Архив на категория: „първа философия“

за М 10

За третото издание на „М“

Георги Милков:
– Тук държа в ръцете си „Метафизика“ на Аристотел. Най-новото издание, което излезе тази година.

за М 1

Н.Г.:
– Точно така. Това е…

Г.М.:
– Във Ваш превод?

Н.Г.:
– Да. Това е третото издание на „Метафизиката“ на български език.

Г.М.:
– А пред Вас имате?

Н.Г.:
– Донесъл съм да покажа този том, за да се види, че „Метафизиката“ в превода й на български вече има история. Това е една двадесетгодишна история, което не е малко – защото преводът на „Метафизиката“ на Аристотел, основната философска книга на Запада, беше чакан от самото възникване на Софийския Университет. И сега можем да кажем, че едни 100 години – и малко повече – бяха необходими, за да се появи преводът на най-голямото философско съчинение на античността. Някой ще каже: „А защо цели 100 години?“ Отговорът е, че за да възникнат тези школи, които правят възможни такива изключително тежки, важни и отговорни за представяне преводи, са необходими поколения. В случая имаме четири, че и пет поколения учени, които са работили както в областта на класическото образование – по най-добрите му образци – така и, от друга страна, в областта на античната философия, която е една специфична, много тежка област от историята на философията. И така минаха сто години, докато се появи този том, който предизвика голям интерес, големи вълнения през 2000-та година.

за М 3

Г.М.:
– Това е първото издание на български език?

Н.Г.:
– Това е първото издание на пълния превод на Аристотеловата „Метафизика“ на български. Но то се различава от това, за което ще споменем днес.

Г.М.:
– Това?

Н.Г.:
– Да. С какво се различава? С това, че през 2000-та година „Метафизиката“ беше преведена от двама преводачи. Единият бях аз, а другият беше колегата Иван Христов, добре познат специалист по антична философия, от Богословския факултет на Софийския Университет. Тогава ние се занимахме с превода поотделно: аз преведох крайните книги – от първа до трета, и от десета до четиринадесета, а той – средните.

за М 5

„Метафизиката“ се състои от четиринадесет книги, както се е казвало през античността. Античната „книга“ е малка, тя не надминава тридесетина страници – защото те не са имали толкова тънка хартия като нас, която да побира по-големи текстове. Работихме три години – всекидневно, може да се каже. За по-малко, мисля, човек не може да се справи с половината от „Метафизиката“. После, както установих от свой опит при работата със следващите книги, поне шест години са нужни, за да може да се преведе такава книга – при всичката подготовка, която преводачът е придобил в десетилетията преди това.

Г.М.:
– Тази за колко я преведохте? Шест?

Н.Г.:
– Това казвам, че там вече са внесени и средните книги – новия превод на средните книги, който се потрудих да направя между 2016-та и 2019-та. Има нещо, което понякога казвам, когато си говорим за тези неща с колеги и приятели: че това занимание е толкова изтощително в интелектуално отношение, че човек, като поработи няколко години, след това има нужда и от една много продължителна почивка. И без всякакви угризения на съвестта казвам, че съм си почивал 15 години от това.

за М 4

А други неща – да, правил съм. На шестнадесетата година обаче се заех отново, с помощта на едни прекрасни издатели – Николай и Мария Фенерски от „Дива2007“. С тях първо преиздадохме превода ми от 2000-та, а след това прибавихме и средните книги в нов превод: и така, от 2017 до 2019, този вече единен превод излезе, в два тома. А после се зае Университетско издателство и през юни 2020-та произведе книгата, която виждаме – „Метафизиката“ от един преводач. Сега, някой ще каже: „Добре, какво да се занимаваме дали преводачите са двама или един? Би могло и да не се говори толкова по този въпрос.“ Първо ще кажа, че поради необходимостта от една доста сложна квалификация, много пъти „Метафизиката“ е била превеждана най-напред от двама души. Например във Франция: в 1841-ва е преведена от двама учени – Пиерон и Зевор. Единият е класически филолог, другият се е занимавал с философия. В Русия са започнали Розанов и Первов: Розанов мнозина са го чували, а Первов не толкова, той е бил просто преподавател по класически езици. В Германия също – Фреде и Патциг са работили само върху седма книга, в продължение на години. Защото един човек мъчно се справя. Затова и в началото ние тук бяхме двама. Но има една особеност, която тогава предизвика големи вълнения в академичните среди: и тя е, че двамата преводачи използваха различна терминология. Тоест, фундаменталните Аристотелови термини, които са поставени в основата на цялото западно философстване, бяха различни на български език. Аз реших, че трябва да работя с исконно български думи, които са били в нашия език още във времето на св. св. Кирил и Методий. Затова, да кажем, превеждах важната гръцка дума οὐσία със „същност“. Или ὑποκείμενον – с „подлежащо“, или συμβεβηκός – със „съпътстващо“ (онова, което съпътства същността и не е част от нея, а е странично). Докато в другия превод видяхме латински термини, което показва, че има едно схващане – и то е много силно и влиятелно – че Аристотел е предшественик на западната философия, и то само на нея. Сиреч, неговата роля в историята на световната мисъл е в това, да подготви появата на схоластическата философия, на такива автори като Тома Аквински и нататък, докато се стигне до XX век. Знак за това е употребата на термини като „субстрат“ или „субстанция“, които виждаме в средните книги. И тогава мнозина казаха: „Е как така, аз донякъде чета за същност, а след това минавам към субстанция…“ Ами бавно се върви с големите преводи. Ето, доц. Ивайло Найденов прекрасно каза, че един превод може да е хубав, обаче той винаги се нуждае от някакво доработване, по една или друга причина. Та в тази книга ние имаме свидетелство, че към Аристотел може да се подходи по два начина. Дали той е по-скоро западен философ? Или е световен философ, който може – и трябва – да бъде възприет на всеки един език? Защото ние бихме се учудили, ако някогашните арабски преводачи, които са превеждали Аристотел вероятно през IX век, са си служели с гръцки думи. Може би не са, може би са си служели с арабски думи, и това сигурно е било по-оправдано. А ето ние тук, и специално аз – с помощта на Димка Гочева, без която никога не бих се справил, защото тя е специалист по антична философия и ми казваше как трябва да стават тези неща в съгласие с нашата школа, и ми помагаше да вляза в този сложен контекст на отношенията между Аристотел и Платон и проблематиката в техните спорове – постъпихме така. И сега, в този том от 2020, ние имаме превод изцяло в този дух, за който си позволявам да кажа, че продължава духа на Кирило-Методиевските преводи. Тоест, работи с исконно български думи.

Г.М.:
– А Вие вярвате ли, доц. Гочев, че Аристотел е по-близо до римо-католицизма, отколкото до православието?

Н.Г.:
– Вече почти казах, че не вярвам. Разбира се, ще кажа и защо. Не е лошо да бъде споменато, че на Аристотел се е гледало като на „вътрешен философ“ и че той се е смятал за един „наш“ мислител през цялото време на съществуването на Византия.

Г.М.:
– От св. Иоан Дамаскин например.

Н.Г.:
– Да. Във Византия никой не е смятал, че Аристотел е нещо далечно и екзотично, че е някакъв гений, дошъл кой знае откъде. За тях той е просто един интересен автор, езичник, който може да бъде използван в интелектуално отношение. Св. Иоан Дамаскин е направил точно това. Ако отворим „Точно изложение на православната вяра“, ще видим, че голяма част от написаното е сякаш един аристотелистки текст. Целият Аристотелов философски инструментариум е усвоен – и това става в VIII век. За византийците това е нормално. Тези неща ги е чел и обсъждал и Константин-Кирил Философ, който е учил при Фотий. И може би това е причината – че на Аристотел се е гледало като на наш и тукашен – да не му се обръща чак толкова голямо внимание на Изток. Докато на Запад той е бил възприет като нещо изключително. Защото Западът винаги е смятал, че нещата възникват първо на Изток. И с основание. Затова, когато са се обърнали към Аристотел, те са си казали: „Ето го началото и върхът на философията“. Тома Аквински просто идолизира Аристотел. Ако го отворите, ще видите, че той навсякъде казва: „Философът, Философът…“

за М 8

Г.М.:
– Сега ще използвам случая, че сме на живо, за да Ви накарам да ми обещаете, че ще дойдете пак в това студио, защото имам да Ви питам за безсмъртието на душата, за Бог според Аристотел и за всички тези неща, за които сега нямаме време.

Н.Г.:
– Струва си.

Г.М.:
– Ще дойдете?

Н.Г.:
– Добре…

за М 12

10 кг

Време е и за това

Юни

29 юни 2020, Петровден (Свети първовърховни апостоли Петър и Павел) (I в.)

По някое време се оказва, че човек е довел до някакъв завършек онези неща, които традиционно се очакват от него – семейство с деца и занятие; и по волята на Бога е изпратил от този свят някои най-близки – родители, братя и сестри.

Всички тези неща искат внимание и труд, и действат като заповеди: ти не може да не се грижиш за семейството, да не внимаваш за родителите, да не умееш нещо, от което хората се нуждаят. И тъй, понякога ти се дава, с неизбежните грешки и несъвършенства, да ги доведеш до край.

И какво правиш тогава? Строиш нови планове? Така човек би вървял безкрайно в нещо като кръг; но на нас, които сме в тела, не ни е дадено такова безсмъртие, каквото според древните имат небесните тела – да се въртят безкрайно в кръг. Така че е напразно човек да полага усилие да пази нещата „както са“. През изминалия му живот той вече е получил убедителни свидетелства, че те по никой начин не могат да останат както са били, защото тялото се изменя.

В „Битие“ пише, че Бог е определил за граница на човешкия живот 120 години, „защото тези хора са плът“. Това може би значи „защото са грешни, вършат зли дела“. По-рано, до Ной, са живели по-дълго, но не повече от 970 години (Матусала).
А Давид вече казва: „човешкият живот е 70 години, при по-голяма сила – 80 години…“ И така е, толкова живяха близките ми, някои дори малко повече. Двамата ми дядовци – 74 и 66 години, двете ми баби – 83 и 96, родителите ми – 70 и 88. Всички те, взети заедно, са имали по-голяма сила, както казва пророкът; а иначе – жените повече от мъжете. Но то е може би защото е по-леко да се подчиняваш, отколкото да управляваш.

И тъй, как да се живее? Първото по важност, в което никак не се съмнявам, е – да имаш вяра в безсмъртието. И то не какво да е, а онова, което идва след Съда. Тогава най-напред няма да те е грижа непременно да удължаваш живота си. Защото ако вечността еднакво очаква всички, защо ти е. Но поради това че има Съд, тази вечност няма да е еднаква за всички.

Освен това досегашният живот ме увери, че в този свят няма опасност да се скучае, защото не може да се случи хората да не искат нищо от теб. Затова непрестанно трябва да се решава – така ли да се постъпва, или иначе. И ако безсмъртието е сигурно, какво пречи да постъпваш съгласно доброто? А кое е добро, знаеш от съвестта си.
Нужни са и добри примери, и такива има в Писанието. Затова никой няма да сгреши, ако го чете и слуша всекидневно. Аз точно това правя, макар и с прекъсвания през годините. В последно време, откакто се занимавам с тези мисли – даже много редовно.

Но тъй като съм привикнал със светския живот и все още не съм монах, а женен и работещ, продължавам да проучвам и други книги. И покрай тази фамозна епидемия, когато хората така настоятелно бяха призовани да прекарват повече време у дома си, ми хрумна да се обърна към купищата книги у нас, за които все още нямам списък. И се заех да ги запиша, така че да употребя увеличилото се „домашно време“. От месец и половина насам стана по-лесно да се излиза, но работата ми се стори интересна и продължих да я върша.

дек 2018 2

*

30 юни 2020, вторник (св. славни и всехвални 12 апостоли) (I в.)

Интересът ми към думите се прояви в детска възраст, и то заедно с нещо, което на пръв поглед е противоположно – упоритото ми нежелание да говоря с някои и дори да чувам това, което говорят. Това последното си е така и сега. Не мога да понасям „новини“ по радио и телевизия, нито да чета повечето вестници, нито да слушам някои песни, тъй като текстовете им ме ужасяват. Затова в седмичните детски ясли, където са ме настанявали против желанието ми, не съм говорел с никого – явно обстановката не ми е допадала. Жените мислели, че изоставам с умственото си развитие, но родителите ми ги уверили, че не е така, защото у дома съм говорел доста, дори повече от необходимото.

Децата ни отрано забелязаха непоносимостта ми към телевизия и „чалга“, и се шегуваха с мен, че това би било отличен начин да бъда изтезаван: да ме вържат пред телевизора, така че да не мога да избягам, нито да си запушвам ушите, и да ми държат очите отворени (със съответно приспособление).

Когато забележа, че не мога да слушам думите на някой човек, преставам да говоря с него, заобикалям го и дори някак го изтривам от ума си. Веднъж казах на един приятел: „не намразвам човека, нямам желание да му отмъщавам, въобще нищо – просто губя интерес към него, забравям го и това е“. Но, разбира се, случва се да бъдеш наранен от някого, чиито думи харесваш – тогава това не работи, а тъгуваш и се ядосваш.

Интересът към думите личеше и по това, че обичах да ги произнасям – просто ей така, заради самите звуци; и да си повтарям поредици от имена, само заради звученето им. Към него се прибавяше и някакъв зрителен образ, обикновено случаен, но постоянен – в повечето случаи той оставаше свързан с думата завинаги. После се появи желанието да възпроизвеждам речта на хората, защото ми правеше впечатление особеността й – това, че всеки говори „като себе си“. Затова, веднага след като се научих да ползвам пишеща машина (трябва да съм бил към 8-годишен, защото тогава баба ми забеляза: „пишеш с печатни грешки, ама то е защото на машината не можеш да пишеш грозно…“ – тъй като точно във втори клас ми пролича, че пиша много грозно, т.е., не както трябва), започнах да съставям диалози, и това бяха диалозите между домашните ми.

