Архив на категория: за Писанието и Отците

Гьоте. „Фауст“

Народен театър „Иван Вазов“
16 октомври, 2019

Гьоте

„Фауст“

(по аудиозаписа от 16 окт. 2019)

Сега, трябва да се има предвид, че в областта на немската филология аз съм страничен човек, някой би казал, любител. Всъщност и любител не съм, защото рядко се занимавам с тези неща. Ако смея да се доближа до този сюжет и да се опитам да кажа нещо за него, то е преди всичко в качеството ми на историк на литературата. И това е всичко, нищо повече.
Как да се подходи към „Фауст“, за да бъде улеснен човек, да може да се справи с тази драма, да я изиграе? Когато пристъпва към тази тема, човек бива изкушен да разкаже някои неща, които са интересни за филолозите.

Например дали Фауст е съществувал; и аз ще кажа нещо по тези въпроси. Оказва се, че Фауст е съществувал. Имало е такъв човек през XVI век, има свидетелства за това. Някои хора, които заслужават доверие, са твърдели, че Фауст е съществувал, и че е бил такъв и такъв. Но общо взето, неговата репутация е била лоша.
Може би е добре да се кажат няколко неща за това, как възниква легендата за него; а тя възниква в резултат на написването на някои литературни произведения. Това става през XVI в. Така че да имаме предвид, че Фауст не е средновековно лице; не можем да го запратим някъде в X в. Той е ренесансово лице. Това е върхът на Ренесанса, около 1500-та година; а легендите за него, благодарение на написаните книги, се появяват към края на XVI век – след Лутер, след Реформацията, след скандала в западна Европа, свързан с отделянето на големи нации от римския папа. Това е тежък период: има войни, идеологическо напрежение, голяма борба в западна Европа.
Тези неща могат да се кажат. И за Гьоте: как е писал „Фауст“, кога го е замислил, как се е занимавал с първата част, кога е направил втората, откъде знаем това … тези неща не са напълно излишни. И да се мине по самото действие.

Но и да направим всичко това, нещата пак ще останат леко в мъгла и неяснота; и ние пак няма да знаем какво да правим с „Фауст“.
Така че това, което ще се помъча да направя, е да кажа кое е същественото; и след това ще разкажа и това, което току-що ви резюмирах. Защото току-що казах, че трябва да се мине и през тези сведения, и нека да се мине.

Но кое е същественото, най-напред. Има три неща, които трябва да се огледат, като първото е: какъв персонаж е Фауст? Какъв от естетическа гледна точка. Той комедиен персонаж ли е? Това не е абсурдно. В началото е бил представян сякаш като комедиен персонаж. И затова казвам: ако някой иска да се доближи до Фауст от тази гледна точка, ще трябва да прегледа книгата „Мюнхаузен“ на Распе. Тя е известна – барон Мюнхаузен, който прави разни чудеса. После: дали е отрицателен персонаж? Или е по-скоро положителен? И дали в крайна сметка не е трагичен; и какво значи да е трагичен?
На второ място, трябва да се види в какво се състои борбата между Фауст и Мефистофел; и как Мефистофел се опитва да вземе душата на Фауст.
На трето – какво значи „да ти вземат душата“?
Ето това са много мъчни неща.

Ако Фауст е отрицателен персонаж, то тук ние няма да имаме никаква трагедия. Ще имаме просто една поучителна история за това, как някой си е получил заслуженото. Ако е положителен, ще имаме историята за един добродетелен човек, който се е справил с дявола, победил го е и трябва да бъде похвален за това. Ако обаче е трагически, това означава, че е бил въвлечен в някаква история и е бил накаран да извърши престъпление – без да го е искал, без да е зъл. Защото трагическият персонаж е някой, който извършва престъпление, без да бъде зъл.

За уловката на Мефистофел. Мефистофел казва: „Ще ти дам всичко, което желаеш. Ще ти дам целия свят, всички удоволствия.“ Фауст отвръща: „Добре. Ще взема участие в тази работа. Дай ми всички удоволствия и ми вземи душата, ако се съглася, че си ми дал всичко, което желая.“
Но Мефистофел не може да направи това. Защото Фауст няма да се съгласи с дреболии; няма да се съгласи с плътски удоволствия. Няма да се съгласи с богатство, няма да се съгласи дори с власт. Това е интересното. Защото, когато дяволът опитва да вземе душата на някого, той му предлага едно по едно тези неща; и по-обикновените, тоест по-близките до животинското хора спират на плътските удоволствия, или да го кажем по най-обикновен, най-битов начин – спират до сигурността. На теб ти взимат душата чрез предложение за сигурност – битова сигурност. И това нещо би трябвало всеки да се досеща какво е. Защото един от идеалите на нашето време, сега и тук, е най-обикновената, най-баналната битова сигурност. С нея се взема душата на хората. На теб ти казват: „Ще имаш достатъчно пари, ще бъдеш достатъчно осигурен, ще ти бъде лесно за живот… и това ти стига“.
И казвам: какво значи да ти вземат душата по такъв начин? Това означава да изстинеш. Ако човек се посвети на битовата сигурност, ако се заеме с това, да има „малко повече“, или „повече“ пари… това означава, че сърцето му ще изстине и той – казано по християнски начин – ще забрави за Бога; а казано по светски начин, ще забрави за това, за какво живее на този свят. Какъв е смисълът на този живот.
Това е единият начин да ти вземат душата. Но Фауст е достатъчно силен, той не е такъв, че да му вземат душата по този начин. Той иска пълно знание. И си казва: „Дяволът не може да ми даде пълно знание. Дяволът не може да ме научи на всичко, защото самият той не знае всичко. Пълно знание може да ми даде само Бог. Затова ще скитам по света, ще получавам знание от личен опит, благодарение на чудесата на дявола, но той няма да ме победи, защото няма да ми даде всичко. Аз никога няма да му кажа „доволен съм““. Защото това, което се очаква от Фауст, е да каже: „доволен съм“. Това трябва да се пази в ума на човека, който работи с този образ. Това е човек, който няма да е доволен и то не е, защото е сладострастник – той не е такъв. Няма да е доволен не защото е властолюбив, защото даже и властолюбив не е. Той няма да е доволен, защото няма да е научил всичко – за вселената. Тоест, това е един полет към абсолютното знание, в който полет дяволът не може да ни свърши работа. Той не може да ни даде всичко, защото самият той не знае толкова, колкото Бог. А Фауст се стреми да знае колкото Бог.

И тук имаме една история, която върви паралелно с библейската история за Адам и Ева, и за получаването на знанието. Защото грехопадението на човека, според Библията, е в това, че хората… се е оказало, че искат знание. И го получават, като изяждат плода и започват да правят разлика между добро и зло – едно знание, което те са нямали, и което ги доближава до Бога. И тогава Бог казва: „Те ще станат като нас. Ако имат и безсмъртие, ще станат като нас“. Някой би казал: „И какъв е проблемът?“ Проблемът е, че ако имат безсмъртие, те ще станат като дявола. Защото ще са престъпили заповедта на Бога, ще се надигнат срещу Него и ще станат безсмъртни чудовища – какъвто е бил дяволът. И затова Бог им помага, като ги прави смъртни.
Разбира се, след това той ги възкресява, но трябва да има едно вселенско изпитание, в което и се състои цялата история на човечеството. Тази цяла история на човечеството, в която човек е паднал, защото е искал знание. Там има интрига – жената е поискала, защото й е харесало нещо сетивно, което е ябълката, а мъжът пък се е съгласил, защото е обичал сетивно жена си. Те затова са паднали. Но Бог обяснява какво е станало: те са искали знание, тъй като това е дървото на знанието. И тази история – за това, как човек иска знание и поради това пропада, е разказана във „Фауст“, въз основа на биографията на един такъв герой, който иска абсолютното знание и е застрашен да падне.

Обаче тук аз съм само до половината на въпроса. Обърнете внимание, че когато говорим за образа на Фауст, трябва да държим в ума си, че той се намира в дуел с Мефистофел. Това е едно сражение, което трябва да мине през цялата пиеса. Той не му е приятел. Той се сражава с него, а Мефистофел му подготвя уловка, с която ще го победи, защотоМефистофел е по-умен от Фауст. По-умен в интелектуален смисъл, по-ловък, по-практичен. Фауст смята, че ще издържи на неговия натиск, защото няма да се съгласи, че е получил всичко; но Мефистофел му подготвя нещо, за което Фауст не се сеща. И благодарение на което имаме трагедия.

***

– Може ли да питам нещо? Какво е съдържанието на понятието „абсолютно знание“? Какво всъщност Фауст иска да знае?
– От една страна, това е мъдростта. Мъдростта – това е пълен покой на духа. Кой има пълен покой на духа? Никой. Следователно никой не е мъдър. Обаче човек се стреми към мъдростта. И ако го накарат да каже какво е това, едно от нещата, които би казал е, че това е пълен покой на духа – но не животински, а човешки. Тоест със съзнание за това, че той е човешко същество – най-съвършеното същество във вселената след Бог. Това е мъдростта: да имаш пълен покой, съзнавайки кой си ти. От друга страна обаче, абсолютно знание – това е разбиране на всичко, което се случва във вселената; което включва пълно владеене на природните науки, а може би и способност да се твори. Да се създават растения, хора, живи същества. Вагнер се занимава с това; обаче той е ограничен само в това. Той работи само като алхимик. И има големи успехи.
Тоест, Вагнер не е толкова нищожна личност, колкото е показан в началото. В началото той е някакъв буквоед, нищо повече. Казва си: „Колко ми е добре тук, да имам около мен книги“. Но това е карикатура на учен. Ученият, който държи да има хубава библиотека и да се разполага в нея на спокойствие – това не е учен, това е една карикатура. И това Гьоте го показва съвсем изрично чрез фигурата на Вагнер; но във втората половина на драмата се оказва, че той много е напреднал и е стигнал до способността да създава. Нали той създава човешко същество, изкуствен интелект. И не просто изкуствен интелект; той създава живо същество. Но това не значи, че е постигнал мъдрост. Той просто достига върха на науката в една отделна област. За Фауст това е малко. Да постигнеш върха на науката в една отделна област – това е малко.
– Но нима вярва, че въобще е възможно да получи това знание?
– Такъв човек! Ние се целим високо, занимавайки се с „Фауст“. Който работи върху Фауст, трябва да се цели към най-доброто, а не към дреболии. Затова започнах с това, че най-лесната работа е да направим от Фауст комедиен персонаж. Обаче вие ще кажете: „Е, комедиен персонаж… те през Ренесанса си представят някой да хвърчи на летящи коне, да се ожени за Елена, и прочее…“ Ученият обаче – и в съвременността, и винаги – е имало начин да се представи като комедиен персонаж; да бъде осмян поради неговата закостенялост, поради една, така, известна житейска тъпота. Не е ли така? Така се представя ученият. „Какво разбира той от живота…“ И за съжаление, много често е точно така.
Така че за Фауст това са дреболии. Това, че ти ще прочетеш всички книги на света, ще изкоментираш Платон и Аристотел, дори ще създадеш живи същества – на него и това не му стига. Той иска да е равен на Бога – да вижда всичко във всички науки, и да може да прави всичко във всички науки. Такъв човек може ли да бъде задоволен от дявола? Не. Дяволът няма творческа мощ. Нека да обърнем внимание: Мефистофел е завистлив. Това е най-характерното за него. Това го изчерпва, може да се каже. Да, Мефистофел е въплъщение на злото. Но няма да сгрешим, ако го видим и като въплъщение на завистта. Някой ще каже: „Но на кого завижда?“ Завижда на Бога. Дяволът завижда на Бога – той затова е паднал. А не е създаден такъв. Той е създаден като висше духовно същество и оттам идва цялата му мощ. Висшите духовни същества могат да правят чудеса. Но да правиш чудеса не е същото, като да твориш. Това са различни неща. Да правиш чудеса е, примерно, да ставаш невидим. Това творчество ли е? Не. За да можеш да създаваш неща, ти трябва да си много по-добър от дявола. Дяволът може да произведе книжни пари – и то много. Но това не е творчество, това е мошеничество. Защото книжните пари не са нищо друго, освен обещание, че ти ще получиш неща, които ти трябват в живота, като покажеш тази хартийка. Какво творчество е това? Това е една лъжа. Това го казва Гьоте, казва го и Булгаков – ако си спомняме, има едно място в романа, където се създават доста пари. Но впрочем, Булгаков просто работи върху „Фауст“.
– Бродски много го критикува. Прочетох случайно нещо от Бродски, интервюта – критикува Булгаков за този роман. Така де, в смисъл, не му се кефеше на романа.
– А нима Гьоте не е бил критикуван за „Фауст“? Критикуван е, и то не от случайни хора. Байрон го е критикувал. Точно така, това го пише в разговорите с Екерман. Екерман казва: „Знаете ли, че Байрон взима вашия „Фауст“ и го реже парче по парче, и казва: „Това е взето оттук, онова е взето оттам.“ И Гьоте казва: „Ами той, лорд Байрон, е един голям творец; и е велик, когато твори, но когато започне да разсъждава, е като едно дете“. И действително, какво от това, че Гьоте е взел един монолог от Шекспир и го е вкарал във „Фауст“? От това той не е преписал Шекспир. Той е направил своята драма, и е имал предвид и Шекспир. Имал е предвид и „Йов“, от това по-очевидно няма. Имал е предвид даже индиеца Калидаса. Интересно е, че онази драма тогава вече е била преведена на немски. Гьоте я е прочел, и всички филолози казват, че „Прологът в театъра“ е взет от Индия. И защо не?
„Защо пък“, ще каже някой, „Гьоте ще взима от индийци?“ Ами харесало му е това място; а впрочем той, както ще кажа и по-нататък, е бил силно повлиян от Хердер, който му е казвал: „Не пренебрегвай нищо. Не гледай само французите.“ Защото това е бил големият проблем на немците по онова време: че те взимат всичко от Франция, защото им се вижда най-добро. И стават духовни роби на французите. В един момент Хердер, който е близък приятел на Гьоте – и който, може би, ще кажем къде е бил сложен във „Фауст“ – въстава срещу всичко това и казва: „Стига с тези французи, стига с този класицизъм, стига с тези правила в изкуството; човек трябва да пише от себе си. Ето Шекспир. Защо е интересен? Не че всичко е идеално, но той пише от себе си. А вие подражавате на французите“ – казва Хердер на немците. И най-добрите от тях се стряскат, а именно, Гьоте. И написва „Вертер“, с което става пръв в Европа. На 25-годишна възраст той става най-известния писател в Европа, благодарение на „Страданията на младия Вертер“, който не е подражание на никого. Не че няма преди такива романи, но все пак той го е написал наистина от себе си, от сърцето си, и на основата на реален случай. Всички започнали да го четат, и фактически Гьоте е позициониран в Германия и в Европа като голям писател не с „Фауст“, а с „Вертер“. Това е книгата му. И след това всичко, което пише, почива върху „Вертер“ – затова го четат. Иначе той би могъл да напише и сто тома, както е и написал, и да не го прочетат.

