Архив на категория: за студентите

Средни лекции по старогръцка литература (2020/2021)

Първа лекция
Въведение в старогръцката литература

І. За литературата най-общо. Защо четем

1. Смисълът на заниманието с художествена литература

Изучаването (заниманието с) на какъвто и да е предмет би трябвало да започва с въпроса за смисъла на тази работа. Нека видим защо човек чете (слуша, произвежда) художествена литература.
Литература може да се чете
а) за развлечение (от интерес към “разказваното”). Също поради
б) специализиран (професионален, подчертан любителски) интерес – за да се види “как” нещо се разказва или показва с думи. Също – как пише този автор, или как се пише по това време/на това място.
Може и по задължение, както е при учениците и студентите. Тогава изучаването на литературата е
б1) част от образователния план. В последния случай въпросът за смисъла ще се постави най-напред така – защо в рамките на “това образование” трябва да се изучава литература? С други думи, дали литературата е част от обсъжданото образование и каква част? Но и при това положение не може да се избегне въпросът за самите литературни произведения – да се каже “заради какво точно” ги четем. За да узнаем какво?

В училището и в университета четенето най-често просто се изисква и човек се подчинява, както се подчинява на предписанието на лекаря. Но това предписание не е по принцип произволно и както някому хрумне. То също може да се разбира, както лекарят разбира защо предписва лечение с такива средства, а не с други.

Интересът към
а) “разказваното” е естествен. Повечето хора се увличат, когато им е предложена някаква история, защото биха желали да узнаят какво “накрая” ще се случи. Има промяна в сравнение с началното положение, решаване на проблем, в който читателят може да се вживее, да го усети като свой. Това е четенето за развлечение (забава). Специализирано четене имаме,
б) когато човек иска не просто забава, а образование, и то не друго, а именно литературно. Тогава четем, за да сравним този жанр, автор или произведение с други, съобразно литературните им качества. Но може и да четем, за да научим нещо по-общо за този свят (култура). Щом е заради знание (на първо време без оглед на приложението, не с практическа цел), значи и това четене е заради образованието.
Но тук говорим за четене на художествена литература не като път към нещо друго, не за да разбере друго “чрез нея”, а заради самата нея.

2. Значения на думата. Защо литературните произведения се записват. Същност на художествената литература.

На български език думата “литература” има две основни значения.
Първото е просто “художествена литература” (белетристика), а
второто – всякакви записани текстове. Затова се говори за “научна”, “справочна”, “специализирана” литература.
Художествената литература, особено ако произведението е голямо, обикновено се записва. Главната причина за това е, че човешката памет не задържа твърде дълги текстове. Колкото по-дълъг е съставеният текст, толкова по-трудно е той да бъде обработен и запомнен. Освен това е трудно да бъде предаден. Трябва да се избегне забравянето, както и промяната поради забравяне или произволът на предаващия. Освен това текстът не може да се изслуша наведнъж, значи ще е нужно да се организира изслушване на части. Но и да се изслуша, как после ще бъде предаван на разстояние и през времето, след като малцина могат да го запомнят? А кой ще го запомни с точност до дума? Дори и самият автор не би могъл.
Така че дългите произведения, особено ако са прозаични, не само не могат да оцелеят без запис, но не могат дори да се появят. Защото ако все пак някой би могъл да научи наизуст “Илиада” или дори целия Омир, как да се научат наизуст “Дон Кихот”, “Братя Карамазови” или целият Толстой?

Но коя е причината изобщо да решим да записваме текст? Най-напред, ако се нуждаем от него за справка, с практическа цел. Също – ако трябва да предадем съобщение на разстояние (писмо), да съобщим нещо на мнозина едновременно, които по някаква причина не могат да се съберат на едно място в едно време, за да го чуят (някакви разпоредби).
Но художественият текст няма практическа цел. Ако да се заемем да го записваме, значи гледаме на него като на продукт (произведение), който трябва да се запази в определена форма. Това не се отнася за обичайната жива реч – ние не гледаме на нея като на продукт, тя е за практическа употреба (осведомяване, споделяне, развлечение).
Художествената литература е изобразяване на неща чрез думи. Целта е “да се покаже” как изглежда нещо. Чрез думи авторът помага да си представим неща – и не само такива, които се възприемат със сетива, но и всичко, което може да се схване от съзнанието. С думи се изработват образи – било на човешки действия и характери (както се казва в “Поетиката”), било на мисли, или на сетивни предмети (така, както някой би могъл да ги възприеме). С думи се създава усещане за неща – осезаеми или мислими.

Имитирането на езиковия израз (разни начини да се говори) също е художествена литература. И може би източникът на литературния текст е точно това – имитацията на нечия реч. Говоря „като” някого. Когато имитирам нечия реч, аз нищо не твърдя, просто представям думите му чрез думи – най-естественият начин да ги имитирам. Но чрез думите се проявява характер, значи имитирам и характера му, сиреч – самия човек. Има интонация и мимика, но те изчезват, само думите могат да се запишат.
Така че изворът на литературата е може би едновременно лирически (говоря като някого със съответна интонация, монолог) и драматически (говоря като тези двамата – ту като единия, ту като другия). Възможно е да се имитира и самият разказвач – „предавам съобщения за станалото както” някой би ги предал. Така че авторът не е точно разказвач, той е по-скоро имитатор на разказвача.
Нехудожествената литература може да използва понякога художествени средства, но тя не се стреми да имитира. Целта й е друга – говорещият твърди нещо и го твърди от себе си, и очаква да му вярват. Художественият текст няма за главна цел да му се вярва буквално, и затова няма нужда от външно доказателство – „откъде знаем” че нещо е така. Ако имитацията се оцени като успешна, това е доказателството, че знаем за какво говорим.

ІІ. Как старогръцката литература е станала класическа

1. Оригинална и преводна литература

Съществуващите записани литературни произведения образуват общото литературно наследство. Това наследство естествено се дели според езици, а исторически – според народи и епохи.
Наред с това някои произведения биват избирани и предлагани за “образованe”. Става дума за запознаване с произведения, които вече са влиятелни или трябва да станат влиятелни на това място. Един от видовете образоване е усъвършенстването на езика, с който си служим, и много често това е официалният език на държавата.
Произведенията, предлагани за литературно образование, могат да бъдат оригинални (първоначално написани на този език) или преводни. Но е за предпочитане да бъдат оригинални. Защото авторът, пишещ на родния си език, е свободен в употребата му (може да избира не само „какво” да каже, но и „как”), а преводачът е зависим и в двете, но най-напред в това, да предаде буквално смисъла на казаното. Затова езикът на превода почти винаги е грубоват (заради нуждата да се предаде преди всичко смисълът на казаното) и скован в сравнение с оригинала – защото не е възможно да се предаде смисълът, идващ от усещането за някои думи. Преводачът се стреми “да осведоми” читателя “какво е казано”, но не би могъл наред с това да покаже и „как“ е казано, тъй като не е възможно да се постигне едновременно и смислово (на ниво фраза, твърдение), и стилово (дума, фразеологизъм) съответствие. Затова се казва: “ако преводът е хубав, значи не е верен; ако пък е верен, няма да е хубав”.
Тъй като повечето общества не са изолирани, а контактуват с други, които също разполагат с някаква литература, то в литературното образование влизат и произведения, които са били написани на друг език. Те се превеждат и така стават част от литературното наследство не на едно, а на няколко общества, служещи си с различни езици и обединени (по-силно или по-слабо) чрез държава, политически и икономически връзки или религия. Така и старогръцката литература е била възприета и превеждана – и най-напред от латиноезичните европейци.

2. Възприемане на литературата в гръцката древност

Най-късно от VІ в пр. Хр. в Атина и други градове Омир вече се оценява най-високо сред поетите и неговите произведения се събират и съхраняват. Есхил нарича трагедиите си “трохи от Омир”. Традицията за изпълнение на Омир на Панатенеите е била установена от Пизистрат, макар може би още Солон да е мислел за записването на текста. За Пизистрат споменава Цицерон. По това време Ономакрит събирал литературни произведения. Теаген от Регион, от края на VІ в. “бил първият, който писал за Омир”.
Пишещите през V в. за Омир Аристотел нарича “древни омиристи”. Още преди Пелопонеската война започва да се развива търговията с книги. Говори се за библиофили. Интересът към словесността е явен в Аристофановите “Жаби”. Софистите (като Протагор) се занимават с граматика и реторика. Също и Хипий, както твърдят Платон и Цицерон. По-познат е Стезимброт от Тасос, съвременник на Перикъл, учител на Антимах от Колофон. Някои започват да съставят хронологическо изложение на известното за поетите и словесността – Главк, Дамаст.
През ІV в. се усилва интересът към „тримата трагици“. Ликург въвежда постановление за “държавен екземпляр” на произведенията им през 368 г.

3. Възприемането на старогръцката литература от другоезичните народи

От гледна точка на римляните гръкоезичната литература не е била само тази, произведена от полисите в континентална Гърция, Италия и Сицилия; за тях това е била изобщо “източна”, но не “варварска” литература. Освен това по време на римското завоевание гръцкият език е бил възприет в целия Изток, както и литературата (словесността). При това римляните възприемат художествената литература не като нещо отделно, а заедно с останалите словесни видове – историография, философия, наука. Изобщо за римляните гръцкият език е средство да се контактува с Изтока, с източните (варварски или не) цивилизации.

Самата гръцка литература от гледна точка на римляните е древна, тъй като тя започва през VІІІ в. пр. Хр. По това време, според традицията, Рим вече е бил основан (750 г.), но литература на латински се появява много по-късно.
Преди VІІІ в. се развива епосът, отразяващ събития от времето на микенския свят (ХІV-ХІ в. пр. Хр.); също и диалектите. Дълго време се е смятало, че след ХІІ в. от север за пръв път е дошъл индоевропейски народ, смесил се или изтласкал местното население (пеласгите, за които често се споменава у Херодот и понякога от Тукидид). Но е съмнително, че периодът преди ХІІ в. трябва да се смята за “предгръцки”.

Чрез латиноезичното образование старогръцката литература е станала известна и влиятелна, и е била препоръчана за образцова (класическа) и на онези западни европейски народи, които са развили писмените си езици по-късно от латинския и в повечето случаи под негово влияние. През първите векове на западното средновековие (след разрушението на Западната империя през V в.) образованието е било латиноезично. Образователният живот почти напълно е съвпадал с църковния. Слушали са се богослужебни текстове, проповеди, жития. Можело е да се четат произведения на църковни писатели (Августин), може би хроники. По времето на първите университети (от началото на ХІІ в.) хуманитаристиката е била свързана главно с богословието.
През ХІV в. и особено в Италия се е увеличил интереса към древната история, философия и реторика, и са се появили първите учители по гръцки. През ХV в. вече е имало преводи от гръцки на латински (Фичино превежда Платон). Покрай упадъка на Византия мнозина образовани византийци са потърсили убежище на Запад (главно в Италия) и са били пренесени много кодекси с произведения на антични гръцки автори. Сред първите печатни книги през втората половина на ХV в. е имало немалко гръкоезични – и много от тях са били на класически автори.
От началото на ХVІ в. нататък (несъмнено във връзка с Реформацията и отдръпването на новите църкви от латиноезичния Римски католицизъм) гръцките автори са били превеждани вече не на латински, а на италиански, френски, немски, английски и останалите западни езици. Това се прави, за да се разбере по-добре самото латиноезично наследство; също от богословски и църковни съображения – за да се добие непосредствен контакт с източните християнски писатели; също – за да се оформи независима култура чрез създаване на собствена (на местен език) връзка с цялата западна традиция. Всички тези насоки на действие са част от стратегията на протестантските църкви и държави за преодоляване привилегироваността на католическото образование.

На Изток пък античните са били познати чрез националните езици (арменски, грузински, български и други) много по-рано, но по-често чрез цитати и преразкази, отколкото чрез цели произведения. В българските преводни и оригинални книги през Х в. вече са се цитирали антични автори (Аристотел). Събитията около Троянската война, а и съобщения за много исторически събития от древността са могли да се прочетат накратко на български в преводи на някои хроники (Манасиевата, ХІІІ в.).
Пълните преводи стават по-чести от началото на ХІХ в. нататък. Най-напред и в най-голямо количество те се правят в Русия, а след образуването на национални държави на Балканския полуостров – и на останалите езици на източните православни народи (за гръкоезичните православни ще кажем нататък). От друга страна, след разселването на европейците по други континенти (Северна Америка) и колонизирането на неевропейски територии в Южна Америка, Африка и Азия, европейското образование се препоръчва (въвежда) и далеч извън Европа; а заедно с него и старата гръцка литература.

ІІІ. Гръцката традиция

1. Кои са древните гърци

Древните гърци били народ, който се е отличавал сред останалите най-напред с езика си, а после и с общите си обичаи, които се поддържали чрез отделни (местни) и общи (общогръцки) празници. В класическата древност, за която говорим, и през която се е развила литературата им, те не са били обединени в една държава. От края на ІV в. пр. Хр. нататък полисите са били зависими в различна степен от македонското царство, а от ІІ в. пр. Хр. – от римската държава. Изразът „древни гърци” предполага, че става дума за езичници (нехристияни), живели преди появата на християнската Църква.

За старогръцкия език (по ИГрЛ )

Според някои до 30% от корените в старогръцкия не могат да бъдат обяснени във връзка с другите индоевропейски езици – значи има смесване с местните езици. До ІІІ в. пр. Хр. гърците нямат единен език. Различаване от другите народи. При Омир карите са “варварогласни“ (βαρβαρόφωνοι, Ил. ІІ, 867). Но пак у Омир няма общ термин за ахейци, данайци и аргийци.
Диалектите: дорийски, йонийски (традиционно се е смятало, че произлизат от Атика, от сина на Кодър, края на ХІ в. пр. Хр.), еолийски (Тесалия, Беотия, малоазийска Еолия). Хезиод споменава за внуците на Девкалион – Еол, Дор и Ксут, и синовете на последния – Ион и Ахей. Споменава се още за аркадско-кипърско-памфилска глупа. Отличават се и говорите на Ахея и Елида.
От литературните езици най-древен е езикът на героическия епос. След Омир го ползват Хезиод, философите (Ксенофан, Парменид, Емпедокъл), Аполоний, Квинт Смирнски и Нон. В основата му стои йонийското наречие южно от Смирна, също и на Хиос и Самос; има и еолизми от Лесбос и “северозападния ъгъл на Мала Азия”. Възможно е ядрото на троянския цикъл да е създадено около Смирна и към 800 г. да е минало от еолийци към йонийци. У Хезиод вече се срещат доризми.
Алкей и Сафо пишат на еолийски. Мимнерм, Анакреонт и Хипонакт – на йонийски. Хоровата мелика е на дорийски, вкл.Стезихор, Ивик, Пиндар и дори йонийците от Кеос Симонид и Бакхилид. Елинистическите буколици пишат на смесен език. Трагедиите (от Есхил) се пишат на древно атическо наречие, а в хоровите партии има доризми. В монолозите на вестителите има епически форми.
Езикът на прозата е йонийски, защото тя там възниква; това е език на прозаичната сага (от нея са басните на Езоп). Това е наречие, общо за “дванадесетоградието” от Смирна до Милет. Жанрът и стилът се нарича “ ἱστορίη” – този “исторически” език не зависи от месторождението и се оформя при дорийците Херодот и Хипократ. В него не влиза философията, често писана в стихове (Ксенофан) Атическото наречие започва да се използва през V в. – Тукидид, “Атинската полития” на Пс.-Ксенофонт. През ІV в. пр. Хр. някои историци (Ктезий) все още пишат на йонийски, а някои лекари (Диокъл) минават на атически.
“Койне”-то се образува през ІІІ-ІІ в. пр. Хр. Старите диалекти изчезват. От VІ в. сл. Хр. то се превръща в средногръцки, а от ХV-ХVІ се развива в димотики.
От края на І в. сл. Хр. има опити да се възроди атическото наречие и те продължават дълго – вкл. и в ХІ-ХІІ в., после пак в ХІХ в. На атическа основа е “катаревуса”, въведен за държавен и образователен език през 1911.

2. Източната Римска империя – християнска и гръкоезична

След разделянето на Империята, което е започнало към края на ІІІ в. с реформите на Диоклециан и след немалко колебания е завършило в края на ІV-ти със смъртта на Теодосий І, константинополската й част е запазила латинския език в администрацията и правото, но в религиозния живот, образованието, търговията и всекидневието, гръцкият се е ползвал повече от латинския. Гръцкият изобщо бил проникнал дълбоко, включително и на битово равнище, макар винаги да е бил използван в конкуренция с други езищи – коптски, арамейски, сирийски, арменски, готски – и това са само най-разпространените източни езици преди арабската експанзия и преселението на славяните.
Употребата на латинския намалява поради много причини. Главната от тях е липсата на влиятелна държава, която да го ползва – това се случва след унищожението на западната част на Империята, завършило в 476 г. Но и преди това е бил видим хаосът на Запад, причинен от нападенията на различните германски племена и на хуните. Италийските и североафриканските територии постепенно се откъсвали от контрола на Константинопол, въпреки усилията на императори като Юстиниан (VІ в.) и Константин ІІІ (VІІ в.), които временно отвоюват части от Запада. Освен това се усилвали разногласията с Римската църква, която след V в. е главният пазител на латинския. Споровете се водят около правомощията на римския епископ, въпросите на вярата, а през ІХ в. избухва и конфликта относно ориентацията на новосъздадената българска църква. След всичко това църковното общение между Рим и Константинопол прекъсва в средата на ХІ в.
Същевременно територията, на която гръцкият език е официален (държавен и църковен) се стеснява в течение на VІІ и VІІІ в. преди всичко поради възникването на арабския халифат и идването на българите. Империята временно се разширява през ХІ-ХІІ в., главно за сметка на България, но след това отново се свива – първо заради ударите от запад и север (франки, българи), а после и от изток (турци).
След скандалния Четвърти кръстоносен поход православните гръкоезични държави на Балканския полуостров и в Мала Азия виждат в езика си едно от съществените и необходими различия спрямо враждебния „франкски” и венециански Запад. По това време се появяват и първите литературни произведения, носещи белези на простонароден гръцки, от който се развива и новогръцкият. Самите носители на този език започват да гледат на себе си не толкова като на поданици на една империя с претенции за световна роля (каквато винаги е била римската държава), а просто като на един християнски народ, отделен държавно, езиково и църковно от “франките” и само държавно и езиково от сърбите, българите и грузинците.
И така, поданиците на Източната империя мислят себе си като „римляни” дълго време след упадъка и завладяването на стария Рим през V в. – може би поне до падането на Константинопол в началото на ХІІІ в. След това обаче те започват да се наричат „гърци” (ἕλληνες), за да се разграничат от подчинените църковно на Рим западни християни; а също и защото самите западни ги наричат така, заради езика им.
След като османските турци унищожават константинополската империя (а дълго време преди смъртта на последния император държавата е владеела само Града, околностите му и Пелопонес), бившите поданици, подчинени на константинополския патриарх, се делят на гръкоезични и славяноезични християни (това са били двата богослужебни езика на Балканския полуостров).

3. Новата гръцка държава и нейната национална доктрина

Самостоятелна гръкоезична държава се появява отново в началото на ХІХ в. Тя е кралство, чийто монарх произхожда от немска владетелска династия. Тази държава приема името Гърция (῾Ελλάς), макар че са били възможни и други названия. Независимите гърци, както сърбите, а след няколко десетилетия и българите, са се надявали да съберат всички свои сънародници в една държава и, ако е възможно, да възстановят под някаква форма някогашната православна империя.
Тъй като официалният език на новата държава е гръцки, гражданите й претендират, че са етнически наследници на древните гърци – че са същият народ, само че вече не езически, а християнски. От това може да се направи извода, че държавата на съвременните гърци би трябвало да се разпростира по териториите, населявани от древните с техните независими полиси – егейското крайбрежие, островите, Мала Азия, Кипър, може би части от Южна Италия и Сицилия. Трябва да се спомене и убеждението, че древните македонци, управлявани от Филип ІІ и Александър, са били, както и самите царе, етнически гърци. Наистина, от това не се прави гласно изводът, че съвременна Гърция може да претендира за териториите на Изток до Индия.
И тъй, възприема се една национална доктрина, според която има народ, която е населявал тези територии от микенско време до ден днешен, който се е запазил по същество непроменен през вековете и е бил доминиращ етнос в Източната империя от Константин І Велики до превземането на Константинопол от османските турци.
Мисли се, че в историята на гръцкия народ през вековете са настъпили само две съществени промени и че те засягат религията и държавното устройство.
Първо, в епохата на Империята, като се започне още преди Диоклециан, езичеството е било постепенно преодоляно и така всеки грък – и средновековен, и модерен – би трябвало да е християнин, и то православен християнин.
Второ, гърците, като поданици на Източната империя, са имали монарх-християнин и при създаването на модерната държава те пак получават такъв. Но, може би заради западноевропейския произход на тази династия, монархическите чувства на гърците в новата държава никога не са били много силни и днес в Гърция няма почти никакъв интерес към възстановяването на монархията.
Въпреки славата на Атина древните гърци не са имали „столица” – тъй като никога не са имали единна държава преди обособяването на Източната империя. Самата Източна империя, както споменахме, дълго е била мислена като римска държава – при това, поне в началото, двуезична. И все пак гърците през ХІХ в. (а някои и до днес) виждат в създаденото през 1831 г. кралство начало на възстановяването на Източната (Византийска) империя и поради това смятат Атина за нещо като временна столица, която някак замества „естествената гръцка столица” – Константинопол.

В ИГрЛ се говори за пет периода в съществуването на гръцката литература:
І. Античен (края на VІІІ пр. Хр. – ІV в. сл. Хр);
ІІ. Късна античност (началото на ІV сл. Хр. – началото на VІ в. сл. Хр);
ІІІ. Византийски – от Юстиниан до падането на Константинопол;
ІV. Турско владичество (до 1829);
V. Политическа независимост на Гърция
Старогръцката литература живее през първите два периода, условна граница е 529 г (затварянето на Платоновата академия).
Периоди:
1. Архаически (до първа четвърт на VІІ в. пр. Хр.) – Омир и Хезиод;
2. Класически (до трета четвърт на ІV в. пр. Хр.) – лирика, драма, проза;
3. Елинистически (до трета четвърт на І в. пр. Хр.) – “губи се връзката с народното творчество”, появяват се научните жанрове. В него влизат:
3а “александрийски ” (до 146 пр. Хр.) и следващия,
3б, в който Гърция и Македония стават римски провинции. Той завършва с установяването на принципата – 31/30 г. пр. Хр. “Елинистически” може да се нарича и целия период до изчезването на езичеството;
4. Римски (до ІV в. сл. Хр.) – появява се романът.

4. Старогръцки и новогръцки. Кому принадлежи старогръцката литература

Едно от следствията на тази национална доктрина е, че цялата гръкоезична литература през вековете – както художествена, така и друга – се оказва културна собственост на народа, населяващ модерната гръцка държава и говорещ на новогръцки език.
Относно това убеждение – че древната гръцка литература някак „принадлежи” на съвременните гърци, защото е написана на „техния” език и е произведена от „същия” народ, може да се каже следното.
Първо, новогръцкият език, макар и несъмнено да произхожда от стария гръцки (или по-скоро от опростената му международна форма κοινή), все пак се отличава от него толкова, че един грамотен и дори добре образован съвременен грък не би могъл да чете старогръцки текстове без да има специално обучение. Но това се отнася и за всеки друг читател на древните, независимо от родния му език. При това, учейки старогръцки, модерният грък трябва да се старае да отхвърли предубеждението, че за него старогръцкият трябва да е по-лесен, отколкото за чужденците, и следователно може да го изучи с по-малко труд. По същия начин и един българин би сгрешил, ако помисли, че може да чете и разбира следновековни български текстове, без да е учил дълго и систематично езика, на който са написани. Така че при работа със старогръцкия съвременните гърци нямат сигурно предимство пред останалите народи.
Второ, произходът на новогръцкия не е доказателство за съществуването на един и същ, неизменен гръцки етнос през вековете – както не може да се твърди, че днешните граждани на САЩ или Австралия са „сънародници” на Чосър и Шекспир, поради това, че езикът им произхожда от стария английски език. По същия начин е трудно да се повярва, че патриарх Фотий или Казандзакис са сънародници на Омир и Платон само защото родният им (и работен) език е по-близък до старогръцкия, отколкото е, примерно, езикът на Климент Охридски.
Накрая, дори да предположим, че съвременните гърци са „кръвни” потомци на древните, това не значи, че те имат някакво съществено предимство в разбирането на тази литература. Тя, поради съвсем различната историческа среда, в която е била създавана, е също толкова трудна за четене за модерния грък, колкото и за всеки друг европеец (т.е., западно и християнски образован човек). Тя не е „по-близка” за гърците, отколкото за които и да е други европейци, и за разбирането й са нужни специални усилия, независимо дали родният език на читателя е новогръцки или не.

ІV. Начини да се изучава литературата. Видове отношение към произведенията на литературата и изкуството

Някои по-влиятелни подходи

В подхода към старогръцката литература през вековете са съществували различни гледни точки, много от които се използват и днес.
Социологическата (също и диалектико-материалистическата, марксистка) гледна точка отрича „националността” като решаващ фактор и твърди, че литературата, като всяко културно явление, е резултат от определени обществени (или обществено-икономически) отношения, които се появяват във всякакви общества на определена степен на развитие и са сравнително слабо зависими от езика и „националния характер”.

Литературата е “надстроечно явление”. Относно нацията се допускат изключения. Примерно, говори се, че гърците винаги са имали съзнание, че са един народ, което не могло да бъде заглушено дори от “господстващата църковна идеология, подчертаваща разрива между християнска и езическа култура”.

Тази гледна точка посочва като свое особено достойнство „научността” и „обективността”. На тази основа през ХХ в. бяха написани и преведени на български няколко истории на древна Гърция и на старогръцката литература.

Марксизмът-ленинизмът се занимава с въпроса за “историческата оценка” на обществата и културните явления. В увода на ИГрЛ се цитират Маркс и Енгелс, според които: “Този център на теократическата империя е станал истинска преграда за разпространението на европейския прогрес”. Когато се говори за периодизация, се търси момента на преминаване от една обществено-икономическа формация („строй”) към друга. “Феодалното общество се оформя при управлението на Юстиниан и достига разцвета си едва през ХІ в.” Марксистката хуманитаристика претендира за историческо обобщение, за което нейният противник “буржоазната наука” бива намерена за неспособна. Критикува се тясно филологическото проучване на древността. Понякога с голяма лекота се отхвърлят съчинения на влиятелни автори. Предполага се, че с времето “обществените условия се усложняват, а с това се усложнява и съзнанието на хората”.
Жанровете се свързват с тези формации – примерно, казва се, че „цялата народната поезия от докласовото общество е устна”. Старогръцката литература се дели на периоди според развитието на робовладелското общество и външните политически изменения в Гърция и Близкия изток.

Друга гледна точка е романтическата, според която влиятелните („класически”) литературни произведения, както и всяко изкуство, възникват благодарение на особения „гений” (или характер) на народа и индивида. Така се гледа на старогръцката и на всички други литератури през ХІХ в., особено в германоезична Европа, където е засвидетелствана в произведенията на мнозина влиятелни философи на изкуството. Възприелите този подход мислят, че произведенията на изкуството могат да бъдат оценени адекватно само от достойни за тях „духове” и че разбирането им е постижимо повече чрез „вчувстване”, отколкото чрез сух интелектуален анализ. Идеята за “единния елинизъм”, за която споменах, и която е основана на предположението за единен гръцки народностен талант и характер, останал по същество непроменен от най-дълбока древност до днес, явно е романтическа.