После се яви интересът към книгата – най-напред към самата нея, като артефакт (произведение на изкуството). Започнах да обглеждам книгите у дома, да броя страниците им и дори да ги претеглям с ръчна теглилка, поради което брат ми ме обяви за глупак и идиот. После го казваше и по други поводи, примерно когато в осми клас започнах да уча наизуст „Илиада“ (по превода на Милев и Димитрова) и бях стигнал почти до половината на първа песен.

И също – към чуждия език, особено ако е изписан на непозната азбука. Но не при всяко положение; тъй като докъм 9-10 годишна възраст ме пращаха на уроци по немски, но нищо не научавах, защото не разбирах смисъла на занятията. Да се научат някакви думи и правила – но защо? Когато обаче се заехме с латински и особено с гръцки, беше друго: защото на тези езици не се говори, никой не си служи с тях с практическа цел, просто опитай да разбереш какво написано. Значи има някаква тайна там, и при това занятието прилича на наука – учиш за да разбереш, не заради употребата.

По онова време забелязах, че ако можех да рисувам – а не можех, рисуването в училище никога и никак не ми е вървяло – бих рисувал портрети. И си представях образа на човека и положението, в което бих го нарисувал. Вероятно е ставало дума за интерес към душата, свързан с драматургичната и преводаческа наклонност. Всички тези неща вървяха към това, да „чуеш“ човека, да разбереш какво казва и какво иска да каже, и въз основа на това да „усетиш“ душата му – каква е тя и как вижда външния свят. Каква картината му, която е създала в себе си.

Юли

1 юли, сряда (св. безсребреници Козма и Дамян) (III в.)

Отидох в СУ да видя дали някой студент е дошъл за изпит – никой, боят се от „ковид“. Или просто не им се идва, предпочитат „дистанционно“.

Отправих се, въпреки жегата, към един от офисите на […] да си платя интернета. На входа отвътре, точно до стъклената врата, стои младеж с маска, като chef du salle.
– Добър ден, може ли да платя една сметка – казвам.
– Разбира се, но трябва да сте с маска.
– Аз няма да се бавя, това е за една минута.
– Не е възможно, господине. Идете отсреща, там продават маски, и елате.
– А възможно ли е да Ви дам парите, а Вие да ги дадете на гишето и да ми върнете бележката?
– Не. Не можем да вървим напред-назад и да си викаме из офиса. Нали трябва име, номер…
– Но гишето е на две крачки оттук.
– Не.
– Ще Ви напиша номера на листче.

Написах му го.

– Не мога да Ви направя тази услуга. Защо просто не идете отсреща да си купите маска?
– Аз не нося маска. Това противоречи на моите убеждения.
– А на нашите убеждения противоречи да допускаме клиенти без маски.
– Значи отказвате да вземете от мен 120 лева? За Вашата фирма?
– Не мога да Ви направя тази услуга.

Нямаше как, тръгнах си.
Отидох в друг офис, през две улици. На вратата същите разяснения: маски, максимален брой хора, разстояние помежду им. И картинки, за който не може да чете.

Влязох и се отправих към първото гише. Този път нямаше chef du salle, може би заради малката площ.
– Може ли да платя една сметка?
– Да – каза младежът в маска, докато говореше по телефона.
– Номерът е… На име…

Платих, взех си бележката и излязох.
Наистина, ако всички изпълняваха точно разпоредбите на властта, никоя душа не би се спасила.

На връщане се сетих, че трябва да купя 1-2 чаши за бира (наскоро бях счупил една от последните). Влязох в един магазин за различни стоки.
– Тук трябва да сте с маска – съобщи продавачката, още преди да съм си отворил устата.
– Имате ли чаши за бира?
– Да, обаче трябва да сте с маска.
– Аха. А мога ли да ги погледна?
– С маска!!! Пет бона е глобата!! „Можело ли да погледне…“

Тръгнах си, за да не дразня жената. Явно трябва да се подходи иначе. Реших да купя няколко кофички кисело мляко. Влязох в едно магазинче, стотина метра по-нататък.
– Добър ден – казвам. – Видях на вратата, че е необходимо клиентите да са с маски. Но аз нямам. Дали е възможно да ми дадете четири кофички кисело мляко, както съм извън магазина, и аз ще Ви ги платя там…

Продавачката се огледа.
– Влезте и си ги вземете.

Така успях да придобия киселото мляко за днешния ден.

Някои мислят, че това, което пише в „Апокалипсис“ – че ще дойде ден, когато онези, които нямат на себе си „онзи знак“, няма да могат нито да купуват, нито да продават – не се отнася до тях.
„И той ще направи щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободници и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им“ (13:16)

Напразно си мислят така. Отнася се за всички, и то точно сега. И не е нужно по маските да пише с големи цифри „шестстотин шейсет и шест“. Пък може и го да пише някъде, знаем ли.

Не се съмнявайте, читатели мои. Тези маски са печатът на робството.

*

2 юли, четвъртък (св. Ювеналий, Иерусалимски патриарх) (V в.)

Не можеш да пътуваш в чужбина, ако не си получил някакво съобщение по телефона (смешните декларации, че не си болен и пр., да ги оставим настрана). А ако телефонът ти не е такъв, че да получаваш някои съобщения, или ако изобщо нямаш телефон? Значи нямаш право да минеш границата. Е, тогава ще си стоим тук.

Но и тук трудностите нарастват. Ако човек не желае да носи маска, той постепенно (или много бързо) ще бъде изтласкан отвсякъде. Няма да може да влезе в банка, нито в какъвто и да е офис, за да свърши нещо. Дори да си купи необходимия телефон, пак трябва да е с маска. И в хранителните магазини го гледат недоволно, или просто не го пускат.

Някой не харесва човешкото лице и води война срещу него. И тази война вече става гореща.

*

3 юли, петък (св. преподобни Александър, основател на първата обител на незаспиващите) (V в.)

Опитите и наблюденията показват, че от магазините все още може да се купува вода (без маскировка).

Разбира се, не става дума за големите вериги, там на входа още преди време стоеше охрана, така че не мисля и да минавам. Но ако отидеш в малко магазинче и дадеш знак, че не искаш нищо повече от вода, ще ти я дадат. Ако пък и това стане невъзможно, ще пием от чешмата.

Затова си спомням как преди няколко години бяхме с Д. в Атина – в един от по-големите хотели. Сядаме вечерта в барчето и си поръчваме тоник с минерална вода. Сервитьорът – висок, белокос, със строг вид, напълно съответстващ на класата на хотела – донесе тоника и вода в кана.
– Минерална ли е? – попитах.
– От чешмата е – каза твърдо той. – Защо не? Цяла Атина пие от нея. Ако искаш, ще налея сега една чаша и ще я изпия…
– Добре, добре – казах. – Не е необходимо, благодаря…

Вървя късничко вечерта по главната улица в квартала и виждам едно заведение, отворено, и с изнесени маси на тротоара. И по тези маси насядали хора – поне 20 бяха – плътно един до друг, пият и си говорят. И нито един от тях не беше с маска. Наистина!

И ми идва да им кажа:
„Какво правите тук, абе хора, това ли ви е stay home-а? Къде са ви маските е-е-е-й, къде ви е социалното дистанциране? Къде ви е, най-сетне, отговорността? Какво ще кажат от Световната здравна организация сега? И какво ще каже един уважаван филантроп, ако ви види, а?…“

*

4 юли, събота (св. праведна Марта) (VI в.)

На котарака му е горещо – не яде, излежава се по диваните, „спи като пребит“, както си говорим с Д. Преди малко поиска да излезе на балкона, но като му отворих, само си показа носа, размисли и се отказа. Качи се на бюрото и почна да се ближе.

Намерихме го миналата година на „Едисон“ – беше слаб, болен, едва ходеше и като че ли чакаше някой да го вземе. Очите му сълзяха. Полекувахме го, оздравя, после пак се разболя, пак го лекувахме.

Сега е добре, оглежда се през балконите, но не смее да избяга, макар че е живял на улицата. „Котката избира стопанина си, а не обратното“ – каза лекарят, при когото го бяхме завели първия път.

*

5 юли, Четвърта неделя след Петдесетница (св. преподобни Атанасий Атонски) (X в.)

„Кой от вас със своята воля може да прибави към ръста си един лакът?“ (Матей, 6:27)

Земното „издигане“ е измама, при положение, че става дума единствено за изображение на духовния успех. Но ако се напомняше, че е изображение, не би било измама. Затова „първите лъжливи разкази“, с които Сократ (в „Държавата“) предлага да започне възпитанието, не са лъжливи, защото слушателите разбират, че това са приказки. И басните не са лъжливи, и притчите.

Но уверенията, че ако ти надминеш някого по власт и богатство, или му отмъстиш, или добиеш по-голяма „чест“ – те вече са измама, в какъвто и вид да се предлагат. А духовният успех не е такова изпреварване, нито победа над когото и да е; ако е победа, тя е над злите сили.

Ако пък няма Бог, както някои си мислят, а всичко е случайно, пак – каква е ползата от този единствен видим и чуваем успех, при положение, че е за толкова кратко време, а останалото е безкрайно (вечност)? И в такъв случай старанието да го добиеш се оказва несериозно. Някои говорят за потомство и памет, но и те, в сравнение с безкрайността, пак са толкова кратковременни – всъщност, безкрайно кратки.

Така че няма какво друго да правим, освен да търсим приятелство с Бога (а не приятелството и благоразположението на „влиятелни хора“, това е смешно).
А как да добиеш такова приятелство, освен да молиш за него, и да се обръщаш направо към Него? И да казваш: „Сгреших с това, и това и това; ето тези зли неща направих и помислих“. И тогава Той ще те остави са се доближиш до Него, както е оставил самарянката, ханаанката, блудницата, Закхей, митарите и грешниците, дошли на гости в Матеевия дом. И ако някой попита: „Защо вашият Учител яде и пие с митари и грешници?“, ще казваме: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните…“

*

6 юли, понеделник (страдание на светите мъченици Марин, Марта, Авдифакс, Авакум, Кирин, Валентин презвитер, Астерий и много други) (III в.)

Проучвам възможностите за почивка на някой остров и чета правилата за ползване на ферибот в Егейско море. Положението е следното.
– необходимо е да напишеш декларация, че не си болен или заразен, не си контактувал с болни и заразени (доколкото знаеш, очевидно), нямаш симптоми и т.н. Декларацията се разпечатва, подписва се и се носи заедно с билета.
– могат да ти направят тест, ако и когато сметнат за нужно. И ако е положителен…
– преди да се качиш, ще ти премерят температурата, и ако е над 37,5…
– трябва да имаш предпазни средства против „ковида“ и да се предпазваш с тях. Най-добре било маската да е платнена. А какви още има? Гумени, пластмасови, железни? Сигурно се разрешава да се предпазваш с противогаз. Когато учехме „Защита от химическо и биологическо оръжие“ към противогаза се добавяха гумени чорапи, ръкавици и наметало. Веднъж един капитан, като чу, че ни предстои такова занятие, каза: „Много добре. Тъкмо ще научите от какво ще умрете“.
– На кораба трябва да спазваш дистанция (най-малко метър и половина) и също така „да не се движиш без нужда“.

– Това е все едно да отидеш на почивка в Освиенцим – казах на жена ми. – И то със заплащане.
– Вярно – каза тя. – Тази година няма да ходим на далечни острови. Ще го оставим за друг път…

*

7 юли, вторник (св. вмчца Кириакия/Неделя) (III в.)

Интригантството е във възход, заедно със своя верен помощник – доносничеството.

Говорителят на „Боинг“ е освободен от длъжност (бил я заел преди 6 месеца), защото постъпил „сигнал“, че преди 30 и повече години – значи по времето на Студената война – писал някъде, че жените не бива да участват в армията. Сигналът бил анонимен (най-точно – „конфиденциален“) и се оказал достатъчен. Говорителят се оттегля, за да не петни името на фирмата, като при това се разкайва, като подчертава, че днес възгледите му са съвсем други, тоест противоположни. Ръководството приема покаянието, както и оставката, защото „уважава неговото решение“… глупости.
Никой няма „чисто минало“, което значи, че всеки може да бъде нападнат интригантски. Ти си казал това, бил си в контакт с еди-кого си, тази се оплака от теб… значи не си „чист“. Така че довиждане. Вече не става дума дори за накърняване на някакви права. Ти просто си „обидил“, „уронил си престиж“. Не уважаваш някого. Все едно кого, впрочем.

Ето Дж. Роулинг – тя заслужи рекламата и парите си с едни книги, които аз никога не съм отварял, тъй като по онова време вече ми беше известно какво може и не може да се рекламира. Но същата тази жена, мултимилионерка, наградена с всякакви ордени, станала доктор h. c. къде ли не – тя, както изведнъж се оказа, не уважава транс… известно кои. И край. Ти не си наша, нас ни е срам от теб. А кои сте вие, които ви е срам от довчерашната ви любимка?

Освен това в лавината от лъжи е невъзможно да разбереш кой какво точно е казал.

Тези акции срещу хора с някакъв успех много приличат на акциите срещу статуите (в САЩ и приближените им). Омръзна ни да гледаме как някой стои някъде, затова хайде да го махнем – защото обижда. Не лично нас, той обижда другиго – но ние сме загрижени, ние не можем да търпим несправедливостта, така че се намесваме.

Интригантството разчита на завистта. Премахвайки някого от подиума на честта, то снабдява мнозина с краткотрайно задоволство: „Ето, на мен не са ми издигнали статуя, не са ме прославяли по света, не са ми платили толкова много, но пък аз не съм обидил никого, нали…“

Ако притесняваш наши хора, ако ни дразниш с независимост, ако имаш талант – безкрайни са поводите да се задвижи интригантството. А то ще е успешно, ако нападателят има на своя страна мнозинство, или по-скоро онези, които „имат думата“, защото те изобразяват мнозинство. И съдебно-репресивния апарат, защото той изобразява справедливо действие.

