Архив на категория: за литературата

Гьоте. „Фауст“

Народен театър „Иван Вазов“
16 октомври, 2019

Гьоте

„Фауст“

(по аудиозаписа от 16 окт. 2019)

Сега, трябва да се има предвид, че в областта на немската филология аз съм страничен човек, някой би казал, любител. Всъщност и любител не съм, защото рядко се занимавам с тези неща. Ако смея да се доближа до този сюжет и да се опитам да кажа нещо за него, то е преди всичко в качеството ми на историк на литературата. И това е всичко, нищо повече.
Как да се подходи към „Фауст“, за да бъде улеснен човек, да може да се справи с тази драма, да я изиграе? Когато пристъпва към тази тема, човек бива изкушен да разкаже някои неща, които са интересни за филолозите.

Например дали Фауст е съществувал; и аз ще кажа нещо по тези въпроси. Оказва се, че Фауст е съществувал. Имало е такъв човек през XVI век, има свидетелства за това. Някои хора, които заслужават доверие, са твърдели, че Фауст е съществувал, и че е бил такъв и такъв. Но общо взето, неговата репутация е била лоша.
Може би е добре да се кажат няколко неща за това, как възниква легендата за него; а тя възниква в резултат на написването на някои литературни произведения. Това става през XVI в. Така че да имаме предвид, че Фауст не е средновековно лице; не можем да го запратим някъде в X в. Той е ренесансово лице. Това е върхът на Ренесанса, около 1500-та година; а легендите за него, благодарение на написаните книги, се появяват към края на XVI век – след Лутер, след Реформацията, след скандала в западна Европа, свързан с отделянето на големи нации от римския папа. Това е тежък период: има войни, идеологическо напрежение, голяма борба в западна Европа.
Тези неща могат да се кажат. И за Гьоте: как е писал „Фауст“, кога го е замислил, как се е занимавал с първата част, кога е направил втората, откъде знаем това … тези неща не са напълно излишни. И да се мине по самото действие.

Но и да направим всичко това, нещата пак ще останат леко в мъгла и неяснота; и ние пак няма да знаем какво да правим с „Фауст“.
Така че това, което ще се помъча да направя, е да кажа кое е същественото; и след това ще разкажа и това, което току-що ви резюмирах. Защото току-що казах, че трябва да се мине и през тези сведения, и нека да се мине.

Но кое е същественото, най-напред. Има три неща, които трябва да се огледат, като първото е: какъв персонаж е Фауст? Какъв от естетическа гледна точка. Той комедиен персонаж ли е? Това не е абсурдно. В началото е бил представян сякаш като комедиен персонаж. И затова казвам: ако някой иска да се доближи до Фауст от тази гледна точка, ще трябва да прегледа книгата „Мюнхаузен“ на Распе. Тя е известна – барон Мюнхаузен, който прави разни чудеса. После: дали е отрицателен персонаж? Или е по-скоро положителен? И дали в крайна сметка не е трагичен; и какво значи да е трагичен?
На второ място, трябва да се види в какво се състои борбата между Фауст и Мефистофел; и как Мефистофел се опитва да вземе душата на Фауст.
На трето – какво значи „да ти вземат душата“?
Ето това са много мъчни неща.

Ако Фауст е отрицателен персонаж, то тук ние няма да имаме никаква трагедия. Ще имаме просто една поучителна история за това, как някой си е получил заслуженото. Ако е положителен, ще имаме историята за един добродетелен човек, който се е справил с дявола, победил го е и трябва да бъде похвален за това. Ако обаче е трагически, това означава, че е бил въвлечен в някаква история и е бил накаран да извърши престъпление – без да го е искал, без да е зъл. Защото трагическият персонаж е някой, който извършва престъпление, без да бъде зъл.

За уловката на Мефистофел. Мефистофел казва: „Ще ти дам всичко, което желаеш. Ще ти дам целия свят, всички удоволствия.“ Фауст отвръща: „Добре. Ще взема участие в тази работа. Дай ми всички удоволствия и ми вземи душата, ако се съглася, че си ми дал всичко, което желая.“
Но Мефистофел не може да направи това. Защото Фауст няма да се съгласи с дреболии; няма да се съгласи с плътски удоволствия. Няма да се съгласи с богатство, няма да се съгласи дори с власт. Това е интересното. Защото, когато дяволът опитва да вземе душата на някого, той му предлага едно по едно тези неща; и по-обикновените, тоест по-близките до животинското хора спират на плътските удоволствия, или да го кажем по най-обикновен, най-битов начин – спират до сигурността. На теб ти взимат душата чрез предложение за сигурност – битова сигурност. И това нещо би трябвало всеки да се досеща какво е. Защото един от идеалите на нашето време, сега и тук, е най-обикновената, най-баналната битова сигурност. С нея се взема душата на хората. На теб ти казват: „Ще имаш достатъчно пари, ще бъдеш достатъчно осигурен, ще ти бъде лесно за живот… и това ти стига“.
И казвам: какво значи да ти вземат душата по такъв начин? Това означава да изстинеш. Ако човек се посвети на битовата сигурност, ако се заеме с това, да има „малко повече“, или „повече“ пари… това означава, че сърцето му ще изстине и той – казано по християнски начин – ще забрави за Бога; а казано по светски начин, ще забрави за това, за какво живее на този свят. Какъв е смисълът на този живот.
Това е единият начин да ти вземат душата. Но Фауст е достатъчно силен, той не е такъв, че да му вземат душата по този начин. Той иска пълно знание. И си казва: „Дяволът не може да ми даде пълно знание. Дяволът не може да ме научи на всичко, защото самият той не знае всичко. Пълно знание може да ми даде само Бог. Затова ще скитам по света, ще получавам знание от личен опит, благодарение на чудесата на дявола, но той няма да ме победи, защото няма да ми даде всичко. Аз никога няма да му кажа „доволен съм““. Защото това, което се очаква от Фауст, е да каже: „доволен съм“. Това трябва да се пази в ума на човека, който работи с този образ. Това е човек, който няма да е доволен и то не е, защото е сладострастник – той не е такъв. Няма да е доволен не защото е властолюбив, защото даже и властолюбив не е. Той няма да е доволен, защото няма да е научил всичко – за вселената. Тоест, това е един полет към абсолютното знание, в който полет дяволът не може да ни свърши работа. Той не може да ни даде всичко, защото самият той не знае толкова, колкото Бог. А Фауст се стреми да знае колкото Бог.

И тук имаме една история, която върви паралелно с библейската история за Адам и Ева, и за получаването на знанието. Защото грехопадението на човека, според Библията, е в това, че хората… се е оказало, че искат знание. И го получават, като изяждат плода и започват да правят разлика между добро и зло – едно знание, което те са нямали, и което ги доближава до Бога. И тогава Бог казва: „Те ще станат като нас. Ако имат и безсмъртие, ще станат като нас“. Някой би казал: „И какъв е проблемът?“ Проблемът е, че ако имат безсмъртие, те ще станат като дявола. Защото ще са престъпили заповедта на Бога, ще се надигнат срещу Него и ще станат безсмъртни чудовища – какъвто е бил дяволът. И затова Бог им помага, като ги прави смъртни.
Разбира се, след това той ги възкресява, но трябва да има едно вселенско изпитание, в което и се състои цялата история на човечеството. Тази цяла история на човечеството, в която човек е паднал, защото е искал знание. Там има интрига – жената е поискала, защото й е харесало нещо сетивно, което е ябълката, а мъжът пък се е съгласил, защото е обичал сетивно жена си. Те затова са паднали. Но Бог обяснява какво е станало: те са искали знание, тъй като това е дървото на знанието. И тази история – за това, как човек иска знание и поради това пропада, е разказана във „Фауст“, въз основа на биографията на един такъв герой, който иска абсолютното знание и е застрашен да падне.

Обаче тук аз съм само до половината на въпроса. Обърнете внимание, че когато говорим за образа на Фауст, трябва да държим в ума си, че той се намира в дуел с Мефистофел. Това е едно сражение, което трябва да мине през цялата пиеса. Той не му е приятел. Той се сражава с него, а Мефистофел му подготвя уловка, с която ще го победи, защотоМефистофел е по-умен от Фауст. По-умен в интелектуален смисъл, по-ловък, по-практичен. Фауст смята, че ще издържи на неговия натиск, защото няма да се съгласи, че е получил всичко; но Мефистофел му подготвя нещо, за което Фауст не се сеща. И благодарение на което имаме трагедия.

***

– Може ли да питам нещо? Какво е съдържанието на понятието „абсолютно знание“? Какво всъщност Фауст иска да знае?
– От една страна, това е мъдростта. Мъдростта – това е пълен покой на духа. Кой има пълен покой на духа? Никой. Следователно никой не е мъдър. Обаче човек се стреми към мъдростта. И ако го накарат да каже какво е това, едно от нещата, които би казал е, че това е пълен покой на духа – но не животински, а човешки. Тоест със съзнание за това, че той е човешко същество – най-съвършеното същество във вселената след Бог. Това е мъдростта: да имаш пълен покой, съзнавайки кой си ти. От друга страна обаче, абсолютно знание – това е разбиране на всичко, което се случва във вселената; което включва пълно владеене на природните науки, а може би и способност да се твори. Да се създават растения, хора, живи същества. Вагнер се занимава с това; обаче той е ограничен само в това. Той работи само като алхимик. И има големи успехи.
Тоест, Вагнер не е толкова нищожна личност, колкото е показан в началото. В началото той е някакъв буквоед, нищо повече. Казва си: „Колко ми е добре тук, да имам около мен книги“. Но това е карикатура на учен. Ученият, който държи да има хубава библиотека и да се разполага в нея на спокойствие – това не е учен, това е една карикатура. И това Гьоте го показва съвсем изрично чрез фигурата на Вагнер; но във втората половина на драмата се оказва, че той много е напреднал и е стигнал до способността да създава. Нали той създава човешко същество, изкуствен интелект. И не просто изкуствен интелект; той създава живо същество. Но това не значи, че е постигнал мъдрост. Той просто достига върха на науката в една отделна област. За Фауст това е малко. Да постигнеш върха на науката в една отделна област – това е малко.
– Но нима вярва, че въобще е възможно да получи това знание?
– Такъв човек! Ние се целим високо, занимавайки се с „Фауст“. Който работи върху Фауст, трябва да се цели към най-доброто, а не към дреболии. Затова започнах с това, че най-лесната работа е да направим от Фауст комедиен персонаж. Обаче вие ще кажете: „Е, комедиен персонаж… те през Ренесанса си представят някой да хвърчи на летящи коне, да се ожени за Елена, и прочее…“ Ученият обаче – и в съвременността, и винаги – е имало начин да се представи като комедиен персонаж; да бъде осмян поради неговата закостенялост, поради една, така, известна житейска тъпота. Не е ли така? Така се представя ученият. „Какво разбира той от живота…“ И за съжаление, много често е точно така.
Така че за Фауст това са дреболии. Това, че ти ще прочетеш всички книги на света, ще изкоментираш Платон и Аристотел, дори ще създадеш живи същества – на него и това не му стига. Той иска да е равен на Бога – да вижда всичко във всички науки, и да може да прави всичко във всички науки. Такъв човек може ли да бъде задоволен от дявола? Не. Дяволът няма творческа мощ. Нека да обърнем внимание: Мефистофел е завистлив. Това е най-характерното за него. Това го изчерпва, може да се каже. Да, Мефистофел е въплъщение на злото. Но няма да сгрешим, ако го видим и като въплъщение на завистта. Някой ще каже: „Но на кого завижда?“ Завижда на Бога. Дяволът завижда на Бога – той затова е паднал. А не е създаден такъв. Той е създаден като висше духовно същество и оттам идва цялата му мощ. Висшите духовни същества могат да правят чудеса. Но да правиш чудеса не е същото, като да твориш. Това са различни неща. Да правиш чудеса е, примерно, да ставаш невидим. Това творчество ли е? Не. За да можеш да създаваш неща, ти трябва да си много по-добър от дявола. Дяволът може да произведе книжни пари – и то много. Но това не е творчество, това е мошеничество. Защото книжните пари не са нищо друго, освен обещание, че ти ще получиш неща, които ти трябват в живота, като покажеш тази хартийка. Какво творчество е това? Това е една лъжа. Това го казва Гьоте, казва го и Булгаков – ако си спомняме, има едно място в романа, където се създават доста пари. Но впрочем, Булгаков просто работи върху „Фауст“.
– Бродски много го критикува. Прочетох случайно нещо от Бродски, интервюта – критикува Булгаков за този роман. Така де, в смисъл, не му се кефеше на романа.
– А нима Гьоте не е бил критикуван за „Фауст“? Критикуван е, и то не от случайни хора. Байрон го е критикувал. Точно така, това го пише в разговорите с Екерман. Екерман казва: „Знаете ли, че Байрон взима вашия „Фауст“ и го реже парче по парче, и казва: „Това е взето оттук, онова е взето оттам.“ И Гьоте казва: „Ами той, лорд Байрон, е един голям творец; и е велик, когато твори, но когато започне да разсъждава, е като едно дете“. И действително, какво от това, че Гьоте е взел един монолог от Шекспир и го е вкарал във „Фауст“? От това той не е преписал Шекспир. Той е направил своята драма, и е имал предвид и Шекспир. Имал е предвид и „Йов“, от това по-очевидно няма. Имал е предвид даже индиеца Калидаса. Интересно е, че онази драма тогава вече е била преведена на немски. Гьоте я е прочел, и всички филолози казват, че „Прологът в театъра“ е взет от Индия. И защо не?
„Защо пък“, ще каже някой, „Гьоте ще взима от индийци?“ Ами харесало му е това място; а впрочем той, както ще кажа и по-нататък, е бил силно повлиян от Хердер, който му е казвал: „Не пренебрегвай нищо. Не гледай само французите.“ Защото това е бил големият проблем на немците по онова време: че те взимат всичко от Франция, защото им се вижда най-добро. И стават духовни роби на французите. В един момент Хердер, който е близък приятел на Гьоте – и който, може би, ще кажем къде е бил сложен във „Фауст“ – въстава срещу всичко това и казва: „Стига с тези французи, стига с този класицизъм, стига с тези правила в изкуството; човек трябва да пише от себе си. Ето Шекспир. Защо е интересен? Не че всичко е идеално, но той пише от себе си. А вие подражавате на французите“ – казва Хердер на немците. И най-добрите от тях се стряскат, а именно, Гьоте. И написва „Вертер“, с което става пръв в Европа. На 25-годишна възраст той става най-известния писател в Европа, благодарение на „Страданията на младия Вертер“, който не е подражание на никого. Не че няма преди такива романи, но все пак той го е написал наистина от себе си, от сърцето си, и на основата на реален случай. Всички започнали да го четат, и фактически Гьоте е позициониран в Германия и в Европа като голям писател не с „Фауст“, а с „Вертер“. Това е книгата му. И след това всичко, което пише, почива върху „Вертер“ – затова го четат. Иначе той би могъл да напише и сто тома, както е и написал, и да не го прочетат.

Обаче ти трябва да имаш като млад човек огромен успех, за да можеш после да се издигнеш нагоре и да не се плашиш от хората. Забележете: големият успех в ранна младост може да бъде нещо изключително полезно за творчеството на човека. Защото когато те признаят и кажат: „Ето, този човек постигна много, когато беше млад“, оттук нататък ти вече си спокоен, можеш да работиш „от себе си“; вече не можеш да бъдеш слуга на никого. Е, такива хора имат и големи неприятности. Защото такъв човек казва: „Аз съм талант, нали знаете“ – и всички се вбесяват. Но пътят му е отворен напред, защото той всичко ще прави от себе си, и няма да го е страх от интриги, клевети и злословия. Това мъчно ще го направи човек, който не е имал голям успех на млади години.
Обаче ще кажете: „А какво значи да имаш успех на млади години?“ Там е работата, че ако оцени нещо като успех, това му стига. Ето, тук се проявява душевната и сърдечна сила на човека – когато той оцени нещо като успех, дори и да не е показано на целия свят.

***

Сега: уловката на Мефистофел.
Фауст казва: „Аз ще дойда с тебе, ще получа това, което може да се получи тук на земята с твоя помощ, а после на небето ще видим, но ти няма да ми вземеш душата.“ Фауст е сигурен в себе си; той смята, че дяволът няма да го победи. Фауст греши. Дяволът го побеждава. И ще видим как.
Всъщност в това е и тайната на цялата трагедия – доколкото „Фауст“ е трагедия. Дяволът казва: „Хайде да отидем тук, ето да кажем в тази кръчма, теб ще те нападнат, аз ще те пазя. После ще отидем при вещицата, там ще се подмладиш като пиеш такъв сок, след това и жените ще те харесват…“ Фауст следва всичко това, без да проявява голям ентусиазъм. В началото той е хладен. Казва: „Да вървим, да видим какво ще ми покажеш.“ Значи се държи малко като зрител на Мефистофел – какво ще му покаже, какви чудеса.
Но Мефистофел е хитър и го завежда при Маргарита. А Фауст вече е видял красивата жена; това не е била Маргарита, това е била Елена, но това вече ще е по-нататък.
Но той се влюбва в Маргарита. И си казва: „Колко е невинна, колко е така… първична“. На него това му харесва, защото той е прекалено интелектуален и натоварен с книги. Когато човек е прекалено натоварен с книги, на него му е приятно да се срещне с по-обикновена жена, защото му е дошло до гуша от жени, които много знаят. Това е, което интелектуалецът иска… ако някой се интересува.
– Вече си обяснихме успеха на някои…
Защото ученият иска природа. Той е бил изкуствено същество през целия си живот; всички тези книги, всички тези букви, всички тези думи, които трябва да научи, защото е наследил традиция – неговата наука е в традицията. Всичко това не е природа. И поради това той жадува за природата. Той е човек изсушен – не в сърцето си, а в душата си. Душата му е изсушена от големите усилия, които е положил, за да научи много неща. А той е научил не просто много, той е научил максималното, което е възможно в неговото положение. И вече иска природа, и го казва многократно. Точно поради това Мефистофел идва, за да му предложи тази природа. И Фауст казва: „Добре, приемам предложението ти, но това няма да ми стигне…“, и прочее. И се стига до Гретхен – Маргарита.
Фауст я харесва, говорят си, тя е едно много добро, кротко момиче, съвършено простичко. Трябва да се внимава тук за Гретхен. Не знам кой ще я играе. В нея няма абсолютно никакъв интелектуализъм. Когато тя проповядва на Фауст, че човек трябва да е по-религиозен, това е, защото така е казал свещеникът в църквата, а не защото е завършила богословие. Наистина, тя е едно много добро момиче. И Фауст въобще няма нужда от повече умувания, той я харесва заради всичко и все повече се прехласва от нея. За това, че стаичката й е чиста. И всичко е толкова скромно…
– Интелектуалец…
– Че, като й направиш подаръче, тя нищо не подозира. Това ако не е простота вече, аз не знам какво. Те й оставят нещо скъпо там, в сандъче, тя си го гледа: „Колко е хубаво…“ И даже Мефистофел казва: „Виж какво, недей да бързаш толкова много. Момичето го пазят ангелите. Може да се направи нещо, обаче ми дай време. Две седмици поне.“ И казва: „Отидох, подслушах изповедта й. Нищо не е сгрешила, просто смешно…“
Това защо го казвам? За да видим за любовта, която ще доведе до ужасни нещастия; и това е целта на Мефистофел. Тук всичко е сметнато. Момичето е точно това, което Фауст иска; в първата част Фауст не иска чак Елена. Той иска нещо по-обикновено. И когато се залюбват с Гретхен и Мефистофел урежда нещата със сводничеството, с отровата, с дуела с брат й, с детето… за всичко това Гьоте е имал тук-там примери в действителността. Защото наистина е било страшно да не бъдеш напълно сигурна преди брака си, тоест да има съмнения около тебе; да не говорим за извънбрачни деца, това е просто смърт. И е имало убити деца, наистина. Жените стигат до отчаяние, защото прелюбодеянието преди брака е най-страшното, което може да се случи на една жена в Германия в този момент – поради това, че тя бива веднага изолирана, презряна, нападната с всякакви подигравки и абсолютно унищожена. И нищо чудно, че мнозина са се самоубивали.

Сега, какво имаме в тази ситуация и на кое точно трябва да се обърне внимание. На това, че тази история с Маргарита е неочаквана за Фауст. Неочаквани са последствията. Той иска да се влюби, иска да има момиче, което да харесва и да бъдат заедно, и тя да му е приятелка; разбира се, да има и телесна любов. Но той не е могъл да предвиди какво ще се случи в резултат на това – а именно, че той ще стане причина за ужасни нещастия. Момичето е напълно невинно, Фауст й причинява ужасни нещастия – най-големите възможни. А не е имал такова намерение. Виждате, този човек не е лош. Той не е направил зло, защото не е искал да направи; злото го прави Мефистофел. Фауст не е предвидил това: той е просто човек и е надхитрен от дявола. Той си мисли, че може да каже: „Ще се справя с теб, защото имам високи стремления.“ Да, той има високи стремления, той не прави нищо лошо, когато се влюбва, но става причина за ужасни нещастия и тук вече пред него излиза – да предположим – неговата съвест. За това впрочем Гьоте не говори направо, но това няма значение. Тя казва: „Ти причини ужасни нещастия. И какво ще правиш сега?“
Това, колеги, е трагедия. Трагедията не е, защото ти си замислил да убиеш някого поради омраза към него; още по-малко, защото на тебе са ти причинили зло. Да ти причинят зло – да ти скроят някакво коварство, да те ограбят, да те убият – в никой случай не може да бъде трагедия. Защото понякога се казва: „Каква трагедия, на него му откраднаха толкова много пари!“ Или, да речем, че загине или почине твой близък не навреме. Всички са съгласни, че това е трагедия. А аз мисля, че не е. Това е нещастие. Трябва да се прави разлика между нещастие и трагедия. А те се употребяват като синоними. Излиза говорителят по телевизията и казва: „Случи се трагедия“. Не, грешите, не се е случила трагедия, случило се е само нещастие. Нещастието е сполетяло, да кажем, майката на Маргарита, която е била отровена. Брат й, който е бил опозорен и го убиват още млад. Доколкото Маргарита е причина за тези неща, на нея вече й се е случила трагедия. Тя – за разлика от майка си и от брат си – е трагически персонаж. Но не защото й се е случило нещастие, а защото е станала причина за това. Тя е убила детето си. Това не е нещастие, а трагедия.
Така че Маргарита е трагически персонаж. Фауст също, защото е причина за нещастия; а не защото на него му се е случило нещастие. „Трагедия“ е да причиниш нещастие, а не да пострадаш. И ето в този момент Фауст е трагически персонаж и това е трагедия.

Какъв е замисълът на Мефистофел? След като е докарал Фауст до това положение, той очаква Фауст да се отчае. Какво ще рече „да се отчаеш“? Просто да ти е мъчно? „Да се отчаеш“ значи да отречеш себе си, да прокълнеш деня, в който си се родил, и да прокълнеш, евентуално, Бога. Това е отчаяние. Когато човек се самоубива – във всички времена – той върши точно тези неща. Отрича се от себе си, съжалява за деня, в който се е родил, и се отрича от Бога, който го е създал. Защото атаката срещу себе си, когато ти се самоубиваш, е атака срещу Бога, който те е създал – предполага се, за добро. Той ти е подарил живота, а ти този подарък го отхвърляш, и по този начин проявяваш своето презрение към своя Творец. Ето това е отчаянието. Да презреш Твореца – това е най-голямата неблагодарност.
Това, което иска Мефистофел, е да докара Фауст до това отчаяние и да пожелае самоубийството. Той няма да му взима душата преди това – нека се самоубие, ето му я душата, Мефистофел си я отнася и работата е свършена.

И сега се връщам за момент към Йов, който е един от изворите на трагедията. В „Йов“ има огромно напрежение, което е, разбира се, трагическо; не се стига до трагедия, обаче има податка, че историята може да бъде и това.
Йов е жертва на нещастие – той нищо лошо не е направил. Но в един момент жена му му подхвърля следната реплика.. и то е в самото начало, след като децата му загиват, губят цялото имущество, самият Йов се разболява. Тогава жената му казва: „Какво още чакаш? Прокълни Бога и умри!“ Това казва съпругата на Йов. Което означава: „Прокълни Бога, преди всичко. Отречи се от Бога, отречи се от Създателя си, самоубий се и в крайна сметка, загуби своята душа!“ Йов казва: „Ти говориш като безумна. Аз няма да загубя душата си.“ И опазва душата си. И затова е образец на Фауст.
Трябва да се обърне внимание, че това, което Йов знае – съгласно библейския текст – Фауст не го знае. Тоест, Фауст опазва душата си без да знае точно какво прави. Той не разсъждава директно за тези неща, а неговата душа е спасена благодарение на чистото му сърце – с което Фауст, общо взето, няма особено общуване. Но сърцето му, поради своята чистота, е негов щит срещу всичко. Той затова не се самоубива. Има една сцена в началото, когато се готви да пие отрова в своята стая. Изведнъж великденските камбани звънят. Фауст си казва: „Няма да се самоубия“. Защо няма да се самоубиеш, какво те засягат тези великденски камбани?
Това е гласът на Бога. Това означава, че чистото сърце на Фауст си е спомнило за своя Създател, изказало Му е благодарност, за това, че е сътворен, и се е отказало от самоубийството: отказало се е да оскърби Бога, като отхвърли Неговия дар. Значи тук сърцето на Фауст го опазва, а той нищо не знае. Забележете, че той не разсъждава в този момент, просто оставя чашата. Това, което иска Мефистофел, е отчаянието; тоест Фауст, когато е видял какви нещастия е причинил, да прокълне себе си и да се самоубие.

***

Така свършва първата част и това е трагическата ситуация. Когато Екерман си говори за едно-друго с Гьоте и го пита нещо за втората част, Гьоте казва: „Аз, да си призная, не знаех вече какво да правя с първата част, защото по-лошо не би могло да се случи на един човек – от това, което се е случило на Фауст. И поради това го оставих в нещо като вцепенение; и след това го възкресих във втората част, и той продължи живота си, но без всякакви обяснения.“ Гьоте иска да каже, че първата част е завършила като трагедия; и тя си е добре така.

Втората част е нещо по-друго, тя вече не е трагична. Тя е „Одисеята“ на Фауст на друго ниво, това не са кръчми и момичета, а е държавническа дейност. Тук Гьоте повдига Фауст към общественото. Защото до този момент той е като частно лице: човек, който чете книги, има двама-трима ученици, лекар е в някакво село. Тук обаче той става съветник на императора, строи, прави диги, нарежда на хората да копаят канали и прочее. И в един момент казва: „Бих бил щастлив, ако видя свободни хора, един народ да живее свободно…“; и Мефистофел казва: „А, хванах го, той каза: „Бих бил щастлив…““. Но това е мошеничество. Всъщност Фауст не е казал, че е доволен. Той просто е изразил надежда, че в един момент ще се стигне до щастие на човечеството, което е основано на свободата впрочем, а не на изхранването му. Защото Фауст, като висок мислител, знае, че хората са щастливи не защото са сити, а защото са свободни. Това е изворът на щастието на човека; който обикновено се укрива. И Фауст казва: „Тогава ще кажа: „На мен ми стига“; и Мефистофел казва: „А, хванах го“. Но той не го е хванал и Фауст бива спасен. Това обаче не е трагично.

