Архив на категория: за Писанието и Отците

PG 1 в

Patrologia graeca

(в рамките на „Гръкоезичната християнска литература през античността“ – избираем курс в МП „Антична литература и култура“, СУ)

*

Patrologia graeca
seu
Bibliotheca universalis
omnium ss patrum, doctorum, scriptorumque ecclesiasticorum
series graeca

Патрология
или
Всеобща библиотека
на всички свети отци, учени и църковни писатели
гръцка поредица

PG 1

Кратко съдържание на всички томове по векове

Saeculum I

Т. I (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia (кол. 1484)
Т. II (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia accedunt S. Barnabae apostoli Epistola catholica, S. Hermae Pastor et aliae aevi apostolici reliquiae (кол. 1304)
Т. III (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur (кол. 1192)
Т. IV (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur studio et opera B. Corderii. Tomus posterior complectens S. Maximi scholia; accedunt auctorеs varii (кол. 1100)

Saeculum II

Т. V (1857) S. Ignatius, S. Polycarpus, pontifices romani saeculi II, S. Melito Sardensis; et alii (кол. 1504)
Т. VI (1857) S. Justinus philosophus et martyr, Tatianus, Athenagoras Atheniensis, S. Theophilus, Hermias (кол. 1820)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars prior (кол. 1118)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars secunda (кол. 1119-2020)

Saeculum III

Т. VIII (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia. Tomus prior (кол. 1388)
Т. IX (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia; accedunt commentaria in omnes Clementis Alexandrini libros. Tomus secundus (кол. 1696)
Т. X (1857) S.P.N. Gregorii cogn. Thaumaturgi opera quae reperiri potuerunt omnia; accedunt auctorеs varii (кол. 1620)
Т. XI (1857) Origenis opera omnia. Περὶ ἀρχῶν libri quattuor, Exhortatio ad martyrium, Contra Celsum libri octo aliaque, (кол. 1932)
Т. XII (1862) Origenis opera omnia. Tomus secundus. Homiliae in Genesim aliaque (кол. 1708)
Т. XIII (1862) Origenis opera omnia. Tomus tertius. Homiliae in Canticum canticorum, Commentaria in Evangelium secundum Matthaeum aliaque (кол. 1988)
Т. XIV (1862) Origenis opera omnia. Tomus quartus. Commentaria in Evangelium Iohannis, in Epistolam S. Pauli in Romanos aliaque (кол. 1384)
Т. XV (1857) Origenis opera omnia. Tomus quintus. Hexaplorum quae supersunt. Genesis – I Regum (кол. 1444)
Т. XVI (1857) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars prior. Hexaplorum quae supersunt. L. II Regum – L. Psalmorum (кол. 1266)
Т. XVII (1859) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars secunda. Hexaplorum quae supersunt. Proverbia – Jeremias (кол. 1279-2394)
Т. XVIII (1863) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars tertia. Hexaplorum quae supersunt. Ezechiel – Zacharia (кол. 2400-3007). Philosophumena sive Omnium haereseum refutatio (кол. 3008-3468)

Saeculum IV

Т. XIX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Chronicorum libri duo. Veterum scriptorium opuscula chronologica et astronomica (кол. 1472)
Т. XX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus secundus. Historia ecclesiastica, Vita Constantini, Collectio antiquorum martyriorum aliaque (кол. 1588)
Т. XXI (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus tertius. Praeparatio evangelica (кол. 1716)
Т. XXII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quartus. Demonstratio evangelica, quaestiones evangelicae aliaque (кол. 1312)
Т. XXIII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quintus. Commentaria in Psalmos (кол. 1400)

(следва)

***

По-подробно съдържание на всички томове поотделно

Том 1
(1857)

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Климент Римски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Дисертация за авторите през I век (Денис-Николай льо Нури/ Nourry 1647-1724) (кол. 9-30, лат.)
Историческо-литературни уводи (prooemia historico-litteraria) към Посланията на св. Климент (кол. 30-198, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 30-43)
– мнения на новите (judicia recentiorum) (Патрик Янг, 1584-1652; Андреа Галанди, 1709-1779; Карл-Йозеф Хефеле, 1809-1893 и др.) (кол. 44-198)

Автентични трудове (Scripta genuina)
1. Първо послание до коринтяни (кол. 199-328)
2. Второ послание до коринтяни (кол. 329-348)
3. Две послания към девиците (кол. 349-358, сир. и лат.)

Спорни трудове (Scripta dubia)
4. Писма (Epistolae decretales) (кол. 459-508)
– фрагменти (кол. 509)
„Апостолски постановления“ (кол. 510-1156)
– Уводи (Жан-Батист Cotelier/Cotelerius 1629-1686; Джовани Доменико Манси 1692-1769 и др.) (кол. 510-542, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 543-554)
5. „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae), 8 книги (кол. 555-1156)
„Recognitiones“ (кол. 1157-1474)
– свидетелства на древните (кол. 1157-1171)
– дисертация за X-те книги „Recognitiones“ на св. Климент до Яков, брат Господен, преведени на латински от Руфин, аквилейски презвитер (Nourry, 1703 и др.) (кол. 1172-1206, лат.)
– предговор (Е. Г. Герсдорф, 1804-1874) (кол. 1201-1204, лат.)
– предговор на Руфин до епископ Гауденций (кол. 1205-1207, лат.)
6. „Recognitiones“ (версия на „Клементини“) (кол. 1208-1455, лат.)
– monumenta ad „Recognitiones“ (кол. 1456-1474)

Прибавки (Addenda) (кол. 1475-1476)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1476-1484)

https://archive.org/…/Patrologia_Graeca…/page/n1/mode/2up

***

Том 2
(1857)

I век

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Св Климент Монреале ок 1180 г

следват

Съборно послание на св. ап. Варнава; „Пастир“ на св. Ерм
и други от апостолския век

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

„Беседи“ (версия на „Клементини“) (кол. 9-468)
– свидетелства на древните (veterum testimonia) за „Клементините“ (кол. 9-11)
– уводна дисертация (dissertatio prooemialis) на Галанди, 1766 (кол. 12-19)
1. „Двадесет беседи“, приписвани (quae feruntur) на Климент Римски (кол. 20-468)
2. „Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ (кол. 469-603) („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
3. Литургия на св. Климент (кол. 604-616, лат.)
4. „Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.) (кол. 617-632)

Ефраим, епископ на Херсон
5. „За чудото, случило се с едно дете от свещеномъченика еп. Климент“ (кол. 633-646)

Св. апостол Варнава
Пролегомени (Prolegomena) (кол. 647-726)
– свидетелства на древните за него и писмото му (кол. 647-650)
– мнения на новите за писмото на св. ап. Варнава (Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus 1585-1644; Исак Вос/Isaacus Vossius 1618-1689; Nourry, 1703; Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Готфрид Лумпер 1747-1801; Хефеле, 1842) (кол. 651-726)
6. Съборно послание на св. ап. Варнава (кол. 727-782)

7. св. ап. Матия (Παραδόσεις, фрагмент) и св. ап. Вартоломей (сентенция) (кол. 783-789)

8. Папа Анаклет – писма и разпоредби (Epistolae et decreta) (кол. 789-892)

Св. ап. Ерм
– свидетелства на древните (кол. 819-833)
– дисертация за живота и писанията на св. Ерм (Нури) (кол. 834-859)
– за „Пастир“-а на св. Ерм (Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Лумпер, 1783) (кол. 860-891)
9. „Пастир“ на св. Ерм (кол. 892-1024)
– кн. I (кол. 892-913)
– кн. II (кол. 914-951)
– кн. III (кол. 952-1024)

„Завещания на 12-те патриарси“ (Testamenta XII patriarcharum) (кол. 1025-1167)
– свидетелства на древните (кол. 1025, лат.)
– дисертация (Нури) (кол. 1026-1029, лат.)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1030-1037, лат.)
10. „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (кол. 1037-1150)
– tabula chronologica (кол. 1151-1159, лат.)

„Писмо до Диогнет“ (кол. 1160-1186)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1160-1167, лат.)
11. „Писмо до Диогнет“ от незнаен (anonymus) апостолски мъж (кол. 1168-1186)

„Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ (кол. 1187-1248)
– свидетелства на древните (кол. 1187-1198, лат.)
– предговор (praefatio) на Галанди (кол. 1199-1215, лат.)
– откъс от предговора на Тишендорф (Konstantin von Tischendorf 1815-1874) (кол. 1216-1217, лат.)
12. „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ от презвитерите и дяконите на Ахея (кол. 1218-1248)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1249-1264)
Показалец на по-забележителните думи (Index verborum notabiliorum – на „Клементините“) (кол. 1265-1273)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1274-1277, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1278-1304)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_002

***

Том 3
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит

всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

Дион Ареоп 17 Патмос XII в

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (Prolegomena) (кол. 9-118)
– дисертация за трудовете на св. Дионисий (Nourry, 1703) (кол. 9-56, лат.)
– дисертация за схолиите на св. Максим Изповедник, Иоан Скитополски и Герман, константинополски патриарх (Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/de Rubeis, 1687-1775) (кол. 57-76, лат.)
– Балтазар Кордерий (1592-1650) от „Обществото на Иисус“. Общи бележки за по-лесно разбиране на св. Дионисий. Въведение към мистическата теология на св. Дионисий (кол. 77-107, лат.)
– Георги Пахимер (1242-1310) за трудовете на св. Дионисий (превод Б. Кордерий); различни епиграми към трудовете му (кол. 108-115)
– епиграми към трудовете на св. Дионисий (кол. 116-118)

1. „За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia), 15 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 119-369)

2. „За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia), 7 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 370-584)

3. „За божествените имена“ (De divinis nominibus), 13 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 585-996)

4. „За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum), 5 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 997-1064)

5. Писма (Epistolae), 11 писма (превод и бележки Б. Кордерий) (кол. 1065-1122)

6. Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi) (кол. 1123-1132, лат; Франкфурт, 1847)

Б. Кордерий. Речник към Дионисий (Onomasticum Dionysianum) (кол. 1133-1175, лат.)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1176-1188, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1189-1192, лат.)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_003/page/n1/mode/2up

***

Том 4
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит
всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

допълнителен том
включващ схолиите на св. Максим
следват различни автори (auctores), които са описали живота на св. Дионисий, или са защитавали неговото Ареопагитско достойнство

Дион Ареоп 16

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Печатарят към читателя (от венецианското издание 1755 г., т. II) (кол. 9-12, лат.)

Предговор на Petrus Lansselius/Петър Ланселий (1580-1632), презвитер на „Обществото на Иисус“ (кол. 13-14, лат.)

Предисловие (Prologus) на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (превод на Ланселий) и речник (кол. 15-23)
– тълкуване (interpretatio) на някои думи в тази книга (кол. 24-28)

Коментари на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (кол. 29-432)

1. Коментари на св. Максим към книгата „За небесната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 29-114)

2. Коментари на същия към книгата „За църковната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 115-184)

3. Схолии на същия Максим към книгата „За божествените имена“ (превод на Ланселий) (кол. 185-415)

4. Схолии на св. Максим към книгата „За мистическото богословие“ (превод на Ланселий) (кол. 416-432)

Добавка (Appendix)

5. Парафраза на Георги Пахимер към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Готфрид Тилман/Godefridus Tilmann, XVI в., сравнен с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 433-509)
– бележки на Ланселий към Парафразата на Пахимер (кол. 510-526)

6. Схолии на св. Максим към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Б. Кордерий) (кол. 527-576)

Разни писатели (scriptores) за живота на Св. Дионисий (кол. 577-1088)

7. „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт. (превод на Кордерий) (кол. 577-588)

8. Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“ (неизвестен преводач, сравнено с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 589-607)

9. За Дионисий Ареопагит от „Суда“ (изд. 1662 г., превод на Ланселий) (кол. 608-612)

10. Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 613-616)

11. Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“ (превод на Б.М. Касинат, на много места поправен от П. Ланселий) (кол. 617-668)

12. Методий (или Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 669-684)
– бележки на Ланселий (кол. 685-689)
– стихотворение за мъченичеството на св. Дионисий от лекаря Дионисий Герин (кол. 690-695)

13. „За живота на св. Дионисий Ареопагит, епископ на Атина, апостол и мъченик на франките“ (Petrus Halloix/Петър Халуа 1571-1656, презвитер на „Обществото на Иисус“) (кол. 613-869, лат.)
– „Четири въпроса за живота и трудовете на св. Дионисий“ (П. Халуа) (кол. 870-953, лат.)

14. Откъси (excerpta) от „Защита на Ареопагитиките срещу Йосиф Скалигер/Vindiciae Areopagiticae contra Iosephum Scaligerum“; Antverpiae, 1607) (Martinus Delrio/Мартин дел Рио 1551-1608) (кол. 954-981, лат.)

15. „Апологетическо изследване (disputatio apologetica) за св. Дионисий Ареопагит и неговите писания“ (П. Ланселий) (кол. 982-1011, лат.)

16. „Защита на Ареопагит срещу еретика калвинист“ от Joannes dominus de Chaumont (срещу Жан-Клод 1619-1687, пастор в Шарантон льо Пон) (кол. 1012-1025, лат.)

17. „За трудовете, които обикновено се наричат Ареопагитики; за автора, неговата вяра, дали е бил православен или еретик – аполинарист, монофизит, евтихианец. Дисертация срещу Мишел льо Киен и други“ (Бернардо де Роси) (кол. 1026-1079, лат.)

18. „Бележка към Св. Дионисий, парижки епископ и мъченик“ (кол. 1080-1088, лат.)
Показалец на предметите (Index rerum memorabilium) (1089-1097, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1098-1100, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu04mignuoft

***

Том 5
(1857)

II век

Св. Игнатий, антиохийски епископ
послания
както автентични, така и спорни и предполагаеми

следват

римските първосвещеници от II в., св. мъченик Поликарп
св. Мелитон Сардийски, Папий Иераполски, Поликрат Ефески, св Хегезип, Пантен и др.

писма, малки трудове, фрагменти

св Игнатий в Осиос Лука

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (кол. 9-624)
– свидетелства на древните за Посланията на св. Игнатий (според Галанди, 1765): Евсевий, Иреней, Теофил антиохийски, Атанасий, Иероним, Дионисий Ареопагит, Василий Велики, Иоан Златоуст, Теодорит, Леонтий, Максим Изповедник, Андрей Критски, Теодор Студит, Михаил Синкел, патр. Фотий (кол. 9-31)
– Предговор на Исак Вос към Посланията на св. Игнатий от 1646 г. (кол. 32-33, лат.)
– Мнение на Котелерий за Посланията на св. Игнатий (Амстердам, 1724) (кол. 34-36, лат.)
– Vindiciae Ignatianae, 1672 (Джон Пиърсън/John/Iohannes Pearson 1613-1686) (кол. 37-471, лат.)
– Предговор (кол. 37-74)
– Част I (кол. 75-269)
– Част II (кол. 270-471)
– Дисертация за Посланията на св. Игнатий – истински, интерполирани и предполагаеми (Д.-Н. льо Нури, Париж 1703) (кол. 472-565)
– Част I (кол. 472-547)
– Част II-III (кол. 548-565)
– Уводи за Посланията на св. Игнатий и неговото Мъченичество (Галанди, 1765) (кол. 566-584)
– За учението на св. Игнатий (Лумпер, 1783) (кол. 585-600)
– Критично изследване (Disquisitio critica) на традиционния текст (textus receptus) на Посланията на св. Игнатий (Хайнрих Денцингер/Henricus/Heinrich Joseph Dominicus Denzinger 1819-1883) (кол. 601-624)

Послания на св. Игнатий (по изданието на Хефеле; Тюбинген, 1837) (кол. 625-728)
– Предговор на Хефеле (кол. 625-642)
1. До ефесяни (кол. 643-661)
2. До магнезийци (кол. 662-673)
3. До тралийци (кол. 674-685)
4. До римляни (кол. 686-696)
5. До филаделфийци (кол. 697-707)
6. До смирненци (кол. 708-717)
7. До Поликарп (кол. 718-728)

Послания на св. Игнатий с добавки (interpolatae) (Котелерий, 1724)
– Бележка (monitum) на Котелерий (кол. 729-730)
1. До ефесяни (кол. 731-756)
2. До магнезийци (кол. 757-777)
3. До тралийци (кол. 778-800)
4. До римляни (кол. 801-817)
5. До филаделфийци (кол. 818-839)
6. До смирненци (кол. 840-857)
7. До Поликарп (кол. 858-872)

Предполагаеми (supposititiae)
1. До Игнатий от прозелитката Мария (кол. 873-880)
2. Игнатий до Мария (кол. 881-887)
3. До тарсийците (кол. 888-897)
4. До антиохийците (кол. 898-909)
5. До Херон, антиохийски дякон (кол. 910-918)
6. До филипяни (кол. 919-941)
7. До св. апостол и евангелист Йоан (кол. 942-943)
8. До Дева Мария, майка на нашия Господ Иисус Христос (кол. 944-945)
9. Похвала на св. Игнатий от Херон (кол. 946-947)
10. Фрагменти или Сентенции (кол. 948-960)
11. Сирийски откъси от Посланията (кол. 961-968)

1. Литургия на св. Игнатий (Евсевий Ренодо/Eusèbe Renaudot 1646-1720; Франкфурт, 1846) (кол. 969-978)

2. Мъченичество на св. свещеномъченик Игнатий Богоносец (Хефеле, 1847) (кол. 979-990)
– из кореспонденцията на имп. Траян (кол. 991-995)

Св. Поликарп, епископ на Смирна и мъченик (кол. 996-1045)
– За Посланието на св. Поликарп (пролегомени от Хефелe) (кол. 996-1004)
3. Послание на св. Поликарп, епископ на Смирна и свещеномъченик към филипяни (кол. 1005-1021)
– напомняне към фрагментите (Галанди) (кол. 1022-1024)
– Фрагменти (кол. 1025-1028)

4. Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп (кол. 1029-1045)

5. Послания на папа Еварист (I в.-до 109 г.) (кол. 1046-1057, лат.)

6. Послания на папа Александър I (I в.-до 115) (кол. 1058-1073, лат.)

7. Послания на папа Сикст I (I в.-до 125) (кол. 1074-1079, лат.)

8. Послание на папа Телесфор – общо до всички верни на Христос (I в.-до 136) (кол. 1080-1087, лат.)

9. Послания на папа Хигин (I в.-до 140) (кол. 1088-1093, лат.)

Папа Пий I (I в.-до 154)
– Дисертация за живота и писанията на папа Пий I (Галанди, 1765) (кол. 1094-1118)
10. Послания на папа Пий I (кол. 1119-1129, лат.)

11. Послание на папа Аникет към епископите на Галия (II в.-до 167) (кол. 1130-1133, лат.)

12. Послания на папа Сотер (II в.-до 174) (кол. 1134-1139, лат.)

13. Послания на папа Елевтерий (II в.-до 189) (кол. 1140-1144, лат.)

Св. Мелитон, епископ на Сарди в Азия (II в.-до 194) (кол. 1145-1250)
Бележка (Karl Christian/Carolus Christianus Woog 1714-1771; Лайпциг, 1744)
– За живота и заслугите на св. Мелитон (кол. 1145-1183)
– За писанията му (кол. 1183-1207)
14. Фрагменти на св. Мелитон (кол. 1208-1231)

15. Неавтентични (кол. 1231-1250)

16. Папий от Хиераполис (кол. 1251-1261)

17. Св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина (II в.) (бележка от Галанди) (кол. 1262-1266)

18. Аристид (II в.) (бележка от Лумпер, 1783) (кол. 1267-1268)

19. Агрипа Кастор (II в.-до 132) (кол. 1269-1271)

20. Аристон от Пела (ок. 100-160) (кол. 1272-1285)

21. Клавдий Аполинарий (II в.-до ок. 180) (кол. 1286-1302)

22. Св. Хегезип (ок. 110-180) (кол. 1303-1327)
– бележка от Галанди (кол. 1303-1307)
– фрагменти от пет книги Коментари за деянията на Църквата (кол. 1308-1327)

23. Пантен (II в.-до ок. 200) (по Routh; Оксфорд, 1814) (кол. 1328-1331)

24. Родон (II в.-до ок. 200) (кол. 1332-1337)

25. Максим, Иерусалимски епископ (II в.)
– фрагмент от За материята (кол. 1338-1355)

26. Поликрат, еп. Ефески (ок. 130-196) (кол. 1356-1365)
– бележка от Галанди
– фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
– „Деяния на св. Тимотей“

27. Св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска (II в.) (кол. 1366-1371)

28. Св. Серапион, антиохийски епископ (II в.-до 211) (кол. 1372-1375)

29. Аполоний (II- III в.) (кол. 1376-1385)

30. Останало от анонимни, някои от които са слушали апостолите, запазено от св. Иреней (кол. 1386-1402)
– напомняне от Рут, 1814

31. Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други (кол. 1402-1453)

Добавка (Appendix)

32. Страдание на свв. Епиподий и Александър (кол. 1454-1461, лат.)
– напомняне от Тиери Рюинар/Thierry Ruinart/Theodoricus Ruinartius 1657–1709 (Верона, 1731) (кол. 1454-1455, лат.)

33. Страдание на св. Симфориан (кол. 1462-1467, лат.)

34. Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия (кол. 1468-1474, лат.)

35. папа Виктор I (II в.-до ок. 199) (кол. 1475-1489, лат.)
– хронологико-исторически коментар за св. Виктор, римски папа и мъченик (acta Bolland. за 28 юли)
– послания на папа Виктор

36. Архей, епископ на Африка (кол. 1490)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1491-1504)

https://archive.org/details/patrologiaecurs92migngoog/page/n9/mode/2up

Том 6
(1857)

II век

Св. Юстин, философ и мъченик
Всички налични трудове
и също
които са оцелели от
Тациан, Хермий, Атенагор и св. Теофил

Юстин Философ

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на Пруденций Маран/Prudentius Maranus (1683-1762) за предишните издания, за учението, деянията и писанията на св. Юстин и други защитници на религията (кол. 9-205 лат.)
– Част I (кол. 9-22, лат.)
– Част II (кол. 23-105, лат.)
– Част III (кол. 106-205, лат.)

Откъси от предговора на йенския издател от 1842 (Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto 1816-1897) (кол. 206-226 лат.)

Св. Юстин Философ (кол. 227-800)

1. „Реч към елините“ (кол. 229-240)
2. „Увещание към елините“ (кол. 241-311)
3. „За монархията“ (кол. 312-325)
4. „Апология за християните към Антонин Пий“ (кол. 325-439)
5. „Апология за християните към римския сенат“ (кол. 440-469)
6. „Диалог с юдеина Трифон“ (кол. 470-800)

Тациан

7. „Против елините“ (кол. 801-887)

Атенагор Атински, християнски философ (кол. 888-1023)

8. „Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод (кол. 888-972)
9. „За възкресението на мъртвите“ (кол. 973-1023)

Теофил, антиохийски епископ

10. „До Автолик“ (кол. 1024-1167)
– кн. I (кол. 1024-1045)
– кн. II (кол. 1046-1119)
– кн. III (кол. 1120-1167)

Ермий философ

11. „Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“ (кол. 1168-1180)

Добавка (Appendix), включваща неавтентични трудове на Юстин, неговото Мъченичество, а също фрагменти от загубени трудове на Юстин, Тациан и Теофил

Част I (кол. 1181-1563)

Неавтентични (spuria) трудове на св. Юстин Философ

1. „Писмо до Зен и Серен“ (кол. 1183-1203)
2. „Изложение на правилното изповедание“ (кол. 1204-1240)
3. „Отговори към православните“ относно някои необходими питания [146] (кол. 1241-1400)
4. „Християнски въпроси към елините“ [5] (кол. 1401-1463)
5. „Елински въпроси към християните“ [15] (кол. 1464-1489)
6. „Опровержение (anatrope, confutatio) на някои аристотелистки учения“ (кол. 1490-1563)
– от „Физика“ (кол. 1493-1516)
– от „За небето“ (кол. 1517-1563)

Част II (кол. 1564-1604)

1. „Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“ (кол. 1566-1571)
2. Фрагменти от „За възкресението“ на св. Юстин, философ и мъченик (кол. 1572-1591)
3. Други фрагменти
– Юстин (кол. 1592-1600)
– Тациан, Теофил (кол. 1601-1604)

Показалци (Indices)
Показалец на гръцките думи (quae vel difficilia visa sunt vel notatu digna) (1605-1610)
Показалец на предметите, които се намират преди добавката (Index rerum ante appendicem) (1611-1677, лат.)
Показалец на предметите, които се намират в добавката (Index rerum quae in appendice) (1678-1695, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1696-1704, лат.)

„Предположения и поправки“ към всички писатели от този том (Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883; Париж, 1856) (кол. 1705-1815, лат.)

Показалец на писателите, споменати от Юстин мъченик, Тациан, Атенагор и Теофил, взет от Фабрициевата Bibliotheca graeca (кол. 1816-1820, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=pst.000005711826&view=1up&seq=9

Том 7
Първа част
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Иреней

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на René Massuet/Renatus Massuetus (1666-1716) (кол. 9-23 лат.)
Предишни дисертации към книгите на Иреней (кол. 24-173, лат.)
– Първа дисертация: За еретиците, които Иреней обсъжда в кн. I; за техните деяния, писания и учение (кол. 24-173, лат.)
– чл. 1: За Валентин (кол. 24-103, лат.)
– чл. 2: За учениците на Валентин (кол. 104-117, лат.)
– чл. 3: За учителите на Валентин (кол. 118-173, лат.)
– Втора дисертация: За живота и делата на св. Иреней; за 5-те му книги „Срещу ересите“ и за други, загубени писания (кол. 174-244, лат.)
– чл. 1: Животът и делата на св. Иреней (кол. 174-215, лат.)
– чл. 2: За 5-те книги на Иреней „Срещу ересите“ (кол. 216-238, лат.)
– чл. 3: За други писания на Иреней (кол. 239-244, лат.)
– Трета дисертация: За учението на Иреней (кол. 245-381, лат.)

За автентичността на Иренеевите книги „Срещу ересите“ (Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784) (кол. 382-404, лат.)

Откъси от пролегомените на Адолф Щирен/Adolphus Stieren (1813-1884; Лайпциг, 1853) (кол. 405-419, лат.)

Избрани свидетелства на древните за Иреней и неговите писания: Писмо на лионските и виенски мъченици до папа Елевтерий, Тертулиан, Евсевий, Епифаний, Кирил Иерусалимски, Василий Велики, Ефрем Сирин, Иероним, Августин, Теодорет, Григорий Турски, папа Григорий I, Анастасий Синаит, Максим Изповедник, Беда, патр. Фотий, Опровержение на Изповеданието (Confessio) на патр. Кирил Лукарис (кол. 420-430, лат.)

Флор, лионски дякон. Пролог към книгите „Срещу ересите“ (кол. 431-432, лат.)

Св. Иреней „Срещу ересите“ (кол. 433-1118) (текст по Massuet, 1702/1734) (с превод на Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581)
1. Книга първа (кол. 433-706; от 22 гл./670 кол. само лат.) (с превод и на Билий)
2. Книга втора (кол. 707-841, лат., отделни места на гр.)
3. Книга трета (кол. 842-971, лат., отделни места на гр.)
4. Книга четвърта (кол. 972-1118, лат., отделни места на гр.)

https://books.google.bg/books?id=pL7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 7
Втора част (bis)
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Кратко съдържание (Elenchus) (лат.)

Св. Иреней. „Срещу ересите“ (кол. 433-1223)

4. Книга пета (кол. 1119-1223, лат., отделни места на гр.)

Фрагменти от загубените съчинения на св. Иреней, епископ на Лион и мъченик (кол. 1224-1263)
– припомняне (admonitio) за следващите фрагменти (кол. 1224-1225)
5. Фрагменти (кол. 1226-1263)

Добавка към Иренееевите книги „Срещу ересите“, съдържаща фрагментите на гностиците, които споменава св. мъченик (кол. 1264-1321)
– Василид (кол. 1226-1269)
– Исидор (кол. 1270-1271)
– Валентин и валентинианци (кол. 1272-1281)
– „Птолемей към Флора“ (кол. 1282-1291)
– Хераклеон (кол. 1292-1321)

Предговори, пролегомени, бележки и наблюдения на всички онези, които са публикували или коментирали (illustrarunt) нови издания на Иреней (кол. 1322-1363, лат.)
– Посветително писмо от 1526 (Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536 (кол. 1322-1329)
– Посветително писмо от 1570 (Николай Галасий/Nicolas Des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581) и др. (кол. 1330-1333)
– Посветително писмо от 1571 (Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617) (кол. 1334-1339)
– Припомняне относно своя превод на глави от Иреней (Билий, кол. 1340)
– Спомняне (commonitio) към читателите за своетох издание на петте книги на Иреней (Фр. Феударденций/Franciscus Feudardentius) (кол. 1340-1351)
– Пролегомени за живота и писанията на Иреней, за различните им издания и за характера и замисъла (ratione ac consilio) на това най-ново (1352-1363)

Бележки на различни [автори] (variorum notae) към петте книги „Срещу ересите“ (кол. 1364-1846, лат.)
– към кн. I (кол. 1364-1525)
– към кн. II (кол. 1526-1599)
– към кн. III (кол. 1600-1687)
– към кн. IV (кол. 1688-1781)
– към кн. V (кол. 1782-1846)

Бележки на различни [автори] към фрагментите на св. Иреней (кол. 1847-1859, лат.)

Разночетения от по-малко значение (minoris momenti) (кол. 1860-1877)

Гръцки речник (glossarium) (кол. 1878-1883)
Латински речник (кол. 1884-1901)
Показалец на предмети изрази (rerum et sententiarum) (кол. 1902-2005)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2006-2015, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 2016-2020, лат.)

https://books.google.bg/books?id=7b7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 8
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички трудове, които са налични

(според оксф. изд. от 1715)

Климент Александрийски 1584 A Thevet

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Първи том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Историко-литературна справка (notitia) към Климент Александрийски (Йохан Алберт Фабриций/Johann Albert Fabricius, 1668-1736. Bibliotheca graeca; ново издание, под грижата на Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815. T. VII; Хамбург, 1801) (кол. 9-26, лат.)

Към читателя (от оксф. издание, 1715) (кол. 27-29, лат.)

Предговор на Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870 (Лайпциг, 1831) (кол. 30-32, лат.)

