Архив на категория: интелектуалците през античността

кариат

Старогръцката литература в Римската епоха 2020/2021

“„Старогръцката литература в Римската епоха” (Част I, Поезия) е бил провеждан почти без прекъсвания в продължение на 19 години (от есента на 2002 г. досега).

В резултат на тази работа се стигна до една сравнително определена последователност, която беше осъществена и през зимния семестър на 2020/2021 г.

I. Комедията и сродните ѝ жанрове

1.
Започва се с разглеждане на Новата атическа комедия.

Какви са разликите на жанра в сравнение с неговия предшественик – Старата атическа комедия, позната от 11-те оцелели драми на Аристофан?
На първо място, не се представят реални персонажи – Сократ, Еврипид и др., където целта е да се пародира техния публичен образ в очите на съгражданите им. Вместо това се преминава към герои с фиктивни имена (Сострат, Калипид), участващи в действие, чиято цел е брак между влюбени или събиране на разделено семейство.
Покрай това се откриват подхвърлени деца и се решават затрудненията, произтичащи от нежелана бременност – като се оказва, че родителите на укриваното/подхвърлено/незаконно дете са същите, които са вече женени или предстои да сключат брак.
Задачата е да се изработи фабула с щастлив край и да се представят характери от всекидневието – младежи, възрастни родители, хетери, роби, готвачи, войници и др.
Фигури на богове не се въвеждат (при Аристофан ги има, и то пародирани), с изключение на Пан и нимфите.
Хорът не участва в действието.

Обикновено се чете Менандровата Δύσκολος („Мъчният човек“, превод Ал. Ничев), като може да се добави и „Момичето от Самос“ (превод П. Йорданова).

Като илюстрация към комическата разработка на характери (обикновено носители на някаква негативна нравствена черта, която се представя, за да предизвика смях) се четат прозаичните „Характери“ на Теофраст (в преводи на Б. Богданов и Ал. Балабанов).

Като илюстрация към сюжета „любов между двама млади, който след перипетии завършва с щастлив брак“ се чете прозаичният роман „Дафнис и Хлоя“ (превод Б. Богданов). Действието се развива в буколическа обстановка, за която ще стане дума и във връзка с други жанрове/термини (идилия).

За да се придобият още впечатления за характера на тези драми и да се покаже влиянието на атическите комедиографи върху зараждането на римската драма, се четат пиеси от Плавт и Теренций ( „Гърнето“, „Братята“; превод Ал. Ничев).

2.
Представянето на ситуации от градското всекидневие – комични или не – се явява в по-кратки жанрове, наречени мим и идилия.
Четат се някои от мимовете на Херондас (преводи на Г. Кацаров и В. Бешевлиев). Прибавят се подобни произведения на Теокрит (Г. Кацаров, Г. Михайлов, Т. Дончев и др.). Мимът е кратко драматическо произведение, което представя сцена от всекидневието на елинистическия полис – разговор между приятелки, майка се оплаква на учителя от сина си, две жени правят любовна магия, собственик на публичен дом съди клиент, жена ревнува своя роб и го заплашва с телесно наказание.

Четат се изработените за курса справки за Менандър, Херондас и Теофраст.

II. Идилията и буколическият стил

„Идилията“, свързана с името на Теокрит, е термин, отнасящ се до кратки поетически произведения, където действието протича в различна обстановка и епоха.
Някои, като „Сиракузанки“ или „Любовта на Киниска“ могат да се нарекат и мимове. Другаде обстановката е пастирска (буколическа) и там най-често се разказва за поетически състезания между пастири. Трети съдържат обработка на митологически сюжети („Хилас“, „Влюбеният циклоп“), където задачата е да се покаже изразяване на любовно чувство или просто да се представи по нов начин познат детайл от митологията.

Буколическата идилия, също се възприема от римските поети. За да се покаже това, се четат „Буколики/Еклоги“ на Вергилий (превод Г. Батаклиев).

Чете се изработената за курса справка за Теокрит.

III. Наследници на героическия епос

Видяхме, че някои елементи на Старата (от Аристофанов тип) комедия оцеляват във формата на по-краткия мим.

1.
По подобен начин сюжетите от класическият епос на Омир се явяват в по-кратки поетически видове. Сред тях са „епилионът“, пример за който е загубената, но много обсъждана поема на Калимах „Хекала“. Също и химните, в които като част от възхвалата на божеството се включват разкази за неговите дела. Такива са оцелелите химна на Калимах.
За да се поясни характера на жанра се четат т.нар „Омирови химни“ (Р. Константинова), накои от които са от класическата полисна епоха или преди нея, а други са вероятно по-късни, съвременни на Калимаховите.

Ликофроновата „Александра“ (ок. 1400 стиха) е епико-драматическо произведение, където,, под формата на разказ за едно Касандрино пророчество, се представя пълна история на гръцкия свят – от предтроянските времена до походите на Александър.

2.
Има и опити за създаване на големи епически поеми. Такава е „Аргонавтиката“ на Аполоний Родоски (над 6 000 стиха). Тя се отличава от Омировия подход по това, че опитва да представи дълга поредица от събития, засягащи главния герой и така се доближава до митографията. Отделя се особено внимание на любовната история между главните герои, което не се случва при Омир; може да се предположи, че в тази насока Аполоний е повлиян от Еврипид.

За да се види влиянието и на този поет върху римските автори, може да се прочете частта на Вергилиевата „Енеида“, където е разработена легендата за любовта между Еней и Дидона (Г. Батаклиев).

Четат се изработените за курса справки за Калимах, Ликофрон и Аполоний.

(следва)

S

Разговори за романи

[Разговори между трима събеседници, проведени от януари до март 2010 г. на живо по радио „София“ и издадени като книга със заглавие „Фантастичното през античността“ – „Проектория“ 2012 и УИ „Св. Климент Охридски“, 2018]

Първи разговор

Апулей. „Златното магаре“

Емил Янев: – Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели, вие сте в зоната на реалити романа, поемаме към звездите! Аз съм Емил Янев.
Кин Стоянов: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. В студио 4 на радио „София” сме реалити-романистите, в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – Начало на годината – начало на роман № 9…
В случая обаче, този предварителен час е свързан повече с действителното, със случилото се, даже в известна степен с историческото. Поемаме в диаметрално противоположна посока, с дълбоко гмуркане към античността. Там, в античността, ще търсим първообразите, литературните прототипи на днешната фантастика или фентъзи. Говорим за литература, която се занимава с, описва и обрисува ирационалното, нереалното, несъществуващото, но, може би, желаното да бъде видяно. И така, спускаме се дълбоко назад. В античността ще търсим корените на днешното фентъзи.
Днес за вас в този предварителен час ще работи доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Здравей.

Част І
Времето на Апулей

Н.Г: – Здравейте, благодаря ви, че ме поканихте. Смятам, че това е една прекрасна инициатива, че дава възможност за творчество и също така смятам, че е добре да се хвърля поглед към историята на литературата, на класическата литература – както сте решили, виждам; и да се каже нещо за някои от големите ѝ автори. Днес, изглежда, ще говорим за Апулей – „Златното магаре”.

Е.Я: – Точно така.

Н.Г: – Това е един прекрасен избор. Действително, Апулей е класик и същевременно крайно оригинален автор; и, което може би също е добре, той не е чак толкова добре познат. Следователно можем да не повтаряме неща, които са казани преди нас много пъти, а да кажем нещо ново – в нашата среда и контекст. И така, за Апулей.

Е.Я: – Всъщност, да, нека само още веднъж да изясним концепцията. В тези 10, 11, 12, или може би даже 13 предварителни часа – в зависимост колко ще бъдат главите в нашия роман – ще получите точно толкова на брой предавания, посветени на античните прототипи на съвременната фантастика или съвременното фентъзи. Започваме с един шедьовър – „Златното магаре” на Луций Апулей. Естествено, ще обясним защо точно с него, защото можехме да постъпим и по друг начин. Има и преди това митологии, които съдържат такива елементи, но ние започваме със „Златното магаре”. Сега да видим кой е самият Луций Апулей.

Н.Г: – Апулей, от гледна точка на историята на класическата литература, е един сравнително късен автор. Той е по-късен не само от Омир, но и от автори като Платон, които имат голяма заслуга за художествената литература. Живее през ІІ в. сл. Хр. в латиноезична среда на Запад и работи главно с латински език. Така че ние можем спокойно да го наречем западен автор.

Е.Я: – И вече в полу-християнизирана среда.

Н.Г: – Дали е полу-християнизирана? Говорим за ІІ в. сл. Хр., по времето на императорите Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий. И тримата, особено Марк Аврелий, са известни по-скоро като гонители на християнството.

Е.Я: – Това е по върховете, но долу вече християнството се разпространява с голяма скорост.

Н.Г: – Вярно е, по това време вече църквите са доста стабилни в цялата Римска империя.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И, действително, интелектуалците знаят за християнството, и то доста отдавна. За християнството се знае на императорско равнище. 30-40 години преди Апулей императорите вече се занимават с християнството, това е известно от кореспонденцията им. Така че Апулей е чувал за тези неща и даже на едно място казва „суеверните юдеи”. Не „християни”, а „суеверните юдеи, които”… така и така.
Той е човек, роден близо до Картаген, в северна Африка, в един малък градец Мадаура и явно от заможно семейство, защото е могъл да си позволи образование, и то отлично. Учил е в Картаген, което е било подходящо място по онова време, но освен това е имал възможност да продължи образованието си в Атина и да живее известно време в Рим. Там е работил като адвокат, а адвокатството било добре платено в Римската империя.

К.С.: – То го е сблъсквало и с много случаи, много истории.

Н.Г: – Да, и му е помогнало да получи житейски опит, та да разкаже някои неща, и той ги е разказал в „Златното магаре”. Освен това адвокатът тогава не е просто експерт по право, той е и оратор и познавач на реториката – ретор. Ще значи, че е чел по-старите ораторски образци и изобщо литературата; защото един оратор не може без литература. Не може да не познава Омир, да кажем.
К.С: – Той самият в някои периоди от живота си обикаля като странстващ интелектуалец, самият Апулей.

Н.Г: – Да, от една страна той е адвокат и си има своите задължения с клиенти…

К.С: – Това си му е служебното поприще.

Н.Г: – От друга страна, изнася лекции. Това го знаем, защото има много ясни свидетелства за това, запазени в неговите произведения. Той бива поканен някъде, събира се публика, може да е в театър, говори им и казва „Вие имате към мене големи очаквания!” От текста се разбира, че хората са много и че той е известен. А че е бил известен, е ясно и отдругаде. Например, била му е издигната статуя в неговия град. Статуя приживе.

К.С: – Приживе, да.

Н.Г: – Действително, тогава статуи са се правели по-често от сега, защото е нямало фотография, но все пак не на всеки се е правела статуя. Значи човекът е бил известен, популярен и уважаван. Имал е интерес и към философията, и даже е останало прозвището „платоникът Апулей”. Той има 1-2 трактата, посветени на Платон и на платонизма, и философската му култура е на високо равнище, ако изобщо е скромно да се говори така за Апулей, който във всяко отношение – като култура имам предвид – далеч надминава повечето, които говорят за него. Така че той е познавал платонизма, изповядвал го е като философия, а същевременно, както сам пише, е бил посветен в мистериите на главните египетски божества.

Е.Я: – Нека сега ние да се посветим на мистерията на музиката.

Част ІІ
Повестта за магарето

E.Я: – Сега, в предварителния час, търсим античните прототипи на днешните фантастични произведения. Говорим за Луций Апулей и, естествено, за неговия шедьовър „Златното магаре” – книга, пълна с образи, с много метафора, с много видения и, естествено, с много поука. За вас днес, и за нас, за цялата библиотека, работи доц. Николай Гочев, експерт по антична литература в СУ. Да добавим ли още нещо към портрета на Апулей преди да отворим кориците на „Златното магаре”, което основно ни интересува днес?

Н.Г: – Главното, което трябва да се каже за Апулей, за да може да се разбере и „Златното магаре”, това е разностранността на неговата култура. Ние казахме каква е била неговата професия. Той е бил човек, ангажиран с разностранни културни прояви. Пишел е литература в различни жанрове. „Златното магаре” е интересна не просто като чиста литература; ако беше чиста литература, тя може би би минала някак незабелязано, защото по това време се пишат много романи, но едни от тях не са оцелели, а за други се говори малко. Обаче Апулей е внесъл неща, които имат отношение към философията и религията. Затова тази книга е натежала и е станала важна. И сега, когато ние разглеждаме „Златното магаре”, трябва първо да разделим тези аспекти. Да видим кое там е философия, защото има; и кое представлява религиозен ангажимент за самия Апулей, защото и това го има.

Е.Я: – Мистериите присъстват там.

Н.Г: – Да. И отделно, разбира се, трябва да обърнем внимание на чисто литературното.

Е.Я: – Че той е и психолог самият Апулей.Той изгражда едни образи, които, на фона на тогавашната литература, са си доста уплътнени, макар и епизодични. Защото това е един наниз от случки, общо взето – цялата история „Златното магаре”.

Н.Г: – Да. Сега, когато говорим за литературния аспект на тази книга, трябва да сме наясно, че главната част от сюжета не е измислена от Апулей, тя е заета. Днес ако някой просто така чете книгата ще си помисли, че това е един невероятно оригинален писател, който предшества, примерно, декамероните в Западна Европа. Защото сигурно сте обърнали внимание, че на моменти тази книга е просто един декамерон.

К.С: – Да, да, така е. Има го духът и на Бокачо, и на Чосър…

Н.Г: – Това е сякаш един сборник от скандални разкази. И в него има неща, които са буквално заети.
Съществувал е роман, написан от човек, който се е казвал Луций, може би почти съвременник на Апулей или малко по-ранен от него, който роман не е запазен, обаче е запазена една къса преработка в съчиненията на писателя Лукиан, който пък е съвременник на Апулей. Тази преработка е десет пъти по-кратка от „Златното магаре”. И ние виждаме, че не само мотиви, ами дословно са взети думи, цели откъси, и са внесени в „Златното магаре”. Значи тази основа на „Златното магаре”, този декамерон, той не е Апулеев. Той просто го е взел и го е приспособил. Ето това е първото нещо, което трябва да знаем – че Апулей не е толкова оригинален като писател. А специално за оригинала знаем чак от патриарх Фотий, който го е чел през ІХ в. Чел е не Апулей, не Лукиан, а оригинала на техните съчинения; пише петнайсетина реда за книгата и казва кое е същественото. Но първото е – тези неща са заети. И сега от тук нататък Апулей се захваща да приспособява това нещо, което той взима наготово.

Е.Я: – Самия Апулей обаче, и неговият ръкопис, са обект на плагиатство след това. Правени са много заемки, преправки, трансформации, че даже и пренаписване на текста с чужди подписи.

Н.Г: – Книгата е преработвана, мнозина са се позовавали на Апулей, някои сигурно и не са се позовавали. За тези неща трябва някой да се занимава специално с Апулеевата традиция, за да ги знае точно. Та тази книга е натежала, тя затова е и толкова използвана. Защо е натежала? Най-напред, това е приключенски роман, каквито по времето на Апулей има много. Роман с герой, който минава през разни перипетии и стига до щастлив край. Но има много вмъкнати историйки и целта е да се представи, ако е възможно, целият средиземноморски свят.

Е.Я: – С цял букет от божества вътре.

Н.Г: – Да. Това, което е интересно и с което той се отмества от обикновените авантюрни романи от времето – каквито има запазени 5-6 – е мотивът за магарето и за превращението, който другаде го няма.

Е.Я: – Метаморфоза.

Н.Г: – Да, този мотив в романите го няма, обаче той не е и Апулеев. Апулей го взима, защото му се струва интересен и по този начин се отклонява от останалите и сякаш казва: „Ето, сега в тази книга ще работим с магаре.” А първото заглавие на романа е било „Метаморфози”.

Е.Я: – Да. Точно затова го казах.

Н.Г: – Това заглавие е много по-добро от „Златното магаре”. Впоследствие онези, които са решили, че тук става въпрос главно за шегата с магарето, не са улучили.

Е.Я: – Предали са го по-скоро търговски.

Н.Г: – Не са улучили същността. Апулей не го интересува чак толкова това, колко смешно ще бъде, ако човек се окаже в магарешко тяло. Той просто смята, че това е интересно, може да се ползва и ще има ефект.

К.С: – Това е само конструкция, за да каже други неща.

Н.Г: – А всъщност неговото намерение е по-сложно. Когато се казва „Метаморфози”, а именно „превращения”, това значи, че ще се говори за различни превращения, включително и за най-важното, което го интересува, а то е промяната в човешкия живот – вътрешната промяна. Това е метаморфозата, с която той най-вече се занимава. А това за магарето е игра. Така че първото заглавие е по-добро.

Е.Я: – Игра и начин да се заплете една хубава, динамична фабула с приятни мистични елементи в нея.

Н.Г: – Но вижте колко е любопитно. До тук Апулей не прави нищо от себе си, а просто работи като човек с вкус. Някои казват „Едно е да имаш вкус, друго е да имаш талант”. Та като човек с вкус, Апулей просто е взел това, което му се е сторило употребяемо. Той си е казал: „Ще употребя повестта за магарето”, и без да се смущава я е взел почти изцяло. Обаче след това е започнал да внася в нея други неща. Та за да разберем книгата, първо трябва да видим този пласт, който е не-Апулеев и после кои са другите неща, които е въвел.

Част ІІІ
Амур и Психея

Е.Я: – Преди да поемем към звездите, поемаме към античността – много рязък контраст, но търсен. Искаме да видим прототипите на днешната фантастична или фентъзи литература. Апулей, „Златното магаре”. Днес за вас, както казахме, работи, надяваме се и в цялата поредица „Античните литературни прототипи”, доц. Николай Гочев, експерт, преподавател по антична литература в СУ. Много хора, изследователи, правят паралели, къде успешни, къде – не, със сатиричните инструменти, които ползва Апулей и тези, които ползва Петроний в „Сатирикон”.

Н.Г: – Да, тези два романа отдавна са заедно в съзнанието на литераторите и античниците. То е заради разказите – сравнително рядко срещани в онази литература, пък и мъчно оцелели – за това, какво се случва в низините на обществото и как хората са се поддали на порочния живот. Това е нещо, което обединява „Сатирикон” и „Златното магаре”.
Несъмнено и двамата автори са много талантливи и умеят да създадат комичен ефект. Обаче в „Сатирикон” я няма тази философска дълбочина и дори духовна загриженост, която откриваме в „Златното магаре”. „Сатирикон” е в някои отношения е дори по-майсторски написана книга. Когато става въпрос за да се видят детайли от бита, да покаже типичен характер от времето – като примерно този на новобогаташа. И се вижда, че авторът е човек естет. Петроний се интересува от красивото или безвкусното в светска обстановка.

К.С: – Той е бил един вид светски репортер по това време, така ли?

Н.Г: – По-скоро отличен писател. Но и салонен авторитет. В Quo vadis Хенрих Сенкевич е отделил голямо внимание на Петроний и го е показал като “арбитъра” – този, който има такова влияние в двора на Нерон – да отсъжда кое е красиво. За самия Нерон се знае, че се интересувал от изкуства, и поради това Петроний е бил човек, заемащ важно място в Рим и това му личи в книгата. Той казва: „Аз знам какво е това светска обстановка. Аз съм столичанин”. Това е неговата позиция.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Това за “ столичността” ние можем да го разберем. Но в духовно отношение то не е интересно. В това отношение много по-интересна е книгата на Апулей. Той не претендира да бъде авторитет като Петроний, а освен това не е и на такава властова позиция. Защото Петроний е в свитата на Нерон. А Апулей е някой, който просто общува с интелигенти в големите градове. Обаче книгата му е дълбока. Ето сега ще кажа две думи за философския аспект.
За литературата видяхме – имаме приключенски роман, серия от отделни историйки, които развличат, дават представа за тогавашния свят, подслаждат с хумор и скандални неща. А сега философският аспект. Едно от нещата заради които книгата е толкова известна, е поставената в средата ѝ история за Амур и Психея.

К.С: – Да.

Н.Г: – Мястото не е избрано случайно. По този начин ѝ е придадена тежест. Тя е в средата и е дълга: ако цялата книга е 250 страници, “Амур и Психея” е разположена на 30-40 страници, а това е много. И е въведена някак покрай другото, като приказка. Една баба, и тя самата не важен герой, говори в някаква мрачна обстановка на едно момиче, което е пленница.

Е.Я: – Това е в пещерата при разбойниците.

Н.Г: – Да. Ей така, просто за да я разсее. А историята е твърде сериозна, тя е мит, обработен като приказка, при това нетрадиционна. Може да се нарече митологична притча. Преди Апулей такова нещо няма – точно тази история не знаем да я има. Може и да я е имало, но не знаем.
Накратко, историята е следната. Имало едно време една красива млада девойка, принцеса. Тя била до такава степен красива, че Афродита ѝ завидяла – защото хората почнали да я почитат повече от самата нея. И тогава казала на Ерос, на сина си, да я накара се влюби в един грозен и незначителен човек – такова щяло да бъде отмъщението ѝ. Но Ерос, когато вижда тази девойка, сам се влюбва в нея.

К.С: – Сам се влюбва, да.

Н.Г: – И след като се влюбва, сам урежда брака си с нея – но така, че тя да не го вижда, да не знае, че той е Ерос. Устройва брака, прави ѝ дворец, тя заживява там. И след това идват завистливите ѝ сестри, които я намразват заради това – защото тя е станала жена на необикновено същество, може би на бог. И веднага го наклеветват. Казват ѝ, че той сигурно е чудовище, някакъв змей, който мисли да я погълне. И затова тя трябва да го види. И тя прави грешката да го види.

Е.Я: – С лампата.

Н.Г: – Да, пали лампата, защото той я посещава само през нощта. Но вижда, че това е самият Ерос. Изгаря го с масло от лампата. Той скача и казва: „Аз колко пъти ти казах да не се опитваш да ме видиш?”. Напуска я и след това тя минава през различни страдания, опити за самоубийство и накрая я довеждат при нейната свекърва, Афродита, която ѝ се скарва най-грубо и ѝ заповядва да изпълни няколко трудни задачи. Обаче жената извършва подвизите и накрая, по решение на самия Зевс, се омъжва за Ерос и заживява с него на Олимп. Значи – става безсмъртна.
Сега някой може да попита: „Добре, всичко това е хубаво, но защо говорим за философия?“.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото това е платонизъм. За човек, който познава Платон, тези неща са разбираеми. Психея е човешката душа – в приказката се говори само за нея, за душата. И по Платон, както вярва и Апулей, който го следва …

Е.Я: – Човешката, казваш, не женската, а човешката душа.

Н.Г: – Човешката, да. Всяка човешка душа. И тя се стреми, по Платон, към безсмъртие. За това съществува.

Е.Я: – Но тя трябва да се върне към спомените си.

Н.Г: – Но да видим за какво точно става въпрос тук. Душата не може да постигне безсмъртието си, без да се обвърже с любовта, с Ерос. Това е по Платон, то е разказано и в „Пирът”. Обаче – и това е същественото, което Апулей е въвел образно в приказката, идстинската любов, която води към безсмъртие, е любов към невидимото. За това той казва „да не ме виждаш”. Тя трябва да го обича, без да го вижда.

К.С: – Платоническа любов.

Н.Г: – Да. Той затова ѝ казва да не се опитва да го види, обаче тя, поради клеветата на другите, на лошите души – това са нейните сестри – казва „Ще се опитам да видя” – и греши. Не може да се види това, което тя иска да види. Ако някой опита, ще тръгне по грешен път. След това следват страдания, аналогични на страданията на главния герой, който е станал магаре. Защото той е станал такъв от порочното си любопитство. Искал е да узнае тайната на живота, но се е насочил към видимото.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Искал е да разбере тайната на превръщането, но е тръгнал по грешния път – към буквалното, видимото превръщане, което става с магия, а не с духовно усъвършенстване, което се случва чрез любов. Затова е станал магаре.

Е.Я: – Всъщност, ти казваш, тук търсим някакви последващи проекции, един път в този тип пикантна литература – Бокачо и Чосър. Даже и към „Божествена комедия” може да отидем, може даже и по-нататък, и към Фауст. Като аналогични, чисто човешки, пориви.

Н.Г: – Да, но аз внимавам, когато става въпрос за аналогии, защото аналогията е нещо, което много лесно се прави, а връзката е трудно доказуема. По-добре да се говори за традиция. Там връзката може да се докаже. Ако някой наистина следва някого като писател, той най-вероятно ще го каже или поне много добре ще му проличи. За Апулей е истина, че той следва Платон, показал го е много пъти.

Част ІV
Религията на Апулей

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, започваме нашата литературна, радио-литературна реалити дейност за 2010 година с работа на основата на изключително силен контраст. Той, разбира се, е търсен, той е и деклариран, и трябва да намери своето логично обяснение. Един път тръгваме в литературна посока напред във времето и най-вече в пространството към съзвездието Пентаграм в „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”.
От друга страна, обратно движение, назад към античността. Но в какво? В търсене на първообразите и прототипите на литературните, съвременните литературни фентъзи образци. Както вече няколко пъти казахме, днес, надяваме се и за в бъдеще, в тези предварителни часове ще работи доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Днес, във фокуса на вниманието, „Златното магаре” на Апулей като прототип. Да видим все пак каква действителност и парадействителност съществува между кориците на този роман, кои са героите.

Н.Г: – Ще кажа няколко общи неща за това, какъв е светът, който Апулей представя, а след това и за него самия. А после и за нещо трето, което ми се струва потребно да се каже тук. След литературната основа на книгата и след притчата, която придава платонистки смисъл на разказа, има и нещо трето, а именно религиозният ангажимент на Апулей. И това нещо трябва да се обсъди, за да се разбере книга и нейната тежест впоследствие. Защото тя предизвиква огромен интерес през вековете и може би в най-много заради въвличането на религията.
Но най-напред – вижда се, че това е свят, в който властва влечението към телесното…

Е.Я: – Много прагматичен, грубоват свят, в който има плътски удоволствия и стремеж към забогатяване.
Н.Г: – Така е. Но в размишленията на главния герой още от началото може да се види нещо като осъждане на този свят, който му изглежда потънал в порок.

К.С: – На мен даже ми направи впечатление, че в края, когато той минава от посвещение към посвещение, се говори за едни разноски, които той трябва да плати и които са малко странни за нашето ухо, съвременно, пък и християнско вече. Но там той трябва да си покрие едни разноски, за да бъде посветен и да може да влезе в някакъв божествен промисъл.

Н.Г: – Да. Но той това не го оценява негативно.

К.С: – Точно, да, даже не го иронизира, просто това е част от живота тогава.

Н.Г: – То е част от живота и сега. И сега религията не може да мине без материална подкрепа. Така че нито той се учудва на това, нито ние бихме могли да се учудваме. Но сега, за неговия път. В това море от страсти и желания за удоволствие и успех, ние виждаме един млад герой, притежаващ различни полезни за такъв живот качества и, общо взето, нерелигиозен. В началото е така, той не е религиозен човек.

К.С: – Да.

Н.Г: – Но е любопитен и го подчертава. Казва: „Като отидох в този град, толкова прочут с магьосничеството на жителите си, пламнах от желание и аз да видя нещо такова. Да видя какви са тези магьосници, какво правят”. И виждаме какво става с магията – той пропада, превръща се в магаре.

Е.Я: – Сега, ето го тука фантастичния момент. Намазан с някакво биле, сбъркано обаче, вместо във врана той се превръща в магаре. Автентично магаре, живо, с всички белези.

К.С: – С всички, обаче, чувства и вълнения на главния герой.

Н.Г: – Разбира се, това е идеален материал за смешни ситуации, който Апулей успява да използва.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Обаче той иска да каже: грешен е бил този път, да се тръгне към магията. Защо? Защото, когато някой се стреми към успехи и чудеса чрез магия, както се вижда и от похвалите за способностите на магьосниците, той сам от себе си прави бог. Това е характерно за амбициозния и нерелигиозен човек – надеждата сам, със своите усилия да стане като бог. Такъв е и магьосникът и всеки, интересуващ се от магия.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – Това е едно духовно пропадане, за което той има съзнание. По-нататък в книгата има едно място, около страница, на което не всеки обръща внимание. Там в театъра, където му предлагат една жена, осъдена на смърт. А той самият още е магаре. И тогава си казва: „Какъв е този свят, в който живеем? Може би проблемите започват още от нашите истории за боговете, които са истории за едни порочни същества. Тогава защо ги наричаме „богове”? „Не”, казва, „не я приемам тази митология.”

К.С: – Той на доста места има морални разсъждения, особено във вид на магаре.

Н.Г: – Това са размисли за митологията. Те не са просто морални, а са за ползата и истинността на митологията. Тоест Апулей атакува самата митология. И други го правят, обаче той казва и алтернативата. Казва: „Ето, един добродетелен човек като Сократ беше осъден. Нищо чудно. Там, където има такава митология и в резултат на това, такава религия, естествено, че най-добрите хора ще бъдат осъждани”. И по-нататък: „Не магия, а молитва ми е нужна!” Вие го видяхте това в единадесета книга, където той се обръща с молитва към Изида. И към всички женски божества.

Е.Я: – Сега, тук някъде на мене ми се стори, лично на мене ми се стори, че има някакъв зачатък на нещо християнско. Има го елемента на изкуплението, някакъв далечен повей на нещо християнско. В тази последна, финална част на книгата.

Н.Г: – Да, в сравнение с магьосничеството или с традиционния, неподкрепен от сериозна вяра култ, религията на Апулей може да ни напомни по нещо и за християнството. Но ако се вгледаме по-отблизо, ще видим, че разликите са съществени. А приликите са доста общи…

Е.Я: – Защото самия Апулей го наричат безкрайно натурален и даже див варварин, а тук има вече елементи, които са по-характерни не за тази епоха, а по-скоро за християнството.

К.С: – Да, но пък богинята-майка, по-скоро от Изтока идват тия неща…

Н.Г: – Би могло да се разсъждава защо той избира Изида и Озирис. Изглежда, че това не е просто литература, той наистина е бил посветен в тези тайнства.

Е.Я: – Да, ти го каза в началото.

Н.Г: – Защо точно Изида и Озирис? Мога да дам две обяснения. Първо, това са много древни имена. Отдавна се знае, че това е един от най-старите известни култове. И на второ място, той е африканец, родом от тези места. Така че накрая той сякаш казва: „Човек не може без религия и ето, аз ще се посветя в мистериите на тези древни божества, които при това са и от моя континент.” А на какво ни прилича този култ, както е представен у Апулей, и защо, това е голяма тема и ние сега не можем дори да я започнем.

Е.Я: – Да, но не култът е в основата на нашия интерес към Апулей и към „Златното магаре”. Интересът ни към „Златното магаре” и към самия Апулей е от това, че търсим в античната епоха литературни първообрази на днешната фантастична литература или фентъзи, няма значение как ще я наречем. И тук трябва да отговорим на два фундаментални въпроса, свързани с нашата цялостна идея за този час. Може ли „Златното магаре” да бъде първообраз и някакъв прототип на съвременни произведения в жанра фентъзи? За да обясним в крайна сметка защо именно със „Златното магаре” започнахме първия епизод от нашата поредица „Антични прототипи”.

Н.Г: – Това е един въпрос, който иска доста обсъждане. По-лесно е да се види по какво Апулей със „Златното магаре” се отличава от жанра фентъзи, отколкото по какво си прилича.

Е.Я: – Уу, да, това е много лесно, да.

Н.Г: – Събитията в жанра фентъзи са положени извън историята на нашето човечество. Това е най-важното за фентъзи – той умишлено е сложен извън историята. Казва се „Това е другаде, не питайте къде”. Това е принцип на фентъзито. Апулей обаче пише исторически разказ, където има действителни градове, действителни места, история, която всички споделят. Той си е в нашата история, докато фентъзито е извън нея. Тази разлика е решаваща.

Е.Я: – Да, решаваща е. Дори цялата му метафора с магарето е за да каже много земни и много човешки неща с този образ.

Н.Г: – И то за днешния, неговия си ден. Той посочва реално съществуващи места. В Коринт е имало светилище на Изида, това е факт.

К.С: – Да. Но той използва един ключ, една фикция – че главният герой се превръща в магаре. По същия начин бихме могли да говорим, че и авторите на фентъзи използват един ключ да ни извадят извън историята, за да ни занимават със…

Е.Я: – Не само извън историята, извън нашата цивилизация даже. Други цивилизации, други светове, други същества.

К.С: – Но сюжетите, които четем извън нашата цивилизация, извън нашия свят, много ни приличат на всичко това, което ни се случва на нас.

Н.Г: – Аз ще се опитам да кажа кое е главното, което все пак обединява книгата на Апулей с фентъзито. Това е самото допускане на чудесното, присъствието му в течение на действието. И оттук нататък, като сме съгласни, че има чудесно – човек-магаре – у Апулей, и също така има чудесно във фентъзито, да видим оттук нататък кои са разликите. Това е общото – че има „чудесно”. Само че чудесно има и в традиционната приказка.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Но приказката не е фентъзи и не е роман като Апулеевия, който е авторски, с много оригинални, пък и взети от съвременността неща. Приказката е традиционна.