Та да обърнем внимание, че втората част не е трагична. В нея просто се достига до спасението на Фауст, за което спасение, бихме казали, той няма никаква заслуга. Защото ако имаше заслуга за спасението си, тогава той би бил положителен герой. А Гьоте не го прави положителен, а го оставя неясна личност по отношение на добродетелите; но пък изключително надарен духовно човек. И накрая бива спасен; защо? Защото Бог казва: „Сърцето му остана чисто“; и може би, защото Маргарита го е обичала. Нейният образ се мярка, когато отнасят душата на Фауст на небето. Така че ти биваш спасен както защото Бог отсъжда, че не си се отрекъл от Него, така и защото някой те е обичал и по неговите молитви Бог спасява душата ти. Тук спасението на Фауст е направено в полза на Маргарита, която не е престанала да го обича нито за миг; и когато е била на небето, не е спирала да го обича – както Беатриче обича Данте. Тоест, имаме препратка към Данте, със сигурност. Както Беатриче обича Данте, така и Маргарита обича Фауст, бидейки на небето – независимо от нещастията, които й е причинил. И благодарение на тази любов Бог благоволява да спаси душата му; но и защото Фауст не се е отрекъл от Него.
Така че тази уловка, да те докарат до ужасни нещастия, за които да си виновен, и заради това да прокълнеш себе си – тази уловка, с която Мефистофел надхитря Фауст, не проработва. Защо? Защото човекът е добър в сърцето си: не в мислите си, не в делата си, не в чувствата си, а дълбоко в сърцето си. Когато в „Йов“ Бог казва на сатаната: „Прави с него каквото искаш, само него не докосвай“, това значи: „Недей да докосваш сърцето му, а останалото – каквото искаш“. Та когато говорим за „сърце“ имаме предвид, че някои хора могат да бъдат спасени и биват спасени – тоест, оцеляват като човешки същества – съвършено без да знаят защо. Те правят какво ли не през живота си. Обаче сърцето им остава чисто, не се отрича от Бога; и те не знаят за това. Това е мистериозно. Има сърце, което остава живо и душата се спасява благодарение на него; и има сърце, което изстива, и душата пропада. Това е най-дълбоката тайна.

И така, стигнахме до последното, което бях обещал, а именно: какво значи да загубиш душата си? Да загубиш душата си – вече го казах – значи сърцето ти да изстине. Как става това, ти самият не знаеш. Може би, защото много харесваш земните неща. Но как ти е вложено да харесваш земни неща – имам предвид удоволствия, сигурност, пари и власт? Кой ти го е вложил? Как е станало? Никой не може да каже. Но чрез тези неща човек изстива. Не човек – сърцето му изстива, пък нека отвън той да изглежда най-големият филантроп. „Аз дадох сто милиона за бедните“. Да, но ти си пропаднал човек и душата ти ще загине. Бог не е лицемер. За Него сто милиона нищо не са. Защото, когато човек казва: „Аз съм голям филантроп“, той го казва, защото е забравил за Бога, за Когото филантропията му е нищо. Важно е сърцето, връзката с Него. Така че човек губи душата си по този начин, а сърцето на Фауст е останало живо. Та казваме: когато те завлекат земните блага, върхът на които е властта; когато под натиска на съвестта ти се отчаеш; тогава сърцето ти изстива.
Сърцето на самоубиеца е изстинало. Не говоря за реални случаи, а за онзи, който се самоубива от омраза съм себе си, и поради неблагодарност към Бога. Това означава „да загубиш душата си“. Човек, който се бори и се надява, не може да загуби душата си, каквито и нещастия да му се случат.
Това е един опит да се каже какво се има предвид, когато се говори за борбата между Фауст и Мефистофел, чиято цел е неговата душа. Защото замисълът на Мефистофел е: „Ще те накарам да изстинеш към Бога“. Дяволът винаги прави това. Това е единствената му мисъл на тази земя. И ако успява, е мъчно да се разбере защо, но то непременно става с участието на човека. Тоест, душата на човека не може да бъде унищожена без неговото съгласие. Обаче това съгласие става някъде дълбоко в него и ние нямаме достъп до тези процеси. Как човекът се отрича от Бога, от доброто? Тези неща, са били, разбира се, обсъждани много пъти преди и след Гьоте. Те примерно се обсъждат у Платон, в „Държавата“. Обсъждат се и у Достоевски – многократно.

Ако погледнем към „Престъпление и наказание“, ще видим, че Разколников е трагически герой само до един момент. Той не е трагически герой след като сме прочели романа, но е такъв в продължение на дълго време след убийството. И сърцето му е на път да изстине към Бога. Убийството не е само по себе си изстиване към Бога, а е свидетелство за това. Когато ти извършиш убийство, за да получиш нещо, в случая някакви нищожни пари, това е само свидетелство, знак, че си изстинал към Бога. И ето, тук дяволът те причаква, за да види крайното изстиване на сърцето ти, което завършва със самоубийство – от гняв към себе си, че си допуснал това.
Но и в „Братя Карамазови“. Там има двама, които си имат отношения с дявола. За единия това е казано по-ясно, за другия – не точно, но там е още по-зле.
Този, който си има явни отношения с дявола, е Иван Карамазов.
Какво става? Иван Карамазов е високо интелектуален човек; тоест той е страшно умен. Той е най-умният от всички. Далеч над Альоша; може би по-умен и от стареца Зосима. Къде е проблемът му? Проблемът е в това, че сърцето му е студено. На пръв поглед той иска познание, но не е сигурен, че и това иска. Той е просто силно самолюбив. Той много се харесва. А това, много да се харесваш и да се смяташ за най-умния от всички, е свидетелство за студеност на сърцето; и тогава ти ставаш лесен събеседник на дявола.
А другият, който си има работа с дявола, при него положението е много по-различно. Защото Иван все още може да бъде спасен, но другият – не. Смердяков не е спасен. Така че там се изобразява унищожението на една човешка душа – със смъртта на Смердяков, с неговото самоубийство. Преди смъртта си той пише една клеветническа бележка; което означава, че не се разкайва за нищо, и че иска до края да прави зло. Но той е такъв от малък. Той от малък говори и мисли зло.
Достоевски иска да каже, че има хора, които са плячка на дявола сякаш от самото си рождение – което не значи, че не са отговорни за това. Тоест, твоето сърце е живо сякаш и преди да се родиш. И то прави избор. А как го прави? Никой не знае. Но ето един герой, който става плячка на дявола без каквато и да било борба, защото си е зъл от самото начало.
– Той накрая нали чете… на светци жития. Преди да се самоубие, след последната си среща с Иван Карамазов, той чете жития на светци. Самият Смердяков знае някакви неща за Иван Карамазов и му ги казва, такива, които са си… Не е само същество, което е изначално обречено. Става въпрос, че накрая нещо става там.
– Обърнете внимание, че те много добре си общуват с Иван Карамазов, макар че Иван се дразни от това, защото е високомерен. Има един момент, в който си казва: „Тоя какво ми приказва, все едно, че ми е някакъв приятел… това нищожество“. Обаче Смердяков е лукав и му казва: „Приятно е да си поговориш с умен човек“. Тоест, той го вижда много добре. Знае, че Иван е самолюбив на тема интелект. Самият Смердяков също е такъв. „И аз не съм глупав, какво пък толкова…“ И в Иван той намира някой, който му е подобен, но подобен в злото. А Иван се ядосва, поради своето високомерие. Те са подобни в злото, но за Иван все още има надежда, а за Смердяков няма.
А че чете жития на светци? Много неща има в образа на героя, обаче ние трябва да се опитаме да го уловим като цяло. И когато казвам, че той е изображение на злия човек, за когото няма спасение, го казвам, гледайки героя като цяло. Има неща, които биха могли да бъдат обсъдени около него. Но забележете, че в началото, когато Григорий му чете Библията, Смердяков се подиграва с нея. От малък.
– Там се казва следното нещо. Има една планина, едни светци, и „Хайде премести тази планина“. Накрая той казва: „Обаче има двама-трима, които могат да го направят“. В смисъл, той хем се подиграва, хем казва, че има двама-трима наистина, които могат да преместят тая планина, просто са двама-трима…
– Да. Човек трябва много да се съсредоточава. Аз много уважавам вашата работа, защото разбирам колко е мъчна. Трябва да се съсредоточиш върху героя, да го разбереш. Това става само с усилие върху целия текст. Нямам нищо против отделните доводи, но ти трябва да го хванеш като цяло…

***

– Кажете ни малко повече за жените при Гьоте.
– За Маргарита разказах.
– Изобщо за женските същества…
– Разбира се, ще Ви отговоря. Само да видя, дали изобщо съм свършил… Та тези примери, които са в литературата преди или след Гьоте, те всички се отнасят до гибелта на душата; или поне до риска за душата – в който риск се намира Фауст през цялото време, и заради която душа той се дуелира с Мефистофел.

Но например в „Държавата“ на Платон има едно място, където събеседниците на Сократ казват: „Нали знаеш, има един Гигес, който се сдобил с магически пръстен.“ Той ставал невидим; и като ставал невидим, можел да прави всичко. И казват: „Има ли човек, дотолкова справедлив, че да се откаже от този пръстен? При положение, че можеш да имаш всичко в безопасност?“ Сократ отговаря: „Много хубав въпрос. Как да намерим такъв човек? Какъв трябва да си, че да се откажеш от този пръстен?“ В цялата „Държава“ става въпрос за това, как да устроиш душата си така, че да откажеш подобна съблазън. Значи тук, в една езическа среда, където няма християнство, има размисъл за това, как човек да удържа душата си здрава. Но да удържиш душата си здрава – в такъв езически, философски контекст – е същото, като да я „спасиш“ в християнски контекст. За това става дума.

Та относно гибелта на душата – такива неща. Значи във „Фауст“ се говори за това, че гибелта на душата е възможна, и че дяволът е този, който се старае да унищожи душата ни; но не може да го направи без наше съгласие; но може да ни надхитри. Обаче това, че ще ни надхитри, не означава, че ще загубим душата си, защото тук нещата не опират само до хитрост; а имаме един последен щит, който е в сърцето ни, а може би и в любовта на някой друг.
– Доста обнадеждаващо…
– Не е ли въобще щита любовта? Това, което ни съхранява?
– Разбира се. Любовта ни съхранява. Как? Като държи сърцето топло. Тя е топлина. Вижте какво ще кажа, и не знам, дали това ще прозвучи много прекрасно: но смятам, че любовта не е цел сама за себе си. А тя е един начин ти да съществуваш. Което не е точно същото. Да обичаш е едно; да „съществуваш“ не съвпада с любовта, но любовта е начин да те опази в тази вселена. Ако я загубиш, губейки същевременно надежда, вяра… тогава вече се разпадаш и преставаш да съществуваш. Любовта е тази, която ни държи в съществуванието.
– Точно заради това според мен изпитанието е чрез това. Нали е така?
– Да. Обаче любовта между Фауст и Маргарита, тя не е чак най-възвишената любов. Тя има доста път да извърви. В началото тя е повърхностна, нищо особено. Но после може би нараства, във връзка с нещастията. Любовта на Фауст нараства, но и любовта на Маргарита към него нараства. И благодарение на това те се спасяват; във всеки случай любовта на Маргарита е нещо важно, фактор в спасението на Фауст. А това, че Фауст обича Маргарита и страда за нея, и си я спомня и в присъствието на вещиците, това е знак, че за него има надежда. И че той ще живее.

*

– Аз за Мефистофел да питам. Ако той успее да извлече душите на хората срещу Бог, какво ще спечели?
– Прави ги като себе си. Това не е малко. Той иска те да бъдат като него. Това иска всеки.
– Той казва: „Аз съм част от тая сила, която… какво беше… зло желае, а пък добро твори…“
– Това е леко иронично.
– Аз не съм склонен така да го виждам.
– Тук има самоирония. Защото ако не сметнем, че има самоирония, тогава ще видим в образа на Мефистофел едно противоречие, което никак не може да се обясни. Ние не можем да смятаме, че Мефистофел е и зъл, и добър. За да бъде разбран, той трябва да бъде схванат само като зъл. Иначе се съмнявам, че можем да го разберем.
– Нали има психолози и наука, която… извинявам се, че не съм запознат добре, повърхностно съм чел. Нали има тъмни моменти в живота на човека, изпадане и т.н., които са възможност за някакъв вид пробуждане…
– Разбира се. То и за това става въпрос във „Фауст“.
– Да. В самото начало – тук гледам – как Бог му казва: „Ти си такъв… отрицаваш, ама духовито.“ И по някакъв начин му дава карт бланш да действа.
– Както при Йов. Бог позволява на сатаната да действа срещу Йов, за да се прослави Йов. Като съвършен човек – който при най-голямо нещастие не отстъпва от Бога. Същото е и с Фауст. Бог казва: „Позволявам.“ Бог знае, че Фауст ще се прослави. Тоест Мефистофел в случая е просто инструмент за прославата на Фауст. За това, че някой може да остане верен на Бога.
– Ти казваш „Творя добро“, а не: „Искам добро“.
– Да, и в резултат на това тези зли действия на Мефистофел се обръщат към добро. Това е Божият промисъл. Промисълът на Бога какво е? Да остави злото да действа, за да го преработи в крайна сметка в добро. С участието на хората. Това е промисълът – пускаш хората да правят зло. Защо? За да бъдат свободни; защото ако не им позволиш да правят зло, те няма да бъдат свободни, и няма да бъдат хора. Бог създава човека, като му дава свобода. Ако не му беше дал свобода – каква е ползата от живота? Животът има смисъл, само доколкото човек е свободен. Бог гарантира свободата на хората, позволявайки им да вършат зло. Ако Той не ти позволи да вършиш зло, значи ти не си човек. Ти си човек благодарение на това, че можеш да вършиш зло. Ако не можеш, ще си друго. Може да бъдеш ангел. Ангелите обаче не са свободни, хората са свободни. Затова те са по-интересни. Защото за тяхната душа се води борба… Кой ще играе Мефистофел?
– Ами аз, вероятно.
– Аз не искам да ставам причина за това, човек да не твори както му идва отвътре. Но все пак държа да си кажа мнението: и то е, че Мефистофел е само зъл. Нищо друго. Иначе няма да стане.
– Аз не го защитавам. Просто се сетих за тази реплика, защото тя е много известна, и зададох въпрос за: „Зло твори, пък…“
– Той има предвид Божия промисъл. Обърнете внимание, че Мефистофел знае всичко, само дето е зъл. Иначе знае всичко. Знае и това, че не може да причини зло, ако самият човек не участва в тази работа.

***

– Сега, за жените. Като казваме „жени“, само жените, които са хора ли, имате предвид?… Това е важен въпрос. Защото във „Фауст“ имаме жени, които са хора, и жени, които не са. Например Елена не е жена, строго погледнато; а е полубогиня. Поне в рамките на драмата. Да се работи образът на жени, които не са хора, мисля, че е по-лесно. Тоест казвам, че е по-лесно да изиграеш образа на вещица, отколкото на истинска жена. Какво толкова трудно има да представиш злото? Обаче да представиш жена, която е в изпитание, каквато е Маргарита, това е сложно. Това относно вещиците.
– Нали да имаме трагедия е различно от това, просто да ти се случи нещастие? Нали Фауст трябва да участва в това? Сега, според този разказ, той прави много неприятни неща, но не по своя воля.
– Той става причина за тях.
– Да, става причина. Та ако Мефистофел го е набутал в тия неща, със знанието на Бога, каква вина носи Фауст? Ако той няма собствена вина, тоест ако няма трагическа грешка, тогава това е просто нещастие. Тоест той става жертва на обстоятелствата. Аз си представям така: да искаш толкова много, е нещо като грях. Да си представяш, че може да искаш от Бога да ти даде своето знание, да Му станеш равен, е нещо като грях. И някъде там са и неговите вини.
– Сам по себе си стремежът към абсолютно знание – не го казвам като мое мнение, а в рамките на коя да е добра християнска теология – не се смята за грях. Защото се смята, теологически, че хората ще бъдат синове на Бога – и следователно ще споделят всичко, което Той има. Следователно и абсолютното му знание. Значи не е грях да се стремиш към абсолютно знание; обаче това може да стане причина за грях в течение на твоя земен живот.
Защото когато някой се хвърли към абсолютно знание, тогава той пренебрегва някои Божии заповеди: „Не убивай“, „Не лъжи“, „Не прелюбодействай“. Защо Фауст стига до това, да има авантюра с Маргарита? Той просто иска да види как са тези неща. Той е живял в абсолютна самота. Да видиш какво е любовта. Нали казахме в началото, че това има отношение към природата. Само по себе си взето, това не е грях. Да желаеш да имаш връзка с човешко същество, включително и телесна – само по себе си не е грях. Обаче – една банална забележка: защо Фауст не се оженва за Маргарита? Момичето е свободно. И той не е женен. Да не загърбваме и този въпрос. Ами хайде, ожени се. Не иска. Това добре ли е? Тук вече имаме вина. Той иска прелюбодейна връзка. И някой ще каже: „Иска прелюбодейна връзка защото е лош човек…“ Не. Той просто иска връзка; тя се оказва прелюбодейна; но той не се обвързва с Маргарита, защото иска да лети по света и да прави своята духовна и земна „Одисея“. Това е проблемът на всеки учен, и изобщо на всеки човек на знанието: че мъчно се обвързва със семейство. Защото си мисли – погрешно – че семейството ще му пречи да бъде творец и учен. А това не е така. Семейството не пречи. Но хората така мислят.
– Някои казват, че трябва да се жертва нещо. Има умни хора, които казват: „Няма как да си… В работата да не си халтура, пък и животът ти да не е халтура.“ И казват: „Животът ми по-скоро става халтура, за сметка на другото.“ Че трябва да има някакъв вид жертва.
– Това е въвличане на хората в заблуждение, със зъл умисъл. Не казвам, че злият умисъл принадлежи на тези, които са го казали. Това е заблуждение, което те споделят, нищо друго.

Вината на Фауст е, че поради желанието си да научи много, той върши непозволени неща. Не направо тежки престъпления. Но малко по малко преминава към непозволеното; и това се случва на всеки човек, който се стреми към знание. Казваш си: „Ще направя едно дребно непозволено нещо, съвсем мъничко. След това – още едно.“ И така той те придърпва и придърпва, и стигаш до това, да станеш причина за нещастие. След това те атакува и казва: „Ти си виновен. Край, свършено е с тебе.“ Ти си казваш: „Тежко ми“ – и се самоубиваш.
Знам, че самоубийството е нещо, което е тема на спор. Както виждате, аз заемам определена позиция по въпроса. А срещу нея има възражения. Казват: „Самоубийството – не трябва да го подценяваме. Това е нещо сериозно.“ А аз не смятам така.
– Имало е много гениални хора, които са се самоубивали и са оставяли някакви неща… голямо наследство.
– Да. Според Гьоте няма по-гениален от Фауст. Но той – аха, да се самоубие – и не го прави. Това е знак – че не бива. Аз не казвам, че трябва да се съди; а казвам, че човек трябва да бъде предпазен.
В „Братя Карамазови“ Зосима разсъждава по този въпрос в своя дневник. И след много размисли за ада, казва: „И все пак си позволявам с плахо сърце да се помоля и за самоубийците.“ Това го казва големият монах – достигнал до мъдрост. „За любов Бог няма да се разсърди.“ Това е сериозно, защото на Достоевски са му известни проблемите около самоубийството; той знае, че не бива, че религията не съветва и прочее. И въпреки всичко този голям монах в края казва: „Аз ще се помоля за самоубийците, Бог ще позволи и това. Той няма да се разсърди за любов.“
Във втората част също има престъпление. Фауст става причина за смъртта на Филемон и Бавкида – двама кротки старци. Възрастни хора, прекарали целия си живот заедно, в семейство. Те просто не искат да се местят от къщата си. А той има големи планове; и къщата им трябва да се разруши, те ще получат по-хубава. Те обаче казват, че не искат по-хубава. И ги убиват – изгарят къщата, заедно с госта им. Кой е причина за това? Фауст, с неговите инфраструктурни проекти.

*

– Какво пропуснахме?… Историческият Фауст. Легендата за него, сведения за книгите. Гьоте е писал „Фауст“ още като младеж. Работил е бавничко: на 59-годишна възраст е издал първата част, после за седем години написва втората. В края на живота си я завършва, на 82-годишна възраст. И като запечатва книгата, казва: „Да се издаде след смъртта ми. Всеки ден оттук нататък ми е като подарък, нищо повече не искам“.
– Той удържа ли си на думата, нищо ли не прави повече?
– Отваря я, но като че ли нищо не променя.
– Не, питам нещо друго работи ли, или започва да си гледа кефа…
– Умира няколко месеца след това. Те я публикуват веднага, няколко месеца след смъртта му; и после, след 4 години, публикуват целия „Фауст“, първа и втора част. Той умира на 82.
– Той преди това е написал доста неща, нали?
– Ваймарското издание е от 143 тома. Това, че е отлагал „Фауст“, е защото е писал други неща – непрекъснато. За проблема за смисъла на драмата казахме. Видяхте какво е моето мнение за Мефистофел.
– Не е много богат персонаж…
– Зло и край…
– Ако искате, да ви прочета поне първото изречение: „Относно образа на Мефистофел – не мисля, че той би трябвало да бъде представян като някакъв високоинтелектуален персонаж, който се интересува от философия и науки, и има дълбоки мисли за човека и светоустройството.“ Той изговаря нещата, но чак дълбоки мисли… не му се занимава.
– Значи, за да ти кажа, Николай, в никакъв случай не можеш да бъдеш режисьор. Á си му казал това на един актьор, á си му загубил цялата мотивация за три дни репетиция. Дотука си, загубил си го…

(смях)

Гьоте. „Фауст“ (предварителни записки)

Народен театър „Иван Вазов“
16 октомври, 2019

I. Историческият Фауст

Смята се, че историческият Фауст – тоест, това лице, което е станало повод за възникването на легендата за учения-магьосник, станал приятел на дявола – е съществувал. „Съществувал“ ще рече, че някое лице, за което ние знаем и на което вярваме, смята, че има сигурно свидетелство за съществуването на въпросната личност.
Поради това ние не сме сигурни че, примерно, Херакъл и Орфей са съществували – защото не знаем за нито едно историческо лице, което да дава убедителни свидетелства за тяхното съществуване.

Но за Фауст има свидетелства. Примерно, известният немски ерудит и реформатор Филип Меланхтон (1497-1560) твърди, че знае кой е той и изразява мнението си за него.
Така че Фауст, чието първо име вероятно е било Йохан, трябва да е живял между 1480 и 1540 г., тоест по времето на Реформацията, големите географски открития и скоро след изобретяването на книгопечатането. По въпроса за родното му място има разногласия; в студията си за него Хайне споменава и Швабия (Бавария), и Майнц (на Рейн край Франкфурт, градът на Гутенберг), и Витенберг на Елба (Саксония-Анхалт, градът на Лутер и Меланхтон). Казва се, че бил работил като лекар и учител, но не се задържал дълго на едно място. Бил е известен като гадател по хороскопи и е имал някои странни претенции: примерно, че знае целите Платон и Аристотел наизуст и може да възстанови всичките им книги дума по дума с пълна точност.

II. Легендата за него: книги и театър

Съществуването, и още повече оцеляването на легендата за него, дължим най-вече на три съчинения от края на XVI век: две от тях за самия Фауст, и едно за неговия помощник Вагнер. Първата книга (от Йохан Шпис) излиза през 1587 във Франкфурт и много скоро след това е преведена на английски; и се смята, че Кристофър Марлоу е написал драмата си за Фауст благодарение на тази книга. Втората (от Георг Видман, 1599), била голяма, в три тома и станала по-популярна в Германия; известно е, че Гьоте е чел и двете, но това е станало след 1800-та, тоест по времето, когато той е бил завършил първата част на „Фауст“, така че е малко вероятно да е бил повлиян от тях.
Легендата обаче дължи известността си не само на книги, но и на пътуващи по Европа театри – както обикновени, така и куклени. Изглежда, че техните представления за Фауст са били внесени от Англия. Те са се играли в продължение на векове. Има свидетелства, че първото представление, вероятно по Марлоу, се е играло в Грац през 1608; а Хайне казва, че през 20-те години на XIX в. е гледал представления за Фауст, изпълнявани от пътуващи театри, които не са имали нищо общо с драмата на Гьоте, а са се опирали на много по-стари текстове.
Общото между книгите от XVI в. и театралните представления, които са се играели почти до средата на XIX в. е, че Фауст е бил преди всичко магьосник; че е сключил договор с дявола за определен срок – най-често 24 години – и е проявявал способност да върши всякакви чудеса. Във всички тези източници почти неизменно присъства авантюрата му с троянската Елена. След изтичането на 24-те години дяволът му напомня за договора, убива го и отнася душата му в ада. Впрочем такова е съдържанието и на една поема на Хайне, която той е предложил като либрето на Лондонския балет за „Фауст“ към средата на XIX. Разбира се, това не е случайно: Хайне отбелязва, че при работата по поемата най-стриктно се е придържал към старите източници, тоест към книгите от XVI век.

III. Трагическият образ

Историята на Фауст често се нарича „трагическа“ – примерно Марлоу озаглавява драмата си точно така: „Трагическата история за живота и смъртта на доктор Фаустус“. Но, ако вземем предвид изискванията на Аристотел, които са толкова влиятелни, че донякъде присъстват и в съвременното усещане за трагическо, това не е точно трагедия; а е по-скоро поучителна история за напълно греховния живот и заслужената вечна смърт на един изцяло порочен човек. Но това не е трагично – нито Аристотел би мислил така, нито ние. Трагизъм има тогава, когато някой не съвсем лош, а по-скоро даровит и енергичен човек пострада заради някакво свое сериозно заблуждение; както, да кажем, пострадва Креон в „Антигона“, дон Жуан, или до един момент – Разколников от „Престъпление и наказание“; и дори самата Маргарита от първата част на „Фауст“.

От един момент нататък някои немски интелектуалци са започнали да се замислят дали историята не може да завърши и по друг начин; и ако завърши иначе, тогава и самият характер ще трябва да бъде преработен. Тази мисъл, доколкото е известно, е изразил най-напред Лесинг: и той се е заел да напише една пиеса за Фауст, където в крайна сметка героят бива спасен и не отива в ада. Тази пиеса е загубена, като един немски литературен критик бил казал, че „това е най-голямата загуба, която е сполитала някога немската литература“.

Трябва да се забележи, че за да бъде образът наистина трагичен, първото условие е героят да е талантлив човек с високи мисли и намерения; да е способен на героични дела, следователно и за добродетел, а може би дори за святост; но в течение на някакво съдбовно изкушение да е взел погрешно решение и да е извършил недопустими, тоест престъпни неща. Но дори и след това, за да остане трагически, героят трябва да се ползва с известно съчувствие от страна на зрителя. И в една християнска среда няма да се очаква той да бъде осъден за вечни времена, но за неговата душа трябва да има надежда. Точно такива са и Фауст, и Маргарита.

Колкото до Мефистофел, напълно сигурно е, че той не може да бъде трагически герой. Тъй като той е само изкусител, което значи, че е олицетворение на злото – подобно на змията в райската градина.

IV. Гьоте и написването на „Фауст“. Прототипът на Фауст

Гьоте се е интересувал от Фауст още по време на следването си в Страсбург, както сам той свидетелства в „Поезия и истина“. След като се е завърнал във Франкфурт, откъдето е родом, той е написал няколко сцени и ги е отнесъл със себе си във Ваймар – тогава е бил на 26 години. Тези първи записи, наречени от изследователите „Прафауст“, дълго време са се смятали за загубени, но били открити в едни препис през 1887 г., направен някога от една от почитателките на Гьоте.

Той работил върху първата част на драмата с големи прекъсвания, и по-усилено след 40-тата си година, по време на приятелството си със Шилер във Ваймар. Известно е, че Шилер му е предлагал сам да довърши драмата; и може би затова Гьоте се е заел по-активно с нея и я е завършил малко след 1800-та, когато е бил към 52-годишен; а я публикувал през 1808, на 59-годишна възраст. Не е ясно с какви точно източници за легендата си е служил; защото е чел книгите на Шпис и Видман доста късно, както казахме, а пиесата на Марлоу е прочел чак към 1818-та.
Работата му върху втората част е позната благодарение на записките на Екерман, с когото той е споделял всичко относно писането и му е чел отделните сцени веднага след завършването им; и освен това го е запознавал с плановете си за всяка една предварително. Работил е по нея в продължение на 9 години – от 1823 до 1832, така че я е завършил, когато е бил на 82 години.