Свидетелства на древните: Евсевий, Кирил Александрийски, Епифаний, Дионисий Ареопагит, Иероним, Руфин, Сократ, Созомен, Пасхална хроника, Теодорит, Максим Изповедник, патр. Фотий, Синкел (кол. 33-49)

Климент Александрийски (кол. 50-1382)

1. „Увещание към елините“ [„Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes] (кол. 50-246)
2. „Педагог“ (кол. 247-684)
– кн. I, 13 гл. (кол. 247-376)
– кн. II, 12 гл. (кол. 377-553)
– кн. III, 12 гл. (кол. 554-684)
3. „Стромати“ (кол. 685-1382)
– кн. I, 29 гл. (кол. 685-929)
– кн. II, 23 гл. (кол. 930-1097)
– кн. III, 18 гл. (кол. 1098-1213)
– кн. IV, 26 гл. (кол. 1214-1382)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1383-1388)

https://books.google.bg/books?id=BwcRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 9
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички налични (εὑρισκόμενα) трудове

(според оксф. изд. от 1715)

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Втори том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
3. „Стромати“ (кол. 9-602)
– кн. V, 14 гл. (кол. 9-206)
– кн. VI, 18 гл. (кол. 207-401)
– кн. VII, 18 гл. (кол. 402-557)
– кн. VIII, 9 гл. (кол. 558-602)
4. „Кой богат ще се спаси“ (кол. 603-651)

Спорни трудове (dubia)

5. Откъси (excerpta) от Теодот и т.нар. „източно учение“ по времето на Валентин (interprete Roberto Pearse) (652-697)

6. Избрани места от пророчески писания (eclogue ex scripturis propheticis) (698-728)
Фрагменти
7. Adumbrationes (записки/скици)
– към Първо Послание от Петър (кол. 729-731)
– към Послание от Юда (кол. 732-733)
– към Първо и Второ Послание от Иоан (кол. 734-739)

8. Катени (кол. 740-743)
9. „Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
10. „За промисъла“, „За душата“ и др. (кол. 750-776)

Древни схолии (кол. 777-794)

Дисертации на Д.-Н. льо Нури за всички трудове на Климент Александрийски (кол. 795-1485)
– първа дисертация, 14 гл.: За „Увещание към елините“ и трите книги на „Педагог“ (кол. 797-999)
– втора дисертация, 25 гл.: За книгите на „Стромати“ (кол. 1000-1436)
– трета дисертация, 5 гл.: За други трудове на Климент Александрийски (кол. 1437-1485)

„Хронография“ (от сътворението на света до смъртта на Комод) на Климент Александрийски в сравнение (collata) с тези на Евсевий и Синкел (кол. 1486-1495)

Показалци (Indices)

Показалец на гръцките изрази (Index graecitatis) (кол. 1496-1549)
Показалец на авторите, цитирани от Климент Александрийски (кол. 1550-1559)
Показалец на забележителните (memorabilium) предмети у Климент Александрийски (кол. 1560-1621)
Показалец на думи, изрази и предмети, които се съдържат в трите дисертации на Д.-Н. льо Нури (кол. 1622-1681)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1682-1696)

https://books.google.bg/books?id=QAgRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 10
(1857)

III век

Св. наш отец Григорий Чудотворец
всички налични трудове

Григорий Чудотворец 2

следват

папа Зефирин и др римски първосвещеници;
св. Александър Иерусалимски, св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква, Юлий Африкан и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Зефирин, римски първосвещеник (до 217 г.)
Справка от първосвещеническата книга на папа Дамас и друга справка) (кол. 9-11, лат.)
Писма I-II (кол. 12-17, лат.)

Гай (Caius), римски презвитер (до 296 г.)
Справка от Галанди (кол. 18-24, лат.)
Фрагменти (кол. 25-35)

Юлий Африкан (ок. 160-240)
Справка от Фабриций (t. IV, 1795) (кол. 36-45, лат.)
Справка от Галанди (кол. 46-50, лат.)
Оцелели (quae supersunt) трудове (кол. 51-93)
– Писмо до Аристид (кол. 51-63)
– От петте книги „Хронография“, с превод и на св. Иероним (кол. 64-93)

Спорни трудове
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина (с припомняне от Галанди) (кол. 94-97, лат.)

Неавтентични
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос (кол. 98-108)

Св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик (до 222 г.) (кол. 109-131, лат.)

Св. Урбан I, римски първосвещеник (до 230 г.) (кол. 132-141, лат.)
Справка от първосвещеническата книга на пап Дамас и друга справка) (кол. 132-134, лат.)

Астерий Урбан (кол. 142-155)

Папа Понтиан (до 235 г.) (кол. 156-165)

Папа Антер (до 236 г.) (кол. 166-174)

Папа Фабиан (до 250 г.) (кол. 175-201)

св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик (до 251 г.) (кол. 202-206)

св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия (до ок. 283 г.) (кол. 207-235)

Теогност Александрийски (ок. 210-270 г.) (кол. 236-241)

Пиерий, александрийски катехист (до ок. 310 г.) (кол. 242-246)

Малхион, презвитер на Антиохийската църква (до ок. 269 г.) (кол. 247-260)

Св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата (ок. 170-235 г.) (кол. 261-962)
Предговори от изданието на Фабриций (Хамбург, 1716-1718) (кол. 261-270)
Дисертация на Г. Лумпер: За живота и писанията на св. Иполит (кол. 271-394)
Дисертация на Constantinus Ruggerius: За местопребиваването на св. Иполит (кол. 395-545)
Деяния на св. Иполит (кол. 546-569)
Свидетелства на древните (кол. 570-582)
Трудове и фрагменти (кол. 583-962)

Св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец (ок. 213-270 г.) (кол. 963-1252)

Св. Дионисий, александрийски епископ (до ок. 265 г.) (кол. 1253-1343)

Макарий Магнезийски (IV в.) (кол. 1344-1405)

Св. Архелай, епископ на Месопотамия (кол. 1406-1528)

Св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква (до 309 г.) (кол. 1529-1558)

Св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква (до ок. 305 г.) (кол. 1561-1574)

Прибавки (Addenda) (кол. 1575-1608)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1609-1620)

https://archive.org/details/patrologiaecursu10mignuoft

Том 11
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Ориген 1584

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 5-6, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 7-8, лат.)

Посветително писмо до Климент XII, върховен първосвещеник (pontifex maximus) от Шарл Деларю, бенедиктински презвитер и монах (кол. 9-12, лат.)

Предговор (кол. 13-35, лат.)

Общо припомняне към писмата на Ориген (кол. 36-37, лат.)
Писма (кол. 38-91, лат.)
1. Писмо до Африкан За историята на Сузана (кол. 38-86)
2. Писмо до Григорий [Чудотворец] (кол. 87-91)

3. „За възкресението“ (кол. 92-99, лат.)

4. Фрагменти от Оригеновите книги „Стромати“ (кол. 100-107, лат.)

„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“ (кол. 108-413, лат.)
Припомняне към книгите „За началата“ (кол. 108-111, лат.)
Пролог на презвитер Руфин (кол. 112-114, лат.)
5. „За началата“ на Ориген в 4 книги; превод на Руфин, аквилейски презвитер (кол. 115-413, лат.)
– кн. I (кол. 115-181)
– кн. II (кол. 182-247)
– кн. III (кол. 248-341)
– кн. IV (кол. 342-413)

6. „За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“ (кол. 414-561)

7. „Увещание за мъченичество“ (кол. 562-637)

8. „Срещу Целз“, 8 книги (кол. 638-1631)
Припомняне към осемте книги „Срещу Целз/Contra Celsum“ (кол. 638-641, лат.)
– Увод/Предговор на Ориген към томовете „Срещу Целз“ (кол. 642-650)
– кн. I (кол. 651-791)
– кн. II (кол. 792-919)
– кн. III (кол. 920-1027)
– кн. IV (кол. 1028-1180)
– кн. V (кол. 1181-1287)
– кн. VI (кол. 1288-1421)
– кн. VII (кол. 1422-1520)
– кн. VIII (кол. 1521-1631)

Бележки на един английски ерудит към книгата на Ориген „За молитвата“ (кол. 1632-1688)

Наблюдения (observationes) на Иоан Крой към кн. VI на Оригеновата „Срещу Целз“ (кол. 1689-1710)

Добавка

„Диалог за правилната вяра в Бога“. Припомняне (кол. 1711-1713, лат.)
9. „Диалог за правилната вяра в Бога“ на Адамантий (кол. 1714-1884)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. I (кол. 1885-1932)

https://books.google.bg/books?id=qAkRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 12
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-41, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания/коментари (ἐξηγητικά) към Битие (in Genesim) (кол. 42-45, лат.)
1. От Оригеновите коментари към Битие (кол. 46-145)
2. Беседи (homiliae) на Ориген към Битие с преводач Руфин (17) (кол. 146-262, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Изход (in Exodum) (кол. 263, лат.)
3. От Оригеновите коментари към Изход (кол. 264-297)
4. Беседи на Ориген към Изход (13) (кол. 298-395, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Левит (in Leviticum) (кол. 396, лат.)
5. Избрано (ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Левит (кол. 397-404)
6. Беседи на Ориген към Левит (16) (кол. 405-573, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Числа (in Numeros) (кол. 574-575, лат.)
7. Избрано от Ориген към Числа (кол. 576-583)
8. Беседи на Ориген към Числа (28) (кол. 586-805, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Второзаконие (in Deuteronomium) (кол. 805, лат.)
9. Избрано от Ориген към Второзаконие и Иисус Навин (кол. 806-823)
10. Беседи на Ориген към книга Иисус Навин (28) с пролог на Руфин (кол. 824-947, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книга Съдии (in librum judicum) (кол. 948, лат.)
11. Избрано от Ориген към Съдии (кол. 949-950)
12. Беседи на Ориген към книга Съдии (8) (кол. 951-990, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книги Царе (in libros regum) (кол. 991, лат.)
13. Избрано от Ориген към Първа книга Царе (кол. 992-995)
14. Беседи на Ориген към книги Царе (2) (кол. 996-1028, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иов (in Job) (кол. 1029, лат.)
15. Фрагмент от книгата на св. Иов с преводач Hilarius Pictaviensis (кол. 1030, лат.)
Избрано от Ориген към Иов (кол. 1031-1049)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Псалми (in Psalmos) (кол. 1050-1053, лат.)
16. От Оригеновите коментари към Псалми (кол. 1054-1685)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. II (кол. 1686-1703, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1704-1708, лат.)

https://books.google.bg/books?id=sLpDsFbzv2wC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 13
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-17, лат.)

1. Фрагменти на Ориген от книга Притчи Соломонови (кол. 18-34)

2. От малкия том „Към Песента“, който Ориген е написал в младостта си (кол. 35)

Предговор/пролог (prologus) на бл. Иероним до папа Дамас, към Изложение (expositio) на Песен на песните според Ориген (кол. 36, лат.)
3. Към Песен на песните на Ориген, в превод на божествения Иероним (4 кн.) (кол. 37-197, лат.)
4. Поредица от Прокопиевите извадки (excerpta) от Ориген, Песен на песните (кол. 198-215)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Исаия (кол. 216-217, лат.)
5. От 1 и 28 кн. на Ориген към Исаия (кол. 218-219, лат.)
6. Беседи на Ориген към виденията на Исаия (9) (кол. 220-253, лат.)

Напомняне към Оригеновите Беседи към Иеремия (кол. 254-255, лат.)
7. Беседи на Ориген към Иеремия (кол. 256-543, лат.)
8. Избрано (διεξηγητικαὶ ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Иеремия (кол. 544-605)
9. Избрано от тълкуванията на Ориген към Плачове (кол. 606-661)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иезекиил (кол. 662, лат.)
10. Коментари на Ориген към Иезекиил (14 беседи) (кол. 663-767, лат.)
11. Избрано от Ориген към Иезекиил (30 гл.) (кол. 768-825, лат.)

12. От тълкуванията към Осия (кол. 826-828)

13. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Матей (с преводач Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676; и стар превод) (кол. 829-1599)

Поредица от стария превод на Оригеновите коментари към Матей (кол. 1600-1799, лат.)

Пролог на св. Иероним към изяснението (explanatio) на св. Лука от Ориген (от изданието на Dominic Vallarsi, 1702-1771; Верона, 1766-1772) (1800-1801, лат.)

14. Беседи (39) на Ориген към Лука с преводач св. Иероним (кол. 1800-1901, лат.; фрагменти, 1902-1909)

Разночетения към т. XI-XII на коментарите на Ориген към Матей (Берлин, 1831) (кол. 1910-1945)

Аналитичен показалец към т. III (кол. 1946-1984, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1985-1988, лат.)

https://books.google.bg/books?id=LAoRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 14
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том четвърти

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-12, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иоан (кол. 13-20, лат.)
1. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Иоан, с преводач Ambrosius Ferrarius (кол. 21-829)
– т. 1-6 (кол. 21-304)
– т. 10-13 (кол. 305-523)
– т. 19-20 (кол. 524-679)
– т. 28-32 (кол. 680-829)

2. От Оригеновите беседи към Деяния на апостолите (кол. 830-831)

Руфин до Хераклий – Предговор към Обяснението (explanatio) на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 832, лат.)
3. Коментари на Ориген към Послание на бл. Павел към римляни (кол. 833-1293, лат.)
– предговор (кол. 833-837)
– кн. 1-3 (кол. 838-959)
– кн. 4-6 (кол. 960-1102)
– кн. 7-10 (кол. 1103-1291)
Руфин до Хераклий – Заключение към Обяснението на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 1292-1293, лат.)

4. От книгите на Ориген към Посланията към галатяни, ефесяни, колосяни, солуняни, Тит, Филемон, евреи (кол. 1294-1309, лат. освен откъс от Беседа към Евреи)

5. „Филокалия“ на Ориген (кол. 1310-1315)

Аналитичен показалец (кол. 1316-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NklFyxtsJoIC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 15
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“) на Ориген, които са оцелели. Увеличени на много места в сравнение с тези, които бяха издадени от Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius (1532-1590) и Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius (1550-1616). Извлече от ръкописи и издадени книги и представи с бележки Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741 (Париж, 1713)

Посветително (nuncupatoria) писмо (кол. 9-13, лат.)

Предговор (кол. 14-19, лат.)

Предварителни думи (praeliminaria) към Хексаплите на Ориген (11 гл.) (кол. 20-122, лат.)

Свидетелства за старите преводачи (кол. 125-140)

Хексапли

Напомняне към Битие (кол. 141-142)
1. Битие (кол. 143-334)

Припомняне към Изход (кол. 331-338)
2. Изход (кол. 335-522)

Припомняне към Левит (кол. 519-522)
3. Левит (кол. 523-710)

Припомняне към Числа (кол. 707-710)
4. Числа (кол. 707-794)

Припомняне към Девтерономион (кол. 791-794)
5. Девтерономион (кол. 795-930)

Припомняне към книга Иисус (кол. 927-930)
6. Иисус (кол. 927-1046)

Припомняне към книга Съдии (кол. 1043-1046)
7. Съдии (кол. 1043-1270)

Напомняне към книга Рут (кол. 1267-1270)
8. Рут (кол. 1267-1270)

Припомняне към книги Царе и Паралипомени (кол. 1267-1270)
1 Царе (кол. 1271-1442)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1443-1444, лат.)

https://books.google.bg/books?id=xXHYAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 16
Pars prior
(1857/1862)

III век

Ориген
всички налични трудове
с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том шести
Част I
Изчисти от безбройни грешки, уголеми с нови разночетения на преводачите и представи с немалко свои бележки
Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели
1. Книга 2 Царе, според евреите 2 Самуил (кол. 11-146)
2. Книга 3 Царе (кол. 143-198)
3. Книга 4 Царе (кол. 193-238)
4. Книга 1-2 Паралипомени (кол. 235-290)

Напомняне към книга Иов (кол. 287-290)
5. Иов (кол. 287-570)

Напомняне към книга Псалми (кол. 567-570)
6. Псалми (кол. 567-1266)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1267-1268, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu161mignuoft

Pars secunda
(1863)
Част II

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели

Напомняне към Притчи (кол. 1279-1282)
1. Притчи (кол. 1279-1494)

Напомняне към Еклезиаст (кол. 1491-1494)
2. Еклезиаст (кол. 1491-1570)

Напомняне към Песен на Песните (кол. 1567-1570)
3. Песен на Песните (кол. 1567-1610)

Големи и малки пророци

Напомняне към Исаия (кол. 1611-1614)
4. Исаия (кол. 1611-1986)

Напомняне към Иеремия (кол. 1983-1986)
5. Иеремия (кол. 1987-2278)

Напомняне към Плачове или Lamentationes на Иеремия (кол. 2275-2278)
6. Плачове (кол. 2275-2298)

Сирийски кодекс на Хексаплите (амброзиано-медиолански). Издаден и преведен на латински от Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826 (Лондон, 1787)
– от предговора на издателя на сирийския кодекс (кол. 2299-2302)
– пророчество на Иеремия според превода на 70-те (кол. 2303-2394, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2395-2396, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NB1VzW6W4bYC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Pars tertia et ultima
(1860)
Част III

следва
Книга „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“

Важно мнение (Avis important) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели (продължение и край/continuatio et finis)

Напомняне към Иезекиил (кол. 2399-2402)
1. Иезекиил (кол. 2399-2690)
Сирийски кодекс на Хексаплите. Пророчество на Иезекиил (кол. 2691-2765)

Напомняне към Даниил (кол. 2766)
Даниил според 70-те от „Тетраплите“ на Ориген. Извлече от единствения Хизиански кодекс и издаде в Рим, 1772 R.D. Vincentius de Regibus (кол. 2767-2928)
– свидетелства за Хизианския кодекс (Л. Алатий, Б. Монфокон и др.) (кол. 2767-2773, лат.)
– Даниил според 70-те (кол. 2774-2928)

Напомняне към малките пророци (кол. 1929)
2. Осия (кол. 2930-2951)
3. Иоил (кол. 2952-2953)
4. Амос (кол. 2954-2969)
5. Авдий (кол. 2970)
6. Иона (кол. 2971-2973)
7. Михей (кол. 2974-2981)
8. Наум (кол. 2982-2983)
9. Авакум (кол. 2984-2997)
10. Софония (кол. 2998-3001)
11. Агей (кол. 3002)
12. Захария (кол. 3003-3008/4)
13. Малахия (кол. 3007/5-3008/6)

„Φιλοσοφούμενα“ или „Опровержение на всички ереси“/Omnium haeresium refutatio. Пръв издаде от парижкия кодекс Емануел Милер/Emmanuel Miller, 1812-1886 (Оксфорд, 1851)
Предговор на Милер (1844) (кол. 3009-3012)
Предговор на Лудвиг Дункер/Hans Gottfried Ludwig Duncker/Ludovicus Duncker, 1810-1875 (1859) (кол. 3013-3014)
Съдържание (кн. 1-10) (кол. 3015-3016)

1. „Опровержение на всички ереси“
– кн. I (кол. 3017-3055)
– кн. IV (кол. 3056-3122)
– кн. V (кол. 3123-3205)
– кн. VI (кол. 3206-3292)
– кн. VII (кол. 3293-3346)
– кн. VIII (кол. 3347-3368)
– кн. IX (кол. 3369-3412)
– кн. X (кол. 3413-3454)

Забележки (Adnotationes) и прибавки (кол. 3455-3457)
Показалци към „Φιλοσοφούμενα“
Показалец на местата от Свещеното писание (кол. 3458-3459)
Показалец на местата от светските писания (ex scriptis prophanis) (кол. 3460)
Показалец на имената (кол. 3460-3468)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3469-3470, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6vIUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 17
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и старанието на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том седми

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica) от наскоро издадени катени

Напомняне (кол. 9-11, лат.)
1. Избрани места/Забележки (ἐκλογαί/adnotationes) на Ориген към Битие-Иов (кол. 12-57)
Тълкувания (ἐξηγητικά/enarrationes) на Ориген към Иов (кол. 58-105)
2. Избрани места (ἐκλογαί/excerpta) на Ориген към Псалми (кол. 106-149)
3. Избрани места (ἐκλογαί/fragmenta) на Ориген към Притчи (кол. 150-252)
4. Ориген към Песен на Песните (scholia in CC) (кол. 253-287)
5. Фрагменти на Ориген към Иезекиил (кол. 288)
6. Ориген към Евангелието според Матей, Лука, Иоан и Първо послание на Иоан (кол. 289-370)

Неавтентични

7. Към Иов на анонимен автор (кол. 371-521, лат.)
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)

8. Апология на мъченик Памфил за Ориген (кол. 522-615, лат.)

9. Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги (кол. 616-652, лат.)

„Origeniana“ на Петър Даниел Хует/Pierre-Daniel Huet/Petrus Danielus Huetius, 1630-1721 (кол. 653-1284, лат.)

Откъс от „Защита на Никейския символ“ (Defensio Fidei Nicaenae) на Георг Бул/George Bull, Georgius Bullius, 1634-1710 (кол. 1285-1330, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1331-1340, лат.)

https://books.google.bg/books?id=OgU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 18
(1857)

IV век

Св. наш отец Методий, епископ и мъченик
всички налични трудове

Методий от П 3 а

следват

свв. Петър и Александър, александрийски водачи (praesulum),
св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик,
Александър от Ликополис и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
Историко-литературна справка (кол. 9-17, лат.)
Свидетелства на древните за св. Методий, епископ и мъченик: Иероним, Григорий от Ниса, Епифаний, Андрей Кесарийски, Арета, Леонтий Византийски, Максим Изповедник, Иоан Солунски, Фотий, римски мартиролог, гръцки месецослов, синаксар към минея за 10 юли (кол. 18-26)
1. „Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia) (кол. 27-220)
Бележки на Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669 към „Пир на десетте девици“ (кол. 221-239, лат.)
Св. свщмчк Методий. Избрано и някои речи (ἐκλογαὶ καὶ λόγοι τινες/excerpta ac orations aliquot)
2. „За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio) (кол. 240-265)
3. От „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione) (кол. 266-330)
4. От „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis) (кол. 331-344)
5. От книгите „Против Порфирий“ (кол. 345-346)
6. „За Симеон и Анна“ (кол. 347-382)
7. Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum) (кол. 383-397)
8. Три фрагмента от Беседа За Господния кръст (кол. 398-403)
9. Други фрагменти на същия св. Методий (кол. 404-408)

Методий от П 2

Александър епископ на Ликополис
Справка (кол. 409-411, лат.)
1. Трактат „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum“ (кол. 412-448)

Св. Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 449-522)
Историко-литературна справка (кол. 448-451)
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Напомняне на Май (кол. 452-453)
„Деяния“ (кол. 454-466)
1. Послание (еpistola canonica) на св. Петър, александрийски епископ и мъченик, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара (кол. 467-508)
2. Послание на св. Петър до александрийската църква (кол. 509, лат.)
3. От „Книга за божеството“ на светейшия Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 510-511)
4. Фрагменти (кол. 512-522)

Св. Александър, александрийски епископ (кол. 523-608, сир. и лат.)
Справка (кол. 523-527, лат.)
Две дисертации на Лука Холщайн/Luka Holstenius за някои места от никейския събор
– първа дисертация (кол. 528-539, лат.)
– втора дисертация (кол. 540-546, лат.)
1. Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου (кол. 547-583)
Напомняне към следващата беседа (sermo) (кол. 584-585, лат.)
2. Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini) (кол. 586-608, сир. и лат.)

Св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик (кол. 609-794)
Справка (кол. 609-612, лат.)
1. Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio) с преводач Лъв Алатий (кол. 613-673)
2. Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор (кол. 674-675)
3. Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий (кол. 675-697)
Литургия на св. Евстатий (Renaudot. Liturgiarum orientalium collectio. Francofurti, 1847) (кол. 698-703, лат.)

Неавтентични

1. Коментар към „Шестоднев“ (ed. Leo Allatius. Lugduni, 1629) (кол. 704-706, лат.)
– към читателя
– коментар (Ὑπόμνημα) (кол. 707-794)
Лъв Алатий. Бележки към „Шестоднев“ от Евстатий Антиохийски (кол. 795-1065, лат.)

Тит, бострийски епископ
Справка (кол. 1066-1068, лат.)
1. Три книги Против манихеите, с преводач Franciscus Turrianus (кол. 1069-1263)
– кн. I (кол. 1069-1131)
– кн. II (кол. 1132-1207)
– кн. III (кол. 1208-1263)
2. Реч за Цветница (кол. 1264-1277)

Маркел, епископ на Анкира (кол. 1278-1306)
Диатриба за каузата на Маркел Анкирски/De causa Marcelli Ancyrani (от Монфокон) (кол. 1278-1298, лат.)
Предговор на Christ. Henr. Georg. Rettberg (Gottingae, 1794) (кол. 1299-1301, лат.)
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски и Изповедание на вярата на анкирската църква (кол. 1302-1306)

Теодор, хераклейски епископ (кол. 1307-1378)
Справка (от Лъв Алатий, „Диатриба за Теодор“) (кол. 1307, лат.)
1. От „Тълкование към Исаия“ (кол. 1308-1378)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1379-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BfMUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 19
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите (curis) на Анри Валоа, François Viger/Franciscus Vigerus (1590-1647), Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Справка (notitia) от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VII, 1801 (кол. 9-66, лат.)

Свидетелства на древните за Евсевий: писмо на Константин Велики, Евсевий Никомидийски, Иероним, Руфин, Августин, Филосторгий, Сократ, Созомен, папа Геласий, Пелагий, Евагрий, Григорий Велики, Геласий Кизикски, Александрийска хроника, Никифор в „История“ кн. VI и др. (кол. 67-83)
Свидетелства на древните против Евсевий: Маркел Анкирски, Епифаний, Атанасий, Иероним, Сократ, Теодорит, Антипатър Бострийски, от Седми вселенски събор, Фотий, Суда, Зонара, Бароний, Скалигер (кол. 84-98)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария. „Хроники“
Предговор на Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854 (Рим, 1833) (кол. 99-100, лат.)
1. „Хроники“, 2 кн. (кол. 99-598)
– кн. I (кол. 101-312)
– кн. II, с преводач и разширител (ampliator) св. Иероним (кол. 313-598)

Добавка (Appendix) към „Хрониките“ на Евсевий

Изчисление на презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis, ок. 1100-1180 (Милано, 1818) (кол. 599-742, лат.)
Предговор за Самуел (кол. 599-606, лат.)
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“ (кол. 607-742, лат.)

Малки трудове (opuscula) на древни писатели по хронология и астрономия (chronologica et astronomica)
Дени Пето/Denis Pétau/Dionisius Petavius, 1583-1652. „Към читателя“ (кол. 745-746)

Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ (Gemini Elementa astronomiae) с преводач Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599 (кол. 747-867)

Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“ (кол. 868-913)
Мнение (judicium) на Петавий за следващата книжка на Птолемей (кол. 868-869, лат.)
De apparentiis inerrantium et significationibus, с преводач Д. Петавий (кол. 870-913)

Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний (кол. 914-926)
Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г., в която беше осъществен първия събор, прославен в Никея (кол. 927-933)

От Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат с преводач Петавий (кол. 934-1001)
Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3 с преводач Петавий (кол. 1002-1135)

Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат (кол. 1136-1153)
„Родът и животът на Арат“ (кол. 1154-1166)

Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“ (кол. 1167-1217)

Св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“ с преводач Петавий (кол. 1218-1279)

монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“ (кол. 1280-1329)

Св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata (кол. 1330-1333)

Аеций. „За значението на небесните тела“ (кол. 1334-1337)

Дисертация за изгрева и залеза на звездите/De ortu et occasu siderum на Петавий (кол. 1338-1395, лат.)
Дисертация за гръцките ери и изчисления на Петавий (кол. 1396-1460, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1461-1466)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1467-1472, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6bwUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2nE7RTT0pvDVlb5s5R7JwPmJMBCtF1YjLO3TEqBBLECXu_eDx5srygx4E#v=onepage&q&f=false

Том 20
(1857)

IV век
Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

Eusebius von Caesarea

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Църковна история“, кн. 10. Анри Валоа поправи (emendavit) гръцкия текст като сравни четири ръкописни кодекса, преведе на латински и снабди със забележки (Париж, 1659)
Посветително писмо от Валоа (кол. 9-15, лат.)
Предговор към новото издание на Евсевиевата „История“ от Валоа (кол. 16-28, лат.)
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca (1594-1662), епископ на Тулуза, до блестящия и високообразован мъж Анри Валоа (кол. 29-44, лат.)

1. „Църковна история“ (кол. 45-905)
– кн. I, 13 гл. (кол. 45-129)
– кн. II, 25 гл. (кол. 130-211)
– кн. III, 39 гл. (кол. 212-301)
– кн. IV, 30 гл. (кол. 302-403)
– кн. V, 28 гл. (кол. 404-518)
– кн. VI, 46 гл. (кол. 519-655)
– кн. VII, 32 гл. (кол. 656-737)
– кн. VIII, 17 гл. (кол. 738-796)
– кн. IX, 11 гл. (кол. 797-840)
– кн. X, 9 гл. (кол. 841-905)

2. „Животът на цар (imperator) Константин“, кн. 4 (кол. 906-1232)
– кн. I, 59 гл. (кол. 910-973)
– кн. II, 73 гл. (кол. 974-1047)
– кн. III, 66 гл. (кол. 1048-1144)
– кн. IV, 75 гл. (кол. 1045-1229)
– 26 гл. от кн. V (кол. 1230-1235)

Реч (λόγος/oratio ad sanctorum coetum) на цар Константин към събранието на светиите, 26 гл. (кол. 1233-1316)

3. Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus) (кол. 1317-1439)

„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis). От книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Напомняне (кол. 1440-1441, лат.)
4. „Страдание“, ч. 1-2 (кол. 1442-1456)

5. Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber), 13 гл. (кол. 1457-1519)

Сборник (συναγωγή/collectio) „За древните мъченичества“ (фрагменти). От „Църковна история“ (кол. 1520-1535)

6. Писма на Евсевий (кол. 1536-1549)
– към кесарийците (кол. 1536-1544)
– към Констанция Августа (Flavia Iulia Constantia) (кол. 1545-1549)

Ред на епископите на Рим, Александрия, Антиохия и Иерусалим според Евсевий (кол. 1550, лат.)

Точен показалец (Index accuratus) на писатели, епископи и други бележити мъже, а също и еретици, споменати в Евсевиевите „Църковна история“, „За мъчениците на Палестина“ и в книгите „За живота“ и „За подвизите“ (de laudibus) на Константин (кол. 1550-1563, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1566-1575, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1576-1588, лат.)

https://books.google.bg/books?id=9JRBAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 21
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска. „Подготовка за Евангелието“. Franciscus Vigerus, Rothomagensis, презвитер на „Обществото на Иисус“ прегледа от ръкописни кодекси и похвалени (laudati) от самия Евсевий писатели, преведе на латински и снабди с бележки. Ново издание, след Парижкото от 1628, оксфордското и лайпцигското
Посветително писмо на Вигер до най-славния и уважаем (illustrissimus ac reverendissimus) господин Жан-Франсоа де Гонди, пръв архиепископ на Лутеция Парижка (кол. 9-15, лат.)
До християнския и искрен (candidus) читател (кол. 16-20, лат.)

1. Подготовка за Евангелието/ Προπαρασκευὴ εὐαγγελική/Praeparatio evangelica, 15 книги с преводач Fr. Vigerus (кол. 21-1408)
– кн. I, 10 гл. (кол. 21-90)
– кн. II, 8 гл. (кол. 91-151)
– кн. III, 17 гл. (кол. 152-227)
– кн. IV, 23 гл. (кол. 228-307)
– кн. V, 36 гл. (кол. 308-402)
– кн. VI, 11 гл. (кол. 403-505)
– кн. VII, 22 гл. (кол. 506-583)
– кн. VIII, 14 гл. (кол. 584-677)
– кн. IX, 42 гл. (кол. 678-764)
– кн. X, 14 гл. (кол. 765-841)
– кн. XI, 38 гл. (кол. 842-947)
– кн. XII, 52 гл. (кол. 948-1057)
– кн. XIII, 21 гл. (кол. 1058-1179)
– кн. XIV, 27 гл. (кол. 1180-1289)
– кн. XV, 62 гл. (кол. 1290-1408)

Показалец на писателите, похвалени в Евсевиевата „Подготовка за Евангелието“ (кол. 1409-1421, лат.)

