Архив на категория: история

Гръкоезични християнски писатели (според учебниците)

Хронология

(I-VIII в. сл. Хр.)

Следапостолски времена (I-II в.)

„Послание на ап. Варнава“ (преди 130 г.)
*Евсевий Кесарийски, Иероним и патр. Фотий се съмняват, че е автентично. Написано в Александрия след 70 г.

„Послание до Диогнет“ (II в.)

Климент Римски (до 101 г.)
*Еп. на Рим 92-101 г. Заточен в Крим по времето на Траян. Св. Константин-Кирил пренася част от мощите му в Рим. „Първо послание към Коринтяни“ (ок. 98).

Игнатий Богоносец (до 117 г.)
*Еп. на Антиохия, отведен в Рим и разкъсан от диви животни (107 г.). Седем послания от Смирна и три от Троада (след 100 г.).

Поликарп от Смирна (р. 70 г.)
*Ученик на ап. Иоан Богослов, приятел на Игнатий Богоносец, учител на Иреней Лионски, у когото има спомен за него. По времето на папа Аникита бил в Рим (155 г.). Бил изгорен преди 167 (на 86 г.).

Ерм (I в.)
*„Пастирът“ е цитиран от Иреней Лионски, Тертулиан и Ориген, включена в Синайския кодекс. Спомената в „Мураториевия фрагмент“, където се датира 140-150 (при папа Пий).

Кодрат (II в.)

Аристид (II в.)
*Наричат го „атински философ“, отправил апологията към Адриан или Антонин Пий.

Аристон от Пела (II в.)

Юстин Мъченик (I-II в.)
*Р. ок. 100 г. в Палестина, Сихем – в езическо семейство. Някои (Методий Патарски, Евсевий) смятат, че християнина, с когото разговарял (в „Разговор с юдеина Трифон“), бил Поликарп от Смирна.

Тациан (р. ок 130)
*Нарича се „асириец“. До 172 бил в Рим, върнал се на Изток (Антиохия, Киликия, Писидия) и основал сектата на енкратитите. „Реч с/у елините“.

Милтиад (II в.)

Клавдий Иераполски (II в.)

Атенагор (II в.)
„Апология“, оправена към Марк Аврелий (177 г.) и „За възкресението на мъртвите“.

Теофил Антиохийски (II в.)

Мелитон Сардийски (II в.)
Епископ на Сарди, пътешествал по светите места в Палестина, споменат от Евсевий, Тертулиан, Иероним.

Хермиас (II в.)

Агрипа Кастор (II в.)

Хегезип (II в.)

Родон (II в.)

Иреней Лионски (р. ок. 140)

Аполоний (II в.)

Дионисий Коринтски (II в.)

през късната Империя (III в.)

Гай (II-III в.)

папите Сотир, Елевтерий, Виктор (II в.), Зефирин (III в.)

Серапион Антиохийски (II-III в.)

Климент Александрийски (поч. преди 216)

Дионисий Александрийски (поч. към 216)

Иполит Римски (р. преди 170)

Юлий Африкански (р. ок. 170)

Ориген (р. ок. 185)

Александър Иерусалимски (поч. 250)

Пиерий, Теогност (III в.)

Григорий Неокесарийски (р. ок. 213)

Филей (заг. към 306)

Памфил Кесарийски (заг. 309)

Методий Олимпийски (заг. 311)

Петър Александрийски (III-IV в.)

от Константин Велики до IV Вселенски събор

Александър Александрийски (поч. 328)

Евстатий Антиохийски (поч. преди 337)

Евсевий Кесарийски (р. ок. 265)

Пахомий Велики (поч. 346)

Антоний Велики (р. ок. 251)

Атанасий Велики (р. ок. 295)

Макарий Александрийски (р. преди 300)

Макарий Велики (р. ок. 300)

Серапион Тмуитски (поч. 366)

Хорсиезий (поч. 380)

Мелетий Антиохийски (поч. 381)

Диодор Тарсийски (поч. ок. 392)

Геласий Кесарийски (поч. 395)

Дидим Александрийски (Слепи) (р. ок. 313)

Кирил Иерусалимски (р. ок. 315)

Епифаний Кипърски (р. ок. 315)

Василий Велики (р. ок. 330)

Григорий Богослов (р. ок. 330)

Григорий от Ниса (р. ок. 335)

Амфилохий Иконийски (р. ок. 345)

Нил Синайски (р. ок. 345)

Евагрий Понтийски (р. ок. 346)

Иоан Златоуст (р. 347)

Теодор Мопсуестийски (р. ок. 350)

Исидор Пелусиот (р. ок. 360)

Паладий (р. ок. 364)

Филосторгий (р. ок. 368)

Кирил Александрийски (р. ок. 370)

Сократ Схоластик (р. ок. 380)

Теодорит Кирски (р. 393)

Иоан Колов (IV-V в.)

Исаия (IV-V в.)

Филип Сидет (IV-V в.)

Ермий Созомен (IV-V в.)

Теотим Скитски (IV-V в.)

Астерий Амасийски (поч. ок. 410)

Полихроний Апамейски (поч. ок. 430)

Марк Пустннник (поч. след 430)

Акакий Мелитински (поч. ок. 435)

Арсений Велики (поч. 445)

Прокъл Константинополски (р. ок. 446)

Исихий Иерусалимски (поч. след 450)

Диадох Фотикийски (V в.)

„Светоотечески изречения“ (V в.)

до Седми Вселенски събор

Анатолий Константинополски (поч. 458)

Василий Селевкийски (поч. 468)

Генадий Константинополски (поч. 471)

Псевдо-Дионисий Ареопагит (преди 500 г.)

Прокопий от Газа (р. 475)

Иоан Граматик (V-VI в.)

Иоан Скитополски (V-VI в.)

Теодор Лектор (V-VI в.)

Андрей Кесарийски (V-VI в.)

Роман Сладкопевец (V-VI в.)

Леонтий Византийски (р. ок. 485)

Варсануфий Велики и Иоaн Пророк (поч. 530-540)

Иоан Постник (поч. 595)

Анастасий Антиохийски (поч. 599)

Евлогий Александрийски (поч. 607)

aввa Доротей (VI в.)

Олимпиодор (VI в.)

Иоан Схоластик (VI в.)

Ефрем Антиохийски (VI в.)

Иоан Мосх (VI в.)

мон. Антиох (VI-VII в.)

Иоан Лествичник (VI-VII в.)

Георги Писидийски (VII в.)

Софроний Иерусалимски (р. ок. 550)

Максим Изповедник (р. ок. 580)

Модест Иерусалимски (поч. 634)

Таласий (поч. преди 660)

Анастасий Синаит (поч. след 700)

Андрей Критски (р. ок. 660)

Герман Константинополски (поч. 733)

Иоан Дамаскин (поч. ок. 750)

Козма Маюмски (поч. ок. 776)

*

На основата на:
И. Цоневски. Патрология. Синодално издателство, 1986

Допълнения от:
К.Е. Скурат. Труды по патрологии. М., 2006

Val de Boulogne St Paul 1620

Латиноезични християнски писатели (според учебниците)

Хронология

(II-VII в. сл. Хр.)

Следапостолски времена

Минуций Феликс (II в.). Адвокатствал в Рим (споменат от Иероним в „За бележитите мъже“, 58 и Лактанций в „Божествени наставления“ 5, 1); по рождение езичник.
Апология „Октавий“ (160 г.), с участници той самият и спорещите Октавий и Цецилий; диалогът е бил известен на Киприан Картагенски. Съпоставка на езическия и християнския светоглед. Познати са му апологиите на Юстин, Тациан, Атенагор, Теофил Антиохийски; от езичниците – съчинения на Платон, Цицерон, Сенека. Според Иероним му се приписва и „За съдбата или против математиците“ („За бележ. мъже“, 58).

през късната Империя

Тертулиан (р. ок. 160). От Картаген; по рождение езичник, кръщава се към 195 г. Презвитер (Иероним. „За бележ. мъже“, 58). От 207 става монтанист, после напуска и тях (Августин. „За ересите“, 86). По-късно тертулианистите се присъединяват към Църквата.
В домонтанистическия период пише „Две книги до народите“, „Против юдеите“, „За зрелищата“, „За идолопоклонството“ и др. От монтанистическия период: „Против Маркион“, „Против Валентин“, „Против Праксей“, „Увещание към целомъдрие“, „За еднобрачието“, „За поста“, „За бягството във време на гонения“ и др. В „Против Праксей“ излага учението си за Св. Троица.
Споделя хилиастическия възглед. Към трите степени на Откровението, споменати от Иреней Лионски (вроденият нравствен закон, старозаветното откровение, Новият завет), прибавя откровението на Параклет (Духът Утешител).
*„Създател на църковния латински“.

Киприан Картагенски (р. ок. 200). От Картаген, в езическо семейство; преподавал реторика и адвокатствал („За бележ. мъже“, 67). Презвитерът Цецилий го убедил да се кръсти (246 г., Писмо 1 до Донат, 4). Четял Тертулиан („За бележ. мъже“, 53). Ръкоположен за презвитер и после Картагенски епископ (249) след починалия Донат. По времето на гонението при Деций (250 г.) напуска Картаген. Спорът за отпадналите от Църквата (при гоненията). Разколът на презвитер Новат и дякон Фелицисим. Към 255 – спорът (с римския епископ Стефан, 257 загинал при Валериан) за приемането на еретиците: според Киприан това трябвало да става с кръщение. Загива мъченически на 31 авг. 258.
Пише трактатите „За благодатта“, „Против юдеите“, „За единството на вселенската Църква“ (първи догматически труд върху Църквата), „За ревността и завистта“, „До Фортунат за увещаване към мъченичество“ и др. 65 писма между 249 и 258.
„Църквата се състои от епископа, клира и всички, които пребъдват във вярата.“ Основа на единството на Църквата е главенството на Христос. Необходима за единството е и богоучредената църковна йерархия начело с епископите, приемници на апостолите. Важните въпроси се решават от събора на епископите и клира, в присъствието на народа (Писмо 13, до клира).

Арнобий Стари (III в.). По времето на Диоклециан бил учител по реторика в Сика, северна Африка.
Според Иероним („За бележ. мъже“, 79) написал съчинение в 7 кн. „Adversus gentes“, за да убеди местния епископ, че се е отрекъл от езичеството. Там се отбелязва, че някои християнски възгледи се поддържат и от философи като Платон; обсъждат се езическите митове (кн. III-V).

Фирмиан Лактанций (р. ок. 250). Учил реторика при Арнобий Стари („За бележ. мъже“, 80); бил по рождение езичник. Преподава латинска реторика в Никомедия със съгласието на Диоклециан. При гонението от 303 напуска длъжността; от 317 е в Галия (Трир) като възпитател на Крисп, сина на Константин.
Пише „За творчеството Божие“ (ок. 304), „Божествени наставления“ (в 7 кн., 304-313), „Извлечение“ от същото (в 72 гл., 315), „За гнева Божий“ (след 313), „За смъртта на гонителите“ (314-315) и поема „За птицата Феникс“ (може би въз основа на Херодот и Първо послание на Кл. Римски до коринтяни, 25). Иероним споменава и за няколко незапазени съчинения.
Неясноти относно Троицата. Елементи на хилиазъм и дуализъм.

Осий от Кордоба (р. ок. 256). От 296 епископ на Кордоба. Участва в Първи вселенски събор (предлага термина „единосъщен“); и в Сердикийския събор (343), където вероятно председателства. Починал 357.
„Писмо до Констанций“ в защита на православието, цитирано от св. Атанасий в „История на арианите“. „Похвала на девството“ и „Обяснение на свещеническите одежди (според Исидор Севилски, загубени).

Комодиан (III в.)

Викторин от Петау (III в.)

Ретиций (III-IV в.)

от Константин Велики до IV Вселенски събор

Авксентий (IV в.)
*Арианин, епископ на Силистра. „За вярата, живота и смъртат на Улфила“

Фирмик Матерн (IV в.)

Евсевий Верчелски (IV в.). От Сардиния. Пръв епископ на Верчели ( ок. 345). Защитава Никейския символ и св. Атанасий на събора в Милано (355), на заточение в Скитополис, Палестина. По времето на Юлиан е амнистиран; води борба с арианството.
„За Троичността“ (спорно). Според Иероним е преработил Евсевиевия коментар на псалмите на латински (загубено).

Марий Викторин (IV в.). По времето на Констанций е известен преподавател по реторика и философия в Рим. Към 355 става християнин.
„За произхода на божественото слово“, „Против Арий“, „За приемането на термина `единосъщен`“. Коментари към посланията на св. ап. Павел: „Галатяни“, „Филипяни“, „Колосяни“ и две съчинения против манихейството. За него пише Иероним.

Зенон Веронски (IV в.). Не е споменат в „Бележитите мъже“ на Иероним, Генадий Марсилски и Исидор Севилски. Съчиненията му са издадени за пръв път през 1739. От северена Африка, учил в Мадаура. От 362 е Веронски (осми поред) епископ. Полемизира с езичници и ариани, починал към 372 г.

Оптат Милевийски (IV в.). От езическо семейство, епископ на Милеви в Нумидия; води полемика с донатистите и епископа им Пармениан. Починал преди 400.
„За разкола на донатистите против Пармениан“ („De Schismate Donatostarum“), ок. 365. Била в 6 кн., към 385 добавил и седма. Таинствата на Църквата са действителни независимо от достойнството на техните извършители. Православните очакват завръщането на донатистите в Църквата.

Хроматий (IV-V в.)

Хиларий от Поатие (р. ок. 315)

Амброзий Медиолански (р. ок. 340). От Трир, баща му бил преторианец, префект на Галия. Учил право и реторика в Рим и станал адвокат. По времето на Валентиниан I по препоръка на префекта на Италия Проб бил назначен за управител на Лигурия и Емилия с център в Милано. След смъртта на еп. Авксентий (арианин) започнали спорове и всички се съгласили той да стане епископ (според Павлин; за живота му се разказва и от Августин в „Изповеди“). Той бил огласен, но още некръстен. За осем дни минал степените и бил ръкоположен през декември 374 за епископ. Св. Василий Велики се изказал положително за избора. Под ръководството на презв. Симплициан изучавал Писанието и съчиненията на отците и учителите на Църквата. Бел епископ по времето на Грациан, Валентиниан II и Теодосий; попречил да се върне в Сената статуята на Нике (Виктория), изнесена при Грациан (382). Защитавал православието (примерно с/у арианстващата Юстина, майка на Валентиниан II; отказвал да изпълни императорска заповед). През 390 при Теодосий се случило Солунското клане – 7 000 загинали в цирка. Амброзий няколко месеца не го допуснал в храма. Починал 397 г.
Екзегетически съчинения: „Шестоднев“, „Каин и Авел“, „Защита на пророк Давид“ и др; догматически: „За таинствата“, „За Св. Дух до имп. Грациан“, „Изяснение на символа към новопосветените“ и др.; нравствено-аскетически: „За девствениците до своята сестра Марцелина“ и др; проповеди: „За смъртта на своя брат Сатир“; Слово против Авксентий за предаването на храма“; „Слово за пренасянето на мощите на св. Гервасий и св. Протасий“. Бил химнописец и композитор.
Защитава Никейската вяра против арианството: Бог има една Божествена същност и три Лица. Между Лицата няма смешение, нито разделение, а различие. Отец е благ не по воля, нито по силата на необходимостта, а по природа; и така той ражда Сина. Син е вечно в Отца. Той е Слово, Премъдрост и сияние на Отца, и следователно винаги е бил в Него. Трите Лица имат еднакви качества и свойства освен тези, отнасящи се до произхода и съществуването. Ипостасите са равни и действията им – тъждествени. Христос е Богочовек: против арианите, той е Син Божи, против докети, манихеи и аполинариани, е Син Човечески. Превъзходството на Църквата над еретическите общества и засеняването й при гоненията, когато някои отпадат, но тя не намалява. Тя е Божи град и Тяло Христово.
*„За длъжностите на църковните служители“, аналогична на Цицероновите „За задълженията“. Писма и надгробни речи за Валентиниан II и Теодосий I.

Руфин Аквилейски (р. ок. 345). От Юлия Конкордия, до Аквилея; от християнско семейство. Учил в Рим, там се запознава с Иероним. Заедно с Мелания Старата бил в Египет за да се срещнат с монасите от Нитрийската и Скитсата пустиня. Няколко години бил в Александрий, в училището на Дидим Александрийски; интересува се от ориген. С Мелания отиват в Иерусалим през 378; става монах на Елеонската планина, където еп. Иоан Иерусалимски го ръкополага за презвитер. Поддържа добри отношения с Иероним, който от 386 се установява във Витлеем. 394 там пристига Епифаний Кипърски и започва борба с/у оригенистите: Иероним се присъединил към него, а Руфин – към Иоан. Той се връща в Италия през 397 г. и превежда на латински „За началата“ на Ориген. Бива осъден от папа Анастасий; при нашествието на вестготите напуска в Аквилея (там е от 400 г) е заминава на юг. Починал в Месина през 410 г.
Написал „Апология до римския епископ Анастасий“ и „Апология против Иероним“. Продължение на църковната история на Евсевий Кесарийски“; „История на монасите или книга за живота на отците“ (за 30 отшелници от Нитрийската пустиня). „Писма“ (загубени). Преводи на Оригенови съчинения; монашеските правила, беседи и писмо на с. Василий Велики, 9 слова на св. Григорий Богослов, Псевдо-Клементините и размишления на Евагрий Понтийски. „Църковна история“ на Евсевий Кесарийски.

Иероним Стридонски (р. ок. 347). Стридон (на границата на Далмация е Панония) е разрушен 378 от готите. От богато семейство, 354 отиват с приятеля му Боноз да учат в Рим при Донат и Марий Викторин. Чете Сенека и Цицерон, сприятелява се с Руфин. 366 е кръстен от папа Либерий. После отива в Трир, където преписва съчинения са св. Хиларий Пиктавийски. Там решава да стане монах и тримата с Руфин и Боноз се заселват в Аквилея. С Евагрий Антиохийски и местния епископ образуват „аскетически кръжок за религиозно вглъбяване и научни занимания“. Там чете Тертулиан и Киприан Картагенски; от разказите на Евагрий узнава за живота на източните подвижници и решава да замине за Иерусалим и да започне строг, уединен аскетически живот. 373 потегля с приятелите си Инокентий, Геласий, Евагрий и др. за Палестина (през Тракия и Витиния до Киликия). В Антиохия двама от приятелите му починали, а той боледува и остава там две години. Запознава се с еп. Аполинарий Лаодикийски и научава добре гръцки. Насън му се сторило, че го обвиняват, че е повече цицеронианец, отколкото християнин; и после 15 години не чел нито Цицерон, нито Вергилий. Уединява се в Халкидската пустиня край Антиохия, където живее до 378; учи еврейски и арамейски. Превежда на латински евангелието според Матей и пише „Животът на Павел Тивейски“. При разкола подкрепя еп. Павлин (признаван от папа Дамас), който го ръкополага за презвитер. 380 отива в Константинопол където слуша проповедите на св. Григорий Богослов и разговаря със св. Григорий от Ниса (написал наскоро „Против Евномий“). Покрай тях се запознава със съчиненията на Ориген и превежда част от беседите му за Иезекиил и Иеремия. Завършва превода на „Хрониките“ на Евсевий Кесарийски.
381 е поканен от папа Дамас в Рим, заедно с еп. Павлин и св. Епифаний Кипърски, за да обсъдят мелетианския разкол в Антиохия и ереста на Аполинарий Лаодикийски; бил секретар на събора. Остава там до 385 като библиотекар и секретар на папата. Редактира латинския превод на Библията, превежда коментара към „Песен на Песните“ на Ориген и „За Св. Дух“ на Дидим Александрийски. Създава аскетически кръг, в който влизали вдовиците Марцела, Павла и дъщерите й Евстохия и Блезила. След смъртта на папа Дамас (384) го обвинили за смъртта на рано починалата Блезила (поради изтощителния й аскетически живот); упреквали го и за положителното му отношение към Ориген.
Поради всичко това решава да напусне Рим („новия Вавилон“). 385 заминава с брат си Павлиниан, презв. Викентий и др. през Антиохия за Палестина. В Антиохия се срещат с Павла и Евстохия. Посещават Иерусалим и стигат до Александрия, където се запознава с Дидим Александрийски и слуша беседите му за Свещ. Писание в катехизическото училище. Посещават нитрийските манастири, където се срещат с Исидор, Макарий Млади и Серапион. В 386 г. заедно със спътниците си се заселва във Витлеем и остава там до края на живота си, в основания от него манастир. Павла построила три девически манастира и странноприемници; както и училище, където Иероним коментира класическите автори. Продължава да учи еврейски с помощта на равини, събира голяма библиотека и написва много писма. През това време Витлеем бил застрашаван от хуни и исаврийски разбойници. Става изобличител на Ориген и спори с иерусалимския епископ Иоан и Руфин; води полемика с Иовиниан (отричащ приснодевството на св. Богородица) и с хулителя на монасите Вигиланций; също с пелагианите. Починал ок. 420 г.
Иоан Касиан го нарича „мъж с обширна ученост, учител на православните“. При редакцията на Писанието започва с Евангелията и останалата част на Новия завет, и после Псалмите; неговият текст е въведен в богослужебна употреба. С помощта на Оригеновите „хексапли“ (които видял в библиотеката на Кесария Палестинска) сравнява латинския превод и с еврейския текст. Преглежда книгите на пророците, Соломоновите книги, Паралипомена и Иов. От 391 до 406 превежда Стария завет от еврейски. Не всички се изказали положително за труда му, също и Августин го критикувал. Папа Григорий Велики го признава за равнодостоен, VIII-IX в. влиза във всеобща употреба и от XII e наречен Vulgata. Превежда и част от съчиненията на Ориген. При превода на „Хрониките“ на Евсевий той прави добавки в текст от Троя до Константин Велики, отнасящи се до историята на Рим; от 325 нататък добавя свой текст, на основата на Аврелий Виктор, Амиан Марцелин, Светоний, Евтропий и др.Превежда и „Ономастикон“ (За разположението и имената на библейските места“) от Евсевий. Има екзетически съчинения: „Коментар на Битие“, „Коментар на Евангелието според Матей“ и др.; догматико-полемически: „Диалог против пелагианите“, „Против Хелвидий“, „Против Вигиланций“, „Против еп. Иоан Иерусалимски“,“Против Иовиниан“ и др.; исторически: „Книга за бележитите мъже“, където са включени също еретици и нехристияни (Бардезан, Новациан, Филон Александрийски, Иосиф Флавий, Сенека); проповеди, писма.
„Една божествена същност и три съвършени, равни, еднакво вечни лица. Христос е истински Бог и истински Човек; „един и същият е Син Божи и Син Човечески“. Свободата и благодатта са еднакво необходими за спасението; противно на Пелагий доказва, че човек не може да е без грях. Поддържа, че монархическият епископат не почива на божественото право и че един получава по-голяма власт поради опасността от разделение в Църквата.

Аврелий Пруденций Климент (р. ок. 348). Запазени са автобиографични сведения за него. От Сарагоса, християнско семейство. Учи реторика и право и става адвокат. Управлявал провинцията, бил съветник на имп. Теодосий Велики. От 50-годишна възраст се отдал на отшелничество и поезия. 402-403 е на поклонение в Рим. Починал след 405 т.
„Всекидневни химни“, „Душевна борба“, „Против Симах“, „Диптих“ (за религиозната живопис на времето: 96 хекзаметъра за сцени от Стария завет и 96 за Новия).
*Повлиян от Вергилий и Хораций.

Павлин Нолански (р. ок. 353). От Бордо, учил при Авзоний. Бил сенатор и консул, управител на Кампания. Оженил се за испанката Терасия и заживели в Бордо; кръщава се 390 под влиянието на Амброзий Медиолански. 394 г. е ръкоположен в Барселона от еп. Лампий за презвитер. 395 отиват с жена си в Нола, 409 е ръкоположен там за епископ. Починал 431 г.
Запазени са 35 стихотворения и 50 писма.

Августин Блажени (р. 354). От Тагаста, Нумидия. Баща му приел християнството 371, преди смъртта си; майка му Моника произхождала от християнско семейство. Животът му е представен в „Изповеди“ (400 г.). Още от дете бил оглашен, но се забавил да приеме кръщение. Учи в Тагаста, Мадаура и Картаген. На 19 г. от съжителство му се ражда син – Адеодат. Бил повлиян от „Хортензий“ на Цицерон. После 9 години е манихей, но срещата му с Фауст Милевски не го удовлетворява. За известно време е учител в Тагаста, Картаген и Рим и с препоръката на римския префект Симах започва преподаване на реторика в Милано, където слуша проповедите на Амброзий. Разговаря с майка си, приятеля си Алипий, презв. Симплициан, чете Платон и ап. Павел. Пише учебници по граматика, философия и музика. Майката на сина му станала монахиня в Картаген. Повлиява му един разговор с Понтициан за живота на св. Антоний. 386 престава да преподава и заминава с майка си, Адеодат, Алипий и други във вилата на Верекунд недалеч от Милано при езерото Лаго ди Маджоре. 387 в нощта преди Възкресение еп. Амброзий кръщава Августин, Адеодат и Алипий. На връщане към Африка майка му починала в Остия и той остава за една година в Рим. 388 се завръща в Тагаста и с наследството си урежда монашеско общежитие, където се заема с изучаване на Писанието и богословие. 391 е ръкоположен за свещеник от епископа на Хипон Валерий. От 395 е епископ, основава манастир в Хипон. Полемизира с манихеи, донатисти и пелагиани. В дома му имало надпис: „Никой да не клевети отсъстващите“.
В „Поправки“ казва, че до 427 г. написал 93 съчинения в 232 книги. Автобиографични: „Разговори със себе си“ и др.; философски: „За прекрасното и доброто“, „За учителя“; екзегетически: „Тълкуване на първите седем библийски книги“, „Тълкувания на 150 псалми“, „За съгласието на евангелистите“; апологетически: „За Божия град“ (Божията държава, царството Божие) между 413 и 426 г.: дали християните са виновни за превземането на Рим от Аларих (410 г.), „Против юдеите“; догматически: „За истинската религия“, „За съпружеските връзки“; догматико-полемически: „За свободата на волята“, „Против манихееца Фауст“, „Против присцилианистите и оригенистите“, „Кратко известие за разговорите с донатистите“, „За предопределението на светците“, „Против една реч на арианите“; нравствено- и пастирско-богословски: „За христианската борба“, „За делата на монасите“, проповеди.
В Бога трябва да пребъдва вечно общение на най-съвършената любов на Отец, Син и св. Дух. В Иисус Христос са съединени две природи – божествена и човешка. Той е Бог (по природа, Слово Божие, преди всички времена, без начало) и Човек (в наше време, с определено начало, когато към Лицето се присъединяват разумна душа и тяло; приел образ на раб, без да е загубил или намалил образа Божи; като Слово равен на Отца, като Човек по-малък; не двама Синове Божии, но Един Син Божи), но едно Лице, където двете природи са съединени неслитно и неизменно. Страданията и смъртта Му като подбуда към благодарност. Бог е предузнал едни за спасение, а други – за гибел. Грехът е повредил духовната природа а човека и той е станал смъртен. Грехът на Адам се е предал на хората е човекът е станал роб на греха. Висша степен на свобода: „да не можеш да грешиш“. Юридически аспекти на отношението между дявола и човека. Бог спасява човек с благодат, без заслуги от негова страна; от благодатта е всяко добро дело. Църквата като вселенска и свята (за несъвършенството на членовете й). Тя е като рибарска мрежа и Ноев ковчег, в нея има жито и плевели.
*93 трактата, проповеди и писма (според „Поправки“, Retractationes). „За Божия град“, „Изповеди“. Чел е Варон, Цицерон, Вергилий, Хораций. „Против академиците“, „За щастливия живот“, „За порядъка“, „Разговори със себе си“, „За безсмъртието на душата“, „За граматиката“, „За музиката“, За вярата и символа“, „За християнското учение“, „За Троичността“, „Наръчник до Лаврентий“, „За лъжата“, „За въздържанието“, „За благото на брака“.
Полемически: антиманихейски – „За истинската религия“, „За ползата от вярата“; антипелагиански – „За духа и буквата“, „За душата и произхода й“; антидонатистки – „За кръщението против донатистите“; антиариански – „Против еретика Максимин“. Екзегетически: „Тълкуване на кн. Битие“, „Трактат към Евангелие от Иоан“. Някои от съчиненията му са в стихове.

Иоан Касиан (р. ок. 360)

Сулпиций Север (р. ок. 363). От Аквитания, приятел на Павлин Нолански. Учил в Бордо при Авзоний. Станал адвокат, а след смъртта на жена си – монах. Според Генадий Марсилски бил презвитер. Починал към 425.
Написал „Свещена история или хроника“ (2 кн., от сътворението на света до 400 сл. Хр.). „Животът на св. Мартин“ (тъй като бил приятел с Мартин, епископ на Тур). На св. Мартин са посветени още 2 диалога и 3 писма.

Петър Хризолог (р. ок. 380)

Павел Орозий (IV-V в.)

Никита Ремесиански (IV-V в.). Епископ на Ремесиана, починал след 414.
„Наставление за готвещите се да приемат св. кръщение“ (според Генадий Марсилски в 6 кн., запазена 5-та). Били приятели с Павлин Нолански, спорд който Никита пишел химни и се занимавал с пеене.

Салвиан Марсилски (IV-V в.)

Апоний (IV-V в.)

Марий Меркатор (V в.)

Проспер Аквитански (V в.)

Викентий Лерински (V в.)

Арнобий Млади (V в.)

Лъв, папа Римски (р. ок. 400)

до Шести Вселенски събор

Генадий Марсилски (V в.)

Фауст Рейски (V в.)

Цезарий Арлески (V-VI в.)

Фулгенций (р. ок. 467)

Бенедикт Нурсийски (р. ок. 480)

Касиодор (р. ок. 485)

Григорий Двоеслов, папа Римски (р. ок. 540)

Исидор Севилски (р. ок. 560)

Истории и справочници

На основата на:
Илия Цоневски. Патрология. Синодално издателство, 1986

Допълнения от:
Б. Богданов, А. Николова съст. Антична литература. Хронологичен справочник, 1988
Й. Тронски. История на античната литература. Превод Г. Михаилов. „НИ“, 1965

*

За Илия Цоневски:

На 6 октомври 2003 г. се навършиха сто години от рождението на именития български професор-богослов д-р Илия Цоневски. Бих могъл да напиша много за проф. Ил. Цоневски, защото не само съм негов студент, но и приемник по катедра.
Роден на 6 октомври 1903 г. в с. Ново село, Троянско, юношата Илия, подкрепян и от небесния си покровител, насочил стъпките си към Софийската духовна семинария (1919-1925), а след това и към открития наскоро (1923 г.) Богословски факултет (1925-1929) в София. Веднага след завършване на факултета е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария (1929-1934), а след това за редовен учител в същата (1934-1942). Междувременно е на специализация по богословие и философия в Берлин и Марбург, Германия (1937-1939). Завършил философия при Марбургския университет. Защитил дисертация на тема „Учението на Алексей Степанович Хомяков за Църквата”. На 5 август 1939 г. положил успешно докторски изпит там и получил научната степен „доктор на философските науки”. Завърнал се в България, той е назначен (след конкурсен изпит) за хоноруван доцент по Патрология при катедрата по Догматическо богословие, Инославни изповедания и Патрология в Богословския факултет в София (1940 г.). Редовен доцент (1942 г.); извънреден професор (1945 г.) и редовен професор по същата дисциплина и при същата катедра (1952 г.).
Декан е на Богословския факултет през учебните 1948-1949 и 1949-1950 години. С указ № 25 от 8 юли 1950 г. на тогавашното Народно събрание Богословският факултет е отделен от Софийския университет и преобразуван в Духовна академия под ведомството на Българската православна църква. За и.д. ректор е назначен тогавашният декан проф. д-р Ил. Цоневски. На тази длъжност той остава до края на 1953 г.
Петте години (1948-1953) на проф. д-р Ил. Цоневски като декан и ректор съвпадат с най-тежкия период от историята на висшето ни духовно училище. Той беше под непрекъснат натиск от тогавашната Дирекция на вероизповеданията. От него се искаше да изключва неудобни за властта студенти, да предлага за отстраняване „провинили се” преди 9 септември 1944 г. професори и асистенти, да се правят промени в учебните програми и планове. С риск за себе си той запази ръководеното от него учебно заведение и не допусна изключване на студенти или отстраняване на преподаватели, макар че това струваше много скъпо на неговото здраве. Той получи диабет, а по-късно и болестта на Паркинсон.
Като аспирант по Догматическо богословие, Инославни изповедания и Патрология бях в по-близък контакт с двамата професори Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски. При случай на откровен разговор сподели следното: от Дирекцията по вероизповеданията му поискали да им даде поверителен списък с имената на професори и асистенти, които са били Хумболтови стипендианти в Германия. Той направил такъв списък, но на първо място поставил своето име, защото е бил такъв стипендиант. Когато занесъл списъка в дирекцията, директорът Павел Тагаров поискал той да заличи своето име, на което отговорил, че не може да направи това, защото няма да бъде обективен. Тагаров нервно му казал: „Вземете си списъка и си идете, защото като стои и вашето име в списъка, а сте ректор на Академията, ние не можем да предприемем никакви мерки срещу другите”.
Проф. Ил. Цоневски написа поредица от монографии, студии и статии за отделни свети отци, учители и писатели. Отдели внимание и на въпроси от междуцърковен характер. Като член на Междуправославната богословска комисия за диалог със Старокатолическата църква даде своя ценен принос за преодоляване на догматическите различия между православни и старокатолици. Завършек на неговото научно-богословско творчество е курсът му по Патрология, издаден от Св. Синод през 1986 г.
При завършека на земния му жизнен път (15 август 1992 г.) той имаше право и основание да каже думите на апостола: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата” (2 Тим. 4:7-8).

Т. Коев (със съкращения)

https://synpress-classic.dveri.bg/21-2003/Tconevski.htm

Манглар 1750

Римска литература (според учебниците)

Хронология

(III в. пр. Хр. – VI в. сл. Хр.)

