (1080-1074 пр. Хр.), после към 1054 г. пр. Хр. Скрита в Дейр ел-Бахари в г. 10-та на цар Сиамун (968 пр. Хр.) (Клейтън).

24. Намерени са в специално скривалище в Деир ел-Бахари (1881 г.). Другите са на Аменхотеп I (мумията е опакована, с дървена маска), Тутмос II и Тутмос IV, Меренптах, цариците Меритамон, Хенуттави и Неджмет, Секненра-Таа II (Simon).

25. Цар на Юга, който завоюва Делтата към 3000 (3100) пр. Хр. Стелата (Палитра) е 64/42 см., Открита в Хиераконполис (Нехен) от Дж.Е. Квибел, 1898 (Simon). Боздуган на царя „Скорпион“ с бялата корона на Горен Египет (значи преди Нармер). На стелата Нармер е изобразен и с двете корони, поотделно; негов бог е Хор, но е изобразена и Хатхор. Празникът на обновлението (на 30 години или по-малко), изобразен върху боздугана на Нармер. Негов син е Хор-Аха, който приел за второ име „Мен“; може да се смята за пръв цар на I династия. Основал храм на Нейт в Саис; основава и град Мемфис. Според Манетон царувал 60-62 години, убит (отвлечен) от хипопотам (лов на хипопотами и крокодили). Гробницата му е в Абидос. По онова време започнали да правят гробниците си в Сакара и Абидос (където през 1991 са открити заровени 12 кораба от ок. 3000 пр. Хр.). Негов син е Джер (в Манетон „Атотис“, управлявал 57 или 27-28 г.). После – Джет и Мернейт (вероятно майка и регент на Ден) с гробници в Абидос. Ден (Семти, може би Хесепти от Абидоския списък и Усафайс на Ман., 20 г.). Негова плочка от Абидос с вдигнат боздуган, „първи удар по Изтока“ и „разбиването на троглодитите“ от Палермския камък“. Следва Анеджиб (Миебидос/Ниебаис на Ман., 26 г.). Отбелязан като „Тинитски цар“ (Тин е около Абидос) в списъка от гробницата на Тунери в Сакара. В една гробница, преди време приписвана на него и в онази на Мернейт, има преплитане на мастабата (скамейка) със стъпаловидната структура. Семерхет (Семепсес, „при когото станаха много лоши знамения и изключителна погибел“ Ман. по Евсевий, П.А., 18 г.). Последен от I-ва дин. е Каа (Биенехес/Убиентес при Ман., 26 г.). II династия според Ман. е от 9 тинитски царе, сега се смята, че са 6. Хетепсехемуй (Кайехос на Ман., 39 г.; Апис в Мемфис, Мневис в Хелиопол и Мендесийският козел били почитани като богове) (Клейтън).

26. Във времето на XXVI-та дин. (Саитската, 663-525 пр. Хр.) се забелязва опит за завръщане към величието на Старото царство и фараоните – строители на пирамиди. Столицата не е Тива, а по-близката до Мемфис Саис; титлите и ритуалите имитират тези от V-VI дин.; същото е в изкуството и декорацията, така че паметниците понякога трудно се различават, въпреки 2-те хил. години отдалеченост. Текстовете на пирамидите се появяват в частни погребения (Iversen, с. 23).

27. Хуни – последен цар от III династия (2637-2613). Пирамидата в Медум край Фаюм, 80 км. южно от Кайро. Първа с квадратна основа, 3 стъпала, висока 65 м. Снофру – първи цар от IV династия (2613-2589). В Новото царство са смятали, че е само на Снофру, ако се съди по един надпис в погребалния храм (Клейтън, с. 40).

28. Втори цар от XII-та династия, 1842-1797 пр. Хр. Издига храм на бога-крокодил Себек и храм на Озирис в Абидос. Пирамидата в Хавара и прилежащата й сграда (305 на 244 м.) са онова, което Херодот е нарекъл „Лабиринт“ (1500 надземни и 1500 подземни помещения). Може би е служел като заупокоен храм на Аменемхет III. Той се описва и от Страбон, разкопаван през 1888 от Петри. Пак той стигнал до погребалната камера, като прокопал подземен тунел и намерил 2 празни саркофага – на Аменемхет и на дъщеря му (Клейтън, с. 88 и уп). По негово време изчезват гробниците на номарсите (уп)

29. 102/102 м., сега е като конус с диам. 100 м. и височина към 20 (уп)

30. Според програмата.

31. За египтологията. Описания на Египет са правени към средата на XVII в. След експедицията на Наполеон през 1798 се издава „Описание на Египет“ (24 тома текст и 24 тома илюстрации). Научната египтология започва с Шамполион – разчитането на йероглифите по Розетския камък. Посещава Египет през 1828-1829 и събира материали, издадени в „Паметници на Египет и Нубия“ (посмъртно). В средата на века се организират експедициите на Лепсиус (занимава се с периодизация и хронология) и Бругш (първи общ очерк по египетска история, справочници). Събраните материали от техните експедиции поставят основата на Египетския музей в Берлин. Разкопки на Мариет в Сакара, Абидос и Тива, създаване на Египетския музей в Кайро. По-късно Масперо изследва пирамидите в Сакара (V-VI дин.) и издава „Надписи на сакарските пирамиди“. Точно той открива мумиите (към 30) на фараони от Новото царство в Дейр ел Бахари при Тива. Пише „Древна история на народите на класическия Изток“. Ерман и Зете се занимават с езика (петтомният речник на Ерман и Ранке). Граматики на Ерман и Гардинер (тази е като самоучител). Брестед издава петтомен сборник с известните в нач. на XX в. исторически документи; също и „текстовете на саркофазите“ от Средното царство; организира Чикагския източен институт. Тураев – „История на древния Изток“. Голенишчев – превежда и издава някои папируси. Струве издава „Московски математически папирус“. Разкопки на де Морган и Навил. Петри разкопава додинастическите гробници в Абидос, намира останки на град от Средното царство във Фаюм и от гръцките градове Дафне и Навкратис; също и от лагер от времето на хиксосите. Райснер проучва погребенията на царици от Старото царство около Хеопсовата и Микериновата пирамиди; Роу прави разкопки около пирамидата в Медум, други – около тази на Джосер. Копае се в Амарна, Картър и Карнавън откриват погребението на Тутанкамон; разкопки около храма и двореца на Рамзес III в Мединет Хабу. Има разкопки в Нубия и Мероя (Авдиев, 1948).

32. Фаюм (при Птолемеите – Арсиноя) е град в оазиса със същото име (към 1700 кв. км.), отделен от Нил с хълмове и пясъците на пустинята. Там е езерото „Мойрис“ – споменато при Херодот, Диодор, Страбон, Плиний Стари. При Аменемхет III част от него е пресушена и е превърнато в изкуствено езеро, съединено с Нил чрез канал. Служело за да приема излишната вода от Нил (уп). Традиционно е място за почитане на крокодила (около езерото живеели крокодили), затова и градът се казва „Крокодилополис“. Построен е на пресушената част от езерото. Блоковете на града се виждат от Хавара, през него явно минава каналчето на Нил, което е до пирамидата.

33. За разлика от колегата си Юнг, Шамполион (1790-1823) се занимава само с египтология и йероглифи. От 11-годишен учи в Гренобъл, където се заинтересувал от тези неща. След като Наполеон е избран за „Пръв консул“, префект на департамента Изер става математикът Фурие (1768-1830). Бил с Наполеон в Египет, автор на историческото въведение към „Описание на Египет“. Поканил Шамполион на среща (с посредничеството на по-големия му брат) и му разказал за Египет. Самият Ш. на твърде ранна възраст напреднал с класическите езици, учил еврейски и арабски, и се заел с коптски и дори с китайски. Сигурно е бил повлиян от Бартелеми и Guignes [с биографията му се занимават H. Hartleben, 1906 и A. Erman, 1922]. На 17 отива в Париж, където учи в Колеж дьо Франс и Ecole Speciale des Langues Orientales при Саси и Langles. Работи по географската част на „L`Egypte sous les Pharaons“. По това време все още не различава йератично от демотично писмо. После ги различава, но смята, че демотичното е по-старо. Все още смята, че йероглифите не са азбучно писмо. Връща се в Гренобъл 1809. По същото време Quincy, приближен на Саси, публикува трудове по коптски и египетска география (1808-1812). Ш. публикува „Географско описание“, но то не е посрещнато добре (отрицателна рецензия на Саси). 1815 Academie des Inscriptions отказва да публикува коптската му граматика и речник, а след „стоте дни“ трябва да напусне Гренобъл (последно през 1821). Живее известно време с брат си в Париж, достига до убеждението, че йероглифите се развиват в йератика и после в демотика. Все още не вярва, че писмото е азбучно, освен за писане на имена и звания. Едни и същи звуци се пишат с различни знаци; това после се обяснява с хипотезата за омофоните, където се взима първата съгласна от думата. Опитва да напише „Птолемей“ на демотика, йератика и с йероглифи, и така стига до изписването, което съвпада с онова на Розетския камък. После по същия начин изписва „Клеопатра“, която не е виждал в йероглифен текст. Пътешественикът Bankes открил паднал обелиск на остров Филе и го пренесъл в своя парк в Англия, и в 1821 прави литография на гръцкия и йероглифния надпис. Юнг допуска, че в един от картушите може да се намира името на Клеопатра, а Шамполион в 1822 го потвърждава и установява буквите p, o, l, които се намират и в двете имена. После успява да даде йероглифните изписвания на египетските владетели от Александър до Антонин Пий (79 имена и вариации) и публикува резултата в „Писмо до г-н Дасие“ (септември, 1822): 20 букви заедно с омофоните им, всичките верни. Това все още не значи, че те са се използвали в йероглификата от самото начало; но той казва, че ще се опита да докаже и това. Пак през септември 1822 получава копия от надписи в Абу Симбел и успява да разчете „Рамзес“ и „Тутмос“, разпознавайки с помощта на коптския знака за „м“ (още неизвестен) и разбирайки, че пиктограмите за „слънце“ и „ибис“ се четат съответно „Ра“ и „Тот“. 5 дни му трябвали, за да се възстанови. След това чете „Писмо до Дасие“ на събрание на специалисти, където Саси се съгласява с него, а Юнг и Jomard – не. През 1824 публикува „Йероглифната система“ (Precis du Systeme Hieroglyphique), посветена на Луи XVIII. Доказва, че фонетичните елементи са съществена част от йероглифното писмо. Отбелязва разликата м/у идеограми и детерминативи; и вече може превежда надписи и цели изречения. Все пак езикът на надписите не е точно коптски, както мисли той. Затрудняват го омофоните, които после са обяснени от Лепсиус. 1824 Шарл X го изпраща в Италия за да се запознае с колекцията на Торинския музей, купена от B. Drovetti. Става уредник на Лувърската колекция, купена от H. Salt (достъпна за посещения от 1827). 1828-1829 е в Египет, а след това е приет в Academie des Inscriptions и става професор по египтология в Колеж дьо Франс. „Паметници от Египет и Нубия“ се издават от 1829 до 1847. „Египетска граматика“, написана преди 1830 се публикува 1836. Речникът и други записки се публикуват до 1872. Such is the nature of man, that every scientific achievement of scope and importance must not merely pass through the unavoidable and indispensable judgement of honest criticism. It must also submit to the disgraceful ordeal and mock-trial of envy, ignorance and stupidity (Iversen, с. 137-145).

34. Според Т., табелите до гробницата и Egypt ET. Наоколо имало римски некропол (I-III в.). Всичко това в близост до Hermopolis Magna, където Тот е главно божество. Областта около некропола се нарича Туна ел Джебел.

35. В.П. направи снимка на снимката на оригиналния текст пред входа и ми я изпрати като се върнахме.

36. Според табелата.

