Архив на категория: Одисея 2015

манастирът Григориу

Пътят от Симонопетра към Григориу е много стръмен.

Първо има една чешма с беседка и разклонение: надясно се отива към пристанището на Симонопетра, а наляво – към Григориу. Понякога човек се чуди, дали това, по което върви, е пътека, или корито на суха рекичка. Или пък някоя суха река я пресича и не знаеш къде отсреща продължава и дали въобще някъде продължава.
Стигнахме до морето, на един къс и пуст бряг, ограден от скали – няма продължение, освен с плуване. Върнахме се и се огледахме – имало, отвъд поредната суха река. На тъмно е невъзможно да се справиш, дори с фенер.
Последната част от пътя е почти равна и сравнително сенчеста. От Симонопетра се върви около 1 час.

Григориу („Манастир на Григорий“) е основан през XIV в., така че е един от по-новите на Атон. Най-ранните свидетелства са грамота на Андроник II Палеолог и един документ с подпис на игумена от 1347-ма („Православная энциклопедия“).
Не може да се разбере кой е бил основателят Григорий:някои споменават Григорий Синаит, други – някой негов ученик.

Към 1500 изгорял и бил възстановен с помощта на известния Стефан III Молдовски, който правил дарения също и на Зограф и Ватопед.
Следващият пожар, при който изгорели много от документите, а и от сградите на манастира, се случил към 1762-ра. Тогавашният игумен Иоаким (наречен Дългобради, от Акарнания) се заел със събиране на средства за възстановяването и имал успех; срещнал се лично със султана и получил голяма помощ по негово нареждане (К. Влах, 1903-та. с. 300). Тогава за възстановяването съдействали и влахомолдавските владетели Александър Гика и Александър Ипсиланти (има техни грамоти от края на 1770-те – „ПЭ“).

През 1820-те, поради вълненията около гръцкото въстание, Григориу останал почти без монаси и изпаднал в голямо затруднение; до степен да предложи на Великата Лавра да го приеме като метох. Ето какво цитира мон. Доротей (1985-та, с. 404):
„ние, смирените ви слуги… не можахме да се управляваме… и оставяме манастира, който, с пълното ни убеждение ви го даваме като метох; управлявайте го, както ви просветли Бог…“

Манастирът не бил присъединен към Лаврата и оцелял. В течение на XIX в. натрупал големи дългове, които били изплатени при управлението на архим. Симеон (станал игумен в 1859-та, на 29-годишна възраст). По негово време са построени и сгради, които, според Доротей „удвоили манастира“. Козма Влах, който споменава фамилията му (Ангелидис) и че е от Триполи в Пелопонес, казва: „и досега държи юздите на манастира…“ (с. 301).

Главната църква била построена в началото на XVI в. (Доротей, с. 404), но сигурно е пострадала много от пожара през XVIII в. Стенописите са от края на 1770-те. Казва се „Св. Николай“.
Броят на монасите от един век насам е устойчив. В началото на ХХ в. са били към 80 (Влах), през 80-те – 65 (Доротей), сега пак са толкова, както каза отец Иоаникий.

„Монастыр Григорiат, храм святаго Николая, мощи мученицы Анастасiи Римлянины част, иных святых части ест. Ктитор его святый Григорий Новый.“

„Краткое описанiе двадесят монастырей, обретающияся во Святой Горы Атонской“. Солун, 1839

манастирът Ватопед

1.

На другия ден си казахме, че ще внимаваме с табелите.
Слязохме от входа на Зограф до кръстовището със стълба и огледахме внимателно табелката с надпис „Ватопед“. Тя сочеше точно към Зограф.
За разнообразие се върнахме не по пътеката, а по автомобилния път, който заобикаля манастира отдалеч. За да не отиваме пак на входа, потърсихме пътека и повървяхме по всички, които може би водеха на изток (Ватопед е на изток, а Хилендар – на север-северозапад).
След един час се върнахме на входа и попитахме един монах как се отива към Ватопед. Той посочи един гладко павиран път, точно противоположен на пътеката към табелките, и ни обясни как да вървим. Упътването му се оказа вярно.

Много хора мислят, че животът из атонските манастири е спокоен. Това не е вярно. Там никога не е имало покой; било заради разбойнически нападения, било заради разправии между братята, или заради друго.

Ето една случка, разказана от отец Неофит Хилендарски (Бозвели):
„Прерадостен, Николайчо, от всея души и сердца благодаря вишняго промисла, отиде сос старца си в Карея и седнаха на Зографский конак да седят. И начна да ходи при едного благодетелнаго стараго инока, Зографскаго келиаша, да се учи по гречески да чте, да писува и да говори… Гледающе го, помежду си говоряха благоразумните: „Туй дете го обдарила премудрая природа сос всичките дарби…“
И старецът му като гледаше и слишаше, что се говори за Николайча, духовно и отечески му се радваше.
Но ученикът му Рафаил, който беше конакчия, той от зависти пукаше като гледаше, че всички благодетелни старци любят отечески Николайча… И начна Рафаил да гони Николайча из конакът сос пищоли да го убие. Видя старец му, че инак не бива, изпъди Рафаил от конака и положи другий конакчия и миряса работата…
И тако учех Николайча сос радост, като го гледах, че приима и учи усердно. Кой учител не би се радвал таковому ученику? И кой не би му предавал независтно – освен безсовестний?
В то время епитропстваше в Зограф монастир някой си хаджи Генади, който подбра да дава Николайчу да списува монастирски потребни за Болгария и за Сербия писма, които като гледаха зографци едни се радваха, а други от зависти пукаха. То си е светогорска добродетел!…
Начна всесовершенно граматически да им сочинява за по всякаде монастирски писма.
Но побратим му Рафаил от зависти начна да гони Николайча сос нож из монастир да го прободе. Едвам го отбранявах и го завождах повседневно по дважди до старцовата му келия. А вишереченний завистозлобни Рафаил беше в то время трапезар. Наумило му се от дявола да положи отрова в която ни дава кобаня виното, да отрови старца си, Николайча и мене.
То като видяха монастирските началници, изпъдиха Рафаила от монастиря… “

Краткое начертание жизни священослужителя Неофита Димчовича“
В: Неофит Бозвели. „Съчинения“. „БП“, 1968. с. 200-205

(Писано е между 1845 и 1848 в Хилендар. Това не е и толкова отдавна. Било е възможно аз да чуя тази случка през 1975-а, когато съм бил на 11, от някой 80-годишен, който също я е чул на 11 (през 1906-та) от друг 80-годишен, който на 20-годишна възраст (1846-та) е срещнал отец Неофит в Хилендар)

2.
Монахът каза: „Тръгвате по автомобилния път; после по пътечка, там има една табела, и после пак излизате на него. Вървите и стигате до три пътя: там продължавате по средния. После е лесно, има табели.“
Така че тръгнахме по „верния път“ малко преди три часа. Към три и половина още се виждаше морето на запад (към Ситония), а преди четири бяхме прехвърлили височината и видяхме източното – към Тасос. Около четири се видя и Ватопед. Но се слиза бавно: на брега бяхме към пет, а оттам до входа има още 15 мин.
Ватопед е разположен нашироко, и, отдалеч погледнато, сякаш няма стени. Има пристанище като на градче – нещо подобно е, примерно, това на Лемнос. Из долината са разхвърляни църквички, има маслини и други насаждения, и някакъв доста голям водоем.

Мястото изглежда удобно за град и се предполага, че е имало – в антично време. Въобще Атон е бил населен, свидетелствата са достатъчно. Херодот дава сведения за тези места във връзка с похода на Ксеркс (VII, 22-23):
„Атон е голяма и именита планина, която слиза към морето и е населена с хора. Там, където достига континента, тя има форма на полуостров и образува провлак около дванадесет стадия дълъг. Това е равнина с неголеми хълмове, простираща се от морето на акантийците до морето на отсрещната Торона. На този провлак, в който свършва Атон, е разположен Сана – гръцки град.
Градовете отсам Сана и вътре по Атон, които тогава персът се беше заел да направи от континентални островни, са: Дион, Олофикс, Акротой, Тис, Клеоне.
Това са градовете, които се намират на Атон…“

Херодот. „История“. НБУ, 2010 (с промени)

3.

