Архив на категория: Интелектуалците през античността

Елеати, софисти, сократици

[хронология на поколенията]

– Та хронологично питагорейците идват след „мъдреците“. Въобще има една закономерност при тези общества – те вървят едно след друго във времето на разстояние от около 50 години. Ето, „мъдреците“ ги поставяме като време на действие между 600 и 550 пр. Хр.; питагорейците – 550-500; после идват елеатите, сред които най-известен е Парменид, а той е посетил Атина примерно към 450-та, когато е бил към 60-годишен, заедно с младия си приятел Зенон. Но пък Ксенофан е по-ранен от Парменид – значи тях можем да ги поставим средно в следващия половин век, 500-450. После са софистите, които са съвременници на Сократ, щом всички са разговаряли лично с него, ако се съди по Платоновите диалози: а това значи, 450-400. И накрая сократиците, по-младите от които надживяват Сократ с около 50 години, като Платон, който умира към 347. Тоест, говорим за 400-350.
– Удивително!
– Така излиза. Е, малко закръглям периодите, но има последователност. А 50 години, това са две поколения разлика, но все пак хората могат да се видят и лично. Ето примерно Платон е бил към 42 години по-млад от Сократ, а Аристотел – 45 години по-млад от Платон, но са се познавали много добре, живели са дълго заедно. Значи тези поколения интелектуалци, макар на пръв поглед отдалечени по възраст, са могли да бъдат в жива връзка помежду си.

[елеати]

– Те заемат важно място в историята на философията. Ксенофан примерно, който е преселник в Италия от Мала Азия, е първият, който е критикувал Омировото изобразяване на боговете. Според него „бог е сферичен“.
– Това звучи малко наивно, според мен.
– За сферичността на бога ли? Е, то може да се разбира и преносно, в смисъл, че е съвършен – защото сферата е съвършена форма. Но може наистина да е мислил така. Защото първите философи са обожествявали видимия свят, смятали са го не само за вечен, но и за жив – примерно, че Земята е нещо живо. И небето. И ако нещо е живо, то трябва да има форма, а ако е бог, най-съвършената ще му подхожда най-много. Така че това може да значи, че Ксенофан е обожествявал вселената и е смятал, че тя има вид на сфера. Той е първият от известните елеати, философите от град Елея. А вторият е Парменид, за когото Платон разказва в диалога си.
– На него Аристотел му обръща специално внимание в „Метафизиката“. Защото изглежда, че той пръв се е опитал да проучи въпроса за „съществуващото и едното“, който е основен в цялата антична философия. Първоначалната идея е, че ако нещо съществува, то е едно, тоест единно: и ако нещо е единно, това доказва съществуването му. Това дава начало на размисли, подобни на питагорейските – че всичко възниква от числата, като начало на числата естествено е единицата и значи тя е начало на всичко. Но трябва да обясни как от единицата възникват други числа, и първо как от „едното“ се явява „многото“. От диалозите на Платон не е лесно да се разбере какво е мислел той по този въпрос. Аристотел казва, че според Платон всичко възниквало от едното и неопределената диада – то е като първата форма, а тя – като първата материя. А той самият не вярва, че нещата възникват от числа или принципи, подобни на числовите, а смята, че главното начало и причина за всичко е мисълта или умът – който е вечен. И че „едното“ и „съществуващото“ не са независими от нещата, а просто се казват за тях: че всяко нещо, за което говорим, някак съществува и някак е едно. Но как именно? Това е работа на философа да го изясни – и то на този, който се занимава с първата философия. А тя е наука за съществуващото, доколкото е съществуващо.
– А всичките тези разсъждения има ли ги при елеатите?
– Не, няма ги. Тоест, те несъмнено са мислели за тези неща, но текстовете им са оцелели много слабо. Важното е обаче, че те първи са предложили да се мисли по някои въпроси – примерно, как светът е и единен, и множествен; което се отнася за всяко нещо, включително и за първите елементи. Примерно – съществуват ли атоми или не? Съществува ли най-малко пространство и най-малка единица време? А това са неща, които и днес занимават хората, то си е тема и на физиката, и изобщо на природните науки.
– Да, въпросът за най-малкото пространство е поставен от Зенон в „апориите“: за тях знаем от „Физиката“ на Аристотел. Примерно, как една стрела изминава разстоянието до целта си, ако пространството е непрекъснато, тоест ако няма пространствени „атоми“. В такъв случай тя не би трябвало да се движи, защото разстоянието между нея и целта ще е безкрайно. По същата причина нищо не би трябвало да се движи. Същото е в „Ахил и костенурката“ – че Ахил не може да я догони, защото докато той тича, тя винаги ще изминава някакво разстояние, макар и по-малко, което той на свой ред трябва да преодолява. Идеята е, че пространството би трябвало да се състои от някакви най-малки частици, иначе не може да се обясни движението. Това се отнася и за времето: за да тече времето, трябва да има някакви най-малки единици – „мигове“, които да се движат от бъдещето към миналото и така да правят възможно изменението, което пак е движение.

