1.
Манастирът Зограф е основан, според преданието, около 920-та година.
Трима братя от Охрид пристигнали на Атон и си направили килии недалеч от мястото на днешните сгради. Колебаели се как да нарекат манастира; и една вечер взели дъска, на която можело да се изпише икона, и се помолили на нея да бъде образът, според който ще е името на манастира. На другата сутрин видели, че на дъската се явил образът на св. Георги Победоносец. Затова манастирът се нарича „Зографу“ – „на живописеца“.
Иконата се нарича и „Фануилска“, защото по същото време в един манастир в Сирия, наречен „Фануил“, изчезнал образът от иконата на св. Георги. Когато след време някои тамошни монаси дошли на Атон и посетили Зограф, те разпознали изчезналия образ.

Иконата се пази в съборната църква, до дясната колона пред иконостаса. Разказва се, че преди векове някой епископ се усъмнил, че е самоизписана, и опрял показалеца си в изображението. Тогава пръстът му останал на иконата и не могъл да излезе оттам. Наложило се да отрежат върха му. Издатината, образувана от останалия на повърхността пръст, може да се види и сега. Иначе тя не може да се докосва, има стъклен похлупак. Сребърната й ризница е от 1837 (както пише Г. Цветинов в книгата си от 1918-та).
В църквата има още две чудотворни икони с образа на св. Георги. Едната, която стои до лявата колона, е наречена „Аравийска“. Друга, от началото на XVI в., е дарена от молдовлашкия воевода Стефан, комуто свети Георги се явил и му поръчал да я отнесе в Зограф.

…

Манастирът е известен с мъченичеството на 26-те монаси, които към средата на 70-те години на XIII в. се противопоставили на унията с Рим, подкрепяна от император Михаил VIII Палеолог и от константинополския патриарх. Когато пред манастира се появили униатските войници, монасите се затворили в кулата; и там били изгорени.
Тази кула стояла до 1873-та, когато е разрушена и на мястото й е поставен днешният паметник.
Игуменът се казвал Тома, знаят се и имената на останалите. Празникът им е на 10 октомври.

В началото на XIV в. около манастира се подвизавал св. Козма Зографски; там бил св. Евтимий, преди да стане Търновски патриарх. Също и св. Пимен Зографски, който през първата половина на XVII в. обновил и изписал множество храмове из манастирите в Софийска област. През XVIII в. от Хилендар дошъл отец Паисий и продължил да работи върху „Историята“ – сигурно я е завършил в Зограф.

От XVIII в. са най-старите оцелели сгради на манастира – югоизточното „Банско крило“ (строено към 1716-та, както пише Козма Влах в книгата си от 1903-та), което сега се ремонтира основно, и църквата „Успение Богородично“, завършена към 1764-та. Сегашната съборна църква е от 1801-ва, а сградите от север и запад са от втората половина на XIX в.
Ако човек погледне снимки на двора, правени преди 100 години, ще се удиви доколко всичко е като днес. Непроменени (малко по-ниски) са и двата кипариса, които стоят пред входа на „Успение Богородично“. Най-вероятно са на нейната възраст.

…

Библиотеката никога не е горяла и там се пазят ценни стари книги и документи. Случвало се е някои да бъдат изнесени – като глаголическото (Зографско) четириевангелие, което е една от малкото славянски книги, останали от Първата българска държава. Три от тях (Асеманиевото евангелие, Супрасълският сборник, Синайският псалтир) са издадени фототипно, а четириевангелията – Зографското и Мариинското – не са. Има ги в издания от последната четвърт на XIX в., в кирилска транскрипция.

Сега в манастира могат да се видят: един документ на гръцки, датиран около 980-та година; два кирилски листа с текст от Св. Василий, вероятно от X в.; две гръцки четириевангелия, датирани XII и XIV в., и един Псалтир, пак най-късно от XIV в.
Български са Радомировият псалтир и Драгановият миней от XIII в. Също – един служебник от XIV в. (на свитък), писан вероятно от самия Евтимий Търновски.
Има грамоти на цар Иван Александър (1342-ра) и цар Иван Шишман (1392-ра, за манастира „св. Богородица“ на Витоша); и документи, подписани от Андроник II (или III) Палеолог и патриарх Филотей Кокинос (XIV в.).

Ръкописите и документите от по-късно време са много. Сред тях е и Паисиевият ръкопис на „Историята“.

Старопечатните книги са гръцки, славянски и по-малко румънски. Има минеи от XVI в. (най-старият – от 1512). Старите са обикновено богослужебни, но има и други – примерно, един коментиран Хезиод от 1537-ма. Славянските са много, като най-старите са от първата половина на XVII в.