А нима християнинът, който вярва в един – и то точно този – Бог, не обижда никого с това? Разбира се, че обижда.

*

8 юли, сряда (св. вмчк Прокопий) (нач. на IV в.)

Утре се навършват 170 години от рождението на Вазов. Ето едно не много известно стихотворение (1912):

Орфей

В Хайран-дере, де в мир вирей
тъмнозелената борика,
върви божествений Орфей
с любимата си Евридика.

Ей спре се той на тъмен стръм,
засвири в самотий безлюдни:
млъкна зефир и речен гръм,
да слушат звуковете чудни.

на лирата му. Дивен час!
Дръвя, скали, орли, гадини,
заслушаха… (туй виждах аз
преди три хиляди години)

И белоноги нимфи в рой
се стекоха да слушат, млади
богини, музи и без брой
наяди, фавни и дриади.

И гледах смаян. Ала звън
от близко стадо в планината
прокуди моя чуден сън,
Орфея, гостите, свирнята.

Ив. Вазов. Съчинения. Том XVII. Живописна България: Пътни бележки. София, книгоиздателство Ал. Паскалев. Придворна печатница, 1921 (стр. 209)

*

9 юли, четвъртък (св. преподобни Патермутий и Коприй) (IV в.)

Вчера успях да си купя хляб.
Влизам в магазина, на чийто вход ясно пише кой има право да влиза, избирам едно нарязано хлебче и давам за него 1 лев. И го получавам! Продавачът нищо не каза, не ме укори за липсата на маска, даже ми пожела приятна вечер.

Покрай тези малки успехи в купуването на хляб и вода става видно, че има времена (като сегашните), в които не е достатъчно да дадеш пари, за да получиш най-необходимото. Тоест, не е достатъчно да се трудиш. Иска се и друго – непрестанно засвидетелствано покорство и знак за него, който да е винаги върху теб.

*

10 юли, петък (св. четиридесет и пет мъченици в Никопол Арменски – Леонтий, Маврикий, Антоний, Александър и други с тях) (към 320 г.)

Към многото вълнения през тази година се прибави и още едно: оказа се, че решението на турското правителство от 1934 г. за превръщане на Юстиниановия храм (тогава джамия) в музей, може да бъде отменено. При това положение сградата би следвало да се използва като мюсюлмански молитвен дом.
Решението на съда ще се обяви днес и има голяма вероятност то да е положително. Коментари не липсват, изказа се даже видният борец срещу корупцията в България Майк Помпео. Но е сигурно, че Европа и САЩ няма да бомбардират Анкара. Заради „Света София“ – не.

Разбира се, въпросът засяга преди всичко православната Църква. Имаме изказани протести (възражения, несъгласия) от страна на Цариградската патриаршия, Еладската архиепископия, Кипър, Антиохия, Иерусалим, Грузия и Русия. Сигурно и от други.
Заслужава да се обърне внимание, че Българската патриаршия не е взела отношение. Смятам, че мълчанието на българските архиереи в този момент е напълно уместно. И ще кажа защо.

Как може предстоятели на църкви, които лично отмениха празнуването на тазгодишния Великден, като забраниха на свещенослужителите да допускат християните в собствените им храмове, да правят декларации относно статуса на един византийски храм, пък бил той и този?

Как може патриарх Вартоломей, който отмени решение на цариградския синод отпреди 334 години, да протестира, че един светски съд отменя решение на министерския съвет отпреди 86 години? Нима един архиерей не бива да уважава решенията на предшествениците си поне толкова, колкото една държава уважава решенията на своите институции? И колкото по-стари са тези решения, толкова повече трябва да се внимава с отмяната им, защото изминалите векове свидетелстват за съгласие с тях. Но той сметна, че 330 години не са много. Защо турският съд да смята, че 80 са много?

Сега патриарх Вартоломей казва, че решението за „Св. София“ ще усложни отношенията между християни и мюсюлмани. Но не показа да го е грижа за отношенията в самата православна Църква, където той е архиерей. Напротив, пожертва съгласието в нея за да добие първенство – и не по чест, тъй като него той винаги го е имал, а по власт.

Атинският архиепископ Иероним пък заявява, че турските власти няма да посмеят да използват сградата като джамия. Защо? От страх пред християните? А струва ли си някой да се бои от тези християни – сегашните, от 2020 г.? Тези, които сами се отрекоха от своя Бог, за избегнат предполагаемата опасност за телата си, и още повече – за да се спасят от далеч по-сигурните парични глоби и административни наказания?
Няма защо турската държава да се бои от такива християни. Ако има някои, от които си струва да се бои, това са българските и грузинските, които единствени отвориха храмовете си на Възкресение. Но, както виждаме, турците са готови да поемат този риск.

Православните християни днес са твърде заети да пазят здравето си, да изпълняват нарежданията на светската власт и да се съобразяват с водещите медии. Изключенията са малко и следва да им се отдаде почит; и аз съм сигурен, че и турците биха им отдали почит, тъй като смелият противник създава уважение. Но онези, които сами се отричат от Бога и не се разкайват, както се е разкаял Петър, няма защо да бъдат уважавани.

Така че днес турците спокойно могат да превърнат великата сграда в джамия. Те знаят, че няма кой да им попречи за това.

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/sveta-sofiya

*

11 юли, събота (Чудото на св. вмчц Евфимия Всехвална) (нач. на IV в.; 451 г., Четвърти Вселенски събор)

Изказвания от последните дни.

Неофит, митрополит на Морфу (Кипър):

„Наесен вирусът ще дойде отново, знам го. Но църквите на Морфу ще бъдат отворени; и нека началникът ви иде в затвора…“

Румен Радев, президент на България:

„Мафиотизацията на управлението накара свободолюбиви българи от всички възрасти и независимо от политическите си пристрастия, да издигнат искания за законност и възвръщане на основни граждански свободи…“

„От всички нас зависи да изхвърлим мафията от изпълнителната власт. Да я изхвърлим от прокуратурата; която прокуратура мафията използва за свой щит и за политически репресии. Не на страха! Ще си върнем България! Мутри – вън!“

*

12 юли, Пета неделя след Петдесетница (страдание на св. мъченици Прокъл и Иларий) (нач. на II в.)

Макар и със закъснение, взех участие в шествието – от пресечката на „Левски“ с „граф Игнатиев“ към Съдебната палата и Мин съвет.
Нужен е натиск върху разбойниците (президентът каза – „мафиотизация“, „мутри“). Иначе ни предстои административен и съдебен тормоз, арести, затвор, побоища. Дотук впрочем всичко се е случило, има примери.
Остават изтезанията и екзекуциите, които ще дойдат, ако няма достатъчна съпротива. Ако някой не вярва – миналото свидетелства.

Вапцаров

Или пък – най-унизително робство.
Както каза днес някой: „Никой няма да ни помогне – нито партии, нито `мисирки` (название на журналистите, мнозина знаят как се появи), нито външни сили. Надеждата е само в нас, които сме тук.“

*

13 юли, понеделник (Събор на св. архангел Гавриил)

Алчността и наглостта на онези, които се разпореждат с държавата, налудният стремеж за придобиване на цялата власт, и то завинаги, се разпростряха лесно и достигнаха всички места в институциите. Знам го от личен и семеен опит, нас ни нападат открито от 2011-та.

Затова тези събирания в центъра на София през последните дни са много нужни, защото с тях се показва, че хората не са толкова безпомощни. Това ще помогне (вече помага) за оздравяване на обществения живот, защото хората ще престанат да се боят, а мутроподобните (мутрообразните) – да беснеят.

Природосъобразният живот противоречи на свободата. Ако човек живее последователно според природата си, тоест ако винаги избягва болката и забележимия риск, и винаги предпочита покоя и удоволствието, той изцяло се лишава от свобода и така се отказва да бъде човек.

Така и с обществото. Ако участниците в него никога не рискуват нищо в общо действие, а винаги избират покоя, това общество ще живеее съгласно природата, но няма да е човешко общество.

*

14 юли, вторник (св. преподобни Никодим Светогорец) (до 1809)

Един опитен човек би могъл да предвиди приблизително вярно съдбата на едно младо семейство, ако ги познава достатъчно.

Ние се оженихме през 1994 и още тогава беше ясно, че и двамата искаме да се занимаваме с наука, и че няма да се покланяме на никого, за да ни подхвърля пари.
Това значеше, че или ще бъдем убити, или ще свършим в затвора, или ще загинем от недоимък. Какво друго?

И все пак, adelon to mellon.

*

15 юли, сряда (св. мчци Кирик и Юлита) (нач. на IV в.)

Днес е починала Валентина, леля на Димка. Бог да я прости. Работила е много години като детска учителка.
Беше кротка и деликатна, грижеше се за близките си.

„Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест, защото минават бързо, и ние летим“ (Пс. 89:10)

„Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“ (Пс. 22:1-4)

*

16 юли, четвъртък (св. мчк Иоан Търновски) (до 1822 г.)

Когато казваме, че сме против произвола на „ето тези“ мутри, това е истина. Но би било много полезно да се разбере, че протестът далеч не е само срещу тях. Той е и срещу онези, които са ги поставили тук и ги подкрепят.

Имам предвид прекомерно срамежливата реакция от страна на евро- и американските чиновници по повод на вълненията в София. Те се досещат, че хората са излезли не за да сменят една партия с друга, а защото не са съгласни да бъдат управлявани така. Но къде по света няма мафиотщина, корумпираност и безочливо властолюбие на посредствени завистливци? Така е навсякъде.
Ето защо „Европа“ и „Америка“ няма да бързат да помагат на тормозения от престъпници български народ. Защото тези престъпници са си техни хора, те са онова, което уместно бива наричано „колониална администрация“. И ако хората в България, които искат справедливост, спечелят, това няма ли да стане пример и за други?

Ето това е, което притеснява евроатлантическите ни партньори. Те бяха доволни от некадърните и груби, но угодливи надзиратели на отделно взетия концлагер и ако зависеше само от тях, не биха ги сменили никога. А сега избухна въстание и възникна проблем. Да кажеш: „Няма значение, че сте недоволни от мафията ви, важното е ние да сме доволни“ не е лесно, защото не е прилично. Но да кажеш на мафията да си ходи, е рисковано – какво ще стане, ако и други започнат да гонят своите местни мафии?

До кого ще се стигне така? Разбира се, до покровителите.

*

17 юли, петък (св. вмчц Марина)

От всекидневното четене на Писанието (Евангелието, Апостола, Псалтира, а и на целия Стар завет) има голяма полза. Ако някой опита да прави това по-дълго и без прекъсване, ще се убеди.

Защото то утешава душата, укрепва естественото й устройство, и е за нея, както казва апостол Павел, „сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек“ (Евр. 6:19-20)

*

18 юли, събота (св. преподобни Памво)

Не е лесно да се четат старобългарски глаголически ръкописи и причините за това са няколко.

Най-малката трудност е самата азбука. Това са към 40 знака, които отговарят на точно определени звуци и биха могли да се научат за няколко дни.
Много по-голямо препятствие е езикът. Ние мислим и казваме, че това е български, но той е различен от нашия български и не може да се разбира, ако не сме го учили. При равни други условия един руснак ще се справя с текста по-лесно, отколкото един българин – защото руският е задържан по-близо до древната си форма.
Освен това да четеш ръкопис значи да имаш работа с „ненормализиран“ текст. Това не е издание. Поради това трябва да се справяш със съединения на букви, съкращения на думи, избледнели и повредени места. И освен това – няма разстояние между думите.
Накрая, необходимо е разбиране на самите текстове.

Затова успявам да чета Асеманиевото евангелие чак сега; а съм започнал да уча старобългарски език преди 40 години.

S

*

19 юли, Шеста неделя след Петдесетница (св. преподобна Макрина)

По това време на годината през 1978 вече се бях явил на изпити за НГДЕК, и то с добър резултат – класирах се 6-ти. Това стана след немалко уроци по литература и руски, та може да се каже, че специализираните ми езиково-литературни занимания са от 42 години.

Оттогава – 7 издадени авторски книги и още 3 неиздадени; и 3 големи превода.
Значи общо 13. И тази тук – 14.

За Авраам пише, че си отишъл от този свят сит на години; а някои сигурно са си отишли сити на книги. 14 вече ми изглеждат достатъчно, но пак да кажа: ἄδηλον τὸ μέλλον.

в заключение 2

*

20 юли, понеделник (Илинден)

Хора, които са писали, превеждали и правили книги у нас през първата половина на XX век:

Г. Кацаров, К. Величков, Ана Карима, П.П. Славейков, М. Белчева, П.К. Яворов, Кр. Кръстев, Д. Дебелянов, Ив. Вазов, Евг. Марс, Ив. Шишманов, Ст. Михайловски, К. Христов, С. Радев, Д. Михалчев, Ал. Балабанов, М. Балабанов, А. Златаров, Д. Кьорчев, Хр. Смирненски, Гео Милев, Б. Пенев, Е. Багряна, В. Златарски, Д. Дечев, Ив. Георгов, М. Арнаудов, А. Страшимиров, Т. Влайков, Вл. Василев, Г. Бакалов, Р. Стоянов, Й. Йовков, Л. Стоянов, Д. Подвързачов, Й. Маринополски, Ас. Разцветников, Ив. Велков, М. Войнов, Мл. Тонев, Ив. Марковски, Н. Шейтанов, М. Николов, Г. Константинов, Т. Траянов, Н. Лилиев, К. Гълъбов, Л. Владикин, П. Венедиков, Ал. Бурмов, Т. Боров, Н. Райнов, Ив. Саръилиев, П. Бицилли, Н. Вапцаров (ще си спомня и за други).

