Архив на категория: история

Историософски фрагменти VI. Свещена и църковна история

1.
Историята. Началото и краят

Евреите били земеделски народ, уседнал около Иерусалим и по земите западно от Иордан. Не били мореплаватели, нито търговци. След като завладели обещаната земя, заживели на нея заедно с другоезичните народи, които били политеисти.
Не се стремели към разселване, напротив, то им се е случвало: след превземането на Самария от асирийския цар („Салманасар“ в 4 Царства); след разрушението на Храма от Навуходоносор (вавилонски плен); при Птолемей I Сотер (който създава еврейската общност в Александрия); при Веспасиан и Тит (разрушение на Втория храм); накрая при Адриан (смяна на името на града и забрана на евреите да влизат в него).
Християнството триста години оцелявало по чудо, тъй като иудеите отричали, че Иисус е Христос, а езичниците – че е единствен Бог. Така иудейството се отделило от християнството – заради вярата, че Помазаникът ще бъде земен цар, а иудеите ще примирие
От друга страна, обожествяването на императора значи, че римската държава е свещена (божествена); и поради това бунтът срещу нея е не само политическо, но и религиозно престъпление. А християните отричат божествеността на императора. Това значи, че според тях римската държава е една от многото; и че е преходна.
След като гонението било прекратено, се явили ересите. Ереста, независимо как се нарича, е отказ да се приеме и разбере вярата, че Христос е Богочовек.
Ересите обикновено възниквали на Изток – в Александрия, Антиохия и Константинопол. С помощта на Рим те били преодолявани. Но Западът, макар да се удържал в истината догматически, бил застрашен – поради голямата сила на римския епископ – от загуба на съборността.

След появата на исляма и възникването на арабския халифат такава опасност се явила и на Изток; но тя била преодоляна чрез появата на богослужебен славянски и на независимата поместна църква на България. Така славянският език и опиращите се на него нови църкви били защитени: най-напред от българската държава, после от сръбската и накрая – с най-голяма сила – от руската, която и заела мястото на Византия като Източна империя.
Гръкоезичните църкви векове наред били лишени от държава. Но благодарение на езика и древността си те запазили своя авторитет; и така съборността била съхранена и след унищожението на Константинопол като християнска столица.

Първите петима

Първите петима били (както разказва Мойсей) Адам и Ева, и синовете им Каин, Авел и Сит.
Адам бил създаден направо от Бога и бил подобен на Него, освен в това, че бил способен да греши. А Ева била от Адам и по всичко приличала на него, освен че била жена и поради това по-слаба. Затова тя сгрешила първа, а Адам я последвал, защото имал слабост към нея.
Каин бил най-напред земеделец, а после, след братоубийството, започнал да строи градове.
Хората като него се трудят, те са дейни и изобретателни, с една дума – делови. В живота се справят добре – с практическите дела. Тяхната душа обаче е неблагодарна, завистлива и алчна, и освен това – лукава. С тях е безполезно да се говори за добро и зло. Те не виждат доброто наоколо и извращават всяко истинно слово. Това е заради лукавството им.
Авел бил прост, кротък и незлобив. Неговата работа не била сложна – той пасял животни. Сърцето на такива хора е чисто и обърнато към Бога, независимо дали и какво знаят за него. Те лесно стават жертва.
Сит бил като Авел, но мислите му били неспокойни. Затова станал учен – астроном. Той изобретил писмеността и записал науката си за звездите (както казва Йосиф Флавий).

Историята започва с Вавилон

След „кулата“ хората вече се отличават не само по собствените си имена, семействата и родовете, но и по езиците. Това са „народите“ – потомци на Сим, Хам и Яфет. А народите влизат в общение помежду си и в борби за надмощие.
Това е “историята“. Така мислел и Херодот („ще разкажа за великите дела на хората: едни извършени от елини, други – от барбари; и защо воюваха помежду си“).
И тъй, чрез народа си човек влиза в историята.
Защото, ако се занимаваме само със семейството и с роднините си, ние не излизаме от частния живот – от общността на тези, с които сме свързани кръвно и във всекидневието; и които познаваме лично. Но чрез общността по народи ние се събираме и с такива, които не познаваме лично и не са ни роднини, и пак са „свои“. Това ни напомня, че и всички хора са ни „свои“.
Но с едни общуваме по-лесно (езикът е един и същ), а с други – по-трудно (друг език). Затова Клитемнестра казва за Касандра: „Ще вляза във ума й с реч ще я убедя. Освен ако гласът й не е непознат и барбарски – като на лястовица“ (Есхил. „Агамемнон“, 1050).
„Бягството в частния живот“ и отказът да се интересуваме от историята и да участваме в нея, е по-характерен за жените (поради слабостта им). Но и много мъже ги следват в това бягство. И така стават „женоподобни“. А би трябвало да е обратното: мъжът да предложи на жена си да го последва в историята, без при това да изоставят и грижата за дома. За тези неща Хектор разговаря с Андромаха („Илиада“, VI).
Какъв е смисълът на историята?
Някои мислят, че Давид е пророчествал за свой потомък по плът, който ще се възцари над Израил и над всички народи – и това ще е краят на историята.
Други – че една висша раса или общност от „избрани“ („успели“!) вечно ще властва над останалите като над животни (добитък). Защото едни са се оказали „способни“ и „достойни“, а други – не.
Такива „способни, достойни и успели“ били римските граждани. А техният император бил бог.
„Останалите богове приехме, а Цезарите – дадохме“ (Валерий Максим. „Паметни дела и думи“, I). Защото, както мисли Аристотел: „Монархията е най-добра; но само тогава, когато царят превъзхожда поданиците си така, както бог превъзхожда човеци“ („Политика“ 1284а-b; 1289b, 1313a, 1332b).
Впрочем римско гражданство е можело и да се купи. Хилядникът казал на апостол Павел: „Аз съм придобил това гражданство за голяма сума пари“ („Деяния“, 22).
А марксистите и други като тях предложиха следното: Историята завършва, когато собствеността се разпредели справедливо.
А кой ще обяви, че това се е случило, и кой ще бди по-нататък над този справедлив живот? И как човекът ще се преобрази така, че да спре да иска повече за себе си и за потомството си?
И все пак всички те казват по нещо вярно. Историята завършва тогава, когато Бог се възцари над хората. Но той ще управлява над тях не като над роби или поданици, а като над синове и дъщери. И те наистина ще са такива.
Това е краят на историята. А смисълът е, че някои от хората ще са готови за този край, а други – не.

2.
Най-скандалното

Хората могат да стигнат до съгласие по всякакви практически и теоретични въпроси, но има един, по който никога няма да се съгласят.
И той е следният:
Наистина ли Бог е станал човек?
Това е въпросът № 1, това е въпросът за „Вселената и всичко останало“.
В сравнение с него „основният философски въпрос“ на марксистите за „първичността на битието пред съзнанието“ е като залъгалка за деца. Защото един може с целия си ум да вярва, че „битието“ е първично, а друг, напротив – че „съзнанието“ е първично; и това философско несъгласие да не им пречи да бъдат еднакво лоши. Значи този въпрос не е важен.
Така че прави са онези, които смятат религиите за главна причина за раздорите по света. Но те не забелязват, че въпросът, по който всички хора с различни думи спорят, няма да се реши със забрана на религиите. Нито пък е възможно той да бъде забравен – тъй като хората просто се раждат с него.
Около него се въртят и към него се доближават всички умувания за „душата“ и нейното безсмъртие; за „хода на световната история“; за достойнствата на „нациите“; за свободата на словото и правата на човека; за съществуването и постижимостта на истината; за цивилизацията и варварството; за столицата и провинцията; за технологичното развитие; за ценността на изкуствата; за отношенията в семейството; за „доброто образование“; за реда и сигурността; за престъплението и наказанието; за трагичното; за „чистотата“ – буквално и преносно.
Ако огледаме историята на религиите, трябва да забележим, че твърдението:
„Бог – единствен и Творец на всичко – слезе сред хората, стана един от тях (без да престава да е Бог) и, макар и човек, живя без грях до смъртта Си (като човек); и след това отиде във вечността с човешкото Си тяло – значи, без да престава да е човек“ –
съществува само в християнството.
То е скандално.

Разбира се, за хора, които нямат навик да мислят по религиозни въпроси („не вярват в Бога“), това не е скандал. Причината е, че те не разбират какво се казва с тези думи. Те им изглеждат като фантазия или безсмислица. Ако в тяхно присъствие някой започне да твърди, че вярва във всичко това, те могат да се отнесат с него и любезно, но в мислите си го отстраняват. Решават, че той не е „в ред“.
В Евангелието тези хора са наречени „елини“. За тях Христос е „безумие“.
Същите тези всекидневно се тревожат от въпроси, които, както им се струва, нямат нищо общо с Въплъщението. Обаче те имат.
Да вземем въпроса за богатството и бедността. Дори невярващите са чували, че Бог, по време на човешкия Си живот, е бил беден. И по-точно – че не е притежавал нищо. Може би само дрехите Си. Но ако Сам Бог се е съгласил да живее по този начин – с всички неудобства, които идват от такъв живот – защо един обикновен човек да не е съгласен? Или неговият живот е по-ценен от този на Бога?
Тази мисъл – че не е страшно да си беден – неизбежно следва от вярата, че Бог е бил човек. Защото ако Той само е изглеждал като човек, тогава за Него не ще да е имало никакви неудобства. Но е имало, защото е бил.
И още – в човешкия свят е обичайно и нормално на богатия да се гледа с повече уважение, отколкото на бедния. Но Бог е бил беден. Значи бедните, които нямат нищо и понякога гладуват (както е бил гладен и Той, когато му се е искало да яде смокини, а на смокинята край пътя нямало) приличат повече на Бога, отколкото родените в богатство, които дори не знаят, че на света има и такива грижи. Ако някой вярва, че Бог наистина е бил в недоимък, как ще гледа на бедния с по-малко почит, отколкото на богатия?
И също – телесните потребности, които се смятат за нелицеприятни, но са неизбежни за човешката природа; пренебрежението от страна на роднини и съграждани; предателството, дошло от най-близки; подигравките и униженията от страна на облечените във власт; несправедливите обвинения в бунтовничество („тероризъм“, както се казва сега) и дори безбожие; затворът; причисляването към престъпници („беззаконници“); публичното опозоряване; мъчителната смърт.
И всичко това Той действително го е преживял – и точно като човек. Ако някой вярва в това, тогава от какво ще се бои? Но е много мъчно да посмееш да заживееш без страх.
Впрочем „свободните в словото“ си шутове, които неуморно се нахвърлят върху Неговия образ като човек, се занимават точно с това – да настояват чрез всякакви образни и словесни приумици на Неговата човешка – и само човешка – природа. Те казват винаги едно и също: „Не вярваме, че Онзи, за Когото казвате, че е Бог, е бил Бог. Не. Той е бил „само човек“.“ Това е твърдението на войнстващите езичници („елините“).
Дали тези шутове са платени или го правят така, „за идеята“, е все едно. Независимо от съображенията и мотивите им, те са дали личния си отговор на въпроса. Казали са: „Не вярваме, че Бог е и човек“.

От другата страна са онези, които мислят за религията и са приели нейния език.
Те казват, че вярват в Бог, но пак не могат да проумеят как Той „наистина“ е бил човек. С устата си го казват – и ако са духовници, го казват всекидневно; но не го допускат в сърцето си. Ако някой не вярва, нека се поинтересува от историята на християнските ереси. От нея ще научи, че рядко някоя от тях не е оспорвала – пряко или косвено – „човешкостта“ на Христос. А ересите винаги са били огласявани и обосновавани от клирици – от духовенството.
А какво е юдаизмът след Христос? Или ислямът? Разбира се, юдеите и мюсюлманите не са безбожници. Но те не вярват, че Бог е бил човек. Това е разликата.
Поради това тези религиозни хора или духовници (било нехристияни, било дори християни) обикновено не виждат нищо нередно в това, да причиняват вреди на човеци – както с действия, така и с думи. Нападайки човеци, те не мислят, че нападат Бога, защото според тях Бог е далеч от човеците. Тъй като в сърцето си те не вярват, че Той е и човек.
Всички престъпления и зли дела, извършени някога от духовници или „религиозни хора“, се дължат на тази невяра. Защото те желаят да бъдат „чисти“. Това означава, че имат отвращение към човешката природа и към човека като такъв; и не могат да го преодолеят.
За такива въчовечаването на Бога е „скандал“.

3.
За традицията

Някои казват (най-често чрез намеци): „хората в православния свят живеят традиционно (според `традиционни ценности`) и се стремят към `оцеляване` (survival).“
А някъде другаде се живеело според „светско-рационални ценности“ и за „самоизразяване“.
Тук има хитрувания, измама и клевета.
Първо, в „православния свят“ живеят всякакви хора – с всякакви възгледи и вяра. При това тази вяра и начинът на живот, който я следва, не се среща у всекиго; не се среща често и у онези, които претендират, че са „православни“. И все пак точно тя дава душа на този „православен свят“; както и на целия свят, населен с хора.
Смисълът на този живот не е да се придържаш към традиция. Несъмнено, православна традиция, поставена в света, има. Тя е стара, защото започва с книгите и Закона на Мойсей; а като пример за живот – от Авраам. После към нея се прибавят пророчествата, Израилевото царство, Църквата, цялото Писание, империята и отделните държави, изкуствата, науките, технологиите – всичко, необходимо за живот на земята. Тази традиция придава устроеност на човешкия живот, цивилизованост; и го насочва към най-висши мисли и дела.
Но този живот не е заради тази традиция, а заради истината. Ето защо добре е постъпил Авраам, както и след векове езичниците, които са станали християни. Те са се отказали от бащините вярвания и обичаи; но не защото не са почитали бащите си, а заради истината. Както е казано: „Който обича баща и майка повече от Мене, не е достоен за Мене“.
И после – вярващият в Христос не се стреми към оцеляване в „тяло“. Той добре знае – тъй като е учен на това от младини – че животът в тяло е временен и не е важно да бъде удължаван на всяка цена. Освен това той не може да бъде и удължен просто по волята живеещия („кой от вас може да прибави към ръста си един лакът?“).
Такъв човек живее колкото му е дадено, без страх от смъртта. Той наистина се грижи за оцеляване, но то е оцеляване на душата му във вечността.
Относно „светско-рационалните“ ценности и „самоизразяването“. Ако човек не знае и не иска да знае истината, какви ще бъдат неговите ценности? И какво ще изразява?
Само лъжи и желания. При това не лично негови желания.

4.
Раждането на народите

Съществуването на независима църква без едноезичен народ около нея е по-скоро аномалия, макар че такива случаи е имало в продължение на векове, както има и сега.
Християнската Църква е продължение на древния Израил, който е бил едноезичен народ – със своя появяваща се и изчезваща държава, столица, богослужение, храм и предстоятел (първосвещеник).
Известно е, че първите отделни християнски църкви са основани от апостолите, които са били евреи (израилтяни); и че членовете на тези църкви също така обикновено били евреи. Така че тогавашните църкви са обединявали еврейския народ, разпръснат из Империята; и същевременно са го отделяли от онази негова част, която не е приела Иисус като Христос. Тези повярвали евреи са „новият Израил“.
По-нататък към тези църкви започнали да се присъединяват и дотогавашни езичници, често наричани „елини“. Това не значи, че те са били гърци, а само, че са били езичници, които си служели и с гръцки (това е било необходимо, особено на Изток). Църквата, макар и една, не е имала предстоятел, чиято позиция да е аналогична на царската (императорската).
След Адриан, който унищожава Иерусалим като еврейски град, новият Израил остава без своя предшественик. Положението на християните се подобрява след Галерий и Константин, но за пораждането на „народ“ още е рано: първо, защото не е ясно кой ще бъде езикът на този народ (гръцкият и латинският са почти равни); второ, защото Църквата продължава да няма предстоятел. Ако столицата беше останала в Рим, това сигурно би бил римският епископ, но Константин е премества във Византион.
И още нещо: Църквата, макар и предпазена от гоненията на езичниците, влиза в една различна, но не по-лека борба – тази против ересите. А там, където вярата не е изяснена, не може да се появи християнски народ.
Периодът на спорове продължава 500 години след Константин. През това време се случва и друго – старите патриаршии (Иерусалим, Александрия и Антиохия) се оказват извън границите на Константинополската империя. Същото става и с Рим, който при това намира своя военно-политическа опора в държавата на Карл и фактически възстановява Западната империя.
Но на Запад, независимо от наличието на етноси с различни езици, народи – според нашето разбиране – така и не възникват. Причината е точно в единоначалието на римския епископ, който не допуска нито равностойни нему йерарси, нито езици, различни от латински, в богослужението.
Така че езиците на западните етноси остават в подчинено (унизено) положение. Те, до началото на ХVI в., са само „майчини“ – тоест, езици на бита и семейството, но не на образованието и държавата.
На Изток нещата се развиват иначе.
Първо, благодарение на традицията на съборите, където тримата източни патриарси винаги са били равни, а не подчинени на Цариградския; второ, защото християнски народи със свои, независими от Цариград църкви, съществуват още от IV век (грузинци, арменци); и трето, защото някои високопросветени и високопоставени хора като патриарх Фотий, братята Константин-Кирил и Методий, и цар Борис I разбират, че духът на християнството изисква равенство между църковните предстоятели. А това равенство е възможно само ако те са предстоятели на независими Църкви, опиращи се и на свои държави.
Такава Църква се оказва българската – тя придобива и свой език, и своя държава. Това са били необходимите условия, за да се роди българският народ.
Това не изглежда като новина. По-неочаквано ще е твърдението, че през девети век освен българският, се ражда също и гръцкият народ. Условията са подобни – собствена държава, Църква и език. Но защо не по-рано? Защото дотогава Църквата е водела война за изясняване на вярата, до което се е стигнало едва в средата на IX век (с отказа от иконоборството в 843 г.).
Напрежението между тези два иначе братски народа е силно и продължително – то продължава и днес. Перипетиите на отношенията им могат да се проследят през вековете. Но все пак има едно събитие, което може да бъде посочено, поне засега, като щастлива развръзка – признаването на автокефалията на българската Църква от Цариград през февруари 1945 г.

Раждането на народите 2

– Мога да ти кажа, че съм израснал в почти атеистично семейство – просто защото беше социализъм.
– Да, както и мнозина други. Но по-добре в атеистично, отколкото в католическо или протестантско. Съвсем сериозно. Аз знам хора, които у дома са били тормозени с религия, и резултатите не са добри. Отблъскването се случва, ако в дома е имало сектантска, значи нехристиянска обстановка. Или ако вярата е била част от прекалено суровото възпитание. Иначе – не.
– Да. Но аз по-скоро съм свидетел на някаква смесица между езичество и християнство – както е по селата.
– За това, което наричаш „езичество“: там трудността е, че липсва редовна проповед, а нещата се ограничават до действия. Това не е добре, защото християнството е и очакване, и аскетизъм, самопожертвувателност, мислене за историята. Това става с проповеди и четене на жития, с по-редовна изповед също. Защото то не е някаква ложа, чрез принадлежността си към която човек застава над останалите или се отделя от тях. То е призив към всички хора. Добра вест. Докато всички останали т.нар. „религии“ са по-скоро секти.
– В селото нямаше църква. Бабичките каквото си знаеха – това беше.
– Е, така, разбира се, ще се изпадне в езичество. Трябва свещеник и то не един. В това отношение градовете са за предпочитане, дори ако има гонение. Защото хората са повече. А това, да се построи църква, не е работа само на хората, които са се заселили там. Не те са отговорни. Отговорен е епископът. Защото те и да построят сграда, нали трябва да има свещеник. А той се назначава от епископа. Но и те е трябвало да искат. Казано е: „Хлопайте, и ще ви се отвори“.
– Явно не са искали.
– Не са направили църква – значи им е рано. Ще дойде време да направят. Или пък селото ще запустее. Защотото само с материали не става, трябва и желание. Бог не принуждава хората, оставя ги свободно да пристъпят към него.
– Знам. Селото е почти запустяло вече…
– Човек не живее само с хляб. А за Юда е казано: „Жилището му да запустее и да няма кой да живее в него“ и: „Достойнството му друг да вземе“. А и това: „Иаков отговори: продай ми ти още сега първородството си. Исав рече: ето, умирам; защо ми е това първородство? Иаков каза: закълни ми се още сега. Той му се закле и продаде първородството си на Иакова. Тогава Иаков даде на Исава хляб и гозба от леща, и той яде и пи, и стана та си отиде; тъй презря Исав първородството.“
– Аз съм първороден, но това никога не е значело нищо за мен.
– Не е точно в буквален смисъл. Значи: да не се отказваш от наследството си. От онова, което Бог ти дава. Дори да се налага да направиш някоя жертва за него, нещо да претърпиш. Приемането на наследството – това е благодарността, че си такъв, какъвто си сътворен. А някои го продават (отричат се от него), за да получат повече. А повече не може да се получи, само по-малко. Атеистът примерно, с това, че е атеист, вече се отказва от първородството си – защото вярата му е наследство. Родоотстъпникът, ренегатът – също…

– Четох някъде, че българи тук е имало още по времето на Константин Велики. Какво мислиш?
– Първо трябва да се види какъв е източникът, да се изтълкува. Това е сложна работа, тук въобще не става дума да се погледне някое издание и да се предложи превод. Трябва да се установи ръкописът (ако е ръкопис), да се датира, да се прецени стойността на текста (дали не са нечии измислици) и пр. Чак тогава може да се изкаже мнение по съдържанието, и то винаги е с безброй „ако“ и „може би“. Но най-важно е човек да знае какво точно търси. Примерно: според Херодот голяма част от полуострова южно от Македония някога е бил заселен от негръцки етнос, наречен „пеласги“. Те са били коренно население и в Атика, далеч преди всякакви атиняни. И какво от това? Може ли днес човек да каже: „Аз съм пеласг“? Народът – това не е просто име, а преди всичко жив език и историческо съзнание. Нашият език е славянски, а историческото ни съзнание е свързано с кръщението на цар Борис през IX в., създаването на писмеността, православието, напрежението между нас и Византия (Източният Рим). Всичко друго са следствия. Това, да се говори, че ние „по същество“ сме траки, хуни, илирийци, старомакедонци и т.н., не е току-така, то е част от борбата на неоезичеството срещу християнството.
– А аз все се чудя как так тези прабългари толкова лесно са се сдружили със славяните и са победили цяла имперска войска.
– Съмнително е, че веднага са се сдружили. А че са спечелили войната – какво странно има. Преди тях Рим и Константинопол са губили войни срещу кого ли не – вандали, готи, хуни. Рим е бил превземан три пъти през V в. Но работата е в това, че каквато и армия да имаш, каквито и да са военните ти успехи, ти не можеш да създадеш държава, равна на Рим/Константинопол, ако ти липсва писмен език. Разбира се, възможно е просто да разрушиш държавата, както са направили готите на Запад. При нас е станало друго – установили сме се в съседство. Тогава обаче трябва да влезеш в конкуренция във всяко отношение, включително културно. Нещата са се развили логично – българите са отказали да станат поданици на империята и това им е струвало към сто и петдесет години тежки войни. После Омуртаг решава да закрепи отношенията, но пък той, както и Крум, е антихристиянски настроен. А в държавата е имало християни; и те, като преследвани, са се чувствали по-близки на Константинопол, отколкото на Плиска.
– Но как, ако българите са били толкова малко, са били подкрепени от местното население и са се наложили над него?
– Въпрос на организация. Във всяка държава онези, които са на власт, са малцинство. Включително и днес, разбира се. Борис се е кръстил по няколко причини може би, но една от тях е била да запази държавата и да я развие. Така и станало. Ако Кирил и Методий бяха превели евангелието на прабългарски, той щеше да остане език на държавата. Но те са знаели славянски. Затова този език е надделял. Иначе щеше да остане само „матерен“ и да изчезне.
– Има някакви свидетелства, че още Кубрат е бил християнин.
– Може. Но въпросът не е бил само да се приеме вярата и да се разреши богослужението; бил е нужен още собствен език и църковна йерархия. Борис сигурно е знаел колко голямо е било влиянието на Рим върху политическия живот на Запад. И това при положение, че папата не е имал държава. А константинополският патриарх има и това. Значи по никой начин не е трябвало да се допусне гръцкия език и върховенство на Цариград по църковните въпроси. Защото е ставало въпрос за създаване на нова империя, конкурентна на Римската. И това противоборство продължава до края – до идването на турците. После проектът на Борис и Симеон се поема и осъществява от руските царе. Това е пътят на историята.
– Най-малкото, нужно е било признаване.
– Да, защото установяването на дипломатически и църковни отношения с Константинопол поставя България наравно с Римската империя и така издига държавата на върха на европейската политика. Така е бил решен политическият въпрос, иначе във военно отношение не сме имали трудности. Що се отнася до имиджа, който й се създава от гръкоезичните, пък и латиноезичните автори – той е такъв, какъвто е по-късно и имиджът на Русия в Европа. Тази държава изглежда опасна, тя не е „управляема“.
– Поставени са били в деликатна ситуация: „братя християни“, които не са подчинени. Това би трябвало да е нетърпимо за Константинопол
– Разбира се. Хората, които са разбирали християнството като религия на мира и общото спасение, не са били много – не повече от сега. Кирил и Методий са били такива, сигурно и патриарх Фотий. Това е било достатъчно. Та аз твърдя, че това е голяма победа, световноисторически успех. Твърде малко хора го проумяват, макар че за това преди време доста се говореше. Но е трудно да се схване, защото не става дума просто за „един език повече“. Това е разбиване на църковния и културен монопол на Рим (Константинопол е източният Рим). А следователно и на политическия. Създава се „многополюсен“ християнски свят. Това от своя страна съответства на самия дух на християнството, който е съборен – тоест, на братство, равноправие и съгласие. А това просто вбесява властолюбците и завистливците. То е в основата на омразата срещу България – затова тя има врагове…

5.
Анти-църква

Във връзка с това, че дяволът е имитатор, може да се добави и едно обяснение за успеха на комунистическото движение през ХХ в., особено в православния свят.
Защото комунистическите партии, които се установяваха сред отделни народи, се строяха по подобие на църквите. Но тъй като (поне на думи) нямаха нищо общо с Църквата и християнството, те не би трябвало и да бъдат наричани еретически, каквито са, примерно, протестантските общности; а по-скоро анти-църкви.
В Русия, където сред интелигенцията отдавна имаше антицърковно движение, комунистите се възползваха се от загубата на войната (Първата световна) и триумфираха. Тогава анти-църквата им обхвана държавата (християнска империя) и си послужи с цялата й сила. Поради това не беше трудно, особено след победата във Втората световна, тя да постави на власт и в други държави свои „сестри“ – антицъркви. И тъй като, представяйки се за нещо принципно различно и дори противоположно на християнството, комунизмът си постави за главна цел да изкорени Словото на Христос и да унищожи Църквата му, той заслужава да бъде наричан и сатанизъм.
А сблъсъкът между комунизма и Запада по онова време беше сблъсък между стремящата се към бързо завладяване на света анти-църква и боящия се от нея неоезически (и плутократичен) свят. Преломният момент беше, вероятно, Карибската криза. Тогава водачите на антицърквата се поколебаха и решиха да отложат „края на света“. Но, смекчавайки отношенията със Запада, те попаднаха в капана, в който беше попаднал и римският епископат – а именно, станаха „едни от многото“.
Оттогава съветският комунизъм, каквото и да се говореше все още за него, полека и неотклонно беше приобщаван към неоезичеството; а и самият той възприе към Христовата църква същото поведение на „оплитане“ в мрежата на „многообразието на идеите“ – вместо да я преследва брутално, както правеше до началото на 1970-те. Така той загуби сектантската си острота и от яростен бунт против Църквата се превърна, за две-три десетилетия, в „реален“ (държавен) социализъм.
Така че съветската анти-църква се провали в света главно поради липса на решителност; тя беше „нетолерантна“, но не достатъчно, за да победи.
Причина за това беше преплитането й с държавата, което доведе до колебание между собствения й интерес (унищожение на християнството и идеологическа, а впоследствие и абсолютна власт над света) и интереса на държавата, който винаги изисква външно- и вътрешнополитически компромиси.

6.
Сектите

През 1990-те, покрай многото други новости, се появи и въпросът за „сектите“. Макар че думата и досега означава нещо като „съмнителна религиозна общност“, хората се озадачаваха от това, че медиите обикновено ги наричаха „секти“, докато те самите наричаха себе си „църкви“. Освен това беше възможно всеки да регистрира в съда всякакво сдружение и да го нарече както желае, включително и „църква“. Тогава защо да не се наричат и така?
Има една разлика между тях и Църквата, която ми се струва съществена. Тя е в следното. Църквата е, по светски казано, „народоообразуващ фактор“. „Народ“ – това са тези, които посещават храмовете й и биват духовно обгрижвани от нея, понякога без дори да го знаят. Поради това, когато човек се роди в „този народ“, той принадлежи към Църквата му и чрез нея към Вселенската-Съборна „по подразбиране“, дори кръщението му по някакви причини (гонение или нещо друго) да бъде забавено. Това, че не посещава службите и се отнася небрежно към тайнствата, не му е от полза, но с това той все още не е напуснал Църквата, а още по-малко тя се е отказала от него. Освен това тя няма никога да го прогони; така че отделянето му от нея става само по негово желание, което при това трябва да бъде непрестанно засвидетелствано. Тоест – за да бъде извън Църквата, той трябва непрестанно да „доказва“, че не е християнин. Иначе той е.
При сектите обаче е обратното. За да стане човек техен член, той трябва да заяви изрично желанието си; и след ритуала по приемането трябва непрестанно да дава доказателства, че е „техен“; иначе отпада, и от членството му там остава, в най-добрия случай, един мъчителен спомен. Точно така се чувстват хора, които са отпаднали от някои на пръв поглед много православни общности, каквито са разколническите старостилни „църкви“. Сектата се отнася към човека ревниво – тя го „изнудва“ да заявява принадлежността си към нея и същевременно го заплашва с прогонване, както и с тежки последствия от това прогонване. Колкото до онзи, който се отдалечава от Църквата и отказва да се върне към нея, той не е застрашен от нищо, освен от духовния глад, който сам си е причинил.
Има едно коварно заблуждение, в което изпадат дори и хора, които специално са се старали да изучават християнството. Те гледат на Църквата като на секта – мислят, че към нея принадлежи само онзи, който непрестанно и успешно се „доказва“ като неин. Това ги води към напълно погрешната мисъл, че тя се дели на малцина „истински“ и множество „неистински“ християни, която мисъл става основание за доброволното им и незабелязано отдалечаване от нея.

7.
Заключение

По повод разговорите и монолозите за Бога – защо понякога те са безплодни.
Причината е, че някои пристъпват към темата просто като „изследователи“. Но тази тема не позволява такъв подход. Защото Бог не може да бъде „изучен“. Към Него се обръщаме лично и с молба (молитва), тъй като сме „прах и пепел“. Не може да го дебнем, за да го опишем. Така прави високомерният човек, който се надява на ума си. А умът му е даден от Същия Онзи, Когото той отрича. И му е даден не за да лукавства, а за да придобие живот. И накрая – да бъде като Бога.
Ето това е изпитът, и на този изпит надменният винаги се проваля. Затова е казано „блажени нищите духом“.

Ако предположим, че човекът е видим във вечността от раждането до смъртта му, то има нещо твърде тайнствено и мистериозно в житейския му път.
Защото, макар да живее във времето, той вече някъде е и такъв, какъвто е вечно: което значи – или вечно жив или вечно мъртъв.
И макар и свободен, той отива сякаш да узнае каква е била неговата свобода – къде го отвежда тя.

Историософски фрагменти III. Българска история

1.
Време на гонение

Българският народ, като защитник на съборността на Църквата, винаги е бил преследван. Понякога врагът си е служел с убийства и мъчения, а друг път – с хитрост. Тук и сега си служи с хитрост.
Казват: „Народите трябва да изчезнат. От тях няма полза, а само разделение, раздори и войни. Също и религиите – и те трябва да изчезнат, защото са повод за противопоставяне; освен това чрез тях едни хора заблуждават други.“
Това е все едно да кажат: „Защо ти е да имаш тяло? Само болести идват от него. И защо ти е главата? Тя боли; освен това в нея има мисли, които те смущават. Пречат да се живее щастливо. И тъй – отърви се от тях.“
Разбира се, аз не казвам, че християнството е религия като всички други. Ако то е религия – те не са; а ако те са – значи то не е.
Относно преследването – не само българският народ е преследван. Нападението е срещу всички – и срещу сръбския, и срещу гръцкия и срещу останалите. Причината е, че православието не може да съществува без народи – то е започнало с тях. И първо с еврейския.
Но след това Бог казва на учениците си (апостолите): „Идете, научете всички народи“. И те това правят. Затова наричаме Кирил, Методий и цар Борис I „равноапостолни“.
Та някои казват: „Е, народите (и „нациите“) все някога ще изчезнат. Пък и религиите (християнство и т.н.) също. Разумът ще надделее.“
Ще им се. Техният разум няма да надделее.
Но ние живеем във вpеме на гонение. То е, за да се разбере, кой ще издържи. Ето това е – че не всеки може да издържи.

В началото на 90-те животът не беше лек (той кога ли е бил лек), но пък не беше трудно да се посочи виновникът за това, тоест да се даде обяснение. Виновен е комунизмът, който „ни доведе до национална катастрофа“, с неговото наследство, което освен материален недостиг и разруха включва и развалените хора (и ченгета) с повреден мироглед.
Оттогава мина време и сега комунизмът е по-скоро плашило, отколкото виновник. Той е „мрачното минало“, а това го прави подобен на Средновековието, но също и на „монархо-фашизма преди 9-ти“, от който той самият ни беше спасил. Това „мрачно минало“ е необходимо, за да се оправдае съществуването на съвременния режим. Но това е общо оправдание и недостатъкът му е, че с времето неговата сила отслабва – нека комунизмът да е бил лош, но как той е причина за точно тези и тези неуредици на днешния ден? Така че всеки режим се нуждае от реално съществуващ враг, който да е и постоянен, сега действащ виновник за неуредиците.
Тук и сега този враг на режима е българският народ, заедно с Църквата, „чийто народ“ е той – и поради това първо срещу него са насочени атаките на пропагандата. Но така беше и преди „10-ти“. Ако се замислим и за по-отдавнашното минало, ще видим, че българският народ – както и всеки православен народ – винаги е бил обект на гонение. И това свидетелства за неговата вярност към Църквата, без която впрочем той не би могъл да съществува.

Религиозен въпрос

През 2012 се навършиха 250 години от написването на „История славянобългарска“. Ако предположим, че сред българоезичните „отцеругатели“, за които говори отец Паисий, е имало и по-възрастни от него, то антибългарското движение, в което участват наши сънародници, вече трябва да е навършило поне триста години.
Значи то не е нещо ново – устояло е на времето, стабилизирало се е. Затова трябва да му обърнем сериозно внимание и да се опитаме да го разберем.
А да го разберем не е лесно. Защото не е естествено човек да хули сам себе си –така въобще, без оглед на конкретни постъпки. По-естествено е да се хвали; или поне да се държи достойно, да избягва безцелното самоунижение.
Също така не е естествено да хули близките си без оглед на конкретните им дела, а само защото са част от „този народ“. Би трябвало да се държи с тях почтително и с любов, значи да не ги наскърбява с грубости. Така и неговият живот би бил по-радостен.
Тогава какво има тук? Познавам хора с родители и предци българи, които са толкова упорити и страстни в омразата си към България, че човек би ги взел за религиозни фанатици. А може би точно там е обяснението. Да не би българофобията да се окаже някаква квази-ерес? Един вид антихристиянство? Защото е антихристиянско да мразиш близките си. Освен това е безумно да мразиш сам себе си; но неподчинението на Божиите заповеди може да доведе човека до явно безумие. Няма нищо чудно в това.
А може би тези хора не мразят себе си изцяло, а се мразят само в „този вид“. Тоест, биха желали да променят нещо в себе си. Да променят кое?
Защото националността не е „деяние“, нито „намерение“: и поради това няма как да се разкайваме за нея. Човек се разкайва за греховете си и то за лично своите грехове, а не за неща, които са наследени и не зависят от него. Значи националността не би трябвало да им изглежда като личен грях.
Възможно е да им изглежда като нещо, което причинява неудобства, както тялото; или създава у околните неприязън – както нечистотата. Възможно е да гледат на себе си като на тела, които трябва да „измият“ българското от тях; или като на души, които трябва да „съблекат“ това тяло (националността). Телесната нечистота може да се отстранява (измива) като знак за готовност да се пристъпи към нещо свято. Но как националността пречи да пристъпим към святото? В Писанието не се казва нищо такова. Казано е: „Научете всички народи“; и също така: „Стани – и аз съм човек.“
Но все пак в историята има случаи на преследвания на народи като „нечисти“. Това е квази-религиозно действие. Явява се (умишлено се насажда) усещането, че „ето тези хора/този народ“ смущават живота, увреждат го със самото си присъствие; и ако бъдат премахнати, светът ще бъде по-щастлив. Те се посочват като „замърсяване“ за света. Нацизмът е такава квази-религия, която, посочвайки един народ като „чист“, си намира „антинароди“, които трябва да бъдат отстранени от земята в името на световната „чистота“.
Или националността им изглежда като тяло, което съблазнява човека, тласка го към лакомия, блуд и други пороци? Ако тя се мисли по този начин, тогава ненавистта към нея ще наподобява отхвърлянето на телесното, прието в някои древни (и не само древни) религии и ереси. Според тях тялото било пречка за духовен живот; било „гроб“, излишно ограничение; намирали са го за грозно или опасно привлекателно. Затова съветвали да се пренебрегва. И също – не бивало да се раждат деца.
Каква е обаче истинската трудност, която хората опитват да преодолеят чрез налагане на „измивания“ или принципно пренебрегване на телесното?
Това е въпросът за греха и отговорността за него.
„Измиването“, дори когато не е миене на ръце, а планирано и масово убийство, може да бъде символично действие със значение: ето я причината за нашите несгоди и тя е отстранена, виновникът за бедите е премахнат. Значи измиващият се/убиващият не променя себе си, не се разкайва за нищо, а приписва „вината“ за каквото и да е на нещо или на някого; и се освобождава от него. По този начин той отрича да има грехове. А това е антихристиянско мислене. Защото в Новия завет се казва: „Който твърди, че няма грях, е лъжец.“
Така и с тялото. Ако самото тяло беше причина за грях, то защо Творецът е разпоредил на хората да се множат? Как Христос е приел истинско човешко тяло и никога не е извършил грях? Защо е възкръснал и се е възнесъл в тяло? И защо хората ще възкръсват в тела? Значи християнството приема тялото като нещо от същността на човека и допуска съвършен живот в тяло. Човешкото тяло е осветено и благословено, защото Бог го е приел, „станал е“ човек.
Нищо чудно, че почти всички ереси, които православието през вековете е преодолявало, са свързани с един въпрос – как е възможно Бог да има човешко тяло? Как може да е „станал“ телесен човек? Това недоумение е причина и за арианството, и за несторианството и за монофизитството; и дори за иконоборството, което идва от смущението, че Бог „наистина“ има човешки образ. Такова е положението и с богомилството – богомилите не вярват, че „телесният“ свят (част от който е и човешкото тяло) е дело на Бог.
И тъй, еретиците отхвърлят вярата, че Христос е бил и е в човешко тяло; и въобще светостта на тялото. Защото се стремят да припишат собствените си (произтичащи от свободната им воля) грехове на тялото – и така да отрекат отговорността си за тях.
По аналогия – тези, които мразят (отхвърлят, отричат се от) своята народност, го правят, за да й припишат личните си грехове. И понеже я схващат като нещо външно, както дуалистите схващат тялото, те нямат усещането, че мразят „самите себе си“. И, подобно на някои гностици, започват да делят хората на „духовни“ и „плътски“: значи на такива, които заедно с тях се отричат от народа си (и така „се спасяват“) и такива, които не се отричат, а напротив – защитават го.
Ето защо умонастроението на българомразците не е християнско. Те се представят ту за почитатели на „цивилизоваността“, ту за „чисто православни“; но в действителност създават дуалистична квази-религия, близка по дух на древния гностицизъм, манихейството и богомилството.

Трябва непременно да се разбере, че омразата срещу България и славяноезичните народи не е дребна работа и нещо случайно, а нейната основа е еретическа, тоест тук имаме работа с религиозен въпрос.
Неслучайно самото създаване на България като християнска страна е атакувано от Рим по два начина – първо, във връзка с езика, когато срещу превода на книгите се възразява с напълно произволната измислица, че богослужението може да е само на три езика, макар че това никога не е било така. И второ – защото Рим претендира, че той трябва да решава въпроса за приобщаването на нови народи/държави към Църквата и че има право да налага вето, когато става дума за създаването на нови митрополии, каквато в началото е българската църква. А измислиците ad hoc, на които се придава статут на религиозни истини, винаги са еретически.
Впоследствие България винаги е била атакувана главно от еретици – най-напред от богомилите, после от мюсюлманите (тъй като ислямът по произход е ерес на християнството), после от гръкоманите и протестантите. Същата работа днес вършат и разнообразните разколници, които се преструват на по-православни от всички.
Но това означава, че ние не бихме могли и да я защитаваме, ако не разбираме в какво точно се целят нейните врагове и защо са толкова упорити и дори фанатични.
Защото фанатизмът винаги е насочен срещу християнството и е сигурен белег на всяка ерес.

Българският като чужд

Днес студентите по античност (или „класическа филология“) в СУ са средно четири-пет на година. Започват десет-петнадесет, във втори курс намаляват двойно, накрая завършват двама-трима, не повече.
И никога не са били повече. Когато станах студент през 1985-та, курсът беше от дванадесет души (а тогава специалността беше на върха на престижа си). Но само в началото, после започна отпадането и накрая пак се оказа, че завършват трима-четирима.
През 1950-те се е случвало да има само един човек в курс още от началото. Но и преди войната положението не е било много по-различно.
За такава специалност в един университет повече не трябва, пък и не може. Ако завършилите са били добри (а обикновено са, не всеки може да завърши), те ще станат докторанти, ще напишат дисертации и т.н. Иначе кой ще се захване с тези неща просто така – десет-петнадесет години да учиш езици, които и за екскурзоводство не са много необходими. А после, ако ще работиш с това, и друго трябва, защото езиците сами по себе си са ненужен лукс. Трябва не само да прилагаш знаенето им, но и да го осмислиш – защо е. А това не се преподава. Всеки трябва сам да го премисли.
Има класическа гимназия, всяка година по осемдесет-деветдесет ученици. Но дори през първите години, когато за нея се правеше какво ли не, най-много десет научаваха езиците както трябва, тоест, колкото е възможно за четири-пет години.
Някой ще каже: „Как може за държава с милионно население само трима-четирима завършващи годишно?“ Но тези трима-четирима са само при нас, във ФКНФ на СУ. Иначе езиците могат да се учат из целия университет, задължително и избираемо: значи право, богословие, филологиите, история, философия… почти навсякъде. И това се отнася за всеки университет.
Наистина, трудно се научава. Повечето хора не възприемат – какво необикновено има? Но някои израстват „покрай“ тези науки и стават едни непрости хора… в известна степен. Имат известно усещане, респект също така. Така че днес почти всеки хуманитар е минал покрай езиците, имал е възможност.
Но освен това има една специфика на образованието в православния славяноезичен свят, която не позволява твърде голямо разпространение на този вид занимания. Ако не беше така, то днес в Русия можеше да има двадесет пъти повече класически филолози, отколкото тук, но няма. Това е страна от сто и четиридесет милиона, а класическите филолози са малко повече, отколкото у нас. Защо е така?
Има две причини – едната е заради латинския, другата – заради гръцкия.
Първо, в западна Европа – което значи бивша католическа и протестантска Европа – не може да не се учи доста латински, защото иначе те просто няма да разбират собственото си писмено наследство. Надписите по сградите няма да разбират. А у нас, в Сърбия, Гърция, Русия, да не говорим за Грузия, проблем няма – почти нищо не е писано на латински. Румъния само е по-особен случай, тъй като техния език е на латинска основа.
От друга страна, гръцкият е твърде важен, основен – първо (хронологично) за езическата литература, после за православието и изобщо за християнството. Така че той „присъства“ и е нужно да се учи; но пък ние тук имаме хилядолетна традиция във „възпирането“ на гръцкия. И това е правилно и по промисъл; защото християнството не е просто вселенско, а и съборно, а това не може да стане без разнообразие на езиците. Не бива един от тях да господства.
Някой ще каже: на гръцки има много текстове. Да, но текстове има и на сирийски и на коптски. И къде са сега тези езици? А би било добре да ги има, впрочем. А каквото е необходимо да се преведе от гръцки, то вече е преведено. Казват: да, но най-много на руски. Така е. А какво е руският? Един леко променен среднобългарски. Това образованите руснаци го знаят много добре и не го забравят. Освен това огромен брой неща са преведени на църковнославянски, което вече е точно среднобългарски, с някои правописни разлики.Така че ние просто трябва да знаем собствения си език. Това ни липсва, а не гръцкият.
Ето, сега издадоха на хартия „16 слова на св. Григорий Богослов“, ръкопис от НБКМ. Какво пречи човек да купи книгата и да си я чете? На родния си език? Това е търновски ръкопис от 1360-та. Ами Лесновският пролог? Всеки християнин трябва да чете всекидневно житията на светиите. Те са там, в тази книга, по няколко на ден. Ръкописът е от 1330-та. Също е издаден. Но който не си знае собствения език, как да чете. Ще чете на английски.
Но няма добра идея за образование, или по-скоро – и да има, не се допуска осъществяването й. Хората не знаели кое е ценно… че не знаят, не знаят, но това незнание се устройва, то не пада като градушка от небето.
Защо, примерно, не се въвеждат отделни часове специално за четене на възрожденски и средновековни български текстове? За неадаптирани текстове говоря. Хората дори Софроний Врачански не могат да четат. За английски, немски, испански, избираем японски и за всичко останало часове има, а за български преди XX в. – не!
И защо през ХХ в., особено през втората половина, у нас беше създаден култ към личността на Хр. Ботев? Ще кажат: защото е поет. Да, той има 3-4 нелоши стихотворения, но не това му беше зачетено като заслуга. Алеко Константинов пък беше способен фейлетонист, но го въведоха в образованието, а и днес стои на столевката не заради стила му, а за да се възпитават младежите в презрение към собствения си народ. Ето за такива заслуги бяха канонизирани те. Единият стана знаме на безбожниците, а другият – на предателите.
И така, българският у нас се учи като чужд език – колкото да се усвои правописа и да се добие опит в изразяването, с практически цели главно. Една от тях – да се вземат някои изпити. Това е положението. И то е явно за мнозина. И причината би трябвало да е явна, макар че се укрива с всички сили. А тя е следната (в нашия случай, както и в руския): че езикът ни в продължение на хиляда години е бил език на една християнска словесност. Изключенията са крайно малко. И сега, за едни седемдесет години се прави опит всичко това да бъде отречено и забравено.
Ако започнат да се четат книгите, които винаги са били четени и слушани от българите, образованието ще трябва да се изгради около вярата. А как днес, в условията на този неоезически терор, може да се допусне такова нещо? Затова Ботев беше назначен за главен поет, защото главата му, като на един студент от 1870-те, е била напълнена с все още модерните за времето си атеистични глупости. Примерно, Псалтирът винаги е бил четен. Така че всички часове за Ботев трябва да идат направо към Псалтира. Някой ще каже – ама той е герой, загина като млад. Но и св. Екатерина е загинала като млада, обаче не чувам да я споменават много по училищата. Работата е там, че дори някои хора да са направили през живота си нещо похвално, те, при управлението на бесовете, биват хвалени не за него, а за лошите си думи и дела.
Така че български в училище няма да се учи както трябва дотогава, докато гонението срещу Църквата – меко или твърдо – не бъде прекратено. А кога ще се пpекpати то? Според мен – никога.

Напреженията днес

Около какво са напреженията днес?
Първо, макар и някои да не го забелязват, това е въпросът за отношението между Църква (патриаршия, Синод) и цар (законна династия). Защото тяхното единение възстановява идеята за България като православна монархия – която идея е твърде мощна, за да не й се противодейства.
Затова имаше взрив от „възражения“ против решението на Синода да благослови споменаването на царя при богослужение.
Покрай това – безпокойства около всякакви публични прояви, напомнящи за монархическото минало на страната. Примерно – паметникът на Самуил.
Второ, въпросът за отношението на България към Русия. Полагат се всякакви усилия да се внуши, че тези страни нямат нищо общо и че би трябвало да са враждебни една на друга. Тази идеологическа атака е подобна на онази срещу Грузия и Украйна; и тя не е довела до гражданска война или загуба на територии главно защото България няма обща граница с Русия.
Това е, защото Русия в сегашния й вид и във връзка с вероятната икономическа катастрофа и разпадане на ЕС, може да покровителства завръщането на България към собствения й вид, този отпреди 70 години – на православната монархия.
Това от своя страна може да стане причина за такива промени и в други страни. А това ще ги отдели трайно от Запада.
После: „какво е“ България в ЕС? Доказва се, че включването на страната в този блок не е окупация.
Но то е; и по същество не се различава от включването й в социалистическия блок след Втората световна война. Разликите са повърхностни. Това вече се усеща в икономиката, в битовото всекидневие на повечето хора.
Четвърто, въпросът за атаката срещу семейството и дори срещу междуполовите отношения. Това е една от техниките да се внася раздор в обществото; но същевременно чрез него се разколебава самата идея за човек – той двуполов ли е или не.
Последно, въпросът за образованието. Знае се, че страната се е родила благодарение на християнското просвещение. Въпреки войните срещу вярата този спомен е много устойчив.
Поради това въпросът за качеството на образованието пак е народностен, държавен и християнски. Той е свързан с опазването на мисловната „форма“ на страната, на нейното лице.

2.
България в историята

Какво е малодушието? Това е, когато не смееш да направиш разделение и да кажеш: „Този е свой, а този – чужд.“
Малодушието е изчакване – искаш да проучиш с кого е изгодно да си, а също и докога. Тъй че малодушният няма приятели и близки; няма „свои“.
В началото на евангелието си Иоан Богослов казва: В началото бе Словото… в Него бе животът и животът бе светлина на човеците… То дойде при Своите Си, но Своите не Го приеха…“ (Иоан 1:1-11).
Така че Словото, което е Истина, със самото Си идване става причина за различаване на свои от чужди и за разделение между тях; и показва, че от всекиго зависи дали ще бъде свой или чужд – за Бога или за когото и да е.

Лъжа и чуждост

Човек рядко се досеща, че силата му да обича живота и да извършва нелеки дела идва от това различаване. Към своя той изпитва любов – и не за друго, а заради истината, която споделят; а чуждия поставя на мястото му и не се бои от него. Думите на чуждия не могат да поклатят вярата му, защото той предварително знае какви ще бъдат те и защо ще са такива. А какви са думите на чуждия? Лъжливи.
Някой ще каже: „Е, та нима и близки хора не се лъжат помежду си?“ Да, хората понякога се лъжат помежду си; това показва, че не са близки. Лъжата е доказателство за чуждост.

Мойсей

Какъв е бил Мойсей? Той бил хубаво дете, осиновено и отгледано в царски дом. Получил пълно образование, бил в „елита“ и „на върха“, но помнел произхода си. Затова попречил на някакъв египтянин да измъчва един евреин и при свадата дори убил египтянина. Но когато неговите сънародници го видели отново, не го приели сред тях (Изход, 2).
Когато извел евреите от Египет, той ги извел заради тях, за да бъдат свободни; но е знаел, че не могат да бъдат свободни без вяра в Бога и без богослужение. Това, което ги обединявало преди Мойсей, бил само общият им език и произход – че са от Израил и Авраам. Мойсей, чрез Закона, създава от тях народ, а също и общество: урежда живота им в детайли.
Но не всички били съгласни с делата му. Мнозина се бояли, че ще умрат от глад по пътя; после направили златен идол и му се покланяли като на бог (Изход, 32). Страхували се, че ще бъдат победени в боя за Обещаната земя. Някои упорствали много и загинали; и малцина от напусналите Египет доживели да видят Обещаната земя.
Мойсей е имал силата да не се отрече от своите по плът заради унизеното им положение. Той ги направил – макар и не всички, а само някои – свои и по дух; и освен това различил богослужение от идолослужение. Така той е създал народа, който дотогава бил само „род“.
Освен това не настоявал на чистотата им „по плът“, защото не им забранил да приобщават и другородци: „Който право отсъжда на сираче и на вдовица, обича пришълеца и му дава хляб и облекло. Обичайте и вие пришълеца, понеже сами бяхте пришълци в Египетската земя“ (Вт. 10:18); „Не се гнуси от идумеец, понеже той е твой брат; не се гнуси от египтянин, понеже ти беше пришълец в земята му… И целият народ да каже: `амин`“ (Вт. 23:10, 27:19).
Истинското „свое“ е свое по дух. Това „по плът“ е все още само изображение. То не е самата истина, но пътят към истината минава през него.

Апостолската проповед

Апостолите Петър и Павел имали различно минало. Павел бил римски гражданин, образован сред фарисеи, знаел езици (Деяния 22:25-29; 26:4-5; 21:37-22:3). И не човек, а Сам Бог с гласа Си го обърнал към Себе Си (Деяния, 9). Петър пък бил беден галилейски рибар без образование (Матей 4:18).
И двамата имали грехове – Павел преследвал християните и одобрявал убийството на Стефан; а Петър, в нощта на изпитанието, три пъти се отрекъл от Христос (Деяния 8:1; Матей 26:75). И двамата се обърнали към езичниците и проповядвали идването на живия Бог. Проповядвали първо на иудеите, но не всички приели думите им. Напротив, преследвали ги и се опитвали да ги убият. Но и мнозина повярвали.
Апостолската проповед довела до разделение на еврейския народ. Израилтяните, които не приели Иисус като Христос, станали не християни, а иудеи. За тях се говори, когато се казва: „поради страх от иудеите“ (Иоан 7:13; 19:38; 20:19). Езичниците пък, които повярвали в Христос, се присъединили към Мойсеевата вяра, като последвали Закона не според буквата, а според духа. Те създали „Новия Израил“. Така и те станали израилтяни, но не по плът (чрез обрязване), а по дух. За тях Петър казва: „Вие преди не бяхте народ, а сега сте Божи народ…“ (1 Петър 2:9-10)

Константин Велики

Времето на мъченичеството трябва да се помни, за да се разбере, че свободата се постига със страдания, а понякога и с кръв. Преследването на християните от страна на езическата власт продължило почти 300 години.
Константин не просто прекратява гоненията, но и покровителства Църквата. Един държавник не може да няма отношение към нея. Причината е, че Църквата е пазителка на истината и затова държавникът, при всички неудобства, трябва да предпочете нея пред езическия култ.
При това положение „религиите“ в държавата не могат да бъдат равнопоставени; но и не е необходимо невярващите да бъдат ощетявани само затова, че са невярващи. Това е казано още от Мойсей, защото неговият „пришелец“ е невярващ или неясно вярващ. Такава е самарянката, с която говори Христос. Но това, че не бива да бъдат несправедливо ощетявани, не значи, че са „свои“. Те са „чужди“.
До Константин християните са се различили от езичниците; по негово време и след него, те започват да се различават и от разколниците и еретиците. Тогава се появява идеята за „православието“.
Държавата не е теократична, каквато е създал Мойсей, а монархическа.
Монархът решава множество практически дела по управлението, но по общи въпроси се съобразява с Църквата, тъй като в нея живее Духът; тя е Божието присъствие на земята. В нея няма единоначалие: тя се управлява от архиепископии, а правилата й се установяват на събори, където първият епископ е пръв само по чест.
Главните й езици са тези на Империята и Писанието – латинският и гръцкият. Някои богослови научават и еврейски.

Борис Първи

Цар Борис I прави в държавата си нещо подобно на това, което 550 години преди него е направил Константин – прекратява гоненията и лично се заема с покровителството на Църквата. И както Константин е трябвало да воюва с Лициний и привържениците му, които предпочели да продължат гоненията, така вероятно и Борис трябвало да преодолява съпротивата на дотогава единоверните с него български езичници.
Тогава етносът на българите се разделил, а така станало и с останалите етноси в държавата – едни останали езичници, а други станали християни. Те вече не можели да бъдат „свои“ помежду си. Появил се нов народ – този на славяноезичните българи–християни. Ето защо ние днес не образуваме един народ с българите, които населяват земите около Волга, а сме разделени – и не толкова, защото говорят друг език и населяват далечна земя, колкото защото преди векове са избрали исляма.
Образуваната в държавата поместна Църква е архиепископия и по същество е независима от Цариград още от самото начало. Тя и не би могла да бъде зависима, след като държавата е независима. Освен това тя въвежда богослужение на собствен, жив език и при това различен от гръцкия – славянобългарски.
Всичко това се случва само няколко години, след като Източната империя е преодоляла най-дългата църковна криза в историята си – иконоборческата. Така че Борис приема за страната си едно догматически изяснено християнство, което е станало такова след Седемте вселенски събора (последният през 787-ма) и множество поместни. Това е православието.
При това България се явява като християнско царство във време на усилващо се противостояние между римския и цариградския епископ, което заплашва вселенската Църква с разединение – както и се случва два века по-късно. Предстоящото отпадане на Рим, което е свързано и с възстановяването на Западната империя (800 г.), оставя вселенската Църква в положение, при което цариградският патриарх превъзхожда останалите епископи не само по чест, но и по власт – тъй като останалите три древни патриаршии, намирайки се извън държавата и в границите на мюсюлманския халифат, са отслабени и взаимодействието им с християните в Империята е затруднено.
Освен участието на римския епископ, Църквата губи и присъствието на латинския език; и така гръцкият остава единственият влиятелен език на богослужението и богословието. Положението вероятно и би останало такова, ако не беше независима България с нейния славянски език.
Ето защо действията на цар Борис трябва да се виждат като проява на Божия промисъл, според който Църквата трябва да бъде не просто вселенска, но и съборна – никой епископ да няма действителна власт над останалите и никой народ или език да няма привилегировано (властващо) положение. България на цар Борис поставя началото на славяноезичното православие, което достига най-голяма мощ и великолепие през XIX в., при управлението на последните руски царе (императори).
Затова и до днес България може да гледа на Русия като на своя духовна дъщеря, а на руските владетели – като на наследници на Борис и Симеон. Така че Русия ни е „своя“.