Съществува и още една гледна точка, която може да бъде наречена имперска или глобалистка, от която дори най-прочутите литературни произведения се разглеждат преди всичко като любопитни факти, извадени от миналото на различните народи. На заниманието с литературна история се гледа като на елитна дейност, която могат да си позволят не много, но добре осигурени, преуспели хора (и общества). Запознаването с книги, и въобще с какви да е произведения на изкуството, е вид развлечение, нещо като непрофесионален спорт или колекционерство. Стойността на литературните и други произведения се определя от тяхното „влияние” или дори „модност”, а добър познавач е онзи, който просто е добре осведомен за мненията относно тях. Такъв е духът на британските изследвания, оформил се през ХІХ в. от който е повлияна и цялата съвременна англоезична хуманитаристика.

Втора лекция
Легенди за предомировата поезия. Свидетелства

I. Боговете като създатели на поезията и музиката

Изобретяването на поезията и музиката традиционно се е приписвало на божества – и преди всичко на Аполон и Музите. Същевременно те се смятат за вдъхновители и на всеки отделен поет: и в този смисъл също са създатели на изкуството.

Хезиод. „Теогония“, 93-98:
„…ето такъв е на музите светият дар за човека.
Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ (Ст. Недялкова, 1988)

[Омир]. „Химн към Хермес“, 43-512
„Там я обърна по гръб и с длетото от хладно желязо
в миг изкоруби планинската гостинка – бързо и сръчно.
Тънки стъбла от тръстика, отрязани точно по мярка,
той прикрепи към гърба й през пъстрата здрава черупка;
кожа говежда опъна отгоре – направи го вещо;
сложи извити рога и напречно ги свърза със ремък;
седем пък струни съзвучни от овчи черва там опъна.
Ето – сега бе готова играчката, силно желана.
Взе я и плектър прокара по струните. Щом ги докосна,
те проехтяха могъщо. А богът, без много да мисли,
взе да подпява във ритъм – така, както правят момците,
сипейки смели шеги, щом сберат се на пищна гощавка.
Скри във свещена люлка дълбания форминкс, а после
бърже изскочи навън от уханния дом (43-64).
После посегна наляво. Със плектъра струни удари.
Само ги беше докоснал – те екнаха мощно. Засмя се
Феб Аполон. На сърце му допаднаха чудните звуци.
Слушаше божия песен! Обзеха го сладки копнежи.
Свирейки прелестно с лира, на Мая синът вече смело
вляво от Феб се възправи и дръпна звънливите струни.
Горди, възторжени звуци отекнаха вред по земята.
А в песента си разказа той как е родена Земята,
как – боговете безсмъртни, как жребия взел си е всеки (419-428).
Тъй е, защото той връчи китарата своя звънлива
на далнометния бог, който, стиснал я, вещо засвири.
Ала пък сам изнамери си ново изкуство и ловкост –
меденозвучния глас на сирингата Хермес създаде“ (509-512) (Р. Константинова, 1988)

Диодор Сицилийски V, 73-75:
„На музите било дадено от баща им да открият писмеността и съставянето на епическите стихове, което се нарича поетическо изкуство (поетика, poietike).
Аполон пък го обявяват за откривател на китарата и на свързаната с нея музика; той е разкрил и лекарската наука, която се осъществява чрез гадателското изкуство. За Хермес се казва, че е изобретил лирата от костенурка; това е станало след състезанието на Аполон с Марсий, за което се разказва, че след като Аполон победил и наложил прекомерно наказание на победения, съжалил за това, скъсал струните на китарата и известно време се въздържал от музика.“

Хораций. „Оди“ IV, 6
„Феб дара ми вдъхна, Феб ме научи
как да пея и ме поет нарече…“ (Г. Батаклиев, 1992)

Плутарх. „За музиката“, 14:
„На нас не ни е предадено някой човек да е откривател на музикалните блага: но това е украсеният с всички добродетели бог Аполон. Защото авлосът не е откритие на Марсий, или на Олимп или Ягнис, както някои мислят, а само китарата да е на Аполон: но този бог е откривател и на авлетиката, и на китаристиката.“

II. Първите музиканти и поети сред хората

Още в класическата епоха и впоследствие през цялата античност се е смятало, че много от първите певци и музиканти са били траки или фригийци

Пароска хроника, 10-29:
„Откакто фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „по фригийски“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний.
Откакто Орфей, син на Еагър и Калиопа, изложи своята поезия и се случи грабването на Кора, търсенето на Деметра и неговото слизане в Хадес и радостта на онези, които приеха плода, са 1135 г. [1399 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей.

Страбон X, 17, 3:
„От песента, ритъма и инструментите за цялата музика се прие, че е тракийска и азиатска. Това е видно от местата, по които са били почитани музите. Защото Пиерия, Олимп, Пимпла и Лейбетра в древността са били тракийски места и планини, а сега те са на македонците. И Хеликон беше посветен на музите от траките, които обитаваха Беотия; това са същите, които осветиха пещерата на лейбетрийските нимфи. Тези, които разработиха древната музика, се наричаха траки – Орфей, Музей и Тамирис, и името на Евмолп също е оттам. Оттам са и онези, които посветиха цяла Азия на Дионис чак до Индия… “

III. Сведения за отделните поети

1. Орфей

Най-ранни споменавания: Алкей (fr. 80) и Ивик (fr. 10A)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (IV, 25, 1-4), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X-XI), Аполодор (I,3,2), Павзаний (X, 29-30) и Конон (във Фотий. „Библиотека“ 186, 45)

За живота и дейността му:
– трак от Либетра; син на Еагър (или Аполон) и Калиопа (или Клио); живял в Пимплея, недалеч от град Дион; царувал в Пиерия над бистонидите
(Платон. „Пирът“ 179d; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Цицерон. De nat. deorum III, 45; Диодор Сиц. III,65,6 и IV,25,1-4; Страбон VII,18, X,17,3 и XVI,2,39; Конон, 1 и 45; Аполодор I,3,2-3; Лукиан. De astr., 10; Павзаний IX,30; Диог. Лаерц. „Въведение“; Евсевий. Praep. ev. I,6; Ант. Пал. VII,9-10; сх. към Пиндар, IV Пит. 313; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; сх. Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Евстатий. „Схолии към Илиада“ XI,442; Цец. „История“ XII, 305-315)
– забележителен поет и музикант; един от създателите на лирата (китарата, форминкса); привличал с музиката си диви животни и раздвижвал дървета и камъни, спирал ветровете и морското вълнение
(Есхил. „Агамемнон“, 1629; Пиндар. IV Пит., 313; Еврипид. „Вакханки“, 556-564; „Ифигения в Авлида“, 1211-1214; „Циклоп“, 646-648; Апол. Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Вергилий. „Енеида“ VI, 119; Хораций. „Оди“ I, 12, 6 и „Поетическото изкуство“, 391-393; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Диод. Сиц. III, 59,6, IV,25,1-4 и IV,43/48; Квинтилиан I,11; I, 3,2-3; Лукиан. „Необразованият“, 11-12 и De astr.,10; Тациан. „Против елините“,1; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; Темистий XVI, 209c-d; Ант. Пал. VII, 9; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; Цец. „История“ XII, 305-315)
– изобретил мистериите; или е възприел тайните им от баща си Еагър, или бил посветен и ги изучил в Самотраки/Фригия (от Иасион/Дардан или Идейските дактили) или в Египет – след което ги предал на гърците
(Еврипид. „Рез“,941-947; Теофраст. „Суеверният“; Диодор Сиц. I, 23,2-3, III, 65,6-7, IV, 25,1-4, V,48-49, и 64, 3-4 и 77; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Тациан. „Против елините“,1; Евсевий. Praep. ev. I,6 и X,4,4; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Еврипид. „Алкестида“ 968);
– пренесъл сред гърците представата за боговете и начина на почитането им; писмеността и астрономическите знания; философствал чрез музиката
(Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Платон. „Протагор“ 316d; Диодор Сиц. I, 23,6-8, I, 92,2-3, I,96, 1-6 и V,75,4; Лукиан. De astr.,10; Атенагор. „За християните“,18; Клим. Алекс. „Стромата“ V,4,24; Диог. Лаерц., „Въведение“; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; сх. Еврипид. „Иполит“, 953; Евсевий. Praep. ev. X,4,4; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2)
– измежду всички богове почитал най-много Аполон
(Ератостен. „Зодиакалните звезди“,24; Хигин. „De astr.“ II,7; Филострат. „Ап. Тиански“ IV, 14; Ант. Пал. VII, 10)
– имал учение за отвъдния живот на душата и въздаянието за добрите и злите дела; и за метемпсихозата (реинкарнацията); забранявал убийството на живи същества и месоядството; бил лечител и гадател
(Алкей, fr. 80; Еврипид. „Иполит“, 959; Аристофан. „Жаби“,1032; Платон. „Протагор“ 316d, „Държавата“ 364е; „Кратил“ 400с, „Закони“ 782с; Аристотел, „За душата“ 410b; Вергилий. „Енеида“ VI,120; Хораций. „Поетическото изкуство“,391-393; Павзаний IX, 30; Филострат. „Аполоний Тиански“ IV, 14; сх. към Еврипид. „Алкестида“, 968; Цец. „История“ II, 843-867)
– приписват му се „Аргонавтика“, химни, „Теогония“, „Литика“ и др.; според някои приписваните му съчинения са дело на Ономакрит, Керкопс или др.
(Платон. „Кратил“ 402b; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Родоски I, 495-512; Цицерон. De nat. deorum I,105; Павзаний IX,30; Атенагор. „За християните“, 18; Тациан. „Против елините“, 41; „Орфическа аргонавтика“ 11-33; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– живял малко преди Троянската война (бил от поколението на Херакъл) или по-рано (190 г. според П.М., 11 поколения според „Суда“); участвал в похода на аргонавтите и тогава заглушил с лирата си песента на сирените
(Пиндар. IV Пит. 313; Пароска хроника (Jacoby II,239); Апол. Род., „Аргонавтика“; Диодор Сиц. IV, 25,1-4 и 43-48; Аполодор I,9,25; Тациан. „Против елините“, 41; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– слязъл в Хадес, за да възкреси жена си Евридика, загинала от ухапване на змия
(Еврипид. „Алкестида“, 357-360; Платон. „Пирът“ 179d; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Диодор Сиц. IV,25,1-4; Вергилий. „Георгики“ IV, 452-515, Овидий. „Мет.“ X; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; Цец.„История“ II, 843-867)
– убит (разкъсан) от жени, може би вакханки; или се самоубил от скръб за жена си; или бил поразен от мълния на Зевс
(Есхил в Ератостен. „Зодиакалните звезди“, 24; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Изократ. „Бусирис“, 38; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Страбон VII, 18; Овидий. „Мет.“ XI, 1-55; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Диог. Лаерц. „Въведение“; Темистий XVI, 209c-d; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2; Ант. Пал. VII, 617; сх. към Пиндар. IV Пит.,313);
– музите го оплакали и погребали, може би в Либетра; главата му пеела и след смъртта му
(Ератостен. „Зодиакалните звезди“ 24; Хигин. De astr. II, 7; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Есхил. „Перси“, 883)

*

Ето едно от по-обширните изложения на легендата за него:

Конон, 45:
„Орфей, синът на Еагър и Калиопа, една от музите. Той царувал над македонците и над Одрисида и се занимавал с музика, най-вече с пеене под съпровод на китара. И понеже тракийският и македонският народ обичат изкуствата, сред тях той бил особено много харесван от множеството.
Мълвата твърдяла, че слязъл в царството на Хадес заради любовта към жена си Евридика и след като очаровал с песните си Плутон и Кора, получил в дар жена си. Но не могъл да се наслади на радостта, че била съживена, понеже забравил заповедите, свързани с нея.
Бил толкова талантлив в омайването и умилостивяването с песен, че диви зверове, птици, а даже и дървета, и камъни се скупчвали около него от удоволствие.
Загинал, разкъсан от тракийски и македонски жени заради това, че не им споделил тайнствата на оргиите, а може би и поради други причини. Казват, че заради нещастието с жена му намразил целия женски род. В определени дни въоръжено множество тракийци и македонци идвало в Либетра и се събирало в една къща, голяма и устроена за мистерии. Когато влизали за ритуалите, хората слагали оръжията си пред вратите. Веднъж жените издебнали този момент, грабнали оръжията и от гняв заради пренебрежението спрямо тях погубили притеклите се мъже. Орфей разкъсали на парчета и ги разпръснали в морето. Над омърсената страна настъпила чума, понеже жените не си били получили заслуженото. Но понеже искали да прекратят злощастието, те получили пророчество, че ще намерят избавление, ако открият главата на Орфей и я погребат.
Открили я трудно, благодарение на един рибар около устието на река Мелет. Тя още пеела и не била претърпяла нищо от престоя си в морето, нито някое друго обезобразяване, обичайно след човешката смърт; цъфтяла и все още руменеела от жива кръв след толкова дълго време. След като я взели, жените я погребали и поставили отгоре й голям паметник.
Мястото около него обявили за свещен участък и то известно време било хероон, а по-късно се наложило като светилище. Там Орфей е удостоен с жертви и всичко друго, с което се почитат боговете. За жени светилището е изцяло недостъпно“ (Д. Драгнев, 2015).

За Евридика:

Ватикански митограф I, 76:
„Орфей, син на Еагър и музата Калиопа, имал за съпруга Евридика, според мнението на някои – дъщеря на на Аполон. Нея я преследвал пастира Аристей, син на Кирена, обхванат от страст и желаещ да я обладае; и тя, докато бягала от него, попаднала на змия и това била причината за смъртта й.
Орфей, воден от копнеж за съпругата си, опитал със сладостта на песента на китарата си да умилостиви Хадес и Персефона, така че да отведе Евридика на горния свят. Така че той слязъл при подземните и с песента си предизвикал състраданието им; и получил Евридика като се споразумял с тях да не се обръща да я види, докато не стигне горния свят. И тъй като за влюбените е трудно да се въздържат, Орфей, тъй като се боял да не би Хадес да не удържи на думата си, погледнал назад и направил труда си напразен.
И като се върнал след това горе, поради нещастния си брак той възненавидял целия женски род и се предал на самота.“

Нататък са дадени свидетелства за легендите за други древни (предомирови) поети и музиканти, някои от които са били, подобно Орфей, лечители, прорицатели и просветители.

2. Лин

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ XVIII,570)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (III,67); Павзаний (IX,29)

За живота и дейността му:
– бил син на божество – музата Урания, Хермес, Аполон
(Хигин,273; Квинтилиан I, 11; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– певец и учител по четмо и писмо; приспособил финикийската азбука за гръцкия език; тя първо била употребявана от пеласгите
(Теокрит XXIV,103; Диодор III, 67)
– някои от учениците му били прочути, като Херакъл, Тамирис, Орфей
(Теокрит XXIV,103; Диодор III,67)
– бил е убит – от Аполон или Херакъл
(Диодор III,67; Аполодор II,4,9 ; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– съчинил поемите „Деянията на Дионис“, „Плачове“ и „Теогония“
(Диодор III, 67; Плутарх. „За музиката“, 3; Диоген Лаерций, „Въведение“)

*

Омир. „Илиада“ XVIII, 570:
„Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Аполодор II, 4, 9:
„Херакъл се научил да кара колесница от Амфитрион, да се бори – от Автолик, да стреля с лък – от Еврит, да се сражава в пълно бойно снаряжение – от Кастор и да пее в съпровод на китара – от Лин.
Този Лин бил брат на Орфей. Дошъл в Тива, станал тивански гражданин и умрял там, поразен от китарата на Херакъл – Херакъл го убил, защото се разгневил, че Лин го смъмрил и ударил. Обвинили го в убийство. Но Херакъл се позовал на един закон на Радамант, съгласно който, ако някой се защитава срещу друг, който е започнал пръв нападението, то той е невинен“ (М. Славова, 2015)

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Лин бил син на Хермес и на музата Урания. Той съчинил поема за произхода на космоса, за пътя на слънцето и луната и за възникването на животните и плодовете. Поемата му започвала така: `Във времето, някога, заедно всички неща се родили…`
Лин паднал пронизан от стрелата на Аполон в Евбея и на гроба му е написано: `Тук земята прие мъртвия тиванец Лин, син на добровенчаната муза Урания`“ (Т. Томов, 1985/2002, с добавка)

3. Филамон

Най-ранно споменаване: Еврипид („Рез“,915)

За живота и дейността му:
– делфиец, син на Аполон и Хиона (Филонида); съпруг на Аргиопа и баща на Тамирис
(Овидий. „Мет.“ XI,316; Павзаний IV,33,3; „Суда“)
– създател на химни (номи) и свирач на лира
(Овидий. „Мет.“ XI,316; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний Х,7,2)

*

Овидий. „Метаморфози“ XI, 316-317 (за Хиона, майка на Филамон и Автолик):
„От Аполона се ражда (защото близнаци тя ражда)
син Филамон, знаменит със съзвучната песен и лира…“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

„Суда“:
„Има друг Филамон, за когото пеят, че бил баща на трака Тамирис.“

4. Тамирис

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ II,595)

Легендата за него: Аполодор (I, 3, 3), „Суда“

За живота и дейността му:
– трак, син на Филамон и ученик на Лин
(„Илиада“ II,595; Диодор III,67; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7)
– свирач на лира (китара) и певец; съчинявал химни и епически поеми
(„Илиада“ II,600; Платон. „Закони“ 829е; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7; „Суда“)
– бил сляп – може би ослепен от музите, защото дръзнал да се състезава с тях
(„Илиада“ II,599; Еврипид. „Рез“, 925; Диодор III,67; Дион Хризостом XIII,21; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор I,3,3; Павзаний IV,33/IX,30; „Суда“)

*

Омир. „Илиада“ II, 591-600:
„Тези, които владееха Пилос и скъпа Арена,
Трион на брода Алфейски, красиво издигната Епи,
град Кипарисия, град Амфигения, много прочути,
Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна
срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.
Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,
сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
и го лишили навеки от меденозвучната лира“ (Ал.Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Диодор Сицилийски III, 67:
„Тамирис [един от тримата известни ученици на Лин], който бил надарен с отлична природа, се упражнявал в музиката и поради превъзходното си пеене казал, че пее по-добре от музите. Затова богините му се разгневили, отнели му музикалната дарба и ослепили човека…“

Ватикански митограф:
„Говори се, че имало един певец на име Тамирис. Музите го били ослепили, защото дълго се състезавал по пеене с тях и с Аполон.“

„Суда“:
„Тамирис или Тамирас, от Едоне, град на бригите, син на Филамон и Арсиноя, епик: осмо поколение преди Омир, а според други, пето. Някои смятат, че е от одриската страна.
Този Тамирис нанесъл оскърбление на музите и след това бил ослепен.
Твърди се, че има една „Теология“ от 3 000 епически стиха.
Той пръв се влюбил в момче, името му било Хименей, син на Калиопа и Магнет.“

5. Олен

Най-ранно споменаване: Херодот (IV,35)

За живота и дейността му:
– ликиец или хиперборей (Херодот IV,35; Павзаний X,5; „Суда“)
– епик, химнограф (Херодот IV, 35; Павзаний X,5; „Суда“)
– пророкувал, пръв съставял пророчества в хекзаметри (Павзаний X,5)

*

Херодот IV, 35:
„Делосците разказват, че им били отдадени други почести: жените събирали дарове за тях, призовавайки ги по име в химна, който бил съчинил в тяхна чест ликиецът Олен (този Олен, който дошъл от Ликия, съчинил и останалите древни химни, които се пеят в Делос)“ (П. Димитров, 1986/2010)

Павзаний IX, 27, 2:
„Олен Ликийски, съчинил най-старите елински химни, казва в един химн на Ейлейтия, че тя е майката на Ерос.”

6. Амфион

Най-ранно споменаване: Омир („Одисея“ XI,260-265)

Легендата за него: Павзаний (IX, 5)

За живота и дейността му:
– бил от Беотия; син на Зевс и Антиопа; имал брат на име Зет
(„Одисея“ XI,260-265; Аполодор III,5,5; Павзаний IX,8; Цец. „История“ XIV, 316-324)
– изобретил свиренето на китара (лира); или бил научен от Зевс, Хермес или Тантал; лирата му дал Хермес, а Амфион прибавил още струни към нея
(Хораций. Оди III,11; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор III, 5,5; Павзаний IX,5)
– дивите животни вървели след него, за да слушат музиката му; тя задвижвала камъни, които сами строели сгради; така изградил Тива заедно с брат си Зет
(Апол. Род. I,235-241; Хораций. „Поетическо изкуство“ 393-396; Аполодор III,5,5; Павзаний VI,20/IX, 17; Цец. „История“ XIV,316-324)
– съпруг на Ниоба; самоубил се, след като боговете убили 14-те им деца; понася наказание в Хадес за обидата срещу Латона и децата й
(Овидий. „Мет.“ VI,221-272; Павзаний IX,5)

*

Омир. „Одисея“ XI, 260-265:
„После видях Антиопа, прекрасната щерка на А̀сон.
Тя се похвали, че спала в прегръдките и на Кронион
и че родила на бога близнаците Зет и Амфион.
Първи издигнали те седмовратата Тива и с кули
те укрепили, защото без крепост в равнината Тива,
храбри макар да били, не са можели там да живеят“ (Г. Батаклиев, 1981)

Хораций
– Оди III, 11:
„О, Меркурий, някога ти научи
вещ Амфион камъни да подрежда
с песен; тебе лиро, със седем струни
звън да издаваш…“

– „Поетическо изкуство“, 393-396:
„Казват, тъй също Амфион издигнал стените на Тива,
камъни с лирата движел и с ласкава дума ги водел
там, накъдето поиска“ (Г. Батаклиев, 1992)

Иоан Цец. „История“ XIV, 316-324:
„Певецът на лира Амфион заедно със Зет
са според Омир синове на Зевс и Антиопа.
Според други хронисти и Антиохиеца
са от Теобоонт и споменатата майка.
Родени от неомъжена жена и подхвърлени,
те като пораснали, придобили царството.
В чест на бащиното име изградили Тива.
Казват, че Амфион с лирата и песента си
притеглял камъните към строежа.“

7. Ягнис

Най-ранно споменаване: Пароска хроника (10)

За живота и дейността му:
– фригиец (от Келена), баща и учител на Марсий, съвременник на атинянина Ерихтоний (Пароска хроника, 10; „Суда“)
– откривател на авлетиката, композирал номи (Пароска хроника, 10; Плутарх. „За музиката“,5)

*

Плутарх. „За музиката“, 5:
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп“.

8. Марсий

Най-ранно споменаване: Херодот (VII, 26)

Легендата за него: Хигин (191), Аполодор (I,4,2), Цец („Ист.“ XVI,353-384)

За живота и дейността му:
– фригиец от Келена, сатир; син на Ягнис, баща и учител на Олимп; на неговото име била наречена реката Марсий
(Херодот VII,26; Павзаний X,30,9; Хигин, 165; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)
– авлет: свирил на флейтата, изобретена и захвърлена от Атина; състезавал се с Аполон, загубил и бил убит и одран
(Овидий. „Мет.“ VI,382-393; Хигин,191; Павзаний X,30,9; Аполодор I,4,2; Тациан. „Против елините“, 1; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)

*

Херодот VII, 26 (на път за Сарди и след река Халис войската на Ксеркс навлиза във Фригия):
„Катарактес извира от самия пазарен площад на Келена и се влива в Меандър; в този град на площада виси кожата на силена Марсий, която според преданието на фригийците бил одрал и овесил там Аполон“ (П. Димитров, 2010)

Аполодор I, 4, 2:
„Аполон убил и сина на Олимп, Марсий. Този Марсий намерил флейтата, която Атина захвърлила, защото при свирене й загрозявал лицето. В спор с Аполон те се обзаложили победителят да направи каквото иска победения. При надсвирването Аполон обърнал китарата си и тъй се състезавал, като накарал и Марсий да направи същото. Понеже той не можел, победител излязал Аполон. Той закачил Марсий на един много висок бор, и го убил, като му одрал кожата“ (М. Славова, 2015)

9. Олимп

Най-ранно споменаване: Аристофан („Конници“, 7)

Легендата за него: Плутарх („За музиката“,7), „Суда“

За живота и дейността му:
– фригиец, флейтист, приятел на Марсий
(Аполодор I,4,2; Плутарх. „За музиката“,4/7; Тациан. „Против елините“, 1; „Суда“)
– създател на номите, на мелически и елегически произведения
(Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)
– споменава се за двама или трима „Олимповци“: първият преди Троянската война, последният при цар Мидас
(Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)

*

Плутарх. „За музиката“, 7:
„Казва се, че споменатият Олимп, флейтист от тези във Фригия, е съчинил ном за флейта в чест на Аполон, наречен `Многоглав` (номът); че този Олимп произхожда от първия Олимп, ученика на Марсий, който е създал номите в чест на боговете.
Той е бил любимец на Марсий и е научил авлетиката от него и е внесъл в Гърция хармоничните номи, с които и сега гърците се служат в празниците на боговете.“

10. Музей

Най-ранни споменавания: Херодот (VIII,96/VII,6); Аристофан („Жаби“,1033)

За живота и дейността му:
– от Атина; съвременник на Орфей, баща на Евмолп или негов син
(Платон, „Държавата“ 364е; Пароска хроника, 15; Клим.Алекс. „Стромата“ I,21; Диог. Лаерц., „Въведение“)
– прорицател (Павзаний X,9/12)
– епически поет, автор на поема „Евмолпия“ (Павзаний X, 5); също на химни и „Съвети“ и „Теогония“
(Павзаний I,22; Диог. Лаерц., „Въведение“; според „Суда“ са били двама)

*

Херодот VII,6
„Те били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който бил събрал предсказанията на Музей…“ (П. Димитров, 1990/2010)

Аристофан. „Жаби“, 1033:
„И Музей ни показа целителна мощ и пророчески дар“ (Ал. Ничев, 1985)

Платон, „Държавата“ 364е:
„Музей и неговият син [Евмолп] дават на справедливите още по-ценни блага. Те отвеждат благочестивите в подземното царство, приготвят им гощавки и пирове, окичват ги с венци и ги заставят да прекарват цялото си време в пиене като смятат вечното пиене за най-добрата награда за добродетелния живот. Боговете ще запазят децата и цялото следващо поколение на благочестивия и верния на клетвата си човек. А нечестивите и несправедливите закопават в някаква тиня в подземното царство и ги пращат да носят вода с решето…“ (Ал. Милев, 1981)

Павзаний X, 7
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога… Но казват, че Орфей, който бил много горд и с високо самочувствие заради своите мистерии, както и Музей, който във всичко подражавал на Орфей, отказали да се явят на състезание по музикални дарби.“

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Музей, който според преданието бил син на Евмолп, пръв създал „Теогония“ и „Сфера“. Учел, че всичко се ражда от едното и се разлага в него. Той умрял във Фалерон и на гроба му е написана тази елегия: `Обичния Евмолпов син държи фалерската земя – Музей, изтляло тяло, под този гроб`. По бащата на Музей е наречен и атинския род Евмолпиди“ (Т. Томов. 1985/2002, с промени и добавка)

11. Евмолп

Най-ранно споменаване: Омир („Химн към Деметра“,474-476)

Легендата за него: Аполодор (III, 15, 4); Павзаний (I,38,2-3)

За живота и дейността му:
– син на Посейдон и Хиона (дъщеря на Борей и на Орейтия); трак; имал син на име Исмар; цар или съюзник на елевзинците, воювал на тяхна страна срещу атиняните по времето на Ион, син на Ксут, или на Ерехтей, син на Пандион, от когото бил убит
(Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Хигин, 273; Аполодор III,15,4; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34)
– син на Музей, баща на Керикс; основател на елевзинските мистерии; жрец на Дионис
(„Химн към Деметра“; Пароска хроника, 15; Овидий. „Мет.“ XI,92-94; Аполодор II,5,12; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34; според „Суда“ са били двама)
– певец и поет; син на Филамон; учител на Херакъл по музика
(Теокрит XXIV, 109-110; Диодор Сицилийски I,11; Хигин, 273)

*

Омир. „Химн към Деметра“, 474-476:
„После отиде [Деметра] при царете, които почитат правдата – при Триптолем, при Диокъл конеукротител, и при Евмолп, цар могъщ, при Келей, властелин всенароден – лично показа на всеки обряда свещен и потаен“ (Р. Константинова, 1988)

Павзаний I, 38, 2-3:
„Не можах да открия гробницата на Крокон, но гроба на Евмолп го намерих такъв, какъвто ми го описват и елевзинците, и атиняните.
Разказват, че този Евмолп дошъл от Тракия и бил син на Посейдон и Хионе. А за Хионе казват, че е дъщеря на вятъра Борей и на Орейтия. Омир нищо не е съчинил за неговото потекло, но в стиховете си го нарича “храбрият Евмолп”.
Когато станала битката между елевзинците и атиняните, загинал царят на атиняните Ерехтей, загинал и Имарад, сина на Евмолп. Войната между тях била прекратена с условието, че елевзинците ще бъдат подвластни на атиняните във всичко друго, но ще запазят своя култ. Мистериите към двете богини въвеждат Евмолп и дъщерите на Келей.
След смъртта на Евмолп остава по-младият му син Керикс, за когото самите Керики казват, че е син на дъщерята на Кекропс Аглаура и на Хермес, а не на Евмолп“ (В. Русинов, 2004).