*

21 юли, вторник (св. пророк Иезекиил)

Прибирам се вечерта към 11 и вървя към „Орлов мост“. И гледам две момиченца, най-много десетгодишни, карат тротинетки в посока към парламента и скандират: „[…..] е тулуп! […..] е тулуп!“

Какво да каже човек, освен да добави: «из уст младенец и ссущих совершил еси хвалу, враг твоих ради, еже разрушити врага и местника…»

Без връзка с горното.

Може би началото на несправедливостта идва от телесното пожелаване – това, което човек не може да овладее, защото не иска. От него се ражда лицемерието (да се съди по външния вид); от лицемерието – завистта; от завистта – честолюбието; от него – властолюбието. Властолюбието произвежда несправедливост (престъпление), а съзнанието за несправедливостта води до униние, което днес често се нарича „депресия“. И всички тези създават страх от смъртта.

Защото смъртта застрашава телесното пожелаване, тъй като унищожава тялото; застрашава лицемерието, защото унищожава лицето (външния вид); завистта, защото след нея няма на кого да се завижда; честолюбието, защото мъртвият не приема почести; властолюбието, защото мъртвият не властва. И дори несправедливостта, защото тя е явен грях, а смъртта може би отвежда душите на съд.

Затова трябва да се води борба срещу тях, и тя е по обратния път. Първо срещу несправедливостта, защото човек по-лесно се досеща как да се въздържа от нея. Ако я победи, ще отпадне властолюбието, а след него – и останалите. Особено трудно е да се победи лицемерието, защото то е най-близо до телесното пожелаване, което ни е по природа.

Затова не е лесно млад човек да стигне до съвършенство – за това е необходимо чувствата да са отслабнали. Но победим ли телесното пожелаване, ще преодолеем страха от смъртта, и изобщо греха.
И тогава ще се яви любовта.

*

22 юли, сряда (св. равноапостолна Мария Магдалина) (I в.)

Частната библиотека се съставя от един човек. И това, което тя представя, е неговият „дневен ред“.

Първото, което научаваме от нея е, какво той прави и кое смята за съществено (съществуващо).
Но той не произвежда сам книгите, с които се е сдобил (освен съвсем малко). Така че дневният му ред включва и реда на родния (главния) му език. И оттам научаваме какво се е случвало с неговата страна.

А тя пък, произвеждайки книги, не може да избегне световния „дневен ред“.

Ето защо чрез библиотеката на един човек опознаваме един личен поглед към дневния ред на света.

*

23 юли, четвъртък (св. свщмчк Аполинарий, епископ на Равена) (I в.)

Пълната и освободила се от всички свои противници земна власт е противник сама на себе си.

Ето положението в РПЦ. Патриархът е глава на Църквата (по власт, не само по чест). Мандатът му е доживотен (както е редно) и той действа в пълно съгласие по всички въпроси с президента, който пък от своя страна също, след промените в конституцията, отива към доживотно управление.

Въпросът не е просто в това, докога някой ще е на власт, а в друго: че той може да остане на власт дотогава, докогато иска. Но е видно, че за да остане, трябва да прави някои отстъпки и да влиза в някои съглашения противно на онова, което е добро за Църквата и страната.

И какъв е резултатът? Че през последните месеци най-известният, а може би и най-влиятелният духовник на РПЦ се оказва схиигуменът Сергий (Романов), който не е нито митрополит, нито епископ, нито дори игумен. Може би и монах не е, всички права са му отнети, и то чрез законно решение на законно (канонично) проведен църковен съд. Той няма никакъв инструмент за обществено влияние, освен един канал в youtube, поддържан от един младеж, негов привърженик.

Но мнозина християни вече мислят, е той е единственият духовник в Русия, който си позволява да говори истината.

*

24 юли, петък (св. вмчца Христинa)

Подлецът не обича никого, но затова пък презира, мрази и се срамува.

Когато срещне наивен, го презира, защото се гордее, че наивният не вижда греха (низостта) му.
Когато срещне проницателен, го намразва с озлобление, защото се дразни, че виждат греха му.
Особено се бои от проницателния, който е и образован, защото този вижда не само греха, но и нищожеството му. Тогава освен омраза изпитва и срам.

Защото подлецът е лицемерен, и поради това се срамува не от греха си, а от нищожеството си.

*

25 юли, събота (св. преподобна Евпраксия) (нач. на V в.)

Думата σοφία е значела три неща – „вещина“, „умност“ и „мъдрост“.

Вещина е σοφία-та на деловите хора, политиците и най-сетне, на техните учители – софистите. Това е способността „да се справяш“ в този свят, да успяваш според мнението на мнозинството и да обосноваваш стойността на това справяне, което вече е работа на софиста.

Философът от сократическата и питагорейска школа се разграничава от деловия и софиста, като казва, че е „зрител“ в този свят и се стреми да го опознае, оставайки безразличен към успеха. Поради това той спори със софистите и ги опровергава. Неговата σοφία е „умност“, чрез която се създава свят на мислите, чийто връх е един бог, който е мислещ и мислим, и е двигател на всичко, без да бъде отвъд света. Така че умността на философа остава „световна“ в смисъл на „космическа“. Тя се занимава с обществото и природата.

Християнинът е безразличен към успеха и се интересува от природата само доколкото тя е творение на Бог. Той не смята умността за безполезна, но знае, че човек не бива да спира до нея, а да се стреми към връзка с Бога, който е отвъд „космоса“. Неговият Бог го подканва към любов и саможертва, което философският „двигател на света“ не прави.
И благодарение на тази връзка с Бога той постига мъдростта.

*

26 юли, Седма неделя след Петдесетница (св. прпмчца Параскева) (III в.)

Хората постоянно живеят с мнението, че някъде съществува спокоен живот; че някой някъде си живее спокойно, благодарение на „реда“ и „сигурността“.

Но няма такова място, нито такива хора. Защото дори човек да е доволен от устроението на живота си, той знае, че то не е неразрушимо; и дори да му изглежда като неразрушимо, пак знае, че тази неразрушимост е временна (за някакъв краен отрязък от време). И после времето свършва или продължава по непознат начин.

Кой при това положение ще е спокоен, освен спящият и упоеният, тоест – онзи, който не е „на себе си“. Какво ще рече тогава да си щастлив?
Щастието е впрочем като надежда за изпълнение на нещо; а това нещо е образ на вечния живот. Но само образ. Излиза, че щастлив е този, който се надява да види някакъв образ, и то за кратко. И все пак щастието му – самото то, в момента на надеждата – е истинско.

Значи пътят към щастието е път към вечната надежда.

Сократ в „Апологията“ казва, че една нощ, прекарана в дълбок сън без сънища, е по-щастлива от повечето човешки дни, комуто и да са принадлежали те. Значи безчувствеността много често е за предпочитане. Но още по- за предпочитане е да си в общество от умни и добри хора, които водят разговор за истинни неща (мъдреците на Данте, в Първи кръг). Такава е била неговата надежда, и ако тя е била устойчива, той е бил щастлив. А и нашата трябва да е подобна – във всеки случай, не по-малка от неговата.

Но той е бил в несигурност, а и ние сме така. Затова е вярно казаното: „Вярвам Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:24)

*

27 юли, понеделник (св. Седмочисленици – Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум, Горазд, Сава, Ангеларий) (IX в.)

*

28 юли, вторник (св. апостоли и дякони Прохор, Никанор, Тимон и Пармен) (I в.)

*

29 юли, сряда (св. свщмчк Висарион Смоленски) (XVII в.)

*

30 юли, четвъртък (св. апли от 70-те Сила, Силуан, Крискент и другарите им)

*

31 юли, петък (св. праведен Евдоким Кападокийски) (IX в.)

Август

1 август, събота (св. мчци 7 братя Макавеи) (II в. пр. Хр.)

Отидохме на опелото на Емилия Минева, в „Св. Параскева“ на „Раковска“. Събрахме се към 20 души.

Познаваме я отдавна. Била е преподавателка на Димка в специалност „Философия“ през 1980-те, а после бяха колеги в „История на философията“ много години. Аз се знам с дъщерите й – Силвия и Евелина – от училище и от Атинския университет.

Бог да я прости!

*

2 август, Осма неделя след Петдесетница (Св. свщмчк Стефан, папа Римски) (III в.)

*

3 август, понеделник (преп. Исакий, Фавст и Далмат) (V в.)

3 авг ИДФ

*

4 август, вторник (св. прпмчца Евдокия) (II в.)

4 авг Е

*

5 август, сряда (св. мчк Евсигний) (IV в.)

*

6 август, четвъртък (Преображение Господне)

*

7 август, петък (св. прпмчк Дометий) (IV в.)

В житието му (в сборника на еп. Партений и архим. Бончев) пише:

„Чрез пост, молитва, бдение и богомислие той достигнал такава светост и съвършенство, че изцерявал от всякакви болести…“

Точно преди малко мислех за нападенията на бесовете, които човек приема за свои собствени мисли. Но не са негови мисли, а са техни нашепвания. Ако ги забележи и се научи да ги отпраща един срещу други, той ще отбегне коварството им и ще освободи душата си от тях.
Да обърнем внимание, че те не само представят нашепванията си за негови мисли, но също се вмъкват в хората и му говорят с техните гласове, за да внушат омраза към тях.
Защото те са като баща си – дяволът, и като него са лукави, подли и сплетници (интриганти).

Днес е рожденият ден на Василка Тъпкова-Заимова, с която бяхме приятели. Бог да я прости и да упокои душата й!

*

8 август, събота (св. Емилиан Изповедник, еп. Кизически) (IX в.)

*

9 август, Девета неделя след Петдесетница (св. ап. Матия) (I в.)

*

10 август, понеделник (св. мчк и архидякон Лаврентий) (III в.)

*

11 август, вторник (св. мчц Сузана и другите с нея) (III в.)

*

12 август, сряда (св. свщмчкмчк Александър, епископ Комански) (III в.)

*

13 август, четвъртък (cв. Тихон, еп. Воронежки и Задонски Чудотворец) (XVIII в.)

*

14 август, петък (cв. прор. Михей) (VIII в. пр. Хр.)

*

15 август, събота (Успение на Пресвета Богородица) (I в.)

*

18 август, сряда (Успение на преп. Йоан Рилски Чудотворец) (X в.)

триизм 2

(Доклади от Годишните четения на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование 14-15 декември, 2018)

*

22 август, събота (св. преп. Антуса) (III в.)

На път към Драгалевския манастир
Вит 22 авг 3

*

31 август, понеделник (св. свщмчк Киприан, еп. Картагенски) (III в.)

Прочетох за изказването на един експерт по образованието, че през новата учебна година от учителите се очаква да влизат в клас с маска или поне със шлем.

По този повод мнозина коментатори забелязаха, че само шлем не стига.
Ако човекът преподава предмодерна история, пък и литература, ще му подобава да идва на работа в пълно бойно снаряжение. Това значи освен шлем, още и щит, меч (в подходяща ножница), копие (късо и дълго), малка бойна брадва, ризница, броня, наръкавници и наколенници (от лек метал). На бронята, както и на шлема, трябва да бъде изрисуван в достатъчно голям размер, за да се вижда отдалеч, личният му герб. И няма да идва с градския транспорт или с колата си, а на кон.

Ако преподава модерност, ще е по-лесно: само каска и противогаз, а за транспорт – каляска с 2 или 4 коня за XIX век и мотоциклет (с кош) за XX-ти. За групи от по над 10 учители се разрешава дирижабъл.

От преподавателите по химия и биология няма да се иска каска, но те ще трябва да имат резервен противогаз и да бъдат винаги с гумени ръкавици до лактите, чорапи до коленете и наметало, което обгръща тялото плътно и отвсякъде (с процепи за ръцете).

Учениците ще си носят манерки, от които ще пият по време на час и междучасие, така че да не се налага да излизат в коридора, където да се срещат с други.

Във всички класни стаи ще бъдат инсталирани по три химически тоалетни – една за девойки, една за младежи и една – за колебаещи се.

*

1 септември, вторник (св. преп. Симеон Стълпник) (V в.)

Разликата между маската и шлема е, че първото изглежда зловещо, а второто – по-скоро комично. Цялата тази акция наподобява много други гонения в историята, чиято цел е една и несъмнена – чрез постоянен тормоз човекът да бъде унизен до такава степен, че изцяло да загуби уважение към себе си и да не възразява срещу нищо. И все пак дори животните не са съгласни на всякакво отношение към тях и реагират. Затова такива нападения не са само брутални, те имат някаква тактика и приличат на дресировка: ако правиш така, ще се мъчиш, ако правиш иначе – няма да си зле… Сегашната кампания прилича донякъде на тормоза срещу пушачите и ползва неговия опит. „Понеже може би пушенето е вредно, затова сега ще ви изтезаваме със забрани и грозни картинки по кутиите“.

Да не забравяме, че римските езичници считаха християните за вредни, после техните наследници – папите – по подобен начин притискаха всекиго с обвинения в ерес. А наследниците на папите – немските нацисти – продължиха по същия път. Защото тормозът срещу евреите не е изобретен в Германия, той си е стара работа, с традиция.

Та сега акцията с маските е подобна на тази срещу пушачите, защото има подобна аргументация (здравна); но е много по-нагла, защото атакува не някои, а всички, и не някакъв определен навик, а самото лице на човека. Затова прилича и на насилствената смяна на имената. Тя също не е измислена специално за българските турци. Години преди „възродителния процес“ у нас се отнемаха фамилните имена на хората, като за фамилно име се определяше личното име на дядото. Това беше в средата на 70-те и се провеждаше в училищата, спомням си го добре.

*

3 септември, четвъртък (св. свщмчк Антим, епископ Никомидийски) (нач. на IV в.)

Има една глуповата, досадна и нахално втълпявана идеологема, която гласи: „Вижте Европа и Америка, колко много пари и материални блага има там. То е, защото там има много свобода, справедливост и демокрация“.