Екзархията

Движението за независима българска Църква и още повече неговият успех в началото на 70-те години на XIX в. изглежда като историческо чудо, сравнимо с успеха на християнството през първите 300 години след Христос.
Сравнявам ги, защото и двете движения се явяват в крайно неблагоприятна среда – без никаква външна опора и изглед за успех. Наистина, в началото екзархистите не могат да разчитат на никого. Както османската, така и руската империя гледат на православното население в близост до Цариград като на едно цяло и не виждат причини да го разделят в две църковни йерархии. Гръкоезичните фанариоти, които са сектанти и е редно да бъдат смятани за еретици, правят всичко, за да попречат на отделянето на българите. Католическите и протестантските мисии нямат изгода от църковно обединение на останалите в империята славяноезични християни, тъй като са забелязали, че фанариотският терор отпраща някои от тях към техните общности.
И въпреки всичко това движение, послужило си правно със султанския указ за веротърпимост от 1856, протича и постига целта си удивително бързо – за около 15 години. Нищо чудно, че почти веднага след това България постига политическа автономия и, независимо от волята на големите сили, почти пълно обединение в една държава; а след още 30 години придобива и независимост, като се доближава до положението на хегемон на Хемуския полуостров.
Всичко това е следствие от възстановянето на независимата й Църква.
Но това възстановяне не бива да се мисли просто като предпоставка за политически и военни успехи. Тя се възстановява пак по промисъл: този път не за да осигури съборността на православието – това тя вече е направила хиляда години по-рано – а за да може, чрез самото си съществуване, да свидетелства за тази съборност.
И нищо чудно, че въпреки съпротивата на лъжеправославните тя, един век след Цариградския Великден, постигна единението си с вселенската Църква.

Новата България

Екзархийското движение, което възстанови някогашната автокефалия на Църквата ни, доведе и до още едно разделение – между православни българи и българоезични антиекзархисти (гръкомани). Ние не сме „свои“ помежду си – и това е положението и днес.
И тъй, кой е българин или българка днес? Това е най-напред човек, който има смелост да изрича истината – и това е истината, прогласявана от Христовата Църква.
Той знае, че тя няма да е Христова, ако не е православна и съборна; и че точно съборността е онова, което неговите предци са спасили преди повече от 1000 години. Затова той ще пази тази съборност и днес, като разбира, че тя се крепи на автокефални църкви и различни богослужебни езици, от които вторият по чест и пръв по разпространение е езикът на неговите предци – старият български.
И както се е говорело за иудеи по плът и по дух, така може и да се говори и за българи по плът и дух. Ако някой е гражданин на държавата България и говори български език; ако родителите му са смятали себе си за българи и той самият смята себе си за такъв – тогава той е „българин по плът“; но все още не по дух.
А, от друга страна, българи по дух са онези, за които вече говорих, и които може и да не са били никога в България и да не знаят български език. Но те ще ни бъдат наистина „свои“. Такива хора ще спасят България и така ще угодят на Бога. Те ще създадат „новата България“.

Свидетелството

Ако някой се съмнява в истинността на казаното, би могъл да направи един опит, който може би ще го убеди. Известно е, че истината за най-важните неща често предизвиква бурно възмущение и дори омраза у онези, пред които бива изричана.
Опитайте и вие. Ако изречете тези неща, които съм написал тук – не точно, а по смисъл – ще видите, как около вас ще настъпи най-напред мълчание, после ще се чуят подигравки, а накрая ще видите и изблици на яростен гняв. Съветвам ви да приемете тези неща като свидетелство, че казаното тук е истина.

3.
Празниците

Чувал съм да се казва: „А защо да се делим? Един бил роден тук, друг там, един работел това, друг онова, един бил православен, друг католик или нещо друго… Защо да не се съберем и да видим какво полезно да направим – заради доброто на всички ни?“
Наистина, няма нищо лошо хората да се събират и да правят заедно полезни неща. Такова нещо е била и Вавилонската кула – събрали се много хора, при това неразделени по език, народност и религия, и се заели с нещо голямо, а и много полезно – защото тя можела да послужи за спасение от бъдещия потоп.
Така че това е добре, но само за делник. На празник обаче хората не се събират, за да правят полезни неща. Тогава за какво? Би могло да се каже: „За да бъдат приятели“. А за какво им е впрочем да бъдат приятели тогава? Ако е заради делничните работи, значи и празниците са част от работата. Но не са това. Може би приятелят е човек, с когото просто прекарваш приятно свободното от работа време. Даже и думата така звучи – „приятел“ е сродна на „приятно“. Така обаче пак излиза, че приятелството е от корист (за полза). Така празникът пак ще е като делника – събирате се, за да направите нещо полезно заедно.
Всъщност празникът е за друго – за да кажем коя е истината. Това е нещо съвсем различно от практическите дела, с които се занимаваме всекидневно. Защото тогава е важно не истинното, а „ефективното“; а колкото до истината, тя се „подразбира“. Обаче в истината има нещо неудобно, и то е, че тя разделя. Тя гласи точно „това“, а не нещо друго. Ето защо не можеш да се събереш на празник все едно с кого – не може с този, с който не сте съгласни относно истината. Ако истината се виждаше с очи или можеше да се пресметне, съгласието щеше да е лесно и всички щяха да са приятели. Тя обаче се вижда със сърцето, и ако сърцето е повредено – не се вижда. Тогава човек взима за истина всичко, което чуе; и поради това, колкото по-шумно и често се казва нещо, толкова по-истинно му изглежда.
Но истината не само разделя. Тя е и тази, която прави хората приятели, така че на празник те се събират „около нея“. И поради това се разделят с други.

Празниците 2

Въпросът за „празника изобщо“ е важен. Едно от нещата, които урежда Мойсеевият закон, е кои дни да бъдат празнични – и защо. В „Държавата“ на Платон също се предвиждат празници. Един мой професор постави понятието за празника в основата на своята философия.
Има хора, за които празникът е нещо неразбираемо: за тях той е просто „празен ден“, значи такъв, в който не се работи и поради това няма какво да се прави. Често той се използва за чистене и въобще за домакинстване: което значи, че се превръща в работен ден, защото в него се довършва несвършената преди това домакинска работа.
Празникът също се смята и за „почивен ден“: в него човек може да не става рано, да си полежи на дивана, да яде и пие повече и по-спокойно. Също може да се разходи сред природата и да се срещне с хора, с които не се е виждал скоро, а би желал или пък е редно да го прави.
Всичко това може да се нарече отмора или довършване на несвършената работа/задължения. За какво друго е празникът?
Един полезен отговор е, че празникът е време за припомняне. Според Платон знанието за важните неща винаги е припомняне – защото ако нещо си струва да се знае, то душата го е знаела и преди раждането, а човекът, тъй като е натоварен с тяло, го е забравил; и трябва да се погрижи да си го спомни и така да разбере кой е и какъв е този живот. Но и да не сме платонисти, пак бихме се съгласили, че животът не е само труд за насъщния, почивка и разни малки удоволствия. Освен тях в него има събития и теми, чрез които се свързваме с миналото и с целия свят извън всекидневието ни; а може би и с нещо отвъд него, което е извън времето. А кои са тези събития и теми?
Ето две всеизвестни: рожденият ден и именият ден. В единия благодарим, че сме живи, а в другия – че сме точно тези (защото името е това – то казва, че това същество е „този човек“, и при това го свързва с някого или с нещо отвъд него).
Освен това има ден на сватбата, ако се е случила; дни на обществото, от което сме (добре е да се знае кое е то) и дни на Бога.
Тези празници, подобно на небесните тела, отмерват времето; и освен това ни припомнят какво има в него, а също и извън него.
И така напълват ума ни с мисли, а сърцето – с радост

4.
Кои сме „ние“

Не е възможно да бъде поробен човек, който има съзнание за своето достойнство.
Но това достойнство не е следствие от личните способности, развити през краткия му живот, а още по-малко от придобитото в материален и властови смисъл. То е „наследството“, за което може да научи.
Затова въпросът: „На какво си наследник?“ е добре да се задава по-често. Наследството, което трябва да ни интересува, не е нещо за правно „узаконяване“, а по-скоро за разпознаване (проумяване). И когато се опитваме да го проумеем, ние се заемаме с изследване, което ни прави богати и поради това много трудни за „купуване“.
Като натрупваме в ума си онова, което ни е завещано и се осмеляваме да го изречем, ние научаваме кого и какво „представляваме“; и се досещаме, че имаме богатство, което никога не сме си представяли, макар понякога да сме чували да се говори за него.

И тъй, ето началата на нашето „ние“, изградено и споделяно от идеолозите на България:
Вярата на източната, вселенска и съборна Църква
Собствен богослужебен език и автокефална Църква – заради съборността на православието
Отхвърляне на езичеството, ересите и разколите.
Яснота за мястото на България в потока на историята, който минава през Иерусалим, Рим, Константинопол и Москва
Съзнание, че народът се ръководи от царе и живее около Църквата; и е път, в който се редуват успехи и падения, и че тези падения са за вразумяване и спасение.
Разбиране, че човекът се създава чрез устното и писаното слово, което е и образование – първо духовно, а после и светско.
Сигурност, че никой човек не е създаден като по-висш от друг; и че всички могат да участват в делата на спасението, изкуствата и благоденствието.

„Българската нация“

Защо се говори с такава лекота за „успешна държава“, а почти никога не чуваме да се каже „успешен народ“ или поне „успешна нация“? Дали защото патриотизмът и национализмът в наше време са нещо лошо и властта гледа с неодобрение на тях? И не „наше“ в смисъл на последните 10 години, а повече от 70 години – от края на Втората световна война.
Да се насочва вниманието към държавността или по-точно, към „успешността“ на една или друга държава е подход, аналогичен на този след Втората световна война, когато за „народ“ се говореше много и положително – че ето този народ бил трудолюбив, гостоприемен, мирен и прочее. Но същевременно се провеждаше системно гонение на Църквата, което, разбира се, беше нападение срещу народа – защото тя е като негова душа. Така че думата се употребяваше често, но замисълът беше обезличаването на всеки народ и превръщането му в „нация“ – значи в онова, което има държава, общ език, някакво историческо самосъзнание, но няма Църква, а най-много нещо, което да я имитира. Тоест, душата му е премахната и заменена с нещо друго.
Следващата стъпка е премахването на нациите. Тогава за народ не се говори или се говори като за нещо архаично, някога съществувало; а се коментира „нацията“, нейното формиране и каквото се представя за нейни успехи или провали. Така у нас преди време се появи крилатата фраза: „Ние сме нация техническа.“ Хората се забавляваха с „техническото“, но не забелязваха важното – че ги наричат „нация“.
А това вече беше знак, че и редът на „нацията“ е дошъл, защото тя съществува само докато в основата й още стои някакъв народ или етнос, дори той да е преследван. Но когато народът/етносът бъде премахнат или достатъчно отслабен благодарение на разбиването на Църквата му, както и на усилената емиграция и имиграция, тогава и нацията отслабва и на свой ред отива в миналото.
Казаното дотук ни отвежда към мисълта, че въвеждането на темата коя държава е успешна и коя не, е част от технологията за премахването на самите държави: което премахване би било трудно и нетрайно, ако преди това не са унищожени народът и неговият заместител – „нацията“. Всъщност народът е успешен не когато бъде поставен в центъра на нечие внимание и се коментира неговата история и постижения, а когато влиза в разумно общение с другите народи, имайки, или стремейки се да има своя Църква, държава и жизнеспособно общество. И неговата цел не трябва да бъде интригантстването, оклеветяването, подчинението и унищожението на други народи, а щастливият съвместен живот с тях.
И при този живот всеки запазва своето лице, което е също така необходимо, както е необходима личната свобода за щастливия съвместен живот на хората.

Причината за съществуването ни

От най-стари времена народите са се отличавали едни от други според езиците си. И при нас – в старите ни книги – се вижда, че думата „език“ означава „народ“.
Множеството народи се появили тогава, когато езиците на хората се разделили при Вавилон. Накрая, след идването на Христос, народите би трябвало да приемат Словото Му и отново да се съединят – но вече чрез църквите си и като запазят различията помежду си. Те могат да живеят в общи държави и така на пръв поглед да се „преливат“ едни в други; но няма да се смесят. Различните езици ще бъдат запазени, и то благодарение на богослужението в отделните църкви-сестри; също и на това, че всеки православен народ ще има някъде и своя държава.
Освен това всеки ще има свое историческо съзнание; разказ за своето участие в разпространяването на Словото.

Знам, че това въведение към въпроса за съществуването на България няма да задоволи всекиго. Но и не всеки от говорещите български има заслуга за опазването на моята страна. Хората имат различни намерения и поради това живеят различно, четат и слушат различни неща. То е, защото имат свобода на избор.
Ако човек вярва в Бога и мисли за историята, той би трябвало да взима предвид и Неговото участие в нея. А то е промислително: Бог причинява едни неща и допуска други заради спасението на човека.

Относно България.
Мнозина са чували и знаят, че усилването на българската държава и постоянното й установяване на Хемуския полуостров – което значи, отвоюването му от Константинопол – се случва през първата половина на IX в. Решаваща стъпка към това отвоюване е превземането на София от войските на хан Крум. И по същото време – придобиването на градове по южното Черноморие (Несебър), вече недалеч от столицата на империята. При управлението на следващите ханове и царе, това положение се запазва и затвърждава.
Почти по същото време се възстановява Западната империя – папата признава Карл за „римски император“. Така римският епископ получава държавна подкрепа, каквато не е имал от средата на V в. По-нататък, дори след преодоляването на иконоборството на Изток, напрежението между Рим и Константинопол нараства. Фактическото разделение между тях се случва още тогава – два века преди формалното от 1054-та.
Това означава, че през IX в. константинополският патриарх се е оказал в привилегировано положение спрямо останалите предстоятели на съборните автокефални църкви. Всички те, с изключение на грузинската, вече се намирали в границите на арабския халифат. И точно тогава, недалеч от столицата, се появява християнска държава, чийто монарх претендира за независимост от и равенство с константинополския император; а предстоятелят на църквата й – с патриарха. Силата на тази държава и независимостта на нейната църква позволява да се опази, след отделянето на Рим, съборността на цялата Църква. Това е историческият смисъл от въздигането на България.
Съборността е необходима: тя е принцип на църковния живот, установен на иерусалимската среща на апостолите (Деяния, 15) и потвърден в Символа на вярата. Поради това удържането й чрез появата на християнска България трябва да се мисли за проява на Божия промисъл, насочен към опазването на Църквата и чрез нея – към спасението на всички хора.

Различието на езиците – особено когато те станат богослужебни – съдейства за независимостта на църквите. След отпадането на латиноезичния Рим за съборната Църква е било нужно да се яви друг език, който да бъде равностоен на гръцкия: ако не чрез древността на писмената си форма и на светите писания, то поне чрез своето разпространение. По различни причини това не се е удало на древни езици като коптския, сирийския, арменския и грузинския. Тази роля беше поета от славянския – и той я запазва и до днес.
През вековете оцеляването на славянския, като втора и необходима езикова опора на съборността, беше подложено на изпитания. Някои от славяноезичните народи бяха въвлечени в отделилата се латиноезична църква. През ХI-XII в. България беше лишена от държава и независима църква; а през ХIII-ХIV в. Русия беше разбита от монголите.
И все пак след Борис I, вече повече от 1100 години, не е имало време, когато езикът на славянското православие да е оставал напълно незащитен – без подкрепата на независими църкви и държави. Гонението през ХХ в., на което бяхме свидетели, засегна цялото славяноезично православие – и руско, и сръбско, и българско; и все пак богослужението не беше прекратено и оживя.
И какво се случи през тези векове с България? Тя бе поглъщана или поставяна в зависимост от три империи – гръкоезичната (римска) през ХI-XII век, ислямската (турска) през ХV-XIX в. и атеистичната (руско-съветска) през ХХ в. Сега, в ХХI век след Христос, страната бива поглъщана от четвърта, неоезическа и плутократична – североатлантическата. И пак, както е възможно, запазва участието си в общата Църква и съдейства за нейната съборност. Това е смисълът от съществуването на България – удържане на съборността. Това трябва да се произнася и да се помни. И всеки от нас, като помни това наследство, да живее и да свидетелства за него.

Това „помнене“ е проява на историческо съзнание – знание, че си част от общност, живееща във времето. Историческото съзнание, за което говоря тук, се удържа с помощта на език, църква и държава; и от своя страна то самото им придава живот.
От тях трите най-крехка е държавата. Тя най-лесно бива разрушавана. Пример за това е и България. Ние съществуваме като славяноезични православни християни „от България“ вече повече от 1100 години; но за това време сме имали държава (и то понякога зависима) за по-малко от 500.
Може би и поради това „отцеругателите“, за които споменава Паисий, така ревностно хулят държавата ни – те усещат, че тя е най-уязвима, лесно може да се срине.
Църквата (за поместната говоря – автокефална или автономна) е по-устойчива. Тя може да живее – и то дълго – и без държава, „на която“ да е църква.
Ето, българската църква се възстанови през XIX в. (и то сама, без външна помощ) в границите на ислямската държава; част от руската църква оцеляваше през ХХ в. из други държави. Но и в самото начало: цялата съборна Църква живя 300 години след основаването си в рамките на враждебна за нея държава – древноримската.
Най-устойчив от тях трите е езикът. Ето защо се случва онези, които шумно отричат държавата ни и пренебрегват църквата й, лицемерно да възхваляват българския език. Тъй като са страхливи, те се отнасят почтително към него. Това е заради силата му: усещат, че е труден за унищожаване и оцелява в най-големи несгоди. Той успява да живее и чрез хора, които са загубили историческото си съзнание – не помнят от кого и как са го наследили.

Тези четири опори на „това, което сме“ – държава, църква, език и историческо съзнание – създават собствени за тях знания, които се превръщат в науки. Тези науки от своя страна укрепват самите „опори“. Това са правото, богословието, филологията и историята.
Така че, като ценим и овладяваме всички науки, нека помним, че тези четирите са особено важни са нас – и винаги са били. Ако погледнем старите ни книги, ще се уверим в това.

Идеолозите на България

Идеолозите на България никога не са действали сами. Това са били общности – „съзвездия“, макар и по-нататък дейността им често да се е свързвала с едно име, което се е смятало за начинател или водач на движението.
Най-ранното и най-прославеното „съзвездие“ е представено от патриарх Фотий Цариградски, неговия по-млад съвременник и може би студент Константин-Кирил (Философ), и царете на България Борис I и Симеон I. То въвежда в България християнската вяра така, както тя е изяснена от Седемте вселенски събора; и наред с това създава и обосновава славянобългарския писмен език и независимата българска Църква. Тези хора са във взаимно сътрудничество, приятелство и пряка приемственост около век. Към тях прибавяме св. Методий, Моравски архиепископ, св. Климент Охридски, автора на „За буквите“ и немалко други.
В центъра на второто трябва да поставим автора на „Против богомилите“ (презвитер Козма). Той сигурно не е бил сам, но други имена на тогавашни полемисти срещу тази зла религия ние не знаем. Той представя българското движение за истинско християнство (православие), което винаги се е възраждало в битки срещу кого ли не, включително и срещу заблужденията на Цариградската църква-майка. След тях са търновските книжовници преди и около патриарх Евтимий. Един от тях, когото трябва да помним, е преводачът (и редактор) на Манасиевата хроника. Тази книга е в основата на българската историософия (къде е България в световната история).
После идва Паисий Хилендарски (и Зографски), неговият сътрудник Стойко (Софроний, Врачански епископ) и още мнозина котленци – Петър Берон, Неофит Хилендарски, Раковски, както и други, също известни хора. Това са „възродителите“: те просто напомнят, че българският народ съществува. Техните дела са продължени от общността на „екзархистите“.
Сякаш независимо и успоредно с тях действат хора, биографично свързани с Руската империя, но и помежду си – Юрий Венелин, Васил Априлов, габровският род Палаузови; също Марин Дринов. Те се занимават със светското образование и наука; грижат се за въвеждането им в България.
Васил Левски се занимава с изграждането на връзки вътре в българското общество, чрез които само могат да се постигнат трайни политически успехи. Той основава вътрешнополитическата идеология на България: като знае, че всяко общество има ядро, той, наред с това, не изключва никого. Тъй като доброто за сърцевината (духа) на общността облагодетелства всички и поради това е естествено всички да сътрудничат.
Екзархистите (сред тях Иларион Макариополски, Антим I, Иосиф I, Гавриил Кръстович) влизат в пътя, посочен още от царете Борис и Симеон. Очевидно е, че България не може да съществува без автокефална църква. Това, което сектантите (разколници, еретици) няма да разберат е, че българската автокефалия е нужна на цялото православие и поради това – на целия свят.

Това са седемте „съзвездия“ на българската идеология – тази, която е добра и за България, и за всички. От успението на последния от споменатите мъже – екзарх Иосиф – през юни ще се навършат 100 години.
Днес с тези неща, поради временното отсъствие на обществен интерес, се занимавам почти само аз.

5.
Национализъм и комунизъм

Днешното време е все още многогласно – човек може да говори открито, ако желае. Освен това то е и тревожно: усеща се наближаването на голяма промяна (или катастрофа). И така подсеща хората да помислят за себе си – кои са те, събрани заедно. И дори настоява за такива мисли.
Така че нашето време е подходящо да се мисли за България и да се потърси „нейното“; да се открива и създава нейният характер; да се отглежда надеждата, че тя, тази „страна“, ще облагодетелства света – както вече го е правила.

„Ние“-то

„Ние“-то се създава най-напред в мисълта. Защото е напълно възможно хората да са в добри делови (професионални) или съседски отношения, и пак да са си чужди. Когато сътрудничат, те сякаш се сближават, но това е по необходимост – иначе няма да довършат започнатото.
Но как да станем „свои“ с някои, които не са ни нито роднини, нито съседи, нито колеги, нито „делови партньори“? А е нужно, защото човек трябва да обикне хората.
Ако някой мисли, че безкористната (заради доброто) любов не е необходима за истинския живот, той може да не чете нататък.
Не е странно, че и днес в държавата България хората силно се напрягат всеки път, когато стане дума за „националното“. Това не е изключение – и на други места е така.
Защо се случва? Защото „националността“ изглежда като един от малкото пътища към безкористната заедност. Когато някои говорят с ентусиазъм за нея, те казват приблизително следното: “Ние сме такива и сме заедно, защото родителите ни и предците ни са били такива и заедно; наш дълг е да останем като тях“.
Защо е това? Защото хората усещат, че е красиво да бъдеш заедно и при това в мир с някои други, но без никакви практически съображения, без изгода, а само защото отдавна сте си „тези тук заедно“. И това усещане е добро; то е догадка, че трябва да има любов между хората.

Затова и онези, които под разни предлози хулят страната си, са отвратителни. Те го правят понякога и за изгода, но по-лошото е, че го правят и само за „удоволствие“.
Това е защото са против любовта – мразят я, и поради това им е приятно да я рушат. Това е смайващо, но е несъмнено и очевидно. Защото любовта силно дразни някои; тя ги „вбесява“.

Национализъм

И ето сега да видим за национализма. Какво е той? Някой харесва „нацията“ си, значи някакво голямо (милионно) общество с общ естествен език, историческа памет, държава и прочее, което незнайно защо някога се е „формирало“.
Това прилича на любовта към някоя приятелска компания, която се е събрала незнайно защо и за колко време, но има изгледи да прекара добре.
Каква любов е това? Човекът просто е доволен, че му се е случило да бъде сред хора, които му изглеждат приятни – защото са се оказали „наши“. Но тъй като такова общество няма друга цел освен задоволството, че сме си „наши“, то винаги може да се замени с друго, което също да се приеме за „наше“.
И няма значение, че приятелските общности са мимолетни, а „нациите“ – дълголетни. Общото е, че човек гледа на тези общества като на нещо случайно, което няма друга цел освен приятното прекарване. Ето това е „користната причина“ за мнозина да хулят родината си – те намират, в нея не се живее достатъчно приятно.
Така че националистът е човек, който е привързан към нацията си поради усета, че трябва да обича и непознатите; но, от друга страна, той е избрал общност без смисъл на съществуване и без ясен образ: за него тя е просто „заварена“.
Някой ще каже: „А не е ли така и с роднините“?
Не, защото роднините са „точно тези“ хора – малко на брой и добре познати. Животът на всеки от тях има смисъл – и той е любовта и безсмъртието. А какъв е смисълът от живота на „нацията“? Може ли тя да обича някого? И защо й е да е безсмъртна?
Така че не е едно и също да обичаш хора и да си националист. Националистът е привързан към някаква заедност, която се стреми към безкрайно оцеляване тук на земята – а това е безполезно и безсмислено. Също както е безсмислено да желаеш на хората да са вечно „живи и здрави“ тук, в този свят.
Поради това е по-добре да избегнем тази съмнителна обич към „нацията“ и да потърсим друга общност – такава, която да се стреми към вечното.
Според християните това е „народът“. Той се стреми към вечното, тъй като има задача да служи на Бога. И държавата е заради това, и царството й. Такъв народ бива обичан и заслужава любов – защото служи на Бога, който е Личност. Защото онзи, който е способен да обича, заслужава любов. И освен това – любовта превръща онзи, който я преживява, в личност.
„Но къде е този народ?“, ще попита някой. Въпросът означава: „Колко са тези хора?“
Ами колкото са, толкова! Бог казва: „Където се съберат двама или трима в Мое име, там съм и Аз сред тях.“
Но това не значи, че има много български народи. Не, той е само един.
И тъй, когато някой каже: „Аз обичам народа си, но не вярвам в Бога“, той вече престава да обича какъвто и да е народ и става националист – „обича“ нацията. Или, казано на езика на Писанието – прави си идол („телец“). Тъй като престава да живее с любовта, която е насочена първо към Бога, с Когото той има връзка чрез народа си; а този народ се е родил тогава, когато е придобил своя Църква.
И така, заменяйки любовта към сънародниците си-единоверци с тази към „народа въобще“ (народ сам по себе си, тоест без Бог, което значи – „нация“), той престава да обича хората наоколо, макар и все още да не ги мрази „като цяло“.
Затова пък намразва други – „чужденците“.

Комунизъм

Тогава идва комунизмът.
Той казва: „Съгласни сме, че Бог няма, а има само една архаична организация, която претендира, че Му служи. Но това е заблуждение, и то умишлено; и тъй като ние държим на истината, ще премахнем и заблуждението, и източника му. Защото се грижим за нашия народ (тази дума все още се употребява, защото националистите, които са им съюзници в атеизма, я харесват). Затова не само ще отречем Бога изрично и официално, но и ще премахнем Църквата.“
Но все пак не смеят да я премахнат, а само я оклеветяват и „опаковат“ в своите фрази: и ту я наричат „опиум за народа“, ту казват, че „ го е съхранила през вековете“.
Грешката на комунизма е, че той се втурва в пряко гонение на Църквата; и точно чрез гонението не позволява на хората да забравят, че тя съществува, че им е водач, и че те самите не са „нация“, а „народ“.

След комунизма

После комунизмът беше сменен от по-хитрия й враг – либерализма (или както и да се нарича това, което имаме днес).
Той казва: „Ние не сме против Църквата, а само искаме равнопоставеност с останалите църкви и изобщо права за всички.“ Затова либералът одобрява и хвали всеки разкол така, както комунистът хвалеше някогашните ереси, смятайки ги за „форма на борба срещу управляващата класа“.
Но на либерала вече му е неприятна и самата дума „народ“, и дори едва напомнящата за него „нация“. Той изтиква тези думи настрани, натоварва ги с лоши значения и, надявайки се да унищожи народа, атакува неговия водач – Църквата. Това е друг начин да се воюва с нея.
Националистите не познават народа. Те не знаят, че той, подобно на Църквата, е лице, и затова правят от него идол. Те не винаги я преследват. Затова пък сектантски се нахвърлят върху други народи (общества) и така, чрез омраза на „национално“ основание, разединяват човечеството.
Комунистите ухажват народа и агресивно го отделят от Църквата, с което подготвят унищожението му. Същевременно се представят за световни миротворци и обединители на човечеството, като предлагат на всички „равенство и справедливост“ – но без Църква.
Либералите (или както и да се наричат) го нападат фронтално – по същия начин, по който комунистите нападат Църквата. И пак се представят за обединители на човечеството, като предлагат „свобода и права“, но вече без народи.
Всички те са врагове на народите – и врагове на България.

6. България и Гърция (интервю)

– Имат ли сходни традиции българите и гърците?
– Без съмнение. Българите и гърците повече от хиляда години имат една и съща религия и поради това традиционните им празници – седмични, месечни и годишни – са едни и същи.

– Как бихте определил културните различия между България и Гърция?
– Те се дължат преди всичко на географските условия и климата. В Гърция е по-топло и поради това хората прекарват повече време извън домовете си. Поради това те изглеждат по-подвижни и по-приказливи. Там обработваемата земя е по-малко и затова гърците сравнително малко се занимават със земеделие. Те разчитат повече на корабоплаването и свързаната с него търговия, тъй като живеят близо до морето. През последните десетилетия благодарение на морето туризмът се превърна в предмет на износ и заема важно място в живота на гърците. В България се отделя повече внимание на земеделието, а също и на занаятите. Освен това българите много ценят образованието, особено езиковото. Един от най-уважаваните празници в България е този на „буквите“ (писмеността).

– Какви са Вашите впечатления от културните забележителности, които сте посетил в Гърция?
– Културните забележителности са свързани с античността, християнството и традиционния бит. Аз съм античник по професия и затова съм се потрудил да посетя повечето от паметниците на древната цивилизация – тези в Атина, Пелопонес, на егейските острови, а също по малоазийското крайбрежие. Християнските забележителности са още повече, намират се на същата територия и са много древни – още от първите векове след Христа. Но християнската традиция, за разлика от древногръцката, е непрекъсната – както и в България. Тя продължава през византийската епоха, през вековете на османското владичество, и достига до днешния ден. Гръцкият традиционен бит, който в сегашния си вид се е формирал в поствизантийската епоха, е запазен най-добре в планинските области и много прилича на българския.

– Според Вас добър ли е диалогът между България и съседна Гърция, предвид това, че работите повече от 20 години като преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология?
– И двете страни полагат усилия да поддържат добри отношения. Това е наложително, тъй като държавите ни са съседски и несъгласията могат да прераснат в конфликти, които нанасят голяма вреда на двата народа. Това се е случвало в миналото. През последните години и особено след 2007-ма, контактите много се улесниха; и двете страни, за щастие, живеят в мир. Но добрите отношения изискват непрестанни усилия – те не са нещо дадено, което се съхранява само.

– Има ли сходства между класическото образование в България и съответно – в Гърция? Вие преподавал ли сте на гръцки студенти?
– Има сходства, но и чувствителни разлики. В Гърция преподаването на старогръцки език и литература започва още в училище и е по-разширено. В университетите вниманието е насочено повече към гръцкия, отколкото към латинския. В България учениците, които се интересуват от старогръцки, се насочват главно към Националната класическа гимназия (НГДЕК). В специалност Класическа филология в СУ на гръцката и римската древност се отделя еднакво внимание; а изучаването на латински във висшето образование има превес над старогръцкия. Не съм преподавал в гръцки учебни заведения, но имам впечатления от висшето образование в Гърция. Завършил съм Философския факултет на Атинския университет със специалност „Езикознание“.

– Можете ли да посочите думи в нашия език, чийто произход е старогръцки? Да разгледаме произхода и значението на думата „диалог”, например?
– В нашия език има много думи от гръцки произход, които са преминали в него с посредничеството на западните езици; които пък са навлезли в тях чрез латински. От друга страна, много от думите, употребявани в Църквата, също са гръцки, тъй като България е приела християнството от Константинопол; и е имало времена, когато нашата църква е била част от Константинополската (Цариградската). Думата „диалог“ идва още от античността. Тя е образувана от представката „диа“ и съществителното „логос“, и може да се преведе като „разговор“. Но гръцките думи в българския, както и повечето европейски езици, са неизброими, особено в областта на образованието, религията, науките и изкуствата. Примерно – „история“, „география“, „математика“, „физика“, „философия“, „теология“, „теория“, „практика“, „политика“, „поезия“, „драма“, „театър“, „епископ“, „патриарх“ – всички тези думи са гръцки. Освен това и много от личните имена идват от гръцки. Примерно: „Николай“, „Георги“, „Димитър“, „Петър“, „Александър“, „Стефан“, „Теодор“, „Васил“.
(за БТА)

„Етнофилетизъм“

Самото значение на думата би могло да се преведе като, примерно, „народоплеменност“. Но за да се разбере за какво става дума, трябва да се изучи донякъде историята на българската екзархия.
Тя е църква, начело на която стои „екзарх“ и чрез нея се възстановява църковната независимост на българите от Цариград, която е била разбита след изчезването на Второто българско царство и заедно с него на Търновската патриаршия (края на XIV в.). Все пак почти 400 години след това е съществувала Охридската архиепископия, която също е българска. Тя е била премахната със султански указ и несъмнено по настояване на Цариградската патриаршия през 1767 г.
Така че около 100 години ние не сме имали независима църковна институция, която да се грижи за духовния ни живот като българи (да гарантира богослужение на български/славянски, да се застъпва за нас пред други църкви и пред светските власти, и т.н.).
Но през XIX в. тръгва един процес на възстановяване, донякъде с указите за религиозна търпимост в Османската империя, издадени през 1839 и 1856. Затова през 1860 на Великден в Цариград се случва прословутата служба, водена от епископ Иларион Макариополски, който на Големия вход не споменава името на цариградския патриарх, а вместо това споменава султана – това е нещо като прогласяване на независимост. Затова и е преследван от властите заедно с други българи-владици по настояване на патриаршията.
През тези години вървят преговори с патриаршията за църковна независимост на българите, които не са били успешни (естествено) и поради това нашите възрожденци са решили да действат чрез светската власт. И с успех, защото султанът в началото на 1870 издава указ (ферман) за учредяване на екзархия – по същество, автокефална църква на българите. А през 1871 тече първият български църковно-народен събор за избор на митрополити и екзарх. В началото на 1872 султанът разрешава избор на екзарх и няколко дни след това той е избран – това е Антим I.
Цариградската патриаршия реагира остро и низвергва или отлъчва (и анатемосва) някои наши владици, смятайки, че те все още са част от нейната йерархия. Но според държавата те не са.
Така че тук освен всичко друго имаме конфликт между светска и църковна власт, като трябва да се отбележи, че светската власт е друговерска.
През есента на 1872 цариградският патриарх свиква събор и обявява Екзархията за схизматична и дори еретическа църква, като специално по този повод обявява съществуването на ерес, наречена „етнофилетизъм“. Впрочем Иерусалимският патриарх отказва да подкрепи това решение на събора. Самата Екзархия игнорира случилото се, тъй като го е очаквала.
Разбира се, това решение е несправедливо и лицемерно, тъй като тогава всички народностни църкви (руската, грузинската, еладската и прочее) би трябвало да бъдат обявени за еретически, а не само българската. Така че проблемът съвсем не е догматически, както се опитват да го представят някои и до ден днешен, а чисто управленски – Цариград се е стремял да запази духовна власт над българите, от която е получавал очевидни материални облаги и която несъмнено е заграбил, възползвайки се от изчезването на българската държава.
Така че „етнофилетизъм“ е дума, чрез която някой е искал да каже, че българите не бива да имат своя църква – а защо точно те не бива да имат, това никой фанариот и българомразец още не е обяснил.

7. Завръщането

Императорът на Рим, покрай другите си звания, е бил наричан и patеr patriaе – „баща на родината“.
„Patria“ може да се преведе и като „отечество“, но в латинския език тя е от женски род. Значи и тогава е имало чувство, че родината трябва да е в женски род; била е усещана като „майка“.
Но където има майка, има и баща. В държавата на римляните за баща е бил обявен императорът, който при това е бил наричан и „бог“ – и наистина са му били отреждани почести като на бог.
Но тъй като е бил само човек, той е умирал и е бил заместван от друг, който също е ставал бог. И така боговете се умножавали без ограничение, и мнозина са мислели, че така трябва да бъде.
А ние, християните, имаме един Бог – Христос. И казваме, че той е глава на Църквата и мистично мислено – неин съпруг. Но Бог така е устроил нещата, че в това тайнствено тяло на Едната Църква участват няколко, които са поместни, и които наричаме „сестри“. Около тях се пораждат народи – и е по-добре да се каже, че народите се „раждат“ от тях.
А когато казваме „страна“ е добре да мислим, че това е земният дом и облекло на Църквата, от които тя се нуждае, за да отглежда народа си и да го пази от неговите врагове. Тези врагове не са от плът, те са духовни – но във войната си служат и със земни средства.
И тъй, „България“ – това е земният дом, облекло и въоръжение на една от сестрите-църкви. България не е „куп неща“. И тя живее, но първо чрез църквата си. Тя ни е „родина“, наследили сме я от бащите си. И не е чудно, а е справедливо, че след много векове на пленничество тя беше спасена от една своя сестра – друга „страна“, която други хора също наричат „родина“.
Случва се човек да се отдалечи от родината си; с това той се отдалечава и от Бога. Това не е необикновено, обичайно е, и се нарича „грях“. За такова отдалечаване е разказано в Евангелието – в притчата за блудния син. Тогава отдалечилият се младеж е застрашен от гладуване и смърт. Става дума за духовно гладуване и духовна смърт.
Затова е нужно човек да се върне към родината си. По този път той се връща и към Бога, и по-пряк няма. Завръщането става не в пространството, а в душата; и става явно чрез словото.
Та ако говорим добре за родината си, значи сме на път към нея, а ако говорим истинно – значи сме се завърнали. Така помагаме и на нея, но още повече на себе си. Завръщаме се към живота.

Историософски фрагменти II. Нашият век

Въведение

Част 1

След Наполеоновите войни „обединеният Запад“, ръководен от Британия, имаше само два геополитически конкурента – Османската и Руската империи. Унищожението на първата се случи след договаряне между Запада и Русия – първо беше създадена Гърция, а след това и останалите държави на Хемуския полуостров. Макар и православни, влиянието на Русия и Запада върху тях беше приблизително равно.
Двадесети век започна с война за окончателно изтласкване на мюсюлманската държава от Европа, но тя – сякаш неочаквано – прерасна в общоевропейска и световна война. Османската империя беше унищожена и за кратко на ръба на пълно изчезване, което тя предотврати с отказ от повечето си територии, превръщане в национална държава (Турция) и радикална реформа, след която от миналото бяха запазени само езика и религията. С помощта на Америка британската хегемония над континента се укрепи, а усилията в световен мащаб бяха насочени към премахването на Русия, като последен противник. Така че ХХ век беше век на войната между Русия и англоезичния Запад.
В течение на тази война, която би могла да завърши в наши дни, западна Европа беше „изравнена със земята“. Не по начина, по който Рим изравнява Картаген и Коринт (буквално), а така, както се справя с Македония – разделя я на части и я превръща в провинция под едно название. „Рим“ в този случай се оказаха по равно Русия (като СССР) и САЩ. Русия два пъти се „реформира“, като през Студената война беше една от двете световни сили, а сега е една от трите. Британия изостави превърналия се в изцяло американска провинция ЕС, опитвайки се да бъде за Запада това, което е Турция за ислямския свят – вече не империя, но все пак влиятелна (надрегионална) държава.
През всичкото това време бившите западноевропейски колонии по света се усилваха икономически и политически. Китай надмина всички на Изток и стана „свръхдържава“. САЩ и сателитите му загубиха войната в Сирия, а с това и надеждата за абсолютно господство над останалите. Сега предстои договаряне между „трите сили“ и опит за установяване на друг световен ред.

Част 2

От около 50 години (мисля, от средата на 1960-те, след Карибската криза) сме в нещо като „постсвръхчовешка“ епоха.
Преди това, покрай ВСВ пък и не само, беше време на „гении“ – главно в идеологията и политиката. Но отказът от „гореща война“ доведе до отслабване и на студената и до едно съгласие между силите, че е за предпочитане да се живее по-спокойно. Тогава се оказа, че няма и такава нужда от гениалност, поне не от политико-идеологическа. Но тъй като гениите не можеха да бъдат отменени изведнъж, се направи отстъпка – че ще има гении, но те ще са по-скоро в науката, изкуствата и също (добра идея!) в религията.
Може би една решаваща стъпка в тази посока беше отменянето на Сталиновата „гениалност“ и заместването й с „чудовищност“ – и то без да има очевидна необходимост от това, тъй като Сталин не беше загубил война – какво му пречеше да си остане гений? Но не остана, тъй като вървеше процес на отказ от всички тях.
Беше запазена за известно време гениалността на Маркс и Ленин, но вниманието се насочи към Айнщайн (par excellence!), купищата нобелови лауреати (нещо като „гений на годината“) и разни по-архаични персонажи (Шекспир, Леонардо да Винчи, дори и гръцките атомисти). Това бяха по-глобалните гении, но имаше и множество локални, у нас примерно – Ботев.
С християнството беше трудно, защото то си е по природа непримиримо, така че е по-лесно да обявиш светиите за несъществуващи, отколкото да ги наречеш гении. Но пък се намираха ясновидци (Ванга!) и популярни „учители“.
Това имам предвид, като казвам „неоезичество“ – то търси свръхчовеци, под някаква форма. Това са неговите богове и герои (хероси).
Но след официалния отказ от студена война при Горбачов процесът на премахването им се ускори, така че идеологическото пространство изведнъж се демократизира – важни станаха правата на човека, а не способностите му.

1.
За Украйна

Добре е във време на война човек да знае на чия страна стои. Не всеки ще стреля или взема политически решения, но всеки би могъл да каже накратко какво мисли – кое е справедливо.
Нека да кажем спокойно и без гняв – Западът (англо-американският Запад) сгреши. Сгреши, защото повярва, че делата му ще остават винаги безнаказани. Така мислеше и Хитлер. Видяхме войните в Ирак, Либия и Сирия. Само специалистите могат да изброят десетките незаконни, нечестни или крайно съмнителни смени на правителства и президенти къде ли не по света за последните двадесетина години. И ние в България видяхме едно-друго (1996/7, 2013).
Атаката срещу Украйна беше проведена по инерция и от хора, които губят връзка с геополитическата действителност, макар че само с това се занимават. Страната е твърде голяма и твърде близо до Москва. Тя не може да стане “една по-голяма Грузия” или “една по-източна Полша”. Да, там има нацисти и либерал-фашисти, там са и неизбежните продажници/опортюнисти. Но не всичко може да се реши с пари. Дори не и с много пари. А Западът (и по-точно няколкото групировки, заграбили финансовата, медийна и всички останали власти там) от двадесетина години мисли точно така. Ще дадем пари (които сами печатаме), а ако не свършим работа, ще упражним насилие.
Но всяко следващо нападение им носи все по-малко плодове. Ето, Украйна беше провал. Президентът Янукович в последния момент (ноември м.г.) съобщи, че няма да участва в унищожението на собствената си страна. Невъзможно е да не е знаел какво го очаква – точно затова и отлагаше толкова дълго съобщението, че няма да подпише “асоциацията”. Когато си невъоръжен, а имаш насреща си изнудвачи и убийци, може да се наложи да хитруваш. Правителството му все пак можеше да изгони въоръжените протестъри от Киев, но щеше да си спечели име на васална диктатура. Да го получи впрочем, и то от тези, които все раздават етикети – кой е кървав диктатор, кой е еди-какво си…
С тези етикети се плащат услуги (предателства) и се подготвят убийства. И това не го знаят само децата и глупците. Но щом бизнесът върви… А върви, щом аз и досега имам студенти, които вярват на Би Би Си (или “в Би Би Си”). Такова промиване на мозъците не беше по силите на целия СССР заедно с околностите му.
Сега Русия съобщи, че няма да търпи този колективен Хитлер (САЩ-ЕС). Казвам го без притеснения, че някой ще ме обвини в недостатъчен патриотизъм. Дал съм си труда да помисля какво значи да си патриот. Аз и сега смятам, че Македония и част от Беломорието трябва да са български, но не мисля, че е добре да ги получим като подарък за сътрудничеството си с някакви расисти.
Никой да не си мисли, че Западът ще посмее да воюва с Русия “наистина”. Който твърде дълго си е служил само с подкупи и подлости, той става сребролюбец и подлец. А такива хора винаги са страхливи. Това се отнася както за западните (и днешните прозападни) политици, така и за тези, които им плащат. Така че те ще пооплачат човешките си права и след като са изиграли каквото си знаят, сами ще поискат преговори. Впрочем вече го правят.
Не е важно дали Крим ще стане пак руски, макар че е много вероятно. Но Украйна непременно ще влезе в Евразийския съюз. И то изцяло. Ще има едно споразумение, според което ние – южните българи заедно с държавата си – ще останем в ЕС. Не е кой знае какво, но човек може и трябва да се грижи за родината си при всякакви условия.
Тези събития ще се отразят положително у нас. Първо, Българската православна църква (заедно с всички други православни църкви) ще бъде оставена на спокойствие. Защото това ще бъде едно от условията на споразумението.
После, протестърите ще забравят революцията и ще си потърсят някаква работа. Може пък да са способни и на нещо, различно от лъжи и вандалстване.
Най-сетне, поради нормализирането на отношенията с Изтока ще се съживи и икономиката. Западът е в застой и това ще продължи дълго. А ние нека да уважаваме и обичаме България.

2.
Парижките събития

Дали някой ще възрази, ако кажем, че за сериозните неща е добре да се говори сериозно? Може би не. Но когато трябва да изброим нещата, които ще наричаме „сериозни“ – ето тук вече сигурно ще има несъгласия.
И тъй, ислямът религия ли е? Който не е съгласен, да каже: „Не.“ Аз пък мисля, че ислямът е религия. Това не значи, че съм или че се готвя да стана мюсюлманин. Но че мюсюлманите вярват, че Бог съществува, смятат Го за свят и се обръщат към Него в молитвите си – в това не се съмнявам. А какво точно мислят за Него, как го почитат – това не знам добре. Не съм чел тяхната книга, не зная и езика, на който е написана. Чувал съм, че има разлики между тях – между мюсюлманските общности, искам да кажа. Но и между онези от нас, които наричат себе си християни, също има разлики – и в мислите за Бога, и в начина на вярата, и в делата ни. И винаги е имало.
И на християнина харесва ли му някой да се изразява подигравателно за Бога и светиите? На мен не. Също така не ми харесва да хулят моя народ, който живее около църквата си; и държавата ми, която ги пази.
А какво е казано в Евангелието: „Правете на другите това, което искате и те ви правят.“ Значи и обратното – не им правете това, което не искате да ви правят. Затова и аз не се изказвам презрително за религиите – нито за исляма, нито за юдаизма, нито за други. И за католиците и протестантите не говоря с оскърбления. Нито за който и да било народ и неговата държава. Защо е нужно? За да покажа, че съм свободен? Аз съм свободен, защото следвам истината. Свободният не унижава хората – нито с дела, нито с думи.
Ето какво е направил веднъж нашият Бог – Той ни е пример и като човек. Веднъж седнал при един кладенец и разговарял с една самарянка. А самаряните вярвали в Бога, но не както юдеите. И затова юдеите не общували с тях, дори не ги доближавали. И тя го попитала: “Как ти, който си юдеин, говориш с мен, самарянката?“ А той наистина говорил с нея, и то надълго. Дори учениците Му се учудили. И едно от нещата, които й казал, било: „Спасението идва от юдеите.“ Значи не бил самарянин, нито съветвал някого да бъде. Освен това жената била и прелюбодейка. Той знаел това и й го казал. Но не я оскърбявал, нито й се надсмивал. И тогава самаряните го поканили да остане в техния град – на гости. И Той останал за два дни.
Е, какво да правим? Да се надсмиваме над вярващите, за това, че са вярващи? И ако сред тях се намерят убийци, заради тях да убиваме и невинни (защото сме чували, че вярват като тях)? Да ги ограбваме и в бъдеще? Колко хора загинаха в Ирак от 1991 досега? В Либия? В Сирия? За родените там говоря и за мирните хора. Защо не виждам влиятелните европейски и американски медии да се тревожат за тях?
Мога да кажа защо. Защото според множество влиятелните европейски и американски медии едни са повече хора, а други – по-малко хора. И поради това за едни следва да се скърби, а смъртта и страданията на други са статистика. Как се нарича такова мислене и поведение?
Нарича се фашизъм.

Въобще оплакването, воплите и мрънкането са лошо нещо и неподобаващо на сериозен мъж; но и на разумна жена не подхожда.
Много хора след 1989-та сметнаха за уместно да въздишат, че били жертви на комунистическия режим. А България, като участник в германската (защо само „хитлерова“? Германска си беше, пък и общоевропейска) коалиция, не беше ли във война със съветска Русия? Беше. И загуби войната, заедно с останалите в тогавашния „Европейски съюз“. И после била включена в областта на съветското влияние? Ами как иначе? За какво се водят войни, ако не за завоевание, или поне обезщетение за нанесени вреди?
После тук имаше хора, които пострадаха, някои невинно, а други не съвсем невинно. Това също е следствие от загубена война. Не ви се искало да пострадате? Трябваше бързо да идете при победителите (едните или другите) и да им предложите услугите си. Някои точно така направиха.
Това беше след 1944-та. Ето сега, 1989-1991: нова загуба, пак проблеми. Не ви е приятно да страдате като жители на страна, загубила война? Ами решението е същото, отивате при победителите. Нали мнозина отидоха. Е, значи поне този въпрос е решен. Защо им е нужно оттам да се изказват лошо за родината си? Сигурно за да обяснят защо са се преместили. А какво има да се обяснява? Преместили се, защото им се живее в добри условия.
Сега – „тероризъм“. Очаква се да скърбим за загиналите. На мен ми се струва,че загиналите участваха във война. Може би трябва да бъдат погребани с военни почести. Защо не? Нима военните кореспонденти, лекарите и други, които загиват на война, не заслужават военни почести?
Но да се говори, че някой бил нападнат ей-тъй, в дома си или на работното си място, без да е давал повод за това? Не е добре да говорим обратното на това, което забелязваме. Ние сме във война. Имам предвид и България. Не сме ли членове на НАТО? НАТО през последните 20 години не взе ли участие в изтреблението на стотици хиляди граждани на арабски и мюсюлмански държави? Взе и заедно с това придоби част от тяхното имущество (за енергийните източници говоря).
Ние какво сме загубили от това? А който е против войната с близкоизточните мюсюлмани, защо не го каже? Също и против унижението им, против подигравките с тях. Ето, аз казвам, че съм против. Това не значи, че се отричам от държавата си. Просто съм против тази война и унижаването на тези хора.
Сега има противник – организация, разположена в Ирак и Сирия, която нарича себе си „държава“. Тя разполага с оръжие и пари. И сега какво? Да водим война без никой да се съпротивлява? Да, така е по-безопасно, но е странно, а и несправедливо.
Във време на война (когато държавата му е във война) човек не бива да се държи така, сякаш до вчера го е нямало на земята. Трябва да кажеш – участваш ли в нея или не. И ако участваш – защо, и ако не – защо. Щом участваш, ще очакваш щети. Да откажеш участие също не е лесно.
А онези, които казват: „нямам държава“ – те са лъжци. Те искат облаги и нищо друго. А не може да живееш с хора и да получаваш само облаги. Ще има и друго.

Континент на име „Шарли“

Днешната власт в европейските (ЕС-овски) държави върви след събитията. Тя не причинява събития, а бива „връхлитана“ от тях. Това значи, че тя няма политика. И не би могла да има, тъй като няма кой да я провежда – страните се управляват (администрират) не от избрани правителства, а от назначени „режими“.
Всичко, което днес прави ЕС, е да следва американските инициативи. Поради това той с всяка година все повече напомня за общността на „социалистическите страни“ и за техните отношения със СССР.
Ето сега. САЩ атакува някои държави – било информационно, било икономически, било военно – и ЕС се включва в атаката (като помощник). Някои ислямски организации отговарят с масови убийства на цивилни лица. Тогава ЕС е изненадан и скърби.
Европейците не разбират защо това се е случило, те са невинни. Те просто са съгласни с телевизията си и освен това обичат да се посмеят. Има кой да ги развеселява, казва се „Ш.Е.“. А същевременно интересът им към тези нещастия, дори и към смъртта на съгражданите им, плавно намалява: с терора, както и с други неща, просто се свиква.
Време е да се каже ясно: ЕС не може да се защити. За да могат тези държави да се стабилизират и да направят нещо заедно, е необходима обща и при това независима политика, каквато виждаме да се води на много места по света. Политика има и САЩ, и Китай, и Русия, и Иран. Израел също има политика, както и Саудитска Арабия. И Башар Асад има политика, с която може накрая и да победи.
Но ЕС няма и поради това ще загуби (ще се разпадне).
Причината за бъдещото (и недалечно) разпадане на ЕС е в същността на това квазидържавно образувание. То е територия, окупирана от САЩ (и Великобритания), и няма причина да му бъде подарявана независимост. За независимост се воюва, но ЕС не може да направи това, тъй като олигархията, която се разпорежда с него, не е местна (немска, френска или континентално-европейска), а атлантическа (евро-британо-американска). Няма смисъл, следователно, тази олигархия да се разделя с част от владенията си в интерес на някакви бивши самостоятелни държави (като Франция, Германия и др.).
Възраждане на западноевропейските държави не може да има, тъй като тези държави дължат своите исторически успехи на колониите си. Колонии обаче те вече няма да имат. Тогава как да се укрепят, така че да живеят и през следващите векове? Какво да предложат на хората, които имат тяхно гражданство и говорят местния език?
Защото претенцията за „превъзходство над некултурните“ не може да опази никоя общност; това е просто декларация, че някой обича властта. Да се повтаря, че „ние сме за гарантиране на всякакви права“, тоест, за свобода и справедливост, е безсъдържателно – никой няма нищо против свободата и справедливостта сами по себе си.
Освен това – като говорим за бъдещето на Европа, ние обикновено имаме предвид съдбата на нещо, което се нарича „коренно население“. С други думи – какво ще стане с германците, французите, португалците и т.н. Но това коренно население вече е обградено от имигранти и върви натам, да се превърне в малцинство.
Вярно е, че едно малцинство може да оцелее през много векове и то в най-неблагоприятни условия. Но за да понесе трудностите, то трябва да има някаква духовна и историческа опора. Коя ще е тя за западноевропейските нации? Те същите, които някога бяха римо-католически и протестантски? Как те ще носят през следващите векове както вярата в своята вековна„културност“, така и знанието, че са виновни във всякакви престъпления срещу човечеството (без които престъпления те нямаше да успеят да се обявят за „особено културни“)?
Защото, когато дойде време думата да имат други, тогава повече ще се говори за престъпленията и по-малко – за културата.
Така че тези нации (западноевропейските) днес са в опасност; и тя не се състои просто в това, че някои хора ще загинат при атентати. Атентатите са начин за водене на война, а войни винаги е имало. Опасността е в друго – че в днешно време не се вижда причина (смисъл) тези нации да продължат да съществуват.
Ето, да погледнем французите, които вчера бяха нападнати.
Дали, най-напред, всички във Франция мислят еднакво за станалото? Защото там живеят и твърде много мюсюлмани. Как те да тъгуват сега, след като знаят как векове наред, а и доскоро се отнасяха френските власти към техните събратя от мюсюлманските страни?
И какво да мислят за страна, в която най-известният, а и най-влиятелен вестник се оказва „Ш.Е.“? Какво бъдеще има наистина такава страна? Защото „Ш.Е.“ вече е най-влиятелният вестник не само във Франция, но като че ли във целия ЕС. Ако ти не само не уважаваш другите хора, но и нагло демонстрираш презрението си към тях, какво трябва да очакваш от тяхна страна?
Но освен това французите вече са подготвени да се веселят не само по повод чуждите нещастия (унищоженият руски пътнически самолет над Синай) но и над своите собствени. В близките дни е много вероятно да се публикуват и разпространят навсякъде по света няколко грозни, бездарни и цинични рисунки относно случилото се в Париж в петък вечерта.
И французите ще трябва да се смеят, защото те вече са длъжни да бъдат „Ш.Е.“. За какво им тогава полицията по улиците и на границата? Наистина, разбира ли някой там какво в действителност се случва?

От много време не чета вестници и не гледам телевизия. Допреди 2-3 години четях разни новинарски сайтове, но се отказах и от тях. Когато някой запита: „Откъде научаваш новините?“, отвръщам, че ако има нещо важно, хората сами ще ми го кажат.
Така и става. Отивам вчера да получа някакъв документ и докато попълвам заявлението, чувам какво си говорят жените зад стъклената преградка на гишетата. А те си говорят не за какво да е, а за културни политики и социално инженерство: а именно, за изчезването на думите „баща“ и „майка“ във френското училище.
В учрежденията у нас рядко се чува някой да изрази изрично несъгласие с политиките на ЕС, и то точно на работното си място, така че на тези жени случилото се изглежда им беше дошло в повече. Може би имат деца и смятат, че са техни майки. Защото Франция не изглежда толкова далеч – днес при тях, утре и при нас.
Преди 3-4 години в качеството си на антидемократ (такъв съм според едно изследване на университетски колеги, финансирано от фондация „Америка за България“) написах, че днешният ЕС ми изглежда като пародия на нацистката империя отпреди 1945; и че колкото по-бързо напуснем тази Европа, толкова по-добре.
Тогава някой със загриженост попита къде бихме могли да идем. А какво да кажем сега, след отменянето на бащите и майките? Още желаещи за оставане?