За Ватопед има предание, подобно на Зографското – че е основан към края на X в. от трима адрианополци (за Зограф – охридчани).
През XIII в., по времето на Михаил VIII Палеолог, той също пострадва от униатите, а през XIV в. се възстановява с помощта на Андроник II и наследниците му; а също и на Стефан Душан.
Главната църква е изписана в началото на XIV в. (като хилендарската), а после (до началото на XIX в.) стенописите неведнъж са били обновявани.
Камбанарията и кулата до нея са от първата половина на XV в.
През 1439 г. представителят на манастира Доротей взел участие във Фераро-Флорентинския събор, и, изглежда, подписал предложението на папа Евгений IV (Порфирий Успенски. „Атон“, част III, 1. Санкт-Петербург, 1892. с. 180-182)
В средата на XV в. (1456 г.) манастирът получава грамота от Алфонс V, крал на Арагон и Сицилия, в която се обещава покровителство срещу пиратите. Това е може би единствената латиноезична грамота на Света Гора (Козма Влах, 1903. с. 186).
В края на същия век Стефан III, владетел на Молдовлахия, съдейства за обновяването на пристанището.
Манастирът винаги е бил от най-населените на Атон. Към края на XV в. там е имало около 300 монаси („Православная энциклопедия“). Те били толкова и в края на XIX в., но към 1930-та намаляват до 100, а в началото на 70-те са към 30 (иером. Теоф. Ватопедски. „Хроника за светогорския манастир Ватопед“, 1972. с. 12).
Отец Иоаникий от Симонопетра, който ни качи на колата си по пътя за Дафни, каза, че сега трябва да са към 120.
Така че днес това е най-многолюдният манастир на Атон.

„Благоизволи царството ми да дари на светия монастир на пресветата Богородица, наричана Ватопедска, който се намира на Света Гора, селото наречено Семалто, което лежи в Сярската област; така щото това село, заедно с людете и всичките му правдини, прилежания и доход, да го владее и обладава този честен монастир със самовластна и неотемлима власт, докато живее царството ми.
А изпращаните от царството ми по всички времена, за да приемат дан и да вършат всякакви работи на царството ми… никой от тях да няма власт да влезе в метоха на този свят монастир, нито дан да взема, нито вино, нито хляб, нито зоб, нито десятък, нито да зове на ангария людете за каквато и да било работа на царството ми – нито самите тях, нито техните коне, нито техните волове, нито ослите им. Но всички люде на този монастир да имат всякаква пълна свобода и да владее над тях сегашният честен и христолюбив игумен Доситей и честните и христолюбиви игумени след него.
А дан и ангария и другите останали налози, според закона на царството ми, всичко това тези люде да дават и отработват на този свети монастир, и никой друг да не се бърка. Който нещо им напакости, голям гняв ще изпита от царството ми…
месец априлий
Асен, цар на българите и гърците“

Ватопедска грамота на Иван Асен II
В: Ив. Дуйчев. „Из старата българска книжнина“, II. Хемус, 1944

манастирът Хилендар

1.

Към Хилендар тръгнахме около 14 ч. и веднага объркахме пътя.

Има една полянка–кръстовище под западната Зографска стена и на десет минути от нея, където се намира стълб с множество табели: пристанището, Ватопед и пр. И за Хилендар, само че не се разбира точно накъде сочи. Затова избрахме един широк и прашен път, като повечето из Атон, които са проходими за коли (асфалт няма, освен в Карея и Дафни, и то съвсем малко).

И така походихме нагоре. Табели нямаше и не знаехме накъде вървим, като в такива случаи аз се надявам да стигнем до височина, откъдето ще се ориентираме – примерно, ще видим морето. Но това не винаги става, случва се човек да се катери дълго и изведнъж пътят просто да спре. Атон е тесен и умерено висок, но не е като Витоша – няма голям град наблизо и затова може да скиташ с часове и пак да си просто в пустинята; а нощта предстои.

И така стигнахме до една височинка, над която хълмовете продължаваха да се издигат, и там – една машина за трошене на камъни. И се върнахме на кръстовището, час и половина по-късно.

– И сега какво? – каза Я. – Да се върнем безславно в Зограф ли?

Но не ни се връщаше безславно и направихме няколко крачки към една безлична пътечка отсреща, и гледаме в началото й колче с ръждясала табелка като стрелка и с надпис: „Хилендар“. А Хилендар е на 10 км. оттам. Обаче тръгнахме.

Пътечката е тясна, съвсем като витошка, но в по-голямата си част с плочи, набити отвесно, което прави настилката трайна. Нататък табелките са много, така че пътят не може да се обърка. Има едно отклонение за „пещерата на св. Козма“ (зографски отшелник от XIV в.) и нататък се върви направо, без особени стръмнини. Има много мухи, крайно досадни, така че не може да се върви, без да си вееш с нещо пред лицето.

След един час се излиза на път от най-широките, който води надолу и от него се вижда морето – на изток, към Кавала. Нямаше никакви коли, иначе бихме спрели някого да ни придвижи. Из Атон се спира, рядко ще ти откажат, ако в колата изобщо има място.

„Божественият и свят манастир Хилендар има на брега добровидно пристанище с висока кула и чудесна стена. Нагоре, към планината, е самият манастир – наистина голям и забележителен. Неговият храм е почетен с името на Въведението на Пресвета Богородица…
Ктитори на този храм, освен другите, са и светите Сава и баща му Симеон, от Сърбия. И останалите неща в манастира са богати и хубави; а подвизаващите се в него отци са по род сърби и българи, хора добри и гостоприемни.“

И. Комнин. „Ръководство за поклонници на Света Гора Атонска“. Венеция, 1745
(Според предговора към изданието от 1857, авторът бил лекар от Букурещ, написал книгата си ок. 1700-та)

2.

Хилендар, подобно на Симонопетра, много е страдал от пожари през вековете. Един такъв е имало към 1720-та, след което сръбските монаси постепенно го напуснали, а с възстановяването на сградите се заели български ктитори (като х. Вълчо, братът на отец Паисий).
През следващите 200 години повечето или почти всички монаси там са били българи. Това е всеизвестно – примерно, към края на XIX в. епитропите на манастира водели кореспонденцията със сръбските власти на български език (Н. Маренин. „Манастир Хилендар“. София, 1900. с. 20).
Последният голям пожар се е случил наскоро, през 2004. Поради това и досега там тече основен ремонт на пострадалите сгради.

Създаването на манастира (в самия край на XII в.) се дължи на двама известни сърби – жупанът Стефан Неманя с монашеско име Симеон, и синът му Растко (св. Сава, първи архиепископ на Сърбия). Пръв от тях се замонашва синът (във Ватопед), а малко по-късно там идва и баща му. Управлението на държавата е оставено на по-големия брат на Сава – Стефан II (Първовенчани).
С разрешение на тогавашния константинополски император, вероятно Алексий III (д. Козма Влах, 1903. с. 207), те получават право да основат манастир, който после се развива с помощта и на други сръбски владетели. В околността е имало други, по-малки манастири, които Хилендар поглъща. Един от тях, наричан Зигос, някога е бил четвърти в йерархията на Атон; и Хилендар, като негов приемник, заема мястото му в тази редица (пак там, с. 209).

Ние пристигнахме към 17.30 ч., напълно обезводнени, и най-напред потърсихме вода. Освен двете чешми с мраморни корита (пред входа и – в двора), има и един хубав кладенец, съвсем традиционен – с кофа на верига.
Вечернята тъкмо беше свършила и хората излизаха, освен няколко, които бяха останали да се поклонят на най-известната икона в манастира. Това е „Богородица Троеручица“, намираща се на епископския трон в главната църква.
По предание тя е същата, пред която се е молил св. Иоан Дамаскин (VIII в.).

