[2 май 2019, конференция на ФСлФ]

Университетски учебник по литература
във формата на диалог

Предисторията на написването му

От учебник по старогръцка литература за университетите у нас отдавна имаше нужда.

Може да се забележи, че такива книги – имам предвид тези, които се приемат като основни помагала – се появяват веднъж на 50 години. Първият учебник, написан от професионален античник, е този на Ал. Балабанов от 1914 г., който след това е преиздаван два пъти (1917, 1931). Включва и римската литература (както се вижда и от заглавието му – „Класическа литература“), а старогръцката част е 120 стр. [(160 в третото издание)]. Така че той е сравнително малък и е добър за гимназиите, но не е достатъчен за студентите, а още по-малко за хора, които биха искали да разполагат с едно подробно изложение по тази тема.

Следващият е преводен – това е този на съветския учен Йосиф Тронски. Писан е в годините на ВСВ, и е преведен от Георги Михаилов през 1965. Той е университетски; нарича се „История на античната литература“ и гръцката му част е към 300 стр. Библиографията съдържа преводи на авторите на руски и български, и някои по-важни обзори на литературата (8 за гръцката литература).
Издавани са и други преводни учебници – тези на Кохан (1947, а и преди това) и на Радциг (1969) – но те и двата стигат до края на V в. пр. Хр., и включват само поезията. При Тронски обаче я има прозата, а също и елинизмът, и след това едно кратко представяне на Римската епоха, което завършва с Лукиан и романа. Така че неговият учебник е най-пълен, и затова дълго време беше основно помагало.

Заслужава да се спомене и книгата на Конст. Величков „Гръцка литература“, издадена през 1914 г. [след смъртта на автора (1907)] в пълното събрание на съчиненията му, под редакцията на Ив. Вазов. Тя е писана по времето на учителстването му в Солун в началото на 90-те години на XIX в. Като първи опит е добра, но е писана въз основа на други учебници (а не въз основа на самите автори), както и самият Величков отбелязва в едно свое писмо от същото време.

Потребност от замяна на книгата на Тронски се почувства още в началото на 1990-те, тъй като тя беше писана от марксистка гледна точка и смяната на идеологическата обстановка веднага ѝ придаде архаичен вид.
В нашата специалност стана дума за това, и проф. Богданов предложи на двамата си асистенти, единият от които бях аз, да се заемем с изработката на нов и голям (което значи стандартен и академичен) учебник по предмета. Но той не само, че не беше написан, но дори не беше и започнат. Може би всеки от нас е бил натоварен с други, по-специализирани или просто странични занимания; а от друга страна, наистина е трудно да се напише такава книга, тъй като материалът, който трябва да се познава, е огромен, а изследванията са необозрими. Самият жанр – „История на старогръцката литература [от Омир до края на класическата епоха, или до края на античността или дори до по-късно]“ – е поне на 200 години.
И така, 22 години по-късно, в края на 2017, внезапно се замислих за формата на този учебник (а че един ден той трябваше да се напише, знаех). Тогава ми се стори, че чрез него би могло да се разкаже как е най-добре да протичат учебните занятия по предмета. Защото с годините бях стигнал до един начин на преподаване, който се различава от този на предшествениците ми: със сигурност е различен от подхода на проф. Богданов, а предполагам, и на по-ранните колеги.

Диалогът и неговите части

Участниците (или героите) в диалога знаят за тази литература повече, отколкото това е вероятно да се случи в университетското всекидневие. Те са 12 души – пет мъже и седем жени на различна възраст (20-28, 31, 44, 53). Още от първата страница се забелязва, че имената им са древни: някои са гръцки, други – латински, а трети – тракийски и дори персийски.
Разговорът трябва да продължи 24 „дни“. В крайният текст обаче, който предстои да излезе, дните са 16. Причината е, че все пак не успях да напиша книгата до края, който трябваше да бъде поне краят на античността; а стигнах само до началото на християнската ера, значи до края на т.нар. елинизъм.

Освен 16-те „дни“, диалогът има и други части. На първо място – „епизодите“. Те са осем, значи епизодът е по-голяма част от „деня“. Могат да бъдат за литературен вид или епоха, и са съответно „епос“, „лирика“, „трагедия“, „комедия“, „историография“, „реторика“, „философия“ (всичко от полисната епоха), и накрая – „елинизъм“.
Както някой би предположил, между епизодите има части, наречени „стазими“. Стазимите се отличават с това, че не са за жанрове, а и темите им излизат от „основния курс“, който се образува от епизодите. Те също съответстват на някои действителни курсове, а именно: „Интелектуалците през античността“, „Античността в художествената литература“ и „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Има и един четвърти, който не е литературен и дори не е за текстове, поради което е включен в друга поредица части, наречени „парабази“.
Парабазата е термин от комедията. Това е, когато хорът говори не като тази група комедийни персонажи, която участва в действието, а от името на автора. В книгата парабазите имат аналогична задача: те не са самия материал, а се отнасят до процеса на работата, примерно колко ще продължат занятията, какво и кога ще се обсъжда и прочее. Освен това представят и един вид академична почивка, когато участниците напускат аудиторията и отиват другаде, където говорят не само за литература, а и за други неща. Та разговорът за онзи курс (който се нарича „История и култура на островите в източното Средиземноморие“), се случва в една от „извънаудиторните“ парабази.
Не е отмината и частта „парод“, която в драмите обозначава появата на хора. Това е началото на разговора, когато се обсъждат свидетелствата за легендарните предомирови певци (като Орфей), и изобщо книги, за които е мислено, че са много древни, като херметическите текстове. Този материал обикновено се отминава в модерните истории на литературата – имам предвид тези от средата на XIX в. нататък.

Към края на диалога има една част, наречена „комос“. Тя се явява в трагедията и представя тъжни монолози на актьорите и плач на хора във връзка с трагическото събитие – нечия смърт или друго нещастие. Тук тя е включена в епизода „елинизъм“ и съдържа изказвания на участниците по въпроса за елинството, а именно: дали елинството е за предпочитане пред варварството, и съществуват ли изобщо истински елини.
Тъй като половината от действащите лица в диалога, включително и самият водещ, са варвари, те не взимат активно участие в обсъждането, освен с отделни въпроси, а думата е дадена на елините, които от своя страна споделят, че никой от тях не е уверен в своето елинство. Причината е, че думата е двузначна – елин е както онзи, чийто роден език е гръцки, така и онзи, който е приобщен към гръцката култура – според прочутото изказване на Изократ. Но очевидно не е възможно да се измери степента на приобщеност към някоя култура. И дали при това положение думата „елинство“ не означава някаква елитарна общност, чиято цел е властта заради самата себе си, и която като всички такива има склонността да се дели и стеснява дотам, че накрая да стане съмнително дали съществува дори един човек, който да заслужава членството си в нея.
Ето откъс от разговора:

„- А относно варварството – каза Агатон, – това е смешно. Никъде и никога в Гърция не е имало човек, който да може да каже: „Аз съм чистокръвен грък“.
– Много ясно – рече Антистен. – И да е чистокръвен, какво. Елинството е въпрос не на кръв, а на положение. Трябва да си от важен град. И да говориш чист гръцки – ако изобщо някой знае какво е това.
– Но дали все пак някои не са по-близки до елинството? – попита Роксана. – Трябва да има някой, който да е уверен, че е грък. Иначе ще излезе, че това е нещо въображаемо.
– Така е – каза Антоний. – Ако няма елини, с какво се занимава елинистът?
– Не знам кои са тези, които могат да докажат, че са по-близки – каза Агатон. – Ето примерно аз съм атинянин, нали така. Обаче атиняните са пеласги, те най-късно от всички са научили гръцки. Ако изобщо има гърци в Атика и града, те са дошли там впоследствие. Така че колкото по-кореняк атинянин е някой, толкова по-малко е грък.
– А Антистен не е ли грък? – рече Антоний. – Той е автентичен аркадец от Тегея. Какво по-гръцко от това? Херодот казва в VIII книга, че аркадците са коренни пелопонесци.
Всички закимаха одобрително.

Комос

– Какво говорите? – каза Антистен. – Да си аркадец е жалка съдба. Това са най-нецивилизованите, най-провинциалните хора по всеобщо мнение. Аркадецът е нарицателно за необразованост, селения и простащина, той винаги е за посмешище пред останалите гърци. Затова иронично се казва „щастлива Аркадия“, тоест, „оставете ги тия да си пасат овците, какво знаят те за граждански живот, изкуства и прочее“. Аркадия е страна на пастири и козари, най-простите хора. Не се шегувайте, защото ми става тежко.
– Но това, че аркадецът е овчар в повечето случаи, не значи, че не е грък – каза тактично Антоний.
– Именно това значи – отвърна Антистен. – Защото, както казах, елинството е въпрос на статус. А да си аркадец, това е да заемаш най-ниското стъпало в стълбицата на престижа… сред елинските племена. Трябва да си от голям и влиятелен град и да си учен, тоест да минаваш за учен.
– Но трябва да си и по произход елин – рече Антоний. – Тогава може би Аполоний е грък? Той е от Делфи.
– Не, аз в никакъв случай не съм от Делфи – каза Аполоний. – Аз съм от Арахова, което е едно доста забутано планинско селце, и от гледна точка на делфийците е по-добре да не си се раждал никога, отколкото да бъдеш араховец…“

Бележките

Текстът на бележките е равен по обем с този на диалога.
Една част от тях са към „парода“ и се отнасят до легендите за предомировата литература и за самия Омир. Те съдържат преводи на свидетелства, почти всичките нови (непревеждани досега на български). Сред авторите са Алкидамант, Аполоний Родоски, „Пароската хроника“, Диодор Сицилийски, Йосиф Флавий, Плутарх, Атенагор, Тациан Асириец, Климент Александрийски, Псевдохеродот, Евсевий, Темистий, Прокъл, „Сибилинските оракули“, „Суда“, „Палатинската антология“, Евстатий Солунски, Иоан Цец (споменавам само гръкоезичните, но има и латиноезични).
Втората част, която е по-голяма, съдържа конспекти на произведенията, на които трябва да се обърне повече внимание. Това са „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ и „Дела и дни“ на Хезиод, Херодотовата „История“, „Държавата“ и още някои диалози на Платон, първите шест книги на Аристотеловата „Метафизика“ и романът „Етиопска повест“ на Хелиодор.

