Архив на категория: история

кариат

Старогръцката литература в Римската епоха 2020/2021

Старогръцката литература в Римската епоха

2021/2022

Магистърска програма
„Класически езици и антична литература“

Лекция I

(25 октомври, 2021)

Полибий

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

Написал е „История“ (ἱστορία καθολική) в 40 книги, отнасяща се до случилото се в средиземноморския свят в продължение на 53 години: от ол. 140,1 (220 пр. Хр.) и началото на втората Картагенска война, до победата над цар Персей и разрушението на македонското царство (ол. 153,1; 168 пр. Хр.).
Първите две книги са като въведение. Говори се за превземането на Рим от галите начело с Брен (ол. 98; 388-385 пр. Хр.), първото прехвърляне в Сицилия и други събития преди началото на втората Картагенска война.

Фабриций:
„Предполага се, че целият текст на „История“ е бил ползван от Никифор Вриений (XI в.). Днес е останало не много повече от първите пет книги. Има откъси от VI до XVIII. Според Казобон те са част от извлечението, което е правил М. Брут преди битката при Фарсал“ (III, стр. 754-755).

Оцелели са откъси от XVIII до XXXIX кн. Някои книги са загубени изцяло или от тях са останали съвсем малки фрагменти – XVII, XIX, XXVI, XXXVII.

2. Източници за Полибий и произведенията му

Самата „Всеобща история“
Статията в „Суда“
Различни изказвания на антични автори

3. Животът на Полибий

Роден е в Мегалополис в Аркадия (ол. 143,4; 205 пр. Хр.). Баща му се казвал Ликортас – бил военачалник на Ахейския съюз. Покрай него още от млада възраст е сред приближените на Филопоймен.
Избран да участва в пратеничество до Птолемей Епифан (ол. 149,4; 181 пр. Хр.); предложен за командващ конница в ахейските сили преди последните сражения между римляни и македонци.

След 153 ол. (168-165 пр. Хр.) отива като заложник в Рим заедно с други ахейци, заподозрени в бунтовничество (rerum novarum). Става близък със Сципион Африкански Млади, с когото бил в Африка и присъствал на разрушаването на Картаген (ол. 158,2; 147 пр. Хр.). Скоро след това вижда как Л. Мумий разрушава Коринт.
Участва в изработката на ново законодателство за ахейските градове и се стреми да ги помири с римляните (които се вслушват в съветите му).

Бил в Египет при Птолемей Фискон. Пътувал из Галия, Испания, прекосил Алпите и моретата : така че, когато пише история, да не прави грешки поради непознаване на местата (в което той самият упреква Тимей).
Умрял на 82-годишна възраст (ол. 164; 124 пр. Хр.), след падане от кон.

4. Дейността му като историк

Планът на „История“ и методът на историографията.
Съобщенията и размислите му се отнасят не само до историята на Рим, но и до тези на Картаген, Ахея, Македония, Сирия, Египет, Понт, Кападокия.
Знаел е латински и е ползвал документи, препоръчани му от Сципион и пазени в Капитолийския храм. Много неща чул лично от Лелий; бил попаднал на текст, написан на медна плоча по нареждане на Ханибал, по време на действията му в Италия.

Като историк бил високо ценен още през античността. Цицерон, Ливий и Страбон се изказват положително за него.
Посидоний и Страбон пишат продължение на „Историята“ му , а Марк Брут я конспектира (вж. по-горе).

5. Разни съобщения

Били му издигнати множество статуи из Пелопонес.

6. Загубени произведения

– исторически

„За живота и делата на Филопоймен“, в 3 кн.
„Нумантийската война“

– други

„За подреждането на строя“
„За земите под екватора“
Писма до Зенон Родоски

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Основният ръкопис е Vatic. 124, от XI в.
В библиотеката на „августейшия император“ [във Виена] в кодекси 25 и 30 има неиздадени откъси от XVIII и XIX (Фабр.)

– издания до 1700

Латински
Първите пет книги в превод на Н. Перот за издадени в Рим (1473) и Бреша (1488). Същите заедно с откъсите от VI до XVII в превод на Казобон (Франкфурт, 1610).

Гръко-латински
Петте книги излизат в Хага (превод на Перот, 1530).
Някои откъси, събрани по времето на Константин Порфирогенет, са издадени от Ф. Урсин (Антверпен, 1582); други от Валезий (Париж, 1634) (Фабр.).

Гръцки
През 1609 в Париж Казобон публикува издание на гръцкия текст, което „става основа на всички следващи“.

Преводи на други езици
Италиански от Л. Доминик (Венеция, 1546). Немски от Ксиландер (Базел, 1574).

– до края на ХХ в.

Им. Бекер (Берлин, 1844, 2 т.)
Л. Диндорф (Лайпциг, 1882)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Павзаний. „Описание на Елада“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2005

Полибий. „Всеобща история“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2002-2004

Страбон. „География“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2010

Цицерон. „За държавата“. Превод М. Костова. „Софи-Р“, 1994

Plutarchi An seni sit gerenda res publica. Rec. C. Hubert. Lipsiae, 1965

Plutarchi Brutus. Recogn. Cl. Lindskog, K. Ziegler. Lipsiae, 1964

Plutarchi Philopoemen. Recogn. Cl. Lindskog, K. Ziegler. Lipsiae, 1968

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853

Изследвания

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorium veterum graecorum. Liber secundus. Hamburgi, 1720

Friedrich Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

Лекция II

(1 ноември, 2021)

Диодор Сицилийски

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

Автор е на „Историческа библиотека“ („всеобща история“) от началните времена до ол. 180,1 (60 пр. Хр.). В предговора казва, че е работил по нея в продължение на 30 години.
Нарекъл я е „Библиотека“, може би защото е написана главно въз основа на сведения у други автори.
Състояла се е от 40 книги (някои виждат в това число влиянието на Полибий). От тях са запазени първите пет, а също и тези от единадесета до двадесета. От останалите 25 са оцелели малки фрагменти.

Ето как самият той представя плана на работата си:

„Тъй като моето начинание е завършено, ако и досега книгите да не са още издадени, все пак искам да изложа накратко целия труд. От нашите книги шестте първи обхващат фактите и митологичните разкази преди Троянската война, като първите три са посветени на варварските, а следващите – почти изцяло на елинските древности.
В следващите единадесет сме описали събитията от Троянската война до смъртта на Александър; в последните двадесет и три сме подредили всичко останало чак до началото на войната на римляните с келтите, в която военачалникът Гай Юлий Цезар който заради делата си беше обявен за бог, победи най-големите и войнствени келтски племена и разшири властта на Рим чак до британските острови. Първите събития на тази война се случиха през първата година на 180-та олимпиада, когато архонт в Атина беше Херод [60 пр. Хр.].
От периодите, които са обхванати в настоящото съчинение, не сме определяли с точност онези, които са преди Троянската война, защото нямаме никакви достоверни записи за тях, а за тези след Троянската война, следвайки Аполодор от Атина, сложихме осемдесет години от нея до завръщането на Хераклидите, от тях до първата олимпиада – 328 години, като смятахме годините по царете на Лакедемон, а от първата олимпиада до началото на келтската война, с която завършихме историята, са седемстотин и тридесет години. Така целият ни труд от четиридесет книги обхваща 1138 години без периодите, които съдържат фактите преди Троянската война.“

Фабриций:

„Първите четири книги се занимават с „теология“ и най-древна, главно предтроянска история, на египтяни, вавилонци, халдеи, индийци, скити, араби, етиопци, либийци и гърци; не малко от сведенията са легендарни (fabulosa). Петата е за островите (νησιωτική).
Единадесетата започва с нахлуването на Ксеркс (ол. 75,1; 480 пр. Хр.) и върви под формата на анали, като за отделните години се отбелязва атинският архонт и римските консули; също и победителите в олимпийските игри. Така стига до времената на Филип (кн. XVI) и Александър (кн. XVII).
В следващите три се занимава с диадохите (successores) на Александър, до поражението на Антигон във войната с останалите царе (ол. 119; 304-301 пр. Хр.).
За римските дела говори малко и кратко, по-пространно за картагенците, доколкото имат отношение към Сицилия; а най-пространно (fusissime) за гърците.
В последните 20 книги достига до 180 ол. и войната на Цезар срещу галите; но те отдавна са загубени, с изключение на някои фрагменти.
Някои от новите го критикуват, защитават го Вос и Вайер. Етиен е написал „Апология“ за него“ (извлечение, стр. 772-773)

2. Източници за Диодор и произведенията му

„Историческа библиотека“
Статията в „Суда“
Изказвания на антични и византийски автори

3. Сведения за Диодор

Роден е в сицилийския град Агирий (I, 4). Живял по времето на Цезар и Август. Споменава за обожествяването на Юлий Цезар (убит 44 пр. Хр.). Може би е доживял поне до 21 пр. Хр.

4. Дейността му като историк

За да придобие лични впечатления от местата на историческите събития, е пътувал из Азия и Европа; също и в Египет. Знаел латински и ползвал римски източници.

Ето какво казва за трудовете на предшествениците си, за трудността на своето начинание и ползата от него:

„Но след като обърнахме внимание на писателите преди нас… останахме с впечатлението, че техните трудове не са били създадени с оглед на полезността в необходимата степен. Повечето са описвали отделни войни на един народ или на един град, и само малцина, започвайки от древните времена, са се наели да опишат живота на общността чак до собствените им епохи; като при това някои не са споменали датите на събитията. Някои са отхвърлили старите митове поради трудността на тълкуването им, други пък не са успели да осъществят докрай замисъла си, грабнати още в средата на живота си от съдбата.
Най-сетне, от тези, които са си поставили подобна задача, никой не е продължил историята си по-нататък от Македонския период; едни са приключили съчиненията си с делата на Филип, други – с тези на Александър, трети пък с тези на диадохите или епигоните. Въпреки че много и значителни дела, случили се след това и чак до наше време, са останали неизследвани, никой от историографите не се е опитал да ги опише в единно съчинение поради големината на такова начинание. Затова и поради разпръснатостта на датите и фактите в множество съчинения и различни автори, знанието за тях става трудно за обхващане и запомняне.
Така че след като изследвахме съчиненията на всеки един от тези автори, решихме да създадем историческа творба, която да е колкото се може по-полезна, като в същото време затормозява читателя възможно най-малко. Защото ако някой опише колкото се може по-добре останалите в паметта деяния на целия свят, сякаш става въпрос за един полис, той ще предприеме огромен труд, но ще създаде най-полезното от всички произведения за тези, които обичат да четат.
Като цяло такова съчинение следва да се смята, че надминава останалите, също както цялото е по-полезно от частта, свързаното от разпръснатото, както и събитието с установена дата е по-полезно от онова, за което не се знае по кое време е станало.“

„Що се отнася до историята на египтяни, асирийци, мидийци, перси, гърци, картагенци, сицилийци, родосци – за тях е ползвал книгите на Херодот, Ктезий, Берос, Тукидид, Ксенофонт, Филист, Калистен, Теопомп от Хиос, хрониките на Аполодор, Хиероним от Кардия, македонския историк Марсий; а също Ефор, Тимей, Зенон от Родос, Антиох от Сиракуза и др. За критската история – Епименид, Досиад, Созикрат и Лаостенид.
Не смята, че е добре да се използват много речи. Все пак е добре да се включват похвали за превъзходните (praestantes) мъже и укори за лошите.
Настоява на божественото провидение; но не изглежда да вярва твърде на многобройните предсказания и чудеса, които разказва“ (Фабриций, стр. 770-771)

5. Ръкописи и издания

– ръкописи

Vindob. 79 (XI в.), Vatic. 130 (XII в.) за първите 5 книги.
Paris. 1664 (XIV в.) за кн. XI-XV; Paris. 1665 (XII в.) за XVI-XX (Christ, стр. 537).

– издания до 1700

„Гръцкият текст на кн. XVI-XX е издаден за пръв път в Базел (1539 г.). Първите 15 книги са издадени през 1559 от А. Етиен, с „Диатриба“ и „Апология“ за Диодор.
Въз основа на това издание Л. Родоман прави латински превод на всичките 20 книги. Засега Диодор няма по-добро издание от гръко-латинското (Страсбург, 1604), съобразено с това на Етиен и включващо превода на Родоман, бележки и хронология. Преводът е издаден и в Хановер (1611 г.).
В едно следващо издание ще трябва да се включат и фрагментите. Забележителен е онзи, в който става дума за евреите и Мойсей (кн. XXXIV и XL) (Фабриций, стр. 773-774).

Преводи на други езици
„Първите пет книги е превел на латински Поджо Флорентински (Брачолини) ; макар в това да има съмнения. Издадени са под негово име във Венеция (1493 г.).
Френски превод на кн. XI-XVII (Jac. Amiotus Париж, 1554). Немски (Базел, 1554). Английски (Лондон, 1699)“ (Фабриций, стр. 773-775)

– до края на ХХ в.

Амстердам (1746, Wesseling) в 2 тома.
Лайпциг (1828-1831, Dindorf) в 5 тома, с фрагментите на кн. XXI-XL.
Лайпциг (1888-, Vogel). На основата на Диндорф (Christ, стр. 538).

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Диодор Сицилийски. „Историческа библиотека“, кн. I. Превод П. Ангелов. Неиздаден, преди 2012

Diodori Siculi bibliothecae historicae quae supersunt. Ex nova recensione L. Dindorfii. Graece et latine. V. I-II. Parisiis, 1842-1855

Diodori Bibliotheca historica. Vol.I-V [кн. I-XX]. Recogn, Fr. Vogel. Lipsiae, 1888-1906

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853.

Изследвания

Соболевский и др. ред. „История греческой литературы“ т. III. АН СССР. Москва, 1960

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber tertius. Hamburgi, 1720

Лекция III

(8 ноември, 2021)

Страбон

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

От съчиненията на Страбон до нас е достигнала „География“-та (Γεωγραφικά) в 17 книги.

Първите две съдържат въведение в метода на географското изследване; споменават се авторите, които са се занимавали с науката, и се прави кратко описание на „обитавания свят“.
Познаването на географията, смята Страбон, е достойно за философа; тя не е била пренебрегвана нито от Омир, нито от древните философи. Все още има какво да се направи за нея; затова и в днешно време не е напразно човек да стане географ, макар да е имал за предшественици някои забележителни учени.

За следващите вж. „Съдържание на „Географията““.

Съществува „Епитоме“ („Съкращение“) на „Географията“. Предполага се, че е създадено във Византия между VII и XI век (заради казаното в кн. VII; Kramer, стр. 506):
„И сега целия Епир и Гърция, и почти целия Пелопонес и Македония ги обитават скити славяни.“

2. Източници за Страбон и произведенията му

„География“
Свидетелства на антични и византийски автори (Йосиф, Плутарх, Стефан, „Суда“ и др.)

3. Сведения за Страбон

Роден е в Амасия – град в Кападокия или Понт.
Бил слушател на граматиците Аристодем и Тиранион. Занимавал се е с философия при аристотелистите Ксенарх от Селевкия и Боет.
Пристига за пръв път в Рим след края на войната между Октавиан и Антоний.
Бил е в приятелски отношения с влиятелни лица от обкръжението на Август: философа Атенодор, военачалника Елий Гал, префекта на Либия (Африка) Гней Пизон.

Пътувал е от Армения на изток до брега на Етрурия срещу Сардиния на запад; и от Евксинския Понт на север до границите на Етиопия на юг. С Гал били в Египет, където слушали разказите на местни екскурзоводи и разглеждали забележителности (колосите „на Мемнон“ в Тива).
Сигурно е, че е доживял до 771 u.c. (18 сл. Хр.). Въпроси на датировката.

4. Страбон като географ и историк

Не просто отбелязва разположението на местата и имената им, но твърде често излага установленията, религията на народите и държавите, и прославя прочутите им мъже.

Относно източниците му:
„Ератостен, Артемидор, Аполодор от Атина (за географията на Гърция), Аполодор от Артемита в Асирия (за Хиркания и Бактрия), Мегастен, Неарх, Онесикрит (Индия), Теофан от Милет (Армения), Полибий и Посидоний (Испания, келтските области), Антиох (южна Италия и Сицилия).
По-рядко ползва римски автори, може би поради недостатъчно знаене на езика. Все пак споменава Агрипа, Цицерон, записките на Цезар, Азиний. Може би не е чел произведенията на всички автори, които цитира. Цитатите от Питей, Созикрат, Деметрий от Скепсис, Евдокс вероятно са взети от други автори (Аполодор, Полибий, Артемидор).“

Макар още през античността да е бил смятан за най-добрия географ, признанието за труда му не е дошло бързо.

Голяма част от сведенията и размислите му са по-скоро на основата на прочетени книги, отколкото на лични наблюдения.
„Неговата география на Гърция изглежда като коментар на Омир; и действително, много места от нея са по същество извлечени от коментара на граматика Аполодор върху Омировия „Каталог на корабите““.

В стилово и езиково отношение следва Полибий. Избягва атицизма и се стреми да пише на κοινή. Предпочита да превежда латинските термини, а не да ги транскрибира.

Едно негово изказване относно юдейската диаспора се цитира от Йосиф Флавий:

μαρτυρεῖ δὲ καὶ ἐν ἑτέρῳ τόπῳ ὁ αὐτὸς Στράβων, ὅτι καθ’ ὃν καιρὸν διέβη Σύλλας εἰς τὴν ῾Ελλάδα πολεμήσων Μιθριδάτῃ καὶ Λεύκολλον πέμψας ἐπὶ τὴν ἐν Κυρήνῃ στάσιν * τοῦ ἔθνους ἡμῶν ἡ οἰκουμένη πεπλήρωτο, λέγων οὕτως·
„τέτταρες δ’ ἦσαν ἐν τῇ πόλει τῶν Κυρηναίων, ἥ τε τῶν πολιτῶν καὶ ἡ τῶν γεωργῶν τρίτη δ’ ἡ τῶν μετοίκων τετάρτη δ’ ἡ τῶν ᾿Ιουδαίων. αὕτη δ’ εἰς πᾶσαν πόλιν ἤδη καὶ παρελήλυθεν καὶ τόπον οὐκ ἔστι ῥᾳδίως εὑρεῖν τῆς οἰκουμένης, ὃς οὐ παραδέδεκται τοῦτο τὸ φῦλον μηδ’ ἐπικρατεῖται ὑπ’ αὐτοῦ. τήν τε Αἴγυπτον καὶ τὴν Κυρηναίων ἅτε τῶν αὐτῶν ἡγεμόνων τυχοῦσαν τῶν τε ἄλλων συχνὰ ζηλῶσαι συνέβη καὶ δὴ
τὰ συντάγματα τῶν ᾿Ιουδαίων θρέψαι διαφερόντως καὶ συναυξῆσαι χρώμενα τοῖς πατρίοις τῶν ᾿Ιουδαίων νόμοις.
ἐν γοῦν Αἰγύπτῳ κατοικία τῶν ᾿Ιουδαίων ἐστὶν ἀποδεδειγμένη χωρὶς καὶ τῆς ᾿Αλεξανδρέων πόλεως ἀφώρισται μέγα μέρος τῷ ἔθνει τούτῳ. καθίσταται δὲ καὶ ἐθνάρχης αὐτῶν, ὃς διοικεῖ τε τὸ ἔθνος καὶ διαιτᾷ κρίσεις καὶ συμβολαίων ἐπιμελεῖται καὶ προσταγμάτων, ὡς ἂν πολιτείας ἄρχων αὐτοτελοῦς

5. Загубени произведения

Страбон е автор на голямо историческо съчинение, вероятно в 47 книги, което е изчезнало (и може да се съжалява за това). Той го нарича „Ὑπομνήματα ἱστορικά“; написал го е преди „География“-та. За него споменава Плутарх.
От V кн. нататък текстът е бил като продължение на „Историята“ на Полибий.

6. Ръкописи и издания

– ръкописи

Кодексите са в лошо състояние. Най-добрият (Paris. 1397 A) съдържа само първите 9 кн. В Paris. 1393 са всички 17, но липсва голяма част от VII.
За „Епитоме“ – cod. 482 Vatic. (XIV в.) (Christ, стр. 571).

– издания до 1700

Гръцки
Алд Мануций (Венеция, 1516; ръкописът бил лош, Christ)
Париж (1620, Казобон)

„Епитоме“- то е издадено от Гелений (Базел, 1533) заедно с „Обиколките“ на Ханон и Ариан и „За реките и планините“ на Плутарх.

Латински
Превод на Гуарино, 1470
Венеция (1480 и 1511), Париж (1512)
Базел (1571, Ксиландер)
Амстердам (1652, 2 тома)

Гръко-латински
Базел (1549, Хопер)
Женева (1587), от едва 28-годишния тогава Казобон – с превода на Ксиландер и почти готовото издание на „неговия тъст“ А. Етиен. Същото, допълнено с подробен индекс, е издадено в Париж (1610, Морел).
На негова основа, разширено с коментари от познавачи на античната география (Клувер, Вос и др.) е амстердамското издание от 1707.

– до края на ХХ в.

Париж (1815, Кораис – 3 тома)
Берлин (1844-1852, Крамер – 3 тома)
Лайпциг (1866-1877, Майнеке)

Съдържание на „География“

(извлечения от отделните книги и препратки към свидетелства на Страбон за използваните автори)

Книга I

„За това, че географското проучване не е извън философията. За това, че и Омир си служи с него навсякъде в поемите си. Писалите преди са пропуснали много или са дали несвързани, погрешни, лъжливи или несъстоятелни описания. Доказателства и примери за правилността на това твърдение. Общи глави, съдържащи резюмирано описание на цялостното разположение на обитаемия свят. Заслужават доверие вероятността и очевидните доказателства за това, че в много райони земята и морето са се изместили и са разменили местата си.“

Книга II

„Във втората съди буквално и по ред писаното от Ератостен и изобличава нещата, които не са казани, изтълкувани или отхвърлени правилно. И напада Хипарх, като приема възгледи на Ератостен. Накрая дава сбито изложение и преглед на целия труд, т.е. на географското описание.“

Книга III

[описва Иберийския полуостров и островите покрай него]

Книга IV

„В четвърта се описват Галия, Иберия и местата, които Алпите отделят от вътрешна Италия, сред които Британия и някои от океанските острови, които се смята, че са обитавани, както и варварската земя и племената, живеещи отвъд Истър [Дунав].“

Книга V

„Пета е за Италия от подножията на Алпите до Сицилийския провлак и Тарантинския и Посейдоновия заливи, където са Венетия, Лигурия, Пицене, Етрурия, Рим, Кампания, Лукания, Апулия и прилежащите острови в това море, от Генусите до Сицилия.“

Книга VI

„В шеста книга се разглеждат земите непосредствено до Италия и тези покрай Адриатическо море до Македония, в които попадат Апулия, Калабрия и местата покрай Йонийския залив и прилежащите острови от Сицилия до Керавнион, и други дялове до Картаген и прилежащите му островчета.“

Книга VII

„В седма книга се описват останалите части на Европа. Това са частите на изток от Рейн до Танаис [Дон] и устието на Меотидското езеро [Азовско море], и това, което обхваща между Адриатика и районите отляво на Понтийското [Черно] море на юг от Истър до Елада и Пропонтида [Мраморно море], в които части е и цяла Македония.“

Книга VIII

„В осма книга разказва за нещата в Европа, останалото от Македония и цяла Елада. В нея се спира пространно на известните в страната неща, като обяснява и описва подредено неясно и безредно казаното от поетите и историците за градовете в нея, и най-вече в „Каталога на корабите” и често на други места в Омировия епос.“

Книга IX

„В девета книга описва най-вече Атина… Беотия и Тесалия, след нейното крайбрежие.“

Книга X

„Десета книга обхожда Етолия и прилежащите й острови, също така целия Крит, на който се спира най-подробно, като описва забележителностите му, както и за Куретите, като разказва в тази книга и за раждането на Идейските Дактили на този остров, и описва култа и празненствата; в нея се казва и за потеклото на Страбон от Крит; също така книгата обхожда и многобройните острови около Крит, сред които са Спорадите и Цикладите.“

Книга XI

Единадесета започва с Азия, като Танаис, започвайки нагоре от северните райони, разделя Европа от Азия. Книгата обхожда прилежащите към областите й народи на изток и юг, което е и Азия. В книгата са разгледани намиращите се там варварски народи, обитаващи около планината Кавказ, сред които са амазонките и масагетите, скити и албани и ибери, бактриани, каспии, мидийци, перси, две Армении и до Месопотамия. Съдържа и така наречените племена на троглодитите и ениохите, както и скептухите, соаните, асирийците, полифагите, набианите, сираките, тапирите. Говори и за Язон и Медея, и основателите на градове, а също и за Ксеркс, Митридат и Александър, сина на Филип.“

Книга XII

„Дванадесета обхваща останалите места от понтийската земя и до Кападокия, Галатия, Фригия, Меония, освен тях Синопида, понтийски град, Хераклея и Амасея; още Исаврия, Ликия, Памфилия, Киликия и прилежащите им острови, планини и реки.“

Книга XIII

„Тринадесета обхваща частите на Азия от долна Пропонтида, като се започне от Кизик, с цялото й крайбрежие и островите, които се намират там. Най-много се задържа на Троя, макар и да е пуста, заради нейната слава и известност от троянската война.“

Книга XIV

„Четиринадесета обхваща цикладските острови и лежащата срещу тях земя, в която са Памфилия, Исаврия, Ликия, Писидия, Киликия до Селевкия на Сирия и т.нар. същинска Йония на Азия.“

Книга XV

„Петнадесета обхваща Индия и Персида.“

Книга XVI

„Шестнадесета обхваща страната на асирийците, в която са Вавилон и Нисибис, велики градове, и Адиабене и Месопотамия, цяла Сирия, Финикия, Палестина, цяла Арабия и съседната на Арабия част на Индия, и земята на сарацините която нарича Скенетис, и всичко, разположена между Мъртвото и Червеното море.“

Книга XVII

„Седемнадесета обхваща цял Египет и цяла Либия.“

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Плутарх. „Лукул“. Превод Др. Вълчева. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Ерго“, 2013.

Страбон. „География“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2006-2010 (5 тома)

Страбон. „География“. кн. XVII. Превод П. Ангелов. Неиздаден, преди 2012

Flavii Iosephi Antiquitates Judaicae. Еd. B. Niese, vols. 1-4. Berlin, 1887-1890 (repr. 1955)

Stephan von Byzanz. Ethnika (epitome), ed. A. Meineke. Berlin, 1849 (repr. Graz, 1958).

Strabonis Geographica. Rec. G. Kramer. Berolini, 1844-1852

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853.

Изследвания

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

А. Falcon. The Reception of Aristotle in Antiquity (online publ.), 2015: https://www.oxfordhandbooks.com/view/10.1093/oxfordhb/9780199935314.001.0001/oxfordhb-9780199935314-e-54

Лекция VI

(29 ноември, 2021)

Епиктет

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

Според „Суда“ е писал много (ἔγραψε πολλά). Все пак e най-вероятно всичко оцеляло да са записи на негови ученици, най-напред на Ариан.

– „Наръчник“ (᾿Εγχειρίδιον). Коментаторът на Епиктет Симплиций смята, че книгата е съставена от Ариан.
– „Беседи“ (Διατριβαί), също записани от Ариан. Били в осем книги, оцелели са четири.

2. Източници за Епиктет

Записите на беседите му
Симплиций. „Тълкуване (ἐξήγησις) на „Наръчник“-а
Авъл Гелий II,18; XV,11; XVII, 19
„Суда“
Други антични и византийски автори

3. Животът на Епиктет

Произхожда от Хиерапол, Фригия. Роб на Епафродит, секретар на Нерон. Впоследствие бил освободен. Бил куц.
Учил при философа Музоний Руф. Прекарал целия си живот в бедност: никога не заключвал дома си и нямал роби. Въпреки това осиновил едно подхвърлено дете, за което наел гледачка.
Когато през 94 сл. Хр. Домициан прогонил философите от Рим и Италия, Епиктет заминал за Никопол (при Акциум). Там (може би по времето на войната с гетите/даките) произнесъл беседите, които Ариан записал.
Твърдят, че бил приближен на Адриан; и че живял до времето на Марк Аврелий.

4. Епиктет като философ

Препоръчвал търпение и въздържание.
„Школата на философа е лечебница.“
Човек трябва да разбере, че не нещата причиняват болка, а схващането за тях. Някои от нещата зависят от нас, а други – не.

– влиянието му

Убедителността на словото му
Марк Аврелий казва, че са му го препоръчали за прочит
Във Византия се е смятало, че е бил таен християнин

– продължители и проучватели

Ариан може би е писал „За живота и смъртта на Епиктет“
Книга за него е написал Гален

5. Разни съобщения и изказвания за него

Запазена е епиграма, в която е наречен „роб и инвалид, беден като Ир и приятел на безсмъртните“
Някой бил купил лампата му за 3 000 драхми.
Отбелязва се, че Езоп, също като него, е бил роб и фригиец. Учението му и формата, в което е представено, напомня Бион от Бористен.

6. Загубени произведения. Фрагменти

„Речи“ (Ὁμιλίαι) в 12 кн., също записани от Ариан
Фрагменти при Стобей
Изказване за Епикур

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Основен е оксфордският Bodleianus (XI в.).
Следващи по време са Parisinus 65 и Vaticanus 64 (датиран към 1270 г.)

– издания

„Наръчник“

Гръцки
Венеция (1528 или 1535, с ком на Симплиций)
Париж (1552), Лион (1589, 1594)
Кьолн (1559, Wolf) – същото в Кембридж (1655) и Лондон (1670)
Антверпен (1578, 1585); Лайден (1607, 1616)

Латински
Рим (1493, превод на Полициано) – също в Болоня (1496) и Страсбург (1520)
Венеция (1546, със Симпл.)

Гръко-латински
Нюрнберг (1529, с превода на Полициано) – също в Базел (1531)
Страсбург (1554 – Kirchbauer/Naogeorgius), Антверпен (1578), Лион (1634);
Кьолн (1595, Симпл.), Лион (1640)
Лондон (1659, с гр парафраза), Лион (1670), Амстердам (1683)

Френски
Лион (1544), Париж (1630, 1688, 1702)
Париж (1700, гр парафраза)

Белгийски [фламандски]
Лион (1617)

Английски
Лондон (1700, 1704)

„Беседи“

Гръцки
Венеция (1535, заедно с „Наръчник“)
Базел (1554, с „Наръчник“; 1563) и Саламанка (1555)
Кембридж (1655)

Латински
Базел (1560)

Гръко-латински
Базел (1554), Лион (1600 и 1660)

Френски
Париж (1630)

– до края на ХХ в.

„Наръчник“

Дрезден (1756, Хайне)
Париж (1782; с фр превод 1783, 1794); (1826, Кораис)
Парма (1793)

„Беседи“

Утрехт (1711)
Лондон (1739-1741, Upton)
Лайпциг (1799-1800, с „Наръчник“ – Schweighäuser, 5 тома)
Париж (1827, Кораис)
Лайпциг (1894/1916, Schenkl)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Диоген Лаерций. „Животът на философите“. Превод Т. Томов. „НК“, 1985

Епиктет. Диатриби. Превод Б. Богданов. НБУ, 2015

Епиктет. „Наръчник за живота. Беседи“. Превод К. Гарелова. „Кибеа”, 2000

Йосиф Флавий. „Юдейски древности“ (кн. I-VII). Превод Р. Николова. „Изток-Запад“, 2021

Йосиф Флавий. „Юдейски древности“ (кн. I-III). Превод П. Янева. Пловдив, 2015

Йосиф Флавий. „Автобиография“. Превод М. Славова. В: „Юдейски древности“. Пловдив, 2015

Йосиф Флавий. „Автобиография“. Превод Д. Мирчев. СУ, Магистърска програма „Антична култура и литература“, 2014 (неиздаден)

Лукиан. „Александър, или лъжегадател“. Превод Б. Богданов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Лукиан. „Необразованият купувач на книги“. Превод Вл. Атанасов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Плиний Млади. Писма. Превод Н. Бакърджиева, В. Тодоранова. „НК“, 1984

Светоний. „Дванадесетте цезари“. Превод А. Николова, И. Попова. „НК“, 1981

Anthologia Graeca. Еd. H. Beckby, 4 vols. Munich, 1965-1968

Arrian with an English translation of P.A. Brunt. 2 vol. Anabasis Alexandri I-IV. HUP, 1929/1989

Arriani Epistula ad Lucium Gellium. В: Flavii Arriani quae exstant omnia, vol. 2. Ed. A.G. Roos, G. Wirth. Leipzig, 1968

The Attic Nights of Aulus Gellius. With an English translation by J. C. Rolphe. HUP, 1927/1952

Claudii Galeni Pergameni De libris propriis liber. В: Scripta minora, vol. 2. Ed. J. Marquardt, I. M. Helmreich, Leipzig, 1891 (Amsterdam, 1967)

Claudii Galeni Pergameni De optima doctrina. В: Scripta minora, vol. 1. Ed. J. Marquardt. Leipzig, 1884 (Amsterdam, 1967)

Diogenis Laertii vitae philosophorum, 2 vols. Ed. H.S. Long. Oxford, 1964/1966; Diogenis Laertii Vitae philosophorum. Rec. C.G. Cobet. Parisiis, 1878

Epicteti Dissertationes ab Arriano digestae. Ed. H. Schenkl. Lipsiae, 1916

Gregorii Nazianzeni Epistulae, 2 vols. Ed. P. Gallay. Paris,1964-1967

Origenis Contra Celsum. Ed. M. Borret, 4 vols. Paris, 1967-1969

Photius. Bibliotheca. Ed. R. Henry. Paris, 1959-1977; Leipzig, 1968

Simplicii Commentarius in Epicteti enchiridion. Paris, 1842

Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Изследвания

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

A. Jagu. La vie d`Epictete. В: Epictete. Entretiens, I. Paris, 1975.

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

Лекция VII

(6 декември, 2021)

Ариан и Марк Аврелий

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

Флавий Ариан

1. Оцелели произведения

Философско-мемоарни
– „Беседи“ (Διατριβαί) на Епиктет в 8 кн.
– „Наръчник“ (᾿Εγχειρίδιον) на Епиктет

Исторически
– „Анабазис на Александър“ в 7 кн.
– „Индийска история“, на йонийски. Обикновено се издава заедно с „Анабазис“

Географски
– „Обиколка на Евксинския понт“.

Военни и спортни
– „Войната с/настъплението срещу аланите“
– „За строяването на войската“ („Тактика“/Τέχνη τακτική).
– „За лова“.

2. Източници

Собствените му произведения
Лукиан. „Лъжегадател“, 2
Фотий, cod. 58 и 91-93
„Суда“
„Биография“ от Дион Касий, загубена

3. Животът на Ариан

Роден в Никомедия, Витиния. Той е най-прославеният ученик на Епиктет.
Имал римско и атинско гражданство. Адриан го назначил за управител (пропретор) на Кападокия; като такъв воювал с аланите.
Бил е консул; архонт в Атина и жрец на Деметра и Персефона във Витиния.
Живял до времето на Антонин Пий и Марк Аврелий.

4. Ариан като историк

Фотий го хвали:

῎Εστι μὲν οὖν ὁ ἀνὴρ οὐδενὸς τῶν ἄριστα συνταξαμένων ἱστορίας δεύτερος· ἀπαγγεῖλαί τε γὰρ καὶ μετὰ συντομίας κράτιστος, καὶ παρεκτροπαῖς ἀκαίροις οὐδὲ παρενθήκαις τὸ συνεχὲς τῆς ἱστορίας οὐδαμοῦ λυμαινόμενος…

5. Разни съобщения и изказвания за него

Много от съчиненията му наподобяват Ксенофонтовите. Това е съзнателно и умишлено.
Затова за него говорят като за „нов Ксенофонт“; и първо той самият се е нарекъл така.

6. Загубени и приписвани произведения

Загубени:
– „Речи“ (Ὁμιλίαι) на Епиктет в 12 кн.
– „За живота и смъртта на Епиктет“
– „История на партите“ (или „Партската война“) в 17 кн.
– „Животът на Тилибор“
– „История след Александър“ в 10 кн.
– „За коринтиеца Тимолеон“
– „За сиракузеца Дион“
– „Витинска история“ в 8 кн.

Приписвани:
– Друга „Обиколка на Евксинския понт“
– „Обиколка на Червено море“
– „За етносите на Индия и брахманите“

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Общо 38 (Roos)
За „Анабазис“ и „Индийска история“: Vindobonensis Gr 4, XII-XIII в. (вж. Roos, въведение); Paris. 1753, XV в. Constantinopolitanus, в библиотеката на султана, XV в.
„Лов“ и „Обиколки“: Palat. 398, X в.
„Тактика“ и „Алани“: Laur. Gr LV 4, X в.

Латински превод от 1437 (Vergerius, Vat.)

– издания
Всички съчинения:
Гръцки:
Лайпциг (1907-1928 – Roos)
Гръко-латински:
Лемго (1792, 1809, 1811 – Borheck)

„Анабазис“ (обикновено с „Индийска история“)
Гръцки: Венеция (1535, Тринкавели); същото в Базел (1539, с превода на Facius); Берлин (1835-1848 – 2 тома); Лайпциг (1876)
Латински: Пезаро (1508, Facius – същия в Базел, 1539); Лион (1552); Женева (1575, Етиен);
Гръко-латински: Париж (1575, Етиен); Амстердам (1688, Бланкар и Вулканий); Лайден (1704, Гронов); Амстердам (1757); Лайпциг (1798, Schmieder); Берлин (1835 – 2 тома); Париж (1846, Дюбнер);
Френски: Париж (1581 и 1646)
Немски: Лайпциг (1765, с „Индийска история“)

„Индийска история“ (отделно от „Анабазис“)
Гръцки: Хале (1798, Schmieder); Париж (1855, в GGM); Париж (1927, Шантрен)
Немски: Хамбург (1710), същото в Брауншвайг (1764)

„Обиколка на Евксинския понт“
Гръцки: Базел (1533, Гелений), заедно с „Обиколка на Червено море“,„Periplous“-ът на Ханон, приписваната на Плутарх „За названията на реките и планините“ и едно извлечение от Страбон.
Гръко-латински: Женева (1577); Амстердам (1683); Оксфорд (1698); Лайпциг (1842)

„Обиколка на Червено море“
Гръцки: Венеция (1588); Женева (1577); Лайпциг (1883)

„Войната с аланите“ и „За строяването на войската“
Гръко-латински: Упсала (1664, Scheffer); Амстердам (1683, Бланкар)

„За лова“
Гръцки: Рим и Париж (1644, Holstenius); Амстердам (1683, Бланкар)
Френски: Париж (1690)

8. Други Ариановци

Преди него:
Ариан – астроном, автор на „За кометите“ и „За метеорите“. Фрагменти при Стобей. Споменат от Филопон в коментара към „Метеорологика“
Ариан епикът, превел „Георгики“ на Вергилий на гръцки. Имал и поетически произведения в чест на Атал Пергамски, според „Суда“. Понякога го объркват с Риан.
Целий Ариан лекарят (по-ранен от Гален).
Ариан, до когото пише Плиний Млади (I,2)

След него:
Ариан граматикът (Атеней, XIII)
Ариан, началник на хазната при Антонин Пий
Ариан, автор от Historia Augusta
Ариан, проконсул на Лигурия при Хонорий (Теодосиев кодекс)

Марк Аврелий

1. Оцелели произведения

Τὰ εἰς ἑαυτὸν /Ad se ipsum/„Към себе си“

2. Източници за него

Собствената му книга
Vita Marci в Historia Augusta
Свидетелства на античните и византийски автори

3. Животът на Марк Аврелий

Роден на 26 април 121 сл. Хр. Истинското му име е Катилий Север. Дядо му се казвал Луций Аний Вер.
Осиновен от Т. Антонин Пий през 138 г. През 140 е консул.
През 145 се жени за Ания Галерия Фаустина (починала след 175 г.).
Наследява Антонин след смъртта му на 7 март 161 г. Приема за свой колега Луций Вер, също осиновен от Антонин Пий, и починал в края на 169 г.
Самият той умира в Сирмиум или Виена (Виндобона в Панония) на 17 март 180 г.
Наследен от сина си Комод, който е негов съуправляващ от 177 г.

4. Марк като философ и император

В началото на книгата говори за хората, които са му оказали влияние. Споменава Диогнет, Бакхий, Тандасид, Марциан; стоиците Юний Рустик, Аполоний, Секст, Катул, Максим; перипатетика Север, граматика Александър, ретора Фронтон и платоника Александър.

– мнения за него

Похвална статия в „Суда“:
Μάρκος, βασιλεὺς ῾Ρωμαίων· ὃν ἐκπλήττεσθαι ἐν σιωπῇ μᾶλλον ἢ ἐπαινεῖν ῥᾴδιον, οὐδενὸς λόγου ταῖς τοῦ ἀνδρὸς ἀρεταῖς ἐξισουμένου. ἐκ πρώτης γὰρ ἤδη τῆς ἡλικίας εὐσταθῆ τε καὶ ἡσύχιον βίον ὑποστησάμενος οὔτε κατὰ δέος οὔτε καθ’ ἡδονὴν τραπεὶς τὸ πρόσωπον ὤφθη πώποτε.
ἐπαινεῖ δὲ τῶν φιλοσόφων τοὺς ἀπὸ τῆς Στοᾶς καὶ ἦν ἄρα ἐκείνων μιμητὴς οὐ μόνον κατὰ τὴν τῶν διαιτημάτων ἐπιτήδευσιν, ἀλλὰ καὶ κατὰ τὴν τῶν μαθημάτων σύλληψιν. οὕτω γοῦν ἐκ νέας κομιδῆ τῆς ἡλικίας ἐξέλαμπεν, ὡς πολλάκις τὸν ᾿Αδριανὸν ἐπὶ τοῦτον ἐθελῆσαι τὸν τῆς βασιλείας ἀγαγεῖν κλῆρον. ἐπεὶ δὲ ἔφθασε τὸν Εὐσεβῆ πρότερον κατὰ νόμον ποιησάμενος, ἐκείνῳ μὲν τὴν ἑαυτοῦ διαδοχὴν ἐφύλαξε, τοῦτον δὲ συνοικεῖν ἔγνω διὰ τῆς ἐπιγαμίας τῷ Εὐσεβεῖ, ὡς ἂν κατὰ τὴν τοῦ γένους διαδοχὴν ἐς τὴν ἡγεμονίαν παρέλθοι.
τόν τε γοῦν ἰδιώτην βίον ἐν ἰσηγορίᾳ τοῖς πολλοῖς ῾Ρωμαίοις ἐβίω, οὐδὲν τῇ ἐσποιήσει τοῦ γένους ἀλλοιωθείς. καὶ ἐπεὶ παρῆλθεν ἐς τὴν ἡγεμονίαν, κατὰ μοναρχίαν ἐξηγούμενος καὶ τὴν ἄκραν δυναστείαν καρπούμενος πρὸς οὐδεμίαν ἀλαζονείαν ὑπήχθη πώποτε, ἀλλ’ ἦν ἐλεύθερος μὲν καὶ δαψιλὴς ἐν τοῖς εὐεργετήμασιν, ἀγαθὸς δὲ καὶ μέτριος ἐν ταῖς τῶν ἐθνῶν διοικήσεσι.

Юлиан го представя положително в „Пирът на цезарите/Сатурналии“

Фабриций: „Добре е, че при гибелта на толкова добри книги, все пак до нас са достигнали неговите 12, наречени „Към себе си“ (ὑποθήκαι, praecepta)“.

– отношението му към християните

Вж. XI,3. Допуснал е тежки гонения.

5. Разни предположения

Бил поискал от Диогнет някакви сведения за християнството, а той се обърнал към Юстин (Мъченик).

6. Загубени и приписвани произведения

„Диалози“ и „Писма“

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Palatinus (изчезнал след 1558); Vaticanus Gr. 1950, XIV в.

– издания

Гръцки
Лайпциг (1913, Schenkl)
Гръко-латински
Цюрих, при Геснер (1558, Ксиландер – от Палатинския кодекс с латински превод); същото в Базел (1568); Страсбург (1590 – non vidi, Фабр.); Лион (1626)
Лондон (1643, М. Казобон); Кембридж (1652, Гатакер), същото в Утрехт, 1697; Лондон (1697, с бележки на Дасие); Оксфорд (1680, Казобон и 1704, Хъдсън);
Френски
Париж (1651). Пак там (1691, Дацерий/Дасие и Анна); същата в Амстердам (1710)
Италиански
Рим (1675)
Английски
Лондон (1634, М. Казобон); същото 1692 и 1694

– до края на ХХ в.

Гръко-латински
Оксфорд (1704, Гатакер), същото в Лайпциг (1729)
Лайпциг (1775, текстът на Гатакер)
Шлезвиг (1802, Schulz)
Париж (1816, Кораис)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Епиктет. „Диатриби“. Превод Б. Богданов. НБУ, 2015

Епиктет. „Наръчник за живота. Беседи“. Превод К. Гарелова. „Кибеа”, 2000.

Лукиан. „Александър, или лъжегадател“. Превод Б. Богданов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Марк Аврелий. „Към себе си“. Превод Б. Богданов. „НК“, 1986

Плиний Млади. Писма. Превод Н. Бакърджиева, В. Тодоранова. „НК“, 1984

Светоотеческо наследство. Изборник. Превод Св. Риболов, Ст. Терзийски, Ал. Кашъмов. „Омофор“, 2001

Arrian with an English translation of P.A. Brunt. 2 vol. Anabasis Alexandri I-IV. HUP, 1976/1989

Arriani Epistula ad Lucium Gellium. В: Flavii Arriani quae exstant omnia, vol. 2. Ed. A.G. Roos, G. Wirth. Leipzig, 1968

Arrianus. Ed. A. G. Roos. 2 vol. Lipsiae, 1907-1928

The Attic Nights of Aulus Gellius. With an English translation by J.C. Rolphe. HUP, 1927/1952

Cassii Dionis Cocceiani Historiarum Romanarum quae supersunt. Ed. U.P. Boissevain. 3 vols. Berlin, 1895-1901 (repr. 1955)

Diogenis Laertii vitae philosophorum, 2 vols. Ed. H.S. Long. Oxford, 1964/1966

Epicteti Dissertationes ab Arriano digestae. Ed. H. Schenkl. Lipsiae, 1916

Eusèbe de Césarée. Histoire ecclésiastique. Ed. G. Bardy. T. 1-4. Paris, 1952-1971

Juliani Caesares. В: L’empereur Julien. Oeuvres. Ed. C. Lacombrade. Paris, 1964

Lucian. Alexander. Ed. A.M. Harmon. HUP, 1925/1961

Marc-Auréle. Pensées. A.I. Trannoy, A. Puech. Paris, 1925

Palladii De gentibus Indiae et Bragmanibus. Ed. W. Berghoff. Meisenheim am Glan, 1967

Photius. Bibliotheca. Ed. R. Henry. Paris, 1959-1977; Leipzig, 1968

Simplicii Commentarius in Epicteti enchiridion. Paris, 1842

Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Изследвания

С.И. Соболевский. „Флавий Арриан“. В: Соболевский и др. ред. „История греческой литературы“ т. III. АН СССР. Москва, 1960

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

A. Jagu. La vie d`Epictete. В: Epictete. Entretiens, I. Paris, 1975.

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

Лекция VIII

(13 декември, 2021)

Лукиан

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения (по реда на Фабриций, 1717 и Якобиц, 1836-1841)

– „Сън“ или „Петел“ (1/43 Jac., II 702-750)
– „Александър“ или „Лъжепрорицател“ (30 Jac., II 207-265)
– „Рибар“ или „Възкръсналите“ (15 Jac., 570-619)
– „Алкион“ или „За превращението“ (6 Jac., 176-184)
– „Анахарсис“ или „За гимназиите“ (5/47 Jac., II 883-922)
– „Към необразования, който купува много книги“ (56 Jac., III 99-125)
– „Лишен от наследство“ (28 Jac., II 159-186)
– „Хармонид“ (23 Jac., 850-858)
– „За астрологията“ (34 Jac., II 360-373)
– „Продажба на животи“ (10, 13 Jac., 540-569)
– „Животът на Демонакс“ (35 Jac., II 374-396)
– „Похвала на Демостен“ (73 Jac., III 491-527)
– „Да не се вярва лесно на клеветата“ (57 Jac., III 125-161)
– „Беседа към Хезиод“ (63 Jac., III 240-246)
– „Морски разговори“ (15, 9 Jac., 288-327)
– „Разговори на хетери“ (65 Jac., III 280-325)
– „Разговори на богове“ (8 Jac., 204-287)
– „Разговори на мъртъвци“ (10 Jac., 328-454)
– „Съдът на гласните“ (4 Jac., 82-98)
– „Два пъти обвинен“или „Съдилища“ (20/45 Jac., II 791-836)
– „За жадните“ (62 Jac., III 234-240)
– „Беглеци“ (67 Jac., III 365-384)
– „Образи“ (37 Jac., II 459-484)
– „За образите“ (38 Jac., II 484-507)
– „Съновидението“ или „Животът на Лукиан“ (25/1 Jac., 1-23)
– „Епиграми“ (петдесет и три) (82 Jac., III 674-692)
– „Харон“ (12 Jac., 487-524)
– „Кроносови писма“ (70 Jac., III 401-417)
– „Хермотим“ или „За школите“ (20 Jac., 739-831)
– „Любови, към Теомнест“ (30/36 Jac., II 397-458)
– „Евнух“ или „Памфил“ (33 Jac., II 350-359)
– „Зевксис“ или „Антиох“ (22 Jac., 838-850)
– „Зевс изобличаван“ (41 Jac., II 626-641)
– „Зевс трагик“ (42 Jac., II 642-701)
– „За лебедите“ (35/54 Jac., III 87-91)
– „Херодот“ или „Аетион“ (21 Jac., 831-838)
– „Събрание на боговете“ (74 Jac., III 527-538)
– „За жертвоприношенията“ (13 Jac., 525-539)
– „Икароменип“ или „Надоблачен“ (44 Jac., II 751-790)
– „Хипий“ (40/51 Jac., III 66-74)
– „Как да се пише история“ (25 Jac., II 1-69)
– „Истинска история“, в 2 кн. (26 Jac., II 70-141)
– „Тиран“ (16 Jac., 620-650)
– „За Кронос“ (68 Jac., III 385-392)
– „Кроносолон“ (45/69 Jac., III 393-401)
– „Киник“ (75 Jac., III 539-551)
– „Лексифан“ (32 Jac., II 317-350)
– „Дълголетници“ (60 Jac., III 208-228)
– „За общуващите срещу заплащане“ (17 Jac., 651-704)
– „Апология относно общуващите срещу заплащане“ (50, 18 Jac., 704-724)
– „Менип“ или „Некромантия“ (11 Jac., 455-486)
– „Похвала на мухата“ (55 Jac., III 91-99)
– „Нерон“ или „За прокопаването на Истъм“ (79 Jac., III 636-643)
– „Писмо до Нигрин“ (3 Jac., 38-82)
– „За дома“ (55/59 Jac., III 190-207)
– „Луций“ или „Магарето“ (40 Jac., II 568-625)
– „За танца“ (31 Jac., II 265-316)
– „Палинур“
– „За паразита; че паразитството е изкуство“ (46 Jac., II 836-883
– „Похвала на родината“ (60/61 Jac., III 229-234)
– „За скръбта“ (48 Jac., II 922-934)
– „За смъртта на Перегрин“ (66 Jac., III 325-364)
– „Корабът“ или „Пожеланията/Мечтите“ (64 Jac., III 247-279)
– „Прометей“ или „Кавказ“ (7 Jac., 185-204)
– „За казалия „На думи си Прометей““ (65/2 Jac., 23-37)
– „Дионис“ (52 Jac., III 74-82)
– „Херакъл“ (53 Jac., III 82-87)
– „Учител на ораторите“ (49 Jac., III 1-28)
– „Скит“ или „Проксен“ (24 Jac., 859-872)
– „Пиршеството“ или „Лапитите“ (70/71 Jac., III 418-451)
– „За сирийската богиня“ (72 Jac., III 451-490)
– „Тимон“ или „Човеконенавистникът/Мизантроп“ (5 Jac., 98-175)
– „Токсарис“ или „Приятелството“ (39 Jac., II 507-567)
– „Трагодоподагра“ (80 Jac., III 644-664)
– „Бързоног“ или „Трагодоподагра 2“ (75/81 Jac., III 664-673)
– „Тираноубиец“ (27 Jac., II 141-158)
– „За грешката при обръщение“ (19 Jac., 724-738)
– „Първи и втори Фаларис“ (29 Jac., II 187-207)
– „Родолюбец“ (77 Jac., III 584-618)
– „Лъжелюбец“ или „Недоверчив“ (80/50 Jac., III 29-65)
– „Харидем“ или „За красотата“ (78 Jac., III 618-635)
– „Лъжесофист“ или „Солойкист“ (76 Jac., III 552-583)
– „Лъжеизчислител“ или „За забранения ден, проттив Тимарх“ (83/58 Jac., III 161-189)

2. Източници за Лукиан

Собствените му произведения: „За съновидението“ или „Животът на Лукиан“, „Два пъти обвинен“ (гл. 33) и др.
Фотий (cod. 128-130)
„Суда“

3. Животът на Лукиан

Сириец от Самосата. Роден по времето на Адриан.
Баща му го бил дал да учи каменоделство (скулптура) при един роднина.
Напуска Самосата и се отправя на запад с намерение да учи реторика. Бил адвокат в Антиохия; пътувал по северното крайбрежие на Мала Азия; бил в Македония, Гърция, Италия, Галия („келтската страна“).
При Марк Аврелий е назначен на държавна служба в Египет.
Имал е син.
Живял е поне до 180 сл. Хр.

4. Лукиан като писател и интелектуалец

– образование и интереси

Разочарован от ораторството на своето време се насочва към философията. Харесва Епикур. Все пак не изглежда да се придържа към учението някоя школа.

– мнения за него

Фотий хвали стила му. Също и Еразъм.

5. Разни съобщения и предположения

– много се е коментирало отношението му към християнството

– за смъртта му

Възможно е да е страдал от подагра. В „Суда“ пише, че бил разкъсан от кучета.

– други

Дали в „Лексифан“ и „Учител на ораторите“ е имал предвид лексикографа Полукс от Навкратис?
Може би е повлиял на Алкифрон и Аристенет.

6. Загубени и приписвани произведения

Някои му приписвали „Писмата на Фаларис“.
Оспорва се автентичността на „Родолюбец“, „Дълголетници“, „За сирийската богиня“, „За астрологията“, „Похвала на Демостен“, „Хипий“, „За жертвоприношенията“, „За скръбта“, „Да не се вярва лесно на клеветата“, „Харидем“, „Любови“.

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Общо към 150.
Vatic., 90, IX/X в.; Harleianus 5694, IX/X в.
Vindob. 123, X в.,

– издания до 1700

Гръцки:
Флоренция (1496, Ласкарис), Венеция (1503 и 1522 при Мануций и 1550), Хага (1526 и 1535), Базел (1545 и 1555)

Латински:
Рим (1470, някои диалози), Венеция (1494 – „Истинска история“, „Луций“ и др.)
Париж (1514, преводи на Еразъм и Томас Мор), Франкфурт (1538 и 1543)

Гръко-латински:
Базел (1543 – 4 тома), Париж (1619), Амстердам (1687)

Други езици:

Френски:
Амстердам (1683), Париж (1789)
Английски:
Лондон (1684)
Немски
Цюрих (1769-1773 – 4 тома)
Лайпциг (1788-1789, Виланд – 6 тома)

– издания до края на ХХ в.

Амстердам (1743, Hemsterhuys-Reitz – 3 тома)
Хале (1801, Schmieder – 2 тома)
Лайпциг (1822-1831, Lehmann – 9 тома)
Лайпциг (1853, Бекер)

6.
Други Лукиановци
– Лукиан трагикът
– Лукиан, последовател на Маркион
– Лукиан от Самосата, различен. Антиохийски презвитер, издател на гръцкия Стар завет.
– софистът Лукиан, до когото пише Юлиан
– Лукиан от Антиохия, връстник на Либаний
– Лукиан, митрополит (средата на V в.)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Лукиан. „Александър, или лъжегадател“. Превод Б. Богданов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Лукиан. Диалози. Превод Ал Ничев. „НК“, 1971

Лукиан. „За смъртта на Перегрин“. Превод Вл. Атанасов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Лукиан. „Истинска история“. Превод Б. Богданов. В: Антични романи. „НК“, 1975

Лукиан. „Как се пише история“. Превод М. Ивайлова. В: Избрани съчинения. „Архетип“, 2010

Лукиан. „Сън – животът на Лукияна“. Превод: Г. Кацаров, 1928. https://theseus.proclassics.org/directory/86

Photius. Bibliotheca. Ed. R. Henry. Paris, 1959-1977; Leipzig, 1968

Apologia. В: Lucian. Еd. K. Kilburn, vol. 6. HUP, 1959 (repr. 1968)

Bis accusatus sive tribunalia. В: Lucian. Еd. A.M. Harmon, vol. 3. HUP, 1921 (repr. 1969)

Eunapius. Lives of the philosophers and sophists. В: Philostratus and Eunapius. The Lives of the Sophists. With an English translation by W.C. Wright. HUP, 1921/1968

A.M. Harmon. Introduction. В: Lucian. 8 vol. HUP, 1913/1953

Luciani Samosatensis opera. Ex recogn. C. Iacobitz. Vol. I-III. Lipsiae, 1836-1841/1873-1913

Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Изследвания

С.К. Апт. „Лукиан“. В: Соболевский и др. ред. „История греческой литературы“ т. III. АН СССР. Москва, 1960

Е. Фьодорова. „Императорите на Рим. Величие и упадък“. Превод Ю. Божков. БАН, 1997

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

Речници и атласи

J. Perthes. Atlas antiquus. Gotha, 1892/1897

***

Двусеместриален за МП „Антична култура и литература“

„Старогръцката литература в Римската епоха” (Част I, Поезия) е бил провеждан почти без прекъсвания в продължение на 19 години (от есента на 2002 г. досега).

В резултат на тази работа се стигна до една сравнително определена последователност, която беше осъществена и през зимния семестър на 2020/2021 г.

I. Комедията и сродните ѝ жанрове

1.
Започва се с разглеждане на Новата атическа комедия.

Какви са разликите на жанра в сравнение с неговия предшественик – Старата атическа комедия, позната от 11-те оцелели драми на Аристофан?
На първо място, не се представят реални персонажи – Сократ, Еврипид и др., където целта е да се пародира техния публичен образ в очите на съгражданите им. Вместо това се преминава към герои с фиктивни имена (Сострат, Калипид), участващи в действие, чиято цел е брак между влюбени или събиране на разделено семейство.
Покрай това се откриват подхвърлени деца и се решават затрудненията, произтичащи от нежелана бременност – като се оказва, че родителите на укриваното/подхвърлено/незаконно дете са същите, които са вече женени или предстои да сключат брак.
Задачата е да се изработи фабула с щастлив край и да се представят характери от всекидневието – младежи, възрастни родители, хетери, роби, готвачи, войници и др.
Фигури на богове не се въвеждат (при Аристофан ги има, и то пародирани), с изключение на Пан и нимфите.
Хорът не участва в действието.

Обикновено се чете Менандровата Δύσκολος („Мъчният човек“, превод Ал. Ничев), като може да се добави и „Момичето от Самос“ (превод П. Йорданова).

Като илюстрация към комическата разработка на характери (обикновено носители на някаква негативна нравствена черта, която се представя, за да предизвика смях) се четат прозаичните „Характери“ на Теофраст (в преводи на Б. Богданов и Ал. Балабанов).

Като илюстрация към сюжета „любов между двама млади, който след перипетии завършва с щастлив брак“ се чете прозаичният роман „Дафнис и Хлоя“ (превод Б. Богданов). Действието се развива в буколическа обстановка, за която ще стане дума и във връзка с други жанрове/термини (идилия).

За да се придобият още впечатления за характера на тези драми и да се покаже влиянието на атическите комедиографи върху зараждането на римската драма, се четат пиеси от Плавт и Теренций ( „Гърнето“, „Братята“; превод Ал. Ничев).

2.
Представянето на ситуации от градското всекидневие – комични или не – се явява в по-кратки жанрове, наречени мим и идилия.
Четат се някои от мимовете на Херондас (преводи на Г. Кацаров и В. Бешевлиев). Прибавят се подобни произведения на Теокрит (Г. Кацаров, Г. Михайлов, Т. Дончев и др.). Мимът е кратко драматическо произведение, което представя сцена от всекидневието на елинистическия полис – разговор между приятелки, майка се оплаква на учителя от сина си, две жени правят любовна магия, собственик на публичен дом съди клиент, жена ревнува своя роб и го заплашва с телесно наказание.

Четат се изработените за курса справки за Менандър, Херондас и Теофраст.

II. Идилията и буколическият стил

„Идилията“, свързана с името на Теокрит, е термин, отнасящ се до кратки поетически произведения, където действието протича в различна обстановка и епоха.
Някои, като „Сиракузанки“ или „Любовта на Киниска“ могат да се нарекат и мимове. Другаде обстановката е пастирска (буколическа) и там най-често се разказва за поетически състезания между пастири. Трети съдържат обработка на митологически сюжети („Хилас“, „Влюбеният циклоп“), където задачата е да се покаже изразяване на любовно чувство или просто да се представи по нов начин познат детайл от митологията.

Буколическата идилия, също се възприема от римските поети. За да се покаже това, се четат „Буколики/Еклоги“ на Вергилий (превод Г. Батаклиев).

Чете се изработената за курса справка за Теокрит.

III. Наследници на героическия епос

Видяхме, че някои елементи на Старата (от Аристофанов тип) комедия оцеляват във формата на по-краткия мим.

1.
По подобен начин сюжетите от класическият епос на Омир се явяват в по-кратки поетически видове. Сред тях са „епилионът“, пример за който е загубената, но много обсъждана поема на Калимах „Хекала“. Също и химните, в които като част от възхвалата на божеството се включват разкази за неговите дела. Такива са оцелелите химна на Калимах.
За да се поясни характера на жанра се четат т.нар „Омирови химни“ (Р. Константинова), накои от които са от класическата полисна епоха или преди нея, а други са вероятно по-късни, съвременни на Калимаховите.

Ликофроновата „Александра“ (ок. 1400 стиха) е епико-драматическо произведение, където,, под формата на разказ за едно Касандрино пророчество, се представя пълна история на гръцкия свят – от предтроянските времена до походите на Александър.

2.
Има и опити за създаване на големи епически поеми. Такава е „Аргонавтиката“ на Аполоний Родоски (над 6 000 стиха). Тя се отличава от Омировия подход по това, че опитва да представи дълга поредица от събития, засягащи главния герой и така се доближава до митографията. Отделя се особено внимание на любовната история между главните герои, което не се случва при Омир; може да се предположи, че в тази насока Аполоний е повлиян от Еврипид.

За да се види влиянието и на този поет върху римските автори, може да се прочете частта на Вергилиевата „Енеида“, където е разработена легендата за любовта между Еней и Дидона (Г. Батаклиев).

Четат се изработените за курса справки за Калимах, Ликофрон и Аполоний.

(следва)

*

296

PG 1 в

Patrologia graeca

(в рамките на „Гръкоезичната християнска литература през античността“ – избираем курс в МП „Антична литература и култура“, СУ)

*

Patrologia graeca
seu
Bibliotheca universalis
omnium ss patrum, doctorum, scriptorumque ecclesiasticorum
series graeca

Патрология
или
Всеобща библиотека
на всички свети отци, учени и църковни писатели
гръцка поредица

PG 1

Кратко съдържание на всички томове по векове

Saeculum I

Т. I (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia (кол. 1484)
Т. II (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia accedunt S. Barnabae apostoli Epistola catholica, S. Hermae Pastor et aliae aevi apostolici reliquiae (кол. 1304)
Т. III (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur (кол. 1192)
Т. IV (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur studio et opera B. Corderii. Tomus posterior complectens S. Maximi scholia; accedunt auctorеs varii (кол. 1100)

Saeculum II

Т. V (1857) S. Ignatius, S. Polycarpus, pontifices romani saeculi II, S. Melito Sardensis; et alii (кол. 1504)
Т. VI (1857) S. Justinus philosophus et martyr, Tatianus, Athenagoras Atheniensis, S. Theophilus, Hermias (кол. 1820)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars prior (кол. 1118)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars secunda (кол. 1119-2020)

Saeculum III

Т. VIII (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia. Tomus prior (кол. 1388)
Т. IX (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia; accedunt commentaria in omnes Clementis Alexandrini libros. Tomus secundus (кол. 1696)
Т. X (1857) S.P.N. Gregorii cogn. Thaumaturgi opera quae reperiri potuerunt omnia; accedunt auctorеs varii (кол. 1620)
Т. XI (1857) Origenis opera omnia. Περὶ ἀρχῶν libri quattuor, Exhortatio ad martyrium, Contra Celsum libri octo aliaque, (кол. 1932)
Т. XII (1862) Origenis opera omnia. Tomus secundus. Homiliae in Genesim aliaque (кол. 1708)
Т. XIII (1862) Origenis opera omnia. Tomus tertius. Homiliae in Canticum canticorum, Commentaria in Evangelium secundum Matthaeum aliaque (кол. 1988)
Т. XIV (1862) Origenis opera omnia. Tomus quartus. Commentaria in Evangelium Iohannis, in Epistolam S. Pauli in Romanos aliaque (кол. 1384)
Т. XV (1857) Origenis opera omnia. Tomus quintus. Hexaplorum quae supersunt. Genesis – I Regum (кол. 1444)
Т. XVI (1857) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars prior. Hexaplorum quae supersunt. L. II Regum – L. Psalmorum (кол. 1266)
Т. XVII (1859) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars secunda. Hexaplorum quae supersunt. Proverbia – Jeremias (кол. 1279-2394)
Т. XVIII (1863) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars tertia. Hexaplorum quae supersunt. Ezechiel – Zacharia (кол. 2400-3007). Philosophumena sive Omnium haereseum refutatio (кол. 3008-3468)

Saeculum IV

Т. XIX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Chronicorum libri duo. Veterum scriptorium opuscula chronologica et astronomica (кол. 1472)
Т. XX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus secundus. Historia ecclesiastica, Vita Constantini, Collectio antiquorum martyriorum aliaque (кол. 1588)
Т. XXI (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus tertius. Praeparatio evangelica (кол. 1716)
Т. XXII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quartus. Demonstratio evangelica, quaestiones evangelicae aliaque (кол. 1312)
Т. XXIII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quintus. Commentaria in Psalmos (кол. 1400)

(следва)

***

По-подробно съдържание на всички томове поотделно

Том 1
(1857)

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Климент Римски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Дисертация за авторите през I век (Денис-Николай льо Нури/ Nourry 1647-1724) (кол. 9-30, лат.)
Историческо-литературни уводи (prooemia historico-litteraria) към Посланията на св. Климент (кол. 30-198, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 30-43)
– мнения на новите (judicia recentiorum) (Патрик Янг, 1584-1652; Андреа Галанди, 1709-1779; Карл-Йозеф Хефеле, 1809-1893 и др.) (кол. 44-198)

Автентични трудове (Scripta genuina)
1. Първо послание до коринтяни (кол. 199-328)
2. Второ послание до коринтяни (кол. 329-348)
3. Две послания към девиците (кол. 349-358, сир. и лат.)

Спорни трудове (Scripta dubia)
4. Писма (Epistolae decretales) (кол. 459-508)
– фрагменти (кол. 509)
„Апостолски постановления“ (кол. 510-1156)
– Уводи (Жан-Батист Cotelier/Cotelerius 1629-1686; Джовани Доменико Манси 1692-1769 и др.) (кол. 510-542, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 543-554)
5. „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae), 8 книги (кол. 555-1156)
„Recognitiones“ (кол. 1157-1474)
– свидетелства на древните (кол. 1157-1171)
– дисертация за X-те книги „Recognitiones“ на св. Климент до Яков, брат Господен, преведени на латински от Руфин, аквилейски презвитер (Nourry, 1703 и др.) (кол. 1172-1206, лат.)
– предговор (Е. Г. Герсдорф, 1804-1874) (кол. 1201-1204, лат.)
– предговор на Руфин до епископ Гауденций (кол. 1205-1207, лат.)
6. „Recognitiones“ (версия на „Клементини“) (кол. 1208-1455, лат.)
– monumenta ad „Recognitiones“ (кол. 1456-1474)

Прибавки (Addenda) (кол. 1475-1476)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1476-1484)

https://archive.org/…/Patrologia_Graeca…/page/n1/mode/2up

***

Том 2
(1857)

I век

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Св Климент Монреале ок 1180 г

следват

Съборно послание на св. ап. Варнава; „Пастир“ на св. Ерм
и други от апостолския век

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

„Беседи“ (версия на „Клементини“) (кол. 9-468)
– свидетелства на древните (veterum testimonia) за „Клементините“ (кол. 9-11)
– уводна дисертация (dissertatio prooemialis) на Галанди, 1766 (кол. 12-19)
1. „Двадесет беседи“, приписвани (quae feruntur) на Климент Римски (кол. 20-468)
2. „Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ (кол. 469-603) („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
3. Литургия на св. Климент (кол. 604-616, лат.)
4. „Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.) (кол. 617-632)

Ефраим, епископ на Херсон
5. „За чудото, случило се с едно дете от свещеномъченика еп. Климент“ (кол. 633-646)

Св. апостол Варнава
Пролегомени (Prolegomena) (кол. 647-726)
– свидетелства на древните за него и писмото му (кол. 647-650)
– мнения на новите за писмото на св. ап. Варнава (Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus 1585-1644; Исак Вос/Isaacus Vossius 1618-1689; Nourry, 1703; Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Готфрид Лумпер 1747-1801; Хефеле, 1842) (кол. 651-726)
6. Съборно послание на св. ап. Варнава (кол. 727-782)

7. св. ап. Матия (Παραδόσεις, фрагмент) и св. ап. Вартоломей (сентенция) (кол. 783-789)

8. Папа Анаклет – писма и разпоредби (Epistolae et decreta) (кол. 789-892)

Св. ап. Ерм
– свидетелства на древните (кол. 819-833)
– дисертация за живота и писанията на св. Ерм (Нури) (кол. 834-859)
– за „Пастир“-а на св. Ерм (Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Лумпер, 1783) (кол. 860-891)
9. „Пастир“ на св. Ерм (кол. 892-1024)
– кн. I (кол. 892-913)
– кн. II (кол. 914-951)
– кн. III (кол. 952-1024)

„Завещания на 12-те патриарси“ (Testamenta XII patriarcharum) (кол. 1025-1167)
– свидетелства на древните (кол. 1025, лат.)
– дисертация (Нури) (кол. 1026-1029, лат.)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1030-1037, лат.)
10. „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (кол. 1037-1150)
– tabula chronologica (кол. 1151-1159, лат.)

