Архив на категория: биографии

Гьоте. „Фауст“

Народен театър „Иван Вазов“
16 октомври, 2019

Гьоте

„Фауст“

(по аудиозаписа от 16 окт. 2019)

Сега, трябва да се има предвид, че в областта на немската филология аз съм страничен човек, някой би казал, любител. Всъщност и любител не съм, защото рядко се занимавам с тези неща. Ако смея да се доближа до този сюжет и да се опитам да кажа нещо за него, то е преди всичко в качеството ми на историк на литературата. И това е всичко, нищо повече.
Как да се подходи към „Фауст“, за да бъде улеснен човек, да може да се справи с тази драма, да я изиграе? Когато пристъпва към тази тема, човек бива изкушен да разкаже някои неща, които са интересни за филолозите.

Например дали Фауст е съществувал; и аз ще кажа нещо по тези въпроси. Оказва се, че Фауст е съществувал. Имало е такъв човек през XVI век, има свидетелства за това. Някои хора, които заслужават доверие, са твърдели, че Фауст е съществувал, и че е бил такъв и такъв. Но общо взето, неговата репутация е била лоша.
Може би е добре да се кажат няколко неща за това, как възниква легендата за него; а тя възниква в резултат на написването на някои литературни произведения. Това става през XVI в. Така че да имаме предвид, че Фауст не е средновековно лице; не можем да го запратим някъде в X в. Той е ренесансово лице. Това е върхът на Ренесанса, около 1500-та година; а легендите за него, благодарение на написаните книги, се появяват към края на XVI век – след Лутер, след Реформацията, след скандала в западна Европа, свързан с отделянето на големи нации от римския папа. Това е тежък период: има войни, идеологическо напрежение, голяма борба в западна Европа.
Тези неща могат да се кажат. И за Гьоте: как е писал „Фауст“, кога го е замислил, как се е занимавал с първата част, кога е направил втората, откъде знаем това … тези неща не са напълно излишни. И да се мине по самото действие.

Но и да направим всичко това, нещата пак ще останат леко в мъгла и неяснота; и ние пак няма да знаем какво да правим с „Фауст“.
Така че това, което ще се помъча да направя, е да кажа кое е същественото; и след това ще разкажа и това, което току-що ви резюмирах. Защото току-що казах, че трябва да се мине и през тези сведения, и нека да се мине.

Но кое е същественото, най-напред. Има три неща, които трябва да се огледат, като първото е: какъв персонаж е Фауст? Какъв от естетическа гледна точка. Той комедиен персонаж ли е? Това не е абсурдно. В началото е бил представян сякаш като комедиен персонаж. И затова казвам: ако някой иска да се доближи до Фауст от тази гледна точка, ще трябва да прегледа книгата „Мюнхаузен“ на Распе. Тя е известна – барон Мюнхаузен, който прави разни чудеса. После: дали е отрицателен персонаж? Или е по-скоро положителен? И дали в крайна сметка не е трагичен; и какво значи да е трагичен?
На второ място, трябва да се види в какво се състои борбата между Фауст и Мефистофел; и как Мефистофел се опитва да вземе душата на Фауст.
На трето – какво значи „да ти вземат душата“?
Ето това са много мъчни неща.

Ако Фауст е отрицателен персонаж, то тук ние няма да имаме никаква трагедия. Ще имаме просто една поучителна история за това, как някой си е получил заслуженото. Ако е положителен, ще имаме историята за един добродетелен човек, който се е справил с дявола, победил го е и трябва да бъде похвален за това. Ако обаче е трагически, това означава, че е бил въвлечен в някаква история и е бил накаран да извърши престъпление – без да го е искал, без да е зъл. Защото трагическият персонаж е някой, който извършва престъпление, без да бъде зъл.

За уловката на Мефистофел. Мефистофел казва: „Ще ти дам всичко, което желаеш. Ще ти дам целия свят, всички удоволствия.“ Фауст отвръща: „Добре. Ще взема участие в тази работа. Дай ми всички удоволствия и ми вземи душата, ако се съглася, че си ми дал всичко, което желая.“
Но Мефистофел не може да направи това. Защото Фауст няма да се съгласи с дреболии; няма да се съгласи с плътски удоволствия. Няма да се съгласи с богатство, няма да се съгласи дори с власт. Това е интересното. Защото, когато дяволът опитва да вземе душата на някого, той му предлага едно по едно тези неща; и по-обикновените, тоест по-близките до животинското хора спират на плътските удоволствия, или да го кажем по най-обикновен, най-битов начин – спират до сигурността. На теб ти взимат душата чрез предложение за сигурност – битова сигурност. И това нещо би трябвало всеки да се досеща какво е. Защото един от идеалите на нашето време, сега и тук, е най-обикновената, най-баналната битова сигурност. С нея се взема душата на хората. На теб ти казват: „Ще имаш достатъчно пари, ще бъдеш достатъчно осигурен, ще ти бъде лесно за живот… и това ти стига“.
И казвам: какво значи да ти вземат душата по такъв начин? Това означава да изстинеш. Ако човек се посвети на битовата сигурност, ако се заеме с това, да има „малко повече“, или „повече“ пари… това означава, че сърцето му ще изстине и той – казано по християнски начин – ще забрави за Бога; а казано по светски начин, ще забрави за това, за какво живее на този свят. Какъв е смисълът на този живот.
Това е единият начин да ти вземат душата. Но Фауст е достатъчно силен, той не е такъв, че да му вземат душата по този начин. Той иска пълно знание. И си казва: „Дяволът не може да ми даде пълно знание. Дяволът не може да ме научи на всичко, защото самият той не знае всичко. Пълно знание може да ми даде само Бог. Затова ще скитам по света, ще получавам знание от личен опит, благодарение на чудесата на дявола, но той няма да ме победи, защото няма да ми даде всичко. Аз никога няма да му кажа „доволен съм““. Защото това, което се очаква от Фауст, е да каже: „доволен съм“. Това трябва да се пази в ума на човека, който работи с този образ. Това е човек, който няма да е доволен и то не е, защото е сладострастник – той не е такъв. Няма да е доволен не защото е властолюбив, защото даже и властолюбив не е. Той няма да е доволен, защото няма да е научил всичко – за вселената. Тоест, това е един полет към абсолютното знание, в който полет дяволът не може да ни свърши работа. Той не може да ни даде всичко, защото самият той не знае толкова, колкото Бог. А Фауст се стреми да знае колкото Бог.

И тук имаме една история, която върви паралелно с библейската история за Адам и Ева, и за получаването на знанието. Защото грехопадението на човека, според Библията, е в това, че хората… се е оказало, че искат знание. И го получават, като изяждат плода и започват да правят разлика между добро и зло – едно знание, което те са нямали, и което ги доближава до Бога. И тогава Бог казва: „Те ще станат като нас. Ако имат и безсмъртие, ще станат като нас“. Някой би казал: „И какъв е проблемът?“ Проблемът е, че ако имат безсмъртие, те ще станат като дявола. Защото ще са престъпили заповедта на Бога, ще се надигнат срещу Него и ще станат безсмъртни чудовища – какъвто е бил дяволът. И затова Бог им помага, като ги прави смъртни.
Разбира се, след това той ги възкресява, но трябва да има едно вселенско изпитание, в което и се състои цялата история на човечеството. Тази цяла история на човечеството, в която човек е паднал, защото е искал знание. Там има интрига – жената е поискала, защото й е харесало нещо сетивно, което е ябълката, а мъжът пък се е съгласил, защото е обичал сетивно жена си. Те затова са паднали. Но Бог обяснява какво е станало: те са искали знание, тъй като това е дървото на знанието. И тази история – за това, как човек иска знание и поради това пропада, е разказана във „Фауст“, въз основа на биографията на един такъв герой, който иска абсолютното знание и е застрашен да падне.

Обаче тук аз съм само до половината на въпроса. Обърнете внимание, че когато говорим за образа на Фауст, трябва да държим в ума си, че той се намира в дуел с Мефистофел. Това е едно сражение, което трябва да мине през цялата пиеса. Той не му е приятел. Той се сражава с него, а Мефистофел му подготвя уловка, с която ще го победи, защотоМефистофел е по-умен от Фауст. По-умен в интелектуален смисъл, по-ловък, по-практичен. Фауст смята, че ще издържи на неговия натиск, защото няма да се съгласи, че е получил всичко; но Мефистофел му подготвя нещо, за което Фауст не се сеща. И благодарение на което имаме трагедия.

***

– Може ли да питам нещо? Какво е съдържанието на понятието „абсолютно знание“? Какво всъщност Фауст иска да знае?
– От една страна, това е мъдростта. Мъдростта – това е пълен покой на духа. Кой има пълен покой на духа? Никой. Следователно никой не е мъдър. Обаче човек се стреми към мъдростта. И ако го накарат да каже какво е това, едно от нещата, които би казал е, че това е пълен покой на духа – но не животински, а човешки. Тоест със съзнание за това, че той е човешко същество – най-съвършеното същество във вселената след Бог. Това е мъдростта: да имаш пълен покой, съзнавайки кой си ти. От друга страна обаче, абсолютно знание – това е разбиране на всичко, което се случва във вселената; което включва пълно владеене на природните науки, а може би и способност да се твори. Да се създават растения, хора, живи същества. Вагнер се занимава с това; обаче той е ограничен само в това. Той работи само като алхимик. И има големи успехи.
Тоест, Вагнер не е толкова нищожна личност, колкото е показан в началото. В началото той е някакъв буквоед, нищо повече. Казва си: „Колко ми е добре тук, да имам около мен книги“. Но това е карикатура на учен. Ученият, който държи да има хубава библиотека и да се разполага в нея на спокойствие – това не е учен, това е една карикатура. И това Гьоте го показва съвсем изрично чрез фигурата на Вагнер; но във втората половина на драмата се оказва, че той много е напреднал и е стигнал до способността да създава. Нали той създава човешко същество, изкуствен интелект. И не просто изкуствен интелект; той създава живо същество. Но това не значи, че е постигнал мъдрост. Той просто достига върха на науката в една отделна област. За Фауст това е малко. Да постигнеш върха на науката в една отделна област – това е малко.
– Но нима вярва, че въобще е възможно да получи това знание?
– Такъв човек! Ние се целим високо, занимавайки се с „Фауст“. Който работи върху Фауст, трябва да се цели към най-доброто, а не към дреболии. Затова започнах с това, че най-лесната работа е да направим от Фауст комедиен персонаж. Обаче вие ще кажете: „Е, комедиен персонаж… те през Ренесанса си представят някой да хвърчи на летящи коне, да се ожени за Елена, и прочее…“ Ученият обаче – и в съвременността, и винаги – е имало начин да се представи като комедиен персонаж; да бъде осмян поради неговата закостенялост, поради една, така, известна житейска тъпота. Не е ли така? Така се представя ученият. „Какво разбира той от живота…“ И за съжаление, много често е точно така.
Така че за Фауст това са дреболии. Това, че ти ще прочетеш всички книги на света, ще изкоментираш Платон и Аристотел, дори ще създадеш живи същества – на него и това не му стига. Той иска да е равен на Бога – да вижда всичко във всички науки, и да може да прави всичко във всички науки. Такъв човек може ли да бъде задоволен от дявола? Не. Дяволът няма творческа мощ. Нека да обърнем внимание: Мефистофел е завистлив. Това е най-характерното за него. Това го изчерпва, може да се каже. Да, Мефистофел е въплъщение на злото. Но няма да сгрешим, ако го видим и като въплъщение на завистта. Някой ще каже: „Но на кого завижда?“ Завижда на Бога. Дяволът завижда на Бога – той затова е паднал. А не е създаден такъв. Той е създаден като висше духовно същество и оттам идва цялата му мощ. Висшите духовни същества могат да правят чудеса. Но да правиш чудеса не е същото, като да твориш. Това са различни неща. Да правиш чудеса е, примерно, да ставаш невидим. Това творчество ли е? Не. За да можеш да създаваш неща, ти трябва да си много по-добър от дявола. Дяволът може да произведе книжни пари – и то много. Но това не е творчество, това е мошеничество. Защото книжните пари не са нищо друго, освен обещание, че ти ще получиш неща, които ти трябват в живота, като покажеш тази хартийка. Какво творчество е това? Това е една лъжа. Това го казва Гьоте, казва го и Булгаков – ако си спомняме, има едно място в романа, където се създават доста пари. Но впрочем, Булгаков просто работи върху „Фауст“.
– Бродски много го критикува. Прочетох случайно нещо от Бродски, интервюта – критикува Булгаков за този роман. Така де, в смисъл, не му се кефеше на романа.
– А нима Гьоте не е бил критикуван за „Фауст“? Критикуван е, и то не от случайни хора. Байрон го е критикувал. Точно така, това го пише в разговорите с Екерман. Екерман казва: „Знаете ли, че Байрон взима вашия „Фауст“ и го реже парче по парче, и казва: „Това е взето оттук, онова е взето оттам.“ И Гьоте казва: „Ами той, лорд Байрон, е един голям творец; и е велик, когато твори, но когато започне да разсъждава, е като едно дете“. И действително, какво от това, че Гьоте е взел един монолог от Шекспир и го е вкарал във „Фауст“? От това той не е преписал Шекспир. Той е направил своята драма, и е имал предвид и Шекспир. Имал е предвид и „Йов“, от това по-очевидно няма. Имал е предвид даже индиеца Калидаса. Интересно е, че онази драма тогава вече е била преведена на немски. Гьоте я е прочел, и всички филолози казват, че „Прологът в театъра“ е взет от Индия. И защо не?
„Защо пък“, ще каже някой, „Гьоте ще взима от индийци?“ Ами харесало му е това място; а впрочем той, както ще кажа и по-нататък, е бил силно повлиян от Хердер, който му е казвал: „Не пренебрегвай нищо. Не гледай само французите.“ Защото това е бил големият проблем на немците по онова време: че те взимат всичко от Франция, защото им се вижда най-добро. И стават духовни роби на французите. В един момент Хердер, който е близък приятел на Гьоте – и който, може би, ще кажем къде е бил сложен във „Фауст“ – въстава срещу всичко това и казва: „Стига с тези французи, стига с този класицизъм, стига с тези правила в изкуството; човек трябва да пише от себе си. Ето Шекспир. Защо е интересен? Не че всичко е идеално, но той пише от себе си. А вие подражавате на французите“ – казва Хердер на немците. И най-добрите от тях се стряскат, а именно, Гьоте. И написва „Вертер“, с което става пръв в Европа. На 25-годишна възраст той става най-известния писател в Европа, благодарение на „Страданията на младия Вертер“, който не е подражание на никого. Не че няма преди такива романи, но все пак той го е написал наистина от себе си, от сърцето си, и на основата на реален случай. Всички започнали да го четат, и фактически Гьоте е позициониран в Германия и в Европа като голям писател не с „Фауст“, а с „Вертер“. Това е книгата му. И след това всичко, което пише, почива върху „Вертер“ – затова го четат. Иначе той би могъл да напише и сто тома, както е и написал, и да не го прочетат.

Обаче ти трябва да имаш като млад човек огромен успех, за да можеш после да се издигнеш нагоре и да не се плашиш от хората. Забележете: големият успех в ранна младост може да бъде нещо изключително полезно за творчеството на човека. Защото когато те признаят и кажат: „Ето, този човек постигна много, когато беше млад“, оттук нататък ти вече си спокоен, можеш да работиш „от себе си“; вече не можеш да бъдеш слуга на никого. Е, такива хора имат и големи неприятности. Защото такъв човек казва: „Аз съм талант, нали знаете“ – и всички се вбесяват. Но пътят му е отворен напред, защото той всичко ще прави от себе си, и няма да го е страх от интриги, клевети и злословия. Това мъчно ще го направи човек, който не е имал голям успех на млади години.
Обаче ще кажете: „А какво значи да имаш успех на млади години?“ Там е работата, че ако оцени нещо като успех, това му стига. Ето, тук се проявява душевната и сърдечна сила на човека – когато той оцени нещо като успех, дори и да не е показано на целия свят.

***

Сега: уловката на Мефистофел.
Фауст казва: „Аз ще дойда с тебе, ще получа това, което може да се получи тук на земята с твоя помощ, а после на небето ще видим, но ти няма да ми вземеш душата.“ Фауст е сигурен в себе си; той смята, че дяволът няма да го победи. Фауст греши. Дяволът го побеждава. И ще видим как.
Всъщност в това е и тайната на цялата трагедия – доколкото „Фауст“ е трагедия. Дяволът казва: „Хайде да отидем тук, ето да кажем в тази кръчма, теб ще те нападнат, аз ще те пазя. После ще отидем при вещицата, там ще се подмладиш като пиеш такъв сок, след това и жените ще те харесват…“ Фауст следва всичко това, без да проявява голям ентусиазъм. В началото той е хладен. Казва: „Да вървим, да видим какво ще ми покажеш.“ Значи се държи малко като зрител на Мефистофел – какво ще му покаже, какви чудеса.
Но Мефистофел е хитър и го завежда при Маргарита. А Фауст вече е видял красивата жена; това не е била Маргарита, това е била Елена, но това вече ще е по-нататък.
Но той се влюбва в Маргарита. И си казва: „Колко е невинна, колко е така… първична“. На него това му харесва, защото той е прекалено интелектуален и натоварен с книги. Когато човек е прекалено натоварен с книги, на него му е приятно да се срещне с по-обикновена жена, защото му е дошло до гуша от жени, които много знаят. Това е, което интелектуалецът иска… ако някой се интересува.
– Вече си обяснихме успеха на някои…
Защото ученият иска природа. Той е бил изкуствено същество през целия си живот; всички тези книги, всички тези букви, всички тези думи, които трябва да научи, защото е наследил традиция – неговата наука е в традицията. Всичко това не е природа. И поради това той жадува за природата. Той е човек изсушен – не в сърцето си, а в душата си. Душата му е изсушена от големите усилия, които е положил, за да научи много неща. А той е научил не просто много, той е научил максималното, което е възможно в неговото положение. И вече иска природа, и го казва многократно. Точно поради това Мефистофел идва, за да му предложи тази природа. И Фауст казва: „Добре, приемам предложението ти, но това няма да ми стигне…“, и прочее. И се стига до Гретхен – Маргарита.
Фауст я харесва, говорят си, тя е едно много добро, кротко момиче, съвършено простичко. Трябва да се внимава тук за Гретхен. Не знам кой ще я играе. В нея няма абсолютно никакъв интелектуализъм. Когато тя проповядва на Фауст, че човек трябва да е по-религиозен, това е, защото така е казал свещеникът в църквата, а не защото е завършила богословие. Наистина, тя е едно много добро момиче. И Фауст въобще няма нужда от повече умувания, той я харесва заради всичко и все повече се прехласва от нея. За това, че стаичката й е чиста. И всичко е толкова скромно…
– Интелектуалец…
– Че, като й направиш подаръче, тя нищо не подозира. Това ако не е простота вече, аз не знам какво. Те й оставят нещо скъпо там, в сандъче, тя си го гледа: „Колко е хубаво…“ И даже Мефистофел казва: „Виж какво, недей да бързаш толкова много. Момичето го пазят ангелите. Може да се направи нещо, обаче ми дай време. Две седмици поне.“ И казва: „Отидох, подслушах изповедта й. Нищо не е сгрешила, просто смешно…“
Това защо го казвам? За да видим за любовта, която ще доведе до ужасни нещастия; и това е целта на Мефистофел. Тук всичко е сметнато. Момичето е точно това, което Фауст иска; в първата част Фауст не иска чак Елена. Той иска нещо по-обикновено. И когато се залюбват с Гретхен и Мефистофел урежда нещата със сводничеството, с отровата, с дуела с брат й, с детето… за всичко това Гьоте е имал тук-там примери в действителността. Защото наистина е било страшно да не бъдеш напълно сигурна преди брака си, тоест да има съмнения около тебе; да не говорим за извънбрачни деца, това е просто смърт. И е имало убити деца, наистина. Жените стигат до отчаяние, защото прелюбодеянието преди брака е най-страшното, което може да се случи на една жена в Германия в този момент – поради това, че тя бива веднага изолирана, презряна, нападната с всякакви подигравки и абсолютно унищожена. И нищо чудно, че мнозина са се самоубивали.