Сега, преди да преминем към обсъждането на действието във „Фауст“, ще обърна внимание на нещо, което ми направи силно впечатление през тези дни, докато се занимавах с литературата. Това е, че за образа на Фауст той може би си е послужил с впечатленията, които е имал от приятеля си Хердер, с когото са се запознали в Страсбург и който много силно му е повлиял. Смята се, че точно Хердер е причина Гьоте още като млад да отхвърли френското влияние, да започне да чете Шекспир и да се заинтересува от народните песни; и да започне да пише „от себе си“ и според вътрешното си усещане за поезия, а не да се придържа към някакви утвърдени образци и модели на писане. Впрочем големият успех на Гьоте, който му създава славата на писател в Германия и в Европа, е „Вертер“; а той го е написал след запознанството си с Хердер, и може би изобщо нямаше да го напише, ако не е било неговото влияние.

Ето какво казва за тези неща Михаил Арнаудов в неговия „Увод в литературната наука“ (1920):

„Бидейки повече критик-импресионист, отколкото продуктивен художник, Хердер е един от първите, които разбират зова на Русо за възвръщане към природата, и като един от първите той съзнава ясно целите, към които трябва да се насочи новата литература, ако иска да преодолее мъртвата точка на подражанието. Правдата на своите идеи той може да изпита сам по въздействието, които те упражняват върху един Гьоте.
Защото познато е, че ако този гениален реформатор на немската поезия открива тъй бързо своето призвание и се обръща към Шекспир и народната песен като към истински учители, това се дължи на личното поощрение на пет години по-стария му приятел, с когото общува известно време в Страсбург (1770). Като освободител на немския дух от игото на чуждата култура, Хердер действува тъй благотворно, както и Лесинг…“ (с. 68)

И също:
„Журнал на моето пътуване“ (книга на Хердер от 1769) ни го представя съвсем като Гьотевия Фауст, в първия монолог на трагедията. Че Гьоте, възползуван от фигурата на легендите, рисува в хероя не само себе си, преживял толкова разочарования, но и Хердер, в лицето на когото за пръв път вижда високите устреми и сърдечната мъка на философа, няма вече никакво съмнение.
Достатъчно е да съпоставим нощната изповед на доктор Фауст с размишленията на младия теолог, що пътува от Рига за Франция, за да схванем доколко Гьоте конципира централния тип на драматическата си поема въз основа на живия пример. За какво толкова прочит, толкова знания, толкова мъка, мисли Хердер, когато човек не е станал нищо друго освен „мастилница от книжна ученост, речник от изкуства и науки, които не е виждал и разбрал?“ На тази земя ние сме приковани в тесен кръг, често на една маса, на един стол, на един амвон, и колко „малък и ограничен е тук животът, честта, уважението, желанието, страхът, отвращението, любовта, приятелството…“
„О, душо“, провиква се Хердер, „какво би станало с тебе, ако напуснеше тоя свят… и се понесеше по въздуха или вълните?“ Омраза към кабинетната спекулация; тъга, че е прахосал младост и сили във фантоми, наместо да вкуси от живота; съмнение в добродетели; познание, че нищо не знае и решение да застане на становището на младежа, когото учи, за да вземе не вече думите, а самите факти като основа на науката – ето какъв ни се рисува Хердер в своите страстни изповеди, малко преди запознаването си с Гьоте“ (с. 69-70)

V. „Фауст“

Първа част

И тъй, нека да разкажем драмата.

Въведения

Първо, обръща се внимание на това, че имаме работа с литературно произведение – разказ, написан за да бъде представен в театъра. И не всички ще разбират замисъла на поета – нито много от тези, които ще видят драмата, нито дори тези, от които зависи представянето й. Това е „Прологът в театъра“. Има кой да говори с поета и да го подтикне към творчество; и после мнозина ще го прославят; но той пак ще остане самотен и неразбран. И Фауст е така. Така че още в началото се напомня за подобието между поета и неговия герой.
После, идва прологът в небето. Известно е, че той е вариация на началото на библейската книга „Иов“. Бог казва, че на земята има хора с чисто сърце (те са негови служители). Мефистофел обаче се усъмнява. Той е „ловец на души“ – такъв, който прави хората подобни на себе си и ги отдалечава от Бога завинаги. Бог му позволява да нападне Фауст, както някога е допуснал и нападението срещу Иов.
И така, „Прологът в небето“ съобщава, че драмата ще представя „война за душата“, която човек води срещу дявола. В тази война слабостта на човека е в желанията му, които го водят към забрава на Бога. Дяволът ще предложи изпълнение на всяко желание „незабавно“: докато Бог не прави това, а призовава към вярност. И така дяволът би могъл да купи душата, която се самопродава, за да угоди на тялото, от което най-напред идват желанията; те постепенно я обхващат и се представят за нейни.
Затова библейския разказ за грехопадението използва образът на ябълката. Тя е примамка, харесана от Ева като нещо сетивно, а после мъжът се подчинява на жена си, защото я желае със сетивата си.

Действието

Следват размислите на Фауст, който разказва сам на себе си за своя път на учен, която накрая го е довел до занимания с магьосничество. Научните и книжовни занимания през западното средновековие, а и на Изток, обикновено се извършват от монаси. Фауст обаче не е монах, а независим светски учен, който изглежда е започнал като лекар – тъй като баща му е бил лекар. Около него има асистенти като Вагнер, или младежи, желаещи да му станат ученици; също и народът на градчето, който е го цени, и без съмнение нищо не знае за същинските му занимания. Има църква и следователно клирици, но Фауст е далеч от тях: на Великден той не е в храма, а в кабинета си.
Никой от онези, с които Фауст разговаря, не е способен за истинска наука, макар че има някаква почит към нея, а Вагнер дори я харесва: но той си я представя като четене на книги и компилации от прочетеното и чутото. Кандидат-студентът пък, който във втората част се появява като бакалавър (когато Вагнер вече е станал професор) е повърхностен младеж, неспособен да се занимава със сериозна интелектуална работа. При това положение се оказва, че Фауст няма с кого да разговаря и е естествено да бъде сам и да размишлява в самота; понякога и на глас. И макар че е напреднал толкова в магическото изкуство, че успява да призове дух, това не му помага – духът отказва да говори с него. Така че той се замисля за самоубийство; но го спасява звукът на великденските камбани.
И ако трябва да се изтълкува смисълът на това предпазване, той е, че външно загубилият вярата си понякога остава в сърцето си верен на Бога. Иначе камбаните никак не биха помогнали на Фауст и дори биха го подтикнали още повече към самоубийството. Но те са като гласа (или щита) на чистото сърце, което предпазва човека при колебанията на душата му.
И точно в този момент идва дяволът със своето предложение. Това е поставено на подходящо място в действието, тъй като изкушението (което трябва да се случи, както става ясно от „Пролога в небето“) идва тогава, когато душата е разколебана. А тя е разколебана, тъй като умът е тръгнал в грешна посока – знак за това е отстъплението от наука към магьосничество. Умът от своя страна тръгва в грешна посока поради отслабването (замъгляването) на вярата, което е следствие на желанията, някои от които са естествени. Впрочем по-късно това се случва и на Маргарита.

Изпитанието на душата – преди и след „Фауст“

Това изпитание за душата е представяно и в други известни книги преди и след Гьоте.
В „Йов“ предложението идва от съпругата на страдащия, която му предлага просто да се отрече от Бога „и да умре“.
В „Държавата“ на Платон се задава въпросът има ли човек, който би отказал да си послужи с „пръстена на Гигес“. Гигес бил обикновен човек, който случайно намерил пръстен, чрез който можел да става невидим, когато пожелае. Поради това той можел да прави всичко, включително и всякакви несправедливи дела. „Та възможно ли е“ – питат събеседниците на Сократ – „някой да е толкова справедлив, че да се откаже от този пръстен и от цялото могъщество, което би имал чрез него?“ Защото човек с такъв пръстен би могъл да иде навсякъде и да участва във всичко според желанието си и без да носи някаква отговорност. Сократ казва, че това е забележителен въпрос, който заслужава сериозно и продължително обсъждане. И за това е „Държавата“ най-напред – дали е възможна напълно справедливата душа и кое ще е това, което ще я направи справедлива. Или с други думи: има ли душа, която няма да се поддаде на изкушението да имаш всичко желано и то без усилие, без болка, без опасности, а само срещу обещанието да се отречеш от Бога.
Такова е положението и в някои от романите на Достоевски. В „Престъпление и наказание“ не е въведена фигура на дявол, а имаме просто размисъл: защо да се откажеш от необходимото и желаното, ако цената на това ще е нечий ненужен човешки живот? Защо да не станеш убиец, ако е изгодно, може да стане безнаказано, а и самата жертва е такава, че никой няма да съжалява за нея? Тези мисли и последвалото ги дело идват при един човек, който е стигнал до отчаяние, подобно на Фаустовското, макар без величествения сценарий, с който си послужил Гьоте.
Също в „Братя Карамазови“. Иван е интелектуален човек, има талант за философия и литература, богословства успешно, но няма вяра и поради това бива посетен от дявола и загубва разсъдъка си. Смердяков пък е такъв, при който изобщо не се води духовна борба – той сякаш е роден, за да бъде владян от дявола. Негова душа е взета чрез сребролюбието: той убива физическия си баща заради пари, в предсмъртното си писмо наклеветява друг човеки се самоубива.

Договорът с дявола и последствията от това

Мефистофел предлага на Фауст изпълняване на всяко желание и достигане на пълно блаженство тук, на земята – това е смисълът на „миг, поспри“. Фауст обаче, в съгласие с истината, която живее в сърцето му, е на мнение, че нищо в земния живот не може да го задоволи. Истинско блаженство е възможно само на небето. Поради това той и подписва договора, смятайки, че дяволът не може да спечели облога. След това те потеглят на път, и така започва Фаустовската „Одисея“.
Имаме едно приключение в лайпцигската „Изба на Ауербах“, от което се вижда, че Фауст не е застрашен от никакви нападения – щом има такъв телохранител.
След това те посещават вещицата, където Фауст пие от подмладяващия го сок и вижда в огледалото образа на „съвършената жена“.
После идва авантюрата с Маргарита: влюбването, пожелаването, инструкциите на Мефистофел, сводничеството на Марта. Така Фауст е въвлечен в интрига, която го прави причина за нещастието и смъртта на четирима – майката и брата на Маргарита, нейното новородено дете, което е от него, и на самата нея.

Представянето на героите

Смисълът на драмата

Би било добре да се обърне внимание, че тук през цялото време се води сражение от най-голяма важност – съдбата на една човешка душа. И смисълът е: ще бъде ли тя спасена, или умъртвена; а „умъртвяване“ значи отпращане там, където тя ще е вечно далеч от Бога, защото сама ще се лиши от любовта и верността си към него. Това е духовно място и там живее Мефистофел; а този живот е истинската смърт.

Фауст

Тези неща теоретично са известни на Фауст, тъй като той е богослов. Така че на сцената би трябвало да се покаже герой, който знае какво прави – а именно, рискува всичко.
Та той скита с Мефистофел, за да узнае на дело онова, за което е мислил, и по този начин да бъде повече от обикновен човек – не само в ума си, но и чрез действие. И при това смята, че няма да бъде въвлечен в тежък грях: че е възможно да живееш в обществото на дявола и пак да не сгрешиш. Така че той, пътувайки с Мефистофел, опитва да се пази от него, но тъй като е само човек, бива победен. И това става чрез примамката на жената: той вижда „самото красиво“ в женския образ и при това получава физическа младост, която прави тялото мъчно за овладяване от ума, дори той да е зрял. Така че грехът му е подобен на Адамовия – той обиква жената дотолкова, че забравя какво му е заповядал Бог; което значи, че я обича повече от Бога, поставя я на Негово място.
Същевременно се оставя да бъде въведен в обществото на служители на Мефистофел. Такава е първата вещица, а после и онези, с които се запознава на Валпургиевата нощ. Тук също имаме духовна борба, подобна на тази, за която се разказва в житията на първите християнски отшелници като свети Антоний: че монахът, който иска да бъде верен на Бога, точно поради големите си духовни способности, бива нападан най-жестоко от злите духове. А тук имаме дори не нападение от тяхна страна, а направо доброволна среща.
Това, което удържа Фауст независим от тях, е образът на Маргарита, която той обича и за чието нещастие и смърт разбира, че е отговорен. И когато се казва, че тя е „спасена“, това предпазва и него. Иначе би трябвало да стигне до крайно отчаяние заради извършеното; и или да се самоубие, или да стане студен и зъл като Мефистофел. И в двата случая душата му би била умъртвена.

Мефистофел

Относно образа на Мефистофел – не мисля, че той би трябвало да бъде представян като някакъв високоинтелектуален персонаж, който се интересува от философия и науки, и има дълбоки мисли за човека и светоустройството. За него същественото е, че е зъл. Но злият не се интересува от знанието заради самото него, защото това е свойствено само за онзи, който обича истината. Ето защо безкористните занимания с наука трябва да се приемат като свидетелство за чистота на сърцето; затова и Фауст е преди всичко учен. Дяволът от своя страна е ловък и осведомен, и много повече от който и да е смъртен. Той притежава свръхчовешки способности, които са му по природа – защото е сътворен като могъщ дух. Но всичко това не е заради знанието, а заради унищожението – първо на душите и после, ако е възможно – на всичко съществуващо. Дяволът мечтае за нищото, тъй като съществуването е от Бога – а той мрази Бога, защото не Му е равен.

„Първа част“ като трагедия

Първата част, взета като нещо отделно, без съмнение трябва да се причисли към жанра на трагедията. Тук имаме изпълнени класическите изисквания на Аристотел: главно това, че героят трябва да е забележителен (издигнат, прославен) персонаж, не твърде добродетелен, но не и съвършено порочен; който поради някаква голяма грешка стига до нещастие. Събитията трябва да следват едно друго съгласно вероятното и дори съгласно необходимото.
И наистина, Фауст е въвлечен по необходимост в поредица събития, които го превръщат в престъпник. Той пожелава да изучи живота повече от всеки човек и затова пожелава и способности, които надхвърлят човешките. Ето защо се заема с магия. После естествено приема предложението на дявола, въобразявайки си, че ще съумее да се предпази от тежки грехове. Но влюбването му в младото момиче не може да го отклони от желанието да „изучи света“ – той няма да се ожени за нея. И така той стига до незаконна любовна връзка и напълно вероятните трагични последствия от това.

Допълнения

1. Из историята на легендата

Йохан (Георг) Фауст – ок. 1480-1540. Бил лекар, учител, гадател по хороскопи. Твърдял, че знаел наизуст Платон и Аристотел; и можел да вика духове на Омировите герои. Скоро след смъртта му се появяват още легенди за чудотворните му способности и странните му приключения. Известният немски учен и реформатор Филип Меланхтон (1497-1560) го е знаел и споменавал за него със силно неодобрение.

През 1587 във Франкфурт книжарят Йохан Шпис издава роман, озаглавен: „История на д-р Йохан Фауст, всемирно известен магьосник, разказваща как той е сключил за определен срок условие с дявола, какви редки приключения са станали с него през това време, додето най-после получил заслуженото наказание. Съставена е в по-голямата си част от собствените негови съчинения, останали след него, за страшно поучение, ужасен пример и доброжелателно предпазване на всички високомерни, лъжемъдри и безбожни хора“ (П. Кохан, 1903-1905, с. 258, цит. от Бойзен. „Фауст на Гьоте“, прев. Арски). 1588 в Тюбинген се появява версия в римувани стихове, „и авторът се озовава в затвора“ (Статков, 1997; с. 471).

Между 1588 и 1593 (Шурбанов, 1975; с. 585 и Статков, с. 471) Кристофър Марлоу пише „Трагическата история за живота и смъртта на доктор Фаустус“. Там Фауст е представен като шарлатанин и безбожник, който накрая става жертва на дявола и губи душата си. Вероятно Марлоу е имал предвид книгата от 1587, преведена веднага след това на английски (Шурбанов, с. 585). Гьоте я е чел чак през 1818. Представления по Марлоу в Германия – първото известно е от 1608 в Грац, после Дрезден, Прага, Хановер, Гданск; първото на куклен театър – 1666 в Люнебург (Статков, с. 473)
1593 излиза книга за приключенията на неговия фамулус (асистент) Кристофор Вагнер (Статков, с. 471). Следва книгата на Георг Видман: тя е преработка на Шпис с добавки и в три тома. Озаглавена е „Истински истории“ (1599). През 1674 Йохан Пфицер публикува своя преработка на Видман (Гьоте ги е чел и двете към 1801). Накрая, в 1725 един анонимен автор, подписал се като „Мислещ по християнски“ преразказва вече писани за Фауст неща. Това е краят на „народните книги“ или „старата литература“ за Фауст.

1759 в 17-то „Писмо, отнасящо се до най-новата литература“ (Статков, с. 474) Лесинг говори за нуждата от „обръщане на немските автори към Шекспир“ и публикува сцени от своя „Фауст“, представяйки ги за по-стари и от неизвестен автор (1786 посмъртно се публикуват и други откъси). Там Фауст бива спасен. Според някои: „изчезването й е най-голямата загуба, която някога е постигала немската литература“ (Кохан, с. 258).

Към 1847 (15 години след смъртта на Гьоте) Хайнрих Хайне предлага на Лондонския балет либрето (поема) за „Фауст“ (Хайне 1981; 751-768). Там Мефистофел е в женски образ. Накрая Фауст се влюбва в една девойка (кметска дъщеря) и пожелава да се ожени, но по време на брачната церемония М. се превръща в змия и го удушава.

*

Из:
Х. Хайне („Доктор Фауст“. Превод Стр. Джамджиев, 1981):

„Моят балет съдържа съществените момент от старата легенда за доктор Фаустус; обединявайки най-главното в тях в драматическо цяло, аз и в подробностите съм се придържал най-добросъвестно към съществуващите предания, с които се бях запознал най-напред от разпространените сред народа книжки, продавани у нас по панаирите, а също и от куклените представления, на каквито съм ходил в детинството си. Съдържанието на народните книжки, за които става дума тук, съвсем не е еднакво. Повечето са произволно скърпени от двете големи по-стари съчинения за Фауст, които покрай т. нар. „Ключове за ада“ могат да се смятат за главните източници на тази легенда. Тези книги са в това отношение много важни и аз не мога да не дам за тях някои по-точни сведения.
По-старата от тях е издадена в 1587 във Франкфурт от Йохан Шпис, който не само я напечатал, но, както изглежда, сам а и съставил, макар в посвещението си към своите спомоществователи да казва, че получил ръкописа от своя приятел от Шпайер. Тази по-стара франкфуртска книга за Фауст е много по-поетична, по-дълбока и по-символична от втората, написана от Георг Рудолф Видман и издадена в 1599 в Хамбург; последната обаче е получило по-голямо разпространение, може би защото е разводнена с разни морализиращи разсъждения и претъпкана с надута ученост. По-добрата книга е била по такъв начин изтласкана и почти забравена. В основата и на двете книги е залегнала благочестивата цел да предварят добронамерено всяко свързване с дявола. Третият главен източник за фаустовската легенда, т.нар. „Ключове за ада“, са книги, съдържащи заклинания на духовете; съставени отчасти на латински, отчасти на немски език, тези книги се приписват на самия доктор Фаустус. Тази книга е била отпечатана в 1622 от Холбек в Амстердам. Възникналите от споменатите източници народни книжки са използвали материал и от една не по-малко забележителна творба, именно от книгата за опитния в магиите фамулус (сътрудник, ученик) на доктор Фауст, т.е. за Кристоф Вагнер, чиито приключения и шеги се приписват често и на неговия прочут учител. Авторът, който издал своята творба в 1594 според някакъв, както той твърди, испански оригинал, се именува Толет Скотус. Ако това съчинение е действително превод от испански, в което аз поне се съмнявам, то тук е налице следа, по която може да се издири на какво се дължи забележителното сходство между фаустовската легенда и легендата за Дон Жуан.
Съществувал ли е в действителност някога Фауст? Както мнозина други чудотворци, също и Фауст е бил обявяван за чиста измислица. На него в известен смисъл му провървя дори още по-зле: за него поляците, нещастните поляци, са проявили претенции, че бил техен съотечественик, те твърдят, че той до ден днешен бил известен у тях под името Твардовски. Наистина вярно е, че според най-ранни сведения Фауст е изучавал в Краковския университет магия, която се преподавала там открито като свободна наука, нещо твърде забележително; вярно е също, че по онова време поляците са били големи магьосници, което не може да се каже вече за тях днес. Но нашият доктор Йоханес Фаустус е едно толкова честно, истинно, дълбокомислено –наивно, жадно за самата същина на нещата и дори в чувствеността си толкова учено създание, че той е можел да бъде само или измислица, или немец“ (с. 770-771).

„Според свидетелствата на Йоханес Вирус (автор на прочута книга по магьосничество) и Филип Меланхтон (съратникът на Лутер), Фауст бил родом от Кундлинген, малък градец в Швабия. Ала тук трябва да отбележа, че споменатите по-горе съществени книги за Фауст посочват различно неговото рождено място. Според по-старата франкфуртска версия той се бил родил в Род като син на селянин. В хамбургската версия на Видман обаче е казано: „Фаустус е бил родом от графство Анхалт, родителите му живеели в областта Золтведел и били набожни селяни““ (с. 772)

„Нашият магьосник е често отъждествяван в преданията с първия печатар (Йохан Гутенберг, 1400-1468, Майнц). Това става особено в куклените пиеси, в които виждаме Фауст винаги в Майнц, докато народните книжки посочват за негово местожителство Витенберг. Дълбоко знаменателно е, че тук местожителството на Фауст – Витенберг – е също тъй рожденото място и лабораторията на протестантството (с. 773-4)

„Куклените театри, процъфтяващи по времето на Шекспир в Лондон, веднага обсебвали всяка пиеса, която имала успех на големите сцени, така че те не останали, разбира се, по-назад от Марлоу и по негов пример създали свой Фауст, като пародирали повече или по-малко сериозно оригиналната драма или я приспособили според местните нужди, често искали дори от самия автор да я преработи според гледището на публиката. Този именно Фауст от куклените театри преминал от Англия на континента и след като се подвизавал известно време из Нидерландиите, стигнал до панаирните бараки в нашата родина, където, преведен на простонароден език и опошлен от немски палячовщини, забавлявал низшите слоеве на немския народ. Колкото и различни да били версиите, възникнали в течение на времето главно поради импровизациите, същественото оставало все пак непроменено; и от една такава куклена пиеса, която Волфганг Гьоте гледал в един затънтен страсбургски театър, нашият велик поет заимствал формата и сюжета на своето гениално произведение. В първоначалното фрагментарно издание на Гьотевия „Фауст“ това проличава особено ясно. В него липсват заетото от „Сакунтала“ въведение и написаният по подражание на Йов пролог; по форма то не се отличава още от простата куклена пиеса и в него няма никакъв съществен мотив, от който да се заключи, че на Гьоте са били известни по-старите оригинални произведения на Шпис и Видман“ (с. 753-4)

„Марлоувият Фауст е послужил вероятно за образец и на други английски писатели от неговото време, които са разработвали същата тема, и места от техните пиеси също са преминавали след това и в куклените пиеси. Такива английски комедии за Фауст са били вероятно превеждани по-късно на немски и играни от т.нар. английски комедианти, които изнасяли по това време на немската сцена също и най-добрите Шекспирови произведения…
Така например спомням си, че и аз съм гледал два пъти живота на Фауст, представен от такива артистични скитници, и то по разработка не на някои от по-новите поети, а вероятно по фрагменти от стари, отдавна забравени пиеси. Първото от тези представления гледах преди 25 години в еди забутан театър преди т.нар. Хамбургски рид между Хамбург и Алтона. Спомням си, че всички призовани чрез заклинания дяволи се явиха, завити от глава до пети в сиви платнища… След сключването на договора, в който му се обещава да опознае всички неща и всякакви наслади, Фауст запитва най-напред какви са свойствата на небето и на ада и като получава исканите сведения, забелязва, че на небето трябва да е сигурно много хладно, а в ада – много горещо; за него най-поносим щял да бъде навярно климатът на нашата мила земя. Той спечелва най-прекрасните жени на тая мила земя чрез един вълшебен пръстен, който му дава цъфтящ младежки облик, красота и привлекателност, а така също и ослепително разкошно рицарско облекло. След множество прогуляни и пропилени години той подхваща любов и със синьора Лукреция, най-прочутата куртизанка във Венеция, но изменнически я напуска и отплава с кораб за Атина, където дъщерята на херцога се влюбва в него и пожелава да го има за съпруг… (по време на брачната церемония Лукреция издърпва пръстена му и той мигновено остарява, богатото му облекло изчезва, принцесата се отказва от него и слугите го изгонват)“ (774-775)
„Другата фаустовска драма, за която споменах по-горе, гледах на някакъв конски панаир в една хановерска паланка. На празна поляна беше скован малък дъсчен театър, където, въпреки че пиесата се играеше посред бял ден, сцената със заклинанията направи достатъчно страшно впечатление. Демонът, който се появи, не се казваше Мефистофел, а Астарот, име първоначално може би идентично с името Астарта, ако и в тайните съчинения на магите Астарта да се смята за съпруга на Астарот… След като дяволското съглашение се сключва, Астарот хвали множество хубави жени и ги предлага на Фауст, например Юдит, Клеопатра (но той отказва под различни предлози). „Тогава ти препоръчвам хубавата Елена от Спарта“ – казва с усмивка духът и иронично добавя, – „с нея ще можеш да си приказваш на гръцки“. Ученият доктор е очарован от това предложение и иска духът да му даде сега физическа красота и разкошно облекло, та да може успешно да съперничи на рицаря Парис; поисква освен това и кон, за да замине веднага за Троя. След като получава съгласие за това, той напуска сцената с духа и двамата се появяват веднага извън бараката, и то на два великолепни коня…. (с. 776-778).

2. Написването на Гьотевия „Фауст“

– В Лайпциг (1765-1768) е посещавал „Избата на Ауербах“ (16-19-годишен)
– проявява интерес към преданието по време на студентстването си в Страсбург (1770-1771). Запознава се с Хердер (22-годишен).
– през 1772 във Франкфурт била обезглавена Сузана Брант, за убийство на детето си (което убийство, както твърдяла тя в защитата си, й бил внушил дяволът) (23-годишен)
– 1772-1775 – написва т.нар. „Прафауст“ (отделни сцени от драмата, във Франкфурт) (23-26-годишен). Донася ръкописа през 1775 във Ваймар. Впоследствие той изчезва, но след време (1887) е открит негов препис, направен от някоя госпожа фон Гьокхаузен.
– добавя и преработва сцени в Италия, 1788; публикува някои части през 1790 (ок. 40-годишен); чете „Сакунтала“ на индийския драматург Калидаса през 1791, на немски; прави добавки към написаното през 1790-те
– Първа част е завършена към 1801 (52-годишен); и е публикувана през 1808
– Втора част е писана между 1823 и 1832 (74-82-годишен); през лятото на 1831 я запечатва. Публикувана е след смъртта му (22 март 1832) през 1832, а цялата книга – през 1836.