Ще бъде ли възможно да се учи по такъв учебник.
За ползата от него

Струва си да се обсъди въпросът дали този „учебник“ съответства на названието си, или трябва да се потърси друго – ако се окаже, че студентите не могат да учат по него. Струва ми се, че по него може да се учи, но не така, както по учебниците от монологичен (или справочен) вид. Защото е трудно или дори невъзможно да се извлекат сигурни твърдения от текст, който е оформен като диалог; и то такъв, при който читателят да е оставен сам да преценява стойността на казаното. Ако някой, който е учил по него, се яви на изпит, ще му се налага да казва: „Според мнението на `този герой` това е така…“ Но това винаги ще предизвиква въпроса: „А Вие как мислите?“. Ето защо диалогът е недостатъчен за хора, които искат от прочита на една книга да получат сигурно знание по някакъв въпрос. А те искат това, защото учат не заради знанието, а за да се представят добре – първо пред изпитващия, а после и пред други.

За такъв човек книгата ще е незадоволителна като учебник. А задачата на диалога не е да извести несъмнени факти и твърдения, а да даде пример как се пристъпва към обсъждането на такива неща; по-точно, той изобразява пристъпването към тях. Та ако книгата успее да окаже влияние по този начин, мисля, че би била полезна; и най-малкото защото героите се държат добре (учтиво и приятелски) помежду си, и имат интерес към темата на разговора.

За диалога е това. Бележките са написани иначе, и те сякаш съдържат сигурна информация. Но и там има проблем, и той е, че преведените откъси сами по себе си не стигат, за да се получи знание по темата; те трябва да се изтълкуват, сравнят, и да се направят изводи; и читателят да извърши това сам. Колкото до конспектите, те могат да послужат като въведение към съответните книги; но не могат да ги заменят. Така че и тук се очаква допълнителна работа – а именно, човек сам да изчете самите тези книги.

29 април 2019, Светли понеделник

***

1.
„- И тъй, колеги – казах – благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор, който, както се надяваме, ще трае няколко седмици – докъм края на март. Причината за него е, че вече наистина е време студентите като вас, пък и всички, които учат литература в университетите, да имат един учебник по старогръцка литература. Първо, защото е добре учебниците да се сменят – не защото предишните са по-лоши, а защото те са си били за своето време, което не е същото като нашето. А последният университетски учебник, който имаме, даже не е български, а е на Йосиф Тронски и е писан, ако не греша, по време на обсадата на Ленинград (тоест Петербург) през 1941-42 година; и е преведен на български от проф. Михайлов през 1965. Значи – преди повече от 50 години, а това е много. А самият учебник е на повече от 75. След това ние не сме имали университетски учебник, макар че е имало кой да го напише, но по някаква причина не се е стигало до това. Спомням си, че веднъж проф. Богданов изказа съжаление за това и даже упрекна сам себе си, че не е написал – а иначе той пишеше много и издаде повече от десет книги. И проф. Ничев не написа, макар че участваше в изработката на частта за антична литература в учебниците за гимназиите. Така че последният учебник, съставен от български античник, се оказва този на Ал. Балабанов от 1914-та. А той е наречен изобщо „класическа литература“ и е от две части – старогръцка и римска; и не е голям. Тоест – това е един хубав учебник за класическите гимназии. Но е много стар. Той впрочем е сканиран, както и учебника на Константин Величков от края на XIX в., който той е писал, докато е бил учител в Солунската гимназия. Те са били добри за времето и за целта си, но сега не могат да се препоръчват за учене, макар че е интересно да се видят. Така че ние такава книга днес просто нямаме.“

2.
„Така че за предомировата поезия има какво да се каже – продължих аз. – Най-напред, да вземем Орфей. Всъщност в неговото съществуване почти никой не се е съмнявал. То е било почти същото като да се съмняваш в съществуването на Питагор. Но тъй като за Орфей се знае, че е бил трак, никой не се е учудвал, че не се намират произведения, които да са със сигурност негови – нали, ако е създавал поезия, тя е била на друг език. Иначе за него се говори от достатъчно стари автори, още от времето на класиката. Примерно в Еврипид има места, да кажем в „Иполит“. Платон говори за орфически книги и ритуали в „Държавата“, и за самия Орфей в „Пирът“, макар че там то е някак на шега. И Теофраст в „Характери“ – за орфиците. А после Аполоний Родоски го прави участник в похода на аргонавтите и му приписва песен за възникването на света, доста подобна на това, което пише в „Теогония“ на Хезиод. По-нататък свидетелствата се неизброими, но като че ли най-подробно е разказаното от Овидий в „Метаморфозите“. И въобще, ако съдим по легендите за предомировите поети, излиза, че цялата гръцка поезия трябва да е била внесена или поне възникнала под влиянието на чужденци. От траките това са още Лин, Тамирис и Евмолп, а вероятно и Музей, за когото се казва, че е бил роднина било на Орфей, било на Евмолп. И това за епоса – нали Орфей бил син на Калиопа, музата на епическата поезия. А пък за Лин изглежда, че дори Омир е чувал – има такова място в „Илиада“ в XVIII песен, във връзка с щита на Ахил.“

3.
„- Старият завет е еврейски текст, значи не можем да го внасяме в старогръцката литература. Тези неща не са писани от гърци.
– Ами те и Орфей и другите не са били гърци, но пак ги коментираме като част от литературата и предшественици.
– А отгоре на всичкото се уговорихме, че ще включим и римляните като автори на старогръцката литература.
– Не, тук трябва да направим някои различия – казах аз. – Първо, не можем да не отличаваме старогръцката литература от християнската. Тъй като древният грък, независимо дали е живял в полисното време или при римските императори, е бил езичник. Ако е станал християнин или пък е приел юдейството, да кажем, той вече не е древен грък. Тоест, християнските автори представляват интерес за нас по-скоро като читатели и свидетели на старогръцката литература. Впрочем много сведения се намират точно при тях, примерно от Климент Александрийски знаем за критиката на Ксенофан срещу антропоморфизма на Омир. И това е само един пример от безброй. Докато римлянинът е много по-близо до нея, макар че пише на латински – защото той мисли като гърците, тоест като езичник. Така че Септуагинтата мъчно може да се включи в нашия учебник, макар че има някои книги, които дават сведения за елинистическата античност – примерно, Макавеите. В по-ранните книги има сведения, които могат да се сравняват с разказаното от Херодот – да кажем, за асирийските, вавилонските и персийските царе. Но и Новият завет е ценен източник за времето на римската империя, обаче от това той не става старогръцки текст. Освен това ние сега говорим за по-ранни автори от Омир в смисъл на предшественици – че може да са му повлияли, той да е в тяхната традиция или по-общо в тяхната култура. Но старозаветните текстове не са такива. Нито пък сме чували някой от авторите през класическата епоха да е чел нещо на еврейски – нито в превод, още по-малко в оригинал.“

4.
„- Да, макар че между мит и литература има голяма разлика. Хората често си представят, че митът е нещо дадено като текст. Но той не е. Всичко, което имаме, са било литературни текстове, било някакви справки, а самият мит е нещо неясно – преди тях той е съществувал като устно предание. Но във всеки случай положението с Омир е следното: той не се захваща да разкаже цялата му известна митология поред, както е примерно в „Теогония“ на Хезиод, а разказва обособени случки и разработва фабулата и характерите – тоест, той е поет, а не митограф. И покрай разказа си представя боговете и героите, като се занимава почти само с тези от троянското поколение, не отива по-далеч. Но тогава трябва да е имало митове и за по-старите герои, примерно за аргонавтите, които са от предното поколение – и там е Орфей, според Аполоний Родоски. Също и Херакъл, бащите на Аякс и Ахил, Тезей, самият Язон, който води похода. А преди тях трябва да са били тези от поколението на Едип; и още по-отдавна – Кадъм, Персей, които или идват от Изтока или действат някъде там. И освен това понякога имат животински, тоест чудовищни черти – като Кекропс от Атина. И в началото, логично е да се предположи, са Девкалион и Пира. Така че прочутите герои са поне пет поколения, макар че Хезиод ги събира в едно – преди историческото време, железния век, в който той живее.“

5.
„- Обикновено започвам с датировката, тоест с предположенията кога е живял; но днес реших веднага да пристъпя към въпроса: „Кой е той?“ и „Откъде знаем нещо за него и колко сигурно е то?“ И тъй като Омир – това е „Илиада“ и „Одисея“, то най-добре е да намерим някакви сведения за него направо в поемите. И наистина, такива има. В „Одисея“ има два образа на аеди, значи певци, които изпълняват епически песни на пирове и изобщо на празници; и техните песни са или за случки от живота на боговете или за моменти от Троянската война. Значи няма съмнение, че поетът представя хора като себе си и е възможно поне единият от тях да му е автопортрет. Затова и през цялата история за Омир е прието да се казва, че е бил сляп – защото единият от певците е сляп.
Предположението, че Омир е сляп, като че ли се възприема от Тукидид, защото на едно място в „Пелопонеската война“ той цитира „Химн към Аполон“, за който се смята, че е омиров; и от казаното там излиза, че Омир е бил сляп. А Тукидид е влиятелен историк. И още нещо – че бил от Хиос. А това, че е от Хиос или че е живял там, се разказва надълго и нашироко в една биография, която е много любопитна и се приписва на Херодот. Но специалистите не вярват, че е от Херодот, макар че е написана на йонийски и в доста херодотов дух. Но все пак, ако беше от Херодот, щеше да бъде споменавана много пъти от други автори, а изглежда, че никой от древните не е чувал за нея. Така че кой знае кога е писана – може би през гръко-римската епоха, когато са изработени доста псевдоепиграфи. Иначе самият Херодот все пак казва нещо интересно – че на Омир му приписвали „Киприите“, но тя не била негова. Това вече е по темата кое е негово и кое не – значи, част от всеизвестния „Омиров въпрос“.“

6.
„„Поетиката“ е интересна по много причини и една от тях е, че там за пръв път се обсъжда методично въпросът „що е литература“. Разбира се, тази дума, с която ние си служим, е латинска и тя съответства на гръцкото γράμματα – „написаните неща“. Нали преди малко казахме, че литературният текст, за разлика от обикновения разговор, е нещо „предаваемо“; и това става благодарение главно на писмеността, макар че и мерената реч позволява запазването и предаването, защото се помни.
Но освен това литературата, ако е художествена, е онова, което Аристотел нарича „пойесис“: като той впрочем има предвид не само написаното в мерена реч, но и прозата. Защото е виждал, че и прозата може да е художествена не по-малко, а в много случаи дори повече от съчиненото в стихове. И казва, че художественото слово е „подражание“ („имитация“) или „наподобяване“ на човешки действия и характери. А това става чрез реч: думите са μίμησις, πράξεις, ἤθη, λέξεις. И добавя, че главното е „фабулата“ (μῦθος), която ние понякога наричаме и „сюжет“. И още, че това може да стане чрез разказ, но и драматически, с размяна на реплики, където поетът се уподобява ту на един, ту на друг персонаж.
Впрочем тези неща за начина на представяне Аристотел не ги казва пръв, тях ги има и у Платон, в „Държавата“. Така че има разлика между „епика“ доколкото той просто пише в хекзаметър – тогава и Хезиод е такъв, и Емпедокъл – и доколкото създава художествено произведение в хекзаметър. Вторият непременно е поет, а първият може и да не е, може да е примерно философ на природата, „естественик“. Точно такива са думите на Аристотел.“