Сега, какво имаме в тази ситуация и на кое точно трябва да се обърне внимание. На това, че тази история с Маргарита е неочаквана за Фауст. Неочаквани са последствията. Той иска да се влюби, иска да има момиче, което да харесва и да бъдат заедно, и тя да му е приятелка; разбира се, да има и телесна любов. Но той не е могъл да предвиди какво ще се случи в резултат на това – а именно, че той ще стане причина за ужасни нещастия. Момичето е напълно невинно, Фауст й причинява ужасни нещастия – най-големите възможни. А не е имал такова намерение. Виждате, този човек не е лош. Той не е направил зло, защото не е искал да направи; злото го прави Мефистофел. Фауст не е предвидил това: той е просто човек и е надхитрен от дявола. Той си мисли, че може да каже: „Ще се справя с теб, защото имам високи стремления.“ Да, той има високи стремления, той не прави нищо лошо, когато се влюбва, но става причина за ужасни нещастия и тук вече пред него излиза – да предположим – неговата съвест. За това впрочем Гьоте не говори направо, но това няма значение. Тя казва: „Ти причини ужасни нещастия. И какво ще правиш сега?“
Това, колеги, е трагедия. Трагедията не е, защото ти си замислил да убиеш някого поради омраза към него; още по-малко, защото на тебе са ти причинили зло. Да ти причинят зло – да ти скроят някакво коварство, да те ограбят, да те убият – в никой случай не може да бъде трагедия. Защото понякога се казва: „Каква трагедия, на него му откраднаха толкова много пари!“ Или, да речем, че загине или почине твой близък не навреме. Всички са съгласни, че това е трагедия. А аз мисля, че не е. Това е нещастие. Трябва да се прави разлика между нещастие и трагедия. А те се употребяват като синоними. Излиза говорителят по телевизията и казва: „Случи се трагедия“. Не, грешите, не се е случила трагедия, случило се е само нещастие. Нещастието е сполетяло, да кажем, майката на Маргарита, която е била отровена. Брат й, който е бил опозорен и го убиват още млад. Доколкото Маргарита е причина за тези неща, на нея вече й се е случила трагедия. Тя – за разлика от майка си и от брат си – е трагически персонаж. Но не защото й се е случило нещастие, а защото е станала причина за това. Тя е убила детето си. Това не е нещастие, а трагедия.
Така че Маргарита е трагически персонаж. Фауст също, защото е причина за нещастия; а не защото на него му се е случило нещастие. „Трагедия“ е да причиниш нещастие, а не да пострадаш. И ето в този момент Фауст е трагически персонаж и това е трагедия.

Какъв е замисълът на Мефистофел? След като е докарал Фауст до това положение, той очаква Фауст да се отчае. Какво ще рече „да се отчаеш“? Просто да ти е мъчно? „Да се отчаеш“ значи да отречеш себе си, да прокълнеш деня, в който си се родил, и да прокълнеш, евентуално, Бога. Това е отчаяние. Когато човек се самоубива – във всички времена – той върши точно тези неща. Отрича се от себе си, съжалява за деня, в който се е родил, и се отрича от Бога, който го е създал. Защото атаката срещу себе си, когато ти се самоубиваш, е атака срещу Бога, който те е създал – предполага се, за добро. Той ти е подарил живота, а ти този подарък го отхвърляш, и по този начин проявяваш своето презрение към своя Творец. Ето това е отчаянието. Да презреш Твореца – това е най-голямата неблагодарност.
Това, което иска Мефистофел, е да докара Фауст до това отчаяние и да пожелае самоубийството. Той няма да му взима душата преди това – нека се самоубие, ето му я душата, Мефистофел си я отнася и работата е свършена.

И сега се връщам за момент към Йов, който е един от изворите на трагедията. В „Йов“ има огромно напрежение, което е, разбира се, трагическо; не се стига до трагедия, обаче има податка, че историята може да бъде и това.
Йов е жертва на нещастие – той нищо лошо не е направил. Но в един момент жена му му подхвърля следната реплика.. и то е в самото начало, след като децата му загиват, губят цялото имущество, самият Йов се разболява. Тогава жената му казва: „Какво още чакаш? Прокълни Бога и умри!“ Това казва съпругата на Йов. Което означава: „Прокълни Бога, преди всичко. Отречи се от Бога, отречи се от Създателя си, самоубий се и в крайна сметка, загуби своята душа!“ Йов казва: „Ти говориш като безумна. Аз няма да загубя душата си.“ И опазва душата си. И затова е образец на Фауст.
Трябва да се обърне внимание, че това, което Йов знае – съгласно библейския текст – Фауст не го знае. Тоест, Фауст опазва душата си без да знае точно какво прави. Той не разсъждава директно за тези неща, а неговата душа е спасена благодарение на чистото му сърце – с което Фауст, общо взето, няма особено общуване. Но сърцето му, поради своята чистота, е негов щит срещу всичко. Той затова не се самоубива. Има една сцена в началото, когато се готви да пие отрова в своята стая. Изведнъж великденските камбани звънят. Фауст си казва: „Няма да се самоубия“. Защо няма да се самоубиеш, какво те засягат тези великденски камбани?
Това е гласът на Бога. Това означава, че чистото сърце на Фауст си е спомнило за своя Създател, изказало Му е благодарност, за това, че е сътворен, и се е отказало от самоубийството: отказало се е да оскърби Бога, като отхвърли Неговия дар. Значи тук сърцето на Фауст го опазва, а той нищо не знае. Забележете, че той не разсъждава в този момент, просто оставя чашата. Това, което иска Мефистофел, е отчаянието; тоест Фауст, когато е видял какви нещастия е причинил, да прокълне себе си и да се самоубие.

***

Така свършва първата част и това е трагическата ситуация. Когато Екерман си говори за едно-друго с Гьоте и го пита нещо за втората част, Гьоте казва: „Аз, да си призная, не знаех вече какво да правя с първата част, защото по-лошо не би могло да се случи на един човек – от това, което се е случило на Фауст. И поради това го оставих в нещо като вцепенение; и след това го възкресих във втората част, и той продължи живота си, но без всякакви обяснения.“ Гьоте иска да каже, че първата част е завършила като трагедия; и тя си е добре така.

Втората част е нещо по-друго, тя вече не е трагична. Тя е „Одисеята“ на Фауст на друго ниво, това не са кръчми и момичета, а е държавническа дейност. Тук Гьоте повдига Фауст към общественото. Защото до този момент той е като частно лице: човек, който чете книги, има двама-трима ученици, лекар е в някакво село. Тук обаче той става съветник на императора, строи, прави диги, нарежда на хората да копаят канали и прочее. И в един момент казва: „Бих бил щастлив, ако видя свободни хора, един народ да живее свободно…“; и Мефистофел казва: „А, хванах го, той каза: „Бих бил щастлив…““. Но това е мошеничество. Всъщност Фауст не е казал, че е доволен. Той просто е изразил надежда, че в един момент ще се стигне до щастие на човечеството, което е основано на свободата впрочем, а не на изхранването му. Защото Фауст, като висок мислител, знае, че хората са щастливи не защото са сити, а защото са свободни. Това е изворът на щастието на човека; който обикновено се укрива. И Фауст казва: „Тогава ще кажа: „На мен ми стига“; и Мефистофел казва: „А, хванах го“. Но той не го е хванал и Фауст бива спасен. Това обаче не е трагично.

Та да обърнем внимание, че втората част не е трагична. В нея просто се достига до спасението на Фауст, за което спасение, бихме казали, той няма никаква заслуга. Защото ако имаше заслуга за спасението си, тогава той би бил положителен герой. А Гьоте не го прави положителен, а го оставя неясна личност по отношение на добродетелите; но пък изключително надарен духовно човек. И накрая бива спасен; защо? Защото Бог казва: „Сърцето му остана чисто“; и може би, защото Маргарита го е обичала. Нейният образ се мярка, когато отнасят душата на Фауст на небето. Така че ти биваш спасен както защото Бог отсъжда, че не си се отрекъл от Него, така и защото някой те е обичал и по неговите молитви Бог спасява душата ти. Тук спасението на Фауст е направено в полза на Маргарита, която не е престанала да го обича нито за миг; и когато е била на небето, не е спирала да го обича – както Беатриче обича Данте. Тоест, имаме препратка към Данте, със сигурност. Както Беатриче обича Данте, така и Маргарита обича Фауст, бидейки на небето – независимо от нещастията, които й е причинил. И благодарение на тази любов Бог благоволява да спаси душата му; но и защото Фауст не се е отрекъл от Него.
Така че тази уловка, да те докарат до ужасни нещастия, за които да си виновен, и заради това да прокълнеш себе си – тази уловка, с която Мефистофел надхитря Фауст, не проработва. Защо? Защото човекът е добър в сърцето си: не в мислите си, не в делата си, не в чувствата си, а дълбоко в сърцето си. Когато в „Йов“ Бог казва на сатаната: „Прави с него каквото искаш, само него не докосвай“, това значи: „Недей да докосваш сърцето му, а останалото – каквото искаш“. Та когато говорим за „сърце“ имаме предвид, че някои хора могат да бъдат спасени и биват спасени – тоест, оцеляват като човешки същества – съвършено без да знаят защо. Те правят какво ли не през живота си. Обаче сърцето им остава чисто, не се отрича от Бога; и те не знаят за това. Това е мистериозно. Има сърце, което остава живо и душата се спасява благодарение на него; и има сърце, което изстива, и душата пропада. Това е най-дълбоката тайна.

И така, стигнахме до последното, което бях обещал, а именно: какво значи да загубиш душата си? Да загубиш душата си – вече го казах – значи сърцето ти да изстине. Как става това, ти самият не знаеш. Може би, защото много харесваш земните неща. Но как ти е вложено да харесваш земни неща – имам предвид удоволствия, сигурност, пари и власт? Кой ти го е вложил? Как е станало? Никой не може да каже. Но чрез тези неща човек изстива. Не човек – сърцето му изстива, пък нека отвън той да изглежда най-големият филантроп. „Аз дадох сто милиона за бедните“. Да, но ти си пропаднал човек и душата ти ще загине. Бог не е лицемер. За Него сто милиона нищо не са. Защото, когато човек казва: „Аз съм голям филантроп“, той го казва, защото е забравил за Бога, за Когото филантропията му е нищо. Важно е сърцето, връзката с Него. Така че човек губи душата си по този начин, а сърцето на Фауст е останало живо. Та казваме: когато те завлекат земните блага, върхът на които е властта; когато под натиска на съвестта ти се отчаеш; тогава сърцето ти изстива.
Сърцето на самоубиеца е изстинало. Не говоря за реални случаи, а за онзи, който се самоубива от омраза съм себе си, и поради неблагодарност към Бога. Това означава „да загубиш душата си“. Човек, който се бори и се надява, не може да загуби душата си, каквито и нещастия да му се случат.
Това е един опит да се каже какво се има предвид, когато се говори за борбата между Фауст и Мефистофел, чиято цел е неговата душа. Защото замисълът на Мефистофел е: „Ще те накарам да изстинеш към Бога“. Дяволът винаги прави това. Това е единствената му мисъл на тази земя. И ако успява, е мъчно да се разбере защо, но то непременно става с участието на човека. Тоест, душата на човека не може да бъде унищожена без неговото съгласие. Обаче това съгласие става някъде дълбоко в него и ние нямаме достъп до тези процеси. Как човекът се отрича от Бога, от доброто? Тези неща, са били, разбира се, обсъждани много пъти преди и след Гьоте. Те примерно се обсъждат у Платон, в „Държавата“. Обсъждат се и у Достоевски – многократно.

Ако погледнем към „Престъпление и наказание“, ще видим, че Разколников е трагически герой само до един момент. Той не е трагически герой след като сме прочели романа, но е такъв в продължение на дълго време след убийството. И сърцето му е на път да изстине към Бога. Убийството не е само по себе си изстиване към Бога, а е свидетелство за това. Когато ти извършиш убийство, за да получиш нещо, в случая някакви нищожни пари, това е само свидетелство, знак, че си изстинал към Бога. И ето, тук дяволът те причаква, за да види крайното изстиване на сърцето ти, което завършва със самоубийство – от гняв към себе си, че си допуснал това.
Но и в „Братя Карамазови“. Там има двама, които си имат отношения с дявола. За единия това е казано по-ясно, за другия – не точно, но там е още по-зле.
Този, който си има явни отношения с дявола, е Иван Карамазов.
Какво става? Иван Карамазов е високо интелектуален човек; тоест той е страшно умен. Той е най-умният от всички. Далеч над Альоша; може би по-умен и от стареца Зосима. Къде е проблемът му? Проблемът е в това, че сърцето му е студено. На пръв поглед той иска познание, но не е сигурен, че и това иска. Той е просто силно самолюбив. Той много се харесва. А това, много да се харесваш и да се смяташ за най-умния от всички, е свидетелство за студеност на сърцето; и тогава ти ставаш лесен събеседник на дявола.
А другият, който си има работа с дявола, при него положението е много по-различно. Защото Иван все още може да бъде спасен, но другият – не. Смердяков не е спасен. Така че там се изобразява унищожението на една човешка душа – със смъртта на Смердяков, с неговото самоубийство. Преди смъртта си той пише една клеветническа бележка; което означава, че не се разкайва за нищо, и че иска до края да прави зло. Но той е такъв от малък. Той от малък говори и мисли зло.
Достоевски иска да каже, че има хора, които са плячка на дявола сякаш от самото си рождение – което не значи, че не са отговорни за това. Тоест, твоето сърце е живо сякаш и преди да се родиш. И то прави избор. А как го прави? Никой не знае. Но ето един герой, който става плячка на дявола без каквато и да било борба, защото си е зъл от самото начало.
– Той накрая нали чете… на светци жития. Преди да се самоубие, след последната си среща с Иван Карамазов, той чете жития на светци. Самият Смердяков знае някакви неща за Иван Карамазов и му ги казва, такива, които са си… Не е само същество, което е изначално обречено. Става въпрос, че накрая нещо става там.
– Обърнете внимание, че те много добре си общуват с Иван Карамазов, макар че Иван се дразни от това, защото е високомерен. Има един момент, в който си казва: „Тоя какво ми приказва, все едно, че ми е някакъв приятел… това нищожество“. Обаче Смердяков е лукав и му казва: „Приятно е да си поговориш с умен човек“. Тоест, той го вижда много добре. Знае, че Иван е самолюбив на тема интелект. Самият Смердяков също е такъв. „И аз не съм глупав, какво пък толкова…“ И в Иван той намира някой, който му е подобен, но подобен в злото. А Иван се ядосва, поради своето високомерие. Те са подобни в злото, но за Иван все още има надежда, а за Смердяков няма.
А че чете жития на светци? Много неща има в образа на героя, обаче ние трябва да се опитаме да го уловим като цяло. И когато казвам, че той е изображение на злия човек, за когото няма спасение, го казвам, гледайки героя като цяло. Има неща, които биха могли да бъдат обсъдени около него. Но забележете, че в началото, когато Григорий му чете Библията, Смердяков се подиграва с нея. От малък.
– Там се казва следното нещо. Има една планина, едни светци, и „Хайде премести тази планина“. Накрая той казва: „Обаче има двама-трима, които могат да го направят“. В смисъл, той хем се подиграва, хем казва, че има двама-трима наистина, които могат да преместят тая планина, просто са двама-трима…
– Да. Човек трябва много да се съсредоточава. Аз много уважавам вашата работа, защото разбирам колко е мъчна. Трябва да се съсредоточиш върху героя, да го разбереш. Това става само с усилие върху целия текст. Нямам нищо против отделните доводи, но ти трябва да го хванеш като цяло…

***

– Кажете ни малко повече за жените при Гьоте.
– За Маргарита разказах.
– Изобщо за женските същества…
– Разбира се, ще Ви отговоря. Само да видя, дали изобщо съм свършил… Та тези примери, които са в литературата преди или след Гьоте, те всички се отнасят до гибелта на душата; или поне до риска за душата – в който риск се намира Фауст през цялото време, и заради която душа той се дуелира с Мефистофел.