Обаче ти трябва да имаш като млад човек огромен успех, за да можеш после да се издигнеш нагоре и да не се плашиш от хората. Забележете: големият успех в ранна младост може да бъде нещо изключително полезно за творчеството на човека. Защото когато те признаят и кажат: „Ето, този човек постигна много, когато беше млад“, оттук нататък ти вече си спокоен, можеш да работиш „от себе си“; вече не можеш да бъдеш слуга на никого. Е, такива хора имат и големи неприятности. Защото такъв човек казва: „Аз съм талант, нали знаете“ – и всички се вбесяват. Но пътят му е отворен напред, защото той всичко ще прави от себе си, и няма да го е страх от интриги, клевети и злословия. Това мъчно ще го направи човек, който не е имал голям успех на млади години.
Обаче ще кажете: „А какво значи да имаш успех на млади години?“ Там е работата, че ако оцени нещо като успех, това му стига. Ето, тук се проявява душевната и сърдечна сила на човека – когато той оцени нещо като успех, дори и да не е показано на целия свят.

***

Сега: уловката на Мефистофел.
Фауст казва: „Аз ще дойда с тебе, ще получа това, което може да се получи тук на земята с твоя помощ, а после на небето ще видим, но ти няма да ми вземеш душата.“ Фауст е сигурен в себе си; той смята, че дяволът няма да го победи. Фауст греши. Дяволът го побеждава. И ще видим как.
Всъщност в това е и тайната на цялата трагедия – доколкото „Фауст“ е трагедия. Дяволът казва: „Хайде да отидем тук, ето да кажем в тази кръчма, теб ще те нападнат, аз ще те пазя. После ще отидем при вещицата, там ще се подмладиш като пиеш такъв сок, след това и жените ще те харесват…“ Фауст следва всичко това, без да проявява голям ентусиазъм. В началото той е хладен. Казва: „Да вървим, да видим какво ще ми покажеш.“ Значи се държи малко като зрител на Мефистофел – какво ще му покаже, какви чудеса.
Но Мефистофел е хитър и го завежда при Маргарита. А Фауст вече е видял красивата жена; това не е била Маргарита, това е била Елена, но това вече ще е по-нататък.
Но той се влюбва в Маргарита. И си казва: „Колко е невинна, колко е така… първична“. На него това му харесва, защото той е прекалено интелектуален и натоварен с книги. Когато човек е прекалено натоварен с книги, на него му е приятно да се срещне с по-обикновена жена, защото му е дошло до гуша от жени, които много знаят. Това е, което интелектуалецът иска… ако някой се интересува.
– Вече си обяснихме успеха на някои…
Защото ученият иска природа. Той е бил изкуствено същество през целия си живот; всички тези книги, всички тези букви, всички тези думи, които трябва да научи, защото е наследил традиция – неговата наука е в традицията. Всичко това не е природа. И поради това той жадува за природата. Той е човек изсушен – не в сърцето си, а в душата си. Душата му е изсушена от големите усилия, които е положил, за да научи много неща. А той е научил не просто много, той е научил максималното, което е възможно в неговото положение. И вече иска природа, и го казва многократно. Точно поради това Мефистофел идва, за да му предложи тази природа. И Фауст казва: „Добре, приемам предложението ти, но това няма да ми стигне…“, и прочее. И се стига до Гретхен – Маргарита.
Фауст я харесва, говорят си, тя е едно много добро, кротко момиче, съвършено простичко. Трябва да се внимава тук за Гретхен. Не знам кой ще я играе. В нея няма абсолютно никакъв интелектуализъм. Когато тя проповядва на Фауст, че човек трябва да е по-религиозен, това е, защото така е казал свещеникът в църквата, а не защото е завършила богословие. Наистина, тя е едно много добро момиче. И Фауст въобще няма нужда от повече умувания, той я харесва заради всичко и все повече се прехласва от нея. За това, че стаичката й е чиста. И всичко е толкова скромно…
– Интелектуалец…
– Че, като й направиш подаръче, тя нищо не подозира. Това ако не е простота вече, аз не знам какво. Те й оставят нещо скъпо там, в сандъче, тя си го гледа: „Колко е хубаво…“ И даже Мефистофел казва: „Виж какво, недей да бързаш толкова много. Момичето го пазят ангелите. Може да се направи нещо, обаче ми дай време. Две седмици поне.“ И казва: „Отидох, подслушах изповедта й. Нищо не е сгрешила, просто смешно…“
Това защо го казвам? За да видим за любовта, която ще доведе до ужасни нещастия; и това е целта на Мефистофел. Тук всичко е сметнато. Момичето е точно това, което Фауст иска; в първата част Фауст не иска чак Елена. Той иска нещо по-обикновено. И когато се залюбват с Гретхен и Мефистофел урежда нещата със сводничеството, с отровата, с дуела с брат й, с детето… за всичко това Гьоте е имал тук-там примери в действителността. Защото наистина е било страшно да не бъдеш напълно сигурна преди брака си, тоест да има съмнения около тебе; да не говорим за извънбрачни деца, това е просто смърт. И е имало убити деца, наистина. Жените стигат до отчаяние, защото прелюбодеянието преди брака е най-страшното, което може да се случи на една жена в Германия в този момент – поради това, че тя бива веднага изолирана, презряна, нападната с всякакви подигравки и абсолютно унищожена. И нищо чудно, че мнозина са се самоубивали.

Сега, какво имаме в тази ситуация и на кое точно трябва да се обърне внимание. На това, че тази история с Маргарита е неочаквана за Фауст. Неочаквани са последствията. Той иска да се влюби, иска да има момиче, което да харесва и да бъдат заедно, и тя да му е приятелка; разбира се, да има и телесна любов. Но той не е могъл да предвиди какво ще се случи в резултат на това – а именно, че той ще стане причина за ужасни нещастия. Момичето е напълно невинно, Фауст й причинява ужасни нещастия – най-големите възможни. А не е имал такова намерение. Виждате, този човек не е лош. Той не е направил зло, защото не е искал да направи; злото го прави Мефистофел. Фауст не е предвидил това: той е просто човек и е надхитрен от дявола. Той си мисли, че може да каже: „Ще се справя с теб, защото имам високи стремления.“ Да, той има високи стремления, той не прави нищо лошо, когато се влюбва, но става причина за ужасни нещастия и тук вече пред него излиза – да предположим – неговата съвест. За това впрочем Гьоте не говори направо, но това няма значение. Тя казва: „Ти причини ужасни нещастия. И какво ще правиш сега?“
Това, колеги, е трагедия. Трагедията не е, защото ти си замислил да убиеш някого поради омраза към него; още по-малко, защото на тебе са ти причинили зло. Да ти причинят зло – да ти скроят някакво коварство, да те ограбят, да те убият – в никой случай не може да бъде трагедия. Защото понякога се казва: „Каква трагедия, на него му откраднаха толкова много пари!“ Или, да речем, че загине или почине твой близък не навреме. Всички са съгласни, че това е трагедия. А аз мисля, че не е. Това е нещастие. Трябва да се прави разлика между нещастие и трагедия. А те се употребяват като синоними. Излиза говорителят по телевизията и казва: „Случи се трагедия“. Не, грешите, не се е случила трагедия, случило се е само нещастие. Нещастието е сполетяло, да кажем, майката на Маргарита, която е била отровена. Брат й, който е бил опозорен и го убиват още млад. Доколкото Маргарита е причина за тези неща, на нея вече й се е случила трагедия. Тя – за разлика от майка си и от брат си – е трагически персонаж. Но не защото й се е случило нещастие, а защото е станала причина за това. Тя е убила детето си. Това не е нещастие, а трагедия.
Така че Маргарита е трагически персонаж. Фауст също, защото е причина за нещастия; а не защото на него му се е случило нещастие. „Трагедия“ е да причиниш нещастие, а не да пострадаш. И ето в този момент Фауст е трагически персонаж и това е трагедия.

Какъв е замисълът на Мефистофел? След като е докарал Фауст до това положение, той очаква Фауст да се отчае. Какво ще рече „да се отчаеш“? Просто да ти е мъчно? „Да се отчаеш“ значи да отречеш себе си, да прокълнеш деня, в който си се родил, и да прокълнеш, евентуално, Бога. Това е отчаяние. Когато човек се самоубива – във всички времена – той върши точно тези неща. Отрича се от себе си, съжалява за деня, в който се е родил, и се отрича от Бога, който го е създал. Защото атаката срещу себе си, когато ти се самоубиваш, е атака срещу Бога, който те е създал – предполага се, за добро. Той ти е подарил живота, а ти този подарък го отхвърляш, и по този начин проявяваш своето презрение към своя Творец. Ето това е отчаянието. Да презреш Твореца – това е най-голямата неблагодарност.
Това, което иска Мефистофел, е да докара Фауст до това отчаяние и да пожелае самоубийството. Той няма да му взима душата преди това – нека се самоубие, ето му я душата, Мефистофел си я отнася и работата е свършена.