3.
Пътят на Америка

Част 1

И тъй, след края на Студената война САЩ преминаха далеч отвъд дотогавашния си обсег на влияние.
Те навлязоха в Близкия изток (в ислямския свят) до Афганистан, в Европа – до балтийските републики, Украйна и Грузия включително (чрез въвеждане в ЕС или проамерикански правителства и президенти). Заради това разширяване бяха водени войните в Ирак, Югославия, Либия и Сирия.
След 2008 (загубената война в Грузия) започна изтласкването им обратно. Същевременно Китай ги изпревари по размер на БВП. В началото на 2015 някои големи държави показаха, че ще ограничават разплащанията в долари.
Ако се погледне картата на земното кълбо, ще се види, че САЩ се оказват изтласквани към своя остров (континент). Ако бъдат затворени в него и се ограничи употребата на долара, държавата ще се окаже в друго положение – подобно примерно на това, в което е сега Бразилия. Пак ще е голяма и богата, но няма да претендира за световно господство.
Кой ги изтласква? Това е Китай в Далечния изток, и, от друга страна, Русия (в Европа) и Иран (в Близкия изток).
Така те се оказват притиснати от две страни, както беше притисната Германия в течение на Втората световна война. Затова се опитват да пробият път от Европа на изток, през Русия. Ето защо Киев не им е достатъчен. Хитлер също превзе Киев. Ако той беше достатъчен, защо продължи към Каспийско море и Москва? Защото му беше необходимо пълно унищожение на Русия (СССР). След това вероятно би се съгласил на временно разделяне на света между Германия от една страна и Британия и Америка – от друга.
Същото става и сега. Както нацистите се надяваха на споразумение с Британия-САЩ, така и днес САЩ се надяват да изтеглят Китай на своя страна. Иначе се задушават и губят.
Затова е войната в Украйна. Примирието не задоволява Запада.

Част 2

Дори човек да не чете никак вестници и да избягва с всички сили телевизията, пак ще узнае коя е темата на деня. И така, по темата.
Пристигането в Европа на хора от близкоизточните страни беше неизбежно. ЕС (като сателит на САЩ) участва във войната срещу техните държави, разби ги и сметна, че с това делата му там са завършили. Така е. Делата му там завършиха, но започнаха тези тук.
Херодот забеляза, че отношенията между Европа и Азия са враждебни от самото начало на историята (тогава тя е започвала малко преди Троянската война). Ако беше тук, би казал, че нещата вървят както по негово време: несправедливостта на едната страна получава възмездие от другата.
Защо държавите в ЕС, вместо да се чудят дали да поставят войници по границите си, не ги изпратят на самото място, за да съдействат за реда там? Защото да се хвърлят бомби отвисоко и да се интригантства между враждуващите общности е много по-лесно.
Сега гражданите им ще получат, каквото заслужават (имам предвид главно онези, които се погрижиха, както можаха, и за разрушението на собствените си държави).

И тъй, какво се случва? САЩ, подобно на някогашната Хитлерова Германия, атакуват Русия, за да разкъсат задушаващото ги обкръжение: това е Китай, вече равностоен икономически, от едната страна, и Русия и Иран, богати на ресурси и оръжие, от другата. Тези сили привличат към себе си и други, като изходът се очертава: икономическо (а при необходимост и военно) обединение на „Азия“, може би със съдействие и на страни от други континенти. Това обединение ще погълне Европа по мирен път – чрез бизнеса. САЩ със своя приятел Британия остават встрани. Олигархията, която ги ползва, ще трябва да заживее по-скромно.
За да не стане това, е необходимо да се внесе хаос и екстремизъм на колкото се може по-голяма част от територията на Азия. Направеното досега не е малко – разрушени са ред държави, от Либия до Афганистан включително. Някои от атаките бяха неуспешни – тези срещу Египет, Турция и Иран.
Азиатските лидери и Русия обаче се съпротивляват – особено в Сирия. Същевременно Европа се държи съмнително, като се започне от по-малки страни като Кипър, Гърция и Унгария, и се стигне до онези фирми, които преди 2 седмици подписаха договор с „Газпром“ за удвояване на газовия внос през Германия.
И ето, не повече от 10 дни след това, вече имаме вълна от бежанци. Днес Европа (и главно Германия) е в положението на Македония, която преди няколко месеца се колебаеше дали да не участва в газоснабдяването на континента чрез „Южен поток“. След събитията при границата с Косово (през май т.г.) македонското правителство размисли.
Както каза тогава един известен дипломат: „Не можем да се отървем от усещането, че тук има някаква връзка.“
Ако ЕС продължи да действа, както досега – страхливо, но донякъде логично – го очаква съдбата на „големия близък Изток“ (от Либия до Афганистан). Това значи преселения, никаква сигурност, всекидневни атентати навсякъде. Защо е това? За да се направи невъзможно икономическото му сътрудничество с Изтока. САЩ и Британия предпочитат да унищожат Европа, вместо да я отстъпят или поне поделят с Изтока.
Политиката на североатлантическите олигарси е погрешна, тъй като е остаряла. Това е политиката на Британия от XIX в. – поддържане на финансово, а чрез това технологично превъзходство над целия свят; и същевременно устройване на конфликти, колкото е възможно по-остри, между Европа и Русия. Но тогава Европа все още можеше да бъде и военен противник на Русия. Същевременно технологичното превъзходство на САЩ над Русия и Китай е нищожно, ако изобщо съществува; а финансовото няма да бъде удържано дълго.
Поради това разгромът на Европа няма да помогне – североатлантиците няма да добият власт над Азия, а ще останат в покрайнините й.
В по ранни времена, поради липсата на контакти между тях, това не е било много важно – а сега е видимо и дори болезнено за някои, като се има предвид какво беше положението само преди 15 години. Затова днес имаме война.

Част 3
Прогноза

Западът (САЩ и сателитите) се отдръпват от Украйна. Автономия за Новорусия – подобно на Абхазия и Южна Осетия. В Киев идва правителство, което подготвя страната (каквото е останало от нея) за присъединяване към Евразийския съюз (докъм 2018). Западна Украйна (Галичина) получава автономия с възможност за независимост.
Иран става ядрена държава и лидер на ислямския свят.
След поражението в Украйна САЩ се свличат от положението на велика сила (подобно на Великобритания след Втората световна война). Влиянието им върху световната политика след 2020 става сравнимо с това на Бразилия и Иран.
Цялата континентална Европа се превръща в бизнес зона, която спазва военно-политически и медиен неутралитет (подобно на Австрия и Финландия след Втората световна война).
Иран, Китай и Русия си поделят влиянието в централна Азия. Индия, въпреки размерите си, остава второстепенна сила (подобно на Турция).
Китай e хегемон в Далечния изток, но без да претендира за световно лидерство по начина, по който претендираха САЩ след края на Студената война.
Тези, които лукаво се притесняват за бъдещето на България и предвиждат скорошното й изчезване, говорят напразно. България ще запази държавата и националното си съзнание. Не бих побързал да кажа същото за други политически и културно-исторически субекти – примерно, за Германия.
Причината е, че духовната и културно-историческа опора на България – нейната религия, поддържана от независимата й църква – е запазена. При повечето европейски народи такова нещо няма и поради това тяхното бъдеще е много по-неясно.

4.
Маси и елит

Част 1
Нобеловата награда

Днес има много хора – било разпознаваеми чрез имената си, било скрити в някакви общности – които все призовават към бунтарство (протест). Но бунтарството, към което се присъединяват и което пропагандират, е тактическо; то е част от стратегия в една продължителна война, където те не са нищо повече от наемници.
Бедата не е в това, че изобщо се противопоставят някому, а в това, че се залъгват (и лъжат другите), че бунтът им е „принципен” (свободен). Но да кажат истината не могат, защото бунтарството им е от самото си начало лицемерно, и без лъжата не би било възможно.
Тези хора искат да изглеждат смели, но са страхливци. Те от самото начало са усетили, че имитацията на бунт, в която участват, може да им донесе някакви облаги като при това не е свързана с никакъв риск.
Но нелицемерната борба е трудна, защото изисква не само нравствено усилие – да се противопоставим на истинската земна власт – но и интелектуално: да проумеем коя е тя. Така че свободният бунт не започва на улицата и във вестниците, а в мислите.
Свободният човек е дързък и скандален преди всичко в мислите си; иначе на думи той обикновено е вежлив, а в поведението си – кротък. Негова задача е да избавя нелицемерно настроените си братя и сестри от заблуждения – като им посочва къде е истинската власт.

И тъй, по темата. Какво е това „награда”?
Това е заплащане; или отдаване на чест; или приобщаване към някаква общност (клуб). В първия случай тя е просто възнаграждение съгласно предварителна уговорка, след което даващият и възнаграденият вече нямат задължения един към друг. Във втория тя се дава без да е била искана, като даващият се поставя в позицията на облагодетелстван от (или почитател на) получаващия. И тя не предполага по-нататъшни отношения.
А третата е по-скоро начало, отколкото край на отношенията между двете страни. Церемонията на връчването й е знак, че оттук нататък те ще бъдат „заедно”.
„Нобеловата” награда е крайно популярна (авторитетна). Тя е знак за извънредни: компетентност (ако е за икономика), научни постижения (физика, биология, медицина), творчески постижения (литература) и, накрая, обществено-политически успехи в полза на цялото човечество (мир).
Тази последната е нещо като награда за „човеколюбие”. На някого може да мине през ума, че не е работа на хората да раздават награди и за това.
В публичното (медийно) пространство самите награди и лауреатите („увенчаните”) са обградени с пиетет. За процедурата и състава на журитата рядко става дума. Академиите (Шведската и Норвежката) просто съобщават на медиите имената на наградените, като обосновката сякаш е без значение.
Свидетелство за това е наградата на г-н Б. Обама, който беше номиниран още преди да встъпи в длъжността си на президент. И тъй като е странно да се дава награда за мир заради победа в избори, остава да се предположи, че тя е дадена в аванс; или че някой може да бъде отличен независимо от заслугите му. При това положение тя наистина прилича повече на покана за членство, отколкото на похвала за нещо извършено.
Нобеловите лауреати, макар и живи към момента на удостояването си, веднага след това се оказват, по един признак, в положението на умрели. Защото или се цитират като неоспорими авторитети или не се споменават въобще.
Примерно – името на Гюнтер Грас през последните години от живота му спря да се споменава. Причината най-вероятно е, че е направил изказване, което не подхожда на човек с такава награда; държал се е така, сякаш е бил жив.
Не вярвам някой да се заеме сериозно да спори, че наградите за мир и литература от десетилетия насам се дават единствено по политически съображения (кандидатите, разбира се, не са малко).
В икономиката изглежда се награждават хора, които после стават нечии говорители и така съдействат за прокарването на решения в тази сфера. („Според нобеловия лауреат … правителството на… (МВФ, ФРС и т.н.) трябва да предприеме следните мерки…”).
В областта на науките отличаването на някои лица вероятно има отношение към финансирането на проекти, с които те могат да бъдат ангажирани.
Накратко, укрепват се лобита.
Всъщност във всичко това няма нищо необикновено. Необикновена е само почитта, с която се говори за този проект. Смешно, но и печално е да слушаш възрастни хора с диплома за образование и някакъв житейски опит, които произнасят думите с „нобел” в тях така, сякаш говорят за нещо свято.
Това се случва не само заради пропагандата, но може би и заради познатата чрез много езици връзка на името „Нобел” с латинската дума nobilis (благороден). Поради това присъждането на тази награда звучи на мнозина като причисляване към благородническо съсловие.
От това се вижда колко голяма е силата на езика и в частност на имената. Няма съмнение, че ако един от кандидатите за кмет на, примерно, Видин, се казва „Видински”, той най-вероятно и ще ги спечели – в случай, че по останалите критерии не отстъпва много на конкурентите си.

Част 2
Да се нуждаеш от телевизия

Години наред силно се отегчавах и нервирах, когато някой кажеше: „Гледам телевизия, за да се информирам.“
И изразходвах много усилия, за да доказвам, че телевизията няма задача да информира никого за нищо, а се грижи да го научи как да говори в общество, какво да твърди по общи и частни въпроси, и следователно как да си устройва живота. Значи тя не го информира, а го назидава; и му „внедрява светоглед“.
Но после ми дойде наум друго: че самите хора, които включват телевизора, за да се „информират“, точно това искат – назидаване (примесено и с някакво развлечение). Защото на тях не факти им липсват, а мнения, на които да имат доверие.
Ето с такива мнения ги снабдява телевизията – както родителят (или бабата-бавачка) снабдява с мнения децата у дома.
После, има хора, които не са никак глупави, съобразителни са и притежават някакъв талант, но не им се мисли по общи въпроси. Казват си: „Имам ли успех? Получавам ли похвали? Хората харесват ли ме? Да. Тогава защо да умувам за всичко?“
Такъв човек винаги ще се снабдява с мнения „от телевизията“, дори ако самият той прекарва повечето си време из студиата. Причината е, че най-много държи да го „харесват“. Но ако ти не си осведомен за „редното/коректно“, и не се държиш в съгласие с него, как ще те „харесват“? И как ще се доближиш или поне уподобиш на тези, които „имат думата“. Или как ще запазиш тази привилегия, ако започнеш да говориш нещо „от себе си“?
Значи причината за несхващането на някои дори очевидни неща наоколо и по света идва от склонността да се угодничи пред силните на деня. Ако обаче човек се довери на разума си и потърси мнения „отвътре“, той няма да се безпокои дали околните ще го харесат; и няма да се нуждае от телевизия.

Част 3
Из „Кръстникът“

Казва се: „Което не се решава с пари, то се решава с много пари.“
Вярно е, стига да изключим всичко онова, което не се решава дори с много пари.
Поради това, за да бъдат последователни, някои обявяват онези неща за маловажни или направо несъществуващи. Един от героите в „Кръстникът“ казва: „Който гради върху хора, гради върху кал.“
Такъв човек наистина отрича всичко, което не се прави с пари.
Това е и сатанизмът.
Интересно е, че тези хора бяха показани като много близки до висшето духовенство на римокатолическата църква; по същество те решаваха как тя ще се управлява.
След срещата с „легалните“ си партньори, Майкъл Корлеоне с прискърбие забелязва: „Това е истинската мафия.“
Но и в „Държавата“ на Платон пише: „Нима съвършената несправедливост не изисква и това, да изглеждаш съвършено справедлив?“

В драматургията, пък и изобщо в литературата, има голямо значение не само какво се казва, но и кой от героите го казва. Примерно, прословутата фраза „Опасно е да си честен човек“ в „Кръстникът“ е изречена от един иначе способен човек, но пък закоравял мафиот и престъпник. Така че той, който беше отлично осведомен кой и защо може да бъде убит в мирно време, заяви, че понякога добродетелта е по-опасна за живота на носителя си, отколкото и най-тежките престъпления. И наистина, онзи, когото той имаше предвид, беше отровен, докато той самият, който беше извършил множество и ужасни убийства, почина от естествена смърт

5.
Свобода на словото

Част 1
Общите принципи

За свобода на словото се говореше много през последните двадесетина години. Покрай допускането на недържавни печатни издания и телевизии, и още повече, чрез интернет, такава свобода на пръв поглед се появи.
Какво значеше това? Че беше внесена друга (други) гледна точка и, заедно с нея, други фразеологии. Освен това всеки можеше да бъде публикуван и сам себе си да публикува. Но благодарение на всичко това стана възможно да се забележи, че има разлика между истинска и имитирана свобода на словото. Първо, не може да говори свободно онзи, който представлява някоя общност. Тъй като той говори от нейно име и поради това е длъжен да представя нейната, а не своята позиция по различни въпроси – а това не е едно и също. Нито пък онзи, комуто се плаща за да изразява такива, а не други възгледи и да си служи с една, а не друга фразеология.
Но и не е достатъчно да бъдеш частно лице, за да се изразяваш свободно. Освен лична независимост е нужно и друго: да се идентифицира речта на властта и човек да се въздържа както от конформисткото й усвояване, така и от наивното й (или конюнктурно) отхвърляне. Затова пък е нужен размисъл и наблюдение: къде е властта? Всяко неосновано на нравствени, пък и политически принципи говорене, е несвободно, тъй като то е или „на доверие“ (повтарям, каквото съм чул), или импулсивно (казвам, каквото ми хрумне). Свободното говорене е непременно с оглед на истината и поради това не може да бъде постигнато без човек да се е трудил да я открие. Но то е и опасно; най-малкото поради това, че тревожи хората и води до изолация (маргинализиране).
Така че ако човек държи да се чувства комфортно в общността, която е заварил (да бъде„интегриран“ в нея), той не може да си позволи свободно слово. Това е известно, но по-малко известно е, че бунтарското слово само по себе си все още не е свободно. Необходимо е, както казахме, независима обосновка; а тя не стъпва на каква да е основа, а на принципи, с които човек е добре да е съгласен.
Това не значи, че свободното слово изрично се опира на особените аксиоми на вярата (откровението). То не се нуждае от това. Тъй като в споровете по обществени въпроси (те се имат предвид, когато се говори за „свободно слово“) хората би трябвало да тръгват от принципи, които споделят, а това рядко са принципите на вярата. То се опира на принципи, които почти всеки би приел, но стига до изводи, които малцина знаят, с които трудно някой се съгласява, и почти никой не смее да изрече открито.

Част 2
Два вида публицистика

Ако някъде нещо не е наред, най-добре е да се посочва конкретно отговорният, а не всички наведнъж. Защото няма място, където да не работят и съвестни хора.
Това е като с исляма – има убийци с автомати, но това не значи, че всички мюсюлмани са убийци. Тъй като общото негативно говорене обслужва личната идеология на завистливците. Те хулят всички наведнъж, за да обяснят личния си неуспех (това, което те виждат като неуспех); и да не се окаже, че отстъпват някому.
Човекът, който има възможност да пише и да се изказва публично, трябва да е принципно положително настроен към собствената си страна; а това означава, че трябва да говори за недостатъците и злото наоколо като за нещо временно и преодолимо, и освен това присъщо на човешката природа изобщо.
Това е много трудно, защото е в противоречие с лесния конформизъм: ако властта иска да хвалим, само ще хвалим; ако иска да злословим – само ще злословим.
Ние, пишещите тук и на български, очевидно трябва да служим на страната си като цяло; и не заради нея единствено, а и за свободата и благоденствието в целия свят. Това е пътят „отдолу“ – той е по-добрият.
Глобалните медии няма как да се грижат за свободата и благоденствието в отделните държави и народи. Ако влезе на такова място, човек трябва да забрави откъде е и да служи на работодателя. Колкото по-силна е медията, толкова по-малко свобода има в нея. Тя е властови инструмент, нещо като полиция или армия. Там не може да има разногласия. Защото политиката се определя другаде, а обикновеният журналист е само изпълнител.
Поради това мнозина си мислят, че всичко става с пари. Но ако основата на идеологията е грешна – а глобалните, плутократични медии са поставили идеологията си на грешна основа – никакви пари не помагат. Заблуждението само се задълбочава.
А основата на идеологията им е тази: отричане на истината за човека и обслужване на желанията на властта – която и да е тя. Кои са желанията? Те могат да се изброят. В тази дейност никакви хитрости и лъжи не се мислят за неприемливи. И това е логично – нали истината е отречена.
Съотношението между онези, които предпочитат кариерата – тоест светския успех – спрямо онези, които се придържат към истината и нравствеността, винаги и навсякъде е едно и също. Но това не значи, че опитният и надареният трябва да мълчи, когато го питат. Не. Трябва да говори и да каже: „Вярвайте в истината и доброто: навсякъде и винаги“.
Има „интелигенция“ в добрия смисъл на думата. Това са хора, които не се стараят да угодят на властта (за истинската власт говоря, не за марионетната). Изказват се въздържано, не се представят за всезнаещи, не изпълняват поръчки, не лицемерстват нагло. Те пазят останалите от безумстването на медиите.

Подобно на древната реторика и модерната журналистика (медийно дело) трябва да избира между два пътя.
Единият от тях се състои в разпалване на чувства: на хората се предлага да желаят, да се възмущават и да се страхуват. Създават се сюжети с действащи лица, които зрителят ще следи за кратко или постоянно – и всекидневно ще очаква „новини“ за тях. Така той привиква с някои персонажи и теми и му е приятно да бъде убеждаван, че нещата „са си така“, че промяна няма да има, и че от него лично нищо особено не се очаква. От своя страна журналистът (екипът на медията) се намира в положението на „педагог“(бавачка) – значи такъв, който развежда насам-натам деца, забавлява ги. Тази бавачка няма план за възпитанието на децата, тя трябва само „да ги занимава“. Около тази игра на чувства и сплетни възниква „обществото“ на медийните лица и тяхната публика. В него нищо не се предприема, нито пък сериозно се обсъжда, а само се показва и преживява – като на представление.
Това общество няма никакви планове и не желае да има: то се държи така, сякаш би искало представлението да продължава вечно. Привлекателността на тази позиция е в това, че тя е безопасна, ненатоварена с отговорност и създава усещане за безвремие. Тя е подобна на позицията, в която се намират Омировите богове, които наблюдават отдалеч живота на хората, избират си любими или ненавистни лица и спорят за събитията; често се скарват, но непременно се сдобряват. Този вид реторика разглезва хората и ги прави умствено лениви, интелектуално и душевно несамостоятелни, самодоволни и недоволни едновременно; и накрая – цинични. Това е резултатът от нейната педагогика: нейната зрелост е цинизмът.
Но има и друг вид реторика (журналистика и публицистика). Това е, когато се отнасяш с четящите (публиката) като с възрастни и зрели хора; такива, които обичат красивото, а не приятното (апетитното). Такъв автор не се нахвърля злобно срещу публиката си, като че ли тя е виновна за истинските му и въображаеми беди. Не я ласкае, че има някакви необикновени качества и заслуги, които да я поставят над „останалите“ така, че да се отнася с тях равнодушно и подигравателно. Не фамилиарничи с нея, говорейки й на „ние“, та да я покани в света на неговата собствена надменност и самопрезрение. Не й предлага сплетни и злословия, представяйки ги за „разследване“ и „критика“. Не говори с клишета и не се укрива в „общоприетите“ мнения. Не се преструва на бунтар, само защото така правят съвременните му конформисти. Не роптае и не се оплаква, защото знае, че това е недостойно за свободния човек.
Добрият публицист не съветва слушателите си да бъдат „реалисти“, а много повече да бъдат „идеалисти“ – значи, да живеят за човешкото съвършенство, което именно и е доброто. Поради това, че е достигнал зрелостта, той иска всички да бъдат като него – но не заради него, а заради тях самите. Това го отличава от циника, който също иска всички да са като него, но не защото това ще е добре за тях, а защото така собствената му душевна грозота ще стане незабележима. Добрият публицист не хули никого, но съчувства на всички и същевременно ги призовава към подвиг. Но това не е подвигът на алчния и честолюбеца, а на царя и светителя. Значи – на онзи, който води другите, защото иска да им служи.

Против мненията

Просветеният човек не „гледа“ новини, и дори не се старае да ги узнава. Той по-скоро допуска да бъде осведомен за тях. Впрочем това е неизбежно, ако живее с други хора. Той никога не пита: „какво ново?“ – тъй като знае, че, иска или не, ще трябва да го чуе. И се интересува не от “новото“, а от онези, които го съобщават. Новините, независимо дали идват от медия или от някой приятел, не служат да се посочи „новото“, а да се насочи нечие внимание нанякъде. На слушателя се казва: „Гледай натам.“ Но просветеният не чака да му кажат накъде да гледа – той и сам знае. Не само медията, но и всеки човек действа и говори така, че да помогне на околните да заприличат на него. Но ако той покорно слуша „новините“, неговите думи и мисли няма да се отличават от новинарските; тоест, той ще се присъедини към медийните говорители и ще стане един от тях. Ще им бъде „възпитаник“. Но просветеният човек не иска да става възпитаник на медиите или на когото да е. Поради това, че сам може да произвежда новини (да насочва вниманието), той се чувства равен на всеки друг, който прави същото. И ако е необходимо, влиза в противоречие с него.

Да се съгласиш с нещо, което някой ти казва (уж между другото), е почти същото, като да дадеш обещание. То е обещание да се съгласяваш и по-нататък. Защото след това той може да каже и други неща на основата на същото и с всяко следващо съгласие (а няма защо те да бъдат отказвани) връщането назад ще е все по-трудно.
Затова трябва да се внимава, когато някой ни обгражда с разни общи твърдения (мнения), които на пръв поглед са безобидни; защото така той ни въвежда в своя свят, от който след това ще е мъчно да излезем.
И ако това е така за съгласието относно думи, то ще е вярно и за съгласието да правим конкретни неща заедно с някого. Така се случва човек да даде много, а когато му се стори, че е сгрешил, да му кажат: „Ти обеща, сключи договор, взе свободно решение. Сега не се отмятай, а се дръж прилично…“

Хората се боят от „хорското мнение“ защото знаят, че не живеят добре и затова злословието, освен неприятно, има и основание. Един от начините да се избегне този страх е да станеш по-добър от мнозина. Тогава ще знаеш, че не всеки има основание да те съди и няма да се боиш от мнението на „всички“.
Част от надделяването над хорското мнение е подвигът „да надмислиш“ мнозина. Това значи, че малцина ще са способни да създадат мисъл, която би надминала твоите по новост и съдържателност. Тогава хората (и медиите, които също са хора) няма да могат да те манипулират (изнудват) или изненадват, макар че ще могат да ти досаждат. Затова Питагор не е говорел с никого, който преди това не го е слушал мълчаливо в продължение на години.

Мнозинството обича властта, а тя, от своя страна, обича мнозинството, защото без него ще е слаба. Затова Сократ казва на един свой събеседник: „Ти, Каликле, си влюбен в атинския демос…“
Това значи, че всяка силна земна власт е по същество демократична.
Като казвам „мнозинство“, нямам предвид „народа“, а „тълпата“.
Та когато човек говори неща, които се отнасят до властта, мнозинството ще посрещне думите му по три начина:
с аплодисменти и похвали
с безразличие
с възмущение и подигравки
Ако човек обича истината, той ще говори така, че думите му ще предизвикват главно възмущение и подигравки.

Изразът „свобода на словото“ има смисъл най-напред тогава, когато се вярва, че истина съществува, и че има разлика между истина и лъжа. Ако нищо от казаното не може да се оспори, тогава няма свобода, а има някаква природна дейност, като дишането и храненето, която няма отношение към истината (съответствието на мисленото и действителното).
Освен това словото е свободно тогава, когато има някакво неудобство (опасност) при казването на истината. Ако говоренето на истина беше напълно безопасно, тогава не би могло да се разбере дали човек говори заради нея (в което именно е свободата), или „просто говори“. С други думи, казването на истината трябва да има стойност (да се заплаща), и тази стойност е неудобството, което трябва да се понесе заради нея.
Някои хора достигат виртуозност в това, да се преструват, че говорят свободно. Правят го по два начина. Или говорят нещо, което прилича на истина, но не е, или казват истина, но без какъвто и да било риск заради това.

Свободата в приятелството е подобна на свободата на словото. Човек е свободен в словото само ако може да говори и неща, които не са „разрешени“. Но за да е способен да ги говори, той трябва да може и да ги мисли. Значи свободата на словото започва в мисълта; и ако се роди там, тя няма да остане скрита.
Така и с приятелството. Ако си приятел само с такива, с които това е допустимо (разрешено), това ще значи, че не си приятел и с тях – защото не си ги избрал свободно, а само се „задоволяваш“ с компанията им. Така че за да бъдеш приятел на когото и да е, трябва да си способен на приятелство и с „неподходящи“ („неблагонадеждни“, „непотребни“); а това ще е възможно, ако си поставил приятелството над властта и удобствата.
А това също се случва първо в мислите. Така че не е трудно да узнаем какво се случва в душата на конформиста – само разрешеното.

Независимият език

Не е възможно да надделеем в дискусия с някого, ако си служим с термини, които той самият е въвел (или отдавна е възприел). Защото тези термини се отнасят до понятия, които са елементи на неговата мисъл и съществуват точно за да обосноват неговото виждане за нещата. Като си служим безкритично с негови думи, ние само го подканваме да коментира собствения си светоглед; и влизаме в спор за детайли, но началата на светогледа му остават непокътнати, и дори потвърдени, защото те са територията, на която се води спорът. По този начин мисълта ни остава подчинена на неговата; и всички наши твърдения, колкото и умни да ни изглеждат, ще остават като улов в мрежата на неговата идеология.
Ето защо всеки разумен идеолог или привърженик на идеология е готов да прави отстъпки по отделни въпроси и понякога да се съгласява, че опонентът му е прав; но от специфичния й език той никога не отстъпва. Той се държи така, сякаш не разбира думите, които не са част от него. Затова, когато влизаме в противоборство с някоя вредна идеология, е необходимо да си служим с език, различен от нейния. Едва когато сме внесли ред в този език и можем да мислим чрез него, тогава ще имаме полза и от някои нейни термини. Но те няма да ни служат като инструмент на собствената ни мисъл, а само като знаци за заблужденията на опонента, които познаваме и сме опровергали.

6.
Властолюбие и провал

Добре действащата, значи справедлива и щастлива държава, дори да се появи някъде, ще бъде малотрайна.
Това се отнася и за общества, които не са държави (значи: самодостатъчни общности, предназначени да осигуряват човешкия живот във всяко отношение), а имат своя специална задача и се управляват според правила, донякъде аналогични на държавните закони. То не се отнася за семейството, което е естествено ограничено от природата и не се управлява според писани закони („семейният кодекс“ не се създава в семейството, а в държавата и чрез него държавата урежда положението на гражданите си, доколкото са семейни).
Всяка такава общност, била тя държава или нещо по-малко, се основава било заради щастливия живот на хората във всяко отношение, било заради успеха им като „някакви“.
Ако това е истина, то основателите действат разумно и безкористно и не от желание да властват, а заради самото общество и заради хората; като гледат на себе си само като на едни от участниците в него. Те нямат за цел властта, а познанието и доброто.
Тъй като общността е основана и в началото управлявана от такива хора, то тя обикновено е успешна, и това не остава скрито.
Тогава непременно (вътре в нея или отвън) се появяват някои, които пожелават да се възползват от нейния успех и да го превърнат в свой. Те лесно се сдобиват с властта – тъй като основателите, както и онези, които ги следват, никога не са имали за цел да властват и поради това нямат и воля да я опазват, а и не владеят практическите тънкости около нейното придобиване и удържане.
Новите властници употребяват според желанията си натрупаното от основателите и тъй като умеят да се сдобиват с властта, но не умеят да управляват, провалят общността.
Основателите или техните истински последователи изоставят провалената общност и се заемат с изграждането на друга.
Както изглежда, главната причина за провала на коя да е общност – а именно, властолюбието – се ражда и расте заедно с нейния успех.

Историософски фрагменти I. Антична история

1.
Класическото образование

Класическото образование принадлежи само на Европа. То е нейно и е общо за всички европейци. Така че всеки, който е придобил такова образование през някоя епоха, може на това основание да твърди, че е европеец. Това не може да се оспори.
Но нека видим тогава каква е била разликата между европейци и неевропейци по онова време, когато се е развило самото „класическо“.

Това трябва да е било времето на гърците от Омир и Хезиод до Аристотел и Демостен. Значи – около 400 години, протекли по средиземноморските крайбрежия от западна Мала Азия до източна Италия и Сицилия. Това е класиката. И също: това са били европейците – тези обитатели на крайбрежията, които са говорели на гръцки. Всички останали са били неевропейци или бъдещи европейци.
Дали обаче разликата е само езикова? Във всеки случай е съмнително да се говори за антропологически (расови) различия. Нито пък за съществена разлика в политическото устройство – през цялото това време гърците са имали и монархии, и олигархии. Атинската демокрация от V-IV в. е изключение дори сред самите гърци.
Ако е имало забележима разлика между гърците и другите освен езика, тя трябва да е била културна. И ето тук ще обърна внимание на една такава разлика.

Голото тяло

В първа книга на „Историята“, в самото начало, Херодот разказва за установяването на последната лидийска династия – тази, от която бил Крез. Това е легендата за Гигес, служител на тогавашния цар Кандавъл, който веднъж му направил едно странно предложение – да види царицата необлечена. Ето какво казва Херодот за реакцията на тази жена (I, 10):
„Като разбрала какво е направил мъжът й, тя нито извикала като засрамена, нито дори дала вид, че е забелязала; защото намислила да отмъсти на Кандавъл. Защото при лидийците, а и при другите варвари, носи голям срам това, дори мъж да бъде видян гол…“
Че това твърдение не е приумица на Херодот, имаме ясни свидетелства в един много авторитетен негръцки текст – Старият завет.
Ето какво се казва там още в началото (3:9-11):
„И извика Господ Бог на Адама и му рече: `(Адаме,) где си?` Той каза: `чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих.` И рече (Бог): `кой ти каза, че си гол?`
А преди да стане това, значи преди изяждането на ябълката, се казва (2:25):
„И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.“
Ето още един разказ от книга „Битие“, този път за Ной и синовете му (9:20-25):
„Ной почна да обработва земята и насади лозе; и пи вино, опи се, и лежеше гол в шатрата си. И Хам, баща на Ханаана, видя голотата на баща си и излезе, та обади на двамата си братя. А Сим и Иафет взеха дреха и, като я метнаха на рамената си, тръгнаха заднишком и покриха голотата на баща си; лицата им бяха обърнати назад, и те не видяха голотата на баща си.
Като отрезвя Ной от виното си и узна, що бе сторил над него по-малкият му син, рече: проклет да е Ханаан…“
Тези редове от Библията потвърждат казаното от Херодот, а за верността им има и много други свидетелства. Излиза, че свободното показване на човешкото тяло е било характерно за гърците най-малко от VIII в. Пр. Хр. Нататък, и ги е отличавало от другите народи.
Най-чест повод за това показване са били спортните състезания и подготовката за тях. Олимпийските игри, където спортистите се състезавали без дрехи, са още от първата половина на VIII в. Изображения на голи младежки тела имаме от VII в. А през V в. Скулптурата достига всеизвестното си високо майсторство в тази посока. От IV в. Нататък скулптурите се заемат и с женското тяло. А от друга страна, запазените вазови изображения с голи тела са безброй.
Накратко – голотата в класическа Гърция не е срамна, особено в изкуството. По-нататък тази свобода в изобразяването на тялото се възприема и в Рим – това вече става изцяло под влиянието на гръцките художници.
Но трябва да се отбележи, че във времето на класиката художниците не изобразяват всякакви тела, а само младежки и то добре развити – безукорни. Когато е привлекателна, голотата не се смята за неприлична; но физическите недостатъци не се изобразяват, както и тела на възрастни хора. Така че тялото, за да може да се показва, трябва да е подобно на това на боговете, които са вечно млади и обикновено нямат физически недостатъци.
Така че, когато става дума за показване на човешки тела и дали това е срамно, относно класиката може да се направи следния извод: „Прилично е да си красив; а да си грозен е срамно.“
И така, този явен интерес към младото, здраво и телесно привлекателно човешко тяло и готовността то да се показва, е една забележима културна отлика на класическите гърци от съвременните им „варвари“. Тази склонност, заедно с езика им, се оказва в основата на „европейското“ като различно от азиатското и изобщо варварското. По-нататък през вековете тя се разпространява – и най-напред в Рим.
Разбира се, на по-северните народи от континента, които ценят това наследство, им се налага по-дълго и по-плътно да покриват телата си с дрехи. Но и тук, както и в образованието, няма необходимост, нито изискване древните да ке имитират буквално. Обаче както ученето на гръцки и латински е задължително за класическото образование, така и за професионалния европейски художник е задължително да умее да рисува голи тела. Това е „класическото“ в неговата подготовка.

След античността

Несъмнено всеки ще си спомни или ще се досети, че след края на античността изобразяването на голи тела на територията на европейския континент се прекратява; и това е едно от нещата, по които се разбира, че античността е завършила. Ако продължим да си служим с изложеното досега схващане за класическото, ще кажем, че след IV в. Част от класиката изчезва, а заедно с нея и част от „европейското“. Запазени са езиците и някои паметници на словесността – но и те, макар съхранявани в библиотеките, са позабравени. По този начин класическа Европа е „замразена“.
Това е, явно, заради християнството. А откъде идва християнството? От Азия, откъм варварите – би казал някой, следвайки Херодот. Значи – от класическа гледна точка – континентът е залят от една източна културна вълна; а към нея впоследствие са се присъединили и всички по-северни европейски народи. Така за няколко века гръко-римската Европа бива, с една дума, варваризирана.
Така че „Ренесансът“ в Италия е наречен така заслужено: чрез изобразителното изкуство там протича едно възкресение на античността и завръщане към европейското – ако същността на Европа се намира в класиката.
Това завръщане намира опора в скулптурата, която на Запад не е била изоставена, както на Изток; подготвено е през XIV в. С промените в живописта, дотогава в зависимост от византийската; и достига пълния си блясък в началото на XVI-ти век в произведенията на Микеланджело.
Може би не е странно, че точно тогава избухва и Реформацията. Отдръпвайки се от изкуството на Италия, протестантите сякаш се отдръпват и от „европейското“, макар да го поддържат във филологическите си занимания.
По-нататък тази битка за европейското се води чрез класицизма в изкуствата, развиван в католическите (контра-реформаторски) страни и особено във Франция. Също така – чрез Просвещението, което е борба вече не толкова срещу протестантството, колкото изобщо срещу християнството.
Революцията във Франция и ограничаването на правомощията на монарсите из Европа също се усеща като завръщане към класиката – не само към атинската демокрация, но и към римската република, с техния подчертан анти-монархизъм.
През XIX в. Интересът към изобразяването на голи тела сякаш се ограничава, но затова пък в хуманитаристиката заниманията с античност застават на първо място и класическата филология достига най-големия си разцвет. Тогава – и особено в немскоезична Европа – се оформя структурата на гимназиалното и университетско класическо образование, на което ние тук сме наследници.
През ХХ в., след двете световни войни, заниманията с антична словесност, култура и изкуство вече не са на мода. Но класическото започна да се защитава по други начини – примерно, чрез спорта (възстановиха се олимпийските игри). Също – чрез курортния бизнес, особено морския и плажния. И освен това – чрез непознатата дотогава порнография, която беше въведена първо чрез литературата и фотографията, а след това намери място в комиксите и киното.
Може би си струва да се отбележи нещо, на което и ние бяхме свидетели – че показването на тялото през ХХ в. Се правеше по различни начини в западната (вече обединена с Америка) и източната част на Европа. На Изток, във времето на социализма, на младото тяло се обръщаше внимание; но все пак това беше отчасти покритото тяло на спортиста. Интересът се насочваше към телесното здраве и сила. Западът вървеше по друг, макар и успореден път – там тялото започна да се представя като средство за удоволствие. Този път естествено доведе до т.нар. сексуална революция със всичките й разнообразни прояви, които виждаме и до днес.
Социалистическият Изток и либералният Запад бяха в съгласие и по друг важен европейски въпрос – въпросът за религията.
Изтокът за известно време просто я забрани, докато Западът подходи по-гъвкаво: там се въведе доктрината на „толерантността“, според която всички религии са равнопоставени и към всички се препоръчва уважение – освен към християнството, което може да бъде упреквано и осмивано.
Така че, както виждаме, през вековете Европа е запазвала „класическото“ – представено чрез античните езици, показната привлекателна телесност и религиозната индиферентност – по различни начини.
През Средновековието това са само езиците; с Ренесанса се появява тялото, първо в изкуствата; а от XVIII в. Се предприема и постепенно изтласкване на неевропейската (християнска) религия.

България и класиката

И тъй като живеем в България и работим в българското образование, добре е да се кажат и няколко думи за мястото на България в тази вековна борба.
Накратко: България, въз основа на казаното досега относно класическото, е една традиционно антикласическа страна. И следователно – антиевропейска. В това отношение тя не е сама, а си прилича и е заедно с други – сред тях на първо място по влияние през последните векове стои Русия. Тези страни – една от тях е и нова Гърция – са не просто „некласически“, каквито могат да бъдат и далекоизточните, а точно „антикласически“ – защото влизат в историческа битка против разпространението на класическата култура.
Това, както сигурно забелязвате, аз не го изричам като упрек. Между древните гърци също има антикласически мислители – такъв например е самият Платон.
Ето какви са аргументите в полза на това твърдение, взети от историята на България.
Първо, България е традиционно и упорито християнска, и поради това се явява – от класическа гледна точка – източна и варварска страна.
Второ, и във връзка с това – в България последствията от сексуалната революция се усещат, но много по-слабо, отколкото в по-европейските страни. А и представянето на голото тяло тук няма стара основа; то се явява едва през XX в. И е внесено отвън – от Запада.
Трето и особено важно – България има исторически принос в ограничаване на влиянието и на двата класически езика. Най-напред, тя не приема християнството от Рим, както правят други славяноезични народи, и така спира разпространението на латинския на Изток. Но освен това, изработвайки свой богослужебен и изобщо писмен език, тя ограничава и територията на гръцкия. Тази нейна роля се оказва фатална за съдбата на този пръв класически език, който, макар и оцелял като жив сред днешните гърци, никога не се превръща в общоцърковен и международен.

Човек и бог

Преди да направя заключение относно употребата на класическото образование, ще се върна още веднъж на един от елементите на „класическото европейско“ – показването на тялото. Коя е причината за него?
Художественият интерес към него е свързан и вероятно причинен от представата на гърците за боговете им, която от своя страна, както те самите са забелязали, е повлияна от епоса – главно от Омировия. Божественото на гръцките богове, които иначе по всичко приличат на хора, е в това, че те, освен безсмъртни, са и вечно млади и красиви. И тъй като това е същественото за тях, то трябва да се представя и в изкуството. Така че гръцката скулптура, колкото и чудно да изглежда това за неевропееца, изразява именно религиозните представи на създателите й.
Херодот е знаел, че тези представи са местни. Разказвайки за обичаите на персите, той отбелязва (I, 131): „За разлика от гърците, персите не мислят, че между божеството и човека има някаква прилика или родство…“ (anthropophyeis). Ние бихме добавили: и не само персите. В един от Давидовите псалми (49:21) Бог говори на човека с думите: „Ти помисли, че Аз съм такъв, какъвто си и ти…“
Гърците обаче са виждали бога като човек и затова, когато изобразяват човешки тела, те все едно, че изобразяват божество. Та нищо чудно, че във „Федър“ (251 а) сигурно не без ирония се казва: „Влюбеният понякога е готов дори и жертви да принася на любимия – като на божество.“
Това усещане за божественото е точно класическо. Поради това през следващите векове, в течение на споменатата вече „борба за европейското“, има времена, когато се забравя или просто се отрича разликата между човек и бог. Един от начините за това отричане е откровеният атеизъм, който често се хвали, че е хуманизъм, тъй като прославя човека като най-съвършено и най-висше същество.
В тази посока през XIX в. Тръгва дарвинизмът; а също и мислите на Ницше за „свръхчовека“. На тях прилича и идеята за „всестранно развитата личност“ от времето на държавния социализъм.
И затова не е чудно, че Ницше е класически филолог, а начинателите на проекта за „всестранно развитие на личността“ създадоха една голяма класическа гимназия.
Поради това от много десетилетия и дори векове насам т. Нар. От себе си „цивилизован свят“ (възникнал и установен в Европа) мисли себе си като дом на заможни и благовъзпитани хора с приятна външност, които бавно стареят, рядко боледуват и умират само при инциденти.
„Построяването“ на такъв свят беше заявено като цел на държавния социализъм на Изток; същото, но вече като осъществено някъде, се пропагандираше и след социализма. Всъщност хората не промениха възгледите си. Те и преди, и след 1990-та, вярваха, че такъв е естественият, нормален живот; затова и се появи изразът – така е в „нормалните държави“. А да се вярва, че нормалният живот изглежда така, е отглас от античния мит за неотличимостта на хората от боговете през златния век; и е част от вековната борба на Европа за нейната същност – която тя вижда в класическото.
Може да се забележи, че обичта на Европа към този идеал е толкова силна, че тя е готова да го осъществява дори с цената на нечий робски труд или буквално изтребление; всъщност тук тя пак не влиза в противоречие със спомените за класическото си минало.

Изборът

И така, относно употребата на класическото образование. Като споделям своите, вече многогодишни впечатления от нея, бих казал, че тя е двояка.
От една страна, класическото образование може да е начин да се мечтае за тези неща, които тук описах като „характерно европейски“. От друга, то е възможност да се опознава историята.
Всеки класически образован човек е свободен да тръгне било по единия, било по другия път. Това зависи само от него.

Класическото образование 2

Представата за класическа античност е трудно отделима от т.нар. „европейска идея“. Тя се появява за пръв път при автори като Херодот, които от своя страна се стараят да уподобят своята картина на света на разказаното от Омир.
Защото Херодот казва, че историята – това е размяна на нападения между европейците (говорещи тогава гръцки) и азиатците (говорещи всякакви езици, но обединени от Персия). Това е разбираемо за читателите му, тъй като те знаят, че омировите ахейци (от Европа) са воювали срещу съюз от азиатци, обединени от Троя.
После латиноезичните поети от Августово време разпространяват възгледа, че историята трябва да завърши с реванш на „троянците“ над „ахейците“. Защото римляните, които произхождат от троянеца Еней, побеждават гърците, които живеят по земите на омировите ахейци. Така чрез Рим, парадоксално, Херодотовата Азия в крайна сметка надделява над Европа – и я присъединява към себе си.
Така че „класиката“, а именно, най-важното от предхристиянската култура на Европа, това е Омир. Но Омир, за разлика от Херодот и атиняните, не прави разлика между Европа и Азия.
Тази „класика“ се намира в сърцевината на идеята за „голямата Европа“ (от Атлантика до Ефрат) както до изчезването на езическия Рим, така и после – от времето на кръстоносните походи. Не е случайно, нито само проява на естетически либерализъм, че Рафаел и Микеланджело рисуват из залите на Ватикана образи на антични философи и „сибили“; или сцени от Писанието, но в стила на гръко-римската скулптура. Тези стенописи са там, за да напомнят, че „голямата“ Европа трябва да е „една“, каквато е била от времето на Август.
Това обяснява и важността на Рим и римското наследство за класическото образование. На гърците се гледа като на талантлив етнос, постигнал успехи в поезията, изящните изкуства и философията. Но религията им е заблуждение, а политическата им практика и теория ги е довела до исторически провал.
Напротив, римското държавническо наследство е непреходно – то остава пример за подражание през цялата история (Константинопол, Свещената Римска империя, по-късно Москва). Рим е държавата, приютила християнството; но и римският универсализъм е естествено по-привлекателен за държавниците от гръцкия партикуларизъм.
И все пак класическото образование „като цяло“ остава зависимо от Омировото езичество и покрай него се свързва с една известна нравствена разпуснатост. Поради това то е неизползваемо в семейното възпитание, а е допустимо в средното (поради езиците) и още повече във висшето образование (поради литературата, философията и изкуствата).

2.
„Класическа древност“

Думата „древност“ звучи така, сякаш става дума за нещо, което не се отнася до нас. Сякаш се отнася до време, в което може и да е имало хора, но те са живели много по-лошо и дори по-малко от нас; и техният живот е бил като че някак „нереален“.

Такова впрочем може да бъде и отношението към цели общества и огромен брой днешни, съвременни хора, чийто живот също така да се смята за някак „неважен“. Живот, който бива представян за до такава степен различен от нашия, че да се стига до съмнение дали той изобщо трябва да бъде наричан така.
Разказват, че когато Юлий Цезар минавал край някакви военнопленници, един от тях го помолил да нареди да го убият: защото предпочитал да бъде мъртъв. А Цезар му отвърнал: „А ти защо мислиш, че си жив?“

Древността е източник на легенди и дава материал за произведения на литературата и изящните изкуства. Освен това тя е предмет за изучаване в университетите; за нея се публикуват книги, правят се и филми.
Но и при това тя пак си остава някак извън реалността и прилича на онова, което европеецът много векове наред си е представял, когато е мислел за „Ориента“. Според тази представа и там има хора, но повечето от тях живеят незавидно; а, от друга страна, съществува едно малцинство от богати и овластени, които тънат в разкош и вкусват всякакви удоволствия, но пък те са тирани.
Такава е донякъде и представата за древността – имам предвид европейската древност, тоест античността.

Но наред с това, когато говорим за нея, ние не казваме само „древност“, а и „класическа древност“. Така се показва, че тя е не само стара и отминала, но и – образцова. Но образцова за какво?
Най-напред, за литературата. Наистина за европееца е трудно да чете източна литература: дори на най-образованите се налага да я четат в превод, а и тези преводи обикновено са единични, защото няма традиция във възприемането на определени текстове. Дори те да са прочути – като Корана или „Хиляда и една нощ“ – тяхното съдържание не навлиза в неговото съзнание.
Докато, напротив, античните текстове са били винаги познати и цитирани в Европа – главно художествените, историческите и философските. Те са били пример за изящество и мъдрост, които при това не са ни чужди, но винаги – значи от хилядолетия – са ни съпътствали.
Така че класиката дава образци за поезия, проза и философия. Освен това тя е източник на исторически примери. Тя съобщава за хора, които са били подобни нас в много отношения, освен в едно – че не са били християни.
И също: имали са роби. Това е съществена разлика, защото тя се отразява на схващането за човека.

Измежду историческите примери, като оставим настрани биографичните, стои изграждането и успехът на Римската държава – все още най-дълголетната от всички държави, които са възниквали някъде в Европа. И не е чудно, че много след античността европейците продължават да се обръщат към римския пример и ту опитват да възкресят тази държава (както в западна Европа в началото на IX в.), ту да я преместят на друго място, както прави Константин I, създавайки Константинопол; ту да заявят, че следват примера й, както става в царска и императорска Русия.
Освен това в модерно време се размишлява и за демокрацията, и за личната и религиозна свобода в древна Гърция. Но това винаги е пораждало спорове, тъй като пълноправните граждани там са били твърде малко.
Колкото до свободата на нравите и съвестта, тя е съществувала повече в заявленията на някои атински политици и някои произведения на ранните лирици и Платон; а по-късно в книгите на някои високообразовани техни почитатели като Катул, Овидий, Петроний, Лукиан и Апулей.
При всичките си постижения и авторитет класическата древност отдавна се смята за нещо „преодоляно“. Затова във въображението на повечето хора тя се свързва с разни архитектурни развалини. Впрочем това е и част от европейската музейна естетика: античните паметници не се унищожават безследно, но и не се възстановяват изцяло – това се смята за безвкусно; а вместо това изкусно се поддържат в състояние на порутеност. Като се има предвид какви грижи се полагат за известните археологически обекти, става ясно, че това вече не е истинска, а изобразена порутеност.
Но точно това иска да види туристът: защото такава е идеята за античност, която му е предадена.

Причината за това – античността да се мисли за нещо безвъзвратно отминало – е първо в конфликта между римските власти и християнската църква. Християнството и античността отдавна се смятат за несъвместими; и затова, когато първо Галерий през 311-та в Сердика, а после Константин и Лициний през 313-та в Милано прекратяват с указ гоненията, това стават дати, които често биват сочени като „край на античността“, макар че езически храмове, празници и образование са съществували в Империята поне още 200 години след това.
Така че античността изглежда древна, защото се мисли, като нещо „отвъд“ християнството. Но тя е древна и за постхристиянския свят – примерно, този на държавния социализъм.
Причината е, че важен елемент в идеологията на държавния социализъм (комунизма) беше идеята за прогреса във времето; а античността се сочеше като нещо, останало далеч назад във времето и значи изостанало; и това допринасяше за представата за нея като за време, когато животът е бил незавиден и следователно безинтересен.
Освен това модерното (постхристиянско) общество се стреми към ограничаване на класическото образование (това, което напомня на хората за античността) и по друга причина: защото двата езика, наречени „древни“, са не само езици на античността, но също и на християнството. Класически образованият човек неизбежно влиза във връзка с християнството, тъй като знаенето на езиците му дава пряк достъп до най-влиятелните християнски книги, както и до древното богослужение.
Също: знаенето на тези езици, съсредоточаването върху тях и използването им като път към високата образованост затруднява разпространението (и господството) на някои модерни езици, които се ползват от новите империи – имам предвид примерно империите на ХХ в., каквито бяха англо-американската и съветската. А те водеха борба за надмощие в Европа и затова беше естествено да въвеждат своите езици като основни в образованието.
Античността обаче не винаги е изглеждала като пречка пред модерните политически и идеолого-образователни проекти. Тя е нехристиянска и общоевропейска (поради това, че нейната култура се е оказала култура на Римската империя).
Ето защо всеки проект за „обединение на Европа“ – било на военно-политическа, било дори на религиозна основа – много често е търсел обосновка и в античността. Тогава тя е била обявявана за „наше общо наследство“ – във връзка с твърдението, че Европа е „общ дом за всички нас“.

3.
Що е класическа древност и защо ни е класическото образование

Думата „древност“ звучи така, сякаш става дума за нещо, което не се отнася до нас. Сякаш се отнася до време, в което може и да е имало хора, но те са живели много по-лошо и дори по-малко от нас; и техният живот е бил като че някак „нереален“.
Такова впрочем може да бъде и отношението към цели общества и огромен брой днешни, съвременни хора, чийто живот също така да се смята за някак „неважен“. Живот, който бива представян за до такава степен различен от нашия, че да се стига до съмнение дали той изобщо трябва да бъде наричан така.
Разказват, че когато Юлий Цезар минавал край някакви военнопленници, един от тях го помолил да нареди да го убият: защото предпочитал да бъде мъртъв. А Цезар му отвърнал: „А ти защо мислиш, че си жив?“

Древността е източник на легенди и дава материал за произведения на литературата и изящните изкуства. Освен това тя е предмет за изучаване в университетите; публикуват се книги за нея, правят се и филми.
Но и при това тя пак си остава някак извън реалността; и прилича на онова, което европеецът много векове наред си е представял, когато е мислел за „Ориента“. Според тази представа и там има хора, но повечето от тях живеят незавидно; а от друга страна, съществува едно малцинство от богати и овластени, които тънат в разкош и вкусват всякакви удоволствия… но пък те са тирани.
Такава е донякъде и представата за древността – имам предвид европейската древност, тоест античността.
Но наред с това, когато говорим за нея, ние не казваме само „древност“, но и „класическа древност“. Така се казва, че тя е не само стара и отминала, но и – образцова. Образцова обаче за какво?
Най-напред, за литературата. Наистина, за европееца е трудно да чете източна литература: дори на най-образованите се налага да я четат в превод; а и тези преводи обикновено са единични, защото няма традиция във възприемането на определени текстове. Дори те да са прочути – като Корана или „Хиляда и една нощ“ – тяхното съдържание не навлиза в неговото съзнание.
Докато, напротив, античните текстове са били винаги познати и цитирани в Европа – главно художествените, историческите и философските. Те са били пример за изящество и мъдрост, които при това не са ни чужди, но винаги – значи от хилядолетия – са ни съпътствали.
Така че класиката дава образци за поезия, проза и философия. Освен това тя е източник на исторически примери. Тя съобщава за хора, които са били подобни нас в много отношения, освен в едно – че не са били християни.
И също – имали са роби. Това е съществена разлика, защото тя се отразява на схващането за човека.
Измежду историческите примери, като оставим настрани биографичните, стои изграждането и успехът на Римската държава – все още най-дълголетната от всички държави, които са възниквали някъде в Европа. И не е чудно, че много след античността европейците продължават да се обръщат към римския пример и ту опитват да възкресят тази държава (както в западна Европа в началото на IX в.), ту да я преместят на друго място, както прави император Константин, създавайки Константинопол; ту да заявят, че следват примера й, както става в царска и императорска Русия.
Освен това в модерно време се размишлява и за демокрацията, и за личната и религиозна свобода в древна Гърция. Но това винаги е пораждало спорове, тъй като пълноправните граждани там са били твърде малко.
Колкото до свободата на нравите и съвестта, тя е съществувала повече в заявленията на някои атински политици и в някои произведения на ранните лирици и Платон; а по-късно в книгите на някои високообразовани техни почитатели като Катул, Овидий, Петроний, Лукиан и Апулей.
При всичките си постижения и авторитет класическата древност отдавна се смята за нещо „преодоляно“. Затова във въображението на повечето хора тя лесно се свързва с разни архитектурни развалини. Впрочем това е и част от европейската музейна естетика: античните паметници не се унищожават безследно, но и не се възстановяват изцяло – това се смята за безвкусно; а вместо това изкусно се поддържат в състояние на порутеност. Като се има предвид какви грижи се полагат за известните археологически обекти, става ясно, че това вече не е истинска, а изобразена порутеност.
Но точно това иска да види туристът: защото такава е идеята за античност, която му е предадена.
Причината за това – античността да си мисли за нещо безвъзвратно отминало – е първо в конфликта между римските власти и християнската църква. Християнството и античността отдавна се смятат за несъвместими; и затова, когато първо Галерий през 311-та в Сердика и после Константин и Лициний през 313-та в Милано прекратяват с указ гоненията, това стават дати, които често биват сочени като „край на античността“, макар че езически храмове, празници и образование са съществували в Империята още поне 200 години след това.
Така че античността изглежда древна, защото се мисли, като нещо „отвъд“ християнството. Но тя е древна и за постхристиянския свят – примерно, този на държавния социализъм.
Причината е, че важен елемент в идеологията на държавния социализъм (комунизма) беше идеята за прогреса във времето; а античността се сочеше като нещо, останало далеч назад във времето и следователно изостанало; и това допринасяше за представата за нея като за време, когато животът е бил незавиден и следователно безинтересен.
Освен това модерното (постхристиянско) общество се стреми към ограничаване на класическото образование (това, което напомня на хората за античността) и по друга причина: защото двата езика, наречени „древни“ са не само езици на античността, но също така и на християнството. Класически образованият човек неизбежно влиза във връзка с християнството, тъй като знаенето на езиците му дава пряк достъп до най-влиятелните християнски книги, както и до древното богослужение.
Също: знаенето на тези езици, съсредоточаването върху тях и използването им като път към високата образованост затруднява разпространението (и, също така господството) на някои модерни езици, които се ползват от новите империи – имам предвид примерно империите на ХХ в., каквито бяха англо-американската и съветската. А те водеха борба за надмощие в Европа и поради това беше естествено да въвеждат своите езици като основни за образованието.
Античността обаче не винаги е изглеждала като пречка пред модерните политически и идеолого-образователни проекти. Тя е нехристиянска и общоевропейска (поради това, че нейната култура се е оказала култура на Римската империя).
Ето защо всеки проект за „обединение на Европа“ – било на военно-политическа, било дори на религиозна основа – много често е търсел обосновка и в античността. Тогава тя е била обявявана за „наше общо наследство“ – във връзка с твърдението, че „Европа е общ дом за всички нас“.