Е.Я: – Абсолютно си прав, точно така е. Добре, и сега трябва да отговорим на последният въпрос. Можехме да започнем тази поредица на прототипи със самите древногръцки легенди и митове, но почваме точно със „Златното магаре”. Защо?

Н.Г: – Когато се занимаваме с историята, било история общо, било с история на литературата, не съм уверен, че е необходимо да се започва от хронологичното начало.

Е.Я: – Разбира се.

Н.Г: – Нашата задача е преди всичко да разберем това, което четем и да предложим нашето разбиране на онзи, който желае да ни слуша. Обаче за да разберем нещата, ние трябва още отначало да предложим определени схващания. Ние имаме нужда и от материал, който да илюстрира тези схващания и същевременно да дава повод за обсъждането им. А този материал може да бъде взет от много места, въпросът е да е достатъчно богат. Ако бяхме взели примерно една епиграма, от нея нямаше да разберем нищо за античната литература, или във всеки случай твърде малко. Ако вземем роман, става по-възможно. И все пак, ако това е някакъв обикновен любовно-приключенски роман, пак няма да е достатъчно, защото тези романи са малко едностранчиви, простички – млада двойка, перипетии… Докато Апулей, поради голямата си сложност, е твърде подходящ за увод към тази литература. И аз се опитах да представя донякъде тази сложност.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Той е разнообразен. Има и литература, има и други неща. Това е причината.

Е.Я: – Това беше въведение в „античните прототипи”, „античните прототипи и първообрази на съвременната фентъзи литература”. А за вас работи доц. Николай Гочев.

К.С: – В момента остават 5 минути до 16 часа, тоест време е ние двамата с доцент Гочев да напуснем четвърто студио, което се превръща в story-лаборатория на библиотека „Български реалити романи”. Тука остава моят приятел и колега Емил Янев, заедно с първия разказвач.

Втори разговор

Псевдо-Калистен. „Животът на Александър Македонски“

Емил Янев: – Точно 10 минути преди началото на десетата глава, „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Сега в този предварителен час предприемаме един хазартен ход, пробваме нова пътечка. Всъщност не знаем дали ще имаме продължение, защото е възможно романът да приключи още днес. Всичко това е в ръцете и във въображението на днешния, десети разказвач. Ако романът свърши ще имате възможност да получите продължението и обобщението на цялата поредица. И така доц. Николай Гочев отново работи за вас. Накъде се насочваме?

Предварителни думи

Н.Г: – Ще погледнем към едно прозаично произведение. То е много известно. Някои казват, че е една от най-четените, най-разпространените книги в света. Нарича се „Животът (или Историята) на Александър Македонски”. Още от сега да кажем, че не се знае кой е написал този роман.

Е.Я: – Сега пак се връщаме, 3 века назад.

Н.Г: – Да, сега се връщаме в едно време…

К.С: – В епохата на елинизма.

Н.Г: – …възлово, време на кръстопът. Свършила е класическата полисна епоха, обаче Рим още не е станал господар на Средиземноморието. И в тази епоха се случва нещо смайващо за всички, които са го видели тогава, и за всички, които впоследствие ще се занимават с история. Това е войната на Александър Македонски срещу Персийската империя. Тя завършва за 2-3 години с разгром на империята. Ядрото от Александровата войска се състои от македонци, но в нея участват и гърци, и други народи от Европа. Тези хора стигат, почти безпрепятствено до река Инд.

Е.Я: – Той самият Македонски има намерение и до Китай да стигне, обаче някои неща не му го позволяват.

Н.Г: – Това е нещо средно между военен поход и опит да се направят велики географски открития; защото Александър не знае какво го очаква по тези земи. Той все се надява, както казват някои, да види океана, който заобикаля сушата от онази страна. И действително океанът затваря сушата от изток, но там, докъдето Александър стига, е едва средата на азиатския континент.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Та това, което казваме още от сега е, че самата история на Александър е едно чудо и е достатъчно просто да се разкаже без каквито и да е литературни украшения, за да бъде увлекателна и смайваща.

Е.Я: – Тя е чудо, но случило се чудо. Реално случило се.

Н.Г: – Така е. Все пак трябва да е ясно, че Александър побеждава просто една държава. Тази държава е била огромна. Сега, за хората, които се опитват да си представят какво е направил той, има една трудност. Това е, че когато се говори за тези земи със старите им названия, се казва, че той е стигнал до Персида, до Бактрия и Согдиана. Но какви са тези земи? Когато чува това, съвременният читател се губи в догадки. Затова нека говорим с днешните названия. Александър минава през Мала Азия, през Месопотамия (днешен Ирак), навлиза в Персида и в областите северно от нея, които влизат в днешен Иран и после слиза на юг към Пакистан.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И от Пакистан се насочва на север и се задържа на територията на днешен Афганистан, където са огромните планини, през които той преминава два пъти. Два пъти през Хиндукуш, което е смайващо. Дори Ханибал не е правил такова нещо.

Е.Я: – Сякаш сам си търси трудностите този човек.

Н.Г: – И накрая стига до една територия, където се срещат Афганистан, Узбекистан и части от Киргизтан. Успява да завладее града, който впоследствие става известен като Самарканд и сега се намира в Узбекистан. Стига до една река, отвъд която се навлиза в Казахстан. Това е областта, до която той успява да стигне. И когато слиза на юг и преминава Инд, той все още се намира на територията на днешен Пакистан. И си заслужава да отбележим, че не влиза в Индия – днешната държава. Защото река Инд, въпреки названието си, днес изцяло попада в Пакистан.

Е.Я: – Дотук разказваме историята, сега някои задължителни пояснения. Доколко тези… приключения да ги наречем, се припокриват с историческите събития около Александър Македонски?

Н.Г: – Направо да кажем – много се припокриват. Но това е един текст, който се създава постепенно. Прието е да се казва, че авторът му е Калистен. Това е един сериозен историк, който участвал в похода от самото начало и е пострадал – бил е убит в Азия по заповед на Александър. Но тази книга не може да бъде от Калистен. Затова се казва, че е възникнала по-късно.

Е.Я: – За да си убиеш историка, трябва да имаш много сериозни причини.

Н.Г: – Александър е причинил смъртта на много свои приближени. Не само на Калистен.

Кин Стоянов: – Ама той ли е бил виновен или те са сгрешили?

Е.Я: – Но историкът е този, който те вписва в историята, така че е рисковано да си убиеш историка.

Н.Г: – Вярно. От самия Калистен са останали някои фрагменти, но те са малко. Та бавно се оформя тази книга и в нея сигурно постепенно са се натрупвали фантастичните елементи.

Е.Я: – Ето тук да видим какво има, какви фантастични елементи. Все пак остават 3 минути до началото на десетата, може би последна глава на романа.

Н.Г: – Сега ще кажа едно: според този текст Александър е син на египетски фараон, който доброволно се отказал от престола и заминал с Европа. Той бил такъв магьосник, че можел да се превръща в различни живи същества. И така е успял да се сближи с майката на Александър, известната Олимпиада. С това започва
книгата.

Е.Я: – Ето откъде свръхестественото се прокрадва в произведението.

Н.Г: – Но това не може да е писано от Калистен.

Е.Я: – Да.

К.С: – Но, така или иначе, промъква се вече времето, в което студио 4 на БНР се превръща в story-лабораторията на библиотека Български риалити-романи, където остава моят приятел и колега Емил Янев, приключенецът Емил Янев с разказвач номер 10. Малко търпение и ще разберете кой е той.

Е.Я: – Дошло е време разделно, както се казва. Оттук насетне всеки ход в сюжета на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2” би могъл да бъде последен. Нищо чудно, това го казахме и миналия път. Всичко, което може да се очаква, е в ръцете и въображението на следващия разказвач. Сега обаче няма смисъл да гадаем, а се впускаме в античността – там, където в продължение на 11 седмици търсим прототипите, първообразите, изворите на жанровете фантастика и фентъзи. Искаме да приближим по някакъв начин жанра, в който работят нашите разказвачи в „Съзвездие Пентаграм” с първите прояви и извори на тези два жанра. Както обикновено, днес за вас работи доц. Николай Гочев, преподавател в СУ. Здравей! Имаме за довършване нещо?

Н.Г: – Да.

Е.Я: – Или за продължаване, да кажем.

Част І
Историография и литература

Н.Г: – Да, така е. Трябва да продължим, да видим тази книга, за която споменахме миналият път – романът за Александър Македонски. Ние казахме, че тя е анонимна. Изглежда, че текстът ѝ се е променял през вековете. Смята се, че към ІІ в. пр.Хр. трябва да се е появил един вариант на този текст. Но това, с което имаме работа, е може би няколко века по-късно, около ІІІ в. сл.Хр.

Е.Я: – Как беше заглавието и едно ли е заглавието по принцип?

Н.Г: – Даже и заглавието като че ли не е едно. Ние говорим за анонимен „Роман за Александър Македонски”, обаче можем да кажем и: Псевдо-Калистен. „Животът на Александър Македонски”. Казвам „Псевдо-Калистен”, тъй като сме сигурни, че това не е онзи известен историк и роднина на Аристотел, който е съпровождал Александър в похода му през Азия и изглежда, че е бил осъден на смърт от него. При това тази книга се редактира и чете през следващите векове във Византия и в България. Известна е като „Александрия”; а ние тук сме я превели през ІХ или Х век на български.

Е.Я: – Веднага след появата на азбуката.

Н.Г: – Да, когато са започнали преводите, тази книга се е появила тук. От това разбираме, че онези преводачи и учени, които са работели за царете Борис и Симеон са знаели какъв подбор да направят. Разбира се, трябва да има богослужебни текстове, това е първото. След това трябва да има историография, но също така и художествена литература. Обаче тази художествена литература не е могла да е каква да е. Не са превеждали трагедии, да кажем.

К.С: – Тоест малко по препоръките на Платон за литературата…

Н.Г: – Точно така. Защото тогава се поставят основите на цяла култура и е трябвало внимателно да се реши с какво да се започне. Така че историята на романа за Александър е славна.

Е.Я: – Тя и на самия Александър му е славна историята, макар и кратка.

Н.Г: – Да. Сега нека кажа няколко думи за това, как върви този роман. Тук имаме работа с нещо ново. А именно: досега се срещахме с литература, която беше създадена на основата на митологията. При някои автори като Вергилий и Овидий, тази митология се използва, за да се внесат в нея исторически факти и убеждения.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Да се накара слушателят да мисли исторически въз основа на митологията, та по този начин да бъде обединена вярата в боговете с това, което се случва на земята. А тук имаме работа с обратното. Събитията около Александър не са митологични, те са история – нещо, което се е случило и за което има сигурни извори.

К.С: – Да.

Н.Г: – Така че тези хора, които са пишели за Александър, са имали достатъчно книги, въз основа на които можели да направят една добра история, в която да се кажат неща, които са се случили, да се покаже какво не е сигурно и да се премълчи онова, за което няма смисъл да се говори. Това са хора, които са разполагали с исторически извори. И те са тръгнали по следния път: „Ние имаме историята, знаем какво се е случило. Хайде сега, въз основа на тази история, да правим литература.”

Е.Я: – Каква е потребността, на базата на една, както каза, добре съхранена история, да се прави и литература? Тя самата, истинската история има толкова невероятни елементи в нея, че сама по себе си е един екшън, казано по днешному.

Н.Г: – Дали е така? Бих казал, че едно добро историческо изследване най-напред е трудно за четене. Трудно е, защото един добър историк трябва първо да посочва много точно своите извори; и второ, трябва да коментира дали това, което се казва там, е достоверно и в каква степен. Но това е уморително за четене. Ако пък историята се разкаже реторически, тоест с цел да убедим слушателя, че нещо се е случило по този начин, това е друго. Това е по-лесно за слушане, но още не е литература; а някои хора отказват да слушат такава история, защото смятат, че върху тях се оказва натиск, историята се идеологизира.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Много хора отказват да слушат история, съставена като похвална реч за някого или като прослава на някоя държава. А има и трети път – да се разказва популярно и увлекателно. Тогава историята може да се разкаже с литературни прибавки. Ето, ние всички сме чели, или поне сме чували за романите на Александър Дюма. Какво са те? Исторически романи. Дюма е имал отлични сведения какво се е случвало в епохата, за която пише. И все пак е внесъл в книгите си неща, които не са се случили точно така. Някой ще каже: „А защо читателите на Дюма, които се интересуват от история, не седнат да прочетат едно солидно академично изследване за времето на Луи ХІІІ и Чарлз І?”

Е.Я: – Но Дюма живее в едно време, в което романът е твърдо наложен жанр, докато в онези години, в края на предишната ера, романът е още някаква екзотика в живота.

Н.Г: – Е да, тогава литературата не е имала толкова дълга и богата история, каквато в ХІХ в. Но ние можем да кажем, че това са първите, които са разбрали, че историята може да се използва, за да се разкаже нещо увлекателно. И са го направили. Те са си казали: „Хайде да вземем това, за което всички знаят, и да го украсим – може да се хареса.”

К.С: – Нека сега да поукрасим малко нашия разговор с музика пък да видим дали ще ни хареса.

Част ІI
Сюжетът на романа

Е.Я: – Последни, може би, усилия полага доц. Николай Гочев в издирването на първообразите и прототипите на жанровете фентъзи и фантастика. Това е така, защото е много вероятно днес романът „Стражите на съзвездие Пентаграм 2” да приключи. Всичко това обаче не зависи от нас, от хората от библиотека Български риалити-романи, а зависи от поканения разказвач. Кой е той и какво става оттук насетне – след 42 минути. А сега, Александър Велики. Александър Велики в може би малко необичайната позиция на литературен герой. Необичайна поне за времето си, в което той е може би най-известният човек на планетата.

Н.Г: – Нашата книга се придържа към историята на Александровия живот общо взето според това, което се знае от изворите.

Е.Я: – Най-напред да кажем обемът какъв е. Защото историята на Александър Велики не е лесна и кратка за разказване.

Н.Г: – Това не е голяма книга. Не повече от стотина страници.

Е.Я: – Охо. Значи, съвсем на галоп.

Н.Г: – Да, тя може лесно и бързо да се прочете. През античността се е деляла на три. В античността като се каже „книга” се има предвид свитък; обаче свитъците са били на материал, по-дебел от сегашната хартия и поради това…

Е.Я: – Пергамент.

Н.Г: – Папирус най-вече. Малко по-късно той е заменен от онова, което се нарича пергамент. Но и той е бил по-груб от хартията и поради това т.нар. книга не е могла да побира много текст. „Книгите” през античността побират едни днешни 30-40 страници. Този роман е от три такива книги, значи 100-120 страници.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Например един малък Платонов диалог се събира в една „книга”. Та тук животът на Александър е проследен според известните тогава биографии, като към тях са прибавани някои необикновени епизоди. Най-напред имаме разказ за чудесното раждане и за детството и юношеството на Александър.

Е.Я: – Там бащата вметнат ли е вътре? Филип?

Н.Г: – Авторът се е потрудил да свърже разказа си с действителността. Наистина, Олимпиада и Филип са били във фактически развод. Случило се е така, че Филип пожелал да си вземе друга жена, аАлександър като че ли е бил на страната на майка си. Тогава те дори напуснали столицата и отишли някъде другаде.

К.С: – Този фактически развод е след раждането на Александър.

Н.Г: – Александър е бил юноша, когато са се случили тези неща. Авторът се е опитал да си послужи с този материал по следния начин: разказал, че Александър е положил големи усилия да помири родителите си; и действително ги е помирил. Събрал ги е, въпреки че имал основания да подозира, че Филип не му е баща. Все пак той се обръща към него с „Татко” и после отмъщава на убиеца му; защото в романа, както и в действителност, Филип е станал жертва на покушение. И се е грижел за него до последния момент. Александър е представен в романа като много добър син.

К.С: – Да.

Н.Г: – Имащ правилно отношение към брака, почтително отнасящ се и към майка си, и към баща си.

Е.Я: – Тези семейни взаимоотношения са много важни за белетристите.

Н.Г: – Това е един начин да се говори за добродетелния човек. Във всеки случай тези неща мъчно могат да се научат от историята. Как от историята, и то античната, да научим какви са били нечии семейни отношения, след като ние и тук не можем да разберем как стоят нещата в едно сегашно семейство – и то на близки хора? Та затова казвам, че това е работа по-скоро на писателя, отколкото на историка. Но това е в началото на книгата. Тук има някои интересни неща: например, авторът твърди, че Александър е имал особен външен вид. Бил е с разноцветни очи.

Е.Я: – А!

Н.Г: – Което, макар и рядкост, не е напълно изключено. Но другото изглежда фантастично: а именно, че всичките му зъби били остри. Като кучешки.

К.С: – Змиите имат само остри зъби.

Е.Я: – Това в комбинация с цветни очи, е кучешки профил. И то хищен кучешки профил.

Н.Г: – Въпреки добродетелта на Александър, за която се говори през цялата книга, той е представен като човек с някак зверска физиономия, странно лице. Обаче това е в съгласие с чудесната история за неговия произход, според която той е син на магьосник, който можел да се превръща в животни.
По-нататък в книгата се върви към победата срещу Дарий, като тук има някои исторически грешки. Впрочем трябва да правим разлика между литературна измислица и обикновена грешка; защото се вижда, че някои неща са само грешки, те не са необходими като литература. Разказано е, че той побеждава Дарий в три битки, както е в действителност.
След това се стига до навлизането в Индия. И тук вече е мястото, което е интересно за нас. Тук има чудеса, които може би трябва да разделим на видове, тъй като те са различни. И накрая, както е според историята, той се връща обратно по суша (а част от войската му се връща и по море), стига до Вавилон и там умира, както и в действителност. След това се разказва за погребението му и даже за завещанието му. И от него също се вижда, че този текст е съставен малко невнимателно. Защото в завещанието има неща, които очевидно противоречат на разказаното по-рано. Например човек, който Александър според романа е убил, накрая…

Е.Я: – Му става наследник.

Н.Г: – Точно така, наследява нещо. От това разбираме, че този текст е събиран от различни източници и може би в продължение на много време.

К.С: – И с това събиране нека да поспрем малко за музика.

Част ІII
Литературни измислици и исторически грешки

Е.Я: – 30 минути до началото на поредната или може би последна глава от „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Ние продължаваме най-добросъвестно да си вършим нашите литературно-исторически проучвания. Ние – имам предвид, доц. Николай Гочев от СУ. Поставили сме в центъра на вниманието една от най-забележителните фигури в човешката история – Александър Македонски, изключителният пълководец, човекът, който винаги е удобен за литературни упражнения. Едно от първите, може би първото, е именно книгата, за която говорим в момента. Ето тук още веднъж този въпрос, който мисля, че и миналия път го повдигнахме. Всъщност, по какви белези точно тази книга попада в нашата подборка от прототипи и първообрази на фентъзи и фантастика.

Н.Г: – В нея се разказват неща, които са невъзможни в действителността.

Е.Я: – Тези разноцветни очи имаш предвид, острите зъбки?

Н.Г: – Не, много повече от това.

К.С: – Чудесата в Индия?

Н.Г: – Повече. Ето, например, тя започва с изключително чудо. Баща на Александър е един магьосник, който се превръща в животни, и то различни.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Значи имаме работа с нещо, което е изцяло чудесно или, както би казал някой, вълшебно. Това е едно. Друго се случваа в Индия, където чудесата са от различен вид. Има чудеса, свързани със странни животни или пък с особена природа. Има и такива, извършени лично от Александър – подвизи, които човек не би трябвало да е способен.

Е.Я: – Е, всичко трябва да е изключително при този човек, включително и произхода му.

Н.Г: – Да. Има и среща с богове, което в тази епоха е чудо в литературата.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото когато Омир говори за среща с богове, това не е чудо. Това е поезия, която съвсем естествено ползва митологията, там нещата просто са си така. Но когато сме във време, в което се е натрупала много литература, цивилизацията е напреднала, писмеността се е разпространила и религията има свое отделно място, тогава да се говори, че Александър лично се е срещал с богове и е разговарял с тях…

Е.Я: – Историческия текст също си е отделен вече.

Н.Г: – Да. Освен това има филология: филолозите размишляват кое от Омир е автентично, кое е добавено. Нещата са като сега, когато става въпрос за изследване на литературата. И в този момент, когато някой пише, че Александър влиза в някаква пещера и там се среща със Сезострис, древния египетски фараон, който е станал бог, и той разговаря с Александър и му пророкува – това са вълшебни неща. Така че е ясно, че трябва да ги включим в нашия разговор.

Е.Я: – Много подходяща за белетристична драматургия е кончината на Александър, за която и до ден днешен има спорове: дали е отровен, дали е умрял от болест, или причината за смъртта му е друга. Той играе ли с това, този анонимен автор? Защото по шекспировски би било много удобно да бъде отровен и тогава се разиграва друга колизия – гигантска драма, заговор, предателство.

Н.Г: – Да, в романа той е отровен. Това се казва, но за чудесни неща не се говори. Действително, авторът надълго говори, че смъртта на Александър е убийство, че има заговор, че в него участват ето тези хора и че е бил отровен така: първо му е поднесено питие с отрова, и второ му е донесено и перо, намазано с отрова, което той си е сложил в гърлото, за да повърне онова, което вече е изпил.

К.С: – Да се освободи от отровата.

Н.Г: – Да. Обаче дори перото, което са му дали, е било намазано с отрова.

Е.Я: – Така, двойна подсигуровка. Контролен изстрел.

Н.Г: – Но тези неща не са фантастични. Това, което ни интересува, е да направим разграничение между пласта на историческото – онова, което е засвидетелствано в солидната историография, и литературното. И после да видим в това литературно кое е грешка, кое е чиста литература и кое е фантастика. Защото авторът може да внесе неща, които не са станали така, но не са и фантастични. Историческите романи обикновено са такива. Разказват се истински или възможни събития, разработват се характери, има отношения между тях – любовни истории, вражди.

К.С: – Дори измислените неща трябва да звучат правдоподобно, а не фантастично.

Н.Г: – Именно. Измислени, но могат да се случат в човешкия живот.

Е.Я: – Възможни за случване.

Н.Г: – Следователно ние трябва да отделим тези нестанали, вероятни неща, от фантастичните. Освен това ми е интересно какво е положението с грешките. Защото има неща, които изглеждат като обикновени грешки: да кажем, когато Александър преговаря с атиняните, той намира събрани на едно място оратори, политици и философи, които не са могли да живеят заедно; нито пък той е могъл да се срещне с тях. Да кажем, там присъстват Демостен, Платон и Лизий. Но Лизий е умрял по времето, когато Демостен се е родил; а Александър е бил около 9-годишен по времето на смъртта на Платон.
Възможно е тези неща да са просто грешки, тъй като с нищо не са необходими за разказа. Когато обаче авторът казва, че Александър минава през Италия и Сицилия, за да влезе в Африка, това може да е грешка, но може и да не е. Защото, минавайки през Италия, той се среща с римляни. Може да е направено умишлено.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Има смисъл Александър да се срещне с римляни, които да влязат в договорни отношения с него и да му окажат чест, като кажат: „Ето, ние сме по-слаби от теб.”

Е.Я: – Да.

Н.Г: – По нататък има чисто литературни неща, например писма на Александър до майка му Олимпиада и писма до Аристотел, които са изцяло измислени. Фантазиите обаче са друго нещо. Например на Александър в един момент му се явява на сън Амон, който би трябвало да е негов баща, и казва: „Иди да се срещнеш с Дарий, като приемеш моя вид.” „И Александър” – казва писателят – „се превърна в Амон, приличайки същевременно на Хермес; и отиде при Дарий, и там никой не го разпозна. Само казвали: „Какъв красив младеж!””
Значи той е отишъл във вид на бог. И това си е разказано в романа направо – не си въвежда като нечий разказ, а е от името на автора.

Трети разговор

Лукиан. “Истинска история”

Е.Я: – Добра неделя, уважаеми радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.

К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. Тука сме всичките риалити-романисти, в апаратната на студио 4 е звукорежисьора Камен Жеков.

Е.Я: – Петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” – това е гвоздеят на програмата относно белетристиката, която се произвежда в библиотека “Български риалити-романи”, но гвоздеят в предварителната част е друг. Знаете, като един паралелен свят в предварителните часове развиваме една поредица „Първообразите и прототипите на днешните жанрове”. Говорим за първообрази и прототипи на фентъзи и научна фантастика. В тези часове за връзката между реалното и ирационалното говорим с доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Днес – Лукиан и една „абсолютно истинска история”, наречена така от самия Лукиа. Но преди това имаме да довършим малко работа от предната седмица, когато се занимахме с аргонавтите. Здравей!

Част І
Митология и литература в “Аргонавтика”

Н.Г: – Здравейте. Наистина, трябва да кажем няколко общи неща за аргонавтите. Защото можем да разкажем сюжета на едно произведение, обаче щом се замисляме за литературата – което е нещо съвсем различно от самото литературно творчество – би трябвало да посочим и някои неща, които са общи за произведенията. Та след като сме прочели и разказали самите произведения, добре е да видим и как се говори за литературата.
За „Аргонавтика” могат да се кажат няколко неща. Първо да видим какво представлява това произведение в литературно отношение; преди всичко сюжета и ако има някаква литературна новина. После, да видим как Аполоний се отнася към митовете – защото и той, като Омир, работи главно с митове. Ето например Апулей не работеше с митове. Той употребява един фантастичен подход…

Е.Я: – Да. Една символика, която той разиграва, раздвижва, като си поиска.

Н.Г: – Но прави един по-скоро реалистичен роман, който се отнася до неговото време.

Е.Я: – Да, абсолютно. С препратки към реалното и хората в него.

Н.Г: – Защото има отрицателно отношение към митологията, Апулей, подобно на Лукиан, има крайно отрицателно отношение към наследената митология. Та както Апулей декларира едно отрицание на митологията, каквато се знае по онова време, така Лукиан я осмива систематично. Обаче в случая с Аполоний Родоски имаме нещо като уважение към митологията. И третото е да видим за фантастичното, доколкото изобщо го има. Има някакви наченки на фантастично, опити, но да се прави фантастика през античността е нещо сравнително ново и трябва да се опитаме да го уловим. Кой прави фантастика? Например за Омир се съмнявам, че прави фантастика, трудно е да твърдим такова нещо.

Е.Я: – Това са неща по-скоро в сферата на легендите, митовете и приказките.

Н.Г: – Той разработва митове, вглежда се в тях. Обаче фантастиката, ако ще се каже нещо общо за нея, предполага оригинален авторски труд, а не просто художествена обработка на митове. При Аполоний имаме главно художествена обработка на митове, но и малко фантастика. Ще се опитам да посоча какво там може да мине за фантастика.

Е.Я: – Всъщност в самата фантастика се търси постигане на принципно възможни цели, но с невъзможни средства. Или с непознати средства. Тук не се търсят просто така виденията на определен човек, които може да имат приказен характер. Научната фантастика си поставя определена цел, която е някъде – обикновено в небесата. Тя трябва да бъде постигната – как? И там вече следват отговорите на тези въпроси. Говоря за класическия случай на научна фантастика.

Н.Г: – Но нека да хвърля поглед към литературното при Аполоний и дали там има някаква новина. Там имаме нещо подобно на „Одисея”. В „Одисея” главното е завръщането. Отиването се предполага и подвигът също – това е победата във войната. При Аполоний обаче имаме пълно представяне на отиването и на връщането. А връхната точка е след като те са отишли там и им предстои да се върнат: както в историята за Троянската война връхната точка е превземането на Троя. А тук, в “Аргнавтика”, коя е връхната точка? Някой би казал: „Изглежда, взимането на златното руно.”

Е.Я: – Да. Целта е постигната.

Н.Г: – Литературно обаче, връхната точка е любовната история. Това е новината. Тук не става дума за война, както в “Илиада”. Това се опитах и миналия път да го кажа, казах го с малко думи – а сега с повече. В „Аргонавтика” имаме голяма любовна история, и това е целта на Аполоний. С това впрочем той не е пръв в гръцката литература. Трябва да кажем, че той следва Еврипид: защото Еврипид е първият голям гръцки автор, разработил представянето на любовта и то, забележете, любовта, както жената я преживява. Това Еврипид го прави примерно в трагедията „Иполит”; и даже са го обвинявали за това. Тук Аполоний някак доразвива Еврипид и представя Медея влюбена, същевременно осъждаща себе си, че е влюбена, сънуваща любовни сънища. В Омир такова нещо все още няма. Това е голямата новина.

Е.Я: – Както и в преработените легенди за аргонавтите, тази любовна история далеч не е в центъра на нещата. Там са по-интересни самите приключения и препятствията, които преодолява Язон.

Н.Г: – Когато авторите подхождат така, това е един регрес към Омир.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Обаче Аполоний е ценен точно с тази история, с която той се изявява като оригинален поет. Това е едното. Сега, относно митовете. Той следва Омир в това, че гледа на митовете, както казах преди малко, уважение. Какво означава това? Не че непременно трябва да се вярва на митовете, но че те са са един много хубав материал за поезия. Но сериозна, а не подигравки, както след малко…

Е.Я: – Както след малко ще видим, да.

Н.Г: – …ще видим при един друг писател, при Лукиан.

К.С: – Тоест да оставим сериозната поезия и да вървим към подигравките.

Н.Г: – Последно ми се ще да кажа за фантастичното, ако има нещо фантастично.

К.С: – Да. И трябва да го кажем.

Н.Г: – Това, което бих признал на Аполоний, е следното – че той, бидейки отличен познавач на митовете, подрежда познатите митове, но същевременно произвежда и нещо от себе си. Например, той поставя на южния бряг на Черно море едни народи със странни обичаи и в разказа за отиването им отделя време – да кажем, по петдесетина стиха. Те имат странни обичаи.
Такова нещо няма в митологията, то е измислено от Аполоний. Така че той си е позволил да направи нещо оригинално, но не като развие някакъв известен сюжет, а като измисли нов народ и му припише някакви неизвестни обичаи. В античността така започва фантастичното – авторът се отказва от разработка на митовете и си измисля нещо сам.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Ето това вече е началото.

К.С: – Стигнахме до началото на фантастичното.

Част ІІ
Времето на Лукиан

Е.Я: – В очакване на петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” и звездните ходове на нашите герои. Тук обаче сме стъпили на здраво реалистична, поне от историческа гледна точка, почва, с доц. Н. Гочев, преподавател по антична литература, СУ.
Търсим пътеките на литературата, на античната литература, и аналогиите с днешните жанрове фантастика и фентъзи. Връщаме се в нашата ера, откъдето и започнахме с Апулей. Връщаме се един много характерен представител на епохата – Лукиан от Самосата.

Н.Г: – Наистина това е времето, с което започнахме тези разговори. Лукиан е съвременник на Апулей. Те изглежда са били връстници, имали са малка разлика във възрастта. Нямаме свидетелства, че са се познавали, но на мен ми е трудно да си представя, че не са се познавали, защото…

Е.Я: – Светът е бил още по-малък, така че…

Н.Г: – Освен това – имало е само два езика. Само два езика, които са били литературни и международни, наистина широко употребявани, и се е смятало, че трябва да се знаят. Освен това и двамата – Апулей и Лукиан – са минавали през големите градове, които тогава са малко.

Е.Я: – Те имат и известни биографични съвпадения, като поприще – били ретори и двамата.

Н.Г: – Именно, да.

Е.Я: – Странстващи.

Н.Г: – И двамата са се занимавали с реторика, единият е бил по-скоро адвокат, а другият е имал възможност да бъде и накрая се оказал юрист в Александрия. За Лукиан говоря.
К.С: – Да.

Н.Г: – А Апулей е минавал през Александрия, трудно ми е да си представя, че не са се познавали.

Е.Я: – Все пак знакови фигури на епохата, известни хора, няма как.

Н.Г: – Но да не се чудим за липсата на сведения. Има съвременници, които правят едно и също, познават се, а не обичат да се споменават един друг.

Е.Я: – Да, не си правят взаимно реклама.

Н.Г: – Има такива примери в античната литература.

К.С: – Не само в античната литература.

Н.Г: – Така е. Та, нещо за епохата. Това е една мирна епоха, в която, поне външно, цари спокойствие. Средиземно море е вътрешно море за Римската империя. Няма почти никаква опасност за границите, няма граждански войни, има икономически просперитет.

Е.Я: – Говорим за втори век от новата ера.

Н.Г: – Да, втори век след Христа. Има икономически просперитет и в тази епоха на стабилност се случват неща, които се случват и в други подобни епохи и които Лукиан много често отбелязва – например нарастващо сребролюбие. Хората изведнъж подчертано заобичват парите и почти престават да мислят за друго. Относно културата. Има два типа образование, които споделят тези двама автори…

Е.Я: – Които съответстват на двата езика.

Н.Г: – Да, и е добре човек да знае и двата, особено ако е от Запада; защото на образования е позволено да знае само гръцки, но да знае само латински не е добре.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Човек, който знае само латински все още не е образован както трябва; а гръцкият е задължителен. Но двата типа образование, за които щях да кажа, това са реторическото и философското. Това е образованието на свободните хора. Останалите или остават без образование, или стават специалисти – да кажем, лекари. Но да си лекар не се смята за толкова добро (висше) образование, то си е занаят. От руга страна, свободните хора могат да станат оратори но като станеш оратор, вероятно ще изкарваш пари с тази работа. Ако пък ти е особено лесно да си осигуриш образование, тогава ставаш философ. Ораторите са хора, по-скоро настроени към делови живот, а онези, които ще изберат философското образование, са хората, които…

К.С: – Съзерцанието тях ги интересува.