*

„И освен това там стои, на игуменското място, на трона, великият образ на Пресвета Богородица с Младенеца, целият покрит със сребро и злато, и със сребърни и непрестанно горящи кандила пред него – който от тях се именува Троеручица. Защото тя има две обикновени ръце и трета, среброкована – може би заради случило се някога някое чудо или дарена още от ктиторите.
Та тя е във велико почитание сред иноците…“

В. Григорович-Барски, 1744 г.
В: „Странствования Василия Григоровича–Барского по святим местам Востока съ 1723 по 1747 г.“. Част III. Санкт-Петербург, 1887. с. 239

Левкада

1. Градът

Левкада е на двадесетина километра от Превеза. Пътува се на юг, а протокът към Амбракийския залив се преодолява под вода (през тунел). Акциум е отляво, а до Левкада се стига по шосе, прекарано по тесен провлак. Вдясно от шосето е крепостта „Санта Мавра“, строена от италианците през XIV в.
Оттам по късо мостче се стига до края на тесния и извит полуостров, образуващ Левкадската лагуна. И после по магистрала, пак върху провлак – до града
Градът е съвсем малък – с около 7 хиляди жители, както пише в пътеводителя. Минахме два пъти през него – веднъж на отиване към Нидри, когато видяхме само крайбрежната улица и пристанището, препълнено с яхти; и втория път за един следобяд, когато дойдохме, за да разглеждаме. Има църкви в западен стил (от XVIII в. най-вероятно) и почти пешеходни улички с каменна настилка; и археологически музей в една мрачна и при това затворена сграда („Пневматико кентро“) към лагуната. Срещу него има бар-таверна, където надписите са на български.
Историята на острова е сложна – участвали са в множество войни, като се започне от V в. пр. Хр. За тези неща е най-добре да се чете направо в източниците. В това отношение античността е с предимство – първо, защото винаги всички са се съобразявали с нея, и второ, защото източниците са малко и известни (Херодот, Тукидид, Полибий, Страбон, Ливий), а за повече подробности има индекси на имената, примерно в TLG.
По-нататък става все по-трудно, защото сведенията са многобройни и разпръснати, а и езиците са повече. Това може да се каже за всички места из Средиземноморието.
Островът е присъединен към Рим през II в. пр. Хр., покрай римо-македонските войни, в които левкадците били на страната на Македония. В началото на IV в. имал епископ.
Към края на XIII-ти бил отстъпен от Константинопол (или от Епирското деспотство) на една католическа фамилия (Орсини), а от края на XV в. е турски. По-късно (от 90-те години на XVII в.) е завзет от Венеция и останал венециански до унищожението на държавата от французите през 1797.

„В ранни времена Левкада е бил полуостров на Акарнания, и поетът [Омир] го нарича „бряг на континента”, наричайки „континент” земята, разположена срещу Итака и Кефаления; а тази страна е Акарнания. И следователно, като казва „бряг на континента”, трябва да разбираме „бряг на Акарнания”.
На Левкада бил не само Нерит, за който Лаерт казва, че го завзел „Ако вчера в палата аз същата мощ обладавах, както когато добре построената крепост на Нерик върху скалистия нос като вожд кефаленски порутих…” (XIV, 378) („Одисея“. „НК“, 1981), но и градовете, които споменава в „Каталога“…
Но коринтяните, пратени от Кипсел [VII в.] и Горгос завладяли този бряг и напреднали чак до Амбракийския залив; и по това време били колонизирани Амбракия и Анакторион. И като прокопали провлака на острова, направили Левкада остров; и преместили Нерит на мястото, което някога e било провлак, а сега там има проток с мост над него. И променили името му на Левкада…“
Страбон X, 2, 8
(„География“. „Рал Колобър“, 2007, но съм редактирал малко превода).

2. От Левкада до Нидри

Старите историци не се занимават специално с Левкада (не толкова, колкото с Керкира), а я споменават покрай някои събития. Левкадците участвали във втората гръко-персийска война – и при Саламин, и при Платея.

Херодот съобщава следното (за Саламин): „Мегарците предоставиха също такъв екипаж, какъвто и при Артемисион; амбракийците помогнаха със седем кораба, а левкадците (те са дорийци от Коринт) с три….
Всички тези, които дойдоха, за да участват в битката, живеят отсам теспротите и река Ахерон; защото са теспроти онези, които граничат с амбракийците и левкадците. Измежду живеещите отвъд тях само кротонците помогнаха на Гърция с един кораб…“ (VIII, 45-47).
И за Платея: „…до тях застанаха четиристотин халкидци, а после – петстотин амбракийци. След тях – осемстотин левкадци и анакторийци; и до тях двеста палейци от Кефалония…“ (IX, 28).
Във вътрешногръцките войни левкадците предпочитали да бъдат в съюз със Спарта, може би заради враждата си с акарнанците, които обикновено ставали атински съюзници (според някои майката на Темистокъл била акарнанка (Корнелий Непот. „Темистокъл“ 1).
За отношенията на левкадците с тях, пък и с другите съседи, може да се разбере от Тукидид (III, 94):
„… другите атиняни, които сновели на тридесетте кораба във водите на Пелопонес… потеглили към Левкада с войска, в която влизали акарнанците, които ги следвали с всичките си сили, както и закинтците, кефалонийците и петнадесетте кораба на керкирците.
Левкадците, въпреки опустошаването на земята им – и то не само отвъд, но и отсам провлака, където е самата Левкада и светилището на Аполон – не предприемали нищо, притиснати от многобройността на противника. А акарнанците искали от стратега на атиняните Демостен да прегради Левкада със стена откъм континента, като смятали, че така лесно ще я превземат и ще се отърват от града, който постоянно враждувал с тях…“
(„История на Пелопонеската война“. „НИ“, 1979 – с промени).

3. Перияли

Перияли е пристанище на крайбрежието срещу островчетата Хелона (костенурка) и Спарти. Много е близо до Нидри – може да се отиде по шосето за 20 минути пеш, но също и по пясъчната ивица. Намира се под склона, водещ към хълма Скарос (върховете му са към 650 м.).
Там е къщата на Яна, където бяхме няколко дни. Трябваше да се кача по-нагоре и да снимам островите със залива към Влихос, но не се сетих и сега съжалявам.

Затруднявам се как да нарека текстове, които се представят като исторически, но всъщност са литературна измислица; или са в традицията на някоя литературна измислица.

Ето един, в който се споменава и за Левкада:
„След като отплаваха от Китера, недалеч от Пелопонес умря един от другарите на Еней, Кинет – и го погребаха на един морски нос, който сега е на негово име, Кинетион. Потвърдиха родството си с аркадците, за което ще разкажа в някое следващо изложение, и се задържаха малко около тези села; и като оставиха там някои от своите, пристигнаха на Закинт…
И задържани от неблагоприятното време, построиха светилище на Афродита и принесоха жертва, която оттогава закинтийците правят редовно, заедно със състезания за ефеби – по бягане и други.
И като отплаваха, пристигнаха в Левкада, която тогава още се владееше от акарнанците. Там също основаха светилище на Афродита – това, което сега е на островчето между канала и града, и се нарича „Афродита Енеева“. И като потеглиха, стигнаха до Акциум и спряха при носа на Амбракийския залив; оттам пристигнаха в Амбракия, където царуваше Амбракс, син на Дексамен, син на Херакъл. И на двете места оставиха паметници за пристигането си – в Акциум на Афродита Енеева и на великите богове, което стоеше и по мое време… “
(Дионисий Халикарнаски. „Римски древности“ I, 50)

Ето и текста на „Енеида“ за същата част от пътуването (III, 270-280 в превод на Д. Дечев):
„Вече се показаха всред морето дъбравите на Закинт, Дулихий, Сама и стръмните скали на Нерит. Бързо отминаваме вдадените в морето канари на Итака, царството на Лаерта, и проклиняме земята, която е откърмила безсърдечния Одисей.
Наскоро се разкройват пред нас вечно забулените в мъгла върхове на Левкатската планина и Аполоновият храм, който задава страх на моряците. Към него се отправяме уморени и дохождаме под стените на едно малко градче; хвърляме от носа на корабите котва и кормилните им части вече лежат на брега.
Тъй стъпвайки най-сетне на суша въпреки всяко очакване, ние принасяме очистителна жертва на Юпитера, запалваме жертвениците, за да изпълним своите обети и чествуваме Актийския бряг с илионски игри…“
(Вергилий. „Енеида“ I-VI. „Хр. Данов“, 1933)

4. Нидри

Нидри е на източното крайбрежие на острова, по средата между града Левкада и Василики.
Мястото е странно красиво – има високи и по-ниски хълмове, дълбок залив с тясно устие и множество яркозелени острови пред залива. По пътя на юг се минава през теснината между Левкада и остров Меганиси.
Пътят до Итака е около час и половина.