И сега се връщам за момент към Йов, който е един от изворите на трагедията. В „Йов“ има огромно напрежение, което е, разбира се, трагическо; не се стига до трагедия, обаче има податка, че историята може да бъде и това.
Йов е жертва на нещастие – той нищо лошо не е направил. Но в един момент жена му му подхвърля следната реплика.. и то е в самото начало, след като децата му загиват, губят цялото имущество, самият Йов се разболява. Тогава жената му казва: „Какво още чакаш? Прокълни Бога и умри!“ Това казва съпругата на Йов. Което означава: „Прокълни Бога, преди всичко. Отречи се от Бога, отречи се от Създателя си, самоубий се и в крайна сметка, загуби своята душа!“ Йов казва: „Ти говориш като безумна. Аз няма да загубя душата си.“ И опазва душата си. И затова е образец на Фауст.
Трябва да се обърне внимание, че това, което Йов знае – съгласно библейския текст – Фауст не го знае. Тоест, Фауст опазва душата си без да знае точно какво прави. Той не разсъждава директно за тези неща, а неговата душа е спасена благодарение на чистото му сърце – с което Фауст, общо взето, няма особено общуване. Но сърцето му, поради своята чистота, е негов щит срещу всичко. Той затова не се самоубива. Има една сцена в началото, когато се готви да пие отрова в своята стая. Изведнъж великденските камбани звънят. Фауст си казва: „Няма да се самоубия“. Защо няма да се самоубиеш, какво те засягат тези великденски камбани?
Това е гласът на Бога. Това означава, че чистото сърце на Фауст си е спомнило за своя Създател, изказало Му е благодарност, за това, че е сътворен, и се е отказало от самоубийството: отказало се е да оскърби Бога, като отхвърли Неговия дар. Значи тук сърцето на Фауст го опазва, а той нищо не знае. Забележете, че той не разсъждава в този момент, просто оставя чашата. Това, което иска Мефистофел, е отчаянието; тоест Фауст, когато е видял какви нещастия е причинил, да прокълне себе си и да се самоубие.

***

Така свършва първата част и това е трагическата ситуация. Когато Екерман си говори за едно-друго с Гьоте и го пита нещо за втората част, Гьоте казва: „Аз, да си призная, не знаех вече какво да правя с първата част, защото по-лошо не би могло да се случи на един човек – от това, което се е случило на Фауст. И поради това го оставих в нещо като вцепенение; и след това го възкресих във втората част, и той продължи живота си, но без всякакви обяснения.“ Гьоте иска да каже, че първата част е завършила като трагедия; и тя си е добре така.

Втората част е нещо по-друго, тя вече не е трагична. Тя е „Одисеята“ на Фауст на друго ниво, това не са кръчми и момичета, а е държавническа дейност. Тук Гьоте повдига Фауст към общественото. Защото до този момент той е като частно лице: човек, който чете книги, има двама-трима ученици, лекар е в някакво село. Тук обаче той става съветник на императора, строи, прави диги, нарежда на хората да копаят канали и прочее. И в един момент казва: „Бих бил щастлив, ако видя свободни хора, един народ да живее свободно…“; и Мефистофел казва: „А, хванах го, той каза: „Бих бил щастлив…““. Но това е мошеничество. Всъщност Фауст не е казал, че е доволен. Той просто е изразил надежда, че в един момент ще се стигне до щастие на човечеството, което е основано на свободата впрочем, а не на изхранването му. Защото Фауст, като висок мислител, знае, че хората са щастливи не защото са сити, а защото са свободни. Това е изворът на щастието на човека; който обикновено се укрива. И Фауст казва: „Тогава ще кажа: „На мен ми стига“; и Мефистофел казва: „А, хванах го“. Но той не го е хванал и Фауст бива спасен. Това обаче не е трагично.

Та да обърнем внимание, че втората част не е трагична. В нея просто се достига до спасението на Фауст, за което спасение, бихме казали, той няма никаква заслуга. Защото ако имаше заслуга за спасението си, тогава той би бил положителен герой. А Гьоте не го прави положителен, а го оставя неясна личност по отношение на добродетелите; но пък изключително надарен духовно човек. И накрая бива спасен; защо? Защото Бог казва: „Сърцето му остана чисто“; и може би, защото Маргарита го е обичала. Нейният образ се мярка, когато отнасят душата на Фауст на небето. Така че ти биваш спасен както защото Бог отсъжда, че не си се отрекъл от Него, така и защото някой те е обичал и по неговите молитви Бог спасява душата ти. Тук спасението на Фауст е направено в полза на Маргарита, която не е престанала да го обича нито за миг; и когато е била на небето, не е спирала да го обича – както Беатриче обича Данте. Тоест, имаме препратка към Данте, със сигурност. Както Беатриче обича Данте, така и Маргарита обича Фауст, бидейки на небето – независимо от нещастията, които й е причинил. И благодарение на тази любов Бог благоволява да спаси душата му; но и защото Фауст не се е отрекъл от Него.
Така че тази уловка, да те докарат до ужасни нещастия, за които да си виновен, и заради това да прокълнеш себе си – тази уловка, с която Мефистофел надхитря Фауст, не проработва. Защо? Защото човекът е добър в сърцето си: не в мислите си, не в делата си, не в чувствата си, а дълбоко в сърцето си. Когато в „Йов“ Бог казва на сатаната: „Прави с него каквото искаш, само него не докосвай“, това значи: „Недей да докосваш сърцето му, а останалото – каквото искаш“. Та когато говорим за „сърце“ имаме предвид, че някои хора могат да бъдат спасени и биват спасени – тоест, оцеляват като човешки същества – съвършено без да знаят защо. Те правят какво ли не през живота си. Обаче сърцето им остава чисто, не се отрича от Бога; и те не знаят за това. Това е мистериозно. Има сърце, което остава живо и душата се спасява благодарение на него; и има сърце, което изстива, и душата пропада. Това е най-дълбоката тайна.

И така, стигнахме до последното, което бях обещал, а именно: какво значи да загубиш душата си? Да загубиш душата си – вече го казах – значи сърцето ти да изстине. Как става това, ти самият не знаеш. Може би, защото много харесваш земните неща. Но как ти е вложено да харесваш земни неща – имам предвид удоволствия, сигурност, пари и власт? Кой ти го е вложил? Как е станало? Никой не може да каже. Но чрез тези неща човек изстива. Не човек – сърцето му изстива, пък нека отвън той да изглежда най-големият филантроп. „Аз дадох сто милиона за бедните“. Да, но ти си пропаднал човек и душата ти ще загине. Бог не е лицемер. За Него сто милиона нищо не са. Защото, когато човек казва: „Аз съм голям филантроп“, той го казва, защото е забравил за Бога, за Когото филантропията му е нищо. Важно е сърцето, връзката с Него. Така че човек губи душата си по този начин, а сърцето на Фауст е останало живо. Та казваме: когато те завлекат земните блага, върхът на които е властта; когато под натиска на съвестта ти се отчаеш; тогава сърцето ти изстива.
Сърцето на самоубиеца е изстинало. Не говоря за реални случаи, а за онзи, който се самоубива от омраза съм себе си, и поради неблагодарност към Бога. Това означава „да загубиш душата си“. Човек, който се бори и се надява, не може да загуби душата си, каквито и нещастия да му се случат.
Това е един опит да се каже какво се има предвид, когато се говори за борбата между Фауст и Мефистофел, чиято цел е неговата душа. Защото замисълът на Мефистофел е: „Ще те накарам да изстинеш към Бога“. Дяволът винаги прави това. Това е единствената му мисъл на тази земя. И ако успява, е мъчно да се разбере защо, но то непременно става с участието на човека. Тоест, душата на човека не може да бъде унищожена без неговото съгласие. Обаче това съгласие става някъде дълбоко в него и ние нямаме достъп до тези процеси. Как човекът се отрича от Бога, от доброто? Тези неща, са били, разбира се, обсъждани много пъти преди и след Гьоте. Те примерно се обсъждат у Платон, в „Държавата“. Обсъждат се и у Достоевски – многократно.

Ако погледнем към „Престъпление и наказание“, ще видим, че Разколников е трагически герой само до един момент. Той не е трагически герой след като сме прочели романа, но е такъв в продължение на дълго време след убийството. И сърцето му е на път да изстине към Бога. Убийството не е само по себе си изстиване към Бога, а е свидетелство за това. Когато ти извършиш убийство, за да получиш нещо, в случая някакви нищожни пари, това е само свидетелство, знак, че си изстинал към Бога. И ето, тук дяволът те причаква, за да види крайното изстиване на сърцето ти, което завършва със самоубийство – от гняв към себе си, че си допуснал това.
Но и в „Братя Карамазови“. Там има двама, които си имат отношения с дявола. За единия това е казано по-ясно, за другия – не точно, но там е още по-зле.
Този, който си има явни отношения с дявола, е Иван Карамазов.
Какво става? Иван Карамазов е високо интелектуален човек; тоест той е страшно умен. Той е най-умният от всички. Далеч над Альоша; може би по-умен и от стареца Зосима. Къде е проблемът му? Проблемът е в това, че сърцето му е студено. На пръв поглед той иска познание, но не е сигурен, че и това иска. Той е просто силно самолюбив. Той много се харесва. А това, много да се харесваш и да се смяташ за най-умния от всички, е свидетелство за студеност на сърцето; и тогава ти ставаш лесен събеседник на дявола.
А другият, който си има работа с дявола, при него положението е много по-различно. Защото Иван все още може да бъде спасен, но другият – не. Смердяков не е спасен. Така че там се изобразява унищожението на една човешка душа – със смъртта на Смердяков, с неговото самоубийство. Преди смъртта си той пише една клеветническа бележка; което означава, че не се разкайва за нищо, и че иска до края да прави зло. Но той е такъв от малък. Той от малък говори и мисли зло.
Достоевски иска да каже, че има хора, които са плячка на дявола сякаш от самото си рождение – което не значи, че не са отговорни за това. Тоест, твоето сърце е живо сякаш и преди да се родиш. И то прави избор. А как го прави? Никой не знае. Но ето един герой, който става плячка на дявола без каквато и да било борба, защото си е зъл от самото начало.
– Той накрая нали чете… на светци жития. Преди да се самоубие, след последната си среща с Иван Карамазов, той чете жития на светци. Самият Смердяков знае някакви неща за Иван Карамазов и му ги казва, такива, които са си… Не е само същество, което е изначално обречено. Става въпрос, че накрая нещо става там.
– Обърнете внимание, че те много добре си общуват с Иван Карамазов, макар че Иван се дразни от това, защото е високомерен. Има един момент, в който си казва: „Тоя какво ми приказва, все едно, че ми е някакъв приятел… това нищожество“. Обаче Смердяков е лукав и му казва: „Приятно е да си поговориш с умен човек“. Тоест, той го вижда много добре. Знае, че Иван е самолюбив на тема интелект. Самият Смердяков също е такъв. „И аз не съм глупав, какво пък толкова…“ И в Иван той намира някой, който му е подобен, но подобен в злото. А Иван се ядосва, поради своето високомерие. Те са подобни в злото, но за Иван все още има надежда, а за Смердяков няма.
А че чете жития на светци? Много неща има в образа на героя, обаче ние трябва да се опитаме да го уловим като цяло. И когато казвам, че той е изображение на злия човек, за когото няма спасение, го казвам, гледайки героя като цяло. Има неща, които биха могли да бъдат обсъдени около него. Но забележете, че в началото, когато Григорий му чете Библията, Смердяков се подиграва с нея. От малък.
– Там се казва следното нещо. Има една планина, едни светци, и „Хайде премести тази планина“. Накрая той казва: „Обаче има двама-трима, които могат да го направят“. В смисъл, той хем се подиграва, хем казва, че има двама-трима наистина, които могат да преместят тая планина, просто са двама-трима…
– Да. Човек трябва много да се съсредоточава. Аз много уважавам вашата работа, защото разбирам колко е мъчна. Трябва да се съсредоточиш върху героя, да го разбереш. Това става само с усилие върху целия текст. Нямам нищо против отделните доводи, но ти трябва да го хванеш като цяло…

***

– Кажете ни малко повече за жените при Гьоте.
– За Маргарита разказах.
– Изобщо за женските същества…
– Разбира се, ще Ви отговоря. Само да видя, дали изобщо съм свършил… Та тези примери, които са в литературата преди или след Гьоте, те всички се отнасят до гибелта на душата; или поне до риска за душата – в който риск се намира Фауст през цялото време, и заради която душа той се дуелира с Мефистофел.

