Архив на категория: за литературата изобщо

Дж. Д. Селинджър. „Спасителят в ръжта“

Събитията от „Спасителят в ръжта“ се случват в три дни – от събота до понеделник на коледната седмица.

В събота Холдън Колфийлд  (на 16 години) е в общежитието на колежа „Пенси“ (в Пенсилвания), но е изключен за лош успех и няма да продължи да учи там след ваканцията. Освен това е имал и друга неприятност – бил капитан на отбора по фехтовка, но като отишли на състезание в Ню Йорк, забравил екипите и шпагите в метрото и отборът не могъл да участва. Не е за пръв път да напуска някое училище, това му е третото.

В събота отива да навести учителя си по история, макар да знае, че разговорът няма да е интересен. После се прибира в общежитието, където узнава, че съквартирантът му отива на среща с едно момиче, което той познава и много харесва. Това му разваля настроението и когато съквартирантът се връща, те се сбиват.

Той си събира багажа и се качва на влака за Ню Йорк, където попада в едно купе с майката на свой съученик. „Предполагам да имаше 40 или 45 години, но изглеждаше много добре. Много си падам по жени. Истина.“

Той е от Ню Йорк и семейството му живее там, но не иска да се прибере у дома преди сряда, тоест преди родителите му да са разбрали, че е изключен. „Не исках да съм наблизо в първия момент“. Затова решава да иде на хотел („Не си спомням точно колко пари имах, но бях добре зареден“). Взима такси от гарата и се настанява в един хотел, където през прозорците на осветените стаи се виждат „някакви извратеняци“.

Обажда се на едно напълно непознато момиче, чийто телефон му е попаднал случайно („Това момче от „Принстън“ ми каза, че не е съвсем курва или нещо подобно, но не би имала нищо против да върши онази работа от време на време“). Предлага й да се срещнат: тя не отказва съвсем, но разговорът се проваля („Братче, цяла тигрица беше по телефона. За малко оставаше да ми закрещи“).

Не му се спи и отива в някакво заведение, където попада на три момичета от Сиатъл, черпи ги и танцува с едната („И трите бяха доста грознички, но едната от тях, блондинката, не беше съвсем лоша“). После минава през още едно заведение и си мисли за онази Джейн, с която съквартирантът му е бил преди няколко часа. Прибира се в хотела, а операторът на асансьора му предлага проститутка („пет долара за веднъж, петнайсет за цяла нощ“).

Жената, която е почти на неговите години, идва в стаята, но от това нищо не излиза. Той й дава пет долара, отпраща я и си ляга, но след малко двамата се появяват и искат още пет. Той отказва и мъжът го набива. Проститутката изважда пет долара от портмонето му и го оставят.

На другата сутрин той се обажда на хубавичката Сали, с която се познават отдавна и я поканва да излязат. Гледат някакъв театър с известни актьори, който тя харесва, а той – не, и после отиват да карат кънки. Той изведнъж й предлага да заминат някъде далеч само двамата. „Но това е просто невъзможно! – каза моята Сали със страшно ядосан тон. – Преди всичко ние и двамата сме всъщност още деца. Ами ти помисли ли какво ще правим, ако не си намериш работа, когато парите свършат? Ще умрем от глад! Цялата работа е такава фантазия, че дори не е…“ Той й казва, че му се е „доповръщало“ от нея, а тя се разплаква и си отива.

Той се разхожда насам-натам, звъни у Джейн по телефона, но никой не отговаря. Тогава решава да се срещне с Карл Люс, който му бил нещо като наставник в предишния колеж. „Веднъж го нарекох дебелогъз преструванко.“ Люс идва в бара към десет, говорят си малко по сексуални въпроси и след това си тръгва, а той остава и се „напива като свиня“. Звъни на Сали, която разбира колко е пиян и му затваря телефона. Накрая решава да отиде до в къщи, за да види сестричката си Фийби – и по пътя почти изтрезнява.

Промъква се в апартамента, където Фийби (тя е на десет години) и прислужницата им спят по стаите си. Те били четири деца, но едното от момчетата, Али, починало от левкемия. По-големият брат на Холдън, когото той споменава само с инициалите Д.Б., бил писател и работел като сценарист в Холивуд („продаде се като проститутка“).

Той събужда Фийби, която веднага разбира, че са го изключили, макар че той се опитва да излъже („Татко ще те убие…“). Прегръща го и си говорят за всякакви неща, той пуши, после танцуват. Но родителите им се връщат от гости и той се скрива в дрешника. Майката влиза в стаята и усеща, че някой е пушил, но Фийби казва: „Запалих една цигара само за минутка. После я хвърлих през прозореца.“ Той все пак успява да излезе без да го усетят и на излизане я моли да му даде два долара, а тя му дава всичките си пари – осем долара и 65 цента. Той отива да спи в дома на учителя си по английски от едно предишно училище.

Учителят, мистър Антолини, го посреща радушно. Той живее в хубав апартамент с жена си („Беше въшлива от пари. Най-малко шейсет години беше по-стара от него, но изглежда си живееха добре“). Тя отива да спи, а те двамата разговарят за образованието. Мистър Антолини доста пие („ако не внимава, може да стане и алкохолик“), но е умен мъж. Преподава английски в Нюйоркския университет.

На Холдън му се доспива и ляга; но изведнъж се събужда от това, че мистър Антолини седи  на пода до кушетката му и го гали по главата. „- Какво правите? – извиках аз. – Нищо! Просто седя и се възхищавам на…“

Холдън незабавно става, облича се и си отива, като дори си оставя връзката някъде в апартамента. „Натъкна ли се на такива извратености, започвам да се потя като идиот…“ После обаче се замисля, дали не е се е държал прекалено троснато. „Боях се дали не съм сбъркал, като си помислих, че се опитва да педерастничи с мен.“

Отива на Централна гара и спи на една пейка до девет часа („Да не сте се опитали да спите на гара. Сериозно ви казвам“). После пие кафе и отива в училището на Фийби, където й оставя бележка. Пише, че не може да издържи до сряда (още е понеделник сутринта) и ще тръгне някъде на запад, но иска преди това да се видят и да й върне парите. Докато върви из града, се чувства все по-зле и започва да си представя, че говори с починалия си брат. Срещат се при Музея на изкуствата; тя е дошла с куфар и му казва, че иска да замине с него – където и да е. Той отказва, скарват се и тръгват да се разхождат, и накрая я завежда на въртележка.

„Тогава, съвсем неочаквано, тя ме целуна.“

От няколкото изречения в началото и в края на романа става ясно, че той пише всичко това в една психиатрична клиника, където са го настанили след завръщането му от „Пенси“. Това трябва да е някъде далеч на запад, защото брат му идва всяка седмица от Холивуд да го види. Мисли, че скоро трябва да излезе оттам и през септември да тръгне на училище.

Той много обича семейството си, а със сестра си е в почти любовни отношения, но във всичко останало има трудности. Учителите са или отегчителни и глупави, или умни, но извратени. Съучениците са му противни по различни причини, а някои от тях са извършили ужасни престъпления, но са били наказани само с изключване (все едно за нисък успех). Отношенията му с момичетата не вървят много: Сали е просто една празноглава снобка, а в Джейн е влюбен, но не знае какво да предприеме.

Той не може да се сърди дълго на никого и никого не мрази, а се безпокои за всички и ги съжалява. Няма представа какво ще прави след училище; животът на повечето хора, което познава, не е за завиждане. Когато говорят със Сали за бъдещето, той казва: „И аз ще работя в някое бюро и ще печеля куп пари, а на работа ще отивам с такси или автобусите на Медисон авеню и ще чета вестници, и ще играя бридж през цялото време, и ще ходим на кино да гледаме куп глупави късометражни филми и реклами, и кинопрегледи. Кинопрегледи! Вечно ще има някое глупаво конно надбягване или някоя дама да разбива бутилка о кораб, или пък някое шимпанзе да кара велосипед по гащички. Ти не разбираш какво ти говоря…“

*

[Дж. Д. Селинджър. „Спасителят в ръжта“. „Абагар“, 1997. Превод Н. Сотирова]

Наука и учени

I. Езикът

 

1.

Има думи, които са ни решително безполезни, които просто „няма какво да ги правим“. Като ги изговаряме, ние не правим нищо повече от това, да осведомяваме слушателя, че сме ги чули някъде.

Защо ги произнасяме тогава? Това е по навик, от детството, когато човек повтаря всичко което чуе, за да се уподоби на възрастните; и да види, как ще му отговорят на казаното. Така той  „пораства“, но и също „изпитва“ думите – какво е въздействието им и ползата от тях. И двете неща са необходими.

Но, вървейки към свободата, човек се отказва от подражанието. Това е характерно за зрелостта – не се нуждаеш от подражание, правиш го само понякога, съзнателно и за забава.

На такъв човек не му е нужно и да произнася всякакви думи гласно и пред  други, защото и сам вече има усет, за да разбере стойността им. Тогава едни думи трябва да бъдат отстранени или използвани само ако умишлено се имитира чужд стил. Други пък трябва да бъдат търсени, откривани и внасяни в употреба. Те ще са нужни,  за да говорим „от себе си“.

Така човек започва да си служи с езика съзнателно и активно. Отделя го от себе си, проумява, че това е инструмент и го „настройва“.

(2015)

 

 

2.

Ученето на чужд език има две предназначения: практическо и образователно. Практическото му изучаване няма за цел дълбоко овладяване, тъй като не се прави за образование. Поради това то води до знание на езика, което може да изглежда и добро, но винаги остава „приложно“.

Когато чуждият език се учи с образователна цел, то не е, за да бъде научен той самият. Задачата е друга – да се добият сведения за историята и състоянието на собствения. Трябва да се разбере защо в него има такива думи и какво те „първоначално“ значат. Това помага да бъдат произнасяни, писани и употребявани правилно (с оглед на споразумението и традицията).

Оттук нататък словесното образование изисква занимание с думите като вече внедрени в собствения език – откога се употребяват, какви значения са придобили.

Това става с четене на книги, тъй като говоримият език, до който всеки има достъп, е само малка част от „целия“. Така човек привиква да си служи с думи с прояснени значения; и благодарение на това постига наистина добро владеене на езика.

Това е и образоваността (доколкото тя зависи от словото).

Това не може да бъде постигнато по места, където хората не са наясно кой е „собственият“ или „главният“ им език. Те си служат с думи от различни езици, без да обръщат внимание на това; научили са ги от „ситуации“ и затова ги използват повече като сигнали, отколкото като елементи на мисълта. В такава обстановка словесната образованост се оказва занемарена и настъпва опростачване.

От словесната област опростачването се прехвърля и във видимия (предметен) свят. Домовете и градовете стават неуютни и неудобни за живот. Хората се замислят за „преместване“.

Но бедата идва не от мястото, а от занемаряването на думите и мислите.

(2016)

 

3.

Ако човек си даде труд да учи различни езици и освен това да чете класическа литература и философия, вероятно ще се увери, че не е възможно да се научи хубаво повече от един език.

Това значи, че хора, които се опитват да заменят родния (първия) си език с някой друг, няма да знаят добре нито един. Така е с тези, които са израснали в разноезична среда – вместо да знаят добре два или три езика, те не знаят нито един.

Ако се погледне историята на европейската словесност, ще се види, че ранните гръкоезични автори (до края на IV в. пр. Хр.) са над всякаква конкуренция: за 2300 години най-многото, което са могли да направят следващите, е да се доближават до тях. Една от причините за това е, че древните гърци не са си служели с никакъв друг език, освен със своя.

След Александър и още повече в римския свят вече не е така, както и през следващите векове.

(2016)

 

4.

Има израз „майчин език“. А „бащин език“ има ли?

Това с „майчиният език“ се случва във времена на двуезичие. Бащата излиза от дома, занимава се с някакъв бизнес, има отношения с държавата, може и с църквата. Но там езикът е друг. А в семейството се говори на език, който не е „на власт“. На него детето слуша за неща от всекидневието, също и песни, приказки. Той е „домашен“, „вътрешен“, само за между най-близки. Когато излезе от дома и от „своя край“, човек не намира място, където този език да се говори по същия начин. Така че той е „роден“ и „първи“. На него може да се прави литература (поезия).

„Бащиният“ пък е за практически дела, размисъл или „представителност“. Когато служи за „договаряне“ (търговия), той е доста сух, с малко думи, но разбираем за мнозина. Ако е за научна, тържествено-протоколна или богослужебна употреба, е ерудитски (учи се от книги).