[софисти]

– Платон се стреми да каже, че и софистът, и лошият оратор се занимават не с това, за което претендират, във всеки случай не със същественото. Според него софистът се занимава просто с „лов на хора“ и същевременнно отрича същностите, а говори само за измененията. Така и Аристотел казва по-късно в „Метафизиката“, че софистът се занимава само със съпътстващото. Това е един от не многото случаи, в които той е съгласен с Платон. Та проблемът е, че такъв човек ще учи последователите си как да говорят за справедливото, полезното, красивото и прочее, без обаче да вярва в съществуването на тези неща – тоест, ще им преподава просто как да си служат с думите. Но човек може да си служи с думите като с оръжие – и за добро, и за зло. И все пак производителят и търговецът на оръжия поне не твърдят, че справедливостта и силата са едно и също, докато някои софисти казват точно това: че справедливостта не е друго, освен изгодното за силния или властващия. Така казва Тразимах в „Държавата“. Ако такъв човек е оратор, примерно съдебен, той ще е готов да се постави в услуга на всекиго и за всичко – ще защитава престъпници и ще обвинява невинни, и така ще причинява зло; ако пък е политик, ще убеждава съгражданите си да приемат вредни закони и да започват несправедливи войни. Защото такива хора се стремят към власт и удоволствия без оглед на доброто, за което нищо не знаят; и възпитават слушателите и учениците си по същия начин. Та упреците на Платон към софистите и лошите оратори са донякъде подобни на упреците му към Омир и трагиците: и нищо чудно, че понякога уж случайно казва, че Омир е бил софист – примерно влага подобни думи в устата на Протагор в диалога на негово име.
– Но все пак софистите трябва да са били и полезни за нещо, след като и за Омир не може да се отрече, че е добър поет.
– Разбира се, че са били полезни. Те са били просветителите на своето време. Не са били просто манипулатори, а са развивали логиката, науките, занимавали са се с изкуства, правели са образованието достъпно. Благодарение на тях е станало ясно, че човек може да участва в обществения живот не защото е нечий потомък или богаташ, а защото е образован, учил е, умее да се изразява. Те са показали, че въпросите на обществения живот могат да се поставят на публично обсъждане, да се сравнят доводите в полза на едното и на другото, и да се направи разумен избор. Те са били против произвола на едноличната или олигархична тирания. Затова такива хора са били прогонвани от повечето гръцки полиси и са намирали убежище почти само в Атина, благодарение на Перикъл, който е разбирал, че където има свобода на словото, там обществото се развива.
– Е, няма да питам защо са били интелектуалци, вече ми е ясно. Значи положението в Атина е било като сега – ако си готов да се изказваш на всякакви теми и имаш публика, значи си интелектуалец.
– Това за Перикъл е вярно. За него се знае, че е бил лично близък с някои софисти или хора, които са минавали за такива. Плутарх пише, че бил приятел с Протагор, също и с Анаксагор. Херодот, който все пак е привърженик на демокрацията, изглежда е бил добре приет в Атина и нищо чудно, че я хвали. И същевременно Платон се изказва твърде критично за Перикъл, пак в „Горгий“ – или иронично, като в „Менексен“. И по различни поводи спори и с Протагор, и с Анаксагор, а за Херодот въобще не споменава.

[сократици]

– Сократовото общество би могло да се раздели на две – на по-възрастни, значи връстници на Сократ или недалеч от него по възраст, и на много по-млади.
– Някои обаче съвпадат със софистите.
– Да. Ще правим тази разлика: между какви да е събеседници на Сократ и неговите последователи, тоест сократиците.
– Аз се сещам за Критон – онзи, който го убеждава да избяга от затвора, след като е осъден. Има един Хайрефонт: сигурно е от по-старите, щом вече е починал по време на процеса. И Аристофан, щом присъства на събирането в „Пирът“.
– Това не значи, че е от сократовото общество. Може просто да е бил един от поканените.
– Антистен обаче е сократик. Разказва се, че всеки ден изминавал пеш десетки километри, само за да може да слуша Сократ – защото живеел извън Атина. А за Агатон е неясно, той се споменава само в този диалог.
– Така изглежда.
– Не знам Алкивиад за какъв да го смятаме. Той е бил към двадесетина години по-млад от Сократ; други пък, като Ксенофонт и Платон, са били 40 години по-млади. По-добре да започнем с по-често споменаваните. Да речем, Критий и Хармид – на тяхно име има диалози.
– Федър.
– Теетет.
– Лизис. И Менексен.
– Федон, Симий и Кебет.
– Диотима.
– Стига, тази е измислен персонаж. Така и „чужденецът от Елея“ трябва да го включим, онзи от „Софистът“.
– Аристип. Изобщо във „Федон“ са споменати доста – Ехекрат, Федонд, Критобул, Евклид и Терпсион.
– Аполодор. Този от „Пирът“.
– Лахет, Евтифрон.
– Ама тези са случайни събеседници. Така трябва да добавим и онзи Ион, рапсода.
– Да. Ако ще споменаваме всички, тогава направо да включим Анит и Мелет, обвинителите. И някакъв Ликон имаше там…

[Сократ]

– Сократ май не е специалист по нищо. Не е учен като Талес, нито даже като Питагор. Не е професионален преподавател, като Горгий. Не пише стихове, освен ако не смятаме онези накрая, които е писал в затвора. Така че за него има известен проблем – за да си интелектуалец, трябва най-напред да знаеш нещо определено.
– Той е поставял под съмнение фалшивото знание. Затова казва: „oida, hoti meden oida“.
– Но признава истинското. Съгласен е, че занаятчиите нещо знаят. Също така признава добрата поезия, макар че я приписва повече на Музата, отколкото на поета.
– Всъщност не е много ясно какво е твърдял Сократ за поезията, защото това може да са мисли на Платон.
– Това може да се каже за всичко, което е приписано на Сократ в диалозите. Може да не е вярно, че е чел Анаксагор, както пише във „Федон“. Да не мисли, че поезията и любовта са сродни, както се говори във „Федър“, нито че красотата идва от „самото красиво“, че душата е безсмъртна, защото е причастна към живота по определение, че Доброто е причина за истината, както слънцето за видимостта…
– Той не е учен или занаятчия, но подтиква хората към размисъл и самокритичност. Така че за него може да се каже, че е нещо като проповедник. Още повече, че е имал определени мисли за религията, които не са съвпадали с общоприетото. Знаел е, че човек трябва да се въздържа от несправедливост и че несправедливо е онова, за което ни подсказва съвестта – всъщност това е неговият прословут „демон“. Призовавал е хората да не се съобразяват с фалшиви авторитети, да бъдат свободомислещи. Пък и е пресилено да се каже, че не е умеел нищо определено – умеел е да води разговор, при който да се изследват доводите в полза на всяко твърдение и така човек да проумява с какво е наясно и с какво – не. Значи е бил диалектик. Като прибавим към тази способност, която е развил с годините, и грижата му за доброто на хората и обществото – ето че намираме елементите на интелектуалеца.