1. Преди войните с Картаген
(ранна република, предандрониково време)

[потомците на Одисей – етруски царе и основатели на градове в Италия. *Един от синовете му от Кирка се казва „Латин“: той и братята му Агрий и Телегон управлявали „тиренците“ (Хезиод. Теогония, 1013-1016). От около средата на III в. е прието, че основаването на Рим възхожда към рода на Еней и градът е „възобновена Троя“]

*Химни, изпълнявани от жреческите колегии (салии, арвалски братя); обредно осмиване, следи от което се намират в триумфалните песни. Катон Стари споменава за „пирови песни“ за подвизите на прочути мъже. Хипотеза за “староримски епос“ (Нибур, 1776-1831)

450 пр. Хр. – законите на XII-те таблици, *загубени 387 при галското нашествие, известни от откъси и препратки в по-късни автори
364 пр. Хр. – сценически игри в Рим (според Ливий)
**XII-те таблици са споменати от Цицерон в „За оратора“/„За задълженията“ I,37/III,65; Гелий VII,7/XVI,10/XX,1 (за неяснотите в тях); Макробий. „Сат.“ I,3

Апий Клавдий Цек (р. ок. 350 пр. Хр.). 307 консул, 279 реч против Пир, цитирана от Ений, записана и четена до времето на Цицерон)
*312 цензор, 296 консул; правописна реформа ( „r“ вм. „s“ на някои места). Сборник от сентенции и стихове (Carmen de moribus).
**Сп. от Квинтилиан I,7 (с. 83 в Порталски, 1982)/II,16 (с. 147); III,8 (с. 211, през Цицерон)/XI,1 (с. 646)/XII,10 (с. 744, отн. Цицерон); Тацит. „Диалог“, 18; Гелий X,6 (отн. дъщеря му, през Капитон)/XVII,21 (консулството на брат му и сина му, и Първа Картагенска война)

2. III-II в. пр. Хр.
(епоха на големите военни победи)

[Римски игри, Плебейски игри (от 220 г.), Аполонови игри (от 212 г.), Игри на Флора и Церера („Флорали“, от 173), Мегалезийски игри (от 194 пр. Хр.); „елинофилство“ на Сципионовците след II Картагенска война; фарс „Ателана“ с 4 персонажа (340-240 фолклорна, II-I в. литературна); непосредствено влияние от страна на гръцки ретори и философи.
*Римските игри са в чест на Юпитер (от курулните едили, 4-19 септ.); Плебейските от плеб. едили, 4-17 ноем.; Аполоновите (юли) от градския претор; Мегалезийските са 4-10 април, „Флоралите“ в края на април. Епикурейците Алкий и Филиск са екстрадирани през 173, следващо прогонване на философи и ретори в 161 (за такива прогонвания съобщава Гелий в XV,11); през 155 са приети академикът Карнеад, перипатетикът Критолай и стоикът Диоген. Първи театрални съоръжения (154-144), по инициатива на Валерий Месала, Касий Лонгин и Мумий (146). Каменен театър от 55 г., построен от Помпей. Маски за актьорите от II в. сл. Хр.
**По време на Римските игри (9-10 септ.) се води разговорът в „За оратора“ на Цицерон (I, 24); Марк Антоний е общувал лично Панеций (в Рим), Аполоний Молон (на Родос), Хармад, Мнезарх, Менедем (в Атина), Метродор от Скепсис (в Азия). Карнеад е бил слушан от Сцевола Авгурът в Рим и от Квинт Метел в Атина; в началото на I в. Филон бил оглавил Академията. Квинт Катул може би е слушал импровизациите на поета Антипатър от Сидон (р. 170). Разговорите на Сципион с Панеций (Цицерон. „За оратора“ I,74-93/II,360/III,68-110/194; „За задълженията“ I,90); за учредяването на Аполоновите игри съобразно сибилинските книги пише Макробий. „Сат.“ I,17]

Ливий Андроник (р. 284). Превод на „Одисея“ (в сатурнови стихове), партениони. Първа драма – 240 г. (на „Римските игри“, във връзка с победата в Първа Картагенска; бил поканен Хиeрон II). Трагедии: „Аякс“, „Троянски кон“. Комедии „палиати“
*В Рим бил роб на някой Ливий. 207 представя партенион в чест на Юнона, умира преди 200-та г.
**Сп. в: Цицерон. „Тускулански беседи“ I,3 (поставил пиеса ок. 510 г. след основаването на Рим); Хораций. Писма II,1,61-69; Квинтилиан X,2 (с. 611)

Гней Невий (р. 270, от Кампания, участник в Първа Картагенска). Bellum Punicum, комедията „Тарентинка“. Трагедии: „Ифигения“, „Ликург“; трагедия „претекстата“ – „Кластидий“ (за Марцел), „Ромул“
*Първо представление в 235. Девет трагедии („Хезиона“, „Троянският кон“, „Даная“), 30 комедии, сатири. Преработва и контаминира гръцки комедии. Осмива Сципион и Метелите. „Пуническата война“ (7 кн.) освен с Първа Картагенска се занимава и с по-древни събития (превземането на Троя, бягството на Еней, раждането на Ромул). В сатурнов стих, разделена по-късно на 7 книги. Ок. 201 умира в Африка, вероятно прогонен от Рим.
**Сп. в: Цицерон. „За оратора“ III, 45; Хораций. Писма II,1,53; Гелий XVII, 21 (датировка на първото му представление, участието му във войната и поемата: през Варон, „За поетите“); Макробий. „Сат.“ I,18/III,18-19 („Картагенската война“)

Тит Макций Плавт (р. ок. 250). 120 приписани комедии, Варон намира за автентични 21, запазени изцяло 17.
*Роден в Сарсина, Умбрия. Някои от комедиите са датирани („Стих“, 200 и „Псевдол“, 191; „Войникът самохвалец“ ок. 204, „Менехмовци“ преди 215). „Трите гроша“ са споменати от Цицерон, „За оратора“ (II, 39). Преработва Менандър, Филемон, Дифил.
**Сп. в: Цицерон. „За оратора“ III, 39/„За задълженията“, 104; Хораций. Писма II,1,57; Поетическо изкуство, 54-270; Квинтилиан X,1 (с. 604, изказване на Елий Стилон, предадено от Варон); Гелий XVII, 21(датировка); Макробий. „Сат.“ I,16 („Житояд“)/II,1/III,11 („Гърнето“) /16 („Baccaria“) /18 (“Calceolus”, „Ковчежето“)

Фабий Пиктор (р. ок. 250). „История на пуническата война“ (гр.)
*Умира след 201.
**Сп. в: Цицерон, „За оратора“ I,51-53; Квинтилиан I,6 (с. 74); Гелий I,12

Луций Цинций Алимент (р. ок. 250)
*Претор 212, пленник при Ханибал. „Анали“ (гр.): от осн. на Рим до 201 г. Използван от Ливий и Дионисий.

Квинт Ений (р. 239 – 1 година след поставянето на първата пиеса на Андроник според „Тускулански беседи“ I,3). Трагедии: „Андромаха“, „Хекуба“, „Медея“; трагедията претекстата „Ампракия“, написана след етолийския поход на Нобилиор. Поемите „Сципион“ и „Епихарм“; превод (в проза) на „Свещен запис“ на Евхемер. Annales (18 кн.): среща с Омир в Пиерия, душата му се преселила в Ений, бягството на Еней от Троя, царете на Рим, войни, II Картагенска, до македонските вкл.; хвалят се Сципион, Нобилиор, Фабий Максим. Пръв въвежда латинския хекзаметър.
*Роден в Месапия (Калабрия), на ок. 70 км. източно от Тарент. Бил в Сардиния, оттам доведен от Катон в Рим (204), преподава гръцки, запознава се със Сципион Африкански, Сервилий Гемин, Фулвий Нобилиор (отива с него в Етолия, 189 – „Тускулански беседи“ I,3). Бил близък със Стаций. От „Аналите“ са останали към 600 ст., от трагедиите – 300 (претекстата „Сабинянки“). Сатири (saturae), гастрономическа поема Hedyphagetica, в „Епихарм“ се философства в питагорейски дух. Епитафии за Сципион, Пакувий и себе си. Знаел три езика – гръцки, оскски, латински (Гелий, XVII,17). Умира 169, поставена му е статуя в гробницата на Сципионовците. Бил е ценен от Цицерон, Лукреций, Вергилий, Ливий.
**Сп. в: Цицерон. „За оратора“ I, 199/II,276/III,27/„За задълженията“ I,26-84/III,62-104/„Тускулански беседи“ I,34/II,1; Хораций. Сатири I, 1, 54; Писма I,19,7/II,1,50; Поетическо изкуство, 56-259; Сенека. „Към Новат“ III, 37; Квинтилиан I,5 (с. 63)/6 (с. 74)/8 (с. 86)/II,15 (с. 140)/VI,3 (с. 382)/IX,2 (с. 524)/4 (с. 578); X,1 (с. 602)/3 (с. 671); Гелий II,29/V,11-16 („Неоптолем“)/VI,12/IX,4/XVI,10/XVII, 21 (датировка)/XVIII,2; Макробий. „Сат.“ I,4

Катон Стари (р. 234). Origines („Начала“)
*Консул (195), цензор (184-182). Писма и Carmen de moribus (като Цек). Имал към 150 речи, оцелели са фрагменти. De agri cultura („За земеделието“). Трактат „Към сина ми Марк“ (Цицерон в „За задълженията“ I,37 споменава за писмо). „Начала“ е историографско: произход и на италийските градове, разказът стигал до негово време (споменати от Цицерон в „За оратора“ I,227 и „Тускулански беседи“ I,3. Сборник със сентенции (Цицерон. „За задълженията“, 104)
**Сп. в: Цицерон. „За оратора“ I,215/II,256/ „За задълженията“ I,79/III,1-16/„Тускулански беседи“ I,3-5; Хораций. Писма II,2,117; Поетическо изкуство, 56; Квинтилиан I,6 (с. 79)/7 (с. 82)/II, 5 (с. 123)/III,1 (с. 167)/6 (с. 196)/V,11 (с. 320)/VI,3 (с. 386)/VIII,5 (с. 492)/6 (с. 494, през Ливий)/XII,1 (с. 702-708)/3 (с. 718)/10 (с. 740-741) /11 (с. 752); Тацит. „Диалог“, 18; Гелий I,23 (речта му с/у Галба)/III,7 („Начала“)/V,6-13(„Против Лентул“)/22 („За отслужването на жертвоприношения“)/X,3 („За мнимите битки“)/XI,18 („За разпределянето на плячката“)/XIII,24/XIV,2 („Против Гней Гелий“)/XVI,1 (пред конниците в Нуманция); Макробий. „Сат.“ I,14 („Начала“)/II,1(шегите му)/III,5 („Начала“ I)

Пакувий (р. 220). Трагедии: „Антиопа“, „Орест“, „Хермиона“
*Племенник на Ений, посещавал Сципионовия кръг. Автор поне на 12 трагедии („Аталанта, „Пентей“, „Присъждане на оръжията“). „Тевкър“ е спомената от Цицерон в „За оратора“ (I,246); също и „Антиопа“ (II,155). Има и една претекстата („Павел“, сигурно за Емилий Павел).
**Сп. в: Цицерон. „За оратора“ III,27; Хораций. Писма II,1,56; Квинтилиан I,5 (с. 71)/8 (с. 86)/X,1 (с. 604); Тацит. „Диалог“, 20-21 (отн. Полион); Гелий XIV,1

Теренций (р. 195). 6 комедии
*От Картаген, бил роб на Теренций Лукан, освободен. „Андроската“ е поставена 166 г., „Самонаказващият се“ – 163,„Братя“ – 160. Имитации или заемки (и контаминации) от Менандър и Дифил; и Аполодор от Карист („Свекърва“, 165 и „Формион“). Поставени от Амбивий Турпион, който бил и актьор в тях. Умира на връщане от Гърция (159 г.). „Теренциев въпрос“ (да не би истинските автори на комедиите да са били Сципион и Лелий). Коментиран от Донат (IV в.)
**Сп. в: Цицерон. „За задълженията“ I,30-150; Хораций. Писма II,1,58; Квинтилиан I, 8 (с. 86)/VIII,3 (с. 470)/IX,3 (с. 541)/X,1 (с. 604)/XI,1 (с. 646);

Стаций, Цецилий (р. преди 200)
*От цизалпийска Галия, доведен в Рим като роб. Написал към 40 комедии, останали по-малко от 300 ст. Предпочитал Менандър.
**Сп. в: Цицерон. „За оратора“ II,40/II,257; Хораций. Писма II,1,58; Поетическо изкуство, 54; Квинтилиан I, 8 (с. 86)/X,1 (с. 604)/XI,1 (с. 646); Гелий II,23 („Огърлицата“)/IV,20

Сципион Емилиан (р. 185).
*Син на Емилий Павел, осиновен от сина на Сципион Африкански Стари. Консул 147 и 134, цензор 142. Речи с/у Сулпиций Гал (консул 166) и Тиберий Азел.
**Сп. в: Цицерон. „За оратора“ II,106/268-270/ „За задълженията“ I, 121/II,76/„Тускулански беседи“ I,81; Хораций. Сатири II,1,73; Сенека. „Към Новат“ I, 11/“Към Марция“ XIII (отн. Емилий Павел); Квинтилиан X,1 (с. 604)/XII,10 (с. 740); Гелий VI,12 (отн. Сулпиций Гал); Макробий. „Сат.“ III,14 (реч с/у закон на Тиберий Гракх)

Сципионовото общество и др. елинофили:
*Гней Лелий (консул 140); П.К. Сципион, син на П.К. Сц. Африкански; Ацилий Глабрион; Авъл Постумий Албин (претор 155, консул 151): „История на Рим“ (гр.); Полибий
**Лелий е споменат в: Цицерон. „За оратора“ (I,35/II,286/ „За задълженията“ I, 108/II,40/III,16/„Тускулански беседи“ I,5; Хораций. Сатири II,1, 67-73; Квинтилиан I,1 (с. 42)/VIII,6 (с. 499)/XII,10 (с. 740); Тацит. „Диалог“, 25; Макробий. „Сат.“ I,1
Полибий е споменат в: Цицерон. „За задълженията“ III,113-114
Постумий Албин в:Макробий. „Сатурналии“, Praef. 14 (във връзка с Катон Стари)/III,20 („Анали“ I, за Брут)

Емилий Лепид (р. ок. 180). Консул 137; речи

Гай Луцилий (р. 180). Близък със Сципион Емилиан, хвали го. Сатири (30 кн.): „Съвет на боговете“
*Роден в Суеса Аурунка, недалеч от Кампания. Бил със Сципион Емилиан при обсадата на Нуманция (133). От сатирите му („Saturae“, писани след 132, повечето в хекзаметри) са останали към 1400 ст. Оттегля се в Неапол (105) и умира там, погребан на обществени разноски. Бил богат; според Хораций можел да си позволи да напада всекиго (Сатири II,1). Сред нападаните са Метел (цензорът), Лентул Луп, председател на сената. Трябва да е повлиял на Персий и Ювенал.
**Сп. в: Цицерон. „За оратора“ I,72; Гелий I,3/II,24/XVII,21 (като „хулител“ на Ений, Цецилий, Теренций, Пакувий, Акций); Хораций. Сатири I, 4, 6-13/10, 1-64; II,1,29-63; Квинтилиан I,5 (с. 70)/6 (с. 82)/8 (с. 86)/IX,4 (с. 564-577)/X,1 (с. 603); Тацит. „Диалог“, 23 (сравнение с Хораций); Макробий. „Сат.“ I,5 („Сатири“ VI)

Луций Акций (р. 170). Трагедии: „Терей“, „Атрей“ (oderint dum metuant), „Егист“, „Вакханки“; трагедии претекстати („Брут“, 130 г.).
*Син на освободен роб с наследство в Умбрия. Бил чел „Атрей“ (първата му пиеса) на стария Пакувий в Тарент, който я харесал; Цицерон я цитира в „За оратора“ (III,217). Другата му претекстата е „Деций“. Имал „Анали“ (в хекзаметър) и „Дидаскалика“ (върху историята на гръцката и римска поезия); „Прагматика“ за поетическо изкуство и „Парерга“. Стоял настрана от Сципионовия кръг. Трагедии „Астианакс“, „Еномай“, „Медея“, „Андромеда“, „Вакханки“, „Диомед“, „Мирмидонци“. Умира към 86 г. „Брут“ е поставена и след убийството на Цезар.
**Сп. в: Цицерон. „За оратора“ III,27/„За задълженията“ III,84-102/„Тускулански беседи“ I,105/II,13; Хораций. Сатири I, 1, 53; Писма II,1,56-259; Квинтилиан I,7 (с. 81)/8 (с. 86)/X,1 (с. 604); Тацит. „Диалог“, 20-21 (отн. Полион); Гелий XII,2 (за „Атрей“ и Пакувий)/XIV,1; Макробий. „Сат.“ I,7 („Анали“)

Тиберий (р. 162) и Гай Гракхи (р. 153)
*Синове на Семпроний Гракх (р. ок. 220) и Корнелия (дъщеря на Сципион Африкански Стари). Плутарх е автор на биография на Тиберий. Запазени са фрагменти от речите им. Гай излага програмата си в „Послание“. „Реч към народа след завръщането си от Сардиния“.
**Сп. в: Цицерон. „За оратора“ I,38/II,106/III,214/ „За задълженията“ I,76-109/II,43-80/„Тускулански беседи“ I,5; Сенека. “Към Марция“ XVI (отн. Корнелия)/ „До майка ми Хелвия“ XVI; Квинтилиан I,1 (с. 42)/11 (с. 93)/II, 5 (с. 123)/III,7 (с. 201)/V,13 (с. 330)/VIII,4 (с. 483)/5 (с. 492)/IX,4 (с. 559)/XI,3 (с. 667-686)/XII,10 (с. 741); Тацит. „Диалог“, 18/26-28/40; Гелий I,11/X,3/XI,10 („За новоприетите закони“, „С/у Ауфеевия закон“ на Гай)/XII,8 (отн. баща им и Сципион Стари); Макробий. „Сат.“ I,11 (смъртта на Гай Гракх)

Марк Антоний (р. 143)
*Умира 87 г. „За красноречието“ (зап. фрагменти)
**Събеседник в „За оратора“ на Цицерон/ „Тускулански беседи“ II,57; Квинтилиан II,14 (с. 141)/17 (с. 149, през Цицерон); III,1 (с. 168)/6 (с. 186)/VII,3 (с. 424, през Цицерон)/VIII, Увод (с. 455)/XI,3 (с. 696-698, през Цицерон)/XII,1 (с. 706)/9 (с. 729);

Луций Лициний Крас (р. 140)
*Цитиран от Цицерон в „Брут“, 197; умира 91 г.
**Събеседник в „За оратора“ на Цицерон/за смъртта му в III, 1-9; Квинтилиан II, 4 (с. 120)/20 (с. 159, през Цицерон)/VI,3 (с. 375, през Цицерон)/VII,4 (с. 440)/VIII, Увод (с. 455)/3 (с. 480)/Х,3 (с. 615, през Цицерон)/5 (с. 622, през Цицерон)/XI,1 (с. 640, през Цицерон, c. 646)/3 (с. 667, заедно с Антоний/с. 682, през Цицерон)/XII,2 (с. 711, през Цицерон)/10 (с. 735)/11 (с. 748, през Цицерон, c. 752); Тацит. „Диалог“, 18/26/34; Макробий. „Сат.“ II,1 (през Цицерон и Луцилий)

Историци, „древноведи“ и мемоаристи (II в.):
*Сципион Африкански Стари (р. 236, спомени от войните на гр.; брат на Луций Корнелий Сципион Азиатски, побездител над Антиох при Магнезия, 190 г.); Касий Хемина, „История на Рим“ (в 4 кн., от Еней); Фабий Максим Сервилиан (понтифекс, поне 12 кн. по сакрално право); Гней Гелий (ок. 150); Семпроний Азелион, трибун при обсадата на Нуманция, пише за събитията по негово време (може би повлиян от Полибий): „История“ в 14 кн. до 91 г.; Семпроний Тудитан (консул в 129) и М. Юний се занимават с „римски древности“ (календар, закони, магистратури); Целий Антипатър (р. 180 г., преподавал на Крас): „Втора Картагенска война“ (7 кн., 60 фр. запазени), четат го Салустий, Ливий и Брут; Луций Калпурний Пизон Фруги, цензор 120 г., „Анали“ (7 кн., от Ений до 146 г.); „Annales maximi“ – 80 кн. извлечение от държавната документация; Емилий Скавър (консул в 115); Рутилий Руф (II-I в., „История на Рим“, гр.); Квинт Лутаций Катул (р. 152, консул 102 с Марий, победител на кимврите (101), самоубива се 87 като противник на Марий; „За моето консулство и делата ми“, „Обща история“ в 4 кн.; 2 епиграми); Секст Помпей (II-I в., „познавач на философията“ според Цицерон); Ниний Крас (II-I в., преводач на „Илиада“)
**Сципион Африкански Стари в: Цицерон. „За оратора“ II,250-262; Сенека. „Към Новат“ I, 11/„До майка ми Хелвия“ XII; Гелий IV,18 (във връзка с Катон); Макробий. „Сат.“ I,11
Касий Хемина в: Макробий. „Сат.“ I,16 („История“ II)/III,4
Сервилиан в: Макробий. „Сат.“ I,16 (кн. XII)
Семпроний Азелион в: Гелий I,13/V,18
Тудитан в: Макробий. „Сат.“ I,13 („Магистрати“ III)
Целий Антипатър в: Цицерон. „За оратора“ III,153; Макробий. „Сат.“ I,4 („История“ II)
Калпурний Пизон в: Цицерон. „За оратора“ I,51-53; Гелий XI,14
Рутилий Руф в: Макробий. „Сат.“ I,16
Лутаций Катул е събеседник в „За оратора“ на Цицерон II, 12/за смъртта му в III,9; Сенека. „Към Новат“ III, 18 (отн. Сула и Катилина); Гелий XIX,9
Секст Помпей е споменат от Цицерон. „За оратора“ I,67/„За задълженията“ (I,19)

Други оратори, ретори, юристи и учени (III-II в.):
*Публий Крас Стари (консул със Сципион Африкански в 205); Тиберий Корунканий, Публий Сципион Назика (зет на Сципион Африкански според Цицерон); Марк Корнелий Цетег (консул 204); Сервий Сулпиций Галба (II в.); Гай Сулпиций Гал (консулът от 166 г.); Марк Емилий Порцина (консул 137); Гай Папирий Карбон (консул 120); Квинт Муций Сцевола Авгурът (р. 170 г., консул в 117; зет на Лелий и тъст на Крас, преподавал на Цицерон; събеседник в „За оратора“); Квинт Муций Сцевола (р. 140 г., понтифекс максимус 115, консул с Крас през 95; също преподавал на Цицерон, убит от марианците 82 г. в храма на Веста); авторът на „Ad Herennium“ (II-I в.); Плоций Гал основава първата школа по латинска реторика (94-92); Тит Албуций; Тиций (II в. пр. Хр., не бил гръцки възпитаник но говорел добре, както казва Цицерон; писал трагедии – „Протезилай“); Корнелия (майката на Гракхите, приписват й се „Писма до Гай“); Квинт Целий Метел Македонски (консул 143, цензор 131; „Реч за семейството“); Квинт Цецилий Метел Нумидийски (консул 109 г. „За необходимостта да си вземем съпруга“); Марк Юний Брут (II в., баща и син);
**Публий Крас Стари, Тиберий Корунканий, Публий Сципион Назика в: Цицерон. „За оратора“ III, 134;
Корунканий в: Сенека. „До Галион“ XXI (отн. Катон Стари и Катон Утически); Макробий. „Сат.“ I,5
Цетег в: Хораций. Писма II,2,117; Поетическо изкуство, 50; Квинтилиан II, 15 (с. 141, през Ений)
Сервий Галба в: Цицерон. „За оратора“ I,40; Гелий I,12 (отн. Катон Стари); Квинтилиан VI,1 (с. 254)/3 (с. 379)/X,1 (с. 591-607)/5 (с. 622)/XII,3 (с. 719)/7 (с. 724)/10 (с. 735); Тацит. „Диалог“, 18/25
Сулпиций Гал в: Цицерон. „Брут“, 78/90
Марк Порцина в: Цицерон. „За оратора“ I,40
Гай Карбон в: Цицерон. „За оратора“ I,40; Тацит. „Диалог“, 18/34
Сцевола Авгурът в: „За оратора“ на Цицерон I,1
Сцевола понтифексът в: Цицерон. „За задълженията“ III,70; Макробий. „Сат.“ I,16
Плоций в: Квинтилиан II, 4 (с. 120)/XI,3 (с. 691)
Албуций в: Квинтилиан II, 15 (с. 145)/III,6 (с. 189)
Тиций в: Цицерон. „Брут“, 167; Макробий. „Сат.“ III,16
Квинт Целий Метел Македонски в: Цицерон. „За оратора“ I,211/„За задълженията“ I,87/„Тускулански беседи“ I,85;
Квинт Цецилий Метел Нумидийски в: Гелий, I,6
Марк Юний Брут (баща и син) в: Цицерон. „За задълженията“ II,50

Автори на комедии „тогати“ (II в.): Титиний, Афраний („Развод“), Ата
*Титиний, може би съвременник на Теренций; „Aquae caldae“ e от Ата; Афраний, във времето на Гракхите. Заглавия: “Filia postuma”, „Затворената дъщеря“, „Лелите“, „Юристката“.
**Афраний в: Хораций. Писма II,1,57; Квинтилиан X,1 (с. 604); Макробий. „Сат.“ III,20
Ата в: Макробий. „Сат.“ III, 18

Помпоний, Новий (II в.). Литературна ателана
**Помпоний в: Макробий. „Сат.“ I,4/ II,1
Новий в: Макробий. „Сат.“ I,10/ II,1

Други поети:
Левий (II-I в.). Епилиони. *Еротична поезия („Любовни шеги/игри“ в 6 кн. – „Адонис“, „Алкестида“, „Елена“, „Кентаври“, „Протезилаодамия“, „Ино“, фигурна поема „Феникс“; „Полиметри“), предшества неотериците; Гней Маций (II-I в., мимиямби като тези на Херондас; превеждал „Илиада“); Аквилий, „Беотийката“; Марк Фурий Бибакул (II-I в., пише епиграми. Епос „Секванската война“, „Анали“, сборник „Шеги“ и може би прозаичната „Бдения“); Волкаций Седигит (II-I в., „За поетите“: следвайки александрийците, подрежда авторите на комедия палиата – споменава Цецилий, Плавт, Невий, Теренций, Турпилий, Невий); Порций Лицин (II в., пише история на римската литература в стихове от 218 нататък: споменава Ливий, Ений, Теренций, Сципион и Лелий; епиграми в духа на Калимах); Валерий Едитуй (II в., еротични епиграми, 2 оцелели); Помпилий и Манилий (II-I в., епиграматисти)
**Левий в: Гелий II,24 („Любовни игри“)/XIX,9
Маций в: Макробий. „Сат.“ III,20
Бибакул в: Квинтилиан X,1 (с. 604); Макробий. „Сат.“ II,1
Лицин в: Гелий XVII,21 (за датировката на първите поети)/XIX,9
Едитуй в: Гелий XIX,9

3. Късна република
(епоха на гражданските войни)

[*Атина и Родос продължават да се смятат за най-добри места за образование: синът на Цицерон Марк е заминал за Атина през 45 г. за да учи при перипатетика Кратип („За задълженията“ I,1/II,8). Чете се Панеций и други стоици (Диоген от Вавилон, Антипатър от Тир, Хекатон от Родос – „За задълженията“ III, 51-63/89-91). Посидоний приема известни римляни като Помпей и Цицерон („Тускулански беседи“ II,61). В поезията се четат александрийците, на първо място Калимах и Евфорион]

Марк Теренций Варон (р. 116)
*От Реате, Сабиния. Учил при Стилон. Помпеянец, но оглавява първата обществена библиотека по предложение на Цезар. 74 произведения в ок. 620 кн.: сатири, морална философия (Logistorici в 76 кн. известни са 19 загл.), биографии (към 700), „За троянските фамилии“, „Annales“, „De origine populi romani“, „За човешките и божи древности“ (41 кн.), „За изображенията“ (15 кн.), „Книги за науките“ (9 кн.), граматика, земеделие. Оцелели са: 3 кн. от „Res rusticae“ (пише я към 80-годишен, следва Катон Стари, ползва превода на картагенеца Магон), 5 от „De lingua latina“ (в 25 кн. – етимология, склонения, синтаксис), фрагменти от „Менипови сатири“ (150 кн., наподобява киника Менип от Гадара, към 250 пр. Хр.) и „Древности“. Харесва Платон, клони към питагорейството.
**Сп. в: Сенека. „До майка ми Хелвия“ VIII; Квинтилиан I,4 (с. 56)/5 (с. 64)/6 (с. 78)/X,1 (с. 603)/XII,11 (с. 752); Тацит. „Диалог“, 23; Гелий I,17 („За дълга на съпруга“, менипова сатира)/II,15 („Древности“) /III,10 („За изображенията“) /VI,14 (за езика на Пакувий, Теренций и Луцилий)/16 („За ястията“, менипова сатира)/XIII,11 („Не знаеш какво ти носи късната вечер“, менипова сатира – разказана и в Макробий. „Сат.“ I,7)/17 („Древности“)/11 („Водното куче“, книга с менипови сатири)/ XVII,21 (за Марк Манлий); Макробий. „Сат.“ I,3 („Човешки древности“)/11 (за киническите/менипови сатири)/III,2-3/12/16 („Божи древности“ V-VIII/“Човешки древности“ II, XI)/III,8 („За нравите“)/12 („За мълнията“, сатира)/13 („За земеделието“ III, за Хортензий и Цицерон)

Квинт Хортензий (р. 114)
*Поема за съюзническата война „Атали“, „Общите места в красноречиено“ и 25 публикувани речи (всичко загубено). Представен от Цицерон в „Брут“, 301; споменат от Варон в „Res rusticae“.
**Сп. в: Цицерон. „За задълженията“ III,73/„Тускулански беседи“ I,59; Сенека. „Към Новат“ III, 37; Квинтилиан I,1 (с. 42)/5 (с. 63)/II,1 (с. 109)/IV,5 (с. 272)/VI,3 (с. 384)/5 (с. 392)/VIII,3 (с. 470)/ X,1 (с. 591)/6 (с. 626, през Цицерон)/XI,2 (с. 660) /3 (с. 667)/XII,7 (с. 724)/10 (с. 735)/11 (с. 752); Гелий XIX,9

Цицерон, Марк Тулий (р. 106). Слуша Филон от „Новата академия“, на Родос общува с Аполоний Молон (до 70 г.). При триумвирата от 59 (Цезар, Помпей, Крас) отива в изгнание (58-57). „За оратора“ и „За държавата“ (55-54). Проконсул в Киликия (51). „Граници на доброто и злото“, „Тускулански беседи“, „Природата на боговете“, „За задълженията“ (48-44). 58 оцелели речи
*От Арпино, конническа фамилия. Общува с двамата Сцевола (повлияни от Панеций), слуша Антоний и Крас. Филон вероятно е бил в Рим към 88, избягал покрай войната с Митридат. Опонира на Хортензий („За Квинкций“, 81 г.); реч в полза на Росций Америн (79) срещу протеже на Сула (Хризогон). През 78 потеглят с Квинт на пътешествие: впечатления от Атина, където слуша Антиох от Аскалон, наследник на Филон. В Родос среща Аполоний, когото познава от Рим; завръща се през 77. Квестор от 76, бил в Сицилия през 75. Процес срещу Верес, защитаван от Хортензий (70, някои от издадените речи са непроизнесени). Консул (63), речи с/у Катилина. Изгнанието му е във връзка с незаконната екзекуция на участници в заговора на Катилина. Убит по решение на триумвирите (Октавиан, Антоний, Лепид) на 7 дек. 43 г.
„Писма“ (към 800), сам прави сборник от тях през 44 г. До Атик (16 кн.), до приятели и роднини (16 кн.), до брат си Квинт (3 кн.), до Брут (2 кн., спорни). Адвокатства: „За Архий“ (63), „За Флак“, „За Рабирий“, „За Мурена“ (63), „За Милон“ (52) (през античността са били известни към 150 речи). Политически: „За Помпей“ (при преторството, 66), „За Сестий“ (56), „За Целий“ (56), „За завръщането си“, „Филипики“ (14, септ. 44-април 43). Теория и история на ораторството: „De inventionе“, „De optimo genere oratorum“, “Partitiones oratoriae”, “Topica”, „Оратор“, „Брут“. Действието в „За оратора“ е през 91 г. Противопоставя се на азианизма на Хортензий, и се оказва между него и неоатицистите (Цезар, Салустий, Непот). Философски: „За законите“ (52), „За задълженията“ (44 г., с оглед възгледите на Панеций – III,7), „Утешение“, „Хортензий“ (загубен), „De divinatione“ („За гаданието/гадателството“), „Катон Стари“, „Лелий“ (сп. в Гелий I,3) (45-44), „Academica“. Клони към академизма, отхвърля Епикур. Поезия: преработил (или превел) поемата на Арат, „Марий“, „За своето консулство“ (3 кн.), „За своето време“, някои епиграми.
**Сп. в: Сенека. „Към Серен“ XVII/„Към Новат“ II, 2/III,37/“Към Марция“ XX/„За спокойствието на духа“ XVI (за смъртта му)/„До Павлин“ V; Квинтилиан I,5 (с. 68-72)/6 (с. 75-78)/7 (с. 82)/10 (с. 89)/13 (с. 100)/II,1 (с. 109)/4 (с. 115-120)/5 (с. 123)/12 (с. 134)/14 (с. 139)/15 (с. 140-145)/16 (с. 147)/17 (с. 149-154)/20 (с. 59)/21 (с. 160-161)/III,1 (с. 167-168)/2 (с. 169)/3 (с. 170-172)/5 (с. 176-178)/6 (с. 180-195)/8 (с. 202-212)/11 (с. 218-219)/IV,1 (с. 230-239)/2 (с. 242-262)/3 (с. 265)/5 (с. 269-272)/V,7(с. 287)/10 (с. 292-309)/11 (с. 313-320)/13 (с. 326-335)/14 (с. 337-34)/VI,1 (с. 351-360)/2 (с. 367)/3 (с. 368-384)/5 (с. 392-393)/VII,1 (с. 399-407)/2 (с. 414-418)/3 (с. 424-428)/4 (с. 431-435)/6 (с. 439)/9 (с. 446)/VIII, Увод (с. 455-457)/2, (с. 460)/3 (с. 465-479)/4 (с. 481-486) /5 (с. 488-492)/6 (с. 494-501)/ IX,1 (с. 512-515)/2 (с. 520-537)/3 (с. 539-556)/4 (с. 557-583)/ X,1 (с. 591-607)/2 (с. 614)/5 (с. 625-626) /7 (с. 631-633)/XI,1 (с. 639-656)/2 (с. 660-661)/3 (с. 667-696) /XII, Увод (с. 702)/1 (с. 705)/2 (с. 715)/5 (с. 721)/6 (с. 723)/7 (с. 724)/10 (с. 735-743)/11 (с. 752-753); Тацит. „Диалог“, 12-15/16 („Хортензий“)/17-18/19 („Верес“)/20 („Цецина“)/22 (Цицерон и съвременниците му)/24 (дат. на смъртта му)/25-26/30 („Брут“)/32/35 (за затварянето на школите по реторика при Крас и Домиций)/37 (по-важните му дела)/38-40; Гелий IV,8 („За оратора“ II)/IV,11 („За гадателството“)/VII,2 („За съдбата“)/X,3 („С/у Верес“)/XII,2/XIII,28 (отн. „За задълженията“ на Панеций); Макробий. „Сат.“ I,5 („Милон“, „С/у Антоний“ VI)/II,1-3/III,14 (отношението му към актьорите Росций и Езоп)/16 („За съдбата“)

Цицерон, Квинт (р. 102)
*Сп. от Цицерон в „За оратора“ I,1/II,1/III,1-13

Цезар (р. 100). Смятат го за „аналогист“, автор е на посветеното на Цицерон „За аналогията“. Поема за Херакъл и трагедия „Едип“. „Сборник изречения“, поема „Път“ (за похода в Испания), Стихове в похвала на Теренций („Полу-Менандър“). „Галската война“ (58-52), „Гражданската война“ (49-48).
*Бил на Родос при Аполоний. Консул (59), побеждава Помпей при Фарсал (48) и републиканците в Африка и Испания. Убит в сената на 15 март 44 г. „Антикатон“ (2 кн., 45 г.). „За аналогията“ (в 2 кн., сп в Гелий I,10) е писана в Галия. Кн. VIII на „Галската война“ (51-50) е писана от Авъл Хирций, може би и „Александрийската“ (47). „Африканската“ и „Испанската“ сигурно са от друг автор. Писма
**Сп. в: Цицерон. „За задълженията“ I,43; Сенека. „Към Серен“ I (отн. Катон Млади)/ „Към Новат“ II,23 (отн. Помпей)/30 (за смъртта му)/ “Към Марция“ XIV (отн. Помпей и Бибул); Тацит. „Диалог“, 17/21/25-28/34/38; Квинтилиан I,5 (с. 71)/6 (с. 75)/7 (с. 82)/8 (с. 84)/III,7 (с. 202, през Цицерон)/8 (с. 205)/V,13 (с. 326, отн. Цицерон); VI,1 (с. 356, за убийството му)/3 (с. 374-387) /VIII,4 (с. 484)/IX,2 (с. 523)/X,1 (с. 607)/2 (с. 614)/XI,1 (с. 654)/3 (с. 695, през Цицерон)/XII,6 (с. 721)/7 (с. 724)/10 (с. 735); Гелий XV,18 (за битката при Фарсал)/XVI,9 (за писмата); Макробий. „Сат.“ I,5 („Аналогията“ I)/10-13 (занимания с календара/година от 365 дни, по примера на египтяните)

Непот (р. 100). „Хроника“ (3 кн.): всеобща история, загубена. „За известните пълководци“.
*„За пълководците“ е била поне в 16 кн.; предговорът е към Атик. „Животът на Катон Стари“, „Животът на Атик“.