*

Общите представяния на Атон, в които се споменава и Зограф (9-ти по чест сред 20-те) са много, а писаното за манастира в различни жанрове – проскинитарии, пътеписи, академични изследвания и т.н. – е необхватно.

Тези думи тук са написани въз основа на лични впечатления и разговори с библиотекаря о. Атанасий; и с помощта на „Пътеводителя“ на иерод. Харалампий (Солун, 1896-та и София, 2002-ра) и споменатите книги на дякон Козма Влах (Волос, 1903), и Г. Цветинов (София, 1918-та).

2.
От отец Иустин, който ни посрещна тогава и от библиотекаря отец … (не успях да запомня името му) чух някои неща за историята на манастира. Той не е от най-старите – построен е към средата на XIV в. по решение на монаха Симон, който живеел и се подвизавал в една килийка (малка пещера) на склона на отсрещния хълм, откъдето сега минава пътят. Тъй като е построен на скала, се нарича Симонос Петра („Скалата на Симон“).
Няколко пъти е горял, което личи примерно по църквата, която е нова, изписана в края на ХIХ в., след един голям пожар от 1891-ва, в който изгоряла и цялата библиотека. Дообзавеждането и дострояването продължава и досега, както е и в Зограф.

После погледнах някои от немалкото книги за Атон (едни на хартия, други сканирани), с които любезно ме снабди отец Атанасий от Зограф. Избрах си четири общи представяния на Света Гора, в които имаше отделни глави за Симонос Петра.
Три от тях са на гръцки: на иеродякон Игнатий (Венеция, 1745), на дякон Козма Влах (Волос, 1903) и на монах Доротей (Катерини, 1985). Във всички тях за Симонос Петра се говори приблизително едно и също, макар стилът, естествено, да е различен.
На български е преводният „Пътеводител“ на иеродякон Харалампий (Солун, 1896-та), преиздаден от Хр. Темелски през 2002-ра.

За живота на св. Симон се знае от житието му. чийто автор се казвал Исаия. В нощта срещу Рождество Христово Симон видял звезда над скалата и решил, че там трябва да се построи манастир. Затова и в началото манастирът бил наричан „Нов Витлеем“.
През 1364 сръбският деспот Иоан Углеша направил голямо дарение за строежа и обзавеждането. Между XV и XIX в. манастирът много пъти е получавал помощи от владетелите на Влашко и Молдова (оттам изобщо са идвали най-много помощи за Атон през тези векове).
Симонос Петра е горял два пъти особено тежко – през 1580-та и през 1626-та, макар че тогава книгите са оцелели. През 1762-ра там пристигнал и останал за няколко месеца прочутият молдовски монах Паисий Величковски (преводачът на „Добротолюбието“ на славянски) заедно с 35 придружители.

…

През 1801-ва манастирът станал общежителен. (Атонските манастири се делят на общежителни и не-общежителни, като една от явните разлики е, че в общежителните братята винаги се хранят заедно, а в не-общежителните – само в неделя и на празници.
Примерно, Зограф е общежителен, а Хилендар – не-общежителен).
Към 1903-та там имало 75 монаси „вътре“ (според дякон Козма), а към 1985-та – 80 „вътре и вън“ според мон. Доротей.
Когато бях там, видях към петима, но по това не може да се съди, приблизителният брой на монасите се разбира, когато човек иде на служба.

Всеки манастир има своите светини – чудотворни икони, реликви и мощи. Иеродякон Игнатий в книгата си от 1745 пише за Симонос Петра: „Там можеш да видиш и благоговейно да целунеш лявата ръка на Мария Магдалина…“
Това е вярно, става дума за дланта. Видях я, тя се намира в едно ковчеже, което се пази в олтара на църквата и се отваря за всеки поклонник, който желае.

Към Хилендар тръгнахме около 14 ч. и веднага объркахме пътя.

Има една полянка–кръстовище под западната Зографска стена и на десет минути от нея, където се намира стълб с множество табели: пристанището, Ватопед и пр. И за Хилендар, само че не се разбира точно накъде сочи. Затова избрахме един широк и прашен път, като повечето из Атон, които са проходими за коли (асфалт няма, освен в Карея и Дафни, и то съвсем малко).

И така походихме нагоре. Табели нямаше и не знаехме накъде вървим, като в такива случаи аз се надявам да стигнем до височина, откъдето ще се ориентираме – примерно, ще видим морето. Но това не винаги става, случва се човек да се катери дълго и изведнъж пътят просто да спре. Атон е тесен и умерено висок, но не е като Витоша – няма голям град наблизо и затова може да скиташ с часове и пак да си просто в пустинята; а нощта предстои.