Защо е добре античността да бъде изучавана; или, иначе казано, каква е ползата от класическото образование?
Едно от основанията да се говори за такава полза, което аз много харесвам, е „безкористността“ на тези занимания. Наистина, няма никаква очевидна практическа полза от това да се учи старогръцки въз основа на древните автори; или пък латински.
Ако това все пак се предлага, то бива съпроводено от внушението, че знанието е полезно само за себе си, защото усъвършенства човешката душа: с придобиването му възникват интелектуални и дори нравствени добродетели.
Примерно: древните езици не са родни на никого. Следователно преподавателят ги владее не случайно (защото така са говорили у дома му) и не от какъв да е опит, а точно в резултат на съзнателно усилие. Това значи, че при заниманието с древните езици всички са равни и никой няма предимство заради това, че е роден на такова място или в такова семейство. Това внушава на занимаващите се, че знанието е нещо, което се придобива с усилие и лична дарба, а не е просто „наследствено“, нито привилегия на едно или друго общество.
Освен това: когато се работи с древни текстове и се превежда, тогава преводите – поне в началото, когато се пристъпва към езиците – са или верни, или погрешни. Няма неопределеност. И това „или-или“ възпитава у занимаващите се уважение към истината; защото става ясно, че нещата в науката, дори тя да е хуманитарна, не са въпрос на „лично мнение“, а са такива или други въз основа на истината: или истинни, или неистинни.
И те са такива не само за обучаемите, но и за преподавателя. Поради това обучаемите се съгласяват с преподавателя си не защото той е авторитет, а защото е способен да докаже истинността на твърденията си. Този вид обучение съдейства за отглеждането на независими умове, което значи – на свободолюбиви личности.
Но, разбира се, класическото образование – това не са само езици. Чрез него, както се каза, се добива съзнание за история – и то дълга, защото историята на нито една от днешните държави не достига до античността.
Това съзнание включва усещането за преходност на земната власт и прави хората вътрешно независими от нея; те знаят, че тя ще е временна. В тази връзка Оруел отбелязва в известната си книга, че всеки, който желае пълна власт, ще трябва да проведе битка за миналото – тоест, да си присвои историческото знание, да го монополизира. (А също и за езика – да го промени, стандартизира и „усмири“).

Такава е ползата от класическото знание за всички хора, които са наследници на християнска Европа. А каква е тя у нас? Какво още има, извън това?
Случвало ми се е да казвам, че България е антикласическа страна; но не винаги става ясно какво твърдя и хората често взимат това просто като шега. Но го казвам сериозно и имам предвид следното.
Римската империя се разделя на Западна и Източна при наследниците на император Теодосий I – това са Хонорий и Аркадий. Тя продължава да бъде църковно единна още няколко века, като единството е разтърсвано от несъгласия по догматически въпроси (заради които се свикват вселенските събори), а също и административни. Един голям административен въпрос е християнизирането на България.
Както е известно, българските царе избират общение с Константинопол. Във връзка с това избухва силно несъгласие между римския и константинополския престол. По-нататък напрежението само се усилва, за да се стигне до средата на XI в., когато всяко общение между двете църкви се прекратява. Така Западът остава просто римски (и латиноезичен); а Изтокът, ако ситуацията беше подобна, би бил цариградски и гръкоезичен. Но той не е.
Първата причина за това е многовековната равна тежест на старите патриаршии – наред с цариградската това са иерусалимската, александрийската и антиохийската.
Но освен този еклесиастичен (на църквите) плурализъм се появява и езиковият – възниква богослужебният славянски език, който днес е най-разпространеният от езиците на православието.
Заслугата за това е на България. Тя именно – чрез езика и борбата за независимост на църквата си – създава условия за онова, което наричаме съборност на православието; а то от своя страна става основа на църковната и духовна свобода, каквато имат православните народи. Може да се каже, че тази съборност е причина и за самото съществуване на тези народи.
Но за да се узнае това, е нужно да се говори за историята на класическите езици и словесност: така че да се разбере колко огромно е било влиянието на гръцкия език на Изток и как той е имал всички шансове да бъде това, което е станал латинският на Запад – но не е станал.
Това е факт с огромна историческа важност, защото се отнася, както казахме, до основите на духовната ни свобода и усещането ни за единство и равенство на хората.

4.
Употребата на класиката

Въпросът за употребата на класическото образование винаги ми е изглеждал като загадка: и не защото други са ми го задавали, а защото сякаш то самото ме пита за това.
Като ученик гледах на него главно като на средство за упражнение на ума, тъй като заниманието с думи е умствена дейност. После се уверих, че тази способност, като много други, се развива донякъде: и оттам нататък каква ще е ползата някой да е класически образован? Подобна на това, да е бил лекоатлет (борец, плувец)?
Класическото образование се е появило първо в Александрия и почти по същото време в Рим: като за александрийците „класика“ е била полисната словесност, а за римляните – гръцката изобщо, която те виждат и като чужда. Но това е все още време, в което тя „живее естествено“ – тъй като римляните са гледали на гръкоезичните оратори и философи като на „живи класици“. Затова те едновременно усвоявали класиката и й се съпротивлявали (Катон Стари, Цицерон, Тацит).
Християнството я отхвърля изцяло, защото тя е „елинство“, тоест езичество; и се заема с тълкуване на Писанието. Така се създава друга словесност, чиято задача е да установи истината, да възпита човека и да устрои Църквата. Точно с тази словесност са възпитани християнските народи и за тях онази „класика“ е нещо чуждо и при това преодоляно (защото не е било нужно да влизат в съревнование с него).
Завръщането към класиката на Запад е започнало далеч преди Петрарка и Фичино, най-напред чрез философските (логически, метафизически и космологически) съчинения на древните, както и научните (медицина, астрономия/математика, право). Не е чудно, че първите университети са предлагали само богословско, правно и медицинско образование. Наред с това обаче път си е пробивала и литературата (Теренций, Вергилий, Овидий), което не би било възможно без всеобщата латинизация на образованието. Но на изток, поради задържането на гръцкия само в границите на Константинополската империя, това не се случва (все едно на Запад латински да се знаеше само в Италия).
Западът се „класицизира“ и по друга причина – Реформацията, която прави невъзможно църковното общуване между римокатолици и „други“. Същевременно „другите“ продължавали да си служат с латински и покрай това класиката се е превърнала в област на „културната коректност“ (светскост): тя е давала възможност да се разговаря по всякакви въпроси на човешкия живот като се избягват църковно-догматическите разногласия. Така тя се е оказала средство за секуларизацията на Запада: процес, на чието развитие сме свидетели и сега.
Класическото образование от западен вид навлиза в православния свят не по-рано от XVIII в. – чрез университетите и гимназиите, чиято задача е да подготвят младежите за университета. Независимо от това при нас съществува едно църковно (християнско) възприемане на античността, което води началото си от първите векове сл. Хр. и дори от по-рано; и тези два погледа към класиката видимо си противоречат.
Така че употребата на класиката, като изключим това, да е „упражнение за ума“, е тройствена: тя е или средство за светско (коректно) общуване на четящата прослойка, или образ на духовно чуждото, което е и исторически преодоляно, или трето, път към създаването на цялостен и духовно полезен образ на историята.

5.
Робството

Историята на света може да се разкаже като история на борбата с робството.
Историята на евреите започва с робството им в Египет, откъдето ги извежда Мойсей. Когато стигат Обетованата земя, те унищожават много от обитателите й, но не ги заробват; така че робството там остава неизвестно до римско време.
Херодот смята, че враждата между Азия и Европа започва с отвличания на хора, значи със заробване, дори то понякога да е изглеждало доброволно (Ио, Европа, Медея, Елена). Оттогава започва историята на домашното робство, което е крайбрежно и по-точно егейско явление. Тъй като градовете в архипелага често са били на крайбрежието и е било лесно някой да ги нападне, да отвлече хора и да замине безнаказано; и да ги продаде на съседния остров. Така че античното робство е преди всичко гръцко и е следствие от морското разбойничество и липсата на хегемон в морето, който да го премахне.
Но по суша придвижването е по-трудно и градовете са по-добре защитени от нашественици; а и няма пазар, където откраднатото да се продаде бързо и продавачът да изчезне безследно. Затова във вътрешността на континента робството е непознато – в Епир, Македония, Тракия и Скития всички са свободни, както и във вътрешността на Азия. Сблъсквайки се с този загадъчен факт (под влияние на Омир гърците мислят, че робството е нещо естествено), някои гръцки мислители заявяват, че във варварските страни „всички са роби“.
Макар и не много далеч от морето, Рим е по-скоро град от вътрешността; затова в старата му история не се съобщава за робство, а само за напрежение между различните прослойки на свободното гражданство. То се появява много по-късно, когато Рим е имперски град и под влияние на елинския обичай.

Имперският Рим разширява робството от домашно-битово към регионално, като го обвързва с правото на гражданство. Населението в „провинциите“ е безправно по отношение на римляните, но всеки има възможност да придобие гражданство, ако изпълни определени условия (служба в армията, заплащане, брак).
Християнството изтласква тези практики, но на тяхно място идват други. Една от причините за отпадането на Рим от Църквата е нежеланието на тамошните епископи да приемат равенството си с останалите предстоятели на древните и възникващите народностно-поместни църкви. Поради това с вековете се изгражда доктрината за централността на Рим като столица на християнството и практиката на задушаването на живите езици в полза на латинския. Установява се нещо като „духовно господство“ на латиноезичния и наднационален клир по отношение на „етносите“: първо в Европа, а после и по отношение на останалия свят.
Откъсналите се от Рим западноевропейски нации възприемат това отношение спрямо населението и държавите на останалия свят и, когато е възможно, буквално възраждат древното робство (Америка, Африка). Претенцията на Рим за монопол над Христовото учение се съпътства от софистически теории за расовото превъзходство на европееца (особено от англо-германски тип), които доживяват до средата на ХХ в.
През втората половина на XX в. формите на регионално робство в полза на европейските нации бяха почти унищожени под натиска на военно-политическите свръхсили СССР и САЩ.
Където е възможно, те се трансформираха в опити за идеологическо заробване (противопоставяне на „развити“ и „развиващи се“ страни, доктрина за „провалените държави“). Под предлог за борба с тероризма и диктатурата някои страни се разглобяват териториално (Сърбия) или се превръщат в протекторати, където населението се лишава от политическа независимост и възможност за самоуправление (Ирак, Либия, опит за същото в Сирия; под по-мека форма и в Европа).
Под предлог „освобождаване пазара на труда“ се възстановяват частично някои форми на робство за битови и производствени нужди (проституция и др.). Както и в средиземноморската античност, това често става със съгласието на пострадалите.
Робството ще изчезне тогава, когато всеки поотделно проумее, че свободата е за предпочитане.

Робството 2

Европейската античност е немислима без робството; това значи, че общество, в което няма роби, не принадлежи към европейския античен свят.
Но робството не е било еднакво по всяко време. При Омир, примерно, роби има, но отношението към тях е като към близки хора; и затова много често се обяснява как се е случило така, че те са се оказали нечии роби. Евмей, който е свинар на Одисей, бил роден свободен, но като малко дете бил откраднат от пирати и продаден; Касандра пък е принцеса, жрица и прорицателка в могъща държава (Троя), но става военна плячка и робиня на Агамемнон.
През „класиката“ робството в богатите градове e такава необходимост, че да нямаш роб е свидетелство за крайна бедност. Затова Диоген от Синопа, чийто роб е избягал, казва, че може да мине и без него – с което заявява, че е готов на всички възможни материални лишения.
Затова робството започва да се представя като нещо естествено и да се обосновава. Казва се, че роби има навсякъде, обаче в гръцкия свят роби все пак са само някои (чужденците/варварите), докато другаде роби са всички – като в персийската империя, където всички, независимо от имуществото, рода и правомощията си, са роби на царя.
Така възниква гордостта на древния грък – ако той е свободен по рождение (от пълноправни родители гърци), то дори по стечение на обстоятелствата да се окаже нечий роб, това ще е случайно и временно; докато другите са родени роби, това е тяхна природа и затова те винаги ще останат такива.
Тази идеология на „свободния свят“ е възприета от римляните след като те унищожават Македония и включват в държавата си гръцките полиси. Оттогава „да си свободен“ означава да имаш римско гражданство (което при определени условия може и да се купи).
Но мнозинството от жителите в империята не са граждани. Това не значи, че са нечии лични роби; но не са и пълноправни, а положението им е подобно на това на метеките в класическия полис: могат да имат семейство и имущество и дори да са богати, но нямат политически права – значи, не са „наистина свободни“. В „Деяния на апостолите“ се разказва, че ап. Павел неведнъж е бил затварян и заплашван с физическо малтретиране, но след като чиновниците научавали, че е римски гражданин, незабавно го освобождавали и дори се грижели за сигурността му.

Но след фактическото разрушаване на републиката някои забелязват, че положението на гражданина се е променило. На книга той продължава да се ползва от същите права, но в действителност няма кой да го защити от произвола на принцепса и на онези, с които той споделя властта си. И това се отнася дори не толкова за средните граждани из Италия и провинциите, колкото до самия елит – висшите държавни служители, мултимилионерите, сенаторите и конниците.
Изглежда, че това е причината за промяната на интересите в стоическата школа. От Зенон до Посидоний, значи във времето на елинизма и римската република, те се стремели към енциклопедизъм, подобен на Аристотеловия. Но след Август, както виждаме при Сенека и Епиктет, те се отказват от тези занимания и се насочват само към морала (нравствената философия).
Главното, което ги интересува е – може ли все още някой да бъде свободен и как?

Робство и любов

В античната литература няма нито един случай роб да е бил представен като влюбен.
Робите там могат да имат всякакви положителни качества – да са верни, интелигентни, смели, благовъзпитани и пр. Могат да пожелаят някого телесно. Но те никога не са влюбени. Ако някой роб стане герой на любовна история, после се оказва, че той е бил свободнороден, но подхвърлен (като Дафнис и Хлоя).
Причината е, че любовта, като никое друго душевно устроение, извежда човека от състоянието на робство и го прави свободен. И обратно – най-сигурният начин да направим от някого роб е да го уверим, че не е способен на любов.
Ето защо там, където някои желаят да властват над други, любовта или се отрича, или се отрежда само на властващите.

През античността робството е било законно. Избягалият (разбунтувал се) роб е бил закононарушител и поради това не е можел да очаква съчувствие от никого.
Някои роби са живели много „по-добре“ от мнозина свободни. Те не биха се съгласили да бъдат освободени, освен ако не получат такова имущество, което ще им позволи да запазят дотогавашния си стандарт на живот.

6.
Античността и злото

Античността е по-скоро светско общество и затова някои неща за душевния живот, които са познати на нас, са почти неизвестни за нея.
Поради това при превод на антични текстове рядко се случва да се употреби думата „зло“, ако изобщо. Древните не познават онова, което ние наричаме „зло“. В злините, които те вършат, има достатъчно грубост, безпощадност и жестокост, често хитрост и вероломство; има и предателство; но липсва лукавството, което познаваме ние.
Ето примерно „Одисея“. Там смелостта, умът и целеустремеността, събрани заедно, водят до героизъм и се показани в делата на Одисей. Верността я има в лицето на съпругата му.
А лакомията, грубиянството, разпуснатостта, коварството, страхливостта, невярността и може би угодливостта се явяват чрез женихите и част от Одисеевите роби.
След време всички тези душевни грозоти са обгледани и обмислени от Платон, който ги събира в идеята за „несправедливост“. И това е всичко.
Поради отсъствието на идея за „зло“ всички те са сметнати за недостатък (неоформеност) и се отдават на лош произход, липса на възпитание и подходяща среда, на образованост – такива неща. Затова те се приписват на „варварина“ и особено на роба – значи на човек, комуто образованието „не достига“. Впоследствие тези, на които то сякаш започва да „достига“ се приобщават (римляните изведнъж се оказват просто „римляни“, макар и не-гърци; робите се освобождават; „външните“ получават гражданство – със заплащане или по друг начин).
Същественото в тази ситуация е, че злите дела, за които античният човек има усет, се приписват на „неразвитост“. Поради това античният светоглед е по светски оптимистичен: и да има недостатъци в живота, те ще се поправят – просто развитите ще ръководят неразвитите и така всички заедно ще напредват; и всекиму според качествата.
После обаче християнството донася новости, които променят тази картина на живота и нравите.
Най-напред – това, че някой има добродетели, може да е просто резултат от силен характер и разумно мнение за полезните неща (правилната doxa на Платон). Но тези добри качества се дават по природа, те са вложени в човека и всеки може да ги има. Това, че един е безправен, а друг го владее като имот, не е важно: то е случайно обстоятелство. Това е известно и на стоиците (Сенека).
Обаче към това у човека може да има едно особено качество, да го наречем мекосърдечие, което е специална дарба и не е по природа. То се дава мистериозно и далеч не на всички. Може би него има предвид Давид, когато казва: „от утробата на майка ми Ти си мой Бог“.
Това мекосърдечие, което не позволява на човека да мисли себе си за „нещо друго“ в сравнение с всички други, отваря път към едно просветление на ума, което е неизвестно за античните, освен може би за съвсем малко (единици) от тях.
И в неговата светлина се вижда истината, която е любов.

Античността и злото 2

Има различни начини да се отрече доброто и един от тях е да се отрече злото.
Античността, примерно, няма понятие за зло. Мисли се по-скоро за нещастия и недостатъци.
При красноречиви хора като Изократ и Теофраст недостатъкът е в това, да си некултурен (неучен). Според Херодот човек трябва да се пази от нещастията, които съдбата му изпраща заради извършени несправедливости.
Платон посочва като най-опасна самата несправедливост, а не нещастията, които идват поради нея. Но и при него да си несправедлив означава само, че в душата ти цари безредие (разумът не управлява).
Така че античността не познава злата воля.
Днес се въвежда светоглед, подобен на античния. Богатството и редът се ценят, защото правят човека свободен – „освобождават“ го от недоимъка и безпорядъка, които в античността са белези на робски живот. Освен това те се представят като свидетелства за културност и справедливост.
В тази обстановка понятията, означавани с „добро“ и „зло“, се изтласкват встрани от „разумния“ разговор. Затова хората недоумяват и се отегчават, когато някой започне да говори за добродетели и зла воля.
Боговете на Омир и древните приличат на смъртните във всичко, освен в едно – че са безсмъртни. Освен това живеят в много по-добри условия. Те са като царе, но са в безопасност и без задължения.
Те наблюдават хората, направляват събитията долу, често слизат лично, участват в разни човешки дела без да рискуват нищо, имат си любимци и понякога раждат деца от тях. Ако някой им е особено мил, приемат го при себе си или го даряват с безсмъртие (Херакъл, Менелай).
Но общото положение остава вечно едно и също – те са безсмъртни, а хората – смъртни.
Нашият Бог по време на живота си тук е приличал на хората във всичко, освен в едно – не е грешал (нямал е грях). Освен това той е бил в опасност и наистина е пострадал.
След тези събития не само някои, но всички хора могат да бъдат безсмъртни – освен тези, които не желаят.
Христос е могъл да бъде вечно отделен от хората, но вместо това е слязъл при тях, а после ги е издигнал към Себе си. И сега прави така.
Тази разлика трябва да се забележи.

7.
Античното отчаяние

Античният свят – особено в Омировия му вид – е затворена система.
Хората прекарват известно време на повърхността на земята под надзора на боговете, а след това слизат в „подземието“, където удоволствия няма, а има страдание – било поради безнадеждността, било поради мъчения, за да изкупи някой някакви провинения.
Има някои, които заживяват в по-добри условия, пак поради покровителството на боговете – или ги взимат на Олимп, или ги изпращат на Острова на блажените (приятно място, но отишлите там вече не могат да се намесват в земните дела).
Тази картина на света не отговаря на един въпрос: откъде се взимат новите хора? За растенията и дори за животните е по-разбираемо: те са от земята. Поникват от нея, връщат се и пак поникват. Но те не се „съхраняват“ никъде – няма индивидуално безсмъртие.
Човешките души обаче, дори да идат в Хадес, продължават да живеят – значи са вечни. Но откъде се взимат? Нито Омир, нито Хезиод дават задоволителен отговор на този въпрос.
Поради това логично се стига до питагорейския (или орфически) отговор: че душите са в „кръговрат“. Те не са по природа човешки, а всякакви.
След като светът е затворена и при това устойчива (неизменна) система, всичко в него трябва да се върти. И нищо не се появява от нищо, нито напълно изчезва: значи и душите, след като, да допуснем, веднъж някой ги е сътворил, завинаги си остават определено количество (брой) и само се въртят през телатаq както звездите се въртят около земята.
Сега ние (не говоря за наивните атеисти, каквито винаги е имало) сме съгласни, че всяка човешка душа се сътворява веднъж завинаги заедно с тялото си и при това – от нищо.
Но „белият свят“ в който протича животът, пак е някакси затворен, така че всичко е „като на длан“ и никой не може да се скрие – тоест, не може да си даде вид, че го няма, не живее и не носи вина за различни неща. На някои това им се струва много тежко и им създава усещане че сякаш са осъдени на доживотен затвор.
От това се явява и желанието за самоубийство – то е като бягство от затвора. Такъв човек убива себе си от гняв, че е въведен в света без да е попитан – съгласен ли е. Но как да попиташ несътворения? И как може някой да преговаря наравно с Твореца си?
Но самоубиецът-бунтовник иска точно това. Така той се уподобява на дявола – сътворен е и това го кара да се чувства унизен.

Античността е създала трагедията като естетическа форма, а и нейният светоглед като цяло е трагически; и впоследствие трагичното се разпростира върху живота на хора, които все още се придържат към светоглед, подобен на нейния.
Според него блажени са единствено олимпийските богове, а човек е подобен на тях само дотолкова, доколкото обитава същия свят – поднебесния свят на светлината. Но след като умре, той отива някъде, където те не са и никога няма да бъдат. И тъй като те въплъщават живота и съществуването, той, оставайки лишен от тях, се оказва мъртъв – и „никой“. През целия си живот е разчитал на тях; а когато идва смъртта, те не му помагат срещу нея – защото не искат или не могат.
Така те го изоставят, „предават“ го на Хадес. От това чувство за изоставеност „завинаги“ идва античното отчаяние – и трагедията.

8.
Античност и светскост

За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?
Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.
И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.
Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.
Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.
Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.
Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

Античността е по-скоро светско общество и затова някои неща за душевния живот, които са познати на нас, са почти неизвестни за нея.
Поради това при превод на антични текстове рядко се случва да се употреби думата „зло“, ако изобщо. Древните не познават онова, което ние наричаме „зло“. В злините, които те вършат, има достатъчно грубост, безпощадност и жестокост, често хитрост и вероломство; има и предателство; но липсва лукавството, което познаваме ние.
Ето примерно „Одисея“. Там смелостта, умът и целеустремеността, събрани заедно, водят до героизъм и се показани в делата на Одисей. Верността я има в лицето на съпругата му.
А лакомията, грубиянството, разпуснатостта, коварството, страхливостта, невярността и може би угодливостта се явяват чрез женихите и част от Одисеевите роби.
След време всички тези душевни грозоти са обгледани и обмислени от Платон, който ги събира в идеята за „несправедливост“.
Поради отсъствието на идея за „зло“ всички те са сметнати за недостатък (неоформеност) и се отдават на лош произход, липса на възпитание и подходяща среда, на образованост – такива неща. Затова те се приписват на „варварина“ и особено на роба: значи на човек, комуто образованието „не достига“. Впоследствие тези, на които то сякаш започва да „достига“ се приобщават: римляните изведнъж се оказват просто „римляни“, макар и не-гърци; робите се освобождават; „външните“ получават гражданство – със заплащане или по друг начин.
Същественото в тази ситуация е, че злите дела, за които античният човек има усет, се приписват на „неразвитост“. Поради това античният светоглед е по светски оптимистичен: и да има недостатъци в живота, те ще се поправят – просто развитите ще ръководят неразвитите и така всички заедно ще напредват; и всекиму според качествата.
После обаче християнството донася новости, които променят тази картина на живота и нравите.
Най-напред – това, че някой има добродетели, може да е просто резултат от силен характер и разумно мнение за полезните неща (правилната doxa на Платон). Но тези добри качества се дават по природа, те са вложени в човека и всеки може да ги има. Това, че един е безправен, а друг го владее като имот, не е важно: то е случайно обстоятелство. Това е известно и на стоиците (Сенека).
Обаче към това у човека може да има едно особено качество, да го наречем мекосърдечие, което е специална дарба и не е по природа. То се дава мистериозно и далеч не на всички. Може би него има предвид Давид, когато казва: „от утробата на майка ми Ти си мой Бог“.
Това мекосърдечие, което не позволява на човека да мисли себе си за „нещо друго“ в сравнение с всички други, отваря път към едно просветление на ума, което е неизвестно за античните, освен може би за съвсем малко (единици) от тях.
И в неговата светлина се вижда истината, която е любов.

9.
Жертвоприношението

Платонистите и епикурейците са несъгласни почти за всичко, но има нещо, за което са съгласни – че боговете не се нуждаят от жертвоприношения.
Но кой се нуждае тогава? И защо? Ако жертвата е нещо като данък, тя винаги e мъчителна. Но ако е от любов? Тогава тя не се усеща като жертва. Напротив – колкото повече даваме, толкова по-добре ни е, и не можем да спрем да даваме. Но наред с това ставаме все по-малко годни за живот на тази земя.
И какво от това? Кой е станал безсмъртен в тяло от това, че не е давал? Че се е грижил за здравето си? И е бил умерен?

Древното жертвоприношение (както е при Омир, а и в Петокнижието) е поканване на бога на трапеза и съвместно угощение на хората и боговете. Така те се събират заедно и човек е удостоен да бъде за кратко в общение с безсмъртните и съвършените. И нищо чудно, защото у Омир боговете са показани като такива, които се разполагат на трапези и се веселят.
Но после се казва, че божеството не може да яде и пие подобно на човек. То по-скоро вижда и мисли. Това е неговата наслада и това е общото между хора и богове. Затова и човекът, ако иска да се доближи до тях, трябва да отвори очите си за света, а също и за онова, което отвъд него – да го опознае чрез мисълта и думите.
Но такъв начин на живот пренебрегва тялото (на което се обръща внимание чрез кръвното жертвоприношение). Затова хората отново започват да ядат и пият при богослужение, но вече не „заедно с Бога“, а „Самия Бог“. Така божествеността навлиза в тяхното тяло и то самото става божествено и безсмъртно.

10.
Античните интелектуалци

Относно интелектуалците, особено най-влиятелните – ние говорим за тях като за групи, явяващи се в историята.
Но и самото съществуване на тези групи е по-скоро предположение. Изобщо как бихме могли да сме напълно сигурни, че някоя общност съществува? Въз основа на документи ли? Но нали и ние самите (за имената ни говоря) се намираме в различни списъци наред други хора – и от това следва ли, че сме в една общност с тях?
А за интелектуалците мислим най-напред с оглед на това, че те действат в дадена посока. Ето сега говорим за античните.
Първите по-познати явно са работили за обществото (държавата) – примерно за усъвършенстване на законодателството, и за посредничество и овладяване на напреженията между гражданите, от които са можели да започнат войни. Те са т.нар. „мъдреци“ от времето на Крез и Солон.
Други (софистите) са разработвали техниката на публичното слово и начините да се оказва влияние върху слушател, който взима решения. Това не е толкова опит за определена промяна на обществото, колкото създаване на инструмент за това.
А питагорейците се стремят към радикална промяна на обществения живот. Те създават нещо като религиозна общност (колегия от жреци). Основателят се обожествява приживе, като наред с него се поддържа култът към някои от известните божества, но малко на брой (Аполон, Хермес) и възможно да се върви към монотеизъм. Това е „църква“ (по омонимия, както би казал Аристотел) която би имала свои представителства във всички градове и чрез тях би достигнала до власт, включително и политическа, навсякъде. Тя е единствената интелектуална общност, срещу която е водена реална война, завършила, както се твърди, с физическото унищожение на членовете й.
Платон също има мисли, които го доближават до питагорейците – като се започне от предположението за математическата основа на видимия свят и се стигне до проекта за образованата върхушка (в „Държавата“), на която трябва да се повери управлението на града – и сигурно не само на един, който да е „образцов“, но на всеки.
А сократиците като цяло препоръчват да се мисли критически и да се търсят дефиниции за основните понятия, най-напред в областта на нравственото – за да „знаем за какво говорим“. Това ги отвежда към размисъл за началата на познанието, където се търси положително решение – защото те никога не са отричали, че има истина. Затова се стига до „вечните и неизменни“ ейдоси-образци на нещата при Платон и до логическите съчинения на Аристотел.

След Аристотел в гръцкия свят говорим за две забележими групи – киниците и епикурейците.
И едните, и другите се интересуват от въпроса за страха, неговите причини и избягването му.
Според киниците той е следствие на отделянето на „цивилизования“ от „природосъобразния“ начин на живот. Заради него се случва човек до такава степен да привикне с обстановката, създадена от цивилизацията, че да забрави, че е природно същество, подобно на всички други живи същества. Това го довежда до безпокойство относно материалните придобивки и опазването им (тогава се появява комедийният образ на скъперника, при Менандър и Плавт); и също, до страха доколко е приспособен към обществото, което ги произвежда (в Теофраст, „Характери“).
Резултатът е че светогледът се стеснява, въображението се ограничава и човекът прекарва дните си в страдание и страх от реални или въображаеми загуби. Такъв начин на живот очевидно ще води до загуба на добродетели, които същият човек на думи цени и дори вярва, че притежава.
Покрай това става видим и вторият въпрос, с който се занимават киниците като интелектуалци – а именно, противоречието между заявления и поведение.
Защото почти всички преди тях, освен някои по-крайни софисти, настояват, че постигането на душевна добродетел трябва да е главна цел на човешкия живот и че то е неотделимо от мъдростта; и дори, че добродетелта е достатъчна за щастието.
Но се оказва, както забелязва и Сократ в „Апологията“, че хората предпочитат да се занимават с всичко друго, освен с това, макар на думи да го утвърждават.
Затова киникът се обрича на един странен и труден начин на живот – отказ от имущество и поведенческа „цивилизованост“. Целта му е да установи от опит, че повечето неща, смятани за необходими в живота, не са такива: и така да се освободи от страха за материалното.
А после, променяйки поведението си, да избегне и страха относно „приспособяването“. Защото, мисли киникът, човек може да се държи просто като живо същество и пак да остане човек и то дори по-добър от повечето – ако се грижи за душевните си добродетели.
Ето защо киническият път се оказва неочаквано привлекателен и в източниците се разказва как заможни и образовани хора внезапно са се отказвали от това, което имат, раздавали са имуществото си и заживявали като просяци, скитайки само с една тояга и една торба. Те били не само мъже, но и жени, като известната Хипархия – която заплашила близките си, че ако не й позволят да заживее с Кратет, ще се самоубие.
Киникът се явява в гръко-римската епоха наред с останалите философи (Лукиан, „Пиршеството“). Неговата фигура е аналогична на тази на християнския подвижник. Една от разликите е, че киникът винаги живее в града и там проповядва своята философия, докато подвижниците (като св. Антоний в края на III в.) предпочитат пустинята.

Епикуреецът е презряна фигура през античността. В „Пиршеството“ Лукиан пише, че когато поканеният на сватбата епикуреец влязъл и любезно поздравил, стоиците се извърнали от него като от някакъв прокажен или отцеубиец.
Казваме, че ако за стоика смъртта често изглежда като спасение от бедите на земния живот, то за епикурееца тя е най-големият проблем. Защото той иска да живее щастливо; а за да има щастие, трябва да се избегне страданието и на първо място страхът.
Страховете са за различни неща, но първият и главният е този от смъртта. Затова Епикур съветва да проумеем, че смъртта няма отношение към нас: защото, „когато ние сме тук, нея я няма, а когато тя дойде, ние ще отсъстваме“. Това е почти повторение на последния аргумент за безсмъртието на душата от „Федон“ – че тя, като немислима без живот, е жива по дефиниция и поради това не може да умре.
Освен от смъртта човек се бои от боговете, болката и безчестието. Тези въпроси се решават така:
1) на бога не подхожда да се занимава с дреболии – той е далеч от делата на смъртните и пребивава във вечно блаженство;
2) болката не бива да ни плаши, защото тя или е продължителна и поносима, или силна, но краткотрайна;
3) безчестието не е важно, защото мъдрият не се стреми към почести, а към спокоен и умерен живот сред близки приятели.
Епикурейците внасят две новости в светогледа на античния интелектуалец. Първо, те препоръчват оттегляне от обществения живот и затваряне в дома и тесния приятелски кръг – нещо, което никой преди тях не е смятал, че подобава на свободния мъж. Дори Сократ отрича, че води обикновен частен живот, а казва (според „Горгий“): „Мисля, че аз съм един от малцината, ако не и единственият измежду днешните хора, който се занимава с истинска политика.“
Освен това те са първите, които мислят, че добродетелта е само средство за постигане на щастието, а не призвание на човека, заради което може и трябва да бъдат пожертвани всички останали блага.
Наистина, някои софисти като Платоновите Тразимах (от „Държавата“) и Каликъл (от „Горгий“) казват, че нравствените добродетели са или недоразумение, или измама (глупост, полезна за властта); но, като честолюбиви хора, те не биха казали, че добродетелта е ценна заради това, че може да помогне на човека да преживее дните си необезпокоявано и приятно.

Античните интелектуалци 2

В заниманията с античност има едно заблуждение, много трудно за преодоляване. И то е, че като четем някой такъв автор, ние си мислим, че той е бил човек с възможности, подобни на нашите. Имал семейство, четял книги, разговарял с приятели… такива неща.
Но всъщност това са хора, които са властвали над Европа. Буквално. Те, най-напред, са били мултимилионери – ако състоянието им се изчислява в днешни пари. От десетина души и техните жени е зависело какво ще става из континента и наоколо. И същите тези се оплакват, как нещата не вървят… Значи: „ние не сме виновни, такива са ни времената… „ А другите какво да кажат? Затова харесвам Цезар – неговите писания съдържат просто едни военни отчети, без никакви умувания и чувства.
От една страна, ние наистина четем това, което те са чели и се интересуваме от същите човешки въпроси като тях. „Приобщаваме се“ към тях. Намираме си общество, без съмнение престижно. Но техните възгледи са ужасно неприемливи, в основата си. Това са робовладелци. Те трудно могат да имат това понятие за човек, което имаме ние (или би трябвало да имаме).
Често се говори как „средновековието“ сурово цензурирало античните, но отношението на образованите хора към античността тогава поне е било ясно – това са езичници. А впоследствие тя започва да се представя като епоха на красота, блясък, мъдрост. И се забравя, че хората просто са били купувани и продавани. Легално.

Аристотеловият интелектуализъм

С Аристотел и то точно в „Метафизиката“ се явява един възглед за предназначението и съвършенството на човека, който преди това не е съществувал в Европа и близкия Изток, а може би и никъде – това е чистият интелектуализъм.
Това е предположението, че човек може да постигне духовно съвършенство – „софия“, повече чрез мислене, отколкото чрез която и да било друга дейност. И не е чудно, а напълно логично, че богът на Аристотел, както той говори за него в книга XII, не е нищо друго, освен неподвижно и свободно от материя мислещо.
Затова той казва неведнъж и особено в Първа книга: „София – това е наука за причините; тя е способност да се преподава, а също и да се управляват правещите каквото да е; тя не е опит, а идва след опита и е по-висша от него; и изобщо при хората тя не възниква първа, а последна; и всички са по-необходими за телесния живот, но никоя не е по-добра.“
И тъй като главната задача на “софия“ е да познае съществуващото, то мъдър и съвършен е онзи, който знае какво съществува и по какъв начин.
Защо Аристотел, както изглежда, не е вярвал в безсмъртието на душата?
Причината може би е в това, че отделната душа, както говори за нея Платон в някои диалози, не е ценна с това, че е уникална. Всъщност тя и не е уникална, защото би могла да е душа и на един, и на друг, както следва от хипотезата за превъплъщението. Най-многото, до което може да достигне, както се разказва във „Федър“, е да се приобщи към знанието за вечното, което имат боговете. Но тогава защо й са преживяванията, натрупани през земните й животи?
Ето защо Аристотел не вижда полза от вярата във вечния живот на душата; но вижда полза и признава за добро вечния живот на ума, с който тази душа, както изглежда и от книгите на Платон, желае да се съедини.
В „Метафизиката“, макар и събрана дълго след смъртта на Аристотел, проучването на битието чрез изказани с думи понятия се представя като най-висша човешка дейност и смисъл на живота.
Така че тя стои в началото на това умозрително отношение към света, доколкото е изразено в текст; и значението й за този вид словесни произведения е подобно на това, което има Омир за художествения разказ и Херодот за историческия.
Тя показва важността на ума като способност да се работи с понятия; и ако ние се съгласим, че умът служи главно за това, ще имаме основание да я наричаме „най-умната книга в цялата история“.

Неоплатониците

– Порфирий пише на жена си, че не се отнасял с нея като с жена. Това място е малко неясно.
– Какво неясно има? Просто бракът не е консумиран. Той се е оженил за нея заради парите й.
– Е, да. Възможно е. Но чак пък никак…
– По онова време много от известните философи са били зле материално. Плотин примерно не е имал нищо свое, нито дори жилище, а живеел в къщата на някоя си Гемина.
– Той и Апулей е бил така. Изхарчил всичките си пари от наследството и след това се оженил за една Пудентила, доста възрастна, вдовица и с деца. Но богата. И нейните роднини го съдили, че я бил омагьосал. Най-сериозно.
– Което значи, че вярата в магията е била разпространена и тя е била смятана за нещо реално.
– Ама как не. Самия Плотин са го водили в някакъв храм на Изида, за да му разкрият кой бил съпътстващият го демон. И той се съгласил.
– Разбира се, че се е вярвало в магии. Заниманията с магьосничество са засвидетелствани в продължение на векове, и то от най-добрите автори. През полисния период не, но после, когато гърците влизат в досег с Изтока. Теокрит има един мим, „Магьосници“, как две жени приготвят любовен еликсир. Хораций споменава за някаква Канидия, известна с магиите си и смятана за много опасна; а онзи текст за демона на Плотин е писан от Порфирий, който не подлага на съмнение станалото. И у Хелиодор, вече през IV в., се представя един ужасен ритуал за некромантия.
– Да, говорело се е за „теургия“ – да „създаваш богове“, значи практически да разполагаш с божественото, да правиш каквото си искаш чрез магия. Примерно Ямблих, който е бил един мошеник, нищожен подмазвач и интригант от двора на Диоклециан – той казвал, че се занимава с това. Но такива лъжци като него, които са успявали да се промъкнат близост до овластените, е имало през всички епохи.
– Подобни хора, които успяват да влияят на владетелите, пък и на когото и да е, представяйки се за притежатели на висше и окултно знание, те може и нищо определено да не знаят, но имат един несъмнен талант – този на практическия психолог. Това е човек, който знае как да изслуша някого, да му внуши нещо и така да го управлява с чисто психологически средства.
– Ами те и компаньонките са така – по-добрите. Такъв човек, ако се роди като жена, обикновено става компаньонка и може да стигне до големи успехи. Затова им казвали „хетери“ – „другарки“. Такива са били Антонина и Теодора, които станали съпруги на Велизарий и Юстиниан. Особено Теодора.
– Добре, но ние все пак не можем да сме сигурни какви точно са били тези хора. Защото имаме само книги за тях, при това малко и писани по някакви съображения. Много от написаното може да е било само слух или измислица…

11.
Св. Василий Велики за езическата литература

Св. Василий в началото на беседата (има превод на колегата античник Р. Тенев, „НК“, 1999) забелязва, че християнското учение, поради дълбоката си мъдрост, не е лесно за възприемане и човек трябва да се подготвя за него; и че четенето на онова, което са написали древните, е добра подготовка.
Но едно може да се приеме, а друго трябва да се пропусне. „Плод за душата е истината, но не е неприятно тя да се обгърне и от светска мъдрост, както листата на дърветата обгръщат плодовете им.“ И, както казват, Мойсей е познавал египетската наука, а Даниил – халдейската. За поетите (художествената литература) казва: „Душата трябва да бъде охранявана, та да не би, заедно с наслаждението от литературата, да приемем и нещо лошо“. И после се занимава пространно с това, какво би могло да се чете (и как).
Започва с цитат от Хезиод и после споменава: Омир (приключенията и постъпките на Одисей, нехайството на Маргит – ако онази поема е на Омир), Архилох, Солон, Питак, Биант, Теогнид, Продик (притчата за избора на Херакъл между добродетелта и порочността), Еврипид, Плутарх (за самообладанието на Перикъл), Евклид от Мегара; анекдоти за спокойствието на Сократ, за въздържанието на Александър; за спортистите Милон и Полидамас, музикантите Марсий (митически) и Олимп (легендарен), поета Тимотей, скулпторите Фидий и Поликлет (не ценят златото заради обогатяването, а като материал за изкуство), порочния асириец Сарданапал, Диоген от Синопа (който подчертава пренебрежението си към материалните блага, за да напомни за другите). За Питагор – мнението му, че някои видове музика влияят зле на душата; и че човек трябва да се грижи повече за нейната сила, отколкото за телесната.
А за Платон споменава два пъти: за това, че да си въобразяваш, че си справедлив, без да бъдеш, е крайна степен на несправедливост; и че тялото трябва да се търпи дотолкова, доколкото може да служи на философията. И отбелязва, че ап. Павел в „Римляни“ казва нещо сходно: „…грижите за плътта не превръщайте в похоти“ (13:14).

12.
Защо е изчезнала античната цивилизация?

Някои казват: средства за производство, феодализъм… Но има цивилизации, които отлично си съществуват при всякаква собственост върху средствата за производство и не изчезват, макар да минават през социални сътресения.
Може би цивилизацията изчезва, когато изчезне гледната й точка („светогледът“ й). Хората телесно са същите, но за тях други неща имат значение (извън телесното); защото виждат света („осветеното“) иначе. Има нещо, което е естествено да води до гибел на цивилизацията (тоест, отказ от светогледа й), и това е лошата връзка между човека и отвъдното. Умишлено го казвам така неопределено.
Да вземем нашия опит, европейския. „Европа“ е на път да се превърне в неприлична дума, но аз сега употребявам „европейски“ в исторически смисъл – значи, „антично-християнски“. Античността е нашето минало – и на Изток, и на Запад. Защо то ни е чуждо (независимо от всички статуи, архитектура, хубави книги, независимо от езиците дори)? Причината е, че отношенията между човека и бога са хладни. И освен това – богът може да помага на човека индивидуално, но в отношението си към създаденото на земята общество той остава почти безразличен – там няма пристрастия, ако се изключат някои странни капризи, разказани в митологията.
Да помислим първо за древните гърци (тях ги няма вече). От Омирова гледна точка те не съществуват. Има аристокрация, превъзходни воини, които се грижат за семействата и честта си, но няма органично (като едно цяло) общество, което да бъде ръководено от бог. Не е ясно и на какъв език говорят тези хора. Има един хлабав съюз, който се събира с големи трудности, разграбва няколко града от другата страна на морето и накрая най-богатия от тях, и се разпада незабавно. Впрочем „Илиада“ е за това – че този съюз е случаен. Но така вървят и всички западни експедиции на Изток, с изключение на една.
После се появява друга гледна точка, Есхилово-Пиндарова. Там вече гърците съществуват. Те се бият срещу не-гърците (разликата е в езика), но е трудно да се разбере как боговете участват в това. Говори се за разрушени храмове и че някои градове биват закриляни от някои богове, но това са неща, които се отнасят за целия свят, не само за гръцките градове и храмове. Когато воюва, човек трябва да е предпазлив да не обиди някое божество (което и да е). Лидийците и персите също знаят това, Херодот свидетелства. А на Изток, когато евреите навлизат в Обетованата земя, те не щадят тамошните храмове, а ако ги щадят, Бог ги упреква за това. Значи ако гърците са заедно, то не е, защото боговете са „техни“. Поради това те и тогава са заедно не повече отколкото при Омир: ако има някаква опасност или възможност, правим съюз (но трудно), ако не – живеем си отделно.
После идва времето на интелектуалците, подобни било на Перикъл, Тукидид и Изократ, било на Платон. Там вече да си грък е въпрос на образованост и един вид хуманизъм – човек трябва да е свободен, да има права, и те произтичат от неговата природа, не от волята на някой бог. Това не се отнася буквално за всички, а само за „истинските гърци“ – при Тукидид и Изократ се оказва, че и спартанците не са съвсем гърци. Въпросът за участието на боговете в историята е изцяло отменен. Платон не мисли така, а по-скоро, че гръцката цивилизация трябва да бъде „преоснована“ и че в основата й трябва да стоят все пак напътствията на оракула (в „Закони“). Но и при това положение богът остава не повече от „консултант“ – той не участва лично в историята на това общество, или по-скоро, тя засяга главно хората, докато за него тя е нещо „между другото“. Има съд в отвъдното („Горгий“ и другаде), но той е нещо като „претегляне“ на делата и добродетелите; а боговете не се отнасят с човека като „загубена овца“, която трябва да бъде спасявана с всички сили. В „Критий“ има усещане за това, че боговете могат да участват активно в изграждането на човешкото общество и да го гледат като свое. Но дори и тогава, те остават само „управляващи“ и не споделят с него трудностите на земния живот. След Платон полисите биват погълнати и стават обикновени градове на територията на големи държави; а пантеонът се разраства.
В римския свят се достига до „завършек на историята“: държавата е самодостатъчна, тя се управлява от принцепс, а той е потомък на бог (чрез осиновяване и приобщаване към Юлиите), но и бог независимо от това, ex officio. Но и той, подобно на Омировия Зевс, си остава ръководител и нищо повече, при това не всемогъщ, а ограничен от Съдбата (Случая). А свят, в който най-важните решения се взимат от неизвестно кого, или направо от никого, е безсмислен и неговата гледна точка ще бъде изоставена.
По това време в държавата се явяват християните, които, следвайки предаденото от източните им предци, казват, че има само един Бог – и че Той се е жертвал за тях. Изчезването на античната гледна точка върви като че ли заедно с изясняването на въпроса за християнския бог. Първо трябва да се установи, че Христос е Бог – защото ако не е, тогава богът на християните (когото те наричат Отец) ще си остане само ръководител, и няма защо да бъде предпочетен пред Зевс. После, че и Духът е Бог, и живее в Църквата – защото иначе с какво тя ще се различава от другите човешки учреждения? После, че Христос е и човек. Защото иначе Той няма да е споделил човешката участ, а е щял да си остане подобен на скитащите по земята антични богове, които биха могли и да правят нещо полезно за хората, но все пак си остават безсмъртни, нестрадащи и недосегаеми. А освен това и човешкият образ няма да бъде осветен от земния живот на Бога (Той е щял само да се преструва на човек, без да бъде), а винаги ще си остане само лошо подобие на божествения, а може би и никакво подобие, а нещо съвсем различно и по-близко до животните.
Така че когато юдеите възразяват срещу християнството, те се опитват да докажат, че то е едно чисто човешко явление и че Църквата е човешка интитуция и там няма нищо от Бога; защото според тях Божието и човешкото не могат да се съберат в едно (това би било „скандал“). Античните пък са способни да приемат, че някакъв бог е живял на земята (това не е ново), но никак не разбират как това може да е единственият Бог (тогава другите какви са?), и при това в такъв унизен вид – и затова го отхвърлят като „безумие“.
В хода на тези сътресения, към които през VIII в. се добавя и въпросът за изобразяването на Бог и светостта на материалния предмет, по-настрана остава проблемът за „народите“. Християнството след Константин е под закрилата на Римската империя, където има само два езика – не просто официални, но и единствено реално действащи. Освен това те не са белег за различие между два съсъществущи етноса, а нещо наследено; те действат паралелно и поради различното им разпространение (латински на Запад, гръцки на Изток) държавата се дели не само географски (по Адриатическо море) и впоследствие административно, но и езиково на две. Но разпространяването на евангелието води до навлизане на Църквата сред етноси, които имат свои езици, различни от латинския и гръцкия. Тук идва времето, в което предстои да се „родят“ народите в Европа. И това раждане протича успешно на Изток, но на Запад то е затруднено поради отказа на римския епископ да позволи богослужение на новите езици. Това се постига от Реформацията, но с цената на отделянето на протестантството и откъсването на тези неосъществени народи от вече отпадналата от православието римска църква.
Така че Западът тръгва по свой път – еретически, „национален“ и най-сетне неоезически. А на Изток Църквата продължава да живее чрез народите. Те съставят тялото на Църквата, чиято душа е Духът, а главата – Христос; така че те са част и от Неговото тяло. Това е един нов свят, в който човек е не просто в близки отношения с Бога, но е, чрез причастяването с тялото и кръвта Христови, вътре в самото тяло на този Бог: той едно със Него.

Истсоф 5

„Историософия“ (2020)

Дължа названието на историка Георги Ковачев, с когото се знаем покрай Магистърската програма „Антична култура и литература“. Видяхме се преди две-три години на „Шипка“ и споделихме кой какво прави.

– Аз чета от време на време Вашите публикации – каза той.
– Да… Те са, общо взето, с историческа насоченост – казах.
– Историософска, бих казал… – отвърна кратко той.

***

Съдържание:

I. История на света

А. Участници в историята
1. Цивилизациите – сухопътни и морски
2. Племена, нации, народи
3. Граждани, селяни, аристокрация

Б. Древност и античност
1. Египет – начало на историята
2. Калигула и Рим
3. Класическото наследство в България

В. Нашият век
1. Сталин – последствията
2. Европа 2018
3. Във войната влезе и Америка

Г. Историография
1. Как ще се учи история
2. Забранените учебници

II. България и нейните празници
1. Социализмът
2. Девети септември
3. Двадесет и четвърти май
4. Трети март
5. Време за идеология
6. Двуезичие

III. Духове на злото
1. За съдбата
2. Гноза и отстъпничество
3. Гръкомания

IV. История на литературата
1. Одисей и „Одисеята“
2. Трагедията
3. „Държавата“ на Платон и „Утопия“ на Мор
4. Херметическият корпус
5. „Фауст“

V. Православието
1. Критският събор
2. Автокефалията – македонска и украинска
3. Цариградският патриарх
4. Римският папа
5. „Сия“ или „сие“
6. „Вселенска“ или „съборна“

Всякакви истории 19 юни 2020

Всякакви истории (2020)

(един вид автобиография)

Въведение

Ако се замислим как става разказването, ще забележим една трудност, подобна на онази с движението, която е забелязал Зенон. Ако си особено старателен, ти няма да успееш дори да започнеш разказа, защото все ще остава още нещо, което да се добави, „за да стане ясно“ откъде започват нещата.
Така излиза, че всеки разказ трябва да започва със Сътворението. Но и да започне, как ще продължи, щом не е възможно да се разкаже всичко, което причинява онова, за което става дума? Освен това стои въпросът защо разказвачът съобщава тъкмо това, а не друго, при положение, че нещата, които могат да влязат в кой да е разказ, са безброй.

Затова трябва да се приеме, че разказът е свободно творение и е такъв, защото разказвачът е решил така. Той непременно трябва да е краен, за да може да се завърши и да се предложи някому за четене. И след като е краен, трябва да има граници, независимо от това, че доразказването и дообясняването на всяко нещо е възможно.
Той е като ябълката: тя, като нещо материално, е безкрайна, и затова изчерпателното й описание ще е безкрайно, особено ако се вземат предвид и причините за нея. Но все пак е описуема – с такъв цвят, размер, вкус, с дръжка и тежи примерно толкова. Значи формата й може да бъде представена.

Така че разказът е за формата на историята, а не за всичко в нея. Иначе с него ще се случи онова, което се случва с разказа на Санчо, когато той стига до 300-те кози, които трябва да се пренесат през реката; и започва да разказва за пренасянето на всяка една поотделно. А ако трябва да се разкаже и по нещо за всяка сама по себе си…

I. Детски истории

1.
С баща ми във влака

1.1.
След като съм навършил една година, нашите ме изпратили при баба ми в Дупница, за да се грижи за мен. Тя вече беше отгледала брат ми до 9-годишна възраст, така че имаше опит с гледането на внуци.
След една седмица тя се обадила на майка ми по телефона и казала да дойдат да си ме вземат.
– Лиде, не можем да се оправим с това дете. Не яде. Я му давам в устата, а оно си върти главата на другата страна. И я плачем, а оно се крека…
Така че тя ме върнала, защото се страхувала да не умра от глад. И към това добавяше, че от нерви престанала да вижда с едното око (временно).
Но нашите не можели да ме гледат у дома и затова ме дали на седмични детски ясли. Спомням си как баща ми ме водеше дотам в понеделник сутрин (не съм знаел, че е понеделник).
– Искаш ли да излезем да гледаме врабчета? – питаше той.
– Искам – казвах.
– Добре, хайде да те облечем и да вървим.
Тръгваме по „Юрий Гагарин“ да търсим врабчета. По едно време аз забелязвам оградата на детските ясли.
– А защо отиваме натам?
– Ами натам има повече врабчета…
По-нататък не си спомням, но сигурно съм разбирал къде отиваме и съм започвал да плача. Но баща ми ме предавал на жените и така – една седмица, докато дойдат да ме вземат в събота на обяд.
Веднъж една от възпитателките го попитала:
– Вашето дете може ли да говори?
– Как да не може – учудил се баща ми. – Говори си… Непрекъснато. Не можем да му затворим устата.
– Наистина ли? Тук не казва нито една дума. Не сме го чули да каже нищо. Но не Ви питахме досега, за да не Ви притесняваме, мислехме, че се развива по-бавно…

1.2.
Баща ми, който беше от Медникарово, ме водеше там всяко лято поне за две седмици. Пътувахме с влак до Стара Загора, после с автобус до Гълъбово или Раднево, а оттам с друг автобус – до село.
Пътуването с влака беше дълго и аз скучаех, а пътниците се опитваха да ме забавляват. Веднъж един чичо ме заговори и каза:
– Чуваш ли как тракат колелета на влака?
– Чувам – казах.
– А как мислиш, какво казват?
– Какво да казват?
– Дали казват: „Пуф-паф, пуф-паф…“ или „Трака-трак, трака-трак…“?
– Аз мисля, че казват: „То-дор Жив-ков, То-дор Жив-ков…“
Чичото се отказа да ми задава други въпроси. Останалите пътници също се въздържаха да коментират и смениха темата.

1.3
От време на време баща ми ме водеше и в Казанлък, на гости при брат си и семейството му.
– Помниш ли през кои градове минаваме по пътя? – попита ме веднъж той.
– Помня. Във всеки град е роден по един известен човек.
– Кажи кои са.
– В Сопот – Вазов, в Карлово – Левски, в Калофер – Ботев…
– Точно така. Вярно.
– А в Казанлък живее чичо Тоню…

2. Дядо и баба

2.1
В сравнение с мен дядо ми живееше доста нашироко.
Къщата му беше на два етажа и имаше двор, разделен на две части. В едната бяха животните – имаше множество кокошки, няколко пуйки, кочина за свиня, а освен това покрити помещения за магарето и кравата. По едно време имаше и теле – спомням си, че баща ми веднъж ме взе на ръце и ме занесе да го видя отблизо и аз го погладих по челото.
Другата част беше много голяма, за насажденията. Имаше домати, невероятно големи, беше невъзможно да изядеш един от тях наведнъж. И освен това люцерна и царевица, по-висока от мен, така че аз се губех из нея и ходех немалко време докато стигна до някаква телена ограда, която била оградата на съседа.
Всичко това беше оградено със солиден зид, а главната врата към двора беше гигантска, двойна – от нея дядо ми излизаше с колата си, теглена от магарето, за да огледа външните имоти.
Баба ми извънредно много се радваше, когато отидехме на гости и винаги заколваше кокошка, макар че баща ми не беше съгласен. „Ще заколя пиле“ – казваше тя и наистина след няколко минути се появяваше с обезглавената кокошка, от която капеше кръв. Баща ми казваше: „Мамо, моля ти се, стига! Пиле!.. Всеки път пиле…“
Тя доеше кравата в бакърено менче и ми даваше да ям от млякото, но аз не го харесвах, защото не беше като това в града, а твърде гъсто и в него сякаш имаше парчета масло.

2.2
Вечер, когато ставаше тъмно, дядо ми си лягаше по-рано, а баба ми седеше с мен в една от приземните стаи и ме наглеждаше, докато баша ми се върне от почерпка с приятели.
– Е-е, Николайчо – каза веднъж тя. – Ти ще пораснеш. Ще имаш деца. И ще им казваш: „Е-е, деца! Имаше едно време една баба Иванка. Ама умря!“
– Не… – казах притеснено аз. – Няма да им казвам така.
– А-а, ще им казваш, ще им казваш – рече тя жизнерадостно и дори с известно задоволство.

Това съм го разказвал на Леда и Теодор като малки, и тогава те се удивиха от мъдростта на баба ми.