*

Из:
„Поезия и истина“. Превод Г. Георгиев, 1981:

Следването в Страсбург и приятелството с Хердер (1744-1803)

„Затова, преживял провала на толкова добри намерения и толкова хубави надежди, аз с готовност се съгласих с проекта на баща ми да ме прати в Страсбург, където ми обещаваха приятен, весел живот и където между това трябваше да продължа следването си и накрая да взема докторска степен“ (с. 320)

„И за мен беше щастие, че благодарение на едно неочаквано познанство, всички предразположения и прояви на самодоволство, самолюбуване, суетност, гордост и високомерие бяха подложени на много строго изпитание, което беше единствено по рода си, не отговаряше ни най-малко на времето и затова беше толкова по-въздействащо и осезателно. Защото извънредно важното събитие, което щеше да има най-сериозни последици за мен, беше моето познанство и последвалото го сближение с Хердер“ (с. 362)

„Запознах се с поезията от съвсем друга страна, в по-различен смисъл, отколкото досега, и то такъв, който много ми допадаше. Староеврейското поетично изкуство, което той твърде остроумно разглеждаше след своя предшественик Лаут, народната поезия, която ни караше да търсим в Елзас, най-старите поетични паметници свидетелстваха, че поезията изобщо е дар на света и на народите, а не частно наследствено владение на шепа фини и образовани хора“ (с. 368)

„Най-грижливо криех от него интереса си към някои теми, които се бяха загнездили в мен и бяха на път да се превърнат в поетични образи. Имам предвид Гьоц фон Берлихингер и Фауст“ (с. 373).
*

Из:
Екерман. „Разговори с Гьоте“. Превод Д. Осинин и П. Николова, 1966:

Кога са писани отделните части

(10 фев. 1829) „Фауст“ възникна едновременно с моя „Вертер“; донесох го със себе си във Ваймар през 1775. Бях го написал на хубава хартия за писма и нищо не бях зачертавал; защото се пазех да не напиша нито един ред, който да не бъде хубав и да не може да издържи изпитание (с. 304)

Допълнение: „Втората част на Гьотевия „Фауст“ е написана най-вече по времето, когато аз живеех във Ваймар. Аз всекидневно общувах с Гьоте и затова мога напълно да се смятам за очевидец на работата. Периодът на написването на тази поема започва от 1823 г., когато аз пристигнах във Ваймар, и продължава до март 1832, когато работата върху „Фауст“ беше вече приключена и Гьоте можеше да го смята за завършен. Това беше последното произведение, което Гьоте написа и което носи печата на високата мъдрост на неговата старост. Началото е било поставено още по времето на Шилер (1759-1805) и Гьоте се гордееше по-късно с това, че е имал щастието да прочете на Шилер голяма част от „Елена“. “

Работата на поета

(18 ян. 1825) – Лорд Байрон… изказва мнение, че това сте взели оттук, онова – оттам.
– Лорд Байрон е велик само когато твори; когато започне да размишлява, става дете… Моят Мефистофел пее една песен от Шекспир, защо не? Защо трябваше да се мъча да измислям моя собствена, когато Шекспировата бе тъкмо на място и казваше тъкмо това, което ми трябваше? После, ако прологът на моя „Фауст“ има известно сходство с пролога на „Йов“, то и това е напълно правилно и аз за това заслужавам повече похвала, отколкото укор (с. 113)

(15 ян. 1827) Наведох разговора към втората част на „Фауст“, особено към „Класическата валпургиева нощ“. „За три месеца – каза той – може да бъде готова, но отгде да намеря спокойствие! Всеки ден предявява към мене големи изисквания и е трудно за толкова време да се уединя и откъсна… Планът наистина е налице, но най-трудното предстои тепърва да се направи. А при творческата работа играе роля и слуката. Словото на Фауст към Прозерпина, с което трябва да я трогне, за да върне Елена – какво слово трябва да бъде това, че самата Прозерпина да се разчувства от него до сълзи! Всичко това не е лесно да се направи и зависи много от слуката, та дори напълно от настроението и силата на момента“ (с. 177)

(10 апр. 1829) Гьоте разгъна един малък план на Рим. „За нас другите Рим не е за продължително пребиваване. Който иска да остане там и да се засели, трябва да се ожени и да стане католик, иначе не ще може да издържи и ще има неприятен живот. Хакрет немалко се гордееше, че като протестант се е задържал толкова дълго време там… Това е Фарнезийската градина“.
– Не написахте ли Вие на това място сцената с вещицата във „Фауст“?
– Не, това беше в градината Боргезе (с. 335)

(6 дек. 1829) Днес след обеда Гьоте ми прочете първата сцена от второ действие на „Фауст“ (Работният кабинет на Фауст, помощникът съобщава за Вагнер, който работи върху Хомункулус; бакалавърът). „Понеже замисълът е стар и аз мисля върху него от петдесет години насам, в съзнанието ми е натрупан толкова материал, че сега всяко отделяне и отстраняване е трудна операция. Изобретяването на цялата втора част е наистина толкова старо, както казвам. Но понеже едва сега я пиша, след като световните работи ми са станали толкова ясни, може би това ще бъде от полза за работата“ (с. 343)

Представянето в театър

(20 дек. 1829) Аз си помислих за Хомункулус и как тази фигура би могла да се представи осезаемо на сцената. „Ако и не може да се види самото това създанийце – казах аз, – ще трябва да се види светещото нещо в ретортата. Що се отнася до онова значително нещо, което той има да каже, то би трябвало очевидно да бъде предадено не така, както го би казало едно дете.“
– Вагнер – каза Гьоте – не трябва да изпуска ретортата от ръцете си и гласът трябва да звучи така, сякаш излиза от ретортата (с. 346)
Отделни сцени

(13 фев. 1831) Бях у Гьоте на обед. Той ми съобщи, че напредва с четвъртото действие на „Фауст“ и че началото му се удало тъкмо тъй, както е желал. „Сега ще промисля цялата тази празнина от „Елена“ до завършеното пето действие и ще го напиша в подробна скица, та после напълно спокойно и сигурно да го изпълня, като обработвам по избор ония места, които в момента ми допадат. Това действие отново получава свой особен характер, така че то като един съществуващ в себе си малък свят не засяга останалото в пиесата и се включва в цялото само чрез слаба връзка с предходното и следващото.“
„По тоя начин – казах аз – то напълно ще бъде в характера на другото. Защото всъщност Ауербаховата изба, Кухнята на вещицата, Блоксберг, Райхстагът, Маскарадът, Книжните пари, Лабораторията, Класическата Валпургиева нощ, Елена – всички са самостоятелни малки житейски кръгове, затворени в себе си, които наистина взаимно си въздействат, но малко зависят един от друг. На поета предстои да даде израз на един разнообразен свят и той използва преданието за някой прославен герой само като връв, за да наниже на нея каквото желае. Така стои работата и при „Одисеята““.
„Вие имате пълно право – каза Гьоте, – но при такава композиция работата се свежда само до това, отделните части да бъдат значителни и ясни, докато цялото всякога си остава несъизмеримо. Но тъкво поради това то като неразрешима проблема постоянно мами хората отново да се занимават с него“ (с. 397)

(30 дек. 1829) Днес след обеда Гьоте ми прочете следващата поред сцена.
„Сдобили се в императорския двор с пари, те искат да се забавляват. Императорът пожелава да види Парис и Елена, и то като лично му се явяват чрез чародейство. Но понеже Мефистофел няма нищо общо с гръцката древност и няма никаква власт над такива лица, то с тази работа се залавя Фауст и я свършва сполучливо. Какво обаче трябва Фауст да предприеме, за да направи появяването им възможно, още не е напълно завършено и аз ще Ви го прочета следващия път“ (с. 348)

(21 фев. 1831) За „Класическата Валпургиева нощ“ и колко тя се отличава от сцените на връх Брокен в първата част.
„Старата Валпургиева нощ – каза Гьоте – е монархична, защото там дяволът навред се почита като безспорен разпоредител; класическата обаче е напълно републиканска, защото всичко е представено едно до друго в широта, така че всеки да има еднакво значение и никой не е подчинен на друг и не го е грижа за другите“.
„Също така – казах аз – в класическата всичко е дадено в отчетливо обрисувани индивидуалности, докато на немския Блоксберг всяко отделно лице се губи в общата маса на вещиците“ (с. 405)

За втората част: „Ако човек си помисли какви ужаси в края на първата част се струпаха върху Гретхен и по обратен път трябваше да разтърсят цялата душа на Фауст, ще се съгласи, че аз не можех да се помогна иначе, освен чрез това, което направих: съвсем да парализирам героя и да го смятам за унищожен и в тази привидна смърт да запаля нов живот. За тази цел трябваше да прибягна до благотворни мощни духове, както те са ни предадени в образа и природата на елфите, цели изтъкани от милосърдие и най-дълбоко състрадание. Тук не се произнася съд над него и не става дума дали той го заслужава или не, както това можеше да се извърши от хора-съдии.“ (с. 488)

(10 ян. 1830) Днес след обеда Гьоте ми достави голямо удоволствие, като ми прочете сцената, където Фауст отива при Майките.
– Повече нищо не мога да Ви открия – каза той след това, – освен че намерих у Плутарх, че в гръцката древност за Майките се е говорило като за божества. Това е всичко, което дължа на преданието, останалото измислих сам.
Ек.: Ако можем да си представим вътрешноста на земното кълбо като празно пространство, така че човек да може да върви в една посока със стотици мили, без да се сблъска с материален предмет – такова нещо ще трябва да представлява обиталището на тези непознати богини, при които Фауст слиза… Ако магьосникът иска чрез силата на своето изкуство да добие власт над формата на едно същество и да извика към живот едно по-раншно творение, той ще трябва да слезе в царството на Майките. И тъй като всичко, което получава на земята живот чрез зараждане, дължи това най-вече на женското начало, то и онези творящи божества с право са смятани за женски и не без основание им е дадено почетното име Майки (с. 350)

Отделни герои

(16 дек. 1829) Ще забележите, че Мефистофел се намира в неизгодно положение спрямо Хомункулус, който е равен нему по духовна яснота, но далеч го превъзхожда по стремежа си към хубавото и ползотворното. Впрочем той го нарича „господин братовчед“. Защото такива духовни същества като Хомункулус, които не са помрачени и ограничени чрез пълно очовечаване, се числят към демоните. Поради това между тях двамата съществува един вид роднинство.
– Без съмнение – казах аз – Мефистофел се явява тук в подчинено положение. Но аз не мога да се освободя от мисълта, че той тайно е съдействал за появата на Хомункулусът, тъй както го познаваме дотук и както той и в „Елена“ всякога се проявява като тайно действуващо същество. По тоя начин той в цялото стои над Хомункулус и уверен в своето превъзходство, може спокойно да му отстъпи в отделни случаи.
– Вие чувствувате положението много правилно – каза Гьоте. – Така е. И аз вече съм мислил дали не трябва да сложа в устата на Мефистофел няколко стиха, когато той отива при Вагнер и Хомункулус се намира в състояние на възникване, за да изразя чрез това неговото съдействие и така да стане положението по-ясно за читателя (с. 345)

– Евфорион – каза Гьоте – не е човешко, а само алегорично същество. В него е олицетворена поезията, която не е свързана с никое време, с никое място и с никое лице. Същият дух, комуто по-късно е угодно да бъде Евфорион, сега са явява като момче-возач и в това отношение той прилича на призраците, които присъствуват навсякъде и всеки час могат да се появят (с. 347)

(2 март 1831) „Демоничното – каза той – е онова, което не може да бъде разбрано чрез разсъдъка и разума. В моята природа го няма, но аз съм му подвластен.“
„Наполеон – казах аз – е бил, изглежда, демонична натура.“
„Той беше във висша степен демоничен – каза Гьоте, – като никой друг. Демонични натури от тоя характер гърците смятаха за полубогове.“
„Няма ли демонични черти и Мефистофел?“ – попитах аз.
„Не – каза Гьоте. – Мефистофел е твърде негативно същество, а демоничното се проявява в напълно положителна енергия. Между творците то повече се среща у музикантите, по-малко – у живописците. У Паганини то се проявява във висша степен, поради което той и създава такова силно впечатление“ (с. 411)

Интересът към „Фауст“. Отклик и критики

(23 март 1829) Изглежда, че Шилер е проявявал голям интерес и към „Фауст“ – казах аз. – Хубаво е това, че той Ви е подтиквал и много любезно е, че се е съблазнил от идеята сам да доизкара „Фауст“ (с. 315)

(29 ноем. 1826) – Господин Дьолакроа е голям талант, който тъкмо във „Фауст“ е намерил подходяща храна. Французите осъждат неговата необузданост, но тук тя съвсем му подхожда. Надявам се, че той ще илюстрира целия „Фауст“ и особено ще се радвам на сцената в кухнята на вещицата… (с. 166)

(30 дек. 1829) Той беше взел френския превод на неговия „Фауст“ от Жерар, прелистваше го, и изглежда, че прочиташе по нещо.
„През ума ми минават особени мисли – каза той, – като си представям, че тази моя книга сега се чете на езика, в който преди петдесет години господствуваше Волтер. Не можете да си представите какво ми минава през ума и нямате понятие за онова значение, което Волтер и неговите велики съвременници имаха за мене в моята младост и как властвуваха в света на нравственото. От моята биография не е ясно какво влияние са имали тези мъже върху моята младост и колко ми е струвало да се отбранявам от тях, за да се задържа на собствените си нозе с истинско отношение към природата“ (с. 349).

Библиография

Преводи и коментари на български:

Ал. Балабанов (първа част, 1906; втора – 1927-1932)
Н. Соколов (пълен превод – от руски, 1915)
Димитър Николов-Осинин (1933)
Кирил Христов (1939, първа част)
Георги Бакалов (втора част, в проза, преди 1945)
Димитър Статков (1958, 1966, 1997)
Кръстьо Станишев (1980, в „Гьоте. Избрани съчинения“)
Любомир Илиев (1999)
Валери Петров (2001)

П. Кохан (Очерки по история на западноевропейските литератури, т. I, 1903-1905; превод от руски на Г. Шопов, Ст. Андрейчин, В. Нейчев, преди 1945)
М. Арнаудов. „Увод в литературната наука“, 1920
К. Гълъбов („Гьоте“, 1948)
Ал. Балабанов (1906, 1927-1932), Ст. Станчев (1966) – предговори към „Фауст“
Д. Статков (1966, 1997 – коментар към превода, по-обширен в новото издание)
Й.П. Екерман. „Разговори с Гьоте“. Превод Д. Осинин и П. Николова. „НИ“, 1966
Ал. Шурбанов (1975) – предговор и бележки към „Доктор Фауст“ на Кр. Марлоу в: „Театър на английския ренесанс“
Томас Ман (1978, т. 2 – есета, превод Ст. Джамджиев)
Х. Хайне („НИ“ 1981, т. 1; „Доктор Фауст“. Превод Ст. Джамджиев)
Й.В. Гьоте. „Поезия и истина“. Превод Г. Георгиев. „НК“, 1981

Епос, драма, философия

- А след гръко-персийските войни идва разцветът на Атина.
– Да, това е прочуто време. Главното е, че тогава се стига до големи успехи в литературата и философията – това е заслугата на гърците през античността. Както египтяните са преуспели в архитектурата и свързаните с нея изкуства, и така са поставили началото на цялата западна цивилизация, така гърците, особено в Атина, произвеждат велика литература и така поставят началото на европейската.
– Но много от известните гърци не са атиняни.
– Вярно. Атина се отличава с това, че организира драматическите състезания и в нея се установяват реторическите и философските школи. Затова са били нужни пари, които се натрупват там вследствие на успешната им дипломация, която се възползва от изхода на войните с Дарий и Ксеркс. Но началата на изкуствата и науките са поставени другаде. Омир, който е създателят на гръцката и европейската литература, е малоазиец. Първите философи, които обикновено пишат в стихове, не са атиняни, а италийци, като Парменид и Емпедокъл, или малоазийци, като Хераклит и Анаксагор, или и двете, като Питагор и Ксенофан. Лириката също се създава в Мала Азия и по островите, и даже в Спарта.
– Да. Имаше един Олимп… И Терпандър. А музиката е тракийска, така ли?
– Музиката лесно се движи. Но наистина е прието да се казва, че идва от Фригия и Тракия – Страбон го казва, примерно.
– А религията е орфическа…
– Да, това изобщо се отнася до въпроса за негръцкото влияние върху гръцката цивилизация, което е огромно, разбира се. Писмеността идва от Финикия, мистериалните култове и учението за безсмъртието – от Тракия, макар че Херодот говори по-скоро за Египет. Успоредно с литературата гърците са се занимавали с науки, по примера на Изтока – с математика, астрономия и медицина. И всичко това пак се случва извън Атина. Талес е математик и астроном, Питагор обединява тези науки с музиката и орфизма, а Хипократ сякаш основава медицината; или поне на него принадлежат първите трудове, които знаем. Но и науката за държавното управление, доколкото има такава, се развива първо от неатиняни. От т.нар. „седем мъдреци“, които са били държавници, само Солон е атинянин. Реториката пък, която трябва да е инструмент на държавника, се появява в Сицилия, където са Коракс, Тисий и Горгий.
– И за Емпедокъл се казва, че бил оратор.
– Да, Аристотел направо твърди, че той е основал реториката. А така наречените „софисти“, които са се занимавали с красноречие и са се стремели към енциклопедизъм, просто гостуват в Атина. Освен Горгий, това са Протагор, Хипий, Тразимах… няма какво да Ви ги изброявам, известни имена. Но да се върна пак към литературата. Ето, комедията изглежда да е италийска, защото Епихарм е първият прочут комически автор, ако не смятаме Омир и може би Хипонакт. Най-уважаваният хоров лирик е беотиец, Пиндар. Най-сетне, самият Аристотел идва чак от Македония, от Стагира.
– Значи, макар че Атина минава за център, тя е просто място, където хората се срещат.
– Впрочем центърът е именно това. Затова, ако човек иска да съдейства за развитието на изкуствата и науките, той трябва да помисли как да създаде условия за срещи и разговори. Самите атиняни, тоест родените там, по нищо не се различават от всички други гърци, европейци и хора по света.
– А Платон защо не е харесвал Перикъл?
– Защото Платон се интересува от справедливостта и духовния живот. Но там, където се влагат много средства за науки и изкуства, се получава едно неравновесие. На пръв поглед цивилизацията напредва, има успехи; но от друга страна хората занемаряват душите си. Това е, защото се увличат от външната страна на образованието. Той затова казва, че писмеността е съмнителна придобивка – защото образованието се превръща в предаване и повтаряне на думи, при което не остава време да се мисли за значението им и за духовната полза от тях.

– Главното, заради което трябва да се занимаваме с гръцката античност, е езикът. Имам предвид не само инструментът, но и това, което с прави с него – значи словесността, и от нея на първо място художествената литература и философията. От художествената литература най-важни са повествованието и драматургията. Ние оттогава знаем какво е да се направи голям разказ за събития – както в „Илиада“ и „Одисея“, и във всички големи романи след това, пък и даже в историографските разкази. Защото и Херодот пише нещо като епос или роман, макар че той е на основата на имена и събития, за които има свидетелства. А драматургията – това е умението да говориш „като“ някого, да го представяш чрез речта му. Впрочем и лириката е драматургична, по същество – защото лирикът не разсъждава от себе си, нито съобщава нещо, за което е узнал, а просто говори като някой, който е под влиянието на някакви настроения. Освен това, да изобразяваш чрез думи е много близо и до шегата. Защото хората често се смеят, когато забележат, че някой е представен умело. Този смях е одобрение за умението на изобразителя и в същото време изразява радост, че показаното е разпознато – тоест, че изобразител и зрител са се разбрали. Значи чрез литературата се постигат две неща – първо, да увличаш слушателя с разказ, а то е представяне на промени, които се случват във времето; и второ, да го удивляваш чрез точно изобразяване. Тези неща приковават вниманието и ако поетът-говорител е добър, слушателите му не мърдат и почти не дишат. Това е, което се разказва за Орфей.

– И сега за езика. Той е подготовка за богословстването, а за да се стигне дотам, е трябвало да има философия – търсене на Бога, Който още не се е открил. А философията започва от една страна като наука, от друга – като поезия; значи от едната страна са милетците и Питагор с цялата му школа, а от друга – Хераклит, елеатите и Емпедокъл. После Сократ оставя науката и поезията, и сам организира нещо като философски театър – с реални участници, неговите събедници. И това е възприето от Платон, който използва тези разговори, за да напише философските си драми. В тях вече го има езикът, на който ще се говори за Бога, а този език е обмислен много търпеливо от Аристотел. Така че след време, когато започнат да се раждат народи, се е появила нужда техният език да бъде усвояван, така че всеки народ да може да говори подобно на тогавашните гърци и също като тях да е готов за богословстване.
– Значи както евреите са първообраз на народ, така и гърците са първообраз?
– Да, и по-точно езикът им. Той става първообраз на по-късните християнски езици, един от които е нашият.

Упадък на езичеството. Божият народ

- Не случайно говоря за цялата история – казах аз, малко внезапно и за мен самия. – Хората често си казват: „Ще се занимавам само с тази епоха и с никоя друга, защото тя ми харесва“.
– И на мен ми харесва античността – усмихна се весело тя.
– Знам. То така се и започва – човек се чувства привлечен към нещо и желанието му да го опознава е някак сетивно, както харесваме външността на някой човек. Но ако се прилепим само към тази епоха, ще усетим, че тя е безкрайна, тъй като в нея има твърде много подробности и те не се поддават на научаване. Така човек започва да се губи из тази територия и в един момент вече не помни какво точно му харесва в нея. А той я е харесал, както се харесва гледка, когато човек види някакъв пейзаж отдалеч. Но ако започне да се приближава към пейзажа, той ще изчезне.
– Точно така – каза тя. – И аз понякога си казвам: „Трябва да си спомня защо харесвам античността“.
– Именно. Случва се точно това, което Платон разказва в „Пирът“. Влюбваш се в някой човек – това е естествено. Но ако останеш с любовта само към него, ще я загубиш. Защото той е човек като всички – не е съвършен, променя се; пък и ти се променяш. Затова човек не бива да се вкопчва в любимия и да го тормози заради любовта, която вече не е любов. Трябва да разбере, че този човек има душа, че хубавото в нея е хубаво и в другите души, а хубавото в душите е като хубавото в мислите – и така към Бога.

– И когато мислим за историята, трябва непременно да излезем извън епохата, която ни е харесала и да опитаме да видим цялото – защото истинското харесване всъщност е за цялото, за целия човешки свят. И не само. Но много хора не успяват да разберат това и сякаш емигрират в тази епоха, и все говорят колко хубаво е било там, пък колко зле и скучно е всичко около тях – а това вече е човекомразие. И учудващото е, че то е започнало като интерес и даже като любов.
– Хайде за следващата епоха – каза тя.
– Да. Началото на всяка епоха и изобщо на всяка част от времето има две страни – тя е и начало, и край. То е, защото е граница, а границата има две страни. Та кое завършва, най-напред. Първо, последният бляскав период на Египет, този на Рамзес II и непосредствените му наследници, когато са последните големи строежи и военни победи. Оттогава Египет тръгва към упадък, който продължава към 600 години – изглежда бавен, но на дългите истории и частите им са дълги. После – какво става с евреите. Завършва времето на робството и с това целият период, в който те не са имали армия, нито държавно обединение, нито религия. Били са просто етнос, или по-скоро – „род“. Сигурно са имали и свой език. Но народът се ражда тогава, когато придобие религия, която е сърцевината на неговата свобода, тя е като негова душа. А за да бъде опазена тази душа, са необходими и по-телесни неща, това са разните форми на обществената организация. Така че краят на XII в. и Изходът са времето, в което се ражда еврейският народ. А това е много важно събитие, защото той е първообраз на останалите народи, включително и на нашия.
– В какъв смисъл „първообраз“?
– В такъв, че народът, както аз мисля, не е механичен сбор от отделни хора, нито общност, която се отличава с това, че има отделен език, обичаи и прочее. Това са хора с мисия, и то най-висша – да живеят според Божиите заповеди. Това е, което Бог е поискал от евреите и им го е предал чрез Мойсей. След време, когато е дошъл Христос, народите са се умножили, но и от тях се иска същото. Така е и нашият народ, комуто Божиите заповеди също са предадени от свети мъже – братята Кирил и Методий, останалите Седмочисленици, цар Борис, а също и някои велики византийци, като патриарх Фотий.

– Значи, от една страна, имаме създаване на истинната религия. То се е случило по волята на Бога, чрез един вдъхновен от Него пророк и чрез хората, които той е водел към това, да станат народ. Впрочем затова е било нужно да завладеят и „Обетованата земя“ – защото божиите народи са земеделски, както е бил земеделец и Адам. Те се нуждаят от земя, която да е техен дом и да ги храни. От друга страна имаме упадък на езичеството – Египет отслабва, Крит е разрушен от земетресение, изчезва и микенската цивилизация, въпреки победата й, както се предполага, над Троя. Във възход са само новоасирийците. А покрай тях предстои появата на нови царства, които ще воюват помежду си за властта над Азия.
– А за Троянската война какво да мислим?
– Нищо не пречи да е имало такава война, разбира се. Но тя е позната поради Омир. От това се вижда, че историята се открива не само от философите или философстващите историци, но и от поетите. Защото Омир е „създал“ това събитие за нас, без него ние нямаше да го имаме. И ето сега то ни служи, когато говорим за епохите и границите. Там има ярки, сетивно зрими образи, и в това отношение по-ясни от онези в Библията. Но пък в Библията четем за движения на духа, които са непознати на Омир – примерно тези, за които узнаваме от Псалтира.
– Давид преди Омир ли е? Тези истории изглеждат толкова отделени, сякаш едната се е случила, а другата е само като легенда.
– Да, те сякаш си оспорват първенството за това, коя е „по-действителна“. Но ние като християни знаем, че онова, което се разказва за Давид, е историческа истина, докато Омировите герои са просто поетически образи.

Атина

Занимания с античност (интервю)

1. Какво Ви отведе към класическите езици и древнознанието през 1982 г.?

Началото на моите организирани занимания с античност би трябвало да се отнесе към есента на 1978 г. Тогава станах осмокласник в НГДЕК; в това време училището беше приютено в сградата на 7-ма гимназия („Св. Седмочисленици“).
Ако помисля какви интереси към тези неща съм имал преди това – струва ми се, че за тях свидетелстваше ранното ми увлечение по географията. В къщи ми купуваха атласи, доста добри и подробни, имах един на света и един по-голям – на България. А също и касичка във формата на глобус. И дълго време за мен нямаше нищо по-интересно от това, да разглеждам карти и да помня къде са континентите, страните, градовете, и всичко. Това показва интерес към целия свят, и то не просто в настоящето – защото държавите и градовете не са отскоро, а още по-малко планините, моретата и континентите. Така че у мен явно е имало един интерес към знанието, който е някак херодотовски – да узная какви народи обитават земята и какво са правили през времето. Ако човек се интересува от това, заниманието с античност е много подходящо, защото то предлага поглед към историята и географията на една голяма част на света, а чрез това и на целия: и към мислите на хората, които са се интересували от същото.
Ако става дума за по-близката причина, тя беше, че един ден баща ми се появи у дома с вестник „Народна младеж“ (той много четеше вестници), и ми посочи съобщение, че НГДЕК обявява прием за осмокласници – за втори път, тъй като гимназията беше създадена през 1977. Тогава всички у дома единодушно казаха, че трябва да кандидатствам там. Изпратиха ме на частни уроци по български и руски език (такива бяха изпитите) и аз учих старателно, притеснявайки се да не би нашите да похарчат напусто пари, в случай, че не вляза. Но писах добре и се класирах 6-ти (приемаха 40 момчета и 40 момичета).
Още в първите дни започнаха часовете по латински – най-напред ги водеше Димитър Бояджиев (впоследствие професор по латински в СУ), а след това Юдит Филипова, която ми преподава този език през всичките пет години. Латинският ми беше много интересен и си водех педантично всички тетрадки, стараех се да пиша красиво, а някои познати на семейството започнаха да ми подаряват помагала – популярни книги за древността, албуми по антично изкуство, речници, издания на класически автори.