37. Нов град, изграден от Ехнатон, за да бъде столица вместо Тива. Реформата му е едно от най-коментираните неща в египтологията, пък и извън нея. Отменя култа към всички божества, неутрализира жречеството и става главен посредник между слънцето (Атон) и хората. Градът се казвал „Ах-Йот“ (в програмата – „Ахетатон“, другаде – Akhetaten). В гробницата везира Ейе бил намерен „Химн към Йот“, който някои сравнявали с пс. 104. Открити са (1885 г.) „Амарнските писма“ – кореспонденция на царската канцелария, има текстове на акадски, клинописни (Клейтън).

38. 1350-1334 (Клейтън), но има и други датировки. В превода е транскрибиран като Ехнейот (С.И. бил консултант). Втори или трети син на Аменхотеп III. Роден като Аменхотеп IV (Аменофис IV, с „тронно име“ Неферхеперуре). Женен за Нефертити, който не била от царски произход, а дъщеря на везира му Ейе. Имали 6 дъщери. Т. разказа в Египетския музей (пред изображението й, намерено в Амарна), че след определена възраст имала съперница – Кия. При Клейтън (с. 120) са споменати още 3 съпруги.

39. За християнството в Египет. Иверсен цитира Евсевий: […] (Praep ev. III,5). Към източната империя от 395 сл. Хр., монофизити след 451 г., към Персия за кратко (616-626 г.).

40. Гърците и Египет. Иверсен (c. 38) говори за „инзуларната“ увереност на гърците в тяхното културно превъзходство. При Амасис (569-526) те служат в египетската армия срещу Персия и базите им в Делтата (като Навкратис) получават подкрепата на фараона. Сравнение с отношението на „предишните“ поколения европейци към Китай. Вярата на египтяните в магическата природа на нещата магията като основа и постоянна природна сила. Всеки предмет и творение в света има освен обичайното си съществуване в материалния свят, също и едно друго, митическо съществуване. Възможно е Питагор да е знаел египетски (Диог. Лаерц. VIII,3).За неразбираемостта на йероглифите: „Прелюбезният старец сложи десницата си на моето рамо и веднага ме отведе към вратите на многообширния храм; след като изпълни тържествения ритуал на отварянето на храма и като извърши утринното жертвоприношение, той изнесе от вътрешността на светилището някакви книги, написани с неразбираеми букви; върху тях изображения на всякакъв вид животни предаваха съкратено литургически формули или пък преплитащи се чудно чертици, всевъзможни възлести колелцаскриваха тайния смисъл на четенето от суетното любопитство. От тези книги той ми прочете какво трябваше да бъде подготвено за посвещението“ (Апулей. Златното магаре XI,22; Г. Батаклиев). За откриването на писмеността в Египет Платон споменава на две места – във „Федър“ 274-275 и „Филеб“ 18b. В египетската традиция Тот наистинае смятан за създател на йероглифите (Диодор I,69,5). Лукан: Phoenices primi, famae si creditur, ausi mansuram rudibus uocem signare figuris: nondum flumineas Memphis contexere biblos nouerat, et saxis tantum uolucresque feraeque sculptaque seruabant magicas animalia linguas (III,220-224). Тацит: Primi per figuras animalium Aegyptii sensus mentis effingebant (ea antiquissima monimenta memoriae humanae impressa saxis cernuntur), et litterarum semet inventores perhibent; inde Phoenicas, quia mari praepollebant, intulisse Graeciae gloriamque adeptos, tamquam reppererint quae acceperant. quippe fama est Cadmum classe Phoenicum vectum rudibus adhuc Graecorum populis artis eius auctorem fuisse. quidam Cecropem Atheniensem vel Linum Thebanum et temporibus Troianis Palamedem Argivum memorant sedecim litterarum formas, mox alios ac praecipuum Simoniden ceteras repperisse. at in Italia Etrusci ab Corinthio Demarato, Aborigines Arcade ab Evandro didicerunt; et forma litteris Latinis quae veterrimis Graecorum (Анали XI,14). За метафорично/символичното разбиране вж. Диодор III,4,3. Плутарх: „Най-вече [Питагор], както изглежда, е бил оценен и сам се е възхищавал на тези хора. Подражавал е на тяхната символика и тайнственост и е обвил в загадки учението си: защото много от питагорейскнте предписания по нищо не отстъпват по лаконичност на така наречените йероглифни букви, като например „не яж на стол“, или „не сядай на шиник”, или “не засаждай финикова палма“, или пък „не разбърквай огъня с меч вкъщи“ („За Изида и Озирис“,10; П. Ангелов). Мнението на Плотин(V,8,6). Херемон, жрец и преподавател в Александрия, след 49 сл. Хр. в Рим, учител на Нерон. Автор на загубена „История на Египет“ (цитиран от Цец и др.). Споменава 19 йероглифа, занимава се с алегоричното им значение; вероятно е имал известно знание за писмеността. Хораполон от Нилополис, „Йероглифика“ (ок. IV в. сл. Хр., може би преведена от египетски). И тук, като при Херемон, обясненията на значенията са алегорични. Има измислици и пресилвания относно произхода на знака, но и верни твърдения. Книгата е била авторитетна през Ренесанса и една от първите отпечатани. В кн. XVII,4 на Ам. Марцелин има един вероятно нелош гръцки превод на надпис от обелиск (Secutaeque aetates alios transtulerunt. quorum unus in Vaticano, alter in hortis Sallusti, duo in Augusti monumento erecti sunt. Qui autem notarum textus obelisco incisus est veteri, quem videmus in Circo, Hermapionis librum secuti interpretatum litteris subiecimus Graecis) (Iversen, 38-51).

41. Център на култа към Озирис, място за поклонение на египтяните. Смятало се, че след убийството му от Сет, тялото или поне главата на Озирис били погребани тук.

42. „Храм-кенотаф“. Сети (Сетой, Мериенптах/Менмаатре) управлява 1294-1279 (1291-1278). Син на Рамзес I, също като него бил везир и главнокомандващ. Жени се за Туя, дъщеря на заместник-командира на колесниците Рея. Негов син е Рамзес II, дъщери – Тия и Хенутмире, която се омъжва като „второстепенна съпруга“ на брат си. Записи за военните походи (към Сирия и Ливан, срещу либийците в западната пустиня) на Сети има по стените на храма на Амон в Карнак. Строежи: започва голямата колонна зала на храма на Амон в Карнак, която се довършва от Рамзес II (Клейтън, Egypt ET).

43. „Зала на архивите“ или „Галерия на списъците“ – Сети и по-малкият на ръст Рамзес стоят пред списъци на фараони, като имената на „амарнските“ са пропуснати (от Аменхотеп III се отива към Харемхаб). Зад храма в Абидос е построил Озирион (сега отчасти под вода), където е било поставено тялото му, преди да се пренесе в Долината на царете; в тунела имало сцени от „Книга на портите“. Гробницата му в Долината (открита през 1817 от Дж. Белцони) е голяма, разкошна и на 100 м. дълбочина (не влязох, тъй като беше много скъпа). Запазен е алабастровият саркофаг (според Белцони „нямало друг такъв“), по капака и дъното му има текстове от „Книга на излизащия през деня“, а по стените – от „Книга на портите“ (Клейтън).

44. Атанасий Кирхер през XVII в. пише доста за йероглифите – неуспешно, но обръща внимание на коптския език. Цог и де Гин през XVIII в. забелязват, че в картушите са поставени имената на царете. Някои имена и знаци са разчетени от Т. Юнг. Шамполион разчита йероглифите по Розетския камък, започвайки с имената на Птолемей и Клеопатра (Авдиев, 1948). Йероглифните изследвания след откриването на Розетския камък. В експедицията от 1798 участват към 150 учени и художници. Разполагат се в Кайро, където се основава „Египетски институт“. Едно подразделение копае за укрепление на левия бряг на Розетското (Болбитско) устие, на ок. 50 км. от Александрия. Попадат на плоча от черен гранит, обръщат внимание на триезичния надпис и го изпращат на командващия офицер в Александрия, който я препраща в Кайро; самият Наполеон нарежда надписът да се копира. Правят мастилен отпечатък на хартия и го изпращат по ген. Dugua във Франция, където преводът се възлага на H.P. Ameilhon. През 1801 става ясно, че находките ще попаднат при англичаните. Камъкът пристига в Портсмут през февр. 1802 и е препратен към Лондон и Британския музей (както пише Budge в The Rosetta Stone). Това е декрет (196 пр. Хр.) на събрание на египетски жреци в чест на Птолемей V Епифан (203-181 пр. Хр.) по повод благодеянията му към жречеството. Копия са поставени във всички главни храмове на Египет. Първият опит за разчитане на египетския е на de Sacy, арабист (1802). Започва със собствените имена в гръцкия и ги търси в демотическия, имайки предвид коптските думи. Признава, че не се е справил и предава материала си на Akerblad (1763-1819), специалист по коптски. Търсейки по „Птолемей“ той разбира, че имената в демотичния текст са изписани с букви. Установява 29 букви, от които половината са верни. Установява, че коптският наистина е езикът на древните египтяни. Но не обърнал внимание на йероглифната част, смятайки, че знаците са символични. Някой си Палин, който имал колекция от 1700 скарабея, също се занимавал с надписа, отново намесвайки китайския. Von Hammer (1774-1856) обръща внимание на съществуването на арабска литература по йероглифния въпрос. Lacour („Есе за йероглифите“, 1821) твърди, че говоримият език в Египет по времето на Мойсей е бил еврейски и че йероглифите трябва да съответстват на еврейските букви. Междувременно се публикува „Описание на Египет“ (1809-1828). E. Jomard (1777-1862), съставител на сборника, е автор на успешно изследване за египетските числителни. Наполеон включва йероглифни елементи в императорската си символика (пчела, звезда, змия, захапваща опашката си; източници са Хораполон и Марцелин). Пчелата била използвана в такъв смисъл още от Луи XII. T. Young (1773-1829, лекар и физик, но и с класическо образование и с познания по еврейски, персийски и коптски) установява (1815), че демотическото писмо би трябвало да се е развило от йератическото; и че курсивните знаци идват от рисунковите йероглифи, което е и истинното отношение между йероглифно и йератично. Намира „Птолемей“ в йероглифната част на камъка. Посочва 14 букви от йероглифната азбука, от които 5 верни. Но сметнал, че буквите в йероглифната азбука са само за транскрипция на чужди имена. Казва, че не може да намери обикновени думи, изписани азбучно. Установява значенията на някои йероглифни значи („бог“, „живот“). 1822, проучвайки наскоро получени ръкописи, разбира, че буквите служат за изписване и на египетски имена. „Account of some discoveries“ (1823). (Iversen, c. 127-137)