След завоеванията и смъртта на Александър държавите из Гърция се оказват в нова ситуация. Македония (със столица Пела) е силна, но царете й не са регионални хегемони като Филип и Александър, тъй като върху територията на Персийската империя са се появили няколко монархии, които веднага започнали войни помежду си.
Така че полисите, островите и областите са можели да водят по-скоро независима политика, разчитайки на помощ от различни места.

В континентална Гърция и Пелопонес се явяват изведнъж три нови сили – епирската монархия, етолийският съюз (между Епир и Коринтския залив) и Ахейският съюз (централен и северен Пелопонес и Коринт).
Тези държави (обединения) имат успехи и държат съседите си в зависимост или поне в напрежение.
Епирците се прославят при Пир, който е непобедим в сражения, и воюва с почти еднакъв успех и срещу Македония, и срещу Рим. Според Плутарх е замислял създаването на империя от границите с Тракия до Италия и Картаген включително.
Етолийците, чийто център трябва да е бил е град Терм в южната част на Пинд, се прочуват с победата си над галите (келтите), които убили македонския цар Птолемей Керавн („Светкавицата“) и разграбили всичко по пътя си из Македония и Тесалия. Те (етолийците) изглежда контролират Фокида (с Делфийското светилище) и са в противоборство с ахейците, тесалийците, Македония и Епир.
Ахейците се стремят към господство над Пелопонес и си съперничат със Спарта, разчитайки на помощта на Македония или Епир.

Ако се съди по крайно редките споменавания на Левкада от историците на епохата (Полибий, Диодор, Плутарх, Юстин), тя не е участвала в тези борби самостоятелно, а по-скоро като част от Акарнания.
Акарнанците пък били застрашавани от Етолия и поради това разчитали на противниците й – на първо място на Македония.
Затова и Полибий споменава Левкада най-често във връзка с действията на цар Филип V Македонски срещу етолийците и илирите. Възможно е да я е използвал като база за флота си.
Из биографията на Деметрий Полиоркет:

„Влезе в града, свика Народното събрание и обяви, че връща предишната държавна уредба. Така след четиринадесет години атиняните си възвърнаха демокрацията.
Първи от всички те обявиха Деметрий и Антигон за царе. Провъзгласиха ги и за богове-спасители. Премахнаха архонта-епоним и гласуваха да има „жрец на спасителите“. Осветиха мястото, където Деметрий за пръв път слезе от колесницата, поставиха олтар и го нарекоха на „Деметрий Катайбат“ (Слизащия). Прибавиха две нови фили – Деметриада и Антигонида; и заради тях Съветът на 500-те стана Съвет на 600-те.
Стратокъл предложи тези, които ще бъдат изпращани при Антигон или Деметрий, да се наричат „теори“ вместо пратеници – подобно на онези, които носят жертвените дарове в Делфи и Олимпия.
Един друг предложи винаги, когато Деметрий пристига, да го посрещат с церемониите в чест на Деметра и Дионис. Накрая обявиха, че месец мунихион ще се казва деметрион, а последният ден от всеки месец – деметриад. И преименуваха Дионисиите на Деметрии…
А Дромоклид предложи най-забележителната и странна чест: когато се принасят щитове като дар в Делфи, да се иска прорицание от Деметрий (как най-добре да се направи приношението) (10-13)

[След като изгони Касандър, който обсаждаше Атина] намериха начин да се покажат свежи и нови в ласкателствата. Отредиха му съкровищницата на Партенона за квартира. И гласуваха следния декрет: „Атинският народ постанови: каквото нареди цар Деметрий, това да бъде смятано за благочестиво спрямо боговете и справедливо за хората“ (23-24).
Веднъж, като тръгна за Атина, Деметрий изпрати писмо, в което пишеше, че веднага, щом пристигне, трябва да бъде посветен в мистериите, и то във всичките им степени – от най-ниските до епоптическите.
Впрочем това не е допустимо, нито някога се беше случвало. Малките мистерии се празнуват през антестерион, а Големите – през боедромион. А епопт се става най-малко година след Големите мистерии.
След като писмото беше прочетено, единственият, който посмя да възрази, беше факлоносецът Питодор – но нищо не постигна. Взеха решение месец мунихион, в който бяха тогава, да се нарича и да се смята антестерион. След това от антестерион месецът мунихион стана боедромион, и Деметрий прие последното посвещение, а също така и епоптията.
Но от многото безчинства и беззакония най-много наскърби атиняните това, че трябваше бързо да съберат и да предадат 250 таланта. След като ги събраха и Деметрий видя парите, той нареди да ги дадат на Ламия и на хетерите около нея за козметика… (26-27
[След загубената битка при Ипсос] незабавно отплава за Гърция, възлагайки най-големите от последните си надежди на атиняните. Смяташе, че при тази ситуация няма да има по-сигурно убежище от тяхното благоразположение. Но когато стигна до Цикладите го посрещнаха пратеници от Атина и го помолиха да стои на разстояние, понеже в Народното събрание било гласувано да не приемат никого от царете… (30)
Плутарх. „Успоредни животописи“. „НК“, 1981 (с промени)

*

Сред тях [гостите на Омир в Смирна] бил и Ментес, корабопритежател от местата около Левкада. Бил пристигнал с кораба си за жито; и бил, за времето си, образован мъж.
Та той убедил Мелесиген [Омир] да се откаже от преподаването и да замине с него. Щял да получава заплата и всичко необходимо; и било добре да види земи и градове, докато е млад.
Може би [Омир] тогава и замислил да се заеме с поезия. И така изоставил преподаването и потеглил с Ментес; и където и да пристигнел, разглеждал, разпитвал и проучвал всичко. Възможно е да си е водил и бележки.
На връщане от Тирения и Иберия пристигнали в Итака. Там Мелесиген се разболял сериозно от някаква очна болест. Тогава, заради лечението му, Ментес решил да иде до Левкада и го оставил при един свой близък приятел – итакиеца Ментор, син на Алким. Поръчал му добре да се грижи за него – пък той, като се върнел обратно, щял да го прибере.
Ментор се погрижил за него усърдно; той бил достатъчно заможен човек и известен сред итакийците със справедливостта и гостоприемството си.
Та там се случило Мелесиген да разпита и проучи нещата относно Одисей. Итакийците казват, че ослепял, докато бил при тях; а аз мисля, че тогава бил здрав, а ослепял после, в Колофон.
А Ментес се върнал от Левкада в Итака и взел Мелесиген със себе си; и дълго плавали заедно…
[Херодот]. „Животът на Омир“, 6-7
Vitarum scriptores graeci minores. A. Westermann ed. Brunsvigae, 1845

5. Левкадските скали

Покрай заниманието ми с тези места, не мога да не цитирам Байрон, който, в „Чайлд Харолд“, разказва точно за тях:

„По голямата част от тази поема бе написана сред ония картини, които рисува.
Започната бе в Албания, а ония части, които се отнасят до Испания и Португалия, бяха написани според наблюденията на автора в тия страни. Това бе, може би, нужно за точността на описанията.
Местата, които опитах да скицирам, се намират в Испания, Португалия, Епир, Акарнания и Гърция. На това място засега поемата спира; нейният прием ще реши, дали авторът ще се опита да поведе своите четци към столицата на Изтока, през Иония и Фригия…
(Предговор – февруари, 1812)

Пътувах много, погледът ми често
привличаха красиви чужденки;
създания въздушни на мечтата –
през лека дрямка идваха при мен.
Ти с хубостта си всички затъмни…

Небородена беше ти в Елада,
о, Музо на певците! Твоят слух
тъй много лири оттогаз терзаха,
че аз не дръзвам днес да го смутя.
Макар да зная твоя храм в руини,
и твоя ручей, що прекосва сам
дълбокото мълчание на тия
забравени места – със моя разказ
праха на музите не бих смутил.