7.
„Троянската война е дълга работа и всеки, който се е опитвал да я разкаже изцяло, се е превръщал в митограф и от произведението му не е излизал художествен текст. Впрочем то се вижда и при Аполоний Родоски – той решава да разкаже за целия поход на аргонавтите, но и това не е малко нещо. Сега книгата е интересна като източник за мита, но художественото в нея не е много, може би само това около влюбването на Медея в Язон и някои детайли, като разговора на Афродита и Ерос. Та е вярно, че трябва да се разкаже за троянската история.
През класическата епоха – имам предвид времето от Омир до елинизма, тоест времето на полисите – са били съчинени поемите от „цикъла“. Това са онези поеми, в които се разказват отделните моменти от войната и ако се съединят, ще се получи цялата история. Те са известни на Аристотел, който не ги смята за добри и обяснява защо – затова, че нямат единна фабула, а разказват за много събития, които не се причиняват помежду си, както той казва, „по вероятност и необходимост“. Обаче има едно място, откъдето знаем и точно кои са били те – това е един текст от Прокъл, наречен „Христоматия“. Думата значи „нещо полезно за ученето“. И там са назовани заглавията им и накратко за какво е ставало дума във всяка от тях, кой е авторът и от колко песни са били. Това е било преписано или резюмирано от патриарх Фотий през IX в., оттам го имаме. Той споменава за шест поеми освен „Илиада“ и „Одисея“, които също влизат в цикъла: нарича го „епически“ и казва, че трябва да започне с възникването света – значи с нещо като „Теогонията“ на Хезиод или онази на Орфей, за която съобщава Аполоний Родоски. Така че от възникването на света и всички неща, раждането на боговете и прочее, в един момент се стига до решението на Зевс да причини или допусне Троянската война – това го пишело в „Киприи“-те. И след това тръгва разказът: скарването на богините на сватбата на Пелей и Тетида, отсъждането на Парис, авантюрата му с Елена, походът с всичките перипетии, включително и организацията, която не е била проста – защото някои от героите се криели или отказвали да тръгнат, като Ахил и Одисей. После събитията след смъртта на Хектор: подвизите и смъртта на Ахил, полудяването на Аякс, присъединяването на Филоктет и Неоптолем, троянският кон, превземането на града, убийствата и подялбата на плячката, и след това завръщането на ахейците – какво се е случило на всеки. И всичко стига до смъртта на Одисей, който бил убит от сина си Телегон, когото родила Кирка. Това е „цикълът“.
– Тогава се оказва, че и Вергилий е циклически поет.
– Доколкото съобщава за събитията около войната, да. В този смисъл обаче и Омир е такъв. Но „циклически поет“ има негативен оттенък, заради това, което казва Аристотел. Пък и Прокъл отбелязва, че те се четат не защото са хубави, а заради сведенията за мита. Но „Енеида“ е хубава, има оригинални неща, като това за отношенията на Еней и Дидона. Добре е изработена, макар съзнателно и явно да следва Омир.“

8.
„- Наскоро коментирахме въпроса за изчезването на голяма част от древната литература.
– Да, и се питахме дали трябва да се съжалява или не. Аз примерно бих желал да се беше запазила повече лирика, а може би и някои от по-старите историци – примерно Ефор или Хекатей. Но като цяло мисля, че това, което имаме, не е никак малко. Тъй или иначе, никой никога няма да го изчете напълно.
– А как е изчезнала все пак? Тоест, кога е била най-голямата катастрофа?
– Ами то от самото начало е било трудно да се съберат писаните текстове на гръцкия свят. Ето, казахме, че през VI в. в Атина Омир всъщност го е нямало, трябвало е да се погрижат специално за записването на „Илиада“ и „Одисея“. Това сигурно са били първите книги там, тоест първите, които са съдържали художествена литература. Аристотел несъмнено е имал библиотека, която явно е била тази на Лицея. И Еврипид, както казват някои. Но книгите изобщо са се намирали трудно, иначе нямаше да се коментира надълго и нашироко дали Платон е купил някакви питагорейски книги от Филолай и колко са били. После в Александрия са се купували много книги, също и в Пергам. И, разбира се, в Рим. Изглежда, че към края на античността в по-големите градове е имало почти всичко, но античното образование е започнало да запада, което е било неизбежно след конфликтите около управлението на Юлиан. Нали той е забранил на християните да преподават езическа литература и изобщо словесност.
– И защо не? Всеки да си гледа своето.
– Не е много справедливо обаче. Това значи просто, че християните се лишават от право да обсъждат публично религията на държавата – защото планът на Юлиан е бил, независимо от обявената веротърпимост или дори точно чрез нея, езичеството да бъде религия на държавата. Освен това така християните се изтласкват вън от образованието. Очаквало се е също, че учените хора между тях, за да запазят работата си, ще започнат да премълчават, че са християни, което е удар срещу цялата общност, от върха й. Създава им се силно негативен имидж – тоест, вие сте фанатици, нямате думата за сериозни неща. Впоследствие, сякаш като отговор на това, Юстиниан пък е забранил изобщо преподаването на езическа философия в държавата. Но все пак към IX-X в. в Константинопол трябва да е имало много книги, много повече от запазените днес – защото иначе не би могло да се състави такова нещо като „Суда“, нито патриарх Фотий да направи читателския дневник, който имаме. Значи някои са изчезнали около преписите на „минускул“, които са се правели по онова време – просто не са били преписани, и малкото запазени екземпляри са били загубени. После библиотеките може да са пострадали през 1204 с превземането на града, а после и през 1453. Но дори екземпляри от сега изчезналите да са били оцелели някъде из бивша Византия, ако книгите не се преписват периодично или печатат, както е станало на Запад, по-редките от тях няма да оцелеят дълго.“

9.
„Тя е разказ, който започва с едно скарване, което впрочем не е дребно, защото, първо, е следствие от надигаща се катастрофа над цяла армия (болестта, която Аполон е изпратил) и второ, предвещава разпад на армията. Тъй като се е оказало, че нещастието с болестта е следствие от погрешни действия на главнокомандващия. Още по това може да се заключи, че „Илиада“ има трагически характер. Това впрочем го казва и Аристотел. Защото впоследствие трагедиите често започват по подобен начин, с грешка на управляващия – цар или друг. Така е примерно в „Едип цар“, в „Антигона“, в „Перси“ на Есхил. Но какво е трагедията? Тя е, когато някой човек на висока позиция, да кажем цар или изявен и благороден воин предприеме действие, което е необходимо, защото съответства на положението му: било защото общността, която предвожда, се нуждае от нещо, което зависи от него, било за да запази честта си. При това човекът смята, че боговете ще му помагат или поне няма да му попречат. Но резултатът е, че той се проваля – боговете го изоставят, той се оказва ненужен или дори вреден за общността или близките си, и поради това губи достойнството, което се е опитвал да запази. От това той страда, обикновено зрелищно – значи дава воля на чувствата си. И ето в „Илиада“ това се случва неведнъж на различни герои, но най-ясно се вижда при Ахил. Той предприема едно полезно действие – свиква съвет, за да се разбере откъде идва болестта във войската; освен това подкрепя и прорицателя, който се колебае дали да говори. После обаче е унизен от Агамемнон и престава да се грижи за войската, а напротив – иска от боговете да й навредят, така че после да бъде помолен да участва във войната и така да възвърне честта си. Но поради всичко това негов близък човек загива. И затова той страда до края на поемата. Останалите събития след смъртта на Патрокъл, която е в 16-та песен, са само следствие: той се връща, за да отмъсти, покрай това получава извинения за случилото се, после убива Хектор и издевателства над трупа му; но това не е друго освен изява на скръбта му, значи той продължава да се държи трагически. Накрая боговете му напомнят, че все пак е човек и го задължават да върне трупа на близките. Така че това е „Илиада“ – тя е поема преди всичко за Ахил и наистина е трагическа.
– А кое е трагическото при други?
– Ами при Агамемнон, несъмнено. Защото той честолюбиво отказва на жреца да върне дъщеря му – нали е цар и командва цяла войска. И после пострадва точно като главнокомандващ, защото войниците му започват да умират. Но все пак боговете запазват армията, защото си имат план – да разрушат Троя. За Атина и Хера говоря. Така че той връща девойката, но запазва честта си, макар и с цената на Ахиловото отсъствие и големи загуби – защото Ахил напуска и призовава Зевс против него. И има един момент, в който Агамемнон е показан като отчаян: вдига ръце и моли Зевс да пощади войската. Това е трагическа сцена. Но все пак, за да е единно произведението, героят, на който се случва бедата, трябва да е един. Затова и при смъртта на Хектор има само елементи на трагедия – примерно това, че Атина го измамва пред крепостната стена в 22-ра песен и го оставя сам срещу Ахил; и той разбира това.“