И така стигнахме до една височинка, над която хълмовете продължаваха да се издигат, и там – една машина за трошене на камъни. И се върнахме на кръстовището, час и половина по-късно.

– И сега какво? – каза Я. – Да се върнем безславно в Зограф ли?

Но не ни се връщаше безславно и направихме няколко крачки към една безлична пътечка отсреща, и гледаме в началото й колче с ръждясала табелка като стрелка и с надпис: „Хилендар“. А Хилендар е на 10 км. оттам. Обаче тръгнахме.

Пътечката е тясна, съвсем като витошка, но в по-голямата си част с плочи, набити отвесно, което прави настилката трайна. Нататък табелките са много, така че пътят не може да се обърка. Има едно отклонение за „пещерата на св. Козма“ (зографски отшелник от XIV в.) и нататък се върви направо, без особени стръмнини. Има много мухи, крайно досадни, така че не може да се върви, без да си вееш с нещо пред лицето.

След един час се излиза на път от най-широките, който води надолу и от него се вижда морето – на изток, към Кавала. Нямаше никакви коли, иначе бихме спрели някого да ни придвижи. Из Атон се спира, рядко ще ти откажат, ако в колата изобщо има място.

…

„Божественият и свят манастир Хилендар има на брега добровидно пристанище с висока кула и чудесна стена. Нагоре, към планината, е самият манастир – наистина голям и забележителен. Неговият храм е почетен с името на Въведението на Пресвета Богородица…
Ктитори на този храм, освен другите, са и светите Сава и баща му Симеон, от Сърбия. И останалите неща в манастира са богати и хубави; а подвизаващите се в него отци са по род сърби и българи, хора добри и гостоприемни.“

И. Комнин. „Ръководство за поклонници на Света Гора Атонска“. Венеция, 1745
(Според предговора към изданието от 1857, авторът бил лекар от Букурещ, написал книгата си ок. 1700-та)

3.
Хилендар, подобно на Симонопетра, много е страдал от пожари през вековете. Един такъв е имало към 1720-та, след което сръбските монаси постепенно го напуснали, а с възстановяването на сградите се заели български ктитори (като х. Вълчо, братът на отец Паисий).
През следващите 200 години повечето или почти всички монаси там са били българи. Това е всеизвестно – примерно, към края на XIX в. епитропите на манастира водели кореспонденцията със сръбските власти на български език (Н. Маренин. „Манастир Хилендар“. София, 1900. с. 20).
Последният голям пожар се е случил наскоро, през 2004. Поради това и досега там тече основен ремонт на пострадалите сгради.

…

Създаването на манастира (в самия край на XII в.) се дължи на двама известни сърби – жупанът Стефан Неманя с монашеско име Симеон, и синът му Растко (св. Сава, първи архиепископ на Сърбия). Пръв от тях се замонашва синът (във Ватопед), а малко по-късно там идва и баща му. Управлението на държавата е оставено на по-големия брат на Сава – Стефан II (Първовенчани).
С разрешение на тогавашния константинополски император, вероятно Алексий III (д. Козма Влах, 1903. с. 207), те получават право да основат манастир, който после се развива с помощта и на други сръбски владетели. В околността е имало други, по-малки манастири, които Хилендар поглъща. Един от тях, наричан Зигос, някога е бил четвърти в йерархията на Атон; и Хилендар, като негов приемник, заема мястото му в тази редица (пак там, с. 209).

…

Ние пристигнахме към 17.30 ч., напълно обезводнени, и най-напред потърсихме вода. Освен двете чешми с мраморни корита (пред входа и – в двора), има и един хубав кладенец, съвсем традиционен – с кофа на верига.
Вечернята тъкмо беше свършила и хората излизаха, освен няколко, които бяха останали да се поклонят на най-известната икона в манастира. Това е „Богородица Троеручица“, намираща се на епископския трон в главната църква.
По предание тя е същата, пред която се е молил св. Иоан Дамаскин (VIII в.).