„Писмо до Диогнет“ (кол. 1160-1186)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1160-1167, лат.)
11. „Писмо до Диогнет“ от незнаен (anonymus) апостолски мъж (кол. 1168-1186)

„Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ (кол. 1187-1248)
– свидетелства на древните (кол. 1187-1198, лат.)
– предговор (praefatio) на Галанди (кол. 1199-1215, лат.)
– откъс от предговора на Тишендорф (Konstantin von Tischendorf 1815-1874) (кол. 1216-1217, лат.)
12. „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ от презвитерите и дяконите на Ахея (кол. 1218-1248)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1249-1264)
Показалец на по-забележителните думи (Index verborum notabiliorum – на „Клементините“) (кол. 1265-1273)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1274-1277, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1278-1304)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_002

***

Том 3
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит

всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

Дион Ареоп 17 Патмос XII в

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (Prolegomena) (кол. 9-118)
– дисертация за трудовете на св. Дионисий (Nourry, 1703) (кол. 9-56, лат.)
– дисертация за схолиите на св. Максим Изповедник, Иоан Скитополски и Герман, константинополски патриарх (Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/de Rubeis, 1687-1775) (кол. 57-76, лат.)
– Балтазар Кордерий (1592-1650) от „Обществото на Иисус“. Общи бележки за по-лесно разбиране на св. Дионисий. Въведение към мистическата теология на св. Дионисий (кол. 77-107, лат.)
– Георги Пахимер (1242-1310) за трудовете на св. Дионисий (превод Б. Кордерий); различни епиграми към трудовете му (кол. 108-115)
– епиграми към трудовете на св. Дионисий (кол. 116-118)

1. „За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia), 15 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 119-369)

2. „За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia), 7 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 370-584)

3. „За божествените имена“ (De divinis nominibus), 13 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 585-996)

4. „За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum), 5 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 997-1064)

5. Писма (Epistolae), 11 писма (превод и бележки Б. Кордерий) (кол. 1065-1122)

6. Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi) (кол. 1123-1132, лат; Франкфурт, 1847)

Б. Кордерий. Речник към Дионисий (Onomasticum Dionysianum) (кол. 1133-1175, лат.)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1176-1188, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1189-1192, лат.)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_003/page/n1/mode/2up

***

Том 4
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит
всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

допълнителен том
включващ схолиите на св. Максим
следват различни автори (auctores), които са описали живота на св. Дионисий, или са защитавали неговото Ареопагитско достойнство

Дион Ареоп 16

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Печатарят към читателя (от венецианското издание 1755 г., т. II) (кол. 9-12, лат.)

Предговор на Petrus Lansselius/Петър Ланселий (1580-1632), презвитер на „Обществото на Иисус“ (кол. 13-14, лат.)

Предисловие (Prologus) на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (превод на Ланселий) и речник (кол. 15-23)
– тълкуване (interpretatio) на някои думи в тази книга (кол. 24-28)

Коментари на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (кол. 29-432)

1. Коментари на св. Максим към книгата „За небесната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 29-114)

2. Коментари на същия към книгата „За църковната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 115-184)

3. Схолии на същия Максим към книгата „За божествените имена“ (превод на Ланселий) (кол. 185-415)

4. Схолии на св. Максим към книгата „За мистическото богословие“ (превод на Ланселий) (кол. 416-432)

Добавка (Appendix)

5. Парафраза на Георги Пахимер към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Готфрид Тилман/Godefridus Tilmann, XVI в., сравнен с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 433-509)
– бележки на Ланселий към Парафразата на Пахимер (кол. 510-526)

6. Схолии на св. Максим към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Б. Кордерий) (кол. 527-576)

Разни писатели (scriptores) за живота на Св. Дионисий (кол. 577-1088)

7. „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт. (превод на Кордерий) (кол. 577-588)

8. Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“ (неизвестен преводач, сравнено с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 589-607)

9. За Дионисий Ареопагит от „Суда“ (изд. 1662 г., превод на Ланселий) (кол. 608-612)

10. Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 613-616)

11. Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“ (превод на Б.М. Касинат, на много места поправен от П. Ланселий) (кол. 617-668)

12. Методий (или Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 669-684)
– бележки на Ланселий (кол. 685-689)
– стихотворение за мъченичеството на св. Дионисий от лекаря Дионисий Герин (кол. 690-695)

13. „За живота на св. Дионисий Ареопагит, епископ на Атина, апостол и мъченик на франките“ (Petrus Halloix/Петър Халуа 1571-1656, презвитер на „Обществото на Иисус“) (кол. 613-869, лат.)
– „Четири въпроса за живота и трудовете на св. Дионисий“ (П. Халуа) (кол. 870-953, лат.)

14. Откъси (excerpta) от „Защита на Ареопагитиките срещу Йосиф Скалигер/Vindiciae Areopagiticae contra Iosephum Scaligerum“; Antverpiae, 1607) (Martinus Delrio/Мартин дел Рио 1551-1608) (кол. 954-981, лат.)

15. „Апологетическо изследване (disputatio apologetica) за св. Дионисий Ареопагит и неговите писания“ (П. Ланселий) (кол. 982-1011, лат.)

16. „Защита на Ареопагит срещу еретика калвинист“ от Joannes dominus de Chaumont (срещу Жан-Клод 1619-1687, пастор в Шарантон льо Пон) (кол. 1012-1025, лат.)

17. „За трудовете, които обикновено се наричат Ареопагитики; за автора, неговата вяра, дали е бил православен или еретик – аполинарист, монофизит, евтихианец. Дисертация срещу Мишел льо Киен и други“ (Бернардо де Роси) (кол. 1026-1079, лат.)

18. „Бележка към Св. Дионисий, парижки епископ и мъченик“ (кол. 1080-1088, лат.)
Показалец на предметите (Index rerum memorabilium) (1089-1097, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1098-1100, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu04mignuoft

***

Том 5
(1857)

II век

Св. Игнатий, антиохийски епископ
послания
както автентични, така и спорни и предполагаеми

следват

римските първосвещеници от II в., св. мъченик Поликарп
св. Мелитон Сардийски, Папий Иераполски, Поликрат Ефески, св Хегезип, Пантен и др.

писма, малки трудове, фрагменти

св Игнатий в Осиос Лука

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (кол. 9-624)
– свидетелства на древните за Посланията на св. Игнатий (според Галанди, 1765): Евсевий, Иреней, Теофил антиохийски, Атанасий, Иероним, Дионисий Ареопагит, Василий Велики, Иоан Златоуст, Теодорит, Леонтий, Максим Изповедник, Андрей Критски, Теодор Студит, Михаил Синкел, патр. Фотий (кол. 9-31)
– Предговор на Исак Вос към Посланията на св. Игнатий от 1646 г. (кол. 32-33, лат.)
– Мнение на Котелерий за Посланията на св. Игнатий (Амстердам, 1724) (кол. 34-36, лат.)
– Vindiciae Ignatianae, 1672 (Джон Пиърсън/John/Iohannes Pearson 1613-1686) (кол. 37-471, лат.)
– Предговор (кол. 37-74)
– Част I (кол. 75-269)
– Част II (кол. 270-471)
– Дисертация за Посланията на св. Игнатий – истински, интерполирани и предполагаеми (Д.-Н. льо Нури, Париж 1703) (кол. 472-565)
– Част I (кол. 472-547)
– Част II-III (кол. 548-565)
– Уводи за Посланията на св. Игнатий и неговото Мъченичество (Галанди, 1765) (кол. 566-584)
– За учението на св. Игнатий (Лумпер, 1783) (кол. 585-600)
– Критично изследване (Disquisitio critica) на традиционния текст (textus receptus) на Посланията на св. Игнатий (Хайнрих Денцингер/Henricus/Heinrich Joseph Dominicus Denzinger 1819-1883) (кол. 601-624)

Послания на св. Игнатий (по изданието на Хефеле; Тюбинген, 1837) (кол. 625-728)
– Предговор на Хефеле (кол. 625-642)
1. До ефесяни (кол. 643-661)
2. До магнезийци (кол. 662-673)
3. До тралийци (кол. 674-685)
4. До римляни (кол. 686-696)
5. До филаделфийци (кол. 697-707)
6. До смирненци (кол. 708-717)
7. До Поликарп (кол. 718-728)

Послания на св. Игнатий с добавки (interpolatae) (Котелерий, 1724)
– Бележка (monitum) на Котелерий (кол. 729-730)
1. До ефесяни (кол. 731-756)
2. До магнезийци (кол. 757-777)
3. До тралийци (кол. 778-800)
4. До римляни (кол. 801-817)
5. До филаделфийци (кол. 818-839)
6. До смирненци (кол. 840-857)
7. До Поликарп (кол. 858-872)

Предполагаеми (supposititiae)
1. До Игнатий от прозелитката Мария (кол. 873-880)
2. Игнатий до Мария (кол. 881-887)
3. До тарсийците (кол. 888-897)
4. До антиохийците (кол. 898-909)
5. До Херон, антиохийски дякон (кол. 910-918)
6. До филипяни (кол. 919-941)
7. До св. апостол и евангелист Йоан (кол. 942-943)
8. До Дева Мария, майка на нашия Господ Иисус Христос (кол. 944-945)
9. Похвала на св. Игнатий от Херон (кол. 946-947)
10. Фрагменти или Сентенции (кол. 948-960)
11. Сирийски откъси от Посланията (кол. 961-968)

1. Литургия на св. Игнатий (Евсевий Ренодо/Eusèbe Renaudot 1646-1720; Франкфурт, 1846) (кол. 969-978)

2. Мъченичество на св. свещеномъченик Игнатий Богоносец (Хефеле, 1847) (кол. 979-990)
– из кореспонденцията на имп. Траян (кол. 991-995)

Св. Поликарп, епископ на Смирна и мъченик (кол. 996-1045)
– За Посланието на св. Поликарп (пролегомени от Хефелe) (кол. 996-1004)
3. Послание на св. Поликарп, епископ на Смирна и свещеномъченик към филипяни (кол. 1005-1021)
– напомняне към фрагментите (Галанди) (кол. 1022-1024)
– Фрагменти (кол. 1025-1028)

4. Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп (кол. 1029-1045)

5. Послания на папа Еварист (I в.-до 109 г.) (кол. 1046-1057, лат.)

6. Послания на папа Александър I (I в.-до 115) (кол. 1058-1073, лат.)

7. Послания на папа Сикст I (I в.-до 125) (кол. 1074-1079, лат.)

8. Послание на папа Телесфор – общо до всички верни на Христос (I в.-до 136) (кол. 1080-1087, лат.)

9. Послания на папа Хигин (I в.-до 140) (кол. 1088-1093, лат.)

Папа Пий I (I в.-до 154)
– Дисертация за живота и писанията на папа Пий I (Галанди, 1765) (кол. 1094-1118)
10. Послания на папа Пий I (кол. 1119-1129, лат.)

11. Послание на папа Аникет към епископите на Галия (II в.-до 167) (кол. 1130-1133, лат.)

12. Послания на папа Сотер (II в.-до 174) (кол. 1134-1139, лат.)

13. Послания на папа Елевтерий (II в.-до 189) (кол. 1140-1144, лат.)

Св. Мелитон, епископ на Сарди в Азия (II в.-до 194) (кол. 1145-1250)
Бележка (Karl Christian/Carolus Christianus Woog 1714-1771; Лайпциг, 1744)
– За живота и заслугите на св. Мелитон (кол. 1145-1183)
– За писанията му (кол. 1183-1207)
14. Фрагменти на св. Мелитон (кол. 1208-1231)

15. Неавтентични (кол. 1231-1250)

16. Папий от Хиераполис (кол. 1251-1261)

17. Св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина (II в.) (бележка от Галанди) (кол. 1262-1266)

18. Аристид (II в.) (бележка от Лумпер, 1783) (кол. 1267-1268)

19. Агрипа Кастор (II в.-до 132) (кол. 1269-1271)

20. Аристон от Пела (ок. 100-160) (кол. 1272-1285)

21. Клавдий Аполинарий (II в.-до ок. 180) (кол. 1286-1302)

22. Св. Хегезип (ок. 110-180) (кол. 1303-1327)
– бележка от Галанди (кол. 1303-1307)
– фрагменти от пет книги Коментари за деянията на Църквата (кол. 1308-1327)

23. Пантен (II в.-до ок. 200) (по Routh; Оксфорд, 1814) (кол. 1328-1331)

24. Родон (II в.-до ок. 200) (кол. 1332-1337)

25. Максим, Иерусалимски епископ (II в.)
– фрагмент от За материята (кол. 1338-1355)

26. Поликрат, еп. Ефески (ок. 130-196) (кол. 1356-1365)
– бележка от Галанди
– фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
– „Деяния на св. Тимотей“

27. Св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска (II в.) (кол. 1366-1371)

28. Св. Серапион, антиохийски епископ (II в.-до 211) (кол. 1372-1375)

29. Аполоний (II- III в.) (кол. 1376-1385)

30. Останало от анонимни, някои от които са слушали апостолите, запазено от св. Иреней (кол. 1386-1402)
– напомняне от Рут, 1814

31. Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други (кол. 1402-1453)

Добавка (Appendix)

32. Страдание на свв. Епиподий и Александър (кол. 1454-1461, лат.)
– напомняне от Тиери Рюинар/Thierry Ruinart/Theodoricus Ruinartius 1657–1709 (Верона, 1731) (кол. 1454-1455, лат.)

33. Страдание на св. Симфориан (кол. 1462-1467, лат.)

34. Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия (кол. 1468-1474, лат.)

35. папа Виктор I (II в.-до ок. 199) (кол. 1475-1489, лат.)
– хронологико-исторически коментар за св. Виктор, римски папа и мъченик (acta Bolland. за 28 юли)
– послания на папа Виктор

36. Архей, епископ на Африка (кол. 1490)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1491-1504)

https://archive.org/details/patrologiaecurs92migngoog/page/n9/mode/2up

Том 6
(1857)

II век

Св. Юстин, философ и мъченик
Всички налични трудове
и също
които са оцелели от
Тациан, Хермий, Атенагор и св. Теофил

Юстин Философ

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на Пруденций Маран/Prudentius Maranus (1683-1762) за предишните издания, за учението, деянията и писанията на св. Юстин и други защитници на религията (кол. 9-205 лат.)
– Част I (кол. 9-22, лат.)
– Част II (кол. 23-105, лат.)
– Част III (кол. 106-205, лат.)

Откъси от предговора на йенския издател от 1842 (Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto 1816-1897) (кол. 206-226 лат.)

Св. Юстин Философ (кол. 227-800)

1. „Реч към елините“ (кол. 229-240)
2. „Увещание към елините“ (кол. 241-311)
3. „За монархията“ (кол. 312-325)
4. „Апология за християните към Антонин Пий“ (кол. 325-439)
5. „Апология за християните към римския сенат“ (кол. 440-469)
6. „Диалог с юдеина Трифон“ (кол. 470-800)

Тациан

7. „Против елините“ (кол. 801-887)

Атенагор Атински, християнски философ (кол. 888-1023)

8. „Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод (кол. 888-972)
9. „За възкресението на мъртвите“ (кол. 973-1023)

Теофил, антиохийски епископ

10. „До Автолик“ (кол. 1024-1167)
– кн. I (кол. 1024-1045)
– кн. II (кол. 1046-1119)
– кн. III (кол. 1120-1167)

Ермий философ

11. „Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“ (кол. 1168-1180)

Добавка (Appendix), включваща неавтентични трудове на Юстин, неговото Мъченичество, а също фрагменти от загубени трудове на Юстин, Тациан и Теофил

Част I (кол. 1181-1563)

Неавтентични (spuria) трудове на св. Юстин Философ

1. „Писмо до Зен и Серен“ (кол. 1183-1203)
2. „Изложение на правилното изповедание“ (кол. 1204-1240)
3. „Отговори към православните“ относно някои необходими питания [146] (кол. 1241-1400)
4. „Християнски въпроси към елините“ [5] (кол. 1401-1463)
5. „Елински въпроси към християните“ [15] (кол. 1464-1489)
6. „Опровержение (anatrope, confutatio) на някои аристотелистки учения“ (кол. 1490-1563)
– от „Физика“ (кол. 1493-1516)
– от „За небето“ (кол. 1517-1563)

Част II (кол. 1564-1604)

1. „Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“ (кол. 1566-1571)
2. Фрагменти от „За възкресението“ на св. Юстин, философ и мъченик (кол. 1572-1591)
3. Други фрагменти
– Юстин (кол. 1592-1600)
– Тациан, Теофил (кол. 1601-1604)

Показалци (Indices)
Показалец на гръцките думи (quae vel difficilia visa sunt vel notatu digna) (1605-1610)
Показалец на предметите, които се намират преди добавката (Index rerum ante appendicem) (1611-1677, лат.)
Показалец на предметите, които се намират в добавката (Index rerum quae in appendice) (1678-1695, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1696-1704, лат.)

„Предположения и поправки“ към всички писатели от този том (Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883; Париж, 1856) (кол. 1705-1815, лат.)

Показалец на писателите, споменати от Юстин мъченик, Тациан, Атенагор и Теофил, взет от Фабрициевата Bibliotheca graeca (кол. 1816-1820, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=pst.000005711826&view=1up&seq=9

Том 7
Първа част
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Иреней

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на René Massuet/Renatus Massuetus (1666-1716) (кол. 9-23 лат.)
Предишни дисертации към книгите на Иреней (кол. 24-173, лат.)
– Първа дисертация: За еретиците, които Иреней обсъжда в кн. I; за техните деяния, писания и учение (кол. 24-173, лат.)
– чл. 1: За Валентин (кол. 24-103, лат.)
– чл. 2: За учениците на Валентин (кол. 104-117, лат.)
– чл. 3: За учителите на Валентин (кол. 118-173, лат.)
– Втора дисертация: За живота и делата на св. Иреней; за 5-те му книги „Срещу ересите“ и за други, загубени писания (кол. 174-244, лат.)
– чл. 1: Животът и делата на св. Иреней (кол. 174-215, лат.)
– чл. 2: За 5-те книги на Иреней „Срещу ересите“ (кол. 216-238, лат.)
– чл. 3: За други писания на Иреней (кол. 239-244, лат.)
– Трета дисертация: За учението на Иреней (кол. 245-381, лат.)

За автентичността на Иренеевите книги „Срещу ересите“ (Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784) (кол. 382-404, лат.)

Откъси от пролегомените на Адолф Щирен/Adolphus Stieren (1813-1884; Лайпциг, 1853) (кол. 405-419, лат.)

Избрани свидетелства на древните за Иреней и неговите писания: Писмо на лионските и виенски мъченици до папа Елевтерий, Тертулиан, Евсевий, Епифаний, Кирил Иерусалимски, Василий Велики, Ефрем Сирин, Иероним, Августин, Теодорет, Григорий Турски, папа Григорий I, Анастасий Синаит, Максим Изповедник, Беда, патр. Фотий, Опровержение на Изповеданието (Confessio) на патр. Кирил Лукарис (кол. 420-430, лат.)

Флор, лионски дякон. Пролог към книгите „Срещу ересите“ (кол. 431-432, лат.)

Св. Иреней „Срещу ересите“ (кол. 433-1118) (текст по Massuet, 1702/1734) (с превод на Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581)
1. Книга първа (кол. 433-706; от 22 гл./670 кол. само лат.) (с превод и на Билий)
2. Книга втора (кол. 707-841, лат., отделни места на гр.)
3. Книга трета (кол. 842-971, лат., отделни места на гр.)
4. Книга четвърта (кол. 972-1118, лат., отделни места на гр.)

https://books.google.bg/books?id=pL7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 7
Втора част (bis)
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Кратко съдържание (Elenchus) (лат.)

Св. Иреней. „Срещу ересите“ (кол. 433-1223)

4. Книга пета (кол. 1119-1223, лат., отделни места на гр.)

Фрагменти от загубените съчинения на св. Иреней, епископ на Лион и мъченик (кол. 1224-1263)
– припомняне (admonitio) за следващите фрагменти (кол. 1224-1225)
5. Фрагменти (кол. 1226-1263)

Добавка към Иренееевите книги „Срещу ересите“, съдържаща фрагментите на гностиците, които споменава св. мъченик (кол. 1264-1321)
– Василид (кол. 1226-1269)
– Исидор (кол. 1270-1271)
– Валентин и валентинианци (кол. 1272-1281)
– „Птолемей към Флора“ (кол. 1282-1291)
– Хераклеон (кол. 1292-1321)

Предговори, пролегомени, бележки и наблюдения на всички онези, които са публикували или коментирали (illustrarunt) нови издания на Иреней (кол. 1322-1363, лат.)
– Посветително писмо от 1526 (Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536 (кол. 1322-1329)
– Посветително писмо от 1570 (Николай Галасий/Nicolas Des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581) и др. (кол. 1330-1333)
– Посветително писмо от 1571 (Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617) (кол. 1334-1339)
– Припомняне относно своя превод на глави от Иреней (Билий, кол. 1340)
– Спомняне (commonitio) към читателите за своетох издание на петте книги на Иреней (Фр. Феударденций/Franciscus Feudardentius) (кол. 1340-1351)
– Пролегомени за живота и писанията на Иреней, за различните им издания и за характера и замисъла (ratione ac consilio) на това най-ново (1352-1363)

Бележки на различни [автори] (variorum notae) към петте книги „Срещу ересите“ (кол. 1364-1846, лат.)
– към кн. I (кол. 1364-1525)
– към кн. II (кол. 1526-1599)
– към кн. III (кол. 1600-1687)
– към кн. IV (кол. 1688-1781)
– към кн. V (кол. 1782-1846)

Бележки на различни [автори] към фрагментите на св. Иреней (кол. 1847-1859, лат.)

Разночетения от по-малко значение (minoris momenti) (кол. 1860-1877)

Гръцки речник (glossarium) (кол. 1878-1883)
Латински речник (кол. 1884-1901)
Показалец на предмети изрази (rerum et sententiarum) (кол. 1902-2005)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2006-2015, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 2016-2020, лат.)

https://books.google.bg/books?id=7b7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 8
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички трудове, които са налични

(според оксф. изд. от 1715)

Климент Александрийски 1584 A Thevet

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Първи том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Историко-литературна справка (notitia) към Климент Александрийски (Йохан Алберт Фабриций/Johann Albert Fabricius, 1668-1736. Bibliotheca graeca; ново издание, под грижата на Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815. T. VII; Хамбург, 1801) (кол. 9-26, лат.)

Към читателя (от оксф. издание, 1715) (кол. 27-29, лат.)

Предговор на Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870 (Лайпциг, 1831) (кол. 30-32, лат.)

Свидетелства на древните: Евсевий, Кирил Александрийски, Епифаний, Дионисий Ареопагит, Иероним, Руфин, Сократ, Созомен, Пасхална хроника, Теодорит, Максим Изповедник, патр. Фотий, Синкел (кол. 33-49)

Климент Александрийски (кол. 50-1382)

1. „Увещание към елините“ [„Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes] (кол. 50-246)
2. „Педагог“ (кол. 247-684)
– кн. I, 13 гл. (кол. 247-376)
– кн. II, 12 гл. (кол. 377-553)
– кн. III, 12 гл. (кол. 554-684)
3. „Стромати“ (кол. 685-1382)
– кн. I, 29 гл. (кол. 685-929)
– кн. II, 23 гл. (кол. 930-1097)
– кн. III, 18 гл. (кол. 1098-1213)
– кн. IV, 26 гл. (кол. 1214-1382)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1383-1388)

https://books.google.bg/books?id=BwcRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 9
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички налични (εὑρισκόμενα) трудове

(според оксф. изд. от 1715)

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Втори том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
3. „Стромати“ (кол. 9-602)
– кн. V, 14 гл. (кол. 9-206)
– кн. VI, 18 гл. (кол. 207-401)
– кн. VII, 18 гл. (кол. 402-557)
– кн. VIII, 9 гл. (кол. 558-602)
4. „Кой богат ще се спаси“ (кол. 603-651)

Спорни трудове (dubia)

5. Откъси (excerpta) от Теодот и т.нар. „източно учение“ по времето на Валентин (interprete Roberto Pearse) (652-697)

6. Избрани места от пророчески писания (eclogue ex scripturis propheticis) (698-728)
Фрагменти
7. Adumbrationes (записки/скици)
– към Първо Послание от Петър (кол. 729-731)
– към Послание от Юда (кол. 732-733)
– към Първо и Второ Послание от Иоан (кол. 734-739)

8. Катени (кол. 740-743)
9. „Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
10. „За промисъла“, „За душата“ и др. (кол. 750-776)

Древни схолии (кол. 777-794)

Дисертации на Д.-Н. льо Нури за всички трудове на Климент Александрийски (кол. 795-1485)
– първа дисертация, 14 гл.: За „Увещание към елините“ и трите книги на „Педагог“ (кол. 797-999)
– втора дисертация, 25 гл.: За книгите на „Стромати“ (кол. 1000-1436)
– трета дисертация, 5 гл.: За други трудове на Климент Александрийски (кол. 1437-1485)

„Хронография“ (от сътворението на света до смъртта на Комод) на Климент Александрийски в сравнение (collata) с тези на Евсевий и Синкел (кол. 1486-1495)

Показалци (Indices)

Показалец на гръцките изрази (Index graecitatis) (кол. 1496-1549)
Показалец на авторите, цитирани от Климент Александрийски (кол. 1550-1559)
Показалец на забележителните (memorabilium) предмети у Климент Александрийски (кол. 1560-1621)
Показалец на думи, изрази и предмети, които се съдържат в трите дисертации на Д.-Н. льо Нури (кол. 1622-1681)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1682-1696)

https://books.google.bg/books?id=QAgRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 10
(1857)

III век

Св. наш отец Григорий Чудотворец
всички налични трудове

Григорий Чудотворец 2

следват

папа Зефирин и др римски първосвещеници;
св. Александър Иерусалимски, св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква, Юлий Африкан и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Зефирин, римски първосвещеник (до 217 г.)
Справка от първосвещеническата книга на папа Дамас и друга справка) (кол. 9-11, лат.)
Писма I-II (кол. 12-17, лат.)

Гай (Caius), римски презвитер (до 296 г.)
Справка от Галанди (кол. 18-24, лат.)
Фрагменти (кол. 25-35)

Юлий Африкан (ок. 160-240)
Справка от Фабриций (t. IV, 1795) (кол. 36-45, лат.)
Справка от Галанди (кол. 46-50, лат.)
Оцелели (quae supersunt) трудове (кол. 51-93)
– Писмо до Аристид (кол. 51-63)
– От петте книги „Хронография“, с превод и на св. Иероним (кол. 64-93)

Спорни трудове
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина (с припомняне от Галанди) (кол. 94-97, лат.)

Неавтентични
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос (кол. 98-108)

Св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик (до 222 г.) (кол. 109-131, лат.)

Св. Урбан I, римски първосвещеник (до 230 г.) (кол. 132-141, лат.)
Справка от първосвещеническата книга на пап Дамас и друга справка) (кол. 132-134, лат.)

Астерий Урбан (кол. 142-155)

Папа Понтиан (до 235 г.) (кол. 156-165)

Папа Антер (до 236 г.) (кол. 166-174)

Папа Фабиан (до 250 г.) (кол. 175-201)

св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик (до 251 г.) (кол. 202-206)

св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия (до ок. 283 г.) (кол. 207-235)

Теогност Александрийски (ок. 210-270 г.) (кол. 236-241)

Пиерий, александрийски катехист (до ок. 310 г.) (кол. 242-246)

Малхион, презвитер на Антиохийската църква (до ок. 269 г.) (кол. 247-260)

Св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата (ок. 170-235 г.) (кол. 261-962)
Предговори от изданието на Фабриций (Хамбург, 1716-1718) (кол. 261-270)
Дисертация на Г. Лумпер: За живота и писанията на св. Иполит (кол. 271-394)
Дисертация на Constantinus Ruggerius: За местопребиваването на св. Иполит (кол. 395-545)
Деяния на св. Иполит (кол. 546-569)
Свидетелства на древните (кол. 570-582)
Трудове и фрагменти (кол. 583-962)

Св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец (ок. 213-270 г.) (кол. 963-1252)

Св. Дионисий, александрийски епископ (до ок. 265 г.) (кол. 1253-1343)

Макарий Магнезийски (IV в.) (кол. 1344-1405)

Св. Архелай, епископ на Месопотамия (кол. 1406-1528)

Св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква (до 309 г.) (кол. 1529-1558)

Св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква (до ок. 305 г.) (кол. 1561-1574)

Прибавки (Addenda) (кол. 1575-1608)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1609-1620)

https://archive.org/details/patrologiaecursu10mignuoft

Том 11
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Ориген 1584

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 5-6, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 7-8, лат.)

Посветително писмо до Климент XII, върховен първосвещеник (pontifex maximus) от Шарл Деларю, бенедиктински презвитер и монах (кол. 9-12, лат.)

Предговор (кол. 13-35, лат.)

Общо припомняне към писмата на Ориген (кол. 36-37, лат.)
Писма (кол. 38-91, лат.)
1. Писмо до Африкан За историята на Сузана (кол. 38-86)
2. Писмо до Григорий [Чудотворец] (кол. 87-91)

3. „За възкресението“ (кол. 92-99, лат.)

4. Фрагменти от Оригеновите книги „Стромати“ (кол. 100-107, лат.)

„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“ (кол. 108-413, лат.)
Припомняне към книгите „За началата“ (кол. 108-111, лат.)
Пролог на презвитер Руфин (кол. 112-114, лат.)
5. „За началата“ на Ориген в 4 книги; превод на Руфин, аквилейски презвитер (кол. 115-413, лат.)
– кн. I (кол. 115-181)
– кн. II (кол. 182-247)
– кн. III (кол. 248-341)
– кн. IV (кол. 342-413)

6. „За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“ (кол. 414-561)

7. „Увещание за мъченичество“ (кол. 562-637)

8. „Срещу Целз“, 8 книги (кол. 638-1631)
Припомняне към осемте книги „Срещу Целз/Contra Celsum“ (кол. 638-641, лат.)
– Увод/Предговор на Ориген към томовете „Срещу Целз“ (кол. 642-650)
– кн. I (кол. 651-791)
– кн. II (кол. 792-919)
– кн. III (кол. 920-1027)
– кн. IV (кол. 1028-1180)
– кн. V (кол. 1181-1287)
– кн. VI (кол. 1288-1421)
– кн. VII (кол. 1422-1520)
– кн. VIII (кол. 1521-1631)

Бележки на един английски ерудит към книгата на Ориген „За молитвата“ (кол. 1632-1688)

Наблюдения (observationes) на Иоан Крой към кн. VI на Оригеновата „Срещу Целз“ (кол. 1689-1710)

Добавка

„Диалог за правилната вяра в Бога“. Припомняне (кол. 1711-1713, лат.)
9. „Диалог за правилната вяра в Бога“ на Адамантий (кол. 1714-1884)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. I (кол. 1885-1932)

https://books.google.bg/books?id=qAkRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 12
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-41, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания/коментари (ἐξηγητικά) към Битие (in Genesim) (кол. 42-45, лат.)
1. От Оригеновите коментари към Битие (кол. 46-145)
2. Беседи (homiliae) на Ориген към Битие с преводач Руфин (17) (кол. 146-262, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Изход (in Exodum) (кол. 263, лат.)
3. От Оригеновите коментари към Изход (кол. 264-297)
4. Беседи на Ориген към Изход (13) (кол. 298-395, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Левит (in Leviticum) (кол. 396, лат.)
5. Избрано (ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Левит (кол. 397-404)
6. Беседи на Ориген към Левит (16) (кол. 405-573, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Числа (in Numeros) (кол. 574-575, лат.)
7. Избрано от Ориген към Числа (кол. 576-583)
8. Беседи на Ориген към Числа (28) (кол. 586-805, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Второзаконие (in Deuteronomium) (кол. 805, лат.)
9. Избрано от Ориген към Второзаконие и Иисус Навин (кол. 806-823)
10. Беседи на Ориген към книга Иисус Навин (28) с пролог на Руфин (кол. 824-947, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книга Съдии (in librum judicum) (кол. 948, лат.)
11. Избрано от Ориген към Съдии (кол. 949-950)
12. Беседи на Ориген към книга Съдии (8) (кол. 951-990, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книги Царе (in libros regum) (кол. 991, лат.)
13. Избрано от Ориген към Първа книга Царе (кол. 992-995)
14. Беседи на Ориген към книги Царе (2) (кол. 996-1028, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иов (in Job) (кол. 1029, лат.)
15. Фрагмент от книгата на св. Иов с преводач Hilarius Pictaviensis (кол. 1030, лат.)
Избрано от Ориген към Иов (кол. 1031-1049)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Псалми (in Psalmos) (кол. 1050-1053, лат.)
16. От Оригеновите коментари към Псалми (кол. 1054-1685)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. II (кол. 1686-1703, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1704-1708, лат.)

https://books.google.bg/books?id=sLpDsFbzv2wC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 13
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-17, лат.)

1. Фрагменти на Ориген от книга Притчи Соломонови (кол. 18-34)

2. От малкия том „Към Песента“, който Ориген е написал в младостта си (кол. 35)

Предговор/пролог (prologus) на бл. Иероним до папа Дамас, към Изложение (expositio) на Песен на песните според Ориген (кол. 36, лат.)
3. Към Песен на песните на Ориген, в превод на божествения Иероним (4 кн.) (кол. 37-197, лат.)
4. Поредица от Прокопиевите извадки (excerpta) от Ориген, Песен на песните (кол. 198-215)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Исаия (кол. 216-217, лат.)
5. От 1 и 28 кн. на Ориген към Исаия (кол. 218-219, лат.)
6. Беседи на Ориген към виденията на Исаия (9) (кол. 220-253, лат.)

Напомняне към Оригеновите Беседи към Иеремия (кол. 254-255, лат.)
7. Беседи на Ориген към Иеремия (кол. 256-543, лат.)
8. Избрано (διεξηγητικαὶ ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Иеремия (кол. 544-605)
9. Избрано от тълкуванията на Ориген към Плачове (кол. 606-661)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иезекиил (кол. 662, лат.)
10. Коментари на Ориген към Иезекиил (14 беседи) (кол. 663-767, лат.)
11. Избрано от Ориген към Иезекиил (30 гл.) (кол. 768-825, лат.)

12. От тълкуванията към Осия (кол. 826-828)

13. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Матей (с преводач Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676; и стар превод) (кол. 829-1599)

Поредица от стария превод на Оригеновите коментари към Матей (кол. 1600-1799, лат.)

Пролог на св. Иероним към изяснението (explanatio) на св. Лука от Ориген (от изданието на Dominic Vallarsi, 1702-1771; Верона, 1766-1772) (1800-1801, лат.)

14. Беседи (39) на Ориген към Лука с преводач св. Иероним (кол. 1800-1901, лат.; фрагменти, 1902-1909)

Разночетения към т. XI-XII на коментарите на Ориген към Матей (Берлин, 1831) (кол. 1910-1945)

Аналитичен показалец към т. III (кол. 1946-1984, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1985-1988, лат.)

https://books.google.bg/books?id=LAoRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 14
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том четвърти

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-12, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иоан (кол. 13-20, лат.)
1. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Иоан, с преводач Ambrosius Ferrarius (кол. 21-829)
– т. 1-6 (кол. 21-304)
– т. 10-13 (кол. 305-523)
– т. 19-20 (кол. 524-679)
– т. 28-32 (кол. 680-829)

2. От Оригеновите беседи към Деяния на апостолите (кол. 830-831)

Руфин до Хераклий – Предговор към Обяснението (explanatio) на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 832, лат.)
3. Коментари на Ориген към Послание на бл. Павел към римляни (кол. 833-1293, лат.)
– предговор (кол. 833-837)
– кн. 1-3 (кол. 838-959)
– кн. 4-6 (кол. 960-1102)
– кн. 7-10 (кол. 1103-1291)
Руфин до Хераклий – Заключение към Обяснението на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 1292-1293, лат.)

4. От книгите на Ориген към Посланията към галатяни, ефесяни, колосяни, солуняни, Тит, Филемон, евреи (кол. 1294-1309, лат. освен откъс от Беседа към Евреи)

5. „Филокалия“ на Ориген (кол. 1310-1315)

Аналитичен показалец (кол. 1316-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NklFyxtsJoIC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 15
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“) на Ориген, които са оцелели. Увеличени на много места в сравнение с тези, които бяха издадени от Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius (1532-1590) и Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius (1550-1616). Извлече от ръкописи и издадени книги и представи с бележки Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741 (Париж, 1713)

Посветително (nuncupatoria) писмо (кол. 9-13, лат.)

Предговор (кол. 14-19, лат.)

Предварителни думи (praeliminaria) към Хексаплите на Ориген (11 гл.) (кол. 20-122, лат.)

Свидетелства за старите преводачи (кол. 125-140)

Хексапли

Напомняне към Битие (кол. 141-142)
1. Битие (кол. 143-334)

Припомняне към Изход (кол. 331-338)
2. Изход (кол. 335-522)

Припомняне към Левит (кол. 519-522)
3. Левит (кол. 523-710)

Припомняне към Числа (кол. 707-710)
4. Числа (кол. 707-794)

Припомняне към Девтерономион (кол. 791-794)
5. Девтерономион (кол. 795-930)

Припомняне към книга Иисус (кол. 927-930)
6. Иисус (кол. 927-1046)

Припомняне към книга Съдии (кол. 1043-1046)
7. Съдии (кол. 1043-1270)

Напомняне към книга Рут (кол. 1267-1270)
8. Рут (кол. 1267-1270)

Припомняне към книги Царе и Паралипомени (кол. 1267-1270)
1 Царе (кол. 1271-1442)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1443-1444, лат.)

https://books.google.bg/books?id=xXHYAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 16
Pars prior
(1857/1862)

III век

Ориген
всички налични трудове
с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том шести
Част I
Изчисти от безбройни грешки, уголеми с нови разночетения на преводачите и представи с немалко свои бележки
Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели
1. Книга 2 Царе, според евреите 2 Самуил (кол. 11-146)
2. Книга 3 Царе (кол. 143-198)
3. Книга 4 Царе (кол. 193-238)
4. Книга 1-2 Паралипомени (кол. 235-290)

Напомняне към книга Иов (кол. 287-290)
5. Иов (кол. 287-570)

Напомняне към книга Псалми (кол. 567-570)
6. Псалми (кол. 567-1266)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1267-1268, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu161mignuoft

Pars secunda
(1863)
Част II

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели

Напомняне към Притчи (кол. 1279-1282)
1. Притчи (кол. 1279-1494)

Напомняне към Еклезиаст (кол. 1491-1494)
2. Еклезиаст (кол. 1491-1570)

Напомняне към Песен на Песните (кол. 1567-1570)
3. Песен на Песните (кол. 1567-1610)

Големи и малки пророци

Напомняне към Исаия (кол. 1611-1614)
4. Исаия (кол. 1611-1986)

Напомняне към Иеремия (кол. 1983-1986)
5. Иеремия (кол. 1987-2278)

Напомняне към Плачове или Lamentationes на Иеремия (кол. 2275-2278)
6. Плачове (кол. 2275-2298)

Сирийски кодекс на Хексаплите (амброзиано-медиолански). Издаден и преведен на латински от Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826 (Лондон, 1787)
– от предговора на издателя на сирийския кодекс (кол. 2299-2302)
– пророчество на Иеремия според превода на 70-те (кол. 2303-2394, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2395-2396, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NB1VzW6W4bYC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Pars tertia et ultima
(1860)
Част III

следва
Книга „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“

Важно мнение (Avis important) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели (продължение и край/continuatio et finis)

Напомняне към Иезекиил (кол. 2399-2402)
1. Иезекиил (кол. 2399-2690)
Сирийски кодекс на Хексаплите. Пророчество на Иезекиил (кол. 2691-2765)

Напомняне към Даниил (кол. 2766)
Даниил според 70-те от „Тетраплите“ на Ориген. Извлече от единствения Хизиански кодекс и издаде в Рим, 1772 R.D. Vincentius de Regibus (кол. 2767-2928)
– свидетелства за Хизианския кодекс (Л. Алатий, Б. Монфокон и др.) (кол. 2767-2773, лат.)
– Даниил според 70-те (кол. 2774-2928)

Напомняне към малките пророци (кол. 1929)
2. Осия (кол. 2930-2951)
3. Иоил (кол. 2952-2953)
4. Амос (кол. 2954-2969)
5. Авдий (кол. 2970)
6. Иона (кол. 2971-2973)
7. Михей (кол. 2974-2981)
8. Наум (кол. 2982-2983)
9. Авакум (кол. 2984-2997)
10. Софония (кол. 2998-3001)
11. Агей (кол. 3002)
12. Захария (кол. 3003-3008/4)
13. Малахия (кол. 3007/5-3008/6)

„Φιλοσοφούμενα“ или „Опровержение на всички ереси“/Omnium haeresium refutatio. Пръв издаде от парижкия кодекс Емануел Милер/Emmanuel Miller, 1812-1886 (Оксфорд, 1851)
Предговор на Милер (1844) (кол. 3009-3012)
Предговор на Лудвиг Дункер/Hans Gottfried Ludwig Duncker/Ludovicus Duncker, 1810-1875 (1859) (кол. 3013-3014)
Съдържание (кн. 1-10) (кол. 3015-3016)

1. „Опровержение на всички ереси“
– кн. I (кол. 3017-3055)
– кн. IV (кол. 3056-3122)
– кн. V (кол. 3123-3205)
– кн. VI (кол. 3206-3292)
– кн. VII (кол. 3293-3346)
– кн. VIII (кол. 3347-3368)
– кн. IX (кол. 3369-3412)
– кн. X (кол. 3413-3454)

Забележки (Adnotationes) и прибавки (кол. 3455-3457)
Показалци към „Φιλοσοφούμενα“
Показалец на местата от Свещеното писание (кол. 3458-3459)
Показалец на местата от светските писания (ex scriptis prophanis) (кол. 3460)
Показалец на имената (кол. 3460-3468)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3469-3470, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6vIUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 17
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и старанието на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том седми

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica) от наскоро издадени катени

Напомняне (кол. 9-11, лат.)
1. Избрани места/Забележки (ἐκλογαί/adnotationes) на Ориген към Битие-Иов (кол. 12-57)
Тълкувания (ἐξηγητικά/enarrationes) на Ориген към Иов (кол. 58-105)
2. Избрани места (ἐκλογαί/excerpta) на Ориген към Псалми (кол. 106-149)
3. Избрани места (ἐκλογαί/fragmenta) на Ориген към Притчи (кол. 150-252)
4. Ориген към Песен на Песните (scholia in CC) (кол. 253-287)
5. Фрагменти на Ориген към Иезекиил (кол. 288)
6. Ориген към Евангелието според Матей, Лука, Иоан и Първо послание на Иоан (кол. 289-370)

Неавтентични

7. Към Иов на анонимен автор (кол. 371-521, лат.)
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)

8. Апология на мъченик Памфил за Ориген (кол. 522-615, лат.)

9. Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги (кол. 616-652, лат.)

„Origeniana“ на Петър Даниел Хует/Pierre-Daniel Huet/Petrus Danielus Huetius, 1630-1721 (кол. 653-1284, лат.)

Откъс от „Защита на Никейския символ“ (Defensio Fidei Nicaenae) на Георг Бул/George Bull, Georgius Bullius, 1634-1710 (кол. 1285-1330, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1331-1340, лат.)

https://books.google.bg/books?id=OgU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 18
(1857)

IV век

Св. наш отец Методий, епископ и мъченик
всички налични трудове

Методий от П 3 а

следват

свв. Петър и Александър, александрийски водачи (praesulum),
св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик,
Александър от Ликополис и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
Историко-литературна справка (кол. 9-17, лат.)
Свидетелства на древните за св. Методий, епископ и мъченик: Иероним, Григорий от Ниса, Епифаний, Андрей Кесарийски, Арета, Леонтий Византийски, Максим Изповедник, Иоан Солунски, Фотий, римски мартиролог, гръцки месецослов, синаксар към минея за 10 юли (кол. 18-26)
1. „Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia) (кол. 27-220)
Бележки на Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669 към „Пир на десетте девици“ (кол. 221-239, лат.)
Св. свщмчк Методий. Избрано и някои речи (ἐκλογαὶ καὶ λόγοι τινες/excerpta ac orations aliquot)
2. „За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio) (кол. 240-265)
3. От „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione) (кол. 266-330)
4. От „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis) (кол. 331-344)
5. От книгите „Против Порфирий“ (кол. 345-346)
6. „За Симеон и Анна“ (кол. 347-382)
7. Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum) (кол. 383-397)
8. Три фрагмента от Беседа За Господния кръст (кол. 398-403)
9. Други фрагменти на същия св. Методий (кол. 404-408)

Методий от П 2

Александър епископ на Ликополис
Справка (кол. 409-411, лат.)
1. Трактат „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum“ (кол. 412-448)

Св. Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 449-522)
Историко-литературна справка (кол. 448-451)
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Напомняне на Май (кол. 452-453)
„Деяния“ (кол. 454-466)
1. Послание (еpistola canonica) на св. Петър, александрийски епископ и мъченик, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара (кол. 467-508)
2. Послание на св. Петър до александрийската църква (кол. 509, лат.)
3. От „Книга за божеството“ на светейшия Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 510-511)
4. Фрагменти (кол. 512-522)

Св. Александър, александрийски епископ (кол. 523-608, сир. и лат.)
Справка (кол. 523-527, лат.)
Две дисертации на Лука Холщайн/Luka Holstenius за някои места от никейския събор
– първа дисертация (кол. 528-539, лат.)
– втора дисертация (кол. 540-546, лат.)
1. Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου (кол. 547-583)
Напомняне към следващата беседа (sermo) (кол. 584-585, лат.)
2. Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini) (кол. 586-608, сир. и лат.)

Св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик (кол. 609-794)
Справка (кол. 609-612, лат.)
1. Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio) с преводач Лъв Алатий (кол. 613-673)
2. Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор (кол. 674-675)
3. Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий (кол. 675-697)
Литургия на св. Евстатий (Renaudot. Liturgiarum orientalium collectio. Francofurti, 1847) (кол. 698-703, лат.)

Неавтентични

1. Коментар към „Шестоднев“ (ed. Leo Allatius. Lugduni, 1629) (кол. 704-706, лат.)
– към читателя
– коментар (Ὑπόμνημα) (кол. 707-794)
Лъв Алатий. Бележки към „Шестоднев“ от Евстатий Антиохийски (кол. 795-1065, лат.)

Тит, бострийски епископ
Справка (кол. 1066-1068, лат.)
1. Три книги Против манихеите, с преводач Franciscus Turrianus (кол. 1069-1263)
– кн. I (кол. 1069-1131)
– кн. II (кол. 1132-1207)
– кн. III (кол. 1208-1263)
2. Реч за Цветница (кол. 1264-1277)

Маркел, епископ на Анкира (кол. 1278-1306)
Диатриба за каузата на Маркел Анкирски/De causa Marcelli Ancyrani (от Монфокон) (кол. 1278-1298, лат.)
Предговор на Christ. Henr. Georg. Rettberg (Gottingae, 1794) (кол. 1299-1301, лат.)
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски и Изповедание на вярата на анкирската църква (кол. 1302-1306)

Теодор, хераклейски епископ (кол. 1307-1378)
Справка (от Лъв Алатий, „Диатриба за Теодор“) (кол. 1307, лат.)
1. От „Тълкование към Исаия“ (кол. 1308-1378)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1379-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BfMUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 19
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите (curis) на Анри Валоа, François Viger/Franciscus Vigerus (1590-1647), Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Справка (notitia) от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VII, 1801 (кол. 9-66, лат.)

Свидетелства на древните за Евсевий: писмо на Константин Велики, Евсевий Никомидийски, Иероним, Руфин, Августин, Филосторгий, Сократ, Созомен, папа Геласий, Пелагий, Евагрий, Григорий Велики, Геласий Кизикски, Александрийска хроника, Никифор в „История“ кн. VI и др. (кол. 67-83)
Свидетелства на древните против Евсевий: Маркел Анкирски, Епифаний, Атанасий, Иероним, Сократ, Теодорит, Антипатър Бострийски, от Седми вселенски събор, Фотий, Суда, Зонара, Бароний, Скалигер (кол. 84-98)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария. „Хроники“
Предговор на Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854 (Рим, 1833) (кол. 99-100, лат.)
1. „Хроники“, 2 кн. (кол. 99-598)
– кн. I (кол. 101-312)
– кн. II, с преводач и разширител (ampliator) св. Иероним (кол. 313-598)

Добавка (Appendix) към „Хрониките“ на Евсевий

Изчисление на презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis, ок. 1100-1180 (Милано, 1818) (кол. 599-742, лат.)
Предговор за Самуел (кол. 599-606, лат.)
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“ (кол. 607-742, лат.)

Малки трудове (opuscula) на древни писатели по хронология и астрономия (chronologica et astronomica)
Дени Пето/Denis Pétau/Dionisius Petavius, 1583-1652. „Към читателя“ (кол. 745-746)

Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ (Gemini Elementa astronomiae) с преводач Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599 (кол. 747-867)

Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“ (кол. 868-913)
Мнение (judicium) на Петавий за следващата книжка на Птолемей (кол. 868-869, лат.)
De apparentiis inerrantium et significationibus, с преводач Д. Петавий (кол. 870-913)

Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний (кол. 914-926)
Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г., в която беше осъществен първия събор, прославен в Никея (кол. 927-933)

От Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат с преводач Петавий (кол. 934-1001)
Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3 с преводач Петавий (кол. 1002-1135)

Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат (кол. 1136-1153)
„Родът и животът на Арат“ (кол. 1154-1166)

Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“ (кол. 1167-1217)

Св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“ с преводач Петавий (кол. 1218-1279)

монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“ (кол. 1280-1329)

Св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata (кол. 1330-1333)

Аеций. „За значението на небесните тела“ (кол. 1334-1337)

Дисертация за изгрева и залеза на звездите/De ortu et occasu siderum на Петавий (кол. 1338-1395, лат.)
Дисертация за гръцките ери и изчисления на Петавий (кол. 1396-1460, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1461-1466)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1467-1472, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6bwUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2nE7RTT0pvDVlb5s5R7JwPmJMBCtF1YjLO3TEqBBLECXu_eDx5srygx4E#v=onepage&q&f=false

Том 20
(1857)

IV век
Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

Eusebius von Caesarea

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Църковна история“, кн. 10. Анри Валоа поправи (emendavit) гръцкия текст като сравни четири ръкописни кодекса, преведе на латински и снабди със забележки (Париж, 1659)
Посветително писмо от Валоа (кол. 9-15, лат.)
Предговор към новото издание на Евсевиевата „История“ от Валоа (кол. 16-28, лат.)
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca (1594-1662), епископ на Тулуза, до блестящия и високообразован мъж Анри Валоа (кол. 29-44, лат.)

1. „Църковна история“ (кол. 45-905)
– кн. I, 13 гл. (кол. 45-129)
– кн. II, 25 гл. (кол. 130-211)
– кн. III, 39 гл. (кол. 212-301)
– кн. IV, 30 гл. (кол. 302-403)
– кн. V, 28 гл. (кол. 404-518)
– кн. VI, 46 гл. (кол. 519-655)
– кн. VII, 32 гл. (кол. 656-737)
– кн. VIII, 17 гл. (кол. 738-796)
– кн. IX, 11 гл. (кол. 797-840)
– кн. X, 9 гл. (кол. 841-905)

2. „Животът на цар (imperator) Константин“, кн. 4 (кол. 906-1232)
– кн. I, 59 гл. (кол. 910-973)
– кн. II, 73 гл. (кол. 974-1047)
– кн. III, 66 гл. (кол. 1048-1144)
– кн. IV, 75 гл. (кол. 1045-1229)
– 26 гл. от кн. V (кол. 1230-1235)

Реч (λόγος/oratio ad sanctorum coetum) на цар Константин към събранието на светиите, 26 гл. (кол. 1233-1316)

3. Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus) (кол. 1317-1439)

„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis). От книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Напомняне (кол. 1440-1441, лат.)
4. „Страдание“, ч. 1-2 (кол. 1442-1456)

5. Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber), 13 гл. (кол. 1457-1519)

Сборник (συναγωγή/collectio) „За древните мъченичества“ (фрагменти). От „Църковна история“ (кол. 1520-1535)

6. Писма на Евсевий (кол. 1536-1549)
– към кесарийците (кол. 1536-1544)
– към Констанция Августа (Flavia Iulia Constantia) (кол. 1545-1549)

Ред на епископите на Рим, Александрия, Антиохия и Иерусалим според Евсевий (кол. 1550, лат.)

Точен показалец (Index accuratus) на писатели, епископи и други бележити мъже, а също и еретици, споменати в Евсевиевите „Църковна история“, „За мъчениците на Палестина“ и в книгите „За живота“ и „За подвизите“ (de laudibus) на Константин (кол. 1550-1563, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1566-1575, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1576-1588, лат.)

https://books.google.bg/books?id=9JRBAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 21
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска. „Подготовка за Евангелието“. Franciscus Vigerus, Rothomagensis, презвитер на „Обществото на Иисус“ прегледа от ръкописни кодекси и похвалени (laudati) от самия Евсевий писатели, преведе на латински и снабди с бележки. Ново издание, след Парижкото от 1628, оксфордското и лайпцигското
Посветително писмо на Вигер до най-славния и уважаем (illustrissimus ac reverendissimus) господин Жан-Франсоа де Гонди, пръв архиепископ на Лутеция Парижка (кол. 9-15, лат.)
До християнския и искрен (candidus) читател (кол. 16-20, лат.)

1. Подготовка за Евангелието/ Προπαρασκευὴ εὐαγγελική/Praeparatio evangelica, 15 книги с преводач Fr. Vigerus (кол. 21-1408)
– кн. I, 10 гл. (кол. 21-90)
– кн. II, 8 гл. (кол. 91-151)
– кн. III, 17 гл. (кол. 152-227)
– кн. IV, 23 гл. (кол. 228-307)
– кн. V, 36 гл. (кол. 308-402)
– кн. VI, 11 гл. (кол. 403-505)
– кн. VII, 22 гл. (кол. 506-583)
– кн. VIII, 14 гл. (кол. 584-677)
– кн. IX, 42 гл. (кол. 678-764)
– кн. X, 14 гл. (кол. 765-841)
– кн. XI, 38 гл. (кол. 842-947)
– кн. XII, 52 гл. (кол. 948-1057)
– кн. XIII, 21 гл. (кол. 1058-1179)
– кн. XIV, 27 гл. (кол. 1180-1289)
– кн. XV, 62 гл. (кол. 1290-1408)

Показалец на писателите, похвалени в Евсевиевата „Подготовка за Евангелието“ (кол. 1409-1421, лат.)

Аналитичен/Най-сигурен (locupletissimus) показалец на достопаметностите (rerum memorabilium) (кол. 1422-1443, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1444-1456, лат.)

Припомняне (кол. 1457, лат.)
Разночетения и бележки от Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854 (кол. 1457-1666, лат.)
Dissertation sur l`authenticite des fragments de l`histoire phenicienne de Sanchoniathon, renfermes dans le premier livre de la Preparation evangelique par S. de Saint-Brisson (1839) (кол. 1667-1716, фр.)

https://books.google.bg/books?id=9V5FAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 22
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Доказване на Евангелието“, 10 кн. с преводач Бернардин Донат/Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Посветително писмо (кол. 9-11, лат.)
Галанди към читателя (кол. 12, лат.)

1. „Доказване на Евангелието/ Εὐαγγελικὴ ἀπόδειξις/Demonstratio evangelica“
– кн. I, 10 гл. (кол. 13-93)
– кн. II, 60 гл. (кол. 94-162)
– кн. III, 7 гл. (кол. 163-247)
– кн. IV, 17 гл. (кол. 248-333)
– кн. V, 30 гл. (кол. 334-410)
– кн. VI, 25 гл. (кол. 411-485)
– кн. VII, 3 гл. (кол. 486-566)
– кн. VIII, 5 гл. (кол. 567-648)
– кн. IX, 18 гл. (кол. 649-714)
– кн. X, 8 гл. (кол. 715-794)

2. „За писаното от Филострат за Аполоний Тиански поради предприетото от Хиерокъл сравнение между него и Христос“ (Еusebii contra Hieroclem liber) (кол. 795-868)

Трета част от всички трудове на Евсевий Памфил, епископ на Кесария

Екзегетически

За библейските занимания на Евсевий от Анджело Май (Рим, 1847) (кол. 869-874, лат.)
Евангелски въпроси
Напомняне на издателя (кол. 877-879, лат.)
3. От въпросите и решенията на Евсевий към Стефан (кол. 880-936)

4. От въпросите и решенията на Евсевий към Марин (кол. 937-957)

5. Допълнения към въпросите към Стефан и Марин. Части от по-цялостен труд по евангелски въпроси (кол. 958-1016)

Избрано от пророците (кол. 1017-1261)
От коментарите на Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680 (кол. 1017-1021)
6. Eclogae propheticae
– кн. I (кол. 1021-1089)
– кн. II (кол. 1090-1115)
– кн. III (кол. 1116-1191)
– кн. IV (кол. 1192-1261)

7. „За живота на пророците“, фрагменти (кол. 1262-1275)

8. „Съответствие на Евангелията“ (Canones decem harmoniae evangeliorum) (кол. 1274-1291)
Аналитичен показалец към „Доказване на Евангелието“ и „Срещу Хиерокъл“ (кол. 1292-1304, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1305-1312, лат.)

https://books.google.bg/books?id=kmIbxPhxTKsC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 23
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Коментари към Псалмите“. Извлечени от ръкописни кодекси, преведени на латински и снабдени с бележки, със старанието и труда на Бернар дьо Монфокон (Париж, 1707)

До Климент XI, върховен първосвещеник (кол. 9-11, лат.)

Предварителни думи към Евсевиевите „Коментари към Псалмите“ (кол. 12-62, лат.)
За продължението на Коментарите от Псалом 119 до края на Псалтира. Припомняне от издателя (Анджело Май; Рим, 1847) (кол. 63-64, лат.)

1. Коментари (ὑπομνήματα)
– към надписите на псалмите (кол. 65-71)
– Пс. 1-16 (кол. 76-165)
– Пс. 17-31 (кол. 166-279)
– Пс. 32-45 (кол. 280-413)
– Пс. 32-63 (кол. 414-623)
– Пс. 64-76 (кол. 624-901)
– Пс. 77-90 (кол. 902-1165)
– Пс. 91-104 (кол. 1166-1311)
– Пс. 91-117 (кол. 1312-1365)
– Пс. 118 (кол. 1366-1395)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1397-1400, лат.)

https://books.google.bg/books?id=_gU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 24
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том шести

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

1. Коментари към Псалмите от 119 до 150. Оцелели останки (reliquiae superstites) във ватиканските кодекси (кол. 9-75)

2. Фрагменти на Евсевий към Притчи (кол. 76-77)

3. Коментари към Исаия (кол. 78-525)

4. Фрагменти към Даниил (кол. 526-527)

Евсевий към Лука, припомняне (Анджело Май, 1847) (кол. 528-529)
5. Коментари към Евангелие от Лука, колкото е останало (quantum superest) във ватиканските кодекси (кол. 530-605)

6. Фрагмент към Послание към евреи (кол. 606)

Догматически трудове на Евсевий
Припомняне (кол. 607-608)

7. Фрагменти от труда „За Богоявление“ (кол. 609-692)

Припомняне към следващото трудче (opusculum) (кол. 693)
8. „За празнуването на Пасха“ (Περὶ τῆς τοῦ Πάσχα ἑορτῆς/De solemnitate Paschali) (кол. 694-706)

9. „Против Маркел, епископ на Анкира“, кн. 2 (кол. 707-825)
– кн. I (кол. 707-774)
– кн. II (кол. 775-825)

10. „За църковната теология против Маркел“, кн. 3 (кол. 826-1046)
– кн. I (кол. 826-896)
– кн. II (кол. 897-967)
– кн. III (кол. 968-1046)

Четиринадесет трудчета (opuscula)
1. „За вярата против Савелий“, кн. 2 (кол. 1047-1069, лат.)
2. „За възкресението“, кн. 2 (кол. 1070-1113, лат.)
3. „За безтелесния и невидим Бог“ (кол. 1114-1135, лат.)
4. „За безтелесната душа“, 2-ра кн. (кол. 1136-1143, лат.)
5. „За духовното мислене на човека“, 3-та кн. (кол. 1144-1146, лат.)
6. „За това, че Бог Отец е безтелесен“, 4-5-та кн. (кол. 1147-1169, лат.)
7. „За казаното от Господа: Не дойдох да донеса мир на земята“, 6-та кн. (кол. 1170-1181, лат.)
8. „За заповедта на Господ: Каквото ви казвам на ухото, разгласявайте го от покривите“, 7-ма кн. (кол. 1182-1189, лат.)
9. „За добрите и лошите дела“, 8-9-та кн. (кол. 1190-1207, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1208-1212, лат.)

https://books.google.bg/books?id=AV4wAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR0RZwGzxP4V5B6ZJadLeobM8Yd_bCkQWlFsicLFjyMbEYgayIcFfEuQPM8#v=onepage&q&f=false

Том 25
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (стр. iv, лат.)

Посветително писмо, прикрепено (praefixa) към венецианското издание. До светейшия наш господин Пий VI от Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani (1712-1786), епископ на Падуа (стр. v-vi, лат.)

Към читателя (от венецианското издание, 1777) (стр. vi, лат.)
Предговор към третия том на венецианското издание (стр. vii-x, лат.)
Предговор към трудовете на св. Атанасий, които сега за пръв път се публикуват събрани (collecta) (стр. x-xiv, лат.)
Писмо към бенедиктинското издание (1698) (стр. xiv-xv, лат.)
Предговор към всички (universa) трудове на св. Атанасий (1698) (xv-xliv, лат.)
Откъс от предговора на Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557 (стр. xlii-xliii, лат.)
Предговор към читателя в editio commeliniana (Хайделберг, 1601) (стр. xliii-xliv, лат.)
Предварителни думи от старите издатели на Атанасий. 1482 (Barnabas Celsanus и Petrus Brutus, края на XV в.); 1520 (Nikolaus Beraldus, 1473-1550); 1532, Лион (стр. xliv-lii, лат.)
Географска карта (стр. liii)

Напомняне към живота на св. Атанасий (стр. liv-clvi, лат.)
Отбелязвания (animadversiones) към живота и писанията на св. Атанасий (стр. clvi-clxxxiv, лат.)
Списък на александрийските и римските патриарси (стр. clxxxiv-clxxxv)
„Живот и дело“ (Βίος καὶ πολιτεία/Vita et conversatio) на светия наш отец и изповедник Атанасий, архиепископ на Александрия, от неизвестен автор (incerto auctore) (стр. clxxxv-ccxi)
„Животът на Атанасий“ от Фотий (стр. ccxii-ccxxii)
„Животът на Атанасий“ от Метафраст (стр. ccxxiii-ccxlvi)
„Атанасий, двадесети измежду патриарсите“, превод от арабски на Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720 (стр. ccxlvii-ccli, лат.)

Дисертация За годината в която е починал св. Атанасий, александрийски патриарх, от Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus, архиепископ на Анкира (1666-1736) (венец. изд., 1777) (стр. cclii-cclix, лат.)
„За почитта/De cultu към св. Атанасий“ (Acta Sanctorum Bolland.) (стр. cclix-cclxxiii, лат.)
Похвали (elogia) на някои от древните, отдадени (tributa) на Атанасий (стр. cclxxiv-cclxxx)

Напомняне към двете книги „Срещу езичниците“ и „За въплъщението“ (кол. 1-2, лат.)
1. Реч срещу езичниците/Λόγος κατὰ Ἑλλήνων/Oratio contra gentes (кол. 3-95)
2. Реч за въчовечаването (ἐνανθρώπησις) на Словото (de humana natura a Verbo assumpta) и за Неговото явяване (ἐπιφάνεια/adventus) при нас чрез тяло (кол. 96-197)
Припомняне към следващото „Изложение на вярата“ (кол. 198-199, лат.)
3. „Изложение на вярата“/Ἔκθεσις πίστεως/Expositio fidei (кол. 200-207)
Припомняне към следващия трактат (кол. 208, лат.)
4. За „Всичко ми е предадено от Моя Отец“ (кол. 208-219)
Напомняне към Съборно послание до епископите (кол. 220-221, лат.)
5. Съборно послание до епископите (кол. 221-239)
Припомняне към Апология против арианите (кол. 240-247, лат.)
6. Апология против арианите (кол. 240-410)
Припомняне към писмото За решенията на никейския събор срещу арианите (кол. 411-414, лат.)
7. Писмо за решенията на никейския събор (кол. 415-476)
Припомняне към писмото За Дионисий (кол. 477-478, лат.)
8. За Дионисий Александрийски (кол. 477-521)
Напомняне към писмото до Драконтий (кол. 522, лат.)
9. Писмо до Драконтий (кол. 522-534)
Припомняне към Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 535-536)
10. Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 537-593)
Напомняне към следващата Апология (кол. 594, лат.)
11. Апология към цар Констанций (кол. 594-642)
Припомняне към Апологията за своето изгнаничество (кол. 643, лат.)
12. Апология за своето изгнаничество (кол. 643-679)
Припомняне към писмо до Серапион за смъртта на Арий и към писмото до монасите (кол. 680-684, лат.)
13. Писмо до брат Серапион (кол. 680-690)
14. „История на арианите“, към монасите (691-796)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 797-804, лат.)

https://books.google.bg/books?id=gMYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2slLxi269MUoWJMFp3bx0TbciCqF3WbMZXkddUvKG_FIa4gbi3IlULzh8#v=onepage&q&f=false

Том 26
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към четирите Речи против арианите (кол. 9-11, лат.)
1. Речи против арианите (кол. 12-525)
– Реч първа (кол. 12-145)
– Реч втора (кол. 146-321)
– Реч трета (кол. 322-467)
– Реч четвърта (кол. 468-525)
Напомняне към следващите писма на св. Атанасий към Серапион (кол. 526-528, лат.)
2. Писма до тмуитския епископ Серапион (кол. 529-676)
– Писмо I, срещу богохулстващите и казващите, че Светият Дух е творение (кол. 529-607)
– Писмо II, срещу казващите, че Синът е творение (кол. 608-623)
– Писмо III, за Светия Дух (кол. 624-637)
– Писмо IV, пак за Светия Дух (кол. 638-676)
Напомняне към писмото за синодите (кол. 677-680, лат.)
3. Писмо за съборите, проведени в Римини, Италия и Селевкия, Исаврия (написано в 359 г.) (кол. 681-793)
Напомняне към тома до антиохийците (кол. 794-795, лат.)
4. Том of антиохийците (кол. 795-810)
Напомняне към следващите трудчета от времето на цар Йовиан (кол. 811-813, лат.)
Из кореспонденцията на Йовиан (кол. 814-823)
Напомняне към „Животът на Антоний“ (кол. 824-834, лат.)
5. „Живот и дело на светия наш отец Антоний“, написано и изпратено за монасите, живеещи в чужбина, с превод и на Евагрий (кол. 835-981)
Припомняне към следващата книга на Атанасий (кол. 982-983, лат.)
6. „За въплътеното явяване (de incarnatione) на Бог Слово и против арианите“ (кол. 984-1027)
Напомняне към писмото до африканските епископи (кол. 1028, лат.)
7. „Към честнейшите епископи в Африка против арианите“ (кол. 1029-1047)
Припомняне към писмото до Епиктет (кол. 1048-1049, лат.)
8. Писмо до коринтския епископ Епиктет против еретиците (кол. 1050-1069)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до Аделфий (кол. 1070-1071, лат.)
9. Писмо до епископа и изповедник Аделфий против арианите (кол. 1070-1083)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до философа Максим (кол. 1084-1085, лат.)
10. Писмо до философа Максим (кол. 1086-1090)
Напомняне към двете книги против Аполинарий (кол. 1091-1092, лат.)
11. Речи против Аполинарий (кол. 1093-1165)
– Реч I, за въплъщението на нашия Господ Иисус Христос (кол. 1093-1131)
– Реч II, за спасителното явяване на Христос (кол. 1132-1165)
Напомняне към следващите две писма (кол. 1166, лат.)
12. Писмо до презвитерите Иоан и Антиох; до Паладий (кол. 1166-1169)
Припомняне към следващите три писма (кол. 1170, лат.)
13. Писмо до монаха Амун; от 39-то празнично писмо; до Руфиниан (кол. 1170-1181)
Напомняне към следващите две писма до Луцифер (кол. 1182, лат.)
14. Писма към Луцифер (кол. 1182-1185, лат.)
15. Други писма (кол. 1186-1189)
Напомняне към книгата за Троицата и Светия Дух (кол. 1190, лат.)
16. За Троицата и Светия Дух (кол. 1190-1217, лат.)
17. Различни фрагменти (кол. 1218-1261)
Напомняне към голямата реч на Атанасий „За вярата“ (кол. 1262-1263, лат.)
18. Реч „За вярата“ (кол. 1264-1295)
Напомняне към речта „За търпението“ (кол. 1296-1297, лат.)
19. „За търпението“ (кол. 1296-1309)
20. Други фрагменти (кол. 1309-1338)
21. „Празнични писма“ (44 писма; Рим, 1853) (кол. 1339-1449, лат.)

Списък на кодексите, които сме ползвали за първите два тома на трудовете на Атанасий (кол. 1450-1451, лат.)
Речник/Onomasticon (кол. 1452-1461, лат.)
Аналитичен показалец към двата предишни тома (кол. 1462-1519, лат.)
Показалец към Празнични писма (кол. 1520-1522, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1523-1524, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TRJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 27
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към следващото писмо до Маркелин за тълкуването на Псалмите (от венец. изд., 1777) (кол. 9-10, лат.)
1. Към Маркелин за тълкуването (ἑρμηνεία) на Псалмите (кол. 11-45)
Припомняне към изложенията на Псалмите (кол. 46-55, лат.)
2. Съображение/гледище (ὑπόθεσις) към Псалмите (кол. 56-59)
3. Изложения (expositiones) към Псалмите (кол. 60-546)
– Пс. 1-16 (кол. 60-109)
– Пс. 17-31 (кол. 110-163)
– Пс. 32-45 (кол. 164-217)
– Пс. 46-63 (кол. 218-282)
– Пс. 64-76 (кол. 283-349)
– Пс. 77-90 (кол. 350-403)
– Пс. 91-104 (кол. 404-472)
– Пс. 105-117 (кол. 473-479)
– Пс. 118 (кол. 480-509)
– Пс. 119-150 (кол. 510-546)

Напомняне към следващите фрагменти (кол. 547, лат.)
4. Фрагменти от коментарите към Псалмите (кол. 548-590)
Писмо, прикрепено към римското издание от 1746 г., от Nikolaus Antonellus (кол. 591-596, лат.)
Предговор на Antonellus (кол. 597-648, лат.)
5. За заглавията на Псалмите (кол. 649-1343)
– Пс. 1-16 (кол. 649-700)
– Пс. 17-31 (кол. 701-763)
– Пс. 32-45 (кол. 764-829)
– Пс. 46-63 (кол. 830-899)
– Пс. 64-76 (кол. 900-967)
– Пс. 77-90 (кол. 968-1045)
– Пс. 91-104 (кол. 1046-1109)
– Пс. 105-117 (кол. 1110-1175)
– Пс. 118 (кол. 1176-1218)
– Пс. 119-150 (кол. 1219-1343)

6. Фрагменти към Иов и Песен (кол. 1344-1361)
Напомняне към речите или коментарите към Матей (кол. 1362-1363, лат.)

7. Фрагменти към Матей (кол. 1364-1389)
Напомняне към откъсите от коментарите към Лука (кол. 1390-1391, лат.)
8. Фрагменти към Лука (кол. 1392-1403)
9. Фрагмент към 1 Кор. (кол. 1404-1408)

Показалец на гръцките изрази (кол. 1409-1410)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1411-1412, лат.)

https://books.google.bg/books?id=aBJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 28
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-19, лат.)
Каталог на ръкописите и издателите, които сме използвали в изданието на този том (кол. 20-22, лат.)