Но например в „Държавата“ на Платон има едно място, където събеседниците на Сократ казват: „Нали знаеш, има един Гигес, който се сдобил с магически пръстен.“ Той ставал невидим; и като ставал невидим, можел да прави всичко. И казват: „Има ли човек, дотолкова справедлив, че да се откаже от този пръстен? При положение, че можеш да имаш всичко в безопасност?“ Сократ отговаря: „Много хубав въпрос. Как да намерим такъв човек? Какъв трябва да си, че да се откажеш от този пръстен?“ В цялата „Държава“ става въпрос за това, как да устроиш душата си така, че да откажеш подобна съблазън. Значи тук, в една езическа среда, където няма християнство, има размисъл за това, как човек да удържа душата си здрава. Но да удържиш душата си здрава – в такъв езически, философски контекст – е същото, като да я „спасиш“ в християнски контекст. За това става дума.

Та относно гибелта на душата – такива неща. Значи във „Фауст“ се говори за това, че гибелта на душата е възможна, и че дяволът е този, който се старае да унищожи душата ни; но не може да го направи без наше съгласие; но може да ни надхитри. Обаче това, че ще ни надхитри, не означава, че ще загубим душата си, защото тук нещата не опират само до хитрост; а имаме един последен щит, който е в сърцето ни, а може би и в любовта на някой друг.
– Доста обнадеждаващо…
– Не е ли въобще щита любовта? Това, което ни съхранява?
– Разбира се. Любовта ни съхранява. Как? Като държи сърцето топло. Тя е топлина. Вижте какво ще кажа, и не знам, дали това ще прозвучи много прекрасно: но смятам, че любовта не е цел сама за себе си. А тя е един начин ти да съществуваш. Което не е точно същото. Да обичаш е едно; да „съществуваш“ не съвпада с любовта, но любовта е начин да те опази в тази вселена. Ако я загубиш, губейки същевременно надежда, вяра… тогава вече се разпадаш и преставаш да съществуваш. Любовта е тази, която ни държи в съществуванието.
– Точно заради това според мен изпитанието е чрез това. Нали е така?
– Да. Обаче любовта между Фауст и Маргарита, тя не е чак най-възвишената любов. Тя има доста път да извърви. В началото тя е повърхностна, нищо особено. Но после може би нараства, във връзка с нещастията. Любовта на Фауст нараства, но и любовта на Маргарита към него нараства. И благодарение на това те се спасяват; във всеки случай любовта на Маргарита е нещо важно, фактор в спасението на Фауст. А това, че Фауст обича Маргарита и страда за нея, и си я спомня и в присъствието на вещиците, това е знак, че за него има надежда. И че той ще живее.

*

– Аз за Мефистофел да питам. Ако той успее да извлече душите на хората срещу Бог, какво ще спечели?
– Прави ги като себе си. Това не е малко. Той иска те да бъдат като него. Това иска всеки.
– Той казва: „Аз съм част от тая сила, която… какво беше… зло желае, а пък добро твори…“
– Това е леко иронично.
– Аз не съм склонен така да го виждам.
– Тук има самоирония. Защото ако не сметнем, че има самоирония, тогава ще видим в образа на Мефистофел едно противоречие, което никак не може да се обясни. Ние не можем да смятаме, че Мефистофел е и зъл, и добър. За да бъде разбран, той трябва да бъде схванат само като зъл. Иначе се съмнявам, че можем да го разберем.
– Нали има психолози и наука, която… извинявам се, че не съм запознат добре, повърхностно съм чел. Нали има тъмни моменти в живота на човека, изпадане и т.н., които са възможност за някакъв вид пробуждане…
– Разбира се. То и за това става въпрос във „Фауст“.
– Да. В самото начало – тук гледам – как Бог му казва: „Ти си такъв… отрицаваш, ама духовито.“ И по някакъв начин му дава карт бланш да действа.
– Както при Йов. Бог позволява на сатаната да действа срещу Йов, за да се прослави Йов. Като съвършен човек – който при най-голямо нещастие не отстъпва от Бога. Същото е и с Фауст. Бог казва: „Позволявам.“ Бог знае, че Фауст ще се прослави. Тоест Мефистофел в случая е просто инструмент за прославата на Фауст. За това, че някой може да остане верен на Бога.
– Ти казваш „Творя добро“, а не: „Искам добро“.
– Да, и в резултат на това тези зли действия на Мефистофел се обръщат към добро. Това е Божият промисъл. Промисълът на Бога какво е? Да остави злото да действа, за да го преработи в крайна сметка в добро. С участието на хората. Това е промисълът – пускаш хората да правят зло. Защо? За да бъдат свободни; защото ако не им позволиш да правят зло, те няма да бъдат свободни, и няма да бъдат хора. Бог създава човека, като му дава свобода. Ако не му беше дал свобода – каква е ползата от живота? Животът има смисъл, само доколкото човек е свободен. Бог гарантира свободата на хората, позволявайки им да вършат зло. Ако Той не ти позволи да вършиш зло, значи ти не си човек. Ти си човек благодарение на това, че можеш да вършиш зло. Ако не можеш, ще си друго. Може да бъдеш ангел. Ангелите обаче не са свободни, хората са свободни. Затова те са по-интересни. Защото за тяхната душа се води борба… Кой ще играе Мефистофел?
– Ами аз, вероятно.
– Аз не искам да ставам причина за това, човек да не твори както му идва отвътре. Но все пак държа да си кажа мнението: и то е, че Мефистофел е само зъл. Нищо друго. Иначе няма да стане.
– Аз не го защитавам. Просто се сетих за тази реплика, защото тя е много известна, и зададох въпрос за: „Зло твори, пък…“
– Той има предвид Божия промисъл. Обърнете внимание, че Мефистофел знае всичко, само дето е зъл. Иначе знае всичко. Знае и това, че не може да причини зло, ако самият човек не участва в тази работа.

***

– Сега, за жените. Като казваме „жени“, само жените, които са хора ли, имате предвид?… Това е важен въпрос. Защото във „Фауст“ имаме жени, които са хора, и жени, които не са. Например Елена не е жена, строго погледнато; а е полубогиня. Поне в рамките на драмата. Да се работи образът на жени, които не са хора, мисля, че е по-лесно. Тоест казвам, че е по-лесно да изиграеш образа на вещица, отколкото на истинска жена. Какво толкова трудно има да представиш злото? Обаче да представиш жена, която е в изпитание, каквато е Маргарита, това е сложно. Това относно вещиците.
– Нали да имаме трагедия е различно от това, просто да ти се случи нещастие? Нали Фауст трябва да участва в това? Сега, според този разказ, той прави много неприятни неща, но не по своя воля.
– Той става причина за тях.
– Да, става причина. Та ако Мефистофел го е набутал в тия неща, със знанието на Бога, каква вина носи Фауст? Ако той няма собствена вина, тоест ако няма трагическа грешка, тогава това е просто нещастие. Тоест той става жертва на обстоятелствата. Аз си представям така: да искаш толкова много, е нещо като грях. Да си представяш, че може да искаш от Бога да ти даде своето знание, да Му станеш равен, е нещо като грях. И някъде там са и неговите вини.
– Сам по себе си стремежът към абсолютно знание – не го казвам като мое мнение, а в рамките на коя да е добра християнска теология – не се смята за грях. Защото се смята, теологически, че хората ще бъдат синове на Бога – и следователно ще споделят всичко, което Той има. Следователно и абсолютното му знание. Значи не е грях да се стремиш към абсолютно знание; обаче това може да стане причина за грях в течение на твоя земен живот.
Защото когато някой се хвърли към абсолютно знание, тогава той пренебрегва някои Божии заповеди: „Не убивай“, „Не лъжи“, „Не прелюбодействай“. Защо Фауст стига до това, да има авантюра с Маргарита? Той просто иска да види как са тези неща. Той е живял в абсолютна самота. Да видиш какво е любовта. Нали казахме в началото, че това има отношение към природата. Само по себе си взето, това не е грях. Да желаеш да имаш връзка с човешко същество, включително и телесна – само по себе си не е грях. Обаче – една банална забележка: защо Фауст не се оженва за Маргарита? Момичето е свободно. И той не е женен. Да не загърбваме и този въпрос. Ами хайде, ожени се. Не иска. Това добре ли е? Тук вече имаме вина. Той иска прелюбодейна връзка. И някой ще каже: „Иска прелюбодейна връзка защото е лош човек…“ Не. Той просто иска връзка; тя се оказва прелюбодейна; но той не се обвързва с Маргарита, защото иска да лети по света и да прави своята духовна и земна „Одисея“. Това е проблемът на всеки учен, и изобщо на всеки човек на знанието: че мъчно се обвързва със семейство. Защото си мисли – погрешно – че семейството ще му пречи да бъде творец и учен. А това не е така. Семейството не пречи. Но хората така мислят.
– Някои казват, че трябва да се жертва нещо. Има умни хора, които казват: „Няма как да си… В работата да не си халтура, пък и животът ти да не е халтура.“ И казват: „Животът ми по-скоро става халтура, за сметка на другото.“ Че трябва да има някакъв вид жертва.
– Това е въвличане на хората в заблуждение, със зъл умисъл. Не казвам, че злият умисъл принадлежи на тези, които са го казали. Това е заблуждение, което те споделят, нищо друго.

Вината на Фауст е, че поради желанието си да научи много, той върши непозволени неща. Не направо тежки престъпления. Но малко по малко преминава към непозволеното; и това се случва на всеки човек, който се стреми към знание. Казваш си: „Ще направя едно дребно непозволено нещо, съвсем мъничко. След това – още едно.“ И така той те придърпва и придърпва, и стигаш до това, да станеш причина за нещастие. След това те атакува и казва: „Ти си виновен. Край, свършено е с тебе.“ Ти си казваш: „Тежко ми“ – и се самоубиваш.
Знам, че самоубийството е нещо, което е тема на спор. Както виждате, аз заемам определена позиция по въпроса. А срещу нея има възражения. Казват: „Самоубийството – не трябва да го подценяваме. Това е нещо сериозно.“ А аз не смятам така.
– Имало е много гениални хора, които са се самоубивали и са оставяли някакви неща… голямо наследство.
– Да. Според Гьоте няма по-гениален от Фауст. Но той – аха, да се самоубие – и не го прави. Това е знак – че не бива. Аз не казвам, че трябва да се съди; а казвам, че човек трябва да бъде предпазен.
В „Братя Карамазови“ Зосима разсъждава по този въпрос в своя дневник. И след много размисли за ада, казва: „И все пак си позволявам с плахо сърце да се помоля и за самоубийците.“ Това го казва големият монах – достигнал до мъдрост. „За любов Бог няма да се разсърди.“ Това е сериозно, защото на Достоевски са му известни проблемите около самоубийството; той знае, че не бива, че религията не съветва и прочее. И въпреки всичко този голям монах в края казва: „Аз ще се помоля за самоубийците, Бог ще позволи и това. Той няма да се разсърди за любов.“
Във втората част също има престъпление. Фауст става причина за смъртта на Филемон и Бавкида – двама кротки старци. Възрастни хора, прекарали целия си живот заедно, в семейство. Те просто не искат да се местят от къщата си. А той има големи планове; и къщата им трябва да се разруши, те ще получат по-хубава. Те обаче казват, че не искат по-хубава. И ги убиват – изгарят къщата, заедно с госта им. Кой е причина за това? Фауст, с неговите инфраструктурни проекти.

*

– Какво пропуснахме?… Историческият Фауст. Легендата за него, сведения за книгите. Гьоте е писал „Фауст“ още като младеж. Работил е бавничко: на 59-годишна възраст е издал първата част, после за седем години написва втората. В края на живота си я завършва, на 82-годишна възраст. И като запечатва книгата, казва: „Да се издаде след смъртта ми. Всеки ден оттук нататък ми е като подарък, нищо повече не искам“.
– Той удържа ли си на думата, нищо ли не прави повече?
– Отваря я, но като че ли нищо не променя.
– Не, питам нещо друго работи ли, или започва да си гледа кефа…
– Умира няколко месеца след това. Те я публикуват веднага, няколко месеца след смъртта му; и после, след 4 години, публикуват целия „Фауст“, първа и втора част. Той умира на 82.
– Той преди това е написал доста неща, нали?
– Ваймарското издание е от 143 тома. Това, че е отлагал „Фауст“, е защото е писал други неща – непрекъснато. За проблема за смисъла на драмата казахме. Видяхте какво е моето мнение за Мефистофел.
– Не е много богат персонаж…
– Зло и край…
– Ако искате, да ви прочета поне първото изречение: „Относно образа на Мефистофел – не мисля, че той би трябвало да бъде представян като някакъв високоинтелектуален персонаж, който се интересува от философия и науки, и има дълбоки мисли за човека и светоустройството.“ Той изговаря нещата, но чак дълбоки мисли… не му се занимава.
– Значи, за да ти кажа, Николай, в никакъв случай не можеш да бъдеш режисьор. Á си му казал това на един актьор, á си му загубил цялата мотивация за три дни репетиция. Дотука си, загубил си го…

(смях)

Атина

Занимания с античност (интервю)

1. Какво Ви отведе към класическите езици и древнознанието през 1982 г.?

Началото на моите организирани занимания с античност би трябвало да се отнесе към есента на 1978 г. Тогава станах осмокласник в НГДЕК; в това време училището беше приютено в сградата на 7-ма гимназия („Св. Седмочисленици“).
Ако помисля какви интереси към тези неща съм имал преди това – струва ми се, че за тях свидетелстваше ранното ми увлечение по географията. В къщи ми купуваха атласи, доста добри и подробни, имах един на света и един по-голям – на България. А също и касичка във формата на глобус. И дълго време за мен нямаше нищо по-интересно от това, да разглеждам карти и да помня къде са континентите, страните, градовете, и всичко. Това показва интерес към целия свят, и то не просто в настоящето – защото държавите и градовете не са отскоро, а още по-малко планините, моретата и континентите. Така че у мен явно е имало един интерес към знанието, който е някак херодотовски – да узная какви народи обитават земята и какво са правили през времето. Ако човек се интересува от това, заниманието с античност е много подходящо, защото то предлага поглед към историята и географията на една голяма част на света, а чрез това и на целия: и към мислите на хората, които са се интересували от същото.
Ако става дума за по-близката причина, тя беше, че един ден баща ми се появи у дома с вестник „Народна младеж“ (той много четеше вестници), и ми посочи съобщение, че НГДЕК обявява прием за осмокласници – за втори път, тъй като гимназията беше създадена през 1977. Тогава всички у дома единодушно казаха, че трябва да кандидатствам там. Изпратиха ме на частни уроци по български и руски език (такива бяха изпитите) и аз учих старателно, притеснявайки се да не би нашите да похарчат напусто пари, в случай, че не вляза. Но писах добре и се класирах 6-ти (приемаха 40 момчета и 40 момичета).
Още в първите дни започнаха часовете по латински – най-напред ги водеше Димитър Бояджиев (впоследствие професор по латински в СУ), а след това Юдит Филипова, която ми преподава този език през всичките пет години. Латинският ми беше много интересен и си водех педантично всички тетрадки, стараех се да пиша красиво, а някои познати на семейството започнаха да ми подаряват помагала – популярни книги за древността, албуми по антично изкуство, речници, издания на класически автори.

2. Кое за Вас беше най-трудно при навлизането в античните езици и култура? Можете ли да разкажете момент, в който сте си мислили да се откажете (ако е имало такъв, разбира се)?

Спомням си, че когато видях за пръв път издание на античен автор (бяха „Апологията“ на Платон и една антология от „Анабазис“ на Ксенофонт), се дивях на гръцките буквички, но уверявах домашните ми, че в 12-ти клас ще чета тези книги „като вестник“. Бях впечатлен от познанията на един съученик от горния клас, който в разговор по време на една лятна бригада каза авторитетно, че на гръцки „бог“ е θεός. Гръцкият ми вървеше сравнително добре, и когато Огнян Радев забеляза, че подсказах на съученика до мен целия превод на един текст от учебника, и то вярно, каза: „Хм, ти всъщност си много добре…“.
Да се откажа точно не съм мислел, както личи и от това, че в НШЗО „Христо Ботев“ изненадах съшколниците с това, че ставах всяка сутрин в 4 часа, за да чета на латински и гръцки (тъй като през деня нямаше време за такива занимания). Ако е имало вероятност да се заема с друго, то е било само заради любопитството ми; тъй като в казармата през втората година си доучвах ненаученото по математика и физика, а после в Атина учих еврейски и пр. Но преподавателите в специалността, които ме бяха запомнили, ми предложиха през 1993-та да се явя на асистентски конкурс (тогава професор беше Б. Богданов), и така останах в тази наука.
В гимназията ми беше трудно по санскрит, и, кой знае защо, по старобългарски; но мисля, че това беше по-скоро от несъгласието с начина, по който се преподаваха тези предмети. По подобен начин и в Атинския университет със старогръцкия – така и не можах да привикна с ройхлиновото (византийско) произношение, и си останах завинаги еразмист.

3. Кой е най-силно запечатаният спомен от ранните Ви занимания с Античност?

Те без съмнение са много и би трябвало да избера един от тях. Спомням си лятото преди 11-ти клас, когато бях в Дупница за ваканцията. Тогава, тъй като не бях зает с нищо, взех учебника по старогръцки за предстоящата година (беше един с мека синя корица, голям формат) и го изчетох целия. И си казах: „А, значи аз мога да чета на старогръцки…“
Не след дълго тази самотна работа даде явен резултат. Четох учебника през лятото на 1981, а през пролетта на 1983 се проведе олимпиада по класически езици за всички випуски на гимназията. Тя беше в три кръга, като аз спечелих последния и така станах първия шампион на България по класически езици.

4. Как стигнахте до гръцките философи, защо избрахте тях сред другите класически автори?