…

„И освен това там стои, на игуменското място, на трона, великият образ на Пресвета Богородица с Младенеца, целият покрит със сребро и злато, и със сребърни и непрестанно горящи кандила пред него – който от тях се именува Троеручица. Защото тя има две обикновени ръце и трета, среброкована – може би заради случило се някога някое чудо или дарена още от ктиторите.
Та тя е във велико почитание сред иноците…“

В. Григорович-Барски, 1744 г.
В: „Странствования Василия Григоровича–Барского по святим местам Востока съ 1723 по 1747 г.“. Част III. Санкт-Петербург, 1887. с. 239

4.
На другия ден си казахме, че ще внимаваме с табелите.
Слязохме от входа на Зограф до кръстовището със стълба и огледахме внимателно табелката с надпис „Ватопед“. Тя сочеше точно към Зограф.
За разнообразие се върнахме не по пътеката, а по автомобилния път, който заобикаля манастира отдалеч. За да не отиваме пак на входа, потърсихме пътека и повървяхме по всички, които може би водеха на изток (Ватопед е на изток, а Хилендар – на север-северозапад).
След един час се върнахме на входа и попитахме един монах как се отива към Ватопед. Той посочи един гладко павиран път, точно противоположен на пътеката към табелките, и ни обясни как да вървим. Упътването му се оказа вярно.

…

Много хора мислят, че животът из атонските манастири е спокоен. Това не е вярно. Там никога не е имало покой; било заради разбойнически нападения, било заради разправии между братята, или заради друго.

Ето една случка, разказана от отец Неофит Хилендарски (Бозвели):
„Прерадостен, Николайчо, от всея души и сердца благодаря вишняго промисла, отиде сос старца си в Карея и седнаха на Зографский конак да седят. И начна да ходи при едного благодетелнаго стараго инока, Зографскаго келиаша, да се учи по гречески да чте, да писува и да говори… Гледающе го, помежду си говоряха благоразумните: „Туй дете го обдарила премудрая природа сос всичките дарби…“
И старецът му като гледаше и слишаше, что се говори за Николайча, духовно и отечески му се радваше.
Но ученикът му Рафаил, който беше конакчия, той от зависти пукаше като гледаше, че всички благодетелни старци любят отечески Николайча… И начна Рафаил да гони Николайча из конакът сос пищоли да го убие. Видя старец му, че инак не бива, изпъди Рафаил от конака и положи другий конакчия и миряса работата…
И тако учех Николайча сос радост, като го гледах, че приима и учи усердно. Кой учител не би се радвал таковому ученику? И кой не би му предавал независтно – освен безсовестний?
В то время епитропстваше в Зограф монастир някой си хаджи Генади, който подбра да дава Николайчу да списува монастирски потребни за Болгария и за Сербия писма, които като гледаха зографци едни се радваха, а други от зависти пукаха. То си е светогорска добродетел!…
Начна всесовершенно граматически да им сочинява за по всякаде монастирски писма.
Но побратим му Рафаил от зависти начна да гони Николайча сос нож из монастир да го прободе. Едвам го отбранявах и го завождах повседневно по дважди до старцовата му келия. А вишереченний завистозлобни Рафаил беше в то время трапезар. Наумило му се от дявола да положи отрова в която ни дава кобаня виното, да отрови старца си, Николайча и мене.
То като видяха монастирските началници, изпъдиха Рафаила от монастиря… “

Краткое начертание жизни священослужителя Неофита Димчовича“
В: Неофит Бозвели. „Съчинения“. „БП“, 1968. с. 200-205

(Писано е между 1845 и 1848 в Хилендар. Това не е и толкова отдавна. Било е възможно аз да чуя тази случка през 1975-а, когато съм бил на 11, от някой 80-годишен, който също я е чул на 11 (през 1906-та) от друг 80-годишен, който на 20-годишна възраст (1846-та) е срещнал отец Неофит в Хилендар)

Монахът каза: „Тръгвате по автомобилния път; после по пътечка, там има една табела, и после пак излизате на него. Вървите и стигате до три пътя: там продължавате по средния. После е лесно, има табели.“
Така че тръгнахме по „верния път“ малко преди три часа. Към три и половина още се виждаше морето на запад (към Ситония), а преди четири бяхме прехвърлили височината и видяхме източното – към Тасос. Около четири се видя и Ватопед. Но се слиза бавно: на брега бяхме към пет, а оттам до входа има още 15 мин.
Ватопед е разположен нашироко, и, отдалеч погледнато, сякаш няма стени. Има пристанище като на градче – нещо подобно е, примерно, това на Лемнос. Из долината са разхвърляни църквички, има маслини и други насаждения, и някакъв доста голям водоем.