Спорни (dubia)

1. „За въплъщението (τῆς σαρκώσεως) на Бог Слово“ (кол. 23-29)
2. „Свидетелства от Писанието за естественото общение на Отец, Син и Свети Дух“ (кол. 30-80)
3. Съборно послание (кол. 81-84)
4. „Изобличение на лукавството (лицемерието, театралниченето; τῆς ὑποκρίσεως) на тези около Мелетий и Евсевий от Самосата против единосъщието“ (кол. 86-89)
5. „За въплъщението на Бог Слово“ (кол. 90-95)
6. „За вечното съществуване (ὕπαρξις) на Сина и Духа с Бога, и към савелианстващите“ (кол. 96-121)
7. „Че Христос е един“ (кол. 122-132)
8. „За съботите и обрезанието, от Изход“ (кол. 133-142)
9. Беседа за семето/сеенето (εἰς τὸν σπόρον/de semente) (кол. 144-168)
10. Към „идете в отсрещното село и ще намерите вързана ослица“ (кол. 170-185)
11. Към страданието (εἰς τὸ πάθος) на Господа и кръста (кол. 186-250)
12. За девството, или за аскезата (подвижничеството, περὶ ἀσκήσεως) (кол. 252-281)
13. Кратък синопсис (преглед) на Божественото Писание, на Стария и Новия завет (кол. 286-437)

Неавтентични (spuria)

14. Диалог на събора в Никея срещу Арий (πρὸς Ἄρειον) (кол. 439-501)
15. „Против всички ереси“ (кол. 502-524)
16. Защо Мелхиседек е наречен „без баща, без майка и без родословие“ (кол. 525-530)
17. Към благочестивейшия цар Йовиан (кол. 531)
18. „За определенията“ (кол. 532-553)
19. Учение към водача Антиох (διδασκαλία πρὸς Α. δοῦκαν/doctrinа ad Antiochum ducem) (кол. 556-589)
20. Към велможата Антиох (πρὸς Α. ἄρχοντα) (кол. 590-597)
21. Към велможата Антиох за много и необходими въпроси, обсъждани (ζητημάτων ἀπορουμένων) в божествените писания, които трябва да се познават от всички християни (кол. 598-709)
22. Речения и обяснения (ῥήσεις καὶ ἑρμηνείαι) на притчите в светото Евангелиe (кол. 710-796)
23. Реч за чудото, станало в Бейрут, за иконата на нашия Господ и Бог (кол. 797-823)
24. От „Реч срещу латините“ (кол. 824-831)
25. Съчинение за учението (σύνταγμα διδασκαλίας) към монашестващите и всички християни, клирици и миряни (κληρικοὺς τε καὶ λαϊκούς) (кол. 836-845)
26. „Изложение (διατύπωσις) към тези, които искат да живеят в покой“ (кол. 846-849)
27. Писма до блаженейшия Кастор (кол. 850-905)

Беседи, които се разпространяват под името на Атанасий (кол. 906-1113)

Диалози (5) за Троицата, където разговарят православен и аномей арианин (кол. 1114-1285)

Речи срещу различни ереси (кол. 1286-1394)

Други трудчета (opuscula) (кол. 1395-1609)
– към някой държавник (кол. 1395-1408)
– за Божиите заповеди към тези, които се оттеглят от света (кол. 1409-1420)
– към монасите (кол. 1420-1426)
– за храма в Атина (кол. 1427-1431)
– за тялото и душата (кол. 1432-1433)
– писма на Атанасий и някои римски първосвещеници (кол. 1441-1485)
– „Живот и дело на светата блажена учителка Синклитикия“ (кол. 1486-1558)
– символ на вярата на св Атанасий (кол. 1568-1605)

Атанасиев лексикон (кол. 1610-1616)
Речник (Onomasticon) (кол. 1617-1622)
Аналитичен показалец (кол. 1623-1632, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1633-1636, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1637-1644)
Съдържание на предишните издания (кол. 1645-1653)
Показалец на трудовете на св. Атанасий (кол. 1654-1656)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978690&view=1up&seq=93

Том 29
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Животът на св. Василий Велики (Vita S. Basilii Magni), кесарийски архиепископ (43 гл.) (v-clxxvii)
Предговор от Julius Garnerius (clxxvii-ccxli)
Справка „Библиотеката“ на Фабриций (Харлес, т. IX, 1804) (ccxli-cclxxv)

Забележителни (praecipuae) предговори от стари издания (cclxxv- cclxxxiv)
– от парижкото издание, 1520 (cclxxv-cclxxvi)
– от хагското, 1528 (cclxxvi-cclxxvii)
– от базелското, 1532 (cclxxvii-cclxxix)
– от венецианското, 1535 (cclxxix-cclxxxi)
– от базелското, 1551 (cclxxxii)
– от базелското, 1556 (cclxxxiii)
– от парижкото, 1618 (cclxxxiii-cclxxxiv)

Преглед (еlenchus) на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този първи том (cclxxxiv-cclxxxv)

Откъси/извадки (excerpta) от боландистките „Деяния“ на св. Василий (cclxxxv-cccxvi)

Предварителен трактат и превод на „Последование на тройния празник“ (на тримата доктори – Василий Велики, Григорий Назиански и Иоан Златоуст) от Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715 (cccxvi- cccxcvi)

1. Беседи към „Шестоднев“ (кол. 1-207)
– Беседа I (кол. 1-27)
– Беседа II (кол. 28-51)
– Беседа II (кол. 52-77)
– Беседа IV (кол. 78-93)
– Беседа V (кол. 94-117)
– Беседа VI (кол. 118-147)
– Беседа VII (кол. 148-163)
– Беседа VIII (кол. 164-187)
– Беседа IX (кол. 188-207)
2. Беседи към Псалмите (кол. 208-494)
3. „Против Евномий“ (кол. 495-773)
– кн. I (кол. 495-572)
– кн. II (кол. 573-652)
– кн. III (кол. 653-671)
– кн. IV (кол. 672-709)
– кн. V (кол. 710-773)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 774-780, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BIwyAQAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 30
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Добавка към първия том на трудовете на св. Василий Велики
1. За устройството (κατασκευή/structura) на човека (кол. 9-71)
– Реч I (кол. 9-37)
– Реч II (кол. 38-61)
– Реч III (кол. 62-71)
2. Беседи към Псалмите (кол. 72-117)
3. Тълкувание (ἑρμηνεία/enarratio/commentarius) към пророк Исаия (кол. 118-667)
– гл. I (кол. 118-229)
– гл. II (кол. 230-279)
– гл. III (кол. 280-333)
– гл. IV (кол. 334-344)
– гл. V (кол. 345-425)
– гл. VI (кол. 426-445)
– гл. VII (кол. 446-473)
– гл. VIII (кол. 474-505)
– гл. IX (кол. 506-525)
– гл. X (кол. 526-553)
– гл. X-XI (кол. 554-565)
– гл. XIII (кол. 566-605)
– гл. XIV (кол. 606-629)
– гл. XV (кол. 630-643)
– гл. XVI (кол. 644-667)
4. „За девството“ (кол. 668-809)
5. „Περὶ τῶν συνεισάκτων/De contubernalibus“ (кол. 810-827)
6. „Против арианите“ (кол. 828-831, лат.)
7. Изложение на св.св. Василий Велики и Григорий Богослов за светата и православна вяра (кол. 832-835, лат.)

Апологетическа реч на нечестивия Евномий, срещу която написа възражение Василий Велики (кол. 836-868)

Евстатий. Превод на „Шестоднев“ на св. Василий (кол. 869-968, лат.)
– беседи I-III (кол. 869-903)
– беседи IV-VI (кол. 904-937)
– беседи VII-IX (кол. 904-967)

Бележки на Фронтон Дукеус към Шестоднев, Псалми, Против Евномий, Исаия (кол. 969-1114, лат.)
Отбелязвания/наблюдения на Федерик Морел (кол. 1115-1131, лат.)
Разночетения към „Шестоднев“, „Устройството на човека“ и „За рая“ (кол. 1132-1155)

Показалец на предметите и думите, които се намират преди Добавката (кол. 1156-1223)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1224, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978810&view=1up&seq=10

Том 31
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (от Пруденций Маран) (кол. 9-158, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този и следващия том (кол. 159-162, лат.)

1. „За поста“ (περὶ νηστείας) (кол. 163-197)
– реч I (кол. 163-184)
– реч II (кол. 185-197)
2. Беседа към „Пази се, да не влезе в сърцето ти беззаконна мисъл“ (Вт. 15:9) (кол. 198-217)
3. Реч за благодарността (Περὶ εὐχαριστίας/De gratiarum actione) (кол. 218-237)
4. За мъченицата Юлита (кол. 218-261)
5. Към казаното според Лука (12:18): „Ще съборя житниците си и ще съградя по-големи“ (кол. 262-277)
6. Беседа към богатите (кол. 278-303)
7. Беседа, произнесена по време на град и суша (кол. 304-328)
8. Беседа за това, че Бог не е причина за злините (кол. 329-353)
9. Беседа десета, против гневящите се (кол. 354-371)
10. Беседа за завистта (кол. 372-385)
11. Беседа към началото на Притчи (кол. 386-423)
12. Беседа, насърчаваща светото кръщение (кол. 424-443)
13. Беседа против пияниците (кол. 444-463)
14. Беседа за вярата (кол. 464-471)
15. Беседа към „В началото бе словото“ (кол. 472-482)
16. Беседа за мъченика Варлаам (кол. 483-489)
17. Беседа за мъченика Гордий (кол. 490-507)
18. Беседа за светите 40 мъченици (кол. 508-525)
19. Беседа двадесета, за смирението (кол. 526-539)
20. Беседа за това, да не се приковаваме към житейските неща (кол. 540-563)
21. Към младежите: как да извлекат полза от езическите слова (кол. 564-589)
22. Беседа за светия мъченик Мамант (кол. 590-599)
23. Против Савелий, Арий и аномеите („неподобните“) (кол. 600-617)

„Подвижнически“ (Ἀσκητικά) (кол. 619-691)
24. Слова (кол. 619-691)
– предварителен очерк (προδιαθύπωσις) (кол. 619-625)
– аскетическа реч и увещание за оттегляне от светския живот и духовно усъвършенстване (кол. 626-647)
– за аскезата, или как монахът да се украсява (кол. 648-652)
– за Божия съд (кол. 653-675)
– за вярата (кол. 676-691)
25. „Начало на етиката“ (Ἀρχὴ τῶν ἠθικῶν) (кол. 692-888)
26. Разширени определения (ὅροι κατὰ πλάτος/regulae fusius tractatae) за същото (кол. 889-1051)
27. По-кратки определения (κεφαλαία τῶν ὅρων τῶν κατὰ ἐπιτομήν/capita regularum brevius tractatarum) (кол. 1052-1305)
28. Наказания (ἐπιτίμια) (кол. 1306-1315)
29. Аскетически постановления (ἀσκητικαὶ διατάξεις/constitutiones asceticae) (кол. 1316-1428)

Добавка
30. Беседи (кол. 1429-1513)
31. „За кръщението“ (кол. 1514-1628)
32. Литургия на св. Василий (кол. 1629-1677)
33. Молитви или ексорцизми (εὐχαὶ ἤτοι ἐξορκισμοί) на св. Василий за тези, които страдат от демони и за всяка болест (кол. 1678-1685)
34. Други беседи (кол. 1686-1794)

Бележки на Фронтон Дукеус към речите За поста, и по различни други въпроси (argumentis) (кол. 1795-1829)
Бележки и наблюдения на Федерик Морел към някои беседи на св. Василий (кол. 1830)
Разночетения (кол. 1831-1843)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1844-1848, лат.)

https://books.google.bg/books?id=ZhfZAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 32
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор, в който се разисква (disseritur) за много въпроси, отнасящи се (pertinentibus) до учението на св. Василий (кол. 9-65, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този том (кол. 66, лат.)

1. За Светия Дух, към св. Амфилохий, епископ на Икониум, гл. 30 (кол. 67-218)
2. Писма (кол. 219-1112)
– сбирка (classis) I (46 писма от 357 до 370 г.) (кол. 219-381)
– сбирка II (245 писма от 370 до 378 г.) (кол. 382-1033)
– сбирка III (75 писма – недатирани, много съмнителни и някои неавтентични) (кол. 1034-1112)

Добавка към трети том на трудовете на св. Василий Велики
Напомняне (кол. 113-114, лат.)
3. Речи (24) за нравите (ἠθικοὶ λόγοι), избрани от Симеон Магистър и логотет от всички съчинения (πραγματείαι) на св. Василий Велики (кол. 1115-1382)
– първа, за добродетелта и порочността (кол. 1115-1133)
– втора, за преподаването и поучаването (νουθεσία) (кол. 1134-1146)
– трета, за любовта към Бога и ближния (кол. 1147-1153)
– четвърта, за милостта (ἐλεημοσύνη) (кол. 1154-1167)
– пета, за богатството и бедността (кол. 1168-1181)
– шеста, за алчността (πλεονεξία) (кол. 1182-1195)
– седма, за греха (кол. 1196-1217)
– осма, за покаянието (μετάνοια) (кол. 1218-1237)
– девета, за молитвата (кол. 1238-1245)
– десета, за поста (кол. 1246-1255)
– единадесета, за смъртта (кол. 1256-1277)
– дванадесета, за мъката и унинието (λύπη καὶ ἀθυμία) (кол. 1278-1287)
– тринадесета, за търпението и дълготърпеливостта (μακροθυμία) (кол. 1288-1297)
– четиринадесета, за бъдещия съд (кол. 1298-1305)
– петнадесета, за началството и властта (ἀρχὴ καὶ ἐξουσία) (кол. 1306-1315)
– шестнадесета, за лакомията и пиянството (кол. 1316-1327)
– седемнадесета, за гнева и омразата (кол. 1328-1335)
– осемнадесета, за завистта и клеветата (βασκανία) (кол. 1336-1345)
– деветнадесета, за благоразумието и необуздаността (σωφροσύνη καὶ ἀκολασία) (кол. 1346-1353)
– двадесета, за смирението и тщеславието (κενοδοξία) (кол. 1354-1359)
– двадесет и първа, за успеха (εὐτυχία), неуспеха и разумността (φρόνησις) (кол. 1360-1365)
– двадесет и втора, за промисъла (кол. 1366-1373)
– двадесети трета, за душата (кол. 1374-1376)
– двадесет и четвърта, за почитта към родителите, за старостта и младостта (кол. 1377-1381)
Показалец за местата, от които тези 24 речи са били съставени (compositi) (кол. 1382, лат.)

П. Маран. Прибавки и поправки (Addenda et emendanda) (кол. 1383-1388, лат.)
Бележки на Фронтон Дукеус към книгата „За Светия Дух“ (кол. 1389-1394)

Ред на писмата на св. Василий Велики (кол. 1395-1408)
Азбучен показалец на писмата (кол. 1409-1412)
Показалец на предметите и думите, които се намират в трети том преди Добавката (кол. 1413-1437, лат.)
Показалец на предметите и думите, които се намират в Добавката (кол. 1438-1442, лат.)
Аналитичен показалец на предметите и думите, които се намират в четвърти том (кол. 1442-1539, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1540-1562, лат.)

https://books.google.bg/books?id=lsYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 33
(1857)

IV век

Св. наш отец Кирил, иерусалимски архиепископ
всички налични трудове
с усърдието и труда (studio et opera) на
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/ Antonius Augustinus Touttaeus (1677-1718), бенедиктински монах и презвитер
следват
оцелелите писания или фрагменти на
Петър II и Тимотей, александрийски предстоятели,
Аполинарий Лаодикийски, Теодор Тарсийски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
Предговор (кол. 9-29, лат.)
Справка за ръкописните кодекси, съобразно които това издание е поправено (castigata) (кол. 9-29, лат.)
Дисертации за Кирил
– дисертация I, 15 гл. (за живота и делата на св. Кирил Иерусалимски) (кол. 32-123, лат.)
– дисертация II, 6 гл. (за писанията на св. Кирил и най-много за катехизисите) (кол. 124-167, лат.)
– дисертация III, 13 гл. (за различни части на Кириловото учение) (кол. 168-293, лат.)
Свидетелства на древните за св. Кирил Иерусалимски и неговите писания: Епифаний, Иероним, Филосторгий, Сократ, Созомен, Теодорит, Евстратий, Леонтий, Анастасий Синаит, Симеон Метафраст, Евтихий Александрийски, Кедринос, Никифор Калист, римски мартиролог, гръцки миней (кол. 294-321)

1. Катехизиси (23) на св. Кирил, иерусалимски архиепископ (кол. 322-1127)
– прокатехизис (кол. 331-366)
– първи катехизис (кол. 367-378)
– втори катехизис (кол. 379-423)
– трети катехизис (кол. 424-449)
– четвърти катехизис (кол. 450-503)
– пети катехизис (кол. 504-532)
– иерусалимски Символ, събран от различни места на Кириловите катехизиси (кол. 533-535)
– шести катехизис (кол. 536-603)
– седми катехизис (кол. 605-622)
– осми катехизис (кол. 623-635)
– девети катехизис (кол. 636-657)
– десети катехизис (кол. 658-689)
– единадесети катехизис (кол. 690-723)
– дванадесети катехизис (кол. 724-769)
– тринадесети катехизис (кол. 770-822)
– четиринадесети катехизис (кол. 823-865)
– петнадесети катехизис (кол. 866-915)
– шестнадесети катехизис (кол. 916-965)
– седемнадесети катехизис (кол. 966-1012)
– осемнадесети катехизис (кол. 1013-1059)
– деветнадесети катехизис (кол. 1060-1075)
– двадесети катехизис (кол. 1076-1084)
– двадесет и първи катехизис (кол. 1085-1094)
– двадесет и втори катехизис (кол. 1095-1105)
– двадесет и трети катехизис (кол. 1106-1127)

2. Беседа за болния, който лежал до къпалнята (Иоан 5:2-16) (кол. 1128-1153)

3. Писмо до цар Константин за явилия се в небесата знак на кръст от светлина (кол. 1154-1178)
Фрагменти от загубени трудове на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1179-1182)
Трудове, приписвани (supposita) на св. Кирил

4. Реч за посрещането (ὑπαπαντή) на нашия Господ и Спасител Иисус Христос при Симеон Богоприимец (кол. 1183-1204)

Неавтентични писма до и от папа Юлий (кол. 1205-1210)

Избрани посветителни писма, предговори и наблюдения на издателите на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1211-1272, лат.)
– на Joannes Grodecius, 1525-1596 (Братислава, 1564) (кол. 1211-1218, лат.)
– на Jean Prevost/Joannes Prevotius, 1585-1631 (Париж, 1608) (кол. 1219, лат.)
– на Thomas Milles, 1671–1740 (Оксфорд, 1703) (кол. 1220-1260, лат.)
Описание и история на базиликата на Възкресението (кол. 1261-1272, лат.)

Пeтър II, александрийски епископ (кол. 1273-1293)
Справка (кол. 1273-1275, лат.)
1. Съборно послание (при Теодорит IV,22) (кол. 1276-1293)

Тимотей, александрийски епископ (кол. 1294-1309)
Справка (кол. 1294-1295, лат.)
1. Канонически отговори (ἀποκρίσεις κανονικαί) (кол. 1296-1307)
2. Писмо до Диодор, епископ на Тир (кол. 1308-1309, лат.)

Аполинарий, лаодикийски епископ (кол. 1310-1537)
Справка (кол. 1310-1313, лат.)
1. Превод на Псалтира
– Пс. 1-16 (кол. 1314-1329)
– Пс. 17-31 (кол. 1330-1353)
– Пс. 32-45 (кол. 1354-1377)
– Пс. 46-63 (кол. 1378-1399)
– Пс. 64-76 (кол. 1400-1422)
– Пс. 77-90 (кол. 1423-1449)
– Пс. 91-104 (кол. 1450-1471)
– Пс. 105-117 (кол. 1472-1491)
– Пс. 118 (кол. 1492-1505)
– Пс. 119-150 (кол. 1506-1537)

Исаак, християнин от юдей (кол. 1538-1545, лат.)
Справка (кол. 1538-1541, лат.)
1. За вярата. За светата Троица и въплъщението на Господа (кол. 1542-1545, лат.)

Теодор, тарсийски епископ (кол. 1546-1627)
Справка (кол. 1546-1561, лат.)
1. Фрагменти от катените (кол. 1562-1627)
Прибавки към Аполинариевия превод на Псалмите (кол. 1628-1633)

Показалец на предметите, които се съдържат в Кириловите катехизиси, в бележките, добавката и предшестващите (praeviis) дисертации (кол. 1634-1715, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1716-1720, лат.)

Том 34
(1860)

IV век

Св. наши отци Макарий Египетски и Макарий Александрийски
всички налични трудове
следва
отново прегледана (recognita) от същите издатели
„Лавсаик“ (Historia Lausiaca) от Паладий Еленополски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7, лат.)

Мнение/предисловие (avis) на издателите (кол. 8, фр.)

За „Животите“ за светите Макариевци, Египетски и Александрийски. Критически и исторически въпроси, 8 гл. (кол. 9-176, лат.)
– пролегомени (кол. 9-37, лат.)
– Паладий за св. Макарий Египетски (кол. 38-63, лат.)
– Паладий за св. Макарий Александрийски (кол. 64-103, лат.)
– Руфин за св. Макариевци (кол. 104-113, лат.)
– Евагрий, Иероним, Касиан за св. Макариевци (кол. 114-123, лат.)
– кн. III-VII от collectio Rosweidiana за животите на отците и изреченията на св отци за св. Макариевци (кол. 124-149, лат.)
– за изданията на Possinus и Cotelerius (кол. 150-159, лат.)
– Сократ, Созомен и други църковни писатели за Макариевците (кол. 160-176, лат.)

Първа добавка, съдържаща „Деянията“ на светите Макариевци
– Животът на св. Макарий Египетски от Паладий (кол. 177-183)
– Животът на св. Макарий Александрийски от Паладий (кол. 184-199)
– други места от „Лавсаик“ и някои кодекси (кол. 200-229)

Втора добавка, съдържаща „Изреченията“ (ἀποφθέγματα) на светите Макариевци (кол. 230-263)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791. Две дисертации за писанията на св. Макарий Египетски (кол. 264-283, лат.)

Първо издание на Беседите на св. Макарий Египетски. Предговор към латинския превод на беседите на Joannes Picus (Париж, 1559) (кол. 284-299, лат.)
Предговор на Zacharias Palthenius, 1570-1615 (Франкфурт, 1594) (кол. 300-307, лат.)
Статията в „Суда“ (кол. 310)
Предговор към изданието от 1622, Париж от Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626 и др. (кол. 310-316, лат.)
1. Беседи на св. Макарий Египетски (кол. 317-323)
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686. Пролегомени към трудчетата на св. Макарий Египетски, издадени от самия него (Париж, 1684) (кол. 324-351, лат.)
Johann Georg Pritius, 1662-1732. Предговор към изданието на беседите на св. Макарий Египетски (Лайпциг, 1714) (кол. 352-369, лат.)
Пролегомени на Андреа Галанди (кол. 370-377, лат.)
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717 и William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713. За св.св. Макарий Египетски и Александрийски (кол. 378-391, лат.)
Й.А. Фабриций. За животите и писанията на св.св. Макарий Египетски и Александрийски (Харлес, 1802; т. VIII) (кол. 392-400, лат.)
2. Писма и молитви на Макарий Египетски (кол. 401-448)
3. Духовни беседи (50) на св. Макарий Египетски (кол. 449-821)
– Беседи 1-10 (кол. 449-543)
– Беседи 11-20 (кол. 544-655)
– Беседи 21-30 (кол. 656-727)
– Беседи 31-40 (кол. 728-767)
– Беседи 41-50 (кол. 768-821)
4. Аскетически трудчета (кол. 822-970)
– за пазенето на сърцето (кол. 822-841)
– за съвършенството в Духа (кол. 842-852)
– за молитвата (кол. 853-865)
– за търпението и различаването (διάκρισις) (кол. 866-889)
– за издигането на ума (кол. 890-907)
– за любовта (кол. 908-935)
– за свободата на ума (кол. 936-967)
– правило към монасите (кол. 968-970, лат.)

Св. Серапион, Макарий, Пафнутий и другият Макарий. „Правило към монасите“ (кол. 971-982, лат.)
Източно правило, избрано от правилата на източните отци – от дякон Вигилий (кол. 983-990, лат.)
Паладий, еленополски епископ. „Лавсаик“
Предговор на Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584 (Дукеус; Париж, 1624) (кол. 991-994, лат.)
Предговор на Паладий (кол. 997-1010)
Ἡ πρὸς Λαύσον ἱστορία/Historia Lausiaca, 151 гл. (кол. 1007-1261)
Забележка от Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629 (кол. 1262-1278, лат.)

Аналитични показалци към св.св. Макарий Египетски и Макарий Александрийски (кол. 1279-1293, лат.)
Показалец към „Лавсаик“ (кол. 1294-1302, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1303-1308, лат.)

***

(по технически причини размествам реда – вм. 35 давам 40. Ще се случва и по-нататък, с Божия помощ)

Том 40
(1863)

IV век

Св. египетски Отци
всички трудове
предхождат ги (praecedunt)
всички оцелели (quae supersunt) трудове
на
Филон Карпасийски, Астерий Амасийски, Немезий Емески, Иероним Грък

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Филон, епископ на Карпасия. „Тълкуване (ἑρμηνεία) към Песен на песните“ (изд. халкедонски епископ Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774; Рим, 1772) (кол. 9-154)
Предговор (кол. 9-26, лат.)
1. „Тълкуване (ἑρμηνεία/enarratio) към Песен на песните“ към презвитер Евстатий и дякон Евсевий (кол. 27-154)

Св. Астерий, амасийски епископ (кол. 27-154)
Историческа и литературна справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. IX, стр. 513 (кол. 155-159, лат.)
Предговор на François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679 (кол. 160-162, лат.)
1. Беседи (21) на св. Астерий (кол. 163-477)
– за богатия и за Лазар (Лука, 16:19) (кол. 163-179)
– за неправедния пристойник (Лука, 16:1) (кол. 180-193)
– против алчността (πλεονεξία) (кол. 194-215)
– против празника „Календи“ (кол. 216-225)
– за „позволено ли е човеку да напусне жена си по всяка причина?“ (Мат., 19:3) (кол. 226-239)
– за пророк Даниил и за Сусана (Дан., 13:2) (кол. 240-249)
– за слепия от рождение (Иоан, 9:1) (кол. 250-263)
– похвала на светите първовърховни (κορυφαίους) апостоли Петър и Павел (кол. 264-299)
– похвала за св свещеномъченик Фока (кол. 300-313)
– десета, похвала за светите мъченици (кол. 314-333)
– разказ (ἔκφρασις) за всехвалната мъченица Евфимия (кол. 334-337)
– похвала за св. първомъченик Стефан (кол. 338-354)
– насърчение (προτρεπτικός) за покаяние (кол. 355-369)
– за началото на поста (кол. 370-389)
– към Пс. 5, първа-пета (кол. 390-443)
– двадесета, към Пс. 6 (кол. 444-459)
– към Пс. 7 (кол. 460-477)
Добавка към Астерий, от „Амфилохии“ на Фотий. „Колко Астериевци е имало и какво е било тяхното мнение (δόξα/opinio)“ (кол. 478-479)

Немезий, епископ на Емеса (кол. 480-844)
Историческа справка (кол. 480-483, лат.)
Предговор на Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811 (Хале, 1802) (кол. 484-486, лат.)
Обяснение (explicatio) на съкращенията и справка за изданията, кодексите, преводите и останалите трудове, които са използвани (adhibita) в това издание (кол. 487-491, лат.)
Предговор към антверпенското издание (Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577 et Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589) (кол. 492-495, лат.)
Предговор към оксфордското издание (кол. 496-500, лат.)
Фабриций за Немезий. Bibliotheca graeca; т. VII, стр. 549 (кол. 501-502, лат.)
1. „За природата на човека“, 44 гл. (кол. 503-817)
Забележки на оксфордския издател към Немезий (кол. 819-844, лат.)

блаж. Иероним, гръцки богослов
Историческа справка (кол. 845-846, лат.)
1. Диалог за Светата Троица между евреин и християнин (кол. 847-859)
2. „Старание (φιλοπονία), полезно за всеки християнин“ (кол. 860-866)

Египетски отци от IV век
Св. Орсиезий, тавенисийски авва (кол. 867-895)
Св. Серапион, тмуитски епископ (кол. 896-941)
Св. Пахомий, тавенисийски авва (кол. 942-952)
Св. Антоний Велики (кол. 953-1102)
Св. авва Исаия (кол. 1103-1213)
Евагрий Понтийски (кол. 1214-1286)

Том 41
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър
всички трудове, които беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)
прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения Дени Пето от Орлеан (Париж, 1622)

Том първи

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (4 стр. без ном., лат.)
Справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VIII, 1802 (стр. i-xiv, лат.)
– животът на св. Епифаний
– други Епифаниевци
– издания на св. Епифаний
– налични автентични писания
– загубени писания
– съмнителни, които изглежда слядва да се отдадат (tribuenda) на някойпо-късен Епифаний
– неиздадени
Посветително писмо от Пето до кардинал Франсоа дьо Ларошфуко (Rupifucaldius), 1558–1645 (да не се бърка с писателя, 1613-1680) (кол. 9-15, лат.)
До католическия и искрен (catholicus et candidus) читател (кол. 16-19, лат.)
Някои похвали на древните за Епифаний (Иероним, Августин, Созомен) (кол. 20-23)
„Животът на св. Епифаний“. Откъси/извадки от казаното от Иоан, негов ученик (кол. 24-73)
Полибий, епископ на Ринокорури. Останалото от неговия „Живот на св. наш отец Епифаний, епископ на Константия“ (кол. 74-115)
„Деяния на св. Епифаний“ , 7 гл. от Daniel von Papenbroeck/Paperbrochius, 1628-1714 (от боландистките „Деяния на светиите“ т. III; Венеция, 1738) (кол. 116-151, лат.)
Дени Пето. „Предварителни размишления“ (προθεωρία) към труда на Епифаний, надписан „Panarium“ (кол. 152-154, лат.)
Писмо на презвитерите Акакий и Павел до Епифаний и отговор (кол. 155-172)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“ (Panarium sive arcula)
– кн. I, t. 1 (1-20 ерес) (кол. 173-285)
– кн. I, t. 2 (21-33 ерес) (кол. 286-577)
– кн. I, t. 3 (34-46 ерес) (кол. 578-849)
– кн. II, t. 1 (47-64 ерес) (кол. 850-1199)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1200, лат.)

Том 42
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър

всички трудове, което беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)

прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения
Дени Пето от Орлеан
(Париж, 1622)

Том втори

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (без ном., лат.)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър (кол. 9-832)
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“
– кн. II, т. 2 (65-69 ерес) (кол. 9-335)
– кн. III, т. 1 (70-76 ерес) (кол. 336-639)
– кн. III, т. 2 (77-80 ерес) (кол. 640-773)
– истинна реч за вярата на съборната и апостолска Църква/καθολικῆς καὶ ἀποστολικῆς Ἐκκλησίας/expositio fidei (кол. 774-832)

2. „Обобщение/сбито изложение“ (ἀνακεφαλαίωσις/sive eorum quae in Panario dicta sunt summa comprehensio) (кол. 833-886)
– кн. I, т. 1 (кол. 833-853)
– кн. I, т. 2 (кол. 854-859)
– кн. I, т. 3 (кол. 860-863)
– кн. II, т. 1 (кол. 864-867)
– кн. II, т. 2 (кол. 868-869)
– кн. III, т. 1 (кол. 870-873)
– кн. III, т. 2 (кол. 874-886)

Добавка от дисертации

Диатриба за рождената година на Христос (кол. 887-939, лат.)
Друга диатриба: за годината и деня на Господните страсти (кол. 940-1015, лат.)
Диатриба за древния начин на покаяние в Църквата (кол. 1016-1045, лат.)
За хорепископите (кол. 1046-1053, лат.)
За двойния цикъл et embolismorum ratione (кол. 1054-1057, лат.)
За псевдосинодите в Сирмиум и Анкира, и за други полуариански деяния – разказ (narratio) на Сократ, Созомен и останалите (кол. 1058-1071, лат.)
За някои древни обреди (veteribus ritibus) на Църквата (кол. 1072-1102, лат.)

Аналитичен показалец към първите два тома (кол. 1103-1126, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1127-1128, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TvQUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Изследователи на гръкоезичната патристика, чиито текстове са публикувани в MPG

XV век

Barnabas Celsanus, края на XV в.
Petrus Brutus, края на XV в.

XVI век

до 1580

Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536
Бернардин Донат/ Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557
Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577

до 1600

Николай Галасий/Nicolas des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581
Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581
Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584
Франсиско Торес/Francisco Torres/Franciscus Turrianus, 1509-1584
Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589
Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius, 1532-1590
Joannes Grodecius, 1525-1596
Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599
Амброзий Ферари/Ambrosius Ferrarius, XVI в.
Готфрид Тилман/Godefroy/Godefridus Tilmann (?)

XVII век

до 1632

Мартин дел Рио/Martinus Delrio, 1551-1608
Франсоа Феуарден/François Feuardent/ Franciscus Feuardentius, 1539-1610
Zacharias Palthenius, 1570-1615
Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius, 1550-1616
Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617
Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626
Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629
Jean Prevost, 1585-1631
Петър Ланселий/Petrus Lansselius, 1580-1632

до 1662

Николай-Хуго Менар/Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus, 1585-1644
François Viger/Franciscus Vigerus, 1590-1647
Балтазар Кордерий/Balthasar Cordier/Corderius, 1592-1650
Дени Пето/Denis Pétau/Dionysius Petavius, 1583-1652
Патрик Янг/Patrick Young/Patricius Junius, 1584-1652
Петър Халоа/Petrus Halloix, 1571-1656
Лука Холстен/Lukas Holste/Lucas Holstenius, 1596-1661
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca, 1594-1662

до 1700

Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669
Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676
François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679
Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686
Жан-Батист Котелие/Jean-Baptiste Cotelier/Cotelerius, 1629-1686
Исак Вос/Isaac Voss/Isaacus Vossius, 1618-1689
Basilius Millanius Casinatis/Б.М. Касинат (?)

XVIII век

до 1736

Йохан Ернст Грабе/Johannes Ernst Grabe/Ioannes Ernestus Grabe, 1666-1711
William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713
Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715
René Massuet/Renatus Massuetus, 1666-1716
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/Antonius Augustinus Touttaeus, 1677-1718
Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720
Денис-Николай льо Нури/Denis-Nicolas Le Nourry, 1647-1724
Johann Georg Pritius, 1662-1732
Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus,1666-1736 (архиепископ на Анкира)
Йохан Алберт Фабрициус/Johann Albert Fabricius, 1668-1736

до 1772

Thomas Milles, 1671–1740
Шарл де ла Рю/Charles de la Rue/Carolus Delarue, 1684-1740
Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741
Шарл Венсан де ла Рю/Charles Vincent de la Rue/Carolus Vincentius Delarue, 1707-1762
Пруденций Маран/Prudentius Maranus, 1683-1762
Джовани Манси/Giovanni Domenico Mansi/Joannis Dominici Mansi, 1692-1769
Dominic Vallarsi, 1702-1771

до 1800

Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774 (епископ на Карпасия)
Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/Bernard de Rubeis, 1687-1775
Андреа Галанди/Andrea Gallandi/Gallandus, 1709-1779
Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784
Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani, 1712-1786 (епископ на Падуа)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791

XIX век

до 1855

Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811
Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815
Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826
Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854
Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854

до 1900

Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868
Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870
Константин Тишендорф/Konstantin von Tischendorf, 1815-1874
Ернст Г. Герсдорф/Ernst Gotthelf Gersdorff, 1804-1874
Жак-Пол Мин/Jacques Paul Migne, 1800-1875
Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883
Адолф Щирен/Adolphus Stieren, 1813-1884
Карл-Йозеф Хефеле/Karl Joseph von Hefele, 1809-1893
Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto, 1816-1897

***

Новобългарски преводи на текстовете, публикувани в MPG
(справки от Георги Митов)

1. Св. Климент Римски. Две послания до коринтяните (Прев. Димитър Димитров). София: Синодално издателство, 2011

2. св. ап. Ерм. Пастирът, кн. I-II (Прев. Никола Антонов) http://www.pravoslavieto.com/books/Pastir_Erm.htm; също – „Писмо до Диогнет“, прев. Св. Риболов в Изборник – светоотеческо наследство. „Омофор“, 2001

3. Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия. За църковната йерархия (Прев. Иван Христов). София: ЛИК, 2001.
Псевдо-Дионисий Ареопагит. За Божествените имена (Прев. Лидия Денкова). София: Гал-Ико, 1999. Второ преработено и допълнено издание: http://eprints.nbu.bg/2504/ (Достъп: 11 януари 2021)
Дионисий Ареопагит. За мистическото богословие (Прев. Николай Кочев) – Философски алтернативи, 4, 1995, 124-133

5. Изборник – светоотеческо наследство (Прев. Светослав Риболов). София: Омофор, 2001. Съдържа преводи от съчиненията на св. Игнатий Антиохийски и на св. Поликарп Смирненски; също – „Мъченичеството на св. Поликарп“ и „Фрагменти“ на св. Папий, епископ Иераполски.

8. Климент Александрийски. Увещателно слово към елините (Прев. Стела Панайотова) – ГСУ-ЦСВП, 84-85 (4), 1994, 161 сл.

11. Ориген. За началата. Кн. 1. София, 2003 (Преводът е направен от руски и английски, както е споменато в предговора, но на места е взет под внимание и латинския текст според превода на Руфин – https://duhovno-razvitie.com/origen.pdf)

(ще се допълва)

***

Кратък списък на автори и произведения по томове

I-II т.

– св. Климент Римски
Първо и второ послания до коринтяни
Две послания към девиците
„Клементини“ – „Recognitiones“, „Двадесет беседи“ (quae feruntur)
„Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
Литургия на св. Климент
„Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.)
– „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae)
– св. апостол Варнава
Съборно послание
– св. ап. Матия
– папа Анаклет
Писма и разпоредби (Epistolae et decreta)
– св. ап. Ерм
„Пастир“
– „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (Testamenta XII patriarcharum)
– „Писмо до Диогнет“
– „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей от презвитерите и дяконите на Ахея “

III-IV т.

– св. Дионисий Ареопагит
„За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia)
„За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia),
„За божествените имена“ (De divinis nominibus),
„За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum),
11 Писма (Epistolae)
Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi)
– Схолии на св. Максим и Парафрази на Георги Пахимер
– „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт.
– Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“
– За Дионисий Ареопагит от „Суда“
– Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“
– Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“
– Методий (Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“

V т.

– св. Игнатий Богоносец
Послания
Литургия на св. Игнатий
– Мъченичество на св. свщмчк Игнатий Богоносец
– св. Поликарп, епископ на Смирна
Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп
Послания на
– папа Еварист
– папа Александър I
– папа Сикст I
– папа Телесфор
– папа Хигин
– папа Пий I
– папа Аникет към епископите на Галия
– папа Сотер
– папа Елевтерий
– Фрагменти на св. Мелитон Сардийски
– Папий от Хиераполис
– св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина
– Аристид
– Агрипа Кастор
– Аристон от Пела
– Клавдий Аполинарий
– св. Хегезип
Коментари за деянията на Църквата
– Пантен
– Родон
– Максим, Иерусалимски епископ
Фрагмент от За материята
– Поликрат, еп. Ефески
Фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
„Деяния на св. Тимотей“
– св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска
– св. Серапион, антиохийски епископ
– Аполоний
– Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други
– „Страдание на свв. Епиподий и Александър“
– „Страдание на св. Симфориан“
– „Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия“
– папа Виктор I
– Архей, епископ на Африка

VI т.

– св. Юстин, философ и мъченик
„Реч към елините“
„Увещание към елините“
„За монархията“
„Апология за християните към Антонин Пий“
„Апология за християните към римския сенат“
„Диалог с юдеина Трифон“
Неавтентични (spuria)
„Писмо до Зен и Серен“
„Изложение на правилното изповедание“
„Отговори към православните“ относно някои необходими питания
„Християнски въпроси към елините“
„Елински въпроси към християните“
„Опровержение на някои аристотелистки учения“
„Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“
Фрагменти от „За възкресението“
– Тациан
„Против елините“
„Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод
„За възкресението на мъртвите“
– Атенагор Атински, християнски философ
– Теофил, антиохийски епископ
„До Автолик“
– Ермий философ
„Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“

VII-IX т.

– св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“/῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или„Против ересите“
– Климент Александрийски
„Увещание към елините“ („Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes)
„Педагог“
„Стромати“
„Кой богат ще се спаси“
Спорни (dubia)
„Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
„За промисъла“, „За душата“ и др.

X т.

– св. Зефирин, римски първосвещеник
– Гай (Caius), римски презвитер
– Юлий Африкан
„Хронография“
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос
– св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик
– св. Урбан I, римски първосвещеник
– Астерий Урбан
– папа Понтиан
– папа Антер
– папа Фабиан
– св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик
– св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия
– Теогност Александрийски
– Пиерий, александрийски катехист
– Малхион, презвитер на Антиохийската църква
– св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата Трудове и фрагменти
– св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец
– св. Дионисий, александрийски епископ
– Макарий Магнезийски
– св. Архелай, епископ на Месопотамия
– св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква
– св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква

XI-XVII т.

– Ориген
Писмо до Африкан За историята на Сузана
Писмо до Григорий [Чудотворец]
„За възкресението“
Фрагменти от „Стромати“
„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“
„За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“
„Увещание за мъченичество“
„Срещу Целз“
„Диалог за правилната вяра в Бога“
Тълкувания/коментари (ἐξηγητικά)
към Стария завет
към Новия завет
„Филокалия“
Хексапли (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“)
– „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“
Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica)
– „Към Иов“ на анонимен автор
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)
– Апология на мъченик Памфил за Ориген
– Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги

XVIII т.

– св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
„Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia)

„За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio)
от „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione)
от „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis)
от книгите „Против Порфирий“
„За Симеон и Анна“
Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum)
Фрагменти
от Беседа За Господния кръст
други
– Александър епископ на Ликополис. „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum
– св. Петър, александрийски епископ и мъченик
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Послание (еpistola canonica) на св. Петър, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара
Послание на св. Петър до александрийската църква
От „Книга за божеството“ на светейшия Петър
Фрагменти
– св. Александър, александрийски епископ
Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου
Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini)
– св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик
Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio)
Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор
Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий
Литургия на св. Евстатий
Коментар към „Шестоднев“
– Тит, бострийски епископ
Три книги Против манихеите
Реч за Цветница
– Маркел, епископ на Анкира
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски
Изповедание на вярата на анкирската църкваИзповедание на вярата на анкирската църква
– Теодор, хераклейски епископ
от „Тълкование към Исаия“

XIX т.

– Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
„Хроники“
– презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“
– Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ на Арат
– Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“
– Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний
– Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г.
– от Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат
– Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3
– Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат
– „Родът и животът на Арат“
– Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“
– св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“
– монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“
– св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata
– Аеций. „За значението на небесните тела“

XX-XXI т.

– Евсевий Памфил
„Църковна история“
„Животът на цар (imperator) Константин“
– Реч на цар Константин към събранието на светиите
Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus)
„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis), от книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber),
Писма на Евсевий
„Подготовка за Евангелието“

5 дек 2017 b

*

292

27 юни

Размишления за нашето време

[„Вирусология“]

Март

(14 март)

Когато започне разговор за трагичното, винаги и още в началото някой казва, че „трагична е смъртта“.
Като оставим настрана, че това не е отговор (защото въпросът не е „Кое е трагично?“, а „Що е трагичното?“), в течение на разговора се разбира, и то от всички, че не всяка смърт е трагична.
Защото някоя може да е героична, а друга – просто желана (по някаква причина). Освен това смъртта на врага не е трагична за неговия враг. А има ли някоя, която да е трагична от всяка гледна точка? И дали ще е трагична защото е смърт, или по друга причина?
Трагичното в смисъла, който ни е завещан от древните, непременно е свързано с вината. Невинно пострадалият не преживява трагедия – той просто страда. Онзи, който не знае или не приема, че е извършил престъпление, също не преживява трагедия – той смята, че е направил каквото е редно (естествено).
Трагедия има само там, където някой разбира, че е виновен. При това в историята трябва да има съществен обрат, така че да се случи противоположното на онова, което той е замислял.
Така че същината на трагичното е там: да предприемеш нещо с цел спасение, а то да доведе до гибел.

Съществува и следното мнение, подкрепено изглежда с факти и идващо от „центъра на бедата“ – Италия.
Оказва се, че почти никой от жертвите на вируса не е починал точно от него. Средната възраст на починалите била 80 години; освен това те са имали и други заболявания.
Броят на починалите пациенти, които нямали друга диагноза, освен „коронавирус“, бил двама (2) от 1266!!
Може би за част от света, и то за тази, която притежава медиите и взима политическите решения, е неразбираемо как човек може да умре поради това, че е стар и болен. Съгласно този възглед няма такова нещо като „стар и болен“, особено когато става дума за хора с пари и обществена позиция.
Цялата паника е оттам, че хората са забравили да мислят за себе си като за смъртни същества.

*

Рим, 14 марта. /ТАСС/. Высший институт здоровья выявил, что только у двух пациентов, у которых был диагностирован коронавирус, вызываемое им заболевание могло быть единственной причиной смерти. Об этом сообщил в ходе традиционной пресс-конференции в Департаменте гражданской защиты в пятницу президент института Сильвио Брузаферро, сообщает агентство NOVA.
„Средний возраст умерших пациентов, у которых был выявлен коронавирус, 80 лет, и это – преимущественно мужчины. Большинство из них страдали множеством хронических патологий. Истории болезней двоих пациентов, у которых не было других диагнозов [кроме коронавируса], должны быть еще до конца изучены“, – приводит агентство его слова. Таким образом, Брузаферро затруднился дать точную статистику по окончательно подтвержденным случаям смерти от коронавируса, поскольку, как он пояснил, в Институт поступило пока немногим более 100 историй болезней умерших.
Согласно информации Департамента гражданской защиты, жертвами заболевания, вызываемого коронавирусом нового типа, считаются 1266 человек из 17660 инфицированных с начала вспышки. Смертность в Италии на данный момент составляет 5,8%. При этом среди мужчин смертность выше – 7,2%, тогда как среди женщин смертность составляет 4,1%. Жертв среди людей моложе 40 лет двое: мужчина, страдавший психическим заболеванием, диабетом и ожирением, и женщина с онкологическим заболеванием…

https://tass.ru/obschestvo/7977063

(15 март)

Не очаквайте новини, занимавайте се с друго. Новини няма да има, тъй като всичко необходимо вече беше постигнато.
Почти всички хора, цялото население на земята, са представени като възможни или действителни „преносители на опасно заболяване“. Затова те трябва да бъдат обездвижени и изолирани (затворени). Оттук нататък дали ще живеят или не, все едно; важното е да не разпространяват вируса.
А вирусът беше сметнат за опасен и светът беше превърнат в концлагер не защото „застрашава нашите близки, които са ни отгледали“, както мелодраматично каза един наш съгражданин по телевизията, а защото застрашава онези, които с цената на всякакво угодничество, подлости и престъпления са се устроили така, че да си живеят забавно още няколко века поне. И изведнъж – болест, за която няма определено лечение и е опасна преди всичко за тях (поради възрастта и пола им).
Е, как да не затвориш целия свят? Което именно и стана.

(16 март)

Излизам тази сутрин към 10 (по работа).
Тук-там отделни индивиди вървят поединично, мрачни и маскирани като разбойници.
Излизам още веднъж, този път към 17, и какво да видя!
Кучета щастливо тичат по поляните, майки бутат бебешки колички, влюбени се държат за ръка, хората се усмихват един другиму с открити лица.
Мъжествени генерали и силни прокурори преследват спекулата и затварят фризьорските салони.
Да живее пролетта!

(17 март)

Медийното внимание към ситуацията е над всякаква критика. Трета световна война (с активни военни действия) не би могла да заеме повече място в TV-емисиите и интернет.
Събитие от такъв интерес през последните 50 години е имало само веднъж – властовите промени в източна Европа от края на 1989 и разпадането на СССР през 1990-1991. Само един от поредицата факти оттогава стига: през юни 1990 Русия напусна СССР! Вярно е, че ролята на наскоро изоставилата ни Британия не беше чак такава, но не беше и пренебрежима.
Ако растежът на заразяванията и смъртните случаи продължи още месец-два, със съответстващите поражения в икономиката, може да се стигне и до геополитически промени, сравними с онези. Влиянието на Китай ще се увеличи още повече, а Русия няма да загуби нищо.
Западна Европа, която спечели много от изчезването на СССР, сега понася най-силния удар. ЕС не действа като нещо цяло, а се разпада на отделните си държави (границите се затварят, сътрудничество няма). Италия получава помощ не от Германия и не от Европейската комисия, а от Китай.
Впрочем скоростта на разрастване на епидемията в Италия намалява през последната седмица, както може да се убеди всеки, който прегледа общодостъпните цифри. Така че до милиони жертви в Европа няма да се стигне.

(18 март)

1941-1945 – военно положение
1946-1989 – извънредно положение, но със светло бъдеще
1990-2006 – национална катастрофа
2007-2020 – тежко, но с европейски ценности
март 2020 – извънредно (по болест)
от април 2020 нататък – почти военно, но важното е да сме живи и здрави

Когато през лятото на 1990 се върнах в София за ваканцията, кризата вече вилнееше и всички бяха в шок. Същевременно ми направи впечатление, че хората са станали по-любезни (не си бях идвал от 10 месеца).
Споделих това с една госпожица.
– А, глупости – отвърна тя. – Всички са толкова груби…
И започна да бълва хули срещу ближните, както правят обикновено завистливците.
Но беше истина, че хората бяха станали по-вежливи. Това се усещаше дори по интонацията, с която произнасяха някои обикновени думи като „Здравейте“, „Довиждане“, „Всичко добро“ и прочее. Защото в случай на обществена опасност човек си спомня същинския смисъл на думите, които иначе употребява по навик и небрежно.
И сега пак е така. Влизам в зоомагазин и питам продавачката дали случайно знае откъде мога да си купя разклонител (електрически).
Ако бях задал този въпрос преди десет дни, тя би ме сметнала за луд. А сега ме упъти най-любезно и ми пожела успех.

(19 март)

На европейските щабове по извънредното положение ще им бъде все по-трудно да доказват на населението колко опасна е болестта и колко необходимо е преустановяването на всякакви икономически и обществени дейности.
Разпространяването на заразата се забавя, но „мерките“ сега се въвеждат; и никой не казва докога ще продължат. Може би защото ще продължат неопределено дълго.
„Титаник“ потъва. Англичаните се оказаха най-бързи, свалиха колкото спасителни лодки имаше, натовариха се и отплаваха на запад. За останалите – като във филма.
Причината вероятно е изчерпването на възможностите на икономическия модел, по който работеше евроатлантическата общност. Ето едни цифри (има ги навсякъде): САЩ и Канада + ЕС и отделилата се Британия имат БВП от общо 49 трилиона USD (по ППС). Срещу тях са Китай, Индия, Русия и някои доскоро наричани „развиващи се страни“ (Индонезия, Пакистан, Малайзия, Филипините, Бразилия). Общият БВП на тези осем вече е надминал 53 трилиона и ще расте (заедно с населението им). А населението на „първия свят“ ще расте по-бавно и неговият БВП няма да догони този на „останалите“, а напротив – ще изостава.
Това значи, че борбата на Запада срещу „останалите“ за икономическо господство е загубена.
За военно-политическо – също.
Това, което предстои, е да се живее според наличното (а не на заем и не за сметка на целия свят). А наличното в днешна Европа изглежда позволява точно това, което ни предлагат: към 30% по-малко икономическа дейност (и реални доходи) и мно-ого по-малко демокрация и граждански свободи. И преминаване в постоянен режим на извънредно въздържание, защото друго вече не може да се направи.
Алтернативата е хиперинфлация, която да унищожи еврото, а след него и долара. Значи – по-добре икономии.
Какво е отношението на всичко това към коронавируса? Чиста случайност.

(20 март)

Проблемът не е във „вируса“, а в завръщането към реалността.
В продължение на 40 години, от Рейгън и Тачър насам, Западът е работил с пари, които не съществуват (лъжливи са, не съответстват на изработеното).
Жизненото равнище расте, хората харчат, доволни са. Гледат отвисоко на бедното и, разбира се, „нецивилизовано“ и „несвободно“ население на света. Медиите ги ласкаят: „Вие сте първият и вече наистина развит свят, върхът на еволюцията. Самата цел на историята. Имате всичко – пари, развлечения, престиж. Още малко остана и науката (медицината) ще ви направи безсмъртни. Всички други са неразвити, или развиващи се, догонващи и прочее.“
Какво се случи? Светът се захвана за работа и в един момент просто отказа да приема техните несъществуващи пари.
Резултатът – пълна катастрофа. „Мерките“ са отчаяни, обосновката е безсмислена. Казва се, че трябва да пазим възрастните хора, и същевременно се предлага тези хора да бъдат арестувани по домовете си, където да загинат поради липса на най-необходимото. Казва се, че деца и млади хора не боледуват, а същевременно полицията преследва майки с деца по парковете. До вчера главна грижа беше демокрацията, а сега властта се съсредоточава в ръцете на двама-трима на държава (според някои и това е много).
Някой беше казал, че можеш да лъжеш малцина за дълго и мнозина за кратко, но не можеш да излъжеш всички завинаги.

(21 март)

Като при всяка революция (или друга обществена катастрофа) наблюдаваме страшен срив на ролята на институциите и авторитета на техните представители.
Нито министрите са министри, нито президентът – президент, нито прокурорът – прокурор.
Конституционният съд е забравен; мнението на партийните лидери няма по-голяма тежест от това на кой да е гражданин, изказващ се по телевизията.
От полицията се очаква главно да атакува хора, чиято вина е в това, че са извън апартамента си; а армията трябва да й помага.
Има епидемия (не у нас, но както и да е); но епидемиолозите нямат думата, освен ако някой не им вземе интервю, което се забравя още същия ден.
Предполагам, мнозина вече си задават въпроса:
Кой ще е диктаторът?

(22 март)

Из града колите са малко, пешеходците – по-малко и от тях. Пред аптеките и хранителните магазини стоят по неколцина чакащи (с маски). Останалите са по домовете си. Хладилниците са заредени. В страната има ред.
А как ли ще бъде в деня, когато няколко десетки хиляди деца останат не само без закуска и без обяд, но и без вечеря? И когато след залез слънце, към 7-8 вечерта, кажат: „Мамо, тате, искаме храна“?
При цялото ми уважение към коронавируса все пак смятам, че майките и татковците ще прекарат нощта в размисъл върху създалото се положение. И на сутринта ще имат позиция по въпроса, която ще искат да оповестят. А когато човек силно желае да оповести нещо, той намира най-различни начини за това.

Ето как е било някъде:
„Една жена от живеещите отвъд Йордан, на име Мария, дъщеря на Елеазар от селото Ветезува, което значи „Домът на исопа“, прославена с произхода и богатството си, избягала в Иерусалим и попаднала заедно с другите в обсадата…
… А вестта за ужасното деяние изпълнила целия град и случката била пред очите на всекиго, и всеки тръпнел, като че ли сам бил дръзнал да направи това. Гладуващите желаели смъртта и облажавали онези, които си били отишли, преди да видят и чуят толкова големи злини“ (Йосиф Флавий. „Юдейската война“ VI, 3,4)

(23 март)

Да кажем и няколко добри думи за „вируса“.
Благодарение на него:

1. Движението намаля и въздухът се изчисти
2. През нощта е тихо и може да се спи
3. Улиците и подлезите се мият по-често
4. Повече свободно време
5. Никой не кашля, не киха и не плюе
6. Говори се, че медицината е не само услуга, но и наука
7. Когато излизаш вечер, имаш чувството, че се разхождаш в частния си град.

(25 март)

Доскоро войните бяха другаде и всичко беше прекрасно. Сега войната дойде тук и всичко пропадна.
Да видим броя на загиналите в Ирак, Либия и Сирия от времето, когато Атлантида („колективният Запад“) ги освобождаваше, и да го сравним с днешната ни беда.
Ирак (2003-2011) – до 220 000 мирно население
Либия (2011) – до 40 000 само от бомбардировките и ок. 700 000 бежанци.
Сирия (2011-2020) – до 300 000 души (от тях над 70 000 мирно население) и 4 милиона бежанци
Значи: 330 000 мирно население загинали и 4,7 милиона бежанци (по уикипедия)
Жертви на коронавируса към днешна дата – 20 500; от тях 14 000 в „Атлантида“.
Съотношение на жертвите на вируса към убитите в името на „демокрацията и човешките права“ – 1:23.
Сега обаче мейнстриймовските медии настояха да отложим демокрацията в името на човешкия живот. Защо така? Който е бил демократ тогава, нека да бъде и сега.

(26 март)

Интервю

Въпрос:
– Вирусът предизвика тревога в целия свят, последиците от него стават все по-драматични. И в Германия има извънредно положение. Какво изобщо представляват коронавирусите?

Сушари Бакди (лекар, инфекционист, микробиолог; работи в Майнц, интервюто е на немски):
– Вирусите се срещат при хората и животните в целия свят. И представляват голямо семейство, което е сред нас. Нормално погледнато от медицинска гледна точка не играят никаква роля, защото предизвикват леки грипални ефекти или хрема с температура; и най-много възрастните хора да са – може би – в известна степен по-застрашени. Сега на сцената се появява нов представител, който всява страх в целия свят. Защо? Covid-19 беше открит в Китай и се разпространи там много бързо. Но беше придружен очевидно от много смъртни случаи, повече отколкото би могло да се очаква. После дойде тревожната новина от северна Италия, където се случваше подобно нещо. Но всъщност – и това трябва да се има предвид – в другите страни, където вирусът се разпространи, не се достигнаха такива мними (scheinbare) смъртни квоти от 4-5-6%. Така например в Южна Корея е съобщена смъртна квота 1%, в Англия – 0,3%.

Въпрос:
– Защо „мними“ смъртни квоти?

Отговор:
– Мними, защото ако един вирус не убива сам или самостоятелно (selbst oder allein), а само в съюз с други заболявания, то тогава нямаме право да обвиняваме единствено вируса. Че това се прави при Covid-19 е не само погрешно (falsch), но и опасно и заблуждаващо. Тъй като по този начин се забравя, че много други фактори – локални фактори – могат да играят решаваща роля. Примерно: Кое обединява северна Италия и Китай? (Was eint Norditalien mit China?). Какво общо имат? Това е въпрос. Отговор: Ужасното замърсяване на въздуха, което е най-високото в света. Така че Италия е един европейски Китай. Белите дробове на хората в тези области са натоварени и боледуват по съвсем различен начин от нашите бели дробове.

Въпрос:
– А какво е положението в Германия? И тук вирусът се разпространи много бързо.

Отговор:
– Да. Изглежда така, като че ли разпространението на вируса тук е в действие. И е забележително, че той сега ни дава данни, с които можем да вземем по-добро решение какво да се направи.

Въпрос:
– И това сега го направиха експертите и политиците. Обявиха най-висока степен на тревога.

Отговор:
– Да. И това собствено е голямата трагичност на тази история. Защото това, което беше решено, е всъщност безсмислено (sinnlos). На особено важни въпроси сега вече е отговорено. Първият е: Този вирус убива ли „само“ по-възрастни и хора с други предварителни заболявания, както другите – нормалните – коронавируси, ли убива и млади хора? И отговорът е напълно ясен. Имаме 10 000 инфекции. 99% от хората нямат никакви или само леки симптоми. Още оттук трябва да се направи изводът, че е погрешно и всъщност не би трябвало да е позволено да се говори за 10 000 „заболели“. Те не са болни. Инфекцията не бива да се отъждествява със заболяване. Тъй като заболели са само 50-60 от тези хора; и до днес 30 са починали – за 30 дни. Значи тук имаме смъртна квота от един починал дневно, който е Covid-позитивен. Досега. Сценарият на ужасите е, че този брой може да стане приблизително 100 пъти по-голям. Тогава ще имаме 1 милион случаи и вероятно 3 000 мъртви в следващите 60 дни. Значи общо са 100 дни: и това е равно на 30 мъртви на ден. Този сценарий на ужасите сега се опитват да го предотвратят.

Въпрос:
– Сегашните мерки целят да забавят разпространението на вируса и по този начин да предотвратят да се съобщава всекидневно за нови смъртни случаи.

Отговор:
– Да. Като таванът тук е 30 мъртви на ден, според всичко, което знаем досега. Сега може да ни звучи много 30 мъртви на ден, но трябва да се помисли, че тук в Германия всекидневно умират 2 200 души над 65 години. Трябва да се има предвид, че минимум 1% от тези хора с голяма вероятност носят в себе си нормалния коронавирус. Това са 22 дневно, които носят в себе си съвсем нормални коронавируси, братята на Covid-19. И те ни умират всеки ден. Разликата тук е, че ние не говорим за починали от корона, тъй като знаем, че участието на вируса има много малка роля в случилото се. И така, сега искаме да предотвратим този сценарий: тези 30 да заменят [тези 22]. Това е, което се случва сега. Страхуваме се, че при 1 милион инфекции с новия вирус ще оплакваме 30 мъртви дневно, а не осъзнаваме, че през цялото време най-малко 20, ако не и 30, 40 или 100 пациенти умират от същите допълнителни заболявания и натовареност, и са коронавирусно позитивни. И затова се предприемат тези ужасяващи (horrende) мерки?!

Въпрос:
– Какво Вие мнението за мерките?

Отговор:
– Намирам ги за гротескни, прекалени и направо опасни. Опасни, защото вижте… всеки човек, всеки по-възрастен човек има правото да се погрижи да не бъде измежду тези 2 200, които ни напускат всекидневно. За тази цел той има своите хобита, спортува, поддържа социалните си контакти, посещава мероприятия и т.н. Всичко това сега го няма. Може да сте сигурни, че тези мерки общо взето ще съкратят продължителността на живот на тези 2 200 души. Към това да прибавим и икономическите последствия, които со толкова ужасни и застрашават съществуването на много хора. И накрая имаме естествено и директните медицински последствия. Още сега имаме затруднения при обслужването, операции не могат да се извършат, болни не мога да се обгрижат оптимално, персонал се оттегля или липсва в болниците, тъй като майките трябва да се грижат за децата си. Всичко това са неща, които естествено ще имат все по-лоши последствия. Мога само да кажа, че тези мерки са саморазрушителни, и ако обществото ги приеме и изпълни, това ще е равно на колективно самоубийство.

https://www.facebook.com/watch/?v=528569804749022

Триумвиратът (може да го наричаме и хунта) явно няма търпение да извлече всичко от създалата се ситуация.
Днес беше разпуснат парламентът, което значи, че беше премахната партийната опозиция.
Какво предстои:
1. Отстраняване на президента
2. Затваряне на храмовете

(27 март)

Атлантида («колективният Запад») се провали икономически, а за морал изобщо да не споменаваме. И то след като в продължение на 3 десетилетия поглъщаше по една средно голяма държава на всеки три години.
Кои са държавите? Ето ги поименно, от север на юг:
1. Балтийските републики (малки са, така че да ги броим за една)
2. Полша
3. Чехословакия
4. Унгария
5. Румъния
6. България (всички от 1990 нататък)
Освен това
7. Ирак (от 2003)
8. Либия (от 2011)
9. Украйна (от 2014)
9х3 = 27. Това беше необходимото, така че за периода 1990-2017 стандартът на живот в Атлантида да се поддържа висок и икономиката да расте. Но за да се стигне благополучно до края на 2020, трябваше да се осигури още една.
Иран? Оказа се твърде голяма и организирана, а и няма опозиция, подобна на украинската.
Сирия? На нея разчитаха много, но след девет години война Асад оцеля и победи (защото намери съюзници).
Венецуела? Правят се опити за преврат, но плахо и мудно (Ето защо вчера обявиха президента им за «наркотерорист» и предложиха 15 милиона USD за главата му).
Ето как Атлантида прекара две години без нужната й жертва и точно това доведе до срива, който наблюдаваме. Сега се говори за 30% безработица в САЩ, падане на БВП с 40% и повече. За Европа – също. Но нима някой е виновен? Освен Китай?
Затова медиите от един месец насам нямат тема, различна от вируса. 1 милиард души са под домашен арест, натискът върху инакомислещите е колосален, все едно дали става дума за президенти, парламенти или който и да е.
Впрочем малцина от овластените по места се оплакват: това е алиби и за тях.

(28 март)

„В Руанда, където е въведена пълна карантина и е забранено да се излиза от дома, един жител отишъл да лови риба на река Нябаронго, където и бил нападнат от крокодил.
Това съобщава БиБиСи, позовавайки се на Алис Кайтеси, кмет на Камони – област в южна Руанда.
„Уби го и го изяде крокодил – потвърдила Кайтеси. – Този човек наруши разпореждането за задължително оставане у дома и така се оказа един от малкото граждани, които не сътрудничат на властите в борбата с коронавируса…““

https://rg.ru/2020/03/26/krokodil-sel-narushitelia-karantina-v-ruande.html?fbclid=IwAR0KxriDIqmwRoXiW-jfFfO9dJFhQhUhbtKs-tWLQuZfNrxk1WHlSwPQzLs

(30 март)

Разказват, че когато Ксеркс видял величието на армията си, преминаваща през Хелеспонта (Дарданелите), внезапно се разплакал.
Един от приближените му го попитал защо, а той рекъл: „Плача, защото цялото това великолепие е временно; един ден няма да го има.“
Ксеркс е гледал Хелеспонта и е тъгувал за преходността на земното като цар и военачалник. Днешна София би натъжила по същия начин всеки един мизантроп.
От няколко дни насам, особено вечер, тя има вид на град-музей. Сгради има, някои са осветени, но около тях няма хора; никой не влиза и не излиза. Има градски транспорт: един автобус или тролей превозва средно двама души. Но това е по-скоро илюстрация за транспорт: ето как някога хората са се придвижвали.
Има огромно количество бивши магазини, ресторанти, места за разходка. И те са илюстрации: ето тук някой е пазарувал, седял е с приятели, разхождал се е.
А хора няма. Бихме могли да помислим, че са премахнати (унищожени).
И тази пустиня ще се превърне отново в град? След месец или два, след година или две?
Така ще стане, и някой още отсега съжалява за това.
Но Бог е казал: „Няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му; и няма вече да поразявам всичко, що живее, както направих. Занапред, докле трае земята, сеитба и жетва, студ и пек, лято и зима, ден и нощ няма да престанат“ (Битие 8:21-22).

Като гледа що за решения се взимат напоследък за защита от вируса, човек би се запитал не е ли по-добре направо вирусът да бъде избран за министър-председател, началник на извънредното положение или както ще го наричаме, и да го оставим да управлява както на него му харесва.
Той поне ще знае кого и доколко да заразява и с какъв резултат, и няма да убеждава човечеството да се пази от него, а ще го остави да се занимава с текущите си дела.

Възход и падение на заразата, заради която беше затворен половината свят.

1. Китай и далечният Изток (януари-март 2020):

Вероятно към средата на ноември някой в Китай (Ухан) се е заразил с този вирус; но първият случай с такива симптоми е установен на 1-ви декември.
Точно в края на годината (30-31 дек.) група лекари в Китай съобщават официално за съществуването на нов вирус, който води до белодробни усложнения (пневмония). Възможно е на първо време да са имали неприятности с властите (за всяване на паника).
На 10-ти януари СЗО съветва да се избягват пътувания от и към Ухан.
Към средата на месеца се появяват случаи в Тайланд и Южна Корея, а в края СЗО обявява тревога във връзка с вируса.
На 1-ви февруари е първият смъртен случай извън Китай (във Филипините). По това време починалите в Китай са към 1 500.

2. Европа, САЩ, близкият Изток (февруари-март 2020):

През януари се появяват заразени и в Европа (първо във Франция, 24-ти ян., после Германия – 27-ми, Италия – 31-ви) и САЩ (20-ти, на човек върнал се от Ухан).
По-голяма скорост на заразяване и първи смъртни случаи се забелязват от средата на февруари (14 фев., китайски гражданин във Франция, 19-ти в Иран, 29-ти в САЩ).
На 4-ти март Италия затваря всички училища и университети, и отменя спортните прояви.
На 11 март СЗО обявява „пандемия“. Същия ден САЩ спира пътуванията към и от Европа (за 1 месец).
На 13-ти март Европа е обявена за „новия център“ на пандемията. На 15-ти броят на смъртните случаи извън Китай достига 3 200 и надминава този в Китай.
В Испания – тревога от 14 март. Франция затваря почти всичко от 17-ти март. На 19-ти март броят на починалите в Италия изпреварва този в Китай.
От 23-ти март – по-строги мерки и в Британия.
На 27-ми март САЩ и Италия изпреварват Китай по брой на установените случаи на зараза.

3. У нас (март 2020):

На 8-ми март (неделя) са установени два случая на зараза; първият смъртен случай е на 11-ти.
На 13-ти (петък) се гласува Закон за извънредно положение (затваряне на всичко, освен аптеки, хранителни магазини и банки). Приет е с пълно единодушие, а президентът дори не е осведомен. Определят се глоби и затвор за нарушители на карантина. На 17-ти цял град (Банско) е поставен под карантина.
На 22-ри март (неделя) президентът налага частично вето на Закона за извънредното положение (относно свободата на обсъждане и фиксирането на цените). Законът е повторно приет на 23-ти (понеделник), от 24-ти влиза в сила (публикуван в ДВ).
На 26-ти (четвъртък) парламентът решава да прекрати редовните заседания (фактически се саморазпуска).
През седмицата започва преследване на хора, излезли на разходка, и налагане на големи глоби (5 хил. лв.). На 30-ти (понеделник) излиза заповед на здравния министър, че всеки трябва да носи маска на „открити и закрити“ обществени места.

Предния ден (29-ти март) Китай обявява край на епидемията на своята територия, а скоростта на заразяване и смъртност в Европа чувствително се забавя.

Addenda:

Още на 31-ви (вторник) министърът отмени собствената си заповед, като обясни, че тя изразявала решението на някой друг.
На 1-ви април най-засегнати страни по абсолютен брой заразени и смъртни случаи са САЩ (190 000/4 070), Италия (105 000/12 400) и Испания (95 000/8 400).

(31 март)

Има предложения, на които сме длъжни да казваме „не“. Независимо от изгодата или заплахата.
Това човек не го научава бързо. Но колкото по-рано се убеди че е така, толкова по-добре.

Април

(2 април)

Политиците се оттеглиха от държавническа дейност (саморазпуснаха се) и бяха заместени от лекарите.
Сега обаче някой трябва да замести лекарите. За да помогна на страната и човечеството, ще стана за кратко лекар и ще предложа научна хипотеза за същността на застрашилата ни епидемия.
Как убива коронавирусът?
Под влияние на от само себе си възникналия повсеместен страх хората живеят с усещането, че други болести освен тази не съществуват.
Затова всеки болен бива лекуван така, все едно, че е болен от коронавирус.
Но лечение от коронавирус няма (още не е изобретено).
Поради това никой болен не бива лекуван и мнозина от тежко болните умират.
Причина за смъртта им е коронавирусът.

– Защо непрекъснато надуваш тази тръба?
– За да прогоня кръвожадните тигри.
– Но тук няма никакви тигри!
– Ами точно затова няма…

(3 април)

Хората най-сериозно биват убеждавани да не живеят; защото ако живеят, има опасност да умрат.
И тъй като това – че ако живееш, ще умреш – е вярно, някой би се запитал защо все още не се водят дела срещу родителите на починалите. Нали те са станали причина за раждането им? И при това не са ги питали дали искат да бъдат раждани или не.
Но щом са станали причина за живота им, значи са причина и за смъртта им. А всеки, който волно или неволно стане причина за нечия смърт, би трябвало да понесе наказание за това.
Някой ще каже, че закон, предвиждащ наказание за раждане на човек, все още няма. А какво пречи да се приеме?