Това е същото, като да се каже: „Вижте олигарсите, министрите и депутатите, какви добри пари взимат, какви хубави коли карат и с колко влиятелни хора се срещат. Това е, защото са умни, справедливи и ги е грижа за демокрацията.“

Трудно е да се разбере, че материалните (и имиджови) блага от една страна, и свободата и справедливостта от друга, имат малко общо помежду си. А защо е трудно? Защото ако го разберем и повярваме, ще трябва да направим избор.
А последствията от него са тежки – и в двата случая.

В „Кръстникът“ има една класическа сцена (много неща в този филм са класически).
Майкъл Корлеоне основава фондация и дарява на Ватикана 100 милиона долара в брой. За помощ на бедните.
От своя страна папският представител му връчва свидетелство за това, че той вече е… някаква титла, във всеки случай най-високото отличие, което Ватиканът дава на светско лице.
Бившата жена на Майкъл, която е дошла на тържеството, за да говори с него по семеен въпрос, го заговаря:
– Поздравявам те с високото отличие, Майкъл. Не е ли малко скъпо?…

Никоя църква (религиозна организация) не бива да приема дарения от престъпници, а още по-малко да ги награждава за това. Ползата от такива сделки е кратковременна, а вредата е голяма, понякога дори фатална за организацията.

*

4 септември, пeтък (св. пророк и боговидец Моисей) (XIII в. пр. Хр.)

Управлението не е заради управляващите, казва Платон в „Държавата“.
То е първо заради всички останали, и след това заради самите управляващи – и то в случай, че са се заели с тази работа не защото им е приятна, а поради крайна необходимост.

Освен това той обръща внимание, че управлението, ако се извършва добре, не носи никакви ползи на управляващия, а главно вреди; и точно поради това на него му се полага определено заплащане и някои почести. Те са като компенсация.
И още: за да управлява някой наистина добре, той трябва много да обича образованието и мъдростта; и не просто да е респектиран от тях без да ги познава, но сам да е достигнал най-висока образованост и чрез дългогодишно упражнение в добродетели да е станал мъдър.

И още: преследването и удържането на властта заради самата нея (а не заради другите) неизбежно води човека към оглупяване. Тъй като в течение на тази дейност той няма как да се занимава с мисли за общото, а още по-малко да се придържа към истината и доброто, а винаги е зает с дреболии и лъжи, които увреждат ума му – бавно, но необратимо.

Всички тези неща, известни и отдавна казани, скрито влияят на лошия управляващ, дори той никога да не е чувал за тях. Тъй като ако има някои, от които той наистина да се бои и да им завижда, това са учените и мъдри хора. Той се срамува от тях, силно желае да ги има на своя страна и силно ги намразва, когато разбере, че не са на негова. Би желал да ги купи, но това е глупаво, защото купиш ли някого, веднага преставаш да го цениш; и с основание.

Затова казвам: учете и не се продавайте, и лошият властник винаги ще усеща, че може да ви бъде най-много слуга.

*

5 септември, събота (св. пророк Захария и праведна Елисавета) (I в. пр.Хр. – I в. сл.Хр)

Има една причина да не се гневим на никого лично и тя е следната: че всеки човешки живот винаги завършва по един и същ начин – като въпрос без отговор.

А въпросът е: как е живял този човек? Добре или лошо? А да се каже „и така, и така“ е все едно нищо да не се каже.

Та истинният и последен отговор не може да бъде даден от хора. Ето защо нека се придържаме към доброто според силите си и да не осъждаме никого. Тъй като осъждането претендира за сигурен отговор на въпроса – а това не е по нашите сили.

*

9 септември, сряда (св. праведни богоотци Йоаким и Анна) (I в. пр. Хр.)

Да се пише до европейската комисия и правителствата на западните страни, че България се управлява от лъжци и престъпници, е смешно.

Това е все едно обитателите на Аушвиц да напишат на тогавашния канцлер, че директорът на лагера се отнася лошо с тях.

Ето сега: пишат на г-жа Меркел, че еди-кой си е мафиот. Ами тя нали затова го държи там…

*

10 септември, четвъртък (св. мчци Минодора, Митродора и Нимфодора) (нач. на IV в.)

Нека да кажем няколко думи по същество.

Протестите от тази година са съвсем различни от онези през 1996/1997 и още повече от онези през 2013/2014. Първият имаше за задача политическо освобождаване от доскорошната просъветска номенклатура, а вторият се занимаваше с технически въпроси, отнасящи се главно до усвояването на евросубсидиите. И двата протеста бяха изрично и активно подкрепени от „западните партньори“, и поради това постигнаха лесен успех.

Сега положението е друго. Европа намери своите представители у нас: това са онези, които напоследък открито биват наричани „мутри“, подкрепени от партията ДПС и от който още се намери – винаги се намира някой. Ако зависи от евробюрократите, тази конфигурация ще управлява неограничено дълго – тоест поне още едно поколение, докато сегашните 20-годишни станат на 50.

„Великото народно въстание“ засега е опаковано като проевропейско движение, защото все още почти никой не оспорва открито, че Европа – това е правова държавност, върховенство на закона и пр. Но тази опаковка е много тънка, защото истината е, че „западните партньори“ малко ги е грижа за законността като такава, а още по-малко за законността у нас. И това се усеща от всички – както от доверениците на Съюза, така и от останалите.

Това, което се вижда под опаковката, е желание за истинска законност, тоест справедливост; и също така недоволство от растящото пренебрегване на националния (етнокултурен) интерес.

Ето защо тези днешни протести у нас са аналогични по-скоро на вълненията в Унгария от 1956, Чехословакия от 1968 и Полша от 1980. Тогава малцина казваха, че искат „капитализъм“, а по-скоро ставаше дума за „социализъм с човешко лице“, тоест за живот без политически репресии и със зачитане на националната идентичност – с всички произтичащи от това последствия.

Така и днес България казва, че не е против Европа, но все пак иска реална демокрация, което ще рече свобода на словото, истинска партийна система (невъзможна без честни избори) и истинско разделение на властите; а не изоставяне на произвола на една нова местна номенклатура, която ще си плаща данъка на евробюрократите и в замяна на това ще се разпорежда из страната според личните си желания.

*

11 септември, петък (св. преп. Теодора Александрийска) (V в.)

Във връзка с Ковид-19:

Смятам, че д-р Ат. Мангъров трябва да бъде номиниран за Нобелова награда за медицина – за препоръките му за предпазването от епидемията.
И, разбира се, наградата да му бъде присъдена.

Друг въпрос е, дали ще я приеме.

*

13 септември, неделя (св. Корнелий стотник) (I в.)

Замислям се понякога за историята на Иов – първо заради темата й, но също и за това, че тя е някак отстранена от останалите книги в Стария завет. Всички други, които съдържат някакви разкази, се отнасят до историята на еврейския народ, а само тази – не.

Разказът за Иов е като отговор на въпроса как човек може да бъде някой, а не никой. Или – как да запази лицето си.
За да е възможно това, първо трябва да се признае, че Някой изобщо съществува, а светът не е безкрайно въртене на случайни форми. И после, да се засвидетелства верността към този Някой – независимо от промените.

Затова Бог, обръщайки се към сатаната, който е „ходил по земята и я е обходил“, казва: „Видя ли моя служител, Иов? Най-добрия между хората?“.
А сатаната казва: „Нима даром ти служи Иов? Не огради ли Ти всичко негово, не го ли запази от всякакви нещастия?“

Тук Бог е Съществуващият, сатаната е небитието, а Иов е изпитваният – дали е някой, и ще живее вечно, или е никой – и ще изчезне, все едно го е нямало.

Точно затова жената на Иов му казва: „Похули Бога и умри“ – тъй като това е смъртта, да се отречеш от Съществуващия и да станеш „никой“.
Жената е „хорското мнение“.
А Иов казва: „Говориш като безумна. Само доброто ли ще приемаме от Бога?“

Значи човек може да е жив не само в благата, но и в бедите. Ако сметне, че животът – това са благата, той е никой и ще изчезне.

*

14 септември, понеделник (Кръстовден)

Човек пише книга или се занимава с наука, направил си е план, нещата се развиват прилично… може би. И изведнъж се оглежда – себе си и наоколо – и вижда в колко много неща е изостанал. Защото ги е изоставил.

Но как иначе да бъде, щом е избрал един път, а не много. Ако пък не е избрал никой – още по-зле.

Затова трябва да избере един път, и колко по-добър е той, толкова по-малко ще съжалява за всички останали. А най-добрият е този към най-доброто.

Затова е казано: „Ако някой иска да Ме следва, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва. И каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си?“

През 2006 имаше световно първенство по футбол. Децата (завършили съответно шести и четвърти клас) седяха по цял ден пред телевизора, за да гледат мачове.

– Какво му гледате на този мач? – рекох им веднъж. – Всичко е толкова ясно.
– Как ясно? Колко ще завърши?
– Толкова – казвам им. – Приблизително.

Мачът наистина завърши така.

– Тате, ти позна – казаха двамата. – Наистина завърши толкова.
– Естествено.
– А за други можеш ли да познаеш?
– Мога.
– Този утре колко ще завърши?
– Толкова.

И това се оказа вярно.

– Тате, ти как познаваш мачове? Ти изобщо не гледаш телевизия.
– Не, но преди време гледах. Знам ги как играят. Нищо не се е променило.

След четвъртия мач:

– Тате, ти защо не играеш на тото? – попита Теди.
– А защо?
– Ами ти познаваш всичко.
– Не всичко. Някои мачове.
– Но ти трябва непременно да играеш!
– Защо?
– Ще спечелиш ужасно много пари!
– Може. Но не ми се играе.
– Как не ти се играе?! Моля те, играй!
– Не. Имам друга работа.

И наистина, никога не съм играл на тото. Човек не може да прави едновременно съвсем различни неща.

*

15 септември, вторник (св. вмчк Никита) (IV в.)

След три десетилетия колебание влиятелните идеолози и социоинженери намериха заместителя на синята и червена връзка.
Предполагам, че по онова време е имало много родители, които са се колебаели дали да пращат децата си на училище, ако условието ще е да им се сложи връзка (знак за подчинение и господство). Но повечето от тях все пак са ги изпратили, за да не разбиват напълно живота им. Така че изнудването е било успешно.

Но да кажем и нещо добро за чавдарските и пионерски връзки – те все пак не се слагаха на устата. Днешният им заместител – „предпазната маска“ – ще предпази децата и учениците поне от три неща:

1. Да приличат на себе си
2. Да разговарят помежду си
3. Да бъдат здрави.

Защото не е нужно да си професионален педагог, за да знаеш какво ще става с маските: те ще стоят по джобовете, ще падат по чиновете, по пода, по асфалта и по земята, и след това ще се слагат на устата. Учениците ще се заразяват и ще боледуват без помощта на какъвто и да било ковид. И училищата ще се затварят до второ нареждане.

А някой ще получава субсидии за развитие на дистанционното образование. Което, както всеки учител знае, не е образование.

към 10 ч

Разговори с музи

1. Основанията-върхове

– Е, и какъв ти е планът сега? – попита Клио, докато тримата седяхме на една кръгла масичка в ъгъла на трапезарията и опитвахме от салатите на „Nile Holidays“.

– Планът – казах – или по-скоро идеята, е да се обсъди всичко… искам да кажа, всичко, което е съществено за истинското образование. Защото вече написах няколко книги по разни въпроси, и ерудитски и художествени, а сега ми ще да кажа нещо за основанията. С какво трябва да е наясно човек, за да обсъжда какъвто и да е въпрос на науката и изкуството. Защото в такъв разговор трябва да се влезе с някакви предварителни знания. Та мисълта ми е, кои са най-добрите предварителни знания, за да обсъждаш какво да е. Защото ако някой ги има, тогава всяко нещо, за което ще заговаря, ще придобива смисъл – най-напред в неговия ум, а после и в ума на останалите.

– Това ми напомня едно нещо от „Пирът“ – рече предпазливо Калиопа, която седеше от лявата ми страна и гледаше в неопределен предмет със светлозелените си очи. – Че ако човек стигне до самото красиво, тогава вече всичко, което ще говори и ще прави, ще идва направо от красивото… няма да е подражание на нещо оттук, а ще е от самия източник. Затова този човек ще е наистина красив, а няма да наподобява някакви неща оттук, които също само наподобяват нещо… и то не много добре.

– Да, това е темата за основанията, които същевременно са и върхове – отвърнах. – Някой би казал, че разговорът за какво да е общо и съществено започва от някакви неважни неща и впоследствие се стига до ценното… постига се знание. Но работата е там, че повече от основанията е мъчно да се научи. Те, освен че предхождат размисъла, са и негова цел. И трябва да предсъществуват, така че да бъдат предадени от някой, който ги разбира, на друг, който се стреми към тях. Това е аристотелизъм, впрочем.

– А защо трябваше този разговор да се води точно по Нил? – попита Клио и ме погледна усмихнато – не толкова с уста, колкото с очи и някак шеговито-насърчително, както сигурно Атина е гледала Одисей, когато са се видели в Итака след завръщането му.

2. Египет като начало

– По две причини – отговорих. – Първо, за да бъдем постоянно заедно, да нямаме други грижи и да можем да се съсредоточим. Ето, корабът е като хотел, всичко ни е осигурено, а навън – автентичен поглед към една велика история. Ако хората не се оттеглят за известно време от всекидневието, мъчно ще изговорят нещо, което да трае. Нужно е усамотение. Защо точно по Нил, а не по Дунав или другаде? Защото египетската история е най-дългата, до която имаме достъп – като западни хора.

– Същества – каза Клио.

– Да, същества. С оглед на конкретните събития в човешкия свят тя е като начало. Примерно Платон, когато иска да даде пример за стара и устойчива цивилизация, сочи към Египет. И Аристотел също, макар и по-рядко. Виждаме го и в Библията: когато настъпи глад, синовете на Израил отиват в Египет за жито – значи страната и силна и богата. Това едва ли се е дължало само на Йосиф, макар че той е имал заслуга да се натрупат хранителни припаси, по негово време. Освен това Мойсей е египетски възпитаник. А и целият Египет, според „Изход“, е страна на магии, суеверие и идолопоклонство, значи минало, което е нужно да преодолеем, и същевременно да го имаме предвид, за да избегнем връщането там. Херодот пък казва, че в тази страна имало „най-много чудеса“. А в „Одисея“, се съобщава, че там можело да се намерят лекарства, каквито другаде нямало.

