Архив на категория: платонизъм

Изображения

- Е, кажи все пак, мъжете влюбват ли се?

– Ами да. Разбира се, че се влюбват. То е… Вървиш и си мислиш, и си представяш, че тя идва при теб и се заговаряте – приятелски и всичко е саморазбиращо се. Сякаш говориш със самия себе си… Обаче сте двама. В началото това – и нищо друго.

Така е, защото любовта започва като приятелство – не като телесно желаене. Но в хода на приятелството у човека се ражда желание (копнеж) да „види“ душата на другия – за да се доближи до него, така че душите им да се съединят. И тъй като това не може да стане в този живот, то се извършва образно – чрез съединение на телата. Това е смисълът на телесното пожелаване.

Но и самото приятелство е изображение на нещо. Защото първият и последен стремеж на човека е да бъде при Бога – да е заедно с него. Но ние мъчно се доближаваме до Бога, докато сме на земята. Поради това страдаме от чувство за празнота и се опитваме да я запълним, като се сприятеляваме с човеци.

Така че любовта ни към човека, за която можем и трябва да пострадаме, е образ на любовта ни към Бога.

Кой е учен (философ)?

(преразказ на места от Платоновата „Държава“ 369-540)

1. Неизвестната причина да желаем знанието (истината за нещата)

Мнозина, стремейки се към безсмъртие, се отдават или просто на телесно възпроизвеждане и се грижат за потомството си, или вършат дела, които мислят за велики и забележителни; и така възлагат надеждите си било на децата и внуците си, било на паметта за извършеното. Но възпроизводството и славата не винаги съответстват на добрия живот.
И защо един зъл или просто неинтересуващ се от красивото и справедливото човек би трябвало да заслужава безсмъртието повече от справедливия? Затова Платон размишлява за справедливостта като път да се “заслужи” безсмъртието – което той си представя като безпрепятствено съзерцание на истината в отвъдното.
Това означава, че би трябвало да се приемат за истинни често отхвърляните разкази за напълно справедливите, неподкупни и безпристрастни съдии в отвъдното. Те ще отсъдят така, че живелият справедливо, макар и с много трудности и външни нещастия човек, ще получи съвършеното щастие отвъд.

2. Ученият (философстващ) страж

…по този повод Сократ започва с размисъла си за военните, които той нарича “стражи” (phylakes). Това ще са хора, които, подобно на добрите кучета, ще бъдат гневливи спрямо враговете и кротки спрямо своите съграждани. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества. „Някои“, казва той, „са смели в бой, но за съжаление си остават винаги сурови и груби, а други са умни, но пък слаби и изнежени.“ За да създадем добрите стражи, които ще съчетават добре и двете качества, ние се нуждаем от добро възпитание.

Това е темата за възпитанието (началното образование), която Сократ превръща в тема за музиката и гимнастиката. Защото човек се състои от тяло и душа, като тялото ще се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем гимнастиката само на пръв поглед е за тялото – всъщност и тя е за душата, но нейния път е такъв – чрез правилно обучение на тялото да се оформя и душата.
Та при обсъждането на музиката става дума и за поезията; и Сократ говори за Омировата (и трагическата) поезия, като посочва главния й порок – че представя боговете погрешно. А първото, което човек трябва да знае за боговете, е, че те никога не могат да бъдат причина за никакво зло. Така че поезия в добрата държава, казва Сократ, не може да бъде като тази, която всички тук слушаме.

Относно гимнастиката той говори по-малко; и обръща внимание на умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите.
И покрай това казва: „А необходимо ли е лекарят да се занимава с всички възможни болести? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително и грижливо, както правят сега. Ако човек може да се излекува с малко грижи – нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?“

3. Закони и нравственост в държавата на такива стражи

Законността започва с уважението на младите към родителите и по-възрастните. Да се предписват закони в тази насока не е разумно: това би трябвало да са неща, които всеки възпитател знае от себе си.

Законите не би трябвало да са твърде много.
Там, където се установяват много закони, които се отнасят до всякакви подробности, държавата заприличва на болен, който цял живот не прави друго, освен за се лекува, сменяйки лекарствата. Нужни са основополагащите закони, засягащи богопочитанието.

това…остава на Аполон Делфийски, който ще определи най-големите, най-добрите и първите от постановленията.
Те се отнасят до изграждането на светилищата, жертвоприношенията и другите култове към боговете, духовете и героите, също и за гробниците на умрелите и за всичко, което трябва да се върши за тях, за да станат милостиви към нас.
Такива неща ние самите не знаем, а когато уреждаме държава, не бихме ги поверили на никой друг, ако имаме ум, нито бихме си послужили с друг водач, освен с родния бог (427 b-c).

Ако тази мислено построена държава е добра, в нея би трябвало да се виждат някои всеизвестни добродетели. Това са (раз)умността (или мъдростта), мъжеството (храбростта) и благоразумието. Там е и онази, която сякаш ги обхваща и заради която е започнал целият разговор – справедливостта.

Мъдростта в държавата се състои в знание за доброто управление; това знание е достъпно само за малцина и се притежава от най-добрите стражи.
Храбростта е правилно разбиране за това, кое е страшно и кое – не; то принадлежи на воините.
Благоразумието е въздържаност и владеене на страсти и удоволствия, и трябва да бъде споделяно от всички: не само от управляващите и воините, но и от останалите граждани. Като цяло държавата е благоразумна най-напред когато

…желанията на мнозина, които са и развратени, се управляват от… ума на малцина, които са и по-прилични (431 d).

4. Държавата трябва да се управлява от учени (философи)

Възможна ли е тази държава? Нека най-напред да се съгласим, че такава, каквато я мислим, тя е добра. Ако един художник нарисува красив човек, образът пак ще е красив, дори художникът да не може да докаже, че такъв човек е възможен.
Държавата трябва да се управлява от учени. Все пак за едни хора е определено да придобият знание и да управляват държава, а за други не е – те би трябвало да следват управляващия.

Но кой впрочем е учен (философ)? Не е ли този, който обича цялото знание, всичко, което може да бъде узнато?
Обаче сред претендиращите да са такива и интересуващи се на пръв поглед от всичко има странни хора. Има някои, които “си дават ушите под наем” и слушат всичко – примерно, изпълняваното на Дионисовите празници. Това са

Любители на слушането и гледането, обичат хубавите звукове, цветове, образи и всичко, което е създадено от такива, но техният ум не е годен да види и да се любува на природата на самото красиво… (476 b)

Някои нямат знание (то е за съществуващото), но все пак нещо знаят. Те имат “мнение”. То е по-тъмно от знанието и по-ясно от незнанието.

Някои мислят за красивите неща, но без да мислят за същността на красивото и без да вървят след онзи, който би ги водил към неговото познаване. Те желаят и обичат това, за което имат само мнение, а не знание. Това са любители на мнения (479 е – 480 а).

А учен (философ) е този, който обича цялото знание; наблюдава истината.
Той има знание за съществуващото, а не мнение. Той е любител на мъдростта и обича всичко истински съществуващо. Поради това той мрази лъжата, тъй като тя се отнася до несъществуващото и го представя за съществуващо.
Такъв човек ще изостави насладите на тялото, няма да е користолюбив (сребролюбив), и ще е великодушен. А противоположният нему няма да е годен за наука (философия).

Подобава другиму, а не нему да припечелва пари за ония неща, за които парите се припечелват с големи жертви (485 е).
Малодушието е твърде враждебно на душа, която винаги се стреми към всецяло божественото и човешкото.
Ще порицаеш ли ти по някакъв начин такова занимание, с което никой по никакъв начин не би могъл задоволително да се занимава, ако той не е по природа паметлив, способен да учи, великодушен, приятен, приятел и близък на истината, на справедливостта, на мъжеството и благоразумието (487 а)
Водач на такъв човек трябва да е преди всичко истината, към която той е длъжен да се стреми всякак и всякъде, защото, ако е мошеник, не може да има нищо общо с истинската философия (490 а)

Известно е обаче, казва Адимант, че онези които се занимават с наука (философия), обикновено изглеждат малко подходящи за управление. Едни от тях, макар и да са учили и способни, стават странни (претенциозни); други пък се трудят във философията добре и скромно, но изглеждат безполезни.

Сократ му отговаря така: хората, годни за истинска наука и философстване, или не преодоляват уловките по този път, или, ако ги предолеят, просто биват отхвърлени от останалите в държавата. Едните биват развращавани, защото очевидните им дарби привличат разни предложения и ласкателства, на които те не могат да устоят; другите пък не могат да се доближат до управлението поради омразата на управляващите и на мнозинството към тях.

От друга страна, в тези занимания навлизат множество негодни за нея хора, нищожни природи, които съдействат за оклеветяването им.

А природата на философа е много рядко срещана. Такъв човек, освен да има влечение към знанието, трябва да бъде остроумен и схватлив; и същевременно паметлив и упорит. Такова съчетание трудно се среща.

Трябва да бъдат търсени не само благородни и сериозни по характер, но и такива, които имат природна дарба за това обучаване. Такъв човек трябва да бъде паметлив, неуморим и много трудолюбив…
Чрез това се нанася безчестие на философията… че с нея се залавят хора не според нейното достойнство…
Ние ще сметнем за осакатена душа тази, която сама мрази и мъчно понася доброволната лъжа и негодува, когато другите лъжат, но леко приема недоброволната лъжа; и не се гневи, когато бъде заловена в невежество, а охотно се търкаля в незнанието си като свиня в нечистотии (535 b–d)

5. Знание за същественото

Възможна ли е изобщо такава държава? Може да допуснем, че ако такава природа получи възможност да управлява (ако е монарх), то тя може да стане причина за доброто на мнозина. Това не е невъзможно.