Н.Г: – Да, самата наука. Защото, като се каже философия, се разбира нещо по-общо, отколкото сега. Тогава, ако някой е философ, той трябва да разбира и от точни науки…

Е.Я: – Животознание, в най-общия смисъл.

Н.Г: – И от точни, и от природни науки, защото се предполага, че философията се гради най-напред върху точните и природните науки, за да стигне накрая до етика или нещо друго. Това са двата типа образование. После, към какво са насочени интересите на културния човек? Това е един широк, но малко затворен свят. Те са на голяма територия, но нямат контакти с никого – нито с германците могат да контактуват, нито с персите, нито с африканците отвъд крайбрежието.

Е.Я: – Изолирани в своето величие.

Н.Г: – В такива случаи, когато един свят е изолиран, се случват аналогични неща. Първо, появява се силен интерес към историята. Това е поле, в което винаги можеш да научаваш нещо ново. Също и интерес към пътуванията, защото пътуването е лесно. Позволено е да се пътува, безопасно е и хората могат да пътуват колкото си искат около Средиземноморието. Смята се за много хубаво да си обиколил повече градове и места, предполага се, че тогава си придобил култура. Донякъде и сега е така – смята се, че добре човек да е пътувал, а не да си седи само на едно място.

Е.Я: – Да. Лични натрупвания на впечатления.

Н.Г: – И още нещо, което изглежда важно на всички – хората започват да се интересуват от религиозни въпроси.

Е.Я: – Християнството вече започва да да става фактор.

Н.Г: – Това е втори век, църквите се разпростират от Гибралтар до Двуречието. Има силен интерес към религиозни въпроси, поява на нови религиозно-философски системи, наречени гностически, или херметически. И наред с това, интерес към митологията, а също и към магията, както се видя и от съчинението на Апулей. Такива неща около културната обстановка.

Е.Я: – Сега, да кажем нещо и за начина, по който се управлява Римската империя, защото на нейната територия ще разположим нашия герой, който всъщност, малко се явява чужденец. Говорим за Лукиан от Самосата.

Н.Г: – Вярно. Лукиан се чувства чужденец. Той го е разказал в едно малко съчинение…

Е.Я: – Той е чужденец и по произход, и по възпитание, по цивилизация някак е чужд там.

Н.Г: – Какво значи, обаче, да си чужденец в Римската империя, при положение, че си се родил в нейните граници? Това значи най-напред че не си роден в Рим и латинският не ти е роден; и от друга страна, че не можеш да се представиш за грък.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Оттук нататък ти вече си някакъв друг. Обаче, ако си египтянин, си казваш: „Аз не съм нито грък, нито римлянин, но зад мене стои…”

Е.Я: – Стара култура и цивилизация.

Н.Г: – Цивилизация, която се вижда. А Лукиан е сириец. Но сирийската култура не е толкова мощна и уважавана като египетската. Това може би някак го е тревожело и той е направил всичко възможно да научи гръцки по-добре от родените гърци.

Е.Я: – Направо, както го определят, перфектен гръцки. Една от причините да останат толкова много произведения от него, е високият стил, на който работи.

Н.Г: – Да. Мога да свидетелствам, че има съчинения на Лукиан, които никой не може да прочете на гръцки, защото той ги е написал по такъв начин, че…

Е.Я: – В свръхвисок стил.

Н.Г: – Не точно. Написал ги е, употребявайки огромен брой редки и архаични думи – за да покаже как не трябва да се пише, или какво значи да се пише маниерно. Ние сега не можем да разберем такъв текст, колкото и да учим езика – а и тогава мъчно са го разбирали.

К.С: – И като не можем да разберем – да послушаме музика.

Част ІІI
Животът и литературните занимания на Лукиан

Е.Я: – Кой е този човек, който си позволява хапливост до границите на възможното, който си позволява да подложи на ирония всичко около себе си? Кой е този безбожник и атеист, който се подиграва и на всичките религии? Това е, поне за времето си, Лукиан от Самосата. Да видим какво представлява той и колко парадоксално е съчинението му, което ще разгледаме. Между другото да кажем, че той е един от най-запазените автори – около 80 съчинения. Тези неща ще ги уточни, естествено, чисто професионално доц. Н. Гочев от СУ, който работи непрестанно за вас.

Н.Г: – Лукиан се е родил в едно не особено заможно семейство и като малък още близките му се замисляли какво мупредстои да работи. Предложили са му да стане каменоделец като чичо си.

Е.Я: – Някои определят чичо му като скулптор, каменоделец е малко по-долно равнище.

Н.Г: – Аз се колебая да кажа, че са били скулптори и че на Лукиан му е предстояло да стане скулптор. Защото сега като кажем скулптор – това значи човек на изкуствата. По онова време за хората, които работят с камък, е имало огромна работа, защото много неща са се правели с камък. Той е можел цял живот да се занимава примерно с това, да пише надписи върху камъни.

Е.Я: – Да, това са медиите на епохата.

Н.Г: – Защото и закони, и договори, и всякакви разпоредби, и посвещения на богове – всичко това се е пишело на камък, така че работа е имало страшно много. Предложили му, той се опитал, не му провървяло и казал на близките си, че няма да се занимава с тази работа, а иска да учи. И явно е успял да се наложи. Така че впоследствие тръгнал на запад и обиколил доста градове, макар че и Самосата не е била малка, и там е могло да се учи. Но и той като Апулей сигурно си е казвал: „Аз искам да обиколя цялата империя и да посетя най-големите центрове”.

Е.Я: – Това е смесица от авантюризъм и известна доза суета. Авантюризмът е лесно обясним – да пътуваш, да срещаш неизвестното. А от друга страна, срещата с публиката. Защото те са хора, които търсят отражението си в очите на околните, това е ораторът. Той трябва да получи одобрение от публика.

Н.Г: – Така е. И той е изучил необходимите неща, изчел е много книги и, както се разбира, в зряла възраст се е установил в Атина. Атина е била много подходящо място човек да се занимава с литература, изкуство и философия. Там той написал много неща, а след това се прехвърлил в Египет на държавна работа. През целия си живот е имал възможност да пише. Действително, от него са останали доста неща. Сега в едно обикновено издание съчиненията му се събират в три тома от около 300-400 страници, значи имаме общо към 1200, което е много добра представеност за един античен автор.

Е.Я: – Да. За 2000 години дистанция и сериозен остатък.

Н.Г: – Останали са много неща, може би всичко. На пръв поглед, тези съчинения са много разнообразни.

Е.Я: – Всички ли са написани на старогръцки? Има ли съчинения той на латински език?

Н.Г: – Не, аз подозирам, че той слабо е знаел латински.

Е.Я: – Да, защото той, както враждува с школата на философите, така враждува и с латинската цивилизация. Може би думата „враждува” не е точна, но тъй или иначе той налага предимствата, на старогръцката култура.

Н.Г: – Наистина, Лукиан не се занимава с това, да хвали римския свят. И да е споменал нещо, то се губи в неговите съчинения. Други гръкоезични писатели обаче го правят – да кажем, Плутарх, който е писал половин век преди него. Но Лукиан не се интересува много от Рим и латински език, на него гръцкият му стига. Занимава се с пародии.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Той е хуморист. Ако трябва да потърсим нещо…
.
Е.Я: – Сега, ето, за секунда го уточних. Той има съчинение, посветено на метресата на съуправляващия с Марк Аврелий – Луций Вер. Това минава за единствената, така, хвалебственост, по посока на Рим в цялата му литературна кариера.

Н.Г: – Човек може да посвети нещо някому и да каже няколко добри думи за каквото и да е. Но той няма съчинение, в което да се занимава с величието на Рим или със съвършенството на римската държавна организация, а други по негово време… Но да довърша за същественото в неговия талант. Та, Лукиан, аналогично на Овидий, който пише: „Каквото и да опитвах да кажа, ставаше стих”, би могъл да каже: „Каквото и да се опитвах да направя, ставаше пародия”. Той се занимава с пародии, литературни карикатури.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Разбира се, неговата литературна култура е отлична. Той е прочел може би всичко, което в този момент човек е трябвало да познава от сериозната литература. Има едно място, където съветва читателите си: „Не четете съвременни автори, четете класиците.” Тоест стари, от поне на 300 години.

Е.Я: – „Не си губете времето”.

Н.Г: – Така че той е прочел каквото трябва, но с каквото и да се заеме, пародира. Присмива се на философските школи, пародира религиозни движения. Иронизира всекиго, които се опитва да се представи за пророк, прорицател, някакъв духовен водач.

Е.Я: – Той посяга и на Зевс даже.

Н.Г: – А, това е най-лесно от всичко.

Е.Я: – Ха-ха-ха. Да.

Н.Г: – Едно от главните неща, които прави, е да се присмива на митологията. Но по негово време това е било едно напълно безопасно занимание. Всеки е можел да го направи. Освен това се шегува с всякакви автори, например с историците. Изказва се много зле за Херодот. Също и за Омир. Ето тук, в началото на „Истинска история”, го казва изрично: „Толкова много лъжи се разказват. Ето и Омир е разказал толкова неверни истории, чрез устата на Одисей”. Но не се занимава с това, че Омир е голям поет. Просто казва: „Е, той е един от многото хора, които говореха неверни неща.”

К.С: – Ама той не е бил първият. Първият цензор на Омир е бил Платон, все пак…

Н.Г: – О, има и преди Платон. Та така с Лукиан. Основното при него е – да се пошегуваме, да се присмеем. Той е комик, напомня на Аристофан.

Част ІV
Началото на “Истинска история”

Е.Я: – И така, в търсене на първообразите, прототипите на съвременните жанрове фантастика и фентъзи. Намираме се във II в. сл.Хр., Римската империя и започваме прегледа на една абсолютно „Истинска история”. Но когато това ви го каже човек като Лукиан или подобен на него, трябва да знаем, че истината за истинската история е някъде другаде. И така, „Истинска история”, един от най-класическите първообрази на днешната фантастика, че даже и на научната фантастика.

Н.Г: – Много неща са събрани в „Истинска история”. Лукиан се е опитал…

Е.Я: – Закачката почва от самото заглавие при него.
Н.Г: – Да. Но Лукиан се е опитал, следвайки големите образци, да покаже, че в едно малко произведение може да се обходи целият свят. Той е направил повече от разказвачите преди него…

Е.Я: – Много ренесансово звучи това. Този подход към света е абсолютно непознат тогава… Познат в един тесен сектор, разбира се.

Н.Г: – Тази книга прави силно впечатление. Първо, тя е малка. Като обем е колкото разказ, обаче, като го чете човек, толкова много спомени му остават и същевременно толкова неща забравя, че си казва: „Това беше голямо”. А всъщност това са едни 50 страници. Има оригинални неща, например издигането в космоса.

Е.Я: – Да почнем първо с това, че пътешествието започва с кораб. Няма как другояче.

Н.Г: – Е, да. Даже да започнем от увода. Защото дори той започва два пъти. Най-напред се казва: „Както атлетите си почиват между тренировките, така и ние, които пишем сериозна литература и философстваме, и ние от време на време трябва да си почиваме. Така че аз предлагам нещо за почивка”. А после добавя: „Като се замислим за известните поети, философи, историци, забелязваме, че мнозина от тях разказват измислици, представени като истини. Сега аз ще направя обратното. Казвам ви, че това, което говоря, е абсолютна измислица от началото до края. И оттук нататък тръгва с разказа.

Е.Я: – Но веднага прави нова подмяна. Защото залага една уж привидна несериозност, а всъщност говори за сериозни неща от епохата.

Н.Г: – Във всеки случай при него се вижда една богата осведоменост за културното наследство. Тук говори човек, който познава литературата и историята, каквито са били по негово време. И така, казва: „Тръгнахме по обичайния начин по море, с 50 души гребци на кораб…” и направо излизат от Херакловите стълбове. Значи не се бави.

К.С: – Извън познатия свят.

Н.Г: -Да, защото при Омир и Аполоний виждаме обиколки на Черно и Средиземно море, и не повече от това. А той тук тръгва от мястото, където светът е свършвал. От Херакловите стълбове, тоест от Гибралтар. И каква му е целта? Докъде той ще стигне в края на книгата? Само ще спомена, за да го държим в ума си – ще стигне до една суша, която ,,…е след океана, противоположна на нашата суша.” Континент, противоположен на нашия континент.

Е.Я: – Това означава презумция за кръглост на Земята.

Н.Г: – Да, той е наясно, че Земята е кръгла. Напълно сигурен е в това.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – А че този континент съществува, също е известно, това е континентът Америка. Ние се чудим как тези хора са предполагали съществуването на Америка, но Лукиан дори не е първият. Доста по-рано преди него Платон е казал: „Има Атлантически океан, който ние познаваме, след това идва един огромен континент и после има една още по-голяма вода”. Това е казано през ІV в.пр.Хр.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Лукиан не прибавя нищо ново, но все пак потвърждава това, което Платон е казвал. Минава Атлантическия океан и достига една много голяма суша. И това е щяло да бъде краят на историята.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И тъй, те излизат от Херакловите стълбове, после следват няколко приключения. Намират мястото, докъдето били стигнали Херакъл и Дионис, и после: „… започна такава буря и такъв вихър, че ни вдигна на 600 км над Земята.” Ето това е новина. Това го няма другаде.

Е.Я: – Това, значи, е космическо пътешествие.

Н.Г: – Ако погледнем античната литература до този момент – никой не се е сетил за това. Трябва да му го признаем. Изобщо е важно да забелязваме новите неща. Както видяхме новото при Аполоний – че той пръв е направил истинска любовна история, представил е любовното преживяване в нещо като роман, макар и в сихове – така сега виждаме една новина при Лукиан.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Той се издига нагоре. Никой не го е правил до този момент. Отива на Луната и: „Като погледна надолу, виждам някаква земя с градове и с някакви реки, изглеждат ми познати… това била Земята!” Значи той си представя, че от Луната може да се види, и то много ясно, Земята. Та, като стига до Луната, там местните жители веднага го приемат. Тук има едни игри с митологията, които не всеки би могъл да схване. Той пристига и го завеждат при царя, както се случва и в „Одисеята” – пристигаш някъде, завеждат те при царя.

Е.Я: – Нормално.

Н.Г: – Обаче този цар се казва Ендимион. Интересно защо. Ендимион е фигура от митологията, той е известен с това, че Луната, сиреч богинята на Луната – Селена – някога го е обикнала и го е взела при себе си. Затова и този цар се казва Ендимион.

К.С: – Възлюбеният.

Н.Г: – А цар на Слънцето ще бъде кой?

К.С: – Фаетон.

Н.Г: – Да, Фаетон, чиито крила някога слънцето е разтопило. И там Лукиан веднага се въвлича във война.

Е.Я: – Този път междузвездна, казано с днешни думи, макар че се разиграва между Слънцето и Луната. Но това си е космическа война, както и да го погледнем.

Н.Г: – Това е космическа война и там той измисля интересни неща. Например как е било направено бойното поле. Бойното поле било набързо изтъкано от едни паяци”. И вижте как го е казал – „Всеки един от тях колкото един от Цикладските острови.” Това е много хубаво. Защото едно е да кажеш: „Това има диаметър 500 или 1000 км.” – в това няма никаква поезия, не е интересно. Обаче да кажеш, че един паяк е голям като Цикладски остров, това е добре. Не всеки може да го направи.

К.С: – Нека да го оставим при бойното поле и ще продължим след музиката.

Част V
Фантастични образи и литературни игри

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, минути ни остават до пътешествията, звездните походи, звездните битки на нашите пилигрими в космоса, по-точно в съзвездието Пентаграм. А сега да видим какво се случва в първата, разиграна в човешката фантазия, космическа борба. Тя е сътворена от самия Лукиан от Самосата, II в. от нашата ера – война между Луната и Слънцето. Това е първият научно-фантастичен образ. Казвам „научно-фантастичен”, защото целта е реална, постижима, а средствата вече са въпрос на фантазията.

Н.Г: – Лукиан пристига на Луната, там го приемат като скъп гост. Обикновено така се случва в епоса – отиваш някъде и ако не те нападнат, както ако си отишъл при Циклопа, ще те посрещнат като скъп гост.

Е.Я: – Да, два варианта – добър и лош, среден няма.

Н.Г: – Приема го царят на Луната, и се оказва, че му предстои война с царя на Слънцето. Разказва се набързо какъв е бил поводът. Тук се прави намек за жанра на историческото съчинение, защото античните историческите съчинения се занимават най-често с войни и в началото се разсъждава какви са били причините за тях. После идва мястото, където Лукиан разказва за огромни и чудовищни същества. „Едната войска беше от такива същества, примерно облакокентаври…” и разказва какви са били съществата – наистина фантастични, не само по размери, но и като комбинация от части.

Е.Я: – Той, както казваш, винаги онагледява. Не говори за размери с числа, а онагледява всичко.

Н.Г: – Да. Разказва за войната. Разказът му върви по правилата, по които историците разказват за войни. Често се казва: „Строиха се двете армии, като дясното крило беше заето от тези, лявото от тези, в центъра беше този. Дясното крило напредна, лявото отстъпи, дойдоха помощните войски…” И тази война между лунната и слънчевата армия той я представя по такъв начин. Разбира се, това е пародия.

К.С: – Земляните включиха ли се в тази война?

Е.Я: – Включват се, те самите се включват във войната.

Н.Г: – Както и да е, събират се армии, в крайна сметка армията на Слънцето побеждава. Прави впечатление една заплаха, която от страна на Слънцето отправили към Луната. Казали: „Ако не изпълните клаузите на мирния договор, ще направим следното. Няма да ви нападаме, а ще построим такава стена, че светлината на Слънцето няма да стига до Луната.”

Е.Я: – А така.

Н.Г: – Това е хубаво. То означава: „Аз съм осведомен за хипотезите за природата на небесните тела и знам, че Луната не свети със своя светлина, а с отразената светлина на Слънцето.”

Е.Я: – Ето нов, да, да, чисто познавателен елемент. Освен че Земята е кръгла, Луната свети с отразена слънчева светлина. Това са вече изяснени негови схващания.

Н.Г: – Той е напълно сигурен в това, но вижте как го въвежда. Ще построят стена в космоса и Луната ще остане на тъмно. „Сега ще изпълните ли нашите условия?” „Да, ще ги изпълним.”

Е.Я: – Това се казва рекет. Космически рекет.

Н.Г: – Та завършва войната и Лукиан остава за известно време там, прекарва добре, прави подробно описание на вида на жителите. Много любопитни неща има там. Хората от Луната са само един пол; разказва за особения начин, по който раждат. В крайна сметка той пожелава да се върне на Земята. Има разни отбивки по пътя надолу. Слиза и веднага, след като докосва океана и изпитва голяма радост, че е стигнал дотам, му се случва второто голямо приключение – поглъща го огромен кит.

Е.Я: – Така. Вижте къде са първообразите на това, което ще четем после и в „Барон Мюнхаузен”, и на други места. Гигантски кит, в чиято утроба се настаняват хора. Между другото, вътре има и цели острови, в утробата на този кит.

Н.Г: – Да, има един голям остров. Той казва и колко е обиколката му. Китът бил дълъг 300 км. Ако се пресметне това, което той казва за дължината му в стадии, излизат 300. Действително, впоследствие в литературата има много случаи, в които се говори, че някой е бил погълнат от кит.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Но има и едно по-старо място в литературата, където се говори за поглъщане от кит – в книгата на пророк Йона. Та Лукиан прекарва известно време в кита, сприятелява се там с едни хора, които от 27 години живеели вътре, помага им в една война срещу едни малки тамошни чудовища – опасни, но малки и без оръжие. След това решили да потърсят начин да излязат навън. „Най-напред се опитахме да го прокопаем – не можахме. След това го подпалихме отвътре – това вече ни помогна.”

Е.Я: – И то, защото на острова има гора. Горивен материал, дървен.

Н.Г: – И така се спасяват. Това е вече средата на книгата. И оттук нататък идва може би най-интересното за самия Лукиан място – попадат на Острова на блажените.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Това е аналогия с Одисей, който слиза в света на мъртвите.

Е.Я: – Там има много интересни продължения на Омировите истории. Как Елена пак изневерява на Менелай, но с друг, как Одисей пише на Калипсо писма. Наистина има намигване към Омир и предшестващата литература.

Н.Г: – Много е интересно как разказва са срещата си със самия Омир. И на мен ми се ще да прочета. Ето как било (преводът е на Б. Богданов):
„Два-три дена след пристигането ни отидох при поета Омир. И двамата се случихме свободни. Разпитах го и за други неща, но също и откъде е родом. Казах му, че по този въпрос продължава да се спори на Земята. Сподели, че му било известно дето едни смятат, че е роден на Хиос, други – в Смирна, а мнозина – в Колофон. Каза, обаче, че е от Вавилон, където го наричали не Омир, а Тигранес. По-късно попаднал като заложник у елините и променил името си. Попитах го и за спорните стихове, дали са написани от него. А той заяви, че всички са негови и разбрах, че филолозите Зенодот, Аристарх и техните последователи доста са преливали от пусто в празно.”

Е.Я: – Хa-xa. Автентични думи на Лукиан от Самосата. Явно това не е всичко, което можем да кажем за него и за може би най-истинския и изначален първообраз на научната фантастика – „Истинската история” на Лукиан.

К.С: – А сега ние, които не преливаме пусто в празно, закриваме подгряващия час. След малко студио 4 на БНР ще се превърне в story-лабораторията на библиотека Български риалити-романи, където ще остане моят приятел и колега Емил Янев, вече като приключенец.

Четвърти разговор

Флавий Филострат. „Животът на Аполоний Тиански“

Е.Я: – Начало. Очаква ни глава шеста, но това – в 16 часа. Сега, както знаете, се намираме в тази предварителна част, свързана с историческа автентичност. Във връзка с жанра, който изповядва нашият роман „Стражите на съзвездие Пентаграм” – а това е фентъзи – точно по тази причина в нашата предварителна поредица “Античните предтечи”, търсим античните първообрази на жанра фантастика, фентъзи. Впрочем търси го, за нас и за вас, доцентът по антична литература от СУ Николай Гочев. Шести епизод от неговата собствена поредица. Здравей!

Част І
Ерудиция и оригиналност при Лукиан

Н.Г: – Здравей.

Е.Я: – Имаме сякаш да довършваме нещо от миналия път.

Н.Г: – Миналия път стана дума за Лукиан. Ние стигнахме с неговия роман дотам, където той посети Острова на блажените. И прочетохме как е разговарял с Омир.

Е.Я: – Първоизворът на старогръцката словесност…

Н.Г: – Да, той е самото начало. А днес, като поговорим още малко за Лукиан, ще минем и към един автор, който изглежда като противоположност на Омир. Това е Хезиод. Но все пак да хвърлим един поглед към пътешествието на Лукиан, да видим как завършва то.
Предварително обаче искам да кажа – за да не забравим какво ни интересува, като вървим по текста на Лукиан – кое там е фантастичното. Струва ми се, че когато става въпрос за фантастика, непременно трябва да се търси нещо оригинално, характерно за точно този автор. А при Лукиан това е трудно, защото той е начетен човек и непрестанно мисли за разни книги, писани преди него. Винаги прави литературни намеци, подхвърля скрити цитати, които читателят да разпознава. Поради това много неща, които изглеждат при него като фантастика, тоест като нещо оригинално, всъщност не са, а са само напомняния за книги. Когато човек прави литературни намеци, това даже не е и точно литература, а е по-скоро представяне на литературата. На пръв поглед може да изглежда като нещо създадено от писателя, но не е.
Та Лукиан, като напуска Острова на блажените, най-напред се консултира с Радамант и той му предсказва какво ще стане. Който не е чел преди това Омир, или не си го спомня, ще забележи само, че Радамант пророчества. Всъщност това не е друго, освен да се напомни, че в “Одисея” на Одисей му е предсказано много пъти какво предстои. И както Кирка или Тирезий предсказват там, така Радамант предсказва тук. Това е поглед към вече създадената литература и напомняне: „Нали си чел това? Ето, и аз съм го чел и сега си играя с него”.

К.С: – Да.

Н.Г: – Лукиан това го прави често, така че на нас ще бъде трудно да извадим оригиналните неща. Обаче ги има. Та след това те тръгват към Острова на наказаните. Това пак е вариант на слизането в подземното царство. Пристигат и виждат наказаните за престъпления. Лукиан казва: „Видях и историците, които разправят лъжи. Тях също ги наказват…

Е.Я: – Да.

Н.Г: – …такива, като Херодот, като Ктезий. Видях, не можах да понеса гледката и си заминах.” Нали цялата повест е замислена като пародия на небивалиците, които разказват някои историци. И като всичко друго в книгата, и то не е точно критика, а е шега – с онези, които той много пъти е споменавал. После посещават остров Огигия, където живее, както е известно, Калипсо, и той ѝ предава писмо от Одисей, от което ясно, че той малко съжалява, че се е прибрал в Итака, и сега би предпочел да е останал при нея. Значи Одисей е неверен на жена си, макар че те при Омир изглеждат като много добро семейство. Това е, което се прави с посещението на Лукиан на Огигия. А и Калипсо се интересува дали Пенелопа е била вярна на Одисей.

Е.Я: – Това е закачка с Омир и в същото време по някакъв начин изясняване на Омирови сюжети.

Н.Г: – Да, но най-точно е да се каже, че той си играе с тези неща. Обаче има и някои оригинални работи. Продължават отвъд Огигия и той разказва: „Видяхме гнездо на гигантска птица” и: „Обиколката на гнездото беше 12 километра. Птицата се вдигна във въздуха, размаха криле и вдигна такава вълна, че щеше да потопи кораба.” Това е добро, защото тук не става въпрос за цифри или да се каже просто „беше огромна”, или „нападна ни и обърна кораба”…

Е.Я: – Да.

Н.Г: – … а казва: „Като размаха криле, вдигна вълна.” Това е един успешен и оригинален образ. А образът на голямата птица се среща на много места, преминава през арабските приказки и хората са го чували. Та пътешествениците продължават по-нататък и тук има още едно хубаво място, което после ще го обсъдим във връзка с това, как изобщо се прави фантастична литература. Казва: „Като продължихме нататък, за малко да паднем в една пропаст във водата”.

К.С: – В морето дупка копае.

Н.Г: – Обяснява го, казва: „Както са пукнатините в земната повърхност, които се явяват при земетресение, такава беше и тази пукнатина във водата и ние за малко да паднем. Дълбоко беше.” Ако пресметнем казаното с неговата мярка – било е 200 километра. „Спряхме да гребем, свалихме платната, задържахме се и не паднахме. И като се огледахме насам-нататък, видяхме, че има мост от вода над пропастта.”

Е.Я: – Мост над пропастта. Все пак трябва с кораба да минем.

Н.Г: – „И минахме по този мост, за да можем да излезем на другата страна.” Това, доколкото знам, го няма по-рано. Това не е напомняне на образ, не е заиграване с Омир или с някой друг, а си е негово. Това са тези оригинални неща, чрез които авторът се проявява като фантаст, защото фантастиката е в това, да измислиш нещо невероятно, което никой преди тебе не е представял литературно. А не просто да поддържаш жанра и да отпращаш към стари текстове. Това тук той го измисля сам, а може би и онова с птицата го е измислил.

Е.Я: – Точно от това място ще продължим по-късно, защото имаме междинно да изясним някои жанрови характеристики.

К.С: – Но нека да хвърлим един музикален мост.

Част ІІ
Що е фантастика

Е.Я: – Сега градим мостове между античността и днешността в търсене на аналогии, раждането на образа, на литературните видения в античността. В графа „чакащи” – Хезиод. Сега обаче все още имаме да довършваме неща от миналия път. Всъщност, спряхме преди малко нашия и твоя разказ с квалификацията на тези трудове и на жанровото им определение. Нека да разграничим някои чисто жанрови характеристики на фантастиката, научната фантастика, фентъзи.

Н.Г: – Да, на мен ми се ще да ги обсъдим тези неща. Като говорим най-напред общо за фантастика, първо да я разграничим от други жанрове. А другата възможност, е да видим вътре във фантастиката какво се случва, с какви похвати се създава фантастичният образ. Какво прави един писател, когато изработва фантастични сюжети или образи. Всеки литературен теоретик и историк би трябвало да се интересува от това. Същевременно този размисъл има пряко отношение към сегашното ни занимание.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Само две думи още за Лукиан. Той има още едно опасно приключение. На един остров попадат на жени, които ги посрещат много добре: „Те говореха елински и всяка от тях ни покани в своя дом. Бяха много хубави и с хитони дълги до петите”. После се оказва, че хитоните не случайно били толкова дълги. Жените били чудовища – имали магарешки крака. Той се запитал се защо всяка от тях така бързо отвела по един от другарите му в дома си. „Аз предусетих, че не е на добро; и като се огледах, видях разхвърляни тук-там кости, които ми се сториха човешки.” Тогава извадил едно магическо коренче, което Радамант му бил дал, като напускали Острова на блажените и произнесъл няколко думи. И когато една от жените го въвела в нейния дом, извадил меча си, заплашил я и започнал да я разпитва. „Тогава тя ми каза, че са човекоядки”. И след това се превърнала във вода. А когато Лукиан докоснал с меча си тази разляна пред него вода, тя се превърнала в кръв.

К.С: – Да, далече по-голямо изпитание, отколкото за аргонавтите на остров Лемнос.

Н.Г: – Някой би прочел това и би си казал: „Гледай колко интересно!” Но тук няма нищо оригинално. Това е просто повторение на историята с Кирка. Там Одисей има едно магическо коренче, което Хермес му е дал, отива, тя му налива питие и се готви да го превърне в животно, а той се справя благодарение на коренчето-противоотрова. Тази случка, която е в самия край на романа, е пример как Лукиан се занимава едновременно с литературно творчество и с пародия на някои известни произведения.

Е.Я: – Но Лукиан не е за буквално четене. Всъщност там пародията е заложена още в самото заглавие.

Н.Г: – Той е като всички писатели-ерудити. Това са хора, които толкова много са чели (може би са имали такава професия), че когато седнат да пишат, не могат просто ей така да произвеждат литература. Те сякаш винаги казват на читателя си: „Не си ли чел това, което аз съм чел?” Лукиан е точно такъв.

Е.Я: – Той се поставя в центъра на нещата, макар да не се самоописва. Това е суетата на ерудита, както казват.

Н.Г: – Да. Суета по-скоро на ерудит, отколкото на писател. Писателят у Лукиан служи на ерудита. И все пак в тази книга могат да се видят някои неща, които прави авторът на фантастика, някои похвати. Как се прави фантастичен образ? Най-напред чрез размера. Уголемяваш предмета спрямо останалите или го намаляваш и така създаваш фантастичен образ.

Е.Я: – Хиперболизация.

Н.Г: – Да, обаче трябва да е нагледна, да действа на въображението. Например – колко е голяма птицата? Толкова, че като размаха крила, да потопи кораб. И това може да се прави по всякакъв начин. С живи същества всеки си го представя, но има още „река от вино”, „море от мляко”. Какво имаме тук? Вещество, което не се среща в такова количество. Значи, когато някой прави фантастика, един от лесните подходи е да уголеми нещата.

Е.Я: – Както във всички приказки има образи от този тип. Но къде минава границата между приказката, легендите, митовете и фантастиката? Някъде би трябвало да има, защото иначе всички приказки трябва да ги насипем в графата „фантастика”, а не е така.

Н.Г: – Не е така, но тук не може да се подходи чисто литературоведски. Трябва да се види и как действат тези неща независимо от четенето. Защото тези думи – мит, приказка, фантастична литература – означават неща, които се различават помежду си не просто като текст. Те се различават по начина, по който се споделят, по важността си. Понякога не е задължително да са написани или дори изречени. Например митът може и да не е въплътен литературно – може да е представен в статуя или рисунка. Така че митът е друго, той е отвъд литературата, макар че може да се появи в нея.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Митът е нещо, което се предполага, в което се вярва. Той ни служи да си представим света, да поставим себе си в света. Ние видяхме, че Омир използва митовете така, че човек може да го чете и без да вярва в тях. И пак “Илиада” и “Одисея” имат смисъл – това е смисълът на художествения текст. След малко ще видим, че при Хезиод е друго. Там, ако не вярваме в мита, книгата може да се окаже ненужна или нужна само на историците на културата.

Е.Я: – А принципно не е ли фантастиката сложена на по-целева плоскост? Защото в крайна сметка какво е тя? Трябва да отидем на някоя звезда; нея я има, но няма как да отидем. И фантастът намира път към звездата. Има природни, физични и всякакви други явления, и върху тях се стъпва, за да се стигне до средствата, които са невъзможни засега. Фантастът намира средства към една реална цел.

Н.Г: – Когато днес казваме “фантастика”…. “Фентъзи” е друго, нали.

Е.Я: – Фентъзи е друго. То е някъде по- към приказката.

Н.Г: – Да. И когато имаме предвид разни големи книги, които сме чели…

Е.Я: – Ами ето, дори на Артър Кларк „Одисеята”.