Аналитичен/Най-сигурен (locupletissimus) показалец на достопаметностите (rerum memorabilium) (кол. 1422-1443, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1444-1456, лат.)

Припомняне (кол. 1457, лат.)
Разночетения и бележки от Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854 (кол. 1457-1666, лат.)
Dissertation sur l`authenticite des fragments de l`histoire phenicienne de Sanchoniathon, renfermes dans le premier livre de la Preparation evangelique par S. de Saint-Brisson (1839) (кол. 1667-1716, фр.)

https://books.google.bg/books?id=9V5FAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 22
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Доказване на Евангелието“, 10 кн. с преводач Бернардин Донат/Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Посветително писмо (кол. 9-11, лат.)
Галанди към читателя (кол. 12, лат.)

1. „Доказване на Евангелието/ Εὐαγγελικὴ ἀπόδειξις/Demonstratio evangelica“
– кн. I, 10 гл. (кол. 13-93)
– кн. II, 60 гл. (кол. 94-162)
– кн. III, 7 гл. (кол. 163-247)
– кн. IV, 17 гл. (кол. 248-333)
– кн. V, 30 гл. (кол. 334-410)
– кн. VI, 25 гл. (кол. 411-485)
– кн. VII, 3 гл. (кол. 486-566)
– кн. VIII, 5 гл. (кол. 567-648)
– кн. IX, 18 гл. (кол. 649-714)
– кн. X, 8 гл. (кол. 715-794)

2. „За писаното от Филострат за Аполоний Тиански поради предприетото от Хиерокъл сравнение между него и Христос“ (Еusebii contra Hieroclem liber) (кол. 795-868)

Трета част от всички трудове на Евсевий Памфил, епископ на Кесария

Екзегетически

За библейските занимания на Евсевий от Анджело Май (Рим, 1847) (кол. 869-874, лат.)
Евангелски въпроси
Напомняне на издателя (кол. 877-879, лат.)
3. От въпросите и решенията на Евсевий към Стефан (кол. 880-936)

4. От въпросите и решенията на Евсевий към Марин (кол. 937-957)

5. Допълнения към въпросите към Стефан и Марин. Части от по-цялостен труд по евангелски въпроси (кол. 958-1016)

Избрано от пророците (кол. 1017-1261)
От коментарите на Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680 (кол. 1017-1021)
6. Eclogae propheticae
– кн. I (кол. 1021-1089)
– кн. II (кол. 1090-1115)
– кн. III (кол. 1116-1191)
– кн. IV (кол. 1192-1261)

7. „За живота на пророците“, фрагменти (кол. 1262-1275)

8. „Съответствие на Евангелията“ (Canones decem harmoniae evangeliorum) (кол. 1274-1291)
Аналитичен показалец към „Доказване на Евангелието“ и „Срещу Хиерокъл“ (кол. 1292-1304, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1305-1312, лат.)

https://books.google.bg/books?id=kmIbxPhxTKsC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 23
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Коментари към Псалмите“. Извлечени от ръкописни кодекси, преведени на латински и снабдени с бележки, със старанието и труда на Бернар дьо Монфокон (Париж, 1707)

До Климент XI, върховен първосвещеник (кол. 9-11, лат.)

Предварителни думи към Евсевиевите „Коментари към Псалмите“ (кол. 12-62, лат.)
За продължението на Коментарите от Псалом 119 до края на Псалтира. Припомняне от издателя (Анджело Май; Рим, 1847) (кол. 63-64, лат.)

1. Коментари (ὑπομνήματα)
– към надписите на псалмите (кол. 65-71)
– Пс. 1-16 (кол. 76-165)
– Пс. 17-31 (кол. 166-279)
– Пс. 32-45 (кол. 280-413)
– Пс. 32-63 (кол. 414-623)
– Пс. 64-76 (кол. 624-901)
– Пс. 77-90 (кол. 902-1165)
– Пс. 91-104 (кол. 1166-1311)
– Пс. 91-117 (кол. 1312-1365)
– Пс. 118 (кол. 1366-1395)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1397-1400, лат.)

https://books.google.bg/books?id=_gU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 24
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том шести

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

1. Коментари към Псалмите от 119 до 150. Оцелели останки (reliquiae superstites) във ватиканските кодекси (кол. 9-75)

2. Фрагменти на Евсевий към Притчи (кол. 76-77)

3. Коментари към Исаия (кол. 78-525)

4. Фрагменти към Даниил (кол. 526-527)

Евсевий към Лука, припомняне (Анджело Май, 1847) (кол. 528-529)
5. Коментари към Евангелие от Лука, колкото е останало (quantum superest) във ватиканските кодекси (кол. 530-605)

6. Фрагмент към Послание към евреи (кол. 606)

Догматически трудове на Евсевий
Припомняне (кол. 607-608)

7. Фрагменти от труда „За Богоявление“ (кол. 609-692)

Припомняне към следващото трудче (opusculum) (кол. 693)
8. „За празнуването на Пасха“ (Περὶ τῆς τοῦ Πάσχα ἑορτῆς/De solemnitate Paschali) (кол. 694-706)

9. „Против Маркел, епископ на Анкира“, кн. 2 (кол. 707-825)
– кн. I (кол. 707-774)
– кн. II (кол. 775-825)

10. „За църковната теология против Маркел“, кн. 3 (кол. 826-1046)
– кн. I (кол. 826-896)
– кн. II (кол. 897-967)
– кн. III (кол. 968-1046)

Четиринадесет трудчета (opuscula)
1. „За вярата против Савелий“, кн. 2 (кол. 1047-1069, лат.)
2. „За възкресението“, кн. 2 (кол. 1070-1113, лат.)
3. „За безтелесния и невидим Бог“ (кол. 1114-1135, лат.)
4. „За безтелесната душа“, 2-ра кн. (кол. 1136-1143, лат.)
5. „За духовното мислене на човека“, 3-та кн. (кол. 1144-1146, лат.)
6. „За това, че Бог Отец е безтелесен“, 4-5-та кн. (кол. 1147-1169, лат.)
7. „За казаното от Господа: Не дойдох да донеса мир на земята“, 6-та кн. (кол. 1170-1181, лат.)
8. „За заповедта на Господ: Каквото ви казвам на ухото, разгласявайте го от покривите“, 7-ма кн. (кол. 1182-1189, лат.)
9. „За добрите и лошите дела“, 8-9-та кн. (кол. 1190-1207, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1208-1212, лат.)

https://books.google.bg/books?id=AV4wAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR0RZwGzxP4V5B6ZJadLeobM8Yd_bCkQWlFsicLFjyMbEYgayIcFfEuQPM8#v=onepage&q&f=false

Том 25
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (стр. iv, лат.)

Посветително писмо, прикрепено (praefixa) към венецианското издание. До светейшия наш господин Пий VI от Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani (1712-1786), епископ на Падуа (стр. v-vi, лат.)

Към читателя (от венецианското издание, 1777) (стр. vi, лат.)
Предговор към третия том на венецианското издание (стр. vii-x, лат.)
Предговор към трудовете на св. Атанасий, които сега за пръв път се публикуват събрани (collecta) (стр. x-xiv, лат.)
Писмо към бенедиктинското издание (1698) (стр. xiv-xv, лат.)
Предговор към всички (universa) трудове на св. Атанасий (1698) (xv-xliv, лат.)
Откъс от предговора на Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557 (стр. xlii-xliii, лат.)
Предговор към читателя в editio commeliniana (Хайделберг, 1601) (стр. xliii-xliv, лат.)
Предварителни думи от старите издатели на Атанасий. 1482 (Barnabas Celsanus и Petrus Brutus, края на XV в.); 1520 (Nikolaus Beraldus, 1473-1550); 1532, Лион (стр. xliv-lii, лат.)
Географска карта (стр. liii)

Напомняне към живота на св. Атанасий (стр. liv-clvi, лат.)
Отбелязвания (animadversiones) към живота и писанията на св. Атанасий (стр. clvi-clxxxiv, лат.)
Списък на александрийските и римските патриарси (стр. clxxxiv-clxxxv)
„Живот и дело“ (Βίος καὶ πολιτεία/Vita et conversatio) на светия наш отец и изповедник Атанасий, архиепископ на Александрия, от неизвестен автор (incerto auctore) (стр. clxxxv-ccxi)
„Животът на Атанасий“ от Фотий (стр. ccxii-ccxxii)
„Животът на Атанасий“ от Метафраст (стр. ccxxiii-ccxlvi)
„Атанасий, двадесети измежду патриарсите“, превод от арабски на Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720 (стр. ccxlvii-ccli, лат.)

Дисертация За годината в която е починал св. Атанасий, александрийски патриарх, от Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus, архиепископ на Анкира (1666-1736) (венец. изд., 1777) (стр. cclii-cclix, лат.)
„За почитта/De cultu към св. Атанасий“ (Acta Sanctorum Bolland.) (стр. cclix-cclxxiii, лат.)
Похвали (elogia) на някои от древните, отдадени (tributa) на Атанасий (стр. cclxxiv-cclxxx)

Напомняне към двете книги „Срещу езичниците“ и „За въплъщението“ (кол. 1-2, лат.)
1. Реч срещу езичниците/Λόγος κατὰ Ἑλλήνων/Oratio contra gentes (кол. 3-95)
2. Реч за въчовечаването (ἐνανθρώπησις) на Словото (de humana natura a Verbo assumpta) и за Неговото явяване (ἐπιφάνεια/adventus) при нас чрез тяло (кол. 96-197)
Припомняне към следващото „Изложение на вярата“ (кол. 198-199, лат.)
3. „Изложение на вярата“/Ἔκθεσις πίστεως/Expositio fidei (кол. 200-207)
Припомняне към следващия трактат (кол. 208, лат.)
4. За „Всичко ми е предадено от Моя Отец“ (кол. 208-219)
Напомняне към Съборно послание до епископите (кол. 220-221, лат.)
5. Съборно послание до епископите (кол. 221-239)
Припомняне към Апология против арианите (кол. 240-247, лат.)
6. Апология против арианите (кол. 240-410)
Припомняне към писмото За решенията на никейския събор срещу арианите (кол. 411-414, лат.)
7. Писмо за решенията на никейския събор (кол. 415-476)
Припомняне към писмото За Дионисий (кол. 477-478, лат.)
8. За Дионисий Александрийски (кол. 477-521)
Напомняне към писмото до Драконтий (кол. 522, лат.)
9. Писмо до Драконтий (кол. 522-534)
Припомняне към Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 535-536)
10. Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 537-593)
Напомняне към следващата Апология (кол. 594, лат.)
11. Апология към цар Констанций (кол. 594-642)
Припомняне към Апологията за своето изгнаничество (кол. 643, лат.)
12. Апология за своето изгнаничество (кол. 643-679)
Припомняне към писмо до Серапион за смъртта на Арий и към писмото до монасите (кол. 680-684, лат.)
13. Писмо до брат Серапион (кол. 680-690)
14. „История на арианите“, към монасите (691-796)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 797-804, лат.)

https://books.google.bg/books?id=gMYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2slLxi269MUoWJMFp3bx0TbciCqF3WbMZXkddUvKG_FIa4gbi3IlULzh8#v=onepage&q&f=false

Том 26
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към четирите Речи против арианите (кол. 9-11, лат.)
1. Речи против арианите (кол. 12-525)
– Реч първа (кол. 12-145)
– Реч втора (кол. 146-321)
– Реч трета (кол. 322-467)
– Реч четвърта (кол. 468-525)
Напомняне към следващите писма на св. Атанасий към Серапион (кол. 526-528, лат.)
2. Писма до тмуитския епископ Серапион (кол. 529-676)
– Писмо I, срещу богохулстващите и казващите, че Светият Дух е творение (кол. 529-607)
– Писмо II, срещу казващите, че Синът е творение (кол. 608-623)
– Писмо III, за Светия Дух (кол. 624-637)
– Писмо IV, пак за Светия Дух (кол. 638-676)
Напомняне към писмото за синодите (кол. 677-680, лат.)
3. Писмо за съборите, проведени в Римини, Италия и Селевкия, Исаврия (написано в 359 г.) (кол. 681-793)
Напомняне към тома до антиохийците (кол. 794-795, лат.)
4. Том of антиохийците (кол. 795-810)
Напомняне към следващите трудчета от времето на цар Йовиан (кол. 811-813, лат.)
Из кореспонденцията на Йовиан (кол. 814-823)
Напомняне към „Животът на Антоний“ (кол. 824-834, лат.)
5. „Живот и дело на светия наш отец Антоний“, написано и изпратено за монасите, живеещи в чужбина, с превод и на Евагрий (кол. 835-981)
Припомняне към следващата книга на Атанасий (кол. 982-983, лат.)
6. „За въплътеното явяване (de incarnatione) на Бог Слово и против арианите“ (кол. 984-1027)
Напомняне към писмото до африканските епископи (кол. 1028, лат.)
7. „Към честнейшите епископи в Африка против арианите“ (кол. 1029-1047)
Припомняне към писмото до Епиктет (кол. 1048-1049, лат.)
8. Писмо до коринтския епископ Епиктет против еретиците (кол. 1050-1069)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до Аделфий (кол. 1070-1071, лат.)
9. Писмо до епископа и изповедник Аделфий против арианите (кол. 1070-1083)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до философа Максим (кол. 1084-1085, лат.)
10. Писмо до философа Максим (кол. 1086-1090)
Напомняне към двете книги против Аполинарий (кол. 1091-1092, лат.)
11. Речи против Аполинарий (кол. 1093-1165)
– Реч I, за въплъщението на нашия Господ Иисус Христос (кол. 1093-1131)
– Реч II, за спасителното явяване на Христос (кол. 1132-1165)
Напомняне към следващите две писма (кол. 1166, лат.)
12. Писмо до презвитерите Иоан и Антиох; до Паладий (кол. 1166-1169)
Припомняне към следващите три писма (кол. 1170, лат.)
13. Писмо до монаха Амун; от 39-то празнично писмо; до Руфиниан (кол. 1170-1181)
Напомняне към следващите две писма до Луцифер (кол. 1182, лат.)
14. Писма към Луцифер (кол. 1182-1185, лат.)
15. Други писма (кол. 1186-1189)
Напомняне към книгата за Троицата и Светия Дух (кол. 1190, лат.)
16. За Троицата и Светия Дух (кол. 1190-1217, лат.)
17. Различни фрагменти (кол. 1218-1261)
Напомняне към голямата реч на Атанасий „За вярата“ (кол. 1262-1263, лат.)
18. Реч „За вярата“ (кол. 1264-1295)
Напомняне към речта „За търпението“ (кол. 1296-1297, лат.)
19. „За търпението“ (кол. 1296-1309)
20. Други фрагменти (кол. 1309-1338)
21. „Празнични писма“ (44 писма; Рим, 1853) (кол. 1339-1449, лат.)

Списък на кодексите, които сме ползвали за първите два тома на трудовете на Атанасий (кол. 1450-1451, лат.)
Речник/Onomasticon (кол. 1452-1461, лат.)
Аналитичен показалец към двата предишни тома (кол. 1462-1519, лат.)
Показалец към Празнични писма (кол. 1520-1522, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1523-1524, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TRJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 27
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към следващото писмо до Маркелин за тълкуването на Псалмите (от венец. изд., 1777) (кол. 9-10, лат.)
1. Към Маркелин за тълкуването (ἑρμηνεία) на Псалмите (кол. 11-45)
Припомняне към изложенията на Псалмите (кол. 46-55, лат.)
2. Съображение/гледище (ὑπόθεσις) към Псалмите (кол. 56-59)
3. Изложения (expositiones) към Псалмите (кол. 60-546)
– Пс. 1-16 (кол. 60-109)
– Пс. 17-31 (кол. 110-163)
– Пс. 32-45 (кол. 164-217)
– Пс. 46-63 (кол. 218-282)
– Пс. 64-76 (кол. 283-349)
– Пс. 77-90 (кол. 350-403)
– Пс. 91-104 (кол. 404-472)
– Пс. 105-117 (кол. 473-479)
– Пс. 118 (кол. 480-509)
– Пс. 119-150 (кол. 510-546)

Напомняне към следващите фрагменти (кол. 547, лат.)
4. Фрагменти от коментарите към Псалмите (кол. 548-590)
Писмо, прикрепено към римското издание от 1746 г., от Nikolaus Antonellus (кол. 591-596, лат.)
Предговор на Antonellus (кол. 597-648, лат.)
5. За заглавията на Псалмите (кол. 649-1343)
– Пс. 1-16 (кол. 649-700)
– Пс. 17-31 (кол. 701-763)
– Пс. 32-45 (кол. 764-829)
– Пс. 46-63 (кол. 830-899)
– Пс. 64-76 (кол. 900-967)
– Пс. 77-90 (кол. 968-1045)
– Пс. 91-104 (кол. 1046-1109)
– Пс. 105-117 (кол. 1110-1175)
– Пс. 118 (кол. 1176-1218)
– Пс. 119-150 (кол. 1219-1343)

6. Фрагменти към Иов и Песен (кол. 1344-1361)
Напомняне към речите или коментарите към Матей (кол. 1362-1363, лат.)

7. Фрагменти към Матей (кол. 1364-1389)
Напомняне към откъсите от коментарите към Лука (кол. 1390-1391, лат.)
8. Фрагменти към Лука (кол. 1392-1403)
9. Фрагмент към 1 Кор. (кол. 1404-1408)

Показалец на гръцките изрази (кол. 1409-1410)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1411-1412, лат.)

https://books.google.bg/books?id=aBJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 28
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-19, лат.)
Каталог на ръкописите и издателите, които сме използвали в изданието на този том (кол. 20-22, лат.)

Спорни (dubia)

1. „За въплъщението (τῆς σαρκώσεως) на Бог Слово“ (кол. 23-29)
2. „Свидетелства от Писанието за естественото общение на Отец, Син и Свети Дух“ (кол. 30-80)
3. Съборно послание (кол. 81-84)
4. „Изобличение на лукавството (лицемерието, театралниченето; τῆς ὑποκρίσεως) на тези около Мелетий и Евсевий от Самосата против единосъщието“ (кол. 86-89)
5. „За въплъщението на Бог Слово“ (кол. 90-95)
6. „За вечното съществуване (ὕπαρξις) на Сина и Духа с Бога, и към савелианстващите“ (кол. 96-121)
7. „Че Христос е един“ (кол. 122-132)
8. „За съботите и обрезанието, от Изход“ (кол. 133-142)
9. Беседа за семето/сеенето (εἰς τὸν σπόρον/de semente) (кол. 144-168)
10. Към „идете в отсрещното село и ще намерите вързана ослица“ (кол. 170-185)
11. Към страданието (εἰς τὸ πάθος) на Господа и кръста (кол. 186-250)
12. За девството, или за аскезата (подвижничеството, περὶ ἀσκήσεως) (кол. 252-281)
13. Кратък синопсис (преглед) на Божественото Писание, на Стария и Новия завет (кол. 286-437)

Неавтентични (spuria)

14. Диалог на събора в Никея срещу Арий (πρὸς Ἄρειον) (кол. 439-501)
15. „Против всички ереси“ (кол. 502-524)
16. Защо Мелхиседек е наречен „без баща, без майка и без родословие“ (кол. 525-530)
17. Към благочестивейшия цар Йовиан (кол. 531)
18. „За определенията“ (кол. 532-553)
19. Учение към водача Антиох (διδασκαλία πρὸς Α. δοῦκαν/doctrinа ad Antiochum ducem) (кол. 556-589)
20. Към велможата Антиох (πρὸς Α. ἄρχοντα) (кол. 590-597)
21. Към велможата Антиох за много и необходими въпроси, обсъждани (ζητημάτων ἀπορουμένων) в божествените писания, които трябва да се познават от всички християни (кол. 598-709)
22. Речения и обяснения (ῥήσεις καὶ ἑρμηνείαι) на притчите в светото Евангелиe (кол. 710-796)
23. Реч за чудото, станало в Бейрут, за иконата на нашия Господ и Бог (кол. 797-823)
24. От „Реч срещу латините“ (кол. 824-831)
25. Съчинение за учението (σύνταγμα διδασκαλίας) към монашестващите и всички християни, клирици и миряни (κληρικοὺς τε καὶ λαϊκούς) (кол. 836-845)
26. „Изложение (διατύπωσις) към тези, които искат да живеят в покой“ (кол. 846-849)
27. Писма до блаженейшия Кастор (кол. 850-905)

Беседи, които се разпространяват под името на Атанасий (кол. 906-1113)

Диалози (5) за Троицата, където разговарят православен и аномей арианин (кол. 1114-1285)

Речи срещу различни ереси (кол. 1286-1394)

Други трудчета (opuscula) (кол. 1395-1609)
– към някой държавник (кол. 1395-1408)
– за Божиите заповеди към тези, които се оттеглят от света (кол. 1409-1420)
– към монасите (кол. 1420-1426)
– за храма в Атина (кол. 1427-1431)
– за тялото и душата (кол. 1432-1433)
– писма на Атанасий и някои римски първосвещеници (кол. 1441-1485)
– „Живот и дело на светата блажена учителка Синклитикия“ (кол. 1486-1558)
– символ на вярата на св Атанасий (кол. 1568-1605)

Атанасиев лексикон (кол. 1610-1616)
Речник (Onomasticon) (кол. 1617-1622)
Аналитичен показалец (кол. 1623-1632, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1633-1636, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1637-1644)
Съдържание на предишните издания (кол. 1645-1653)
Показалец на трудовете на св. Атанасий (кол. 1654-1656)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978690&view=1up&seq=93

Том 29
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Животът на св. Василий Велики (Vita S. Basilii Magni), кесарийски архиепископ (43 гл.) (v-clxxvii)
Предговор от Julius Garnerius (clxxvii-ccxli)
Справка „Библиотеката“ на Фабриций (Харлес, т. IX, 1804) (ccxli-cclxxv)

Забележителни (praecipuae) предговори от стари издания (cclxxv- cclxxxiv)
– от парижкото издание, 1520 (cclxxv-cclxxvi)
– от хагското, 1528 (cclxxvi-cclxxvii)
– от базелското, 1532 (cclxxvii-cclxxix)
– от венецианското, 1535 (cclxxix-cclxxxi)
– от базелското, 1551 (cclxxxii)
– от базелското, 1556 (cclxxxiii)
– от парижкото, 1618 (cclxxxiii-cclxxxiv)

Преглед (еlenchus) на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този първи том (cclxxxiv-cclxxxv)

Откъси/извадки (excerpta) от боландистките „Деяния“ на св. Василий (cclxxxv-cccxvi)

Предварителен трактат и превод на „Последование на тройния празник“ (на тримата доктори – Василий Велики, Григорий Назиански и Иоан Златоуст) от Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715 (cccxvi- cccxcvi)

1. Беседи към „Шестоднев“ (кол. 1-207)
– Беседа I (кол. 1-27)
– Беседа II (кол. 28-51)
– Беседа II (кол. 52-77)
– Беседа IV (кол. 78-93)
– Беседа V (кол. 94-117)
– Беседа VI (кол. 118-147)
– Беседа VII (кол. 148-163)
– Беседа VIII (кол. 164-187)
– Беседа IX (кол. 188-207)
2. Беседи към Псалмите (кол. 208-494)
3. „Против Евномий“ (кол. 495-773)
– кн. I (кол. 495-572)
– кн. II (кол. 573-652)
– кн. III (кол. 653-671)
– кн. IV (кол. 672-709)
– кн. V (кол. 710-773)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 774-780, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BIwyAQAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 30
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Добавка към първия том на трудовете на св. Василий Велики
1. За устройството (κατασκευή/structura) на човека (кол. 9-71)
– Реч I (кол. 9-37)
– Реч II (кол. 38-61)
– Реч III (кол. 62-71)
2. Беседи към Псалмите (кол. 72-117)
3. Тълкувание (ἑρμηνεία/enarratio/commentarius) към пророк Исаия (кол. 118-667)
– гл. I (кол. 118-229)
– гл. II (кол. 230-279)
– гл. III (кол. 280-333)
– гл. IV (кол. 334-344)
– гл. V (кол. 345-425)
– гл. VI (кол. 426-445)
– гл. VII (кол. 446-473)
– гл. VIII (кол. 474-505)
– гл. IX (кол. 506-525)
– гл. X (кол. 526-553)
– гл. X-XI (кол. 554-565)
– гл. XIII (кол. 566-605)
– гл. XIV (кол. 606-629)
– гл. XV (кол. 630-643)
– гл. XVI (кол. 644-667)
4. „За девството“ (кол. 668-809)
5. „Περὶ τῶν συνεισάκτων/De contubernalibus“ (кол. 810-827)
6. „Против арианите“ (кол. 828-831, лат.)
7. Изложение на св.св. Василий Велики и Григорий Богослов за светата и православна вяра (кол. 832-835, лат.)

Апологетическа реч на нечестивия Евномий, срещу която написа възражение Василий Велики (кол. 836-868)

Евстатий. Превод на „Шестоднев“ на св. Василий (кол. 869-968, лат.)
– беседи I-III (кол. 869-903)
– беседи IV-VI (кол. 904-937)
– беседи VII-IX (кол. 904-967)

Бележки на Фронтон Дукеус към Шестоднев, Псалми, Против Евномий, Исаия (кол. 969-1114, лат.)
Отбелязвания/наблюдения на Федерик Морел (кол. 1115-1131, лат.)
Разночетения към „Шестоднев“, „Устройството на човека“ и „За рая“ (кол. 1132-1155)

Показалец на предметите и думите, които се намират преди Добавката (кол. 1156-1223)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1224, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978810&view=1up&seq=10

Том 31
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (от Пруденций Маран) (кол. 9-158, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този и следващия том (кол. 159-162, лат.)

1. „За поста“ (περὶ νηστείας) (кол. 163-197)
– реч I (кол. 163-184)
– реч II (кол. 185-197)
2. Беседа към „Пази се, да не влезе в сърцето ти беззаконна мисъл“ (Вт. 15:9) (кол. 198-217)
3. Реч за благодарността (Περὶ εὐχαριστίας/De gratiarum actione) (кол. 218-237)
4. За мъченицата Юлита (кол. 218-261)
5. Към казаното според Лука (12:18): „Ще съборя житниците си и ще съградя по-големи“ (кол. 262-277)
6. Беседа към богатите (кол. 278-303)
7. Беседа, произнесена по време на град и суша (кол. 304-328)
8. Беседа за това, че Бог не е причина за злините (кол. 329-353)
9. Беседа десета, против гневящите се (кол. 354-371)
10. Беседа за завистта (кол. 372-385)
11. Беседа към началото на Притчи (кол. 386-423)
12. Беседа, насърчаваща светото кръщение (кол. 424-443)
13. Беседа против пияниците (кол. 444-463)
14. Беседа за вярата (кол. 464-471)
15. Беседа към „В началото бе словото“ (кол. 472-482)
16. Беседа за мъченика Варлаам (кол. 483-489)
17. Беседа за мъченика Гордий (кол. 490-507)
18. Беседа за светите 40 мъченици (кол. 508-525)
19. Беседа двадесета, за смирението (кол. 526-539)
20. Беседа за това, да не се приковаваме към житейските неща (кол. 540-563)
21. Към младежите: как да извлекат полза от езическите слова (кол. 564-589)
22. Беседа за светия мъченик Мамант (кол. 590-599)
23. Против Савелий, Арий и аномеите („неподобните“) (кол. 600-617)

„Подвижнически“ (Ἀσκητικά) (кол. 619-691)
24. Слова (кол. 619-691)
– предварителен очерк (προδιαθύπωσις) (кол. 619-625)
– аскетическа реч и увещание за оттегляне от светския живот и духовно усъвършенстване (кол. 626-647)
– за аскезата, или как монахът да се украсява (кол. 648-652)
– за Божия съд (кол. 653-675)
– за вярата (кол. 676-691)
25. „Начало на етиката“ (Ἀρχὴ τῶν ἠθικῶν) (кол. 692-888)
26. Разширени определения (ὅροι κατὰ πλάτος/regulae fusius tractatae) за същото (кол. 889-1051)
27. По-кратки определения (κεφαλαία τῶν ὅρων τῶν κατὰ ἐπιτομήν/capita regularum brevius tractatarum) (кол. 1052-1305)
28. Наказания (ἐπιτίμια) (кол. 1306-1315)
29. Аскетически постановления (ἀσκητικαὶ διατάξεις/constitutiones asceticae) (кол. 1316-1428)

Добавка
30. Беседи (кол. 1429-1513)
31. „За кръщението“ (кол. 1514-1628)
32. Литургия на св. Василий (кол. 1629-1677)
33. Молитви или ексорцизми (εὐχαὶ ἤτοι ἐξορκισμοί) на св. Василий за тези, които страдат от демони и за всяка болест (кол. 1678-1685)
34. Други беседи (кол. 1686-1794)

Бележки на Фронтон Дукеус към речите За поста, и по различни други въпроси (argumentis) (кол. 1795-1829)
Бележки и наблюдения на Федерик Морел към някои беседи на св. Василий (кол. 1830)
Разночетения (кол. 1831-1843)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1844-1848, лат.)

https://books.google.bg/books?id=ZhfZAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 32
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор, в който се разисква (disseritur) за много въпроси, отнасящи се (pertinentibus) до учението на св. Василий (кол. 9-65, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този том (кол. 66, лат.)

1. За Светия Дух, към св. Амфилохий, епископ на Икониум, гл. 30 (кол. 67-218)
2. Писма (кол. 219-1112)
– сбирка (classis) I (46 писма от 357 до 370 г.) (кол. 219-381)
– сбирка II (245 писма от 370 до 378 г.) (кол. 382-1033)
– сбирка III (75 писма – недатирани, много съмнителни и някои неавтентични) (кол. 1034-1112)

Добавка към трети том на трудовете на св. Василий Велики
Напомняне (кол. 113-114, лат.)
3. Речи (24) за нравите (ἠθικοὶ λόγοι), избрани от Симеон Магистър и логотет от всички съчинения (πραγματείαι) на св. Василий Велики (кол. 1115-1382)
– първа, за добродетелта и порочността (кол. 1115-1133)
– втора, за преподаването и поучаването (νουθεσία) (кол. 1134-1146)
– трета, за любовта към Бога и ближния (кол. 1147-1153)
– четвърта, за милостта (ἐλεημοσύνη) (кол. 1154-1167)
– пета, за богатството и бедността (кол. 1168-1181)
– шеста, за алчността (πλεονεξία) (кол. 1182-1195)
– седма, за греха (кол. 1196-1217)
– осма, за покаянието (μετάνοια) (кол. 1218-1237)
– девета, за молитвата (кол. 1238-1245)
– десета, за поста (кол. 1246-1255)
– единадесета, за смъртта (кол. 1256-1277)
– дванадесета, за мъката и унинието (λύπη καὶ ἀθυμία) (кол. 1278-1287)
– тринадесета, за търпението и дълготърпеливостта (μακροθυμία) (кол. 1288-1297)
– четиринадесета, за бъдещия съд (кол. 1298-1305)
– петнадесета, за началството и властта (ἀρχὴ καὶ ἐξουσία) (кол. 1306-1315)
– шестнадесета, за лакомията и пиянството (кол. 1316-1327)
– седемнадесета, за гнева и омразата (кол. 1328-1335)
– осемнадесета, за завистта и клеветата (βασκανία) (кол. 1336-1345)
– деветнадесета, за благоразумието и необуздаността (σωφροσύνη καὶ ἀκολασία) (кол. 1346-1353)
– двадесета, за смирението и тщеславието (κενοδοξία) (кол. 1354-1359)
– двадесет и първа, за успеха (εὐτυχία), неуспеха и разумността (φρόνησις) (кол. 1360-1365)
– двадесет и втора, за промисъла (кол. 1366-1373)
– двадесети трета, за душата (кол. 1374-1376)
– двадесет и четвърта, за почитта към родителите, за старостта и младостта (кол. 1377-1381)
Показалец за местата, от които тези 24 речи са били съставени (compositi) (кол. 1382, лат.)