orpheus

От Орфей до питагорейството

[първите интелектуалци]

Разбира се, най-напред се започва от определението или още по-точно от значенията на думата, както съветва Аристотел. Но тук няма да минавам толкова обстойно през значенията, макар че за модерната употреба на думата не е излишно да се каже. Тя е от аферата „Драйфус“ във Франция, тоест от самия край на XIX в. Но както става с всички по-употребявани думи, и нейното значение се разширява: било чрез метафора, както за думите, които означават нещо обособено и видимо, примерно „извор“; било чрез откриване на подобни явления и означаване на най-общия им род, както ми се струва, че е случаят с тази дума.
Защото „интелектуалец“ не значи само човек, който протестира чрез вестниците срещу някакво решение на съда в някоя определена страна – тя и тогава не е значела само това. За най-общото й значение вече казахме веднъж: че това е човек, който е напреднал в някаква област на знанието, примерно в някоя наука или изкуство, и същевременно се стреми да допринесе за усъвършенстването на обществото, в което живее – като изразява възгледи по въпроси на обществения живот, а и действа съобразно тях. Такива хора могат да се срещнат във всички епохи и навсякъде. Та по нашия материал: аз обикновено започвам с „мъдреците“, значи онези, които са били влиятелни учени, поети, държавници на своето време и които някак са се знаели и дори са взаимодействали, както изглежда от сведенията – и това е ставало от началото на VI в. пр. Хр. нататък, в продължение на около половин век.
– Значи ли това, че преди тях през античността не е имало никакви мъдреци?
– Това мислех да кажа. Няма съмнение, че е имало, тъй като живеят ли някъде хора, едни ще са по-мъдри, а други – по-малко. Но ние, очевидно, обсъждаме онова, за което можем да прочетем. И все пак е редно да кажем, че знаем нещо и за едни по-древни от тях – и това са точно онези легендарни поети, Орфей и останалите от предомирово време. И защо трябва да ги поставим в тази редица: защото те отговарят на понятието, с което ще си служим. Наистина, това са хора, които много са напреднали в своето изкуство, щом за Орфей се казва, че хипнотизирал всички с песните си; но наред с това са се занимавали и с обществена дейност. Тъй като се казва, че са основали религиозни общества, мистерии. Значи те са се стремели да усъвършенстват живота, да предложат религия, чрез която хората да стават по-добри. Впрочем като казвам „да предложат“, не твърдя, че са си „измислили“ нещата, които са предали на приближените си. Не изключвам да са били вдъхновени, значи в делата им да е имало божествено участие. Защото „Духът се носи, където пожелае“, както казва Писанието.
– Това, което казвате, е малко проблематично от религиозна гледна точка.
– Не. Самият свети Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска, казва, че в литературата на елините могат да се открият неща, полезни за душата. Просто трябва да успеем да ги различим.

[„седемте мъдреци“]

– Но както и да е, да минем към „мъдреците“. Кои са те?
– Ами най-известен е Солон. Мисля, че и Езоп е бил от тях, и Анахарсис.
– И двамата варвари.
– Да, тогава това още е било допустимо, говорим за времето далеч преди милетското въстание и наказателните експедиции на Дарий и Ксеркс. Отношението към варварите като към нещо чуждо – било опасно, било просто различно – се променя, и съответно на него се променя значението на думата. Примерно, при Омир изобщо няма такова нещо. Троянците не изглеждат като чужденци, те просто живеят по-далеч, отвъд морето са. През седми век също не се забелязват особени сблъсъци, тогава гърците са по-заети с полисните си междуособици, борбата между знатни и простолюдие. Така че не е странно, че между мъдреците има и чужденци. И Крез е минавал за такъв, нали им е бил домакин, разговарял е с тях по разни поводи.
– А иначе от гърците, това са Биант, Хилон от Спарта, Периандър, за Пизистрат не съм сигурна…
– Имало е поети, като Солон, а и Езоп е съставял басни. Но повечето просто са били управляващи. Като изключим Езоп, който е бил роб, Мисон, на когото пък казват че баща му бил тиран, и Талес, който отказвал да заеме висок пост – но останалите са били. Анахарсис е от царски род, може би и затова са го убили, както разказват – защото много се елинизирал, което не подхождало на скитски цар. За Крез е очевидно. Също Периандър, тиран на Коринт, Пизистрат – на Атина, Солон – не точно тиран, но архонт с извънредни правомощия. А, щяхме да забравим Питак – той е бил тиран на Митилена, за десет години. Също Хилон, който бил ефор в Спарта, значи на висока длъжност; Биант е бил сред високопоставените хора на Приена, споменава се, че бил съдия.
– А защо са били една общност? Защо им е трябвало да са заедно?
– Може би заради градовете си. Възможно е да се е търсил начин за обединение на градовете или поне сътрудничество, за да се преодолеят трудностите около гражданските сблъсъци. Но това движение, ако ще го сравняваме с питагорейското, е било светско и е включвало чужденци, докато питагорейците са били вероятно само гърци и са търсели начин за обединение на основата на религията.