…

Мястото изглежда удобно за град и се предполага, че е имало – в антично време. Въобще Атон е бил населен, свидетелствата са достатъчно. Херодот дава сведения за тези места във връзка с похода на Ксеркс (VII, 22-23):
„Атон е голяма и именита планина, която слиза към морето и е населена с хора. Там, където достига континента, тя има форма на полуостров и образува провлак около дванадесет стадия дълъг. Това е равнина с неголеми хълмове, простираща се от морето на акантийците до морето на отсрещната Торона. На този провлак, в който свършва Атон, е разположен Сана – гръцки град.
Градовете отсам Сана и вътре по Атон, които тогава персът се беше заел да направи от континентални островни, са: Дион, Олофикс, Акротой, Тис, Клеоне.
Това са градовете, които се намират на Атон…“

Херодот. „История“. НБУ, 2010 (с промени)

…

За Ватопед има предание, подобно на Зографското – че е основан към края на X в. от трима адрианополци (за Зограф – охридчани).
През XIII в., по времето на Михаил VIII Палеолог, той също пострадва от униатите, а през XIV в. се възстановява с помощта на Андроник II и наследниците му; а също и на Стефан Душан.
Главната църква е изписана в началото на XIV в. (като хилендарската), а после (до началото на XIX в.) стенописите неведнъж са били обновявани.
Камбанарията и кулата до нея са от първата половина на XV в.
През 1439 г. представителят на манастира Доротей взел участие във Фераро-Флорентинския събор, и, изглежда, подписал предложението на папа Евгений IV (Порфирий Успенски. „Атон“, част III, 1. Санкт-Петербург, 1892. с. 180-182)
В средата на XV в. (1456 г.) манастирът получава грамота от Алфонс V, крал на Арагон и Сицилия, в която се обещава покровителство срещу пиратите. Това е може би единствената латиноезична грамота на Света Гора (Козма Влах, 1903. с. 186).
В края на същия век Стефан III, владетел на Молдовлахия, съдейства за обновяването на пристанището.
Манастирът винаги е бил от най-населените на Атон. Към края на XV в. там е имало около 300 монаси („Православная энциклопедия“). Те били толкова и в края на XIX в., но към 1930-та намаляват до 100, а в началото на 70-те са към 30 (иером. Теоф. Ватопедски. „Хроника за светогорския манастир Ватопед“, 1972. с. 12).
Отец Иоаникий от Симонопетра, който ни качи на колата си по пътя за Дафни, каза, че сега трябва да са към 120.
Така че днес това е най-многолюдният манастир на Атон.

…

„Благоизволи царството ми да дари на светия монастир на пресветата Богородица, наричана Ватопедска, който се намира на Света Гора, селото наречено Семалто, което лежи в Сярската област; така щото това село, заедно с людете и всичките му правдини, прилежания и доход, да го владее и обладава този честен монастир със самовластна и неотемлима власт, докато живее царството ми.
А изпращаните от царството ми по всички времена, за да приемат дан и да вършат всякакви работи на царството ми… никой от тях да няма власт да влезе в метоха на този свят монастир, нито дан да взема, нито вино, нито хляб, нито зоб, нито десятък, нито да зове на ангария людете за каквато и да било работа на царството ми – нито самите тях, нито техните коне, нито техните волове, нито ослите им. Но всички люде на този монастир да имат всякаква пълна свобода и да владее над тях сегашният честен и христолюбив игумен Доситей и честните и христолюбиви игумени след него.
А дан и ангария и другите останали налози, според закона на царството ми, всичко това тези люде да дават и отработват на този свети монастир, и никой друг да не се бърка. Който нещо им напакости, голям гняв ще изпита от царството ми…
месец априлий
Асен, цар на българите и гърците“

Ватопедска грамота на Иван Асен II
В: Ив. Дуйчев. „Из старата българска книжнина“, II. Хемус, 1944

5.

Пътят от Симонопетра към Григориу е много стръмен.

Първо има една чешма с беседка и разклонение: надясно се отива към пристанището на Симонопетра, а наляво – към Григориу. Понякога човек се чуди, дали това, по което върви, е пътека, или корито на суха рекичка. Или пък някоя суха река я пресича и не знаеш къде отсреща продължава и дали въобще някъде продължава.
Стигнахме до морето, на един къс и пуст бряг, ограден от скали – няма продължение, освен с плуване. Върнахме се и се огледахме – имало, отвъд поредната суха река. На тъмно е невъзможно да се справиш, дори с фенер.
Последната част от пътя е почти равна и сравнително сенчеста. От Симонопетра се върви около 1 час.

…

Григориу („Манастир на Григорий“) е основан през XIV в., така че е един от по-новите на Атон. Най-ранните свидетелства са грамота на Андроник II Палеолог и един документ с подпис на игумена от 1347-ма („Православная энциклопедия“).
Не може да се разбере кой е бил основателят Григорий:някои споменават Григорий Синаит, други – някой негов ученик.