„Суда“:
„Старият Евмолп бил трак, основател на мистериите в Е.; младият, син на Музей, очиствал Херакъл.“

12. Сибилите

Най-ранни споменавания: Хераклит (fr. 92, в Плутарх. „За оракулите на Пития“, 397а) и Платон („Федър“ 244а)

Легендите: Вергилий („Енеида“ VI), Павзаний (X, 12), Предговор към „Сибилински оракули“

За тях:
– били поне десет: палестинската (еврейска), наричана още персийска, вавилонска, халдейска, египетска; либийска; делфийска; италийска; еритрейска; самоска; кумска; хелеспонтска; фригийска; тибуртинска
(Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– от имената им, за които има разногласия кое на коя принадлежи, са известни: Саббе или Самбета; Херофила или Амалтея; Деифоба; Демо; Фито; Абунея
(Вергилий. „Енеида“ VI; Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– гадателки и пророчици; гадаят в лудост, унес, на листа, обладавани от Аполон
(Хераклит, фр. 92; Платон. „Федър“ 244а; Вергилий. „Енеида“ III; Павзаний X, 12)
– дълголетни – кумската трябвало да живее 1000 години
(Овидий. „Метаморфози“ XIV, 144)
– една от тях (еритрейската – Херофила) предсказала Троянската война; кумската предложила девет книги с оракули на Тарквиний Стари, от които той купил три, а после всички сибилински книги били събрани от него в Рим и се пазели на Капитолия, като тези на кумската били тайни
(Павзаний X, 12; Авъл Гелий I, 19; Предговор към „Оракули“)
– на една от тях (палестинската?) се приписват XIV книги с предсказания за историята на света, от тях оцелели 12 (на гръцки), редактирани IV-VI в. сл. Хр.

*

Хераклит, fr. 92, в: Плутарх, „За оракулите на Пития“ 397а:
„А Сибила, според Хераклит, с беснееща уста произнася тъжни, неукрасени и неблаговонни, изминава хиляда години с гласа си, благодарение на бога…“

Платон. „Федър“ 244а:
„И ако заговорим за Сибила и за другите жреци, които, гадаейки в лудост и предсказвайки много неща на мнозина са ги насочили в бъдещето, само ще се забавим да говорим за неща, известни всекиму“ (Б. Богданов, 1982)

Предговор към „Сибилинските оракули“:
„Сибила“ е римска дума, която се превежда като „пророчица“ или „гадателка“; откъдето жените-гадателки са били наречени с едно име – Сибили.
И както мнозина са писали, те са родени в различни времена и места и са на брой десет. Първа от тях е халдейската или персийската, чието собствено име е Самбета. Тя е от рода на блажения Ной и за нея се казва, че е предрекла събитията, свързани с Александър Македонски: споменава я Никанор, който е проучвал Александровия живот. Втора е либийската, за която споменава Еврипид в пролога на „Ламия“. Трета е делфийската, родена в Делфи, за която каза Хризип в книгата „За божеството“. Четвърта е италийската, в Кимерия, Италия, чийто син бил Евандър, изградил светилището на Пан в Рим, наречено „Луперкион“. Пета е еритрейската, която предсказала Троянската война; за нея съобщава Аполодор Еритрейски. Шеста е самоската, чието собствено име е Фито и за която е писал Ератостен. Седма е кумската, наречена Амалтея, която е и Херофила, а при някои Тараксандра; Вергилий нарича кумската Деифоба, дъщеря на Главк. Осма е хелеспонтската, родена в село Мармес край градчето Гергитион, което някога, във времената на Солон и Кир беше в границите на Троада, както писа Хераклид Понтийски. Девета е фригийската, а десета – тибуртинската, на име Абунея.
Казват, че кумската е занесла девет книги със собствени предсказания на Тарквиний Стари, който тогава царувал в Рим и му е поискала триста филипки за тях; и като била пренебрегната и дори не я попитали какво се съдържа в книгите, изгорила три. Пак, при следващото си отиване при царя, предложила шестте книги, като поискала същата цена. И като не била удостоена с отговор, изгорила още три. След това дошла за трети път, предлагайки останалите три, като посочила същата стойност; и че ако не ги вземе, ще изгори и тях. Тогава, казват, царят се зачел в тях, удивил се, дал сто филипки и ги получил; а освен това попитал и за другите. Тя казала, че ги няма същите и не може да се знаят такива неща без вдъхновение от бога; но е възможно да се съберат от някои градове и села онези, които са били сметнати от тях за необходими и полезни, и че така трябва да се направи сборникът. Това била сторено много бързо: не е останало скрито даденото от бога, което сякаш наистина е било като прибрано в съкровищница. И така всички книги на сибилите били положени в римския Капитолий, като тези на най-старата – кумската – били скрити и не били разпространявани, защото тя изрекла по-точно и открито това, което предстояло да се случи в Италия; докато другите били достъпни за всички. От тях тези, които принадлежат на еритрейската, са надписани по мястото, от което тя е била наречена така; другите обаче не са надписани кои на коя са, а са останали неразграничени.

13. Фемоноя

Най-ранни споменавания: Страбон (IX,3,5), Павзаний (X,5,7)

За нея:
– пророкувала в Делфи, изпадайки в унес от изпарения, идващи от една пещера
(Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5)
– първа делфийска жрица (Пития) и първа, която произнесла оракул в хекзаметър. Затова я смятат за създателка на епоса
(Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5; Прокъл, „Христоматия“)

*

Страбон IX, 3, 5:
„Казват, че седалището на оракула е куха пещера дълбоко надолу в земята с много тясно устие, от което се вдига дъх, който предизвиква божествено вдъхновение; и че над устието е поставен висок триножник, качена на който питийската жрица поема дъха и след това изрича оракулите както в стихове, така и в проза, макар че вторите биват оформени в стихове от поети, които са на служба при храма.
Казват, че първата, която станала питийска жрица била Фемоноя; и че пророчицата, както и градът са наречени така от думата `питестай`“ (В. Русинов, 2008)

Прокъл. „Христоматия“ (в патр. Фотий. „Библиотека“, 319а):
„Епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри.“

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 5:
„Та след като започнаха да правят епос в мерена реч и да съчиняват рапсодически, нарекоха накратко `епици` тези, които биват наричани и просто `поети`. Но най-вече така се наричат тези, които пишат героическа поезия в хекзаметров ритъм: и това е започнато, както се твърди, от някоя си Фемоноя, жена прорицателка на Аполон.
Тя, казват, първа е изнамерила епоса, който според древните е наречен така не само според превъзходството, поради което хекзаметърът си е присвоил общото название за `реч`, но и защото, казват, нещата следват оракулите.“

14. Памф

Павзаний IX, 27, 2:
„След Олен, и Памф, както и Орфей, са написали стихове в хекзаметьр и са съчинили поеми за Ерос, за да се пеят от ликомидите по време на техните обреди. Прочетох ги, след като поговорих с един дадухос (факлоносец). ”
IX, 29, 8:
„Памф, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолин (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолин от епоса на Памф, възпява Адонис и Ойтолинос заедно“ (В. Русинов, 2004-2005).

15. Демодок и Фемий

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант…; също и Фемий от Итака….“

16. Фантазия от Мемфис

Птолемей Хефестион, V:
„Разказва за някаква жена от Мемфис на име Фантазия, дъщеря на Никарх, която описала преди Омир Троянската война и странстванията на Одисей, а книгите й се намирали в Мемфис.
Омир, който се озовал там, получил преписи от писаря на храма Фанит и по тях съчинил своите поеми“ (В. Калфина, 2015)

17. Сиагрос и Пронапис

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 6
„Нека прибавим и това, че е имало и други поети преди него, сред които е Музей, написал „Лечения на болести“; и както твърди Елиан, след Орфей и Музей е живял поетът Сиагрос, който пръв възпял Троянската война.“

Диодор III, 67
„С тези пеласгийски букви [приспособени от Лин въз основа на финикийските] си е служил също и Орфей, и Пронапис, учителят на Омир, който бил надарен съчинител на песни.

*

Библиография

Източници:

Орфей. Химни. Аргонавтика. Превод Г. Батаклиев. „Хр. Г. Данов“, 1989

Общи прегледи:

Ив. Георгов. Орфици. В: История на философията т. I. Предсократовска философия. София, 1925
„История греческой литературы“ под ред. С.И. Соболевского и др. Москва-Ленинград. АН СССР, 1946 (ИГрЛ)

Изследвания:

Б. Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. УИ, 1991
Н. Генова. За един тип културен герой в старогръцката митология (Лин, Тамирис, Музей, Евмолп, Амфион). СУ, 1988 (дипломна работа)
М. Йорданова-Алексиева. Елински орфически свидетелство. „ЛИК“, 2004.

Трета лекция
Eпическият цикъл. Съдържание и източници

Съдържанието на „Епическия“ („Троянски“) цикъл (за термина вж. Лекция III) ни е известно от преразказа на „циклическите“ поеми, както го намираме у Прокъл според изложението на Фотий; и от предаването на същите разкази без препратки към поемите, както е дадено в „Съкращението“ (Епитоме) на Псевдо-Аполодоровата „Митологическа библиотека“.

Изложението е направено според изданието на Westphal: Procli chrestomathiae grammaticae fragmenta. В: Scriptores metrici graeci. Lipsiae, 1866. с. 230-242).
Издателят си е послужил с три източника: Фотиевия преразказ на Прокъл от „Библиотека“ (Μυριοβιβλίον) и фрагментите от „Христоматията“ на античния автор, както се откриват в два ръкописа, наречени съответно „Венециански“ и „Ескориалов“ кодекси.

I.
Прокъл. „Христоматия“

[от Фотий. „Библиотека“]:

„[Казва, че] поетическото изкуство има разказна и подражателна част. Разказната се представя чрез епос, ямб, елегия и мелос; а подражателната – чрез трагедия, сатирови драми и комедия.
Също, че епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри. И тъй като събитията следвали оракулите и им съответствали, “епосът” бил наречен така от тези стихове (от ἕπεσθαι, следвам).
А според други поради изработката и голямото превъзходство, което се вижда в хекзаметрите, хекзаметърът си е присвоил общото название за всяко слово и се е нарекъл “епос” („Реч“) – както Омир е присвоил названието “Поетът”, а Демостен – “Ораторът”. Защото и триметрите наричаха “епоси”.“

[от Венецианския и Ескориаловия кодекси]:

„Най-добри епически поети са били Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах. След това [Прокъл] разказва за техния род, отечество и поотделно за делата им.“
(следва биографията на Омир, както е дадена във Vitarum scriptores graeci minores. A. Westermann. Brunsvigae, 1845)

[от „Библиотека“]:

„Споменава [обсъжда, διαλαμβάνει] така наречения епически цикъл, който започва от
1) разказваното в митовете съчетание на Уран със Гея, от която му се раждат тримата Сторъки и тримата Циклопи. Излага се и това, което се разказва в митовете за боговете при гърците; и дали някъде се потвърждава от историята. Цикълът завършва, допълван от различни поети, със слизането на Одисей на Итака, при което той бива убит от сина си Телегон – който не знаел, че убива баща си.“

[от Ескориаловия кодекс]:

„Към тях прибавя така наречените

2) “Киприи” в 11 книги.
За това съчинение ще говорим по-късно, за да не спираме сегашното изложение. Но ето какво е съдържанието (234):

Зевс говори с Темида относно Троянската война. Докато боговете пируват на сватбата на Пелей и Тетида, Eрида се появява и внася раздор между Атина, Хера и Афродита заради това, коя е по-красива.
По нареждане на Зевс Хермес ги завежда при Александър на Ида; той дава предимство на Афродита, обнадежден от обещанието ѝ за брак с Елена. После, насърчаван от Афродита, подготвя пътуването. Хелен предсказва предстоящото, а Афродита казва на Еней да отплава с Александър. Касандра също известява за предстоящото. Когато пристига в Лакедемония, Александър е приет от Тиндаридите, а след това и в Спарта от Менелай; и по време на пира поднася дарове на Елена.
След това Менелай тръгва за Крит, като казва на Елена да осигурява на гостите необходимото, докато си заминат. Тогава Афродита събира Елена и Александър; и след единението им те натоварват много ценности (κτήματα) на кораба и отплават през нощта. Хера обаче им изпраща буря. Отнесен до Сидон, Александър превзема града; после отплава за Троя и сключва брак с Елена.
Ирида известява на Менелай случилото се в дома му. Той пристига и обсъжда с брат си войната срещу Троя. После отива при Нестор, а той, отклонявайки се, му разказва (235) за Епопей и дъщерята на Ликург, събитията около Едип, лудостта на Херакъл, Тезей и Ариадна. След това обхождат Гърция, за да съберат вождовете. Одисей се преструва на луд, защото не иска да участва, но по съвета на Паламед те го изобличават, като грабват сина му Телемах, за да го измъчват.
Събират се в Авлида и принасят жертва. Разказва за змията и врабчетата, и как Калхас предсказва какво ще стане. След това стигат до Тевтрания и я разрушават, смятайки я за Троя; Телеф е ранен от Ахил. След като отплават от Мизия, ги връхлита буря и се разпръсват. Ахил достига Скирос и там се оженва за дъщерята на Ликомед Деидамия; а после изцерява раната на Телеф, който междувременно, по съвета на оракул, е пристигнал в Аргос за да бъде водач при следващото плаване към Троя.
Войската се събира за втори път в Авлида. Агамемнон по време на лов улучва сърна и казва, че надминава самата Артемида; а богинята се разгневява и задържа отплаването, като им изпраща бури. Калхас съобщава за нейния гняв и казва, че трябва да жертват Ифигения на Артемида. Те я извикват под предлог, че ще я омъжват за Ахил и се подготвят да я жертват. Артемида я грабва, пренася я в Таврида и я прави безсмъртна, а на олтара вместо нея поставя една сърна.
Пристигат в Тенедос и докато пируват, Филоктет е ухапан от змия (хидра); и заради лошата миризма от раната го оставят в Лемнос (236). Ахил, повикан по-късно, влиза в спор с Агамемнон. После слизат при Троя. троянците им излизат насреща и Протезилай е убит от Хектор; а Ахил ги обръща в бягство, като убива Кикън, син на Посейдон. Събират мъртвите и изпращат преговарящи при троянците, за да поискат Елена и похитеното имущество; онези не се съгласяват и следва битка около стената.
После опустошават страната и околните градове. Ахил пожелава да види Елена, и Афродита и Тетида ги срещат. Ахейците искат да си заминат, но Ахил ги задържа; отвежда кравите на Еней, разрушава Лирнес, Педас и много от околните градове, убива Троил. Патрокъл отвежда Ликаон на Лемнос и го продава.
При разпределянето на плячката Ахил взема Бризеида, а Агамемнон – Хризеида. После е смъртта на Паламед и решението на Зевс да помогне на троянците, като отстрани Ахил от гръцкия съюз. Има каталог на троянските съюзници.“

[от Венецианския кодекс]:

„Втора книга от граматическата христоматия на Прокъл.

Прибавя (237) към споменатите в предишната книга

3) “Илиада” на Омир.

След това идва

4) “Етиопида” в пет книги на Арктин от Милет, която съдържа следното:

Амазонката Пентезилея, тракийка и дъщеря на Арес, пристига на помощ на троянците. След като извършва много подвизи, Ахил я убива, а троянците я погребват. Ахил убива Терсит заради това, че онзи го обидил и му се подиграл заради любовта му към Пентезилея; и заради убийството на Терсит настъпва разделение сред ахейците.
Ахил отива на Лесбос, принася жертви на Аполон, Артемида и Латона, и е очистен за убийството от Одисей. Мемнон, синът на Зората, идва на помощ на троянците с доспехи, изработени от Хефест. Тетида предрича на сина си какво ще се случи около Мемнон. Започва битка, в която Антилох е убит от Мемнон, а Ахил го убива; но Зората му дава безсмъртие, което е измолила от Зевс.
Ахил обръща троянците в бягство, атакува града, но е убит от Парис и Аполон (238). Започва тежка битка за тялото му. Аякс го вдига и го отнася при корабите, а Одисей задържа троянците. След това погребват Антилох и излагат тялото на Ахил за поклонение. Тетида пристига с музите и сестрите си, и оплаква сина си. После го взима от кладата и го отнася на „белия остров“; а ахейците натрупват могила и уреждат погребални игри.
Избухва спор между Одисей и Аякс за доспехите на Ахил.

После е

5) “Малка Илиада” в четири книги на Лесх от Митилена.

Отсъжда се за оръжията и Одисей по волята на Атина ги получава; а Аякс полудява, нанася вреди на ахейската плячка и после се самоубива.
Одисей издебва Хелен и го залавя; и получава от него предсказание относно превземането на Троя. Диомед довежда Филоктет от Лемнос. Той е излекуван от Махаон, влиза в единоборство с Парис и го убива. Менелай се гаври с трупа на Парис. После троянците го взимат и го погребват.
Деифоб се оженва за Елена, а Одисей довежда Неоптолем от Скирос и му дава доспехите на баща му; явява му се образът на Ахил. Съюзникът на Телеф Еврипил се присъединява към троянците, извършва подвизи и Неоптолем го убива. Троянците са обсадени, и Епей по решение на Атина изработва дървения кон.
Одисей се самонаранява и се промъква в Троя, където е разпознат от Елена и се договаря с нея за превземането на града; убива някои троянци и се връща при корабите. После двамата с Диомед изнасят Паладиона от Троя (239). Натоварват най-храбрите в дървения кон и подпалват палатките, а останалите гърци се прехвърлят на Тенедос.
Троянците, предполагайки, че са се отървали от бедите, приемат коня в града след като разбиват и част от стената; и пируват, сякаш са победили гърците.

Тези поеми са последвани от

6) „Разрушението на Троя” в две книги на Арктин от Милет, съдържащи следното.
Троянците имат съмнения относно коня; наобикалят го и обсъждат какво да сторят. Едни смятат, че трябва да го хвърлят в пропаст, други – да го изгорят, а трети – да се посвети на Атина; и накрая надделява тяхното мнение. Започват да пируват и се веселят, смятайки, че са се избавили от войната. Внезапно се появяват два змея и погубват Лаокоон и единия от синовете му. Смутени от чудото, тези около Еней се оттеглят на Ида; а Синон, който преди това се е промъкнал в града, дава сигнал на ахейците с факла.
Онези от Тенедос доплават, а тези от коня излизат, нахвърлят се върху троянците, убиват мнозина и превземат града. Неоптолем убива Приам при олтара на Зевс, а Менелай намира Елена и я отвежда при корабите, след като е убил Деифоб. Аякс Ойлеев грабва Касандра, като отнася и дървената статуя на Атина; възмутените гърци искат да го убият с камъни. Той обаче избягва при олтара на Атина и се спасява. Одисей убива Астианакс (240), Неоптолем получава Андромаха, разпределят и останалата плячка. След това подпалват града и принасят в жертва Поликсена на гроба на Ахил.
После гърците отплават, а Атина подготвя тяхната гибел в морето.

Към тези поеми присъединява петте книги

7) “Завръщания” на Авгий от Трезен.

Атина предизвиква свада между Агамемнон и Менелай във връзка с отплаването. Агамемнон упорства да останат още, надявайки се да умилостиви гнева на Атина; а Диомед и Нестор потеглят и се спасяват, достигайки своите страни. Менелай отплава след тях и пристига в Египет само с пет кораба – останалите са унищожени из морето.
Тези около Калхас тръгват пеш към Колофон и погребват починалия там Тирезий. Когато онези около Агамемнон се готвят да отплават, им се явява образът на Ахил и опитва да ги спре, като предсказва какво ще се случи. Аякс Локрийски (Ойлеев) загива в буря. Неоптолем по съвет на Тетида потегля през Тракия, попада на Одисей в Марония, продължава нататък и погребва починалия Феникс. Накрая пристига при молосците и бива разпознат от Пелей.
Агамемнон е убит от Егист и Клитемнестра; следва отмъщението на Орест и Пилад, и завръщането на Менелай в страната му (241).

След това е

8) Омировата “Одисея”.

След това са двете книги на

9) “Телегония”, на Евгамон от Кирена, които съдържат следното.

Женихите са погребани от близките си, а Одисей принася жертва на нимфите и отплава за Елида, където е приет от Поликсен и получава като подарък кратер.
Връща се в Итака и извършва жертвоприношенията, както го е посъветвал Тирезий.
После пристига при теспротите и се оженва за тяхната царица Калидика. Започва война между теспротите и бригите, в която Одисей предвожда теспротите. Арес обръща хората му в бягство и Атина влиза в битка с него; а Аполон ги разтървава. След смъртта на Калидика царството е наследено от сина на Одисей Полипет, а той самият отива на Итака.
По това време Телегон, който търси баща си, пристига в Итака и започва да опустошава острова. Одисей идва на помощ на съгражданите си, влиза в схватка със сина си, който не го познава, и е убит. Телегон разпознава тялото на баща си и разбира грешката си.
После завежда Телемах и Пенелопа при майка си [Кирка]. Тя ги прави безсмъртни. Телегон заживява с Пенелопа, а Телемах – с Кирка.“

[от „Библиотека“]:

„[Прокъл] казва, че поемите от епическия цикъл са запазени и се изучават от мнозина не заради поетическите им качества, а за последователността на събитията. Казва имената и отечествата на занимавалите се с цикъла, и за някакви “Киприи”: че някои ги приписвали на Стасин от Кипър, други – на Хегезий от Саламин, а трети – на Омир, който ги бил дал на Стасин като зестра за дъщеря си. И заради неговата [на Стасин] родина трудът се нарекъл „Киприи“.“

II.
Аполодор. „Митологическа библиотека“

Възникване на света и първи родословия.
Предтроянски събития

[„Теогонии“]

1.
Над целия свят се възцарил Уран, който се оженил за Гея. Родили се титаните; отношенията между Кронос и Зевс. Историята на Хадес и Персефона. Гигантите и войната им със Зевс. Тифон срещу Зевс. Прометей, огънят и наказанието.
Девкалион и Пира. Калидонският лов и смъртта на Мелеагър. Синовете на Еол. Атамант и Нефела стават родители на Фрикс и Хела. Нелей в Пилос. Адмет и Алкестида. Аргонавтите.

2.
Дотук е родът на Девкалион, а сега се минава към рода на Инах, син на Океан и Тития. Ио и Аргус. Тя родила Епаф в Египет; египтяните наричат „Изида“ и нея, и Деметра. Агенор и Бел, синове на Либия и Посейдон.
Синове на Бел са Египт и Данай. Данай бяга в Аргос. Хипермнестра единствена от данаидите не убива мъжа си (Линкей). Навплий, син на Посейдон и баща на Паламед. Акризий и Пройт – синове на Линкей. Дъщеря на Акризий е Даная. Белерофонт, внук на Сизиф; конят му Пегас е роден от Посейдон и Медуза. Подвизите на Персей – Медуза, Андромеда.
Зевс се уподобил на Амфитрион, съединил се с Алкмена и тя заченала Херакъл. Същата нощ заченала и Ификъл – от Амфитрион. Подвизите на Херакъл. Пития го съветва да се засели в Тиринт и да служи на Евристей. Спор на Лаомедонт с Аполон и Посейдон. Херакъл убива Бусирис, син на Посейдон и внук по майка на Епаф. Слиза в Хадес за Цербер, където попада на Тезей и Пиритой, който се интересувал от Персефона. Състезава се с лък за Йола в Ехалия. Продават го на Омфала.
Двамата с Теламон нападат Троя. Убива Лаомедонт и всичките му синове, с изключение та Подарк (Приам). Дава дъщерята на Лаомедонт Хезиона за жена на Теламон. Превзема Пилос и убива всички синове на Нелей, освен Нестор. Деянира и Нес. Получава безсмъртие.
Хераклидите бягат в Атина, после завземат Пелопонес. Връщат се в Маратон, после пак слизат в Пелопонес.

3.
Родът на Агенор. Европа, майка на Минос, Сарпедон и Радамант. Пасифая и бикът. Кадъм и Хармония, Зевс и Семела. Хермес занесъл Дионис при нимфите в Ниса. Дионис бил при Протей в Египет и във Фригия, където се посветил в мистериите. Причинил лудост на Ликург, цар на едоните около Стримон. В Тива бил при Пентей, който бива убит от майка си Агава.
Полидор, Лабдак, Лай. Последният се жени за Йокаста/Епикаста. Историята с Едип. Амфиарай, Адраст, Тидей („седемте“) воюват с Тива. Тирезий, който бил и мъж, и жена. Етеокъл и Полиник, Креон и Антигона. Епигоните срещу Тива: Диомед, Стенел, Алкмеон и др. Пеласг – син на Зевс или роден от земята. Синът му е Ликаон, който имал 50 сина. За Аталанта. Мая и Хермес.
Леда спала в една и също нощ със Зевс и с Тиндарей. От Зевс ражда Полидевк и Елена, от Тиндарей – Кастор. Конкурсът за Елена. Одисей се договаря с Тиндарей да помири женихите помежду им, като в замяна да получи Пенелопа. На Менелай и Елена се ражда Хермиона. Той имал и син Мегапент, от друга жена. Битката на Идас и Линкей срещу Диоскурите.