Въпросът е обсъждан в литературата:
„И тъй, представи си, че в окончателен резултат аз този Божи свят не го приемам, макар и да зная, че той съществува, но никак не го допущам. Не че не приемам Бога, разбери това, а света, създаден от него, света Божий не приемам и не мога да се съглася да го приема. Ето моята същина, Альоша, ето моят тезис… И затова бързам да върна билета си за вход. И само ако съм честен човек, длъжен съм да го върна колкото се може по-рано. Това и правя. Не че не приемам Бога, Альоша, а само билета му най-почтително връщам“ („Братя Карамазови“. Част I, кн. V, 3-4. Превод Д. Подвързачов, С. Андреев. „Игнатов“, 1940).

Извънредното положение не бива да бъде продължавано. То впрочем не биваше да бъде и обявявано.
На всички вече са известни две неща:
1. В България епидемия няма (вижте цифрите).
2. Има откровен опит за установяване на диктатура.
Който може, нека разбере, че за хората свободата е по-важна от телесния живот. Защото много същества имат живот, но само човекът има свобода.

(4 април)

Глупав е онзи, който си мисли, че светът е възникнал случайно и от само себе си.
Също и онзи, който си мисли, че унищожението му ще е случайно и независимо от ничия мисъл.

„With the aggressive and comprehensive package of measures that we have spoken about many times before, find, test, isolate, and treat every case, and trace every contact. If countries rush to lift restrictions too quickly, the virus could resurge and the economic impact could be even more severe and prolonged.“
„С агресивен и обхватен пакет от мерки, за който ние вече сме говорили много пъти – намиране, тестване, изолиране и третиране на всеки случай и проследяване на всеки контакт. Ако страните се втурнат да вдигат ограниченията твърде бързо, вирусът може да се надигне отново и икономическият резултат от това да бъде дори по-тежък и продължителен“ (3 април. Брифинг на СЗО, думи на директора).

Какво означава това?
Непрекъснато тиражираните цифри не подкрепят тезата за страшна и убийствена епидемия („пандемия“). Напротив: не само учените, но дори и политиците вече узнаха, че „пандемията“ или изчезва, или изобщо я няма. Обаче е необходимо да я има. Ето защо някои лица, назначени на такива постове, не се въздържат да заявят, че хората трябва да бъдат държани в домовете си (или където и да е), и следени за неопределено време и независимо от фактите за „болестта“.

Обещаваха ни препълнени редовни и полеви болници, както и хотели, преустроени в болници. Преливащи от трупове морги и тирове, пренасящи трупове (на починали от covid) в общи гробове.
Не казвам, че няма да се случи. Но най-напред ще бъдат препълнени затворите, а след това полевите затвори (лагерите). После хотелите, а накрая може би и болниците, така че да се намери подслон за всеки, които не вярва на СЗО и на нейните приятели.

*

https://www.rev.com/…/world-health-organization-covid-19-br…

(29 април)

Сега, когато започна да се говори за „отслабване на мерките“ и „завръщане към“, не е излишно да се каже на християните, които биха желали наистина да се върнат към църковния си живот, че с тях се подиграват.
За тях (т.е., за нас) няма да има завръщане към нормалността, а ще има навлизане в онова, което цинично беше наречено „нова нормалност“.
Примерно в Гърция архиепископът и синодът са се осмелили да изпратят писмо до правителството с въпрос „какво предстои“. Предполагам, че те знаят какво предстои, но нали не могат публично да мълчат, все пак в Гърция има християни, които очакват от тях поне някакви думи. Има и смели свещеници, и те ще си понесат наказанието за смелостта.
Та, както е казал тамошният министър-председател, от 4 май храмовете ще бъдат отворени за „индивидуални молитви“, а от 17-ти – дори за литургии. Но, „при спазване на строги правила“.
Това значи, гръцки братя и сестри, че храмовете при вас ще бъдат отворени точно толкова, колкото са сега при нас, и колкото бяха във времето на „реалния социализъм“.
Първо, около храмовете ще бъде пълно с полиция (и не само униформена). Ще бъдат наслагани жълти и бяло-червени ленти, за да се показва, че към входа се минава само по една пътечка – който иска, да я търси, ако не я намери, ще му помогнат.
По пода на храма ще се изрисуват точки и линии като за гимнастическа композиция – и свещениците ще трябва да подтикват всеки влязъл да разгадава значението им.
Всички миряни ще трябва да са с маски (за певците, четците и свещенослужителите ще видим).
Поради това всеки от вярващите ще се чувства виновен, че е отишъл в храма и няма да се учудва, нито да протестира срещу какъвто и да било тормоз.
Целта на тези „мерки и правила“ не е да се вземат конкретни пари от глоби, макар че може и да се вземат; нито определен брой хора да бъдат вкарани в ареста и в затвора, макар че и това не се изключва. Целта е да се създаде и установи страх от посещението в храма, и в крайна сметка хората да бъдат прогонени оттам. Както беше направено преди време в Русия (СССР), България и други християнски страни.
Значи не става въпрос за дни, нито за седмици. Тук говорим за години, неопределено време. Това е, за което трябва да сме готови.
Нека не забравяме, че това се върши не само от правителствата и журналистите, нито само от онези, които финансират правителствата и журналистите. В тази дейност участват и немалко високопоставени архиереи.
Кипърският архиепископ обещава пълно подчинение на светските власти, че даже и повече (те и да му кажели да отвори храмовете, той нямало да го направи „без план“).
Московският и на цяла Русия патриарх заплашва свещенослужителите в страната с „църковен съд“.
За практически самоотлъчилия се с разколническите си дела цариградски патриарх няма какво и да се говори – той по начало е „за“ всичко, което се харесва на управляващите този свят.
При останалите положението не е много по-различно. Макар че има изключения, Бог вижда.
Накратко, това е.

Май

(1 май)

Края на света се отменя до второ нареждане със заповед на министъра.

(4 май)

Дирекцията на гръцката полиция е разпространила видеоматериал, в който се прославят подвизите на полицаите по време на „събитията“ и се благодари на гражданите за доброто им поведение – сигурно с надежда за още дълги години такова сътрудничество.
Показват се усмихнати госпожи, които ръкопляскат пред полицейски микробус – от онези, с решетките.
Който е чел Херодот, би могъл да си спомни следното място:
„Да се крадат жени – това е работа на несправедливи мъже. Но пък само неразумният ще се занимава да отмъщава заради грабнатите: напълно ясно е, че ако те сами не са искали, нямаше да бъдат похитени“ (I,4)

Но не само там е така. Ето нещо за Британия (ако, разбира се, анкетите са верни): „Having provoked extensive existential angst and worry through a Covid-19 Project Fear, governments are now faced with societies that are petrified of normal life and are pushing back against any easing of the lockdown. A new poll by Opinium in the UK reveals that the vast majority of Britons remain strongly opposed to lifting the coronavirus lockdown; just one in five want schools, pubs and restaurants to be reopened.“ https://www.rt.com/…/487672-covid19-britons-demand-lockdown/

(5 май)

You Tube ще блокира всеки материал, който:
1. „Внушава, че коронавирусът не съществува.“
Отричането на коронавируса изглежда да е вече нещо като атеизъм. Атеизмът в you tube обаче е разрешен, а съмнението във вируса е забранено.
2. „Съдържа медицински необосновани диагностични съвети относно вируса.“
И кой ще съди доколко са обосновани медицински? Главният лекар на you tube?
3. „Изрично оспорва ефикасността на препоръките относно социалното дистанциране и самоизолацията, издадени от СЗО и/или местните здравни власти.“
Изглежда, че според тази медия светът трябва да се управлява от СЗО (на която дори Д. Тръмп вече не желае да плаща) и одобрените от нея лица по места.

(8 май)

Из „Указ на Президента на Франция за Извънредното санитарно положение“:
„На французите се разрешава да пътуват през летните месеци в чужбина.
Всеки завърнал се в страната се подлага на задължителен тест за коронавирус. При положителен резултат от тестирането завърналият се бива гилотиниран.
Всички лица, за които се докаже, че са били във физически контакт с гилотинирания, се самоизолират доброволно и до второ нареждане в Бастилията или съответстващите й учреждения в провинцията по места.“

Вече има достатъчно статистика, нека я приемем каквато е и да кажем не само колко са заразените и починалите, но и къде са.
По сведения от 8-ми май:
1 мил. и 293 хил. заразени в САЩ + 1 мил. и 11 хил. в Канада, Великобритания Холандия, Белгия, Франция, Испания и Италия (общо) = 2 мил. и 304 хил.
В целия останал свят (203 страни, изброени в worldometer) заразените са общо 1 мил. и 614 хил.
Средно 288 хил. заразени на страна в първите осем срещу средно 7 хил. 950 в останалите = 36,2 пъти повече.
Починали:
76 950 в САЩ + 131 400 в другите седем = 208 350.
В останалия свят – общо 63 316.
Средно 26 040 за първите осем срещу средно 312 за останалите, което е равно на 83,5 пъти повече.
(В България показателите са към четири пъти по-ниски в сравнение със средните за „останалия свят“)

Към това трябва да се добави че и самите САЩ не са еднакво засегнати. Но 10 щата (Ню Йорк, Ню Джърси, Масачузетс, Пенсилвания, Флорида, Кънектикът, Джорджия, Мериленд, Вирджиния, Сев Каролина) от източното крайбрежие имат около 815 хил. заразени, срещу 478 хил. във всичките останали 40 щата; и съответно починалите са 51 800 в десетте срещу 25 150 в останалите.
Това дава средно 81 500 срещу 11 950 – близо 7 пъти повече заразени по крайбрежието; и средно 5 180 срещу средно 628,7 – над 8 пъти повече починали.
Цифрите показват, че епидемията, доколкото съществува, не е нито световна, нито китайска, нито дори американска. Тя е западносредиземноморска (по европейското крайбрежие) и северноатлантическа.

Така че нека засегнатите страни и щати, ако сметнат за нужно, да продължат с карантината, но да оставят останалите да живеят нормално.

(13 май)

Защо впрочем не се създаде партия „Коронавирус“? Или просто някоя да се преименува така.
Ако само се погрижи за усвояването на целевите субсидии по темата, няма да има конкуренция за десетилетия напред…

(19 май)

Като се има предвид огромната сила на световната пропагандна кампания „в полза на вируса“, проведена през март-април, то майската полу-нормализация се случи изненадващо бързо.
Най-голяма заслуга за това измежду световните политици има г-н Тръмп, и главно с решението му да спре финансирането на СЗО. Това беше страшен имиджов удар, защото в днешния свят „да ти спрат парите“ означава едно – че си неблагонадежден, и следователно твоето мнение и думи нямат никаква стойност.
Така че намерението на едни хора с пари да превърнат СЗО в световно правителство беше успешно отблъснато със собственото им оръжие – парите, означаващи „благонадеждност-и-престиж“.

(30 май)

През миналия век много неща по света бяха променени поради това, че „се строеше социализъм“ и се „противодействаше на капитализма и империализма“; и съответно, на „комунизма“. Това съвсем не значи, че социализъм, империализъм и пр. не е имало. Но в тяхно име бяха изречени лъжи и извършени престъпления. И нито комунизмът победи окончателно, както се твърдеше, че трябва да стане (и то скоро), нито капитализмът, макар че и той беше приветстван като „най-малко лошия“ от всички.
А това, което несъмнено се случи, беше революцията.
Така и сега. Общото между вируса и обществено-политическите формации е в това, че и той, и те, са невидими с просто око; но щом повечето специалисти казват, че ги има, защо да ги отричаме? Пък и да ги няма. Нали има глобални движения, обосновани чрез тях? Ако някой възразяваше срещу изграждането на социализма, ако се съмняваше в победата на комунизма или в съветската заплаха, мъчно можеше да се надява на лек и спокоен живот. И това беше истина, по-сигурна от всякакви философии на историята, защото можеше да се провери на практика.
Във всеки случай свободата беше системно и трайно ограничавана – за благото на обществото, заради трудещите се, заради цивилизацията и нейните ценности. Покрай това революцията се осъществи почти навсякъде и резултатите й се укрепваха с пропаганда, насилие, а и по други начини. И дали е било само за лошо? Може би не.
Та ето сега сагата с вируса. Има известно „разхлабване на мерките“, наистина, но нека не забравяме, че е имало и Априлски пленум, и осъждане на култа към личността (на Сталин), и смекчаване на репресиите, и пр.
Веднъж имаше повече арести, друг път – по-малко, поради което животът започваше да изглежда почти поносим. Веднъж викаха някого „за справка“ и той никога не се връщаше у дома си, а друг път – само за разговор, да го видят що за човек е.
И днес имаме отминаване на „вълната“, но и деликатно напомняне, че може да има и друга, че няма ваксина, че човешкият живот е най-ценен… накратко, всичко в името на човека.
Не казвам, че всичко това е лошо. Но сигурното е едно: революцията е в ход.

Юни

29 юни 2020, Петровден (Свети първовърховни апостоли Петър и Павел) (I в.)

По някое време се оказва, че човек е довел до някакъв завършек онези неща, които традиционно се очакват от него – семейство с деца и занятие; и по волята на Бога е изпратил от този свят някои най-близки – родители, братя и сестри.

Всички тези неща искат внимание и труд, и действат като заповеди: ти не може да не се грижиш за семейството, да не внимаваш за родителите, да не умееш нещо, от което хората се нуждаят. И тъй, понякога ти се дава, с неизбежните грешки и несъвършенства, да ги доведеш до край.

И какво правиш тогава? Строиш нови планове? Така човек би вървял безкрайно в нещо като кръг; но на нас, които сме в тела, не ни е дадено такова безсмъртие, каквото според древните имат небесните тела – да се въртят безкрайно в кръг. Така че е напразно човек да полага усилие да пази нещата „както са“. През изминалия му живот той вече е получил убедителни свидетелства, че те по никой начин не могат да останат както са били, защото тялото се изменя.

В „Битие“ пише, че Бог е определил за граница на човешкия живот 120 години, „защото тези хора са плът“. Това може би значи „защото са грешни, вършат зли дела“. По-рано, до Ной, са живели по-дълго, но не повече от 970 години (Матусала).
А Давид вече казва: „човешкият живот е 70 години, при по-голяма сила – 80 години…“ И така е, толкова живяха близките ми, някои дори малко повече. Двамата ми дядовци – 74 и 66 години, двете ми баби – 83 и 96, родителите ми – 70 и 88. Всички те, взети заедно, са имали по-голяма сила, както казва пророкът; а иначе – жените повече от мъжете. Но то е може би защото е по-леко да се подчиняваш, отколкото да управляваш.

И тъй, как да се живее? Първото по важност, в което никак не се съмнявам, е – да имаш вяра в безсмъртието. И то не какво да е, а онова, което идва след Съда. Тогава най-напред няма да те е грижа непременно да удължаваш живота си. Защото ако вечността еднакво очаква всички, защо ти е. Но поради това че има Съд, тази вечност няма да е еднаква за всички.

Освен това досегашният живот ме увери, че в този свят няма опасност да се скучае, защото не може да се случи хората да не искат нищо от теб. Затова непрестанно трябва да се решава – така ли да се постъпва, или иначе. И ако безсмъртието е сигурно, какво пречи да постъпваш съгласно доброто? А кое е добро, знаеш от съвестта си.
Нужни са и добри примери, и такива има в Писанието. Затова никой няма да сгреши, ако го чете и слуша всекидневно. Аз точно това правя, макар и с прекъсвания през годините. В последно време, откакто се занимавам с тези мисли – даже много редовно.

Но тъй като съм привикнал със светския живот и все още не съм монах, а женен и работещ, продължавам да проучвам и други книги. И покрай тази фамозна епидемия, когато хората така настоятелно бяха призовани да прекарват повече време у дома си, ми хрумна да се обърна към купищата книги у нас, за които все още нямам списък. И се заех да ги запиша, така че да употребя увеличилото се „домашно време“. От месец и половина насам стана по-лесно да се излиза, но работата ми се стори интересна и продължих да я върша.

дек 2018 2

*

30 юни 2020, вторник (св. славни и всехвални 12 апостоли) (I в.)

Интересът ми към думите се прояви в детска възраст, и то заедно с нещо, което на пръв поглед е противоположно – упоритото ми нежелание да говоря с някои и дори да чувам това, което говорят. Това последното си е така и сега. Не мога да понасям „новини“ по радио и телевизия, нито да чета повечето вестници, нито да слушам някои песни, тъй като текстовете им ме ужасяват. Затова в седмичните детски ясли, където са ме настанявали против желанието ми, не съм говорел с никого – явно обстановката не ми е допадала. Жените мислели, че изоставам с умственото си развитие, но родителите ми ги уверили, че не е така, защото у дома съм говорел доста, дори повече от необходимото.

Децата ни отрано забелязаха непоносимостта ми към телевизия и „чалга“, и се шегуваха с мен, че това би било отличен начин да бъда изтезаван: да ме вържат пред телевизора, така че да не мога да избягам, нито да си запушвам ушите, и да ми държат очите отворени (със съответно приспособление).

Когато забележа, че не мога да слушам думите на някой човек, преставам да говоря с него, заобикалям го и дори някак го изтривам от ума си. Веднъж казах на един приятел: „не намразвам човека, нямам желание да му отмъщавам, въобще нищо – просто губя интерес към него, забравям го и това е“. Но, разбира се, случва се да бъдеш наранен от някого, чиито думи харесваш – тогава това не работи, а тъгуваш и се ядосваш.

Интересът към думите личеше и по това, че обичах да ги произнасям – просто ей така, заради самите звуци; и да си повтарям поредици от имена, само заради звученето им. Към него се прибавяше и някакъв зрителен образ, обикновено случаен, но постоянен – в повечето случаи той оставаше свързан с думата завинаги. После се появи желанието да възпроизвеждам речта на хората, защото ми правеше впечатление особеността й – това, че всеки говори „като себе си“. Затова, веднага след като се научих да ползвам пишеща машина (трябва да съм бил към 8-годишен, защото тогава баба ми забеляза: „пишеш с печатни грешки, ама то е защото на машината не можеш да пишеш грозно…“ – тъй като точно във втори клас ми пролича, че пиша много грозно, т.е., не както трябва), започнах да съставям диалози, и това бяха диалозите между домашните ми.

После се яви интересът към книгата – най-напред към самата нея, като артефакт (произведение на изкуството). Започнах да обглеждам книгите у дома, да броя страниците им и дори да ги претеглям с ръчна теглилка, поради което брат ми ме обяви за глупак и идиот. После го казваше и по други поводи, примерно когато в осми клас започнах да уча наизуст „Илиада“ (по превода на Милев и Димитрова) и бях стигнал почти до половината на първа песен.

И също – към чуждия език, особено ако е изписан на непозната азбука. Но не при всяко положение; тъй като докъм 9-10 годишна възраст ме пращаха на уроци по немски, но нищо не научавах, защото не разбирах смисъла на занятията. Да се научат някакви думи и правила – но защо? Когато обаче се заехме с латински и особено с гръцки, беше друго: защото на тези езици не се говори, никой не си служи с тях с практическа цел, просто опитай да разбереш какво написано. Значи има някаква тайна там, и при това занятието прилича на наука – учиш за да разбереш, не заради употребата.

По онова време забелязах, че ако можех да рисувам – а не можех, рисуването в училище никога и никак не ми е вървяло – бих рисувал портрети. И си представях образа на човека и положението, в което бих го нарисувал. Вероятно е ставало дума за интерес към душата, свързан с драматургичната и преводаческа наклонност. Всички тези неща вървяха към това, да „чуеш“ човека, да разбереш какво казва и какво иска да каже, и въз основа на това да „усетиш“ душата му – каква е тя и как вижда външния свят. Каква картината му, която е създала в себе си.

Юли

1 юли, сряда (св. безсребреници Козма и Дамян) (III в.)

Отидох в СУ да видя дали някой студент е дошъл за изпит – никой, боят се от „ковид“. Или просто не им се идва, предпочитат „дистанционно“.

Отправих се, въпреки жегата, към един от офисите на […] да си платя интернета. На входа отвътре, точно до стъклената врата, стои младеж с маска, като chef du salle.
– Добър ден, може ли да платя една сметка – казвам.
– Разбира се, но трябва да сте с маска.
– Аз няма да се бавя, това е за една минута.
– Не е възможно, господине. Идете отсреща, там продават маски, и елате.
– А възможно ли е да Ви дам парите, а Вие да ги дадете на гишето и да ми върнете бележката?
– Не. Не можем да вървим напред-назад и да си викаме из офиса. Нали трябва име, номер…
– Но гишето е на две крачки оттук.
– Не.
– Ще Ви напиша номера на листче.

Написах му го.

– Не мога да Ви направя тази услуга. Защо просто не идете отсреща да си купите маска?
– Аз не нося маска. Това противоречи на моите убеждения.
– А на нашите убеждения противоречи да допускаме клиенти без маски.
– Значи отказвате да вземете от мен 120 лева? За Вашата фирма?
– Не мога да Ви направя тази услуга.

Нямаше как, тръгнах си.
Отидох в друг офис, през две улици. На вратата същите разяснения: маски, максимален брой хора, разстояние помежду им. И картинки, за който не може да чете.

Влязох и се отправих към първото гише. Този път нямаше chef du salle, може би заради малката площ.
– Може ли да платя една сметка?
– Да – каза младежът в маска, докато говореше по телефона.
– Номерът е… На име…

Платих, взех си бележката и излязох.
Наистина, ако всички изпълняваха точно разпоредбите на властта, никоя душа не би се спасила.

На връщане се сетих, че трябва да купя 1-2 чаши за бира (наскоро бях счупил една от последните). Влязох в един магазин за различни стоки.
– Тук трябва да сте с маска – съобщи продавачката, още преди да съм си отворил устата.
– Имате ли чаши за бира?
– Да, обаче трябва да сте с маска.
– Аха. А мога ли да ги погледна?
– С маска!!! Пет бона е глобата!! „Можело ли да погледне…“

Тръгнах си, за да не дразня жената. Явно трябва да се подходи иначе. Реших да купя няколко кофички кисело мляко. Влязох в едно магазинче, стотина метра по-нататък.
– Добър ден – казвам. – Видях на вратата, че е необходимо клиентите да са с маски. Но аз нямам. Дали е възможно да ми дадете четири кофички кисело мляко, както съм извън магазина, и аз ще Ви ги платя там…

Продавачката се огледа.
– Влезте и си ги вземете.

Така успях да придобия киселото мляко за днешния ден.

Някои мислят, че това, което пише в „Апокалипсис“ – че ще дойде ден, когато онези, които нямат на себе си „онзи знак“, няма да могат нито да купуват, нито да продават – не се отнася до тях.
„И той ще направи щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободници и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им“ (13:16)

Напразно си мислят така. Отнася се за всички, и то точно сега. И не е нужно по маските да пише с големи цифри „шестстотин шейсет и шест“. Пък може и го да пише някъде, знаем ли.

Не се съмнявайте, читатели мои. Тези маски са печатът на робството.

*

2 юли, четвъртък (св. Ювеналий, Иерусалимски патриарх) (V в.)

Не можеш да пътуваш в чужбина, ако не си получил някакво съобщение по телефона (смешните декларации, че не си болен и пр., да ги оставим настрана). А ако телефонът ти не е такъв, че да получаваш някои съобщения, или ако изобщо нямаш телефон? Значи нямаш право да минеш границата. Е, тогава ще си стоим тук.

Но и тук трудностите нарастват. Ако човек не желае да носи маска, той постепенно (или много бързо) ще бъде изтласкан отвсякъде. Няма да може да влезе в банка, нито в какъвто и да е офис, за да свърши нещо. Дори да си купи необходимия телефон, пак трябва да е с маска. И в хранителните магазини го гледат недоволно, или просто не го пускат.

Някой не харесва човешкото лице и води война срещу него. И тази война вече става гореща.

*

3 юли, петък (св. преподобни Александър, основател на първата обител на незаспиващите) (V в.)

Опитите и наблюденията показват, че от магазините все още може да се купува вода (без маскировка).

Разбира се, не става дума за големите вериги, там на входа още преди време стоеше охрана, така че не мисля и да минавам. Но ако отидеш в малко магазинче и дадеш знак, че не искаш нищо повече от вода, ще ти я дадат. Ако пък и това стане невъзможно, ще пием от чешмата.

Затова си спомням как преди няколко години бяхме с Д. в Атина – в един от по-големите хотели. Сядаме вечерта в барчето и си поръчваме тоник с минерална вода. Сервитьорът – висок, белокос, със строг вид, напълно съответстващ на класата на хотела – донесе тоника и вода в кана.
– Минерална ли е? – попитах.
– От чешмата е – каза твърдо той. – Защо не? Цяла Атина пие от нея. Ако искаш, ще налея сега една чаша и ще я изпия…
– Добре, добре – казах. – Не е необходимо, благодаря…

Вървя късничко вечерта по главната улица в квартала и виждам едно заведение, отворено, и с изнесени маси на тротоара. И по тези маси насядали хора – поне 20 бяха – плътно един до друг, пият и си говорят. И нито един от тях не беше с маска. Наистина!

И ми идва да им кажа:
„Какво правите тук, абе хора, това ли ви е stay home-а? Къде са ви маските е-е-е-й, къде ви е социалното дистанциране? Къде ви е, най-сетне, отговорността? Какво ще кажат от Световната здравна организация сега? И какво ще каже един уважаван филантроп, ако ви види, а?…“

*

4 юли, събота (св. праведна Марта) (VI в.)

На котарака му е горещо – не яде, излежава се по диваните, „спи като пребит“, както си говорим с Д. Преди малко поиска да излезе на балкона, но като му отворих, само си показа носа, размисли и се отказа. Качи се на бюрото и почна да се ближе.

Намерихме го миналата година на „Едисон“ – беше слаб, болен, едва ходеше и като че ли чакаше някой да го вземе. Очите му сълзяха. Полекувахме го, оздравя, после пак се разболя, пак го лекувахме.

Сега е добре, оглежда се през балконите, но не смее да избяга, макар че е живял на улицата. „Котката избира стопанина си, а не обратното“ – каза лекарят, при когото го бяхме завели първия път.

*

5 юли, Четвърта неделя след Петдесетница (св. преподобни Атанасий Атонски) (X в.)

„Кой от вас със своята воля може да прибави към ръста си един лакът?“ (Матей, 6:27)

Земното „издигане“ е измама, при положение, че става дума единствено за изображение на духовния успех. Но ако се напомняше, че е изображение, не би било измама. Затова „първите лъжливи разкази“, с които Сократ (в „Държавата“) предлага да започне възпитанието, не са лъжливи, защото слушателите разбират, че това са приказки. И басните не са лъжливи, и притчите.

Но уверенията, че ако ти надминеш някого по власт и богатство, или му отмъстиш, или добиеш по-голяма „чест“ – те вече са измама, в какъвто и вид да се предлагат. А духовният успех не е такова изпреварване, нито победа над когото и да е; ако е победа, тя е над злите сили.

Ако пък няма Бог, както някои си мислят, а всичко е случайно, пак – каква е ползата от този единствен видим и чуваем успех, при положение, че е за толкова кратко време, а останалото е безкрайно (вечност)? И в такъв случай старанието да го добиеш се оказва несериозно. Някои говорят за потомство и памет, но и те, в сравнение с безкрайността, пак са толкова кратковременни – всъщност, безкрайно кратки.

Така че няма какво друго да правим, освен да търсим приятелство с Бога (а не приятелството и благоразположението на „влиятелни хора“, това е смешно).
А как да добиеш такова приятелство, освен да молиш за него, и да се обръщаш направо към Него? И да казваш: „Сгреших с това, и това и това; ето тези зли неща направих и помислих“. И тогава Той ще те остави са се доближиш до Него, както е оставил самарянката, ханаанката, блудницата, Закхей, митарите и грешниците, дошли на гости в Матеевия дом. И ако някой попита: „Защо вашият Учител яде и пие с митари и грешници?“, ще казваме: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните…“

*

6 юли, понеделник (страдание на светите мъченици Марин, Марта, Авдифакс, Авакум, Кирин, Валентин презвитер, Астерий и много други) (III в.)

Проучвам възможностите за почивка на някой остров и чета правилата за ползване на ферибот в Егейско море. Положението е следното.
– необходимо е да напишеш декларация, че не си болен или заразен, не си контактувал с болни и заразени (доколкото знаеш, очевидно), нямаш симптоми и т.н. Декларацията се разпечатва, подписва се и се носи заедно с билета.
– могат да ти направят тест, ако и когато сметнат за нужно. И ако е положителен…
– преди да се качиш, ще ти премерят температурата, и ако е над 37,5…
– трябва да имаш предпазни средства против „ковида“ и да се предпазваш с тях. Най-добре било маската да е платнена. А какви още има? Гумени, пластмасови, железни? Сигурно се разрешава да се предпазваш с противогаз. Когато учехме „Защита от химическо и биологическо оръжие“ към противогаза се добавяха гумени чорапи, ръкавици и наметало. Веднъж един капитан, като чу, че ни предстои такова занятие, каза: „Много добре. Тъкмо ще научите от какво ще умрете“.
– На кораба трябва да спазваш дистанция (най-малко метър и половина) и също така „да не се движиш без нужда“.

– Това е все едно да отидеш на почивка в Освиенцим – казах на жена ми. – И то със заплащане.
– Вярно – каза тя. – Тази година няма да ходим на далечни острови. Ще го оставим за друг път…

*

7 юли, вторник (св. вмчца Кириакия/Неделя) (III в.)

Интригантството е във възход, заедно със своя верен помощник – доносничеството.

Говорителят на „Боинг“ е освободен от длъжност (бил я заел преди 6 месеца), защото постъпил „сигнал“, че преди 30 и повече години – значи по времето на Студената война – писал някъде, че жените не бива да участват в армията. Сигналът бил анонимен (най-точно – „конфиденциален“) и се оказал достатъчен. Говорителят се оттегля, за да не петни името на фирмата, като при това се разкайва, като подчертава, че днес възгледите му са съвсем други, тоест противоположни. Ръководството приема покаянието, както и оставката, защото „уважава неговото решение“… глупости.
Никой няма „чисто минало“, което значи, че всеки може да бъде нападнат интригантски. Ти си казал това, бил си в контакт с еди-кого си, тази се оплака от теб… значи не си „чист“. Така че довиждане. Вече не става дума дори за накърняване на някакви права. Ти просто си „обидил“, „уронил си престиж“. Не уважаваш някого. Все едно кого, впрочем.

Ето Дж. Роулинг – тя заслужи рекламата и парите си с едни книги, които аз никога не съм отварял, тъй като по онова време вече ми беше известно какво може и не може да се рекламира. Но същата тази жена, мултимилионерка, наградена с всякакви ордени, станала доктор h. c. къде ли не – тя, както изведнъж се оказа, не уважава транс… известно кои. И край. Ти не си наша, нас ни е срам от теб. А кои сте вие, които ви е срам от довчерашната ви любимка?

Освен това в лавината от лъжи е невъзможно да разбереш кой какво точно е казал.

Тези акции срещу хора с някакъв успех много приличат на акциите срещу статуите (в САЩ и приближените им). Омръзна ни да гледаме как някой стои някъде, затова хайде да го махнем – защото обижда. Не лично нас, той обижда другиго – но ние сме загрижени, ние не можем да търпим несправедливостта, така че се намесваме.

Интригантството разчита на завистта. Премахвайки някого от подиума на честта, то снабдява мнозина с краткотрайно задоволство: „Ето, на мен не са ми издигнали статуя, не са ме прославяли по света, не са ми платили толкова много, но пък аз не съм обидил никого, нали…“

Ако притесняваш наши хора, ако ни дразниш с независимост, ако имаш талант – безкрайни са поводите да се задвижи интригантството. А то ще е успешно, ако нападателят има на своя страна мнозинство, или по-скоро онези, които „имат думата“, защото те изобразяват мнозинство. И съдебно-репресивния апарат, защото той изобразява справедливо действие.

А нима християнинът, който вярва в един – и то точно този – Бог, не обижда никого с това? Разбира се, че обижда.

*

8 юли, сряда (св. вмчк Прокопий) (нач. на IV в.)

Утре се навършват 170 години от рождението на Вазов. Ето едно не много известно стихотворение (1912):

Орфей

В Хайран-дере, де в мир вирей
тъмнозелената борика,
върви божествений Орфей
с любимата си Евридика.

Ей спре се той на тъмен стръм,
засвири в самотий безлюдни:
млъкна зефир и речен гръм,
да слушат звуковете чудни.

на лирата му. Дивен час!
Дръвя, скали, орли, гадини,
заслушаха… (туй виждах аз
преди три хиляди години)

И белоноги нимфи в рой
се стекоха да слушат, млади
богини, музи и без брой
наяди, фавни и дриади.

И гледах смаян. Ала звън
от близко стадо в планината
прокуди моя чуден сън,
Орфея, гостите, свирнята.

Ив. Вазов. Съчинения. Том XVII. Живописна България: Пътни бележки. София, книгоиздателство Ал. Паскалев. Придворна печатница, 1921 (стр. 209)

*

9 юли, четвъртък (св. преподобни Патермутий и Коприй) (IV в.)

Вчера успях да си купя хляб.
Влизам в магазина, на чийто вход ясно пише кой има право да влиза, избирам едно нарязано хлебче и давам за него 1 лев. И го получавам! Продавачът нищо не каза, не ме укори за липсата на маска, даже ми пожела приятна вечер.

Покрай тези малки успехи в купуването на хляб и вода става видно, че има времена (като сегашните), в които не е достатъчно да дадеш пари, за да получиш най-необходимото. Тоест, не е достатъчно да се трудиш. Иска се и друго – непрестанно засвидетелствано покорство и знак за него, който да е винаги върху теб.

*

10 юли, петък (св. четиридесет и пет мъченици в Никопол Арменски – Леонтий, Маврикий, Антоний, Александър и други с тях) (към 320 г.)

Към многото вълнения през тази година се прибави и още едно: оказа се, че решението на турското правителство от 1934 г. за превръщане на Юстиниановия храм (тогава джамия) в музей, може да бъде отменено. При това положение сградата би следвало да се използва като мюсюлмански молитвен дом.
Решението на съда ще се обяви днес и има голяма вероятност то да е положително. Коментари не липсват, изказа се даже видният борец срещу корупцията в България Майк Помпео. Но е сигурно, че Европа и САЩ няма да бомбардират Анкара. Заради „Света София“ – не.

Разбира се, въпросът засяга преди всичко православната Църква. Имаме изказани протести (възражения, несъгласия) от страна на Цариградската патриаршия, Еладската архиепископия, Кипър, Антиохия, Иерусалим, Грузия и Русия. Сигурно и от други.
Заслужава да се обърне внимание, че Българската патриаршия не е взела отношение. Смятам, че мълчанието на българските архиереи в този момент е напълно уместно. И ще кажа защо.

Как може предстоятели на църкви, които лично отмениха празнуването на тазгодишния Великден, като забраниха на свещенослужителите да допускат християните в собствените им храмове, да правят декларации относно статуса на един византийски храм, пък бил той и този?

Как може патриарх Вартоломей, който отмени решение на цариградския синод отпреди 334 години, да протестира, че един светски съд отменя решение на министерския съвет отпреди 86 години? Нима един архиерей не бива да уважава решенията на предшествениците си поне толкова, колкото една държава уважава решенията на своите институции? И колкото по-стари са тези решения, толкова повече трябва да се внимава с отмяната им, защото изминалите векове свидетелстват за съгласие с тях. Но той сметна, че 330 години не са много. Защо турският съд да смята, че 80 са много?

Сега патриарх Вартоломей казва, че решението за „Св. София“ ще усложни отношенията между християни и мюсюлмани. Но не показа да го е грижа за отношенията в самата православна Църква, където той е архиерей. Напротив, пожертва съгласието в нея за да добие първенство – и не по чест, тъй като него той винаги го е имал, а по власт.

Атинският архиепископ Иероним пък заявява, че турските власти няма да посмеят да използват сградата като джамия. Защо? От страх пред християните? А струва ли си някой да се бои от тези християни – сегашните, от 2020 г.? Тези, които сами се отрекоха от своя Бог, за избегнат предполагаемата опасност за телата си, и още повече – за да се спасят от далеч по-сигурните парични глоби и административни наказания?
Няма защо турската държава да се бои от такива християни. Ако има някои, от които си струва да се бои, това са българските и грузинските, които единствени отвориха храмовете си на Възкресение. Но, както виждаме, турците са готови да поемат този риск.

Православните християни днес са твърде заети да пазят здравето си, да изпълняват нарежданията на светската власт и да се съобразяват с водещите медии. Изключенията са малко и следва да им се отдаде почит; и аз съм сигурен, че и турците биха им отдали почит, тъй като смелият противник създава уважение. Но онези, които сами се отричат от Бога и не се разкайват, както се е разкаял Петър, няма защо да бъдат уважавани.

Така че днес турците спокойно могат да превърнат великата сграда в джамия. Те знаят, че няма кой да им попречи за това.

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/sveta-sofiya

*

11 юли, събота (Чудото на св. вмчц Евфимия Всехвална) (нач. на IV в.; 451 г., Четвърти Вселенски събор)

Изказвания от последните дни.

Неофит, митрополит на Морфу (Кипър):

„Наесен вирусът ще дойде отново, знам го. Но църквите на Морфу ще бъдат отворени; и нека началникът ви иде в затвора…“

Румен Радев, президент на България:

„Мафиотизацията на управлението накара свободолюбиви българи от всички възрасти и независимо от политическите си пристрастия, да издигнат искания за законност и възвръщане на основни граждански свободи…“

„От всички нас зависи да изхвърлим мафията от изпълнителната власт. Да я изхвърлим от прокуратурата; която прокуратура мафията използва за свой щит и за политически репресии. Не на страха! Ще си върнем България! Мутри – вън!“

*

12 юли, Пета неделя след Петдесетница (страдание на св. мъченици Прокъл и Иларий) (нач. на II в.)

Макар и със закъснение, взех участие в шествието – от пресечката на „Левски“ с „граф Игнатиев“ към Съдебната палата и Мин съвет.
Нужен е натиск върху разбойниците (президентът каза – „мафиотизация“, „мутри“). Иначе ни предстои административен и съдебен тормоз, арести, затвор, побоища. Дотук впрочем всичко се е случило, има примери.
Остават изтезанията и екзекуциите, които ще дойдат, ако няма достатъчна съпротива. Ако някой не вярва – миналото свидетелства.

Вапцаров

Или пък – най-унизително робство.
Както каза днес някой: „Никой няма да ни помогне – нито партии, нито `мисирки` (название на журналистите, мнозина знаят как се появи), нито външни сили. Надеждата е само в нас, които сме тук.“

*

13 юли, понеделник (Събор на св. архангел Гавриил)

Алчността и наглостта на онези, които се разпореждат с държавата, налудният стремеж за придобиване на цялата власт, и то завинаги, се разпростряха лесно и достигнаха всички места в институциите. Знам го от личен и семеен опит, нас ни нападат открито от 2011-та.

Затова тези събирания в центъра на София през последните дни са много нужни, защото с тях се показва, че хората не са толкова безпомощни. Това ще помогне (вече помага) за оздравяване на обществения живот, защото хората ще престанат да се боят, а мутроподобните (мутрообразните) – да беснеят.

Природосъобразният живот противоречи на свободата. Ако човек живее последователно според природата си, тоест ако винаги избягва болката и забележимия риск, и винаги предпочита покоя и удоволствието, той изцяло се лишава от свобода и така се отказва да бъде човек.

Така и с обществото. Ако участниците в него никога не рискуват нищо в общо действие, а винаги избират покоя, това общество ще живеее съгласно природата, но няма да е човешко общество.

*

14 юли, вторник (св. преподобни Никодим Светогорец) (до 1809)

Един опитен човек би могъл да предвиди приблизително вярно съдбата на едно младо семейство, ако ги познава достатъчно.

Ние се оженихме през 1994 и още тогава беше ясно, че и двамата искаме да се занимаваме с наука, и че няма да се покланяме на никого, за да ни подхвърля пари.
Това значеше, че или ще бъдем убити, или ще свършим в затвора, или ще загинем от недоимък. Какво друго?

И все пак, adelon to mellon.

*

15 юли, сряда (св. мчци Кирик и Юлита) (нач. на IV в.)

Днес е починала Валентина, леля на Димка. Бог да я прости. Работила е много години като детска учителка.
Беше кротка и деликатна, грижеше се за близките си.

„Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест, защото минават бързо, и ние летим“ (Пс. 89:10)

„Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“ (Пс. 22:1-4)

*

16 юли, четвъртък (св. мчк Иоан Търновски) (до 1822 г.)

Когато казваме, че сме против произвола на „ето тези“ мутри, това е истина. Но би било много полезно да се разбере, че протестът далеч не е само срещу тях. Той е и срещу онези, които са ги поставили тук и ги подкрепят.

Имам предвид прекомерно срамежливата реакция от страна на евро- и американските чиновници по повод на вълненията в София. Те се досещат, че хората са излезли не за да сменят една партия с друга, а защото не са съгласни да бъдат управлявани така. Но къде по света няма мафиотщина, корумпираност и безочливо властолюбие на посредствени завистливци? Така е навсякъде.
Ето защо „Европа“ и „Америка“ няма да бързат да помагат на тормозения от престъпници български народ. Защото тези престъпници са си техни хора, те са онова, което уместно бива наричано „колониална администрация“. И ако хората в България, които искат справедливост, спечелят, това няма ли да стане пример и за други?

Ето това е, което притеснява евроатлантическите ни партньори. Те бяха доволни от некадърните и груби, но угодливи надзиратели на отделно взетия концлагер и ако зависеше само от тях, не биха ги сменили никога. А сега избухна въстание и възникна проблем. Да кажеш: „Няма значение, че сте недоволни от мафията ви, важното е ние да сме доволни“ не е лесно, защото не е прилично. Но да кажеш на мафията да си ходи, е рисковано – какво ще стане, ако и други започнат да гонят своите местни мафии?

До кого ще се стигне така? Разбира се, до покровителите.

*

17 юли, петък (св. вмчц Марина)

От всекидневното четене на Писанието (Евангелието, Апостола, Псалтира, а и на целия Стар завет) има голяма полза. Ако някой опита да прави това по-дълго и без прекъсване, ще се убеди.

Защото то утешава душата, укрепва естественото й устройство, и е за нея, както казва апостол Павел, „сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек“ (Евр. 6:19-20)

*

18 юли, събота (св. преподобни Памво)

Не е лесно да се четат старобългарски глаголически ръкописи и причините за това са няколко.

Най-малката трудност е самата азбука. Това са към 40 знака, които отговарят на точно определени звуци и биха могли да се научат за няколко дни.
Много по-голямо препятствие е езикът. Ние мислим и казваме, че това е български, но той е различен от нашия български и не може да се разбира, ако не сме го учили. При равни други условия един руснак ще се справя с текста по-лесно, отколкото един българин – защото руският е задържан по-близо до древната си форма.
Освен това да четеш ръкопис значи да имаш работа с „ненормализиран“ текст. Това не е издание. Поради това трябва да се справяш със съединения на букви, съкращения на думи, избледнели и повредени места. И освен това – няма разстояние между думите.
Накрая, необходимо е разбиране на самите текстове.

Затова успявам да чета Асеманиевото евангелие чак сега; а съм започнал да уча старобългарски език преди 40 години.

S

*

19 юли, Шеста неделя след Петдесетница (св. преподобна Макрина)

По това време на годината през 1978 вече се бях явил на изпити за НГДЕК, и то с добър резултат – класирах се 6-ти. Това стана след немалко уроци по литература и руски, та може да се каже, че специализираните ми езиково-литературни занимания са от 42 години.

Оттогава – 7 издадени авторски книги и още 3 неиздадени; и 3 големи превода.
Значи общо 13. И тази тук – 14.

За Авраам пише, че си отишъл от този свят сит на години; а някои сигурно са си отишли сити на книги. 14 вече ми изглеждат достатъчно, но пак да кажа: ἄδηλον τὸ μέλλον.

в заключение 2

*

20 юли, понеделник (Илинден)

Хора, които са писали, превеждали и правили книги у нас през първата половина на XX век:

Г. Кацаров, К. Величков, Ана Карима, П.П. Славейков, М. Белчева, П.К. Яворов, Кр. Кръстев, Д. Дебелянов, Ив. Вазов, Евг. Марс, Ив. Шишманов, Ст. Михайловски, К. Христов, С. Радев, Д. Михалчев, Ал. Балабанов, М. Балабанов, А. Златаров, Д. Кьорчев, Хр. Смирненски, Гео Милев, Б. Пенев, Е. Багряна, В. Златарски, Д. Дечев, Ив. Георгов, М. Арнаудов, А. Страшимиров, Т. Влайков, Вл. Василев, Г. Бакалов, Р. Стоянов, Й. Йовков, Л. Стоянов, Д. Подвързачов, Й. Маринополски, Ас. Разцветников, Ив. Велков, М. Войнов, Мл. Тонев, Ив. Марковски, Н. Шейтанов, М. Николов, Г. Константинов, Т. Траянов, Н. Лилиев, К. Гълъбов, Л. Владикин, П. Венедиков, Ал. Бурмов, Т. Боров, Н. Райнов, Ив. Саръилиев, П. Бицилли, Н. Вапцаров (ще си спомня и за други).

*

21 юли, вторник (св. пророк Иезекиил)

Прибирам се вечерта към 11 и вървя към „Орлов мост“. И гледам две момиченца, най-много десетгодишни, карат тротинетки в посока към парламента и скандират: „[…..] е тулуп! […..] е тулуп!“

Какво да каже човек, освен да добави: «из уст младенец и ссущих совершил еси хвалу, враг твоих ради, еже разрушити врага и местника…»

Без връзка с горното.

Може би началото на несправедливостта идва от телесното пожелаване – това, което човек не може да овладее, защото не иска. От него се ражда лицемерието (да се съди по външния вид); от лицемерието – завистта; от завистта – честолюбието; от него – властолюбието. Властолюбието произвежда несправедливост (престъпление), а съзнанието за несправедливостта води до униние, което днес често се нарича „депресия“. И всички тези създават страх от смъртта.

Защото смъртта застрашава телесното пожелаване, тъй като унищожава тялото; застрашава лицемерието, защото унищожава лицето (външния вид); завистта, защото след нея няма на кого да се завижда; честолюбието, защото мъртвият не приема почести; властолюбието, защото мъртвият не властва. И дори несправедливостта, защото тя е явен грях, а смъртта може би отвежда душите на съд.

Затова трябва да се води борба срещу тях, и тя е по обратния път. Първо срещу несправедливостта, защото човек по-лесно се досеща как да се въздържа от нея. Ако я победи, ще отпадне властолюбието, а след него – и останалите. Особено трудно е да се победи лицемерието, защото то е най-близо до телесното пожелаване, което ни е по природа.

Затова не е лесно млад човек да стигне до съвършенство – за това е необходимо чувствата да са отслабнали. Но победим ли телесното пожелаване, ще преодолеем страха от смъртта, и изобщо греха.
И тогава ще се яви любовта.

*

22 юли, сряда (св. равноапостолна Мария Магдалина) (I в.)

Частната библиотека се съставя от един човек. И това, което тя представя, е неговият „дневен ред“.

Първото, което научаваме от нея е, какво той прави и кое смята за съществено (съществуващо).
Но той не произвежда сам книгите, с които се е сдобил (освен съвсем малко). Така че дневният му ред включва и реда на родния (главния) му език. И оттам научаваме какво се е случвало с неговата страна.

А тя пък, произвеждайки книги, не може да избегне световния „дневен ред“.

Ето защо чрез библиотеката на един човек опознаваме един личен поглед към дневния ред на света.

*

23 юли, четвъртък (св. свщмчк Аполинарий, епископ на Равена) (I в.)

Пълната и освободила се от всички свои противници земна власт е противник сама на себе си.

Ето положението в РПЦ. Патриархът е глава на Църквата (по власт, не само по чест). Мандатът му е доживотен (както е редно) и той действа в пълно съгласие по всички въпроси с президента, който пък от своя страна също, след промените в конституцията, отива към доживотно управление.

Въпросът не е просто в това, докога някой ще е на власт, а в друго: че той може да остане на власт дотогава, докогато иска. Но е видно, че за да остане, трябва да прави някои отстъпки и да влиза в някои съглашения противно на онова, което е добро за Църквата и страната.

И какъв е резултатът? Че през последните месеци най-известният, а може би и най-влиятелният духовник на РПЦ се оказва схиигуменът Сергий (Романов), който не е нито митрополит, нито епископ, нито дори игумен. Може би и монах не е, всички права са му отнети, и то чрез законно решение на законно (канонично) проведен църковен съд. Той няма никакъв инструмент за обществено влияние, освен един канал в youtube, поддържан от един младеж, негов привърженик.

Но мнозина християни вече мислят, е той е единственият духовник в Русия, който си позволява да говори истината.

*

24 юли, петък (св. вмчца Христинa)

Подлецът не обича никого, но затова пък презира, мрази и се срамува.

Когато срещне наивен, го презира, защото се гордее, че наивният не вижда греха (низостта) му.
Когато срещне проницателен, го намразва с озлобление, защото се дразни, че виждат греха му.
Особено се бои от проницателния, който е и образован, защото този вижда не само греха, но и нищожеството му. Тогава освен омраза изпитва и срам.

Защото подлецът е лицемерен, и поради това се срамува не от греха си, а от нищожеството си.

*

25 юли, събота (св. преподобна Евпраксия) (нач. на V в.)

Думата σοφία е значела три неща – „вещина“, „умност“ и „мъдрост“.

Вещина е σοφία-та на деловите хора, политиците и най-сетне, на техните учители – софистите. Това е способността „да се справяш“ в този свят, да успяваш според мнението на мнозинството и да обосноваваш стойността на това справяне, което вече е работа на софиста.

Философът от сократическата и питагорейска школа се разграничава от деловия и софиста, като казва, че е „зрител“ в този свят и се стреми да го опознае, оставайки безразличен към успеха. Поради това той спори със софистите и ги опровергава. Неговата σοφία е „умност“, чрез която се създава свят на мислите, чийто връх е един бог, който е мислещ и мислим, и е двигател на всичко, без да бъде отвъд света. Така че умността на философа остава „световна“ в смисъл на „космическа“. Тя се занимава с обществото и природата.

Християнинът е безразличен към успеха и се интересува от природата само доколкото тя е творение на Бог. Той не смята умността за безполезна, но знае, че човек не бива да спира до нея, а да се стреми към връзка с Бога, който е отвъд „космоса“. Неговият Бог го подканва към любов и саможертва, което философският „двигател на света“ не прави.
И благодарение на тази връзка с Бога той постига мъдростта.

*

26 юли, Седма неделя след Петдесетница (св. прпмчца Параскева) (III в.)

Хората постоянно живеят с мнението, че някъде съществува спокоен живот; че някой някъде си живее спокойно, благодарение на „реда“ и „сигурността“.

Но няма такова място, нито такива хора. Защото дори човек да е доволен от устроението на живота си, той знае, че то не е неразрушимо; и дори да му изглежда като неразрушимо, пак знае, че тази неразрушимост е временна (за някакъв краен отрязък от време). И после времето свършва или продължава по непознат начин.

Кой при това положение ще е спокоен, освен спящият и упоеният, тоест – онзи, който не е „на себе си“. Какво ще рече тогава да си щастлив?
Щастието е впрочем като надежда за изпълнение на нещо; а това нещо е образ на вечния живот. Но само образ. Излиза, че щастлив е този, който се надява да види някакъв образ, и то за кратко. И все пак щастието му – самото то, в момента на надеждата – е истинско.

Значи пътят към щастието е път към вечната надежда.

Сократ в „Апологията“ казва, че една нощ, прекарана в дълбок сън без сънища, е по-щастлива от повечето човешки дни, комуто и да са принадлежали те. Значи безчувствеността много често е за предпочитане. Но още по- за предпочитане е да си в общество от умни и добри хора, които водят разговор за истинни неща (мъдреците на Данте, в Първи кръг). Такава е била неговата надежда, и ако тя е била устойчива, той е бил щастлив. А и нашата трябва да е подобна – във всеки случай, не по-малка от неговата.

Но той е бил в несигурност, а и ние сме така. Затова е вярно казаното: „Вярвам Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:24)

*

27 юли, понеделник (св. Седмочисленици – Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум, Горазд, Сава, Ангеларий) (IX в.)

*

28 юли, вторник (св. апостоли и дякони Прохор, Никанор, Тимон и Пармен) (I в.)

*

29 юли, сряда (св. свщмчк Висарион Смоленски) (XVII в.)

*

30 юли, четвъртък (св. апли от 70-те Сила, Силуан, Крискент и другарите им)

*

31 юли, петък (св. праведен Евдоким Кападокийски) (IX в.)

Август

1 август, събота (св. мчци 7 братя Макавеи) (II в. пр. Хр.)

Отидохме на опелото на Емилия Минева, в „Св. Параскева“ на „Раковска“. Събрахме се към 20 души.

Познаваме я отдавна. Била е преподавателка на Димка в специалност „Философия“ през 1980-те, а после бяха колеги в „История на философията“ много години. Аз се знам с дъщерите й – Силвия и Евелина – от училище и от Атинския университет.

Бог да я прости!

*

2 август, Осма неделя след Петдесетница (Св. свщмчк Стефан, папа Римски) (III в.)

*

3 август, понеделник (преп. Исакий, Фавст и Далмат) (V в.)

3 авг ИДФ

*

4 август, вторник (св. прпмчца Евдокия) (II в.)

4 авг Е

*

5 август, сряда (св. мчк Евсигний) (IV в.)

*

6 август, четвъртък (Преображение Господне)

*

7 август, петък (св. прпмчк Дометий) (IV в.)

В житието му (в сборника на еп. Партений и архим. Бончев) пише:

„Чрез пост, молитва, бдение и богомислие той достигнал такава светост и съвършенство, че изцерявал от всякакви болести…“

Точно преди малко мислех за нападенията на бесовете, които човек приема за свои собствени мисли. Но не са негови мисли, а са техни нашепвания. Ако ги забележи и се научи да ги отпраща един срещу други, той ще отбегне коварството им и ще освободи душата си от тях.
Да обърнем внимание, че те не само представят нашепванията си за негови мисли, но също се вмъкват в хората и му говорят с техните гласове, за да внушат омраза към тях.
Защото те са като баща си – дяволът, и като него са лукави, подли и сплетници (интриганти).

Днес е рожденият ден на Василка Тъпкова-Заимова, с която бяхме приятели. Бог да я прости и да упокои душата й!

*

8 август, събота (св. Емилиан Изповедник, еп. Кизически) (IX в.)

*

9 август, Девета неделя след Петдесетница (св. ап. Матия) (I в.)

*

10 август, понеделник (св. мчк и архидякон Лаврентий) (III в.)

*

11 август, вторник (св. мчц Сузана и другите с нея) (III в.)

*

12 август, сряда (св. свщмчкмчк Александър, епископ Комански) (III в.)

*

13 август, четвъртък (cв. Тихон, еп. Воронежки и Задонски Чудотворец) (XVIII в.)

*

14 август, петък (cв. прор. Михей) (VIII в. пр. Хр.)

*

15 август, събота (Успение на Пресвета Богородица) (I в.)

*

18 август, сряда (Успение на преп. Йоан Рилски Чудотворец) (X в.)

триизм 2

(Доклади от Годишните четения на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование 14-15 декември, 2018)

*

22 август, събота (св. преп. Антуса) (III в.)

На път към Драгалевския манастир
Вит 22 авг 3

*

31 август, понеделник (св. свщмчк Киприан, еп. Картагенски) (III в.)

Прочетох за изказването на един експерт по образованието, че през новата учебна година от учителите се очаква да влизат в клас с маска или поне със шлем.

По този повод мнозина коментатори забелязаха, че само шлем не стига.
Ако човекът преподава предмодерна история, пък и литература, ще му подобава да идва на работа в пълно бойно снаряжение. Това значи освен шлем, още и щит, меч (в подходяща ножница), копие (късо и дълго), малка бойна брадва, ризница, броня, наръкавници и наколенници (от лек метал). На бронята, както и на шлема, трябва да бъде изрисуван в достатъчно голям размер, за да се вижда отдалеч, личният му герб. И няма да идва с градския транспорт или с колата си, а на кон.

Ако преподава модерност, ще е по-лесно: само каска и противогаз, а за транспорт – каляска с 2 или 4 коня за XIX век и мотоциклет (с кош) за XX-ти. За групи от по над 10 учители се разрешава дирижабъл.

От преподавателите по химия и биология няма да се иска каска, но те ще трябва да имат резервен противогаз и да бъдат винаги с гумени ръкавици до лактите, чорапи до коленете и наметало, което обгръща тялото плътно и отвсякъде (с процепи за ръцете).

Учениците ще си носят манерки, от които ще пият по време на час и междучасие, така че да не се налага да излизат в коридора, където да се срещат с други.

Във всички класни стаи ще бъдат инсталирани по три химически тоалетни – една за девойки, една за младежи и една – за колебаещи се.

*

1 септември, вторник (св. преп. Симеон Стълпник) (V в.)

Разликата между маската и шлема е, че първото изглежда зловещо, а второто – по-скоро комично. Цялата тази акция наподобява много други гонения в историята, чиято цел е една и несъмнена – чрез постоянен тормоз човекът да бъде унизен до такава степен, че изцяло да загуби уважение към себе си и да не възразява срещу нищо. И все пак дори животните не са съгласни на всякакво отношение към тях и реагират. Затова такива нападения не са само брутални, те имат някаква тактика и приличат на дресировка: ако правиш така, ще се мъчиш, ако правиш иначе – няма да си зле… Сегашната кампания прилича донякъде на тормоза срещу пушачите и ползва неговия опит. „Понеже може би пушенето е вредно, затова сега ще ви изтезаваме със забрани и грозни картинки по кутиите“.

Да не забравяме, че римските езичници считаха християните за вредни, после техните наследници – папите – по подобен начин притискаха всекиго с обвинения в ерес. А наследниците на папите – немските нацисти – продължиха по същия път. Защото тормозът срещу евреите не е изобретен в Германия, той си е стара работа, с традиция.

Та сега акцията с маските е подобна на тази срещу пушачите, защото има подобна аргументация (здравна); но е много по-нагла, защото атакува не някои, а всички, и не някакъв определен навик, а самото лице на човека. Затова прилича и на насилствената смяна на имената. Тя също не е измислена специално за българските турци. Години преди „възродителния процес“ у нас се отнемаха фамилните имена на хората, като за фамилно име се определяше личното име на дядото. Това беше в средата на 70-те и се провеждаше в училищата, спомням си го добре.

*

3 септември, четвъртък (св. свщмчк Антим, епископ Никомидийски) (нач. на IV в.)

Има една глуповата, досадна и нахално втълпявана идеологема, която гласи: „Вижте Европа и Америка, колко много пари и материални блага има там. То е, защото там има много свобода, справедливост и демокрация“.

Това е същото, като да се каже: „Вижте олигарсите, министрите и депутатите, какви добри пари взимат, какви хубави коли карат и с колко влиятелни хора се срещат. Това е, защото са умни, справедливи и ги е грижа за демокрацията.“

Трудно е да се разбере, че материалните (и имиджови) блага от една страна, и свободата и справедливостта от друга, имат малко общо помежду си. А защо е трудно? Защото ако го разберем и повярваме, ще трябва да направим избор.
А последствията от него са тежки – и в двата случая.

В „Кръстникът“ има една класическа сцена (много неща в този филм са класически).
Майкъл Корлеоне основава фондация и дарява на Ватикана 100 милиона долара в брой. За помощ на бедните.
От своя страна папският представител му връчва свидетелство за това, че той вече е… някаква титла, във всеки случай най-високото отличие, което Ватиканът дава на светско лице.
Бившата жена на Майкъл, която е дошла на тържеството, за да говори с него по семеен въпрос, го заговаря:
– Поздравявам те с високото отличие, Майкъл. Не е ли малко скъпо?…

Никоя църква (религиозна организация) не бива да приема дарения от престъпници, а още по-малко да ги награждава за това. Ползата от такива сделки е кратковременна, а вредата е голяма, понякога дори фатална за организацията.

*

4 септември, пeтък (св. пророк и боговидец Моисей) (XIII в. пр. Хр.)

Управлението не е заради управляващите, казва Платон в „Държавата“.
То е първо заради всички останали, и след това заради самите управляващи – и то в случай, че са се заели с тази работа не защото им е приятна, а поради крайна необходимост.

Освен това той обръща внимание, че управлението, ако се извършва добре, не носи никакви ползи на управляващия, а главно вреди; и точно поради това на него му се полага определено заплащане и някои почести. Те са като компенсация.
И още: за да управлява някой наистина добре, той трябва много да обича образованието и мъдростта; и не просто да е респектиран от тях без да ги познава, но сам да е достигнал най-висока образованост и чрез дългогодишно упражнение в добродетели да е станал мъдър.

И още: преследването и удържането на властта заради самата нея (а не заради другите) неизбежно води човека към оглупяване. Тъй като в течение на тази дейност той няма как да се занимава с мисли за общото, а още по-малко да се придържа към истината и доброто, а винаги е зает с дреболии и лъжи, които увреждат ума му – бавно, но необратимо.

Всички тези неща, известни и отдавна казани, скрито влияят на лошия управляващ, дори той никога да не е чувал за тях. Тъй като ако има някои, от които той наистина да се бои и да им завижда, това са учените и мъдри хора. Той се срамува от тях, силно желае да ги има на своя страна и силно ги намразва, когато разбере, че не са на негова. Би желал да ги купи, но това е глупаво, защото купиш ли някого, веднага преставаш да го цениш; и с основание.

Затова казвам: учете и не се продавайте, и лошият властник винаги ще усеща, че може да ви бъде най-много слуга.

*

5 септември, събота (св. пророк Захария и праведна Елисавета) (I в. пр.Хр. – I в. сл.Хр)

Има една причина да не се гневим на никого лично и тя е следната: че всеки човешки живот винаги завършва по един и същ начин – като въпрос без отговор.

А въпросът е: как е живял този човек? Добре или лошо? А да се каже „и така, и така“ е все едно нищо да не се каже.

Та истинният и последен отговор не може да бъде даден от хора. Ето защо нека се придържаме към доброто според силите си и да не осъждаме никого. Тъй като осъждането претендира за сигурен отговор на въпроса – а това не е по нашите сили.

*

9 септември, сряда (св. праведни богоотци Йоаким и Анна) (I в. пр. Хр.)

Да се пише до европейската комисия и правителствата на западните страни, че България се управлява от лъжци и престъпници, е смешно.

Това е все едно обитателите на Аушвиц да напишат на тогавашния канцлер, че директорът на лагера се отнася лошо с тях.

Ето сега: пишат на г-жа Меркел, че еди-кой си е мафиот. Ами тя нали затова го държи там…

*

10 септември, четвъртък (св. мчци Минодора, Митродора и Нимфодора) (нач. на IV в.)

Нека да кажем няколко думи по същество.

Протестите от тази година са съвсем различни от онези през 1996/1997 и още повече от онези през 2013/2014. Първият имаше за задача политическо освобождаване от доскорошната просъветска номенклатура, а вторият се занимаваше с технически въпроси, отнасящи се главно до усвояването на евросубсидиите. И двата протеста бяха изрично и активно подкрепени от „западните партньори“, и поради това постигнаха лесен успех.

Сега положението е друго. Европа намери своите представители у нас: това са онези, които напоследък открито биват наричани „мутри“, подкрепени от партията ДПС и от който още се намери – винаги се намира някой. Ако зависи от евробюрократите, тази конфигурация ще управлява неограничено дълго – тоест поне още едно поколение, докато сегашните 20-годишни станат на 50.

„Великото народно въстание“ засега е опаковано като проевропейско движение, защото все още почти никой не оспорва открито, че Европа – това е правова държавност, върховенство на закона и пр. Но тази опаковка е много тънка, защото истината е, че „западните партньори“ малко ги е грижа за законността като такава, а още по-малко за законността у нас. И това се усеща от всички – както от доверениците на Съюза, така и от останалите.

Това, което се вижда под опаковката, е желание за истинска законност, тоест справедливост; и също така недоволство от растящото пренебрегване на националния (етнокултурен) интерес.

Ето защо тези днешни протести у нас са аналогични по-скоро на вълненията в Унгария от 1956, Чехословакия от 1968 и Полша от 1980. Тогава малцина казваха, че искат „капитализъм“, а по-скоро ставаше дума за „социализъм с човешко лице“, тоест за живот без политически репресии и със зачитане на националната идентичност – с всички произтичащи от това последствия.

Така и днес България казва, че не е против Европа, но все пак иска реална демокрация, което ще рече свобода на словото, истинска партийна система (невъзможна без честни избори) и истинско разделение на властите; а не изоставяне на произвола на една нова местна номенклатура, която ще си плаща данъка на евробюрократите и в замяна на това ще се разпорежда из страната според личните си желания.

*

11 септември, петък (св. преп. Теодора Александрийска) (V в.)

Във връзка с Ковид-19:

Смятам, че д-р Ат. Мангъров трябва да бъде номиниран за Нобелова награда за медицина – за препоръките му за предпазването от епидемията.
И, разбира се, наградата да му бъде присъдена.

Друг въпрос е, дали ще я приеме.

*

13 септември, неделя (св. Корнелий стотник) (I в.)

Замислям се понякога за историята на Иов – първо заради темата й, но също и за това, че тя е някак отстранена от останалите книги в Стария завет. Всички други, които съдържат някакви разкази, се отнасят до историята на еврейския народ, а само тази – не.

Разказът за Иов е като отговор на въпроса как човек може да бъде някой, а не никой. Или – как да запази лицето си.
За да е възможно това, първо трябва да се признае, че Някой изобщо съществува, а светът не е безкрайно въртене на случайни форми. И после, да се засвидетелства верността към този Някой – независимо от промените.

Затова Бог, обръщайки се към сатаната, който е „ходил по земята и я е обходил“, казва: „Видя ли моя служител, Иов? Най-добрия между хората?“.
А сатаната казва: „Нима даром ти служи Иов? Не огради ли Ти всичко негово, не го ли запази от всякакви нещастия?“

Тук Бог е Съществуващият, сатаната е небитието, а Иов е изпитваният – дали е някой, и ще живее вечно, или е никой – и ще изчезне, все едно го е нямало.

Точно затова жената на Иов му казва: „Похули Бога и умри“ – тъй като това е смъртта, да се отречеш от Съществуващия и да станеш „никой“.
Жената е „хорското мнение“.
А Иов казва: „Говориш като безумна. Само доброто ли ще приемаме от Бога?“

Значи човек може да е жив не само в благата, но и в бедите. Ако сметне, че животът – това са благата, той е никой и ще изчезне.

*

14 септември, понеделник (Кръстовден)

Човек пише книга или се занимава с наука, направил си е план, нещата се развиват прилично… може би. И изведнъж се оглежда – себе си и наоколо – и вижда в колко много неща е изостанал. Защото ги е изоставил.

Но как иначе да бъде, щом е избрал един път, а не много. Ако пък не е избрал никой – още по-зле.

Затова трябва да избере един път, и колко по-добър е той, толкова по-малко ще съжалява за всички останали. А най-добрият е този към най-доброто.

Затова е казано: „Ако някой иска да Ме следва, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва. И каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си?“

През 2006 имаше световно първенство по футбол. Децата (завършили съответно шести и четвърти клас) седяха по цял ден пред телевизора, за да гледат мачове.

– Какво му гледате на този мач? – рекох им веднъж. – Всичко е толкова ясно.
– Как ясно? Колко ще завърши?
– Толкова – казвам им. – Приблизително.

Мачът наистина завърши така.

– Тате, ти позна – казаха двамата. – Наистина завърши толкова.
– Естествено.
– А за други можеш ли да познаеш?
– Мога.
– Този утре колко ще завърши?
– Толкова.

И това се оказа вярно.

– Тате, ти как познаваш мачове? Ти изобщо не гледаш телевизия.
– Не, но преди време гледах. Знам ги как играят. Нищо не се е променило.

След четвъртия мач:

– Тате, ти защо не играеш на тото? – попита Теди.
– А защо?
– Ами ти познаваш всичко.
– Не всичко. Някои мачове.
– Но ти трябва непременно да играеш!
– Защо?
– Ще спечелиш ужасно много пари!
– Може. Но не ми се играе.
– Как не ти се играе?! Моля те, играй!
– Не. Имам друга работа.

И наистина, никога не съм играл на тото. Човек не може да прави едновременно съвсем различни неща.

*

15 септември, вторник (св. вмчк Никита) (IV в.)

След три десетилетия колебание влиятелните идеолози и социоинженери намериха заместителя на синята и червена връзка.
Предполагам, че по онова време е имало много родители, които са се колебаели дали да пращат децата си на училище, ако условието ще е да им се сложи връзка (знак за подчинение и господство). Но повечето от тях все пак са ги изпратили, за да не разбиват напълно живота им. Така че изнудването е било успешно.

Но да кажем и нещо добро за чавдарските и пионерски връзки – те все пак не се слагаха на устата. Днешният им заместител – „предпазната маска“ – ще предпази децата и учениците поне от три неща:

1. Да приличат на себе си
2. Да разговарят помежду си
3. Да бъдат здрави.

Защото не е нужно да си професионален педагог, за да знаеш какво ще става с маските: те ще стоят по джобовете, ще падат по чиновете, по пода, по асфалта и по земята, и след това ще се слагат на устата. Учениците ще се заразяват и ще боледуват без помощта на какъвто и да било ковид. И училищата ще се затварят до второ нареждане.

А някой ще получава субсидии за развитие на дистанционното образование. Което, както всеки учител знае, не е образование.

*

16-ти септември, сряда () (в.)

Няколко хилядолетия наред хората решаваха проблема „пространство“. Известно ти е, че съществува „някъде“, където искаш да идеш, но е трудно – поради препятствия или защото „няма време“.

Проблемът беше решаван най-напред чрез корабоплаване и конски впряг. После се премина към влака, автомобила и самолета. Но всичко това са начини за преместване на тела. Паралелно с работата по тях обаче се търсеше средство за пренасяне на „информация“ (слово).
Писмата, разположени върху хартия или нещо друго, също са тяло, така че писмеността не помогна много за ускоряване на общуването през пространството. Обаче телефонът и видеовръзката донесоха съществена промяна. С тях вече човек, като образ и слово, можеше да се окаже незабавно навсякъде.
Така преместването на телата се оказа заменяемо с преместването на гласовете. Проблемът с пространството се реши и почти веднага на хората беше съобщено, че могат (и трябва) да си стоят вкъщи.

Ускоряването на движението завърши – логично – с неподвижност, тъй като това е крайната бързина – да не се движиш, а да си навсякъде.
Да видим как ще се реши въпросът с времето.

*

18-ти септември, петък () (в.)

Времето е онова, в което се разполагат събитията (промените).
Редуването на деня и нощта, сезоните и годините не е „съдържание“ на времето, тъй като то е винаги едно и също. То е по-скоро онова, чрез което съдържанието се измерва: чрез него узнаваме „колко“ продължават събитията и „кога“ са („къде“ във времето).
Така че ако няма събития, времето е „празно“: то съществува, но само като съд, в който още нищо не е поставено; или въжена линия, на която не са окачени кабинки. То е възможност за събития. И както всеки е забелязал, времето без (признати) събития изглежда и кратко, и дълго: кратко, защото „нищо не се случва“, и дълго, поради продължителното очакване нещо да се случи.
Събитието, за да влезе във времето, трябва да бъде забелязано и признато. Ако не, тогава казваме, че „няма нищо ново“ или „нищо не става“.