П. Маран. Прибавки и поправки (Addenda et emendanda) (кол. 1383-1388, лат.)
Бележки на Фронтон Дукеус към книгата „За Светия Дух“ (кол. 1389-1394)

Ред на писмата на св. Василий Велики (кол. 1395-1408)
Азбучен показалец на писмата (кол. 1409-1412)
Показалец на предметите и думите, които се намират в трети том преди Добавката (кол. 1413-1437, лат.)
Показалец на предметите и думите, които се намират в Добавката (кол. 1438-1442, лат.)
Аналитичен показалец на предметите и думите, които се намират в четвърти том (кол. 1442-1539, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1540-1562, лат.)

https://books.google.bg/books?id=lsYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 33
(1857)

IV век

Св. наш отец Кирил, иерусалимски архиепископ
всички налични трудове
с усърдието и труда (studio et opera) на
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/ Antonius Augustinus Touttaeus (1677-1718), бенедиктински монах и презвитер
следват
оцелелите писания или фрагменти на
Петър II и Тимотей, александрийски предстоятели,
Аполинарий Лаодикийски, Теодор Тарсийски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
Предговор (кол. 9-29, лат.)
Справка за ръкописните кодекси, съобразно които това издание е поправено (castigata) (кол. 9-29, лат.)
Дисертации за Кирил
– дисертация I, 15 гл. (за живота и делата на св. Кирил Иерусалимски) (кол. 32-123, лат.)
– дисертация II, 6 гл. (за писанията на св. Кирил и най-много за катехизисите) (кол. 124-167, лат.)
– дисертация III, 13 гл. (за различни части на Кириловото учение) (кол. 168-293, лат.)
Свидетелства на древните за св. Кирил Иерусалимски и неговите писания: Епифаний, Иероним, Филосторгий, Сократ, Созомен, Теодорит, Евстратий, Леонтий, Анастасий Синаит, Симеон Метафраст, Евтихий Александрийски, Кедринос, Никифор Калист, римски мартиролог, гръцки миней (кол. 294-321)

1. Катехизиси (23) на св. Кирил, иерусалимски архиепископ (кол. 322-1127)
– прокатехизис (кол. 331-366)
– първи катехизис (кол. 367-378)
– втори катехизис (кол. 379-423)
– трети катехизис (кол. 424-449)
– четвърти катехизис (кол. 450-503)
– пети катехизис (кол. 504-532)
– иерусалимски Символ, събран от различни места на Кириловите катехизиси (кол. 533-535)
– шести катехизис (кол. 536-603)
– седми катехизис (кол. 605-622)
– осми катехизис (кол. 623-635)
– девети катехизис (кол. 636-657)
– десети катехизис (кол. 658-689)
– единадесети катехизис (кол. 690-723)
– дванадесети катехизис (кол. 724-769)
– тринадесети катехизис (кол. 770-822)
– четиринадесети катехизис (кол. 823-865)
– петнадесети катехизис (кол. 866-915)
– шестнадесети катехизис (кол. 916-965)
– седемнадесети катехизис (кол. 966-1012)
– осемнадесети катехизис (кол. 1013-1059)
– деветнадесети катехизис (кол. 1060-1075)
– двадесети катехизис (кол. 1076-1084)
– двадесет и първи катехизис (кол. 1085-1094)
– двадесет и втори катехизис (кол. 1095-1105)
– двадесет и трети катехизис (кол. 1106-1127)

2. Беседа за болния, който лежал до къпалнята (Иоан 5:2-16) (кол. 1128-1153)

3. Писмо до цар Константин за явилия се в небесата знак на кръст от светлина (кол. 1154-1178)
Фрагменти от загубени трудове на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1179-1182)
Трудове, приписвани (supposita) на св. Кирил

4. Реч за посрещането (ὑπαπαντή) на нашия Господ и Спасител Иисус Христос при Симеон Богоприимец (кол. 1183-1204)

Неавтентични писма до и от папа Юлий (кол. 1205-1210)

Избрани посветителни писма, предговори и наблюдения на издателите на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1211-1272, лат.)
– на Joannes Grodecius, 1525-1596 (Братислава, 1564) (кол. 1211-1218, лат.)
– на Jean Prevost/Joannes Prevotius, 1585-1631 (Париж, 1608) (кол. 1219, лат.)
– на Thomas Milles, 1671–1740 (Оксфорд, 1703) (кол. 1220-1260, лат.)
Описание и история на базиликата на Възкресението (кол. 1261-1272, лат.)

Пeтър II, александрийски епископ (кол. 1273-1293)
Справка (кол. 1273-1275, лат.)
1. Съборно послание (при Теодорит IV,22) (кол. 1276-1293)

Тимотей, александрийски епископ (кол. 1294-1309)
Справка (кол. 1294-1295, лат.)
1. Канонически отговори (ἀποκρίσεις κανονικαί) (кол. 1296-1307)
2. Писмо до Диодор, епископ на Тир (кол. 1308-1309, лат.)

Аполинарий, лаодикийски епископ (кол. 1310-1537)
Справка (кол. 1310-1313, лат.)
1. Превод на Псалтира
– Пс. 1-16 (кол. 1314-1329)
– Пс. 17-31 (кол. 1330-1353)
– Пс. 32-45 (кол. 1354-1377)
– Пс. 46-63 (кол. 1378-1399)
– Пс. 64-76 (кол. 1400-1422)
– Пс. 77-90 (кол. 1423-1449)
– Пс. 91-104 (кол. 1450-1471)
– Пс. 105-117 (кол. 1472-1491)
– Пс. 118 (кол. 1492-1505)
– Пс. 119-150 (кол. 1506-1537)

Исаак, християнин от юдей (кол. 1538-1545, лат.)
Справка (кол. 1538-1541, лат.)
1. За вярата. За светата Троица и въплъщението на Господа (кол. 1542-1545, лат.)

Теодор, тарсийски епископ (кол. 1546-1627)
Справка (кол. 1546-1561, лат.)
1. Фрагменти от катените (кол. 1562-1627)
Прибавки към Аполинариевия превод на Псалмите (кол. 1628-1633)

Показалец на предметите, които се съдържат в Кириловите катехизиси, в бележките, добавката и предшестващите (praeviis) дисертации (кол. 1634-1715, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1716-1720, лат.)

Том 34
(1860)

IV век

Св. наши отци Макарий Египетски и Макарий Александрийски
всички налични трудове
следва
отново прегледана (recognita) от същите издатели
„Лавсаик“ (Historia Lausiaca) от Паладий Еленополски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7, лат.)

Мнение/предисловие (avis) на издателите (кол. 8, фр.)

За „Животите“ за светите Макариевци, Египетски и Александрийски. Критически и исторически въпроси, 8 гл. (кол. 9-176, лат.)
– пролегомени (кол. 9-37, лат.)
– Паладий за св. Макарий Египетски (кол. 38-63, лат.)
– Паладий за св. Макарий Александрийски (кол. 64-103, лат.)
– Руфин за св. Макариевци (кол. 104-113, лат.)
– Евагрий, Иероним, Касиан за св. Макариевци (кол. 114-123, лат.)
– кн. III-VII от collectio Rosweidiana за животите на отците и изреченията на св отци за св. Макариевци (кол. 124-149, лат.)
– за изданията на Possinus и Cotelerius (кол. 150-159, лат.)
– Сократ, Созомен и други църковни писатели за Макариевците (кол. 160-176, лат.)

Първа добавка, съдържаща „Деянията“ на светите Макариевци
– Животът на св. Макарий Египетски от Паладий (кол. 177-183)
– Животът на св. Макарий Александрийски от Паладий (кол. 184-199)
– други места от „Лавсаик“ и някои кодекси (кол. 200-229)

Втора добавка, съдържаща „Изреченията“ (ἀποφθέγματα) на светите Макариевци (кол. 230-263)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791. Две дисертации за писанията на св. Макарий Египетски (кол. 264-283, лат.)

Първо издание на Беседите на св. Макарий Египетски. Предговор към латинския превод на беседите на Joannes Picus (Париж, 1559) (кол. 284-299, лат.)
Предговор на Zacharias Palthenius, 1570-1615 (Франкфурт, 1594) (кол. 300-307, лат.)
Статията в „Суда“ (кол. 310)
Предговор към изданието от 1622, Париж от Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626 и др. (кол. 310-316, лат.)
1. Беседи на св. Макарий Египетски (кол. 317-323)
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686. Пролегомени към трудчетата на св. Макарий Египетски, издадени от самия него (Париж, 1684) (кол. 324-351, лат.)
Johann Georg Pritius, 1662-1732. Предговор към изданието на беседите на св. Макарий Египетски (Лайпциг, 1714) (кол. 352-369, лат.)
Пролегомени на Андреа Галанди (кол. 370-377, лат.)
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717 и William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713. За св.св. Макарий Египетски и Александрийски (кол. 378-391, лат.)
Й.А. Фабриций. За животите и писанията на св.св. Макарий Египетски и Александрийски (Харлес, 1802; т. VIII) (кол. 392-400, лат.)
2. Писма и молитви на Макарий Египетски (кол. 401-448)
3. Духовни беседи (50) на св. Макарий Египетски (кол. 449-821)
– Беседи 1-10 (кол. 449-543)
– Беседи 11-20 (кол. 544-655)
– Беседи 21-30 (кол. 656-727)
– Беседи 31-40 (кол. 728-767)
– Беседи 41-50 (кол. 768-821)
4. Аскетически трудчета (кол. 822-970)
– за пазенето на сърцето (кол. 822-841)
– за съвършенството в Духа (кол. 842-852)
– за молитвата (кол. 853-865)
– за търпението и различаването (διάκρισις) (кол. 866-889)
– за издигането на ума (кол. 890-907)
– за любовта (кол. 908-935)
– за свободата на ума (кол. 936-967)
– правило към монасите (кол. 968-970, лат.)

Св. Серапион, Макарий, Пафнутий и другият Макарий. „Правило към монасите“ (кол. 971-982, лат.)
Източно правило, избрано от правилата на източните отци – от дякон Вигилий (кол. 983-990, лат.)
Паладий, еленополски епископ. „Лавсаик“
Предговор на Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584 (Дукеус; Париж, 1624) (кол. 991-994, лат.)
Предговор на Паладий (кол. 997-1010)
Ἡ πρὸς Λαύσον ἱστορία/Historia Lausiaca, 151 гл. (кол. 1007-1261)
Забележка от Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629 (кол. 1262-1278, лат.)

Аналитични показалци към св.св. Макарий Египетски и Макарий Александрийски (кол. 1279-1293, лат.)
Показалец към „Лавсаик“ (кол. 1294-1302, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1303-1308, лат.)

***

(по технически причини размествам реда – вм. 35 давам 40. Ще се случва и по-нататък, с Божия помощ)

Том 40
(1863)

IV век

Св. египетски Отци
всички трудове
предхождат ги (praecedunt)
всички оцелели (quae supersunt) трудове
на
Филон Карпасийски, Астерий Амасийски, Немезий Емески, Иероним Грък

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Филон, епископ на Карпасия. „Тълкуване (ἑρμηνεία) към Песен на песните“ (изд. халкедонски епископ Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774; Рим, 1772) (кол. 9-154)
Предговор (кол. 9-26, лат.)
1. „Тълкуване (ἑρμηνεία/enarratio) към Песен на песните“ към презвитер Евстатий и дякон Евсевий (кол. 27-154)

Св. Астерий, амасийски епископ (кол. 27-154)
Историческа и литературна справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. IX, стр. 513 (кол. 155-159, лат.)
Предговор на François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679 (кол. 160-162, лат.)
1. Беседи (21) на св. Астерий (кол. 163-477)
– за богатия и за Лазар (Лука, 16:19) (кол. 163-179)
– за неправедния пристойник (Лука, 16:1) (кол. 180-193)
– против алчността (πλεονεξία) (кол. 194-215)
– против празника „Календи“ (кол. 216-225)
– за „позволено ли е човеку да напусне жена си по всяка причина?“ (Мат., 19:3) (кол. 226-239)
– за пророк Даниил и за Сусана (Дан., 13:2) (кол. 240-249)
– за слепия от рождение (Иоан, 9:1) (кол. 250-263)
– похвала на светите първовърховни (κορυφαίους) апостоли Петър и Павел (кол. 264-299)
– похвала за св свещеномъченик Фока (кол. 300-313)
– десета, похвала за светите мъченици (кол. 314-333)
– разказ (ἔκφρασις) за всехвалната мъченица Евфимия (кол. 334-337)
– похвала за св. първомъченик Стефан (кол. 338-354)
– насърчение (προτρεπτικός) за покаяние (кол. 355-369)
– за началото на поста (кол. 370-389)
– към Пс. 5, първа-пета (кол. 390-443)
– двадесета, към Пс. 6 (кол. 444-459)
– към Пс. 7 (кол. 460-477)
Добавка към Астерий, от „Амфилохии“ на Фотий. „Колко Астериевци е имало и какво е било тяхното мнение (δόξα/opinio)“ (кол. 478-479)

Немезий, епископ на Емеса (кол. 480-844)
Историческа справка (кол. 480-483, лат.)
Предговор на Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811 (Хале, 1802) (кол. 484-486, лат.)
Обяснение (explicatio) на съкращенията и справка за изданията, кодексите, преводите и останалите трудове, които са използвани (adhibita) в това издание (кол. 487-491, лат.)
Предговор към антверпенското издание (Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577 et Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589) (кол. 492-495, лат.)
Предговор към оксфордското издание (кол. 496-500, лат.)
Фабриций за Немезий. Bibliotheca graeca; т. VII, стр. 549 (кол. 501-502, лат.)
1. „За природата на човека“, 44 гл. (кол. 503-817)
Забележки на оксфордския издател към Немезий (кол. 819-844, лат.)

блаж. Иероним, гръцки богослов
Историческа справка (кол. 845-846, лат.)
1. Диалог за Светата Троица между евреин и християнин (кол. 847-859)
2. „Старание (φιλοπονία), полезно за всеки християнин“ (кол. 860-866)

Египетски отци от IV век
Св. Орсиезий, тавенисийски авва (кол. 867-895)
Св. Серапион, тмуитски епископ (кол. 896-941)
Св. Пахомий, тавенисийски авва (кол. 942-952)
Св. Антоний Велики (кол. 953-1102)
Св. авва Исаия (кол. 1103-1213)
Евагрий Понтийски (кол. 1214-1286)

Том 41
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър
всички трудове, които беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)
прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения Дени Пето от Орлеан (Париж, 1622)

Том първи

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (4 стр. без ном., лат.)
Справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VIII, 1802 (стр. i-xiv, лат.)
– животът на св. Епифаний
– други Епифаниевци
– издания на св. Епифаний
– налични автентични писания
– загубени писания
– съмнителни, които изглежда слядва да се отдадат (tribuenda) на някойпо-късен Епифаний
– неиздадени
Посветително писмо от Пето до кардинал Франсоа дьо Ларошфуко (Rupifucaldius), 1558–1645 (да не се бърка с писателя, 1613-1680) (кол. 9-15, лат.)
До католическия и искрен (catholicus et candidus) читател (кол. 16-19, лат.)
Някои похвали на древните за Епифаний (Иероним, Августин, Созомен) (кол. 20-23)
„Животът на св. Епифаний“. Откъси/извадки от казаното от Иоан, негов ученик (кол. 24-73)
Полибий, епископ на Ринокорури. Останалото от неговия „Живот на св. наш отец Епифаний, епископ на Константия“ (кол. 74-115)
„Деяния на св. Епифаний“ , 7 гл. от Daniel von Papenbroeck/Paperbrochius, 1628-1714 (от боландистките „Деяния на светиите“ т. III; Венеция, 1738) (кол. 116-151, лат.)
Дени Пето. „Предварителни размишления“ (προθεωρία) към труда на Епифаний, надписан „Panarium“ (кол. 152-154, лат.)
Писмо на презвитерите Акакий и Павел до Епифаний и отговор (кол. 155-172)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“ (Panarium sive arcula)
– кн. I, t. 1 (1-20 ерес) (кол. 173-285)
– кн. I, t. 2 (21-33 ерес) (кол. 286-577)
– кн. I, t. 3 (34-46 ерес) (кол. 578-849)
– кн. II, t. 1 (47-64 ерес) (кол. 850-1199)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1200, лат.)

Том 42
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър

всички трудове, което беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)

прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения
Дени Пето от Орлеан
(Париж, 1622)

Том втори

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (без ном., лат.)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър (кол. 9-832)
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“
– кн. II, т. 2 (65-69 ерес) (кол. 9-335)
– кн. III, т. 1 (70-76 ерес) (кол. 336-639)
– кн. III, т. 2 (77-80 ерес) (кол. 640-773)
– истинна реч за вярата на съборната и апостолска Църква/καθολικῆς καὶ ἀποστολικῆς Ἐκκλησίας/expositio fidei (кол. 774-832)

2. „Обобщение/сбито изложение“ (ἀνακεφαλαίωσις/sive eorum quae in Panario dicta sunt summa comprehensio) (кол. 833-886)
– кн. I, т. 1 (кол. 833-853)
– кн. I, т. 2 (кол. 854-859)
– кн. I, т. 3 (кол. 860-863)
– кн. II, т. 1 (кол. 864-867)
– кн. II, т. 2 (кол. 868-869)
– кн. III, т. 1 (кол. 870-873)
– кн. III, т. 2 (кол. 874-886)

Добавка от дисертации

Диатриба за рождената година на Христос (кол. 887-939, лат.)
Друга диатриба: за годината и деня на Господните страсти (кол. 940-1015, лат.)
Диатриба за древния начин на покаяние в Църквата (кол. 1016-1045, лат.)
За хорепископите (кол. 1046-1053, лат.)
За двойния цикъл et embolismorum ratione (кол. 1054-1057, лат.)
За псевдосинодите в Сирмиум и Анкира, и за други полуариански деяния – разказ (narratio) на Сократ, Созомен и останалите (кол. 1058-1071, лат.)
За някои древни обреди (veteribus ritibus) на Църквата (кол. 1072-1102, лат.)

Аналитичен показалец към първите два тома (кол. 1103-1126, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1127-1128, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TvQUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Изследователи на гръкоезичната патристика, чиито текстове са публикувани в MPG

XV век

Barnabas Celsanus, края на XV в.
Petrus Brutus, края на XV в.

XVI век

до 1580

Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536
Бернардин Донат/ Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557
Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577

до 1600

Николай Галасий/Nicolas des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581
Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581
Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584
Франсиско Торес/Francisco Torres/Franciscus Turrianus, 1509-1584
Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589
Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius, 1532-1590
Joannes Grodecius, 1525-1596
Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599
Амброзий Ферари/Ambrosius Ferrarius, XVI в.
Готфрид Тилман/Godefroy/Godefridus Tilmann (?)

XVII век

до 1632

Мартин дел Рио/Martinus Delrio, 1551-1608
Франсоа Феуарден/François Feuardent/ Franciscus Feuardentius, 1539-1610
Zacharias Palthenius, 1570-1615
Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius, 1550-1616
Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617
Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626
Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629
Jean Prevost, 1585-1631
Петър Ланселий/Petrus Lansselius, 1580-1632

до 1662

Николай-Хуго Менар/Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus, 1585-1644
François Viger/Franciscus Vigerus, 1590-1647
Балтазар Кордерий/Balthasar Cordier/Corderius, 1592-1650
Дени Пето/Denis Pétau/Dionysius Petavius, 1583-1652
Патрик Янг/Patrick Young/Patricius Junius, 1584-1652
Петър Халоа/Petrus Halloix, 1571-1656
Лука Холстен/Lukas Holste/Lucas Holstenius, 1596-1661
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca, 1594-1662

до 1700

Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669
Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676
François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679
Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686
Жан-Батист Котелие/Jean-Baptiste Cotelier/Cotelerius, 1629-1686
Исак Вос/Isaac Voss/Isaacus Vossius, 1618-1689
Basilius Millanius Casinatis/Б.М. Касинат (?)

XVIII век

до 1736

Йохан Ернст Грабе/Johannes Ernst Grabe/Ioannes Ernestus Grabe, 1666-1711
William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713
Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715
René Massuet/Renatus Massuetus, 1666-1716
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/Antonius Augustinus Touttaeus, 1677-1718
Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720
Денис-Николай льо Нури/Denis-Nicolas Le Nourry, 1647-1724
Johann Georg Pritius, 1662-1732
Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus,1666-1736 (архиепископ на Анкира)
Йохан Алберт Фабрициус/Johann Albert Fabricius, 1668-1736

до 1772

Thomas Milles, 1671–1740
Шарл де ла Рю/Charles de la Rue/Carolus Delarue, 1684-1740
Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741
Шарл Венсан де ла Рю/Charles Vincent de la Rue/Carolus Vincentius Delarue, 1707-1762
Пруденций Маран/Prudentius Maranus, 1683-1762
Джовани Манси/Giovanni Domenico Mansi/Joannis Dominici Mansi, 1692-1769
Dominic Vallarsi, 1702-1771

до 1800

Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774 (епископ на Карпасия)
Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/Bernard de Rubeis, 1687-1775
Андреа Галанди/Andrea Gallandi/Gallandus, 1709-1779
Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784
Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani, 1712-1786 (епископ на Падуа)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791

XIX век

до 1855

Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811
Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815
Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826
Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854
Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854

до 1900

Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868
Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870
Константин Тишендорф/Konstantin von Tischendorf, 1815-1874
Ернст Г. Герсдорф/Ernst Gotthelf Gersdorff, 1804-1874
Жак-Пол Мин/Jacques Paul Migne, 1800-1875
Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883
Адолф Щирен/Adolphus Stieren, 1813-1884
Карл-Йозеф Хефеле/Karl Joseph von Hefele, 1809-1893
Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto, 1816-1897

***

Новобългарски преводи на текстовете, публикувани в MPG
(справки от Георги Митов)

1. Св. Климент Римски. Две послания до коринтяните (Прев. Димитър Димитров). София: Синодално издателство, 2011

2. св. ап. Ерм. Пастирът, кн. I-II (Прев. Никола Антонов) http://www.pravoslavieto.com/books/Pastir_Erm.htm; също – „Писмо до Диогнет“, прев. Св. Риболов в Изборник – светоотеческо наследство. „Омофор“, 2001

3. Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия. За църковната йерархия (Прев. Иван Христов). София: ЛИК, 2001.
Псевдо-Дионисий Ареопагит. За Божествените имена (Прев. Лидия Денкова). София: Гал-Ико, 1999. Второ преработено и допълнено издание: http://eprints.nbu.bg/2504/ (Достъп: 11 януари 2021)
Дионисий Ареопагит. За мистическото богословие (Прев. Николай Кочев) – Философски алтернативи, 4, 1995, 124-133

5. Изборник – светоотеческо наследство (Прев. Светослав Риболов). София: Омофор, 2001. Съдържа преводи от съчиненията на св. Игнатий Антиохийски и на св. Поликарп Смирненски; също – „Мъченичеството на св. Поликарп“ и „Фрагменти“ на св. Папий, епископ Иераполски.

8. Климент Александрийски. Увещателно слово към елините (Прев. Стела Панайотова) – ГСУ-ЦСВП, 84-85 (4), 1994, 161 сл.

11. Ориген. За началата. Кн. 1. София, 2003 (Преводът е направен от руски и английски, както е споменато в предговора, но на места е взет под внимание и латинския текст според превода на Руфин – https://duhovno-razvitie.com/origen.pdf)

(ще се допълва)

***

Кратък списък на автори и произведения по томове

I-II т.

– св. Климент Римски
Първо и второ послания до коринтяни
Две послания към девиците
„Клементини“ – „Recognitiones“, „Двадесет беседи“ (quae feruntur)
„Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
Литургия на св. Климент
„Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.)
– „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae)
– св. апостол Варнава
Съборно послание
– св. ап. Матия
– папа Анаклет
Писма и разпоредби (Epistolae et decreta)
– св. ап. Ерм
„Пастир“
– „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (Testamenta XII patriarcharum)
– „Писмо до Диогнет“
– „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей от презвитерите и дяконите на Ахея “

III-IV т.

– св. Дионисий Ареопагит
„За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia)
„За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia),
„За божествените имена“ (De divinis nominibus),
„За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum),
11 Писма (Epistolae)
Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi)
– Схолии на св. Максим и Парафрази на Георги Пахимер
– „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт.
– Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“
– За Дионисий Ареопагит от „Суда“
– Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“
– Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“
– Методий (Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“

V т.

– св. Игнатий Богоносец
Послания
Литургия на св. Игнатий
– Мъченичество на св. свщмчк Игнатий Богоносец
– св. Поликарп, епископ на Смирна
Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп
Послания на
– папа Еварист
– папа Александър I
– папа Сикст I
– папа Телесфор
– папа Хигин
– папа Пий I
– папа Аникет към епископите на Галия
– папа Сотер
– папа Елевтерий
– Фрагменти на св. Мелитон Сардийски
– Папий от Хиераполис
– св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина
– Аристид
– Агрипа Кастор
– Аристон от Пела
– Клавдий Аполинарий
– св. Хегезип
Коментари за деянията на Църквата
– Пантен
– Родон
– Максим, Иерусалимски епископ
Фрагмент от За материята
– Поликрат, еп. Ефески
Фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
„Деяния на св. Тимотей“
– св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска
– св. Серапион, антиохийски епископ
– Аполоний
– Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други
– „Страдание на свв. Епиподий и Александър“
– „Страдание на св. Симфориан“
– „Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия“
– папа Виктор I
– Архей, епископ на Африка

VI т.

– св. Юстин, философ и мъченик
„Реч към елините“
„Увещание към елините“
„За монархията“
„Апология за християните към Антонин Пий“
„Апология за християните към римския сенат“
„Диалог с юдеина Трифон“
Неавтентични (spuria)
„Писмо до Зен и Серен“
„Изложение на правилното изповедание“
„Отговори към православните“ относно някои необходими питания
„Християнски въпроси към елините“
„Елински въпроси към християните“
„Опровержение на някои аристотелистки учения“
„Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“
Фрагменти от „За възкресението“
– Тациан
„Против елините“
„Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод
„За възкресението на мъртвите“
– Атенагор Атински, християнски философ
– Теофил, антиохийски епископ
„До Автолик“
– Ермий философ
„Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“

VII-IX т.

– св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“/῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или„Против ересите“
– Климент Александрийски
„Увещание към елините“ („Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes)
„Педагог“
„Стромати“
„Кой богат ще се спаси“
Спорни (dubia)
„Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
„За промисъла“, „За душата“ и др.

X т.

– св. Зефирин, римски първосвещеник
– Гай (Caius), римски презвитер
– Юлий Африкан
„Хронография“
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос
– св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик
– св. Урбан I, римски първосвещеник
– Астерий Урбан
– папа Понтиан
– папа Антер
– папа Фабиан
– св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик
– св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия
– Теогност Александрийски
– Пиерий, александрийски катехист
– Малхион, презвитер на Антиохийската църква
– св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата Трудове и фрагменти
– св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец
– св. Дионисий, александрийски епископ
– Макарий Магнезийски
– св. Архелай, епископ на Месопотамия
– св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква
– св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква

XI-XVII т.

– Ориген
Писмо до Африкан За историята на Сузана
Писмо до Григорий [Чудотворец]
„За възкресението“
Фрагменти от „Стромати“
„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“
„За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“
„Увещание за мъченичество“
„Срещу Целз“
„Диалог за правилната вяра в Бога“
Тълкувания/коментари (ἐξηγητικά)
към Стария завет
към Новия завет
„Филокалия“
Хексапли (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“)
– „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“
Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica)
– „Към Иов“ на анонимен автор
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)
– Апология на мъченик Памфил за Ориген
– Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги

XVIII т.

– св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
„Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia)

„За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio)
от „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione)
от „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis)
от книгите „Против Порфирий“
„За Симеон и Анна“
Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum)
Фрагменти
от Беседа За Господния кръст
други
– Александър епископ на Ликополис. „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum
– св. Петър, александрийски епископ и мъченик
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Послание (еpistola canonica) на св. Петър, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара
Послание на св. Петър до александрийската църква
От „Книга за божеството“ на светейшия Петър
Фрагменти
– св. Александър, александрийски епископ
Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου
Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini)
– св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик
Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio)
Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор
Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий
Литургия на св. Евстатий
Коментар към „Шестоднев“
– Тит, бострийски епископ
Три книги Против манихеите
Реч за Цветница
– Маркел, епископ на Анкира
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски
Изповедание на вярата на анкирската църкваИзповедание на вярата на анкирската църква
– Теодор, хераклейски епископ
от „Тълкование към Исаия“

XIX т.

– Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
„Хроники“
– презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“
– Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ на Арат
– Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“
– Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний
– Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г.
– от Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат
– Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3
– Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат
– „Родът и животът на Арат“
– Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“
– св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“
– монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“
– св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata
– Аеций. „За значението на небесните тела“

XX-XXI т.

– Евсевий Памфил
„Църковна история“
„Животът на цар (imperator) Константин“
– Реч на цар Константин към събранието на светиите
Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus)
„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis), от книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber),
Писма на Евсевий
„Подготовка за Евангелието“

5 дек 2017 b

за М 10

За третото издание на „М“

Георги Милков:
– В студиото вече е доц. д-р Н. Гочев, преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология на Софийския университет. Добре дошли!

Н.Г.:
– Здравейте. Радвам се да се видим.

Г.М.:
– Тук държа в ръцете си „Метафизика“ на Аристотел. Най-новото издание, което излезе тази година.

за М 1

Н.Г.:
– Точно така.

Г.М.:
– Във Ваш превод?

Н.Г.:
– Да. Това е третото издание на „Метафизиката“ на български език.

Г.М.:
– А пред Вас имате?

Н.Г.:
– Донесъл съм да покажа този том, за да се види, че „Метафизиката“ в превода ѝ на български език вече има история. Двадесетгодишна история, което не е малко – защото преводът на „Метафизиката“, основната философска книга на Запада, беше чакан от самото възникване на Софийския Университет. И сега можем да кажем, че едни 100 години – и малко повече – бяха необходими, за да се появи преводът на най-голямото философско съчинение на античността.
Някой ще каже: „Защо цели 100 години?“ Отговорът е, че за да възникнат тези школи, които правят възможни такива тежки, важни и отговорни за представяне преводи, са необходими поколения. В случая имаме четири, или дори пет поколения учени, които са работили както в областта на класическите изследвания, така и в тази на античната философия, която е една специфична, мъчна област от историята на философията. И така минаха сто години, докато се появи този том, който предизвика голям интерес, големи вълнения през 2000-та година.

за М 3

Г.М.:
– Това е първото издание на български език?