3, 12:
Дардан, син на Зевс и Електра, отива от Самотраки в Троада при Тевкър, син на Скамандър. Жени се за дъщеря му Батия, става цар и нарича страната Дардания. Има син Ерихтоний, а той (от дъщерята на Симоент) – Трос, по когото страната е наречена Троада. От него и от Калироя (дъщеря на Скамандър) се раждат Ил, Асарак и Ганимед. Внук на Асарак бил Анхиз, бащата на Еней.
Ил печели състезание по борба във Фригия и основава на един хълм Илион. Зевс му изпраща Паладиона (дървената статуя на Атина, три лакътя висока, с копие и хурка). От Ил и Евридика се ражда Лаомедонт; също и Титон, който отвлечен в Етиопия от Еос. Тя му ражда двама сина, единият е Мемнон. Херакъл завладява Илион, разрушава го и убива Лаомедонт и всичките му синове освен Подарк, наречен впоследствие Приам. Той става цар.
Хекуба е втора съпруга на Приам: тя ражда Хектор. Сънува лош сън за втория си син – Парис. Когато се родил, го подхвърлили на Ида, където най-напред го отглеждала мечка. Робът Агелай, който го подхвърлил, после го намерил и го отгледал. Наричали го Александър, защото бранел пастирите от нападения. След време открил родителите си. Хекуба родила Креуса, Лаодика, Поликсена и Касандра. Касандра се научила от Аполон да пророчества, но не му се отдала и той я наказал да не вярват на предсказанията ѝ. Хекуба родила Полидор, Хелен, Деифоб и Троил (него може би от Аполон).
Парис имал брак с Енона. Тя му предсказала за събитията около Елена. Можела да го излекува от раната, причинена от стрелата на Филоктет, но отказала. После размислила и донесла билки, но той вече бил умрял, и тя се обесила.
Зевс се любил с Егина на един остров, който дотогава се казвал иначе; и тя родила Еак. От Ендеида станал баща на Пелей и Теламон (Ферекид отрича, че са братя). За благочестието му. Теламон отишъл на Саламин и станал цар – след Кихрей. От внучката на Пелопс Перибия му се родил Аякс, а от Лаомедонтовата дъщеря Хезиона – Тевкър.
Пелей извършва две убийства по невнимание и отива за очищение във Фтия, а после – в Йолк. Аталанта, Астидамия и Антигона: отношенията им с Пелей. Оженил за Полидора и после за дъщерята на Нерей Тетида. Хирон го съветвал как да я задържи. Оженили се на Пелион и на сватбата им присъствали боговете.
Тетида се стремяла да направи Ахил безсмъртен точно както Деметра – Демофонт. Като я видял какво прави, Пелей се уплашил, а тя избягала. Той го завел при Хирон. Когато станал на девет години, тя го дала на Ликомед, защото Калхас бил предсказал, че няма да превземат Троя без него. Там от Деидамия му се родил Пир. Одисей дошъл и го разпознал, и той заминал за Троя заедно с Феникс и Патрокъл.

Кекропс (роден от земята получовек-полузмия) бил пръв цар на Атика. За Посейдон и Атина. Оженил се за Агравла и му се родили три дъщери – Агравла, Херса и Пандроса. Посейдон завел дело срещу Арес на Ареопага пред 12-те богове за убийството на сина му, но Арес бил оправдан. След Кекропс цар на Атина станал Кранай, също земероден; и също имал три дъщери. Бил изгонен от Амфиктион, а той – от Ерихтоний.
Хефест, Атина и раждането на Ерихтоний. Тя го сложила в кутия и го дала на Пандроса, дъщеря на Кекропс. Сестрите ѝ я отворили и видели змия около бебето – били ухапани от нея или се хвърлили от Акропола, тъй като Атина им изпратила безумие. Ерихтоний поставил на Акропола дървено изображение на Атина, учредил Панатенеите, оженил се и имал син Пандион. Негови дъщери били Прокна и Филомела, а синове – Ерехтей и Бутес. Във войната с Лабдак му помогнал Терей, син на Арес.
После цар станал Ерехтей със синове Кекропс (втори) и Митион; и дъщери Прокрида, Креуса, Хтония и Орития. Последната била грабната от Борей и родила крилатите Зет и Калаис, които участвали в похода на аргонавтите. За Креуса се оженил Ксут.
Историята на Евмолп – син на Посейдон и Хиона (дъщеря на Борей и Орития). Бил убит от Ерехтей.
Цар станал Кекропс, а негов син бил Пандион (втори). Бил свален, после синовете му изгонили метежниците и цар станал Егей. Той спал в Тройзен с Етра, а същата нощ – и Посейдон. Минос, разгневен от убийството на сина му Андрогей, победител на Панатенеите, наложил на атиняните данък. Историята с Тезей.

Епитоме:
Подвизите на Тезей. Отношенията му с Егей и Медея, и с Ариадна и Дионис. Защо воювал с амазонките при Атина. Случката с Иполит и Федра.
Иксион, Хера и Зевс. Сватбата на Пиритой и скандалът с кентаврите. Смъртта на Кеней: той първо бил жена, а Посейдон го превърнал в мъж по негова молба.
Наказанието на Тантал. Как нарязали Пелопс. Отношенията му с Хиподамия, Еномай и Миртил. Негови синове са Атрей, Питей и Тиест. Жената на Атрей Аеропа се влюбила в Тиест. Той с измама станал цар на микенците, но Зевс помогнал на Атрей да получи царството. Отмъщението му (синовете на Тиест).
На Тиест било открито, че ще отмъсти на Атрей, ако има дете от дъщеря си. Това бил Егист. Той убил Атрей и направил Тиест цар на Микена.
Агамемнон и Менелай били скрити при царя на Сикион. Тиндарей им помогнал да се върнат, а те се оженили за дъщерите му. Агамемнон убил първия мъж на Клитемнестра – Тантал (втори) и детето им. Възцарил се в Микена, а Менелай, като съпруг на Елена – в Спарта.

Троянските събития

[„Киприи“]

Александър отвлякъл Елена, може би по волята на Зевс – за да избухне война между Европа и Азия, и Елена и героите да се прославят. Ерида подхвърля ябълката. Спорът на богините – Хермес ги отвел на Ида при Парис.
С кораб, изработен от Ферекъл, Парис отива на гости при Менелай за девет дни. Когато той отива в Крит за погребение, Александър склонява Елена да заминат. Тя изоставя 9-годишната Хермиона, натоварват част от семейните съкровища и тръгват. Хера изпраща буря, попадат в Сидон и прекарват известно време из Финикия и Кипър.
Или: Хермес я открадва и я оставя при Протей в Египет, а Александър се връща в Троя с нейно подобие, направено от облак.

Менелай и Агамемнон се готвят за поход; свикват царете, включително и Одисей. Одисей се преструва на луд, но Паламед, син на Навплий, го изобличава, като заплашва да убие Телемах. После Одисей накарва някакъв фригиец да напише писмо до Паламед, уж от името на Приам; и подхвърля злато в палатката му. Ахейците убиват оклеветения Паламед с камъни. Фалшивите кораби на кипъреца Кинир.
Войската се събира в Авлида. Змия глътнала осем врабчета заедно с майка им и се вкаменила; според Калхас това значело, че ще превземат Троя на десетата година. Участва и Ахил, който тогава бил 15-годишен.
Пристигнали в Мизия при Телеф. Ахил го ранява. Оттеглили се и след 8 години се събрали в Аргос, и после пак в Авлида, но нямали водач. Ахил излекувал Телеф от раната му, а той им показал пътя, което било потвърдено и от Калхас. Безветрието в Авлида било заради думите на Агамемнон срещу Артемида. Калхас казва, че трябва да пожертват „най-хубавата Агамемнонова дъщеря“. Одисей и Талтибий я довеждат под предлог, че ще я женят за Ахил; Артемида я взима и я пренася в Таврида, и може би я прави безсмъртна; а оставя на олтара вместо нея една сърна;
Пристигат в Тенедос при цар Тен. Ахил го убива, въпреки предсказанието на Тетида. Хидра ухапала Филоктет – изпращат го на Лемнос с лъка на Херакъл. Пристигат при Троя и изпращат Одисей и Менелай за да преговарят; Антенор ги спасява, за да не бъдат убити ог троянците. Тетида предупреждава Ахил да не слиза от кораба пръв. Пръв слиза Протезилай, и Хектор го убива. Историята с жена му Лаодамия: извели го за малко от Хадес, за да се видят, но после го върнали обратно и тя се самоубила.
Обсада на Троя. Ахил убива Троил в светилището на Аполон и заграбва кравите на Еней, които пасяли на Ида. Завзема няколко града – първо тези на Лесбос, после Фокея, Колофон, Смирна, Клазомене, Куме. Минава деветата година и пристигат съюзниците на троянците.

[„Илиада“]

Ахил се разгневява заради Бризеида и се оттегля от битките. Двубоят на Александър с Менелай; намесата на Пандар. Диомед се бие и ранява Афродита; срещата му с Главк. Единоборството между Хектор и Аякс. Стена и ров около корабите, пратеничество при Ахил. Убийството на Долон и Рез (отвеждат конете му).
Троянците стигат до корабите и подпалват този на Протезилай. Патрокъл влиза в боя и е убит от Хектор; Ахил се връща, убива Хектор и влачи тялото му на колесницата. Погребение на Патрокъл и състезания. Приам идва и откупва тялото на сина си.

[„Етиопида“]

Пентезилея, дъщеря на Арес, убила случайно Хиполита (която нахлула на сватбата на Тезей и Федра). Приам я очистил. Бие се добре и убива мнозина, включително лекаря Махаон. Ахил я убива, после се влюбва се в нея. Терсит му се подиграва, а той го убива.
Пристига синът на Зората Мемнон начело на войска от етиопци, и убива Антилох. Ахил убива него, но после сам той е улучен със стрела в глезена от Парис и Аполон, и умира.
Бият се за трупа му. Аякс убива Главк и отнася тялото му, а Одисей отблъсква троянците. Погребват го на остров Левка с Патрокъл, като смесили прахта им (или – заживял на Острова на блажените с Медея). Погребални игри.

[„Малка Илиада“]

Спорът за доспехите му. Лудостта на Аякс и самоубийството му. Агамемнон забранявал да го изгорят и затова го положили в гроб. Калхас споменава за лъка на Херакъл: довеждат Филоктет, излекуват го и той убива Парис. Деифоб и Хелен се скарват за Елена; получава я Деифоб, а Хелен напуска града и заживява на Ида. Одисей го залавя и той издава, че за превземането са нужни три неща: костите на Пелопс, Неоптолем и Паладиона.
Ликомед пуска Неоптолем от Скирос. Тогава идва Еврипил, син на Телеф, начело на армия от мизи; сражава се храбро, но е убит от Неоптолем. Одисей и Диомед се промъкват в Троя. Елена разпознава Одисей и му помага да открадне Паладиона; изнасят го от града.
Одисей обяснява на Епей как да изработи дървения кон, и вътре влизат 50 ахейци (в „Малката Илиада“ – друго число). Пишат на него „Дар за богиня Атина“, подпалват палатките, оставят Синон да сигнализира за завръщането им с огън и отиват на Тенедос. Троянците внасят коня в града, макар че Касандра и Лаокоон ги предупреждават да не го правят.

[„Разрушението на Троя“]

Смъртта на Лаокооновите синове. Ахейците се връщат през нощта, а Елена вика онези в коня, уподобявайки гласа си на жените им; Одисей им попречва да се издадат. После излизат от коня и отварят вратите на града.
Неоптолем убива Приам, Еней изнася Анхиз. Менелай убива Деифоб и отвежда Елена. Аякс Ойлеев насилва Касандра при дървената статуя на Атина. Подпалват града и разделят плячката; хвърлят Астианакс от стените и принасят в жертва Поликсена. Агамемнон получава Касандра, Неоптолем – Андромаха, а Одисей или Хелен – Хекуба; на Херсонес тя се превърнала в кучка. Красивата Лаодика била погълната от земята.
Калхас им напомня престъплението на Аякс и че Атина е гневна; те искат да го убият с камъни, но той се спасява при някакъв олтар.

[„Завръщания“]

Агамемнон и Менелай се скарват: Агамемнон иска да остане още, за да принесе жертва на Атина, а Менелай – да отплават. Диомед и Нестор плават благополучно, а Менелай стига до Египет с пет кораба.
В Колофон Мопс се оказал по-добър гадател от Калхас; заради това той умрял от униние и го погребали. Тетида съветва Неоптолем да остане два дни на Тенедос и да жертва на Атина. Останалите потеглили и пострадали при буря край Тенос. Аякс се удавил, а Тетида го погребала на Миконос. Навплий (на Евбея) иска удовлетворение за смъртта на сина си Паламед.
Неоптолем тръгва с Хелен към земите на молосите (по пътя погребва Феникс). Там става цар и Андромаха му ражда син – Молос. После става цар във Фтия вместо Пелей, а на Хелен дава майка си Деидамия. Отнема от Орест жена му Хермиона (когато той бил полудял), за която бил сгоден още в Троя. После Орест го убива в Делфи. Разкази за завръщанията на други, по-малко известни герои.
Агамемнон се връща в Микена. Убиват него и Касандра; и Егист става цар. Електра спасява Орест, като го предава на фокидеца Строфий, който го отглежда заедно със сина си Пилад. Той се връща в Микена и убива майка си и Егист; съдят го на Ареопага и го оправдават с равен брой гласове. Отива в Таврида, за да донесе дървената статуя на Артемида. Бягат оттам с Ифигения; и после дава сестра си Електра за жена на Пилад. Умрял, ухапан от змия в Аркадия.
Менелай стига до Сунион, но ветровете го отнасят на юг – първо до Крит, а после до Либия, Финикия и Египет. По пътя забогатява. Версията за Елена, която останала при Протей.
Завръщат се, Хера го обезсмъртява и той живее с Елена на Елисейските полета.

[„Одисея“]

Пътят на Одисей от Троя. Завладява Исмар, избива всички и пощадява само Марон, жрец на Аполон. Губи следващата битка.
Логофагите и циклопът. Ползата от виното на Марон. Казвал се „Никой“; как излизат от пещерата. При Еол. Благодарение на попътния вятър доближават Итака, вижда се димът от къщите; но спътниците му отварят чувала и ветровете ги отнасят. Еол не му помага при второто идване.
Лестригоните и царят им Антифат. На остров Еея – една година при Кирка. От Одисей ражда Телегон. Среща с мъртвите отвъд Океана. Сирените са три, дъщери на Ахелой и Мелпомена. Едната свири на китара, другата на флейта, а третата пее; от кръста надолу са птици. Щом ги отминал, те умрели. Двойният проход – от едната страна са Симплегадите, а от другата – подводните скали със Сцила и Харибда.
На Тринакия при кравите на Хелиос – ядат ги, Хелиос се оплаква на Зевс и той поразява кораба с мълния. Одисей отново се оказва близо до Харибда, но се спасява и попада на остров Огигия. Там живял с Калипсо пет години, тя му родила син Латин; отплавал със сал и стигнал до феаките. Среща с Навсикая. Изпратили го до Итака, после Посейдон вкаменил кораба и затрупал града с планина.
Списък на женихите. Пенелопа три години ги лъгала, че тъче савана на Лаерт. Одисей пристига при Евмей, срещат се с Телемах. Мелантий и Ир. Пенелопа обявява състезанието с лък и Одисей убива женихите.

[„Телегония“]

Минава през Епир и стига до теспротите (за да изпълни съвета на Тирезий да жертва на Посейдон). Там се жени за Калидика и тя му ражда Полипет. Телегон узнава кой е баща му и тръгва да го търси; пристига на Итака, където опитва да открадне добитък. Одисей се появява за да помогне на пастирите, и Телегон го убива.
Отиват с Пенелопа и трупа на Одисей при Кирка. Пенелопа и Телегон се оженват и Кирка ги изпраща на Острова на блажените. Дали Одисей не я е върнал на баща ѝ или убил, задето била насилена от Антиной или Амфином? Според някои я отпратил и тя родила край Мантинея Пан – от Хермес.
Някои казват, че роднините на женихите съдили Одисей. Осъдили го на изгнание, той отишъл в Етолия, там се оженил и имал син Леонтофонт.

Четвърта лекция
Омир. Легенди и предположения

I. Датировката

Нямаме добри свидетелства за автори и произведения, по-ранни от Омир и неговите поеми.

1. Ранни датировки

Първият известен автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той го споменава като автор на “Тебаида” (Павзаний ІХ, 9, 5):
„За тази война също е написана епическа поема, наречена „Тиваида”. Тази поема се споменава от Калин, който твърди, че авторът й бил Омир и много достоверни източници са съгласни с преценката му. С изключение на Илиада и Одисея аз поставям „Тиваида” по-високо от всяка друга поема“ (В. Русинов, 2005)

Херодот казва (ІІ, 53), че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” – значи ги поставя в средата на ІХ в.:
„Откъде произхожда всеки един от боговете, дали наистина всички богове ги е имало винаги, както са на вид – това доскоро, така да се каже до вчера, не знаели. Да вземем Хезиод и Омир – по възраст са по-стари от мене с четиристотин години, не повече. А те са създали за елините произхода на боговете; те са дали прозвища на боговете, разпределили са им почестите, които следвало да им се отдават, и изкуствата, които трябвало да владеят; означили са лицата им. Поетите, за които се разказва, че са живели преди, по мое мнение са живели по-късно“ (П. Димитров 1986-1990/ 2010)

Тукидид (I, 3) се ограничава да каже, че
„Омир е живял много по-късно от Троянската война“ (М. Мирчев, 1979).

С това са съгласни повечето антични автори.

Страбон X, 4, 15:
„Но, първо, Омир не твърди, че Крит е имал сто града по време на Троянската война, а по-скоро по негово време (защото говори от свое име, въпреки че ако твърдението беше изречено от лице, което е живяло по време на Троянската война, както е в случая с Одисей…“ (В. Русинов, 2008)

Йосиф Флавий. „Против Апион“ I, 2:
„[Омир], изглежда, е живял по-късно от Троянската война“

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21:
„Омир и Хезиод са много по-късни от Троянската война. А много по-нови от тях са гръцките законодатели Ликург и Солон, седемте мъдреци, и онези около Ферекид от Сирос и великия Питагор…“

Аристотел, който специално е проучвал историята на литературата, никъде не споменава за поети, по-ранни от Омир. Във връзка с комическите произведения казва така:
„Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина“ (1448b 28-29; Ал. Ничев)

Очевидно той е уверен, че поезия е имало още в най-древни времена, но Омир е надминал всички. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, и за единството на произведението въз основа на фабулата (относно способността му да придава единство на фабулата вж. гл. 8; за драматургията и за майсторството му в езика и аргументацията – гл. 24).
„Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното“ (1448 b; Ал. Ничев).

Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и заключил, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой по-древен от Омир:
„Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир“ („Против Апион” І, 2).

2. Античните датировки след Херодот

За датировката на Омир през античността е имало разногласия. Ето какво се казва в“Суда”:
„Роден 57 години преди първите Олимпийски игри. Порфирий във “Философска история” казва: `преди 132`. А тези олимпийски игри са 407 години след превземането на Троя. Някои твърдят, че Омир се родил само 160 години след превземането на Троя; а споменатият Порфирий казва: `след 275`.”

Първите Олимпийски игри са датирани в 776 пр. Хр. Превземането на Троя би трябвало да бъде в 1183 (776+407). Така че според автора на статията Омир е роден през 833 пр. Хр., според Порфирий – 908, а според “другите” – 1023 (1183-160).

Сред тези „други“ без съмнение са споменатите от Прокъл в „Христоматията“:
„Онези около Аристарх смятат, че трябва да е роден по времето на йонийското преселение, което е 60 години след слизането на Хераклидите, а те са 80 години след превземането на Троя [1043]. Тези около Кратес го поставят във времето на Троянската война“ (Westermann, 1845; с. 26)

Тациан. „Против елините“, 31 (преразказ):
„Нека граници ни бъдат Мойсей и Омир с това, че всеки от тях е стар: единият предхожда поетите и историците, а другият е начинател на цялата варварска мъдрост. И ще открием, че нещата при нас предхождат не само гръцкото образование, но дори и откриването на писмеността. За това взимам доказателства от вас, които са извън съмнение.
Защото най-старите, които са проучвали поезията на Омир, неговия род и времето на разцвета му, са Теаген от Регион (по времето на Камбиз), Стезимброт от Тасос, Антимах от Колофон, Херодот от Халикарнас и Дионисий от Олинт. След тях са Ефор от Куме, Филохор от Атина, и перипатетиците Мегаклид и Хамелеон. След това са граматиците: Зенодот, Аристофан, Калимах, Кратет, Ератостен, Аристарх, Аполодор.
Тези около Кратет казват, че разцветът му е бил преди слизането на Хераклидите, което е 80 години след Троянската война [1103 пр. Хр.]; тези около Ератостен – повече от сто след войната [1083 пр. Хр.]; тези около Аристарх – във времето на йонийското преселение, което е 140 години след Троя [1043 пр. Хр.]; Филохор казва че е по времето на атинския архонт Архип, 180 години след Троя [1003 пр. Хр.]; а тези около Аполодор – сто години след йонийското преселение, което ще е 240 години след Троя [943 пр. Хр.]; някои казват, че е преди олимпиадите [776 пр. Хр.], а други – 490 години след Троя [693 пр. Хр.]. Други свалиха времето му още по-надолу, казвайки, че бил връстник на Архилох; а разцветът на Архилох е бил около 23-та олимпиада по времето на лидиеца Гигес, 500 години след Троя [683 пр. Хр.]“

Пс.-Херодот (преразказ):
„130 години след похода срещу Троя, повдигнат от Агамемнон и Менелай, бяха основани градове на Лесбос; след още 20 години беше основана еолийската Куме. 18 години след това от кумейците беше основана Смирна, в която се роди Омир; а 622 години след раждането му беше походът на Ксеркс, когато той премина от Азия в Европа през Хелеспонта“ (Westermann, 1845; p. 20)
Оказва се, че според Пс.-Херодот Троя е била превзета в 1270 [480+622+168]

Пс.-Плутарх (преразказ)
„Някои смятат, че трябва да е живял по време на Троянската война, на която е бил и очевидец, а други – 100 години по-късно, други – 150“ (Westermann, 1845; p. 24)

друга (преразказ)
„Някои казват че е живял при слизането на Хераклидите, което е невероятно. Други – че е 150 години след преселването на йонийците [290 след Троянската война, 893 пр. Хр.]“ (Westermann, 1845; p. 29)

друга (преразказ)
„Хераклид казва, че е по-възрастен от Хезиод, Пирандър – че му е връстник. Кратес го поставя 60 години след Троянската война, Аполодор – 80 г. след преселването на йонийците, Ератостен – 100 [240 след Троянската война, 943 пр. Хр.]“ (Westermann, 1845; p. 31)

Павзаний, може би смутен от разнообразието на предположенията, пише така (IX, 30):
„Колкото до възрастта на Хезиод и Омир, извършил съм много грижливи изследвания по този въпрос, но не искам да пиша по него, защото познавам свадливия нрав особено на създателите на съвременната школа по епика“ (В. Русинов, 2005)

По същия начин и Евстатий в „Схолии към `Илиада` I,7:
„Дали Омир се е състезавал с Хезиод от Аскра… трябва да се види при тези, които оса писали по въпроса – там също се намира и произнесеното по време на състезанието. Също и дали е бил по време на Троянската война, или по-скоро след нея“

Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.

II. За него

1. Тукидидовото свидетелство

В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”. Този химн Тукидид смята за Омиров.
„Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон. `Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава`“ („История на Пелопонеската война“ ІІІ, 104, М. Мирчев; „Химн към Аполон“ 168-172, Р. Константинова)

Съществуват няколко биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого.

2. Псевдо-Херодот

(преразказ):
„В Куме, в Еолия, се събирали гърци от различни народности (pantodapa ethnea hellenika). Сред тях имало един небогат човек на име Меланоп. Той се оженил и му се родила дъщеря, която нарекли Кретеида. Преди да умре той е поверил на един свой познат от Аргос на име Клеанакс.
Докато била при него, тя забременяла и тогава той е предал на един жител на Смирна на име Исмений, от Беотия. И тогава, близо до една река на име Мелес, тя родила детето си – това бил Омир. Родил се зрящ, а не сляп. Майка му го нарекла Мелесиген, по името на реката (1-3).
Скоро след това тя напуснала Исмений и заживяла сама, като работела различни неща, за да издържа себе си и детето. Веднъж станала предачка при някой си Фемий, който учел децата в Смирна на “grammata kai ten allen mousiken”. Фемий харесал жената, и я убедил да се омъжи за него, като обещал да осинови детето и да го образова (4).
Мелесиген се оказал способен, пораснал и овладял всичко, което Фемий преподавал. След време Фемий починал и оставил цялото си наследство на Мелесиген; а не много след него и Кретеида. Омир (тук и по-нататък авторът продължава да го нарича Мелесиген) постепенно спечелил уважението на съгражданите си като учител, а започнали да го посещават и някои чужденци, които идвали в Смирна за търговия. Сред тях бил някой си Ментес от областта около остров Левкада, образован човек (pepaideumenos, polyistor). Та той предложил на Мелесиген да тръгне и да пътешества с него – щял да поеме всичките му разходи и дори да му плаща. Мелесиген така и направил – изоставил учителстването и тръгнал с кораба на Ментес; и където пристигнели, се интересувал да научи нещо за мястото и хората (dieorato kai historeon epynthaneto). Сигурно си записвал узнатото (mnemosyna graphesthai). Тогава вече може би мислел да се заеме с поезия (5-6).
На връщане от Иберия и Тирения пристигнали в Итака. Там Омир се почувствал зле със зрението и Ментес, който трябвало да пътува за Левкада, го оставил при свой приятел итакиец на име Ментор. Ментор се грижил добре за него, лекувал го; а през това време Омир разпитвал за Одисей. Итакийците казват, че той тогава ослепял, а пък аз (казва “Херодот”) мисля, че това се случило когато вече бил в Колофон (“а и колофонците казват така”), където пристигнал след време с Ментес (7-8).
След като прекарал там известно време се завърнал (вече сляп) в Смирна и започнал да съчинява поемите си. После поради бедност решил да напусне Смирна и да иде в Куме. По пътя минал през градчето Неон тейхос (основано 8 години след Куме) и там спрял при един обущар на име Тихий, който го съжалил заради слепотата му, а и харесал стиховете. Така заживял в обущарницата. Там създал поемата за похода на Амфиарай срещу Тива и химните за боговете. “И чак до мое време неотейхийците показваха мястото, където някога седял и рецитирал стиховете си…” (9-10).
После пак се отправил към Куме; като по пътя, по молба на роднини на фригийския цар Мидас, съчинил епиграма, която била написана върху надгробния му паметник. В Куме рецитирал стиховете си по местата, където се събирали на разговори старите мъже (leschai) и станал толкова популярен, че някои предложили на градския съвет (boule) да му гласува издръжка. Казал им, че с поезията си ще прослави града им. На съвета обаче някой се възпротивил, като казал, че ако започнат да хранят и слепците (homeroi) скоро в държавата щяла се събере голяма и безполезна тълпа. Защото кумейците наричали слепите (typhloi) с думата homeroi. Оттам му останало името – Омир (11-13). Накрая и архонтът се изказал против и решили да не дават издръжка.
Тогава Омир напуснал Куме, като ги проклел никога там да не се роди добър поет; и отишъл във Фокея. Там имало един учител на име Тесторид. Той му предложил да го издържа, докато запише вече готовите си поеми; а тези, които щял съчини по-нататък, да ги припишел на Тесторид. Омир се съгласил. Там съчинил “Малка Илиада” и “Фокаида”. Тогава Тесторид напуснал Фокея с намерение да си присвои окончателно поезията, и отишъл в Хиос, където станал учител и представял стиховете на Омир за свои – и имал успех.
След време обаче някои хиосци пристигнали във Фокея и разказали тези неща на Омир. Той се досетил, че това е Тесторид, и решил да замине за Хиос, за да го изобличи. Тъй като не намерил веднага кораб за Хиос, тръгнал към Еритрея. По пътя му помагал един от познатите му от Фокея (нали бил сляп). Там попаднал на едни рибари, които първо не се съгласили да го вземат, но после, след като насрещен вятър ги върнал обратно, се разкаяли и го закарали до острова. Там Омир прекарал нощта на крайбрежието, а през деня, като се заскитал, наближил едно село на име Питюс. Там попаднал на един козар-роб на име Главк, който, след като прогонил лаещите го кучета, го поканил да сподели трапезата му. Омир му разказал за приключенията си (14-22).
На другия ден Главк оставил Омир при козите, а сам отишъл в Болисос, за да разкаже за него на господаря си. Господарят първо не повярвал, но след като му довели Омир, той поговорил с него, харесал го и предложил да остане и да учи децата му. Там Омир съчинил “Батрахомиомахията” и останалите си шеговити поеми (paignia: изреждат се няколко заглавия, но без “Маргит”). Така се прочул из Хиос, а Тесторид, като научил за това, побързал да напусне острова (23-24). После Омир отишъл в главния град и там станал учител. Придобил много почитатели, спечелил пари, оженил се и му се родили две дъщери: една от тях починала неомъжена, а другата се омъжила за един хиосец.
Там изразил чрез поезията си благодарност към своите благодетели. Внесъл в “Одисея” името на Ментор, който се грижил да излекува очите му. Споменал и учителя си Фемий (І 153-155). Също Ментес (І 180-181) и Тихий, за когото казва, че изработил щита на Аякс (VІІ, 219-223) (25-26). И като забелязал, че за Аргос се говори много, а за Атина – по-малко, включил в поемите си и стихове в похвала на Атина (“Илиада” ІІ 547, 552-557; “Одисея” VІІ, 80-81).
Веднъж решил да посети континентална Гърция и потеглил, като най-напред спрял в Самос (27-29). Там се провеждал празника Апатурии: и един човек, който познавал Омир още от Хиос, го поканил да вземе участие. Той останал не само за празника, но и за цялата зима, като съчинявал стихове по молба на тамошните хора. Някои от тях били запомнени и после се пеели на острова по празници. През пролетта се отправил към Атина, но когато стигнал до Иос (един от Цикладите, между Тера и Парос), се задържал там поради безветриe; разболял се, не могъл да продължи и умрял. Погребали го на брега (30-36).“
След това авторът (“Херодот”) се заема да докаже, че Омир е бил еолиец, а не йониец или дориец. Обръща внимание на някои стихове, където се говори за жертвоприношения (nomima), в които се забелязват еолийски обичаи; също и на някои диалектни думи които били еолийски (Westermann, 1845; p. 1-20)

3. Други биографии

Останалите са подобни.