– Да – обади се Калиопа. – Наркотикът на Елена.

– Да, някакво успокоително е било. У Данте, някъде около седмия кръг на ада, става дума за гиганта на Крит, който бил обърнат с гръб към Дамиета, а гледал към Рим. Значи, Египет е миналото, тоест началото; а Рим е бъдещето.

– Ако не и краят – поклати глава Клио.

– Така че ако става дума за далечно минало и старост, европейците заедно с цяла западна Азия се обръщат към Египет. Затова имаме европейска египтомания, която се забелязва още в „Златното магаре“, където Луций внезапно решава да стане жрец на Изида и Озирис. И още повече в херметизма: чрез него египтоманията се възражда през XV век в Италия, и след това никога не е стихвала. Така че Египет, или по-точно неговият образ в Европа, има връзка с началата на тайнственото, в смисъл на окултно; на един особен източник на сила и власт, запазен само за малки общества, до които достъпът е труден, а излизането – още повече. В по-ново време Египет се представя като начало, откривател на единобожието, а не като негово преодоляно отрицание.

– Пък освен това той и сега е жив – рече Калиопа.

– Точно така. Египет е по-стар от Европа и от целия Запад, и същевременно ги съпътства и днес. Значи той дава повод за размисъл и за съвремието. Също и за периодизацията на историята – на какво основание я делим на части. Дали според това кому принадлежи властта – етнически или класово; или според религията, или по друг начин – макар че тези критерии са главните, струва ми се.

– „Критерий“ значи какво? – попита Калиопа. – Средство за отсъждане?

– Да. Примерно ние казваме, че историята на Европа се дели на четири или пет части, съдейки по религията и църковния живот. Имаме езичество, християнство, отделяне на Рим през XI в. и последвалите го атаки срещу Изтока, ограничаване властта на папата в Европа чрез Реформацията, и накрая модерност, която започва чрез първата официално нерелигиозна държава – революционната Франция. Но после се явяват и други.

3. Време и памет

– И така, какво с Египет? – върна ме към темата Клио, след като слязохме да продължим обяда.

– Трябва да се разкаже историята му и при това да се обсъдят неща за историята изобщо. Първо, що е време и минало. Тъй като мисленето за историята почива върху тях.

– Времето е изменение, преместване – каза Калиопа. – Тази чаша преди малко беше пълна, а сега е почти празна, защото е минало време.

– И друго е трябвало, за да се изпразни, но наистина това нямаше да стане без време – забеляза Клио. – Нещата не стават просто „с времето“, а някой ги прави. Но да, правенето е движение и то има свое време.

– Движението, това са различни състояния, наредени едно след друго – каза Калиопа. – А защо се нареждат точно така, не ми е ясно. И защо това трябва да е задължително. Ако времето имаше още едно измерение, човек би стоял извън промяната, в безвремието.

– Може и да има, знаем ли – рекох. – Светът, който ни е даден, в това отношение е едноизмерен. И освен това трябва да се помисли как се мери времето.

– Чрез единица за преместване. Само че трябва да е равномерно… Ако аз си пиех фреша на еднакви интервали, останалите щяха да си мерят времето по мен. Примерно: на десетия фреш на Калиопа след изгрев слънце, ще се срещнем еди-къде си.

– Трябва да имаш вътрешен часовник обаче – рече Клио. – Да не можеш да пиеш на неравни интервали. Това става по природа, оразмеряването е заложено.

– Наистина е удивително как небесните тела се движат толкова равномерно – казах аз. – На човек не му нужно нищо повече от това, да следи на каква височина се издига слънцето… и да мери движението му чрез преместването на сенките на предметите. Тогава времето се изобразява в пространството.

– Разбира се – каза Калиопа. – Часовникът със стрелки какво е? Време, превърнато в пространство.

– А числата? – попита Клио. – „Часът е 14 и 5“, това пространство ли е?

– Да – каза Калиопа. – Това са единици, а те се разположени в пространството… само така може да се брои. Човек не може да брои, без да си представя неща, които са на различни места.

– Значи числото като брой се нуждае от пространство. А понятието за число?

– И то се нуждае. Числото е множество от единици. А единицата е в пространството, макар и мислено.

– Добре, но ние май изоставихме въпроса за времето – обадих се аз. – Какво беше то?

– Изменение, което се мери чрез единица движение, ако то е равномерно – каза твърдо Калиопа. – И тъй като такова съществува, затова и времето е измеримо. Ако нямаше, и да имаше време, то нямаше да се мери, тъй като някои неща са неизмерими.

– В такъв случай историята е нещо, което се случва във времето и то е мярка за нея – казах. – Чрез него събитията се разполагат едно спрямо друго. И щом времето се движи само в една посока, значи миналото е онова, към което то не се движи. То е онази част от времето, която не предстои и поради това ние не можем да се намесим в него.

– Но можем да го знаем – каза Калиопа. – Това става чрез паметта.

– А тя какво е?

– Назоваване на спомени… а споменът е запазено впечатление. Съхраняване на тези спомени. Паметта е куп от думи, за чието значение сме се споразумели. С тях се назовава онова, до което вече нямаме достъп.

– Тези спомени трябва да се доказват обаче – рече Клио. – Това как става?

– Чрез засвидетелстване. Предполага се че ако няколко души твърдят едно и също и няма голяма вероятност да са се наговорили да излъжат, казаното от тях е истина… или от него може да се извлече истина, като се премахнат случайните добавки и липси. Освен това миналото оставя следи. Ако покривката е изгорена от цигара, това значи, че там някой е пушил; било защото не е било забранено, било защото е пренебрегнал забраната.

– Във всеки случай историята не може да мине без хронология, значи събитията да се отнасят към години – казах. – А календарът е работа на астрономи. Поради това историкът, ако се е занимавал само с четене на книги, няма да се оправя добре с хронологията, а ще е принуден просто да я наизустява. Той не винаги е виновен за това, но трябва да го има предвид.

– Мъдрият има съзнание за незнанието си – каза Клио.

4. Събития и периоди

– Има няколко хронографии за владетелите на Египет, които се подкрепят помежду си – рече Клио.

– Да – казах. – В това отношение свидетелствата на Херодот, Диодор и Страбон са безполезни, защото никой от тях не е можел да чете египетски, а са разчитали на устни съобщения, и то преводни; и накрая всеки е записал, каквото е могъл. Но Манетон е бил запознат с оригиналната писмена традиция. Освен това има оцелели списъци на царе: онзи в Абидос, който след няколко дни трябва да го видим, също и един от Карнак; освен това Торинският папирус, който е пословично зле запазен, и още няколко.

– „Оригинален“ значи „от началото“ – каза съсредоточено Калиопа. – А аз се чудя защо хрониките непременно съдържат списъци на царе.

– Не непременно – каза Клио. – Пароският мрамор съдържа и други съобщения. Оттам може да се научи кога Орфей е слязъл при мъртвите за Евридика и кога Деметра е обучавала Триптолем на земеделие. Така че въпросът е какво съставителят на хрониката е смятал за важно.

– Явно в Египет най-важното е как се казва фараонът – рекох. – Но и в „Именника на българските ханове“ е така. „Кое е важно?“ ще рече „Кое е събитие?“. А събитието е някакво прекъсване във времето. До един момент то си е вървяло равномерно, както се движи слънцето, и изведнъж става нещо, което донася промяна – не в самото време, а в човешкия живот.

– Значи ако слънцето се скрие зад облак, това е събитие – каза Калиопа.

– Още повече, ако изчезне зад луната – добави Клио.

– Разбира се. Та значи в човешкия живот главното е кой управлява.

– Да, или поне с чие име се свързва управлението – казах. – Защото властта е „начало“. Така е и с родовете. Бащата умира, имотът му минава в ръцете на сина и той става управляващ. Смяната на поколенията образува поредица във времето, чиито части вече не са равни помежду си, както са равни годините и дните. Това не е природно, а човешко време; и ако става дума за по-големи общества, ще имаме и време на държавата. То също се мери с години, но се разделя на периоди според царете, династиите, народите или общественото устройство. Затова у нас говорим за средновековна България, османски период, княжество, царство, социализъм… Тук разделението е смесено, с повече от един критерий: имаме цивилизационен, религиозен и етнически признак, а после и обществено-политически.

– Източниците за миналото обаче не са само езикови – каза Клио. – Има предметни свидетелства, като пробитата покривка на Калиопа.

– Да – каза тя. – Това са следи. Но и самите неща: сгради, произведения на изкуството, на техниката… Но и повредите участват в историята. Освен това има природа.

– Така е – рекох. – Ето в случая с Египет: има пирамиди, храмове, гробници, статуи, стенописи. Всичко това е материал, който чака да се нареди, така че да се получи нещо като сграда – цялата египетска история, която не е просто поредица от имена на фараони. Освен това някои неща са по-трайни от други. Има единични предмети за всекидневна употреба, които изчезват малко след като са се появили. Но и дрехи, съдове, инструменти, бижута, някои от които оцеляват с хиляди години. Освен това има смяна на стилове и технологии, което също образува периоди в историята. И накрая природата. Нил е един и същ от времето на пирамидите досега, но и той не е вечен; според Херодот Делтата някога е била залив.

5. Новото царство и единобожието

– И сега – империята, – каза Клио, поглеждайки към прозорците, откъдето се виждаше западният бряг на реката с обичайната му тънка ивица от палми и висока трева.

– Да, така наричат времето на Новото царство. Тогавашните фараони имали големи военни успехи, особено Тутмос III.

– Наричат го „Наполеон на древния свят“ – каза Калиопа.

– Да, това клише се повтаря всеки път, когато се стигне до него. То е като епическа формула, също като тази, че Аристотел бил Александър Македонски на античната философия. Та Тутмос управлявал известно време с мащехата си Хатшепсут, която сигурно е била много властна и амбициозна жена, такова чувство добива човек, като види заупокойния й храм в Тива… доста педантично реставриран от полските археолози. А Тутмос имал победи срещу етиопците и на североизток, където вероятно е стигнал до Ефрат и северна Сирия. Всъщност египтяните не са имали голям избор, когато е ставало дума за завоевания. Те напредват само по суша и възможностите им са две: или на юг по Нил и докъдето стигнат, или през Пелузийското устие към Палестина, и там напредват, докато срещнат някого… На запад и на изток има само пустини, както може да се види и в момента.

– Той май не е бил много висок – каза Калиопа. – Виждала съм статуята му в Кайрския музей.

– Нали е „Наполеон“ – забеляза Клио.

– Да… И мумията му е там, но от това не може да се разбере какъв му е бил ръстът, те всички са дребни – по метър и двадесет са, чудно как може толкова да се смали човек.

– Смъртта е такова нещо – казах. – Хората се смаляват мигновено. Един човек, който е бил до вчера едър, сякаш се превръща в дете за час-два след като умре. А като се прибави и техниката на балсамирането, при която цялата плът се изсмуква… Целта е да останат само скелета и кожата, така че човекът да бъде разпознаваем.

– Хайде нататък – каза Клио. – Предстоят още по-прочути фараони.

– После идват неколцина на име Аменхотеп, от тях особено успешен е бил Аменхотеп III. Двата колоса в Тива, на които им казват „Мемнони“, трябва да са били негови изображения.

– Прави ми впечатление, че египтяните правят по няколко статуи на един и същ фараон и ги слагат една до друга, сякаш едно изображение не стига – каза Калиопа. – Като тези на Рамзес в Абу-Симбел.

– Да, сякаш така усилват присъствието му – казах. – Или може би защото смятат, че душата е нещо сложно, има няколко съставки и многото статуи на един владетел напомнят това.

– Това психологически е вярно, нали човек непрекъснато е в спор със себе си – рече Клио. – Затова поетите казват „В мен живеят две души…“ а философите доказват, че душата има три и повече части, които трябва да уредят отношенията помежду си.

– И апостол Павел казва, че чувства в себе си два закона – рекох. – Но явно смята, че душата му е една. Та след Аменхотел III идва Ехнатон, който първоначално се е казвал Аменхотеп IV. И той извършва голямата промяна, религиозната революция, която египтяните след него са се опитали да унищожат напълно… не просто да се върнат към предишната религия, но да премахнат всеки спомен за Ехнатон и единобожието му. Но не са могли, макар че той все пак е бил забравен за дълго, гърците примерно нищо не са чували за него. Обаче модерната египтология припомня тези събития и сега той е една от най-коментираните личности на древния Египет. Предполагам, че през последния век, особено от Фройд насам, е бил обсъждан повече и от Рамзес II.

– И за личния му живот се говори – допълни Калиопа.

– Е да, за Нефертити, пък и за Кия, която била по-млада от нея и е станала нейна съперница. Той трябва да е живял през XIV в. пр. Хр. Промяната, която е предложил, наистина е била голяма. Сигурно е затворил всички храмове на дотогавашните божества и е решил, че ще почита само един бог – слънчевият диск, както казват. Създал е нова столица, чието място е много хубаво, но не е оцеляло абсолютно нищо, буквално камък върху камък не е останал, само една колона стои в равнината, и тя специално въздигната от археолозите… ще я видим.

– Но е намерена част от архива му, с доста писма от чужди владетели – каза Калиопа.

– Впрочем това, че е имал интерес към особено красиви жени е показателно – рече Клио. – Еротически настроените мъже се стремят към велики дела. Това е, защото желаят безсмъртие; защото един от сигурните знаци за стремежа към безсмъртие е влечението към изключителната женска хубост.