Лукреций (р. 95). Приятел на Мемий. „За природата на нещата“, епикурейска: атоми и празнота, смъртността на душата, усещания, история на света (чумата в Атина). Сведения за него при Иероним.
*Според Иероним Лукреций пострадал от любовен елексир: а когато идвал на себе си, пишел поемата и накрая се самоубил. Цицерон го хвали (до Квинт, 54 г.); той бил издал поемата. Интересува се и от други гръцки философи, особено Емпедокъл. 6 книги, в хекзаметър: произход на езика, първобитният човек (кн. V); за душата и смъртта (кн. III). Архаизми в езика, напомнящи Ений. Джордано Бруно го четял.
**Сп. в: Сенека. „За спокойствието на духа“ II; Квинтилиан I,4 (с. 56)/III,1 (с. 165)/VIII,6 (с. 500); X,1 (с. 602)/XII,11 (с. 752)

Катон Млади (Утически, р. 95)
**Сп. в: Цицерон. „За задълженията“ I, 112/III,88/„Тускулански беседи“ I,84; Сенека. „Към Серен“ I/XIV/„Към Новат“ III, 38/“Към Марция“ XX/“До Галион“ XVIII/„За спокойствието на духа“ XVI/ Сенека. „До майка ми Хелвия“ XIII; Квинтилиан VIII,2 (с. 461)/XI,1 (с. 645-652)/XII,7 (с. 724, и Катон Стари); Тацит. „Диалог“, 34; Макробий. „Сат.“ III,15 (през Варон, „За земеделието“);

Марк Юний Брут (антицезарианецът). Атицист.
**Сп. в: Цицерон. „Тускулански беседи“ I,1; Сенека. „До майка ми Хелвия“ VIII-IX (отн. Марцел, Катон Млади и Цезар); Квинтилиан X,1 (с. 608)/7 (с. 633, през Цицерон)/XI,1 (с. 640, през Цицерон)/XII,1 (с. 706, за Цицерон)/10 (с. 735); Тацит. „Диалог“, 17-18 (сравнение с Цицерон)/21 („За Дейотар“)/25/38

Катул (р. 87). Четял Евфорион от Халкида, бил с Мемий във Витиния (57-56). „Атис“, „Сватбата на Пелей и Тетида“ (покривка с Ариадна). Преводи от гръцки (Сафо, Калимах).
*От Верона (провинция, част от Цизалпийска Галия). Запознанство с Клодия („Лесбия“), наречена от Цицерон „всеобща приятелка“. Във Витиния навестява гроба на брат си (починал в Троя). 116 „неща“; издал книжка с повечето от тях, посветена на Корнелий Непот. Епиграми, поеми в хекзаметър, елегии. „Къдрицата на Вероника“; „Епиталамият“ напомня Сафо. „Пелей и Тетида“ е над 400 ст. Обръщение към Цицерон (спори се дали е иронично). С Цезар се били помирили (след нападките срещу него и Мамура). Единственият ръкопис със стиховете му е открит във Верона в началото на XIV в.
**Сп. в: Хораций. Сатири I,10,19; Квинтилиан I,5 (с. 62-64)/VI,3 (с. 371)/ IX,3 (с. 541)/XI,1 (с. 646, за Цезар)

неотерици (I в. пр. Хр.); „александризъм“:
Хелвий Цина (епилион „Смирна“ – за Мира, майка на Адонис; възможно е да ползва. Партений, а историята е разказана от Овидий в „Мет.“ X, 298-512; също „Добър път на Полион“); Лициний Калв (р. 82, епилион „Ио“, в реториката азианист, епиграми с/у Цезар и Помпей; син на историка Лициний Мацер); Публий Валерий Катон (поеми „Лидия“ и „Диана“, може би „Проклятия“; пише епилиони, съчинения по граматика, издава Луцилий); Корнифиций, Мемий, Тицидас.
*Касий от Парма, Касий от Етрурия. В поезията следват александрийците от III в.; също Псевдо-Мосх, Мелеагър от Гадара. Сред тях в Рим са Архий (когото защитава Цицерон) и Партений от Никея (доведен в Рим като роб през 73 г., освободен, пише митологически елегии). Следват програмата на Калимах (епилион, епиграма, елегия; учена поезия). Цицерон ги нарича „евфорионови певци“.
**Калв е споменат в: Хораций. Сатири I,10,19; Квинтилиан IX,3 (с. 548)/ X,1 (с. 607)/2 (с. 614)/XII,1 (с. 706, за Цицерон)/6 (с. 721)/10 (с. 735)
Касий от Етрурия е споменат в: Хораций. Сатири I,10,62
Касий от Парма е споменат в: Хораций. Писма I,4,3
Корнифиций е споменат от Квинтилиан III,1 (с. 168)/V,10 (с. 291)/IX,2 (с. 522)/3 (с. 555)

Салустий Крисп (р. 86). Противник на Цицерон и сената. „Заговорът на Катилина“, „Войната с Югурта“ (111-106). „История“ (от смъртта на Сула, 78 до 67), загубена. Поема „Емпедокъл“.
*От Амитерна, в Сабиния. Народен трибун (52). Изключен от сената (50). Не след дълго се връща в сената, става претор. Следва Цезар в Африка, покрай това забогатява (управител на провинция Африка, 46). Пише съчиненията си след 44 г. Има писмо и реч към Цезар („Послание до Цезар за държавата“; спорни). „Историята“ (в 5 кн., оцелели са някои пасажи и фрагменти) е писана след 39; започва 78-ма, защото дотам е писал историята си Сизена. Познавал гръцките оратори, следва донякъде Тукидид, може би и Посидоний. Влияе на Ливий и Тацит.
**Сп. в: Квинтилиан II,5 (с. 123)/13 (с. 138)/III,8 (с. 204-209)/IV,2 (с. 248)/VIII,3 (с. 472-479)/IX,3 (с. 555)/X,1 (с. 605)/3 (с. 616)

Други историци (I в. пр. Хр.):
Помпей Трог
*Валерий Антий, „История на Рим“ (над 75 кн.); Клавдий Квадригарий, „История“ (над 23 кн., от галското нашествие 390 до смъртта на Сула); Корнелий Сизена (118-68) за гражданската война на Марий и Сула в 12 кн.; Лициний Мацер („Анали“ в 21 кн. започва с най-древната история на Рим: нехаресван от Цицерон, хвален от Ливий); Елий Стилон, коментари по отделни въпроси (XII-те таблици, комедиите на Плавт); Авъл Хирций (I в. пр. Хр.)
**Сизена е споменат в Квинтилиан I,5 (с. 63)/VIII,3 (с. 470)
Хирций е споменат в Квинтилиан VIII,3 (с. 474)/XII,11 (с. 748, отн. Цицерон)

Мемоаристи (I в. пр. Хр.):
*Емилий Скавър (консул в 115); Квинт Лутаций Катул (р. 152, консул 102 с Марий, победител на кимврите; „За моето консулство и делата ми“, „Обща история“ в 4 кн.; 2 епиграми; Цицерон го представя в „За оратора“); Луций Корнелий Сула (138-78)

Филолози (I в. пр. Хр.):
*Атей Претекстат (познат на Салустий); К. Никий (на Цицерон); Орбилий (преподавал поезията на Невий); Требаций Теста (народен трибун в 47), занимава се със свещено и гражданско право; Нигидий Фигул (ум. 45), занимава се с граматика, теология, астрономия, окултизъм: основател на римското неопитагорейство; Тирон (секретар на Цицерон)
**Орбилий е споменат в: Хораций. Писма II,1,70
Тирон е споменат от Квинтилиан X,7 (с. 634)
Нигидий Фигул е споменат от Квинтилиан XI,3 (с. 691)

Сатири, мимове, афоризми и др.:
Лаберий (р. 107; бил конник, осмивал Цезар, ум. към 43 г.), Публилий Сир (I в. пр. Хр.; приписани са му към 850 сентенции);
Публий Теренций Варон Атацински (р. 82, в „Секванската война“ поне 2 кн., следва Ений, описва войната на Цезар с Ариовист 58 г.; пише менипови сатири като Луцилий, поеми „Хореография, „Ефемериди“; превел Аполониевата „Аргонавтика“ ); М.Т. Лаврей (I в. пр. Хр. елегически стихове в чест на Цицерон); Свей (I в. пр. Хр., поема „Закуска“)
**Лаберий е споменат в: Хораций. Сатири I, 10, 1-64
Варон Атацински е споменат в: Хораций. Сатири I,10,47; Квинтилиан X,1 (с. 602)

Други оратори:
*Антоний Гниф, Марк Целий; Хортензия (дъщеря на Квинт Хортензий, държи реч през 42 г. за освобождаване на жените от данък, публикувана)
**Антоний Гниф е сп. в Квинтилиан I,6 (с. 76)
Марк Целий е сп. в Квинтилиан I,5 (с. 70)/6 (с. 77-79)
Сулпиций Гал е сп. в Квинтилиан I,12 (с. 97)/II,15 (с. 141)

Витрувий (I в. пр. Хр.)

4. Августова епоха

[Кампанското епикурейство: 50-40 около Неапол и в Рим стават популярни Сирон и Филодем. В Херкулан е намерена библиотека с епикурейски книги, засипана от изригването в 79 г.; има към 50 имена на поети от времето. Контроверсии (импровизирани съдебни речи по измислени случаи) и свазории (размисли от името на историческо или митологическо лице). Римската любовна елегия възниква към 40-30 г. (Гал)]

Азиний Полион (р. 76 пр. Хр.)
*Бил инициатор на рецитации на неиздадени произведения
**Сп. в: Хораций. Оди II,1; Сатири I,10,43-84; Квинтилиан I,5 (с. 62-70)/6 (с. 79)/IV,1 (с. 228)/VI,1 (с. 357)/3 (с. 387)/VII,2 (с. 415)/VIII,3 (с. 470)/IX,2 (с. 522-524)/3 (с. 541)/4 (с. 570-581) /X,1 (с. 591-607)/2 (с. 614)/XII,6 (с. 721)/10 (с. 735)/11 (с. 753)

Гай Цилний Меценат (р. 70)
**Сп. в: Хораций. Оди I,1/20; II,17/20; III,8/29; IV, 11; Еподи, 1/3/9/14; Сатири I,1/3, 63/5,31-48/6/9,43/10,81; II,6,31/7,32/8,22; Писма I,1/7/19; Квинтилиан IX,4 (с. 562)

Поети от Меценатовия кръг:
Варий (р. 74) и Плоций Тука. „За характера и навиците на Вергилий“, загубена.
*Варий бил слушател на Сирон и Филодем.
**Валгий (консул, 12 пр. Хр.). Сп. в: Хораций. Оди II,9; Сатири I, 10, 82; Квинтилиан III,1 (с. 167)
Варий. Сп. в: Хораций. Сатири I, 5, 41-93/6, 55/9,23/10,44-81; II, 8,21-58; Писма II,1,247; Поетическо изкуство, 55; Квинтилиан III,8 (с. 209)/X,1 (с. 604)/3 (с. 617, за Вергилий)
Плоций. Сп. в: Хораций. Сатири I, 5, 41/10,81

Други поети от времето:
**Мевий. Сп. в: Хораций. Еподи, 10
Октавий. Сп. в: Хораций. Сатири I, 10, 82
Целз Албинован. Сп. в: Хораций. Писма I,3,15/8
Аристий Фуск. Сп. в: Хораций. Писма I,10
Квинтилий Вар. Сп. в: Хораций. Оди I,18/24; Поетическо изкуство, 438
Емилий Мацер. Сп. от Квинтилиан X,1 (с. 597-602)
Корнелий Север. Сп. от Квинтилиан X,1 (с. 602)

Вергилий (р. 70). Бил близък с епикурееца Сирон и купил вилата му близо до Неапол. Издал сборник стихове „Каталептон“ под влияние на Катул и неотериците. „Буколики“ (42-39): 10 еклоги, под влияние на Теокрит и може би Гал – в 10-та се разказва за него; IV еклога, адресирана до Полион 40-та година, когато е сключен мир м/у Октавиан и Антоний. „Георгики“ (29 г.): посветена на Меценат и Август; има предвид ботаниката на Теофраст, астр. поема на Ератостен, „Селско стопанство“ на Варон, „Георгики“ на Никандър от Колофон; възхвала на Италия в кн. II; премахнати стихове за Гал и поставен вм. тях разказ за пчеларя Аристей и включен разказ на Протей за Орфей.
„Енеида“ (до 19 г.): общи мотиви с Омир и с цикъла (изброяване на италийските съюзници като в „Ил.“ II, Камила като Пентезилея, щитът на Еней, нужна е златна клонка за да влезе в Хадес и др.); други влияния (Ап. Родоски); силата на Съдбата; поглед към историята – темата за бъдещето, препратки към съвременността, придобива за съюзник Евандър (грък, аркадец), царуващ на мястото на бъдещия Рим, а съюзници на рутулите са етруските (Мезенций).
*Роден на 15 окт. в Мантуа, учил в Кремона и Медиолан, към 50 – в Рим. Бил висок, с лошо здраве (според Донат). Приписват му учените произведения „Комарът“ и „Сирис“. В „Буколики“ – смесване на пейзажи от Аркадия, Сицилия и Северна Италия. 41 г. загубил имота си, после с нечие ходатайство си го върнал. След издаването на „Б.“ той и Варий се сближават с Меценат. Нарича „Г.“ „Аскрейска песен“: епикурейска възхвала на селския живот. Замисълът на „Енеида“ на е „александристки“; в същите години започва да излиза „Историята“ на Ливий. В общия замисъл следва донякъде Ений.
**Сп. в: Хораций. Сатири I,5,40/6, 55/10,44-81; Писма II,1,247; Поетическо изкуство, 55; Квинтилиан I,3 (с. 54)/5 (с. 65)/7 (с. 82)/11 (с. 91)/V,11 (с. 315)/VI,2 (с. 365-367)/VII,9 (с. 445)/ VIII,2 (с. 461)/3 (с. 468-479)/4 (с. 482-485) /6 (с. 494-505)/ IX,2 (с. 519-530)/3 (с. 541-543)/X,1 (с. 596-603)/XII,1 (с. 707)/11 (с. 752)

Корнелий Гал (р. 69). Приятел („съученик“) на Август, префект на Египет, самоубива се (26 г.); пръв любовен елегик на Рим (до Ликорис, IV кн.), четял Евфорион (последовател на Калимах).
*„Ликорис“ се казвала Цитерис или Волумния. Партений от Никея бил съставил за Гал сборник с любовни легенди като материал за поезията му.
**Сп. от Квинтилиан I,5 (с. 62)/X,1 (с. 603)

Хораций (р. 65). Учил при граматика Орбилий (Андрониковата „Одисея“). Бил в Атина („Новата академия“): там се запознава с Брут, командва легион при Филипи (42 г.). Слуша епикурейците Сирон и Филодем. „Еподи“ (ямби): издадени около 30 г., следва Архилох. Запознава се с Меценат (38, препоръчан от Варий и Вергилий), получава вила на сабинските хълмове (32).
„Сатири“ (кн. I към 35 г., II в 30 г.; „беседи в стила на Бион“): иска да подобри сатирата на Луцилий, хвали епикурейското приятелство, описва пътешествие до Бриндизи с Вергилий, Варий и Меценат (I,5); Тирезий съветва Одисей как да забогатее (II,5). „Оди“ („Стихотворения“, Carmina – 23-13 г.): като поети предпочита Сафо, Алкей („еолийската песен“), Анакреон, хвали Август, Тиберий и Друз (кн. IV). „Песен на столетието“ („Юбилеен химн“, Carmen seculare – 17 г.). „Писма“ („Послания“, 20-14 г.): до Август, Меценат, Флор, там е и „Поетическото изкуство“ („Послание до Пизон“: служи си с „За поезията“ на Неоптолем от края на III в.).
*От Венузия в Южна Италия; баща му е освободен роб. „Захвърля щита“ при Филипи. Сатирата му наподобява диатриба. Разговори с роба, беседи на литературни теми; добре е да се внасят поправки, не е необходимо да имаш много читатели (I,10,72). Не превежда гръцки автори. Неясни женски фигури (Лидия, Гликера, Хлоя). Има биография от Светоний.
**Сп. от Квинтилиан I,5 (с. 61-70)/8 (с. 85)/ V,11 (с. 316)/VI,3 (с. 371)/ VIII,2 (с. 461) 3/(с. 468)/6 (с. 500)/IX,3 (с. 542)/X,1 (с. 591-603)/XI,3 (с. 680)

Месала Корвин (р. 64)
**Сп. в: Хораций. Сатири I,10,85; Поетическо изкуство, 370; Квинтилиан I,5 (с. 63-71)/6 (с. 79)/IV, (с. 228)/VIII,3 (с. 470)/IX,4 (с. 564)/X,1 (с. 591-607)/5 (с. 623)/XII,10 (с. 735)/11 (с. 753)

Ливий (р. 59). „От основаването на града“ в 142 кн., 35 оцелели. Работи с книги, рядко пътува; изглежда републикански настроен. „Историята“ започва от пристигането на Еней; после царския период, началото на републиката, картагенските войни (това е в оцелелите книги). Речи, портрети на известни дейци (Катон Стари, Ханибал, Фабий Максим, Сципион): с това напомня Плутарх и успехът му е подобен. Патриотично настроен, а в стила следва Цицерон. През XIX в. някои го критикуват за географски грешки и непознаване на военното дело.
*От Падуа (Патавиум). Почитател на Демостен и Цицерон („Писмо до сина си“). „Историята“ (до 9 сл. Хр.) е започната към 30 г. Оцеляват 1-10 (до Трета Самнитска, 293), 21-45 (от Втора Картагенска, 218 до победата над Македония, 167); и извлечения. „Моралните качества на народа и отделните дейци“. Наподобява духа на „Енеида“, има немалко речи. Полион не го харесвал, Квинтилиан го хвали.
**Сп. в: Квинтилиан I,5 (с. 68-70)/7 (с. 83)/II, 4 (с. 117)/5 (с. 123)/VIII,1 (с. 459, през Полион)/2 (с. 463)/3(с. 474)/6 (с. 496)/IX,2 (с. 524)/4 (с. 570)/X,1 (с. 594-605)

Сенека Стари (р. 54). Сборник с контроверсии и свазории, загубен
**Сп. в: Квинтилиан VIII, 3(с. 469)

Тибул (р. ок. 50). Близък до Месала: бил с него в Галия (Аквитания, 30 г.) и Киликия (28-27 г.). Сборникът му съдържа IV кн.: I-II са към Делия (ок. 27 г., тя се казвала Плания) и Немезида, III е написан от някой Лигдам, а IV – от племенницата му Сулпиция и е до някой Керинт. Има „Панегирик за Месала“.
*Бил конник. Изглежда не стигнал с Месала до Киликия, а останал на Керкира. Не споменава Август. „Идилични картини на селския живот“.
**Сп. в: Хораций. Писма I,4; Квинтилиан X,1 (с. 603)

Проперций (р. ок. 49). Сборник от 6 кн. I-ва (27 г.) е с елегии до Цинтия: предпочита Калимах, хвали Мимнерм; II-ра излиза по времето, когато се сближава с Меценат (към 25 г.); III-та (22 г.): пренесъл в Италия поезията на Калимах и Филетас, иска да иде в Атина да учи философия, хвали Август и Меценат; IV-та (16 г.): „римски Калимах“, похвала на съпружеската любов. Цинтия вече е мъртва, но е в Елисейските полета и му се явява (В „Лида“ на Антимах се говори за починала любима).
*От Асизи в Умбрия, роднините му участвали в гражданската война против Август; в Рим от началото на 20-те.
**Сп. от Квинтилиан X,1 (с. 603)

Овидий (р. 43). Разказва биографията си в „Tristia“ („Скръбни стихотворения“); според Сенека Стари имал ораторска дарба (за декламации). Amores (3 кн.). „Героини“ (15 „Писма“): подобни на свазории; Пенелопа, Дидона, Медея и др., три имат и отговори, съответно от Парис, Аконтий и Леандър. Ars amatoria („Любовно изкуство“) и Remedia amoris („Лекарства срещу любовта“, до 1 сл. Хр.); поема за козметиката, загубена. Трагедията „Медея“ (загубена) в древността била хвалена наравно с „Тиест“ на Варий (примерно в „Диалог“ на Тацит); била само за четене.
„Метаморфози“ (15 кн.), съдържа 250 мита. „Фасти“ („Календар“) в 6 кн., замислена в 12: название на месеца, празниците и ритуалите. Изпратен е в Томи (8 сл. Хр.) под предлог за безнравственост на писанията му (Ars amatoria): там пише „Tristia“ (5 кн.), „Писма от Понта“ (4 кн.), „Ибис“ (памфлет с/у някакво лице) и продължава „Фасти“. След 14 г. се обръща към Германик за амнистия. Впечатлен е от студа и снега по тези земи.
*Конник от Сулмо. Учил от ранна възраст красноречие в Рим заедно с по-големия си брат (който починал рано). Бил в Гърция и Мала Азия, като се върнал се сближил с Месала; елегия аз смъртта на Тибул. Любимата му е „Корина“. „Метаморфози“ е писал и Партений: той и Никандър (може би също Ератостен и Боио) са събирали такива митове. Епизодът за Филемон и Бавкида може би наподобявал „Хекале“ на Калимах. Във „Фасти“ става дума главно за легендите, свързани с римските празници. Изгнанието му съвпада по време с това на Юлия Младата (внучка на Август). В Томи пише стихотворение на гетски. Doctor egregius.
**Сп. в: Квинтилиан IV,1 (с. 240)/V,10 (с. 298)/VIII,5 (с. 488)/IX,2 (с. 530)/3 (с. 547)/X,1 (с. 603)/XII,10 (с. 746)

Други автори от епохата:
Хигин (р. 64); Порций Латрон (I в. пр. Хр. – I в. сл. Хр.); Касий Север (44 пр. Хр.–33 сл. Хр.); Лабиен (I в. пр. Хр. – I в. сл. Хр.); Октавиан Август (принцепсът, автор на „Делата на Август“); Корнелий Целс
**Латрон е споменат от Квинтилиан X,5 (с. 625)
Касий Север е споменат от Квинтилиан X,1 (с. 607)/XI,1 (с. 649)/3 (с. 689)/XII,10 (с. 735)
Лабиен е споменат от Квинтилиан I,5 (с. 62)/IV,1 (с. 228)
Август е споменат от Квинтилиан I,6 (с. 75)/7 (с. 82)/VI,3 (с. 378-384)/VIII,3 (с. 470)
Целс е споменат от Квинтилиан II,15(с. 143-145)/III,5 (с. 175)/6 (с. 180-185)/7 (с. 201)/IV,1 (с. 228)/VII,1 (с. 400)/VIII,3 (с. 473)/IX,1 (с. 512)/2 (с. 522-538)/4 (с. 582)/X,1 (с. 591-608)/XII,11 (с. 752)

5. Принципат
(от Тиберий до Траян)

[времето от края на Августовото до края на Траяновото управление е наричано „сребърен век“ на римската литература. *В реториката: „нов стил“ (различен от Цицероновия) и азианство]

Манилий (разц. нач. I в. пр. Хр.)
*Поема за астрологията, посветена на Тиберий.

Патеркул (р. ок. 19 пр. Хр.)

Федър (р. ок. 15 пр. Хр.). Освободен роб на Август, оплаква се от Сеян; може би е преподавал начална грамотност. В Европа става известен от XVI в. (Лафонтен го е чел).
*От Македония, полугрък. Публикува 5 сборника „Езопови басни“ (от 20 г. нататък). Сенека (40 г.) не знае за книгите му или си дава вид, че не знае.

Германик (р. 15 пр. Хр.)
**Сп. от Квинтилиан X,1 (с. 602)

Сенека (р. 4 пр. Хр.). Няколко години живее в Египет; заточен е от Клавдий на Корсика (41 г., заради Месалина), където прекарва 8 г. Агрипина го връща в Рим, където става възпитател на Нерон. Обвинен е в участие в заговора на Пизон и се самоубива.
Пише по естественонаучни въпроси (62-63). Етически размисли: „За гнева“, „За краткостта на живота“, „За кротостта“ и писма до Луцилий (63-64) на подобни теми. „Seneca saepe noster“ (апокрифни писма м/у него и ап. Павел).
Епиграми и сатира срещу Клавдий („Отиквяването“: в духа на мениповата сатира, по повод процедурата за обожествяване. Заседание на олимпийския сенат, Клавдий е прогонен от небето и изпратен в Хадес). 9 трагедии, които не са предназначени за поставяне в театър, а за четене и декламация: „Медея“ (предвижда се откриване на нова земя в океана, ст. 374), „Федра“, „Едип“, „Тиест“, „Агамемнон“, „Херакъл на Ета“, „Полуделият Херакъл“, „Троянки“. Описания на ужаси. Приписва му се една претекстата „Октавия“: дъщеря на Клавдий и жена на Нерон, убита по настояване на Попея.
*От Кордоба, син на Сенека Стари и с двама братя. Философското си образование – от Сотион (неопитагореец и вегетарианец), Атал (стоик), Фабиан (последовател на Секстий). След завръщането си от Корсика (49 г.) става претор. При Нерон в началото имал най-голямо влияние в държавните дела заедно с преторианеца Бур. „За милосърдието“ (до Нерон, 56 г., тогава става и консул); „За щастливия живот“, „За благодеянията“ (отношение към богатството). Агрипина е убита 59 г., Бур умира 62, влиянието на Сенека намалява. Тацит разказва за самоубийството му (65 г.).
**Сп. от Квинтилиан в IX,2 (с. 519)/X,1 (с. 609)/XII,10 (с. 735)

Валерий Максим (р. нач. I в. пр. Хр.)

Петроний (р. нач. I в. пр. Хр.). Изглежда, че авторът на „Сатирикон“е споменат от Тацит в „Анали“ (XVI,18-19) като „Гай Петроний“, приближен на Нерон, който трябвало да се самоубие във връзка с Пизоновия заговор. Съобщава се, че бил консул и проконсул на Витиния и в кръга на Нерон го смятали за „арбитър на изящния вкус“. Бил или „си давал вид“ на порочен човек и бил мразен от Тигелин.
„Сатирикон“ („Сатирични повести“, над 14 кн.): трябва да е писан през 60-те, с автор „Петроний Арбитър“. Следва поджанровете „Менипова сатира“ и „Милетска повест“, въведен от Аристид Милетски (разцв. 100 сл. Хр.), който бил превеждан от Сизена). „Преиначаване“ на гръцкия любовен роман. Запазен е епизодът „Пир при Трималхион“. Енколпий, който е иначе културен (размишлява за съвременната му реторика и „азианството“), но декласиран тип и престъпник, и приятелят му Гитон се скитат из Италия, преследвани от гнева на Приап. Минават през Кампания, Кротон, Марсилия. Участва и поетът Евмолп, автор на „Гражданска война“ (вероятно намек за Лукан).
*Книгата е допълнена в края на XVII в. от някакъв френски автор (Нодо) и в Русия Петроний е бил преведен заедно с прибавките (1882 и после през 1924, когато те са отбелязани със скоби).

Плиний Стари (р. 23 сл. Хр.). „Естествена история“ в 37 кн.; загива при изригването на Везувий (79 г.), което искал да наблюдава отблизо (разказано от Плиний Млади в писмо до Тацит).
**Сп. от Квинтилиан III,1 (с. 168)/XI,3 (с. 691, за Цицерон, c. 692)

Силий Италик (р. 25 сл. Хр.). „Пуника“ на основата на Ливий, следва и Вергилий.
*Има божествен апарат, чудеса, речи.

Авъл Персий Флак (р. 34 сл. Хр.). Бил близък с философа Корнут („Гръцка теология“, на гр.). Има 6 сатири (*сборникът е издаден посмъртно от Корнут): следва Луцилий и Хораций, донякъде и диатрибата; на места е загадъчен (като Ликофрон)
**Сп. от Квинтилиан I,5 (с. 62)/IX,3 (с. 540)/X,1 (с. 603)/3 (с. 619)

Квинтилиан (р. ок. 35 сл. Хр.). Ръководи основаната при Веспасиан и държавно субсидирана школа по реторика (катедрата по латинска реторика). „Обучението на оратора“ (12 кн.): противник на „новия стил“, призовава за завръщане към Цицерон.
*Поканен от Домициан да възпитава правнуците му.
** Бил адвокат на царица Береника (IV,1: с. 230); за нещастията в семейството му (VI, увод: с. 347-350)

Марк Аней Лукан (р. 39 сл. Хр.). Племенник на Сенека. Като млад се занимавал с декламации, пътувал до Атина; от 60 г. приближен на Нерон. Участва в заговора на Пизон за убийството на Нерон, разкрити са и се самоубива. Стоик (учи при Корнут), републиканец. Написал поеми за Орфей и разрушението на Троя, сборник стихотворения, трагедия „Медея“ (загубени).
Оцеляла е „Фарсалия“ („За гражданската война“, 10 кн.), незавършена. Първо прославя Нерон, после го упреква. Започва с минаването на Рубикон, стига до Александрийската война; представя Цезар като тиран, предпочита Помпей и Катон Млади; отхвърля омировите „съвети на боговете“, включва алегорични фигури (Родина, Свобода, Съдба); интересува се от оракули, знамения, магия и астрология; от ужасното и патологичното. Включва описания и отстъпления („учена екзотика“). Авторски разсъждения и речи на героите. Интерес към Стаций го хвали. Има интерес към него през XVII-XVIII в., във връзка с революциите.
**Сп. от Квинтилиан X,1 (с. 602)

Публий Папиний Стаций (р. 40 сл. Хр.). Баща му бил учител по гръцки в Неапол и Рим; написал поема за пожара на Капитолия (69 г.) и изригването на Везувий (79). Самият той като млад участвал в поетически състезания. Пише стихотворения (сборници, наречени „Силви“ – поезия „на частния живот“). Поеми: „Германската война“ (с похвала за Домициан), „Тебаида“ и „Ахилеида“, в които си служи с Вергилий. Описания на пейзажи (Неаполитанския залив), вили, произведения на изкуството, празници.
*В „Тебаида“ (12 кн.) се придържа към Омирово-Вергилиевата традиция (божествен апарат). В „Ахилеида“ се започва с детството на Ахил, възпитанието му при Хирон и как е открит от Одисей сред момичетата. В „Силви“ хвали Домициан. Донякъде напомня Овидий.

Марк Валерий Марциал (р. 42 сл. Хр.). От Испания, като Сенека и Лукан, и се сближава с тях (но за кратко, докато се разкрие Пизоновия заговор). Сборник епиграми „Книга на зрелищата“ (във връзка с откриването на Колизея, 80 г.). „Ксении“ и „Апофорети“, като текст към подаръци при сатурналиите. Между 85 и 96 написва 11 кн. (около 100 във всяка). За клиента, който всяка сутрин идва да приветства патрона; на кого да се остави наследството; описание на вили. Многообразие на характерите. Накрая се връща в Испания (там пише XII-та кн.), където някоя Марцела му подарява вила. Носталгия за Рим.
*„Подигравателна епиграма“ се разработва първо от Лукилий (на гр., при Нерон). В представянето на всекидневието и частния живот се противопоставя на Стаций. В Испания е учил граматика и реторика, пристига в Рим към 64 г. и се връща към 98 (за което получил материална помощ от Плиний).

Публий Корнелий Тацит (р. 55 сл. Хр.). От Нарбонска Галия, учил реторика; консул (97 г.), проконсул на Азия. Речите му са загубени. „Агрикола“ (98 г., за тъста си Юлий Агрикола, починал 93): романизацията на Британия (Агрикола е там 68-74). „Германия“ (98, във времето на войната с даките и стабилизирането на границите по Дунав и Рейн): те са опасен враг на римляните. „Диалог за ораторите“: 4-ма участници, защо ораторското изкуство е в упадък.
„Анали“ – от смъртта на Август (14-та) до 68 г.: запазени I-IV, V-VI отчасти (Тиберий) и XI-XVI (47-66 г.); „История“ (писана по-рано) – от 69 г. (запазени I-IV, V частично, 69-70 г.). Не е кабинетен автор като Ливий, а държавник. Народът – това е тълпа лумпен пролетарии, а на армията не може да се разчита много. Императорът трябва да гарантира гражданския мир. Събитията по години; литературни портрети. Положителни герои – Тразеа Пет, Германик, Агрипина Старата. Описание на природни катастрофи; пожарът в Рим (64 г.).
*„Агрикола“ е в стила на Салустий, „Германия“ в „новия стил“, „Диалог за ораторите“ следва Цицерон. Марк Апер и Юлий Секунд са преподаватели на Тацит по реторика. Разговорът е в дома на трагика Куриаций Матерн. Дошлият по-късно Месала е „архаист“. Упадъкът е поради недостиг на свобода (в този дух се размишлява и в „За възвишеното“). В историческите трудове: художествено завършени картини, литературни портрети (Тиберий, Нерон). Трагически тон, недоизказани мисли.

Децим Юний Ювенал (р. 60 сл. Хр.). От Аквино; бил адвокат и съставял примерни речи (декламации). 16 „сатири“ в 5 кн. „Сатирик-изобличител“, „негодуваща сатира“. „Бичува пороците“ като Луцилий, но предпочита да не споменава живи хора (стихове за съпругата на Клавдий). Рибата, поднесена на Домициан (сенатът дебатира как да се сготви). В ново време познат като суров моралист и борец срещу тиранията (Юго го хвали).
*„Трудно е да не се пише сатира“ (I,30). До 120 съставя първите 3 кн. (сат. I-IX). Запустение на италийските градове, бедствено положение на интелектуалните професии, множество пришълци (гърци, сирийци), отношения клиент-патрон, израждаща се аристокрация. „Безумие е човек да се жени“. Нищожни познания по философия и митология.

Гай Плиний Цецилий Секунд (Млади). Ок. 62 сл. Хр., от Комо в цизалпийска Галия; съдейства за благоустройството на града (бани, библиотека). Добри отношения с принцепса Траян, който субсидирал библиотеката в „Базилика Улпия“. „Панегирик за Траян“ в 95 гл. (жанр, възхождащ към Изократ, но повече към елинистическите оратори; и Дион Хризостом произнася такива). Консул (100 г.), проконсул във Витиния. Учи при Квинтилиан и подражава на Цицерон.
„Писма“ в 9+1 книги (последната съдържа кореспонденция с Траян). Описания на вили; гледа на писмата като на литература (писани за публикация). Хвали приятелите се: „Кълна се, че и в Атина не говорят така добре атически!“
*Във връзка е с известни съвременни автори (Светоний, Тацит).

Поети от Траяново време (I-II в. сл. Хр):
Арий Антонин, Каниний Руф („Войната с даките“), Гелий Авгурин

Филолози:
**Асконий Педиан (9 пр. Х. – 76 сл. Хр.). Сп. от Квинтилиан в I, 7 (с. 83)/V,10 (с. 292, отн. Цицерон)

Оратори:
Домиций Афер (I в. сл. Хр.); Юлий Африкан (I в. сл. Хр.)
**Афер е споменат от Квинтилиан в V,10 (с. 305)/VI,3 (с. 372-384)/VIII,5 (с. 487-489)/IX,2 (с. 521)/3 (с. 550-553)/4 (с. 562)/X,1 (с. 591-608)/XI,3 (с. 688)/XII,10 (с. 735)/11 (с. 748)
Африкан е споменат от Квинтилиан в X,1 (с. 608)

Валерий Флак (I в. сл. Хр.). „Аргонавтика“ – *преработка на Аполоний Родоски, повлиан и от Вергилий.
**Сп. от Квинтилиан X,1 (с. 602)

Други поети:
*Гай Рабирий (I в. сл. Хр.); Албинован Педон (I в. сл. Хр.); Цезий Бас (I в. сл. Хр.); Калпурний; Нерон (принцепсът)
**Рабирий е споменат от Квинтилиан в X,1 (с. 602)
– Педон е споменат от Квинтилиан в X,1 (с. 602);

Други историци:
Курций Руф (I в. сл. Хр.); *Ауфидий Бас (I в. сл. Хр.); Юлий Флор (I в. сл. Хр.)
**Бас е споменат от Квинтилиан в X,1 (с. 605)
Флор е споменат от Квинтилиан в X,1 (с. 617)

Кремуций Корд (I в. сл. Хр.)
**Сп. от Сенека в

6. II-III в.
(от Адриан до Диоклециан)

[*елинофилството на Адриан, Марк Аврелий пише на гр.; интерес към древностите]

Светоний (р. ок. 70). Съветник на Адриан и учен-антиквар: „За Рим“, „За гръцките празници“, „За известните хетери“, „За телесните недостатъци“, „За знаците в ръкописите“ (загубени). „Прочутите мъже“ (отчасти) и „Животът на цезарите“ (от Цезар до Домициан). По негово време вече има традиционна характеристика на императорите (самите те заинтересовани да очернят предшествениците си). Лакомията на Вителий; най-добри са Август и Тит.

Фронтон (II в.). Ретор. Писма до и от Марк Аврелий с размисли за древните писатели (Невий, Ений, Плавт, Катон, Акций, Гракхите). Сборници с писма и декламации („Похвала на пренебрежението“) в духа на „втората софистика“.
*Харесва Лукреций и Салустий заради архаизмите им; безразличен към Цицерон, отхвърля Сенека и Лукан.

Секст Помпей Фест (II в.). Граматик: De verborum significatu, преработка на речника на Марк Верий Флак (I в. пр. Хр. – I в. сл. Хр.)

Луций Ампелий (II в.).
*„Паметна книга“ (50 кн.): космология, география и митология до 9 кн. и исторически сведения до Траян.

Авъл Гелий (р. ок. 130). „Атически нощи“ (20 кн., писал го, докато бил в Атина). Следва Фронтон, интересува се от старите писатели (споменава 400 автора). Цитира фрагменти от Ений, драматурзите и мимографите, Катон и др.