Борбата с пространството е главно технологична – как то да бъде преодолявано. Тази с времето обаче е съвсем друга. Тя е за „отчитане за събития“, тоест за решаване дали нещо трябва да се признае за промяна или не. Или: дали онова, което някой посочва като новост, наистина съществува.
Поради това тя е главно идеологична и в крайна сметка е борба за истината.

Вървя по едни познати коридори и виждам едни познати силуети.
А устите им – завързани с кърпа.
И си казвам: „Ама пък как им отива!“
Или: „Време беше…

*

20-ти септември, неделя () (в.)

„Няма нищо скрито, което да не се открие“, като това се отнася и за механизма на „заболяването“.
Той е трогателно прост и може да бъде представен по следния достъпен за всекиго начин:
„Вижте сега, тук има едни пари, които вие можете да получите. Те са, както знаете, за справяне с болестта. Но за да ги получите, трябва да има болест. А ако има болест, трябва да има и поражения от нея, както и определени санитарни мерки. Ако отчитате пораженията и взимате санитарните мерки, които… ще ви кажем кои са, тогава ще получавате и помощите, за които става дума…“

*

21-ви септември, понеделник () (в.)

Истинският учен се познава по това, че никога не не чете всичко, написано по интересуващата го тема, а само което си заслужава.
Нито пък казва всичко, което знае, а само необходимото.
Но истинските учени никога не са мнозинство – нито в университетите, нито другаде.

*

4-ти октомври, неделя () (в.)

– Не мога да се отърва от усещането, че затварянето на хората по домовете им е умишлено. И не е заради здравето им.
– Ами какво здравословно има в това да си затворник, да не можеш да идеш дори до градината отсреща. Явно не е заради това. Обаче ако не можеш да се срещаш с другите, освен „онлайн“, тогава за теб ще се знае абсолютно всичко. Защото никое правителство не може да окачи камери навсякъде. Не може да има камера на всяко дърво. Така че като идеш в парка да се видиш с някого, това, което ще си кажете там, остава нечуто за интересуващите се. Обаче ако паркът е ограден и освен това нямаш право да си показваш носа от вкъщи, тогава остават само телефонът и компютърът. И тогава вече ще се знае всичко, което казваш. Така че какъв Оруел… При него хората поне в трапезарията на учреждението си могат да говорят неподслушвани.

*

5-и октомври, понеделник () (в.)

– И сега Тръмп като се върне на работа, какво ще кажат привържениците на вируса?
– Е, какво. Ще кажат, че това не е добре, защото много хора може да си помислят, че вирусът не е толкова опасен. А всъщност той е смъртоносен, защото който се е заразил от него, рано или късно ще умре…

*

7-ми октомври, сряда () (в.)

Опасността от тази акция не идва само от огромния медиен ресурс и от репресиите (засега глоби, после ще видим). Тя се стреми да създаде нещо, което е наречено „тоталитарна секта“. Човек трябва да приеме мисълта, че подчинявайки се, примерно, на СЗО, той участва в спасението на човечеството. А за постигането на това спасение са допустими всякакви средства. Такива бяха и нацистите, които спасяваха света едновременно от евреите, плутократите, низшите раси и комунизма.

*

12-ти октомври, понеделник () (в.)

Всички вестници в света в един глас съобщиха какво установил един австралийски „център за проучвания“.
Установил, че „вирусът“ живее дълго по банкноти.
Не е нужно да си Аристотел, за да направиш необходимото заключение. И да му се присмееш.

Ти побеждаваш противника не когато нахлуеш на неговата територия с оръжие, а когато го накараш да приеме твоите възгледи, навици и съответстващото им обществено устройство.

Точно това постигна Китай през 2020 г. Това беше Blitz-Krieg, и ако онзи австрийски художник можеше да научи за него, сигурно би получил инфаркт… от завист или възхищение.
Когато в началото на годината узнахме за затварянето на Ухан, всички си казахме: „Е, китайска работа“. След няколко седмици, с любезното съдействие на СЗО и неколцина филантропи, същата тази работа беше и в Европа, и навсякъде.
А сега защо няма вирус в Китай, пък даже и в Северна Корея? Ами защото не им трябва. Те отдавна си имат обществения ред, който съумяха да прехвърлят и на нас. Сега защо им е?
Затова Тръмп е прав, когато казва, че Китай е по-опасен за Запада от Русия, и че си сътрудничи със СЗО. Операцията им сигурно не е била запланувана отдавна, но пък беше проведена превъзходно.

Да видим сега какво ще правим ние, от лагера на победените…

От 17 април до днес в Китай са починали 2 (двама) души от „ковид“. За същото време във Великобритания – към 26 хиляди. Китай има 21 пъти по-многобройно население. Така че съотношението в смъртността е 1 на 270 000. Как ви се струва? За други страни да не говорим. Това се отчита. Мерките са съответстващи, загубите (и не само икономически) – също.

3 на 1 милион – да, но това са отчетените до 17 април. След това вече в Китай „никой не умира“ от тази болест. Какво е положението там в действителност, вероятно няма да разберем. Но по-важно е, че Китай е взел политическо решение, че „такава болест“ вече няма. На Запад, т.е. южно и западно от Китай, е обратното – политическото решение е в полза на болестта, така че да бъдат оправдани репресиите. А репресиите водят света към един модел на обществен живот, който е по-близък до китайския, отколкото до европейския – особено този, който се разви след средата на XIX век.

*

20-ти октомври, вторник () (в.)

Ако някой още казва, че не разбира как преди 80 години се е провеждало преследването и изтреблението на евреите, а и на други народи. Ами ето, виждаме как.

Има опасност за всички хора, това е световен проблем и „мерките“ може би изглеждат малко сурови, но са необходими… за да не се налагат по-сурови. Всичко се прави от държавническа загриженост и за доброто на всички.
Повечето европейци са били съгласни – както са съгласни и сега. Нуждата от социално дистанциране от антирасата и низшите раси е било научно обосновано (от биолози, антрополози и медици). Одобрението и подкрепата за тази политика били свидетелство не само за „съзнателност“, но и за цивилизованост. Който се е съпротивлявал, първо е бил неформално диагностициран (идиот, комунист).

Подкрепата за „мерките“ в обединена Европа е била най-слаба в някои скандинавски страни, а също и в България.
Така е и сега.

*

29-ти октомври, четвъртък () (в.)

Ако парите са в твои ръце и имаш думата, мъчно някой ще ти се противопостави.
Вероятно това, което имаме в момента, е просто демонстрация на сила.
Някой иска да покаже нагледно и на всички, че от него зависи какво ще става на тази земя.

*

31-ви октомври, събота () (в.)

Не вярвам някой да се изненада, ако се каже, че тук имаме работа с колективно психично заболяване. Но душевните болести са разнообразни – и с оглед на причините, и като симптоматика.
Та тук симптом е страхът, а причината – липса на вяра в каквото и да е, различно от благата, обслужващи собственото тяло. Не вярват в нищо, освен в това, което ще ги нахрани. „Техен бог е стомахът.“

А защо не чуваме за паника в Афганистан, Иран, Сирия, Мароко? Може би и там някой боледува. Защо в Китай, както изглежда, си живеят като преди? Защо в Русия, която се подлъга в началото – сигурно заради непреходното желание на част от върхушката й да бъде „европейска“ – започна да надделява разумът? Защо даже в Америка има надежда? А само Европа, заедно с част от колониите си, потъна в отчаянието?
Защото в Европа „Просвещението“ е започнало по-отдавна. Затова и тук душите са в по-тежко състояние – не им е останало друго, освен борба за телесно оцеляване и несъзнателен страх от Съда. А трябваше да бъде съзнателен.

Затова взеха решение да опитат последното средство – мумифициране/хибернация на всички и всичко. И чакат някой ден „науката“ да ги извади от гробовете (от жилищата им) и да ги възкреси за вечно биологично съществуване.

Чрез ваксина, закупена от който трябва.

Напоследък често си мисля за съдбата на евреите в Европа – и не само за събитията от XX век, а и преди това. Дали мотивите да бъдат те „социално дистанцирани“ от останалите, са били просто егоистични и материалистични? Може организаторите на дистанцирането да са мислели за доброто на арийците. Преди това – на французите. Още по-рано – на християните от диоцеза на римския епископ. А търговците с роби от Африка? Не са ли смятали, че е справедливо по-добрите хора да живеят по-добре? Е, може и търговецът да спечели нещо покрай това, но „работникът заслужава своята заплата“…

Работата е в това, че когато човек не знае и не разбира истината, или направо враждува с нея, тогава той не може да прави добро, освен по принуда – тоест случайно. И колкото по-голяма власт има такъв човек (колкото повече зависи от него), толкова по-опасен става той. И това е поради невежеството му относно доброто. Една продавачка в магазинче, която отказва да даде литър вода някому поради това, че той е без маска, все още не върши голямо зло. Но ако се окаже някъде другаде?

Вижте колко души умират само в нашата страна всяка година. Никоя смърт не е банална. Някой е загинал на магистрала „Тракия“? Защо да не се затвори магистралата, примерно за 6 месеца, пък и останалите междуградски пътища, докато хората разберат, че трябва да карат внимателно. Някой е починал от рак? Всички да си направят изследване, а ако който отказва, да бъде глобен (300 за първи отказ, 5 000 за втори, после ще видим). Дете е починало от пневмония? Всички деца да се водят всекидневно на преглед, а при отказ детето се отнема (първо за 6 месеца, след това за повече). За да сме живи и да има ред.

Става въпрос за свобода. Когато човек го е грижа за само за хляба, т.е., за стомаха, свободата му е безразлична. Тогава той се доближава до животните. Впрочем и животните не обичат да са в затвор, но те страдат мълчаливо. А човекът се познава по това, че има слово и го употребява не само за да поиска храна.

И все пак не е лошо човек да бъде в съгласие с властите. Като забранят маските, неносещият ги пак ще допринася за намаляване на злото, ще му обяснят как става. Две ползи – и намалява злото, и няма да го глобяват. Две ползи са повече от една…

*

1-ви ноември, неделя (св. безсребреници и чудотворци Козма и Дамян) (в.)

Днес е денят на народните будители.

„Будител“ в съзнанието на нашия християнски народ е това, което се нарича „пастир“ в Евангелието.
Ето какво се казва за него:
„Който влиза през вратата, пастир е на овцете. Той зове овцете си по име и ги извежда. Когато изведе овцете си, върви пред тях и овцете вървят сред него, понеже познават гласа му. Сред чужд човек не вървят, а бягат от него, понеже не познават гласа на чуждите.
Крадецът идва само за да открадне, да заколи и да изтреби. Аз дойдох, за да имат живот, и то в изобилие“ (Иоан 10:2-10).

А има и някои, които са обратното на будителите – това са фарисеите.
Те се чуждеят от народа, защото са чели Закона и постъпват винаги правилно – тоест, според буквата му. А народът, както те мислят, постъпва винаги неправилно – потънал е в грехове
Когато узнават, че хората са започнали да вярват, че е Иисус е Христос, казват:
„Този Човек не е от Бога, защото не спазва съботата. Нима някой от първенците или от фарисеите е повярвал в Него? Но този народ, който не познава Закона, е проклет.“

Това чуваме и днес.

*

2-ри ноември, понеделник (св. мчци Акиндин, Пигасий, Афтоний, Елпидифор и Анемподист) (в.)

Днес, на 2 ноември 2020, проф. Богдан Богданов щеше да навърши 80 години.

Той беше човек на науката, философстването и общественото действие. Спомням си как веднъж на един съвет в СУ каза: „Аз съм привикнал да се справям според наличното…“
Като оставим настрана, че това беше ерудитска препратка към стоицизма, изказването вярно представи неговата воля да действа и се труди дори в най-тежки обстоятелства.

По времето на социализма, когато хора като него бяха изключени от политическия живот и мъчно можеха да разчитат на висока академична позиция, той превеждаше от старогръцки и пишеше книги.
Така се появиха „Омировият епос“ (най-изчерпателната книга за Омир, писана у нас), „Литературата на елинизма“ (първи обзорен труд за тази епоха), „История на старогръцката култура“ (също, първо цялостно представяне на огромната тема).
Посочвам само най-влиятелните.
Те се четат и ще се четат и в бъдеще. Но още повече читатели имат преводите му: „Характери“ на Теофраст, „Цезар и Александър“ (и други) на Плутарх, „Към себе си“ на Марк Аврелий, „Дафнис и Хлоя“ на Лонг, множество Платонови диалози, между които изключително тежките „Софистът“ и „Теетет“.

След сриването на режима той получи възможност да се заеме с обществена работа; и се зае с онова, което го интересуваше и му подхождаше. Беше посланик в Гърция, председател на фондация, която финансираше културни и обществени проекти; и най-важното – управляваше университет.

На образованието гледаше не просто като на натрупване на сведения, нито само като овладяване на умения, колкото и да са полезни; но преди всичко като формиране на осъзнати и обосновани възгледи.
Наистина, възгледите могат да бъдат всякакви. Но не бива да се забравя, че той остана верен на убеждението си, че повърхностното образование е нещо лошо, а истински образован е този, който знае традицията на своите занимания още от първите й начала във времето; а мислите му възхождат към основни понятия и убеждения, в чиято употребимост и полезност се е убедил от собствен интелектуален и житейски опит.

Има хора, с които ти може да не си съгласен относно съществени въпроси, и въпреки това те са онези, които са те подтикнали към изследване; вдъхнали са ти смелост за мислене и действане. Това значи, че духът им е бил жив и творчески.

Такъв беше и неговият дух.

*

3 ноември, вторник (св преп. Пимен Зографски) (в.)

Днес не е необходимо да направиш много, за да те забележат всички.

Стига да се въздържиш от две неща:
1. Носене на „предпазна“ маска.
2. Участие в „дистанционни“ мероприятия.

Ако постъпваш така, с почуда ще видиш как всички са започнали да ти обръщат внимание.
Като на враг.

Отивам някъде да платя сметка. Не да поискам пари от някого, а напротив – да му дам. Влизам и питам колко дължа. Те ми казват: „Сложете си шала“. „Ами сложил съм го“ – казвам. „Не, не сте.“ „Може ли все пак да платя?“ – питам. „Не, не може. Правилата са за всички. Вие с какво сте повече от другите?“ „Не съм повече“ – казвам. „Вие сте повече“.
И наистина, повече бяха (маскираните). Имаха абсолютно мнозинство – много на един. Както и да е, тръгнах си и платих в друг офис. Нормални хора все още има.

А Иоан Богослов пише така: „Не се чудете, братя мои, че светът ви мрази…“ (Първо послание 3:13). И в Евангелието: „Но, смелост. Аз победих света“ (16:33)

*

4 ноември, сряда (св. преп. Йоаникий Велики) (в.)

Хората се стараят бързо да понаучат някой език и си казват: „Учил съм“, „Говоря“, „Знам… горе-долу“.
И всичко това е напълно вярно.
Но този вид знаене е несигурно „разпознаване“ на звуци и писмени знаци, и способност за произвеждане на думи, които някой „някакси“ ще разбира.

А истинското и твърде мъчно владеене на езика е да „постигаш“ точните думи за неща, които малцина забелязват сами.
Но кажеш ли – ги разпознават.
Затова за Някого е казано: „Никога човек не е говорил, както този Човек“ (Иоан 7:46)

*

5 ноември, четвъртък (св. мчци Галактион и Епистима) (в.)

Човек не може да привикне към свободата, защото тя изисква усилие. Във всеки момент трябва да взимаш решения, които може да донесат неприятности.
А робството е нещо, с което се привиква. Затова на хората се внушава да изпълняват тиранични и безсмислени разпореждания „за кратко“. За това „кратко“ време те ще привикнат да правят това, което не бива да се прави. И в следващия, също така „кратък“ период, съпротивата им ще е по-слаба.
И така нататък, докато подчинението на безумията стане нещо естествено.

Херодот разказва следната история (в кн. IV).
Едни скити отишли на война и оставили робите си да се грижат за семействата и имуществото им. И тъй като войната продължила дълго, робите решили, че вече са свободни и оттук нататък страната ще е тяхна.
В един момент скитите се върнали, но робите излезли срещу им с оръжие. Тогава някой предложил да тръгнат срещу тях не с оръжие, а с камшици.
И като видели камшиците, робите побягнали. Защото били привикнали да се боят от тях.

*

6 ноември, петък (св. Павел, архиеп. Константинополски) (в.)

Адвокатът на американския президент пише за „повсеместно мошеничество“ (massive cheating) на изборите.
Най-влиятелни американски телевизии прекъсват излъчването на реч на президента, тъй като казаното в нея било „невярно“.
Бивш високопоставен военен на САЩ размишлява какво би станало, ако президентът призове своите избиратели да излязат на улицата с оръжие (у тях било към 70% от оръжието, притежавано от населението).
Интересно какво предстои.

*

7 ноември, събота (св. 33 мчци в Мелитин) (в.)

Днес е Задушница и отидохме на гробищата, както обикновено.

Пред оградата всеки път има тълпа деца – циганчета, които се въртят около нас на влизане и още повече на излизане, с „бате“, „како“, „господине“ и пр. Ние им даваме всичката храна, която е останала.

Днес нямаше нито едно – за пръв път от 20 години.
Лош знак.

*

8 ноември, неделя (Събор на св. архангел Михаил)

Римската република изчезва в деня, в който Цезар отказва да разпусне галския си корпус и влиза в Италия като командир на десет легиона. Оттогава малката рекичка Рубикон става много известна и често се цитират думите: „Жребият е хвърлен“.
Гражданските войни продължават 18 години, докато накрая властта се събира в ръцете на Октавиан. Той е princeps, пожизнен консул, Augustus, pater patriae и т.н. Из провинциите му се строят храмове като на бог.
От това Римската държава не изчезва. Но тя престава да бъде „република“. Потвърждава се наблюдението на Платон, към което се присъединява и римският историк Полибий, че държавните уредби могат да се „въртят“ на територията на една и съща страна.
Изглежда естествено държавата най-напред да е царство (в Рим царе са Ромул и наследниците му).
После се отива към аристокрация (управление на патрициите, на сената) и накрая към лошия вид демокрация (на войниците, които се подчиняват повече на генералите си, отколкото на законите). Тази последната трае кратко, защото любимците на мнозинството лесно стават диктатори.
Оттук нататък, при липса на силни външни врагове, тиранията може да се запази за много поколения. Рим продължава да бъде столица на държава чак до средата на V в. сл. Хр.

За Цезар:

„Гледайки победените и разбити неприятелски редици при Фарсал, казал: „Сами си го търсеха. Въпреки всичките си подвизи аз, Юлий Цезар, щях да бъда осъден, ако не бях поискал помощ от войската.““
„Че пиел извънредно малко, не отричали дори и неприятелите му. На Марк Катон принадлежат думите: „Цезар единствен от всички започна трезвен държавния преврат…““

Светоний. „Божественият Юлий“ (пар. 30-32). Превод Ив. Попова, 1984

*

9 ноември, понеделник (Св. мчци Онисифор и Порфирий) (в.)

„Und alle deine hohen Werke
sind herrlich wie am ersten Tag!“
„Фауст“. Пролог

В известната ни древност на смъртта се е гледало като на разделение на смесеното (защото тялото е смес от елементи). Заключението е било, че където няма смесеност, няма материални части, а няма ли материални части, няма и смърт – тъй като простото не може да се разпада.
Затова и несмесеността (простотата) е характерна за божеството.
Освен това простото се приема за синоним на „чистото“. Поради това една основна (екзистенциална) грижа на човека е да отделя нечистото от чистото; за него това е като да отделя смъртното от безсмъртното. Затова толкова пъти в историята изтреблението на какво да е и кого да е се е оказвало идеологически лесно: достатъчно е да припишеш някому „нечистота“. С неговото премахване се премахва и част от смъртността на света, и „почистилият“ мислено се доближава до безсмъртието.

Наред с това обаче с течение на времето става мъчно да се отрича, че и най-чистото човешко тяло изнемогва под натиска на собствената си „смесеност“, която причинява остаряването и води към смъртта. Тогава излиза, че дългогодишната грижа за почистване на какво ли не, се е оказала безполезна. И мисълта за това напразно – мислено, на думи или на дела – „почистване“ на мнозина, създава тревога. Защото се оказва, че в борбата си със смъртта човек всъщност й е услужвал, или с друга дума – правил е зло.
Някои от древните казвали, че светът се дели на надлунен и подлунен, като смесеността и смъртта се намират само под Луната, докато над нея всичко е вечно. Някой би си помислил, че „чистото“ е само там. Но ако се огледаме, ще забележим, че никъде из земната природа няма служба за почистване, и все пак всичко е някак мистериозно чисто. Това ни навежда на мисълта, че в природата няма зло, а ако тя е създадена – и у Създателя й няма.
Тогава по-добре да приемем нуждата от битово чистене като следствие от греха и да не се занимаваме с никакви други почиствания. И така да избегнем въвличането ни в зли дела.

„За чистите всичко е чисто, а за осквернените и невярващите няма нищо чисто – на такива и умът, и съвестта са осквернени. Те твърдят, че познават Бога, но с делата си Го отричат. Това са мерзавци и размирници, непригодни за никакво добро дело“ (Тит, 1:15-16)

„Геронтите се избирали от народа. Те трябвало да бъдат измежду най-добрите граждани и да принадлежат към най-благородните родове (Полибий. „Всеобща история“ VI,10).

Начинът на избиране бил прост и можел да доведе до злоупотреба. Кандидатите, в определен по жребий ред, мълчаливо минавали пред народа, който приветствал всекиго с по-силни или по-слаби викове според степента на неговата популярност.
В същото време в близка сграда седяли избрани граждани, които можели да чуват виковете, но не виждали кандидатите и не знаели в какъв ред се явяват пред народа. Те отбелязвали при кой кандидат се чували по-силни приветствени възклицания; и за когото се викало най-силно, той бивал признаван за член на герусията (Плутарх. „Ликург“, 26).

Не можем да не се съгласим с Аристотел, който нарича този начин на избиране детински („Политика“, 1270b 28).“

В.В. Латышев. „Очерк греческих древностей. Государственные и военные древности“. Петербург, 1897 („Алетейа“, 1997; стр. 100)

*

2021

Януари

1 януари, петък (Св. Василий Велики) (IV в.)

Имаме една семейна приятелка, въцърковена жена, която понякога казва:
– Вие двамата трябва да преведете светите отци! От гръцки.
– Как ще преведем светите отци – казваме ние. – За това трябват не двама, а двадесет души, отлично знаещи гръцки, пък и латински. И да работят десет години почти само това. Откъде ще ги вземем? Кой ще им плаща? Не, това са само мечтания…
– Да, трудно е – отвръща тя. – Но трябва.

И наистина, права е. Това за двадесетте души, които да знаят гръцки и латински, и да работят 10 години… няма да го мисля.
Макар че и двама могат – ето как. Единият чете гръцкия текст, като го изговаря на български, а другият записва бързо. Това се прави по 8 часа на ден. И така – 15 години.
Но крайният резултат ще е само за общ поглед и информация, и няма да става за издаване.

Покрай работата по „Гръкоезичната християнска литература през античността“, който върви този семестър в Магистърската програма, ми хрумна следното: ако не може всичко, не може ли поне съдържанието?
Тоест, да се направи описание на голямото издание от XIX в. на Ж.-П. Мин (161 тома – тези, които се прочитат за 15 години, ако няма друга работа). Така хората поне ще узнаят какво пише там.

И си казвам: може да се опита. Така и така, става вече година откакто все ни съветват да си стоим у дома. Е добре, да стоим. Нима у дома не може да се върши полезна работа?
И тъй, ако превеждам съдържанието на един том всеки ден и си почивам в неделя, за 6 месеца ще направя всички. Започвам от днес – от том I.

Ако някой ден забележите, че не съм направил обещаното – напомнете ми!

*

4 януари, понеделник (Събор на 70-те апостоли) (I в.)

[първи работен ден]

Дойде новата година и с нея – нова тирания. Разпростря се по целия свят и сега ще укрепва, 2020 беше само въведение. И тъй като успешното ѝ бъдеще е видно, едни ще се присъединят към нея: защото мислят, че е дошло тяхното време.

А други ще откажат да бъдат нейни служители. Те ще пострадат – всеки толкова, колкото може да понесе. Но най-щастливи ще са онези, на които ще се отнеме всичко.
Защото тогава ще им остане Бог.

А Той е повече от всичко.

*

10 януари (Св. Григорий, еп. Нисийски, IV в.; Св. Теофан Затворник, XIX в.)

[чужди думи в българския]

1. „маскара“ – човек, който не само постоянно носи маска, но принуждава и други, макар да нямат нужда от това
2. „омаскарявам“ – принуждавам някого да носи маска
3. „маскарлък“ – организирана медийна кампания в подкрепа на маскарите (вж. 1)

Пример:
„Тази жена маскари цялата ни кооперация“ (Български тълковен речник, 1976; стр. 420)

Друг пример:
„Пийте, бре маскари!“ (Иван Вазов. „Под игото“ I,1. „Чипев“, 1894; стр. 2)

***

1.
А аз се питам докога ще се позволява хората да умират от други болести или от каквото и да е, различно от това? Да допуснем впрочем, че някой е умрял от нещо различно. Не казвам, че се е случило, но да допуснем, заради разсъждението.
Дали то трябва да се огласява? Решително не, защото така хората ще бъдат въведени в заблуждение относно това, коя е истинската и единствена опасност за здравето и живота им.

Затова министърът трябва да издаде заповед, забраняваща вписването в смъртните актове на каквато и да е друга причина.
Така че ако човекът е починал на легло, да се пише „ковид“. Ако е бил ударен от мълния, да се пише „със съмнения за ковид“ или „при усложнения след ковид“. Или по-добре просто „ковид“, а мълнията да се отбележи като съпътстващ фактор. Или да не се отбелязва.

2.
Чета по вестниците новините от Европа и гледам германската канцлерка как излишно либералничи. Всяко дете да си имало по един приятел за игра.
Ето колко лесно един днешен политик пада в лапите на евтиния популизъм. Излиза, че всяко дете може да излезе на улицата и да си намери приятелче ей-така, на своя глава и общо основание. И да си играе с него.
На тази канцлерка няма ли кой да ѝ каже, че за да бъде човек приятел на друг, първо трябва да стане приятел сам на себе си? Нима случайно императорът Марк е написал книга „Към себе си“? Ясно е, че книгата е била адресирана към най-добрия му приятел. Да се учим от мъдростта на древните.

Затова децата в днешна Германия, както и другаде, трябва първо да седнат в къщи пред огледалото и да се научат да се забавляват сами – в компанията на своето „аз“. И чак когато достигнат хармония и разбирателство с него, тогава да идат да търсят други като тях.
Но това не може да стане бързо. Пък и не те ще решават кога ще излязат. За това трябва да има изпит и да се издава сертификат, като за управление на МПС. Или като диплома за висше образование. И е най-добре детето да е пълнолетно, зряло. Да кажем – 30-годишно.
Тогава вече, със съгласието на родителите и компетентните органи, може да тръгне по улиците да си търси приятели. Първо един. А после, ако всичко върви добре и противоепидемичната обстановка го позволява – и повече.

3
Като гледам световните новини и вълненията на хората, и си казвам: „Пред човечеството стоят два проблема. 1. Ковид. 2. Тръмп.
Или обратното, първо е Тръмп, после Ковид, но това няма да го решава читател като мен, има сериозни медии, те знаят. Но у редовия читател, казвам, се промъква колебание кое е по-голямото зло – от кое да се страхува повече. А това, че не знае кое е по-страшно, създава у него безпокойство. Но не като онова от Ковида, което е полезно и здравословно, защото ще го предпази, а едно друго, неясно и непродуктивно.
Затова трябва да се сложи край на раздвояването и двата проблема да се обединят. Може би то си е така – че реално имаме Един проблем, който по недоразумение или недоглеждане се представя за Два.

И така, предлагам да приемем – може би СЗО трябва да го огласи – че Ковид е създаден от Тръмп. Той го е поръчал. И той го поддържа. Защото не позволява да се изобрети ваксина. И затруднява локдауна. В крайна сметка ще се окаже, че „Тръмп“ и „Ковид“ са били просто две названия за един и същ проблем.
Значи когато американската демокрация победи Тръмп (тя вече го е победила, остава само да се оформят документите), тогава човечеството ще е победило Ковид.
Чрез редовно ваксиниране и безкраен локдаун.
В такъв случай, pro domo sua, у нас нещата също ще си идат на мястото. И всичко ще бъде като след 9-ти септември. Както казваше един мой съученик: „Спокойно, страшно няма. Страшното беше до Девети…“

4.
Спомням си едно място от „Том Сойер“, където той си мислеше дали няма да е лошо за известно време да умре. Не завинаги, но толкова, че всички наоколо да разберат, какъв човек са загубили. И че може би са виновни и отговорни за това.
И си представяше риданията на леля Поли, и как ще страда Беки Татчър… и ще се упреква колко груба е била понякога със него. Ще го погребат тържествено, ще има речи и съучениците ще плачат.
„Том едва не се разциври от умиление.“

Не, не казвам, че положението не е тежко, но не мога да избегна мисълта, че на всеки му се ще да чуе и няколко добри думи за себе си – ако не от все сърце, то поне, както се казва, от приличие.
Та какво пречи, мисля, от време на време да написваме във фб:
„Умрях (починах) от ковид. Моля, изкажете ми най-искрените си съболезнования“.
И всеки да каже най-хубавото, което мисли за особата ни. Че даже и враговете ни да се засрамят.

А впрочем това отново ще припомни на всички, колко опасна е болестта. Ще повиши и изискванията към медиците. Особено ако се вземе предвид за статистиката.
Колкото повече си го мисля, толкова по-разумно ми изглежда.

5.
Работният ден завърши.
По традиция и в съгласие с разума (си) седя в едно заведение, утешавам се с бира и разглеждам новините от деня.
Виждам, че настроението на медиите по света и у нас е повишено.
Мнозина са умрели, и всички от коронавирус. Точно както беше предвидено.
Е, да празнуваме тогава!

А, да добавя. Заведението е пълно, няма нито една свободна маса. С такива хора трудно ще се справиш…

6.
13-ти март т.г. (денят на извънредното положение, ако някой е забравил) ще бъде запомнен като новия „9-ти септември“.
Това е на наш език, но освен нас и други държави към средата на XX в. получиха своя 9-ти септември. Всяка такава дата бива усърдно премисляна, за да се вземе решение – на какво е станала начало.
У нас, по подобие на руския 7-ми ноември, това беше денят на „социалистическата революция“.
А какво имаме сега? Има вероятност този 13-ти март да бъде празнуван или поне запомнен като деня на Великата евро-атлантическа нео-феодална революция.
Защото всяка стъпка към следваща обществено-икономическа формация (строй) би могла след време да се окаже неуспешна. И тогава следва регресия към предишното, с немалки сътресения. Така в края на XX в. социализмът у нас и другаде регресира към капитализъм (+ смяна на геополитическата принадлежност).
Но кой е очаквал, че едва след три десетилетия самият този всемогъщ капитализъм ще регресира към феодализъм? И всичко това пред очите на комунистически Китай?

Защо феодализъм? Тук няма нужда от ясновидство, достатъчно е да се погледне какво става. Затваряне на граници, на градове, на цялото население по домовете му. Прехвърляне на една част от икономическата, обществена и културна работа „онлайн“ и банално премахване на друга. Катастрофално сриване на доходите на… почти всички.
Политическата и финансова прослойка, която именно и провежда революцията, е единна както никога, държи здраво властта и не изглежда притеснена. И няма защо, нещата се развиват според желаното, съпротивата е слаба. Единичните случаи на бунт се задушават лесно (фалшифициране на избори, лъже-статистика относно всичко, пълен медиен монопол).
При буржоазните и социалистическите революции крепостните или свободни селяни биват превръщани в граждани (дори да не искат). При нео-феодалните, чийто прецедент се развива пред очите ни, гражданите се превръщат в крепостни селяни.
С тази несъществена разлика, че вместо на полето ще се трудят пред компютъра.

празнична м

7.
Студентските празници, подобно на абитуриентските балове, са традиция за празнуване – събиране на хора на определена дата, за да отбележат някое събитие и да бъдат заедно.
Празникът е необходимост: защото човек, лишен от обществото на други хора, бързо става нещастен.

Празникът е радостен, когато хората се събират свободно, а не по силата на нечие нареждане. Затова 7-ми ноември, 9-ти септември, 1-ви май и пр. не успяха да станат истински празници; защото бяха само държавни и при това ознаменуваха нечия политическа победа.
Това не се отнася за други, като 24-ти май – които, макар и приети от държавата, не са държавни, а са по-скоро „народни“. Така на 24-ти май нашият народ отбелязва своята независимост (не толкова държавна, колкото друга).
24-ти май е близък до църковните празници – всъщност, той е преплетен с тях, тъй като е ден на св.св. Кирил и Методий. Но макар че те двамата, подобно на много други светители, са велики изповедници на вярата, все пак има и нещо което ги отличава – то е просветителството на цели народи, което е равно на апостолство.

В нашата традиция абитуриентските балове и студентският празник носят духа на 24-ти май, защото по същество те са празници на образованието. И тъй като целта на образованието е съвършенство на душата чрез духа, то те са и духовни празници, макар това рядко да се заявява изрично.

Сега имаме обща забрана на всички празници. Разбира се, това положение не може да издържи дълго, тъй като то противоречи на общностната природа на човека.

Но ревността, с която са атакувани празниците, и то особено църковните, показва, че имаме работа с опит за разклащане на цялата досегашна система и за замяната ѝ с друга. Не бих се учудил, ако скоро ни предложат да празнуваме „ден на борбата с вируса“, „ден на първата ваксина“, „ден на личната маска“ и пр.
Характерно за църковните празници, които са в основата на досегашната система, е, че те са недържавни. Преди християнството в Европа не е било така. Празниците в античния полис са били винаги държавни, тъй като са се определяли с решения на управляващите – независимо дали те са били монарси или граждани, избирани на административни длъжности. Такова е положението и в Рим – като република и като империя.

Промяната идва с християните, които не само че имат свои, различни празници, но и се въздържат да отбелязват тези на държавата (защото на тях се принасят жертви на езическите божества). Поради това тази система е приета в Европа след много векове и тежки сътресения (гонения).
Християнската празнична система обаче не е станала държавна, макар държавата да я е разрешила; защото държавните институции са различни от църковните.
Ето защо църковните празници винаги са имали характер на събирания на независими от държавната власт хора. Това се отнася и за студентския празник, за който стана дума.

Интересно е обаче, че църковно обусловената независимост от държавата в римския диоцез е напреднала по своеобразен начин: тя е станала наддържавна, а не „със“-държавна („συν“- архична) – както е на Изток. С вековете римското християнство е станало „корпоративно“: и така е постигнало не просто независимост от държавата, но дори господстващо положение спрямо нея. Поради това Реформацията, както в по-ранните, така и в по-късните ѝ времена, може да бъде видяна като война на държавите срещу Корпорацията.
Тази война беше водена няколко века с променлив успех, като сега – през 2020-та – изглежда, че едната от страните побеждава „с явно превъзходство“. Иначе не може да се обясни готовността, с която толкова много държави се подчиниха незабавно и едновременно на разпореждането на една недържавна структура (СЗО).

Затова днес, както изглежда, преминаваме към един вид корпоративно управление върху голяма част от света; и моделът на това управление е наследен от този на римската наддържавна религиозна организация.

А всяко наистина различно управление идва със своите празници и с нетърпимостта си към заварените.

https://glasove.com/categories/komentari/news/gaudeamus-igitur-osmi-dekemvri-kato-khristiyanski-praznik?fbclid=IwAR2UXXvMxetiIS_sT0q7eU08pPXe6Zh9cY-aqqeKF_Ik9H7YikpnQbUm8cU

8.
Човек се труди за „осигуряването“ си, което ще рече: да устрои битието си така, че да няма неизпълними потребности. Това трябва да е състояние, в което да няма „недостиг“; а е забелязано, че недостигът се появява с времето.
Това може да се узнае, ако наблюдаваме животните. Те са кротки, когато са сити; но е въпрос на време недостигът да се появи. И тогава природата ги подтиква към движение, за да бъде недостигът им запълнен.
Ако човек беше подобен на животните само с тази разлика, че може да предвижда идването на недостига, тогава той нямаше да се занимава с нищо друго, освен с осигуряването си за един разумно дълъг срок. И като постигне това, би си почивал спокойно, докато срокът се доближи до изтичането си; и тогава пак би се захванал с осигуряване – за следващия период.
Впрочем „естественият“ живот на село, този на земеделеца или пастира, отстрани изглежда така. И някои солидни автори като Хезиод го препоръчват: „труди се за годишната си прехрана, тоест за реколтата, а през зимата и лятото почивай, тъй като тогава времето не е благоприятно за работа“. И така – цял живот.
И все пак самият Хезиод не се е задоволил това, а е съчинявал поеми.
Надеждата да се постигне осигуреност – ако не абсолютна, то периодична – е стремеж за спиране на времето. Тъй като то е причина за „изтичането“ на натрупаните блага и за появата на недостига. Но какъв ще е животът там, където няма време? Тоест – промени? Тук, където сме, такъв живот бързо става непоносим. А защо?
Може би защото при състоянието на осигуреност, когато не е нужно да се прави нищо, започва едно друго „изтичане“, също водещо до недостиг. И това е изтичането на смисъла. Тъй като какво е смисълът? Той е нещо като обосновка на действието. Ако ти не действаш, тогава няма да има и обосновка. Но тогава човек започва да страда, което значи, че той не може без обосновка за действие. Тъй като тя е храна не за тялото, а за душата, а човешката (разумната) душа не може да спре да се движи. Значи ако не се снабдяваме периодично със смисъл, душата започва да гладува и да се оплаква.
Ето затова хората се събират да разговарят. Но и сам да е, човек има потребност да спре и да си каже: „Какво става?“ И да се заеме с размисъл за истината – изобщо, и в точно този момент.
Така той се труди за прехраната на душата си; и когато я нахрани, тя се засища и не го безпокои за известен период от време.

9.
Занимавайки се със словесност в продължение на много години, човек може да стигне до откритието, че истинското слово е подобно на архитектурата.
Това значи, че когато говорим за едно или друго, не бива да говорим как да е, а със знание за това, как създаденото с думи може да е устойчиво, удобно за обитаване и красиво. Тогава всяка реч ще е опит да „устроим“ (като архитекти) словесното пространство така, че човек да може и да иска да го обитава.
Тъй като смисълът не е само обосновка за действие, както сме казвали друг път, а е и съответствие на изреченото с устройството на човешката природа и на цялата природа – на цялото творение. Така мисълта на истинно и красиво казаното е заедно (следва, в съгласие е) „с“ мисълта на Създателя, която преминава през всичко и му придава устойчивост и красота.
Така че целта на истинното говорене е производство на обитаеми словесни места и сгради, където мислите са очертанията, а думите – тухли и всякаква строителна материя.
А множеството слова са постъпателно устройване на целия мислим свят в съгласие с общата и човешката природа – за да може човек да се чувства щастлив, че го обитава.
Поради това то не може да се произвежда без човеколюбие, тъй като е заради щастието и живота на човека – и изобщо, и на всеки поотделно.
Това е чувствал онзи апостол, който е рекъл на Учителя си:
„А къде да идем, Господи? Ти имаш думи за вечен живот“.

10.
Като гледам огромното старание на воюващите срещу човечеството да ни откъснат от доскорошния живот, си мисля, че няма да е неуместно да приемем фактите и да започнем да гледаме на този наш – бивш – живот като на нещо отдавна случило се и със слабо отношение към настоящето.
И това ще ни настрои да подходим към него като към обект за изследване и описание. Каквото е положението сега, такова; но да видим как е било в невъзвратимото минало, на което сами сме били свидетели. Защото рядко се случва един изследовател да е и непосредствен свидетел на онова, което е било достатъчно различно, за да го смятаме за друга историческа епоха.

11.
Човек си мисли, че веднъж може да излъже, а друг път да говори истината, и веднъж да се престори, а друг път да е „себе си“. И така – винаги. И еднакво ще умее да лъже и да бъде истинен.
Но не е така, защото тези неща си противоречат и едното омаломощава другото. Когато човек привиква да лъже и да не е „себе си“ – защото така „се налага“ – той го прави лесно, защото е под натиск. Значи не му е нужно усилие, както когато търси и защитава истината.
Освен това да се лъже е лесно, тъй като отклоненията от вярното са безкрайно много (ако 5х5 не е 25, може да е всичко). Също и ако се отречеш от себе си (това, което трябва да си), може да си всякакъв.
При това положение умът и волята на човек стават пасивни и не действат със собствено усилие, а само се нагласяват според случая.
Но никоя способност или състояние не може да оцелее, ако не се поддържа. Така способността на често лъжещия да намира истината отслабва и увяхва. Защото да посочваш истината само когато тя ти е изгодна, е равно на това, да лъжеш: тъй като в такъв случай тя се оказва една от многото възможности – значи от многото лъжи.
Истината е като светлина и въздух за ума. Ако се откаже от нея, той постепенно престава да вижда мислимите разлики между нещата, задушава се и замира.
И човекът оглупява, макар да не се е родил такъв.

12.
[Богоявление]

Христос бил роден и отгледан в еврейско семейство, което не се отличавало нито с богатство, нито с власт. Йосиф и Мария се грижили за Него с любов и Го възпитавали съгласно законите на Неговия народ. Още тогава забелязали таланта Му да мисли и говори за Бога. Йосиф, когото всички смятали за Негов баща, Му предал занаята си – дърводелие.
Когато станал на 30 години, приел кръщение от пророка Иоан. После три години говорил на хората за Бога, и лекувал телесните и душевните им болести. Какви били те? Треска, парализа, проказа и обладаност от бесове. Лечението на тези болести е било трудно или почти невъзможно за човек.
А словото Му е било такова, че онези, които веднъж били пратени да Го заловят, казали: „Никога човек не е говорил като този Човек.“
Той станал известен сред народа и влиятелните юдеи се разтревожили и започнали да Го клеветят. Когато разбрали, че „нищо не помага“, Го заловили, обвинили в богохулство и издействали смъртна присъда от римската власт. Тя била представлявана от един чиновник, който се боял от вълнения и доноси.
Той потвърдил присъдата и позволил тя да бъде изпълнена. Христос умрял на кръста и бил погребан от близките и учениците Си според обичая.
Това бил живот на съвършен Човек.
А като Бог Той е слязъл от вечността, бил заченат свръхестествено, призовал хората към Себе Си, възкресявал мъртви, възкръснал и се завърнал във вечността.
И във всичко това няма никакво насилие, а само увещание и пример.

13.
– И защо все пак се прави всичко това?
– То се прави от тиранична завист.
– Защо тиранична?
– А какво е тиранинът? По същество, а не според придобивките? Той просто не обича някой да има нещо, което той няма. А това, което той най-много няма, е любима работа и приятели. Платон казва така: „Тиранинът трябва да избира – или да живее сред тълпа негодници, които го мразят, или изобщо да не живее.“ Трябва да се добави, че тези негодници той сам си ги е отгледал и сам им плаща – заради придобивките.
– Но нали не придобивките правят тиранина?
– Така е, те само му се случват. Но липсата на любима работа е нещо тежко, защото тя е липса на свобода. Тъй като какво е тя? Да правиш каквото и както ти се нрави, и то да дава плодове. Добри плодове. Затова тя прилича на еротичната любов, защото и онази е заради плодовете.
– А приятелството?
– То не е за плодове, а заради самото себе си. Тази любов е друга, тя е радост от съществуването на себеподобен. В началото любовта на Адам и Ева е била нееротична – те не са се „познавали“. Но са били приятели. А това тиранинът го няма, и завижда.
– Значи тогава тиранин е бил дяволът?
– И сега е така.

14.
Преди време се срещнах с един бивш съученик във връзка с издаването на някакъв сборник, поговорихме и накрая той ми даде визитната си картичка, на която пишеше: „[…] – художник на своя живот“.
Всеки път като се замисля за това, ми идва на ум изказването на Аристотел за поезията и историята: че поезията е по-сериозна и по-философска от историята, защото се занимава с нещата, каквито би трябвало да бъдат, а тази – само с тези, които действително са били.
И наистина, рядко се среща човек, който да не мисли живота си така, сякаш това трябва да е роман с щастлив край, или поне успешна защита в съда. Това е причината за огромния брой „равносметки“, които всеки прави сам или пред други, и които винаги имат вид на апология. Заключението е: „Справих се, защото… така и така“.
Така че това е единият жанр, който придава форма на биографичната „материя“, а другият е романът.
И все пак собственият живот не е литература, а история с неизвестен край. Тогава как човек сам да съди за него? Как сам да му постави „щастлив завършек“? Пък и не би трябвало, защото тогава всеки би се оправдал.
Затова Есхиловият Прометей казва: „На смъртните отнех да виждат края си.“
Платон припомня за това в „Горгий“: „Първото нещо, което трябва да престане – казал Зевс, – е да знаят деня на смъртта си, както е сега. Така че вече е казано на Прометей да прекрати това.“

„Поетика“ 9 (1451b 5-11); „Прикованият Прометей“, ст. 248 и „Горгий“ 523d. Преводите са на Ал. Ничев и Б. Богданов.

15.
За Цезар няма съмнение, че е бил бисексуален. Но освен това е бил и двуезичен: когато било нужно, говорел и пишел на латински, но в особено важни и критични моменти думите му идвали на гръцки.
Ето как било с прочутото „Жребият е хвърлен“ („Божественият Юлий“, 32; Ив. Попова, 1981) на Рубикон.
В текста на Светоний пише: „ Iacta alea est“. У Плутарх („Помпей“, 60) обаче четем: ἀνερρίφθω κύβος („Да се хвърли зарът!“) [в смисъл „да действаме, пък каквото излезе“].
Много е вероятно Цезар да е цитирал „Флейтистката“ на Менандър. А мястото в комедията звучи така:
„- Ако имаш ум, не се жени! Не оставяй този живот! Аз самият съм женен, затова ти казвам да не се жениш.
– Решено е обаче. Да се хвърли зарът!“
(οὐ γαμεῖς, ἂν νοῦν ἔχῃς, τοῦτον καταλείπων τὸν βίον. γεγάμηκα γὰρ καὐτός· διὰ τοῦτό σοι παραινῶ μὴ γαμεῖν – δεδογμένον τὸ πρᾶγμ’· ἀνερρίφθω κύβος) (Атеней. „Дейпнософисти“ XIII, 8)
Ако това е вярно, значи Цезар е обявил решението да влезе в гражданска война и да промени живота на Рим с думи, които значат „Женя се! (колкото и фатално да изглежда това)“.
Пък и изобщо „Да хвърлим зара“, звучи далеч по-несериозно от величественото „Жребият е хвърлен“, особено като се има предвид и от какъв диалог е заето. Но и двуезичието, и бисексуалността сочат към гъвкав и лек характер, който никога не се отказва от ирония и шеги.

16.
Веднъж се хвали новото – сякаш това, което е тук и сега, е ценно само заради това. По същия начин и старото: то пък е ценно само с това, че не е тук и сега.
Обаче доброто ново – то е старо, което се оказва предназначено точно за тук и сега.

И ето я пак Платоновата мъдрост – не можем да избягаме от мислите на този човек: „Няма голяма полза от книги, които няма кой да ти обясни“.
Защото донесената отнякъде книга е някакво какво да е старо, което чака тълкувател, за да стане добро старо – премислено така, че да е полезно тук и сега. И така ще се окаже и добро ново.
А ето нещо за тълкувателя:
„Всеки книжник, който се е учил за небесното царство, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница старо и ново“ (Мат. 13:52).

17.
Марк Порций Катон Млади (Утически), 95-46 пр. Хр.
Противник на Катилина и Цезар, критик на Помпей и Крас. Републиканец, последователен противник на олигархията и едноличната тирания.
На негово име в САЩ съществува институт, основан през 70-те години на ХХ в. Той е „тинк танк“ (think tank), посветил се на принципите на… четири са, на първо място е „свободата на личността“ (individual liberty).
В него работят учени и анализатори (scholars and analysts), които провеждат „независими, непартийни изследвания по широк спектър обществено-политически въпроси“ (policy issues).

Ако някой учен и анализатор желае да бъде незабавно уволнен от този (или такъв) институт през 2021, е достатъчно да даде интервю (публицистичен диалог) в следния дух:
„Случващото се през последните месеци в САЩ с всеки изминал ден все повече напомня онова, което е ставало в Германия точно преди 88 години, в 1932-1933 г. А т.нар. „щурм на Капитолия“ на 6 януари 2021 все повече придобива характерните черти на подпалването на германския Райхстаг на 27 февруари 1932 г.
Преди да се занимаем със същността и възможните последствия от „щурма на Капитолия“, трябва да отговорим на няколко често задавани в последно време въпроси:
– Кой победи на изборите за президент на САЩ на 3 ноември 2020?
– Неизвестно.
(следва пояснение, както и при следващите отговори)
– Изпълниха ли съдебната и политическата система на САЩ ролята на независим арбитър в определянето на качеството на президентските избори?
– Не.
– Призовавал ли е президентът Тръмп към „окупация на Конгреса“ или какви да е други насилствени действия?
– Не.
– Случи ли се в последно време разрушаване на ключови политически и правови основоположения в САЩ?
– Безусловно, да.
(През последните месеци престана да действа първата поправка в Конституцията на САЩ в частта си за свободата на словото и за свободата на събранията; разгърната е безпрецедентна кампания за отмяна на втората поправка в Конституцията – право за носене на оръжие)
– Кой днес разрушава тези институти?
– Ръководството на Демпартията на САЩ, стремяща се да установи в страната монополното си господство.
– Защо ѝ е на Демпартията да установява монополно господство?
– За осъществяване на нееднократно провъзгласените от Дж. Байдън, К. Харис и BLM програми за радикален социализъм, черен расизъм, зелен тоталитаризъм.“

(Това са избрани места, цялата публикация е на:

https://aillarionov.livejournal.com/1215661.html)

18.
Телевизорът спря да показва други програми освен БНТ 1.
Почакахме десетина дена и като не се оправи сам, решихме да звъним на доставчика. Обади се една госпожица и в продължение на четвърт час ни съветва какво да правим, а ние изпълнихме всичко, но програми не се появиха.
Като го включихме след малко, вече нямаше и БНТ.
Дойде техник, който го огледа и оправи за десет минути.
– Направихме всичко, което ни казаха по телефона, но нищо не стана – рекохме.
– Ами то не става по телефон – отвърна той. – Направили са го, за да ходим по-малко по адреси. И те дават инструкции, а ние след това пак ходим. И така двойна работа. Има неща, които по телефон не стават.
– И ние така мислим – рекохме ние.

19.
Имах преди време един студент – един от най-добрите. Не просто учеше много, но искаше да работи и да разбира тези неща, и не само тях. Накратко, „интересуваше се от всичко“.
Веднъж бяхме седнали в университетското „Яйце“ да си говорим за едно-друго, и той ми поиска някакъв съвет – не по академичен въпрос, а по житейски. А аз никак не обичам да давам такива съвети. Дори няколко пъти да ме попитат, въздържам се.
Но тъй като мълчанието понякога се тълкува като недружелюбност, реших да кажа нещо.
– Преди да направи човек каквото и да е, трябва да помисли, дали след време няма да се срамува от него. Защото някои неща се правят набързо, а после се помнят цял живот – и човек никога не спира да съжалява за тях.
Това беше отдавна, но и сега бих казал същото. Защото се случва да правим неща съмнителни или нечестни, като си казваме: „Животът е пред мен, бъдещето е голямо, а това е дребна работа, пък е и необходимо“.
Но то обикновено не е било необходимо. А животът върви бързо и бъдещето се скъсява, защото миналото го поглъща. А лошите ни дела стоят там и не само че не отиват по-далеч, а сякаш идват все по-близо.

20.
В Платоновите диалози понякога се размишлява за това, може ли човек да учи другите кое е справедливо, ако сам не го знае.
Някои казват: може, защото всеки е чувал какво се говори за справедливостта. Значи всеки знае кое е справедливо, поне що се отнася до първите и главните неща. „Не лъжи, не кради…“ и прочее. Какво прави самият човек, това е друг въпрос, но че знае, знае. Значи преподавател е този, който говори по-умело за неща, които тъй или иначе се знаят.
Отговорът на Сократ е, че не всеки знае кое е справедливо, тъй като мненията, които се носят сред хората, още не са знание. Не стига да си чувал, че нещо е такова – трябва да знаеш „защо“ е такова. Но ето това е, за което мненията не ни осведомяват. „Не лъжи“ сигурно е добър съвет. А защо?
Да знаеш, че нещо е така, значи да възведеш това мнение към някаква причина, за която си сигурен, че е истинна. И не просто ти да си сигурен, но и тя да е истинна, да не може да се опровергае. Това трябва да е нещо, което никой не може да отрече, без да влезе в противоречие със самия себе си.
Примерно: „Хлябът е нещо за ядене“ е мнение. А това, че ти самият го ядеш, и не можеш да минеш без това, и той не ти вреди, показва, че мнението е истина.
Въпросът с лъжата по-мъчен. Кой е този неопровержим факт, от който следва, че да се лъже е лошо? Че лъжата за човешката душа не е такова, каквото е хлябът за тялото, а напротив? Защо тя „не храни“ душата, а напротив – уврежда я?
За да знае това, човек трябва да е като лекар на душата. Трябва не само да е чувал, но и сам да се е убедил, че продължителното лъжене довежда душата до заболяване и смърт. Това става след наблюдаване на множество такива нездравословни действия и на резултата от тях. При това такъв лекар трябва сам да е правдив, защото иначе душата му би била болна и той не би могъл да познава чрез нея. Тя би била негоден инструмент.
Освен това той би трябвало да вярва, че душа съществува (иначе как да я лекува?), и че тя може да се разболее и умре, подобно на тялото. Тогава за него би било естествено да се въздържа от лоши дела – защото е естествено да се боим от смъртта.
Ето такъв човек би знаел кое е справедливо и би могъл да учи и други на него.

Така че Платон е прав. Но не всеки може да разбере това, особено в млада възраст. Затова, макар да е полезно да го четем и като млади, не бива да се учудваме, че някои неща остават неясни. То е, защото сме далеч от неговото знание.

Там се казва и друго – че лошият човек е нещастен. Причината е, че злите дела, които е извършил, остават в душата му като рани, и то нелекувани, тъй като той не отива при лекар на душата, а смята, че всичко му е наред. Обаче душата е изранена, почти умираща и много боли. Това е, защото в нея има съвест, която е нещо като осезание – тя показва, че там не всичко е наред, и го показва с болка.
Тази болка може да е толкова силна, че човек би желал по-скоро да умре, отколкото да я търпи. Но ако това е невъзможно? Ако душата е безсмъртна? И ако след отделянето ѝ от тялото тя отива някъде, където лечение вече няма?
Това за безсмъртието на душите – и лоши и добри – няма доказателство в нашия свят. Но за страданието на сгрешилия има – то е явно и за него, и за други.

21.
Като гледах с удивление как в Атинския университет няма никакви упражнения по хуманитарните предмети, а само лекции – и то като на театър, пред 200 души; и като размишлявах как ще водя упражненията по литература в Софийския, при положение че не ми е ясно какъв разговор може да се води цял час относно някоя книга – не развлекателен, а работен – заключих, че университетското упражнение е нещо по-трудно от лекцията. За да стане, иска всеки път много подготовка, продължителен опит и сигурно знание, каквито аз на 30-годишна възраст нямах.
Впоследствие още повече се убедих, че лекцията е лесен жанр и не много полезен при споделяне на знанието – в случай, че хората имат откъде да прочетат. Ако нямат, има полза, но иначе не. А сега има откъде да се чете. Значи и преподавателят трябва да се съобрази и да не им губи времето с изразително четене на нещо, което те лесно ще намерят в телефона си.
Но когато са в аудиторията лично, тогава ти с присъствието си им предаваш нещо и отвъд текста. При видео и радио-предаванията, които бяха наложени малко насилствено напоследък, го няма и това. Казвам „малко“, защото може да се действа и по-твърдо. Който не чете лекции онлайн, да заминава за Сибир или някой реновиран немски лагер, за каквито вече чуваме оттук-оттам.
Та теле- или аудио- преподаването може да го заобиколим, то няма бъдеще; и не защото властите и угодливците (те са едни и същи) няма да настояват на него, а защото не е никакво преподаване. Но как да работим така, че да постигнем добър текст, който стои на второ място по полезност след добрия разговор?

Оказва се, че е най-добре няколко (15-20) години да работи по интуиция. Целта е да се спечели опит, без който знанието за тези неща е просто невъзможно.
Известно е, че литературата се състои от книги, за които трябва да добие поне някакво впечатление. Тогава предложи на студента да прочете част от една (не цяла поема или роман, това е много); после част от друга, която изглежда подобна на първата; попитай го какво е запомнил от всяка; разкажи му кратко какво знаеш за двете и го попитай по какво си приличат и различават. И след това добави нещо друго, което наподобява вече обсъдените, или поне отдавна е прието да се обсъжда след тях. Но му обясни защо е прието. В резултат на всичко това ще се получат някои сведения и твърдения.
Това вече е добре. А после този процес може да бъде представен и писмено. Може да се получи дебела книга, като „Старогръцката литература“ или нещо кратко, като това представяне на магистърски курс (http://homoviator-bg.net/?p=2377). Но трябва да е извлечено от реален опит – тогава ще има съдържание и смисъл.

А какво е смисълът в науката? Това е, като работиш, да усещаш, че си на пътя към доброто. Ето какво пише в началото на „Никомахова етика“:
„Всяко изкуство и метод, а също действие и намерение изглежда да се стреми към някакво добро; затова и хубаво представиха доброто като онова, към което всичко се стреми. И се вижда разлика в целите; едни от тях са деятелности, а други са и произведения.
Тъй като има много дела, изкуства и науки, и целите стават много: на медицината цел е здравето, на корабостроителството – плавателният съд, на военното изкуство – победата, на икономиката – богатството.
А някои са подчинени на друга способност, както уменията за изработване на юзди и други коннически принадлежности са подчинени на конническото изкуство като цяло; а то, като всяко бойно дело, е подчинено на военното изкуство. Така и други са подчинени на други; и във всички целите на водещите са за предпочитане през целите на подчинените. Защото тези цели се преследват заради онези.“

Тези неща относно курсовете – че е добре първо да се водят без твърда и предварително установена методика, а по интуиция, така че да се стигне до естествен начин на преподаване – се отнасят и до цялостната дейност на учения.
Погрешно е да се прави твърд план: „Сега ще напиша това, ще публикувам там, ще защитя такава дисертация, после още една и пр.“ Или: „Заемам се да пиша тази книга и не правя нищо, докато не я довърша“, или: „Разделям деня на части и работя пет неща паралелно“.
Всичко това са приумици. Всъщност е най-добре да се прави това, което изглежда потребно в момента и за което имаш вдъхновение. Тогава стават истински неща, а не имитации.
Затова поетите знаят, че не могат да направят нищо без Музата. Но има музи и на науките.

22.
Тестовете за интелигентност са дискриминационно изобретение, а разпространяването им е един от многото начини хората да бъдат подигравани и унижавани.
Въпреки това има хора, които специално се упражняват да ги правят, така че да постигнат по-висок резултат и да се окажат по-умни (с повече точки) от другите.
Това е както ако чуеш, че маската не предпазва достатъчно от заразяване и от СЗО са препоръчали още мерки, да си сложиш три една върху друга, а върху тях – и шлем.
И така да си хем по-защитен, хем по-цивилизован.

23.
След много занимания с история тя може да започне да ни се явява в разни образи. И не част от нея, а цялата.
Ето каква би била, ако беше улица – „главна улица“ на световния град.
В началото от едната ѝ страна – пирамида. После дворец (на Дарий), едноетажна къща с градинка (на Епикур), римска баня, където човек може да види Сенека и Тацит (доста мрачни и двамата).
„Света София“ (до обяд без минарета, после – със), арабска болница с главен лекар Авицена, банка „Медичи“ (добре охранявана), военното училище на Наполеон, редакцията на „Нов Рейнски вестник“, откъдето Маркс не излиза никога.
„Свети Стефан“, където са гробовете на нашите архиереи, но и те самите, и служат всекидневно въпреки фанариотския тормоз.
Множество магазини, ресторантчета, улични певци и музиканти (и не какви да е).
От единия си край улицата се затваря от океана и на брега е разположена британска корабостроителница. От другия се вижда планина, подобна на Хималаите, а около пътя натам е пълно с колиби на отшелници – египетски, тибетски, всякакви.
След залез слънце небето е толкова чисто, че се виждат всички планети и съзвездия, та дори и най-незапознатият с астрономията да научи имената и денонощния им ход.
Минувачите са известни и неизвестни, но с всеки може да се поговори и да се научи откъде е и „откога е“. Някои са необщителни (като Питагор, който иска първо да го слушат, а после да говорят с него), но това не учудва никого.
По такава улица бих се разхождал всеки ден след работа и няма да ми омръзне никога.

Като казвам, че разходката по „главната улица“ на световния град е само един от образите на историята, знам какво имам предвид.
В „Одисея“ XI историята се явява като „царството на сенките“. Това се повтаря при Вергилий, където Сибила въвежда Еней в същото царство и там той вижда не само миналото, но и бъдещето.
Данте се спуска в ада и после се изкачва в рая със същата цел – да премисли историята.
Сократ в „Апологията“ казва, че ако смъртта дава такава възможност (да говори с великите хора от миналото), той би желал „много пъти да умре“.
А Платон цял живот си спомня събеседниците на Сократ.
Авторите на исторически романи или драми ги пишат по същата причина. Но и добрите историци, като се започне с Херодот.
Илюстратори като Доре я събират в своите рисунки, а иконописците – когато украсяват храмове.
За човек, който цял живот е чел книги за миналото, ще е истинска беда да гледа на тези неща просто като на думи и „информация“. Неговата работа ще остане безсмислена, ако не се разбере като опит да се събере целия живот на едно място и така да се победи времето.

24.
Човекът е ограничен във времето, а може би има неща, които не са; и това положение поставя въпрос, който е причина за всички по-сериозни размисли.
Защото е смешно да се занимаваш с устройване на всекидневие, което несъмнено ще пропадне. То е като да пълниш бъчви без дъно (има такова наказание в митологията).
Въпросът е толкова неизбежен, че ако не получи отговор, ще причини душевно разстройство – индивидуално или колективно. Ние го видяхме: светът, който се занимаваше главно с устройването на всекидневието си, тъй че нещата да са „в ред“ и сигурни в бъдеще (и се гордееше, че постъпва така), катастрофира психически.
Това безумно поведение доведе и до много престъпления – и срещу отделни хора, и масови – като причината за катастрофата е и наличието на вина: извършени са престъпления без смисъл.
Така че се оказва, че човекът няма по-важна задача от това, да мисли за изтичащото време и обхваналата го вечност. А що се отнася до нещата, намиращи се „в“ това време, на тях да им обръща толкова внимание, колкото е нужно, за да не причинява зло.
Затова веднъж е казано, най-приятелски: „Ти за много неща се грижиш и безпокоиш, а едно е потребно. Мария избра добрия дял, който няма да ѝ се отнеме.“

25.
Толкова пъти съм се заричал да не чета вестници и тъкмо си мисля, че съм взел окончателното решение, изведнъж попадам на някоя новина, която си струва да се знае. И се разколебавам.
Ето да кажем днес. Отварям един сайт и прочитам, че известният антихристиянин Мерилин Менсън бил обвинен от някакви актриси, че ги притеснявал сексуално. Било отдавна, но за някои работи напоследък давност няма.
И си казвам: „И това ли дочакахме?“
И какво, интересно, трябвало да се очаква от човека? Нали е сатанист („почетен свещеник в църквата на сатаната“, и не отскоро)? При това нито им е отрязал главите, нито ги е пекъл на бавен огън, нито им е забивал пирони в стъпалата.
Или смятат, че не подобава на човек като него да се занимава с жени? Но тогава трябва да го поучават, а не да го обвиняват. „Покланяй се“, значи, „на сатаната, щом ти харесва, но с дамите бъди коректен. Бъди порядъчен.“
Или не искат да го съдят и назидават, а само да кажат, че са поразени от пълната му липса на морал. Те си го представяли по съвсем друг начин. Сега остава да го упрекнат в хомосексуализъм, педофилия, трансфобия и че е агент на руснаците. И си е продал душата на дявола.
Какво да отговори, освен: „Да, точно на дявола съм си продал душата, вие сега ли го научихте? Нали цял живот това ви разказвам? И пари направих, и естаблишмънта ме хвалeше, и цял свят ме аплодираше, и вие ме уважавахте, а сега кое не ви харесва? Или мислите, че само се преструвам на сатанист? По този повод ви казвам, че никога не съм се преструвал и никого не съм лъгал на тази тема, а наистина съм сатанист и ако одобрявате това, трябва да одобрявате и всичко останало, което следва от него…“
Така че продължавам да чета вестници.

26.
От една година умувам върху символа на Новия ред – маската, и чак сега разбирам защо тя е толкова важна в днешно време: толкова, че и да не остане нито един неимунизиран жив организъм на земята, правителствата пак ще продължават да настояват на нея.
Работата е в това, че маската закрива поне половината лице и по този начин намалява видимите различия между хората. Половината – сега, но с усъвършенстването на мерките лицето ще се закрива все повече и повече, докато накрая всички тръгнат с чували на главите.
И защо това?
Защото в сърцевината на всяка революционна идеология стоят две начала:
1. Пълно равенство. Хората трябва да се уеднаквят (защото така всички ще станат братя и животът им ще е справедлив). Значи трябва да се премахнат колкото се може повече разлики – да речем, разликата между мъжа и жената. Всеки знае какви усилия се хвърлиха през последните десетилетия в тази насока.
2. Има врагове на човечеството, които трябва да бъдат премахнати (да отмрат). Кои са те? В зависимост от епохата: евреи, аристократи, комунисти, клирици/набожни, капиталисти/буржоа. В последно време – бели мъже и жени (супремасисти) и противници на „мерките“ (ковид-убийци).
Та ето ползите от маската (в скоро време – чувал за глава):
1. Не позволява да разбереш този пред тебе какъв е и какво е.
2. Разкрива враговете на човечеството – това са тези, които не я слагат, или я слагат неохотно, или неправилно, или не точния модел и т.н., и т.н.

27.
„Събуждам се сутрин и знам, че ми предстои да срещна любопитни, нагли, невежи, коварни и завистливи хора.
И какво от това? Може ли това да е причина да се гневя, да се чувствам нещастен? Те са такива, защото не правят разлика между добро и зло. И все пак са мои братя, защото са хора като мен. И те се състоят от тяло, дихание и водещо начало. А това, че са затъмнили водещото си начало, че са заглушили вътрешния си бог, който им е даден, за да ги напътства – нима това не ги е направило нещастни? Не би ли трябвало да им съчувствам, вместо да се гневя?
И нима е възможно на този свят да няма безсрамни хора? Не е възможно. Те също са част от общия ред на вселената. Тогава от какво да се възмущавам?
Но човек трябва да се замисли кой е, да се погледне като част от това величествено и великолепно цяло – вселената, да се събере в себе си, да отграничи желанията, представите и мненията от висшата си част, която е разумът и да го съхрани чист, неомърсен от всички тях. От какво да се боим и за какво да съжаляваме? Александър Македонски и неговият мулетар са се превърнали в едно и също след смъртта си.
Обърни се назад във времето и се запитай къде са онези, които са били смятани за велики? Къде е Август с всички негови синове, внуци, приятели, войска, прислуга? Къде са Цезар и Помпей, които унищожиха десетки градове и убиха с меч стотици хиляди войници, преди самите те да умрат?
А нима те са разбирали по-добре причините за нещата от Диоген, Хераклит, Сократ? И какво от това, че някой е бил прочут философ? Хераклит умря от водянка, намазан целия с говежда тор. Демокрит умря от въшки, Сократ – от друг вид въшки.
Известността изчезва със смъртта на хората, които ни познават. А дори мълвата за делата ни да се запази по-дълго, накрая тя неизбежно се разсейва и изчезва. Но дори да се запази вечно, какво отношение има това към нас? Когато тялото бъде погребано, то се смесва със земята и с телата, които тя вече е поела. По същия начин е и душата, която отлита някъде във въздуха: тя може би се запазва известно време, но след това се смесва с други души и става неразличима от тях; и от тази смес се образуват нови души, които на свой ред влизат в тела. А водещото начало се присъединява към висшия разум.
Всичко това са промени. И какво лошо има в тях, ако са нужни за възобновяването на природата, за запазването на цялото? Хераклит е казал: „Смъртта на земята е водата, на водата – въздухът, на въздуха – огънят“. И все пак четирите елемента са вечни, или е вечно онова, в което всички те се разтварят. И какво от това, че Хераклит цял живот мислеше как всичко се завръща в огъня? Нима и той не умря като всички?
Ако се върнем във времето на Веспасиан, ще видим хора, заети с всякакви дела, грижи и развлечения – покупки, дребни ежби, интриги, договори, зрелища, съдебни спорове, бракове, ухажвания, съперничества. Всички тях вече ги няма. Ако се върнем във времето на Траян – пак същото. Така ще бъде и с нас.
Не бива да се държим така, сякаш ще живеем хиляда години. Да не забравяме, че с времето отслабва не само тялото, но и способността за разбиране; може да се окаже, че преди смъртта си вече сме станали негодни да изпълняваме онова, за което боговете са ни предопределили.
Ние сме тук за кратко и за да изпълним някаква роля: един играе военачалник, друг – търговец, трети – философ, четвърти – роб. Важно е всеки да играе ролята си добре. Защото така ще участва в поддържането на града, където се е родил или където случаят го е изпратил, а и също на големия град, чийто цар е Зевс.
Затова изпълнявай възложеното ти от блажените богове и смятай, че то е предостатъчно за щастието ти. Животът е впряг, на който си се качил, за да попътуваш малко. Пътувал си, дошло е време да слезеш – слез от него ведър, спокоен, без да се гневиш, без да съжаляваш за нищо…“

По Марк Аврелий, „Към себе си“.
„НК“, 1986.

28.
Много ми се иска да обясня на студентите защо трябва да внимават с т.нар. „специализация“. Но това вероятно не може да се обясни, а най-многото, което се постига, е да накараш човека да ти повярва и да внимава. А как ще се справи – това зависи изцяло от него. Всъщност става дума за стратегия на живеене.
Защото отдавна се внушава, че „в науката“ ти трябва да се устроиш някъде, да си запазиш „периметър“ (измерена обиколка) и да обявиш: „Тук съм аз и не пускам никой друг“. И се предполага, че когато всички направят така, ще съжителстват в мир и добросъседство. Ще се хвалят един друг и никой никого няма да притеснява.
Разбира се, мирното съвместно съществуване е непостижимо по най-общи човешки причини. Но освен това, ако човек приеме това поведение, той се осъжда на безсмислено съществуване в някоя институция под предлог, че прави наука и я преподава, а в действителност просто „представлява“ разни названия и само декларира, че „работи“, а всъщност просто охранява това, което си е запазил, като неизбежно се съюзява с други такива охраняващи, на които науката им изглежда по същия начин.
Грешката на специализиращия, дори той да има най-безкористни намерения, е в това, че се надява да постигне съвършено знание „в“ областта, която си е избрал, и като го постигне – да спре. И да бъде щастлив със своето съвършенство (и произтичащата от него сигурност).
Често се случва знанието да се смесва с информираността (осведомеността), но съвършена осведоменост също не е възможна за нищо. При това научният продукт (статия/книга с библиография, индекси и прочие) не носи никакво удовлетворение, освен ако не е спомен за истинско проучване, направено от любопитство.
Но как човек може да бъде любопитен само до един момент, а след това да спре? В един момент човек разбира, че не иска да е „специалист“, тъй като това е само дума и тя не носи никаква радост – нито интелектуална, нито друга, – а иска да напредва. Което значи – да живее.
И да напредва към какво? Към най-многото, което може да се узнае за един живот. Обаче ето проблем – никой не знае колко ще живее. И така изниква въпросът, който трябва непрестанно да се решава, и той е: кое е най-многото, което мога да узная и как да вървя към него до края на живота си?
Защото с изчезването на любопитството, което тласка душата към познание, тя започва да се задъхва, да съхне и да боледува.