Трудно е някой да се занимава с античност и да не стигне до философията, макар че се случва. Аз се поинтересувах отрано, като тогава вниманието ми беше привлечено повече от формата. Така веднъж (11 или 12 клас) написах няколко страници диалог в Платонов стил – на гръцки, разбира се – и го показах на учителите си. После ми казаха, че всички го чели с голям интерес и решили, че като за първи опит съм се справил.
Към края на следването ми в Атина ми хрумна да изчета херметическите текстове, които впоследствие станаха материал за дисертацията. Там има немалко философия, или по-скоро философска терминология, наследена от времето на класиката и позната през гръко-римската епоха. Но все пак те не са строго философски, нито естествено-научни; при тях има теология и космогония, елементи на проповед, поучение… такива неща. Но главното беше „Метафизиката“. Когато в средата на 1990-те стана дума, че тя би трябвало да се преведе, аз се захванах да си освежа философския език и прочетох (буквално) целите Платон и Аристотел. Това ми отне към две години, покрай другите занимания. После, от началото на 1996-та заедно с Димка се захванахме с превода и го завършихме в средата на 2000-та. После, когато писах хабилитационния си труд през 2001-2002, имах отделна глава върху „Поетиката“. След това написах „Писма до Егина“, което е роман за Платон – епистоларен и характерописен. По дух той предшестваше „Старогръцката литература“, която завърших наскоро – и тя е донякъде характерописна, но вече не епистоларна и не за един автор.
Но не бих казал, че съм „предпочел“ философите. Мое задължение винаги е било да работя върху литературата като цяло: тоест, от Омир нататък, докъдето успея. Заниманието със старогръцка литература винаги и навсякъде е било такова: човек трябва да е запознат с Омир и трагиците, да има представа от лирика и комедия, да е чел Херодот, някои оратори, после вече идва философията – Платон и Аристотел. Всеки, който се занимава с тази словесност, е длъжен да познава тези автори. По-нататък – докъдето може. Затова включих в магистърската програма „Антична култура и литература“ предмета „Старогръцката литература в Римската епоха“. Това значи, от Полибий до края на античността.
Та ако става дума за автори извън философията, занимавал съм се главно с Херодот и трагедията – примерно, два пъти преведох „Антигона“.

5. Какви бяха очакванията Ви, когато започнахте да преподавате? Какви са сега?

Аз съм голям ентусиаст, що се отнася до преподаване. Още от ученик, учителите са били важни личности за мен, и винаги съм размишлявал кой е добрият начин да се предава знание. И научих: най-добър е разговорът на определена тема, който на моменти стига до детайли – както е при превода и коментара, но друг път се издига до най-общи идеи за словесността и епохата, и за метода. Също и това, че разговаряйки с хора, човек усъвършенства езика си на учен, и го предава на събеседниците си – това е важно условие за възникването и поддържането на школа.
Самото преподаване в началото ми беше и лесно, и трудно. Когато преподавах език – новогръцки или старогръцки – беше лесно, тъй като там нещата обикновено са еднозначни: или е така, или не е така. Затова, както неведнъж съм споделял, чужд (и класически) език може да се преподава добре и от съвсем млади хора; тъй като овладяването му е въпрос главно на талант и системни, няколкогодишни занимания.
Но при хуманитаристиката не е така. Там човек има нужда от много време: дълъг преподавателски опит, изчитане и премисляне на голям обем литература – най-напред, разбира се, на източниците. Ако дисциплината ти е предадена от добър преподавател, както беше при мен, това помага много, но не е достатъчно. Защото човек не може просто да възпроизвежда това, което е видял, тъй като е малко вероятно то да съответства на характера и възгледите му. А всеки трябва да има свой характер и възгледи. Така че трудността е главно в това – как да осмислиш науката като личност. Ето защо до майсторство в тази работа се стига мъчно и бавно; ако човек на 50-годишна възраст я прави добре, това е успех.
Притеснението ми в началото беше, че онова, което предавам на студентите, не е нито ново, нито оригинално. Сега не се безпокоя, че не е ново: старото е добро, пък и те нали затова са дошли – да учат стари неща. А че е оригинално, съм сигурен, защото оригиналността се състои в това, да преподаваш науката „като себе си“ – а никой човек не прилича на друг. Но пък е трудно да внесеш науката в личността си. Та тогава нищо не очаквах от студентите, тъй като изобщо не бях сигурен, че имат някаква полза от часовете ми. Сега просто очаквам да са чели, което съм ги посъветвал, и напоследък с голяма радост виждам, че точно това става.

Невски

6. Според Вас има ли приемственост в класическото образование в България? Какви са Вашите лични спомен и преживявания в тази насока?

Приемственост несъмнено има. Класическото образование у нас е два вида – гимназиално-университетско, което минава през държавните институции и е създадено след Освобождението, и онова, което минава през богослужението и богословието; то е на възрастта на християнска България. Разбира се, във втория случай става дума за античност, усвоена чрез християнския поглед към историята. Важен е фактът, че поради близостта ни с Византия и свързаността ни с цариградската и изобщо с гръкоезичните църкви, ние тук винаги сме имали гръцкия като първи или най-много втори чужд език. А това е здрава основа за класическото образование; то е нещо, което на Запад не съществува, защото там гръцкият от хилядолетие и половина се учи само като „древен“ език и неговото място е само в науката.
Що се отнася до гимназиално-университетското класическо образование, то е възприето от Запада, донякъде с посредничеството на Русия. Там приемствеността е известна – старогръцкият и латинският се включват в програмата на гимназиите още от 80-те години на XIX в. Това продължава до средата на XX в., когато се случва едно прекъсване за около 30 години и преподаването на класически езици се съхранява само в семинариите, Духовна академия и университета. След това то се възстановява в средното образование чрез НГДЕК. А хората, които имаха непосредствена грижа за начина на работа там, бяха студенти на онези класици, които са били навлезли в научната работа още във времето на предвоенна България; така че това, което ние сме учили като ученици, е същото, което са учили професорите Михаилов, Ничев, Милев, известните преводачи Вранчев и Батаклиев, и други възпитаници на Университета по онова време.
Аз познавам лично малцина от онези, които са били студенти в епохата на Царството. Това са Георги Михаилов и Василка Тъпкова-Заимова; присъствал съм и на един разговор с Иван Венедиков. Но и това е достатъчно, за да си състави човек представа за техния дух и възгледи; още повече че специално се занимах с историята на класическото образование. Веднъж това беше през биографията на проф. Тъпкова, която съставих през 2010-2011 г.; и после, чрез избираемия ми курс „Класическо образование и идея за класическа древност в България“, на чиято основа написах една от главите на „Александрия II“ (УИ, 2017).

7. Как виждате бъдещето на класическото образование? Смятате ли, че трябва да има нова посока? Ако да, бихте ли споделили каква?

Класическото образование ще живее, докато съществува християнският, пък и, наред с него, пост-християнският свят. Това е светът, който нарича себе си „западен“ или „европейски“, като влага различни значения в тези думи. Но макар и различни, тези значения предполагат познаване на античността. Ако някой желае да говори за европейска история, той няма как да заобиколи Рим; а познаването на Рим по необходимост изисква познаване на класическа Гърция. Ако смята себе си за християнин или дори само за изследовател на християнството, ще учи гръцки и латински, това е неизбежно. Ако се занимава с философия, няма да избегне античността, защото няма влиятелен философ, който да не съотнася своите възгледи с традицията, възхождаща към Аристотел и Платон.
Така че без класическо образование не може да има европейско/западно или християнско образование. Ако се опита да заобиколи класиката, такова образование ще пропадне много бързо, както се видя в течение на неотдавнашната история, на която и аз съм свидетел.

8. Каква е ролята на човека, занимаващ се с Античност, днес?

Той има образователна задача и тя е тази, за която стана дума. Трябва да бъде посредник между нашите времена и античното наследство, значи да има поглед и към „средното време“ на историята – както като отношение между общества/държави, така и като живот на науките и словесността. Смисълът на тази задача е в удържането на единството на човешката история. Както за един човек е полезно да има спомени за всяко време от живота си и те да са във връзка помежду си така, че той да бъде и многообразен, и един; така и едно общество трябва да помни своята история в цялото й разнообразие, и същевременно това да бъде една история. Защото съзнанието за това, „кой си ти“ те прави и отделен, и свързан с другите, което значи – свободен.

9. Какви са задачите пред Вас, които сте си поставил, като класически филолог?

За щастие и с Божия помощ аз вече съм направил немалко от това, което смятам, че е мое задължение, но същевременно е било и моя мечта. На първо място, постигнах това, за което са ми помагали в гимназията – станах преводач от класически език, и то на най-мъчни и важни книги, които трябва да съществуват на родния ми език.
Една от тях е Софокловата „Антигона“, смятана от някои мислители за най-добрата антична трагедия; и вярвам, че преводът, който направих, е най-добрият превод на антична трагедия в историята на нашето преводаческо дело. Освен това написах учебник по предмета, който преподавам от 25 години – старогръцката литература. Това е първият наш подробен и системен учебник по предмета. После, с помощта на моята съпруга Димка, завърших превода на Аристотеловата „Метафизика“ – главният философски текст за всички времена. Смятам, че въз основа на този превод моите сънародници ще могат да учат философия и ще философстват за много десетилетия напред.
И освен това се грижих моите студенти да имат възможност да учат добре, значи в съгласие с традицията, но и като съвременни хора; и това го правих както чрез собствените си курсове, така и чрез учебните планове на магистърската и бакалавърската програма на специалност „Класическа филология“, които изработих в началото на миналото десетилетие.
Колкото до бъдещето, надявам се то да не бъде много по-различно от настоящето; а настоящето в нашата дейност е добро. Надявам се да видя успехите на моите студенти, а може би да напиша и още една книга. Но каква ще е тя и за какво, няма да казвам сега.

16 юни 2019, Петдесетница

(Въпросите зададе д-р Иван П. Петров)

*

https://philol-forum.uni-sofia.bg/portfolio-item/br-9/?fbclid=IwAR2n-xrLNMLIlKrdWCvcS-dN7R2ADLkg4lro1PtEg0usUT_FcN9Dv5O9sqE

2 ян 2019

25 години по-късно

Ето няколко десетки публикации с отношение към работата и философстването ми, които Димка откри, избра и внесе в университетския сайт „Авторите“. Без нея не бих се справил – нито с тази задача, нито с много други. И затова й благодаря!

Честита 2019!

***

1 Фантастичното през античността (поредица от интервюта). 2018
2 Херметически корпус. Превод, предговор, послеслов, библиография и коментар. 2018
3 Диодор Сицилийски. Историческа библиотека (превод на откъси). 2018
4 Пароска хроника 1-30 (превод). 2018

2018

5 Александрия ІІ (сборник статии) 2017
6 Аристотел. Метафизика. Книга I-III и X-XIV. Второ издание. 2017
7 Аристотел за комедията и смешното 2017
8 Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод и бележки. 2017
9 Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия. 2017
10 Превод и коментар на Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Официален сайт на БПЦ, 2017

2017

11 Софокъл. Антигона. Двуезично издание и предговор. 2014
12 Living with the Ancients: Vasilka Tapkova-Zaimova. A Biography with a Commentary 2013
13 Браковете – вчера и утре (по повод статията на Михаил Шиндаров) 2013
14 Фантастичното през античността (първо издание). 2012
15 Херметически корпус. Превод, предговор и библиография (първо, ел-издание) 2012

2012-2016

16 Платон. Епиномис (превод, на личен блог). 2011
17 Jewish Wars, Ancient and Modern Paganism, and the future of the EU 2011
18 The European Constitution and Greek Political Thought (with some remarks on Plato) 2011
19 Предговор към „Клавдий Елиан. Всякакви истории“. Превод Райка Николова 2011
20 Историята на Рим, видяна с помощта на Полибий и Амиан Марцелин. 2010
21 Теокрит. Идилия XV. Сиракузанки, или две приятелки на празника на Адонис (превод) 2010

ЧРД

2010-2011

22 Athens and the Unity of the Greek Community towards the End of the Classical Antiquity: Some Reflections on Demosthenes’ Political Speeches 2009
23 Теократичната държава: Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство. 2009
24 Плутарх. Алкивиад, 17 (превод и коментар). 2008
25 Рецензия за „Ялдаваот. История и учение на гностическата религия“ от архим. Павел Стефанов. 2008
26 Apollonius Rhodius in the Modern Literature: the Interpretation of Robert Graves. 2007
27 Шарл дьо Монтескьо като историк на Римската държава. 2007

2007-2009

28 Писма до Егина (Философско-епистоларен роман за живота и философията на Платон). 2006
29 За отговорността. Отговор на Огнян Радев. 2006
30 За предстоящия юбилей на Класическата гимназия. 2006
31 Замъкът на родоските рицари. 2006

2006

32 „Платоновият диалог“ от Невена Панова. Рецензия. 2005
33 Ars Academica (сатирична новела). Част І 2005
34 Атина и единството на гръцката общност в края на класическата епоха. 2005
35 Мишел Фуко като читател на гръцката класика. 2005
36 Херодот и частите на света. Част І. Царуването на Дарий. 2005
37 Херодот и частите на света. Част ІІ. Египет. 2005

2005

38 POIESIS. Класически и съвременни опити по теория на старогръцката литература. 2004
39 Монологични размишления за преподаването. 2004
40 Изследвания за херметизма (част от дисертацията). 2003
41 Античният културен модел според марксистката философия на историята. Алексей Лосев. 2003
42 Писано слово, словесна култура и образованост през XXI в. 2003
43 Александрия. Разкази за книги, хора и градове (сборник статии). 2002
44 Александър Ничев за литературната теория на Аристотел. 2002
45 За Порфирий и „Пещерата на нимфите“. Отзив за превода на Владимир Маринов. 2001

2001-2004

46 Аристотел. Метафизика. Първи български превод. Книги І-ІІІ и Х-ХІV преведени от Н. Гочев и редактирани от Д. Гочева. Книги ІV-ІХ преведени от Иван Христов. Академично издание с встъпителни студии от Димка Гочева и Иван Христов, индекси, коментари и библиография. 2000
47 Глобализация и метафизика. 2000
48 Един разказ за Роман Томов. 2000
49 Symposion, или античност и хуманитаристика (съставителство на сборник в чест на Б. Богданов). 2000
50 Мит и литература 1: пътят към осъзнатия избор. 2000
51 Отвъд началния дар. Рецензия за книгата на Георги Тенев „Страхът на резидента от отзоваване“. 2000
52 Цивилизация и варварство в атическата трагедия. Бележки към „Перси“ на Есхил. 2000

2000

53 Античният херметизъм (книга по дисертацията). 1999
54 За оригиналите и трудния достъп до тях. 1999
55 Откъси от „Никомахова етика“ на Аристотел, „Писма до Квинт“ от Цицерон, „За Божия гняв“ на Лактанций и „Етимологии“ на Исидор. Приложение към Майлс Бърниет. Гняв и отмъщение. 1999

1999

56 Софокъл. Антигона. Буквалистичен превод на трагедията (за постановката в театър „Сфумато“). 1998
57 Hermetica и традиционната хуманитаристика. 1998
58 Образцовата трагедия. 1998
59 Тялото на книгата. 1998
60 Античният херметизъм – извори, доктрина, изследвания и структура на централния мит (дисертация). 1997
61 Из „Гръцките магически папируси“ (преводи). 1997

1997-1998

ян 2018

Гръкоезични християнски писатели (според учебниците)

Хронология

(I-VIII в. сл. Хр.)

Следапостолски времена (I-II в.)

„Послание на ап. Варнава“ (преди 130 г.)
*Евсевий Кесарийски, Иероним и патр. Фотий се съмняват, че е автентично. Написано в Александрия след 70 г.

„Послание до Диогнет“ (II в.)

Климент Римски (до 101 г.)
*Еп. на Рим 92-101 г. Заточен в Крим по времето на Траян. Св. Константин-Кирил пренася част от мощите му в Рим. „Първо послание към Коринтяни“ (ок. 98).

Игнатий Богоносец (до 117 г.)
*Еп. на Антиохия, отведен в Рим и разкъсан от диви животни (107 г.). Седем послания от Смирна и три от Троада (след 100 г.).

Поликарп от Смирна (р. 70 г.)
*Ученик на ап. Иоан Богослов, приятел на Игнатий Богоносец, учител на Иреней Лионски, у когото има спомен за него. По времето на папа Аникита бил в Рим (155 г.). Бил изгорен преди 167 (на 86 г.).

Ерм (I в.)
*„Пастирът“ е цитиран от Иреней Лионски, Тертулиан и Ориген, включена в Синайския кодекс. Спомената в „Мураториевия фрагмент“, където се датира 140-150 (при папа Пий).

Кодрат (II в.)

Аристид (II в.)
*Наричат го „атински философ“, отправил апологията към Адриан или Антонин Пий.

Аристон от Пела (II в.)

Юстин Мъченик (I-II в.)
*Р. ок. 100 г. в Палестина, Сихем – в езическо семейство. Някои (Методий Патарски, Евсевий) смятат, че християнина, с когото разговарял (в „Разговор с юдеина Трифон“), бил Поликарп от Смирна.

Тациан (р. ок 130)
*Нарича се „асириец“. До 172 бил в Рим, върнал се на Изток (Антиохия, Киликия, Писидия) и основал сектата на енкратитите. „Реч с/у елините“.

Милтиад (II в.)

Клавдий Иераполски (II в.)

Атенагор (II в.)
„Апология“, оправена към Марк Аврелий (177 г.) и „За възкресението на мъртвите“.

Теофил Антиохийски (II в.)

Мелитон Сардийски (II в.)
Епископ на Сарди, пътешествал по светите места в Палестина, споменат от Евсевий, Тертулиан, Иероним.

Хермиас (II в.)

Агрипа Кастор (II в.)

Хегезип (II в.)

Родон (II в.)

Иреней Лионски (р. ок. 140)

Аполоний (II в.)

Дионисий Коринтски (II в.)

през късната Империя (III в.)

Гай (II-III в.)

папите Сотир, Елевтерий, Виктор (II в.), Зефирин (III в.)

Серапион Антиохийски (II-III в.)

Климент Александрийски (поч. преди 216)

Дионисий Александрийски (поч. към 216)

Иполит Римски (р. преди 170)

Юлий Африкански (р. ок. 170)

Ориген (р. ок. 185)

Александър Иерусалимски (поч. 250)

Пиерий, Теогност (III в.)

Григорий Неокесарийски (р. ок. 213)

Филей (заг. към 306)

Памфил Кесарийски (заг. 309)

Методий Олимпийски (заг. 311)

Петър Александрийски (III-IV в.)