2. Кое за Вас беше най-трудно при навлизането в античните езици и култура? Можете ли да разкажете момент, в който сте си мислили да се откажете (ако е имало такъв, разбира се)?

Спомням си, че когато видях за пръв път издание на античен автор (бяха „Апологията“ на Платон и една антология от „Анабазис“ на Ксенофонт), се дивях на гръцките буквички, но уверявах домашните ми, че в 12-ти клас ще чета тези книги „като вестник“. Бях впечатлен от познанията на един съученик от горния клас, който в разговор по време на една лятна бригада каза авторитетно, че на гръцки „бог“ е θεός. Гръцкият ми вървеше сравнително добре, и когато Огнян Радев забеляза, че подсказах на съученика до мен целия превод на един текст от учебника, и то вярно, каза: „Хм, ти всъщност си много добре…“.
Да се откажа точно не съм мислел, както личи и от това, че в НШЗО „Христо Ботев“ изненадах съшколниците с това, че ставах всяка сутрин в 4 часа, за да чета на латински и гръцки (тъй като през деня нямаше време за такива занимания). Ако е имало вероятност да се заема с друго, то е било само заради любопитството ми; тъй като в казармата през втората година си доучвах ненаученото по математика и физика, а после в Атина учих еврейски и пр. Но преподавателите в специалността, които ме бяха запомнили, ми предложиха през 1993-та да се явя на асистентски конкурс (тогава професор беше Б. Богданов), и така останах в тази наука.
В гимназията ми беше трудно по санскрит, и, кой знае защо, по старобългарски; но мисля, че това беше по-скоро от несъгласието с начина, по който се преподаваха тези предмети. По подобен начин и в Атинския университет със старогръцкия – така и не можах да привикна с ройхлиновото (византийско) произношение, и си останах завинаги еразмист.

3. Кой е най-силно запечатаният спомен от ранните Ви занимания с Античност?

Те без съмнение са много и би трябвало да избера един от тях. Спомням си лятото преди 11-ти клас, когато бях в Дупница за ваканцията. Тогава, тъй като не бях зает с нищо, взех учебника по старогръцки за предстоящата година (беше един с мека синя корица, голям формат) и го изчетох целия. И си казах: „А, значи аз мога да чета на старогръцки…“
Не след дълго тази самотна работа даде явен резултат. Четох учебника през лятото на 1981, а през пролетта на 1983 се проведе олимпиада по класически езици за всички випуски на гимназията. Тя беше в три кръга, като аз спечелих последния и така станах първия шампион на България по класически езици.

4. Как стигнахте до гръцките философи, защо избрахте тях сред другите класически автори?

Трудно е някой да се занимава с античност и да не стигне до философията, макар че се случва. Аз се поинтересувах отрано, като тогава вниманието ми беше привлечено повече от формата. Така веднъж (11 или 12 клас) написах няколко страници диалог в Платонов стил – на гръцки, разбира се – и го показах на учителите си. После ми казаха, че всички го чели с голям интерес и решили, че като за първи опит съм се справил.
Към края на следването ми в Атина ми хрумна да изчета херметическите текстове, които впоследствие станаха материал за дисертацията. Там има немалко философия, или по-скоро философска терминология, наследена от времето на класиката и позната през гръко-римската епоха. Но все пак те не са строго философски, нито естествено-научни; при тях има теология и космогония, елементи на проповед, поучение… такива неща. Но главното беше „Метафизиката“. Когато в средата на 1990-те стана дума, че тя би трябвало да се преведе, аз се захванах да си освежа философския език и прочетох (буквално) целите Платон и Аристотел. Това ми отне към две години, покрай другите занимания. После, от началото на 1996-та заедно с Димка се захванахме с превода и го завършихме в средата на 2000-та. После, когато писах хабилитационния си труд през 2001-2002, имах отделна глава върху „Поетиката“. След това написах „Писма до Егина“, което е роман за Платон – епистоларен и характерописен. По дух той предшестваше „Старогръцката литература“, която завърших наскоро – и тя е донякъде характерописна, но вече не епистоларна и не за един автор.
Но не бих казал, че съм „предпочел“ философите. Мое задължение винаги е било да работя върху литературата като цяло: тоест, от Омир нататък, докъдето успея. Заниманието със старогръцка литература винаги и навсякъде е било такова: човек трябва да е запознат с Омир и трагиците, да има представа от лирика и комедия, да е чел Херодот, някои оратори, после вече идва философията – Платон и Аристотел. Всеки, който се занимава с тази словесност, е длъжен да познава тези автори. По-нататък – докъдето може. Затова включих в магистърската програма „Антична култура и литература“ предмета „Старогръцката литература в Римската епоха“. Това значи, от Полибий до края на античността.
Та ако става дума за автори извън философията, занимавал съм се главно с Херодот и трагедията – примерно, два пъти преведох „Антигона“.

5. Какви бяха очакванията Ви, когато започнахте да преподавате? Какви са сега?

Аз съм голям ентусиаст, що се отнася до преподаване. Още от ученик, учителите са били важни личности за мен, и винаги съм размишлявал кой е добрият начин да се предава знание. И научих: най-добър е разговорът на определена тема, който на моменти стига до детайли – както е при превода и коментара, но друг път се издига до най-общи идеи за словесността и епохата, и за метода. Също и това, че разговаряйки с хора, човек усъвършенства езика си на учен, и го предава на събеседниците си – това е важно условие за възникването и поддържането на школа.
Самото преподаване в началото ми беше и лесно, и трудно. Когато преподавах език – новогръцки или старогръцки – беше лесно, тъй като там нещата обикновено са еднозначни: или е така, или не е така. Затова, както неведнъж съм споделял, чужд (и класически) език може да се преподава добре и от съвсем млади хора; тъй като овладяването му е въпрос главно на талант и системни, няколкогодишни занимания.
Но при хуманитаристиката не е така. Там човек има нужда от много време: дълъг преподавателски опит, изчитане и премисляне на голям обем литература – най-напред, разбира се, на източниците. Ако дисциплината ти е предадена от добър преподавател, както беше при мен, това помага много, но не е достатъчно. Защото човек не може просто да възпроизвежда това, което е видял, тъй като е малко вероятно то да съответства на характера и възгледите му. А всеки трябва да има свой характер и възгледи. Така че трудността е главно в това – как да осмислиш науката като личност. Ето защо до майсторство в тази работа се стига мъчно и бавно; ако човек на 50-годишна възраст я прави добре, това е успех.
Притеснението ми в началото беше, че онова, което предавам на студентите, не е нито ново, нито оригинално. Сега не се безпокоя, че не е ново: старото е добро, пък и те нали затова са дошли – да учат стари неща. А че е оригинално, съм сигурен, защото оригиналността се състои в това, да преподаваш науката „като себе си“ – а никой човек не прилича на друг. Но пък е трудно да внесеш науката в личността си. Та тогава нищо не очаквах от студентите, тъй като изобщо не бях сигурен, че имат някаква полза от часовете ми. Сега просто очаквам да са чели, което съм ги посъветвал, и напоследък с голяма радост виждам, че точно това става.

Невски

6. Според Вас има ли приемственост в класическото образование в България? Какви са Вашите лични спомен и преживявания в тази насока?

Приемственост несъмнено има. Класическото образование у нас е два вида – гимназиално-университетско, което минава през държавните институции и е създадено след Освобождението, и онова, което минава през богослужението и богословието; то е на възрастта на християнска България. Разбира се, във втория случай става дума за античност, усвоена чрез християнския поглед към историята. Важен е фактът, че поради близостта ни с Византия и свързаността ни с цариградската и изобщо с гръкоезичните църкви, ние тук винаги сме имали гръцкия като първи или най-много втори чужд език. А това е здрава основа за класическото образование; то е нещо, което на Запад не съществува, защото там гръцкият от хилядолетие и половина се учи само като „древен“ език и неговото място е само в науката.
Що се отнася до гимназиално-университетското класическо образование, то е възприето от Запада, донякъде с посредничеството на Русия. Там приемствеността е известна – старогръцкият и латинският се включват в програмата на гимназиите още от 80-те години на XIX в. Това продължава до средата на XX в., когато се случва едно прекъсване за около 30 години и преподаването на класически езици се съхранява само в семинариите, Духовна академия и университета. След това то се възстановява в средното образование чрез НГДЕК. А хората, които имаха непосредствена грижа за начина на работа там, бяха студенти на онези класици, които са били навлезли в научната работа още във времето на предвоенна България; така че това, което ние сме учили като ученици, е същото, което са учили професорите Михаилов, Ничев, Милев, известните преводачи Вранчев и Батаклиев, и други възпитаници на Университета по онова време.
Аз познавам лично малцина от онези, които са били студенти в епохата на Царството. Това са Георги Михаилов и Василка Тъпкова-Заимова; присъствал съм и на един разговор с Иван Венедиков. Но и това е достатъчно, за да си състави човек представа за техния дух и възгледи; още повече че специално се занимах с историята на класическото образование. Веднъж това беше през биографията на проф. Тъпкова, която съставих през 2010-2011 г.; и после, чрез избираемия ми курс „Класическо образование и идея за класическа древност в България“, на чиято основа написах една от главите на „Александрия II“ (УИ, 2017).

7. Как виждате бъдещето на класическото образование? Смятате ли, че трябва да има нова посока? Ако да, бихте ли споделили каква?

Класическото образование ще живее, докато съществува християнският, пък и, наред с него, пост-християнският свят. Това е светът, който нарича себе си „западен“ или „европейски“, като влага различни значения в тези думи. Но макар и различни, тези значения предполагат познаване на античността. Ако някой желае да говори за европейска история, той няма как да заобиколи Рим; а познаването на Рим по необходимост изисква познаване на класическа Гърция. Ако смята себе си за християнин или дори само за изследовател на християнството, ще учи гръцки и латински, това е неизбежно. Ако се занимава с философия, няма да избегне античността, защото няма влиятелен философ, който да не съотнася своите възгледи с традицията, възхождаща към Аристотел и Платон.
Така че без класическо образование не може да има европейско/западно или християнско образование. Ако се опита да заобиколи класиката, такова образование ще пропадне много бързо, както се видя в течение на неотдавнашната история, на която и аз съм свидетел.

8. Каква е ролята на човека, занимаващ се с Античност, днес?

Той има образователна задача и тя е тази, за която стана дума. Трябва да бъде посредник между нашите времена и античното наследство, значи да има поглед и към „средното време“ на историята – както като отношение между общества/държави, така и като живот на науките и словесността. Смисълът на тази задача е в удържането на единството на човешката история. Както за един човек е полезно да има спомени за всяко време от живота си и те да са във връзка помежду си така, че той да бъде и многообразен, и един; така и едно общество трябва да помни своята история в цялото й разнообразие, и същевременно това да бъде една история. Защото съзнанието за това, „кой си ти“ те прави и отделен, и свързан с другите, което значи – свободен.

9. Какви са задачите пред Вас, които сте си поставил, като класически филолог?

За щастие и с Божия помощ аз вече съм направил немалко от това, което смятам, че е мое задължение, но същевременно е било и моя мечта. На първо място, постигнах това, за което са ми помагали в гимназията – станах преводач от класически език, и то на най-мъчни и важни книги, които трябва да съществуват на родния ми език.
Една от тях е Софокловата „Антигона“, смятана от някои мислители за най-добрата антична трагедия; и вярвам, че преводът, който направих, е най-добрият превод на антична трагедия в историята на нашето преводаческо дело. Освен това написах учебник по предмета, който преподавам от 25 години – старогръцката литература. Това е първият наш подробен и системен учебник по предмета. После, с помощта на моята съпруга Димка, завърших превода на Аристотеловата „Метафизика“ – главният философски текст за всички времена. Смятам, че въз основа на този превод моите сънародници ще могат да учат философия и ще философстват за много десетилетия напред.
И освен това се грижих моите студенти да имат възможност да учат добре, значи в съгласие с традицията, но и като съвременни хора; и това го правих както чрез собствените си курсове, така и чрез учебните планове на магистърската и бакалавърската програма на специалност „Класическа филология“, които изработих в началото на миналото десетилетие.
Колкото до бъдещето, надявам се то да не бъде много по-различно от настоящето; а настоящето в нашата дейност е добро. Надявам се да видя успехите на моите студенти, а може би да напиша и още една книга. Но каква ще е тя и за какво, няма да казвам сега.

16 юни 2019, Петдесетница

(Въпросите зададе д-р Иван П. Петров)

*

https://philol-forum.uni-sofia.bg/portfolio-item/br-9/?fbclid=IwAR2n-xrLNMLIlKrdWCvcS-dN7R2ADLkg4lro1PtEg0usUT_FcN9Dv5O9sqE

СтЛ корица 2

Старогръцката литература. Диалог

[2 май 2019, конференция на ФСлФ]

Университетски учебник по литература
във формата на диалог

Предисторията на написването му

От учебник по старогръцка литература за университетите у нас отдавна имаше нужда.

Може да се забележи, че такива книги – имам предвид тези, които се приемат като основни помагала – се появяват веднъж на 50 години. Първият учебник, написан от професионален античник, е този на Ал. Балабанов от 1914 г., който след това е преиздаван два пъти (1917, 1931). Включва и римската литература (както се вижда и от заглавието му – „Класическа литература“), а старогръцката част е 120 стр. [(160 в третото издание)]. Така че той е сравнително малък и е добър за гимназиите, но не е достатъчен за студентите, а още по-малко за хора, които биха искали да разполагат с едно подробно изложение по тази тема.

Следващият е преводен – това е този на съветския учен Йосиф Тронски. Писан е в годините на ВСВ, и е преведен от Георги Михаилов през 1965. Той е университетски; нарича се „История на античната литература“ и гръцката му част е към 300 стр. Библиографията съдържа преводи на авторите на руски и български, и някои по-важни обзори на литературата (8 за гръцката литература).
Издавани са и други преводни учебници – тези на Кохан (1947, а и преди това) и на Радциг (1969) – но те и двата стигат до края на V в. пр. Хр., и включват само поезията. При Тронски обаче я има прозата, а също и елинизмът, и след това едно кратко представяне на Римската епоха, което завършва с Лукиан и романа. Така че неговият учебник е най-пълен, и затова дълго време беше основно помагало.

Заслужава да се спомене и книгата на Конст. Величков „Гръцка литература“, издадена през 1914 г. [след смъртта на автора (1907)] в пълното събрание на съчиненията му, под редакцията на Ив. Вазов. Тя е писана по времето на учителстването му в Солун в началото на 90-те години на XIX в. Като първи опит е добра, но е писана въз основа на други учебници (а не въз основа на самите автори), както и самият Величков отбелязва в едно свое писмо от същото време.

Потребност от замяна на книгата на Тронски се почувства още в началото на 1990-те, тъй като тя беше писана от марксистка гледна точка и смяната на идеологическата обстановка веднага ѝ придаде архаичен вид.
В нашата специалност стана дума за това, и проф. Богданов предложи на двамата си асистенти, единият от които бях аз, да се заемем с изработката на нов и голям (което значи стандартен и академичен) учебник по предмета. Но той не само, че не беше написан, но дори не беше и започнат. Може би всеки от нас е бил натоварен с други, по-специализирани или просто странични занимания; а от друга страна, наистина е трудно да се напише такава книга, тъй като материалът, който трябва да се познава, е огромен, а изследванията са необозрими. Самият жанр – „История на старогръцката литература [от Омир до края на класическата епоха, или до края на античността или дори до по-късно]“ – е поне на 200 години.
И така, 22 години по-късно, в края на 2017, внезапно се замислих за формата на този учебник (а че един ден той трябваше да се напише, знаех). Тогава ми се стори, че чрез него би могло да се разкаже как е най-добре да протичат учебните занятия по предмета. Защото с годините бях стигнал до един начин на преподаване, който се различава от този на предшествениците ми: със сигурност е различен от подхода на проф. Богданов, а предполагам, и на по-ранните колеги.

Диалогът и неговите части

Участниците (или героите) в диалога знаят за тази литература повече, отколкото това е вероятно да се случи в университетското всекидневие. Те са 12 души – пет мъже и седем жени на различна възраст (20-28, 31, 44, 53). Още от първата страница се забелязва, че имената им са древни: някои са гръцки, други – латински, а трети – тракийски и дори персийски.
Разговорът трябва да продължи 24 „дни“. В крайният текст обаче, който предстои да излезе, дните са 16. Причината е, че все пак не успях да напиша книгата до края, който трябваше да бъде поне краят на античността; а стигнах само до началото на християнската ера, значи до края на т.нар. елинизъм.

Освен 16-те „дни“, диалогът има и други части. На първо място – „епизодите“. Те са осем, значи епизодът е по-голяма част от „деня“. Могат да бъдат за литературен вид или епоха, и са съответно „епос“, „лирика“, „трагедия“, „комедия“, „историография“, „реторика“, „философия“ (всичко от полисната епоха), и накрая – „елинизъм“.
Както някой би предположил, между епизодите има части, наречени „стазими“. Стазимите се отличават с това, че не са за жанрове, а и темите им излизат от „основния курс“, който се образува от епизодите. Те също съответстват на някои действителни курсове, а именно: „Интелектуалците през античността“, „Античността в художествената литература“ и „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Има и един четвърти, който не е литературен и дори не е за текстове, поради което е включен в друга поредица части, наречени „парабази“.
Парабазата е термин от комедията. Това е, когато хорът говори не като тази група комедийни персонажи, която участва в действието, а от името на автора. В книгата парабазите имат аналогична задача: те не са самия материал, а се отнасят до процеса на работата, примерно колко ще продължат занятията, какво и кога ще се обсъжда и прочее. Освен това представят и един вид академична почивка, когато участниците напускат аудиторията и отиват другаде, където говорят не само за литература, а и за други неща. Та разговорът за онзи курс (който се нарича „История и култура на островите в източното Средиземноморие“), се случва в една от „извънаудиторните“ парабази.
Не е отмината и частта „парод“, която в драмите обозначава появата на хора. Това е началото на разговора, когато се обсъждат свидетелствата за легендарните предомирови певци (като Орфей), и изобщо книги, за които е мислено, че са много древни, като херметическите текстове. Този материал обикновено се отминава в модерните истории на литературата – имам предвид тези от средата на XIX в. нататък.

Към края на диалога има една част, наречена „комос“. Тя се явява в трагедията и представя тъжни монолози на актьорите и плач на хора във връзка с трагическото събитие – нечия смърт или друго нещастие. Тук тя е включена в епизода „елинизъм“ и съдържа изказвания на участниците по въпроса за елинството, а именно: дали елинството е за предпочитане пред варварството, и съществуват ли изобщо истински елини.
Тъй като половината от действащите лица в диалога, включително и самият водещ, са варвари, те не взимат активно участие в обсъждането, освен с отделни въпроси, а думата е дадена на елините, които от своя страна споделят, че никой от тях не е уверен в своето елинство. Причината е, че думата е двузначна – елин е както онзи, чийто роден език е гръцки, така и онзи, който е приобщен към гръцката култура – според прочутото изказване на Изократ. Но очевидно не е възможно да се измери степента на приобщеност към някоя култура. И дали при това положение думата „елинство“ не означава някаква елитарна общност, чиято цел е властта заради самата себе си, и която като всички такива има склонността да се дели и стеснява дотам, че накрая да стане съмнително дали съществува дори един човек, който да заслужава членството си в нея.
Ето откъс от разговора:

„- А относно варварството – каза Агатон, – това е смешно. Никъде и никога в Гърция не е имало човек, който да може да каже: „Аз съм чистокръвен грък“.
– Много ясно – рече Антистен. – И да е чистокръвен, какво. Елинството е въпрос не на кръв, а на положение. Трябва да си от важен град. И да говориш чист гръцки – ако изобщо някой знае какво е това.
– Но дали все пак някои не са по-близки до елинството? – попита Роксана. – Трябва да има някой, който да е уверен, че е грък. Иначе ще излезе, че това е нещо въображаемо.
– Така е – каза Антоний. – Ако няма елини, с какво се занимава елинистът?
– Не знам кои са тези, които могат да докажат, че са по-близки – каза Агатон. – Ето примерно аз съм атинянин, нали така. Обаче атиняните са пеласги, те най-късно от всички са научили гръцки. Ако изобщо има гърци в Атика и града, те са дошли там впоследствие. Така че колкото по-кореняк атинянин е някой, толкова по-малко е грък.
– А Антистен не е ли грък? – рече Антоний. – Той е автентичен аркадец от Тегея. Какво по-гръцко от това? Херодот казва в VIII книга, че аркадците са коренни пелопонесци.
Всички закимаха одобрително.

Комос

– Какво говорите? – каза Антистен. – Да си аркадец е жалка съдба. Това са най-нецивилизованите, най-провинциалните хора по всеобщо мнение. Аркадецът е нарицателно за необразованост, селения и простащина, той винаги е за посмешище пред останалите гърци. Затова иронично се казва „щастлива Аркадия“, тоест, „оставете ги тия да си пасат овците, какво знаят те за граждански живот, изкуства и прочее“. Аркадия е страна на пастири и козари, най-простите хора. Не се шегувайте, защото ми става тежко.
– Но това, че аркадецът е овчар в повечето случаи, не значи, че не е грък – каза тактично Антоний.
– Именно това значи – отвърна Антистен. – Защото, както казах, елинството е въпрос на статус. А да си аркадец, това е да заемаш най-ниското стъпало в стълбицата на престижа… сред елинските племена. Трябва да си от голям и влиятелен град и да си учен, тоест да минаваш за учен.
– Но трябва да си и по произход елин – рече Антоний. – Тогава може би Аполоний е грък? Той е от Делфи.
– Не, аз в никакъв случай не съм от Делфи – каза Аполоний. – Аз съм от Арахова, което е едно доста забутано планинско селце, и от гледна точка на делфийците е по-добре да не си се раждал никога, отколкото да бъдеш араховец…“

Бележките

Текстът на бележките е равен по обем с този на диалога.
Една част от тях са към „парода“ и се отнасят до легендите за предомировата литература и за самия Омир. Те съдържат преводи на свидетелства, почти всичките нови (непревеждани досега на български). Сред авторите са Алкидамант, Аполоний Родоски, „Пароската хроника“, Диодор Сицилийски, Йосиф Флавий, Плутарх, Атенагор, Тациан Асириец, Климент Александрийски, Псевдохеродот, Евсевий, Темистий, Прокъл, „Сибилинските оракули“, „Суда“, „Палатинската антология“, Евстатий Солунски, Иоан Цец (споменавам само гръкоезичните, но има и латиноезични).
Втората част, която е по-голяма, съдържа конспекти на произведенията, на които трябва да се обърне повече внимание. Това са „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ и „Дела и дни“ на Хезиод, Херодотовата „История“, „Държавата“ и още някои диалози на Платон, първите шест книги на Аристотеловата „Метафизика“ и романът „Етиопска повест“ на Хелиодор.

Ще бъде ли възможно да се учи по такъв учебник.
За ползата от него

Струва си да се обсъди въпросът дали този „учебник“ съответства на названието си, или трябва да се потърси друго – ако се окаже, че студентите не могат да учат по него. Струва ми се, че по него може да се учи, но не така, както по учебниците от монологичен (или справочен) вид. Защото е трудно или дори невъзможно да се извлекат сигурни твърдения от текст, който е оформен като диалог; и то такъв, при който читателят да е оставен сам да преценява стойността на казаното. Ако някой, който е учил по него, се яви на изпит, ще му се налага да казва: „Според мнението на `този герой` това е така…“ Но това винаги ще предизвиква въпроса: „А Вие как мислите?“. Ето защо диалогът е недостатъчен за хора, които искат от прочита на една книга да получат сигурно знание по някакъв въпрос. А те искат това, защото учат не заради знанието, а за да се представят добре – първо пред изпитващия, а после и пред други.

За такъв човек книгата ще е незадоволителна като учебник. А задачата на диалога не е да извести несъмнени факти и твърдения, а да даде пример как се пристъпва към обсъждането на такива неща; по-точно, той изобразява пристъпването към тях. Та ако книгата успее да окаже влияние по този начин, мисля, че би била полезна; и най-малкото защото героите се държат добре (учтиво и приятелски) помежду си, и имат интерес към темата на разговора.

За диалога е това. Бележките са написани иначе, и те сякаш съдържат сигурна информация. Но и там има проблем, и той е, че преведените откъси сами по себе си не стигат, за да се получи знание по темата; те трябва да се изтълкуват, сравнят, и да се направят изводи; и читателят да извърши това сам. Колкото до конспектите, те могат да послужат като въведение към съответните книги; но не могат да ги заменят. Така че и тук се очаква допълнителна работа – а именно, човек сам да изчете самите тези книги.