Н.Г.:
– Това е първото издание на пълния превод на Аристотеловата „Метафизика“ на български. Но то се различава от това, за което ще споменем днес. С какво се различава? С това, че през 2000-та година „Метафизиката“ беше преведена от двама преводачи. Единият бях аз, а другият беше колегата Иван Христов, добре познат специалист по антична философия, от Богословския факултет на Софийския Университет. Тогава ние се занимахме с превода поотделно: аз преведох крайните книги – от първа до трета и от десета до четиринадесета, а той – средните.

за М 5

„Метафизиката“ се състои от четиринадесет книги, както се е казвало през античността. Античната „книга“ е малка, тя не надминава тридесетина страници – защото те не са имали толкова тънка хартия като нас, която да побира по-големи текстове на едно място. Работихме три години – всекидневно, може да се каже. За по-малко, мисля, човек не може да се справи с половината от „Метафизиката“.
После, както установих от свой опит при работата със следващите книги, поне шест години са нужни, за да може да се преведе такава книга – при всичката подготовка, която преводачът е придобил в десетилетията преди това.

Г.М.:
– Тази за колко я преведохте? Шест?

Н.Г.:
– Това казвам, че там са внесени и средните книги – новия превод на средните книги, който се потрудих да направя между 2016-та и 2019-та.
Има нещо, което казвам, когато си говорим за тези неща с колеги и приятели: че това занимание е толкова изтощително в интелектуално отношение, че човек, като поработи няколко години, след това има нужда и от една много продължителна почивка. И без всякакви угризения на съвестта казвам, че съм си почивал 15 години от това. А други неща – да, правил съм.

за М 4

На шестнадесетата година обаче се заех отново, с помощта на едни прекрасни издатели – Николай и Мария Фенерски от „Дива2007“. С тях първо преиздадохме превода ми от 2000-та, а след това добавихме и средните книги: и така, от 2017 до 2019, този вече единен превод излезе, в два тома. После се зае Университетско издателство и през юни 2020-та произведе книгата, която виждаме тук – „Метафизиката“ от един преводач.
Може би някой ще каже: „Какво да се занимаваме дали преводачите са двама или един? Защо са се говори толкова по този въпрос?“ Първо ще кажа, че поради необходимостта от една доста сложна квалификация, неведнъж „Метафизиката“ е била превеждана от двама души. Например във Франция: в 1841-ва е преведена от Пиерон и Зевор. Единият е класически филолог, а другият се е занимавал повече с философия. В Русия са започнали Розанов и Первов: Розанов мнозина са го чували, а Первов не толкова, той е бил преподавател по класически езици. В Германия Фреде и Патциг са работили само върху седма книга, в продължение на години. Защото един човек мъчно се справя. Затова и в началото ние тук бяхме двама.
Но има една особеност, която тогава предизвика големи вълнения в академичните среди: и тя е, че двамата преводачи използваха различна терминология. Тоест, фундаменталните Аристотелови термини, които са поставени в основата на цялото западно философстване, бяха различни на български език. Аз реших, че трябва да работя с исконно български думи, които са били в езика ни още във времето на св. св. Кирил и Методий. Затова, да кажем, превеждах важната гръцка дума οὐσία със „същност“. Или ὑποκείμενον – с „подлежащо“, συμβεβηκός – със „съпътстващо“ (онова, което съпътства същността и не е част от нея, а е странично).
Докато в другия превод видяхме латински термини, което показва, че има едно схващане – и то е много силно и влиятелно – че Аристотел е предшественик на западната философия, и то само на нея. Сиреч, неговата роля в историята на световната мисъл е в това, да подготви появата на схоластическата философия, на автори като Тома Аквински и нататък, докато се стигне до XX век. Знак за това е употребата на термини като „субстрат“ или „субстанция“, които виждаме в средните книги. И тогава мнозина казаха: „Е как така, аз донякъде чета за същност, а след това минавам към субстанция…“ Ами бавно се върви с големите преводи. Ето, доц. Ивайло Найденов прекрасно каза, че един превод може да е хубав, обаче той винаги се нуждае от някакво доработване, по една или друга причина.
Та в тази книга ние имаме свидетелство, че към Аристотел може да се подходи по два начина. Дали той е по-скоро западен философ? Или е световен философ, който може – и трябва – да бъде възприет на всеки един език независимо от латиноезичната традиция? Защото ние бихме се учудили, ако някогашните арабски преводачи, които са превеждали Аристотел вероятно през IX век, са си служели с чужди за езика им думи. Може би не са, може би са си служели с арабски думи и това сигурно е било по-оправдано.
И ето ние тук, и специално аз – с помощта на Димка Гочева, без която не бих се справил, защото тя е специалист по антична философия и ми казваше как трябва да стават тези неща в съгласие с нашата школа, и помагаше да вляза в този сложен контекст на отношенията между Аристотел и Платон и проблематиката в техните спорове – постъпихме така. И сега, в този том от 2020, ние имаме превод изцяло в този дух: за който си позволявам да кажа, че продължава духа на Кирило-Методиевските преводи. Тоест, работи с исконно български думи.

Г.М.:
– А Вие вярвате ли, доц. Гочев, че Аристотел е по-близо до римо-католицизма, отколкото до православието?

Н.Г.:
– Вече почти казах, че не вярвам. Ще кажа и защо. Не е лошо да бъде споменато, че на Аристотел се е гледало като на „вътрешен философ“ и той се е смятал за един „наш“ мислител през цялото време на съществуването на Византия.

Г.М.:
– От св. Иоан Дамаскин например.

Н.Г.:
– Да. Във Византия никой не е смятал, че Аристотел е нещо далечно и екзотично, че е някакъв гений, дошъл кой знае откъде. За тях той е бил просто един интересен автор, езичник, който може да бъде използван за интелектуална работа. Св. Иоан Дамаскин е направил точно това. Ако отворим „Точно изложение на православната вяра“, ще видим, че голяма част от написаното е сякаш един аристотелистки текст. Целият Аристотелов философски инструментариум е усвоен – и това става в VIII век. За византийците това е нормално. Тези неща ги е чел и обсъждал и Константин-Кирил Философ, който е учил при Фотий. И може би това е причината – че на Аристотел се е гледало като на наш и тукашен – да не му се обръща чак толкова голямо внимание на Изток.
Докато на Запад той е бил възприет като нещо изключително. Западът винаги е смятал, че нещата възникват първо на Изток. И с основание. Затова, когато са се обърнали към Аристотел, те са си казали: „Ето го началото и върхът на философията“. Тома Аквински просто идолизира Аристотел. Ако го отворите, ще видите, че той навсякъде казва: „Философът, Философът…“

за М 8

Г.М.:
– Сега ще използвам случая, че сме на живо, за да Ви накарам да ми обещаете, че ще дойдете пак в това студио, защото имам да Ви питам за безсмъртието на душата, за Бог според Аристотел и всички тези неща, за които сега нямаме време.

Н.Г.:
– Струва си.

Г.М.:
– Ще дойдете?

Н.Г.:
– Добре…

*

17 октомври 2020, БНТ. „Религията днес“

https://bnt.bg/news/igumenat-na-kremikovskiya-manastir-nominiran-za-buditel-na-godinata-284578news.html?fbclid=IwAR2VnO5OXTjFLZc5mg7cwkA9rr5c2q8kZG6cfIkvOwmh7gTgJ12lk2nGneU (от 31:33)

за М 12

***

- Какво мисли Аристотел за безсмъртието на душата?

Аристотел затова е бил забраняван в западна Европа – включително до средата на XIII в. – защото не е вярвал в безсмъртието на човешката душа. Според него безсмъртен може да е само „умът“. Той е част от душата, но не носи личностните характеристики на отделния човек.
От наша – християнска – гледна точка Аристотел има странно схващане за човека. Според него отделните индивиди се различават помежду си не защото имат различна личност, а поради различната материя на телата си.
За съществена разлика в душите на отделните хора не се говори, защото душата – това е осъществеността на едно „органично“ тяло, което е способно да живее. Това е класическото Аристотелово определение за душа.
Или с други думи – душата е завършената форма на човешкото тяло и без нея човекът не може да бъде човек, а най-много подобие на такова същество. Но не защото душата е неговата „личност“, а защото е „формата му“.
Затова Аристотел, за разлика от Платон, не смята, че душите оцеляват след смъртта и че преминават в някакъв отвъден свят, където да бъдат съдени и после да влязат в нови тела. Той смята, че със смъртта душата изчезва завинаги.
Той признава, че хората имат различни характери и се занимава с това в етическите си съчинения. В „Поетиката“ казва, че една от главните задачи на поета е да изобразява човешки характери. Но колкото и индивидуални да са те, разликата между тях не е в душата като самостоятелна същност, а само в някои нейни качества.

- Бил ли е Аристотел религиозен?

Още в началото на „Метафизиката“ пише, че задачата на тази книга е да изследва мъдростта. Мъдростта е преди всичко знание – знание за причините и началата на света и на отделните неща.
За гърците това не е новина. То е казано, макар и поетически, още от Хезиод, 400 години по-рано. Вместо „знание“ (episteme) може да се каже и „наука“. Но това е наука, която не е по силите на хората, освен на малцина, и те достигат до нея само за кратко време. Затова Аристотел, цитирайки Симонид, казва, че „само бог би имал този дар“.
Аристотел се отнася пренебрежително към митологията, възникнала, както се е смятало, на основата на Омировата и Хезиодовата представа за боговете. Впрочем той цени високо Омир като поет. Но що се отнася до божеството, обикновено се изразява мъгляво и говори за „бог“ въобще, без да споменава име; също като Сократ, който в края на Платоновата „Апология“ казва: „Да вървим сега всеки по своя път: вие към живота, а аз към смъртта. А кой отива към по-доброто е неизвестно за всеки, освен може би за бога“.
Аристотеловия възглед за бога е изразен ясно в „М“ XII, където се казва, че той трябва да бъде форма без материя: каквото би бил и човекът, ако душата му можеше да съществува без тяло.
Богът е безсмъртно и вечно живо същество, което не прави друго, освен да мисли; и поради това е съвършено щастливо (блажено). Но за какво мисли?
„Би било странно да мисли за някои неща“. Ето защо богът мисли най-доброто, а именно – себе си; а той не е нищо друго, освен самото мислене. И тъй като чистото мислене, освободено от сетивност, трябва да е най-красивото нещо, затова и богът е желан от всички, дори те да не знаят това. Той задвижва вселената към себе си, без да се движи – и затова е наречен „неподвижен двигател“.
И е казано: „Движи, както движи обичаното“ (eromenon). Тук Аристотел е в съгласие с Платон, според когото Ерос е онова, което кара хората, пък и всички същества, да се стремят към красивото; и то така, че да го притежават вечно – което именно e безсмъртието.

- Колко близо е тази представа за Бог до християнството?

Тази представа е далеч от християнската. Християнският Бог е, най-напред, троичен.
После, Той е личност, а не просто мислещо същество; Той не само движи, но и твори по Своя воля.
Освен това се въплъщава, приема човешко тяло, което Аристотел би сметнал за странно и дори безумно.
Той се грижи за хората от любов и е готов да претърпи най-големи страдания за спасението им. От Аристотелова гледна точка това няма смисъл: щом хората са смъртни, те не могат да бъдат „спасени“ за вечен живот. А след като Бог е нематериален и блажен, Той не може да страда.

- Защо се появява тезата, че аристотелистки може да бъде само римокатолицизмът, но е и православието?

Римо-католицизмът, разбира се, не приема тези Аристотелови възгледи. Но някои влиятелни средновековни философи са се занимавали надълго с Аристотел, за да покажат, че в античната философия има неща, които не противоречат на християнството; и че тя дава добър инструмент за размисъл (диалектика) и следователно за богословстване.
Това се знае и на Изток: св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на православната вяра“ още през VIII век показва, че православното богословие е възприело почти цялата Аристотелова терминология. За източното рационално богословие той е почти толкова влиятелен, колкото е Тома за западното. Разликата е, че неговата система никога не е била така активно препоръчвана, както томистката: ние нямаме „неодамаскинисти“, както на Запад има „неотомисти“.
Затова не бих казал, че католическият Запад е повече аристотелистки, отколкото православният Изток. Просто православието никога не е привилегировало толкова много някой от своите богослови, колкото Западът, особено от средата на XIX в. нататък, привилегирова Тома. А Тома е поклонник на Аристотел.

(октомври 2020; въпросите зададе Георги Милков)

*

Безсмъртието на душата 2

В класическа Гърция се срещат три по-разпространени хипотези за съдбата на душата след смъртта.

Има едно, което може би не е най-старо, но е първо от засвидетелстваните. За него научаваме от „Одисея“, XI.
Одисей слиза в подземното царство (или по-скоро, повиква душите на мъртвите), за да се срещне с Тирезий и да получи напътствия за завръщането си в Итака. Принася жертва, душите се събират („тълпи от души“), опитват от кръвта и започват да говорят. Изглежда, че душата на починалия не може да контактува с живи, ако преди това не се е наситила с жертвена кръв.
Починалите питат Одисей за новини от горния свят, а той ги разпитва как са преживели последните си дни, как са умрели и какво е това, да си мъртъв. Поучителен е разговорът му с Ахил. Одисей казва: „Велики Ахиле, ти приживе беше най-големият герой сред ахейците, а сега сигурно си като цар сред мъртвите“. Ахил отвръща: „Смърт ли е, не ми я хвали. Бих предпочел да съм най-долен слуга някъде на земята, но жив, отколкото да царувам тук над всички мъртви.“

Мястото е критикувано от Платон („Държавата“) като вредно за морала на гражданите. Защото ако най-уважаваните поети пишат така за смъртта и живота, как после да очакваме, че възпитаният с техните мисли ще тръгне да се сражава и умира за отечеството?

Самият Платон представя друга теория за смъртта, която сигурно е заел от орфиците и питагорейците. Тя е засвидетелствана най-добре във „Федон“, макар че за тези неща става дума и в „Държавата“, „Горгий“, „Федър“ и „Апологията“.
Според нея душата е жива, разумна същност, която може да преминава от тяло в тяло – да се превъплъщава. Дали тази смяна на тялото става веднага след смъртта, или има период на престой в отвъдното, когато душата търпи наказания или блаженства, ако е заслужила – това е отделен въпрос.

Може би представата за дългия живот на душата и нейното странстване из телата е по-стара от Омировата. Според някои (като Херодот) тя е дошла при гърците от Египет.
На пръв поглед тя стои по-близо до християнския възглед в сравнение с онова, което откриваме в „Одисея“, XI. Но не бива да се прибързва, защото Омир, като всеки истински поет, е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Всъщност душите в Хадес (оттам идва и българската дума „ад“) страдат по различен начин. Някои просто тъгуват по земния си живот (като Ахил) или се измъчват от болезнени спомени (Аякс, Агамемнон). Други обаче страдат така, сякаш са още в тяло – защото са наказани за прегрешения срещу боговете. Такива са Тантал, Сизиф, Иксион.

Освен това се оказва, че Омир знае за вярата в щастливия отвъден живот. В „Одисея“ IV, морският старец Протей казва на Менелай следното:
„Теб боговете ще пратят далеч в Елисейски полета –
земния край – там, където живей Радамант златокъдър,
гдето минава животът на хората лек и спокоен,
няма ни дъжд, нито сняг, нито хали жестоки бушуват,
лее се вечният шумол на лекодиханния вятър,
от океана изпращан да носи на хората свежест,
там обладаваш Елена, защото си зет на Кронион“ (ст. 563-569, прев. Г. Батаклиев).

Към това може да се добави, че образната представа на европейците за отвъдния свят, чиято най-влиятелна разработка принадлежи на Данте, възхожда не към Платон, когото италианският поет сигурно не е чел, а точно към Омир – чрез Вергилий.

Накрая, няколко думи за третата теория, която е била най-непопулярна през класическата епоха.
Това е възгледът, според който душата не е отделна от тялото и не може да живее извън него, а е просто едно название на самия живот. В тази посока е въпросът, който приятелите на Сократ му задават в затвора, когато предстои да се изпълни смъртната присъда:
„Дали душата не е като музика, която ние чуваме от някакъв инструмент; и когато той бъде разбит, тогава и музиката изчезва, разтапя се в пространството и не съществува като нещо отделно?“
Най-влиятелният привърженик на този възглед е Аристотел. Според него душата на човека не е независима от тялото, тъй като тя не е друго, освен неговата съвършена форма. Тя е осъществяването (одействителностяването) на едно „органично тяло, имащо живота във възможност“ – тоест на тяло, способно да живее. Според Аристотел „да имаш душа“ означава, че тялото ти реализира присъщата му природна способност за живот. Когато престане да я реализира (когато умре), то губи своята форма. Следователно тя няма как да съществува независимо от него.

За разлика от Платон, Аристотел не вярва в съществуването на независими „сами по себе си“ форми – примерно на „човека сам по себе си“, или на някои морални и естетически понятия (справедливо, красиво). Има само една форма, свободна от материя, чието независимо съществуване той признава: това е неподвижният двигател на вселената. Той именно е и богът.
Тъй като материята, като чиста възможност без действителност, е основната причина за смъртта; и значи ако има нещо, което може да живее без материя, то би било безсмъртно.

Аристотел смята, че има само една такава форма. По този начин, и някак парадоксално, той се оказва по-близък до единобожието, отколкото учителя си Платон.
Защото Платон, допускайки съществуването на неопределен брой вечни идеи/форми, остава по-близък и до политеистичното езичество.

Историософски фрагменти VI. Свещена и църковна история

1.
Историята. Началото и краят

Евреите били земеделски народ, уседнал около Иерусалим и по земите западно от Иордан. Не били мореплаватели, нито търговци. След като завладели обещаната земя, заживели на нея заедно с другоезичните народи, които били политеисти.
Не се стремели към разселване, напротив, то им се е случвало: след превземането на Самария от асирийския цар („Салманасар“ в 4 Царства); след разрушението на Храма от Навуходоносор (вавилонски плен); при Птолемей I Сотер (който създава еврейската общност в Александрия); при Веспасиан и Тит (разрушение на Втория храм); накрая при Адриан (смяна на името на града и забрана на евреите да влизат в него).
Християнството триста години оцелявало по чудо, тъй като иудеите отричали, че Иисус е Христос, а езичниците – че е единствен Бог. Така иудейството се отделило от християнството – заради вярата, че Помазаникът ще бъде земен цар, а иудеите ще примирие
От друга страна, обожествяването на императора значи, че римската държава е свещена (божествена); и поради това бунтът срещу нея е не само политическо, но и религиозно престъпление. А християните отричат божествеността на императора. Това значи, че според тях римската държава е една от многото; и че е преходна.
След като гонението било прекратено, се явили ересите. Ереста, независимо как се нарича, е отказ да се приеме и разбере вярата, че Христос е Богочовек.
Ересите обикновено възниквали на Изток – в Александрия, Антиохия и Константинопол. С помощта на Рим те били преодолявани. Но Западът, макар да се удържал в истината догматически, бил застрашен – поради голямата сила на римския епископ – от загуба на съборността.

След появата на исляма и възникването на арабския халифат такава опасност се явила и на Изток; но тя била преодоляна чрез появата на богослужебен славянски и на независимата поместна църква на България. Така славянският език и опиращите се на него нови църкви били защитени: най-напред от българската държава, после от сръбската и накрая – с най-голяма сила – от руската, която и заела мястото на Византия като Източна империя.
Гръкоезичните църкви векове наред били лишени от държава. Но благодарение на езика и древността си те запазили своя авторитет; и така съборността била съхранена и след унищожението на Константинопол като християнска столица.

Първите петима

Първите петима били (както разказва Мойсей) Адам и Ева, и синовете им Каин, Авел и Сит.
Адам бил създаден направо от Бога и бил подобен на Него, освен в това, че бил способен да греши. А Ева била от Адам и по всичко приличала на него, освен че била жена и поради това по-слаба. Затова тя сгрешила първа, а Адам я последвал, защото имал слабост към нея.
Каин бил най-напред земеделец, а после, след братоубийството, започнал да строи градове.
Хората като него се трудят, те са дейни и изобретателни, с една дума – делови. В живота се справят добре – с практическите дела. Тяхната душа обаче е неблагодарна, завистлива и алчна, и освен това – лукава. С тях е безполезно да се говори за добро и зло. Те не виждат доброто наоколо и извращават всяко истинно слово. Това е заради лукавството им.
Авел бил прост, кротък и незлобив. Неговата работа не била сложна – той пасял животни. Сърцето на такива хора е чисто и обърнато към Бога, независимо дали и какво знаят за него. Те лесно стават жертва.
Сит бил като Авел, но мислите му били неспокойни. Затова станал учен – астроном. Той изобретил писмеността и записал науката си за звездите (както казва Йосиф Флавий).

Историята започва с Вавилон

След „кулата“ хората вече се отличават не само по собствените си имена, семействата и родовете, но и по езиците. Това са „народите“ – потомци на Сим, Хам и Яфет. А народите влизат в общение помежду си и в борби за надмощие.
Това е “историята“. Така мислел и Херодот („ще разкажа за великите дела на хората: едни извършени от елини, други – от барбари; и защо воюваха помежду си“).
И тъй, чрез народа си човек влиза в историята.
Защото, ако се занимаваме само със семейството и с роднините си, ние не излизаме от частния живот – от общността на тези, с които сме свързани кръвно и във всекидневието; и които познаваме лично. Но чрез общността по народи ние се събираме и с такива, които не познаваме лично и не са ни роднини, и пак са „свои“. Това ни напомня, че и всички хора са ни „свои“.
Но с едни общуваме по-лесно (езикът е един и същ), а с други – по-трудно (друг език). Затова Клитемнестра казва за Касандра: „Ще вляза във ума й с реч ще я убедя. Освен ако гласът й не е непознат и барбарски – като на лястовица“ (Есхил. „Агамемнон“, 1050).
„Бягството в частния живот“ и отказът да се интересуваме от историята и да участваме в нея, е по-характерен за жените (поради слабостта им). Но и много мъже ги следват в това бягство. И така стават „женоподобни“. А би трябвало да е обратното: мъжът да предложи на жена си да го последва в историята, без при това да изоставят и грижата за дома. За тези неща Хектор разговаря с Андромаха („Илиада“, VI).
Какъв е смисълът на историята?
Някои мислят, че Давид е пророчествал за свой потомък по плът, който ще се възцари над Израил и над всички народи – и това ще е краят на историята.
Други – че една висша раса или общност от „избрани“ („успели“!) вечно ще властва над останалите като над животни (добитък). Защото едни са се оказали „способни“ и „достойни“, а други – не.
Такива „способни, достойни и успели“ били римските граждани. А техният император бил бог.
„Останалите богове приехме, а Цезарите – дадохме“ (Валерий Максим. „Паметни дела и думи“, I). Защото, както мисли Аристотел: „Монархията е най-добра; но само тогава, когато царят превъзхожда поданиците си така, както бог превъзхожда човеци“ („Политика“ 1284а-b; 1289b, 1313a, 1332b).
Впрочем римско гражданство е можело и да се купи. Хилядникът казал на апостол Павел: „Аз съм придобил това гражданство за голяма сума пари“ („Деяния“, 22).
А марксистите и други като тях предложиха следното: Историята завършва, когато собствеността се разпредели справедливо.
А кой ще обяви, че това се е случило, и кой ще бди по-нататък над този справедлив живот? И как човекът ще се преобрази така, че да спре да иска повече за себе си и за потомството си?
И все пак всички те казват по нещо вярно. Историята завършва тогава, когато Бог се възцари над хората. Но той ще управлява над тях не като над роби или поданици, а като над синове и дъщери. И те наистина ще са такива.
Това е краят на историята. А смисълът е, че някои от хората ще са готови за този край, а други – не.

2.
Най-скандалното

Хората могат да стигнат до съгласие по всякакви практически и теоретични въпроси, но има един, по който никога няма да се съгласят.
И той е следният:
Наистина ли Бог е станал човек?
Това е въпросът № 1, това е въпросът за „Вселената и всичко останало“.
В сравнение с него „основният философски въпрос“ на марксистите за „първичността на битието пред съзнанието“ е като залъгалка за деца. Защото един може с целия си ум да вярва, че „битието“ е първично, а друг, напротив – че „съзнанието“ е първично; и това философско несъгласие да не им пречи да бъдат еднакво лоши. Значи този въпрос не е важен.
Така че прави са онези, които смятат религиите за главна причина за раздорите по света. Но те не забелязват, че въпросът, по който всички хора с различни думи спорят, няма да се реши със забрана на религиите. Нито пък е възможно той да бъде забравен – тъй като хората просто се раждат с него.
Около него се въртят и към него се доближават всички умувания за „душата“ и нейното безсмъртие; за „хода на световната история“; за достойнствата на „нациите“; за свободата на словото и правата на човека; за съществуването и постижимостта на истината; за цивилизацията и варварството; за столицата и провинцията; за технологичното развитие; за ценността на изкуствата; за отношенията в семейството; за „доброто образование“; за реда и сигурността; за престъплението и наказанието; за трагичното; за „чистотата“ – буквално и преносно.
Ако огледаме историята на религиите, трябва да забележим, че твърдението:
„Бог – единствен и Творец на всичко – слезе сред хората, стана един от тях (без да престава да е Бог) и, макар и човек, живя без грях до смъртта Си (като човек); и след това отиде във вечността с човешкото Си тяло – значи, без да престава да е човек“ –
съществува само в християнството.
То е скандално.

Разбира се, за хора, които нямат навик да мислят по религиозни въпроси („не вярват в Бога“), това не е скандал. Причината е, че те не разбират какво се казва с тези думи. Те им изглеждат като фантазия или безсмислица. Ако в тяхно присъствие някой започне да твърди, че вярва във всичко това, те могат да се отнесат с него и любезно, но в мислите си го отстраняват. Решават, че той не е „в ред“.
В Евангелието тези хора са наречени „елини“. За тях Христос е „безумие“.
Същите тези всекидневно се тревожат от въпроси, които, както им се струва, нямат нищо общо с Въплъщението. Обаче те имат.
Да вземем въпроса за богатството и бедността. Дори невярващите са чували, че Бог, по време на човешкия Си живот, е бил беден. И по-точно – че не е притежавал нищо. Може би само дрехите Си. Но ако Сам Бог се е съгласил да живее по този начин – с всички неудобства, които идват от такъв живот – защо един обикновен човек да не е съгласен? Или неговият живот е по-ценен от този на Бога?
Тази мисъл – че не е страшно да си беден – неизбежно следва от вярата, че Бог е бил човек. Защото ако Той само е изглеждал като човек, тогава за Него не ще да е имало никакви неудобства. Но е имало, защото е бил.
И още – в човешкия свят е обичайно и нормално на богатия да се гледа с повече уважение, отколкото на бедния. Но Бог е бил беден. Значи бедните, които нямат нищо и понякога гладуват (както е бил гладен и Той, когато му се е искало да яде смокини, а на смокинята край пътя нямало) приличат повече на Бога, отколкото родените в богатство, които дори не знаят, че на света има и такива грижи. Ако някой вярва, че Бог наистина е бил в недоимък, как ще гледа на бедния с по-малко почит, отколкото на богатия?
И също – телесните потребности, които се смятат за нелицеприятни, но са неизбежни за човешката природа; пренебрежението от страна на роднини и съграждани; предателството, дошло от най-близки; подигравките и униженията от страна на облечените във власт; несправедливите обвинения в бунтовничество („тероризъм“, както се казва сега) и дори безбожие; затворът; причисляването към престъпници („беззаконници“); публичното опозоряване; мъчителната смърт.
И всичко това Той действително го е преживял – и точно като човек. Ако някой вярва в това, тогава от какво ще се бои? Но е много мъчно да посмееш да заживееш без страх.
Впрочем „свободните в словото“ си шутове, които неуморно се нахвърлят върху Неговия образ като човек, се занимават точно с това – да настояват чрез всякакви образни и словесни приумици на Неговата човешка – и само човешка – природа. Те казват винаги едно и също: „Не вярваме, че Онзи, за Когото казвате, че е Бог, е бил Бог. Не. Той е бил „само човек“.“ Това е твърдението на войнстващите езичници („елините“).
Дали тези шутове са платени или го правят така, „за идеята“, е все едно. Независимо от съображенията и мотивите им, те са дали личния си отговор на въпроса. Казали са: „Не вярваме, че Бог е и човек“.

От другата страна са онези, които мислят за религията и са приели нейния език.
Те казват, че вярват в Бог, но пак не могат да проумеят как Той „наистина“ е бил човек. С устата си го казват – и ако са духовници, го казват всекидневно; но не го допускат в сърцето си. Ако някой не вярва, нека се поинтересува от историята на християнските ереси. От нея ще научи, че рядко някоя от тях не е оспорвала – пряко или косвено – „човешкостта“ на Христос. А ересите винаги са били огласявани и обосновавани от клирици – от духовенството.
А какво е юдаизмът след Христос? Или ислямът? Разбира се, юдеите и мюсюлманите не са безбожници. Но те не вярват, че Бог е бил човек. Това е разликата.
Поради това тези религиозни хора или духовници (било нехристияни, било дори християни) обикновено не виждат нищо нередно в това, да причиняват вреди на човеци – както с действия, така и с думи. Нападайки човеци, те не мислят, че нападат Бога, защото според тях Бог е далеч от човеците. Тъй като в сърцето си те не вярват, че Той е и човек.
Всички престъпления и зли дела, извършени някога от духовници или „религиозни хора“, се дължат на тази невяра. Защото те желаят да бъдат „чисти“. Това означава, че имат отвращение към човешката природа и към човека като такъв; и не могат да го преодолеят.
За такива въчовечаването на Бога е „скандал“.

3.
За традицията

Някои казват (най-често чрез намеци): „хората в православния свят живеят традиционно (според `традиционни ценности`) и се стремят към `оцеляване` (survival).“
А някъде другаде се живеело според „светско-рационални ценности“ и за „самоизразяване“.
Тук има хитрувания, измама и клевета.
Първо, в „православния свят“ живеят всякакви хора – с всякакви възгледи и вяра. При това тази вяра и начинът на живот, който я следва, не се среща у всекиго; не се среща често и у онези, които претендират, че са „православни“. И все пак точно тя дава душа на този „православен свят“; както и на целия свят, населен с хора.
Смисълът на този живот не е да се придържаш към традиция. Несъмнено, православна традиция, поставена в света, има. Тя е стара, защото започва с книгите и Закона на Мойсей; а като пример за живот – от Авраам. После към нея се прибавят пророчествата, Израилевото царство, Църквата, цялото Писание, империята и отделните държави, изкуствата, науките, технологиите – всичко, необходимо за живот на земята. Тази традиция придава устроеност на човешкия живот, цивилизованост; и го насочва към най-висши мисли и дела.
Но този живот не е заради тази традиция, а заради истината. Ето защо добре е постъпил Авраам, както и след векове езичниците, които са станали християни. Те са се отказали от бащините вярвания и обичаи; но не защото не са почитали бащите си, а заради истината. Както е казано: „Който обича баща и майка повече от Мене, не е достоен за Мене“.
И после – вярващият в Христос не се стреми към оцеляване в „тяло“. Той добре знае – тъй като е учен на това от младини – че животът в тяло е временен и не е важно да бъде удължаван на всяка цена. Освен това той не може да бъде и удължен просто по волята живеещия („кой от вас може да прибави към ръста си един лакът?“).
Такъв човек живее колкото му е дадено, без страх от смъртта. Той наистина се грижи за оцеляване, но то е оцеляване на душата му във вечността.
Относно „светско-рационалните“ ценности и „самоизразяването“. Ако човек не знае и не иска да знае истината, какви ще бъдат неговите ценности? И какво ще изразява?
Само лъжи и желания. При това не лично негови желания.