6. Кой е учен

– Египтологията създава звезди – каза Клио. – Ето този Картър, който е разкопал гробницата на Тутанкамон. Казват, че бил прототип на Индиана Джоунс. Въобще от времето на Шамполион това, да си египтолог, е много престижно, особено ако си стигнал до някакъв успех. Тези хора се честват като прочутите откриватели в природните науки.

– Да, има такава романтика – казах. – Когато се казва, че някой е бил „велик учен“ обикновено се има предвид някое изключително откритие, което променя нещата, цялата обстановка в науката става друга. Ето Коперник, Галилей и Нютон през XVI-XVII век – те променят аристотеловата картина за света. Дарвин също, защото оспорва това, че видовете не преминават едни в други… да не говорим за следствието, че човекът не е съществено различен от другите живи същества. Менделеев с таблицата на елементите, физиците-теоретици на ХХ в., чиито открития имат и очевиден практически резултат – атомната енергия.

– И Джон Атанасов – каза Калиопа.

– Точно. Компютрите донесоха такава промяна, че и те би трябвало да имат своя гений, който ги е „измислил“. Така че в египтологията тези герои са двама – Шамполион и Картър, и после мнозина са си мечтали да станат дешифровчици на неразгадана писменост или археолози, открили невероятни богатства или реликви.

– Почитта към учения е заради какво?

– Прави живота по-лесен – обади се Клио. – Изобретява домашни уреди, които ти спестяват много време и труд. Човек има у дома си парно, пералня, миялна, вода, осветление…

– Не, говорех за чистия учен – каза Калиопа. – Онзи, който открива безполезни неща… и все пак те се смятат за ценни.

– Първо, това е човек, който работи заради истината – казах. – Установява, че нещо е така, а не иначе – и го доказва. Примерно, откъде извира Нил, или какво значи нещо написано, което друг не може да разчете. Или събира неща, които са били проучвани поотделно, в една обща картина – показва в какви отношения са помежду си. Да речем, някой историк, който се занимава с някоя война: показва как и защо е случила тя, докато други знаят по-малко или по-общи, тоест неточни неща. Или наблюдава някои животни, знае навиците им, как се хранят, колко живеят, от какво боледуват. Въобще това е човек, който знае какви неща съществуват, какви са разликите им и кое им е общото. Може да отговаря на въпроси.

– Значи това е човек, в чийто ум се събира света.

– Да, чрез мисли и образи. Впрочем и поетът е така, но го прави по друг начин. Той говори за това, как изглеждат нещата, фантазира си, представя нещо възможно, което никога не е било точно така, но би могло да бъде. А ученият се занимава с нещата както са дадени, в действителност.

– Ученият е като водач – каза Клио. – Примерно, вървим през планина и не сме сигурни как да стигнем до някой подслон, където да прекараме нощта. Трябва ни човек, който да показва пътя и да не се заблуди. Той знае пътеките, кога залязва слънцето, дали ще вали дъжд, какви животни и птици има наоколо, как да си екипиран.

– Но и тук има практическа цел – каза Калиопа.

– Да. Но дори и да нямаше, дори да можехме да стигнем сами, пак щяхме да сме доволни да ни разказва за тези неща.

– А може ли да използва знанието си за зло?

– Не, знанието не е за зло. Ако го прави, значи е нещо като крадец: защото знанието му е доверено за друго, все едно кой точно му го е доверил. Освен това да причиняваш на хората зло, значи и да ги лъжеш – защото ние причиняваме зло тогава, когато укриваме от другия това, което му правим. А казахме, че ученият търси само истината. Значи злият не е учен.

*

2 СтЛ 20

„Старогръцката литература“ и какво значи да си учен

За тази книга

Струва ми се, че при коментарите около тази книга надделява обсъждането на това, че тя е диалог: тоест, на първо място стои въпросът за жанра й.
От една страна е явно, че тя е замислена и представена като учебник – както впрочем и самите действащи лица си го казват още в началото, от първа страница. Оттук нататък обаче може се размишлява доколко този диалог е и научен труд; а ако пък е просто учебник, дали може да се учи по него.

На въпроса дали може да се учи от тази книга аз обикновено отговарям, че нещата, които се казват в нея са верни, и че в съдържанието й наистина се включва онова, което обикновено се преподава по този предмет – и у нас, и другаде, и в миналото.
Но все пак тя не е написана за да даде сухи факти; значи не е за да „информира“ за неща, които се представят като напълно сигурни. Защото учебникът, подобно на енциклопедичната статия обикновено се пише по този начин: казваме ти, че тези неща са така и недей да се съмняваш в това.

9 5 дек настроения

Впрочем в книгата го има и това – втората й част е по-скоро за факти от литературната история. Но задачата на диалога е различна. В него се показва как реално се случват нещата в образованието, или по-точно – кой би бил най-добрият начин да се пристъпи към кой да е научен предмет.
Най-добре е, когато хората разговарят за науката просто поради безкористен интерес към нея; и не за да кажат, че нещата стоят именно така, а за да зададат главните въпроси, да видят кои са основите, на които тя стои.

Затова и в книгата не се съобщава просто какво се разказва за Омир или какво е написал Платон, а по-скоро се размишлява за началата – що е епос, лирика или трагедия, що е изобщо литературата, как тези неща са преминали през историята, така че да стигнат до нас. Защо те са важни или ценни; къде впрочем са се случвали, и как изглеждат тези места, ако човек иде да ги посети.
Но и също: що за човек е ученият, какво той трябва да прави, за да придобие истинско знание и да го предаде на други.
Така че това е книга не само за тази наука – историята на старогръцката или антична словесност – но и за науката изобщо.

Все пак, за да не останем с впечатлението, че става дума за произведение, в които няколко действащи лица просто си философстват по определен повод, може да кажем, че книгата доста отблизо се придържа към основния курс по предмета. Там наистина са казани необходимите неща: така че ако човек иска да знае какво е старогръцката литература с оглед на някои установени факти – той ще го узнае.

Пътят на учения

И сега за по-важното – по какъв път да върви човекът, който е пожелал да се занимава с тези неща, и ги смята за своя главна дейност.

Бих казал че главното е: да не се задоволяваме с малко. Да се върви по този път има смисъл и той дава удовлетворение и дори щастие само ако е постигнато най-доброто. А то е – да узнаеш какво е това, което си учил като цяло и да го изречеш; или с други думи, да направиш пълно изложение на своята наука. Точно това е целта, която си поставих в тази книга.

5 5 дек Ант Анг

Наред с това обаче трябва да се помни, че едно е погледът към общото и цялото, а друго е заниманието с конкретни, отделно взети въпроси: примерно, как да разбираме ето това място в ето този текст. Работата по конкретните трудности също е път, който трябва да се измине. Иначе размисълът за общото няма да има истинско съдържание, защото човекът няма да има опита, който идва от преодоляване или по-скоро от борба с отделно взетите трудности на материята.
Затова е нужно – за нашата област говоря – човек да се занимае с някой текст, който е изследван, превеждан и коментиран от мнозина учени и мислители; и така да измине същият този път, който са изминали те, и заедно с тях – чрез книгите им – да обсъди същите трудности, които те са обсъждали. И това трябва да е работа, която да продължава дълго – тя би трябвало да съпътства човек през целия му изследователски живот.
Така че всеки един учен от тези, които се занимават със слово и словесно наследство, трябва да има своя книга, за която е узнал възможно най-много. Това вече е пътят на учения не нагоре, към общото, а надолу, към материята; той е път не към височината, а към дълбочината.

2 5 дек Евг Заш

И мисля, че когато измине и единия, и другия път, този човек би бил щастлив, защото той би постигнал онова, към което са вървели най-добрите от онези, които са се стремили към познание.
Той, както са казвали някои философи, би осъществил своята природа; или би умножил таланта си, би дал изобилен плод, както се казва в Светото Писание.

*

(5 декември 2019, СУ)

М 15 окт 2019 2

Преводът на „Метафизика“ – две сравнения

1. Еверест

В своето изследване „Карта на Метафизика Дзета“ Майлс Бърниет (1939-2019) казва още в предговора, че тази книга – седмата – е била наричана „връх Еверест на античната философия“. И представя своя труд като упътване, което би било полезно за онзи, който ще върви по този път.

Това сравнение е подходящо, и то е добро не само за „Дзета“, но и за цялата „Метафизика“. Защото ако човек пристъпи към нея просто с едно общо университетско образование на философ или класик, тя ще го смае със своята непристъпност.

И е имало много хора, иначе добри учени, които са се замисляли дали да не преведат „Метафизиката“ – и са се отказвали. Има други, които са захващали сериозно, и са стигнали донякъде, но не са продължили, поради извънредната трудност и продължителност на пътя. А има и трети, които дори не са имали намерение да я превеждат цялата, а трезво и смирено са се заели само с част от нея, проучили са дотогавашните изследвания и са я коментирали, преценявайки съвсем основателно, че и това не е малко научно постижение.

Бониц и Лосев

А ето сега аз – и затова съм безкрайно благодарен, и мога да кажа на кого – успях не само да стигна до върха, но дори и да се върна. Искам да кажа, че видях превода си отпечатан, което именно е и завръщането. Защото е имало преводачи, които са завършили превода, но не са успели да го видят като книга.

Достатъчно е да се спомене Херман Бониц (1814-1888), един от най-заслужилите аристотелисти на XIX в., а и на всички времена. Той е направил издание на гръцкия текст, издал е коментара на Александър Афродизийски, съставил е пълен индекс на целия Аристотелов речник, превел е „Метафизиката“, но не е успял да види превода си, който е публикуван две години след смъртта му, през 1890 г.

Или, Алексей Фьодорович Лосев. Той издава превода на „математическите книги“ (XIII и XIV) през 1928 г., когато е бил 35-годишен; и в предговора си пожелава да преведе цялата „Метафизика“. Но не успява да го направи, въпреки че живее 95 години; или и да я е превел, този превод никога не е бил публикуван.

Пътеката

Та изкачването на този връх е тежко, макар и сега, през XXI век, да сме наследници на повече от 200-годишна традиция в превода на книгата на нови езици, която от своя страна се опира на латиноезичната; като първия превод на новоевропейски език е този на Тейлър от 1801 – на английски. Няма съмнение, че е по-лесно да се направи превод след като вече някой друг го е направил преди теб на същия език; а първото изкачване е крайно трудно, особено ако си сам – защото пътека няма, или прекъсва, или е само някъде, на част от пътя. Затова в едно от представянията на работата си съм изброил имената на онези, които са направили това за първи път самостоятелно, а те са девет души. Езиците им, по реда на публикуването, са: латински, английски, немски, испански, френски, италиански, руски, румънски и полски.

Та казвам, че когато преди теб е направен пълен превод, и то коментиран, е по-лесно, защото това е като ясна пътека; но никой не може да е сигурен, че ще извърви тази пътека докрай. Ако пък вървиш за пръв път, тоест работиш на език, на който не е имало превод, това е може би като да изкачваш върха от страна, от която още никой не го е изкачил, макар да е бил изкачван по други пътища, тоест на други езици; и затова алпинистите говорят за различни маршрути, по които се изкачва върхът, като някои са по-трудни от други.

(Допускам, че най-трудно е било да се преведе за пръв път на латински, а после на немски и руски. Защото романските езици, включително английският с неговата романизирана лексика, си помагат помежду си, а също и славянските. Така че първият латински преводач не е имал предшественик на близък език, на който да се опира; също и немският, и руският).

И ето, маршрутът, по който беше изкачен върхът този път, е нов – и това е българският език. Пътеката беше проправяна за пръв път през 2000-та г. от двама преводачи, но тогава никой от тях не я измина изцяло, е всеки извървя само една част от пътя и при това двете пътеки не бяха ясно свързани помежду си, защото се ползваше различна терминология. Това е, което наричам „прекъсната пътека“. Сега обаче цялото изкачване е направено от един и пътеката вече е една.

Така че с това може да се сравни преводът. И аз бих пожелал на всеки, който иска да се занимава с наука, да измине такъв път – разбира се, в своята област и със своята тема. И нека този път да бъде много труден, защото само така човек узнава какво е да си учен и какво да разбираме, когато говорим за научно знание.

2. Пирамидата

Това е едното сравнение, което аз заех от Бърниет, а той от своя страна казва, че го знае от други. Но има и друго, което ми дойде на ум, след като бях миналата година в Египет. Това е сравнението с изгледа на пирамидата. Тук говоря не за самия труд, а по-скоро за впечатлението от резултата.

Първото впечатление от Хеопсовата пирамида е мигновено, разтърсващо и незабравимо – човек е поразен от самото съществуване на такава постройка. Така и аз я видях за пръв път през ноември 2018-та в Кайро, от прозореца на автобуса, и това беше като удар – невъзможно е да се забрави усещането, което тя създава. Защото човек незабавно схваща целия й обем и дори тежест; а сграда с такъв обем и тежест той никога преди това не е виждал.

Нещо подобно беше и с „Метафизиката“. Ако човек само я чете, това още не стига, за да почувства колко огромна е тя. Но ако работи дълго време по превода – а аз работих 22 години – тогава, и то чак към края, ще усети нейния обем. И това стана, когато съединявах двете ѝ части и събрах първите и последните книги (тези от 2000-та) с тези, които завърших сега – и като погледнах онова, което се получи, тогава видях гигантска сграда, чието величие бих сравнил само с това на пирамидата.

Ето такива неща около тази книга. Изглежда, че пътят на учения е подобен на този на алпиниста, защото е несигурен, дълъг и изтощителен; но е и като този на архитекта. И не е чудно, че според Херодот (II, 124) онази пирамида е била строена 20 години. И за превода на „Метафизика“ също са нужни към 20 години. Те ми бяха нужни на мен, но така е било и за други преводачи, както показва историята на заниманията с нея.