„Нови поети“ (II в.):
Аниан, неотерик от Адрианово време: „Фалиски стихове“ (5 ст. оцелели); Септимий Серен („Селски вещици“), Авит, Мариан. Също и Адриан (императорът).

Флор (II в.). „За войните на Рим“, „Извлечение от Тит Ливий“ (4 кн.), „Оратор или поет беше Вергилий?“ Пише и стихове (запазени в „Латинска антология“, VI в.). Има спорове дали тези произведения са на един автор.

Апулей (р. ок. 125). От Мадаура в Нумидия, учил в Картаген (реторика) и Атина (философия); адвокатства в Рим. Лектор-декламатор като гръцките софисти. На постамента на статуята си в Мадаура (запазен) е наречен „философ-платоник“. Интересува се от култа към Изида. По време на един престой в Триполи (тогава с друго име), срещнал състудента си от Атина Понтиниан и се оженил за майка му Пудентила, 10 г. по-възрастна от Апулей. Процесът (съдия е Клавдий Максим, проконсул на Африка).
Написал „За рибите“, „За дърветата“, „За аритметиката“, „За музиката“ (загубени). Запазени: „За демона на Сократ“, „Апология“, откъси от речи. Писал е стихове, които цитира в „Апология“.
„Метаморфози“ в 11 кн. („Златното магаре“): вариант на „Историята за магарето“ е запазен при Лукиан, преди това такава повест е писана от някой Луций от Патра (сведения за това у патр. Фотий). Напомня на Петроний („Сатирикон“); още в началото се споменават „Милетските повести“. Приказката „Амур и Психея“ (използват я Бокачо и Рафаел).

Марк Аврелий Олимпий Немезиан (край на III в.)
*От Картаген. Поема за лова „Кинегетика“, буколически „Еклоги“.

7. IV-VI в.
(край на античността)

Претекстат, Флавиан

„История на императорите“ (Scriptores Historiae Augustae): 6 автора на императорски биографии от Адриан до Кар; „Латински панегирици“ (12): от Плиний Млади (за Траян), Дрепан (за Теодосий), Мамертин (за Юлиан), Назарий (за Константин).

Ноний Марцел (нач на IV в.). Граматик: De compendiosa doctrina.

Евтропий (IV в.). „Бревиарий“ (хроника) от Ромул до смъртта на Иовиан (364 г.)

Фест (IV в.). Секретар на Валент, пише „Бревиарий“ с географски преглед на римските владения
*„Аратови явления“, „Аратови прогнози“ (в хекзаметри), „Морски бряг“, „Описание на земното кълбо“ (ок. 1400 ст.)

Децим Магн Авзоний (р. ок. 310). Преподава граматика и реторика в Бордо (Бурдигала), възпитател на Грациан, син на Валентиниан. Бил управител на Галия, Италия, Илирия, Африка. „Пасхални стихове“. Поетически сборник „Ефемериди“, поеми „Сватбено празненство“ и „Мозела“ (река в Германия, на нея е Трир). Описание на пейзажи. Християнин, донякъде следва Марциал.
*„Задушница“, „Спомени за бурдигалските учители“, „Прочути градове“. Писма, някои до Павлин от Нола. Стихотвори биографии („Цезарите“), „Благодарствена реч към Грациан“.

Амиан Марцелин (р. 330). Грък от Антиохия, приближен на Юлиан; съпътства го в персийската война (363 г.). „Res gestae“ от Нерва до Валент (96-378). Стилът му напомня Тацит; има следи от „азианизъм“. Почитател на Юлиан, прославя Рим.

Симах (р. ок. 340). Сенатор. „Панегирики“ за Валентиниан и Грациан; „Писма“, подобни на Плиниевите.

Клавдиан (р. ок. 375). Грък, от Египет. Бил близък до Хонорий и пълководеца му (и регент) Стилихон (пише стихове в тяхна чест). Имал голям успех приживе (издигнали му статуя на форума). „Панегирик към консулите“. Митологически поеми: „Гигантомахия“, „Отвличането на Персефона“. Хадес я уверява, че негово царство е не по-малко приятно за живот от това на олимпийците.
*Напада дворцовите евнуси и интриганти; прославя Рим, напомня Стаций.

Рутилий Намациан (IV-V в.). От Галия, бил свидетел на разрушението на Рим от Аларих (410 г.). Поема „За своето завръщане“ (от Рим в Галия, 416 г.): минал по море, разказва за пътя. Прославя езическия Рим, надява се на възраждането му.

Флавий Авиан (IV-V в.).
*42 басни в ел. дистихон, посветени на Макробий, повлияни от Федър и Бабрий.

Макробий (IV-V в.). „Сатурналии“ – диалог с 12 участници, подобен на Атенеевия; сред персонажите е Сервий (коментаторът на Вергилий), обръща се внимание на „Енеида“.

„Роман за Александър“, преведен от Юлий Валерий (ок. 300 г.); „Ефемериди на Троянската война“ на Диктис Критски; „Превземането на Троя“ на Дарес Фригийски; „Аполоний, цар на Тир“ (само на латински)

Присциан (V-VI в.). Граматик: Institutiones grammaticae

Фулгенций (V-VI в.). Митограф: Mythologiae

Боеций (р. 480)
При Теодорих; „Утешението на философията“.

„Латинска антология“ (съставена VI в., в Африка). „Нощен празник на Венера“.

Истории и справочници

На основата на:
Наталия В. Вулих. Римская литература. В: Н.А. Чистякова. Н.В. Вулих. История античной литературы. М. „Высшая школа“, 1971 (Ленинградски университет, 1963)

Датите са според:
Б. Богданов, А. Николова съст. Антична литература. Хронологичен справочник, 1988
M.S. Howatson. The Oxford Companion of Classical Literature, 1937

Допълнения от:
Й. Тронски. История на античната литература. Превод Г. Михаилов. „НИ“, 1965
J. Bayet. Litterature latine. Paris, 1934

Също:
Ал. Балабанов. История на класическата литература. „Хр. Данов“, 1914/1917 и „Хемус“, 1931
П. Гримал. Римската цивилизация. Превод Сл. Михайлова. „БХ“, 1998 (Paris, 1960)
М.М. Покровский. История римской литературы. М. „Лист Нью“, 2004 (1942)
К.П. Полонская, Л.П. Поняева. „Хрестоматия по ранней римской литературе“. М., „Высшая школа“, 1984.

Aug. Rostagni. Lineamenti di storia della letteratura latina. „Mondadori“, 1967

Източници:
Авъл Гелий. Атически нощи. Превод Вл. Атанасов. „Изток-Запад“, 2003
Квинтилиан. Обучението на оратора. Превод М. Порталски. „НИ“, 1982
Хораций. Събрани творби. Превод Г. Батаклиев. „НК“, 1992
Цицерон. За оратора. Превод. П. Стоянова. УИ, 1992
Цицерон. За задълженията. Тускулански беседи. Превод Р. Златанова, Д. Илиев. УИ, 2008

*

За Наталия Морева-Вулих:

Вулих Наталия Васильевна (1915–2012)
Родилась в г. Вильнюсе (Литва). В 1938 г. окончила Ленинградский государственный педагогический университет. С 1981 г. работает на кафедре иностранных языков Ухтинского индустриального института (технического госуниверситета). После успешной защиты диссертационного исследования по теме «Поэзия Овидия» Н. В. Вулих в 1979 г. была присуждена ученая степень доктора филологических наук. Профессор.
Наталия Васильевна активно занимается научными исследованиями. Только за годы работы в Ухтинском индустриальном институте (техническом университете) она опубликовала 23 научные работы. В общей сложности за годы своей научной деятельности Н. В. Вулих подготовила 120 публикаций. Среди них монографии «Овидий» и «Римский классицизм: творчество Вергилия, лирика Горация». В этих книгах на основе изучения новых источников исследователем был великолепно раскрыт поэтический мир римских поэтов, выявлена взаимосвязь отечественной литературы и культуры с античными традициями. Опубликование таких исследований стало значительным событием как для Ухтинского технического университета и Республики Коми, так и для всей российской науки в целом.
Как ведущий специалист по античной литературе Н. В. Вулих приглашалась для чтения лекций в университетах России (Москва, Санкт-Петербург), Германии (Гейдельберг, Тюбинген). Наталия Васильевна принимала участие в ряде международных конференций, которые были посвящены творчеству А. С. Пушкина, где она выступала с докладами «Пушкин и античность», «Античные темы в прозе А. С. Пушкина», «А. С. Пушкин и А. А. Дельвиг». Широкий научный кругозор и эрудиция позволили Н. В. Вулих проводить исследования, которые являлись комплексными и сочетали в себе решение филологических проблем с их философской интерпретацией.

http://www.rulit.me/authors/moreva-vulih-nataliya-vasilevna

„В филармонии я, как правило, был с дочкой, учившейся в музыкальной школе, а Борис Захарович очень часто был вместе со своей супругой Наталией Васильевной Вулих (Моревой) (1915-2012) – великолепным знатоком античной культуры и творчества А.С. Пушкина. Иногда Борис Захарович приходил в филармонию либо после занятий на мат.-мехе, либо после заседания кафедры, Тогда даже в перерыв он не выпускал из рук портфель, в котором (по слухам) хранилась вся документация кафедры.
В сезон 1977/78 годов в наших разговорах с Борисом Захаровичем всё чаще возникали темы, связанные с преподаванием математики. Так я узнал, что ещё в 40-е годы Борис Захарович всерьёз озаботился проблемой изложения теории пределов в школе и даже написал большую статью на эту тему. В наших разговорах с Б. 3. Вулихом он никогда не касался ни своих сотрудников, ни своих учеников. Охотно он говорил только о музыке и классической иностранной литературе.
Однажды он спросил меня то ли в шутку, то ли всерьёз „какая пространственная фигура мне больше всего нравится“. Я, не задумываясь, ответил: „кубооктаэдр“. Вулих засмеялся: „А мне – конус“. И тогда я позволил себе несколько бестактный вопрос: „Почему же Ваша книга „Введение в теорию конусов в нормированных пространствах, Ч, 1″ не издана в центральных издательствах, а опубликована в 1977 г. в Калинине (теперь снова Тверь) тиражом всего 500 экземпляров?“ На это Борис Захарович с горечью заметил, что хорошо, что книга опубликована хотя бы так. И добавил: „переиздать книгу в центральных издательствах ещё можно, даже на английском языке, как например, мой „Краткий курс теории функций вещественной переменной“. Но с новой книгой пробиться я уже не могу“. И это говорил ученый, возглавлявший на протяжении 24 лет две ведущие специализированные кафедры математического анализа в Ленинграде, воспитавший более десятка докторов и кандидатов наук, чей личный вклад в развитие функционального анализа трудно переоценить.
Через год после внезапной смерти (1 сентября 1978 г.) Б. 3. Вулиха Наталия Васильевна защитила докторскую диссертацию по филологии на тему „Мировоззрение и художественный стиль Овидия“ и уехала из Ленинграда в Республику Коми. Некоторое время она жила и работала в Сыктывкаре, но затем (в 1981 г.) переехала в г. Ухта, став профессором Ухтинского индустриального института (технического университета), где преподавала ешё более двух десятилетий. Будучи приглашенной для чтения лекпий в Германию (Гейдельберг, Тюбинген) впервые познакомила иностранных слушателей с творчеством первого коми-поэта И.А. Куратова (1839 -1875) в рамках лекции „Античность в творчестве И.А. Куратова“.“

Одинец, В.П.

https://cyberleninka.ru/article/n/o-borise-zaharoviche-vulihe-potomstvennom-matematike-i-tipichnom-peterburzhtse-k-100-letiyu-so-dnya-rozhdeniya

Орфей и животниге

Предомировата литература. От боговете до Орфей

За боговете

Диодор Сицилийски. „Историческа библиотека“ VI (превод и преразказ на избрани места):

[„Това казва Диодор в трета книга на „Историите“. Същият той и в шеста книга потвърждава същата теология, като си служи с написаното от месенеца Евхемер. Ето какво точно казва:“ (В: Евсевий Кесарийски. Praep. ev II,2,52)]
„За боговете древните хора предадоха на по-късните от тях два възгледа.
Едни казват, че те са вечни и неунищожими, като слънцето, луната и другите небесни тела; също ветровете и други, които имат подобна на тяхната природа. Всяко от тях има вечно пораждане и траене. А други смятат, че е имало земни богове, които заради благодеянията си към хората са получили безсмъртна чест и слава: като Херакъл, Дионис, Аристей и другите, подобни на тях.
За земните богове са запазени много и различни твърдения при историците и митографите. От историците Евхемер специално писа в своя „Свещен запис“; а от митолозите Омир, Хезиод и Орфей изваяха едни твърде чудовищни митове. Ще се опитаме да направим преглед на написаното при и едните, и при другите, като се стремим да постигнем едно разумно съотношение.
Евхемер бил близък до цар Касандър и поради това е трябвало да изпълнява някои възложени му от царя задачи и да пътува из далечни страни. И разказва, че веднъж пътувал някъде на юг из океана. Отплавал от щастлива Арабия и след няколко дни стигнал до група острови, един които бил т. нар. Панхея; и там видял жителите му панхеи, които се отличавали с благочестие и почитали боговете с най-пищни жертвоприношения и забележителни дарове – златни и сребърни. Островът бил свещен на боговете и из него имало различни неща, забележителни със своята древност и майсторство на изработката; за тях сме писали отделно в предишните книги.
И там, на един хълм, имало извънредно висок храм на Зевс Трифилий, издигнат от него по времето, когато той още живеел сред хората и царувал над целия свят. В храма имало златна плоча, на която с панхейски букви били записани накратко делата на Уран, Кронос и Зевс.
После [Евхемер] казва, че първо цар бил Уран. Той бил кротък мъж, добродеятелен и познавач на движението на небесните тела – заради което именно бил и наречен Уран. От жена си Хестия имал синове Титан и Кронос, и дъщери Рея и Деметра. След него царувал Кронос; и като се оженил за Рея, станал баща на Зевс, Хера и Посейдон. Негов наследник бил Зевс, който взел за жени Хера, Деметра и Тетида. От първата му се родили куретите, от втората – Персефона, а от третата – Атина.
Той посетил Вавилон и там бил посрещнат гостоприемно от Бел; след това пристигнал на океанския остров Панхея, където издигнал олтар на дядо си Уран. После бил в Сирия, после в Киликия и след като посетил много други народи, получил почитта на всички и бил обявен за бог.
Та като се занимава с боговете, Евхемер казва тези и близки до тях неща; и говори за тях като за смъртни хора…“

Евсевий. Praep. ev. I, 6:
„И така, финикийците и египтяните са първите измежду хората, които са били обзети от мисълта да нарекат слънцето, луната и небесните тела единствени богове и причинители на възникването и загиването на всичко; и да внесат в живота разгласяваните сред всички богосъздавания и теогонии.
Преди тях никой нищо повече не е знаел за небесните явления, освен малцина мъже, запомнени при евреите; които с чисти очи на разума се издигнали над всичко видимо са отдали почит на създателя на света и творец на всичко, удивлявайки се на великата му мъдрост и сила, която си представиха, на основа на делата му. И като се убедиха, че само той е бог, единствени прилично богословстваха; и от баща на син приемаха и опазваха тази истинна, първа и единствена набожност.
А останалите хора, отпаднали от тази единствена истинна набожност, сякаш като невръстни поразени в душите си нарекоха светлоносните небесни тела богове и ги почитаха с жертви и поклони…“

Родословия и хронологии по места

Диодор Сицилийски V, 47:

[Дардан и Кадъм]
Сега ще се заемем с нещата из Гърция и Егейско море, като започнем със Самотраки. Тя е била обитавана от автохтони; затова и няма предание за първите хора и вождове, които са живели там. Явно е, че Самотраки е била обитавана и преди потопа (48). След това някой си Саон, роден от Зевс и Нимфа или, според други, от Хермес и Рена, и наричан така по името на острова (дотогава Саонес) събрал разпръснатите хора, установил им закони, разделил ги на пет фили и ги нарекъл според имената на собствените си синове. Казват, че сред тях от Зевс и една от дъщерите на Атлас – Електра – се родили Дардан, Иасион и Хармония.
Дардан бил твърде изобретателен и пръв успял да премине разстоянието до Азия на плавателен съд. И той пръв основал град Дардан и създал царството около така наречената в по-късно време Троя.
След това Кадъм, синът на Агенор, пристигнал при тях, търсейки Европа, участвал в тайнството и се оженил за Хармония, сестрата на Иасион – а не тази на Арес, както разказват гърците (49). Техният брак бил отпразнуван заедно с боговете, от които получили много дарове, знания и способности. Казват, че след това Кадъм, съгласно дадения му оракул, основал Тива в Беотия, а Иасион се оженил за Кибела и станал баща на Корибант.
На тези, които казват, че сирийците са открили писмеността, а финикийците я научили от тях и я предали на гърците, и че те са тези същите, които доплавали до Европа с Кадъм, та затова гърците наричат буквите „финикийски“; на тях се отговаря, че финикийците не са открили буквите първи, а само са променили формата им, и понеже този начин на писане се ползва от повечето хора, затова и те са получили споменатото название (73).

[Тезей в Наксос]
По това време Тезей дошъл от Крит с Ариадна и бил приет от жителите на острова. И като видял насън Дионис да го заплашва и да иска да му остави Ариадна, се изплашил; и като я оставил, отплавал.

[Хелиадите на Родос]
Хелиос, който според мита се влюбил в Рода, нарекъл острова по нея – Родос (57). Негови синове били Хелиадите, седем на брой, и една дъщеря – Електриона. Поради тези неща островът се смятал за свещен на Хелиос и живелите по-късно родосци го почитали повече от другите богове, – като техен родоначалник. Хелиадите се отличавали с образованието си, особено в астрономията. Сред тях най-даровит бил Тенаг и братята му го убили от завист; и след като това се узнало, напуснали острова. Актис заминал за Египет и основал така наречения Хелиополис: дал му името на баща си. Египтяните от него усвоили науката за звездите (ta peri astrologian theoremata). После, след като при гърците настъпил потоп и поради наводнението повечето хора загинали, всичко, записано с букви, било унищожено. Египтяните се възползвали от това за да си присвоят нещата, отнасящи се до астрономията; и благодарение на незнанието на гърците и липсата на опровергаващи писмени свидетелства, се утвърдило убеждението, че те първи са придобили знание за небесните тела. И атиняните, които основали в Египет града, наречен Саис, се намирали в същото незнание, поради потопа. Затова се е смятало, че много поколения по-късно Кадъм, синът на Агенор от Финикия, пръв е донесъл писмеността в Гърция (58). По това време Данай избягал от Египет с дъщерите си, пристигнал в Линдос на Родос и бил приет от местните. Там построил храм на Атина и осветил статуя на богинята. Три от дъщерите му починали тогава, а останалите отплавали с баща си за Аргос.

[куретите на Херсонес]
Говори се, че не много след това петима курети от Крит доплавали до там (60): те били потомци на онези, които приели Зевс от майка му Рея и го отгледали в идейските планини на Крит. Не много след това Инах, царят на аргийците, изпратил един от видните мъже Кирн с голям флот, като му наредил да търси навсякъде изчезналата му дъщеря Ио; и да не се връща, докато не я намери.

[титаните на Крит]
Разказват, че в Крит по времето на куретите живели така наречените титани (66). Те били в страната около Кнос: на брой шест мъже и пет жени. Според някои са родени от Уран и Гея, а според други – от един курет и Титея, от която получили и името си. Мъжете били Кронос, Хиперион, Кей, Япет, Криос и Океан; а сестрите им – Рея, Темида, Мнемозина, Фела и Тетия. Всеки от тях открил нещо за хората и заради тяхната благодетелност получили почести и памет завинаги.
Кронос, който бил най-възрастен, станал цар и помогнал на тамошните хора да преминат от див към човешки (питомен, hemeros) начин на живот. Затова бил приеман добре от всички и обиколил много места по света. Навсякъде въвеждал справедливост и душевна простота; затова е и преданието, че хората по времето на Кронос били добродушни и безобидни, а освен това и щастливи. Той властвал най-вече из местата на запад и бил удостоен с най-голяма почит. От Кронос и Рея се родили Хестия, Деметра и Хера, и също Зевс, Посейдон и Хадес (68). Деметра открила пшеницата преди да роди дъщеря си Персефона; а след нейното раждане и грабването й от Плутон, подпалила всичкото жито заради враждебността си към Зевс и мъката по дъщеря си. Но след намирането на Персефона и помиряването й със Зевс, тя предала на Триптолем семето на пшеницата. Казват, че измежду потомците на Зевс били богините Афродита и Харитите, също Ейлейтюйа и нейната помощница Артемида; и така наречените Хори, Евномия и Дике, Ейрене, Атина и музите. А от боговете – Хефест, Арес и Аполон, и също Хермес, Дионис и Херакъл.

Евсевий Кесарийски. Praeparatio evangelica X, 11, 13:
(от Тациан, „Против елините“ 38-39 и 65, който се позовава на Птолемей, жрец на Мендес; и на граматика Апион):
„Амосис беше по времето на аргосеца Инах, както пише Птолемей от Мендес във „Времена“; а времето от Инах до превземането на Троя е 20 поколения.
Царете на Аргос бяха следните: Инах, Фороней, Апис, Аргей, Криас, Форб, Триоп, Кротоп, Стенелай, Данай, Линкей, Абас, Пройт, Акризий, Персей, Стенелай, Евристей, Атрей, Тиест, Агамемнон; на осемнадесетата година от чието царуване беше превзета Троя…
Кадъм, който им предаде буквите, пристигна в Беотия много поколения по-късно. Чак след Инах при Фороней те излязоха от дивостта и номадството и промениха начина си на живот. Така че ако Мойсей е бил по времето на Инах, той е с 400 години по-древен от Троянската война. Та ако най-известните дела на гърците, които са били записани и се знаят, са били след Инах, то е ясно, че са били и след Мойсей. Защото по времето на Фороней, който е след Инах, при атиняните се споменава че е живял Огиг, при който е бил първият потоп; по времето на Форб е бил Актей; по времето на Триоп – Прометей, Епиметей и Атлас, двуестествения Кекропс и Ио; при Кротоп е било изгарянето на Фаетон и потопът (проливен дъжд/наводнение – epombria) при Девкалион; при Стенел е било царството на Амфиктион, пристигането на Данай в Пелопонес, основаването на Дардания от Дардан и отнасянето на Европа от Финикия в Крит. По времето на Линкей е отвличането на Кора…“

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
(от Тациан, „Против елините“ 39 и 65):
„`По времето на Линкей е отвличането на Кора, установяването на светилището в Елевзин, Триптолемовото земеделие, пристигането на Кадъм в Тива и възцаряването на Минос. По времето на Пройт е войната на Евмолп срещу атиняните. По времето на Акризий Пелопс идва от Фригия, а Ион пристига в Атина; тогава е вторият Кекропс, деянията на Персей и Дионис, а също Орфей и Музей. Троя беше превзета на осемнадесетата година от царуването на Агамемнон… (39, 66)`
(Климент):
Тогава синът на Тезей Демофонт се възцари в Атина. Тезей, който се съревноваваше с Херакъл, беше едно поколение преди Троянската война; защото Омир споменава, че Тлеполем, който беше син на Херакъл, воюва срещу Троя. Оказва се, че Мойсей предхожда обожествяването на Дионис с 604 години, ако това е станало на тридесет и втората година от царуването на Персей, както твърди Аполодор в „Хрониката“.
От Дионис до Херакъл и героите, които плаваха с Язон на „Арго“ са 63 години; заедно с тях плаваха Асклепий и Диоскурите, както свидетелства Аполоний Родоски в „Аргонавтиката“. От царстването на Херакъл в Аргос до обожествяването на самия Херакъл и Асклепий са 38 години, съгласно хронографа Аполодор. Оттогава до обожествяването на Кастор и Полукс са 53 години; там някъде е и превземането на Троя.
Кадъм, бащата на Семела, идва в Тива по времето на Линкей и открива гръцката писменост; а Триоп е съвременник на Изида в седмо поколение след Инах… Прометей пък е по времето на Триоп и е седмо поколение след Мойсей; така че изглежда Мойсей да е бил в разцвета си дори преди появата на хора по местата, където са гърците. Лъв, който е правил изследване за египетските богове, казва, че Изида е наричана от гърците Деметра и е живяла по времето на Линкей в единадесетото поколение след Мойсей. Апис, царят на Аргос, е основал Мемфис (както казва Аристип в първа книга на „Аркадска история“); за него Аристей от Аргос казва, че е наречен Сарапис, и него почитат египтяните; той е трето поколение след Инах.

Пароска хроника 1-27 (F. Jacoby II, 239; Mueller I, с.543-554):
„Откакто Кекропс се възцари в Атина и страната, която по-рано се наричаше Актика по името на автохтона Актей, беше наречена Кекропия, са 1318 години [1582 пр. Хр.]. Откакто Девкалион се възцари в Ликория при Парнас, когато над Атина царуваше Кекропс, са 1310 г. [1574 пр. Хр.]. Откакто в Атина се съдиха Арес и Посейдон заради сина на Посейдон Алиротий, и мястото се нарече Ареопаг, когато цар на Атина беше Кранай, са 1268 г. [1532 пр. Хр.]. Откакто стана потопът при Девкалион и Девкалион избяга от дъждовете при Кранай, и издигна светилището на Зевс Омбрий [Дъждовния] и принесе жертва за спасението си, са 1265 г. [1529 пр. Хр.], а цар на Атина беше Кранай. Откакто Амфиктион, син на Девкалион, се възцари над Термопилите и събра живеещите около мястото и даде имената „амфиктиони“ и „пилея“ [порта], където и сега още амфиктионите принасят жертви, са 1258 г. [1522 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Хелен, син на Девкалион, се възцари над Фтиотида, и елините, които преди това се наричаха „гърци“, получиха името си и учредиха Всеелинските игри, са 1257 г. [1521 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Кадъм, син на Агенор, пристигна от Финикия и основа Кадмея, са 1255 г. [1519 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Еврот и Лакедемон се възцариха над Лакония са 1252 г. [1516 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто корабът с Данай и петдесетте данаиди пристигна от Египет в Елада и беше наречен „Петдесетвеслен“и дъщерите на Данай Амимона, Брико, Херо, Хелика и Архедика, избрани с жребий сред останалите основаха светилище на Атина и по време на пътя извършиха жертвоприношение при Линдос на Родос, са 1247 г. [1511 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний. Откакто Ерихтоний излезе с колесница на първите Панатенеи и устрои състезанието, и ги нарече „атиняни“; и дървеното изображение на Майката на боговете се появи в Кибела, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний, който беше с колесницата. Откакто първият Минос се възцари над Крит и засели Кидония, и беше открито желязо на Ида, което откриха Идейските дактили Келмий, Дамнаменей и Акмон, са 1168 г. [1432 пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион. Откакто Деметра дойде в Атина, засади плода и беше извършен първият опит, показан от Триптолем, син на Келей и Неера, са 1145 г. [1409 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей. Откакто Триптолем, син на Келей, зася плода в т. нар. Рария при Елевзин, са 1142 г. [1406 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей. Откакто за пръв път се извърши очистване за убийство и първи атиняните очистиха Херакъл, са 1062 г. [1326 пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион, син на Кекропс. Откакто в Елевзин се установи гимническо състезание и беше пожертвано малко дете и се проведоха Ликеите в Аркадия… са 10.. г. [13… пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион, син на Кекропс. Откакто Херакъл, след като извърши нещата в Елида, установи светилището на Зевс, са 103. г. [12… пр. Хр.], а в Атина царуваше Егей. Откакто в Атина имаше недостиг на плодове, атиняните се допитаха до оракула и Аполон отвърна да понесат наказанието, което Минос определи, са 1031 г. [1295 пр. Хр.], а в Атина царуваше Егей. Откакто Тезей, царувайки над Атина, събра на едно място дванадесетте града и предостави общо управление и демокрация, напусна Атина и след като уби Синис, установи Истмийските игри, са 995 г. [1259 пр. Хр.]. От похода на амазонките към Атика са 992 г. [1256 пр. Хр.], а в Атина царуваше Тезей. Откакто аргосците с Адраст тръгнаха на поход срещу Тива и установиха игрите в Немея в чест на Зевс, са 987 г. [1251 пр. Хр.], а в Атина царуваше Тезей. Откакто елините тръгнаха на поход срещу Троя, са 954 г. [1218 пр. Хр.], а в Атина беше тринадесетата година от царуването на Менестей. Откакто Троя беше превзета, са 945 г. [1209 пр. Хр.], а в Атина беше двадесет и втората година от царуването на Менестей, седмия ден преди края на месец Таргелион. Откакто Орест по свое желание се яви на дело срещу дъщерята на Егист Еригона от страна на Егист, като делото им се гледа в Ареопага и Орест победи с равен брой гласове, са 939 г. [1203 пр. Хр.], а в Атина царуваше Демофонт. Откакто Тевкър засели Саламин на Кипър, са 938 г. [1202 пр. Хр.], а в Атина царуваше Демофонт. Откакто Нелей засели Милет и цялата останала Йония – Ефес, Еритрея, Клазомене, Приена, Лебед, Теос, Колофон, Миунт, Фокея, Самос, Хиос и възникна Паниония, са 813 г. [1077 пр. Хр.], а в Атина беше тринадесетата година от царуването на Медонт.“

Боговете като създатели на поезията и музиката

Хезиод. „Теогония“, 94-98:
„Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ (Ст. Недялкова, 1988)

Пиндар. Четвърта Питийска ода, 313-315:
„От Аполоновия род пристигна Орфей, баща на песните, с прочутата си лира…“ (Я. Букова, 2011)
„От Аполон дойде свирачът на форминкс,
баща на песента – прочутият Орфей“

[Омир]. „Химн към Хермес“, 43-512
„Там я обърна по гръб и с длетото от хладно желязо
в миг изкоруби планинската гостинка – бързо и сръчно.
Тънки стъбла от тръстика, отрязани точно по мярка,
той прикрепи към гърба й през пъстрата здрава черупка;
кожа говежда опъна отгоре – направи го вещо;
сложи извити рога и напречно ги свърза със ремък;
седем пък струни съзвучни от овчи черва там опъна.
Ето – сега бе готова играчката, силно желана.
Взе я и плектър прокара по струните. Щом ги докосна,
те проехтяха могъщо. А богът, без много да мисли,
взе да подпява във ритъм – така, както правят момците,
сипейки смели шеги, щом сберат се на пищна гощавка.
Скри във свещена люлка дълбания форминкс, а после
бърже изскочи навън от уханния дом (43-64).
После посегна наляво. Със плектъра струни удари.
Само ги беше докоснал – те екнаха мощно. Засмя се
Феб Аполон. На сърце му допаднаха чудните звуци.
Слушаше божия песен! Обзеха го сладки копнежи.
Свирейки прелестно с лира, на Мая синът вече смело
вляво от Феб се възправи и дръпна звънливите струни.
Горди, възторжени звуци отекнаха вред по земята.
А в песента си разказа той как е родена Земята,
как – боговете безсмъртни, как жребия взел си е всеки (419-428).
Тъй е, защото той връчи китарата своя звънлива
на далнометния бог, който, стиснал я, вещо засвири.
Ала пък сам изнамери си ново изкуство и ловкост –
меденозвучния глас на сирингата Хермес създаде“ (509-512) (Р. Константинова, 1988)

сх. към IV Пит., 313:
„Тук [Пиндар] казва, че Орфей е „от Аполон“, но и сам той, и други, говорят, че е син на Еагър. Амоний, който иска историята да е съгласувана, обяснява така: `Той свири на форминкс благодарение на Аполон; и е музикант от Аполон. Така казват, че царете са от Зевс` [„Теогония“, 96]; не защото са потомци на Зевс, а защото от него имат царуването си. Затова и казва, че той е свирач на форминкс „от Аполон“; защото богът е водач на китародическата музика. Хайрис обаче казва, че за тях не без основание се говори, че са родени от богове – както Диоскурите и Херакъл, така и Орфей, тъй като Орфей бил син на Аполон в смисъл на потомък. И се позовава на някакъв оракул: `Нещастни пиерийки, ще изтърпите страшно наказание; Орфей убихте вие, обичен син на Аполон ` И Асклепиад разказва, че синове на Аполон и Калиопа са Хименей, Иалем и Орфей.“

Диодор Сицилийски V, 73-75:
„На музите било дадено от баща им да открият писмеността и съставянето на епическите стихове, което се нарича поетическо изкуство (поетика, poietike).
Аполон пък го обявяват за откривател на китарата и на свързаната с нея музика; той е разкрил и лекарската наука, която се осъществява чрез гадателското изкуство. За Хермес се казва, че е изобретил лирата от костенурка; това е станало след състезанието на Аполон с Марсий, за което се разказва, че след като Аполон победил и наложил прекомерно наказание на победения, съжалил за това, скъсал струните на китарата и известно време се въздържал от музика.“
III, 59, 6:
Та той преживял тежко стореното, изтръгнал струните на китарата и погубил откритата хармония. По-късно музите наново открили средната струна, Лин – първата, а Орфей и Тамирис – най-ниската и тази до нея. Казват, че Аполон оставил китарата и авлосите в пещерата на Дионис.

Плутарх. „За музиката“, 14:
„На нас не ни е предадено някой човек да е откривател на музикалните блага: но това е украсеният с всички добродетели бог Аполон. Защото авлосът не е откритие на Марсий, или на Олимп или Ягнис, както някои мислят, а само китарата да е на Аполон: но този бог е откривател и на авлетиката, и на китаристиката.“

Теология, гадания и мистерии
преди Орфей

Диодор Сицилийски III, 55, 8-10:
„Казват, че Мирина [царицата на амазонките] преминала през по-голямата част на Либия, пристигнала в Египет и установила приятелство със сина на Изида Хор, който тогава царувал в Египет; после воювала с арабите, убила много от тях и покорила Сирия. И след като киликийците я посрещнали с дарове и обещали, че ще направят което заповяда, оставила свободни онези, които доброволно й се подчинили; и по тази причина те до днес се наричат „елевтерокиликийци“. Воювала и с племената около Тавър, които били с различна сила; и като преминала Велика Фригия, достигнала морето. И като присъединила крайморската страна, поставила за граница на похода река Каик. После избрала из завладяната земя места, удобни за устройване на градове и основала много градове; като един от тях нарекла на свое име, а другите – по имената на амазонките, които заемали най-високи длъжности: Куме, Питана, Приена. Тези градове основала при морето, а много други – по местата, които са навътре в сушата. Завладяла и някои острови, най-вече Лесбос, където устроила град Митилена по името на сестра си, която участвала в похода.
След като завзела и някои други острови, попаднала в буря; и като се помолила на майката на боговете за спасение, била отнесена към един пуст остров. В съгласие с някакво съновидение тя го посветила на споменатата богиня, направила разкошни жертвоприношения и го нарекла Самотраки: което преведено на гръцки значи „свещен остров“. Някои историци обаче казват, че той преди се казвал Самос, а бил наречен Самотраки заради обитавалите го някога траки. Та амазонките се върнали на континента; и се разказва, че майката на боговете харесала острова и поселила там наред с други обитатели и собствените си синове, наречени „корибанти“; а от кой баща са, това е тайна и се предава по време на обреда. Тя им показала извършваните и сега на острова мистерии и постановила светилището й да бъде прибежище.“
V, 48-49
А Зевс, който искал и другият от синовете му (Иасион) да бъде почетен, му показал обреда на мистериите; него го е имало и преди на острова, а и тогава е била предадена някак; но това са неща, които не е позволено да бъдат чути, освен от посветените. Изглежда, че той пръв е посветил чужденци и така е прославил обреда.
След неговата смърт Дардан, Кибела и Корибант пренесли свещенодействията на Майката на боговете в Азия; и се установили във Фригия. И Кибела, от която е била наречена богинята Кибела, заживяла там с първия Олимп и родила Алка; а Корибант нарекъл онези, които се вдъхновявали при свещенодействията на майка му корибанти. Това, в какво се състои обредът, са неща, които се пазят в тайна и се предават само на посветените; но е прочута появата на тези богове и необикновената помощ в опасности, която получават посветените, когато ги призоват. Казват, че тези, които са се приобщили и към мистериите, ставали по-благочестиви, по-справедливи и във всяко отношение по-добри. Затова най-видните измежду древните герои и полубогове са се стремели да вземат участие в обреда; защото Язон и Диоскурите, а също Херакъл и Орфей, след като били посветени, постигнали успех във всичките си войни благодарение на появата на тези богове (50).
V, 64, 3-4
Първи измежду онези, за които е запазен спомен, са така наречените Идейски дактили, които са обитавали места около Ида на Крит. Някои предават, че били сто на брой, а други казват че са били десет и затова са били наречени така – защото пръстите на ръцете са десет. Някои, след които и Ефор, казват, че Идейските дактили се родили при Ида във Фригия и с Мигдон преминали в Европа. Били магьосници, занимавали се с напеви, обреди и мистерии; прекарали известно време на Самотраки и не малко удивили местните жители с тези неща. По това време Орфей, който имал особена дарба за поезия и пеене, станал техен ученик. Той пръв предал на гърците обредите и мистериите.
V, 77
„А за жертвоприношенията и обредите при мистериите казват, че са предадени от Крит на другите хора. И дават следния довод, който според тях е много силен: и обредът при атиняните в Елевзин, който е почти най-прославен от всички, и този в Самотраки, и този в Тракия при киконите, откъдето Орфей го възприел и го представил на други, всички те се предават в тайна; а на Крит в Кнос е прието от древни времена тези обреди да се прeдават на всички явно; и това, което при другите се предава скрито, при тях никой не го крие от желаещите да го научат.“

Страбон VII, фр. 49-50:
„Братята Иасион и Дардан живеели в Самотраки. Но когато Иасион бил поразен от мълния заради греха му срещу Деметра, Дардан отплавал от Самотраки, отишъл и се заселил в подножието на планината Ида, като нарекъл града Дардания и учил троянците на самотракийските мистерии. В по-стари времена обаче Самотраки се наричал Самос. Много писатели са отъждествили боговете, почитани в Самотраки с Кабирите, макар да не могат да кажат кои са самите Кабири, както и Кюрбантите или Корибантите, а също така са отъждествили с тях и Идейските Дактили“ (превод В. Русинов).
XVI, 2, 39:
Както и да са тези неща наистина, все пак сред хората те се вярват и се приемат; поради това и гадателите са получавали почести до степен да бъдат удостоени и с царска власт: като такива, които съобщават нареждания и поучения от боговете, и правят това както през живота, така и след смъртта си. Такива са Амфиарай, Трофоний, Орфей и Музей, както и онзи, който при траките е бог: това е един питагореец, Залмоксис. А по наше време е Децений, предсказващият на Буребиста. При босфорците такъв е Ахайкар, при индийците са гимнософистите, при персите – магите и некромантите, а също и т.нар. гледачи на леген и във вода; при асирийците – халдеите, а при римляните – етруските птицегадатели. Такъв е бил и Мойсей и неговите приемници, които са получили нелоши начала, но са се отклонили към лошото.