10.
– На мен винаги ми е било чудновато участието на боговете. Някак неестествено ми е изглеждало.
– Това го има само при Омир. Боговете са като зрители в театър, които от време на време могат да се качват на сцената и да променят действието според желанието си. Хората са им нещо като роби; а това, че някои могат да са им любимци, не променя положението, тъй като всеки може да има и любими роби. Но тази ситуация с боговете, които се съветват за съдбата на хората, спорят и се намесват, и дори се бият помежду си заради ставащото по земята – това не издържа дълго. В „Одисея“ намесата на боговете е по-слаба, особено на олимпийските; обръща се повече внимание на земни божества като Кирка и Калипсо, и дори на подземните, защото Одисей слиза в царството на Хадес. По-нататък, ако този паралелен живот го има някъде, той е само като литературна препратка, както в „Енеида“ на Вергилий. Затова Аристотел е прав да не обръща внимание на ролята на боговете в поемите. Той хвали Омир за други неща – за единството на фабулата, че е открил драматическата форма, и е показал що е трагично и що е комично.
– А пък аз веднъж вече питах защо Платон не го харесва и сега пак ще попитам, защото не разбрах.
– Всъщност Платон трябва да го е харесвал, той даже на някои места в „Държавата“ го нарича „божествен“ и сигурно съвсем сериозно. Той не се съмнява, че добрата поезия е боговдъхновена. Но това не значи, че всичко в нея е полезно, особено за неопитни хора, които лесно се поддават на желания и заблуждения. Впрочем ако Омир разказваше просто семейни истории или приключения, както става в по-голямата част от „Одисея“, Платон не би се заел да го критикува. И не е случайно, че той почти никъде не споменава „Одисея“ – всичките му примери за лошото влияние на поезията са взети от „Илиада“; и мисля, че има едно място от Есхил. Това е, защото „Илиада“ е поема, в която боговете присъстват навсякъде, а героите трябва да бъдат представени в най-свойствената им роля – като воини и управляващи, тъй като взимат решения, които засягат мнозина. Обаче боговете са представени, както е известно, като хора, при това не особено добри – безделни, ревниви, груби в обноските си, готови за измами и интриги, съобразяващи се само с грубата сила. Нас това не ни безпокои, тъй като имаме друга религия: но Платон е бил прав да се тревожи, защото точно това са боговете, които държавата официално почита и им принася жертви. Ако те са такива, откъде човек да вземе примери за достоен живот? Значи Омир причинява по-скоро вреда на слушателите си; и това, че е майстор в поезията, дори съдейства за задълбочаване на вредата. А Платон смята, че боговете, ако съществуват, не могат да са такива. Примерно – бог не може да е причина за нищо лошо, злото идва само от човека. Интересно е, че в началото на „Одисея“ Зевс прави точно такова изказване: „Защо хората ни обвиняват за бедите си, при положение, че сами си ги причиняват? Ето какво се случи в семейството на Агамемнон – за това ние ли сме виновни?“
– Но ако върху поезията се налагат такива ограничения, тогава тя ще бъде много скучна…
– Не мисля. Хубавото при Омир не е в това, че боговете се обиждат едни други, както в последните песни, когато излизат на бойното поле, нито когато се карат и заплашват, като Зевс и Хера в първа песен – това са странични неща, те могат да се премахнат и от това поемата няма да пострада. Ето, в „Одисея“ почти няма такива сцени. Това, че Кирка е коварна и превръща хората в животни, вече не е проблем на религията, тъй като тя не е в олимпийския пантеон, а е някакво демонично, земно същество. Самите герои също са изобразени по-предпазливо. Одисей наистина се преструва и лъже, но това е по необходимост, тъй като в крайна сметка целта му е да запази семейството си и законното предаване на властта в царството. Елена е изобразена като достолепна царица, която любезно приема гости, докато в „Илиада“ има вид на красива, но лека жена. И няма такива остри конфликти между герои, които би трябвало да са в съгласие, щом воюват заедно; защото в „Одисея“ персонажите са разделени на положителни и отрицателни, и читателят вече не се колебае като в „Илиада“, дали примерно Ахил и Агамемнон са велики герои или обикновени авантюристи и разбойници.
– Да, не съм се замислял за тези разлики, а те изглеждат големи. Значи Омир е по-разнообразен, отколко изглежда на пръв поглед.
– На пръв поглед още нищо не може да се разбере от Омир – казах аз. – Той е много сложен и дълбок. И темата на Платон не е толкова дали Омир е добър поет – той знае, че е добър – а дали това е добра религия. Защото и у Хезиод виждаме да се разказват странни или направо чудовищни неща, а и в трагедията боговете не винаги изглеждат както трябва – примерно в „Аякс“, да не говорим за някои от Еврипидовите. Някои са си задавали въпроса може ли изобщо бог да е човекоподобен – има едно всеизвестно изказване на Ксенофан, Климент Александрийски го цитира.

11.
„В началото боговете се съветват, разговарят за различни неща и решават да помогнат на Одисей да се върне у дома си – защото Атина напомня за това на Зевс. И после се преминава към разказ за събитията в Итака: че са се събрали кандидати за ръката на Пенелопа и очакват тя да си избере съпруг. И докато чакат, гостуват всяка вечер в двореца и се веселят за сметка на семейството. Тогава Атина се появява, преобразена като някой си Ментес, приятел на семейството, и разговаря с Телемах. Съветва го да напусне за кратко острова, да посети някои от завърналите се герои и да разпита знаят ли нещо за баща му. И така става, като преди това Телемах, като наследник на царя, свиква събрание на гражданите на площада и споделя, че е разтревожен за съдбата на царството, защото кандидатите са твърде настоятелни и нагли, а Пенелопа не може да се омъжи, докато съдбата на Одисей е неизвестна. И след известно обсъждане разпуска събранието. Атина продължава да му помага, този път преобразена като друг герой, Ментор: намира кораб, събира екипаж, а самият Телемах казва на икономката Евриклея, отдавнашна робиня в дома, че ще вземе известно количество припаси, а тя да не казва на майка му, че е заминал. И след това потеглят прeз нощта и на другия ден пристигат в град Пилос.
– Точно така – казах. – Може и по-накратко, това е доста подробно. Това е краят на II песен. Някой иска ли да продължи?
– Аз. Ще разкажа до края на IV песен. Значи той пристига в Пилос и там се среща с Нестор и някои от синовете му, един от които се казва Пизистрат, точно като атинския тиран.
– Обратно. Тиранът се е казвал като сина на Нестор.
– Та те са приети от Нестор, който се радва, че вижда Телемах и му разказва за завръщането си, но за Одисей не знае нищо. Той пак е представен малко насмешливо, като много приказлив дядо, който все се разпростира върху спомените си. А през това време Атина е неотстъпно с Телемах, под формата на Ментор. Но в един момент, когато се готвят да потеглят за Спарта, където ще разговарят с Менелай, Атина, както си стои до тях, внезапно излита право нагоре, като орел. Наистина, превръща се в орел. И всички ахват, разбират, че това е била тя и й принасят жертва. Та те тръгват за Спарта . „Те“, в смисъл Телемах и Пизистрат. Пренощуват по пътя при някой си Диокъл от… Фере май че се казваше, и на другия ден вече са в Спарта. Телемах се смайва от величието на двореца и казва, че тази сграда е достойна за жилище на самия Зевс. И ги приемат. Впрочем денят е празничен, защото Менелай прави сватба на сина си Мегапент, който му е от някаква робиня и затова за него не се споменава много. Иначе те имат само едно дете, момиче, сигурно някой се сеща как се казва… Та те сядат да разговарят с Менелай, той не ги пита кои са, което впрочем си е практиката при посрещане у Омир – ти оказваш гостоприемство на новодошлия, пък той, когато иска, тогава да ти се представи. След малко идва и Елена, разполага се на столче и й донасят прежда, да си преде: въобще тя се държи така хрисимо, че никога няма да повярваш коя е и какви ги е вършила до неотдавна. Та точно тя разпознава Телемах – казва, че й заприличал на Одисей, и той си признава кой е. И тогава се отдават на спомени. Телемах даже се разплаква, като слуша за баща си, и тогава тя нарежда да му донесат отвара от някаква билка, успокоително, която била получила от някаква лечителка египтянка. Налива му я в питието и той се ободрява. Та тогава има един много дълъг разказ на Менелай, как той се забавил поради безветрие в Египет и там успял да говори с „морския старец“ – някакво божество на име Протей; и онзи му разказал за съдбата на завърналите се, за убийството на Агамемнон най-вече, но и за това, че Одисей бил жив и живеел с Калипсо, на нейния остров.
– А този Протей не беше ли онзи, за който разказва Херодот в египетската книга?
– Точно така. За него се разказва, че всъщност бил цар на Египет, който не позволил на Парис да отведе Елена в Троя, а я е задържал при себе си – при това не за да се жени за нея, а да я запази за законния й съпруг. Тоест, справедлив цар. Тази версия я използва и Еврипид в „Елена“.
– И след това отиват да спят, струва ми се. Май там завършва четвърта песен, а иначе, както се разказва по-нататък, те потеглят обратно на другия ден, като Менелай предлага на Телемах да му подари коне, а той отказва, защото в Итака нямало къде да се яздят – била много скалиста. Но Менелай му подарява нещо друго и те се връщат в Пилос, където попадат на един младеж на име Теоклимен от Аргос – гадател и благороден, но бил изгонен от града си защото убил неволно свой съгражданин. Херодотова история, с една дума.
– Добре, благодаря – казах. – Това е четвърта песен и даже малко оттатък. Кой иска да продължи?
– Мога и аз. Само ме подсетете как започва пета и после ще се справя сама.
– Одисей е при Калипсо и му е мъчно за в къщи…“