Силата му идва оттам, че на него говорят управляващите, чрез него се „уреждат неща“, той „представлява“ много хора, може да е международен, имперски или на духовенството. Това е език „на власт“.

Слабостта му е, че рядко някой го владее добре. Той е „вътрешен“ и „първи“ за сравнително малко хора или дори за никого (като латинския след античността или църковнославянския след средновековието).

Не е все едно, дали „бащиният“ и „майчиният“ език са по начало различни (като латинския и немския в католическа Германия) или са стилове в един и същ естествен език.

В първия случай обществото е заплашено от разцепление със сериозни последствия – религиозни разногласия, завършващи с разкол, ерес или война, антиколониално напрежение, нацизъм).

В другия „майчиното“ и „бащиното“ се съединяват и той постига цялостност, защото действа във всяка област на живота.  Поради това обществото, което го употребява, се стреми към  независимост от всички други и влиза в съперничество с онези, чийто език е също така развит.

(2015)

5.

И все пак не е все едно да си служиш с думите и със значението на думите.

Научаването на думи може да бъде по-скоро заради звученето им. Тогава поетът/прозаик отива към усъвършенстване на стила и търси мелодичност, устройва словесния свят повече чрез звучене. Така че неговата реч се стреми към музикалност.

Но това е само част от поезията. За да стане тя цялостна, трябва да се върви към разказ; а там е нужно да се създадат отчетливи характери, което значи и диалог, твърдения. Трябва да има усещане за начало и край на действието.

Противоположно на това, човек може да се заеме със значението на думите. Значенията се преплитат, наслагват се едни върху други, свързват се. Мислителят работи с тях, за него думите са само инструменти (като щипки или етикети), от които той често е недоволен и поради това заобикаля много от вече заварените, но пък добавя свои – и пак заради значения, които трябва да се посочат.

Мисловните построения имат смисъл, когато сочат към един край – единството на съществуващото.

Човек не може да бъде нито поет, нито мислител, ако не му достига сериозност, значи – усещане, че трябва да бъде по-добър и да съдейства на други за същото.

Сериозност на поезията придава трагичното, а на мисълта – идеята за Бог. Затова истинските поети се стремят към трагедията („Илиада“, „Орестия“, „Антигона“, „Ад“, „Хамлет“, „Дон Жуан“, „Фауст“), а мислителите – към богословието.

А някои – като Платон и Достоевски – постигат и двете.

(2015)

 

II. Дарбата и усъвършенстването й

6.

Математическо-музикалните способности се преплитат помежду си и са отчетливо отделени от литературно-езиковите. Всеки има дарба или за едното, или за другото.

Колкото до философията, тя не зависи от никоя от тези две склонности, а е опит за придобиване на цялостно и завършено знание въз основа на опита.

Върху нея и с помощта на Откровението се построява теологията, която се занимава с най-същественото.

Но ако упражняващият се в теология постави сърцето си служба на стомаха, тогава той извращава придобитото знание и го превръща в най-възмутително лукавство.

(2015)

7.

Никакъв произход, възпитание, учебно заведение, вестници, книги, пътешествия или публични изяви не могат да помогнат на човека да придобие разбиране за живота, ако той няма дарба и стремеж към това.

Освен това те не са и необходими. Всеки, който е способен да придобива опит, ще го придобие, независимо от външните обстоятелства. И тогава ще бъде учител и равен на всеки, подобен на него.

Примерно:

Сократ никъде не е пътувал, а Омир нищо не е чел. Св. Антоний и св. Иван Рилски не са писали нищо, и не са знаели нито един език освен родния си.

Предците им не са били известни с нищо особено.

(2015)

 

III. Университетът и науката

 

8.

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

Но освен това той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни, защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят – и то не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

(2014)

9.

Школата е общност, към която принадлежи онзи, който споделя едно и също знание с други. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се „разпознават“ принадлежащите към школата. Защото ако беше за „разпознаване по език“ дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е „членството“, което дава привилегия по отношение на „външните“.

Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават помежду си. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен.

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

Истинският университет – това не са просто пари, сгради,  учебни планове, оценки и документи. Той е училище, и за да живее, му е нужна школа. А школата – това са стил, възгледи и дух.

Тя се създава трудно и много бавно. Най-лесно е да се установи стилът. Възгледите се разпространяват и усвояват лесно, но най-често остават повърхностни – като куп несвързани мнения.

Най-трудно е да се предаде духът. Всъщност той не се предава, а само се „разпознава“ у носителите му.

Не всички хора, които вършат безобразия из академичните среди, а и навсякъде, където успеят, са много лоши като учени. Някои нещо са учили, приближили са се до школа, имат някакви способности, и с доста труд биха могли да станат едни поносими автори и преподаватели.

Но там е работата, че не искат да са просто „поносими“. Това не им стига. Но пък повече не могат. Затова гледат да заобиколят науката; а същевременно се представят чрез нея. Тоест, паразитират върху нея.

И тъй като тя не им интересна, рано или късно се захващат с интриги и мошеничества, и се примъкват към властта.

Има една реч, която се е появила в средите на университетските хуманитари, и се представя за образована и умна. Тя е изпълнена с имена на модни (рекламирани), а понякога и класически автори; и с думи от латински, гръцки, а нерядко английски корени.

Обикновено тя е неразбираема; но произнасящият я гледа убедително към събеседниците си и ги подканва да се съгласяват, най-напред мълчаливо, че това, което нито той, нито те разбират, „е така“. По-отстъпчивите се съгласяват и мълчат, а по-честолюбивите започват и да възпроизвеждат чутото – не по смисъл, тъй като смисъл никой не вижда, а по звучене. Така те „се обличат“ в умност и съвременност.

Те не са учили системно история, нито право; не знаят класически езици, а най-често дори не са започвали да ги учат. Защото традиционно (класически) образованият човек отрано е привикнал с думите от латински и гръцки, и поради това те не му звучат умно, а само школски.

Тези хора образуват малки общности, в които тържествената реч звучи така; а по-неформалната се състои от лесно разбираеми шеги, обикновено сарказми по адрес на „простите селяни наоколо“, които няма да влязат в общността.

Неприемането на този стил се смята за проява на лош вкус и на някакъв вид изостаналост („фундаментализъм“). Но вярата им, че те нещо казват, е крехка; тя се крепи единствено на споразумението, че „тези неща са умни“.

Ако попаднат на някой, който разбира какво говори, те се стряскат. Думите му им звучат убедително и неопровержимо; но те не влизат в диалог, тъй като тогава ще трябва да изоставят стила на общността си; а освен това така и не са се научили да си служат с аргументи.

Поради това правят това, което отдавна умеят – кимат и се съгласяват.

(2014, 2015)

 

10.

По какво се познава добрият студент? Не високо надареният (такъв се явява рядко, веднъж на няколко години), а точно добрият?

Той е усмихнат, любопитен и при това – сдържан. Цинизмът, самодоволството и угодничеството са му чужди.

Това са белези на философска (добродетелна) душа.

Срещата с такива ме изпълва с добри надежди.

(2015)

 

11.

В историко-филологическите науки се напредва по два начина – узнаване на факти и усъвършенстване на изразяването. Но освен това трябва да се улучва и добър начин за напредване. Преди всичко – да се избягва еднообразието.

Примерно, при ученето на език. Ако в речника има петдесет хиляди думи, първите пет хиляди са необходими за говорене и разбиране, но следващите пет хиляди – не толкова. И така нататък: механичното научаване на нови думи носи все по-малък напредък, тоест – става все по-безполезно.

Така и с фактите. Човек трябва да е осведомен в определена степен за нещата, по които работи; но прибавянето на все нови и нови сведения допринася все по-малко за разбирането. Това се съпътства и от методически трудности – що е факт и какви факти си струва да се знаят.

Нужно е разнообразие и във формите на изразяване. Съществено в тези науки е да се владее изразяването – защото лекциите, статиите и книгите, които се очакват от учения, не са друго освен речи. Как се построяват тези речи? След като човек постигне сръчност в построяването им, той няма защо да прибавя все нови и нови речи (статии, книги), освен по необходимост – както е с преподаването.

Висша степен в овладяването на тези науки е осъзнаването на употребявания език (терминология), премислянето и усъвършенстването му за нуждите на времето. С какви думи да си служи, в какви точно значения, как свързва тези значения (понятия).

И после – кой е критерият за истинност? Те са два и са различни.

Първо – доколко изричаното е съдържателно (конкретно) и същевременно неопровержимо. И второ – каква е нравствената полза от него. Защото ако то не съдейства за здравето на душата, не би трябвало и да е истинно. Тъй като душата се храни и лекува с истина.

(2015)

 

12.

Когато преди време замислях да пиша дисертация (а то си ми беше и задължение), написах няколко страници текст с не много ясна тема и ги занесох на професора, с когото тогава работехме.

На другия ден той ми върна листовете и каза: „Според мен, Николай, Вие сте в процес на търсене на терминология…“

Това беше вярно. Когато човек има желание да каже нещо относно въпроси, които много го занимават, той, поне в началото, трудно намира подходящи думи за това. Изработването на езика, с който би желал да си служи, все още му предстои.

А за да се стигне до този език, е необходимо голямо усилие. Дали ще се стигне – възможно е, ако човек силно желае да „изнесе“ онова, което не му дава спокойствие.

И това се отнася не само за академичните кадри, но и за всички – независимо дали се занимават с изкуство, някакъв занаят, управление, или просто си гледат семейството.

Това, което излиза на повърхността, е зависимо от формите на заниманията; има неща, които просто се „отчитат“, и те изглеждат всякак.

Но в дълбочина въпросите са еднакви за всички. Те са онова, което някои хора желаят да изрекат и затова се лутат в търсене на подходящия език.

(2016)

 

13.

Хората ужасно много се заблуждават, когато си мислят, че в науката е важно да се „съобразяваш с изискванията“. Важно е съвсем друго – да вървиш по свой път. „Свой“ значи „лично премислен“.

Значи ученият не е този, който се инати и протестира, а този, който се труди и дръзва. Това негово дръзновение не е за провокация, а заради истината. Защото до истината стигат кротките, които са и смели.

Когато човек на млади години се захваща с наука, това е в най-добрия случай, за да я овладее – за се справи с нея. Възможно е да има пред себе си добри примери, но те му действат по-скоро с характера си, тъй владеенето на науката не може да се предаде.

Все пак той е приблизително осведомен за това, кой какво умее; и накрая, ако става дума за умение, се оказва наравно с немалко други хора. Те „умеят“ да правят наука и са „осведомени“ за нещата в нея приблизителна еднакво.

И все пак разликите са големи, съществени. Поради това е хората, дори когато говорят на пръв поглед за едно и също, си остават чужди. Причината е, че науката им „служи“ за различни неща.

Всъщност почти всички ще се съгласят, че науката, дори и  тази за историята и нравите, служи за благоустройство на живота (to eu zen) на древните. Значи същественият въпрос, по който несъгласието остава завинаги, е, чий живот е благоустроен.

Да овладееш науката значи да узнаеш „какво се прави там“. Узнаеш ли, вече не си студент („вечен студент“), а учен.

Това не може да стане без многогодишни занимания, а за да се случат те, има условия. Но все пак на някои им се дава – успяват.

И какво да се прави след това? Добре ли е просто да се повтаря, което е правено? Всъщност познаващият науката не може да се държи така. Той непрестанно я разяснява с думи, които не е чувал – и така не просто добавя към нея, но я прояснява; или пък проправя пътища през нея. Значи – занимава се с въпроси, които друг около него не обсъжда.

Това трябва да се прави безкористно (не заради заплащане), защото иначе такъв човек няма да е учен, а просто „служител“.

Всичко това е мъчно, но неизбежно; тъй като някои неща по добрия път, както и по лошия, са неизбежни. Те не идват от „съдбата“, а от избора.

(2015)

 

IV. Методът

14.

Във всяка наука има безкраен брой подробности, които не са интересни за онзи, който не се занимава с нея. Впрочем те и за самия учен няма защо да са интересни. Те са „материал“ на науката, нейно всекидневие; те се „подразбират“. Поради това за тях няма защо да се говори, освен ако не дават повод да се каже нещо по-общо.

По същия начин човек не разказва за всякакви подробности от всекидневието си, тъй като те не би трябвало да са интересни за всекиго (нито дори за домашните му), освен като знаци за нещо по-съществено от живота.