К.С: – Или пък „Законите на роботиката” на Азимов.

Н.Г: – Когато говорим за литературна фантастика си представяме размисъл в художествена форма върху големите постижения на цивилизацията и техниката; и какво продължение може да има техническата и научна революция, която виждаме. Какви предположения могат да се направят въз основа на това, което вече е постигнато. Когато това се представи чрез литературата, се получава „фантастика”.

Е.Я: – А има и цял раздел „social fantasy”, която е може би най-фината фантастика.

Н.Г: – Там се размишлява за състоянието на обществото, като се показват неща, които се отличават от това, което реално се случва.

Е.Я: – Да.

К.С: – Българските писатели от средата на миналия век използваха това. Под предлог, че пишат фантастика, изказваха на езоповски език свои обобщения за обществото. Но може би е време да послушаме малко музика.

Част ІІI
Филострат и Аполоний

Е.Я: – Само 18 минути преди началото на тази съдбовна единадесета глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”, ние предприемаме нов риск, нова порция риск. Отиваме към нова литературна пътека с надеждата, че е възможно тази глава да не е последна. И така, накъде тръгваме?

Н.Г: – Ще се заемем с един роман. Няма да правим нещо много по-различно; този текст в някои отношения прилича на романа за Александър.

Е.Я: – Но сякаш усещам, че ти е нужно още, още няколко плочки за пълната мозайка на тези първообрази. Затова търсим сега и нова линия. Не приключихме ли с Македонски и анонимния роман за него?

Н.Г: – Ще има основание да се връщаме пак към този роман.

Е.Я: – Ако ни остане време.

Н.Г: – Така е. Общото между романа за Аполоний Тиански, към който сега ще погледнем, и романа за Александър е, че и в двата случая става дума за биография. До този момент ние не работехме често с биографии. Донякъде „Златното магаре” на Апулей може да се смята за биография. Обаче то много се отличава от тези книги, към които сега гледаме. Там имаме много хумор и ирония, а накрая и едно съвършено сериозно говорене за това, как човек трябва да живее. Тогава авторът започва да говори сериозно, лично от себе си.

К.С: – Да.

Н.Г: – Преди това романът е просто забавна история за хора, които си живеят безгрижно и порочно.

Е.Я: – Плюс това нямаме поставена действително съществуваща историческа личност.

Н.Г: – Всъщност аз смятам, че „Златното магаре” е автобиография, по колкото и странен начин да е направена. Тя е алегория на духовния път – и на автора, и на всеки философстващ човек. Но в края вече става автобиография в буквален смисъл.

Е.Я: – Но не се залага на някакво величие, на някакъв гигант от историята.
Като Александър Македонски.

Н.Г: – Вярно.

К.С: – Нещо като автобиографията на Бранислав Нушич.

Н.Г: – При Александър все пак има нещо епическо.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Има огромна армия, голяма война, сблъсъци между континенти. И все пак това също е биография, и тя прилича на биографията на идеалния пълководец, който умее всичко, що се отнася до управлението на армията; а от друга страна е един добър човек. Сега, когато се насочваме към Аполоний, ще видим, че има аналогии. Аполоний Тиански не е пълководец, а пътуващ философ. И не просто философ, тоест човек, който пише книги или има школа, а философ-аскет.

Е.Я: – Мъдрец.
.
Н.Г: – В романа се вижда, а и се знае, че той е бил преди всичко питагореец; донякъде обаче приличал и на философите-циници, които по това време се срещали често в Империята.

К.С: – Диоген Синопски е техният родоначалник.

Н.Г: – И мнозина други. Това са били хора, които са си казали: „Философията не е просто да си седиш в къщи, да пишеш, да събираш ученици и да им четеш лекции. Тя е и достоен начин на живот, който се въплъщава във всекидневието.” Значи ти трябва да живееш по различен начин от повечето хора, а не само да говориш различно.

К.С: – Да изпитваш лишения, едва ли не да живееш като куче, откъдето идва названието.

Н.Г: – Да. „Да видим дали ще можеш да живееш съвсем различно от другите хора и пак да останеш човек.” Но по подобен начин разсъждавали и питагорейците.

Е.Я: – Дотук всичко това, за което говорим, са философски дилеми и разсъждения. А къде все пак ще намерим онова, което търсим – прототипа на фантастичното?

Н.Г: – Ще кажа. Това не е биография за човек, който просто говори за своите възгледи. Това е биографията на един аскет, който същевременно е и чудотворец.

Е.Я: – Това е пътя към обожествяването. По тази пътека вървят светиите, в християнството.

Н.Г: – В романа се казва, че: „Аполоний не беше обикновен човек, в него имаше нещо божествено, макар че далеч не всички го разбираха.”

Е.Я: – Комбинация между чудотворец и философ води директно в небесата.

Н.Г: – Като разгледаме романа, ще видим много неща, които и през античността са се коментирали, и е имало хора, които са правели връзка между това, което се разказва от Филострат и някои неща, които са разказани в Новия завет.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Така че тука влизаме в тази област – да се види, когато имаме разказ за чудеса, какво да бъде нашето отношение към разказаното?

Е.Я: – Всъщност, ние пропуснахме един много съществен елемент. Не датирахме събитията, за които разказва Флавий Филострат. За коя точно епоха говорим?

Н.Г: – Филострат е най-късният автор от тези, с които се занимаваме. Той живее приблизително между 170-та и 240-та година.

Е.Я: – Така, това е интересно от гледна точка на налагането на християнството, защото виждам някои белези, които схождат с християнския начин на мислене.

Н.Г: – Нека кажа по този повод, че не друг, а самият Евсевий Кесарийски, историкът на християнската църква, си е дал труда да напише трактат, в който да опровергае някой си Хиерокъл, който правел паралел между живота на Аполоний Тиански и живота на Иисус Христос.

Е.Я: – Да.

Е.Я: – Критична е ситуацията, уважаеми неделни радио-читатели. Критична е по отношение на романа, който е възможно да приключи още днес. Критична е и в нашето поредно литературно-историческо начинание. Защото ние се впуснахме сега в раннохристиянската епоха, ще говорим за Флавий Филострат и неговото произведение, „Животът на Аполоний”.

Н.Г: – Филострат, за който ние говорим, живее на границата между ІІ и ІІІ в. и тази книга е писана през първото или второто десетилетие на ІІІ в. Самият той е човек от семейство на литератори, интелигенти. Баща му е бил ретор, написал е доста книги, преподавал е реторика. Самия Флавий Филострат също е преподавал реторика на границата между ІІ и ІІІ в. Установено е, че неговия внук и зет му също били писатели.

Е.Я: – Потомствена линия. Хора на словото.

Н.Г: – Да, това е цял род, който се занимава с литература с реторика. Това не се случва често. Нито през античността, нито сега. Много често известните писатели и интелигенти си остават сами в своите семейства, а тук имаме цял род. Сега за него. Той е роден на остров Лемнос и изобщо цялото му семейство е от Лемнос.

К.С: – Остров, който са посетили аргонавтите.

Н.Г: – Да. А след това е учил в Атина и, изглежда, доста време е преподавал там. Още от сега можем да кажем, че това е човек със силно елинско самосъзнание. В романа непрестанно се подчертава важността на гръцката литература и на гръцкия език. Например, за изненада на читателите, когато Аполоний пътува на изток, се оказва, че всички тамошни владетели говорят гръцки. А това не може да е точно така.

К.С: – Елинизмът ги е позаквасил.

Н.Г: – Царят на партите, когото той поставя във Вавилон, говори с него на гръцки. След това стига до Индия, там среща един индийски цар и този индийски цар също говори с лекота на гръцки.

Е.Я: – Тотална елинизация.

Н.Г: – Да. От това ние разбираме, че той е един елински патриот. Това впечатление се подсилва от факта, че се отнася някак отрицателно към римляните, слабо ги споменава, а за някои от императорите говори лошо. Донякъде с основание, разбира се, когато става дума за Нерон или Домициан. Често говори за тиранията и че римските императори са били просто едни тирани.

Е.Я: – Тук социална нишка се прокрадва.

Н.Г: – Така че това е човек, изцяло е потънал в гръцката литературна традиция. Той се чувства грък и го прехвърля и на своя герой, питагорееца Аполоний. Но както не говори добре за някои римски императори, така самият той е бил близък до императорското семейство по негово време. Той живее по времето на Септимий Север, който управлява между 193 и 211 година. При всички положения е бил в кръга на втората му съпруга, която се казвала Юлия: Юлия Домна, сирийка от Емеса, на която той посветил романа, за който става дума.

Е.Я: – Това вече звучи малко двусмислено.

Н.Г: – Не. Той е просто един интелектуалец.

Е.Я: – Да. Придворен интелектуалец.

Н.Г: – Бил е човек, с когото императрицата обичала да разговаря. За да дам представа за атмосферата, ще кажа следното: Септимий Север, когато се е женил за втори път, наредил да се проверят хороскопите на възможните кандидатки.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – И от хороскопа на тази Юлия се е установило, че тя би трябвало да се ожени за цар.

Е.Я: – Карма.

Н.Г: – Така че тя става императрица след консултация с астролози. Такава била обстановката.

Е.Я: – Часът е 4 без 3 минути. Какъв мост ще хвърлиш към другата неделя, защото, както казахме, независимо от това дали романът ще свърши, нашият час ще просъществува и другата седмица. Все пак имаме материал за довършване.

Н.Г: – Ще помислим за тази биография. Но ще трябва да поговорим и по-общо, и пак да направим едно разграничение между литературно, приказно и фантастично. И така да кажем какво мислим за тези неща, за които говорим вече толкова седмици.

Част IV
Пътешественик и чудотворец

Е.Я: – Глава 12. Всяка секунда, всяка минута може да бъде последна за този роман. За това трябва да пестим времето, да го икономисваме, да го изпълваме максимално със съдържание. И така, в този предварителен час сме в търсене на прототипите, първообразите, изворите на жанровете фентъзи и фантастика там далеч в античността. Наш водач – доц. Николай Гочев. Едно уточнение – спираме с рискованите начинания. В случай, че това се окаже последната глава на риалити-романа, продължения повече няма да има. И така, на работа.

Н.Г: – Здравейте, добър ден и на всички наши слушатели.

Е.Я: – Да. Може да е за последен път, така че да бъдем малко по-тържествени.

К.С: – А пък може съвсем свободно другата неделя да си продължим работата. Това не зависи от нас, обаче.

Н.Г: – Мисля, че днес е крайно време да кажем някои по-общи неща от това, което говорехме до този момент. Защото разходката из античността, разбира се, дава материал за всякакъв размисъл. Обаче ние сме длъжни да кажем какво е отношението между тези книги, които огледахме тук, и фантастиката. Значи днес е деня, в който трябва да опитаме да дадем или приемем едно определение за фантастична литература, да отличим фантастичното от други литературни категории или по-общо – от други естетически категории.

Е.Я: – Тоест правим директен контакт между античността и „сегашността” в литературно отношение.

Н.Г: – Да, между античното и сегашното изкуство и, по-конкретно, върху античната и сегашната литература. Във всеки случай ще кажа още няколко думи за това, което говорихме миналия път – романа за Аполоний Тиански.

Е.Я: – Имаме да довършваме, както почти всеки път се случваше в тази поредица, нещо от миналия път.

Н.Г: – Да, ще кажа за романа и ще се опитам да отбележа какви похвати виждаме в тази книга, които се отнасят до фантастичното изобщо. Филострат пише в началото на ІІІ в. като се занимава не просто с литература, но и с история: защото този Аполоний Тиански – философ, питагореец, странстващ чудотворец, учител на мнозина, и сякаш познат на римски императори и източни царе – е живял през І в. след Христос. Тази книга се занимава с живота му.
Та Филострат, като пише тези неща, казва: „Това, което пиша сега, го знам от стари книги; и даже най-важната от тях наскоро ми попадна”. Всеки, който се интересува от литература, веднага ще усети накъде отиват нещата. Това е нещо, което започва още от Омир. „Не разказвам от себе си, не съм очевидец, а съм попаднал на свидетел, на книга и, тъй да се каже, отмахвам отговорността от мен. Казвам ви каквото съм прочел. А пък онзи, който разказва или е писал…”

Е.Я: – „… той да си отговаря”.

Н.Г: – Да. Какво значи това? По този начин на читателя му се подхвърля, че не е задължен да вярва в тези неща, които му се предлагат. Може да се отнася свободно към това, което чува. Намерен е текст, който принадлежал на някой си Дамис от Ниневия – човек посредствен, но иначе педантичен и трудолюбив, и предан на Аполоний. Като чете някой тази история за Дамис и Аполоний – Аполоний пътува, Дамис го следва навсякъде, Аполоний говори мъдри неща, Дамис се удивлява от неговата мъдрост…

К.С: – И ги регистрира.

Н.Г: – …днешният човек не може да не си спомни за Шерлок Холмс и неговия приятел.

Е.Я: – Да, така е.

Н.Г: – Та Филострат разказва на тази основа. А иначе за Аполоний: той е от Тиана, един малък градец в Кападокия. И още като млад е решил да живее като аскет и усетил, че ще бъде питагореец. Дълго време е мълчал, пет години.

К.С: – Няма начин да не се мине през мълчанието, ако искаш да станеш питагореец.

Н.Г: – Живял в храм, раздал цялото си имущество и още от млад показал невероятни способности – да гадае, да предсказва бъдещето, да разбира езика на птиците. И след като всички са го забелязали и станал известен, решил да избяга от хората и потеглил към далечния Изток.
Минал през Вавилон, където се запознал с тамошния цар на име Вардан; и наистина е имало цар с такова име, макар неговата столица да не е била във Вавилон; бил е цар на партската държава. После продължил към Индия, където се е срещнал с тамошните аскети и чудотворци, за които за пръв път се чуват повече неща покрай похода на Александър Македонски. Ние го казахме, когато обсъждахме романа за Александър. И Аполоний отива, среща се с тях, научава и вижда необикновени неща – да кажем, че когато са в състояние на съсредоточаване, нещо като молитва, се издигат на метър над земята и стоят там. Иначе в романа няма чак толкова големи чудеса, никой не се превръща в нищо. Но има неща, които са забележителни.

Е.Я: – Някъде около границите на човешките възможности.

Н.Г: – Да. Някой се издига на метър, но не на километър, нали. Става дума за някакви особени възможности. И днес също хората си говорят и казват „Може би това някак е възможно.”

Е.Я: – Темата за тези прояви на азиатските аскети фигурира и в днешните медии. По същия начин се разказва, както и тогава.

Н.Г: – И след това той се връща, научил много неща, включително и за превъплъщението на душите. Продължава на запад и стига до другия край на света, а именно, до Херакловите стълбове – края на Средиземноморието. След това пак се връща, среща се с прочути хора, с императори дори. Бива съден от Домициан, както е бил съден Сократ. И накрая, след като се е сдобил с почитта на целия свят, изчезва в един храм и никой не разбира как точно е умрял.

Част V
Тайното знание

Е.Я: – Несигурни, динамични, че даже драматични времена са настанали в библиотека „Български риалити-романи”, уважаеми неделни радио-читатели. Днес всичко е възможно. Както се казва, пръстът е на спусъка. Много е вероятно днешната 12 глава да бъде и последна, но и това даже не е сигурно. И така, в очакване на днешния разказвач и днешната развръзка или може би края на романа, продължаваме нашата антична разходка, водени от доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература, СУ. Минахме Аполоний на Филострат. След малко вече минаваме към някои разсъждения-обобщения, анализ на всичко, което сме свършили. И тъй, какво разказва Филострат? Той поднася развлечение, познание или философия с този сюжет, който развива, с тези приключения?

Н.Г: – Като чете човек тази книга, си мисли, че тя е написана с развлекателна цел, просто за да се разкаже за някой прочут човек. Защото Аполоний е реално съществуващо лице, за него се знае и той в никакъв случай не е измислен от Филострат. Но моето мнение е, че Филострат върши една по-сериозна работа, разказвайки за неговите чудеса.

Е.Я: – На първи план – развлечение.

Н.Г: – Развлечение е необходимо, за да може книгата да се се чете, да има публика. От друга страна, като говори за чудни неща, той окончателно се отказва от митологията. Не е зле да го имаме предвид. Защото ние разгледахме много произведения, като повечето от тях се опираха на митологията.

Е.Я: – Тук изцяло вън от митологичната тъкан.

Н.Г: – В романа за Аполоний обаче не е разказан нито един мит.

Е.Я: – Това е може би първото заглавие, което предлагаме в този профил.

Н.Г: – Апулей също се въздържа от митове. Той разказва една обширна приказка; но всеки, който я чете, разбира, че това не е мит. Може да е басня, приказка, алегория, но не е мит. А Филострат се въздържа и от такива отклонения. По този начин той казва на своите читатели, които са потънали в литература, основана на митологичен материал: „Нека изоставим митологията, защото в тези неща вече почти никой не вярва.”

Е.Я: – Пък и са дъвкани пределно много.

Н.Г: – Да. Но все пак съществуват чудни неща. Религията се смята за нещо важно: защото Аполоний непрестанно препоръчва да се принасят жертви на боговете и да се възстановява старото елинско благочестие. Но без митология. Без онези разкази, срещу които мнозина са се изказали. И Питагор не ги е ценял, а Платон изрично ги е критикувал.
Така че Филострат се отказва от митологията, но въпреки това предлага чудни неща. Той казва „Този човек беше чудотворец, в него имаше нещо божествено.” Той е душа, която се е превъплъщавала. Това, което Питагор е твърдял, индийците също го потвърждават в разговора си с Аполоний. Така че тук нямаме работа с приказка, това не е обаче и исторически роман. То не е и фантастика, а е просто настояване, че някои неща в крайна сметка е добре да ги приемем.

К.С: – И това си е една сериозна концепция, пътешествието на душите вълнува голяма част от човечеството.

Н.Г: – Затова не бива да заобикаляме тази идея. Знаем, че тя съществува и че хората, често полусериозно, но се интересуват от нея. И това е същественото – у Аполоний има нещо божествено. Той, благодарение на своя аскетизъм и на необикновената си душа, преминала през други тела, може да прави чудеса…

Е.Я: – Тук по-скоро силата и възможностите на душата да въздейства върху живота и плътта сякаш изпъкват, защото това е концепцията и на самите азиатски, индийски скитници и мъдреци.

Н.Г: – Така, както се разказва, както се говори за тях примерно тук. Най-напред имаме една душа, която се е превъплъщавала.

К.С: – Тя е една опитна душа.

Н.Г: – Тя носи в себе си различни биографии; и е написано, че Аполоний започва да си спомня какво се е случило в предишния му живот. Същевременно индийските мъдреци казват, че и те си спомнят какво се е случило в техните предишни животи, дори казват кои са били. Но от друга страна, душата на всички хора се е превъплъщавала, обаче някои хора са по-развити, а други – по-малко. Какво е необходимо, за да се развие човек?

К.С: – Зависи каква карма носят, каква кармична натовареност.

Н.Г: – Какво е необходимо, за да стане някой като Аполоний? Трябва аскетизъм, труд, отдаденост, да се разчита на боговете. А също и знание, което отнякъде да се получи.

Е.Я: – А знанието пък иска любопитство.

Н.Г: – Да, обаче това знание е окултно. То не се публикува. По какво познаваме, че е окултно? По това, че не може да се намери навсякъде, не се преподава къде да е. Трябва да се отиде на мястото, където не всеки може да отиде. И да се получи благоволение, което не всекиму ще бъде дадено. Та той получава благоволение от индийците, които единствени пазят това окултно знание. От друга страна, в края на книгата се казва, че бил влязъл в едно старо прорицалище и намерил там древна книга, съдържаща текстове на Питагор. Ето пак окултно знание – защото е скрито.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Било някъде, където никой не е бил. И ето той слиза и го открива. Та това са двата извора на окултното знание. Единият е да отидеш при учители, при които не всеки може да отиде и те не всекиго ще приемат; а другият е да се сдобиеш с текст, който никой друг не притежава; и да го разчетеш.

К.С: – Ние текст няма да извадим, музика ще извадим сега.

Пети разговор

Въпросът за фантастичното

Е.Я: – Точно 30 минути остават до поредната или последната глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм”. 30 минути, които ние трябва да уплътним максимално тук в нашия час на познанието, воден от доц. Николай Гочев. И така, да опитаме да направим анализ на отделните произведения от позицията на целта, която си бяхме поставили – да потърсим аналози или първообрази на жанровете фентъзи и фантастика.

Н.Г: – Нека да започнем от нещо общо; може би не е лошо да имаме предвид и „Семената на покварата”.

К.С: – В какъв смисъл?

Н.Г: – Изглежда, че „Семената на покварата” е фантастичен роман.

Е.Я: – Да, на границата между фентъзи и фантастика. Засега се движи повече в областта на фентъзито. Но тъй като голяма част от действието се развива в космическото пространство, в друго съзвездие, има елементи и на фантастика.

Част I
Фентъзи и приказка. Вълшебното

Н.Г: – Ако смятаме, че е възможно да кажем дали нещо е фантастика или фентъзи, значи имаме някаква представа, дори да не е точно изразена, за разликата между тях. Така че това е, което трябва да видим. Когато става въпрос за фантастика или фентъзи, или за тези жанрове, които разгледахме в античната литература, това, от което трябва да се започне, е свръхестественото или чудесното. Аз няколко пъти го нарекох „чудесно”, но може да го наречем и свръхестествено. Така че и в „Семената на покварата”, и в античната литература, се говори за неща, които ние не виждаме нито във всекидневието си, нито в целия този „естествен” свят, в който сме се родили и живеем. Те са свръхестествени.

Е.Я: – Неща, които нямат никаква връзка с възможностите на сегашния свят. Защото има фантастика, която е близка до възможностите ни, тя е само някак крачка-две напред. Но тук говорим за неща, които е невъзможно да се случат към днешна дата.

Н.Г: – Ще изпреваря нещата, които искам да разграничим и огледаме днес, и ще кажа: фантастиката не се занимава с невъзможни неща. Имам предвид – логически невъзможни. Като казвам „логически невъзможно”, не ми е лесно да се обърна към литературата, но мога да посоча нещо, за което много хора знаят – рисунките на един художник на име Ешер. Той прави рисунки на невъзможното – например стълба, по която непрекъснато се изкачваш, обаче тя образува затворена линия. Това е логически невъзможно, то не може да бъде. Фантастиката обаче не се занимава с такива неща, а само с неща, които са възможни.

Е.Я: – Тук в случая по-скоро се търси абсурдът.

Н.Г: – Да го кажем тогава така – фантастиката не се занимава с абсурд.

Е.Я: – Да. Фантастиката винаги съдържа в себе си прогностика. Неща, които ще се случат. Да речем, Жул Верн: пътешествие до Луната, пътешествие до центъра на Земята. „Това са неща”, твърди той, „които ще се случат.” Пътуването с Наутилус, подводницата – това са неща, които не след дълго се случват.

Н.Г: – Във всеки случай не е невъзможно да се случи.

Е.Я: – Напротив, нещата са изразени точно в прогностичен план, макар и с литературни средства.

Н.Г: – Също така, дори да не се случи среща с извънземни, все пак няма логическа пречка да се срещнем с тях.

Е.Я: – Би могло да стане всеки един Божи ден.

Н.Г: – Защо да няма и същества, които живеят на друга планета?

Е.Я: – Напълно е възможно, разбира се.

Н.Г: – Тук няма нищо невъзможно, въпреки че не можем да докажем, че съществуват извънземни и че такава среща се е състояла.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Така че това е материалът на фантастиката – възможни неща, за чието съществуване все още нямаме доказателство. Но нека видим някои понятия. Фантастиката занимава ли се с вълшебното? Това е интересен въпрос и заслужава да му се отдели внимание.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Какво е вълшебно? Да погледнем към приказките. Там има вълшебно – примерно, същества се превръщат от едно в друго…

Е.Я: – Ето тук изгрява вече звездата на фентъзито. То стъпва на основите на приказността и развива нещата по един полуфантастичен начин. Там приказката е в по-силна позиция.

Н.Г: – Ще направя едно разграничение: вълшебната приказка почти винаги се занимава с историята на някакъв герой, който си решава личните и семейни проблеми. Фентъзито обаче има работа с по-едри неща – сблъсък между светове, вселени, между началата на доброто и злото.

К.С: – Спасяването на човечеството и т.н.

Н.Г: – Обаче това е друг свят. Когато четем свръхестествените, чудесни неща в приказка или фентъзи, ние не умуваме това истина ли е или не. Предлагат ни го – четем го. Докато фантастиката се интересува от това, което може и да стане.

К.С: – Тя дори излага аргументи в полза на това.

Н.Г: – Докато в приказката никой не се занимава с това, може ли тиквата да стане колесница.

Е.Я: – Никой не се и замисля.

Н.Г: – Това не е интересно. Но и във фентъзито никой не се занимава с това, има ли такива раси или няма. Авторът просто си представя фабулата. Следователно вълшебното, което е в сърцевината на приказката и на фентъзито, не е фантастично.

Е.Я: – Да.

К.С: – И това е един от белезите за разграничение…

Е.Я: – Ето го първия, така, общ извод, който направихме, съобразно поставената ни цел.

К.С: – Следващите – след музикалното разграничение.

Част II
Мит и алегория

Е.Я: – Както стана ясно, сега е моментът да опитаме да завършим осмислянето на това, което правихме 11 седмици в тези предварителни часове на познанието, в търсене на прототипите, първообразите и изворите на жанровете фентъзи и фантастика. И така, доц. Николай Гочев. Всъщност ние разделихме фентъзито от фантастиката, но самите жанрове имат много вътрешни подсъставки.

Н.Г: – Да, жанровете са много и тези неща са обсъждани в литературната теория от самото ѝ начало. Има ли сигурен начин да се дефинират жанровете? Това е стара тема, тя започва от Аристотел. Може ли да има точна класификация на жанровете? Не, защото те не са като химичните елементи, нямат количествен състав.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Това са неща, които се усещат, но никога няма да бъдат дефинирани точно. Това е характерно за цялата теория на изкуството и изобщо за хуманитарните науки. Така че за жанрове с точност е мъчно да говорим, и все пак бихме могли да кажем коя е сърцевината им, същественото.

Е.Я: – И раждането на тези жанрове…

Н.Г: – Та да видим поджанровете на фантастиката, които са известни и вече назовани. Като отворим един съвременен справочник, ще ги видим. Например: космическа опера.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – То е жанр. Или алтернативна история – това вече е към хуманитарната част на фантастиката. И те се явяват не само в литературата, тях ги има и в киното, и в игрите, така че всеки може да ги разпознае. Но нас ни интересува същественото, което е и определящо. Ето вълшебното. Това, на което настоявам е, че вълшебното, върху което се градят приказката и фентъзито, създава един свят, който нас пряко и буквално не ни засяга. Може да се извадят поуки, да има естетическа наслада – но пряко не ни засяга. Докато за фантастиката усещаме, че ни засяга пряко и буквално, защото там става дума за възможни неща.

Е.Я: – Особено недвусмислени са намеците в посоката на социалната фантастика, social fantasy, която си е директно ориентирана към днешността…

Н.Г: – Да, това е пряк размисъл за обществото. Следователно тези неща ни засягат. И каква фантастика е „1984 година”?

К.С: – Да. Плюс това за нас тя даже не беше „антиутопия”, защото си беше на живо. Беше си жив реализъм. И самата „Утопия” на Томас Мор може да бъде разгледана през тази призма. Това е една социална фантастика.

Н.Г: – Но нека да видим нещата, които тъй или иначе огледахме. Трябва да кажем няколко думи за митологичното, но предлагам да хвърлим за момент поглед към „Семената на покварата”. За да стане роман, тя трябва да си има материал. Има ли там митологично? Веднага казвам – няма.

К.С: – Да.

Н.Г: – Тя не се нуждае от митове, за да се осъществи като роман. И огромно количество други фантастични произведения нямат митове като основа. Това какво означава? Че фантастиката няма нужда от митове. Значи митологичното е нещо отделно. Какво е то? Съвкупност от разкази, в които, допускаме, някой е вярвал буквално – това е митологичното. Затова казваме: „Митологичното не ни интересува, защото допускаме, че в митовете се е вярвало буквално; а в което се вярва буквално, то не е фантастично”.

Е.Я: -Да.

Н.Г: – Фантастиката има нужда от възможни неща, за които не сме сигурни. Но в митовете се е вярвало, хората са били сигурни в тях.

К.С: – Те са си били реалност за тях.

Н.Г: – Впоследствие престават да вярват, обаче се случва митовете да се реактуализират, както е при Вергилий. Там вече митологията се внася в някаква религиозна система и пак се вярва в нея – следователно не е фантастика. Така че митологичното е друго. Авторът, който използва митове, или призовава да се вярва в тях, или да не се вярва. Обаче във фантастиката няма такава определеност. Защото фантастът нито призовава да се вярва, нито да не се вярва.
На мен ми се ще да кажа няколко думи и за друго, което трябва да отграничим, а именно алегорията. Нека започнем с баснята. Има ли значение дали лисиците и зайците си говорят? Няма. Когато четем една басня, ние не умуваме за това, дали зайците наистина разговарят с лисиците.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Следователно не е фантастика, защото фантастиката ни вълнува с това, че разказаното може и да се случи.

Е.Я: – Фантастика би било ако се проследи процесът, по който един заек може да проговори.

Н.Г: – Да. Но баснята е просто алегория. Тя е интересна с това, че зайците и лисиците си говорят за неща, които ни засягат. Но има и големи алегории, например онази за Амур и Психея, която разказахме. Читателите на Апулей – тези, които са го разбирали – не са се питали: „Тази история истинска ли е?” Никой не си е казвал такова нещо. Всички са разбирали, че това е алегория и че тези работи ни засягат, защото става дума за отношението на душата с отвъдното.

Част III
И да е възможно, действително ли е?

Е.Я: – Точно 8 минути до началото на 12-та глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2”. Иначе, по същество, романът най-вероятно се намира в 12 без 5. Имаме предвид всичко това, в очакване на тайнствения 12 разказвач, във фантазията на когото е всичко, което може да се случи оттук насетне в романа. Ние имаме на този етап последни минутки за анализи и синтези по темата – търсене на прототипите, първообразите, изворите на жанровете фентъзи и фантастика. За вас през всички тези 12 седмици работеше и продължава да работи доц. Николай Гочев. Изразявам се по този начин, защото не е изключено 12-ият разказвач да приключи романа, с това ще приключи за жалост и рубриката на самия доц. Гочев. Но всичко е възможно. На този етап на темата трябва да сложим една условна точка.

Н.Г: – Да. Аз в крайна сметка ще дам едно определение за фантастика, и ще се опитам да кажа дали в античността има фантастика или не.

Е.Я: – Дали има такъв литературен начин на мислене. Или само външни сходства.

Н.Г: – Да. Или прилича на фантастика, но не е. Но искам да кажа още нещо за алегорията, защото тази тема ме вълнува, а и почти винаги присъства в съвременните обсъждания на свръхестественото. Алегория има, когато се представя нещо, в което читателят не вярва, но то отпраща към нещо важно. Ще спомена „Пипи Дългото чорапче” – много популярна, хубава книга. Какво е интересното в нея? Аз твърдя, че това е алегория. Нали никой не вярва, че Пипи носи коня си на ръце?

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Същевременно то не е фантастика. Какво значение има, че някакво момиченце има две приятелчета и си живее в къща, самичко и независимо? Какъв е смисълът на това? Аз твърдя, че смисълът на „Пипи Дългото чорапче” е в това, че тя е алегория на независимостта. Разбира се, тя е адресирана към децата и чрез децата става интересна и за възрастните. И понеже всяко дете се вълнува от темата за независимостта по съвсем понятни причини, затова и „Пипи Дългото чорапче” е станала толкова важна книга. И да добавя и още една, която вече е не по-малко известна – това е книгата за Хари Потър. Какво е „Хари Потър”? Също алегория.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Алегория, но не на независимостта, а на изключителността. „Хари Потър” се занимава с изключителността на деца, които стават юноши. Затова тя е интересна за тях.

Е.Я: – Имаме го този елемент, силно изразен в нашия роман „Стражите на съзвездие Пентаграм”.

Н.Г: – Сега няколко думи за фантастичното. Когато някой се занимава с фантастичното, му препоръчвам да погледне и дори да възприеме това, което казва Цветан Тодоров във „Въведение във фантастичната литература”. Това е книга, излязла преди 40 години. За 40 години може да се разбере дали една теоретична книга има стойност. Тази има. Та авторът казва: „ Фантастично има тогава, когато става въпрос за свръхестествени, чудесни неща, но до края на книгата се колебаем дали това може да се случи или не”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Това е фантастичното и това е определението, което днес използвах.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Защото при вълшебното не се колебаем. При митологичното е друго, а при алегорията също не се колебаем. Обаче при фантастичното винаги има колебание дали разказаното е възможно.

Е.Я: – Опцията за възможност съществува до последния момент.

Н.Г: – Тоест – възможно е, но ще стане ли?