45. За йероглифите. Тази писмена система се появява непосредствено преди обединението на Горен и Долен Египет (ок. 3200 пр. Хр., sic). Някои от знаците се срещат най-рано в Делтата (Буто и Бусирис). Дали има влияние от страна на шумерската клинописна система? Някои знаци могат да бъдат както идеограми, така и фонограми. Както и другаде, писмото предава само съгласните и пренебрегва гласните. Основното ядро на йероглифите се развива през Старото царство (III-VI дин., 2800-2250 пр. Хр.), но главно през V-VI дин. (2580-2250 пр. Хр.), когато най-важни паметници са „Текстовете на пирамидите“. От XII дин. (2000-1780 пр. Хр.), когато вече йероглифите са напълно развит инструмент за писане, ок. 700 знака са в постоянна употреба. По форма и функции те не се изменят до времето на Птолемеите, когато се въвеждат нови правописни принципи. Знаците за кон и колесница се въвеждат едновременно заедно с появата на означаемите към XVIII дин., а тези за стела, пирамида и обелиск следват появата на съответните архитектурни елементи. Трудността за преминаване към глаголи, местоимения/предлози и абстракции („ден“, „вреда“). Някои знаци (три/би/унилитерали) включват 3,2 или един звука (съгласни). 24 примера за унилитерали (употребяват се систематично към края на II дин.). Някои губят фонетичната или идеографската си роля и служат като обобщаващи (знакът за „вода“ започва да обозначава всичко течно). Появяват се знаци за множествено число (вместо повтаряне/потретване на знак). Така произнасянето се изяснява чрез комбинация от идеограми, фонетични елементи и определители (детерминативи). Следва упадък, забележим вече към XVIII-XIX дин. (1546-1200 пр. Хр.). Удържа се за кратко при реформите на саитската, XXVI дин. (663-525 пр. Хр.), последвали поражението на Египет от Асирия (671 пр. Хр.). Йероглифното писмо оцелява с известни правописни промени при Птолемеите и достига до римско време. Но жреците и писарите вече са просто пазители на една културна традиция и знанието на йероглифите се превръща в професионална тайна. Някои идеограми добиват нови значения (изправеният бабуин значи „добър“, пчелата – „работя“, знакът за Тот – „сърце“); появяват се комбинации („живот“ + лъв значи „господар на живота“). Една и съща съгласна („м“) може да се пише с 11 различни знака. Знаците, образувани под влияние на митически спекулации, водят до погрешното схващане за „символичното“ значение на йероглифите. Последният римски император, чието име се явава в йероглифен надпис, е Деций (до 251 сл. Хр.). На гръцки писмеността се нарича ἱερὰ γράμματα/ἱερογλυφικά. Първо се пишело във вертикални колони, но хоризонталното писане се появило още в Старото царство. Отдясно наляво, но може и обратното, а също бустрофедон. Още от I-ва дин. има записи и на папирус (не само на камък). През V-та дин. се появява „хирографията“ (ръкописът), познат и като „йератично“ писмо (ἱερατικός, употребен от Кл. Александрийски; по това време йератичното писмо вече се измества от демотичното). Три периода на развитие на йератичното писмо: V-нач. XII; XII-XVIII; XVIII-XXII дин. Разликата между него и йероглифното не е по-голяма, отколкото между печатното и ръкописното писане. Но от XXI-ва нататък това са различни традиции. Йератичното оцелява до II в. сл. Хр. През XXV-XXVI се наблюдава “анормално“ йератично, което се развива в нова графична система (демотично, δημοτικός – употребена от Херодот). В него се предпочита фонетичното писане, макар все още да се срещат идеограми. Езикът остава чисто египетски, с редки гръцки заемки от късния период; изчезва към IV в. сл. Хр. При Филе, където нубийските племена поддържат култа към Изида, последните демотични графити са от 452 сл. Хр. В епохата на християнството египетският език, наречен коптски, вече се пише с гръцка азбука (и с вокализация). 31-32 гласни, от тях 25 гръцки, други 6 са заети от демотичното писмо. Сричковото (силабично) писмо пък трябва да е изобретено преди средата на XII дин. („птица“ се чете „би“, а „лъв“ – „ру“). Използва се за транскрипция на азиатски имена (Аскалон, Оронт, Баал, Астарта). Усъвършенствано към времето на Аменхотеп III използвано при XIX дин. Енигматично (криптографско) писмо. Знаците се заменят на асоциативно или омонимно основание (Iversen, c. 11-37). Върху демотиката работят Бругш и др. Някои „енигматични“ надписи остават неразчетени (Авдиев, 1948).

46. „Египтианизиране“. Ренесанс. Обществото за платонически изследвания, основато от Козимо Медичи във Флоренция, 1439. Платон, Плутарх и Ямблих за Египет; херметическата литература се смята за автентична, създадена от Хермес/Тот. Връзките между християнство, херметическа литература и Платонова философия се обсъждат от Фичино в De christiana religione и Philosophia platonica. Хермес Трисмегист – съвременник или по-ранен от Мойсей – достигнал до знание, сравнимо само с това на евангелистите; то е усвоено от Питагор и възприето от Платон. Преводът на Фичино на „Корпуса“ има 8 издания преди 1500-та, общо 22 между 1471 и 1641. В Сиенската катедрала (1488) Хермес е изобразен наред с пророците и сибилите. Озирис се споменава често (лекции на Полициано във Венеция). Дж. Нани (Annius, 1432-1502): хронолологически изследвания от Потопа до превземането на Троя. Твърди (във връзка с Диодор), че Озирис пристигнал в Италия и основал нейната цивилизация. Фалшификации на Берос, Манетон и на колона, уж поставена от Озирис във Витербо (с йероглифи). Фамилията Борджии била възхождала към египетския Херакъл, син на Озирис (и рисунки на Пинтуричо по темата във Ватикана, 1495). „Хиероглификата“ на Хораполон е намерена на Андрос в 1419 и е донесена във Флоренция 1422 (Buondelmonti); отпечатана 1505, с лат. превод в 1515. Марцелин е намерен в Германия 1414 г. (от Брачолини). Леон Батиста Алберти пръв използва египетски елементи в декорацията. Пициколи (1391-1449): пътувал из Египет и копирал йероглифи, но записките му, донесени във Флоренция, не били използвани. В Рим има малко обелиски и едни лъвове с надписи в основата. „Модерната опера е резултат от опита да се възстанови класическата трагедия“. Орнаментите на храма „Сан Лоренцо“ минавали за египетски йероглифи. Фр. Колона (1433-1527): автор на „Хипноеротомахията на Полифил“ (1499 г.). Използва фигурите от Сан Лоренцо и сам измисля какво значат, и превежда. Дори Еразъм смятал, че това са истински йероглифи, които Колона е намерил някъде у Херемон (в загубените му произведения). Същите знаци използва Мантеня (1431-1506) в „Триумфът на Цезар“. D. Fontana (1543-1607): премества обелиска на площада „Св. Петър“. “Hieroglyphica” (1556) на Пиер Валериан (1477-1560). Чичо му Болцанио (1443-1524) бил „йероглифен учен“, пътувал из Гърция, Мала Азия, Палестина и Египет, бил учител на Джовани Медичи, впоследствие папа Лъв X. Самият Пиер става учител на Иполит и Александър Медичи. „Хиероглифика“ е в 58 книги, всяка посветена на някой негов приятел. „Да се говори йероглифично значи да се разкрива истинската природа на божествените и човешките неща.“ „Emblemata“ (1531) на Алчиати – много издания и преводи. Еразъм (1466-1536) пише за йероглифите в “Chiliades adagiorum” (1508). „Символи или загадъчни писмена, чрез които е възможно да се изразят дълбоките тайни и истинното значение на нещата. Не са за тълпата и само тези, които са учили да разбират истинната метафизична природа на нещата могат да се надяват да ги разберат.“ Ройхлин (1452-1522) за мистичната мъдрост на древните. Интересът му към кабала е събуден от познанството му с Пико делла Мирандола. Оспорва предимството на Хермес Трисмегист, подчертава важността на Мойсей и еврейските традиции. Кабала е по-стара от египтяните, и тя е, която Питагор и Платон са възприели. „Митът за египетската мъдрост процъфтява в кръговете, където влиянието на Ройхлин е било най-голямо: окултните секти и общество от XVII и XVIII в., масони и розенкройцери, също и модерни теософи.“ „Триумфалната арка“ на Дюрер в сътрудничество с Пиркхаймер (р. 1470, превеждал Хораполон) е в чест на император Максимилиан I. Някои от орнаментите са йероглифи, заети от Хораполон. Френският Ренесанс – свързан с нахлуването на Шарл VIII в Италия и превземането на Неапол в 1495 г. При Франсоа I йероглифните изследвания са внесени във Франция. Най-голям е интересът към Хораполон и „Полифил“. Жофроа Тори (1480-1533) и неговата „Champfleury“ (1529). Носорогът с обелиск за Анри II и Катерина Медичи „неойероглифен надпис“. 4 издания, посветени на йероглифите, м/у 1583 и 1618 (1549). „Неоплатоническата вълна“ дошла от Италия през XV в. В Англия – първият „йероглифен“ надпис е при Дж. Уитни (Choice of Emblemes, 1586), взет от италианската „Symbolicae quaestiones“ (Болоня, 1555). Йероглифните изследвания не намират подходяща сред в Англия, където се води „фанатична борба срещу католицизма“. John Dee – математик и астролог на кралица Елизабет, обсъжда писанията на Хермес с д-р. Ханибал в Краков (1585). J. Everard превежда „Поймандрес“ в 1650 и добавя „Асклепий“ в 1657. В египтологическите изследвания на барока вече се прави разлика между реконструираните („емблематическата традиция“) и истинските йероглифи. Меркати (1541-1593) прави тази разлика още в 1589 („De gli obelischi di Roma“). Напомня за Кл. Алекс. и за превода на Хермапион при Марцелин. Сравнение с новооткритите мексикански йероглифи. L. Pignoria издава „Стелата на Изида“ (открита 1525), собственост първоначално на кард. Бембо. H. von Hohenburg (1553-1622) публикува сборник с истински йероглифни надписи (Thesaurus Hieroglyphicorum, към. 1607: от 19 обелиска, лъвовете от Капитолия, Изидината стела, фриза от Сан Лоренцо). Книгата е знакова за историята на ранната египтология (Iversen, 60-87).

47. Там Хатхор била родила дете от Хор. Това е център на нейния култ от преддинастични времена. Тя е богиня на „удоволствието и любовта“ (понякога са изобразява като крава, със слънце между рогата). Била любовница на Хор и всяка година статуята й била изпращана в Едфу, в храма на Хор (строен при Птолемеите, III-I в.) по повод „Празника на пиянството“, където да се събере с Хор. По случай новогодишния празник статуята й била изнасяна на покрива, в едно оградено място, през което минах и съм го снимал (Egypt ET, 2001).

48. До XIX в. бил потънал в пясък. Основният храм, макар гръко-римски, имитира архитектурата на фараоновия храм: поредица от хипостилни зали водят към основното светилище, заобиколено от други помещения (складове, „капели“, крипти). На стената отвън има множество плоски релефи, изобразяващи принасяне на дарове на Хатхор (НМ ми направи там няколко снимки) (ibidem). Храмът във Филе също бил птолемейски (Клейтън).

49. Там бил изобразен Ра, минаващ с лодка през небето (ibidem).

50. На 18 колони, и с „кравешки уши“ (ibidem).

51. ibidem

52. Един е на Изида (строен по времето на Август), отвориха ни го специално, бяхме 3-4 души. Друго било коптска базилика от V в. Трето, което прави впечатление с колоните си, било „мамис“ (родилен дом) от римско време, където се отбелязвало раждането на сина на Хатхор. Там на релеф бил изобразен Траян като фараон, който поднася дарове на Изида, докато тя кърми Хор. От южната страна на основния храм имало изображение на Клеопатра, която кади на Хатхор в присъствието на Цезарион. На фасадата пък се били виждали Тиберий и Клавдий, които поднасяли дарове на Хор и Хатхор (ibidem). Снимал съм Клеопатра и Траян без да знам, че са те, останалите съм пропуснал).