29 април 2019, Светли понеделник

***

1.
„- И тъй, колеги – казах – благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор, който, както се надяваме, ще трае няколко седмици – докъм края на март. Причината за него е, че вече наистина е време студентите като вас, пък и всички, които учат литература в университетите, да имат един учебник по старогръцка литература. Първо, защото е добре учебниците да се сменят – не защото предишните са по-лоши, а защото те са си били за своето време, което не е същото като нашето. А последният университетски учебник, който имаме, даже не е български, а е на Йосиф Тронски и е писан, ако не греша, по време на обсадата на Ленинград (тоест Петербург) през 1941-42 година; и е преведен на български от проф. Михайлов през 1965. Значи – преди повече от 50 години, а това е много. А самият учебник е на повече от 75. След това ние не сме имали университетски учебник, макар че е имало кой да го напише, но по някаква причина не се е стигало до това. Спомням си, че веднъж проф. Богданов изказа съжаление за това и даже упрекна сам себе си, че не е написал – а иначе той пишеше много и издаде повече от десет книги. И проф. Ничев не написа, макар че участваше в изработката на частта за антична литература в учебниците за гимназиите. Така че последният учебник, съставен от български античник, се оказва този на Ал. Балабанов от 1914-та. А той е наречен изобщо „класическа литература“ и е от две части – старогръцка и римска; и не е голям. Тоест – това е един хубав учебник за класическите гимназии. Но е много стар. Той впрочем е сканиран, както и учебника на Константин Величков от края на XIX в., който той е писал, докато е бил учител в Солунската гимназия. Те са били добри за времето и за целта си, но сега не могат да се препоръчват за учене, макар че е интересно да се видят. Така че ние такава книга днес просто нямаме.“

2.
„Така че за предомировата поезия има какво да се каже – продължих аз. – Най-напред, да вземем Орфей. Всъщност в неговото съществуване почти никой не се е съмнявал. То е било почти същото като да се съмняваш в съществуването на Питагор. Но тъй като за Орфей се знае, че е бил трак, никой не се е учудвал, че не се намират произведения, които да са със сигурност негови – нали, ако е създавал поезия, тя е била на друг език. Иначе за него се говори от достатъчно стари автори, още от времето на класиката. Примерно в Еврипид има места, да кажем в „Иполит“. Платон говори за орфически книги и ритуали в „Държавата“, и за самия Орфей в „Пирът“, макар че там то е някак на шега. И Теофраст в „Характери“ – за орфиците. А после Аполоний Родоски го прави участник в похода на аргонавтите и му приписва песен за възникването на света, доста подобна на това, което пише в „Теогония“ на Хезиод. По-нататък свидетелствата се неизброими, но като че ли най-подробно е разказаното от Овидий в „Метаморфозите“. И въобще, ако съдим по легендите за предомировите поети, излиза, че цялата гръцка поезия трябва да е била внесена или поне възникнала под влиянието на чужденци. От траките това са още Лин, Тамирис и Евмолп, а вероятно и Музей, за когото се казва, че е бил роднина било на Орфей, било на Евмолп. И това за епоса – нали Орфей бил син на Калиопа, музата на епическата поезия. А пък за Лин изглежда, че дори Омир е чувал – има такова място в „Илиада“ в XVIII песен, във връзка с щита на Ахил.“

3.
„- Старият завет е еврейски текст, значи не можем да го внасяме в старогръцката литература. Тези неща не са писани от гърци.
– Ами те и Орфей и другите не са били гърци, но пак ги коментираме като част от литературата и предшественици.
– А отгоре на всичкото се уговорихме, че ще включим и римляните като автори на старогръцката литература.
– Не, тук трябва да направим някои различия – казах аз. – Първо, не можем да не отличаваме старогръцката литература от християнската. Тъй като древният грък, независимо дали е живял в полисното време или при римските императори, е бил езичник. Ако е станал християнин или пък е приел юдейството, да кажем, той вече не е древен грък. Тоест, християнските автори представляват интерес за нас по-скоро като читатели и свидетели на старогръцката литература. Впрочем много сведения се намират точно при тях, примерно от Климент Александрийски знаем за критиката на Ксенофан срещу антропоморфизма на Омир. И това е само един пример от безброй. Докато римлянинът е много по-близо до нея, макар че пише на латински – защото той мисли като гърците, тоест като езичник. Така че Септуагинтата мъчно може да се включи в нашия учебник, макар че има някои книги, които дават сведения за елинистическата античност – примерно, Макавеите. В по-ранните книги има сведения, които могат да се сравняват с разказаното от Херодот – да кажем, за асирийските, вавилонските и персийските царе. Но и Новият завет е ценен източник за времето на римската империя, обаче от това той не става старогръцки текст. Освен това ние сега говорим за по-ранни автори от Омир в смисъл на предшественици – че може да са му повлияли, той да е в тяхната традиция или по-общо в тяхната култура. Но старозаветните текстове не са такива. Нито пък сме чували някой от авторите през класическата епоха да е чел нещо на еврейски – нито в превод, още по-малко в оригинал.“

4.
„- Да, макар че между мит и литература има голяма разлика. Хората често си представят, че митът е нещо дадено като текст. Но той не е. Всичко, което имаме, са било литературни текстове, било някакви справки, а самият мит е нещо неясно – преди тях той е съществувал като устно предание. Но във всеки случай положението с Омир е следното: той не се захваща да разкаже цялата му известна митология поред, както е примерно в „Теогония“ на Хезиод, а разказва обособени случки и разработва фабулата и характерите – тоест, той е поет, а не митограф. И покрай разказа си представя боговете и героите, като се занимава почти само с тези от троянското поколение, не отива по-далеч. Но тогава трябва да е имало митове и за по-старите герои, примерно за аргонавтите, които са от предното поколение – и там е Орфей, според Аполоний Родоски. Също и Херакъл, бащите на Аякс и Ахил, Тезей, самият Язон, който води похода. А преди тях трябва да са били тези от поколението на Едип; и още по-отдавна – Кадъм, Персей, които или идват от Изтока или действат някъде там. И освен това понякога имат животински, тоест чудовищни черти – като Кекропс от Атина. И в началото, логично е да се предположи, са Девкалион и Пира. Така че прочутите герои са поне пет поколения, макар че Хезиод ги събира в едно – преди историческото време, железния век, в който той живее.“

5.
„- Обикновено започвам с датировката, тоест с предположенията кога е живял; но днес реших веднага да пристъпя към въпроса: „Кой е той?“ и „Откъде знаем нещо за него и колко сигурно е то?“ И тъй като Омир – това е „Илиада“ и „Одисея“, то най-добре е да намерим някакви сведения за него направо в поемите. И наистина, такива има. В „Одисея“ има два образа на аеди, значи певци, които изпълняват епически песни на пирове и изобщо на празници; и техните песни са или за случки от живота на боговете или за моменти от Троянската война. Значи няма съмнение, че поетът представя хора като себе си и е възможно поне единият от тях да му е автопортрет. Затова и през цялата история за Омир е прието да се казва, че е бил сляп – защото единият от певците е сляп.
Предположението, че Омир е сляп, като че ли се възприема от Тукидид, защото на едно място в „Пелопонеската война“ той цитира „Химн към Аполон“, за който се смята, че е омиров; и от казаното там излиза, че Омир е бил сляп. А Тукидид е влиятелен историк. И още нещо – че бил от Хиос. А това, че е от Хиос или че е живял там, се разказва надълго и нашироко в една биография, която е много любопитна и се приписва на Херодот. Но специалистите не вярват, че е от Херодот, макар че е написана на йонийски и в доста херодотов дух. Но все пак, ако беше от Херодот, щеше да бъде споменавана много пъти от други автори, а изглежда, че никой от древните не е чувал за нея. Така че кой знае кога е писана – може би през гръко-римската епоха, когато са изработени доста псевдоепиграфи. Иначе самият Херодот все пак казва нещо интересно – че на Омир му приписвали „Киприите“, но тя не била негова. Това вече е по темата кое е негово и кое не – значи, част от всеизвестния „Омиров въпрос“.“

6.
„„Поетиката“ е интересна по много причини и една от тях е, че там за пръв път се обсъжда методично въпросът „що е литература“. Разбира се, тази дума, с която ние си служим, е латинска и тя съответства на гръцкото γράμματα – „написаните неща“. Нали преди малко казахме, че литературният текст, за разлика от обикновения разговор, е нещо „предаваемо“; и това става благодарение главно на писмеността, макар че и мерената реч позволява запазването и предаването, защото се помни.
Но освен това литературата, ако е художествена, е онова, което Аристотел нарича „пойесис“: като той впрочем има предвид не само написаното в мерена реч, но и прозата. Защото е виждал, че и прозата може да е художествена не по-малко, а в много случаи дори повече от съчиненото в стихове. И казва, че художественото слово е „подражание“ („имитация“) или „наподобяване“ на човешки действия и характери. А това става чрез реч: думите са μίμησις, πράξεις, ἤθη, λέξεις. И добавя, че главното е „фабулата“ (μῦθος), която ние понякога наричаме и „сюжет“. И още, че това може да стане чрез разказ, но и драматически, с размяна на реплики, където поетът се уподобява ту на един, ту на друг персонаж.
Впрочем тези неща за начина на представяне Аристотел не ги казва пръв, тях ги има и у Платон, в „Държавата“. Така че има разлика между „епика“ доколкото той просто пише в хекзаметър – тогава и Хезиод е такъв, и Емпедокъл – и доколкото създава художествено произведение в хекзаметър. Вторият непременно е поет, а първият може и да не е, може да е примерно философ на природата, „естественик“. Точно такива са думите на Аристотел.“

7.
„Троянската война е дълга работа и всеки, който се е опитвал да я разкаже изцяло, се е превръщал в митограф и от произведението му не е излизал художествен текст. Впрочем то се вижда и при Аполоний Родоски – той решава да разкаже за целия поход на аргонавтите, но и това не е малко нещо. Сега книгата е интересна като източник за мита, но художественото в нея не е много, може би само това около влюбването на Медея в Язон и някои детайли, като разговора на Афродита и Ерос. Та е вярно, че трябва да се разкаже за троянската история.
През класическата епоха – имам предвид времето от Омир до елинизма, тоест времето на полисите – са били съчинени поемите от „цикъла“. Това са онези поеми, в които се разказват отделните моменти от войната и ако се съединят, ще се получи цялата история. Те са известни на Аристотел, който не ги смята за добри и обяснява защо – затова, че нямат единна фабула, а разказват за много събития, които не се причиняват помежду си, както той казва, „по вероятност и необходимост“. Обаче има едно място, откъдето знаем и точно кои са били те – това е един текст от Прокъл, наречен „Христоматия“. Думата значи „нещо полезно за ученето“. И там са назовани заглавията им и накратко за какво е ставало дума във всяка от тях, кой е авторът и от колко песни са били. Това е било преписано или резюмирано от патриарх Фотий през IX в., оттам го имаме. Той споменава за шест поеми освен „Илиада“ и „Одисея“, които също влизат в цикъла: нарича го „епически“ и казва, че трябва да започне с възникването света – значи с нещо като „Теогонията“ на Хезиод или онази на Орфей, за която съобщава Аполоний Родоски. Така че от възникването на света и всички неща, раждането на боговете и прочее, в един момент се стига до решението на Зевс да причини или допусне Троянската война – това го пишело в „Киприи“-те. И след това тръгва разказът: скарването на богините на сватбата на Пелей и Тетида, отсъждането на Парис, авантюрата му с Елена, походът с всичките перипетии, включително и организацията, която не е била проста – защото някои от героите се криели или отказвали да тръгнат, като Ахил и Одисей. После събитията след смъртта на Хектор: подвизите и смъртта на Ахил, полудяването на Аякс, присъединяването на Филоктет и Неоптолем, троянският кон, превземането на града, убийствата и подялбата на плячката, и след това завръщането на ахейците – какво се е случило на всеки. И всичко стига до смъртта на Одисей, който бил убит от сина си Телегон, когото родила Кирка. Това е „цикълът“.
– Тогава се оказва, че и Вергилий е циклически поет.
– Доколкото съобщава за събитията около войната, да. В този смисъл обаче и Омир е такъв. Но „циклически поет“ има негативен оттенък, заради това, което казва Аристотел. Пък и Прокъл отбелязва, че те се четат не защото са хубави, а заради сведенията за мита. Но „Енеида“ е хубава, има оригинални неща, като това за отношенията на Еней и Дидона. Добре е изработена, макар съзнателно и явно да следва Омир.“

8.
„- Наскоро коментирахме въпроса за изчезването на голяма част от древната литература.
– Да, и се питахме дали трябва да се съжалява или не. Аз примерно бих желал да се беше запазила повече лирика, а може би и някои от по-старите историци – примерно Ефор или Хекатей. Но като цяло мисля, че това, което имаме, не е никак малко. Тъй или иначе, никой никога няма да го изчете напълно.
– А как е изчезнала все пак? Тоест, кога е била най-голямата катастрофа?
– Ами то от самото начало е било трудно да се съберат писаните текстове на гръцкия свят. Ето, казахме, че през VI в. в Атина Омир всъщност го е нямало, трябвало е да се погрижат специално за записването на „Илиада“ и „Одисея“. Това сигурно са били първите книги там, тоест първите, които са съдържали художествена литература. Аристотел несъмнено е имал библиотека, която явно е била тази на Лицея. И Еврипид, както казват някои. Но книгите изобщо са се намирали трудно, иначе нямаше да се коментира надълго и нашироко дали Платон е купил някакви питагорейски книги от Филолай и колко са били. После в Александрия са се купували много книги, също и в Пергам. И, разбира се, в Рим. Изглежда, че към края на античността в по-големите градове е имало почти всичко, но античното образование е започнало да запада, което е било неизбежно след конфликтите около управлението на Юлиан. Нали той е забранил на християните да преподават езическа литература и изобщо словесност.
– И защо не? Всеки да си гледа своето.
– Не е много справедливо обаче. Това значи просто, че християните се лишават от право да обсъждат публично религията на държавата – защото планът на Юлиан е бил, независимо от обявената веротърпимост или дори точно чрез нея, езичеството да бъде религия на държавата. Освен това така християните се изтласкват вън от образованието. Очаквало се е също, че учените хора между тях, за да запазят работата си, ще започнат да премълчават, че са християни, което е удар срещу цялата общност, от върха й. Създава им се силно негативен имидж – тоест, вие сте фанатици, нямате думата за сериозни неща. Впоследствие, сякаш като отговор на това, Юстиниан пък е забранил изобщо преподаването на езическа философия в държавата. Но все пак към IX-X в. в Константинопол трябва да е имало много книги, много повече от запазените днес – защото иначе не би могло да се състави такова нещо като „Суда“, нито патриарх Фотий да направи читателския дневник, който имаме. Значи някои са изчезнали около преписите на „минускул“, които са се правели по онова време – просто не са били преписани, и малкото запазени екземпляри са били загубени. После библиотеките може да са пострадали през 1204 с превземането на града, а после и през 1453. Но дори екземпляри от сега изчезналите да са били оцелели някъде из бивша Византия, ако книгите не се преписват периодично или печатат, както е станало на Запад, по-редките от тях няма да оцелеят дълго.“

9.
„Тя е разказ, който започва с едно скарване, което впрочем не е дребно, защото, първо, е следствие от надигаща се катастрофа над цяла армия (болестта, която Аполон е изпратил) и второ, предвещава разпад на армията. Тъй като се е оказало, че нещастието с болестта е следствие от погрешни действия на главнокомандващия. Още по това може да се заключи, че „Илиада“ има трагически характер. Това впрочем го казва и Аристотел. Защото впоследствие трагедиите често започват по подобен начин, с грешка на управляващия – цар или друг. Така е примерно в „Едип цар“, в „Антигона“, в „Перси“ на Есхил. Но какво е трагедията? Тя е, когато някой човек на висока позиция, да кажем цар или изявен и благороден воин предприеме действие, което е необходимо, защото съответства на положението му: било защото общността, която предвожда, се нуждае от нещо, което зависи от него, било за да запази честта си. При това човекът смята, че боговете ще му помагат или поне няма да му попречат. Но резултатът е, че той се проваля – боговете го изоставят, той се оказва ненужен или дори вреден за общността или близките си, и поради това губи достойнството, което се е опитвал да запази. От това той страда, обикновено зрелищно – значи дава воля на чувствата си. И ето в „Илиада“ това се случва неведнъж на различни герои, но най-ясно се вижда при Ахил. Той предприема едно полезно действие – свиква съвет, за да се разбере откъде идва болестта във войската; освен това подкрепя и прорицателя, който се колебае дали да говори. После обаче е унизен от Агамемнон и престава да се грижи за войската, а напротив – иска от боговете да й навредят, така че после да бъде помолен да участва във войната и така да възвърне честта си. Но поради всичко това негов близък човек загива. И затова той страда до края на поемата. Останалите събития след смъртта на Патрокъл, която е в 16-та песен, са само следствие: той се връща, за да отмъсти, покрай това получава извинения за случилото се, после убива Хектор и издевателства над трупа му; но това не е друго освен изява на скръбта му, значи той продължава да се държи трагически. Накрая боговете му напомнят, че все пак е човек и го задължават да върне трупа на близките. Така че това е „Илиада“ – тя е поема преди всичко за Ахил и наистина е трагическа.
– А кое е трагическото при други?
– Ами при Агамемнон, несъмнено. Защото той честолюбиво отказва на жреца да върне дъщеря му – нали е цар и командва цяла войска. И после пострадва точно като главнокомандващ, защото войниците му започват да умират. Но все пак боговете запазват армията, защото си имат план – да разрушат Троя. За Атина и Хера говоря. Така че той връща девойката, но запазва честта си, макар и с цената на Ахиловото отсъствие и големи загуби – защото Ахил напуска и призовава Зевс против него. И има един момент, в който Агамемнон е показан като отчаян: вдига ръце и моли Зевс да пощади войската. Това е трагическа сцена. Но все пак, за да е единно произведението, героят, на който се случва бедата, трябва да е един. Затова и при смъртта на Хектор има само елементи на трагедия – примерно това, че Атина го измамва пред крепостната стена в 22-ра песен и го оставя сам срещу Ахил; и той разбира това.“

10.
– На мен винаги ми е било чудновато участието на боговете. Някак неестествено ми е изглеждало.
– Това го има само при Омир. Боговете са като зрители в театър, които от време на време могат да се качват на сцената и да променят действието според желанието си. Хората са им нещо като роби; а това, че някои могат да са им любимци, не променя положението, тъй като всеки може да има и любими роби. Но тази ситуация с боговете, които се съветват за съдбата на хората, спорят и се намесват, и дори се бият помежду си заради ставащото по земята – това не издържа дълго. В „Одисея“ намесата на боговете е по-слаба, особено на олимпийските; обръща се повече внимание на земни божества като Кирка и Калипсо, и дори на подземните, защото Одисей слиза в царството на Хадес. По-нататък, ако този паралелен живот го има някъде, той е само като литературна препратка, както в „Енеида“ на Вергилий. Затова Аристотел е прав да не обръща внимание на ролята на боговете в поемите. Той хвали Омир за други неща – за единството на фабулата, че е открил драматическата форма, и е показал що е трагично и що е комично.
– А пък аз веднъж вече питах защо Платон не го харесва и сега пак ще попитам, защото не разбрах.
– Всъщност Платон трябва да го е харесвал, той даже на някои места в „Държавата“ го нарича „божествен“ и сигурно съвсем сериозно. Той не се съмнява, че добрата поезия е боговдъхновена. Но това не значи, че всичко в нея е полезно, особено за неопитни хора, които лесно се поддават на желания и заблуждения. Впрочем ако Омир разказваше просто семейни истории или приключения, както става в по-голямата част от „Одисея“, Платон не би се заел да го критикува. И не е случайно, че той почти никъде не споменава „Одисея“ – всичките му примери за лошото влияние на поезията са взети от „Илиада“; и мисля, че има едно място от Есхил. Това е, защото „Илиада“ е поема, в която боговете присъстват навсякъде, а героите трябва да бъдат представени в най-свойствената им роля – като воини и управляващи, тъй като взимат решения, които засягат мнозина. Обаче боговете са представени, както е известно, като хора, при това не особено добри – безделни, ревниви, груби в обноските си, готови за измами и интриги, съобразяващи се само с грубата сила. Нас това не ни безпокои, тъй като имаме друга религия: но Платон е бил прав да се тревожи, защото точно това са боговете, които държавата официално почита и им принася жертви. Ако те са такива, откъде човек да вземе примери за достоен живот? Значи Омир причинява по-скоро вреда на слушателите си; и това, че е майстор в поезията, дори съдейства за задълбочаване на вредата. А Платон смята, че боговете, ако съществуват, не могат да са такива. Примерно – бог не може да е причина за нищо лошо, злото идва само от човека. Интересно е, че в началото на „Одисея“ Зевс прави точно такова изказване: „Защо хората ни обвиняват за бедите си, при положение, че сами си ги причиняват? Ето какво се случи в семейството на Агамемнон – за това ние ли сме виновни?“
– Но ако върху поезията се налагат такива ограничения, тогава тя ще бъде много скучна…
– Не мисля. Хубавото при Омир не е в това, че боговете се обиждат едни други, както в последните песни, когато излизат на бойното поле, нито когато се карат и заплашват, като Зевс и Хера в първа песен – това са странични неща, те могат да се премахнат и от това поемата няма да пострада. Ето, в „Одисея“ почти няма такива сцени. Това, че Кирка е коварна и превръща хората в животни, вече не е проблем на религията, тъй като тя не е в олимпийския пантеон, а е някакво демонично, земно същество. Самите герои също са изобразени по-предпазливо. Одисей наистина се преструва и лъже, но това е по необходимост, тъй като в крайна сметка целта му е да запази семейството си и законното предаване на властта в царството. Елена е изобразена като достолепна царица, която любезно приема гости, докато в „Илиада“ има вид на красива, но лека жена. И няма такива остри конфликти между герои, които би трябвало да са в съгласие, щом воюват заедно; защото в „Одисея“ персонажите са разделени на положителни и отрицателни, и читателят вече не се колебае като в „Илиада“, дали примерно Ахил и Агамемнон са велики герои или обикновени авантюристи и разбойници.
– Да, не съм се замислял за тези разлики, а те изглеждат големи. Значи Омир е по-разнообразен, отколко изглежда на пръв поглед.
– На пръв поглед още нищо не може да се разбере от Омир – казах аз. – Той е много сложен и дълбок. И темата на Платон не е толкова дали Омир е добър поет – той знае, че е добър – а дали това е добра религия. Защото и у Хезиод виждаме да се разказват странни или направо чудовищни неща, а и в трагедията боговете не винаги изглеждат както трябва – примерно в „Аякс“, да не говорим за някои от Еврипидовите. Някои са си задавали въпроса може ли изобщо бог да е човекоподобен – има едно всеизвестно изказване на Ксенофан, Климент Александрийски го цитира.

11.
„В началото боговете се съветват, разговарят за различни неща и решават да помогнат на Одисей да се върне у дома си – защото Атина напомня за това на Зевс. И после се преминава към разказ за събитията в Итака: че са се събрали кандидати за ръката на Пенелопа и очакват тя да си избере съпруг. И докато чакат, гостуват всяка вечер в двореца и се веселят за сметка на семейството. Тогава Атина се появява, преобразена като някой си Ментес, приятел на семейството, и разговаря с Телемах. Съветва го да напусне за кратко острова, да посети някои от завърналите се герои и да разпита знаят ли нещо за баща му. И така става, като преди това Телемах, като наследник на царя, свиква събрание на гражданите на площада и споделя, че е разтревожен за съдбата на царството, защото кандидатите са твърде настоятелни и нагли, а Пенелопа не може да се омъжи, докато съдбата на Одисей е неизвестна. И след известно обсъждане разпуска събранието. Атина продължава да му помага, този път преобразена като друг герой, Ментор: намира кораб, събира екипаж, а самият Телемах казва на икономката Евриклея, отдавнашна робиня в дома, че ще вземе известно количество припаси, а тя да не казва на майка му, че е заминал. И след това потеглят прeз нощта и на другия ден пристигат в град Пилос.
– Точно така – казах. – Може и по-накратко, това е доста подробно. Това е краят на II песен. Някой иска ли да продължи?
– Аз. Ще разкажа до края на IV песен. Значи той пристига в Пилос и там се среща с Нестор и някои от синовете му, един от които се казва Пизистрат, точно като атинския тиран.
– Обратно. Тиранът се е казвал като сина на Нестор.
– Та те са приети от Нестор, който се радва, че вижда Телемах и му разказва за завръщането си, но за Одисей не знае нищо. Той пак е представен малко насмешливо, като много приказлив дядо, който все се разпростира върху спомените си. А през това време Атина е неотстъпно с Телемах, под формата на Ментор. Но в един момент, когато се готвят да потеглят за Спарта, където ще разговарят с Менелай, Атина, както си стои до тях, внезапно излита право нагоре, като орел. Наистина, превръща се в орел. И всички ахват, разбират, че това е била тя и й принасят жертва. Та те тръгват за Спарта . „Те“, в смисъл Телемах и Пизистрат. Пренощуват по пътя при някой си Диокъл от… Фере май че се казваше, и на другия ден вече са в Спарта. Телемах се смайва от величието на двореца и казва, че тази сграда е достойна за жилище на самия Зевс. И ги приемат. Впрочем денят е празничен, защото Менелай прави сватба на сина си Мегапент, който му е от някаква робиня и затова за него не се споменава много. Иначе те имат само едно дете, момиче, сигурно някой се сеща как се казва… Та те сядат да разговарят с Менелай, той не ги пита кои са, което впрочем си е практиката при посрещане у Омир – ти оказваш гостоприемство на новодошлия, пък той, когато иска, тогава да ти се представи. След малко идва и Елена, разполага се на столче и й донасят прежда, да си преде: въобще тя се държи така хрисимо, че никога няма да повярваш коя е и какви ги е вършила до неотдавна. Та точно тя разпознава Телемах – казва, че й заприличал на Одисей, и той си признава кой е. И тогава се отдават на спомени. Телемах даже се разплаква, като слуша за баща си, и тогава тя нарежда да му донесат отвара от някаква билка, успокоително, която била получила от някаква лечителка египтянка. Налива му я в питието и той се ободрява. Та тогава има един много дълъг разказ на Менелай, как той се забавил поради безветрие в Египет и там успял да говори с „морския старец“ – някакво божество на име Протей; и онзи му разказал за съдбата на завърналите се, за убийството на Агамемнон най-вече, но и за това, че Одисей бил жив и живеел с Калипсо, на нейния остров.
– А този Протей не беше ли онзи, за който разказва Херодот в египетската книга?
– Точно така. За него се разказва, че всъщност бил цар на Египет, който не позволил на Парис да отведе Елена в Троя, а я е задържал при себе си – при това не за да се жени за нея, а да я запази за законния й съпруг. Тоест, справедлив цар. Тази версия я използва и Еврипид в „Елена“.
– И след това отиват да спят, струва ми се. Май там завършва четвърта песен, а иначе, както се разказва по-нататък, те потеглят обратно на другия ден, като Менелай предлага на Телемах да му подари коне, а той отказва, защото в Итака нямало къде да се яздят – била много скалиста. Но Менелай му подарява нещо друго и те се връщат в Пилос, където попадат на един младеж на име Теоклимен от Аргос – гадател и благороден, но бил изгонен от града си защото убил неволно свой съгражданин. Херодотова история, с една дума.
– Добре, благодаря – казах. – Това е четвърта песен и даже малко оттатък. Кой иска да продължи?
– Мога и аз. Само ме подсетете как започва пета и после ще се справя сама.
– Одисей е при Калипсо и му е мъчно за в къщи…“