3. Майка ми и нейната майка

3.1
В Дупница, където обикновено си прекарвах летата, баба ми беше „председател на квартала“. Може да се е казвало и по друг начин, но аз го запомних така. Или по-скоро, беше председател на „отечественофронтовската организация“, но това ми се виждаше сложно и аз се съмнявах, че тя управлява толкова голямо нещо.
Поради това тя ме водеше навсякъде със себе си и разговаряше с разни хора, а аз трябваше да стоя прав до нея и да се чудя какво да правя. Едно от развлеченията ми беше да чета всички надписи, които виждах наоколо. До входа на кооперацията, където живеехме, имаше адвокатски кантори (районният съд беше близо) и името на всеки адвокат беше написано на отделна табелка. Аз ги четях всекидневно, знаех ги наизуст и от време на време си ги рецитирах сам. Някои от адвокатите знаех и по лице.
От време на време тя ме водеше на гости при някои свои приятелки, повечето от които се държаха добре с мен. Особено обичах да ме води при една, която се казваше „Елена Римска“ – първо, заради името й, и второ, защото имаше голям двор с дървета и кокошки. Тя си говореше дълго с нея, а аз бях свободен да обикалям из двора.
Веднъж Елена реши да й подари яйца от кокошките си.
– Николино – каза тя. – Сега ще ти сложа малко яйца.
И донесе яйца, с които напълни една мрежичка, с която обикновено ходехме на пазар. Спомням си, че бях двадесет. Баба ми ми ги даде да ги държа. Излязохме пред къщата – тя беше заобиколена с голям зид – и те започнаха да си говорят, а аз ужасно скучаех. И тъй като нямаше какво да се прави, започнах да се въртя с мрежичката, като забелязвах, че при въртенето тя се повдига естествено нагоре и яйцата се носят около мен като въртележка на панаир. Това беше интересно и аз се въртях, докато мрежичката не изхвърча и се удари в зида отсреща. Яйцата като че ли се счупиха.
Не знаех какво си е помислила баба ми, но тя беше пестелива жена и за едно счупено яйце би ме наказала сурово. Сега там бяха двадесет и Елена Римска отиде да ги види, като каза: “Чакай, чакай, може някое да е останало…“, но не намери нито едно здраво.
А аз си давах сметка, че заслужавам всяко наказание и не никак можех да си представя какво трябва да се направи, за да си получа заслуженото. Но изглежда и баба ми не знаеше, защото нищо не каза, а само ме взе за ръка и ме поведе към къщи.
И по пътя си мислех: „Баба ми е много добра, щом и при това положение нищо не казва и просто ме води за ръка…“

3.2
Майка ми е музикална жена и на млади години е пяла в църковния хор на града си; и, доколкото съм чувал, е имала желание да стане актриса. Но баба ми й казала, че това не е сигурна професия и по-добре да се заеме с някаква наука, при това приложна. Затова тя станала студентка по зоотехника и после цял живот се занимаваше с режими на хранене на селскостопанските животни (пилета, пуйки, крави и т.н.).
В тази област тя стана доктор на науките и ст. н. с. I степен; и често ходеше на специализации в чужбина, обикновено в Германия. Веднъж, когато бях на седем години, разбрах, че ще ходи там за по-дълго.
– А в коя Германия отива? – попитах тревожно баба ми. – В Източна или в Западна?
– В Западна – рече тя.
– Е как… там няма ли да я убият? – попитах аз, почти разплакан.
Въпросът ми беше основателен, защото от новините, филмите и изобщо от всичко знаех, че разликата между Германиите е много голяма. В Източна хората са добри, разумни и усмихнати, държавата им е светла и благоустроена, и те се отнасят приятелски с всички, но най-много с онези, които идват от братските социалистически страни. А в другата е точно обратното – там животът е рискован, защото има голяма престъпност и хората са мрачни и свирепи, и нищо чудно още да ходят с каски, като онези, които всяка вечер ги показват по телевизията.
Не помня какво каза баба ми, но ако е отговорила нещо, ще е било доста неясно. Тя не можеше да каже, че там не са фашисти и капиталисти; но пък трябваше да обясни как така лесно се съгласява дъщеря й да отиде на толкова опасно място. И тъй като никой нищо повече не каза, останах с впечатлението, че аз съм единственият, когото го е грижа за майка ми, а всички други се държат безотговорно, сякаш не знаят къде отива и какво може да й се случи.

3.3
Във втори клас учението ми вървеше зле. Често отивах на училище без домашно, а освен това стана ясно, че пиша много грозно. Баба ми, която беше по професия начална учителка, се опита да разбере какво е положението.
– Защо държиш така химикалката ? – попита тя веднъж, като ме гледаше как пиша.
– Как я държа? – казах.
– Забиваш я. Не се държи така химикалка.
Тя я взе, сложи я между пръстите ми и я нагласи „както трябва“.
– Пиши сега.
Аз опитах, но нищо не излизаше. Химикалката сякаш сама се издигаше нагоре и заставаше между пръстите ми по друг начин.
– Не се пише така, Николае – каза тя.
И като ми хвана ръката, ме принуди известно време да пиша по нейния начин. Но не можа да ме научи. Веднъж сподели за това и със съседката, чиято дъщеря беше отличничка и пишеше много красиво.
– Да, не се пише така – каза съседката, като погледа малко.
– Ама и аз му казвам, Пенке – рече баба ми. – Не може химикалка да се държи така, това е порочно…
Аз обаче не се научих да държа химикалката както трябва и почеркът ми остана детски. В десети клас една от съученичките ми каза веднъж със съчувствие:
– Гочев, ти пишеш като неграмотно дете…

4. Брат ми

4.1
В София баща ми и майка ми бяха по цял ден на работа и в къщи за мен се грижеше брат ми, който беше няколко години по-голям. Той беше шахматист и реши да ме научи да играя добре.
При първите няколко хода проблеми обикновено нямаше.
– Дотук добре – каза веднъж той, докато играехме. – Сега вече влизаме в мителшпила. Мисли какво ще играеш.
Аз не знаех какво да играя.
– Какво мислиш сега? Направи ход.
– Ами не знам…
– Какво не знаеш? Имаш ли план?
– Нямам.
– Защо? Казвал съм ти, че трябва да си правиш план. Хайде.
– Може ли да помисля?
– Мисли, но бързо. Какъв ти е планът?
– Да ти взема дамата.
– Глупак! Това план ли е?
– Защо не?
– Ами не е. План е да си кажеш: „Ще взема откритите линии, ще си поставя фигурите на стратегически позиции, ще развия атака по десния фланг…“ Това е. Както и да е. Играй нещо.
Аз направих ход.
– Това сега защо го игра?
– Това ми хрумна.
– Знаеш ли защо те питам? Това е най-тъпия ход в цялата позиция. Невъзможно е да се изиграе нещо по-тъпо. Такъв ход няма да направи никой. И баба Иванка няма да играе това… Как го измисли?
– Не знам.
– Много си глупав, шефе. Тъп си като… гьон…
Аз се разплаках.
Той разбра, че е прекалил.
– Добре, добре. Стига. Не реви… Много си лабилен психически. От какво се ядоса? Че ти казах „гьон“? Какво има сега…

4.2
В квартала играехме с момчетата на топчета и аз си помислих, че е добре да се снабдя с повече и по-хубави топчета. Това ставаше с размени, така че започнах да търся из чекмеджетата в къщи нещо, срещу което можеха да се получат няколко топчета. Намерих две монети от 1930-те, от по 50 лева и с образа на цар Борис III. Стори ми се, че са достатъчно ценни, за да получа няколко топчета срещу тях.
Отидох на поляната, където се събирахме, показах монетите и след кратко обсъждане получих три топчета – едно голямо зелено, малко мътно, и две жълти, съвсем прозрачни и с някакви цветни фигури в тях. Веднага отидох да ги покажа на брат ми.
– Ето какви топчета намерих.
– Хм… Не са много лоши. И какво даде за тях?
– Едни две монети, от чекмеджето.
– Какви монети?
– Едни от 50 лева. Стари.
– Дал си ги за тези топчета?
– Да.
– Сериозно ли?
– Да.
– Шефе, ти си глупак. Тези топчета не струват нищо… и стотинки не струват. Онези монети бяха ценни, сребро. Значи ти си невероятно тъп. Уникално тъп. Не, този път не се шегувам. Може би трябва да те заведем на лекар. Да те прегледат, да кажат какво ти има, поне да знаем…

4.3
Веднъж в шести клас се прибирам към обяд от училище. Баба ми ме посреща с потиснат вид.
– Брат ти си е счупил главата.
– Какво? Къде е сега?
– Отонад… Лежи. Иди да го видиш.
Аз отидох в спалнята, като не можех да си представя как изглежда главата на брат ми. Тя наистина беше бинтована изцяло, но той говореше.
Оказа се, че се обзаложил с приятели, че ще измине целия път от площад „Йорданка Николова“ („Журналист“) до „Незабравка“ с вързани очи. Това е една голяма част от Борисовата градина. И наистина успял, като след него вървели двама души, за да го наблюдават да не си свали превръзката от очите. Но точно когато стигнал до блока, се спънал в бордюра на външния вход към мазето и паднал от два метра височина на глава.
После приятелите му казали:
– През цялото време си мислехме, че някакси гледаш. И чак като падна, тогава повярвахме, че всичко е наред…

II. Гимназиални истории

5. Загадките на историята

5.1
В 8-ми клас започнахме да учим антична история.
Появи се учителят, представи се, разказа някои неща – какво предстои да правим, и към края каза: „А сега всеки от вас може да ми зададе какъвто иска въпрос.“
Аз казах: „Можете ли да ни кажете нещо за цивилизацията на инките?“
Той каза: „Хм, малко са ми далече инките. Но… историята навсякъде върви по един и същ начин. Има някакво човекоподобно същество, то започва да се труди, изправя се на два крака, събира се с други, създава общество… и така.“
Аз мислено съжалих, че той не разказа нищо за самите инки. Но отговор все пак имаше, а именно: „Историята започва тогава, когато се появи човекът…“

5.2
Като ученик имах една приятелка, чиито родители често си общуваха с моите и изобщо се оформи нещо като фамилно приятелство. Аз от време на време разговарях с баща й, който беше преподавател в СУ.
Веднъж по някакъв повод стана дума за „историята“. И аз казах:
– Много често се говори за това, че историята била най-справедливият съдник. Обаче това не е вярно. Историята изобщо не е справедлив съдник… – и се заех да му обяснявам защо мисля така.
Той ме изслуша внимателно и каза:
– И аз мисля, че е така. Преди много време някъде в Европа имало един лекар, който решил да въведе терапия със смях. Понеже умеел да се шегува, винаги успявал да разсмее своите пациенти, независимо от какво и колко били болни. И имал голям успех, хората при него почти винаги оздравявали. Но нямал последователи, никой не обърнал внимание на метода му и сега дори името му е забравено и почти никой не е чувал за него.
После казал на дъщеря си между другото:
– Твоят приятел е много умно момче. Той каза, че историята не е справедлив съдия…
– Глупости – казала тя. – Това съвсем не е най-умното, което той може да каже…

6. За религията

6.1
Като ученик прочетох в някаква книга, учебник или кой знае какво, едно изказване, написано сигурно от човек, който е желал да бъде приятен на властта:
„Нашият народ никога не е бил особено религиозен.“
Това ми се видя загадъчно и го запомних, чудейки си от време на време кои народи са особено религиозни и какво ще е това, някой да е по-религиозен от друг.
Оказа се, че религията не е количество, не е нещо като литър, който като го налееш с течност, да кажеш: „Ето това е литър.“ Тя е истинна наука и състояние на духа. Затова ти не можеш да си по-религиозен от някого, а или си такъв, или не си. Затова и Бог не класира хората според усърдието им, а се опитва да ги спаси; но някои няма да се спасят.
Така че истинната религиозност не може да е особена, а изразът „особено религиозен“ сигурно се отнася до фарисея или еретика. А българският народ, както и другите, подобни на него, не е фарисейски и еретически, а каещ се и православен.

6.2
В осми клас на гимназията през втория срок учехме старобългарска литература. Сега не си спомням точно, но без съмнение сме чели „За буквите“, житията на св. св. Константин-Кирил и Методий, и може би някой апокриф. И също, крайно трудния за такива като нас „Проглас към евангелието“. Освен това имахме лекции от специалисти и ходехме до НБКМ, за да гледаме ръкописи (като „Бориловия синодик“). Накрая имаше един заключителен урок, в който всеки щеше да каже по нещо от изучаваното; и се реши някой да говори „общо“ за християнството. Защото е явно, че и цялата тази литература, и отделните изучавани текстове са си открай докрай такива. И аз предложих да говоря по този въпрос.
По това време не бях влизал в църква, освен случайно в рамките на някоя екскурзия; а в къщи имаше общо две християнски книги и те бяха следните: една протестантска Библия, издадена в Цариград (1914) в много малък формат, така че едва се четеше; и „Евангелието със забележки“ на Л.Н. Толстой, издадено преди войната. И тъй като нямаше време да чета много от Библията, пък и забелязах, че написаното в началото не ми е ясно, се заех с книгата на Толстой и бях напълно удивен от съдържанието й.
Макар и кръстен като дете, нямах ни най-малка представа що е християнско богословие, не знаех за Символа на вярата, никога не бях чувал проповед по евангелски текст и прочее. Освен това не знаех в какви отношения се е намирал Толстой с руската Църква и изобщо с православието и християнството, накратко, нищо. Поради това възраженията му срещу учението на Църквата нямаше как да ми направят впечатление.
Но това, което забелязах, бяха самите откъси от Евангелието, които виждах за пръв път (в училище не бяхме отваряли Евангелието – нали то не е произведение на старобългарската литература). И съдържанието на Толстоевите забележки, от които запомних едно – че християнството се заключава в любовта и няма нищо по-важно от това, да обичаш Бога и човека като самия себе си.
После разказах какво съм узнал, като посочих и откъде, от което никой не се учуди и дори ме похвалиха, тъй като бяхме в час по литература, а Л.Н. Толстой, както всички знаят, е велик руски и световен писател.

6.3
Имах един съученик в гимназията с който се бяхме сприятелили и ходехме заедно из града, но не по работа, а за да обсъждаме важни въпроси на живота. Това често се случва при момчетата на четиринадесет-петнадесетгодишна възраст, а при някои остава завинаги.
Така че веднъж бяхме тръгнали из Борисовата градина, която тогава беше наречена „Парк на свободата“. И той ме уверяваше, че човек е това, което притежава, и че ако някому бъде отнето „всичко“, то той няма да е и човек, а най-много някакъв инструмент. Но това пак ще е „той“ – вече като не-човек. (Така мислеше, не че се изрази така).
А аз казвах:
– Не. На човек не може да бъде отнето всичко. Знам, че вътре в мен има нещо, което не може да бъде взето от никого.
А той:
– Може. Сега има специални лекарства, които, ако ги пиеш, могат да ти отнемат паметта, да забравиш всичко. И това, кой си… Всичко. Отричаш ли?
Аз се позамислих, защото тук имаше проблем. Възможно е човек да загуби паметта си и така да бъде лишен от дотогавашните си мисли. Така ще остане само с чувствата на тялото си и над него ще имат власт – ще могат да му нареждат какво да прави. И всичко това ще му бъде причинено умишлено, „отвън“.
Значи ли, че той вече не е „себе си?“ Тоест – значи ли, че са го победили?

Ние, без да знаем, обсъждахме въпрос, който е известен и отдавна поставен. За това се говори в „Иов“. Бог казва на сатаната: „Прави каквото искаш, само него не докосвай.“
Това значи: „Остави ума му здрав. И ще видиш, че той няма да се отрече от Мен.“
Защото човек може да загуби ума си и за това да няма вина. След това не може да бъде съден за думи и дела: каквото и да направи, то няма да е негово, а най-много – на тялото му.
За човек се съди първо според сърцето, а после според ума. Личността е там, в сърцето. Тя не може да бъде отнета. Което значи, че и свободата не може да бъде отнета насила, а само със съгласието на човека.
А умът на Иов е бил запазен точно за да може той сам да даде израз на онова, което е в сърцето му; да свидетелства за свободата си.

7. Езиково обучение

7.1
Подозирам, че думата „музически“ не се е употребявала в българския език до есента на 1979 г., освен много рядко и в средите на музиковедите. Нея я няма при Найден Геров (там изобщо няма думи от този корен), нито в „Старогръцко–български речник“ от 1938, нито в „Български тълковен речник“ от 1976. Сега обаче тя се среща из мрежата, а моите студенти я употребяват с лекота; и като я чувам, се замислям откъде я знаят. А ето как се появи тя.
През първия срок на учебната 1979/1980 започнахме да учим старогръцки eзик и антична култура под ръководството на Огнян Радев. Веднъж той ни даде да преведем изречение, в което се срещаше изразът „mousikoi agones“.
– Превеждай – рече ми той и отмина, крачейки към дъската.
– „Музически състезания“ – казах аз.
– Как така „музически“? – обърна се той. – Няма такава дума.
Аз си замълчах. Не знаех, че нямаше, но ми се виждаше напълно подходяща.
– Хм – каза той. – Всъщност знаеш ли, че това не е лошо. Да. „Музически“. Точно така…

7.2
В гимназията тече час по старогръцки и Огнян Радев ми е дал да превеждам някакво изречение. Аз превеждам, но без от това да проличи ясно, че в изречението има Genitivus absolutus.
– Защо не преведе Genitivus absolutus? – попита той.
– Ами така не е ли вярно?
Радев ме погледна сериозно през очилата си.
– Николай. След много години, когато станеш голям преводач, никой няма да ти търси генитивус-абсолутусите. Но сега все още трябва да ги превеждаш точно така, както ти е преподадено.

34 години по-късно поканих Радев на представянето на превода ми на Софокловата „Антигона“. Той пристигна в отлично настроение.
– Я да видя книгата.
Показах му я. Беше двуезично издание, старогръцки-и-български.
– Аха. Защо на Σοφοκλῆς му липсва извитото ударение?
– Защото няма нужда.Това е корица, не е необходимо по нея да има извити ударения.
Радев ме погледна иронично, както може би Атина е гледала Одисей, когато й е разказвал някаква измислена история.
Но причината името на Софокъл да бъде изписано така, беше донякъде самият той. Защото аз вече бях голям преводач и смятах, че никой няма да тръгне да ми търси извитите ударения.

7.3
С приятеля ми Сашо седяхме винаги заедно и на първия чин. Това на мен ми беше навик от времето, когато още не носех очила, а той стоеше напред, защото не беше добре със слуха. Веднъж Бойко Атанасов, който преподаваше немски, попита:
– Вие двамата защо винаги седите заедно?
– Помагаме си – каза Сашо. – Аз не чувам, а той не вижда…
Бойко Атанасов преподаваше по един съвременен немски роман за юноши, в който се предполагаше, че има смешни места. Той ни четеше на глас откъси от по няколко минути и после искаше да преразкажем чутото.
Веднъж Сашо каза:
– Искам да смая хер Бойко със знание на немски. Ти нали разбираш, като чете? Като стане смешно, ще ми дадеш знак и аз ще се изсмея пръв от всички. И той ще си каже: „Е, това е…“
– Да – казах. – Точно така. Като прочете смешното, те бутвам и ти започваш да се смееш.
По време на часа слушах по-внимателно от всякога. По едно време Бойко Атанасов направи пауза и Сашо шумно се изсмя. Той го погледна през очилата си.
– Ти защо се смееш?
– Е не е ли смешно? – попита Сашо.
– Не е – казах му полугласно аз. – След малко щеше да стане. Трябваше да изчакаш още малко…

7.4
– Брат ми, ти как си със старобългарския? – попита ме веднъж моят брат, когато бях 11-ти клас.
– Горе-долу. Защо?
– Имам един приятел, знаеш го, П… идвал е в къщи. Той учи сега българска филология и имат изпит по старобългарски. Обаче нищо не знае.
– И какво?
– Трябва някой да се яви вместо него. Ти можеш ли?
– Ами… Да, но… какъв е изпитът?
– Ами някакво контролно. Влизаш там, дават ти един лист за превод и нещо да определиш по граматиката и това е.
– А няма ли да разберат, че не съм той?
– Не… Никой не гледа. Преподавала им някаква мадама, била много готина. Няма проблем. Той не е бил нито веднъж, няма как да разберат, че си друг.
– Да. И къде е това?
– В Ректората. Отиваш в понеделник сутринта, той ще те чака.
И наистина отидох, човекът ме посрещна, заведе ме до аудиторията и каза:
– Ето. Сядаш някъде по-назад, правиш контролното, предаваш и си излизаш. Мерси много!
Всъщност аз не бях сигурен, че ще свърша работата много добре, но контролното се оказа лесно, съвсем реалистично за хора, които са учили само два семестъра. После брат ми каза, че съм имал „6“ и асистентката се поинтересувала кой е този толкова добър студент, когото тя никога не била виждала.
А дали самият П. Завърши, не знам, но впоследствие не работеше като български филолог.

7.5
В гимназията имах една учителка, която много ме покровителстваше.
– Николай – каза тя веднъж. – Мисля, че ти трябва да отидеш при другаря Богданов за една консултация по старогръцки език. Да те види.
– Добре – казах аз. – Съгласен съм.
Да се срещнеш лично с Б. Богданов по онова време беше голяма чест и аз се досещах за това.
– Ето това е неговият телефон, аз съм му говорила за теб, той се съгласи. Обади му се.
Аз се обадих на Богданов, той каза:
– Да, да, разбира се, казаха ми. Заповядайте у нас в четвъртък, в толкова часа… Ще Ви чакам.
Отидох на „Опълченска“, където той живееше в един блок. Кабинетът му беше малък, с бюро и етажерка за книги до него.
Той взе нещо от Ксенофонт, показа ми един пасаж и каза да чета и да превеждам. Преведох го.
– Да. Така е… Ами хубаво. Вие се справяте. И сега какво, сигурно ще ходите в казармата?
– Да – казах. – От октомври.
– Да-а. Това са две години. Ние после ще Ви очакваме в класическа филология, разбира се. Само дано не забравите всичко през това време… Я определете тази форма.
Аз я определих.
– Мм… Не е точно така. А как ще бъде същото в плусквамперфект?
Не можах да кажа.
– Хм. Можете ли да направите синтактичен разбор на ето това изречение?
– Не мога – казах. – Аз изобщо с граматиката никога не съм бил много добре.
– Така ли? И при кого сте по гръцки?
– При Огнян Радев.
– При Огнян? И какви оценки имате?
– Шестици.
– Е как… В такъв случай Вие трябва да знаете много повече.
Той се замисли. Всъщност преводът беше верен.
– А Вие, Николай, какво сте чел на старогръцки?
– Ами „Федон“, „Протагор“…
– „Федон“?! Този на Платон?
– Да.
– А… Я да видим.
Той взе от етажерката една книга.
– Хайде превеждайте тук.
Аз преведох.
Той се отдръпна по-назад на стола си, за да ме види по-добре.
– Но това е много добре… Знаете ли, има едно извънредно трудно място в диалога… Я вижте тук.
Аз погледнах мястото и започнах да размишлявам.
– Не, не, оставете, няма нужда… Достатъчно. Сега разбирам, че Вие няма да забравите старогръцкия в казармата. Добре… Всичко хубаво и успех…

8. Античен театър

8.1
Към края на гимназията, в 12-ти клас, поставяхме „Войникът самохвалец“ на Плавт. Представлението щеше да е в Младежкия дом „Лиляна Димитрова“ (до Английската гимназия). След първата репетиция Огнян Радев, който беше режисьор, каза:
– Всичко добре, но не можем да си оставим реквизита тук, не дават. Така че всеки да вземе по нещо и да си го отнесе у дома.
В реквизита имаше и обръчи за художествена гимнастика.
– Аз ще взема единия – каза една съученичка. – Но не мога и двата, другия да го вземе някой друг.
– Добре, аз ще взема другия – казах аз.
Огнян Радев ме погледна внимателно.
– Ти ли ще вземеш обръча?
– Да. Нали някой трябва да го вземе.
– Добре – каза Радев. – Взимай го.
Взех обръча и тръгнах към къщи. Някъде към средата на пътя ми направи впечатление, че хората се заглеждат към мен, а някои даже и се обръщат. И се усмихват. Тогава ми дойде на ум, че обръчът е женски уред и крайно рядко се случва някой мъж да ходи по улицата с такова нещо. Но нямаше какво да се направи, той е голям и не може да се сгъне и да се сложи в чанта или нещо подобно. Така че трябваше да извървя пътя до в къщи независимо от всичко.
На другия ден занесох обръча в „Лиляна Димитрова“ и казах на Радев, че повече няма да го взимам.
– Е – каза той. – Аз мислех да ти кажа, че не е работа за теб, но си казвам: „Щом иска…“

8.2
Друга част от реквизита за „Войникът самохвалец“ бяха две големи яйца от шперплат. Това бяха едни плоскости с нарисувани на тях яйца и с отвор в средата, така че да може да се минава. Изобразяваха врати на домове, през които да се влиза и излиза.
Те също трябваше да се носят до мястото на репетициите и да се връщат, и тъй като никой не можеше да ги вземе у дома си, ги държахме в салона на училището на „Иван Асен II“.
Веднъж ги взехме с един съученик и тръгнахме да ги носим. Пътят беше по „Иван Асен“, после по „Гогол“, моста на Перловската река и нататък.
Аз си носех една ръчна чанта на ремък, с която ходех навсякъде, и в която този ден имаше разни материали за пиесата и един „Декамерон“ на италиански, който четях във всеки свободен момент, за да усъвършенствам езика.
И тъй като чантата ме затрудняваше, казах:
– Дай да я сложим отгоре върху яйцата и да стои там, защото ми пречи.
Като стигнахме моста, казах:
– Хайде сега да починем.
– Просто да спрем ли?
– Не, да свалим яйцата, защото се уморих. Ще ги опрем на парапета.
Започнахме да накланяме яйцата настрани. Аз погледнах назад и видях, че чантата ми се плъзга по тях.
– Пада ти чантата! – обади се съученикът ми.
Тя падна в реката, защото бяхме застанали точно до парапета и накланяхме „яйцата“ към него. Нищо не можеше да се направи. Подпряхме ги внимателно, защото бяха чупливи, и аз погледнах надолу. Беше паднала точно във водата и беше потънала или отнесена.
Като стигнахме, казах на Радев, че част от материалите са загубени, защото чантата е паднала в реката.
Той се смя дълго и каза: „Николай, на мост не се почива…“

9. Римски разговори

9.1
В началото на 12 клас бяхме на екскурзия за две седмици в Рим. Там за нас се грижеха няколко ученици от един класически лицей – развеждаха ни из града.
Веднъж видях на улицата пред една книжарница две мрежи, опънати на железни обръчи и пълни с книги – жълти, с меки корици.
– Тези книги защо са нахвърляни в мрежите? – обърнах се аз към едно от момичетата, което се казваше Алесандра.
– Това не са книги, а „жълти“ – каза тя.
– Но защо са изсипани в мрежите?
– А къде другаде? Но вътре в книжарницата има и книги, не само жълти…

9.3
– А ти какво мислиш да учиш след това? – попитах я аз веднъж.
– Ще уча история на изкуството.
– Къде?
– Ами тук, в Рим.
– Това е много добро място да се учи история на изкуството – казах. – И на мен това ми е интересно и с удоволствие бих го учил точно тук.
– Аз ще си записвам всичките лекции, а после ще ги преписвам и ще ти ги изпращам по пощата – каза тя.

9.4
Заминахме си с влак, който щеше да мине през Венеция, после Белград и София. Всички дойдоха да ни изпратят.
– Донесох ти книга – каза Алесандра.
– Каква е?
– „Чайката Джонатан Ливингстън“, така се казва.
– Не съм чувал за нея.
– Много ще ти хареса. Прочети я. Ето, надписах ти я.
– Ние никога няма да се видим повече – казах.
– Не зная – каза тя.

III. В Плевен и Хасково

III.1
Веднъж в НШЗО-Плевен един от офицерите ни говореше за правилата на гарнизонната и караулна служба. И казваше, че по време на караул всичко трябва да става точно по устав, да се избягват внезапните проверки и да не се правят никакви експерименти, защото хората са въоръжени. И разказа следния случай.
Един началник караул (офицер) имал навик да прави проверки на постовете. Един път през нощта тръгнал на обиколка и открил войник на пост, който спял и си бил оставил автомата настрани. В такъв случай по устав началникът трябва да вземе оръжието, да събуди войника и да го отведе в караулното. Но вместо това той извадил затвора на автомата (без който той не може да стреля), оставил войника да спи и продължил нататък.
Войникът се събудил и кой знае защо отворил автомата и видял, че затворът го няма. И веднага изтичал до караулното, където началника го нямало (нали бил на проверка), взел друг автомат и се върнал.
Началникът пък направил проверките по постовете и пак дошъл при същия. Приближил се, но без да дава знак кой е. Тогава войникът извикал (по устав): „Стой! Кой идва?“ Началникът можел да каже: „Началник караула, на проверка“, но вместо това спрял и не отговорил. Войникът извикал: „Стой! Ще стрелям!“ Но началникът пак нищо не отговорил, защото бил уверен, че войникът не може да стреля и чакал да види какво ще стане. Войникът обаче заредил автомата и вместо да даде предупредителен изстрел във въздуха (както е по устав), стрелял направо срещу стоящия отсреща и го убил.
Така че и двамата по много начини нарушили правилата на службата, но по-виновен несъмнено бил по-старшият, който и загинал.

III.2
Като се замислих за мерките за безопасност и си спомних как в армията ни учеха да работим с оръжие. И казваха: „Първо се сваля пълнителят. После се проверява дали има патрон в цевта – като се дръпне затворът. После, за всеки случай, се произвежда и контролен изстрел – като оръжието непременно се насочва надолу. И тогава отново се поставя пълнителят.“
Само да ти го казват не стига, но с много тренировки човек привиква и не мисли.
И като отидох втората година на друго място, бях началник караул (като старшина-школник).
И веднъж съм се умислил и отивам да си взема пистолета от действащия началник караул. Той ми го подава и аз, както е по устав, проверявам дали има патрон в цевта, но от много мисли забравям да извадя пълнителя. Поради това просто го зареждам. След това произвеждам контролния изстрел и наистина стрелям. Но все пак в земята.
Колегата старшина-школник веднага се скри зад прозорчето, а всички военнослужещи наоколо залегнаха – откъде да знаят защо съм стрелял. Но като видяха, че не мисля да продължавам, един бавно се приближи и взе пистолета.
После, от съображения за сигурност, като лично оръжие за караула ми дадоха автомат.

III.3
В поделението, където служех втората година, условията за старшини-школници бяха добри. Всъщност еднакви с тези на офицерите, само нямахме право да излизаме вечер. Всеки имаше личен кабинет, който споделяше с офицера на ротата.
Кабинетът ни с моя капитан беше на втория етаж в една от сградите на батальона, с висок таван, бюро, библиотечка, легло и печка за дърва и въглища. През студените месеци сутрин идваше един от войниците за да я запали – предполагаше се, че това не е работа за старшина-школник.
Ротата, на която бях помощник-командир, имаше книга на личния състав, в която бяха записани имената на всички военнослужещи – както тези на свръхсрочна служба, така и срочно служилите, значи от запаса. Аз я бях разглеждал – дебела и голям формат, приличаше на библиотечната книга на специалност „Класическа филология“.
Един ден моят капитан ме попита (покрай другото и небрежно):
– Гочев, да си виждал наскоро някъде тук ротната книга?
– Не, другарю капитан – казах. – Мисля, че не съм я виждал скоро… може би от два месеца.
– Аха. Трябва да я намерим обаче. Защото тя е секретничка…
Замълчах, но ме полазиха ледени тръпки. Спомних си всички страшни разкази, които бях слушал от самото начало на обучението си: ако загубиш секретен документ, ако ще да е една страница, свършено е с теб. Очаква те военен съд, дисциплинарна рота, може би затвор, месеци и години в ужасни условия и ужасно общество, целият ти живот е съсипан, ако изобщо останеш жив. И това за един документ, а тук имаме цяла книга от няколкостотин страници.
Споделих станалото с най-добрия си приятел, който служеше в другата рота (неговият кабинет беше на партера и по-широк от моя).
– Не е добре това – рече той. – Може и двамата да влезете в затвора. Всъщност така би трябвало. Мълчи и гледай да се уволниш преди да се е разчуло и да е започнало следствието. После капитанът ще му мисли.
Така живях в страх няколко седмици и мислех дали да не се направя на болен и да поискам предсрочно уволнение. Но въпросът се реши неочаквано добре. Книгата била под седалката на една от ротните коли, върху консервите с русенско варено и копърка. Взели я на учение и като нямало къде другаде да я приберат, я оставили там. Макар че ако не се беше намерила, можеха да ни осъдят и чак след години да се научи истината…

III.4
Със студентите четем „Паламед“ на Горгий. Става дума, че е трудно да влезеш във връзка с врага, ако не знаеш езика му. Обаче често се налага.
– Да – казвам. – Затова в армията винаги се учат езици, тези на възможния противник. Като бях старшина-школник (кандидат-офицер) бях решил да уча новогръцки – дотогава не бях учил и не знаех нищо. Намерих в библиотечката на моя офицер един „Българо-гръцки военен разговорник“. `А`, казвам си, `ето едно отлично помагало. Тъкмо съм в армията, ще започна с това. Ще го науча наизуст.` Отварям го, там пише (още от първата страница): „Стой, не мърдай! Стой, ще стрелям! Легни по очи! Изпълнявай всички команди! Отговаряй само с „да“ и „не“! Ако побегнеш, ще те убия…“ `Не`, казвам си, `ако съдържанието е само такова, няма смисъл…`

III.5
В НШЗО в Плевен се сприятелих с един школник от съседния взвод – казваше се Борислав. Беше завършил старозагорската френска гимназия („Ромен Ролан“) и беше приет в СУ, специалност „Физика“. Започнахме да си говорим, и аз не си спомням как – и никога не спряхме. Аз му разказвах за античността и древните езици, а той на мен – за физика, астрономия и математика. Философствахме си. И така една година.
И след като изтече годината, трябваше да ни разпределят някъде „по частите“. Един ден той ми каза: „Ще съм в Хасково“. А след ден-два и аз научих моето разпределение – също в Хасково. И двамата се учудихме на съвпадението.
Втората година я прекарахме щастливо: пак в разговори за всякакви неща и по-различна служба, тъй като бяхме вече към командния състав. Уволнихме се към началото на октомври и веднага след това отново се срещнахме в София, като студенти.
На 15 ноември щях да имам лекция по литературознание при един преподавател, когото много харесвах – и казах на Борислав няколко дни преди това да дойде, за да го чуе. Щеше да бъде от 18 ч. Но той не дойде. Не се беше обадил, пък и тогава нямаше такива телефони като сега.
На другия ден, като се върнах от часовете следобяд, майка ми каза: „Обади се някой в къщи и каза, че приятелят ти е починал.“
Отидох в квартирата му, звънях, нямаше никой. Още същата вечер отидох с влака в Стара Загора.
Беше починал от инфаркт, по време на бягане на стадиона – няколко часа преди онази лекция в Ректората, на която щяхме да се видим.
Това стана на 15 ноември 1985, той беше на 21 години.

IV. Студентски истории (София)

IV.1
А ето какво ми скроиха веднъж. Бях първи курс в СУ. И започна да ми звъни у дома някаква особа – жена. С много младежки глас, общителна, малко безцеремонна. Говори ми, естествено, на “ти”. Държи се, все едно сме някакви приятели. А никога не съм й чувал гласа.
Обаждаше се вечер, след десет. И разговори – дълги, неизчерпаеми. За живота изобщо. Какво съм мислел за това, за онова. Не си спомням подробности, може да е питала всичко, и лични неща. Но не й се сърдех, нито се скарахме за нещо. Не показваше желание да се срещнем. Просто така – общуване.
Аз започнах да умувам. Представих си всички по-интересни момичета, с които не бях говорил по телефон. Но всички те, като ги погледнех на живо, не изглеждаха така. Тоест, не като такива, които са си говорили снощи два часа с мен по телефона. Значи, ако е сред тях, тя или е велика актриса, или… не е тя.
Тя беше приятна, макар и по-остроумна от необходимото. Не е добре жената да е депресивна, но толкова приказлива, бърза и подвижна в разговор – това вече е излишно и смущава. Тоест, докато си говориш, добре, но на живо с такива жени нищо не ми се получава. Така че не ми се дощя много да се видим, но все пак… Беше любопитно.
Освен това в поведението й имаше една странна липса на заинтересованост. Говори така, сякаш взима интервю. Сякаш не иска да е с мен. Защо звъни тогава? Всяка вечер?
Аз тогава нямах опит в интригите, пък те и сега малко ме интересуват. Ако искам да знам нещо, то е за душата.
Но това, как да устроя някаква ситуация: да свържа хора, за да се получи ефект, някой нещо да придобие или загуби, с две думи, да своднича или да внасям раздор – да, тези неща ги забелязвам, те са ми интересни и в книгите, но не мога да се заема да ги организирам. Ако опитам да направя нещо, непременно ще се проваля… струва ми се. Аз съм наивен и неудачник в нещата, които правя по моя инициатива.
Тогава не знаех дали мотивът на такова анонимно общуване може да е друг, освен любов. Сега знам – не може. Само от любов един човек – мъж или жена – може да крие името и лицето си с дни и седмици, и повече, и при това непрестанно да следи някого, да го вижда някак, да разговаря.
Но точно тази жена, с която говорех, не звучеше така. Тогава какво?
Очевидно тя помагаше на някоя друга. Това аз не можех да си го представя – беше ми далече от ума. Както казах, аз съм наивен и недалновиден… за тези работи.
И чак след години „момичето“ ми го каза – на една разходка край София. Просто се разбрали с братовчедка й: едната ще говори, а другата ще слуша – от друга слушалка. И така – няколко седмици.
Аз ужасно се възмутих и ядосах, и кой знае как съм изглеждал. А тя се смя и едва не се премята във въздуха от забава, но малко я беше страх. Да не се ядосам твърде много. Да не се обидя прекалено, макар и след години. Несъмнено се е бояла, затова и толкова време мълча.
Спомням си обаче, че веднъж й казах – сигурно точно по време на разговорите: “Обажда ми се една… странна. Чудя се коя е. Да не би да е…” – и казах едно име. А момичето помълча сериозно, гледайки в земята и каза: “Не, не мисля, че е тази. Не може да е тя. Друга е.”
Тъй де, защото както се беше увлякла, можеше да направи услуга на някоя приятелка. И май се беше притеснила, защото след време каза, че ме е сънувала с тази своя приятелка.

IV.2
Преди време една приятелка ми каза:
– Знаеш ли кое харесах у теб? Като дойде тролеят, всички бързат да се качат – да не би да останат навън. А ти стоиш, чакаш, и се качваш последен. А ако няма място, не се качваш.
Това беше вярно.
Защо не отивах да се кача преди другите или поне заедно с тях? Казвах си: „Е, и като остана навън, какво? И извън тролея има живот…“

IV.3
Веднъж тя ми разказа следното си преживяване (или поредица от преживявания):
„Бях решила да ставам всяка сутрин сравнително рано – не по-късно от десет – и да отивам да плувам в морето. За да имам някакъв режим.
И отивам на плажа, влизам във водата, обаче тя е толкова студена, че ми идва да се откажа, да изляза и да се прибера у дома да си доспя. Но тогава си казвам: `Ами ако ти ме гледаш сега? Какво ще си помислиш? Дали ще одобриш такава безхарактерност?`
И това ме мобилизираше, така че въпреки целия студ влизах в морето и плувах известно време. И така – всяка сутрин…“
Тогава не обърнах внимание на този разказ, смятайки го за едно от множеството изказвания, с които запълваше времето ни. Но сега виждам, че е разказвала за една от най-скъпоценните способности на женската душа: да чувства върху себе си мъжкия поглед и да се съобразява с него.

IV.4
По онова време бяхме отишли с нея на почивка.
И се бяхме качили на покрива на блока, където беше квартирата и седяхме на керемидите: а беше доста високо, над шестия етаж.
И тя каза:
– Сега си мисля, че ти би могъл да ме блъснеш долу. Това ще е лесно и със сигурност ще умра. После нищо няма да ти се случи, защото няма как да се докаже, че ти си го направил. Хората ни познават, били сме в добри отношения, просто ще кажеш, че съм се качила тук и съм се подхлъзнала. И така ще се отървеш от мен.
Аз нищо не казах, но ми се прищя веднага да слезем. И така поседяхме още малко без да говорим, и после слязохме до стълбището.
И страхът ми отмина, сякаш наистина е имало опасност.

IV.5
През учебната 1985/1986 доц. Никола Георгиев водеше лекциите по теория на литературата за филолози – класици, италианска филология и други.
Той никога не четеше, а произнасяше реч в течение на два учебни часа. Аз не успявах да забележа по каква програма говори, макар че си водех записки, или по-точно, записвах избрани места от чутото. Речите му и начинът да ги произнася толкова ми допаднаха, че започнах да каня някои приятели, които учеха друго, за да идват да го слушат.
Никола Георгиев казваше „Платон“ с ударение на „о“. На мен това не ми се струваше необикновено, защото преди време и аз го произнасях така, но после в НГДЕК ме научиха да слагам ударение на „а“- то. Но сигурно някои възпитаници на класическата гимназия са се обаждали по време на лекция, че не се казвало така, а иначе.
– Та според Платóн… – започна той веднъж.
Огледа аудиторията, усмихна се лукаво и рече:
– Сега вие ще ми кажете, че се казва Плáтон…
Никой не се обади.
– Така де. Хората гледат да произнасят имената както е редно. Затова вече казват „Даниъл“, „Робинсън“. „Хърбърт“…
Аудиторията започна да се смее.
– Да-а. То и добре звучи…
В случая Никола Георгиев беше прав. Той мислеше, че човек не бива да бърза да променя езика си, само защото някой му е казал, че „вече се говори така“. Езикът е нещо консервативно. Ако не се пази традицията, той би се разпаднал и би изчезнал. Не че е излишно да има новости, но тези новости трябва да имат смисъл, да са полезни, а не да се въвеждат само защото „така ни казаха“.
Когато днес някои мои студенти казват, макар и с колебание, „Платон“ или „Солон“ с ударение на последната сричка, аз не ги убеждавам да си променят навика. Съветвам ги само да вземат решение как ще произнасят тази или онази дума. И щом го вземат, вече да не променят произнасянето й.
Защото иначе ще започнат да сменят и собствените си имена и фамилии, или направо цялата си биография, просто защото тук и сега вече е прието „да се говори така“.

IV.6
Никола Георгиев беше емоционален човек и понякога заявяваше, че „трябва така“; но не се стремеше да принуди хората непременно да се съобразяват с казаното. Тоест, не беше властолюбив.
На изпита по теория на литературата по едно време излезе от кабинета, върна се след десетина минути и рече:
– Никой мъж да не ми се явява на изпит без костюм и вратовръзка!
Сред мъжете настана смут. Някои започнаха да се питат дали да не си идат до вкъщи и да си облекат костюма; а други изпаднаха в паника, защото изобщо нямаха костюм. Един, като му дойде редът, влезе и рапортува, че идва облечен така, защото костюмът му бил в града, откъдето е родом, и няма начин да иде дотам и да се върне в рамките на деня.
Аз влязох без костюм, говорих на асистентката по въпроса, който ми се падна, а тя ме изслуша и нарисува на листче някакви геометрични фигури – май бяха кръг, триъгълник и квадрат едно в друго. Когато седнах срещу Никола Георгиев, тя му ги подаде, а той ги погледна, усмихна се одобрително и даде знак да говоря. Не ме прекъсна, накрая зададе някакъв страничен въпрос и писа 6.
За костюм не стана дума.

V. Студентски истории (Атина)

V.1
За Атина не може да се каже, че е била открай време център на образованието и изкуствата. Тя е изпреварена от Мала Азия с прилежащите й острови (Хиос, Лесбос), където поезията е достигнала най-високите си върхове; както и от Южна Италия и Сицилия с тяхното питагорейство, първи реторически школи (Коракс и Тисий, Горгий) и развити драматически жанрове (Епихарм, Софрон).
Но след персийските войни тя става такъв център („опора на Елада, божествен град“, както казва Пиндар). Сократ е имал само приятелска общност, но неговите съвременници Протагор, Продик и Хипий вече четат лекции срещу заплащане. Редовни занятия по реторика водят Лизий и Антифонт, а след тях особено влиятелен става Изократ. През IV в. пр. Хр. преподаването на философия също се институционализира – в Академията и Лицея, а после и другаде.
След Филип и Александър Атина вече няма политическа самостоятелност, но остава град за образование. Оттам по някакъв повод са минали почти всички известни антични интелектуалци, а някои императори като Адриан лично са покровителствали града. Интересът към нея е бил жив до края на античността: там е учил бъдещият император Юлиан, а по същото време в града са били студенти и великите кападокийци – Василий Кесарийски и Григорий Богослов.
И в края на ХХ в. Партенонът се виждаше от всяка по-висока сграда, и особено добре от студентското общежитие, построено в подножието на Химет.

V.2
На курса по новогръцки език към Атинския университет се запознах се една японка, която живееше от доста време в Гърция, беше омъжена за грък и имаше две деца. Там повечето от присъстващите знаеха отлично гръцки, но нямаха документ за това и се бяха записали, за да го получат – след като положат изпита в края на годината.
Японката не правеше разлика между „л“ и „р“, но беше привикнала с думата λοιπόν и винаги започваше с нея, когато искаше да разкаже нещо.
– Рипон – казваше тя.
Всички се заливаха от смях.
– Защо се смеете? Какво казах?
– Виж сега, не се казва така. Казва се „липон“.
– Е, и?
– Но ти казваш друго.
– Как друго? Това казвам.
– Не. Ти казваш „рипон“.
– Ами разбира се.
– Какво „разбира се“? Трябва да кажеш „липон“.
– Нали точно това казвам!
Тя никога не можа да разкаже нищо, защото всеки път след такова начало всички започваха да се смеят и не спираха, докато не дойдеше време да се влиза в час. После започна да избягва „λοιπόν“, но всички пак се смееха, защото разбираха какво избягва.

V.3
Със съученика ми Росен живеехме в една стая в студентското общежитие в Атина. Подредихме я и полека-лека изгладихме дребните разногласия по битови въпроси, които неизбежно съпътстват всяко съжителство. Но като хора, до неотдавна споделяли спални помещения с други 5-20-100 военнослужещи, не ни беше трудно.
Всеки си постави по един цветен плакат до леглото. Неговият изобразяваше есенна широколистна гора с малка рекичка, мяркаща се сред изобилната растителност. А моят – Матерхорн.
– Страхотен връх – каза един от състудентите ни, който влезе да види обзавеждането. – Как изглежда само!
– Ти остави как изглежда, но какво значи… – поклати глава Росен.
Всъщност аз не се бях замислил какво може да значи, но плакатът ми харесваше и остана на стената през цялата първа година. А сега като си помисля – не знам коя друга радост и вълнение приличат на тази, когато оставяш всекидневието и отново се отправяш към върха.

V.4
Когато баща ми дойде да ме посети, той беше удивен от това, че по вестниците се публикуват карикатури на действащи политици – министър-председател, президент и други официални лица.
И каза: „Но как е възможно това? Значи тук има свобода.“
Все пак той употреби тази дума прибързано. Първо, той си представяше, че тогавашна Гърция е независима страна. Освен това не беше имал възможност да наблюдава публичната дейност на политиците при този вид държавно и обществено устройство. Тъй като те, както днес и у нас лесно може да се разбере, са нещо средно между чиновници и шоумени. Те не са „на власт“, макар че участват в нея, или по-скоро – „служат“ й.
Така че той би бил по-точен, ако беше казал, че за пръв път вижда такова изображение на медийна и политическа свобода.

V.5
Обикновено си мислим, че ако знаем нещо добре, би трябвало да получим и съответстваща оценка. Но това не винаги става и една от причините е, че едни и същи неща могат да се изучават и преподават по различен начин.
В десети клас имах една учителка по старобългарски (млада жена, сега бих гледал на нея като на малко момиче), която рядко ми пишеше четворки, по-често тройки, но обикновено двойки. Причината беше, че аз не разбирах как може език да се преподава така, както го правеше тя. Разбира се, вината не беше нейна, тя просто възпроизвеждаше каквото беше видяла от свои преподаватели в университета.
В 12-ти клас бях шампион на гимназията (значи и на страната) по класически езици, но по старобългарски успехът ми се колебаеше между 2 и ½ и 3. Тогава някои мои учители решили да поговорят с нея и изразили учудване от ниския ми успех, като рекли, че аз всъщност съм един доста добър ученик – по други дисциплини. Тя се изкикотила шумно (помня как го правеше, затова го казвам) и казала, че това е невъзможно и че този е един, който никога нищо няма да научи. Затова някой беше уредил на края на годината да ме изпита тричленна комисия, от която получих 6 (първата ми и последна отлична оценка по този предмет в училище).
Тогава си мислех, че това е случайно, но същото се повтори след години в Атинския университет. През първата сесия се явих на изпит по латински и имах чувството, че съм писал много добре; но като отидох да си видя оценката, видях да пише „5“, което по тамошната десетобална система значи среден „3“, тоест, че едва съм си взел изпита. Следващия семестър имах изпит по старогръцки, на който получих дори по-малко и трябваше да се явявам отново. Като казах това на един мой приятел сърбин (богослов и фотограф), с който си говорехме за различни неща и си бяхме разказали биографиите, той беше поразен: „Но как е възможно, та ти знаеш идеално старогръцки!…“
Разбира се, той нямаше как да знае колко точно знам старогръцки, а просто ми вярваше и съдеше по разни странични признаци. Но аз се примирих с ниския си успех и през следващите семестри не очаквах високи оценки, а просто се стараех да пиша така, че да не ми се налага да се явявам втори и трети път.
Така че когато човек отиде на място, където се работи по друг начин (или оттам дойдат хора при него) да не се чуди, че не го оценяват както смята за нормално: причината е, че не е възможно да удовлетворим всички критерии и да угодим едновременно на целия свят.

V.6
Като студент в Атина не посещавах често лекциите, или по-точно, никак не ги посещавах, и затова имах свободно време за самостоятелни занимания от всякакъв вид. Записах се в една школа по китайско бойно изкуство и тренирах най-малко два часа на ден сам, а заедно с редовните занимания ми се събираха средно по три.
Веднъж в общежитието тъкмо бях свършил да тренирам и отивам в една от стаите да си почина (ние живеехме няколко души в голям апартамент на последния етаж). И се звъни на вратата, един от хората отваря и вижда двама кришнари с техните дебели цветни книжки.
И питат: „Искате ли да поговорим за Бога?“ А съквартирантът, който им беше отворил, казва: „Не, не искам и ние тук не се интересуваме от тези неща, обаче има един, с който може да говорите, той е там вътре, влезте.“
А аз през това време съм легнал на едно от свободните легла, а един от състудентите ми, който е на отсрещното, чете „Плейбой“ (или „Пентхауз“, едно от двете). И му казвам: „Дай малко да почета.“ Той го даде и аз се зачетох (всъщност там няма много повече от снимки).
И влизат двамата кришнари, поздравяват и сядат. И единият казва: „Искате ли да поговорим за Бога?“ Аз казвам: „Не, не ми се говори, благодаря.“ А той: „И защо?“ И аз: „Ами нямам желание, уморен съм и не виждам смисъл.“ И той: „А в какво виждате смисъл? В това, което сега разглеждате, в него ли намирате смисъл?“ И ме гледа строго.
Аз се зачудих какво да кажа и не намерих подходящ отговор.
После, като разказах за срещата, един от съквартирантите поклати глава и каза: „Гочев, това само на тебе може да ти се случи…“

V.7
Когато бях студент в Атина, най-много втори курс, видях един плакат, на който се виждаше една госпожа с вид на индийка и голям надпис „Шри Матаджи…“ и т.н., „…Деви“, ви кани на някакво събитие, вход свободен.
Реших да отида. Събитието беше в един хотел на „Синтагма“, значи точно в центъра, а хотелът беше… е, най-централният в града. Влязох в една голяма зала на партера, препълнена с хора и всички чакаха час или повече след определеното на плакатите време, докато най-сетне се появи госпожата, предложи на дошлите да дишат дълбоко и да държат ръката си на сърцето и … такива неща, и накрая каза, че всички присъстващи след време и без съмнение ще получат пълно духовно просветление.
Оттогава минаха 30 години и аз още не знам дали съм получил пълно духовно просветление, но днес вървя по „Иван Асен II“ и пак виждам такъв плакат, и на него същото лице и пак пише: „Шри…“ и всичко, което пишеше и тогава.
И си казвам: „Боже, това същата жена ли е, или… може би все пак не, и това не е лично име, а по-скоро някакво звание, което човек може да придобие и после да се яви пред публиката и да й обещае, каквото обикновено се обещава в такива случаи.“

V.8
Като студент не ходех твърде на лекции, ако изобщо, но това не значи, че скучаех или бездействах. Бях си разпределил времето между няколко редовни занимания, така че не ми оставаше време за нищо повече от ядене и сън.
Един от състудентите ми, след като наблюдава няколко месеца интензивността и вида на заниманията ми, рече:
– Като го гледам Гочев, се чудя какво ли ще прави, като стане на 60 години. Сигурно отдавна ще се е оттеглил в някоя пещера, и ще медитира по 24 часа в денонощие пред дебела книга с магии; и с островърха шапка на главата, цялата в кабалистични знаци.
– Не – рекох. – Няма да е така. На 60 години със сигурност ще съм отрекъл всичко, което съм си въобразявал на 25…

V.9
В общежитието, където някога живеех, един студент скочил от третия етаж.
Съквартирантите му вдигнали тревога, дошла линейка, взели го и го закарали в болницата – бил със счупен крак, ребра, наранявания тук-там, но все пак жив и в съзнание.
– И така, защо скочи? – попитали го лекарите, след като му оказали първа помощ.
– Исках да се самоубия.
– Как ще се самоубиеш от третия етаж? Това е ниско. Защо не се качи на десетия, оттам е сигурно?
– Страх ме беше…

10. Гадаене и окултизъм

10.1
Като студент бях научил отнякъде за един психологически тест въз основа на представи, които възникват от споменаване на някакви думи. Някой ми беше казал, че се получават добри резултати, ако питаш хората какво си представят като чуят четири думи: „море“, „поле“, „котка“, „кафе“. Думите означавали (в несъзнаваното): „живот“, „работа“, „интимен приятел/ка“, „секс“.
И наистина, като разпиташ човека какво си представя при онези думи, после е възможно много убедително да му разкажеш как се отнася към техните значения. Защото има разлики, чуват се всякакви отговори. Един по-скоро се плаши от морето, друг го обича повече от всичко – било да се къпе, било само да го гледа; един се отегчава от полето, друг си представя цветове и аромати; един обича да гали и мачка котки, друг смята, че е алергичен към тях. Един непрекъснато се налива с кафе, друг казва, че не може да спи от него и предпочита по-леки напитки. Въз основа на това може да му разкажеш надълго и с подробности какъв човек е.
Като им тълкувах отговорите, хората клатеха удивено глава и казваха: „Да, да, точно така е… Винаги съм го усещал така. Ама наистина вярно! Сякаш някоя врачка ми говори…“

10.2
Гледането на карти може да се прави по различни начини, има и ръководства. Веднъж, когато реших да гледам, си купих едно Таро, но указанията ми се сториха безинтересни и реших да изработя своя система. Прекарах няколко дни над картите и я измислих.
В средата се нареждат три реда от по четири карти, обърнати с лицето надолу, така че да не се виждат. Отстрани пък се нареждат други дванадесет, по три от всяка страна – значи общо 24.
Човекът, за когото става дума, ще се „движи“ по редовете с по един ход към съседна карта, като посоката ще се решава всеки път с хвърляне на зарче. Когато отиде някъде, картата се обръща и се гадае по нея (те си имат означения, с по една дума). След като бъде отмината, човекът вече не може да се върне на същото място, което значи, че движението ще има ограничен брой ходове.
Ако зарът не покаже движение, тогава се изважда карта от „Голямата Аркана“ (те са 22, различни от основните 56) и се мисли за нея, но това не може да става повече от три пъти.
12-те карти в средата изобразяват света на практическите дела, а 12-те встрани – света на вярата, мислите и въображението.
Изминатият път (рядко повече от 10-12 хода) изобразява целия бъдещ живот на човека. Когато ме питаха защо само бъдещ, казвах, че не гледам на минало, а само на настояще и бъдеще, това ми е принцип.
Мисля, че не се намери човек от тези, с които се познавах в общежитието, на когото да не съм гледал, и впоследствие някои ми разказваха какво съм им предсказал (неща, напълно забравени от мен) и ме уверяваха, че всичко се е сбъднало съвсем точно.
Самите карти на „Таро“-то помагат, защото имат знаци по себе си – и названието, и изображението. Но все пак става дума за движение във времето, на което трябва да се придаде смисъл. А и картата не може да се тълкува без връзка с човека, които стои пред теб. Така че това е размисъл едновременно върху поредицата от карти и самия събеседник.