Пс.-Плутарх (преразказ):
„Ефор от Куме разказва за трима братя от Куме – Апелес, Меон и Диос. Диос, който бил баща на Хезиод, се преселил в Аскра. Апелес останал в Куме и преди да умре, поверил дъщеря си Кретеида на Меон; а той злоупотребил с девойката и после я дал за жена на един учител от Смирна, Фемий.
Аристотел в трета (sic!) книга на „Поетиката“ пък разказва, че по времето на йонийското преселение една жена от Иос забременяла от божество (daimon) от онези, които съпътстват Музите; и избягала в едно село, наречено Егина. Оттам я отвлекли пирати и я отвели в Смирна, която тогава била под властта на лидийците; и я дали на някой си Меон, приятел на лидийския цар. Там родила сина си при река Мелес. След раждането починала, а Меон отгледал детето.
След като се прославил като поет, Омир тръгнал за Тива и по пътя спрял в Иос, където и умрял (случката с рибарите)“ (Westermann, 1845; p. 21-24)

Прокъл (преразказ):
„Имало е много епически поети, но най-добрите са Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах. За произхода и родното място на Омир самият той нищо не казва и поради това всеки е говорил, каквото му харесва. Твърди се, че е от Колофон, Хиос, Смирна, Иос или Куме.
Според Хеланик, Дамаст и Ферекид произхождал от Орфей – баща му Меон и Диос, бащата на Хезиод, били потомци на Орфей от осмо поколение. Според Горгий от Леонтини пък произхождал от Музей.
Случката за смъртта му на Иос – гатанката на рибарите. Трябва да е умрял стар, защото само стар човек е способен да се изразява така точно“ (Westermann, 1845; p. 24-27)

„Родът на Омир“ (преразказ):
„Син на Меон и Хюрнето, според други – на реката Мелес и нимфата Кретеида. Като родно място се споменават Смирна, Хиос, Колофон или Атина.
Случката за смъртта му на Иос“ (Westermann, 1845; p. 27-28).

друга (преразказ):
„Син на Мелес и Кретеида. Според Пиндар бил от Смирна, според Симонид – от Хиос, според Антимах и Никандър – от Колофон, според Бакхилид и Аристотел – от Иос, според Ефор – от Куме, според Аристарх и Дионисий Тракийски – от Атина. Други казват, че бил от Саламин или от Аргос, или от египетската Тива.
Пътувал много, прекарал дълго време на Итака и умрял на Иос“ (Westermann, 1845; p. 28-30).

друга (преразказ):
„Анаксимен, Дамаст, Пиндар и Теокрит смятат, че е от Хиос (според Дамаст е девето поколение след Музей), Ефор – че е от Куме, Аристотел – от Иос, Антимах – от Колофон, Стезимброт – от Смирна, Филохор – от Аргос, Каликъл – от Саламин. Аристодем го смята за римлянин, а други – че е от Египет.
Умрял на Иос (случката с рибарите)“ (Westermann, 1845; p. 30-31)

„Суда“ (преразказ):
„Поетът Омир е роден от реката Мелес при Смирна и от Кретеида; според други – от Аполон и музата Калиопа, или от Меон и Евметида, или от Одисеевия син Телемах и Несторовата дъщеря Поликаста. Според Харакс родословието му е: от тракийката Етуса се родил Лин, от него – Пиер, от него – Еагър, от него – Орфей [после други шест], от него – Апелес, от него – Меон, който дошъл заедно с амазонките в Смирна, където се оженил за Евметида и родил Омир.
За родината му има колебания: според едни е от Смирна, според други – от Колофон; или от Иос, от Куме, от Троя, или е лидиец, или атинянин, итакиец, кипърец, саламинец, кнососец, микенец, египтянин, тесалиец, италиец, римлянин, родосец.
В Хиос се оженил за Аресифона, дъщеря на един кумеец, и от нея имал двама синове и една дъщеря, за която се оженил Стасин от Кипър.
Умрял стар и бил погребан на Иос“ (Westermann, 1845; p. 31-33).

Някои смятат, че първият вариант на тези биографии трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.

III. Родно място. Къде е живял

Ето още няколко мнения по въпроса за произхода, родното място и местожителството на Омир. Често го свързват с Хиос.
Аристотел „Реторика“ II, 23:
„И както казва Алкидамант, всички почитат мъдреците: паросците тачат Архилох, макар че е клеветник, хиосците – Омир, макар да не им е съгражданин“ (Ал. Ничев, 1986/2013)

Теокрит смята, че Омир бил оттам (VII, 47):
„Жалки са всичките птици Парнасови, що си гърлата
в грачене празно дерат в надпревара с певеца от Хиос“ (Т. Дончев, 2010)

Страбон смята, че е живял там (X, 4, 19):
„Това, прочие, било причината за отсядането му [на Ликург] в Крит. А когато пристигнал, сприятелил се с Талес, мелически поет и вещ в законодателството; и след като научил от него как и Радамант в по-ранно време, и Минос по-късно оповестили своите закони пред хората като от Зевс, и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си.“
XIV, 35:
„Хиосците претендират и за Омир, сочейки като сериозно свидетелство така наречените Омириди, които би трябвало да са от неговия род. За тях споменава и Пиндар: `Откъдето са и Омиридите, певци на съшити песни`“ (В. Русинов, 2008-2009)

Същото се открива и при Евстатий, вероятно е заето от Страбон:
„За него претендират и хиосците, като използват за довод т. нар. `омириди`, за които споменава и Пиндар“

Мнозина мислели, че родно място му е Смирна; а е починал на Иос.

Павзаний VII, 5:
„При смирненците пък реката Мелет предлага най-хубавата вода, а изворите ѝ са с пещери. Казват, че там Омир съчинил своя епос“
X, 24:
„Освен това човек може да види бронзова статуя на Омир върху каменна плоча и да прочете оракула, който казват, че получил Омир: `Блажен и окаян, че и за двете си роден. Ти търсиш бащината си родина; но имаш само майчина земя. Че остров Иос родина майчина за теб е, и той ще те приеме кога умреш; ала пази се от загадката на малките деца.`
Обитателите на Иос показват гроба на Омир на острова, а в друга част – този на Климена, която според тях била майката на Омир.
Но кипърците, които също твърдят, че Омир е техен казват, че майката на Омир била Темисто, местна жена и че Евкъл е предрекъл раждането на Омир в следните стихове: `И тогава в морския Кипър ще се роди велик певец, когото хубаволиката Темисто на полето ще роди, мъж прочут, далече от богатия Саламин. Напуснал Кипър, мокрен и подмятан от вълните, пръв и единствен възпял бедите на просторната Елада, той вечно ще остане безсмъртен и неостаряващ.`
Тях съм чел, чел съм и оракулите, но не изразявам лично мнение за родината или кога се е родил Омир“ (В. Русинов, 2005)

Прословутата епиграма за „седемте града“ е запазена отчасти при Антипатър от Сидон (Anth. Pal., IV):
„Някои твърдят, че е от Колофон. Цитират се стихове от Антипатър, според които: „Едни смятат, че си от Колофон, други от Смирна, други от Хиос, други от Иос, други от Саламин, други от Тесалия.“ (Пс.-Плутарх, Westermann, 1845; p. 24) (към тях някъде се прибавят Куме, Пилос, Аргос, Атина)

Авъл Гелий. „Атически нощи“ III, 11:
„За родината на Омир има големи спорове. Едни казват, че е бил колофонец, други – смирненец, трети – атинянин, а някои дори, че бил египтянин. Аристотел предава, че е от остров Иос“

Често се обсъжда въпросът защо се е казвал „Омир“; и дали е бил сляп и беден.

Пс.- Плутарх (преразказ):
„[Кретеида] родила Омир при река Мелес, който затова бил наречен Мелесиген. На йонийски и в Куме наричат слепците `homeroi`“.

Прокъл (преразказ):
„Които казват, че е от Смирна, твърдят, че баща му се казвал Меон и че бил роден до река Мелес – затова го нарекли Мелесиген. Бил даден за заложник в Хиос и затова го наричали Омир; а според други то е заради слепотата му, защото „homeros“ на еолийски е „слепец“.
Едва ли е бил сляп, защото сигурно няма човек, който да е видял толкова неща, колкото Омир; явно е пътувал много и следователно е бил по-скоро богат, отколкото беден.“

„Родът на Омир“ (преразказ):
„Казвал се Мелесиген или Мелесианакт; след като ослепял го нарекли Омир, защото еолийците наричат `homeroi` слепите.“

друга (преразказ):
„Казвал се Мелесиген или Мелисагор, а бил наречен „Омир“ след като ослепял или бил даден като дете заложник на царя; а ослепял било заради гнева на Елена, задето е казал, че изоставила Менелай и последвала Александър, било защото на гроба на Ахил поискал да го види в пълно бойно снаряжение и бил заслепен от блясъка на оръжията му“ (Westermann, 1845; p. 31)

„Суда“ (преразказ):
„Наричал се първо Мелесиген, защото се родил при реката Мелес – според тези, които го смятат за смирненец. Наречен бил Омир защото го дали за заложник във войната на смирненците с колофонците.
Бил сляп още от дете; но истината е, че не е бил победен от желанието, което започва от очите: и затова се е смятало, че бил сляп.“

Павзаний II, 33:
„Дори на мен ми се струва, че божеството е доказало най-вече при неговия случай (а преди това и при Омир), че е завистливо, щом като от една страна Омир, вече сляп, отгоре на толкова голямо нещастие, понесъл втора беда – бедността го притиснала да проси по цялата земя.“
IV, 33:
„Според мен Тамирис умрял от болест на очите, същото сполетяло по-късно и Омир. Но последният продължил да пее до края на живота си, без да отстъпи пред нещастието, докато Тамирис изоставил и пеенето поради сполетялото го страдание.“
X, 7:
„Омир също дошъл в Делфи да попита какво е нужно, но дори да се е научил да свири на лира, знанието е щяло да му бъде безполезно поради слепотата му“ (В. Русинов, 2004-2005)

Елиан IX, 15:
„Понеже в действителност Омир бил много беден, за да сгоди дъщеря си, той ѝ дал като зестра поемата си `Киприи`“ (Н. Панова и Н. Шаранков, 2009)

Sotadea fragmenta 15 (в Стобей IV, 34)
„Гладът погуби божествения Омир…“

IV. Аедите в „Одисея“

Единствените добри свидетелства за това, как може би е изглеждал Омир, са портретите на епически певци в „Одисея”. Те били викани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака) за да рецитират разкази за Троянската война или боговете. Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него:
„Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
нова наслада горещо в сърцата си те пожелаха —
песни с китара и танци, украса на всяка гощавка.
Ей глашатаят подаде звънливата лира на Фемий.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Звънна по струните Фемий и почна пленителна песен…( І, 150-155)
Песен редеше пред тях песнопоецът славен. Безмълвно
слушаха, седнали, всички за пътя обратен от Троя,
който Атина Палада отсъди за гръцките войни… (І, 325-327)
Фемий, на Терпий синът, се избави от черната гибел.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Прав той застана, в ръцете си вдигна звънливата лира
и до страничната порта размисли така в двоумене
вън ли на двора да иде и там да прегърне олтара
на покровителя къщен Кронион – олтара, връз който
толкова волски бедра Одисей и Лаерт изгориха
или да хване с молба коленете на Лаертиада.
След като дълго размисля, намери накрая за умно:
на Одисей коленете с ръце за молба да обгърне.
Най-сетне сложи грижовно звънливата, витата лира
наземи между престол среброгвозден и делва голяма.
Към Одисея изтича певецът сега, улови му
с двете ръце коленете и рече словата крилати:
`Аз ти обгръщам нозете за милост към мен, Одисее!
В бъдеще ти ще се каеш, погубиш ли също певеца
Който прекрасно възпява наравно безсмъртни и смъртни.
Сам се научих да пея, в сърце божество ми е вляло
много напеви. И теб като бог със звънливата лира
аз ще възпея. Затуй песнопевеца ти не съсичай.
Нека ми бъде свидетел обичният твой син, че нивга
тука по собствена воля не влизах, печалба не търсех,
с песен когато развличах на всяка гощавка мъжете.
Те ме довеждаха силом, че бяха и много, и властни`“ (XXIІ, 330-353)
„`…жезлодържащи велможи, елате в палата ми чутен,
да нагостим чужденеца достойно в трапезната зала.
Няма тук място за отказ. На пищния пир призовете
и Демодока божествен. Дарува го музата щедро
с песен, която за наша наслада сърцето му ражда.`” (VIII, 40-44)
Среброковано кресло Понтоной на певеца предложи,
между трапезните гости опряно на стройна колона,
и върху гвоздей провеси звънливата негова лира
там над главата, научи тогава слепеца с ръцете
как да я стига.“ (VІІІ, 62-69)
„До него панерка с красива трапеза
сложи, наля му и вино, когато поиска, да пие.
Мигом пресегнаха те към готовите мамещи гозби.
Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
богът внуши на певеца чутовни дела да възпява
из повестта, чрез мълвата въздигната чак до небето —
за крамолата на цар Одисей със Ахила Пелеев (VIII, 69-76)
А върху гвозд глашатаят провеси звънливата лира,
той улови за ръка песнопевеца и го изведе.
Двамата следваха пътя, по който феаките знатни.“ (VІІІ, 105-106)
„А песнопевецът дрънна и почна пленителна песен –
за любовта на бог Арес и с челния накит Киприда,
как те се срещнаха първо в палата на Хефест потайно,
нея той щедро дари, оскверни пък на властника Хефест
ложе и брачна постеля“ (VIII, 266-270)
„`Чуй, глашатае, вземи тази мръвка и дай за похапка
на Демодока, когото при своята мъка почитам.
Всичките земнородени човеци посрещат певците
със уважение, с почит, защото на сладостни песни
муза ги учи. Тя люби сърдечно рода на певците`“ (VIII, 477-481)
„`Но продължи и запей за строежа на оня кон дървен,
който създаде Епей с помощта на богиня Атина,
как го въведе в града Одисей богоравният хитро,
как го напълни с бойците, които порутиха Троя…`“ (VIII, 492-521)

Някои обаче смятали, че Демодок и Фемий са били реални певци, за които Омир е знаел и е пожелал да ги представи в поемата си.
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант… но и Фемий от Итака…“ (Плутарх. „За музиката“, 3)

Кратки лекции по старогръцка литература (2020/2021)

Лекция втора
Легенди за предомировата поезия

I. Първенството на Омир

В старогръцката литература няма по-стари запазени произведения от поемите на Омир.
Това не означава, че сред съществуващите текстове на старогръцки език няма такива, които да са възникнали преди втората половина на VIII в. пр. Хр., когато е прието да се датира авторът на „Илиада“ и „Одисея“.
Някои части от текста на Стария завет (Библията), който бил преведен от еврейски на гръцки през III в. пр. Хр. в Египет по времето на Птолемей II Филаделф, несъмнено възхождат към по-отдавнашно време. Но те не се смятат за произведения на старогръцката литература (словесност). Причината е, че първоначално са били написани на друг език и са възникнали в друга културна област, различна от тази на древните (антични) гърци.
По подобен начин текстовете на Писанието и изобщо богослужебните книги, преведени на български още през IX в. сл. Хр. от равноапостолните Константин-Кирил и Методий, не принадлежат към българската, а към раннохристиянската и византийска (източноримска) литература, която се е развивала преди всичко на гръцки език.

Въпреки това в съзнанието на древните гърци е съществувало убеждението, че Омир не е най-ранният поет, а преди него е имало и други, които, дори да са имали друг език, все пак са създавали поезия, която е повлияла на по-сетнешните гръцки автори. Не трябва да се забравя, че когато гърците казвали „poiesis“, те нямали предвид само текста, но и музиката; значи, когато говорели за „ранни поети“, имали предвид също и „музикантите“.

II. Поезия и музика в Омировите поеми

Самият Омир дава основание за такива предположения.
Най-напред, в неговите поеми се срещат образи на „аеди“ – певци, които изпълняват епически произведения в хекзаметър под съпровод на лира. И ако Омир, както и древните предполагали, е живял много след Троянската война, това ще значи, че той е вярвал в съществуването на такива поети далеч (поне 400 години) преди него.
В „Одисея“ това е итакийския певец Фемий, който пее в Одисеевия дворец по нареждане на кандидатите за ръката на Пенелопа (Од., I); и слепият Демодок, когото Одисей слуша на празненствата, организирани от неговите домакини – феаките (Од., VIII). Около техните образи още през античността има немалко коментари. В Омировата биография на Псевдо-Херодот примерно се допуска, че в образа на Фемий Омир представя втория съпруг на майка си, който го бил осиновил („Животът на Омир“, …). Някои (авторът на приписвания на Плутарх трактат „За музиката“ – …) пък са на мнение, че Фемий и Демодок са имена на действително живели поети; друг въпрос е дали са били съвременници на Троянската война или на самия Омир.

В „Илиада“ Омир на две места споменава имена на поети, които не са действащи лица като Фемий и Демодок, но явно са били известни на неговите слушатели. Това са тракът Тамирис (Ил. II) и Лин, който е споменат като създадетел на една често изпълнявана песен („хубава Линова песен“, Ил. XVIII).
Дори главният герой на поемата Ахил в един момент е представен като музикално образован човек, който умее да пее и свири на лира (Ил. IX)

Както се вижда, Омир не гледа на себе си като на „пръв по време“; напротив, той дава достатъчно свидетелства, че по негово време музикалното изкуство и съчиняването на поезия вече са били познати и достатъчно добре развити.

III. Орфей – пръв сред легендарните поети

Когато става дума за предомирова поезия, най-често се споменава името на Орфей. В античната литература има огромен брой свидетелства за легендата за него. Тя се състои накратко в следното.

Орфей бил трак, син на тракийския благородник Еагър и музата Калиопа.
Той имал изключителна дарба за поезия: разказва се, че когато пеел, животните се събирали да го слушат, а звуците на лирата му задвижвали дървета и скали.
Бил ученик на египетските жреци и пренесъл култа към Озирис сред гърците, като преименувал Озирис на Дионис, а Изида – на Деметра. От неговото общество водят началото си повечето гръцки мистериални култове; той е разпространил вярата, че душата е безсмъртна, преминава от тяло в тяло и подлежи на съд в отвъдното за делата си приживе.
Орфей бил женен за Евридика, но щастливия им съпружески живот бил помрачен. Веднъж по време на разходка Евридика била ухапана от отровна змия и починала.
Орфей решил да слезе в подземния свят и да убеди Хадес и Персефона да върнат жена му. Очаровани от скръбта и думите му, те се съгласили: но при условие, че докато се изкачат на земята, той няма да се обръща, за да я погледне. Орфей не успял да изпълни условието и Евридика се върнала обратно при мъртвите.
Поетът бил убит от тракийки, обзети от Дионисово безумие (вакханки). Те разкъсали тялото му и хвърлили главата в Хеброс. Докато плавала, тя продължавала да пее. Водите я изхвърлили в Егейско море и тя доплавала до Метимна на Лесбос, където била намерена и запазена от местните жители.
Може би затова в по-късни времена Лесбос станал родина на някои от най-прочутите гръцки поети и философи.

IV. Античните автори за Орфей

По този повод следва да се каже, че най-ранното известно споменаване на Орфей в гръцката литература принадлежи на именно на лесбоски поет – Алкей (fr. 80).

Сред класическите автори, които съобщават за легендата около него, както и за обществото на „орфиците“, са още Есхил („Агамемнон“, ст. 1629-1631), Аристофан („Жаби“, ст. 1032), Еврипид („Иполит“, 959 и др.), Платон („Държавата“, 364а), Аристотел („За душата“, 410b), Теофраст („Характери“ – „Суеверният“).

През III в. пр. Хр. Аполоний Родоски го прави действащо лице в поемата си „Аргонавтика“ (I, 23). По-нататък споменаванията са много, но най-обширните сведения се откриват у Диодор Сицилийски („Историческа библиотека“, I, 23; IV, 25 и др.), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X, 8-77; XI, 1-66), Аполодор („Митологическа библиотека“, ), Павзаний („Описание на Гърция“) и Конон („Митографски разкази“, 45).

Из „Орфическа аргонавтика“ (1373-1376):

῎Ενθεν δ’ ὁρμηθεὶς ἐσύθην χιονώδεα Θρῄκην
Λειβήθρων ἐς χῶρον, ἐμὴν ἐς πατρίδα γαῖαν·
ἄντρον δ’ εἰσεπέρησα περικλυτὸν, ἔνθα με μήτηρ
γείνατ’ ἐνὶ λέκτροις μεγαλήτορος Οἰάγροιο.

„И оттам се понесох към снежната Тракия,
към Либетра, моята родна страна.
И достигнах пещерата славна, където в ложето на
храбрия Еагър роди ме майка ми.“

V. Образи на други предомирови поети

Може да се каже, че легендата за Орфей е станала образец, по който се изграждали митологичните биографии на други подобни персонажи.

Сред тях е споменатият Тамирис, който бил ослепен и лишен от поетическата си дарба, защото дръзнал да предизвика на музикално състезание самите Музи. Също Лин, за който се разказва, че бил учител по музика на Херакъл; и бил убит от този свой крайно буен и избухлив ученик.

И още:
Амфион, който също като Орфей можел да движи с музиката си неодушевени предмети; и така построил крепостните стени на град Тива.
Малоазиецът Марсий, който предизвикал на състезание Аполон, но загубил и бил убит от бога.
Ликиецът Олен, който, съгласно свидетелството на Херодот, съчинил химните, които се изпълнявали на празниците в чест на Аполон на остров Делос.
Фемоноя, която била жрица и прорицателка в Делфи, и на която философът и историк на литературата Прокъл (ок. 410-480 сл. Хр.) приписва създаването на хекзаметъра.

За всички тези поети в течение на цялата античност се е предполагало, че били по-ранни от Омир, изобретявали и подобрявали музикални жанрове и инструменти, и развивали стихосложението; и че повечето от тях не са били гърци.

(следва)

*

Лекция трета
Троянският цикъл

I. Фотий, Прокъл и Аристотел

„Троянски“ или „епически“ цикъл е термин, който сме наследили от атинския учен Прокъл, живял през V в. сл. Хр. Неговата „Христоматия“, посветена на историята на класическата гръцка поезия, е съхранена в извлечение, направено от византийския духовник и ерудит Фотий (IX в.) в неговото „Хилядокнижие“ (Myriobiblion). Впоследствие този термин е приет и често употребяван от историците на старогръцката литература.

Доколкото Прокъл се е интересувал главно от поеми, създадени в хекзаметър, терминът „епически“ е уместен: тъй като, както свидетелства и Аристотел в „Поетиката“, гърците са наричали „епос“ всяко словесно произведение, съчинено в този размер.
От друга страна, Аристотел забелязва, че не всеки текст в хекзаметър трябва да се смята за поетически. Тъй като „поезия“ (poiesis) е вид на рода „мимесис“ (подражание). „Поезия“ имаме, когато съчинителят подражава на човешки характери в действие, като си служи с реч, а също с ритъм и мелодия. Както виждаме, Аристотеловия термин „пойесис“ не съвпада с нашия „поезия“. Защото, 1) когато казваме „поезия“, ние мислим само за словесното произведение, без да включваме музиката. От друга страна, 2) допускаме, че поезията може да не е непременно в мерена реч, докато Аристотел, като всеки грък по негово време, смята, че поетическото произведение винаги е в ритъм (стихотворен размер).
При това положение Аристотел не би сметнал, че „Теогонията“ на Хезиод, макар и написана в хекзаметър, е поетическо произведение. То е по-скоро митографско – т.е. представлява свод от някои известни митологически разкази, отнасящи се до възникването на вселената и родословието на боговете и герои; и преданията за техните дела. Но в представянето на онази литература, която нарича общо „епически цикъл“, Прокъл включва и този вид съчинения (митографските, изпълнени в хекзаметър); което показва, че в неговото понятие за епос имат място и нехудожествени произведения – ако за образец за такива се приемат „Илиада“ и „Одисея“.

Що се отнася до термина „Троянски“, той е уместен дотолкова, доколкото почти всички споменати поеми представят историята на Троянската война. Започва се от скарването на трите богини на сватбата на Пелей и Тетида, и дори по-рано – от един разговор между Зевс и Темида за това, че хората по земята са станали твърде многобройни и е добре тя да бъде отчасти облекчена от този товар; и най-добрия начин за това е да бъде устроена една голяма война.

II. Циклическите поеми

„Цикълът“, както е представен в „Христоматията“, има девет части, като осем от тях се състоят само от една поема. Две от споменатите поеми са Омировите „Илиада“ и „Одисея“, а другите шест се приписват на различни автори (Арктин от Милет, Евгамон от Кирена и др.). Тези шест поеми, създадени вероятно след Омир, но не по-късно от края на V в. пр. Хр., са загубени; а техните автори не са известни с друго. Изчезването им не е било случайно. Още Аристотел в „Поетиката“ отбелязва, че Омир далеч надминава останалите автори, занимавали се с троянската история; и поне от Аристотелово време време изразът „циклически поет“ означава някой, който е пресъздавал в хекзаметър някои митове, но не е се е отличил с голямо художествено майсторство. Самият Прокъл в края на изложението си казва, че тези поеми, чието съдържание разказва, не се четат заради високите си художествени качества, а защото съдържат сведения за тази история, от която хората винаги са се интересували.