Евсевий. Praep. ev. I, 6:
„Казват, че пръв Орфей, синът на Еагър, след като направил промени в мистериите на египтяните, ги предал на гърците; както Кадъм им донесъл финикийските заедно със знанието за писмеността – защото дотогава гърците не знаели да си служат с букви.
И така, първо ще разгледаме нещата около първата космогония; после, какво се казва за първата и най-древна богобоязън сред хората; на трето място финикийските неща и на четвърто – египетските. На пето място ще се занимаем с гръцките неща, като първо ще видим тяхното древно и митически изказвано заблуждение, а после по-сериозната и по-естествена философия за боговете. След това ще навестим и мнението относно чудните оракули; и ще посетим възвишените мисли на благородната гръцка философия.“
X, 4, 4
„А че не без разумно основание поставихме гръцката философия на второ място и предпочетохме богословието на евреите, това ще го научиш и от самите гърци, които са се занимавали най-правилно с философия; и, като са мислели за нещо повече и по-голямо от разпространените слухове за боговете, не са открили по-истинни учения от тези, които са били утвърдени преди това при евреите.
Отнасящото се до мистерии и обреди, издигане на статуи, химни, песни и напеви беше донесено и установено сред гърците от Финикия от Кадъм, синът на Агенор; а от Египет или някъде другаде – или от трака Орфей, или от някой друг грък или варварин, станали по този начин водачи в заблуждението; защото самите гърци не биха твърдяли, че знаят за някои по-древни от тях. Така че пръв от всички е Орфей. После е Лин, а после Музей – за които казват, че са живели по времето на Троянската война, или че разцветът им е бил малко преди това.“

Първите музиканти и поети

Платон. „Ион“ 533b-c:
„Нито при изпълнение на флейта или китара, нито при пеене, нито при декламиране, никога не би видял човек, който е способен да даде тълкуване за Олимп, за Тамирис, за Орфей или за рапсода Фемий от Итака, а за Ион от Ефес да се обърка и да не може да изтълкува кое изпълнява добре и кое – не“ (Б. Богданов, 1979)

Пароска хроника, 10-29:
„Откакто фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „по фригийски“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний.
Откакто Орфей, син на Еагър и Калиопа, изложи своята поезия и се случи грабването на Кора, търсенето на Деметра и неговото слизане в Хадес и радостта на онези, които приеха плода, са 1135 г. [1399 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей.
Откакто Евмолп, син на Музей, показа мистериите в Елевзин и изложи поетическите произведения на баща си Музей, са 11… г. [13… пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей, син на Пандион.
Откакто се яви поетът Хезиод, са 673 г. [937 пр. Хр.], а в Атина царуваше Мегакъл. Откакто се яви поетът Омир, са 693 г. [957 пр. Хр.], а в Атина царуваше Мегакъл.“

Страбон X, 17, 3:
„От песента, ритъма и инструментите за цялата музика се прие, че е тракийска и азиатска. Това е видно от местата, по които са били почитани музите. Защото Пиерия, Олимп, Пимпла и Лейбетра в древността са били тракийски места и планини, а сега те са на македонците. И Хеликон беше посветен на музите от траките, които обитаваха Беотия; това са същите, които осветиха пещерата на лейбетрийските нимфи. Тези, които разработиха древната музика, се наричаха траки – Орфей, Музей и Тамирис, и името на Евмолп също е оттам. Оттам са и онези, които посветиха цяла Азия на Дионис чак до Индия… “

Плиний Стари VII, 204:
„Musicam Amphion, fistulam et monaulum Pan Mercuri, obliquam tibiam Midas in Phrygia, geminas tibias Marsyas in eadem gente, Lydios modulos Amphion, Dorios Thamyras Thrax, Phrygios Marsyas Phryx, citharam Amphion, ut alii, Orpheus, ut alii, Linus. septem chordis primum cecinit III ad IIII primas additis Terpander, octavam Simonides addidit, nonam Timotheus. cithara sine voce cecinit Thamyris primus, cum cantu Amphion, ut alii, Linus. citharoedica carmina conposuit Terpander. cum tibiis canere voce Troezenius Ardalus instituit. saltationem armatam Curetes docuere, pyrrichen Pyrrus, utramque in Creta.“

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Хераклид в `Сборника за отличилите се в музиката` казва, че свиренето на китара и китародическата поезия е измислил пръв Амфион, син на Зевс и Антиопа, и че явно баща му го научил на нея. Свидетелство му е било един надпис в Сикион, въз основа на който споменава имената на жриците в Аргос, поетите и музикантите. Казва, че по същото време [на Амфион] Лин от Евбея е съчинил `плачовете` и Ант, син на Антедон – беотийските химни; а също Пиер от Пиерия – поемите за музите. Също и делфиецът Филамон е представил в песни „Блуждаенията“ на Латона и раждането на Аполон и Артемида и пръв е уредил състезания с хорове при светилището в Делфи. А Тамирис, по род трак, е имал най-хубав глас и е пял най-добре от онези по онова време, така че според поетите е влязъл в състезание с музите; казва се, че той е съчинил `Войната на Титаните срещу боговете`. И Демодок от Керкира бил древен музикант, и той е съчинил `Разрушението на Троя` и `Сватбата на Афродита и Хефест`; но и Фемий от Итака, който е съчинил `Завръщането на доведените с Агамемнон от Троя`“
5:
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп. А Терпандър усърдно подражавал на епосите на Омир и на песните (мелосите) на Орфей. Орфей пък не изглежда да е подражавал на някого; защото защото преди него не е имало още никой, освен поетите за авлос; на направеното от Орфей не прилича по нищо на техните.“

Тациан. „Против елините“, 41:
„С пълна точност трябва да се изясни, че Мойсей е по-древен не само от Омир, но и от всички, които са писали преди него: Лин, Филамон, Тамирис, Амфион, Орфей, Демодок, Фемий, Сибила, Епименид от Крит, който отишъл в Спарта, Аристей от Проконес, автор на `Аримаспия`, кентавърът Асбол, Исатис, Дримон и Евмел от Кипър, самосецът Хор и атинянинът Проснавтис. Защото Лин е учител на Херакъл; а Херакъл се появи едно поколение преди Троянската война: това е видно от обстоятелството, че синът му Тлеполем воюва срещу Троя. Орфей е бил роден по едно и също време с Херакъл; а впрочем и за нещата, които му се приписват, се твърди, че са били съчинени от атинянина Ономакрит, живял по времето на Пизистрат – около петдесетата олимпиада. Ученик на Орфей е Музей; а Амфион предхожда Троянската война с две поколения – нямаме възможност да кажем повече на желаещия да учи. Демодок и Фемий са живели във времето на Троянската война – единият от тях се намираше при женихите, а другият – при феаките. А Тамирис и Филамон не са много по-древни от тях… “

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
„Зет и Амфион, откривателите на музиката, са живели по времето на Кадъм. И ако някой ни каже, че Фемоноя първа е произнесла оракул – за Акризий – нека знае, че 27 години след Фемоноя са тези около Орфей, Музей и Лин, учителя на Херакъл. Омир и Хезиод са много по-късни от Троянската война, а далеч по-млади от тях пък са гръцките законодатели – Ликург и Солон, седемте мъдреци; а тези около Ферекид и великия Питагор са живели по времето на олимпиадите, както показахме. Ето как установихме, че Мойсей е по-древен не само от споменаваните мъдреци и поети, но и от повечето богове на гърците. И не само той, но и Сибила е по-древна от Орфей. Много се говори за нейното название и за предсказанията й, и че бидейки фригийка е наречена Артемида… А има и друга, която е от Еритрея и се казва Херофила; за нея споменава Хераклид Понтийски в „За оракулите“. Оставям настрана египетската и италийската…“
V, 4, 24:
„Но и поетите, които са възприели богословието от тези пророци, често философстват иносказателно: говоря за Орфей, Лин, Музей, Омир, Хезиод и други, които са мъдри по такъв начин. Поетическото развлечение при тях е като прикритие за пред множеството…“

Атеней XIV, 32:
„Затова е на мен ми се струва, че трябва да се философства за музиката. От мното неща е явно, че и Питагор от Самос е имал такова мнение за философията, тъй като се е занимавал с музика не покрай другото. Защото той показва, че същността на Всичкото е съставена чрез музика. Изглежда, че древната философия на гърците като цяло е отдадена в най-висока степен на музиката; и затова те смятаха, че от боговете най-музикален и най-мъдър е Аполон, а от полубоговете – Орфей. Затова и наричаха всички, които се занимаваха с това изкуство, `софисти`.“

Ант. Пал. VII, 615-617:
„Фалерската земя държи Евмолп, обичния
Музеев син; угасналото тяло е под този гроб.
Тук мъртвия тиванец Лин прие земята
сина на музата Урания добровенчана.
Тук музите погребаха Орфей, тракиеца със златна лира
когото господарят Зевс уби с горящо копие.“

Евстатий Солунски. „Схолии към `Илиада`“ XI, 442-445:
„Трябва да се знае и това, че митът представя като майка не само споменатата муза Евтерпа, но и други. Защото Калиопа (или Клио) е майка на Орфей, Терпсихора – на Лин, Талия – на Палефат, Ерато – на Тамирис; а Мелпомена и Ахелой са родители на сирените.“

Орфей

Най-ранни споменавания: Алкей (fr. 80) и Ивик (fr. 10A)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (IV, 25, 1-4), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X-XI), Аполодор (I,3,2), Павзаний (X, 29-30) и Конон (във Фотий. „Библиотека“ 186, 45)

За живота и дейността му:
– трак от Либетра; син на Еагър (или Аполон) и Калиопа (или Клио); живял в Пимплея, недалеч от град Дион; царувал в Пиерия над бистонидите (Платон. „Пирът“ 179d; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Цицерон. De nat. deorum III, 45; Диодор Сиц. III,65,6 и IV,25,1-4; Страбон VII,18, X,17,3 и XVI,2,39; Конон, 1 и 45; Аполодор I,3,2-3; Лукиан. De astr., 10; Павзаний IX,30; Диог. Лаерц. „Въведение“; Евсевий. Praep. ev. I,6; Ант. Пал. VII,9-10; сх. към Пиндар, IV Пит. 313; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; сх. Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Евстатий. „Схолии към Илиада“ XI,442; Цец. „История“ XII, 305-315)
– забележителен поет и музикант; един от създателите на лирата (китарата, форминкса); привличал с музиката си диви животни и раздвижвал дървета и камъни, спирал ветровете и морското вълнение (Есхил. „Агамемнон“, 1629; Пиндар. IV Пит., 313; Еврипид. „Вакханки“, 556-564; „Ифигения в Авлида“, 1211-1214; „Циклоп“, 646-648; Апол. Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Вергилий. „Енеида“ VI, 119; Хораций. „Оди“ I, 12, 6 и „Поетическото изкуство“, 391-393; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Диод. Сиц. III, 59,6, IV,25,1-4 и IV,43/48; Квинтилиан I,11; I, 3,2-3; Лукиан. „Необразованият“, 11-12 и De astr.,10; Тациан. „Против елините“,1; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; Темистий XVI, 209c-d; Ант. Пал. VII, 9; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; Цец. „История“ XII, 305-315)
– изобретил мистериите, или е възприел тайните им от баща си Еагър, или бил посветен и ги изучил в Самотраки/Фригия (от Иасион/Дардан или Идейските дактили) или в Египет – след което ги предал на гърците (Еврипид. „Рез“,941-947; Теофраст. „Суеверният“; Диодор Сиц. I, 23,2-3, III, 65,6-7, IV, 25,1-4, V,48-49, и 64, 3-4 и 77; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Тациан. „Против елините“,1; Евсевий. Praep. ev. I,6 и X,4,4; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Еврипид. „Алкестида“ 968);
– пренесъл сред гърците представата за боговете и начина на почитането им, писмеността и астрономическите знания; философствал чрез музиката (Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Платон. „Протагор“ 316d; Диодор Сиц. I, 23,6-8, I, 92,2-3, I,96, 1-6 и V,75,4; Лукиан. De astr.,10; Атенагор. „За християните“,18; Клим. Алекс. „Стромата“ V,4,24; Диог. Лаерц., „Въведение“; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; сх. Еврипид. „Иполит“, 953; Евсевий. Praep. ev. X,4,4; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2)
– почитал най-много Аполон (Ератостен. „Зодиакалните звезди“,24; Хигин. „De astr.“ II,7; Филострат. „Ап. Тиански“ IV, 14; Ант. Пал. VII, 10)
– преподавал учението за метемпсихозата и отвъдния живот на душата; забранявал убийството на живи същества и месоядството; лечител и гадател (Алкей, fr. 80; Еврипид. „Иполит“, 959; Аристофан. „Жаби“,1032; Платон. „Протагор“ 316d, „Държавата“ 364е; „Кратил“ 400с, „Закони“ 782с; Аристотел, „За душата“ 410b; Вергилий. „Енеида“ VI,120; Хораций. „Поетическото изкуство“,391-393; Павзаний IX, 30; Филострат. „Аполоний Тиански“ IV, 14; сх. към Еврипид. „Алкестида“, 968; Цец. „История“ II, 843-867)
– автор на „Аргонавтика“, химни, „Теогония“, „Литика“ и др.; някои твърдят, че са писани от Ономакрит, Керкопс или др. (Платон. „Кратил“ 402b; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Родоски I, 495-512; Цицерон. De nat. deorum I,105; Павзаний IX,30; Атенагор. „За християните“, 18; Тациан. „Против елините“, 41; „Орфическа аргонавтика“ 11-33; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– бил от поколението преди Троянската война (съвременник на Херакъл) или по-рано (190 г. според П.М., 11 поколения според „Суда“); участвал в похода на аргонавтите; заглушавал с лирата си песента на сирените (Пиндар. IV Пит. 313; Пароска хроника (Jacoby II,239); Апол. Род., „Аргонавтика“; Диодор Сиц. IV, 25,1-4 и 43-48; Аполодор I,9,25; Тациан. „Против елините“, 41; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– слизал в Хадес, за да възкреси жена си Евридика (Еврипид. „Алкестида“, 357-360; Платон. „Пирът“ 179d; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Диодор Сиц. IV,25,1-4; Вергилий. „Георгики“ IV, 452-515, Овидий. „Мет.“ X; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; Цец.„История“ II, 843-867)
– убит (разкъсан) от група жени, може би вакханки; или просто от местните жители; или се самоубил от скръб за жена си; или бил поразен от мълния на Зевс (Есхил в Ератостен. „Зодиакалните звезди“, 24; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Изократ. „Бусирис“, 38; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Страбон VII, 18; Овидий. „Мет.“ XI, 1-55; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Диог. Лаерц. „Въведение“; Темистий XVI, 209c-d; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2; Ант. Пал. VII, 617; сх. към Пиндар. IV Пит.,313);
– музите го погребали и оплакали, може би в Либетра; главата му пеела и след смъртта му (Ератостен. „Зодиакалните звезди“ 24; Хигин. De astr. II, 7; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Есхил. „Перси“, 883)

Свидетелства:

VI-V в. пр. Хр.:

Алкей. fr. 80, Diehl:
„Насилваше Орфей съдбата
говорейки на хората за бягство от смъртта
защото беше всичко знаещ и със силен ум.
Наивник. Нито косъм пада против определеното от Зевс.“

Есхил. „Агамемнон“, 1629-1631
„С Орфея вий по глас не си приличате,
че той пленявал с песните си прелестни,
а ти ме дразниш със глупашко лаене“ (Ал. Ничев, 1967)

Еврипид
– „Алкестида“, 357-360
„Да имах аз Орфеевият глас, език, и ако можех на Деметра щерката или съпруга й със химн да запленя и да те изведа от Хадес, слязъл бих“ (Т. Кръстева-Петринска, 2012)
„Ако имах песента на Орфей, за да те измъкна, след като склоня Коре или Плутон, и това бих сторил“ (Извори за историята на Тракия и траките. БАН, 1981)
966-968:
„Не намерих някакъв лек в тракийските дървени таблички, където Орфей е записал своята песен…“ (Т. Кръстева-Петринска, 2012)
– сх. Алкест., 968 (със съкращения):
„Орфей е бил е поет, и гадател. Естественикът Хераклид казва, че наистина е имало някакви таблички на Орфей. Пише така: ,[Светилище] на Дионис е построено в Тракия, на т.нар. Хемус, където има някакви надписи на таблички, за които се говори, че са на Орфей.` Друга сх.: Пръв Орфей предаде мистериите на боговете, откъдето и мистерията се нарича `θρῃσκεία` – от `трака` Орфей“
– „Вакханки“, 556-564:
„О, Дионисе, в Ниса ли, кърмачката на зверове, водиш тирсоносни хора, или към корикските върхове? Или по-верно в гористите усои на Олимп, дето едно време Орфей, свирейки на китара, събирал дърветата с песните си, събирал и дивите зверове“ (Г. Кацаров, 1903)
– „Иполит“, 959:
„Сега гордей се, че не вкусваш нищичко одушевено, и с това, че тачиш ти Орфей, бесней в екстаз, потънал в пушек, описан в купища писания…“ (Т. Кръстева, 2008);
– сх. Иполит, 953:
„философите не ядели нищо от птици или други животин, но само житни храни и имали за свой цар Орфей, като мъдър човек“ (Извори за Тракия, 1981; с промени)
– „Ифигения в Авлида“, 1211-1214:
„Да имах аз Орфеевото слово да подчинявам камъка с припявка, със реч, когото искам, да омайвам, така бих сторила…“ (Д. Табакова, 2012)
„О, татко, ако имах красноречието на Орфей, та да увличам с песен, скалите да ме следват и да омагьосвам със словата си които искам, бих отишла там“ (Извори за Тракия, 1981; с промени):
– „Медея“, 542-544:
„Защо ми са и злато, и палати, и песен, от Орфеева по-сладка, ако не се прослави мойта участ?“ (Д. Табакова, 2012)
– „Рез“, 941-947 [Музата оплаква сина си Рес]:
„И все пак ние, сестрите-музи много почитаме твоя град и се отбиваме там, а Орфей, първи братовчед на мъртвия, когото ти уби, показа там тайната на мистериите с факелни шествия: и Музей, твоя славен гражданин, който нямаше равен и се прочу надалече, го обучихме Феб и ние, сестрите“ (Д. Бояджиев, 1981)
„Орфей, родният братовчед на този мъртъв, когото ти уби, показа факлите на тайните мистерии; а пък Музей, твоя свят съгражданин и превъзходен мъж, го възпитавахме със сестрите ми и Аполон.“
– „Циклоп“, 646-648:
„Аз зная едно така добро Орфеево заклинание (припявка), че главнята самичка ще се приближи до черепа и ще подпали едноокия син на земята“ (С. Янакиева и Л. Гайдова, 1981; с промени)

Аристофан
– „Жабите“, 1032:
„Ето, своите тайнства Орфей ни разкри, проповядвайки: `Кръв не проливай`“ (Ал. Ничев, 1985)
– „Птици“, 695-705:
„Първо е имало Хаос и Нощ, черен Ереб и широк Тартар; нямало нито земя, нито въздух, нито небе. В безкрайните недра (κόλποις) на Ереб чернокрилата Нощ ражда вятърничаво (ὑπηνέμιος) яйце, откъдето изникнал желаният Ерос със златни криле, подобен на вятърни вихри (δίναι). Той се смесва из широкия Тартар с крилатия нощен Хаос, измътва нашия род и така той пръв се явява на светлина. Не го е имало родът на боговете, преди Ерос да смеси всичко. След като едни се смесили с други, се родило небето, океанът и земята, и нетленният род на всички блажени богове. Така че ние сме много по-стари от всички блажени. А че сме от Ерос.. (доводи за това)“ (Lipsiae, 1829; взет е предвид преводът на Ал. Ничев, 1989)

IV в. пр. Хр.

Изократ. „Бусирис“, 38:
„Ти си следвал злословията на поетите, които описват как потомците на безсмъртните са извършили и претърпели най-ужасни неща, а за боговете такива неща, каквито никой не би казал и за враговете си… Но не са се отървали без наказание, а Орфей, който най-често се захващал с подобни истории, е намерил смъртта си разкъсан на парчета…“ (В. Герджикова, 2008)

Алкидамант. „Реч на Одисей против Паламед“, 24:
„…А писмеността пръв показа Орфей, който я беше научил от музите. Това го показват и надписите на неговия гроб: `Тук траките погребаха Орфей, служителя на музите; когото властващият Зевс уби с огнено копие; милия син на Еагър, който изучи Херакъл; като откри писмената и мъдростта за човеците`“ (Lesbonactis aliorumque orationes. I. Reiske. Lipsiae, 1773)

Платон
– „Протагор“ 316d:
„Софистическото изкуство е древно. Някои са го прикривали под формата на поезия, като Омир, Хезиод и Симонид, други – под формата на религиозни тайнства и оракули, като Орфей, Музей и другите като тях“ (Г. Михайлов, 1979)
– „Държавата“ 364а:
„Те представят много книги като книги на Музей и Орфей, синове на Селена и Музите, и по тези книги извършват своите свещенодействия като твърдят, че и отделни хора, и полиси получават очистване от неправдите – а също и умрелите. Наричат ги `мистерии`“ (Ал. Милев, 1981)
– „Пирът“ 179d:
„А Орфей, синът на Еагър, отпратили от подземното царство с празни ръце: показали му призрака на жена му, защото смятали, че като певец-китарист е изнежен и няма смелост да умре за любовта си, като Алкестида“ (Г. Михайлов, 1982)
– „Кратил“ 402b:
„Орфей казва: `Пръв Океан красноструен е встъпил в женитба, взел за съпруга Тетия, родена от същата майка`“ (Г. Михайлов, 1982)

Аристотел, „За душата“ 410b:
„Изказаният възглед в т.нар. орфически стихове е изложен на същото възражение. В тях се казва, че душата, носена от ветровете, при вдишването навлиза от вселената в тялото“ (М. Марков, 1979)

Теофраст. „Характери“ („Суеверният“):
„Всеки месец ходи при Орфеотелестите заедно с жена си и децата си, за да го посветят наново в своите мистерии…“ (Б. Богданов, 1968/1980)

III-I в. пр. Хр.

Аполоний Родоски. „Аргонавтика“ I, 23:
„И най-напред да споменем Орфей, за който се говори, че Калиопа го родила: била полегнала с Еагър тракиеца край Пимплеидски връх. Разказват, с гласа на песните си той омайвал неразрушими камъни от планините и речните потоци. И горски дъбове, събрани на тракийски бряг, са още знаци за онази песен – при Зона те са, гъсти и цъфтящи; тях той омая с форминкса и ги доведе от Пиерия. Такъв помощник в подвизите взе си Езонидът, като прие заръките на Хирон – Орфей, владетеля на Бистонида пиерийска.“
I, 495-512:
„Пееше как земята (γαῖα), небето и морето първо били слети в една форма (μορφή); а после поради гибелна вражда (νεῖκος) всяко се отделило; и как звездите, луната и пътищата на слънцето имат неизменното си място в етера (αἰθήρ). Как се появили планините и пеещите реки със самите нимфи; и се родили всякакви влечуги (ἑρπετά). Пееше как първо Офион и океанидата Евринома имали власт (κράτος) над снежния Олимп; но отстъпили поради насилие (βίῃ καὶ χερσίν) честта си (τιμή) на Кронос и Рея, и паднали във вълните на Океана. Но те дотогава властвали над блажените богове титани, докато Зевс бил малък и с детски мисли обитавал под диктейската пещера; а земеродените (Γηγενέες) циклопи още не го били укрепили със светкавица, гръм и мълния – защото те дават слава на Зевс. И той смълча форминкса с амброзийния звук…“ (Merkel, 1882; взет е предвид преводът на Церетели, 1972)

Ератостен
– В: Хигин. De astronomia II, 7:
„Лирата. Поставена е сред звездите по следната причина, както казва Ератостен. Първо Хермес я е направил от костенурка, после била предадена, на Орфей, син на Калиопа и Еагър, който бил най-усърден в тези занимания. За него се смята, че с изкуството си е привличал дори дивите зверове; и че, оплаквайки смъртта на съпругата си Евридика, е слязъл при подземните и там е възхвалил рода на боговете, освен Дионис; него го забравил, както Ойней забравил, принасяйки жертва, да спомене Артемида. След това, както мнозина казват, Орфей седял и се развличал с песни на планината Олимп, която отделя Македония от Тракия (или, както казва Ератостен, на планината Пангей); и тогава Дионис изпратил срещу него вакханки, които го убили и разкъсали тялото му. Но други казват, че това му се случило, защото гледал мистериите на Дионис. Обаче музите събрали частите на тялото му и ги погребали, а лирата (това е и най-голямото благодеяние, което можели да извършат) са поставили между съзвездията, изобразена чрез звезди: като спомен за него и със съгласието на Аполон и Зевс. Защото Орфей най-много е възхвалявал Аполон, а Зевс допуснал заради сина си това благодеяние“ (Bernhardy 1822, с. 158)
– „Разположението на зодиакалните звезди“ 24, с. 29:
„[Орфей] не почитал Дионис. Смятал за най-велик от боговете Хелиос, когото наричал и Аполон. Събуждал се през нощта и на зазоряване изкачвал планината, наречена Пангей и чакал изгрева, за да види най-напред Хелиос. Разгневен от това, Дионис му изпратил басаридите, както казва трагическият поет Есхил; те го разкъсали и разхвърляли частите му. А музите ги събрали и ги погребали при т.нар. Либетра“ (Св. Янакиева в Извори за Тракия, 1981 (с. 87); с промени)

Цицерон. De natura deorum Ι, 41:
„Това Хризип го пише в първа книга от „За природата на боговете“; а във втора се опитва да нагласи приказките на Орфей, Музей, Хезиод и Омир към онова, което сам е казал за безсмъртните богове в първата книга – та да изглежда, че дори най-древните поети са били стоици. А те, разбира се, дори не са подозирали такива неща.“
I, 105
„Аристотел твърди, че поетът Орфей никога не е съществувал, и питагорейците казват, че тази орфическа песен била на някой си Керкон; но Орфей, тоест неговият образ, както вие искате, често се явява в моите мисли.“
III, 45
„И така, жителите на остров Астипалеа почитат Ахил най-благочестиво; и ако той е бог, то и Орфей и Рес са богове, тъй като майка им е муза.“
III, 58
„Имаме много Дионисовци… за третия, чийто баща бил Кабир, казват, че бил цар на Азия и установил „сабазиите“; а четвъртият е от Зевс и Луната, и се смята, че той е устроил орфическите обреди.“

Диодор Сицилийски I, 23,2-3:
„Защото Орфей отишъл в Египет, преминал през обреда и взел участие в дионисовите мистерии; и тъй като бил близък с кадмейците и почитан от тях, преместил месторождението на бога – за да им угоди. А тълпите, било поради незнание, били защото искали богът да бъде смятан за гръцки, охотно приемали обредите и мистериите. Така че Орфей имал такива подбуди за преместването на месторождението и обреда на бога.“
I, 23,6-8:
„А в по-късни времена Орфей, който бил много прославен сред гърците поради песните, обредите и теологията си, бил приет при кадмейците и получил особено големи почести в Тива. Той бил запознат с мненията за боговете сред египтяните и пренесъл раждането на древния Озирис в по-нови времена; и като угодил така на кадмейците, установил нов обряд, при който предавал на посвещаваните, че Дионис се родил от Семела и Зевс. И хората, било защото се заблуждавали поради незнанието си, било защото се съгласявали поради доверието в Орфей и славата му в тези неща, и най-вече защото им било приятно да се мисли, че богът е гръцки, участвали в мистериите. След като митографите и поетите възприели това мнение за произхода му и театрите се напълнили, вярата в него при следващите поколения станала силна и неизменна.“
I, 92,2-3:
„И така лодката се спуска, приготвена преди това от грижещите се за тези неща; и я управлява лодкарят, когото египтяните на техния език наричат `харон`. Затова и казват, че Орфей, който в древни времена отишъл в Египет и гледал този обичай, създал разказите относно Хадес: като на някои подражавал, а други сам измислил.“
I, 96,1-6:
След като сме определили тези неща, нека кажем кои от прочулите се с ум и образованост измежду гърците са посетили Египет в древните времена, за да се приобщят към тамошните обичаи и образованост. Тъй като египетските жреци разказват въз основа на записите в свещените книги, че при тях в древността са идвали Орфей, Музей, Мелампод и Дедал, освен тях още и поетът Омир, спартанецът Ликург, атинянинът Солон, философът Платон. Идвал е Питагор от Самос, математикът Евдокс, Демокрит от Абдера и Енопид от Хиос. За всичко това показват свидетелства: изображение на някои, едноименни названия на места или устройства, посочват доказателства, отнасящи се до подготовката, към която всеки се е стремял и така показват че всичко, заради което предизвиквали удивление сред гърците, било пренесено от Египет. Защото Орфей бил пренесъл повечето от тайните обреди и празнуванията около странстването му и митическите разкази за в Хадес: тъй като обредът за Озирис бил същия като този за Дионис; а този за Изида бил напълно подобен на този за Деметра, като били променени само имената. Наказанията на нечестивите в Хадес и градините на благочестивите и образотворчеството, въпроизвеждано сред повечето хора, тях той ги е въвел, подражавайки на това, което се прави при погребения в Египет. Защото душеводецът Хермес, според древния обичай на египтяните, като е извеждал тялото на Апис донякъде, го е предавал на онзи, който си е наложил главата на Цербер. И след като Орфей показал това сред гърците, Омир, в съгласие с него, е съчинил следното:`Викна киленският Хермес душите на всички женихи. Държеше в ръцете си жезъл…` („Одисея“ XXIV, 1-2. Г. Батаклиев, 1981; с поправки)
III, 65,6-7:
Казват, че Ликург нападнал менадите в т.нар. Нисион и убил всички. А Дионис, като прехвърлил силите си през Хелеспонта, победил в битка траките, пленил Ликург, ослепил го и го опозорил по всякакъв начин, и го разпънал на кръст. След това, за да се отплати на Харопс за благодеянието, му предал царската власт над траките и го научил на празничните обреди. Синът на Харопс – Еагър – наследил царството и предадените мистериални обреди, които после неговият син Орфей научил от баща си. И, надминавайки всички по даровитост и образованост, променил много неща в празнуването. Затова създадените от Дионис обреди били наречени „орфически“. А някои от поетите, сред които е и Антимах, представят Ликург като цар не на Тракия, а на Арабия; и че нападението срещу Дионис и вакханките било извършено в арабската Ниса.
IV, 25,1-4:
[Херакъл] пристигнал и в Атина и участвал в Елевзинските мистерии, като тогава начело на обреда бил Музей, синът на Орфей. И след като споменахме за Орфей, няма да е неподходящо да се отклоним за кратко и да поговорим за него. Той бил син на Еагър, трак по род, и в образоваността, пеенето и поезията далеч надминавал всички, за които има някакъв спомен. Съставил една поема, от която се възхищавали и която се отличавала с песенните си качества. Дотолкова нараснала славата му, та се мислело, че с песента си омайвал диви животни и дървета. След като се потрудил за образованието си и изучил митическите разкази за боговете, заминал за Египет; и като прибавил там много към вече наученото, станал най-велик сред гърците в теологиите, обредите, поетическите произведения и пеенето. Участвал и в похода на аргонавтите, и поради любовта към жена си се осмелил по невероятен начин да слезе в Хадес. И като очаровал Персефона с красивата си песен, я убедил да съдейства на желанието му и да му позволи да изведе от Хадес мъртвата си жена, подобно на Дионис. Защото и за онзи разказват, че извел майка си Семела от Хадес и като й предал безсмъртието, сменил името й на „Тиона“.
IV, 43:
„Казват, че когато се надигнала голяма буря и героите се отчаяли за спасението си, Орфей, който единствен от плаващите бил участвал в обреда, отправил молбите за спасение към самотракийските божества. И веднага вятърът отслабнал…“
IV, 48:
„Аргонавтите, като се запасили с провизии, отплавали; и когато вече били в средата на Понтийско море, ги връхлетяла крайно опасна буря. Орфей обаче, както и преди, се помолил на самотракийските божества и ветровете спрели, а близо до кораба се появил така наричания `морски Главк`“.
V, 75, 4:
„За този бог казват, че се родил от Зевс и Персефона на Крит; за него Орфей е предал в обредите, че е бил разкъсан от титаните.“

Вергилий
– „Енеида“ VI, 119-120:
„Но и Орфей с помощта на тракийската своя китара и благозвучните струни извика духа на жена си“ (Г. Батаклиев, 1980)

– „Георгики“ IV, 452-529:
„Страшно е той разгневен, че загуби жена похитена.
За да избяга от тебе, се втурнала пряко реката
и устремена в смъртта, пред краката си тя не видяла
страшната хидра, пазач на брега, спотаена в тревата.
Тежката скръб утешаваше той с костенурчата лира.
Слезе в тенарската бездна, в подземното царство на Дита,
още в дъбравата гъста, потънала в мрак и боязън,
слезе при маните той и при техния цар ужасяващ,
и при сърцата, корави за всяка молба на човека.
Трогнати от песента, изпод дълбочините на Ереб
пъплеха образи без плът и сенки, загубили зрака..
черната тиня на Коцит и грозната тръст ги огражда
и ги сковава с вълните си кални застинало блато,
заобикаля ги Стикс, в деветте си ръкава разлял се.
Трогна се даже домът на смъртта и дълбокият Тартар,
и Евменидите, вплели в косите си тъмните змии,
Церберът тройната паст удивено по него раззина,
вятърът стихна, запря колелото на смаян Иксион. –
Стъпки извърнал назад, той избягваше всяка зла орис.
Върната пак, Евридика вървеше към земния въздух,
беше зад него (това бе повелята на Прозерпина),
но ненадейно безгрижен Орфей бе обзет от безумство –
можеха да му простят, но не знаеха маните прошка:
спря пред самия светлик и отправи взор непредпазливо
към Евридика, обзет от копнеж. И веднага пропадна
целият труд, нарушен бе законът на неблаг тиранин…“
Каза, и както димът се разнася в летливия въздух,
Тя от очите се скри и навеки загуби Орфея,
който напразно се втурна след нейната сянка, желаещ
толкова много неща да й каже – лодкарят от Оркус
не позволи да прегази обратно насрещното блато.
А тя заплава оттам вцепенена в стигийската варка.
Както разказват, без отдих той седем месеца плакал
под стръмнина на скала край вълните на пустия Стримон,
на пещерите прохладни разказвал печалната орис,
тигрите с песен смирявал, пред себе си дъбове водел…
Вече не блазнят Орфей не Венера, ни сватбени химни.
По заледения север, на Танаис по снеговете
и по рипейски поля върху скрежа самотен блуждаел,
за Евридика скърбял, за напразната милост на Дита.
Но че страни нетешим от жените, киконски невести
върху олтара на бога при нощните тайнства на Бакха
гневно раздрали младежа, месата в полето разсели.
Докато само главата от мраморен врат отделена,
носил по своето буйно течение Хебър Еагров,
викал самият му глас и езикът студен Евридика,
ах, Евридика нещастна! Додето отлита душата,
целият бряг на реката зова „Евридика!“ отнасял“ (Г. Батаклиев, 1980)