53. Следренесансова (барокова) египтология. Догадки относно „Изидината стела“. М. Майер, алхимик и розенкройцер, смята, че тя съдържа химически тайни (Arcana Arcanissima hoc est Hieroglyphica Aegyptio-graeca. Oppenheim, към 1614). Атанасий Кирхер (р. 1601, Хесен), завършил йезуитски колеж. 1628 попада на книга с римски обелиски и му се дощява да ги разгадае. Коптската тема: коптският бил говорим език сред християните в Горен Египет и през XV в. (според арабския историк Макризи). Според някои специалисти той се говори и през XX в. по тези места. Арабистът Дж.Б. Раймонди (1540-1610) може би не e знаел коптски, но има сбирка с коптски ръкописи. Пиетро дела Вале (1586-1652) пръв пътува за удоволствие и на свои разноски. Оженва се в Багдад, остава на Изток 12 години (до 1626) и донася 2 мумии и коптски ръкописи, сред тях граматики и речници. Коптски знаел Th. Obicini, но умрял (1632) преди издаването им. [В 1634 г. Ришельо основава „Френската академия“]. Колекционерът и писмописецът de Peiresc (1580-1637) предлага протестанта de Saumaise (1588-1653). Работата обаче се възлага на Кирхер (1633). Той публикува Prodromus coptus sive aegyptiacus (1636). „Коптският и старият фараонски са един и същ език.“ Включена е и коптска граматика, първата на европейски език. „Lingua aegyptiaca restituta“ (1644) включва материалите от сбирката на дела Вале. Заема се с описание на Домициановия (памфилски) обелиск на Пиаца Навона (пренесен там от Бернини 1651 г.). Християнското основание на египтологическите му занимания; Озирис и Изида, заедно с Хор, са върховни богове – представя ги чрез страните на правоъгълния триъгълник; планетите и елементите също представят божества. Висшите теологически истини се нуждаят от символично представяне; а йероглифите съдържат езотеричното знание на египтяните. Източници: класиците, неоплатонистите, херметическата литература и кабала, които са в съгласие с Библията и Отците. Смята, че коптските букви са прототип на гръцката азбука. Разпознава буквата „м“ (по йероглифа на водата). Две значения на йероглифите – „вулгарно“ (фонетично) и езотерично (символично). „Египтологията би могла да се гордее с основател като Кирхер.“ Следващите му произведения: „Oedipus aegyptiacus“ (1652-1654), “Obeliscus Chigius”, “Sphynx mystagoga” (1676). Коптски изследвания: Blumberg (Fondamenta linguae copticae, 1766), la Croze (Lexicon aegyptiacum-latinum, 1775) и др. Застоят в йероглифните изследвания след него е свързан с упадъка на херметическата наука, върху която той ги основава. Acoluthus (1654-1704) твърди, че не коптският, а арменският е продължение на древноегипетския. На същото мнение бил Лайбниц. Относно обелиските той смятал, че те съдържат по-скоро исторически сведения, отколкото езотерична мъдрост (Iversen, 88-99).

54. Египтологията през XVIII в. На мода излиза археологията: находки в Рим, „излизащи всеки ден“ (Монфокон. L`Antiquite expliquee et representee en Figures, 1719-1724 – „първата египтологическа книга, написана в духа на XVIII в.“). Публикува ред египетски паметници, вкл. един йератичен текст, за който предполага, че е друга форма на египетското писмо. Не прави опити за разчитане: „повечето разумни хора са съгласни, че е рисковано.“ Не е почитател на египетската мъдрост; отнася се към нея „не без леко презрение“. Затова не поставя египетския материал на първо място в книгата. Фон Ерлах (1721) се занимава с историческото развитие на европейската архитектура и мястото на египетската в нея. Нютон (The Chronology of Ancient Kindoms, 1728) твърди, че Озирис, Дионис, Сезострис и Шишак са едно и също лице, придвижило Египет от варварство към цивилизация (две поколения преди Троянската война). Warburton размишлява на египтологически теми в The Divine Legation of Moses (1741). „Евреите често изпадали в египетско суеверие.“ И той напомня за мексиканските йероглифи. Начини за предаване на смисъл чрез рисунки. Задачата на писмото не е била да скрива свещени тайни, а да изпълнява практически задачи. Досеща се произхода на йератичното писмо. Критикува Кирхер: “forged Books of Hermes“; отхвърля неоплатонизма. На основа на неговата книга Дидро пише статията за йероглифите в „Енциклопедията“ (1775). Изобилстват научните (археологически) „Писма“ и „Опити“ по египтологически въпроси (Huntington, 1684; Menestrier, 1692; Rigord, 1705; Schumacher, 1754). „Recueil d` Antiquites“ на de Caylus (в 8 тома, 1752-1764). Естетически интерес към египетското изкуство. Хипотеза за египетско-китайските отношения. В “Histoire du Commerce et de la Naviation” (1716) Huet разказва как Озирис и Сезострис, в течение на завоевателните си походи, допринесли за развитието на индийската и китайската култура. Бартелеми (1761) който разчел финикийската азбука, се досеща, че картушите трябва да съдържат царски имена. Според de Guignes (1785) Китай бил просто една египетска колония и йероглифите трябва да се разчитат въз основа на китайската писменост. Прави някои верни предположения относно посоката на изписване (не само отдясно наляво, но и вертикална или отляво надясно). Съгласен е за картушите, имало ги и в Китай. Пътеписи и „описания“ на Египет. Maillet (френски консул в Кайро), “Description d` Egypte” (1735). Norden (Danish naval officer), “Voyage d`Egypte et de Nubie” (1755): from Alexandria to Derr, Nubia (1737-1738). Рисунки от по-големите храмове: Луксор, Карнак, Мединет Хабу, Едфу, Ком Омбо, Филе и Елефантина. Включва също колосите на Мемнон, Сфинкса, няколко обелиска и релефи; и копия на йероглифни надписи. С Shaw и Pococke основава „Египетския клуб“. Pococke пътува из Египет по същото време с Норден, двамата дори се разминават веднъж по Нил. „Observations on Egypt“ (1743). Пътува и в Синай, и копира няколко надписа. Казаното него за йероглифите е основано на Уорбъртън. К. Нибур, единственият оцелял от датската експедиция в Арабия (1761-1767), прекарва известно време (м/у 1761 и 1762) в Кайро и копира към 10 йероглифни надписа. Прави разлика между йероглифи и орнаментални знаци. Смята, че трябва да се направи списък на знаците и опит за разчитането им на основата на коптския (1774). До края на века интересът към Египет се проявява повече в литературата, изкуствата и архитектурата. Из градините започват да се появяват египетски колони и паметници. „Египетска стая“ във Вила Боргезе. Антични образци: египетската част на Адриановата вила в Тиволи, египтианизиращите стенописи от Помпей и Херкулан. Рисунки на Пиранези от 1760-1769 (Caffe Inglese, Piazza di Spagna). Египетското изкуство е “архитектурно и орнаментално“. Може би са повлияни (теоретично) от него Egyptian sepulcre на Tesi (1762) и декорациите на Meng в Camera dei Papiri на Ватикана (1770). Винкелман (Geschichte der Kunst des Altertums, 1764). Три степени в развитието на изкуството – същественото, красотата, излишното. „they were оf a melancholy and unenthusiastic disposition, by nature adverse to joy and pleasure.“ „След него почти един век египетското изкуство се измерва според гръцките стандарти и се смята за варварско и несъвършено.“ Нов интелектуален климат, неблагоприятен за художествения мистицизъм. Според него „Изясняването на йероглифите е в наши времена един напразен опит и начин да станеш смешен.“ „За египетската архитектура“ на de Quincy (1803), повлияна от Винкелман. G. Zoega (1755-1809). Учи при филолога Хайне в Гьотинген и от 1783 се установява в Рим. „De origine et usu obeliscorum“ (1797) – начало на нова ера в историята на археологията. Обелиски: Климент IX нарежда издигането на обелиск срещу Пантеона, а Пий VI – срещу двореца на Квиринала. Архитектът Антинори възстановява още 2 обелиска (1789, 1792). Преди това Бандини е направил най-дългото дотогава копие на йероглифен текст (De obelisco Augusti Caesaris, 1750). Zoega по поръчка на папата, пише книгата си (към 700 стр.), където първите 2 глави съдържат сведенията на класическите автори, а след това се описват всички известни обелиски в Европа и Египет; също и текст за пирамидите. Също, изложение за религиозните и философски учения на египтяните и проблемът за връзката между тях и йероглифите. Почти изчерпателен преглед на дотогавашната египтологическа литература. Смятал въпроса с разчитането за нерешим. Вижда връзката между посоката на фигурите и посоката на писане; картушите; списък от 958 знака. Отбелязва, че въпреки алегоричния си произход, някои придобиват фонетично значение. Приблизително вярно датира коптската азбука като късна (против Кирхер) и края на йероглифната традиция (против Винкелман). Вижда промените в изкуството, отбелязва времето на XII дин. като връх, последван от упадък и после саитското съживяване. В края на века, въпреки Винкелман и изискванията за „разум и просвещение“, изкуството на Египет продължава да вдъхновява художниците, а митът за Египет като извор на всяко истинно окултно и мистично знание оцелява като „подтечение“. Общностите на привърженици на Бьоме, Сведенборг и Геснер. Достъп до висшето общество имали авантюристи като Сен Жермен и Калиостро. Полурелигиозни и тайни общества, зависещи от езотерични доктрини и мистична терминология, основана на откъснати от основата си неоплатонически, гностически, херметически и кабалистки идеи. Целта: да се постигне езотерична истина, разкрита в алегорични символи, чието значение се разкрива постепенно на посветения, преминаващ ритуалите на различните степени (розенкройцерство, масонство). „Сет“ на Теразон (1731, новела за просветения монарх, повлияна от „Телемах“). Популярна в масонските кръгове; „Египетският ритуал“ на френските реформатори. Под нейно влияние са балетът „Раждането на Озирис“ на Рамо (1751); “Initiations into the ancient society of Egyptian priests” на von Koeppen (1770); операта „Озирис“ на Науман (1781). „Вълшебната флейта“ (1791) на Моцарт (член на масонска ложа); Гьоте пише продължение (1795). Калиостро (1743-1795) обявил, че неговият дух-закрилник, „Великият копт“, му наредил да реформира масонските организации, въвеждайки египетски ритуал. Създава ложа в Париж с частен храм на Изида, където той самият е върховен жрец. 1789 обаче е арестуван в Рим и е осъден на смърт като еретик (присъдата е заменена с доживотен затвор). Шилер (1788), Гьоте и Екатерина II (1786) пишат сатири и комедии за него (Iversen, с. 100-120).

55. Мериамун/Усермаатре (1279-1212). Голям надпис (116 реда) от храма на Сети I в Абидос, където Рамзес разказва за посещението си в града и за довършването на този храм и обновяването на други. Съобщава как Сети му предал царството си. Жени се за Нефертари и Истнофрет (от която е наследникът му Мернептах) още като принц, после взима и други съпруги, има над 100 сина и незнайно колко дъщери. Сред жените му може би има сирийки, хетки (1246 и 1239, дъщери на Хатусил) и вавилонки. Главните му съпруг са осем, Нефертари изглежда да е най-предпочитаната, с най-забележителна гробница в Долината на цариците. Войната с хетите: тръгва с 20 000 души, преминава Оронт, близо и град Кадеш. Няма голям успех срещу цар Муваталис, но на стените в Карнак (също в Луксор, Абидос, Абу Симбел) се разказва за личната му храброст и закрилата на Амон. При следващия цар Хатусил III се сключва мирен договор (1259, записан в Карнак и Рамесеума; също и хетски вариант в Хатусас, на глинени таблички). Рамзес често записва името си върху статуи и паметници на други царе, чак до Средното царство. Строежи: допълва храмовете в Карнак и Луксор, довършва тези на Сети I Гурна (Тива) и Абидос, строи свой в Абидос и на западния бряг в Тива (Рамесеум). Има и погребални храмове в Нубия, до Напата. Абу Симбел – открит 1813, Белцони влиза там през 1817. Строи града Пирамису в Делтата, близо до днешния Кантир. Сега не е останало нищо, но според някои евреите са работили там (Гесенската земя – Битие, 47:6). Предполага се, че Изходът се е случил 1263-1262, но за евреи и Израел не се споменава никъде в Египет, освен веднъж по времето на Мернептах. Рамзес вероятно е живял над 90 г. Гробницата му е поне толкова голяма, колкото на Сети I, но е силно увредена и почти недостъпна. През 1054 пр. Хр. мумията му е преместена в гробницата на Сети I, а после в Дейр ел Бахари (Клейтън).