Живееше в Британия младеж,
разгален, чужд на всяка добродетел.
Той дните си прекарваше развратно,
сред пирове осъмваше пиян.
Пред вас е Чайлд Харолд… (I, 1-3)

Атино, де са вождовете смели
на времето велико? Те са прах.
Покрили себе си с безсмъртна слава,
изчезнаха безследно, като сън.
За тях в училището учим само,
за тях урока зубрим цели дни.
Следи на миналото вече не се виждат.
Над кулите, които надживяха
великото и светло минало – е мрак… (II, 2)

Британио, нима си ти доволна,
че плаче гъркът, посивял и слаб?
Да се признаеш във грабеж е тежко.
Светът ще се срамува зарад теб.
Царица на моря, страна на свободата,
в гърдите на Елада вниза нож.
Ти защитаваш слабите народи,
но туй, що беше пощадило времето,
и силните не дръзнаха да вземат, ти го взе… (13)

Стократно по-щастлив не е ли тука
атонския монах, слян с чудния пейзаж?
Над него ведро грее небосклона,
в краката му морето мирно спи.
Попаднал тука, в тоя край прекрасен,
би всеки пожелал да е монах,
не би се примирил със обществото,
така студено, дето е осъден
да влачи равнодушно своя кръст (27)

Любов щом няма, всичко е напусто,
и ако само за любов живял би,
с тълпа поклонници не би се смесил пак.

Не е познал жената този, който
с въздишки мисли да я победи.
Щом види, че мъжът е верен, предан,
защо й е тогаз – не го цени.
Постъпва неразумно всеки влюбен,
когато се превърне в роб смирен.
Страстта си крийте и вървете смело.
Надеждата в успеха ви не пречи.
Не се издавайте – и чака ви успех.

Но нека тук оставим празни мисли…
Ще видим и води, и планини,
ще видим и картини най-различни.
Не призраци – тук ще ни води скръб.
Ще бъдем във страни, каквито с мисъл
не би можал човек да сътвори,
каквито няма в книгите старинни,
изпълнени с досадни наставления,
полезни само за моралните слепци…“ (34-36)

Но време е героя си да видя.
Къде си, Чайлд, печален пилигрим?
Не му тежат на хората тъгите.
Не го смущава със коварен плач
любовница. Другар не му подава
ръка за сбогом във тъжовен час.
За любовта душата му е чужда,
корав, без плач напуска тоя край
размирен, де реки течат от кръв (II, 15)

Това е оня край, де Пенелопа,
опечалена, плака не веднъж.
А ето от скалата тук се хвърли
Сафо в морето. Как ли не спаси
кумира на безсмъртната поезия,
о, бог на песните, от гибел зла?
Загина ти, Сафо, но не за всички –
щом ти ни награди с безсмъртни песни,
и оня рай, що можем да желаем ний.

Левкадския нос с трепет Чайлд съгледа
Във есенната вечер, пълна с чар.
След туй на бойните поля отиде:
във Акциум, Лепант и Трафалгар.
Не трогнаха го славните предания.
Не бе роден под войнствена звезда,
войната кървава не му хареса,
той считаше я за игра престъпна,
презрял я, гледаше на нея със вражда.

Когато сяйната звезда в небето
проблесна над Левкадската скала,
когато му се мерна тоя кът
на гибелна любов в мъглата нощна,
вълнение обхвана Чайлд Харолда;
отплува той във мрака надалеч,
загледан тъжно във скалата лобна;
да би се по-скоро от него скрила,
разсяла би се в него черната тъга (38-40)
Байрон. „Чайлд Харолд“. Превод М. Грубешлиева и Л. Стоянов. „Игнатов“, 1939

*

Има една история (легенда) за Сафо, че се е хвърлила от Левкадските скали поради нещастна любов. Никога не съм й обръщал внимание, макар че съм я дочувал.

Балабанов, който винаги пише с ентусиазъм за нея, казва в учебника си от 1917-та следното:
„Кога и как е свършила живота си Сафо, не можем да знаем; има много легенди за това, от които най-разпространената е, че тя се отчаяла от нещастна любов и се е хвърлила от една скала в морето.“
(„Класическа литература“. Пловдив, „Хр. Данов“. с. 57)

И освен това:
„По неволя един-два пъти е пътувала надалече, достигала е до Сицилия. С нищо не може да се докаже дали е била омъжена или не, също и дали е имала дете или не. Историята с Фаон е цяла измислица…“
(„Любов и поезия“. „Хемус“, 1939. с. 97).

Обаче въз основа на легендата за Фаон Овидий пише цяло „Писмо на Сафо до Фаон“, като част от поредицата „Героини“. Там има 21 писма, и за славата на Сафо свидетелства това, че тя е единствената историческа жена измежду героините. Останалите са Елена, Пенелопа, Дидона, Ариадна, Медея, Бризеида и т.н.

„Новата плячка ти стават сега сицилийските щерки.
Лесбос какво е за мен – що сицилийка не бях?…

И разпознах аз тревата на нашата обща полянка –
беше от наште тела още измачкана тя…
След като там си положих от плач отмалялото тяло,
спря се наяда една най-ненадейно пред мен.
Спря се и рече: `Понеже е несподелена страстта ти,
към амбракийския край по-скоро ти поеми.
Гледа там Феб отвисоко морето, додето се шири –
то се Актийско зове, или Левкадско море.
Хвърли се Девкалион от скала там, по Пира възпламнал,
но невредим го пое морската повърхнина.
Мигом Амур преобърна на Пира гръдта вкоравена,
Девкалион потуши тъй на страстта си жарта.
Местен закон е това. Към висока Левкадия тръгвай
и от скалата скочи, без да се никак боиш…`

Каза и мигом с гласа си изчезна; изплашена ставам,
сълзите аз от очи да задържа не можах.
Нимфо, отивам веднага, самата скала да потърся;
нека безумната страст да ми надвие страха!
Що и да стане, от днес по-добре е. Зефире, поемай,
моята малка снага сигурно малко тежи.
А пък ти, нежен Амуре, под мен подложи си крилете
мъртва да не оскверня тези левкадски води!…

Но ти защо на актийския бряг ме нещастна изпращаш,
можеш, беглецо, и сам да се завърнеш при мен.
По-добре ти от вълните левкадски мен би излекувал…
Вдигай платна! От морето излязла Венера, в морето
път ще проправи за теб, само платната вдигни!
Сам Купидон, на кърмата седящ, ще ти бъде кърмчия,
сам той със нежна ръка ще направлява съда!
Ако пък искаш Сафо пеласгийката да изоставиш –
своя причина все пак нямаш за бягството ти.
Нека на клетата мене жестоко писмо да подскаже
да си потърся смъртта вече в левкадски води.“
Овидий. „Елегии“. „НК“, 1994

Така че този въпрос трябва да се проучи.