Но например в „Държавата“ на Платон има едно място, където събеседниците на Сократ казват: „Нали знаеш, има един Гигес, който се сдобил с магически пръстен.“ Той ставал невидим; и като ставал невидим, можел да прави всичко. И казват: „Има ли човек, дотолкова справедлив, че да се откаже от този пръстен? При положение, че можеш да имаш всичко в безопасност?“ Сократ отговаря: „Много хубав въпрос. Как да намерим такъв човек? Какъв трябва да си, че да се откажеш от този пръстен?“ В цялата „Държава“ става въпрос за това, как да устроиш душата си така, че да откажеш подобна съблазън. Значи тук, в една езическа среда, където няма християнство, има размисъл за това, как човек да удържа душата си здрава. Но да удържиш душата си здрава – в такъв езически, философски контекст – е същото, като да я „спасиш“ в християнски контекст. За това става дума.

Та относно гибелта на душата – такива неща. Значи във „Фауст“ се говори за това, че гибелта на душата е възможна, и че дяволът е този, който се старае да унищожи душата ни; но не може да го направи без наше съгласие; но може да ни надхитри. Обаче това, че ще ни надхитри, не означава, че ще загубим душата си, защото тук нещата не опират само до хитрост; а имаме един последен щит, който е в сърцето ни, а може би и в любовта на някой друг.
– Доста обнадеждаващо…
– Не е ли въобще щита любовта? Това, което ни съхранява?
– Разбира се. Любовта ни съхранява. Как? Като държи сърцето топло. Тя е топлина. Вижте какво ще кажа, и не знам, дали това ще прозвучи много прекрасно: но смятам, че любовта не е цел сама за себе си. А тя е един начин ти да съществуваш. Което не е точно същото. Да обичаш е едно; да „съществуваш“ не съвпада с любовта, но любовта е начин да те опази в тази вселена. Ако я загубиш, губейки същевременно надежда, вяра… тогава вече се разпадаш и преставаш да съществуваш. Любовта е тази, която ни държи в съществуванието.
– Точно заради това според мен изпитанието е чрез това. Нали е така?
– Да. Обаче любовта между Фауст и Маргарита, тя не е чак най-възвишената любов. Тя има доста път да извърви. В началото тя е повърхностна, нищо особено. Но после може би нараства, във връзка с нещастията. Любовта на Фауст нараства, но и любовта на Маргарита към него нараства. И благодарение на това те се спасяват; във всеки случай любовта на Маргарита е нещо важно, фактор в спасението на Фауст. А това, че Фауст обича Маргарита и страда за нея, и си я спомня и в присъствието на вещиците, това е знак, че за него има надежда. И че той ще живее.

*

– Аз за Мефистофел да питам. Ако той успее да извлече душите на хората срещу Бог, какво ще спечели?
– Прави ги като себе си. Това не е малко. Той иска те да бъдат като него. Това иска всеки.
– Той казва: „Аз съм част от тая сила, която… какво беше… зло желае, а пък добро твори…“
– Това е леко иронично.
– Аз не съм склонен така да го виждам.
– Тук има самоирония. Защото ако не сметнем, че има самоирония, тогава ще видим в образа на Мефистофел едно противоречие, което никак не може да се обясни. Ние не можем да смятаме, че Мефистофел е и зъл, и добър. За да бъде разбран, той трябва да бъде схванат само като зъл. Иначе се съмнявам, че можем да го разберем.
– Нали има психолози и наука, която… извинявам се, че не съм запознат добре, повърхностно съм чел. Нали има тъмни моменти в живота на човека, изпадане и т.н., които са възможност за някакъв вид пробуждане…
– Разбира се. То и за това става въпрос във „Фауст“.
– Да. В самото начало – тук гледам – как Бог му казва: „Ти си такъв… отрицаваш, ама духовито.“ И по някакъв начин му дава карт бланш да действа.
– Както при Йов. Бог позволява на сатаната да действа срещу Йов, за да се прослави Йов. Като съвършен човек – който при най-голямо нещастие не отстъпва от Бога. Същото е и с Фауст. Бог казва: „Позволявам.“ Бог знае, че Фауст ще се прослави. Тоест Мефистофел в случая е просто инструмент за прославата на Фауст. За това, че някой може да остане верен на Бога.
– Ти казваш „Творя добро“, а не: „Искам добро“.
– Да, и в резултат на това тези зли действия на Мефистофел се обръщат към добро. Това е Божият промисъл. Промисълът на Бога какво е? Да остави злото да действа, за да го преработи в крайна сметка в добро. С участието на хората. Това е промисълът – пускаш хората да правят зло. Защо? За да бъдат свободни; защото ако не им позволиш да правят зло, те няма да бъдат свободни, и няма да бъдат хора. Бог създава човека, като му дава свобода. Ако не му беше дал свобода – каква е ползата от живота? Животът има смисъл, само доколкото човек е свободен. Бог гарантира свободата на хората, позволявайки им да вършат зло. Ако Той не ти позволи да вършиш зло, значи ти не си човек. Ти си човек благодарение на това, че можеш да вършиш зло. Ако не можеш, ще си друго. Може да бъдеш ангел. Ангелите обаче не са свободни, хората са свободни. Затова те са по-интересни. Защото за тяхната душа се води борба… Кой ще играе Мефистофел?
– Ами аз, вероятно.
– Аз не искам да ставам причина за това, човек да не твори както му идва отвътре. Но все пак държа да си кажа мнението: и то е, че Мефистофел е само зъл. Нищо друго. Иначе няма да стане.
– Аз не го защитавам. Просто се сетих за тази реплика, защото тя е много известна, и зададох въпрос за: „Зло твори, пък…“
– Той има предвид Божия промисъл. Обърнете внимание, че Мефистофел знае всичко, само дето е зъл. Иначе знае всичко. Знае и това, че не може да причини зло, ако самият човек не участва в тази работа.

***

– Сега, за жените. Като казваме „жени“, само жените, които са хора ли, имате предвид?… Това е важен въпрос. Защото във „Фауст“ имаме жени, които са хора, и жени, които не са. Например Елена не е жена, строго погледнато; а е полубогиня. Поне в рамките на драмата. Да се работи образът на жени, които не са хора, мисля, че е по-лесно. Тоест казвам, че е по-лесно да изиграеш образа на вещица, отколкото на истинска жена. Какво толкова трудно има да представиш злото? Обаче да представиш жена, която е в изпитание, каквато е Маргарита, това е сложно. Това относно вещиците.
– Нали да имаме трагедия е различно от това, просто да ти се случи нещастие? Нали Фауст трябва да участва в това? Сега, според този разказ, той прави много неприятни неща, но не по своя воля.
– Той става причина за тях.
– Да, става причина. Та ако Мефистофел го е набутал в тия неща, със знанието на Бога, каква вина носи Фауст? Ако той няма собствена вина, тоест ако няма трагическа грешка, тогава това е просто нещастие. Тоест той става жертва на обстоятелствата. Аз си представям така: да искаш толкова много, е нещо като грях. Да си представяш, че може да искаш от Бога да ти даде своето знание, да Му станеш равен, е нещо като грях. И някъде там са и неговите вини.
– Сам по себе си стремежът към абсолютно знание – не го казвам като мое мнение, а в рамките на коя да е добра християнска теология – не се смята за грях. Защото се смята, теологически, че хората ще бъдат синове на Бога – и следователно ще споделят всичко, което Той има. Следователно и абсолютното му знание. Значи не е грях да се стремиш към абсолютно знание; обаче това може да стане причина за грях в течение на твоя земен живот.
Защото когато някой се хвърли към абсолютно знание, тогава той пренебрегва някои Божии заповеди: „Не убивай“, „Не лъжи“, „Не прелюбодействай“. Защо Фауст стига до това, да има авантюра с Маргарита? Той просто иска да види как са тези неща. Той е живял в абсолютна самота. Да видиш какво е любовта. Нали казахме в началото, че това има отношение към природата. Само по себе си взето, това не е грях. Да желаеш да имаш връзка с човешко същество, включително и телесна – само по себе си не е грях. Обаче – една банална забележка: защо Фауст не се оженва за Маргарита? Момичето е свободно. И той не е женен. Да не загърбваме и този въпрос. Ами хайде, ожени се. Не иска. Това добре ли е? Тук вече имаме вина. Той иска прелюбодейна връзка. И някой ще каже: „Иска прелюбодейна връзка защото е лош човек…“ Не. Той просто иска връзка; тя се оказва прелюбодейна; но той не се обвързва с Маргарита, защото иска да лети по света и да прави своята духовна и земна „Одисея“. Това е проблемът на всеки учен, и изобщо на всеки човек на знанието: че мъчно се обвързва със семейство. Защото си мисли – погрешно – че семейството ще му пречи да бъде творец и учен. А това не е така. Семейството не пречи. Но хората така мислят.
– Някои казват, че трябва да се жертва нещо. Има умни хора, които казват: „Няма как да си… В работата да не си халтура, пък и животът ти да не е халтура.“ И казват: „Животът ми по-скоро става халтура, за сметка на другото.“ Че трябва да има някакъв вид жертва.
– Това е въвличане на хората в заблуждение, със зъл умисъл. Не казвам, че злият умисъл принадлежи на тези, които са го казали. Това е заблуждение, което те споделят, нищо друго.

Вината на Фауст е, че поради желанието си да научи много, той върши непозволени неща. Не направо тежки престъпления. Но малко по малко преминава към непозволеното; и това се случва на всеки човек, който се стреми към знание. Казваш си: „Ще направя едно дребно непозволено нещо, съвсем мъничко. След това – още едно.“ И така той те придърпва и придърпва, и стигаш до това, да станеш причина за нещастие. След това те атакува и казва: „Ти си виновен. Край, свършено е с тебе.“ Ти си казваш: „Тежко ми“ – и се самоубиваш.
Знам, че самоубийството е нещо, което е тема на спор. Както виждате, аз заемам определена позиция по въпроса. А срещу нея има възражения. Казват: „Самоубийството – не трябва да го подценяваме. Това е нещо сериозно.“ А аз не смятам така.
– Имало е много гениални хора, които са се самоубивали и са оставяли някакви неща… голямо наследство.
– Да. Според Гьоте няма по-гениален от Фауст. Но той – аха, да се самоубие – и не го прави. Това е знак – че не бива. Аз не казвам, че трябва да се съди; а казвам, че човек трябва да бъде предпазен.
В „Братя Карамазови“ Зосима разсъждава по този въпрос в своя дневник. И след много размисли за ада, казва: „И все пак си позволявам с плахо сърце да се помоля и за самоубийците.“ Това го казва големият монах – достигнал до мъдрост. „За любов Бог няма да се разсърди.“ Това е сериозно, защото на Достоевски са му известни проблемите около самоубийството; той знае, че не бива, че религията не съветва и прочее. И въпреки всичко този голям монах в края казва: „Аз ще се помоля за самоубийците, Бог ще позволи и това. Той няма да се разсърди за любов.“
Във втората част също има престъпление. Фауст става причина за смъртта на Филемон и Бавкида – двама кротки старци. Възрастни хора, прекарали целия си живот заедно, в семейство. Те просто не искат да се местят от къщата си. А той има големи планове; и къщата им трябва да се разруши, те ще получат по-хубава. Те обаче казват, че не искат по-хубава. И ги убиват – изгарят къщата, заедно с госта им. Кой е причина за това? Фауст, с неговите инфраструктурни проекти.