56. Подарен в началото на XIX в. от Мохамед Али на французите и издигнат на Place de la Concorde.

57. Построен при Аменхотеп III (Хекауасет/Нубмаатре, 1386-1349) и завършен при Рамзес II; посветен на „Тиванската триада“ – Амон, Мут, Хонзу. Има добавки и от следващи владетели, вкл. Александър Македонски (който е представен да поднася дарове на Тиванската триада). След III в. постепенно бива изоставен, потъва в пясъците и е открит от Масперо (1881). Вътре в него има джамия, строена през XIII в. от арабите (Egypt ET, 2001). Има релефи, изобразяващи раждането на Аменхотеп: как богът Хнум (с глава на овен) оформя него и неговия „ка“ на грънчарско колело. После Тот (с глава на ибис) довежда Амон на среща с царицата. Амон е изобразен пред Хатхор и Мут да държи създаденото от Хнум дете. Архитектът на храма също се казвал Аменхотеп, син на Хапу. През 1989 са открити множество статуи в двора на колонадата: сред тях е кварцитната статуя на фараона(183 см.), изобразен на колесница. За самия Аменхотеп III:

58. Седящи статуи на Аменхотеп III, 20 м. високи, на западния бряг. Те са остатък от погребалния му храм (смятан за най-големия в Египет). До краката са изобразени майка му Мутемуя и жена му Тий. В древността северният издавал стенещи звуци на свечеряване и разсъмване. Това заинтересувало Адриан, преди него са споменати от Страбон и Плиний. Статуята пострадала от земетресение през 27 пр. Хр. (Страбон казва за това). Звуците изчезват след реставрацията при Септимий Север (199 г.). Върху него (на пиедестала?) има поема на гръцки, написана от „придворна поетеса“ на Септимий (Клейтън).

59. На север води към Средиземно море или Палестина (Едом, Мъртво море), на юг – към Нубия/Етиопия. Нубия: географска област от първия водопад при Асуан до съединяването на Сини и Бели Нил. През XII дин. тя е окупирана от египтяните до 4-тия водопад; после отново в XVIII-та дин. От 1000-та пр. Хр. местните владетели постигат независимост и така си появява етиопското царство. Столицата й е била в Напата. Изградена според теокрацията на египетската Тива, както се развива след XXI-ва дин. (1069-945 пр. Хр. по Клейтън). Езикът е египетски, върховен бог е Амон; след XXII-ра дин. се обявават за единствени пазители на фараонската традиция. От 742 пр. Хр. започват да нападат Египет и го управляват като XXV-та дин. (Нубийска или Кушитска в Клейтън). Прогонени от асирийците, те се оттеглят (от ок. 300 пр. Хр. столицата е в Мероя) и остават независими до IV в. сл. Хр., унищожени накрая от царство Аксум. Мероитско писмо, фонетично, 23 зн. (I-ви пр. Хр-III сл. Хр.). То е единственото, непосредствено повлияно от йероглифите, макар че някои са повлияни косвено: латинската азбука е основана на йонийската гръцка, а тя е заета от финикийците м/у 1100 и 900 пр. Хр., която пъ ке фонетична на основата на някои северно-семитски писмени традиции. Може би синайските надписи (открити през 1905 и не по-късни от 1500 пр. Хр.) са на писменост, заета от Египет; и са най-ранната семитска азбука (Iversen, c. 31-32).

*

Библиография:

Източници:

Египетски:

Литанията на Ре. Превод Т. Леков. „Изток-Запад“, 2004
Манетон. „Египетска история“. Превод П. Ангелов. В: Юбилеен сборник в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова. УИ, 2008
Папирусът не расте на скала. Съст. и превод С. Игнатов. „Авалон“, 1998
The Egyptian Book of the Dead. Transl. by Е.А.Wallis Budge. NY, Dover (1895)

Европейски:

Диодор Сицилийски. Кн. I. Превод П. Ангелов, неиздаден.
Плутарх. За Изида и Озирис. Превод П. Ангелов, неиздаден.
Страбон. Кн. XVII. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2010
Страбон. Кн. XVII. Превод П. Ангелов, неиздаден.
Херодот. Кн. II, Евтерпа. Превод П. Димитров. НБУ, 2010
Херодот. Кн. II, Евтерпа. Превод П. Ангелов, неиздаден.
Юлий Африкан. Сочинения – http://pravbiblioteka.ru/reader/?bid=70176
Georgius Syncellus. Ex rec. G Dindorfii. Bonnae, 1829

Изследвания:

XIX в.:

Д.П.Ш. Сосей, съст. Иллюстрованная история религий. Валаамский монастыр, 1992 (1899)

H.H. Brownell. The Eastern or Old World. Toronto, 1857
H. Brugsch. A History of Egypt under the Pharaohs. v. II. London, 1881
Mahmoud-Bey. Memoire sur l`antique Alexandrie. Copehagen, 1872
I.G. Milne. A History of Egypt under Roman Rule. London, 1899
Neroutsos-Bey. L`ancienne Alexandrie. Paris, 1888
F. Petrie. A History of Egypt. London, 1894
M. Russel. Egypt: ancient and modern. London, 1857
J.M.A. Scholz. Travels in the countries between Alexandria and Paraetonium. London, 1822
W.H. Yates. The Modern History and Condition in Egypt. v. I-II. London, 1843
D.M. Wallace. Egypt and the еgyptian Question. London, 1883

XX в.:

В.И. Авдиев. История древнeго Востока. ОГИЗ, 1948
В.И. Авдиев. История на древния Изток. Превод Б. Друмева. „НИ“, 1974
М. Алпатов. Изкуството на древния Египет. Превод А. Беливанова, Н. Георгиев. „БХ“, 1981
Я. Асман. Мойсей Египтянина. Превод Ст. Гяуров. ЛИК, 2005
А. Брелик съст., и др. История на религиите. Т. I. Превод Л. Цанева и др. „Прозорец“, 1996
Дж.Х. Брестед. История на древен Египет. Кн. I-II. Превод Я. Иванов, С. Димитров. „М. Арабаджиева“, 2008-2009
Ф. Бродел. Средиземно море. Кн. I-II. Превод В. Илиева. „Абагар“, 1998-2000
Ж. Веркутер. Древният Египет. Превод Кр. Петров. „Кама“, 2007
Ж. Дорес. Тайните ръкописи от Египет. Превод В. Стоев. „Мириам“, 1998
С. Игнатов. Египет на фараоните. УИ, 1996
Ж. Карпантие, съст. и др. История на Средиземноморието. Превод В. Илиева. „Рива“, 2001
К. Кетъруд. Кратка история на Близкия изток. Превод И. Илиев. „Унискорп“, 2009
Ж. Корм. История на Близкия изток от древността до наши дни. Превод Ал. Везенков. „Рива“, 2009
Ж. Корм. Разпадането на Близкия изток 1956-2004. Превод Л. Гоцева. „Меридиани“, 2005
М. Коростовцев. Религията на древен Египет. Превод Ю. Гегова. „Шамбала“, 1995
Т. Леков. Религията на древен Египет. „Изток-Запад“, 2007
Т. Леков. Скритото знание. Свещените книги на древен Египет. „Изток-Запад“, 2004
М. Луркер. Богове и символи на древния Египет. Превод А. Георгиев. „Гуторанов“, 1995
Л. Мантран, съст. История на Османската империя. Превод Г. Меламед. „Рива“, 1999
Г. Масперо. Древната история на Египет и Асирия. Кн. I. Превод И. Белинчев. „М. Арабаджиева“, 2006
А. Мюллер. История ислама. М. „Астрель“, 2006
А.П. Пронщейн, В.А. Кияшко. Хронология. „Высшая школа“. М., 1981.
М. Ростовцев. История на Стария свят. Т. I, Изтокът и Гърция. Ред. И. Илиев. „Анубис“, 1994
Д. Сурдел. Ислямът. Превод М. Йончев. „Одри“, 1999
С.А. Токарев. Религия в истории народов мира. М. ИПЛ, 1986
И.М. Фильштинский. История арабов и Халифата (750-1517). М., „Восток-Запад“, 2008

J. Godwin. Μυστηριακές θρησκείες τού αρχαίου κόσμου. Αθήνα. Καρδαμίτσα, 1984

E. Bevan. A History of Egypt under Ptolemaic Dynasty. London, 1927
H.A. Browne. Bonaparte in Egypt. London, 1907
Е.А.Wallis Budge. The Gods of the Egyptians. v. I-II. NY, Dover (1904)
W. Christensen. Empire of ancient Egypt. NY, 2009
A. Colvin. The Making of modern Egypt. London, 1906
M.W. Daly ed. Modern Egypt from 1517 to the end of the XXth cent. CHE, v. II. Cambridge, 1998
A. Erman. A Handbook of Egyptian Religion. London, 1907
W.V. Harris ed. Ancient Alexandria between Egypt and Greece. NY, 2004
Е. Iversen. The Myth of Egypt and its Hieroglyphs in European Tradition. Copenhagen, 1961
S. Lane-Pool. A History of Egypt in the Middle Ages. London, 1901
P.E. Newberry, J. Garstang. A short History of ancient Egypt. London, 1907
C.F. Petry ed. Islamic Egypt 640-1517. CHE, v. I. Cambridge, 1998
S. Rappoport. History of Egypt from 330 BC to the present time. v. I. London, 1904
S. Rappoport. History of Egypt from 330 BC to the present time. v. II. London, 1904
F. Taeger. Das Altertum. B. I. Stuttgart, 1940
A.B. Weigall. A History of Events in Egypt from 1798 to 1914. Edinburgh and London, 1915
A.B. Weigall. A Short History of ancient Egypt. London, 1934

Справочници и пътеводители:

XIX в.:

Ch. Anthon. A Classical Dictionary. NY, 1855
An Atlas of ancient Egypt. London, 1894
A Handbook for Travellers in Egypt. London, 1873

XX в.:

Г. Андрю и др. Древен Египет. Превод К. Пеева. „Унискорп“, 2004
Д. Димитров и др. Хронологична енциклопедия на света. Т. II. „Абагар“, ок. 1994
Х. Киндер, В. Хилгеман. Атлас „Световна история“ т. I. Превод Ю. Костова, Е. Драганова. „Летера“, 1999
П. Клейтън. Хроника на фараоните. „Рива“, 2007 (Chronicle of the Pharaohs. Thames&Hudson, 1994. За хронологията казва, че следва У. Мърнън. Пътеводител из Древен Египет. „Пенгуин“, 1983).
У. Михелс. Атлас „Музика“ т. I. Превод П. Куюмджиева. „Летера“, 2000
Дж. М. Робъртс. Кратка илюстрована история на света. Превод И. Баева и др. „Планета 3“, 1999
Ф. Чандлър. Древният свят, 1999. Превод Е. Митренцева. „Фют“ (след 1999)

J.J. Norwich ed. Αρχιτεκτονικοί θησαυροί τής γής. Αθήνα. Αρσενίδης (след 1999)
R Gööck. Τά θαύματα τού κόσμου μας. Αρσενίδης (след 1968)

Alexandrea ad Aegyptum. Bergamo, 1922
R.-M. and R. Hagen. Egypt. Tasche, 1999
D. Simon. Египетский музей. “Global PH”, 2012
Ch. Walker. Wonders of the ancient World. Orbis, 1980
M.A. Zenhom. The Pyramids and the Secrets of the Sphinx. “Businessmen Magazine”

*

Озирис и камилката:
пришълци 0 б

Край

За 3 март

- Този трети март мина под знака на посещението на руския патриарх у нас и предизвика много коментари и люти спорове. Колкото и неочаквано да беше, някои от зададоха въпроса: “Защо [да] празнуваме трети март?”. Други попитаха “Национален празник или преклонение пред чужда сила?”.