Подробностите в науката и всекидневието имат своите места като камъчета в мозаечния образ. Хубавата мозайка е „дребна“ – от много камъчета; и за да се нареди, е нужен много труд; трябва да се мисли едновременно и за отделното, и за целия образ.

Такова нещо е и построяването на сграда. Тя има образ, достъпен за минаващите край нея, но за построяването й трябва да се знаят огромен брой детайли, известни само на архитекта, а и сами по себе си не много важни; но неизбежни.

Така че който иска да разбира науката си и да я представя, не трябва да изоставя детайлите, но не е нужно да говори точно за тях; по-добре да извлече от заниманието смисъл, който да е достъпен за по-външни.

Ако има повече такива и те се срещат, това ще е общество на учени и приятни събеседници. Те ще се разбират, защото знанието им, макар и за различни части от битието, ще е аналогично. При това ще могат да говорят далеч не само за наука. Защото който разбира устройството на науката, той говори смислено и за бита.

(2015)

15.

В университета, и особено във филолого-историко-философската му част, преподавателят не би трябвало да заема позиция на авторитет, нито дори на „осведомител“. По-добре да бъде събеседник и съветник.

Поради това монолозите с „осведомителна“ цел (лекции) трябва да са само част от работата със студентите.

Освен това в тези монолози трябва винаги да присъстват и коментари по въпроси като: „защо говоря точно това и точно така; кои са частите на изложението, което чувате; на кое трябва да се обърне много внимание, на кое по-малко и кое може да се забрави; какво е отношението на всичко това към идеята за образованието – специално и общо.“

Не е необходимо монолозите да заемат цялото време на заниманията, означени в програмата като „лекции“. На студентите трябва да се дава думата. Това става по три начина.

Първо, при занимание с език (превод).

Преподавателят слуша превода и съдейства, като казва: „това е вярно, а това – грешно“; а после разяснява въпроси по словоформите. Това са разговори, които външен човек не би могъл да разбере.

Второ, при занимание с текст (сюжет, аргументация).

Преподавателят слуша студента и пак може да му казва, че нещо е вярно, а друго – грешно; защото се случва студентът да е забравил или да не е разбрал. Но освен това казва и защо (според него) текстът като цяло и в отделните си части е изработен така, а не иначе; и какъв е смисълът на цялото и частите.

В тези два случая той е донякъде осведомител, но по-често – съветник.

При занимание с най-общи въпроси на науката на участниците се предлага да се изкажат относно главните термини (значение на думи, съдържание на понятия). Разговорът изглежда съвсем свободен, но преподавателят го насочва. Тук той е преди всичко събеседник.

После, след като отминат първите изказвания и най-необходимите им обсъждания, може да се говори и по някакъв материал, който всички имат предвид (текст или нещо друго).

Това са степени на занимания с наука чрез разговор. Всяка следваща се постига по-трудно и по-рядко от предишната.

За науката е добре да се говори най-напред системно – хронологично и според понятията. Така слушателят бива уверяван, че предложеното може да се изучи и разбере, и то не за дълго време.

Така че подреденото въведение е необходимо, както е необходима картата при пътуване.

Но слушателят може остане с усещането, че като е запомнил и проумял чутото, то той се е запознал с тази наука „по същество“, а останалото са детайли, без които може.

Но не може, защото „останалото“ свидетелства за казаното, и който не го познава, не би могъл да докаже нищо, от това, което твърди, а би се задоволил с обяснението „така чух“.

Затова понякога на слушателя трябва да се предлага обширен и сложен разказ за една (коя да е) частите на разказаното. Той ще послужи като пример за това, какво „стои“ зад уводното изложение.

Така ще се забележи, че науката за човека стои не само върху понятия и хронология, но и върху опит, който не може да бъде придобит за няколко месеца или две-три години.

(2015, 2016)

 

16.

Ако попаднем на някой, който смята, че знае нещо, защото е чул (прочел) да се говори „за“ него, можем да сме сигурни, че имаме работа с невежа. Разбира се, невежите се различават по това, дали искат да узнаят нещо „заради самото знание“ или не. В първия случай с тях има смисъл да се говори.

Ние знаем нещо само ако сами сме се потрудили да схванем основанията то да е такова. Затова Аристотел казва че мъдростта е знание за причините. Така че на никого не може да бъде съобщено с думи нещо, ако той в определена степен вече не го знае.
Това е дало основание на Платон да твърди, че придобиването на знание е припомняне – разбира се, не става дума за конкретни факти като „това е дълго ето толкова“, а за общи, тоест вечно и истинно съществуващи неща.

Характерно свойство на конкретното е, че то е телесно – и затова във „Федон“ Сократ казва, че мъдрият (философът) цял живот се старае да постигне независимост от телесните неща; но че животът в тяло му пречи да узнае ясно онова, което знаят боговете.

От своя страна невежата мисли, че знае всичко в задоволителна степен, но намира за истински полезни само сведенията за телата и техните свойства (размер, брой, цвят, вкус и т.н.).

(2017)

 

17.

Животът на всеки е като качване по стълба или удържане на върха на вълна. Тази стълба обаче върви не само нагоре, но и надолу – „вълнообразна“ е.

Вълната пък минава през различни места на водната повърхност.

Ако човек действа повече с ума си и чрез словото, той слуша как се говори (чете).

Слуша и чете поради любопитството си – природното влечение към речите. Това е като желанието да слушаш музика и да разглеждаш природата; или просто как хората вървят по улицата.

Превеждането от един естествен език на друг е по-различно – това е дословно повтаряне на чутото, но и предаване на смисъл. Ако човек е неуверен, че може да улови по-общия или по-скрит смисъл, той се задоволява с точно предаване на думите от език на език.

Това е подобно на цитирането: понякога чутото така ни впечатлява и задоволява, че не искаме да променяме нищо от него, а ни стига само да го предадем.

Друго е да „разкажеш“ (преразкажеш). Това е предаване не на конкретни думи, а на смисъл. Смисълът може да бъде открит в чути мисли или разказ; но също и да се постави в основата на нов разказ по „видяно“ или „проучено“.

Това последното е по-трудно и отваря пътя към правене на „история“.

„Да правиш история“ значи да откриваш действащия (причината за ставащото); и защо действа, и защо точно така. Този, който е способен сам („от себе си“) да „изрича“ исторически разкази, е способен и за управление. Защото има свои мисли за това, кой, как и защо прави каквото и да е.

Това мислене е свойствено за управляващия (началстващия).

После идват мислите за най-висшето – Бога, свободата, единството на хората. Като казвам „мисли“ – това вече са не само чути и повторени мисли, а и такива, които са възникнали в душата.

Онзи, в чиято душа поникват тези мисли, е способен на подвизи (аскетизъм).

Това не значи, че той не би могъл и да управлява; но неговото управление няма да е какво да е, а с оглед на най-висшето, на истинското начало.

Има и една дейност, подобна на съставяне на речник. Това е размисъл за думите – какво значат. Също – избор на думи; как е уместно да говори в дадени обстоятелства и с дадена цел.

Освен това занимаващият се с подбор и „откриване на думи“ е като онзи, който се занимава изобщо със съществуващото: какво съществува и как. Това го насочва към размисли за несъществуващото и злото.

Последното е висша интелектуална дейност; тя съответства на дейността по преценка на човека и деянията му; тя е „съдене“.

После: има драматургия („игра“). Това дейността на поета и „артиста“.

Много хора правят играенето (подражание, преструвка) свой житейски принцип. Така се стига и до клоунада; това поведение обикновено е свързано с неувереността и страха „да бъдеш“.

Най-сетне, съществува интерес към биографията; съзерцание на живота, на началото и края му. Такъв човек има предвид примерите на живелите около него и преди него, но не избира да подражава никому, а се задоволява със своя  път – независимо че за него няма пример.

Това не е точно „стремеж към подвиг“. Той вижда живота си като дар и нещо ново в историята.

Има три вида словесно (а и друго) поведение.

Първо, действителният диалог, който включва драматургията и поезията.

Второ, историософстването, което създава желание за мисионерстване и осмисля живота във времето.

Трето, науката, която търси неподвижна истина.

(2015)

 

V. Свободната мисъл

 18.

„Ти си още млад, Сократе“, каза Парменид, „и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“

„Парменид“ 130 е

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.

Младият човек не може да е свободомислещ, защото все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ.

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет („едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам“).

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те са все още само думи.

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто.

(2014)

 

19.

Свободните (неделови) разговори са четири: „изследване“, „забава“, „дуел“ и „ухажване“.

Целта на „изследването“ е истината, на „забавата“ – изображението (като в драматургията), на „дуела“ – надмощието, на „ухажването“ – любовта.

От тях най-рядко се случва първият, защото той не е подкрепен от никаква страст (тъй като удоволствието от узнаването не е страст). При другите пък самата страст, която ги поддържа, може да попречи на целта. Примерно, дуелът пропада и се превръща в свада, а художественият разговор – в театралничене (клоунада).

В действителността те винаги се преплитат помежду си. Това позволява човек да скрие намерението, с което води разговора или дори да го промени.

Примерно, някои сократически диалози започват като ухажване, но продължават като размисъл.

Във въведението към лекциите по антична литература е необходимо да се каже, че обсъжданите текстове се делят на художествени и нехудожествени.

Това се отнася за словесната деятелност изобщо. Дори разказването на виц вече е внасяне на художественост (литературност) във всекидневната реч.

Това може да се каже и с други думи: че словесното поведение на човека е или полемическо, или драматургическо. Защото дори съобщаването на някакви на пръв поглед несъмнени сведения може да стане причина за спор (полемика).

От друга страна речта на човек го характеризира, така че всяка полемика може да бъде видяна като част от драма; и тогава вниманието се насочва не към аргументите, а към характерите.

Тези словесни (и мисловни) дейности е нужно да се редуват, тъй като постоянно полемизиращият сам се лишава от интерес към човешкото и така става твърде прагматичен, честолюбив и дори зъл; а постоянно „играещият“ стига до нравствено безразличие (аморалност).

Така че когато спорът стигне до безизходица, трябва да се намери начин той да бъде спрян и оставен в положение на „словесно произведение“; а не да се настоява за извод в полза на едната или другата страна.

(2015)

 

20.

Мислите са пренебрегвани. Или по-точно – на тях не се гледа сериозно. Смята се, че мисълта (ако е чак толкова нужна) може да се прочете в книга и да се запомни.

В действителност онова, което се чете (чува) и помни, не е мисъл; то е само словесно изражение, нещо като нейно облекло или най-много въплъщение. Чрез думите (в най-добрия случай) се известява за съществуването на мисъл. Но тя не се пренася чрез тях; иначе всеки, който слуша и чете, би трябвало незабавно да разбере казаното така, както самият говорещ го разбира; а това може да стане, само ако се свърже с неговия ум. Но това не става, иначе всички грамотни биха били велики мъдреци.

Така че ние не възприемаме мисли, а само думи.

Това е факт от голяма важност, който при това е сякаш неизвестен. Смята се, че образованието се постига чрез присъствие на лекции и взимане на изпити. Всъщност хората просто се обзавеждат с думи, или, с голям труд, придобиват опитност в говорене/писане на разни теми. Тоест, включват се в производството на текстове. Но това не значи, че придобиват мисли; те просто се научават да „съобразяват“ къде какво се говори.

Липсата на мисли не може да се установи непосредствено, но за нея има знаци (симптоми). Ако човек е склонен да препраща другия, и най-напред себе си, към авторитети или „места“, където нещата за живота „се знаят“, това е доста сигурен знак, че той няма мисли.

Защото мисълта е свидетелство, че ти можеш сам да знаеш необходимото за живота. При това нейното присъствие е толкова ясно, колкото и присъствието на образите, които виждаме с очи.

(2015)

 

VI. Интелектуалност и добродетел

 21.

Не са словесни (logikoi) тези, които са изучили науките и книгите на древните мъдреци. Словесни са онези, които имат словесна душа и могат да разсъждават що е добро и какво е зло; и да отбягват лукавото и душевредното…

Антоний Велики. „Увещания“, 1

Думата „интелигенция“ има четири значения.

В широк смисъл това са хора, които се занимават с науки и изкуства; значи, изработват и разпространяват (преподават) слова и образи. Това значи, че и духовниците са част от интелигенцията.

В тесен смисъл това са „интелектуалците“. Те са светски лица, изказващи се публично по въпроси, които интересуват обществото като цяло. Минават за „висша“ част от интелигенцията, тъй като са по-видими. Тяхната аудитория е по-голяма; те „имат думата“.