Но какво трябва да знаят стражите (главните стражи, самите управляващи)? Първо, те трябва да имат истинско, сигурно знание, а не да се колебаят сред мнения. Трябва да са приели, че нещата са “някакви”, защото са причастни на обща идея, и да се стремят към знание за идеята. Но коя е най-важната идея, за която да имаме знание?

Това е доброто (благото). Какво е то?

Ето едно сравнение – доброто е като слънцето.

Както слънцето позволява да виждаме, така и доброто позволява да знаем (мислим, разбираме). Защото то осветява мислимите (невидими, несетивни неща, идеите). То придава истина на тях – прави ги познаваеми; и, от друга страна, създава у нас способност за познаване. А онзи, който няма достъп до истината, е като гледащия на нощна светлина – вижда само неясни очертания.

Как се стига до знание? Като математици ние можем да се опираме, примерно, на начертания; но като търсещи най-същественото се опираме само на чисти мисли.
Най-висшата способност на разума е умът; след него – размисълът (разсъдъкът), после – убедеността (приемане на нещо на вяра, без аргументи, без знание), после – предположението (представянето, че нещо е така).

Второ сравнение – хората са като затворници в пещера.

Трябва да сравним тая област, която се вижда с очи, със затворническо помещение, а светлината на огъня в него със силата на слънцето. Ако смяташ изкачването горе и съзерцаването на горния свят за възкачване на душата към областта на мислимото, ти ще се доближиш до моето мнение… (517 b)

Просвещението не е такова, каквото си го представят някои. Тия някои твърдят дори, че в душата няма знание, а сами ще го вложат в нея, както например биха вложили способност за гледане в слепи очи… Но сегашното наше разсъждение показва, че душата на всеки човек има такава сила и такова оръдие, чрез което той се учи (518 с)

За управляването на държавата са непригодни както хората, които не са просветени и не са опитни в истината, така също и онези, на които е позволено без никакви ограничения да се занимават с наука.
Първите – поради това, че нямат цел, заради която да вършат всичко, което биха правили частно и публично, а другите – защото макар да имат добро намерение, нищо не ще направят, защото смятат, че още приживе са се заселили на островите на блажените (519 с)

Трябва да подбуждаме най-добрите природи да се отдават на науката, която по-рано нарекохме най-възвишена. Те трябва да съзерцават доброто и да се издигат високо…
[И след като сме ги довели до науката, ще им кажем, че] другаде такива хора обикновено не вземат участие в грижите за държавата. Но те са се създали като учени (философи) сами, без участието на управниците там; и понеже са учили на свои средства, те и никому не са задължени за своето образование… А вас ние ви родихме за вас самите и за цялата държава – за да бъдете водачи и царе… (519 b – 520 d)

Зрението вижда и голямото, и малкото – но не като нещо разделено, а като нещо слято… Мисълта пък е заставена да вижда голямото и малкото не като слети, а точно като разделени, и с това е противоположна на зрението. Защото всички видими неща са и големи, и малки едновременно – но това се разбира не от зрението, а само от мисълта. Така че те – голямото и малкото – са мислими неща. Поради това някои неща ние наричаме мислими, а други – видими.
Също – ние можем да видим всяко нещо като едно, но и като безкрайно множество. И тук има противоречие, което може да предизвика размисъл.

6. Към съвършената образованост и справедливата власт

Още като деца стражите ще придружават родителите си на военните походи. След като навършат 10 години, те се отделят от тях и отиват по селата. Там науките вече им се преподават – но без принуда, като на игра.

Най-важни от науките са:

Геометрията; знанието за обемните тела (стереометрия); астрономията; музика (и питагорейците твърдят, че музикалното знание е близко до астрономическото. Но как?)
Изследването на всички тези науки трябва да се насочи към взаимната им близост и сродство – по какъв начин те са близки помежду си? (531 d);
Другите начини на изследване се отнасят или към мненията на хората и техните желания; или към произхода и състава на предметите; или се отдават на грижа за изхранване на раждащото се и съединяващото се.

Проверява се способността им за физически дейности (в продължение на 2-3 години). През това време не е нужно да се товарят и с умствени дейности.

След това (когато вече са навършили 20 години) науките им се преподават отново, като вече се подлагат и на общ преглед, за да се покаже сродството помежду им. Така ще се разпознае диалектическата природа на някои от обучаваните. Това ще продължи до 30-годишна възраст, и тогава пак ще се отберат най-добрите. Това са най-упоритите и най-способните да вървят към истината.

Всяка от науките ползва свои предположения. Само диалектическият метод издига предположенията до самото начало (533 b-с).
Диалектик е онзи, който има доказателства (може да посочи основанието) за същността на всяко нещо.

(Впрочем сега онези, които се занимават с диалектика, са изпълнени с беззаконие – защото като подхвърлени деца се гневят на отгледалите ги като родители хора, а би трябвало да ги уважават – макар да не са истинските им родители.
То е, защото отхвърлят обикновените, но правилни мнения (подобни на осиновили ги баща и майка), въобразявайки си, че много са напреднали в знанието (а не могат да го достигнат, не узнават коя е истинската философия, не откриват истинските си родители, а се отричат и от отгледалите ги). Тези хора са “недоучени” – те са най-лошите. А истинските учени трябва да са скромни и сериозни).

И тъй, за усвояването на диалектиката ще се отделят пет години. После те “ще бъдат преместени в пещерата” – и в продължение на 15 години ще се занимават с военни и граждански дела.
След като навършат 50, те вече ще са напълно зрели. Тогава може да се занимават с каквото желаят – било с философия, било с управление на държавата или с възпитаване на други стражи.

Всичко това може да се случи, ако управници станат истинските учени (философи) – или мнозина, или само един (540 d)

*

Преводът е на Ал. Милев, от: Платон. Държавата. „НИ“, 1981.
На места е редактиран.

Платон. „Държавата“ ІІ

1. Опазване на държавата. Началата на възпитанието

а. собствеността

Покрай въпроса за това, дали стражите могат да имат собственост, събеседниците на Сократ се замислят дали животът на тези стражи няма да бъде нещастен поради твърде строгите ограничения, които са им наложени.

Защото, макар държавата да е под тяхна власт, те не вкусват нищо от нейните блага – не придобиват ниви, къщи, мебел, не принасят жертви и не приемат гости, както правят другите… Те са като наети надзиратели… Те пазят само срещу храната и не получават никаква заплата, както другите; не могат със собствени средства да пътуват, нито да правят подаръци на хетерите… както изразходват пари тия, които се смятат за щастливи (420 а)

Сократ отговаря, че те, като създатели на тази (засега мислена) държава, би трябвало да се грижат за доброто на държавата като цяло, а не за благосъстоянието на една или друга част. Това може да е благосъстояние според мнението на много хора, но има опасност тази част да не живее така, както е добре за всички останали, което значи – според доброто за цялата държава.
По-нататък Сократ отбелязва, че в тази държава трябва да се избягва както излишното богатство, така и бедността, защото и богатството, и бедността развращават човека; и в двата случая у него се буди желанието за притежание. Най-доброто е човек да има само онова, което е необходимо за живота и занятието му.

Първото поражда склонност към разкош, безделие и стремеж към нови неща, а второто пък създава малодушие и пороци наред със стремеж към нови неща [или: и подбужда към престъпни дела с цел промени в държавата] (422 а).

б. мерки за опазването на държавата

За да се опази държавата, тя не би трябвало да е прекалено голяма, нито твърде малка, защото и в двата случай възникват трудности около опазването й. Размерите й трябва да й помагат да бъде самодостатъчна (423 b).
Друга опасност относно опазването й идва от промените във възпитанието. Обикновено те започват с промени в музикалното възпитание (в широк смисъл, от наша гледна точка).

Трябва да се пазим от въвеждането на нов вид музика, понеже това изобщо е вредно [или: опасно]; а формите на музиката [или: начините на музикално възпитание – mousikoi tropoi] никъде не се променят без промяна на най-важните държавни закони, както казва Дамон…(424 c)

Законите не би трябвало да са твърде много.
Законността започва с уважението на младите към по-възрастните и родителите; с грижата на възпитаваните за собствената им външност, който трябва да издава скромност и изпълнителност. Но да се предписват закони в тази насока не е разумно, това би трябвало да са неща, които всеки възпитател знае от себе си.
После, добре възпитаваният младеж няма нужда от подробни предписания, свързани със справедливото му поведение като възрастен. Това са нещата, които (425 d)

Стават на пазарния площад, отнасят се до търговията със занаятчийски предмети, спорове, обиди, протакания на процеси, установяване на мита, реда на пазара и пристанището…

в. основният закон

Там, където се установяват много закони, които се отнасят до всякакви подробности, държавата заприличва на болен, който цял живот не прави друго, освен за се лекува, сменяйки лекарствата. Нужни са основополагащите закони, засягащи богопочитанието.

За нас не остава нищо да кажем за законодателството; остава на Аполон Делфийски, който ще определи най-големите, най-добрите и първите от постановленията. Те се отнасят до изграждането на светилищата, жертвоприношенията и другите култове към боговете, духовете и героите, също и за гробниците на умрелите и за всичко, което трябва да се върши за тях, за да станат милостиви към нас. Такива неща ние самите не знаем, а когато уреждаме държава, не бихме ги поверили на никой друг, ако имаме ум, нито бихме си послужили с друг водач, освен с родния бог (427 b-c).