Макар за мнозина поводът, създаването на третата българска държава, да е ясен, за други очевидно това не е така. Разделението между хората, които пишат и четат на български по този и подобни въпроси, видимо в разговорите за историята, но и в обсъждането на общия ни проект за бъдещето, е толкова дълбоко, противоречията между тях така неизгладими, че човек неволно се улавя в мисълта: “Не се ли е разделил този народ на части, с напълно различен прочит на миналото, на поводите за празнична общност, на важните решения от днешния ден и на посоките, в които държавата ни да търси гаранция за бъдещето си.

Подведен от такова съмнение, ще попитам за следното:

1. Често говорим за “българския народ”, но трудно го определяме. Какво е “българският народ”? Как (поради какво) се появяват народите, какво ги отличава от “племената”, как се отнасят към “нациите”?

– „Народ“ е понятие в системата на християнския, тоест православен поглед към нещата. То е неотделимо от понятието за „Църква“. Народите се раждат около своите църкви и тези последните са като тяхна „душа“. Общността на православните народи съставя съборната/вселенска Църква. Така че съществуването на народа няма смисъл извън православния възглед за нещата. Хората, които по някакви причини са отделени от Църквата, не разбират защо трябва да се празнува годишнината от освобождението на народа, значи от възстановяването на държавата му – тъй като просто не разбират смисъла на неговото съществуване.

2. Как става така, че (в последно време) сред тези, с които живеем заедно, се чуват гласове сякаш на хора от “разни народи”? Търпи ли изменения “народът” дотам, че да се раздели, да се превърне в нещо друго. Въпрос на избор ли е принадлежността към него?

– Народът, ако той е това, което казахме преди малко, не може да се дели. Но от него е възможно да се отпада, както се отпада от Църквата. Отпадането има симптоми, които се проявяват ясно в говоренето за тeзи неща: че „тази страна“ няма бъдеще, нито минало; че не е добре да се говори за „народ“, а по-скоро за нация, общество, „гражданско общество“ и т.н.; че трябва непременно да се „емигрира“, за да се живее като „хората“. В същия дух е и темата за „нормалната държава“. Всичко това са словесни нападения срещу народа: отрича се не просто неговото съществуване, но дори и съществуването на отделни хора по тези места – тъй като реалните „хора“ не живеят тук. Има основание тази реч да бъде определена като „реч на омразата“. Но тя е омраза преди всичко срещу Църквата, което значи срещу Бога и заедно с това срещу всички хора, които са Божие творение, предназначено за вечността. Това обаче не се осъзнава; хората смятат, че просто споделят мнението си за „България“.

3. Как се отнася “народът” към “държавата”. Благо ли е собствената държавност? Какви е ползата (или вредата) народите да градят своя държава?

– Държавата е нещо като собствен дом на народа. Трябва да се отбележи, че не са много етносите, които имат собствени държави; това е рядка привилегия. Интересно е и това, че практически всички православни народи имат собствени държави. Наред с това е възможно един народ да живее в няколко държави, но при все това той не може да има няколко независими, тоест автокефални църкви; защото това ще значи, че се е разделил; а ние казваме, че народът не може да се дели. Автокефалната църква, с изключение на древните патриаршии, винаги е знак за съществуването на отделен народ. Така че, ако пак се изразим образно, църквата, народът и държавата се отнасят помежду си както душата, тялото и домът.

4. За конкретния празник, 3 март, много може да се пише по фактите, които коментаторите привиждат като съществената страна на датата. Във всеки текст от това поле обаче, ще открием една обща тема: ролята на Русия в създаването на третата българска държава. Какво може да се каже за Руската империя в съдбата на българите?

– За да се говори разумно за отношенията на България с Русия трябва да се запитаме кое е онова, което най-напред свързва тези народи. Аз бих казал, че главното в нашите отношения е духовната връзка, която се е появила преди едно хилядолетие с кръщението на киевските руснаци. Тогава се ражда руският народ; като в духовно отношение България е като негова майка или родина. Така че когато Русия освобождава България, тя освобождава своята духовна родина – тоест нещо свое. Затова е естествено това действие да бъде безкористно, както и самите руснаци твърдят: за него не може да се иска отплата.

5. В продължение на предишния въпрос, подозирам, че спорът върху руините на историята е толкова горещ не заради изследователска страст, а защото се отнася по някакъв начин към настоящето и бъдещето. Кой знае накъде ще ни отведе едно начертание на миналото. Смяташ ли, че битката за правата върху верния исторически разказ е важна за решенията, които (ще) се вземат за днешния ден?

– Несъмнено човек трябва да приеме някакъв възглед за историята, иначе той не може да бъде част от никакво жизнеспособно общество. Само обществата, които имат съзнание за задача (мисия), имат сили за живот. При народите задачата е духовна: да свидетелстват за Бога – такъв, какъвто Той се е открил на хората преди две хилядолетия.

6. Посещението на руския патриарх у нас и острите думи, които отправи в ефир към българските власти, се превърнаха в новина на месеца. В цялата случка изненадваща бе не толкова позицията на главата на РПЦ, колкото шокът у мнозина, които очакват да виждат “приятелското” лице на Руската държава (империя). Могат ли империите да бъдат страшни? (“Грозни”?) Имаш ли прочит на този на това послание от руската държава (църква)?

– Безпокойството, изразено от руския патриарх, беше свързано с възможността за отричане и още повече за забрава на извършеното от Русия преди 140 години. В дълбочина това е тревога за разкъсването на връзката между православните народи, което би било опасно за цялата съборна Църква. Но такава опасност в случая няма; уверен съм, че духовната връзка между тези два народа няма да бъде прекъсната, докато те съществуват. По подобен начин Русия се тревожи и когато отричат ролята й в победата над европейския фашизъм в средата на XX в. Трябва да се отбележи, че руският народ чрез своята държава е натоварен с крайно тежка историческа задача – да бъде наследник на Източната римска империя като единствена християнска империя в света; което значи главен светски защитник на християнството. От друга страна, България трябва да помни, че е създателка на третия световен християнски език, и че след отпадането на Рим съществуването на този език спасява Църквата като съборна, което ще се рече – като християнска. Значи ролята на България в историята на света е преди всичко духовна. Впрочем това е известно на високообразованите руски християни, какъвто е и сегашният московски патриарх Кирил.

(въпросите зададе д-р Николай Янев)

***

[от записа]

Имаме един юбилей, една годишнина – 140-тата от това, което все още всички наричат „Освобождението на България“, макар наистина да има някои спорове. Първото, което бих искал да посоча, е, че ми се вижда положителен самият факт, че по този въпрос се води дебат. И аз, като много други хора, си спомням, че някога Трети март се празнуваше като почти най-големия празник. Казвам „почти“: защото в това време, което хората от поколението на сина ми и дъщеря ми няма как да помнят, най-големият празник беше 9-ти септември; а Трети март беше много уважаван, на държавно ниво, но все пак някак на второ място. Тогава той беше нещо като компромис. Защото се казваше: „Да, това е един голям празник, той е свързан с тази голяма държава (която тогава се наричаше Съветски съюз), което е много положително, но същевременно той някак ни свързва и с голямото минало на България, предсоциалистическа България, може би даже средновековна; и също с онази Русия, която е била голяма и имперска, подобно на СССР, но все пак друга държава, а не СССР.“ Така че когато се празнуваше Трети март, се отбелязваше предисторията на големите събития от началото и средата на XX век и нататък. Но за важността на този празник въобще не можеше да се спори. Хората казваха: „Да, това са нашите освободители; те впрочем са ни освободили два пъти, вторият път сякаш завинаги, но и първият не може да се пренебрегва: защото тогава те ни освободиха от турско иго и се възстанови българската държава.“ Тогава не беше възможен обществен дебат по тези въпроси, а датата 3-ти март и Освобождението на България можеха само да се честват.

Мина много време; минаха вълненията на 90-те години, когато не се знаеше България къде ще бъде. Тогава се въведе изразът „геополитически избор“; или „геополитическа ориентация“. Даже не знам дали понякога не се казваше „геополитическа съдба“; мисля че не, защото наистина ставаше въпрос в известна степен за избор, това беше вярно.
Минаха 90-те години, мина и началото на 2000-те, когато пък имаше вълнения около Европейския съюз и т.нар. „приемане на България“ в Европейския съюз. Подчертаваше се, че „България кандидатства“. Това също е исторически въпрос: дали България е кандидатствала в ЕС? Документи има; но ние знаем, че всяко кандидатстване, било на общество или на индивид, има специфични особености – как всъщност са станали нещата, какъв е бил мотивът?
Минаха и тези вълнения, и сега вече се намираме в друга ситуация, в която нещата са доста успокоени – да кажем, геополитически. В Европа (имам предвид голяма Европа, която естествено включва и Русия) е установено едно напрегнато равновесие. Тоест, Русия и Европа поддържат отношения; това не е точно студена война, не е онова, което помним от 70-те, но има големи несъгласия. Същевременно, както в политическо, така и във военностратегическо отношение Европа и Русия са най-малкото равностойни; Русия не е СССР, но продължава да не отстъпва на Европа, като впрочем Европа без подкрепата на други големи сили не би могла да бъде равностоен опонент (противник) на Русия.

И ето сега България вече знае, вижда, че тя е от другата страна на това противостоене. Това се случва в рамките на един човешки живот, и хората от моето поколение би трябвало да бъдат благодарни, че са видели всичко това: как една държава, цяло общество, цял народ може да се придвижи от едната страна на геополитическото противостоене към другата. И когато всичко това вече е успокоено, ние заварваме, сякаш неочаквано за нас самите, един празник, за който си спомняме, че е бил голям, бил е честван без всякакви резерви заради „братството“ – многократно подчертавано, заедно с всички тези семейни метафори.
И възниква въпросът: „Толкова неща се промениха; защо да запазваме този празник, още повече, че празниците са от особена важност в живота на едно общество?“ Точно на празник едно общество, както и всеки човек поотделно, си задава въпроса: „Защо празнувам това?“ И ако успее да си отговори, той забелязва, че значението на този празник е част от смисъла на съществуването на това общество, а и на този индивид. Значи празниците не могат да бъдат какви да е: те ни казват кои сме ние, и даже защо живеем.
Поради това има голямо напрежение около празнуването на един ето такъв празник. И по-голямо, отколкото при други като Съединението или Независимостта, които също са важни, сериозни празници. Но около този има специално напрежение, защото той се отнася до отношенията между България и една друга държава, при това не каква да е. Така че няма как да се отмине въпросът какви да бъдат нашите отношения с тази суперсила – при положение, че ние не сме точно в нейната политическа зона на влияние.

Оттук нататък започва тежкият разговор. Какво е това, което свързва България с Русия? Тук вече е време да се каже какво е това „България“. Защото ние не можем да тръгнем така спонтанно към такъв разговор. И едва ли някой ще се учуди, ако кажем, че хората много се затрудняват с този въпрос. Ако човек върви по улиците на София, той непрестанно чува около себе си да се дискутира директно за България. Застанат ли двама души на тротоара, човек може да бъде сигурен, че ако произнесат пет думи, една от тях ще е „България“. Значи хората направо се занимават с общностния живот като цяло на държавно и историческо ниво, те за по-малко не говорят. И това е по улицата, това го знае всеки. Значи „България“ е важна. И затовасъм съгласен да се задава въпросът – и ти го зададе преди малко – можем ли да говорим за български народ?