12.
„- Той е на острова и тъгува. И там пристига Хермес, за да съобщи на Калипсо решението на боговете – че Одисей трябва да си върви. На нея това не й е приятно, тя почти се разплаква, но трябва да се подчини. Даже пита Одисей защо предпочита Пенелопа, при положение, че тя е и по-хубава, и е богиня и може да го направи безсмъртен – но Одисей казва, че макар всичко това да е вярно, той предпочита да се прибере. Така че той си изработва сала и заминава. Но започва буря, която му е изпратена от Посейдон, защото той се гневи и го преследва, задето е ослепил сина му, циклопа. Иначе Посейдон е на страната на ахейците във войната, така че отношението му към Одисей е просто лично. Салът се разбива, Одисей плува два дни и едва успява да се добере до суша, за която после се разбира, че е островът на феаките.
– Само да добавя нещо, извинявам се – казах. – Два дни във водата са страшно много, дори ако става дума за топло море като Средиземното. Не за друго, а защото човек може да умре от студ. Поради това се намесва една морска богиня – или полубогиня, нереида може би – и му дава своята кърпа за глава, за да си я превърже около гърдите: тя му действа като спасителна жилетка, топли го. И освен това той трудно излиза на сушата, защото бреговете са много неудобни дори за сам човек – има скали, в които вълните могат да разбият плувеца. Така че той плува около брега и накрая открива едно устие на река и се промъква по него.
– Да, и понеже е много изморен, ляга да спи, като се затрупва с листа от дърветата. А на другата сутрин близо до реката пристига феакийската принцеса Навсикая заедно с няколко момичета, за да перат – защото Атина я е събудила, или по-скоро й се е явила насън и я подканила да свърши тази домакинска работа. Но то е за да помогне на Одисей. Така че те изпират дрехите и след това започват да играят на топка; и Одисей ги чува и решава да се покаже и да помоли за помощ, пък и за сведение къде е попаднал. Макар че е неудобно, защото той е без дрехи, но няма как. Явява се, те се разбягват, освен Навсикая – и нея я е страх също, но Атина й е сковала краката и не може да мръдне. Тогава Одисей я заговаря много любезно, прави й всякакви комплименти, че е подобна на богиня – така Одисей се изкъпва, облича се, Атина го разкрасява малко, така че да придобие по-приятен външен вид и когато отново се показва, Навсикая е впечатлена от хубостта му, пък и момичетата се успокояват. Тогава тя му обяснява как да стигне до града и да поиска гостоприемство от родителите й, и се извинява, че не може да го вземе в колата си, тъй като това ще даде повод за сплетни.
– Това май е краят на VI песен.
– Да – казах. – Да продължим нататък, но моля по-накратко, защото преразказът става несъразмерно дълъг.
– Той стига до града, там пак Атина го упътва, преобразена като някакво местно момиче; той влиза в двореца и моли царица Агата за гостоприемство и закрила. Позволяват му да седне с тях и понеже предполагат, че е благородник, организират пиршество на следващата вечер в негова чест. През деня той присъства на един техен празник с танци и спортни игри, и дори взема участие в хвърлянето на диск: и го хвърля по-далеч от всички. Вечерта, когато се събират, цар Алкиной му предлага да се представи. Тогава той съобщава, че е Одисей – разбира се, всички са чували името му. И тук започва разказът за приключенията от Троя нататък.
– Помните ли ги?
– Разбира се. Само ще ги изброя: киконите на тракийския бряг, после лотофагите, циклопът; Еол, който му дава чувал с ветровете, обаче малко преди Итака спътниците му отварят чувала и всичко пропада; после лестригоните, които унищожават целия му флот и оцелява само неговият кораб; Кирка, където остава цяла година; оттам отива в царството на мъртвите отвъд Океана, за да получи пророчество от Тирезий; после се връща при Кирка, която му казва какво предстои и как да се справя. А това, което предстои, са сирените, Сцила и Харибда и накрая островът със свещените крави на Хелиос. След това попадат на буря, в която загиват всички. А той след две седмици плаване върху някаква мачта стига до острова на Калипсо. И накрая – феаките. Дванадесет са.
– Браво – казах. – Това вече е началото на XIII песен и сме точно на половината на „Одисея“. Това е моментът, в който той стъпва на Итака, свършили са неговите приключения из морето, а и пътуването на Телемах. Сега предстои те двамата да се срещнат и да решат въпроса с женихите.
– Той като че ли е оставен на острова, докато е спал. Направи ми впечатление, че корабът на феаките е вълшебен – движи се без гребци и никой не го управлява, той сам си намира пътя. Но Посейдон им се разгневява и на обратния път превръща кораба в скала – малко преди да стигнат до острова си. А Одисей среща Атина, преобразена като пастир, разказва й някакви небивалици за себе си, защото трябва да скрива кой е; но тя започва да се смее, той я разпознава и двамата пренасят в една пещера подаръците, които е получил от феаките. И той тръгва към фермата – там, където Евмей гледа свинете. Остава при Евмей известно време, говорят си, той пак измисля някаква лъжлива история, но твърди, че е срещал Одисей, защото се бил сражавал при Троя. Тогава и Телемах пристига, но не го разпознава, а го мисли за някакъв скитник. Но Атина отново го разхубавява и Телемах се учудва как така се е променил изведнъж и го пита дали не е някой бог. Тогава Одисей му се открива, доказва му, че е самият той и решават да действат. И тръгват за града – първо отива Евмей, а след това и те двамата, като по пътя към тях се присъединява един несимпатичен козар, забравих му името…
– Мелантий.
– И стигат до двореца, женихите са там. Одисей изглежда като скитник и просяк, обаче кучето му, което е много старо, го разпознава пред портата. И те влизат, и там е случката с просяка, с когото Одисей трябва да се бие за забавление на женихите. Но после Пенелопа го приема, защото са й казали, че знаел нещо за Одисей. И той разказва поредната измислена история, като този път се представя за брат на самия Идоменей – царя на Крит, който наистина е участвал във войната; обаче точно й описва как е бил облечен Одисей, и тя се смайва – защото това е първият човек, който успява да й докаже, че наистина го е срещал. Тогава робинята Евриклея го разпознава, докато му мие краката – заради белега му, който бил от зъб на глиган. Мисля, че това е към XX песен.
– Благодаря много. Хайде някой да разкаже до края.
– Значи намираме се в момента, когато Одисей, Телемах, Евмей и Теоклимен подготвят нападението си срещу кандидатите на Пенелопа. Те събират оръжието от залата за пиршества – тоест, приемната – под предлог, че трябва да го почистят. Прибират го в складовете и ги заключват. А същевременно Пенелопа обявява, че най-сетне е решила да си избере съпруг и съобщава как ще стане това: някой трябва да опъне лъка на Одисей и да изстреля стрела, която да мине през халките на дванадесет брадви, забити в пода една след друга. А това е трудно – най-напред, защото лъкът е много тежък.
– Но освен това Атина прави Пенелопа по-красива, отколкото е обикновено, пък и по-млада. И женихите се смайват, като я виждат, започват да й се обясняват в любов и да й поднасят подаръци…
– Да, така е. Но никой не успява дори да опъне лъка. Тогава Одисей го поисква, те се смеят, но Пенелопа нарежда да му го дадат. И той наистина стреля точно и стрелата минава през халките. Тогава им казва кой е и започва битка, където с помощта на Атина той и другарите му печелят. Но ми се струва, че Мелантий извършваше предателство, като отваряше складовете с оръжие.
– Да, и затова той ще бъде наказан с особено мъчителна смърт.
– И женихите биват избити. А после, както се каза, Мелантий е екзекутиран и заедно с него още няколко роби и робини, които са били на страната на женихите. Почистват пода на залата и Одисей заговаря с Пенелопа и изказва учудване, че тя продължава да се държи с него някак предпазливо, сякаш той е просто един гост. Тогава тя казва, че няма нищо против да си легнат заедно и че някой трябва да донесе леглото. Но Одисей отвръща, че това е невъзможно, тъй като леглото е неподвижно – то е сковано около дънера на вековна маслина. Така че явно тук става дума за една проверка от страна на Пенелопа – дали това е наистина мъжът й. Те си лягат и той накратко й разказва за приключенията си: съвсем кратко, на около 10-15 стиха. По същество това е краят на поемата, макар че в XXIV песен има още събития: женихите слизат в Хадес, а Ахил и Агамемнон, които отдавна са там, се питат кои са тези, защо са толкова много и дали не е избухнала нова война. Одисей навестява баща си Лаерт, говори с него и после има кратка война между роднините на женихите и хората на Одисей, в която участва и самият Лаерт, въпреки възрастта си; но Зевс и Атина се намесват и прекратяват войната.
– Така е. Ето че стигнахме до края. Справихме се с цялата „Одисея“.“

13.
„- Нека пак да разкажем „Илиада“ и „Одисея“, но този път кратко – наистина, само с по няколко изречения. Но има и още нещо: да разказваме без имена. Това упражнение е много полезно, когато човек се занимава със сюжетно произведение, тоест художествен разказ за действие. Кой иска?
– Добре, аз ще разкажа. Само кажете коя от двете.
– „Одисея“, защото си я спомняме по-добре, с нея завършихме.
– Добре. Един младеж, царски син, живее с майка си, а в дома им са се събрали група мъже, които настояват тя да се омъжи за един от тях. Предполага се, че баща му е загинал, тоест изчезнал е безследно, но това не е сигурно. Младежът тръгва да научи нещо за него, като по пътя е придружаван от помощници – една богиня и няколко мъже. Узнава, че баща му най-вероятно е жив и се завръща благополучно, макар че някои от женихите се опитват да го убият. През това време бащата, който все пак е главният герой на поемата, потегля от острова на една богиня, при която е живял няколко години, и пристига на друг остров, където семейството на местния цар го посреща гостоприемно. Там разказва за приключенията си, някои от които са необикновени. Домакините го изслушват и го изпращат със свой кораб до острова му и с много подаръци. Там той среща сина си, връщат се инкогнито у дома – тоест, бащата е инкогнито – и там влизат в битка с кандидатите за ръката на царицата и ги избиват. После се договарят с роднините им за мир и всичко завършва благополучно за семейството.
– Идеално – казах аз. – По-добре и аз не бих могъл да го разкажа. Сега „Илиада“.
– Някъде се води война: една армия, съставена от няколко съюзени войски, обсажда град. Главнокомандващият армията, по време на някакъв грабеж на населено място в околността, отвлича дъщерята на местния жрец на Аполон. А имена на богове разрешени ли са?
– Само при крайна необходимост.
– Значи не. Добре, продължавам. Жрецът се оплаква на божеството, то изпраща болест във войската, много хора измират. Един от участващите в похода царе, забележителен воин, предлага да се допитат до гадател за ставащото и гадателят съобщава причината. Главнокомандващият разбира, че трябва да върне жената, но за да запази честта си, нарежда да му доведат друга, и то не коя да е, а точно тази, която е отвлякъл свикалият съвета. Воинът изпада в ярост, че му взимат наложницата – не толкова заради нея, колкото заради унижението – и напуска армията. Но не си заминава съвсем, а моли боговете да нанесат поражение на доскорошните му съюзници. Така и става. Съюзната армия започва да се огъва под атаките на обсадените и е застрашена от унищожение. Тогава най-добрият приятел на сърдития воин влиза в боя, бие се храбро и загива. Воинът изпада в отчаяние от загубата на приятеля (за която впрочем сам е виновен, това е трагичното, както казвахме), решава да отмъсти на враговете и се връща в армията. Започва голяма битка; воинът и предводителят на обсажданите, който именно е убил приятеля му, влизат в единоборство и воинът побеждава. След това започва да издевателства над трупа на загиналия, но боговете го предупреждават да престане и той го връща на близките му, които го погребват
– Не е лошо – казах. – Малко комедийно звучи на моменти, но като цяло е така…“

…

„Старогръцката литература“. УИ „Св. Климент Охридски“, 2019/2021

*

251

„Херметически корпус“. Кирило-Методиевски Научен Център при БАН, 2018

Редактори: д-р Евгени Зашев, доц. Димка Гочева

*

В края на своя „Федър“ Платон разказва легендата за един египтянин на име Теут, който в древни времена бил изобретил египетската писменост и я представил на тамошния цар; и какво казал царят за ползата от изобретението му.

