Архив на категория: История

Наука и учени

I. Езикът

 

1.

Има думи, които са ни решително безполезни, които просто „няма какво да ги правим“. Като ги изговаряме, ние не правим нищо повече от това, да осведомяваме слушателя, че сме ги чули някъде.

Защо ги произнасяме тогава? Това е по навик, от детството, когато човек повтаря всичко което чуе, за да се уподоби на възрастните; и да види, как ще му отговорят на казаното. Така той  „пораства“, но и също „изпитва“ думите – какво е въздействието им и ползата от тях. И двете неща са необходими.

Но, вървейки към свободата, човек се отказва от подражанието. Това е характерно за зрелостта – не се нуждаеш от подражание, правиш го само понякога, съзнателно и за забава.

На такъв човек не му е нужно и да произнася всякакви думи гласно и пред  други, защото и сам вече има усет, за да разбере стойността им. Тогава едни думи трябва да бъдат отстранени или използвани само ако умишлено се имитира чужд стил. Други пък трябва да бъдат търсени, откривани и внасяни в употреба. Те ще са нужни,  за да говорим „от себе си“.

Така човек започва да си служи с езика съзнателно и активно. Отделя го от себе си, проумява, че това е инструмент и го „настройва“.

(2015)

 

 

2.

Ученето на чужд език има две предназначения: практическо и образователно. Практическото му изучаване няма за цел дълбоко овладяване, тъй като не се прави за образование. Поради това то води до знание на езика, което може да изглежда и добро, но винаги остава „приложно“.

Когато чуждият език се учи с образователна цел, то не е, за да бъде научен той самият. Задачата е друга – да се добият сведения за историята и състоянието на собствения. Трябва да се разбере защо в него има такива думи и какво те „първоначално“ значат. Това помага да бъдат произнасяни, писани и употребявани правилно (с оглед на споразумението и традицията).

Оттук нататък словесното образование изисква занимание с думите като вече внедрени в собствения език – откога се употребяват, какви значения са придобили.

Това става с четене на книги, тъй като говоримият език, до който всеки има достъп, е само малка част от „целия“. Така човек привиква да си служи с думи с прояснени значения; и благодарение на това постига наистина добро владеене на езика.

Това е и образоваността (доколкото тя зависи от словото).

Това не може да бъде постигнато по места, където хората не са наясно кой е „собственият“ или „главният“ им език. Те си служат с думи от различни езици, без да обръщат внимание на това; научили са ги от „ситуации“ и затова ги използват повече като сигнали, отколкото като елементи на мисълта. В такава обстановка словесната образованост се оказва занемарена и настъпва опростачване.

От словесната област опростачването се прехвърля и във видимия (предметен) свят. Домовете и градовете стават неуютни и неудобни за живот. Хората се замислят за „преместване“.

Но бедата идва не от мястото, а от занемаряването на думите и мислите.

(2016)

 

3.

Ако човек си даде труд да учи различни езици и освен това да чете класическа литература и философия, вероятно ще се увери, че не е възможно да се научи хубаво повече от един език.

Това значи, че хора, които се опитват да заменят родния (първия) си език с някой друг, няма да знаят добре нито един. Така е с тези, които са израснали в разноезична среда – вместо да знаят добре два или три езика, те не знаят нито един.

Ако се погледне историята на европейската словесност, ще се види, че ранните гръкоезични автори (до края на IV в. пр. Хр.) са над всякаква конкуренция: за 2300 години най-многото, което са могли да направят следващите, е да се доближават до тях. Една от причините за това е, че древните гърци не са си служели с никакъв друг език, освен със своя.

След Александър и още повече в римския свят вече не е така, както и през следващите векове.

(2016)

 

4.

Има израз „майчин език“. А „бащин език“ има ли?

Това с „майчиният език“ се случва във времена на двуезичие. Бащата излиза от дома, занимава се с някакъв бизнес, има отношения с държавата, може и с църквата. Но там езикът е друг. А в семейството се говори на език, който не е „на власт“. На него детето слуша за неща от всекидневието, също и песни, приказки. Той е „домашен“, „вътрешен“, само за между най-близки. Когато излезе от дома и от „своя край“, човек не намира място, където този език да се говори по същия начин. Така че той е „роден“ и „първи“. На него може да се прави литература (поезия).

„Бащиният“ пък е за практически дела, размисъл или „представителност“. Когато служи за „договаряне“ (търговия), той е доста сух, с малко думи, но разбираем за мнозина. Ако е за научна, тържествено-протоколна или богослужебна употреба, е ерудитски (учи се от книги).

Силата му идва оттам, че на него говорят управляващите, чрез него се „уреждат неща“, той „представлява“ много хора, може да е международен, имперски или на духовенството. Това е език „на власт“.

Слабостта му е, че рядко някой го владее добре. Той е „вътрешен“ и „първи“ за сравнително малко хора или дори за никого (като латинския след античността или църковнославянския след средновековието).

Не е все едно, дали „бащиният“ и „майчиният“ език са по начало различни (като латинския и немския в католическа Германия) или са стилове в един и същ естествен език.

В първия случай обществото е заплашено от разцепление със сериозни последствия – религиозни разногласия, завършващи с разкол, ерес или война, антиколониално напрежение, нацизъм).

В другия „майчиното“ и „бащиното“ се съединяват и той постига цялостност, защото действа във всяка област на живота.  Поради това обществото, което го употребява, се стреми към  независимост от всички други и влиза в съперничество с онези, чийто език е също така развит.

(2015)

5.

И все пак не е все едно да си служиш с думите и със значението на думите.

Научаването на думи може да бъде по-скоро заради звученето им. Тогава поетът/прозаик отива към усъвършенстване на стила и търси мелодичност, устройва словесния свят повече чрез звучене. Така че неговата реч се стреми към музикалност.

Но това е само част от поезията. За да стане тя цялостна, трябва да се върви към разказ; а там е нужно да се създадат отчетливи характери, което значи и диалог, твърдения. Трябва да има усещане за начало и край на действието.

Противоположно на това, човек може да се заеме със значението на думите. Значенията се преплитат, наслагват се едни върху други, свързват се. Мислителят работи с тях, за него думите са само инструменти (като щипки или етикети), от които той често е недоволен и поради това заобикаля много от вече заварените, но пък добавя свои – и пак заради значения, които трябва да се посочат.

Мисловните построения имат смисъл, когато сочат към един край – единството на съществуващото.

Човек не може да бъде нито поет, нито мислител, ако не му достига сериозност, значи – усещане, че трябва да бъде по-добър и да съдейства на други за същото.

Сериозност на поезията придава трагичното, а на мисълта – идеята за Бог. Затова истинските поети се стремят към трагедията („Илиада“, „Орестия“, „Антигона“, „Ад“, „Хамлет“, „Дон Жуан“, „Фауст“), а мислителите – към богословието.

А някои – като Платон и Достоевски – постигат и двете.

(2015)

 

II. Дарбата и усъвършенстването й

6.

Математическо-музикалните способности се преплитат помежду си и са отчетливо отделени от литературно-езиковите. Всеки има дарба или за едното, или за другото.

Колкото до философията, тя не зависи от никоя от тези две склонности, а е опит за придобиване на цялостно и завършено знание въз основа на опита.

Върху нея и с помощта на Откровението се построява теологията, която се занимава с най-същественото.

Но ако упражняващият се в теология постави сърцето си служба на стомаха, тогава той извращава придобитото знание и го превръща в най-възмутително лукавство.

(2015)

7.

Никакъв произход, възпитание, учебно заведение, вестници, книги, пътешествия или публични изяви не могат да помогнат на човека да придобие разбиране за живота, ако той няма дарба и стремеж към това.

Освен това те не са и необходими. Всеки, който е способен да придобива опит, ще го придобие, независимо от външните обстоятелства. И тогава ще бъде учител и равен на всеки, подобен на него.

Примерно:

Сократ никъде не е пътувал, а Омир нищо не е чел. Св. Антоний и св. Иван Рилски не са писали нищо, и не са знаели нито един език освен родния си.

Предците им не са били известни с нищо особено.

(2015)

 

III. Университетът и науката

 

8.

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

Но освен това той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни, защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят – и то не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

(2014)

9.

Школата е общност, към която принадлежи онзи, който споделя едно и също знание с други. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се „разпознават“ принадлежащите към школата. Защото ако беше за „разпознаване по език“ дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е „членството“, което дава привилегия по отношение на „външните“.

Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават помежду си. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен.

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

Истинският университет – това не са просто пари, сгради,  учебни планове, оценки и документи. Той е училище, и за да живее, му е нужна школа. А школата – това са стил, възгледи и дух.

Тя се създава трудно и много бавно. Най-лесно е да се установи стилът. Възгледите се разпространяват и усвояват лесно, но най-често остават повърхностни – като куп несвързани мнения.

Най-трудно е да се предаде духът. Всъщност той не се предава, а само се „разпознава“ у носителите му.

Не всички хора, които вършат безобразия из академичните среди, а и навсякъде, където успеят, са много лоши като учени. Някои нещо са учили, приближили са се до школа, имат някакви способности, и с доста труд биха могли да станат едни поносими автори и преподаватели.

Но там е работата, че не искат да са просто „поносими“. Това не им стига. Но пък повече не могат. Затова гледат да заобиколят науката; а същевременно се представят чрез нея. Тоест, паразитират върху нея.

И тъй като тя не им интересна, рано или късно се захващат с интриги и мошеничества, и се примъкват към властта.

Има една реч, която се е появила в средите на университетските хуманитари, и се представя за образована и умна. Тя е изпълнена с имена на модни (рекламирани), а понякога и класически автори; и с думи от латински, гръцки, а нерядко английски корени.

Обикновено тя е неразбираема; но произнасящият я гледа убедително към събеседниците си и ги подканва да се съгласяват, най-напред мълчаливо, че това, което нито той, нито те разбират, „е така“. По-отстъпчивите се съгласяват и мълчат, а по-честолюбивите започват и да възпроизвеждат чутото – не по смисъл, тъй като смисъл никой не вижда, а по звучене. Така те „се обличат“ в умност и съвременност.

Те не са учили системно история, нито право; не знаят класически езици, а най-често дори не са започвали да ги учат. Защото традиционно (класически) образованият човек отрано е привикнал с думите от латински и гръцки, и поради това те не му звучат умно, а само школски.

Тези хора образуват малки общности, в които тържествената реч звучи така; а по-неформалната се състои от лесно разбираеми шеги, обикновено сарказми по адрес на „простите селяни наоколо“, които няма да влязат в общността.

Неприемането на този стил се смята за проява на лош вкус и на някакъв вид изостаналост („фундаментализъм“). Но вярата им, че те нещо казват, е крехка; тя се крепи единствено на споразумението, че „тези неща са умни“.

Ако попаднат на някой, който разбира какво говори, те се стряскат. Думите му им звучат убедително и неопровержимо; но те не влизат в диалог, тъй като тогава ще трябва да изоставят стила на общността си; а освен това така и не са се научили да си служат с аргументи.

Поради това правят това, което отдавна умеят – кимат и се съгласяват.

(2014, 2015)

 

10.

По какво се познава добрият студент? Не високо надареният (такъв се явява рядко, веднъж на няколко години), а точно добрият?

Той е усмихнат, любопитен и при това – сдържан. Цинизмът, самодоволството и угодничеството са му чужди.

Това са белези на философска (добродетелна) душа.

Срещата с такива ме изпълва с добри надежди.

(2015)

 

11.

В историко-филологическите науки се напредва по два начина – узнаване на факти и усъвършенстване на изразяването. Но освен това трябва да се улучва и добър начин за напредване. Преди всичко – да се избягва еднообразието.

Примерно, при ученето на език. Ако в речника има петдесет хиляди думи, първите пет хиляди са необходими за говорене и разбиране, но следващите пет хиляди – не толкова. И така нататък: механичното научаване на нови думи носи все по-малък напредък, тоест – става все по-безполезно.

Така и с фактите. Човек трябва да е осведомен в определена степен за нещата, по които работи; но прибавянето на все нови и нови сведения допринася все по-малко за разбирането. Това се съпътства и от методически трудности – що е факт и какви факти си струва да се знаят.

Нужно е разнообразие и във формите на изразяване. Съществено в тези науки е да се владее изразяването – защото лекциите, статиите и книгите, които се очакват от учения, не са друго освен речи. Как се построяват тези речи? След като човек постигне сръчност в построяването им, той няма защо да прибавя все нови и нови речи (статии, книги), освен по необходимост – както е с преподаването.

Висша степен в овладяването на тези науки е осъзнаването на употребявания език (терминология), премислянето и усъвършенстването му за нуждите на времето. С какви думи да си служи, в какви точно значения, как свързва тези значения (понятия).

И после – кой е критерият за истинност? Те са два и са различни.

Първо – доколко изричаното е съдържателно (конкретно) и същевременно неопровержимо. И второ – каква е нравствената полза от него. Защото ако то не съдейства за здравето на душата, не би трябвало и да е истинно. Тъй като душата се храни и лекува с истина.

(2015)

 

12.

Когато преди време замислях да пиша дисертация (а то си ми беше и задължение), написах няколко страници текст с не много ясна тема и ги занесох на професора, с когото тогава работехме.

На другия ден той ми върна листовете и каза: „Според мен, Николай, Вие сте в процес на търсене на терминология…“

Това беше вярно. Когато човек има желание да каже нещо относно въпроси, които много го занимават, той, поне в началото, трудно намира подходящи думи за това. Изработването на езика, с който би желал да си служи, все още му предстои.

А за да се стигне до този език, е необходимо голямо усилие. Дали ще се стигне – възможно е, ако човек силно желае да „изнесе“ онова, което не му дава спокойствие.

И това се отнася не само за академичните кадри, но и за всички – независимо дали се занимават с изкуство, някакъв занаят, управление, или просто си гледат семейството.

Това, което излиза на повърхността, е зависимо от формите на заниманията; има неща, които просто се „отчитат“, и те изглеждат всякак.

Но в дълбочина въпросите са еднакви за всички. Те са онова, което някои хора желаят да изрекат и затова се лутат в търсене на подходящия език.

(2016)

 

13.

Хората ужасно много се заблуждават, когато си мислят, че в науката е важно да се „съобразяваш с изискванията“. Важно е съвсем друго – да вървиш по свой път. „Свой“ значи „лично премислен“.

Значи ученият не е този, който се инати и протестира, а този, който се труди и дръзва. Това негово дръзновение не е за провокация, а заради истината. Защото до истината стигат кротките, които са и смели.

Когато човек на млади години се захваща с наука, това е в най-добрия случай, за да я овладее – за се справи с нея. Възможно е да има пред себе си добри примери, но те му действат по-скоро с характера си, тъй владеенето на науката не може да се предаде.

Все пак той е приблизително осведомен за това, кой какво умее; и накрая, ако става дума за умение, се оказва наравно с немалко други хора. Те „умеят“ да правят наука и са „осведомени“ за нещата в нея приблизителна еднакво.

И все пак разликите са големи, съществени. Поради това е хората, дори когато говорят на пръв поглед за едно и също, си остават чужди. Причината е, че науката им „служи“ за различни неща.

Всъщност почти всички ще се съгласят, че науката, дори и  тази за историята и нравите, служи за благоустройство на живота (to eu zen) на древните. Значи същественият въпрос, по който несъгласието остава завинаги, е, чий живот е благоустроен.

Да овладееш науката значи да узнаеш „какво се прави там“. Узнаеш ли, вече не си студент („вечен студент“), а учен.

Това не може да стане без многогодишни занимания, а за да се случат те, има условия. Но все пак на някои им се дава – успяват.

И какво да се прави след това? Добре ли е просто да се повтаря, което е правено? Всъщност познаващият науката не може да се държи така. Той непрестанно я разяснява с думи, които не е чувал – и така не просто добавя към нея, но я прояснява; или пък проправя пътища през нея. Значи – занимава се с въпроси, които друг около него не обсъжда.

Това трябва да се прави безкористно (не заради заплащане), защото иначе такъв човек няма да е учен, а просто „служител“.

Всичко това е мъчно, но неизбежно; тъй като някои неща по добрия път, както и по лошия, са неизбежни. Те не идват от „съдбата“, а от избора.

(2015)

 

IV. Методът

14.

Във всяка наука има безкраен брой подробности, които не са интересни за онзи, който не се занимава с нея. Впрочем те и за самия учен няма защо да са интересни. Те са „материал“ на науката, нейно всекидневие; те се „подразбират“. Поради това за тях няма защо да се говори, освен ако не дават повод да се каже нещо по-общо.

По същия начин човек не разказва за всякакви подробности от всекидневието си, тъй като те не би трябвало да са интересни за всекиго (нито дори за домашните му), освен като знаци за нещо по-съществено от живота.

Подробностите в науката и всекидневието имат своите места като камъчета в мозаечния образ. Хубавата мозайка е „дребна“ – от много камъчета; и за да се нареди, е нужен много труд; трябва да се мисли едновременно и за отделното, и за целия образ.

Такова нещо е и построяването на сграда. Тя има образ, достъпен за минаващите край нея, но за построяването й трябва да се знаят огромен брой детайли, известни само на архитекта, а и сами по себе си не много важни; но неизбежни.

Така че който иска да разбира науката си и да я представя, не трябва да изоставя детайлите, но не е нужно да говори точно за тях; по-добре да извлече от заниманието смисъл, който да е достъпен за по-външни.

Ако има повече такива и те се срещат, това ще е общество на учени и приятни събеседници. Те ще се разбират, защото знанието им, макар и за различни части от битието, ще е аналогично. При това ще могат да говорят далеч не само за наука. Защото който разбира устройството на науката, той говори смислено и за бита.

(2015)

15.

В университета, и особено във филолого-историко-философската му част, преподавателят не би трябвало да заема позиция на авторитет, нито дори на „осведомител“. По-добре да бъде събеседник и съветник.

Поради това монолозите с „осведомителна“ цел (лекции) трябва да са само част от работата със студентите.

Освен това в тези монолози трябва винаги да присъстват и коментари по въпроси като: „защо говоря точно това и точно така; кои са частите на изложението, което чувате; на кое трябва да се обърне много внимание, на кое по-малко и кое може да се забрави; какво е отношението на всичко това към идеята за образованието – специално и общо.“

Не е необходимо монолозите да заемат цялото време на заниманията, означени в програмата като „лекции“. На студентите трябва да се дава думата. Това става по три начина.

Първо, при занимание с език (превод).

Преподавателят слуша превода и съдейства, като казва: „това е вярно, а това – грешно“; а после разяснява въпроси по словоформите. Това са разговори, които външен човек не би могъл да разбере.

Второ, при занимание с текст (сюжет, аргументация).

Преподавателят слуша студента и пак може да му казва, че нещо е вярно, а друго – грешно; защото се случва студентът да е забравил или да не е разбрал. Но освен това казва и защо (според него) текстът като цяло и в отделните си части е изработен така, а не иначе; и какъв е смисълът на цялото и частите.

В тези два случая той е донякъде осведомител, но по-често – съветник.

При занимание с най-общи въпроси на науката на участниците се предлага да се изкажат относно главните термини (значение на думи, съдържание на понятия). Разговорът изглежда съвсем свободен, но преподавателят го насочва. Тук той е преди всичко събеседник.

После, след като отминат първите изказвания и най-необходимите им обсъждания, може да се говори и по някакъв материал, който всички имат предвид (текст или нещо друго).

Това са степени на занимания с наука чрез разговор. Всяка следваща се постига по-трудно и по-рядко от предишната.

За науката е добре да се говори най-напред системно – хронологично и според понятията. Така слушателят бива уверяван, че предложеното може да се изучи и разбере, и то не за дълго време.

Така че подреденото въведение е необходимо, както е необходима картата при пътуване.

Но слушателят може остане с усещането, че като е запомнил и проумял чутото, то той се е запознал с тази наука „по същество“, а останалото са детайли, без които може.

Но не може, защото „останалото“ свидетелства за казаното, и който не го познава, не би могъл да докаже нищо, от това, което твърди, а би се задоволил с обяснението „така чух“.

Затова понякога на слушателя трябва да се предлага обширен и сложен разказ за една (коя да е) частите на разказаното. Той ще послужи като пример за това, какво „стои“ зад уводното изложение.

Така ще се забележи, че науката за човека стои не само върху понятия и хронология, но и върху опит, който не може да бъде придобит за няколко месеца или две-три години.

(2015, 2016)

 

16.

Ако попаднем на някой, който смята, че знае нещо, защото е чул (прочел) да се говори „за“ него, можем да сме сигурни, че имаме работа с невежа. Разбира се, невежите се различават по това, дали искат да узнаят нещо „заради самото знание“ или не. В първия случай с тях има смисъл да се говори.

Ние знаем нещо само ако сами сме се потрудили да схванем основанията то да е такова. Затова Аристотел казва че мъдростта е знание за причините. Така че на никого не може да бъде съобщено с думи нещо, ако той в определена степен вече не го знае.
Това е дало основание на Платон да твърди, че придобиването на знание е припомняне – разбира се, не става дума за конкретни факти като „това е дълго ето толкова“, а за общи, тоест вечно и истинно съществуващи неща.

Характерно свойство на конкретното е, че то е телесно – и затова във „Федон“ Сократ казва, че мъдрият (философът) цял живот се старае да постигне независимост от телесните неща; но че животът в тяло му пречи да узнае ясно онова, което знаят боговете.

От своя страна невежата мисли, че знае всичко в задоволителна степен, но намира за истински полезни само сведенията за телата и техните свойства (размер, брой, цвят, вкус и т.н.).

(2017)

 

17.

Животът на всеки е като качване по стълба или удържане на върха на вълна. Тази стълба обаче върви не само нагоре, но и надолу – „вълнообразна“ е.

Вълната пък минава през различни места на водната повърхност.

Ако човек действа повече с ума си и чрез словото, той слуша как се говори (чете).

Слуша и чете поради любопитството си – природното влечение към речите. Това е като желанието да слушаш музика и да разглеждаш природата; или просто как хората вървят по улицата.

Превеждането от един естествен език на друг е по-различно – това е дословно повтаряне на чутото, но и предаване на смисъл. Ако човек е неуверен, че може да улови по-общия или по-скрит смисъл, той се задоволява с точно предаване на думите от език на език.

Това е подобно на цитирането: понякога чутото така ни впечатлява и задоволява, че не искаме да променяме нищо от него, а ни стига само да го предадем.

Друго е да „разкажеш“ (преразкажеш). Това е предаване не на конкретни думи, а на смисъл. Смисълът може да бъде открит в чути мисли или разказ; но също и да се постави в основата на нов разказ по „видяно“ или „проучено“.

Това последното е по-трудно и отваря пътя към правене на „история“.

„Да правиш история“ значи да откриваш действащия (причината за ставащото); и защо действа, и защо точно така. Този, който е способен сам („от себе си“) да „изрича“ исторически разкази, е способен и за управление. Защото има свои мисли за това, кой, как и защо прави каквото и да е.

Това мислене е свойствено за управляващия (началстващия).