10.3
Едно време, когато бях студент, си купувах разни книги на окултни теми, и хората понякога ме питаха за какво става дума там. И аз казвах, че това са книги по езотерична философия. И един път ме попитаха направо: какво все пак е това „езотерична философия“. Опитах да отговоря, защото мислех, че знам – но се оказа, че нищо не мога да обясня.
А разказът за езотеризма може да започне от много места. Примерно с Фройд. Малко преди началото на Втората световна война той пише две есета за Мойсей и казва, че това е неговият „роман“ за този човек; но не е роман, а е просто размисъл за това, каква е била религията, която Мойсей е дал на евреите. Според него Мойсей трябва да е бил египетски жрец – както пише Манетон, пък и после Страбон. Но освен това той трябва да е имал нещо общо с Ехнатон, който премахва многобожието и установява монотеизъм – култ към Атон, слънчевия диск.
Според Фройд Мойсей е решил да стане продължител на този култ, макар и с някои изменения. Дали е познавал Ехнатон или е възприел неговото учение чрез други, това е второстепенен въпрос. То е като дали Изходът се е случил през XIV в., след смъртта на Ехнатон и унищожението на Амарна, или стотина години по-късно, по времето на Рамзес II и сина му Мернептах. Но не това е главното, а друго: че Мойсей увлякъл група свои последователи, извел ги от Египет и им предал монотеизма – това, което изповядвал Ехнатон. Разбира се, той не казва, че единственият бог е Слънцето, а го представя като невидим и дори неназовим. Бог е „Който е“, както пише в Петокнижието. И това удържане на Ехнатоновата религия е станало причина за възникването на евреите като народ.
Самият Мойсей пък, когото Фройд нарича „велик човек“ – а едно от характерните дела на „великите хора“ е, че те предвождат и дори създават народи – е бил убит от евреите, които не са могли да понесат прекалената строгост на законите му. А може би и прекалената чистота на божеството му – че то е невидимо, че не може да бъде изобразявано, че е отвъд всичко.
Тук Фройд е направил връзка с нещо, което е писал по-рано, и което е неговото обяснение за произхода на религията. То пак няма нищо общо с никаква наука, нито дори с психология, а е просто измислица, авторски мит. Някога си, в най-дълбока древност, водачът на някакво първобитно и патриархално племе е бил убит от своите синове. От това те започнали да изпитват силно чувство за вина, и за да го преодолеят, решили да обожествят мъртвия си баща и започнали да му принасят дарове и да го молят за прошка. Това е Фройдовата представа за първородния грях; и изглежда, че според него така е възникнала религията.
После това престъпление е било забравено, което значи, че споменът за него е бил изтрит, или както казват психоаналитиците – „изтласкан в несъзнатото“. Но обичаят да се почита божество, което е било убито, остава. Освен това този грях е оставил следа в несъзнатото, наречена „травма“, и тя се е възпроизвеждала неведнъж в историята. Така че впоследствие е имало много исторически лица, които са били обожествени по същата причина.
Разбира се, около тези писания на Фройд се вдига огромен шум, първо защото те явно са насочени против християнството; но и никой човек, който смята себе си за религиозен, няма да бъде възхитен от тях. Скоро след публикуването на размислите си за Мойсей, Фройд умира.
Около 50 години по-късно един професионален египтолог, немец, се захваща да пише отново на тема „Мойсей“. Но той не се интересува дали Мойсей е бил египтянин или евреин, а насочва вниманието си към друго: че той е профанизирал, тоест изнесъл пред непосветени, един важен аспект на египетската религия – а именно, нейния монотеизъм.
Но египетският монотеизъм не е бил известен на мнозинството египтяни, а само на жреците, и може би не на всички. И сигурно на фараоните. Първият, който е извършил профанизирането, е бил самият Ехнатон. Защото той, като фараон, знаел тайната доктрина – че Бог е един. Но вместо да я запази за себе си и останалите избрани, решил да я изнесе пред всички, и при това да забрани многобожието. Значи той се е отказал от двойнствеността на религията си, и е решил, че хората не бива да се делят на посветени и непосветени, а всички трябва да знаят истината.
Струва ми се обаче, че този египтолог не мисли така, и във всеки случай не е склонен да хвали Ехнатон, нито Мойсей или някой друг като тях. Според него това, което те са създали, трябва да се нарича „контра-религия“. Значи религия, която е насочена срещу всички останали, включително срещу „добрата религия“, която са имали египтяните. Мисълта му е, че е естествено и полезно религията да бъде двойнствена: едно да се предлага на мнозинството, а друго – на посветените. Както казва – да има „големи“ и „малки“ мистерии.
Защото висшата религия, за каквато той все пак смята монотеизма, не е постижима за всекиго. „Низшата“ пък, която съдържа всякакви ритуали, суеверия, почитане на разни същества като божества – тя е за простолюдието, чийто ум не може да се издигне над видимите неща. Ако на такива хора бъде предложена истината за невидимия и единствен Бог, те ще я отхвърлят, както евреите в Синай протестират срещу Мойсей, искат да се върнат в Египет и си правят златен телец. Ако пък я приемат, няма да могат да я удържат чрез разума си, а ще разчитат единствено на сляпата вяра и ще станат фанатици.
Затова за тях е полезно да им бъдат предлагани видими божества: такива с форма на крави, кучета, маймуни или хора – защото фараонът е човек, а той е бил смятан от поданиците си за бог. Но посветените сигурно не са го смятали за такъв, а и той е бил един от тях. Значи тази заблуда е била предлагана на египтяните умишлено.
Ето това е езотеризмът, който е характерен за огромен брой общности, или по-скоро секти през цялата история; масони и всякакви други, независимо от названието, което са си давали. То е така нареченото „тайно знание“.
Някой би казал, че езотеризмът не е учение, а просто някаква склонност да се отделяш от хората, нещо като надменност. Да си казваш, че си „елитен“. Такова нещо има и то е психологическата основа на езотеризма. А философската е, че истински съществуващото непременно трябва да е едно, както е било известно още на досократиците, като Парменид. Но това, че е едно, не значи, че то не влиза в отношение с нищо, нито пък, че всичко освен него е небитие. Защото нещата могат да се движат към съвършеното, както казва Аристотел, пък и Платон преди него.
Във всеки случай, според този автор посветените египтяни и всички след тях, които са се придържали към тази полезна двойнствена религия, са обожествявали „едното“ като „всичко“, тоест като космоса, вселената.
Така че техен бог е най-напред природата, която те обожават заради нейната вечност и заради благата й. А наред с нея и разумът, който я държи в порядък и някак я обладава.
Затова винаги е имало хора, които са били склонни да прехвалват разума и да твърдят, че човекът трябва да се стреми към съвършено знание, с цел да постигне пълно владеене на силите на природата.

11. Запознанства

11.1
В Атина познавах едно момиче на име Зои. Тя беше от Кипър и често ми разказваше за пропадналата си любов там. И казваше: „Нито желая да мисля, нито да говоря, нито да чувам нещо за онзи индивид… “ На гръцки беше: „авто то атомо“.
Тя го казваше най-естествено и никак не можеше да си представи колко смешно звучи това на един класически филолог, който, като чуе нещо на гръцки, веднага започва да му търси превод. А и казаното винаги му изглежда много древно.
А „атомон“ значи „неделимо“, тоест – „индивид“.

11.2
А понякога отношенията могат да бъдат чисто романтични.
Веднъж в общежитието бяхме (от нашата общност) само аз и една от студентките. Беше преди началото на семестъра и все още никой си не беше дошъл от България, а аз бях избързал, защото имах много занимания, които не исках да пропускам.
И така се скитах целия ден из града, а вечерта се прибирах, обикновено по тъмно. И тогава тя идваше в апартамента да ме види и често носеше нещо за ядене. И след това аз лягах, защото бях уморен, а тя сядаше на съседното легло, за да си говорим. И като видеше, че ми се доспива, си отиваше в стаята.
А аз заспивах и си мислех, как на другия ден пак ще правя много неща и ще се върна късно, а тя ще ме чака.

11.3
В София родителите ни не ни водеха на църква на Великден, по различни съображения, които впрочем и не споделяха с нас. Разбира се, цветни яйца винаги е имало и те се подаряваха, и се играеше на „чупене“.
Поради това аз не ходех на Великденската служба и в Атина, освен ако състудентите ми не решаха да идем всички заедно до близкия храм – „да погледаме“.
Веднъж пак бях останал сам и освен мен имаше едно момиче, приятелка на една от студентките – минала през Атина и дошла да се настани в нейната стая.
На Велика събота вечерта в общежитието беше ужасно пусто, защото всички си бяха отишли по родните места.
– Хайде да излезем из града – каза момичето.
– Добре – казвам. – Къде искаш да те заведа?
– Не знам. Никога не съм била в Атина, нямам представа. Може да идем в центъра. Как се стига дотам?
– Лесно – казах. – Ще те заведа, ще идем до Акропола.
Аз я поведох по уличките – от „Зографу“, което е в края на града, срещу Химет, по „Папагос“ и после вляво, за да излезем срещу „Хилтън“ и на „Василиса София“. Може би е било към 9 ч. Хората бяха малко, движение също нямаше.
– Ти ме водиш като сляпа – каза тя.
– Спокойно – казвам. – Ще стигнем.
И наистина, пътят до „Синтагма“ е към един час, ако човек не бърза. Минахме покрай митрополитския храм и влязохме в „Плаката“.
– Сега да седнем някъде – казах й.
Заведенията бяха отворени, но празни. Настанихме се сами в една таверна в ниското и си поръчахме нещо за ядене.
– Какво да пием?
– Не знам – казах. – Аз не пия почти нищо, каквото предложиш.
– Аз искам вино.
И така си поръчахме червено вино и си казахме „Наздраве“. И не отидохме на църква, не помислих дори.

11.4
– Та тя беше дошла по онова време в Атина не знам по какъв повод и се беше настанила при нас за ден-два. И аз, като я гледам сама, й казвам: „Ако искаш, да излезем.“ И тя: „Хайде.“
– И какво?
– Ами какво, нищо… Разведох я из града през нощта, седяхме в едно заведение, пихме вино. Но нищо не съм правил, засрамих се от хубостта й.
– Тоест как?
– Е, как… Не знаеш ли какво е да се засрамиш от хубостта на жена. Казваш си: „Но как си позволявам изобщо да я занимавам със себе си… Да се въртя около нея… Би трябвало да я оставя на спокойствие, тя е толкова хубава, че аз само я смущавам и й преча…“

12. Староеврейският и Библията

12.1
В Атина ми дойде на ум, че ще е полезно да науча еврейски език (библейския еврейски). Обиколих книжарниците в центъра, купих си една еврейска Библия, еврейско-английски речник и една граматика за студенти по богословие и започнах да уча. Това, да се учи език без учител и извън школа рядко дава добри резултати, но аз се потрудих, доколкото беше възможно – научих граматиката и си направих тетрадка- речник с повече от 2000 думи. Преведох си Петокнижието и историческите книги до края на „Царства“, а с Псалтира и пророците реших да не се занимавам, защото ми се видяха трудни. След това отидох в богословския факултет в час по еврейски, за да видя как вървят заниманията.
Професорът преподаваше по Иоил (или Амос, не съм сигурен), обясняваше думите, правеше исторически коментар, и беше интересно и ми хареса. Реших да го посетя в приемния му час.
Когато отидох, не беше сам, и асистентката му беше там.
– Добър ден – казвам. – Аз съм студент от Философски факултет, „Езикознание“. Идвам понякога във Вашите часове.
– Много хубаво – каза приветливо той. – С какво мога да Ви помогна?
– Аз се занимавам с еврейски – казвам. – От около две години, самостоятелно. Ето, донесъл съм Ви тетрадката-речник, за да я видите, и записките ми по граматика. Прочетох „Петокнижието“, сега съм на „Царства“.
Той разгледа речника. Асистентката слушаше разговора.
– И какво е направил той с Петокнижието? – попита тя
– Превел го е – каза професорът. – Ами… Много хубаво.
– Това е – казвам.
– А аз какво мога да Ви помогна?
– Ами да се занимавате с мен… Искам да кажа, да четем, да ми обяснявате. Защото аз съм учил сам, сигурно имам много пропуски. Искам да напредна.
– Да… Разбира се, как не… Може. Заповядайте след Великден.
Великден беще след един месец.
– Не може ли по-рано?
– Но защо? Спешно ли е?
– Е, не. Довиждане.
Реших да се откажа от частните уроци и да си чета сам нататък. След като почти завърших, се върнах в България и започнах да преподавам на хонорар във ФКНФ и гимназията, но не забравих за еврейския. Реших да се запозная с професора, който водеше часовете в Софийския богословски факултет. Това беше проф. Вълчанов.

Първа парабаза

„Nel mezzo del cammin di nostra vita
mi ritrovai per una selva oscura
ché la diritta via era smarrita.“

Данте. „Ад“ I, 1-3

VI. Отново в София

VI.1
Отидох във факултета, намерих кабинета, на който пишеше неговото име и влязох. Имаше изпит.
– Добър ден – казвам.
– Добър ден – каза професорът. – Заповядайте, вземете си билет.
– Не, аз не идвам за изпит… За друго е. Учил съм в чужбина и се занимавах с еврейски. Искам да ми дадете една консултация.
– А-а… Добре. Заповядайте в приемния ми час – утре, в 15 ч.
На другия ден той ме прие.
– И така, за какво става дума?
– Ами аз учих в Атина, няколко години. И се занимавах и с еврейски, но самостоятелно. Ето ми записките, това са.
– Аха. Ясно.
Той взе Стария завет.
– Хайде да ми преведете това.
Аз го преведох.
– Хм. Много добре… Вие знаете повече, отколкото човек, завършил Богословски факултет. И сега какво?
– Искам да науча повече. Можете ли да ми давате консултации? Да работим с текстове или както прецените?
– Не… Аз съм претоварен, няма кога. Но може друго. Завършете за две години богословие – възможно е, на индивидуален план. И аз Ви обещавам, че ще обявя аспирантура по Стар завет и конкурс за асистент при нас.
– Благодаря Ви много, ще помисля.
– Добре. Занимавайте се. Това, което сте направил, е голяма рядкост. Такива хора са като острови… А аз ще Ви подаря една Biblia Hebraicа.

VI.2
След няколко месеца една бивша съученичка ми каза:
– Щом си учил еврейски, трябва да направиш курс в Центъра по древни езици. Познаваш ли хората?
– Не – казвам. – Не знаех, че има такъв център.
– Има. Ще те заведа, ще те запозная с Ирис.
Отидохме в Центъра, който се намираше в Журналистическия факултет. Тя ме представи на Ирис фон Бредов.
Ирис фон Бредов беше германка, завършила класическа филология в СУ и се беше установила трайно в България – имаше два брака и четири деца. Преподаваше хетски.
– Ето, това е Н.Г. – каза съученичката ми. – Той може да преподава староеврейски.
– Така ли? – каза Ирис. – Много хубаво. Къде сте го учил?
– В Атина – казах. – Самостоятелно, но съм се консултирал и със специалисти.
– Колегата е гений – каза съученичката.
– Да, разбира се – каза Ирис. – Добре. Ще обявим курса, сигурна съм, че ще има голям интерес.
Все пак аз отидох да осведомя Вълчанов.
– Бях в Центъра по древни езици, предложиха ми да направя курс по еврейски.
– Така ли? – каза той. – И сега какво се иска от мен?
– Нищо – казвам. – Просто Ви осведомявам. Вие сте професорът, трябва да знаете.
– Хм – каза той. – Това ще е един любителски курс. Не мога да имам нищо общо с това. Ако става дума за отделна лекция, бих могъл да дойда и да говоря… примерно, да изнеса една лекция за еврейския синтаксис. Но цял курс… Не знам какво ще е това. Ваша работа.
Въпреки това курсът се състоя, продължи два семестъра. Събраха се към двадесет души, накрая останаха пет-шест. Вълчанов беше прав, не е добре човек да преподава неща, за които няма диплома. Но аз се потрудих, като смятах, че ще ми е полезно, а щом има и желаещи…
Но не отидох да уча богословие и се завърнах към грецистиката.

VI.3
Баронесата фон Бредов беше от онези жени, които се омъжват по любов. Така че тя, още като съвсем младо момиче, обикнала мъжа си и го последвала в България, където й предстояло да роди от него две деца. Но освен това решила да учи нещо в Университета и избрала класическа филология.
Нейните колеги й помагали да научи по-бързо български.
– Ирис, утре на упражнението по гръцки Богданов ще ни пита дали сме си превели текста. И като те попита дали си го превела, ти трябва да отговориш: „Ами, чушки превела…“
На другия ден проф. Богданов, тогава още асистент, попитал всеки от дошлите дали са готови с поставената задача, но никой не бил превеждал. Накрая се обърнал и към нея:
– Ирис, Вие, не се съмнявам, сте се справила с Вашия пенсум?
– Ами, справила… Чушки справила…

(разказано от Красимир Банев)

VI.4
Всъщност ученето на езици през студентството ми не беше съвсем без цел, а имах намерение да изчета по-важните религиозни книги в оригинал. Затова поучих малко арабски и санскрит, но не можах да напредна, защото вниманието ми се разпръсваше в много посоки. Купих си почти всичките книги на Мирча Елиаде и ги прочетох, като особено ми хареса тритомната „История на религиозните идеи и вярвания“. Реших, че ми се занимава точно с това.
В София покрай другите занимания намислих да направя и курс по история на религиите. Поговорих с няколко души и някой ме посъветва да се срещна с един от преподавателите във Философски факултет. Намерих го в сградата до паметника „Левски“, където имаше часове. Представих му се и казах за какво го търся.
– Значи Вие сте учил там… Това е интересно. Добре. Да, при нас е възможно да се предлагат спец-курсове и спец-семинари. Напишете Вашето предложение на 1-2 страници и ми го дайте, а аз ще го представя на колегите.
Аз написах идеята си на 3-4 страници. Ставаше въпрос да се разкаже за по-влиятелните световни религии, като щеше да се мине през имената и названията на Бога. Поради това приложих необходимите пасажи от някои свещени книги, сред които бяха Библията, Коранът и Бхагавад-Гита. Занесох написаното на преподавателя, а той ми каза да мина след седмица.
На другата седмица той ме посрещна с мрачен вид.
– А Вие всъщност какво мислите да правите с това нещо?
– Ами… Ще говоря на студентите за тези неща. Ще ги обсъждаме.
– На мен не ми е ясно какво може да излезе от това. Написал сте някакви думи… но аз не знам дали можете да мислите за тях. Ето за този – и той ми посочи един от излизащите студенти – за него знам, че може да мисли. А за Вас не знам.
– Добре – казах. – Но все пак да предложим курса, да опитаме. Предполагам, че ще има някакъв интерес.
– Не, че ще има интерес, и аз знам. И не някакъв, ще има голям интерес. Но не знам дали ще се получи нещо. Все пак ще осведомя колегите.
Той занесъл текста в катедрата, но не го представил, а го дал на една от колегите си, която ме знаеше отпреди време, и тя казала какъв съм и съобщила за предлагания курс. След като я изслушали, той взел думата и казал:
– Колеги, моля ви, в никакъв случай не приемайте това предложение. Познавам този човек, виждал съм го. Той е един идиот. Уверявам ви, че е така. Той се е побъркал от учене на езици. Моля ви, отхвърлете го.
Преподавателите се вслушали в съвета му и не приели курса.
Жена ми пък, която присъствала на обсъждането като редовен преподавател, била впечатлена както от самото предложение, така и от характеристиката, която чула, и се опитала да узнае телефона ми от хората, които говорили за мен. Но се оказало, че не го знаят.
Затова през тази година ние с нея не се срещнахме.

13. Запознанство с жена ми

13.1
Хезиод съветва: „Не си взимай жена отдалеч; може да не е от съседната къща, но нека е от близко място.“
Аз обаче произхождам от Медникарово (северно от Хасково) по баща и от Дупница по майка, и след детството рядко ми се е случвало да навестявам родните им места; така че нямах възможност да си избера съпруга оттам.
Когато се запознах с жена ми, знаех за нея само, че е асистентка в СУ и се занимава с гръцка философия (Аристотел). После узнах, че е от Стара Загора, но този град го свързвах повече с приятели от армията и не гледах на него като близко място.
Впоследствие обаче научих нещо по-точно: че баща й е от Дряново, а то е съседно на Медникарово, на не повече от един час път с магаре.
Така че ако моят и нейният баща не се бяха захванали със занаяти и наука (тъй като тъст ми е строителен техник, а баща ми – агроном), а бяха останали на село, нищо чудно да си бях намерил пак същата жена.
Така че без да знам и мисля, съм последвал съвета на прочутия поет.

13.2
Седим веднъж с жена ми и една колега от университета и тя ни разказва как някога е прочела нейната книга.
– Аз бях последната година в гимназията и си купих твоята книга и я прочетох дума по дума, сигурно два-три пъти. И си мислех, че тази жена, която е я писала, сигурно е на 70-80 години поне. Същата есен идвам в София като първокурсничка и стоя веднъж с един познат в двора на университета, и си говорим. И ти тогава минаваше, а той казва: „Нали ми разказваше за онази книга, която си чела? Ето, тази е авторката.“ А аз те гледам и си казвам: „Не, не е възможно това момиче да е написало онази книга, то е на 24-25, и в никакъв случай повече…“

14. Срещи с хора

14.1
Имах един братовчед, няколко години по-възрастен от мен, който се занимаваше с рехабилитация и йога, и непрестанно ми говореше за Изтока, за ашрами и някои си Шри или Свами, чиито имена аз забравях незабавно. Но независимо от това си говорех с него, пък и споделях, че се обучавам в китайско бойно изкуство, чета книги по история на всички религии и възнамерявам да установя с най-голяма точност общото между тях. След един такъв разговор той поклати възхитено глава и каза:
– Мисля, че ти вече си напълно готов за един разговор с Хинков.
От това разбрах, че някъде в София живее човек, на когото бих могъл да бъда представен, ако съм достоен, и че за да проведа какъв да е смислен разговор с него, се нуждая от продължителна и целенасочена подготовка, каквато за щастие донякъде съм придобил. Замълчах си, но след няколко месеца, когато отново се върнах в България, той ми се обади и ме заведе на улица “Самуил“, недалеч от „Патриарха“.
Изкачихме се по едно тясно, извито и скърцащо дървено стълбище и позвънихме. Отвори ни едър, белокос човек, погледна ни за секунда и без да каже дума, посочи с ръка накъде да вървим. Това беше той. Влизаме в апартамента, който беше напълно затрупан с книги, по всички стени от пода до тавана; след един малък преходен хол се влизаше в стая с бюро, зад което той седна. Около него шаваха напред-назад двама-трима мъже на различна възраст и непрекъснато му говореха нещо, без да се слушат помежду си, нито да са сигурни, че той самият ги слуша или има желание за това. Прекарахме известно време в тази обстановка, може би към час, след което братовчед ми реши, че е достатъчно и можем да си ходим. Не си спомням дали ме представи, май не. Сигурно нищо не съм казал, може би защото беше невъзможно да бъде прекъснат някой от говорещите. Но на излизане Хинков ни изпрати до вратата и каза: „Заповядайте отново.“
Това беше по времето, когато още бях студент; но след като се върнах окончателно, някъде към края на 1991-ва, започнах да го посещавам. Посещаването ставаше така – отиваш и звъниш, отварят ти и влизаш. Рядко се случваше да е сам. Междувременно беше преместил бюрото в преходния хол, вероятно за да освободи още място за книги във вътрешната стая. След време сложи и метални стелажи по средата й, и сигурно влизането в нея щеше да стане невъзможно, ако не се налагаше да се простират дрехи на балкона. Така че все пак една тясна пътека дотам беше оставена. Той живееше с жена си Севда (тя беше към 30 години по-млада от него, трета съпруга), една-две котки и едно куче. С годините кучетата и котките се сменяха.
Хинков не беше много приказлив, но и да искаше да говори повече, не можеше, защото гостите му не млъкваха почти никога. Севда винаги носеше кафе, чай, кока-кола и някакви бисквитки и соленки, които гостите донасяха от време на време. Понякога играеше шах и това беше продължително занимание, често по цял ден, така че когато го заварех да играе, стоях малко и си тръгвах. Друг път обаче оставах повече, защото попадах на събеседници.
Още в началото започнах да му нося книги – от тези, които бях накупил в Гърция. Той ги преглеждаше една по една и му ги оставях за няколко дни, после идвах с други и отнасях първите. Така го запознах с цялата си библиотека: някои и досега са там, затова пък някои негови останаха при мен. Все пак в един момент той взе решение да не дава книги на никого (почти на никого). Когато му искаха, казваше: „Не давам. Ако ти се чете, стой тук и чети, колкото искаш.“
Когато се запознахме, беше към 63-годишен и аз го посещавах непрекъснато в продължение на две-три години, след което домашните задължения и работата ме принудиха да ходя по-рядко. Всеки път, като отидех, казваше: „Какво ново? Пишеш ли нещо? Издал ли си нещо? Хм. Много интересно…“ Можех да му разказвам, каквото желая. Освен това го запознах с всичките си приятели – с всички, които имаше смисъл да бъдат заведени.
Той предвиждаше старостта, но като че ли тя не го притесняваше много. Мисля, че до 80 изглеждаше почти по същия начин, както когато се запознахме. После започна да старее видимо, но постепенно.
За някои неща имахме различни възгледи, но никога не спорехме. Той все беше зает с разни планове – списания, организации, вечно доработваната му книга за И-Дзин, която кой знае дали някога някой ще подготви за издаване.
Беше 37 години по-възрастен от мен и винаги сме си говорили като равни. Сега някои от хората, с които говоря, са точно толкова по-млади от мен, и това е повод да си спомням за неговия начин да разговаря. И все пак сме различни.
Той почина на 6 януари 2014, на Богоявление. Опелото му беше в църквата „Свети Георги Победоносец“ – точно срещу дома, в който живееше.

14.2
Имах преди време един колега, по-възрастен от мен, който преподаваше латински и други класически предмети. Та той, когато седнеше в някое заведение, казваше на сервитьорката:
– Моля Ви да ми донесете една съвсем обикновена ракия (като ясно подчертаваше думите „съвсем“ и „обикновена“, и след това не отговаряше на никакви уточняващи въпроси).
Някой аристотелист би казал, че той поръчваше ракията „ἁπλῶς“, значи „просто ракия“, без никакви допълнителни спецификации. Тъй като смяташе, че ако заведението разполага с някаква истинска (ὄντως) ракия, то тя би трябвало да става за пиене.
Освен това искането беше безусловно („ракия и нищо друго, нито повече, нито по-малко“), с което той пресичаше всякакви опити да му се каже: „Ще Ви донеса ракия само при условие, че ми кажете…“
И наистина, поръчката му винаги се изпълняваше.

14.3
Когато се върнах от Атина и започнах работа в гимназията и университета, забелязах, че слабо познавам учените-хуманитари с изключение на класиците, с които съм биографично свързан. Затова покрай работата и личния живот започнах охотно да се запознавам с хора от тези специалности – философия, филологиите, история и прочее.
Веднъж се заприказвах с един колега от СУ, към десет години по-възрастен, който участваше активно в интелектуалния и обществения живот и смяташе себе си за много начетен човек.
– Аз съм независим интелектуалец и се изказвам открито по различни въпроси – каза той. – Не ме е грижа кой какво мисли за мен, това не ми е проблем.
– Ами аз и затова разговарям с теб – рекох. – Иначе защо…
Той ме погледна, като повдигна вежди.
– Ама и ти имаш самочувствие, значи…
Но наистина аз не подценявах нито общественото му присъствие, нито академичната му подготовка, а просто смятах, че това, някой да е независим от хорското мнение и идеологиите, е достатъчна причина да се говори с него – ако пък не е, по-добре да бъде избягван, независимо от останалите му качества.
Тогава мислех така просто по интуиция, а сега – защото знам, че така трябва.

14.4
С Вълчанов останахме добри познати, аз му се обаждах от време на време и той се държеше внимателно. Изказа се за дисертацията ми на вътрешната защита. Веднъж се видяхме на представянето на книгата „Ялдабаот“ на архим. Стефанов. Той ми го беше препоръчал още преди години, защото забеляза, че работим по близки теми.
– Тези неща, с които се занимавате, са много интересни и слабо познати. У нас с това се занимава П. Стефанов, той работи в Шуменския университет. Може да се свържете с него. Имайте предвид, че той е малко sui generis… но нищо. Доста е осведомен.
Не се свързах веднага с колегата, но се запознах с него случайно в НДК, по време на конференцията „София – Премъдрост Божия“. Видяхме се на бюфета.
– Вие колко книги имате? – попита той.
– Една – казах. – За херметизма.
– Аха. А къде сте учил?
– В Атина, в университета.
– Мда. И кой е баща Ви?
Аз го загледах по-внимателно.
– Не е известен.
– Аха. Значи е ченге…
Аз нищо не казах, тъй като не ми се беше случвало да чуя такова нещо, но не се подразних много, защото човекът се държеше съвсем естествено. Впоследствие продължихме да си говорим, главно по мейла. След време той ме покани да представя книгата му за гностицизма, която беше писал много години. Представянето щеше да е в Столична библиотека.
– И не бъдете много строг – каза той.
Написах немалка рецензия, в която разказах за книгата и изложих и своите схващания за гностицизма. Имаше доста хора, главно от богословските среди. На представянето беше и Вълчанов. Когато отидох да се видим, той ме погледна със симпатия и каза:
– Те не Ви разбират…

15. Университетът и науката

15.1
През есента на 1993 г. подписах безсрочен договор със СУ и станах редовен преподавател – в класическа филология. След известно време ми се обади един от учителите в класическата гимназия, с който се знаехме от много време и предложи да се срещнем. Видяхме се.
– Искаш ли да станеш преподавател в Балканския колеж? – попита ме той.
– Не – казах. – Аз вече съм на работа, в СУ. Няма как.
– Всъщност това е само проект – каза той. – Не става въпрос да се започне работа от утре, сега подготвяме документите. Но за да стане, трябва да има хора, които да кажат, че са съгласни да преподават. А дали ще преподават и колко – това е друг въпрос.
– Тогава може – казах. – Запиши, че съм съгласен.
– Имаш ли легализирана диплома?
– В какъв смисъл?
– Ами дали ти е признато висшето образование. Нали си учил в чужбина.
– Би трябвало да имам. Нали съм на работа вече, дал съм си документите.
– А ходил ли си в Министерството на образованието? Там има един кабинет, където легализират дипломите на завършилите в чужбина.
– Не съм.
– Е значи нямаш.
– И какво от това?
– Ами нужно е. Но нищо, ще ти направим. Аз ще се заема с тази работа.
Аз му дадох дипломата си от Атинския университет – това беше един лист формат А4 със съобщение, че съм завършил там, подпис и печат. Той я взе заедно със списъка с положените изпити и ги отнесе някъде да ги преведат. След известно време отидохме заедно в Министерството.
Очакваше ни една госпожа. Моят познат извади документите, вече преведени, и й ги представи.
– Кое Ви е дипломата? – попита тя.
– Ето това – казах. – Този лист.
– Това не е диплома.
– А какво е?
– Дипломите оттам изглеждат по друг начин. Те са в калъф и имат вид на пергамент.
– А, знам го това – казах. – Човек може да го получи. Само че струва скъпо. То е като сувенир, за да си го сложи някой в рамка.
– Не – каза тя. – То е истинската диплома, него трябва да имате. Това тук е само един лист.
– Сега какво искате да кажете? Че нямам висше образование?
– Не, не казвам, че нямате… Но е нужен документ.
– Ето го документът, това е. Там пише, че съм завършил. Това съм дал в Софийския университет и те са го приели. Нали от три години работя там.
– Е, това за Софийския университет може и да е достатъчно, но за нас не е.

Аз погледнах към моя познат. Той имаше угрижен вид.
– Не, вижте, наистина това е положението, аз се погрижих за превода, консултирал съм се със заклети преводачи, те превеждат този текст, който е написан тук. А ето и пълния списък с изпитите и оценките – 40 изпита. Всичко е редовно…
Жената се замисли.
– Добре, може и така да е. Ще взема нещата, елате другата седмица.
На другата седмица тя ми даде едно картонче, на което пишеше, че дипломата е призната.
– Това е, свършихме работа, въпреки всичко. Сега го пазете обаче, защото оттук нататък това Ви е документът, че имате висше образование…

15.2
В един от маниакалните си пристъпи на четене събрах в къщи всички томове на Платон и Аристотел и ги прочетох. Това отне към 3 години (1994-1997), защото текстът не е малък – 2500 стр. Платон и 4 000 Аристотел в Teubner-овските и Loeb-овските издания. След това отидох на една философска конференция и четох нещо за „Горгий“. И преди да започна, спонтанно заявих: „Според мен „Горгий“ е най-хубавият диалог на Платон!“
Това мнение съм запазил и до днес, макар да намирам за много хубави и други неща от него; и понякога си задавам въпроса защо точно „Горгий“ ми харесва толкова много.
Причината е, че там най-добре от всички писания на Платон, а може би и най-добре изобщо, се обсъжда въпросът за лицемерието и неотделимата от него угодливост. А това са неща, които много са ме интересували и винаги са ми изглеждали някак загадъчни.
Какво е лицемерие може да се разбере от мита, който се разказва в края: то е, когато за хората се съди според силата им в обществото, което значи според влиянието и привлекателността на положението, което заемат. Затова, когато се разбрало, че съдът над починалите не е справедлив, боговете решили хората да се явяват на него само с душите си: тоест без онова облекло, което скрива човека и сочи само към положението му.
А угодливостта е нещо, което извращава знанията и науките, предлагайки вместо тях изгодни някому лъжи. Когато някой се преструва, че философства, но го прави в угода на земните власти, това е софистика; а когато се преструва, че съди, а всъщност прави услуга някому от корист, това е лошата реторика.

15.3
Седим веднъж с моя професор в университета на V-ия етаж и си говорим. И му казвам:
– Мисля си понякога дали изобщо има някакъв смисъл от това, че говорим пред студентите. Дали нещо се променя в тях, и изобщо остава ли нещо от тези думи?
– Разбира се, че има смисъл – каза той. – Говоренето влияе на хората силно и много от казаните неща никога не се забравят. Не се съмнявайте в това.
И беше прав.

15.4
Веднъж го чух да казва: „От много учене на латински и гръцки човек се поврежда и оглупява.“
Имаше предвид, че знанието за отделното има смисъл само с оглед на общото. Защото, метафорично казано, главата не се пълни с граматически правила и лексически единици, а със съдържателни мисли.

15.5
Веднъж бяхме на някаква конференция и излязохме с няколко колеги да се разходим. Не знам по какъв повод някой спомена нещо за сапун.
Една от колегите, жена с висше образование и научни степени, каза:
– А немците смятат, че културата на всеки човек и народ може да се измери по това, какво количество сапун употребява годишно.
И понеже това ме раздразни, реших да отговоря нещо и казах:
– Сигурен съм, че е така. Те затова са решили да употребят евреите, пък и не само тях, точно за производство на сапун.

15.6
Относно предубеждението, че старогръцкият е работа за много стари хора.
В началото на академичната си дейност бях отишъл в Пловдив да преподавам „старогръцка литература“ на задочници БФ. В действителност ставаше дума за задочнички, тъй като в такива курсове мъже обикновено няма. И влизам в една аудитория с 200 места, пълна до последния стол. И всички момичета избухват в смях, като ме виждат. Те очаквали преподавателят им да е на годините ако не на Нестор, то поне на Омир…
Ето друг пример. В седми клас в къщи взехме решение да кандидатствам в НГДЕК. И ходих на уроци, явих се на изпитите и влязох. След всичко това брат ми ме запита: „Добре, латински хайде, как да е. А старогръцки за какво ще учиш? На него да си говориш най-много с някой престарял дядо някъде из Гърция…“
И все пак нито у нас, нито в Гърция някой е достатъчно стар за такъв разговор. Веднъж с Димка бяхме на Скопелос (древния Пепарет). И там се запознахме с една баба, майка на трима сина, собственици на хотела, където бяхме. Тя беше стара и се казваше Андромаха, и пак не говореше на старогръцки.

15.7
Знам, че колегите ми винаги са се чудели каква е причината да избера за тема на дисертация видението на разказвача от „Херметическия корпус“ (в гл. I). Разбира се, не всички, а само когото го е интересувало. И всеки път, когато са ме питали, съм давал различни отговори, макар че веднъж казах и истината – но не съм сигурен, че ме разбраха.
Работата е там, че в CH I има едно изречение, което, когато го прочетох, го запомних завинаги и си казах, че не го разбирам и трябва да го проумея.
А то гласи (към разказвача, откровение на Ума):
„Плодете се и се размножавайте, и който има ум, нека узнае, че е безсмъртен, и че причина за смъртта е любовта… и всички неща.“
Когато го прочетох (бях на около 25), изтръпнах и си казах, че ще проуча тази книга.
Така и стана. Всъщност „Корпусът“ е нещо, за което в университетите рядко някой е чувал, дори сред античниците. Иначе някога той е бил известен на Запад, особено през Ренесанса. А и предполагаемият му автор е бил изобразяван тук-там, както научих после.
Но както и да е. Преведох го, написах дисертацията и я защитих. После я издадох като книга. После издадох и превода (електронно), а сега може би ще излезе и на хартия. Но въпросът продължава да стои.
Разбира се, някой ще каже, че тук няма нищо сложно, нито ново, защото и във „Федър“ и „Пирът“ се казва, че с любовта трябва да се внимава, че тя е опасна за онези, които не я разбират, а в „Кратил“ – че тялото е като гроб, а после и гностиците са повтаряли, че всичко телесно е лошо… и прочее.
Но аз не смятах, че си струва да се дава толкова лесно обяснение – ако си се родил, значи ще умреш, ако не – няма, и това е всичко. Първо, какво пречи да си се родил и да не умреш? Освен това ако проблемът е в тялото, значи любовта е причина за смъртта само косвено – защото тялото е временно. А не може ли пряко?
И така с времето стигнах до един отговор, който ме задоволява, макар и да не звучи като нещо ново. И той е следният.
Самата любов е нещо, което се ражда. Тя е най-ценното в живота и по-точно казано, тя е самият живот. При това тя е непременно между двама и те са живи чрез нея – когато се ражда тя, тогава и те (в преносен смисъл, но някак и по същество). А раздялата (изчезването на любовта) е като смърт. Тогава и те умират, не само тя.
Така че тя през повечето време заема едно средно положение между живота и смъртта, и е причина и за двете. Затова и хората се боят от нея, защото усещат, че тя носи смърт; но при това мислят, че докато я няма, са живи – а това не е така.

VII. У дома

VII.1
По времето на кризата от 1996 парите много се обезцениха. В началото на 1997 падането на лева спря, но възстановяването вървеше трудно.
Малко след това ме посети един приятел, който работеше като лекар в Америка.
– Е, как е положението сега?
– Подобрява се, но бавно.
– Колко ти е заплатата в момента?
– 168 000 лева месечно.
– О, това звучи доста добре.
– Да, наистина. Обаче едно яйце струва 200 лева.
– Е, това вече е скъпо…

VII.2
Когато се преместихме в новото жилище на “Редута“, реших, че ще си направим хубаво работно бюро. Познавах един майстори от Велинград, писах им какво искам и направих чертеж на бюрото. Беше с три реда шкафчета – долните с вратичка, а горните се изтегляха.
Майсторите направиха бюрото, докараха го в София и го сглобиха. Когато жена ми седна на него, видя, че плотът й стига до раменете.
– Не става – каза.
Трябваше да кажа на майсторите да отрежат единия ред шкафчета.
– И ние си помислихме, че е високо – каза ръководителят им. – Но не ти се обадихме, казахме си: `Той е учен човек, знае какво му трябва…`

VII.3
Стоя в църквата и гледам едно момиченце – най-много на година, но ходи.
И то ме гледа, или по-точно – зяпа и се кокори. Русо, с дебели и кръгли бузки. Обикаля около баща си, по едно време вдигна ръце – да го вземе. Той я взе, а тя пак наднича над рамото му.
По едно време си закри очите с ръка, но я махна. Примигва, гледа и накланя глава. После се прозя – с цяла уста.

VII.4
Когато Теди беше първи клас, го заведохме за пръв път на изповед.
Свещеникът го попитал какво има да разкаже – от недобрите неща, които е направил. Той разказал: закъснявал за училище, ударил сестра си, нарекъл някое момче с такава дума… такива работи.
– Да – казал свещеникът. – А постил ли си три дни?
– М-да – казал Теди. – Постих.
– Какво яде вчера на обяд?
– Пица.
– Каква точно?
– Дяволска пица. Така се казваше…
– А-а, не може тогава да вземеш причастие – рекъл свещеникът. – Няма как. Другия месец…

VII.5
С продавачки съм водил най-различни разговори.
Веднъж Теди си идва от детската градина и казва:
– Тате, госпожата каза, че за утре трябва да носим по два картофа, морков и двадесет бобени зърна. Имаме ли в къщи?
– Мисля, че не – казвам. – Но нямай грижа, ей сега отиваме на пазара и ще купим.
И наистина, веднага се обувам, взимам го за ръка и тръгваме. Отиваме на Ситняковския пазар и аз отдалеч виждам една сергия с много боб на нея. Отивам и казвам на продавачката:
– Добър ден. Моля Ви, дайте ми 20 бобени зърна!
А тя:
– Какво?
– Двадесет бобени зърна – казвам. – Трябват ни у дома.
Тя взе да се оглежда.
– Е как да ви дам двайсет зърна? Как да ви ги претегля?
– Ами как… Знам ли…
„И тя намерила какво да ме пита“ – казвам си. – „Този кантар за какво й е…“
– Добре – казвам. – Няма нужда да ги теглите. Кажете колко струва едно зърно, ще умножим цената му по двадесет и ще Ви платя…
А Теди стои и гледа тревожно – решава се подготовката му за утрешния час…

VII.6
Веднъж отивам да взема Теди от училище, след последния час – може би са имали физическо. Отивам до входа и гледам – вратата заключена. Той има три отделни врати, от които двете винаги бяха заключени, а този път и третата. Те са със стъкла и се виждаше, че към двайсет деца стоят вътре и чакат да излязат, но не могат.
До входа има стаичка на портиера, а отвън – звънец за нея. Аз започнах да звъня и звъних няколко минути, но портиерът го нямаше – може би отишъл някъде по етажите.
Аз се изнервих, дръпнах вратата за дръжката и я отворих, макар че беше заключена. Децата започнаха да се смеят. Портиерът изведнъж се появи.
– Ти какво правиш?
– Отварям вратата.
– Как я отваряш? Ти я разби.
– Децата не могат да стоят така заключени, вратата трябва да е отворена.
– Имаш влизане с взлом.
– Ако на някое дете му беше станало лошо и му беше станало нещо, ти щеше да идеш в затвора.
Отнякъде дотича учителката по физическо и започна да ни помирява. Теди вече беше излязъл и ни оглеждаше с учудване. Аз го взех за ръката и тръгнахме към къщи.

VII.7
Вървим със Теодор и Леда из квартала и се прибираме. Те са на 7 и 9 години.
– Тате – казва Леда, – хайде да отидем на… [където има люлки].
– Не – казвам. – Днес няма да ходим там.
– Защо?
– Защото не е необходимо.
– Как не е необходимо?! Какво значи „не е необходимо“? Ето това никога не съм можела да разбера. Как може нещо… да не е необходимо?
– Ами просто не е нужно… не се налага.
– Как не е нужно? Аз искам!
Наистина, „не е необходимо“ е странен отговор. Той показва, че нищо не пречи да се направи нещо и все пак то няма да се направи. А ако е приятно, достъпно и няма очевидна вреда от него?
Можех да кажа, че желанието да правим приятни неща не ни е много добър приятел и затова от време на време трябва да му възразяваме и да му отказваме. Но тя нямаше да е доволна от такъв отговор.

VII.8
Докато Леда и Теодор бяха малки, всеки ден им пускахме да гледат рисувани филмчета по телевизията и аз често стоях да ги гледам с тях. Затова в къщи известно време имахме два телевизора – един в дневната и един в тяхната стая.
Веднъж, когато бяха на около 10 и 12 години, влизам в стаята им и виждам, че телевизорът работи и те го гледат – но не филм или спортно предаване, а просто вървят различни неща.
И казвам с прискърбие:
– Деца, как може да гледате телевизия?
Скоро след това те престанаха да включват телевизора, а след известно време казаха, че само заема място и го занесохме на баба им за да го даде на някой, който има нужда.

VII.9
– Тате – попита веднъж Леда, когато беше на около десет години, – лекарите радват ли се, когато хората са болни? То не би трябвало… Би трябвало да искат да са здрави. Но ако няма болни, тогава какво ще прави лекарят?
– Лекарят не се радва, че хората са болни – рекох. – Но на здравия какво да му се радваш, то си е нормално да си здрав. Лекарят обаче се радва, когато хората оздравяват…

VII.10
Понякога човек може да бъде нетактичен просто от несъобразителност.
Бяхме отишли веднъж четиримата на Хисаря. Сядаме в ресторанта на хотела, поръчваме неща за ядене и аз накрая добавям:
– И една голяма бутилка минерална вода „Горна Баня“!
– Ние тук нямаме вода от Горна Баня – каза мрачно келнерът. – Тук е Хисаря…

VII.11
Тъй като съм домоуправител, често разговарям със съседите по разни въпроси около правата и задълженията на всеки. И един от тях веднъж ме погледна право в очите и каза:
– Слушай сега. Не искам проблеми! Стига вече проблеми…
И наистина понякога се питаме какво пречи да уредим живота си така, че да постигнем пълно спокойствие (поне в отношенията със съседите, ако не друго).
А причината е, сме подложени на изпит, който никога не спира. И няма защо да се съжалява за това.

VII.12
Близо до нас се откри нов супермаркет.
– Ами хубав е супермаркетът, какво. Ето, има и книги…
– Да, но това са такива книги, каквито дори и аз няма да купя…

VIII. Европа – северният Вавилон

16. Студенти

16.1
Веднъж правихме един семинар в Ректората, темата беше „Класическо образование и идея за класическа древност“. Това е мой курс, аз съм го внесъл в учебния план. И нещата си вървят – има лекции, дискусии след това, идват немалко хора.
И един мой студент ми казва: „Аз имам един приятел художник и той предлага да направи един перформанс за семинара – и след това да го обсъдим.“ И аз казвам: „Перформанс ли? Добре. Може.“
И наистина, следващата седмица той довежда приятеля си художник и с него някакво момиче. И казват: „Перформансът ще е на площадката пред аудиторията, само няколко минути и след това се връщаме вътре.“
Отиваме на площадката да гледаме. И се появява момичето, абсолютно гола, без нищо, само с едни кабели омотани около нея – и светят. А те бяха включени някъде, както забелязах, иначе нямаше да светят.
А аз се притесних и си казвам: „Добре, гола, гола; но сега ако я хване токът и й стане нещо, какво ще правим? И каква ще е тази сцена – на четвъртия етаж на Ректората лежи ударено от ток момиче, без нищо, и това в рамките на „Класическо образование и идея за класическа древност“. Ще кажат: `Това ли са ти семинарите…`“

16.2
Със студентите по класическа филология имаме час за Херодот. Те са чели, учили – достатъчно. Към края на часа се обръщам към една студентка и я питам:
– А Вие как решихте да кандидатствате в нашата специалност?
– Ами… – казва тя. – Аз всъщност мислех да стана художничка. Взимах уроци по рисуване.
– Да… Това е много хубаво. И какво?
– Но моите родители ми казаха, че като художник няма да намеря лесно реализация, и че трябва да се заема с нещо по-практично…

16.3
Имам една студентка, яви се на изпит за зимния семестър. Знаеше горе-долу, между 4 и 5.
– Да Ви пиша пет? – казвам.
– А може ли да се явя на повишителен? – казва тя.
– Може, как не. Елате на… тази дата.
Идва тогава – пак същата работа.
– Добре – казвам. – Постарала сте се, чела сте. Петица. Дайте книжката да Ви я напиша.
– Няма!
– Но защо?…
– Така!
– Хм. Е как… Добре. Искате да се явите отново ли?
– Да.
– Добре. Елате на… еди-коя си дата.
Работата е в това, че няма никакво значение какво иска студентът. Ще му напиша, колкото реша. Така че тя си изкара шестицата точно заради тона, който се осмели да ми държи.
Това се случва рядко, но някои неща се случват рядко.

16.4
Говорим със студентите за „Горгий“.
Сократ казва:
– Завършилият реторическа школа отива да говори пред гражданите за най-важни неща – добро, справедливо, красиво и прочее. Но той самият ще ги знае ли тези неща? Само защото е учил реторика?
– Трябва да ги знае – казва Горгий. – Ако не ги знае предварително, ще ги научи от мен.
– А ти нали каза преди малко, че учителят по реторика не бива да бъде обвиняван, ако училият използва изкуството за несправедливи дела. Защото то си е на негова отговорност. Значи може и да не знае кое е добро…
Горгий се затруднява да отговори.
Студентите се чудят.
– Но къде е проблемът? Какво пречи човек да знае кое е добро и пак да прави каквото си ще? Да постъпва лошо…
– Не е така – казвам. – Да познаваш доброто не е като да знаеш таблицата за умножение. Защото ти можеш да умееш да смяташ по-добре от всички, но това не засяга душата ти цялостно, не те променя. То е просто „прибавяне“ на някакво умение – да смяташ. А когато познаеш доброто, ти се променяш цялостно, ставаш различен. И тогава целият ти живот се подчинява на това – да бъдеш добър. Тогава дори и да сгрешиш, то ще е от безсилие, а не от незнание.
Горгий разбира това и затова не може да възрази на Сократ. Наистина, ако вършиш умишлено несправедливости, значи не познаваш доброто, а само си чувал нещо за него. Грешката му е в това, че е допуснал, че то може да се преподаде като всеки друг предмет. Но не може.
Първо, за да предложиш някому знание за него, ти самият трябва да го познаваш – значи да си преживял промяната, а не просто да си специалист по нещо. Но дори и да го познаваш, пак няма да успееш да го предадеш на всеки, а само на този, който пожелае. А пожелаването на доброто се случва в сърцето – това е добрият избор. И учителят няма как да повлияе върху този избор. Значи не може да го преподаде.

16.5
Четем със студентите „За душата“ на Аристотел (на гръцки).
– Прочетете тези няколко страници в превод – казвам, – и следващия път ми разкажете съдържанието им.
Видяхме се след няколко дни.
– Какво стана?
– Нищо не разбрахме – казват те.
– Няма проблем – казвам. – Ето какво пише там.
И им го разказвам.
– Как ви се струва?
– Много е интересно – казват. – С какви въпроси са се занимавали хората… Харесва ни този философ.
– Да – казвам. – Ето затова човек ходи в университет. Ако ставаше с четене на книги, всички щяха да си стоят в къщи, да четат и да са отлично образовани.

16.6
В четвъртък следобяд имам упражнения по литература и за тази седмица бях казал на студентите да прочетат „Дафнис и Хлоя“. Упражненията вървят така: те разказват каквото са прочели, а аз им помагам и правя коментари, каквито обикновено се правят във връзка с произведението. Преди часа си прегледах романа, за да видя какво съм забравил и какво още не съм забелязал. Направих си и конспект от няколко страници (както обикновено).
Отивам в час, студентите са там.
– Здравейте. Значи днес имаме роман. Четохте ли „Дафнис и Хлоя“?
– Не-е – отвръщат те в един глас.
– Така ли? И сега какво?
– Ами нямаме го за днес. Нали ни писахте. Днес – лекция за философията, а утре – „Дафнис и Хлоя“.
Щом са толкова единодушни, значи е така.
– Хм. Добре. Тогава – философия.
Обърнах листа със записките си от романа, за да си отбелязвам какво говоря.
– И тъй, класическата гръцка философия възниква в Йония, към началото на VI в. пр. Хр., и първият, за когото се е казвало, че е философ, е Талес…
Лекцията продължи 75 мин. без почивка: йонийци, питагорейство, елеати, софисти, Сократ, Платон, Аристотел.
– Това е – рекох. – Свършихме работа. Обаче за утре – „Дафнис и Хлоя“…

16.7
– А Вие откога учите старогръцки?
– От осми клас. Или по-скоро, от девети.
– Това е цял живот…
– Да. Но когато се заема с нещо, човек не знае колко време му предстои да го учи. Откъде може да знае? Как може да се направи план: „Ще уча това десет години, после ще започна работа, жилище, осигуровки…“ Кой може да му гарантира, че след три дни ще е жив? Затова трябва да се учи безкористно. Значи – човек да учи точно това, което му харесва най-много и да не прави планове за далечното бъдеще.

17. Конференции

17.1
Веднъж една колега ме покани в Брюксел като рецензент за дисертацията й, която тя беше написала в „Свободния университет“. Казах й, че съм съгласен и ще отида, и предпочитам да произнеса рецензията на френски, но не мога да я напиша добре. Затова решихме да й я изпратя на български, а тя да я преведе.
В журито освен мен бяха деканът на факултета, научният ръководител и две преподавателки от същия университет. Аз бях облечен в мантията на Софийския университет, тъй като в писмото, което бяха изпратили, пишеше, че външният рецензент трябва да е облечен в официалната дреха на своя университет.
Когато ми дадоха думата, благодарих за поканата и казах, че френският ми не е добър, но все пак намирам за правилно, след като основният работен език е този, да прочета рецензията на него.
После деканът каза:
– Но моля Ви, Вашият френски е много хубав…
– Чак толкова не – казах. – Но щом сте ме разбрали, това стига…

17.2
През същите тези дни бях влязъл в едно магазинче да пазарувам, съвсем в центъра. Казах на продавача какво искам на френски и той ми отговори, но езикът, на който отговаряше, не беше френски и изобщо не беше никой от езиците, които бях чувал. Тъй като не го разбрах, попитах същото на английски и той ми отговори незабавно, но пак на същия език. Затова се отказах да пазарувам там и отидох да търся друг магазин.
Изглеждаше ми странно човек, който продава сувенири на 50 метра от централния площад на Брюксел, никак да не знае френски, нито английски. Най-вероятно е отговарял на фламандски. При това говореше доста пространно и членоразделно. Явно предпочиташе по-скоро да не продаде нищо, отколкото да говори на други езици.

17.3
Веднъж бях в Грузия на конференция за „Аргонавтите“.
В един от дните ни предложиха да ни закарат с автобус от Тбилиси до устието на река Фасис и да ни покажат развалините на града на цар Еет.
– Не, няма да отида – казах на едни от колегите, с които си говорехме. – Тук в центъра има едно прекрасно кафе, на което човек може да седи вечер колкото си иска и да пие нещо, и всичко наоколо е толкова спокойно и красиво. Не мога да пътувам цяло денононощие до Фасис и обратно. А и Черно море съм го виждал…

17.4
В Тбилиси е невъзможно да разбереш на коя улица се намираш и изобщо къде е каквото и да било, защото всички надписи са на грузински. Никога не съм мислел, че това може да е проблем, научих го за пръв път там. Дотогава винаги съм бил в страни, където, ако не друго, поне надписите можех да разчитам.
Но с говоренето не е така. Недалеч от огромната нова църква в традиционен грузински стил (мисля, че в целия православен свят няма по-висока) група лели продаваха сувенири. Бях сигурен, че няма да знаят английски, а в Грузия руският от известно време насам не е чак толкова добре приет. Затова ми хрумна, че мога да ги питам за разни неща на български. Оказа се, че разбират почти всичко.

17.5
На конференцията една колега от Грузия прочете доклад със заглавие „Градината на Медея“. Ставаше въпрос за това, какви билки вероятно е отглеждала Медея, за да може после с тях да лекува хората.
Една госпожа от Англия попита:
– Аз съм чувала, че Медея освен лечителка е била и отровителка. Така че в градината й сигурно е имало и някои зловредни растения, как мислите?
– Не – отговори твърдо лекторката. – Медея е била добра. Вярно е, че някои билки могат да служат както за лечение, така и за умъртвяване. Но Медея никога не се е стремяла да наврежда на хората и ако си е служела с отрови или магии, това е било само в случай на нужда и ако не е имала друг избор…

17.6
Преди няколко години бях във Варшава – през декември, на една конференция по история на класическото образование. На летището се срещнахме с А.К. Гаврилов – професор по старогръцки в Петербург. Не се познавахме, но една млада жена полякиня, която дойде да ни посрещне, ни запозна и ние веднага се заговорихме.
– Извинете, но ние с вас няма да си говорим на руски – каза тя.
– Няма проблем – каза Гаврилов.
– Няма – казах. – Аз не знам полски, така че нищо не пречи да си говорим на английски.
Качихме се на таксито. Варшавското летище е далеч от града, а освен това имаше и задръстване, така че сме пътували поне един час. Разбира се, ние с Гаврилов нямаше защо да си говорим на английски и говорихме на руски, а водачката ни мълчеше.
– Аз не говоря много добре – казах му. – Винаги съм учил руски и досега чета много често, но с говоренето се справям слабо. Забравям думи, а освен това никога не съм сигурен, че улучвам добре падежите.
– Е, да – каза той. – В българския падежи няма, нали?
– Няма. В старобългарския е имало, но сега вече – не.
– Така е. Вие българите не говорите старобългарски. Ние руснаците сме тези, които говорят старобългарски…

17.7
Конференцията във Варшава беше само началото на един голям проект за проучване на историята на класическите изследвания. Институтът, който го организираше, се намираше на централната улица в Стария град.
Намерих го лесно. Секретарката ме посрещна много любезно, а после се появи и директорът, който радостно раздруса ръката ми и едва не ме прегърна.
– Добре ли се настанихте? – попита секретарката. – Заповядайте довечера на вечерята за участниците, днес още нямаме работа. Може да се разходите из центъра, да видите паметника на нашия крал…
Старият център на Варшава е съвсем малък, изграден наново след ВСВ, тъй като по време на войната всичко е било изгорено от немската армия. Оказа се, че паметникът е на Сигизмунд III, завоевателя на Москва от 1610-1612.
По пътя видях един огромен и напълно празен площад – после разбрах, че там се е намирал православният храм „Св. Александър Невски“, разрушен след Първата световна война. Сега там няма нищо, само в началото му има паметник на маршал Пилсудски, герой от войната със Съветска Русия.
На вечерята седнах до секретарката.
– Вие българите защо сте такива русофили? – попита ме тя с широка усмивка.
– Не сме само ние – казах. – Знам още един народ, който е също толкова русофилски като нас, ако не и повече.
– Така ли? И кой?
– Арменците. И те са търпели такива беди, или дори по-големи. Затова и досега се надяват на Русия, в случай че стане нещо…

17.8
На конференцията се очакваше всеки от участниците да разкаже за историята на класическите изследвания в своята страна.
В изказването си аз направих едно въведение в смисъл, че идеята е чудесна и историята на класическите изследвания е нещо много увлекателно; но главният смисъл на събирането ни е във възможността да се поговори за историята изобщо. След това разказах за заниманията с античност в България като започнах от св. св. Кирил и Методий и стигнах до съвременността.
След като завърших, директорът на института взе думата и запита:
– Вие българите защо сте такива русофили?
– Ще Ви го кажа по следния начин – отговорих. – Когато един руснак дойде в България, той узнава, че там никой не го възприема като чужденец. Наистина това е положението. Ние смятаме за чужденци всички други, дори примерно сърбите, които са ни съседи и езикът им е много близък до нашия. Но и те са чужденци. Руснаците обаче не, и стане ли дума за тях, ние казваме: „Не, това не са чужденци, те са руснаци, то е друго…“ Чрез това може да се разбере и всичко останало.
След като дискусията завърши и започна почивката, една от участничките, която беше от Русия, дойде при мен и каза:
– Много Ви благодаря за изложението и за всичко, което казахте.