2. Съсловия в държавата. Частите на човешката душа

а. определения за добродетелите

Ако тази мислено построена държава е добра, в нея би трябвало да се открият известните на всички добродетели. Това са (раз)умността (или мъдростта), мъжеството (храбростта) и благоразумието. Наред с тях там се намира и сякаш ги обхваща онази, заради чието разбиране започна целият разговор – справедливостта.
Мъдростта в държавата се състои в знание за доброто управление; това знание е достъпно само за малцина и е притежавано от истинските стражи (428 d-e).
Храбростта е правилно разбиране за това, кое е страшно и кое – не; то принадлежи на воините (429 а – 430 c).
Благоразумието е въздържане и владеене на страсти и удоволствия, и трябва да бъде споделяно от всички – не само от управляващите и воините, но и от останалите граждани. Като цяло държавата е благоразумна най-напред когато

желанията на мнозинството и лошите се управляват от желанията и разума на малцина и най-скромните (431 d).

б. справедливост и несправедливост

Справедливостта не е друго, освен способността на всеки да прави точно и само онова, което се очаква от него според мястото му в държавата.

Още в самото начало, когато основавахме нашата държава, установихме, че трябва да се действува за цялото… и често говорихме, че всеки един трябва да върши една от работите, които се отнасят до държавата, и то за която работа природата го е създала най-способен (433 а).

Държавата се състои от три съсловия. Най-голямата опасност за нея би дошла от това, че някои от по-долното съсловие, възгордяни от някакъв успех, ще се опитат да преминат към по-горното без да са достойни за това. Това е най-вредният начин да се върши не своята, а чужда работа, и следователно – най-опасната несправедливост.

Справедливостта е запазване на своето и вършене на своето.. Но ако някой занаятчия или друг търговец [или: производител, печалбар] по природа, след като се е възгордял било поради богатство и изобилие, било поради сила и нещо друго от този вид, се реши да премине в съсловието на военните; или някой от военните се реши да премине в съсловието но съветниците и стражите, макар че не е достоен… тогава тази размяна между тях и вършенето на много работи от един и същ човек е гибел за държавата.
Собствената дейност на търговското, помагащото и пазещото съсловие, доколкото всяко едно върши своята работа в държавата, ще бъде обратното на несправедливостта и ще бъде справедливост, а ще прави справедливо и държавата
(434 b-c).
В нашата държава наистина ние предоставяме нашите защитници да служат като кучета на управниците, които са като пастири на държавата (440 d).

в. части на душата

Веднага след това Сократ прави сравнение между справедливата държава и справедливия човек, предполагайки, че той няма да се отличава от нея по отношение на справедливостта, а ще й бъде подобен. И както в държавата има три съсловия, така и в човека (в душата му) ще има три съставки.
Всеки може да забележи това, вглеждайки се в себе си.
Понякога човек има желания и извършва неща, които го възмущават и той се гневи “на себе си”. Значи гневливата и желаещата част са влезли в конфликт.

Или както в държавата има три съсловия – промишлено, подпомагащо и съветващо, така също и в душата гневливостта е трето качество, което по природа служи за опазване на разумното, стига само да не е повредено от лошо възпитание?
И:
Гневът.. при несъгласие в душата по-скоро приема оръжието на разума (440 d-e).

Но никоя от тях не може да оцени как трябва да се действа – това е способността на третата част – разумната, която трябва да управлява.

Ние ще наречем храбър всекиго тогава, когато неговата гневливост при скърби и удоволствия ще спазва предписанията на ума за страшното и нестрашното (442 c).
И:
Като се разпорежда добре със своите дела, явява се господар на себе си и добре урежда себе си, става приятел на себе си и довежда напълно в хармония трите начала на душата… независимо дали се касае за печелене на пари или за грижи за тялото или за обмисляне на обществени или части въпроси… мъдростта смята за умение, което ръководи тази дейност, несправедливо дело смята това, което винаги руши знанието, мнението пък, което ръководи несправедливото дело, смята за невежество (443 d-e).

(V книга)

3. Управление на браковете и ражданията

Сократ предупреждава, че някои от твърденията му, макар и основани на добри аргументи, ще предизвикат възмущение или смях (450 с-е; 452 а – 453 а; 457 a-b).

а. жената от съсловието на стражите

Жената има същите способности като мъжа, а това значи, че може да прави същите неща, макар и му отстъпва заради телесната си слабост. А слабостта идва от необходимостта да ражда и кърми.

Ако ние си служим със жените за същите работе, за които си служим с мъжете, то ние трябва да дадем същото възпитание и на жените.
Ако полът на мъжете и полът на жените се показва различен по отношение на изкуствата или на друга някаква работа, то ние ще кажем, че трябва да се определят заниманията на всеки един от двата пола според способностите. А доколкото разликата се явява поради това, че женският пол ражда, а мъжкият оплодява, то ще кажем, че това никак не се отнася до това, за което говорим…
(454 d-e)
И така, драги, не съществува занимание, определено от управниците за жената, понеже тя е жена, нито пък за мъжа, понеже той е мъж. Но природните качества еднакво са разпределени и в двата вида живи същества и по природа жената е пригодна да участва във всички занимания, също така и мъжът е пригоден за всички занимания. Жената обаче във всичко е по-слаба от мъжа (455 d)

Но жените могат да бъдат воини, а може би и да управляват (456 а):

Нали една може да обича мъдростта, а друга пък да я мрази? Една е гневлива, а друга пък никак не се поддава на гняв? … Следователно една жена е годна за военна служба, а друга не е годна. Но нима ние не определихме същите тия природни качества и за мъжете, които ще бъдат защитници?… Следователно по отношение на военната служба за държавата природата на жената и на мъжа е една и съща освен това, че жената е по-слаба, а мъжът е по-силен.

Жените трябва да бъдат общи, за да се избягва разделението според семейства (457 d):

Това е законът, че всички тия жени са общи на всички тия мъже и нито една жена не бива да живее отделно само с един мъж.

Но това е само при стражите, както се вижда още в 450 с:

…като го изследваш според твоето убеждение: каква е общността на децата и жените у стражите, за възпитанието на децата докато са малки във времето от раждането до училищната възраст…

б. съвместен живот и раждане на деца

Тези мъже и жени ще живеят заедно и заедно ще бъдат обучавани ще извършват всичко, което изисква положението им в обществото. Така че е естествено да стигнат и до съвокупяване (458 d).
Това обаче не значи, че може да има безразборни връзки – браковете ще стават на празници, като при това управляващите насочват по-добрите сред мъжете към по-добрите сред жените и съответно (459 а – 460 b). Тези бракове ще се смятат за свещени и ще бъдат съпровождани от жертвоприношения и молитви (458 е; 461 а).
Преди 20 години да няма връзки, а тази общност да продължава до 40 за жените и 50 за мъжете (460 е). След това всеки мъж, ако желае, може да живее постоянно с някоя жена, но да не раждат деца (461 b-c).

Раждането на деца от хора по-млади или по-стари от цветущата възраст, а и всяко съвокупяване, извършено без съгласието на управника,

…ще се сметнем за грях, а не за дело благочестиво и справедливо… защото такъв човек създава за държавата извънбрачно, незаконно и неосветено дете… родено в тъмнина при страшно невъздържание (461 a-b).

Родителите няма да познават децата си:

Също и децата са общи, та нито родителят да познава своя потомък, нито потомъкът да познава своя родител (457 d).
А пък раждащите се деца да поемат с пълна грижа поставените за това ръководители било мъже или жени… понеже управата ще бъде общо от жени и мъже… Като вземат децата от добрите, смятам, че те ще ги занесат в специално място при кърмачки, които живеят отделно в някоя част на държавата, а децата от по-лошите и всички, родени с някакъв телесен недостатък, ще скрият в тайно и неизвестно място, както е редно.
– Ако изобщо е необходимо родът на стражите да бъде запазен чист – рече той.
– … ще завеждат в опредленото място майки, когато им се напълнят гърдите с мляко, като употребяват всички средства никоя от тях да не познае собственото си дете; ще довеждат и други мяйки, които имат мляко, когато рождените майки на децата няма да са достатъчно
(460 b-а)

Но ще знаят датите на възможните зачевания и всички онези, които са родени 7/9 месеца след това ще се смятат за техни дъщери и синове. Въз основа на това човек ще разпознава възможните си внуци, също и братята и сестрите, с които няма да може да влиза в брак (461 d).

След като пораснат малко, децата ще бъдат взимани на военните походи, където

…като децата на занаятчиите да гледат това, което трябва да правят, когато станат пълнолетни. Наред с наблюдаването децата ще трябва да прислужват и да приготвят всичко, което се отнася до войната, и да услужват на бъщите и на майките (466 е)

Всичко това се прави за избягване на разделението – защото семейството изисква собственост, а собствеността разделя (462, 464).

в. почести и награди

Самите названия на управляващите и управляваните трябва да са други, за да съответстват на истинските им отношения (463 a-b). Помежду си стражите не могат да се смятат за чужди, защото

В лицето на всеки, с когото би се срещнал, той ще среща брат или сестра, баща или майка, син или дъщеря, деца или родители (463 с)

При това положение стражите би трябвало да живеят по-щастливо от олимпийските победители (465 d).
Отличилите се във войната ще получават повече бракове, така че повече да се раждат деца от такива (468 с). Загиналите в бой трябва да получават най-големи почести:

Нали в бъдеще ще ги почитаме като духове и ще се покланяме на техните гробове? Няма ли да спазваме същия обичай и за ония, които умират от старост ли поради някаква друга причина, но са смятани особено добри през живота си? (469 b)

г. държавата и другите гърци

Не би трябвало гърците да воюват помежду си, а още по-малко да се заробват едни други (469 b – 471 b).