*

– Какво пропуснахме?… Историческият Фауст. Легендата за него, сведения за книгите. Гьоте е писал „Фауст“ още като младеж. Работил е бавничко: на 59-годишна възраст е издал първата част, после за седем години написва втората. В края на живота си я завършва, на 82-годишна възраст. И като запечатва книгата, казва: „Да се издаде след смъртта ми. Всеки ден оттук нататък ми е като подарък, нищо повече не искам“.
– Той удържа ли си на думата, нищо ли не прави повече?
– Отваря я, но като че ли нищо не променя.
– Не, питам нещо друго работи ли, или започва да си гледа кефа…
– Умира няколко месеца след това. Те я публикуват веднага, няколко месеца след смъртта му; и после, след 4 години, публикуват целия „Фауст“, първа и втора част. Той умира на 82.
– Той преди това е написал доста неща, нали?
– Ваймарското издание е от 143 тома. Това, че е отлагал „Фауст“, е защото е писал други неща – непрекъснато. За проблема за смисъла на драмата казахме. Видяхте какво е моето мнение за Мефистофел.
– Не е много богат персонаж…
– Зло и край…
– Ако искате, да ви прочета поне първото изречение: „Относно образа на Мефистофел – не мисля, че той би трябвало да бъде представян като някакъв високоинтелектуален персонаж, който се интересува от философия и науки, и има дълбоки мисли за човека и светоустройството.“ Той изговаря нещата, но чак дълбоки мисли… не му се занимава.
– Значи, за да ти кажа, Николай, в никакъв случай не можеш да бъдеш режисьор. Á си му казал това на един актьор, á си му загубил цялата мотивация за три дни репетиция. Дотука си, загубил си го…

(смях)

Елинизъм

- Отиваме към шестата епоха. Тя е от Александър до установяването на римската хегемония, която става факт в средата на II в., след двойната победа срещу Картаген и Ахейския съюз. Тя напомня на двойната победа на гърците в началото на V в. – от една страна, срещу персите при Саламин, а от друга – срещу картагенците при Химера. Само че онази през V в. е в отбранителни войни, а тази – в чисто завоевателни. Защото римляните не са имали нужда да нападат гърците и да водят трета война с Картаген – положението им е било достатъчно сигурно и така. Но те не са искали равновесие на силите, а пълно господство.
– Те са си така.
– Да. И не само през античността. Сякаш има нещо в самото място, някакъв дух, който ги тласка към завоюване, тоест към поробване на всичко.
– Хораций ги упреква за това.
– Да. „Накъде сте тръгнали, безумци…“, нещо подобно беше. Та имах предвид, че се случва промяна, която довежда Средиземноморието до онова положение, в което то ще бъде още към 800 години, тоест до арабското нашествие. До Александър Европа е била обитавана от множество малки държави, градове или области; морето е било поделено между картагенци и гърци, а на изток е стояла като заплаха за всички персийската империя. Обаче македонците унищожават Персия и си поделят владенията ѝ; а гръцките полиси и острови остават полунезависими. Македонците не ги поробват, но придобиват решаващо влияние върху всичко, което се случва на континента и в Егейско море. Но все пак се оказва, че толкова голяма и разнообразна територия не може да бъде подчинена на един център. И наистина, това никога не се е случило, тъй като персите така и не успяват да преминат в Европа, а пък римляните никога не достигат по-далеч от Ефрат. После арабите опитват да повторят персийския успех и този път стигат далеч – чак до Испания откъм юг, но спират там. И след като империята им отслабва с вековете, тя е заменена от турската, която пак обхваща огромна територия и си пробива път най-далеч на запад през континента – до Виена. Но и тя е разбита, през Първата световна война. Та общото положение е такова. Полибий е прав, като казва, че по негово време множеството разхвърляни истории са се обединили в една-единствена – римската.
– Трябва да видим кое е новото във всичко това.
– Първо, в Европа за пръв път се появяват големи държави; или по-точно, появяват се големи държави, контролирани от европейци. Това е първият голям военен успех на Европа срещу Азия, тоест срещу останалия свят: дотогава войните са били отбранителни и противникът е бил задържан чрез успех в отделни сражения. Но до придобиване на отвъдморска територия – имам предвид отвъд Егейско и Средиземно море – не се е стигало. Троянската история, макар и легендарна, е показателна: отвъдморски земи се атакуват, но не за да се придобият, а за да се отслаби противникът на отсрещното крайбрежие, пък и да се ограби каквото има.
– Но е имало колонии.
– Наистина. Малоазийските градове, Кирена и Навкратис. Но това е всичко. Все пак те са опорни точки, които могат да послужат като повод за война, както е станало при Дарий. Та накратко, европейците придобиват опит в големи сухопътни походи. Това гърците никога не са го правили, свидетелство е разговорът между Аристагор и Клеомен, когато спартанецът казва, че никога не би отишъл някъде на три месеца път от морето, защото гърците никога не навлизат навътре в сушата на повече от три дни път.
– Ами то и няма накъде, при тях разстоянията са такива…
– Разбира се, не са само македонците, това се отнася и за Рим, защото и той се разширява в края на епохата. Но това не са точно граници на държава, както е в по-ново време, а „област на контрол“. Войските не са по границата, а при административния център, където е съответният чиновник – те са му като охрана. Иначе по самата територия нещата си вървят като преди, главното е да се плащат данъците.
– А държавата на Александър има ли граници?
– Александър си е поставил задачата на наследи персийския цар. Затова сигурно са верни твърденията, че е започнал да се облича като източен владетел и въобще е възприел тамошните обичаи. Впрочем това е правилно, защото доброто управление винаги се съобразява с традицията. Така че държавата, която е имал, най-напред просто е съвпадала с персийската. Това са земи, в които се признава върховенството на великия цар, който е като предтеча на източноримските императори, от Диоклециан нататък.
– Появяват се столици. Дотогава не ги е имало, гърците не са знаели какво е това.
– Да, защото всичко е било събрано в полиса и той не е владеел населени земи, на които да бъде столица. Столицата е градът на царя, семейството и съветниците му, и елитната част от армията, тоест личната му гвардия. Там се решава какво ще се прави на контролираните територии, които римляните наричат провинции – примерно какви ще са данъците, къде ще се разполагат останалите войски. В Македония е било така, а сигурно и в тракийските царства. И сред гърците на някои места, защото Сиракуза от V в. нататък е била като столица на Сицилия.

– Така че Александър е търсел къде да установи центъра на държавата си и може би се е спрял на Вавилон. Защото ако беше останал в Суза, това би значело, че е станал поредният персийски цар, просто от друга династия. Но той е възнамерявал да преоснове империята, след като я наследи. Затова е избрал друг град.
– Атина след него вече не е държава, но не е и столица. Какво е тогава?
– Просто голям град. Това е новина. Хората започват да се събират там, но вече нямат такива граждански задължения, нито лично земеделско стопанство – няма как, тъй като стават все повече, а земята си остава пак толкова. Затова икономиката на града е основана на парите и пазара – хората не произвеждат сами нищо, а всичко се купува.
– Все нещо трябва да произвеждат. Иначе за какво ще им се плаща?
– Е, да. Исках да кажа, че производството става специализирано, човек не покрива основните си нужди чрез свое стопанство, както е на село, а прави нещо определено и очаква то да му се заплати – тоест изнася го на пазара. Това е градският начин на живот. То си личи и в литературата. Тя се заема със семейни истории, обикновено за любов и брак; и с разни домашни, улични и градски сценки, както е при Херондас и Теокрит.
– И се възхвалява природата.
– Да, защото много хора вече не работят на село и забравят колко трудно нещо е да обработваш земя и да се грижиш за животни. Впрочем за земеделието може и да се сещат, но пастирската работа им се вижда лесна и затова идилиите са за овчари и козари – по-рядко говедари.
– Ами да, кравите са големи и е ясно, че около тях ще има повече работа…
– Специализацията се случва там, където се събират повече хора, това е известно и на Платон, има го в „Държавата“. Според него тя е неизбежна, за да могат хората да изработват добре най-необходимите неща – примерно, не всеки може да си набавя метал и сам да си прави личното оръжие. Така че някои неща се купуват. Но в презадоволената държава се появяват излишно много стоки и специализирани услуги, от които човек едва ли има нужда, за да живее добре. И с лечението е така – човек се старае да живее колкото може по-дълго, и поради това е готов плаща на лекари, вследствие на което те са умножават и специализират, но от това човек не става нито по-здрав нито по-щастлив. А другаде лекарите са по-малко, обаче лечението е по-разумно, защото човекът се мисли като нещо цяло, а не като сбор от части, всяка от които да се лекува отделно.
– Това е в „Хармид“…
– Там е. Та заедно с всичко друго настъпва специализация и в науката – както е в Александрия. Интересно е, че тя от самото начало не е замислена като философска школа, а по-скоро като „дом на Музите“ – тоест място, където ще се събират сведения за науките и изкуствата, които са били развити в Гърция, а и другаде. Началникът на Музея не е някакъв знаменит и велик учител, който бива слушан благоговейно и освен него могат да говорят само онези, на които той е задал въпрос. Така трябва да е било в Лицея, а още повече в Академията по времето на Платон. Това са школи, в които все още се чувства влиянието на питагорейството – поне в Академията несъмнено е било така. Но Музеят вече е друго, той е най-напред библиотека и поради това схолархът е преди всичко библиотекар, като Деметрий от Фалерон, Калимах… и така нататък. Това е, защото не се мисли, че някой може да знае всичко, а се смята, че сериозен учен е този, който има знание за отделното и не рискува да се изказва за неща, за които не е прочел всичко. Затова и се настоява, че трябва да се пишат малки литературни произведения, но добре обработени; и че всичко, което се споменава в тях, трябва да е проучено. Това е „учената поезия“ на Калимах. Или пък да се пише за овчари, които възпяват любовта, тъй като за да правиш такава поезия, не е нужно да си чел много.
– А, трябва. Трябва да си изчел митологията, нали ще споменаваш Ерос, Пан… И за тях има литература.
– Добре, права си. Но кое е важното с оглед на бъдещата история? Това, че Музеят дава пример за висше образование и елитна наука, който се възприема в нова Европа. Имам предвид не само университетите, но и онези центрове, в които не се предвижда преподаване, а само книжовна и научна работа. Тук не става дума за някаква аналогия, а наистина е така. Защото Музеят е първият научен институт и той повлиява на цялата бъдеща система на образование и изследвания. През късната античност се пишат книги, в които се разработва системата на науките, както е при Марциан Капела; и се предполага, че добрият учен непременно е много начетен човек, значи разполага с богата библиотека, но че не може да е напреднал в повече от една наука. Затова и персонажите, които представят различните науки в „Сватбата на Хермес и Филология“ са различни. Дори да има енциклопедисти, това ще са хора, които са осведомени повече за изследванията в отделните науки, отколкото за самите тях – значи ще са нещо като библиографи. Още в елинистическа Александрия се отправят упреци към онези, които се опитват да напреднат в повече науки – примерно срещу Ератостен, за когото казвали, че проучвал всичко, но в нищо „не бил пръв“. И след време, под влияние на такива съчинения на Запад се създават институции, в които има разделение на знанието – богословието е на първо място, но правото е отделно, медицината – отделна, и все пак всички те са факултети в един университет. Но този университет няма лидер, когото всички да слушат, тъй като никой не може да познава всички науки. Това не е чак толкова добре, защото така се отрича единството на знанието, тоест – мъдростта.

– За тази епоха това вече стига – казах, за да я задържа още малко. – И сега последно: какво става с религията.
– На мен нещо не ми стана ясно.
– Да? Какво?
– Ако Марциан Капела представя всички по-главни науки в една книга, това не е ли опит да ги обедини? Там не се ли получава единство на знанието?
– Не – казах.
– Защо?
– Защото това е само енциклопедия. А енциклопедията не е друго, освен механичен сбор от известни неща. Нали сте забелязала, че енциклопедиите се правят по азбучен ред? Статиите в тях са така.
– Да.
– Е, кое му е единното на такова знание? Азбучният ред е случаен. Единство има тогава, когато се тръгне от общи начала и въз основа на тях се стигне до онова, с което се занимават отделните науки. Не се стига до нещата, които се узнават от опит, но се стига до онова, което човек знае от ума си. А освен това много сведенията на опита са общи за различни науки – примерно, че телата имат тежест, че съществуват цветове, топлина… такива неща. За да има единство на науките, е нужно да се започне от онази, която е първа и с която всички се съобразяват – това е метафизиката. Обаче при Марциан Капела няма метафизика, а и в Музея никой не се е занимавал с това. В енциклопедиите тя присъства само като една от многото статии. И в университетите е така – и да се преподава, тя е само един от многото предмети, но не е първа и водеща.
– А богословието не е ли метафизика?
– Не. То не се занимава със съществуващото „доколкото то е такова“, както казва Аристотел. Богословието е тълкувание на Откровението, както го намираме в Писанието и Преданието. Така че то не може да бъде основа на науките. То е само систематизация на онова, което знаем за Бога. Не всички хора споделят Откровението, то не им е дадено. Обаче на всички е даден ум, с който могат да напреднат в науките и дори да достигнат до първата от тях.
– Тогава излиза, че богословието е свръхнаука.
– Да, ако е разбрано правилно, тоест според вярата в сърцето. Но вярата в сърцето се дава по таинствен път, не чрез обикновено размишление и преподаване. Затова античните са могли да стигнат до метафизика, но не до богословие.
– А ако богословието не се изучава според вярата в сърцето?
– Тогава то е вредно и духът на човека ще пострада много повече, отколкото ако изобщо нищо не е чувал за Откровението. Такива хора си присвояват свръхнауката беззаконно и поради това Бог ги отхвърля и те стават еретици. Това е неизбежно, то е като духовен закон. Достоевски представя такъв човек в „Братя Карамазови“ – Иван, един от четиримата братя.