В лош смисъл „интелигенция“ са хора, които се занимават с науки и изкуства за лична полза („устройват се“), без да се интересуват дали това, което вършат, е полезно за някого или не.

„Интелигент“ в най-добрия смисъл е човек, който съдейства за доброто на обществото като цяло и на всеки поотделно. При това той знае кое е доброто и как би могло да се съдейства за него. Такива са истинските интелигенти.

Ако някому тази дума не харесва, той би могъл да я замени с друга.

Истинският интелигент не поставя нищо по-високо от истината; и вярва, че тя не противоречи на доброто. И тъй като не желае най-важното да бъде загубено в мъглата на безкрайни съмнения, той върви към истината чрез най-доброто, което е предложено на хората. Това е вярата в Бог, Който е любов, засвидетелствана чрез саможертва.

Такъв човек избягва злите чувства и думи. Най-злото чувство е завистта, а от него се ражда и всяко злословие.

Той е верен на близките си, като при това ги е уверил, че верността към Бога и Църквата Му стои над всичко; но Бог му е заповядал да обича близките си.

Да обичаш близките си не значи, че може да забравиш далечните; нито пък да мислиш, че има човек, който заслужава да бъде пренебрегнат и презрян. Истинският интелигент не отсича от тялото на човечеството никого. Макар да не може да помогне еднакво на всички, всички са ценни за него.

Някой ще каже: „А къде са тук науките и изкуствата?“ Да, науки и изкуства ще има, но ако я няма основата, за която казах, заниманието с тях ще е безполезно; и такъв човек никога няма да бъде истински интелигент.

Ако казаното дотук е вярно, това значи, че истинска интелигенция може да има само в православния свят. Но не само в „традиционно православните държави“. Не, защото църкви съществуват навсякъде – и във Великобритания, и в САЩ, и в Китай, и в Япония.

Но все пак държавите с големи и „национални“ църкви са тези, чиито народи са възникнали „около“ своята църква. Такива са грузинската, българската, румънската – не е нужно да се изброяват всички. Не всяка стара църква е произвела свой народ – примерно, великите древни епископии в Александрия и Рим не са го постигнали.

Та тези днешни държави са по различен начин наследници на Източната римска империя и на околните й следантични православни монархии. Те имат особена задача – да „опазват“ своите поместни църкви и чрез тях да поддържат цялото православие.

Затова и войните между тях приличат на разколите в Църквата и не бива да се допускат. Всяко несъгласие трябва да се решава мирно; за всякакви щети да се дават щедри обезщетения и взаимно да се иска прошка.

Като се грижат за православието, тези държави съдействат за опазването на истината; и така участват в „главния поток“ на човешката история. Всички останали са в различна степен исторически странични (маргинални).

Но това не значи, че в тях не може да има истинска интелигенция.

Защото в Евангелието се казва: „От Назарет може ли да излезе нещо добро? – Ела и виж!“

(2015)

 

22.

На някои изглежда, че масонството – това са определени ритуали, одежди, названия, йерархия и секретност. Но тези неща не са съществени. Първо, те са имитация на нещо по-старо и вече съществуващо; и освен това са само облекло, външна форма.

С поведението си масонът казва: „Аз, също като другите в ложата, съм човек способен, учен, просветен. А по съществените въпроси нямам определено мнение“.

Така че масонът се гордее с успеха си, който се състои в това, че се е оказал в общността на някои, които се гордеят със същото. След като такава общност се установи, тя приобщава все едно кого, защото вече е привлекателна.

Защото е приятно да вярваш, че имаш „престиж“ и да споделяш тази вяра с други; също – да изглеждаш трудно достъпен (това съдейства за безопасността).

И ако нищо не твърдиш, това те отделя от всички, които твърдят нещо; и може да изглежда, че си в позиция на арбитър.

Масонът сякаш „царува“, като си присвоява някои привилегии на властта, но отказва всички нейни задължения. Той си придава вид на „духовник“, но не е, тъй като всеки духовник нещо изповядва, а масонът не изповядва нищо.

Така че масонството е театър, игра.

(2015)

 

23.

Глупостта не е толкова интелектуален, колкото духовен недостатък. Тя не може да се прикрие по никой начин – нито с преструвки, нито дори с мълчание. Защото има случаи, в които е глупаво да се мълчи.

Тя е неспособност да забележиш, че човешкото знание е нищожно, тъй като е само човешко. Глупавият е такъв, защото не прави разлика между човек и Бог.

Това го отличава от интелигентния невярващ, който съзнателно отрича Бога и прославя „величието на човека“ (или на някои човеци). Този вторият не е глупав, а по-скоро „безумец“.

Така че незнанието за Бога е път към глупостта, а липсата на интерес към Него е знак за присъствието й.

Но и фарисеят е глупав – защото мисли, че е направил всичко, което Бог иска от него. Това ще рече, че се е „разплатил“ с Него. Значи е забравил за нищожеството си – за това, че е само човек.

(2015)

 

24.

Образованият човек разпознава определен светоглед и начин на живот заедно с принципите и детайлите им; волевият дори живее според тях; а мекосърдечният тайнствено достига до съгласие с истината.

Но как да тръгнеш по пътя на волевия, без да влезеш във война с целия свят?

А ако не тръгнеш по този път, каква е ползата от образованието?

Значи, ще трябва да воюваш без омраза.

Затова се казва: „Кротките ще наследят земята“.

(2015)

 

VII. Античност и образование

25.

Понякога забелязвам, че като че ли не знам какво искам от студентите. От една страна, имаме 25-30 години разлика и би трябвало да се съобразявам с това. Но като че ли очаквам да се досещат за всичко, което си мисля за тези неща (преданията за античността). Нали съм им говорил какво мисля?

А какво значи някой да разбира от античност (антична словесност)?

Разбира, ако е готов да бъде донякъде събеседник на авторите. Да знае това, което са написали, да може да зададе въпроси по него, да си го припомня.

Примерно:

Да може да обсъди Троянската война заедно с Омир; да е чувал за източните монархии и за безпокойствата на гърците около войната с Персия (с Херодот); да си припомня хората от Сократовия кръг с Платон; похода на Александър с неколцината му биографи; някои митове с Овидий; биографиите на известни гърци и римляни с Плутарх; популярни случки от историята на Изтока, Гърция и Рим с Валерий Максим, Авъл Гелий и Клавдий Елиан.

И също: как всичко това се е преплело с историята на евреите и на Църквата – заедно с Йосиф Флавий и Евсевий Кесарийски.

Такъв човек вече си представя античността.

Едни мои студенти си сложиха изпита по литература седмица след края на семестъра. На изпита върнах половината от тях (повече от половината).

– Отделете още десетина дни, така че знанията ви да се стабилизират – казах.

Бях им изпратил лекциите в писмен вид и изцяло, така че да не разчитат само на записките, а и онези, които не са имали възможност да присъстват, да не бъдат ощетени от това. Но тъй като виждах, че се колебаят какво да направят, за да са по-готови за изпита, им обясних:

– Човек трябва да си прочете първо произведенията: аз не искам много, защото знам, че за един семестър тези неща не могат да се изучат. Но все пак от четири месеца се занимаваме с тях. Трябва да може да разкаже произведението – „Одисея“ или „Едип цар“ – с лекота. Това значи не само да го е прочел ред по ред, но и да е мислил за него – какво се случва. След това да си е записал моментите от действието. И после да го мисли, да го възпроизвежда в паметта си, и то с думи. Така го събира в ума си, усвоява го. Това е знанието – да имаш нещо обозримо в ума, ясно видимо, и да можеш да го предадеш с реч. Така и с лекциите, в които се разказва за историята на литературата. Всяка от тях човек трябва да изчете, да си я запише на една страница и да я вижда в ума си, все едно сам ще преподава на някого. Да привиква с думите и реда на изложението.

Примерно – пада ви се Омир. Няма какво да се колебаете. Казвате:

„Източниците за него са тези, като се започне от споменатото в поемите; текстът е събран тогава, защото има нечии свидетелства; приписват му се и други неща, които са изчезнали; стиховете са такива и толкова, поемите се делят се на толкова песни; разказва се за война на изток и пътешествия на запад; започва се с несъгласия и раздели, и се завършва с помирявания и завръщания; героите са и един, и мнозина, те са и хора и богове, и се казват така; някои го критикуват – като Платон, други го хвалят – като Аристотел; има последователи и подражатели – ето, Вергилий…“

Това е. Ако чуе това, преподавателят ще си каже: „Този студент е много над изискванията ми…“

(2015, 2016)

 

26.

За да можем да разберем старата литература, пък и света около нея, е нужно да четем внимателно и с подробности Омир и Херодот; и да мислим за личността на Сократ. Тях следват всички по-късни писатели; там са поетическите, историческите и нравствените примери.

Защото Омир съдържа в себе си трагедията (в „Илиада“) и романа („Одисея“). Освен това той сигурно е дал началото и на комическите видове, както изглежда от „Война на мишките и жабите“ и както се говори за загубения „Маргит“ (от Аристотел в „Поетика“). Навсякъде из поемите му има лирически места, особено в „Илиада“.

Херодот показва как се мисли за обществото чрез случки от биографиите на отделни хора, но и за целия свят, открай докрай – с езиците, държавите, паметниците на цивилизацията и различията на природата; и защо в човешкия свят се случват нещата, за които после всички си спомнят – като големите войни.

Сократ не е писал книги, но той, подобно на някаква муза, създава желание у околните да пишат. Благодарение на него има философски диалог (при Платон), лекция-трактат (Аристотел) и размисли за началата на словесната дейност, знанието и съществуващото. Каквото е Омир за поезията, това е той за прозата – чрез онези, на които е повлиял.

Но освен това той дава пример за философски живот на дело – аскетичен и героичен. Така е повлиял на Антистен и Диоген, може би на Епикур и чрез тях на още безброй други.

(2017)

 

27.

Преди време, в началото, разказвах  на студентите какво някой е написал за нещо от античната литература.

После започнах да разказвам какво на мен ми е известно за нея.

Сега искам само да прочетат някои неща. И то не много – Омир и няколко трагедии. Но да ги прочетат внимателно, да ги запомнят.

За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?

Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.

И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.

Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.

Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.

Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.

Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

(2015)

*

http://notabene-bg.org/read.php?id=424

Предговор към „Антигона“

[това е предговорът към превода на трагедията от 2014-та. Публикувам го тук по молба на Елена Кралева]

 

За превода на „Антигона“

*

120 години след Пенчо Славейков

 

І. За този превод и предшествениците му

„Антигона“ е една от първите трагедии, преведени и публикувани на български език. През 1893 младият П. П. Славейков отпечатва превод в сп. „Мисъл“, кн 3-7. Той е преиздаден през 1911 и после още няколко пъти.[1] През първата половина на ХХ в. се появяват и други преводи, но и те, както вероятно и Славейковият, са от друг език (не старогръцки).

Първият превод на драмата, изработен от античник, е този на Ал. Ничев от 1949 г. Той е отпечатан отново през 1956 заедно с другите шест оцелели Софоклови драми и после е преиздаван много пъти.[2] Интересно е, че Ничев издава „Антигона“ на същата възраст, на която я е издал и Славейков – 27-годишен.

Преводът, който читателят има пред себе си, има един предшественик, изработен през 1998 г. Тогава по молба на Маргарита Младенова преведох „Антигона“ (за постановка в театър „Сфумато“) дословно – дума по дума.[3] Този текст беше отпечатан в края на същата година.[4] Оттогава мина много време във всякакви занимания; но сега, покрай сътрудничеството ми с издателство „Проектория“, реших да го издам отново и то с успореден старогръцки текст. Мислех просто да прегледам някогашната си работа и да внеса някои дребни поправки и подобрения.

Но прегледът на произведението ми отпреди 15 години ме разубеди и вместо това реших да направя нов превод, в стихове и по друго издание.[5] Така че оставих настрана текста от 98-ма и започнах отново, като след превеждането на някакъв брой стихове го поглеждах, за да сравня качествата им и, ако има полза, да си послужа с думи, на които се бях  спрял тогава. Тази работа, както често става, отне повече време от очакваното – започнах в началото на август и завърших след повече от 100 дни, към края на ноември (на св. Екатерина).

ІІ. Задачи и стил на превода на антична поезия. Хор и действие в “Антигона”.