[легендарните личности]

– Има един Епименид. Особена личност, разказват се чудеса за него.
– Да, спал седемдесет години и живял към сто петдесет, нещо такова. Бил очистител, като Емпедокъл. Тези хора са малко призрачни, сякаш нереални, макар че сигурно са си били исторически личности, като съвременниците им. Забелязала съм, че някои хора, поради голямата си слава, но и особените си занимания, сякаш излизат извън времето и човек се колебае за датировката и дори за съществуването им.
– Това е митологизация на реалния човек, тя може да се случи винаги, има отношение към личната му „харизма“. Така че някои хора са легендарни не защото са древни, а просто личността им подтиква околните да създават легенди за тях. Това се отнася и за древните певци, те може да не са били толкова стари, колкото ни се струва. Така че се случва реалният човек да се окаже просто „прототип“ на своя легендарен образ.

[питагорейците]

– И Питагор е легендарен. Преди години съм се чудила живял ли е изобщо, или е измислена личност. И с хронологията му никак не съм била наясно.
– Ами те и древните не са били много наясно. В римската традиция упорито се говори, че Нума се е срещал с Питагор, че му е бил ученик. Добрите историографи знаят, че това не е могло да бъде вярно и го казват, но този спомен е бил много упорит, иначе не биха го опровергавали.
– Та Питагор бил от Самос, пътувал много, бил в Египет и Двуречието сигурно, и като се заселил в южна Италия, изглежда в Кротон, започнал да събира ученици. Известният борец Милон му бил ученик. Постепенно към тях се присъединили много хора от южноиталийските градове. Но сектата се сторила опасна на някои, било политически, било защото хората си дарявали имуществото на нея, вместо да го завещават на близките си: и при едно събиране бил извършен атентат, и загинали мнозина – говори се за 600 души, включително и Питагор. Това бил краят на първоначалното питагорейство. Но традицията не изчезнала и след това то се възродило, около половин век по-късно. Защото през втората половина на V в. живели Филолай, за когото се споменава във „Федон“ и то така, сякаш е бил приблизително връстник на Сократ; и Архит от Тарент, с когото може би се е срещал Платон при първото си пътуване до Сиракуза. Също и онзи Тимей от Локри, за когото се разказва в „Тимей“. Така че питагорейското движение е по-дълголетно от това на мъдреците, и за това има причина: мъдреците са живели отделно, всеки в своя град и просто са се знаели – били са донякъде във връзка помежду си, но нищо повече; докато питагорейството е било школа с жива традиция, определено учение и ритуали. Там хората са били заедно.
– Съвсем уместно е да се направи това различаване. То е същото, като да сравняваме софистиката с Академията на Платон. Софистите са били представители на едно спонтанно движение, без организация, просто заниманията им били сходни и като съвременници понякога са се срещали. По-нататък всеки е можел да си присвои името „софист“ без да е участник в някаква школа. Докато Академията е училището на платонистите, то е в Атина, има своя собственост, архив, вътрешен ред, лидер, който сигурно е бил доживотен и след това посочвал своя наследник и така нататък. Затова Академията е живяла непрекъснато през цялата античност, чак до Юстиниановото време. А питагорейството няма непрекъсната традиция, то по-скоро се възражда периодично през вековете. От време на време се явявят хора, които казват, че „се връщат“ към Питагор. Затова има неопитагорейство, това е едно движение през първите векове сл. Хр.

Iamblichus Arithmetica 1668

– И те защо са интелектуалци? Ако са?
– Ами те първо са учени. Занимавали са се с математика, с астрономия, също и с музика, но с оглед на родството й с науките. Така че при тях е изпълнено първото условие – да са напреднали в някоя наука или изкуство. Но обикновеният учен е човек, който не се стреми към изменение на своята среда, той си е доволен от нея, пък и да не е много, все пак се стреми някак да се устрои: той сякаш иска просто „да го оставят“ да се занимава с науката си. Такъв човек не може да бъде интелектуалец, а и не само; изобщо такова поведение не подхожда на зрял човек. Защото така той заприличва на дете, което казва: „правете каквото искате, само ме оставете да играя и от време на време се грижете за мен, да имам необходимото“. Зрелият човек обаче не постъпва така. Той вижда недостатъците, несправедливостите и хаоса в обществото, страданието на хората, нещастията им, и не се примирява с тях, а решава че трябва да направи каквото зависи от него, за да бъде животът по-добър. Има много начини да се действа за това, но един от тях е духовното усъвършенстване, постигането на някакъв общ възглед за доброто. Към това може да се прибави и създаване на специална организация на хората, които споделят този възглед. А ако той се обвърже с божественото и се предложи идея за бог и вяра в него, било въз основа на откровение, било вследствие на размисъл – тогава вече имаме религиозно общество. Такова е било питагорейството.
– Значи те са били нападнати само защото някой се е боял от тях? Или просто от алчност?
– Нали казахме, то е било като със Сафо и Сократ. Дори да не създаваш организация, стига и това, че имаш последователи. Тъй като са в съгласие помежду си и са заедно, те вече се превръщат в сила, притеглят и други. А обществото е място за борба и на първо място това е борба за власт, за надмощие…

[късната античност]

– Порфирий пише на жена си, че не се отнасял с нея като с жена. Това място е малко неясно.
– Какво неясно има? Просто бракът не е консумиран. Той се е оженил за нея заради парите й.
– Е, да. Възможно е. Но чак пък никак…
– По онова време много от известните философи са били зле материално. Плотин примерно не е имал нищо свое, нито дори жилище, а живеел в къщата на някоя си Гемина.
– Да. Той и Апулей е бил така. Изхарчил всичките си пари от наследството и след това се оженил за една Пудентила, доста възрастна, вдовица и с деца. Но богата. И нейните роднини го съдили, че я бил омагьосал. Най-сериозно.
– Което значи, че вярата в магията е била разпространена и тя е била смятана за нещо реално.
– Ама как не. Самия Плотин са го водили в някакъв храм на Изида, за да му разкрият кой бил съпътстващият го демон. И той се съгласил.
– Разбира се, че се е вярвало в магии. Заниманията с магьосничество са засвидетелствани в продължение на векове, и то от най-добрите автори. През полисния период не, но после, когато гърците влизат в досег с Изтока. Теокрит има един мим, „Магьосници“, как две жени приготвят любовен еликсир. Хораций споменава за някаква Канидия, известна с магиите си и смятана за много опасна; а онзи текст за демона на Плотин е писан от Порфирий, който не подлага на съмнение станалото. И у Хелиодор, вече през IV в., се представя един ужасен ритуал за некромантия.
– Да, говорело се е за „теургия“ – да „създаваш богове“, значи практически да разполагаш с божественото, да правиш каквото си искаш чрез магия. Примерно Ямблих, който е бил един мошеник, нищожен подмазвач и интригант от двора на Диоклециан – той казвал, че се занимава с това. Но такива лъжци като него, които са успявали да се промъкнат близост до овластените, е имало през всички епохи.