После идват мислите за най-висшето – Бога, свободата, единството на хората. Като казвам „мисли“ – това вече са не само чути и повторени мисли, а и такива, които са възникнали в душата.

Онзи, в чиято душа поникват тези мисли, е способен на подвизи (аскетизъм).

Това не значи, че той не би могъл и да управлява; но неговото управление няма да е какво да е, а с оглед на най-висшето, на истинското начало.

Има и една дейност, подобна на съставяне на речник. Това е размисъл за думите – какво значат. Също – избор на думи; как е уместно да говори в дадени обстоятелства и с дадена цел.

Освен това занимаващият се с подбор и „откриване на думи“ е като онзи, който се занимава изобщо със съществуващото: какво съществува и как. Това го насочва към размисли за несъществуващото и злото.

Последното е висша интелектуална дейност; тя съответства на дейността по преценка на човека и деянията му; тя е „съдене“.

После: има драматургия („игра“). Това дейността на поета и „артиста“.

Много хора правят играенето (подражание, преструвка) свой житейски принцип. Така се стига и до клоунада; това поведение обикновено е свързано с неувереността и страха „да бъдеш“.

Най-сетне, съществува интерес към биографията; съзерцание на живота, на началото и края му. Такъв човек има предвид примерите на живелите около него и преди него, но не избира да подражава никому, а се задоволява със своя  път – независимо че за него няма пример.

Това не е точно „стремеж към подвиг“. Той вижда живота си като дар и нещо ново в историята.

Има три вида словесно (а и друго) поведение.

Първо, действителният диалог, който включва драматургията и поезията.

Второ, историософстването, което създава желание за мисионерстване и осмисля живота във времето.

Трето, науката, която търси неподвижна истина.

(2015)

 

V. Свободната мисъл

 18.

„Ти си още млад, Сократе“, каза Парменид, „и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“

„Парменид“ 130 е

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.

Младият човек не може да е свободомислещ, защото все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ.

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет („едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам“).

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те са все още само думи.

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто.

(2014)

 

19.

Свободните (неделови) разговори са четири: „изследване“, „забава“, „дуел“ и „ухажване“.

Целта на „изследването“ е истината, на „забавата“ – изображението (като в драматургията), на „дуела“ – надмощието, на „ухажването“ – любовта.

От тях най-рядко се случва първият, защото той не е подкрепен от никаква страст (тъй като удоволствието от узнаването не е страст). При другите пък самата страст, която ги поддържа, може да попречи на целта. Примерно, дуелът пропада и се превръща в свада, а художественият разговор – в театралничене (клоунада).

В действителността те винаги се преплитат помежду си. Това позволява човек да скрие намерението, с което води разговора или дори да го промени.

Примерно, някои сократически диалози започват като ухажване, но продължават като размисъл.

Във въведението към лекциите по антична литература е необходимо да се каже, че обсъжданите текстове се делят на художествени и нехудожествени.

Това се отнася за словесната деятелност изобщо. Дори разказването на виц вече е внасяне на художественост (литературност) във всекидневната реч.

Това може да се каже и с други думи: че словесното поведение на човека е или полемическо, или драматургическо. Защото дори съобщаването на някакви на пръв поглед несъмнени сведения може да стане причина за спор (полемика).

От друга страна речта на човек го характеризира, така че всяка полемика може да бъде видяна като част от драма; и тогава вниманието се насочва не към аргументите, а към характерите.

Тези словесни (и мисловни) дейности е нужно да се редуват, тъй като постоянно полемизиращият сам се лишава от интерес към човешкото и така става твърде прагматичен, честолюбив и дори зъл; а постоянно „играещият“ стига до нравствено безразличие (аморалност).

Така че когато спорът стигне до безизходица, трябва да се намери начин той да бъде спрян и оставен в положение на „словесно произведение“; а не да се настоява за извод в полза на едната или другата страна.

(2015)

 

20.

Мислите са пренебрегвани. Или по-точно – на тях не се гледа сериозно. Смята се, че мисълта (ако е чак толкова нужна) може да се прочете в книга и да се запомни.

В действителност онова, което се чете (чува) и помни, не е мисъл; то е само словесно изражение, нещо като нейно облекло или най-много въплъщение. Чрез думите (в най-добрия случай) се известява за съществуването на мисъл. Но тя не се пренася чрез тях; иначе всеки, който слуша и чете, би трябвало незабавно да разбере казаното така, както самият говорещ го разбира; а това може да стане, само ако се свърже с неговия ум. Но това не става, иначе всички грамотни биха били велики мъдреци.

Така че ние не възприемаме мисли, а само думи.

Това е факт от голяма важност, който при това е сякаш неизвестен. Смята се, че образованието се постига чрез присъствие на лекции и взимане на изпити. Всъщност хората просто се обзавеждат с думи, или, с голям труд, придобиват опитност в говорене/писане на разни теми. Тоест, включват се в производството на текстове. Но това не значи, че придобиват мисли; те просто се научават да „съобразяват“ къде какво се говори.

Липсата на мисли не може да се установи непосредствено, но за нея има знаци (симптоми). Ако човек е склонен да препраща другия, и най-напред себе си, към авторитети или „места“, където нещата за живота „се знаят“, това е доста сигурен знак, че той няма мисли.

Защото мисълта е свидетелство, че ти можеш сам да знаеш необходимото за живота. При това нейното присъствие е толкова ясно, колкото и присъствието на образите, които виждаме с очи.

(2015)

 

VI. Интелектуалност и добродетел

 21.

Не са словесни (logikoi) тези, които са изучили науките и книгите на древните мъдреци. Словесни са онези, които имат словесна душа и могат да разсъждават що е добро и какво е зло; и да отбягват лукавото и душевредното…

Антоний Велики. „Увещания“, 1

Думата „интелигенция“ има четири значения.

В широк смисъл това са хора, които се занимават с науки и изкуства; значи, изработват и разпространяват (преподават) слова и образи. Това значи, че и духовниците са част от интелигенцията.

В тесен смисъл това са „интелектуалците“. Те са светски лица, изказващи се публично по въпроси, които интересуват обществото като цяло. Минават за „висша“ част от интелигенцията, тъй като са по-видими. Тяхната аудитория е по-голяма; те „имат думата“.

В лош смисъл „интелигенция“ са хора, които се занимават с науки и изкуства за лична полза („устройват се“), без да се интересуват дали това, което вършат, е полезно за някого или не.

„Интелигент“ в най-добрия смисъл е човек, който съдейства за доброто на обществото като цяло и на всеки поотделно. При това той знае кое е доброто и как би могло да се съдейства за него. Такива са истинските интелигенти.

Ако някому тази дума не харесва, той би могъл да я замени с друга.

Истинският интелигент не поставя нищо по-високо от истината; и вярва, че тя не противоречи на доброто. И тъй като не желае най-важното да бъде загубено в мъглата на безкрайни съмнения, той върви към истината чрез най-доброто, което е предложено на хората. Това е вярата в Бог, Който е любов, засвидетелствана чрез саможертва.

Такъв човек избягва злите чувства и думи. Най-злото чувство е завистта, а от него се ражда и всяко злословие.

Той е верен на близките си, като при това ги е уверил, че верността към Бога и Църквата Му стои над всичко; но Бог му е заповядал да обича близките си.

Да обичаш близките си не значи, че може да забравиш далечните; нито пък да мислиш, че има човек, който заслужава да бъде пренебрегнат и презрян. Истинският интелигент не отсича от тялото на човечеството никого. Макар да не може да помогне еднакво на всички, всички са ценни за него.

Някой ще каже: „А къде са тук науките и изкуствата?“ Да, науки и изкуства ще има, но ако я няма основата, за която казах, заниманието с тях ще е безполезно; и такъв човек никога няма да бъде истински интелигент.

Ако казаното дотук е вярно, това значи, че истинска интелигенция може да има само в православния свят. Но не само в „традиционно православните държави“. Не, защото църкви съществуват навсякъде – и във Великобритания, и в САЩ, и в Китай, и в Япония.

Но все пак държавите с големи и „национални“ църкви са тези, чиито народи са възникнали „около“ своята църква. Такива са грузинската, българската, румънската – не е нужно да се изброяват всички. Не всяка стара църква е произвела свой народ – примерно, великите древни епископии в Александрия и Рим не са го постигнали.

Та тези днешни държави са по различен начин наследници на Източната римска империя и на околните й следантични православни монархии. Те имат особена задача – да „опазват“ своите поместни църкви и чрез тях да поддържат цялото православие.

Затова и войните между тях приличат на разколите в Църквата и не бива да се допускат. Всяко несъгласие трябва да се решава мирно; за всякакви щети да се дават щедри обезщетения и взаимно да се иска прошка.

Като се грижат за православието, тези държави съдействат за опазването на истината; и така участват в „главния поток“ на човешката история. Всички останали са в различна степен исторически странични (маргинални).

Но това не значи, че в тях не може да има истинска интелигенция.

Защото в Евангелието се казва: „От Назарет може ли да излезе нещо добро? – Ела и виж!“

(2015)

 

22.

На някои изглежда, че масонството – това са определени ритуали, одежди, названия, йерархия и секретност. Но тези неща не са съществени. Първо, те са имитация на нещо по-старо и вече съществуващо; и освен това са само облекло, външна форма.

С поведението си масонът казва: „Аз, също като другите в ложата, съм човек способен, учен, просветен. А по съществените въпроси нямам определено мнение“.

Така че масонът се гордее с успеха си, който се състои в това, че се е оказал в общността на някои, които се гордеят със същото. След като такава общност се установи, тя приобщава все едно кого, защото вече е привлекателна.

Защото е приятно да вярваш, че имаш „престиж“ и да споделяш тази вяра с други; също – да изглеждаш трудно достъпен (това съдейства за безопасността).

И ако нищо не твърдиш, това те отделя от всички, които твърдят нещо; и може да изглежда, че си в позиция на арбитър.

Масонът сякаш „царува“, като си присвоява някои привилегии на властта, но отказва всички нейни задължения. Той си придава вид на „духовник“, но не е, тъй като всеки духовник нещо изповядва, а масонът не изповядва нищо.

Така че масонството е театър, игра.

(2015)

 

23.

Глупостта не е толкова интелектуален, колкото духовен недостатък. Тя не може да се прикрие по никой начин – нито с преструвки, нито дори с мълчание. Защото има случаи, в които е глупаво да се мълчи.

Тя е неспособност да забележиш, че човешкото знание е нищожно, тъй като е само човешко. Глупавият е такъв, защото не прави разлика между човек и Бог.

Това го отличава от интелигентния невярващ, който съзнателно отрича Бога и прославя „величието на човека“ (или на някои човеци). Този вторият не е глупав, а по-скоро „безумец“.

Така че незнанието за Бога е път към глупостта, а липсата на интерес към Него е знак за присъствието й.

Но и фарисеят е глупав – защото мисли, че е направил всичко, което Бог иска от него. Това ще рече, че се е „разплатил“ с Него. Значи е забравил за нищожеството си – за това, че е само човек.

(2015)

 

24.

Образованият човек разпознава определен светоглед и начин на живот заедно с принципите и детайлите им; волевият дори живее според тях; а мекосърдечният тайнствено достига до съгласие с истината.

Но как да тръгнеш по пътя на волевия, без да влезеш във война с целия свят?

А ако не тръгнеш по този път, каква е ползата от образованието?

Значи, ще трябва да воюваш без омраза.

Затова се казва: „Кротките ще наследят земята“.

(2015)

 

VII. Античност и образование

25.

Понякога забелязвам, че като че ли не знам какво искам от студентите. От една страна, имаме 25-30 години разлика и би трябвало да се съобразявам с това. Но като че ли очаквам да се досещат за всичко, което си мисля за тези неща (преданията за античността). Нали съм им говорил какво мисля?

А какво значи някой да разбира от античност (антична словесност)?

Разбира, ако е готов да бъде донякъде събеседник на авторите. Да знае това, което са написали, да може да зададе въпроси по него, да си го припомня.

Примерно:

Да може да обсъди Троянската война заедно с Омир; да е чувал за източните монархии и за безпокойствата на гърците около войната с Персия (с Херодот); да си припомня хората от Сократовия кръг с Платон; похода на Александър с неколцината му биографи; някои митове с Овидий; биографиите на известни гърци и римляни с Плутарх; популярни случки от историята на Изтока, Гърция и Рим с Валерий Максим, Авъл Гелий и Клавдий Елиан.

И също: как всичко това се е преплело с историята на евреите и на Църквата – заедно с Йосиф Флавий и Евсевий Кесарийски.

Такъв човек вече си представя античността.

Едни мои студенти си сложиха изпита по литература седмица след края на семестъра. На изпита върнах половината от тях (повече от половината).

– Отделете още десетина дни, така че знанията ви да се стабилизират – казах.

Бях им изпратил лекциите в писмен вид и изцяло, така че да не разчитат само на записките, а и онези, които не са имали възможност да присъстват, да не бъдат ощетени от това. Но тъй като виждах, че се колебаят какво да направят, за да са по-готови за изпита, им обясних:

– Човек трябва да си прочете първо произведенията: аз не искам много, защото знам, че за един семестър тези неща не могат да се изучат. Но все пак от четири месеца се занимаваме с тях. Трябва да може да разкаже произведението – „Одисея“ или „Едип цар“ – с лекота. Това значи не само да го е прочел ред по ред, но и да е мислил за него – какво се случва. След това да си е записал моментите от действието. И после да го мисли, да го възпроизвежда в паметта си, и то с думи. Така го събира в ума си, усвоява го. Това е знанието – да имаш нещо обозримо в ума, ясно видимо, и да можеш да го предадеш с реч. Така и с лекциите, в които се разказва за историята на литературата. Всяка от тях човек трябва да изчете, да си я запише на една страница и да я вижда в ума си, все едно сам ще преподава на някого. Да привиква с думите и реда на изложението.

Примерно – пада ви се Омир. Няма какво да се колебаете. Казвате:

„Източниците за него са тези, като се започне от споменатото в поемите; текстът е събран тогава, защото има нечии свидетелства; приписват му се и други неща, които са изчезнали; стиховете са такива и толкова, поемите се делят се на толкова песни; разказва се за война на изток и пътешествия на запад; започва се с несъгласия и раздели, и се завършва с помирявания и завръщания; героите са и един, и мнозина, те са и хора и богове, и се казват така; някои го критикуват – като Платон, други го хвалят – като Аристотел; има последователи и подражатели – ето, Вергилий…“

Това е. Ако чуе това, преподавателят ще си каже: „Този студент е много над изискванията ми…“

(2015, 2016)

 

26.

За да можем да разберем старата литература, пък и света около нея, е нужно да четем внимателно и с подробности Омир и Херодот; и да мислим за личността на Сократ. Тях следват всички по-късни писатели; там са поетическите, историческите и нравствените примери.

Защото Омир съдържа в себе си трагедията (в „Илиада“) и романа („Одисея“). Освен това той сигурно е дал началото и на комическите видове, както изглежда от „Война на мишките и жабите“ и както се говори за загубения „Маргит“ (от Аристотел в „Поетика“). Навсякъде из поемите му има лирически места, особено в „Илиада“.

Херодот показва как се мисли за обществото чрез случки от биографиите на отделни хора, но и за целия свят, открай докрай – с езиците, държавите, паметниците на цивилизацията и различията на природата; и защо в човешкия свят се случват нещата, за които после всички си спомнят – като големите войни.

Сократ не е писал книги, но той, подобно на някаква муза, създава желание у околните да пишат. Благодарение на него има философски диалог (при Платон), лекция-трактат (Аристотел) и размисли за началата на словесната дейност, знанието и съществуващото. Каквото е Омир за поезията, това е той за прозата – чрез онези, на които е повлиял.

Но освен това той дава пример за философски живот на дело – аскетичен и героичен. Така е повлиял на Антистен и Диоген, може би на Епикур и чрез тях на още безброй други.

(2017)

 

27.

Преди време, в началото, разказвах  на студентите какво някой е написал за нещо от античната литература.

После започнах да разказвам какво на мен ми е известно за нея.

Сега искам само да прочетат някои неща. И то не много – Омир и няколко трагедии. Но да ги прочетат внимателно, да ги запомнят.

За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?

Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.

И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.

Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.

Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.

Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.

Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

(2015)

*

http://notabene-bg.org/read.php?id=424

Всякакви истории

I.

1.

След като съм навършил една година, нашите ме изпратили при баба ми в Дупница, за да се грижи за мен. Тя вече беше отгледала брат ми до 9-годишна възраст, така че имаше опит с гледането на внуци.

След една седмица тя се обадила на майка ми по телефона и казала да дойдат да си ме вземат.

– Лиде, не можем да се оправим с това дете. Не яде. Я му давам в устата, а оно си върти главата на другата страна. И я плачем, а оно се крека…

Така че тя ме върнала, защото се страхувала да не умра от глад. И към това добавяше, че от нерви престанала да вижда с едното око (временно).

Но нашите не можели да ме гледат у дома и затова ме дали на седмични детски ясли. Спомням си как баща ми ме водеше дотам в понеделник сутрин (не съм знаел, че е понеделник).

– Искаш ли да излезем да гледаме врабчета? – питаше той.

– Искам – казвах.

– Добре, хайде да те облечем и да вървим.

Тръгваме по „Юрий Гагарин“ да търсим врабчета. По едно време аз забелязвам оградата на детските ясли.

– А защо отиваме натам?

– Ами натам има повече врабчета…

По-нататък не си спомням, но сигурно съм разбирал къде отиваме и съм започвал да плача. Но баща ми ме предавал на жените и така – една седмица, докато дойдат да ме вземат в събота на обяд.

Веднъж една от възпитателките го попитала:

– Вашето дете може ли да говори?

– Как да не може – учудил се баща ми. – Говори си… Непрекъснато. Не можем да му затворим устата.

– Наистина ли? Тук не казва нито една дума. Не сме го чули да каже нищо. Но не Ви питахме досега, за да не Ви притесняваме, мислехме, че се развива по-бавно…

 

2.

Баща ми, който беше от Медникарово, ме водеше там всяко лято поне за две седмици. Пътувахме с влак до Стара Загора, после с автобус до Гълъбово или Раднево, а оттам с друг автобус – до село.

Пътуването с влака беше дълго и аз скучаех, а пътниците се опитваха да ме забавляват. Веднъж един чичо ме заговори и каза:

– Чуваш ли как тракат колелета на влака?

– Чувам – казах.

– А как мислиш, какво казват?

– Какво да казват?

– Дали казват: „Пуф-паф, пуф-паф…“ или „Трака-трак, трака-трак…“?

– Аз мисля, че казват: „То-дор Жив-ков, То-дор Жив-ков…“

Чичото се отказа да ми задава други въпроси. Останалите пътници също се въздържаха да коментират и смениха темата.

От време на време баща ми ме водеше и в Казанлък, на гости при брат си и семейството му.

– Помниш ли през кои градове минаваме по пътя? – попита ме веднъж той.

– Помня. Във всеки град е роден по един известен човек.

– Кажи кои са.

– В Сопот – Вазов, в Карлово – Левски, в Калофер – Ботев…

– Точно така. Вярно.

– А в Казанлък живее чичо Тоню…

 

3.

В сравнение с мен дядо ми живееше доста нашироко.

Къщата му беше на два етажа и имаше двор, разделен на две части. В едната бяха животните – имаше множество кокошки, няколко пуйки, кочина за свиня, а освен това покрити помещения за магарето и кравата. По едно време имаше и теле – спомням си, че баща ми веднъж ме взе на ръце и ме занесе да го видя отблизо и аз го погладих по челото.

Другата част беше много голяма, за насажденията. Имаше домати, невероятно големи, беше невъзможно да изядеш един от тях наведнъж. И освен това люцерна и царевица, по-висока от мен, така че аз се губех из нея и ходех немалко време докато стигна до някаква телена ограда, която била оградата на съседа.

Всичко това беше оградено със солиден зид, а главната врата към двора беше гигантска, двойна – от нея дядо ми излизаше с колата си, теглена от магарето, за да огледа външните имоти.

Баба ми извънредно много се радваше, когато отидехме на гости и винаги заколваше кокошка, макар че баща ми не беше съгласен. „Ще заколя пиле“ – казваше тя и наистина след няколко минути се появяваше с обезглавената кокошка, от която капеше кръв. Баща ми казваше: „Мамо, моля ти се, стига! Пиле!.. Всеки път пиле…“

Тя доеше кравата в бакърено менче и ми даваше да ям от млякото, но аз не го харесвах, защото не беше като това в града, а твърде гъсто и в него сякаш имаше парчета масло.

 

4.

В Дупница, където обикновено си прекарвах летата, баба ми беше „председател на квартала“. Може да се е казвало и по друг начин, но аз го запомних така. Или по-скоро, беше председател на „отечественофронтовската организация“, но това ми се виждаше сложно и аз се съмнявах, че тя управлява толкова голямо нещо.

Поради това тя ме влачеше навсякъде със себе си и разговаряше с разни хора, а аз трябваше да стоя прав до нея и да се чудя какво да правя. Едно от развлеченията ми беше да чета всички надписи, които виждах наоколо. До входа на кооперацията, където живеехме, имаше адвокатски кантори (районният съд беше близо) и името на всеки адвокат беше написано на отделна табелка. Аз ги четях всекидневно, знаех ги наизуст и от време на време си ги рецитирах сам. Някои от адвокатите знаех и по лице.

От време на време тя ме водеше на гости при някои свои приятелки, повечето от които се държаха добре с мен. Особено обичах да ме води при една, която се казваше „Елена Римска“ – първо, заради името й, и второ, защото имаше голям двор с дървета и кокошки. Тя си говореше дълго с нея, а аз бях свободен да обикалям из двора.

Веднъж Елена реши да й подари яйца от кокошките си.

– Николино – каза тя. – Сега ще ти сложа малко яйца.

И донесе яйца, с които напълни една мрежичка, с която обикновено ходехме на пазар. Спомням си, че бях двадесет. Баба ми ми ги даде да ги държа. Излязохме пред къщата – тя беше заобиколена с голям зид – и те започнаха да си говорят, а аз ужасно скучаех. И тъй като нямаше какво да се прави, започнах да се въртя с мрежичката, като забелязвах, че при въртенето тя се повдига естествено нагоре и яйцата се носят около мен като въртележка на панаир. Това беше интересно и аз се въртях, докато мрежичката не изхвърча и се удари в зида отсреща. Яйцата като че ли се счупиха.

Не знаех какво си е помислила баба ми, но тя беше пестелива жена и за едно счупено яйце би ме наказала сурово. Сега там бяха двадесет и Елена Римска отиде да ги види, като каза: “Чакай, чакай, може някое да е останало…“, но не намери нито едно здраво.

А аз си давах сметка, че заслужавам всяко наказание и не никак можех да си представя какво трябва да се направи, за да си получа заслуженото. Но изглежда и баба ми не знаеше, защото нищо не каза, а само ме взе за ръка и ме поведе към къщи.

И по пътя си мислех: „Баба ми е много добра, щом и при това положение нищо не казва и просто ме води за ръка…“

 

5.