Хораций
– Carm. I, 12, 6:
„Чие име ехото закачливо ще преповтаря в сенчестите пазви на Хеликона, на върха на Пинд и на леден Хемус, гдето сред Орфей гласовит вървели в унес горите? С майчиния сладък глас той забавял буйните реки, с песента увличал бързи ветрове и със звучни струни – дъбови стволи“ (Г. Батаклиев, 1992)
– „Поетическо изкуство“, 391-393
„Горските жители учил Орфей, възвестителят божи, да се отвръщат от кръвна храна и позорни убийства; казват, затуй укротявал той тигри и лъвове бесни…“ (Г. Батаклиев, 1992)

Овидий. „Метаморфози“ X, 8-77:
„Изходът по-страшен бе от предвестните знаци. Когато
стъпяше с роя наяди в полето, невестата млада
падна в миг мъртва, от змийски зъб уязвена в петата.
Дълго за нея рида пред небето певецът родопски
и накрая реши да предума подземните сили…
Заедно с нея прие уговорка героят родопски
да не поглежда назад, докато долината авернска
той не отмине съвсем. Ще пожертвува инак дара си.
Стигнали бяха току до междата на земното царство.
Сетното свое `прощавай` едва до слуха долетяло,
тя отдалече изрече и пак в дълбината се върна…
После, жестоко проклел безсърдечните сили на Ереб,
скри се в родопската вис и във Хемус, що брули Горнякът“
XI, 1-66
„Докато с песни подобни певецът тракийски обайва
и зверове, и гори и повежда скали да го следват,
ето киконски невести, гръд в опиянение скрили
в кожи на диви животни, от връх рътлина съглеждат
как си напева Орфей съпровожда със звънките струни.
Вместо с оръжие втора си с камък послужва, но той е
Още в летежа надвит от съзвучните песен и лира
И сякаш моли за прошка за толкова бясната дързост,
Ляга му той пред краката.
Всичките удари би песента укротила, но страшен
вик ведно с витите цеви на берекинтийските флейти,
ек от тимпани и плясък, бакхически възгласни вопли
струнния звън заглушиха, скалите най-после тогава
поаленяха с кръвта на певеца и стихна гласът му.
Бе на парчета разсят. Ти му, Хебре, главата прие и
лирата, ала – о чудо! – доде сред реката се носят,
лирата някак печално ехти и печално езикът
шепне, макар без душа, и отвръщат в печал бреговете.
Вече далеч от реката си родна те плуват в морето
и се добират едва до лесбийския бряг на Метимна.
Слиза там долу духът и познава местата, които
нявга бе виждал, в полята на благочестивите сенки
той Евридика открива и с жадни ръце я прегръща.
Ту се тук двама разхождат със стъпки сдружени в простора,
ту подир нея пристъпва Орфей, ту закрачва пред нея
и безопасно се вече обръща към Евридика“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

I-III в. сл. Хр.:

Страбон VII, fr.18:
„В подножието на Олимп има град, Дион. А близо до него има едно село, Пимплея. Тук е живял Орфей, киконецът, както казват, чародей, който първоначално събирал пари от своята музика, наред с прорицателството и посвещаването в мистерии, но скоро след това решил, че е достоен за по-велики дела и си спечелил множество последователи и власт. Някои, разбира се, го приели драговолно, но други, тъй като го заподозрели в коварство и в насилие, се обединили срещу него и го убили. Наблизо се намира и Либетра (В. Русинов, 2007)
X,3,16
„На тях (фригийските празници) приличат и котитиите, и бендидиите при траките; и орфическите празници са започнали при тях“ (Св. Янакиева в: Извори за Тракия, 1981 (с. 86); с промени)

Конон, 1 (във Фотий. „Библиотека“ 186):
„Мидас се натъкнал на огромно съкровище и увеличил богатството си. След като станал слушател на Орфей в планината Пиерия, царувал над бригите с помощта на много умения“ (Д. Драгнев в „Старогръцки митографи“, 2015).
45:
„Четиридесет и петият е Орфей, синът на Еагър и Калиопа, една от музите. Той царувал над македонците и над Одрисида и се занимавал с музика, най-вече с пеене под съпровод на китара. И понеже тракийският и македонският народ обичат изкуствата, сред тях той бил особено много харесван от множеството. Мълвата твърдяла, че слязъл в царството на Хадес заради любовта към жена си Евридика и след като очаровал с песните си Плутон и Кора, получил в дар жена си. Но не могъл да се наслади на радостта, че била съживена, понеже забравил заповедите, свързани с нея. Бил толкова талантлив в омайването и умилостивяването с песен, че диви зверове, птици, а даже и дървета, и камъни се скупчвали около него от удоволствие. Загинал, разкъсан от тракийски и македонски жени заради това, че не им споделил тайнствата на оргиите, а може би и поради други причини. Казват, че заради нещастието с жена му намразил целия женски род. В определени дни въоръжено множество тракийци и македонци идвало в Либетра и се събирало в една къща, голяма и устроена за мистерии. Когато влизали за ритуалите, хората слагали оръжията си пред вратите. Веднъж жените издебнали този момент, грабнали оръжията и от гняв заради пренебрежението спрямо тях погубили притеклите се мъже. Орфей разкъсали на парчета и ги разпръснали в морето. Над омърсената страна настъпила чума, понеже жените не си били получили заслуженото. Но понеже искали да прекратят злощастието, те получили пророчество, че ще намерят избавление, ако открият главата на Орфей и я погребат. Открили я трудно, благодарение на един рибар около устието на река Мелет. Тя още пеела и не била претърпяла нищо от престоя си в морето, нито някое друго обезобразяване, обичайно след човешката смърт; цъфтяла и все още руменеела от жива кръв след толкова дълго време. След като я взели, жените я погребали и поставили отгоре й голям паметник. Мястото около него обявили за свещен участък и то известно време било хероон, а по-късно се наложило като светилище. Там Орфей е удостоен с жертви и всичко друго, с което се почитат боговете. За жени светилището е изцяло недостъпно“ (Д. Драгнев, 2015).

Аполодор I, 3,2-3:
„Син на Калиопа и Еагър е Лин (наричат го и син на Аполон), когото Херакъл убил, и Орфей – той изнамерил пеенето в съпровод на китара и с песните си раздвижвал камъни и дървета. Когато жена му Евридика умряла, ухапана от змия, той слязъл в Хадес, защото искал да я изведе оттам, и измолил Плутон да я пусне. Плутон обещал да направи това, ако Орфей не се обърне по пътя, преди да стигнат в къщи. Но той не повярвал, обърнал се да види жена си и тя отново се върнала в Хадес. Орфей сложил началото и на Дионисовите мистерии. Погребан е в Пиерия, разкъсан от менадите“ (М. Славова, 2015)
I, 9,25&
„Когато минавали край сирените, Орфей ги заглушил със своите песни и така предпазил аргонавтите“ (М. Славова, 2015)

Лукиан
– „Необразованият купувач на книги“, 11-12:
„Би било подходящо да ти разкажа и една лесбоска приказка, създадена в незапомнени времена. Когато тракийките разтерзавали тялото на Орфей, главата му, казват, изхвърлена заедно с неговата лира в Хебър, била отнесена от течението в Черния залив. Носела се тя върху лирата, пеейки скръбна песен за Орфей, а лирата й пригласяла под ударите на вятъра, връхлитащ върху струните й; и унесени в тази тъжна песен, се спрели на бреговете на Лесбос. Тамошните жители вдигнали главата и я погребали на мястото, където сега се намира храмът на Бакх, а лирата посветили в храма на Аполон, в който тя останала непокътната векове наред. След време Неант, синът на тирана Питак, научил, че някога тази лира раздвижвала и животни, и растения, и камъни и звучала дори след смъртта на Орфей, без никой да я докосва. Закопнял да се сдобие с нея, подкупил с големи пари жреца и го убедил да остави на нейно място друга, напълно подобна на орфеевата, а нему да даде истинската…“ (Вл. Атанасов в Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986)
– De astrologia, 10:
„Гърците не са чули за астрономията нищо нито от етиопците, нито от египтяните; но тези неща пръв им разказа Орфей, синът на Еагър и Калиопа, и то не твърде явно. Той не изнесе знанието си на светло, но го насочи към магия и свещенословие, каквато беше и неговата мисъл. Като създаде лирата, той правеше празници и пееше за свещеното; а тя, бидейки седмострунна, предаваше хармонията на движещите се звезди. И като изследваше и раздвижваше тези неща, той омайваше и овладяваше всичко; защото не гледаше онази лира, нито го беше грижа за другите музотворения; но това беше голямата орфеева лира. И като оцениха тези неща, гърците им дадоха дял в небето, и така много звезди се наричат `лира на Орфей`. Така че ако видиш някой път Орфей, изобразен с камъчета или цвят, да стои в средата сякаш пее като държи в ръце лирата, а около него да стоят безброй същества, сред които има и бик, и човек, и лъв и всяко от другите; та като видиш онези неща, си спомни за тези – каква е неговата песен, каква е лирата, и какъв бик и лъв слушат Орфей. Ако разбереш причините, за които говоря, ще видиш всяко от тези неща и на небето.“

Павзаний IX, 30:
„До тракиеца Орфей е поставена статуя на Телете, а около има зверове от камък и бронз, заслушани в песента му. Според мен Орфей превъзхождал предшествениците си с красотата на своя стих, и си спечелил голяма власт, защото се вярвало, че той е открил мистериите, очищението от грехове, изцеряването от болести и средствата да се избегне божественият гняв. Според някои, Орфей загинал ударен от мълния, хвърлена по него от бога, защото разкрил в мистериите на хората неща, нечувани до тогава. Уж той слязъл жив в Хадес, за да измоли жена си от долните богове. Други са казали, че жена му умряла преди него и че заради нея той отишъл в Аорнон в Теспротида, където от стари времена имало прорицалище на мъртвите. Мислел, казват, че душата на Евридика. го следва, но когато се обърнал я изгубил и от мъка се самоубил. Македоните, обитаващи района под планината Пиерия и града Дион твърдят, че тъкмо там Орфей загинал от ръцете на жените. По пътя от Дион към планината, на около двадесет стадия, стигаш до една колона вдясно, върху която е поставена каменна урна, която според местните хора съдържа костите на Орфей. В Лариса чух друго сказание, как на Олимп имало град Либетра, където планината е обърната към Македония, недалече от който град се намирала гробницата на Орфей. Който се е посвещавал на изучаване на поезията знае, че всички химни на Орфей са много кратки и че общият им брой не е голям. Ликомидийците ги знаят и ги пеят по време на своите мистерии. По поетическа красота за тях може да се каже, че отстъпват на химните на Омир, докато от боговете са почитани повече“ (В. Русинов, 2005)

Атенагор. „За християните“ 18:
„А Орфей, който пръв изобрети имената на боговете, изложи родословията и каза какво е извършено от всеки, и беше прието, че сред гърците той богословства най-истинно, и когото Омир следва в повечето неща и особено що се отнася до боговете – и той твърди, че първото им раждане е от вода: `Океан, от когото всичко се поражда…`“
32:
„Или пък техният поет Орфей, който представи Зевс като по-нечестив и престъпен и от Тиест; защото и онзи се е съединил с дъщеря си според оракула, защото искал да царува…“

Тациан. „Против елините“, 1:
„Да се упражнявате в поезия и да пеете ви научи Орфей; същият ви даде и мистериите.“

Диоген Лаерций. „Животът на философите“ („Въведение“):
„Тези, които приписват откриването й [на философията] на варварите, привеждат като доказателство тракиеца Орфей, като твърдят, че бил философ, и при това най-древният. Аз не знам дали подобава да бъде наричан философ този, който изрича такива мерзости срещу боговете и не ми е известно как трябва да бъде назован човекът, който приписва на всевишните всички човешки страсти и такива позорни деяния, каквито рядко някой измежду хората би изрекъл на глас. Преданието гласи, че загинал, разкъсан от жените, но в македонския град Дион има надпис, според който Орфей умрял, поразен от мълния…“ (Т. Томов, 1985/2002)

Филострат. „Аполоний“ IV, 14:
„А като спря на Лесбос, посети и светилището на Орфей. Казват, че някога там Орфей се наслаждавал на мантиката, докато Аполон не се заел с него. И тъй като хората още не са ходели за прорицания на Гринейона, нито на Кларос, нито там, където е аполоновият триножник, а само Орфей пророчествал – когато главата му дошла от Тракия; и когато пророкувал, богът се явил и рекъл: `Престани вече с моите неща; достатъчно те търпях, докато пееше…`“

Елиан VIII, 6:
„Разказват, че у старите траки никой не познавал буквите. Всъщност всички варвари, населяващи Европа, са смятали, че е изключително срамно да си служат с букви. Напротив, сред жителите на Азия, както казват, писмеността била много разпространена. Поради тази причина някои се осмеляват да твърдят, че и Орфей не е бил мъдър, щом е бил тракиец, и че изобщо митовете за него са лъжливи…“ (Н. Шаранков, Н. Панова, 2009)

IV-XII в. сл. Хр.

Темистий XVI, 209c-d:
„Така че някога силата на музиката е била по-свойствена за Тракия от тази на оръжията; и не би трябвало да се съмняваме, че след звуците на орфеевата лира са вървели глигани, а заедно с тях са го следвали и дървета, и камъни – натам, накъдето ги поведе с песните си. Но Орфей, както изглежда, е бил способен да омагьосва дивите животни, но не е можел да овладява враждебността на хората. И тракийските жени отрекли неговата музика; те не само не са били запленени от песните, но дори са били разярени и направили с певеца това, което са направили.“

Прокъл. „Коментар към `Държавата`“ I,174,2:
„И не само Омир и онзи Демодок, но и за Орфей се разказва, че е претърпял трагически такива неща – заради съвършения живот в музиката. Нали като бил разкъсан и разхвърлян на части, той напуснал тукашния живот: защото, както мисля, онези тогава се приобщавали към неговата музика на части и разделено, и не можели да възприемат цялото и завършено знание. Най-високата й и първа част са приели обитаващите Лесбос; и може би затова митът казва, че след като бил разкъсан, главата му била отнесена на Лесбос. Но за Орфей, който бил водач на Дионисовите обреди, митовете казват, че претърпял неща, подобни на случилите се на чествания в тях бог (защото и разкъсването е един от знаците на Дионисовите празници).“

„Орфическа аргонавтика“, 11-33:
„Славех първо ужасната Необходимост на древния Хаос, Кронос (Χρόνος), който родил Етера (Αἰθήρ) и двуприродния (διφυής) Ерос. Той бил с огнен образ, славен баща на вечната Нощ, когото по-младите смъртни наричат „Фанес“ – защото се явил пръв.
И раждането на мощната Бримо [Хеката] и Земеродените (Γηγενεῖς), които извлякоха от небето печалното (λυγρόν) семе: от него произлезе родът на смъртните, които вечно живеят по земята. Също служението (θητείη) на Пеан и почитта (λατρείη) към планинската майка, която в кибелските планини е родила Персефона от страшния Кронион; и прочутото разпръсване на разкъсания Загрей. И оргиите (ὄργια) на идейците, корибантската неизмерима сила, скитането (πλάνη) на Деметра и голямата й скръб за Персефона; за това, че беше законодателка, и за бляскавите дарове на кабирите. Неизречимите оракули (χρησμοὶ ἄρρητοι) на Нощта за вожда Бакх; святия Лемнос и приморския Самотраки; Афродита с Адонис и Кипър; оргиите на Праксидика и играчките на планинската майка; плачовете на египтяните и свещеното миро на Озирис“ (Abel, 1885; взет е предвид преводът на Г. Батаклиев, 1989)

Ант. Пал. VII, 9:
„Орфей, синът на муза Калиопа, е в гроба
при тракийското олимпово подножие;
на него дъбове се покоряваха и следваха го камъни
бездушни, стада от горски зверове.
Той някога откри мистерийните обреди на Бакх
и стих създаде в героична стъпка.
И омагьоса с лира тежкия разсъдък на неумолимия
Климен, непобедимия му нрав.“
10:
„Орфей, сина на Калиопа и Еагър мъртъв
оплакаха безбройно руси бистониди
окървавиха пъстрите ръце, засипаха със
черен прах тракийските си плитки.
Проляха сълзи и самите музи пиериди,
и редом с Ликий с форминкса оплакаха
певеца. Ридаеха и дъбове, и камъни,
които някога омайваше обичаната лира.“

Ватикански митограф I, 76:
„Орфей, син на Еагър и музата Калиопа, имал за съпруга Евридика, според мнението на някои – дъщеря на на Аполон. Нея я преследвал пастира Аристей, син на Кирена, обхванат от страст и желаещ да я обладае; и тя, докато бягала от него, попаднала на змия и това била причината за смъртта й. Орфей, воден от копнеж за съпругата си, опитал със сладостта на песента на китарата си да умилостиви Хадес и Персефона, така че да отведе Евридика на горния свят. Така че той слязъл при подземните и с песента си предизвикал състраданието им; и получил Евридика като се споразумял с тях да не се обръща да я види, докато не стигне горния свят. И тъй като за влюбените е трудно да се въздържат, Орфей, тъй като се боял да не би Хадес да не удържи на думата си, погледнал назад и направил труда си напразен. И като се върнал след това горе, поради нещастния си брак той възненавидял целия женски род и се предал на самота.“

сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1:
„Син на Калиопа е Орфей, понеже е откривател на сладкодумното поетическо изкуство и на химните към боговете“ (Л. Гайдова в Извори за Тракия, 1981 (с. 54))

сх. към Есхил. „Перси“, 883:
„Лесбос е еолийски полис, метрополия на еолийските градове, с обиколка девет стадия, който изявява претенции за главата на Орфей. Защото казват, че след смъртта му тя била занесена там говореща. А това се е разказвало, защото наред с Орфей там е имало и други високообразовани хора, като Арион от Метимна, Питак, поетът Алкей и Сафо“ (Св. Янакиева в Извори за Тракия, 1981 (с. 83); с промени)

сх. към Еврипид. „Хекуба“, 1267:
„Някои казват, че прорицалището [manteion] на Дионис било около Пангей, други – около Хемус, където се намират и писанията [надписи/записи, anagraphai] на Орфей върху дъсчици, за които се говори и в `Алкестида` [966]“ (Св. Янакиева и Л. Гайдова, Извори за Тракия, 1981 (с. 113); с промени)

„Суда“:
„От Либетра в Тракия (град под Пиерия), син на Еагър и Калиопа; Еагър бил потомък на Атлас от пето поколение. Родил се 11 поколения преди Троянската война и казват, че бил ученик на Лин. Живял 9 поколения, а според други – 11. Написал „Свещени слова“, които според някои били на питагорееца Керкопс. „Оракули“ и „Обреди“, които се приписват на Ономакрит; „Теогония“, „Химни“.“

Иоан Цец. „История“ II, 843-867:
„Евридика бе съпруга на Орфей.
За нея казват, че умряла, от змия ухапана
ала била изведена на светлина отново, щом
Хадес с Кора омаял с музика Орфей.
[алегорично обяснение –
Евридика била излекувана от мъжа си]
Че можел да лекува тези, сам той ни казва
в „Литика“ епически и пише тъй: […]“
XII, 179-187:
„Орфей живя в едно и също време със Херакъл
години сто преди Троянската война
както ми казва и Орфей във `Литика` за себе си;
твърди, че малко след Хелен е,
а поколение едно след него идва Омир.
А той съгласно Дионисий циклографа
живял е и при двата бойни похода:
тиванския и елинския заради Елена.
Съгласно с Дионисий Диодор говори
а и безбройни други, които следва Цец.“
XII, 305-315
„Орфей бе трак, от одриска Бисалтия
син на Менипа на Тамирис и на Еагър,
и както по-алегорично казват, на Калиопа.
И казват, с музика омайвал зверове и камъни…
а истината е, че с музика омайвал всички хора –
и земеделци, и каменоделци и зверонравни
които си оставяли делата и го следвали.“

*

Библиография

За предомировите поети:
Н. Генова. За един тип културен герой в старогръцката митология (Лин, Тамирис, Музей, Евмолп, Амфион). СУ, 1988 (дипломна работа)

Общо за Орфей и свидетелствата за него в литературата:
Б. Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. УИ, 1991

За орфиците:
Ив. Георгов. Орфици. В: История на философията т. I. Предсократовска философия. София, 1925.

За някои орфически папируси и текстове върху друг материал:
Михаела Йорданова-Алексиева. Елински орфически свидетелство. „ЛИК“, 2004.

Орфически текстове:
Орфей. Химни. Аргонавтика. Превод Г. Батаклиев. „Хр. Г. Данов“, 1989

J W Waterhouse Ulysses and the Sirens 1891

За Одисей

[по повод на „Одисей“, на сцената на Драматичен театър-Пловдив]

Не е излишно да се каже, че образът на Одисей в цялата позната история стои изцяло върху Омир. Говорим ли за Одисей, ние непременно говорим за Омир: за “Одисея“-та, но и за „Илиада“-та, където той също е действащо лице, и то не от най-незначителните.

Присъствието на Одисей в историята на културата е толкова силно, че хората понякога мислят, че той е може би историческо лице; или ако не го мислят, поне така го усещат. Защото, мислейки за Одисей, те си казват: „А дали ще го представим както трябва?“ Но той не е историческо лице, а просто литературен герой. Поради това, когато става дума за него, не бих употребил и думата „мит“. Защото ние нямаме мит за Одисей, а по-скоро литературно произведение, създадено от първия поет на историята: и в двата смисъла първи.

Така че ще се занимаваме с един литературен образ. За щастие имаме добра основа, това са „Одисея“ и „Илиада“; и когато има отклонения от този образ, които всеки творец би могъл да направи, то той знае от какво са тези отклонения. Това няма да са отклонения от нещо исторически доказуемо или пък въображаемо, а от един конкретен текст. Така че моята работа тук е просто да осведомя слушателите какъв е този текст; за какво става дума в „Одисея“ и „Илиада“, а и покрай тях. Значи ако има някои, които са ползвали образа на Омировия Одисей (а това е започнало още от античността), кои са те и как са го ползвали; и как да се подходи към Одисей, така че да сме верни на високия литературен дух на „Одисея“ и „Илиада“.

Може да се поговори и по темата за положителността и отрицателността. При Омир това е сложно, тъй като, както ми изглежда, в „Илиада“ отрицателни герои няма. Но в „Одисея“ има – тя е първото произведение в европейската литература, в което виждаме отрицателни герои. В „Илиада“ не, там дори един Терсит е по-скоро комичен, отколкото отрицателен. Но в „Одисея“ има предатели, което вече е нещо тежко.

Образът на Одисей е сложен: защото, както ни го е представил Омир и още повече поетите след него (като Софокъл), това е един спорен човек. Той има врагове, и при това неговите врагове не са просто някакви лоши хора – те също са големи герои. Тогава защо са му врагове? Самата „Одисея“ започва с оправдание: защо той се спаси сам, а имаше толкова хора около него? Какво направи с тях, жертва ли ги? И се обяснява, че той не ги е жертвал, но поради своята недосетливост, прибързаност и други недостатъци, те са изгинали по пътя. Така че „Одисея“ е интересна и с това, че тя работи върху положителността на героя, докато „Илиада“ – не, тя е някак по-отдръпната от героите си и ги поставя на по-висок пиедестал. Затова там всички са положителни.

„Съвременността“ – тя не е нещо толкова плоско и тясно, колкото се случва някой да си го представя, или да го прокламира.
Съвременността може да се удължава и удълбочава; и образованието служи за това, това е една от големите му задачи. Образован човек е този, който има „дълга съвременност“. Няма образован човек, който да е съвременен просто тук и сега, ограничавайки се с последните десет години. И не става дума само за това, да учим през целия си живот; а за това, че човек трябва да се чувства съпричастен на историята дотолкова далеч, доколкото това е възможно. Той трябва да чувства близки до себе си дори хората, живели преди много векове: което значи, че неговата съвременност продължава, тя отива надалеч.
Докато ако човек пренебрегне историята и опита да заживее само с днешния ден, това ще е беда за него. Тогава той ще се огъва като „тръстика на вятъра“, както е писано в една книга. А образованият има голяма опора, това е историята: и през годините с много учене и размисъл той постепенно се изравнява с нея. Така че задачата на образованието е да изравни човека с историята. Тя е голяма; тежка, но и величествена.

*

1. Откъде знаем за Одисей

Познаваме го най-напред и главно от Омир, където той е първо воин (в „Илиада“), а после пътешественик и разказвач (в „Одисея“). Представян е и в трагедията, преди всичко от Софокъл. Там той, както и при Омир, е любимец на някои богове (Атина), но също е и омразен на някои герои (в „Аякс“); често говори софистически и си служи с измама („Филоктет“).
По-косвени са представянията в реториката, където образът му се използва от някои ретори за учебните им речи („Апология на Паламед“ на Горгий и „Реч на Одисей“ на Алкидамант).
През средновековието и извън Византия Одисей е познат главно от преразкази на Омир и Троянската легенда. Известен е и в България чрез един вариант на „Троянската притча“ (представяне на Троянската легенда от първите троянски царе до разрушението на града: адаптация на хърватски текст, който е превод от латински. Й. Иванов. Старобългарски разкази, 1935. с. 108-128).

2. Кой е Одисей

Той е цар на Итака. Но трябва да се има предвид, че „царете“ (basileis) в Омирово и Хезиодово време не са абсолютните монарси от късната античност и средновековието, а са по-скоро владетели на някой влиятелен град и така се оказват „лидери“ в областта му. Това се отнася и за епохата, която Омир представя в поемите си и която от негова гледна точка е далечна древност. Във всеки случай тези „царе“ са благородници, което значи, че родът им обикновено възхожда към някой известен герой, а чрез него и към боговете. Впрочем тази идея за благородничество е много устойчива през античността, така че и атинянинът Алкивиад („Алкивиад“, 121) смята, че родът му тръгва от Еврисак, сина на Аякс от Текмеса, който е син на Теламон и внук на Еак, който пък е син на Зевс от нимфата Егина; а Юлий Цезар се е смятал за потомък на Юл (Асканий), сина на Еней и следователно на Афродита. Одисей не е изключение: не е съвсем ясно към кого възхожда рода на баща му Лаерт, който е син на Аркизий; но чрез майка си Антиклея и баща й Автолик той е правнук на Хермес (от Хиона, според Овидий: „Метаморфози“ XI, 300-312). За Автолик Овидий казва следното: „От крилоногия бог се роди измамлива издънка – беше синът Автолик на каква не измама способен, можеше бялото в черно и черното в бяло да сторва, бе в хитрините достоен наследник на своя родител“ (Г. Батаклиев, 1981)

Изглежда неслучайно, че Одисей е потомък точно на Хермес. Той е бог, свързан с някои изкуства, първо с музикалното, защото е откривател на лирата („Химн към Хермес“, 25-59); освен това се слави като покровител на крадците, вероятно защото сам той е бил такъв (веднага след раждането си откраднал кравите на брат си Аполон: „Към Хермес“, 73-140). При Омир той често е вестител на волята на Зевс и поради това посещава някои божества (Калипсо, за да й каже да освободи Одисей); а също и съдейства на някои смъртни да изпълнят някоя опасна задача (превежда Приам до ахейския лагер в „Илиада“ и съветва Одисей как да се справи с Кирка в „Одисея“). Ето защо не е чудно, че Омир го представя и като водач на мъртвите към подземното царство („Од.“ XXIV, 1-100). Още от класическата епоха (V в.) би трябвало да е идентифициран с египетския Тот, който пък е смятан за откривател на писмеността (Платон, „Федър“ 274-275).

Одисей има една съпруга, известната благодарение на портрета си в „Одисея“ Пенелопа; но поне две любовници, като и двете са земни богини – Калипсо и Кирка. От Пенелопа се ражда Телемах, който също е главно действащо лице в „Одисея“, а от Калипсо – Навситой и Навсиной (според „Теогония“ на Хезиод, може би близнаци). От Кирка е роден Телегон, който и убива баща си след години, по нещастно стечение на обстоятелствата: бил тръгнал да го търси, пристигнал на Итака, скарал се с местни пастири, които Одисей защитил; и така влезли в двубой, завършил със смъртта на Одисей. Според някои Одисей е имал и други съпруги или любовници: първо царицата на Теспротия Калидика, която ражда Полипет и след това някоя етолийска принцеса, от която се ражда Леонтофонт (Прокъл, „Христоматия“ 242; Аполодор, „Епитоме“ 7, 34-40). Известни са сантименталните му отношения с девойката Навсикая, чийто баща Алкиной му я предлага за жена, ако остане да живее на острова на феаките („Од.“ VI, 139-315; VII, 311-315; VIII, 456-469).

Според Омир той е царувал и над съседните острови, или поне е предвождал обединените им войски срещу Троя. Това са Омировите Сама и Дулихий (като не може да се установи в каква степен и дали съответстват на Левкада и Кефалония); а също и Закинт, който е споменат в поемите с това име.
Още в античността е имало съмнение дали Омировата Итака е същата като днешната: те са основани на един стих от „Одисея“ (IX, 25), според който Итака е „най-западна“ от островите в областта (а тя не е). Но най-известният античен географ Страбон оспорва това тълкуване и смята, че все пак става дума за малкия продълговат остров източно от Кефалония, който и днес се казва Итака („География“ X,2,12).

Макар и да произхожда от Хермес, Одисей е покровителстван главно от Атина и може да се смята за неин пръв любимец: тя се грижи и за семейството му, като предвожда Телемах към Пилос и Спарта, успокоява и приспива Пенелопа, а когато е нужно и я разкрасява. Атина е богиня на някои изкуства (тъкане), включително и на бойните, защото охотно участва в битки: още от „Илиада“ V, където се сражава заедно с Диомед и му помага да рани самия Арес; и затова често се изобразява в пълно бойно снаряжение. Тя е зачената от Зевс и богинята на мисълта Метида, и някои казват, че ако се била родила мъж, щяла да бъде по-могъща от Зевс (Хезиод. „Теогония“, 886-900); а той самият я предпочита пред останалите си дъщери (музите) и въобще пред всички останали божества. Тя дава полезни съвети на любимците си и често разговаря лично с тях, като се преобразява на смъртен мъж или жена, или просто остава невидима за околните (с Телемах и Одисей на Итака, но и с Ахил и Диомед пред Троя ).

Има обаче и могъщи богове, които преследват Одисей – такъв е Посейдон, който му се гневи заради ослепяването на сина му, циклопа Полифем. Посейдон лично разбива сала му, с който той се придвижва, след като напуска Калипсовия остров; оставя го сам в открито море и той едва успява да се добере с плуване до острова на феаките, и пак с помощта на божества – Атина, която спира ветровете и морската нимфа Ино, която му дава забрадката си, за да я използва като спасителна жилетка („Од.“ V, 282-462).

Од и Навсикая

3. Одисей при Троя

Според „Илиада“, а и при Есхил („Агамемнон“, 841-844) Одисей подкрепя главнокомандващия и брат му Менелай, които са организирали похода: независимо, че в началото се е опитал да избегне участие във войната. Оттогава впрочем е започнала враждата му с Паламед, тъй като той е разобличил преструващия се на луд Одисей, като е заплашил, че ще убие малкия Телемах. При Троя обаче Одисей му отмъщава, като организира процес срещу него с обвинение в предателство и шпионаж в полза на троянците; и Паламед е екзекутиран (Аполодор, „Епитоме“ 3, 7-8; разказът за този процес е използван от Горгий в „Апология на Паламед“, а Платон в „Апология на Сократ“ отбелязва, че и Паламед, и Аякс са станали жертва на несправедливо отсъждане).

По време на войната Одисей често участва в дипломатически мисии и посредничества. Първо отива с Менелай в Троя, което се случва преди събитията, разказани в „Илиада“ (за посланичеството им споменава Антенор в „Илиада“ III, 203-224, като отбелязва силното впечатление, което направил Одисей с красноречието си); после ръководи връщането на отвлечената Хризеида на баща й (I, 311); участва в пратеничеството при Ахил, за да го убеди да се присъедини към войската (IX, 169-306); заедно с Диомед отива на нощна разузнавателна акция (Х). Когато е необходимо да се открие и доведе във войската някой герой, обикновено той е натоварен със задачата: и така довежда Ахил, Неоптолем и Филоктет („Филоктет“ и др.).
Ораторското му умение и политическата му ловкост се проявяват в разни военни и процедурни хитрости и му помагат да придобива дори онова, което изглежда, че заслужават повече други. Така заедно с Диомед се промъква инкогнито в Троя и разговаря тайно с Елена („Од.“ IV, 239-264); тогава открадва и една стара дървена статуя на Атина („Паладиона“), без която, според едно пророчество, Троя нямало да бъде превзета (Аполодор, „Епитоме“ V,13). Той измисля хитростта с Троянския кон и е един от онези, които влизат в него; и когато троянците разглеждат коня, а Елена чука отвън и ги вика с гласовете на съпругите им, той пречи на по-несъобразителните да се издадат („Од.“ IV, 264-289). Неговите действия са причина за смъртта на двама известни герои – единият е споменатият Паламед, а другият е Аякс, който се самоубива от гняв и срам заради понесеното унижение: защото не му присъждат доспехите на Ахил и след това в състояние на умопомрачение избива част от добитъка на войската, взимайки животните за Атридите и Одисей.

Това са все дела, при които е необходима по-скоро ловкост, съобразителност и дори безскрупулност. При военни действия обаче Одисей не отстъпва на повечето големи герои, макар да не е толкова изявен, колкото са Ахил, Аякс, Диомед и Атридите. В XI песен заедно с Диомед се сражава на първа линия срещу троянците, като и двамата са ранени (310-487). Като борец е един от най-добрите, така че дори Аякс не успява да го победи (XXIII, 709-739). На игрите на острова на феаките, където бива предизвикан от някакъв местен младеж, той хвърля диска по-далеч от всички („Од.“ VIII, 158-198). По този повод казва, че никой от днешните хора не може да го победи в стрелба с лък, с изключение на Филоктет, който стреля с лъка на Херакъл („Филоктет“, 260; 1426); самият Одисей пък пази у дома си лъка на Еврит, който някога се състезавал по стрелба със самия Аполон („Од.“ VIII, 215-228; XXI, 11-33).

При превземането на Троя внимава да не се оскверни с жестоки и несправедливи дела (като Неоптолем, който убива Приам при олтара на Зевс или Аякс Ойлеев, който насилва Касандра в храма на Атина). Някъде се казва, че при разпределението на пленените жени е получил Хекуба, но това не се потвърждава от „Одисея“.

4. Приключенията на Одисей

Той потегля към Итака начело на 12 кораба с моряци и минава през серия от приключения; и накрая, след корабокрушение, достига острова на Калипсо съвсем сам. Ето кои са те („Одисея“ V-XII).

Първо (1-во приключение) корабите им спират на тракийския бряг недалеч от Троя (която е на брега на Хелеспонта) и там те нападат един киконски град (киконите са траки). Превземат го, избиват мъжете и го разграбват, но след това не заминават, както настоява Одисей, а остават да пируват на брега, смятайки, че са вън от опасност. Но рано на другия ден са нападнати от други кикони, така че те едва се спасяват и губят по 6 души от кораб (IX, 39-59). След това плават на юг, като спират за кратко на сушата, за да изчакат разразила се буря, и на третия ден опитват да заобиколят пелопонеския нос Малея, но не успяват; и ветровете ги отнасят първо към остров Китера, а след това в открито море. Плават в продължение на 9 дни и попадат на земята на лотофагите (2-ро), където за малко не загубват двама от другарите си, които опитали от лотоса и после отказали да си вървят; но Одисей насила ги връща обратно на кораба им (IX, 80-105).