Herm Trism

– Подобни хора, които успяват да влияят на владетелите, пък и на когото и да е, представяйки се за притежатели на висше и окултно знание, те може и нищо определено да не знаят, но имат един несъмнен талант – този на практическия психолог. Това е човек, който знае как да изслуша някого, да му внуши нещо и така да го управлява с чисто психологически средства.
– Ами те и компаньонките са така – по-добрите. Такъв човек, ако се роди като жена, обикновено става компаньонка и може да стигне до големи успехи. Затова им казвали „хетери“ – „другарки“. Такива са били Антонина и Теодора, които станали съпруги на Велизарий и Юстиниан. Особено Теодора.
– Добре, но ние все пак не можем да сме сигурни какви точно са били тези хора. Защото имаме само книги за тях, при това малко и писани по някакви съображения. Много от написаното може да е било само слух или измислица…

Herm Trism Siena 1263

Н 12 ян 2018 10

Плиний Млади

Това е предпоследното ни занимание по „Интелектуалците през античността“. Ние успяхме да го разделим почти на две равни части: първо, гръцка античност и после, римска и гръкоримска. И от известно време насам сме в елинистическия и римски, и също така, може да се каже, гръко-римски период.

Персонажите и обществата, с които се запознавахме, за които четяхме и донякъде обсъждахме, са достатъчно различни, а вече и достатъчно много; и това е също едно изпитание за паметта и, разбира се, за ума на всеки един – да може да ги „побере“ и да ги сравнява помежду им, и някакси да ги различава. Тоест, едно от нещата, които могат да се правят, когато човек мисли за материала на нашия курс, е да различава онези, които сме разгледали – не казвам „изучили“, но сме се запознали. По какъв начин те се различават едни от други?

Сега няма да направя връщане до самото начало, но ще кажа няколко думи за втората половина от нашите занимания, значи за следполисната епоха. Ние в момента имаме четвърти персонаж и може да се каже – четвърти „интелектуалец“, който е латиноезичен – от римския период; а преди това се запознахме с учените от александрийската, или по-точно, елинистическата епоха, главно александрийските учени. Бихме могли да правим някои различения между тях, като разбира се, имаме предвид онзи, на когото е посветено днешното ни занимание, Гай Плиний Секунд (Млади).
Тоест, човек би могъл да помисли в началото за Плиний: по какъв начин той се различава от онези, които го предхождат. И ето, давам пример: ако се обърнем към александрийските граматици или библиотекари, първото, което ще кажем, е че Плиний не е бил академично лице; той не е бил учен, изследовател. По това той не прилича на тях, а и те не са били овластени хора като него, не са били дори консултанти на владетеля, а са били едни лица, доста подобни на нас. Разполагат се между книги, ето – като тези тук; и имат един доста определен предмет на изследване. Без съмнение, Плиний не е между тях.

Боряна 12 ян 2018 3

Следващият – можем да го наречем и автор – следващата фигура, с която се запознахме, беше Цицерон. Как се различават Плиний и Цицерон? Първото, което може да се каже и винаги се е казвало е, че Плиний и Цицерон си приличат, или по-скоро, че Плиний се стреми да прилича на Цицерон – по стил, начин на писане, донякъде може би и като обществено поведение. Но защо се отличават? Защото Цицерон е бил човек на републиканската епоха, на време когато е имало все още разделение на властите и той се е занимавал с реална политика. Цицерон е бил един от хората, които се намират на върха на римското общество, на крайния връх – от това вече по-нагоре няма, и следователно неговите действия като политик са засягали целия свят. Това може да се каже и за Плиний, обаче Плиний не е човек, който действа подобно на Цицерон, защото той не действа, грубо казано, според някакви закони и процедури, а действа на основата на контакти. Плиний е такъв: той има контакти и упражнява власт чрез тях. По този начин той, макар и юрист като Цицерон, е много по-различен: той не излиза публично, не може да стане политически лидер, тъй като по времето на принцепсите политически лидери не е могло да има. Би могло да има хора с някакви ресурси. И това до голяма степен отличава Плиний от Цицерон: той е човек на дворцовите интриги, ако е позволено да употребим думата „дворец“ в този случай. На едни по-скоро непрозрачни процедури – благодарение на които обаче упражнява много голяма власт. Докато Цицерон е все пак по-скоро човек на явните процедури.
Това ги отличава, а също и че Плиний във всеки случай не е философ – не се занимава с философски изследвания. И ако погледнем към авторите, с които той се занимава, ще видим, че сред тях практически няма философи. Интересно е, че няма и поети. Та той е човек, който на пръв поглед създава впечатление, че е доста начетен, но всъщност не чете поезия, нито философия, а познава главно оратори – поради това, че самият той е такъв. Той е юрист, нормално е да познава ораторите, както гръкоезичните, така и латиноезичните. Тоест – и това го казвам като едно начално положение, доколкото се занимаваме с Плиний като с образован човек и интелектуалец – той е човек всъщност слабо начетен, с едностранчива литературна култура; за разлика от Цицерон, който има всеобхватна литературна култура и е чел буквално всичко важно. А Плиний не е такъв, той чете проза и по-точно реторика.
– Добре де, но съвременните учени пред библиотека като Вас правят същото.
– А-а… Не. Аз съм прочел цялата антична литература.
– Но само литература.
– Ами да.
– Но биология, химия, физика, математика, инженерни науки?
– Не, това са други неща. Ние подхождаме към нашите автори като към хуманитари. Защото да си културен през античността не е да знаеш математика. Наистина, така е мислел Питагор. И Платон също – за което аз му се възхищавам страшно много. Но от един момент нататък това, да се занимаваш с математика, астрономия, музика и прочее, вече не се смята за обща култура, а за специализирано занимание. Обща култура – това е да си чел Омир, трагедията, големите историографи, най-големите оратори, някои лирици, художествена литература като цяло. И философия. Но да си математик или астроном е занимание, горе-долу подобно на това, да си лекар. То не влиза в общата култура на тези хора от следполисния, или да допуснем, следалександрийския период. Но и онези – библиотекарите и учените от Александрия: за тях не е било ясно в какъв смисъл могат да се нарекат културни хора, макар че някои от тях са били направо енциклопедисти. Така че тази представа за култура, която ние силно споделяме в модерно време и до ден днешен, тя е култура хуманитарна. Тоест, човекът с математическо образование има много време, докато влезе в представата за културен човек. Не знам Вие какво мислите, тъй като сте математик…
– Не съм съгласен, естествено.
– Добре, но не стига човек да не е съгласен, трябва да каже защо възразява.
– Ами възразявам, защото това, което Вие казвате, е натрупване на информация. Само че без математиката тя никога не се превръща в знание.