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И като погледнем към древността – сякаш има. Например разказът за Одисей по онова време може да мине за фантастичен, защото е от Одисей, а не от Омир. Затова слушателят на Омир се колебае.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото не Омир го казва, а Одисей. Поетът не е отговорен. Това е едното. Също така и т.нар. от Тодоров „екзотично фантастично”: отиваш някъде надалеч, само ти си бил там, връщаш се и разказваш. И не могат да те опровергаят.

Е.Я: – Последно, намерихме ли там, в античността, където бродихме литературно в един отрязък от десетина века, първообразите, прототипите, изворите на съвременните жанрове фантастика и фентъзи?

Н.Г: – Когато разглеждахме митовете, видяхме много форми, които и сега са използвани.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Видяхме техники – например техниката на преувеличението. Също представянето на чудесни същества, особеното поведение на елементите. Но според мен там има и същностно фантастично, защото и античният човек понякога се е колебаел дали разказаното би могло да бъде истина или не.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Когато се разказва за далечни пътешествия или пък когато героят разказва, а авторът не взима отношение.

Е.Я: – Това е. Сега тук слагаме една условна точка. Много е вероятно и другата седмица да продължим нашите анализи с доц. Николай Гочев, но точно толкова е вероятно и да не ги продължим. Всичко това зависи от тайнствения, все още неизвестен 12 разказвач в „Стражите на съзвездие Пентаграм 2”, който всеки момент ще влезе тук, в story-лабораторията.

К.С: – Както виждате, всичко влиза вече в сферата на фантастичното – може да бъде, може и да не бъде. Сега ние с доц. Гочев напускаме четвърто студио.

Край

при А

Коментарът на Александър към „М“

Александър Афродизийски

Коментар (Ὑπόμνημα)
към Алфа I
на
Аристотеловата „Метафизика“

(M. Hayduck. Berolini, 1891)

*

1.

„Всички хора по природа се стремят към познание“

„След като знанието (γνῶσις) е съвършенство (τελειότης) на душата – изобщо на просто познаващата, а още повече на разумната – и още повече на тази, на която целта е размисълът (теорията, θεωρία); и щом всяко съвършенство на кое да е нещо е доброто (ἀγαθόν) за това нещо, и в доброто всяко има и съществуването, и спасението си; ето поради това той [Аристотел] заяви (ἐπήγαγεν) общо, че „всички хора по природа се стремят към познание“ – тоест (τουτέστιν), че според самата си природа (αὐτοφυῶς) обичат знанието, защото то е тяхното съвършенство (4-9).
И като най-ясен знак (σημεῖον ἐναργέστατον) за това посочи обичта им към сетивата. Нали ние се радваме на сетивата защото чрез тях придобиваме знание за сетивните неща. Но и без това обичаме сетивата поради самите тях; и впрочем повече от другите – зрителното сетиво. Нали и без да правим и да действаме (πράττειν καἰ ἐνεργεῖν), „пак избираме зрението пред всички останали сетива“.
Наистина това зрително сетиво повече от останалите ни прави да познаваме – не само нас самите, но и божествените и небесни тела. Нали, както казва Платон, чрез това сетиво придобихме рода на философията: защото, като се взираме в небето и разглеждаме реда и неизречената красота, достигаме до мисълта за сътворилия.
Но и няма друго сетиво, чрез което така да се вчувстваме с нещата, както чрез това. Затова и той [Аристотел] казва, че то „ни позволява да установим голям брой различия“ на сетивните. Защото има много разлики на цветовете между крайните бяло и черно – сиво, жълто, пурпурно, червено, жълтеникаво; а между топло и студено, или сухо и влажно няма много такива разлики.
Чрез това се показва, че знанието е по-ценно от действието. А то е явно и не само защото всяко действие (πρᾶξις) препраща (ἀναφορὰν ἔχει) към някаква друга цел. Нали и за самите действия съобразно добродетелите, които измежду всички действия изглеждат най-предпочитаеми (αἱρεταί) заради самите себе си, се оказва, че препращат към нещо друго. Защото онези живи същества, при които няма изменения (πάθη) – както е при боговете – не се нуждаят от действия според добродетелите. Значи поради измененията, поради отношението към тях и тяхното управление и удържане (παιδαγωγία καὶ καταστολή), тези действия са предпочитаеми за нас – защото сме изменими (страстни, ἐμπαθεῖς) по природа.
Но коя да е теория и наука не изглежда да препраща към нещо друго. Така че измежду съставените по природа неща знанието е предпочитаемо само по себе си, както впрочем и много други.
Но, както казах, това би се показало не само оттук, но и ето откъде. Нали когато двама се занимават (καταγινομένων) с нещо и единият само го знае, а другият произвежда и действа (ποιοῦντός τε καὶ πράττοντος), този, който само знае как то трябва да се прави, е по-ценен от онзи, който прави и произвежда.
И ако знанието е безусловно по-ценно (τιμιώτερον) от действието (защото архитектите са по-ценни от техниците и знаещите от правещите и произвеждащите), тогава и познанието (τὸ εἰδέναι) е по-добро и по-ценно от правенeто.
И ако и в самите практически (делови, πρακτοῖς) неща знанието надминава действието, ясно e, че най-ценно e най-висшето познание: това именно, което се дава в най-голяма степен от знанието на началата, и което се нарича мъдрост. Така че тя е най-ценна.“

(980а 21-28)

2.

„Живите същества се раждат със сетива съобразно природата си“

„Той казва, че човекът обича сетивата и заради познанието: не само заради употребата, а защото и сетивото му допринася нещо за знанието.
Защото познаването при него е не само чрез сетиво, но има и нещо относно знанието, което е повече в сравнение с останалите живи същества: и това е логосът (разумът, λόγος), комуто познаването е собственоприсъщо (τὸ γιγνώσκειν ἴδιον).
И че поради това човекът е по-съвършен другите живи същества; и че мъдростта е знание, което на всички изглежда да е най-ценно. Чрез тези неща той ни учи, потвърждавайки по-рано казаното, че е казано основателно (εὐλόγως): че хората обичат сетивата и заради познанието.
Излага се и редът на способностите на душата, свързани със сетивата, чрез който по-съвършените живи същества се отделят и отграничават от по-несъвършените; и че човекът, който има логоса като нещо повече в сравнение с другите живи същества, според това е по-съвършен от тях.
Всички тези неща при него се отнасят (τείνει) към въпроса (λόγος) за мъдростта; и към това, да се покаже кой е мъдрият. Защото казва, че по-съвършени от онези, които имат само сетиво, са тези, които освен да усещат, могат и да помнят каквото са усетили. За тях той каза, че са по-разумни и по-способни да учат от онези които не могат да помнят (като си послужи с думата „по-разумни/φρονιμώτερα“ в по-общ смисъл).
Защото в основен смисъл (κυρίως) разумността (φρόνησις) се отнася към подлежащите на обсъждане и е в обсъждането (βουλεύεσθαι); и се нарича съвещателно състояние (ἕξις). В друго отношение „разумност“ се нарича и самата разумна/логосна (λογική) способност. Освен тези значения „разумност“ се нарича точността и разчленителността (διάρθρωσις) относно представянията/въображенията (φαντασίαι); и естествената ловкост/сръчност (εὐστροφία) по отношение на практическите неща, която възниква у онези, които могат да помнят.
Защото паметта е състояние на представата (φάντασμα) като образ (εἰκών) на онова, за което е представяне; но отпечатъкът (τύπος) съобразно представянето не е достатъчен за памет. Но действието относно него трябва да стане и относно образа: тоест, като да е от друго, вече станало – както е показал в съчинението „За паметта“.
И е обяснил в какъв смисъл е казал „по-разумни“, като е прибавил и „по-способни да учат“: казва, че са по-способни да учат, защото поради способността да помнят някои от тях вече научават и гласове, и подражават – както са много от птиците.“

(980а 29-980b 23)

3.

След като най-напред [Аристотел] е казал, че „живите същества се раждат със сетива съгласно природата си“, после добавя, че като изключим човека, другите живи същества в малка степен са причастни на опита; което значи, че или изобщо не са, или у тях той присъства в малка степен – аналогично на това, което беше казано и за разумността.
А че човекът, освен че има памет, е причастен и на опита (ἐμπειρία), го отбелязва с думите, че той притежава изкуство и разсъдък (λογισμός).
За изкуството показа, че то взима състава си (σύστασις) от опита; а разума относно практическите неща, до които особено се отнася разумността, нарече разсъдък.
А че опитът е нещо собствено за хората, отбеляза с думите: „Хората придобиват своя опит благодарение на паметта“.
И ясно казва как опитът възниква от паметта. Защото опитът вече е някакво разумно знание; и отстъпва на изкуството с това, че е някакво общо (καθολική) знание за нещо, което много пъти е било запомнено – отделно взетото; а пък изкуството (τέχνη) е знание не само за това, но и за всичко подобно на това – като едно [цяло].
И както е опитът спрямо паметта за някакво едно по число – или отделно взето, или мисъл (λόγος) – така е изкуството и науката спрямо опита.
Защото опитът е съсредоточаване (συστολή) на много и отделно взети, или сетивни неща, за които е паметта, в един обхват (περίληψις) и знание; а изкуството е обобщение (събиране на главното/συγκεφαλαίωσις) на многото опити.

(980b 27-981а 7)

*

(от 16 януари 2021)

за М 2

Гръкоезични автори от античността

1.
Теофраст

Теофраст (ок. 372-287 пр. Хр.) е известен като наследник на Аристотел в перипатетическата школа и автор на „Характери“.
Роден е в Ерес на остров Лесбос – от същия град е и поетесата Сафо. Истинското му име е Тиртам, а „Теофраст“ (говорещ като бог) е бил наречен по-късно.
Баща му бил заможен човек и това му помогнало да учи в Атина, където слушал Платон (427-347). Възможно е приятелството им с Аристотел да е оттогава.

(Този въпрос впрочем е спорен. В началото на биографията си на Теофраст Диоген Лаерций казва (V, 36): οὗτος πρῶτον μὲν ἤκουσεν ᾿Αλκίππου τοῦ πολίτου ἐν τῇ πατρίδι, εἶτ’ ἀκούσας Πλάτωνος μετέστη πρὸς ᾿Αριστοτέλην· κἀκείνου εἰς Χαλκίδα ὑποχωρήσαντος αὐτὸς διεδέξατο τὴν σχολὴν ᾿Ολυμπιάδι τετάρτῃ καὶ δεκάτῃ καὶ ἑκατοστῇ. От това съобщение не може да се разбере кога той се е срещнал и сприятелил с Аристотел, още повече, че веднага се казва кога е станал началник на школата – 114 ол., което значи чак между 324 и 321 пр. Хр. Ако е слушал Платон, това не може да е станало след 347 г. За тези неща разсъждава Йегер (Aristotle. Oxford, 1934; стр. 116) и в заключение казва: „It is not indeed impossible that he had even heard Plato, gone through the same process of development as Aristotle and left Athens along with him; but it is very improbable“).

След смъртта на Александър във Вавилон (323 пр. Хр.) Аристотел напуска Атина и оставя управлението на школата на Теофраст. Той я ръководи до смъртта си; смята се, че е преподавал на близо 2 000 ученици. Бил в добри отношения с известни личности от времето: македонския цар Касандър, Птолемей I, комедиографа Менандър, библиотекарят на Александрийския музей Деметрий от Фалерон. тор е на множество съчинения, от които, наред с „Характерите“ са оцелели „Изследване на растенията“ и „Причините за растенията“ поради които понякога бива наричан „основател на ботаниката“ .

Съчиненията му, заедно с Аристотеловите, са били завещани на ученика му Нелей, съхранявани около век и половина в малоазийския град Скепсис и през I в. пр. Хр. били пренесени в Рим, където перипатетикът Андроник Родоски е направил първото им антично издание.

От античните автори за него пише най-подробно Диоген Лаерций („Животът на философите“).

Споменаван е по различни поводи у множество автори.
Цицерон („Тускулански разговори“ III, 28) съобщава:
„За Теофраст пък казват, че на смъртния си одър отправил укор към природата, задето дала такъв дълъг живот на елените и гарваните, които не ги е грижа [за философията], а на хората… е дала толкова кратък. Ако те можеха да живеят по-продължително, рекъл, всички изкуства щяха да бъдат съвършени и човешкото съществуване щеше да бъде озарено от всякакъв род знание“ (Д. Илиев, 2008).

Квинтилиан („Обучението на оратора“ XI, 83):
„Ученикът на Аристотел Теофраст също е писал старателно за реториката“ (М. Порталски, 1982)

Също и Плутарх, в някои от антиепикурейските си съчинения.

Съществува едно кратко антично въведение към „Характери“, което се смята за неавтентично и където се споменава, че Теофраст бил на 99 години, когато посвещава книгата на приятеля си Поликъл.

Из „Характери“ („Сплетникът“):
῾Η δὲ λογοποιία ἐστὶ σύνθεσις ψευδῶν λόγων καὶ πράξεων, ὧν < πιστεύεσθαι> βούλεται ὁ λογοποιῶν (TLG)

„Сплетниченето представлява вести за небивалици, на които сплетникът иска хората да повярват“ (Б. Богданов)
„Новинарството е нагласяване лъжливи слухове и събития, разпространявани от тогова, който ги нагласява…“ (Ал. Балабанов)

*

2.
Епикур

Епикур (ок. 342-270 пр. Хр.) е известен като основател на философска школа, наречена „Градината“. Учението му – в етическата си част – препоръчва като цел на човешкия живот щастието, което се постига чрез ограничаване на ненужните желания и преодоляване на страховете.

Роден е на Самос, но баща му е атински гражданин, преселил се на острова.
На 18-годишна възраст Епикур се завръща в Атина, където може би е слушал схоларха на Академията Ксенократ. Около 32-годишен напуска града и започва да преподава в Мала Азия и островите – Колофон, Лампсак, Митилена. След няколко години (към 306-та) се завръща в Атина и купува имението, което става дом на школата му.

От преките му ученици най-известни са Метродор от Лампсак и Хермарх, който го наследил като ръководител на „Градината“. Сред по-късните му последователи е римлянинът Тит Лукреций Кар (ок. 95-55 пр. Хр.), който излага учението му в „De rerum natura“ („За природата на нещата“).
Смята се, че е написал към 300 книги, но от тях са оцелели само три кратки писма (към Херодот, Питокъл и Менойкей); както и множество цитати, разпръснати из античната литература.

Освен биографията у Диоген, за него може да се научи от изказванията на някои по-късни автори (Цицерон, Лукреций, Плутарх, Епиктет). Отношението им е противоречиво – от най-голямо възхищение (Лукреций) до решително отхвърляне.

Упрекван е за възгледите си, че душата е смъртна, светът (множеството светове) е възникнал случайно, а боговете, макар да съществуват, не ги е грижа за съдбата на хората.

Из „Писмо до Менойкей“ (124, 6-8):
„Συνέθιζε δὲ ἐν τῷ νομίζειν μηδὲν πρὸς ἡμᾶς εἶναι τὸν θάνατον· ἐπεὶ πᾶν ἀγαθὸν καὶ κακὸν ἐν αἰσθήσει· στέρησις δέ ἐστιν αἰσθήσεως ὁ θάνατος“

„Свикни с мисълта, че смъртта няма никакво отношение към нас, понеже всяко добро и лошо се съдържа в усещанията, а смъртта е лишаване от усещания“ (Хр. Данов)

*

3.
Аполоний Родоски

Аполоний (ок. 295/280-215) е известен като автор на поемата „Аргонавтика“ в 4 книги (над 6 000 стиха), възпяваща похода на Язон и избрани от него герои (Орфей, Херакъл, Кастор и Полидевк, Теламон и др.) до Колхида, където трябвало да получат „златното руно“ от цар Еет (син на Хелиос, брат на Кирка). С помощта на дъщерята на Еет – Медея, Язон открадва руното, потегля през Черно море и след дълъг път (Дунав, Адриатическо море, реките По и Рона, Средиземно море, островът на Кирка, феаките, Либия и Крит) успява да се завърне в Йолк.

Роден в Египет (Александрия или Навкратис) и още като млад влиза в обществото на учените и поетите от Музея. Смята се, че е учил при Калимах, но впоследствие отношенията им се влошили. В Александрия започнал с работата си върху „Аргонавтиката“. Разказва се, че произведението било посрещнато хладно, дори враждебно и това станало причина да напусне града и да се премести на Родос. Там бил приет добре, станал преподавател по реторика и получил гражданство. Твърди се, че след години се завърнал в Александрия и наследил Ератостен като директор на библиотеката.

Приписват му няколко поеми за основаване на градове (Александрия, Навкратис, Книдос и др.) и три филологически труда – за Омир (озаглавен „Към Зенодот“), за Хезиод и за Архилох.

„Аргонавтика“ е първата оцеляла поема, посветена на легендата за Язон и Медея. Диоген Лаерций пише, че такава поема бил създал и Епименид (VI в. пр. Хр.). Омир споменава кораба „Арго“ в „Одисея“ XII,70 (че преминал между скалите „Планкти“ с помощта на Хера). Пиндар (Четвърта Питийска ода) представя подробно историята от пристигането на Язон в Йолк до бягството му от Колхида с Медея; а Еврипид написва трагедията „Медея“ – единствената оцеляла антична драма по сюжета.
Запазена е „Аргонавтиката“ на римския поет Валерий Флак; и една кратка късноантична „орфическа Аргонавтика“, където разказът за събитията се води от името на Орфей. Аполониевата „Аргонавтика“ била преведена изцяло на латински – от поета Варон Атацински (I в. пр. Хр.). Овидий намира място на легендата в „Метаморфози“ (VII, 1-378), като обръща особено внимание на магиите на Медея.

Аполоний е споменаван от Квинтилиан и Псевдо-Лонгин, които се изказват за стойността на творчеството му, като оценките им са по-скоро сдържани. Страбон, Елиан и Атеней го споменават мимоходом. Запазени са две негови кратки антични биографии и справката в „Суда“.

Из „Суда“:
᾿Απολλώνιος, ᾿Αλεξανδρεὺς, ἐπῶν ποιητὴς, διατρίψας ἐν ῾Ρόδῳ, υἱὸς Σιλλέως, μαθητὴς Καλλιμάχου, σύγχρονος ᾿Ερατοσθένους καὶ Εὐφορίωνος καὶ Τιμάρχου, ἐπὶ Πτολεμαίου τοῦ Εὐεργέτου ἐπικληθέντος, καὶ διάδοχος ᾿Ερατοσθένους γενόμενος ἐν τῇ προστασίᾳ τῆς ἐν ᾿Αλεξανδρείᾳ βιβλιοθήκης.

Аполоний. Александриец, епически поет, живял на Родос. Син на Силей, ученик на Калимах, съвременник на Ератостен, Евфорион и Тимарх по времето на Птолемей, наречен Евергет. Станал приемник на Ератостен в опазването на Александрийската библиотека.

*

4.
Хипократ от Кос

Хипократ от Кос (ок. 460-377 пр. Хр.) е най-известният лекар от полисната епоха и най-прославеният медик на древността.

Принадлежи на фамилията на Асклепиадите – лекари, които извеждат родослословието си от Асклепий.
Работил е при храма на Асклепий на о. Кос, където е имало болница и вероятно библиотека с медицинска литература. Според античните му биографи най-напред е учил при баща си Хераклид, а после при Херодик от Селимбрия и Горгий от Леонтини; също при Демокрит от Абдера.
Имал двама сина – Тесал и Драконт, които също станали лекари.
Бил ценен и канен от македонския цар Пердика II (440-413 пр. Хр.) и персийския Артаксеркс II (404-358 пр. Хр.). Пътувал около Егейския басейн (Македония, Тракия, Атика) и покрай Черно море. Починал в Лариса, Тесалия.

Приписват му се 72 медицински трактата (на йонийски диалект), но повечето сигурно са били писани от други автори (като зет му Полиб).
Най-разпространени са „Афоризмите“, които започват с прочутото: „Животът е кратък, изкуството – дълго“. Всеизвестна е и „Клетвата“.

Съчиненията му са събрани и коментирани първо в Александрия през III в. пр. Хр. (Херофил, Мнемон). Измежду следващите изследователи и коментатори по-известни са Еротиан (I в. сл. Хр., „Сборник на Хипократови думи“), Артемидор и Диоскорид (II в.), Клавдий Гален (II в.) и Паладий (VI в.).
Платон го смята за авторитетен лекар („Федър“ 270c, „Протагор“ 311b). Споменават го Страбон, Плутарх, Плиний Стари; във Византия – Цец.

Сведения за живота му се откриват в античната биография, приписвана на Соран от Кос, и в по-кратката справка на „Суда“.

Из „Афоризми“ (началото):

῾Ο βίος βραχὺς, ἡ δὲ τέχνη μακρὴ, ὁ δὲ καιρὸς ὀξὺς, ἡ δὲ πεῖρα σφαλερὴ, ἡ δὲ κρίσις χαλεπή. Δεῖ δὲ οὐ μόνον ἑωυτὸν παρέχειν τὰ δέοντα ποιεῦντα, ἀλλὰ καὶ τὸν νοσέοντα, καὶ τοὺς παρεόντας, καὶ τὰ ἔξωθεν.

„Животът е кратък, изкуството – дълго. Времето е бързо, опитът – несигурен, преценката – мъчна. Трябва не само ти да се погрижиш да правиш нужното, но и боледуващият, и останалите. И външните неща да са според нужното.“

*

5.
Диоскорид

Диоскорид (I в. сл. Хр.) е автор на „За лечебната материя“ (Περὶ ὕλης ἰατρικῆς, De materia medica) в пет книги. Смятан е за най-добрия античен познавач на билките и втория ботаник на античността (след Теофраст).
Роден е в киликийския град Аназарб, недалеч от Тарс. Бил е войник в римската армия и е пътувал из повечето от териториите на империята.
Изследването му за „лечебната материя“ е посветено на някой Арий, лекар от рода на Асклепиадите. Описани към 700 растителни вида, и не малко минерали и вещества от животински произход; и са посочени лечебните им свойства. Бил е запознат с наличните изследвания по въпроса, както се вижда от предговора към съчинението.
Сведения за живота му могат да се извлекат от това, което сам той казва в началото на книгата.
Диоскорид е имал голям успех през античността, и още повече през средновековието – както във Византия и западна Европа, така и в арабския свят. Гален се отзовава положително за него; а Фотий, който го е чел, го смята за най-полезния автор в тази област.
Първият известен латински превод е от VI в. Най-ранният оцелял гръцки ръкопис е от края на V или началото на VI в.; забелязан е от посланика на император Максимилиан II в Константинопол през 1560-те и е придобит за библиотеката във Виена няколко години по-късно.
Περὶ ὕλης ἰατρικῆς е една от първите печатни гръцки книги – публикувана е във Венеция през 1499 г. Следват множество издания на гръцкия текст с (или на) латинския превод.

Из Περὶ ὕλης ἰατρικῆς (началото):
Πολλῶν οὐ μόνον ἀρχαίων ἀλλὰ καὶ νέων συνταξαμένων
περὶ τῆς τῶν φαρμάκων σκευασίας τε καὶ δυνάμεως καὶ δοκιμα-
σίας, φίλτατε ῎Αρειε, πειράσομαι παραστῆσαί σοι μὴ κενὴν μηδὲ
ἄλογον ὁρμὴν ἐσχηκέναι με πρὸς τήνδε τὴν πραγματείαν διὰ τὸ
τοὺς μὲν αὐτῶν μὴ τετελειωκέναι, τοὺς δὲ ἐξ ἱστορίας τὰ πλεῖστα
ἀναγράψαι. ᾿
ἡμεῖς δὲ ὡς εἰπεῖν ἐκ πρώτης ἡλικίας ἄληκτόν τινα ἔχον-
τες ἐπιθυμίαν περὶ τὴν ἐπίγνωσιν τῆς ὕλης καὶ πολλὴν γῆν
ἐπελθόντες—οἶσθα γὰρ ἡμῖν στρατιωτικὸν τὸν βίον—συν-
αγηόχαμεν τὴν πραγματείαν ἐν πέντε βιβλίοις σοῦ προτρεψα-
μένου, ᾧ καὶ τὴν σύνταξιν ἀνατίθεμεν…

„След като мнозина не само древни, но и нови автори съставиха книги за приготвянето, възможностите и проверката на лекарства, сега и аз, обични Арие, ще се опитам да ти покажа, че съм се насочил към това занимание не поради някакъв празен и неразумен порив. Защото едни от предшествениците ми не завършиха труда си, а при други повечето е написано въз основа на чужди изследвания…“
„А ние още от, тъй да се каже, ранната ни младост, имахме едно неспирно желание да се запознаем с тази материя. Обиколихме много земи – нали знаеш за войнишкия ни живот – и по твое насърчение съставихме този труд в пет книги. И на теб посвещаваме това съчинение…“

*

6.
Гален от Пергам

Клавдий Гален (ок. 130-200 сл. Хр.) е най-известният гръкоезичен лекар след Хипократ и най-влиятелният медицински автор през късната античност и средновековието.
Роден е в малоазийския Пергам, в семейството на математика и архитекта Никон. В ранната си младост се е интересувал от философия, но след 17-годишна възраст по съвет на баща си решил да стане лекар. Учил е при платоника Албин в Смирна и при някои известни медици – първо в същия град, а после в Коринт и Александрия. 28-годишен се завръща в Пергам, където става лекар при местната гладиаторска школа. Към 35-годишен заминава за Рим, където бързо става известен с успешните си диагнози и с публичните си лекции по анатомия.
Към 168 г. напуснал града заради избухналата там чума. Скоро след това бил поканен от съимператорите Луций Вер и Марк Аврелий в Аквилея, където имало римски военен корпус. В лагера започнала епидемия и императорите заминали за Рим; а по пътя Вер починал.
Впоследствие Гален живял дълго в Рим, и останал приближен на Марк Аврелий, който му възложил възпитанието на сина си Комод.
Надживял Аврелий, Комод и Пертинакс, и починал по времето на Септимий Север – може би в родния си град.
Сведенията за живота му са изобилни и се намират най-вече в собствените му съчинения, където той често говори за себе си: разказва ситуации от всекидневието, споменава за свои познати и представя книгите си.
Цитиран е от множество късноантични автори. Писателят Атеней (ок. 200 сл. Хр) го въвежда като персонаж в своите „Дейпнософисти/Гощавка на мъдреците“ (I,2,32).
Оцелялото писмено наследство на Гален е голямо. Запазени са над 80 негови изследвания по медицински и философски въпроси, които са признати за автентични; и няколко десетки неавтентични или със спорно авторство. Наред с тях са запазени и близо 20 коментара, написани от него към Хипократовите съчинения.
Бил е преведен на арабски през IX в. и станал един от най-четените европейски автори в арабския свят („Канон на лекарската наука“ на Авицена вероятно е повлиян от Галеновите преводи). Това допринесло и за авторитета му в западна Европа. Там той бива смятан за най-добрия медик в историята; и това продължава чак до средата на XVI в., когато започват първите критики срещу възгледите му.
Най-пълното коментирано издание е в Medicorum graecorum opera quae extant на C.G. Kuhn, където неговите съчинения (с паралелен латински превод) са поместени в 20 тома (Лайпциг, 1821-1833).

Из „Дейпнософисти“:
Γαληνός τε ὁ Περγαμηνός, ὃς τοσαῦτ’ ἐκδέδωκε συγγράμματα φιλόσοφά τε καὶ ἰατρικὰ ὡς πάντας ὑπερβαλεῖν τοὺς πρὸ αὐτοῦ, καὶ κατὰ τὴν ἑρμηνείαν οὐδενὸς ὢν τῶν ἀρχαίων ἀδυνατώτερος

„Гален от Пергам, който издаде толкова философски и медицински писания, че надмина всички свои предшественици, а и по отношение на стила не отстъпва на никой от древните…“

Из „Суда“:
Γαληνός, ὁ διασημότατος ἰατρὸς, Περγαμηνὸς, γεγονὼς ἐπὶ Μάρκου καὶ Κομόδου καὶ Περτίνακος τῶν Καισάρων ἐν ῾Ρώμῃ, υἱὸς Νίκωνος γεωμέτρου καὶ ἀρχιτέκτονος, πολλὰ συντεταχὼς ἰατρικά τε καὶ φιλόσοφα, ἔτι τε γραμματικὰ καὶ ῥητορικά· ἅτινα διὰ τὸ πᾶσιν εἶναι γνώριμα καταλέγειν ἄκαιρον ἡγησάμην ἐν τῷ παρόντι. ἐβίω ἔτη ο′.

„Гален, знаменитият лекар. Пергамец, живял във времето на римските цезари Марк, Комод и Пертинакс, син на геометъра и архитект Никон. Съчинил много медицински и философски произведения, които, поради това, че са известни на всички, сметнах за излишно да изброявам сега. Живя 70 години.“

7.
Климент Римски

Климент Римски е, съгласно преданието, четвърти епископ на Рим (ок. 90-100 сл. Хр.) – след ап. Петър, Лин и Анаклет. От него е запазено само едно произведение, което се смята за безспорно: „Първо послание до коринтяни“.
За живота му се знае малко. Древните църковни писатели често го идентифицират с Климент, за когото ап. Павел споменава във „Филипяни“, 4:3.
Някои смятали, че той е същият онзи Тит Флавий Климент от фамилията на Флавиите, който бил екзекутиран от Домициан за „безбожие“ (Дион Касий, Светоний).
Иреней („Против ересите“ III 3,3) и цитиращият го Евсевий („Църковна история“ V,6) смятат, че е познавал апостолите и е слушал техните беседи. Климент Александрийски („Стромата“ IV 17, 105) го нарича „апостол“.
Двете „Послания до коринтяни“, които му се приписват, са включени в Александрийския кодекс на Библията (V в.) като част от Новия завет. Първото от тях е запазено и в преводи на латински, сирийски и коптски (в кодекс от IV в.)
С вековете около личността му се натрупват легенди. Към края на III в. са създадени „Клементините“ – литературно-богословско произведение от жанра роман-диалог. Там той е представен като трети син на знатни родители, които по различно време напускат Рим заедно с братята му и го оставят на грижите на други. След като станал пълнолетен, той се отправил към източното Средиземноморие, за да ги потърси. По пътя се срещнал с Варнава, който го запознал с ап. Петър. Следва разказ за техните разговори и пътувания, в течение на които Климент открива изчезналите си роднини.
Запазени са два варианта на романа: „Беседи“ (῾Ομιλίαι) в 20 книги на гръцки и „Разпознавания“ (Recognitiones) в 10 книги, в латинския превод на Руфин Аквилейски.
Смятало се, че е бил заточен в Таврида (Крим). Известна е историята за откриването на мощите му и пренасянето им в Рим, разказана в пространното житие на св. Константин-Кирил Философ.

Из Иреней Лионски. „Против ересите“ III, 3, 5-16:
Μετὰ τοῦτον δὲ τρίτῳ τόπῳ ἀπὸ τῶν ἀποστόλων τὴν ἐπισκοπὴν κληροῦται Κλήμης, ὁ καὶ ἑωρακὼς τοὺς μακαρίους ἀποστόλους καὶ συμβεβληκὼς αὐτοῖς, καὶ ἔτι ἔναυλον τὸ κήρυγμα τῶν ἀποστόλων καὶ τὴν παράδοσιν πρὸ ὀφθαλμῶν ἔχων, οὐ μόνος· ἔτι γὰρ πολλοὶ ὑπελείποντο τότε ὑπὸ τῶν ἀποστόλων δεδιδαγμένοι.
᾿Επὶ τούτου οὖν τοῦ Κλήμεντος στάσεως οὐκ ὀλίγης τοῖς ἐν Κορίνθῳ γενομένης ἀδελφοῖς, ἐπέστειλεν ἡ ἐν ῾Ρώμῃ ἐκκλησία ἱκανωτάτην γραφὴν τοῖς Κορινθίοις, εἰς εἰρήνην συμβιβάζουσα αὐτοὺς καὶ ἀνανεοῦσα τὴν πίστιν αὐτῶν καὶ ἣν νεωστὶ ἀπὸ τῶν ἀποστόλων παράδοσιν εἰλήφει.