След това стигат при циклопа (3-то). Предполага се, най-малко от Вергилий нататък („Енеида“ III, 570-691), че земята на циклопите е в Сицилия, недалеч от вулкана Етна. В това приключение се проявяват много от качествата на Одисеевия характер: любопитство, което го въвлича в опасни премеждия; търпеливост и присъствие на духа дори в най-страшни ситуации (изяждането на другарите му); притворство и изобретателност, благодарение на които успява да напие циклопа и да го ослепи, но без да го убива. В началото не казва истинското си име, а се представя като „Никой“, така че глуповатият циклоп не успява да убеди съседите си да му помогнат, като казва, че „никой“ го е наранил. Накрая Одисей проявява дързост и тщеславие, защото би могъл и да не му съобщава истинското си име след като са се качили на кораба; но все пак му го казва, така че циклопът, ориентирайки се по слух, едва не разбива кораба им, като хвърля по него скали (IX, 60-504).
След това попадат на плаващия и изцяло ограден с крепостна стена остров на Еол (4-то), който управлява ветровете. Той ги настанява в къщата си за гости, където те прекарват добре цял месец; а после им дава в дар попътен вятър, като всички останали им предава завързани в чувал, така че да могат да плават безпрепятствено. Те наистина плават лесно и на десетия ден вече виждат огньовете на Итака; но докато Одисей спи, неговите алчни и подозрителни другари решават да отворят чувала, за да видят дали не е получил от Еол прекалено скъпи подаръци. Ветровете излизат отвътре и отнасят кораба в открито море. Те попадат отново при Еол и Одисей отива да му разкаже какво се е случило; но Еол го прогнва, защото смята, че такъв човек трябва да е омразен на боговете (X, 1-76).
После пристигат при лестригоните (5-то), което се оказва най-катастрофалното им приключение. Това са гиганти, подобни на циклопи и също така човекоядни. Градът им се намира на удобно пристанище, до което обаче се стига по много дълъг и тесен проток; и Одисей, преценявайки, че може да се окаже в капан, остава със своя кораб в началото на протока. Всички други влизат в залива и там корабите им (11 на брой) са потопени и самите те са избити от лестригоните (X, 77-134).

Кирка 2

После, останали само с един кораб, попадат на острова на Кирка (6-то), където тръгналият на разузнаване Одисей убива един голям елен, с който се нахранват. От това става ясно, че той е добър ловец, което после се потвърждава с разказа за глигана, който той убил на планината Парнас още като юноша, когато бил на гости на дядо си Автолик във Фокида (XIX, 394-466). На острова на Кирка му идва на помощ Хермес: среща го в гората и му дава магическа билка, с която да се защити от чародействата й. Другарите му обаче, които преди това са отишли на разузнаване, са били превърнати в свине. После той принуждава магьосницата да ги превърне отново в хора, като и след превръщането те се оказват дори по-хубави от преди. Там прекарват една година (Х, 135-470).

Кирка J W Waterhouse 1914

След това Одисей научава от Кирка, че трябва да иде в царството на Хадес, където да се срещне с душата на прорицателя Тирезий, който ще му разкаже как да постъпи, след като се завърне в Итака – за да избегне гнева на преследващия го Посейдон. Одисей наистина заминава нататък (7-мо): това място, където той ще се срещне с душите на мъртвите, е отвъд Океана. Там той се среща с Тирезий, а освен това успява да поговори и с някои близки мъртви – с майка си Антиклея, Ахил, Агамемнон, а също със случайно загиналия преди тръгването им Елпенор, който го моли да го погребе, като се върне при Кирка (Х, 488-XI-640). Връщат се и Кирка разказва на Одисей какво предстои: островът на сирените (8-мо), после протокът, където се намират Сцила и Харибда и накрая тринакийският (вероятно сицилийски) бряг, където пасат кравите на Слънцето (Хелиос) (XII, 1-141). Одисей се сбогува с нея, като съобщава на другарите си само част от предстоящото, а друго премълчава; защото е принуден да жертва шестима от тях, когато преминават покрай пещерата на Сцила (9-то). След като прекарват един месец в Тринакия поради безветрие и започват да гладуват; другарите му се възползват от отсъствието му (той е отишъл по-навътре в сушата, за да се помоли на боговете и там заспива) и заколват няколко от свещените крави (10-то).

Затова след потеглянето им Зевс изпраща буря и корабът потъва; всички се издавят, а Одисей плава девет дни върху част от останките, докато накрая вълните го изхвърлят на Огигия, острова на Калипсо, която се грижи за него седем години и му предлага да го направи безсмъртен и вечно млад; и да остане там завинаги като неин съпруг (11-то) (XII, 142-450).

Од и Калипсо

5. Одисей в Итака

След всичко това, което Омир предава като разказ на самия Одисей по време на пира при своите домакини (12-то), феаките го надаряват богато и го изпращат до Итака с един от техните вълшебни кораби, които се движат без кормчия, а се насочват само от мисълта на екипажа (XIII, 1-95). Там той отново минава през тежки премеждия. Първо е посрещнат от Атина, която, престорена на млад овчар, го разпитва какъв е и откъде е, а той лъже, че идва от Крит, където бил убил сина на Идоменей. Атина се усмихва ласкаво и му се представя, след което помага да пренесат подаръците на феаките в една близка пещера и затваря входа й с камък, който смъртни хора не биха успели да преместят (XIII, 221-371).
Следвайки съвета й, той се отправя не към града, а към един от свинарниците, където е посрещнат от стария им верен семеен роб Евмей, който се грижи за свинете. От него научава за трудностите в дома: жена му и Телемах са заобиколени от младежи, които от години посещават двореца и настояват Пенелопа да си избере един от тях за съпруг. Той скрива от Евмей кой е, като му предлага една от многото лъжливи истории, които после ще разказва и на други: но отбелязва, че идва от Теспротия, където узнал от местния цар, че Одисей е жив и не след дълго ще се завърне (XIII, 372-XIV, 409).
После се появява Телемах, комуто Одисей бива представен от свинаря като изпаднал скитник; но след като Евмей отива в града за да съобщи на Пенелопа, че синът й се е върнал от Пилос, Атина се явява в къщата, невидима за Телемах, и съветва на Одисей да му се открие; като променя и външния му вид, така че да изглежда по-млад, по-строен и дори по-добре облечен. Телемах се стряска, като вижда тази промяна, а Одисей му обяснява на какво се дължи тя и двамата се замислят как да се справят с множеството кандидати на Пенелопа; които заедно с придружителите им били повече от 100 души (XVI, 4-257). Евмей се връща и на другия ден тримата тръгват към града – първо Телемах, а след това Одисей и Евмей. По пътя попадат на един от неверните роби – грубия козар Мелантий, който оскърбява Евмей, злослови за отсъстващия Одисей и семейството му и е в добри отношения с натрапниците (XVII, 1-260). Така по пътя Одисей узнава кои от приближените на семейството са останали верни; пристига в двореца, където всички го смятат за просяк и там търпи различни унижения.
Все пак е поканен на разговор при Пенелопа, която е чула, че може да разкаже нещо за отсъстващия й съпруг; макар че не очаква много, защото е свикнала при нея да идват всякакви хора, които да я занимават с измислени истории за Одисей (XVII, 542-589). Одисей й се представя за роден брат на критския цар Идоменей, и разказва как някога оказал гостоприемство на мъжа й, когато той минавал през Крит на път към Троя; и на въпроса й как е бил облечен и кои са били придружителите му, той точно описва детайли от облеклото му, както и от вида на хората около него. Пенелопа се удивлява и признава, че той е първият, който я е убедил, че е видял Одисей; но това за нея е причина само за сълзи, защото вече не вярва мъжът й да се върне. Одисей я окуражава и й казва да не губи надежда; според него той щял да се върне съвсем скоро (XIX, 53-307).

Пенелопа F S Mushamp 1851-1929 а

След това по внушение на Атина Пенелопа решава да обяви състезание за ръката й, като предлага на кандидатите да стрелят с лъка на Одисей, като опитат да прекарат стрела през халките на наредени една след друга 12 брадви. Никой не успява дори да опъне лъка на царя; тогава самият Одисей предлага да му го дадат и въпреки възраженията и виковете на женихите, Евмей му го донася (XXI, 1-379). В този момент, освен Телемах, за самоличността на Одисей знаят още Евмей и говедарят Филойтий, който наскоро е дошъл от отсрещния остров с няколко крави, които да бъдат заклани за угощението на женихите. Също и старата икономка Евриклея, купена преди десетилетия от Лаерт и помнеща Одисей още като малко момче. Но всички те са предупредени да не съобщават за това дори на Пенелопа. Предната вечер Одисей и Телемах са успели да изнесат всички оръжия от гостната и да ги скрият в един склад; а когато той получава лъка, помощниците му заключват всички изходи. И така, макар и нелесно и с помощта на Атина, те успяват да унищожат всички врагове, макар в един момент предателят Мелантий успява да излезе през една забравена врата и да донесе оръжие от склада; но веднага бива хванат, завързан и впоследствие жестоко екзекутиран. Обесени са и няколко неверни и развратни робини – 12 от общо 50, чиито имена Евриклея съобщава на Одисей (XXI, 188-XXII, 487).
И така, след като всичко е свършило, Одисей се представя на Пенелопа, а тя го изпитва, предлагайки да донесат леглото им от спалнята в гостната; но Одисей възразява, като казва, че то е неподвижно, тъй като е изработено около дънера на една вековна маслина. Така най-сетне и Пенелопа се уверява, че мъжът й се е завърнал (XXIII, 85-240).

6. Одисей след Итака (и „Одисея“)

Според източници, различни от Омир, макар и донякъде опиращи се на него, Одисей не се е задържал дълго в дома си; но в съгласие с поръчаното му от Тирезий -да навлезе толкова дълбоко в сушата, че да срещне хора, които не са виждали весло и там да принесе жертва на Посейдон (XI, 119-137) – се е отправил към континента и е отишъл в Теспротия. Там, казват, е живял с някоя жена, а после се върнал и бил убит от сина си Телегон, когото никога преди това не бил виждал.
Съгласно поемата „Телегония“, за чието съдържание научаваме от Прокъл, преразказан през IX в. от патриарх Фотий, Телегон все пак узнал кого е убил, погребал баща си с нужните ритуали и после заминал за острова на майка си, придружен от Телемах и Пенелопа. Там той се бил оженил за Пенелопа (която не му е роднина, а само съпруга на покойния му баща), а пък Телемах – за Кирка; и заживели на острова за вечни времена, защото Кирка направила и тримата безсмъртни.

7. Одисей, Нестор и Ахил

Одисей е имал и приятели, и врагове, бил е и покровителстван, и преследван. От другите Омирови герои той прилича най-много на Нестор: храбър и разумен, отличен оратор, с щастливо семейство, минал през много премеждия, натрупал всякакъв човешки опит и доживял до дълбока старост.

В „Одисея“ Омир е избрал да го представи като щастлив човек. След всички премеждия той оцелява, побеждава враговете си и се установява в мир у дома си, заедно с добродетелната си жена и смелия си, умен и верен син: впрочем те и двамата са твърде подобни на него самия.

При Омир той изглежда сякаш като противоположен образ на честолюбиви и безкомпромисни воини като Ахил и Аякс. Но негативните черти в характера му са придадени по-скоро впоследствие от други автори (като Софокъл). В края на „Одисея“ виждаме в него човек, парадоксално подобен на Ахил: отказал да живее вечно в компанията на красивата богиня и избрал да се завърне при близките си и да умре при тях; както и Ахил се отказва от дългия и спокоен живот след войната, и предпочита да умре млад, но да отмъсти за загиналия си приятел и така да му остане верен.

*

[препратките към текста на „Одисея“ са според превода на Г. Батаклиев: „НК“,1981]

КХ

Corpus Hermeticum 2018

„Херметически корпус“. Кирило-Методиевски Научен Център при БАН, 2018

Редактори: д-р Евгени Зашев, доц. Димка Гочева

*

В края на своя „Федър“ Платон разказва легендата за един египтянин на име Теут, който в древни времена бил изобретил египетската писменост и я представил на тамошния цар; и какво казал царят за ползата от изобретението му.

През първите векове от християнската ера из градовете на империята започнали да се разпространяват диалози, написани на гръцки, където един от персонажите се казвал Хермес – и се предполагало, че това име съответства на египетското „Тот“, и че това е същият онзи древен мъдрец, за който се споменава във „Федър“.
В тези диалози се обсъждат въпроси на религиозната вяра и философското търсене, които били познати на древните гърци, а също на неоплатониците и християните. Някои от тях оцелели след античността: едни на гръцки, други на латински, трети – на коптски и арменски.

Към средата на XV век известният флорентински елинист и платоник Марсилио Фичино се сдобил с един кодекс, съдържащ няколко текста на старогръцки, приписани на Хермес-Тот или на негови последователи – и оттогава те започнали да се наричат „херметически“. Затова и сборникът, който Фичино превел на латински, е известен и днес като „Херметически корпус“.

Фичино, а и други ерудити през този и следващия век вярвали, че текстовете са превод от древноегипетски и са били създадени в най-дълбока древност – далеч преди Омир и може би по времето на Мойсей.

*

Как да включим херметизма и Египет в нашата жива идея за история? В нея са включени Аспаруховите българи и славяните; царете и особено Борис –„новият Константин“ и Симеон – „новият Птолемей“. Също книжовниците-просветители (Седмочислениците), възрожденците (Паисий) и нататък до нас. Също Византия, Русия и европейският Запад. Светите земи също. А Египет?

Как да се избегне „екзотизацията“? Защото всички страни, с които нямаме ясна историческа връзка, могат да се окажат просто „екзотични“. В античността това са страните „по края“ – „щастливите“ Етиопия и Арабия, Индия на гимнософистите, свободните скити и религиозните хипербореи. Още по-рано – феаките. Също – „Островът на блажените“ сред океана, превърнат от Платон в Атлантида (защото от далечното идват и заплахи). Освен това далечните са застрашени от „обезчовечаване“ – циклопи, лестригони.

Заниманието с херметизъм е сложно историческо изследване и изисква немалко творческо усилие – какво е той? Необходимо е да се опрем на вече познатото. Образът на Египет навлиза в Европа по два пътя – чрез гърците и чрез Библията. А Хермес-Тот може да бъде разбран с помощта на легендите за „предомировите“ певци и просветители, внесли сред гърците музиката и мистериите. Такива са Орфей, Лин и мнозина други. Също като за Тот и за тях се казва, че са създатели на писмеността.

От идеята за „древна теология“ (езическа богословска мъдрост, паралелна на старозаветната) ние не се нуждаем, тъй като християнството ни е достатъчно като непрекъсната традиция до началото на света. Но науката за човека е опит да видим света и с чужди очи, особено ако гледащият ни е близък. А всички хора са ни близки.

[фб]

1. Защо Хермес от Corpus Hermeticum и от свидетелствата в античните и християнски автори е египтянин, след като ние тук го знаем като гръцки бог: син на Зевс и Мая, брат на Аполон, хитър и крадлив от малък, изобретател на лирата, адютант на Зевс, божески пратеник-вестител (като Ирида) със златни крилати сандали, и водач на душите на мъртвите към царството на Хадес?
Според Херодот някои от гръцките богове са били познавани и почитани първо в Египет, а оттам са били пренесени сред гърците, заедно със съпътстващите ги митове и ритуали, примерно смъртта и оплакването на Озирис; Озирис е познат при гърците като Дионис, а оплакващата го Изида – като Деметра. Херодот изглежда смята, че боговете, ако са такива, за каквито повечето хора ги смятат, са едни и същи сред повечето народи, но поради различието на езиците имат различни имена. Когато примерно говори за траките, казва, че те почитат само Арес, Дионис, Артемида и Хермес (V,7). Това мнение е възприето и в римския свят; когато Цезар говори за религията на галите в „Галската война“, той казва, че от боговете те почитат най-много Меркурий (Хермес), и не дава никакви допълнителни обяснения (VI, 17).

2. Защо им е на богове да разказват за духовния си опит и да преподават някому философия (етика/метафизика)?
Обяснението е, че Хермес, Тат, Асклепий, „Добрия демон“ и Амон, за които се споменава в сборника (в други фрагменти се споменава и за Озирис), са били хора, а впоследствие са обожествени от своите потомци или по-късни поколения. Превръщането на смъртни хора в богове или безсмъртни е познато на гръцката митология: Хезиод споменава за хората от златното поколение, които след смъртта остават сред потомците си като добри духове, и биват почитани от тях; после Херакъл, който е приет сред олимпийските богове заради подвизите си; също Менелай и Елена, които живеят на Острова на блажените като безсмъртни. Но за всички тях се мисли, че стават безсмъртни в действителност, а не според човешкото мнение. Една важна новина в теологията на античните е внесена от Евхемер, приближен на македонския цар Касандър. Според свидетелството на Диодор Сицилийски той е написал книга, в която разказва за посещението си (най-вероятно измислено) на един далечен южен остров на име Панхея, където открил храмове и надписи, оставени от Уран, Кронос и Зевс; от които надписи става ясно, че тези всеизвестни антични божества са били исторически личности, а именно – могъщи и прославени древни царе, но все пак смъртни хора. Това предположение се разпространява из античния свят и на границата между старата и Христовата ера евхемеризмът е бил добре познат и приеман от мнозина. Затова тогава никой не би се учудил, ако прочете диалог с действащи лица, които имат имена на известни богове, но се държат като смъртни: той веднага ще се досети, че авторът на диалога се придържа към хипотезата на евхемеристите.

3. Защо прилагателното „херметичен“ означава „плътно затворен“?
„Херметично“ е обществото на знаещите (мъдреците), чието знание, благодарение на което те са заедно и са съвършени, е недостъпно, освен чрез разкритие (устно или чрез книга) или дълъг път на обучение под нечие ръководство. Заради тази недостъпност на неговото знание, обществото се смята за „плътно (`херметически`) затворено“. Това значение на прилагателното, което първоначално трябва да значи „принадлежащ на Хермес“ или „последовател, ученик на Хермес“, накратко, „херметист“, трябва да е било придадено в западното средновековие като синоним на „окултен“ („скрит“, „таен“). Отнася се до тайно знание или тайно общество, което не предава своето знание, тъй като то би могло да стане опасно, ако попадне у хора, които ще злоупотребят с него; или пък просто би им дало власт. Такова знание е магьосническото или кое да е друго, което дава голямо предимство на човека/ общността над останалите: каквото дава примерно пръстенът на Гигес, за който се говори в Платоновата „Държава“ (359d-360c).
Поради това всяка дейност или общност, която има репутация на „окултна“ или „херметична/ херметическа“ е била и ще бъде обект на интерес навсякъде и във всяко време: тъй като ще се предполага, че тя притежава инструмент за властване.

4. Има ли през античността общности и лица с такава репутация?
Още от времето на гръцката класика се е говорело, че някои общества са много напреднали в науките и изкуствата или че се отличават с мъдростта си: и е ставало дума за индийци, халдеи (вавилонци), перси; и особено за египтяни. Ако търсим образ на митичен европейски мъдрец, който е създал свое общество, живеещо според заръките му, първото и най-известно име трябва да е това на трака Орфей, смятан за създател на добре познатата при гърците през V-IV в. орфическа религия. На Орфей, както и на други персонажи от предисторическото (от гръцка гледна точка) време, тоест времето преди Троянската война, са се приписвали големи културни открития: на първо място създаването на музиката, поезията и писмеността.
Очевидно и сред другите народи трябва да е имало първооткриватели на културните блага; и според някои, както свидетелства Платон във „Федър“ (274c-275b), в Египет това трябва да е бил някакъв древен мъдрец на име Тот или Теут, когото египтяните впоследствие обожествили, а пък гърците, след като приели култа към него, го нарекли Хермес.

5. Защо херметическите текстове, с които разполагаме, се занимават преди всичко с религиозни въпроси?
Причината е, че общества като Орфеевото, подобното на него питагорейско, и въображаемото древноегипетско, за което става дума в Corpus Hermeticum, са изградени около един мистериален култ, чрез който членовете им се приобщават към божественото и получават надежда за безсмъртие.

6. Защо, съгласно някои от текстовете в сборника се оказва, че обществото на първите херметисти е във връзка с тогавашния египетски цар?
Щом са в близост до царя, от това следва, че и те са овластени. Общо казано, ако в някои религиозни общности надделее склонността към изолиране и мъчно допускане на нови хора, на тях неизбежно започва да се гледа като на общност от избрани и влиятелни лица, която обещава на членовете си светска чест и власт.

[по повод на представянето: „За Хермес-Тот-Меркурий и херметизма през античността и други времена“]

Самата дума „херметически“ и „херметизъм“ всъщност е доста чувана – тя е известна и популярна. Работата е там, и това е интересното около нея, че мнозина са я чували , но е много трудно както за повечето хора, така и за занимаващите се с античност, да разкажат какво стои зад нея, какво е значението й. Така че трябва да се опитаме полека и започвайки от първите неща, да кажем няколко думи по въпроса.

Първото нещо е, че съществуват едни текстове на старогръцки език, които може би са писани между I-ви и IV-ти в. сл. Хр.; четени през античността, познати във Византия и към края на византийската епоха вече са прехвърлени на Запад, в Италия. Преведени са на латински през XV в. и стават много модни. Вдига се голям шум около тях – първо в Италия, после и в цяла западна Европа; и това е т.нар. „Херметически корпус“. Така че той е една неголяма книга, първо написана на старогръцки език, след това преведена на латински и станала известна на Запад на латински.
Някой ще каже: „Добре, но защо някакъв си сборник с текстове с религиозна насоченост преди всичко, е станал толкова интересен за западната публика през Ренесанса? През това време е имало доста други антични текстове – и латински, и преведени от старогръцки.“

Всъщност интересът към Херметическия корпус – тази книжка, която ние сега ще представим преведена на български, за българската публика – се е дължал на това, че се е предполагало, че тези текстове са били писани някога на староегипетски в най-дълбока древност: древност дори по отношение на класическа Гърция. Мислело се е през XV и XVI в., че тези неща са били писани може би по времето на Мойсей от някой древен мъдър египтянин и неговите приближени; и че това е съдържанието на древноегипетската философия, от която впоследствие се е развила старогръцката. Ето защо тези текстове са били крайно интересни за хора, които са се интересували от гръцка философия и главно от платонизъм и неоплатонизъм – какъвто е бил Фичино от Флорентинската академия. Та съвсем накратко и с няколко думи, това е историята на херметическите текстове. Специалистите от XVII в. насам са уверени, че те са били написани на старогръцки и то в сравнително късно време, между I-ви и IV-ти в. сл. Хр.; обаче шумът около тях се е вдигнал, защото се е мислело, че са превод от староегипетски.

Защо е стихнал интересът към тях? Това е важно да се изясни и е интересно за историята на филологията, и може би, на културата. Значи до около 1600-та се е вярвало, че това са крайно древни текстове, равни по древност на Мойсеевото Петокнижие, създадени по същото време. Но около 1600-та един много авторитетен и добър филолог, Исак Казобон, швейцарец и протестант, се е занимал по-отблизо с тях; и е успял да докаже на учената публика, написвайки един трактат-коментар върху Корпуса на латински език, че не е възможно, съдейки по езика им, те да бъдат превод от какъвто и да било друг език. Има достатъчно данни, че те са написани оригинално на старогръцки; защото всеки един превод, каквото и да се прави, носи следите на оригиналния език. Примерно не е трудно, като се погледне Септуагинтата, тоест старогръцкия Стар завет, да се видят еврейските следи; човек веднага разбира, че това не може да е друго, освен превод от еврейски. Обаче при прегледа на Херметическия корпус такова нещо не може да се види. Колкото и да го оглеждаме – е отбелязал Казобон, и това наистина е така – не можем да видим никакви следи от друг език. Най-вероятно авторите на тези текстове са ги писали просто на гръцки. Вярно е, че те са били преведени още през античността на латински; даже и на коптски. Имаме преводи и на арменски език, оцелели до ден днешен – защото херметизмът е бил много популярен през античността. И след като Казобон е показал тези неща и никой не е могъл да му възрази, специалистите-филолози са престанали да се интересуват от Херметическия корпус; решили, че това е просто един филологически фалшификат. Тези неща се наричат „псевдоепиграфи“ – когато една книга бъде приписана на някой автор, съществувал или не, а впоследствие се окаже, че му е приписана лъжливо, че не е от него. Та след като специалистите се убедили, че това е псевдоепиграф, интерес към Корпуса вече не е имало в академичните среди, сред учените-професионалисти. Но не можем да не признаем, че интересът е продължил да съществува в други среди – а именно, в средите на хората, които се интересуват от окултизъм. Знае се, че интересът към някои паранауки, като астрологията примерно, никога не е стихвал, той съществува и до днес.

Като споменавате името на Плутарх: ето какво би могло да се каже по този повод. Плутарх е все пак историк: той е писал биографии на известни държавници и политически лица в класическа Гърция и в републикански Рим. Това е много начетен човек, който си посочва източниците, проследява биографиите на хората и прави от време на време някои морални разсъждения. Но на нас са ни лесни текстовете на Плутарх, защото виждаме, че той се интересува от неща, от които и ние сега се интересуваме: как примерно е живял Цезар, Цицерон, Демостен и т.н. Плутарх има и други съчинения, които са, общо казано, хуманитарни и са пак с историческа насоченост; да кажем, той доста пише за делфийския оракул, но пак пише като историк – какво се е случило с този оракул през времето. Но в херметическите текстове не е така. Херметическите автори – тези, които са писали въпросните диалози – никак, наистина никак не са се интересували от история. Те са се стремяли да разказват неща, свързани с появата на вселената въобще. Някои от техните текстове напомнят нещо от текстовете на Платон: да кажем, началото на „Тимей“ – как се е появил светът, как е бил сътворен. Говори се за откровение, което разказвачът е получил от някакво божествено същество и което му е разказало за възникването на света – как нещата са възникнали от някои начала, да кажем, от светлината и от мрака. Как е бил сътворен човекът, как той е получил тяло, и как трябва да живее оттук нататък, макар че е сътворен като дух. И едни препоръки за добър живот, които накрая ще доведат човека до безсмъртие – благодарение на това, че той ще се откъсне от телесното и ще бъде отново чиста душа. Тези писания нищо чудно да са били четени; те несъмнено са били четени много през античността, защото са в духа на т.нар. гностицизъм. Това е едно по-скоро религиозно, отколкото философско течение с много представители през първите векове сл. Хр., което се съсредоточава главно върху проблема за тялото и материалния свят. То се стреми да докаже, че е лошо това, че съществува материален свят и че хората са в тяло; и че те трябва да се съсредоточат върху своето спасение, избягвайки интереса към телесното. Това е по същество гностицизмът и в „Херметическия корпус“ наблюдаваме много следи от това умонастроение: хората се призовават по-малко да се занимават с тялото и повече да се интересуват от своето духовно усъвършенстване, вярвайки, че те по същество са душа. И може би е редно да отбележим, че това умонастроение решително се различава от християнското: тези неща, че човек трябва да пренебрегва тялото и да се насочва само към душата и само към духовно усъвършенстване, не са в християнски дух.

Така че херметизмът, който е бил много добре известен на християнските апологети и отци на Църквата, не е бил приеман от тях. А ние знаем за някои Отци, които са му обърнали внимание: да кажем, св. Кирил Александрийски през V в. доста е цитирал от херметическите автори – по някакъв повод, във връзка със своите занимания с управлението на император Юлиан. Но и други, като Лактанций, който пише в началото на IV в. на латински език и доста се занимава с херметическите текстове. Той вярва, че Хермес е древен египетски философ и казва, че тук има доста неща, на които трябва да се обърне внимание. Така че има едно колебание още в античността и още между християнските автори за това, как да се оценяват тези текстове. Някои като Лактанций смятат, че трябва да се оценяват положително, за да се каже: „Ето, и между езичниците има идея за Бога.“ Други обаче, като блажения Августин, смятат, че трябва да се отхвърлят и да се покаже, че откровението на този Хермес, който може и да е бил древен мислител и пророк, не идва от същите източници, от които идва християнското откровение; а може би идва от общуването с нечисти духове. Това мисли Августин, който също обръща внимание на херметическите текстове. Така че трябва да се има предвид, че християнските писатели, апологети и богослови са обърнали немалко внимание на херметизма и това добре се е знаело през Ренесанса и е допринесло за интереса към тях.

Това е също един препъникамък около заниманията с херметизъм и обяснението му. Защо пък тези текстове ще се приписват на Хермес? Работата е, че ние отдавна сме свикнали с образа на класическия гръцки бог Хермес, който е изобразяван много пъти в скулптурата и е познат от Омир и от много други автори. И се знае, че той е митологически персонаж, служител на Зевс, който просто се спуска от Олимп и предава неговата воля – било на хора, било на по-ниски божества. От друга страна, Хермес е водач – това е може би неговата по-сериозна функция – на душите на мъртвите към царството на Хадес. Той ги превежда дотам, това го пише още в „Одисея“ (XXIV песен).
Но все пак той е за нас един класически гръцки бог с неговия прекрасен изглед, представен в много известни статуи. Как да го свържем с това много слабо познато и трудно понятно за нас египетско божество на име Тот? Трябва да се разкаже и да се има предвид, че още в класическата епоха и още в текстовете на Херодот се твърди, че тези множество богове в тогава известния свят всъщност са едни и същи, и просто се наричат с различни имена. Та още Херодот е бил на мнение, че Хермес и Тот са едно и също божество; и че това божество първо е било известно на египтяните и после е било пренесено в Гърция.

Това схващане, че божествата са едни и същи навсякъде, доста се е закрепило в полисната епоха, преминало е в римско време, и в езическия свят се е смятало за нещо нормално. Примерно, когато Юлий Цезар отива в Галия, той си записва в своя дневник, че галите почитат Меркурий (VI,17). На него му е все едно как галите наричат своето божество; той смята, че това е Меркурий и точно Хермес. Така че един такъв човек няма да има проблем, когато попадне на текстове, в които пише, че говорителят е Хермес, но тези разговори се случват в Египет. Той ще каже: `Да, това става в Египет и това е същият този бог Хермес, когото египтяните наричат Тот.`Така че античните това не ги учудва, а ни учудва нас, които сме се откъснали от схващането, че античните божества присъстват навсякъде, и ги смятаме само за гръцки божества; и виждаме Зевс само като Омировия Зевс. Но през античността не е било така, те са смятали, че това са едни и същи божества и че Зевс не е различен от египетския Амон. Поради това те по-лесно са четяли тези книги.

[от интервю на Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 4 юни 2018]

*

Тази книга е старогръцка, или по-точно текстовете в нея са писани на старогръцки, най-вероятно някъде между II и IV в. пр. Хр. Тя е сборник, който е бил съставен някога във Византия; има го вече в XI в. и през XV в. е бил занесен в Италия, във Флоренция, където попаднал в ръцете на Марсилио Фичино, който по това време е бил вече известен като преводач от старогръцки и платонист. И когато книгата му попаднала, си казал: „Това е голяма ценност, древноегипетски текст, който е бил преведен някога на старогръцки, а сега ние ще го преведем, ще го разпространим в Италия и в Европа, и хората ще научат кои са източниците и началото на старогръцката, и следователно на цялата европейска философия.“
Такава е биографията на тази книга. Тя е някак много зрелищна; и действително, след като Фичино я е превел през XV в., около нея в западна Европа се е вдигнал голям шум и се е коментирала дълго, може би в продължение на 100-150 години. В началото на XVII в. обаче е започнало да се доказва, че тя не е древноегипетска, а е написана на гръцки през първите векове сл.Хр. Та това е „Херметическият корпус“: той е гръцки ръкопис, който Фичино е превел на латински и ето сега ние го превеждаме на български, за да се види каква е била книгата.
Тя не е много голяма, някъде към 100-150 стр.; и се занимава главно с религиозни въпроси. Текстовете са разнородни и може би не са от един автор. Във всеки случай, там се говори как е възникнала вселената и как се е появил човекът; и се размишлява, че той се състои от душа и от тяло, и че неудачите, трудностите и нещастията в живота му са от това, че твърде много се грижи за тялото си и малко – за душата. Така че той трябва да свикне с мисълта, че е преди всичко душа, може би безсмъртна; и да се занимава с нея, да се грижи повече за нейното усъвършенстване, отколкото за благополучието на тялото си. Значи те са насочени против удоволствията и по-скоро призовават към духовни занимания.
Ако става дума за антична философия, това е един много обсъждан въпрос от коментаторите на „Херметическия корпус“. И постепенно е доказано – пък и аз, като негов преводач, мога да се присъединя към това мнение – че източниците му са главно платонически. Значи авторите на тези текстове, които сигурно са били различни хора, са четяли главно Платон и са се опирали на него; а философията на Платон в голяма степен е насочена към това, да доказва, че човекът е безсмъртна душа, минаваща през различни тела. Той никога не е криел – ако се съди по диалозите му и особено по един от тях, „Тимей“ – че е бил привърженик на питагорейството или поне е имал голяма симпатия към него. А питагорейството е не само философия, но и религиозно общество, където хората са се занимавали с наука, примерно математика и астрономия, но и се е твърдяло, че човекът е душа, която минава през различни тела. Самият Питагор сигурно не е отричал, че е бил последовател на Орфей. Изглежда, че най-древната подобна религия в Европа е орфическата. И когато човек се заеме с история на европейската философия, неизменно стига до орфическия въпрос; и узнава, че големите философи на античността като Платон много са се интересували от орфизъм, от този мистериален култ, който според гърците е бил донесен от Тракия; и са изповядвали възгледи, които те самите са смятали за орфически.
Впрочем на Запад това е било известно още от античността: и винаги се е казвало, че този Хермес, древният египетски мъдрец, ако е съществувал, е говорил неща, които после са били усвоени от Орфей; и Орфей ги е пренесъл в Европа. Така че заниманието с херметизъм и заради това е вълнуващо, защото то дава възможност да се проследи мнението за това, как се е формирала европейската философия и духовност. И тази предполагаема линия на духовност (Хермес-Орфей-Питагор-Платон и нататък) е, както всеки би се досетил, някак паралелна на християнската. Тя като че ли казва същите или подобни неща, но не е зависима от Библията, а върви встрани или успоредно на християнското откровение. Точно това много е занимавало хората от християнската епоха: като се започне от късната античност, от Византия и се мине през западна Европа, а без съмнение и до днес. Хората си казват: „Дори ние да сме християни, трябва да знаем, че има една езическа мъдрост, която е стигнала до същите изводи и че тя също толкова древна като християнската.“ Защото за въпросния Хермес (който се идентифицира с египетския бог Тот, и за когото авторите на тези текстове са вярвали, че е бил човек, впоследствие обожествен) се говори, че е живял по или около времето на Мойсей. Значи по времето, когато са били написани първите текстове на Библията, този древен египтянин е говорил неща, които са близки до казаното в началото на Библията; и в това може да се увери всеки, който погледне тази книга.
Така че тя е много интересна за хора, които се интересуват от история на религиите; повече от това, отколкото от някаква систематична философия, каквато е Аристотеловата

[от интервю на Любомира Константинова за БНР, 8 юни 2018 – http://bnr.bg/hristobotev/post/100980928]

*

Евгени Зашев:
– На мен ми се струва, че тази екскурзия, която започна доц. Леков и стигнахме до Фичино, очертава някакъв тип специфични групи, в които този текст живее; и аз се блазня от мисълта, че нищо случайно не се случва и че появата на тази книга е свързана с появата на тази група, която ние представляваме тук в момента и пред която давам думата да говори на Николай Гочев, преводач и коментатор на „Херметическия корпус“. Заповядайте.

– Благодаря Ви. Първото, което не мога да избегна да кажа и смятам за необходимо да изкажа, е много голяма благодарност на Кирило-Методиевския научен център при БАН и лично на д-р Зашев, че се заеха с тази работа. Първо, това за мен е чест, тъй като това не е какво да е издателство. Аз се възхищавам от всеки издател, който се захваща да прави книги, защото това никога не може да е леко и не винаги се получават комплименти в крайна сметка. Затова съм благодарен на всички мои издатели; но пак подчертавам, за мен е много голяма чест, че един мой труд е издаден от Българската академия на науките. Не всеки би могъл да се похвали с това, а аз го пожелавам на всеки – тъй като тук сме все пишещи и превеждащи хора. Разбира се, д-р Зашев би могъл и да не прави това; той го направи от чист научен, академичен и обществен ентусиазъм, и в тази връзка бих си позволил да изкажа несъгласие с моя приятел и колега доц. Леков, който каза, че никой не се интересува от наука заради самата нея. Аз не мисля така. Напротив, всекидневно разговарям с хора, било виртуално, било очи в очи, за които вярвам, че се интересуват от знанието заради самото себе си: и нищо друго не искат, освен самото знание – за щастие. Така че в аз това нямам никакви съмнения. Това е едно, като реплика към колегите, които ме представиха; и сега ще кажа една дреболия, а след това ще се насоча към другото. А именно, че на Владимир Маринов тази книга му се е видяла много по-голяма, отколкото е била в действителност: тя не беше 600 стр. в никакъв случай, тя беше едни 300 стр., от които 110 стр. превод, така че какво остава. Беше напечатана само от едната страна на листовете, затова. Иначе книгата е хубава, аз и сега си я пазя, но не беше толкова голяма.
Сега за херметизма. Неведнъж са ме питали за какво ми е било това и всеки път съм давал различни отговори. Понякога отговорите са ми се виждали убедителни, после пък съм решавал, че не са единствените възможни. И сега бих казал следното: че още тогава, преди 24 и повече години разбирах, че това не е Аристотел, нито пък „самият истински Платон“, че не е художествена литература, каквато гърците са дали през полисния период; но реших да се занимавам с този текст. Защо? Защото исках да разбера как така към тази книга непрекъснато се поддържа интерес. Защо хората се занимават с нея, при положение, че това не е Омир, не е Платон, не е Аристотел? Това беше причината. Така че това, което бих казал сега само с едно изречение, е: имах желание да напиша биографията на една книга. С това се занимах, с биографията на „Херметическия корпус“.