(следва)

*

Текстът съдържа девета лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (29 май 2013)

Платон. „Държавата“

24 април

Трудностите, които Платон се опитва да реши в “Държавата”, са споменати и в диалозите, с които се занимахме досега. Ето какво може да се каже накратко за тях:

1. Атинската политика и държавно устройство по времето на Сократ и Платон

Политиката, която атинската държава е водела през последния век (от гръко-персийските войни до времето, когато вероятно е писан диалога) са били насочени преди всичко към увеличаване на политическата и военна мощ на града, и към забогатяването му. Така атиняните са привикнали с мисълта, че би трябвало да бъдат лидери (да владеят) над гърците, а може би и над други народи. Въпросът, дали това властване е щяло да бъде добро за гърците, за другите народи, а и за самите атиняни, се е смятал за ненужен; или не се е обсъждал така, че да повлияе на политиката на града.
Относно вътрешнополитическото положение е можело да се каже следното.
Държавното устройство, изработено през първата половина на V в., е демократизирало града така, че практически всеки атински гражданин е бил избираем и е можел да заеме важен пост в управлението и в армията; или поне да повлияе при взимането на важни решения със своите изказвания и гласуване. При това тези решения, независимо дали засягали законопроекти или съдебни дела, обикновено се взимали твърде бързо – пример за това е и самото дело срещу Сократ. И тъй като се взимали с обикновено мнозинство и никой не е имал право на вето, силата на демагозите е била голяма. Често е била достатъчна една тяхна намеса, едно изказване, за да бъде подтикнато държавното събрание към всякакво решение. Несъмнено много от гласуванията са били подготвяни предварително, а и купуването на гласове сигурно е било възможно.

Платон сигурно е смятал, че атинското законодателство трябва или да се усъвършенства или да се промени изцяло. Но, ако се съди по разказа му за събитията около Сократовото дело, той е предпочитал тази промяна да се извърши по мирен път; а ако това се е окажело невъзможно в Атина, тогава би трябвало да се потърси друго място, където да се създаде държава наново, от самото начало, която ще е устроена според едно разумно законодателство.

2. Идеологията на просветените гърци от класическата епоха

Същевременно той е знаел, че бедите в коя да е държава се дължат не толкова на необмислените, набързо приети и може би противоречащи си закони, колкото на идеологията, стояща зад тях – която от своя страна винаги се стреми да се превърне в общ за всички гражданите светоглед. Идеологията на атинските демагози и техните съмишленици от други гръцки държави (ако се съди по свидетелството на Платон) е изглеждала приблизително така:
Добро за човека е това, което му носи щастие. Щастието пък е неотделимо от така наречения “успех” – власт, богатство, почести (или, казано на днешен език – позиция, пари, престиж). Следователно действията на човека трябва да бъдат насочени към завоюване на такъв успех – иначе той няма да постигне щастие и животът му ще бъде пропилян.
Идеолозите знаят, че вероятно съществува и нещо, наречено справедливост (справедлив начин на живот). Това е, когато човек се съобразява безусловно с писаните (гражданските), а още повече с неписаните закони – тези, които засягат общата нравственост и почитта към боговете. Тези закони се свързват с традицията и са изразени в разни нравоучителни разкази (примерно – басни). От гледна точка на идеолозите това поведение и призоваването към него подхождат повече на старите хора – то е част от тяхната “мъдрост”. Но на тази мъдрост те гледат отвисоко, с пренебрежение. Защото “справедливия живот” е нещо, което подхожда на по-слабите, по-незначителните, накратко – на “неуспелите” хора. И понеже старите хора често са слаби, изолирани, лишени от почести и бедни, поради това и такава мъдрост им съответства.
Идеолозите не препоръчват да се вярва буквално на традиционните разкази за богове и въобще се отнасят с безразличие и насмешка към самата вяра в богове. Същевременно обаче те не отхвърлят ритуалите на култа, нито имат нещо против да се разказва за приключенията на боговете така, както примерно в поемите на Омир. Според тях да се вярва на тези неща не е нужно, но може да се говори за тях – ако това се прави за развлечение и “култура”. И както е допустимо да се участва в церемонии в чест на всякакви богове (и близки, и далечни), така са допустими и всякакви варианти на традиционните разкази. Идеолозите подкрепят свободата в “измислянето” на истории за богове.

3. Принципи на разумния светоглед и доброто възпитание

Такава е светогледната обстановка в Атина по времето на Сократ и Платон. Самият Платон, а вероятно и Сократ, са имали възглед за това, как да се построи държава, която да бъде лишена от пороците на атинската.
Принцип на живота в тази държава не може да бъде ненаситният стремеж към успехи (стремеж на всеки гражданин и на държавата като цяло); а, напротив, придържането към справедливостта в обществения и частния живот, и възпитанието на справедливи хора.
Конкретното законодателство, каквото и да е то, трябва да е основано на начала, противоположни на тези, които Платон е виждал в съвремието си.
Първо, необходимо е съвсем друго отношение към боговете – не бива да се вярва на всякакви разкази за тях, и изобщо не бива да се допуска всякакво публично говорене (поезия, представления), отнасящо се до боговете. Би трябвало да се възприеме вярата в справедливото въздаяние след смъртта (и да се казва, че там съдии ще бъдат богове или полубогове).
Платон знае, че този светоглед, напълно различен от съвременния му, трябва да се въведе чрез сравнително ясна система за ранно образование (възпитание). За да го придобият, децата трябва да слушат от малки истории за боговете, съобразени с нравствеността; също и исторически примери, които ще укрепват вярата им, че справедливият човек е и щастлив.

4. Оклеветяването на справедливостта

Съществува една опора на справедливия живот, или по-скоро на обръщането към справедлив живот, която е заложена може би в самата природа на човека – това е страхът от възможното въздаяние, който като че ли се усилва с напредването на възрастта. Пример за това е даден чрез монолога на Кефал:

Добре знай, Сократе, че когато някой си помисли, че краят му наближава, в него навлиза страх и грижа за някои неща, каквито[страхове и грижи] преди това той не е имал. Онези разкази за Хадес, че извършилият тук несправедливост трябва да бъде наказан там – които дотогава са били осмивани – започват да мъчат душата му: да не би да са истинни. И той – било поради старческа слабост, или сякаш като доближил се до онези неща, вече ги забелязва по-добре – се изпълва със съмнение и страх, размишлява и се пита дали не е извършил несправедливост спрямо някого; и който открие в живота си много неправди, случва му – като на децата – да се буди от сън, да се стряска и да се изпълва с лоши очаквания…

Но тези страхове се появяват късно, а преди това, през целия си активен живот, човекът в лошо уредените държави бива уверяван, че несправедливостта е за предпочитане, и му се предлагат легендарни разкази като този за Гигес, или съвременни случаи като този с Архелай – че за един човек е допустимо не просто да живее както иска, но да извърши и най-големи престъпления; и ако остане безнаказан, ще се наслаждава на всякакви блага, включително и на страха и почитта от страна на околните, които не само не биха посмели да го осъдят явно, но дори и сами биха вярвали, че точно така трябва да живее един способен и свободен човек.
За да се придаде убедителност на тези разкази, се предприема нещо като “оклеветяване на справедливостта”. Тя, както се твърди, е оръжие в ръцете на слабите, които чрез нея се защитават срещу силните – вместо да им служат и да им се подчиняват. Значи тя е породена от страх и дори завист. Така че представата за справедливото съществува и се препоръчва само за да обуздава желанията на силните. И тя наистина им създава трудности, пречи им да постигат желаното и понякога ги измамва да мислят като слабите; но ако човек получи възможност, той веднага би забравил размислите за справедливото и би действал само за своята изгода. Това е естествено и така трябва да бъде.
Ето защо се смята, че справедливият съдейства на слабите (нищожните, негодните), и че той самият е като тях – негоден и нищожен: иначе не би бил справедлив. Той е справедлив поради собственото си безсилие и поради слабия си ум.
Против това разпространено вече убеждение събеседниците на Сократ (Главкон и Адимант) предлагат да се проучи да не би все пак да е обратното – както и те самите вярват и биха желали да докажат – че справедливостта не е безсилие и слабоумие, а сила и умност. Но за да стане това, трябва да се избегнат някои грешки, които често се правят в говоренето за нея.
Справедливостта, казват те, не би трябвало да се представя като път към какъв да е успех, защото тогава ще излезе, че тя е заради успеха; ако е така, тя няма защо да бъде предпочитана пред несправедливостта. Това правило – че справедливостта е ценна само чрез себе си (както е примерно зрението, или самото живеене), трябва да се простира и към благата отвъд. Боговете първо не би трябвало да бъдат представяни като пристрастни или подкупни съдии; но освен това не би трябвало и да се мисли, че те предлагат блага, към които повечето хора се стремят тук. Защото тогава пак би излязло, че човек се стреми към земни блага, макар и да отлага тяхното придобиване след смъртта.

5. Как да узнаем какво е тя

Справедливостта трябва да бъде търсена заради самата нея. Така става ясно, че за да можем да я придобием, е необходимо да разберем какво е тя самата. Като метод за търсене на „самата справедливост” Сократ предлага да се проучи една държава, за която бихме се съгласили, че е устроена добре (справедливо) – и гледайки към нея, ще можем да кажем и с думи това, което виждаме. Това е темата на диалога оттук (началото на кн. ІІ) до края (кн. Х).

15 май

1. Стремежът към безсмъртие – пророчества, поезия, любов

В Платоновите текстове, с които се занимахме досега, имаше няколко малко на брой главни теми, които без съмнение са занимавали Платон през живота му и са го подбуждали към размисъл и писане.

Първо – въпросът за вдъхновението, което обхваща понякога човешката душа – било при пророчество, било при създаване или възприемане на поезия, било при влюбване. Откъде идва тази обзетост, която подтиква човека към разни забележителни дела. Тази обзетост, мисли Платон, е част от (или проява на) стремежа към безсмъртие. А мечтата за безсмъртие е обвързана, от своя страна, с усещането за красивото, което като че ли “напомня” на човека за някакво съвършенство, което не може да бъде открито в тукашния му живот. Това, казва той понякога, е “споменът” за отвъдното.