Има едно често цитирано свидетелство на Страбон (автор, на който може да се има доверие). След като казва, че коринтяните преименували Лаертовия град Нерит на „Левкада“, той продължава (Х, 2, 8-9):
„Мисля, че го нарекоха с името „Левкат“, защото там има бяла на цвят [leuke] скала, издадена от [острова] Левкада към морето и Кефалония.
Там е светилището на Аполон Левкат и „скокът“, за който се вярва, че прекратява влюбванията. Смята се, че първа е скочила Сафо, както казва Менандър:
Преследвайки надменния Фаон,
в мъчителен копнеж се от скала
далековидна хвърлила; но нека според волята
ти, господарю, да бъде благославян
този храм на бряга на Левкада.
И тъй, Менандър смята, че Сафо скочила първа; а някои, още по-вещи в древностите, твърдят, че пръв бил Кефал, влюбен във Птерел, син на Деион…“

Какъв е бил този обичай да се скача от скалите в случай на нещастна любов?

Патриарх Фотий, като преразказва съчинението на някой Хефестион, озаглавено „Нова история“, пише така („Хилядокнижие“, 190):
„Левкадската скала получила названието си от Левкос, другар на Одисей. Той бил по род закинтиец, и бил убит, както казва поетът, от Антиф; та той основал светилището на Аполон Левкат. Казват, че тези, които скачали от скалата, се освобождавали от влюбеността.
Причината за това била следната. След смъртта на Адонис Афродита обикаляла и го търсела; и го намерила в град Аргос на Кипър – в светилището на Аполон. Погребала го и казала на Аполон за любовта си към Адонис. Тогава Аполон я завел на Левкадската скала, и й казал да скочи от нея; тя скочила и се излекувала.
И като попитала как е станало това, Аполон отговорил (знаел, понеже бил гадател), че Зевс, винаги когато се измъчвал от любов към Хера, идвал тук и седял на скалата – и така му олеквало…
И мнозина други мъже и жени, измъчвани от влюбеност, се освободили от нея, като скочили от скалата.
Така и Артемисия, дъщерята на Лигдам, която воювала на страната на персийския цар, се била влюбила в абидосеца Дардан; и, пренебрегната от него, му извадила очите, докато спял. Но поради гнева на боговете желанието й се усилило. И тогава, по съвета на оракула, се отправила към Левкада и там се хвърлила от скалата; загинала и била погребана.“
Photii Bibliotheca. Ex rec. Im Bekkeri. Berolini, 1824. с. 153
Птолемей Хефестион. „Странни истории“. В: „Старогръцки митографи“. Пловдив, 2015

Това е положението с Левкадската скала. Сега трябва да се види кой е бил Фаон.

В Суда (византийски речник-енциклопедия от Х в.) пише:
„За привлекателни и надменни мъже се казва: `Ти си Фаон по красота и обноски`. Защото мнозина се влюбили във Фаон, а между тях и Сафо – но не поетесата, а една друга, също от Лесбос. Тя нямала успех с него и поради това се хвърлила от Левкадската скала.“

Нещо подобно пише Сервий Хонорат (IV в.) в коментара към мястото от „Енеида“, където Еней разказва за пътя си край Левкада (III, 271-275).
„Държим се
по-надалеч от скалиста Итака, Лаертово царство,
тук аз проклинам земята на цар Одисей безпощаден.
Ето личат върховете Левкати, навъсени вечно,
по-натам храмът на Феба, пред който моряците тръпнат…“
Вергилий. „Буколики. Георгики. Енеида“. „НК“, 1980

Ето какво казва Сервий:
„Фаон бил моряк, който превозвал пътници от Лесбос до континента. Правел го срещу заплащане, но Венера, която се била преобразила в старица, превозил безплатно. Затова тя му подарила съд с мазило, с което той се мажел всекидневно и така привличал жените да се влюбват в него. И сред тях имало една, която, поради неуспеха си с него, се била хвърлила от височината Левката…“
Lyra Graeca. J.M. Edmonds ed. v. I. Loeb, 1952

Също и по-ранният Клавдий Елиан (II-III в.):
„Друго предание казва, че Фаон бил лодкар – това му бил занаятът. Веднъж при него дошла Афродита и поискала да я превози; и той, без да знае коя е, охотно приел и с голяма грижа я откарал, където искала. Затова тя му дала алабастров съд, пълен с миро; и като се мажел с него, Фаон станал най-красивият човек.
Затова жените на митиленците се влюбвали в него. Накрая бил заловен в прелюбодейство и убит. “
Claudii Aeliani Varia historia. Lipsiae, 1887.
Клавдий Елиан. „Всякакви истории“. „Кибеа“, 2011; Клавдий Елиан. „Шарени истории“. „Архетип“, 2009

Почти същото се казва и у Псевдопалефат, но без убийството. При това се добавя, че бил щедър, превозвал бедните безплатно и лесбосците го обичали. Бил стар, но Афродита го направила млад и красив.
И накрая се добавя:
„Този е Фаон, любовта си към когото Сафо много пъти възпяваше…“
Poetarum lesbiorum fragmenta. E. Lobel, D. Page ed. Oxford, 1955. Fr. 211
Палефат. „Невероятни истории“. В: „Старогръцки митографи“. Пловдив, 2015

6. Василики

Василики е село в най-южната част на острова, обърнато към Итака и Кефалония (и двата острова се виждат ясно). Намира се на 40 км. от Левкада и 20 от Нидри.

Заливът е дълбок и тих, а плажът – много плитък. Удобно е за къпане и уроци по водни спортове, главно уиндсърфинг. Затова, когато човек влиза във водата, трябва да внимава с обучаемите наоколо – да не паднат върху него заедно с платното. Плажът не е с пясък, а с обли бели камъчета. По средата му е устието на една рекичка и там е малко заблатено.
И така, от едната страна се виждат островите, а от другата се извисява една островърха планина, казва се Ставрота – към 1160 м. Има пристанище, откъдето тръгват фериботи за Кефалония, Итака и континента (Астакос). Около пристанището е препълнено с таверни и кафета, а главната търговска уличка, която е перпендикулярна на крайбрежната, малко напомня за Миконос.
Има училище с двор и една стара къща, на чиято външна стена е нарисувана голяма икона на Богородица – това рядко се среща.
Сградите са много ниски, както на повечето места в Гърция, но особено тук – това е земетръсна област.

Епир

1. Иоанина

Северно от Пелопонес континентална Гърция се дели на източна и западна.

В източната са Македония, Тесалия, Беотия и Атика, а в западната – Епир и Етоло-Акарнания. Има и други, които са по средата – Фокида, Дорида, Малида и едната от Локридите.
Това деление на области е старо, от античността. А различаването на „изток и запад“ се улеснява от минаващата по дължината на полуострова планина Пинд.
Тя е по-ниска от Олимп (с върхове до около 2 600 м.), но много по-обширна – както Родопите са по-обширни от Витоша. Така че ако някой тръгне от Македония или Тесалия на запад, ще трябва да прекоси Пинд. И като се изкачи по него, ще навлезе в Епир.

В средата на Епир, на брега на езерото Памвотис, се намира град Иоанина (Янина/Янена). От Солун до там се пътува 3-4 часа по магистралата – много по-бързо и удобно от преди, когато нямаше тунели. Веднъж, преди 12 години, пътувах по стария път и реших, че никога повече няма да опитам. Но като узнах, че е прокарана нова магистрала, опитах и видях, че е станал лек и безопасен. Минава се покрай Берия, Костур (30 км. вдясно), Гревена и Мецово.

Това е т. нар. via Egnatia. Тя е един от трите пътя, които са свързвали Цариград и Рим. Първият е само по суша – този през Адрианопол, Филипопол, София, Ниш, Белград и Венеция. Вторият е по море – със заобикаляне на Пелопонес и преминаване между Сицилия и Италия. А има и един смесен – да се стигне по суша до западния бряг на Хемуския полуостров и после да се отплава за Бриндизи (или Бари); и оттам пак по суша – до Рим.
А старата Via Egnatia е минавала по на север (през днешните Албания и Македония). И нищо чудно, тъй като тези градове са по-близо до италийския бряг. Ето какво казва Страбон (VII,7,4):
„От това крайбрежие първите части са около Епидамн и Аполония. От Аполония до Македония се пътува по Егнациевия път на изток; той е измерен в мили и белязан с колони чак до Кипсела и реката Хеброс… Първата му част се нарича „Път до Кандавия“, илирийска планина, и минава през града Лихнид [Охрид] и Пилон – място, разделящо Илирия от Македония… От Пилон пътят продължава до Едеса и Пела и чак до Тесалоникия…“ (Страбон. „География“ VI-VII. „Рал-Колобър“, 2007).