29.
Някъде се задава въпрос (сякаш покрай другото):
– Защо латинският е умрял, а гръцкият се е запазил (като естествен, роден)?
Ето защо:
Латинският е бил наложен на множество етноси, но не на тях самите, а само на техния елит. Той не е останал език на никой народ, тъй като е бил предназначаван за друго – и не от „съдбата“, а от хора, чрез институция. Той и сега е такъв – елитарен.
Гръцкият не е станал такъв, защото е срещнал съпротива, каквато латинският не е имал. Може би защото и античният, и християнският Изток е по-голям и по-сложен от Запада. Затова и се е оказало невъзможно един език да постигне върховенство над всички така, че да стане език на елита.
Ето защо гръцкият е оцелял като език на един отделно взет народ.

30.
И тъй, маските служат едновременно за скриване и откриване – скриване на лицето и откриване на врага (това е този, който не си крие лицето).
А за какво служи „дистанцирането“? Не става дума за метри и сантиметри, а за това, че се премахват местата за реални срещи – ресторанти, кафета, училища/университети, спортни зали и т.н.
Няма спор, че прехвърлянето на цялото общуване в интернет („онлайнизирането“ на живота) съществено улеснява наблюдението върху него. Така че цел изглежда да е контролът: властта да знае всичко чрез пряко наблюдение, което е същевременно и запис, и така да си спести посредничеството на внедрените си хора (доносници от всякакъв вид).
Но придобиването на все повече власт не е само от пресметливост („ще укрепвам властта, за да съм добре и в безопасност“). То е също така – и дори повече – емоция и страст. И ако разделянето на хората е, от една страна, заради наблюдението и осуетяването на заговори, от друга то носи и непосредствено удовлетворение. И то е в това, че управляваните стават самотни – също като управляващите.
Защото едно от големите нещастия на тиранина, както е забелязано в „Държавата“, е неговата самота. Затова той завижда на своите поданици – тъй като те, които нямат нито охрана (полиция, армия), нито богатство, нито възможност да се разпореждат със съдбата на другите, все пак са много по-щастливи от него. Едната причина е, че не са извършили престъпленията, които е извършил той; а втората – че не са сами, а имат близки и приятели.
Така че едното желание на създателите на днешния режим е да направят хората самотни. А другото – да ги направят престъпници. Тогава разликата между тях и властващите ще бъде само във властта и парите, и следователно ще е изцяло в полза на последните.

31.
Човек има разни мисли – било словесни, било други – но се въздържа да изкаже повечето от тях. Неизказаните мисли не се „раждат“, и поради това не могат да растат, нито да причиняват други. Те остават едни и същи (неродени). Поради вътрешната им очевидност човек престава да ги изговаря наум, а се задоволява с безсловесно „отношение“ към нещата, което тези мисли са искали да пояснят.
А отношението бива най-вече два вида – враждебно и любовно. И двете искат ословесяване или някакво друго, но все пак външно изразяване.
При интелектуално и творчески настроените хора тези изяснявания на враждебност и любов не се насочват персонално към някого, макар да се случва да се задвижат от образа му (любимата, явяваща се като Муза или личният враг като демон). Но те размишляват първо за любовта и омразата, а после – за светоустройството, в което тези чувства се движат; и така се откъсват от непремислените лични отношения, които изхабяват и обезсилват душата.
А за да стане това, е нужно мислите да се изразяват.
Изразената мисъл вече е изведена от ума, станала е външна и с това по-видима за мислещия. Ползата е не толкова в споделянето ѝ с други (мнозина ли ще разберат?), а в това, че дава място за следваща, която ще е и подобна, и различна от нея.
И така те се събират и съединяват във времето, за да създадат накрая сграда, която ще стане част от вечния град – градът на мислите.

32.
Около Сократ има една загадъчна история, отнасяща се до музиката. През целия си живот той никога не се бил занимавал с μουσική (това е название и за музика, и за поезия и за художествена литература). Но след като го осъдили на смърт и екзекуцията се отложила с един месец, си спомнил, че вече неведнъж бил сънувал един и същ сън: чувал глас, който му казвал: „Сократе, прави музика!“.
Той все мислел, че е достатъчно това, че философства – защото смятал, че философията е най-висшата μουσική. Но сънят не го оставял на мира.
Затова, няколко дни преди смъртта си се заел и написал химн към Аполон; и разказал няколко Езопови басни в стихове.
„Поетът“, казал си, „трябва да прави разкази, а не разсъждения. Но аз не съм разказвач (μυθολογικός)“.
Затова решил да използва готови разкази и преработил прозаичните басни на Езоп в стихове. И така изпълнил искането на божеството.
А защо толкова дълго се въздържал да прави разкази, поезия и музика? Защото нямал такава дарба? Или може би просто отлагал, защото искал да остави най-хубавото за най-накрая.

33.
Сократ е избягвал митовете (разказите), защото те имат един недостатък, който с времето натежава и тази тежест се усеща по-ясно от хората, които имат по-силна воля за живот – значи, за непреходност.
Недостатъкът на мита е в следното. Той е забавен, приятен за слушане. Освен това трогва, раздвижва душата, „изчиства я“ (това е катарсисът); и, общо казано, ѝ действа като музика.
Той разказва за обич и война, раждане и смърт. Но ако не бъде закрепен, така че да остане винаги един и същ (Платон е препоръчвал въвеждането на „основни митове“), тогава по неговия пример се появяват и други, и така възниква цяла вселена от митове.
В един момент човек се изморява от тях и особено от това, че всеки свършва, а разказването няма край и всичко е възможно. Многото митове създават усещането, че нищо не е устойчиво, а всичко възниква и изчезва.
Тогава се появява въпросът: „А кое е съществуващото (битието)“, което нито възниква, нито изчезва? И с него идва краят на мита като единствен начин да се мисли за нещата, и се появява „логос“-ът. Митът е разказвал единствено за възниквания и изчезвания, а логосът говори за устойчивото.
Затова Сократ е избягвал митовете и се е занимавал само с „логоси“ – защото се е питал за битието.

Още преди него някои са предположили, че „несъществуващо“ няма. Нещата се случват, защото ги задвижва и подрежда Умът, или някои върховни двигатели като Обичта и Раздорът; а това, „от“ което нещата стават, са елементите, които не изчезват. От „останалото“ пък нищо не съществува (не е реално). Така че ако някой запита: „Кое съществува?“, отговорът е „Умът/двигателите“ и елементите.
Впоследствие някои допуснали, че и в онези „средни“ неща, които възникват „от“ елементите има нещо съществуващо. И стигнали до извода, че това са формите/видове, образувани от числа. Числото е вечно и то е причина за кое да е устройство/подредба. То подрежда, бидейки число „на нещо“ – значи, на съотношение от елементи.
В такъв случай ще се окаже, че елементите не са числа, а нещо, което се дели и умножава според числа. Но тогава какво са те? Сякаш по необходимост се върви към предположението, че елементите не са много, а само едно – „материя“, от която и от числата възниква всичко. Самите числа пък са нещо просто, уникално: сами по себе си те не са количество (защото не са „от“ нещо), а са форма, която може да бъде наложена върху безформеното, да го устрои, и едва тогава да говорим за количество.
Значи съществуващото са числата? Но те са неподвижни. Коя е причината за движението?
Да се признае движението е важно, защото тогава ще се окаже, че движещите се (възникващи, изчезващи и изменящи се неща) все пак някак съществуват. В такъв случай няма да се мине без старите предположения за двигатели и Ум.
Затова Платон въвежда понякога „Творец“ (Демиург), „Добро“ (Благо) или Ерос. Аристотел го следва, като говори за единствено неподвижно движещо, което привлича към себе си „еротически“.

А подвижните и изменчиви неща съществуват, и те са в Ума. Някои ще добавят, че те не са „фантазми“ на Ума, а са живи, и то най-живи, когато са у Него. Тъй като Той, като Слово (Логос) е самият Живот.

34.
Всяко безумно нападение срещу свободата се явява на сцената със свирепи закани и заплахи.
Но то не може да направи повече от това, да плаши слабите и неразумните; и с времето неизбежно изнемогва и се изтощава поради липсата на разум.
Така че най-благоразумния отговор на заплахите му е да се отдръпнем на прилично разстояние и да изгледаме смирено сцената на естественото му и глупаво падение.

35.
– Добре, а каква все пак е разликата между „фабула“ и „сюжет“? Защото Вие казвате едно, а Ваши колеги – нещо по-различно.
– Няма нищо лошо в това, думите се употребяват по различен начин, даже е необходимо. Разбира се, в диалога това трябва да се избегне, защото би попречило на хората да се разберат. Но всеки, който се занимава с тези неща философски, а не имитативно, си служи с думите така, че да му вършат работа на него, да послужат на неговия начин на мислене.
Аз наричам „сюжет“ нещо съвсем общо, а към фабулите той се отнася като род към видове. Или: като подлежащо (материя) към нещо оформено.
Примерно, какъв е сюжетът на Троянската война (на легендата за нея)? Някакви военни вождове се съюзяват против един град, организират поход и след дълга обсада го превземат. И после се разпръсват, всеки се завръща с плячката.
Това е всичко, върху което са работили епиците от цикъла, като се започне с Омир. Но фабулите могат да бъдат много – тази от „Одисея“ е само една. Но дори завръщането на Одисей може да се разкаже по безброй начини. Това вече са индивидуалните разкази. И те са създадени с почерка на разказвача, а не са нещо „въобще по въпроса“. Затова смятаме, че „Одисея“ е имала автор, а не е сборник, съставен от някаква комисия по държавна поръчка.
Затова и Аристотел казва че „mythos“-ът, което ние превеждаме с „фабула“, е най-мъчното нещо за писателя. Ако ставаше дума за сюжет, не би имало нищо трудно, защото сюжетите се знаят от всички. Но ако си решил да съставиш реален разказ, който да бъде слушан, вече се нуждаеш от фабула, а тя е творческа задача. Затова Сократ казва: „Не съм μυθολογικός“ – в смисъл, не ги умея тези неща. Значи не всеки може, дори да е много умен.
Аристотел не употребява никъде в „Поетиката“ думата „hypokeimenon“ (подлежащо) или производните й, освен в един случай (гл. 11), когато казва, че трагедията като подражание „подлежи“ на съжалението и страха (eleos kai phobos). Значи – това са преживяванията, които оформят възприемането на представеното като трагедия.
А hypokeimenon е дума, която ни интересува, защото „субект“ е нейният превод на латински, а пък „сюжет“ е просто френската форма на същата дума.
Така че сюжетът е онази предпоставена скица на действието, на която предстои да се обработи, за да се превърне във фабула.

– А коя е възникнала първа – трагедията или комедията?
– Трагедията и комедията – като общи естетически форми, а не само като видове драма – винаги вървят заедно. Човек не може да бъде само сериозен, той се нуждае и от смях.
Аристотел казва, че началата на трагедията се знаят по-добре, отколкото тези на комедията, защото на тази последната ѝ обръщали по-малко внимание – понеже е несериозен вид.
Но с това той не казва, че комедията е по-късна. Даже и при един отделен автор, ако той не е станал специалист (занаятчия) по нещо, а е истински творец, като Омир, се срещат и двете. Омир има и сериозни, трагически произведения, като „Илиада“, и комически: като „Мишките и жабите“, която пародира „Илиада“, и като „Маргит“, в която се разказвало за някакъв неоправен и глупав човек. Така че тя може да е била пародия на „Одисея“.
Но по същество – за което пак може да послужи примерът на Омир – сериозният вид предхожда комическия. Защото пародията е пародия на нещо, тя няма стойност сама за себе си, а смехът идва от това, че произведението си дава вид да е сериозно, но не е. Това е и източникът на смешното въобще – някой претендира за нещо, но се проваля (не фатално, а временно).
Но и извън литературата/изкуствата сериозното предхожда комичното. Защото човек е натоварен със заниманието с необходими неща, и то не може да не е е сериозно – а следователно и обсъждането им.
Сериозното е първо, защото се налага от практиката. Комичното обаче не е необходимо по този начин, а е за развлечение: когато практическите неща за момента са решени и човек се нуждае от почивка. То е оттегляне от сериозността и е по пътя към свободния размисъл (теорията).

Никоя добра книга не може да се напише бавно. Създаването ѝ не е „работа“, а нещо като изпълнение на заповед, дадена от някого, комуто желаем да се харесаме повече, отколкото на всеки друг.
Така че книгата, ако е нещо „едно“, се пише за между един месец и половин година, в зависимост от дължината. След това тя вече не може да се „поправи“. Това, което се поправя, е записът ѝ. Колкото до издаването и прочитането, те могат да се забавят много или да не се случат никога.
Така че Омир е съчинил „Илиада“ и „Одисея“ бързо (нищо не пречи да ги е помнел наизуст). А техният запис и особено поправянето на записаното са продължили много векове.

36.
Влизам в едно магазинче да купя нещо за пиене, а продавачката едва се откъсва от телевизора, защото там върви филм (нов и наше производство).
Героите са в болница и се вълнуват, че на персонала не му достигат маските и ръкавиците. Но ще се звъни на доставчика, ще се действа да бъде притиснат и да изпрати необходимото количество. Надежда има.
Така преди половин век нашите предци са гледали филми за недостига на мотики в ТКЗС-то. И изходът пак е бил щастлив, защото този вид реализъм е несъвместим с трагичното.

Вървя по улицата и разглеждам разнообразието на табелките, указващи как може и не може да се влиза в магазин. На един пише: „В магазина не се допускат клиенти без маска“.
А не-клиенти?
Как ли е избрана думата „клиент“? Съгласен съм, че „хора без маски“ звучи грубо. При това може да значи, че хора не, но животни без маски са добре дошли. Прасе без маска да, но Вас – не…
От друга страна, подлогът „клиент“ може да се заобиколи с „Влизай с маска“ или „Моля, сложете си маската“, но едното изглежда заповедническо, а другото – малко глуповато.
А защо не „лица без маски“? Най-напред, защото звучи като възражение срещу лицето, представляващо личността. Нямаш право да имаш лице… поне в този магазин – не. Другаде си бъди личност с всичките си добродетели и уникалност, но при нас недей.
После, „лице“ е дума не само за „личност“, но и за част от тялото. Ако лице без маска не се допуска, това отнася ли се за крак или ръка? Защото ако крайници се допускат, това много би улеснило пазаруването: ако с единия крак си в магазина, значи вече си в него, и тогава какво пречи да поръчаш, за каквото си дошъл?
Така че след като „хора/човеци/лица“ и „ей, ти“ са отхвърлени, останало е да се пише „клиент“: компромис, избран поради липса на по-подходяща дума.

37.
Производители на нефт разговарят с багериста, който се опитва да освободи носа на танкера, запушил Суецкия канал.
– За колко време можеш да свършиш тази работа?
– За един ден мога.
– А за пет дни?
– Ако се постарая, мога.
– А за десет?
– Шефе, поставяш много тежки задачи…

(разказано от М. Хазин)

[академизъм 2021]

– И защо докторантите трябва да учат неща, които нямат отношение към дисертацията им? Това не е нормално.
– Говорите все едно, че идвате от друга планета. И не от Слънчевата система. Защото в Слънчевата система вече доста нашироко се мотаят ракети, спътници, сонди и други носители на всякакви глупости, произведени на планетата Земя…

38.
Човек обикновено си мисли, че не може да промени миналото си; и ако е правил нещо добро или лошо, то си стои там. Ако е било добро, ще си остане такова независимо от делата ни впоследствие, както и лошото.
Но не е така. Защото сегашните ни дела придават допълнителен смисъл на онова, което сме правили преди – и така го изменят. Тъй като човешкият живот не е друго освен постоянно натрупване на смисъл, от който най-сетне се получава нещо завършено.
А кога ще бъде завършено не знаем, и затова не знаем как най-сетне ще изглежда всичко това, което всекидневно строим.

39. (26 март, 2022)
Отиде си „ковидът“ (някой спомня ли си?) заедно със затварянията, маските и многото жертви на отказ на лечение, фалшиво лечение и инжекции с неизвестно съдържание.
Другото ще се възстанови.
Онези, които лъжеха умишлено и „за всеки случай“, ще се спотайват и ще пресмятат придобитото.
За тях е казано: „безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане? Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога“ (Лука, 12:20-21).

*

288

Арист 5-12 дек БНТ 4

Лекции по старогръцка литература 2020/2021

Лекции по време на криза

Преподаването ми на литература през 90-те вървеше колебливо и доста разхвърляно. От една страна, защото се занимавах с други неща: писане на дисертация, превеждане на Аристотел, занятия по езици, включително и новогръцки. От друга страна, водех само упражненията. Това значеше, че не мога да съм отговорен за „идеята“ на предложеното знание; пък и ми беше рано да предлагам такава идея, тъй като това не можеше да стане с толкова малък опит.
Но от около 2000-та нататък Богдан Богданов ми остави лекционния си курс за студентите в Новогръцка филология и по този начин ми даде възможност сам да строя това изображение на словесното наследство, което ученият предлага на онези, които го слушат.
Около 10 години по-късно, през есента на 2011, прочетох в тази зала доклад, наречен „Историите на старогръцката литература в България“, където разказах какво е направено в тази насока на български език; а и не само. И след като представих делата на предшествениците си, благоразумно споделих, че все още нямам личен принос за това знание. А тогава започваше третата година, в която се занимавах и със студентите от класическа филология; и десетата, в която работех с магистрантите по антична култура и литература. Всичко това значеше, че от мен вече се очаква да знам що е „старогръцка литература“ и как представянето и отчасти придобиването на това знание ще протича в един повтарящ се период от време – което именно са и академичните години.

За да стане това, не стигаше да съм осведомен за направеното преди мен, но беше нужно да знам въпросите относно това знание, които са били решавани, и които трябваше и аз да решавам на своя отговорност. Ето някои от тях.
– какво да се прави с предполагаемата предомирова поезия. Въпросите, отнасящи се до Орфей и орфизма винаги са били обсъждани у нас, но не като част от историята на литературата, а по-скоро като митологично наследство – гръцко или друго. Затова с тях се занимаваха от културологична и по-специално от „тракологическа“ гледна точка.
– какво да се мисли за митологията изобщо. Когато бях гимназист, студент и асистент, за нея се говореше като за форма на мислене, съответстваща на първобитната обществено-икономическа формация. Наред с това се правеха опити за „археология“ на митовете, чрез разделянето им на по-ранни (с тератоморфични персонажи, източник на магически енергии) и по-усъвършенствани – като героическите.
– доколко да се обсъждат литературните качества на Омировия епос, тоест доколко да се подхожда към него от литературно-естетическа гледна точка (а не само от филологическа).
– какво да се прави с лириката. Трудността при нея идва от големия брой автори, разнообразието на жанровете, лошото съхранение на текстовете, пък и голямата зависимост от преводите.
– как да представят различията между тримата трагици – всеки от тях е влиятелен, но по своему.
– дали в основния курс да се включват Новата комедия и романът. Това е въпрос, отнасящ се до спецификата на класическата полисна литература – дали тези жанрове не са нещо външно за нея.
– до каква степен и как да се говори за „прозаическите“ видове – историография, ораторство и философия. Ако прозата е по-малко литература в сравнение с поезията, не би ли трябвало и вниманието към нея да е по-малко? Отговорът ще зависи от общото понятие за литература. Всъщност не малко от древните епици правят по същество прозаични текстове, като „Дела и дни“ на Хезиод.
– в същата посока е и въпросът за науките. От класическата епоха са запазени природонаучни текстове, примерно медицински. Какво да се казва за тях, и редно ли е да не се казва нищо?

По-нататък:
– как да се пристъпва към елинистическата и гръкоримската епоха, където текстовете стават все повече, а преводите – все по-малко? Докъде стига времето, в което още съществува старогръцка литература и как да се обясни, че по-късните произведения се представят по-слабо от по-ранните?
– какво да се прави с неелинската гръкоезична литература (християнска, юдейска, а и друга)? Ако тя не е старогръцка, в какъв смисъл казваме това? Ако допуснем, че и за нея може да се говори, докъде във времето да се разпростираме (основателите на старогръцкото литературознание не са се колебали да стигнат до средата на XV в.)

Всичко това са въпроси, зависещи от идеята ни за това словесно наследство. Но има и други, чисто методически. Най-напред, въпросът за разговора: доколко, как и за какво ще се разговаря със слушателите на курса?
И също: това, което предлагаме дали е знание повече за факти; или за основанията ни да приемаме тези факти; или за литературни явления и отношението между тях.

Това бяха въпросите, които ме занимаваха в продължение на двадесетина години преди да изработя едно общо въведение към предмета, което беше завършено през 2019-та и наречено „Старогръцката литература“. Създаването на тази книга беше опит да се обяви, че за предаването на това знание е необходим разговор; а също и че не е все едно какви са участниците в този разговор. Както се вижда и от казаното във „Федър“, не всяко знание може да бъде предложено всекиму, а е необходимо онзи, който ще го приема, да бъде донякъде готов за това.

Що се отнася до лекционния начин, той е добър в обстановка, където няма почти никакъв достъп до сведенията, които лекторът може да даде; с други думи, там, където слушателите няма откъде да четат. И е истина, че до края на 80-те, пък и малко по-нататък имаше трудности с намирането на добри писания по тези въпроси. Но това положение започна да се променя с голяма бързина през 90-те и напълно се промени с появата на сканираните книги и практически пълния достъп до тях през второто десетилетие на този век.
Така че четенето в аудитория на текст, съдържащ сведения, повечето от които слушателят лесно може да открие, изглеждаше все по-неестествено и сякаш самό искаше да бъде заменено с друг вид работа.
Но ако това е така, какво да кажем за лекциите през последната, 2020 година? Ако е неуважително за науката и образованието да искаме от студентите да стоят мирно, да мълчат и да слушат как им четем гласно в аудитория, тогава какво е другото: да им четем, докато те спят, разхождат куче, работят или готвят? Това е, което наричам „лекции във време на криза“.

Но нека все пак да кажа същественото на тази литература – а именно, за основните ѝ форми, които ми се проясниха през изминалите години на работа и опити.

От времето на Омир, макар и може би не само благодарение на него, художествените текстове се създават в съгласие с, от една страна, трагическо-комическата, а от друга – с романно-перипетийната форма.
– Трагичното го виждаме във фабулата на „Илиада“ като „Ахилеида“ – разказ за величието и страданието на героя.
– Комичното се мярка в множество епизоди и в двете поеми – измамването на Зевс от Хера, бягството на Афродита от бойното поле, авантюрата ѝ с Арес, обидите, които боговете си разменят в битките помежду си, боят на просяците в „Одисея“, начинът, по който Одисей наказва Терсит, но и грубостите, с които собствените му слуги се нахвърлят срещу него, докато той обикаля Итака инкогнито.
Впоследствие тези форми овладяват някои влиятелни жанрове – първо, атическата трагедия, макар и не изцяло, защото много от т.нар. трагедии се оказват малки романи с щастлив край. Комедийното начало пък, което е свързано и с.нар. „хулна поезия“ (ψόγοι) пък се явява много преди сатировите драми и старата комедия в част от лириката – в ямбите на Архилох и Хипонакт, но и у множество други стихотворци; както и в епически поеми, подобни на „Мишките и жабите“ и изчезналия „Маргит“.
Но защо настоявам на свързването на комичното с трагичното? Защото и двете се градят върху идеята за провала; с тази разлика, че при трагедията провалът е безусловен и единствен (нещастието на Ахил, на Едип, смъртта на Агамемнон), докато комедията е нейна пародия – там героят е низък и неудачник по начало, а провалът му е незначителен, и може да случва отново и отново.

– За романно-перипетийната форма: първата и най-забележителна проява е „Одисея“, но впоследствие тя често се среща в лириката; защото лириката – примерно тази на Алкей и Сафо – представя тревоги, а тревогите са перипетии. Нейният живот е постоянен и дълъг: има я в трагедията, в Новата комедия и свързания с нея любовно-авантюрен роман; но и в другите видове романи.
Тези две форми са основата на всичко онова, което наричаме „художествена литература“; така че когато представяме тази част на гръцката словесност, ние всъщност представяме техните прояви.

От друга страна, има форми на прозаичността, и те също се две: историко-научна и философско-увещателна.
– Първата се занимава с установяване на факти; и поради това се проявява както в историографията, така и в реториката (съдебната, отчасти съвещателната); а също и в отделните науки.
– Философско-увещателната е за понятията (тогава тя се нарича диалектика) и за началата на битието и живеенето, но не по художествен начин. Последното включва и поучителната словесност, която е много ранна и устойчива – тя си служи с епоса (наречен дидактически), с баснята, с елегията, със сентенцията (апофтегма), с много от ораторската проза.

Така че това е, което тази литература съдържа. Всичко то се предлага в лекциите по един исторически начин – чрез факти и пояснения откъде съдим за тях. Ето защо лекционният курс, към който се стремях, се оказа по същество извороведски: студентите трябва да чуят откъде именно се знаят тези неща, за които те иначе могат да прочетат навсякъде.
От друга страна, литературата има свое определено съдържание, което са текстовете. Те (някои от тях) трябва да се прочетат и да се обсъдят в разговор, който ще протича пак донякъде в исторически дух (какво се казва там, под чие влияние е текстът, кому е повлиял), но и във философски – що за литературен вид е това, какви са литературно-естетическите форми, на които той се държи.
Както виждаме, обсъждането на литературата в аудитория е прозаична словесност, макар самата литература далеч не винаги да е такава. А какво пречи обсъждането да става и по противоположния начин – художествения?

Ако направим и това, тогава нашият подход ще ѝ съответства изцяло, защото ще ѝ бъде подобен – както тя е и прозаична, и поетическа, така и той. Затова в първата част на „Старогръцката литература“ се откриват комически и романни елементи, докато втората (бележките) е изцяло прозаична.

Докъде стига тази литература във времето и какво включва? Нейните граници се определят от езика ѝ, и то по два начина.
Примерно – латиноезичната литература не е гръцка, колкото и да прилича на нея.
Но критерият „език“ може да обясни и друго – а именно, защо научните текстове упорито отпадат от нейното разглеждане. Причината е, че те са написани на друг език – не в смисъл, че не са на гръцки, а в смисъл, че си служат с езиците на математиката, астрономията, музиката или медицината, които не всеки може да познава.
После, дали византийската литература е старогръцка и какво да кажем за новогръцката? Бих казал, че литературата е една, докато образците ѝ са едни. Образецът на старогръцката литература е Омир; а образецът на византийската, като оставим настрана светските жанрове, е Библията. Това са съвсем различни книги и те определят общия дух на тези литератури.
От друга страна обаче християнското богословие е силно зависимо от езическата философия; историографията следва старите историци, лириката и романа също много често имат съвсем елински вид. Така византийската словесност донякъде се отделя от древната – доколкото избягва влиянието на Омир – но все пак и остава при нея, защото си служи с други нейни, макар и второстепенни образци.

В съвременната гръцка словесност древните поети, историци и философи вече не могат да са образец; но византийското богословие може, и е. Така че и днес е възможно да се създават гръкоезични текстове, които да пазят византийския, а чрез него и античния дух. Но тези текстове трябва да са богословски.

(Четения на АРУКО, 2 април 2021)

***

Кратки (основни) лекции

Лекция втора
Легенди за предомировата поезия

I. Първенството на Омир

В старогръцката литература няма по-стари запазени произведения от поемите на Омир.
Това не означава, че сред съществуващите текстове на старогръцки език няма такива, които да са възникнали преди втората половина на VIII в. пр. Хр., когато е прието да се датира авторът на „Илиада“ и „Одисея“.
Някои части от текста на Стария завет (Библията), който бил преведен от еврейски на гръцки през III в. пр. Хр. в Египет по времето на Птолемей II Филаделф, несъмнено възхождат към по-отдавнашно време. Но те не се смятат за произведения на старогръцката литература (словесност). Причината е, че първоначално са били написани на друг език и са възникнали в друга културна област, различна от тази на древните (антични) гърци.
По подобен начин текстовете на Писанието и изобщо богослужебните книги, преведени на български още през IX в. сл. Хр. от равноапостолните Константин-Кирил и Методий, не принадлежат към българската, а към раннохристиянската и византийска (източноримска) литература, която се е развивала преди всичко на гръцки език.

Въпреки това в съзнанието на древните гърци е съществувало убеждението, че Омир не е най-ранният поет, а преди него е имало и други, които, дори да са имали друг език, все пак са създавали поезия, която е повлияла на по-сетнешните гръцки автори. Не трябва да се забравя, че когато гърците казвали „poiesis“, те нямали предвид само текста, но и музиката; значи, когато говорели за „ранни поети“, имали предвид също и „музикантите“.

II. Поезия и музика в Омировите поеми

Самият Омир дава основание за такива предположения.
Най-напред, в неговите поеми се срещат образи на „аеди“ – певци, които изпълняват епически произведения в хекзаметър под съпровод на лира. И ако Омир, както и древните предполагали, е живял много след Троянската война, това ще значи, че той е вярвал в съществуването на такива поети далеч (поне 400 години) преди него.
В „Одисея“ това е итакийския певец Фемий, който пее в Одисеевия дворец по нареждане на кандидатите за ръката на Пенелопа (Од., I); и слепият Демодок, когото Одисей слуша на празненствата, организирани от неговите домакини – феаките (Од., VIII). Около техните образи още през античността има немалко коментари. В Омировата биография на Псевдо-Херодот примерно се допуска, че в образа на Фемий Омир представя втория съпруг на майка си, който го бил осиновил („Животът на Омир“, …). Някои (авторът на приписвания на Плутарх трактат „За музиката“ – …) пък са на мнение, че Фемий и Демодок са имена на действително живели поети; друг въпрос е дали са били съвременници на Троянската война или на самия Омир.

В „Илиада“ Омир на две места споменава имена на поети, които не са действащи лица като Фемий и Демодок, но явно са били известни на неговите слушатели. Това са тракът Тамирис (Ил. II) и Лин, който е споменат като създадетел на една често изпълнявана песен („хубава Линова песен“, Ил. XVIII).
Дори главният герой на поемата Ахил в един момент е представен като музикално образован човек, който умее да пее и свири на лира (Ил. IX)

Както се вижда, Омир не гледа на себе си като на „пръв по време“; напротив, той дава достатъчно свидетелства, че по негово време музикалното изкуство и съчиняването на поезия вече са били познати и достатъчно добре развити.

III. Орфей – пръв сред легендарните поети

Когато става дума за предомирова поезия, най-често се споменава името на Орфей. В античната литература има огромен брой свидетелства за легендата за него. Тя се състои накратко в следното.

Орфей бил трак, син на тракийския благородник Еагър и музата Калиопа.
Той имал изключителна дарба за поезия: разказва се, че когато пеел, животните се събирали да го слушат, а звуците на лирата му задвижвали дървета и скали.
Бил ученик на египетските жреци и пренесъл култа към Озирис сред гърците, като преименувал Озирис на Дионис, а Изида – на Деметра. От неговото общество водят началото си повечето гръцки мистериални култове; той е разпространил вярата, че душата е безсмъртна, преминава от тяло в тяло и подлежи на съд в отвъдното за делата си приживе.
Орфей бил женен за Евридика, но щастливия им съпружески живот бил помрачен. Веднъж по време на разходка Евридика била ухапана от отровна змия и починала.
Орфей решил да слезе в подземния свят и да убеди Хадес и Персефона да върнат жена му. Очаровани от скръбта и думите му, те се съгласили: но при условие, че докато се изкачат на земята, той няма да се обръща, за да я погледне. Орфей не успял да изпълни условието и Евридика се върнала обратно при мъртвите.
Поетът бил убит от тракийки, обзети от Дионисово безумие (вакханки). Те разкъсали тялото му и хвърлили главата в Хеброс. Докато плавала, тя продължавала да пее. Водите я изхвърлили в Егейско море и тя доплавала до Метимна на Лесбос, където била намерена и запазена от местните жители.
Може би затова в по-късни времена Лесбос станал родина на някои от най-прочутите гръцки поети и философи.

IV. Античните автори за Орфей

По този повод следва да се каже, че най-ранното известно споменаване на Орфей в гръцката литература принадлежи на именно на лесбоски поет – Алкей (fr. 80).

Сред класическите автори, които съобщават за легендата около него, както и за обществото на „орфиците“, са още Есхил („Агамемнон“, ст. 1629-1631), Аристофан („Жаби“, ст. 1032), Еврипид („Иполит“, 959 и др.), Платон („Държавата“, 364а), Аристотел („За душата“, 410b), Теофраст („Характери“ – „Суеверният“).

През III в. пр. Хр. Аполоний Родоски го прави действащо лице в поемата си „Аргонавтика“ (I, 23). По-нататък споменаванията са много, но най-обширните сведения се откриват у Диодор Сицилийски („Историческа библиотека“, I, 23; IV, 25 и др.), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X, 8-77; XI, 1-66), Аполодор („Митологическа библиотека“, ), Павзаний („Описание на Гърция“) и Конон („Митографски разкази“, 45).

Из „Орфическа аргонавтика“ (1373-1376):

῎Ενθεν δ’ ὁρμηθεὶς ἐσύθην χιονώδεα Θρῄκην
Λειβήθρων ἐς χῶρον, ἐμὴν ἐς πατρίδα γαῖαν·
ἄντρον δ’ εἰσεπέρησα περικλυτὸν, ἔνθα με μήτηρ
γείνατ’ ἐνὶ λέκτροις μεγαλήτορος Οἰάγροιο.

„И оттам се понесох към снежната Тракия,
към Либетра, моята родна страна.
И достигнах пещерата славна, където в ложето на
храбрия Еагър роди ме майка ми.“

V. Образи на други предомирови поети

Може да се каже, че легендата за Орфей е станала образец, по който се изграждали митологичните биографии на други подобни персонажи.

Сред тях е споменатият Тамирис, който бил ослепен и лишен от поетическата си дарба, защото дръзнал да предизвика на музикално състезание самите Музи. Също Лин, за който се разказва, че бил учител по музика на Херакъл; и бил убит от този свой крайно буен и избухлив ученик.

И още:
Амфион, който също като Орфей можел да движи с музиката си неодушевени предмети; и така построил крепостните стени на град Тива.
Малоазиецът Марсий, който предизвикал на състезание Аполон, но загубил и бил убит от бога.
Ликиецът Олен, който, съгласно свидетелството на Херодот, съчинил химните, които се изпълнявали на празниците в чест на Аполон на остров Делос.
Фемоноя, която била жрица и прорицателка в Делфи, и на която философът и историк на литературата Прокъл (ок. 410-480 сл. Хр.) приписва създаването на хекзаметъра.

За всички тези поети в течение на цялата античност се е предполагало, че били по-ранни от Омир, изобретявали и подобрявали музикални жанрове и инструменти, и развивали стихосложението; и че повечето от тях не са били гърци.

*

Лекция трета
Троянският цикъл

I. Фотий, Прокъл и Аристотел

„Троянски“ или „епически“ цикъл е термин, който сме наследили от атинския учен Прокъл, живял през V в. сл. Хр. Неговата „Христоматия“, посветена на историята на класическата гръцка поезия, е съхранена в извлечение, направено от византийския духовник и ерудит Фотий (IX в.) в неговото „Хилядокнижие“ (Myriobiblion). Впоследствие този термин е приет и често употребяван от историците на старогръцката литература.

Доколкото Прокъл се е интересувал главно от поеми, създадени в хекзаметър, терминът „епически“ е уместен: тъй като, както свидетелства и Аристотел в „Поетиката“, гърците са наричали „епос“ всяко словесно произведение, съчинено в този размер.
От друга страна, Аристотел забелязва, че не всеки текст в хекзаметър трябва да се смята за поетически. Тъй като „поезия“ (poiesis) е вид на рода „мимесис“ (подражание). „Поезия“ имаме, когато съчинителят подражава на човешки характери в действие, като си служи с реч, а също с ритъм и мелодия. Както виждаме, Аристотеловия термин „пойесис“ не съвпада с нашия „поезия“. Защото, 1) когато казваме „поезия“, ние мислим само за словесното произведение, без да включваме музиката. От друга страна, 2) допускаме, че поезията може да не е непременно в мерена реч, докато Аристотел, като всеки грък по негово време, смята, че поетическото произведение винаги е в ритъм (стихотворен размер).
При това положение Аристотел не би сметнал, че „Теогонията“ на Хезиод, макар и написана в хекзаметър, е поетическо произведение. То е по-скоро митографско – т.е. представлява свод от някои известни митологически разкази, отнасящи се до възникването на вселената и родословието на боговете и герои; и преданията за техните дела. Но в представянето на онази литература, която нарича общо „епически цикъл“, Прокъл включва и този вид съчинения (митографските, изпълнени в хекзаметър); което показва, че в неговото понятие за епос имат място и нехудожествени произведения – ако за образец за такива се приемат „Илиада“ и „Одисея“.

Що се отнася до термина „Троянски“, той е уместен дотолкова, доколкото почти всички споменати поеми представят историята на Троянската война. Започва се от скарването на трите богини на сватбата на Пелей и Тетида, и дори по-рано – от един разговор между Зевс и Темида за това, че хората по земята са станали твърде многобройни и е добре тя да бъде отчасти облекчена от този товар; и най-добрия начин за това е да бъде устроена една голяма война.

II. Циклическите поеми

„Цикълът“, както е представен в „Христоматията“, има девет части, като осем от тях се състоят само от една поема. Две от споменатите поеми са Омировите „Илиада“ и „Одисея“, а другите шест се приписват на различни автори (Арктин от Милет, Евгамон от Кирена и др.). Тези шест поеми, създадени вероятно след Омир, но не по-късно от края на V в. пр. Хр., са загубени; а техните автори не са известни с друго. Изчезването им не е било случайно. Още Аристотел в „Поетиката“ отбелязва, че Омир далеч надминава останалите автори, занимавали се с троянската история; и поне от Аристотелово време време изразът „циклически поет“ означава някой, който е пресъздавал в хекзаметър някои митове, но не е се е отличил с голямо художествено майсторство. Самият Прокъл в края на изложението си казва, че тези поеми, чието съдържание разказва, не се четат заради високите си художествени качества, а защото съдържат сведения за тази история, от която хората винаги са се интересували.

И така, в първата част от „Цикъла“ влизат поеми, подобни на Хезиодовата „Теогония“.
На второ място е посочена поемата „Киприи“, която разказва троянската легенда от замислянето или първия повод за войната, до известното скарване между Ахил и Агамемнон.
На трето място е „Илиада“ на Омир, представяща събитията от „чумата“ в ахейския лагер и оттеглянето на Ахил, до смъртта и погребението на Хектор.
Четвърта е „Етиопида“, където се разказва за намесата на амазонката Пентезилея и етиопския цар (син на Зората) Мемнон – и двамата на страната на троянците. Разказът стига до смъртта и погребението на Ахил (пронизан със стрела от Александър-Парис, с помощта на Аполон).
Пета е „Малка Илиада“, в която са събитията преди нахлуването на ахейците в града. Най-важни са спорът за оръжията на Ахил и самоубийството на Аякс; присъединяването на Филоктет и Неоптолем към ахейската войска; смъртта на Парис (убит от Филоктет) и изработката на Троянския кон.
Шеста е „Разрушението на Троя“, където се разказва за превземането на града, извършено чрез измамата с коня. Представя се смъртта и пленяването на мнозина троянци, включително жени и деца (Приам, Астианакс, Андромаха, Касандра, Поликсена).
Седма е „Завръщания“, в която се разказва как ахейските вождове напускат Мала Азия и достигат родните си места (или загиват по пътя). Там са историите за Неоптолем, Нестор и Диомед, Менелай, Агамемнон, Аякс Ойлеев.
На осмо място е Омировата „Одисея“ – от потеглянето на Одисей от Троя до завръщането му в Итака и убийството на кандидатите за брак с Пенелопа. С тези събития е преплетена и историята на сина му Телемах, който се отправя към Пелопонес, за да получи от тамошните царе сведения за баща си; и как след завръщането си Телемах среща баща си и двамата заедно провеждат битката с враговете. Накрая избухва война между роднините на убитите и Одисеевото семейство, която е прекратена по решение на Зевс и с пряка намеса на покровителката на Одисей – Атина.
Девета е „Телегония“, където се разказва за събитията след войната с роднините. Одисей се отправя към континента, за да принесе жертва на Посейдон, както е бил посъветван от прорицателя Тирезий (когото той открива в царството на Хадес). Там заживява при теспротите в Епир, оженва се за местната царица и има от нея син. После се завръща в Итака, където случайно среща сина си от Кирка Телегон, който е дошъл там, за да го потърси. Но двамата не се разпознават, влизат в двубой и Телегон убива Одисей.

Същите истории, разказани малко по-различно и без посочване на поеми и имена на автори, откриваме на „Митологическа библиотека“ на Псевдо-Аполодор (към II в. сл. Хр.)

*

Лекция четвърта
Омир – легенди и свидетелства

„Илиада“ и „Одисея“ са първите произведения на старогръцката и изобщо на европейската литература. По-стари от тях не са известни нито на нас, нито на античните; макар да се е вярвало, че такива са съществували.
Няма съмнение, че и преди автора на тези две поеми трябва да е имало поети, които са създавали подобни епически произведения; иначе не можем да си обясним как изведнъж са се появили толкова големи и добре изработени литературни текстове. Но каквото и да е имало преди Омир, то е загубено.

I. Съобщенията на Херодот и Тукидид

Авторът на поемите е бил легендарен още през класическата епоха (от V в. пр. Хр. нататък); тогавашните автори не са разполагали със сигурни сведения за него като историческа личност. Причината не е толкова в неговата древност, а по-скоро в това, че самият той не е съобщил нищо определено за себе си. За сравнение – Хезиод, който обикновено бива датиран по същото време (втората половина на VIII в. пр. Хр.), е дал немалко сведения за живота си (главно в „Дела и дни“), които се приемат за автентични.

Херодот („История“ II, 53) смята, че Омир и Хезиод са били съвременници и са живели към 400 години преди него. Според него всички поети, които се смятат за по-древни от тях, сигурно са живели по-късно; и точно Омир и Хезиод са причина гърците да си представят боговете по такъв начин и да ги наричат с тези имена.
Тукидид („История на Пелопонеската война“ I, 3) казва, че на Омир не може да се има пълно доверие, що се отнася до фактите за Троянската война: първо, защото като всеки поет и той е бил склонен да украсява онова, което знае; и второ, че вероятно е живял много по-късно от нея.
Така че що се отнася до датировката, най-влиятелните историци от V в. са в съгласие – поетът на Троянската война е създал своите произведение въз основа на легенди, предавани през много поколения.

Относно това, къде е живял и как е изглеждал, единственото сведение, което класическите историци са сметнали за достоверно, е засвидетелствано в „Химн към Аполон“, приписван на самия Омир. Тукидид го цитира в кн. III (пар. 104); от него може да се заключи, че авторът на химна е от остров Хиос, и че е бил незрящ. Тукидид не изказва съмнение относно авторството, и така се оказва, че гърците по онова време са смятали за родина на поета точно този остров; и че са си го представяли сляп.

II. Слепотата на Омир. Певците в „Одисея“

Но откъде идва предположението за слепотата на Омир?
Вероятно причината за това се намира в самия Омиров текст. В песен VIII на „Одисея“ героят гостува на феаките, известни като отлични мореплаватели и любители на музиката и поезията. Там е представен поетът Демодок, който пее на събранията на местните велможи, акомпанирайки си на лира. Песните му са по сюжети на митологията (любовните отношения на Арес и Афродита), но и за Троянската война (скарването между Одисей и Ахил, построяването на дървения кон). Та този певец е сляп. Може би това е дало основание да се предполага, че образът на Демодок е автопортрет на Омир. Разбира се, това е само предположение, отнасящо се до легендата за поета, а не историческа хипотеза.
От друга страна, Демодок не е единствения образ на аед, който откриваме в поемите. По същото време в Итака има друг (на име Фемий), който забавлява други велможи – кандидатите за брак с Пенелопа. Но Фемий е зрящ.

III. Философите за Омир

Платон и Аристотел отделят специално внимание на Омировата поезия, но не говорят нито за произхода му, нито за външния му вид, нито кога е живял.
Аристотел смята, че преди него трябва да са били създадени немалко поетически произведения, но казва (по повод историята на комическата поезия), че не може да посочи нито едно име („Поетика“ 1448b 29).
Поезия преди Омир е имало; но той е авторът, комуто гръцката художествена словесност (ποίησις) дължи най-много. Той е създал драматическата форма (пряката реч) и естетическите идеи за трагично и комично. Освен това той най-добре е показал как трябва да се оформи един поетически разказ (фабула) – че трябва да се отнася не просто до даден персонаж, а до определено (и само едно) действие.
От своя страна Платон размишлява за ползата от въздействието на Омировата поезия и казва (като приписва мислите си на Сократ), че въпреки несъмнената им художествена стойност, тези поеми създават представа за боговете, която освен погрешна е и твърде вредна за религиозното чувство на хората; и оттам – за нравите в обществото („Държавата“ 386c-391a).

IV. Античните биографии

В по-късно време, и вероятно при критическата работа върху Омировия текст в Александрийския музей, сигурно са били направени опити за представянето му като историческо лице; т.е., биографии. От античността са запазени няколко такива справки, повечето от които са съвсем кратки. По-дълга е тази в „Суда“, а най-голяма е една биография, приписвана на Херодот, която обаче надали принадлежи на историка и най-вероятно е била оформена в първите векове сл. Хр.
Тъй като разказаното в нея не е далеч от това, което откриваме и в по-кратките представяния на Омировия живот, ще изложа накратко нейното съдържание.

V. „Животът на Омир“ от Псевдо-Херодот

Омир (чието първо име било „Мелесиген“) бил незаконороден син на жена от Куме (в Мала Азия), на име Кретеида. След като родила детето си – близо до реката Мелес при Смирна, заради което и го нарекла така – тя била изоставена от първия си съпруг и първоначално живеела от собствения си труд на предачка. След известно време се омъжила за един учител по първоначална грамотност и музика на име Фемий, който осиновил детето й, и му предал своя занаят. След смъртта на втория си баща Омир заел неговото място като учител на децата от Смирна. След известно време починала и майка му.
Веднъж той се запознал с един търговец от Левкада на име Ментес, който го поканил да попътува с него, за да посети други страни и народи. Двамата плавали до западната половина на Средиземно море; а на връщане се задържали в Итака, където Омир започнал да губи зрението си. Ментес го оставил там да се лекува под грижите на един местен човек на име Ментор, и отплавал към своя остров. На Итака Омир се запознал с немалко хора и проучил легендата за Одисей. След като се завърнал в родината си, започнал да обикаля градовете и да съчинява епически поеми. Веднъж един човек от Фокея, на име Тесторид, му предложил да записва неговата поезия и да му я заплаща. Омир се съгласил. След известно време обаче Тесторид напуснал Фокея, прехвърлил се на Хиос и започнал да представя поемите като свои.
Омир научил за това и пожелал да иде на острова, за да изобличи измамника. След някои перипетии успял да се пресели там и да докаже, че поемите са негови. Хиосците му предложили да остане при тях и да работи като учител, независимо от слепотата си. Омир приел предложението. Оженил се и му се родили две дъщери. След време му се приискало да посети континентална Гърция; потеглил от Хиос, но поради безветрие му се наложило да се задържи на остров Иос, където се разболял и починал.

*

Лекция пета
Омировият текст

I. Писмеността във времето на Омир

Дълго време се е обсъждало дали Омир е записвал своите поеми, или е съчинявал, разчитайки само на паметта си.

(Примерно Йосиф Флавий: И казват, че дори той не е оставил поезията си записана, но е била помнена чрез отделните песни и по-късно е събрана; и за това в нея има много противоречия“ („Против Апион“ I,2)

Този спор има отношение и към въпроса за съществуването и разпространението на писмеността по негово време. Наистина, в „Илиада“ и „Одисея“ никъде не се говори за книги. И все пак има едно място („Илиада“ VI, 168-179), където се споменава за „знаци“ (σήματα), написани върху „сгъната табличка“ (ἐν πίνακι πτυκτῷ) и изпратени някому като съобщение:

„Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби,
но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци.
Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки:
щом я покаже на тъста му, сам да погине от него
Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ…
Ала когато изгря и десета Зора розопръста,
царят попита младежа и знака поиска да види,
който му носи от Прета, от зетя далечен и верен.
Щом като царят получи прокобните знаци на зет си,
Белерофонта изпрати да смаже химерата грозна“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Разбира се, от това, че Омир не говори ясно за книги и писменост, не означава, че те са липсвали в Гърция по негово време, или че той не си е служел с тях. Създавайки поемите си на основата на легенди и на вероятно некратка поетическа (епическа) традиция, той е бил наясно, че разказва за събития, случили се преди векове; и като добър поет се е старал да архаизира изложението, предполагайки, че писмеността, дори да е съществувала, е била малко разпространена и се е ползвала рядко и от малцина.
Що се отнася до това, дали гърците от времето на Омир са имали писменост, въпросът изглежда решен. Съществуват два паметника, датирани във втората половина на VIII в. пр. Хр.: „каната (οἰνοχόη) от Дипилон“ и „чашата (ποτήριον) на Нестор“ от Питекуса.

(Открити са съответно през 1871 в Атина и 1954 на остров Иския – Италия, близо до Неапол). За „чашата“ се предполага, че е изработена на Родос)

Те са изработени във времето, в което се смята, че е живял Омир, и върху тях се откриват кратки надписи на гръцки, изпълнени с гръцко азбучно писмо. Така че тогава се е пишело; и не е изключено да са съществували записи на „Илиада“ и „Одисея“ още приживе на поета.

Наистина, нищо от поезията му не е оцеляло в толкова стари записи. На Хиос е съществувала школата на „Омиридите“, които били рапсоди и се занимавали с рецитация и тълкуване на Омировото наследство.

(Страбон: „Хиосците претендират и за Омир, сочейки като сериозно свидетелство така наречените Омириди, които би трябвало да са от неговия род. За тях споменава и Пиндар: `Откъдето са и Омиридите, певци на съшити песни`“ – XIV, 35; В. Русинов, 2008-2009)

За един такъв рапсод – Ион от Ефес – се разказва в Платоновия диалог „Ион“. Плутарх предава легендата, според която спартанският законодател Ликург бил първият, който пренесъл текстовете на Омир от Мала Азия в континентална Гърция. Ликург обаче също е древен персонаж – ако се съди по несигурните сведения за него, той трябва да е бил съвременник или поне малко по-късен от Омир.

(Плутарх. „Ликург“ 4: „…мъглива представа за този епос вече съществувал при гърците, отделни хора били достигнали до някои части, оттук-оттам, от произведението, понеже се било случвало то да обикаля, но наистина познато за първи път го направил Ликург“ – Н. Панова, 2013). Също и Елиан: „Древните първоначално изпълнявали Омировите поеми разделени на части. В по-късно време спартанецът Ликург пръв донесъл в Гърция събраното творчество на Омир. Този дар той открил в Йония, когато пребивавал там. Още по-късно Пизистрат събрал песните и вече създал `Илиада` и `Одисея`“ – XIII, 14; Н. Панова, Н. Шаранков, 2009). Страбон за Ликург: „…и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си“ – X, 4, 19; В. Русинов)

Във всеки случай ние нямаме убедителни сведения за по-стар пълен запис на „Илиада“ и „Одисея“ от онзи, който е бил направен по времето на атинския тиранин Пизистрат.

II. Първите известни записи на поемите

По време на управлението си Пизистрат се е стараел да устрои религиозния живот на атиняните, като организирал празници в чест на най-популярните божества. Големите атински празници Панатенеи и Дионисии сигурно са добили класическия си вид по негово време. На тези празници е имало поетически състезания, и са се рецитирали Омировите поеми.

(Ликург- атински оратор, IV в. пр. Хр.; „Срещу Леократ“, 102: „Искам да ви обърна внимание и на Омировите поеми. Нашите бащи смятаха Омир за толкова добър поет, че установиха закон на всяка пета година по време на Панатенеите да бъдат изпълнявани само неговите поеми; показвайки по този начин на гърците, че избират най-добрите произведения“. Някои смятат, че това е станало и преди Пизистрат, още при Солон: „Солон постановил поемите на Омир да бъдат рецитирани поред – където е завършил първият рапсод, оттам да започне следващият. Тъй изяснил Омир по-добре от Пизистрат“ – Диоген Лаерций I, 57; превод Т. Томов, 1985)

Вероятно в тази връзка Пизистрат назначил комисия, която се е заела да произведе една атинска редакция на поемите. За това важно литературно събитие имаме множество съобщения из античните автори, като най-старо и авторитетно е това на Цицерон („За оратора“ ІІІ, 137):

„Кой в онази епоха е бил по-учен и кой притежавал по-образована реч от Пизистрат? Казват, че той пръв сбрал и подредил разпръснатите дотогава песни на Омир така, както ги знаем днес“ (П. Стоянова, 1992)

Освен атинската, която сигурно е била една от най-старите, са известни още няколко класически редакции на Омир – в това число онази, която Александър Македонски носел със себе си по време на похода си срещу персите.

(За Александровата споменава Страбон – XIII, 1, 27. За други освен нея съобщава Евстатий в неговите „Схолии към Илиада“, като свързва съществуването им с нуждата заредактиране на разпространения из Гърция текст: „Началото на това, да се рецитира разпръснатата Омирова поезия, принадлежи на Кинет от Хиос. Но казват, че тези около Кинет много й навредили, като внесли много стихове, съчинени от тях самите. Затова и Омировите книги бяха поправени, както беше казано по-горе. И това са го правили не само граматиците около Пизистрат, но се споменават и други Омирови редакции, като онази „от нартека“, а също някаква марсилска и синопска“ – I,11)

III. Елинистическите коментари

След създаването на Александрийския музей една от главните задачи на тамошните библиотекари е била да изработят добро издание на поемите: което значи, да сравнят наличните варианти, да изберат измежду разночетенията, да премахват излишните (предполагаемите неавтентични) стихове, да направят тълковен речник на думите и да снабдят текста с филологически коментар. Сред александрийските издатели и коментатори на Омир най-известни са Зенодот, Аристофан от Византион, Аристарх от Самотраки и Дидим. Оцелелите гръкоезични коментари на поемите, които се откриват в полетата на ръкописите и в книгите на византийския омировед Евстатий Солунски (а може би и на Иоан Цец), възхождат към изследванията на александрийците.

IV. Печатният Омир

Колкото до новоевропейските издания, в началото на книгопечатането те разчитали на отделни ръкописи, чийто текст просто е бил набиран и отпечатван. Впоследствие започнало сравняването на ръкописите и на цитатите у други антични и византийски автори, за да се стигне до научните издания на XIX в.; а през XX в. все по-често се взимат предвид и откритите в Египет фрагменти на папирус.

V. Какво му се приписва

Освен „Илиада“ и „Одисея“ с името на Омир били свързвани и други поетически произведения, от които е оцеляла единствено кратката пародийна поема „Война на мишките и жабите“.

(„Дали има и някакви други Омирови поеми, като `Маргит` и `Битката на мишките и жабите`, това също други са го проучили с точност“ – Евстатий I,7)

Аристотел съобщава за съществуването на хумористичната поема „Маргит“ и я оценява високо, като казва, че каквото са „Илиада“ и „Одисея“ за трагедията (образци за драматическа форма, трагедийна ситуация и конструиране на фабулата), това е „Маргит“ за комедията („Поетика“ 1448b 30).

В „Суда“ е внесен цял списък от поеми, които някога са били приписвани на Омир:

„Безспорните му поеми са „Илиада“ и „Одисея“. Приписват му се и други поеми – „Амазония“, „Малка Илиада“, „Завръщания“, „Батрахомиомахия“, „Шеги“, „Превземането на Сицилия“, химни, „Киприи“ и др.“ (със съкращения)

VI. „Илиада“ и „Одисея“. Фабулата

Според Аристотел „Илиада“ е трагическа, докато „Одисея“ е приключенска – 1459b 14-15. В превода на Ал. Ничев: „„Илиада“ е проста и патетична, а „Одисея“ – заплетена (тя е цяла познавания) и характерописна“.

И наистина, първата поема може да се смята за предшественик на трагедията, а втората – на романа.
Като причина за събитията, разказани в „Илиада“, може да се представи скарването между главнокомандващия ахейската войска – Агамемнон, и непобедимия воин Ахил. Първоначалната грешка е на първия: той получава като плячка от разграбването на един крайбрежен град дъщерята на местния жрец на Аполон – Хриз. Когато Хриз идва лично и предлага откуп за дъщеря си, Агамемнон го прогонва; и следствие от това е стоварилата се върху войската гибелна епидемия. Ахил предлага да върнат девойката, а Агамемнон отвръща, че това може да стане само ако получи друго в замяна – и за да унижи противника си, разпорежда да му доведат неговата плячка (също отвлечена жена, Бризеида). Ахил избухва и обявява, че се оттегля от бойните действия; и освен това, через майка си – богинята Тетида – измолва от Зевс да накаже ахейците. И наистина, армията на Агамемнон се оказва притисната от троянците, предвождани от Хектор.
Когато те стигат до корабите и се готвят да ги подпалят, в битката влиза близкият приятел на Ахил – Патрокъл. Той се бие успешно и помага троянците да бъдат отблъснати, но е убит. Това именно е събитието, което Ахил, който се явява главен герой на поемата, преживява като трагично. Бедата не е просто в това, че Патрокъл е загинал, но и в това, че е загинал по негова вина – първо заради честолюбивото му оттегляне и призоваването на Зевсовия гняв върху съюзната войска, и второ – защото е допуснал Патрокъл да влезе в боя, и то облечен с неговите доспехи.
Към тази трагедия се прибавя и друга – нещастието на Приам, който вижда любимия си син Хектор убит от Ахил, след като е бил измамен от боговете (Атина се намесва в двубоя като се преструва на Деифоб; задържа Хектор пред стената и изведнъж изчезва). Но Приам също има вина, която не е назована, но се подразбира – тя е, че е допуснал сина си Александър-Парис да въведе в града откраднатата от ахейците царска съпруга (Елена). Така че, както казва и самият Зевс на един съвет на боговете, разказан в началото на „Одисея“ (I, 28-43) – „Напразно хората ни упрекват за нещастията си. Те не идват от нас. Истината е, че ние ги предупреждаваме да не вършат престъпления, но те упорстват.“

„Одисея“ пък завършва щастливо, след перипетии. Фабулата се движи към решаването на две трудности.
Първо, трябва да бъде спасен Телемах, когото кандидатите за брак с майка му се готвят да убият, за да си присвоят царството на Итака.
Второ – Одисей, преследван от разгневено божество (Посейдон), трябва да се завърне в родината си.
Поемата се занимава с това, как двамата герои – баща и син – заедно и поотделно се справят с постоянно възникващите опасности.

*

Лекция шеста
Хезиод. За живота и произведенията му

I. Хезиод и Омир

Винаги се е предполагало, че Хезиод е съвременник на Омир. Съгласно известното свидетелство на Херодот (II, 53) те са живели 400 години преди него (IX в. пр. Хр.) и на тях принадлежи „изобретяването“ на боговете във вида, в който гърците са ги почитали.
В анонимните биографии от по-късно време за Хезиод се говори като за по-млад, а понякога и като за по-възрастен от Омир; че бил негов роднина или съперник в поетическото творчество. Но това са догадки без историческа стойност. Единствените по-сигурни сведения, с които разполагаме, са тези, които самият поет дава за себе си.
Те се откриват главно в „Дела и дни“. Оттам може да се научи за произхода, родното място и семейството на Хезиод; къде е съчинявал произведенията си; дали е пътувал и по какъв повод е станал поет.

II. Произход и семейство

Баща му произхождал от малоазийския (еолийски) град Куме и се е занимавал с мореплаване – транспорт и търговия. Изглежда, че това занятие не му донесло добри доходи и той се преселил в континентална Гърция – в беотийското градче Аскра, близо до планината Хеликон.

„Както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе,
плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана;
той и пристигна един ден и тука след плаване дълго,
след като с кораба чер еолийската Кима напусна,
бягайки не от охолство и не от имот и богатство,
ала от лошата бедност, дарена от Зевс на човека.
Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра“ („Дела и дни“, 633-639; Хезиод се цитира според преводите на Станка Недялкова-Козарова, 1988)

Престижът на Хеликон като обиталище на Музите се основава именно на някои от Хезиодовите стихове. В самото начало на „Теогония“ се казва:

„Нека във нашата песен от Музите първо да почнем,
що в Хеликон – планината висока и свята – живеят…
…започват тогава
своите танци, които са пълни със хубост и прелест,
горе на връх Хеликон…“ („Дела и дни“, 1-8)

Хезиод израснал в Аскра, но не бил доволен от живота там:

„Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра –
зиме зловеща, лете пък тягостна, хубава – нивга“ („Дела и дни“, 639-640)

Когато баща му починал, оставил на него и брат му (на име Перс) наследство, което те не успели да си поделят справедливо. Според Хезиод то е било поделено, но след това брат му, с помощта на подкупни съдии, получил още. Читателят остава с впечатлението, че точно тази семейна свада е станала повод за написването на „Дела и дни“: защото тя е като монолог, който авторът адресира към брат си, укорявайки го, че не е избрал по-честен начин за осигуряване на необходимото.

„Бе разделено наследството вече, но повече грабна
ти и отнесе, защото ласкаеш царете…“ („Дела и дни“, 37-38)

III. Хезиод и Музите

Хезиод се препитавал като пастир, но покрай това започнал да съчинява и стихове. Вдъхновението му било от Музите: защото всеки поет или оратор става такъв по тяхно благоволение.

„Него на Музите аз посветих в Хеликон, че най-първо
там ме научиха те сладкогласните песни да пея“ („Дела и дни“, 658-659)

„Нявга научиха те Хезиод на божествена песен,
както пасеше овце на свещен Хеликон във полите“ („Теогония“, 22-23)

„…ето такъв е на музите светият дар за човека.
Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ („Теогония“, 93-98)

Веднъж се случило да участва в поетическо състезание. Мястото не било далече: Халкида на остров Евбея, където синовете на един местен велможа били организирали празник в негова чест. Хезиод спечелил състезанието и получил награда:

„Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал,
само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето
нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани
в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна.
Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите
в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди
бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа,
там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца“ („Дела и дни”, 649-657)

Ако мястото е автентично, би трябвало да се мисли, че то е станало основание за появата на късния поетически диалог „Състезание на Омир и Хезиод“.

(С тази легенда се шегува Лукиан в романа си „Истинска история“: „Дойде времето и за един техен празник със състезания, наречен Смъртници… От поетите Омир беше подчертано най-добрият, но въпреки това първото място получи Хезиод“ (II,22; превод Б. Богданов, 1975))

Това са сведенията, които имаме от самия автор. Благодарение на тях Хезиод понякога е бил наричан „първата историческа личност в западната литература“.

IV. За смъртта му

Впоследствие възникнало и предание за неговата смърт. Говорело се, че бил убит в Локрида (Навпакт) поради подозрение за връзка с млада неомъжена жена. Ето съобщението на Тукидид, допълнено векове по-късно от Павзаний:

„Демостен пренощувал с войската си в светилището на Зевс Немейски, в което, както се разказва, бил убит поетът Хезиод от тамошните жители, точно както оракулът предсказал на поета, че ще загине в Немея“ (Тукидид ІІІ, 96. Превод М. Мирчев, 1979)

„Противоречиви неща се разказват и за смъртта на Хезиод. Всички са съгласни, че Ктимен и Антиф, синовете на Ганюктор, избягали от Навпакт в Молюкрия заради убийството на Хезиод, че тук те съгрешили срещу Посейдон и че в Молюкрия били наказани. Сестрата на младежите била обезчестена; някои казват, че деянието било на Хезиод, а други, че Хезиод бил погрешно обвинен за чуждо престъпление. Толкова различни неща се разправят както за самия Хезиод, така и за поемите му“ (Павзаний ІХ, 31, 6; авторът се цитира според превода на В. Русинов, 2005).

V. Какво му се приписва. Съмнения около „Теогония“

Макар в неговата историчност да не се е съмнявал никой, около авторството на произведенията му имало спорове, подобни на споровете за творчеството на Омир.

През античността някои са смятали, че „Теогония“ не е негова:

„Беотийците, живеещи около Хеликон, се придържат към мнението, че Хезиод не е написал нищо друго, освен „Дела”, и дори от тях те отхвърлят предисловието към Музите, като твърдят, че поемата започва с изброяването на Враждите. Показаха ми също една оловна табличка до извора, почти заличена от времето, на която били изписани „Делата”“ (Павзаний ІХ, 32, 4-5).

От друга страна, приписвали са му множество епически произведения, от които по-голям фрагмент е оцелял единствено от т.нар. „Щит на Херакъл“.

Ето съобщението на „Суда“:
Ποιήματα δὲ αὐτοῦ ταῦτα: Θεογονία, Ἔργα καὶ Ἡμέραι, Ἀσπίς, Γυναικῶν ἡρωϊνῶν κατάλογος, Ἐπικήδειον εἰς Βάτραχόν τινα, ἐρώμενον αὐτοῦ, περὶ τῶν Ἰδαίων Δακτύλων: καὶ ἄλλα πολλά.

Според Павзаний:
Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, Теогонията, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и други поеми, освен „Дела и дни” (ІХ, 32, 4-5).

В днешно време обаче тези спорове са изоставени. Относно фрагментите и заглавията няма какво ново да се каже, те по традиция се внасят в пълните издания на автора, като към тях се прилагат мненията на древните.
Колкото до оцелелите поеми, отдавна е прието да се мисли, че авторът на „Теогония“ и „Дела и дни“ е един и същ: това е този Хезиод, назован с името си в „Теогония“ 22, за чийто живот се говори на различни места във втората поема.

VI. „Теогония“

Това е поема за възникването на света, войните между боговете, тяхното и на героите родословие. Интересно е, че изложението завършва със съобщение за потомството на Одисей – че имал трима сина от Кирка и двама от Калипсо. Това се казва във връзка с изброяването на някои бракове между богини и смъртни мъже; по този начин обаче Хезиод стига до самия край на митовете и легендите от „епическия цикъл“.
Така че в това свое произведение, без да го заявява изрично, Хезиод се стреми да направи кратко изложение на цялата гръцка митология.

В началото се говори за Музите. Съобщават се имената им (ст. 79); къде живеят, как си прекарват дните, съдържанието на песните им; че са дъщери на Зевс и Мнемозина.

После (от ст. 106) започва същинският разказ.
Първите начала са четири – Хаосът, Земята (Гея), Тартарът и Ерос. Следват „родословията“ и на първо място разказът за потомството на Земята и роденият от нея Уран (Небе). Техните деца се наричат „титани“. Един от тях – Кронос – детронира баща си Уран и става владетел на вселената. После започва да унищожава децата си от титанката Рея, като ги поглъща. Но последното от тях – Зевс – било скрито от майка си на Крит, като вместо него на Кронос бил предложен камък, увит в пелени.
След време Зевс на свой ред детронира Кронос и го принуждава да освободи погълнатите си братя и сестри. Това е „олимпийското поколение“ – семейство от богове, които и Омир представя като владетели на света. За да укрепи властта си, Зевс води две тежки войни – едната срещу въстаналите титани (ст. 629-735), а другата – срещу чудовището Тифон, родено от Земята и Тартар (ст. 820-868). След победата му боговете, по съвет на Земята, признали Зевс за свой цар (ст. 881-885).
Нататък следва изреждане на браковете на Зевс с различни богини и смъртни, и имената на родените от тях богове и герои. Поемата завършва със списък на богини, родили деца от смъртни мъже.

Изглежда, че Хезиод е продължил с разказ за потомството на някои прочути смъртни жени:

„Нека сега пък със сладостен глас олимпийските Музи
щерки на Зевс щитодържец, възпеят рода на жените…“ („Теогония“, 1021-1022)

Но този „списък на жените“, известен на някои антични автори, е загубен.

*

Лекция седма
Лирика. Понятие, жанрове и представители

I. Какво означава „лирика“

Думата „лирика“ има поне три значения. Първото и най-древно от тях е „поезия, изпълнявана със съпровод на лира (китара)“. Във времето на класиката лириката (китаристика) е била само един от многобройните видове поезия, за които споменава Аристотел в началото на „Поетика“:

„И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са подражание…“ (гл. 1)

Впоследствие под „лирика“ започва да се разбира всяко поетическо произведение, което не е е епос (не е написано в хекзаметър) или драма. Това значение се появява през елинизма и впоследствие се възприема от новоевропейската философия на словесността. В „Естетиката“ на Хегел „лирика“ е наречен един от трите големи рода поезия – наред с епоса и драмата.
Предполага се, че лирическото произведение трябва да бъде в стихове (мерена реч).

Съвременното (от XX в. насам) значение на „лирика“ не предполага непременно мерена реч, а още по-малко рима. Същественото в него е представата за „вътрешния монолог“, при който говорителят се съсредоточава върху своите душевни състояния (настроения, възприятия). Лириката не произвежда разкази (поредица от свързани помежду си събития). Неин предмет са различни състояния на душата, чиято продължителност във времето остава неопределена. Често те се предават чрез сетивни образи:

„Тъй както в планината
овчарите нехайно
с краката си прегазват
самотен карамфил
и пада на земята
окървавен
червеният му цвят…“

II. Жанрово деление на лириката

Класическата старогръцка лирика се дели на видове (жанрове) според три критерия: поетически размер, повод за създаването и брой изпълнители.

– поетически размер

По този критерий тя се дели на елегическа, ямбическа и мелическа.

Към елегическата спада всяко произведение, съчинено в елегически дистихон (редуване на хекзаметър и пентаметър).
Ямбическа е тази, която се състои от ямби (стихове, съставени от редуване на кратка и дълга срички). Трябва да се има предвид, че не всяко поетическо произведение, в което са включени ямбически стихове, се отнася към лириката. С изключение на хоровите партии текстовете на трагедията обикновено са в ямб; но от това тези произведения не стават лирически, а си остават драма.
Всички останали поетически видове, различни от епоса и драмата, били назовавани „мелос“ („песен“). Мелическата поезия е била разнообразна, тъй като там всеки автор можел да се служи с такива стихотворни размери, каквито сам изберял. Затова се е говорело за „Алкеева строфа“, „Сапфическа строфа“ и др.

– според повода

От друга страна и независимо от поетическия размер, лирическите произведения се различават по повода на написването си (според задачата/контекста на употребата).