В София баща ми и майка ми бяха по цял ден на работа и в къщи за мен се грижеше брат ми, който беше няколко години по-голям. Той беше шахматист и реши да ме научи да играя добре.

При първите няколко хода проблеми обикновено нямаше.
– Дотук добре – каза веднъж той, докато играехме. – Сега вече влизаме в мителшпила. Мисли какво ще играеш.

Аз не знаех какво да играя.
– Какво мислиш сега? Направи ход.
– Ами не знам…
– Какво не знаеш? Имаш ли план?
– Нямам.
– Защо? Казвал съм ти, че трябва да си правиш план. Хайде.
– Може ли да помисля?
– Мисли, но бързо. Какъв ти е планът?
– Да ти взема дамата.
– Глупак! Това план ли е?
– Защо не?
– Ами не е. План е да си кажеш: „Ще взема откритите линии, ще си поставя фигурите на стратегически позиции, ще развия атака по десния фланг…“ Това е. Както и да е. Играй нещо.

Аз направих ход.

– Това сега защо го игра?
– Това ми хрумна.
– Знаеш ли защо те питам? Това е най-тъпия ход в цялата позиция. Невъзможно е да се изиграе нещо по-тъпо. Такъв ход няма да направи никой… И баба Иванка няма да играе това… Как го измисли?
– Не знам.
– Много си глупав, шефе. Тъп си като… гьон…

Аз се разплаках.
Той разбра, че е прекалил.
– Добре, добре. Стига. Не реви… Много си лабилен психически. От какво се ядоса? Че ти казах „гьон“? Какво има сега…

В квартала играехме с момчетата на топчета и аз си помислих, че е добре да се снабдя с повече и по-хубави топчета. Това ставаше с размени, така че започнах да търся из чекмеджетата в къщи нещо, срещу което можеха да се получат няколко топчета. Намерих две монети от 1930-те, от по 50 лева и с образа на цар Борис III. Стори ми се, че са достатъчно ценни, за да получа няколко топчета срещу тях.

Отидох на поляната, където се събирахме, показах монетите и след кратко обсъждане получих три топчета – едно голямо зелено, малко мътно, и две жълти, съвсем прозрачни и с някакви цветни фигури в тях. Веднага отидох да ги покажа на брат ми.
– Ето какви топчета намерих.
– Хм… Не са много лоши. И какво даде за тях?
– Едни две монети, от чекмеджето.
– Какви монети?
– Едни от 50 лева. Стари.
– Дал си ги за тези топчета?
– Да.
– Сериозно ли?
– Да.
– Шефе, ти си глупак. Тези топчета не струват нищо… и стотинки не струват. Онези монети бяха ценни, сребро. Значи ти си невероятно тъп… Уникално тъп. Не, този път не се шегувам. Може би трябва да те заведем на лекар. Да те прегледат, да кажат какво ти има, поне да знаем…

 

6.

Веднъж в шести клас се прибирам към обяд от училище. Баба ми ме посреща с потиснат вид.

– Брат ти си е счупил главата…

– Какво? Къде е сега?

– Отонад… Лежи. Иди да го видиш.

Аз отидох в спалнята, като не можех да си представя как изглежда главата на брат ми. Тя наистина беше бинтована изцяло, но той говореше.

Оказа се, че се обзаложил с приятели, че ще измине целия път от площад „Йорданка Николова“ („Журналист“) до „Незабравка“ с вързани очи. Това е една голяма част от Борисовата градина. И наистина успял, като след него вървели двама души, за да го наблюдават да не си свали превръзката от очите. Но точно когато стигнал до блока, се спънал в бордюра на външния вход към мазето и паднал от два метра височина на глава.

После приятелите му казали:

– През цялото време си мислехме, че някакси гледаш. И чак като падна, тогава повярвахме, че всичко е наред…

 

II.

7.

В 8-ми клас започнахме да учим антична история.

Появи се учителят, представи се, разказа някои неща – какво предстои да правим и към края каза: „А сега всеки от вас може да ми зададе какъвто иска въпрос.“

Аз казах: „Можете ли да ни кажете нещо за цивилизацията на инките?“

Той каза: „Хм, малко са ми далече инките. Но… историята навсякъде върви по един и същ начин. Има някакво човекоподобно същество, то започва да се труди, изправя се на два крака, събира се с други, създава общество… и така.“

Аз мислено съжалих, че той не разказа нищо за самите инки. Но отговор все пак имаше, а именно: „Историята започва тогава, когато се появи човекът…“

8.

В осми клас на гимназията през втория срок учехме старобългарска литература. Сега не си спомням точно, но без съмнение сме чели „За буквите“, житията на св. св. Константин-Кирил и Методий, и може би някой апокриф. И също, крайно трудния за такива като нас „Проглас към евангелието“. Освен това имахме лекции от специалисти и ходехме до НБКМ, за да гледаме ръкописи (като „Бориловия синодик“).

Накрая имаше един заключителен урок, в който всеки щеше да каже по нещо от изучаваното; и се реши някой да говори „общо“ за християнството. Защото е явно, че и цялата тази литература, и отделните изучавани текстове са си открай докрай такива. И аз предложих да говоря по този въпрос.

По това време не бях влизал в църква, освен случайно в рамките на някоя екскурзия; а в къщи имаше общо две християнски книги и те бяха следните: една протестантска Библия, издадена в Цариград (1914) в много малък формат, така че едва се четеше; и „Евангелието със забележки“ на Л.Н. Толстой, издадено преди войната. И тъй като нямаше време да чета много от Библията, пък и забелязах, че написаното в началото не ми е ясно, се заех с книгата на Толстой и бях напълно удивен от съдържанието й.

Макар и кръстен като дете, нямах ни най-малка представа що е християнско богословие, не знаех за Символа на вярата, никога не бях чувал проповед по евангелски текст и прочее. Освен това не знаех в какви отношения се е намирал Толстой с руската Църква и изобщо с православието и християнството, накратко, нищо. Поради това възраженията му срещу учението на Църквата нямаше как да ми направят впечатление.

Но това, което забелязах, бяха самите откъси от Евангелието, които виждах за пръв път (в училище не бяхме отваряли Евангелието – нали то не е произведение на старобългарската литература). И съдържанието на Толстоевите забележки, от които запомних едно – че християнството се заключава в любовта и няма нищо по-важно от това, да обичаш Бога и човека като самия себе си.

После разказах какво съм узнал, като посочих и откъде, от което никой не се учуди и дори ме похвалиха, тъй като бяхме в час по литература, а Л.Н. Толстой, както всички знаят, е велик руски и световен писател.

 

9.

Имах един съученик в гимназията с който се бяхме сприятелили и ходехме заедно из града, но не по работа, а за да обсъждаме важни въпроси на живота. Това често се случва при момчетата на четиринадесет-петнадесетгодишна възраст – а при някои остава завинаги.

Така че веднъж бяхме тръгнали из Борисовата градина, която тогава беше наречена „Парк на свободата“. И той ме уверяваше, че човек е това, което притежава, и че ако някому бъде отнето „всичко“, то той няма да е и човек, а най-много някакъв инструмент. Но това пак ще е „той“ – вече като не-човек. (Така мислеше, не че се изрази така).
А аз казвах:
– Не. На човек не може да бъде отнето всичко. Знам, че вътре в мен има нещо, което не може да бъде взето от никого.
А той:
– Може. Сега има специални лекарства, които, ако ги пиеш, могат да ти отнемат паметта, да забравиш всичко. И това, кой си… Всичко. Отричаш ли?

Аз се позамислих, защото тук имаше проблем. Възможно е човек да загуби паметта си и така да бъде лишен от дотогавашните си мисли. Така ще остане само с чувствата на тялото си и над него ще имат власт – ще могат да му нареждат какво да прави. И всичко това ще му бъде причинено умишлено, „отвън“.
Значи ли, че той вече не е „себе си?“ Тоест – значи ли, че са го победили?

Ние, без да знаем, обсъждахме въпрос, който е известен и отдавна поставен. За това се говори в „Иов“. Бог казва на сатаната: „Прави каквото искаш, само него не докосвай.“
Това значи: „Остави ума му здрав. И ще видиш, че той няма да се отрече от Мен.“

Защото човек може да загуби ума си и за това да няма вина. След това не може да бъде съден за думи и дела: каквото и да направи, то няма да е негово, а най-много – на тялото му.

За човек се съди първо според сърцето, а после според ума. Личността е там, в сърцето. Тя не може да бъде отнета. Което значи, че и свободата не може да бъде отнета насила, а само със съгласието на човека.
А умът на Иов е бил запазен точно за да може той сам да даде израз на онова, което е в сърцето му; да свидетелства за свободата си.

 

10.

С приятеля ми Сашо седяхме винаги заедно и на първия чин. Това на мен ми беше навик от времето, когато още не носех очила, а той стоеше напред, защото не беше добре със слуха. Веднъж Бойко Атанасов, който преподаваше немски, попита:

– Вие двамата защо винаги седите заедно?

– Помагаме си – каза Сашо. – Аз не чувам, а той не вижда…

Бойко Атанасов преподаваше по един съвременен немски роман за юноши, в който се предполагаше, че има смешни места. Той ни четеше на глас откъси от по няколко минути и после искаше да преразкажем чутото.

Веднъж Сашо каза:

– Искам да смая хер Бойко със знание на немски. Ти нали разбираш, като чете? Като стане смешно, ще ми дадеш знак и аз ще се изсмея пръв от всички. И той ще си каже: „Е, това е…“

– Да – казах. – Точно така. Като прочете смешното, те бутвам и ти започваш да се смееш.

По време на часа слушах по-внимателно от всякога. По едно време Бойко Атанасов направи пауза и Сашо шумно се изсмя. Той го погледна през очилата си.

– Ти защо се смееш?

– Е не е ли смешно? – попита Сашо.

– Не е – казах му полугласно аз. – След малко щеше да стане. Трябваше да изчакаш още малко…

 

11.

– Брат ми, ти как си със старобългарския? – попита ме веднъж моят брат, когато бях 11-ти клас.

– Горе-долу. Защо?

– Имам един приятел, знаеш го, П… идвал е в къщи. Той учи сега българска филология и имат изпит по старобългарски. Обаче нищо не знае.

– И какво?

– Трябва някой да се яви вместо него. Ти можеш ли?

– Ами… Да, но… какъв е изпитът?

– Ами някакво контролно. Влизаш там, дават ти един лист за превод и нещо да определиш по граматиката и това е.

– А няма ли да разберат, че не съм той?

– Не… Никой не гледа. Преподавала им някаква мадама, била много готина. Няма проблем. Той не е бил нито веднъж, няма как да разберат, че си друг.

– Да. И къде е това?

– В Ректората. Отиваш в понеделник сутринта, той ще те чака.

И наистина отидох, човекът ме посрещна, заведе ме до аудиторията и каза:

– Ето. Сядаш някъде по-назад, правиш контролното, предаваш и си излизаш. Мерси много!

Всъщност аз не бях сигурен, че ще свърша работата много добре, но контролното се оказа лесно, съвсем реалистично за хора, които са учили само два семестъра. После брат ми каза, че съм имал „6“ и асистентката се поинтересувала кой е този толкова добър студент, когото тя никога не била виждала.

А дали самият П. завърши, не знам, но впоследствие не работеше като български филолог.

 

12.

В началото на 12 клас бяхме на екскурзия за две седмици в Рим. Там за нас се грижеха няколко ученици от един класически лицей – развеждаха ни из града.

Веднъж видях на улицата пред една книжарница две мрежи, опънати на железни обръчи и пълни с книги – жълти, с меки корици.

– Тези книги защо са нахвърляни в мрежите? – обърнах се аз към едно от момичетата, което се казваше Алесандра.

– Това не са книги, а „жълти“ – каза тя.

– Но защо са изсипани в мрежите?

– А къде другаде? Но вътре в книжарницата има и книги, не само жълти…

– А ти какво мислиш да учиш след това? – попитах я аз веднъж.

– Ще уча история на изкуството.

– Къде?

– Ами тук, в Рим.

– Това е много добро място да се учи история на изкуството – казах. – И на мен това ми е интересно и с удоволствие бих го учил точно тук.

– Аз ще си записвам всичките лекции, а после ще ги преписвам и ще ти ги изпращам по пощата – каза тя.

Заминахме си с влак, който щеше да мине през Венеция, после Белград и София. Всички дойдоха да ни изпратят.

– Донесох ти книга – каза Алесандра.

– Каква е?

– „Чайката Джонатан Ливингстън“, така се казва.

– Не съм чувал за нея.

– Много ще ти хареса. Прочети я. Ето, надписах ти я.

– Ние никога няма да се видим повече – казах.

– Не зная – каза тя.

 

13.

Към края на гимназията, в 12-ти клас, поставяхме „Войникът самохвалец“ на Плавт. Представлението щеше да е в Младежкия дом „Лиляна Димитрова“ (до Английската гимназия). След първата репетиция Огнян Радев, който беше режисьор, каза:

– Всичко добре, но не можем да си оставим реквизита тук, не дават. Така че всеки да вземе по нещо и да си го отнесе у дома.

В реквизита имаше и обръчи за художествена гимнастика.

– Аз ще взема единия – каза една съученичка. – Но не мога и двата, другия да го вземе някой друг.

– Добре, аз ще взема другия – казах аз.

Огнян Радев ме погледна внимателно.

– Ти ли ще вземеш обръча?

– Да. Нали някой трябва да го вземе.

– Добре – каза Радев. – Взимай го.

Взех обръча и тръгнах към къщи. Някъде към средата на пътя ми направи впечатление, че хората се заглеждат към мен, а някои даже и се обръщат. И се усмихват. Тогава ми дойде на ум, че обръчът е женски уред и крайно рядко се случва някой мъж да ходи по улицата с такова нещо. Но нямаше какво да се направи, той е голям и не може да се сгъне и да се сложи в чанта или нещо подобно. Така че трябваше да извървя пътя до в къщи независимо от всичко.

На другия ден занесох обръча в „Лиляна Димитрова“ и казах на Радев, че повече няма да го взимам.

– Е – каза той. – Аз мислех да ти кажа, че не е работа за теб, но си казвам: „Щом иска…“

Друга част от реквизита за „Войникът самохвалец“ бяха две големи яйца от шперплат. Това бяха едни плоскости с нарисувани на тях яйца и с отвор в средата, така че да може да се минава. Изобразяваха врати на домове, през които да се влиза и излиза.

Те също трябваше да се носят до мястото на репетициите и да се връщат всеки път, и тъй като никой не можеше да ги вземе у дома си, ги държахме в салона на училището на „Иван Асен II“.

Веднъж ги взехме с един съученик и тръгнахме да ги носим. Пътят беше по „Иван Асен“, после по „Гогол“, моста на Перловската река и нататък.

Аз си носех и една ръчна чанта на ремък, с която ходех навсякъде и в която този ден имаше разни материали за пиесата и един „Декамерон“ на италиански, който четях във всеки свободен момент, за да усъвършенствам езика.

И тъй като чантата ме затрудняваше, казах:

– Дай да я сложим отгоре, върху яйцата, и да стои там, защото ми пречи.

Като стигнахме моста, казах:

– Хайде сега да починем.

– Просто да спрем ли?

– Не, да свалим яйцата, защото се уморих. Ще ги опрем на парапета.

Започнахме да накланяме яйцата настрани. Аз погледнах назад и видях, че чантата ми се плъзга по тях.

– Пада ти чантата! – обади се съученикът ми.

Тя падна в реката, защото бяхме застанали точно до парапета и накланяхме „яйцата“ към него. Нищо не можеше да се направи. Подпряхме ги внимателно, защото бяха чупливи, и аз погледнах надолу. Беше паднала точно във водата и беше потънала или отнесена.

Като стигнахме, казах на Радев, че част от материалите са загубени, защото чантата е паднала в реката.

Той се смя дълго и каза: „Николай, на мост не се почива…“

 

14.

В гимназията имах една учителка, която много ме покровителстваше.

– Николай – каза тя веднъж. – Мисля, че ти трябва да отидеш при другаря Богданов за една консултация по старогръцки език. Да те види.

– Добре – казах аз. – Съгласен съм.

Да се срещнеш лично с Б. Богданов по онова време беше голяма чест и аз се досещах за това.

– Ето това е неговият телефон, аз съм му говорила за теб, той се съгласи. Обади му се.

Аз се обадих на Богданов, той каза:

– Да, да, разбира се, казаха ми. Заповядайте у нас в четвъртък, в толкова часа… Ще Ви чакам.

Отидох на „Опълченска“, където той живееше в един блок. Кабинетът му беше малък, с бюро и етажерка за книги до него.

Той взе нещо от Ксенофонт, показа ми един пасаж и каза да чета и да превеждам. Преведох го.

– Да. Така е… Ами хубаво. Вие се справяте. И сега какво, сигурно ще ходите в казармата?

– Да – казах. – От октомври.

– Да-а. Това са две години. Ние после ще Ви очакваме в класическа филология, разбира се. Само дано не забравите всичко през това време… Я определете тази форма.

Аз я определих.

– Мм… Не е точно така. А как ще бъде същото в плусквамперфект?

Не можах да кажа.

– Хм. Можете ли да направите синтактичен разбор на ето това изречение?

– Не мога – казах. – Аз изобщо с граматиката никога не съм бил много добре.

– Така ли? И при кого сте по гръцки?

– При Огнян Радев.

– При Огнян? И какви оценки имате?

– Шестици.

– Е как… В такъв случай Вие трябва да знаете много повече.

Той се замисли. Всъщност преводът беше верен.

– А Вие, Николай, какво сте чел на старогръцки?

– Ами „Федон“, „Протагор“…

– „Федон“?! Този на Платон?

– Да.

– А… Я да видим.

Той взе от етажерката една книга.

– Хайде превеждайте тук.

Аз преведох.

Той се отдръпна по-назад на стола си, за да ме види по-добре.

– Но това е много добре… Знаете ли, има едно извънредно трудно място в диалога… Я вижте тук.

Аз погледнах мястото и започнах да размишлявам.

– Не, не, оставете, няма нужда… Достатъчно. Сега разбирам, че Вие няма да забравите старогръцкия в казармата. Добре… Всичко хубаво и успех…

 

15.

Като ученик имах една приятелка, чиито родители често си общуваха с моите и изобщо се оформи нещо като фамилно приятелство. Аз от време на време разговарях с баща й, който беше преподавател в СУ.

Веднъж по някакъв повод стана дума за „историята“. И аз казах:

– Много често се говори за това, че историята била най-справедливият съдник. Обаче това не е вярно. Историята изобщо не е справедлив съдник… – и се заех да му обяснявам защо мисля така.

Той ме изслуша внимателно и каза:

– И аз мисля, че е така. Преди много време някъде в Европа имало един лекар, който решил да въведе терапия със смях. Понеже умеел да се шегува, винаги успявал да разсмее своите пациенти, независимо от какво и колко били болни. И имал голям успех, хората при него почти винаги оздравявали. Но нямал последователи, никой не обърнал внимание на метода му и сега дори името му е забравено и почти никой не е чувал за него.

После казал на дъщеря си между другото:

– Твоят приятел е много умно момче. Той каза, че историята не е справедлив съдия…

– Глупости – казала тя. – Това съвсем не е най-умното, което той може да каже…

 

III.

16.

Като се замислих за мерките за безопасност и си спомних как в армията ни учеха да работим с оръжие. И казваха: „Първо се сваля пълнителят. После се проверява дали има патрон в цевта – като се дръпне затворът. После, за всеки случай, се произвежда и контролен изстрел – като оръжието непременно се насочва надолу. И тогава отново се поставя пълнителят.“

Само да ти го казват не стига, но с много тренировки човек привиква и не мисли.

И като отидох втората година на друго място, бях началник караул (като старшина-школник).

И веднъж съм се умислил и отивам да си взема пистолета от действащия началник караул. Той ми го подава и аз, както е по устав, проверявам дали има патрон в цевта, но от много мисли забравям да извадя пълнителя. Поради това просто го зареждам. След това произвеждам контролния изстрел и наистина стрелям. Но все пак в земята.

Колегата старшина-школник веднага се скри зад прозорчето, а всички военнослужещи наоколо залегнаха – откъде да знаят защо съм стрелял. Но като видяха, че не мисля да продължавам, един бавно се приближи и взе пистолета.

После, от съображения за сигурност, като лично оръжие за караула ми дадоха автомат.

 

17.

А ето какво ми скроиха веднъж. Бях първи курс в СУ. И започна да ми звъни у дома някаква особа – жена. С много младежки глас, общителна, малко безцеремонна. Говори ми, естествено, на “ти”. Държи се, все едно сме някакви приятели. А никога не съм й чувал гласа.

Обаждаше се вечер, след десет. И разговори – дълги, неизчерпаеми. За живота изобщо. Какво съм мислел за това, за онова. Не си спомням подробности, може да е питала всичко, и лични неща. Но не й се сърдех, нито се скарахме за нещо. Не показваше желание да се срещнем. Просто така – общуване.

Аз започнах да умувам. Представих си всички по-интересни момичета, с които не бях говорил по телефон. Но всички те, като ги погледнех на живо, не изглеждаха така. Тоест, не като такива, които са си говорили снощи два часа с мен по телефона. Значи, ако е сред тях, тя или е велика актриса, или… не е тя.

Тя беше приятна, макар и по-остроумна от необходимото. Не е добре жената да е депресивна, но толкова приказлива, бърза и подвижна в разговор – това вече е излишно и смущава. Тоест, докато си говориш, добре, но на живо с такива жени нищо не ми се получава. Така че не ми се дощя много да се видим, но все пак… Беше любопитно.

Освен това в поведението й имаше една странна липса на заинтересованост. Говори така, сякаш взима интервю. Сякаш не иска да е с мен. Защо звъни тогава? Всяка вечер?

Аз тогава нямах опит в интригите, пък те и сега малко ме интересуват. Ако искам да знам нещо, то е за душата.

Но това, как да устроя някаква ситуация: да свържа хора, за да се получи ефект, някой нещо да придобие или загуби, с две думи, да своднича или да внасям раздор – да, тези неща ги забелязвам, те са ми интересни и в книгите, но не мога да се заема да ги организирам. Ако опитам да направя нещо, непременно ще се проваля… струва ми се. Аз съм наивен и неудачник в нещата, които правя по моя инициатива.

Тогава не знаех дали мотивът на такова анонимно общуване може да е друг, освен любов. Сега знам – не може. Само от любов един човек – мъж или жена – може да крие името и лицето си с дни и седмици, и повече, и при това непрестанно да следи някого, да го вижда някак, да разговаря.

Но точно тази жена, с която говорех, не звучеше така. Тогава какво?

Очевидно тя помагаше на някоя друга. Това аз не можех да си го представя – беше ми далече от ума. Както казах, аз съм наивен и недалновиден… за тези работи.

И чак след години „момичето“ ми го каза – на една разходка край София. Просто се разбрали с братовчедка й: едната ще говори, а другата ще слуша – от друга слушалка. И така – няколко седмици.

Аз ужасно се възмутих и ядосах, и кой знае как съм изглеждал. А тя се смя и едва не се премята във въздуха от забава, но малко я беше страх. Да не се ядосам твърде много. Да не се обидя прекалено, макар и след години. Несъмнено се е бояла, затова и толкова време мълча.