И така, в първата част от „Цикъла“ влизат поеми, подобни на Хезиодовата „Теогония“.
На второ място е посочена поемата „Киприи“, която разказва троянската легенда от замислянето или първия повод за войната, до известното скарване между Ахил и Агамемнон.
На трето място е „Илиада“ на Омир, представяща събитията от „чумата“ в ахейския лагер и оттеглянето на Ахил, до смъртта и погребението на Хектор.
Четвърта е „Етиопида“, където се разказва за намесата на амазонката Пентезилея и етиопския цар (син на Зората) Мемнон – и двамата на страната на троянците. Разказът стига до смъртта и погребението на Ахил (пронизан със стрела от Александър-Парис, с помощта на Аполон).
Пета е „Малка Илиада“, в която са събитията преди нахлуването на ахейците в града. Най-важни са спорът за оръжията на Ахил и самоубийството на Аякс; присъединяването на Филоктет и Неоптолем към ахейската войска; смъртта на Парис (убит от Филоктет) и изработката на Троянския кон.
Шеста е „Разрушението на Троя“, където се разказва за превземането на града, извършено чрез измамата с коня. Представя се смъртта и пленяването на мнозина троянци, включително жени и деца (Приам, Астианакс, Андромаха, Касандра, Поликсена).
Седма е „Завръщания“, в която се разказва как ахейските вождове напускат Мала Азия и достигат родните си места (или загиват по пътя). Там са историите за Неоптолем, Нестор и Диомед, Менелай, Агамемнон, Аякс Ойлеев.
На осмо място е Омировата „Одисея“ – от потеглянето на Одисей от Троя до завръщането му в Итака и убийството на кандидатите за брак с Пенелопа. С тези събития е преплетена и историята на сина му Телемах, който се отправя към Пелопонес, за да получи от тамошните царе сведения за баща си; и как след завръщането си Телемах среща баща си и двамата заедно провеждат битката с враговете. Накрая избухва война между роднините на убитите и Одисеевото семейство, която е прекратена по решение на Зевс и с пряка намеса на покровителката на Одисей – Атина.
Девета е „Телегония“, където се разказва за събитията след войната с роднините. Одисей се отправя към континента, за да принесе жертва на Посейдон, както е бил посъветван от прорицателя Тирезий (когото той открива в царството на Хадес). Там заживява при теспротите в Епир, оженва се за местната царица и има от нея син. После се завръща в Итака, където случайно среща сина си от Кирка Телегон, който е дошъл там, за да го потърси. Но двамата не се разпознават, влизат в двубой и Телегон убива Одисей.

Същите истории, разказани малко по-различно и без посочване на поеми и имена на автори, откриваме на „Митологическа библиотека“ на Псевдо-Аполодор (към II в. сл. Хр.)

(следва)

*

Лекция четвърта
Омир – легенди и свидетелства

„Илиада“ и „Одисея“ са първите произведения на старогръцката и изобщо на европейската литература. По-стари от тях не са известни нито на нас, нито на античните; макар да се е вярвало, че такива са съществували.
Няма съмнение, че и преди автора на тези две поеми трябва да е имало поети, които са създавали подобни епически произведения; иначе не можем да си обясним как изведнъж са се появили толкова големи и добре изработени литературни текстове. Но каквото и да е имало преди Омир, то е загубено.

I. Съобщенията на Херодот и Тукидид

Авторът на поемите е бил легендарен още през класическата епоха (от V в. пр. Хр. нататък); тогавашните автори не са разполагали със сигурни сведения за него като историческа личност. Причината не е толкова в неговата древност, а по-скоро в това, че самият той не е съобщил нищо определено за себе си. За сравнение – Хезиод, който обикновено бива датиран по същото време (втората половина на VIII в. пр. Хр.), е дал немалко сведения за живота си (главно в „Дела и дни“), които се приемат за автентични.

Херодот („История“ II, 53) смята, че Омир и Хезиод са били съвременници и са живели към 400 години преди него. Според него всички поети, които се смятат за по-древни от тях, сигурно са живели по-късно; и точно Омир и Хезиод са причина гърците да си представят боговете по такъв начин и да ги наричат с тези имена.
Тукидид („История на Пелопонеската война“ I, 3) казва, че на Омир не може да се има пълно доверие, що се отнася до фактите за Троянската война: първо, защото като всеки поет и той е бил склонен да украсява онова, което знае; и второ, че вероятно е живял много по-късно от нея.
Така че що се отнася до датировката, най-влиятелните историци от V в. са в съгласие – поетът на Троянската война е създал своите произведение въз основа на легенди, предавани през много поколения.

Относно това, къде е живял и как е изглеждал, единственото сведение, което класическите историци са сметнали за достоверно, е засвидетелствано в „Химн към Аполон“, приписван на самия Омир. Тукидид го цитира в кн. III (пар. 104); от него може да се заключи, че авторът на химна е от остров Хиос, и че е бил незрящ. Тукидид не изказва съмнение относно авторството, и така се оказва, че гърците по онова време са смятали за родина на поета точно този остров; и че са си го представяли сляп.

II. Слепотата на Омир. Певците в „Одисея“

Но откъде идва предположението за слепотата на Омир?
Вероятно причината за това се намира в самия Омиров текст. В песен VIII на „Одисея“ героят гостува на феаките, известни като отлични мореплаватели и любители на музиката и поезията. Там е представен поетът Демодок, който пее на събранията на местните велможи, акомпанирайки си на лира. Песните му са по сюжети на митологията (любовните отношения на Арес и Афродита), но и за Троянската война (скарването между Одисей и Ахил, построяването на дървения кон). Та този певец е сляп. Може би това е дало основание да се предполага, че образът на Демодок е автопортрет на Омир. Разбира се, това е само предположение, отнасящо се до легендата за поета, а не историческа хипотеза.
От друга страна, Демодок не е единствения образ на аед, който откриваме в поемите. По същото време в Итака има друг (на име Фемий), който забавлява други велможи – кандидатите за брак с Пенелопа. Но Фемий е зрящ.

III. Философите за Омир

Платон и Аристотел отделят специално внимание на Омировата поезия, но не говорят нито за произхода му, нито за външния му вид, нито кога е живял.
Аристотел смята, че преди него трябва да са били създадени немалко поетически произведения, но казва (по повод историята на комическата поезия), че не може да посочи нито едно име („Поетика“ 1448b 29).
Поезия преди Омир е имало; но той е авторът, комуто гръцката художествена словесност (ποίησις) дължи най-много. Той е създал драматическата форма (пряката реч) и естетическите идеи за трагично и комично. Освен това той най-добре е показал как трябва да се оформи един поетически разказ (фабула) – че трябва да се отнася не просто до даден персонаж, а до определено (и само едно) действие.
От своя страна Платон размишлява за ползата от въздействието на Омировата поезия и казва (като приписва мислите си на Сократ), че въпреки несъмнената им художествена стойност, тези поеми създават представа за боговете, която освен погрешна е и твърде вредна за религиозното чувство на хората; и оттам – за нравите в обществото („Държавата“ 386c-391a).

IV. Античните биографии

В по-късно време, и вероятно при критическата работа върху Омировия текст в Александрийския музей, сигурно са били направени опити за представянето му като историческо лице; т.е., биографии. От античността са запазени няколко такива справки, повечето от които са съвсем кратки. По-дълга е тази в „Суда“, а най-голяма е една биография, приписвана на Херодот, която обаче надали принадлежи на историка и най-вероятно е била оформена в първите векове сл. Хр.
Тъй като разказаното в нея не е далеч от това, което откриваме и в по-кратките представяния на Омировия живот, ще изложа накратко нейното съдържание.

V. „Животът на Омир“ от Псевдо-Херодот

Омир (чието първо име било „Мелесиген“) бил незаконороден син на жена от Куме (в Мала Азия), на име Кретеида. След като родила детето си – близо до реката Мелес при Смирна, заради което и го нарекла така – тя била изоставена от първия си съпруг и първоначално живеела от собствения си труд на предачка. След известно време се омъжила за един учител по първоначална грамотност и музика на име Фемий, който осиновил детето й, и му предал своя занаят. След смъртта на втория си баща Омир заел неговото място като учител на децата от Смирна. След известно време починала и майка му.
Веднъж той се запознал с един търговец от Левкада на име Ментес, който го поканил да попътува с него, за да посети други страни и народи. Двамата плавали до западната половина на Средиземно море; а на връщане се задържали в Итака, където Омир започнал да губи зрението си. Ментес го оставил там да се лекува под грижите на един местен човек на име Ментор, и отплавал към своя остров. На Итака Омир се запознал с немалко хора и проучил легендата за Одисей. След като се завърнал в родината си, започнал да обикаля градовете и да съчинява епически поеми. Веднъж един човек от Фокея, на име Тесторид, му предложил да записва неговата поезия и да му я заплаща. Омир се съгласил. След известно време обаче Тесторид напуснал Фокея, прехвърлил се на Хиос и започнал да представя поемите като свои.
Омир научил за това и пожелал да иде на острова, за да изобличи измамника. След някои перипетии успял да се пресели там и да докаже, че поемите са негови. Хиосците му предложили да остане при тях и да работи като учител, независимо от слепотата си. Омир приел предложението. Оженил се и му се родили две дъщери. След време му се приискало да посети континентална Гърция; потеглил от Хиос, но поради безветрие му се наложило да се задържи на остров Иос, където се разболял и починал.

(следва)

*

Лекция пета
Омировият текст

I. Писмеността във времето на Омир

Дълго време се е обсъждало дали Омир е записвал своите поеми, или е съчинявал, разчитайки само на паметта си.

(Примерно Йосиф Флавий: И казват, че дори той не е оставил поезията си записана, но е била помнена чрез отделните песни и по-късно е събрана; и за това в нея има много противоречия“ („Против Апион“ I,2)

Този спор има отношение и към въпроса за съществуването и разпространението на писмеността по негово време. Наистина, в „Илиада“ и „Одисея“ никъде не се говори за книги. И все пак има едно място („Илиада“ VI, 168-179), където се споменава за „знаци“ (σήματα), написани върху „сгъната табличка“ (ἐν πίνακι πτυκτῷ) и изпратени някому като съобщение:

„Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби,
но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци.
Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки:
щом я покаже на тъста му, сам да погине от него
Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ…
Ала когато изгря и десета Зора розопръста,
царят попита младежа и знака поиска да види,
който му носи от Прета, от зетя далечен и верен.
Щом като царят получи прокобните знаци на зет си,
Белерофонта изпрати да смаже химерата грозна“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Разбира се, от това, че Омир не говори ясно за книги и писменост, не означава, че те са липсвали в Гърция по негово време, или че той не си е служел с тях. Създавайки поемите си на основата на легенди и на вероятно некратка поетическа (епическа) традиция, той е бил наясно, че разказва за събития, случили се преди векове; и като добър поет се е старал да архаизира изложението, предполагайки, че писмеността, дори да е съществувала, е била малко разпространена и се е ползвала рядко и от малцина.
Що се отнася до това, дали гърците от времето на Омир са имали писменост, въпросът изглежда решен. Съществуват два паметника, датирани във втората половина на VIII в. пр. Хр.: „каната (οἰνοχόη) от Дипилон“ и „чашата (ποτήριον) на Нестор“ от Питекуса.

(Открити са съответно през 1871 в Атина и 1954 на остров Иския (Италия, близо до Неапол). За „чашата“ се предполага, че е изработена на Родос)

Те са изработени във времето, в което се смята, че е живял Омир, и върху тях се откриват кратки надписи на гръцки, изпълнени с гръцко азбучно писмо. Така че тогава се е пишело; и не е изключено да са съществували записи на „Илиада“ и „Одисея“ още приживе на поета.

Наистина, нищо от поезията му не е оцеляло в толкова стари записи. На Хиос е съществувала школата на „Омиридите“, които били рапсоди и се занимавали с рецитация и тълкуване на Омировото наследство.

(Страбон: „Хиосците претендират и за Омир, сочейки като сериозно свидетелство така наречените Омириди, които би трябвало да са от неговия род. За тях споменава и Пиндар: `Откъдето са и Омиридите, певци на съшити песни`“ (XIV, 35; В. Русинов, 2008-2009)

За един такъв рапсод – Ион от Ефес – се разказва в Платоновия диалог „Ион“. Плутарх предава легендата, според която спартанският законодател Ликург бил първият, който пренесъл текстовете на Омир от Мала Азия в континентална Гърция. Ликург обаче също е древен персонаж – ако се съди по несигурните сведения за него, той трябва да е бил съвременник или поне малко по-късен от Омир.

(Плутарх. „Ликург“ 4: „…мъглива представа за този епос вече съществувал при гърците, отделни хора били достигнали до някои части, оттук-оттам, от произведението, понеже се било случвало то да обикаля, но наистина познато за първи път го направил Ликург“ (Н. Панова, 2013). Също и Елиан: „Древните първоначално изпълнявали Омировите поеми разделени на части. В по-късно време спартанецът Ликург пръв донесъл в Гърция събраното творчество на Омир. Този дар той открил в Йония, когато пребивавал там. Още по-късно Пизистрат събрал песните и вече създал `Илиада` и `Одисея`“ (XIII, 14; Н. Панова, Н. Шаранков, 2009). Страбон за Ликург: „…и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си“ (X, 4, 19; В. Русинов)

Във всеки случай ние нямаме убедителни сведения за по-стар пълен запис на „Илиада“ и „Одисея“ от онзи, който е бил направен по времето на атинския тиранин Пизистрат.

II. Първите известни записи на поемите

По време на управлението си Пизистрат се е стараел да устрои религиозния живот на атиняните, като организирал празници в чест на най-популярните божества. Големите атински празници Панатенеи и Дионисии сигурно са добили класическия си вид по негово време. На тези празници е имало поетически състезания, и са се рецитирали Омировите поеми.

(Ликург (атински оратор, IV в. пр. Хр.): „Искам да ви обърна внимание и на Омировите поеми. Нашите бащи смятаха Омир за толкова добър поет, че установиха закон на всяка пета година по време на Панатенеите да бъдат изпълнявани само неговите поеми; показвайки по този начин на гърците, че избират най-добрите произведения“ („Срещу Леократ“, 102). Някои смятат, че това е станало и преди Пизистрат, още при Солон: „Солон постановил поемите на Омир да бъдат рецитирани поред – където е завършил първият рапсод, оттам да започне следващият. Тъй изяснил Омир по-добре от Пизистрат“ (Диоген Лаерций I, 57; превод Т. Томов, 1985))

Вероятно в тази връзка Пизистрат назначил комисия, която се е заела да произведе една атинска редакция на поемите. За това важно литературно събитие имаме множество съобщения из античните автори, като най-старо и авторитетно е това на Цицерон („За оратора“ ІІІ, 137):

„Кой в онази епоха е бил по-учен и кой притежавал по-образована реч от Пизистрат? Казват, че той пръв сбрал и подредил разпръснатите дотогава песни на Омир така, както ги знаем днес“ (П. Стоянова, 1992)

Освен атинската, която сигурно е била една от най-старите, са известни още няколко класически редакции на Омир – в това число онази, която Александър Македонски носел със себе си по време на похода си срещу персите.

(За Александровата споменава Страбон (XIII, 1, 27). За други освен нея съобщава Евстатий в неговите „Схолии към Илиада“, като свързва съществуването им с нуждата заредактиране на разпространения из Гърция текст: „Началото на това, да се рецитира разпръснатата Омирова поезия, принадлежи на Кинет от Хиос. Но казват, че тези около Кинет много й навредили, като внесли много стихове, съчинени от тях самите. Затова и Омировите книги бяха поправени, както беше казано по-горе. И това са го правили не само граматиците около Пизистрат, но се споменават и други Омирови редакции, като онази „от нартека“, а също някаква марсилска и синопска“ (I,11)

III. Елинистическите коментари

След създаването на Александрийския музей една от главните задачи на тамошните библиотекари е била да изработят добро издание на поемите: което значи, да сравнят наличните варианти, да изберат измежду разночетенията, да премахват излишните (предполагаемите неавтентични) стихове, да направят тълковен речник на думите и да снабдят текста с филологически коментар. Сред александрийските издатели и коментатори на Омир най-известни са Зенодот, Аристофан от Византион, Аристарх от Самотраки и Дидим. Оцелелите гръкоезични коментари на поемите, които се откриват в полетата на ръкописите и в книгите на византийския омировед Евстатий Солунски (а може би и на Иоан Цец), възхождат към изследванията на александрийците.

IV. Печатният Омир

Колкото до новоевропейските издания, в началото на книгопечатането те разчитали на отделни ръкописи, чийто текст просто е бил набиран и отпечатван. Впоследствие започнало сравняването на ръкописите и на цитатите у други антични и византийски автори, за да се стигне до научните издания на XIX в.; а през XX в. все по-често се взимат предвид и откритите в Египет фрагменти на папирус.

V. Какво му се приписва

Освен „Илиада“ и „Одисея“ с името на Омир били свързвани и други поетически произведения, от които е оцеляла единствено кратката пародийна поема „Война на мишките и жабите“.

(„Дали има и някакви други Омирови поеми, като `Маргит` и `Битката на мишките и жабите`, това също други са го проучили с точност“ (Евстатий I,7)

Аристотел съобщава за съществуването на хумористичната поема „Маргит“ и я оценява високо, като казва, че каквото са „Илиада“ и „Одисея“ за трагедията (образци за драматическа форма, трагедийна ситуация и конструиране на фабулата), това е „Маргит“ за комедията („Поетика“ 1448b 30).

В „Суда“ е внесен цял списък от поеми, които някога са били приписвани на Омир:

„Безспорните му поеми са „Илиада“ и „Одисея“. Приписват му се и други поеми – „Амазония“, „Малка Илиада“, „Завръщания“, „Батрахомиомахия“, „Шеги“, „Превземането на Сицилия“, химни, „Киприи“ и др.“ (със съкращения)

VI. „Илиада“ и „Одисея“. Фабулата

Според Аристотел „Илиада“ е трагическа, докато „Одисея“ е приключенска.

(1459b 14-15. В превода на Ал. Ничев: „„Илиада“ е проста и патетична, а „Одисея“ – заплетена (тя е цяла познавания) и характерописна“)

И наистина, първата поема може да се смята за предшественик на трагедията, а втората – на романа.
Като причина за събитията, разказани в „Илиада“, може да се представи скарването между главнокомандващия ахейската войска – Агамемнон, и непобедимия воин Ахил. Първоначалната грешка е на първия: той получава като плячка от разграбването на един крайбрежен град дъщерята на местния жрец на Аполон – Хриз. Когато Хриз идва лично и предлага откуп за дъщеря си, Агамемнон го прогонва; и следствие от това е стоварилата се върху войската гибелна епидемия. Ахил предлага да върнат девойката, а Агамемнон отвръща, че това може да стане само ако получи друго в замяна – и за да унижи противника си, разпорежда да му доведат неговата плячка (също отвлечена жена, Бризеида). Ахил избухва и обявява, че се оттегля от бойните действия; и освен това, через майка си – богинята Тетида – измолва от Зевс да накаже ахейците. И наистина, армията на Агамемнон се оказва притисната от троянците, предвождани от Хектор.
Когато те стигат до корабите и се готвят да ги подпалят, в битката влиза близкият приятел на Ахил – Патрокъл. Той се бие успешно и помага троянците да бъдат отблъснати, но е убит. Това именно е събитието, което Ахил, който се явява главен герой на поемата, преживява като трагично. Бедата не е просто в това, че Патрокъл е загинал, но и в това, че е загинал по негова вина – първо заради честолюбивото му оттегляне и призоваването на Зевсовия гняв върху съюзната войска, и второ – защото е допуснал Патрокъл да влезе в боя, и то облечен с неговите доспехи.
Към тази трагедия се прибавя и друга – нещастието на Приам, който вижда любимия си син Хектор убит от Ахил, след като е бил измамен от боговете (Атина се намесва в двубоя като се преструва на Деифоб; задържа Хектор пред стената и изведнъж изчезва). Но Приам също има вина, която не е назована, но се подразбира – тя е, че е допуснал сина си Александър-Парис да въведе в града откраднатата от ахейците царска съпруга (Елена). Така че, както казва и самият Зевс на един съвет на боговете, разказан в началото на „Одисея“ (I, 28-43) – „Напразно хората ни упрекват за нещастията си. Те не идват от нас. Истината е, че ние ги предупреждаваме да не вършат престъпления, но те упорстват.“

„Одисея“ пък завършва щастливо, след перипетии. Фабулата се движи към решаването на две трудности.
Първо, трябва да бъде спасен Телемах, когото кандидатите за брак с майка му се готвят да убият, за да си присвоят царството на Итака.
Второ – Одисей, преследван от разгневено божество (Посейдон), трябва да се завърне в родината си.
Поемата се занимава с това, как двамата герои – баща и син – заедно и поотделно се справят с постоянно възникващите опасности.

(следва)

*

Лекция шеста
Хезиод. За живота и произведенията му

I. Хезиод и Омир

Винаги се е предполагало, че Хезиод е съвременник на Омир. Съгласно известното свидетелство на Херодот (II, 53) те са живели 400 години преди него (IX в. пр. Хр.) и на тях принадлежи „изобретяването“ на боговете във вида, в който гърците са ги почитали.
В анонимните биографии от по-късно време за Хезиод се говори като за по-млад, а понякога и като за по-възрастен от Омир; че бил негов роднина или съперник в поетическото творчество. Но това са догадки без историческа стойност. Единствените по-сигурни сведения, с които разполагаме, са тези, които самият поет дава за себе си.
Те се откриват главно в „Дела и дни“. Оттам може да се научи за произхода, родното място и семейството на Хезиод; къде е съчинявал произведенията си; дали е пътувал и по какъв повод е станал поет.

II. Произход и семейство

Баща му произхождал от малоазийския (еолийски) град Куме и се е занимавал с мореплаване – транспорт и търговия. Изглежда, че това занятие не му донесло добри доходи и той се преселил в континентална Гърция – в беотийското градче Аскра, близо до планината Хеликон.

„Както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе,
плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана;
той и пристигна един ден и тука след плаване дълго,
след като с кораба чер еолийската Кима напусна,
бягайки не от охолство и не от имот и богатство,
ала от лошата бедност, дарена от Зевс на човека.
Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра“ („Дела и дни“, 633-639; Хезиод се цитира според преводите на Станка Недялкова-Козарова, 1988)

Престижът на Хеликон като обиталище на Музите се основава именно на някои от Хезиодовите стихове. В самото начало на „Теогония“ се казва:

„Нека във нашата песен от Музите първо да почнем,
що в Хеликон – планината висока и свята – живеят…
…започват тогава
своите танци, които са пълни със хубост и прелест,
горе на връх Хеликон…“ („Дела и дни“, 1-8)

Хезиод израснал в Аскра, но не бил доволен от живота там:

„Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра –
зиме зловеща, лете пък тягостна, хубава – нивга“ („Дела и дни“, 639-640)

Когато баща му починал, оставил на него и брат му (на име Перс) наследство, което те не успели да си поделят справедливо. Според Хезиод то е било поделено, но след това брат му, с помощта на подкупни съдии, получил още. Читателят остава с впечатлението, че точно тази семейна свада е станала повод за написването на „Дела и дни“: защото тя е като монолог, който авторът адресира към брат си, укорявайки го, че не е избрал по-честен начин за осигуряване на необходимото.

„Бе разделено наследството вече, но повече грабна
ти и отнесе, защото ласкаеш царете…“ („Дела и дни“, 37-38)

III. Хезиод и Музите

Хезиод се препитавал като пастир, но покрай това започнал да съчинява и стихове. Вдъхновението му било от Музите: защото всеки поет или оратор става такъв по тяхно благоволение.

„Него на Музите аз посветих в Хеликон, че най-първо
там ме научиха те сладкогласните песни да пея“ („Дела и дни“, 658-659)

„Нявга научиха те Хезиод на божествена песен,
както пасеше овце на свещен Хеликон във полите“ („Теогония“, 22-23)

„…ето такъв е на музите светият дар за човека.
Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ („Теогония“, 93-98)

Веднъж се случило да участва в поетическо състезание. Мястото не било далече: Халкида на остров Евбея, където синовете на един местен велможа били организирали празник в негова чест. Хезиод спечелил състезанието и получил награда:

„Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал,
само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето
нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани
в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна.
Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите
в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди
бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа,
там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца“ („Дела и дни”, 649-657)

Ако мястото е автентично, би трябвало да се мисли, че то е станало основание за появата на късния поетически диалог „Състезание на Омир и Хезиод“.

(С тази легенда се шегува Лукиан в романа си „Истинска история“: „Дойде времето и за един техен празник със състезания, наречен Смъртници… От поетите Омир беше подчертано най-добрият, но въпреки това първото място получи Хезиод“ (II,22; превод Б. Богданов, 1975))

Това са сведенията, които имаме от самия автор. Благодарение на тях Хезиод понякога е бил наричан „първата историческа личност в западната литература“.

IV. За смъртта му

Впоследствие възникнало и предание за неговата смърт. Говорело се, че бил убит в Локрида (Навпакт) поради подозрение за връзка с млада неомъжена жена. Ето съобщението на Тукидид, допълнено векове по-късно от Павзаний:

„Демостен пренощувал с войската си в светилището на Зевс Немейски, в което, както се разказва, бил убит поетът Хезиод от тамошните жители, точно както оракулът предсказал на поета, че ще загине в Немея“ (Тукидид ІІІ, 96. Превод М. Мирчев, 1979)

„Противоречиви неща се разказват и за смъртта на Хезиод. Всички са съгласни, че Ктимен и Антиф, синовете на Ганюктор, избягали от Навпакт в Молюкрия заради убийството на Хезиод, че тук те съгрешили срещу Посейдон и че в Молюкрия били наказани. Сестрата на младежите била обезчестена; някои казват, че деянието било на Хезиод, а други, че Хезиод бил погрешно обвинен за чуждо престъпление. Толкова различни неща се разправят както за самия Хезиод, така и за поемите му“ (Павзаний ІХ, 31, 6; авторът се цитира според превода на В. Русинов, 2005).

V. Какво му се приписва. Съмнения около „Теогония“

Макар в неговата историчност да не се е съмнявал никой, около авторството на произведенията му имало спорове, подобни на споровете за творчеството на Омир.

През античността някои са смятали, че „Теогония“ не е негова:

„Беотийците, живеещи около Хеликон, се придържат към мнението, че Хезиод не е написал нищо друго, освен „Дела”, и дори от тях те отхвърлят предисловието към Музите, като твърдят, че поемата започва с изброяването на Враждите. Показаха ми също една оловна табличка до извора, почти заличена от времето, на която били изписани „Делата”“ (Павзаний ІХ, 32, 4-5).

От друга страна, приписвали са му множество епически произведения, от които по-голям фрагмент е оцелял единствено от т.нар. „Щит на Херакъл“.

Ето съобщението на „Суда“:
Ποιήματα δὲ αὐτοῦ ταῦτα: Θεογονία, Ἔργα καὶ Ἡμέραι, Ἀσπίς, Γυναικῶν ἡρωϊνῶν κατάλογος, Ἐπικήδειον εἰς Βάτραχόν τινα, ἐρώμενον αὐτοῦ, περὶ τῶν Ἰδαίων Δακτύλων: καὶ ἄλλα πολλά.