Н 12 ян 2018 17

– Защо е лесно да се опровергае това. Защото примерно всеки знае, че религиозните и нравствени проблеми са най-важното нещо в човешкия живот, но те не могат да бъдат подложени на математически анализ; не могат да бъдат решени по математически път.
– Не, но имат в тях логика и опровержение.
– Но това не е математика.
– О, напротив, е.
– Е как е?
– Цял раздел от математика се нарича „логика“ и се занимава с тези неща. Тоест, начинът, по който човек може да конструира верни твърдения, е определено част от математиката.
– Логиката не е част от математиката.
– Е.
– Не е.
– Е. Силогизмът…
– В силогизма няма нищо математическо. Математиката се занимава с числа.
– Не. С основите на мисленето изобщо. Числата също са абстрактна конструкция, като и логиката. И всичко това е обект на едно и също нещо, и някои, които се занимават с логика, но не са математици, просто може да ти призлее какви щуротии говорят….
– Добре, да кажем тогава, че сме отворили тази тема и да се върнем към това, за което говорим. Хораций. Как да намерим разликата между Плиний и Хораций? Първото, което се вижда, е че Хораций живее частен живот и настоява на това, докато Плиний води по-скоро обществен живот. Той може да сменя различни позиции в обществото, но при всички случаи заема някакви постове, които са законово обусловени. Хораций не прави такова нещо, той си гледа личния си живот – значи е извън тези дела, с които се занимават хора като Плиний. А има разлика между интелектуалеца, който води частен живот (като Хораций), и който участва в обществените дела, като Плиний. Та те се различават в това отношение. В друго: Хораций е творец, човек на изкуството, а Плиний не е такъв. Значи виждаме, че Плиний се отличава от александрийските учени с това, че не е учен като тях, не е изследовател; но също и от поетите, тъй като не е творец. Иначе има общи места в тяхното умонастроение. При Плиний има моменти, в които той малко прилича на епикуреец. Тези дълги описания на вилите, идиличните езера около тях, колко приятно е да ти се сервира изискан обяд – всичко това е в епикурейски дух. Последно, да го сравним със Сенека. Пак ще кажем нещо подобно: Плиний не е автор, който ще се занимава да пише големи книги по философски въпроси, както прави Сенека. Те и двамата са близо до властта, но Сенека е по-неформално в нея дори от Плиний. В дейността си Плиний все пак заема позиции, които са законово обусловени, а Сенека – не. Него по-скоро сме свикнали да го възприемаме като един съветник. И това ги различава, както и философската и светогледна ориентация: ние знаем за стоицизма на Сенека, докато Плиний като че ли не изповядва такова нещо. Ето по такъв начин можем да кажем, че той се отличава от онези, които включихме в курса.
Сега да прибавим някои неща, които не са отлики, а могат да се кажат специално за него като за обществена фигура и образован човек. Първото, което виждаме, това е неговата изключителна високопоставеност, в много отношения. Затова има известно основание да се каже, че ако Плиний е интелектуалец, то той заслужава да бъде наречен елитарен интелектуалец. Защото той съсредоточава в себе си власт – много голяма, тъй като е близо до принцепса. Също така голямо лично богатство, за което свидетелстват писмата, където той разказва за своите имоти и за парите, с които разполага. В един момент той казва на един познат: „Имаш ли нужда от 300 000 сестерции? Ще ти ги дам, защото толкова не ти достига, за да бъдеш конник.“ Просто предлага лично да даде някому много пари, за да му помогне. Значи говорим за крайно богати хора. Освен това – контакти. Неговите контакти не са били само с принцепса, те са били с елита на римското общество, включително и в интелектуално отношение. И жречество дори, което е нещо по-различно. Значи той е в елита дори в религиозната сфера на римското общество – доколкото това може да се нарече религия. Представете си един човек, който акумулира в себе си всички аспекти на властта – без при това да носи особена отговорност…