от Константин Велики до IV Вселенски събор

Александър Александрийски (поч. 328)

Евстатий Антиохийски (поч. преди 337)

Евсевий Кесарийски (р. ок. 265)

Пахомий Велики (поч. 346)

Антоний Велики (р. ок. 251)

Атанасий Велики (р. ок. 295)

Макарий Александрийски (р. преди 300)

Макарий Велики (р. ок. 300)

Серапион Тмуитски (поч. 366)

Хорсиезий (поч. 380)

Мелетий Антиохийски (поч. 381)

Диодор Тарсийски (поч. ок. 392)

Геласий Кесарийски (поч. 395)

Дидим Александрийски (Слепи) (р. ок. 313)

Кирил Иерусалимски (р. ок. 315)

Епифаний Кипърски (р. ок. 315)

Василий Велики (р. ок. 330)

Григорий Богослов (р. ок. 330)

Григорий от Ниса (р. ок. 335)

Амфилохий Иконийски (р. ок. 345)

Нил Синайски (р. ок. 345)

Евагрий Понтийски (р. ок. 346)

Иоан Златоуст (р. 347)

Теодор Мопсуестийски (р. ок. 350)

Исидор Пелусиот (р. ок. 360)

Паладий (р. ок. 364)

Филосторгий (р. ок. 368)

Кирил Александрийски (р. ок. 370)

Сократ Схоластик (р. ок. 380)

Теодорит Кирски (р. 393)

Иоан Колов (IV-V в.)

Исаия (IV-V в.)

Филип Сидет (IV-V в.)

Ермий Созомен (IV-V в.)

Теотим Скитски (IV-V в.)

Астерий Амасийски (поч. ок. 410)

Полихроний Апамейски (поч. ок. 430)

Марк Пустннник (поч. след 430)

Акакий Мелитински (поч. ок. 435)

Арсений Велики (поч. 445)

Прокъл Константинополски (р. ок. 446)

Исихий Иерусалимски (поч. след 450)

Диадох Фотикийски (V в.)

„Светоотечески изречения“ (V в.)

до Седми Вселенски събор

Анатолий Константинополски (поч. 458)

Василий Селевкийски (поч. 468)

Генадий Константинополски (поч. 471)

Псевдо-Дионисий Ареопагит (преди 500 г.)

Прокопий от Газа (р. 475)

Иоан Граматик (V-VI в.)

Иоан Скитополски (V-VI в.)

Теодор Лектор (V-VI в.)

Андрей Кесарийски (V-VI в.)

Роман Сладкопевец (V-VI в.)

Леонтий Византийски (р. ок. 485)

Варсануфий Велики и Иоaн Пророк (поч. 530-540)

Иоан Постник (поч. 595)

Анастасий Антиохийски (поч. 599)

Евлогий Александрийски (поч. 607)

aввa Доротей (VI в.)

Олимпиодор (VI в.)

Иоан Схоластик (VI в.)

Ефрем Антиохийски (VI в.)

Иоан Мосх (VI в.)

мон. Антиох (VI-VII в.)

Иоан Лествичник (VI-VII в.)

Георги Писидийски (VII в.)

Софроний Иерусалимски (р. ок. 550)

Максим Изповедник (р. ок. 580)

Модест Иерусалимски (поч. 634)

Таласий (поч. преди 660)

Анастасий Синаит (поч. след 700)

Андрей Критски (р. ок. 660)

Герман Константинополски (поч. 733)

Иоан Дамаскин (поч. ок. 750)

Козма Маюмски (поч. ок. 776)

*

На основата на:
И. Цоневски. Патрология. Синодално издателство, 1986

Допълнения от:
К.Е. Скурат. Труды по патрологии. М., 2006

Val de Boulogne St Paul 1620

Латиноезични християнски писатели (според учебниците)

Хронология

(II-VII в. сл. Хр.)

Следапостолски времена

Минуций Феликс (II в.). Адвокатствал в Рим (споменат от Иероним в „За бележитите мъже“, 58 и Лактанций в „Божествени наставления“ 5, 1); по рождение езичник.
Апология „Октавий“ (160 г.), с участници той самият и спорещите Октавий и Цецилий; диалогът е бил известен на Киприан Картагенски. Съпоставка на езическия и християнския светоглед. Познати са му апологиите на Юстин, Тациан, Атенагор, Теофил Антиохийски; от езичниците – съчинения на Платон, Цицерон, Сенека. Според Иероним му се приписва и „За съдбата или против математиците“ („За бележ. мъже“, 58).

през късната Империя

Тертулиан (р. ок. 160). От Картаген; по рождение езичник, кръщава се към 195 г. Презвитер (Иероним. „За бележ. мъже“, 58). От 207 става монтанист, после напуска и тях (Августин. „За ересите“, 86). По-късно тертулианистите се присъединяват към Църквата.
В домонтанистическия период пише „Две книги до народите“, „Против юдеите“, „За зрелищата“, „За идолопоклонството“ и др. От монтанистическия период: „Против Маркион“, „Против Валентин“, „Против Праксей“, „Увещание към целомъдрие“, „За еднобрачието“, „За поста“, „За бягството във време на гонения“ и др. В „Против Праксей“ излага учението си за Св. Троица.
Споделя хилиастическия възглед. Към трите степени на Откровението, споменати от Иреней Лионски (вроденият нравствен закон, старозаветното откровение, Новият завет), прибавя откровението на Параклет (Духът Утешител).
*„Създател на църковния латински“.

Киприан Картагенски (р. ок. 200). От Картаген, в езическо семейство; преподавал реторика и адвокатствал („За бележ. мъже“, 67). Презвитерът Цецилий го убедил да се кръсти (246 г., Писмо 1 до Донат, 4). Четял Тертулиан („За бележ. мъже“, 53). Ръкоположен за презвитер и после Картагенски епископ (249) след починалия Донат. По времето на гонението при Деций (250 г.) напуска Картаген. Спорът за отпадналите от Църквата (при гоненията). Разколът на презвитер Новат и дякон Фелицисим. Към 255 – спорът (с римския епископ Стефан, 257 загинал при Валериан) за приемането на еретиците: според Киприан това трябвало да става с кръщение. Загива мъченически на 31 авг. 258.
Пише трактатите „За благодатта“, „Против юдеите“, „За единството на вселенската Църква“ (първи догматически труд върху Църквата), „За ревността и завистта“, „До Фортунат за увещаване към мъченичество“ и др. 65 писма между 249 и 258.
„Църквата се състои от епископа, клира и всички, които пребъдват във вярата.“ Основа на единството на Църквата е главенството на Христос. Необходима за единството е и богоучредената църковна йерархия начело с епископите, приемници на апостолите. Важните въпроси се решават от събора на епископите и клира, в присъствието на народа (Писмо 13, до клира).

Арнобий Стари (III в.). По времето на Диоклециан бил учител по реторика в Сика, северна Африка.
Според Иероним („За бележ. мъже“, 79) написал съчинение в 7 кн. „Adversus gentes“, за да убеди местния епископ, че се е отрекъл от езичеството. Там се отбелязва, че някои християнски възгледи се поддържат и от философи като Платон; обсъждат се езическите митове (кн. III-V).

Фирмиан Лактанций (р. ок. 250). Учил реторика при Арнобий Стари („За бележ. мъже“, 80); бил по рождение езичник. Преподава латинска реторика в Никомедия със съгласието на Диоклециан. При гонението от 303 напуска длъжността; от 317 е в Галия (Трир) като възпитател на Крисп, сина на Константин.
Пише „За творчеството Божие“ (ок. 304), „Божествени наставления“ (в 7 кн., 304-313), „Извлечение“ от същото (в 72 гл., 315), „За гнева Божий“ (след 313), „За смъртта на гонителите“ (314-315) и поема „За птицата Феникс“ (може би въз основа на Херодот и Първо послание на Кл. Римски до коринтяни, 25). Иероним споменава и за няколко незапазени съчинения.
Неясноти относно Троицата. Елементи на хилиазъм и дуализъм.

Осий от Кордоба (р. ок. 256). От 296 епископ на Кордоба. Участва в Първи вселенски събор (предлага термина „единосъщен“); и в Сердикийския събор (343), където вероятно председателства. Починал 357.
„Писмо до Констанций“ в защита на православието, цитирано от св. Атанасий в „История на арианите“. „Похвала на девството“ и „Обяснение на свещеническите одежди (според Исидор Севилски, загубени).

Комодиан (III в.)

Викторин от Петау (III в.)

Ретиций (III-IV в.)

от Константин Велики до IV Вселенски събор

Авксентий (IV в.)
*Арианин, епископ на Силистра. „За вярата, живота и смъртат на Улфила“

Фирмик Матерн (IV в.)

Евсевий Верчелски (IV в.). От Сардиния. Пръв епископ на Верчели ( ок. 345). Защитава Никейския символ и св. Атанасий на събора в Милано (355), на заточение в Скитополис, Палестина. По времето на Юлиан е амнистиран; води борба с арианството.
„За Троичността“ (спорно). Според Иероним е преработил Евсевиевия коментар на псалмите на латински (загубено).

Марий Викторин (IV в.). По времето на Констанций е известен преподавател по реторика и философия в Рим. Към 355 става християнин.
„За произхода на божественото слово“, „Против Арий“, „За приемането на термина `единосъщен`“. Коментари към посланията на св. ап. Павел: „Галатяни“, „Филипяни“, „Колосяни“ и две съчинения против манихейството. За него пише Иероним.

Зенон Веронски (IV в.). Не е споменат в „Бележитите мъже“ на Иероним, Генадий Марсилски и Исидор Севилски. Съчиненията му са издадени за пръв път през 1739. От северена Африка, учил в Мадаура. От 362 е Веронски (осми поред) епископ. Полемизира с езичници и ариани, починал към 372 г.

Оптат Милевийски (IV в.). От езическо семейство, епископ на Милеви в Нумидия; води полемика с донатистите и епископа им Пармениан. Починал преди 400.
„За разкола на донатистите против Пармениан“ („De Schismate Donatostarum“), ок. 365. Била в 6 кн., към 385 добавил и седма. Таинствата на Църквата са действителни независимо от достойнството на техните извършители. Православните очакват завръщането на донатистите в Църквата.

Хроматий (IV-V в.)

Хиларий от Поатие (р. ок. 315)

Амброзий Медиолански (р. ок. 340). От Трир, баща му бил преторианец, префект на Галия. Учил право и реторика в Рим и станал адвокат. По времето на Валентиниан I по препоръка на префекта на Италия Проб бил назначен за управител на Лигурия и Емилия с център в Милано. След смъртта на еп. Авксентий (арианин) започнали спорове и всички се съгласили той да стане епископ (според Павлин; за живота му се разказва и от Августин в „Изповеди“). Той бил огласен, но още некръстен. За осем дни минал степените и бил ръкоположен през декември 374 за епископ. Св. Василий Велики се изказал положително за избора. Под ръководството на презв. Симплициан изучавал Писанието и съчиненията на отците и учителите на Църквата. Бел епископ по времето на Грациан, Валентиниан II и Теодосий; попречил да се върне в Сената статуята на Нике (Виктория), изнесена при Грациан (382). Защитавал православието (примерно с/у арианстващата Юстина, майка на Валентиниан II; отказвал да изпълни императорска заповед). През 390 при Теодосий се случило Солунското клане – 7 000 загинали в цирка. Амброзий няколко месеца не го допуснал в храма. Починал 397 г.
Екзегетически съчинения: „Шестоднев“, „Каин и Авел“, „Защита на пророк Давид“ и др; догматически: „За таинствата“, „За Св. Дух до имп. Грациан“, „Изяснение на символа към новопосветените“ и др.; нравствено-аскетически: „За девствениците до своята сестра Марцелина“ и др; проповеди: „За смъртта на своя брат Сатир“; Слово против Авксентий за предаването на храма“; „Слово за пренасянето на мощите на св. Гервасий и св. Протасий“. Бил химнописец и композитор.
Защитава Никейската вяра против арианството: Бог има една Божествена същност и три Лица. Между Лицата няма смешение, нито разделение, а различие. Отец е благ не по воля, нито по силата на необходимостта, а по природа; и така той ражда Сина. Син е вечно в Отца. Той е Слово, Премъдрост и сияние на Отца, и следователно винаги е бил в Него. Трите Лица имат еднакви качества и свойства освен тези, отнасящи се до произхода и съществуването. Ипостасите са равни и действията им – тъждествени. Христос е Богочовек: против арианите, той е Син Божи, против докети, манихеи и аполинариани, е Син Човечески. Превъзходството на Църквата над еретическите общества и засеняването й при гоненията, когато някои отпадат, но тя не намалява. Тя е Божи град и Тяло Христово.
*„За длъжностите на църковните служители“, аналогична на Цицероновите „За задълженията“. Писма и надгробни речи за Валентиниан II и Теодосий I.

Руфин Аквилейски (р. ок. 345). От Юлия Конкордия, до Аквилея; от християнско семейство. Учил в Рим, там се запознава с Иероним. Заедно с Мелания Старата бил в Египет за да се срещнат с монасите от Нитрийската и Скитсата пустиня. Няколко години бил в Александрий, в училището на Дидим Александрийски; интересува се от ориген. С Мелания отиват в Иерусалим през 378; става монах на Елеонската планина, където еп. Иоан Иерусалимски го ръкополага за презвитер. Поддържа добри отношения с Иероним, който от 386 се установява във Витлеем. 394 там пристига Епифаний Кипърски и започва борба с/у оригенистите: Иероним се присъединил към него, а Руфин – към Иоан. Той се връща в Италия през 397 г. и превежда на латински „За началата“ на Ориген. Бива осъден от папа Анастасий; при нашествието на вестготите напуска в Аквилея (там е от 400 г) е заминава на юг. Починал в Месина през 410 г.
Написал „Апология до римския епископ Анастасий“ и „Апология против Иероним“. Продължение на църковната история на Евсевий Кесарийски“; „История на монасите или книга за живота на отците“ (за 30 отшелници от Нитрийската пустиня). „Писма“ (загубени). Преводи на Оригенови съчинения; монашеските правила, беседи и писмо на с. Василий Велики, 9 слова на св. Григорий Богослов, Псевдо-Клементините и размишления на Евагрий Понтийски. „Църковна история“ на Евсевий Кесарийски.

Иероним Стридонски (р. ок. 347). Стридон (на границата на Далмация е Панония) е разрушен 378 от готите. От богато семейство, 354 отиват с приятеля му Боноз да учат в Рим при Донат и Марий Викторин. Чете Сенека и Цицерон, сприятелява се с Руфин. 366 е кръстен от папа Либерий. После отива в Трир, където преписва съчинения са св. Хиларий Пиктавийски. Там решава да стане монах и тримата с Руфин и Боноз се заселват в Аквилея. С Евагрий Антиохийски и местния епископ образуват „аскетически кръжок за религиозно вглъбяване и научни занимания“. Там чете Тертулиан и Киприан Картагенски; от разказите на Евагрий узнава за живота на източните подвижници и решава да замине за Иерусалим и да започне строг, уединен аскетически живот. 373 потегля с приятелите си Инокентий, Геласий, Евагрий и др. за Палестина (през Тракия и Витиния до Киликия). В Антиохия двама от приятелите му починали, а той боледува и остава там две години. Запознава се с еп. Аполинарий Лаодикийски и научава добре гръцки. Насън му се сторило, че го обвиняват, че е повече цицеронианец, отколкото християнин; и после 15 години не чел нито Цицерон, нито Вергилий. Уединява се в Халкидската пустиня край Антиохия, където живее до 378; учи еврейски и арамейски. Превежда на латински евангелието според Матей и пише „Животът на Павел Тивейски“. При разкола подкрепя еп. Павлин (признаван от папа Дамас), който го ръкополага за презвитер. 380 отива в Константинопол където слуша проповедите на св. Григорий Богослов и разговаря със св. Григорий от Ниса (написал наскоро „Против Евномий“). Покрай тях се запознава със съчиненията на Ориген и превежда част от беседите му за Иезекиил и Иеремия. Завършва превода на „Хрониките“ на Евсевий Кесарийски.
381 е поканен от папа Дамас в Рим, заедно с еп. Павлин и св. Епифаний Кипърски, за да обсъдят мелетианския разкол в Антиохия и ереста на Аполинарий Лаодикийски; бил секретар на събора. Остава там до 385 като библиотекар и секретар на папата. Редактира латинския превод на Библията, превежда коментара към „Песен на Песните“ на Ориген и „За Св. Дух“ на Дидим Александрийски. Създава аскетически кръг, в който влизали вдовиците Марцела, Павла и дъщерите й Евстохия и Блезила. След смъртта на папа Дамас (384) го обвинили за смъртта на рано починалата Блезила (поради изтощителния й аскетически живот); упреквали го и за положителното му отношение към Ориген.
Поради всичко това решава да напусне Рим („новия Вавилон“). 385 заминава с брат си Павлиниан, презв. Викентий и др. през Антиохия за Палестина. В Антиохия се срещат с Павла и Евстохия. Посещават Иерусалим и стигат до Александрия, където се запознава с Дидим Александрийски и слуша беседите му за Свещ. Писание в катехизическото училище. Посещават нитрийските манастири, където се срещат с Исидор, Макарий Млади и Серапион. В 386 г. заедно със спътниците си се заселва във Витлеем и остава там до края на живота си, в основания от него манастир. Павла построила три девически манастира и странноприемници; както и училище, където Иероним коментира класическите автори. Продължава да учи еврейски с помощта на равини, събира голяма библиотека и написва много писма. През това време Витлеем бил застрашаван от хуни и исаврийски разбойници. Става изобличител на Ориген и спори с иерусалимския епископ Иоан и Руфин; води полемика с Иовиниан (отричащ приснодевството на св. Богородица) и с хулителя на монасите Вигиланций; също с пелагианите. Починал ок. 420 г.
Иоан Касиан го нарича „мъж с обширна ученост, учител на православните“. При редакцията на Писанието започва с Евангелията и останалата част на Новия завет, и после Псалмите; неговият текст е въведен в богослужебна употреба. С помощта на Оригеновите „хексапли“ (които видял в библиотеката на Кесария Палестинска) сравнява латинския превод и с еврейския текст. Преглежда книгите на пророците, Соломоновите книги, Паралипомена и Иов. От 391 до 406 превежда Стария завет от еврейски. Не всички се изказали положително за труда му, също и Августин го критикувал. Папа Григорий Велики го признава за равнодостоен, VIII-IX в. влиза във всеобща употреба и от XII e наречен Vulgata. Превежда и част от съчиненията на Ориген. При превода на „Хрониките“ на Евсевий той прави добавки в текст от Троя до Константин Велики, отнасящи се до историята на Рим; от 325 нататък добавя свой текст, на основата на Аврелий Виктор, Амиан Марцелин, Светоний, Евтропий и др.Превежда и „Ономастикон“ (За разположението и имената на библейските места“) от Евсевий. Има екзетически съчинения: „Коментар на Битие“, „Коментар на Евангелието според Матей“ и др.; догматико-полемически: „Диалог против пелагианите“, „Против Хелвидий“, „Против Вигиланций“, „Против еп. Иоан Иерусалимски“,“Против Иовиниан“ и др.; исторически: „Книга за бележитите мъже“, където са включени също еретици и нехристияни (Бардезан, Новациан, Филон Александрийски, Иосиф Флавий, Сенека); проповеди, писма.
„Една божествена същност и три съвършени, равни, еднакво вечни лица. Христос е истински Бог и истински Човек; „един и същият е Син Божи и Син Човечески“. Свободата и благодатта са еднакво необходими за спасението; противно на Пелагий доказва, че човек не може да е без грях. Поддържа, че монархическият епископат не почива на божественото право и че един получава по-голяма власт поради опасността от разделение в Църквата.