Според Павзаний:
Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, Теогонията, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и други поеми, освен „Дела и дни” (ІХ, 32, 4-5).

В днешно време обаче тези спорове са изоставени. Относно фрагментите и заглавията няма какво ново да се каже, те по традиция се внасят в пълните издания на автора, като към тях се прилагат мненията на древните.
Колкото до оцелелите поеми, отдавна е прието да се мисли, че авторът на „Теогония“ и „Дела и дни“ е един и същ: това е този Хезиод, назован с името си в „Теогония“ 22, за чийто живот се говори на различни места във втората поема.

VI. „Теогония“

Това е поема за възникването на света, войните между боговете, тяхното и на героите родословие. Интересно е, че изложението завършва със съобщение за потомството на Одисей – че имал трима сина от Кирка и двама от Калипсо. Това се казва във връзка с изброяването на някои бракове между богини и смъртни мъже; по този начин обаче Хезиод стига до самия край на митовете и легендите от „епическия цикъл“.
Така че в това свое произведение, без да го заявява изрично, Хезиод се стреми да направи кратко изложение на цялата гръцка митология.

В началото се говори за Музите. Съобщават се имената им (ст. 79); къде живеят, как си прекарват дните, съдържанието на песните им; че са дъщери на Зевс и Мнемозина.

После (от ст. 106) започва същинският разказ.
Първите начала са четири – Хаосът, Земята (Гея), Тартарът и Ерос. Следват „родословията“ и на първо място разказът за потомството на Земята и роденият от нея Уран (Небе). Техните деца се наричат „титани“. Един от тях – Кронос – детронира баща си Уран и става владетел на вселената. После започва да унищожава децата си от титанката Рея, като ги поглъща. Но последното от тях – Зевс – било скрито от майка си на Крит, като вместо него на Кронос бил предложен камък, увит в пелени.
След време Зевс на свой ред детронира Кронос и го принуждава да освободи погълнатите си братя и сестри. Това е „олимпийското поколение“ – семейство от богове, които и Омир представя като владетели на света. За да укрепи властта си, Зевс води две тежки войни – едната срещу въстаналите титани (ст. 629-735), а другата – срещу чудовището Тифон, родено от Земята и Тартар (ст. 820-868). След победата му боговете, по съвет на Земята, признали Зевс за свой цар (ст. 881-885).
Нататък следва изреждане на браковете на Зевс с различни богини и смъртни, и имената на родените от тях богове и герои. Поемата завършва със списък на богини, родили деца от смъртни мъже.

Изглежда, че Хезиод е продължил с разказ за потомството на някои прочути смъртни жени:

„Нека сега пък със сладостен глас олимпийските Музи
щерки на Зевс щитодържец, възпеят рода на жените…“ („Теогония“, 1021-1022)

Но този „списък на жените“, известен на някои антични автори, е загубен.

Лекция седма
Лирика. Понятие, жанрове и представители

I. Какво означава „лирика“

Думата „лирика“ има поне три значения. Първото и най-древно от тях е „поезия, изпълнявана със съпровод на лира (китара)“. Във времето на класиката лириката (китаристика) е била само един от многобройните видове поезия, за които споменава Аристотел в началото на „Поетика“:

„И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са подражание…“ (гл. 1)

Впоследствие под „лирика“ започва да се разбира всяко поетическо произведение, което не е е епос (не е написано в хекзаметър) или драма. Това значение се появява през елинизма и впоследствие се възприема от новоевропейската философия на словесността. В „Естетиката“ на Хегел „лирика“ е наречен един от трите големи рода поезия – наред с епоса и драмата.
Предполага се, че лирическото произведение трябва да бъде в стихове (мерена реч).

Съвременното (от XX в. насам) значение на „лирика“ не предполага непременно мерена реч, а още по-малко рима. Същественото в него е представата за „вътрешния монолог“, при който говорителят се съсредоточава върху своите душевни състояния (настроения, възприятия). Лириката не произвежда разкази (поредица от свързани помежду си събития). Неин предмет са различни състояния на душата, чиято продължителност във времето остава неопределена. Често те се предават чрез сетивни образи:

„Тъй както в планината
овчарите нехайно
с краката си прегазват
самотен карамфил
и пада на земята
окървавен
червеният му цвят…“

II. Жанрово деление на лириката

Класическата старогръцка лирика се дели на видове (жанрове) според три критерия: поетически размер, повод за създаването и брой изпълнители.

– поетически размер

По този критерий тя се дели на елегическа, ямбическа и мелическа.

Към елегическата спада всяко произведение, съчинено в елегически дистихон (редуване на хекзаметър и пентаметър).
Ямбическа е тази, която се състои от ямби (стихове, съставени от редуване на кратка и дълга срички). Трябва да се има предвид, че не всяко поетическо произведение, в което са включени ямбически стихове, се отнася към лириката. С изключение на хоровите партии текстовете на трагедията обикновено са в ямб; но от това тези произведения не стават лирически, а си остават драма.
Всички останали поетически видове, различни от епоса и драмата, били назовавани „мелос“ („песен“). Мелическата поезия е била разнообразна, тъй като там всеки автор можел да се служи с такива стихотворни размери, каквито сам изберял. Затова се е говорело за „Алкеева строфа“, „Сапфическа строфа“ и др.

– според повода

От друга страна и независимо от поетическия размер, лирическите произведения се различават по повода на написването си (според задачата/контекста на употребата).

Един от най-старите и разпространени видове поезия били химните – тържествени песни в чест на бог. Някои от тях имат собствени названия в зависимост от това, на кое божество са посветени. Примерно: „пеан“-ът е химн в чест на Аполон, а „дитирамб“-ът – в чест на Дионис.
При сватбена церемония и изобщо по повод на брак се пеел „хименей“ (думата е служела и като име на божеството на брака) или „епиталамий“ („песен на брачното ложе“).
При погребение се изпълнявали „епитафии“. Тази дума може да означава и само стихотворния надпис върху надгробен паметник.
При тържество в чест на победител в общогръцки състезания (Олимпийски, Питийски и др.) се изпълнявали „епиникии“.
Съществували още „ембатерии“ (военни маршове), „хипорхеми“ (танцови песни) и „сколии“ (изпълнявани по време на угощения).

– според броя изпълнители

Последно, лирическите видове се различават според броя на изпълнителите: дали изпълнителят можел да бъде един, или песента е била предназначена за изпълнение от хор.
Произведенията на ямбографите (Архилох), някои елегици (Солон, Теогнид) и мелици (Алкей, Сафо) вероятно са били предназначени за самостоятелно (монодично) изпълнение, докато други – като дитирамбите, епиникиите и ембатериите – без съмнение са били хорови.

III. Лирически поети

От архаичната и класическата епоха на гръцката култура са известни голям брой имена на лирически поети. За удобство можем да ги разделим по географски признак: откъде са били и къде са съчинявали стиховете си.

– лирици от Мала Азия и близките острови

Сред тях най-известни са Архилох от Парос (VII в.), Алкей и Сафо от Лесбос (ок. 600 г.), Мимнерм от Колофон, Хипонакт от Ефес и Анакреон от Теос (VI в.).

– лирици от континентална Гърция и близките ѝ острови

Солон от Атина (ок. 600 г.), Теогнид от Мегара (VI в.), Симонид от Кеос (VI-V в.), Пиндар от Беотия (V в.).

– лирици от южна Италия и Сицилия

Стезихор от Сицилия (VII-VI в.), Ибик от Регион (VI-в.).

Гръкоезични автори от античността

1.
Теофраст

Теофраст (ок. 372-287 пр. Хр.) е известен като наследник на Аристотел в перипатетическата школа и автор на „Характери“.
Роден е в Ерес на остров Лесбос – от същия град е и поетесата Сафо. Истинското му име е Тиртам, а „Теофраст“ (говорещ като бог) е бил наречен по-късно.
Баща му бил заможен човек и това му помогнало да учи в Атина, където слушал Платон (427-347). Възможно е приятелството им с Аристотел да е оттогава.

(Този въпрос впрочем е спорен. В началото на биографията си на Теофраст Диоген Лаерций казва (V, 36): οὗτος πρῶτον μὲν ἤκουσεν ᾿Αλκίππου τοῦ πολίτου ἐν τῇ πατρίδι, εἶτ’ ἀκούσας Πλάτωνος μετέστη πρὸς ᾿Αριστοτέλην· κἀκείνου εἰς Χαλκίδα ὑποχωρήσαντος αὐτὸς διεδέξατο τὴν σχολὴν ᾿Ολυμπιάδι τετάρτῃ καὶ δεκάτῃ καὶ ἑκατοστῇ. От това съобщение не може да се разбере кога той се е срещнал и сприятелил с Аристотел, още повече, че веднага се казва кога е станал началник на школата – 114 ол., което значи чак между 324 и 321 пр. Хр. Ако е слушал Платон, това не може да е станало след 347 г. За тези неща разсъждава Йегер (Aristotle. Oxford, 1934; стр. 116) и в заключение казва: „It is not indeed impossible that he had even heard Plato, gone through the same process of development as Aristotle and left Athens along with him; but it is very improbable“).

След смъртта на Александър във Вавилон (323 пр. Хр.) Аристотел напуска Атина и оставя управлението на школата на Теофраст. Той я ръководи до смъртта си; смята се, че е преподавал на близо 2 000 ученици. Бил в добри отношения с известни личности от времето: македонския цар Касандър, Птолемей I, комедиографа Менандър, библиотекарят на Александрийския музей Деметрий от Фалерон. тор е на множество съчинения, от които, наред с „Характерите“ са оцелели „Изследване на растенията“ и „Причините за растенията“ поради които понякога бива наричан „основател на ботаниката“ .

Съчиненията му, заедно с Аристотеловите, са били завещани на ученика му Нелей, съхранявани около век и половина в малоазийския град Скепсис и през I в. пр. Хр. били пренесени в Рим, където перипатетикът Андроник Родоски е направил първото им антично издание.

От античните автори за него пише най-подробно Диоген Лаерций („Животът на философите“).

Споменаван е по различни поводи у множество автори.
Цицерон („Тускулански разговори“ III, 28) съобщава:
„За Теофраст пък казват, че на смъртния си одър отправил укор към природата, задето дала такъв дълъг живот на елените и гарваните, които не ги е грижа [за философията], а на хората… е дала толкова кратък. Ако те можеха да живеят по-продължително, рекъл, всички изкуства щяха да бъдат съвършени и човешкото съществуване щеше да бъде озарено от всякакъв род знание“ (Д. Илиев, 2008).

Квинтилиан („Обучението на оратора“ XI, 83):
„Ученикът на Аристотел Теофраст също е писал старателно за реториката“ (М. Порталски, 1982)

Също и Плутарх, в някои от антиепикурейските си съчинения.

Съществува едно кратко антично въведение към „Характери“, което се смята за неавтентично и където се споменава, че Теофраст бил на 99 години, когато посвещава книгата на приятеля си Поликъл.

Из „Характери“ („Сплетникът“):

῾Η δὲ λογοποιία ἐστὶ σύνθεσις ψευδῶν λόγων καὶ πράξεων, ὧν < πιστεύεσθαι> βούλεται ὁ λογοποιῶν (TLG)

„Сплетниченето представлява вести за небивалици, на които сплетникът иска хората да повярват“ (Б. Богданов)
„Новинарството е нагласяване лъжливи слухове и събития, разпространявани от тогова, който ги нагласява…“ (Ал. Балабанов)

*

2.
Епикур

Епикур (ок. 342-270 пр. Хр.) е известен като основател на философска школа, наречена „Градината“. Учението му – в етическата си част – препоръчва като цел на човешкия живот щастието, което се постига чрез ограничаване на ненужните желания и преодоляване на страховете.

Роден е на Самос, но баща му е атински гражданин, преселил се на острова.
На 18-годишна възраст Епикур се завръща в Атина, където може би е слушал схоларха на Академията Ксенократ. Около 32-годишен напуска града и започва да преподава в Мала Азия и островите – Колофон, Лампсак, Митилена. След няколко години (към 306-та) се завръща в Атина и купува имението, което става дом на школата му.

От преките му ученици най-известни са Метродор от Лампсак и Хермарх, който го наследил като ръководител на „Градината“. Сред по-късните му последователи е римлянинът Тит Лукреций Кар (ок. 95-55 пр. Хр.), който излага учението му в „De rerum natura“ („За природата на нещата“).
Смята се, че е написал към 300 книги, но от тях са оцелели само три кратки писма (към Херодот, Питокъл и Менойкей); както и множество цитати, разпръснати из античната литература.

Освен биографията у Диоген, за него може да се научи от изказванията на някои по-късни автори (Цицерон, Лукреций, Плутарх, Епиктет). Отношението им е противоречиво – от най-голямо възхищение (Лукреций) до решително отхвърляне.

Упрекван е за възгледите си, че душата е смъртна, светът (множеството светове) е възникнал случайно, а боговете, макар да съществуват, не ги е грижа за съдбата на хората.

Из „Писмо до Менойкей“ (124, 6-8):

„Συνέθιζε δὲ ἐν τῷ νομίζειν μηδὲν πρὸς ἡμᾶς εἶναι τὸν θάνατον· ἐπεὶ πᾶν ἀγαθὸν καὶ κακὸν ἐν αἰσθήσει· στέρησις δέ ἐστιν αἰσθήσεως ὁ θάνατος“

„Свикни с мисълта, че смъртта няма никакво отношение към нас, понеже всяко добро и лошо се съдържа в усещанията, а смъртта е лишаване от усещания“ (Хр. Данов)

*

3.
Аполоний Родоски

Аполоний (ок. 295/280-215) е известен като автор на поемата „Аргонавтика“ в 4 книги (над 6 000 стиха), възпяваща похода на Язон и избрани от него герои (Орфей, Херакъл, Кастор и Полидевк, Теламон и др.) до Колхида, където трябвало да получат „златното руно“ от цар Еет (син на Хелиос, брат на Кирка). С помощта на дъщерята на Еет – Медея, Язон открадва руното, потегля през Черно море и след дълъг път (Дунав, Адриатическо море, реките По и Рона, Средиземно море, островът на Кирка, феаките, Либия и Крит) успява да се завърне в Йолк.

Роден в Египет (Александрия или Навкратис) и още като млад влиза в обществото на учените и поетите от Музея. Смята се, че е учил при Калимах, но впоследствие отношенията им се влошили. В Александрия започнал с работата си върху „Аргонавтиката“. Разказва се, че произведението било посрещнато хладно, дори враждебно и това станало причина да напусне града и да се премести на Родос. Там бил приет добре, станал преподавател по реторика и получил гражданство. Твърди се, че след години се завърнал в Александрия и наследил Ератостен като директор на библиотеката.

Приписват му няколко поеми за основаване на градове (Александрия, Навкратис, Книдос и др.) и три филологически труда – за Омир (озаглавен „Към Зенодот“), за Хезиод и за Архилох.

„Аргонавтика“ е първата оцеляла поема, посветена на легендата за Язон и Медея. Диоген Лаерций пише, че такава поема бил създал и Епименид (VI в. пр. Хр.). Омир споменава кораба „Арго“ в „Одисея“ XII,70 (че преминал между скалите „Планкти“ с помощта на Хера). Пиндар (Четвърта Питийска ода) представя подробно историята от пристигането на Язон в Йолк до бягството му от Колхида с Медея; а Еврипид написва трагедията „Медея“ – единствената оцеляла антична драма по сюжета.
Запазена е „Аргонавтиката“ на римския поет Валерий Флак; и една кратка късноантична „орфическа Аргонавтика“, където разказът за събитията се води от името на Орфей. Аполониевата „Аргонавтика“ била преведена изцяло на латински – от поета Варон Атацински (I в. пр. Хр.). Овидий намира място на легендата в „Метаморфози“ (VII, 1-378), като обръща особено внимание на магиите на Медея.

Аполоний е споменаван от Квинтилиан и Псевдо-Лонгин, които се изказват за стойността на творчеството му, като оценките им са по-скоро сдържани. Страбон, Елиан и Атеней го споменават мимоходом. Запазени са две негови кратки антични биографии и справката в „Суда“.

Из „Суда“

᾿Απολλώνιος, ᾿Αλεξανδρεὺς, ἐπῶν ποιητὴς, διατρίψας ἐν ῾Ρόδῳ, υἱὸς Σιλλέως, μαθητὴς Καλλιμάχου, σύγχρονος ᾿Ερατοσθένους καὶ Εὐφορίωνος καὶ Τιμάρχου, ἐπὶ Πτολεμαίου τοῦ Εὐεργέτου ἐπικληθέντος, καὶ διάδοχος ᾿Ερατοσθένους γενόμενος ἐν τῇ προστασίᾳ τῆς ἐν ᾿Αλεξανδρείᾳ βιβλιοθήκης.

Аполоний. Александриец, епически поет, живял на Родос. Син на Силей, ученик на Калимах, съвременник на Ератостен, Евфорион и Тимарх по времето на Птолемей, наречен Евергет. Станал приемник на Ератостен в опазването на Александрийската библиотека.

*

4.
Хипократ

Хипократ от Кос (ок. 460-377 пр. Хр.) е най-известният лекар от полисната епоха и най-прославеният медик на древността.

Принадлежи на фамилията на Асклепиадите – лекари, които извеждат родослословието си от Асклепий.
Работил е при храма на Асклепий на о. Кос, където е имало болница и вероятно библиотека с медицинска литература. Според античните му биографи най-напред е учил при баща си Хераклид, а после при Херодик от Селимбрия и Горгий от Леонтини; също при Демокрит от Абдера.
Имал двама сина – Тесал и Драконт, които също станали лекари.
Бил ценен и канен от македонския цар Пердика II (440-413 пр. Хр.) и персийския Артаксеркс II (404-358 пр. Хр.). Пътувал около Егейския басейн (Македония, Тракия, Атика) и покрай Черно море. Починал в Лариса, Тесалия.

Приписват му се 72 медицински трактата (на йонийски диалект), но повечето сигурно са били писани от други автори (като зет му Полиб).
Най-разпространени са „Афоризмите“, които започват с прочутото: „Животът е кратък, изкуството – дълго“. Всеизвестна е и „Клетвата“.

Съчиненията му са събрани и коментирани първо в Александрия през III в. пр. Хр. (Херофил, Мнемон). Измежду следващите изследователи и коментатори по-известни са Еротиан (I в. сл. Хр., „Сборник на Хипократови думи“), Артемидор и Диоскорид (II в.), Клавдий Гален (II в.) и Паладий (VI в.).
Платон го смята за авторитетен лекар („Федър“ 270c, „Протагор“ 311b). Споменават го Страбон, Плутарх, Плиний Стари; във Византия – Цец.

Сведения за живота му се откриват в античната биография, приписвана на Соран от Кос, и в по-кратката справка на „Суда“.

„Афоризми“ (началото)

῾Ο βίος βραχὺς, ἡ δὲ τέχνη μακρὴ, ὁ δὲ καιρὸς ὀξὺς, ἡ δὲ πεῖρα σφαλερὴ, ἡ δὲ κρίσις χαλεπή. Δεῖ δὲ οὐ μόνον ἑωυτὸν παρέχειν τὰ δέοντα ποιεῦντα, ἀλλὰ καὶ τὸν νοσέοντα, καὶ τοὺς παρεόντας, καὶ τὰ ἔξωθεν.

„Животът е кратък, изкуството – дълго. Времето е бързо, опитът – несигурен, преценката – мъчна. Трябва не само ти да се погрижиш да правиш нужното, но и боледуващият, и останалите. И външните неща да са според нужното.“

*

5.
Диоскорид

Диоскорид (I в. сл. Хр.) е автор на „За лечебната материя“ (Περὶ ὕλης ἰατρικῆς, De materia medica) в пет книги. Смятан е за най-добрия античен познавач на билките и втория ботаник на античността (след Теофраст).
Роден е в киликийския град Аназарб, недалеч от Тарс. Бил е войник в римската армия и е пътувал из повечето от териториите на империята.
Изследването му за „лечебната материя“ е посветено на някой Арий, лекар от рода на Асклепиадите. Описани към 700 растителни вида, и не малко минерали и вещества от животински произход; и са посочени лечебните им свойства. Бил е запознат с наличните изследвания по въпроса, както се вижда от предговора към съчинението.
Сведения за живота му могат да се извлекат от това, което сам той казва в началото на книгата.
Диоскорид е имал голям успех през античността, и още повече през средновековието – както във Византия и западна Европа, така и в арабския свят. Гален се отзовава положително за него; а Фотий, който го е чел, го смята за най-полезния автор в тази област.
Първият известен латински превод е от VI в. Най-ранният оцелял гръцки ръкопис е от края на V или началото на VI в.; забелязан е от посланика на император Максимилиан II в Константинопол през 1560-те и е придобит за библиотеката във Виена няколко години по-късно.
Περὶ ὕλης ἰατρικῆς е една от първите печатни гръцки книги – публикувана е във Венеция през 1499 г. Следват множество издания на гръцкия текст с (или на) латинския превод.

Из Περὶ ὕλης ἰατρικῆς (началото)

Πολλῶν οὐ μόνον ἀρχαίων ἀλλὰ καὶ νέων συνταξαμένων
περὶ τῆς τῶν φαρμάκων σκευασίας τε καὶ δυνάμεως καὶ δοκιμα-
σίας, φίλτατε ῎Αρειε, πειράσομαι παραστῆσαί σοι μὴ κενὴν μηδὲ
ἄλογον ὁρμὴν ἐσχηκέναι με πρὸς τήνδε τὴν πραγματείαν διὰ τὸ
τοὺς μὲν αὐτῶν μὴ τετελειωκέναι, τοὺς δὲ ἐξ ἱστορίας τὰ πλεῖστα
ἀναγράψαι. ᾿
ἡμεῖς δὲ ὡς εἰπεῖν ἐκ πρώτης ἡλικίας ἄληκτόν τινα ἔχον-
τες ἐπιθυμίαν περὶ τὴν ἐπίγνωσιν τῆς ὕλης καὶ πολλὴν γῆν
ἐπελθόντες—οἶσθα γὰρ ἡμῖν στρατιωτικὸν τὸν βίον—συν-
αγηόχαμεν τὴν πραγματείαν ἐν πέντε βιβλίοις σοῦ προτρεψα-
μένου, ᾧ καὶ τὴν σύνταξιν ἀνατίθεμεν…

„След като мнозина не само древни, но и нови автори съставиха книги за приготвянето, възможностите и проверката на лекарства, сега и аз, обични Арие, ще се опитам да ти покажа, че съм се насочил към това занимание не поради някакъв празен и неразумен порив. Защото едни от предшествениците ми не завършиха труда си, а при други повечето е написано въз основа на чужди изследвания…“
„А ние още от, тъй да се каже, ранната ни младост, имахме едно неспирно желание да се запознаем с тази материя. Обиколихме много земи – нали знаеш за войнишкия ни живот – и по твое насърчение съставихме този труд в пет книги. И на теб посвещаваме това съчинение…“

*

6.
Гален

Клавдий Гален (ок. 130-200 сл. Хр.) е най-известният гръкоезичен лекар след Хипократ и най-влиятелният медицински автор през късната античност и средновековието.
Роден е в малоазийския Пергам, в семейството на математика и архитекта Никон. В ранната си младост се е интересувал от философия, но след 17-годишна възраст по съвет на баща си решил да стане лекар. Учил е при платоника Албин в Смирна и при някои известни медици – първо в същия град, а после в Коринт и Александрия. 28-годишен се завръща в Пергам, където става лекар при местната гладиаторска школа. Към 35-годишен заминава за Рим, където бързо става известен с успешните си диагнози и с публичните си лекции по анатомия.
Към 168 г. напуснал града заради избухналата там чума. Скоро след това бил поканен от съимператорите Луций Вер и Марк Аврелий в Аквилея, където имало римски военен корпус. В лагера започнала епидемия и императорите заминали за Рим; а по пътя Вер починал.
Впоследствие Гален живял дълго в Рим, и останал приближен на Марк Аврелий, който му възложил възпитанието на сина си Комод.
Надживял Аврелий, Комод и Пертинакс, и починал по времето на Септимий Север – може би в родния си град.
Сведенията за живота му са изобилни и се намират най-вече в собствените му съчинения, където той често говори за себе си: разказва ситуации от всекидневието, споменава за свои познати и представя книгите си.
Цитиран е от множество късноантични автори. Писателят Атеней (ок. 200 сл. Хр) го въвежда като персонаж в своите „Дейпнософисти/Гощавка на мъдреците“ (I,2,32).
Оцелялото писмено наследство на Гален е голямо. Запазени са над 80 негови изследвания по медицински и философски въпроси, които са признати за автентични; и няколко десетки неавтентични или със спорно авторство. Наред с тях са запазени и близо 20 коментара, написани от него към Хипократовите съчинения.
Бил е преведен на арабски през IX в. и станал един от най-четените европейски автори в арабския свят („Канон на лекарската наука“ на Авицена вероятно е повлиян от Галеновите преводи). Това допринесло и за авторитета му в западна Европа. Там той бива смятан за най-добрия медик в историята; и това продължава чак до средата на XVI в., когато започват първите критики срещу възгледите му.
Най-пълното коментирано издание е в Medicorum graecorum opera quae extant на C.G. Kuhn, където неговите съчинения (с паралелен латински превод) са поместени в 20 тома (Лайпциг, 1821-1833).

Из „Дейпнософисти“

Γαληνός τε ὁ Περγαμηνός, ὃς τοσαῦτ’ ἐκδέδωκε συγγράμματα φιλόσοφά τε καὶ ἰατρικὰ ὡς πάντας ὑπερβαλεῖν τοὺς πρὸ αὐτοῦ, καὶ κατὰ τὴν ἑρμηνείαν οὐδενὸς ὢν τῶν ἀρχαίων ἀδυνατώτερος

„Гален от Пергам, който издаде толкова философски и медицински писания, че надмина всички свои предшественици, а и по отношение на стила не отстъпва на никой от древните…“

Из „Суда“

Γαληνός, ὁ διασημότατος ἰατρὸς, Περγαμηνὸς, γεγονὼς ἐπὶ Μάρκου καὶ Κομόδου καὶ Περτίνακος τῶν Καισάρων ἐν ῾Ρώμῃ, υἱὸς Νίκωνος γεωμέτρου καὶ ἀρχιτέκτονος, πολλὰ συντεταχὼς ἰατρικά τε καὶ φιλόσοφα, ἔτι τε γραμματικὰ καὶ ῥητορικά· ἅτινα διὰ τὸ πᾶσιν εἶναι γνώριμα καταλέγειν ἄκαιρον ἡγησάμην ἐν τῷ παρόντι. ἐβίω ἔτη ο′.