Един от най-старите и разпространени видове поезия били химните – тържествени песни в чест на бог. Някои от тях имат собствени названия в зависимост от това, на кое божество са посветени. Примерно: „пеан“-ът е химн в чест на Аполон, а „дитирамб“-ът – в чест на Дионис.
При сватбена церемония и изобщо по повод на брак се пеел „хименей“ (думата е служела и като име на божеството на брака) или „епиталамий“ („песен на брачното ложе“).
При погребение се изпълнявали „епитафии“. Тази дума може да означава и само стихотворния надпис върху надгробен паметник.
При тържество в чест на победител в общогръцки състезания (Олимпийски, Питийски и др.) се изпълнявали „епиникии“.
Съществували още „ембатерии“ (военни маршове), „хипорхеми“ (танцови песни) и „сколии“ (изпълнявани по време на угощения).

– според броя изпълнители

Последно, лирическите видове се различават според броя на изпълнителите: дали изпълнителят можел да бъде един, или песента е била предназначена за изпълнение от хор.
Произведенията на ямбографите (Архилох), някои елегици (Солон, Теогнид) и мелици (Алкей, Сафо) вероятно са били предназначени за самостоятелно (монодично) изпълнение, докато други – като дитирамбите, епиникиите и ембатериите – без съмнение са били хорови.

III. Лирически поети

От архаичната и класическата епоха на гръцката култура са известни голям брой имена на лирически поети. За удобство можем да ги разделим по географски признак: откъде са били и къде са съчинявали стиховете си.

– лирици от Мала Азия и близките острови

Сред тях най-известни са Архилох от Парос (VII в.), Алкей и Сафо от Лесбос (ок. 600 г.), Мимнерм от Колофон, Хипонакт от Ефес и Анакреон от Теос (VI в.).

– лирици от континентална Гърция и близките ѝ острови

Солон от Атина (ок. 600 г.), Теогнид от Мегара (VI в.), Симонид от Кеос (VI-V в.), Пиндар от Беотия (V в.).

– лирици от южна Италия и Сицилия

Стезихор от Сицилия (VII-VI в.), Ибик от Регион (VI-в.).

*

Лекция осма
Възникване на театъра и драмата. Първи трагици. Платон и Аристотел за литературата

I. Платон и Аристотел за подражанието

Въпросът за драматическата форма е обсъден още в „Държавата“ на Платон. Там Сократ, обръщайки внимание на подражателния характер на словесното изкуство, забелязва, че съдържанието на „Илиада“ може да се представи по два начина:
1) като монологичен разказ,
2) драматически (чрез пряка реч)

Според Платон авторите на художествени текстове трябва да ограничават склонността си към подражание, защото за човека не е добре да подражава на всичко. Тъй като съществуват състояния и прояви, които трябва да избягваме; и следователно не е добре те да се показват пред публика. Това е още по-вярно, като се вземат предвид темите на епоса и драмата: това са истории за богове и герои, които трябва да бъдат представяни по подобаващ за величието им начин; а действията им да бъдат добър пример за човека.

От своя страна Аристотел предпочита по-скоро да хвали Омир, отколкото да го критикува. Той приема, че поетическите видове са по същността си подражания; и следователно колкото по-разнообразно и цялостно е едно подражание, толкова е по-съвършено. Затова той смята трагедията за най-съвършения поетически вид.
Защото
1) там поетът си служи с всички средства на поезията (слово, ритъм, мелодия)
2) тя е подражание в най-голяма степен (тъй като е драма)
3) занимава се със сериозни (възвишени), а не със смешни (незначителни) характери и действия.
Според него откриването на драматическата форма (да се разказва чрез пряка реч) е положителна заслуга на Омир и ползата от това не бива да се поставя под съмнение, както става в „Държавата“.

II. Произходът на театъра според Аристотел

Не трябва да се забравя, че има разлика между драмата като литературно произведение (или елемент от него) и нейното театрално представяне.
Аристотел търси произхода на театралната драма в някои по-стари жанрове или обичаи. Трагедията би трябвало да е възникнала от хоровите изпълнения на дитирамби, където корифеят се обръща към хористите с реплика и по този начин се отделя от тях, превръщайки се в актьор. В подкрепа на това предположение е обстоятелството, че представянето на трагедии се случва на Дионисовите празници в Атина, а дитирамбът е песен в чест на Дионис.
Комедията пък произхождала от обичая на „фалическите шествия“, което отпраща към темите на старата атическа комедиография и към свободния ѝ (обсценен) език.

III. Трагедията преди Есхил

Знае се, че в Атина трагедии са били представяни още през първата половина на VI в. пр. Хр. Известно е името на Теспис, когото някои авторитетни източници смятат за пръв трагик. Той бил представил своя драма през 534 пр. Хр.
След него трагедии е писал Фриних. Една от тях била на съвременна тема – представяло се е превземането на Милет по време на въстанието на малоазийските (йонийски) гърци срещу персийската власт. Според Херодот, от когото знаем за тези събития, трагедията е развълнувала атиняните толкова много, че целият театър плакал, а след това решили да забранят повторното представяне на тази драма и дори глобили поета с немалка сума.

Тези двама автори (известни са и други имена) принадлежат към времето на „предесхиловата“ трагическа драматургия. За тяхното творчество са запазени свидетелства, известни са заглавия, но не са останали цели произведения. Първият трагик, от когото имаме запазени цели произведения, е атинянинът Есхил (ок. 525-456 пр. Хр.).

IV. Организация на трагическите състезания

Театралните представления в Атина били част от Дионисовите празници, които се провеждали четири пъти годишно, в края на зимата е началото на пролетта. Те са известни като „Селски Дионисии“, „Ленеи“, „Антестерии“ и „Големи Дионисии“.
Било прието, че на един празник ще се допускат трима поети, предварително одобрени от избрана комисия; и всеки от тях трябвало да представи една трилогия, следвана от една сатирова драма. Четирите драми са се представяли в течение на един ден, така че цялото състезание е продължавало три дни. Накрая журито е обявявало класирането и връчвало първа, втора и трета награда; а публиката не винаги е била съгласна, за което имаме немалко свидетелства в литературата.

V. Аристотел за литературата

Аристотеловото обсъждане на трагическия жанр в „Поетика“ е оказало голямо и решаващо влияние върху понятието ни за трагедия, представата ни за историята на класическата гръцка литература и върху литературната теория изобщо. Неговият възглед накратко се състои в следното.

Подражанието е основна човешка дейност, способността за която ни е вложена по природа. Поетическите видове, които са подражания, се различават чрез три основни признака: „чрез какво“ се подражава, „как“ и „на какво“.
Първият признак се отнася до средствата, които вече споменахме – словото, ритъмът и мелодията.
Така например танцът е „поетическо“ изкуство, в което средството е едно – ритъмът. При кое да е словесно поетическо произведение (примерно епосът) имаме две средства – слово и ритъм; тъй като мерената реч е ритмизирано слово. А ако тази мерена реч се пее или изпълнява в съпровод на музикален инструмент, тогава вече са използвани и трите средства.
Вторият признак се отнася до начина на подражание – дали има разказ (монолог) или размяна на реплики (диалог). Чрез него драмата се отличава от хоровата поезия.
Третият се отнася до качеството на представяните характери и действия – дали те са сериозни (възвишени) или смешни (низки, незначителни). Чрез него трагедията и сериозните жанрове се отличават от комедията и други комически видове (подигравателната ямбическа поезия).

*

Лекция девета
Есхил, Софокъл, Еврипид. Мнения на античните автори за творчеството им. „Орестия“ на Есхил

I. „Тримата трагици“

Всички старогръцки трагедии, с които разполагаме, са създадени в Атина през V в. пр. Хр. и са дело на трима автори – Есхил (ок. 525-456 пр. Хр.), Софокъл (ок. 496-406 пр. Хр.), и Еврипид (ок. 480-406 пр. Хр.). Това не значи, че трагическите поети от епохата на класиката не са били повече, или че трагедии са се пишели само в този град и по това време.
В една от предишните лекция споменахме имената на трима трагици, по-ранни от Есхил (Теспис, Фриних, Хойрил). От диалога „Пирът“ на Платон узнаваме, че към края на V в. поетът Агатон е получил първа награда на театрално състезание. Той е споменат и няколко пъти в Аристотеловата „Поетика“. Неизвестният автор на „За възвишеното“ (I в. сл. Хр.) сравнява Софокъл с трагика Ион от Хиос – разбира се, сравнението е в полза на първия.
Авторитетът на тримата е бил толкова голям, че техните трагедии започнали да се поставят и след смъртта им (вж. казаното от Квинтилиан за Есхил), и с времето били предпочетени пред произведенията на всички останали автори. Те и приживе са били смятани за най-добри, както личи от Аристофановата комедия „Жабите“. Там Дионис слиза в подземното царство, за да възкреси един от тримата – тъй като след смъртта на Еврипид атиняните били разбрали, че не им е останал нито един добър трагически поет.
Когато филолозите в Александрия (III-II в. пр. Хр.) създали „каноните“ на най-добрите автори във всеки жанр на словесността, в списъка на трагиците те поставили само техиите имена.

II. Изказвания на Аристотел, Хораций и Квинтилиан

Свидетелство за утвърдилото се убеждение в тяхното превъзходство е изказването на известния римски ретор и ерудит Квинтилиан (X кн. на „Обучението на оратора“). Като прави преглед на историята на словесността в Гърция и Рим по жанрове, измежду гръцките трагически автори той споменава само тях – макар че без съмнение са му били известни и много други имена:
„Есхил, който пръв е показал на белия свят трагедии, е възвишен и тежък, често бомбастичен до прекаленост и много пъти груб и нестроен. Тъкмо поради това атиняните позволили на по-късните поети да поправят неговите драми и след това да ги представят на сцената. Така мнозина от тях били увенчани.
На много по-висока степен на съвършенство издигнали този род съчинения Софокъл и Еврипид. Мнозина поставят въпрос, кой от тези двама поети е по-добър, всеки от които върви по свой път на изразяване, различен от другия.
Аз оставям този въпрос неразрешен, защото не се отнася до настоящата материя. По необходимост се признава от всички, че Еврипид ще бъде далеч по-полезен за тези, които се готвят за ораторско поприще. Действително той и в езика си (именно което му оспорват някои, на които изглеждат по-изискани тежестта, възвишеността и звучността на Софокъл) се приближава повече до ораторския жанр. Той е богат с мислите си, които не отстъпват на предадените ни от самите философи, и почти наравно може да се сравнява в диалога си с всеки от тия, които са били добри оратори в съда. Особено е удивителен в изразяването на всякакви силни чувства, предимно на такива, които възбуждат състрадание.
Менандър се е възхищавал от него най-много, както често сам свидетелства, и му подражава, макар и в различен жанр“.

Около век преди Квинтилиан Хораций пише за качествата и заслугите на Есхил и Софокъл, без да споменава Еврипид:
„Вече Есхил ги облякъл във мантии, сложил им маски,
сцената с обикновени греди посторил и научил
върху котурни да ходят, с тържествена реч да си служат“.

„Късно насочи Рим зорко око към писания гръцки
успокоен след войните пунически почна да търси
полза каква му донасят Есхил, и Софокъл и Теспис“.

Оценките на александрийците и на водещите римски литератори може би са били повлияни от Аристотеловия преглед на историята на жанра и изказванията му за тримата:
„Есхил пръв довел броя на актъорите от един до двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диалога. Софокъл въвел третия актьор и декорацията.“
„Така например Софокъл казал, че сам той изобразява хората такива, каквито трябва да бъдат, докато Еврипид ги представя такива, каквито са“.

Аристотел изглежда убеден, че Софокъл е написал най-добрата трагедия („Едип цар“), но се изказва положително и за Еврипид:
„Перипетията е преходът на събитията в противоположна посока, и то, както казваме, по вероятност или необходимост. Например, както в „Едип“ вестителят, като идва, за да зарадва Едип и да го освободи от страха, свързан с майка му, разкривайки му кой е, извършва обратното… Най-хубаво е познаването, когато заедно с него възникват и перипетии, както е в „Едип“.“
„Сред всички познавания най-хубаво е онова, което произлиза от самите събития и чрез естествеността си предизвиква смайване, както е в Софокловия „Едип“ и в „Ифигения“…“
„Освен това хорът трябва да се схваща като един от актьорите, да представлява част от цялото и да участва в действието не както у Еврипид, а както у Софокъл“.

„Затова грешат онези, които укоряват Еврипид, задето прави това в трагедиите си и задето много от тях завършват с нещастие. Защото тъкмо това, както се каза, е правилно. На сцените и на драматическите състезания най-трагически изглеждат именно такива трагедии, ако са умело създадени, и Еврипид, макар че иначе недобре разполага материала, се явява най-трагичен сред поетите“.

III. Брой и заглавия на оцелелите трагедии. Есхил и Софокъл

Тъй като тримата обикновено са били одобрявани от журитата, които допускали поетите до състезание, всеки от тях написал много драми – тъй като имал възможност да представя по три трагедии почти всяка година.
Смята се, че Есхил и Еврипид са написали по около 90, а Софокъл – 120. От тях до наше време са достигнали общо 33: 7 от Есхил, 7 от Софокъл и 19 от Еврипид, като авторството на една от тях („Рез“) се оспорва.

Освен „Орестия“, за която ще стане дума, Есхил е автор и на „Прометей“, „Молителките“, „Седемте срещу Тива“ и „Перси“.
Отличително за последната е, че тя е единствената оцеляла трагедия, която не е на основата на мит, а представя съвременно събитие – изхода на една битка между гърци и перси. По това тя прилича на изгубената Фринихова трагедия, за която ни осведомява Херодот („Превземането на Милет“).

Три от оцелелите трагедии на Софокъл са основани на преданието за Едип и семейството му: „Едип цар“, „Едип в Колон“, „Антигона“. Останали са още „Аякс“, „Електра“, „Трахинянки“ и „Филоктет“.
Последната се отличава с това, че не завършва с нещастие (каквото е изискването на Аристотел), а просто разказва как Филоктет е бил принуден да потегли от Лемнос за Троя, където да съдейства за превземането на града. Поради непреодолимия с други средства конфликт между него и вождовете на ахейската войска, изходът се решава чрез известния и спорен драматически похват „deus ex machina“: появява се Херакъл, който препоръчва на Филоктет да пренебрегне неприязънта си към Атридите и Одисей и да вземе участие във войната срещу Троя.

IV. „Орестия“

Есхил е автор на единствената оцеляла трилогия – „Орестия“, състояща се от три сюжетно свързани помежду си драми: „Агамемнон“, „Хоефори“ и „Евмениди“.
В „Агамемнон“ се разказва за завръщането на главнокомандващия на ахейската войска от Троя. Той е посрещнат в аргоския дворец от жена си Клитемнестра и е коварно убит от нея, с помощта на любовника ѝ Егист.
В „Хоефори“ синът на Агамемнон и Клитемнестра – Орест – се завръща от чужбина, където е бил отгледан тайно; при гроба на баща си се среща с Електра и двамата замислят отмъщение. Накрая Орест, подкрепян от приятеля си Пилад, прониква в двореца и убива Клитемнестра и Егист.
В „Евмениди“ Орест бива преследван от Ериниите – богини на отмъщението за престъпления срещу роднини. Той бяга в Делфи, а Аполон го съветва да иде в Атина, където ще бъде съден в Ареопага. Съдът се събира по инициатива на богинята Атина: Ериниите са обвинителки, а защитник на Орест е Аполон.
При гласуването резултатът се оказва равен – половината от съдиите са за осъждане, а другата половина – за оправдаване. Ериниите недоволстват, но Атина и Аполон им обясняват, че брачните връзки са по-свещени от кръвните. Орест трябва да бъде оправдан, защото смъртта на Клитемнестра е била справедливо възмездие за престъплението ѝ срещу брачния съюз. Накрая Ериниите биват поканени да се заселят завинаги в града и да станат негови покровителки под името „Евмениди“. Така се преодолява конфликта между тях и „младите богове“, към които са причислени Атина и Аполон.

В „Орестия“ се поставят важни въпроси на етиката, правораздаването, семейния живот и религията.
1. Въпросът за причината за престъплението и начина, по който трябва да се оцени извършеното на обвиняемия.
2. Кое деяние следва да се смята за престъпление и кое не?
3. Дали за престъплението следва просто да се отмъщава, или е по-добре престъпникът да бъде призован на съд, където наказанието да се определи след законна процедура?
4. Дали роднинските връзки да имат предимство пред брачните или не?
5. Как да се постъпва, когато в града има конфликт между култовете на различни божества?

*

Лекция десета.
Комедия и смешно. Аристотел за историята на комедията. Предаристофанова комедиография

I. Въпросът за „смешното“

Смешното (комичното) е естетическа категория, аналогична на трагичното. Всеки от нас има представа за смешно или трагично, която може да се открие при обмисляне на значението на думите. Тя не е ясно определена, така че е необходим разговор, при който хората да я прояснят и да открият общото и различното в употребата на думите, с които си служат.
Същевременно естетическата (и литературна) теория се стреми към възможно най-голяма яснота на значението, така че тези думи да бъдат термини, които да служат при изследването на естетическите предмети – каквито са и текстовете на литературата.

Смешното обикновено е свързано със случване – изменение, което засяга някого.
– Смешният е сгрешил така, че да се провали: опитвал е да постигне нещо, но не е успял.
– Неуспехът му не е окончателен – той има възможност да опита отново.
– Смешен е онзи, който опитва да се представи за някакъв, какъвто не е и не е необходимо да бъде.
– Смешният няма качества, за да постигне желаното – той е неподходящ за някаква дейност или дело.
– Той се представя за нещо различно от това, което е. Това е опит за измама и разкриването на този опит предизвиква смях.
– За да може случилото се да създаде смях, то трябва да е неочаквано за възприемащия го. Затова ние не се смеем на стари вицове и ситуации, които са ни познати, макар преди това те да са ни били смешни.

II. Аристотел за смешното

Античната теория на смешното е засвидетелствана на две места в текстовете на Аристотел – в „Поетика“, 5 и „Никомахова етика“ IV, 8.
Ето какво се казва в „Поетика“:
„Комедията пък, както казахме, е подражание на по-лоши хора, но не в цялата им порочност – тук смешното е част от грозното. Защото смешното е някаква грешка и грозота, не болезнена и не пагубна, каквато е тъкмо комическата маска – нещо грозно и разкривено, но без болезнено въздействие“.

Както виждаме, според Аристотел смешното е някакво отклонение от правилното и красивото; но не толкова силно, че да се възприеме като нещастие.

В „Никомахова етика“ се разсъждава за нуждата от забавление и шега; кой е способен да прави истински хумор и кои са лошите отклонения от него:
„Но понеже в живота съществува и отдих, и времето в него се прекарва във весело настроение, изглежда тук има някакво приличие в общуването – какви неща и по какъв начин трябва да се казват, а също да се изслушват.
И тъй, тези, които надвишават в смешното, се смятат за шутове и натрапчиви, стремящи се по всякакъв начин към смешното и повече стараещи се да предизвикат смях, отколкото да говорят благозвучни неща и да не наскърбяват този, с когото се шегуват. А онези, които без да казват нещо смешно те самите, се сърдят на говорещите, се смятат за диви и строги. Онези пък, които прилично забавляват, се наричат остроумни, тоест надарени с повратлив и подвижен ум…
Развлечението на свободния се различава от това на роба, и също на възпитания – от това на необразования. Всеки може да види това и от старите комедии, и от новите – в първите смешното е злословието, а във вторите – повече скритият смисъл, а той немалко се различава от злословието…
Следователно и добре възпитаният и свободният ще бъде такъв по държание, понеже самият той е закон за себе си. А такъв е средният – нарича се или тактичен, или остроумен. А шутът е подчинен на смешното, и нито себе си, нито другите щади, когато прави смях, и говори неща, никое от които добре възпитаният не би казал, а някои не би и слушал. А простакът е негоден за такива неща; защото с нищо не допринася към смеха…
Но изглежда, че отдихът и шегата са необходими в живота.“

III. Възникване на комедията

Що се отнася до произхода на комедията, Аристотел различава появата ѝ като театър от тази като поетическо представяне на „истински смешното“. То бива разпознавано от „остроумния“, за когото се говори в „Никомахова етика“.

Комическите представления произхождат от „фалически шествия“ (както споменахме в лекция VIII – „Възникване на театъра и драмата“):
„И тъй, като произлязла от импровизации“ – и тя [трагедията], и комедията (първата – от запевачите на дитирамба, а втората – от тези на фалическите песни)…“

Как комедията се е развивала впоследствие, за да стигне до вида си от V-IV в., е неизвестно, тъй като тя се е смятала за несериозен жанр и към историята ѝ не е имало интерес:
„И тъй, постепенните промени в трагедията и техните автори не са останали неизвестни, докато развоят на комедията, която отначало не била ценена, не е известен.
И наистина, архонтът сравнително късно започнал да дава комически хорове, по-рано те били от любители [желаещи]. Едва след като получила някакви форми, се споменават нейни поети. Кой е въвел маските, пролозите, разширения брой актьори и други подобни неща, не се знае.“

Що се отнася до идеята за смешно, главната заслуга за въвеждането ѝ е на Омир. Преди него поетите, склонни към комическо изразяване, ставали ямбографи; в техните произведения преимущество е имала грубата шега и поименните (лични) нападки. Омир обаче представил истинския (възпитания) хумор и въвел в хумористичните си произведения измислени герои, а не действителни лица:
„По-сериозните изобразявали благородни дела и дела на благородни люди, а по-повърхностните – дела на лоши хора, съчинявайки първо хулни песни, както другите съчинявали химни и прослави.
Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина. От Омир насам има – например неговият „Маргит“ и други подобни поеми.
Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове, пръв показал чертите и на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното: защото „Маргит“ се отнася към комедията така, както „Илиада“ и „Одисея“ – към трагедията.
След като се появили трагедията и комедията, поетите съобразно със собствената си природа започнали да се насочват към един от двата поетически вида; и едни сред тях от ямбописци ставали творци на комедии, а други от епически поети ставали трагически, тъй като последните форми били по-значителни и по-тачени от първите.“

Добрият комедиограф се познава по това, че не се занимава с действителни лица, а създава поетически образи. Защото ако просто осмиваше действителни лица, той би правил нещо, което е по-близко до историята (или реториката), отколкото до поезията:
„Затова и поезията е по-сериозна и по-философска от историята. Поезията говори предимно за общото, а историята – за единичното. Общото се състои в това, че такъв и такъв човек трябва да говори или върши такива и такива неща по вероятност или необходимост; към което поезията се стреми дори когато дава имена на лицата. Единично е – какво Алкивиад и сторил или преживял.
При комедията това е вече ясно: като съставят фабули върху принципа на вероятността, поетите по този начин дават случайни имена и нямат предвид отделни личности, както ямботворците.“

V. Атическата комедия – периоди

Историците на литературата делят атическата комедия на два периода, от които имаме запазени произведения. Това са
1. Старата атическа комедия, която се е развила през V в. и от нея имаме 11 пиеси, всичките на Аристофан; и
2. Новата атическа комедия, свързана с името на Менандър. Той започва да представя пиеси към 320 пр. Хр.

Съществува и терминът „Средна комедия“, който е за времето от смъртта на Аристофан (към 385 пр. Хр.) до появата на първите Менандрови пиеси. От този период не са останали цели произведения, а само имена на автори и заглавия.
Когато Аристотел говори за „нови комедии“ („Никомахова етика“, 1128а 23), той има предвид създаденото през тази епоха.

V. Преди Аристофан

От предаристофановия период на Старата комедия също се знаят някои имена. Аристотел споменава атическите автори Кратет, Хионид и Магнес; като същевременно обръща внимание, че атическата комедия била предхождана от сицилийската, а може би и от мегарската:
„По тази причина дорийците претендират, че са създатели на трагедията и комедията. По-точно, за комедията претендират мегарците – както тукашните, които казват, че тя е възникнала по времето на тяхната демокрация, така и сицилийските, тъй като от Сицилия е поетът Епихарм, живял дълго преди Хионид и Магнес.“

И също:
„Първи започнали да съчиняват комедии Епихарм и Формис. Отначало комедията дошла от Сицилия, а измежду атинските поети Кратет, изоставяйки ямбическата форма, пръв започнал да съставя диалози и фабули на общи теми.“

Самият Аристофан често споменава имена на свои съперници от комическите състезания. Оттам са ни известни и заглавията на някои пиеси от Кратин и Евполис.

*

Лекция единадесета
Аристофан, Еврипид и Новата атическа комедия

I. Стара и Нова комедия

Историята на атическата комедия се дели традиционно на три: стара, средна и нова. Старата ни е позната главно чрез запазените произведения на Аристофан. От тях научаваме, че тя се е занимавала с общественото (политическо и културно) всекидневие на атиняните. На сцената се показвали публични фигури – политици като Клеон („Конници“), поети като Есхил и Еврипид („Жаби“, „Жените на празника Тесмофории“), интелектуалци като Сократ („Облаци“). Комедиографът е пародирал тези лица, търсейки комичното в техния публичен образ.
От друга страна, обект на пародиране можели да бъдат и митологични фигури като Дионис и Херакъл („Жаби“). В комедиите има шеги, отнасящи се до политическата обстановка („Ахарняни“, „Лизистрата“, „Мира“), обществените практики и законовото устройство („Птици“, „Жените в Народно събрание“„Оси“). Това били събития на деня от които се интересували всички пълноправни граждани; и поради това драмите били един вид художествена публицистика, подобно на някои съвременни развлекателни телевизионни предавания.
Ако продължим това сравнение, ще кажем, че този вид театрална и пародийна публицистика е била заменена от пиеси, наподобяващи съвременния „сапунен“ сериал, който е продължителен разказ за семейни, любовни и делови отношения, където герои са типови фигури (млада влюбена двойка, възрастни родители, прислужници, бизнесмени), а не конкретни персонажи.

II. Менандър

Преди откриването на някои по-големи фрагменти от Менандровите драми и на комедията „Мъчният човек“, главен източник за темите и духа на тази драматургия са били римските комедиографи Плавт и Теренций. В драмите си те сами признават, че са изцяло зависими от атическите си предшественици; и не само им подражават, а понякога направо приспособяват отделни техни произведения за римска сцена.

Менандър (ок. 342-290 пр. Хр.) е бил атинянин, вероятно роднина на комедиографа Алексис. Започнал да поставя драми още млад, към 20-годишен. Бил е извънредно популярен през цялата античност, както може да се съди от мненията на по-късните автори, честото цитиране на произведенията му и това, че изображенията му се поставяли наред с тези на най-прославените антични поети и философи. Портрети на Менандър се срещат дори в християнски стенописи.

III. Δύσκολος и духът на Новата комедия

В „Мъчният човек“ става дума за любовта между заможен млад атинянин и скромно момиче, живеещо в северните покрайнини на града. Тя е била отгледана от баща си, тъй като майка ѝ била напуснала семейството поради лошия му характер; заживяла в съседство заедно със сина си от първия брак и починала преди началото на историята. Младежът, който минавал по тези места на разходка, случайно забелязал девойката и от пръв поглед се влюбил в нея. Запознал се с брат ѝ и споделил, че намеренията му са най-почтени – желаел да я вземе за законна жена.
Оттук нататък следват опитите на младежа (Сострат) и на слуги от семейството му да влязат в контакт с бащата (Кнемон, той е „мъчният човек“), които се провалят поради неговата несговорчивост и избухливост. Накрая се случва инцидент – Кнемон пада на дъното на кладенеца в собствения си двор. Дъщеря му и слугинята викат за помощ и помощта идва от Сострат и от брата на момичето (Горгий).
След като е изваден, бащата признава, че може би не се е държал добре с близките си и изобщо с хората, и възлага на доведения си син да се погрижи за сестра си. Историята завършва щастливо – момичето се омъжва за Сострат, а Горгий се оженва за неговата сестра. Накрая принасят жертва на Пан и нимфите и всички шумно празнуват.

От този сюжет се разбира какъв е духът на Новата комедия. Целта на действието е да се постигне семейно щастие. Героите са градски хора, атиняни и сравнително заможни. Главните герои обикновено са двамата влюбени, а също и техните родители, най-често бащите; те именно са носители и на комичните черти. Наред с това се явяват второстепенни герои, които помагат на главните или участват в комични ситуации – роби, готвачи, „паразити“ (компаньони), хетери.

Както се вижда, драматурзите от тази епоха са се отдръпнали обсъждането на онези актуални обществени въпроси, с които се е занимавала Старата комедия.
Главната причина е загубата на политическата независимост. Тези драми се пишат във времето след Александър, когато гръцките градове практически са присъединени към македонското царство. Политическа дейност не е била възможна и интересът на гражданите се насочил преди всичко към устройването на частния живот.
Комедията продължила да се занимава с настоящето – но представата за това, кое е важно в настоящето, вече била променена.

IV. Еврипид

Литературната история не е следствие единствено на обществено-политическата, макар да е зависима и от нея. Литературните новости имат свои причини, които са част от собствено литературния процес. Така например, за да се разбере появата на Новата комедия, е нужно да се кажат няколко думи за творчеството на Еврипид.
Макар приживе да не е бил смятан за първия трагик на Атина, Еврипид е имал голям успех през следващите векове. Запазените му трагедии (19 на брой) за повече от тези на Есхил и Софокъл взети заедно (14). Това е, защото в неговите драми се появяват теми и персонажи, които не са характерни толкова за класиката, колкото за последвалото я време. А популярността на новата комедия и свързаните с нея жанрове (мим, идилия, любовно-авантюрен роман) е съдействала за нарастване на интереса към Еврипидовата драматургия.
В трагедиите на Есхил интересът е насочен главно към въпроса за вината и наказанието, както видяхме при обсъждането на „Орестия“. Софокъл пък се занимава с перипетиите: как героят, съпротивляващ се на предсказанията на оракулите и неписаните закони, въпреки забележителните си качества все пак не успява да избегне нещастието.

Новото при Еврипид е главно в това, че той насочва вниманието към любовните и семейните истории, като при това изходът може да се окаже щастлив.
Така е в драмата „Елена“. Макар представена като трагедия, случилото се там има вид на приключенски роман. Това е разказ за едно, по стечение на обстоятелствата разделено семейство, където съпрузите са останали верни един на друг. Те преодоляват различни затруднения и с общи усилия се спасяват от враговете си и възстановят съпружеското си щастие.
В „Ион“ една бездетна атинска царица отива в Делфи за да узнае от оракула дали някога ще има деца от законния си съпруг; и какво се е случила с детето, което тя някога е родила от бог Аполон и го е подхвърлила в подножието на Акропола.
В „Ифигения в Таврида“ Орест пристига в Таврида, където среща собствената си сестра, смятана за отдавна починала (принесена в жертва на Артемида). Самата тя е станала жрица и едно от задълженията ѝ е да принася в жертва всички пристигнали там елини. Така че Орест се оказва в смъртна опасност; и все пак те двамата се разпознават, измамват местния владетел (почти по същия начин, по който Менелай и Елена в „Елена“ излъгват египетския цар) и избягват. С тях е близкият приятел на Орест – Пилад, който в бъдеще може би ще се ожени за Електра.
„Иполит“ завършва с нещастие, но в основата на драмата пак стои любовна (и скандална) история. Съпругата на атинския цар Тезей, критянката Федра, се влюбва в доведения си син Иполит. Тя споделя това с прислужницата си, а тя я издава на Иполит, макар и само от желание да ѝ съдейства. Иполит се разгневява и обвинява Федра за недостойната ѝ страст. Тя се изплашва, написва едно лъжливо прощално писмо до Тезей в което твърди, че синът му се домогвал до нея; и след това се обесва. Тезей прочита писмото, обвинява сина си и го прогонва от града. Иполит заминава, но по пътя катастрофира с колесницата си и загива.

Както виждаме, тук не става дума за обикновени граждани, а за герои от митологията; а в действието често се въвличат и олимпийски божества. И все пак е достатъчно да се променят някои имена и подробности от фабулата, и текстът ще се окаже напълно подобен на това, което срещаме в Новата комедия.

Разбира се, не можем да твърдим, че Еврипид е изобретател на любовно-авантюрната фабула. Зад неговите разкази стоят всеизвестни истории от Троянския цикъл и познати сцени от Омировите поеми – сводничеството и похотливостта на боговете, отношенията между Парис и Елена, ухажването на Пенелопа от страна на женихите, срещите на Одисей с Калипсо, Навсикая и Кирка, скитанията му по море и предоляването на всякакви опасности.
Но ролята на Еврипид е в това, че поставя такъв вид истории на сцена и то в жанра на трагедията, което значи, че им придава стойност: и по този начин съдейства за усвояването им в театъра и литературата през следващите векове на античността.

*

Лекция дванадесета
Прозата. Историография

I. Що е литература. Възникване на поезията

Литературата – това са текстове, които са добили независимост от конкретната обстановка на тяхното възникване и непосредствено (устно) въздействие. Защото всеки разговор или монолог пред публика е текст; но в повечето случаи той съществува само заради това непосредствено общуване. След изговарянето му неговата задача е изпълнена; той не се запазва (записва), и поради това никога вече не се възпроизвежда в същия вид.
Така че литературата възниква тогава, когато устно изговаряните текстове започват да се съхраняват (запомнят или записват) с цел да бъдат повтаряни (възпроизвеждани) в бъдеще и на друго място в подобна обстановка. Обикновено става дума за празник, защото празничната обстановка е стандартна – предполага се, че всеки следващ празник е повторение на предишния (както е с религиозните празници). Поради това се очаква, че и словата, които ще бъдат произнасяни, трябва да са идентични или поне приблизително еднакви. Ето защо празничните текстове (химни в чест на божества, молитви) е трябвало да бъдат запомняни, а най-сигурният начин да се запомни нещо е то да бъде записано.
Преди появата на писмеността запомнянето е било улеснявано чрез мерена реч, съпровождана от музика – защото така оформените текстове се запомнят по-лесно от немерените (прозаичните). Затова смятаме, че в предписмения си период литературата (устойчивите текстове) са съществували като поезия.
Поезията може да бъде не само празнична, но и битова – такива са приспивните песни, които майките пеят на децата, или тези, които се пеят при събирания на родственици и приятели.

II. Прозата

Освен за съхраняване на празнични поетически текстове, записването може да служи и за съхраняване на някакви сведения в проза (немерена реч).
Първите записи в немерена реч не са имали празнична задача, а напротив – служели са за чисто практически цели. Това обикновено са били описи на имущество и стоки, необходими при завещания или продажби. Всяко завещание или сделка, представени писмено, са вид писмен договор; и по подобие на тях са се записвали и други договори – примерно, междудържавни. Записите са били необходими и за вътрешнодържавни цели: когато е било необходимо да се състави законодателство, да се определят данъците и да се поддържа армия. Всички тези дейности изискват записване и няма необходимост то да бъде в мерена реч. Така че те са прозаични; но тяхната задача е да послужат само в едно конкретно (единично) място и време, и поради това те не могат да бъдат пренасяни, както става с празничните текстове.
За да може прозата да стане литературна (преносима), тя трябва да изпълнява по-общи задачи; да бъде ползвана не само в една, а в различни обстановки.

III. Гръцката историография преди Херодот

Историческият текст има като първоначална задача да установи какво се е случило на едно определено място и време. Поради това той възниква като запис на някакъв вид проучване. Това проучване е можело да се отнася до нечий род (често с цел да се установят правата на наследниците). Но ако е ставало дума за род на владетели (управляващи), такъв текст се превръща в история на държава. И тъй като всяка държава се разполага на някакво пространство, историческото изследване включва и географско проучване.

Най-ранните известни гръцки текстове, създадени с историческа задача, са от VII-VI в. пр. Хр. и са в мерена реч. Те са били поеми; и са добили тази форма вероятно под влияние на вече съществуващия епос, който се занимава с минали събития от голямо значение – както са Омировите поеми и Хезиодовата „Теогония“. Известно е, че през VII в. била създадена „История на Коринт“ в стихове:
Евмел, синът на Амфилит, от така наречените бакхиди, който е считан за създател на епоса, казва в изложението за Коринт (стига това съчинение действително да е на Евмел), че в тази земя се заселила първо Ефира, дъщерята на Океан (Павзаний ІІ, 1,1; В. Русинов, 2004).

Известният философ Ксенофан от Колофон е писал история на родния си град, но също и на Елея в Италия, където е живял впоследствие:
Написал поема за основаването на Колофон и за изпращането на колонисти в Елея, в Италия; в две хиляди стиха (Диоген Лаерций ІХ, 2, 20)

През VI в. Йония (на малоазийското крайбрежие) се е появил жанрът „логография“ – писане на историческо-географски изложения в проза. Известно е името на милетския логограф Хекатей, споменаван от Херодот в „Историята“. Той е бил автор на съчинения със характерните заглавия „Родословия“ (Γενεαλογίαι) и „Обиколка на земята“ (Περίοδος γῆς). Тъй като е писал на йонийски, този диалект е станал представителен за такъв вид съчинения; и това е причината Херодотовата „История“ също да бъде написана на йонийски, макар самият Херодот да е бил дориец от Халикарнас.

По времето, когато Херодот е замислял своята книга (средата на V в.), в гръцката литература вече е имало обширни и влиятелни поетически текстове, посветени на големи войни („Илиада“), но също и някои, които са се занимавали точно с наскоро случилите се гръко-персийски войни. За тях става дума в Есхиловите „Перси“ и в някои от епиникиите на Пиндар. Те и двамата са били от предишното на Херодот поколение – около 40 години по-възрастни от него – и лично са преживели тези събития, като Есхил дори е участвал в някои битки. Известно е, че и един връстник на Херодот – Хойрил от Самос – е създал епическа (в хекзаметри) поема за войните:
И Хойрил, древен поет, споменава за нашия народ, че е взел участие в похода на Ксеркс, царя на персите, срещу Гърция (Йосиф Флавий. Против Апион І, 22).

IV. Херодотовата „История“

Така че Херодот вече е имал пред очите си произведения на тази тема. Неговата книга обаче си поставя по-голяма задача – не само да представи нападенията на персийските армии срещу Атина между 490 и 480 г., но по повод на тези събития да разкаже всичко, което е знаел за държавите и народите в тогавашния свят. Така че той е създал не просто история на гръцките градове, нито само разказ за войните им с Персия, а първата в европейския свят „Всеобща история“.

Нейното съдържание накратко е следното.
Най-напред се разказва историята на лидийската държава – тъй като лидийците са първите азиатци, които влезли във военен сблъсък с малоазийските гърци. Лидийската държава достигнала голямо могъщество по времето на Крез, но наред с това той е бил и последният ѝ цар – тъй като загубил войната с персиеца Кир, бил детрониран и държавата му изчезнала.
След това разказът се насочва към историята на персийската империя. Преди това се съобщава за асирийската и мидийската държави, и как Кир, който бил внук на последния мидийски цар Астиаг, станал предводител на персите, победил мидийците и създал империя, която се простирала от индийските царства на изток до Егейско воре на запад.
Той е бил наследен от Камбиз и Дарий, които разширили и укрепили държавата: Камбиз завоювал Египет, а Дарий разделил империята на области със съответна администрация, подобрил съобщенията и уредил данъчната политика.
Повод за сблъсъка между империята и гърците станало въстанието на милетците. Те се обърнали за помощ към континенталните гърци, и най-напред към най-силните от тях – Спарта и Атина. Спартанците не се намесили, но атиняните изпратили 30 кораба и заедно с въстаниците нахлули в град Сарди – който бил административен център на персийската провинция – и го подпалили.
Дарий потушил въстанието, но реши да накаже атиняните за намесата им и изпратил войска, която била отблъсната през 490 пр. Хр. в битката при Маратон. След неговата смърт синът му Ксеркс решил да завладее континентална Гърция и провел известния си поход през 480 г., когато достигнал Атина и подпалил града. След това обаче флотата му загубила морската битка в Сароническия залив (при остров Саламин) и той самият се оттеглил, като оставил част от войската в Атика. На следващата година при Платея персите отново загубили сражението и така континентална Гърция останала свободна.
Покрай разказа за тези събития Херодот прави големи отклонения, в които представя известното му за историята, географията и културата на множество народи. Най-обширни са изложенията посветени на персите, вавилонците, египтяните, скитите, траките и либийците (североафриканците); и разбира се, на гръцките полиси в Европа, Мала Азия и северна Африка (Кирена).

V. Историографията след Херодот

След Херодот центърът на гръцката историография се премества в Атина. До нас са достигнали съчиненията на Тукидид („История на Пелопонеската война“) и Ксенофонт ( „Гръцка история“, „Анабазис“ и др.)

*

Лекция тринадесета
Красноречие, ораторска проза, реторика

I. Изяснение на думите

Преди да преминем към представянето на фактите, отнасящи се до жанра на ораторската проза, е необходимо да изясним термините от заглавието.
Думата „красноречие“ означава най-напред самото умение да се говори пред публика; а после и текстовете, свидетелстващи за такава дейност. Несъмнено тези текстове могат да бъдат и художествени, включително поетически (в мерена реч).
В поемите на Омир има монолози, представени като речи пред публика: това се вижда още в „Илиада“ I, където на съвета (публично) говорят Калхас, Агамемнон, Ахил и Нестор.
Под „ораторска проза“ ще разбираме речи, които не са част от друго произведение (каквито са тези у Омир, в трагедията или при Херодот ), а са били произнесени като самостоятелен текст и устно, а после били записани. Такива трябва да са били речите на Демостен.
Към този жанр се отнасят и речи, които не са били произнесени никога, както може би „Панегирик“ на Изократ; или учебните речи на Горгий („Апология на Паламед“, „Похвала на Елена“), Антифонт „Тетралогиите“, Лизий („Любовна реч“, включена във „Федър“), Изократ („Бусирис“, „Апология на Елена“). Също и тези, които имали по-скоро художествена задача: такава е надгробната реч в Платоновия „Менексен“, където вероятно се пародира красноречието на Перикъл. Тези последните вече са част от обучението на оратора и затова могат да се смятат и за реторически текстове.
Под „реторика“ се разбира преди всичко знанието за това, как се създават речи; а самите текстове, които служат за предаване на това знание, се наричат реторически. Освен споменатите учебни речи, към реториката се отнасят ръководствата и трактатите по реторическо изкуство, каквито са анонимната „Реторика към Александър“ и Аристотеловата „Реторика“.
Тъй като реторическото образование е било търсено и разпространено, такива книги са писани през цялата античност: като се започне от загубеното ръководство на сицилийците Коракс и Тизий, през съчиненията на Цицерон („Оратор“, „За оратора“, „Брут“) и Квинтилиан („Обучението на оратора“) в Рим, и учебните „предварителни упражнения“ (προγυμνάσματα) на Либаний (IV в. сл. Хр.).

II. Поява на ораторската проза

Нашето занимание се отнася главно до текстовете, които принадлежат към „ораторската проза“ и в по-малка степен до реторическите съчинения и образци. Затова трябва да се види кога в гръцкия свят за пръв път са се появили „действителни“ самостоятелни речи, които при това са били и записвани.
Записът на такива речи е резултат от необходимостта за документация на публичните обсъждания, където решенията се взимат след изслушване на заинтересованите страни и гласуване от упълномощени лица (съдии, народни представители). Тези обсъждания се отнасяли до въпроси от обществена важност – те били или политически, или съдебни. Условия за това се появили в континентална Гърция и Сицилия през V в. пр. Хр., когато монархическите режими в някои влиятелни полиси били премахнати и на тяхно място били въведени институциите на тогавашната демокрация.

III. Ораторството в Атина през V в. пр. Хр.

– политически оратори

В Атина, след падането на династията на Пизистрат и по време на войните с Персия, като влиятелни политици и успешни оратори били познати атиняните Темистокъл и Аристид. Те били наследени от Перикъл, който управлявал почти еднолично града между 460 и 430 пр. Хр. Техни текстове не са запазени, ако изключим три речи на Перикъл, представени от Тукидид в „История на Пелопонеската война“.
За такива политици не може да се каже, че са били професионални оратори – ако това означава и преподаване на изкуството. Професионалният оратор се е отличавал и с това, че работел като адвокат по съдебни дела – независимо дали е произнасял речите си сам, или ги е пишел за други. Такива автори, които се занимавали с адвокатстване, развивали системно изкуството си и го преподавали на други, в Атина се появили през втората половина на V в.

– съдебни оратори

Пръв бил Антифонт, от когото са запазени три съдебни речи по дела за убийства и 12 малки учебни речи, подредени по четири в т.нар. „тетралогии“ Те се състоят от първа обвинителна реч, последвана от защитна, и след това втора обвинителна и втора защитна; като при вторите речи говорителите се стремят да опровергаят доводите на опонента и да добавят свои, които да са още по-убедителни от първите.
Антифонт бил атинянин и това му позволявало да се занимава и с политика. Той взел участие в смяната на политическия режим през 411 г. пр. Хр., след което бил съден за държавна измяна и осъден на смърт, въпреки че защитната му реч, както свидетелства Тукидид, била най-добрата, произнасяна някога в атински съд.
Друг известен професионален оратор по това време бил Лизий, от когото са запазени към 30 речи, сред които и споменатата „Любовна“. Той имал школа по ораторско изкуство, която била много ценена и посещавана, както може да се заключи от разговора между Сократ и Федър във „Федър“. Но не бил атински гражданин, а „метек“ (имигрант), и поради това се занимавал само с „логография“, което значи, че не се явявал в съда, а пишел речите на своите клиенти, които ги произнасяли от свое име.

IV. Сицилийското ораторство

Друг оратор, който дошъл в континентална Гърция от Сицилия и допринесъл много за увеличаването на интереса към красноречието, бил леонтинецът Горгий. Като посланик на своя град в Атина той направил силно впечатление с речите си в Народното събрание и спечелил много почитатели и клиенти. Един от тях – тесалиецът Менон – е споменат както от Платон в едноименния диалог, така и от Ксенофонт в неговия „Анабазис“.

За Горгий се смята, че е учил при сиракузците Коракс и Тизий, а може би и при философа Емпедокъл от Акрагант. Ето какво пише Квинтилиан:
„Защото се казва, че след тези, които поетите са споменали, пръв Емпедокъл повдигнал някои въпроси около реториката. Най-стари писатели на научни книги били Коракс и Тизий от Сицилия. Последвал ги гражданинът на същия остров Горгий Леонтински – както се предава, ученик на Емпедокъл. Облагодетелстван от дългия живот – защото живял 109 години – Горгий блестял едновременно с мнозина, бил съперник на гореказаните и продължил да е такъв дори и след Сократ.“

Възникването на ораторската професия в Сицилия също било свързано с демократизирането на градовете, и преди всичко на най-големия и влиятелен от тях – Сиракуза. Изглежда, че тази дейност се развила там малко по-рано, отколкото в континентална Гърция. Но след Горгий центърът на ораторското изкуство се преместил на изток, в Атина.

V. Атина през IV в.

През IV век в града действали школите на Исей и Изократ.
Най-прославеният сред гръцките оратори – Демостен – бил учил при Исей, като причината за това вероятно била, че обучението в Изократовата школа струвало много по-скъпо. Според някои посещавал и заниманията на Платон в Академията.
И както развитието на ораторското умение през V в. било свързано с военно-политически събития като войните с Персия и противостоенето между Атина и Спарта (трите предадени от Тукидид речи на Перикъл били произнесени в началото на Пелопонеската война), така и през IV в. най-влиятелни били тези оратори и ретори, които по някакъв начин били въвлечени в гръко-македонския политически и военен сблъсък.

Това били Изократ, Демостен, Есхин, Демад и Хиперид.

*

Лекция четиринадесета
Философия

I. Държавниците-мъдреци

Около 600 пр. Хр. и през следващия половин век в много от гръцките полиси имало политическо напрежение и сблъсъци, наподобяващи граждански войни. Вследствие на това властта била завзета или предложена на влиятелни граждани или аристократи, които се заели с посредничество между враждуващите и, ако е било нужно, променяли законодателството. Някои от тези водачи били наричани „αἰσυμνήται“ (арбитри), други – „тирани“. Ако някой е бил ценен и заради интелектуалните си дарби, той бил наричан „мъдрец“ (σοφός).
С това прозвище станали известни атинянинът Солон, Талес от Милет, Питак от Лесбос, Биант от Приена, Хилон от Спарта, Клеобул от Линдос (на Родос), Епименид от Крит; към тях добавят Периандър от Коринт и Пизистрат от Атина.
Наред с обществените си занимания някои пишели поезия, като Солон; други развивали математиката и природните науки, като Талес; трети останали в спомените на поколенията със своите афоризми („апофтегми“).

II. Първият философ

През втората половина на VI век в гръцките колонии на южна Италия се появили питагорейците, наречени така по името на Питагор, който произхождал от остров Самос.
Предполага се, че той бил първият който се нарекъл „философ“: значи човек, който може и да не е σοφός, но обича мъдростта (σοφία) и се стреми към нея. Питагорейството станало влиятелно в тамошните градове – и то до такава степен, че на едно от събиранията бил извършен атентат, при който загинали стотици членове, а може би и самият Питагор.
Питагор бил религиозен водач, подобен на легендарния тракиец Орфей. Твърди се, че неговите последователи се задължавали да пазят мълчание на беседите му в продължение на пет години, и едва след това да взимат участие в обсъжданията.
Според най-ранните и авторитетни сведения („Метафизика“ на Аристотел, Платоновият „Тимей“), питагорейците се занимавали с математика и смятали, че вселената е устроена според математически начала, така че според тях „самите неща са числа“.
Според по-късни сведения животът им бил аскетичен: съобразявали се с разни забрани (въздържание от месо и други храни), като се стремели в крайна сметка да подчинят цялото си всекидневие на някои общи и предварително зададени правила.

III. Досократиците

През тази епоха (втората половина на VI и първата на V в. пр. Хр.) се появили и други философски подобни общности, както и някои независими мислители и духовни водачи.
Известни са имената на елеатите (от Елея, западна Италия) Ксенофан, Парменид и Зенон; на Емпедокъл от Акрагант (Сицилия) и Анаксагор от Клазомене (Мала Азия). Към тях може да се прибавят философстващите за природата милетчани Анаксимандър и Анаксимен, авторът на прочути сентенции Хераклит от Ефес и „атомистът“ Демокрит от Абдера (на тракийското крайбрежие).
Всички те правели предположения относно началата на природата и съществуващото – кои са елементите на материята и кое е организиращото я начало.
Анаксагор нарекъл началото „Ум“ (νοῦς), а Емпедокъл говорел за противодействащите си „Обич и Раздор“ (φιλία καὶ νεῖκος). Според някои основният елемент бил един – вода (Талес) или огън (Хераклит); а други, като Емпедокъл, говорели за четири основни елемента.
Елеатите пък, от друга страна, се насочили към по-отвлечено философстване и размишлявали за отношенията единство-множественост и покой-движение.
Към това трябва да се отбележи, че някои от тези предположения са заложени още в поезията – примерно у Омир, където в течение на художественото представяне на събития и характери се намират изказвания на такива теми (в „Илиада“ XIV се казва, че Океан е началото на всичко).
Впоследствие, съгласно възприетата периодизация на гръцката философия, всички тези мислители са били наречени и „досократици“ (философи преди Сократ).

IV. Сократ

Самият Сократ, който бил в центъра на атинското интелектуално общество по време на Пелопонеската война, станал известен приживе благодарение на изказването на делфийската пророчица, че „сред гърците няма по-мъдър от Сократ“; а впоследствие и заради героичното си поведение на устроения срещу него съдебен процес. Там Сократ бил обвинен в безбожие и „развращаване на младежта“, и осъден на смърт чрез изпиване на отрова.
Сократ не е оставил писани съчинения, а предпочитал да разговаря с приятели и с философстващи гости от чужбина, каквито по това време в Атина имало много. Споменът за тези разговори е запазен в съчиненията на приятеля му Ксенофонт и още повече в диалозите на Платон; макар че някои от изказаните там възгледи и размисли сигурно са принадлежали повече на Платон, отколкото на Сократ и събеседниците му.

V. Платон

В Платоновите диалози се обсъждат въпроси, заниманието с които става съдържание на цялата западна философия.
Това са теми на:
– етиката (що е добродетел; кои са отделните добродетели; как да ги определим; може ли добродетелта да се преподава; какво да мислим за любовта),
– политическата философия (кои са съществените черти на различните обществени устройства; кое е най-доброто обществено устройство),
– философията на изкуството (как се създава поезия; устройство на художествения текст; каква литература е полезна за обществото),
– произхода на езика (дали фонемите имат свое значение; може ли да се установи първоначалното значение на думите; може ли да се говори за „праезик“)
– диалектиката (как се дават определения на нещата),
– религията (въпросът за задгробния живот; какви могат да бъдат боговете); естествената философия (как е устроен видимият свят),
– метафизиката (създаден ли е светът и ще има ли край; какви са началата на съществуващото; има ли индивидуално безсмъртие).
Наред с това трябва да се има предвид, че Платон не излага своите възгледи от свое име, монологично и системно, а пише художествени драматургични текстове. Това значи, че за читателя е мъчно да разбере какво точно мисли самият автор по въпросите, които се поставят на обсъждане. Това е, защото Платон е предпочитал по-скоро да изобразява философстването, което се случва в разговор, отколкото да обявява какво самият той мисли или какво е „правилно“ да се мисли по една или друга тема.
По въпроса за това, може ли човек да се образова просто с четене на книги, се говори в диалога „Федър“ – и отговорът изглежда да е отрицателен.

VI. Аристотел

Аристотел е роден в Стагира на Халкидическия полуостров в семейството на Никомах, лекар от двора на Филип Македонски.
На 17-годишна възраст заминава за Атина и учи при Платон в продължение на 20 години, до смъртта му. След това заминава за Мала Азия при свои близки в Троада, после се връща в Македония и от 335, след възцаряването на Александър, отново е в Атина, където преподава в един от градските гимназиони, наречен Лицей. След смъртта на големия завоевател напуска града и се установява в един свой наследствен имот на остров Евбея, където скоро след това (322 пр. Хр.) умира.
Ако се съди по античните справки за живота му, Аристотел е публикувал много, но всичките му издадени приживе съчинения са загубени; затова пък са оцелели записките от преподаването в Атина, които били съхранявани от Теофраст, ученика му Нелей и после от неговите наследници докъм началото на I в. пр. Хр.
След някои перипетии (известни от съобщенията на Страбон и Плутарх) ръкописите се оказали в Рим, където били издадени от Андроник Родоски към средата на века.
Като се изключи намерената преди около век в Египет „Атинска държавна уредба“ всички Аристотелови текстове, с които разполагаме, възхождат към изданието на Андроник.
Аристотел е преподавал философия по същите теми, по които е писал Платон в диалозите; и в повечето случаи неговите възгледи се отличават забележимо от Платоновите.
Той отрича безсмъртието на отделната душа и въздаянието за делата след смъртта, за което се говори във „Федон“, „Федър“, „Горгий“, „Тимей“ и „Държавата“;
– не подлага на критика Омир и трагедията, както прави Платон в „Държавата“, а напротив, възхвалява Омир и намира, че трагедията е най-висшият вид поезия и от нея има определена етическа и психологическа полза;
– не смята, че светът е изграден върху числови начала, както сигурно са твърдели наследниците на Платон в Академията;
– отрича съществуването на отвъдземен божествен свят и на безтелесни идеи (форми), по причастност на които се образуват сетивните тела, и към познанието на които трябва да се стреми философът. Според него
– „ейдосите“ се намират в самите неща и в мисълта, и философ е онзи, който е способен да им даде вярно определение;
– светът не е сътворен, както се говори в „Тимей“, а е вечен; и
не съществува личностен Творец, както може да предположи читателят на същия диалог, а светът се движи вечно от върховния, нематериален и безличен двигател, който мисли самия себе си; и всичко останало се стреми към постигане на съвършената си мислима форма/ентелехия и с това към уподобяване на бога. Това е по силите, макар и донякъде и за кратко, само на разумните същества (хората) и най-много на философите.

VII. Елинистически и гръко-римски философски школи

Лицеят и Академията като философски школи продължават да действат и през следващите векове до края на античността; като Академията е последният езически образователен център, закрит с решение на императора през 529 г. сл. Хр.
Но още приживе на двамата най-четени философи възникват и други школи, които също привличат много последователи и оцеляват дълго време.
Това са
– епикурейството (по името на създателя си и с най-известен представител в Рим Лукреций Кар),
– стоицизмът (много разпространен и представен от множество известни фигури – Зенон, Клеант, Хризип, Панеций, Посидоний, Сенека, Епиктет, Марк Аврелий),
– скептицизмът (с основател Пирон и най-добре запазен представител Секст Емпирик) и
– кинизмът (на Антистен и Диоген от Синопа).

VIII. Неоплатонизмът

От средата на III в. сл. Хр. и успоредно с бързо развиващото се християнско богословие се появяват последните влиятелни езически философи, наречени общо „неоплатоници“: първо Плотин и неговият ученик и сътрудник Порфирий (III в.), а по-късно и техният последовател Прокъл (V).
Плотин не е писал, а е водил беседи, записани от Порфирий и станали известни с названието „Енеади“ (54 беседи разделени на 6 книги).
Самият Плотин е възпитаник на александриеца Амоний Сакас; тъй като от него няма запазени текстове, не можем да знаем какво в Плотиновите беседи е оригинално и какво възхожда към Амоний и общността му. От текстовете личи добра запознатост с наследството на Платон и Аристотел; но все пак духът на философстването е платонистки и повечето от мислите му изглеждат като коментар и развитие на казаното в „Тимей“, „Пирът“ и „Държавата“ VII.
Според него вселената се състои от безтелесен и телесен свят, като главните същности (ипостаси) на безтелесния свят са неподвижният, но множествен (чрез мислите си) Ум и подвижната, но безсмъртна Душа. Душата, която има достъп до съвършеното знание на Ума, е причина за движението на видимия (изменчив, телесен) свят. Самата тя присъства в него не само като двигател и жизнена сила, но и под формата на индивидуални души. Тяхната задача е да си спомнят за своя произход и, преодолявайки заблудите и желанията, възникнали поради пребиваването им в тела, да се върнат обратно в безтелесния свят.
Причина и източник на съществуването на вселената, включително на Душата и Умът, е Едното/Единно, от което те възникват по тайнствен начин и не във времето, а във вечността.

IX. Неоплатонизъм и христитянство

Плотиновата метафизика не е далеч от християнската теология. Немалко от мислите на неоплатониците изглеждат да са възприети от ранните Отци на Църквата и чрез нейното предание да ни влияят и до днес.

*

Лекция петнадесета
Роман

I. Античният роман

Античният роман е дълъг (сравним по размер с поемите на Омир, Аполоний и Вергилий) прозаичен разказ за приключенията на един или двама (намиращи се в брачна или любовна връзка) герои, които приключения след известни перипетии завършват успешно.
Ако героите са двама, успехът се състои в брак или възсъединяване на разделеното им семейство. Ако е един, значи се справил с възникналите в течение на действието опасности. Ако разказът завърши със смъртта на героя, тя се представя като край на героично (славно, добродетелно) протеклия му живот.

II. Приключенски и биографични разкази при Омир и историците

Началата на този жанр могат да се открият у Омир, в историографията, трагедията, новата комедия и елинистическия епос.
„Одисея“ е разказ за събирането на едно разделено семейство, който наред с това представя две поредици от приключения, едната от които е по-дълга и необикновена (на Одисей), а другата – по-кратка (на Телемах).
Романен вид имат някои биографични разкази, включени в Херодотовата „История“. Съвсем кратък и донякъде приказен е този за находчивия обирач на гробници, който накрая успял да стане зет на египетския цар „Рампсинит“.
По-дълъг е разказът за царя на Египет Амасис. Той не е извършил тежки престъпления, не е бил детрониран вследствие на преврат или нашествие, не загубил близки хора, а благополучието му продължило дори след смъртта му. Персийският завоевател Камбиз отворил неговата гробница и потърсил саркофага, за да извади останките му и да ги оскверни. Но не успял, тъй като Амасис бил наредил да се постави на неговото място мумията на друг човек, а неговата да скрият другаде.
Друго произведение, което се смята за историческо и мемоарно, но е близко до романа, е Ксенофонтовият „Анабазис“.
Ксенофонт участва като военачалник на гръцки наемници в междуособната война между двама персийски принцове: води битки, достига до Ефрат и Тигър, излиза с войниците си на черноморското крайбрежие при Трапезунт и после благополучно се завръща в Гърция.
„Анабазис“ напомня на по-късните разкази за похода на Александър Македонски, някои от които определяме като исторически съчинения, а други – като романи.

III. Видове романи

Романът има сюжетни и жанрови белези, въз основа на които може да бъде разделен на видове. Той може да е биографичен (за приключенията на един човек), да се гради около любовна или семейна интрига и да съдържа невероятни (фантастични) разкази и сцени.
Въз основа на това говорим за историко-биографични, любовно-авантюрни и фантастични романи; като някои произведения могат да обединяват повече характеристики и така да образуват смесен вид.

IV. Любовният мотив

Ако продължим прегледа на жанровете-предшественици, ще забележим, че любовната история може да се открие в епоса и в трагедията, но смисълът й там е различен от този в романа.
У Омир любовните отношения са само загатнати или представени в комедиен вид. Парис, току-що извлечен от Афродита от бойното поле, където губи двубоя с Менелай, приканва Елена да легне до него, а тя го упреква в липса на мъжество; и все пак се съгласява.
Хера намисля да съблазни Зевс за да отвлече вниманието му от бойните действия, и уж случайно се отбива при него на планината Ида, където той мигновено я пожелава. Приканва я към интимност и казва, че я желае повече от всички останали жени и богини, с които някога е имал връзка – и ги изрежда поименно.
Любовното приключение на Арес и Афродита, за което пее Демодок в „Одисея“ VIII, е представено като вулгарно прелюбодеяние и е изцяло в комедиен стил. Хефест, който отдавна ги подозира, им подготвя капан (мрежа, падаща върху леглото), залавя ги, повиква боговете за свидетели, окайва позора си и се заканва да върне съпругата си на баща й (Зевс); боговете се забавляват, а богините не идват, защото ги е срам.
Калипсо и Кирка харесват Одисей, но отношенията им изглеждат повече като комбинация от приятелство и сексуална връзка, отколкото като любов. Такива са и отношенията между Одисей и собствената му съпруга.
На любовта като силно вътрешно душевно преживяване за пръв път обръща внимание Сафо; но това са все още само лирически монолози.
Като част от повествование и двигател на сюжетното действие любовта се среща най-напред при Еврипид, и то само в „Иполит“. Защото „Елена“ е изпълнена в Омиров дух и там става дума за перипетиите около събирането на семейната двойка; а в „Медея“ героинята е много далеч от това, което ще видим при Аполоний – тя не е влюбена, а само измамена, напусната, разочарована и разгневена.

V. Родители откриват децата си

Като говорим за семейна интрига (мотив/причина за действие) имаме предвид не само събиране на разделени съпрузи, но и среща на роднини, които поради някаква причина не са се виждали дълго и мъчно биха се разпознали.
У Омир има среща на Одисей със сина му Телемах, които не биха могли да се разпознаят веднага, а трябва да търсят свидетелства и доказателства за това, че са баща и син.
При Есхил и Софокъл срещата на разделени роднини или съпрузи може да доведе до голямо и неочаквано нещастие. В „Орестия“ първо Агамемнон е убит от жена си, а след това Орест и Електра се срещат, за да замислят убийството на майка си. В „Едип цар“ подхвърленото и пораснало дете попада първо на баща си, а после и на майка си, като тези срещи стават епизоди от нещастното протичане на биографията му.
При Еврипид за пръв път мотивът „подхвърлено и след време открито дете“ се използва в драма с щастлив край.
В „Ион“ Креуса ражда дете от пожелалия я Аполон и го оставя в кошничка с опознавателни предмети в една пещера под Акропола. След петнадесетина години тя го среща в Делфи, където е бил пренесен от Хермес и отгледан от делфийската жрица. Срещата им не протича гладко. Тя се опитва да го отрови, после едва не е екзекутирана от разгневените делфийци; но жрицата помага, като донася кошничката, в която някога е бил оставен Ион.
Има и комически елемент – Аполон с помощта на другите богове се старае да укрие бащинството си, а законният съпруг на Креуса е измамен, че Ион е негов предбрачен син, заченат по време на някогашен празник в Делфи.
Разказът в „Ион“ е непосредствен предшественик на сюжетите на Новата комедия. Там често става дума за предбрачни забременявания и укривани/подхвърляни деца, които след време се намират и става ясно, че техен баща е бъдещият или настоящ съпруг на майката. Този мотив преминава в романите: като в „Дафнис и Хлоя“, където двамата герои са подхвърлени деца, отгледани от пастири и накрая намерили истинските си, доста заможни градски родители.

VI. Пътешествия и идилии

Авторът на „Аргонавтика“ Аполоний Родоски създава своята поема в десетилетията между смъртта на Менандър и раждането на Плавт, който пренася сюжетите на Новата атическа комедия на римска сцена.
„Аргонавтика“ е по-близък предшественик на романа в сравнение с „Одисея“ – не само по време, но и по характер. Разказът съдържа дълго пътешествие из средиземноморския и черноморски свят, явни препратки към Омир и красиво изобразяване на любовта на Медея към Язон. Те открадват Златното руно, бягат от Колхида, преодоляват различни опасности, спасяват се от преследвачите си и се оженват.
По същото време друг член на александрийското литературно общество – Теокрит, създава жанра на буколическата идилия. Тя се състои в представяне на привлекателния със своята простота живот на овчаря/козаря, който обича да участва в музикални състезания и да разказва за щастливата си или нещастна любов.

VII. Елементите на романа

С това всички елементи на античния роман са въведени в литературата:
– военни подвизи, пътешествие, необикновени и невероятни приключения (Омир, Аполоний),
– търсене/откриване на загубен съпруг или близък роднина (Омир, трагедията, Новата комедия),
– любов и идиличен пастирски живот (Еврипид, Аполоний, Теокрит).

VIII. Запазените романи

Това, което ни остава, е да изброим запазените антични романи и да открием споменатите мотиви и характеристики.
Те са единадесет и се датират между I и IV в. сл. Хр.
Можем да ги разделим на две групи, според основната тема и броя на героите:
За необикновени пътешествия и подвизи, с един главен герой:
„Животът на Александър Македонски“ на Псевдо-Калистен
„Истинска история“ на Лукиан
„Лукий или магарето“ (приписван на Лукиан)
„Златното магаре“ на Апулей (латиноезичен)
„Животът на Аполоний Тиански“
За приключения на влюбени или разделени съпрузи (двама главни герои):
„Херей и Калироя“ на Харитон
„Левкипа и Клитофон“ на Ахил Таций
„Аброком и Антия“ на Ксенофонт Ефески
„Теаген и Хариклея“ („Етиопска повест“) на Хелиодор
„Дафнис и Хлоя“ (с буколически сценарий) на Лонг
Междинен вид (за любовните и семейни приключения на един главен герой):
„Аполоний, цар на Тир“ (запазен на латински)

Край на кратките лекции по старогръцка литература

5 февруари, 2021

***

Средни (допълнителни) лекции

Първа.
Въведение в старогръцката литература

І. За литературата най-общо. Защо четем

1. Смисълът на заниманието с художествена литература

Изучаването (заниманието с) на какъвто и да е предмет би трябвало да започва с въпроса за смисъла на тази работа. Нека видим защо човек чете (слуша, произвежда) художествена литература.
Литература може да се чете
а) за развлечение (от интерес към “разказваното”). Също поради
б) специализиран (професионален, подчертан любителски) интерес – за да се види “как” нещо се разказва или показва с думи. Също – как пише този автор, или как се пише по това време/на това място.
Може и по задължение, както е при учениците и студентите. Тогава изучаването на литературата е
б1) част от образователния план. В последния случай въпросът за смисъла ще се постави най-напред така – защо в рамките на “това образование” трябва да се изучава литература? С други думи, дали литературата е част от обсъжданото образование и каква част? Но и при това положение не може да се избегне въпросът за самите литературни произведения – да се каже “заради какво точно” ги четем. За да узнаем какво?

В училището и в университета четенето най-често просто се изисква и човек се подчинява, както се подчинява на предписанието на лекаря. Но това предписание не е по принцип произволно и както някому хрумне. То също може да се разбира, както лекарят разбира защо предписва лечение с такива средства, а не с други.

Интересът към
а) “разказваното” е естествен. Повечето хора се увличат, когато им е предложена някаква история, защото биха желали да узнаят какво “накрая” ще се случи. Има промяна в сравнение с началното положение, решаване на проблем, в който читателят може да се вживее, да го усети като свой. Това е четенето за развлечение (забава). Специализирано четене имаме,
б) когато човек иска не просто забава, а образование, и то не друго, а именно литературно. Тогава четем, за да сравним този жанр, автор или произведение с други, съобразно литературните им качества. Но може и да четем, за да научим нещо по-общо за този свят (култура). Щом е заради знание (на първо време без оглед на приложението, не с практическа цел), значи и това четене е заради образованието.
Но тук говорим за четене на художествена литература не като път към нещо друго, не за да разбере друго “чрез нея”, а заради самата нея.

2. Значения на думата. Защо литературните произведения се записват. Същност на художествената литература.

На български език думата “литература” има две основни значения.
Първото е просто “художествена литература” (белетристика), а
второто – всякакви записани текстове. Затова се говори за “научна”, “справочна”, “специализирана” литература.
Художествената литература, особено ако произведението е голямо, обикновено се записва. Главната причина за това е, че човешката памет не задържа твърде дълги текстове. Колкото по-дълъг е съставеният текст, толкова по-трудно е той да бъде обработен и запомнен. Освен това е трудно да бъде предаден. Трябва да се избегне забравянето, както и промяната поради забравяне или произволът на предаващия. Освен това текстът не може да се изслуша наведнъж, значи ще е нужно да се организира изслушване на части. Но и да се изслуша, как после ще бъде предаван на разстояние и през времето, след като малцина могат да го запомнят? А кой ще го запомни с точност до дума? Дори и самият автор не би могъл.
Така че дългите произведения, особено ако са прозаични, не само не могат да оцелеят без запис, но не могат дори да се появят. Защото ако все пак някой би могъл да научи наизуст “Илиада” или дори целия Омир, как да се научат наизуст “Дон Кихот”, “Братя Карамазови” или целият Толстой?

Но коя е причината изобщо да решим да записваме текст? Най-напред, ако се нуждаем от него за справка, с практическа цел. Също – ако трябва да предадем съобщение на разстояние (писмо), да съобщим нещо на мнозина едновременно, които по някаква причина не могат да се съберат на едно място в едно време, за да го чуят (някакви разпоредби).
Но художественият текст няма практическа цел. Ако да се заемем да го записваме, значи гледаме на него като на продукт (произведение), който трябва да се запази в определена форма. Това не се отнася за обичайната жива реч – ние не гледаме на нея като на продукт, тя е за практическа употреба (осведомяване, споделяне, развлечение).
Художествената литература е изобразяване на неща чрез думи. Целта е “да се покаже” как изглежда нещо. Чрез думи авторът помага да си представим неща – и не само такива, които се възприемат със сетива, но и всичко, което може да се схване от съзнанието. С думи се изработват образи – било на човешки действия и характери (както се казва в “Поетиката”), било на мисли, или на сетивни предмети (така, както някой би могъл да ги възприеме). С думи се създава усещане за неща – осезаеми или мислими.