„След него [Анаклет], на трето място след апостолите епископството преминава към Климент, който е виждал блажените апостоли, срещал се е с тях и е имал пред очите си проповедта им, както е била произнасяла по домовете; и тяхното предание. И не е бил само той; защото тогава все още са били останали мнозина, наставлявани от апостолите.
По времето на този Климент възникнал немалък смут сред братята в Коринт. Тогава римската църква изпратила до коринтяните едно силно послание, подканящо ги към мир и обновяващо тяхната вяра и преданието, което наскоро била придобила от апостолите.“

8.
Херондас

Херондас (III в. пр. Хр.) е единственият античен мимограф, от когото са останали цели произведения.
До края на XIX в. от него е имало само няколко цитата из литературата (Стобей, Атеней).
През 1889 в Египет е открит папирус, в който са разчетени няколко ценни, непознати дотогава гръкоезични текста (като „Атинската държавна уредба“ на Аристотел).
Там се оказват и осем мима на Херондас:
„Сводницата“, „Съдържателят на публичен дом“, „Учителят“, „Жертвоприносителки/Жени в храма на Асклепий“, „Ревнивата“, „Две приятелки“, „Обущарят“, „Сън“.
Действията обикновено се развиват в малоазийските градове на континента или островите: Кос (II, IV) и може би Ефес.
Мимът е кратко драматическо произведение – сценка, представяща ситуация от градското всекидневие. Съдейки по оцелялото, мимовете са фрагментарни: авторът не се стреми да развие фабула, както е в драмата, а по-скоро, чрез размяна на няколко реплики или кратък монолог, да покаже характери.
Самата дума „мим“ (μῖμος) при Есхил означава „подражание“, а при Демостен – актьор . По същото време Аристотел я употребява в смисъла ѝ на „диалогично поетическо/литературно произведение“.
Преди Херондас мимове са писали споменатите в Аристотеловата „Поетика“ Софрон и Ксенарх. От тях не е оцеляло почти нищо, но Софрон е бил известен като любим автор на Платон.
Самият Херондас може би е гледал на себе си като продължител на сатирика Хипонакт от Ефес (VI в. пр. Хр.) – както изглежда от казаното в края на „Сънят“. Затова пише на архаичен йонийски и в холияб (поетическият размер, с който си e служел Хипонакт). След него в холиямби пише и баснописецът Бабрий (II в. сл. Хр.)
Сигурно е бил четен и харесван през елинизма и в римско време. Ето едно изказване на Плиний Млади (I в. сл. Хр.):
„… наскоро четох твоите гръцки епиграми и мимиямби… Имах чувството, че държа в ръцете си Калимах или Херод [Херондас], или нещо по-добро, ако има такова.“

Из „Сводницата“:
κεῖ δ’ ἐστὶν οἶκος τῆς θεοῦ· τὰ γ̣ὰρ πάντα,
ὄσσ’ ἔστι κου καὶ γίνετ’, ἔστ’ ἐν Αἰγύπτωι·
πλοῦτος, παλαίστρη, δύναμι[ς], εὐδίη, δόξα,
θέαι, φιλόσοφοι, χρυσίον, νεηνίσκοι,
θεῶν ἀδελφῶν τέμενος, ὀ βασιλεὺς χρηστός,
Μουσῆιον, οἶνος, ἀγαθὰ πάντ’ ὄσ’ ἂν χρήιζηι,
γ̣υναῖκες, ὀκ̣όσους οὐ μὰ τὴν ῎Α̣ιδεω Κούρην
ἀ̣σ̣τ̣έ̣ρας ἐνεγκεῖν οὐραν[ὸ]ς κεκαύχηται,
τ̣ὴ̣ν̣ δ̣’ ὄψιν̣ οἴαι πρὸς Πάρι[ν] κοτ’ ὤρμησαν

„А там е на богинята домът; и всичко,
каквото има някъде и става, е в Египет.
Богатство и палестри, сила, климат, слава,
и зрелища. Младежи и философи, злато,
светилище на брата и на сестрата, цар добър.
Музей, вино, каквито още хубости сърце ти иска.
Жените са – кълна ти се в момичето на Хадес –
като звезди; и колкото Уран не притежава.
Подобни на онези, които бяха отишли при Парис…“

9.
Дионисий Ареопагит

Дионисий Ареопагит е името на атинянина, който слушал проповедите на ап. Павел в града и бил единственият, който повярвал и се кръстил – заедно с една жена, наречена Дамар (Деяния, 17:34). Впоследствие станал пръв епископ на Атина.
Според житиеписната традиция проповядвал в Галия и загинал мъченически в Лутеция (Париж).
Под негово име в началото на VI в. стават известни четири съчинения, наричани „Ареопагитики“. Това са „За небесната йерархия“, „За църковната йерархия“, „За божествените имена“, „За мистическото богословие“. Запазени са и 10 писма, адресирани до лица, живели през I в. сл. Хр. и известни от Новия завет и преданието на древната Църква (Йоан Богослов, Тит, Гай, Поликарп).
„Ареопагитиките“ бързо станали известни и до VIII в. били преведени на сирийски, арабски, арменски и коптски; през IX в. – на латински (два пъти, вторият път от Джон Скот Ериугена), през XI-ти – на грузински, а през XIV-ти – на български (от мон. Исаия, 1371 г.).
Първият им коментар принадлежи на Иоан Скитополски (към 530 г.). През следващите векове те са коментирани от известни византийски автори като св. Максим Изповедник (VII в.) и Георги Пахимер (XIII в.), който е съставил известните им „парафрази“. Според сведението на Анастасий Библиотекар (IX в.), те били ценени и препоръчвани от св. Константин-Кирил Философ.
На Запад станали известни още през първата половина на VII в. (Григорий Двоеслов, папа Мартин); впоследствие били обсъждани от Абелар, Алберт от Лауинген, Тома Аквински, Николай Кузански и мнозина други философи. До края на XV в. малцина се съмнявали в автентичността им. Един от първите, които я поставят под съмнение, е Еразъм Ротердамски (1466-1536).
Датировката на „Ареопагитиките“, която се приема днес, е обоснована от двама немскоезични изследователи в края на XIX в.
Обръща се внимание, че до края на V в. никой не ги е споменал; езикът и обсъжданите въпроси са далеч от това, което намираме в писанията на християнските автори от I в. сл. Хр.; някои от термините показват запознатост със споровете за природата на Христос от времето на Четвърти Вселенски събор; става дума за произнасянето на Символа на вярата по време на литургия, което е въведено през 70-те години на V в.; има някои почти точни заемки от философа Прокъл (412-485 г.). Същевременно сведения за тях не се появяват преди 520 г. сл. Хр.
Поради това е прието времето на написването им да се ограничава между началото на последната четвърт на V в. и края на първата четвърт на VI-ти.

Из Св. Максим Изповедник. „Въведение към съчиненията на Дионисий“:
„Макар по това време властта да беше у римляните, те бяха дали автономия на Атина и Лакедемон; и поради това при атиняните все още се поддържаше институцията на ареопагитите.
Дионисий беше посветен във всички учения на спасението от превъзходния Павел, а беше обучен учителски от великия Йеротей, както сам той казва.
После, според казаното в седма книга на „Апостолски постановления“, Дионисий беше ръкоположен от богоносния Павел за епископ на всички вярващи в Атина.
За Ареопагита споменава и Дионисий, древният епископ на Коринт; и Поликарп – в Посланието му до атиняните“.“

10.
Ликофрон от Халкида

Ликофрон от Халкида на Евбея (края на IV-III в. пр. Хр.) е известен като автор на „Александра“ – епико-трагическа поема написана в ямби и с дължина 1474 стиха (колкото една средно голяма атическа трагедия).
Вероятно по-голямата част от живота си е прекарал на Евбея. Баща му се казвал Сокъл или Ликон. „Ликон“ може да е името на неговия осиновител (в един от източниците е наречен „историограф“).
Ликофрон е бил близък с философа Менедем от Еретрия и е участвал в срещите на неговата общност. Посветил му е една комическа драма, озаглавена „Менедем“– не е ясно дали там философът е представен доброжелателно или е осмян.
Към средата на 280-те години бил поканен в Александрия от Птолемей II Филаделф и се е заел с научна работа: написал е изследване за комедията в 11 книги.
Според „Суда“ е написал 20 трагедии ; другаде се посочва и по-голямо число.
„Александра“ е поема във формата на монолог. Говорителят е страж (тъмничар), който следи за затворената – неясно по каква причина – троянска прорицателка Касандра, наречена „Александра“. В началото той се обръща към бащата на героинята – цар Приам – за да му докладва какво я е чул да говори.
Монологът на самата Александра, предаден в пряка реч, заема цялата поема (ст. 30-1460). Накрая стражът завършва с няколко думи, отново адресирани към царя.
„Александра“ е текст, изключително труден за разбиране. Причините за това са две. Първо, авторът употребява огромен брой редки и дори уникални (hapax) думи, които са я направили неясна дори за античните. Второ, събитията и персонажите не се наричат с общоизвестните си имена, а вместо тях се избират редки названия, мъгляви описания и намеци.
Поемата обаче е интересна: най-напред, поради изобилните сведения за митологията и още повече – поради мащабния си историософски замисъл, с което напомня създадените по-късно „Метаморфози“ на Овидий.
Касандра-Александра предрича предстоящите нещастия за Троя, близките си и самата себе си. Наред с това оплаква и ахейците, много от които загиват при завръщането.
Виденията ѝ се отнасят до древни герои – Персей, Херакъл, Тезей, до участниците във войната и накрая стигат до Ксерксовото нападение срещу Атина, походите на Александър Македонски и дори до издигането на Рим като голяма военна сила в Средиземноморието.
Последното, като се има предвид датировката на Ликофрон, изглежда съмнително; и все пак е възможно.
Подобно на Херодот, Ликофрон вижда хилядолетното противостоене между Азия и Европа като главна причина за най-важните исторически събития.
„Александра“ е коментирана от Иоан Цец (XII в.), чиято работа най-вероятно е на основата на античните схолии. Новоевропейските изследователи на поемата дължат много на този коментар.

11.
Калимах от Кирена

Калимах (ок. 305-235 пр. Хр.) е известен като автор на поетически произведения в различни жанрове и каталогизатор на Александрийската библиотека.
Квинтилиан го смята за най-добрия елегик, а Катул превежда на латински стихотворението му „Косите на Вероника“ („Къдрицата на Береника“).
Роден е в град Кирена на африканското крайбрежие. Баща му се казвал Бат, а самият той смятал, че родът му възхожда към основателите на града – колонисти от Тера (Санторини). Учил в родния си град, а след това в Атина, при перипатетиците.
След завръщането си станал учител по граматика в Елевзин – предградие на Александрия. Към 270 пр. Хр. бил поканен от Птолемей II на работа в Музея, където се заел с каталогизация на библиотеката. Каталогът бил озаглавен „Пинакес“ („Таблички“).
Живял до времето на Птолемей III Евергет (246-222 пр. Хр.), в чест на чийто брак с Береника написал „Къдрицата“.
Бил автор на множество съчинения, отнасящи се до литературата и митологията на класическа Гърция. Според „Суда“ е писал и драматически произведения (трагедии и комедии), за които обаче не се споменава у други автори.
Оцелели са 6 негови химна („Към Зевс“, „Към Аполон“, „Към Деметра“ и др.), написани на йонийски и дорийски диалекти. Също: малки откъси от епоса (епилион) „Хекала“, една ерудитска елегия в 4 книги, озаглавена „Причини,“ и 64 епиграми.
Според източниците е бил близък и може би е преподавал на Ератостен, Аристофан от Византион и Аполоний Родоски.
Бил е много четен и обсъждан в Рим – освен Катул и Квинтилиан го споменават още Проперций, Овидий, Плиний Млади, Марциал.
На него принадлежи прочутата сентенция „Голяма книга – голямо зло“.

12.
Поликарп от Смирна

Поликарп (ок. 80-169 сл. Хр.) е епископ на Смирна, известен с мъченическата си смърт по времето на гоненията в средата на II в. сл. Хр. От него е оцелял един кратък текст – „Послание до филипяни“.
Поликарп е бил приближен на св. ап. и ев. Иоан Богослов. Вероятно е бил ръкоположен лично от него за втори епископ на Смирна (след св. Вукол). Може би е познавал Игнатий Антиохийски (Богоносец), който посетил някои малоазийски и тракийски християнски общини по пътя си към Рим, където претърпял мъченическа смърт.
„Послание до филипяни“ е написано по повод молбата на християнската община във Филипи да ѝ бъдат изпратени преписи от посланията на Игнатий.
Най-известен сред учениците му е Иреней (ок. 130-200 сл. Хр.), епископ на Лион и автор на „Против ересите“.
През 155 г. заминал за Рим, за да разговаря с тогавашния папа Аникет относно датата за празнуване на Пасха – въпрос, по който е имало различия между Римската и малоазийските църкви:
„Когато блажения Поликарп беше в Рим при Аникет, те поговориха малко и за други неща, и се споразумяха; а по тази тема не задълбочиха спора. Защото нито Аникет можа да убеди Поликарп да не спазва това, което винаги е спазвал, когато е бил с Иоан, ученика на Нашия Господ, и с останалите апостоли; нито пък Поликарп убеди Аникет, който казваше, че е длъжен да се придържа към обичая на презвитерите преди него. И макар че положението беше такова… те се разделиха в мир“ (Иреней, „Писмо до Виктор“).
За мъченичеството му е разказано в „Съборно послание на Смирненската църква“.
Иероним Стридонски (ок. 350-420 г.) пише за него така:
„Поликарп, ученик на апостол Иоан и ръкоположен от него за епископ на Смирна, беше начело на цяла Азия… По-късно, когато управляваха Марк Антонин и Луций Комод, в четвъртото гонение след Нерон, в Смирна, в присъствието на проконсула и на целия народ, който викаше против него [Поликарп], той беше предаден на огън. Написа до филипяните едно твърде полезно Послание, което и до днес се чете в Азия при събиране на вярващите“.

Из Иреней Лионски, „Писмо до Флорин“. В: Евсевий Кесарийски. „Църковна история“ V, 20: 4-8:
…ὥστε με δύνασθαι εἰπεῖν καὶ τὸν τόπον ἐν ᾧ καθεζόμενος διελέγετο ὁ μακάριος Πολύκαρπος καὶ τὰς προόδους αὐτοῦ καὶ τὰς εἰσόδους καὶ τὸν χαρακτῆρα τοῦ βίου καὶ τὴν τοῦ σώματος ἰδέαν καὶ τὰς διαλέξεις ἃς ἐποιεῖτο πρὸς τὸ πλῆθος καὶ τὴν μετὰ Ἰωάννου συναναστροφὴν ὡς ἀπήγγελλεν καὶ τὴν μετὰ τῶν λοιπῶν τῶν ἑορακότων τὸν κύριον καὶ ὡς ἀπεμνημόνευεν τοὺς λόγους αὐτῶν καὶ περὶ τοῦ κυρίου τίνα ἦν ἃ παρ’ ἐκείνων ἀκηκόει καὶ περὶ τῶν δυνάμεων αὐτοῦ καὶ περὶ τῆς διδασκαλίας ὡς παρὰ τῶν αὐτοπτῶν τῆς ζωῆς τοῦ λόγου παρειληφὼς ὁ Πολύκαρπος ἀπήγγελλεν πάντα σύμφωνα ταῖς γραφαῖς

„Така че аз мога да кажа и мястото, където седеше и говореше блажения Поликарп, как отиваше и идваше, начина му на живот и външния му вид; беседите, които произнасяше пред множеството хора; как разказваше за срещите си с Иоан и с останалите, които са виждали Господа. Как си спомняше техните слова, и какво беше чул от тях за Господа – за чудесата Му и учението Му. И тези неща, които Поликарп беше приел от тях като от самовидци на живота на Словото и ги известяваше, те всички бяха в съгласие с Писанията.“

13.
Арат от Соли

Арат от Соли (ок. 315-240 пр. Хр.) е известен като автор на поемата „Явления“ (Φαινόμενα), в която прави описание на видимите небесни тела (неподвижни звезди, планети), съзвездия и взаимното им положение на небосвода; и изрежда знаци, по които може да се предвиждат атмосферни промени (бури, дъжд, засушаване и т.н.).
Той е един от малкото езически автори, цитирани в Новия завет („Деяния“, 17:28-29):
„Както са казали и някои от вашите поети: Негов сме и род“ („Явления“, 5).
Роден е в килийския град Соли (по-късно Помпейополис), недалеч от Тарс. Като млад е учил в Атина, вероятно при основателя на стоическата школа Зенон; може би там се е запознал и с Калимах, който го споменава в някои от своите епиграми. Познавал се и с еретрийския философ Менедем, както изглежда от едно съобщение на Диоген Лаерций (II, 7, 140):
„…често устройвал пирове, на които канел поети и музиканти. Той харесвал и Арат, и трагика Ликофрон…“ (Т. Томов, 1985)
Около 276 г. бил поканен в Пела от македонския цар Антигон II Гонат (319-239 пр. Хр.). Може би по време на войната на Гонат с епиреца Пир му се е наложило да се премести в Сирия при Антиох I Сотер (324-261 пр. Хр.).
Съгласно сведенията от биографиите, Антигон му възложил да преработи в стихове едно прозаично произведение на астронома Евдокс (ок. 408-330 г.); която именно преработка, в 1154 хекзаметъра, е станала известна като „Φαινόμενα“.
На Арат се приписват и други произведения, включително една редакция на „Одисея“ (Ἀράτειος διόρθωσις), която той сигурно е изработил по време на престоя си в Антиохия. Но никое от тях не може да се сравни с популярността на „Φαινόμενα“.
Поемата е била преведена няколко пъти на латински – най-напред от Цицерон, после от Варон Атацински, от известния пълководец Германик и от някой Авиен (ок. 360 сл. Хр.). Била е коментирана от астронома Хипарх, после от Ахил Таций (може би различен от автора на „Левкипа и Клитофон“), александриеца Теон (IV в., баща на известната Ипатия) и от Леонтий (VI в.). Запазени са 4 негови антични биографии, както и справката в „Суда“.
В Рим е бил един от най-популярните елинистически автори. Споменава го Цицерон („За оратора“, 16):
„Щом един, както разправят, невеж в астрологията човек като Арат е говорил за небето и звездите с прекрасни и премъдри стихове…“ (П. Стоянова, 1992)
Овидий („Любовни елегии“, 15):
„Грее ли слънце, луна, вечно ще бъде Арат“ (Г. Батаклиев, 1994)
Квинтилиан („Обучението на оратора“, X)
„Сюжетът на Арат е без движение; в него няма разнообразие, нито чувство, нито едно въведено лице, нито пък реч на някого…“ (М. Порталски, 1982)

Първото му печатно издание е отпреди 1500-та.
„Явления“ е запазена в множество ръкописи, като най-цененият от тях е от XI век, и е принадлежал на известния ерудит и преводач от гръцки Висарион. По полетата на книгата има негови бележки.

14.
Юстин Философ

Юстин (ок. 100-166 сл. Хр.), един от първите християнски философи, е известен със своите „Апологии“, адресирани до императорите и сената, и с пространния си „Диалог с Трифон“, където защитава превъзходството на вярата си пред гръцката философия и нехристиянското юдейство.
Бил е роден в самарийския град Флавия Неаполис. Това е древният Сихем, разрушен през войната от 66-73 г. и впоследствие възстановен, преименуван и отново заселен, вероятно от неюдеи. Самият Юстин бил от езическо семейство: баща му се казвал Приск, а дядо му – Вакхий.
На младини се е интересувал от философия и посещавал преподаватели по стоицизъм, аристотелизъм и платонизъм. Впоследствие предпочел християнството, но продължил да се представя като „философ“.
Юстин преподавал в Рим, където по това време преследванията срещу християните и смъртните присъди (за отказ да се принесе жертва на боговете) не са били рядкост. За един такъв случай той говори във „Втора апология“ (гл. 12). Покрай дейността си в защита на християните си e спечелил и врагове. Един от тях, киническият философ Крискент, изглежда е съдействал за осъждането му.
Загинал мъченически в Рим през първите години от управлението на Марк Аврелий и Луций Вер.
Още Тертулиан го нарича „философ и мъченик“. Иполит Римски, критикувайки „ученика му Тациан“, също го споменава като „мъченик“. Иреней Лионски съобщава за негово съчинение, съдържащо опровержение на теорията на гностика Маркион.
Най-много сведения за живота му откриваме в началото на неговия „Диалог с Трифон“ (2-8) и в кн. IV (гл. 11 и 16-18) на Евсевиевата „Църковна история“.
За екзекуцията му се разказва в „Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“.

Освен споменатите съчинения му се приписват и други, чиято автентичност е спорна или се отхвърля:
„Писмо до Зен и Серен“
„Изложение на правилното изповедание“
„Отговори към православните относно някои необходими питания“
„Християнски въпроси към елините“
„Елински въпроси към християните“
„Опровержение на някои аристотелистки учения“

15.
Иреней Лионски

Иреней (ок. 130-200 сл. Хр.), малоазиец и епископ на Лион, е първият влиятелен противоеретически писател. Основното му съчинение – ῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως („Изследване и опровержение на лъжеименното знание“ или „Против ересите“) – e запазено в по-голямата си част в латински превод.
(В своята „Църковна история“ (V, 7-8) Евсевий Кесарийски говори за това съчинение и дава цитати от него. Ето какво научаваме за четирите канонични евангелия според свидетелството на Иреней, приведено в гл. 8, 2-4:
„Сред евреите Матей представи запис на Евангелието на собствения им език – по времето когато Петър и Павел благовестваха и поставяха основите на Църквата в Рим. След като те си отидоха, Марк – ученикът и преводачът на Петър – ни предаде писмено проповядваното от Петър. И Лука, спътникът на Павел, внесе в книга проповядваното от него Евангелие. После Иоан, ученикът на Господа, който и беше сложил глава на гърдите му, също издаде Евангелие – когато живееше в Ефес, в Азия.“)
В младостта си бил близък с епископа на Смирна Поликарп, когото споменава с голяма почит („Писмо до Флорин“; ibidem V, 20: 4-7).
По време на гоненията в Галия през 70-те години на II в. е бил презвитер в Лион. След мъченическата смърт на Потин (загинал на 90-годишна възраст) го наследил като Лионски епископ.
Към 190 сл. Хр. папа Виктор бил в конфликт с малоазийските епископи поради различие в деня на празнуването на Пасха. Тогава Иреней изпратил писмо до него, в което го посъветвал да не прекратява общението, макар да е съгласен, че Пасха трябва да се празнува в неделя (както настоявал Виктор) и без оглед на датата в еврейския календар, на която малоазийците, следвайки Иоан Богослов, отбелязвали деня на Възкресението.
Благодарение на тази Иренеева намеса мирът в Църквата бил запазен (ibidem V, 23-24).
Известни са заглавия и на други негови съчинения, сред които е споменатото у Евсевий ᾿Επίδειξις τοῦ ἀποστολικοῦ κηρύγματος („Изложение на апостолската проповед“).
(„Освен споменатите съчинения и писма на Иреней се разпространява също и една кратка и много необходима реч, отправена към елините и озаглавена „За знанието“; и една друга, наречена „Към брат Маркиан“, която има за цел изложение на апостолската проповед“ – ibidem V, 26)
През цялата история то се е смятало за загубено, но в началото на XX в. е открито в една библиотека в Ереван – в арменски ръкопис от XIII в. – и през 1907 е издадено.
Въз основа на едно съобщение на Иероним Стридонски се предполага, че Иреней е загинал мъченически по време на гоненията при Септимий Север, около 200 г.
Най-много и ценни сведения за живота и произведенията му се откриват в кн. V на Евсевиевата „Църковна история“.

Из Иероним. „За знаменитите мъже“, 35:
„Irenaeus, Pothini episcopi, qui Lugdunensem in Gallia regebat Ecclesiam, presbyter, a martyribus ejusdem loci, ob quasdam Ecclesiae quaestiones legatus Romam missus, honorificas super nomine suo ad Eleutherum episcopum perfert litteras. Postea jam Pothino prope nonagenario, ob Christum martyrio coronato, in locum ejus substituitur.
Constat autem Polycarpi, cujus supra fecimus mentionem, sacerdotis et martyris, hunc fuisse discipulum.
Scripsit quinque adversus haereses libros, et contra gentes volumen breve, et ad Martianum fratrem de Apostolica praedicatione, et ad Blastum de Schismate, et ad Florinum de Monarchia, sive quod Deus non sit conditor malorum…
Feruntur ejus et aliae ad Victorem episcopum Romanum de quaestione Paschae epistolae: in quibus commonet eum, non facile debere unitatem collegii scindere.
Siquidem Victor multos Asiae et Orientis episcopos, qui decima quarta luna cum Judaeis Pascha celebrabant, damnandos crediderat.
Floruit maxime sub Commodo principe, qui M. Antonino Vero in imperium successerat.“

„Иреней, презвитер на епископ Потин, който управляваше Лионската църква в Галия, беше изпратен от мъчениците от онова място като пълномощник по някои църковни въпроси в Рим; и предаде на епископ Елевтерий писмо, съдържащо похвални думи за него самия. По-късно, след като почти деветдесетгодишният Потин се увенча с мъченичество за Христос, той бе поставен на мястото му.
Известно е, че е бил ученик на свещенослужителя и мъченик Поликарп, за когото споменахме по-горе.
Написа пет книги „Против ересите“ и един малък том „Против езичниците“; „Към брат Маркиан за апостолската проповед“, „Към Бласт за разкола“, и „Към Флорин за монархията“, или че „Бог не е причина за злините“.
Известни са и други негови писма – до римския епископ Виктор по въпроса за Пасха. В тях му напомня, че не бива леко да разрушава единството на общността. Защото Виктор смяташе, че мнозина епископи от Азия и Изтока, които празнуваха Пасха на 14-то число от лунния месец заедно с юдеите, трябва да бъдат осъдени.
Разцветът му беше най-вече по времето на принцепс Комод, който наследи императорската власт от Марк Антонин Вер [Марк Аврелий].“

16.
Теокрит

Теокрит (р. ок. 310 пр. Хр.) е един от най-влиятелните антични лирически поети. Появата на жанра „буколическа идилия“ се свързва с неговото име.
Предполага се, че е от Сиракуза, но е живял и на Кос, и в Александрия. Според биографите му е бил близък с Асклепиад от Самос и Филетас от Кос. Сигурно се е познавал с Арат, както и с останалите известни поети от времето – Калимах, Аполоний, Ликофрон. Писал е стихове в чест на тогавашни монарси – Птолемей Филаделф, Хиерон II.
Според „Суда“ е писал в няколко различни жанра; но всичко, което е оцеляло, са 30 „идилии“, 24 епиграми и няколко фрагмента. За автентичността на идилиите има спорове – предполага се, че към 1/3 от тях не са от Теокрит. Повечето са на дорийски диалект и в хекзаметър.
„Идилия“ означава „малък ейдос“ („видче/образче“); и няма сведения самият автор да е наричал произведенията си така.
Някои от тях („Магьосници“, „Любовта на Киниска“, „Сиракузанки“) наподобяват мимовете на съвременника му Херондас и е възможно да са били повлияни от сицилиеца Софрон (V в. пр. Хр.).
Други („Хилас“, „Диоскури“) изглеждат като част от епос и напомнят някои сцени от „Аргонавтиката“ на Аполоний Родоски. „Малкият Херакъл“, „Херакъл лъвоубиец“ приличат на митическите разкази от Омировите химни.
Похвалата за Птолемей има подчертано реторически характер; а произведението, посветено на Хиерон, е по-поетическо и напомня епиникия на Пиндар в чест на Хиерон I (V в. пр. Хр.).
В „Епиталамий за Елена“ се усеща влиянието на Сафо.
Теокрит е имал съзнание за поетическата традиция, на която е наследник. Това се вижда в епиграмите, където се споменават имена на поети: Анакреон, Епихарм, Хипонакт, Архилох, Пизандър. Обичал е да пресъздава общуването си с приятели и да им посвещава произведенията си. В „Талисии“ е представен поетически разговор-състезание на Кос, където участник е изглежда самият Теокрит, наречен „Симихид“. В началото на „Пастирски певци“ се обръща към Арат, а в „Циклоп“ и „Хилас“ – към милетския лекар Никий.
Влиянието му през античността е голямо: за него свидетелстват „Еклоги“-те на Вергилий и романът „Дафнис и Хлоя“; както и големият брой антични и византийски коментари.
Стиховете му оцеляват благодарение на една антология, съставена през I в. пр. Хр. от Артемидор от Тарс. Там са включени и произведения на Бион и Мосх (II в. пр. Хр.), които пишат по подобен начин.

Из „Сиракузанки“, или
„Две приятелки на празника на Адонис“

„Горго:
– Вътре ли е Праксиноя?
Праксиноя:
– Горго, мила, колко време! Вътре съм. Чудо е, че и сега дойде. Евноя, виж за стол. Сложи и възглавница.
Г.:
– Така е прекрасно.
П.:
– Сядай.
Г.:
– Ох, нещастна душо! Едва ви се спасих, Праксиноя, много тълпа, много четворни колесници. Навсякъде обувки, навсякъде мъже с хламиди. А пътят е безкраен и ти живееш съвсем далеч.
П.:
– Това е онзи побърканият. Накрая на земята взе това, кошара, не жилище, та да не сме съседки. Раздор, зло завистливо, такъв е вечно.
Г.:
– Не говори за мъжа ти Динон такива работи, мила, когато малкият е тук. Виж, жено, как те поглежда. Смело, Зопирион, сладка рожбо – тя не говори за татко.
П.:
– Усеща бебето, кълна се в Господарката.
Г.:
– Хубав е татко.
П.:
– Пък този татко завчера – казваме му завчера, наистина: „Тате, да купиш сода и морска трева от палатката”; и дойде и носи сол – мъж тринадесет лакътя.
Г.:
– И моят е така, унищожител на парите, Диоклид. Взе вчера кучешки косми за седем драхми, парцали от стари торби, пет кичура – и всичко боклук, едно върху друго.
Но хайде, взимай си роклята и наметката. Да вървим при заможния цар Птолемей и да видим Адонис. Чувам, че царицата е приготвила нещо красиво.
П.:
– На благатия всичко му е благато.“

17.
Климент Александрийски

Тит Флавий Климент Александрийски (ок. 150-215 сл. Хр.) е управлявал влиятелното катехизическо (огласително) училище в Александрия към края на II в. сл. Хр.
Известен е с трилогията си „Увещание към елините“, „Педагог“ и „Стромати/Килими“, в която се стреми да покаже какъв е пътят на търсещия истината: от отричане от езичеството към усъвършенстване в добродетелния живот и утвърждаване във вярата.
Има колебание дали е родом от Александрия или Атина. Правени са опити да се обясни пълното му име, подобни на тези относно св. Климент Римски – дали то означава, че е бил свързан с императорския род на Флавиите.
Според собственото му свидетелство (подобно на разказаното от Юстин в „Диалог с Трифон“) е пътувал из източното Средиземноморие, слушал различни учители и накрая се задържал при един от тях, в Египет. Това трябва да е бил Пантен, когото Климент наследява като ръководител на школата за християнско образование.
По време на гонението при Север (към 202-203 г.) напуска града и не е известно дали се е завърнал отново. Знае се, че се е срещал с епископите на Иерусалим и Антиохия.
Климент е първият християнски автор, който настоява, че езическата философия и словесност не бива да отхвърлят изцяло, защото в тях се откриват полезни възгледи, които не противоречат на вярата и съдействат за добродетелния живот.
Съчиненията му показват отлична запознатост с гръцката литература и езическата религия.
Негов наследник в школата става прочутият Ориген.
Най-много сведения за него откриваме в „Църковна история“ на Евсевий. Споменават го Руфин, Иероним, Кирил Александрийски. Сведения и мнение за оцелелите му до IX в. съчинения намираме в „Библиотеката“ на Фотий.

Из
„Стромати“ I,1

„Тази работа не е писание, изработено за да бъде показвано; а записки, натрупани за стари години и като лекарство срещу забравата. Тя е безизкусно изображение и скица на онези видими и одушевени, действително достойни за споменаване блажени мъже и на словата им, които се удостоих да слушам.
От тях един беше йониец в Гърция, друг живееше във Велика Гърция; трети беше от Келесирия, четвърти от Египет. Други живееха на Изток; оттам един произхождаше от асирийците, а друг, в Палестина, беше евреин по род. Накрая попаднах на последния – който по сила беше пръв – като го издебнах скрит в Египет; и тогава се успокоих.
Те съхраняваха истинното предание на блаженото учение, прието направо от светите апостоли Петър и Яков, Иоан и Павел, както син приема от баща си (а малко синове са подобни на бащите си). И тъй с Бога доживяха до наше време, за ни поверят онези праотечески и апостолски семена“ (PG VIII, 697-700)

18.
Менандър

Менандър (онзи, когото Цезар цитира при Рубикон) е един от най-четените и възхвалявани драматурзи през античността.
Роден е в Атина (към 342 пр. Хр.) и е прекарал целия си живот в Атика, макар да е бил канен от царя на Египет Птолемей I да се премести в Александрия (1).
Бил е роднина на комедиографа Алексис; познавал се е с Теофраст, Епикур, Деметрий от Фалерон. Връзката му с хетерата Гликера била прочута и коментирана не по-малко, отколкото тази на Перикъл с Аспасия или на Праксител с Фрина (2).
Написал е 108 комедии, което е много – ако се вземе предвид, че е починал сравнително рано (3). Спечелил е осем състезания, докато някои негови съперници са имали повече победи (4).
Впоследствие славата му се е разраснала. Още през III в. пр. Хр. филологът Аристофан Византийски писал: „Менандре, животе! Кой от вас кого имитира?“ (5) Авъл Гелий смята, че дори добрите римски подражатели на Менандър са останали далеч от своя образец (6). Квинтилиан препоръчва на бъдещите оратори да го четат и казва, че приживе е бил недооценен (7). Павзаний съобщава за местонахождението на гроба му и отбелязва, че никой друг комедиограф не е станал толкова известен (8). Плутарх смята, че трябва да бъде предпочетен пред Аристофан.
Дори ап. Павел го цитира: „Не се лъжете – лошите приятелства развалят добрите нрави“ (1 Кор. 15:33) (9).
Въпреки това до началото на XX в. от произведенията му не е било познато почти нищо. Благодарение на две открития в Египет, направени през 1905 и 1956, се стига до изданията на големи фрагменти от четири драми ( „Герой“, „Третейски съд“, „Остриганата“ и „Самиянка“), също и на цялата „Δύσκολος“ („Мъчният човек“) (10).
Сюжетите (темите) на драмите му са извлечени от частния живот на атиняните от края на IV в. Обикновено става дума за подхвърлени и намерени деца, разделени и помирили се съпрузи, ухажвания, бременности вследствие на изнасилване и други перипетии около любовта и брака. Според сполучливия израз на един от издателите му, образите в пиесите му са стандартни като шахматни фигури (11).