17.9
През 2010-та прекарах няколко месеца в Будапеща, за да пиша изследване за историята на българското класическо образование. Веднъж участниците в проекта се бяхме събрали в един ресторант на вечеря. Аз седях до един колега руснак, който преподаваше латински в Хелзинки.
Вечерята продължи дълго и ние си говорихме на всякакви теми, като по едно време стана дума и за корупцията.
– Корупцията е беда – каза той. – Никъде не е приятна, но най-лошо е, когато навлезе в съдебната система и правоохранителните органи.
– А как е в Русия? – попитах аз.
– Ще Ви го кажа с един виц. Някой си решава да стане милиционер. Подава си документите, явява се на интервю и го приемат. Назначават го, дават му документи, униформа, служебно оръжие, всичко както трябва и го изпращат да работи. След няколко месеца забелязали, че не си взима заплатата. Обадили му се и му казали: „Елате да си вземете заплатата.“ „Какво? – учудил се той. – И заплата ли има?…“

17.10
През повечето време с него си говорехме на английски.
– Вие двамата защо си говорите на английски? – попита възрастният унгарец, който седеше срещу нас. – Не се ли разбирате, ако всеки говори на своя език?
– Не – казах. – Ако той ми говори на руски, аз ще го разбирам, но ако аз му говоря на български, той няма да ме разбира.
– А защо Вие не му говорите на руски?
– Не мога. Откакто съм в Унгария, всички чужди думи, които ми идват в главата, са само на английски…

17.11
Към средата на 70-те баща ми беше отишъл по някакъв повод за една седмица в Западна Германия – в Брауншвайг. Там му се случило да поговори в частна обстановка с някои немци – научни работници от селскостопанския сектор, като него. И като се върна, коментираше:
„Хм, чудна работа с немците. Приказваме си една вечер на масата и ги питам за Хитлер – а какво мислите за него? И си мисля, ще кажат: `О, Хитлер, разбира се! Голям държавник. Той направи толкова за Германия! Имаше добро отношение и към България. Но нямаше късмет… ` Такива работи очаквах. Нали са немци…“
Тъй като баща ми беше диалогично настроен и освен това смяташе, че всеки народ трябва да се отнася положително към лидерите си, дори да са имали някои грешки и увлечения. И не че непременно трябва, но е нормално, обяснимо. Той от своя страна нямаше добро мнение за Хитлер (пък и беше член на БКП); но би му било приятно да поговори за историята с хора, които са от другата страна на Завесата, да чуе и тяхната страна. Но чул същото, което се казваше и при нас, и дори с повече емоции.
„Да, това очаквах, и ми се искаше да обсъдим тези неща – какво мислим ние, какво те…. Но какво излезе? Че те не могат да го понасят! Така и не можахме да говорим…“

Впрочем на мен самия ми се случи нещо подобно преди в Будапеща. Общувахме си с един немец от Франкфурт, преподавател в тамошния университет по психология – криминална психология, както каза.
И веднъж, както обядвахме, аз се разпрострях върху темата за нацизма и за това, че той, като расова теория, би трябвало да търси аргументи и в областта на природните науки. Съвсем невинно, просто мислех на глас. Въобще не съм имал намерение да го провокирам. В това отношение мисля, че приличам на баща си.
Но от другия ден човекът престана да сяда с мен на обяд, и дори да ме поздравява, когато се срещнехме покрай сградата на института.
Така че в обществото на немци човек трябва да внимава какво говори, когато стане дума за история и хуманитарни науки.

17.12
По време на престоя ми там се запознах и с един изследовател на живота на Марс.
Той беше ръководител на международна група, която работеше по проекта и се беше събрала там – за няколко седмици. Веднъж седнахме да обядваме заедно.
– Значи, Вие се занимавате с живота на Марс – казах.
– Да – отговори той решително.
– Е, и какво е положението? Има ли резултати?
– Работим… Има предположения, данни.
– Е, и? Какво е… установено?
– Мм… Има вода.
– Така ли? Колко е?
– Е, не говорим за морета и океани. Части от капката… да кажем.
– Аха. А живи организми?
– При това положение не може да има кой знае какво. Може би бактерии.
– Има бактерии?
– Предполагаме, че има. Трябват ни още данни.
– А, добре. Значи ще продължавате с проекта?
– Разбира се. Много ясно… Финансиране все още има!

17.13
Пpеди няколко години се запознах с един колега – ирландец, който работеше в Лондон. Занимаваше се дигитализация на латински текстове (нещо в тази посока).
Веднъж бяхме седнали да обядваме и да си говорим.
– Какво мислите за религията? – попита той.
– Какво да мисля… – отвърнах.
– А аз мисля – каза той – че тя ограбва човека. Защото ако някой е религиозен, то с времето той започва да се отказва от все повече неща… докато накрая му остане само религията, и нищо друго…

17.14
Веднъж разказвах на един приятел, че знам семейства, където хората са българи, родени и прекарали немалка част от живота си в България, обаче в дома им се говори на английски. Тоест – те имат един общ роден език, пък говорят помежду си на друг.
– Е, и какво? – каза той. – Аз познавам стотици такива хора… може би хиляди. Това си се прави. Какво от това?
– Но защо? – казах. – Учудвам се просто…
– Защото е по-удобно, да речем. За различни неща, да кажем – за работата… А пък аз се учудвам, че ти се учудваш!
Сега със задоволство забелязвам, че същият въпрос надълго и нашироко е обсъден в „Дневник на писателя“… (Ф. М. Достоевски. 1876-та, юли-август)

IX. Гръцките острови

IX.1
Седим един петък на плажа на Самотраки и се чудим откъде да вземем пари. Или по-скоро аз се чудя, а жена ми се разхожда по плажната ивица.
Наличните са свършили. Имаме карта, но на острова има само един банкомат, а и в него не се знае дали ще има пари. Освен това дотам се пътува с автобус, а после трябва и да се върнем, независимо дали в банкомата ще има пари или не. А и да вечеряме.
По едно време тя се обажда:
– Намерих десет евро.
– Така ли?! Къде?
– Ами тук, под чадъра…
– Браво… Я да видя… Вярно, десет са.
– Ще проверя и за още – каза тя.
След малко се обади:
– Ето, намерих още едни десет.
За половин час тя събра тридесет евро, повече нямаше.
– Това е добре – казвам. – Ще имаме за вечеря и за каквото още е нужно. Няма да ходим до града значи, утре ще му мислим…

IX.2
Веднъж бяхме тръгнали с жена ми на почивка извън страната. Резервирахме си хотели на две места, платихме ги и приготвихме багажа. Вечерта прегледах за последен път всичко необходимо, погледнах и за личната карта, и видях, че я няма. Позамислих се и си спомних, че през деня бях отишъл до една банка да свърша нещо и явно я бях забравил там.
Автобусът ни тръгваше рано на другия ден и банката щеше да е затворена; а паспортът ми беше изтекъл преди няколко месеца. Други документи нямах, освен картата за университета. Реших да я взема за всеки случай, както и паспорта. Не можехме да отлагаме тръгването, защото имахме билети и трябваше да сменяме транспорта по пътя и изобщо всичко щеше да се обърка. А на жена ми не казах – какво да я тревожа.
На другия ден пътуваме с автобуса и си говорим на всякакви теми, всичко благополучно. Стигаме до границата и аз извадих паспорта, както всички пътници, и граничарят се появи. И докато гледаше документите на хората от предните седалки, погледна отдалеч към моя и каза, без да се приближава:
– Ако само това Ви е документът, няма да пътувате…
Жена ми ме погледна втрещено, а аз повдигам рамене – изтекъл е паспортът, това е… Обясних й с две думи.
Граничарят прегледа документите на другите пътници и ме извика долу. Казах му какво е положението – забравил съм си личната карта. Жена ми слезе и разказа, че отиваме на почивка и имаме резервации за хотели, а той поклати глава и отговори:
– Това няма никакво значение, госпожо…
После влезе в будката да погледне нещо на компютъра, излезе и каза:
– Ще направя нещо, което не се прави. Виждам, че имате валидна лична карта за още няколко години. Така че, продължавайте.
И така, ние отидохме на почивка, а в хотелите ни приемаха с нейната лична карта, а някъде и нищо не искаха. След две седмици, като се върнахме, минахме през същото КПП, само че този човек го нямаше. Граничарят, който погледна документите, каза:
– Паспортът Ви е невалиден. Как сте влязъл?
Казах му, че неговият колега ни е позволил да пътуваме, защото е видял, че по принцип имам документ. А той каза:
– Я не говорете глупости… Довиждане.
И продължихме към София.
А след няколко дни ми се обадиха от Деканата и казаха, че са получили личната ми карта от банката, да отида да си я взема.

IX.3
Седим с Димка в кафето на една малка южна автогара и разглеждаме снимки. По телевизора върви филм за положението в Европа през 30-те години на ХХ в. Димка дочува, че се говори за шизофреници, епилептици, неизлечими алкохолици и наркомани, лица с тежки вродени заболявания и т.н.
– Какво ще ги правят? – пита, без да спира да разглежда снимките.
– Е, какво – казвам. – Ще ги стерилизират. От догодина.
Тя се обърна и ме погледна с ужас.
– Няма, няма – казвам. – Не се плаши. Госпожа Меркел не е толкова лоша. Пък и още не му е дошло времето…

IX.4
През май тази година бях на конференция за Аристотел в Солун. Всъщност по-скоро в Солун, отколкото на конференция, защото не ми се ходеше на доклади, а по-скоро на крайбрежния булевард – следобед сам на кафе, а вечер – на вечеря с Димка.
И излизам един следобяд, вървя по „св. Димитър“ отляво и забелязвам, че се заглеждам към отсрещния тротоар, където върви една жена… много различна от тези, които си ходят навсякъде из Солун.
Има някакъв друг стил, по-късо подстригана и по-добре облечена, и с по-изящна походка… не изглежда като повечето. Може да е чужденка. Като че ли прилича малко и на моята жена… нищо чудно, нали човек се заглежда все по един тип жени. Но е с друга чанта, не е нейната. И защо толкова се отличава от останалите…
А жената с красивата походка изведнъж погледна към мен, спря се и ми махна с ръка. Всъщност… Да! Това е моята жена!

IX.5
Седя на втория етаж на един солунски ресторант (с изглед към морето) и чакам жена си.
Към масата се приближава сервитьор (към 55-годишен), поглежда ме решително в очите и казва:
– Greek or English?
– Bulgarian – казвам.
– English! – отсича той и плясва едно английско меню на масата.
Все пак, като съм в Гърция, предпочитам да чета менютата на гръцки.

IX.6
На площад „Аристотел“ в Солун продават шапки. Отидох да търся някоя, подобна на моята – да е с дупки. Продавачът забеляза, че обикалям около закачалката.
– Какво обичате?
– Имате ли такава шапка? – казвам, като соча моята.
– Такава ли…. мм…
Той повика продавача от съседния магазин.
– Имаме ли такава шапка?
Онзи погледна и каза със съжаление:
– Не… нямаме…
Първият каза:
– Ако искате, да Ви ги пробием ние?
– А-а, не – казах. – Няма да е същото.
Той се усмихна с пълно разбиране.
– Е, довиждане…

X. Софийски разговори

X.1
Вървя в София по „Графа“ и виждам едно магазинче – пълно с шапки. Влизам. От пръв поглед се вижда – моята я няма.
– Мога ли да Ви помогна с нещо? – казва продавачът.
– Имате ли такава шапка? – питам.
– Точно такава?
– Да. С дупки.
– Хм. Да… Ако искате, можем да Ви направим…
– Можете ли?!
– Разбира се. Дайте ми да я снимам…
Той й направи три снимки и я измери.
– А цветът?
– Ами.. Колкото се може по-близък до този.
– Платът?
– Също. Просто да е съвсем същата…
– Добре… Оставете някакво капаро, няма значение колко… Ще стане в понеделник или вторник.
– Но днес е неделя!
– Точно така. Утре или други ден… Ще Ви се обадя…

Шапката стана, макар и не след ден-два. Но не беше като предишната. Предишната изглеждаше скъсана, но не беше. А тази, която получих, беше наистина скъсана. По-лесно е да повредиш, отколкото да изобразиш повреда.

X.2
Преди време често водех „свободни разговори“ за религията, тъй като още не се бях убедил, че са безполезни. Така веднъж се заприказвах с една госпожа на чаша бира и разговорът отиде към християнството. Госпожата не беше неучена, имаше дисертация и преподаваше в университет.
– Не ми харесва християнството – сподели тя. – Има нещо много сериозно в него. Прекалено… И това ме плаши.
Това е вярно. Християнството е сериозно, защото не казва, че „всичко може“ и „всеки има право“, а казва, че хората ще се разделят – и едни ще идат към спасение, а други – към смърт.
И това е страшно.

X.3
– А ти защо не ходиш на срещи със съученици? Или състуденти?…
– Ами какво да ходя… Защо да се срещам с хора, само защото съм ги виждал някога по стечение на обстоятелствата? Това е не е причина да се срещнеш с някого. За да се срещнеш с някого, трябва да има съществена причина.
– Е, и аз не ходя много. Ако имаме нещо да направим заедно, тогава да…
– Но има и още нещо. Аз имам силно усещане за изтичане на времето. То си отива безвъзвратно – сигурен съм. Тогава защо да го задържам и да се правя, че не отминава – и да се държа така, сякаш стои на едно място? Очевидно е, че не стои. Тогава по-добре да се гледа настоящето. Да се срещаш с други хора.
– И аз имам такова усещане, но се опитвам да се уловя за миналото… Точно защото отминава.
– Зависи за какво се улавяш. Аз не се интересувам много от личното си минало. От миналото на света – да. Разбира се, човек не може да изоставя най-близките си. Но и с тях отношенията трябва да се променят с времето, не можеш да се държиш точно както някога.

Аз не съм съвсем недружелюбен човек и не бих се нарекъл темерут, но все пак избягвам юбилейните срещи, на които се събират някогашни съученици.
И защо? Защото не ми харесва всеки да фамилиарничи с мен на единственото основание, че преди 30 или повече години сме прекарвали по няколко часа в едно и също помещение или сме се разминавали в едни и същи коридори.
На същото основание може да има и юбилейни срещи на съзатворници: „Помниш ли когато лежахме в една и съща килия…“
Но се случва на едно място да попаднат съвсем различни хора и по съвсем различни причини, и да прекарат там дълго време. Но в какъв смисъл те са били заедно?

X.4
Вървя по „Шипка“, една госпожа ме спира и казва:
– О, аз Ви познавам. Вие сте професорът, който пише хубавите статии.
Аз се усъмних, че ме познава, но като каза и къде ме е чела, повярвах. Тя добави, че наскоро се е върнала в България и много се тревожи, защото оттук „изтичали мозъци“.
Нямах време да говорим много, затова й дадох мейла си и се разделихме.
Все пак това с „мозъците“ е метафора. Би могло да се казва, че изтичат и други части на тялото, но от приличие не се казва.
А мозъкът на човека може да изтече навсякъде, независимо къде се намира. Ако гледа често телевизия, слуша радио и чете вестници, това стига.

X.5
Седя в „Баба Яга“ и пия бира. По едно време идва една черна котка и ляга до стола ми.
Аз й казвам:
– Какво става, мацо, как е животът?
А тя:
– Мяу!

18. Психология и психиатрия

18.1
Имах един приятел психиатър, който дълги години се опитваше да установи диагнозата ми.
Един път, докато пиехме бира в Борисовата градина, му разказах следния сън.
„Сънувам, че съм на някаква вечеря или обяд, и там е царят със съпругата му. Имаше и други хора, но ми направи впечатление, че тя не разговаряше с никого, а само ядеше. А аз бях с любимия си шал – един дълъг, с топли цветове.
И царят ми казва:
– Н., Вашият шал не ми харесва.“
А аз му казвам:
– Ваше Величество, шалът ми е много хубав…“

– Ясно – каза приятелят ми. – С този сън ти си се охарактеризирал веднъж завинаги.
– Е, какво – казвам. – Да не би да съм болен от нещо?
– Разбира се – каза той. – Ти страдаш от мегаломания…

18.2
Друг път пак бяхме на същото място, но вътре в заведението, защото валеше дъжд.
– Ще ти разкажа един сън – казвам.
– Слушам – каза той.
– Намирам се в една стая с една жена и лежим на едно легло. Но аз лежа малко по-настрани от нея и нищо не правим, бездействаме. Изведнъж тя се обърна към мен и ми удари такъв шамар, че от очите ми изскочиха искри (както се казва). Аз нищо не направих, но след това вратата на стаята се отвори и се появи един мъж с две големи торби…
– Това не е лошо – каза приятелят ми. – Когато двама влюбени се бият, това значи, че се желаят. Значи еросът е буден в теб. Колкото до мъжа с торбите, той просто символизира заможността. Възможността да купиш жената…

18.3
Срещнах го веднъж на „Иван Асен II“ и седнахме да говорим. Покрай това той обядваше, а аз пиех фрапе с тоник.
Казвам му:
– Четох монолога на една жена някъде в интернет. Имала депресия, сега трябвало да пие хапчета – една-две години, казва…
– Една-две години може и да не са – отвръща той. – Може и по-малко. Но ще пие… Когато човек усети, че се разболява, най-важното е да избягва лекарите… Може да ти лепнат такава диагноза, че цял живот да не се оправиш.
– Защо? – питам. – Че ще имаш имиджов проблем ли?
– А, не, имиджов не. Не е там работата. Въпросът е, че оттук нататък ти трябва да живееш с тази диагноза. Да се съобразяваш. Храна, режим, какво може да работиш, какво не… Ако ти кажат изведнъж, че имаш шизофрения?
– Ами ако наистина имаш?
– Е, ако имаш, как да е… А ако нямаш? Така и с депресията. Има една инфлация на този термин. Всеки бива обявен за депресиран и го започват с хапчета. Много е опасно. Проблемът е в това, че всяко душевно затруднение се медикализира. Търси се механично решение – ще пиеш това… Забравя се, че човекът може да не е точно болен – а и да е, може да е за кратко. Че има периоди – веднъж си така, друг път иначе… Трябва да търсиш някой, който е лекар, но и не само това. Да те гледа като цяло, като човек… Ако попаднеш пък на някой от новите – либералните? На такъв първата му работа е да те разведе. Имал си проблеми в семейството – ами напускаш… Защо ще седиш да се мъчиш? Ама че имало дълг, тайнство – ами! После ще ти открие латентна хомосексуалност, ще те посъветва да си намериш приятел. И така нататък…

18.4
Отивам в неделя сутринта на църква и го виждам на една пейка, на стотина метра от „Невски“.
– Хайде да вървим – казвам.
Тръгнахме заедно.
– Какво става с теб? – попита той. – Бил ли си скоро на Атон?
– Не. Защо да съм бил? Аз ти разказах веднъж, че съм бил на Атон, и ти оттогава все това ме питаш.
– Е, спомням си. Ти като ми разказваше тогава, изглеждаше потресен.
– То е, защото човек може да има идеали. И като ги сравни с действителността… Но така и трябва. Ако не си потресен…
– Какви идеали ще са това…
– Точно така. Значи това, да си потресен, трябва да е едно от нормалните състояния на човека.
– Хм. И все пак човек трябва да е потресен най-напред от самия себе си.
– Е, да. В крайна сметка, така е…

18.5
– Откакто ми каза какъв съм, вече никой не може да ме стресне с разни нападки – казах аз на моя лекар. – Ако някой започне да ми обяснява, че съм луд, побъркан и прочее, веднага му казвам: „Ти ли ще ми кажеш какъв съм? Аз знам какъв съм, имам диагноза от най-сигурно място, и знам, че съм мегаломан…“
– Да – каза той. – Така е. Освен това трябва да се добави, че за мегаломаните няма терапия. Тях човек не може да ги излекува, а само Бог има грижата за тях. Но все пак твоят случай не е и толкова тежък. Защото у теб има една постоянна склонност към ирония, която по начало е предназначена за другите, но част от нея се насочва и към теб самия и те предпазва. Така че с годините и с Божия помощ би могъл полека-лека дори да се излекуваш…

18.6
Веднъж говорихме за „обръщането“ – когато човек внезапно усети, че не е живял добре и реши да промени живота си.
– А после – казвам – като видиш, че си постъпил правилно, не трябва ли да се обърнеш и към близките си и да ги посъветваш и те да направят така?
– Знаеш ли – каза той – важното е как живее човек. Защото ако наистина живееш по-добре отпреди, няма да ти е необходимо да си правиш списък на близки и приятели, та да тръгнеш от човек на човек и да им обясняваш, че така животът е по-хубав. Те сами ще те потърсят, при това не за да те похвалят, а по-скоро да ти поискат сметка…

18.7
Той все не можеше да запомни на колко съм години, или по-скоро, не се опитваше да ги изчисли.
– Ти сега на колко си години? – попита ме той веднъж, докато минавахме покрай Военна академия.
– На 46 – казах.
– Е-е, ти си много млад – поклати глава той.
Имаше такъв вид, сякаш искаше да каже: „Сега си обяснявам някои неща…“

Друг път попита:
– И вие от колко години сте женени?
– От 7.
– Хм… Значи вие сте си направо младоженци…

18.8
Седим двамата в кафето „Коста“ (сутрин, след служба). Той на чай, а аз – на двойно кафе.
– И тъй, ти на колко езика можеш да четеш?
– На колко… Хиляда пъти си ме питал…
– Кажи, де? Кои?
– Е, кои… По-големите европейски. И латински и гръцки. Това е.
– На немски?
– Да. Но не обичам. Малко ми е грапав. И тежък. Изобщо немският е труден.
– А на френски?
– Е, на френски, да. Той е лесен.
– Лесен значи?
– Да.
– Какво е това сега?
– Електронна книга. Има много неща вътре.
– Речници имаш ли?
– Не. Защо са ми?
– Ти четеш без речник?
– Аз изобщо на чужди езици рядко чета. Чета на български. Него се опитвам да усъвършенствам.
Всъщност това е вярно. Българският език е твърде интересен и многообразен. Ако човек се зачете във възрожденските книги, се удивлява. В тях има лекота, оригиналност, веселост, мелодичност, задушевност. И разнообразието в правописа е приятно, умилително.
Доскоро почти никой нямаше достъп до тези книги – те са редки, дори в големите библиотеки има малко екземпляри. Но сега вече са в интернет. Остава хората да ги забележат.

19. Фейсбук. Въпроси на алкохола, джендъра и секса

19.1
– Г-н Гочев, не зная на какво дължа честта да ми предложите приятелство тук, но няма да мога да го приема.
– Но защо?
– Защото ние с Вас имаме принципни различия във възгледите си, които не позволяват да бъдем приятели.
– Това, че имаме различни възгледи, може би не е толкова лошо. Защо да не сме приятели? Ще имаме възможност да поговорим, да обсъдим и тези разлики. Ще ми бъде интересно.
– За съжаление трябва да Ви откажа. Работата е в това, че аз съм лесбийка. Имам пълноценна връзка с друга жена, което ме прави щастлива. Това е.
– О, извинявайте, не знаех. Съжалявам. Извинете за безпокойството…

19.2
Имам един приятел с много friends във фейсбук. Веднъж каза:
– Има един – не мога да се отърва от него. Непрекъснато пише разни дивотии, заплашва ме – щял да ме направи това и това…
– Е, какво – казвам. – Блокирай го.
– Ами аз го блокирам, но той пак изскача отнякъде. Вече седем пъти. Прави си нов профил.
– И за какво се е захванал с тебе?
– За какво може да е… Нищо особено. Има обсесия.
– Но все пак успява да ти стане приятел.
– Ами да… Не мога да познавам всички, с които съм приятел. Към хиляда може би познавам – там някъде. Но останалите – не…

19.3
Едно от следствията на публичните изказвания е, че човек придобива едностранчив образ в очите на мнозина.
Седя вчера в университетското ресторантче-пицария („Кривото“). Влиза един познат (преподавател). Знаем се от 20-на години.
– Как си? – пита.
– Добре.
– Какво става?
– Нищо. Всичко както винаги.
– Е, как нищо… Не си ли се сбил с някой хомосексуалист?
Всъщност аз не се бия, от ученическите години не ми се е случвало. На хората обаче им изглежда, че ако веднъж се изкажеш на някаква тема, после цял живот само това ти е в главата. Но човек може да мисли за различни неща.

19.4
Един колега (малко закръглен като телосложение) написа книга за виното в Библията.
И докато ми я подаряваше с автограф, каза:
– Всъщност аз мислех да напиша за храната в Библията. Обаче си казах: „Ще кажат: `Гледай го тоя дебелак… Само яде и само за ядене мисли. И да пише за друго не може!`“ И затова писах за виното…

19.5
За рождения ден ми се обади един приятел от Стара Загора.
– ЧРД, приятелю! Как си?
– Много добре, благодаря.
– Мисля да мина скоро към София. Може да пием по едно вино.
– Може. А може и бира.
– Хм. Да. Знаеш ли кое е „безалкохолно питие с четири букви“?
– Кое?
– Бира.
– Аха.
– А „безалкохолно питие с осем букви“?
– Не знам.
– Каса бира…

XI. Предшественици и учители

XI.1
– А вие как се запознахте с Вашия съпруг? – попитах веднъж Василка Тъпкова-Заимова, когато ме беше поканила на чай у дома си на „Прага“.
– Станчо Станчев ни запозна. Те бяха приятели с мъжа ми.
– А с него откъде се знаехте?
– Колеги бяхме. Той беше три години по-голям, но ние класиците си се знаехме.
– Е, да. И какво?
– Ами видяхме се пред университета, там ни запозна. После мъжът ми казал: „Ей, а пък Станчо с какво хубаво момиче се познава…“
– Да. И как започнахте да се срещате?
– По разни гуляи… на кръчма. Студентски събирания, това е. Нищо особено.
– И как решихте да се ожените?
– Той ми предложи. Веднъж ме изпращаше и каза: „Хайде да се оженим“. И аз казах на майка ми, и тя: „Ами добре.“ Така, не е имало някакви разправии, нищо.
– Значи колко време сте се познавали дотогава?
– Няколко месеца. Е, ние се сгодихме. Поканихме приятели, почерпихме ги и казахме: „Ето, ние така и така.“ И после трябваше да мине един месец, докато се приготвим – дрехи, такива работи.
– И кой ви беше кум?
– За гражданското беше Миятев. А иначе – Войнов.
– Значи за църковния брак – Войнов?
– Да.
– И в църква ли се венчахте?
– А, не. Беше у Войнов, у тях. Дойде свещеник, венча ни и така.
– Значи по това време не е могло да се венчаете в църква?
– Е, не. Нямаше. После и синът ми като се роди, го кръстихме в къщи.
– А родителите на мъжа Ви как Ви приеха?
– А, много добре. Той свекър ми беше голям чешит. Учител, бил е директор на едно училище. И беше ходил с колело до Лондон.
– До Лондон?
– Да. Ама то това си е разказано, описано. Има го. Те имаха една голяма къща на Горнобанско шосе, с 11 стаи. Бяха заможни. Но той не помагаше на мъжа ми. Казваше: „Аз съм му дал висше образование, от мен толкова.“ И затова мъжът ми работеше като скулптор. Беше при Андрей Николов, помагаше му.
– Така ли? Къде, да не е било в онази къща, на „Любен Каравелов“?
– Да, там. Тази, дето сега е „Червената къща“. Та той работеше, направи бюст на Ораховац.
– И къде живеехте в началото?
– Бяхме взели една стая под наем на ул. „Мургаш“, после в къщата на баба ми… тази с пробития покрив, на „Цар Асен“. Баба ми я беше постегнала малко. И тогава аз превеждах, давах уроци по френски. И за няколко години с голям зор събрахме пари да си купим жилище, взимахме от приятели, Динеков ни беше дал заем, но всичко върнахме навреме. И 61-ва дойдохме тук.
– И как решихте да имате две деца?
– Мъжът ми искаше, защото беше едно дете, без братя и сестри и му беше много мъчно. Затова. А аз не исках, защото онези в Института по история бяха много проклети. Косев, който беше директор, и Снегаров – не, те бяха кротки хора, но други. Аз съм Ви разказвала.
– И мъжът Ви помагаше ли в гледането на децата?
– Не. Той не умееше. Много ги обичаше, но не умееше. Помагаше майка ми, тя ги учеше и на математика, защото беше математичка, пък аз от математика не разбирам. И по френски – беше завършила в Брюксел. После обаче, когато имахме внуци, мъжът ми започна да ги гледа и така се научи! Да се чудиш. А за сина ми не вярваше, че ще стане музикант.
– Така ли? Защо?
– Ами не вярваше. Синът ми много обичаше вуйчо си, просто го обожаваше. Веднъж ми каза: „Вуйчо е по-умен от теб, защото той е композитор, а ти не си.“ Завърши френската гимназия и после ни се сърдеше, че не сме го били записали в музикалното училище. А в Академията, за да влезе в теоретично-композиторския отдел, искаха и втори инструмент и той започна да свири на кларинет. И аз трябваше да му акомпанирам на пианото, дето му казвах „козата“.
– На пианото?
– Да. Защото беше много тясно в къщи. Нали има една приказка за един индийски мъдрец, може да я знаете. На един индиец му било много тясно у дома, и той отишъл при техния… свещеник и го попитал какво да прави. А онзи му казал: „Тясно ли ти е? Вкарай тогава вътре и козата.“
– А да, знам го това.
– Да. А пък синът ми се ожени и след това дойде в къщи и ни каза: „Аз се ожених“. После майка ми като се разболя, трябваше да я гледам у нас, и тогава той отиде да живее при жена си. Аз я гледах в онази стая. А мъжът ми беше толкова мил тогава, Боже, такъв добър човек! Друг такъв не знам…

XI.2
На 60-годишна възраст почина преподавателят по старогръцки език и античност Огнян Радев.
Той беше от първото поколение учители в НГДЕК, които започнаха работата си там в края на 70-те и началото на 80-те години; и бяха малко по-възрастни от своите ученици. При преподаването на литература или философия това често е недостатък, но при езиците – не, защото те, до една степен на владеене, са като точните науки и изкуствата – или умееш, или не умееш.
Радев беше завършил специалност „Класическа филология“ в СУ, където беше учил при специалисти и познавачи на науките за античността. Там професори бяха Георги Михайлов и Александър Ничев, а асистенти – Анна Николова и Богдан Богданов. Това беше школата и Радев направи всичко, за да създаде уважение и възторг от нея.
Той водеше заниманията по старогръцки език и антична (гръцка и римска) култура, които започваха в 9-ти клас. Курсът по култура беше едногодишен, а по старогръцки – 4-годишен, с 8 часа седмично в началото. Това беше достатъчно, за да се изучат основите на езика и да се достигне до способност да се четат книги на него.
Резултатът беше, че от гимназията излизаха хора, които нямаха техническа трудност да се заемат с коя да е филологическа, историческа и хуманитарна наука; защото знаенето на старогръцки като чужд език е в основата на тези занимания от времето на римското завоевание на гръко-македонските държави; и никога не е преставало да бъде.
Огнян Радев преподаваше езика както трябва да се прави това. Той изпитваше учениците на преподадените от самото начало думи (според тетрадка-речник, задължителна), четеше с тях наскоро изучените текстове, за да знае точно и във всеки момент кой и как е учил, и кой и какви способности има за тази дейност. Даваше контролни, които проверяваше навреме, подробно и най-голям интерес. Заедно с другите колеги по гръцки и латински организираше олимпиадите (от 1980-та нататък).
Когато учениците му стигнеха до 12-клас и се готвеха да кандидатстват в специалността, той правеше безплатни семинари у дома си (в квартирата си на „Черковна“), и то такива, че те да нямат нужда от друга подготовка. Ако искаха да вземат някоя от книгите, които виждаха у дома му, той им ги даваше. А тогава те бяха редки и ценни.
След като завършеха и станеха студенти, той ги приемаше като гости, интересуваше се как вървят нещата в университета им и коментираше всичко, отнасящо се до науката и образованието. Беше им приятел и знаеше къде са границите в това общуване, така че то да се запази, а не да пропадне.
Аз станах студент, а по-късно и преподавател по античност; и ако съм имал учител по тези науки, това е бил той.
Той се интересуваше от театър и кино и поради това създаде театър на гимназията, който поставяше антични драми. Целта му не беше да стане популярен с това, а да прави изкуство заедно с други хора.
Когато гимназията посещаваше античните паметници в Гърция, той предварително разпределяше на учениците задачи – кой на кое място за какво да говори пред останалите. Тези задачи бяха подобни на курсови работи и университетски упражнения; учениците четяха, готвеха се за тях. Поради това те се чувстваха не като екскурзианти, а като историци на местата, през които минават. Това придаваше на пътуванията не развлекателно-консуматорски, а изследователски и философски дух. Това беше голямо постижение.
Като заместник-директор Радев имаше цялостна грижа за учебния процес; доколкото гимназията беше класическа, той беше нейният ръководител. Така той се оказа в центъра на класическото образование в страната ни, което значи – в центъра на науките за човека. Хора с такава позиция са малко, а последствията от дейността им са големи. За 35 години той стана учител на две поколения учени и словотворци – каквито и да са били и да бъдат техните дела, той е участвал в образованието им.
Тъй като НГДЕК даваше на учениците си знания, без които историческа наука в нашия свят няма и които те не можеха да придобият другаде на родния си език.
Ето така Огнян Радев стана участник в най-важните дела от живота на страната ни. Той е един от строителите на съвременна България.

XI.3
На 5 август, на 75-годишна възраст почина проф. Богдан Богданов.
В продължение на 40 години той преподаваше старогръцки език, увод в класическата филология, литература и култура в Софийския университет. В началото на 1990-те взе участие в създаването на Нов Български Университет и беше негов ръководител до смъртта си.
Направеното от Богдан Богданов в областта на класическите изследвания е много и не е лесно да бъдат изброени дори само по-големите му преводи и книгите, които написа. Ще се опитам да спомена онези, които ми изглеждат най-представителни за неговите занимания.
Той превеждаше само проза. Първият му по-известен превод е на Теофрастовите „Характери“ (1968). После преведе някои романи („Дафнис и Хлоя“ (1975), „Животът на Александър Македонски“ (1975)) и произведения, чийто жанр не е далеч от романния (биографии от Плутарх (1969), „Истинска история“ на Лукиан (1975)).
От края на 1970-те се насочи към философията, интересувайки се сякаш в еднаква степен от Платон („Диалози“ 1979-1982) и късните стоици (Марк Аврелий (1986) и Епиктет (2016)).
В книгите си той се стремеше да представи гръцката античност като „вид култура“; така че заниманията му с нея, както стана ясно през десетилетията, бяха преди всичко повод и материал за неговата обща философия на културата, образованието и мисленето.
По-ранните му книги бяха историко-литературни („Омировият епос“ (1976), „Литературата на елинизма“ (1979), „Романът – античен и съвременен“ (1986)).
Следващите представяха общия му възглед за гръцката култура и литература. Понякога те бяха като единно изложение ( „История на старогръцката култура“ (1989), но по-често като размисли върху отделни теми или наследството на отделни автори („Мит и литература“ (1985), „Орфей и древната митология на Балканите“ (1991), „Старогръцката литература“ (1992), „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ (2012)).
Изработвайки своя метод за осмисляне на културата (човешкия свят) той не се въздържа да обсъжда въпроси на съвременността ( „Промяната в живота и текста“ (1998), „Европа – разбирана и правена“ (2001), „Отделно и заедно“ (2005), „Университетът – особен свят на свобода“ (2006)).
Преводаческото, изследователско, есеистично и философско наследство на Богдан Богданов е огромно. За да бъде прочетено и премислено от един човек са необходими десетилетия. Духът на неговото философстване е определен и съответстващ на делата му като преподавател, общественик и личност. Не всеки от нас, античниците и хуманитарите, ще пожелае да върви по неговия път. Но всеки ще основава изследванията и размислите си върху част от онова, което той направи.

XII. У дома 2

20. Семейство

20.1
– Наистина, 22 години са отлична възраст – казвам на дъщеря ми. – И аз се чувствах много добре тогава. Спомням си. Беше… да, 1986-та.
Тя избухна в смях.
Аз усетих какво съм й казал.
– Но, тате – каза тя. – Какво е това 86-та?… Как…
– Е, да – казвам. – Отдавна е за теб. Твърде.
– Ами да.
– Всъщност аз мога да преведа същото и на мой език. Това е все едно някой да ми каже, че е бил на 22 през… да, 1956-та. И че се е чувствал много добре. Това е смешно.
– Абсолютно – потвърди тя.
– Да. 1956-та… – размислих се аз гласно. – Но това е толкова забито време. Какво би могло да има тогава. Би ли могло изобщо нещо да се случва… каквото и да е… На което да обърнеш внимание.
– Да-а-а – каза тя. – Така е. И хайде, да беше роден 1986… пак е много, но както и да е. Но да си бил голям, пълнолетен, да помниш неща… и да ти се струва, че е било много хубаво… не-е, това не…
– Вярно – съгласих се аз.

20.2
– Тате, ти знаеш ли какъв си? – попита ме дъщеря ми, която беше дошла на гости и ядеше кисело мляко, докато аз внасях бележки към „Дзета“.
– Какъв?
– Ти си хипстер.
– Така ли? И какво е това?
– Това е, когато някой е против всичко, което се рекламира. Хипстерът не ходи по известни туристически обекти, не яде това, което повечето хора ядат, не си купува дрехи от популярни марки… нищо.
– Аха. E, да. Значи съм хипстер.
– Точно така е…

20.3
Събрали сме се четиримата преди няколко дни и си говорим за това-онова.
И дъщеря ми казва:
– Много е странно, че това е човек, за когото в къщи е ставало дума толкова пъти и вие сте го споменавали като някой, с когото имате всекидневна работа, трябва да направите това и това заедно… обикновени неща. И сега разбирам, че ще му правят паметник! Наистина е много странно.
– Да – казвам. – Това значи, че всички хора, на които е направен паметник, някога все пак са били живи, ходили са по земята и са разговаряли с други – така както правят всички…

20.4
През 2008-ма, като минаха изпитите след седми клас, отидохме с Леда да й подадем документите за класиране в гимназия.
На първо място посочихме 31-во СУЧЕМ „Иван Вазов“.
– С този успех тя може да влезе навсякъде – каза госпожата, която приемаше документите. – Немска, испанска… Защо точно Тридесет и първо?
– Така предпочитаме – казах.
– Там съм учила от първи клас, там ми харесва – каза Леда.
– Брей, какви патриоти – отвърна госпожата. – Добре, пишем „31-во“.
Така Леда кандидатства и влезе първа по успех в собственото си училище.
След още 5 години кандидатства в НБУ и я приеха „Антропология“, и то със стипендия. Учи, работи, и днес, точно на рождения си ден, се яви на държавен изпит, взе го и придоби бакалавърска диплома.
Честит рожден ден, Леде!

20.5
– Снощи сънувах един сън – казва жена ми.
– Така ли? – казвам. – Много интересно. Разкажи ми.
– Оказа се, че ти имаш тайна библиотека.
– А! И къде?
– Някъде извън къщи, не помня. Но аз не знаех за нея.
– Аха. И какво, голяма ли беше?
– Не, нямаше много книги. Не повече, отколкото в къщи. Повечето бяха на руски. И някои бяха в няколко екземпляра. Имаше я „Метафизиката“ – в пет екземпляра. И казвам: „Защо ти е в толкова екземпляри?“ А ти: „Да има!“
– Хм. Ето къде отивали парите…
– Да. Но освен това имаше и библиотекарка.
– А! И как изглеждаше?
– Е, не, тя беше възрастна жена… И аз те питам: „Защо ти е библиотекарка?“ А ти: „Тя е само за четири часа на ден… Нали трябва да се дават книги.“
– Много интересен сън.
– Да… Тайна библиотека и с библиотекарка на половин работен ден…

20.6
– Лаптопа ще го взимаме ли с нас?
– Е как?! Да не си вземеш лаптопа на почивка, това е като да не си вземеш кислороден апарат…
– На Еверест…

20.7
Изкачихме се с джип от село Ягодина до връх св. Илия (1570 м.) за 25 минути.
Никога не бих повярвал, че нещо на четири колела може да направи това (без да лети) и ако някой ми го беше казал, щях да помисля, че говори празни приказки от скука.
Но джипът наистина се изкачи и след това слезе. И когато видях, че на слизане шофьорът си говореше и по телефона, се успокоих, защото се уверих, че той може всичко. Само не летя…

21.
Котешки истории

21.1
Преди години имахме котка на име Люси. Тя стоя у дома по-малко от две години, но през втората започна да се измъчва. Веднъж, в началото на юли, Димка й каза: „Люси, разбирам какво ти има. Трябва да излезеш от дома и да си намериш мъж.“
На другия ден сутринта тя скочи от балкона (на третия етаж сме) и изчезна. Децата доста я търсиха, обикаляха квартала и я викаха, но тя не се показа.

И сега, около девет години по-късно, я намираме в едно дворче от другата страна на „Гео Милев“. Има каишка против бълхи и си живее в едно мазе (с прозорче). Като отидохме и извикахме: „Люси!“, тя изскочи навън, завъртя се около нас и изви гръб. Шарките й са същите – сиво-шарена, с бяло по шията и на лапите.
Интересно дали ни помни.

21.2
Жена ми се обажда от другата стая:
– Излизам за малко.
Не се чува нито отваряне на врати, нито стъпки или какъвто и да e друг звук.
Котаракът обаче става от леглото, където досега е спал, и отива при входната врата – да я изпрати.
Значи – разбира човешки език.

21.3
Правим преграда на един от первазите, за да не може котаракът да прескача на балкона на съседите.
– Ето – каза майсторът. – Дъската е висока, няма как да се качи на нея и оттам да скочи. А отстрани не може. Балконът се вижда, но е далеч и няма да посмее.
– Не е толкова далеч – казвам. – Рисковано е, но е възможно. Той скача на такова разстояние.
– Да стигне дотам ще може, но после няма как да се върне. Балконът е по-ниско от перваза, а и няма на какво да стъпи добре, за да скочи обратно. Те не са глупави животни, пресмятат. Ако не е сигурен, че ще се върне, няма да иде.

На руски език има един израз „точка невозврата“. Това е мястото където, стигнеш ли веднъж, после вече няма да се върнеш назад. Човек трябва да знае кое е действието, след което животът му вече няма да е същият. Щом котката знае…

21.4
Котаракът ни издебна, докато си гледахме интернета, качи се на масата и обърна тенджерата със сместа за сладкиш.
После избяга на балкона и остави да изхвърляме материята на несъстоялия се сладкиш, да мием пода и мебелите, изобщо – да домакинстваме в извънработно време.

21.5
Вървя вчера по „Патриарха“ към „Витошка“ и виждам на една ограда вдясно, от вътрешната страна на бетонната й основа, да стоят две котета – средно големи.
Едното вдига лапичка и гали другото по главата, а то протяга шия напред, за да се гушне до него.
Твърде умни животни с усет за единствено важното.

XIII. Църквата. Атон

XIII.1
Стоим с Теди пред входа на църквата и гледаме как се пълни с хора (за да вземат върбови клонки). И мислим гласно.
Църквата създава чувство за недостиг (недостатъчност). Някои ходят често, други рядко; някои се причастяват, други – не. Но у всички има усещане, че са направили твърде малко, недостатъчно.
Така и трябва да бъде. Това значи, че хората, обезпокоени заради неизвършеното, са „в“ нея. А извън нея са езичникът, който не знае, че има нещо за правене, и фарисеят, който мисли, че е направил достатъчно.

XIII.2
Седим с един приятел в двора на храм „Възнесение Господне“ и си говорим за философия и други неща.
Изведнъж от храма излезе една жена, погледна ни и извика:
– Само Вие можете да разбирате светите Отци
Приятелят ми се зачуди какъв ли е този поздрав.
Но аз я познах – беше учила в при нас, в Магистърската програма „Антична култура и литература“.
Нямаше какво друго да направя, освен да отида и да й подаря един Аристотел – за библиотеката на храма.

XIII.3
Вчера говорихме с един свещеник – доста дълго, защото валеше дъжд и беше невъзможно да се излезе.
И той, по повод на изповедта, каза:
„Аз много внимавам да не упреквам. Защото, ако осъдиш някого за нещо, скоро след това ще паднеш в същото. Това е духовен закон…“

XIII.4
Седим в кафето-баничарница на Дафни, пристанището на Атон. До кораба има повече от два часа и няма какво да се прави (има само едно магазинче за сувенири, каса за билети и две-три сгради за администрацията и персонала).
Към масата ни се доближава един непознат господин и ми казва на български:
– Бихте ли могъл да ни разкажете, докато чакаме кораба, нещо за Атон? Ние сме от няколко дни тук, но много неща не разбираме и не са ни ясни.
– Може, защо не – казвам.
Това беше група от десетина българи поклонници. За един час им разказах какво е Атон, за манастирите и православните народности, и какво отношение имат тези неща към българската история. И изобщо към историята.
– Знаете ли – каза един от тях. – Ние за тези неща никога не сме чували и не сме ги знаели, и освен това никъде не се говори за тях. И това, което казвате за историята и политиката – аз съм напълно съгласен и споделям възгледите Ви, но защо никъде не се говори така?
– Защото не е прието – казвам. – Властта притежава медиите и съобщава на хората това, което нея я интересува и й е угодно. А тя не е наша, тя е чужда – сама се е отчуждила и от корист. Публично присъствие се дава на хора, които работят за нея или пък нямат образование и смелост, за да мислят самостоятелно по важни въпроси. Не се допуска да се говори това, което е полезно за хората – и индивидуално, и като народ. А то е вярно, тъй като полезните за душата неща винаги са верни.
– Но какво можем да направим за страната ни?
– Вие вече сте направили нещо, щом сте дошли тук. Но продължавайте, отивайте в храма в неделя и на празник, уважавайте архиереите и им се подчинявайте. Знайте, че истинският водач на народа е патриархът, а не някой министър. И точно тези, които са близо до църквата и я слушат, те са българският народ; а останалите се отдалечават от него, дори понякога да си въобразяват, че са големи патриоти…

XIII.5
– Кога в нашите църкви ще започнат да служат на български? – попита ме един от групата. – Сега, като вляза в църква, нищо не разбирам от това, което се пее.
– Ами този език е български – казвам. – Само в по-стара форма.
– Но аз не го разбирам.
– А Вие колко време сте учил английски?
– Е, аз не съм учил много английски…
– Няма значение. Друг обаче е учил. И сега не се смята за необикновено, ако човек е учил английски 10-15 и повече години, то си в реда на нещата. И хората все си го доучват. Значи за учене на чужд език може да се отделят десетилетия от живота и това се смята за нормално. А за родния не? Нито ден? Каква е причината за това?

XIII.6
Във връзка с това „кой какъв е“ си спомних и за един кратък, но весел разговор в Дафни през октомври 2015-та.
Валеше страшен дъжд и ние по необходимост влязохме във вътрешната част на баничарницата. Купуваме нещо – кой знае защо, бира – и сядаме на една маса. И в същия момент се появиха още двама, славяноезични – един свещеник и един цивилен господин, поклонник явно. Господинът, доста общителен, се обръща към мен и казва: „Вие откъде сте?“ На мен не ми беше много до запознанства, но все пак отговарям: „От България.“ Той казва: „А аз съм от Ниш!“ „А, така ли“ – казвам аз, този път по-приветливо. „Значи и Вие сте от България…“
Човекът ме погледна така, сякаш искаше да ме премахне завинаги от тази земя, но си спомни, че се намира на свято място, и каза: „Не! Аз съм от Ниш!…“ Все пак те седнаха и аз се заприказвах със свещеника. „А Вие откъде сте?“ – питам го (навън вали, няма какво друго да се прави, освен да говорим). А той се усмихна широко и каза: „Аз съм от Прага“ (беше православен свещеник). А неговият спътник, който ме унищожаваше с поглед, се обади: „Сега и на него ли ще му кажеш, че е от България…“
Всъщност човекът беше донякъде прав, не аз ще му казвам какъв е. То си е въпрос на избор, волеизявление. Но беше смешно, защото той се представи така, сякаш това, да си от Ниш, е националност…

XIII.7
На крайбрежието при манастира „св. Павел“ се строи нещо, има работилници. Видях един човек и тръгнах, за да го попитам, как се стига до «Дионисиу». Той ме видя отдалеч и помаха – и аз на него.
Странно е, как отиваш към един човек, точно към него, и се виждате от голямо разстояние, но не можете да си говорите – просто го доближаваш. И така – няколко минути.
– Как се стига до «Дионисиу»?
– Вървите по брега, виждате едно мостче, минавате по него. И после по пътеката… има пътека.
– Табелки има ли?
– О, няма нужда… Вървете. В началото е малко нагоре, но не се обезсърчавайте.
– Благодаря.
– Добър път…

Втора парабаза

Едни гърци посетили Атина в началото на IV в. пр. Хр. и узнали, че в града съвсем наскоро бил екзекутиран Сократ.
– Колко жалко! – рекли те на своите домакини. – Ние от години обикаляме Гърция и се опитваме да намерим поне един мъдър, справедлив и благочестив човек. И навсякъде ни казваха: „Идете в Атина и се срещнете със Сократ“. И сега идваме, и какво – няма го…
– Няма проблем – казали домакините им. – Тук има един Анит, ще ви заведем при него. Точно той е, който осъди Сократ по дело за несправедливост и неблагочестие. Значи е и по-справедлив, и по-благочестив, и всичко…

(по Елиан)

Ако има нещо, което никога не се прощава и винаги се преследва, това не са престъпленията. Това е независимостта в делата, думите и мислите.
При това няма значение, как тя се проявява. Защото дори най-вежливият и кротък човек няма да бъде пощаден, ако околните узнаят, че той е независим.
И ако все пак той има живот, подобен на останалите, то не е защото те не са искали да го унищожат, а защото не са могли.

XIV. Срещу течението

XIV.1
– Установили са, че съм антидемократ.
– Така ли? И как?
– Бил съм написал три статии – антидемократични.
– Три? Ти си написал много повече.
– Да, но не са ги чели.
– Много пишеш, затова. На хората им плащат да те четат и пак не успяват…

XIV.2
Наскоро ни посети една приятелка, която живее в чужбина.
– Виждам, че ти пишеш, поддържаш своите възгледи…
– Да.
– Но дали не си навличаш и някои омрази така, противници…
– Ами, противници. Кой се интересува… Освен това нали вече ме обявиха за антидемократичен пропагандатор, какво още.
– А, може, как. Аз ако пишех такива работи, каквито пишеш ти, отдавна да съм в затвора…

XIV.3
(открийте разликите)

Телефонен терорист:
– Ало?… Слушай ме сега внимателно. Аз тебе те знам много добре. Отдавна те наблюдавам. Ти имаш пари. И в банка имаш. Сега да приготвиш двайсет хиляди, че ще дойда… Ясно ли е? Имам и златотърсач. Всичко хваща. Къс по къс ще те режа… Хайде, идвам, идва-ам…

Чиновник от „нацид“:
– Ало! Добър ден. Доц […] ли е? Слушайте сега. Срещу Вас има жалба. Книгите, които сте заявил, че сте написал, не са книги. И това Вие го знаете много добре. Аз мога много лесно да Ви изтрия. Казвайте сега какво да правим. Вие сте подал неверни данни. Това се наказва със затвор до 3 години. Сега Ви трия…

XIV.4
Дори от тази незначителна на пръв поглед случка може да се види каква е силата на истината.
През десетилетията няколко колеги с различна подготовка се опитаха да превеждат „Метафизиката“. Започна се с преводи на малки откъси от руски. После други или същите места бяха превеждани от немски или италиански. От време на време се правеха опити за превод от старогръцки, но неуспешни. Някои се отказваха от тази работа още в началото, виждайки извънредната й трудност (и затова трябва да ги похвалим).
Понякога текстът се превеждаше на латинизиран български: било защото преводачът знаеше слабо родния си език, било защото не го харесваше или смяташе, че така работата му ще има по-„научен“ вид.
И какво стана накрая? Книгата все пак беше преведена от старогръцки на истински български. И точно този превод беше даден на кандидат-студентите. Представям си колко е тежко да признаеш, че някой, когото си клеветил толкова години, е направил най-доброто.
Затова съставителите на списъка скриха името на преводача и вместо него написаха друго. Но какво от това? Нали все пак нашите студенти ще четат великия философ в добър превод?
Така че истината спечели, защото тя е по-силна от всичко. Така ще е и в бъдеще.

XIV.5
Ако не беше жена ми, сигурно нямаше да знам нищо за един свят, в който живеят немалко хора – светът на телевизията.
Веднъж преди доста години се бяхме събрали на рожден ден в дома на един приятел. Присъстваха хора от интелигенцията – театрални и кинорежисьори, писатели, журналисти.
Седим с жена ми на един диван и пием, каквото ни е поднесено, а срещу нас – друга двойка: един добър познат, който тогава работеше в телевизията, и до него една дама. Говорим си едно-друго и дамата започва се обръща към мен, задава ми разни въпроси, говори ми на „ти“ и на собствено име, въобще се държи така, сякаш се знаем от години. А аз мога да се закълна, че никога не съм я виждал. По едно време, за да не изглеждам неучтив, решавам да задам и аз един въпрос.
– А Вие къде работите? – казвам.
– В телевизията – отсича тя и ме поглежда любопитно.
– Е, щом сте с […], вероятно сте в телевизията, но искам да кажа, какво работите, водите предаване или…
Жена ми се намеси, за да прекрати комедията.
– Госпожа […] е известен журналист, специалист по […] води предаване за […], а също и […].
Аз кимах с глава като човек, който получава голямо количество нова информация и се нуждае от време, за да я запомни и обработи.
На тръгване домакинът дойде да ни изпрати, смя на случката, и ми каза: „Благодаря ти за този разговор!“

XIV.6
Друг път бях на екскурзия с автобус, с няколко десетки спътници. Един от тях ми зададе въпрос, свързан с гръцкия език; и аз, понеже имах настроение, му изнесох цяла лекция по история на гръцкия. След няколко часа, като се изкачвахме към един археологически обект, той ме настигна и ме заразпитва какъв съм и с какво се занимавам. Казах му, а после, за да не изглеждам необщителен, попитах:
– А Вие с какво се занимавате?
– Аз сега работя в телевизията – каза той.
Не го питах дали води предавания, тъй като не ми се влизаше в подробности. А и изкачването беше доста стръмно, и времето – горещо.
След ден-два видях в списъка на пътуващите име, което ми беше познато, и ми се стори, че то трябва да е на господина, с когото говорихме.
Като се върнах в България, разказах това на жена ми.
– Как, не го ли позна? – каза тя. – Той е политик. Беше депутат, лидер на една партия по едно време… Публична личност е.
– Е, аз го знам по име – рекох. – И даже някога съм го виждал. Но като не гледам телевизия от години, как да го свържа с лицето му…

XIV.7
Наскоро бяхме отишли на театър, залата беше пълна. До мен седна една двойка. Жената беше към 40-годишна, хубаво облечена, заоблена. Изгледахме пиесата и си тръгнахме.
– Видя ли жената, която седеше до тебе? – попита ме жена ми на другия ден.
– Видях я, разбира се – рекох. – Не съм сляп.
– Това е […], тя е известна журналистка, прави предавания по телевизия […], интересни са.
– Никога не съм чувал това име – казах. – И за предаванията нищо не знам, няма откъде. Но иначе като външен вид, добре изглежда…

XIV.8
„Будител“ е онзи, който е „буден“ и напомня и на другите да бъдат будни. Буден за какво? За смисъла на живота най-напред. А той е: да опазиш душата си жива (да я „спасиш“), чрез вяра, надежда и любов.
Това е, което още древните са наричали „мъдрост“ (софия). Пророците са били будители, а в езическия свят такъв е бил Сократ, и други философи.
В християнския свят „будител“ става онзи, който е докоснат от Духа; така, че цял живот да води война срещу греха и злото, и да призовава и други да участват в нея.
Будителят е щастлив човек, защото живее в мир със съвестта си. Той обаче не е любимец на всички, а често става омразен и често пострадва. Тогава бива наричан „изповедник“ и „мъченик“; името му се почита, а душата му отива там, накъдето се е стремяла още с идването си в този свят.

XV. Scripta manent

22. Някои книги

22.1
– Ти недей да мислиш, че се интересувам само от Аристотел – казва жена ми. – Аз имам и други интереси.
– Несъмнено – казвам. – А какви?
– Ами други… Ето, написала съм книга: „В лабиринта на Платон и Аристотел“…

22.2
Благодаря на колегата Веселин Дафов за похвалата; и на УИ „Св. Климент Охридски“, което издаде книгата бързо и добре.
Ето няколко думи за нея:
Със самото си заглавие тази книга напомня, че е продължение на излязлата към началото на 2003-та „Александрия. Разкази за книги, хора и градове“.
И пак, както и тогава, събраните текстове са били публикувани като доклади на конференции, статии в списания и сборници, части от академични трудове или предговори на книги. Изключение прави поредицата „Между двете войни“, която съдържа текстове на лекции от курса „Класическо образование и идея за класическа древност в България“ от Магистърската програма „Антична култура и литература“.
Трудно е да се изкажат благодарности на всички колеги, приятели и близки, които имат заслуга за появата на тези текстове.
На първо място ще спомена колегите Бойко Пенчев от СУ и Димитър Димитров от ВТУ, които подкрепиха с писмени становища опита ми да издам книгата преди няколко години. Също екипа на издателство „Проектория“, благодарение на които бяха публикувани три от текстовете като предговори към издадени от тях книги. Благодаря на д-р Велин Белев от НБУ, с когото работихме върху списанието „Ориенталия“; и на проф. Василка Тъпкова-Заимова, която отдели много часове, за да ми разкаже за академичната си биография и за историята на класическото образование в България, на което тя е един от най-дълголетните свидетели.
И през тези четиринадесет години винаги до мен беше съпругата ми Димка, без която не мога да си представя не само личния си живот, но и академичната си дейност.
Бих желал да спомена с добро и надежда за вечен живот неотдавна починалите Стефан Хинков, Огнян Радев и Богдан Богданов, чиито мисли, напътствия и приятелство ме съпровождаха в продължение на десетилетия.