Имитирането на езиковия израз (разни начини да се говори) също е художествена литература. И може би източникът на литературния текст е точно това – имитацията на нечия реч. Говоря „като” някого. Когато имитирам нечия реч, аз нищо не твърдя, просто представям думите му чрез думи – най-естественият начин да ги имитирам. Но чрез думите се проявява характер, значи имитирам и характера му, сиреч – самия човек. Има интонация и мимика, но те изчезват, само думите могат да се запишат.
Така че изворът на литературата е може би едновременно лирически (говоря като някого със съответна интонация, монолог) и драматически (говоря като тези двамата – ту като единия, ту като другия). Възможно е да се имитира и самият разказвач – „предавам съобщения за станалото както” някой би ги предал. Така че авторът не е точно разказвач, той е по-скоро имитатор на разказвача.
Нехудожествената литература може да използва понякога художествени средства, но тя не се стреми да имитира. Целта й е друга – говорещият твърди нещо и го твърди от себе си, и очаква да му вярват. Художественият текст няма за главна цел да му се вярва буквално, и затова няма нужда от външно доказателство – „откъде знаем” че нещо е така. Ако имитацията се оцени като успешна, това е доказателството, че знаем за какво говорим.

ІІ. Как старогръцката литература е станала класическа

1. Оригинална и преводна литература

Съществуващите записани литературни произведения образуват общото литературно наследство. Това наследство естествено се дели според езици, а исторически – според народи и епохи.
Наред с това някои произведения биват избирани и предлагани за “образованe”. Става дума за запознаване с произведения, които вече са влиятелни или трябва да станат влиятелни на това място. Един от видовете образоване е усъвършенстването на езика, с който си служим, и много често това е официалният език на държавата.
Произведенията, предлагани за литературно образование, могат да бъдат оригинални (първоначално написани на този език) или преводни. Но е за предпочитане да бъдат оригинални. Защото авторът, пишещ на родния си език, е свободен в употребата му (може да избира не само „какво” да каже, но и „как”), а преводачът е зависим и в двете, но най-напред в това, да предаде буквално смисъла на казаното. Затова езикът на превода почти винаги е грубоват (заради нуждата да се предаде преди всичко смисълът на казаното) и скован в сравнение с оригинала – защото не е възможно да се предаде смисълът, идващ от усещането за някои думи. Преводачът се стреми “да осведоми” читателя “какво е казано”, но не би могъл наред с това да покаже и „как“ е казано, тъй като не е възможно да се постигне едновременно и смислово (на ниво фраза, твърдение), и стилово (дума, фразеологизъм) съответствие. Затова се казва: “ако преводът е хубав, значи не е верен; ако пък е верен, няма да е хубав”.
Тъй като повечето общества не са изолирани, а контактуват с други, които също разполагат с някаква литература, то в литературното образование влизат и произведения, които са били написани на друг език. Те се превеждат и така стават част от литературното наследство не на едно, а на няколко общества, служещи си с различни езици и обединени (по-силно или по-слабо) чрез държава, политически и икономически връзки или религия. Така и старогръцката литература е била възприета и превеждана – и най-напред от латиноезичните европейци.

2. Възприемане на литературата в гръцката древност

Най-късно от VІ в пр. Хр. в Атина и други градове Омир вече се оценява най-високо сред поетите и неговите произведения се събират и съхраняват. Есхил нарича трагедиите си “трохи от Омир”. Традицията за изпълнение на Омир на Панатенеите е била установена от Пизистрат, макар може би още Солон да е мислел за записването на текста. За Пизистрат споменава Цицерон. По това време Ономакрит събирал литературни произведения. Теаген от Регион, от края на VІ в. “бил първият, който писал за Омир”.
Пишещите през V в. за Омир Аристотел нарича “древни омиристи”. Още преди Пелопонеската война започва да се развива търговията с книги. Говори се за библиофили. Интересът към словесността е явен в Аристофановите “Жаби”. Софистите (като Протагор) се занимават с граматика и реторика. Също и Хипий, както твърдят Платон и Цицерон. По-познат е Стезимброт от Тасос, съвременник на Перикъл, учител на Антимах от Колофон. Някои започват да съставят хронологическо изложение на известното за поетите и словесността – Главк, Дамаст.
През ІV в. се усилва интересът към „тримата трагици“. Ликург въвежда постановление за “държавен екземпляр” на произведенията им през 368 г. (вж. ИГрЛ, с. 44-46)

3. Възприемането на старогръцката литература от другоезичните народи

От гледна точка на римляните гръкоезичната литература не е била само тази, произведена от полисите в континентална Гърция, Италия и Сицилия; за тях това е била изобщо “източна”, но не “варварска” литература. Освен това по време на римското завоевание гръцкият език е бил възприет в целия Изток, както и литературата (словесността). При това римляните възприемат художествената литература не като нещо отделно, а заедно с останалите словесни видове – историография, философия, наука. Изобщо за римляните гръцкият език е средство да се контактува с Изтока, с източните (варварски или не) цивилизации.

Самата гръцка литература от гледна точка на римляните е древна, тъй като тя започва през VІІІ в. пр. Хр. По това време, според традицията, Рим вече е бил основан (750 г.), но литература на латински се появява много по-късно.
Преди VІІІ в. се развива епосът, отразяващ събития от времето на микенския свят (ХІV-ХІ в. пр. Хр.); също и диалектите. Дълго време се е смятало, че след ХІІ в. от север за пръв път е дошъл индоевропейски народ, смесил се или изтласкал местното население (пеласгите, за които често се споменава у Херодот и понякога от Тукидид). Но е съмнително, че периодът преди ХІІ в. трябва да се смята за “предгръцки” (вж. ИГрЛ, 18-19).

Чрез латиноезичното образование старогръцката литература е станала известна и влиятелна, и е била препоръчана за образцова (класическа) и на онези западни европейски народи, които са развили писмените си езици по-късно от латинския и в повечето случаи под негово влияние. През първите векове на западното средновековие (след разрушението на Западната империя през V в.) образованието е било латиноезично. Образователният живот почти напълно е съвпадал с църковния. Слушали са се богослужебни текстове, проповеди, жития. Можело е да се четат произведения на църковни писатели (Августин), може би хроники. По времето на първите университети (от началото на ХІІ в.) хуманитаристиката е била свързана главно с богословието.
През ХІV в. и особено в Италия се е увеличил интересът към древната история, философия и реторика, и са се появили първите учители по гръцки. През ХV в. вече е имало преводи от гръцки на латински (Фичино превежда Платон). Покрай упадъка на Византия мнозина образовани византийци са потърсили убежище на Запад (главно в Италия) и са били пренесени много кодекси с произведения на антични гръцки автори. Сред първите печатни книги през втората половина на ХV в. е имало немалко гръкоезични – и много от тях са били на класически автори.
От началото на ХVІ в. нататък (несъмнено във връзка с Реформацията и отдръпването на новите църкви от латиноезичния Римски католицизъм) гръцките автори са били превеждани вече не на латински, а на италиански, френски, немски, английски и останалите западни езици. Това се прави, за да се разбере по-добре самото латиноезично наследство; също от богословски и църковни съображения – за да се добие непосредствен контакт с източните християнски писатели; също – за да се оформи независима култура чрез създаване на собствена (на местен език) връзка с цялата западна традиция. Всички тези насоки на действие са част от стратегията на протестантските църкви и държави за преодоляване привилегироваността на католическото образование.

На Изток пък античните са били познати чрез националните езици (арменски, грузински, български и други) много по-рано, но по-често чрез цитати и преразкази, отколкото чрез цели произведения. В българските преводни и оригинални книги през Х в. вече са се цитирали антични автори (Аристотел). Събитията около Троянската война, а и съобщения за много исторически събития от древността са могли да се прочетат накратко на български в преводи на някои хроники (Манасиевата, ХІІІ в.).
Пълните преводи стават по-чести от началото на ХІХ в. нататък. Най-напред и в най-голямо количество те се правят в Русия, а след образуването на национални държави на Балканския полуостров – и на останалите езици на източните православни народи (за гръкоезичните православни ще кажем нататък). От друга страна, след разселването на европейците по други континенти (Северна Америка) и колонизирането на неевропейски територии в Южна Америка, Африка и Азия, европейското образование се препоръчва (въвежда) и далеч извън Европа; а заедно с него и старата гръцка литература.

ІІІ. Гръцката традиция

1. Кои са древните гърци

Древните гърци били народ, който се е отличавал сред останалите най-напред с езика си, а после и с общите си обичаи, които се поддържали чрез отделни (местни) и общи (общогръцки) празници. В класическата древност, за която говорим, и през която се е развила литературата им, те не са били обединени в една държава. От края на ІV в. пр. Хр. нататък полисите са били зависими в различна степен от македонското царство, а от ІІ в. пр. Хр. – от римската държава. Изразът „древни гърци” предполага, че става дума за езичници (нехристияни), живели преди появата на християнската Църква.

За старогръцкия език (по ИГрЛ, с. 27-41)

Според някои до 30% от корените в старогръцкия не могат да бъдат обяснени във връзка с другите индоевропейски езици – значи има смесване с местните езици. До ІІІ в. пр. Хр. гърците нямат единен език. Различаване от другите народи. При Омир карите са “варварогласни“ (βαρβαρόφωνοι, Ил. ІІ, 867). Но пак у Омир няма общ термин за ахейци, данайци и аргийци.
Диалектите: дорийски, йонийски (традиционно се е смятало, че произлизат от Атика, от сина на Кодър, края на ХІ в. пр. Хр.), еолийски (Тесалия, Беотия, малоазийска Еолия). Хезиод споменава за внуците на Девкалион – Еол, Дор и Ксут, и синовете на последния – Ион и Ахей. Споменава се още за аркадско-кипърско-памфилска глупа. Отличават се и говорите на Ахея и Елида.
От литературните езици най-древен е езикът на героическия епос. След Омир го ползват Хезиод, философите (Ксенофан, Парменид, Емпедокъл), Аполоний, Квинт Смирнски и Нон. В основата му стои йонийското наречие южно от Смирна, също и на Хиос и Самос; има и еолизми от Лесбос и “северозападния ъгъл на Мала Азия”. Възможно е ядрото на троянския цикъл да е създадено около Смирна и към 800 г. да е минало от еолийци към йонийци. У Хезиод вече се срещат доризми.
Алкей и Сафо пишат на еолийски. Мимнерм, Анакреонт и Хипонакт – на йонийски. Хоровата мелика е на дорийски, вкл.Стезихор, Ивик, Пиндар и дори йонийците от Кеос Симонид и Бакхилид. Елинистическите буколици пишат на смесен език. Трагедиите (от Есхил) се пишат на древно атическо наречие, а в хоровите партии има доризми. В монолозите на вестителите има епически форми.
Езикът на прозата е йонийски, защото тя там възниква; това е език на прозаичната сага (от нея са басните на Езоп). Това е наречие, общо за “дванадесетоградието” от Смирна до Милет. Жанрът и стилът се нарича “ ἱστορίη” – този “исторически” език не зависи от месторождението и се оформя при дорийците Херодот и Хипократ. В него не влиза философията, често писана в стихове (Ксенофан) Атическото наречие започва да се използва през V в. – Тукидид, “Атинската полития” на Пс.-Ксенофонт. През ІV в. пр. Хр. някои историци (Ктезий) все още пишат на йонийски, а някои лекари (Диокъл) минават на атически.
“Койне”-то се образува през ІІІ-ІІ в. пр. Хр. Старите диалекти изчезват. От VІ в. сл. Хр. то се превръща в средногръцки, а от ХV-ХVІ се развива в димотики.
От края на І в. сл. Хр. има опити да се възроди атическото наречие и те продължават дълго – вкл. и в ХІ-ХІІ в., после пак в ХІХ в. На атическа основа е “катаревуса”, въведен за държавен и образователен език през 1911.

2. Източната Римска империя – християнска и гръкоезична

След разделянето на Империята, което е започнало към края на ІІІ в. с реформите на Диоклециан и след немалко колебания е завършило в края на ІV-ти със смъртта на Теодосий І, константинополската й част е запазила латинския език в администрацията и правото, но в религиозния живот, образованието, търговията и всекидневието, гръцкият се е ползвал повече от латинския. Гръцкият изобщо бил проникнал дълбоко, включително и на битово равнище, макар винаги да е бил използван в конкуренция с други езищи – коптски, арамейски, сирийски, арменски, готски – и това са само най-разпространените източни езици преди арабската експанзия и преселението на славяните.
Употребата на латинския намалява поради много причини. Главната от тях е липсата на влиятелна държава, която да го ползва – това се случва след унищожението на западната част на Империята, завършило в 476 г. Но и преди това е бил видим хаосът на Запад, причинен от нападенията на различните германски племена и на хуните. Италийските и североафриканските територии постепенно се откъсвали от контрола на Константинопол, въпреки усилията на императори като Юстиниан (VІ в.) и Константин ІІІ (VІІ в.), които временно отвоюват части от Запада. Освен това се усилвали разногласията с Римската църква, която след V в. е главният пазител на латинския. Споровете се водят около правомощията на римския епископ, въпросите на вярата, а през ІХ в. избухва и конфликта относно ориентацията на новосъздадената българска църква. След всичко това църковното общение между Рим и Константинопол прекъсва в средата на ХІ в.
Същевременно територията, на която гръцкият език е официален (държавен и църковен) се стеснява в течение на VІІ и VІІІ в. преди всичко поради възникването на арабския халифат и идването на българите. Империята временно се разширява през ХІ-ХІІ в., главно за сметка на България, но след това отново се свива – първо заради ударите от запад и север (франки, българи), а после и от изток (турци).
След скандалния Четвърти кръстоносен поход православните гръкоезични държави на Балканския полуостров и в Мала Азия виждат в езика си едно от съществените и необходими различия спрямо враждебния „франкски” и венециански Запад. По това време се появяват и първите литературни произведения, носещи белези на простонароден гръцки, от който се развива и новогръцкият. Самите носители на този език започват да гледат на себе си не толкова като на поданици на една империя с претенции за световна роля (каквато винаги е била римската държава), а просто като на един християнски народ, отделен държавно, езиково и църковно от “франките” и само държавно и езиково от сърбите, българите и грузинците.
И така, поданиците на Източната империя мислят себе си като „римляни” дълго време след упадъка и завладяването на стария Рим през V в. – може би поне до падането на Константинопол в началото на ХІІІ в. След това обаче те започват да се наричат „гърци” (ἕλληνες), за да се разграничат от подчинените църковно на Рим западни християни; а също и защото самите западни ги наричат така, заради езика им.
След като османските турци унищожават константинополската империя (а дълго време преди смъртта на последния император държавата е владеела само Града, околностите му и Пелопонес), бившите поданици, подчинени на константинополския патриарх, се делят на гръкоезични и славяноезични християни (това са били двата богослужебни езика на Балканския полуостров).

3. Новата гръцка държава и нейната национална доктрина

Самостоятелна гръкоезична държава се появява отново в началото на ХІХ в. Тя е кралство, чийто монарх произхожда от немска владетелска династия. Тази държава приема името Гърция (῾Ελλάς), макар че са били възможни и други названия. Независимите гърци, както сърбите, а след няколко десетилетия и българите, са се надявали да съберат всички свои сънародници в една държава и, ако е възможно, да възстановят под някаква форма някогашната православна империя.
Тъй като официалният език на новата държава е гръцки, гражданите й претендират, че са етнически наследници на древните гърци – че са същият народ, само че вече не езически, а християнски. От това може да се направи извода, че държавата на съвременните гърци би трябвало да се разпростира по териториите, населявани от древните с техните независими полиси – егейското крайбрежие, островите, Мала Азия, Кипър, може би части от Южна Италия и Сицилия. Трябва да се спомене и убеждението, че древните македонци, управлявани от Филип ІІ и Александър, са били, както и самите царе, етнически гърци. Наистина, от това не се прави гласно изводът, че съвременна Гърция може да претендира за териториите на Изток до Индия.
И тъй, възприема се една национална доктрина, според която има народ, която е населявал тези територии от микенско време до ден днешен, който се е запазил по същество непроменен през вековете и е бил доминиращ етнос в Източната империя от Константин І Велики до превземането на Константинопол от османските турци.
Мисли се, че в историята на гръцкия народ през вековете са настъпили само две съществени промени и че те засягат религията и държавното устройство.
Първо, в епохата на Империята, като се започне още преди Диоклециан, езичеството е било постепенно преодоляно и така всеки грък – и средновековен, и модерен – би трябвало да е християнин, и то православен християнин.
Второ, гърците, като поданици на Източната империя, са имали монарх-християнин и при създаването на модерната държава те пак получават такъв. Но, може би заради западноевропейския произход на тази династия, монархическите чувства на гърците в новата държава никога не са били много силни и днес в Гърция няма почти никакъв интерес към възстановяването на монархията.
Въпреки славата на Атина древните гърци не са имали „столица” – тъй като никога не са имали единна държава преди обособяването на Източната империя. Самата Източна империя, както споменахме, дълго е била мислена като римска държава – при това, поне в началото, двуезична. И все пак гърците през ХІХ в. (а някои и до днес) виждат в създаденото през 1831 г. кралство начало на възстановяването на Източната (Византийска) империя и поради това смятат Атина за нещо като временна столица, която някак замества „естествената гръцка столица” – Константинопол.

В ИГрЛ (с. 20-24) се говори за пет периода в съществуването на гръцката литература:
І. Античен (края на VІІІ пр. Хр. – ІV в. сл. Хр);
ІІ. Късна античност (началото на ІV сл. Хр. – началото на VІ в. сл. Хр);
ІІІ. Византийски – от Юстиниан до падането на Константинопол;
ІV. Турско владичество (до 1829);
V. Политическа независимост на Гърция
Старогръцката литература живее през първите два периода, условна граница е 529 г (затварянето на Платоновата академия).
Периоди:
1. Архаически (до първа четвърт на VІІ в. пр. Хр.) – Омир и Хезиод;
2. Класически (до трета четвърт на ІV в. пр. Хр.) – лирика, драма, проза;
3. Елинистически (до трета четвърт на І в. пр. Хр.) – “губи се връзката с народното творчество”, появяват се научните жанрове. В него влизат:
3а “александрийски ” (до 146 пр. Хр.) и следващия,
3б, в който Гърция и Македония стават римски провинции. Той завършва с установяването на принципата – 31/30 г. пр. Хр. “Елинистически” може да се нарича и целия период до изчезването на езичеството;
4. Римски (до ІV в. сл. Хр.) – появява се романът.

4. Старогръцки и новогръцки. Кому принадлежи старогръцката литература

Едно от следствията на тази национална доктрина е, че цялата гръкоезична литература през вековете – както художествена, така и друга – се оказва културна собственост на народа, населяващ модерната гръцка държава и говорещ на новогръцки език.
Относно това убеждение – че древната гръцка литература някак „принадлежи” на съвременните гърци, защото е написана на „техния” език и е произведена от „същия” народ, може да се каже следното.
Първо, новогръцкият език, макар и несъмнено да произхожда от стария гръцки (или по-скоро от опростената му международна форма κοινή), все пак се отличава от него толкова, че един грамотен и дори добре образован съвременен грък не би могъл да чете старогръцки текстове без да има специално обучение. Но това се отнася и за всеки друг читател на древните, независимо от родния му език. При това, учейки старогръцки, модерният грък трябва да се старае да отхвърли предубеждението, че за него старогръцкият трябва да е по-лесен, отколкото за чужденците, и следователно може да го изучи с по-малко труд. По същия начин и един българин би сгрешил, ако помисли, че може да чете и разбира следновековни български текстове, без да е учил дълго и систематично езика, на който са написани. Така че при работа със старогръцкия съвременните гърци нямат сигурно предимство пред останалите народи.
Второ, произходът на новогръцкия не е доказателство за съществуването на един и същ, неизменен гръцки етнос през вековете – както не може да се твърди, че днешните граждани на САЩ или Австралия са „сънародници” на Чосър и Шекспир, поради това, че езикът им произхожда от стария английски език. По същия начин е трудно да се повярва, че патриарх Фотий или Казандзакис са сънародници на Омир и Платон само защото родният им (и работен) език е по-близък до старогръцкия, отколкото е, примерно, езикът на Климент Охридски.
Накрая, дори да предположим, че съвременните гърци са „кръвни” потомци на древните, това не значи, че те имат някакво съществено предимство в разбирането на тази литература. Тя, поради съвсем различната историческа среда, в която е била създавана, е също толкова трудна за четене за модерния грък, колкото и за всеки друг европеец (т.е., западно и християнски образован човек). Тя не е „по-близка” за гърците, отколкото за които и да е други европейци, и за разбирането й са нужни специални усилия, независимо дали родният език на читателя е новогръцки или не.

ІV. Начини да се изучава литературата. Видове отношение към произведенията на литературата и изкуството

Някои по-влиятелни подходи

В подхода към старогръцката литература през вековете са съществували различни гледни точки, много от които се използват и днес.
Социологическата (също и диалектико-материалистическата, марксистка) гледна точка отрича „националността” като решаващ фактор и твърди, че литературата, като всяко културно явление, е резултат от определени обществени (или обществено-икономически) отношения, които се появяват във всякакви общества на определена степен на развитие и са сравнително слабо зависими от езика и „националния характер”.

Литературата е “надстроечно явление”. Относно нацията се допускат изключения. Примерно, говори се, че гърците винаги са имали съзнание, че са един народ, което не могло да бъде заглушено дори от “господстващата църковна идеология, подчертаваща разрива между християнска и езическа култура”.

Тази гледна точка посочва като свое особено достойнство „научността” и „обективността”. На тази основа през ХХ в. бяха написани и преведени на български няколко истории на древна Гърция и на старогръцката литература.

Марксизмът-ленинизмът се занимава с въпроса за “историческата оценка” на обществата и културните явления. В увода на ИГрЛ се цитират Маркс и Енгелс, според които: “Този център на теократическата империя е станал истинска преграда за разпространението на европейския прогрес”. Когато се говори за периодизация, се търси момента на преминаване от една обществено-икономическа формация („строй”) към друга. “Феодалното общество се оформя при управлението на Юстиниан и достига разцвета си едва през ХІ в.” Марксистката хуманитаристика претендира за историческо обобщение, за което нейният противник “буржоазната наука” бива намерена за неспособна. Критикува се тясно филологическото проучване на древността. Понякога с голяма лекота се отхвърлят съчинения на влиятелни автори. Предполага се, че с времето “обществените условия се усложняват, а с това се усложнява и съзнанието на хората”.
Жанровете се свързват с тези формации – примерно, казва се, че „цялата народната поезия от докласовото общество е устна”. Старогръцката литература се дели на периоди според развитието на робовладелското общество и външните политически изменения в Гърция и Близкия изток.

Друга гледна точка е романтическата, според която влиятелните („класически”) литературни произведения, както и всяко изкуство, възникват благодарение на особения „гений” (или характер) на народа и индивида. Така се гледа на старогръцката и на всички други литератури през ХІХ в., особено в германоезична Европа, където е засвидетелствана в произведенията на мнозина влиятелни философи на изкуството. Възприелите този подход мислят, че произведенията на изкуството могат да бъдат оценени адекватно само от достойни за тях „духове” и че разбирането им е постижимо повече чрез „вчувстване”, отколкото чрез сух интелектуален анализ. Идеята за “единния елинизъм”, за която споменах, и която е основана на предположението за единен гръцки народностен талант и характер, останал по същество непроменен от най-дълбока древност до днес, явно е романтическа.

Съществува и още една гледна точка, която може да бъде наречена имперска или глобалистка, от която дори най-прочутите литературни произведения се разглеждат преди всичко като любопитни факти, извадени от миналото на различните народи. На заниманието с литературна история се гледа като на елитна дейност, която могат да си позволят не много, но добре осигурени, преуспели хора (и общества). Запознаването с книги, и въобще с какви да е произведения на изкуството, е вид развлечение, нещо като непрофесионален спорт или колекционерство. Стойността на литературните и други произведения се определя от тяхното „влияние” или дори „модност”, а добър познавач е онзи, който просто е добре осведомен за мненията относно тях. Такъв е духът на британските изследвания, оформил се през ХІХ в. от който е повлияна и цялата съвременна англоезична хуманитаристика.

Втора.
Легенди за предомировата поезия. Свидетелства

I. Боговете като създатели на поезията и музиката

Изобретяването на поезията и музиката традиционно се е приписвало на божества – и преди всичко на Аполон и Музите. Същевременно те се смятат за вдъхновители и на всеки отделен поет: и в този смисъл също са създатели на изкуството.

Хезиод. „Теогония“, 93-98:
„…ето такъв е на музите светият дар за човека.
Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ (Ст. Недялкова, 1988)

[Омир]. „Химн към Хермес“, 43-512
„Там я обърна по гръб и с длетото от хладно желязо
в миг изкоруби планинската гостинка – бързо и сръчно.
Тънки стъбла от тръстика, отрязани точно по мярка,
той прикрепи към гърба й през пъстрата здрава черупка;
кожа говежда опъна отгоре – направи го вещо;
сложи извити рога и напречно ги свърза със ремък;
седем пък струни съзвучни от овчи черва там опъна.
Ето – сега бе готова играчката, силно желана.
Взе я и плектър прокара по струните. Щом ги докосна,
те проехтяха могъщо. А богът, без много да мисли,
взе да подпява във ритъм – така, както правят момците,
сипейки смели шеги, щом сберат се на пищна гощавка.
Скри във свещена люлка дълбания форминкс, а после
бърже изскочи навън от уханния дом (43-64).
После посегна наляво. Със плектъра струни удари.
Само ги беше докоснал – те екнаха мощно. Засмя се
Феб Аполон. На сърце му допаднаха чудните звуци.
Слушаше божия песен! Обзеха го сладки копнежи.
Свирейки прелестно с лира, на Мая синът вече смело
вляво от Феб се възправи и дръпна звънливите струни.
Горди, възторжени звуци отекнаха вред по земята.
А в песента си разказа той как е родена Земята,
как – боговете безсмъртни, как жребия взел си е всеки (419-428).
Тъй е, защото той връчи китарата своя звънлива
на далнометния бог, който, стиснал я, вещо засвири.
Ала пък сам изнамери си ново изкуство и ловкост –
меденозвучния глас на сирингата Хермес създаде“ (509-512) (Р. Константинова, 1988)

Диодор Сицилийски V, 73-75:
„На музите било дадено от баща им да открият писмеността и съставянето на епическите стихове, което се нарича поетическо изкуство (поетика, poietike).
Аполон пък го обявяват за откривател на китарата и на свързаната с нея музика; той е разкрил и лекарската наука, която се осъществява чрез гадателското изкуство. За Хермес се казва, че е изобретил лирата от костенурка; това е станало след състезанието на Аполон с Марсий, за което се разказва, че след като Аполон победил и наложил прекомерно наказание на победения, съжалил за това, скъсал струните на китарата и известно време се въздържал от музика.“

Хораций. „Оди“ IV, 6
„Феб дара ми вдъхна, Феб ме научи
как да пея и ме поет нарече…“ (Г. Батаклиев, 1992)

Плутарх. „За музиката“, 14:
„На нас не ни е предадено някой човек да е откривател на музикалните блага: но това е украсеният с всички добродетели бог Аполон. Защото авлосът не е откритие на Марсий, или на Олимп или Ягнис, както някои мислят, а само китарата да е на Аполон: но този бог е откривател и на авлетиката, и на китаристиката.“

II. Първите музиканти и поети сред хората

Още в класическата епоха и впоследствие през цялата античност се е смятало, че много от първите певци и музиканти са били траки или фригийци

Пароска хроника, 10-29:
„Откакто фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „по фригийски“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний.
Откакто Орфей, син на Еагър и Калиопа, изложи своята поезия и се случи грабването на Кора, търсенето на Деметра и неговото слизане в Хадес и радостта на онези, които приеха плода, са 1135 г. [1399 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей.

Страбон X, 17, 3:
„От песента, ритъма и инструментите за цялата музика се прие, че е тракийска и азиатска. Това е видно от местата, по които са били почитани музите. Защото Пиерия, Олимп, Пимпла и Лейбетра в древността са били тракийски места и планини, а сега те са на македонците. И Хеликон беше посветен на музите от траките, които обитаваха Беотия; това са същите, които осветиха пещерата на лейбетрийските нимфи. Тези, които разработиха древната музика, се наричаха траки – Орфей, Музей и Тамирис, и името на Евмолп също е оттам. Оттам са и онези, които посветиха цяла Азия на Дионис чак до Индия… “

III. Сведения за отделните поети

1. Орфей

Най-ранни споменавания: Алкей (fr. 80) и Ивик (fr. 10A)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (IV, 25, 1-4), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X-XI), Аполодор (I,3,2), Павзаний (X, 29-30) и Конон (във Фотий. „Библиотека“ 186, 45)

За живота и дейността му:
– трак от Либетра; син на Еагър (или Аполон) и Калиопа (или Клио); живял в Пимплея, недалеч от град Дион; царувал в Пиерия над бистонидите
(Платон. „Пирът“ 179d; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Цицерон. De nat. deorum III, 45; Диодор Сиц. III,65,6 и IV,25,1-4; Страбон VII,18, X,17,3 и XVI,2,39; Конон, 1 и 45; Аполодор I,3,2-3; Лукиан. De astr., 10; Павзаний IX,30; Диог. Лаерц. „Въведение“; Евсевий. Praep. ev. I,6; Ант. Пал. VII,9-10; сх. към Пиндар, IV Пит. 313; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; сх. Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Евстатий. „Схолии към Илиада“ XI,442; Цец. „История“ XII, 305-315)
– забележителен поет и музикант; един от създателите на лирата (китарата, форминкса); привличал с музиката си диви животни и раздвижвал дървета и камъни, спирал ветровете и морското вълнение
(Есхил. „Агамемнон“, 1629; Пиндар. IV Пит., 313; Еврипид. „Вакханки“, 556-564; „Ифигения в Авлида“, 1211-1214; „Циклоп“, 646-648; Апол. Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Вергилий. „Енеида“ VI, 119; Хораций. „Оди“ I, 12, 6 и „Поетическото изкуство“, 391-393; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Диод. Сиц. III, 59,6, IV,25,1-4 и IV,43/48; Квинтилиан I,11; I, 3,2-3; Лукиан. „Необразованият“, 11-12 и De astr.,10; Тациан. „Против елините“,1; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; Темистий XVI, 209c-d; Ант. Пал. VII, 9; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; Цец. „История“ XII, 305-315)
– изобретил мистериите; или е възприел тайните им от баща си Еагър, или бил посветен и ги изучил в Самотраки/Фригия (от Иасион/Дардан или Идейските дактили) или в Египет – след което ги предал на гърците
(Еврипид. „Рез“,941-947; Теофраст. „Суеверният“; Диодор Сиц. I, 23,2-3, III, 65,6-7, IV, 25,1-4, V,48-49, и 64, 3-4 и 77; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Тациан. „Против елините“,1; Евсевий. Praep. ev. I,6 и X,4,4; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Еврипид. „Алкестида“ 968);
– пренесъл сред гърците представата за боговете и начина на почитането им; писмеността и астрономическите знания; философствал чрез музиката
(Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Платон. „Протагор“ 316d; Диодор Сиц. I, 23,6-8, I, 92,2-3, I,96, 1-6 и V,75,4; Лукиан. De astr.,10; Атенагор. „За християните“,18; Клим. Алекс. „Стромата“ V,4,24; Диог. Лаерц., „Въведение“; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; сх. Еврипид. „Иполит“, 953; Евсевий. Praep. ev. X,4,4; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2)
– измежду всички богове почитал най-много Аполон
(Ератостен. „Зодиакалните звезди“,24; Хигин. „De astr.“ II,7; Филострат. „Ап. Тиански“ IV, 14; Ант. Пал. VII, 10)
– имал учение за отвъдния живот на душата и въздаянието за добрите и злите дела; и за метемпсихозата (реинкарнацията); забранявал убийството на живи същества и месоядството; бил лечител и гадател
(Алкей, fr. 80; Еврипид. „Иполит“, 959; Аристофан. „Жаби“,1032; Платон. „Протагор“ 316d, „Държавата“ 364е; „Кратил“ 400с, „Закони“ 782с; Аристотел, „За душата“ 410b; Вергилий. „Енеида“ VI,120; Хораций. „Поетическото изкуство“,391-393; Павзаний IX, 30; Филострат. „Аполоний Тиански“ IV, 14; сх. към Еврипид. „Алкестида“, 968; Цец. „История“ II, 843-867)
– приписват му се „Аргонавтика“, химни, „Теогония“, „Литика“ и др.; според някои приписваните му съчинения са дело на Ономакрит, Керкопс или др.
(Платон. „Кратил“ 402b; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Родоски I, 495-512; Цицерон. De nat. deorum I,105; Павзаний IX,30; Атенагор. „За християните“, 18; Тациан. „Против елините“, 41; „Орфическа аргонавтика“ 11-33; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– живял малко преди Троянската война (бил от поколението на Херакъл) или по-рано (190 г. според П.М., 11 поколения според „Суда“); участвал в похода на аргонавтите и тогава заглушил с лирата си песента на сирените
(Пиндар. IV Пит. 313; Пароска хроника (Jacoby II,239); Апол. Род., „Аргонавтика“; Диодор Сиц. IV, 25,1-4 и 43-48; Аполодор I,9,25; Тациан. „Против елините“, 41; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– слязъл в Хадес, за да възкреси жена си Евридика, загинала от ухапване на змия
(Еврипид. „Алкестида“, 357-360; Платон. „Пирът“ 179d; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Диодор Сиц. IV,25,1-4; Вергилий. „Георгики“ IV, 452-515, Овидий. „Мет.“ X; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; Цец.„История“ II, 843-867)
– убит (разкъсан) от жени, може би вакханки; или се самоубил от скръб за жена си; или бил поразен от мълния на Зевс
(Есхил в Ератостен. „Зодиакалните звезди“, 24; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Изократ. „Бусирис“, 38; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Страбон VII, 18; Овидий. „Мет.“ XI, 1-55; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Диог. Лаерц. „Въведение“; Темистий XVI, 209c-d; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2; Ант. Пал. VII, 617; сх. към Пиндар. IV Пит.,313);
– музите го оплакали и погребали, може би в Либетра; главата му пеела и след смъртта му
(Ератостен. „Зодиакалните звезди“ 24; Хигин. De astr. II, 7; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Есхил. „Перси“, 883)

*

Ето едно от по-обширните изложения на легендата за него:

Конон, 45:
„Орфей, синът на Еагър и Калиопа, една от музите. Той царувал над македонците и над Одрисида и се занимавал с музика, най-вече с пеене под съпровод на китара. И понеже тракийският и македонският народ обичат изкуствата, сред тях той бил особено много харесван от множеството.
Мълвата твърдяла, че слязъл в царството на Хадес заради любовта към жена си Евридика и след като очаровал с песните си Плутон и Кора, получил в дар жена си. Но не могъл да се наслади на радостта, че била съживена, понеже забравил заповедите, свързани с нея.
Бил толкова талантлив в омайването и умилостивяването с песен, че диви зверове, птици, а даже и дървета, и камъни се скупчвали около него от удоволствие.
Загинал, разкъсан от тракийски и македонски жени заради това, че не им споделил тайнствата на оргиите, а може би и поради други причини. Казват, че заради нещастието с жена му намразил целия женски род. В определени дни въоръжено множество тракийци и македонци идвало в Либетра и се събирало в една къща, голяма и устроена за мистерии. Когато влизали за ритуалите, хората слагали оръжията си пред вратите. Веднъж жените издебнали този момент, грабнали оръжията и от гняв заради пренебрежението спрямо тях погубили притеклите се мъже. Орфей разкъсали на парчета и ги разпръснали в морето. Над омърсената страна настъпила чума, понеже жените не си били получили заслуженото. Но понеже искали да прекратят злощастието, те получили пророчество, че ще намерят избавление, ако открият главата на Орфей и я погребат.
Открили я трудно, благодарение на един рибар около устието на река Мелет. Тя още пеела и не била претърпяла нищо от престоя си в морето, нито някое друго обезобразяване, обичайно след човешката смърт; цъфтяла и все още руменеела от жива кръв след толкова дълго време. След като я взели, жените я погребали и поставили отгоре й голям паметник.
Мястото около него обявили за свещен участък и то известно време било хероон, а по-късно се наложило като светилище. Там Орфей е удостоен с жертви и всичко друго, с което се почитат боговете. За жени светилището е изцяло недостъпно“ (Д. Драгнев, 2015).

За Евридика:

Ватикански митограф I, 76:
„Орфей, син на Еагър и музата Калиопа, имал за съпруга Евридика, според мнението на някои – дъщеря на на Аполон. Нея я преследвал пастира Аристей, син на Кирена, обхванат от страст и желаещ да я обладае; и тя, докато бягала от него, попаднала на змия и това била причината за смъртта й.
Орфей, воден от копнеж за съпругата си, опитал със сладостта на песента на китарата си да умилостиви Хадес и Персефона, така че да отведе Евридика на горния свят. Така че той слязъл при подземните и с песента си предизвикал състраданието им; и получил Евридика като се споразумял с тях да не се обръща да я види, докато не стигне горния свят. И тъй като за влюбените е трудно да се въздържат, Орфей, тъй като се боял да не би Хадес да не удържи на думата си, погледнал назад и направил труда си напразен.
И като се върнал след това горе, поради нещастния си брак той възненавидял целия женски род и се предал на самота.“

Нататък са дадени свидетелства за легендите за други древни (предомирови) поети и музиканти, някои от които са били, подобно Орфей, лечители, прорицатели и просветители.

2. Лин

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ XVIII,570)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (III,67); Павзаний (IX,29)

За живота и дейността му:
– бил син на божество – музата Урания, Хермес, Аполон
(Хигин,273; Квинтилиан I, 11; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– певец и учител по четмо и писмо; приспособил финикийската азбука за гръцкия език; тя първо била употребявана от пеласгите
(Теокрит XXIV,103; Диодор III, 67)
– някои от учениците му били прочути, като Херакъл, Тамирис, Орфей
(Теокрит XXIV,103; Диодор III,67)
– бил е убит – от Аполон или Херакъл
(Диодор III,67; Аполодор II,4,9 ; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– съчинил поемите „Деянията на Дионис“, „Плачове“ и „Теогония“
(Диодор III, 67; Плутарх. „За музиката“, 3; Диоген Лаерций, „Въведение“)

*

Омир. „Илиада“ XVIII, 570:
„Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Аполодор II, 4, 9:
„Херакъл се научил да кара колесница от Амфитрион, да се бори – от Автолик, да стреля с лък – от Еврит, да се сражава в пълно бойно снаряжение – от Кастор и да пее в съпровод на китара – от Лин.
Този Лин бил брат на Орфей. Дошъл в Тива, станал тивански гражданин и умрял там, поразен от китарата на Херакъл – Херакъл го убил, защото се разгневил, че Лин го смъмрил и ударил. Обвинили го в убийство. Но Херакъл се позовал на един закон на Радамант, съгласно който, ако някой се защитава срещу друг, който е започнал пръв нападението, то той е невинен“ (М. Славова, 2015)

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Лин бил син на Хермес и на музата Урания. Той съчинил поема за произхода на космоса, за пътя на слънцето и луната и за възникването на животните и плодовете. Поемата му започвала така: `Във времето, някога, заедно всички неща се родили…`
Лин паднал пронизан от стрелата на Аполон в Евбея и на гроба му е написано: `Тук земята прие мъртвия тиванец Лин, син на добровенчаната муза Урания`“ (Т. Томов, 1985/2002, с добавка)

3. Филамон

Най-ранно споменаване: Еврипид („Рез“,915)

За живота и дейността му:
– делфиец, син на Аполон и Хиона (Филонида); съпруг на Аргиопа и баща на Тамирис
(Овидий. „Мет.“ XI,316; Павзаний IV,33,3; „Суда“)
– създател на химни (номи) и свирач на лира
(Овидий. „Мет.“ XI,316; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний Х,7,2)

*

Овидий. „Метаморфози“ XI, 316-317 (за Хиона, майка на Филамон и Автолик):
„От Аполона се ражда (защото близнаци тя ражда)
син Филамон, знаменит със съзвучната песен и лира…“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

„Суда“:
„Има друг Филамон, за когото пеят, че бил баща на трака Тамирис.“

4. Тамирис

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ II,595)

Легендата за него: Аполодор (I, 3, 3), „Суда“

За живота и дейността му:
– трак, син на Филамон и ученик на Лин
(„Илиада“ II,595; Диодор III,67; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7)
– свирач на лира (китара) и певец; съчинявал химни и епически поеми
(„Илиада“ II,600; Платон. „Закони“ 829е; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7; „Суда“)
– бил сляп – може би ослепен от музите, защото дръзнал да се състезава с тях
(„Илиада“ II,599; Еврипид. „Рез“, 925; Диодор III,67; Дион Хризостом XIII,21; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор I,3,3; Павзаний IV,33/IX,30; „Суда“)

*

Омир. „Илиада“ II, 591-600:
„Тези, които владееха Пилос и скъпа Арена,
Трион на брода Алфейски, красиво издигната Епи,
град Кипарисия, град Амфигения, много прочути,
Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна
срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.
Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,
сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
и го лишили навеки от меденозвучната лира“ (Ал.Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Диодор Сицилийски III, 67:
„Тамирис [един от тримата известни ученици на Лин], който бил надарен с отлична природа, се упражнявал в музиката и поради превъзходното си пеене казал, че пее по-добре от музите. Затова богините му се разгневили, отнели му музикалната дарба и ослепили човека…“

Ватикански митограф:
„Говори се, че имало един певец на име Тамирис. Музите го били ослепили, защото дълго се състезавал по пеене с тях и с Аполон.“

„Суда“:
„Тамирис или Тамирас, от Едоне, град на бригите, син на Филамон и Арсиноя, епик: осмо поколение преди Омир, а според други, пето. Някои смятат, че е от одриската страна.
Този Тамирис нанесъл оскърбление на музите и след това бил ослепен.
Твърди се, че има една „Теология“ от 3 000 епически стиха.
Той пръв се влюбил в момче, името му било Хименей, син на Калиопа и Магнет.“

5. Олен

Най-ранно споменаване: Херодот (IV,35)

За живота и дейността му:
– ликиец или хиперборей (Херодот IV,35; Павзаний X,5; „Суда“)
– епик, химнограф (Херодот IV, 35; Павзаний X,5; „Суда“)
– пророкувал, пръв съставял пророчества в хекзаметри (Павзаний X,5)

*

Херодот IV, 35:
„Делосците разказват, че им били отдадени други почести: жените събирали дарове за тях, призовавайки ги по име в химна, който бил съчинил в тяхна чест ликиецът Олен (този Олен, който дошъл от Ликия, съчинил и останалите древни химни, които се пеят в Делос)“ (П. Димитров, 1986/2010)

Павзаний IX, 27, 2:
„Олен Ликийски, съчинил най-старите елински химни, казва в един химн на Ейлейтия, че тя е майката на Ерос.”

6. Амфион

Най-ранно споменаване: Омир („Одисея“ XI,260-265)

Легендата за него: Павзаний (IX, 5)

За живота и дейността му:
– бил от Беотия; син на Зевс и Антиопа; имал брат на име Зет
(„Одисея“ XI,260-265; Аполодор III,5,5; Павзаний IX,8; Цец. „История“ XIV, 316-324)
– изобретил свиренето на китара (лира); или бил научен от Зевс, Хермес или Тантал; лирата му дал Хермес, а Амфион прибавил още струни към нея
(Хораций. Оди III,11; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор III, 5,5; Павзаний IX,5)
– дивите животни вървели след него, за да слушат музиката му; тя задвижвала камъни, които сами строели сгради; така изградил Тива заедно с брат си Зет
(Апол. Род. I,235-241; Хораций. „Поетическо изкуство“ 393-396; Аполодор III,5,5; Павзаний VI,20/IX, 17; Цец. „История“ XIV,316-324)
– съпруг на Ниоба; самоубил се, след като боговете убили 14-те им деца; понася наказание в Хадес за обидата срещу Латона и децата й
(Овидий. „Мет.“ VI,221-272; Павзаний IX,5)

*

Омир. „Одисея“ XI, 260-265:
„После видях Антиопа, прекрасната щерка на А̀сон.
Тя се похвали, че спала в прегръдките и на Кронион
и че родила на бога близнаците Зет и Амфион.
Първи издигнали те седмовратата Тива и с кули
те укрепили, защото без крепост в равнината Тива,
храбри макар да били, не са можели там да живеят“ (Г. Батаклиев, 1981)

Хораций
– Оди III, 11:
„О, Меркурий, някога ти научи
вещ Амфион камъни да подрежда
с песен; тебе лиро, със седем струни
звън да издаваш…“

– „Поетическо изкуство“, 393-396:
„Казват, тъй също Амфион издигнал стените на Тива,
камъни с лирата движел и с ласкава дума ги водел
там, накъдето поиска“ (Г. Батаклиев, 1992)

Иоан Цец. „История“ XIV, 316-324:
„Певецът на лира Амфион заедно със Зет
са според Омир синове на Зевс и Антиопа.
Според други хронисти и Антиохиеца
са от Теобоонт и споменатата майка.
Родени от неомъжена жена и подхвърлени,
те като пораснали, придобили царството.
В чест на бащиното име изградили Тива.
Казват, че Амфион с лирата и песента си
притеглял камъните към строежа.“

7. Ягнис

Най-ранно споменаване: Пароска хроника (10)

За живота и дейността му:
– фригиец (от Келена), баща и учител на Марсий, съвременник на атинянина Ерихтоний (Пароска хроника, 10; „Суда“)
– откривател на авлетиката, композирал номи (Пароска хроника, 10; Плутарх. „За музиката“,5)

*

Плутарх. „За музиката“, 5:
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп“.

8. Марсий

Най-ранно споменаване: Херодот (VII, 26)

Легендата за него: Хигин (191), Аполодор (I,4,2), Цец („Ист.“ XVI,353-384)

За живота и дейността му:
– фригиец от Келена, сатир; син на Ягнис, баща и учител на Олимп; на неговото име била наречена реката Марсий
(Херодот VII,26; Павзаний X,30,9; Хигин, 165; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)
– авлет: свирил на флейтата, изобретена и захвърлена от Атина; състезавал се с Аполон, загубил и бил убит и одран
(Овидий. „Мет.“ VI,382-393; Хигин,191; Павзаний X,30,9; Аполодор I,4,2; Тациан. „Против елините“, 1; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)

*

Херодот VII, 26 (на път за Сарди и след река Халис войската на Ксеркс навлиза във Фригия):
„Катарактес извира от самия пазарен площад на Келена и се влива в Меандър; в този град на площада виси кожата на силена Марсий, която според преданието на фригийците бил одрал и овесил там Аполон“ (П. Димитров, 2010)

Аполодор I, 4, 2:
„Аполон убил и сина на Олимп, Марсий. Този Марсий намерил флейтата, която Атина захвърлила, защото при свирене й загрозявал лицето. В спор с Аполон те се обзаложили победителят да направи каквото иска победения. При надсвирването Аполон обърнал китарата си и тъй се състезавал, като накарал и Марсий да направи същото. Понеже той не можел, победител излязал Аполон. Той закачил Марсий на един много висок бор, и го убил, като му одрал кожата“ (М. Славова, 2015)

9. Олимп

Най-ранно споменаване: Аристофан („Конници“, 7)

Легендата за него: Плутарх („За музиката“,7), „Суда“

За живота и дейността му:
– фригиец, флейтист, приятел на Марсий
(Аполодор I,4,2; Плутарх. „За музиката“,4/7; Тациан. „Против елините“, 1; „Суда“)
– създател на номите, на мелически и елегически произведения
(Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)
– споменава се за двама или трима „Олимповци“: първият преди Троянската война, последният при цар Мидас
(Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)

*

Плутарх. „За музиката“, 7:
„Казва се, че споменатият Олимп, флейтист от тези във Фригия, е съчинил ном за флейта в чест на Аполон, наречен `Многоглав` (номът); че този Олимп произхожда от първия Олимп, ученика на Марсий, който е създал номите в чест на боговете.
Той е бил любимец на Марсий и е научил авлетиката от него и е внесъл в Гърция хармоничните номи, с които и сега гърците се служат в празниците на боговете.“

10. Музей

Най-ранни споменавания: Херодот (VIII,96/VII,6); Аристофан („Жаби“,1033)

За живота и дейността му:
– от Атина; съвременник на Орфей, баща на Евмолп или негов син
(Платон, „Държавата“ 364е; Пароска хроника, 15; Клим.Алекс. „Стромата“ I,21; Диог. Лаерц., „Въведение“)
– прорицател (Павзаний X,9/12)
– епически поет, автор на поема „Евмолпия“ (Павзаний X, 5); също на химни и „Съвети“ и „Теогония“
(Павзаний I,22; Диог. Лаерц., „Въведение“; според „Суда“ са били двама)

*

Херодот VII,6
„Те били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който бил събрал предсказанията на Музей…“ (П. Димитров, 1990/2010)

Аристофан. „Жаби“, 1033:
„И Музей ни показа целителна мощ и пророчески дар“ (Ал. Ничев, 1985)

Платон, „Държавата“ 364е:
„Музей и неговият син [Евмолп] дават на справедливите още по-ценни блага. Те отвеждат благочестивите в подземното царство, приготвят им гощавки и пирове, окичват ги с венци и ги заставят да прекарват цялото си време в пиене като смятат вечното пиене за най-добрата награда за добродетелния живот. Боговете ще запазят децата и цялото следващо поколение на благочестивия и верния на клетвата си човек. А нечестивите и несправедливите закопават в някаква тиня в подземното царство и ги пращат да носят вода с решето…“ (Ал. Милев, 1981)

Павзаний X, 7
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога… Но казват, че Орфей, който бил много горд и с високо самочувствие заради своите мистерии, както и Музей, който във всичко подражавал на Орфей, отказали да се явят на състезание по музикални дарби.“

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Музей, който според преданието бил син на Евмолп, пръв създал „Теогония“ и „Сфера“. Учел, че всичко се ражда от едното и се разлага в него. Той умрял във Фалерон и на гроба му е написана тази елегия: `Обичния Евмолпов син държи фалерската земя – Музей, изтляло тяло, под този гроб`. По бащата на Музей е наречен и атинския род Евмолпиди“ (Т. Томов. 1985/2002, с промени и добавка)

11. Евмолп

Най-ранно споменаване: Омир („Химн към Деметра“,474-476)

Легендата за него: Аполодор (III, 15, 4); Павзаний (I,38,2-3)

За живота и дейността му:
– син на Посейдон и Хиона (дъщеря на Борей и на Орейтия); трак; имал син на име Исмар; цар или съюзник на елевзинците, воювал на тяхна страна срещу атиняните по времето на Ион, син на Ксут, или на Ерехтей, син на Пандион, от когото бил убит
(Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Хигин, 273; Аполодор III,15,4; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34)
– син на Музей, баща на Керикс; основател на елевзинските мистерии; жрец на Дионис
(„Химн към Деметра“; Пароска хроника, 15; Овидий. „Мет.“ XI,92-94; Аполодор II,5,12; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34; според „Суда“ са били двама)
– певец и поет; син на Филамон; учител на Херакъл по музика
(Теокрит XXIV, 109-110; Диодор Сицилийски I,11; Хигин, 273)

*

Омир. „Химн към Деметра“, 474-476:
„После отиде [Деметра] при царете, които почитат правдата – при Триптолем, при Диокъл конеукротител, и при Евмолп, цар могъщ, при Келей, властелин всенароден – лично показа на всеки обряда свещен и потаен“ (Р. Константинова, 1988)

Павзаний I, 38, 2-3:
„Не можах да открия гробницата на Крокон, но гроба на Евмолп го намерих такъв, какъвто ми го описват и елевзинците, и атиняните.
Разказват, че този Евмолп дошъл от Тракия и бил син на Посейдон и Хионе. А за Хионе казват, че е дъщеря на вятъра Борей и на Орейтия. Омир нищо не е съчинил за неговото потекло, но в стиховете си го нарича “храбрият Евмолп”.
Когато станала битката между елевзинците и атиняните, загинал царят на атиняните Ерехтей, загинал и Имарад, сина на Евмолп. Войната между тях била прекратена с условието, че елевзинците ще бъдат подвластни на атиняните във всичко друго, но ще запазят своя култ. Мистериите към двете богини въвеждат Евмолп и дъщерите на Келей.
След смъртта на Евмолп остава по-младият му син Керикс, за когото самите Керики казват, че е син на дъщерята на Кекропс Аглаура и на Хермес, а не на Евмолп“ (В. Русинов, 2004).

„Суда“:
„Старият Евмолп бил трак, основател на мистериите в Е.; младият, син на Музей, очиствал Херакъл.“

12. Сибилите

Най-ранни споменавания: Хераклит (fr. 92, в Плутарх. „За оракулите на Пития“, 397а) и Платон („Федър“ 244а)

Легендите: Вергилий („Енеида“ VI), Павзаний (X, 12), Предговор към „Сибилински оракули“

За тях:
– били поне десет: палестинската (еврейска), наричана още персийска, вавилонска, халдейска, египетска; либийска; делфийска; италийска; еритрейска; самоска; кумска; хелеспонтска; фригийска; тибуртинска
(Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– от имената им, за които има разногласия кое на коя принадлежи, са известни: Саббе или Самбета; Херофила или Амалтея; Деифоба; Демо; Фито; Абунея
(Вергилий. „Енеида“ VI; Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– гадателки и пророчици; гадаят в лудост, унес, на листа, обладавани от Аполон
(Хераклит, фр. 92; Платон. „Федър“ 244а; Вергилий. „Енеида“ III; Павзаний X, 12)
– дълголетни – кумската трябвало да живее 1000 години
(Овидий. „Метаморфози“ XIV, 144)
– една от тях (еритрейската – Херофила) предсказала Троянската война; кумската предложила девет книги с оракули на Тарквиний Стари, от които той купил три, а после всички сибилински книги били събрани от него в Рим и се пазели на Капитолия, като тези на кумската били тайни
(Павзаний X, 12; Авъл Гелий I, 19; Предговор към „Оракули“)
– на една от тях (палестинската?) се приписват XIV книги с предсказания за историята на света, от тях оцелели 12 (на гръцки), редактирани IV-VI в. сл. Хр.

*

Хераклит, fr. 92, в: Плутарх, „За оракулите на Пития“ 397а:
„А Сибила, според Хераклит, с беснееща уста произнася тъжни, неукрасени и неблаговонни, изминава хиляда години с гласа си, благодарение на бога…“

Платон. „Федър“ 244а:
„И ако заговорим за Сибила и за другите жреци, които, гадаейки в лудост и предсказвайки много неща на мнозина са ги насочили в бъдещето, само ще се забавим да говорим за неща, известни всекиму“ (Б. Богданов, 1982)

Предговор към „Сибилинските оракули“:
„Сибила“ е римска дума, която се превежда като „пророчица“ или „гадателка“; откъдето жените-гадателки са били наречени с едно име – Сибили.
И както мнозина са писали, те са родени в различни времена и места и са на брой десет. Първа от тях е халдейската или персийската, чието собствено име е Самбета. Тя е от рода на блажения Ной и за нея се казва, че е предрекла събитията, свързани с Александър Македонски: споменава я Никанор, който е проучвал Александровия живот. Втора е либийската, за която споменава Еврипид в пролога на „Ламия“. Трета е делфийската, родена в Делфи, за която каза Хризип в книгата „За божеството“. Четвърта е италийската, в Кимерия, Италия, чийто син бил Евандър, изградил светилището на Пан в Рим, наречено „Луперкион“. Пета е еритрейската, която предсказала Троянската война; за нея съобщава Аполодор Еритрейски. Шеста е самоската, чието собствено име е Фито и за която е писал Ератостен. Седма е кумската, наречена Амалтея, която е и Херофила, а при някои Тараксандра; Вергилий нарича кумската Деифоба, дъщеря на Главк. Осма е хелеспонтската, родена в село Мармес край градчето Гергитион, което някога, във времената на Солон и Кир беше в границите на Троада, както писа Хераклид Понтийски. Девета е фригийската, а десета – тибуртинската, на име Абунея.
Казват, че кумската е занесла девет книги със собствени предсказания на Тарквиний Стари, който тогава царувал в Рим и му е поискала триста филипки за тях; и като била пренебрегната и дори не я попитали какво се съдържа в книгите, изгорила три. Пак, при следващото си отиване при царя, предложила шестте книги, като поискала същата цена. И като не била удостоена с отговор, изгорила още три. След това дошла за трети път, предлагайки останалите три, като посочила същата стойност; и че ако не ги вземе, ще изгори и тях. Тогава, казват, царят се зачел в тях, удивил се, дал сто филипки и ги получил; а освен това попитал и за другите. Тя казала, че ги няма същите и не може да се знаят такива неща без вдъхновение от бога; но е възможно да се съберат от някои градове и села онези, които са били сметнати от тях за необходими и полезни, и че така трябва да се направи сборникът. Това била сторено много бързо: не е останало скрито даденото от бога, което сякаш наистина е било като прибрано в съкровищница. И така всички книги на сибилите били положени в римския Капитолий, като тези на най-старата – кумската – били скрити и не били разпространявани, защото тя изрекла по-точно и открито това, което предстояло да се случи в Италия; докато другите били достъпни за всички. От тях тези, които принадлежат на еритрейската, са надписани по мястото, от което тя е била наречена така; другите обаче не са надписани кои на коя са, а са останали неразграничени.

13. Фемоноя

Най-ранни споменавания: Страбон (IX,3,5), Павзаний (X,5,7)

За нея:
– пророкувала в Делфи, изпадайки в унес от изпарения, идващи от една пещера
(Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5)
– първа делфийска жрица (Пития) и първа, която произнесла оракул в хекзаметър. Затова я смятат за създателка на епоса
(Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5; Прокъл, „Христоматия“)

*

Страбон IX, 3, 5:
„Казват, че седалището на оракула е куха пещера дълбоко надолу в земята с много тясно устие, от което се вдига дъх, който предизвиква божествено вдъхновение; и че над устието е поставен висок триножник, качена на който питийската жрица поема дъха и след това изрича оракулите както в стихове, така и в проза, макар че вторите биват оформени в стихове от поети, които са на служба при храма.
Казват, че първата, която станала питийска жрица била Фемоноя; и че пророчицата, както и градът са наречени така от думата `питестай`“ (В. Русинов, 2008)

Прокъл. „Христоматия“ (в патр. Фотий. „Библиотека“, 319а):
„Епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри.“

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 5:
„Та след като започнаха да правят епос в мерена реч и да съчиняват рапсодически, нарекоха накратко `епици` тези, които биват наричани и просто `поети`. Но най-вече така се наричат тези, които пишат героическа поезия в хекзаметров ритъм: и това е започнато, както се твърди, от някоя си Фемоноя, жена прорицателка на Аполон.
Тя, казват, първа е изнамерила епоса, който според древните е наречен така не само според превъзходството, поради което хекзаметърът си е присвоил общото название за `реч`, но и защото, казват, нещата следват оракулите.“

14. Памф

Павзаний IX, 27, 2:
„След Олен, и Памф, както и Орфей, са написали стихове в хекзаметьр и са съчинили поеми за Ерос, за да се пеят от ликомидите по време на техните обреди. Прочетох ги, след като поговорих с един дадухос (факлоносец). ”
IX, 29, 8:
„Памф, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолин (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолин от епоса на Памф, възпява Адонис и Ойтолинос заедно“ (В. Русинов, 2004-2005).

15. Демодок и Фемий

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант…; също и Фемий от Итака….“

16. Фантазия от Мемфис

Птолемей Хефестион, V:
„Разказва за някаква жена от Мемфис на име Фантазия, дъщеря на Никарх, която описала преди Омир Троянската война и странстванията на Одисей, а книгите й се намирали в Мемфис.
Омир, който се озовал там, получил преписи от писаря на храма Фанит и по тях съчинил своите поеми“ (В. Калфина, 2015)

17. Сиагрос и Пронапис

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 6
„Нека прибавим и това, че е имало и други поети преди него, сред които е Музей, написал „Лечения на болести“; и както твърди Елиан, след Орфей и Музей е живял поетът Сиагрос, който пръв възпял Троянската война.“

Диодор III, 67
„С тези пеласгийски букви [приспособени от Лин въз основа на финикийските] си е служил също и Орфей, и Пронапис, учителят на Омир, който бил надарен съчинител на песни.

*

Библиография

Източници:

Орфей. Химни. Аргонавтика. Превод Г. Батаклиев. „Хр. Г. Данов“, 1989

Общи прегледи:

Ив. Георгов. Орфици. В: История на философията т. I. Предсократовска философия. София, 1925
„История греческой литературы“ под ред. С.И. Соболевского и др. Москва-Ленинград. АН СССР, 1946 (ИГрЛ)

Изследвания:

Б. Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. УИ, 1991
Н. Генова. За един тип културен герой в старогръцката митология (Лин, Тамирис, Музей, Евмолп, Амфион). СУ, 1988 (дипломна работа)
М. Йорданова-Алексиева. Елински орфически свидетелство. „ЛИК“, 2004.

Трета.
Eпическият цикъл. Съдържание и източници

Съдържанието на „Епическия“ („Троянски“) цикъл (за термина вж. Лекция III) ни е известно от преразказа на „циклическите“ поеми, както го намираме у Прокъл според изложението на Фотий; и от предаването на същите разкази без препратки към поемите, както е дадено в „Съкращението“ (Епитоме) на Псевдо-Аполодоровата „Митологическа библиотека“.

Изложението е направено според изданието на Westphal: Procli chrestomathiae grammaticae fragmenta. В: Scriptores metrici graeci. Lipsiae, 1866. с. 230-242).
Издателят си е послужил с три източника: Фотиевия преразказ на Прокъл от „Библиотека“ (Μυριοβιβλίον) и фрагментите от „Христоматията“ на античния автор, както се откриват в два ръкописа, наречени съответно „Венециански“ и „Ескориалов“ кодекси.

I.
Прокъл. „Христоматия“

[от Фотий. „Библиотека“]:

„[Казва, че] поетическото изкуство има разказна и подражателна част. Разказната се представя чрез епос, ямб, елегия и мелос; а подражателната – чрез трагедия, сатирови драми и комедия.
Също, че епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри. И тъй като събитията следвали оракулите и им съответствали, “епосът” бил наречен така от тези стихове (от ἕπεσθαι, следвам).
А според други поради изработката и голямото превъзходство, което се вижда в хекзаметрите, хекзаметърът си е присвоил общото название за всяко слово и се е нарекъл “епос” („Реч“) – както Омир е присвоил названието “Поетът”, а Демостен – “Ораторът”. Защото и триметрите наричаха “епоси”.“

[от Венецианския и Ескориаловия кодекси]:

„Най-добри епически поети са били Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах. След това [Прокъл] разказва за техния род, отечество и поотделно за делата им.“
(следва биографията на Омир, както е дадена във Vitarum scriptores graeci minores. A. Westermann. Brunsvigae, 1845)

[от „Библиотека“]:

„Споменава [обсъжда, διαλαμβάνει] така наречения епически цикъл, който започва от
1) разказваното в митовете съчетание на Уран със Гея, от която му се раждат тримата Сторъки и тримата Циклопи. Излага се и това, което се разказва в митовете за боговете при гърците; и дали някъде се потвърждава от историята. Цикълът завършва, допълван от различни поети, със слизането на Одисей на Итака, при което той бива убит от сина си Телегон – който не знаел, че убива баща си.“

[от Ескориаловия кодекс]:

„Към тях прибавя така наречените

2) “Киприи” в 11 книги.
За това съчинение ще говорим по-късно, за да не спираме сегашното изложение. Но ето какво е съдържанието (234):

Зевс говори с Темида относно Троянската война. Докато боговете пируват на сватбата на Пелей и Тетида, Eрида се появява и внася раздор между Атина, Хера и Афродита заради това, коя е по-красива.
По нареждане на Зевс Хермес ги завежда при Александър на Ида; той дава предимство на Афродита, обнадежден от обещанието ѝ за брак с Елена. После, насърчаван от Афродита, подготвя пътуването. Хелен предсказва предстоящото, а Афродита казва на Еней да отплава с Александър. Касандра също известява за предстоящото. Когато пристига в Лакедемония, Александър е приет от Тиндаридите, а след това и в Спарта от Менелай; и по време на пира поднася дарове на Елена.
След това Менелай тръгва за Крит, като казва на Елена да осигурява на гостите необходимото, докато си заминат. Тогава Афродита събира Елена и Александър; и след единението им те натоварват много ценности (κτήματα) на кораба и отплават през нощта. Хера обаче им изпраща буря. Отнесен до Сидон, Александър превзема града; после отплава за Троя и сключва брак с Елена.
Ирида известява на Менелай случилото се в дома му. Той пристига и обсъжда с брат си войната срещу Троя. После отива при Нестор, а той, отклонявайки се, му разказва (235) за Епопей и дъщерята на Ликург, събитията около Едип, лудостта на Херакъл, Тезей и Ариадна. След това обхождат Гърция, за да съберат вождовете. Одисей се преструва на луд, защото не иска да участва, но по съвета на Паламед те го изобличават, като грабват сина му Телемах, за да го измъчват.
Събират се в Авлида и принасят жертва. Разказва за змията и врабчетата, и как Калхас предсказва какво ще стане. След това стигат до Тевтрания и я разрушават, смятайки я за Троя; Телеф е ранен от Ахил. След като отплават от Мизия, ги връхлита буря и се разпръсват. Ахил достига Скирос и там се оженва за дъщерята на Ликомед Деидамия; а после изцерява раната на Телеф, който междувременно, по съвета на оракул, е пристигнал в Аргос за да бъде водач при следващото плаване към Троя.
Войската се събира за втори път в Авлида. Агамемнон по време на лов улучва сърна и казва, че надминава самата Артемида; а богинята се разгневява и задържа отплаването, като им изпраща бури. Калхас съобщава за нейния гняв и казва, че трябва да жертват Ифигения на Артемида. Те я извикват под предлог, че ще я омъжват за Ахил и се подготвят да я жертват. Артемида я грабва, пренася я в Таврида и я прави безсмъртна, а на олтара вместо нея поставя една сърна.
Пристигат в Тенедос и докато пируват, Филоктет е ухапан от змия (хидра); и заради лошата миризма от раната го оставят в Лемнос (236). Ахил, повикан по-късно, влиза в спор с Агамемнон. После слизат при Троя. троянците им излизат насреща и Протезилай е убит от Хектор; а Ахил ги обръща в бягство, като убива Кикън, син на Посейдон. Събират мъртвите и изпращат преговарящи при троянците, за да поискат Елена и похитеното имущество; онези не се съгласяват и следва битка около стената.
После опустошават страната и околните градове. Ахил пожелава да види Елена, и Афродита и Тетида ги срещат. Ахейците искат да си заминат, но Ахил ги задържа; отвежда кравите на Еней, разрушава Лирнес, Педас и много от околните градове, убива Троил. Патрокъл отвежда Ликаон на Лемнос и го продава.
При разпределянето на плячката Ахил взема Бризеида, а Агамемнон – Хризеида. После е смъртта на Паламед и решението на Зевс да помогне на троянците, като отстрани Ахил от гръцкия съюз. Има каталог на троянските съюзници.“

[от Венецианския кодекс]:

„Втора книга от граматическата христоматия на Прокъл.

Прибавя (237) към споменатите в предишната книга

3) “Илиада” на Омир.

След това идва

4) “Етиопида” в пет книги на Арктин от Милет, която съдържа следното:

Амазонката Пентезилея, тракийка и дъщеря на Арес, пристига на помощ на троянците. След като извършва много подвизи, Ахил я убива, а троянците я погребват. Ахил убива Терсит заради това, че онзи го обидил и му се подиграл заради любовта му към Пентезилея; и заради убийството на Терсит настъпва разделение сред ахейците.
Ахил отива на Лесбос, принася жертви на Аполон, Артемида и Латона, и е очистен за убийството от Одисей. Мемнон, синът на Зората, идва на помощ на троянците с доспехи, изработени от Хефест. Тетида предрича на сина си какво ще се случи около Мемнон. Започва битка, в която Антилох е убит от Мемнон, а Ахил го убива; но Зората му дава безсмъртие, което е измолила от Зевс.
Ахил обръща троянците в бягство, атакува града, но е убит от Парис и Аполон (238). Започва тежка битка за тялото му. Аякс го вдига и го отнася при корабите, а Одисей задържа троянците. След това погребват Антилох и излагат тялото на Ахил за поклонение. Тетида пристига с музите и сестрите си, и оплаква сина си. После го взима от кладата и го отнася на „белия остров“; а ахейците натрупват могила и уреждат погребални игри.
Избухва спор между Одисей и Аякс за доспехите на Ахил.

После е

5) “Малка Илиада” в четири книги на Лесх от Митилена.

Отсъжда се за оръжията и Одисей по волята на Атина ги получава; а Аякс полудява, нанася вреди на ахейската плячка и после се самоубива.
Одисей издебва Хелен и го залавя; и получава от него предсказание относно превземането на Троя. Диомед довежда Филоктет от Лемнос. Той е излекуван от Махаон, влиза в единоборство с Парис и го убива. Менелай се гаври с трупа на Парис. После троянците го взимат и го погребват.
Деифоб се оженва за Елена, а Одисей довежда Неоптолем от Скирос и му дава доспехите на баща му; явява му се образът на Ахил. Съюзникът на Телеф Еврипил се присъединява към троянците, извършва подвизи и Неоптолем го убива. Троянците са обсадени, и Епей по решение на Атина изработва дървения кон.
Одисей се самонаранява и се промъква в Троя, където е разпознат от Елена и се договаря с нея за превземането на града; убива някои троянци и се връща при корабите. После двамата с Диомед изнасят Паладиона от Троя (239). Натоварват най-храбрите в дървения кон и подпалват палатките, а останалите гърци се прехвърлят на Тенедос.
Троянците, предполагайки, че са се отървали от бедите, приемат коня в града след като разбиват и част от стената; и пируват, сякаш са победили гърците.

Тези поеми са последвани от

6) „Разрушението на Троя” в две книги на Арктин от Милет, съдържащи следното.
Троянците имат съмнения относно коня; наобикалят го и обсъждат какво да сторят. Едни смятат, че трябва да го хвърлят в пропаст, други – да го изгорят, а трети – да се посвети на Атина; и накрая надделява тяхното мнение. Започват да пируват и се веселят, смятайки, че са се избавили от войната. Внезапно се появяват два змея и погубват Лаокоон и единия от синовете му. Смутени от чудото, тези около Еней се оттеглят на Ида; а Синон, който преди това се е промъкнал в града, дава сигнал на ахейците с факла.
Онези от Тенедос доплават, а тези от коня излизат, нахвърлят се върху троянците, убиват мнозина и превземат града. Неоптолем убива Приам при олтара на Зевс, а Менелай намира Елена и я отвежда при корабите, след като е убил Деифоб. Аякс Ойлеев грабва Касандра, като отнася и дървената статуя на Атина; възмутените гърци искат да го убият с камъни. Той обаче избягва при олтара на Атина и се спасява. Одисей убива Астианакс (240), Неоптолем получава Андромаха, разпределят и останалата плячка. След това подпалват града и принасят в жертва Поликсена на гроба на Ахил.
После гърците отплават, а Атина подготвя тяхната гибел в морето.

Към тези поеми присъединява петте книги

7) “Завръщания” на Авгий от Трезен.

Атина предизвиква свада между Агамемнон и Менелай във връзка с отплаването. Агамемнон упорства да останат още, надявайки се да умилостиви гнева на Атина; а Диомед и Нестор потеглят и се спасяват, достигайки своите страни. Менелай отплава след тях и пристига в Египет само с пет кораба – останалите са унищожени из морето.
Тези около Калхас тръгват пеш към Колофон и погребват починалия там Тирезий. Когато онези около Агамемнон се готвят да отплават, им се явява образът на Ахил и опитва да ги спре, като предсказва какво ще се случи. Аякс Локрийски (Ойлеев) загива в буря. Неоптолем по съвет на Тетида потегля през Тракия, попада на Одисей в Марония, продължава н