Аврелий Пруденций Климент (р. ок. 348). Запазени са автобиографични сведения за него. От Сарагоса, християнско семейство. Учи реторика и право и става адвокат. Управлявал провинцията, бил съветник на имп. Теодосий Велики. От 50-годишна възраст се отдал на отшелничество и поезия. 402-403 е на поклонение в Рим. Починал след 405 т.
„Всекидневни химни“, „Душевна борба“, „Против Симах“, „Диптих“ (за религиозната живопис на времето: 96 хекзаметъра за сцени от Стария завет и 96 за Новия).
*Повлиян от Вергилий и Хораций.

Павлин Нолански (р. ок. 353). От Бордо, учил при Авзоний. Бил сенатор и консул, управител на Кампания. Оженил се за испанката Терасия и заживели в Бордо; кръщава се 390 под влиянието на Амброзий Медиолански. 394 г. е ръкоположен в Барселона от еп. Лампий за презвитер. 395 отиват с жена си в Нола, 409 е ръкоположен там за епископ. Починал 431 г.
Запазени са 35 стихотворения и 50 писма.

Августин Блажени (р. 354). От Тагаста, Нумидия. Баща му приел християнството 371, преди смъртта си; майка му Моника произхождала от християнско семейство. Животът му е представен в „Изповеди“ (400 г.). Още от дете бил оглашен, но се забавил да приеме кръщение. Учи в Тагаста, Мадаура и Картаген. На 19 г. от съжителство му се ражда син – Адеодат. Бил повлиян от „Хортензий“ на Цицерон. После 9 години е манихей, но срещата му с Фауст Милевски не го удовлетворява. За известно време е учител в Тагаста, Картаген и Рим и с препоръката на римския префект Симах започва преподаване на реторика в Милано, където слуша проповедите на Амброзий. Разговаря с майка си, приятеля си Алипий, презв. Симплициан, чете Платон и ап. Павел. Пише учебници по граматика, философия и музика. Майката на сина му станала монахиня в Картаген. Повлиява му един разговор с Понтициан за живота на св. Антоний. 386 престава да преподава и заминава с майка си, Адеодат, Алипий и други във вилата на Верекунд недалеч от Милано при езерото Лаго ди Маджоре. 387 в нощта преди Възкресение еп. Амброзий кръщава Августин, Адеодат и Алипий. На връщане към Африка майка му починала в Остия и той остава за една година в Рим. 388 се завръща в Тагаста и с наследството си урежда монашеско общежитие, където се заема с изучаване на Писанието и богословие. 391 е ръкоположен за свещеник от епископа на Хипон Валерий. От 395 е епископ, основава манастир в Хипон. Полемизира с манихеи, донатисти и пелагиани. В дома му имало надпис: „Никой да не клевети отсъстващите“.
В „Поправки“ казва, че до 427 г. написал 93 съчинения в 232 книги. Автобиографични: „Разговори със себе си“ и др.; философски: „За прекрасното и доброто“, „За учителя“; екзегетически: „Тълкуване на първите седем библийски книги“, „Тълкувания на 150 псалми“, „За съгласието на евангелистите“; апологетически: „За Божия град“ (Божията държава, царството Божие) между 413 и 426 г.: дали християните са виновни за превземането на Рим от Аларих (410 г.), „Против юдеите“; догматически: „За истинската религия“, „За съпружеските връзки“; догматико-полемически: „За свободата на волята“, „Против манихееца Фауст“, „Против присцилианистите и оригенистите“, „Кратко известие за разговорите с донатистите“, „За предопределението на светците“, „Против една реч на арианите“; нравствено- и пастирско-богословски: „За христианската борба“, „За делата на монасите“, проповеди.
В Бога трябва да пребъдва вечно общение на най-съвършената любов на Отец, Син и св. Дух. В Иисус Христос са съединени две природи – божествена и човешка. Той е Бог (по природа, Слово Божие, преди всички времена, без начало) и Човек (в наше време, с определено начало, когато към Лицето се присъединяват разумна душа и тяло; приел образ на раб, без да е загубил или намалил образа Божи; като Слово равен на Отца, като Човек по-малък; не двама Синове Божии, но Един Син Божи), но едно Лице, където двете природи са съединени неслитно и неизменно. Страданията и смъртта Му като подбуда към благодарност. Бог е предузнал едни за спасение, а други – за гибел. Грехът е повредил духовната природа а човека и той е станал смъртен. Грехът на Адам се е предал на хората е човекът е станал роб на греха. Висша степен на свобода: „да не можеш да грешиш“. Юридически аспекти на отношението между дявола и човека. Бог спасява човек с благодат, без заслуги от негова страна; от благодатта е всяко добро дело. Църквата като вселенска и свята (за несъвършенството на членовете й). Тя е като рибарска мрежа и Ноев ковчег, в нея има жито и плевели.
*93 трактата, проповеди и писма (според „Поправки“, Retractationes). „За Божия град“, „Изповеди“. Чел е Варон, Цицерон, Вергилий, Хораций. „Против академиците“, „За щастливия живот“, „За порядъка“, „Разговори със себе си“, „За безсмъртието на душата“, „За граматиката“, „За музиката“, За вярата и символа“, „За християнското учение“, „За Троичността“, „Наръчник до Лаврентий“, „За лъжата“, „За въздържанието“, „За благото на брака“.
Полемически: антиманихейски – „За истинската религия“, „За ползата от вярата“; антипелагиански – „За духа и буквата“, „За душата и произхода й“; антидонатистки – „За кръщението против донатистите“; антиариански – „Против еретика Максимин“. Екзегетически: „Тълкуване на кн. Битие“, „Трактат към Евангелие от Иоан“. Някои от съчиненията му са в стихове.

Иоан Касиан (р. ок. 360)

Сулпиций Север (р. ок. 363). От Аквитания, приятел на Павлин Нолански. Учил в Бордо при Авзоний. Станал адвокат, а след смъртта на жена си – монах. Според Генадий Марсилски бил презвитер. Починал към 425.
Написал „Свещена история или хроника“ (2 кн., от сътворението на света до 400 сл. Хр.). „Животът на св. Мартин“ (тъй като бил приятел с Мартин, епископ на Тур). На св. Мартин са посветени още 2 диалога и 3 писма.

Петър Хризолог (р. ок. 380)

Павел Орозий (IV-V в.)

Никита Ремесиански (IV-V в.). Епископ на Ремесиана, починал след 414.
„Наставление за готвещите се да приемат св. кръщение“ (според Генадий Марсилски в 6 кн., запазена 5-та). Били приятели с Павлин Нолански, спорд който Никита пишел химни и се занимавал с пеене.

Салвиан Марсилски (IV-V в.)

Апоний (IV-V в.)

Марий Меркатор (V в.)

Проспер Аквитански (V в.)

Викентий Лерински (V в.)

Арнобий Млади (V в.)

Лъв, папа Римски (р. ок. 400)

до Шести Вселенски събор

Генадий Марсилски (V в.)

Фауст Рейски (V в.)

Цезарий Арлески (V-VI в.)

Фулгенций (р. ок. 467)

Бенедикт Нурсийски (р. ок. 480)

Касиодор (р. ок. 485)

Григорий Двоеслов, папа Римски (р. ок. 540)

Исидор Севилски (р. ок. 560)

Истории и справочници

На основата на:
Илия Цоневски. Патрология. Синодално издателство, 1986

Допълнения от:
Б. Богданов, А. Николова съст. Антична литература. Хронологичен справочник, 1988
Й. Тронски. История на античната литература. Превод Г. Михаилов. „НИ“, 1965

*

За Илия Цоневски:

На 6 октомври 2003 г. се навършиха сто години от рождението на именития български професор-богослов д-р Илия Цоневски. Бих могъл да напиша много за проф. Ил. Цоневски, защото не само съм негов студент, но и приемник по катедра.
Роден на 6 октомври 1903 г. в с. Ново село, Троянско, юношата Илия, подкрепян и от небесния си покровител, насочил стъпките си към Софийската духовна семинария (1919-1925), а след това и към открития наскоро (1923 г.) Богословски факултет (1925-1929) в София. Веднага след завършване на факултета е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария (1929-1934), а след това за редовен учител в същата (1934-1942). Междувременно е на специализация по богословие и философия в Берлин и Марбург, Германия (1937-1939). Завършил философия при Марбургския университет. Защитил дисертация на тема „Учението на Алексей Степанович Хомяков за Църквата”. На 5 август 1939 г. положил успешно докторски изпит там и получил научната степен „доктор на философските науки”. Завърнал се в България, той е назначен (след конкурсен изпит) за хоноруван доцент по Патрология при катедрата по Догматическо богословие, Инославни изповедания и Патрология в Богословския факултет в София (1940 г.). Редовен доцент (1942 г.); извънреден професор (1945 г.) и редовен професор по същата дисциплина и при същата катедра (1952 г.).
Декан е на Богословския факултет през учебните 1948-1949 и 1949-1950 години. С указ № 25 от 8 юли 1950 г. на тогавашното Народно събрание Богословският факултет е отделен от Софийския университет и преобразуван в Духовна академия под ведомството на Българската православна църква. За и.д. ректор е назначен тогавашният декан проф. д-р Ил. Цоневски. На тази длъжност той остава до края на 1953 г.
Петте години (1948-1953) на проф. д-р Ил. Цоневски като декан и ректор съвпадат с най-тежкия период от историята на висшето ни духовно училище. Той беше под непрекъснат натиск от тогавашната Дирекция на вероизповеданията. От него се искаше да изключва неудобни за властта студенти, да предлага за отстраняване „провинили се” преди 9 септември 1944 г. професори и асистенти, да се правят промени в учебните програми и планове. С риск за себе си той запази ръководеното от него учебно заведение и не допусна изключване на студенти или отстраняване на преподаватели, макар че това струваше много скъпо на неговото здраве. Той получи диабет, а по-късно и болестта на Паркинсон.
Като аспирант по Догматическо богословие, Инославни изповедания и Патрология бях в по-близък контакт с двамата професори Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски. При случай на откровен разговор сподели следното: от Дирекцията по вероизповеданията му поискали да им даде поверителен списък с имената на професори и асистенти, които са били Хумболтови стипендианти в Германия. Той направил такъв списък, но на първо място поставил своето име, защото е бил такъв стипендиант. Когато занесъл списъка в дирекцията, директорът Павел Тагаров поискал той да заличи своето име, на което отговорил, че не може да направи това, защото няма да бъде обективен. Тагаров нервно му казал: „Вземете си списъка и си идете, защото като стои и вашето име в списъка, а сте ректор на Академията, ние не можем да предприемем никакви мерки срещу другите”.
Проф. Ил. Цоневски написа поредица от монографии, студии и статии за отделни свети отци, учители и писатели. Отдели внимание и на въпроси от междуцърковен характер. Като член на Междуправославната богословска комисия за диалог със Старокатолическата църква даде своя ценен принос за преодоляване на догматическите различия между православни и старокатолици. Завършек на неговото научно-богословско творчество е курсът му по Патрология, издаден от Св. Синод през 1986 г.
При завършека на земния му жизнен път (15 август 1992 г.) той имаше право и основание да каже думите на апостола: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата” (2 Тим. 4:7-8).

Т. Коев (със съкращения)

https://synpress-classic.dveri.bg/21-2003/Tconevski.htm

Свидетелства и легенди за Омир

1. Датировката

Нямаме добри свидетелства за автори и произведения, по-ранни от Омир и неговите поеми.

Първият известен автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той го споменава като автор на “Тебаида”.
За тази война също е написана епическа поема, наречена „Тиваида”. Тази поема се споменава от Калин, който твърди, че авторът й бил Омир и много достоверни източници са съгласни с преценката му. С изключение на Илиада и Одисея аз поставям „Тиваида” по-високо от всяка друга поема (Павзаний ІХ, 9, 5; превод В. Русинов)

Херодот казва (ІІ, 53), че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” – значи ги поставя в средата на ІХ в.
„Откъде произхожда всеки един от боговете, дали наистина всички богове ги е имало винаги, както са на вид – това доскоро, така да се каже до вчера, не знаели. Да вземем Хезиод и Омир – по възраст са по-стари от мене с четиристотин години, не повече. А те са създали за елините произхода на боговете; те са дали прозвища на боговете, разпределили са им почестите, коието следвало да им се отдават, и изкуствата, които трябвало да владеят; означили са лицата им. Поетите, за които се разказва, че са живели преди, по мое мнение са живели по-късно“ (превод П. Димитров 1986-1990/ 2010)

Тукидид (I, 3) се ограничава да каже, че
„Омир е живял много по-късно от Троянската война“ (превод М. Мирчев, 1979).

С това са съгласни повечето антични автори:

Страбон. „География“ X,4,15
„Но, първо, Омир не твърди, че Крит е имал сто града по време на Троянската война, а по-скоро по негово време (защото говори от свое име, въпреки че ако твърдението беше изречено от лице, което е живяло по време на Троянската война, както е в случая с Одисей…“ (превод В. Русинов)

Йосиф Флавий. „Против Апион“ I,2
„[Омир], изглежда, е живял по-късно от Троянската война“

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21 (…)

Аристотел, който специално е проучвал историята на литературата, никъде не споменава за поети, по-ранни от Омир. Относно комическите произведения той казва така:
„Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина“ (1448 b, превод Ал. Ничев)

Както се вижда, той е уверен, че поезия е имало още в най-древни времена; но Омир е надминал всички. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, и за единството на произведението въз основа на фабулата.
Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното… (1448 b, превод Ал. Ничев).

Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и направил заключението, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой, който да е по-древен от Омир.
„Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир… („Против Апион” І, 2).

Античните датировки след Херодот

– За датировката на Омир през античността е имало разногласия, а през по-късните векове те просто се съобщават. Ето какво се казва в“Суда”:
„…роден 57 години преди първите Олимпийски игри. Порфирий във “Философска история” казва: `преди 132`. А тези олимпийски игри са 407 години след превземането на Троя. Някои твърдят, че Омир се родил само 160 години след превземането на Троя; а споменатият Порфирий казва: `след 275`.”
Първите Олимпийски игри са датирани в 776 пр. Хр. Превземането на Троя би трябвало да бъде в 1183 (776+407). Така че според автора на статията Омир е роден през 833 пр. Хр., според Порфирий – 908, а според “другите” – 1023 (1183-160).
Сред тези „други“ без съмнение са споменатите от Прокъл в „Христоматията“:
„Онези около Аристарх смятат, че трябва да е роден по времето на йонийското преселение, което е 60 години след слизането на Хераклидите, а те са 80 години след превземането на Троя [1043]. Тези около Кратес го поставят във времето на Троянската война“ (Westermann, 1845; с. 26)

– Тациан („Против елините“, 31) (преразказ)

Нека граници ни бъдат Мойсей и Омир с това, че всеки от тях е стар: единият предхожда поетите и историците, а другият е начинател на цялата варварска мъдрост. И ще открием, че нещата при нас предхождат не само гръцкото образование, но дори и откриването на писмеността. За това взимам доказателства от вас, които са извън съмнение.
Защото най-старите, които са проучвали поезията на Омир, неговия род и времето на разцвета му, са Теаген от Регион (по времето на Камбиз), Стезимброт от Тасос, Антимах от Колофон, Херодот от Халикарнас и Дионисий от Олинт. След тях са Ефор от Куме, Филохор от Атина, и перипатетиците Мегаклид и Хамелеон. След това са граматиците: Зенодот, Аристофан, Калимах, Кратет, Ератостен, Аристарх, Аполодор.
Тези около Кратет казват, че разцветът му е бил преди слизането на Хераклидите, което е 80 години след Троянската война [1103 пр. Хр.]; тези около Ератостен – повече от сто след войната [1083 пр. Хр.]; тези около Аристарх – във времето на йонийското преселение, което е 140 години след Троя [1043 пр. Хр.]; Филохор казва че е по времето на атинския архонт Архип, 180 години след Троя [1003 пр. Хр.]; а тези около Аполодор – сто години след йонийското преселение, което ще е 240 години след Троя [943 пр. Хр.]; някои казват, че е преди олимпиадите [776 пр. Хр.], а други – 490 години след Троя [693 пр. Хр.]. Други свалиха времето му още по-надолу, казвайки, че бил връстник на Архилох; а разцветът на Архилох е бил около 23-та олимпиада по времето на лидиеца Гигес, 500 години след Троя [683 пр. Хр.]…

– Пс.-Херодот (преразказ)
130 години след похода срещу Троя, повдигнат от Агамемнон и Менелай, бяха основани градове на Лесбос; след още 20 години беше основана еолийската Куме. 18 години след това от кумейците беше основана Смирна, в която се роди Омир; а 622 години след раждането му беше походът на Ксеркс, когато той премина от Азия в Европа през Хелеспонта (Westermann, 1845; p. 20)
Оказва се, че според Пс. Херодот Троя е била превзета в 1270 [480+622+168]

– Пс.- Плутарх (преразказ)
Някои смятат, че трябва да е живял по време на Троянската война, на която е бил и очевидец, а други – 100 години по-късно, други – 150 (Westermann, 1845; p. 24)

– друга (преразказ)
Някои казват че е живял при слизането на Хераклидите, което е невероятно. Други – че е 150 години след преселването на йонийците [290 след Троянската война, 893 пр. Хр.] (Westermann, 1845; p. 29)

– друга (преразказ)
Хераклид казва, че е по-възрастен от Хезиод, Пирандър – че му е връстник. Кратес го поставя 60 години след Троянската война, Аполодор – 80 г. след преселването на йонийците, Ератостен – 100 [240 след Троянската война, 943 пр. Хр.] (Westermann, 1845; p. 31)

Павзаний, може би смутен от разнообразието на предположенията, пише така:
„Колкото до възрастта на Хезиод и Омир, извършил съм много грижливи изследвания по този въпрос, но не искам да пиша по него, защото познавам свадливия нрав особено на създателите на съвременната школа по епика“ (IX, 30, превод В. Русинов)

По същия начин и Евстатий (ком. към „Илиада“ I,7) (…)

Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.