12.
„- Той е на острова и тъгува. И там пристига Хермес, за да съобщи на Калипсо решението на боговете – че Одисей трябва да си върви. На нея това не й е приятно, тя почти се разплаква, но трябва да се подчини. Даже пита Одисей защо предпочита Пенелопа, при положение, че тя е и по-хубава, и е богиня и може да го направи безсмъртен – но Одисей казва, че макар всичко това да е вярно, той предпочита да се прибере. Така че той си изработва сала и заминава. Но започва буря, която му е изпратена от Посейдон, защото той се гневи и го преследва, задето е ослепил сина му, циклопа. Иначе Посейдон е на страната на ахейците във войната, така че отношението му към Одисей е просто лично. Салът се разбива, Одисей плува два дни и едва успява да се добере до суша, за която после се разбира, че е островът на феаките.
– Само да добавя нещо, извинявам се – казах. – Два дни във водата са страшно много, дори ако става дума за топло море като Средиземното. Не за друго, а защото човек може да умре от студ. Поради това се намесва една морска богиня – или полубогиня, нереида може би – и му дава своята кърпа за глава, за да си я превърже около гърдите: тя му действа като спасителна жилетка, топли го. И освен това той трудно излиза на сушата, защото бреговете са много неудобни дори за сам човек – има скали, в които вълните могат да разбият плувеца. Така че той плува около брега и накрая открива едно устие на река и се промъква по него.
– Да, и понеже е много изморен, ляга да спи, като се затрупва с листа от дърветата. А на другата сутрин близо до реката пристига феакийската принцеса Навсикая заедно с няколко момичета, за да перат – защото Атина я е събудила, или по-скоро й се е явила насън и я подканила да свърши тази домакинска работа. Но то е за да помогне на Одисей. Така че те изпират дрехите и след това започват да играят на топка; и Одисей ги чува и решава да се покаже и да помоли за помощ, пък и за сведение къде е попаднал. Макар че е неудобно, защото той е без дрехи, но няма как. Явява се, те се разбягват, освен Навсикая – и нея я е страх също, но Атина й е сковала краката и не може да мръдне. Тогава Одисей я заговаря много любезно, прави й всякакви комплименти, че е подобна на богиня – така Одисей се изкъпва, облича се, Атина го разкрасява малко, така че да придобие по-приятен външен вид и когато отново се показва, Навсикая е впечатлена от хубостта му, пък и момичетата се успокояват. Тогава тя му обяснява как да стигне до града и да поиска гостоприемство от родителите й, и се извинява, че не може да го вземе в колата си, тъй като това ще даде повод за сплетни.
– Това май е краят на VI песен.
– Да – казах. – Да продължим нататък, но моля по-накратко, защото преразказът става несъразмерно дълъг.
– Той стига до града, там пак Атина го упътва, преобразена като някакво местно момиче; той влиза в двореца и моли царица Агата за гостоприемство и закрила. Позволяват му да седне с тях и понеже предполагат, че е благородник, организират пиршество на следващата вечер в негова чест. През деня той присъства на един техен празник с танци и спортни игри, и дори взема участие в хвърлянето на диск: и го хвърля по-далеч от всички. Вечерта, когато се събират, цар Алкиной му предлага да се представи. Тогава той съобщава, че е Одисей – разбира се, всички са чували името му. И тук започва разказът за приключенията от Троя нататък.
– Помните ли ги?
– Разбира се. Само ще ги изброя: киконите на тракийския бряг, после лотофагите, циклопът; Еол, който му дава чувал с ветровете, обаче малко преди Итака спътниците му отварят чувала и всичко пропада; после лестригоните, които унищожават целия му флот и оцелява само неговият кораб; Кирка, където остава цяла година; оттам отива в царството на мъртвите отвъд Океана, за да получи пророчество от Тирезий; после се връща при Кирка, която му казва какво предстои и как да се справя. А това, което предстои, са сирените, Сцила и Харибда и накрая островът със свещените крави на Хелиос. След това попадат на буря, в която загиват всички. А той след две седмици плаване върху някаква мачта стига до острова на Калипсо. И накрая – феаките. Дванадесет са.
– Браво – казах. – Това вече е началото на XIII песен и сме точно на половината на „Одисея“. Това е моментът, в който той стъпва на Итака, свършили са неговите приключения из морето, а и пътуването на Телемах. Сега предстои те двамата да се срещнат и да решат въпроса с женихите.
– Той като че ли е оставен на острова, докато е спал. Направи ми впечатление, че корабът на феаките е вълшебен – движи се без гребци и никой не го управлява, той сам си намира пътя. Но Посейдон им се разгневява и на обратния път превръща кораба в скала – малко преди да стигнат до острова си. А Одисей среща Атина, преобразена като пастир, разказва й някакви небивалици за себе си, защото трябва да скрива кой е; но тя започва да се смее, той я разпознава и двамата пренасят в една пещера подаръците, които е получил от феаките. И той тръгва към фермата – там, където Евмей гледа свинете. Остава при Евмей известно време, говорят си, той пак измисля някаква лъжлива история, но твърди, че е срещал Одисей, защото се бил сражавал при Троя. Тогава и Телемах пристига, но не го разпознава, а го мисли за някакъв скитник. Но Атина отново го разхубавява и Телемах се учудва как така се е променил изведнъж и го пита дали не е някой бог. Тогава Одисей му се открива, доказва му, че е самият той и решават да действат. И тръгват за града – първо отива Евмей, а след това и те двамата, като по пътя към тях се присъединява един несимпатичен козар, забравих му името…
– Мелантий.
– И стигат до двореца, женихите са там. Одисей изглежда като скитник и просяк, обаче кучето му, което е много старо, го разпознава пред портата. И те влизат, и там е случката с просяка, с когото Одисей трябва да се бие за забавление на женихите. Но после Пенелопа го приема, защото са й казали, че знаел нещо за Одисей. И той разказва поредната измислена история, като този път се представя за брат на самия Идоменей – царя на Крит, който наистина е участвал във войната; обаче точно й описва как е бил облечен Одисей, и тя се смайва – защото това е първият човек, който успява да й докаже, че наистина го е срещал. Тогава робинята Евриклея го разпознава, докато му мие краката – заради белега му, който бил от зъб на глиган. Мисля, че това е към XX песен.
– Благодаря много. Хайде някой да разкаже до края.
– Значи намираме се в момента, когато Одисей, Телемах, Евмей и Теоклимен подготвят нападението си срещу кандидатите на Пенелопа. Те събират оръжието от залата за пиршества – тоест, приемната – под предлог, че трябва да го почистят. Прибират го в складовете и ги заключват. А същевременно Пенелопа обявява, че най-сетне е решила да си избере съпруг и съобщава как ще стане това: някой трябва да опъне лъка на Одисей и да изстреля стрела, която да мине през халките на дванадесет брадви, забити в пода една след друга. А това е трудно – най-напред, защото лъкът е много тежък.
– Но освен това Атина прави Пенелопа по-красива, отколкото е обикновено, пък и по-млада. И женихите се смайват, като я виждат, започват да й се обясняват в любов и да й поднасят подаръци…
– Да, така е. Но никой не успява дори да опъне лъка. Тогава Одисей го поисква, те се смеят, но Пенелопа нарежда да му го дадат. И той наистина стреля точно и стрелата минава през халките. Тогава им казва кой е и започва битка, където с помощта на Атина той и другарите му печелят. Но ми се струва, че Мелантий извършваше предателство, като отваряше складовете с оръжие.
– Да, и затова той ще бъде наказан с особено мъчителна смърт.
– И женихите биват избити. А после, както се каза, Мелантий е екзекутиран и заедно с него още няколко роби и робини, които са били на страната на женихите. Почистват пода на залата и Одисей заговаря с Пенелопа и изказва учудване, че тя продължава да се държи с него някак предпазливо, сякаш той е просто един гост. Тогава тя казва, че няма нищо против да си легнат заедно и че някой трябва да донесе леглото. Но Одисей отвръща, че това е невъзможно, тъй като леглото е неподвижно – то е сковано около дънера на вековна маслина. Така че явно тук става дума за една проверка от страна на Пенелопа – дали това е наистина мъжът й. Те си лягат и той накратко й разказва за приключенията си: съвсем кратко, на около 10-15 стиха. По същество това е краят на поемата, макар че в XXIV песен има още събития: женихите слизат в Хадес, а Ахил и Агамемнон, които отдавна са там, се питат кои са тези, защо са толкова много и дали не е избухнала нова война. Одисей навестява баща си Лаерт, говори с него и после има кратка война между роднините на женихите и хората на Одисей, в която участва и самият Лаерт, въпреки възрастта си; но Зевс и Атина се намесват и прекратяват войната.
– Така е. Ето че стигнахме до края. Справихме се с цялата „Одисея“.“

13.
„- Нека пак да разкажем „Илиада“ и „Одисея“, но този път кратко – наистина, само с по няколко изречения. Но има и още нещо: да разказваме без имена. Това упражнение е много полезно, когато човек се занимава със сюжетно произведение, тоест художествен разказ за действие. Кой иска?
– Добре, аз ще разкажа. Само кажете коя от двете.
– „Одисея“, защото си я спомняме по-добре, с нея завършихме.
– Добре. Един младеж, царски син, живее с майка си, а в дома им са се събрали група мъже, които настояват тя да се омъжи за един от тях. Предполага се, че баща му е загинал, тоест изчезнал е безследно, но това не е сигурно. Младежът тръгва да научи нещо за него, като по пътя е придружаван от помощници – една богиня и няколко мъже. Узнава, че баща му най-вероятно е жив и се завръща благополучно, макар че някои от женихите се опитват да го убият. През това време бащата, който все пак е главният герой на поемата, потегля от острова на една богиня, при която е живял няколко години, и пристига на друг остров, където семейството на местния цар го посреща гостоприемно. Там разказва за приключенията си, някои от които са необикновени. Домакините го изслушват и го изпращат със свой кораб до острова му и с много подаръци. Там той среща сина си, връщат се инкогнито у дома – тоест, бащата е инкогнито – и там влизат в битка с кандидатите за ръката на царицата и ги избиват. После се договарят с роднините им за мир и всичко завършва благополучно за семейството.
– Идеално – казах аз. – По-добре и аз не бих могъл да го разкажа. Сега „Илиада“.
– Някъде се води война: една армия, съставена от няколко съюзени войски, обсажда град. Главнокомандващият армията, по време на някакъв грабеж на населено място в околността, отвлича дъщерята на местния жрец на Аполон. А имена на богове разрешени ли са?
– Само при крайна необходимост.
– Значи не. Добре, продължавам. Жрецът се оплаква на божеството, то изпраща болест във войската, много хора измират. Един от участващите в похода царе, забележителен воин, предлага да се допитат до гадател за ставащото и гадателят съобщава причината. Главнокомандващият разбира, че трябва да върне жената, но за да запази честта си, нарежда да му доведат друга, и то не коя да е, а точно тази, която е отвлякъл свикалият съвета. Воинът изпада в ярост, че му взимат наложницата – не толкова заради нея, колкото заради унижението – и напуска армията. Но не си заминава съвсем, а моли боговете да нанесат поражение на доскорошните му съюзници. Така и става. Съюзната армия започва да се огъва под атаките на обсадените и е застрашена от унищожение. Тогава най-добрият приятел на сърдития воин влиза в боя, бие се храбро и загива. Воинът изпада в отчаяние от загубата на приятеля (за която впрочем сам е виновен, това е трагичното, както казвахме), решава да отмъсти на враговете и се връща в армията. Започва голяма битка; воинът и предводителят на обсажданите, който именно е убил приятеля му, влизат в единоборство и воинът побеждава. След това започва да издевателства над трупа на загиналия, но боговете го предупреждават да престане и той го връща на близките му, които го погребват
– Не е лошо – казах. – Малко комедийно звучи на моменти, но като цяло е така…“

„Етиопска повест“ на Хелиодор

1. Дъщерята на царя

Царят на Етиопия Хидасп и жена му Персина десет години нямали деца. Най-сетне царицата успяла да зачене и родила момиче, но детето се различавало много от родителите си по цвета на кожата: те били мургави, а то – бяло (IV, 8).
Затова тя решила да не го показва на мъжа си, а вместо това го предала на един мъдър и почтен техен съветник и му поръчала да го отгледа, докато стане на седем години; а след това да го изпрати да живее в някоя далечна страна, като се увери, че там ще има кой да се грижи за него.
След седем години съветникът, който се казвал Сисимитър, заминал на дипломатическа мисия при сатрапа на Египет (по това време Египет се намирал под персийска власт). Срещата трябвало да стане в един от южните египетски градове, недалеч от границата с Етиопия. Там той се запознал с един грък на име Харикъл, жрец на Аполон в Делфи. Заговорили се и Сисимитър убедил гърка да вземе момичето заедно с някои ценни предмети – дрехи, бижута и една шапка, на която бил извезан текст на етиопски език. Уговорили се да се срещнат и на другия ден, но Сисимитър незнайно защо не се появил, а Харикъл скоро след това заминал с детето за Гърция.
Там той я осиновил в съгласие със закона, нарекъл я на своето име – Хариклея – и я отглеждал, като се надявал след време да я омъжи и да дочака внуци. Преди това бил имал жена и дъщеря, но дъщерята загинала при нещастен случай скоро след сватбата си, а не много след това починала и жена му. Така че Харикъл възлагал всичките си надежди за бъдещето на етиопското момиче.
То растяло добре, бързо и лесно научило гръцки, а по красота далеч надминавало връстничките си и изобщо всички жени, които Харикъл и делфийците били виждали някога. Към началото на събитията, за които ще разкажем, Хариклея била на седемнадесет години и служела в Делфи като жрица на Артемида (II, 29-32).

2. В Делфи

В това време в града пристигнал като поклонник един египтянин на име Каласирид. До неотдавна той бил върховен жрец на Изида в Мемфис, но по някаква причина решил да се откаже от тази висока длъжност и след като ръкоположил по-възрастния от двамата си сина, напуснал страната. В Делфи Пития го приела много ласкаво и му предсказала, че след време ще се завърне благополучно в родината си; и го поканила да остане при храма колкото дълго пожелае.
Харикъл и Каласирид се запознали и водили увлекателни разговори за Египет, неговата история и природа (II, 24-28). След известно време Харикъл споделил, че е разтревожен за бъдещето на дъщеря си – тя вече била голяма, но не показвала интерес към мъжете и не мислела за брак, а сякаш предпочитала да остане девица и жрица на богинята до края на живота си. И помолил Каласирид, като познавач на египетските науки и изкуства, да промени това нейно разположение и, ако може, да разбуди в душата й естественото човешко влечение към брака и създаването на потомство. Той дори имал предвид един младеж, за когото би се радвал да я омъжи – племенника си Алкамен.
Каласирид, който вече бил виждал неведнъж момичето, обещал, че ще направи каквото е по силите му.
Тези дни съвпаднали с прочутия Питийски празник, който се отбелязвал с атлетически и музикални състезания, много жертвоприношения и се провеждал веднъж на четири години. Делфи бил посетен от представители на множество гръцки и чужди градове и области.
Сред гостите имало и делегация от Тесалия, предвождана от един висок и необикновено красив младеж на име Теаген – който, както се говорело, бил пряк потомък на Неоптолем и следователно на самия Ахил. Тесалийската област, от която произхождал, била населена с ениани – племе, което извеждало произхода си от Елин, сина на Девкалион. Поради това те смятали себе си за най-древните и чистокръвни измежду всички гърци.
Като предводител на делегацията Теаген трябвало да запали огъня под кладата с жертвите, посветени на Аполон. Факелът, както изисквал ритуалът, му бил подаден от лично от жрицата на Артемида – Хариклея. При предаването на огъня техните погледи се срещнали; и тази среща била съдбоносна за бъдещия им живот.
След жертвоприношението Харикъл завел Каласирид в дома на дъщеря си, за да ги запознае. Тя изглеждала отпаднала и разсеяна, и след като разменили няколко думи, Каласирид предложил да си вървят, за да я оставят да почива. Докато разговаряли пред храма, се появил един човек от делегацията на енианите, който ги поканил да вземат участие в пира след жертвоприношението за Неоптолем, което те традиционно извършвали при всяко свое посещение в Делфи.
Двамата приели поканата, отишли и там се запознали с Теаген, който силно се заинтересувал от Каласирид – след като научил, че е египтянин и че е бил жрец на Изида. А същата нощ на Каласирид му се сторило, че вижда пред себе си (не бил сигурен дали е сън или действителност) близнаците Аполон и Артемида, които му поверили Теаген и Хариклея и му поръчали да се грижи за тях.
На сутринта Теаген сам дошъл да го събуди. Поговорили малко и Каласирид изведнъж произнесъл, сякаш неволно, името „Хариклея“ – без да споменава, че познава такава жена; а Теаген незабавно му казал коя е тя и разказал за чувствата си към нея.
Същият ден се провеждало състезание по надбягване в пълно бойно снаряжение. Наградата щяла да се връчи от жрицата на Артемида. Фаворитът бил познат на публиката – Ормен от Аркадия. Той смятал, че никой няма да се осмели да се надбягва с него, но Теаген казал на Каласирид, че е решил да участва; и му посочил Хариклея, която седяла на жреческото си кресло. Каласирид се усъмнил, че ще успее да спечели срещу толкова известен атлет и рекъл, че ще е срамно да бъде победен пред очите на Хариклея; но Теаген отвърнал, че точно това ще му даде нужните сили. И наистина надбягал противника и, получавайки венеца, успял да целуне ръката на Хариклея.
Каласирид удържал на думата си да се заеме с лечението на Хариклея. На следващия ден отишъл при нея заедно с баща й, извел я навън, наредил й да изпие една отвара от редки египетски билки, запалил благовония и произнесъл много думи на египетски, които изглеждали като заклинания и молитви, и които никой не разбирал.
След това й обяснил, че заболяването й (тя наистина не се чувствала добре тези дни) вероятно е причинено от нечий лош поглед и предположил, че това е бил погледът на тесалиеца Теаген, който, както тя може би си спомня, спечелил вчерашното състезание по надбягване. И след като добавил, че заболяването й, по негова преценка, не е тежко, я отпратил да си легне (III,5-IV,5).
На другия ден Харикъл дотичал до жилището на Каласирид и с много благодарности му съобщил, че всичко вече е наред. Защото група гръцки лекари, поканени от него, били прегледали Хариклея и установили, че тя е физически здрава; а лошото настроение и общата й отпадналост се дължат на нещо, което хората наричат „любов“ – и значи момичето няма от какво да бъде лекувано.
Така Харикъл си отишъл радостен, но още същия ден се върнал в помрачено настроение и казал, че положението отново се влошило: тъй като, когато й довел племенника си Алкамен за да й го представи като възможен неин съпруг, тя се разгневила, рязко настояла да си вървят и заплашила, че ако още веднъж някой й спомене за брак с братовчед й, тя ще се самоубие.
Каласирид се замислил и рекъл, че всъщност той твърде малко знае за обстоятелствата около раждането и отглеждането на девойката преди тя да бъде поверена на Харикъл. Тогава Харикъл си спомнил, че сред предметите, получени от непознатия етиопец, имало и една скъпа египетска шапка с извезани букви – и я донесъл. Каласирид я взел, отишъл у дома си и разчел записа, който представлявал писмо на Персина до подхвърлената й дъщеря.
Там се разказвало, че тя е подхвърлена, защото е родена бяла; а е бяла затова, защото в момента на близостта на Персина със съпруга й Хидасп, когато тя явно е и заченала детето, погледът й случайно се насочил към един стенопис, представящ освобождаването на Андромеда от Персей. Затова изглежда детето се родило не тъмнокожо като родителите си, а бяло като Андромеда.
След като прочел писмото, Каласирид отишъл да поговори с Хариклея. Първо й казал, че тя не е дъщеря на сегашния си баща, а на царя и царицата на Етиопия; но поради ето тези причини се е наложило да я изнесат от дома на родителите й още като новородена. Тя трябва да е благодарна на Харикъл като на човек, който я е осиновил и отгледал, но все пак е добре да знае, че родната й майка е готова да я приеме отново – и вярва, че ще може да убеди мъжа си, че Хариклея е тяхно дете. Тези неща той ги знаел не само от писмото на шапката, но и лично от царицата – защото преди години му се било случило да посети Етиопия и да разговаря с нея.
След това преминал на другата тема и внимателно обяснил на Хариклея, че неразположението й през последните дни е резултат от дейността на един бог, на когото се подчиняват както смъртните, така и безсмъртните – и това е Ерос. Така че не е срамно това, дето тя обича Теаген – по-скоро трябва да се помисли как да се постъпи, така че те двамата да преодолеят настоящите трудности и да обединят съдбите си. За това, че баща й желае да я омъжи за братовчед й, Каласирид знае: той я съветва засега и на думи да се съгласява; а за уреждането на останалото той ще има грижата (IV, 7-13) .
След това Каласирид отишъл при Теаген и го уверил, че Хариклея го обича, но е притискана да се омъжи за друг; и единственото, което им остава, е да избягат заедно, и то в Етиопия, където са истинските й родители и могат да разчитат на закрила.
Малко по-късно същия ден му се случило да попадне на угощение на група финикийци от Тир, които се готвели да отпътуват същата нощ. Помолил ги да го почакат, защото и той желаел да пътува в тази посока заедно с още двама спътници. И се разбрали да го чакат, а ако не се появи до зазоряване – да потеглят.
А през нощта Теаген нахлул в жилищните помещения на храма заедно с група въоръжени ениани и отвлякъл Хариклея. После двамата отишли при Каласирид и му казали, че са направили това, което ги е съветвал, и сега поверяват съдбата и живота си в неговите ръце.
В същото време из града се вдигнал шум и станало ясно, че жрицата на Артемида е отвлечена; и целият народ се стекъл в сградата за общи събрания. Харикъл обявил, че дъщеря му е изчезнала и поискал помощ; а Каласирид, който също успял да влезе на събранието, съобщил, че знае какво се е случило – отвлякъл я тесалиецът Теаген и сега най-вероятно я отнася към своя град.
Избухнало всеобщо възмущение и народът решил да преследва Теаген и хората му и, ако е нужно, да води война с тесалийците. А Каласирид се върнал при Теаген и Хариклея и тримата, под прикритието на нощта, успели да стигнат до пристанището и да се качат на кораба на финикийците, който ги очаквал (IV,16-V,1).

3. В Закинт

Корабът излязъл от Крисейския залив и се отправил на запад. На разсъмване на хоризонта се появили йонийските острови и след още няколко часа пътниците стигнали до Закинт. Собственикът им съобщил, че ще спрат за малко в града.
После станало ясно, че престоят няма да е кратък, защото ветровете били неблагоприятни, а и сезонът вече не бил подходящ за толкова далечно плаване. Затова Каласирид слязъл на пристанището и се заел да търси квартира, където да се настанят. Запознал се с един рибар, който се съгласил да ги приеме у дома си.
Така те заживели в Закинт, предполагайки, че им предстои да останат на острова немалко време. През това време притежателят на кораба навестявал Каласирид и му казвал, че е поразен от красотата на момичето и много би желал да я има за жена. Той не знаел, че Теаген и Хариклея са годеници, защото още преди отпътуването те се били разбрали да казват, че са брат и сестра, и че Каласирид е техен баща.
Каласирид отговарял на финикиеца, че дългите отсъствия на съпруга не са полезни за семейния живот и затова се колебае да омъжи дъщеря си за търговец; но онзи го уверил, че ще се откаже от морската търговия и ще се захване с друго; и е съгласен на всичко, само и само да има Хариклея за жена. Каласирид рекъл, че в такъв случай бракът е възможен, но би предпочел това да стане в Египет, откъдето е той самият и където сватбата би могла да се отпразнува по-тържествено и в присъствието на близките.
На другия ден Тирен (така се казвал домакинът на тримата) помолил Каласирид да поговорят насаме. Казал му, че недалеч от главното пристанище е акостирал кораб, за който той знае, че е пиратски. Вчера капитанът на кораба, който се казвал Трахин, го заговорил и го попитал кога смята, че финикийците ще потеглят. Добавил, че е забелязал момичето и иска да знае дали и тя ще се качи на кораба; готов е на всичко, за да я има, но предпочита да я отнеме от финикийците след като заминат от Закинт, а не да създава неприятности на Тирен, с когото отдавна се познавали.
Тирен казал, че нищо не знае, но би могъл да попита. И ето сега съобщава това на Каласирид и го съветва да заминат колкото се може по-бързо и без да бъдат забелязани от пиратите – защото иначе рискуват девойката да бъде отвлечена от дома му, в който той им е оказал гостоприемство.
Каласирид решил, че домакинът му е прав и казал на Теаген и Хариклея, че още тази нощ ще трябва да заминат. После отишъл при финикийския търговец и му разказал узнатото. Финикиецът се съгласил, че не бива да се бавят и е най-добре да тръгнат още тази нощ. Така и направили: отпътували веднага след като се стъмнило, надявайки се, че до сутринта ще успеят да вземат достатъчна преднина (V, 17-23).

4. Двамата пирати

Но не могли да избягат от пиратите, чийто кораб бил по-бърз. Сутринта те забелязали, че търговският кораб е заминал и заплавали в посоката, в която той вероятно се движел. Не след дълго ги догонили, нахлули на кораба и го превзели.
След като моряците били обезоръжени, Трахин видял пътниците от Делфи и заговорил любезно с Хариклея. Казал й, че тази битка се води заради нея; че той е капитан на кораба и ще бъде щастлив тя да стане негова спътница и господарка на всичко, което той притежава.
Хариклея отговорила, че има само една молба – да остави на кораба нейния брат и възрастния й баща, без които не би могла да живее. При това тя паднала на колене пред Трахин, прегръщала нозете му, целувала ги и се обливала в сълзи.
Трахин се съгласил, и след това пиратите натоварили финикийците на своя кораб, като самите те отпътували с търговския, който бил по-голям и пълен със стоки, пари и скъпоценности. Мъчно го управлявали, но все пак успели да достигнат египетския бряг и хвърлили котва в Херакловото устие на Нил. Трахин решил, че това е моментът да отпразнува сватбата си и разпоредил на пиратите да изнесат от кораба мебели, съдове, храна и питие, и да разположат всичко, необходимо за угощението, до реката.
Хариклея казала на Теаген и Каласирид, че няма да позволи на пирата да я докосне и че ще умре вярна на приятеля си; но Каласирид казал, че има един начин да се справят.
Той отишъл при един от пиратите, който се казвал Пелор и бил втори след капитана. Казал му, че предстоящото празненство ще е много неприятно за дъщеря му, тъй като тя не харесва Трахин и не иска да живее с него, а обича Пелор. Освен това има начин да бъде негова. Защото Пелор бил първият, който се изкачил на търговския кораб; а при пиратите съществува неписаното правило, че онзи, който пръв влезе в кораба на противника, после има право пръв да избере наградата си. Но сега това правило е нарушено и Пелор може да оспори решението на Трахин и да поиска Хариклея.
Пелор рекъл, че това е съвсем вярно и така ще стане, още повече, че момичето му допада твърде много. Тогава Каласирид го поканил на кораба, за да погледне Хариклея, която вече била облякла най-хубавата си рокля и се готвела да излезе. Пелор надникнал през прозорчето и се смаял от красотата й; и казал на Каласирид, че всичко, което е нужно, ще бъде сторено.
И когато тя слязла на брега и седнала на отреденото й място, а Трахин се готвел да произнесе реч (и всички вече били пили много), Пелор се изправил и казал, че плячката не е разпределена справедливо и поискал Хариклея за себе си. Трахин отвърнал, че е късно да се оспорва разпределението, още повече, че самото нападение е било извършено заради жената; и още тогава се знаело, че тя ще е за него. Сред пиратите избухнала свада и започнал побой, който прераснал във въоръжена битка.
Теаген се сражавал на страната на едните, а Хариклея и Каласирид се отдръпнали на разстояние, и докато пиратите се биели, Хариклея ги обстрелвала със своя лък и убила мнозина.
Накрая останали живи само Теаген и Пелор. Теаген отсякъл ръката на пирата до лакътя. Той избягал, а изтощеният и изранен Теаген се изкачил на височината, където били приятелите му, и паднал в скута на Хариклея (V, 24-34).

5. Тиамид, син на Каласирид

Докато Хариклея прегръща приятеля си, се появява група египетски разбойници, които с учудване гледат странното зрелище – множество убити мъже сред остатъци от изобилно пиршество и една прекрасно облечена девойка, оплакваща легнал в скута й полумъртъв младеж. След като се поколебават за кратко, те започват да разграбват имуществото, струпано по брега и в кораба.
Тогава се появява друга шайка, при вида на която разбойниците се отдръпват и изчезват зад близкия хълм. Тази група също забелязва Теаген и Хариклея; и предводителят им, след като нарежда бъде събрано всичко ценно, останало от пиратите, заповядва и те двамата да бъдат отведени. Каласирид, който вижда всичко това отдалеч, се опитва да върви след групата и да узнае къде отиват, но не след дълго изостава и ги губи от погледа си.
Леговището на тези разбойници е разположено на остров, образуван сред блатата на Делтата и представлява немалко селище. Там те живеят със семействата си, и поради естествената недостъпност на мястото се чувстват в безопасност и готови да отблъснат всяко нападение – било на други разбойници, било на персийския гарнизон.
Когато пристигат, те разтоварват плячката, а Теаген и Хариклея са настанени в отделна колиба и поверени на грижите на един млад грък, също пленник на разбойниците. Той е от Атина и се казва Кнемон (I, 1-8).
Главатарят на разбойниците се нарича Тиамид и е не друг, а синът на Каласирид, когото той преди време ръкоположил за върховен жрец в храма на Изида в Мемфис. Но Тиамид не могъл да се задържи дълго на тази длъжност. По онова време Мемфис бил седалище на персийския сатрап, който се казвал Ороондат. Неговата жена Арсака била млада, привлекателна и с най-висок произход – сестра на великия цар. Тя обърнала внимание на новия жрец и започнала да му дава знаци за своето благоразположение. Тиамид си давал вид, че не забелязва интереса й; а когато тя започнала да се държи по-открито, той й показал, че намира поведението й за неразумно и осъдително.
От това се възползвал по-младият му брат Петосирис. Той отишъл при Ороондат и му разказал за отношенията между съпругата му и Тиамид, като представил нещата във вреда на брат си – сякаш той предлагал приятелство на Арсака, а тя го отблъсквала. Ороондат повярвал на чутото, не се усъмнил в съпругата си и насочил целия си гняв към жреца.
След като чул много несправедливи упреци и дори заплахи, Тиамид решил, че ще е по-добре да напусне града и да се откаже от жречеството. Така направил, а мястото му в храма било веднага заето от Петосирис (I,32; VII,2).