– Трябва да се обърне внимание на някои неща, които се случват с религията през онова време. Промисълът за Европа ни е известен – тя е трябвало за приеме Откровението и да го съхрани през хилядолетията чрез Църквата. Заради това Бог въздига римската държава и я запазва за повече от 2000 години. А Църквата от своя страна поражда народи, един от които създава новата християнска империя, която е жива и днес. Но тя не може да властва във вярата, тъй като това е чуждо на Духа, който дава на хората свобода. Затова народите и църквите са много и различни, и все пак са равни и в единство. Така че ето какво става според този промисъл. Първо, Писанието се превежда на гръцки и евреите влизат в общение с европейците – това става в Александрия. Освен това започват първите гонения от страна на езичниците с елинска религия срещу юдеите, което предхожда големите гонения в Империята срещу християните. Това е в Юдея, по времето на Антиох IV, заради което избухва въстанието на Макавеите и за кратко време се възстановява юдейското царство. От друга страна, езическите богове на Гърция се срещат с божествата на Изтока и това е причина за размисъл, а и практически решения във връзка с култа. Нали трябва да се реши кои богове ще бъдат почитани и как. И тогава мненията се разделят, тоест подхожда се по два начина. Първият е, че боговете са много, както в Омировия пантеон, но се почитат от различните етноси с различни имена. Така мисли още Херодот и това е, което в модерно време се нарича „синкретизъм“ – гръцките богове се уеднаквяват с източните. На това се противопоставя мнението, че светът се управлява от един бог и че дори е сътворен от него. Така мисли Платон, а той може би е наследил това мнение от орфиците и питагорейците. Когато Писанието се превежда на гръцки, Платоновият разказ за Твореца от „Тимей“ получава подкрепа. Оттук нататък започва борбата за надмощие между политеисти и монотеисти, която обаче няма как да се реши само с философски диспути.

Епос, драма, философия

- А след гръко-персийските войни идва разцветът на Атина.
– Да, това е прочуто време. Главното е, че тогава се стига до големи успехи в литературата и философията – това е заслугата на гърците през античността. Както египтяните са преуспели в архитектурата и свързаните с нея изкуства, и така са поставили началото на цялата западна цивилизация, така гърците, особено в Атина, произвеждат велика литература и така поставят началото на европейската.
– Но много от известните гърци не са атиняни.
– Вярно. Атина се отличава с това, че организира драматическите състезания и в нея се установяват реторическите и философските школи. Затова са били нужни пари, които се натрупват там вследствие на успешната им дипломация, която се възползва от изхода на войните с Дарий и Ксеркс. Но началата на изкуствата и науките са поставени другаде. Омир, който е създателят на гръцката и европейската литература, е малоазиец. Първите философи, които обикновено пишат в стихове, не са атиняни, а италийци, като Парменид и Емпедокъл, или малоазийци, като Хераклит и Анаксагор, или и двете, като Питагор и Ксенофан. Лириката също се създава в Мала Азия и по островите, и даже в Спарта.
– Да. Имаше един Олимп… И Терпандър. А музиката е тракийска, така ли?
– Музиката лесно се движи. Но наистина е прието да се казва, че идва от Фригия и Тракия – Страбон го казва, примерно.
– А религията е орфическа…
– Да, това изобщо се отнася до въпроса за негръцкото влияние върху гръцката цивилизация, което е огромно, разбира се. Писмеността идва от Финикия, мистериалните култове и учението за безсмъртието – от Тракия, макар че Херодот говори по-скоро за Египет. Успоредно с литературата гърците са се занимавали с науки, по примера на Изтока – с математика, астрономия и медицина. И всичко това пак се случва извън Атина. Талес е математик и астроном, Питагор обединява тези науки с музиката и орфизма, а Хипократ сякаш основава медицината; или поне на него принадлежат първите трудове, които знаем. Но и науката за държавното управление, доколкото има такава, се развива първо от неатиняни. От т.нар. „седем мъдреци“, които са били държавници, само Солон е атинянин. Реториката пък, която трябва да е инструмент на държавника, се появява в Сицилия, където са Коракс, Тисий и Горгий.
– И за Емпедокъл се казва, че бил оратор.
– Да, Аристотел направо твърди, че той е основал реториката. А така наречените „софисти“, които са се занимавали с красноречие и са се стремели към енциклопедизъм, просто гостуват в Атина. Освен Горгий, това са Протагор, Хипий, Тразимах… няма какво да Ви ги изброявам, известни имена. Но да се върна пак към литературата. Ето, комедията изглежда да е италийска, защото Епихарм е първият прочут комически автор, ако не смятаме Омир и може би Хипонакт. Най-уважаваният хоров лирик е беотиец, Пиндар. Най-сетне, самият Аристотел идва чак от Македония, от Стагира.
– Значи, макар че Атина минава за център, тя е просто място, където хората се срещат.
– Впрочем центърът е именно това. Затова, ако човек иска да съдейства за развитието на изкуствата и науките, той трябва да помисли как да създаде условия за срещи и разговори. Самите атиняни, тоест родените там, по нищо не се различават от всички други гърци, европейци и хора по света.
– А Платон защо не е харесвал Перикъл?
– Защото Платон се интересува от справедливостта и духовния живот. Но там, където се влагат много средства за науки и изкуства, се получава едно неравновесие. На пръв поглед цивилизацията напредва, има успехи; но от друга страна хората занемаряват душите си. Това е, защото се увличат от външната страна на образованието. Той затова казва, че писмеността е съмнителна придобивка – защото образованието се превръща в предаване и повтаряне на думи, при което не остава време да се мисли за значението им и за духовната полза от тях.

– Главното, заради което трябва да се занимаваме с гръцката античност, е езикът. Имам предвид не само инструментът, но и това, което с прави с него – значи словесността, и от нея на първо място художествената литература и философията. От художествената литература най-важни са повествованието и драматургията. Ние оттогава знаем какво е да се направи голям разказ за събития – както в „Илиада“ и „Одисея“, и във всички големи романи след това, пък и даже в историографските разкази. Защото и Херодот пише нещо като епос или роман, макар че той е на основата на имена и събития, за които има свидетелства. А драматургията – това е умението да говориш „като“ някого, да го представяш чрез речта му. Впрочем и лириката е драматургична, по същество – защото лирикът не разсъждава от себе си, нито съобщава нещо, за което е узнал, а просто говори като някой, който е под влиянието на някакви настроения. Освен това, да изобразяваш чрез думи е много близо и до шегата. Защото хората често се смеят, когато забележат, че някой е представен умело. Този смях е одобрение за умението на изобразителя и в същото време изразява радост, че показаното е разпознато – тоест, че изобразител и зрител са се разбрали. Значи чрез литературата се постигат две неща – първо, да увличаш слушателя с разказ, а то е представяне на промени, които се случват във времето; и второ, да го удивляваш чрез точно изобразяване. Тези неща приковават вниманието и ако поетът-говорител е добър, слушателите му не мърдат и почти не дишат. Това е, което се разказва за Орфей.

– И сега за езика. Той е подготовка за богословстването, а за да се стигне дотам, е трябвало да има философия – търсене на Бога, Който още не се е открил. А философията започва от една страна като наука, от друга – като поезия; значи от едната страна са милетците и Питагор с цялата му школа, а от друга – Хераклит, елеатите и Емпедокъл. После Сократ оставя науката и поезията, и сам организира нещо като философски театър – с реални участници, неговите събедници. И това е възприето от Платон, който използва тези разговори, за да напише философските си драми. В тях вече го има езикът, на който ще се говори за Бога, а този език е обмислен много търпеливо от Аристотел. Така че след време, когато започнат да се раждат народи, се е появила нужда техният език да бъде усвояван, така че всеки народ да може да говори подобно на тогавашните гърци и също като тях да е готов за богословстване.
– Значи както евреите са първообраз на народ, така и гърците са първообраз?
– Да, и по-точно езикът им. Той става първообраз на по-късните християнски езици, един от които е нашият.

Финикия и Персия

- Сега се сещам за финикийците. За тях нищо не казахте.
– Вярно, а трябва да се каже. Те също стават известни по онова време, след 1200-та. Соломон, който живее през X в. е бил във връзка с тях, това се казва покрай неговия строеж на Храма. Възможно е те да са били същите „филистимци“, срещу които въстанал Самсон. Те основават Картаген към 900-та г. и през следващите векове са най-голямата морска сила в Средиземноморието, може би чак до римо-картагенските войни. Това е езически народ, почитали са Дагон и Астарта, както се казва в Библията. Омир ги представя като разбойници и измамници, които обикалят островите и бреговете на континентите, и често отвличат хора и ги продават в робство. Херодот обаче отбелязва, че те са пренесли писмеността сред гърците. Преди тях силните цивилизации са били речни, а те са първата морска. Занимават се с търговия и покрай това с пиратство; използват пари, и чрез тях натрупват големи богатства – а не от данъци, както се прави в Египет и при сухопътните цивилизации. Били са опитни и във военното дело, както се вижда от съпротивата им срещу Александър: защото най-голямата трудност, която той е срещнал във войните си, е била да превземе Тир. Те дават първият пример за такъв вид цивилизация, търговска и транспортна. Той е последван от атиняните, а в по-нови времена – от венецианците, холандците и британците.
– И кога идва краят на тези епоха?
– Първо да видим как вървят епохите, за които става дума. Най-напред беше сътворението и животът след грехопадението до потопа. После имаме следпотопното време, в което се явяват първите държави – това са речните цивилизации – и се стига до първите успехи на изкуствата и науките. Всичко това все още става в Азия и Африка – ако Египет е част от Африка. Тази втора епоха свършва с големите сътресения в средата на II хилядолетие, и тя е изцяло езическа, ако не смятаме това, че Бог се открива на Авраам и първите му потомци. Третата е кратка, тя завършва към 1200-та, с въздигането на Божия народ и с катастрофата или упадъка на няколко езически държави. Сред тях трябва да поставим и хетската от Мала Азия, за която забравих да кажа. И сега говорим за четвъртата, която продължава до края на VIII в. В нея се случват някои размествания.
– Какви?
– Първо, задълбочава се упадъкът на речните цивилизации – Месопотамия и Египет. В Двуречието господстват асирийците, но и на тях не им остава много, те ще изчезнат през следващия период; а почти веднага след това и вавилонците. Същевременно се издига първата морска цивилизация – тази на финикийците. Второто е, че се поставя основата на европейската цивилизация, на която предстои голямо бъдеще – защото тя ще приюти истинната религия, след разпръсването на евреите. Най-напред, от север слизат дорийците – те трябва да са били гърци. Скитат известно време из полуострова, както казва Херодот, и накрая се установяват в Пелопонес. От друга страна, трите гръцки етноса – това са йонийците, еолийците и дорийците – колонизират бреговете на Егейско и Йонийско море, тоест прехвърлят се на изток в Мала Азия и на запад към Италия и Сицилия. Така се създават условия за втората морска цивилизация, която вече е европейска. А в Италия се основава Рим – в средата на VIII в., когато е времето на Омир и първите Олимпийски игри. И като гледаме тези движения на етносите и народите, виждаме в тях Божия промисъл. Гърците са във възход, защото след време на техния език ще се разпространява Писанието, а и голяма част от Преданието, значи словата на Отците на Църквата. А от друга страна, възходът на Рим ще послужи за създаването на държава, която ще закриля Църквата, макар и при много сътресения, чак до средата на XV в., когато ще дойде редът на Русия.
– Значи четвъртата епоха завършва с Омир на изток и Нума Помпилий на запад – каза тя. – Защото той трябва да е бил цар към 700-та година, а Омир сигурно не е живял до по-късно.
– Така е. Но като че ли достатъчно говорихме за днес. А и виното свърши.
– Да. А какво става с евреите?
– О, вярно. Ами те създават царство и уреждат богослужението, при това с голяма тържественост – както става при Соломон, който бил много богат. Храмът, който е построил, е бил сравним с най-големите по света. Но държавата се разпада още при синовете му и после никога не се обединява: асирийците унищожават южното царство, което се е наричало Израил, към 720 г. – значи точно по Омирово и Ромулово време. И така богослужението оцелява само в Иерусалим, като по този начин може би е избегнато разделение и на богословска основа, защото то се случва лесно, когато центровете станат два и повече. Тогава се явяват някои големи пророци, един от които е самият Давид; а после Илия, Елисей и Исаия. И за Соломон се приема, че е автор на някои от книгите на Стария завет. Оттук нататък на евреите им предстоят много беди, но голяма част от мисията им вече е изпълнена.
– Трябва да вървя – каза тя. – А утре?