2. Предположения и легенди

В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”. Този химн Тукидид смята за омиров.
Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон… Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: “Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава (ІІІ, 104, превод М. Мирчев; „Химн към Аполон“ 168-172, превод Р. Константинова)

Съществуват няколко биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого.

Псевдо-Херодот (преразказ):

В Куме, в Еолия, се събирали гърци от различни народности (pantodapa ethnea hellenika). Сред тях имало един небогат човек на име Меланоп. Той се оженил и му се родила дъщеря, която нарекли Кретеида. Преди да умре той е поверил на един свой познат от Аргос на име Клеанакс. Докато била при него, тя забременяла и тогава той е предал на един жител на Смирна на име Исмений, от Беотия.
И тогава, близо до една река на име Мелес, тя родила детето си – това бил Омир. Родил се зрящ, а не сляп. Майка му го нарекла Мелесиген, по името на реката (1-3). Скоро след това тя напуснала Исмений и заживяла сама, като работела различни неща, за да издържа себе си и детето. Веднъж станала предачка при някой си Фемий, който учел децата в Смирна на “grammata kai ten allen mousiken”. Фемий харесал жената, и я убедил да се омъжи за него, като обещал да осинови детето и да го образова (4). Мелесиген се оказал способен, пораснал и овладял всичко, което Фемий преподавал. След време Фемий починал и оставил цялото си наследство на Мелесиген; а не много след него и Кретеида. Омир (тук и по-нататък авторът продължава да го нарича Мелесиген) постепенно спечелил уважението на съгражданите си като учител, а започнали да го посещават и някои чужденци, които идвали в Смирна за търговия.
Сред тях бил и някой си Ментес от областта около остров Левкада. Той бил образован човек (pepaideumenos, polyistor). Та той предложил на Мелесиген да тръгне и да пътешества с него – щял да поеме всичките му разходи и дори да му плаща. Мелесиген така и направил – изоставил учителстването и тръгнал с кораба на Ментес; и където и да пристигнели, се интересувал да научи нещо за мястото и хората (dieorato kai historeon epynthaneto). Сигурно си записвал узнатото (mnemosyna graphesthai). Тогава вече може би мислел да се заеме с поезия (5-6).
На връщане от Иберия и Тирения пристигнали в Итака. Там Омир се почувствал зле със зрението и Ментес, който трябвало да пътува за Левкада, го оставил при един свой приятел итакиец на име Ментор. Ментор се грижил много добре за него, лекувал го, а през това време Омир проучвал и разпитвал за Одисей. Итакийците казват, че той тогава ослепял, а пък аз (казва “Херодот”) мисля, че това се случило когато вече бил в Колофон (“а и колофонците казват така”), където пристигнал след време заедно с Ментес (7-8).
След като прекарал там известно време се завърнал (вече сляп) в Смирна и там започнал да съчинява поемите си. След време поради бедност решил да напусне Смирна и да иде в Куме. По пътя, като обикновен просяк, минал през градчето Неон тейхос (основано 8 години след Куме) и там спрял при един обущар на име Тихий, който го съжалил заради слепотата, а и харесал стиховете му. Така заживял в обущарницата. Там създал поемата за похода на Амфиарай срещу Тива и химните за боговете. “И чак до мое време неотейхийците показваха мястото, където някога седял и рецитирал стиховете си…” (9-10). После, поради бедност, пак се отправил към Куме; като по пътя, по молба на роднини на фригийския цар Мидас, съчинил епиграма, която била написана върху надгробния му паметник.
В Куме рецитирал стиховете си по местата, където се събирали на разговори старите мъже (leschai), и станал толкова популярен, че някои предложили на градския съвет (boule) да му гласува издръжка. Казал им, че с поезията си ще прослави града им. Провело се обсъждане и някой от съветниците се възпротивил, като казал, че ако започнат да хранят и слепците (homeroi) скоро в държавата щяла се събере голяма и безполезна тълпа. Защото кумейците наричали слепите (typhloi) с думата homeroi. И оттам му останало името Омир (11-13). Накрая и архонтът се изказал против и решили да не дават издръжка.
Тогава Омир напуснал Куме, като ги проклел никога в града да не се роди добър поет; и отишъл във Фокея. Там имало един учител на име Тесторид. Той предложил на Омир да го издържа, а той пък да запишел дотогавашните си стихове; и тези, които щял съчини по-нататък, да ги припишел на Тесторид. Омир се съгласил. Там съчинил “малката Илиада” и “Фокаида”. Тогава Тесторид напуснал Фокея с намерение да си присвои окончателно поезията на Омир, и отишъл в Хиос, където станал учител и представял стиховете на Омир за свои – и имал успех.
След време обаче някои хиосци пристигнали във Фокея и разказали тези неща на Омир. Той се досетил, че това е Тесторид, и решил да замине за Хиос, за да го изобличи. И тъй като не намерил веднага кораб за Хиос, тръгнал към Еритрея. По пътя му помагал един от познатите му от Фокея (нали бил сляп). Там попаднал на едни рибари, които най-напред не се съгласили да го вземат със себе си, но после, след като насрещен вятър ги върнал обратно на брега, се разкаяли и го закарали до острова.
Там Омир прекарал нощта на крайбрежието, а през деня, като се заскитал, наближил едно село на име Питюс. Там попаднал на един козар-роб на име Главк, който, след като прогонил лаещите го кучета, го поканил да сподели трапезата му, а Омир разказал за приключенията си (14-22). На другия ден Главк оставил Омир при козите, а сам отишъл в Болисос, за да разкаже за него на господаря си. Господарят му първо не повярвал, но след като Омир му бил доведен, той поговорил с него, харесал го и му предложил да остане и да учи децата му. Там Омир съчинил “Батрахомиомахията” и останалите си шеговити поеми (paignia: изреждат се няколко заглавия, но без “Маргит”). Така се прочул из целия Хиос, а Тесторид, като научил за това, побързал да напусне острова (23-24).
После Омир отишъл в главния град на Хиос и там станал учител. Придобил много почитатели, спечелил пари, оженил се и му се родили две дъщери: една от тях починала неомъжена, а другата се омъжила за един хиосец Там изразил чрез поезията си благодарност към своите благодетели. Внесъл в “Одисея” името на Ментор, който се грижил да излекува очите му. Там споменал и учителя си Фемий (І 153-155). И още – Ментес (І 180-181) и Тихий, за когото казва, че изработил щита на Аякс (VІІ, 219-223) (25-26).
И като забелязал, че за Аргос се говори много, а за Атина – по-малко, включил в поемите си някои стихове в похвала на Атина (“Илиада” ІІ 547, 552-557; “Одисея” VІІ, 80-81)
Решил да посети континентална Гърция и потеглил, като най-напред спрял в Самос (27-29). Там се провеждал празника Апатурии: един човек, който познавал Омир още от Хиос, го поканил да вземе участие. Той останал не само за празника, но и за цялата зима, като съчинявал стихове по молба на тамошните хора, които се цитират. Някои от тях били запомнени и после се пеели на острова по празници.
През пролетта се отправил към Атина, но когато стигнал до остров Иос (един от Цикладите, между Тера и Парос), се задържал там поради безветриe; разболял се, не могъл да продължи и умрял. Погребали го на брега (30-36).
След това авторът (“Херодот”) се заема да докаже, че Омир е бил еолиец, а не йониец или дориец. Обръща внимание на някои стихове, където се говори за жертвоприношения (nomima), в които се забелязват еолийски обичаи; също и на някои диалектни думи които били еолийски (Westermann, 1845; p. 1-20)

Останалите са подобни:

– Пс.- Плутарх (преразказ)
Ефор от Куме разказва за трима братя от Куме – Апелес, Меон и Диос. Диос, който бил баща на Хезиод, се преселил в Аскра. Апелес останал в Куме и преди да умре, поверил дъщеря си Кретеида на Меон; а той злоупотребил с девойката и после я дал за жена на един учител от Смирна, Фемий.
Аристотел в трета (sic!) книга на „Поетиката“ пък разказва, че по времето на йонийското преселение една жена от Иос забременяла от божество (daimon) от съпътстващите музите; и избягала в едно село, наречено Егина. Оттам я отвлекли пирати и я отвели в Смирна, която тогава била под властта на лидийците; и я дали на някой си Меон, приятел на лидийския цар. Там тя родила сина си при река Мелес. Скоро след раждането починала, а Меон отгледал детето, и след време и той умрял. След като се прославил като поет, Омир тръгнал за Тива и по пътя спрял в Иос, където и умрял (случката с рибарите) (Westermann, 1845; p. 21-24)

– Прокъл (преразказ)
Имало е много епически поети, но най-добрите са Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах.
За произхода и родното място на Омир самият той нищо не казва и поради това всеки е говорил, каквото му харесва. Твърди се, че е от Колофон, Хиос, Смирна, Иос или Куме. Според Хеланик, Дамаст и Ферекид произхождал от Орфей – баща му Меон и Диос, бащата на Хезиод, били потомци на Орфей от осмо поколение. Според Горгий от Леонтини пък произхождал от Музей. Случката за смъртта му на Иос – гатанката на рибарите. Трябва да е умрял стар, защото само стар човек е способен да се изразява така точно (Westermann, 1845; p. 24-27)

– родът на Омир (преразказ)
Син на Меон и Хюрнето, според други – на реката Мелес и нимфата Кретеида. Като родно място се споменават Смирна, Хиос, Колофон или Атина. Случката за смъртта му на Иос (Westermann, 1845; p. 27-28).

– друга (преразказ)
Син на Мелес и Кретеида. Според Пиндар бил от Смирна, според Симонид – от Хиос, според Антимах и Никандър – от Колофон, според Бакхилид и Аристотел – от Иос, според Ефор – от Куме, според Аристарх и Дионисий Тракийски – от Атина. Други казват, че бил от Саламин или от Аргос, или от египетската Тива. Пътувал много, прекарал дълго време на Итака и умрял на Иос (Westermann, 1845; p. 28-30).

– друга (преразказ)
Анаксимен, Дамаст, Пиндар и Теокрит смятат, че е от Хиос (според Дамаст е девето поколение след Музей), Ефор – че е от Куме, Аристотел – от Иос, Антимах – от Колофон, Стезимброт – от Смирна, Филохор – от Аргос, Каликъл – от Саламин. Аристодем го смята за римлянин, а други – че е от Египет. Умрял на Иос (случката с рибарите) (Westermann, 1845; p. 30-31)

– от „Суда“ (преразказ)
Поетът Омир е роден от реката Мелес при Смирна и от Кретеида; според други – от Аполон и музата Калиопа, или от Меон и Евметида, или от Одисеевия син Телемах и Несторовата дъщеря Поликаста. Според Харакс родословието му е: от тракийката Етуса се родил Лин, от него – Пиер, от него – Еагър, от него – Орфей [после други шест], от него – Апелес, от него – Меон, който дошъл заедно с амазонките в Смирна, къдет се оженил за Евметида и родил Омир. За родината му има колебания: според едни е от Смирна, според други – от Колофон; или от Иос, от Куме, от Троя, или е лидиец, или атинянин, итакиец, кипърец, саламинец, кнососец, микенец, египтянин, тесалиец, италиец, римлянин, родосец.
В Хиос се оженил за Аресифона, дъщеря на един кумеец, и от нея имал двама синове и една дъщеря, за която се оженил Стасин от Кипър. Умрял стар и бил погребан на Иос (Westermann, 1845; p. 31-33).

Някои смятат, че първият вариант на тези биографии трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.

Ето още няколко мнения по въпроса за произхода, родното място и местожителството на Омир. Често го свързват с Хиос:

Аристотел „Реторика“ II, 23:
„И както казва Алкидамант, всички почитат мъдреците: паросците тачат Архилох, макар че е клеветник, хиосците – Омир, макар да не им е съгражданин…“ (превод Ал. Ничев, 1986/2013)

Теокрит смята, че Омир бил оттам (VII, 47):
„Жалки са всичките птици Парнасови, що си гърлата
В грачене празно дерат в надпревара с певеца от Хиос“ (превод Т. Дончев, 2010)

Страбон смята, че е живял там (X,4,19)
„Това, прочие, било причината за отсядането му [на Ликург] в Крит. А когато пристигнал, сприятелил се с Талес, мелически поет и вещ в законодателството; и след като научил от него как и Радамант в по-ранно време, и Минос по-късно оповестили своите закони пред хората като от Зевс, и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си“ (превод В. Русинов)

Мнозина мислели, че родно място му е Смирна; а е починал на Иос:

Павзаний VII, 5
„При смирненците пък реката Мелет предлага най-хубавата вода, а изворите й са с пещери. Казват, че там Омир съчинил своя епос“
X, 24
Освен това човек може да види бронзова статуя на Омир върху каменна плоча и да прочете оракула, който казват, че получил Омир: `Блажен и окаян, че и за двете си роден. Ти търсиш бащината си родина; но имаш само майчина земя. Че остров Иос родина майчина за теб е, и той ще те приеме кога умреш; ала пази се от загадката на малките деца.` Обитателите на Иос показват гроба на Омир на острова, а в друга част – този на Климена, която според тях била майката на Омир. Но кипърците, които също твърдят, че Омир е техен казват, че майката на Омир била Темисто, местна жена и че Евкъл е предрекъл раждането на Омир в следните стихове: `И тогава в морския Кипър ще се роди велик певец, когото хубаволиката Темисто на полето ще роди, мъж прочут, далече от богатия Саламин. Напуснал Кипър, мокрен и подмятан от вълните, пръв и единствен възпял бедите на просторната Елада, той вечно ще остане безсмъртен и неостаряващ.` Тях съм чел, чел съм и оракулите, но не изразявам лично мнение за родината или кога се е родил Омир (превод В. Русинов, 2005)

Прословутата епиграма за „седемте града“ е запазена отчасти при Антипатър от Сидон (Anth. Pal., IV):
„Някои твърдят, че е от Колофон. Цитират се стихове от Антипатър, според които: „Едни смятат, че си от Колофон, други от Смирна, други от Хиос, други от Иос, други от Саламин, други от Тесалия…“ (Пс.-Плутарх, Westermann, 1845; p. 24) (към тях някъде се прибавят Куме, Пилос, Аргос, Атина)

Авъл Гелий. „Атически нощи“ III, 11:
De patria quoque Homeri multo maxime dissensum est. Alii Colophonium, alii Smyrnaeum, sunt qui Atheniensem, sunt etiam qui Aegyptium fuisse dicant, Aristoteles tradidit ex insula Io.

Евстатий Солунски. „към `Илиада`“ I, 6 (…)

Често се обсъжда въпросът защо се е казвал „Омир“; и дали е бил сляп и беден:

– Пс.- Плутарх (преразказ)
[Кретеида] родила Омир при река Мелес, който затова бил наречен Мелесиген. На йонийски и в Куме наричат слепците „homeroi“.

– Прокъл (преразказ)
Които казват, че е от Смирна, твърдят, че баща му се казвал Меон и че бил роден до река Мелес – затова го нарекли Мелесиген. Бил даден за заложник в Хиос и затова го наричали Омир; а според други то е заради слепотата му, защото „homeros“ на еолийски е „слепец“. Едва ли е бил сляп, защото сигурно няма човек, който да е видял толкова неща, колкото Омир; явно е пътувал много и следователно е бил по-скоро богат, отколкото беден;

– родът на Омир (преразказ)
Казвал се Мелесиген или Мелесианакт; след като ослепял го нарекли Омир, защото еолийците наричат „homeroi“ слепите.