4.
Раждането на народите

Съществуването на независима църква без едноезичен народ около нея е по-скоро аномалия, макар че такива случаи е имало в продължение на векове, както има и сега.
Християнската Църква е продължение на древния Израил, който е бил едноезичен народ – със своя появяваща се и изчезваща държава, столица, богослужение, храм и предстоятел (първосвещеник).
Известно е, че първите отделни християнски църкви са основани от апостолите, които са били евреи (израилтяни); и че членовете на тези църкви също така обикновено били евреи. Така че тогавашните църкви са обединявали еврейския народ, разпръснат из Империята; и същевременно са го отделяли от онази негова част, която не е приела Иисус като Христос. Тези повярвали евреи са „новият Израил“.
По-нататък към тези църкви започнали да се присъединяват и дотогавашни езичници, често наричани „елини“. Това не значи, че те са били гърци, а само, че са били езичници, които си служели и с гръцки (това е било необходимо, особено на Изток). Църквата, макар и една, не е имала предстоятел, чиято позиция да е аналогична на царската (императорската).
След Адриан, който унищожава Иерусалим като еврейски град, новият Израил остава без своя предшественик. Положението на християните се подобрява след Галерий и Константин, но за пораждането на „народ“ още е рано: първо, защото не е ясно кой ще бъде езикът на този народ (гръцкият и латинският са почти равни); второ, защото Църквата продължава да няма предстоятел. Ако столицата беше останала в Рим, това сигурно би бил римският епископ, но Константин е премества във Византион.
И още нещо: Църквата, макар и предпазена от гоненията на езичниците, влиза в една различна, но не по-лека борба – тази против ересите. А там, където вярата не е изяснена, не може да се появи християнски народ.
Периодът на спорове продължава 500 години след Константин. През това време се случва и друго – старите патриаршии (Иерусалим, Александрия и Антиохия) се оказват извън границите на Константинополската империя. Същото става и с Рим, който при това намира своя военно-политическа опора в държавата на Карл и фактически възстановява Западната империя.
Но на Запад, независимо от наличието на етноси с различни езици, народи – според нашето разбиране – така и не възникват. Причината е точно в единоначалието на римския епископ, който не допуска нито равностойни нему йерарси, нито езици, различни от латински, в богослужението.
Така че езиците на западните етноси остават в подчинено (унизено) положение. Те, до началото на ХVI в., са само „майчини“ – тоест, езици на бита и семейството, но не на образованието и държавата.
На Изток нещата се развиват иначе.
Първо, благодарение на традицията на съборите, където тримата източни патриарси винаги са били равни, а не подчинени на Цариградския; второ, защото християнски народи със свои, независими от Цариград църкви, съществуват още от IV век (грузинци, арменци); и трето, защото някои високопросветени и високопоставени хора като патриарх Фотий, братята Константин-Кирил и Методий, и цар Борис I разбират, че духът на християнството изисква равенство между църковните предстоятели. А това равенство е възможно само ако те са предстоятели на независими Църкви, опиращи се и на свои държави.
Такава Църква се оказва българската – тя придобива и свой език, и своя държава. Това са били необходимите условия, за да се роди българският народ.
Това не изглежда като новина. По-неочаквано ще е твърдението, че през девети век освен българският, се ражда също и гръцкият народ. Условията са подобни – собствена държава, Църква и език. Но защо не по-рано? Защото дотогава Църквата е водела война за изясняване на вярата, до което се е стигнало едва в средата на IX век (с отказа от иконоборството в 843 г.).
Напрежението между тези два иначе братски народа е силно и продължително – то продължава и днес. Перипетиите на отношенията им могат да се проследят през вековете. Но все пак има едно събитие, което може да бъде посочено, поне засега, като щастлива развръзка – признаването на автокефалията на българската Църква от Цариград през февруари 1945 г.

Раждането на народите 2

– Мога да ти кажа, че съм израснал в почти атеистично семейство – просто защото беше социализъм.
– Да, както и мнозина други. Но по-добре в атеистично, отколкото в католическо или протестантско. Съвсем сериозно. Аз знам хора, които у дома са били тормозени с религия, и резултатите не са добри. Отблъскването се случва, ако в дома е имало сектантска, значи нехристиянска обстановка. Или ако вярата е била част от прекалено суровото възпитание. Иначе – не.
– Да. Но аз по-скоро съм свидетел на някаква смесица между езичество и християнство – както е по селата.
– За това, което наричаш „езичество“: там трудността е, че липсва редовна проповед, а нещата се ограничават до действия. Това не е добре, защото християнството е и очакване, и аскетизъм, самопожертвувателност, мислене за историята. Това става с проповеди и четене на жития, с по-редовна изповед също. Защото то не е някаква ложа, чрез принадлежността си към която човек застава над останалите или се отделя от тях. То е призив към всички хора. Добра вест. Докато всички останали т.нар. „религии“ са по-скоро секти.
– В селото нямаше църква. Бабичките каквото си знаеха – това беше.
– Е, така, разбира се, ще се изпадне в езичество. Трябва свещеник и то не един. В това отношение градовете са за предпочитане, дори ако има гонение. Защото хората са повече. А това, да се построи църква, не е работа само на хората, които са се заселили там. Не те са отговорни. Отговорен е епископът. Защото те и да построят сграда, нали трябва да има свещеник. А той се назначава от епископа. Но и те е трябвало да искат. Казано е: „Хлопайте, и ще ви се отвори“.
– Явно не са искали.
– Не са направили църква – значи им е рано. Ще дойде време да направят. Или пък селото ще запустее. Защотото само с материали не става, трябва и желание. Бог не принуждава хората, оставя ги свободно да пристъпят към него.
– Знам. Селото е почти запустяло вече…
– Човек не живее само с хляб. А за Юда е казано: „Жилището му да запустее и да няма кой да живее в него“ и: „Достойнството му друг да вземе“. А и това: „Иаков отговори: продай ми ти още сега първородството си. Исав рече: ето, умирам; защо ми е това първородство? Иаков каза: закълни ми се още сега. Той му се закле и продаде първородството си на Иакова. Тогава Иаков даде на Исава хляб и гозба от леща, и той яде и пи, и стана та си отиде; тъй презря Исав първородството.“
– Аз съм първороден, но това никога не е значело нищо за мен.
– Не е точно в буквален смисъл. Значи: да не се отказваш от наследството си. От онова, което Бог ти дава. Дори да се налага да направиш някоя жертва за него, нещо да претърпиш. Приемането на наследството – това е благодарността, че си такъв, какъвто си сътворен. А някои го продават (отричат се от него), за да получат повече. А повече не може да се получи, само по-малко. Атеистът примерно, с това, че е атеист, вече се отказва от първородството си – защото вярата му е наследство. Родоотстъпникът, ренегатът – също…

– Четох някъде, че българи тук е имало още по времето на Константин Велики. Какво мислиш?
– Първо трябва да се види какъв е източникът, да се изтълкува. Това е сложна работа, тук въобще не става дума да се погледне някое издание и да се предложи превод. Трябва да се установи ръкописът (ако е ръкопис), да се датира, да се прецени стойността на текста (дали не са нечии измислици) и пр. Чак тогава може да се изкаже мнение по съдържанието, и то винаги е с безброй „ако“ и „може би“. Но най-важно е човек да знае какво точно търси. Примерно: според Херодот голяма част от полуострова южно от Македония някога е бил заселен от негръцки етнос, наречен „пеласги“. Те са били коренно население и в Атика, далеч преди всякакви атиняни. И какво от това? Може ли днес човек да каже: „Аз съм пеласг“? Народът – това не е просто име, а преди всичко жив език и историческо съзнание. Нашият език е славянски, а историческото ни съзнание е свързано с кръщението на цар Борис през IX в., създаването на писмеността, православието, напрежението между нас и Византия (Източният Рим). Всичко друго са следствия. Това, да се говори, че ние „по същество“ сме траки, хуни, илирийци, старомакедонци и т.н., не е току-така, то е част от борбата на неоезичеството срещу християнството.
– А аз все се чудя как так тези прабългари толкова лесно са се сдружили със славяните и са победили цяла имперска войска.
– Съмнително е, че веднага са се сдружили. А че са спечелили войната – какво странно има. Преди тях Рим и Константинопол са губили войни срещу кого ли не – вандали, готи, хуни. Рим е бил превземан три пъти през V в. Но работата е в това, че каквато и армия да имаш, каквито и да са военните ти успехи, ти не можеш да създадеш държава, равна на Рим/Константинопол, ако ти липсва писмен език. Разбира се, възможно е просто да разрушиш държавата, както са направили готите на Запад. При нас е станало друго – установили сме се в съседство. Тогава обаче трябва да влезеш в конкуренция във всяко отношение, включително културно. Нещата са се развили логично – българите са отказали да станат поданици на империята и това им е струвало към сто и петдесет години тежки войни. После Омуртаг решава да закрепи отношенията, но пък той, както и Крум, е антихристиянски настроен. А в държавата е имало християни; и те, като преследвани, са се чувствали по-близки на Константинопол, отколкото на Плиска.
– Но как, ако българите са били толкова малко, са били подкрепени от местното население и са се наложили над него?
– Въпрос на организация. Във всяка държава онези, които са на власт, са малцинство. Включително и днес, разбира се. Борис се е кръстил по няколко причини може би, но една от тях е била да запази държавата и да я развие. Така и станало. Ако Кирил и Методий бяха превели евангелието на прабългарски, той щеше да остане език на държавата. Но те са знаели славянски. Затова този език е надделял. Иначе щеше да остане само „матерен“ и да изчезне.
– Има някакви свидетелства, че още Кубрат е бил християнин.
– Може. Но въпросът не е бил само да се приеме вярата и да се разреши богослужението; бил е нужен още собствен език и църковна йерархия. Борис сигурно е знаел колко голямо е било влиянието на Рим върху политическия живот на Запад. И това при положение, че папата не е имал държава. А константинополският патриарх има и това. Значи по никой начин не е трябвало да се допусне гръцкия език и върховенство на Цариград по църковните въпроси. Защото е ставало въпрос за създаване на нова империя, конкурентна на Римската. И това противоборство продължава до края – до идването на турците. После проектът на Борис и Симеон се поема и осъществява от руските царе. Това е пътят на историята.
– Най-малкото, нужно е било признаване.
– Да, защото установяването на дипломатически и църковни отношения с Константинопол поставя България наравно с Римската империя и така издига държавата на върха на европейската политика. Така е бил решен политическият въпрос, иначе във военно отношение не сме имали трудности. Що се отнася до имиджа, който й се създава от гръкоезичните, пък и латиноезичните автори – той е такъв, какъвто е по-късно и имиджът на Русия в Европа. Тази държава изглежда опасна, тя не е „управляема“.
– Поставени са били в деликатна ситуация: „братя християни“, които не са подчинени. Това би трябвало да е нетърпимо за Константинопол
– Разбира се. Хората, които са разбирали християнството като религия на мира и общото спасение, не са били много – не повече от сега. Кирил и Методий са били такива, сигурно и патриарх Фотий. Това е било достатъчно. Та аз твърдя, че това е голяма победа, световноисторически успех. Твърде малко хора го проумяват, макар че за това преди време доста се говореше. Но е трудно да се схване, защото не става дума просто за „един език повече“. Това е разбиване на църковния и културен монопол на Рим (Константинопол е източният Рим). А следователно и на политическия. Създава се „многополюсен“ християнски свят. Това от своя страна съответства на самия дух на християнството, който е съборен – тоест, на братство, равноправие и съгласие. А това просто вбесява властолюбците и завистливците. То е в основата на омразата срещу България – затова тя има врагове…

5.
Анти-църква

Във връзка с това, че дяволът е имитатор, може да се добави и едно обяснение за успеха на комунистическото движение през ХХ в., особено в православния свят.
Защото комунистическите партии, които се установяваха сред отделни народи, се строяха по подобие на църквите. Но тъй като (поне на думи) нямаха нищо общо с Църквата и християнството, те не би трябвало и да бъдат наричани еретически, каквито са, примерно, протестантските общности; а по-скоро анти-църкви.
В Русия, където сред интелигенцията отдавна имаше антицърковно движение, комунистите се възползваха се от загубата на войната (Първата световна) и триумфираха. Тогава анти-църквата им обхвана държавата (християнска империя) и си послужи с цялата й сила. Поради това не беше трудно, особено след победата във Втората световна, тя да постави на власт и в други държави свои „сестри“ – антицъркви. И тъй като, представяйки се за нещо принципно различно и дори противоположно на християнството, комунизмът си постави за главна цел да изкорени Словото на Христос и да унищожи Църквата му, той заслужава да бъде наричан и сатанизъм.
А сблъсъкът между комунизма и Запада по онова време беше сблъсък между стремящата се към бързо завладяване на света анти-църква и боящия се от нея неоезически (и плутократичен) свят. Преломният момент беше, вероятно, Карибската криза. Тогава водачите на антицърквата се поколебаха и решиха да отложат „края на света“. Но, смекчавайки отношенията със Запада, те попаднаха в капана, в който беше попаднал и римският епископат – а именно, станаха „едни от многото“.
Оттогава съветският комунизъм, каквото и да се говореше все още за него, полека и неотклонно беше приобщаван към неоезичеството; а и самият той възприе към Христовата църква същото поведение на „оплитане“ в мрежата на „многообразието на идеите“ – вместо да я преследва брутално, както правеше до началото на 1970-те. Така той загуби сектантската си острота и от яростен бунт против Църквата се превърна, за две-три десетилетия, в „реален“ (държавен) социализъм.
Така че съветската анти-църква се провали в света главно поради липса на решителност; тя беше „нетолерантна“, но не достатъчно, за да победи.
Причина за това беше преплитането й с държавата, което доведе до колебание между собствения й интерес (унищожение на християнството и идеологическа, а впоследствие и абсолютна власт над света) и интереса на държавата, който винаги изисква външно- и вътрешнополитически компромиси.

6.
Сектите

През 1990-те, покрай многото други новости, се появи и въпросът за „сектите“. Макар че думата и досега означава нещо като „съмнителна религиозна общност“, хората се озадачаваха от това, че медиите обикновено ги наричаха „секти“, докато те самите наричаха себе си „църкви“. Освен това беше възможно всеки да регистрира в съда всякакво сдружение и да го нарече както желае, включително и „църква“. Тогава защо да не се наричат и така?
Има една разлика между тях и Църквата, която ми се струва съществена. Тя е в следното. Църквата е, по светски казано, „народоообразуващ фактор“. „Народ“ – това са тези, които посещават храмовете й и биват духовно обгрижвани от нея, понякога без дори да го знаят. Поради това, когато човек се роди в „този народ“, той принадлежи към Църквата му и чрез нея към Вселенската-Съборна „по подразбиране“, дори кръщението му по някакви причини (гонение или нещо друго) да бъде забавено. Това, че не посещава службите и се отнася небрежно към тайнствата, не му е от полза, но с това той все още не е напуснал Църквата, а още по-малко тя се е отказала от него. Освен това тя няма никога да го прогони; така че отделянето му от нея става само по негово желание, което при това трябва да бъде непрестанно засвидетелствано. Тоест – за да бъде извън Църквата, той трябва непрестанно да „доказва“, че не е християнин. Иначе той е.
При сектите обаче е обратното. За да стане човек техен член, той трябва да заяви изрично желанието си; и след ритуала по приемането трябва непрестанно да дава доказателства, че е „техен“; иначе отпада, и от членството му там остава, в най-добрия случай, един мъчителен спомен. Точно така се чувстват хора, които са отпаднали от някои на пръв поглед много православни общности, каквито са разколническите старостилни „църкви“. Сектата се отнася към човека ревниво – тя го „изнудва“ да заявява принадлежността си към нея и същевременно го заплашва с прогонване, както и с тежки последствия от това прогонване. Колкото до онзи, който се отдалечава от Църквата и отказва да се върне към нея, той не е застрашен от нищо, освен от духовния глад, който сам си е причинил.
Има едно коварно заблуждение, в което изпадат дори и хора, които специално са се старали да изучават християнството. Те гледат на Църквата като на секта – мислят, че към нея принадлежи само онзи, който непрестанно и успешно се „доказва“ като неин. Това ги води към напълно погрешната мисъл, че тя се дели на малцина „истински“ и множество „неистински“ християни, която мисъл става основание за доброволното им и незабелязано отдалечаване от нея.

7.
Заключение

По повод разговорите и монолозите за Бога – защо понякога те са безплодни.
Причината е, че някои пристъпват към темата просто като „изследователи“. Но тази тема не позволява такъв подход. Защото Бог не може да бъде „изучен“. Към Него се обръщаме лично и с молба (молитва), тъй като сме „прах и пепел“. Не може да го дебнем, за да го опишем. Така прави високомерният човек, който се надява на ума си. А умът му е даден от Същия Онзи, Когото той отрича. И му е даден не за да лукавства, а за да придобие живот. И накрая – да бъде като Бога.
Ето това е изпитът, и на този изпит надменният винаги се проваля. Затова е казано „блажени нищите духом“.

Ако предположим, че човекът е видим във вечността от раждането до смъртта му, то има нещо твърде тайнствено и мистериозно в житейския му път.
Защото, макар да живее във времето, той вече някъде е и такъв, какъвто е вечно: което значи – или вечно жив или вечно мъртъв.
И макар и свободен, той отива сякаш да узнае каква е била неговата свобода – къде го отвежда тя.

Срещата в Аман и след това

На 26-ти февруари в йорданската столица Аман се състоя среща на представители на шест от общо 15-те автокефални православни църкви в света.

Иерусалим, Русия и Сърбия участваха чрез предстоятелите си – патриарсите Теофил III, Кирил и Ириней. Заслужава да се отбележи, че на срещата присъстваше и Киевският митрополит Онуфрий, предстоятел на Украинската православна църква (Московска патриаршия). Българската православна църква не изпрати свои представители.

Събранието се свиква, несъмнено, главно по настояване на Руската църква, макар че и Сръбската е силно заинтересована от обсъждане на сегашното положение в православието. Цариград отказа участие под предлог, че общоправославни събрания, стремящи се да се превърнат в Събори, могат да се свикват само от предстоятеля на тази Църква.

Главният въпрос, който днес църквите са длъжни да решат, е какъв ще е оттук нататък статутът на Цариградския патриарх. Както виждаме от събитията през последните години, Цариград, представляван от патриарх Вартоломей, се стреми към промяна на начина, по който се взимат решенията в православния свят.

В течение на историята всяка автокефална църква сама е управлявала своя диоцез, а решенията за предоставяне на нови автокефалии, впрочем твърде редки, са се взимали първо от църквата-„майка“, от която новата църква се е отделяла; и после е следвал процес на признаване от другите, който понякога е траел дълго. В случая с Българската патриаршия – 90 години (след създаването на Екзархията), и то при положение, че нашата Църква е автокефална още през средновековието.

Сега, след като Цариград реши да предостави автокефалия на една Украинска църква, различна от вече съществуващата, и вероятността нещо подобно да се случи и в Македония, става ясно, че намерението е тези решения да се взимат по друг начин, а позицията на засегнатите църкви – в случая Руската и Сръбската – да се игнорира „по принцип“.

Ако това бъде прието – изрично или мълчаливо – тогава ние вече няма да имаме съборно православие, а вместо това ще имаме религиозна организация, слабо отличаваща се от римо-католическия епископат – такъв, какъвто съществува поне от средата на XI век. В такъв случай отделеността на Ватикана от православието, на което доскоро се гледаше като на „отпадане“ от Църквата, вече няма да има смисъл. Тогава двете организации би трябвало да се слеят; като дори ще е безразлично дали върховен предстоятел на новата структура ще е римският или цариградският епископ.

Така че инициативата на Иерусалимския патриарх за свикване на общоправославно съвещание, на която в крайна сметка се отзоваха по-малко от половината автокефални (все още) църкви, е инициатива за обсъждане на претенцията на Цариград за първенство „по власт“.

Затова не е чудно, че патриарх Вартоломей отказа да вземе участие – това значи, че той не желае този въпрос да се обсъжда, тъй като го смята за решен. Но ако бъде решен по този начин, това ще значи унищожение на православието като „съборно“. И тъй като без съмнение ще има епископи и църкви, които ще откажат да участват в това унищожение, то в бъдеще именно те ще останат в едната, света, съборна и апостолска Църква; а останалите ще отпаднат – така, както това се е случило по една причина в средата на V век, а по друга – в средата на XI-ти.

Ето защо Светият Синод на БПЦ (БП), няма защо да отлага решението си по украинския въпрос. Сега темата не е дали ще има автокефална украинска църква – няма нищо страшно някога и да има – а дали това може да стане просто поради волята на Цариград. За да има православна Църква, този начин за взимане на решения трябва да бъде отхвърлен.

*

https://glasove.com/categories/na-fokus/news/sreshtata-v-aman-i-pretenciyata-na-carigradskiya-patriarh-za-pyrvenstvo-po-vlast?fbclid=IwAR01gFgTFbKrKR1S-cDZPh4onmTzrI1InLp01kt6UoPSoYVNO8UWv1Z9TNE

*

(на 10-ти март 2020)

Преди около година и половина написах кратка статия относно решението на Цариград да даде автокефалия на една новосформирана „Православна църква на Украйна“; и какво ще последва от това. Тя не е дълга, може да се прочете на адрес: https://glasove.com/categories/komentari/news/pomestnite-pravoslavni-cyrkvi-shte-bydat-prinudeni-da-othvyrlyat-reshenieto-na-carigrad-za-ukrajna

Предположенията ми се оказаха верни.
Бях написал (на 13 октомври 2018): „Синодът на Руската църква ще вземе решение за прекратяване на евхаристийното (а може би и на всяко) общение с Цариградската църква; и това ще се случи скоро, сигурно в близките дни.“
На 15-ти октомври, два дни след публикуването на статията, председателят на отдела за външни църковни връзки при Московската патриаршия, митрополит Иларион съобщи: „Днес беше прието решение за пълно прекъсване на евхаристийното общение…“ (http://www.patriarchia.ru/db/text/5284958.html)

Пак там бях написал, че „Ще бъде поставен отново и по-настоятелно въпросът за свикване на общоправославен събор по „украинския въпрос“, на който Цариградският патриарх ще откаже да присъства. Но съборът под някаква форма ще се състои…“
Наистина, на 26 февруари 2020 в Аман се състоя среща на представителите на шест автокефални православни църкви; а Цариградският патриарх, макар и поканен, отказа да присъства.
Причината за срещата беше положението в Украйна; но не само. Както ми се случи да кажа наскоро (https://glasove.com/categories/na-fokus/news/sreshtata-v-aman-i-pretenciyata-na-carigradskiya-patriarh-za-pyrvenstvo-po-vlast?fbclid=IwAR01gFgTFbKrKR1S-cDZPh4onmTzrI1InLp01kt6UoPSoYVNO8UWv1Z9TNE), същинският въпрос беше този за правомощията на Цариградския патриарх; който от своя страна е важен не за друго, а защото възхожда към въпроса за съборността на Православната църква, без която съборност тя не би могла да съществува.

Надявам се тези самоцитирания да не направят лошо впечатление на читателя. Верността на прогнозите ми не е резултат от ясновидска способност; а просто е естествено нещата да вървят така. Искам да кажа, че за разумния православен вярващ, а може би и за всеки внимателен и сравнително осведомен наблюдател на събитията, е достатъчно ясно „какво става“.

Сега пак ще си позволя да кажа какво, най-вероятно, предстои оттук нататък.

Политиката на Цариград през последните години е последователна и поради това предсказуема. Нейната цел е установяването на власт над останалите Църкви по римо-католически образец. Поради това и самите действия на днешния цариградски епископ спрямо останалите Църкви са аналогични на утвърдената от векове тактика на Рим спрямо съборното Православие. А именно: да се създават паралелни структури, конкуриращи законно (канонично) съществуващите и подчинени на един център – било Ватиканът, било Фенер.
Това е, което се случи в Украйна, и същото предстои навсякъде. Ако предстоятелите на поместните Църкви откажат да се подчиняват на Цариград, ги очаква разкол на тяхна територия, чийто механизъм вече е установен: създава се нова структура, основанието за чието съществуване е специалният „томос за автокефалия“, подписан от цариградския патриарх. Винаги ще се намерят клирици, включително и епископи, които ще пожелаят да получат позиция в новата структура; и незабавно ще признаят всички останали структури, произведени по този начин.

Този процес вече не може да се спре. Затова е време всички, които принадлежат към Църквата – като миряни, като клирици, или като предстоятели – да вземат решение; да кажат „да“ или „не“ на днешен Цариград и на онези, които го подкрепят.
На онези, което ще кажат „не“, им предстоят нелеки дни и години. Но няма съмнение, че тактиката, заета от папския Рим, накрая ще доведе и до същия резултат – създаване на още една еретическа религиозна организация и отпадане от едната, съборна и апостолска Църква.

*

http://glasove.com/categories/komentari/news/vreme-e-pomestnite-cyrkvi-da-kazhat-da-ili-ne-na-ambiciite-na-vartolomej?fbclid=IwAR1zIS3ricKTLvQqktVgyKG07OfVpfmvu8XcpFNa9w7oApsFH16Qb4ZprCs

Гьоте. „Фауст“

Народен театър „Иван Вазов“
16 октомври, 2019

Гьоте

„Фауст“

(по аудиозаписа от 16 окт. 2019)

Сега, трябва да се има предвид, че в областта на немската филология аз съм страничен човек, някой би казал, любител. Всъщност и любител не съм, защото рядко се занимавам с тези неща. Ако смея да се доближа до този сюжет и да се опитам да кажа нещо за него, то е преди всичко в качеството ми на историк на литературата. И това е всичко, нищо повече.
Как да се подходи към „Фауст“, за да бъде улеснен човек, да може да се справи с тази драма, да я изиграе? Когато пристъпва към тази тема, човек бива изкушен да разкаже някои неща, които са интересни за филолозите.

Например дали Фауст е съществувал; и аз ще кажа нещо по тези въпроси. Оказва се, че Фауст е съществувал. Имало е такъв човек през XVI век, има свидетелства за това. Някои хора, които заслужават доверие, са твърдели, че Фауст е съществувал, и че е бил такъв и такъв. Но общо взето, неговата репутация е била лоша.
Може би е добре да се кажат няколко неща за това, как възниква легендата за него; а тя възниква в резултат на написването на някои литературни произведения. Това става през XVI в. Така че да имаме предвид, че Фауст не е средновековно лице; не можем да го запратим някъде в X в. Той е ренесансово лице. Това е върхът на Ренесанса, около 1500-та година; а легендите за него, благодарение на написаните книги, се появяват към края на XVI век – след Лутер, след Реформацията, след скандала в западна Европа, свързан с отделянето на големи нации от римския папа. Това е тежък период: има войни, идеологическо напрежение, голяма борба в западна Европа.
Тези неща могат да се кажат. И за Гьоте: как е писал „Фауст“, кога го е замислил, как се е занимавал с първата част, кога е направил втората, откъде знаем това … тези неща не са напълно излишни. И да се мине по самото действие.

Но и да направим всичко това, нещата пак ще останат леко в мъгла и неяснота; и ние пак няма да знаем какво да правим с „Фауст“.
Така че това, което ще се помъча да направя, е да кажа кое е същественото; и след това ще разкажа и това, което току-що ви резюмирах. Защото току-що казах, че трябва да се мине и през тези сведения, и нека да се мине.

Но кое е същественото, най-напред. Има три неща, които трябва да се огледат, като първото е: какъв персонаж е Фауст? Какъв от естетическа гледна точка. Той комедиен персонаж ли е? Това не е абсурдно. В началото е бил представян сякаш като комедиен персонаж. И затова казвам: ако някой иска да се доближи до Фауст от тази гледна точка, ще трябва да прегледа книгата „Мюнхаузен“ на Распе. Тя е известна – барон Мюнхаузен, който прави разни чудеса. После: дали е отрицателен персонаж? Или е по-скоро положителен? И дали в крайна сметка не е трагичен; и какво значи да е трагичен?
На второ място, трябва да се види в какво се състои борбата между Фауст и Мефистофел; и как Мефистофел се опитва да вземе душата на Фауст.
На трето – какво значи „да ти вземат душата“?
Ето това са много мъчни неща.

Ако Фауст е отрицателен персонаж, то тук ние няма да имаме никаква трагедия. Ще имаме просто една поучителна история за това, как някой си е получил заслуженото. Ако е положителен, ще имаме историята за един добродетелен човек, който се е справил с дявола, победил го е и трябва да бъде похвален за това. Ако обаче е трагически, това означава, че е бил въвлечен в някаква история и е бил накаран да извърши престъпление – без да го е искал, без да е зъл. Защото трагическият персонаж е някой, който извършва престъпление, без да бъде зъл.

За уловката на Мефистофел. Мефистофел казва: „Ще ти дам всичко, което желаеш. Ще ти дам целия свят, всички удоволствия.“ Фауст отвръща: „Добре. Ще взема участие в тази работа. Дай ми всички удоволствия и ми вземи душата, ако се съглася, че си ми дал всичко, което желая.“
Но Мефистофел не може да направи това. Защото Фауст няма да се съгласи с дреболии; няма да се съгласи с плътски удоволствия. Няма да се съгласи с богатство, няма да се съгласи дори с власт. Това е интересното. Защото, когато дяволът опитва да вземе душата на някого, той му предлага едно по едно тези неща; и по-обикновените, тоест по-близките до животинското хора спират на плътските удоволствия, или да го кажем по най-обикновен, най-битов начин – спират до сигурността. На теб ти взимат душата чрез предложение за сигурност – битова сигурност. И това нещо би трябвало всеки да се досеща какво е. Защото един от идеалите на нашето време, сега и тук, е най-обикновената, най-баналната битова сигурност. С нея се взема душата на хората. На теб ти казват: „Ще имаш достатъчно пари, ще бъдеш достатъчно осигурен, ще ти бъде лесно за живот… и това ти стига“.
И казвам: какво значи да ти вземат душата по такъв начин? Това означава да изстинеш. Ако човек се посвети на битовата сигурност, ако се заеме с това, да има „малко повече“, или „повече“ пари… това означава, че сърцето му ще изстине и той – казано по християнски начин – ще забрави за Бога; а казано по светски начин, ще забрави за това, за какво живее на този свят. Какъв е смисълът на този живот.
Това е единият начин да ти вземат душата. Но Фауст е достатъчно силен, той не е такъв, че да му вземат душата по този начин. Той иска пълно знание. И си казва: „Дяволът не може да ми даде пълно знание. Дяволът не може да ме научи на всичко, защото самият той не знае всичко. Пълно знание може да ми даде само Бог. Затова ще скитам по света, ще получавам знание от личен опит, благодарение на чудесата на дявола, но той няма да ме победи, защото няма да ми даде всичко. Аз никога няма да му кажа „доволен съм““. Защото това, което се очаква от Фауст, е да каже: „доволен съм“. Това трябва да се пази в ума на човека, който работи с този образ. Това е човек, който няма да е доволен и то не е, защото е сладострастник – той не е такъв. Няма да е доволен не защото е властолюбив, защото даже и властолюбив не е. Той няма да е доволен, защото няма да е научил всичко – за вселената. Тоест, това е един полет към абсолютното знание, в който полет дяволът не може да ни свърши работа. Той не може да ни даде всичко, защото самият той не знае толкова, колкото Бог. А Фауст се стреми да знае колкото Бог.