И сега: покрай тази работа нямаше как да не се разбере, че „Корпусът“ е едно, а херметическата литература, дори античната, е нещо по-голямо; и че това, което преведох и сега излезе, е просто един сборник от XI в., който впрочем е изпълнен в доста античен дух. Тук виждаме по-скоро античност, повече езическа религиозна атмосфера, неоплатонизъм; тези неща, които са там, са сравнително далеч от християнството. Така че ако беше само този сборник, херметизмът никога не би се прочул толкова много. Но причината херметическата литература да се прочуе, според мен е: че в един момент тя е била включена в богословския спор през IV в. по въпроса за Светата Троица.

Защото някъде до около 300-та година ние имаме споменавания за Хермес и някакви похвали, но това, което се е говорело за Хермес, не е това, което е било възприето във Византия като най-важно. Това, което е възприето там като най-важно, не влиза в този Корпус, а е някъде другаде, в някакъв загубен текст, който е изваден от един автор, който е осъден на Пети Вселенски събор и се казва Дидим Александрийски, или Дидим Слепи. Значи според мен причината хората да се занимават в християнските страни с херметизъм е в работата на Дидим Александрийски. Защото – и това може да се прочете в Patrologia graeca, във всеки един момент – той, занимавайки се, пишейки своя трактат за Троицата, е извадил едни текстове, които е смятал, че са на Хермес Трисмегист; и ги е цитирал, и от тях излиза, че Хермес Трисмегист е знаел за Светата Троица. Това Дидим Александрийски го пише в своя текст, след това го повтаря – да кажем, 50 години по-късно – св. Кирил Александрийски, по друг повод, когато пише за Юлиановото управление: и дава същия цитат от Дидим. След това същият този цитат се повтаря многократно и накрая се записва във „Суда“: а „Суда“ е нещо много важно, това е върхът на византийската ученост, както езическа, така и християнска. И от този момент всеки във Византия, а и извън Византия, е можел да погледне там и да прочете, че Хермес е знаел за Светата Троица. Ето какво пише там:
„Хермес Трисмегист. Този беше египетски мъдрец, разцветът му беше преди Фараона.“ „Фараона“ – онзи, с когото са говорили Мойсей и Аарон: преди него. „Беше наречен Трисмегист, защото говореше за Троицата, и че в Троицата имаме един Бог.“ И цитира (това е цитатът от Дидим Алексндрийски): „Имаше мислена светлина преди мислената светлина и винаги е била, ум светъл на ума. Не е имало нищо друго, освен неговото единство; и дух, обхващащ всичко.“
Тук виждаме изказана, не може да се спори, догмата за Троицата. Сега, какво си мисля аз: че подобно на „Сибилинските книги“, това е било написано от християни. Било е приписано на Хермес, след това е взето от Дидим, възприето е от Кирил Александрийски и е отишло в „Суда“. Тук ни се казва, че езичниците, като се започне от древния Египет, са знаели каква е догмата на християнството. Ето защо именно това нещо се възприема и през Ренесанса. Вдъхновението на Ренесанса идва в известна степен от това, че: „Ето сега ние като хуманисти, като такива учени, ще докажем, че светлината на разума, истината за Бога може да се постигне и по друг пък: не само по пътя на Писанието и на светите Отци, но и с чисто човешки разум; че Бог дава и на езичниците да научат за Него.“ Точно така са искали да мислят платонистите като Фичино. Фичино никъде не казва: „Аз съм езичник“. Та тези хора изглежда казват: „Ние сме християни, но освен това ние твърдим, че и езичниците, ако са искали, са могли да имат не просто мъглява идея, а точно знание за Бога – и даже са го формулирали.“ Разбира се, това убеждение има опора в Писанието, а именно в апостол Павел, който в „Послание до Римляни“ казва, че на хората им е даден вътрешен закон, така че и сами – даже и без Писанието – биха могли да постигнат основните истини за Бога, дори конкретно. Така че това е причината да се говори толкова много за херметизъм в Европа: че той е усвоен от християнската мисъл и по-точно, от християнската апологетика. Та аз мислех доскоро, че важната личност в този процес е Кирил Александрийски; но като се разрових наскоро, установих нещо ново: защото човек все научава нови неща, дори по най-съществените въпроси. Значи това е бил Дидим, през IV в., в рамките на спора с арианите.
Сега въпросът за това, защо херметизмът изглежда толкова близо и така свързан с онова, което наричаме „окултизъм“. Ако се говори за тайни науки и за окултност, то не винаги става дума за нещо много лошо, а просто за едно знание, което или е недостъпно за повечето хора, тъй като е много трудно, или пък не бива да се споделя с мнозина по различни прични: примерно защото не са подготвени и могат да злоупотребят с него. И тъй като се е приемало, че онази група около Хермес – а то си е така, ако се съди по диалозите – е била много малка, те са били няколко души и тяхното знание си е останало там, някак закодирано после и с йероглифите, то излиза, че те са били окултисти. И поради това да бъдеш „херметист“ най-напред е означавало просто, че си последовател на Хермес; но покрай тази мисъл, че това е едно много малко общество с много голямо знание, „херметист“ е започнал да се превръща в синоним на „окултист“.

(от видеозапис на Боил Мусев при представянето на превода на 7-ми юни, в КМНЦ)

Нике

Елинизъм

1. Гърци и римляни

– Всъщност периодът, който предстои, е наистина много интересен. Досега имахме полисна литература и като изключим легендарните варвари, всичко беше локално гръцко.
– Местно и автентично. По традиционна рецепта, като киселото мляко от Родопите.
– Именно. Въпреки приключенията на Пир из Италия и Сицилия, а после превземането на Сиракуза и Първата македонска война, Рим в културно отношение остава terra incognita, далечен авзонийски запад. Обаче от средата на втори век, след сриването на Коринт, нещата се променят драстично. Имаме делегация на гръцки философи в Рим начело с Карнеад, Полибий заминава там като заложник, Панеций също влиза във връзка със Сципионовците и останалата местна интелигенция.
– Да, тук трябва да се търси началото на гръко-римската литература. Аз не обичам много латинизмите, но думата „конвергенция“ сега изглежда съвсем на място. Римляните напредват на изток, разрушават границите между дотогавашните държави, като целта им е обединение на териториите около морето, тоест съединение на бреговете му в една държава.
– Морето, което Платон нарече „залив на Атлантика“.
– Да. И същевременно гърците се възползват от това, за да вървят на запад и да разпространяват гръцкия език, книжнината и някои свои възгледи също така успешно, както след Александровите походи на изток, които са били победни за тях. Оказва се, както е забелязал Хораций, че ти можеш да загубиш една война с мечове, и същевременно да я спечелиш с мастило и хартия.
– Аз затова всеки път казвам, че Рим е един от елинистическите центрове. Това е факт, но с него трудно се привиква, защото езикът е различен.
– И защото имаме инерция на историческото мислене, четене на историята от бъдещето към миналото. От тяхна гледна точка Рим не е бил кой знае какво, просто една нова военно-политическа сила, каквито до този момент е имало много. И с неясно бъдеще. Но от наша, или по-точно от новоевропейска гледна точка, положението е друго: Рим е предопределен за господар на Средиземноморието, после той става държава-богоносец – единствената християнска империя на земята. После започва и спорът кой е истинският Рим – папският на Запад или гръко-славянският на изток. Поради това е неизбежно на Рим да се гледа като на нещо изключително, което той през II век пр. Хр., въпреки всичките си успехи, не е бил.

2. История и литература

– И така, елинизъм. Какво знаем за него?
– Разпространяване на елинството, както личи и от думата. Завземане на територии, основаване на нови градове.
– Унищожение на източната опасност. С персите е свършено, вся власт македонцам.
– Много войни. Уж си разпределят териториите, но не съвсем и започват междуособици, които никога не свършват, чак до римско време.
– Докато дойде римлянинът да въведе ред. Впрочем кога свършва елинизмът? Със самоубийството на Клеопатра?
– Наистина краят на елинизма има отношение към експанзията на Рим. Затова първата крачка е победата им над Филип V към 190-та, когато става ясно, че македонците не са им равностойни. После идва унищожението на Македония като държава и след това разбиването на Ахейския съюз. Това са три събития през II в.; впрочем и разрушението на Картаген не е без значение, макар че става на запад. Защото то освобождава силите на римляните, така че всичко да се насочи към източния фронт.
– Направо като немците през ВСВ. При това с по-голям успех, защото я няма атлантическата опасност.
– И православната империя, макар дегизирана като комунистическа.
– Наистина краят е присъединяването на Египет. Впрочем персите никога не са били побеждавани напълно, просто е разрушена световната им империя. След време на тяхно място идват арабите и това става малко след края на нашия период, през VII в. А иначе литературата, която ни интересува тук, завършва със Страбон. След това вече минаваме към Рим – доколкото той има отношение към гръцката литература.
– Като изключим езика, това е просто още един гръцки град. При това голям.
– Но откъде ще започнем? То не е като класиката, там е ясно: първо епос, после лирика, после останалото. А тук всичко е наведнъж.
– Точно така. През елинизма има всичко, освен трагедия – говоря за оцелялото, разбира се. И реториката липсва. Затова казвайте, каквото ви е известно.
– Историография. Тук е Полибий, моят любимец. И доста други.
– Диодор. Полезна книга, трябва да се преведе.
– Има комедия. Менандър и разни малки форми, които пак са комически.
– И други малки форми, които са пасторални, буколически. Там е Теокрит, който е сложен, не може да бъде поставен в един жанр. Наричат го идилик, но някои от нещата му са комически.
– Има наука. Филология най-вече, но също математика, астрономия и механика, както е при Архимед.
– Това вече отива към технологията и не ни засяга много. Географията е интересна, защото добрият географ разбира от всякакви науки, като Страбон.
– Философия също. Да не я забравяме. Повечето неща са загубени, но все пак има нещо – Епикур, фрагменти на стоиците.
– И сведения за кинизма. Впрочем много неща за философията се знаят от Цицерон, той е отличен източник.
– И Теофраст е философ. И той е от тези, които не могат да бъдат определени. Има ботанически трудове, метафизически фрагменти, а освен това „Характерите“, които са отлична литература.
– Ами епосът? „Аргонавтиката“ на Аполоний.
– Да, малко остана да я забравим. Има и разни особени книги, като „Александра“ на Ликофрон, „Феномените“ на Арат и други, които са мъчни за четене.
– Химните. Скучни са, но ги има – тези на Калимах.
– Епиграмата. Тя е лирика и затова е трудна за обсъждане, обаче има много хубави неща.
– Добре. Изглежда, че споменахме необходимото…

3. Епосът. „Аргонавтика“

– Наистина, моделът за навлизане в литературата е зададен от класиката: търсим епос, лирика, драма и после от прозата – историография, философия и реторика. Но всяка епоха носи нещо ново. През елинизма имаме науки и разни особени видове, които показват изменения в културата, примерно идилията е такова нещо. Защото през класиката никой не се е сещал да се наслаждава на живота сред природата, та да мечтае да стане овчар или козар.
– Е как, ами Сократ и Федър, които лягат на сянка под платана при ручея? Това е като начало на туризма, да излезеш на зеленина извън прашния град.
– Така е, Платон е неизчерпаем. Така че вече можем да започнем поред. Кое да е първото?
– Аз искам да разкажа за аргонавтите.
– Добре, значи започваме с епос. Слушаме.
– Те са едно поколение преди Троянската война, значи са бащите на онези герои – тоест, някои са им бащи. Като Пелей, Теламон…
– Синът на Язон също е леко замесен в Троянската война. Купува поробени от Ахил троянци, после ги продава обратно в Троя на по-добра цена.
– Съвсем вярно. Наистина, той купува от Патрокъл един Ликаон, син на Приам, после някой го откупува, но накрая Ликаон загива, Ахил го убива в XXI-ва песен.
– Те се събират в Йолк, защото Язон трябва да извърши подвиг, да донесе Златното руно. Това е поискано от Пелий, който се боял от него, защото му предсказали, че ще бъде детрониран от човек, който ходи само с един сандал. А Язон така пристигнал в Йолк. И построяват кораба, архитектът му се казва Аргос, той е научен да прави кораби от Атина. Поканват Орфей; май се казва, че Язон лично отишъл да го помоли да участва. В Либетра, където Орфей царувал.
– Над бистонидите. Има една много хубава епитафия за Орфей, където се казва, че на гроба му плачели безбройни руси бистониди, и ръцете им били татуирани.
– И други известни герои е имало, най-вече Херакъл. Там наистина често се говори за Орфей, как първо изпълнил една песен за възникването на света, после помогнал корабът изобщо да потегли, после се намесвал с песните си, когато е било необходимо – при минаването на Симплегадите и при сирените. Но да, те пътуват и спират за известно време на Лемнос, там ги приема Хипсипила, царицата на жените, които живеят сами, без мъжете си.
– Една година почивка.
– Да. След това продължават, минават Хелеспонта и Босфора – там трябва да са били Симплегадите – разговарят с пророка Финей, който им предсказва по-нататъшния път, и после се движат по малоазийския бряг до Колхида.
– Все пак интересното е оттук нататък. Дотук е по-скоро хроника на пътуването с разни бегли препратки към Омир – изброяването на героите, престоят на Лемнос, който е като този на Одисей и хората му при Кирка.
– И тук някому се ражда син, както и там.
– Въобще „Аргонавтиката“ е пълна с география и етнография и на моменти е по-скоро като историческо съчинение преди Херодот – не че знаем какви са точно, но нищо чудно да са били такива – авторът казва откъде се пътува и какви са названията на местата и обитателите им. Но от пристигането в Колхида това се променя, защото започва разказът за срещата на Язон с Медея.
– И все пак, ако го разбием на части, ще се види, че няма новини. Медея прилича на Федра от „Иполит“, а цялата случка е просто още едно открадване на жена, като това на Елена и предшественичките й. Много често се говори за сцената с Афродита и Ерос, когато тя го кара да иде при Медея и да я влюби в Язон. Но това го има в Омир: то е най-напред като изпращане на вестител или някакъв бог, който да свърши някаква земна работа – както Хермес отива на земята, за да охранява Приам, докато откупи тялото на Хектор, и много такива. После Сънят, когото Хера изпраща да приспи Зевс, е персонаж, подобен на Ерос – малко богче, може би подобно на дете, на което се предлага подарък.
– Ама на Съня не му предлагат топка, а жена. А на Ерос топка, това е ново.
– Може да се сметне за награда като на състезание – триножник или брадва, а за Ерос е друго, защото на него не му трябват такива инструменти.
– Но можеше да получи лък.
– На Съня му предлагаха столче. И когато казва, че го е страх от Зевс, тогава Хера му обещава Харитата.
– Все пак не съм чувала преди това Ерос да е бил представян като момче с лък, и изобщо Афродита да има такъв син. Нали в Хезиод Ерос е стар като Хаоса и Земята, пък после в „Пирът“ нищо определено не се казва какъв е.
– Агатон казва, че е красив, с меки крака.
– Е, тези измислици на сътрапезниците не могат да се смятат за общоприети митове. И това, че Ерос бил син на Порос и Пения, си е измислено на място, къде другаде го има.
– А пък аз като слушам всичко това и си мисля за Вергилий. Тази история в „Аргонавтиката“ по всичко прилича на отношенията между Еней и Дидона. Само дето Язон взима Медея, а не я оставя сама, тогава сигурно и тя би се самоубила.
– Та те пристигат в Колхида, Еет ги посреща и става ясно какъв подвиг трябва да извърши Язон, за да вземe руното. През това време Медея го харесва и с посредничеството на сестра й се срещат – и тя му дава магически мехлем, за да стане неуязвим за нападения, и изобщо да придобие сила. И му обяснява какво да прави, когато от драконовите зъби израстат бойци. И всичко минава добре, но Еет се разгневява и не се съгласява да даде руното, както е обещал. Медея и Язон се срещат тайно, тя упоява дракона, открадват руното и потеглят. Колхидците разбират какво е станало и братът на Медея тръгва да ги преследва с кораб. Те пресичат Черно море и навлизат в устието на Дунав.
– Не се знае в кой ръкав на делтата.
– Да. Те не са толкова известни като нилските. И после?
– И пътуват по Дунав, а после завиват по един от притоците му и излизат в Адриатическо море.
– За който не знае география и това е възможно.
– О, те правят този фокус още веднъж по-нататък. Навлизат в Италия през По и след това се прехвърлят в Рона.
– С делтаплан или балон би могло. Само че на следващото място трябва да ги чака друг кораб.
– Античността винаги е мислела за пътуване и по въздух. Има безброй примери. Първо Икар, пък и Фаетон, полетите на боговете в „Илиада“.
– При тях обаче има опция да се превърнат в птици.
– И Лукиан лети. Право нагоре с кораба си и достига до Луната…

4. Александрийските учени

– Като чуя за александрийските учени и си представям научен институт, академия. Но не като тази на Платон, а друго – 5-6 етажен блок с коридори, лаборатории с отворени врати и професори със сериозен вид и бели престилки. И библиотеки.
– Може да е комплекс от блокове. С градинки между тях, езерца с фонтани и пейки за сядане и размисъл.
– И фонтаните не работят, тъй като са повредени от години, а учените не забелязват това, защото са заети с мислите си. Пък и академията няма пари да плаща на техници за поддръжка.
– Да не навлизаме в битовизми. Наистина, ученият е човек, на когото не му е до поддържане на такива машинки, защото той се задоволява с най-необходимото и дори с по-малко. За него главното е да стигне до откритието; и да разкаже за него.
– Те са били и поети. Ученият знае, че видимото е преходно, той устройва един устойчив свят от думи, формули и звуци.
– Може би главното е филологията. Всъщност те са били филолози в най-широк смисъл, значи любители на слова; и затова всичко е започнало със събиране на книги.
– Птолемеите са били щедри, а Египет е богата страна. Но тук някак още в началото се усеща духът на Аристотел. Има интерес към енциклопедизъм и четене, за да се поставят изследванията на здрава основа. И тъй като Александър е учил при Аристотел, неговата школа е станала образец на Музея. Защото Александрия е все пак македонски град, а Птолемеите и Аристотел са македонци.
– Това не ми е идвало на ум. Наистина, сякаш има някакво противостоене с Платон и изобщо с гръцкия начин да се прави философия – устно и в диалог.
– Значи думата „Музей“ е добре избрана и няма да наричаме мястото „академия“. „Музей“ не е по името на Орфеевия ученик, а означава „място на музите“, които пък са пиериди, тоест македонки. А Калиопа е майка на Орфей. Значи институцията ще въплъщава тракомакедонския дух и северния подход към знанието, в който има повече точност. И още нещо: тези хора не преподават много, имат малък брой ученици, които са им по-скоро като сътрудници.
– И все пак заниманията там не са били само филологически. Развивала се е астрономията и покрай нея природо-математическият дял на знанието.
– Географията примерно. Но човек захване ли се с география, той започва да говори за градове и население, и пак се връща към историята, и оттам – към книгите…

5. Стоицизъм

– Добре, тогава хайде да кажем нещо за стоиците. Според мен те като личности и лидери нищо интересно не са били, обаче имат книги и доктрина – тоест имали са, тъй като първата по-голяма стоическа книга, която е останала, е тази на Епиктет.
– Точно така. И е показателно, че тя дори не е написана от него, а от Ариан, който го е слушал. Значи едни пишат много, а книгите им изчезват, а други нищо не пишат, но казаното от тях оцелява.
– И все пак Сенека е стоик и е по-ранен от Епиктет. Макар и латиноезичен, но щом сме приели, че латинската литература е част от гръцката…
– Очевидно трябва да се спомене прочутата тройка: Зенон, Клеант, Хризип.
– Те се занимават с интелектуалното възприятие. Интересува ги какъв е механизмът на мисленето и затова измислят нови термини в тази област – за разбиране, схващане, понятие, съдене. Така че гръцкият след тях доста се променя и когато човек ги чете, сякаш се намира на чужда територия: очевидно това не е езикът на Платон и Аристотел. Това се вижда съвсем ясно при интелектуалстващи автори като Полибий: защото той иска да бъде като един нов Тукидид и затова отделя място за общи разсъждения по адрес на човешката природа и причините за събитията. И тук му проличава, че е чел стоиците.
– Освен това се занимават с физика и по-точно с космология. Тяхна е теорията за космическите цикли, при които всичко е предопределено; всеки космически цикъл завършва със световен пожар, а след това от оцелелите семена, наречени семенни логоси, светът се възражда отново какъвто е бил, до подробности: включително с раждане на същите хора и повторение на събитията от живота им. Това е крайност и може би само Зенон е мислил така. Но общо взето те отричат, че човек може да промени съдбата си, а смятат, че свободата му се състои в това, да приеме ставащото без да роптае.
– Това го има и при марксистите. Те казваха мъдро: „Свободата е осъзната необходимост“, което изглежда да е взето направо от стоицизма.
– Да, защото според тях историческият процес е предопределен и неизбежен. Каквото и да правиш, комунизмът ще се случи, от теб зависи само изборът: дали ще се присъединиш към партията и движението, или ще се противопоставиш като реакционер или ревизионист. Борбата им е за просвещение и при нужда – за изтребление. Защото от една страна има заклети врагове на движението, като едрите капиталисти и Църквата, които просто трябва да бъдат премахнати; а от друга, пролетаризирани или обречени на пролетаризиране маси, които трябва да се подготвят за бъдещето и да се осъзнаят класово. Тъй като по света има още доста работници, селяни, пролетарии и интелигенция, които продължават да са пленници на буржоазната идеология и църковното мракобесие.
– Вярно е, че комунистите си послужиха с пророчеството за края на историята, защото действаха в един отдавна християнизиран свят. Но това беше само преструвка; защото тяхната космология и метафизика е много по-близка до елинистическата, отколкото до християнската. Те вярват, че има безкрайно много светове и че времето също е безкрайно; което значи, че и да победи комунизмът, това ще е временно, защото няма причина човечеството да е вечно. Те нямаха смелост да изградят непротиворечива картина на света, защото задачата им беше практическа – да съсипят Църквата и да разграбят християнските страни, пък после ще видим. Бяха еретици, но и разбойници, напълно подобни на кръстоносците от XII-XIII век. Целият им грандиозен план се разстрои покрай прогонването на Троцки и сталинизирането на СССР: държавата, вместо да се разглоби и разпродаде, остана цяла и още по-влиятелна отпреди. А Църквата преживя всичко това.
– Добре, но това вече не е стоицизъм. Хайде пак да се върнем към материала. Нещо за Клеант?
– Той е автор на един химн „Към Зевс“. Малко в духа на казаното от Есхил: „Зевс! Или както и да се казва той…“ Тук става дума за универсален бог, много повече от Омировия олимпиец, който се отнася с хората така, сякаш са актьори в представление. Изобщо ми се ще да кажа нещо за универсалния дух на стоицизма. Те имат едно сериозно послание и то е, че хората са равни независимо от произхода и социалното си положение… (18-ти)

6. Епикурейство

– От Епикур са останали малко неща. Има три писма, като две от тях са по естественонаучни въпроси и не са твърде интересни; и едно, където се излага нравствената доктрина, то е по-достъпно. Освен това за епикурейството може да се съди и по Лукреций.
– И по Лукиан, който казва, че когато епикуреецът пристигнал на пиршеството, стоиците му обърнали гръб като на някакъв прокажен или отцеубиец .
– Всъщност интересът към епикурейството донякъде се дължи на това, че то е скандално. По това си прилича с кинизма, както и по други неща също.
– О, те са твърде подобни. Всъщност епикуреецът – това е киник, на когото не му се живее на улицата. Мисля, че когато се обсъжда елинистическата философия, е уместно да се използва англицизмът „таргет групи“. Просто всяка от тези школи се насочва към някоя прослойка на обществото или специфичен вкус и темперамент. Ако си бедняк и чужденец без жилище и пукната пара, нищо не ти пречи да станеш киник. И това е къде по-добре, отколкото да си просяк или клошар, защото се обявяваш за философ и хората те гледат с интерес и даже с уважение: „Ето, този се е отказал от житейските удобства и еснафските предразсъдъци, живее свободно и говори каквото ще“.
– Това за таргет групите според вкуса и възможностите не е лоша идея. Изглежда най-трудно да си скептик, защото това изисква голямо интелектуално усилие. Тъй като това, което те отличава, не е начинът на живот или някакво нравствено послание, а съмнението. Но ти не можеш просто да кажеш „съмнявам се във всичко“ и край. Трябва да търсиш доводи срещу твърденията, а това иска доста работа.
– Епикурейството е философия за страхливци и ленивци. Там главният апел е да не се обвързваш с нищо и да избягваш всеки риск. За да си епикуреец първо трябва да имаш един приличен доход, иначе как ще поддържаш умерения си начин на живот и приятелската компания. Това ще рече, че хем икономически си интегриран в обществото, хем си извън него, защото един от принципите е да не се заемаш с никаква обществена работа, включително да не се жениш. В това отношение киникът е много по-честен – и той не заема никаква позиция, но поне живее като куче и преживява ден за ден. Стоикът пък приема всички задължения, които животът му налага, но не лъже и не бяга от страдания, ако цената за това е безчестие. Епикуреецът първо обявява, че душа не съществува, а само усещания, и следователно няма опасност тази душа да бъде наказана след смъртта заради безобразията си преди това; освен това смъртта не е страшна, защото за нея няма усещане, а реално е само това, което усещаме. Но неприятните усещания не са проблем, защото са или продължителни, но леки, или тежки, но краткотрайни. Дотук всичко е наред, но защо тогава ни се препоръчва да бягаме от болки? Значи тук има противоречие в самите принципи. От една страна болката се пренебрегва, а от друга се настоява тя да бъде избягвана на всяка цена. Така че епикуреецът е човек, който прекарва целия си живот в това, да уверява сам себе си, че не е толкова зле, колкото му изглежда. Напълно сигурно е, че има по-красиви начини да прекараш единствения си и не много дълъг живот на тази земя.
– Като те слушам, винаги се чувствам като един овчедушен лицемер и нищожество, и ме е срам от самия себе си…

7. Кинизъм

– Всъщност киникът е загадка. Около тези хора винаги е имало неяснота: дали това което правят, е прекалено лесно или пък крайно трудно.
– Киникът е аскет. Разбира се, че делото му е трудно, рисковано и изтощително: най-напред с това, че се излагаш на грубостите, подигравките и насилието от страна на всички. Затова киникът носи тояга – за да се брани.
– Киникът прилича на стоика с това, че влага цялата си надежда във водещото начало на ума, способността да различава добро от зло. Уличният и кучеподобен начин на живот при него е само външност: в действителност той удържа пълен контрол върху мислите и поведението си. Когато нагрубява някого, това не значи, че го ненавижда или иска да го оскърби: той просто го изпитва. И като се излага на произвола на минувачите, с това също ги изпитва – доколко са годни да се въздържат от насилие и обиди, при положение, че могат да ги вършат безнаказано.
– Има и още нещо. Киникът говори и върши неща, за които останалите само мислят, но не смеят да произнесат или да ги направят пред други. Разбира се, не става дума за нещо престъпно или вредно, а просто за неща, които се смятат за „неприлични“. Но неприличното не е зло. Та като върши и говори такива неща, киникът напомня, че безчестието не е в това, да си беден, грозен или грубоват в речта и поведението си, а в това, да лъжеш, грабиш и насилваш. Затова казва, че се държи като животно: защото животните не вършат зло, а само действат според природата си. Така че ако човек се държи според природата, той няма да е зъл. Злото идва от желанието да имаш повече от нужното и да го имаш с измама. Та с поведението си той казва: ако не можете да сте по-добри от животните, поне не бъдете по-лоши.
– Тук има стремеж към разширяване на свободата. Киникът показва, че ти можеш да дръзваш с думи и дела така, както повечето хора не могат, и пак да си жив и да не причиняваш зло. Може да се каже, че и тук имаме борба със страха, но не престорена, както е при епикурееца, а истинска. Той е по-смел и от стоика, защото онова, което стоикът проповядва с думи – че всички са равни, независимо от положението си, киникът го показва на дело и си рискува живота всеки ден.
– Сред киниците е имало и жени. Това е, защото тази философия е практическа, а не умозрителна. Аз примерно не съм чувал за стоички, епикурейки или скептички, обаче кинички има: споменават за една Хипархия.
– Да, приятелката на Кратет. Четох за нея в Диоген Лаерций. Била от доста заможно семейство, но казала, че ще се омъжи само за Кратет и никой друг, иначе щяла да се самоубие. И близките й се изплашили и я оставили да иде с него.
– Киникът никога не е изчезвал, той само се явява в различни облекла. Забележително е, че още в „Одисея“ се показва разликата между истинския киник и баналния просяк: това са Одисей и Ир. Защото Одисей се преструва на изпаднал бедняк и така изпитва женихите; при това се казва, че го прави по внушение на Атина. А в действителност той е по-мъдър от всички тях взети заедно, а и по-добър воин.
– Точно така, но същевременно има и фалшиви киници, които са просто едни лакомии и шутове.
– Е да, както има лъжемонаси. Мъчно е да разбереш кой какъв е от пръв поглед. Всеки навлича някакво облекло, а какво има в душата му – само Един знае… (20-ти)

8. Скептицизъм и хедонизъм

– Свидетелствата за тогавашния скептицизъм са много късни. Не съм сигурен, че има нещо съществено извън Секст Емпирик.
– Да, и като прибавим Пирон, това са всички скептици, за които съм чувала.
– Но скептицизмът е нещо доста по-старо от Пирон. Първо, има го при Платон, тоест там е засвидетелстван. Например диалогът „Парменид“ е скептически: показва се, че не може да се докаже съществуването на идеите, а също и на едното, което е тяхна основа и източник.
– Тежка философия.
– Точно така. Излиза, че ако човек разчита само на разсъждения, той трябва да се усъмни в първоосновите на битието; и ако вземе насериозно невъзможността да ги докаже, ще трябва да се усъмни и в собственото си съществуване.
– Но не за всичко следва да се търси доказателство, казва Аристотел.
– Да. Освен това от „Федон“ става ясно, че колкото и да искаме да докажем безсмъртието на душата, не можем: иначе приятелите на Сократ нямаше да плачат след изпиването на отровата, а щяха да се веселят. Някъде по това време Горгий също е показал, че за съществуващото не може да има доказателство.
– Ами Зенон? Не онзи от Китион, а другият. Нали той беше показал, че и движение не съществува, или поне трябва да го приемаме само на вяра.
– Значи е ясно, че апоретичното философстване е започнало далеч преди Пирон. Събеседникът или слушателят бива поставен в недоумение: показва му се, че най-важните неща не подлежат на доказателство, а следователно и останалите. Тогава откъде се взима знанието и как си позволяваме изобщо да правим нещо? Затова скептиците се разграничават от догматическите философи: не че ги отричат, а просто казват, че философ не се става като наизустиш лекциите на преподавателя си. Първо трябва да има задаване на въпроси и опровергаване на прибързаните отговори. Сократ е правил точно това, с цел да покаже как се навлиза в истинската философия.
– Но как самият скептик обяснява защо прави това, а не онова? Щом всичко е съмнително?
– Всичко е съмнително за сухия разсъдък, но не за разума, който включва съвестта и чувствата. Например за самите впечатления съмнение няма; никой скептик не отрича, че нещо може да е приятно или неприятно.
– Значи скептикът може да стане хедонист. Ето една школа, която щяхме да забравим.
– Ами тя и не заслужава много внимание. Това е просто вид епикурейство, макар епикурейците да го отричат.
– Не е точно така. Хедонистът стои по-близо до киника и стоика, отколкото до епикурееца. Защото епикуреецът уверява, че щастието му е основано на безстрашие, което не е вярно, защото той се бои от болката и от всяко страдание. Докато хедонистът обявява, че смисъл на живота е удоволствието и че може да намери удоволствие във всичко. Значи първо се осмелява да изкаже нещо, което повечето хора правят, без да го казват; и второ, не хленчи пред болките и бедите. Така че той пренебрегва хорското мнение като киника и приема съдбата си безропотно и мъжествено като стоика.
– Мислех, че ще се обявиш срещу хедонизма още по-твърдо, отколкото срещу епикурейството, пък то излезе обратното.
– Така е, защото нямам нищо против удоволствието като такова, а само срещу лъжата и безгръбначието. Ако някой каже, че живее за удоволствие и наистина се държи така, няма да го упрекна. Само че това е много по-трудно, отколкото изглежда, тъй като такъв човек веднага ще си навлече гнева на лицемерите, които правят същото, но не го признават. Защото това, което най-много ги ядосва, е да се говори истината… (21-ви)

9. Реториката. Дионисий Халикарнаски

– Та за Дионисий казвам, че е преди всичко ретор. Той се интересува от класическа атинска реторика – от Лизий до Демостен.
– Че то друга има ли? От Горгий по негово време сигурно вече нищо не е имало. Разни Тразимаховци и Хипиевци май нищо не са оставили като речи. Всички оратори, от които може да се прочете нещо и си струва да се говори, са атиняни.
– Така е, но въпросът е защо му е на човек да се занимава с тези текстове. В тях става дума за въпроси на деня, особено при съдебните речи. Ако пишеш история на класическа Атина, тогава ще ги четеш, но за какво друго?
– Явно заради езика. Дионисий е атицист.
– Така мисля и аз. Работата е в това, че на гръцкия от V-IV в. тогава вече се гледа като на класически език, и то не на кой да е гръцки, а точно на атическия. И той се поставя в основата на филологическото образование: а то по онова време включва граматика и реторика, по-малко поезия и история, и още по-малко други неща.
– Е, значи като класическата филология днес.
– Да. Защото учещият човек от класическата епоха няма да чете реторика, нито история, тъй като по негово време тези жанрове едва са възниквали; а ще чете Омир. Колкото до родния му атически или йонийски, той за него не е класика, а всекидневие, значи по-нисък стил. Затова трагиците не пишат като Лизий или Тукидид, макар да са почти на техните години, а пишат на дорийски; или пък на атически, но с много архаични думи – защото представят нещо, което тогава се е смятало за класическа древност. По същия начин е и през I век пр. Хр. Гърците от онова време вече не говорят като Платон и Демостен, но пък това, което учат, трябва да е класическо; и се приема, че класическото е може би в ораторството и Тукидид, чиито герои непрекъснато произнасят речи, при това на чист атически.
– Да. Затова „Историята“ на Дионисий е пълна с речи – защото той следва Тукидид.
– Така че това е времето, в което възниква цялото европейско класическо образование. То е основано на гръцкия и гръкоезичната проза от V-IV в. и всичко друго се съотнася с него съгласно мнението на хора като Дионисий и съвременните му римляни, примерно Хораций. Според тях Лизий, Тукидид, Платон, Демостен – това е центърът, златният гръцки, „класическата класика“; докато Омир е благородната древност, която също е добре да се почита и познава, но не е много актуална. А пък лириците са едни приятни и забавни хора, могат да се четат, но не са класици. Същото се отнася и за трагедията, тъй като тя не е проза и се отпраща било към Омир, било към лириците. За комедията няма какво и да се говори, тя е евтина и вулгарна работа, развлечение за тълпата.
– Ами латинският, римляните? Те съвсем ли не са класици?
– Ни най-малко. Никой никога не е смятал римската литература за класическа; от самото начало се знае, че тя е имитативна. И това въобще не се променя от факта, че Западът остава латиноезичен и че университетското образование почти до средата на XX в. е главно латиноезично, а живите езици там са в обращение само заради неуките студенти. Латинският през цялата си история е бил средство за разпространение на високата гръцка литература сред незнаещите гръцки. Ако класическата филология и въобще образованието бяха на висота, днес целият свят щеше да пише и говори на гръцки като Демостен. Поне така мислят атицистите… (22-ри)