Спомням си обаче, че веднъж й казах – сигурно точно по време на разговорите: “Обажда ми се една… странна. Чудя се коя е. Да не би да е…” – и казах едно име. А момичето помълча сериозно, гледайки в земята и каза: “Не, не мисля, че е тази. Не може да е тя. Друга е.”

Тъй де, защото както се беше увлякла, можеше да направи услуга на някоя приятелка. И май се беше притеснила, защото след време каза, че ме е сънувала с тази своя приятелка

Преди време една приятелка ми каза:

– Знаеш ли кое  харесах у теб? Като дойде тролеят, всички бързат да се качат – да не би да останат навън. А ти стоиш, чакаш, и се качваш последен. А ако няма място, не се качваш.

Това беше вярно.

Защо не отивах да се кача преди другите или поне заедно с тях? Казвах си: „Е, и като остана навън, какво? И извън тролея има живот…“

Преди време една приятелка ми разказа следното си преживяване (или поредица от преживявания):

„Бях решила да ставам всяка сутрин сравнително рано – не по-късно от десет – и да отивам да плувам в морето. За да имам някакъв режим.

И отивам на плажа, влизам във водата, обаче тя е толкова студена, че ми идва да се откажа, да изляза и да се прибера у дома да си доспя. Но тогава си казвам: `Ами ако ти ме гледаш сега? Какво ще си помислиш? Дали ще одобриш такава безхарактерност?`

И това ме мобилизираше, така че въпреки целия студ влизах в морето и плувах известно време. И така – всяка сутрин…“

Тогава не обърнах внимание на този разказ, смятайки го за едно от множеството изказвания, с които запълваше времето ни. Но сега виждам, че е разказвала за една от най-скъпоценните способности на женската душа: да чувства върху себе си мъжкия поглед и да се съобразява с него.

 

IV.

18.

Преди време, в Атина, имах един преподавател (грък).

Веднъж той ми каза:

– Николай, искам да отида в България – на ски.  В Пампоровец!

Казах му:

– Господин… , това не може да стане. Няма Пампоровец! Трябва да изберете: или Пампорово, или Боровец!

 

19.

Когато баща ми дойде да ме посети, той беше удивен от това, че по вестниците се публикуват карикатури на действащи политици – министър-председател, президент и други официални лица.

И каза: „Но как е възможно това? Значи тук има свобода.“

Все пак той употреби тази дума прибързано. Първо, той си представяше, че тогавашна Гърция е независима страна. Освен това не беше имал възможност да наблюдава публичната дейност на политиците при този вид държавно и обществено устройство. Тъй като те, както днес и у нас лесно може да се разбере, са нещо средно между чиновници и шоумени. Те не са „на власт“, макар че участват в нея, или по-скоро –„служат“ й.

Така че той би бил по-точен, ако беше казал, че за пръв път вижда такова изображение на медийна и политическа свобода.

 

20.

Като студент в Атина не посещавах често лекциите, или по-точно, никак не ги посещавах, и затова имах свободно време за самостоятелни занимания от всякакъв вид. Записах се в една школа по китайско бойно изкуство и тренирах най-малко два часа на ден сам, а заедно с редовните занимания ми се събираха средно по три.

Веднъж в общежитието тъкмо бях свършил да тренирам и отивам в една от стаите да си почина (ние живеехме няколко души в голям апартамент на последния етаж). И се звъни на вратата, един от хората отваря и вижда двама кришнари с техните дебели цветни книжки.

И питат: „Искате ли да поговорим за Бога?“ А съквартирантът, който им беше отворил, казва: „Не, не искам и ние тук не се интересуваме от тези неща, обаче има един, с който може да говорите, той е там вътре, влезте.“

А аз през това време съм легнал на едно от свободните легла, а един от състудентите ми, който е на отсрещното, чете „Плейбой“ (или „Пентхауз“, едно от двете). И му казвам: „Дай малко да почета…“ Той го даде и аз се зачетох (всъщност там няма много повече от снимки).

И влизат двамата кришнари, поздравяват и сядат. И единият казва: „Искате ли да поговорим за Бога?“ Аз казвам: „Не, не ми се говори, благодаря.“ А той: „И защо?“ И аз: „Ами нямам желание, уморен съм и не виждам смисъл.“ И той: „А в какво виждате смисъл? В това, което сега разглеждате, в него ли намирате смисъл?“ И ме гледа строго.

Аз се зачудих какво да кажа и не намерих подходящ отговор.

После, като разказах за срещата, един от съквартирантите поклати глава и каза: „Гочев, това само на тебе може да ти се случи…“

 

21.

Гледането на карти може да се прави по различни начини, има и ръководства. Веднъж, когато реших да гледам, си купих едно Таро, но указанията ми се сториха безинтересни и реших да изработя своя система. Прекарах няколко дни над картите и я измислих.

В средата се нареждат три реда от по четири карти, обърнати с лицето надолу, така че да не се виждат. Отстрани пък се нареждат други дванадесет, по три от всяка страна – значи общо 24.

Човекът, за когото става дума, ще се „движи“ по редовете с по един ход към съседна карта, като посоката ще се решава всеки път с хвърляне на зарче. Когато отиде някъде, картата се обръща и се гадае по нея (те си имат означения, с по една дума). След като бъде отмината, човекът вече не може да се върне на същото място, което значи, че движението ще има ограничен брой ходове.

Ако зарът не покаже движение, тогава се изважда карта от „Голямата Аркана“ (те са 22, различни от основните 56) и се мисли за нея, но това не може да става повече от три пъти.

12-те карти в средата изобразяват света на практическите дела, а 12-те встрани – света на вярата, мислите и въображението.

Изминатият път (рядко повече от 10-12 хода) изобразява целия бъдещ живот на човека. Когато ме питаха защо само бъдещ, казвах, че не гледам на минало, а само на настояще и бъдеще, това ми е принцип.

Мисля, че не се намери човек от тези, с които се познавах в общежитието, на когото да не съм гледал, и впоследствие някои ми разказваха какво съм им предсказал (неща, напълно забравени от мен) и ме уверяваха, че всичко се е сбъднало съвсем точно.

Самите карти на „Таро“-то помагат, защото имат знаци по себе си – и названието, и изображението. Но все пак става дума за движение във времето, на което трябва да се придаде смисъл. А и картата не може да се тълкува без връзка с човека, които стои пред теб. Така че това е размисъл едновременно върху поредицата от карти и самия събеседник.

 

22.

А понякога отношенията могат да бъдат чисто романтични.

Веднъж в общежитието бяхме (от нашата общност) само аз и една от студентките. Беше преди началото на семестъра и все още никой си не беше дошъл от България, а аз бях избързал, защото имах много занимания, които не исках да пропускам.

И така се скитах целия ден из града, а вечерта се прибирах, обикновено по тъмно. И тогава тя идваше в апартамента да ме види и често носеше нещо за ядене. И след това аз лягах, защото бях уморен, а тя сядаше на съседното легло, за да си говорим. И като видеше, че ми се доспива, си отиваше в стаята.

А аз заспивах и си мислех, как на другия ден пак ще правя много неща и ще се върна късно, а тя ще ме чака.

Разбира се, може и друго.

Беше между Рождественските празници и Нова година. Пак бяхме сами с една госпожа, тя не беше студентка, а беше дошла по някаква изследователска програма.

По това време аз вечер обикновено бях изморен и не можех да правя нищо повече от това, да лежа и да гледам телевизия – не защото ми беше интересна, но винаги можеше да се научи и още малко гръцки.

И така, ние вечеряхме, говорихме си, гледахме телевизия и стана късно. На мен ми се лягаше и даже по едно време се учудих защо още стоя буден, когато забелязах, че тя лежи на моето легло и оттам гледа телевизия, и не мисли да става.

В стаята имаше още едно легло, но то беше на съквартиранта ми и аз предпочитах да спя в моето. Походих насам-натам, престанах да говоря и се замислих какво да направя. Ако кажех: „Хайде да лягаме“ или нещо подобно, това можеше да се изтълкува невярно. Да изключа телевизора ми се струваше неучтиво. Освен това тя си даваше вид, че заспива. Не можех лесно да я вдигна и да я пренеса на другото легло, тоест можех да опитам, но щеше да излезе, че правя друго.

Тогава ми хрумна (понякога човек е готов на всичко, за да го оставят да се  наспи), че ако направя това, което тя изглежда предлага, тя после ще стане и аз ще мога да си остана в леглото до сутринта.

И наистина, точно така стана.

В София родителите ни не ни водеха на църква на Великден, по различни съображения, които впрочем и не споделяха с нас. Разбира се, цветни яйца винаги е имало и те се подаряваха, и се играеше на „чупене“.

Поради това аз не ходех на Великденската служба и в Атина, освен ако състудентите ми не решаха да идем всички заедно до близкия храм – „да погледаме“.

Веднъж пак бях останал сам и освен мен имаше едно момиче, приятелка на една от студентките – минала през Атина и дошла да се настани в нейната стая.

На Велика събота вечерта в общежитието беше ужасно пусто, защото всички си бяха отишли по родните места.

– Хайде да излезем из града – каза момичето.

– Добре – казвам. – Къде искаш да те заведа?

– Не знам. Никога не съм била в Атина, нямам представа. Може да идем в центъра. Как се стига дотам?

– Лесно – казах. – Ще те заведа, ще идем до Акропола.

Аз я поведох по уличките – от „Зографу“, което е в края на града, срещу Химет, по „Папагос“ и после вляво, за да излезем срещу „Хилтън“ и на „Василиса София“. Може би е било към 9 ч. Хората бяха малко, движение също нямаше.

– Ти ме водиш като сляпа – каза тя.

– Спокойно – казвам. – Ще стигнем.

И наистина, пътят до „Синтагма“ е към един час, ако човек не бърза. Минахме покрай митрополитския храм и влязохме в „Плаката“.

– Сега да седнем някъде – казах й.

Заведенията бяха отворени, но празни. Настанихме се сами в една таверна в ниското и си поръчахме нещо за ядене.

– Какво да пием?

– Не знам – казах. – Аз не пия почти нищо, каквото предложиш.

– Аз искам вино.

И така си поръчахме червено вино и си казахме „Наздраве“. И не отидохме на църква, аз не помислих дори.

 

23.

В Атина ми дойде на ум, че е ще е полезно да науча еврейски език (библейския еврейски). Обиколих книжарниците в центъра, купих си една еврейска Библия, еврейско-английски речник и една граматика за студентите по богословие и започнах да уча. Това, да се учи език без учител и извън школа рядко дава добри резултати, но аз се потрудих, доколкото беше възможно – научих граматиката и си направих тетрадка- речник с повече от 2000 думи. Преведох си Петокнижието и историческите книги до края на „Царства“, а с Псалтира и пророците реших да не се занимавам, защото ми се видяха трудни. След това отидох в богословския факултет в час по еврейски, за да видя как вървят заниманията.

Професорът преподаваше по Иоил (или Амос, не съм сигурен), обясняваше думите, правеше исторически коментар, и беше интересно и ми хареса. Реших да го посетя в приемния му час.

Когато отидох, не беше сам, и асистентката му беше там.

– Добър ден – казвам. – Аз съм студент от Философски факултет, „Езикознание“. Идвам понякога във Вашите часове.

– Много хубаво – каза приветливо той. – С какво мога да Ви помогна?

– Аз се занимавам с еврейски – казвам. – От около две години, самостоятелно. Ето, донесъл съм Ви тетрадката-речник, за да я видите, и записките ми по граматика. Прочетох „Петокнижието“, сега съм на „Царства“.

Той разгледа речника.  Асистентката слушаше разговора.

– И какво е направил той с Петокнижието? – попита тя

– Превел го е – каза професорът. – Ами… Много хубаво.

– Това е – казвам.

– А аз какво мога да Ви помогна?

– Ами да се занимавате с мен… Искам да кажа, да четем, да ми обяснявате. Защото аз съм учил сам, сигурно имам много пропуски. Искам да напредна.

– Да… Разбира се, как не… Може. Заповядайте след Великден.

Великден беще след един месец.

– Не може ли по-рано?

– Но защо? Спешно ли е?

– Е, не. Довиждане.

Реших да се откажа от частните уроци и да си чета сам нататък. След като почти завърших, се върнах в България и започнах да преподавам на хонорар във ФКНФ и гимназията, но не забравих за еврейския. Реших да се запозная с професора, който водеше часовете в Софийския богословски факултет. Това беше проф. Вълчанов.

Отидох във факултета, намерих кабинета, на който пишеше неговото име и влязох. Имаше изпит.

– Добър ден – казвам.

– Добър ден – каза професорът. – Заповядайте, вземете си билет.

– Не, аз не идвам за изпит… За друго е. Учил съм в чужбина и се занимавах с еврейски. Искам да ми дадете една консултация.

– А-а… Добре. Заповядайте в приемния ми час – утре, в 15 ч.

На другия ден той ме прие.

– И така, за какво става дума?

– Ами аз учих в Атина, няколко години. И се занимавах и с еврейски, но самостоятелно. Ето ми записките, това са.

– Аха. Ясно.

Той взе Стария завет.

– Хайде да ми преведете това.

Аз го преведох.

– Хм. Много добре… Вие знаете повече, отколкото човек, завършил Богословски факултет. И сега какво?

– Искам да науча повече. Можете ли да ми давате консултации? Да работим с текстове или както прецените?

– Не… Аз съм претоварен, няма кога. Но може друго. Завършете за две години богословие – възможно е, на индивидуален план. И аз Ви обещавам, че ще обявя аспирантура по Стар завет и конкурс за асистент при нас.

– Благодаря Ви много, ще помисля.

Добре. Занимавайте се. Това, което сте направил, е голяма рядкост. Такива хора са като острови… А аз ще Ви подаря една Biblia Hebraicа.

След няколко месеца една бивша съученичка ми каза:

– Щом си учил еврейски, трябва да направиш курс в Центъра по древни езици. Познаваш ли хората?

– Не – казвам. – Не знаех, че има такъв център.

– Има. Ще те заведа, ще те запозная с Ирис.

Отидохме в Центъра, който се намираше в Журналистическия факултет. Тя ме представи на Ирис фон Бредов.

Ирис фон Бредов беше германка, завършила класическа филология в СУ и се беше установила трайно в България – имаше два брака и четири деца. Преподаваше хетски.

– Ето, това е Н.Г. – каза съученичката ми. – Той може да преподава староеврейски.

– Така ли? – каза Ирис. – Много хубаво. Къде сте го учил?

– В Атина – казах. – Самостоятелно, но съм се консултирал и със специалисти.

– Колегата е гений – каза съученичката.

– Да, разбира се – каза Ирис. – Добре. Ще обявим курса, сигурна съм, че ще има голям интерес.

Все пак аз отидох да осведомя Вълчанов.

– Бях в Центъра по древни езици, предложиха ми да направя курс по еврейски.

– Така ли? – каза той. – И сега какво се иска от мен?

– Нищо – казвам. – Просто Ви осведомявам. Вие сте професорът, трябва да знаете.

– Хм – каза той. – Това ще е един любителски курс. Не мога да имам нищо общо с това. Ако става дума за отделна лекция, бих могъл да дойда и да говоря… примерно, да изнеса една лекция за еврейския синтаксис. Но цял курс… Не знам какво ще е това. Ваша работа.

Въпреки това курсът се състоя, продължи два семестъра. Събраха се към двадесет души, накрая останаха пет-шест. Вълчанов беше прав, не е добре човек да преподава неща, за които няма диплома.  Но аз се потрудих, като смятах, че ще ми е полезно, а щом има и желаещи…

Но не отидох да уча богословие и се завърнах към грецистиката.

Баронесата фон Бредов беше от онези жени, които се омъжват по любов. Така че тя, още като съвсем младо момиче, обикнала мъжа си и го последвала в България, където й предстояло да роди от него две деца. Но освен това решила да учи нещо в Университета и избрала класическа филология.

Нейните колеги й помагали да научи по-бързо български.

– Ирис, утре на упражнението по гръцки Богданов ще ни пита дали сме си превели текста. И като те попита дали си го превела, ти трябва да отговориш: „Ами, чушки превела…“

На другия ден проф. Богданов, тогава още асистент, попитал всеки от дошлите дали са готови с поставената задача, но никой не бил превеждал. Накрая се обърнал и към нея:

– Ирис, Вие, не се съмнявам, сте се справила с Вашия пенсум?

– Ами, справила… Чушки справила…

(разказано от Красимир Банев)

 

24.

Всъщност ученето на езици през студентството ми не беше съвсем без цел, а имах намерение да изчета по-важните религиозни книги в оригинал. Затова поучих малко арабски и санскрит, но не можах да напредна, защото вниманието ми се разпръсваше в много посоки.  Купих си почти всичките книги на Мирча Елиаде и ги прочетох, като особено ми хареса тритомната „История на религиозните идеи и вярвания“. Реших, че ми се занимава точно с това.

В София покрай другите занимания намислих да направя и курс по история на религиите. Поговорих с няколко души и някой ме посъветва да се срещна с един от преподавателите във Философски факултет. Намерих го в сградата до паметника „Левски“, където имаше часове. Представих му се и казах за какво го търся.

– Значи Вие сте учил там… Това е интересно. Добре. Да, при нас е възможно да се предлагат спец-курсове и спец-семинари. Напишете Вашето предложение на 1-2 страници и ми го дайте, а аз ще го представя на колегите.

Аз написах идеята си на 3-4 страници. Ставаше въпрос да се разкаже за по-влиятелните световни  религии, като щеше да се мине през имената и названията на Бога. Поради това приложих необходимите пасажи от някои свещени книги, сред които бяха Библията, Коранът и Бхагавад-Гита. Занесох  написаното на преподавателя, а той ми каза да мина след седмица.

На другата седмица той ме посрещна с мрачен вид.

– А Вие всъщност какво мислите да правите с това нещо?

– Ами… Ще говоря на студентите за тези неща. Ще ги обсъждаме.

– На мен не ми е ясно какво може да излезе от това. Написал сте някакви думи… но аз не знам дали можете да мислите за тях. Ето за този – и той ми посочи един от излизащите студенти – за него знам, че може да мисли. А за Вас не знам.

– Добре – казах. – Но все пак да предложим курса, да опитаме. Предполагам, че ще има някакъв интерес.

– Не, че ще има интерес, и аз знам. И не някакъв, ще има голям интерес. Но не знам дали ще се получи нещо. Все пак ще осведомя колегите.

Той занесъл текста в катедрата, но не го представил, а го дал на една от колегите си, която ме знаеше отпреди време, и тя казала какъв съм и съобщила за предлагания курс. След като я изслушали, той взел думата и казал:

– Колеги, моля ви, в никакъв случай не приемайте това предложение. Познавам този човек, виждал съм го. Той е един идиот. Уверявам ви, че е така. Той се е побъркал от учене на езици. Моля ви, отхвърлете го.

Преподавателите се вслушали в съвета му и не приели курса.

Жена ми пък, която присъствала на обсъждането като редовен преподавател, била впечатлена както от самото предложение, така и от характеристиката, която чула, и се опитала да узнае телефона ми от хората, които говорили за мен. Но се оказало, че не го знаят.

Затова през тази година ние с нея не се срещнахме

 

V.

25.

През есента на 1993 г. подписах безсрочен договор със СУ и станах редовен преподавател – в класическа филология. След известно време ми се обади един от учителите в класическата гимназия, с който се знаехме от много време и предложи да се срещнем. Видяхме се.

– Искаш ли да станеш преподавател в Балканския колеж? – попита ме той.

– Не – казах. – Аз вече съм на работа, в СУ. Няма как.

– Всъщност това е само проект – каза той. – Не става въпрос да се започне работа от утре, сега подготвяме документите. Но за да стане, трябва да има хора, които да кажат, че са съгласни да преподават. А дали ще преподават и колко – това е друг въпрос.

– Тогава може – казах. – Запиши, че съм съгласен.

– Имаш ли легализирана диплома?

– В какъв смисъл?

– Ами дали ти е признато висшето образование. Нали си учил в чужбина.

– Би трябвало да имам. Нали съм на работа вече, дал съм си документите.

– А ходил ли си в Министерството на образованието? Там има един кабинет, където легализират дипломите на завършилите в чужбина.

– Не съм.

– Е значи нямаш.

– И какво от това?

– Ами нужно е. Но нищо, ще ти направим. Аз ще се заема с тази работа.

Аз му дадох дипломата си от Атинския университет – това беше един лист формат А4  със съобщение, че съм завършил там, подпис и печат. Той я взе заедно със списъка с положените изпити и ги отнесе някъде да ги преведат. След известно време отидохме заедно в Министерството.

Очакваше ни една госпожа. Моят познат извади документите, вече преведени, и й ги представи.

– Кое Ви е дипломата? – попита тя.

– Ето това – казах. – Този лист.

– Това не е диплома.

– А какво е?

– Дипломите оттам изглеждат по друг начин. Те са в калъф и имат вид на пергамент.

– А, знам го това – казах. – Човек може да го получи. Само че струва скъпо. То е като сувенир, за да си го сложи някой в рамка.

– Не – каза тя. – То е истинската диплома, него трябва да имате. Това тук е само един лист.

– Сега какво искате да кажете? Че нямам висше образование?

– Не, не казвам, че нямате… Но е нужен документ.

– Ето го документът, това е. Там пише, че съм завършил. Това съм дал в Софийския университет и те са го приели. Нали от три години работя там.

– Е, това за Софийския университет може и да е достатъчно, но за нас не е.

Аз погледнах към моя познат. Той имаше угрижен вид.

– Не, вижте, наистина това е положението, аз се погрижих за превода, консултирал съм се със заклети преводачи, те превеждат този текст, който е написан тук. А ето и пълния списък с изпитите и оценките – 40 изпита. Всичко е редовно…

Жената се замисли.

– Добре, може и така да е. Ще взема нещата, елате другата седмица.

На другата седмица тя ми даде едно картонче, на което пишеше, че дипломата е призната.

– Това е, свършихме работа, въпреки всичко. Сега го пазете обаче, защото оттук нататък това Ви е документът, че имате висше образование…

26.

Когато се преместихме в новото жилище на “Редута“, реших, че ще си направим хубаво работно бюро. Познавах един майстори от Велинград, писах им какво искам и направих чертеж на бюрото. Беше с три реда шкафчета – долните с вратичка, а горните се изтегляха.

Майсторите направиха бюрото, докараха го в София и го сглобиха. Когато жена ми седна на него, видя, че плотът й стига до раменете.

– Не става – каза.

Трябваше да кажа на майсторите да отрежат единия ред шкафчета.

– И ние си помислихме, че е високо – каза ръководителят им. – Но не ти се обадихме, казахме си: `Той е учен човек, знае какво му трябва…`

 

27.

По времето на кризата от 1996 парите много се обезцениха. В началото на 1997 падането на лева спря, но възстановяването вървеше трудно.

Малко след това ме посети един приятел, който работеше като лекар в Америка.

– Е, как е положението сега?