„Защото какво е Атина без Менандър? И какво е Менандър без Гликера? Тя му подготвя маските, тя му облича актьорите и застанала зад кулисите, чупи пръсти разтреперана, докато публиката не започне да ръкопляска. Тогава, кълна се в Артемида, си отдъхвам и те прегръщам, за да прилаская святата глава, родила толкова прочути драми.
Но ето какво отговорих на приятелките ми, Менандре.
Казах им, че се радвам, задето не само Гликера, но и отвъдморски царе те обичат и славата на дарбата ти се носи през моретата. И Египет, и Нил, и Протеевият нос, и Фароската кула – всички са в напрегнато очакване да видят Менандър и да чуят неговите сребролюбци и влюбени, суеверни и неверници, бащи и синове, и роби, и всички други сценични превъплъщения. Тях ще чуят, но не ще видят Менандър, освен ако не дойдат в Атина при Гликера, за да видят нейното щастие, нейния Менандър – денем и нощем в обятията ѝ, а със славата си навред“ (Др. Вълчева, 2008)

Бележки:

(1) Вж. литературния псевдоепиграф „Писмо от Гликера до Менандър“ на Алкифрон (II в. сл. Хр.): „Царят на Египет Птолемей кани моя Менандър и му обещава едва ле не половината си царство“ („Писма на хетери“, стр. 50). Обстоятелствата, споменати в „Писмото“, най-вероятно са основани на исторически факти.
(2) Алкифрон е внесъл в своя сборник (напомнящ на Овидиевите „Героини“ – „НК“ 1994, превод Г. Батаклиев) и писмо на Фрина до Праксител („Писма на хетери“, стр. 23).
(3) За броя на комедиите му съобщава „Суда“. В един коментар към Овидий пише, че се е удавил в морето: „Comicus ut mediis periit dum nabat in undis“. Някои добавят, че това е станало близо до Пирей (Meineke, стр. xxv).
(4) Като Филемон. Авъл Гелий пише: „Philemonem cum forte habuisset obviam, quaeso, inquit, Philemo, bona venia dic mihi, cum me vincis, non erubescis?“ („Атически нощи“ XVII, 48). „Филемон, който поради лошия вкус на своите съвременници често е бил предпочитан пред Менандър“ (Квинтилиан, стр. 599).
(5) ᾿Αριστοφάνης ὁ γραμματικὸς εὐστοχώτατα εἶπεν ἐκεῖνο· „῏Ω Μένανδρε καὶ βίε, πότερος ἄρ’ ὑμῶν πότερον ἐμιμήσατο;”
(6) „Чета ли стиховете само на Цецилий, не виждам в тях ни студенина, ни слабост; ако обаче ги съпоставя и сравня с гръцките, започвам да си мисля, че Цецилий не е трябвало да подгонва нещо, което не би могъл да догони“ (II, 23; Вл. Атанасов, стр. 48).
(7) „След като учениците укрепнат в добрите и здравите нрави, тогава трябва да четат комическите автори. Говоря за Менандър“; „Някои, както Менандър, са получили по-справедлива оценка от поколенията, отколкото от своето време“ (Квинтилиан, стр. 85 и 200)
(8) „Ако не смятаме Менандър, няма друг прославил се автор на комедии (I, 21, 1; В. Русинов, 2004). Така мисли и Квинтилиан: „Той наистина е отнел славата на всички други автори на произведения от същия жанр и ги е затъмнил с блясъка на своята слава“ (стр. 599).
(9) Според някои изследователи Менандър е изобразен в Московския „Благовещенски събор“ като един от езическите мъдреци, които са били удостоени с прозрение за идването на Христос и троичността на Бог: „Над пиластъра в ъгъла на храма e изобразен мъж, който по всяка вероятност трябва да бъде отъждествен, съобразно поставения надпис, с древния атински поет Менандър. Той държи свитък, върху който е написано: „Неизследованно и неизреченно и неразрушенно божество Трия…““ (Ив. Дуйчев, стр. 36).
(10) Фрагментите са издадени през 1907, а „Δύσκολος“ – през 1958. Предполага се, че поне 20 от драмите му са били познати на Михаил Псел, и че те (или поне такъв брой) са били оцелели в Константинопол до XVI в. (според папския библиотекар Лео Алатий – вж. Фабриций. Bibliotheca graeca X, 69 и коментара на Christ, стр. 270).
(11) Allinson, стр. xvii.

***

Библиография към справките:

Източници:
C.G. Kühn. Vita Galeni в Claudii Galeni opera omnia. T.I. Lipsiae, 1821
Menandri et Philemonis reliquiae. Ed. Aug. Meineke. Berolini, 1823
Medicorum graecorum opera quae extant. Vol XXV. Pedanii Dioscoridis Anazarbei De materia media libri quinque. Commentario illustravit C. Sprengel. Lipsiae, 1829
A. Westermann. Vitarum scriptores graeci minores. Brunsvigae, 1845
Aristophanis Byzantii grammatici Alexandrini fragmenta. A. Nauck. 1848
Apostolic fathers, vol. I. With an English translation of K. Lake. London; NY, 1912
Menander. The principal fragments. With an English translation of F.G. Allinson. London; HUP, 1921
J.M. Edmonds. The Characters of Theophrastus. London, W. Heinemann; HUP, 1929
Plutarchus. Aristophanis et Menandri comparationis epitoma. Ed. B. Haesler. Teubner, 1978
Plutarchus. Pompeius. Recogn. Cl. Lindskog et K Ziegler. Teubner, 1973
В. Николова. „Афоризмите на Хипократ“. НБКМ, 1989
Климент Римски. „Две послания до коринтяните“. Двуезично издание, с превод и коментар на Д. Димитров. Синодално издателство, 2011.

На български:
Менандър. „Мъчният човек“. В: „Антини комедии“. „НК“, 1978. Превод Ал. Ничев
Светоний. „Божествения Юлий“, 82. Превод Ив. Попова, 1981
Квинтилиан. „Обучението на оратора“. „НИ“, 1982. Превод М. Порталски
Гален. „За лечебната диета“. Превод и предговор В. Иванов. „Зограф“, 2001
Павзаний. „Описание на Елада“. „Рал Колобър“, 2004. Превод В. Русинов
Алкифрон. „Писма на хетери“. „Архетип“, 2008. Превод Др. Вълчева
Авъл Гелий. „Атически нощи“. „Изток-Запад“, 2003. Превод Вл. Атанасов
Гален. „Изкуството за запазване на здравето“. Превод и предговор И. Станкова. „Изток-Запад“, 2014
Хипократ. „Трактати“. Превод и коментар И. Станкова. „Изток-Запад“, 2020.

Други:
I.G. Schneider. Theophrasti Characteres. Ienae, 1790
I.A. Fabricii Bibliotheca graeca. Editio nova curante G.C. Harles. Vol. IV. Hamburgi et Lipsiae, 1795
Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Literatur. B.II. Berlin, 1830
Ch. Anthon.A Manual of Greek Literature. NY, 1853 (с. 354-358)
Ch. Anthon. Classical dictionary. NY, 1855
W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890
А. и М. Croiset. Histoire de la literature grecque, t. III. Paris, 1899
Э. Целлер. „Очерк истории греческой философии“. СПб. „Алетейа“, 1996 (1912, превод на немското издание 1883/1908)
С.И. Соболевский и др. „История греческой литературы“, т. III. Москва. АН СССР, 1960
„Християнство. Енциклопедический словарь“. Т. 1. Гл. редактор С.С. Аверинцев. М. „Большая Российская энциклопедия“, 1993
„Православна енциклопедия“ – https://www.pravenc.ru/

На български:
Ал. Балабанов. Предговора към „Характери“, 1914
Б. Богданов. Послеслов към „Характери“ на Теофраст, 1968/1980)
Ив. Дуйчев. „Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис“. „Септември“, 1978
Б. Богданов. „Литературата на елинизма“, 1979/1997 (стр. 66-84)
Г.В.Ф. Хегел. „История на философията“. Т. II. Превод Г. Дончев. „Наука и изкуство“, 1982.
Илия Цоневски. „Патрология“. Синодално издателство, 1986
В. Вълчев и др. „Антична литература. Енциклопедичен справочник“, 1988/1996
Св. Димитрий Ростовски. „Жития на светиите“. Света гора. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2008

за М 10

За третото издание на „М“

Георги Милков:
– В студиото вече е доц. д-р Н. Гочев, преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология на Софийския университет. Добре дошли!

Н.Г.:
– Здравейте. Радвам се да се видим.

Г.М.:
– Тук държа в ръцете си „Метафизика“ на Аристотел. Най-новото издание, което излезе тази година.

за М 1

Н.Г.:
– Точно така.

Г.М.:
– Във Ваш превод?

Н.Г.:
– Да. Това е третото издание на „Метафизиката“ на български език.

Г.М.:
– А пред Вас имате?

Н.Г.:
– Донесъл съм да покажа този том, за да се види, че „Метафизиката“ в превода ѝ на български език вече има история. Двадесетгодишна история, което не е малко – защото преводът на „Метафизиката“, основната философска книга на Запада, беше чакан от самото възникване на Софийския Университет. И сега можем да кажем, че едни 100 години – и малко повече – бяха необходими, за да се появи преводът на най-голямото философско съчинение на античността.
Някой ще каже: „Защо цели 100 години?“ Отговорът е, че за да възникнат тези школи, които правят възможни такива тежки, важни и отговорни за представяне преводи, са необходими поколения. В случая имаме четири, или дори пет поколения учени, които са работили както в областта на класическите изследвания, така и в тази на античната философия, която е една специфична, мъчна област от историята на философията. И така минаха сто години, докато се появи този том, който предизвика голям интерес, големи вълнения през 2000-та година.

за М 3

Г.М.:
– Това е първото издание на български език?

Н.Г.:
– Това е първото издание на пълния превод на Аристотеловата „Метафизика“ на български. Но то се различава от това, за което ще споменем днес. С какво се различава? С това, че през 2000-та година „Метафизиката“ беше преведена от двама преводачи. Единият бях аз, а другият беше колегата Иван Христов, добре познат специалист по антична философия, от Богословския факултет на Софийския Университет. Тогава ние се занимахме с превода поотделно: аз преведох крайните книги – от първа до трета и от десета до четиринадесета, а той – средните.

за М 5

„Метафизиката“ се състои от четиринадесет книги, както се е казвало през античността. Античната „книга“ е малка, тя не надминава тридесетина страници – защото те не са имали толкова тънка хартия като нас, която да побира по-големи текстове на едно място. Работихме три години – всекидневно, може да се каже. За по-малко, мисля, човек не може да се справи с половината от „Метафизиката“.
После, както установих от свой опит при работата със следващите книги, поне шест години са нужни, за да може да се преведе такава книга – при всичката подготовка, която преводачът е придобил в десетилетията преди това.

Г.М.:
– Тази за колко я преведохте? Шест?

Н.Г.:
– Това казвам, че там са внесени и средните книги – новия превод на средните книги, който се потрудих да направя между 2016-та и 2019-та.
Има нещо, което казвам, когато си говорим за тези неща с колеги и приятели: че това занимание е толкова изтощително в интелектуално отношение, че човек, като поработи няколко години, след това има нужда и от една много продължителна почивка. И без всякакви угризения на съвестта казвам, че съм си почивал 15 години от това. А други неща – да, правил съм.

за М 4

На шестнадесетата година обаче се заех отново, с помощта на едни прекрасни издатели – Николай и Мария Фенерски от „Дива2007“. С тях първо преиздадохме превода ми от 2000-та, а след това добавихме и средните книги: и така, от 2017 до 2019, този вече единен превод излезе, в два тома. После се зае Университетско издателство и през юни 2020-та произведе книгата, която виждаме тук – „Метафизиката“ от един преводач.
Може би някой ще каже: „Какво да се занимаваме дали преводачите са двама или един? Защо са се говори толкова по този въпрос?“ Първо ще кажа, че поради необходимостта от една доста сложна квалификация, неведнъж „Метафизиката“ е била превеждана от двама души. Например във Франция: в 1841-ва е преведена от Пиерон и Зевор. Единият е класически филолог, а другият се е занимавал повече с философия. В Русия са започнали Розанов и Первов: Розанов мнозина са го чували, а Первов не толкова, той е бил преподавател по класически езици. В Германия Фреде и Патциг са работили само върху седма книга, в продължение на години. Защото един човек мъчно се справя. Затова и в началото ние тук бяхме двама.
Но има една особеност, която тогава предизвика големи вълнения в академичните среди: и тя е, че двамата преводачи използваха различна терминология. Тоест, фундаменталните Аристотелови термини, които са поставени в основата на цялото западно философстване, бяха различни на български език. Аз реших, че трябва да работя с исконно български думи, които са били в езика ни още във времето на св. св. Кирил и Методий. Затова, да кажем, превеждах важната гръцка дума οὐσία със „същност“. Или ὑποκείμενον – с „подлежащо“, συμβεβηκός – със „съпътстващо“ (онова, което съпътства същността и не е част от нея, а е странично).
Докато в другия превод видяхме латински термини, което показва, че има едно схващане – и то е много силно и влиятелно – че Аристотел е предшественик на западната философия, и то само на нея. Сиреч, неговата роля в историята на световната мисъл е в това, да подготви появата на схоластическата философия, на автори като Тома Аквински и нататък, докато се стигне до XX век. Знак за това е употребата на термини като „субстрат“ или „субстанция“, които виждаме в средните книги. И тогава мнозина казаха: „Е как така, аз донякъде чета за същност, а след това минавам към субстанция…“ Ами бавно се върви с големите преводи. Ето, доц. Ивайло Найденов прекрасно каза, че един превод може да е хубав, обаче той винаги се нуждае от някакво доработване, по една или друга причина.
Та в тази книга ние имаме свидетелство, че към Аристотел може да се подходи по два начина. Дали той е по-скоро западен философ? Или е световен философ, който може – и трябва – да бъде възприет на всеки един език независимо от латиноезичната традиция? Защото ние бихме се учудили, ако някогашните арабски преводачи, които са превеждали Аристотел вероятно през IX век, са си служели с чужди за езика им думи. Може би не са, може би са си служели с арабски думи и това сигурно е било по-оправдано.
И ето ние тук, и специално аз – с помощта на Димка Гочева, без която не бих се справил, защото тя е специалист по антична философия и ми казваше как трябва да стават тези неща в съгласие с нашата школа, и помагаше да вляза в този сложен контекст на отношенията между Аристотел и Платон и проблематиката в техните спорове – постъпихме така. И сега, в този том от 2020, ние имаме превод изцяло в този дух: за който си позволявам да кажа, че продължава духа на Кирило-Методиевските преводи. Тоест, работи с исконно български думи.

Г.М.:
– А Вие вярвате ли, доц. Гочев, че Аристотел е по-близо до римо-католицизма, отколкото до православието?

Н.Г.:
– Вече почти казах, че не вярвам. Ще кажа и защо. Не е лошо да бъде споменато, че на Аристотел се е гледало като на „вътрешен философ“ и той се е смятал за един „наш“ мислител през цялото време на съществуването на Византия.

Г.М.:
– От св. Иоан Дамаскин например.

Н.Г.:
– Да. Във Византия никой не е смятал, че Аристотел е нещо далечно и екзотично, че е някакъв гений, дошъл кой знае откъде. За тях той е бил просто един интересен автор, езичник, който може да бъде използван за интелектуална работа. Св. Иоан Дамаскин е направил точно това. Ако отворим „Точно изложение на православната вяра“, ще видим, че голяма част от написаното е сякаш един аристотелистки текст. Целият Аристотелов философски инструментариум е усвоен – и това става в VIII век. За византийците това е нормално. Тези неща ги е чел и обсъждал и Константин-Кирил Философ, който е учил при Фотий. И може би това е причината – че на Аристотел се е гледало като на наш и тукашен – да не му се обръща чак толкова голямо внимание на Изток.
Докато на Запад той е бил възприет като нещо изключително. Западът винаги е смятал, че нещата възникват първо на Изток. И с основание. Затова, когато са се обърнали към Аристотел, те са си казали: „Ето го началото и върхът на философията“. Тома Аквински просто идолизира Аристотел. Ако го отворите, ще видите, че той навсякъде казва: „Философът, Философът…“

за М 8

Г.М.:
– Сега ще използвам случая, че сме на живо, за да Ви накарам да ми обещаете, че ще дойдете пак в това студио, защото имам да Ви питам за безсмъртието на душата, за Бог според Аристотел и всички тези неща, за които сега нямаме време.

Н.Г.:
– Струва си.

Г.М.:
– Ще дойдете?

Н.Г.:
– Добре…

*

17 октомври 2020, БНТ. „Религията днес“

https://bnt.bg/news/igumenat-na-kremikovskiya-manastir-nominiran-za-buditel-na-godinata-284578news.html?fbclid=IwAR2VnO5OXTjFLZc5mg7cwkA9rr5c2q8kZG6cfIkvOwmh7gTgJ12lk2nGneU (от 31:33)

за М 12

***

- Какво мисли Аристотел за безсмъртието на душата?

Аристотел затова е бил забраняван в западна Европа – включително до средата на XIII в. – защото не е вярвал в безсмъртието на човешката душа. Според него безсмъртен може да е само „умът“. Той е част от душата, но не носи личностните характеристики на отделния човек.
От наша – християнска – гледна точка Аристотел има странно схващане за човека. Според него отделните индивиди се различават помежду си не защото имат различна личност, а поради различната материя на телата си.
За съществена разлика в душите на отделните хора не се говори, защото душата – това е осъществеността на едно „органично“ тяло, което е способно да живее. Това е класическото Аристотелово определение за душа.
Или с други думи – душата е завършената форма на човешкото тяло и без нея човекът не може да бъде човек, а най-много подобие на такова същество. Но не защото душата е неговата „личност“, а защото е „формата му“.
Затова Аристотел, за разлика от Платон, не смята, че душите оцеляват след смъртта и че преминават в някакъв отвъден свят, където да бъдат съдени и после да влязат в нови тела. Той смята, че със смъртта душата изчезва завинаги.
Той признава, че хората имат различни характери и се занимава с това в етическите си съчинения. В „Поетиката“ казва, че една от главните задачи на поета е да изобразява човешки характери. Но колкото и индивидуални да са те, разликата между тях не е в душата като самостоятелна същност, а само в някои нейни качества.

- Бил ли е Аристотел религиозен?

Още в началото на „Метафизиката“ пише, че задачата на тази книга е да изследва мъдростта. Мъдростта е преди всичко знание – знание за причините и началата на света и на отделните неща.
За гърците това не е новина. То е казано, макар и поетически, още от Хезиод, 400 години по-рано. Вместо „знание“ (episteme) може да се каже и „наука“. Но това е наука, която не е по силите на хората, освен на малцина, и те достигат до нея само за кратко време. Затова Аристотел, цитирайки Симонид, казва, че „само бог би имал този дар“.
Аристотел се отнася пренебрежително към митологията, възникнала, както се е смятало, на основата на Омировата и Хезиодовата представа за боговете. Впрочем той цени високо Омир като поет. Но що се отнася до божеството, обикновено се изразява мъгляво и говори за „бог“ въобще, без да споменава име; също като Сократ, който в края на Платоновата „Апология“ казва: „Да вървим сега всеки по своя път: вие към живота, а аз към смъртта. А кой отива към по-доброто е неизвестно за всеки, освен може би за бога“.
Аристотеловия възглед за бога е изразен ясно в „М“ XII, където се казва, че той трябва да бъде форма без материя: каквото би бил и човекът, ако душата му можеше да съществува без тяло.
Богът е безсмъртно и вечно живо същество, което не прави друго, освен да мисли; и поради това е съвършено щастливо (блажено). Но за какво мисли?
„Би било странно да мисли за някои неща“. Ето защо богът мисли най-доброто, а именно – себе си; а той не е нищо друго, освен самото мислене. И тъй като чистото мислене, освободено от сетивност, трябва да е най-красивото нещо, затова и богът е желан от всички, дори те да не знаят това. Той задвижва вселената към себе си, без да се движи – и затова е наречен „неподвижен двигател“.
И е казано: „Движи, както движи обичаното“ (eromenon). Тук Аристотел е в съгласие с Платон, според когото Ерос е онова, което кара хората, пък и всички същества, да се стремят към красивото; и то така, че да го притежават вечно – което именно e безсмъртието.

- Колко близо е тази представа за Бог до християнството?

Тази представа е далеч от християнската. Християнският Бог е, най-напред, троичен.
После, Той е личност, а не просто мислещо същество; Той не само движи, но и твори по Своя воля.
Освен това се въплъщава, приема човешко тяло, което Аристотел би сметнал за странно и дори безумно.
Той се грижи за хората от любов и е готов да претърпи най-големи страдания за спасението им. От Аристотелова гледна точка това няма смисъл: щом хората са смъртни, те не могат да бъдат „спасени“ за вечен живот. А след като Бог е нематериален и блажен, Той не може да страда.

- Защо се появява тезата, че аристотелистки може да бъде само римокатолицизмът, но е и православието?

Римо-католицизмът, разбира се, не приема тези Аристотелови възгледи. Но някои влиятелни средновековни философи са се занимавали надълго с Аристотел, за да покажат, че в античната философия има неща, които не противоречат на християнството; и че тя дава добър инструмент за размисъл (диалектика) и следователно за богословстване.
Това се знае и на Изток: св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на православната вяра“ още през VIII век показва, че православното богословие е възприело почти цялата Аристотелова терминология. За източното рационално богословие той е почти толкова влиятелен, колкото е Тома за западното. Разликата е, че неговата система никога не е била така активно препоръчвана, както томистката: ние нямаме „неодамаскинисти“, както на Запад има „неотомисти“.
Затова не бих казал, че католическият Запад е повече аристотелистки, отколкото православният Изток. Просто православието никога не е привилегировало толкова много някой от своите богослови, колкото Западът, особено от средата на XIX в. нататък, привилегирова Тома. А Тома е поклонник на Аристотел.

(октомври 2020; въпросите зададе Георги Милков)

*

Безсмъртието на душата 2

В класическа Гърция се срещат три по-разпространени хипотези за съдбата на душата след смъртта.

Има едно, което може би не е най-старо, но е първо от засвидетелстваните. За него научаваме от „Одисея“, XI.
Одисей слиза в подземното царство (или по-скоро, повиква душите на мъртвите), за да се срещне с Тирезий и да получи напътствия за завръщането си в Итака. Принася жертва, душите се събират („тълпи от души“), опитват от кръвта и започват да говорят. Изглежда, че душата на починалия не може да контактува с живи, ако преди това не се е наситила с жертвена кръв.
Починалите питат Одисей за новини от горния свят, а той ги разпитва как са преживели последните си дни, как са умрели и какво е това, да си мъртъв. Поучителен е разговорът му с Ахил. Одисей казва: „Велики Ахиле, ти приживе беше най-големият герой сред ахейците, а сега сигурно си като цар сред мъртвите“. Ахил отвръща: „Смърт ли е, не ми я хвали. Бих предпочел да съм най-долен слуга някъде на земята, но жив, отколкото да царувам тук над всички мъртви.“

Мястото е критикувано от Платон („Държавата“) като вредно за морала на гражданите. Защото ако най-уважаваните поети пишат така за смъртта и живота, как после да очакваме, че възпитаният с техните мисли ще тръгне да се сражава и умира за отечеството?

Самият Платон представя друга теория за смъртта, която сигурно е заел от орфиците и питагорейците. Тя е засвидетелствана най-добре във „Федон“, макар че за тези неща става дума и в „Държавата“, „Горгий“, „Федър“ и „Апологията“.
Според нея душата е жива, разумна същност, която може да преминава от тяло в тяло – да се превъплъщава. Дали тази смяна на тялото става веднага след смъртта, или има период на престой в отвъдното, когато душата търпи наказания или блаженства, ако е заслужила – това е отделен въпрос.

Може би представата за дългия живот на душата и нейното странстване из телата е по-стара от Омировата. Според някои (като Херодот) тя е дошла при гърците от Египет.
На пръв поглед тя стои по-близо до християнския възглед в сравнение с онова, което откриваме в „Одисея“, XI. Но не бива да се прибързва, защото Омир, като всеки истински поет, е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Всъщност душите в Хадес (оттам идва и българската дума „ад“) страдат по различен начин. Някои просто тъгуват по земния си живот (като Ахил) или се измъчват от болезнени спомени (Аякс, Агамемнон). Други обаче страдат така, сякаш са още в тяло – защото са наказани за прегрешения срещу боговете. Такива са Тантал, Сизиф, Иксион.

Освен това се оказва, че Омир знае за вярата в щастливия отвъден живот. В „Одисея“ IV, морският старец Протей казва на Менелай следното:
„Теб боговете ще пратят далеч в Елисейски полета –
земния край – там, където живей Радамант златокъдър,
гдето минава животът на хората лек и спокоен,
няма ни дъжд, нито сняг, нито хали жестоки бушуват,
лее се вечният шумол на лекодиханния вятър,
от океана изпращан да носи на хората свежест,
там обладаваш Елена, защото си зет на Кронион“ (ст. 563-569, прев. Г. Батаклиев).

Към това може да се добави, че образната представа на европейците за отвъдния свят, чиято най-влиятелна разработка принадлежи на Данте, възхожда не към Платон, когото италианският поет сигурно не е чел, а точно към Омир – чрез Вергилий.

Накрая, няколко думи за третата теория, която е била най-непопулярна през класическата епоха.
Това е възгледът, според който душата не е отделна от тялото и не може да живее извън него, а е просто едно название на самия живот. В тази посока е въпросът, който приятелите на Сократ му задават в затвора, когато предстои да се изпълни смъртната присъда:
„Дали душата не е като музика, която ние чуваме от някакъв инструмент; и когато той бъде разбит, тогава и музиката изчезва, разтапя се в пространството и не съществува като нещо отделно?“
Най-влиятелният привърженик на този възглед е Аристотел. Според него душата на човека не е независима от тялото, тъй като тя не е друго, освен неговата съвършена форма. Тя е осъществяването (одействителностяването) на едно „органично тяло, имащо живота във възможност“ – тоест на тяло, способно да живее. Според Аристотел „да имаш душа“ означава, че тялото ти реализира присъщата му природна способност за живот. Когато престане да я реализира (когато умре), то губи своята форма. Следователно тя няма как да съществува независимо от него.

За разлика от Платон, Аристотел не вярва в съществуването на независими „сами по себе си“ форми – примерно на „човека сам по себе си“, или на някои морални и естетически понятия (справедливо, красиво). Има само една форма, свободна от материя, чието независимо съществуване той признава: това е неподвижният двигател на вселената. Той именно е и богът.
Тъй като материята, като чиста възможност без действителност, е основната причина за смъртта; и значи ако има нещо, което може да живее без материя, то би било безсмъртно.

Аристотел смята, че има само една такава форма. По този начин, и някак парадоксално, той се оказва по-близък до единобожието, отколкото учителя си Платон.
Защото Платон, допускайки съществуването на неопределен брой вечни идеи/форми, остава по-близък и до политеистичното езичество.

Историософски фрагменти V. Антична литература

1.
Наука и изкуство

В старогръцки не винаги се прави се ясна разлика между думите „техне“ и „епистеме“. Обикновено превеждаме първата с „изкуство“, а втората – с „наука“. Но така се оказва, че разликата в значенията им е била голяма.
Защото с първата дума ние днес мислим за онова, което идва в душата по вдъхновение и го наричаме „художествено творчество“: тази представа не е далеч от Платоновата представа за „поезията“.
От друга страна, когато казваме „наука“, мислим, примерно, за онова, което Аристотел прави, когато класифицира живите същества. Представяме си „науката“ като „знание“ за нещо извън нас; но пък подредено според понятия, които се намират в нас, в душата ни: вложени са някак там.
И тъй като тези понятия, математически или диалектически, са „логични“, тоест, устроени според един ред, който присъства и в природата, те помагат да „откриваме“ неща, които все още не сме срещнали в опита си; да ги „предсказваме“. Пример за това е таблицата на Менделеев, чрез която се „предсказва“ съществуването на все още непознати химически елементи.
В старогръцки обаче разликата в значенията е по-незабележима. И в двата случая се има предвид някакво ясно и сигурно знание, в съгласие с което човек извършва нещата „правилно“, така че от направеното да има безспорна полза. Но с „техне“ се обозначават най-различни дейности – поезия, математика, управление на кораб, командване на войска, медицина.
Добре би било, както мислят учени като Платон, упражняващият изкуствата да има „епистеме“ – знание за основите и правилата им. Ако няма такова знание, той пак може да прави някои неща, но то ще е само благодарение на опитността му. Според Аристотел („Метафизика“…) такъв човек ще е по-подходящ за изпълнител, отколкото за ръководител. Ръководителят, управляващият дейността, непременно трябва да има знание, да е наясно „защо“ във всеки момент се постъпва така, а не по друг начин.

Как се пишат хубави книги

Имало е един мислител през I в. сл. Хр., много начетен човек, от когото е останало едно малко съчинение към 50 стр., казва се „За възвишеното“.
Това е размисъл за литературата – по какво се познават най-хубавите художествени произведения и коя е причината те да са такива.
Та той казва, че за да напише нещо забележително, човек не се нуждае от особено добър стил, нито да е много осведомен за това, „как“ се пишат книги. Необходимо е обаче друго – да мисли за сериозни, важни за живота неща, а и да живее според мислите си.
„Но това рядко се случва“ – казва той към края. „Затова и великите книги са съвсем малко.“

2.
Из живота на поетите, музикантите и гадателите

Орфей бил разкъсан от вакханки, които хвърлили главата му в Марица; Херакъл в пристъп на гняв убил учителя си по китара Лин; а музите ослепили Тамирис, защото поискал да се състезават и ако ги победи – да прави секс със всички.
Флейтистът Марсий се състезавал с Аполон, който след това го убил и одрал кожата му; Хера ослепила Тирезий, защото смятал, че жените изпитват девет пъти по-голямо удоволствие от мъжете по време на акта; а Стезихор загубил зрението си, защото написал някакви обидни стихове срещу Елена.
Омир бил сляп и не можел да прави нищо, освен да съчинява хекзаметри; затова продавал поемите си на някои, които после ги представяли за свои. Умрял на остров Иос от мъка, че не могъл да разгадае гатанка, която чул от местни рибари. Ахейският прорицател Калхас пък умрял, защото загубил състезание по гадаене с тракиеца Мопс.
Касандра била любовница на Аполон, но не искала да роди дете от него и той я наказал никой да не вярва на пророчествата й. След превземането на Троя била изнасилена от Аякс Ойлеев, дадена за робиня на Агамемнон и убита заедно с него след пристигането им в Микена.
Хезиод бил беден, защото брат му го осъдил в дело за наследство и не му оставил почти нищо; Сафо се хвърлила от Левкадската скала поради нещастна любов или защото се страхувала от старостта; а Овидий бил изселен от Рим и умрял в самота на черноморския бряг край днешна Констанца.