Това е тежък въпрос към днешна дата. Защото ако се каже, че България е просто държава и толкова, ще се яви въпросът: „А тази държава за какво е?“ Държавите за нещо служат. За какво служи държавата България? Първият отговор който и аз, а може би и мнозина други биха дали, е: „Държавата България служи на българския народ.“ Тя е заради него. Ако него го нямаше, би било непонятно за какво е тя. След като има толкова много други държави, защо още една? Значи тази държава има една специална задача. И тя е – нека употребя една по-стара и традиционна дума – да обгрижва народа. Бих добавил: на първо място в материално отношение. Исторически нещата стоят така – още от времето на древните философи се казва: „Държавите са, за да могат хората да живеят по-леко, да се справят с живота в материален смисъл – иначе не биха могли.“ Така мисли примерно Аристотел – и той е съгласен, че държавите са заради добрия живот на хората, най-напред в материално отношение.
Значи държавата все пак е заради народа. Но някой ще каже: „А защо пък заради народа? Държавата не е ли заради нещо, което не е точно народ? Не е ли заради обществото?“ Тогава ще кажем: „А кое е това общество? Нека впрочем съществува общество в държавата България; но кое е онова, което го прави „едно“? Нима това са хора ей-така, случайно попаднали заедно? Без нищо общо помежду си, освен че имат паспорти, в които пише едно и също?“ Никой не вярва, че България е такова нещо. Всеки смята, че в България има един субект – носещ, главен; и около него, разбира се, има хора, които не са българи и в това няма никакъв проблем. Но все пак държавата България е държава на българите, тя е заради тях. И сега стигаме до това: „Какво значи да си българин?“ Това е същото като да се запитаме: „Какво е българският народ?“ Но ако успеем да отговорим какво значи да си българин, ще можем да кажем и дали съществува български народ и какъв е той; кой е той?

Аз набързо ще кажа някои отговори, които биха могли да дойдат в ума на всеки. Първо: „Българин е този, който говори на български език.“ Това е лесно да се опровергае: много хора говорят на български език и то хубаво, без изобщо да са българи. Веднага ще посоча – турци, арменци, евреи; всякакви други хора, които по някаква причина живеят в България, израсли са тук, оженили са се, омъжили са се и си говорят български много добре. Ако ги попитаме българи ли са, най-вероятно да кажат: „Не сме.“ И това, разбира се, никого не притеснява. Значи не е достатъчно да говориш български. Тогава какво? Имаш гражданство? Още по-малко. Ти можеш да имаш българско гражданство пък въобще без да говориш български език, това не е необходимо. Знаеш нещо за българската история? Смяташ, че си част от българската история? Но за българската история, първо, могат да знаят много хора, които не са българи; и второ, много мъчен е отговорът на въпроса, какво значи да си част от българската история. Кое е, ще се запитаме, същественото за българската история? Онова, което се движи през вековете и в което може да се участва? Да не би българската история да има някаква задача, някаква цел? И ние, ако кажем, че сме българи, да участваме в решаването на тази задача и на тази цел? Но коя е тя?

По времето на социализма имаше отговор. България, каквото и да се е случвало с нея, е влязла в общността на социалистическите държави и ще се бори за социална справедливост в планетарен мащаб. Това беше отговорът, но той в момента е отпаднал и малцина са тези, които ще кажат, че това е така. Пък и аз самият също не бих го казал; за мен това не е отговор на въпроса. Може би има нещо друго, което движи българската история и благодарение на което човек е българин. И това „нещо друго“ не може да е какво да е – то трябва да е наистина сериозно.

Моето мнение, към което аз се придържам не отскоро, е, че принадлежността към България има отношение към религията. Тоест, ти имаш отношение към България дотолкова, доколкото имаш отношение към религията й. И ако попитаме коя е религията на България, дори най-негативно настроените към България ще се съгласят веднага, че тя е – известно коя. И след това ще кажат, че те, разбира се, не принадлежат, че са извън тези неща и прочее, но все пак знаят коя е. Така че според мен добрият отговор е този. Към него трябва да се прибави, че не са малко народите, които споделят същата религия; но те са други. Примерно, имат друг език, по друго време са влезли в Църквата; друга история имат.

Та ако това, да си българин, има отношение към религията, тогава ние трябва да се прехвърлим към темата за тази религия, която е обединена от една Църква. Тази Църква казва, че е световна: няма значение в какви държави се разполага, но казва, че е световна и че се състои от поместни, независими автокефални църкви, които обединяват около себе си съответните народи. Тоест, казвам: да си българин означава да си човек, който най-малкото не отрича, че принадлежи към ето тази църква, с ето такава история, и чрез нея е в общността на тези народи, които са образувани и живеят около аналогични църкви; и заедно дават една общност, която е обединена на първо място от вярата в Бога и от изпълнението на Неговите препоръки към хората.
Това е, което би трябвало да се каже. И сега, ако някой постави нещата така, както ги поставям, всеки се сеща какъв взрив от чувства ще се яви…

Книги, преводи и разни изказвания през 2017

1. Аристотел за комедията и смешното. ЛВ 25-31 януари, 2017.

2. Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Въведение и превод Н. Гочев. 6 февруари, 2017 http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=617

3. Погребение и трагедия. Международна научна конференция на ФСлФ: „Надмощие и приспособяване“. 24-25 април 2017

4. За Калигула. Лекция в НТ „Иван Вазов“. 2 май 2017

5. „Едип цар“ от Софокъл: неизбежно ли е злото? Семинар „Литература и психоанализа: Едип“, 26 май 2017

6. Александрия II. 355 стр. УИ „Св. Климент Охридски“, 2017

7. Аристотел. Метафизика I-III и X-XIV. Превод Н. Гочев „Дива2007“, 2017

8. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 20 юни 2017

9. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 22 юни 2017

10. Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод Н. Гочев. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

11. Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

12. По въпроса за автокефалията. „Гласове“, 23 ноември 2017 http://glasove.com/categories/na-fokus/news/po-vyprosa-za-avtokefaliyata

13. За „Александрия II“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 3 декември 2017

14. За „Александрия II“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 5 декември 2017

15. „Държавата“ на Платон и „Утопия“ на Мор: основата и образът на справедливото общество. Годишни четения на АРУКО: Политическо философстване и фантазиране от античността до Новото време, 15 декември 2017

16. От миналото към бъдещето на Европа. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 2 януари 2018

азбуки 2

За Европа

[За Европа]

Въпросът е най-напред дали тя е едно нещо или е само название за общества, които имат малко общо помежду си, а просто влизат по необходимост в някакви отношения.

За да бъде една общност единна, е необходимо тя да знае за себе си, което значи, да се възприема като една; а освен това и да иска да остане такава. Но за единството има и някои предварителни условия, различни от самосъзнанието. Когато става дума за големи общества, трябва да имат предвид най-напред две от тях – територията и езикът.

Европа не е остров, нито е център на някоя голяма суша, а е част от такава, при това по-скоро крайбрежна и вдадена в морето част: тя е полуостров, ограничен от Средиземното море, Атлантическия океан и северните морета около Британия и Скандинавия. Това е, което й придава отделност по отношение на големия континент; а отделността е необходимо условие за единство.
Но освен това тя самата е многообразна като суша и релеф: има свои собствени полуострови, и освен това е разделена на южна и северна от дълги планински вериги – от Иберия до Черно море. Северната й част е по-скоро равнинна, а южната – планинска. По същата причина европейският Запад се различава от Изтока: Западът е по-усложнен като повърхност, с повече полуострови, острови и планини, а Изтокът е равнинен и отдалечен от морето.

От друга страна, Европа е богата на езици, макар че те са ставали писмени постепенно и бавно, което значи, че много от говоримите са изчезнали – било напълно и безследно, било като говорими. В началото европейците – тези, които са знаели, че са такива, тъй като са отделни от азиатците – са говорели/пишели само на гръцки. После към гръцкия се е прибавил латинският и дълго време Европа се е удържала като една – в границите на Римската империя – благодарение и на това, че писмените й езици са били малко.
Но дори и само тези два езика с времето са се оказали причина за разделението й: защото след преместването на столицата в Константинопол, Рим не е изчезнал, а е останал фактически като втора столица – тази, в която се говори на латински, за разлика от гръкоезичния Константинопол. Така че империята се е разпаднала в известна степен заради това, че е имала две столици с два различни езика.

По същото време Европа тръгва към единство на друга основа – не държавно и езиково, а единство на вярата, тоест на изяснения възглед за първите въпроси на човешкото съществуване. По този начин тя е била единна много векове след политическото си разделение и почти цяло хилядолетие след Христос. Но там, където хората се събират на основание обща вяра, започват спорове за неща, които на пръв поглед са незначителни, но после се оказват съществени и довеждат до разделение и дори до отчуждение.
Наред с това общността на вярващите в Европа винаги е била укрепена и организационно, чрез Църквата, която се управлява с писани правила, значи има свои закони; а във всяка организация възникват спорове относно управлението, които могат да доведат до разделение или отпадане на някоя от частите й. Това се е случило на Църквата в Европа, и така и в това отношение се е явило разделението на Изток и Запад.

Впоследствие западната църква се е разпаднала, в известна степен под натиска на националните езици, чието развитие е било ограничавано с административни средства. Тогава, поради острите конфликти по въпросите на вярата, е възникнала необходимостта за създаване на „светско“ идеологическо пространство: значи, търсел се е културен език, неутрален спрямо вярата. Така на Запад се е появил т. нар. „Ренесанс“ – обръщане към европейската древност, което е давало възможност да се говори по общите въпроси на човешкия живот с помощта на различен културен материал.

Стремежът да се запази мир, като се избягват въпросите на вярата, насочва вниманието на човека към развитие на материалната част на битието, на т. нар. „цивилизация“. Развитието й довежда до натрупване на богатство, а то от своя страна мъчно може да се разпредели така, че да не дава повод за конфликти. Стремейки се да запазят мира помежду си, европейците са повели война с всички останали хора по земята, натрупвайки все повече богатство за тяхна сметка – и така са се отделяли от тях в материален смисъл. Това едновременно сближаване и отделяне е съпътствало европейската експанзия из планетата, която е протичала по различен начин, в зависимост от географската ситуация. Западна Европа е завоювала света чрез корабоплаване, а източната – представена от руското царство – е напредвала на изток по суша, така че двете Европи накрая са се срещнали на Тихия океан.

Разбира се европейската експанзия не бива да се мисли като само материално и властово мотивирана. Тя се е усещала и като мисия – не просто за подчиняване, но и за изменяне на света според доброто, което Европа може да предложи. Наред с това разширяването е дейност, която сама по себе си и като аналогична на естествения растеж, придава цел на живота на едно общество, тоест – смисъл на съществуването му.

Така в крайна сметка Европа изнася своите различия на територията на цялата планета. Така че противостоенето на двете велики сили, което видяхме през XX в., беше по същество противостоене на Запада и Изтока на Европа. Те бяха равни по сила, но имаха различни идеологии: едната се строеше върху идеята за „светскостта“, която води по необходимост към натрупване на материално богатство; а другата – върху идеята за справедливостта и определеността на истината.
Днес виждаме един свят, в който такова разширяване вече не може да има и който е единен в комуникационен смисъл – хората, отдалечени на най-голямо разстояние, могат да влязат мигновено във връзка помежду си. В такъв смисъл светът е единен, а в друг – отново разделен.

Така е и на територията, която по традиция продължаваме да наричаме Европа. На нея живеят хора с различно историческо съзнание и говорещи на различни езици – което води и до политически разделения, противостоящи на обединителния проект, наречен Европейски съюз. Тъй като, за да бъде едно общество единно, мирът като отсъствие на буквална война не стига: първо, защото той може да бъде несправедлив, и второ, защото сам по себе си не е достатъчен. За да да бъдат заедно, хората се нуждаят и от идея за бъдещето: значи от намерение да правят нещо общо в течение на времето. А кой ще каже кое е то? Не можем да искаме това от действащите политици, тъй като те са натоварени с твърде много задачи на актуалното обществено всекидневие.