– Подобрява се, но бавно.

– Колко ти е заплатата в момента?

– 168 000 лева месечно.

– О, това звучи доста добре.

– Да, наистина. Обаче едно яйце струва 200 лева.

– Е, това вече е скъпо…

 

28.

С Вълчанов останахме добри познати, аз му се обаждах от време на време и той се държеше внимателно. Изказа се за дисертацията ми на вътрешната защита. Веднъж се видяхме на представянето на книгата „Ялдабаот“ на архим. Стефанов. Той ми го беше препоръчал още преди години, защото забеляза, че работим по близки теми.

– Тези неща, с които се занимавате, са много интересни и слабо познати. У нас с това се занимава П. Стефанов, той работи в Шуменския университет. Може да се свържете с него. Имайте предвид, че той е малко sui generis… но нищо. Доста е осведомен.

Не се свързах веднага с колегата, но се запознах с него случайно в НДК, по време на конференцията „София – Премъдрост Божия“. Видяхме се на бюфета.

– Вие колко книги имате? – попита той.

– Една – казах. – За херметизма.

– Аха. А къде сте учил?

– В Атина, в университета.

– Мда. И кой е баща Ви?

Аз го загледах по-внимателно.

– Не е известен.

– Аха. Значи е ченге…

Аз нищо не казах, тъй като не ми се беше случвало да чуя такова нещо, но не се подразних много, защото човекът се държеше съвсем естествено. Впоследствие продължихме да си говорим, главно по мейла. След време той ме покани да представя книгата му за гностицизма, която беше писал много години. Представянето щеше да е в Столична библиотека.

– И не бъдете много строг – каза той.

Написах немалка рецензия, в която разказах за книгата и изложих и своите схващания за гностицизма. Имаше доста хора, главно от богословските среди. На представянето беше и Вълчанов. Когато отидох да се видим, той ме погледна със симпатия и каза:

– Те не Ви разбират…

 

VI.

29.

Стоя в църквата и гледам едно момиченце – най-много на година, но ходи.
И то ме гледа, или по-точно – зяпа и се кокори. Русо, с дебели и кръгли бузки. Обикаля около баща си, по едно време вдигна ръце – да го вземе. Той я взе, а тя пак наднича над рамото му.

По едно време си закри очите с ръка, но я махна. Примигва, гледа и накланя глава. После се прозя – с цяла уста.

 

30.

С продавачки съм водил най-различни разговори.

Веднъж Теди си идва от детската градина и казва:

– Тате, госпожата каза, че за утре трябва да носим по два картофа, морков и двадесет бобени зърна. Имаме ли в къщи?

– Мисля, че не – казвам, – но нямай грижа, ей сега отиваме на пазара и ще купим.

И наистина, веднага се обувам, взимам го за ръка и тръгваме. Отиваме на Ситняковския пазар и аз отдалеч виждам една сергия с много боб на нея. Отивам и казвам на продавачката:

– Добър ден. Моля Ви, дайте ми 20 бобени зърна!

А тя:

– Какво?

– Двадесет бобени зърна – казвам. – Трябват ни у дома.

Тя взе да се оглежда.

– Е как да ви дам двайсет зърна? Как да ви ги претегля?

– Ами как… Знам ли…

„И тя намерила какво да ме пита“ – казвам си, – „този кантар за какво й е…“

– Добре – казвам, – няма нужда да ги теглите. Кажете колко струва едно зърно, ще умножим цената му по двадесет и ще Ви платя…

А Теди стои и гледа тревожно – решава се подготовката му за утрешния час…

 

31.

Веднъж отивам да взема Теди от училище, след последния час – може би са имали физическо. Отивам до входа и гледам – вратата заключена. Той има три отделни врати, от които двете винаги бяха заключени, а този път и третата. Те са със стъкла и се виждаше, че към двайсет деца стоят вътре и чакат да излязат, но не могат.

До входа има стаичка на портиера, а отвън – звънец за нея. Аз започнах да звъня и звъних няколко минути, но портиерът го нямаше – може би отишъл някъде по етажите.

Аз се изнервих, дръпнах вратата за дръжката и я отворих, макар че беше заключена. Децата започнаха да се смеят. Портиерът изведнъж се появи.

– Ти какво правиш?

– Отварям вратата.

– Как я отваряш? Ти я разби.

– Децата не могат да стоят така заключени, вратата трябва да е отворена.

– Имаш влизане с взлом.

– Ако на някое дете му беше станало лошо и му беше станало нещо, ти щеше да идеш в затвора.

Отнякъде дотича учителката по физическо и започна да ни помирява. Теди вече беше излязъл и ни оглеждаше с учудване. Аз го взех за ръката и тръгнахме към къщи.

 

32.

Вървим със Теодор и Леда из квартала и се прибираме. Те са на 7 и 9 години.

– Тате – казва Леда, – хайде да отидем на… [където има люлки].

– Не – казвам. – Днес няма да ходим там.

– Защо?

– Защото не е необходимо.

– Как не е необходимо?! Какво значи „не е необходимо“… Ето това никога не съм можела да разбера. Как може нещо… да не е необходимо?

– Ами просто не е нужно… не се налага.

– Как не е нужно? Аз искам!

Наистина, „не е необходимо“ е странен отговор. Той показва, че нищо не пречи да се направи нещо и все пак то няма да се направи. А ако е приятно, достъпно и няма очевидна вреда от него?

Можех да кажа, че желанието да правим приятни неща не ни е много добър приятел и затова от време на време трябва да му възразяваме и да му отказваме. Но тя нямаше да е доволна от такъв отговор.

Докато Леда и Теодор бяха малки, всеки ден им пускахме да гледат рисувани филмчета по телевизията и аз често стоях да ги гледам с тях. Затова в къщи известно време имахме два телевизора – един в дневната и един в тяхната стая.

Веднъж, когато бяха на около 10 и 12 години, влизам в стаята им и виждам, че телевизорът работи и те го гледат – но не филм или спортно предаване, а просто вървят различни неща. И казвам с прискърбие:

– Деца, как може да гледате телевизия?

Скоро след това те престанаха да включват телевизора, а след известно време казаха, че само заема място и го занесохме на баба им за да го даде на някой, който има нужда.

 

 

33.

Понякога човек може да бъде нетактичен просто от несъобразителност.

Бяхме отишли веднъж четиримата на Хисаря. Сядаме в ресторанта на хотела, поръчваме неща за ядене и аз накрая добавям:

– И една голяма бутилка минерална вода „Горна Баня“.

– Ние тук нямаме вода от Горна Баня – каза мрачно келнерът. – Тук е Хисаря…

 

34.

Веднъж правихме един семинар в Ректората, темата беше „Класическо образование и идея за класическа древност“. Това е мой курс, аз съм го внесъл в учебния план. И нещата си вървят – има лекции, дискусии след това, идват немалко хора.

И веднъж той ми казва: „Аз имам един приятел художник и той предлага да направи един перформанс за семинара – и след това да го обсъдим.“ И аз казвам: „Перформанс ли? Добре. Може.“

И наистина, следващата седмица той довежда приятеля си художник и с него някакво момиче. И казват: „Перформансът ще е на площадката пред аудиторията, само няколко минути и след това се връщаме вътре.“

И отиваме на площадката да гледаме. И се появява момичето, абсолютно гола, без нищо, само с едни кабели омотани около нея – и светят. А те бяха включени някъде, както забелязах, иначе нямаше да светят.

А аз се притесних и си казвам: „Добре, гола, гола; но сега ако я хване токът и й стане нещо, какво ще правим? И каква ще е тази сцена – на четвъртия етаж на Ректората лежи ударено от ток момиче, без нищо, и това в рамките на „Класическо образование и идея за класическа древност“. Ще кажат: `Това ли са ти семинарите…`“

 

35.

Веднъж една колега ме покани в Брюксел като рецензент за дисертацията й, която тя беше написала в „Свободния университет“. Казах й, че съм съгласен и ще отида, и предпочитам да произнеса рецензията на френски, но не мога да я напиша добре. Затова решихме да й я изпратя на български, а тя да я преведе.

В журито освен мен бяха деканът на факултета, научният ръководител и две преподавателки от същия университет. Аз бях облечен в мантията на Софийския университет, тъй като в писмото, което бяха изпратили, пишеше, че външният рецензент трябва да е облечен в официалната дреха на своя университет.

Когато ми дадоха думата, благодарих за поканата и казах, че френският ми не е добър, но все пак намирам за правилно, след като основният работен език е този, да прочета рецензията на него.

После деканът каза:

– Но моля Ви, Вашият френски е много хубав…

– Чак толкова не – казах. – Но щом сте ме разбрали, това стига…

….

През същите тези дни бях влязъл в едно магазинче да пазарувам, съвсем в центъра. Казах на продавача какво искам на френски и той ми отговори, но езикът, на който отговаряше, не беше френски и изобщо не беше никой от езиците, които бях чувал. Тъй като не го разбрах, попитах същото на английски и той ми отговори незабавно, но пак на същия език. Затова се отказах да пазарувам там и отидох да търся друг магазин.

Изглеждаше ми странно човек, който продава сувенири на 50 метра от централния площад на Брюксел, никак да не знае френски, нито английски.

Най-вероятно е отговарял на фламандски. При това говореше доста пространно и членоразделно. Явно предпочиташе по-скоро да не продаде нищо, отколкото да говори на други езици.

 

36.

Веднъж бях в Грузия на конференция за „Аргонавтите“.

В един от дните ни предложиха да ни закарат с автобус от Тбилиси до устието на река Фасис и да ни покажат развалините на града на цар Еет.

– Не, няма да отида – казах на едни от колегите, с които си говорехме. – Тук в центъра има едно прекрасно кафе, на което човек може да седи вечер колкото си иска и да пие нещо, и всичко наоколо е толкова спокойно и красиво. Не мога да пътувам цяло денононощие до Фасис и обратно. А и Черно море съм го виждал…

В Тбилиси е невъзможно да разбереш на коя улица се намираш и изобщо къде е каквото и да било, защото всички надписи са на грузински. Никога не съм мислел, че това може да е проблем, научих го за пръв път там. Дотогава винаги съм бил в страни, където, ако не друго, поне надписите можех да разчитам.

Но с говоренето не е така. Недалеч от огромната нова църква в традиционен грузински стил (мисля, че в целия православен свят няма по-висока) група лели продаваха сувенири. Бях сигурен, че няма да знаят английски, а в Грузия руският от известно време насам не е чак толкова добре приет. Затова ми хрумна, че мога да ги питам за разни неща на български. Оказа се, че разбират почти всичко.

На конференцията една колега от Грузия прочете доклад със заглавие „Градината на Медея“. Ставаше въпрос за това, какви билки вероятно е отглеждала Медея, за да може после с тях да лекува хората.

Една госпожа от Англия попита:

– Аз съм чувала, че Медея освен лечителка е била и отровителка. Така че в градината й сигурно е имало и някои зловредни растения, как мислите?

– Не – отговори твърдо лекторката. – Медея е била добра. Вярно е, че някои билки могат да служат както за лечение, така и за умъртвяване. Но Медея никога не се е стремяла да наврежда на хората и ако си е служела с отрови или магии, това е било само в случай на нужда и ако не е имала друг избор…

 

37.

Преди няколко години бях във Варшава – през декември, на една конференция по история на класическото образование. На летището се срещнахме с А.К. Гаврилов –професор по старогръцки в Петербург. Не се познавахме, но една млада жена полякиня, която дойде да ни посрещне, ни запозна и ние веднага се заговорихме.

– Извинете, но ние с вас няма да си говорим на руски – каза тя.

– Няма проблем – каза Гаврилов.

– Няма – казах. – Аз не знам полски, така че нищо не пречи да си говорим на английски.

Качихме се на таксито. Варшавското летище е далеч от града, а освен това имаше и задръстване, така че сме пътували поне един час. Разбира се, ние с Гаврилов нямаше защо да си говорим на английски и говорихме на руски, а водачката ни мълчеше.

– Аз не говоря много добре – казах му. – Винаги съм учил руски и досега чета много често, но с говоренето се справям слабо. Забравям думи, а освен това никога не съм сигурен, че улучвам добре падежите.

– Е, да – каза той. – В българския падежи няма, нали?

– Няма. В старобългарския е имало, но сега вече – не.

Така е. Вие българите не говорите старобългарски. Ние руснаците сме тези, които говорят старобългарски…

Конференцията във Варшава беше само началото на един голям проект за проучване на историята на класическите изследвания. Институтът, който го организираше, се намираше на централната улица в Стария град.

Намерих го лесно. Секретарката ме посрещна много любезно, а после се появи и директорът, който радостно раздруса ръката ми и едва не ме прегърна.

– Добре ли се настанихте? – попита секретарката. – Заповядайте довечера на вечерята за участниците, днес още нямаме работа. Може да се разходите из центъра, да видите паметника на нашия крал…

Старият център на Варшава е съвсем малък, изграден наново след ВСВ, тъй като по време на войната всичко е било изгорено от немската армия. Оказа се, че паметникът е на Сигизмунд III, завоевателя на Москва от 1610-1612-та.

По пътя видях един огромен и напълно празен площад – после разбрах, че там се е намирал православният храм „Св. Александър Невски“, разрушен след Първата световна война. Сега там няма нищо, само в началото му има паметник на маршал Пилсудски, герой от войната със Съветска Русия.

На вечерята седнах до секретарката.

– Вие българите защо сте такива русофили? – попита ме тя с широка усмивка.

– Не сме само ние – казах. – Знам още един народ, който е също толкова русофилски като нас, ако не и повече.

– Така ли? И кой?

– Арменците. И те са търпели такива беди, или дори по-големи. Затова и досега се надяват на Русия, в случай че стане нещо…

На конференцията се очакваше всеки от участниците да разкаже за историята на класическите изследвания в своята страна.

В изказването си аз направих едно въведение в смисъл, че идеята е чудесна и историята на класическите изследвания е нещо много увлекателно; но главният смисъл на събирането ни е във възможността да се поговори за историята изобщо. След това разказах за заниманията с античност в България като започнах от св. св. Кирил и Методий и стигнах до съвременността.

След като завърших, директорът на института взе думата и запита:

– Вие българите защо сте такива русофили?

– Ще Ви го кажа по следния начин – отговорих. – Когато един руснак дойде в България, той узнава, че там никой не го възприема като чужденец. Наистина това е положението. Ние смятаме за чужденци всички други, дори примерно сърбите, които са ни съседи и езикът им е много близък до нашия. Но и те са чужденци. Руснаците обаче не, и стане ли дума за тях, ние казваме: „Не, това не са чужденци, те са руснаци, то е друго…“ Чрез това може да се разбере и всичко останало.

След като дискусията завърши и започна почивката, една от участничките, която беше от Русия, дойде при мен и каза:

– Много Ви благодаря за изложението и за всичко, което казахте.

 

38.

През 2010-та прекарах няколко месеца в Будапеща, за да пиша изследване за историята на българското класическо образование. Веднъж участниците в проекта се бяхме събрали в един ресторант на вечеря. Аз седях до един колега руснак, който преподаваше латински в Хелзинки.

Вечерята продължи дълго и ние си говорихме на всякакви теми, като по едно време стана дума и за корупцията.

– Корупцията е беда – каза той. – Никъде не е приятна, но най-лошо е, когато навлезе в съдебната система и правоохранителните органи.

– А как е в Русия? – попитах аз.

– Ще Ви го кажа с един виц. Някой си решава да стане милиционер. Подава си документите, явява се на интервю и го приемат. Назначават го, дават му документи, униформа, служебно оръжие, всичко както трябва и го изпращат да работи. След няколко месеца забелязали, че не си взима заплатата. Обадили му се и му казали: „Елате да си вземете заплатата.“ „Какво? – учудил се той. – И заплата ли има?…“

През повечето време с него си говорехме на английски.

– Вие двамата защо си говорите на английски? – попита възрастният унгарец, който седеше срещу нас. – Не се ли разбирате, ако всеки говори на своя език?

– Не – казах. – Ако той ми говори на руски, аз ще го разбирам, но ако аз му говоря на български, той няма да ме разбира.

– А защо Вие не му говорите на руски?

– Не мога. Откакто съм в Унгария, всички чужди думи, които ми идват в главата, са само на английски…

 

39.

Към средата на 70-те баща ми беше отишъл по някакъв повод за една седмица в Западна Германия – в Брауншвайг. Там му се случило да поговори в частна обстановка с някои немци – научни работници от селскостопанския сектор, като него. И като се върна, коментираше:

„Хм, чудна работа с немците.  Приказваме си една вечер на масата и ги питам за Хитлер – а какво мислите за него? И си мисля,  ще кажат: `О, Хитлер, разбира се! Голям държавник. Той направи толкова за Германия… Имаше добро отношение и към България. Но нямаше късмет… ` Такива работи очаквах. Нали са немци…“

Тъй като баща ми беше диалогично настроен и освен това смяташе, че всеки народ трябва да се отнася положително към лидерите си, дори да са имали някои грешки и увлечения. И не че непременно трябва, но е нормално, обяснимо. Той от своя страна нямаше добро мнение за Хитлер (пък и беше член на БКП); но би му било приятно да поговори за историята с хора, които са от другата страна на Завесата, да чуе и тяхната страна. Но чул същото, което се казваше и при нас, и дори с повече емоции.

„Да, това очаквах, и ми се искаше да обсъдим тези неща – какво мислим ние, какво те…. Но какво излезе? Че те не могат да го понасят! Така и не можахме да говорим…“

 

Впрочем на мен самия ми се случи нещо подобно преди в Будапеща. Общувахме си с един немец от Франкфурт, преподавател в тамошния университет по психология – криминална психология, както каза.

И веднъж, както обядвахме, аз се разпрострях върху темата за нацизма и за това, че той, като расова теория, би трябвало да търси аргументи и в областта на природните науки. Съвсем невинно, просто мислех на глас. Въобще не съм имал намерение да го провокирам. В това отношение мисля, че приличам на баща си.

Но от другия ден човекът престана да сяда с мен на обяд, и дори да ме поздравява, когато се срещнехме покрай сградата на института.

Така че в обществото на немци човек трябва да внимава какво говори, когато стане дума за история и хуманитарни науки.

 

40.

По време на престоя ми в Будапеща се запознах и с един изследовател на живота на Марс.

Той беше ръководител на международна група, която работеше по проекта и се беше събрала там – за няколко седмици. Веднъж седнахме да обядваме заедно.

– Значи, Вие се занимавате с живота на Марс – казах.

– Да – отговори той решително.

– Е, и какво е положението? Има ли резултати?

– Работим… Има предположения, данни.

– Е, и? Какво е… установено?

– Мм… Има вода.

– Така ли? Колко е?

– Е, не говорим за морета и океани. Части от капката… да кажем.

– Аха. А живи организми?

– При това положение не може да има кой знае какво. Може би бактерии.

– Има бактерии?

– Предполагаме, че има. Трябват ни още данни.

– А, добре. Значи ще продължавате с проекта?

– Разбира се. Много ясно… Финансиране все още има!

 

41.

Седим в „Коста“ с моя приятел (сутрин, след служба). Той на чай, а аз – на двойно кафе.

  • И тъй, ти на колко езика можеш да четеш?
  • На колко… Хиляда пъти си ме питал…
  • Кажи, де? Кои?
  • Е, кои… По-големите европейски. И латински и гръцки. Това е.
  • На немски?
  • Да… Но не обичам. Малко ми е грапав. И тежък. Изобщо немският е труден.
  • А на френски?
  • Е, на френски, да. Той е лесен.
  • Лесен значи?
  • Да.
  • Какво е това сега?
  • Електронна книга. Има много неща вътре.
  • Речници имаш ли?
  • Не. Защо са ми?
  • Ти четеш без речник?
  • Аз изобщо на чужди езици рядко чета. Чета на български. Него се опитвам да усъвършенствам.

Всъщност това е вярно. Българският език е твърде интересен и многообразен. Ако човек се зачете във възрожденските книги, се удивлява. В тях има лекота, оригиналност, веселост, мелодичност, задушевност. И разнообразието в правописа е приятно, умилително.

Доскоро почти никой нямаше достъп до тези книги – те са редки, дори в големите библиотеки има малко екземпляри. Но сега вече са в интернет. Остава хората да ги забележат.

VII.

 

42.

Седим един петък на плажа на Самотраки и се чудим откъде да вземем пари. Или по-скоро аз се чудя, а жена ми се разхожда по плажната ивица.

Наличните са свършили. Имаме карта, но на острова има само един банкомат, а и в него не се знае дали ще има пари. Освен това дотам се пътува с автобус, а после трябва и да се върнем, независимо дали в банкомата ще има пари или не. А и да вечеряме.

По едно време тя се обажда:

– Намерих десет евро.

– Така ли?! Къде?

– Ами тук, под чадъра…

– Браво… Я да видя… Вярно, десет са.

– Ще проверя и за още – каза тя.

След малко се обади:

– Ето, намерих още едни десет.

За половин час тя събра тридесет евро, повече нямаше.

– Това е добре – казвам. – Ще имаме за вечеря и за каквото още е нужно. Няма да ходим до града значи, утре ще му мислим…

Веднъж бяхме тръгнали с жена ми на почивка извън страната. Резервирахме си хотели на две места, платихме ги и приготвихме багажа. Вечерта прегледах за последен път всичко необходимо, погледнах и за личната карта, и видях, че я няма. Позамислих се и си спомних, че през деня бях отишъл до една банка да свърша нещо и явно я бях забравил там.

Автобусът ни тръгваше рано на другия ден и банката щеше да е затворена; а паспортът ми беше изтекъл преди няколко месеца. Други документи нямах, освен картата за университета. Реших да я взема за всеки случай, както и паспорта. Не можехме да отлагаме тръгването, защото имахме билети и трябваше да сменяме транспорта по пътя и изобщо всичко щеше да се обърка. А на жена ми не казах – какво да я тревожа.

На другия ден пътуваме с автобуса и си говорим на всякакви теми, всичко благополучно. Стигаме до границата и аз извадих паспорта, както всички пътници, и граничарят се появи. И докато гледаше документите на хората от предните седалки, погледна отдалеч към моя и каза, без да се приближава:

– Ако само това Ви е документът, няма да пътувате…

Жена ми ме погледна втрещено, а аз повдигам рамене – изтекъл е паспортът, това е… Обясних й с две думи.

Граничарят прегледа документите на другите пътници и ме извика долу. Казах му какво е положението – забравил съм си личната карта. Жена ми слезе и разказа, че отиваме на почивка и имаме резервации за хотели, а той поклати глава и отговори:

– Това няма никакво значение, госпожо…

После влезе в будката да погледне нещо на компютъра, излезе и каза:

– Ще направя нещо, което не се прави. Виждам, че имате валидна лична карта за още няколко години. Така че, продължавайте.

И така, ние отидохме на почивка, а в хотелите ни приемаха с нейната лична карта, а някъде и нищо не искаха. След две седмици, като се върнахме, минахме през същото КПП, само че този човек го нямаше. Граничарят, който погледна документите, каза:

– Паспортът Ви е невалиден. Как сте влязъл?