2. Как да заслужим безсмъртието?

Но наред с това пред него стои въпросът и за добрия живот. Мнозина, стремейки се несъзнателно (без да имат знание, без да са мислили за тези неща) към безсмъртие, се отдават или просто на телесно възпроизвеждане и се грижат за потомството си, или вършат дела, които мислят за велики и забележителни; и така възлагат надеждите си било на децата и внуците си, било на паметта за извършеното от тях. Но възпроизводството и славата не винаги съответстват на добрия живот, което значи на живота съобразен с красотата, която е сродна и на справедливостта.
Но защо един зъл или просто неинтересуващ се от красивото и справедливото човек би трябвало да заслужи повече безсмъртието от справедливия? Ето защо Платон размишлява за справедливостта като път да се “заслужи” безсмъртието, което той си представя като безпрепятствено съзерцание на истината в отвъдното. Това означава, че би трябвало да се приемат за истинни често отхвърляните разкази за напълно справедливите, неподкупни и безпристрастни съдии в отвъдното. Те ще отсъдят така, че живелият справедливо, макар и с много трудности и външни нещастия човек ще получи съвършено щастие отвъд.

3. Споделяне на справедливостта. Примерът на Сократ

А как човек може да живее справедливо? Това значи най-напред да не причинява зло и да знае, че претърпяването на зло е далеч за предпочитане отколкото извършването му.
Но наред с това такъв човек би трябвало да се опитва да изведе справедливостта от своята душа и да я сподели с други. Това би могло да стане и с общуване, с разговори, както прави Сократ. А би могло и друго – да даде такива съвети на съгражданите си, които биха им помогнали да устроят цялото общество по законите на справедливостта. Тогава може би злото би било намалено и повече хора, опирайки се на реда и възпитанието в държавата си, биха получили достъп до справедливото и биха живели по-добре; а освен това и такива хора като Сократ не биха ставали жертва на лошите нрави и порядки, и по-скоро биха стоели начело на държавите си, отколкото да бъдат преследвани от управляващите. Ето защо Платон размишлява за най-добрата държавна уредба, която, както мисли той, трябва да се основава най-напред на правилна представа и разумно почитане на боговете; и, във връзка с това, на добро възпитание на хората от детството им.
Но същевременно трябва да се вземат мерки за опазването на тези предадени възгледи, поддържането им през поколенията И тъй като хората са склонни да забравят поради леност, да се плашат от страдания и да се прелъстяват от удоволствия – и в тази връзка да бъдат измамвани относно справедливостта и правилните мнения, които я поддържат – той предлага устройство на обществото, което може би би помогнало да опазването на справедливия и чрез това щастлив живот на почти всички хора и на самото цяло – на държавата.

4. Мислено построяване на държава

а. Поводът

Самият диалог “Държавата” е един мисловен опит, изпълнен, както разказва Платон, в разговора между Сократ от една страна, и двама събеседвници – впрочем това са братята на Платон, Главкон и Адимант – от друга. След първоначалното беседване с домакина Кефал и острия спор с присъстващия там ретор Тразимах, Сократ се опитва да разкаже какво според него е справедливост – справедливостта, в чието съществуване той така или иначе вярва, и към която той желае да се придържа, но която дотогава може би никой не е описал добре.
Затова той опитва да представи една справедлива държава, като наред с това да я сравни с онова, което смята за справедлива човешка душа. Така, въз основа на сравнението между двете, може би ще се открие е какво е самата справедливост.
Нека построим мислено една държава – казва Сократ.

б. Държава, чиито граждани се задоволяват с необходимото

За какво изобщо се събират хората заедно? Защото се нуждаят от неща, които придобиват най-добре чрез сътрудничество помежду си. Ето кои са тези неща – храна, домове, облекло. Но за да бъдат тези произведения добри, би трябвало да има хора, които умеят да ги създават – и тези хора да бъдат специалисти, да правят само това. Значи в държавата един ще бъде земеделец, друг – строител, трети – тъкач и шивач и пр. – а не всеки поотделно да прави всичко, защото тогава произведенията нямат да бъдат толкова добри.
Но за да има земеделие, строителство и изработка на дрехи, би трябвало да има инструменти – ето защо държавата ще се нуждае от занаятчии. Освен това тези произведения трябва да се разменят между производителите – затова ще има и търговци, от които – казва Сократ – един ще пренася товарите, а друг ще урежда размяната на място (и той ще си служи особено много с пари).
В такава държава, казва Сократ, хората ще живеят прост живот без излишества, ще славят боговете и ще раждат деца според възможностите си.

в. Държава, чиито граждани желаят повече от необходимото

Но може да има и друга държава, където хората искат не само необходимото, но и онова, което е приятно, без да е необходимо. Там вече ще има повече продукти (стоки) повече изкуства и повече професии. Ще има готвачи, бръснари, производители на благовония, музиканти, актьори, хетери, и пр.
Там ще има и много лекари, защото хора ще боледуват от повече болести, а и ще се стараят да продължават живота си колкото се може по-дълго с помощта на всякакви средства. Такава държава несъмнено ще стигне до нуждата да нападне съседите си, за да увеличи богатството си, или поне да не обеднее. Затова ще са нужни специалисти по войната – военни. Но дори държавата да не нападне съседите си, то много е вероятно тя да бъде нападната – ако й се случи да има съседи, които обичат излишествата.

5. Стражите

По този повод Сократ започва с размисъла си за военните, които той нарича “стражи” (phylakes). Той оставя настрана за известно време сравнението между простия живот и този, натоварен с излишества, и се замисля за това, които биха били “добрите стражи”. Това ще са хора, които подобно на добрите кучета, ще бъдат гневливи спрямо враговете си и кротки спрямо своите съграждани. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества – някои, казва той, са просто сурови и груби, а други са слаби и изнежени. И за да създадем добрите стражи, които ще съчетават добре и двете качества, ние се нуждаем от добро възпитание.

Това е темата за възпитанието, която Сократ превръща в тема за музиката и гимнастиката. Защото човек се състои от тяло и душа, като тялото ще се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем, както читателят може да се досети, а и самият Сократ казва по-нататък, гимнастиката само на пръв поглед е за тялото – всъщност и тя е за душата, но нейния път е такъв – чрез правилното обучение на тялото да се оформя и душата.
Та при обсъждането на музиката тук става дума и за поезията; и Сократ говори за поезията в съвременността, като посочва главния й и много опасен за възпитанието порок – че представя боговете погрешно. А първото нещо, което човек трябва да знае за боговете, е, че те никога не могат да бъдат причина за никакво зло. Така че поезия в добрата държава, казва Сократ, не може да бъде като нашата поезия тук, която всички слушаме – най-напред, тази на Омир.

Относно гимнастиката той говори по-малко, като обръща внимание на умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите.
И покрай това той казва: а необходимо ли е лекарят да се занимава с всички възможни болести? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително и грижливо, колкото в тази, която виждаме сега. Ако човек може да се излекува с малко грижи – нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?

6. Основополагащият мит

По-нататък, размишлявайки за възпитанието на стражите, той казва, че е добре в основата на техния светоглед да бъде постави един “полезен мит”.
И той е следният. Всички хора са родени от земята. Но в едни от тях богът, който ги е произвел, е вложил злато, в други – сребро, а в трети – мед и желязо. Ето защо не всички би трябвало да правят едно и също – но едните ще управляват, други ще им помагат, а трети ще произвеждат – значи, ще се занимават със занаяти и земеделие. При това трябва да се внимава с родените от тях деца, защото е възможно някои от децата, чиито родители носят в природата си злато, да не са като тях – и те веднага трябва да бъдат отпратени при онези, които носят в себе си от другите метали.
И още – хората, които са повярвали в този мит, ще имат, първо, твърдо основание да защитават родината си – защото тя им е като майка; и, второ, ще се отнасят дружелюбно към всички хора наоколо, защото и те като тях са родени от земята, и следователно са им братя.

7. Собствеността

Относно начина на живот на стражите – първото и най-важно е, че те не бива да имат каквато и да е собственост, нито пък лично жилище. Трябва винаги да се хранят заедно с други от своето съсловие, и да не притежават злато и сребро – нека свикнат с мисълта, че ценните метали са в душите им.
Защото, казва Сократ, ако им се позволи да придобиват собственост, тогава те вече няма да са стражи, а вражески настроени спрямо народа деспоти.

(следва)

*

Текстът съдържа шеста и осма лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (24 април и 15 май 2013)

Платон. „Горгий“ ІІ и “Федон”

1. Казаното в досегашните занимания

Има човешки дейности, за които всички хора по времето на Сократ, а и в други времена, са били съгласни, че са “висши” – това значи характерни за човека и непостижими за други живи (телесни същества); а и не по силите на всички хора.

а. прорицателство

Сред тези дейности, мисли Сократ, са гаданието (вярното пророчестване) и поезията. Той е уверен, че човек не може по своя воля да стане гадател или поет. И в двата случая е нужна надчовешка помощ, и тя идва от бог. В случая с гадателството това е било известно всекиму – делфийската гадателка, примерно, е покровителствана от Аполон. За такава се е смятала и троянската прорицателка Касандра, която е представена като действащо лице в Есхиловия “Агамемнон”. Тя е дължала дарбата си на Аполон; от него, казва се, зависела не само способността и гадае, но и това, дали хората ще повярват на предсказанията и думите й.

б. поезия

Относно поезията положението е подобно. Както е известно, Омир и Хезиод казват, че дължат изкуството си на музата. Ако Сократ в “Ион” казва нещо ново, то е, че и рапсодите, макар сами да не са поети, а рецитатори и тълкуватели, също са зависими от музата. Ион, примерно, не само е рецитирал добре (значи е бил добър и като актьор), но, както се признава в диалога, е бил способен и да тълкува убедително. Както обаче става ясно от разговора му със Сократ това не е било благодарение на някакво споделимо знание. Знак за това е, че той не е способен да говори добре за друга поезия освен за Омировата – като той самият признава.