И тук имаме една история, която върви паралелно с библейската история за Адам и Ева, и за получаването на знанието. Защото грехопадението на човека, според Библията, е в това, че хората… се е оказало, че искат знание. И го получават, като изяждат плода и започват да правят разлика между добро и зло – едно знание, което те са нямали, и което ги доближава до Бога. И тогава Бог казва: „Те ще станат като нас. Ако имат и безсмъртие, ще станат като нас“. Някой би казал: „И какъв е проблемът?“ Проблемът е, че ако имат безсмъртие, те ще станат като дявола. Защото ще са престъпили заповедта на Бога, ще се надигнат срещу Него и ще станат безсмъртни чудовища – какъвто е бил дяволът. И затова Бог им помага, като ги прави смъртни.
Разбира се, след това той ги възкресява, но трябва да има едно вселенско изпитание, в което и се състои цялата история на човечеството. Тази цяла история на човечеството, в която човек е паднал, защото е искал знание. Там има интрига – жената е поискала, защото й е харесало нещо сетивно, което е ябълката, а мъжът пък се е съгласил, защото е обичал сетивно жена си. Те затова са паднали. Но Бог обяснява какво е станало: те са искали знание, тъй като това е дървото на знанието. И тази история – за това, как човек иска знание и поради това пропада, е разказана във „Фауст“, въз основа на биографията на един такъв герой, който иска абсолютното знание и е застрашен да падне.

Обаче тук аз съм само до половината на въпроса. Обърнете внимание, че когато говорим за образа на Фауст, трябва да държим в ума си, че той се намира в дуел с Мефистофел. Това е едно сражение, което трябва да мине през цялата пиеса. Той не му е приятел. Той се сражава с него, а Мефистофел му подготвя уловка, с която ще го победи, защотоМефистофел е по-умен от Фауст. По-умен в интелектуален смисъл, по-ловък, по-практичен. Фауст смята, че ще издържи на неговия натиск, защото няма да се съгласи, че е получил всичко; но Мефистофел му подготвя нещо, за което Фауст не се сеща. И благодарение на което имаме трагедия.

***

– Може ли да питам нещо? Какво е съдържанието на понятието „абсолютно знание“? Какво всъщност Фауст иска да знае?
– От една страна, това е мъдростта. Мъдростта – това е пълен покой на духа. Кой има пълен покой на духа? Никой. Следователно никой не е мъдър. Обаче човек се стреми към мъдростта. И ако го накарат да каже какво е това, едно от нещата, които би казал е, че това е пълен покой на духа – но не животински, а човешки. Тоест със съзнание за това, че той е човешко същество – най-съвършеното същество във вселената след Бог. Това е мъдростта: да имаш пълен покой, съзнавайки кой си ти. От друга страна обаче, абсолютно знание – това е разбиране на всичко, което се случва във вселената; което включва пълно владеене на природните науки, а може би и способност да се твори. Да се създават растения, хора, живи същества. Вагнер се занимава с това; обаче той е ограничен само в това. Той работи само като алхимик. И има големи успехи.
Тоест, Вагнер не е толкова нищожна личност, колкото е показан в началото. В началото той е някакъв буквоед, нищо повече. Казва си: „Колко ми е добре тук, да имам около мен книги“. Но това е карикатура на учен. Ученият, който държи да има хубава библиотека и да се разполага в нея на спокойствие – това не е учен, това е една карикатура. И това Гьоте го показва съвсем изрично чрез фигурата на Вагнер; но във втората половина на драмата се оказва, че той много е напреднал и е стигнал до способността да създава. Нали той създава човешко същество, изкуствен интелект. И не просто изкуствен интелект; той създава живо същество. Но това не значи, че е постигнал мъдрост. Той просто достига върха на науката в една отделна област. За Фауст това е малко. Да постигнеш върха на науката в една отделна област – това е малко.
– Но нима вярва, че въобще е възможно да получи това знание?
– Такъв човек! Ние се целим високо, занимавайки се с „Фауст“. Който работи върху Фауст, трябва да се цели към най-доброто, а не към дреболии. Затова започнах с това, че най-лесната работа е да направим от Фауст комедиен персонаж. Обаче вие ще кажете: „Е, комедиен персонаж… те през Ренесанса си представят някой да хвърчи на летящи коне, да се ожени за Елена, и прочее…“ Ученият обаче – и в съвременността, и винаги – е имало начин да се представи като комедиен персонаж; да бъде осмян поради неговата закостенялост, поради една, така, известна житейска тъпота. Не е ли така? Така се представя ученият. „Какво разбира той от живота…“ И за съжаление, много често е точно така.
Така че за Фауст това са дреболии. Това, че ти ще прочетеш всички книги на света, ще изкоментираш Платон и Аристотел, дори ще създадеш живи същества – на него и това не му стига. Той иска да е равен на Бога – да вижда всичко във всички науки, и да може да прави всичко във всички науки. Такъв човек може ли да бъде задоволен от дявола? Не. Дяволът няма творческа мощ. Нека да обърнем внимание: Мефистофел е завистлив. Това е най-характерното за него. Това го изчерпва, може да се каже. Да, Мефистофел е въплъщение на злото. Но няма да сгрешим, ако го видим и като въплъщение на завистта. Някой ще каже: „Но на кого завижда?“ Завижда на Бога. Дяволът завижда на Бога – той затова е паднал. А не е създаден такъв. Той е създаден като висше духовно същество и оттам идва цялата му мощ. Висшите духовни същества могат да правят чудеса. Но да правиш чудеса не е същото, като да твориш. Това са различни неща. Да правиш чудеса е, примерно, да ставаш невидим. Това творчество ли е? Не. За да можеш да създаваш неща, ти трябва да си много по-добър от дявола. Дяволът може да произведе книжни пари – и то много. Но това не е творчество, това е мошеничество. Защото книжните пари не са нищо друго, освен обещание, че ти ще получиш неща, които ти трябват в живота, като покажеш тази хартийка. Какво творчество е това? Това е една лъжа. Това го казва Гьоте, казва го и Булгаков – ако си спомняме, има едно място в романа, където се създават доста пари. Но впрочем, Булгаков просто работи върху „Фауст“.
– Бродски много го критикува. Прочетох случайно нещо от Бродски, интервюта – критикува Булгаков за този роман. Така де, в смисъл, не му се кефеше на романа.
– А нима Гьоте не е бил критикуван за „Фауст“? Критикуван е, и то не от случайни хора. Байрон го е критикувал. Точно така, това го пише в разговорите с Екерман. Екерман казва: „Знаете ли, че Байрон взима вашия „Фауст“ и го реже парче по парче, и казва: „Това е взето оттук, онова е взето оттам.“ И Гьоте казва: „Ами той, лорд Байрон, е един голям творец; и е велик, когато твори, но когато започне да разсъждава, е като едно дете“. И действително, какво от това, че Гьоте е взел един монолог от Шекспир и го е вкарал във „Фауст“? От това той не е преписал Шекспир. Той е направил своята драма, и е имал предвид и Шекспир. Имал е предвид и „Йов“, от това по-очевидно няма. Имал е предвид даже индиеца Калидаса. Интересно е, че онази драма тогава вече е била преведена на немски. Гьоте я е прочел, и всички филолози казват, че „Прологът в театъра“ е взет от Индия. И защо не?
„Защо пък“, ще каже някой, „Гьоте ще взима от индийци?“ Ами харесало му е това място; а впрочем той, както ще кажа и по-нататък, е бил силно повлиян от Хердер, който му е казвал: „Не пренебрегвай нищо. Не гледай само французите.“ Защото това е бил големият проблем на немците по онова време: че те взимат всичко от Франция, защото им се вижда най-добро. И стават духовни роби на французите. В един момент Хердер, който е близък приятел на Гьоте – и който, може би, ще кажем къде е бил сложен във „Фауст“ – въстава срещу всичко това и казва: „Стига с тези французи, стига с този класицизъм, стига с тези правила в изкуството; човек трябва да пише от себе си. Ето Шекспир. Защо е интересен? Не че всичко е идеално, но той пише от себе си. А вие подражавате на французите“ – казва Хердер на немците. И най-добрите от тях се стряскат, а именно, Гьоте. И написва „Вертер“, с което става пръв в Европа. На 25-годишна възраст той става най-известния писател в Европа, благодарение на „Страданията на младия Вертер“, който не е подражание на никого. Не че няма преди такива романи, но все пак той го е написал наистина от себе си, от сърцето си, и на основата на реален случай. Всички започнали да го четат, и фактически Гьоте е позициониран в Германия и в Европа като голям писател не с „Фауст“, а с „Вертер“. Това е книгата му. И след това всичко, което пише, почива върху „Вертер“ – затова го четат. Иначе той би могъл да напише и сто тома, както е и написал, и да не го прочетат.

Обаче ти трябва да имаш като млад човек огромен успех, за да можеш после да се издигнеш нагоре и да не се плашиш от хората. Забележете: големият успех в ранна младост може да бъде нещо изключително полезно за творчеството на човека. Защото когато те признаят и кажат: „Ето, този човек постигна много, когато беше млад“, оттук нататък ти вече си спокоен, можеш да работиш „от себе си“; вече не можеш да бъдеш слуга на никого. Е, такива хора имат и големи неприятности. Защото такъв човек казва: „Аз съм талант, нали знаете“ – и всички се вбесяват. Но пътят му е отворен напред, защото той всичко ще прави от себе си, и няма да го е страх от интриги, клевети и злословия. Това мъчно ще го направи човек, който не е имал голям успех на млади години.
Обаче ще кажете: „А какво значи да имаш успех на млади години?“ Там е работата, че ако оцени нещо като успех, това му стига. Ето, тук се проявява душевната и сърдечна сила на човека – когато той оцени нещо като успех, дори и да не е показано на целия свят.

***

Сега: уловката на Мефистофел.
Фауст казва: „Аз ще дойда с тебе, ще получа това, което може да се получи тук на земята с твоя помощ, а после на небето ще видим, но ти няма да ми вземеш душата.“ Фауст е сигурен в себе си; той смята, че дяволът няма да го победи. Фауст греши. Дяволът го побеждава. И ще видим как.
Всъщност в това е и тайната на цялата трагедия – доколкото „Фауст“ е трагедия. Дяволът казва: „Хайде да отидем тук, ето да кажем в тази кръчма, теб ще те нападнат, аз ще те пазя. После ще отидем при вещицата, там ще се подмладиш като пиеш такъв сок, след това и жените ще те харесват…“ Фауст следва всичко това, без да проявява голям ентусиазъм. В началото той е хладен. Казва: „Да вървим, да видим какво ще ми покажеш.“ Значи се държи малко като зрител на Мефистофел – какво ще му покаже, какви чудеса.
Но Мефистофел е хитър и го завежда при Маргарита. А Фауст вече е видял красивата жена; това не е била Маргарита, това е била Елена, но това вече ще е по-нататък.
Но той се влюбва в Маргарита. И си казва: „Колко е невинна, колко е така… първична“. На него това му харесва, защото той е прекалено интелектуален и натоварен с книги. Когато човек е прекалено натоварен с книги, на него му е приятно да се срещне с по-обикновена жена, защото му е дошло до гуша от жени, които много знаят. Това е, което интелектуалецът иска… ако някой се интересува.
– Вече си обяснихме успеха на някои…
Защото ученият иска природа. Той е бил изкуствено същество през целия си живот; всички тези книги, всички тези букви, всички тези думи, които трябва да научи, защото е наследил традиция – неговата наука е в традицията. Всичко това не е природа. И поради това той жадува за природата. Той е човек изсушен – не в сърцето си, а в душата си. Душата му е изсушена от големите усилия, които е положил, за да научи много неща. А той е научил не просто много, той е научил максималното, което е възможно в неговото положение. И вече иска природа, и го казва многократно. Точно поради това Мефистофел идва, за да му предложи тази природа. И Фауст казва: „Добре, приемам предложението ти, но това няма да ми стигне…“, и прочее. И се стига до Гретхен – Маргарита.
Фауст я харесва, говорят си, тя е едно много добро, кротко момиче, съвършено простичко. Трябва да се внимава тук за Гретхен. Не знам кой ще я играе. В нея няма абсолютно никакъв интелектуализъм. Когато тя проповядва на Фауст, че човек трябва да е по-религиозен, това е, защото така е казал свещеникът в църквата, а не защото е завършила богословие. Наистина, тя е едно много добро момиче. И Фауст въобще няма нужда от повече умувания, той я харесва заради всичко и все повече се прехласва от нея. За това, че стаичката й е чиста. И всичко е толкова скромно…
– Интелектуалец…
– Че, като й направиш подаръче, тя нищо не подозира. Това ако не е простота вече, аз не знам какво. Те й оставят нещо скъпо там, в сандъче, тя си го гледа: „Колко е хубаво…“ И даже Мефистофел казва: „Виж какво, недей да бързаш толкова много. Момичето го пазят ангелите. Може да се направи нещо, обаче ми дай време. Две седмици поне.“ И казва: „Отидох, подслушах изповедта й. Нищо не е сгрешила, просто смешно…“
Това защо го казвам? За да видим за любовта, която ще доведе до ужасни нещастия; и това е целта на Мефистофел. Тук всичко е сметнато. Момичето е точно това, което Фауст иска; в първата част Фауст не иска чак Елена. Той иска нещо по-обикновено. И когато се залюбват с Гретхен и Мефистофел урежда нещата със сводничеството, с отровата, с дуела с брат й, с детето… за всичко това Гьоте е имал тук-там примери в действителността. Защото наистина е било страшно да не бъдеш напълно сигурна преди брака си, тоест да има съмнения около тебе; да не говорим за извънбрачни деца, това е просто смърт. И е имало убити деца, наистина. Жените стигат до отчаяние, защото прелюбодеянието преди брака е най-страшното, което може да се случи на една жена в Германия в този момент – поради това, че тя бива веднага изолирана, презряна, нападната с всякакви подигравки и абсолютно унищожена. И нищо чудно, че мнозина са се самоубивали.

Сега, какво имаме в тази ситуация и на кое точно трябва да се обърне внимание. На това, че тази история с Маргарита е неочаквана за Фауст. Неочаквани са последствията. Той иска да се влюби, иска да има момиче, което да харесва и да бъдат заедно, и тя да му е приятелка; разбира се, да има и телесна любов. Но той не е могъл да предвиди какво ще се случи в резултат на това – а именно, че той ще стане причина за ужасни нещастия. Момичето е напълно невинно, Фауст й причинява ужасни нещастия – най-големите възможни. А не е имал такова намерение. Виждате, този човек не е лош. Той не е направил зло, защото не е искал да направи; злото го прави Мефистофел. Фауст не е предвидил това: той е просто човек и е надхитрен от дявола. Той си мисли, че може да каже: „Ще се справя с теб, защото имам високи стремления.“ Да, той има високи стремления, той не прави нищо лошо, когато се влюбва, но става причина за ужасни нещастия и тук вече пред него излиза – да предположим – неговата съвест. За това впрочем Гьоте не говори направо, но това няма значение. Тя казва: „Ти причини ужасни нещастия. И какво ще правиш сега?“
Това, колеги, е трагедия. Трагедията не е, защото ти си замислил да убиеш някого поради омраза към него; още по-малко, защото на тебе са ти причинили зло. Да ти причинят зло – да ти скроят някакво коварство, да те ограбят, да те убият – в никой случай не може да бъде трагедия. Защото понякога се казва: „Каква трагедия, на него му откраднаха толкова много пари!“ Или, да речем, че загине или почине твой близък не навреме. Всички са съгласни, че това е трагедия. А аз мисля, че не е. Това е нещастие. Трябва да се прави разлика между нещастие и трагедия. А те се употребяват като синоними. Излиза говорителят по телевизията и казва: „Случи се трагедия“. Не, грешите, не се е случила трагедия, случило се е само нещастие. Нещастието е сполетяло, да кажем, майката на Маргарита, която е била отровена. Брат й, който е бил опозорен и го убиват още млад. Доколкото Маргарита е причина за тези неща, на нея вече й се е случила трагедия. Тя – за разлика от майка си и от брат си – е трагически персонаж. Но не защото й се е случило нещастие, а защото е станала причина за това. Тя е убила детето си. Това не е нещастие, а трагедия.
Така че Маргарита е трагически персонаж. Фауст също, защото е причина за нещастия; а не защото на него му се е случило нещастие. „Трагедия“ е да причиниш нещастие, а не да пострадаш. И ето в този момент Фауст е трагически персонаж и това е трагедия.

Какъв е замисълът на Мефистофел? След като е докарал Фауст до това положение, той очаква Фауст да се отчае. Какво ще рече „да се отчаеш“? Просто да ти е мъчно? „Да се отчаеш“ значи да отречеш себе си, да прокълнеш деня, в който си се родил, и да прокълнеш, евентуално, Бога. Това е отчаяние. Когато човек се самоубива – във всички времена – той върши точно тези неща. Отрича се от себе си, съжалява за деня, в който се е родил, и се отрича от Бога, който го е създал. Защото атаката срещу себе си, когато ти се самоубиваш, е атака срещу Бога, който те е създал – предполага се, за добро. Той ти е подарил живота, а ти този подарък го отхвърляш, и по този начин проявяваш своето презрение към своя Творец. Ето това е отчаянието. Да презреш Твореца – това е най-голямата неблагодарност.
Това, което иска Мефистофел, е да докара Фауст до това отчаяние и да пожелае самоубийството. Той няма да му взима душата преди това – нека се самоубие, ето му я душата, Мефистофел си я отнася и работата е свършена.

И сега се връщам за момент към Йов, който е един от изворите на трагедията. В „Йов“ има огромно напрежение, което е, разбира се, трагическо; не се стига до трагедия, обаче има податка, че историята може да бъде и това.
Йов е жертва на нещастие – той нищо лошо не е направил. Но в един момент жена му му подхвърля следната реплика.. и то е в самото начало, след като децата му загиват, губят цялото имущество, самият Йов се разболява. Тогава жената му казва: „Какво още чакаш? Прокълни Бога и умри!“ Това казва съпругата на Йов. Което означава: „Прокълни Бога, преди всичко. Отречи се от Бога, отречи се от Създателя си, самоубий се и в крайна сметка, загуби своята душа!“ Йов казва: „Ти говориш като безумна. Аз няма да загубя душата си.“ И опазва душата си. И затова е образец на Фауст.
Трябва да се обърне внимание, че това, което Йов знае – съгласно библейския текст – Фауст не го знае. Тоест, Фауст опазва душата си без да знае точно какво прави. Той не разсъждава директно за тези неща, а неговата душа е спасена благодарение на чистото му сърце – с което Фауст, общо взето, няма особено общуване. Но сърцето му, поради своята чистота, е негов щит срещу всичко. Той затова не се самоубива. Има една сцена в началото, когато се готви да пие отрова в своята стая. Изведнъж великденските камбани звънят. Фауст си казва: „Няма да се самоубия“. Защо няма да се самоубиеш, какво те засягат тези великденски камбани?
Това е гласът на Бога. Това означава, че чистото сърце на Фауст си е спомнило за своя Създател, изказало Му е благодарност, за това, че е сътворен, и се е отказало от самоубийството: отказало се е да оскърби Бога, като отхвърли Неговия дар. Значи тук сърцето на Фауст го опазва, а той нищо не знае. Забележете, че той не разсъждава в този момент, просто оставя чашата. Това, което иска Мефистофел, е отчаянието; тоест Фауст, когато е видял какви нещастия е причинил, да прокълне себе си и да се самоубие.

***

Така свършва първата част и това е трагическата ситуация. Когато Екерман си говори за едно-друго с Гьоте и го пита нещо за втората част, Гьоте казва: „Аз, да си призная, не знаех вече какво да правя с първата част, защото по-лошо не би могло да се случи на един човек – от това, което се е случило на Фауст. И поради това го оставих в нещо като вцепенение; и след това го възкресих във втората част, и той продължи живота си, но без всякакви обяснения.“ Гьоте иска да каже, че първата част е завършила като трагедия; и тя си е добре така.

Втората част е нещо по-друго, тя вече не е трагична. Тя е „Одисеята“ на Фауст на друго ниво, това не са кръчми и момичета, а е държавническа дейност. Тук Гьоте повдига Фауст към общественото. Защото до този момент той е като частно лице: човек, който чете книги, има двама-трима ученици, лекар е в някакво село. Тук обаче той става съветник на императора, строи, прави диги, нарежда на хората да копаят канали и прочее. И в един момент казва: „Бих бил щастлив, ако видя свободни хора, един народ да живее свободно…“; и Мефистофел казва: „А, хванах го, той каза: „Бих бил щастлив…““. Но това е мошеничество. Всъщност Фауст не е казал, че е доволен. Той просто е изразил надежда, че в един момент ще се стигне до щастие на човечеството, което е основано на свободата впрочем, а не на изхранването му. Защото Фауст, като висок мислител, знае, че хората са щастливи не защото са сити, а защото са свободни. Това е изворът на щастието на човека; който обикновено се укрива. И Фауст казва: „Тогава ще кажа: „На мен ми стига“; и Мефистофел казва: „А, хванах го“. Но той не го е хванал и Фауст бива спасен. Това обаче не е трагично.

Та да обърнем внимание, че втората част не е трагична. В нея просто се достига до спасението на Фауст, за което спасение, бихме казали, той няма никаква заслуга. Защото ако имаше заслуга за спасението си, тогава той би бил положителен герой. А Гьоте не го прави положителен, а го оставя неясна личност по отношение на добродетелите; но пък изключително надарен духовно човек. И накрая бива спасен; защо? Защото Бог казва: „Сърцето му остана чисто“; и може би, защото Маргарита го е обичала. Нейният образ се мярка, когато отнасят душата на Фауст на небето. Така че ти биваш спасен както защото Бог отсъжда, че не си се отрекъл от Него, така и защото някой те е обичал и по неговите молитви Бог спасява душата ти. Тук спасението на Фауст е направено в полза на Маргарита, която не е престанала да го обича нито за миг; и когато е била на небето, не е спирала да го обича – както Беатриче обича Данте. Тоест, имаме препратка към Данте, със сигурност. Както Беатриче обича Данте, така и Маргарита обича Фауст, бидейки на небето – независимо от нещастията, които й е причинил. И благодарение на тази любов Бог благоволява да спаси душата му; но и защото Фауст не се е отрекъл от Него.
Така че тази уловка, да те докарат до ужасни нещастия, за които да си виновен, и заради това да прокълнеш себе си – тази уловка, с която Мефистофел надхитря Фауст, не проработва. Защо? Защото човекът е добър в сърцето си: не в мислите си, не в делата си, не в чувствата си, а дълбоко в сърцето си. Когато в „Йов“ Бог казва на сатаната: „Прави с него каквото искаш, само него не докосвай“, това значи: „Недей да докосваш сърцето му, а останалото – каквото искаш“. Та когато говорим за „сърце“ имаме предвид, че някои хора могат да бъдат спасени и биват спасени – тоест, оцеляват като човешки същества – съвършено без да знаят защо. Те правят какво ли не през живота си. Обаче сърцето им остава чисто, не се отрича от Бога; и те не знаят за това. Това е мистериозно. Има сърце, което остава живо и душата се спасява благодарение на него; и има сърце, което изстива, и душата пропада. Това е най-дълбоката тайна.

И така, стигнахме до последното, което бях обещал, а именно: какво значи да загубиш душата си? Да загубиш душата си – вече го казах – значи сърцето ти да изстине. Как става това, ти самият не знаеш. Може би, защото много харесваш земните неща. Но как ти е вложено да харесваш земни неща – имам предвид удоволствия, сигурност, пари и власт? Кой ти го е вложил? Как е станало? Никой не може да каже. Но чрез тези неща човек изстива. Не човек – сърцето му изстива, пък нека отвън той да изглежда най-големият филантроп. „Аз дадох сто милиона за бедните“. Да, но ти си пропаднал човек и душата ти ще загине. Бог не е лицемер. За Него сто милиона нищо не са. Защото, когато човек казва: „Аз съм голям филантроп“, той го казва, защото е забравил за Бога, за Когото филантропията му е нищо. Важно е сърцето, връзката с Него. Така че човек губи душата си по този начин, а сърцето на Фауст е останало живо. Та казваме: когато те завлекат земните блага, върхът на които е властта; когато под натиска на съвестта ти се отчаеш; тогава сърцето ти изстива.
Сърцето на самоубиеца е изстинало. Не говоря за реални случаи, а за онзи, който се самоубива от омраза съм себе си, и поради неблагодарност към Бога. Това означава „да загубиш душата си“. Човек, който се бори и се надява, не може да загуби душата си, каквито и нещастия да му се случат.
Това е един опит да се каже какво се има предвид, когато се говори за борбата между Фауст и Мефистофел, чиято цел е неговата душа. Защото замисълът на Мефистофел е: „Ще те накарам да изстинеш към Бога“. Дяволът винаги прави това. Това е единствената му мисъл на тази земя. И ако успява, е мъчно да се разбере защо, но то непременно става с участието на човека. Тоест, душата на човека не може да бъде унищожена без неговото съгласие. Обаче това съгласие става някъде дълбоко в него и ние нямаме достъп до тези процеси. Как човекът се отрича от Бога, от доброто? Тези неща, са били, разбира се, обсъждани много пъти преди и след Гьоте. Те примерно се обсъждат у Платон, в „Държавата“. Обсъждат се и у Достоевски – многократно.

Ако погледнем към „Престъпление и наказание“, ще видим, че Разколников е трагически герой само до един момент. Той не е трагически герой след като сме прочели романа, но е такъв в продължение на дълго време след убийството. И сърцето му е на път да изстине към Бога. Убийството не е само по себе си изстиване към Бога, а е свидетелство за това. Когато ти извършиш убийство, за да получиш нещо, в случая някакви нищожни пари, това е само свидетелство, знак, че си изстинал към Бога. И ето, тук дяволът те причаква, за да види крайното изстиване на сърцето ти, което завършва със самоубийство – от гняв към себе си, че си допуснал това.
Но и в „Братя Карамазови“. Там има двама, които си имат отношения с дявола. За единия това е казано по-ясно, за другия – не точно, но там е още по-зле.
Този, който си има явни отношения с дявола, е Иван Карамазов.
Какво става? Иван Карамазов е високо интелектуален човек; тоест той е страшно умен. Той е най-умният от всички. Далеч над Альоша; може би по-умен и от стареца Зосима. Къде е проблемът му? Проблемът е в това, че сърцето му е студено. На пръв поглед той иска познание, но не е сигурен, че и това иска. Той е просто силно самолюбив. Той много се харесва. А това, много да се харесваш и да се смяташ за най-умния от всички, е свидетелство за студеност на сърцето; и тогава ти ставаш лесен събеседник на дявола.
А другият, който си има работа с дявола, при него положението е много по-различно. Защото Иван все още може да бъде спасен, но другият – не. Смердяков не е спасен. Така че там се изобразява унищожението на една човешка душа – със смъртта на Смердяков, с неговото самоубийство. Преди смъртта си той пише една клеветническа бележка; което означава, че не се разкайва за нищо, и че иска до края да прави зло. Но той е такъв от малък. Той от малък говори и мисли зло.
Достоевски иска да каже, че има хора, които са плячка на дявола сякаш от самото си рождение – което не значи, че не са отговорни за това. Тоест, твоето сърце е живо сякаш и преди да се родиш. И то прави избор. А как го прави? Никой не знае. Но ето един герой, който става плячка на дявола без каквато и да било борба, защото си е зъл от самото начало.
– Той накрая нали чете… на светци жития. Преди да се самоубие, след последната си среща с Иван Карамазов, той чете жития на светци. Самият Смердяков знае някакви неща за Иван Карамазов и му ги казва, такива, които са си… Не е само същество, което е изначално обречено. Става въпрос, че накрая нещо става там.
– Обърнете внимание, че те много добре си общуват с Иван Карамазов, макар че Иван се дразни от това, защото е високомерен. Има един момент, в който си казва: „Тоя какво ми приказва, все едно, че ми е някакъв приятел… това нищожество“. Обаче Смердяков е лукав и му казва: „Приятно е да си поговориш с умен човек“. Тоест, той го вижда много добре. Знае, че Иван е самолюбив на тема интелект. Самият Смердяков също е такъв. „И аз не съм глупав, какво пък толкова…“ И в Иван той намира някой, който му е подобен, но подобен в злото. А Иван се ядосва, поради своето високомерие. Те са подобни в злото, но за Иван все още има надежда, а за Смердяков няма.
А че чете жития на светци? Много неща има в образа на героя, обаче ние трябва да се опитаме да го уловим като цяло. И когато казвам, че той е изображение на злия човек, за когото няма спасение, го казвам, гледайки героя като цяло. Има неща, които биха могли да бъдат обсъдени около него. Но забележете, че в началото, когато Григорий му чете Библията, Смердяков се подиграва с нея. От малък.
– Там се казва следното нещо. Има една планина, едни светци, и „Хайде премести тази планина“. Накрая той казва: „Обаче има двама-трима, които могат да го направят“. В смисъл, той хем се подиграва, хем казва, че има двама-трима наистина, които могат да преместят тая планина, просто са двама-трима…
– Да. Човек трябва много да се съсредоточава. Аз много уважавам вашата работа, защото разбирам колко е мъчна. Трябва да се съсредоточиш върху героя, да го разбереш. Това става само с усилие върху целия текст. Нямам нищо против отделните доводи, но ти трябва да го хванеш като цяло…

***

– Кажете ни малко повече за жените при Гьоте.
– За Маргарита разказах.
– Изобщо за женските същества…
– Разбира се, ще Ви отговоря. Само да видя, дали изобщо съм свършил… Та тези примери, които са в литературата преди или след Гьоте, те всички се отнасят до гибелта на душата; или поне до риска за душата – в който риск се намира Фауст през цялото време, и заради която душа той се дуелира с Мефистофел.

Но например в „Държавата“ на Платон има едно място, където събеседниците на Сократ казват: „Нали знаеш, има един Гигес, който се сдобил с магически пръстен.“ Той ставал невидим; и като ставал невидим, можел да прави всичко. И казват: „Има ли човек, дотолкова справедлив, че да се откаже от този пръстен? При положение, че можеш да имаш всичко в безопасност?“ Сократ отговаря: „Много хубав въпрос. Как да намерим такъв човек? Какъв трябва да си, че да се откажеш от този пръстен?“ В цялата „Държава“ става въпрос за това, как да устроиш душата си така, че да откажеш подобна съблазън. Значи тук, в една езическа среда, където няма християнство, има размисъл за това, как човек да удържа душата си здрава. Но да удържиш душата си здрава – в такъв езически, философски контекст – е същото, като да я „спасиш“ в християнски контекст. За това става дума.