През първите векове от християнската ера из градовете на империята започнали да се разпространяват диалози, написани на гръцки, където един от персонажите се казвал Хермес – и се предполагало, че това име съответства на египетското „Тот“, и че това е същият онзи древен мъдрец, за който се споменава във „Федър“.
В тези диалози се обсъждат въпроси на религиозната вяра и философското търсене, които били познати на древните гърци, а също на неоплатониците и християните. Някои от тях оцелели след античността: едни на гръцки, други на латински, трети – на коптски и арменски.

Към средата на XV век известният флорентински елинист и платоник Марсилио Фичино се сдобил с един кодекс, съдържащ няколко текста на старогръцки, приписани на Хермес-Тот или на негови последователи – и оттогава те започнали да се наричат „херметически“. Затова и сборникът, който Фичино превел на латински, е известен и днес като „Херметически корпус“.

Фичино, а и други ерудити през този и следващия век вярвали, че текстовете са превод от древноегипетски и са били създадени в най-дълбока древност – далеч преди Омир и може би по времето на Мойсей.

*

Как да включим херметизма и Египет в нашата жива идея за история? В нея са включени Аспаруховите българи и славяните; царете и особено Борис –„новият Константин“ и Симеон – „новият Птолемей“. Също книжовниците-просветители (Седмочислениците), възрожденците (Паисий) и нататък до нас. Също Византия, Русия и европейският Запад. Светите земи също. А Египет?

Как да се избегне „екзотизацията“? Защото всички страни, с които нямаме ясна историческа връзка, могат да се окажат просто „екзотични“. В античността това са страните „по края“ – „щастливите“ Етиопия и Арабия, Индия на гимнософистите, свободните скити и религиозните хипербореи. Още по-рано – феаките. Също – „Островът на блажените“ сред океана, превърнат от Платон в Атлантида (защото от далечното идват и заплахи). Освен това далечните са застрашени от „обезчовечаване“ – циклопи, лестригони.

Заниманието с херметизъм е сложно историческо изследване и изисква немалко творческо усилие – какво е той? Необходимо е да се опрем на вече познатото. Образът на Египет навлиза в Европа по два пътя – чрез гърците и чрез Библията. А Хермес-Тот може да бъде разбран с помощта на легендите за „предомировите“ певци и просветители, внесли сред гърците музиката и мистериите. Такива са Орфей, Лин и мнозина други. Също като за Тот и за тях се казва, че са създатели на писмеността.

От идеята за „древна теология“ (езическа богословска мъдрост, паралелна на старозаветната) ние не се нуждаем, тъй като християнството ни е достатъчно като непрекъсната традиция до началото на света. Но науката за човека е опит да видим света и с чужди очи, особено ако гледащият ни е близък. А всички хора са ни близки.

[фб]

1. Защо Хермес от Corpus Hermeticum и от свидетелствата в античните и християнски автори е египтянин, след като ние тук го знаем като гръцки бог: син на Зевс и Мая, брат на Аполон, хитър и крадлив от малък, изобретател на лирата, адютант на Зевс, божески пратеник-вестител (като Ирида) със златни крилати сандали, и водач на душите на мъртвите към царството на Хадес?
Според Херодот някои от гръцките богове са били познавани и почитани първо в Египет, а оттам са били пренесени сред гърците, заедно със съпътстващите ги митове и ритуали, примерно смъртта и оплакването на Озирис; Озирис е познат при гърците като Дионис, а оплакващата го Изида – като Деметра. Херодот изглежда смята, че боговете, ако са такива, за каквито повечето хора ги смятат, са едни и същи сред повечето народи, но поради различието на езиците имат различни имена. Когато примерно говори за траките, казва, че те почитат само Арес, Дионис, Артемида и Хермес (V,7). Това мнение е възприето и в римския свят; когато Цезар говори за религията на галите в „Галската война“, той казва, че от боговете те почитат най-много Меркурий (Хермес), и не дава никакви допълнителни обяснения (VI, 17).

2. Защо им е на богове да разказват за духовния си опит и да преподават някому философия (етика/метафизика)?
Обяснението е, че Хермес, Тат, Асклепий, „Добрия демон“ и Амон, за които се споменава в сборника (в други фрагменти се споменава и за Озирис), са били хора, а впоследствие са обожествени от своите потомци или по-късни поколения. Превръщането на смъртни хора в богове или безсмъртни е познато на гръцката митология: Хезиод споменава за хората от златното поколение, които след смъртта остават сред потомците си като добри духове, и биват почитани от тях; после Херакъл, който е приет сред олимпийските богове заради подвизите си; също Менелай и Елена, които живеят на Острова на блажените като безсмъртни. Но за всички тях се мисли, че стават безсмъртни в действителност, а не според човешкото мнение. Една важна новина в теологията на античните е внесена от Евхемер, приближен на македонския цар Касандър. Според свидетелството на Диодор Сицилийски той е написал книга, в която разказва за посещението си (най-вероятно измислено) на един далечен южен остров на име Панхея, където открил храмове и надписи, оставени от Уран, Кронос и Зевс; от които надписи става ясно, че тези всеизвестни антични божества са били исторически личности, а именно – могъщи и прославени древни царе, но все пак смъртни хора. Това предположение се разпространява из античния свят и на границата между старата и Христовата ера евхемеризмът е бил добре познат и приеман от мнозина. Затова тогава никой не би се учудил, ако прочете диалог с действащи лица, които имат имена на известни богове, но се държат като смъртни: той веднага ще се досети, че авторът на диалога се придържа към хипотезата на евхемеристите.

3. Защо прилагателното „херметичен“ означава „плътно затворен“?
„Херметично“ е обществото на знаещите (мъдреците), чието знание, благодарение на което те са заедно и са съвършени, е недостъпно, освен чрез разкритие (устно или чрез книга) или дълъг път на обучение под нечие ръководство. Заради тази недостъпност на неговото знание, обществото се смята за „плътно (`херметически`) затворено“. Това значение на прилагателното, което първоначално трябва да значи „принадлежащ на Хермес“ или „последовател, ученик на Хермес“, накратко, „херметист“, трябва да е било придадено в западното средновековие като синоним на „окултен“ („скрит“, „таен“). Отнася се до тайно знание или тайно общество, което не предава своето знание, тъй като то би могло да стане опасно, ако попадне у хора, които ще злоупотребят с него; или пък просто би им дало власт. Такова знание е магьосническото или кое да е друго, което дава голямо предимство на човека/ общността над останалите: каквото дава примерно пръстенът на Гигес, за който се говори в Платоновата „Държава“ (359d-360c).
Поради това всяка дейност или общност, която има репутация на „окултна“ или „херметична/ херметическа“ е била и ще бъде обект на интерес навсякъде и във всяко време: тъй като ще се предполага, че тя притежава инструмент за властване.

4. Има ли през античността общности и лица с такава репутация?
Още от времето на гръцката класика се е говорело, че някои общества са много напреднали в науките и изкуствата или че се отличават с мъдростта си: и е ставало дума за индийци, халдеи (вавилонци), перси; и особено за египтяни. Ако търсим образ на митичен европейски мъдрец, който е създал свое общество, живеещо според заръките му, първото и най-известно име трябва да е това на трака Орфей, смятан за създател на добре познатата при гърците през V-IV в. орфическа религия. На Орфей, както и на други персонажи от предисторическото (от гръцка гледна точка) време, тоест времето преди Троянската война, са се приписвали големи културни открития: на първо място създаването на музиката, поезията и писмеността.
Очевидно и сред другите народи трябва да е имало първооткриватели на културните блага; и според някои, както свидетелства Платон във „Федър“ (274c-275b), в Египет това трябва да е бил някакъв древен мъдрец на име Тот или Теут, когото египтяните впоследствие обожествили, а пък гърците, след като приели култа към него, го нарекли Хермес.

5. Защо херметическите текстове, с които разполагаме, се занимават преди всичко с религиозни въпроси?
Причината е, че общества като Орфеевото, подобното на него питагорейско, и въображаемото древноегипетско, за което става дума в Corpus Hermeticum, са изградени около един мистериален култ, чрез който членовете им се приобщават към божественото и получават надежда за безсмъртие.

6. Защо, съгласно някои от текстовете в сборника се оказва, че обществото на първите херметисти е във връзка с тогавашния египетски цар?
Щом са в близост до царя, от това следва, че и те са овластени. Общо казано, ако в някои религиозни общности надделее склонността към изолиране и мъчно допускане на нови хора, на тях неизбежно започва да се гледа като на общност от избрани и влиятелни лица, която обещава на членовете си светска чест и власт.

[по повод на представянето: „За Хермес-Тот-Меркурий и херметизма през античността и други времена“]

Самата дума „херметически“ и „херметизъм“ всъщност е доста чувана – тя е известна и популярна. Работата е там, и това е интересното около нея, че мнозина са я чували , но е много трудно както за повечето хора, така и за занимаващите се с античност, да разкажат какво стои зад нея, какво е значението й. Така че трябва да се опитаме полека и започвайки от първите неща, да кажем няколко думи по въпроса.

Първото нещо е, че съществуват едни текстове на старогръцки език, които може би са писани между I-ви и IV-ти в. сл. Хр.; четени през античността, познати във Византия и към края на византийската епоха вече са прехвърлени на Запад, в Италия. Преведени са на латински през XV в. и стават много модни. Вдига се голям шум около тях – първо в Италия, после и в цяла западна Европа; и това е т.нар. „Херметически корпус“. Така че той е една неголяма книга, първо написана на старогръцки език, след това преведена на латински и станала известна на Запад на латински.
Някой ще каже: „Добре, но защо някакъв си сборник с текстове с религиозна насоченост преди всичко, е станал толкова интересен за западната публика през Ренесанса? През това време е имало доста други антични текстове – и латински, и преведени от старогръцки.“

Всъщност интересът към Херметическия корпус – тази книжка, която ние сега ще представим преведена на български, за българската публика – се е дължал на това, че се е предполагало, че тези текстове са били писани някога на староегипетски в най-дълбока древност: древност дори по отношение на класическа Гърция. Мислело се е през XV и XVI в., че тези неща са били писани може би по времето на Мойсей от някой древен мъдър египтянин и неговите приближени; и че това е съдържанието на древноегипетската философия, от която впоследствие се е развила старогръцката. Ето защо тези текстове са били крайно интересни за хора, които са се интересували от гръцка философия и главно от платонизъм и неоплатонизъм – какъвто е бил Фичино от Флорентинската академия. Та съвсем накратко и с няколко думи, това е историята на херметическите текстове. Специалистите от XVII в. насам са уверени, че те са били написани на старогръцки и то в сравнително късно време, между I-ви и IV-ти в. сл. Хр.; обаче шумът около тях се е вдигнал, защото се е мислело, че са превод от староегипетски.