Към 1500 изгорял и бил възстановен с помощта на известния Стефан III Молдовски, който правил дарения също и на Зограф и Ватопед.
Следващият пожар, при който изгорели много от документите, а и от сградите на манастира, се случил към 1762-ра. Тогавашният игумен Иоаким (наречен Дългобради, от Акарнания) се заел със събиране на средства за възстановяването и имал успех; срещнал се лично със султана и получил голяма помощ по негово нареждане (К. Влах, 1903-та. с. 300). Тогава за възстановяването съдействали и влахомолдавските владетели Александър Гика и Александър Ипсиланти (има техни грамоти от края на 1770-те – „ПЭ“).

През 1820-те, поради вълненията около гръцкото въстание, Григориу останал почти без монаси и изпаднал в голямо затруднение; до степен да предложи на Великата Лавра да го приеме като метох. Ето какво цитира мон. Доротей (1985-та, с. 404):
„ние, смирените ви слуги… не можахме да се управляваме… и оставяме манастира, който, с пълното ни убеждение ви го даваме като метох; управлявайте го, както ви просветли Бог…“

Манастирът не бил присъединен към Лаврата и оцелял. В течение на XIX в. натрупал големи дългове, които били изплатени при управлението на архим. Симеон (станал игумен в 1859-та, на 29-годишна възраст). По негово време са построени и сгради, които, според Доротей „удвоили манастира“. Козма Влах, който споменава фамилията му (Ангелидис) и че е от Триполи в Пелопонес, казва: „и досега държи юздите на манастира…“ (с. 301).

Главната църква била построена в началото на XVI в. (Доротей, с. 404), но сигурно е пострадала много от пожара през XVIII в. Стенописите са от края на 1770-те. Казва се „Св. Николай“.
Броят на монасите от един век насам е устойчив. В началото на ХХ в. са били към 80 (Влах), през 80-те – 65 (Доротей), сега пак са толкова, както каза отец Иоаникий.

…

„Монастыр Григорiат, храм святаго Николая, мощи мученицы Анастасiи Римлянины част, иных святых части ест. Ктитор его святый Григорий Новый.“

„Краткое описанiе двадесят монастырей, обретающияся во Святой Горы Атонской“. Солун, 1839

*

(23 юли – 10 септември 2019)

„Автобиография“, 2021. УИ „Св. Климент Охридски“ (стр. 159-177)

1. Иоанина

Северно от Пелопонес континентална Гърция се дели на източна и западна.

В източната са Македония, Тесалия, Беотия и Атика, а в западната – Епир и Етоло-Акарнания. Има и други, които са по средата – Фокида, Дорида, Малида и едната от Локридите.
Това деление на области е старо, от античността. А различаването на „изток и запад“ се улеснява от минаващата по дължината на полуострова планина Пинд.
Тя е по-ниска от Олимп (с върхове до около 2 600 м.), но много по-обширна – както Родопите са по-обширни от Витоша. Така че ако някой тръгне от Македония или Тесалия на запад, ще трябва да прекоси Пинд. И като се изкачи по него, ще навлезе в Епир.

В средата на Епир, на брега на езерото Памвотис, се намира град Иоанина (Янина/Янена). От Солун до там се пътува 3-4 часа по магистралата – много по-бързо и удобно от преди, когато нямаше тунели. Веднъж, преди 12 години, пътувах по стария път и реших, че никога повече няма да опитам. Но като узнах, че е прокарана нова магистрала, опитах и видях, че е станал лек и безопасен. Минава се покрай Берия, Костур (30 км. вдясно), Гревена и Мецово.

Това е т. нар. via Egnatia. Тя е един от трите пътя, които са свързвали Цариград и Рим. Първият е само по суша – този през Адрианопол, Филипопол, София, Ниш, Белград и Венеция. Вторият е по море – със заобикаляне на Пелопонес и преминаване между Сицилия и Италия. А има и един смесен – да се стигне по суша до западния бряг на Хемуския полуостров и после да се отплава за Бриндизи (или Бари); и оттам пак по суша – до Рим.
А старата Via Egnatia е минавала по на север (през днешните Албания и Македония). И нищо чудно, тъй като тези градове са по-близо до италийския бряг. Ето какво казва Страбон (VII,7,4):
„От това крайбрежие първите части са около Епидамн и Аполония. От Аполония до Македония се пътува по Егнациевия път на изток; той е измерен в мили и белязан с колони чак до Кипсела и реката Хеброс… Първата му част се нарича „Път до Кандавия“, илирийска планина, и минава през града Лихнид [Охрид] и Пилон – място, разделящо Илирия от Македония… От Пилон пътят продължава до Едеса и Пела и чак до Тесалоникия…“ (Страбон. „География“ VI-VII. „Рал-Колобър“, 2007).