Казах му, че неговият колега ни е позволил да пътуваме, защото е видял, че по принцип имам документ. А той каза:

– Я не говорете глупости… Довиждане.

И продължихме към София.

А след няколко дни ми се обадиха от Деканата и казаха, че са получили личната ми карта от банката, да отида да си я взема.

Седим с Димка в кафето на една малка южна автогара и разглеждаме снимки. По телевизора върви филм за положението в Европа през 30-те години на ХХ в. Димка дочува, че се говори за шизофреници, епилептици, неизлечими алкохолици и наркомани, лица с тежки вродени заболявания и т.н.

– Какво ще ги правят? – пита, без да спира да разглежда снимките.

– Е, какво – казвам. – Ще ги стерилизират. От догодина.

Тя се обърна и ме погледна с ужас.

– Няма, няма – казвам. – Не се плаши. Госпожа Меркел не е толкова лоша. Пък и още не му е дошло времето…

 

43.

През май тази година бях на конференция за Аристотел в Солун. Всъщност по-скоро в Солун, отколкото на конференция, защото не ми се ходеше на доклади, а по-скоро на крайбрежния булевард – следобед сам на кафе, а вечер – на вечеря с Димка.

И излизам един следобяд, вървя по „св. Димитър“ отляво и забелязвам, че се заглеждам към отсрещния тротоар, където върви една жена… много различна от тези, които си ходят навсякъде из Солун.

Има някакъв друг стил, по-късо подстригана и по-добре облечена, и с по-изящна походка… не изглежда като повечето. Може да е чужденка. Като че ли прилича малко и на моята жена… нищо чудно, нали човек се заглежда все по един тип жени. Но е с друга чанта, не е нейната. И защо толкова се отличава от останалите…

А жената с красивата походка изведнъж погледна към мен, спря се и ми махна с ръка. Всъщност… Да! Това е моята жена!

Седя на втория етаж на един солунски ресторант (с изглед към морето) и чакам жена си.

Към масата се приближава сервитьор (към 55-годишен), поглежда ме решително в очите и казва:

– Greek or English?

– Bulgarian – казвам.

– English! – отсича той и плясва едно английско меню на масата.

Все пак, като съм в Гърция, предпочитам да чета менютата на гръцки.

На площад „Аристотел“ в Солун продават шапки. Отидох да търся някоя, подобна на моята – да е с дупки. Продавачът забеляза, че обикалям около закачалката.

– Какво обичате?

– Имате ли такава шапка? – казвам, като соча моята.

– Такава ли…. мм…

Той повика продавача от съседния магазин.

– Имаме ли такава шапка?

Онзи погледна и каза със съжаление:

– Не… нямаме…

Първият каза:

– Ако искате, да Ви ги пробием ние?

– А-а, не – казах. – Няма да е същото.

Той се усмихна с пълно разбиране.

– Е, довиждане…

Вървя в София по „Графа“ и виждам едно магазинче – пълно с шапки. Влизам. От пръв поглед се вижда – моята я няма.

– Мога ли да Ви помогна с нещо? – казва продавачът.

– Имате ли такава шапка? – питам.

– Точно такава?

– Да. С дупки.

– Хм. Да… Ако искате, можем да Ви направим…

– Можете ли?!

– Разбира се. Дайте ми да я снимам…

Той й направи три снимки и я измери.

– А цветът?

– Ами.. Колкото се може по-близък до този.

– Платът?

– Също. Просто да е съвсем същата…

– Добре… Оставете някакво капаро, няма значение колко… Ще стане в понеделник или вторник.

– Но днес е неделя!

– Точно така. Утре или други ден… Ще Ви се обадя…

Шапката стана, макар и не след ден-два. Но не беше като предишната. Предишната изглеждаше скъсана, но не беше. А тази, която получих, беше наистина скъсана. По-лесно е да повредиш, отколкото да изобразиш повреда.

 

44.

Имах един приятел психиатър, който дълги години се опитваше да установи диагнозата ми.

Един път, докато пиехме бира в Борисовата градина, му разказах следния сън.

„Сънувам, че съм на някаква вечеря или обяд, и там е царят със съпругата му. Имаше и други хора, но ми направи впечатление, че тя не разговаряше с никого, а само ядеше. А аз бях с любимия си шал – един дълъг, с топли цветове.

И царят ми казва:

– Н., Вашият шал не ми харесва.“

А аз му казвам:

– Ваше Величество, шалът ми е много хубав…“

– Ясно – каза приятелят ми. – С този сън ти си се охарактеризирал веднъж завинаги.

– Е, какво – казвам. – Да не би да съм болен от нещо?

– Разбира се – каза той. – Ти страдаш от мегаломания…

Друг път пак бяхме на същото място, но вътре в заведението, защото валеше дъжд.

– Ще ти разкажа един сън – казвам.

– Слушам – каза той.

– Намирам се в една стая с една жена и лежим на едно легло. Но аз лежа малко по-настрани от нея и нищо не правим, бездействаме. Изведнъж тя се обърна към мен и ми удари такъв шамар, че от очите ми изскочиха искри (както се казва). Аз нищо не направих, но след това вратата на стаята се отвори и се появи един мъж с две големи торби…

– Това не е лошо – каза приятелят ми. – Когато двама влюбени се бият, това значи, че се желаят. Значи еросът е буден в теб. Колкото до мъжа с торбите, той просто символизира заможността. Възможността да купиш жената…

Срещнах го веднъж на „Иван Асен II“ и седнахме да говорим. Покрай това той обядваше, а аз пиех фрапе с тоник.

Казвам му:

– Четох монолога на една жена някъде в интернет. Имала депресия, сега трябвало да пие хапчета – една-две години, казва…

– Една-две години може и да не са – отвръща той. – Може и по-малко. Но ще пие… Когато човек усети, че се разболява, най-важното е да избягва лекарите… Може да ти лепнат такава диагноза, че цял живот да не се оправиш.

– Защо? – питам. – Че ще имаш имиджов проблем ли?

– А, не, имиджов не. Не е там работата. Въпросът е, че оттук нататък ти трябва да живееш с тази диагноза. Да се съобразяваш. Храна, режим, какво може да работиш, какво не… Ако ти кажат изведнъж, че имаш шизофрения?

– Ами ако наистина имаш?

– Е, ако имаш, как да е… А ако нямаш? Така и с депресията. Има една инфлация на този термин. Всеки бива обявен за депресиран и го започват с хапчета. Много е опасно. Проблемът е в това, че всяко душевно затруднение се медикализира. Търси се механично решение – ще пиеш това… Забравя се, че човекът може да не е точно болен – а и да е, може да е за кратко. Че има периоди – веднъж си така, друг път иначе… Трябва да търсиш някой, който е лекар, но и не само това. Да те гледа като цяло, като човек… Ако попаднеш пък на някой от новите – либералните? На такъв първата му работа е да те разведе. Имал си проблеми в семейството – ами напускаш… Защо ще седиш да се мъчиш? Ама че имало дълг, тайнство – ами! После ще ти открие латентна хомосексуалност, ще те посъветва да си намериш приятел. И така нататък…

 

45.

– А ти защо не ходиш на срещи със съученици? Или състуденти?..

– Ами какво да ходя… Защо да се срещам с хора, само защото съм ги виждал някога по стечение на обстоятелствата? Това е не е причина да се срещнеш с някого. За да се срещнеш с някого, трябва да има съществена причина.

– Е, и аз не ходя много. Ако имаме нещо да направим заедно, тогава да…

– Но има и още нещо. Аз имам силно усещане за изтичане на времето. То си отива безвъзвратно – сигурен съм. Тогава защо да го задържам и да се правя, че не отминава – и да се държа така, сякаш стои на едно място? Очевидно е, че не стои. Тогава по-добре да се гледа настоящето. Да се срещаш с други хора.

– И аз имам такова усещане, но се опитвам да се уловя за миналото… Точно защото отминава.

– Зависи за какво се улавяш. Аз не се интересувам много от личното си минало. От миналото на света – да. Разбира се, човек не може да изоставя най-близките си. Но и с тях отношенията трябва да се променят с времето, не можеш да се държиш точно както някога.

Седим вчера с един приятел на маса, той пие чай, а аз – „Бургас“ 63. И му говоря… каквото обикновено говоря. Че всеки може и трябва да бъде обичан от хора, че сме заедно чрез Бога, че не трябва да обвиняваме никого освен себе си…

А той казва:

– Брат, ти си единственият, който ме разбира. Други хора, с които се виждам, не са лоши, но – не ги знаят тези неща.

А защо не ги знаят? Кой е виновен? Ами ето, такива като нас са виновни. Аз съм виновен.  Кого друг да посоча?

 

46.

Едно от следствията на публичните изказвания е, че човек придобива едностранчив образ в очите на мнозина.

Седя вчера в университетското ресторантче-пицария („Кривото“). Влиза един познат (професор). Знаем се от 20-на години.

– Как си? – пита.

– Добре.

– Какво става?

– Нищо. Всичко както винаги.

– Е, как нищо… Не си ли се сбил с някой хомосексуалист?

Всъщност аз не се бия, от ученическите години не ми се е случвало. На хората обаче им изглежда, че ако веднъж се изкажеш на някаква тема, после цял живот само това ти е в главата. Но човек може да мисли за различни неща.

[в епохата на фейсбук]

– Г-н Гочев, не зная на какво дължа честта да ми предложите приятелство тук, но няма да мога да го приема.

– Но защо?

– Защото ние с Вас имаме принципни различия във възгледите си, които не позволяват да бъдем приятели.

– Това, че имаме различни възгледи, може би не е толкова лошо. Защо да не сме приятели? Ще имаме възможност да поговорим, да обсъдим и тези разлики. Ще ми бъде интересно.

– За съжаление трябва да Ви откажа. Работата е в това, че аз съм лесбийка. Имам пълноценна връзка с друга жена, което ме прави щастлива. Това е.

– О, извинявайте, не знаех. Съжалявам. Извинете за безпокойството…

Имам един приятел с много friends във фейсбук. Веднъж каза:

– Има един – не мога да се отърва от него. Непрекъснато пише разни дивотии, заплашва ме – щял да ме направи това и това…

– Е, какво – казвам. – Блокирай го.

– Ами аз го блокирам, но той пак изскача отнякъде. Вече седем пъти. Прави си нов профил.

– И за какво се е захванал с тебе?

– За какво може да е… Нищо особено. Има обсесия.

– Но все пак успява да ти стане приятел.

– Ами да… Не мога да познавам всички, с които съм приятел. Към хиляда може би познавам – там някъде. Но останалите – не…

Веднъж разказвах на един приятел, че знам семейства, където хората са българи, родени и прекарали немалка част от живота си в България, обаче в дома им се говори на английски. Тоест – те имат един общ роден език, пък говорят помежду си на друг.

– Е, и какво? – каза той. – Аз познавам стотици такива хора… може би хиляди. Това си се прави. Какво от това?

– Но защо? – казах.  – Учудвам се просто…

– Защото е по-удобно, да речем. За различни неща, да кажем – за работата… А пък аз се учудвам, че ти се учудваш!

Сега със задоволство забелязвам, че същият въпрос надълго и нашироко е обсъден в „Дневник на писателя“… (Ф. М. Достоевски. 1876-та, юли-август)

 

47.

Със студентите по класическа филология имаме час за Херодот. Те са чели, учили – достатъчно. Към края на часа се обръщам към една студентка и я питам:

– А Вие как решихте да кандидатствате в нашата специалност?

– Ами… – казва тя. – Аз всъщност мислех да стана художничка. Взимах уроци по рисуване.

– Да… Това е много хубаво. И какво?

– Но моите родители ми казаха, че като художник няма да намеря лесно реализация, и че трябва да се заема с нещо по-практично…

Имам една студентка, яви се на изпит за зимния семестър. Знаеше горе-долу, между 4 и 5.

– Да Ви пиша пет? – казвам.

– А може ли да се явя на повишителен? – казва тя.

– Може, как не. Елате на… тази дата.

Идва тогава – пак същата работа.

– Добре – казвам. – Постарала сте се, чела сте. Петица. Дайте книжката да Ви я напиша.

– Няма!

– Но защо?…

– Така!

– Хм. Е как… Добре. Искате да се явите отново ли?

– Да.

– Добре. Елате на… еди-коя си дата.

Работата е в това, че няма никакво значение какво иска студентът. Ще му напиша, колкото реша. Така че тя си изкара шестицата точно заради тона, който се осмели да ми държи.

Това се случва рядко, но някои неща се случват рядко.

Говорим със студентите за „Горгий“.

Сократ казва:

– Завършилият реторическа школа отива да говори пред гражданите за най-важни неща – добро, справедливо, красиво и прочее. Но той самият ще ги знае ли тези неща? Само защото е учил реторика?

– Трябва да ги знае – казва Горгий. – Ако не ги знае предварително, ще ги научи от мен.

– А ти нали каза преди малко, че учителят по реторика не бива да бъде обвиняван, ако училият използва изкуството за несправедливи дела. Защото то си е на негова отговорност. Значи може и да не знае кое е добро…

Горгий се затруднява да отговори.

Студентите се чудят.

– Но къде е проблемът? Какво пречи човек да знае кое е добро и пак да прави каквото си ще? Да постъпва лошо…

– Не е така – казвам. – Да познаваш доброто не е като да знаеш таблицата за умножение. Защото ти можеш да умееш да смяташ по-добре от всички, но това не засяга душата ти цялостно, не те променя. То е просто „прибавяне“ на някакво умение – да смяташ. А когато познаеш доброто, ти се променяш цялостно, ставаш различен. И тогава целият ти живот се подчинява на това – да бъдеш добър. Тогава дори и да сгрешиш, то ще е от безсилие, а не от незнание.

Горгий разбира това и затова не може да възрази  на Сократ. Наистина, ако вършиш умишлено несправедливости, значи не познаваш доброто, а само си чувал нещо за него. Грешката му е в това, че е допуснал, че то може да се преподаде като всеки друг предмет. Но не може.

Първо, за да предложиш някому знание за него, ти самият трябва да го познаваш – значи да си преживял промяната, а не просто да си специалист по нещо. Но дори и да го познаваш, пак няма да успееш да го предадеш на всеки, а само на този, който пожелае. А пожелаването на доброто се случва в сърцето – това е добрият избор. И учителят няма как да повлияе върху този избор. Значи не може да го преподаде.

– А Вие откога учите старогръцки?

– От осми клас. Или по-скоро, от девети.

– Това е цял живот…

– Да. Но когато се заема с нещо, човек не знае колко време му предстои да го учи. Откъде може да знае? Как може да се направи план: „Ще уча това десет години, после ще започна работа, жилище, осигуровки…“ Кой може да му гарантира, че след три дни ще е жив? Затова трябва да се учи безкористно. Значи – човек да учи точно това, което му харесва най-много и да не прави планове за далечното бъдеще.

 

48.

На 60-годишна възраст почина преподавателят по старогръцки език и античност Огнян Радев.

Той беше от първото поколение учители в НГДЕК, които започнаха работата си там в края на 70-те и началото на 80-те години; и бяха малко по-възрастни от своите ученици.  При преподаването на литература или философия това често е недостатък, но при езиците – не, защото те, до една степен на владеене, са като точните науки и изкуствата – или умееш, или не умееш.

Радев беше завършил специалност „Класическа филология“ в СУ, където беше учил при специалисти и познавачи на науките за античността. Там професори бяха Георги Михайлов и  Александър Ничев, а асистенти – Анна Николова и Богдан Богданов. Това беше школата и Радев направи всичко, за да създаде уважение и възторг от нея.

Той водеше заниманията по старогръцки език и антична (гръцка и римска) култура, които започваха в 9-ти клас. Курсът по култура беше едногодишен, а по старогръцки – 4-годишен, с 8 часа седмично в началото. Това беше достатъчно, за да се изучат основите на езика и да се достигне до способност да се четат книги на него.

Резултатът беше, че от гимназията излизаха хора, които нямаха техническа трудност да се заемат с коя да е филологическа, историческа и хуманитарна наука; защото знаенето на старогръцки като чужд език е в основата на тези занимания от времето на римското завоевание на гръко-македонските държави; и никога не е преставало да бъде.

Огнян Радев преподаваше езика както трябва да се прави това. Той изпитваше учениците на преподадените от самото начало думи (според тетрадка-речник, задължителна), четеше с тях наскоро изучените текстове, за да знае точно и във всеки момент кой и как е учил, и кой и какви способности има за тази дейност. Даваше контролни, които проверяваше навреме, подробно и най-голям интерес. Заедно с другите колеги по гръцки и латински организираше олимпиадите (от 1980-та нататък).

Когато учениците му стигнеха до 12-клас и се готвеха да кандидатстват в специалността, той правеше безплатни семинари у дома си (в квартирата си на „Черковна“), и то такива, че те да нямат нужда от друга подготовка. Ако искаха да вземат някоя от книгите, които виждаха у дома му, той им ги даваше. А тогава те бяха редки и ценни.

След като завършеха и станеха студенти, той ги приемаше като гости, интересуваше се как вървят нещата в университета им и коментираше всичко, отнасящо се до науката и образованието. Беше им приятел и знаеше къде са границите в това общуване, така че то да се запази, а не да пропадне.

Аз станах студент, а по-късно и преподавател по античност; и ако съм имал учител по тези науки, това е бил той.

Той се интересуваше от театър и кино и поради това създаде театър на гимназията, който поставяше антични драми. Целта му не беше да стане популярен с това, а да прави изкуство заедно с други хора.

Когато гимназията посещаваше античните паметници в Гърция, той предварително разпределяше на учениците задачи – кой на кое място за какво да говори пред останалите. Тези задачи бяха подобни на курсови работи и университетски упражнения; учениците четяха, готвеха се за тях. Поради това те се чувстваха не като екскурзианти, а като историци на местата, през които минават. Това придаваше на пътуванията не развлекателно-консуматорски, а изследователски и философски дух. Това беше голямо постижение.

Като заместник-директор Радев имаше цялостна грижа за учебния процес; доколкото гимназията беше класическа, той беше нейният ръководител. Така той се оказа в центъра на класическото образование в страната ни, което значи – в центъра на науките за човека. Хора с такава позиция са малко, а последствията от дейността им са големи. За 35 години той стана учител на две поколения учени и словотворци – каквито и да са били и да бъдат техните дела, той е участвал в образованието им.

Тъй като НГДЕК даваше на учениците си знания, без които историческа наука в нашия свят няма и които те не можеха да придобият другаде на родния си език.

Ето така Огнян Радев стана участник в най-важните дела от живота на страната ни. Той е един от строителите на съвременна България.

 

49.

Вчера говорихме с един свещеник – доста дълго, защото валеше дъжд и беше невъзможно да се излезе.

И той, по повод на изповедта, каза:
„Аз много внимавам да не упреквам. Защото, ако осъдиш някого за нещо, скоро след това ще паднеш в същото. Това е духовен закон…“

 

50.

– Наистина, 22 години са отлична възраст – казвам на дъщеря ми. – И аз се чувствах много добре тогава. Спомням си. Беше… да, 1986-та.

Тя избухна в смях.

Аз усетих какво съм й казал.

– Но, тате – каза тя. – Какво е това 86-та?… Как…

– Е, да – казвам. – Отдавна е за теб. Твърде.

– Ами да.

– Всъщност аз мога да преведа същото и на мой език. Това е все едно някой да ми каже, че е бил на 22 през… да, 1956-та. И че се е чувствал много добре. Това е смешно.

– Абсолютно – потвърди тя.

– Да. 1956-та… – размислих се аз гласно. – Но това е толкова забито време. Какво би могло да има тогава. Би ли могло изобщо нещо да се случва… каквото и да е… На което да обърнеш внимание.

– Да-а-а – каза тя. – Така е. И хайде, да беше роден 1986… пак е много, но както и да е. Но да си бил голям, пълнолетен, да помниш неща… и да ти се струва, че е било много хубаво… не-е, това не…

– Вярно – съгласих се аз.

 

51.

Стоим с Теди пред входа на църквата и гледаме как се пълни с хора (за да вземат върбови клонки). И мислим гласно.

Църквата създава чувство за недостиг (недостатъчност). Някои ходят често, други рядко; някои се причастяват, други – не. Но у всички има усещане, че са направили твърде малко, недостатъчно.

Така и трябва да бъде. Това значи, че хората, обезпокоени заради неизвършеното, са „в“ нея. А извън нея са езичникът, който не знае, че има нещо за правене, и фарисеят, който мисли, че е направил достатъчно.

 

52.

Седим в кафето-баничарница на Дафни, пристанището на Атон. До кораба има повече от два часа и няма какво да се прави (има само едно магазинче за сувенири, каса за билети и две-три сгради за администрацията и персонала).

Към масата ни се доближава един непознат господин и ми казва на български:

– Бихте ли могъл да ни разкажете, докато чакаме кораба, нещо за Атон? Ние сме от няколко дни тук, но много неща не разбираме и не са ни ясни.

– Може, защо не – казвам.

Това беше група от десетина българи поклонници. За един час им разказах какво е Атон, за манастирите и православните народности, и какво отношение имат тези неща към българската история. И изобщо към историята.

– Знаете ли – каза един от тях. – Ние за тези неща никога не сме чували и не сме ги знаели, и освен това никъде не се говори за тях. И това, което казвате за историята и политиката – аз съм напълно съгласен и споделям възгледите Ви, но защо никъде не се говори така?

– Защото не е прието – казвам. – Властта притежава медиите и съобщава на хората това, което нея я интересува и й е угодно. А тя не е наша, тя е чужда – сама се е отчуждила и от корист. Публично присъствие се дава на хора, които работят за нея или пък нямат образование и смелост, за да мислят самостоятелно по важни въпроси. Не се допуска да се говори това, което е полезно за хората – и индивидуално, и като народ. А то е вярно, тъй като полезните за душата неща винаги са верни.

– Но какво можем да направим за страната ни?

– Вие вече сте направили нещо, щом сте дошли тук. Но продължавайте, отивайте в храма в неделя и на празник, уважавайте архиереите и им се подчинявайте. Знайте, че истинският водач на народа е патриархът, а не някой министър. И точно тези, които са близо до църквата и я слушат, те са българският народ; а останалите се отдалечават от него, дори понякога да си въобразяват, че са големи патриоти…

– Кога в нашите църкви ще започнат да служат на български? – попита ме един от групата. – Сега, като вляза в църква, нищо не разбирам от това, което се пее.

– Ами този език е български – казвам. – Само в по-стара форма.

– Но аз не го разбирам.

– А Вие колко време сте учил английски?

– Е, аз не съм учил много английски…

– Няма значение. Друг обаче е учил. И сега не се смята за необикновено, ако човек е учил английски 10-15 и повече години, то си в реда на нещата. И хората все си го доучват. Значи за учене на чужд език може да се отделят десетилетия от живота и това се смята за нормално. А за родния не? Нито ден? Каква е причината за това?

Във връзка с това „кой какъв е“ си спомних и за един кратък, но весел разговор в Дафни през октомври 2015-та.