– Така че имаме пета епоха, това е задвижването на европейската история, класическата античност. Трябва да се забележи обаче, че големите събития се случват в Азия, а тези в Европа са като последствие от тях. И главното е сриването на асирийците в края на VII в., когато те губят войната срещу мидийците и вавилонците. Тогава победителите си разпределят Азия – тази част, която асирийците са владели. Вавилон получава южното Двуречие и впоследствие побеждава евреите и разрушава Иерусалим, включително и Храма.
– При Наву-ходоносор – произнесе тя.
– Точно. А мидийците придобиват севера и държавата им включва половината Мала Азия на запад и персийските земи на изток. Но това, че са поробили персите, ще стане причина за унищожението им.
– Човек не бива да напада всекиго.
– И аз така мисля. Нещастията за големите държави често идват от това, че са нападнали някого, когото са подценили. Понякога една малка и незабележима държава или етнос може да унищожи много по-голяма и богата.
– И как това засяга Европа?
– Ами ето. Мидийците, като държава-победител, се разпростират на запад и влизат в съприкосновение с Лидия – когато там цар е бил бащата на Крез. Започва война, но тя е прекратена: Херодот казва, че било заради слънчевото затъмнение в началото на VI в., което командващите сметнали за знамение. Тогава сключили мир и го подсигурили с династичен брак – синът на мидийския цар се оженил за дъщерята на лидийския. От този брак се родила Мандана, майката на Кир. После следват нещата, които се разказват за Кир, и в крайна сметка персите въстанали, победили Астиаг и придобили мидийското царство. После Кир побеждава и Крез, и така Персия стига до Егейско море. И в един момент гърците въстанали – това е йонийското въстание от края на VI в. Атина се намесила и се стигнало до гръко-персийските войни, които започнали като наказателна акция срещу атиняните. Това е походът на Датис и Артафрен, който пропаднал поради загубата им при Маратон.
– Значи отиваме към унищожението на Персия – каза тя.
– Именно. Но дотогава има време. От друга страна, Кир напада и Вавилон, и го побеждава към 540-та, което евреите смятат за свое освобождение. И в Стария завет пише за Кир, в Девтеро-Исаия. Те постепенно се завръщат и построяват втория Храм – това става при Дарий, след 520 г.
– Втори и последен – каза тя.
– Да. Засега. Персия се разпростира страшно надалеч, чак до Индия и централна Азия – там, където сега са Узбекистан, Туркмения, Киргизстан. Една от тези страни има обща граница дори с Китай. Така че това трябва да е била най-голямата държава в света тогава – поне най-голяма в западния свят. При Камбиз те завладяват и Египет. Така че е било въпрос на време на продължат към Европа, а йонийското въстание е било само повод.
– И как са спечелили атиняните?
– Все пак при Ксеркс срещу персийския флот са воювали обединените гръцки сили, имало е кораби от различни градове. Работата е в това, че Персия е сухопътна империя и тя никога не се е нуждаела кораби, за да направи завоеванията си. Морският бой е бил нещо ново за тях, така че е нормално да го загубят. Тук размерите на държавата нямат никакво значение, нито дори броят на корабите в битката – просто един знаят как се прави това, а други не знаят. Крез преди това се е оказал по-разумен от Ксеркс, защото се е отказал да напада гърците по море.
– А какво става в Рим по това време?
– Рим е откъснат от всичко това, защото на тях им е трябвало много време, за да се справят с околните градове и етноси. По времето на късните Египет и Асирия и на гръцката архайка те още са били в царския си период. Той се прекъсва в края на VI в., точно по същото време, когато в Атина падат Пизистратидите, а йонийските гърци започват да се бунтуват. Римляните са минали през много опасности – и вътрешни междуособици, и външни нашествия, като това на галите в началото на IV в. Градът се проявява като по-голяма сила и го забелязват извън Италия чак след Александър, през III в., когато успява да отблъсне Пир, да спечели първата война с картагенците и да завладее Сиракуза.

Упадък на езичеството. Божият народ

- Не случайно говоря за цялата история – казах аз, малко внезапно и за мен самия. – Хората често си казват: „Ще се занимавам само с тази епоха и с никоя друга, защото тя ми харесва“.
– И на мен ми харесва античността – усмихна се весело тя.
– Знам. То така се и започва – човек се чувства привлечен към нещо и желанието му да го опознава е някак сетивно, както харесваме външността на някой човек. Но ако се прилепим само към тази епоха, ще усетим, че тя е безкрайна, тъй като в нея има твърде много подробности и те не се поддават на научаване. Така човек започва да се губи из тази територия и в един момент вече не помни какво точно му харесва в нея. А той я е харесал, както се харесва гледка, когато човек види някакъв пейзаж отдалеч. Но ако започне да се приближава към пейзажа, той ще изчезне.
– Точно така – каза тя. – И аз понякога си казвам: „Трябва да си спомня защо харесвам античността“.
– Именно. Случва се точно това, което Платон разказва в „Пирът“. Влюбваш се в някой човек – това е естествено. Но ако останеш с любовта само към него, ще я загубиш. Защото той е човек като всички – не е съвършен, променя се; пък и ти се променяш. Затова човек не бива да се вкопчва в любимия и да го тормози заради любовта, която вече не е любов. Трябва да разбере, че този човек има душа, че хубавото в нея е хубаво и в другите души, а хубавото в душите е като хубавото в мислите – и така към Бога.

– И когато мислим за историята, трябва непременно да излезем извън епохата, която ни е харесала и да опитаме да видим цялото – защото истинското харесване всъщност е за цялото, за целия човешки свят. И не само. Но много хора не успяват да разберат това и сякаш емигрират в тази епоха, и все говорят колко хубаво е било там, пък колко зле и скучно е всичко около тях – а това вече е човекомразие. И учудващото е, че то е започнало като интерес и даже като любов.
– Хайде за следващата епоха – каза тя.
– Да. Началото на всяка епоха и изобщо на всяка част от времето има две страни – тя е и начало, и край. То е, защото е граница, а границата има две страни. Та кое завършва, най-напред. Първо, последният бляскав период на Египет, този на Рамзес II и непосредствените му наследници, когато са последните големи строежи и военни победи. Оттогава Египет тръгва към упадък, който продължава към 600 години – изглежда бавен, но на дългите истории и частите им са дълги. После – какво става с евреите. Завършва времето на робството и с това целият период, в който те не са имали армия, нито държавно обединение, нито религия. Били са просто етнос, или по-скоро – „род“. Сигурно са имали и свой език. Но народът се ражда тогава, когато придобие религия, която е сърцевината на неговата свобода, тя е като негова душа. А за да бъде опазена тази душа, са необходими и по-телесни неща, това са разните форми на обществената организация. Така че краят на XII в. и Изходът са времето, в което се ражда еврейският народ. А това е много важно събитие, защото той е първообраз на останалите народи, включително и на нашия.
– В какъв смисъл „първообраз“?
– В такъв, че народът, както аз мисля, не е механичен сбор от отделни хора, нито общност, която се отличава с това, че има отделен език, обичаи и прочее. Това са хора с мисия, и то най-висша – да живеят според Божиите заповеди. Това е, което Бог е поискал от евреите и им го е предал чрез Мойсей. След време, когато е дошъл Христос, народите са се умножили, но и от тях се иска същото. Така е и нашият народ, комуто Божиите заповеди също са предадени от свети мъже – братята Кирил и Методий, останалите Седмочисленици, цар Борис, а също и някои велики византийци, като патриарх Фотий.

– Значи, от една страна, имаме създаване на истинната религия. То се е случило по волята на Бога, чрез един вдъхновен от Него пророк и чрез хората, които той е водел към това, да станат народ. Впрочем затова е било нужно да завладеят и „Обетованата земя“ – защото божиите народи са земеделски, както е бил земеделец и Адам. Те се нуждаят от земя, която да е техен дом и да ги храни. От друга страна имаме упадък на езичеството – Египет отслабва, Крит е разрушен от земетресение, изчезва и микенската цивилизация, въпреки победата й, както се предполага, над Троя. Във възход са само новоасирийците. А покрай тях предстои появата на нови царства, които ще воюват помежду си за властта над Азия.
– А за Троянската война какво да мислим?
– Нищо не пречи да е имало такава война, разбира се. Но тя е позната поради Омир. От това се вижда, че историята се открива не само от философите или философстващите историци, но и от поетите. Защото Омир е „създал“ това събитие за нас, без него ние нямаше да го имаме. И ето сега то ни служи, когато говорим за епохите и границите. Там има ярки, сетивно зрими образи, и в това отношение по-ясни от онези в Библията. Но пък в Библията четем за движения на духа, които са непознати на Омир – примерно тези, за които узнаваме от Псалтира.
– Давид преди Омир ли е? Тези истории изглеждат толкова отделени, сякаш едната се е случила, а другата е само като легенда.
– Да, те сякаш си оспорват първенството за това, коя е „по-действителна“. Но ние като християни знаем, че онова, което се разказва за Давид, е историческа истина, докато Омировите герои са просто поетически образи.

След потопа

- Добре, да говорим – казах, малко притеснен. – Докъде бяхме стигнали?
– Египет и Месопотамия. Историята, за която трябва да има съгласие.
– Да. За Египет наистина се говори най-напред. В Библията пише, че Мицраим бил син на Хам, а „Мицраим“ на еврейски значи „Египет“. Но и Херодот говори за Египет така, сякаш това е най-старата страна, тоест първата в науките и изкуствата. И Аристотел го казва, а след това и Диодор.

Тя мълчеше и гледаше повърхността на масата, покрита със стъкло. Донесоха втората ракия. Тя взе чашката в ръка, завъртя я и я остави.

– Но Месопотамия изглежда да е също толкова стара. Там държавата не е единна, може би защото реките са две, а не една. Градовете са били независими – Ур, откъдето е Авраам, Лагаш, Вавилон. Територията между тях е била много плодородна, заради водата и каналите, които са били прокарани. Иначе би била пустиня, както и земята около Нил. Затова Херодот казва, че „Египет е създание на Нил“. Това се отнася и за месопотамските градове, които съществуват благодарение на Тигър и Ефрат.
– А в кое точно са първи?
– Явно в държавността. Не е възможно такива архитектурни чудеса да се случат там, където няма държава. А държавност значи организация на обществото, така че много хора да се заемат с едно нещо. Тукидид казва, че Троянската война е първото голямо дело, което гърците са извършили заедно; но Пелопонеската е по-голяма от нея. Иска да каже, че Атина и Спарта от негово време са били по-силни държави от тези, за които говори Омир.
– В Библията пише за Вавилонската кула, и че строежът й бил нещо лошо.
– Да, защото високите строежи са начин да се демонстрира, че човек е способен на големи постижения. А това го води към мисълта, че е равен на Бога или че е направо единственият, способен на велики дела. Тоест към атеизъм. Това е грях, подобен на първородния – човек прави или мисли нещо, което е по същество пренебрегване на Бога. Изобщо грандиозните дела имат смисъл, когато се стремят към прослава на Бога, а не на човека. Обаче не винаги е така. Пирамидите примерно са предназначени за обезсмъртяване на фараона, а той е човек.