22.3
Книгите много често не биват замисляни предварително, а текстът им ги предхожда като разговор (или множество разговори). След това някой записва казаното, и като премахне излишното и се добавят някои пояснения, се получава книга.
Така се появи и „Фантастичното през античността“. Това бяха поредица неделни разговори по радио София, които служеха като въведение към т.нар. реалити роман – „Семената на покварата“, който беше фантастичен. Затова и водещите Емил Янев и Кин Стоянов ми предложиха да разговаряме за древната гръко-римска литература – дали в нея е възможно да се открият фантастични разкази и образи, подобни на тези от модерните времена.
Това се случи през 2010, а после дъщеря ми Леда се погрижи да запише тези разговори с букви, и текстът, след необходимата обработка беше публикуван от издателство „Проектория“, за което благодаря на целия екип и особено на Юнуз Юнуз, който беше негов създател и директор. Това беше първото издание, което съществуваше само в електронен вид и беше достъпно във виртуалната книжарница на издателството.
И ето сега, благодарение на Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, книгата се появява за втори път и вече на хартия. Затова благодаря на колегите от специалността, които подкрепиха издаването й, на жена ми Димка, която неведнъж я прочете и я намери за много добра, и на отличните ми студенти, заради които вече 25 години с радост и надежда отивам на работа.
Благодаря също и на всички мои учители, които ме въведоха в науката за античността: а това започна преди 40 години, от есента на 1978.

22.4
Темата за Хермес в християнска Европа е част от темата за езическата словесност и история – как християнинът да се отнася към тях. В определянето на това отношение сигурно е оказала влияние малката реч на св. Василий Велики „Към младите за езическите книги“ където читателите са посъветвани да четат старите автори, но да се стараят да възприемат доброто от тях. Специално за Хермес и съхраняването на приписаните му текстове заслуга има и св. Кирил Александрийски, който в опровержението си на Юлиановото съчинение „Срещу галилейците“ цитира няколко места от херметическите книги, с които е разполагал. Смисълът на цитирането им е да се покаже, че сред авторитетните езическите писатели има някои, чиято теология не е далеч от християнската: те не разполагали със Закона и пророците и не знаели за Христос, но самата им съвест им е помагала да се доближат до истината за Бога.
Хронистите, когато разказват за египетската история, не пропускат да споменат за Хермес. Иоан Малала (VI в. ) пише, че той бил пришълец в Египет, създал писмеността им и поставил основата на тяхната наука; и затова бил почитан от тях като божество. Георги Синкел (IX в.), цитирайки писмо, приписвано на известния Манетон, говори за текстове на „плочи в Сириадската земя, на свещен език и с хиерографични букви, изрязани върху тях от Тот, първия Хермес, и след Потопа записани в книги от сина на Агатодемон, втория Хермес, баща на Тат; поставени в светая светих на храмовете Египет и после преведени от свещения език на гръцка реч.” В „Суда“ (X в.) четем: „Хермес Трисмегист. Този бил египетски мъдрец, разцветът му бил преди Фараона. Бил е наречен Трисмегист, защото е говорил за троица, казвайки, че има едно божество в троица, по следния начин: ` Една само беше умна светлина преди умната светлина, и е вечно, Ум светъл от Ума; и нищо нямаше освен неговото единство и дух, обхващащ всичко. Освен него няма нито бог, нито ангел, нито някаква друга същност. Защото е господ, отец и бог на всичко и всичко е под него и в него…` и пр.“ Първата част на текста до „дух“ съвпада точно с цитираното от Кирил Александрийски.
Изглежда, че към средата на XI в. Михаил Псел е разполагал със сборник с текстове, приписвани на Хермес; но не можем да сме сигурни, че той е съвпадал с Фичиновия. Неговото мнение за автора им е в съгласие с традиционното: „Къде ще поставиш египтянина (sic!) Зороастър и Трижвеличайшия Хермес, за които казват, че са били самоуки, сякаш собствената им душа отнякъде им е изрекла науките…“
От друга страна, езическите мислители и писатели присъстват и в православната иконографията. Изображения (от 1512 г.) на Омир, Солон, Питагор, Сократ, Платон, Аристотел, Плутарх и други могат и днес да се видят в трапезарията на атонската „Велика лавра“. У нас аналогични изображения има в трапезарията на Бачковски манастир и в църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси. Такива изображения се откриват и на други места в православния свят. Колкото до образа на Хермес, той е рядкост, но все пак съществува. Може да се види на вратата на Благовещенския събор в московския Кремъл – изработен е вероятно към средата на XVI в. (от 27-ми юни 2017)

В края на своя „Федър“ Платон разказва легендата за един египтянин на име Теут, който в древни времена бил изобретил египетската писменост и я представил на тамошния цар; и какво казал царят за ползата от изобретението му.
През първите векове от християнската ера из градовете на империята започнали да се разпространяват диалози, написани на гръцки, където един от персонажите се казвал Хермес – и се предполагало, че това име съответства на египетското „Тот“, и че това е същият онзи древен мъдрец, за който се споменава във „Федър“.
В тези диалози се обсъждат въпроси на религиозната вяра и философското търсене, които били познати на древните гърци, а също на неоплатониците и християните. Някои от тях оцелели след античността: едни на гръцки, други на латински, трети – на коптски и арменски.
Към средата на XV век известният флорентински елинист и платоник Марсилио Фичино се сдобил с един кодекс, съдържащ няколко текста на старогръцки, приписани на Хермес-Тот или на негови последователи – и оттогава те започнали да се наричат „херметически“. Затова и сборникът, който Фичино превел на латински, е известен и днес като „Херметически корпус“.
Фичино, а и други ерудити през този и следващия век вярвали, че текстовете са превод от древноегипетски и са били създадени в най-дълбока древност – далеч преди Омир и може би по времето на Мойсей.

Как да включим херметизма и Египет в нашата жива идея за история? В нея са включени Аспаруховите българи и славяните; царете и особено Борис –„новият Константин“ и Симеон – „новият Птолемей“. Също книжовниците-просветители (Седмочислениците), възрожденците (Паисий) и нататък до нас. Също Византия, Русия и европейският Запад. Светите земи също. А Египет?
Как да се избегне „екзотизацията“? Защото всички страни, с които нямаме ясна историческа връзка, могат да се окажат просто „екзотични“. В античността това са страните „по края“ – „щастливите“ Етиопия и Арабия, Индия на гимнософистите, свободните скити и религиозните хипербореи. Още по-рано – феаките. Също – „Островът на блажените“ сред океана, превърнат от Платон в Атлантида (защото от далечното идват и заплахи). Освен това далечните са застрашени от „обезчовечаване“ – циклопи, лестригони.
Заниманието с херметизъм е сложно историческо изследване и изисква немалко творческо усилие – какво е той? Необходимо е да се опрем на вече познатото. Образът на Египет навлиза в Европа по два пътя – чрез гърците и чрез Библията. А Хермес-Тот може да бъде разбран с помощта на легендите за „предомировите“ певци и просветители, внесли сред гърците музиката и мистериите. Такива са Орфей, Лин и мнозина други. Също като за Тот и за тях се казва, че са създатели на писмеността.
От идеята за „древна теология“ (езическа богословска мъдрост, паралелна на старозаветната) ние не се нуждаем, тъй като християнството ни е достатъчно като непрекъсната традиция до началото на света. Но науката за човека е опит да видим света и с чужди очи, особено ако гледащият ни е близък. А всички хора са ни близки.

23. „Метафизиката“

23.1
Седим в „Гълъбарника“ и си говорим за философията на Аристотел.
– Направило ми е впечатление – казва един колега, – че около издаването и преводите на Аристотел има твърде големи спорове и разправии. А за друг автор не съм забелязал такова нещо, за Платон например не.
– Наистина е странно – казвам, – че един на пръв поглед доста сух философ като Аристотел предизвиква такива страсти. А ето примерно „Моята борба“ на Хитлер. Тя беше издадена в голям тираж и я има навсякъде. Но не знам някоя група от, примерно, политолози, да се възмущава от това и да протестира. Но предполагам, че има преподаватели по философия, които вместо да говорят на студентите за Аристотел, им говорят за това, че преводът на „Метафизиката“ никога не бива да бъде отварян. Оригиналът, очевидно, също не се препоръчва, защото кой ще ти знае толкова гръцки. Човек би си помислил, че да се чете нашият превод на Аристотел е много по-опасно, отколкото да се чете Хитлер.
Та вече си мисля, дали някъде из университета няма и избираем курс на тази тема. А защо не и задължителен, или направо общоуниверситетски…

23.2
Почистихме дома преди Успение Богородично и покрай местенето на пералнята сме извадили маркуча, който я свързва с канала. На другия ден я включваме и не след дълго водата започва да се излива в пространството под мивката, закрито с плъзгащи се дървени вратички.
През това време аз седя на компютъра и превеждам последните страници от „Тета“ (за „възможното и действителното“). Водата минава над дървеното прагче и тихо залива пода на дневната, включително и пространството под масата, на която пиша.
По едно време жена ми влезе, огледа се и извика: „Какво става тук?“
Трябваше да оставя възможното и действителното, за да се справим с наводнението. Но такава е тази книга, че докато водата не стигне до глезените на преводача, той няма да я усети, защото мисълта на Аристотел е недостъпна за разсеяния.

23.3
Седя на компютъра и доработвам превода на „Метафизика Делта“.
– Да ти стопля ли баницата? – пита жена ми.
– Може – казвам.
След малко усещам приятен мирис на баница, а след още малко и на пушек.
Отивам да погледна – баницата съвсем черна. Извиках жена ми да я види.
– Изгоряла е – казва. – Не я ли усети? Ти нямаш никакво обоняние.
– Имам – казвам. – Но когато човек се занимава с философия, душата му се отделя от тялото и престава да обработва сведенията на сетивата. И във „Федон“ го пише…

23.4
– Това е сигурно най-мъчната книга за превеждане в света. Та чета този човек как е превеждал преди 80-90 години и си казвам: „Ето това е! Ето така трябва! Точно така се превежда!“
– А не се ли похвали и сам себе си, че и ти го правиш така?
– Е, аз за себе си знам. Но е приятно да откриеш човек, който знае нещо също толкова добре, колкото и ти. Това създава радост.

23.5
– И каква е все пак разликата между „само по себе си“ и „съпътстващо“?
– Ето каква. Да кажем, преводач № 1 превежда Аристотел. Преводачи № 2 и № 3 преписват от преводач № 1. Преводач № 4 пък преписва от преводач № 2. По отношение на №2 той е плагиатор сам по себе си; а по отношение на останалите – само по съпътствие…

23.6
Много уместно и вярно е това, което Димка е написала в коментар на стената си относно „битката за смисъла“, която се води при работата по тази книга. Наистина, „сухият текст“ на „Метафизиката“ е крайно тежък за разбиране; и то не за кой да е читател, а за всички – като се започне от първите му издатели, които са се занимавали с него през I в. пр. Хр. (почти 300 години след смъртта на самия Аристотел).
Затова към него винаги трябва да има разяснения, и те да не остават просто на хартия. Ако такъв текст не се обсъжда непрестанно в университета, или в изобщо в някоя научна общност, няма да се стигне до разбирането му; и тогава философското, пък и изобщо хуманитарното образование няма да бъде поставено на сигурна основа. Защото в мислите на тази книга е събрана цялата класическа гръцка философия, която, наред с християнското интелектуално наследство, стои в основата на нашето образование.
Засега единственото място, където „Метафизиката“ се чете и коментира в продължение на цял семестър, е Магистърската програма по антична култура и литература към специалност „Класическа филология“. И точно покрай тези занимания аз се заех да изработя резюмета на 14-те книги (тя се дели традиционно на 14 „книги“, от „Алфа“, покрай която тръгна този разговор, до „Ню“).
Като размер са към 120 стандартни страници, докато целият „сух“ текст на превода (без бележки, индекси и т.н.) е към 300. Така че който иска да се запознае със съдържанието на книгата, без обаче да я чете дума по дума, може да ги прегледа.

http://homoviator-bg.net/?p=1127

Надявам се един ден да се появят и на хартия.

24. „Старогръцката литература“

24.1
Някой би могъл веднага да се запита как да наречем тази книга, към кой вид научна или художествена литература тя принадлежи. Аз бих казал, че този жанр е нов. Но не защото е диалог, тъй като диалози се пишат още от древността; дори Платон не е бил първият, който е писал диалози. Но тук имаме нещо друго. Книгата – тя по обем не е малка, над 600 стр. – се дели на две равни части. 300 страници е диалогът и 300 страници са добавките – това, което ние обикновено наричаме бележки под линия. Те съдържат точна информация за произведенията, авторите, обстановката, в която авторите са живели и произведенията са били създавани. Цялата тази информация е изцяло въз основа на източниците. Там имаме и едни големи – бих казал, най-големите, правени на български език – представяния на основните произведения на старогръцката литература. Това са резюмета на „Илиада“, „Одисея“, „Историята“ на Херодот, на няколко диалога на Платон, един късноантичен роман – и не само. Те не просто маркират съдържанието на тези книги, а направо ги разказват. Тоест, ако човек няма време да прочете „Илиада“, той може да се запознае с това резюме, което е 30-40 страници – и няма да е далеч от това, да я е прегледал… Това едно. И второ, Вие много точно споменахте „Декамерон“. Наистина е така. Тази книга има една определена структура, тя е премислена, и първото, което може да се каже е, че е разделена на „дни“. Там действащите лица се срещат всеки ден, предполага се в късния следобяд, и започват да си говорят – с цел впрочем точно да създадат книга за старогръцката литература. Те това го осъзнават.
Това може да се представи и като пиеса. Някой може да запита дали целта на диалога в първата част на книгата не е по-скоро художествена. Аз бих казал, че в нея има художествен елемент. Там има 12 действащи лица, като характерите им се различават, за да могат, разбира се, да влязат в съдържателно общуване помежду си. Читателят ще види, че тези хора не просто се изказват за нещо, което са чели, ами действително си говорят като едни много добри познати. Има една любезност, бих казал, една известна галантност в общуването помежду им. Те са пет мъже и седем жени, които си говорят не само за литература, но и за други неща. В този смисъл да, тя напомня на тези произведения, за които пример е и „Декамерон“.
Всеки автор си знае какво е възнамерявал да прави и какво не е успял. И ето в случая замисълът – понеже още в началото ми беше ясно, че книгата ще се дели на дни – беше да направя 24 дни. Несъмнено, по примера на „Илиада“ и „Одисея“, които се делят на 24 песни. И се старах много, но тази работа е тежка; и видях, че стигам до 16-тия ден. Сега по съдържание книгата стига до началото на римската империя. Имам предвид момента, в който и Египет, последната независима средиземноморска страна, вече е включен в рамките на римската държава. Така идва една нова епоха, гръкоримската, в която гръцката литература продължава да съществува, но цялостната политическа и културна обстановка се променя; и изложението свършва там. Значи по първоначалния замисъл остават осем „дни“. Тези дни, да сме живи и здрави, аз смятам да ги напиша; и те изглежда трябва да включат гръцката литература до края на античността. Но и римската, доколкото тя е повлияна от нея; а тя е повлияна в огромна степен. Не веднъж действащите лица казват, че римската литература – това е просто една гръцка литература, написана на латински език.

24.2
Когато книгата се пише и става въпрос за един художествен текст, тя може да се напише бързо, защото художественият текст се пише с вдъхновение. Това при мен отне към 5-6 месеца. Обаче втората част – ерудитската, която включва резюмета на произведения, нови преводи на източници, препратки – е писана в продължение на 5-6 години. И след като дадох този текст в Университетско издателство, беше необходим около месец и половина, за излязат сигналните бройки. Защото най-напред се вадят 10 сигнални бройки, просто за да се види, че има такава книга. А после работата продължава. Тя продължи още 4 месеца и в крайна сметка имаме този резултат. Значи, за да се напише книгата и да се допълни въз основа на готови неща – това може да отнеме 6 месеца; но после трябват поне още 6, за да се направи добре. А ако се вземе предвид времето от деня, когато тя е била предложена за включване в плана на издателството, до самото представяне – това може да бъде и година, както стана със „Старогръцката литература“. И много хора са ангажирани: като се започне от директора и се стигне до хората, които печатат и разпространяват.
Не е никакъв секрет, че книгата е замислена като учебник. Всъщност тя е продължение на една друга моя книга, която излезе преди около 15-тина години и се занимаваше с подходите към старогръцката литература – как се теоретизира, как се мисли за нея; като се започне от Аристотел и се стигне до наши съвременници, от които аз лично съм учил. Та в един момент някои ме попитаха: „Няма ли да има втора част на тази книга, която ти издаде преди време – и даже я нарече „Пойесис I“?“ Защото така я нарекох – „Пойесис“ на старогръцки означава „поезия, литература“. И „едно“; това „едно“ си го пишеше на корицата. И казах: „Прави сте, след като съм написал веднъж „едно“, трябва да има и „две“; но след като съм преминал през цялата история на обсъжданията, сега какво?“ И тогава някой каза: „Ами просто си напиши твоите лекции. Това ще бъде новата книга“. Така че книгата е написана като представяне на моето преподаване. Обаче тук има една особеност, и тя е в това, че аз почти не работя лекционно. Това може би не е често срещано. Не чета лекции, а предлагам на студентите сами да прочетат нещо и след това да говорим; и в течение на разговорите те чуват какво мисля по главните въпроси. И точно това се случи в тази книга.
Обикновено учебниците – било за гимназията, било университетските – са от лекционен тип. Те са монологични – както се чете лекция, така излиза и учебникът. А тук имаме нещо различно, което според мен не е много далеч от ума, обаче се случва рядко, ако изобщо. Предлага се учебник от семинарен тип. Защото, както е известно, в университета съществуват и лекции, и упражнения. Упражненията за какво са? За това, хората да разговарят. И ето сега имаме учебник – и се радвам, че на мен ми се случи да го направя – който е от семинарен тип. Той показва как вървят упражненията в университета, как хората си говорят там, след като вече са чели. Затова тук имаме група участници, които си говорят за тази литература; и вървят, впрочем, по стандартния университетски курс. Така че читателят, който иска да види в тази книга едно систематично изложение по темата, ще го открие. Защото стандартният курс е такъв, непроменяем – от 200 години в Европа и от около 120 години у нас той е почти един и същ. А ние имаме учебници по старогръцка литература още от края на XIX век. Първият автор на такъв учебник на български език е Константин Величков – известният наш книжовник, политик, преводачът на Данте. Като учител в Солун той е написал такъв учебник – за гимназиите. Така че в България ние имаме повече от 120 години традиция в тази област. Но ето сега за пръв път се появява учебник от диалогичен тип. Значи в него имаме: епос, лирика, драма – което е поезията; и после историография, реторика, философия, което е прозата. След това идва следкласическата епоха, елинизмът. И това е.
Дисциплината „старогръцка литература“ е стара, много традиционна и материалът, който се е натрупал, е извънредно голям. Това е една от най-разработените теми в науките за човека. Старогръцката литература е първата, тя е началната в Европа. Гърците са тези, които са създали литературата; което впрочем значи, че в началото на тяхната литература не са стоели преводи. Такава друга литература в Европа няма. Защото и римската започва с преводи от гръцки. А българската литература започва – с какво? С преводи на Светото Писание. Това е, което са направили св. св. Кирил и Методий. И всички останали литератури са така – и френската, и английската, и немската – всички започват с някакви преводи. Гръцката затова е много странна и особена, и основополагаща, защото е започнала без преводи, сякаш на празно място. И оттук нататък всички европейски интелектуалци, които са се занимавали с образование, философия, художествено творчество, са започвали от тези книги – от Омир, Херодот, Платон, Аристотел, трагедията. Очевидно, когато казваме „старогръцка литература“, не говорим за тясно художествена литература, а за нещо по-широко, което заслужава да се нарече „словесност“.
Човек не може да каже нищо оригинално по стария начин. Тоест, ако някой реши просто да разкаже своите лекции, той нищо няма да допринесе. Няма да е ясно защо го прави. Би могло просто да се преведе някоя книга, или пък да останат старите, които вече са налични. Значи трябва да се направи нещо ново. И това ново е ето този разговор. Там едни хора си общуват помежду си като добри познати, което значи, че има и художествен елемент. Освен това от време на време се заемат с някои по-специфични теми. Например, съществува темата „Интелектуалците през античността“, която те обсъждат. Или темата „Античността в художествената литература“, която също се обсъжда.
Първата част, казахме, е разговор; а втората вече е ерудитската, където се предлагат, по-скоро сухи факти и изложения на произведения. В тази втора част човек би могъл да намери едни от най-големите резюмета на важните антични книги, които някога са правени на български – мисля, че не са правени. Тук намираме най-голямото българско резюме на „Илиада“, 30-40 страници; на „Одисея“, на Херодот, на някои диалози на Платон; също на Аристотел – неговата „Метафизика“ в по-голямата й част също е конспектирана тук. Един античен роман – „Етиопска повест“ – също е конспектиран. Освен това има и сведения за авторите, за контекста на създаването на произведенията; и всички те са взети от източниците. Тоест има нови преводи на важни свидетелства за античната литература, записани още през античността.

24.3
Много историци на литературата се занимават с това – има ли прототипи зад действащите лица и кои са. Хубаво е да се каже по този въпрос, че прототипът е само една опора. Обаче художественият образ не може да съвпада с прототипа, защото литературата не е като фотографията. Ти не се занимаваш с това, да снимаш някой човек, а се стремиш наистина да създадеш литературен образ. И в случая има създадени литературни герои, нали? Те може да имат някаква опора в реални лица, обаче е много мъчно да се установи дали и доколко реалният човек или представата за него се доближава до литературния образ. Така че е сложно.
Трябва да се помага на всеки, който се интересува от тези неща; да му се подсказва, че той винаги може да допринесе, и че не е необходимо да има съвършено знание. В тази книга има едно внушение, на което искам да обърна внимание, тъй като е много важно. То е, че съвършено знание няма, и че ние можем да пристъпим към науката с несъвършено знание и да не се срамуваме от това. Това е добрият подход към науката. Ти знаеш, че знанието ти е несъвършено, но това не те притеснява, ти все пак влизаш в разговора. И когато се съберат десет души които разговарят така приятелски и доброжелателно помежду си, ето така се прави наука. Разбира се, нужно е и твърдо знание, което го виждаме във втората част на книгата.
Аз мисля, че книгата е успешна. Не го казвам като автор, а като някой, който вече донякъде е отстранен от нея. Защото като я отвориш – примерно към средата на диалога – и се за зачетеш, тя не те пуска лесно. Ти четеш и си казваш: „А я да видя какво ще кажат и по-нататък… какво ще е на следващата страница“. Защото те са си в разговор. Е, разбира се, освен стандартния курс, има и едно нещо, което се нарича „стазим“; то е заето от трагедията, това е термин от античната драма, където се включват едни допълнителни курсове. Например „Интелектуалците през античността“. Хората си говорят и на тази тема. Значи книгата не е просто като в учебник, да тръгнеш и да завършиш – автор, жанр, автор, жанр; ами има едни такива отделяния по теми, които са въведени в структурата на книгата. И така тя се дели на части.
Във всеки случай има опасност преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета като се срещнат, да не видят никаква разлика помежду си. Защото някои преподаватели се държат като кабинетни учени. Ето това е, което аз смятам, че трябва непременно да се избягва. Преподавателят в аудиторията трябва да бъде в голяма степен човек, който слуша студентите. Но за да ги слушаш, ти първо трябва да им дадеш думата. И ето тук се проявява диалогичната настройка: доколко човек е в състояние да дава думата на други. Това изисква една деликатна душевност: да можеш да уважаваш хората около тебе, да не искаш от тях прекалено много, а това, което търсиш в тях, да е самата любов към знанието. И ако има такова нещо и ако ти го поощряваш, тогава ще се получи истински разговор. И тогава преподавателят ще бъде добър и различен от кабинетния учен, който просто си гледа книгите.

25. Интервю

– Какво Ви отведе към класическите езици и древнознанието през 1982 г.?
– Началото на моите организирани занимания с античност би трябвало да се отнесе към есента на 1978 г. Тогава станах осмокласник в НГДЕК; в това време училището беше приютено в сградата на 7-ма гимназия („Св. Седмочисленици“).
Ако помисля какви интереси към тези неща съм имал преди това – струва ми се, че за тях свидетелстваше ранното ми увлечение по географията. В къщи ми купуваха атласи, доста добри и подробни, имах един на света и един по-голям – на България. А също и касичка във формата на глобус. И дълго време за мен нямаше нищо по-интересно от това, да разглеждам карти и да помня къде са континентите, страните, градовете, и всичко. Това показва интерес към целия свят, и то не просто в настоящето – защото държавите и градовете не са отскоро, а още по-малко планините, моретата и континентите. Така че у мен явно е имало един интерес към знанието, който е някак херодотовски – да узная какви народи обитават земята и какво са правили през времето. Ако човек се интересува от това, заниманието с античност е много подходящо, защото то предлага поглед към историята и географията на една голяма част на света, а чрез това и на целия: и към мислите на хората, които са се интересували от същото.
Ако става дума за по-близката причина, тя беше, че един ден баща ми се появи у дома с вестник „Народна младеж“ (той много четеше вестници), и ми посочи съобщение, че НГДЕК обявява прием за осмокласници – за втори път, тъй като гимназията беше създадена през 1977. Тогава всички у дома единодушно казаха, че трябва да кандидатствам там. Изпратиха ме на частни уроци по български и руски език (такива бяха изпитите) и аз учих старателно, притеснявайки се да не би нашите да похарчат напусто пари, в случай, че не вляза. Но писах добре и се класирах 6-ти (приемаха 40 момчета и 40 момичета).
Още в първите дни започнаха часовете по латински – най-напред ги водеше Димитър Бояджиев (впоследствие професор по латински в СУ), а след това Юдит Филипова, която ми преподава този език през всичките пет години. Латинският ми беше много интересен и си водех педантично всички тетрадки, стараех се да пиша красиво, а някои познати на семейството започнаха да ми подаряват помагала – популярни книги за древността, албуми по антично изкуство, речници, издания на класически автори.
– Кое за Вас беше най-трудно при навлизането в античните езици и култура? Можете ли да разкажете момент, в който сте си мислили да се откажете (ако е имало такъв, разбира се)?
– Спомням си, че когато видях за пръв път издание на античен автор (бяха „Апологията“ на Платон и една антология от „Анабазис“ на Ксенофонт), се дивях на гръцките буквички, но уверявах домашните ми, че в 12-ти клас ще чета тези книги „като вестник“. Бях впечатлен от познанията на един съученик от горния клас, който в разговор по време на една лятна бригада каза авторитетно, че на гръцки „бог“ е θεός. Гръцкият ми вървеше сравнително добре, и когато Огнян Радев забеляза, че подсказах на съученика до мен целия превод на един текст от учебника, и то вярно, каза: „Хм, ти всъщност си много добре…“.
Да се откажа точно не съм мислел, както личи и от това, че в НШЗО „Христо Ботев“ изненадах съшколниците с това, че ставах всяка сутрин в 4 часа, за да чета на латински и гръцки (тъй като през деня нямаше време за такива занимания). Ако е имало вероятност да се заема с друго, то е било само заради любопитството ми; тъй като в казармата през втората година си доучвах ненаученото по математика и физика, а после в Атина учих еврейски и пр. Но преподавателите в специалността, които ме бяха запомнили, ми предложиха през 1993-та да се явя на асистентски конкурс (тогава професор беше Б. Богданов), и така останах в тази наука.
В гимназията ми беше трудно по санскрит, и, кой знае защо, по старобългарски; но мисля, че това беше по-скоро от несъгласието с начина, по който се преподаваха тези предмети. По подобен начин и в Атинския университет със старогръцкия – така и не можах да привикна с ройхлиновото (византийско) произношение, и си останах завинаги еразмист…
– Кой е най-силно запечатаният спомен от ранните Ви занимания с Античност?
– Те без съмнение са много и би трябвало да избера един от тях. Спомням си лятото преди 11-ти клас, когато бях в Дупница за ваканцията. Тогава, тъй като не бях зает с нищо, взех учебника по старогръцки за предстоящата година (беше един с мека синя корица, голям формат) и го изчетох целия. И си казах: „А, значи аз мога да чета на старогръцки…“
Не след дълго тази самотна работа даде явен резултат. Четох учебника през лятото на 1981, а през пролетта на 1983 в гимназията се проведе олимпиада по класически езици. Тя беше в три кръга, аз спечелих последния и така станах първия шампион на България по класически езици.
– Как стигнахте до гръцките философи, защо избрахте тях сред другите класически автори?
– Трудно е някой да се занимава с античност и да не стигне до философията, макар че се случва. Аз се поинтересувах отрано, като тогава вниманието ми беше привлечено повече от формата. Така веднъж (11 или 12 клас) написах няколко страници диалог в Платонов стил – на гръцки, разбира се – и го показах на учителите си. После ми казаха, че всички го чели с голям интерес и решили, че като за първи опит съм се справил.
Към края на следването ми в Атина ми хрумна да изчета херметическите текстове, които впоследствие станаха материал за дисертацията. Там има немалко философия, или по-скоро философска терминология, наследена от класиката и позната през гръко-римската епоха. Но те не са строго философски, нито естествено-научни; при тях има теология и космогония, елементи на проповед, поучение… такива неща.
Но главното беше „Метафизиката“. Когато в средата на 1990-те стана дума, че би трябвало да се преведе, аз се захванах да си освежа философския език и прочетох (буквално) целите Платон и Аристотел. Това ми отне към две години. После, от началото на 1996-та заедно с Димка се захванахме с превода на I-III и X-XIV, и го завършихме в средата на 2000-та.
После, когато писах хабилитационния си труд по теория на класическата литература, имах отделна глава за „Поетиката“. След това написах „Писма до Егина“, което е роман за Платон – епистоларен и характерописен. По дух той предшестваше „Старогръцката литература“, която завърших наскоро – и тя е донякъде характерописна, но вече не епистоларна и не за един автор.
Но не бих казал, че съм „предпочел“ философите. Мое задължение винаги е било да работя върху литературата като цяло: от Омир нататък, докъдето успея. Заниманието със старогръцка литература винаги и навсякъде е било такова: човек трябва да е запознат с Омир и трагиците, да има представа от лирика и комедия, да е чел Херодот, някои оратори, после вече идва философията – Платон и Аристотел. Всеки, който се занимава с тази словесност, е длъжен да познава тези автори. По-нататък – докъдето може. Затова включих в магистърската програма „Антична култура и литература“ предмета „Старогръцката литература в Римската епоха“. Това значи от Полибий до края на античността.
Та ако става дума за автори извън философията, занимавал съм се главно с Херодот и трагедията – примерно, два пъти преведох „Антигона“.
– Какви бяха очакванията Ви, когато започнахте да преподавате? Какви са сега?
Аз съм голям ентусиаст, що се отнася до преподаване. Още от ученик, учителите са били важни личности за мен, и винаги съм размишлявал кой е добрият начин да се предава знание. И научих: най-добър е разговорът на определена тема, който на моменти стига до детайли – както е при превода и коментара, но друг път се издига до най-общи идеи за словесността и епохата, и за метода. Също и това, че разговаряйки с хора, човек усъвършенства езика си на учен, и го предава на събеседниците си – това е важно условие за възникването и поддържането на школа.
Самото преподаване в началото ми беше и лесно, и трудно. Когато преподавах език – новогръцки или старогръцки – беше лесно, тъй като там нещата обикновено са еднозначни: или е така, или не е така. Затова, както неведнъж съм споделял, чужд (и класически) език може да се преподава добре и от съвсем млади хора; тъй като овладяването му е въпрос главно на талант и системни, няколкогодишни занимания.
Но при хуманитаристиката не е така. Там човек има нужда от много време: дълъг преподавателски опит, изчитане и премисляне на голям обем литература – най-напред, разбира се, на източниците. Ако дисциплината ти е предадена от добър преподавател, както беше при мен, това помага много, но не е достатъчно. Защото човек не може просто да възпроизвежда това, което е видял, тъй като е малко вероятно то да съответства на характера и възгледите му. А всеки трябва да има свой характер и възгледи. Така че трудността е главно в това – как да осмислиш науката като личност. Ето защо до майсторство в тази работа се стига мъчно и бавно; ако човек на 50-годишна възраст я прави добре, това е успех.
Притеснението ми в началото беше, че онова, което предавам на студентите, не е нито ново, нито оригинално. Сега не се безпокоя, че не е ново: старото е добро, пък и те нали затова са дошли – да учат стари неща. А че е оригинално, съм сигурен, защото оригиналността се състои в това, да преподаваш науката „като себе си“ – а никой човек не прилича на друг. Но пък е трудно да внесеш науката в личността си. Та тогава нищо не очаквах от студентите, тъй като изобщо не бях сигурен, че имат някаква полза от часовете ми. Сега просто очаквам да са чели, което съм ги посъветвал, и напоследък с голяма радост виждам, че точно това става.
– Според Вас има ли приемственост в класическото образование в България? Какви са Вашите лични спомени и преживявания в тази насока?
– Приемственост несъмнено има. Класическото образование у нас е два вида – гимназиално-университетско, което минава през държавните институции и е създадено след Освобождението, и онова, което минава през богослужението и богословието; то е на възрастта на християнска България. Разбира се, във втория случай става дума за античност, усвоена чрез християнския поглед към историята. Важен е фактът, че поради близостта ни с Византия и свързаността ни с цариградската и изобщо с гръкоезичните църкви, ние тук винаги сме имали гръцкия като първи или най-много втори чужд език. А това е добра основа за класическото образование; то е нещо, което на Запад не съществува, защото там гръцкият от хилядолетие и половина се учи само като „древен“ език и неговото място е само в науката.
Що се отнася до гимназиално-университетското класическо образование, то е възприето от Запада, донякъде с посредничеството на Русия. Там приемствеността е известна – старогръцкият и латинският се включват в програмата на гимназиите още от 80-те години на XIX в.
Това продължава до средата на XX в., когато се случва едно прекъсване за около 30 години и преподаването на класически езици се съхранява само в семинариите, Духовна академия и Университета.
След това то се възстановява в средното образование чрез НГДЕК. А хората, които имаха непосредствена грижа за начина на работа там, бяха студенти на онези класици, които са били навлезли в научните среди още във времето на предвоенна България; така че това, което ние сме учили като ученици, е същото, което са учили професорите Михаилов, Ничев, Милев, известните преводачи Вранчев и Батаклиев, и други възпитаници на Университета по онова време.
Аз познавам лично малцина от онези, които са били студенти в епохата на Царството. Това са Георги Михаилов и Василка Тъпкова-Заимова; присъствал съм и на един разговор с Иван Венедиков. Но и това е достатъчно, за да си състави човек представа за техния дух и възгледи; още повече, че специално се занимах с историята на класическото образование. Веднъж това беше през биографията на проф. Тъпкова, която съставих през 2010-2011 г.; и после, чрез избираемия курс „Класическо образование и идея за класическа древност в България“, на чиято основа написах една от главите на „Александрия II“ (УИ, 2017).
– Как виждате бъдещето на класическото образование? Смятате ли, че трябва да има нова посока? Ако да, бихте ли споделили каква?
– Класическото образование ще живее, докато съществува християнският, пък и, наред с него, пост-християнският свят. Това е светът, който нарича себе си „западен“ или „европейски“, като влага различни значения в тези думи. Но макар и различни, тези значения предполагат познаване на античността.
Ако някой желае да говори за европейска история, той няма как да заобиколи Рим; а познаването на Рим по необходимост изисква познаване на класическа Гърция. Ако смята себе си за християнин или дори само за изследовател на християнството, ще учи гръцки и латински, това е неизбежно. Ако се занимава с философия, няма да избегне античността, защото няма влиятелен философ, който да не съотнася своите възгледи с традицията, възхождаща към Аристотел и Платон.
Така че без класическо образование не може да има европейско/западно или християнско образование. Ако се опита да заобиколи класиката, такова образование ще пропадне много бързо, както се видя в течение на неотдавнашната история, на която и аз съм свидетел.
– Каква е ролята на човека, занимаващ се с Античност, днес?
– Той има образователна задача и тя е тази, за която стана дума. Трябва да бъде посредник между нашите времена и античното наследство, значи да има поглед и към „средното време“ на историята – както като отношение между общества/държави, така и като живот на науките и словесността.
Смисълът на тази задача е в удържането на единството на човешката история. Както за един човек е полезно да има спомени за всяко време от живота си и те да са във връзка помежду си така, че той да бъде и многообразен, и един; така и едно общество трябва да помни своята история в цялото й разнообразие, и същевременно това да бъде една история. Защото съзнанието за това, „кой си ти“ те прави и отделен, и свързан с другите, което значи – свободен (въпроси от Ив.П. Петров).

XVI. Последни времена. Вирус и революция

26. Хронология

1941-1945 – военно положение
1946-1989 – извънредно положение, но със светло бъдеще
1990-2006 – национална катастрофа
2007-2020 – тежко, но с европейски ценности
март 2020 – извънредно (по болест)
от април 2020 нататък – почти военно, но важното е да сме живи и здрави

27. Самоизолация

27.1
Каква скука!
Няма да има културни и спортни мероприятия. От „хляба и зрелищата“ остана само хлябът. И университетът няма да работи, за училища да не говорим. Какво ще стане с образованието?
Би могло да се помисли за един библиотечен „Ноев ковчег“. И ето, аз ще се заема с тази работа и дано не остана сам, подобно на Ной. Ще разказвам по една-две ценни книги на ден (не повече, но не и по-малко). Това ще е подаръкът ми за онази част от човечеството, която ще оцелее след „вируса“. Да си спомним и светлия пример на Бокачо с неговата приятна групичка от флорентинската villa.

27.2
Не очаквайте новини, занимавайте се с друго. Новини няма да има, тъй като всичко необходимо вече беше постигнато.
Почти всички хора, цялото население на земята, са представени като възможни или действителни „преносители на опасно заболяване“. Затова те трябва да бъдат обездвижени и изолирани (затворени). Оттук нататък дали ще живеят или не, все едно; важното е да не разпространяват вируса.
А вирусът беше сметнат за опасен и светът беше превърнат в концлагер не защото „застрашава нашите близки, които са ни отгледали“, както мелодраматично каза един наш съгражданин по телевизията, а защото застрашава онези, които с цената на всякакво угодничество, подлости и престъпления са се устроили така, че да си живеят забавно още няколко века поне. И изведнъж – болест, за която няма определено лечение и е опасна преди всичко за тях (поради възрастта и пола им).
Е, как да не затвориш целия свят? Което именно и стана.

27.3
Медийното внимание към ситуацията е над всякаква критика. Трета световна война (с активни военни действия) не би могла да заеме повече място в TV-емисиите и интернет.
Събитие от такъв интерес през последните 50 години е имало само веднъж – властовите промени в източна Европа от края на 1989 и разпадането на СССР през 1990-1991. Един от поредицата факти оттогава стига: през юни 1990 Русия напусна СССР! Вярно е, че ролята на наскоро изоставилата ни Британия не беше чак такава, но не беше и пренебрежима.
Ако растежът на заразяванията и смъртните случаи продължи още месец-два, със съответстващите поражения в икономиката, може да се стигне и до геополитически промени, сравними с онези. Влиянието на Китай ще се увеличи още повече, а Русия няма да загуби нищо.
Западна Европа, която спечели много от изчезването на СССР, сега понася най-силния удар. ЕС не действа като нещо цяло, а се разпада на отделните си държави (границите се затварят, сътрудничество няма). Италия получава помощ не от Германия и не от Европейската комисия, а от Китай.
Впрочем скоростта на разрастване на епидемията в Италия намалява през последната седмица, както може да се убеди всеки, който прегледа общодостъпните цифри. Така че до милиони жертви в Европа няма да се стигне.

27.4
Когато през лятото на 1990 се върнах в София за ваканцията, кризата вече вилнееше и всички бяха в шок. Същевременно ми направи впечатление, че хората са станали по-любезни (не си бях идвал от 10 месеца).
Споделих това с една госпожица.
– А, глупости – отвърна тя. – Всички са толкова груби…
И започна да бълва хули срещу ближните, както правят обикновено завистливците.
Но беше истина, че хората бяха станали по-вежливи. Това се усещаше дори по интонацията, с която произнасяха някои обикновени думи като „Здравейте“, „Довиждане“, „Всичко добро“ и прочее. Защото в случай на обществена опасност човек си спомня същинския смисъл на думите, които иначе употребява по навик и небрежно.
И сега пак е така. Влизам в зоомагазин и питам продавачката дали случайно знае откъде мога да си купя разклонител (електрически).
Ако бях задал този въпрос преди десет дни, тя би ме сметнала за луд. А сега ме упъти най-любезно и ми пожела успех.

27.5
Като при всяка революция (или друга обществена катастрофа) наблюдаваме страшен срив на ролята на институциите и авторитета на техните представители.
Нито министрите са министри, нито президентът – президент, нито прокурорът – прокурор.
Конституционният съд е забравен; мнението на партийните лидери няма по-голяма тежест от това на кой да е гражданин, изказващ се по телевизията.
От полицията се очаква главно да атакува хора, чиято вина е в това, че са извън апартамента си; а армията трябва да й помага.
Има епидемия (не у нас, но както и да е); но епидемиолозите нямат думата, освен ако някой не им вземе интервю, което се забравя още същия ден.
Предполагам, мнозина вече си задават въпроса:
Кой ще е диктаторът?

27.6
Сега, когато започна да се говори за „отслабване на мерките“ и „завръщане към“, не е излишно да се каже на християните, които биха желали наистина да се върнат към църковния си живот, че с тях се подиграват.
За тях (т.е., за нас) няма да има завръщане към нормалността, а ще има навлизане в онова, което цинично беше наречено „нова нормалност“.
Примерно в Гърция архиепископът и синодът са се осмелили да изпратят писмо до правителството с въпрос „какво предстои“. Предполагам, че те знаят какво предстои, но нали не могат публично да мълчат, все пак в Гърция има християни, които очакват от тях поне някакви думи. Има и смели свещеници, и те ще си понесат наказанието за смелостта.
Та, както е казал тамошният министър-председател, от 4 май храмовете ще бъдат отворени за „индивидуални молитви“, а от 17-ти – дори за литургии. Но, „при спазване на строги правила“.
Това значи, гръцки братя и сестри, че храмовете при вас ще бъдат отворени точно толкова, колкото са сега при нас, и колкото бяха във времето на „реалния социализъм“.
Първо, около храмовете ще бъде пълно с полиция (и не само униформена). Ще бъдат наслагани жълти и бяло-червени ленти, за да се показва, че към входа се минава само по една пътечка – който иска, да я търси, ако не я намери, ще му помогнат.
По пода на храма ще се изрисуват точки и линии като за гимнастическа композиция – и свещениците ще трябва да подтикват всеки влязъл да разгадава значението им.
Всички миряни ще трябва да са с маски (за певците, четците и свещенослужителите ще видим). Поради това всеки от вярващите ще се чувства виновен, че е отишъл в храма и няма да се учудва, нито да протестира срещу какъвто и да било тормоз.
Целта на тези „мерки и правила“ не е да се вземат конкретни пари от глоби, макар че може и да се вземат; нито определен брой хора да бъдат вкарани в ареста и в затвора, макар че и това не се изключва. Целта е да се създаде и установи страх от посещението в храма, и в крайна сметка хората да бъдат прогонени оттам. Както беше направено преди време в Русия (СССР), България и други християнски страни.
Значи не става въпрос за дни, нито за седмици. Тук говорим за години, неопределено време. Това е, за което трябва да сме готови.
Нека не забравяме, че това се върши не само от правителствата и журналистите, нито само от онези, които финансират правителствата и журналистите. В тази дейност участват и немалко високопоставени архиереи.
Кипърският архиепископ обещава пълно подчинение на светските власти, че даже и повече (те и да му кажели да отвори храмовете, той нямало да го направи „без план“).
Московският и на цяла Русия патриарх заплашва свещенослужителите в страната с „църковен съд“.
За практически самоотлъчилия се с разколническите си дела цариградски патриарх няма какво и да се говори – той по начало е „за“ всичко, което се харесва на управляващите този свят.
При останалите положението не е много по-различно. Макар че има изключения, Бог вижда.
Накратко, това е.

27.7
През миналия век много неща по света бяха променени поради това, че „се строеше социализъм“ и се „противодействаше на капитализма и империализма“; и съответно, на „комунизма“. Това съвсем не значи, че социализъм, империализъм и пр. не е имало. Но в тяхно име бяха изречени лъжи и извършени престъпления. И нито комунизмът победи окончателно, както се твърдеше, че трябва да стане (и то скоро), нито капитализмът, макар че и той беше приветстван като „най-малко лошия“ от всички.
А това, което несъмнено се случи, беше революцията.
Така и сега. Общото между вируса и обществено-политическите формации е в това, че и той, и те, са невидими с просто око; но щом повечето специалисти казват, че ги има, защо да ги отричаме? Пък и да ги няма. Нали има глобални движения, обосновани чрез тях? Ако някой възразяваше срещу изграждането на социализма, ако се съмняваше в победата на комунизма или в съветската заплаха, мъчно можеше да се надява на лек и спокоен живот. И това беше истина, по-сигурна от всякакви философии на историята, защото можеше да се провери на практика.
Във всеки случай свободата беше системно и трайно ограничавана – за благото на обществото, заради трудещите се, заради цивилизацията и нейните ценности. Покрай това революцията се осъществи почти навсякъде и резултатите й се укрепваха с пропаганда, насилие, а и по други начини. И дали е било само за лошо? Може би не.
Та ето сега сагата с вируса. Има известно „разхлабване на мерките“, наистина, но нека не забравяме, че е имало и Априлски пленум, и осъждане на култа към личността (на Сталин), и смекчаване на репресиите, и пр.
Веднъж имаше повече арести, друг път – по-малко, поради което животът започваше да изглежда почти поносим. Веднъж викаха някого „за справка“ и той никога не се връщаше у дома си, а друг път – само за разговор, да го видят що за човек е.
И днес имаме отминаване на „вълната“, но и деликатно напомняне, че може да има и друга, че няма ваксина, че човешкият живот е най-ценен… накратко, всичко в името на човека.
Не казвам, че всичко това е лошо. Но сигурното е едно: революцията е в ход.

28. Подаръкът

Имам един много любим шал – червено-оранжево-жълто-светлосин, на карета и ивици. Подарък ми е от Димка.
Сутринта го взех на излизане, защото изглеждаше, че е хладно. Когато слънцето напече, го закачих на чантата, но незнайно защо не го завързах. На връщане минах през парка и правих снимки, главно около езерото с жабките и обелиска. И като наближих към къщи, някъде в края на „Омуртаг“, видях, че го няма.
Върнах се обратно, точно по стъпките си: през „Мануш войвода“, „Петър Делян“, „Чавдар войвода“, пресякох „Иван Асен“, после покрай 12-то, през градинката зад БТА, подлеза до Полиграфическия и нагоре по алейката към езерото. Огледах двете места, откъдето бях снимал обелиска – няма го.
И като наближих езерото, го видях – прострян върху облегалото на една пейка, така че да се вижда отдалеч.
Благодаря на човека, който го е оставил!

Епилог

„Не си събирайте съкровище на земята, където червеи го изяждат и крадци го подкопават и крадат; а си събирайте съкровище на небето, където нито червеи го изяждат, нито крадци го подкопават и крадат. Защото където е съкровището ви, там ще е сърцето ви…“

(март 2017 – юни 2020)

***

Съдържание

Въведение

I. Детски истории
1. С баща ми на село
2. Дядо и баба
3. Майка ми и нейната майка
4. Брат ми

II. Гимназиални истории
5. Загадките на историята
6. За религията
7. Езиково обучение
8. Античен театър
9. Римски разговори

III. В Плевен

IV. Студентски истории (София)

V. Студентски истории (Атина)
10. Гадаене и окултизъм
11. Запознанства
12. Староеврейският и Библията

Първа парабаза („Nel mezzo dell cammin di nostra vita…“)

VI. Отново в София
13. Запознанство с жена ми
14. Срещи с хора
15. Университетът и науката

VII. У дома

VIII. Европа – северният Вавилон
16. Студенти
17. Конференции

IX. Гръцките острови

X. Софийски разговори
18. Психология и психиатрия
19. Фейсбук. Въпроси на алкохола, джендъра и секса

XI. Предшественици и учители

XII. У дома 2
20 Семейство
21. Котешки истории

XIII. Църквата. Атон

Втора парабаза („Едни гърци посетили Атина…“)

XIV. Срещу течението

XV. Scripta manent
22. Някои книги
23. „Метафизиката“
24. „Старогръцката литература“
25. Интервю

XVI. Последни времена. Вирус и революция
26. Хронология
27. Самоизолация
28. Подаръкът

Епилог

Исторически свидетелства

„Бе време, когато се отнасях с лекота, като виждах, че щастието е в съюз с несправедливостта. Казвах си: „Е, така е! Нека му мислят тези, които са засегнати.“
Но откакто разбрах, че несправедливостта расте лесно и бързо, и че тя се трупа от поколение на поколение, че човещината и великодушието са само отделни, лични прояви, докато масовата несправедливост расте все повече и повече, от тогава реших за винаги да не премълчавам вече нито една несправедливост.“

Гьоте,
цитиран от Емил Лудвиг (1881-1948) в началото на книгата му „Рузвелт. Есе върху щастието и властта“, 1938. Превод Хр. Златаров. Библиотека „Златни зърна“ на Сл. Атанасов. Печатница „Фар“, 1945.

*

„Осемдесет и четири годишна, почти съвсем оглушала, тя държеше едно жилище в нашата семейна къща; за сега не можеше, дори и според новия „арийски закон“, да бъде извадена от там, и ние се бяхме надявали след известно време да можем по някакъв начин да я пренесем в чужбина.
Още една от първите виенски разпоредби я беше тежко засегнала. Със своите осемдесет и четири години краката й вече не държаха твърде и тя бе свикнала при своите всекидневни малки разходки да почива след пет или десет минути ход на една от пейките по Ринга или парка.
Хитлер беше едва една седмица господар на града, и вече се издаде животинската заповед, че евреи не бива да сядат по пейките – една от ония забрани, които бяха измислени само със садистични цели. Защото да се ограбват евреите, това все още имаше някаква логика и смисъл… но да се откаже на една стара жена или на някой изнурен старец правото за няколко минути да си отдъхне на една пейка, това можеше в двадесетия век да направи само човекът, когото милиони обожават като най-великия.“

Стефан Цвайг. „Светът от вчера“. Превод Ж. Драгнева. София. Библиотека „Златни зърна“. Редактор-стопанин Сл. Атанасов. Печатница „Фар“, 1945. с. 445.

*

„Може би германците недооценяваха съпротивителната сила на покорените народи. Може би те смятаха, че обезоръженият народ не представя опасност за войската, въоръжена до зъби. И най-после те бяха уверени, че Гестапо ще се погрижи за всичко. Гестапо отлично знае как трябва да се отнася с народ, който отказва да се покори.
Без да губи време, Гестапо пристъпи към работа. Палачите и агентите пристигнаха едновременно с войската в окупираната страна. Те не жалеха усилията си, но дори и тях озадачи и учуди ненавистта на „покорените народи“.
В Полша публичните екзекуции станаха всекидневно явление.
В Чехословакия изправяха противещите се до стената и ги разстрелваха.
В Норвегия концентрационните лагери, изтезанията и гладната смърт станаха всекидневна участ за ония, сърцата на които бяха пълни с ненавист към германците.
През септември и октомври 1941 г. смъртните наказания в окупираните страни зачестиха извънредно много. Стотици арести и десетки убийства се извършваха всеки ден. Истинските размери на тези злодеяния се все още неизвестни.
И все пак този чудовищен терор не даваше необходимия за германците резултат.
В Норвегия омразата срещу окупаторите все повече растеше.
В Холандия патриотите носеха забранени значки.
В Полша бяха организирани отреди, които започнаха партизанска война.
В Атина гръцките патриоти свалиха от Акропола знамето с пречупения кръст и го разкъсаха.
Във Франция хората станаха глухонеми и като че ли не забелязваха германския войник, когато той се обръщаше към тях с въпрос или предложение.

През 1916 г. полковник Николай опита да се бори с шпионажа в Белгия чрез забраняване на населението да отива от едно населено място в друго. Сега хитлеристите отново приложиха това средство във всички окупирани страни. Забранено беше придвижването дори между съседни села. Това ограничение се прилагаше дори и към швейцарските и американските консулски чиновници.
Всичко това се отразяваше крайно неблагоприятно и потискащо и върху самите германци. Те вече не се чувстваха така самоуверени, както по-рано. Сега против тях самите се водеше особена „война на нерви“, която изискваше жертви и от двете страни.“

Курт Рис. „Тоталният шпионаж“. Превод подполк. Ив. Дренски. София. Издава Отдел по печата, Ген. щаб – М.Н.О. Печатница на Военно-издателския фонд, 1948. с. 327-328

*

„Когато китайците убиха двама немски мисионери, в залива Киао-Чоу се яви германска ескадра и завзе китайското пристанище, а в началото на 1898 г. Германия получи от Китай това пристанище заедно с околната територия „в аренда“ за 99 години. За да осигури на Германия този пункт, Вилхелм II прати при китайските брегове голяма ескадра под началството на брата си, който трябваше да се яви там, както се изрази самият германски император, с „броненосен юмрук“.
„И на немците тряба место на слънчице,“ – така мотивираше в райхстага това пращане ескадрата тогавашния имперски канцлер (Бюлов). Наскоро и Русия получи „в аренда“ за 25 години Порт-Артур и Талиенван на Ляодунския полуостров, които при това трябаше да бъдат съединени със сибирската железопътна линия. В Англия се изплашиха, заговориха за война, но работата се свърши с това, че ней Китай даде „в аренда“ за 25 години Вей-ха-вей при входа на Печилийския залив, срещу Порт-Артур. Франция също получи каменовъглената станция Куанс-чеу-уан. Протегнала беше ръка и Италия, но нищо не й дадоха.
В Китай срещу европейските мисионерри и приелите христианството туземци се започна, след това особено по рода си разделение на Китай, едно народно движение, ръководено от тайното дружество на Големия Юмрук. Избити бяха около 300 европейци и до 30 хиляди китайци, а през лятото на 1900 т. боксерите („юмрукчиите“, в превод от английски) превзеха Пекин и заедно с войските на богдихана [китайския император, б.м. – Н.Г.] нападнаха европейските посолства, които няколко месеца бяха в обсада и бе убит германският посланик. Отиващите да отърват посолствата морски отреди на европейците също срещнаха съпротивление и също се подхвърлиха на опасност.
Първи спасители се явиха японците, а заедно с тях и русите навлязоха в Манджурия. Най-после и от Европа потегли на военни параходи войска от разните държави, под общата команда на германския фелдмаршал граф Валдерзее. „Прошка да не се дава и пленници да не се вземат!“ – заповяда Вилхелм II, и нека даже „след хиляда години ни един китаец да не дръзне да хвърли поглед върху немеца“. Китай след това трябаше да се смири.
В Европа, във време на всички тези усложнения на Далечния Изток, захванаха да приказват за „жълтата опасност“, т.е. за опасността от жълтата раса, против която раса солидарно се обявиха великите държави. По усмирението на Китай заедно с тях работеше и Япония, която започна да играе ролята на велика държава в Тихия океан.“

Н.И. Кареев. „Политическа история на Европа от Френската революция до днес“ (преводът е може би въз основа на Николай Ив. Кареев. „Общий курс истории XIX и XX века до начала мировой войны“, 1919). Превод Цв. Маринов. София. Книгоиздателство „Знание“, печатница „Ден“ (без дата, вер. през 1920-те). с. 266-267

*

„Всичко в нашата почти хилядолетна австрийска монархия изглеждаше основано на дълговечност, а самата държава беше върховен гарант на това постоянство. Правата, които даваше на своите граждани, бяха утвърдени с документи от Парламента, свободно избраното представителство на народа, и всяко наше задължение беше точно определено. Нашата парична единица, австрийската крона, се движеше в монети от чисто злато и ни даваше гаранция със своята стабилност. Всеки знаеше колко притежава и колко му се полага, какво беше позволено и какво забранено. Който притежаваше състояние, можеше с точност да пресметне какви лихви годишно му носеше то, а чиновникът, офицерът отбелязваха без колебание в календара годината на тяхното повишение или пенсиониране.

Всяко семейство си имаше определен бюджет, знаеше колко може да изразходва за жилище и храна, за облекло и летен отдих, освен това непременно пазеше грижливо и някаква неголяма сума за непредвидени случаи, болести и лекарски грижи. Който притежаваше къща, считаше я за сигурен подслон на своите деца и внуци; имението и търговската къща се наследяваха от род в род; още докато кърмачето беше в люлка, правеха вече в спестовната му книжка или касичка първата вноска за жизнения му път, една малка „резерва“ за бъдещето. Всичко в тази просторна империя стоеше здраво и непоклатимо на своето място, а най-високо – старият император; ако той умреше, знаеха (или мислеха), че друг ще го наследи и нищо няма да се промени в мъдро измисления ред. Никой не вярваше във войни, революции и преврати. Всяка радикална промяна, всяко насилие изглеждаха вече невъзможни в този век на разума.

Само тази сигурност правеше живота достоен да се живее и все повече съсловия жадуваха за свой дял в това скъпоценно благо. Отпърво на това притежание се радваха само имотните, постепенно до него се домогнаха и други съсловия; векът на сигурността стана златен век на застраховките.
В това умилително доверие, когато можеше да барикадираш живота си до последната пролука срещу всеки взлом на съдбата – въпреки цялата солидарност и скромност на тези принципи на живота – се криеше голяма и опасна самонадеяност. С презрение гледаха към предишните епохи с техните войни, глад и бунтове, отсъждаха, че поради липса на достатъчно просвещение човечеството не е било достигнало своето пълнолетие. А сега било въпрос само на някакви десетилетия, за да бъдат окончателно надмогнати всяко зло и насилие, и тази вяра в непрекъснатия, неудържим „напредък“ наистина притежаваше за онова време силата на религия.“

*

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома. Т. 5. „Светът от вчера. Дневници. Писма“. Превод А. Лилова. София. „Народна култура“. ДП „Димитър Благоев“, 1989. с. 13-14