Валеше страшен дъжд и ние по необходимост влязохме във вътрешната част на баничарницата. Купуваме нещо – кой знае защо, бира – и сядаме на една маса. И в същия момент се появиха още двама, славяноезични – един свещеник и един цивилен господин, поклонник явно. Господинът, доста общителен, се обръща към мен и казва: „Вие откъде сте?“ На мен не ми беше много до запознанства, но все пак отговарям: „От България.“ Той казва: „А аз съм от Ниш!“ „А, така ли“ – казвам аз, този път по-приветливо. „Значи и Вие сте от България…“

Човекът ме погледна така, сякаш искаше да ме премахне завинаги от тази земя, но си спомни, че се намира на свято място, и каза: „Не! Аз съм от Ниш!…“ Все пак те седнаха и аз се заприказвах със свещеника. „А Вие откъде сте?“ – питам го (навън вали, няма какво друго да се прави, освен да говорим). А той се усмихна широко и каза: „Аз съм от Прага“ (беше православен свещеник). А неговият спътник, който ме унищожаваше с поглед, се обади: „Сега и на него ли ще му кажеш, че е от България…“

Всъщност човекът беше донякъде прав, не аз ще му казвам какъв е. То си е въпрос на избор, волеизявление. Но беше смешно, защото той се представи така, сякаш това, да си от Ниш, е националност…

На крайбрежието при манастира „св. Павел“ се строи нещо, има работилници. Видях един човек и тръгнах, за да го попитам, как се стига до „Дионисиу“. Той ме видя отдалеч и помаха – и аз на него.

Странно е, как отиваш към един човек, точно към него, и се виждате от голямо разстояние, но не можете да си говорите – просто го доближаваш. И така – няколко минути.

– Как се стига до „Дионисиу“?

– Вървите по брега, виждате едно мостче, минавате по него. И после по пътеката… има пътека.

– Табелки има ли?

– О, няма нужда… Вървете. В началото е малко нагоре, но не се обезсърчавайте.

– Благодаря.

– Добър път…

 

53.

– Снощи сънувах един сън – казва жена ми.

– Така ли? – казвам. – Много интересно. Разкажи ми.

– Оказа се, че ти имаш тайна библиотека.

– А! И къде?

– Някъде извън къщи, не помня. Но аз не знаех за нея.

– Аха. И какво, голяма ли беше?

– Не, нямаше много книги. Не повече, отколкото в къщи. Повечето бяха на руски. И някои бяха в няколко екземпляра. Имаше я „Метафизиката“ – в пет екземпляра. И казвам: „Защо ти е в толкова екземпляри?“ А ти: „Да има!“

– Хм. Ето къде отивали парите…

– Да. Но освен това имаше и библиотекарка.

– А! И как изглеждаше?

– Е, не, тя беше възрастна жена… И аз те питам: „Защо ти е библиотекарка?“ А ти: „Тя е само за четири часа на ден… Нали трябва да се дават книги.“

– Много интересен сън.

– Да… Тайна библиотека и с библиотекарка на половин работен ден…

– Ти недей да мислиш, че се интересувам само от Аристотел – казва жена ми. – Аз имам и други интереси.

– Несъмнено – казвам. – А какви?

– Ами други… Ето, написала съм книга: „В лабиринта на Платон и Аристотел“…

– Лаптопа ще го взимаме ли с нас?

– Е как?! Да не си вземеш лаптопа на почивка, това е като да не си вземеш кислороден апарат…

– На Еверест…

 

54.

Жена ми се обажда от другата стая:
– Излизам за малко.

Не се чува нито отваряне на врати, нито стъпки или какъвто и да e друг звук.

Котаракът обаче става от леглото, където досега е спал, и отива при входната врата – да я изпрати.

Значи – разбира човешки език.

Правим преграда на един от первазите, за да не може котаракът да прескача на балкона на съседите.

– Ето – каза майсторът. – Дъската е висока, няма как да се качи на нея и оттам да скочи. А отстрани не може. Балконът се вижда, но е далеч и няма да посмее.

– Не е толкова далеч – казвам. – Рисковано е, но е възможно. Той скача на такова разстояние.

– Да стигне дотам ще може, но после няма как да се върне. Балконът е по-ниско от перваза, а и няма на какво да стъпи добре, за да скочи обратно. Те не са глупави животни, пресмятат. Ако не е сигурен, че ще се върне, няма да иде.

На руски език има един израз „точка невозврата“. Това е мястото където, стигнеш ли веднъж, после вече няма да се върнеш назад. Човек трябва да знае кое е действието, след което животът му вече няма да е същият. Щом котката знае…

 

55.

– Установили са, че съм антидемократ.

– Така ли? И как?

– Бил съм написал три статии – антидемократични.

– Три? Ти си написал много повече.

– Да, но не са ги чели.

– Много пишеш, затова. На хората им плащат да те четат и пак не успяват…

 

56.

Вървя по „Шипка“, една госпожа ме спира и казва:

– О, аз Ви познавам. Вие сте професорът, който пише хубавите статии.

Аз се усъмних, че ме познава, но като каза и къде ме е чела, повярвах. Тя добави, че наскоро се е върнала в България и много се тревожи, защото оттук „изтичали мозъци“.

Нямах време да говорим много, затова й дадох мейла си и се разделихме.

Все пак това с „мозъците“ е метафора. Би могло да се казва, че изтичат и други части на тялото, но от приличие не се казва.

А мозъкът на човека може да изтече навсякъде, независимо къде се намира. Ако гледа често телевизия, слуша радио и чете вестници, това стига.

Седя в „Баба Яга“ и пия бира. По едно време идва една черна котка и ляга до стола ми.

Аз й казвам:

– Какво става, мацо, как е животът?

А тя:

– Мяу!

Някои от сервитьорките на „Витошка“ умеят да се промъкват съвършено безшумно към масата и да ми сервират бирата откъм гърба със „Заповядайте!“

Аз видимо се стряскам, а те се смеят.

 

57.

Седим в „Гълъбарника“ и си говорим за философията на Аристотел.

– Направило ми е впечатление – казва един колега, – че около издаването и преводите на Аристотел има твърде големи спорове и разправии. А за друг автор не съм забелязал такова нещо, за Платон например не.

– Наистина е странно – казвам, – че един на пръв поглед доста сух философ като Аристотел предизвиква такива страсти. А ето примерно „Моята борба“ на Хитлер. Тя беше издадена в голям тираж и я има навсякъде. Но не знам някоя група от, примерно, политолози, да се възмущава от това и да протестира. Но предполагам, че има преподаватели по философия, които вместо да говорят на студентите за Аристотел, им говорят за това, че преводът на „Метафизиката“ никога не бива да бъде отварян. Оригиналът, очевидно, също не се препоръчва, защото кой ще ти знае толкова гръцки. Човек би си помислил, че да се чете нашият превод на Аристотел е много по-опасно, отколкото да се чете Хитлер.

Та вече си мисля, дали някъде из университета няма и избираем курс на тази тема. А защо не и задължителен, или направо общоуниверситетски…

 

58.

За рождения ден ми се обади един приятел от Стара Загора.

– ЧРД, приятелю! Как си?

– Много добре, благодаря.

– Мисля да мина скоро към София. Може да пием по едно вино.

– Може. А може и бира.

– Хм. Да. Знаеш ли кое е „безалкохолно питие с четири букви“?

– Кое?

– Бира.

– Аха.

– А „безалкохолно питие с осем букви“?

– Не знам.

– Каса бира…

 

59.

Седим с един приятел в двора на храм „Възнесение Господне“ и си говорим за философия и други неща.

Изведнъж от храма излезе една жена, погледна ни и извика:
– Само Вие можете да разбирате светите Отци!

Приятелят ми се зачуди какъв ли е този поздрав.

Но аз я познах – беше учила в при нас, в Магистърската програма „Антична култура и литература“.
Нямаше какво друго да направя, освен да отида и да й подаря един Аристотел – за библиотеката на храма.

 

60.

Изкачихме се с джип от село Ягодина до връх св. Илия (1570 м.) за 25 минути.

Никога не бих повярвал, че нещо на четири колела може да направи това (без да лети) и ако някой ми го беше казал, щях да помисля, че говори празни приказки от скука.

Но джипът наистина се изкачи и след това слезе. И когато видях, че на слизане шофьорът си говореше и по телефона, се успокоих, защото се уверих, че той може всичко. Само не летя…

Достоевски за освобождението на България

„А преди два века Петър, ако беше взел Цариград, не би се въздържал да не пренесе столицата си в него, което би било и гибел, понеже Цариград не е в Русия и не можеше да стане Русия. Ако сега Цариград може да бъде наш, и то не като столица на Русия, то все едно не и като столица на всеславянството, както мечтаят някои.

Всеславянството без Русия ще се изтощи там в борба с гърците, дори и ако можеше да състави от частите си някакво политическо цяло. Сега за гърците е съвсем невъзможно сами да наследят Цариград; не може да им се даде такава важна точка от земното кълбо, това съвсем не би било според ръста им. Всеславянството с Русия начело – разбира се, тази работа е съвсем друга, но пита се пак, добра ли е тя?

И така, в името на какво нравствено право Русия би могла да иска Константинопол? Опирайки се на какви висши цели, тя би могла да го иска от Европа? Ето какви – като предводителка на православието, като покровителка и негова пазителка – роля, предназначена й още от Иван III, който постави като неин знак и цариградския двуглав орел по-горе от стария герб на Русия, но която роля се прояви несъмнено едва след Петър Велики, когато Русия почувства в себе си силата да изпълни своето назначение, а фактически вече и стана действителна и единствена покровителка и на православието и на народите, които го изповядваха.

Ето това е причината, ето това е правото ни над стария Цариград и би било понятно и не оскърбително дори за славяните, които най-много държат на своята независимост, или на самите гърци. Пък и заедно с това би се проявила и истинската същност на онези политически отношения, които непременно трябва да настъпят в Русия към всички други православни народности – славяни ли, гърци ли, все едно.
Тя е тяхна покровителка и дори, може би, тяхна преводителка, но не и владетелка. Дори и да бъде тяхна царица, някога, то това ще стане по тяхна собствена покана, като се запази всичко онова, с което те сами биха определили своята независимост и личност.

Тъй че към такъв съюз биха могли да се присъединят, най-сетне, и кога да е дори и неправославните европейски славяни, понеже сами биха видели, че всесъединението под закрилата на Русия е само заякчаване на независимата личност на всяка от тях, тогава, когато без тази огромна обединяваща сила те, може би, отново биха се изтощили във взаимни раздори и несъгласия, дори и ако биха станали някога политически независими от турците и европeйците, на които принадлежат сега…

„Дневник на писателя“. Юни, 1876

*

Та дори и унгарците писаха и печатаха за нас, почти един ден преди ултиматума, че ние се страхуваме от тях и не смеем да обявим своята воля. Отново ще интригантстват и ще ни посочват англичаните, които пак ще си въобразяват, че от тях така се страхуват.

Дори някаква Франция и тя с горд и надут вид ще каже думата си на конференцията, и „какво тя иска и не иска“, тогава когато – какво ни струва Франция и за какъв дявол ни е да знаем какво иска тя там у дома си или какво не иска? Сега не е петдесет и трета година и никога, може би, не е имало момент за Русия, в който нейните врагове да не са били по-безвредни за нея. Но нека, нека отново да се възцари дипломацията, за утеха на нашите петербургски нейни любители.

Но България, славяните, какво ще стане с тях в тези два месеца, ето въпросът. Та нали това е насъщно дело, което нито минута не чака. Какво ще стане с тях в тези два месеца? Отново, може би, ще потече българската кръв! Нали ще трябва Портата да докаже на своите софти, че не от страхливост е приела ултиматума, и ето че България ще плати: „Както се вижда, не се страхуваме от русите, щом като колим българите пред самата конференция.“

Е, какво ще сторим в такъв случай, който е така възможен? Ще заявим тогава на конференцията своето негодуване? Но Портата веднага ще отрече избиването, ще обвини българите във всичко, пък, може би, още и ще вземе благородно обиден вид: „Ето, господа представители на Европа, вие сами виждате как Русия ме обижда и как търси начин да се закачи с мен!“
А българите в това време ще ги убиват и все ще ги убиват, а европейският печат там, може би, пак ще поддържа башибозуците, ще каже, че Русия се закача от честолюбие, нарочно интригантства против конференцията и иска война, и…

Твърде е възможно, че Европа отново ще предложи мир още по-лош от войната и това, може би, за цяла година още! Цяла година отново неизвестност…

Октомври, 1876

*

Но нашите мъдреци се хванаха и за другата страна на работата: те проповядват човеколюбие, хуманност, те скърбят за пролятата кръв, затова, че ние още повече ще озвереем и ще се оскверним във войната и с това още повече ще се отдалечим от вътрешното преуспяване, от верния път, от науката.

Да, войната, разбира се, е нещастие, но в случая има и много грешки в тези разсъждения, а главно стигат ни вече тези буржоазни нравоучения! Подвигът на самопожертването на своята кръв за всичко онова, което ние смятаме за свято, разбира се, е по-нравствен от целия буржоазен катехизис. Ние може и да грешим в това, което смятаме за великодушна идея; но ако това, което ние почитаме като светиня, е позорно и порочно, то ние не ще избегнем от самата природа: позорното и порочното носи само в себе си смъртта и, рано или късно, само себе си наказва.

Войната, например, за придобиване на богатства, за потребностите на ненаситната борса, макар и в основата си да излиза от този общ на всички народи закон за развоя на своята национална личност, ала има предел, който не бива да се премине и след който всяко придобиване, всеки развой означава вече излишък, носи в себе си болест, а след нея и смърт. Така Англия, ако би се вдигнала в сегашната източна борба зад Турция, забравяйки вече окончателно заради своите търговски изгоди стоновете на измъченото човечество – без съмнение, би повдигнала против себе си меча, който рано или късно, но ще падне върху нейната глава.

Обратно: какво е по-свято и по-чисто от подвига на такава война, каквато Русия предприема сега? Ще рекат, че
„и Русия, макар и действително да отива само да освобождава измъчените народи и да възражда тяхната самостоятелност, но, заедно с това, в същите тях ще си намери съюзници, а, ще каже, сила – и което ще рече, че всичко това, разбира се, съставя същия закон на развоя на националната личност, към който се стреми и Англия. А тъй като замисъла на „панславизма“ със своята колосалност, без съмнение може да плаши Европа, то вече според този закон на самозапазването Европа несъмнено е в правото си да ни спре… Но натрупалото се съзнание, наука и хуманност, рано или късно непременно трябва да отслабят вековечния и зверски инстинкт на неразумните нации и да вселят, напротив, във всички народи желание за мир, за международно единение и човеколюбиво преуспяване. А това значи, трябва все пак да се проповядва мир, а не кръв.“

Свети думи! Но в този случай те като че ли не прилягат към Русия, или още по-добре казано – Русия представя в сегашния исторически момент в цяла Европа сякаш някакво изключение, което и действително е така.
Всъщност ако Русия, която толкова безкористно и правдиво се е опълчила сега за спасението и за възраждането на угнетените народи, отпосле се и усили с тях, то все пак, и в този случай дори, ще се яви като най-изключителен пример, който Европа вече никак не очаква, мерейки всичко със своята мярка: като се усили, макар дори и извънмерно чрез съюза с освободените от нея народи, тя не ще се хвърли срещу Европа с меч, не ще й заграби и не ще й отнеме нищо, както непременно би сторила Европа, ако би намерила възможност отново да се съедини цяла против Русия, и както са вършили всички нации в Европа, през целия си живот, щом само някоя от тях е получавала възможност да се усили за сметка на своята съседка…“

Април, 1877

*

„Ив. Игнатов“. Превод Цветан Минков

Петко Венедиков. „Спомени“

“Спомените” на Петко Венедиков, доколкото може да се съди по текста[1], са писани през първите години след края на еднопартийната система. Така че те са късно произведение, авторът им е преминал 85-тата си година. Че са писани, а не диктувани, личи от много места в текста, където се казва “сега, когато пиша това”. Текстът не е написан отведнъж, а за няколко години, както се разбира от датировките – колко години са минали “от” някое събитие или “от” възстановяването на многопартийността. Той е очевидно недовършен – последните събития, за които се говори, са от края на 60-те, спира се неочаквано и няма заключение. Ако беше имал възможност, Венедиков вероятно би довел изложението си до 90-те. Впрочем в текста често се споменава за събития, случили се към края и след края на комунистическото управление, както е естествено, когато човек би желал да каже нещо за известните му последствия от някои събития, или да спомене какво е сегашното му виждане по обсъждания въпрос.

***

В началото на книгата Венедиков съобщава подробно какво му е известно за историята на рода му, като започва най-напред от бащиния си род, който идва от Пиринска Македония, от с. Баня, Разложко. Също като брат си Иван той смята, че фамилното им име идва не от Бенедикт (или Венедикт), както мислели някои езиковеди, а от една форма на името на град Венеция, тъй като прадядо му някога е имал търговски контакти с Венеция.

Неговият внук, бащата на Петко – Йордан – е известна личност. Бил е кавалерийски офицер, участвал е в Балканската и Световната война и е бил произведен генерал преди Втората световна; а същевременно е бил журналист и редактор във военни периодични издания и автор на няколко исторически изследвания за войните на България след Освобождението.

Но, ако се съди по отделеното място и внимание в текста, измежду всичките роднини най-голямо влияние върху Венедиков е имал вуйчо му Никола от битолския род Генадиеви. Никола Генадиев е бил министър в няколко правителства, стамболовист и, макар русофоб, явен противник на участието на България във войната на страната на Централните сили. Благодарение на една интрига на политическите си противници, Генадиев е бил съден (за износ на хранителни продукти за Франция) и прекарал две години в затвора. Бил убит неочаквано през 1924 г. (недалеч оттук  – на ул. “Кракра”, близо до дома си).

Венедиков е бил много близък с вуйчо си, чийто авторитет в семейството е бил голям. “Майка ми боготвореше вуйчо Никола”, казва той. Като гимназист той се е отбивал при Генадиев твърде често и без предупреждение. “Можех да вляза и веднага да седна на масата за обяд, ако имаше свободно място”. Домът на Генадиев е бил посещаван непрестанно от негови съпартийци и изобщо хора, свързани с политиката и са се водели разговори, каквито Венедиков, разбира се, е имал възможност за слуша и от родителите си още от най-ранно детство. Сред гостите е имало хора с тежест в културния живот като Симеон Радев, с който обаче Генадиеви се разделят след споровете около участието във войната. Другите вуйчовци на Венедиков също са били известни хора – това са Павел Генадиев, предприемач и издател на сп. “Художник”, Михаил Генадиев, председател на Сметната палата, и по-възрастният Харитон Генадиев, журналист и преводач на класически френски романи. И все пак влиянието на Никола върху Петко изглежда да е било по-голямо от това на всички останали взети заедно. Венедиков още като ученик е мислел да учи право (“като вуйчо ми Кольо”)[1] и може би да участва в политиката, пак като него. Но убийството на Генадиев е променило някои от тези намерения. Намесили са се и родителите му, които го посъветвали незабавно да излезе от вестника, основан от Генадиев в началото на 20-те като орган на една бъдеща обединена стамболовистка партия.

Градът

Макар и видни хора, роднините на Венедиков не винаги са имали възможност да живеят нашироко – в смисъл, всяко семейство отделно.

Докато Венедиков и сестра му са били още деца, семейството им е живеело в къщата на Никола Генадиев на “Аксаков” – зад къщата на Яблански. С тях е била и баба му Василикия – майката на Генадиеви. После са живели пак с него на “Евлоги Георгиев”, недалеч от Орлов мост, а след годежа си (с Данка Халачева) той ги е поканил да заемат един етаж от новата му къща на “Сан Стефано” и „Шипка“. Този път те отказали (за да може “вуйна ми да стане господарка на къщата”) и се преместили на партера в къщата на Павел Генадиев на “Московска”, точно срещу “Света София”.[2]

Там съжителствали пак с баба им и с петимата си братовчеди (Павел Генадиев имал пет деца от Невена, племенница на Михаил Маджаров). Но несъмнено майката на Венедиков е предпочитала да имат собствен дом. Баща му взел заем и като журналист получил място за строеж в “Журналистическия квартал” на ул. “Смирненски” (тогава “Паскал Паскалев”). Това било вече отвъд “Евлоги Георгиев” и Перловската река, следователно извън града.

Венедиков казва “хората ни мислят за кореняци софиянци”. Той изглежда не смята така, но все пак дядо му Тимотей се е преместил в София още докато баща му и чичо му били малки деца.[3]  Баща му бил член на дружество, наречено “Дружество на кореняците”, съществувало до 1949. Имало и партия на кореняците-софиянци,  за която Венедиков говори скептично:

Какви особени интереси можеха да имат старите софиянци, за да съставят партия? Очевидно им беше мил споменът за стария град, с тесните му криви улички, покрити с калдъръми, с черковите на отделните еснафи и на отделните квартали, с 19-те му джамии, с кафенетата и кръчмите му. [4]

Самият Венедиков прекарва целия си 90-годишен живот в София и никога не напуска града, освен за някоя кратка почивка или конференция. По неговите спомени, дори само от времето на детството и ученичеството му, може да се направи карта на София и да се означат места с прояви на най-важни исторически събития.  Той има спомени отвсякъде – на Руски паметник (значи в края на града) е посрещал войници, завръщащи се от Македония след Първата световна война; в ресторанта на островчето на езерото “Ариана” видял Иван Вазов на чаша бира; веднъж по “Цар Освободител” срещу него и майка му се задала колата на Фердинанд, те го поздравили (макар че Венедиков не могъл да си свали навреме шапката) и Фердинанд също ги поздравил; в сградата на Първа Мъжка гимназия на “Московска”, баща му  го представил на стария (60-годишен тогава) директор Станимир Станимиров; като гимназист бил строен близо до двореца, за да посреща завърналия се от обиколка из Европа Стамболийски; и безброй други.

 Юридическият факултет 

Силно впечатление прави респекта, който Венедиков е имал към преподавателите и колегите си от Юридическия факултет и от Университета изобщо.

По това време професори и доценти можеха да се наричат само преподавателите в Университета, казва той.

“Впоследствие (преразказвам – Н. Г.) самото звание “професор” се обезцени, защото така можеха да се наричат и преподаватели от всякакви висши и полувисши учебни заведения. Но и званието “академик” не беше толкова почетно. Никъде няма да срещнете да се казва “акад. Цанков” или “акад Фаденхехт”, както би било сега, а само “проф. Цанков, проф. Фаденхехт”. Самата академия далеч нямаше такова значение, каквото се опитаха да й придадат по-късно, защото всички помнеха, че това беше просто бившето Книжовно дружество, наречено “Академия” от Иван Евстратиев Гешов през 1911, когато той беше и министър-председател, и председател на Книжовното дружество. Тогава всички членове на Дружеството станаха изведнъж академици, независимо каква дейност са имали дотогава.”