Така че египтяните и вавилонците са имали големи успехи. С архитектурата е очевидно, но тя не се случва сама, а е възможна само заедно с други науки – с математиката да кажем. Освен това те са създали астрономията, развили са и земеделието. Сигурно са били първи и в медицината. Омир споменава в „Одисея“, че Елена се сдобила с едно много рядко и полезно лекарство точно в Египет. Един приятел, който се занимава с египтология, спомена веднъж, че най-сигурната и добре проучена хронология на древния свят е египетската. Тя била като ос, около която се нареждали всички други хронологии. Та се смята за сигурно, че Горен и Долен Египет се обединили към 3000-та пр. Хр. Големите пирамиди са строени между 2600-2500 г., а после царството съществува необезпокоявано докъм XX в. пр. Хр., когато се случват някакви сътресения и се говори за „преходен период“. И после идва „Средното царство“, което било разрушено от един чужд народ, наречен „хиксоси“. Това станало към XVII в. пр. Хр. Мисля си, че това време е като граница, защото тогава се случват и други важни неща, има промени.
– А Семирамида по това време ли е живяла? Веднъж разказвахте за нея, на една лекция.
– Семирамида е малко неясен образ. За нея пише Херодот и още повече Диодор. Тя била много умна жена, съпруга на първия цар на асирийците Нин. Управлявала и след смъртта му, и разпоредила да се построят „висящите градини“ във Вавилон. Но не знам дали има други източници освен тях. А иначе споменът за асирийците е бил много ярък. Херодот казва, че те са първата голяма империя на Изтока. В Библията също пише за тях, заради унищожението на южното еврейско царство, което станало при Сенахериб или Саргон. Но това е доста по-късно, към края на VIII в. Те тогава обсаждали и Иерусалим, и нападали Египет. Това вече са късните асирийци, тяхната държава е унищожена напълно към 610 г., когато мидийците и вавилонците превземат Ниневия. Обаче те са се въздигнали към средата на II хилядолетие, времето на промените, както Ви казах.
– И какво друго става тогава?
– Египет за пръв път е бил завладян от чужд народ, и то не за кратко – поне за един-два века. И по това време евреите трябва да са се прехвърлили там – когато Йосиф става министър на фараона, а братята му идват да купят жито, поради големия глад в Палестина. Тогава целият род се заселва в Египет и остават там 400 години. Има голяма дискусия около това, още през античността – дали разказът на Мойсей е верен. С това се занимава Йосиф Флавий в една книга – „Срещу Апион“, и доказва, че написаното в Стария завет е истина. Защото имало някои, като Манетон, които пишели, че тези хора са били местни, боледували от нещо заразно, може би проказа, и затова били отделени от останалите. И един жрец от Хелиополис, който бил египтянин, станал техен водач и ги извел от Египет. Целта му била да запази религията, която той и още някои изповядвали, и която била отхвърлена от египетското жречество.
– А да, Ехнатон. Нали Нефертити му била съпруга.
– Да, това е сложна история, и сигурно никога няма да спре да се обсъжда. Фройд я подхваща в началото на XX в., коментира какъв е бил Мойсей и около това се вдига много шум. Работата пак е в това, да се създаде недоверие към Библията.
– И какво по-точно?
– Става дума най-напред за реформата на Ехнатон, през XIV в. пр. Хр. Той решил да отмени всички стари култове, тоест да премахне многобожието и да установи религия с един бог – това да е Слънцето. Построил нова столица, в Амарна, която била сигурно много величествена, но не е останало абсолютно нищо, само една колона. Бях там миналата година. А мястото е много хубаво, между Нил и един продълговат хълм, където се намират разни гробници. Абсолютно равно и сякаш създадено точно за да се построи град на него. Така че това е била война с цялата дотогавашна египетска традиция и е необяснимо защо се е случила. Иначе това с преместването на столицата не е необикновено, то става, когато царят е влязъл в тежък конфликт с аристокрацията или друго влиятелно съсловие. Така Константин мести столицата в Константинопол, а Петър I – в Петербург. Интересно е, че и те правят религиозна реформа – Константин прекратява гонението срещу християните и сам става християнин, а Петър премахва патриаршията.
– И каква е връзката с Мойсей?
– Ами твърди се, че Мойсей бил последовател на Ехнатон – той наистина е живял не много след това, през XIII в. Но тъй като в Египет вече не било възможно да се запази тази религия, той решил да събере последователи и да се премести другаде, както и станало – в „Обетованата земя“. И законите, които дал, имали за цел да продължат Ехнатоновото единобожие, иначе във всичко се различавали от египетските.
– Интересно.
– Да, това изглежда като роман и звучи убедително или поне интригуващо. Та такава била историята с евреите според Манетон, Фройд и други. Те били някакви изолирани египтяни, или дори не-египтяни; но се отрича че произхождат от Авраам. Намерили свой водач и завладели ханаанската земя. Но това вече са събития, които отиват към следващата граница – към началото на XII в., когато е и Троянската война.

Тя ме погледна усмихнато и подпря главата си на лакът. Усетих, че започва да вали.

– Дъжд – казах.
– Да – каза тя. – Обичам да вали. Особено през есента.
– Ще пиете ли още?
– Ще изчакам малко. Ако си поръчам, няма да мога да следя разказа.
– А може и да си ходим.
– Може. Значи стигнахме до Троянската война?
– Да. А тя почти съвпада с Изхода от Библията. Тогава царува Рамзес II и се правят последните големи строежи – последните преди Птолемеите. Но има и други неща, примерно краят на Критската цивилизация.
– А, да. Вие нищо не казахте за Крит. Освен това има едно голямо земетресение, което е унищожило Санторини – и цялата цивилизация наоколо.
– Да, това го забравих. А то е точно през XVII в., според някои. Значи времето на хиксосите, глада в Палестина и първите асирийци.
– Тези асирийци са като природно бедствие – каза тя.

Сътворението

- Хайде разкажете ми историята. Откъде се започва?
– От сътворението.
– Светът сътворен ли е?
– Да. Защото ако не беше сътворен, би бил нещо случайно и човек не би се чувствал добре в него.
– А защо някои казват, че не е? Те не искат ли да се чувстват добре?
– Те искат, но нямат смелост за това. Смятат, че щом властта казва нещо, то трябва да се повтаря.
– Властта ли казва, че светът не е сътворен?
– Да. Властта, която го е превзела. Но тя е временна власт – ще я има само дотогава, докато го има времето.
– Добре, слушам.
– Така че в началото Бог е сътворил света, и в него не е имало никакъв недостатък. Сътворил е и човека и го е направил двоен – жена и мъж.
– Това защо?
– Може би защото иначе човек би бил самотен. Сигурно затова са и животните, които са нещо различно от човека, и той трябва да ги управлява. И е имало всичко, за да бъде той щастлив.
– И е станал нещастен?
– Да, защото дяволът го е измамил. Той е измамил жената, а мъжът не е бил достатъчно силен, за да се удържи в истината. Така и двамата пострадали. И хората станали смъртни.
– Не е ли могло да бъдат наказани по друг начин? Така че да се разкаят?
– Ако бяха останали безсмъртни, нямаше да се разкаят. Затова Бог казал: „Да не яде от дървото на живота и да стане един от нас“. Това значи, че за човека е щяло да е опасно след греха да остане безсмъртен. Трябвало е да му се случи нещо сериозно, за да разбере, че не може да се отрича от Бога. А няма нищо по-сериозно от смъртта. Защото тя е край. И отвъд нея има нещо неизвестно.
– И после какво станало?
– Започнали греховете на следващите хора, макар че някои били по-добри от други. Примерно Авел е бил по-добър от брат си, тъй като не е завиждал. Трябва да се разбере, че Бог не дава еднакво всекиму, и е тайна защо това е така. Но всеки бива изпитван. Каин не е издържал изпита.
– Те тогава все пак са живели дълго.
– Да, по няколкостотин години. Така пише.
– А това за годините така ли трябва да се вярва? Защо се говори, че светът е на няколко милиона години и прочее?
– Светът може би щеше да е на няколко милиона или милиарда години, ако времето винаги е вървяло както сега. Но не изглежда да е така, поне според Мойсей. Защото Бог не създава слънцето и небесните тела в самото начало, а по-късно. А времето се мери според тях. Значи ние не знаем какво е било времето преди те да се задвижат според днешния си ход. Освен това, когато се създава земята и живите същества, те не са на нулева възраст, а на някаква – според това, как се променят във времето, което познаваме. И Адам не е сътворен като новородено, а като зрял мъж – значи на няколко десетилетия. Но това не значи, че Бог го е сътворявал десетилетия – както става сега, ако сме съгласни, че Бог е причина да растем. Искам да кажа, че за да се стигне до вселената, която Бог е сътворил, сигурно биха минали няколко милиарда години – според сегашния ход на времето. Но Той я е сътворил мигновено, тъй като е всемогъщ.
– Това е много интересно – каза тя и ме погледна внимателно.
– Да. Така че когато Мойсей говори за години и дни, това не значи, че става дума за точно такива години и дни, които ние знаем. Човек трябва да помисли кое е онова, което определя времето.
– Това е много мъчен въпрос.
– Съгласен съм. Но ако човек не го зададе никога, ще е по-невеж, отколкото ако го зададе.
– И значи се стига до потопа?
– Да. Греховете на хората станали прекомерни. Спасението на Ной значи, че човечеството се спасява благодарение на много малко хора, единици. Те му казват истината и го водят по единствения правилен път.
– Тази история също ли трябва да я разбираме, както е написана? Че всички загинали, а само Ной и семейството му останали живи и слезли на Арарат?
– Няма никаква вреда, ако човек разбира Писанието според буквата му. Ако е чистосърдечен, това няма да му навреди. Трудностите започват с тълкуването, там може да се появи заблуждение. Писанието е създадено така, че да е полезно и за по-смирени умове, но и най-умният човек няма да открие недостатък в него.
– И тъй, днешното човечество е това от рода на Ной, и повече няма да има катастрофи?
– Така е казано. Хората населяват континентите – говори се за Европа, Азия и Африка – и започва светската история. Това е тази, за която се казва, че „има сведения“.
– Египет, Месопотамия и прочее.
– Да. Но трябва да се прави разлика между светска и свещена история. Светска е тази, за която се предполага, че трябва да има съгласие; че може да се постигне съгласие, поне в общи линии. Само че това не е съвсем вярно. Най-малкото защото хората ще смятат едни нейни части за по-важни от други и няма да се споразумеят.
– Точно така. Примерно китайците няма да учат историята както ние я учим, ще обръщат повече внимание на тяхната си.
– Да. И тъй като не може да е иначе, битката е да се приеме, че няма една истина за историята, освен тази, че тя е „само човешка“ и никакъв бог не участва в нея.
– Това защо?
– Така скришом са утвърждава властта, за която Ви казах. Онези, които са я придобили, са противници на Бог и искат да премахнат самото Му име, или да го омаловажат.
– А защо е по-добре да се вярва?
– Най-напред, защото има неща, които трябва да бъдат приети без доказателства – това са началата. Аристотел го казва в онази книга, с която ще се занимаваме в Египет. Но това не значи, че началата могат да са всякакви. Те трябва да са най-добрите. А това човек го познава чрез сърцето си.
– Значи познанието започва от сърцето? – попита тя.
– Аз Ви казах, че сте много умна.

Тя някак се смути.

– Във всеки случай това ми харесва много.
– И на мен, тъй като вярата в сърцето прави човек щастлив. Ако човек го пренебрегне, той тръгва по грешния път и към големите нещастия, които водят до ужасен край.
– Това звучи страшно.
– Да, някои истинни неща звучат страшно. Те се отнасят до смъртта – не до временната, а до вечната.
– А ако вярата в сърцето е достатъчна, за какво служи философията?
– Ако сърцето е обърнато към Бога, човек обиква и него, и целия свят – като Негово творение. И хората. И започва да размишлява, за да ги опознава, защото опознаването е като приближаване. Когато нещо ни харесва и го обичаме, искаме да сме близо до него и да го виждаме. А философстването е развитие на умственото зрение, което е мисълта. Ако е истинско, то се прави от любов.