Та относно гибелта на душата – такива неща. Значи във „Фауст“ се говори за това, че гибелта на душата е възможна, и че дяволът е този, който се старае да унищожи душата ни; но не може да го направи без наше съгласие; но може да ни надхитри. Обаче това, че ще ни надхитри, не означава, че ще загубим душата си, защото тук нещата не опират само до хитрост; а имаме един последен щит, който е в сърцето ни, а може би и в любовта на някой друг.
– Доста обнадеждаващо…
– Не е ли въобще щита любовта? Това, което ни съхранява?
– Разбира се. Любовта ни съхранява. Как? Като държи сърцето топло. Тя е топлина. Вижте какво ще кажа, и не знам, дали това ще прозвучи много прекрасно: но смятам, че любовта не е цел сама за себе си. А тя е един начин ти да съществуваш. Което не е точно същото. Да обичаш е едно; да „съществуваш“ не съвпада с любовта, но любовта е начин да те опази в тази вселена. Ако я загубиш, губейки същевременно надежда, вяра… тогава вече се разпадаш и преставаш да съществуваш. Любовта е тази, която ни държи в съществуванието.
– Точно заради това според мен изпитанието е чрез това. Нали е така?
– Да. Обаче любовта между Фауст и Маргарита, тя не е чак най-възвишената любов. Тя има доста път да извърви. В началото тя е повърхностна, нищо особено. Но после може би нараства, във връзка с нещастията. Любовта на Фауст нараства, но и любовта на Маргарита към него нараства. И благодарение на това те се спасяват; във всеки случай любовта на Маргарита е нещо важно, фактор в спасението на Фауст. А това, че Фауст обича Маргарита и страда за нея, и си я спомня и в присъствието на вещиците, това е знак, че за него има надежда. И че той ще живее.

*

– Аз за Мефистофел да питам. Ако той успее да извлече душите на хората срещу Бог, какво ще спечели?
– Прави ги като себе си. Това не е малко. Той иска те да бъдат като него. Това иска всеки.
– Той казва: „Аз съм част от тая сила, която… какво беше… зло желае, а пък добро твори…“
– Това е леко иронично.
– Аз не съм склонен така да го виждам.
– Тук има самоирония. Защото ако не сметнем, че има самоирония, тогава ще видим в образа на Мефистофел едно противоречие, което никак не може да се обясни. Ние не можем да смятаме, че Мефистофел е и зъл, и добър. За да бъде разбран, той трябва да бъде схванат само като зъл. Иначе се съмнявам, че можем да го разберем.
– Нали има психолози и наука, която… извинявам се, че не съм запознат добре, повърхностно съм чел. Нали има тъмни моменти в живота на човека, изпадане и т.н., които са възможност за някакъв вид пробуждане…
– Разбира се. То и за това става въпрос във „Фауст“.
– Да. В самото начало – тук гледам – как Бог му казва: „Ти си такъв… отрицаваш, ама духовито.“ И по някакъв начин му дава карт бланш да действа.
– Както при Йов. Бог позволява на сатаната да действа срещу Йов, за да се прослави Йов. Като съвършен човек – който при най-голямо нещастие не отстъпва от Бога. Същото е и с Фауст. Бог казва: „Позволявам.“ Бог знае, че Фауст ще се прослави. Тоест Мефистофел в случая е просто инструмент за прославата на Фауст. За това, че някой може да остане верен на Бога.
– Ти казваш „Творя добро“, а не: „Искам добро“.
– Да, и в резултат на това тези зли действия на Мефистофел се обръщат към добро. Това е Божият промисъл. Промисълът на Бога какво е? Да остави злото да действа, за да го преработи в крайна сметка в добро. С участието на хората. Това е промисълът – пускаш хората да правят зло. Защо? За да бъдат свободни; защото ако не им позволиш да правят зло, те няма да бъдат свободни, и няма да бъдат хора. Бог създава човека, като му дава свобода. Ако не му беше дал свобода – каква е ползата от живота? Животът има смисъл, само доколкото човек е свободен. Бог гарантира свободата на хората, позволявайки им да вършат зло. Ако Той не ти позволи да вършиш зло, значи ти не си човек. Ти си човек благодарение на това, че можеш да вършиш зло. Ако не можеш, ще си друго. Може да бъдеш ангел. Ангелите обаче не са свободни, хората са свободни. Затова те са по-интересни. Защото за тяхната душа се води борба… Кой ще играе Мефистофел?
– Ами аз, вероятно.
– Аз не искам да ставам причина за това, човек да не твори както му идва отвътре. Но все пак държа да си кажа мнението: и то е, че Мефистофел е само зъл. Нищо друго. Иначе няма да стане.
– Аз не го защитавам. Просто се сетих за тази реплика, защото тя е много известна, и зададох въпрос за: „Зло твори, пък…“
– Той има предвид Божия промисъл. Обърнете внимание, че Мефистофел знае всичко, само дето е зъл. Иначе знае всичко. Знае и това, че не може да причини зло, ако самият човек не участва в тази работа.

***

– Сега, за жените. Като казваме „жени“, само жените, които са хора ли, имате предвид?… Това е важен въпрос. Защото във „Фауст“ имаме жени, които са хора, и жени, които не са. Например Елена не е жена, строго погледнато; а е полубогиня. Поне в рамките на драмата. Да се работи образът на жени, които не са хора, мисля, че е по-лесно. Тоест казвам, че е по-лесно да изиграеш образа на вещица, отколкото на истинска жена. Какво толкова трудно има да представиш злото? Обаче да представиш жена, която е в изпитание, каквато е Маргарита, това е сложно. Това относно вещиците.
– Нали да имаме трагедия е различно от това, просто да ти се случи нещастие? Нали Фауст трябва да участва в това? Сега, според този разказ, той прави много неприятни неща, но не по своя воля.
– Той става причина за тях.
– Да, става причина. Та ако Мефистофел го е набутал в тия неща, със знанието на Бога, каква вина носи Фауст? Ако той няма собствена вина, тоест ако няма трагическа грешка, тогава това е просто нещастие. Тоест той става жертва на обстоятелствата. Аз си представям така: да искаш толкова много, е нещо като грях. Да си представяш, че може да искаш от Бога да ти даде своето знание, да Му станеш равен, е нещо като грях. И някъде там са и неговите вини.
– Сам по себе си стремежът към абсолютно знание – не го казвам като мое мнение, а в рамките на коя да е добра християнска теология – не се смята за грях. Защото се смята, теологически, че хората ще бъдат синове на Бога – и следователно ще споделят всичко, което Той има. Следователно и абсолютното му знание. Значи не е грях да се стремиш към абсолютно знание; обаче това може да стане причина за грях в течение на твоя земен живот.
Защото когато някой се хвърли към абсолютно знание, тогава той пренебрегва някои Божии заповеди: „Не убивай“, „Не лъжи“, „Не прелюбодействай“. Защо Фауст стига до това, да има авантюра с Маргарита? Той просто иска да види как са тези неща. Той е живял в абсолютна самота. Да видиш какво е любовта. Нали казахме в началото, че това има отношение към природата. Само по себе си взето, това не е грях. Да желаеш да имаш връзка с човешко същество, включително и телесна – само по себе си не е грях. Обаче – една банална забележка: защо Фауст не се оженва за Маргарита? Момичето е свободно. И той не е женен. Да не загърбваме и този въпрос. Ами хайде, ожени се. Не иска. Това добре ли е? Тук вече имаме вина. Той иска прелюбодейна връзка. И някой ще каже: „Иска прелюбодейна връзка защото е лош човек…“ Не. Той просто иска връзка; тя се оказва прелюбодейна; но той не се обвързва с Маргарита, защото иска да лети по света и да прави своята духовна и земна „Одисея“. Това е проблемът на всеки учен, и изобщо на всеки човек на знанието: че мъчно се обвързва със семейство. Защото си мисли – погрешно – че семейството ще му пречи да бъде творец и учен. А това не е така. Семейството не пречи. Но хората така мислят.
– Някои казват, че трябва да се жертва нещо. Има умни хора, които казват: „Няма как да си… В работата да не си халтура, пък и животът ти да не е халтура.“ И казват: „Животът ми по-скоро става халтура, за сметка на другото.“ Че трябва да има някакъв вид жертва.
– Това е въвличане на хората в заблуждение, със зъл умисъл. Не казвам, че злият умисъл принадлежи на тези, които са го казали. Това е заблуждение, което те споделят, нищо друго.

Вината на Фауст е, че поради желанието си да научи много, той върши непозволени неща. Не направо тежки престъпления. Но малко по малко преминава към непозволеното; и това се случва на всеки човек, който се стреми към знание. Казваш си: „Ще направя едно дребно непозволено нещо, съвсем мъничко. След това – още едно.“ И така той те придърпва и придърпва, и стигаш до това, да станеш причина за нещастие. След това те атакува и казва: „Ти си виновен. Край, свършено е с тебе.“ Ти си казваш: „Тежко ми“ – и се самоубиваш.
Знам, че самоубийството е нещо, което е тема на спор. Както виждате, аз заемам определена позиция по въпроса. А срещу нея има възражения. Казват: „Самоубийството – не трябва да го подценяваме. Това е нещо сериозно.“ А аз не смятам така.
– Имало е много гениални хора, които са се самоубивали и са оставяли някакви неща… голямо наследство.
– Да. Според Гьоте няма по-гениален от Фауст. Но той – аха, да се самоубие – и не го прави. Това е знак – че не бива. Аз не казвам, че трябва да се съди; а казвам, че човек трябва да бъде предпазен.
В „Братя Карамазови“ Зосима разсъждава по този въпрос в своя дневник. И след много размисли за ада, казва: „И все пак си позволявам с плахо сърце да се помоля и за самоубийците.“ Това го казва големият монах – достигнал до мъдрост. „За любов Бог няма да се разсърди.“ Това е сериозно, защото на Достоевски са му известни проблемите около самоубийството; той знае, че не бива, че религията не съветва и прочее. И въпреки всичко този голям монах в края казва: „Аз ще се помоля за самоубийците, Бог ще позволи и това. Той няма да се разсърди за любов.“
Във втората част също има престъпление. Фауст става причина за смъртта на Филемон и Бавкида – двама кротки старци. Възрастни хора, прекарали целия си живот заедно, в семейство. Те просто не искат да се местят от къщата си. А той има големи планове; и къщата им трябва да се разруши, те ще получат по-хубава. Те обаче казват, че не искат по-хубава. И ги убиват – изгарят къщата, заедно с госта им. Кой е причина за това? Фауст, с неговите инфраструктурни проекти.

*

– Какво пропуснахме?… Историческият Фауст. Легендата за него, сведения за книгите. Гьоте е писал „Фауст“ още като младеж. Работил е бавничко: на 59-годишна възраст е издал първата част, после за седем години написва втората. В края на живота си я завършва, на 82-годишна възраст. И като запечатва книгата, казва: „Да се издаде след смъртта ми. Всеки ден оттук нататък ми е като подарък, нищо повече не искам“.
– Той удържа ли си на думата, нищо ли не прави повече?
– Отваря я, но като че ли нищо не променя.
– Не, питам нещо друго работи ли, или започва да си гледа кефа…
– Умира няколко месеца след това. Те я публикуват веднага, няколко месеца след смъртта му; и после, след 4 години, публикуват целия „Фауст“, първа и втора част. Той умира на 82.
– Той преди това е написал доста неща, нали?
– Ваймарското издание е от 143 тома. Това, че е отлагал „Фауст“, е защото е писал други неща – непрекъснато. За проблема за смисъла на драмата казахме. Видяхте какво е моето мнение за Мефистофел.
– Не е много богат персонаж…
– Зло и край…
– Ако искате, да ви прочета поне първото изречение: „Относно образа на Мефистофел – не мисля, че той би трябвало да бъде представян като някакъв високоинтелектуален персонаж, който се интересува от философия и науки, и има дълбоки мисли за човека и светоустройството.“ Той изговаря нещата, но чак дълбоки мисли… не му се занимава.
– Значи, за да ти кажа, Николай, в никакъв случай не можеш да бъдеш режисьор. Á си му казал това на един актьор, á си му загубил цялата мотивация за три дни репетиция. Дотука си, загубил си го…

(смях)

Елинизъм

- Отиваме към шестата епоха. Тя е от Александър до установяването на римската хегемония, която става факт в средата на II в., след двойната победа срещу Картаген и Ахейския съюз. Тя напомня на двойната победа на гърците в началото на V в. – от една страна, срещу персите при Саламин, а от друга – срещу картагенците при Химера. Само че онази през V в. е в отбранителни войни, а тази – в чисто завоевателни. Защото римляните не са имали нужда да нападат гърците и да водят трета война с Картаген – положението им е било достатъчно сигурно и така. Но те не са искали равновесие на силите, а пълно господство.
– Те са си така.
– Да. И не само през античността. Сякаш има нещо в самото място, някакъв дух, който ги тласка към завоюване, тоест към поробване на всичко.
– Хораций ги упреква за това.
– Да. „Накъде сте тръгнали, безумци…“, нещо подобно беше. Та имах предвид, че се случва промяна, която довежда Средиземноморието до онова положение, в което то ще бъде още към 800 години, тоест до арабското нашествие. До Александър Европа е била обитавана от множество малки държави, градове или области; морето е било поделено между картагенци и гърци, а на изток е стояла като заплаха за всички персийската империя. Обаче македонците унищожават Персия и си поделят владенията ѝ; а гръцките полиси и острови остават полунезависими. Македонците не ги поробват, но придобиват решаващо влияние върху всичко, което се случва на континента и в Егейско море. Но все пак се оказва, че толкова голяма и разнообразна територия не може да бъде подчинена на един център. И наистина, това никога не се е случило, тъй като персите така и не успяват да преминат в Европа, а пък римляните никога не достигат по-далеч от Ефрат. После арабите опитват да повторят персийския успех и този път стигат далеч – чак до Испания откъм юг, но спират там. И след като империята им отслабва с вековете, тя е заменена от турската, която пак обхваща огромна територия и си пробива път най-далеч на запад през континента – до Виена. Но и тя е разбита, през Първата световна война. Та общото положение е такова. Полибий е прав, като казва, че по негово време множеството разхвърляни истории са се обединили в една-единствена – римската.
– Трябва да видим кое е новото във всичко това.
– Първо, в Европа за пръв път се появяват големи държави; или по-точно, появяват се големи държави, контролирани от европейци. Това е първият голям военен успех на Европа срещу Азия, тоест срещу останалия свят: дотогава войните са били отбранителни и противникът е бил задържан чрез успех в отделни сражения. Но до придобиване на отвъдморска територия – имам предвид отвъд Егейско и Средиземно море – не се е стигало. Троянската история, макар и легендарна, е показателна: отвъдморски земи се атакуват, но не за да се придобият, а за да се отслаби противникът на отсрещното крайбрежие, пък и да се ограби каквото има.
– Но е имало колонии.
– Наистина. Малоазийските градове, Кирена и Навкратис. Но това е всичко. Все пак те са опорни точки, които могат да послужат като повод за война, както е станало при Дарий. Та накратко, европейците придобиват опит в големи сухопътни походи. Това гърците никога не са го правили, свидетелство е разговорът между Аристагор и Клеомен, когато спартанецът казва, че никога не би отишъл някъде на три месеца път от морето, защото гърците никога не навлизат навътре в сушата на повече от три дни път.
– Ами то и няма накъде, при тях разстоянията са такива…
– Разбира се, не са само македонците, това се отнася и за Рим, защото и той се разширява в края на епохата. Но това не са точно граници на държава, както е в по-ново време, а „област на контрол“. Войските не са по границата, а при административния център, където е съответният чиновник – те са му като охрана. Иначе по самата територия нещата си вървят като преди, главното е да се плащат данъците.
– А държавата на Александър има ли граници?
– Александър си е поставил задачата на наследи персийския цар. Затова сигурно са верни твърденията, че е започнал да се облича като източен владетел и въобще е възприел тамошните обичаи. Впрочем това е правилно, защото доброто управление винаги се съобразява с традицията. Така че държавата, която е имал, най-напред просто е съвпадала с персийската. Това са земи, в които се признава върховенството на великия цар, който е като предтеча на източноримските императори, от Диоклециан нататък.
– Появяват се столици. Дотогава не ги е имало, гърците не са знаели какво е това.
– Да, защото всичко е било събрано в полиса и той не е владеел населени земи, на които да бъде столица. Столицата е градът на царя, семейството и съветниците му, и елитната част от армията, тоест личната му гвардия. Там се решава какво ще се прави на контролираните територии, които римляните наричат провинции – примерно какви ще са данъците, къде ще се разполагат останалите войски. В Македония е било така, а сигурно и в тракийските царства. И сред гърците на някои места, защото Сиракуза от V в. нататък е била като столица на Сицилия.

– Така че Александър е търсел къде да установи центъра на държавата си и може би се е спрял на Вавилон. Защото ако беше останал в Суза, това би значело, че е станал поредният персийски цар, просто от друга династия. Но той е възнамерявал да преоснове империята, след като я наследи. Затова е избрал друг град.
– Атина след него вече не е държава, но не е и столица. Какво е тогава?
– Просто голям град. Това е новина. Хората започват да се събират там, но вече нямат такива граждански задължения, нито лично земеделско стопанство – няма как, тъй като стават все повече, а земята си остава пак толкова. Затова икономиката на града е основана на парите и пазара – хората не произвеждат сами нищо, а всичко се купува.
– Все нещо трябва да произвеждат. Иначе за какво ще им се плаща?
– Е, да. Исках да кажа, че производството става специализирано, човек не покрива основните си нужди чрез свое стопанство, както е на село, а прави нещо определено и очаква то да му се заплати – тоест изнася го на пазара. Това е градският начин на живот. То си личи и в литературата. Тя се заема със семейни истории, обикновено за любов и брак; и с разни домашни, улични и градски сценки, както е при Херондас и Теокрит.
– И се възхвалява природата.
– Да, защото много хора вече не работят на село и забравят колко трудно нещо е да обработваш земя и да се грижиш за животни. Впрочем за земеделието може и да се сещат, но пастирската работа им се вижда лесна и затова идилиите са за овчари и козари – по-рядко говедари.
– Ами да, кравите са големи и е ясно, че около тях ще има повече работа…
– Специализацията се случва там, където се събират повече хора, това е известно и на Платон, има го в „Държавата“. Според него тя е неизбежна, за да могат хората да изработват добре най-необходимите неща – примерно, не всеки може да си набавя метал и сам да си прави личното оръжие. Така че някои неща се купуват. Но в презадоволената държава се появяват излишно много стоки и специализирани услуги, от които човек едва ли има нужда, за да живее добре. И с лечението е така – човек се старае да живее колкото може по-дълго, и поради това е готов плаща на лекари, вследствие на което те са умножават и специализират, но от това човек не става нито по-здрав нито по-щастлив. А другаде лекарите са по-малко, обаче лечението е по-разумно, защото човекът се мисли като нещо цяло, а не като сбор от части, всяка от които да се лекува отделно.
– Това е в „Хармид“…
– Там е. Та заедно с всичко друго настъпва специализация и в науката – както е в Александрия. Интересно е, че тя от самото начало не е замислена като философска школа, а по-скоро като „дом на Музите“ – тоест място, където ще се събират сведения за науките и изкуствата, които са били развити в Гърция, а и другаде. Началникът на Музея не е някакъв знаменит и велик учител, който бива слушан благоговейно и освен него могат да говорят само онези, на които той е задал въпрос. Така трябва да е било в Лицея, а още повече в Академията по времето на Платон. Това са школи, в които все още се чувства влиянието на питагорейството – поне в Академията несъмнено е било така. Но Музеят вече е друго, той е най-напред библиотека и поради това схолархът е преди всичко библиотекар, като Деметрий от Фалерон, Калимах… и така нататък. Това е, защото не се мисли, че някой може да знае всичко, а се смята, че сериозен учен е този, който има знание за отделното и не рискува да се изказва за неща, за които не е прочел всичко. Затова и се настоява, че трябва да се пишат малки литературни произведения, но добре обработени; и че всичко, което се споменава в тях, трябва да е проучено. Това е „учената поезия“ на Калимах. Или пък да се пише за овчари, които възпяват любовта, тъй като за да правиш такава поезия, не е нужно да си чел много.
– А, трябва. Трябва да си изчел митологията, нали ще споменаваш Ерос, Пан… И за тях има литература.
– Добре, права си. Но кое е важното с оглед на бъдещата история? Това, че Музеят дава пример за висше образование и елитна наука, който се възприема в нова Европа. Имам предвид не само университетите, но и онези центрове, в които не се предвижда преподаване, а само книжовна и научна работа. Тук не става дума за някаква аналогия, а наистина е така. Защото Музеят е първият научен институт и той повлиява на цялата бъдеща система на образование и изследвания. През късната античност се пишат книги, в които се разработва системата на науките, както е при Марциан Капела; и се предполага, че добрият учен непременно е много начетен човек, значи разполага с богата библиотека, но че не може да е напреднал в повече от една наука. Затова и персонажите, които представят различните науки в „Сватбата на Хермес и Филология“ са различни. Дори да има енциклопедисти, това ще са хора, които са осведомени повече за изследванията в отделните науки, отколкото за самите тях – значи ще са нещо като библиографи. Още в елинистическа Александрия се отправят упреци към онези, които се опитват да напреднат в повече науки – примерно срещу Ератостен, за когото казвали, че проучвал всичко, но в нищо „не бил пръв“. И след време, под влияние на такива съчинения на Запад се създават институции, в които има разделение на знанието – богословието е на първо място, но правото е отделно, медицината – отделна, и все пак всички те са факултети в един университет. Но този университет няма лидер, когото всички да слушат, тъй като никой не може да познава всички науки. Това не е чак толкова добре, защото така се отрича единството на знанието, тоест – мъдростта.

– За тази епоха това вече стига – казах, за да я задържа още малко. – И сега последно: какво става с религията.
– На мен нещо не ми стана ясно.
– Да? Какво?
– Ако Марциан Капела представя всички по-главни науки в една книга, това не е ли опит да ги обедини? Там не се ли получава единство на знанието?
– Не – казах.
– Защо?
– Защото това е само енциклопедия. А енциклопедията не е друго, освен механичен сбор от известни неща. Нали сте забелязала, че енциклопедиите се правят по азбучен ред? Статиите в тях са така.
– Да.
– Е, кое му е единното на такова знание? Азбучният ред е случаен. Единство има тогава, когато се тръгне от общи начала и въз основа на тях се стигне до онова, с което се занимават отделните науки. Не се стига до нещата, които се узнават от опит, но се стига до онова, което човек знае от ума си. А освен това много сведенията на опита са общи за различни науки – примерно, че телата имат тежест, че съществуват цветове, топлина… такива неща. За да има единство на науките, е нужно да се започне от онази, която е първа и с която всички се съобразяват – това е метафизиката. Обаче при Марциан Капела няма метафизика, а и в Музея никой не се е занимавал с това. В енциклопедиите тя присъства само като една от многото статии. И в университетите е така – и да се преподава, тя е само един от многото предмети, но не е първа и водеща.
– А богословието не е ли метафизика?
– Не. То не се занимава със съществуващото „доколкото то е такова“, както казва Аристотел. Богословието е тълкувание на Откровението, както го намираме в Писанието и Преданието. Така че то не може да бъде основа на науките. То е само систематизация на онова, което знаем за Бога. Не всички хора споделят Откровението, то не им е дадено. Обаче на всички е даден ум, с който могат да напреднат в науките и дори да достигнат до първата от тях.
– Тогава излиза, че богословието е свръхнаука.
– Да, ако е разбрано правилно, тоест според вярата в сърцето. Но вярата в сърцето се дава по таинствен път, не чрез обикновено размишление и преподаване. Затова античните са могли да стигнат до метафизика, но не до богословие.
– А ако богословието не се изучава според вярата в сърцето?
– Тогава то е вредно и духът на човека ще пострада много повече, отколкото ако изобщо нищо не е чувал за Откровението. Такива хора си присвояват свръхнауката беззаконно и поради това Бог ги отхвърля и те стават еретици. Това е неизбежно, то е като духовен закон. Достоевски представя такъв човек в „Братя Карамазови“ – Иван, един от четиримата братя.

– Трябва да се обърне внимание на някои неща, които се случват с религията през онова време. Промисълът за Европа ни е известен – тя е трябвало за приеме Откровението и да го съхрани през хилядолетията чрез Църквата. Заради това Бог въздига римската държава и я запазва за повече от 2000 години. А Църквата от своя страна поражда народи, един от които създава новата християнска империя, която е жива и днес. Но тя не може да властва във вярата, тъй като това е чуждо на Духа, който дава на хората свобода. Затова народите и църквите са много и различни, и все пак са равни и в единство. Така че ето какво става според този промисъл. Първо, Писанието се превежда на гръцки и евреите влизат в общение с европейците – това става в Александрия. Освен това започват първите гонения от страна на езичниците с елинска религия срещу юдеите, което предхожда големите гонения в Империята срещу християните. Това е в Юдея, по времето на Антиох IV, заради което избухва въстанието на Макавеите и за кратко време се възстановява юдейското царство. От друга страна, езическите богове на Гърция се срещат с божествата на Изтока и това е причина за размисъл, а и практически решения във връзка с култа. Нали трябва да се реши кои богове ще бъдат почитани и как. И тогава мненията се разделят, тоест подхожда се по два начина. Първият е, че боговете са много, както в Омировия пантеон, но се почитат от различните етноси с различни имена. Така мисли още Херодот и това е, което в модерно време се нарича „синкретизъм“ – гръцките богове се уеднаквяват с източните. На това се противопоставя мнението, че светът се управлява от един бог и че дори е сътворен от него. Така мисли Платон, а той може би е наследил това мнение от орфиците и питагорейците. Когато Писанието се превежда на гръцки, Платоновият разказ за Твореца от „Тимей“ получава подкрепа. Оттук нататък започва борбата за надмощие между политеисти и монотеисти, която обаче няма как да се реши само с философски диспути.

Епос, драма, философия

- А след гръко-персийските войни идва разцветът на Атина.
– Да, това е прочуто време. Главното е, че тогава се стига до големи успехи в литературата и философията – това е заслугата на гърците през античността. Както египтяните са преуспели в архитектурата и свързаните с нея изкуства, и така са поставили началото на цялата западна цивилизация, така гърците, особено в Атина, произвеждат велика литература и така поставят началото на европейската.
– Но много от известните гърци не са атиняни.
– Вярно. Атина се отличава с това, че организира драматическите състезания и в нея се установяват реторическите и философските школи. Затова са били нужни пари, които се натрупват там вследствие на успешната им дипломация, която се възползва от изхода на войните с Дарий и Ксеркс. Но началата на изкуствата и науките са поставени другаде. Омир, който е създателят на гръцката и европейската литература, е малоазиец. Първите философи, които обикновено пишат в стихове, не са атиняни, а италийци, като Парменид и Емпедокъл, или малоазийци, като Хераклит и Анаксагор, или и двете, като Питагор и Ксенофан. Лириката също се създава в Мала Азия и по островите, и даже в Спарта.
– Да. Имаше един Олимп… И Терпандър. А музиката е тракийска, така ли?
– Музиката лесно се движи. Но наистина е прието да се казва, че идва от Фригия и Тракия – Страбон го казва, примерно.
– А религията е орфическа…
– Да, това изобщо се отнася до въпроса за негръцкото влияние върху гръцката цивилизация, което е огромно, разбира се. Писмеността идва от Финикия, мистериалните култове и учението за безсмъртието – от Тракия, макар че Херодот говори по-скоро за Египет. Успоредно с литературата гърците са се занимавали с науки, по примера на Изтока – с математика, астрономия и медицина. И всичко това пак се случва извън Атина. Талес е математик и астроном, Питагор обединява тези науки с музиката и орфизма, а Хипократ сякаш основава медицината; или поне на него принадлежат първите трудове, които знаем. Но и науката за държавното управление, доколкото има такава, се развива първо от неатиняни. От т.нар. „седем мъдреци“, които са били държавници, само Солон е атинянин. Реториката пък, която трябва да е инструмент на държавника, се появява в Сицилия, където са Коракс, Тисий и Горгий.
– И за Емпедокъл се казва, че бил оратор.
– Да, Аристотел направо твърди, че той е основал реториката. А така наречените „софисти“, които са се занимавали с красноречие и са се стремели към енциклопедизъм, просто гостуват в Атина. Освен Горгий, това са Протагор, Хипий, Тразимах… няма какво да Ви ги изброявам, известни имена. Но да се върна пак към литературата. Ето, комедията изглежда да е италийска, защото Епихарм е първият прочут комически автор, ако не смятаме Омир и може би Хипонакт. Най-уважаваният хоров лирик е беотиец, Пиндар. Най-сетне, самият Аристотел идва чак от Македония, от Стагира.
– Значи, макар че Атина минава за център, тя е просто място, където хората се срещат.
– Впрочем центърът е именно това. Затова, ако човек иска да съдейства за развитието на изкуствата и науките, той трябва да помисли как да създаде условия за срещи и разговори. Самите атиняни, тоест родените там, по нищо не се различават от всички други гърци, европейци и хора по света.
– А Платон защо не е харесвал Перикъл?
– Защото Платон се интересува от справедливостта и духовния живот. Но там, където се влагат много средства за науки и изкуства, се получава едно неравновесие. На пръв поглед цивилизацията напредва, има успехи; но от друга страна хората занемаряват душите си. Това е, защото се увличат от външната страна на образованието. Той затова казва, че писмеността е съмнителна придобивка – защото образованието се превръща в предаване и повтаряне на думи, при което не остава време да се мисли за значението им и за духовната полза от тях.

– Главното, заради което трябва да се занимаваме с гръцката античност, е езикът. Имам предвид не само инструментът, но и това, което с прави с него – значи словесността, и от нея на първо място художествената литература и философията. От художествената литература най-важни са повествованието и драматургията. Ние оттогава знаем какво е да се направи голям разказ за събития – както в „Илиада“ и „Одисея“, и във всички големи романи след това, пък и даже в историографските разкази. Защото и Херодот пише нещо като епос или роман, макар че той е на основата на имена и събития, за които има свидетелства. А драматургията – това е умението да говориш „като“ някого, да го представяш чрез речта му. Впрочем и лириката е драматургична, по същество – защото лирикът не разсъждава от себе си, нито съобщава нещо, за което е узнал, а просто говори като някой, който е под влиянието на някакви настроения. Освен това, да изобразяваш чрез думи е много близо и до шегата. Защото хората често се смеят, когато забележат, че някой е представен умело. Този смях е одобрение за умението на изобразителя и в същото време изразява радост, че показаното е разпознато – тоест, че изобразител и зрител са се разбрали. Значи чрез литературата се постигат две неща – първо, да увличаш слушателя с разказ, а то е представяне на промени, които се случват във времето; и второ, да го удивляваш чрез точно изобразяване. Тези неща приковават вниманието и ако поетът-говорител е добър, слушателите му не мърдат и почти не дишат. Това е, което се разказва за Орфей.

– И сега за езика. Той е подготовка за богословстването, а за да се стигне дотам, е трябвало да има философия – търсене на Бога, Който още не се е открил. А философията започва от една страна като наука, от друга – като поезия; значи от едната страна са милетците и Питагор с цялата му школа, а от друга – Хераклит, елеатите и Емпедокъл. После Сократ оставя науката и поезията, и сам организира нещо като философски театър – с реални участници, неговите събедници. И това е възприето от Платон, който използва тези разговори, за да напише философските си драми. В тях вече го има езикът, на който ще се говори за Бога, а този език е обмислен много търпеливо от Аристотел. Така че след време, когато започнат да се раждат народи, се е появила нужда техният език да бъде усвояван, така че всеки народ да може да говори подобно на тогавашните гърци и също като тях да е готов за богословстване.
– Значи както евреите са първообраз на народ, така и гърците са първообраз?
– Да, и по-точно езикът им. Той става първообраз на по-късните християнски езици, един от които е нашият.