Защо е стихнал интересът към тях? Това е важно да се изясни и е интересно за историята на филологията, и може би, на културата. Значи до около 1600-та се е вярвало, че това са крайно древни текстове, равни по древност на Мойсеевото Петокнижие, създадени по същото време. Но около 1600-та един много авторитетен и добър филолог, Исак Казобон, швейцарец и протестант, се е занимал по-отблизо с тях; и е успял да докаже на учената публика, написвайки един трактат-коментар върху Корпуса на латински език, че не е възможно, съдейки по езика им, те да бъдат превод от какъвто и да било друг език. Има достатъчно данни, че те са написани оригинално на старогръцки; защото всеки един превод, каквото и да се прави, носи следите на оригиналния език. Примерно не е трудно, като се погледне Септуагинтата, тоест старогръцкия Стар завет, да се видят еврейските следи; човек веднага разбира, че това не може да е друго, освен превод от еврейски. Обаче при прегледа на Херметическия корпус такова нещо не може да се види. Колкото и да го оглеждаме – е отбелязал Казобон, и това наистина е така – не можем да видим никакви следи от друг език. Най-вероятно авторите на тези текстове са ги писали просто на гръцки. Вярно е, че те са били преведени още през античността на латински; даже и на коптски. Имаме преводи и на арменски език, оцелели до ден днешен – защото херметизмът е бил много популярен през античността. И след като Казобон е показал тези неща и никой не е могъл да му възрази, специалистите-филолози са престанали да се интересуват от Херметическия корпус; решили, че това е просто един филологически фалшификат. Тези неща се наричат „псевдоепиграфи“ – когато една книга бъде приписана на някой автор, съществувал или не, а впоследствие се окаже, че му е приписана лъжливо, че не е от него. Та след като специалистите се убедили, че това е псевдоепиграф, интерес към Корпуса вече не е имало в академичните среди, сред учените-професионалисти. Но не можем да не признаем, че интересът е продължил да съществува в други среди – а именно, в средите на хората, които се интересуват от окултизъм. Знае се, че интересът към някои паранауки, като астрологията примерно, никога не е стихвал, той съществува и до днес.

Като споменавате името на Плутарх: ето какво би могло да се каже по този повод. Плутарх е все пак историк: той е писал биографии на известни държавници и политически лица в класическа Гърция и в републикански Рим. Това е много начетен човек, който си посочва източниците, проследява биографиите на хората и прави от време на време някои морални разсъждения. Но на нас са ни лесни текстовете на Плутарх, защото виждаме, че той се интересува от неща, от които и ние сега се интересуваме: как примерно е живял Цезар, Цицерон, Демостен и т.н. Плутарх има и други съчинения, които са, общо казано, хуманитарни и са пак с историческа насоченост; да кажем, той доста пише за делфийския оракул, но пак пише като историк – какво се е случило с този оракул през времето. Но в херметическите текстове не е така. Херметическите автори – тези, които са писали въпросните диалози – никак, наистина никак не са се интересували от история. Те са се стремяли да разказват неща, свързани с появата на вселената въобще. Някои от техните текстове напомнят нещо от текстовете на Платон: да кажем, началото на „Тимей“ – как се е появил светът, как е бил сътворен. Говори се за откровение, което разказвачът е получил от някакво божествено същество и което му е разказало за възникването на света – как нещата са възникнали от някои начала, да кажем, от светлината и от мрака. Как е бил сътворен човекът, как той е получил тяло, и как трябва да живее оттук нататък, макар че е сътворен като дух. И едни препоръки за добър живот, които накрая ще доведат човека до безсмъртие – благодарение на това, че той ще се откъсне от телесното и ще бъде отново чиста душа. Тези писания нищо чудно да са били четени; те несъмнено са били четени много през античността, защото са в духа на т.нар. гностицизъм. Това е едно по-скоро религиозно, отколкото философско течение с много представители през първите векове сл. Хр., което се съсредоточава главно върху проблема за тялото и материалния свят. То се стреми да докаже, че е лошо това, че съществува материален свят и че хората са в тяло; и че те трябва да се съсредоточат върху своето спасение, избягвайки интереса към телесното. Това е по същество гностицизмът и в „Херметическия корпус“ наблюдаваме много следи от това умонастроение: хората се призовават по-малко да се занимават с тялото и повече да се интересуват от своето духовно усъвършенстване, вярвайки, че те по същество са душа. И може би е редно да отбележим, че това умонастроение решително се различава от християнското: тези неща, че човек трябва да пренебрегва тялото и да се насочва само към душата и само към духовно усъвършенстване, не са в християнски дух.

Така че херметизмът, който е бил много добре известен на християнските апологети и отци на Църквата, не е бил приеман от тях. А ние знаем за някои Отци, които са му обърнали внимание: да кажем, св. Кирил Александрийски през V в. доста е цитирал от херметическите автори – по някакъв повод, във връзка със своите занимания с управлението на император Юлиан. Но и други, като Лактанций, който пише в началото на IV в. на латински език и доста се занимава с херметическите текстове. Той вярва, че Хермес е древен египетски философ и казва, че тук има доста неща, на които трябва да се обърне внимание. Така че има едно колебание още в античността и още между християнските автори за това, как да се оценяват тези текстове. Някои като Лактанций смятат, че трябва да се оценяват положително, за да се каже: „Ето, и между езичниците има идея за Бога.“ Други обаче, като блажения Августин, смятат, че трябва да се отхвърлят и да се покаже, че откровението на този Хермес, който може и да е бил древен мислител и пророк, не идва от същите източници, от които идва християнското откровение; а може би идва от общуването с нечисти духове. Това мисли Августин, който също обръща внимание на херметическите текстове. Така че трябва да се има предвид, че християнските писатели, апологети и богослови са обърнали немалко внимание на херметизма и това добре се е знаело през Ренесанса и е допринесло за интереса към тях.

Това е също един препъникамък около заниманията с херметизъм и обяснението му. Защо пък тези текстове ще се приписват на Хермес? Работата е, че ние отдавна сме свикнали с образа на класическия гръцки бог Хермес, който е изобразяван много пъти в скулптурата и е познат от Омир и от много други автори. И се знае, че той е митологически персонаж, служител на Зевс, който просто се спуска от Олимп и предава неговата воля – било на хора, било на по-ниски божества. От друга страна, Хермес е водач – това е може би неговата по-сериозна функция – на душите на мъртвите към царството на Хадес. Той ги превежда дотам, това го пише още в „Одисея“ (XXIV песен).
Но все пак той е за нас един класически гръцки бог с неговия прекрасен изглед, представен в много известни статуи. Как да го свържем с това много слабо познато и трудно понятно за нас египетско божество на име Тот? Трябва да се разкаже и да се има предвид, че още в класическата епоха и още в текстовете на Херодот се твърди, че тези множество богове в тогава известния свят всъщност са едни и същи, и просто се наричат с различни имена. Та още Херодот е бил на мнение, че Хермес и Тот са едно и също божество; и че това божество първо е било известно на египтяните и после е било пренесено в Гърция.

Това схващане, че божествата са едни и същи навсякъде, доста се е закрепило в полисната епоха, преминало е в римско време, и в езическия свят се е смятало за нещо нормално. Примерно, когато Юлий Цезар отива в Галия, той си записва в своя дневник, че галите почитат Меркурий (VI,17). На него му е все едно как галите наричат своето божество; той смята, че това е Меркурий и точно Хермес. Така че един такъв човек няма да има проблем, когато попадне на текстове, в които пише, че говорителят е Хермес, но тези разговори се случват в Египет. Той ще каже: `Да, това става в Египет и това е същият този бог Хермес, когото египтяните наричат Тот.`Така че античните това не ги учудва, а ни учудва нас, които сме се откъснали от схващането, че античните божества присъстват навсякъде, и ги смятаме само за гръцки божества; и виждаме Зевс само като Омировия Зевс. Но през античността не е било така, те са смятали, че това са едни и същи божества и че Зевс не е различен от египетския Амон. Поради това те по-лесно са четяли тези книги.

[от интервю на Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 4 юни 2018]

Тази книга е старогръцка, или по-точно текстовете в нея са писани на старогръцки, най-вероятно някъде между II и IV в. пр. Хр. Тя е сборник, който е бил съставен някога във Византия; има го вече в XI в. и през XV в. е бил занесен в Италия, във Флоренция, където попаднал в ръцете на Марсилио Фичино, който по това време е бил вече известен като преводач от старогръцки и платонист. И когато книгата му попаднала, си казал: „Това е голяма ценност, древноегипетски текст, който е бил преведен някога на старогръцки, а сега ние ще го преведем, ще го разпространим в Италия и в Европа, и хората ще научат кои са източниците и началото на старогръцката, и следователно на цялата европейска философия.“
Такава е биографията на тази книга. Тя е някак много зрелищна; и действително, след като Фичино я е превел през XV в., около нея в западна Европа се е вдигнал голям шум и се е коментирала дълго, може би в продължение на 100-150 години. В началото на XVII в. обаче е започнало да се доказва, че тя не е древноегипетска, а е написана на гръцки през първите векове сл.Хр. Та това е „Херметическият корпус“: той е гръцки ръкопис, който Фичино е превел на латински и ето сега ние го превеждаме на български, за да се види каква е била книгата.
Тя не е много голяма, някъде към 100-150 стр.; и се занимава главно с религиозни въпроси. Текстовете са разнородни и може би не са от един автор. Във всеки случай, там се говори как е възникнала вселената и как се е появил човекът; и се размишлява, че той се състои от душа и от тяло, и че неудачите, трудностите и нещастията в живота му са от това, че твърде много се грижи за тялото си и малко – за душата. Така че той трябва да свикне с мисълта, че е преди всичко душа, може би безсмъртна; и да се занимава с нея, да се грижи повече за нейното усъвършенстване, отколкото за благополучието на тялото си. Значи те са насочени против удоволствията и по-скоро призовават към духовни занимания.
Ако става дума за антична философия, това е един много обсъждан въпрос от коментаторите на „Херметическия корпус“. И постепенно е доказано – пък и аз, като негов преводач, мога да се присъединя към това мнение – че източниците му са главно платонически. Значи авторите на тези текстове, които сигурно са били различни хора, са четяли главно Платон и са се опирали на него; а философията на Платон в голяма степен е насочена към това, да доказва, че човекът е безсмъртна душа, минаваща през различни тела. Той никога не е криел – ако се съди по диалозите му и особено по един от тях, „Тимей“ – че е бил привърженик на питагорейството или поне е имал голяма симпатия към него. А питагорейството е не само философия, но и религиозно общество, където хората са се занимавали с наука, примерно математика и астрономия, но и се е твърдяло, че човекът е душа, която минава през различни тела. Самият Питагор сигурно не е отричал, че е бил последовател на Орфей. Изглежда, че най-древната подобна религия в Европа е орфическата. И когато човек се заеме с история на европейската философия, неизменно стига до орфическия въпрос; и узнава, че големите философи на античността като Платон много са се интересували от орфизъм, от този мистериален култ, който според гърците е бил донесен от Тракия; и са изповядвали възгледи, които те самите са смятали за орфически.
Впрочем на Запад това е било известно още от античността: и винаги се е казвало, че този Хермес, древният египетски мъдрец, ако е съществувал, е говорил неща, които после са били усвоени от Орфей; и Орфей ги е пренесъл в Европа. Така че заниманието с херметизъм и заради това е вълнуващо, защото то дава възможност да се проследи мнението за това, как се е формирала европейската философия и духовност. И тази предполагаема линия на духовност (Хермес-Орфей-Питагор-Платон и нататък) е, както всеки би се досетил, някак паралелна на християнската. Тя като че ли казва същите или подобни неща, но не е зависима от Библията, а върви встрани или успоредно на християнското откровение. Точно това много е занимавало хората от християнската епоха: като се започне от късната античност, от Византия и се мине през западна Европа, а без съмнение и до днес. Хората си казват: „Дори ние да сме християни, трябва да знаем, че има една езическа мъдрост, която е стигнала до същите изводи и че тя също толкова древна като християнската.“ Защото за въпросния Хермес (който се идентифицира с египетския бог Тот, и за когото авторите на тези текстове са вярвали, че е бил човек, впоследствие обожествен) се говори, че е живял по или около времето на Мойсей. Значи по времето, когато са били написани първите текстове на Библията, този древен египтянин е говорил неща, които са близки до казаното в началото на Библията; и в това може да се увери всеки, който погледне тази книга.
Така че тя е много интересна за хора, които се интересуват от история на религиите; повече от това, отколкото от някаква систематична философия, каквато е Аристотеловата