През 2001 г. Иоанина била с население малко над 60 000 (предполагам, че и сега е толкова). Има университет, и това не е случайно, защото в града е имало известни елиноезични училища още към средата на XVII в.

До езерото има крепост със забележително високи и дебели стени – обширна и обитаема, с много сгради вътре в нея. Казва се, че е започната през VI в., при Юстиниан (подобно на Охрид, Иоанина сочи Юстиниан като свой основател).
Името „Иоанина“ (като епископия) се споменавало за пръв път в протоколите от Цариградския събор от 879 г., председателстван от патриарх Фотий. При Самуил тя вероятно била в границите на България.

След превземането на Константинопол през 1204, градът става един от центровете на Епирското деспотство. През първата половина на XIV в. влиза в границите на сръбската държава, а след 1400-та е управляван от една католическа (италианска) фамилия.
През 1430-та Иоанина е превзета от турските войски. В началото на XVII в. християнското население участвало във въстанието на Лариския митрополит Дионисий; а след края му на християните било забранено да живеят в крепостта и всички жилища в нея станали притежание на мюсюлмани и евреи.

В края на XVIII и началото на XIX в. Иоанина била известна като столица на полунезависимата държава на албанския мюсюлманин Али Паша: неговите владения включвали целия Епир, Тесалия и Пелопонес. Покрай европейските войни от онова време сепаратизмът бил възможен: има и други примери, като този на Осман Пазвантоглу, който около 15 години владеел Видин и околностите му.

…

На няколко километра южно от Иоанина е древното Додонско светилище. То е било известно още на лидиеца Крез (VI в. пр. Хр.). Херодот го е посещавал и пише така:
„След време пеласгите се допитали за названията на боговете до оракула в Додона; защото това прорицалище било смятано за най-старото в Елада – тогава то било единствено. Та след като пеласгите се допитали до оракула дали да вземат названията, идващи от варварите, той отвърнал да ги употребяват. От това време насам принасяли жертва, служейки си симената на боговете; елините ги възприели от пеласгите по-късно…
Прорицателското изкуство в египетската Тива и това в Додона са сходни помежду си. И гадаенето по жертвени животни също е дошло от Египет. Следователно първите хора, които уредили голям празник с шествия, в които се носят дарове, били египтяните. Елините се научили от тях… ; “(I, 46; II, 52, 58. Херодот. „История“. НБУ, 2010).

2. Епир

Омир нарича гърците „данайци“, „аргийци“ или „ахейци“. Според диалектите те са „еолийци“, „ионийци“ и „дорийци“, а според мястото – тесалийци, беотийци, пелопонесци, мелосци, родосци и т.н.

Общото между тях е езикът, според който са „елини“. Името „гърци“ е наложено от римляните и е възприето от повечето европейци. Персите са ги наричали по друг начин, арабите и турците – също по друг. Това не е странно, случва се един народ в течение на времето да получи много имена, особено ако има много съседи и е разединен (без обща държава). Така са и германците.

Освен гърците на полуострова между Егейско и Ионийско море са живели, а и сега живеят, множество други народи. През II хилядолетие пр. Хр., и особено след идването на дорийците, част от тях са били претопени или изместени. Някои, като траките, се оттеглили на север, а други – в планините и особено в най-голямата от тях – епирският Пинд. Езиците им са непознати – може би албанският е наследник на някой от тях.
Най-известни са пеласгите, а освен тях – теспротите, молосите и хаоните.

*

Молосите извеждат рода на царската си династия от Ахиловия син Неоптолем (Пир). Ето какво пише в Аполодоровата „Библиотека“:
„Неоптолем отишъл пеша в земите на молосите заедно с Хелен. Победил ги в битка и се възцарил над земите им, а Андромаха му родила син Молос… А когато Орест полудял, Неоптолем отвлякъл жена му Хермиона, за която бил по-рано сгоден в Троя. Затова Орест го убил в Делфи…
А има и такива, които твърдят, че близките на убитите женихи изправили Одисей пред съд. Той избрал за съдия Неоптолем, цар на островите край Епир. Но Неоптолем смятал, че Одисей ще му пречи да завладее Кефалония, и затова го осъдил на изгнание…“ (Е 6, 12-14; 7, 40) (Аполодор. „Библиотека“. Пловдив, 2015).