Да се превежда поезия е без съмнение по-трудно, отколкото проза. Но и поетическите произведения са различни. Ако са съвсем кратки, като фрагментите на ранните старогръцки лирици, преводачът е облекчен от по-малкия обем на текста. При големите единни произведения обаче се очаква превод на целия текст и тогава трябва да се положи продължително усилие.

Ако произведението е епическо, вниманието на читателя се насочва повече към повествованието; а да се предаде съдържание винаги е по-лесно, отколкото специфични поетически неща, каквито образността и словесното напрежение, чрез което тя се оформя.  Ето едно “специфично поетическо” място в “Антигона” (втори стазим):

Това е като при вълнение,

когато запъхтените

тракийски морски ветрове се затекат към бездната

[575] подводна. Завърта пясък черен откъм дъното

и удряните брегове гърмят под бурноветрения стон.

Читателят трябва не само да си представи въртящата се по при буря вода около кораба или брега, но дори “да чуе” свистенето на вятъра и блъскането на вълните в крайбрежните скали.

Освен това епосът е по-монотонен от драмата, тъй като стихът (хекзаметър) е еднакъв през целия текст.

Може би класическата трагедия е най-трудна за превеждане, тъй като е вътрешно най-многообразна.[6] От всичко в нея най-мъчни са хоровите части, и особено тези при Есхил и Софокъл. В цялата старогръцка литература има само още един автор, който прави такава поезия – това е Пиндар.

Но в драмата има поне още два стила, каквито у Пиндар няма – това е диалогът, който е бърз (обикновено се разменят реплики от по един стих) и ефектен двубой чрез аргументи и нападки; и речта на героя, в която може да има повече аргументация (речите на Антигона и Креон във втори епизод) или повече разказ за събития (речите на Пазача и Вестителя). Има и смесени, както е монологът на Антигона в четвърти епизод, който прилича на хорова песен.

  1. Хорът

И така, за да се обясни коя е главната трудност при изработването на  такъв превод, трябва да се обърне внимание на голямата литературна разлика между хоровите песни  и останалата част на трагедията. Песните на хора се отличават от всичко останало – те са върховно поетическо постижение и образец за това, как се придава общочовешки смисъл на една драматическа фабула.

В парода се говори за току-що завършилата война за град Тива. Това е гражданска война, където от едната страна стоят останалите зад стените на града, командвани от Етеокъл, а от другата – напусналите го и техните съюзници от други градове, предвождани от прогонения му брат Полиник.

В стазим 1 са размислите за “човека” – същество с разум и необикновени способности, с колебаеща се добродетел, обречено на нещастия и смърт.

В стазим 2 – за нещастията в Лабдаковия род, към който принадлежи и Едип; за гордостта, която тласка човек към противоречие с боговете (над тях стои Зевс); но и за това, че появата на гордост не е чисто човешка вина, а идва от заблуждение, в което самите богове въвеждат човека.

Стазим 3 е за любовта и неспособността на човека да отбегне прищевките на Ерос и Афродита; но и за нещастието на онзи, комуто са отнети насладите, идващи от тях.

Стазим 4 – за случили се вече нещастия с прочути древни мъже и жени – аргийската принцеса Даная, тракийският цар Ликург, за Клеопатра (дъщеря на богът-вятър Борей) и нейните синове.

Накрая, стазим 5 е обръщение–молитва към Дионис (патрон на трагическите състезания) за очищение на омърсената от човешки престъпления Тива.

  1. Действието

Без хора “Антигона” несъмнено би била лишена от величието си; но пак би била запомнена като една увлекателна и убедителна трагедия. Събитията следват едно от друго, както казва Аристотел, според вероятното и дори според необходимото.[7]

Най-напред, отказът да се погребе врагът е често срещано възмездие, най-малкото в литературата.[8] Но ако това е станало при гражданска война, вероятно в държавата ще възникне конфликт, тъй като роднините на загиналия ще са против тази мярка. Ако наказанието за нарушението на забраната е смърт (нищо чудно, страната още е във военно положение), тогава владетелят ще трябва да екзекутира нарушителя. Иначе той сам би станал нарушител, при това на издадено от самия него постановление, и би бил упрекнат в малодушие (страх, подкупност, угодничество, снизхождение към близки).

Това, че сблъсъкът е между роднини, не е странно, защото както Креон, така и лишеният от погребение Полиник са роднини и членове на управляващата династия[9].

И тъй, подчинявайки се на собственото си решение, което има силата на закон, Креон е принуден да осъди действалата поради роднинска вярност Антигона на смърт. След това имаме реакция на близки по род и брак, която също е вероятна (Хемон) и предсказуема (Евридика).

Грешката на Креон, която поетът въвежда, не е в самото налагане на наказания, а в прекомерната им суровост. Възможно е Полиник просто да бъде погребан без почести (общоприети обреди), а наказанието за неподчинение в този случай да не бъде смърт; или ако бъде, то да не е такова – Антигона е затворена в гробница, по същество погребана жива.[10]

Читателят, следейки развитието на събитията, възприема като естествено разкаянието и страданието на Креон, както е представено в екзода. Обаче драмата би могла и да не завърши така; има достатъчно примери в оцелелите произведения, включително и в тези на Софокъл, че смъртта/самоубийството на някои от героите не води непременно до душевен срив у техните близки.

В “Аякс”, примерно, Аякс се самоубива, но брат му Тевкър и жена му Текмеса посрещат тази смърт твърдо и издействат погребение за загиналия.

В “Трахинянки” Херакъл загива, отровен по недоразумение от жена си Деянира, а тя се самоубива: но в края на трагедията техният млад син Хил не изглежда като жертва.

Вярно е, че нито Тевкър и Текмеса от “Аякс”, нито Хил от “Трахинянки”, имат вина за случилото се и следователно не би трябвало да страдат така, както страда Креон. Но в “Електра” не е така. Там Орест и Електра замислят и извършват убийството на майка си: значи са виновни в крайно тежко престъпление. И все пак в края на драмата те имат вид на победители.

Така че Креон би могъл и да не се представи като страдащ, независимо че синът му и жена му са мъртви. Причината за страданието е въведеното от поета усещане за вина, и още повече – за загуба на благоволението на боговете.

  1. Три превода на стихове 1070-1097 (пети стазим)

Никой превод не може да създаде у читателя си усещане, съответстващо на онова, което думите, избрани от поета, създават у собствената му, добре позната аудитория. Преводачът трябва да е наясно с това и да не се надява, че може да произведе “идеален” превод – все едно, че древният поет се обръща към древната публика, само че с думи на друг език. Това не е възможно.

Той обаче би могъл да създаде превод, добре съответстващ на съвременното състояние на родния му език и, също така, на съвременната му идея за “онзи свят”, в който е възникнало произведението. Затова всеки превод на античен текст – в случая класически старогръцки, поетически и драматичен – би трябвало да съответства на разбирането на преводача за това, каква е била класическата античност, къде трябва да бъде поставена в едно съвременно (българоезично и българо-образовано) историческо съзнание и с какви думи тя може да бъде представена на това съзнание.

И пак трябва да се помни, че преводачът е човек/индивидуалност, и че той не може просто да “отрази” някакво общо и “правилно” разбиране за онази епоха и поезия, нито пък да си послужи с някакъв общоприет и “точен” съвременен език. Така че неизбежно той ще вложи в превода елемент от своето лично възприемане на античността, лично разбиране за нейното присъствие в съвременния му свят, и лична форма/стил на родния му език. Накратко, античният автор и неговите герои ще говорят в превода така, както би могъл и би желал да говори преводачът, ако внезапно се беше оказал на тяхно място, но пред своя публика.

Моето лично мнение относно превеждането на Софокловите драми е, че е добре да си служим, доколкото имаме сили, с цялото ни достъпно богатство на съвременния български език, като избягваме както архаизацията (тя не е нужна, всеки знае, че това е древна поезия), така и умишлената модернизация. Не е необходимо да се търси някакъв специфичен стил, извън необходимостта да се предаде характера на героя; не трябва да се допуска никакво маниерничене. При превода на текст като “Антигона” трябва да се помни, че това е не е приключенска или криминална драма, каквито са няколко от оцелелите произведения на  Еврипид, а трагедия в класически, Аристотелов смисъл, която завършва нещастно за всички герои.

И така, Софокъл трябва да се превежда със сила и сериозност в монолозите и диалозите на героите и с епически размах в хоровите части.

Като илюстрация на неизбежните разлики в стила, дължащи се на 1) състоянието на езика в различни времена, 2) схващането за това “що е античност и какво е отношението й към нас” и, несъмнено, 3) личния човешки характер на всеки преводач, предлагам на читателя да сравни този превод с преводите на Александър Ничев и Пенчо Славейков – според стиховете от пети стазим.

строфа

този превод:

[1070] Многоименни, на Кадмовата нимфа образ

и род на Зевс тежкогръмовен! Ти обикаляш славната

Италия и властваш във

вселенските прегръдки

на Део Елевзинска.

[1075] О, Бакхе, в Бакховата Тивска метрополия

живееш, край мекия поток Исменов

с потомството на полски дракон.

 

Ничев:

Многоименни боже! Ти, на Кадмовата щерка

гордост и на Зевс Гръмовержец – син.

На славната земя

на Италия – страж си ти!

Ти владееш в общия скут

на Деметра, в Елевзин.

О, Бакхе, който живееш в Тива, в родния град

на вакханките, дето текат

влажните струи на Исмен

при драконовото поле. 

 

Славейков:

Ти, под много имена

вси когото славят – гордост

на кадмейската девица

син на гръмометний Зевса

Дионисий, покровител

над полята италийски

за Деметрини таинства

где се схождат си народи –

Вакх, във Тиви що живееш,

родината на Вакханки

Над Исменовия извор,

тамо, где посени бяха

драконските грозни зъби.

 

антистрофа

този превод:

Сияен облак те видя над канара

двухълма, където нимфи корикейски, бакхиди стъпват;

[1080] и извор касталийски.

Бръшлянените склонове

на планините Ниски

и многогроздовият бряг зелен те съпровождат,

възгласят със свещени думи

[1085] Тиванската страна да навестиш.

 

Ничев:

На двувърхата скала те е съгледал светъл

дим – където вият буйни хора

корикските моми,

дето Касталия тече.

И бръшляновият склон

на низейските планини

и бреговете гроздообилни с вик „евое“! -

вик безсмъртен – изпращат теб

да навидиш долу в града

на Тива всеки кръстопът.

 

Славейков:

Вакх, ти който там седиш,

окръжений от сияние

на скалата двойновърха

где в вакхически игри

Корикийски нимфи бродят покрай изворът Касталский;

ти що от гората Нисза

со бръшлян зелен обвита

и обкичена с лозя

слизаш с хор свещени химни

долу в улиците Тивски

 

строфа 2

този превод:

Ти я почиташ най-високо между градовете

и майка ти – гръмоубитата.

Сега е обладан

от непосилна болест градът с народа си;

[1090] тръгни със стъпката очистваща по склона на Парнас

или над стенещия проток.

 

Ничев:

Почиташ този град пред всички други, както някога тя –

майка ти, сразена от гръм.

Днес, когато целият град

е обхванат от тежка беда

при нас ела с пречисти нозе! Парнаските

гори премини или вълните на пролива.

 

Славейков:

град от тебе най-обичан,

заедно со свойта майка

поразена от гърмът.

Днес, кога градът страдай

от жестоко зло, ела

като минеш склонове парнаски,

чрез вълните морски, чрез проливи

с спасителен бяг!

 

антистрофа 2

този превод:

О, ти, водителю на огън дишащи звезди,

на нощни гласове пазителю,

на Зевс дете родено;

[1095] яви се с наксоските ти пазачки,

с тиадите лудеещи всенощни,

танцуващи със господаря Якх.

 

Ничев:

Ти, хороводец на звездите, които дишат пламък, ти

цар на нощни веселби

роден Зевсов сине, ела,

царю, при нас! Ела, повел

тиадите, които безумни цяла нощ

прославят с хора тебе, Якхос, своя цар!

 

Славейков:

Ти, водач на звездний хор,

со възторженият сонм

Деви, Вакха славящи всенощно

с песни, с танци – бог всерадостний

при нас снизойди!

 

ІІІ. За трагедията

Размишлявайки за същността на трагическото, следва да се запитаме кое събитие трябва да бъде признато за трагическо. Очевидно не всяко премеждие и не всяка смърт създават усещане за трагедия – както сме свикнали да мислим за нея от Аристотел нататък.  Ако приемем, че “Антигона” е образец за трагедия и потърсим кое в нея създава трагическо усещане, несъмнено ще обърнем внимание на поредицата самоубийства, завършващи със сцената на отчаянието, обзело Креон.