в. влюбеност

Подобно на тези възгледи е мнението на Сократ за любовта, изказано във “Федър”. Влюбеният, мисли той, също е обладан от божество; покрай него силата на божеството преминава и върху любимия му. Та с помощта на Ерос на тях двамата се предава (или, както е казано там, “припомня”) образът (идеята) на красивото, който влюбеният някога е видял. Той, гледайки любимия си, без да знае, пожелава именно този отвъден образ и бива овладян от него.

г. философстване

В “Пирът” се прибавя още нещо – че любовта може да стане начало на философстването. Философът успява чрез разума си да се издигне над силата на конкретния образ, да надделее над неговото привличане, и да провиди (да проумее) през него съществуването на онова нещо, чрез което видимите образи са привлекателни. Така той започва да размишлява и чрез размислите се отправя към онова, което стои зад видимото. Така че философът, макар и също подтикнат към дейността си от Ерос, е по-свободен от обикновения влюбен.
Понякога човек бива подканван към философстване не чрез желан човешки образ, а по друг начин – примерно, чрез загадъчни думи. Такова е твърдението на Аполон (чрез Пития), че никой не е по-мъдър от Сократ (“Апология”). Така Сократ е подтикнат да проучи каква е тази мъдрост, която съществува в него. Оказва се, че тя произлиза от скромното му убеждение, че той не е нищо повече от обикновен човек – значи някой, който не е склонен да си припише знания, достъпни само за боговете.

д. мъдростта; добродетелите на философа

Ако това е мъдростта, тя е преди всичко съзнание за разликата между човека и бога – значи е религиозна добродетел. От своя страна тя може, и е естествено да бъде причина за други добродетели в душата на философа. Но тъй като добродетелният човек желае и на другите да бъдат като него, то философът също би трябвало (и даже е някак принуден) да призовава и другите хора да я придобият. Заради това той може да използва изкуствата, които са му достъпни – примерно реториката; или да призовава онези, които ги владеят, да ги използват за това (“Федър”, “Горгий”).

Но главното е, че той сам ще живее според нея и със собствения си живот ще е пример за другите.
Така той няма да се бои от смъртта – щом не знае какво е тя (“Апология”, “Пирът”, “Федон”). Значи ще е храбър.
Също – няма да се стреми към разни видими придобивки и успехи – тъй като те сами по себе си не са добри и не помагат на душата, а по-скоро създават опасност за човека да злоупотреби с придобитата видима сила (“Горгий”, “Апология”). Значи няма да е алчен и амбициозен, а щедър и скромен.
Няма да се стреми към излишни телесни удоволствия – те са чужди на душата (“Пирът”). Значи ще е въздържан (целомъдрен).

Щом е очевидно какво е несправедливост – да придобиеш с измама и насилие онова, което не би трябвало да ти принадлежи; или да навредиш поради страх или алчност на онези, с които си живял в съгласие (законите на града в “Критон”) тогава той ще избягва несправедливостта. Подобно на повечето хора, той смята, че тя е нещо грозно – но гледа на това не просто като на разпространено мнение, както мислят софистите, а като на несъмнена истина. При това ще смята, че грозното вреди на душата – намалява добродетелта й. Ето защо, ако му се случи да извърши несправедливост (това значи да я въведе в душата си), той ще направи всичко, за да се освободи (излекува) от нея чрез съответстващо наказание (“Горгий”).

2. Софистика и несправедливост

Тези неща на пръв поглед изглеждат разбираеми и убедителни, но, както е било известно на Сократ, повечето хора не се съобразяват с тях, не ги знаят и не желаят да ги знаят. И не може да се каже, че причина за това винаги е слабата им образованост. Ако беше така, от това невежество биха страдали само обикновени хора, които са принудени от обстоятелствата да се занимават с телесен и еднообразен труд, който не изисква общи размисли за човешкия живот. Но се оказва друго – че точно тези хора твърде често живеят по-добродетелно от онези, които са богати, заемат важни постове, учили са и са се прочули с делата и думите си (“Апология”).

Причината за това се намира в измамата, която се промъква в човешките души – и, несъмнено това става незабелязано за тях. За това се говори в “Горгий”. Има едно нещо, което Сократ нарича ласкателство, и което (или чрез което) се предлагат лъжливи и вредни убеждения и правила за живот, които заменят добрите основания, на които мисленето и действието на хората биха могли да се опират. Това ласкателство се преструва на законодателство, но предлага на хората нещо друго, което Сократ нарича “софистика”. Правилата, които софистиката предлага, са примерно такива:
– човешката душа няма да бъде съдена никога от справедливи съдии (ако въобще съществува такова нещо като душа, различна от тялото);
– съмнително е дали има такова нещо като справедливост, или това е само дума, измислена от властващите и силните;
– щастлив е онзи, който може да извърши всяко насилие спрямо другите и да си достави всяко удоволствие, което пожелае.

Такива примерно са началата на онова, което Сократ нарича софистика. Съответно на него, има нещо, което се преструва на правосъдие, но не е – то е онова, което хората наричат реторика. Реториката, за която се говори в “Горгий”, е дейност, която си поставя за цел да постигне способност да подкрепи или отрече каквото и да е, без оглед дали това се прави справедливо или не. Както се вижда, тя е в съгласие със софистиката – ако не знаем дали справедливото съществува, защо да се съобразяваме с него? Така че реториката наистина се основава на софистиката, подобно на начина, по който правосъдието се основава на законодателството.

Вижда се, че от гледна точка на вярващия в справедливостта тези дейности съдействат да се живее несправедливо. Това заключение е лесно да се направи. По-съмнително обаче изглежда следствието от него, което Сократ също смята за вярно – а именно, че несправедливият живот е път към загрозяването, разболяването и най-сетне – към пълното умъртвяване на човешката душа.

3. Разширяването на света чрез добри митове

а. значение на думата

Както видяхме, в почти всеки от диалозите на Платон е внесен някакъв – понякога кратък, друг път по-дълъг – разказ, който на гръцки се нарича mythos. Тази дума тогава е значела повече неща, отколкото днес на български и на останалите съвременни езици. Тя е могла да значи сюжет на литературно произведение, басня, приказка, съмнителен разказ, и между това – “мит”: т.е. просто разказ за събития в света на боговете или на предисторическите хора.

б. защо са нужни митовете

Още по времето на Сократ, както се вижда от диалозите, някои са се съмнявали, че си струва да се вярва на разказите за богове и древни хора. Впрочем самият Платон също е отхвърлял много от известните му митове. Но той, изглежда, е мислел, че е добре да има митове – стига те да са в съгласие със справедливото. По този начин те биха били част от доброто законодателство, от добрите начала на мисленето и действието.

Митовете у Платон се отнасят до въпроси, за които не е възможно да има точно и сигурно или пък каквото и да е доказуемо знание. И все пак според него човек би сгрешил, ако се откаже да мисли по въпроси, за които не може да има такова знание. Защото в човешкия живот има сериозни неясноти. Примерно, как става така, че злият живее – поне на пръв поглед – щастливо и умира щастливо, а справедливият пострадва тежко и може да умре оклеветен, предаден и изоставен от всички. Тези неща, които трудно могат да се отрекат, внасят колебание в човешките души и не съдействат за придържането към справедливото, а това ще рече – не съдействат за здравето на душата.
И тъй като Платон вярва, че има такова нещо като здраве на душата и справедливост, затова приема, че е добре да има и разкази за неща, непостижими за опита и недоказуеми, които обаче да съдействат на справедливия живот. Като допълват неизвестното те, може да се каже, “окръглят” света – добавят онова знание, което ни липсва. Може би Платон е мислел, че е добре, че то липсва – защото ако го имаше, би било лесно човек да е добродетелен, и тогава не би имало разлика между добри и зли.

Така че някои сигурни знания умишлено са отнети на хората – примерно, както се казва в “Горгий”, отнето е знанието за деня на смъртта на всеки човек.

в. сферичност и симетрия

Митовете на Платон изглеждат така, сякаш се опират на някои установени принципи за устройството на света и съдбата на човека. За пространството и за човешкото време например се говори така, сякаш те са сферични и симетрични. Вселената явно се смята за сферична – боговете във “Федър” се движат по небето като по сфера; реките във “Федон” са разположени по двойки едни срещу други; самото световно кълбо се състои от сферични пластове, поставени едни в други – което за нас е въздух, за други е море, както във “Федон”. И още – тялото и душата са неща временно свързани, но също разграничени и в много отношения аналогични. Тъй че каквото се случва на видимото – тялото, може би се случва и на невидимото – душата.

*

Текстът е шеста лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (17 април, 2013)

Платон. “Апология” и “Критон”

1. С чие мнение да се съобразяваме

В “Апологията”, обсъждайки положението си на подсъдим, Сократ произнася един въпрос, който би могъл да му бъде отправен (28 b):

Може би някой ще ми каже: “Все пак не се ли срамуваш, Сократе, че си имал такъв начин на живот, поради който сега рискуваш да те осъдят на смърт?”

А Критон, когато го убеждава да избяга от затвора и да иде в чужбина, казва (Критон 44 с):

… мнозина, които не познават добре нито мен, нито теб, ще помислят, че съм могъл да те спася, ако съм поискал да дам пари, но не ме е било грижа. А каква по-позорна слава от тази да мислят, че човек цени повече парите отколкото приятелите си! Мнозинството от хората няма да повярват, че сам ти не си искал да излезеш оттук въпреки настояването ми.