Омир и Платон

За живота на Омир има една легенда, неясно колко стара, но записана през гръко-римската епоха, вероятно към II в.: за това, че той бил начален учител по гръцки и музика в Смирна, а после пътувал с някакъв търговец от Левкада из Средиземноморието – за да научи повече за света. После ослепял и години наред се препитавал с мъка от поезията си из малоазийските градове; а накрая се установил на Хиос, където пак станал учител, оженил се и имал деца.
Общото образование през цялата класика е било приблизително такова – начална грамотност, смятане и музика. Имало и някои видове висше образование, единият от които бил питагорейският, който предлагал задълбочаване на математическите и астрономически знания, и теория на музиката; а другият бил софистическият, където вниманието се насочвало към реториката, поезията и правото.
Обучението при софистите се заплащало и вероятно при завършването на някакъв период занимания се издавало удостоверение. При философите такава практика нямало, а просто се знаело, че еди-кой си е бил слушател на еди-кого си. Така Платон бил слушател главно на Сократ, но се е познавал и с мнозина други, примерно с хераклитиста Кратил, както пише Аристотел в „Метафизика“ I,6.
Но как и докъде се развива доброто образование, като се започне от началното? Важното е най-напред човек да бъде научен на неща, които са сигурни, и затова е полезно да се започне с език, музика и математика: защото там за първите неща няма спор. Но колкото по-нататък се отива, толкова по-големи стават разликите между учещите; и главната е в това, как се използват тези начални и сигурни знания: за какво служат и какво значат.
Някои си остават с тях и цял живот ги използват просто за преподаване, значи ги превръщат в нещо като занаят, който винаги остава един и същ. Други обаче се захващат да строят образи и мисли, и не спират, докато не създадат изображение на целия свят; и после до смъртта си го допълват и проясняват.
Ето по това Омир се отличава от обикновения граматик и музикант, а Платон – от обикновения преподавател по математика или философия

Вината на Елена

Историята за троянската Елена има още две версии – освен Омировата.
Едната е антична и гласи, че Елена не е стигнала до Троя и изобщо не е изневерявала на мъжа си, а само е била отвлечена; но по пътя натам Парис незнайно защо я оставил в Египет. След края на войната Менелай минал през Египет, открил жена си там и си я взел. Другата версия е средновековна и според нея Елена наистина е била в Троя и е станала жена на Парис; но след превземането на града двамата били екзекутирани по заповед на Менелай.
Тези колебания около легендата идват от трудността да се разбере как е възможно една жена (и то не каква да е, а благородна, уважавана и високопоставена) своеволно да напусне мъжа си и да заживее с друг – защото така й харесва. След това мъжът й с цената на огромни усилия и жертви да убие похитителя й и да унищожи цялата му държава, а тя, от своя страна, да се прибере при него и пак да си заживеят така, сякаш нищо не е било.
Въпросът е: има ли жената вина?
Ако има, тя подлежи на наказание. Ето защо средновековният разказвач не допуска възстановяване на брака, а вместо това взима най-радикалното решение: на Елена й отрязват главата.
Възможно е на древните гърци такова наказание да се е струвало твърде тежко. Но и според някои от тях Елена не е могла, след всичко станало, просто да се върне при Менелай. Затова те оставят Елена в Египет, като при това измислят, че боговете създали нейно подобие, което съпътствало Парис до Троя, било дори негова съпруга, но после, около разрушаването на града, някакси изчезнало. Решението на Омир, макар и странно за двете страни, изглежда добро, ако се отстрани онази предпоставка, която ги притеснява – вината на Елена. Всъщност тя, при всичките си достойнства, е само жена – тоест, не може да носи отговорност за делата си. Тя трябва да бъде пазена добре; а ако не, възможно е да бъде загубена.
Значи вината е най-напред на мъжа й. Колкото до Парис, той просто се е възползвал от неговата небрежност и я е откраднал. Затова той и съучастниците му е трябвало да бъдат наказани, и те са били наказани. А откраднатата жена е била взета обратно, както следва да се направи с всяка незаконно отнета собственост.

3.
Едип и свободната воля

Той избягва от Коринт за да не извърши престъпление и – парадоксално и трагично – го извършва точно благодарение на бягството си. Защото си е мислел, че знае повечето това, което в действителност знае.
Оракулът му е казал – ще направиш нещо с родителите си. Но той не е назовал родителите му поименно, нито мястото, където ще се случи това. Така че Едип е трябвало първо да проучи кои са родителите му. Това значи – „да познае себе си“. Защото човек не може да научи кой е, без да се поинтересува от близките (околните, хората).
Избягал е, за да се предпази от престъпление – защото е мислел, че е възможно да се отиде на място, където ще липсват „условия за престъпление“. Но това не е така – престъпление може да се извърши навсякъде, а също и да не се извърши. Защото причината за него не са „условията на живот“, а свободната ни воля.
Като е търсел място, където той самият „няма да стане престъпник“, той е отрекъл свободната си воля. Човек се предпазва от престъпления (грехове) не чрез промяна на „условията“, а чрез промяна на себе си. Но той е смятал, че няма какво още да узнава за себе си или да се променя. Опитал е да се предпази от престъплението по друг начин и затова не се е предпазил.

Трагедията с Едип и родителите му е като трагедията със собствената „култура“ (paideia, „образование“).
Тя не може да се „внесе отвън“, и не се получава с преместване в пространството. Самопознанието е главното. Без него никой не може да бъде културен; може само да имитира неща, което не познава.
Културата е традиционна и наследствена. По това тя прилича на духовността, макар че двете думи не значат едно и също. Културният човек се чувства уютно навсякъде, защото новото (различното) не го плаши – тъй като има действен светоглед, той лесно го „преработва“ и го прави свое.
Обратно, некултурният не усвоява нищо – него го усвояват, като му предават („продават“) някакъв пасивен светоглед. Това значи – празни думи и жестове, мнения на властта и знаци за власт. Това е неистински живот, живот чрез подражателство.
Убийството на бащата – това е конфликт с културното наследство. Едип наистина получава царство (образование), и то благодарение на силния си интелект (разгадава думите на Сфинкса). Но той е щял да стане цар и в Коринт, и то по законен начин, без престъпление. А така, разчитайки само на даровитостта си, но не на самопознанието, е получил незаконна (привидна) власт. Тоест – лъжеобразованост.
Бракът с майката. Това е, от една страна, част от убийството на бащата. Защото синът може да наследи от баща си всичко, освен едно – неговата жена. Това е беззаконно. Но Едип не наследява баща си, а вместо това го убива – значи, отнася се с него беззаконно, произволно. Затова и всичко, което получава, е лъжливо (неустойчиво). Това се показва чрез брака с майката, който символизира произвол.
Такъв, когато взима нещо от имота на баща си, не го наследява, а го ограбва – защото не иска да го продължи, а да го победи. И не усвоява, а подражава – каквото е правил баща му с тази жена, това прави и той.
Усвояването (законното придобиване) обаче е друго – приемаш определени неща, но ги поставяш на съответстващо място в живота си, а не на същото, където си ги видял у другия. Защото ти самият си друг.

4.
Херодот – наистина накратко

Европа и Азия били в конфликт от древни времена и причината за това била съблазняването и отвличането на разни жени – аргоската Ио, колхидката Медея и други. Но истинските войни започнали след отвличането на спартанката Елена.
В по-близко време лидиецът Крез пръв нападнал малоазийските гърци и ги подчинил, но скоро след това държавата му била разбита от персиеца Кир. Кир създал персийската империя, като завладял почти цяла Азия, включително Вавилон; но загинал във войната с прикаспийското племе масагети.
Наследил го синът му Камбиз, който завладял Египет, но извършил множество престъпления спрямо боговете и близките си хора, и умрял, като се пробол случайно със собствения си меч. По същото време в Суза двама маги извършили преврат и избухнала гражданска война, след което над Персия се възцарил ахеменидът Дарий.
Той нападнал скитите отвъд Дунав и се върнал обратно без какъвто и да е успех. В похода като негов помощник се отличил милетския грък Хистиай, когото после Дарий задържал в Суза. Хистиай, който предпочитал да се завърне в Милет, подбудил един свой роднина да вдигне въстание срещу персите. Той го послушал, организирал въстанието и повикал на помощ атиняните.
Те изпратили подкрепление от няколко кораба, нахлули в град Сарди и го подпалили. Дарий, за да ги накаже, изпратил войска в Атика, която загубила битката при Маратон.
След няколко години синът му Ксеркс нахлул в Гърция с голяма армия, превзел Атина и я опожарил, но загубил морското сражение в Сароническия залив, а после и две сухопътни битки. Персите се оттеглили в Азия.
За Ксеркс се разказва, че имал любовни авантюри с благородни жени, някои от които пострадали тежко от ревнивата му съпруга Аместрис.

5.
Лирическото

Лирическото не е в споделянето на усещанията в душата, а в това, те да се изрекат с няколко думи така, че всеки друг да ги разбере и се съгласи, но никой да не може да ги изрече по този начин.
Мислите и разказването, колкото и убедителни да са, не принадлежат към лирическото.
Стихотворството и благообразието на изреченото често съпътстват лирическото, но не са самото то. Тъй като те принадлежат към музикалната част на говоренето и въздействат повече на слуха, отколкото на въображението.
Лириката обаче въздейства точно на въображението. Затова тя може да бъде оценена и в превод, стига той да предава същественото в нея.

6.
„Атинянката Таис“

Ето сега, по повод на нашия курс реших да се запознаем с „Атинянката Таис“. Този роман е основан върху биографията на Александър и е донякъде свързан с първите времена на диадохите; и дава възможност да се разкаже за едно пътешествие из цялата тогавашна вселена – „ойкумене“.
Такива неща са правени нерядко и в античната литература. Едно от произведенията, които са били в тази насока и са станали известни, е романът за Аполоний Тиански: един философ и чудотворец, питагореец, който наистина е живял през I в. сл. Хр. и се е прочул; бил е толкова известен, че станал герой на роман, написан в началото на III в. Авторът на този роман е Флавий Филострат, който е познат и с други произведения, едно от тях е „Животът на софистите“.
Та романът е написан за този Аполоний, който бил обиколил целия тогавашен свят: минал през Италия, Гърция, Египет, Месопотамия и достигнал Индия, където установил близостта между индийската и питагорейската философия. След това се върнал обратно; като по време на пътешествията си се срещнал с най-известните хора на своето време. Така че това е роман за пътешествие из целия „цивилизован свят“, в който един мъдрец се среща с други подобни на него, разменя с тях мисли и така извървява своя път към съвършената мъдрост.
През античността такава книга за жена не е писана, но ето тук Иван Ефремов прави този експеримент. В романа Таис е жена, която се запознава с най-известните хора на своето време: тя се среща с Александър Македонски, тя е приятелка и впоследствие съпруга на Птолемей, и минава през всички известни цивилизационни центрове на древността.
Всъщност легендата за нея започва точно от биографията на Александър, даже не от романа, а точно от биографията. В Плутарх („Александър“, 38), се казва с няколко думи, че имало една хетера, която била заедно с Александър по време на похода и че тя дала предложението да се подпали царският дворец в Персеполис. Дворецът бил унищожен като отмъщение за това, че някога Ксеркс подпалил светилищата на атинския акропол: значи оказва се, че 150 години по-късно атиняните си отмъстили, и то чрез една жена.
Същото нещо е разказано и преди Плутарх, от Диодор Сицилийски, който казва приблизително следното: „Всички се изпонапиха в Персеполис; защото Александър спечели големите битки, влезе в града и разбира се, македонците в този момент решиха да празнуват. И как могат да празнуват хора като тях? Разбира се, като се напият съвършено. И Александър не изоставаше в това отношение, а освен това около тях имаше и много жени, и то не почтени, а ето такива като Таис. И в един момент Таис, която също беше пила доста, каза: `Сега е моментът да подпалим персийските дворци, за да им отмъстим`“.
Пак това, но с още по-остри изрази, го повтаря и Курций Руф в „Животът на Александър Македонски“, който казва, че това била просто една пропаднала жена, която в пияно състояние насъскала мъжете около нея да унищожат една голяма архитектурна и културна ценност – каквито са били царските дворци, строени още във времето на Ксеркс.
Така че легендата за Таис тръгва оттам и тя е била разработвана и от други писатели преди Ефремов.

7.
Седем книги

Мислите на древните са основани върху Омир, а на следантичните – върху Писанието.
При Омир вниманието е към страстите, които уподобяват човека със звяр и стихия. Затова в „Илиада“ има толкова сравнения с лъвове, глигани, кучета, вълни, дъжд, сняг, ветрове и огън; и много кръв, която символизира страстта. Също: интерес към целия свят, неизследваното и земните чудеса („Одисея“). И че човекът е смъртно същество, неспособно да провижда и отдадено на произвола на боговете.
След това Херодот прави един нов епос, в който има и голяма война, избухнала поради страсти и грешки, и изследване на целия свят, заради „забележителностите“. Разказва отделни човешки животи за да покаже, че успехите и бедите са от боговете и са временни; и човек се заблуждава и страда, ако забрави това.
Платон проследява живота на Сократ като една духовна „Одисея“ със щастлив край – завръщане в отвъдното, при справедливите души. И изработва нова картина на света, с нов Олимп, където се съзерцава истинното, и друг Хадес, където се чакат новите животи и се понасят наказания. Също: образ на справедлива държава, която се управлява не от цар, а от просветени хора, подобни на богове (или на герои, като в съвета на Омировите царе). Мислил е да изобрази и война, както се вижда в „Тимей“ и „Критий“, но изглежда, че не е успял.
И двамата с Херодот опитват да преодолеят Омир: единият представя по-голяма война, и не митическа, а действителна; другият създава образ на съвършен човек и държава, и мисли за истински божественото. Така те изоставят фантазията и се насочват към онова, за което може да има сигурни свидетелства и доводи.
С Писанието усещането за нравственото се изостря и то се свързва с духовността така, както античната справедливост – с истината за „космоса“. Затова вниманието се насочва към светостта и нейната противоположност – злото.
Дон Кихот на Сервантес е комичен светец. Там злото е в безразличието към високите мисли и нравствения подвиг; то е „приземеност“, която изобразява загубата на връзката с Бога. Лудостта на дон Кихот е обръщане към божественото, но не пряко, а чрез безобидни фантазии. Покрай това се изказват верни (пророчески) мисли, художествено олекотени с това, че са вложени в устата на комична фигура (неудачник).
Във „Фауст“ на Гьоте има пряк диалог със злото (дявола) и навлизане в неговото царство (неограничената власт, достъпът до всичко желано). Но такава душа потъва в греха не заради него самия, а заради познанието, и точно заради това e спасена; подобно на Маргарита, която се спасява, защото е грешила от любов.
Романите на Достоевски са като разкази за духовни дуели, където героите се сражават със злото. Някои побеждават по-лесно (старецът Зосима, княз Мишкин), а други много трудно (Версилов, Разколников), или остават в неопределеност (Иван Карамазов). Трети се съпротивляват, но губят (Свидригайлов от „Престъпление и наказание“, Кирилов от „Бесове“, Олга от „Юноша“), а някои сякаш са родени зли и не пожелават да бъдат други (Петър Верховенски и Ставрогин от „Бесове“, Смердяков от „Братя Карамазови“).

Habent sua fata libelli

„Фантастичното“ започна с това, че двама журналисти от БНР (Е. Янев и К. Стоянов) решиха да направят „реалити роман“, при това фантастичен. Това беше в началото на 2010. Щеше да се излъчва веднъж седмично, в неделите. Освен това сметнаха за полезно всеки път да се прави и по едно едночасово въведение към фантастичната литература.
Започнаха хронологически – от античността, и ми предложиха да разкажа нещо за тогавашната фантастика, направо на живо. Аз разказах за Апулей („Златното магаре“). В първата пауза от интервюто се обърнах към Янев въпросително: „Как е?“ Той отвърна решително: „Много си добре!“
Затова решиха да не вървят през вековете, разговаряйки всеки път с нови събеседници, а да останат в античността. Така за три месеца направихме 12 предавания, като аз ги помолих да ми дават аудиозаписите.
След това ги дадох на Леда, и ѝ казах да ги „разчете“ и запише. Тя така и направи, и след няколко месеца интервютата станаха писан текст.
Така минаха 2010-2011, а през 2012 предложих „Фантастичното“ на току-що основаното издателство „Проектория“, и те за няколко месеца направиха книгата – електронна, но ми подариха и двадесетина екз. на хартия. Сега тази книга, в хартиения си вид, е съвършено уникална и библиографска рядкост.
Минаха години, и в края на 2017 предложих „Фантастичното“ и на Университетско издателство. Те също я направиха бързо и добре, като текстът отново беше редактиран, с цел да стане още по-читаем (защото записите на устна реч мъчно стигат до вид, удобен за четене). И така, през есента на 2018 тя се появи отново, този път изцяло на хартия. Договорихме се с издателството да получа куп екземпляри, за да имам какво да раздавам на колеги и приятели.
А сега (2019) тя беше представена в „ЛВ“. Така че животът ѝ продължава, тъй като всяка биография се състои от събития

8.
Да разбираш от античност

Във въведението към лекциите по антична литература е необходимо да се каже, че обсъжданите текстове се делят на художествени и нехудожествени.
Това се отнася за словесната деятелност изобщо. Дори разказването на виц вече е внасяне на художественост (литературност) във всекидневната реч.
Това може да се каже и с други думи: че словесното поведение на човека е или полемическо, или драматургическо. Защото дори съобщаването на някакви на пръв поглед несъмнени сведения може да стане причина за спор (полемика).
От друга страна, речта на човек го характеризира, така че всяка полемика може да бъде видяна като част от драма; и тогава вниманието се насочва не към аргументите, а към характерите.
Тези словесни (и мисловни) дейности е нужно да се редуват, тъй като постоянно полемизиращият сам се лишава от интерес към човешкото и така става твърде прагматичен, честолюбив и дори зъл; а постоянно „играещият“ стига до нравствено безразличие (аморалност).
Така че когато спорът стигне до безизходица, трябва да се намери начин той да бъде спрян и оставен в положение на „словесно произведение“; а не да се настоява за извод в полза на едната или другата страна.

За да можем да разберем старата литература, пък и света около нея, е нужно да четем внимателно и с подробности Омир и Херодот; и да мислим за личността на Сократ. Тях следват всички по-късни писатели; там са поетическите, историческите и нравствените примери.
Защото Омир съдържа в себе си трагедията (в „Илиада“) и романа („Одисея“). Освен това той сигурно е дал началото и на комическите видове, както изглежда от „Война на мишките и жабите“ и както се говори за загубения „Маргит“ (от Аристотел в „Поетика“). Навсякъде из поемите му има лирически места, особено в „Илиада“.
Херодот показва как се мисли за обществото чрез случки от биографиите на отделни хора, но и за целия свят, открай докрай – с езиците, държавите, паметниците на цивилизацията и различията на природата; и защо в човешкия свят се случват неща, за които после всички си спомнят – като големите войни.
Сократ не е писал книги, но той, подобно на някаква муза, създава желание у околните да пишат. Благодарение на него има философски диалог (при Платон), лекция-трактат (Аристотел) и размисли за началата на словесната дейност, знанието и съществуващото. Каквото е Омир за поезията, това е той за прозата – чрез онези, на които е повлиял.
Но освен това той дава пример за философски живот на дело – аскетичен и героичен. Така е повлиял на Антистен и Диоген, може би на Епикур и чрез тях на още безброй други.

Понякога забелязвам, че като че ли не знам какво искам от студентите. От една страна, имаме 25-30 години разлика и би трябвало да се съобразявам с това. Но като че ли очаквам да се досещат за всичко, което си мисля за тези неща (преданията за античността). Нали съм им говорил какво мисля?
А какво значи някой да разбира от античност (антична словесност)?
Разбира, ако е готов да бъде донякъде събеседник на авторите. Да знае това, което са написали, да може да зададе въпроси по него, да си го припомня.
Примерно:
Да може да обсъди Троянската война заедно с Омир; да е чувал за източните монархии и за безпокойствата на гърците около войната с Персия (с Херодот); да си припомня хората от Сократовия кръг с Платон; похода на Александър с неколцината му биографи; някои митове с Овидий; биографиите на известни гърци и римляни с Плутарх; популярни случки от историята на Изтока, Гърция и Рим с Валерий Максим, Авъл Гелий и Клавдий Елиан.
И също: как всичко това се е преплело с историята на евреите и на Църквата – заедно с Йосиф Флавий и Евсевий Кесарийски.
Такъв човек вече си представя античността.

Едни мои студенти си сложиха изпита по литература седмица след края на семестъра. На изпита върнах половината от тях (повече от половината).
– Отделете още десетина дни, така че знанията ви да се стабилизират – казах.
Бях им изпратил лекциите в писмен вид и изцяло, така че да не разчитат само на записките, а и онези, които не са имали възможност да присъстват, да не бъдат ощетени от това. Но тъй като виждах, че се колебаят какво да направят, за да са по-готови за изпита, им обясних:
– Човек трябва да си прочете първо произведенията: аз не искам много, защото знам, че за един семестър тези неща не могат да се изучат. Но все пак от четири месеца се занимаваме с тях. Трябва да може да разкаже произведението – „Одисея“ или „Едип цар“ – с лекота. Това значи не само да го е прочел ред по ред, но и да е мислил за него – какво се случва. След това да си е записал моментите от действието. И после да го мисли, да го възпроизвежда в паметта си, и то с думи. Така го събира в ума си, усвоява го. Това е знанието – да имаш нещо обозримо в ума, ясно видимо и да можеш да го предадеш с реч. Така и с лекциите, в които се разказва за историята на литературата. Всяка от тях човек трябва да изчете, да си я запише на една страница и да я вижда в ума си, все едно сам ще преподава на някого. Да привиква с думите и реда на изложението.
Примерно – пада ви се Омир. Няма какво да се колебаете. Казвате:
„Източниците за него са тези, като се започне от споменатото в поемите; текстът е събран тогава, защото има нечии свидетелства; приписват му се и други неща, които са изчезнали; стиховете са такива и толкова, поемите се делят се на толкова песни; разказва се за война на изток и пътешествия на запад; започва се с несъгласия и раздели, и се завършва с помирявания и завръщания; героите са и един, и мнозина, те са и хора и богове, и се казват така; някои го критикуват – като Платон, други го хвалят – като Аристотел; има последователи и подражатели – ето, Вергилий…“
Това е. Ако чуе това, преподавателят ще си каже: „Този студент е много над изискванията ми…“

Преди време, в началото, разказвах на студентите какво някой е написал за нещо от античната литература.
После започнах да разказвам какво на мен ми е известно за нея.
Сега искам само да прочетат някои неща. И то не много – Омир и няколко трагедии. Но да ги прочетат внимателно, да ги запомнят.
За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?
Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.
И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.
Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.
Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.
Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.
Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

Много красиво нещо е разказването на истории (случки), но само когато са разказани безкористно (не заради нечие оправдание или изгода). Това е трудно да се улучи. Разказът трябва да дава свобода на слушателя да „усети“ действащите лица; да не ги съди, а само да ги покаже за кратко. Защото човек е различен в различни моменти и никога не можем да го „обхванем“ с един разказ. Затова и разказите, в които имената са измислени, са за предпочитане.
Притчата и баснята, колкото и добре да са разказани, не са художествена литература, защото „поучават“. А художественият разказ не съветва слушателя за нищо, а само казва: „ето и това се случва на хората“.

И така, истинската литература избягва грозното (отвратителното), макар по необходимост да напомня за него, тъй като и то съществува. Но не го показва пряко, а някак „зад сцената“, както се извършват убийствата в трагедията – не пред очите на зрителя, защото това не би могло да се изобрази така, че да съответства на сериозността на станалото.
Тя не пренебрегва комичното, а винаги го добавя някъде, защото то е като „сол“ на произведението, но не е висша цел, така че никой истински писател не може да бъде просто комедиограф. Много повече се стреми към трагичното; но това, което в трагедията не достига, са положителните герои, тоест – истинските хора, в които именно се въплъщава красивото.
Тъй като точно красивото е висша цел на литературата. То се намира в лириката, но все още частично, защото лириката е само вътрешен монолог; тя е мелодична мисъл или поредица от видения, и героят не се вижда „отвън“ и в действие, и поради това остава неясен – читателят го „чува“, но не го „вижда“. Ето защо красивото се среща най-ясно в епическите форми и то точно в положителните герои.
Затова истинският писател се разпознава по положителния си герой – той е „в“ него и в този образ е върхът на майсторството му. Така че Омир – това е Ахил и Хектор взети заедно, и повече те, отколкото Одисей; Платон е Сократ, за когото той създава своя диалогичен епос; Сервантес е дон Кихот, а Достоевски – княз Мишкин, Альоша Карамазов и монахът Зосима.

Никакъв произход, възпитание, учебно заведение, вестници, книги, пътешествия или публични изяви не могат да помогнат на човека да придобие разбиране за живота, ако той няма дарба и стремеж към това. Освен това те не са и необходими. Всеки, който е способен да придобива опит, ще го придобие, независимо от външните обстоятелства. И тогава ще бъде учител и равен на всеки, подобен на него. Примерно: Сократ никъде не е пътувал, а Омир нищо не е чел. Св. Антоний и св. Иван Рилски не са писали нищо, и не са знаели нито един език освен родния си. Предците им не са били известни с нищо особено.

9.
Свое занятие и собствен език

Има две свидетелства за свободолюбие – способността да се интересуваш от конкретни неща и нежеланието да си служиш със зает наготово език.
Винаги ми е било радостно да виждам как някой се захваща с някаква определена работа – примерно, да излекува болен зъб или да поправи нещо около електроинсталацията – и докато я върши, не говори и не мисли за нищо друго, а само за това. Не прави банални изказвания и не търси далечни причини за случилото се, а се вглежда в самото нещо и там намира причините то да е такова и как да се направи по най-добрия начин.
А другото е, когато някой не си служи със заети кой знае откъде и наготово думи, а само с такива, които дълго е употребявал, знае какво значат и се разбират от всеки наоколо. И с тях той изказва мисли, които никой друг не изказва. Тези две неща показват, че човекът не е лицемер, нито користолюбец.

Когато младият човек се захваща да развие таланта си (да го „вложи“ в дела), той няма определени планове, или и да има, те са схематични и приличат повече на мечтание; а освен това са и подражателни. Тъй като той има пред себе си много примери и иска да подражава ту на един, ту на друг. Освен това се нуждае и от одобрение – и това е по-скоро одобрението на по-напредналите, значи на по-възрастните.
После той стига до една възраст, която вече не е младост, а е пред прага на зрелостта. Между нея и зрелостта има препятствие и то се разпознава чрез все още присъстващото желание за одобрение. Тогава той прави по-точни планове и те могат да се осъществят; но са според момента и затова са някак разхвърляни. На него му е достатъчно, че е развил таланта си, значи умее да прави нещата „добре“. Но продължава да се нуждае от одобрение и тъй като вече се е изравнил с примерите, които познава отблизо, го търси по-скоро от връстниците и по-младите, и изобщо от „хората“.
Зрелостта се отличава от предишните възрасти с това, че човек вече не очаква одобрение от хората. Тогава неговите планове намаляват по брой, но обхващат всичко, което е правил и се насочват към една цел; така че това вече е и само един план. И не се бои, че може да не го осъществи, защото дори само замисълът му стига – той вижда ясно онова, което винаги е желал.

Съществува въпросът защо така често се случва, че някой, който си знае работата добре, става неудобен за режима. Дали това е случайно, или наистина има отношение към знанието?
Може би знанието и властта са в несъгласие помежду си. Първо, самото знание е опора на личната свобода и с това се оказва противник на властта. Тоест: ако някой си владее занаята/науката добре, защо му е да бъде приятен на властта? Това, което има, не му ли стига и освен това не е ли достатъчно, така че обществото да го приема и да го подкрепя – тъй като има потребност от такива, които знаят неща? Затова често се случва такива хора да пренебрегват приятното за властта и да се насочват към полезното/доброто за обществото. В идеалния случай това не би трябвало да е неприятно за властта, защото тя затова е и установена – за да е полезна на обществото.
Но тя (или по-скоро облечените в нея хора) има склонност да се отделя от него. И да пренебрегва полезното за него заради приятното за себе си. Но освен това има и друго, което противопоставя знанието на властта – че то, когато съществува, се стреми към разширяване. Тоест, изучилият нещо добре се стреми да знае и нататък, докато мислите му обхванат всичко, доколкото стигат силите му. Значи той се отказва да отделя насилствено своята наука от останалите (и няма защо, тъй като всички науки са части от общото знание); а още по-малко да я дели на части без връзка помежду им.
Примерно, ако някой се интересува от история и е изучил част от нея, той ще иска да изучи и останалите части. Но и настоящето е част от историята. Значи той ще иска да знае и за настоящето. За него обаче претендира и властта. И там вече те ще влязат в спор и ще се яви несъгласието.

Когато човек се опитва да разбере смисъла на своите дела (работа, семейство и прочее) в мислите си той неизбежно надхвърля онова, което му е нужно да знае за изпълнението на всекидневните практически задачи. Това значи, че той се опитва да разсъждава не като изпълнител (подчинен), а като управляващ (водач).
Тогава може да го попитат: „Защо се занимаваш с неща, които не ти влизат в работата?“ Задаващият този въпрос несъзнателно споделя мнението, че е редно хората да се делят на разпоредители и изпълнители. Но за да е свободен, човек трябва да мисли и като управляващ. А управляващият не може да знае всичко за обществото в подробности, но трябва да има общо знание за живота му; да разбира устройството му. При все това той, подобно на всички хора, се е занимавал и продължава да се занимава и със специализирани дела. Поради това всеки човек може и трябва да се държи и като управляващ.

Как да се стигне до увлекателно, плавно и съдържателно говорене?
Първо и далеч най-важно е човек да има дар (талант) за това.
Второ, да се вглежда в езика си и да го премисля – какво има и какво не достига в него (в личния му език, живеещ като част от общия).
Да е способен да обглежда съществуващото според видовете му и да различава значенията на думите; да мисли кои са тези хора, пред които говори, кое има стойност за тях и защо. И, говорейки, да напомня за него; да се съсредоточава върху него и да го обглежда.
Първото, което има стойност за хората, е смисълът на собствения им живот; и тъй като той протича във времето, ораторът трябва да мисли за историята, в която техният живот е включен.
Той ще може да прави тези неща ако непрестанно се занимава с премисляне на езика, съществуващото и историята. Тогава той ще е и диалектик.
Но как може това говорене да бъде истинно?
Само ако ораторът постигне нелицемерна и саможертвена вяра в Бога, Който е станал човек, за да живеем вечно.
Точно тази вяра ще усили и неговия дар за говорене. Затова е казано: „Когато ви предават на съдилища, не се безпокойте как или какво ще да говорите, защото в онзи час ще ви бъде внушено какво да кажете. Понеже не сте вие тези, които ще говорите, а Духът на вашия Отец, който ще говори чрез вас“ (Матей, 10:19-20).

Всяко образование, което съдържа знание, е добро и във всяко се намират начини човек да бъде развращаван.
Примерно, филологическото. То е за думите и за правилата, по които те се съединяват, за да дадат смисъл. Защото там главният въпрос е: „Как става така, че звуците произвеждат смисъл, който може да бъде споделян?“ Така че първият предмет за изучаване там е целият текст, който има смисъл; а смисълът е даден, работа на филолога е да каже най-напред и общо какъв е той, а после да го раздели на части – „съставките“ на смисъла, докато стигне до отделните думи и техните елементи. Самото това знание е аналитично – то не образува смисъл, а само разделя големия текст на части, които сами по себе си все още нещо значат, докато накрая се стигне до онези частици, които сами нищо не значат и придобиват значение само когато се свържат с други. Но въз основа на всичко това никой не може да „произведе“ смисъл – той го произвежда независимо от филологическото си знание, което може да му послужи най-много да е „коректен“, а именно, да не прави „грешки“. Самият смисъл обаче е независим от грешките, те просто са нещо „за изчистване“, но той е явен и с тях. Самото филологическо знание не помага текстът да бъде разбиран, освен ако не става дума просто за знаене на чужд език, но всеки може да знае някакъв език и без да е филолог. Така че владеенето на един или повече езици има малко общо с филологията, ако изобщо нещо.
Крайно необходимо е да се схване, че отделянето на по-малки и по-големи части смисъл в текста е безполезно, ако не се има предвид за какво служи самият той; което значи, че филологът, за да разбира какво прави, трябва да е способен да посочи мястото на текстовете си в целия разбираем свят, защото само с оглед на него може да се съди за смисъла на каквото и да е. Тоест, за да е наистина учен, той се нуждае от завършен светоглед.
Ако придобиващият филологическо образование бива възпитаван и сам се съгласи да се интересува от смисъла само донякъде, той няма да го разбира и дотам; и ще престане изобщо да се интересува от него, а ще насочи вниманието си единствено към „грешките“ – значи към онова, което съпътства смисъла и отчасти го дискредитира (ако си направил грешка, значи казаното от теб е безсмислено). Така той се превръща в свадливец, присмехулник и отрицател на всичко, което е и развращението му

Да овладееш науката значи да узнаеш „какво се прави там“. Узнаеш ли, вече не си студент („вечен студент“), а учен. Това не може да стане без многогодишни занимания, а за да се случат те, има условия. Но все пак на някои им се дава – успяват. И какво да се прави след това? Добре ли е просто да се повтаря, което е правено?
Всъщност познаващият науката не може да се държи така. Той непрестанно я разяснява с думи, които не е чувал – и така не просто добавя към нея, но я прояснява; или пък проправя пътища през нея. Значи – занимава се с въпроси, които друг около него не обсъжда. Това трябва да се прави безкористно (не заради заплащане), защото иначе такъв човек няма да е учен, а просто „служител“. Всичко това е мъчно, но неизбежно; тъй като някои неща по добрия път, както и по лошия, са неизбежни. Те не идват от „съдбата“, а от избора.

Умствената работа изисква да си способен да прекарваш дълго време в неподвижност; и не само телесна, но и душевна – да не се разсейваш под влиянието на образи и думи. Само така може да се измине дълъг път в мисленето и той да бъде засвидетелстван в текст. Може би затова Платон казва, че еднообразното и неспиращо движение на небесните тела е по-добро от разнообразното и кратковременно на земните; а Аристотел говори за бога като за неподвижен и мислещ.

Да се достигне до добро преподаване на какъв да е предмет от науките за човека е крайно трудно, тъй като преподаващият трябва да има яснота по всички съществени въпроси на човешкия живот. При това тази яснота не трябва да е имитативна (имам мнение, защото съм го заел отнякъде), а истинска, значи достигната със самостоятелен (независим от мненията) размисъл. Впрочем независимият размисъл винаги донася на човека добра надежда относно края и смисъла на съществуващото (и на собствения му живот). Затова и старецът Зосима казва: „Всички свети хора са били винаги радостни…“ („Братя Карамазови“ I, 2, 4).