Но, както вече се каза, никаква поредица от загуби на близки хора не е сама по себе си достатъчна, за да възприемем един персонаж като трагически герой. Той става трагически, само когато сам оцени загубите си като “фатални”. Но какво значи това?

“Фатална” загуба, благодарение на която героят се оказва в трагическа ситуация, е тази, която е знак за необратимо отдалечаване от боговете, лишаване от благоволението им. Боговете вече не са “приятели” на този герой, както са приятели, примерно, на Одисей или на Менелай. Те са се отдръпнали от него завинаги и оттук нататък той е “проклет” – подобно на титаните или Тифон, които след войната си със Зевс са били захвърлени завинаги в Тартара.

Причината за това “отдръпване” на боговете е загадка за трагическия герой. Според Аристотел тя е някакво “голямо прегрешение” (megale hamartia):

А такъв [истински трагически герой – Н.Г.] е онзи, който не се отличава с добродетелност и справедливост и преминава към нещастие не поради лошота и порочност, а поради някаква грешка,човек от разреда на онези, които са били в голяма слава и щастие, например Едип, Тиест и други знаменити мъже от подобни родове. Необходимо е следователно хубавата фабула… да води… от щастие към нещастие не поради порочност, а поради голяма грешка било на герой, какъвто казах, било по-скоро на по-добър, отколкото на по-лош.[11]

Но как става така, че героят извършва тази hamartia? Това просто негова вина ли е?

В литературата от онова време е обичайно да се говори, как боговете сами, според необяснимия си каприз, довеждат човека дотам, че да извърши прегрешението си. Това е видно още при Омир, където, примерно в ХІХ песен на “Илиада”, Агамемнон се съгласява, че е постъпил несправедливо към Ахил и че това е станало причина за големи беди; но когато обяснява причината за несправедливостта си, казва следното[12]:

Често ахейци говореха в стана за нашата разпра,

мен укоряваха много, но аз съм невинен! Виновни

бяха и Зевс, и Съдба, и Ериния, бродеща в мрака.

Те заслепиха жестоко ума ми в съвета ахейски

в оня ден, в който отнех аз дара на Ахила Пелеев.

Можех ли друго да сторя? Богинята всичко извършва.

Ата е щерка на Зевса, която ни всички замайва.

Гибелна, има тя нежни нозе, по земята не стъпва,

само се движи безспир по главите на смъртните хора,

зло причинява им често. И мене лукаво оплете.

В “Илиада” Агамемнон не е трагически герой, но обяснението, което той дава за тази своя “трагическа” грешка, съответства на многобройни места в по-нататъшната литература. Боговете помагат на едни хора, а изоставят други, и в техните мотиви е невъзможно да се вникне. Ето едно изказване на хора в “Антигона”, което много помага за разбирането на това усещане:

Защото колебливата Надежда полезна е за много от

[595] човеците, но и мнозина мами с празноумни Ероси.

Към опитния тя не се примъква,

преди да изгори крака си в пламъка.

Прочуто слово с мъдрост някой е изрекъл:

безчестното изглежда благородно

[600] комуто бог повел

е разума към Ата.

За кратко той ще е далеч от нея.

Трагедийно събитие има тогава, когато героят “се отдаде” на усещането за напуснатост от страна на боговете – и то на непоправима, безвъзвратна напуснатост.

Платон е забелязал това състояние на душевен срив, което представят поетите, и ги укорява за това. Основа на неговата критика е убеждението му, че бог не може да бъде причина за злото – “theos anaitios”.[13] Ето какво казва Платоновият Сократ, размишлявайки за състоянията на отчаяние, както са представени, примерно, у Омир:

Следователно ние отново ще молим Омир и другите поети да не карат Ахила, син на богиня, да ляга ту на едната си страна, ту на гръб, ту на лицето си, после да става, да се скита по брега на морето безплодно; и да не взема с двете си ръце мръсна пепел и да не си посипва главата, нито да плаче и стене, както поетът го е представил[14]

Както се вижда, Платон смята съвременния му трагедиен жанр за нещо, което нанася вреда на нравствеността. Според него добродетелният човек, дори да претърпи големи загуби, би трябвало да ги посреща мъжествено, като смята, че боговете ги допускат за негово добро; а не да се отдава на необуздана скръб и така да показва недоволство от тяхното решение.

Този възглед на Платон надделява в по-нататъшната история на литературата. Не е странно, че още по негово време (и след Еврипид) трагедията тръгва към упадък и жанрът се явява отново едва в следреформационна западна Европа. Но и там трагедии се пишат или по антични сюжети (френската драматургия на ХVІІ в.), или героите са поставени в една извънвременна и по-скоро езическа обстановка (Шекспир).

Ето защо и днес, когато говорим за трагедия, ние мислим преди всичко за заблудени хора, жертва на пороците си. В литературата от по-ново време – дон Жуан, Фауст, Маргарита, Николай Ставрогин, Иван Карамазов.

***

[1] Преводът е отпечатан в осемтомното издание на Славейков от 1958-1959. Някои от сведенията, които предавам тук, дължа на бележките в т. 7, под редакцията на А. Тодоров.

[2] За преводите на „Антигона“ и на останалите Софоклови драми има подробно изложение от Д. Табакова в „Преводна рецепция на европейските литератури в България. Класическа литература“, 2002.

[3] По изданието R.D. Dawe в Teubner, 1985.

[4] Сп. „Сфумато“, бр. 1, 1998

[5] Des Sophokles Antigone. Griechisch und deutsch. Herausgegeben von August Boeckh. Berlin, 1843.

[6] Аристотел казва: Трагедията е подражание на действие сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различна в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства (“Поетика” 1449 b ). Превод Ал. Ничев.

[7] За добрата фабула, като поредица от действия, свързани според вероятността и необходимостта вж. “Поетика” 1450 b 20 – 1452 a 11.

[8] Като в “Илиада”, където Ахил дълго не предава трупа на Хектор на троянците.

[9] …аз имам вече всички власти и престоли на (170) рода заради близостта си със загиналите…

[10] Впрочем това не е нечувано в класическата епоха. Херодот казва, че Камбиз веднъж заповядал да погребат живи 12 младежи от знатни персийски семейства (ІІІ, 35).

[11] “Поетика” 1353 а 7-17. Превод Ал. Ничев.

[12] ст. 85-94. Превод Ал. Милев и Бл. Димитрова.

[13] Вж. “Държавата” 380: Това е – продумах аз – един от законите и предписанията, който се отнася до боговете и според който трябва ораторите да говорят и поетите да пишат: бог не е причина за всичко, а само за доброто. Превод Ал. Милев.

[14] “Държавата” 388 а-b, като има предвид може би Илиада ХVІІІ, 22-35 и ХХІV, 9-12.

За троянската Елена

Историята за троянската Елена има още две версии – освен Омировата.

Едната е антична и гласи, че Елена не е стигнала до Троя и изобщо не е изневерявала на мъжа си, а само е била отвлечена; но по пътя натам Парис незнайно защо я оставил в Египет. След края на войната Менелай минал през Египет, открил жена си там и си я взел.

Другата версия е средновековна и според нея Елена наистина е била в Троя и е станала жена на Парис; но след превземането на града двамата били екзекутирани по заповед на Менелай.

Тези колебания около легендата идват от трудността да се разбере как е възможно една жена (и то не каква да е, а благородна, уважавана и високопоставена) своеволно да напусне мъжа си и да заживее с друг – защото така й харесва.
След това мъжът й с цената на огромни усилия и жертви да убие похитителя й и да унищожи цялата му държава, а тя, от своя страна, да се прибере при него и пак да си заживеят така, сякаш нищо не е било.

Въпросът е: има ли жената вина?

Ако има, тя подлежи на наказание. Ето защо средновековният разказвач не допуска възстановяване на брака, а вместо това взима най-радикалното решение: на Елена й отрязват главата.

Възможно е на древните гърци такова наказание да се е струвало твърде тежко. Но и според някои от тях Елена не е могла, след всичко станало, просто да се върне при Менелай.
Затова те оставят Елена в Египет, като при това измислят, че боговете създали нейно подобие, което съпътствало Парис до Троя, било дори негова съпруга, но после, около разрушаването на града, някакси изчезнало.

Решението на Омир, макар и странно за двете страни, изглежда добро, ако се отстрани онази предпоставка, която ги притеснява – вината на Елена.

Всъщност тя, при всичките си достойнства, е само жена – тоест, не може да носи отговорност за делата си. Тя трябва да бъде пазена добре; а ако не, възможно е да бъде загубена.

Значи вината е най-напред на мъжа й. Колкото до Парис, той просто се е възползвал от неговата небрежност и я е откраднал. Затова той и съучастниците му е трябвало да бъдат наказани, и те са били наказани.

А откраднатата жена е била взета обратно, както следва да се направи с всяка незаконно отнета собственост.

Нобеловата награда

Днес има много хора – било разпознаваеми чрез имената си, било скрити в някакви общности – които все призовават към бунтарство (протест). Но бунтарството, към което се присъединяват и което пропагандират, е тактическо; то е част от стратегия в една продължителна война, където те не са нищо повече от наемници.
Бедата не е в това, че изобщо се противопоставят някому, а в това, че се залъгват (и лъжат другите), че бунтът им е „принципен” (свободен). Но да кажат истината не могат, защото бунтарството им е от самото си начало лицемерно, и без лъжата не би било възможно.
Тези хора искат да изглеждат смели, но са страхливци. Те от самото начало са усетили, че имитацията на бунт, в която участват, може да им донесе някакви облаги като при това не е свързана с никакъв риск.

Но нелицемерната борба е трудна, защото изисква не само нравствено усилие – да се противопоставим на истинската земна власт – но и интелектуално: да проумеем коя е тя. Така че свободният бунт не започва на улицата и във вестниците, а в мислите.
Свободният човек е дързък и скандален преди всичко в мислите си; иначе на думи той обикновено е вежлив, а в поведението си – кротък. Негова задача е да избавя нелицемерно настроените си братя и сестри от заблуждения – като им посочва къде е истинската власт.

И тъй, по темата. Какво е това „награда”?
Това е заплащане; или отдаване на чест; или приобщаване към някаква общност (клуб). В първия случай тя е просто възнаграждение съгласно предварителна уговорка, след което даващият и възнаграденият вече нямат задължения един към друг. Във втория тя се дава без да е била искана, като даващият се поставя в позицията на облагодетелстван от (или почитател на) получаващия. И тя не предполага по-нататъшни отношения.
А третата е по-скоро начало, отколкото край на отношенията между двете страни. Церемонията на връчването й е знак, че оттук нататък те ще бъдат „заедно”.

„Нобеловата” награда е крайно популярна (авторитетна). Тя е знак за извънредни: компетентност (ако е за икономика), научни постижения (физика, биология, медицина), творчески постижения (литература) и, накрая, обществено-политически успехи в полза на цялото човечество (мир).
Тази последната е нещо като награда за „човеколюбие”. На някого може да мине през ума, че не е работа на хората да раздават награди и за това.

В публичното (медийно) пространство самите награди и лауреатите („увенчаните”) са обградени с пиетет. За процедурата и състава на журитата рядко става дума. Академиите (Шведската и Норвежката) просто съобщават на медиите имената на наградените, като обосновката сякаш е без значение.
Свидетелство за това е наградата на г-н Б. Обама, който беше номиниран още преди да встъпи в длъжността си на президент. И тъй като е странно да се дава награда за мир заради победа в избори, остава да се предположи, че тя е дадена в аванс; или че някой може да бъде отличен независимо от заслугите му. При това положение тя наистина прилича повече на покана за членство, отколкото на похвала за нещо извършено.

Нобеловите лауреати, макар и живи към момента на удостояването си, веднага след това се оказват, по един признак, в положението на умрели. Защото или се цитират като неоспорими авторитети или не се споменават въобще.
Примерно – името на Гюнтер Грас през последните години от живота му спря да се споменава. Причината най-вероятно е, че е направил изказване, което не подхожда на човек с такава награда; държал се е така, сякаш е бил жив.