Олимпиада, майка на Александър Македонски, била епирка и молоска:
„Филип се оженил за Олимпиада, дъщеря на Неоптолем, цар на молосите, които живеели в най-вътрешните части на Епир…“ (Курций Руф. „История на Александър Македонски“, с. 8.) („ВИ“, 1985)
„Напълно достоверно е, че Александър по баща е потомък на Херакъл чрез Каран, а по майка – на Еак чрез Неоптолем.“ (Плутарх. „Александър“, 2) („НК“, 1969).

Най-известният епирски цар също бил молосец и се казвал Пир (като Неоптолем). Той един от малкото пълководци (като Ханибал и Митридат), които имали успех срещу римляните. Ето какво пише Плутарх за произхода му:
„Казват, че след потопа пръв над теспротите и молосите царствал Фаетон – един от тези, които дошли в Епир заедно с Пеласг; а други, че Девкалион и Пира, които основали додонското светилище, живели при молосите. След време синът на Ахил Неоптолем довел хора и завладял земята; и оставил от себе си царска династия, наричана Пириди“ („Пир“, 1).

3. Превеза

Превеза се намира на провлака, който свързва югозападния край на Епир с Акарнания. На изток от Акарнания е Етолия, като за граница между тях служи Ахелой – втората голяма река, която извира от Пинд.

Провлакът на Превеза е прекъснат в средата си от протока между Ионийско море и Амбракийския залив, наречен така по античното име на града северно от него. Сега той се нарича „Арта“. А областта на изток от залива през античността се наричала „Амфилохия“, с главен град Аргос (амфилохийският Аргос, различен от онзи в пелопонеската Арголида).

Протокът към залива е тесен и зигзагообразен. Има едно село от южната му страна, наречено Актион – по името на мястото, до което се е случила морската битка между армиите на Октавиан и Антоний през есента на 31-ва пр. Хр.

Октавиан спечелил. Плутарх, който разказва подробно за битката (в „Антоний“ 61-66), смята, че за това е виновна Клеопатра, но също и Антоний, който й угаждал във всичко, включително и при взимането на военни решения. Ето какво казва той:
„До тоя момент никой нямал превес и не било ясно какъв ще е изходът, когато изведнъж шейсетте кораба на Клеопатра вдигнали платна за отплаване и започнали да се промъкват през сражението… Неприятелите удивени наблюдавали как с надути от попътния вятър платна те поели към Пелопонес.
В този момент Антоний доказал, че не е нито военачалник, нито мъж и че изобщо не разполага със собствения си разум… Като че ли свързан с нея, трябвало да я следва, където и да тръгнела. Щом забелязал, че корабът й отплува, моментално забравил всичко, побягнал и предал тия, които воювали и умирали за него. Качил се на пентера, съпровождан само от сириеца Алекс и Сцелий, и тръгнал по петите на жената, погубила и него, и себе си“ („Избрани животописи“. „НК“, 1969).

В чест на победата Октавиан построил град, чиито останки могат да се видят и сега. Нарекъл го „Никопол“ (град на победата). Според Страбон (VII,7,6) първи обитатели на Никопол станали жителите на Амбракия:
„След това е устието на Амбракийския залив. Макар устието му да е малко над четири стадия на ширина, обиколката му е цели триста стадия; и е добро място за пристан навсякъде. Частта от страната, която остава отдясно на влизане в залива е населена от елините акарнани. Тук също така, близо до устието, е светилището на Аполон Акций…
Отляво на устието се намира Никополис и земята на епирците касопеи, която се простира чак до вътрешността на залива до Амбракия. Амбракия е разположена много близо над вътрешността на залива; основана е от Горгос, сина на Кипсел. Градът е бил изключително процъфтяващ в миналото и бил благоустроен от Пир, който го превърнал в своя царска резиденция.
По-късно обаче македоните и римляните със своята продължителна война до такава степен разорили и този, и другите епирски градове, че накрая Август, като видял, че са съвсем западнали, заселил останалите им обитатели заедно в един град, който нарекъл Никополис; а го нарекъл така заради победата, която спечелил в морско сражение пред залива срещу Антоний и Клеопатра, царицата на Египет, която също присъствала на сражението.
Никополис е многолюден и жителите му ежедневно се увеличават, тъй като не само притежава значителна територия и украсите, взети като плячка от сражението, но също така, в предградието си разполага с добре уреден свещен участък, част от който е в горичка с гимназион и стадион за провеждането на игри на всеки пет години…“ („География“. „Рал Колобър“, 2007).

Сега от стените на Никопол се виждат руини от дясната страна на пътя.
А за Превеза се съобщавало за пръв път в „Хроника на Морея“ (към края на XIII в.). От средата на XV в. тя станала турска, а през целия XVIII – венецианска.
Пристанището е обърнато на изток – към една от извивките на протока.