И тъй, предполага се, че човек трябва да се съобразява с това, което мнозина биха казали или биха си помислили; да не прави неща, които противоречат на общоприетото и да се срамува, ако се окаже, че е правил такива неща. Делата му може да не са престъпни или противозаконни, а просто противоречащи на някое разпространено мнение.
Затова Сократ пита приятеля си – добре ли е да се срамуваме от когото да е и за каквото да е? Дали трябва да се съобразяваме с някое мнение, само защото мнозина други се съобразяват с него?

Но какво ни е толкова грижа за мнението на мнозинството? Най-добрите (oi epieikestatoi), за които повече трябва да мислим, ще сметнат, че всичко е станало така, както би трябвало да стане.

Но, мисли Сократ, дори да става дума не за нечие пренебрежение или презрение, а направо за смъртна опасност – дори тогава човек трябва да се съобразява не с хората, а само с истината: с това, дали делата му са справедливи или не. Ето какво пише в “Апология”:

На това аз с право бих отговорил: “Не говориш добре, човече, ако смяташ, че един мъж, който има и най-малка стойност, трябва да пресмята възможностите за живот и смърт, а да няма предвид в действията си единствено дали постъпва справедливо, или не…”

2. Предложението на Критон

Критон предлага на Сократ да напусне града тайно и да иде някъде в чужбина (за гърците от класическата епоха всеки друг гръцки полис вече е “чужбина”). Но още на процеса Сократ е казал, че не е съгласен да стане изгнаник (37 d):

… вие като мои съграждани не можахте да понесете разговорите и приказките ми и те ви станаха толкова неприятни и омразни, та търсите да се отървете сега от тях, а други ще ги понесат лесно? Далеч съм от тази мисъл, атиняни. Хубав би ми бил животът да напусна на тази възраст отечеството си и да се скитам гонен от град на град!

Както стана дума и по повод на “Федър” Сократ е човек, който никъде не пътува, освен ако не трябва да отиде на война; той дори трудно излиза извън стените на града, а какво остава за посещения на други градове.

Той твърди, че не нарушава законите на Атина, макар да вижда много неща, с които не е съгласен. Известно му е, че народното събрание или олигарсите далеч не винаги постъпват справедливо; и затова, когато е било нужно и възможно, е възразявал против решенията и желанията им. Освен това не е бил съгласен и с начина, по който се възпитават гражданите на Атина, пък и всички гърци още от деца – примерно с това, как поетите обикновено представят боговете.

Ето защо той се е старал да промени и подобри нещо. И начинът, който е открил, е бил този – да отива лично при всекиго, с когото е било възможно и уместно да се говори, да го разпитва и убеждава – както за лично негово, на събеседника му, добро, така и за доброто на града. А няма съмнение, че ако отделните граждани станат по-добри, и градът ще е по-добър.
Но как отделният гражданин става по-добър? Най-напред е нужно той да се погрижи за себе си като за човек – да помисли и узнае кое е добро по-скоро за него самия, отколкото за имуществото, славата или властта му; и по-скоро за душата, отколкото за тялото.

… отивайки лично при всеки един, му правех най-голямо благодеяние, както аз твърдя, заемайки се да убедя всеки от вас да не се грижи за своите неща, преди да се е погрижил за самия себе си, нито за нещата на града, преди да се е погрижил за самия град… (36 с).

3. Дейността на Сократ в полза на държавата

Размишлявайки за тези неща, Сократ, пак сякаш от името на някой друг, си задава въпроса защо никога не е участвал в политическия живот на Атина, а е останал частно лице. Отговорът му е, че ако беше взел участие в политиката, оставайки със същите убеждения – и на първо място това, че човек просто трябва да се въздържа от несправедливости – той би бил убит още преди много време. Той затова е доживял до тази възраст: именно защото не е участвал в политиката и никога не е имал власт да взима държавни решения.
Сократ сигурно е имал предвид следното: не е възможно човек да се съпротивлява твърдо и в името на справедливостта на овластени хора, в случай, че той самият донякъде участва във властта и все пак е по-слаб от тях. Но ако беше взел участие в управлението на държавата, той непременно би се оказал в това положение. Защото един политик, ако действа в държава, където смъртните присъди се издават лесно и се изпълняват бързо – каквато е била Атина – и все пак иска да остане жив, би бил принуден да съучаства в несправедливостите.
Но колкото по-силна става една държава, толкова по-безкомпромисни стават и онези, които са на власт – а по онова време в гръцкия свят Атина е била една от двете най-силни държави. Така че един човек, който се безпокои за държавата си и не се въздържа да посочва престъпленията, извършвани от нейните водачи, може да остане жив само ако е достатъчно слаб, ако влиянието му се преценява като все още твърде малко и поради това водачите не намират за нужно да се заемат с него. Но изглежда, че след събитията от края на ІV в. Сократ, дори като частно лице, вече е станал много влиятелен. Това е могло да бъде заради авторитета, който е добил като човек, който не е вършил престъпления, а отдавна е предупреждавал, че държавата не върви по добър път.

Ето какво пише по този повод и в “Апологията” (31 с – 32 а):

Може би би изглеждало странно, разбира се, че аз съветвам частно хората, и се бъркам в много работи, а не се осмелявам да изляза публично пред народа и да съветвам държавата… бъдете сигурни, мъже атиняни, че ако отдавна се бях заел с политика, отдавна нямаше и да съм между живите, а това нямаше да е от никаква полза нито за вас, нито за мен. Не ми се сърдете, че ви говоря истината: не ще спаси живота си никой, който наистина се противопостави било на вас, било на каквото и да е друго множество и пречи да станат много неправди и беззакония в държавата; този, който действително се бори за правдата, ако смята да остане жив известно време, по необходимост трябва да остане частно лице, а не да се занимава с държавни дела.

Впрочем ето какво са го предупреждавали неговите събеседници още години преди това, както твърди Платон (Горгий 521 c-d):

Каликъл: Както ми изглежда, Сократе, ти не вярваш, че може да се случи нещо от това, като че ли живееш някъде далеч оттук и като че ли някой много безчестен и корумпиран човек не може да те изкара на съд!
С: Наистина ще бъда безумен, Каликле, ако мисля, че в този град на човек не може да се случи каквото и да е. Все пак едно зная добре: ако ме изкарат на съд с опасност да ме сполети нещо от това, за което говориш, този, който повдигне процеса, ще бъде лош човек; понеже добър човек не би повдигнал процес срещу един невинен. И нищо чудно, ако ме осъдят на смърт. Искаш ли да ти кажа защо го очаквам?
К: Да, разбира се.
С: Мисля, че съм от малкото атиняни,. да не кажа, че съм единствен, който се занимавам с истинско държавническо изкуство и че съм единствен от нашите съвременници, който го практикува.

4. Сократ се подчинява на съдебното решение

Още в “Апологията” Сократ казва, че не одобрява решението на тези, които са го осъдили, и че те не заслужават да бъдат наричани съдии, а само онези, които са предпочели справедливото решение. Но отхвърля и предложението на Критон да избяга. Защото макар и някои от заседателите да са отсъдили несправедливо и гласовете им да са се оказали повече, все пак самият процес е проведен по правилата – по действащите правила. Ако Сократ е смятал тези правила за напълно неприемливи, защо изобщо се е съгласил да бъде съден, защо е участвал в процеса? Ако човек реши да участва в съдебен процес, той би трябвало да е готов да признае всяко решение на съда според предварително известната процедура, а не само това, което би било в негова полза.
Ако Сократ послуша Критон и избяга, това ще значи, че той отхвърля всякаква законност – че с действията си призовава гражданите да не подчиняват на закона, освен ако той не е послужил лично на тях. Защото ако се подчиняваш само тогава, когато ти е изгодно, това е същото като да не се подчиняваш. А отказът да се подчиняваш на действащите закони не е далеч от предателството. При това, ако човек изобщо не одобрява държавното устройство на града си, то най-добре е той да го напусне по-бързо. Ако пък стои в него, а го напуска само в случай на опасност, това просто ще значи, че е страхливец.
Сократ мисли, че ако някой желае доброто на града си, той трябва да се подчинява на действащите закони (дори да смята, че биха могли да бъдат и по-добри): и да защитава законността в него като част от справедливостта независимо от опасностите, дори това да са опасности за живота му.
Значи трябва да прави разлика между закона и онзи, който го прилага добре или зле; между родината си от една страна, и някои свои сънародници от друга.

5. Как да помогнем на справедливия?

И тъй, Сократ е от тези хора, които се грижат за града си и се опитват да го подобрят чрез слово, убеждавайки съгражданите си да избират по-доброто. Такива хора нямат власт; но се оказва, че и тази тяхна дейност е достатъчна, за да станат дотолкова омразни и неудобни, че да бъдат отстранени със сила. Значи е трудно да се открие или създаде град, в който ще е възможно човек да живее справедливо дори само като частно лице. А как тогава ще има такъв град, в който човек би могъл да действа справедливо като управляващ?

Размислите на Платон в “Държавата” и “Законите” са на тази тема – може ли да се създадат условия за справедлив живот чрез законодателство, и какво трябва да бъде то?

*

Цитатите от диалозите са в превод на Г. Михайлов: Платон. Диалози, т. І. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов.“Наука и изкуство”, 1979.
Внесъл съм някои мои, незначителни промени.

*

Текстът е пета лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (10 април, 2013)

Платон. “Горгий”

1. Добрият ретор търси истината. Кому да угаждаме?