Ал Д

Защо античният човек е склонен толкова много да се хвали? Това нас ни учудва. А всъщност ние може би трябва да привикнем към това и да го мислим – че античният човек е склонен към автогероизация. На нас това ни се струва чудно, защото отгледани в съвсем друга традиция. Примерно, когато ни е смешно, че Плиний, описвайки изригването на вулкана, се представя за най-смелия от всички, ние имаме предвид, че Августин на негово място не би направил така. Има един момент, в който всичко това се обръща и започва да се говори по съвсем друг начин: `аз бях най-лошият, аз грешах най-много, аз бях най-страхлив, аз и сега съм такъв, не съм станал по-добър, и просто го казвам, защото е истина.` Докато античният човек прави точно обратното… ето, като отворим коментарите на Цезар – ами кой е по-умен от него? Също така и Цицерон. Тукидид, който е толкова обективистичен, все пак не се критикува сам себе си затова, че е объркал някои неща около Тасос. И изобщо никой, много малко са изключенията. Много е интересно в тази връзка да се прочете Седмото писмо на Платон: защото там, именно при Платон, се забелязват нотки на недоволство от самия себе си. Това е нещо, което в античността се случва много рядко и ние го виждаме там, в Седмо писмо…

„Седемте мъдреци“

1. Кои са и кога живеят. Източници

В книгата на Диоген Лаерций се говори изрично за седем мъдреци, но се добавя, че списъците се различават. Но седемте “безспорни” са следните (според реда у Диоген): Талес от Милет, Солон от Атина, Хилон от Спарта, Питак от Митилена, Биант от Приена, Клеобул от Линдос (на Родос), Периандър от Коринт.

Източниците за живота и изреченото от тях са неравномерно разпределени: за едни от тях има много повече сведения, отколкото за други, а за всички тях късните (следкласически) свидетелства са много повече от ранните (класически). За Талес и Солон се говори най-много, и ранните, тоест по-достоверни, източници са повече. Най-много класически сведения и изобщо споменавания за тях двамата (а и за всички останали) се намират у Херодот, Платон и Аристотел. Един от най-ранните списъци е в Платоновия “Протагор” (343а), където вече се казва, че те са седем, но вместо Периандър е назован Мисон (от Хена).

… този, който може да употребява такива изрази, е крайно образован човек. Между тях са били Талес от Милет, Питак от Митилене, Биас от Приене, нашият съотечественик Солон, Клеобул от Линдос, Мизон от Хенея и на седмо място се споменава Хилон от Лакедемон.
Всички те са били ревностни почитатели и ученици на лакедемонското възпитание. И ние бихме разбрали, че такава е била тяхната наука, от произнесените от всеки един от тях кратки и достойни за запомняне изречения, които те, събрани в храма на Аполон в Делфи, са му поднесли като първи плодове на своята мъдрост и са му посветили надписите, които всички повтарят: «Познай себе си» и «Нищо неумерено»
(прев. Г. Михайлов).

Деметрий от Фалерон може би е направил сборник с афоризмите на седемте, макар че за това съдим чак от Стобей (500 г. сл. Хр.), където пише, че тези афоризми, които цитира, са били събрани от Деметрий. Талес, Биант и изобщо седмината се споменават в един фрагмент на Калимах (ІІІ в. пр. Хр.). Следващите по време свидетелства – примерно за Талес – са от Цицерон, Плиний Стари, Сенека, Йосиф Флавий и след това от мнозина по-късни.

Трябва да се обърне внимание на това, че почти всички те са били високопоставени хора в държавите си – повечето са били есимнети (арбитри) или тирани за различно време – Солон за една година, Питак за десет, докато Периандър е бил второ поколение тиранин – след баща си Кипсел. Хилон е бил ефор, и само Талес, за който се твърдяло, че е не е грък, а чужденец – финикиец, не е заемал никаква държавна длъжност.

Плутарх е автор на един диалог, наречен “Пирът на седемте мъдреци”. Според него мъдреците пристигат в Коринт по покана на Периандър, пируват и разговарят по общи въпроси на морала и политиката, разменят си множество шеги. Те не са само седем, там присъстват и други известни лица като Езоп; освен това се оказва, че точно същия ден в Коринт бил пристигнал спасеният от делфините дитирамбически поет Арион.
Споменавам за Плутарховия “Пир”, защото той е повод да се помисли, дали тези хора са живели по едно и също време така, че да е възможно да се съберат на едно място. Изглежда, че е било така, може би с едно-две изключения. Всички те са били активни преди Кир да победи Крез и да разруши лидийската държава (546 ?). Възможно е Периандър да е живял докъм средата на 80-те години на VІ в., а по-младите от него Солон и Биант – до края на 60-те. Може би и затова Платон не включва Периандър в своя списък от диалога “Протагор”. Би могло да се предположи, че почти всички те са били живи около 570 г.

2. Епохата

Времето е изобилствало с политически събития в източното Средиземноморие, започнали с унищожаването на древната асирийска империя (през 612 е била разрушена Ниневия). Следствие от това е усилването на Вавилонската държава при Набополасар (625-605) и Навуходоносор (605-562) и, от друга страна, на мидийците при Киаксар (625-584) и Астиаг (584-550). При Кир, като разказва и Херодот, персите създават за кратко време голяма държава, която включва на запад цяла Мала Азия, където са Мидия, Лидия и околностите, а после дори Вавилон (539). Египет остава независим, макар и не настрана от тези сътресения – от 90-те години нататък там управляват Псаметих ІІ, Априй (589-570) и Амасис (570-525), през чието управление се знае – пак благодарение на Херодот – че контактите между Египет и полисите са много по-интензивни от преди това.

Колкото до гърците, тяхната цивилизация вече е достатъчно близо до онова, което се знае от класическите писатели. Колониите им били разпръснати до Сицилия, Египет и Африка; точно тогава – през 80-те и 70-те години, с организацията на Истмийските и Немейските игри се оформя класическата система на 4-те общогръцки празника. Омир и Хезиод са добре познати и разпространени (Плутарх, да кажем, споменава, че самият Солон е редактирал “Списъка на корабите” в “Илиада” в интерес на атиняните), също и старите лирици като Архилох, а Алкей и Сафо са точно съвременници на “седемте”.