Венедиков отбелязва, че по времето, когато се е готвел за доцентския си конкурс, в състава на Факултета като редовни или хонорувани преподаватели е имало “двама бивши министър-председатели и 11 министри”. Когато професорът по гражданско право Любен Диков му предложил да се яви на конкурс за доцент по римско право, той е бил силно изненадан и радостен, макар иначе да е имал добро мнение за способностите си. Дотогава е предполагал, че с помощта на вуйчо си Михаил може да започне като чиновник в някое министерство, или като адвокат или като съдия някъде из страната. Но работата в Университета е обещавала съвсем различно бъдеще. “Изпитвах вълнение” казва той, “че след няколко месеца може би ще седя като равен във Факултетния съвет заедно с онези, които доскоро ми преподаваха и ме изпитваха и които бяха обучили поколения от адвокати и съдии”. Затова и едни от най-дългите глави в “Спомените” съдържат характеристики на юристите в Университета, понякога критични, но винаги с един уважителен тон, както когато става въпрос за бележити хора.

Разбира се, Венедиков е влязъл и в конфликти. Още в началото, само заради това, че е бил поканен и покровителстван от Диков, той вече трябвало да бъде от “тази група – на Диков-Ганев”, против която е била друга, която той нарича “групата на Фаденхехт”.  Всяка от тези групи издавала списание – “Правна мисъл“ на Фаденхехт и “Архив за юридически науки” на Диков и Ганев. Но и вътре в групите не всичко е вървяло гладко. Най-напред Венелин Ганев му поръчал да събере материал за статия за едно италианско юридическо списание, а като видял материала, му казал да напише и статията и дори да я преведе на италиански. И не след дълго му я показал отпечатана – там пишело, че автор на статията е Венелин Ганев. После пък имало спор около един доцентски конкурс, при който Ганев се противопоставил, а Венедиков защитил кандидата. Конкурсът се провел и кандидатът (Иван Апостолов) бил приет. “Ганев не беше човек да забрави такова нещо”, казва Венедиков. Не след дълго Ганев изпратил едно писмо до редакцията на “Архива”, където пишело, че ако Венедиков не бъде освободен, Ганев ще напусне колегията. Сътрудниците начело с Диков отказали и Ганев наистина напуснал списанието, заради което те трябвало да сменят името му, защото той бил сред основателите му. Затова той престанал да поздравява бившите си сътрудници от редакциятата (но не и самия Венедиков).

Някои от преподавателите в тази колегия напускат преди и след 9 септември поради пределна възраст – например Стефан Баламезов, за когото Венедиков казва, че вярвал, че комунистите ще възстановят конституционния ред в държавата, унищожен от звенарите след май 1934 и невъзстановен от царя. Но други очаквали друго – като Диков, който по времето евакуацията, когато провеждал изпити в Ямбол (през август 1944), казал на Венедиков: “На тези, които идват, няма да им трябва право”.

За класическото образование

Венедиков се записва в класическия отдел на Първа мъжка гимназия, защото, както казвал баща му, “класическото образование е за предпочитане”. Тогава паралелките били две, но след като част от учениците отпаднали, се слели в една. По това време сградата на “Московска” била дадена на Медицинския факултет и учениците трябвало да учат в различни сгради в района на север от „Московска“.

Венедиков няма много спомени от ученичеството си там – или по-скоро, разказва спомените си по други поводи, а не във връзка със самото училище. Той не е имал много приятели, но си спомня някои от тях – албанеца Тома Люараси, Владимир Топенчаров, който още тогава бил “твърд комунист” и Адолф Хаимов, който бил от богато еврейско семейство. “Направи ми впечатление”, казва Венедиков, “че в класическия отдел имаше много евреи – може би половината бяха евреи.  Той не коментира преподаването там, както прави брат му Иван в своите спомени, но сигурно е бил добър ученик и наученото му е помогнало да бъде поканен именно за преподавател по римско право. Спомня си, че когато направил един реферат за източноправославното брачно право при Стефан Бобчев, Бобчев бил възхитен от добрия му гръцки. “При кого сте учил гръцки, господин Венедиков?” – попитал го той. “При “Перикли Чилев”, казал Венедиков. “О да,” казал Бобчев, “прекрасен елинист”. И оттогава имал най-положително отношение към него и му писал отличен без да го изпитва.

В майчиния род на Венедиков гръцкият е бил употребяван в известна степен дори повече от български. Прадядо му поп Георги, ръкоположен за Дебърски митрополит на Патриаршията под името Генадий, естествено служел на гръцки. Впоследствие обаче минал към Екзархията и станал, макар и за кратко, митрополит на Велес. Според Венедиков, който като че ли взима някои от сведенията си за тези събития от енциклопедията на Касъров от 1899, Генадий започнал да служи на славянски под натиска на сина си Иван, дядото на Петко, който бил завършил в Атина и се върнал от там като убеден български патриот. И все пак бабата на Петко Василикия, жената на Иван Генадиев, до края на живота си четяла молитвите и службите на гръцки, даже тефтера с разходите си водела на гръцки, а на български четяла само вестници. Но впоследствие никой в семействата  на децата им не е знаел гръцки, и внуците им като Петко и Иван са го учили отново – този пък като старогръцки – едва в гимназията; а новогръцки не са знаели.

От времето на доцентския си конкурс Венедиков е запомнил съвета на проф. Любен Диков – работете с римското право, но не забравяйте гражданското – защото то е живото право. И наистина, казва Венедиков, винаги, когато имаше възможност, той ми даваше да водя и лекции по гражданско право. В този спомен се усеща отношението на Венедиков към класическото образование и знанието за античността. Той никога не е имал интерес към чисто академичните предмети, макар да ги е уважавал и да е знаел, че без тях няма наука. И все пак, за разлика от по-младия си брат Иван, той никога не е мислел за занимания с древна история. Историята го интересува преди всичко като събития свързани със семейството и с народа му, и като възможност да се разберат съвременниците – и не просто като частни лица, а още повече в политическия и обществения им живот.  Ето защо, като изключим хабилитационната му работа,  той не пише големи трудове по римско право. Това, което е останало, са записките, приготвени от него за упражненията през 1929 г., когато е бил още доброволен асистент на руския емигрант проф. Базанов. Работата, с която се гордее много повече, е “Система на българското вещно право”, която той нарича “Учебника ми по вещно право” и за която казва, че е имала голям успех и три издания, включително и през 1947.

*

Текстът е от 2012.

В: „Александрия II“. Част четвърта, „България и българската интелигенция“. IX, „Петко Венедиков“

[1] Петко Венедиков. Спомени. “Петко Венедиков”, 2003

[1] с. 200

[2] От това жилище са първите спомени на Иван Венедиков.

[3] “Той”, казва Венедиков, “не обичаше русите още тогава” – чичо ми го е чувал да казва: “Те ни освободиха от турците, но кой ще ни освободи от тях?”.

[4] с. 15

от Полибий, „Всеобща история“ VI

„За какви начала говоря и откъде твърдя, че възникват държавните устройства? Когато хората биват погубени от потопи, болести, неплодородие и други такива беди, за които сме разбрали, че са ставали и разумът допуска, че ще стават още много пъти – тогава всички умения и изкуства загиват заедно с хората. А когато с времето от оцелелите, като от семена, броят на хората отново нарасне, тогава, както другите живи същества естествено се скупчват заедно, така и хората – събират се със своите подобни поради слабостта на природата си…

Необходимо е онзи, който се отличава с телесна сила и душевна дързост, да води и владее. Това се наблюдава и при някои видове неразумни същества, където виждаме, че най-силните се оказват по общо съгласие водачи – и това е нещо, което трябва да смятаме за най-истинско дело на природата…

Хората съчувстват на околните в случай на беда като си представят, че и на тях самите се случва нещо подобно; и от това у всекиго възниква понятие за силата и съдържанието на дълга – което именно е начало и край на справедливостта…

Когато този, който е начело и има най-голяма сила, съдейства за споменатите неща в съгласие със схващанията на мнозинството, и подчинените сметнат, че разпределя благата така, както всеки заслужава, тогава те вече не се боят от насилие, а по-скоро се съгласяват с мнението му, подчиняват му се и съдействат за опазването на властта му. И дори да бъде стар, те единодушно го бранят и се противопоставят на онези, които замислят нещо против властта му.

Ето така, когато разсъдъкът поеме управлението вместо гнева и грубата сила, от монарха неочаквано се ражда цар.“

*

„От царството възниква тирания, но тогава се ражда и началото на нейното унищожение и възниква съзаклятието против управляващите. И този заговор идва не от средите на най-лошите, а на най-благородните, великодушни и смели мъже – защото точно такива най-трудно понасят униженията от страна на властващите.
И те, след като убият едни, а други прогонят, после не смеят да издигнат цар, защото се боят от несправедливостта на предишните; нито предават държавата в ръцете на малцина, тъй като доскорошното незнание относно възможните им дела е още пред очите им. И тъй като е останала само една сигурна надежда, те прибягват към нея и превръщат държавата от олигархия в демокрация…

И когато множеството, което е свикнало да яде чуждото и се надява да живее за сметка на околните, си намери покровител, който е амбициозен и дързък, но поради бедност изключен от високите места в държавата, тогава се явява хейрокрацията [власт на най-лошите]. Тогава то се обединява и започва да убива, да прогонва, да преразпределя земята и прочее, докато накрая, напълно подивяло, не си намери отново господар и монарх…

Това е кръговратът на държавните уредби и естественият ред, по който нещата в държавите се менят, преобразуват и накрая отново се връщат към същото.
Така че има два начина, по които загива всяка държава – единият е с намеса отвън, а другият е отвътре; като този отвън е без определена закономерност, а при вътрешния тя е налице…

В съгласие със същата теория ще постигнем добро разбиране и за римската държава – за нейната организация, разрастване и разцвет, както и за бъдещата й промяна в обратната посока. Защото – както вече казах – като всяка друга, така и тя, след като е имала в началото си някаква естествена организация и растеж, впоследствие ще претърпи и естествена промяна към противоположното…

От това заключаваме, че не държавната уредба, а самите мъже са причина за успеха на Тива.
Същото може да се мисли и за атинската държава. Тя е процъфтявала може би няколко пъти, но най-ярко тогава, когато блеснаха държавническите качества на Темистокъл; и бързо след това се промени към противоположното, поради неустойчивата си природа. Защото атинският народ често напомня неуправляем плавателен съд…

[Спартанците] предприемаха експедиции по море и провеждаха сухопътни походи извън Пелопонес; а беше ясно, че нито железните монети, нито размяната на годишната реколта можеха да покрият нуждите им, ако продължаваха да се придържат към Ликурговото законодателство. Защото такива предприятия изискват конвертируема валута и наемна войска…

Както когато видим, че някъде обичаите и законите са добри и предположим, че поради това там и гражданите ще са добри и държавата им, по същия начин, когато забележим, че в частния си живот някои действат егоистично и са налице несправедливи обществени дела, явно ще имаме основание да кажем, че там и законите, и нравите и цялата им държавна уредба е лоша.
И човек трудно би открил по-долни частни нрави от тези на критяните, освен в крайно редки случаи; нито по-несправедливи прояви в обществения живот…“

*

Полибий. „Всеобща история“ VI, 5-9; 44, 49, 51

За становището на Светогорското братство относно Критския събор

На 26-ти ноември м.г. комисия от представители на пет светогорски манастира (Кутлумуш, Ксиропотам, Симонопетра, Ставроникита, Григориу) са представили на Свещения Кинотис (ръководния орган на монашеската република) позиция относно окончателните документи на Критския събор, както им е било възложено от Кинотиса през май 2016-та. Предполага се, че това е и официалната позиция на Света Гора относно резултатите от събора.

Във въведението комисията отбелязва, че тя няма за задача да направи пълно представяне на съдържанието на осемте теми, според които са разпределени обсъдените на събора документи, а ще се ограничи с отделни бележки върху тях, както й е било възложено.

Казва се, че както на Света Гора, така и сред православните другаде е налице безпокойство относно събора и съборните текстове; и се добавя, че още на 25 май 2016-та Кинотисът е поискал – в писмо до патриарх Вартоломей, разпратено и до Предстоятелите на останалите автокефални православни Църкви – да се внесат изменения в текстовете.

Главните искания са били:

1. Да не се признават инославните за Църкви.

2. Да се подчертае, че диалозите с тях имат за цел завръщането им в Православието.

3. Да се вземат предвид възраженията на Кинотиса срещу участието на православните в т. нар. „Световен съвет на църквите“ (ССЦ)

4. Различията с инославните да се изясняват въз основа на ученията на великите събори, състояли се след Седми Вселенски – тези при св. патр. Фотий, св. Григорий Палама и Константинополските от 1282-1284 и 1484.

5. Съборът да се позове „по-разгърнато“ на православното учение за подвижничеството в Христа, както е било изложено главно от св. Григорий Палама „в противопоставяне на различните заблудени психосоматични техники, срещани в стари и съвременни мистични течения.“

Отбелязва се, че съборът е бил проведен „при познатите условия и състав“. Като положителни моменти биха могли да се посочат:

1. Патриарх Вартоломей, като председателстващ, е дал възможност за свободно изразяване на богословско мнение.

2. На събора е дошла, „макар и под формата на Представителства“, по-голямата част от православното епископство, което е присъствало там, за да потвърди самосъзнанието на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, а не за да одобри „някаква икуменистка линия“.

3. Предстоятелите и някои епископи са положили големи усилия, за да подобрят предложените текстове. После се дават примери за конкретни места от текстовете, в които са постигнати подобрения.

След това се преминава към критиките, които комисията смята за уместно да отправи към места от окончателните съборни документи. Става дума преди всичко за гл. 4, „Отношения на Православната Църква с останалия християнски свят“.

1. Формулировката (diatyposis) „инославни християнски Църкви“ не е приемлива, защото е предпоставка за това, православни и римокатолици да бъдат възприемани като членове на Едната Църква, макар и в състояние на прекъснато общение (необщение, akoinonesia). А това не е така.

2. Не е ясно на каква основа се поддържа участието на православните Църкви в ССЦ [българската и грузинската отдавна са оттеглили представителите си оттам – б.м., Н.Г.]. Това не може да бъде „Декларацията от Торонто“ (1950), която е богословски неприемлива.

3. Диалозите с инославни, които не водят до определен резултат, по-скоро вредят на Църквата, отколкото да й помагат. Няма напредък по най-важни еклесиологически проблеми, какъвто на първо място е този за Унията. Диалозите впрочем не би трябвало и да са започвали (през 1980-та) преди решението на този въпрос. Не става ясно защо диалозите, в които несъгласията явно не се преодоляват, трябва да продължават и нататък (както личи от пар. 11 на гл. 4 от съборните документи).

4. Подобно на казаното в т. 1: нужна е ясна формулировка в какъв смисъл инославните религиозни общности са „църкви“. [Впрочем позицията на комисията е очевидна – в т. 2 тя ги споменава като „църкви“ в кавички.]

5. След като в Енцикликата изрично се казва, че „провежданите от Православната Църква диалози никога не са означавали, нито означават, нито някога ще означават какъвто и да е компромис с въпроси на вярата“, то е необходимо да се отменят някои съществуващи „богословски споразумения“ с инославни (Смесена комисия за Христологията – 1989, 1990; Смесена комисия за еклесиологията – 1993), тъй като те съдържат очевидни „компромиси по въпроси на вярата.“

Отбелязва се, че в Света Гора и другаде се чуват протести и дори е възможно развитие на „разколнически тенденции“. Не е добре да се проявява ревност в посока „прекратяване на споменаването“ [най-вероятно става дума за неспоменаване на Вселенския Патриарх по време на богослужение]. Не може да се каже, че съборът е стигнал до отстъпление, сравнимо с тези от Лион и Флоренция. Нека се надяваме, казва комисията, че съборните текстове ще бъдат подложени на допълнителна богословска обработка и ще се постигнат по-ясни формулировки по тревожните въпроси.

*

Въпреки дипломатичния тон на становището, става ясно, че Светогорското братство не е удовлетворено от случилото се на Критския събор и призовава за преработка на част от съборните текстове – главно в „Отношения на Православната Църква с останалия християнски свят“. По същество същото казва Светият Синод на Българската Православна Църква, а такива са и съображенията на другите три автокефални Църкви, които се въздържаха от участие.

http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=226028

„Интелектуалците през античността“ 2016/2017

Относно интелектуалците, особено най-влиятелните – ние говорим за тях като за групи, явяващи се в историята.

Но и самото съществуване на тези групи е по-скоро предположение. Изобщо как бихме могли да сме напълно сигурни, че някоя общност съществува? Въз основа на документи ли? Но нали и ние самите (за имената ни говоря) се намираме в различни списъци наред други хора – и от това следва ли, че сме в една общност с тях?

А за интелектуалците мислим най-напред с оглед на това, че те действат в дадена посока. Ето сега говорим за античните.

Първите по-познати явно са работили за обществото (държавата) – примерно за усъвършенстване на законодателството и за посредничество и овладяване на напрежения между гражданите, от които са можели да започнат войни. Те са т.нар. „мъдреци“ от времето на Крез и Солон.

Други (софистите) са разработвали техниката на публичното слово и начините да се оказва влияние на слушател, който взима решения. Това не е толкова опит за определена промяна на обществото, колкото създаване на инструмент за това.

А питагорейците се стремят към радикална промяна на обществения живот. Те създават нещо като религиозна общност (колегия от жреци). Основателят се обожествява приживе, като наред с него се поддържа култът към някои от известните божества, но малко на брой (Аполон, Хермес) и възможно да се върви към монотеизъм. Това е „църква“ (по омонимия, както би казал Аристотел) която би имала свои представителства във всички градове и чрез тях би достигнала до власт, включително и политическа, навсякъде. Тя е единствената интелектуална общност, срещу която е водена реална война, завършила, както се твърди, с физическото унищожение на членовете й.
Платон също има мисли, които го доближават до питагорейците – като се започне от предположението за математическата основа на видимия свят и се стигне до проекта за образованата върхушка (в „Държавата“), на която трябва да се повери управлението на града – и сигурно на само на един, който да е „образцов“, но на всеки.

А сократиците като цяло препоръчват да се мисли критически и да се търсят дефиниции за основните понятия, най-напред в областта на нравственото – за да „знаем за какво говорим“. Това ги отвежда към размисъл за началата на познанието, където се търси положително решение – защото те никога не са отричали, че има истина. Затова се стига до „вечните и неизменни“ ейдоси-образци на нещата при Платон и до логическите съчинения на Аристотел.

След Аристотел в гръцкия свят говорим за две забележими групи – киниците и епикурейците.

*

И двете групи се интересуват от въпроса за страха, неговите причини и избягването му.

Според киниците той е следствие на отделянето на „цивилизования“ от „природосъобразния“ начин на живот. Заради него се случва човек до такава степен да привикне с обстановката, създадена от цивилизацията, че да забрави, че е природно същество, подобно на всички други живи същества. Това го довежда до безпокойство относно конкретните материални придобивки и опазването им (тогава се появява комедийният образ на скъперника, при Менандър и Плавт); и също, до страха доколко е приспособен към обществото, което ги произвежда (в Теофраст, „Характери“).

Резултатът е че светогледът се стеснява, въображението се ограничава и човекът прекарва дните си в страдание и страх от реални или въображаеми загуби. Такъв начин на живот очевидно ще води до загуба на добродетели, които същият човек на думи цени и дори вярва, че притежава.

Покрай това става видим и вторият въпрос, с който се занимават киниците като интелектуалци – а именно, противоречието между заявления и поведение.
Защото почти всички преди тях, освен някои по-крайни софисти, настояват, че постигането на душевна добродетел трябва да е главна цел на човешкия живот и че то е неотделимо от мъдростта; и дори, че добродетелта е достатъчна за щастието.
Но се оказва, както забелязва Сократ в „Апологията“, че хората предпочитат да се занимават с всичко друго, освен с това, макар и на думи да го утвърждават.

Затова киникът се обрича на един странен и труден начин на живот – отказ от имущество и поведенческа „цивилизованост“. Целта му е да установи от опит, че повечето неща, смятани за необходими в живота, не са такива: и тогава ще се освободи от страха за материалното.
А после, променяйки поведението си, ще избегне и страха относно „приспособяването“. Защото, мисли киникът, човек може да се държи просто като живо същество и пак да остане човек и то дори по-добър от повечето – ако се грижи за душевните си добродетели.

Ето защо киническият път се оказва неочаквано привлекателен и в източниците се разказва как заможни и образовани хора внезапно са се отказвали от това, което имат, раздавали са имуществото си и заживявали като просяци, скитайки само с една тояга и една торба. Те били не само мъже, но и жени, като известната Хипархия – която заплашила близките си, че ако не й позволят да заживее с Кратет, ще се самоубие.

Киникът се явява в гръко-римската епоха наред с останалите философи (Лукиан, „Пиршеството“). Неговата фигура е аналогична на тази на християнския подвижник. Една от разликите е, че киникът винаги живее в града и там проповядва своята философия, докато подвижниците (като св. Антоний в края на III в.) предпочитат пустинята.

*

Епикуреецът е презряна фигура през античността. В „Пиршеството“ Лукиан пише, че когато поканеният на сватбата епикуреец влязъл и любезно поздравил, стоиците се извърнали от него като от някакъв прокажен или отцеубиец.

Казваме, че ако за стоика смъртта често изглежда като спасение от бедите на земния живот, то за епикурееца тя е най-големият проблем. Защото той иска да живее щастливо; а за да има щастие, трябва да се избегне страданието и на първо място страхът.

Страховете са за различни неща, но първият и главният е този от смъртта. Затова Епикур съветва да проумеем, че смъртта няма отношение към нас: защото, „когато ние сме тук, нея я няма, а когато тя дойде, ние ще отсъстваме“. Това е почти повторение на последния аргумент за безсмъртието на душата от „Федон“ – че тя, като немислима без живот, е жива по дефиниция и поради това не може да умре.

Освен от смъртта човек се бои от боговете, болката и безчестието. Тези въпроси се решават така: 1) на бога не подхожда да се занимава с дреболии – той е далеч от делата на смъртните и пребивава във вечно блаженство; 2) болката не бива да ни плаши, защото тя или е продължителна и поносима, или силна, но краткотрайна; 3) безчестието не е важно, защото мъдрият не се стреми към почести, а към спокоен и умерен живот сред близки приятели.

Епикурейците внасят две новости в светогледа на античния интелектуалец. Първо, те препоръчват оттегляне от обществения живот и затваряне в дома и тесния приятелски кръг – нещо, което никой преди тях не е смятал, че подобава на свободния мъж. Дори Сократ отрича, че води обикновен частен живот, а казва: „Мисля, че аз съм един от малцината, ако не и единственият измежду днешните хора, който се занимава с истинска политика.“

Освен това те са първите, които мислят, че добродетелта е само средство за постигане на щастието, а не призвание на човека, заради което може и трябва да бъдат пожертвани всички останали блага.

Наистина, някои софисти като Платоновите Тразимах (от „Държавата“) и Каликъл (от „Горгий“) казват, че нравствените добродетели са или недоразумение, или измама (глупост, полезна за властта); но, като честолюбиви хора, те не биха казали, че добродетелта е ценна с това, че може да помогне на човека да преживее дните си необезпокоявано и приятно.