През 2001 г. Иоанина била с население малко над 60 000 (предполагам, че и сега е толкова). Има университет, и това не е случайно, защото в града е имало известни елиноезични училища още към средата на XVII в.

До езерото има крепост със забележително високи и дебели стени – обширна и обитаема, с много сгради вътре в нея. Казва се, че е започната през VI в., при Юстиниан (подобно на Охрид, Иоанина сочи Юстиниан като свой основател).
Името „Иоанина“ (като епископия) се споменавало за пръв път в протоколите от Цариградския събор от 879 г., председателстван от патриарх Фотий. При Самуил тя вероятно била в границите на България.

След превземането на Константинопол през 1204, градът става един от центровете на Епирското деспотство. През първата половина на XIV в. влиза в границите на сръбската държава, а след 1400-та е управляван от една католическа (италианска) фамилия.
През 1430-та Иоанина е превзета от турските войски. В началото на XVII в. християнското население участвало във въстанието на Лариския митрополит Дионисий; а след края му на християните било забранено да живеят в крепостта и всички жилища в нея станали притежание на мюсюлмани и евреи.

В края на XVIII и началото на XIX в. Иоанина била известна като столица на полунезависимата държава на албанския мюсюлманин Али Паша: неговите владения включвали целия Епир, Тесалия и Пелопонес. Покрай европейските войни от онова време сепаратизмът бил възможен: има и други примери, като този на Осман Пазвантоглу, който около 15 години владеел Видин и околностите му.

На няколко километра южно от Иоанина е древното Додонско светилище. То е било известно още на лидиеца Крез (VI в. пр. Хр.). Херодот го е посещавал и пише така:
„След време пеласгите се допитали за названията на боговете до оракула в Додона; защото това прорицалище било смятано за най-старото в Елада – тогава то било единствено. Та след като пеласгите се допитали до оракула дали да вземат названията, идващи от варварите, той отвърнал да ги употребяват. От това време насам принасяли жертва, служейки си симената на боговете; елините ги възприели от пеласгите по-късно…
Прорицателското изкуство в египетската Тива и това в Додона са сходни помежду си. И гадаенето по жертвени животни също е дошло от Египет. Следователно първите хора, които уредили голям празник с шествия, в които се носят дарове, били египтяните. Елините се научили от тях… ; “(I, 46; II, 52, 58. Херодот. „История“. НБУ, 2010).

2. Епир

Омир нарича гърците „данайци“, „аргийци“ или „ахейци“. Според диалектите те са „еолийци“, „ионийци“ и „дорийци“, а според мястото – тесалийци, беотийци, пелопонесци, мелосци, родосци и т.н.

Общото между тях е езикът, според който са „елини“. Името „гърци“ е наложено от римляните и е възприето от повечето европейци. Персите са ги наричали по друг начин, арабите и турците – също по друг. Това не е странно, случва се един народ в течение на времето да получи много имена, особено ако има много съседи и е разединен (без обща държава). Така са и германците.

Освен гърците на полуострова между Егейско и Ионийско море са живели, а и сега живеят, множество други народи. През II хилядолетие пр. Хр., и особено след идването на дорийците, част от тях са били претопени или изместени. Някои, като траките, се оттеглили на север, а други – в планините и особено в най-голямата от тях – епирският Пинд. Езиците им са непознати – може би албанският е наследник на някой от тях.
Най-известни са пеласгите, а освен тях – теспротите, молосите и хаоните.

*

Молосите извеждат рода на царската си династия от Ахиловия син Неоптолем (Пир). Ето какво пише в Аполодоровата „Библиотека“:
„Неоптолем отишъл пеша в земите на молосите заедно с Хелен. Победил ги в битка и се възцарил над земите им, а Андромаха му родила син Молос… А когато Орест полудял, Неоптолем отвлякъл жена му Хермиона, за която бил по-рано сгоден в Троя. Затова Орест го убил в Делфи…
А има и такива, които твърдят, че близките на убитите женихи изправили Одисей пред съд. Той избрал за съдия Неоптолем, цар на островите край Епир. Но Неоптолем смятал, че Одисей ще му пречи да завладее Кефалония, и затова го осъдил на изгнание…“ (Е 6, 12-14; 7, 40) (Аполодор. „Библиотека“. Пловдив, 2015).

Олимпиада, майка на Александър Македонски, била епирка и молоска:
„Филип се оженил за Олимпиада, дъщеря на Неоптолем, цар на молосите, които живеели в най-вътрешните части на Епир…“ (Курций Руф. „История на Александър Македонски“, с. 8.) („ВИ“, 1985)
„Напълно достоверно е, че Александър по баща е потомък на Херакъл чрез Каран, а по майка – на Еак чрез Неоптолем.“ (Плутарх. „Александър“, 2) („НК“, 1969).

Най-известният епирски цар също бил молосец и се казвал Пир (като Неоптолем). Той един от малкото пълководци (като Ханибал и Митридат), които имали успех срещу римляните. Ето какво пише Плутарх за произхода му:
„Казват, че след потопа пръв над теспротите и молосите царствал Фаетон – един от тези, които дошли в Епир заедно с Пеласг; а други, че Девкалион и Пира, които основали додонското светилище, живели при молосите. След време синът на Ахил Неоптолем довел хора и завладял земята; и оставил от себе си царска династия, наричана Пириди“ („Пир“, 1).

3. Превеза

Превеза се намира на провлака, който свързва югозападния край на Епир с Акарнания. На изток от Акарнания е Етолия, като за граница между тях служи Ахелой – втората голяма река, която извира от Пинд.

Провлакът на Превеза е прекъснат в средата си от протока между Ионийско море и Амбракийския залив, наречен така по античното име на града северно от него. Сега той се нарича „Арта“. А областта на изток от залива през античността се наричала „Амфилохия“, с главен град Аргос (амфилохийският Аргос, различен от онзи в пелопонеската Арголида).

Протокът към залива е тесен и зигзагообразен. Има едно село от южната му страна, наречено Актион – по името на мястото, до което се е случила морската битка между армиите на Октавиан и Антоний през есента на 31-ва пр. Хр.

Октавиан спечелил. Плутарх, който разказва подробно за битката (в „Антоний“ 61-66), смята, че за това е виновна Клеопатра, но също и Антоний, който й угаждал във всичко, включително и при взимането на военни решения. Ето какво казва той:
„До тоя момент никой нямал превес и не било ясно какъв ще е изходът, когато изведнъж шейсетте кораба на Клеопатра вдигнали платна за отплаване и започнали да се промъкват през сражението… Неприятелите удивени наблюдавали как с надути от попътния вятър платна те поели към Пелопонес.
В този момент Антоний доказал, че не е нито военачалник, нито мъж и че изобщо не разполага със собствения си разум… Като че ли свързан с нея, трябвало да я следва, където и да тръгнела. Щом забелязал, че корабът й отплува, моментално забравил всичко, побягнал и предал тия, които воювали и умирали за него. Качил се на пентера, съпровождан само от сириеца Алекс и Сцелий, и тръгнал по петите на жената, погубила и него, и себе си“ („Избрани животописи“. „НК“, 1969).