Същевременно градовете били обхванати от политически размирици – както било, примерно, в Атина, където, както казва Аристотел, знатните и простият народ враждували дълго време помежду си, понеже държавният строй изобщо бил олигархически и при това бедните робували на богатите заедно с децата и жените си…

3. Политическият проект на “мъдреците”

Взимането на решения в новата политическа ситуация се възлага на един човек – есимнет, тиранин, понякога просто влиятелен гражданин, който предлага решенията (Солон – цялостна конституция, Талес – отделни въпроси). Те трябва да са имали контакти както помежду си, така и с някои негръцки монарси – това е правдоподобно и дори необходимо, а се потвърждава и от източниците. Нищо не пречи наистина да са имали съвещания, може би дори с участието на Крез.

От спомените за тяхната дейност може да се предположи, че те – поотделно и вероятно съвместно – са поставяли въпроса за изграждане на някакво ново общогръцко и дори универсално законодателство. Особено важна е била темата за моралните и религиозни основи на законодателството – тъй като почти всички от приписваните им афоризми са в тази посока.

Но наред с това е трябвало да се мисли и за гаранцията за спазването на тези конституции, тъй като пред очите им е бил неуспехът на Солон, който се е надявал, че законите му са достатъчно добри, за да бъдат спазвани свободно, но това не се е случило, а градът твърде бързо се превърнал в тирания. Сигурно заради това взаимодействието им прилича на стремеж към към образуване на един общогръцки „съвет на овластените авторитети”, при това с подкрепа и отвън. Това, което те са можели да постигнат, или поне е било мислимо, е било нещо като конфедерация на монархически управлявани полиси.

Заключение

Появата и взаимодействието на монарсите – наричани арбитри (есимнети), законодатели или тирани, е в основата си антиолигархичен процес, насочен против старите родове, които възхождат към героичните времена. Не е случайно, че чуждестранните монарси, с които “мъдреците” поддържат добри връзки, също, поне според Херодот, са от нови родове – не само Амасис, но и Крез. Целта им е била една умерена демократизация на полисите, повече права за “простия народ”; Но проектът за конфедерирани гръцки тирании, поддържащи мирни отношения със съседните варварски царства, не се осъществява.

Най-напред взаимодействието между континенталните и малоазийските гърци било прекратено след идването на персите, с които малоазийските градове не са могли да намерят общ език така, както с Крез. На континента пък спартанците са твърде влиятелни и трудно биха променили своята уредба без силен натиск отвън. Възможно е привържениците на идеята за “верига от нови монархии” да са виждали възможен съюзник в съществуващото по това време (средата и втората половина на VІ в.) питагорейско общество; но то е било унищожено (физически). Накрая идва прогонването на Пизистратидите от Атина, победата в две важни войни и последвалата я радикална демократизация. И все пак трябва да се забележи, че в най-успешните й години някои политици (Темистокъл, после Перикъл) добиват извънредно голям авторитет и влиянието им в града се доближава до това на старите “мъдреци”.

Софистите, с които във времето на атинската хегемония разговаря Сократ (или пък пишещи хора, какъвто е Херодот), поддържат атинския демократизъм; но като чужденци и временно пребиваващи там те не са познавали от личен опит слабостта на атинската система: а тя е в твърде лесното взимане на важни и необратими решения от едно манипулирано от демагози събрание. Така държавата се самоунищожава поради имперската си алчност.

След загубата на Пелопонеската война, кратковременния проспартански режим и последвалите репресии срещу противниците на демокрацията от атински вид, един друг “интелектуалец” – Платон – се заема да възроди проекта на “мъдреците”. Най-напред той опитва да направи това като съветник на Дионисий Сиракузки, а после чрез книгите си. Този негов проект не би трябвало да се отнася само за един отделен полис, а по-скоро за множество така устроени полиси, които биха създали общност; и това дори е необходимо, тъй като дори една отлично устроена, но нестремяща се към завоевания държава, каквато е Платоновата, не би оцеляла без съюз с подобни на нея, които да й я подкрепят заради общността на политическите им уредби.

*

Текстът е четен като втора част от лекцията „Седемте мъдреци“ на семинара „Интелектуалците през античността“, СУ, 11 януари, ауд. 176.

Интелектуалците през античността. 2006

Специалност Класическа филология
бакалавърска и магистърска степен
избираем курс
1 семестър – зимен

Описание на курса
1. Тема на курса – „Имало ли е интелектуалци през античността?“
2. Провеждане на заниманията – семинар. Студентите прочитат предварително определени текстове от античен или по-късен (друг) автор и представят резултата от прочита. Задачата им е да установят:
а. кои места (градове, области, острови и др.) се споменават в текста и по какъв повод.
б. какво може да се научи за всекидневния живот на автора и на хората от неговата среда
в. сведения за обществения и професионален живот на автора (политик, военен, адвокат)
г. литературни и исторически цитати и позовавания
д. по какви теми от общочовешки интерес се размишлява в текста

Автори и произведения
І. Антични автори
1. Цицерон. „Писма“
2. Хораций. „Сатири“
3. Сенека. „Писма“
4. Плиний Млади. „Писма“
5. Диоген Лаерций. „Животът на философите“. (елинистически философи)
6. Юлиан. „Писма“

ІІ. Християнски автори (антични и средновековни)
1. Василий, епископ на Цезарея. „Писма“
2. Августин, епископ на Хипон. „Изповеди“
3. Пиер Абелар. „“Автобиография“

ІІІ. По-късни европейски автори
1. Волтер. „Философски речник“

ІV. Представяне на съвременни изследвания по темата
1. Кристоф Шарл. „Интелектуалците през ХІХ в.“