– друга (преразказ)
Казвал се Мелесиген или Мелисагор, а Омир – след като е ослепял или е бил даден като дете заложник на царя; а ослепял било заради гнева на Елена, задето е казал, че изоставила Менелай и последвала Александър, било защото на гроба на Ахил поискал да го види в пълно бойно снаряжение и бил заслепен от блясъка на оръжията му (Westermann, 1845; p. 31)

– от „Суда“ (преразказ)
Наричал се първо Мелесиген, защото се родил при реката Мелес – според тези, които го смятат за смирненец. Наречен бил Омир защото го дали за заложник във войната на смирненците с колофонците. Бил сляп още от дете; но истината е, че не е бил победен от желанието, което започва от очите: и затова се е смятало, че бил сляп…

Павзаний II, 33
„Дори на мен ми се струва, че божеството е доказало най-вече при неговия случай (а преди това и при Омир), че е завистливо, щом като от една страна Омир, вече сляп, отгоре на толкова голямо нещастие, понесъл втора беда – бедността го притиснала да проси по цялата земя“
IV, 33
„Според мен Тамирис умрял от болест на очите, същото сполетяло по-късно и Омир. Но последният продължил да пее до края на живота си, без да отстъпи пред нещастието, докато Тамирис изоставил и пеенето поради сполетялото го страдание“
X, 7
„Омир също дошъл в Делфи да попита какво е нужно, но дори да се е научил да свири на лира, знанието е щяло да му бъде безполезно поради слепотата му“ (превод В. Русинов, 2004-2005)

Че Тамирис е бил сляп, се казва и в „Илиада“:
„Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна
срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.
Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,
сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
и го лишили навеки от меденозвучната лира“ (II, 595-600; превод Ал. Милев и Бл. Димитрова)

Елиан IX, 15:
„Понеже в действителност Омир бил много беден, за да сгоди дъщеря си, той й дал като зестра поемата си `Киприи`“ (превод Н. Панова и Н. Шаранков, 2009)

Sotadea fragmenta 15 (в Стобей IV, 34) (…)

3. Аедите в „Одисея“

Единствените добри свидетелства за това, как е изглеждал Омир, са портретите на епически певци в „Одисея”. Те били викани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака) за да рецитират разкази за Троянската война или боговете. Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него:

Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
нова наслада горещо в сърцата си те пожелаха —
песни с китара и танци, украса на всяка гощавка.
Ей глашатаят подаде звънливата лира на Фемий.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Звънна по струните Фемий и почна пленителна песен…( І, 150-155)
Песен редеше пред тях песнопоецът славен. Безмълвно
слушаха, седнали, всички за пътя обратен от Троя,
който Атина Палада отсъди за гръцките войни… (І, 325-327)
Фемий, на Терпий синът, се избави от черната гибел.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Прав той застана, в ръцете си вдигна звънливата лира…
След като дълго размисля, намери накрая за умно:
на Одисей коленете с ръце за молба да обгърне.
Най-сетне сложи грижовно звънливата, витата лира
наземи между престол среброгвозден и делва голяма…
`Сам се научих да пея, в сърце божество ми е вляло
много напеви. И теб като бог със звънливата лира
аз ще възпея. Затуй песнопевеца ти не съсичай.
Нека ми бъде свидетел обичният твой син, че нивга
тука по собствена воля не влизах, печалба не търсех,
с песен когато развличах на всяка гощавка мъжете.
Те ме довеждаха силом, че бяха и много, и властни` (XXIІ, 330-353)

`…жезлодържащи велможи, елате в палата ми чутен,
да нагостим чужденеца достойно в трапезната зала.
Няма тук място за отказ. На пищния пир призовете
и Демодока божествен. Дарува го музата щедро
с песен, която за наша наслада сърцето му ражда.`” (VIII, 40-44)
Среброковано кресло Понтоной на певеца предложи,
между трапезните гости опряно на стройна колона,
и върху гвоздей провеси звънливата негова лира
там над главата, научи тогава слепеца с ръцете
как да я стига… (VІІІ, 62-69)
До него панерка с красива трапеза
сложи, наля му и вино, когато поиска, да пие.
Мигом пресегнаха те към готовите мамещи гозби.
Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
богът внуши на певеца чутовни дела да възпява
из повестта, чрез мълвата въздигната чак до небето —
за крамолата на цар Одисей със Ахила Пелеев, (VIII, 69-76)
А върху гвозд глашатаят провеси звънливата лира,
той улови за ръка песнопевеца и го изведе.
Двамата следваха пътя, по който феаките знатни… (VІІІ, 105-106)

А песнопевецът дрънна и почна пленителна песен –
за любовта на бог Арес и с челния накит Киприда,
как те се срещнаха първо в палата на Хефест потайно,
нея той щедро дари, оскверни пък на властника Хефест
ложе и брачна постеля. (VIII, 266-270)

..`Чуй, глашатае, вземи тази мръвка и дай за похапка
на Демодока, когото при своята мъка почитам.
Всичките земнородени човеци посрещат певците
със уважение, с почит, защото на сладостни песни
муза ги учи. Тя люби сърдечно рода на певците.` (VIII, 477-481)
…`Но продължи и запей за строежа на оня кон дървен,
който създаде Епей с помощта на богиня Атина,
как го въведе в града Одисей богоравният хитро,
как го напълни с бойците, които порутиха Троя…` (VIII, 492-495)

Някои обаче смятали, че Демодок и Фемий са били реални певци, за които Омир е знаел и е пожелал да ги представи в поемата си.

Плутарх („За музиката“, 3)
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант, и той е съчинил `Разрушението на Троя` и `Сватбата на Афродита и Хефест`; но и Фемий от Итака, който е съчинил `Завръщането на доведените с Агамемнон от Троя`.“

4. За текста и авторството на „Илиада“ и „Одисея“

Повечето автори приемат, че по времето на Пизистрат и синовете му в Атина разхвърляните песни на Омир са били събрани и е била извършена редакция на “Илиада” и “Одисея”.
Ето съобщението на Цицерон:
„Казват, че по едно и също време в Гърция живели седмина, признати за мъдреци и наричани така. Всички те с изключение на Талес от Милет са стояли начело на своите държави. Кой в онази епоха е бил по-учен и кой притежавал по-образована реч от Пизистрат? Казват, че той пръв сбрал и подредил разпръснатите дотогава песни на Омир така, както ги знаем днес“ („За оратора“ ІІІ, 137, превод П. Стоянова)

Павзаний (VІІ, 26, 13) казва следното:
„А Пизистрат, когато събрал по откъси песните на Омир, възпоминавани по различен начин на различни места, или пък някой от приятелите му, сбъркали името (…) поради незнание.“ (превод В. Русинов, 2005)

Според Елиан това е извършено не от Пизистрат, а от сина му Хипарх:
„Хипарх, най-големият от синовете на Пизистрат, бил най-мъдрият от атиняните. Пръв донесъл в Атина поемите на Омир и наредил на рапсодите да ги изпълняват по време на Панатенеите“ (VІІІ, 2; „Всякакви истории“, прeвод Р. Николова)

Либаний споменава за Пизистрат в реч 12, 57: (…)

– родът на Омир (преразказ)
Пеел поемите си, обикаляйки из градовете, а после Пизистрат ги събрал – и се казва, че Смирна е колония на Атина (Westermann, 1845; p. 28).

В Суда се казва, че “Илиада” е подредена в познатия си вид при Пизистрат: (…)
„Написал е “Илиадата”, но не наведнъж, нито по реда на песните й, както са свързани [сега]; а е пишел всяка песен поотделно, представял я на обиколка по градовете – което правел заради прехрана – и си отивал. По–късно тя е била събрана и наредена от мнозина, и особено от Пизистрат, тиранина на Атина.“

В тази връзка се споменава за някой Ономакрит, който живял в Атина през втората половина на VІ в. и бил събрал произведенията, приписвани на Музей. Ако тогава в Атина е имало хора, които се занимавали със събиране и редакция на древната поезия, те трябва да са били като него. Херодот го споменава във връзка с похода на Ксеркс, към който той се присъединил заедно с някои от потомците на Пизистрат.
„Те [някои от потомците на Пизистрат] били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който събрал предсказанията на Музей… Този човек упражнявал влияние върху Ксеркс в предсказанията си, като Пизистратидите и Алевадите с мненията, които изказвали „(Херодот VІІ, 7, превод П. Димитров).

Във всеки случай Пизистрат винаги е бил смятан за държавник, който е подкрепял науките, изкуствата и образованието. Ето какво казва за него Авъл Гелий:
„Разпространено е мнението, че пръв атинският тиранин Пизистрат въвел практиката да се предоставят за четене на всички граждани книгите, засягащи и разглеждащи свободните науки. А сетне самите атиняни още по-старателно и грижливо увеличили техния брой; но цялото това множество книги било ограбено и отнесено в Персия от Ксеркс, който завладял Атина и изгорил до основи града освен акропола му. Подир многобройни премеждия същите книги се върнали в Атина благодарение усърдието на цар Селевк, наречен още Никатор“ (VII,17; превод Вл. Атанасов, 2003)

Обсъждало се е дали „Одисея“ е по-късна и дали изобщо е от същия автор:

Seneca De brevitate vitae 13:
Graecorum iste morbus fuit quaerere, quem numerum Vlixes remigum habuisset, prior scripta esset Ilias an Odyssea, praeterea an eiusdem esset auctoris…

– Прокъл (преразказ)
Написал е „Илиада“ и „Одисея“, като Ксенон и Хеланик отричат втората да е негова.

Евстатий „към `Илиада`“ I, 7 (…)

Ето още някои мнения относно записа, рецитацията, разпространението и изданията на поемите.

Дали Омир е записвал поемите си и изобщо познавал ли е писмеността:

Според Йосиф той не е писал, а поемите са били „събрани“ в по-късно време и поради това в тях има противоречия: (…) („Против Апион“ I,2)

И все пак в „Илиада“ има едно място, от което може да се заключи, че Омир е знаел за писмеността. При това не бива да се забравя, че той е представял отдавна отминали времена.
„Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби,
но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци.
Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки:
щом я покаже на тъста му, сам да погине от него
Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ…
Ала когато изгря и десета Зора розопръста,
царят попита младежа и знака поиска да види,
който му носи от Прета, от зетя далечен и верен.
Щом като царят получи прокобните знаци на зет си,
Белерофонта изпрати да смаже химерата грозна“ (VI, 168-179; превод Ал. Милев и Бл. Димитрова)

За рапсодите и рецитацията:

Херодот V, 67
„Воювайки с аргосците, Клистен премахнал в Сикион състезанието на рапсодите заради Омировите поеми, понеже там навсякъде били възпявани аргосците и Аргос…“ (П. Димитров, 1986/2010)

Диоген Лаерций I, 57
„Солон постановил поемите на Омир да бъдат рецитирани поред – където е завършил първият рапсод, оттам да започне следващият. Тъй изяснил Омир по-добре от Пизистрат…“ (превод Т. Томов, 1985/2002)

Евстатий „към `Илиада`“ I,11 (…)

В някое време поемите били пренесени от Мала Азия в Гърция. Говори се, че това е било направено от Ликург:

Плутарх, „Ликург“ 4:
„В Азия той се срещнал за първи път и с Омировите поеми, които били съхранявани при потомците на Креофил, и като забелязал, че в тях онова, срещата с което води до удоволствие и дори невъздържаност, са свързани държавническата и образователната теми, достойни за никак не малко усърдие, ги преписал ревностно и ги събрал, така че да ги донесе тук. Впрочем, мъглива представа за този епос вече съществувал при гърците, отделни хора били достигнали до някои части, оттук-оттам, от произведението, понеже се било случвало то да обикаля, но наистина познато за първи път го направил Ликург“ (превод Н. Панова, 2013)

Елиан, XIII, 14
„Древните първоначално изпълнявали Омировите поеми разделени на части. В по-късно време спартанецът Ликург пръв донесъл в Гърция събраното творчество на Омир. Този дар той открил в Йония, когато пребивавал там. Още по-късно Пизистрат събрал песните и вече създал `Илиада` и `Одисея`“ (превод Н. Панова, Н. Шаранков, 2009)

За редакциите на текста и александрийските омироведи:

Страбон XIII, 1, 27 (…)

Евстатий „към `Илиада`“ I, 9; I,11 (…)

5. Други произведения

„Батрахомиомахия“ и „Маргит“:

Аристотел. „Поетика“ 1448 b
“Маргит” се отнася към комедията така, както “Илиада” и “Одисея” – към трагедията (превод Ал. Ничев, 1975)

Дион Хризостом 53,4 (…)

Плутарх. De Herodoti malignitate 45 (…)

– Пс.-Плутарх (преразказ)
Съчинил е „Илиада“ и „Одисея“, а някои погрешно му приписват „Батрахомиомахия“ и „Маргит“ за забавление и упражнение.

– Прокъл (преразказ)
Приписват му и някои шеговити поеми: „Маргит“, „Батрахомиомахия“ и др.

– друга биография (преразказ)
Не бива да му се приписва нищо освен „Илиада“ и „Одисея“, а химните и останалите са от други. Някои споменават за „Батрахомиомахия“ и „Маргит“. Поемите му се пеели най-напред разхвърляно, а после Пизистрат ги събрал (Westermann, 1845; p. 29)

Евстратий Никейски „към `Никомахова етика`“, 321 (…)

Схолии към Есхин III, 160 (…)

Евстатий „към `Илиада`“ I, 7 (…)

„Киприите“:

Херодот казва (ІІ, 117), че “Киприите” се приписват на Омир. Той самият мисли, че тази поема не е Омирова, но аргументът му не е много убедителен (а именно, че в “Киприите” Парис стигнал до Троя за три дни благодарение на хубавото време, докато от “Илиада” си личало, че се отклонил до Сирия).
Той несъмнено е чел “Илиадата”, която ние имаме, или поне текст, който сигурно е бил близък до нейния. В ІІ 112-121 той разказва, че когато бил в Египет, разпитал жреците дали знаят нещо за Троянската война. Повод за това му дало сведението, че в Египет някога царувал човек, чието име на гръцки било “Протей” (ІІ, 112); и цитира едно място от “Илиада”, което се намира и в нашия текст (VІ 288-292).

Химните:

Павзаний IV, 30
От всички автори, които познавам, Омир пръв е споменал Тюхе. Споменал я е в химна си към Деметра, изброявайки наред с другите дъщери на Океан, които играят с Коре, дъщерята на Деметра, и Тюхе, като да е и тя щерка на Океан. Стиховете са следните: `Всички сме тук, на тази прелестна ливада, Левкипа и Фено, Електра и Ианта, а също Молосбида и Тюхе, както и Окирое розоволика` (превод В. Русинов, 2004)

Други произведения:

– Херодот (IV, 32):
„Но Хезиод разказва за хипербореите, както и Омир в `Епигоните`, ако Омир наиситна е автор на тази поема“ (П. Димитров, 1986/2010)

– Прокъл (преразказ)
В Иос бил на гости на някой си Креофил и му подарил поемата си „Превземането на Ехалия“ (Westermann, 1845; p. 27)

– „Суда“ (преразказ)
Безспорните му поеми са „Илиада“ и „Одисея“. Приписват му се и други поеми – „Амазония“, „Малка Илиада“, „Завръщания“, „Батрахомиомахия“, „Шеги“, „Превземането на Ехалия“, химни, „Киприи“ и др.

Ст Хинков

Стефан Хинков (1927-2014)

Имах един братовчед, няколко години по-възрастен от мен, който се занимаваше с рехабилитация и йога, и непрестанно ми говореше за Изтока, за ашрами и някои си Шри или Свами, чиито имена аз забравях незабавно. Но независимо от това си говорех с него, пък и споделях, че се обучавам в китайско бойно изкуство, чета книги по история на всички религии и възнамерявам да установя с най-голяма точност общото между тях. След един такъв разговор той поклати възхитено глава и каза:
– Мисля, че ти вече си напълно готов за един разговор с Хинков.

От това разбрах, че някъде в София живее човек, на когото бих могъл да бъда представен, ако съм достоен, и че за да проведа какъв да е смислен разговор с него, се нуждая от продължителна и целенасочена подготовка, каквато за щастие донякъде съм придобил. Замълчах си, но след няколко месеца, когато отново се върнах в България, той ми се обади и ме заведе на улица “Самуил“, недалеч от „Патриарха“.

Изкачихме се по едно тясно, извито и скърцащо дървено стълбище и позвънихме. Отвори ни едър, белокос човек, погледна ни за секунда и без да каже дума, посочи с ръка накъде да вървим. Това беше той.

Влизаме в апартамента, който беше напълно затрупан с книги, по всички стени от пода до тавана; след един малък преходен хол се влизаше в стая с бюро, зад което той седна. Около него шаваха напред-назад двама-трима мъже на различна възраст и непрекъснато му говореха нещо, без да се слушат помежду си, нито да са сигурни, че той самият ги слуша или има желание за това. Прекарахме известно време в тази обстановка, може би към час, след което братовчед ми реши, че е достатъчно и можем да си ходим. Не си спомням дали ме представи, май не. Сигурно нищо не съм казал, може би защото беше невъзможно да бъде прекъснат някой от говорещите. Но на излизане Хинков ни изпрати до вратата и каза: „Заповядайте отново.“

Това беше по времето, когато още бях студент, но след като се върнах окончателно, някъде към края на 1991-ва, започнах да го посещавам. Посещаването ставаше така – отиваш и звъниш, отварят ти и влизаш. Рядко се случваше да е сам. Междувременно беше преместил бюрото в преходния хол, вероятно за да освободи още място за книги във вътрешната стая. След време сложи и метални стелажи по средата й, и сигурно влизането в нея щеше да стане невъзможно, ако не се налагаше да се простират дрехи на балкона. Така че все пак една тясна пътека дотам беше оставена. Той живееше с жена си Севда (тя беше към 30 години по-млада от него, трета съпруга), една-две котки и едно куче. С годините кучетата и котките се сменяха.

Хинков не беше много приказлив, но и да искаше да говори повече, не можеше, защото гостите му не млъкваха почти никога. Севда винаги носеше кафе, чай, кока-кола и някакви бисквитки и соленки, които гостите донасяха от време на време. Понякога играеше шах и това беше продължително занимание, често по цял ден, така че когато го заварех да играе, стоях малко и си тръгвах. Друг път обаче оставах повече, защото попадах на събеседници.
Още в началото започнах да му нося книги – от тези, които бях накупил в Гърция. Той ги преглеждаше една по една и му ги оставях за няколко дни, после идвах с други и отнасях първите. Така го запознах с цялата си библиотека, някои и досега са там, затова пък някои негови останаха при мен. Все пак в един момент той взе решение да не дава книги на никого (почти на никого). Когато му искаха, казваше: „Не давам. Ако ти се чете, стой тук и чети, колкото искаш.“

Когато се запознахме, беше към 63-годишен и аз го посещавах непрекъснато в продължение на две-три години, след което домашните задължения и работата ме принудиха да ходя по-рядко. Всеки път, като отидех, казваше: „Какво ново? Пишеш ли нещо? Издал ли си нещо? Хм. Много интересно…“ Можех да му разказвам, каквото желая. Освен това го запознах с всичките си приятели – с всички, които имаше смисъл да бъдат заведени.

Той предвиждаше старостта, но като че ли тя не го притесняваше много. Мисля, че до 80 изглеждаше почти по същия начин, както когато се запознахме. После започна да старее видимо, но постепенно.

За някои неща имахме различни възгледи, но никога не спорехме. Той все беше зает с разни планове – списания, организации, вечно доработваната му книга за И-Дзин, която кой знае дали някой някога ще подготви за издаване.

Беше 37 години по-възрастен от мен и винаги сме си говорили като равни. Сега някои от хората, с които говоря, са точно толкова по-млади от мен, и това е повод да си спомням за неговия начин да разговаря. И все пак сме различни.

Той почина на 6 януари 2014, на Богоявление. Опелото му беше в църквата „Свети Георги Победоносец“ – точно срещу дома, в който живееше.