6. Кнемон от Атина

Няколко дни Кнемон се грижи за раните на Теаген и се старае нищо да не липсва на него и на Хариклея. Те му разказват за премеждията си, а той на тях – своята история. Тя била такава.
Той бил роден в Атина, а баща му се казвал Аристип. Майката починала, когато Кнемон бил още момче; и след няколко години вдовство Аристип решил да се ожени отново. Новата му жена била много по-млада от него и се казвала Деменета.
Оказало се, че тя изпитва нежни чувства към доведения си син; обичала да разговаря с него и често го целувала и прегръщала, като си давала вид, че отношението й към него по нищо не се различава от майчинското. Но Кнемон скоро заподозрял, че тя има непочтени намерения и започнал да се държи по-студено; а веднъж, когато му заговорила за чувствата си, сурово я укорил и казал, че не желае повече да чува такива думи.
Това разтревожило жената и тя се оплакала на баща му, като представила нещата по друг начин – а именно, че Кнемон я харесвал и веднъж дори се опитал да задоволи желанието си с насилие; но тя го заплашила, че ще вика, и го прогонила.
Аристип повярвал и без дори да запита Кнемон за случилото се, заповядал на робите да му нанесат побой; а Кнемон понесъл наказанието покорно и накрая запитал баща си коя е причината за това. Аристип отвърнал, че е учуден от наглостта му и че добре знае за нечистите му намерения спрямо доведената му майка.
Не много след тази случка Кнемон забелязал, че робинята на Деменета, която се казвала Тисба, започнала да се държи с него подчертано приятелски. Това го изненадало, защото преди време той се бил опитвал да я ухажва, но тогава тя била равнодушна. Двамата се сближили и прекарали няколко нощи заедно; и веднъж Тисба му казала, че Деменета е започнала да изневерява на баща му; и добавила, че знае кога става това и може да му помогне да я залови на местопрестъплението.
Кнемон рекъл, че не е учуден и ще се погрижи за нейното изобличение, така че тя да престане да опозорява ложето на баща му; и дори, ако е нужно, ще убие прелюбодееца. Една вечер тя му подшушнала, че любовникът на Деменета е дошъл; и ако иска, може да ги залови. Кнемон нахлул в спалнята с изваден меч и извикал, че ще отмъсти за срама, с който Деменета е покрила неговия род; но открил, че в леглото бил собствения му баща. Аристип се изплашил, тъй като не знаел защо Кнемон е влязъл в спалнята с оръжие; но след като той оставил меча и помолил за прошка, повикал робите, оковал го и го заплашил с най-тежко наказание.
На другия ден го отвел в съда и го обвинил в опит за убийство. Съдът решил, че Кнемон е виновен и мнозинството гласувало за смърт; но после решили да го пощадят заради младостта му и с оглед на това, че до процеса имал добро име; и го осъдили на изгнание. Така той напуснал Атина и се заживял на остров Егина.
След няколко месеца го посетил един негов приятел на име Харий, от когото той научил за следните събития в дома на баща си.
Деменета започнала да съжалява за стореното и да упреква Тисба, твърдейки, че я е подвела и е виновна, че постъпили така коварно с младежа. Тисба се почувствала оскърбена и решила да отмъсти на господарката си.
Тя имала една приятелка флейтистка на име Арсиноя. Отишла при нея и казала, че иска да се види с приятеля си за една нощ и я помолила да ги приеме в дома си. Арсиноя се съгласила. После отишла при Деменета и казала, че Кнемон тайно се е върнал в града и иска да я види; и ако тя желае, може да се срещнат при Арсиноя. Деменета отвърнала, че още го обича и непременно ще иде, най-малко за да му поиска прошка за извършеното. След това Тисба отишла при Аристип и му казала, че съпругата му си има любовник и тя самата се срамува повече да крие това; знае къде се срещат и може да го заведе, така че да ги завари заедно. Аристип, който и без това съжалявал за изгнанието на сина си, повярвал, разгневил се и казал, че разчита на помощта й.
На другата вечер Тисба завела Деменета при Арсиноя, въвела я в спалнята и й казала да чака. После изтичала при Аристип и му казала да влезе. И когато той влязъл и намерил жена си сама, Тисба хлопнала външната врата и извикала, че любовникът току-що избягал.
Аристип не слушал оправданията на жена си, заплашил я с развод и още на сутринта я повел към съда. Но когато минавали край Академията, тя в отчаянието си скочила от колата, хвърлила се в един кладенец и се удавила (I, 9-17).
След като изслушал това, Кнемон се замислил дали да не иде в Атина и да опита да се помири с баща си. Не след дълго научил от друг приятел още една новина. Този път Тисба се била скарала с Арсиноя, а тя, за да й отмъсти, отишла при роднините на Деменета и им разказала за случката с измисления любовник. Тогава те решили, че ще съдят Аристип като виновен за самоубийството й; а Тисба, за да не бъде привлечена и тя като подсъдима, избягала в Египет с някакъв гръцки търговец от Навкратис.
Накрая Кнемон добавя, че това е причината той да се окаже в Египет. Защото като разбрал, че и баща му може да бъде съден, решил сам да иде в Навкратис, да намери Тисба, да я върне в Атина и да докаже, че нито той е замислял отцеубийство, нито баща му е виновен за смъртта на Деменета; а че всички те са станали жертви на интригите на тази жена (II, 9).

7. Смъртта на Тисба

Докато Кнемон се занимава с лечението на Теаген и им разказва за преживелиците си, главатарят на разбойниците Тиамид разбира, че в сърцето му се е породила любов към красивата Хариклея.
Няколко дни след завръщането им на острова на едно събрание на разбойниците той обявява, че е избрал своята част от плячката и това ще бъде тя – и добавя, че не иска да я има просто като робиня, а желае да сключи с нея брак според египетския закон.
После повиква Хариклея и в присъствието на своите другари, на Теаген, когото смята за неин брат, и на Кнемон, й съобщава своето желание и казва, че макар да й е господар според закона на военната плячка, все пак иска съгласието й и се надява да го получи.
Хариклея отвръща, че е много поласкана и разбира, че една пленница не може да се надява на по-голяма чест от това, да бъде пожелана от самия предводител на онези, които са я отвлекли. И след това разказва следното.
Тя и Теаген били брат и сестра, родом от Ефес. От няколко години служели като жреци в прочутия храм на Артемида. Неотдавна били изпратени да вземат участие в големия празник на Аполон и Артемида на остров Делос. След като празникът завършил, те се качили на кораб, който трябвало да ги отведе обратно в Ефес. Но вместо това капитанът на кораба решил да ги отвлече и да ги продаде някъде като роби; като при това си присвои скъпите дарове, които делосците изпратили за Артемидиния храм.
Корабът попаднал в буря, после в безветрие и след няколкоседмично блуждаене те се оказали в Египет при Херакловото устие, където и били открити от хората на Тиамид. Сега тя все още е жрица на Артемида и обетът й за девственост е в сила; и поради това не може да сключи брак. Но ако отидат до някой от местните храмове на богинята, би могла да извърши необходимите свещенодействия, и тогава ще има право да се омъжи.
Тиамид я изслушва с възхищение, съгласява се и изпраща тримата обратно в жилището им (I, 18-24).
Рано на другата сутрин в селото настъпва смут – става ясно, че група разбойници, която през нощта успяла да обезвреди стражите и да се промъкне в селището, нахлува в колибите и избива обитателите. Кнемон събужда Теаген и Хариклея, и тримата дотичват в дома на Тиамид, който е узнал за нападението и се готви за бой. Той заповядва на Кнемон да отведе Хариклея в една пещера край селището, където разбойниците криели съкровищата си, а после да се върне обратно, за да вземе участие в боя. Кнемон я отвежда, а Теаген остава при Тиамид.
Боят продължава целия ден и привечер става ясно, че хората на Тиамид ще бъдат победени. Тогава той, ужасен от мисълта, че друг ще притежава Хариклея, напуска сражението и се отправя към пещерата, възнамерявайки да убие девойката. Точно до входа забелязва една жена, която еколеничила и закрива лицето си с длани; изважда меча и я пронизва в гърдите. След това затичва обратно към горящото село, надявайки се да загине в боя.
Но колкото и яростно да се сражава, остава невредим; като че ли целта на нападателите е не да го убият, а да го заловят. Така и става; а Теаген и Кнемон, като разбират, че за островитяните няма надежда, напускат сражението и се отправят към пещерата, за да намерят Хариклея.
На входа се препъват в трупа на убитата жена и им се струва, че това е тя. Теаген се хвърля върху мъртвата, прегръща я и горчиво заплаква; и би се пронизал с меча си, ако Кнемон не го изважда навреме от ножницата. Внезапно от дъното на пещерата се чува гласът на Хариклея. Теаген си помисля, че духът й го вика от отвъдното; но все пак тръгва в посоката на гласа и открива, че девойката е жива и го очаква.
А Кнемон осветява лицето на убитата и с ужас открива, че това е същата онази Тисба, за чиито дела е разказал на другарите си и заради която е прекосил цялото море от Егина до Египет (I,27-II,5).

8. При Навсикъл

Кнемон намира у мъртвата Тисба едно послание, написано на дъсчица и адресирано до него, където се казва за събитията в Атина след неговото прогонване; и че самата Тисба от десет дни е в плен на някакъв разбойник, който й казал, че бил оръженосец на главатаря. Тя моли Кнемон да я измъкне и да я вземе като негова прислужница, защото робството при един варварин щяло да й бъде непоносимо.
Скоро след това при пещерата се появява раненият Термутид, който именно и е оръженосец на Тиамид и е скрил там Тисба преди битката. Той решава, че Теаген и Кнемон са убили Тисба, но няма оръжие и затова се въздържа да ги нападне. Заговарят се и той им разказва, че битката е завършила и не знае какво е станало с Тиамид; и че бил отвлякъл Тисба от едни търговци и се влюбил в нея. Те откриват меча на Тиамид при Тисба и Термутид разбира, че той е нейният убиец. Четиримата заспиват и Хариклея сънува как някакъв рошав мъж с лукав поглед й избожда дясното око; опитват се да разтълкуват съня. След това решават да отпратят Термутид под предлог, че трябва някой да узнае какво се е случило с Тиамид. Събуждат го, погребват заедно Тисба и му предлагат да отиде на разузнаване; но той казва, че няма да тръгне сам и настоява Кнемон да иде с него. Кнемон се колебае, но Теаген го упреква в страхливост и го съветва да повърви малко с Термутид и после да го остави; и да се срещнат в селото Хемис, което било на около сто стадия оттам. Така и постъпват; а самият Термутид се надява при първа възможност да убие Кнемон, а после и другите двама. Но по пътя Кнемон се скрива, а той заспива, ухапан е от отровна змия и умира.
Кнемон доближава Нил и среща един стар човек, с когото се заговарят и се разпитват един друг как са попаднали там. Старецът го кани да иде с него в дома, където е настанен – и там да говорят. Прекосяват Нил на лодка (имало такива, които превозвали пътници срещу заплащане) и отиват в дома, където е отседнал старецът; там ги посреща дъщерята на домакина с няколко прислужнички, които се грижат за тях като за най-скъпи гости. Сядат да се хранят и старецът възлива на местните и гръцки богове, и особено на Аполон; и споменава Теаген и Хариклея, за които казва, че му били като собствени деца, но наскоро са ги отвлекли разбойници. Кнемон отвръща, че ги познава и го уверява, че са живи. Старецът споменава за домакина си на име Навсикъл, който сега отсъства, защото е отишъл да търси любовницата си, която се казвала Тисба. Мисли да я заведе при съпругата на етиопския цар, за да стане нейна прислужница; и се надява да получи много пари за това. Но му я откраднали разбойници и той убедил началника на гарнизона на селото – Митран, подчинен на сатрапа Ороондат – да нападнат острова, обитаван от разбойниците и да освободят откраднатата жена (II, 10-24).
После той казва на Кнемон, че името му е Каласирид и разказва личната си история, как се е отказал от жречеството и заминал за Делфи, за запознаването си с Теаген и Хариклея и бягството им от града. В този момент се появява Навсикъл и казва, че е направил, каквото е искал, и че бил намерил „още по-добра Тисба“; и добавя, че ще отиде да поспи. Каласирид също заспива, а Кнемон излиза и чува от една съседна стая женски глас; една жена си говори сама и оплаква нещастията си. Той решава, че това е възкръсналата Тисба и ужасно се изплашва (V, 1-3).
През това време Теаген и Хариклея били решили да вървят към Хемис; но едва стигнали близкото езеро, което трябвало да пресекат, попаднали на група въоръжени мъжи, които ги пленили. Отвели ги при началника си, който се оказал самият Митран, началникът на стражата на сатрапа. Там бил Навсикъл, който рекъл, че познава девойката и това била Тисба, която търсел. За Теаген решили да го изпратят във Вавилон, за да прислужва на царската трапеза.
Сутринта Навсикъл представя Хариклея на Кнемон и Каласирид; те се разпознават и се прегръщат, проливайки радостни сълзи. След това Каласирид се договаря с Навсикъл да им остави Хариклея и го обезщетява с един много скъп пръстен – от онези бижута, които някога Харикъл бил получил заедно с нея (V, 4-14). След като принасят жертва на Хермес и възливат и на други богове, Каласирид продължава с историята си и разказва за престоя на Закинт, как били пленени от пиратите на Трахин, за битката при Херакловото устие и как двамата били отвлечени от шайка разбойници (за които той не знае, че са командвани от собствения му син, Тиамид).
На другия ден тримата потеглят да търсят Кнемон, а Хариклея остава в дома на Навсикъл. По пътя Кнемон разказва накратко своята история – от интереса на мащехата му към него, до бягството на Тисба и собственото му потегляне към Египет с цел да я открие; и че там станал пленник на египетски разбойници. Скоро след това срещат някакъв познат на Навсикъл, който им съобщава, че няма да открият Митран, защото той се е отправил на поход срещу жителите на село Беса, които му отвлекли някакъв млад пленник грък; а главатарят на бесейците се казвал Тиамид.
Връщат се, успокояват Хариклея и Навсикъл ги поканва на угощение. Кнемон бил харесал дъщерята на Навсикъл. Навсикъл му признава, че той е онзи търговец от Навкратис, с когото заминала Тисба, и му предлага да се ожени за дъщеря му, а Кнемон приема на драго сърце; и угощението се превръща в сватбено тържество (VI, 1-8).

9. Мемфис. Смъртта на Каласирид

На третия ден Каласирид и Хариклея потеглят да търсят Теаген, а тримата им приятели ги изпращат на пет стадия от дома; и се сбогуват. Когато наближават Беса, виждат трупове на наскоро загинали мъже и попадат на една старица, която прегръща тялото на убития си син; тя им разказва за битката, и че Митран е загинал. Тъй като бесейците разбирали, че след случилото се предстои да бъдат нападнати от войската на сатрапа, решили да го изпреварят, като сами атакуват резиденцията му в Мемфис. Така Тиамид би могъл да си възвърне и жреческия сан, противозаконно присвоен от по-младия му брат.
Те я питат дали ще ги придружи до селото, а тя им отвръща, че това може да стане на другия ден, защото през нощта трябва да извърши някои жертвоприношения. Оказва се, че старицата е магьосница и се занимава с некромантия. Разпитвайки духа на мъртвия си син, тя узнава, че чужденците я виждат и решава да ги потърси и убие; но вървейки между труповете се наранява на стърчащо копие и умира (VI, 11-15).
Тиамид пристига начело на бесейците пред Мемфис. Ороондат отсъства, тъй като е потеглил на война срещу етиопците; вместо него жена му Арсака разговаря от стената с Тиамид, който й припомня несправедливото си отстраняване от жреческата длъжност. Тя предлага двамата да се срещнат в двубой, за да се избегне по-голямо кръвопролитие. Преди двубоя Тиамид казва на Теаген, че ако се случи нещо непредвидено, той остава предводител на бесейците; ако пък победи, ще влязат заедно в града и Теаген ще бъде сред най-близките му.
Двубоят е представен подобно на този между Ахил и Хектор – Петосирис бяга около крепостната стена, а Тиамид го преследва. Тогава се намесва току-що дошлият Каласирид и прекратява двубоя; а Хариклея намира Теаген. Семейството на жреца влиза в града, Каласирид и Тиамид са приети възторжено от народа и Тиамид отново е ръкоположен за жрец на Изида. А на разсъмване, поради преумора или може би поради прекомерната радост, Каласирид умира (VII, 1-11).

10. Арсака, съпругата на сатрапа

На посрещането и церемонията в храма присъства и Арсака. Тя вече е харесала Теаген и споделя това със своята най-близка прислужница, старата Кибела. Кибела се заема да посредничи и поканва двамата, които иначе биха били настанени при храма на Изида, в двореца на сатрапа. Те решават да се представят за брат и сестра. Кибела ги уверява, че ще имат пълното благоразположение на Арсака и излиза, като нарежда да не пускат при тях никого, нито пък тях самите навън. През това време се появява синът й Ахемен, поглежда през шпионката, вижда Хариклея и я харесва много. Освен това си спомня, че е виждал Теаген; и че това е същият младеж, който Митран му беше предал с нареждане да го отведе при Ороондат; а той може би е щял да го изпрати като дар на персийския цар.
Арсака приема няколко пъти Теаген и Хариклея, и казва на Кибела да осведоми Теаген каква е причината за любезността й към тях. Теаген отказва; но тогава се намесва Ахемен и пояснява на Арсака, че той вече е бил пленник на Ороондат – и поради това е техен роб. Арсака повиква Теаген и му заявява, че като роб е длъжен да изпълнява нарежданията й; колкото до Хариклея, тя ще бъде омъжена за Ахемен (VII, 9-24).
Теаген и Хариклея обсъждат положението и решават да не упорстват открито. Теаген се среща с Арсака и я умолява да отклони женитбата на Ахемен с Хариклея, като добавя, че тя съвсем не му е сестра, а годеница. Арсака приема (това щяло да бъде основание да се откаже от дадената на Ахемен дума) и го целува на сбогуване. Теаген разказва всичко това на Хариклея и предвижда, че Ахемен ще започне да заговорничи срещу господарката си. После участва в едно пиршество като виночерпец на Арсака, отказвайки да се подчинява на Ахемен. Кибела обяснява на сина си, че бракът му с Хариклея се отменя – явно поради влиянието, което Теаген има върху Арсака. Ахемен се разгневява и през нощта тръгва за Тива, където мисли да разкаже тези неща на Ороондат (VII, 25-29).
Етиопците и египтяните отдавна имали спор за границата си: дали тя е на водопадите при Сиена и Елефантина, както твърдят етиопците, или е по- на юг – така че и градът на остров Филе да принадлежи към Египет. Етиопският цар с внезапно нападение завладял Филе; и това била причината Ороондат да потегли с войската си към тези места Ахемен го намира и го осведомява за случилото се в двореца след пленяването на Теаген и появата му заедно с Каласирид и Тиамид. Добавя и няколко думи за красотата на Хариклея. Ороондат незабавно изпраща в Мемфис евнуха си Багоас, за да доведе Теаген и Хариклея и да предаде писма до Арсака и до главния евнух на Мемфис – Ефрат.
Междувременно Тиамид опитва да освободи младежите, но Арсака отказва да ги пусне; и дори, по съвет на Кибела, хвърля Теаген в затвора и заповядва да го изтезават (умерено). После Кибела предлага да убият Хариклея, защото така щели да сломят съпротивата на Теаген. Арсака се съгласява, и Кибела приготвя отрова и поканва Хариклея да вечерят заедно; но прислужницата обърква чашите и Кибела изпива отровното вино. Дори в предсмъртните си мигове тя не се отказва от козните си, и посочва Хариклея като отровителка и виновна за смъртта й (VIII, 1-8).
Оковават Хариклея и я изпращат при Арсака, която смята, че ще може да я осъди за убийство. Робинята-виночерпка разказва за плана на Кибела и че те двете са объркали чашите; но Арсака нарежда да затворят и нея, като съучастница. На другия ден обвинява Хариклея пред персийските първенци, а тя не отрича. Признават я за виновна и я осъждат на смърт чрез изгаряне. Извеждат я пред стените на града и я качват на кладата; но въпреки усилията на палачите огънят не я достига, а я заобикаля. Народът, начело с Тиамид, е удивен от чудото и бурно настоява за помилване; и накрая Хариклея сама слиза от кладата. Арсака, която дотогава е наблюдавала екзекуцията от крепостната стена, слиза и отново обвинява Хариклея, този път и в магьосничество. Пак я хвърлят в затвора, и то в една килия с Теаген, за да може всеки от двамата да присъства на изтезанията на другия. Те разговарят и Хариклея казва, че причина за чудното й спасение трябва да е бил скъпоценният камък пантарб, който носела със себе си и който имал свойството да прогонва огъня (VIII, 9-11).
През нощта пристига пратеникът на Ороондат Багоас, показва писмото на Ефрат и отвежда пленниците. Ефрат отказва да предаде писмото до Арсака като добавя, че тя е болна, с висока температура. По пътя научават, че се е обесила. Наближавайки Тива узнават, че Ороондат не е там, а в Сиена; и е наредил на всички военни да го последват, тъй като предстои битка с етиопския цар. Групата продължава на юг, но недалеч от града са нападнати от етиопски отряд, който пленява Багоас и двамата младежи. След кратък разговор със заловените те решават да ги изпратят като дар за етиопския цар (VIII, 12-17).

11. Обсадата на Сиена

Цар Хидасп вече е разположил войската си около Сиена, където се намира сатрапът. Представят му пленниците; той ги харесва и решава, че по повод на победата си ще ги принесе в жертва на етиопските богове. Сменили им железните окови със златни.
Описание на обсадата. Насочената към крепостната стена вода на Нил подкопава основата, и част от нея се срутва. Ороондат обявява, че ще остави Филе и смарагдовите мини (които също са предмет на отдавнашен спор между Египет и Етиопия) на етиопците, и моли да му позволят да се изтегли към Елефантина. Хидасп се съгласява и нарежда да се отклони водата; и двете армии сключват примирие, което съвпада с Нилските тържества. За вярванията на египтяните относно Нил, Озирис и Изида. Ороондат прехвърля войската си в Елефантина и на другия ден я извежда за битка. Описание на армиите и сражението. Ахемен се опитва коварно да убие Ороондат, но само го ранява; а самият той е убит от етиопски стрелец. Разговорът между Хидасп и пленения Ороондат. Хидасп пощадява живота му и го изпраща в Сиена за лечение (IX, 1-21).
Теаген и Хариклея разбират, че етиопският цар, при когото ги изпращат, е самият Хидасп, нейният баща. Те били чули от стражите, че предстои да бъдат пожертвани в Мероя. Хариклея смята, че все още не бива да се разкриват, а да изчакат, докато се видят и с царицата. Довеждат ги при Хидасп; той казва, че през нощта е сънувал, че му се е родила дъщеря – и тя много приличала на Хариклея. Нарежда да отделят още двадесет младежи и девойки, които също ще бъдат жертвани. Казва на докарания на носилка Ороондат, че не е алчен за територии и се задоволява с естествената граница между Етиопия и Египет – Праговете, които се намират северно от Филе и смарагдовите мини. Ороондат му се покланя и благодари (IX, 22-27).

12. Мероя, Етиопия. Жертвоприношението

Хидасп потегля обратно на юг; достига Праговете, принася жертва и продължава към Филе, където спира с войската за два дни. Изпраща съобщение за победата си на мъдреците (наричани гимнософисти) и на съпругата си Персина със заръка да се подготвят за тържествата. Персина била сънувала, че й се ражда дъщеря, при това вече пораснала. Отива да се посъветва с мъдреците, а първият от тях – Сисимитър – й казва, че боговете предвещават смут и вълнение, но и щастлив завършек. Щели да бъдат принесени жертви на Хелиос и Селена, а на тържествата ще присъстват само мъже, освен жрицата на Селена, която била самата Персина (царят е жрец на Хелиос). Мероя e разположена на остров между реките Нил, Астабор и Асасоба, като дължината му е към 600 км., а ширината – към 200. Описание на мястото за жертвоприношения. Етиопците почитат героите Мемнон, Персей и Андромеда, които смятат за свои предци (X, 1-6).
Довеждат Теаген и Хариклея, които трябва да бъдат пожертвани на Хелиос и Селена. Персина се надява Хариклея да се окаже неподходяща за жертване. Сисимитър съобщава на царя, че мъдреците се оттеглят, защото не одобряват човешките жертви и изобщо жертването на живи същества. Добавя също, че не вярва днешната жертва да се осъществи. Хариклея се обръща към него (той именно преди десет години я е предал на Харикъл) и казва, че иска мъдреците да отсъдят в спора между нея и царстващата двойка. Заклева се, че няма да изрече лъжа и заявява, че не е чужденка, а тукашна. После показва митрата със записа върху нея и я дава на царя и мъдреците, за да го прочетат. След това показва накитите, с които е била предадена на Харикъл. Сисимитър потвърждава, че той я е дал да я отгледат до седемгодишната й възраст, а после я е завел в Египет и я е предал на чужденеца грък. Нарежда да донесат картината с Андромеда и всички виждат, че има голяма прилика между героинята и Хариклея. Освен това на ръката й от рождение имало черен белег: Хариклея навива ръкава си и го показва. Тогава Персина разбира, че това е дъщеря й, и се хвърля да я прегръща. Хидасп казва, че няма право да отмени жертвоприношението и че ако никой не възразява, ще пристъпи към него; но народът протестира и той отстъпва. Казва, че в такъв случай трябва да потърсят друга девойка, която да бъде пожертвана с Теаген. Хариклея възразява той да бъде жертван; но ако това е неизбежно, нека тя сама да изпълни жертвоприношението (X, 7-20).
В същото време докладвачът Хармоний съобщава, че са пристигнали пратеници с дарове, и на първо място племенникът на царя Мероеб. Хидасп го посреща бащински и споменава, че боговете са открили за него дъщеря, а за Мероеб – годеница. Той му отвръща, че води като подарък един отличен борец. Борецът, огромен мъж, се покланя на царя и предлага някой от присъстващите да излезе и да се бие с него; но никой не се отзовава. От своя страна Хидасп, за да не отстъпва на племенника си по щедрост, му подарява слон (X, 21-25).
Царят получава дарове от троглодитите, блемийците и от мнозина други, а накрая и от аксиомите, които му поднасят странно животно – камила с окраска на леопард. Единият от биковете, определени за жертва на Селена, се изплашва от животното и побягва, като причинява суматоха сред хората и животните. Теаген се мята на един кон, догонва бика и се прехвърля на гърба му; и съумява да го задържи. Множеството го аплодира и предлага той да се бори с етиопеца. Теаген влиза в единоборството и побеждава. Царят изразява съжаление, че такъв храбър и силен мъж трябва да бъде пожертван, и предлага да изпълни последното му желание. Теаген отвръща, че желанието му е да бъде пожертван от Хариклея; но Хидасп казва, че това ще е незаконно, тъй като такива жертви се принасят само от омъжени жени.
Тогава се появяват и последните пратеници на празника – сиенците – и прочитат писмо от Ороондат. Той моли царя да му подари доведената от Мемфис девойка, за да я предаде на баща й, който я търси и вече сигурно е сред гостите на тържеството. Хидасп пита кой от присъстващите търси дъщеря си; и се появява делфиецът Харикъл. Царят казва, че в Мероя са доведени десет пленени девойки, като за едната вече се знае, че не е негова дъщеря – така че нека да я потърси сред останалите девет. Харикъл изведнъж забелязва Теаген, нахвърля се върху него и го обвинява за отвличането на дъщеря си; и разказва за нейното изчезване и как я е търсил (X, 26-36).
Тогава се появява Сисимитър, прегръща Харикъл и го уверява, че Хариклея е спасена и е при баща си и майка си. Самата Хариклея също идва да го поздрави и казва, че го уважава не по-малко от истинските си родители. Сисимитър предлага на царя да прекратят човешките жертвоприношения, тъй като, както изглежда, те не са угодни и на самите богове. Хидасп се съгласява и обявява, че разрешава Теаген и Хариклея да се свържат в брак; и ги провъзгласява за новите жрeци на Хелиос и Селена (X, 37-41).

*

Heliodori Aethiopicorum libri X a Imm. Bekkero recogn. Lipsiae, 1855

Хелиодор. „Етиопска повест“. Превод Г. Батаклиев. „НК“, 1982