В чест на победата Октавиан построил град, чиито останки могат да се видят и сега. Нарекъл го „Никопол“ (град на победата). Според Страбон (VII,7,6) първи обитатели на Никопол станали жителите на Амбракия:
„След това е устието на Амбракийския залив. Макар устието му да е малко над четири стадия на ширина, обиколката му е цели триста стадия; и е добро място за пристан навсякъде. Частта от страната, която остава отдясно на влизане в залива е населена от елините акарнани. Тук също така, близо до устието, е светилището на Аполон Акций…
Отляво на устието се намира Никополис и земята на епирците касопеи, която се простира чак до вътрешността на залива до Амбракия. Амбракия е разположена много близо над вътрешността на залива; основана е от Горгос, сина на Кипсел. Градът е бил изключително процъфтяващ в миналото и бил благоустроен от Пир, който го превърнал в своя царска резиденция.
По-късно обаче македоните и римляните със своята продължителна война до такава степен разорили и този, и другите епирски градове, че накрая Август, като видял, че са съвсем западнали, заселил останалите им обитатели заедно в един град, който нарекъл Никополис; а го нарекъл така заради победата, която спечелил в морско сражение пред залива срещу Антоний и Клеопатра, царицата на Египет, която също присъствала на сражението.
Никополис е многолюден и жителите му ежедневно се увеличават, тъй като не само притежава значителна територия и украсите, взети като плячка от сражението, но също така, в предградието си разполага с добре уреден свещен участък, част от който е в горичка с гимназион и стадион за провеждането на игри на всеки пет години…“ („География“. „Рал Колобър“, 2007).

Сега от стените на Никопол се виждат руини от дясната страна на пътя.
А за Превеза се съобщавало за пръв път в „Хроника на Морея“ (към края на XIII в.). От средата на XV в. тя станала турска, а през целия XVIII – венецианска.
Пристанището е обърнато на изток – към една от извивките на протока.

Солун

На мястото на Солун в древността имало град на име Терме. Така се наричал и целият залив, образуван от морето между Халкидики и Тесалия – Термейски.

Херодот (VII, 121-128) споменава за града и за тази част от Македония във връзка с Ксерксовия поход. Една част от персийската войска – флотът – минала през атонския канал, заобиколила полуостровите Ситония и Палене и влязла в залива на Терме. Другата, която вървяла по суша, пресякла Нестос и Стримон (Места и Струма) и стигнала до града, където е устието на река Аксиос (Вардар).

Към края на IV в. на същото място бил основан нов град, вече на името на Касандровата съпруга – Тесалоники. Касандър бил син на Антипатър, който управлявал Македония докато Александър воювал на изток.

Солун бил македонски до последната римо-македонска война (168-ма пр. Хр.). После станал областен център на римската администрация. Известно е, че Цицерон бил там през втората половина на 58-ма и написал няколко писма до близките си (Цицерон. „Избрани писма“. „НК“, 1983).
През 50 г. сл. Хр. там пристигнал апостол Павел и „три съботи“ говорил в синагогата. Но поради враждебността на част от иудеите се наложило да се премести в близката Берия; а оттам и в Атина (Деяния, 17:1-15).

По време на гоненията при Галерий и Диоклетиан (началото на IV в.), мъченически пострадал за вярата св. Димитър, който тогава бил кмет (проконсул) на Солун.
И до днес в града са оцелели сгради от тогава: ротондата, наречена после „св. Георги“ (по форма подобна на софийската) и част от арката на Галерий, издигната след войната му с персите.
Повечето от известните солунски църкви са или от първите векове на Византия (V-VII в. – „св. София“, „св. Димитър“), или от последните (XIII-XIV в. – „св. Пантелеймон“, „пророк Илия“).

По времето на император Теодосий (IV в.) там избухнали вълнения на гражданите срещу готската полиция. Те били потушени по заповед на Теодосий и с цената на хиляди жертви. За тези събития се говори в житието на св. Амброзий Медиолански.

Св. св. Кирил и Методий (IХ в.) са солунчани. В житието на Константин-Кирил пише: „В град Солун имаше един благороден и богат мъж на име Лъв, който заемаше друнгарска длъжност под властта на стратег… Като живееше със съпругата си, родиха му се седем деца, от които най-малкият, седмият, беше Константин Философ, нашият наставник и учител…“ (Климент Охридски. „Събрани съчинения“, т. III. БАН, 1973)

Градът бил обсаждан и превземан многократно: от готи (III в. пр. Хр.), славяни (VII в.), араби (X в.), кръстоносци (XIII в.), турци (XV в.).

Към края на XV в. в Солун се заселват хиляди евреи, прогонени от Испания. Оттогава до средата на XX в. голям процент (понякога до 50) от населението било еврейско.

През османската епоха повечето от големите византийски храмове били преустроени в джамии и станали отново християнски чак след 1912 г. Но някои от архитектурните забележителности на града са строени тогава – примерно, „Бялата кула“ (XVI в.)
Малко след присъединяването му към гръцката държава Солун понася голям пожар (1917 г.). Тогава, заедно с много други ценни сгради, почти напълно изгаря и храмът „св. Димитър“, който е възстановен в днешния си вид към края на 40-те.

Сградите в центъра („площад Аристотел“) са проектирани след пожара; оформянето му е завършило към началото на 1960-те.

Симонопетра

От отец Иустин, който ни посрещна тогава и от библиотекаря отец … (не успях да запомня името му) чух някои неща за историята на манастира. Той не е от най-старите – построен е към средата на XIV в. по решение на монаха Симон, който живеел и се подвизавал в една килийка (малка пещера) на склона на отсрещния хълм, откъдето сега минава пътят. Тъй като е построен на скала, се нарича Симонос Петра („Скалата на Симон“).
Няколко пъти е горял, което личи примерно по църквата, която е нова, изписана в края на ХIХ в., след един голям пожар от 1891-ва, в който изгоряла и цялата библиотека. Дообзавеждането и дострояването продължава и досега, както е и в Зограф.

После погледнах някои от немалкото книги за Атон (едни на хартия, други сканирани), с които любезно ме снабди отец Атанасий от Зограф. Избрах си четири общи представяния на Света Гора, в които имаше отделни глави за Симонос Петра.
Три от тях са на гръцки: на иеродякон Игнатий (Венеция, 1745), на дякон Козма Влах (Волос, 1903) и на монах Доротей (Катерини, 1985). Във всички тях за Симонос Петра се говори приблизително едно и също, макар стилът, естествено, да е различен.
На български е преводният „Пътеводител“ на иеродякон Харалампий (Солун, 1896-та), преиздаден от Хр. Темелски през 2002-ра.

За живота на св. Симон се знае от житието му. чийто автор се казвал Исаия. В нощта срещу Рождество Христово Симон видял звезда над скалата и решил, че там трябва да се построи манастир. Затова и в началото манастирът бил наричан „Нов Витлеем“.
През 1364 сръбският деспот Иоан Углеша направил голямо дарение за строежа и обзавеждането. Между XV и XIX в. манастирът много пъти е получавал помощи от владетелите на Влашко и Молдова (оттам изобщо са идвали най-много помощи за Атон през тези векове).
Симонос Петра е горял два пъти особено тежко – през 1580-та и през 1626-та, макар че тогава книгите са оцелели. През 1762-ра там пристигнал и останал за няколко месеца прочутият молдовски монах Паисий Величковски (преводачът на „Добротолюбието“ на славянски) заедно с 35 придружители.

През 1801-ва манастирът станал общежителен. (Атонските манастири се делят на общежителни и не-общежителни, като една от явните разлики е, че в общежителните братята винаги се хранят заедно, а в не-общежителните – само в неделя и на празници.
Примерно, Зограф е общежителен, а Хилендар – не-общежителен).
Към 1903-та там имало 75 монаси „вътре“ (според дякон Козма), а към 1985-та – 80 „вътре и вън“ според мон. Доротей.
Когато бях там, видях към петима, но по това не може да се съди, приблизителният брой на монасите се разбира, когато човек иде на служба.

Всеки манастир има своите светини – чудотворни икони, реликви и мощи. Иеродякон Игнатий в книгата си от 1745 пише за Симонос Петра: „Там можеш да видиш и благоговейно да целунеш лявата ръка на Мария Магдалина…“
Това е вярно, става дума за дланта. Видях я, тя се намира в едно ковчеже, което се пази в олтара на църквата и се отваря за всеки поклонник, който желае.