Не вярвам някой да се заеме сериозно да спори, че наградите за мир и литература от десетилетия насам се дават единствено по политически съображения (кандидатите, разбира се, не са малко).
В икономиката изглежда се награждават хора, които после стават нечии говорители и така съдействат за прокарването на решения в тази сфера. („Според нобеловия лауреат … правителството на… (МВФ, ФРС и т.н.) трябва да предприеме следните мерки…”).
В областта на науките отличаването на някои лица вероятно има отношение към финансирането на проекти, с които те могат да бъдат ангажирани.
Накратко, укрепват се лобита.

Всъщност във всичко това няма нищо необикновено. Необикновена е само почитта, с която се говори за този проект. Смешно, но и печално е да слушаш възрастни хора с диплома за образование и някакъв житейски опит, които произнасят думите с „нобел” в тях така, сякаш говорят за нещо свято.
Това се случва не само заради пропагандата, но може би и заради познатата чрез много езици връзка на името „Нобел” с латинската дума nobilis (благороден). Поради това присъждането на тази награда звучи на мнозина като причисляване към благородническо съсловие.

От това се вижда колко голяма е силата на езика и в частност на имената. Няма съмнение, че ако един от кандидатите за кмет на, примерно, Видин, се казва „Видински”, той най-вероятно и ще ги спечели – в случай, че по останалите критерии не отстъпва много на конкурентите си.

Отговорът на Константин

Веднъж логотетът казал на Константин: „Философе, бих искал да узная що е `философия`.“
А той отговорил: „Разбиране на божиите и човешките неща, и колко може човек да се приближи до Бога; то учи човека как с дела да бъде образ и подобие на Сътворилия го.“

Един от пътищата към това разбиране е размисълът за злото. Откъде е то?

Отговорът може да се потърси на две места: в историята на Църквата (как се случват ересите) и в поезията (класическата трагедия).
От такова изследване може да има пряка полза за душата; и може да се види как, когато се търси същественото, науките за човека се обединяват.

Защото ереста в Църквата идва от желанието за отделяне от хората – и не заради истината, а от честолюбие и властолюбие. Тя се произнася, защото човек си въобразява, че знае онова, което не може да знае. И, отсичайки себе си от тялото на Църквата, или от народа, който я опазва, или просто от ближните, той се отдръпва и от Бога. А след това вече няма какво да го защити от злото.

От друга страна, трагедията показва чрез художествен разказ как някой се отделя от хората заради власт; или за да угоди на рода си. Но родовото отделяне е различно само на пръв поглед, защото и то е заради властта.
Поради това той губи вяра в боговете – тъй като те се интересуват не само от неговия род и власт, а и от всички хора (ако наистина са богове). И така престава да се надява на подкрепата им.
И, лишен от тях, се срива в отчаяние и стига до самоубийство.

А някои се надяват на боговете: като Одисей, дори по време на най-мъчните си премеждия; и като Орест, макар да е извършил най-тежко престъпление.

Гръкомания

Гърците и Рим

Източната Римска империя е била гръкоезична. Въпреки това езикът на администрацията и правото е бил латински поне до първите наследници на Юстиниан – значи около век след изчезването на Западната империя.

Иначе европейският югоизток е бил и е останал гръкоезичен – като се започне още от времето на полисната колонизация, VII в. пр. Хр. Но гръцкият е бил език по-скоро на градовете – и то главно на търговските градове. Значи се е говорел повече по крайбрежието. Всички влиятелни полиси от класическата епоха, с изключение на Тива и Спарта, са на море.
Ако погледнем по на изток: още от най-древни времена Кипър е бил населен с гърци. В Африка съществуват Кирена (в днешна Либия) и Навкратис (в делтата на Нил). След победата на македонците във войната с Персия гръцкият език се сдобива с още няколко важни бази; и първа сред тях е египетската Александрия.

Но нито при Александровите наследници, нито в епохата на Империята гръцкият не е имал такава тежест на Изток, каквато латинският на Запад. Причината е проста – разлика в размерите. Латиноезичният свят – това е само Европа западно от Адриатическо море, а по суша – от Сердика нататък; и част от африканското крайбрежие.

(Относно позицията на нашата столица като сухопътна граница – точно така е. На големия църковен събор от 343 г. тук са присъствали само западни епископи. Източните, повечето от които подкрепяли арианството, или напуснали града или изобщо не дошли, и провели отделен събор в Пловдив. Но за това напрежение между епископата на Изтока и на Запада се е знаело още преди събора, и затова срещата е била определена „на границата“.
Може би и затова Константин Велики е смятал града – наред с Византион – за подходящ да бъде столица на Римската империя: „He eme Rome Sardike esti…“).

От своя страна европейският Изток – гръко-римски и християнски – е огромен. Той включва по-голямата част от Хемуския полуостров, цялото крайбрежие на Черно море, цяла Мала Азия и териториите на юг по Ефрат, а в Африка – целия Египет. И също – земите на север и североизток от Черно море. Ето защо гръцкият език, който се разпространява по крайбрежията, остава само един от многото. Защото сушата е обширна.

*

Древните гърци са развили идеологията за специфичното си „образование“ (paideia) през V и IV в. пр. Хр., и то главно в Атина – благодарение на мислители като Перикъл и Изократ. Те просто искали да обосноват лидерството на атиняните сред останалите гърци. По-нататък обаче атинският възглед за това, кое е „истинско елинство“ бил възприет от всички, които се смятали за гърци; и им е бил приписан и от външни сили – вероятно от Македония и несъмнено от Рим.

Към II сл. Хр. вече съществува идеята за гръко-римски свят. Той разчита на римската военна мощ и натрупания от римляните държавно-правен опит; а философията, математиката, астрономията и изкуствата – не само поезията и изящните изкуства, но и медицината – се смятат за гръцко изобретение и се развиват от гръкоезичните поданици на Империята.

Този свят смята себе си за благоустроен – в сравнение със световете на съседите си. Той има сигурни граници и поради големината си е самодостатъчен. При това той твърди, че е красив – може както да строи красиви сгради, така и да изгражда красиви човешки души.
Така той се оказва подобен на „космоса“ – природния свят. Както природният свят е благоустроен, самодостатъчен и красив, така е бил, според някогашните идеолози, и гръко-римският.

Елинофилия

Ако елинофилията е силен интерес и дори пристрастяване към културата на древна Гърция, то във византийския свят тя не съществува. Изключенията са редки и се явяват в последните десетилетия на Византия (Георгиос Гемистос-Плитон, ХV в.).

Но на Запад почти винаги е имало интерес към гръцкия свят – и то не точно като християнски, а именно като източен и древен. Както наскоро каза една моя блестяща студентка: „Западът гледал на Византия по същия начин, по който гледал и на ислямските страни – богата, тайнствена, екзотична, препълнена с чудеса и възможности за удоволствия.“
През ХII в. един плодовит автор на романи в стихове – Кретиен дьо Троа – пише романа „Клижес“, чийто главен герой е внук на константинополския император. Баща му пристигнал на Запад в двора на крал Артур и там се залюбил с една прекрасна знатна дама; и се оженил за нея.
През ХIV в. Бокачо и Чосър поставят действието на някои от новелите си в древна Гърция – или в нещо подобно на нея. През ХV в. гръцкият език вече се преподава в Италия, и във Флоренция се правят първите пълни преводи на Платон и други гръкоезични философи; през ХVI в. интелектуалци като Рабле и Ронсар показват широко и точно познаване на старогръцката словесност. По-нататък старогръцки исторически и литературни сюжети се явяват у Шекспир, Расин… не е нужно да се изброява.
В продължение на няколко века елинофилията на Запад е устойчива и достига поетическите си върхове в началото на ХIX в. – „Фауст“ на Гьоте, „Чайлд Харолд“ на Байрон. Самият Байрон става участник в гръцкото въстание и загива в Месолонги като боец за освобождението на Гърция. Но неговата съдба е изключителна – повечето елинофили са останали далеч от тези места.

Западната елинофилия е първо ренесансова, а после романтическа. Това са интелектуалци, които гледат на Гърция като на място, където небесната Платонова „красота“ е слязла на земята, въплътила се е в поезия, скулптура, архитектура; в човешки души и държави; създала е велика история и героични биографии.
Тя – тази елинофилия – е умозрителна. Това са трупани в продължение на векове представи на хора, които никога не са посещавали тези земи, нито са разговаряли с обикновени гърци; сбор от мечтания на учени и поети, които сигурно са желали да пътешестват нататък, но не са имали възможност. Ако бяха пътешествали и останали известно време по местата, за които пишат, те сигурно щяха да са по-малко възторжени. И все пак през ХIХ в. някои мъже с такова умонастроение отишли там и извършили подвизи, включително и археологически – като Шлиман.

В православните страни, като изключим нова Гърция, елинофилия в този смисъл няма. И да се яви някъде, тя може да е само отглас или подражание на западните представи. Тя е светско явление, странно и чуждо за православния Изток.

Гръкомания

Гръкоманството е секта. То съществува само в православните общества. Трябва да се забележи, че гърците не са по-предразположени към гръкоманство, отколкото българите, румънците или други народи от православния свят. То няма нищо общо с естествения и разумен гръцки патриотизъм. То се явява сред хора, които смятат себе си за „чисто православни“; и поради това развиват у себе си подозрителност, надменност и враждебност към всички, които не са „чисти“ по техния начин.
Аз не мога въз основа на личен опит да кажа какво е отношението на гръкоманите към обикновените гърци. Предполагам, че не е твърде положително. След малко ще дам и един пример в подкрепа на това предположение. Но знам какво е отношението им към българите. То е чувство на фанатична омраза.

*

Ето с няколко думи в какво се състои особената историческа роля на българския народ и държава – от моя гледна точка и във връзка с темата.
Аспаруховите българи са завоеватели на Хемуския полуостров, подобни на галите от III в. пр. Хр., готите от ІІІ-IV в. сл. Хр. и Светославовите руснаци от Х в. Галите и готите се претопили; руснаците се завърнали на север; а българите основали държава на територията на източната Римска империя. В това се състои техния изумителен военен и държавнически подвиг и незабравима историческа вина – в нечии очи.
Ако те бяха останали за по-дълго езичници, ако после бяха приели католицизма като хърватите, юдейството като хазарите или – по стечение на обстоятелствата – исляма, то общуването им с Константинопол би било много по-опростено. Те биха били „чужди“ и поради това отношенията с тях биха били строени по-прагматично. Би било по-лесно да се постигне договаряне в една или друга ситуация. Защото „чуждият“ не ни е противник по този начин, по който ни е противник „своят“.

Но българите при управлението на царете Борис, Симеон и Петър правят друго – те създават държава-двойник на Византийската империя. Тя е централизирана монархия, има своя православна Църква и при това – което е най-скандално за гръкоманите – тази църква е автокефална, по същество равна на Константинополската. Тя й отстъпва – каквото е положението и днес – единствено по чест. Тази независимост е подкрепена от създаването на писмен, богослужебен български език. Това е език, говорен от южните славяни, поданици на българската държава.
При това в догматическо, а и в литургийно отношение българската Църква винаги върви по пътя на Константинопол. Българите признават решенията на всички Вселенски събори и съобразяват своето богослужение с Константинополския образец. Това твърдо съобразяване с Църквата-майка е ясно засвидетелствано, примерно, през ХIV в. от дейността на св. патриарх Евтимий и св. Теодосий Търновски – духовници, действали в лично сътрудничество с тогавашните цариградски патриарси.

Всичко това означава, че от IX в. нататък Константинопол винаги е имал готов заместник в лицето на България – независимо от името на столицата й. Поради това истинският конкурент на Византия и Цариградската църква през вековете не са били нито арабите, нито римокатолиците, нито турците, нито – в по-нови времена – протестантите, а точно българите.

Ето един мой неотдавнашен диалог с един гръкоман (българоезичен).

Ти не си ли грък все пак?
– Не съм.
Какви са родителите ти?
– Моите родители са потомци на гърци.
Значи твоите родители са гърци.
– Не.
Е как не? Ето, аз съм българин поради това, че съм потомък на българи. Значи и твоите родители трябва да са гърци.
– Не са.
Но защо? Ето, българските турци са такива, защото родителите им и предците им са били турци.
– Не. Българските турци не са турци (казва гръкоманът).
Какви са тогава?
– Не са турци. Тях в Турция няма да ги приемат като турци. И езикът, който говорят, не е точно турски…
Хм… Добре, ако твоите родители не са гърци, значи остава да са българи. Ти какъв си?
– (след кратко мълчание) Аз мразя България.

Това е положението. Иначе човекът е православен християнин (както си мисли). Разделихме се с прегръдка и си пожелахме един на друг да ни пази Бог.