[от интервю на Любомира Константинова за БНР, 8 юни 2018 – http://bnr.bg/hristobotev/post/100980928]

Евгени Зашев:
– На мен ми се струва, че тази екскурзия, която започна доц. Леков и стигнахме до Фичино, очертава някакъв тип специфични групи, в които този текст живее; и аз се блазня от мисълта, че нищо случайно не се случва и че появата на тази книга е свързана с появата на тази група, която ние представляваме тук в момента и пред която давам думата да говори на Николай Гочев, преводач и коментатор на „Херметическия корпус“. Заповядайте.

– Благодаря Ви. Първото, което не мога да избегна да кажа и смятам за необходимо да изкажа, е много голяма благодарност на Кирило-Методиевския научен център при БАН и лично на д-р Зашев, че се заеха с тази работа. Първо, това за мен е чест, тъй като това не е какво да е издателство. Аз се възхищавам от всеки издател, който се захваща да прави книги, защото това никога не може да е леко и не винаги се получават комплименти в крайна сметка. Затова съм благодарен на всички мои издатели; но пак подчертавам, за мен е много голяма чест, че един мой труд е издаден от Българската академия на науките. Не всеки би могъл да се похвали с това, а аз го пожелавам на всеки – тъй като тук сме все пишещи и превеждащи хора. Разбира се, д-р Зашев би могъл и да не прави това; той го направи от чист научен, академичен и обществен ентусиазъм, и в тази връзка бих си позволил да изкажа несъгласие с моя приятел и колега доц. Леков, който каза, че никой не се интересува от наука заради самата нея. Аз не мисля така. Напротив, всекидневно разговарям с хора, било виртуално, било очи в очи, за които вярвам, че се интересуват от знанието заради самото себе си: и нищо друго не искат, освен самото знание – за щастие. Така че в аз това нямам никакви съмнения. Това е едно, като реплика към колегите, които ме представиха; и сега ще кажа една дреболия, а след това ще се насоча към другото. А именно, че на Владимир Маринов тази книга му се е видяла много по-голяма, отколкото е била в действителност: тя не беше 600 стр. в никакъв случай, тя беше едни 300 стр., от които 110 стр. превод, така че какво остава. Беше напечатана само от едната страна на листовете, затова. Иначе книгата е хубава, аз и сега си я пазя, но не беше толкова голяма.
Сега за херметизма. Неведнъж са ме питали за какво ми е било това и всеки път съм давал различни отговори. Понякога отговорите са ми се виждали убедителни, после пък съм решавал, че не са единствените възможни. И сега бих казал следното: че още тогава, преди 24 и повече години разбирах, че това не е Аристотел, нито пък „самият истински Платон“, че не е художествена литература, каквато гърците са дали през полисния период; но реших да се занимавам с този текст. Защо? Защото исках да разбера как така към тази книга непрекъснато се поддържа интерес. Защо хората се занимават с нея, при положение, че това не е Омир, не е Платон, не е Аристотел? Това беше причината. Така че това, което бих казал сега само с едно изречение, е: имах желание да напиша биографията на една книга. С това се занимах, с биографията на „Херметическия корпус“.

И сега: покрай тази работа нямаше как да не се разбере, че „Корпусът“ е едно, а херметическата литература, дори античната, е нещо по-голямо; и че това, което преведох и сега излезе, е просто един сборник от XI в., който впрочем е изпълнен в доста античен дух. Тук виждаме по-скоро античност, повече езическа религиозна атмосфера, неоплатонизъм; тези неща, които са там, са сравнително далеч от християнството. Така че ако беше само този сборник, херметизмът никога не би се прочул толкова много. Но причината херметическата литература да се прочуе, според мен е: че в един момент тя е била включена в богословския спор през IV в. по въпроса за Светата Троица.

Защото някъде до около 300-та година ние имаме споменавания за Хермес и някакви похвали, но това, което се е говорело за Хермес, не е това, което е било възприето във Византия като най-важно. Това, което е възприето там като най-важно, не влиза в този Корпус, а е някъде другаде, в някакъв загубен текст, който е изваден от един автор, който е осъден на Пети Вселенски събор и се казва Дидим Александрийски, или Дидим Слепи. Значи според мен причината хората да се занимават в християнските страни с херметизъм е в работата на Дидим Александрийски. Защото – и това може да се прочете в Patrologia graeca, във всеки един момент – той, занимавайки се, пишейки своя трактат за Троицата, е извадил едни текстове, които е смятал, че са на Хермес Трисмегист; и ги е цитирал, и от тях излиза, че Хермес Трисмегист е знаел за Светата Троица. Това Дидим Александрийски го пише в своя текст, след това го повтаря – да кажем, 50 години по-късно – св. Кирил Александрийски, по друг повод, когато пише за Юлиановото управление: и дава същия цитат от Дидим. След това същият този цитат се повтаря многократно и накрая се записва във „Суда“: а „Суда“ е нещо много важно, това е върхът на византийската ученост, както езическа, така и християнска. И от този момент всеки във Византия, а и извън Византия, е можел да погледне там и да прочете, че Хермес е знаел за Светата Троица. Ето какво пише там:
„Хермес Трисмегист. Този беше египетски мъдрец, разцветът му беше преди Фараона.“ „Фараона“ – онзи, с когото са говорили Мойсей и Аарон: преди него. „Беше наречен Трисмегист, защото говореше за Троицата, и че в Троицата имаме един Бог.“ И цитира (това е цитатът от Дидим Алексндрийски): „Имаше мислена светлина преди мислената светлина и винаги е била, ум светъл на ума. Не е имало нищо друго, освен неговото единство; и дух, обхващащ всичко.“
Тук виждаме изказана, не може да се спори, догмата за Троицата. Сега, какво си мисля аз: че подобно на „Сибилинските книги“, това е било написано от християни. Било е приписано на Хермес, след това е взето от Дидим, възприето е от Кирил Александрийски и е отишло в „Суда“. Тук ни се казва, че езичниците, като се започне от древния Египет, са знаели каква е догмата на християнството. Ето защо именно това нещо се възприема и през Ренесанса. Вдъхновението на Ренесанса идва в известна степен от това, че: „Ето сега ние като хуманисти, като такива учени, ще докажем, че светлината на разума, истината за Бога може да се постигне и по друг пък: не само по пътя на Писанието и на светите Отци, но и с чисто човешки разум; че Бог дава и на езичниците да научат за Него.“ Точно така са искали да мислят платонистите като Фичино. Фичино никъде не казва: „Аз съм езичник“. Та тези хора изглежда казват: „Ние сме християни, но освен това ние твърдим, че и езичниците, ако са искали, са могли да имат не просто мъглява идея, а точно знание за Бога – и даже са го формулирали.“ Разбира се, това убеждение има опора в Писанието, а именно в апостол Павел, който в „Послание до Римляни“ казва, че на хората им е даден вътрешен закон, така че и сами – даже и без Писанието – биха могли да постигнат основните истини за Бога, дори конкретно. Така че това е причината да се говори толкова много за херметизъм в Европа: че той е усвоен от християнската мисъл и по-точно, от християнската апологетика. Та аз мислех доскоро, че важната личност в този процес е Кирил Александрийски; но като се разрових наскоро, установих нещо ново: защото човек все научава нови неща, дори по най-съществените въпроси. Значи това е бил Дидим, през IV в., в рамките на спора с арианите.

Сега въпросът за това, защо херметизмът изглежда толкова близо и така свързан с онова, което наричаме „окултизъм“. Ако се говори за тайни науки и за окултност, то не винаги става дума за нещо много лошо, а просто за едно знание, което или е недостъпно за повечето хора, тъй като е много трудно, или пък не бива да се споделя с мнозина по различни прични: примерно защото не са подготвени и могат да злоупотребят с него. И тъй като се е приемало, че онази група около Хермес – а то си е така, ако се съди по диалозите – е била много малка, те са били няколко души и тяхното знание си е останало там, някак закодирано после и с йероглифите, то излиза, че те са били окултисти. И поради това да бъдеш „херметист“ най-напред е означавало просто, че си последовател на Хермес; но покрай тази мисъл, че това е едно много малко общество с много голямо знание, „херметист“ е започнал да се превръща в синоним на „окултист“.

(от видеозапис на Боил Мусев при представянето на превода на 7-ми юни, в КМНЦ)

*

238