Мeтафизика IV-IX с икона 2

Елинизъм

- Отиваме към шестата епоха. Тя е от Александър до установяването на римската хегемония, която става факт в средата на II в., след двойната победа срещу Картаген и Ахейския съюз. Тя напомня на двойната победа на гърците в началото на V в. – от една страна, срещу персите при Саламин, а от друга – срещу картагенците при Химера. Само че онази през V в. е в отбранителни войни, а тази – в чисто завоевателни. Защото римляните не са имали нужда да нападат гърците и да водят трета война с Картаген – положението им е било достатъчно сигурно и така. Но те не са искали равновесие на силите, а пълно господство.
– Те са си така.
– Да. И не само през античността. Сякаш има нещо в самото място, някакъв дух, който ги тласка към завоюване, тоест към поробване на всичко.
– Хораций ги упреква за това.
– Да. „Накъде сте тръгнали, безумци…“, нещо подобно беше. Та имах предвид, че се случва промяна, която довежда Средиземноморието до онова положение, в което то ще бъде още към 800 години, тоест до арабското нашествие. До Александър Европа е била обитавана от множество малки държави, градове или области; морето е било поделено между картагенци и гърци, а на изток е стояла като заплаха за всички персийската империя. Обаче македонците унищожават Персия и си поделят владенията ѝ; а гръцките полиси и острови остават полунезависими. Македонците не ги поробват, но придобиват решаващо влияние върху всичко, което се случва на континента и в Егейско море. Но все пак се оказва, че толкова голяма и разнообразна територия не може да бъде подчинена на един център. И наистина, това никога не се е случило, тъй като персите така и не успяват да преминат в Европа, а пък римляните никога не достигат по-далеч от Ефрат. После арабите опитват да повторят персийския успех и този път стигат далеч – чак до Испания откъм юг, но спират там. И след като империята им отслабва с вековете, тя е заменена от турската, която пак обхваща огромна територия и си пробива път най-далеч на запад през континента – до Виена. Но и тя е разбита, през Първата световна война. Та общото положение е такова. Полибий е прав, като казва, че по негово време множеството разхвърляни истории са се обединили в една-единствена – римската.
– Трябва да видим кое е новото във всичко това.
– Първо, в Европа за пръв път се появяват големи държави; или по-точно, появяват се големи държави, контролирани от европейци. Това е първият голям военен успех на Европа срещу Азия, тоест срещу останалия свят: дотогава войните са били отбранителни и противникът е бил задържан чрез успех в отделни сражения. Но до придобиване на отвъдморска територия – имам предвид отвъд Егейско и Средиземно море – не се е стигало. Троянската история, макар и легендарна, е показателна: отвъдморски земи се атакуват, но не за да се придобият, а за да се отслаби противникът на отсрещното крайбрежие, пък и да се ограби каквото има.
– Но е имало колонии.
– Наистина. Малоазийските градове, Кирена и Навкратис. Но това е всичко. Все пак те са опорни точки, които могат да послужат като повод за война, както е станало при Дарий. Та накратко, европейците придобиват опит в големи сухопътни походи. Това гърците никога не са го правили, свидетелство е разговорът между Аристагор и Клеомен, когато спартанецът казва, че никога не би отишъл някъде на три месеца път от морето, защото гърците никога не навлизат навътре в сушата на повече от три дни път.
– Ами то и няма накъде, при тях разстоянията са такива…
– Разбира се, не са само македонците, това се отнася и за Рим, защото и той се разширява в края на епохата. Но това не са точно граници на държава, както е в по-ново време, а „област на контрол“. Войските не са по границата, а при административния център, където е съответният чиновник – те са му като охрана. Иначе по самата територия нещата си вървят като преди, главното е да се плащат данъците.
– А държавата на Александър има ли граници?
– Александър си е поставил задачата на наследи персийския цар. Затова сигурно са верни твърденията, че е започнал да се облича като източен владетел и въобще е възприел тамошните обичаи. Впрочем това е правилно, защото доброто управление винаги се съобразява с традицията. Така че държавата, която е имал, най-напред просто е съвпадала с персийската. Това са земи, в които се признава върховенството на великия цар, който е като предтеча на източноримските императори, от Диоклециан нататък.
– Появяват се столици. Дотогава не ги е имало, гърците не са знаели какво е това.
– Да, защото всичко е било събрано в полиса и той не е владеел населени земи, на които да бъде столица. Столицата е градът на царя, семейството и съветниците му, и елитната част от армията, тоест личната му гвардия. Там се решава какво ще се прави на контролираните територии, които римляните наричат провинции – примерно какви ще са данъците, къде ще се разполагат останалите войски. В Македония е било така, а сигурно и в тракийските царства. И сред гърците на някои места, защото Сиракуза от V в. нататък е била като столица на Сицилия.

– Така че Александър е търсел къде да установи центъра на държавата си и може би се е спрял на Вавилон. Защото ако беше останал в Суза, това би значело, че е станал поредният персийски цар, просто от друга династия. Но той е възнамерявал да преоснове империята, след като я наследи. Затова е избрал друг град.
– Атина след него вече не е държава, но не е и столица. Какво е тогава?
– Просто голям град. Това е новина. Хората започват да се събират там, но вече нямат такива граждански задължения, нито лично земеделско стопанство – няма как, тъй като стават все повече, а земята си остава пак толкова. Затова икономиката на града е основана на парите и пазара – хората не произвеждат сами нищо, а всичко се купува.
– Все нещо трябва да произвеждат. Иначе за какво ще им се плаща?
– Е, да. Исках да кажа, че производството става специализирано, човек не покрива основните си нужди чрез свое стопанство, както е на село, а прави нещо определено и очаква то да му се заплати – тоест изнася го на пазара. Това е градският начин на живот. То си личи и в литературата. Тя се заема със семейни истории, обикновено за любов и брак; и с разни домашни, улични и градски сценки, както е при Херондас и Теокрит.
– И се възхвалява природата.
– Да, защото много хора вече не работят на село и забравят колко трудно нещо е да обработваш земя и да се грижиш за животни. Впрочем за земеделието може и да се сещат, но пастирската работа им се вижда лесна и затова идилиите са за овчари и козари – по-рядко говедари.
– Ами да, кравите са големи и е ясно, че около тях ще има повече работа…
– Специализацията се случва там, където се събират повече хора, това е известно и на Платон, има го в „Държавата“. Според него тя е неизбежна, за да могат хората да изработват добре най-необходимите неща – примерно, не всеки може да си набавя метал и сам да си прави личното оръжие. Така че някои неща се купуват. Но в презадоволената държава се появяват излишно много стоки и специализирани услуги, от които човек едва ли има нужда, за да живее добре. И с лечението е така – човек се старае да живее колкото може по-дълго, и поради това е готов плаща на лекари, вследствие на което те са умножават и специализират, но от това човек не става нито по-здрав нито по-щастлив. А другаде лекарите са по-малко, обаче лечението е по-разумно, защото човекът се мисли като нещо цяло, а не като сбор от части, всяка от които да се лекува отделно.
– Това е в „Хармид“…
– Там е. Та заедно с всичко друго настъпва специализация и в науката – както е в Александрия. Интересно е, че тя от самото начало не е замислена като философска школа, а по-скоро като „дом на Музите“ – тоест място, където ще се събират сведения за науките и изкуствата, които са били развити в Гърция, а и другаде. Началникът на Музея не е някакъв знаменит и велик учител, който бива слушан благоговейно и освен него могат да говорят само онези, на които той е задал въпрос. Така трябва да е било в Лицея, а още повече в Академията по времето на Платон. Това са школи, в които все още се чувства влиянието на питагорейството – поне в Академията несъмнено е било така. Но Музеят вече е друго, той е най-напред библиотека и поради това схолархът е преди всичко библиотекар, като Деметрий от Фалерон, Калимах… и така нататък. Това е, защото не се мисли, че някой може да знае всичко, а се смята, че сериозен учен е този, който има знание за отделното и не рискува да се изказва за неща, за които не е прочел всичко. Затова и се настоява, че трябва да се пишат малки литературни произведения, но добре обработени; и че всичко, което се споменава в тях, трябва да е проучено. Това е „учената поезия“ на Калимах. Или пък да се пише за овчари, които възпяват любовта, тъй като за да правиш такава поезия, не е нужно да си чел много.
– А, трябва. Трябва да си изчел митологията, нали ще споменаваш Ерос, Пан… И за тях има литература.
– Добре, права си. Но кое е важното с оглед на бъдещата история? Това, че Музеят дава пример за висше образование и елитна наука, който се възприема в нова Европа. Имам предвид не само университетите, но и онези центрове, в които не се предвижда преподаване, а само книжовна и научна работа. Тук не става дума за някаква аналогия, а наистина е така. Защото Музеят е първият научен институт и той повлиява на цялата бъдеща система на образование и изследвания. През късната античност се пишат книги, в които се разработва системата на науките, както е при Марциан Капела; и се предполага, че добрият учен непременно е много начетен човек, значи разполага с богата библиотека, но че не може да е напреднал в повече от една наука. Затова и персонажите, които представят различните науки в „Сватбата на Хермес и Филология“ са различни. Дори да има енциклопедисти, това ще са хора, които са осведомени повече за изследванията в отделните науки, отколкото за самите тях – значи ще са нещо като библиографи. Още в елинистическа Александрия се отправят упреци към онези, които се опитват да напреднат в повече науки – примерно срещу Ератостен, за когото казвали, че проучвал всичко, но в нищо „не бил пръв“. И след време, под влияние на такива съчинения на Запад се създават институции, в които има разделение на знанието – богословието е на първо място, но правото е отделно, медицината – отделна, и все пак всички те са факултети в един университет. Но този университет няма лидер, когото всички да слушат, тъй като никой не може да познава всички науки. Това не е чак толкова добре, защото така се отрича единството на знанието, тоест – мъдростта.

– За тази епоха това вече стига – казах, за да я задържа още малко. – И сега последно: какво става с религията.
– На мен нещо не ми стана ясно.
– Да? Какво?
– Ако Марциан Капела представя всички по-главни науки в една книга, това не е ли опит да ги обедини? Там не се ли получава единство на знанието?
– Не – казах.
– Защо?
– Защото това е само енциклопедия. А енциклопедията не е друго, освен механичен сбор от известни неща. Нали сте забелязала, че енциклопедиите се правят по азбучен ред? Статиите в тях са така.
– Да.
– Е, кое му е единното на такова знание? Азбучният ред е случаен. Единство има тогава, когато се тръгне от общи начала и въз основа на тях се стигне до онова, с което се занимават отделните науки. Не се стига до нещата, които се узнават от опит, но се стига до онова, което човек знае от ума си. А освен това много сведенията на опита са общи за различни науки – примерно, че телата имат тежест, че съществуват цветове, топлина… такива неща. За да има единство на науките, е нужно да се започне от онази, която е първа и с която всички се съобразяват – това е метафизиката. Обаче при Марциан Капела няма метафизика, а и в Музея никой не се е занимавал с това. В енциклопедиите тя присъства само като една от многото статии. И в университетите е така – и да се преподава, тя е само един от многото предмети, но не е първа и водеща.
– А богословието не е ли метафизика?
– Не. То не се занимава със съществуващото „доколкото то е такова“, както казва Аристотел. Богословието е тълкувание на Откровението, както го намираме в Писанието и Преданието. Така че то не може да бъде основа на науките. То е само систематизация на онова, което знаем за Бога. Не всички хора споделят Откровението, то не им е дадено. Обаче на всички е даден ум, с който могат да напреднат в науките и дори да достигнат до първата от тях.
– Тогава излиза, че богословието е свръхнаука.
– Да, ако е разбрано правилно, тоест според вярата в сърцето. Но вярата в сърцето се дава по таинствен път, не чрез обикновено размишление и преподаване. Затова античните са могли да стигнат до метафизика, но не до богословие.
– А ако богословието не се изучава според вярата в сърцето?
– Тогава то е вредно и духът на човека ще пострада много повече, отколкото ако изобщо нищо не е чувал за Откровението. Такива хора си присвояват свръхнауката беззаконно и поради това Бог ги отхвърля и те стават еретици. Това е неизбежно, то е като духовен закон. Достоевски представя такъв човек в „Братя Карамазови“ – Иван, един от четиримата братя.

– Трябва да се обърне внимание на някои неща, които се случват с религията през онова време. Промисълът за Европа ни е известен – тя е трябвало за приеме Откровението и да го съхрани през хилядолетията чрез Църквата. Заради това Бог въздига римската държава и я запазва за повече от 2000 години. А Църквата от своя страна поражда народи, един от които създава новата християнска империя, която е жива и днес. Но тя не може да властва във вярата, тъй като това е чуждо на Духа, който дава на хората свобода. Затова народите и църквите са много и различни, и все пак са равни и в единство. Така че ето какво става според този промисъл. Първо, Писанието се превежда на гръцки и евреите влизат в общение с европейците – това става в Александрия. Освен това започват първите гонения от страна на езичниците с елинска религия срещу юдеите, което предхожда големите гонения в Империята срещу християните. Това е в Юдея, по времето на Антиох IV, заради което избухва въстанието на Макавеите и за кратко време се възстановява юдейското царство. От друга страна, езическите богове на Гърция се срещат с божествата на Изтока и това е причина за размисъл, а и практически решения във връзка с култа. Нали трябва да се реши кои богове ще бъдат почитани и как. И тогава мненията се разделят, тоест подхожда се по два начина. Първият е, че боговете са много, както в Омировия пантеон, но се почитат от различните етноси с различни имена. Така мисли още Херодот и това е, което в модерно време се нарича „синкретизъм“ – гръцките богове се уеднаквяват с източните. На това се противопоставя мнението, че светът се управлява от един бог и че дори е сътворен от него. Така мисли Платон, а той може би е наследил това мнение от орфиците и питагорейците. Когато Писанието се превежда на гръцки, Платоновият разказ за Твореца от „Тимей“ получава подкрепа. Оттук нататък започва борбата за надмощие между политеисти и монотеисти, която обаче няма как да се реши само с философски диспути.