Към края на диалога “Федър”, след като събеседниците са обсъдили въпроса за реториката – какво се говори за нея и каква трябва да бъде тя – Сократ казва следното (273 d-e):

Много време преди да се обърнем към тебе, Тизий, ние сме казвали, че вероятното, за което става дума, се поражда в главите на човешкото множество поради подобието си с истината.
А в току-що стореното разглеждане изяснихме, че най-хубаво знае да установява подобията онзи, който познава истината… и ще приемем това, което изяснихме преди малко – това, че ако човек не установи броя на различните природи слушатели и ако не може да разчленява видово съществуващото, както и да свежда всяко отделно нещо към общо положение, той никога няма да стане специалист в словото в степента, постижима за човека.
Това умение е изключено да се придобие без много занимания. Но разумният човек трябва да заляга в тях не заради говоренето и общуването с хората, а за да може да говори угодното на боговете и да върши всяко нещо според силите си в тяхна угода. Защото, Тизий, по-умните от нас твърдят, че този, който е разумен, трябва да се стреми да угажда в това, което е основно, не на другарите си по робство, а на своите добри господари, на които всичко е добро.

Така че висшата цел на реториката е подобна на тази на философията и на всяко разумно занимание – да се узнае истината, да се угоди на боговете, да се постигне свобода.

2. Реторическото изкуство

Но всяко занимание има своя специфика, техника – има неща, които са свойствени само за него. Това са неговите средства, чрез които то постига собствената си цел.
В случая с реториката собствената цел е убеждаването – тя е, както се казва в “Горгий” (455 а), създател на убеждение, което внедрява вяра, а не знание за справедливо и несправедливо (peithous demiourgos), а във “Федър” (261 а) – един вид ръководене на душите чрез слово (techne psychagogia tis).

Що се отнася до средствата, те се изброяват набързо във “Федър” – това са термини, с които си служат преподавателите по реторика, и чрез които те напътстват учениците си как да съставят речи (266 d – 267d):

Мисля, “въведение” (prooimion) беше първото, което трябва да се каже в началото на едно слово… На второ място стоеше някакво “изложение” и свързаните с него “свидетелски показания”, на трето – “доказателствата”, на четвърто – “вероятните заключения” (diegesis, martyriai, tekmeria, eikota). Мисля също, че и за “потвърждение на показанията”, както и за “потвърждение след показанията” (pistosis, epipistosis) говореше отличният словостроител от Византион [Теодор]. Ами “опровержението” и “допълнителното опровержение” (elenchos, epexelenhos), за които се казва, че е нужно да се правят при обвинение и защита? А няма ли да изправим пред нас и отличния паросец Евен, който пръв въведе “допълнителното изясняване” и “косвената похвала”… (hypodelosis, parepainoi)
Ще оставим да спят спокойно Тизий и Горгий, които осъзнаха, че наместо истинното повече трябва да се цени вероятното, които можеха освен това да правят със силата на словото малкото да изглежда голямо и голямото малко, можеха да говорят за новото по старому и за старото по новому и които откриха средства за всичко да може да се говори и сбито и безкрайно пространно… Ами какво да кажем пък за “Музиния храм на словото”, чийто автор е Пол, за разделите “повторение на думите”, “говорене със сентенции” и “образно говорене” (diplasiologia, gnomologia, eikonologia) в тая книга?..
А измежду оплаквачите, които изпитват влечение към старостта и беднотията, за мене е очевидно, че най-високо стои в изкуството на словото халкедонецът [Тразимах]. Бил е едновременно способен да доведе до гняв множеството и, баейки на разгневените, да ги омагьоса, и наново да ги успокои, както е казал сам. Имал е изключителна сила да пуска клевети и кой знае как да ги обезсилва.. А за края на речите, изглежда, всички общо са взели решение – едни го наричат рекапитулация (epanodos), а други му поставят друго име.

Но, казва по-нататък Сократ, правейки сравнение с техниките на музиканта и трагическия поет, всичко това са неща, които трябва да се владеят преди изкуството. Те му съдействат и са някаква част от него, но само с тях не може да се постигне нищо.
Същинският метод, опиращ се на истината и водещ към действителен, а не привиден успех, е друг – той е, както се каза по-горе, да се познават видовете слушатели, видовете слова и какво слово на какъв слушател съответства.

3. Лошата реторика не помага на слушателя, а го ласкае

И тъй, ако човек смята, че целта на реториката е просто да убеди кого да е в какво да е, той лесно ще се насочи към грешния път – не да говори истина, а да говори онова, което е приятно на публиката. За това става дума в “Горгий” (462 с- 465 а):

П: Как го наричаш [реторическото изкуство]?
С: Някаква опитност (сръчност) според мен…
Но това, което аз наричам реторика, е част от нещо не в областта на красивото…
И така, Горгий, струва ми се, че има някаква дейност, чужда на изкуството, но изискваща душа, на която са присъщи съобразителност, мъжество и която е способна по природа да общува с хората. Същността на тази дейност аз наричам ласкателство. Според мен тази дейност има много и различни части и една част е готварството. То минава за изкуство, но според моето схващане то не е изкуство, а опитност и практика. Части от тази дейност аз смятам реториката, украсяването на тялото и софистиката – тези четири части с четири различни предмета…
Според моето схващане реториката е призрак на една част от държавническото изкуство.
П: А какво – за нещо хубаво или грозно я смяташ?
С: Според мен грозно. Понеже лошите неща наричам грозни…
Смятам, че и в тялото, и в душата има нещо такова, което е причина тялото и душата да изглеждат здрави, без повече да са.
Г: Така е.
С: Хайде сега, ако мога , да ти поясня до-добре какво смятам. Понеже съществуват две неща, на тях отговарят две изкуства. Изкуството, което се отнася до душата, аз наричам държавническо, а което се отнася до тялото – не мога по същия начин да нарека с едно име, тъй като смятам, че грижата за тялото представлява едно цяло с две части – гимнастика и медицина. В държавническото изкуство на гимнастиката съответствува законодателството, а на медицината – правосъдието. Във всяка от тези две групи двете изкуства имат общо помежду си – медицината с гинастиката и правосъдието със законодателството – но все пак те се различават в известно отношение.
Съществуват тези четири изкуства и се грижат едните за висшето благо на тялото, а другите- за душата. А ласкателството, като разбрало това – не казвам узнало, а досетило се, – се разделило на четири и всяка от тези части се промъкнала под едно от четирите изкуства, като се преструвала на това изкуство, под кето се е промъкнала, и съвсем не се грижи за висшето благо, но чрез най-приятните неща се старае да впримчи глупостта и така я заблуждава, че да получи най-голямото й уважение. Под медицината се промъкнало готвачеството и се преструва, че знае най-добрите ястия за тялото, така че ако трябва готвач и лекар да спорят пред деца или пред мъже толкова глупави като деца, той от двамата разбира от полезни и вредни ястия – лекарят или готвачът, – лекарят би умрял от глад.
И така това аз наричам ласкателсво и твърдя, че едно такова нещо е грозно, Поле – това го казвам на теб, понеже то цели приятното без висшето благо. Аз казвам, че това не е изкуство, а опитност, понеже не може да даде никакво логическо обяснение на този, който предлага неща, какви са тези неща по природа, така че не може да обясни причината на всяко едно свое действие. Аз не наричам изкуство това, което не би било логично.

4. Добрата реторика е подобна на лекарското изкуство

Ако човек проумее, че от предлагането на приятни слова, постигащи какви да е практически цели, никой няма полза, и никой не достига до здраве – нито гражданинът, нито държавата – тогава той би могъл да се поинтересува дали няма реторика, различна от тази, която вижда в действителността.
И наистина, такава има: и във “Федър” е спомената най-общо нейната цел -да се угоди на боговете. Там става дума по-подробно за метода на реториката, който е по същество диалектически. В “Горгий” действителната й цел се определя по аналогия с медицината – тя трябва да помага на болните души и държави отново, доколкото е възможно, да придобият здраве (479 е – 480 d):

…било Архелай, било който и да е друг човек, който извършва неправди и не е наказван за това, е изключително нещастен човек и вършещият неправди е винаги по-нещастен от търпещия неправди и ненаказваният от наказвания. Нали аз твърдях така?
П: Да.
С: Добре. Ако следователно това е истина, Поле, коя е голямата полза от реториката? Според това, което сега установихме, човек трябва най-много да внимава да не върши неправди, понеже ще получи достатъчно зло…Но ако все пак би извършил неправда, било сам той, било някой друг, за когото той се грижи, трябва доброволно да отиде там, където най-бързо ще бъде наказан – – при съдията, — все едно, че при лекар, бързайки болестта „несправедливост“ да не се вкорени и обхване цялата душа и я направи неизлечима…
Следователно за оправдаване на несправедливост, извършена от нас самите, от родители, другари, деца, отечество, реториката съвсем не ни е полезна, Поле, освен ако не я използуваме за обратното — трябва да обвиним най-вече себе си, а след това от близките и приятелите, който се случи да е извършил неправда — човек не трябва да се крие, но да изкарва наяве простъпката си, за да получи наказание и оздравее, да принуждава и себе си, и останалите да не проявяват страхливост, но да затвори очи и храбро се предаде на съдията, както оставя на лекаря да го оперира с нож и огън, стремейки се към добро и хубаво, да не мисли за болката – ако простъпката му заслужава удари, да се остави да го бият; ако заслужава окови, да го оковат; ако заслужава глоба, да го глобят; ако заслужава изгнание, да иде в изгнание; ако заслужава смъртно наказание, да го понесе; и той да бъде пръв обвинител и за себе си, и за другите си близки и за тази цел да си служи с реториката — да станат ясни неправдите и човек да се освободи от най-голямото зло, несправедливостта.

*

Цитатите от диалога са в превод на Г. Михайлов: Платон. Диалози, т. ІІ. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов, П. Димитров.“Наука и изкуство”, 1982.
Внесъл съм някои мои, незначителни промени.

*

Текстът е четвърта лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (3 април, 2013)