Предлагането на обща цел е тежка интелектуална задача, при това изискваща и ориентация в историята; тя е задача по-скоро за онези, на които обществото е дало свободата да се занимават с размисъл.

(за БНР, 2-ри януари)

S

По въпроса за автокефалията

Когато някои по-влиятелни медии и специализирани по църковните въпроси сайтове и телепредавания започнат да казват на Светия Синод на БПЦ какво решение да вземе по даден въпрос, то най-доброто, което могат да направят архиереите, е да вземат обратното решение. Така че btv,“Дневник“, „Двери“  и прочее все пак в известна степен улесняват работата на Синода.

Ето сега се разгласява едно интервю на духовник от непризнатата МПЦ, който казва, че Българската Патриаршия трябва да посредничи пред останалите православни Църкви по въпроса за автокефалията и дори първа да признае МПЦ за автокефална. Това се тиражира където може да се очаква, появява се писмо-обръщение от „учени, общественици и потомци“ (този път не са „интелектуалци“) до Патриарха и се готви подписка. Виждаме натиск върху Синода чрез медии и някакви ad hoc появили се лица: тоест, всичко както обикновено – както беше и за Критския събор през 2016.

Светият Синод на БПЦ не бива да се поддава на натиска, не бива да посредничи пред никого по такъв въпрос и в никакъв случай не бива да признава никаква македонска църква за автокефална. Има две причини за това и те са следните.

  1. В православния свят идеята за църква не се отделя от идеята за народ. Това означава, че там, където има автокефална църква, трябва да съществува отделен народ – като изключения има, но те засягат древните патриаршии на Иерусалим, Антиохия, Александрия и Константинопол. Този процес – към установяване на единство между народ и автокефална църква – започва през IX-Х в. с признаването от страна на Константинопол на независимата българска Църква. Той има своето основание в думите на нашия Господ Иисус Христос „Идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19) и в начина, по който е основана християнската Църква на Петдесетница (Деяния 2:1-4), където чрез Духа апостолите заговарят на различни езици. Това означава, че християнското Благовестие е отправено до всички народи, и то не само общо, но и поотделно.

Ето защо, ако днес бъде призната автокефалия на определена църква, това ще означава, че тя е църква на народ, различен от останалите. Точно затова и през XIX-XX в. беше възстановена автокефалията на българската Църква, независимо от упорството на Цариград – защото никой не можеше да оспори, че българският народ съществува и е различен от останалите.

Така че признаването на македонска автокефална църква ще значи, че ние се отричаме от македонските българи като българи и твърдим, че днес около Охрид и Скопие живее някакъв друг народ. Нека тези, които се представят за потомци на македонски българи и тези, които говорят за „национална кауза“ по този и други поводи, да обърнат внимание на това.

  1. Признаването на македонска (както на украинска и т.н.) автокефална църква ще стане прецедент, в съгласие с който автокефалия ще може да се дава на общности, които не са народи, нито има вероятност да станат такива. Но нашата Църква е християнска, защото освен свята и апостолска, е и съборна. Принципът на съборността, след постепенното (между IX и XI в.) отпадане на Рим, се удържа чрез естественото (езиково), но същевременно и църковно утвърдено различие между християнските народи, които не са безкрайно много. Благодарение на това, че днес независимите църкви са 15, все още е възможно, макар и много трудно, да се взимат общи решения. Но ако се допусне възможността за неограниченото им умножаване (значи да е достатъчно някои хора да се съберат и да решат, че са независими православни), това ще направи невъзможно общуването между тях и ще унищожи съборността. На нейно място ще дойде било хаосът, било единоначалието, както впрочем е от хиляда години на Запад – там и двете са представени чрез протестантството и римокатолицизма (папизма). И нека тези, които говорят за „отваряне“ и дори „европеизация“ на БПЦ, да помислят къде би се оказал центърът на едно бъдещо „православно“ единоначалие. В Константинопол (Истанбул) или в Москва?

Българската православна църква, която има неоценима историческа заслуга за опазването на християнството през вековете, може и сега, чрез Синода си, да вземе доброто решение – както много пъти в историята си. Не се съмнявам, че ще го вземе.

http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/po-vyprosa-za-avtokefaliyata

*

[25-ти ноември, събота]

Както можеше да се очаква, медийната атака срещу Патриарха и Синода се усилва, тъй като в понеделник (27-ми) ще се обсъжда „македонският въпрос“.
Хора, които цял живот се трудят да направят разкол в българската Църква, намериха поредна възможност за изява: пак опит за разделение на българския народ, този път чрез даване на църковна автокефалия на част от него.

Сега Църквата е атакувана с националистически намеци (с македонците сме братя, имаме обща история, нека се сближим), но никой от апологетите на македонската автокефалия не смее и няма да посмее да каже истината – а именно, че става дума за един народ.

Преди 140 години чрез Сан-Стефанския договор, съставен главно въз основа на екзархийския ни диоцез, беше обявено, че българите обитават огромна за европейските мащаби територия, при това на геополитически най-важното място. Че то е такова, това е известно още от времето на Троянската война. Ето защо не беше допуснато създаване на държава, в която те да бъдат заедно. Това не стана и при следващите опити за обединение, направени през XX в.
Така че македонските българи останаха извън България и въпреки страшните гонения, чиято цел беше унищожението им, оцеляха и дори създадоха отделна държава. Но това не значи, че те не са българи.

Създаването на македонска автокефална църква обаче ще ги откъсне от България вече не просто административно-политически, но по същество: защото автокефалията в православието непременно – от 1000 години насам – означава признаване на отделен народ. Не е преувеличение да се каже, че и днешният гръцки народ съществува благодарение на българската автокефалия от IX-X в.: без това събитие може би и до днес в тази част на света щеше да има гръкоезични и славяноезични християни, но не православни „българи“ и „гърци“.

Така че днешният натиск върху Синода за действие в посока „македонска автокефалия“ не е друго, освен опит за разединяване на българския народ. Подходящо занимание за разколници, които не харесват православието, каквото е от IX век насам – защото не харесват християнството.

 

*

[26-ти ноември, неделя]

„Етнофилетизъм“

Самото значение на думата би могло да се преведе като, примерно, „народоплеменност“. Но за да се разбере за какво става дума, трябва да се изучи донякъде историята на българската екзархия.

Тя е църква, начело на която стои „екзарх“ и чрез нея се възстановява църковната независимост на българите от Цариград, която е била разбита след изчезването на Второто българско царство и заедно с него на Търновската патриаршия (края на XIV в.). Все пак почти 400 години след това е съществувала Охридската архиепископия, която също е българска. Тя е била премахната със султански указ и несъмнено по настояване на Цариградската патриаршия през 1767 г.

Така че около 100 години ние не сме имали независима църковна институция, която да се грижи за духовния ни живот като българи (да гарантира богослужение на български/славянски, да се застъпва за нас пред други църкви и пред светските власти, и т.н.).

Но през XIX в. тръгва един процес на възстановяване, донякъде с указите за религиозна търпимост в Османската империя, издадени през 1839 и 1856. Затова през 1860 на Великден в Цариград се случва прословутата служба, водена от епископ Иларион Макариополски, който на Големия вход не споменава името на цариградския патриарх, а вместо това споменава султана – това е нещо като прогласяване на независимост. Затова и е преследван от властите заедно с други българи-владици по настояване на патриаршията.

През тези години вървят преговори с патриаршията за църковна независимост на българите, които не са били успешни (естествено) и поради това нашите възрожденци са решили да действат чрез светската власт. И с успех, защото султанът в началото на 1870 издава указ (ферман) за учредяване на екзархия – по същество, автокефална църква на българите. А през 1871 тече първият български църковно-народен събор за избор на митрополити и екзарх. В началото на 1872 султанът разрешава избор на екзарх и няколко дни след това той е избран – това е Антим I.

Цариградската патриаршия реагира остро и низвергва или отлъчва (и анатемосва) някои наши владици, смятайки, че те все още са част от нейната йерархия. Но според държавата те не са.

Така че тук освен всичко друго имаме конфликт между светска и църковна власт, като трябва да се отбележи, че светската власт е друговерска.

През есента на 1872 цариградският патриарх свиква събор и обявява Екзархията за схизматична и дори еретическа църква, като специално по този повод обявява съществуването на ерес, наречена „етнофилетизъм“. Впрочем Иерусалимският патриарх отказва да подкрепи това решение на събора. Самата Екзархия игнорира случилото се, тъй като го е очаквала.

Разбира се, това решение е несправедливо и лицемерно, тъй като тогава всички народностни църкви (руската, грузинската, еладската и прочее) би трябвало да бъдат обявени за еретически, а не само българската. Така че проблемът съвсем не е догматически, както се опитват да го представят някои и до ден днешен, а чисто управленски – Цариград се е стремял да запази духовна власт над българите, от която е получавал очевидни материални облаги и която несъмнено е заграбил, възползвайки се от изчезването на българската държава.

Така че „етнофилетизъм“ е дума, чрез която някой е искал да каже, че българите не бива да имат своя църква – а защо точно те не бива да имат, това никой фанариот и българомразец още не е обяснил.

*

[26-ти ноември, неделя]

Като се обсъжда въпросът за някоя непризната църква, която твърди, че е православна, често се казва: „Хората са в изолация, нека им помогнем.“ Да, на хората трябва да се помогне, но за това има различни начини.

Ето, на Събора от 1998-ма предстоятелите на поместните Църкви се съгласиха, че няма да помогнат на самообявилия се и политически подкрепен „алтернативен синод“ и спряха разкола. Но после пак имаше трудности и бяха нужни години и още мерки, за да бъде изцяло преодолян. А той можеше да разцепи България на две, и не само България. Така че не всекиму следва да се дава църковна власт и независимост.

Ако се проследи църковната история от първите вселенски събори до днес, ще се види, че битката се е водела главно за две неща: 1) догматическа яснота, която да отговаря на Божията истина, и 2) добра организация, чрез която Църквата да остава една, апостолска и съборна (че е вселенска, се подразбира – щом е една).

Много трудно е било да се запази съборността. Първите 700 години след Никейския събор тя е била удържана главно благодарение на решението на Константин Велики да премести столицата на Изток, така че поне два града да имат равна тежест в империята – което е значело и поне две епископски катедри. И все пак латиноезичният Запад не е издържал, може би защото около Рим не е имало епископии с тежест, сравнима с неговата; докато на Изток е имало – Иерусалим и другите. Така че Рим се е препънал в съблазънта на единоначалието и е отпаднал, с всички печални последствия от това.

На Изток е предстояло същото, след като мюсюлманският халифат е откъснал източните територии и Константинопол е останал сам. Точно тогава се появява българското царство и веднага след Седмия вселенски събор и преодоляването на иконоборството създава – със съгласието на Константинопол, но не без дипломация – своя независима църква. После идва Русия, после сърбите и така на Изток се удържа съборността.

Но Константинопол (говоря за архиереите там) никога не се е примирил напълно с това положение и се е възползвал, както ние най-добре знаем, дори от мюсюлманската власт над Града. Тези негови намерения, аналогични с римските, са били ограничавани няколко века само от Русия.

През XIX в. няколко православни църкви се възстановяват като независими – с право, защото тях ги е имало и преди турското завоевание. Но от това отново възниква въпросът за съборността, която е „заедност-и-равенство“ и която е неосъществима при твърде много независими (автокефални) епископии. Затова, колкото повече стават автокефалните църкви, толкова по-основателна ще е претенцията на една от тях да властва над всички, и накрая това ще стане неизбежно. Значи – като в Рим.

Искам да кажа: не е необходимо, нито е добре църквата в днешната Република Македония да е автокефална. Трябва да се търси друго решение.