Гръцкият патриотизъм

Аз имам немалко впечатления от Гърция – струва ми се, че никога не съм се откъсвал от живота в тази страна. Познавам и интелигенти, и други; и знам, че там, както навсякъде, има всякакви хора.

За гърка, като и за всеки човек – особено ако е мъж – е добре да бъде патриот. Но е необходимо също така патриотизмът му бъде основан на един общочовешки светоглед; защото иначе ще започне да възприема страната си като остров в безкраен океан, като някакво странно изключение от всичко.
Ако обаче имаме идея за човечество – и то не самотно, а сътворено и обгрижвано човечество – тогава в душата ни полека-лека настъпва мир и ние започваме да гледаме на всички хора приятелски, без при това да забравяме, че между нас има и някои разлики. И не мислим, че мястото, което обитаваме, е съвършено прекрасно или, напротив, напълно безобразно.
Както виждате, аз не изповядвам някакъв нацизъм, а просто мисля как човек да се помири с онези, които живеят покрай него и на които той често приписва всякакви пороци или, обратно, съвършенства – и то вкупом, без да прави разлики. Това нереалистично отношение към близките и изобщо към хората създава тревога и безредие в душата му. Срещу тази вредна склонност се боря, а не срещу конкретни лица или общности.

И тъй, какво е положението, в което се намират гърците от около 200 години насам?
Те трябва да изберат най-напред между 1) мечтата за една православна гръкоезична монархия със столица Константинопол, Егейско море като вътрешно и перспектива за по-нататъшно разширяване; или 2) да се съгласят, че се нуждаят от своя държава, но без да мислят, че благосъстоянието, щастието и смисълът на живота им зависят от размерите на територията на държавата, на която са граждани.
Подобно на нас, и дори още повече, гърците са пострадали, осъществявайки мечтата да доведат държавата си до „естествените й размери“. Както ние понякога намираме, че естествено за България да бъде на три морета, така и на тях се случва да мислят, че е естествено да присъединят половината Мала Азия, Кипър и Хемуския полуостров поне до планината, на която е наречен. Но тези две намерения – тяхното и нашето – не могат да бъдат изпълнени едновременно. А освен това има и други заинтересовани…

Какво трябва да избягва гръцкият патриот?

Първо, елинофилията му е излишна. Тя е част от един светоглед, според който хората и народите се делят на „културни“ и „некултурни“; в такъв свят се водят безкрайни спорове кой повече е допринесъл за „цивилизацията“, „реда“ и „красотата“. Така се стига до убеждението, че и самата природа е нещо грубо и нечисто, което трябва непрестанно да бъде усъвършенствано. Усъвършенстванията засягат човешкото тяло (то е нещо природно) и бързо идват идеите за телесна красота „на всяка цена“, за евгеника и полу-безсмъртие чрез медицина и технологии, и, най-сетне, за свръхкултурен човек, който вечно ще господства над стадото, състоящо се от „селяни“, или просто посредствени хора (Untermenschen).

От друга страна, съществува атеистичен (или „агностичен“) национализъм. Той се основава на вярата в „щастливата звезда“ или „историческата роля“ на точно този народ. Събират се всякакви доказуеми и предполагаеми факти от историята му, за да се покаже, че той е „различен“ – че е „от друг род“ в сравнение с всички останали, взети заедно. Стига се до идеята за особената му „природна сила“, която, именно като сила, му дава право да владее над другите народи. В този случай за цивилизационни успехи може и да не се говори; във всеки случай те не са ценни сами по себе си, а само свидетелстват за тази „сила“.
Реториката, която подкрепя такъв светоглед, си служи със съответстващи символи – образи от природния свят. Това с животни, планини и реки, земя, огън и т.н. Говори се за „свещеност“ на „тази земя“, търсят се пророчества, усилва се интересът към окултизма. Тези неща се случваха в България във времето на късния социализъм, когато фаталистката и глобалистка идея за победата на комунизма започва да се смесва с този съмнителен национализъм и дори да му отстъпва. Но тях ги има и в Гърция, също и днес – известно е.

Особено вредна обаче е злоупотребата с религията, защото abusus optimi pessimus (най-лошо е да злоупотребяваш с най-доброто).
Християнството е вселенска вяра, то е обърнато към всички хора и същевременно към всички народи (Матей, 28:19). Не може следователно някои езици да се смятат за безусловно по-ценни от други, макар и на тях по-рано да са написани важни книги. Това положение е било защитено от св св. Кирил и Методий, то е в основата на тяхната мисия. Добре е да има консерватизъм в богослужението, но не бива да се разделяме заради подробности, защото „човек не се спасява чрез изпълнение на Закона“. Църквата трябва да е единна, но същевременно и съборна, следователно автокефалията на една Църква, която не се отказва от общение с останалите, не е беда за православието; и не бива да се приписват изобретени ad hoc ереси, за да се доказва, че точно този народ не може да има своя православна Църква.
Когато обаче някъде се случи да се твърди, че православното богослужение трябва да е непременно на гръцки, макар и родният език на миряните и духовниците да е друг; ако се каже, че е недопустимо или духовно вредно точно тази Църква да е независима от Цариградската патриаршия; и ако всички, които не са съгласни с тези твърдения, бъдат обвинени в разкол, ерес или просто назовани с обидни думи – значи там някой е изпаднал в гръкомания.
Гръкоманите отделят както себе си като „най-чисто православни“, така и народа, против който са насочени укорите им, като опасен, неразумен, изобщо „по-лош“; и по този начин стават сектанти. Те смятат, че защитават религията. Поради това сектата, която създават, е религиозна.

Няма съмнение, че всеки разумен гръцки патриот би трябвало да е противник на гръкоманията; и също, че точно поради това той би бил укоряван и ненавиждан от гръкоманите.

За някои български интелигенти и православни християни

Смея да кажа, че днес – и не отскоро – мнозинството от интелигентите в България се отнася пренебрежително или направо негативно към своята родина. И тъй като те имат достъп до медиите и често работят в образованието, тяхното мнение на тази тема лесно се разпространява.
Това се случва и в други страни. Ако някой се съмнява, нека погледне „Бесове“ и „Братя Карамазови“; или пък „Алексис Зорбас“. Аз не съм почитател на Казандзакис, но представеният там образ на гърка, мразещ всичко гръцко, е ясен и сигурно е взет от личния опит на писателя. Но да оставя сравненията. Каква е причината за отстъпничеството сега и у нас?

Както и друг път ми се случвало да казвам, днешният евро-американски свят е устроен така, че за много хора се оказва непрестижно, а и материално неизгодно да имат някое определено гражданство или произход.
Някой ще каже: „Е, добре, но защо да се сърдим, че не сме най-богати на света? Винаги около нас ще има и хора с по-големи доходи. Освен това „престижността“ е въпрос единствено на гледна точка. Какво от това, че някой се отнася негативно към произхода и гражданството ми? Аз пък ще се отнасям позитивно.“

На пръв поглед нищо не пречи човек да се отнася положително към своя народ и държава, пък макар и да смята, че тук-там нещо може да се подобри. Но за това е необходимо човек да вижда смисъл в съществуването на този народ и държава. Нали много народи и държави, при това огромни и силни, са се появили и изчезнали. Защо е нужно точно този да просъществува?
Въпросът е сериозен и трябва да имаме отговор. И той е такъв: Смисълът от съществуването на някаква общност е нейната мисия. Тя трябва да прави нещо полезно, тоест добро.
Сега, ако заговорим на тази тема с някой българоезичен интелигент, е много вероятно да чуем, че българският народ и държава нищо полезно и добро не вършат, нито пък някога са вършили. И не е известно защо съществуват. Стечение на обстоятелствата. Тъй като културата… и прочее.

Има обаче едно малцинство, което не би трябвало да отговори така – и това са онези, които са свързани с православната Църква. Те биха могли да кажат, че народът и държавата на България имат мисия, при това крайно важна – а именно, да съхраняват Църквата, която, в единство и общение с други като нея, е пазител на най-доброто, което човечеството някога е имало. Така може да се отговори, без да се преминава към богословстване.

Но някои българоезични православни християни казват друго. Според тях тя самата – автокефалната Българска Православна Църква – не би трябвало да съществува. Нейното съществуване е не просто ненужно – то е вредно, и то именно за православието. Оттук следва, че и народът и държавата, които съхраняват тази Църква, са не само излишни, но и направо вредни.
На някого може да му се стори странно, но такива хора наистина има; аз познавам някои от тях лично. Те могат да бъдат срещнати не само сред учещите богословие и православните активисти, но и сред самото духовенство. Те не винаги се изразяват точно така, но позицията им е тази. Ще добавя нещо, за което читателят и сам би се досетил – те са яростни русофоби.

Как може да се случи това? „Светските“ интелигенти не харесват своята страна заради „непрестижността“ й; а това, че тя съществува заради Църквата си, те обикновено и не подозират. Другите пък разбират, че страната съществува заради и благодарение на Църквата, но точно това ги възмущава. Те не съдят за ценността на обществата според „културата“ им, а по-скоро – според религиозната им „чистота“. За тях българската Църква е религиозно „нечиста“. Те именно са гръкоманите, за които говоря.

*

В заключение и покрай това – безрелигиозният национализъм е неоснователен. Няма никъв смисъл да ценим някое място, просто защото сме се родили там. Това впрочем значи да се покланяме на самите себе си.
Това „място“, за което мислим, и което наричаме „родина“, не е територия – то винаги е общество. Поради това то може да се мести – може да съществува и на други територии. Ние го ценим не заради големината, силата или защото си е „наше“, а заради мисията му. Но тази мисия трябва да има отношение към най-висшето, което човек е способен да си представи.

Славяноезична империя?

Ситуацията, която описах, се отнася до началата на светогледа. Едно от тези начала е историческото съзнание – а именно, убеждението на човека, че принадлежи към някоя историческа общност; и оценката му за тази принадлежност.
Това съзнание и тази оценка влияят много върху т.нар. „цивилизационен избор“; а той – върху конкретната всекидневна политика, която интересува всички.

Гръкоманството е, общо погледнато, антиславянско настроение вътре в православния свят, което е породило и своя секта. То цени спомена за Византия и се надява на хегемония след православните – поне що се отнася до църковните въпроси.
Това настроение е насочено преди всичко срещу България. Не са ли българите единственият народ, който е бил обвинен за това, че има своя национална Църква? Такова обвинение, поне официално, не се изрича нито срещу сърби, нито срещу грузинци, нито срещу румънци, нито, най-сетне, срещу самите гърци, които са свързани с Еладската църква, а не с Цариград.
Причината е, че България е държава – исторически конкурент на Константинопол. След падането на Града гръкоезичната империя изчезва и никога не се възстановява, но България се появява отново – политически след руска намеса, но църковно по инициатива на самите българи. Църквата й е отново автокефална и отново славяноезична. Шестстотин години след цар Иван Александър и св. Евтимий Търновски недалеч от Босфора отново стои независима и държавно подкрепена негръкоезична църковна област, чийто предстоятел е Патриарх.

Но ако беше само това, гръкоманът би могъл да се утеши, че между гръкоезичие и славянство все пак остава нещо като равенство. Империя няма, има само поместни църкви. Византия оцелява символично на трона на Цариградския патриарх.
Но и това не е така. Империя съществува, и в духовно отношение тя е основана на православието; и от векове сочи себе си като геополитически наследник на Константинопол. Тя е славяноезична, а богослужебният й език е един слабо променен среднобългарски. По размер и влияние в света тя далеч надминава не само Византия от най-добрите й години, но дори и единната Римска империя от времето на Август и Траян.

*

Написах всичко това, защото е добре да се помисли, дали родоотстъпничеството и русофобията, които днес са добре приети от медиите и „светската“ интелигенция, и ги има, за съжаление, и сред въцърковените вярващи, и дори сред духовенството (така е не само у нас, но и в самата Русия, в Румъния, Гърция, Грузия и т.н.) нямат все пак два източника.
Единият е добре познатото наивно „западничество“, старо като Европа и традиционно елинофилско; то се интересува само от светския успех. А другият е гръкоманството, което почива на лъжерелигиозна основа. И „западници“, и гръкомани не се помиряват със съществуването на православната и славяноезична империя. За едните тя е безумие, а за другите – скандал.

26-ти октомври, св. великомъченик Димитрий Солунски

*

http://glasove.com/komentari/43531-grykomaniq