„Гален, знаменитият лекар. Пергамец, живял във времето на римските цезари Марк, Комод и Пертинакс, син на геометъра и архитект Никон. Съчинил много медицински и философски произведения, които, поради това, че са известни на всички, сметнах за излишно да изброявам сега. Живя 70 години.“

7.
Климент Римски

Климент Римски е, съгласно преданието, четвърти епископ на Рим (ок. 90-100 сл. Хр.) – след ап. Петър, Лин и Анаклет. От него е запазено само едно произведение, което се смята за безспорно: „Първо послание до коринтяни“.
За живота му се знае малко. Древните църковни писатели често го идентифицират с Климент, за когото ап. Павел споменава във „Филипяни“, 4:3.
Някои смятали, че той е същият онзи Тит Флавий Климент от фамилията на Флавиите, който бил екзекутиран от Домициан за „безбожие“ (Дион Касий, Светоний).
Иреней („Против ересите“ III 3,3) и цитиращият го Евсевий („Църковна история“ V,6) смятат, че е познавал апостолите и е слушал техните беседи. Климент Александрийски („Стромата“ IV 17, 105) го нарича „апостол“.
Двете „Послания до коринтяни“, които му се приписват, са включени в Александрийския кодекс на Библията (V в.) като част от Новия завет. Първото от тях е запазено и в преводи на латински, сирийски и коптски (в кодекс от IV в.)
С вековете около личността му се натрупват легенди. Към края на III в. са създадени „Клементините“ – литературно-богословско произведение от жанра роман-диалог. Там той е представен като трети син на знатни родители, които по различно време напускат Рим заедно с братята му и го оставят на грижите на други. След като станал пълнолетен, той се отправил към източното Средиземноморие, за да ги потърси. По пътя се срещнал с Варнава, който го запознал с ап. Петър. Следва разказ за техните разговори и пътувания, в течение на които Климент открива изчезналите си роднини.
Запазени са два варианта на романа: „Беседи“ (῾Ομιλίαι) в 20 книги на гръцки и „Разпознавания“ (Recognitiones) в 10 книги, в латинския превод на Руфин Аквилейски.
Смятало се, че е бил заточен в Таврида (Крим). Известна е историята за откриването на мощите му и пренасянето им в Рим, разказана в пространното житие на св. Константин-Кирил Философ.

Из Иреней Лионски. „Против ересите“ III, 3, 5-16

Μετὰ τοῦτον δὲ τρίτῳ τόπῳ ἀπὸ τῶν ἀποστόλων τὴν ἐπισκοπὴν κληροῦται Κλήμης, ὁ καὶ ἑωρακὼς τοὺς μακαρίους ἀποστόλους καὶ συμβεβληκὼς αὐτοῖς, καὶ ἔτι ἔναυλον τὸ κήρυγμα τῶν ἀποστόλων καὶ τὴν παράδοσιν πρὸ ὀφθαλμῶν ἔχων, οὐ μόνος· ἔτι γὰρ πολλοὶ ὑπελείποντο τότε ὑπὸ τῶν ἀποστόλων δεδιδαγμένοι.
᾿Επὶ τούτου οὖν τοῦ Κλήμεντος στάσεως οὐκ ὀλίγης τοῖς ἐν Κορίνθῳ γενομένης ἀδελφοῖς, ἐπέστειλεν ἡ ἐν ῾Ρώμῃ ἐκκλησία ἱκανωτάτην γραφὴν τοῖς Κορινθίοις, εἰς εἰρήνην συμβιβάζουσα αὐτοὺς καὶ ἀνανεοῦσα τὴν πίστιν αὐτῶν καὶ ἣν νεωστὶ ἀπὸ τῶν ἀποστόλων παράδοσιν εἰλήφει.

„След него [Анаклет], на трето място след апостолите епископството преминава към Климент, който е виждал блажените апостоли, срещал се е с тях и е имал пред очите си проповедта им, както е била произнасяла по домовете; и тяхното предание. И не е бил само той; защото тогава все още са били останали мнозина, наставлявани от апостолите.
По времето на този Климент възникнал немалък смут сред братята в Коринт. Тогава римската църква изпратила до коринтяните едно силно послание, подканящо ги към мир и обновяващо тяхната вяра и преданието, което наскоро била придобила от апостолите.“

8.
Херондас

Херондас (III в. пр. Хр.) е единственият античен мимограф, от когото са останали цели произведения.
До края на XIX в. от него е имало само няколко цитата из литературата (Стобей, Атеней).
През 1889 в Египет е открит папирус, в който са разчетени няколко ценни, непознати дотогава гръкоезични текста (като „Атинската държавна уредба“ на Аристотел).
Там се оказват и осем мима на Херондас:
„Сводницата“, „Съдържателят на публичен дом“, „Учителят“, „Жертвоприносителки/Жени в храма на Асклепий“, „Ревнивата“, „Две приятелки“, „Обущарят“, „Сън“.
Действията обикновено се развиват в малоазийските градове на континента или островите: Кос (II, IV) и може би Ефес.
Мимът е кратко драматическо произведение – сценка, представяща ситуация от градското всекидневие. Съдейки по оцелялото, мимовете са фрагментарни: авторът не се стреми да развие фабула, както е в драмата, а по-скоро, чрез размяна на няколко реплики или кратък монолог, да покаже характери.
Самата дума „мим“ (μῖμος) при Есхил означава „подражание“, а при Демостен – актьор . По същото време Аристотел я употребява в смисъла ѝ на „диалогично поетическо/литературно произведение“.
Преди Херондас мимове са писали споменатите в Аристотеловата „Поетика“ Софрон и Ксенарх. От тях не е оцеляло почти нищо, но Софрон е бил известен като любим автор на Платон.
Самият Херондас може би е гледал на себе си като продължител на сатирика Хипонакт от Ефес (VI в. пр. Хр.) – както изглежда от казаното в края на „Сънят“. Затова пише на архаичен йонийски и в холияб (поетическият размер, с който си e служел Хипонакт). След него в холиямби пише и баснописецът Бабрий (II в. сл. Хр.)
Сигурно е бил четен и харесван през елинизма и в римско време. Ето едно изказване на Плиний Млади (I в. сл. Хр.):
„… наскоро четох твоите гръцки епиграми и мимиямби… Имах чувството, че държа в ръцете си Калимах или Херод [Херондас], или нещо по-добро, ако има такова.“

Из „Сводницата“
κεῖ δ’ ἐστὶν οἶκος τῆς θεοῦ· τὰ γ̣ὰρ πάντα,
ὄσσ’ ἔστι κου καὶ γίνετ’, ἔστ’ ἐν Αἰγύπτωι·
πλοῦτος, παλαίστρη, δύναμι[ς], εὐδίη, δόξα,
θέαι, φιλόσοφοι, χρυσίον, νεηνίσκοι,
θεῶν ἀδελφῶν τέμενος, ὀ βασιλεὺς χρηστός,
Μουσῆιον, οἶνος, ἀγαθὰ πάντ’ ὄσ’ ἂν χρήιζηι,
γ̣υναῖκες, ὀκ̣όσους οὐ μὰ τὴν ῎Α̣ιδεω Κούρην
ἀ̣σ̣τ̣έ̣ρας ἐνεγκεῖν οὐραν[ὸ]ς κεκαύχηται,
τ̣ὴ̣ν̣ δ̣’ ὄψιν̣ οἴαι πρὸς Πάρι[ν] κοτ’ ὤρμησαν

„А там е на богинята домът; и всичко,
каквото има някъде и става, е в Египет.
Богатство и палестри, сила, климат, слава,
и зрелища. Младежи и философи, злато,
светилище на брата и на сестрата, цар добър.
Музей, вино, каквито още хубости сърце ти иска.
Жените са – кълна ти се в момичето на Хадес –
като звезди; и колкото Уран не притежава.
Подобни на онези, които бяха отишли при Парис…“

9.
Дионисий Ареопагит

Дионисий Ареопагит е името на атинянина, който слушал проповедите на ап. Павел в града и бил единственият, който повярвал и се кръстил – заедно с една жена, наречена Дамар (Деяния, 17:34). Впоследствие станал пръв епископ на Атина.
Според житиеписната традиция проповядвал в Галия и загинал мъченически в Лутеция (Париж).
Под негово име в началото на VI в. стават известни четири съчинения, наричани „Ареопагитики“. Това са „За небесната йерархия“, „За църковната йерархия“, „За божествените имена“, „За мистическото богословие“. Запазени са и 10 писма, адресирани до лица, живели през I в. сл. Хр. и известни от Новия завет и преданието на древната Църква (Йоан Богослов, Тит, Гай, Поликарп).
„Ареопагитиките“ бързо станали известни и до VIII в. били преведени на сирийски, арабски, арменски и коптски; през IX в. – на латински (два пъти, вторият път от Джон Скот Ериугена), през XI-ти – на грузински, а през XIV-ти – на български (от мон. Исаия, 1371 г.).
Първият им коментар принадлежи на Иоан Скитополски (към 530 г.). През следващите векове те са коментирани от известни византийски автори като св. Максим Изповедник (VII в.) и Георги Пахимер (XIII в.), който е съставил известните им „парафрази“. Според сведението на Анастасий Библиотекар (IX в.), те били ценени и препоръчвани от св. Константин-Кирил Философ.
На Запад станали известни още през първата половина на VII в. (Григорий Двоеслов, папа Мартин); впоследствие били обсъждани от Абелар, Алберт от Лауинген, Тома Аквински, Николай Кузански и мнозина други философи. До края на XV в. малцина се съмнявали в автентичността им. Един от първите, които я поставят под съмнение, е Еразъм Ротердамски (1466-1536).
Датировката на „Ареопагитиките“, която се приема днес, е обоснована от двама немскоезични изследователи в края на XIX в.
Обръща се внимание, че до края на V в. никой не ги е споменал; езикът и обсъжданите въпроси са далеч от това, което намираме в писанията на християнските автори от I в. сл. Хр.; някои от термините показват запознатост със споровете за природата на Христос от времето на Четвърти Вселенски събор; става дума за произнасянето на Символа на вярата по време на литургия, което е въведено през 70-те години на V в.; има някои почти точни заемки от философа Прокъл (412-485 г.). Същевременно сведения за тях не се появяват преди 520 г. сл. Хр.
Поради това е прието времето на написването им да се ограничава между началото на последната четвърт на V в. и края на първата четвърт на VI-ти.

„Макар по това време властта да беше у римляните, те бяха дали автономия на Атина и Лакедемон; и поради това при атиняните все още се поддържаше институцията на ареопагитите.
Дионисий беше посветен във всички учения на спасението от превъзходния Павел, а беше обучен учителски от великия Йеротей, както сам той казва.
После, според казаното в седма книга на „Апостолски постановления“, Дионисий беше ръкоположен от богоносния Павел за епископ на всички вярващи в Атина.
За Ареопагита споменава и Дионисий, древният епископ на Коринт; и Поликарп – в Посланието му до атиняните“.“

Св. Максим Изповедник. „Въведение към съчиненията на Дионисий“.

10.
Ликофрон

Ликофрон от Халкида на Евбея (края на IV-III в. пр. Хр.) е известен като автор на „Александра“ – епико-трагическа поема написана в ямби и с дължина 1474 стиха (колкото една средно голяма атическа трагедия).
Вероятно по-голямата част от живота си е прекарал на Евбея. Баща му се казвал Сокъл или Ликон. „Ликон“ може да е името на неговия осиновител (в един от източниците е наречен „историограф“).
Ликофрон е бил близък с философа Менедем от Еретрия и е участвал в срещите на неговата общност. Посветил му е една комическа драма, озаглавена „Менедем“– не е ясно дали там философът е представен доброжелателно или е осмян.
Към средата на 280-те години бил поканен в Александрия от Птолемей II Филаделф и се е заел с научна работа: написал е изследване за комедията в 11 книги.
Според „Суда“ е написал 20 трагедии ; другаде се посочва и по-голямо число.
„Александра“ е поема във формата на монолог. Говорителят е страж (тъмничар), който следи за затворената – неясно по каква причина – троянска прорицателка Касандра, наречена „Александра“. В началото той се обръща към бащата на героинята – цар Приам – за да му докладва какво я е чул да говори.
Монологът на самата Александра, предаден в пряка реч, заема цялата поема (ст. 30-1460). Накрая стражът завършва с няколко думи, отново адресирани към царя.
„Александра“ е текст, изключително труден за разбиране. Причините за това са две. Първо, авторът употребява огромен брой редки и дори уникални (hapax) думи, които са я направили неясна дори за античните. Второ, събитията и персонажите не се наричат с общоизвестните си имена, а вместо тях се избират редки названия, мъгляви описания и намеци.
Поемата обаче е интересна: най-напред, поради изобилните сведения за митологията и още повече – поради мащабния си историософски замисъл, с което напомня създадените по-късно „Метаморфози“ на Овидий.
Касандра-Александра предрича предстоящите нещастия за Троя, близките си и самата себе си. Наред с това оплаква и ахейците, много от които загиват при завръщането.
Виденията ѝ се отнасят до древни герои – Персей, Херакъл, Тезей, до участниците във войната и накрая стигат до Ксерксовото нападение срещу Атина, походите на Александър Македонски и дори до издигането на Рим като голяма военна сила в Средиземноморието.
Последното, като се има предвид датировката на Ликофрон, изглежда съмнително; и все пак е възможно.
Подобно на Херодот, Ликофрон вижда хилядолетното противостоене между Азия и Европа като главна причина за най-важните исторически събития.
„Александра“ е коментирана от Иоан Цец (XII в.), чиято работа най-вероятно е на основата на античните схолии. Новоевропейските изследователи на поемата дължат много на този коментар.

11.
Калимах

Калимах (ок. 305-235 пр. Хр.) е известен като автор на поетически произведения в различни жанрове и каталогизатор на Александрийската библиотека.
Квинтилиан го смята за най-добрия елегик, а Катул превежда на латински стихотворението му „Косите на Вероника“ („Къдрицата на Береника“).
Роден е в град Кирена на африканското крайбрежие. Баща му се казвал Бат, а самият той смятал, че родът му възхожда към основателите на града – колонисти от Тера (Санторини). Учил в родния си град, а след това в Атина, при перипатетиците.
След завръщането си станал учител по граматика в Елевзин – предградие на Александрия. Към 270 пр. Хр. бил поканен от Птолемей II на работа в Музея, където се заел с каталогизация на библиотеката. Каталогът бил озаглавен „Пинакес“ („Таблички“).
Живял до времето на Птолемей III Евергет (246-222 пр. Хр.), в чест на чийто брак с Береника написал „Къдрицата“.
Бил автор на множество съчинения, отнасящи се до литературата и митологията на класическа Гърция. Според „Суда“ е писал и драматически произведения (трагедии и комедии), за които обаче не се споменава у други автори.
Оцелели са 6 негови химна („Към Зевс“, „Към Аполон“, „Към Деметра“ и др.), написани на йонийски и дорийски диалекти. Също: малки откъси от епоса (епилион) „Хекала“, една ерудитска елегия в 4 книги, озаглавена „Причини,“ и 64 епиграми.
Според източниците е бил близък и може би е преподавал на Ератостен, Аристофан от Византион и Аполоний Родоски.
Бил е много четен и обсъждан в Рим – освен Катул и Квинтилиан го споменават още Проперций, Овидий, Плиний Млади, Марциал.
На него принадлежи прочутата сентенция „Голяма книга – голямо зло“.

***

Библиография към справките:

Кирилица:

Ал. Балабанов в предговора към първия български превод на „Характерите“ (1914)
Б. Богданов в послеслов към своя превод на „Характерите“ (1968, 1980)
Б. Богданов. „Литературата на елинизма“, 1979/1997 (стр. 139-151)
В. Вълчев в „Антична литература. Енциклопедичен справочник“, 1988
„Житие и страдание на св свщмчк Климент, папа Римски“ в: Св. Димитрий Ростовски. „Жития на светиите“, ноември. Света гора. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2008
В. Иванов. „За живота и творчеството на Клавдий Гален“. В: Гален. „За лечебната диета“. „Зограф“, 2001 (с. 5-10).
„Св. Климент Римски“ в: Илия Цоневски. „Патрология“. Синодално издателство, 1986 (стр. 57-67)
Климент Римски. „Две послания до коринтяните“. Двуезично издание, с превод и коментар на Д. Димитров. Синодално издателство, 2011.
В. Николова. „Афоризмите на Хипократ“. НБКМ, 1989
„Православна енциклопедия“ – https://www.pravenc.ru/ (Климент Римский)
Н. Радева в „Антична литература. Енциклопедичен справочник“ (1988)
Ат.В.-Кънева в „Антична литература. Енциклопедичен справочник“ (1988)
Р. Радев. „Епикур“. „Партиздат“, 1977.
С.И. Соболевский и др. „История греческой литературы“, т. III. Москва. АН СССР, 1960 (М.Е. Грабар-Пассек, стр. 78-90)
И. Станкова. „Клавдий Гален: лекарят-енциклопедист и неговото дело“. В: Гален. „Изкуството за запазване на здравето“. „Изток-Запад“, 2014 (с. 11-31).
Г.В.Ф. Хегел. „История на философията“. Т. II. Превод Г. Дончев. „Наука и изкуство“, 1982.
Хипократ. „Трактати“. „Изток-Запад“, 2020. Превод и коментар И. Станкова.
„Християнство. Енциклопедический словарь“. Т. 1. Гл. редактор С.С. Аверинцев. М. „Большая Российская энциклопедия“, 1993 (Климент Римский, Климентины)
Э. Целлер. „Очерк истории греческой философии“. СПб. „Алетейа“, 1996 (1912, превод на немското издание 1883/1908)

Латиница:
Ch. Anthon. Classical dictionary. NY, 1855
Ch. Anthon.A Manual of Greek Literature. NY, 1853 (с. 354-358)
W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890 (стр. 711-714)
Apostolic fathers, vol. I. With an English translation of K. Lake. London; NY, 1912
J.M. Edmonds. The Characters of Theophrastus. London, W. Heinemann; HUP, 1953 (1929)
I.A. Fabricii Bibliotheca graeca. Editio nova curante G.C. Harles. Vol. IV. Hamburgi et Lipsiae, 1795 (стр. 673-702)
C.G. Kühn. Vita Galeni в Claudii Galeni opera omnia. T.I. Lipsiae, 1821 (c. 21-45).
Medicorum graecorum opera quae extant. Vol XXV. Pedanii Dioscoridis Anazarbei De materia media libri quinque. Commentario illustravit C. Sprengel. Lipsiae, 1829
I.G. Schneider. Theophrasti Characteres. Ienae, 1790
Fr. Schoell. Galenus в Geschichte der Griechischen Literatur. B.II. Berlin, 1830 (c. 773-792).

Библиотечният Ноев ковчег

Каква скука!

Няма да има културни и спортни мероприятия. От „хляба и зрелищата“ остана само хлябът. И университетът няма да работи, за училища да не говорим. Какво ще стане с образованието?
Би могло да се помисли за един образователен „Ноев ковчег“. Ето, аз ще се заема с тази работа и дано не остана сам, подобно на Ной. Ще разказвам по една-две ценни книги на ден (не повече, но не и по-малко). Това ще бъде подаръкът ми за онази част от човечеството, която ще оцелее след „вируса“. Да си спомним и светлия пример на Бокачо с неговата групичка от флорентинската villa.

И така, книга № 1. Софокъл. „Едип цар“ (трагедия)

1.

В град Тива (II хил. пр. Хр., централна Гърция) избухва тежка болест, придружена от безводие (не вали дъжд, реките са пресъхнали, язовири няма) и безплодие при животните и при хората.
Градският съвет се обръща към цар Едип с молба да вземе мерки за защита на населението. Едип обещава (той вече е изпратил делегация в Делфи, за да получи пророчество от Аполон).
Скоро след това оттам пристига Креон и съобщава: Тива трябва да се очисти от тежко престъпление. Бившият цар Лай бил убит и неговият убиец ходи ненаказан някъде наоколо.
Едип се заема с издирване на убиеца. Изпраща да повикат Тирезий, който пристига с неохота. Първо отклонява въпросите и моли да го оставят на мира, но накрая, раздразнен от нападките на Едип, му казва, че убиецът е самият той, като при това е в „срамни връзки“ с най-близките си хора. Едип е разгневен. Прогонва гадателя, повиква Креон, обвинява го в опит за преврат и го заплашва с най-тежко наказание. Креон се защитава.
Намесва се съпругата на Едип, Йокаста (сестра на Креон). Тя узнава, че спорят относно пророчествата на Пития и Тирезий, и ги уверява, че оракулите и гадателите рядко казват истината. Имала свидетелство за това: на нея й предсказали, че синът й ще убие баща си и ще се ожени за майка си, но това не станало – те подхвърлили детето малко след раждането му и то починало.
Едип се обезпокоява, защото думите на Йокаста му напомнят за нещо, отнасящо се до самия него. Той я разпитва как е загинал Лай и узнава, че е бил убит при същите обстоятелства, при които той самият погубил някакъв възрастен мъж заедно с охраната му, докато отивал към Тива. Описанието на Лай съвпада с външния вид на неговата жертва. Това го плаши; единствената надежда е, че нападателите, както се говори, били „неколцина“. От хората на Лай е останал жив само един, който е пратен някъде да пасе стадата на семейството (той сам помолил за това, като видял Едип и разбрал, че ще става цар).
Идва официален пратеник от Коринт с радостна вест: коринтяните канят Едип да им стане цар, като законен наследник на баща си Полиб. Последният бил починал наскоро, от естествена смърт. Йокаста се радва – предсказанието за Едип излязло невярно. Едип идва, говори с човека и казва, че все пак ще се въздържи да се завърне, защото майка му Меропа е жива; а едно злокобно предсказание му пречи да се срещне с нея. Обяснява за какво става дума.
Пратеникът казва, че в такъв случай проблем няма, защото Полиб и Меропа не са му били „нищо в род“. Едип бил подхвърлено дете, което той лично получил преди много години от един тивански пастир и го занесъл на бездетното царско семейство.
Едип веднага разпорежда да доведат „оня пастир“ – а той бил същият, който оцелял от избитата охрана на Лай. Йокаста напуска сцената, като пожелава на мъжа си никога да не узнае кой е.
Овчарят пристига и под заплаха от изтезания признава какво е направил преди време. Едип се втурва в двореца, заварва Йокаста мъртва (сама се обесила) и си избожда очите с игла, взета от пеплоса й. Връща се на площада, където го очаква Креон, който му казва, че „не е дошъл за да злорадства“.

(2630 зн., 1,5 стр.)

***

Би било неправилно и дори несправедливо големи книги да се разказват в същия размер като по-малки от тях. „Едип цар“ примерно е 1530 стиха, а „Одисея“ – над 12 000. Затова ще е по-добре, ако „Едип“ е мярка, „Одисея“ да се разкаже на части – най-малко на четири.

И така, книга № 2. Омир. „Одисея“ I-VI (поема)

2.

Боговете са се събрали на Олимп и си говорят за едно-друго. Само Посейдон отсъства – бил отишъл на гости при етиопците. Зевс разсъждава, че за всички човешки беди са си виновни самите хора. Някога боговете предупредили Егист да не прелъстява Клитемнестра, защото нищо добро нямало да излезе от това. Но той не ги послушал и ето – те убили Агамемнон, а Орест се върнал и убил тях двамата.
Атина казва, че това може и да е така, но не е справедливо да държат Одисей толкова дълго далеч от дома му. Нимфата Калипсо го задържа на острова си осма година, а той страда и иска да се връща. Трябва да му се помогне.
Зевс отговаря, че така и ще стане, особено щом за него се застъпва Атина, любимата му дъщеря. Посейдон сигурно ще е против, защото преди време Одисей ослепил сина му; но няма да се бори срещу всички богове. Затова нека Хермес да иде при Калипсо и да й каже, че Одисей трябва да си върви; а Атина да се погрижи за Телемах, който също има нужда от подкрепа.
Атина се понася към Итака, преобразена като Ментес (приятел на Одисеевото семейство, цар на „веслолюбивите тафосци“). Там заварва къщата пълна с хора – стотина мъже, всеки от които се надява на брак с Пенелопа. Това продължавало вече няколко години, а Пенелопа всякак отлагала женитбата. Атина съветва Телемах да свика гражданите на площада и да им обясни положението – че имотът му се разграбва от чужди хора, а той има право да го управлява, независимо дали баща му е мъртъв или жив, но в неизвестност. А след това да иде в Пилос и Спарта, и да поговори с Нестор и Менелай – може би те ще знаят нещо за баща му.
През това време Хермес слиза при Калипсо и й съобщава волята на Зевс. Тя не е доволна, но се подчинява. Помага на Одисей да насече дървета и да построи сал, и го изпраща. Той плава няколко дни в благоприятно време, но изведнъж е забелязан от Посейдон. Богът вдига вълни, които връхлитат плавателния съд; разбиват го и Одисей плува цели два дни в открито море, докато се добере до суша. Това се оказва островът на феаките, където царува Алкиной с жена си Арета.
Одисей заспива под едно дърво, след като си е направил легло от опадали листа. На сутринта девойката Навсикая (дъщеря на царя) идва с няколко приятелки, за да пере на реката. Изпират, нахранват се и заиграват на топка. Одисей се появява откъм горичката съвсем гол и се обръща към Навсикая с молба за помощ. Приятелките й се разбягват (а на нея Атина й е вкаменила краката). Все пак момичето запазва присъствие на духа и им нарежда да му дадат дрехи, за да се облече.
Казва му да върви след колата и като стигне града, да влезе в двореца, да падне в краката на царицата и да я помоли за закрила.

(2200 зн., 1,2 стр.)

***

Според екип от британски учени участието в проекта „Библиотечен Ноев ковчег“ намалява вероятността от заразяване с 50% след всяка следваща книга. Сега вероятността е 99% за всеки жител на планетата, който не е взел предпазни мерки.
Но аз съм разказал вече три книги и вероятността при мен е едва 12,375 %.

И така, книга № 3. Есхил. „Агамемнон“ (трагедия).

3.

На покрива на двореца в Аргос (Пелопонес, към 1183 пр. Хр.) стои войник и си говори, че „от година вече е на пост“ и за това време е успял да изучи движението на всички небесни светила. Изведнъж забелязва в далечината огън, който отдавна е очаквал. Това е знак, че Троя е превзета. Иска му се да празнува, но завършва монолога с думите: „За другото – мълча. Вол ми е стъпил на езика“.
Клитемнестра, царица на Аргос, принася благодарствена жертва на боговете. Хорът от аргоски старци я пита дали е сигурна за победата и не благодари ли прибързано. Тя ги уверява, че знае какво означава огънят.
Появява се пратеник на Агамемнон, воювал в Троя. Разказва накратко за несгодите на военния живот. Все пак троянците са си получили заслуженото; и колко е хубаво да се завърнеш у дома.
Влиза Клитемнестра и отбелязва, че някои напразно са я смятали за лековерна. Сега ще иде да посрещне бляскаво достойния си мъж – като „вярна кучка на палата му“. Хорът пита за Менелай, а вестителят отвръща, че не знае какво е станало с него; те самите едва са оцелели след силна буря.
Пристига Агамемнон, командващ обединените войски на европейските ахейци. „Беда е в Троя!“- изрича той. Бил узнал какво е това, да ти завиждат. Мнозина се бунтували и го предали; единствен Одисей му е останал верен.
Клитемнестра му разказва какви тревожни слухове достигали до нея през годините. Синът им не е у дома; изпратила го при приятеля им Строфий във Фокида, където да е в безопасност. Заповядва да постелят червен килим пред Агамемнон. Той казва, че това е варварски разкош и че „за бог са тези почести“. Все пак слугите му събуват обувките и той минава по килима.
Поръчва на жена си да се погрижи за пленената Касандра, пророчица и дъщеря на загиналия троянски цар Приам. Изпращайки го към двореца, Клитемнестра казва тихо: “О Зевсе, извършителю! Мисли това, което ще извършиш днес.“
Нарежда на Касандра да влезе. Тя заговаря в унес – ту на себе си, ту на Аполон, с когото някога е имала любовна връзка. Нападат я видения, в които тя прозира гибелта си, убийството на Агамемнон и някои жестоки престъпления, извършени в този дом.
Зад сцената се чува викът на умиращия Агамемнон. Всички хористи заговарят едновременно. В държавата се извършва преврат и то по най-престъпен начин.
На сцената се появява Клитемнестра и съобщава как е извършила убийството, което отдавна е замислила. То било отмъщение за няколко неща: за смъртта на Ифигения, за изневерите на Агамемнон и за престъплението на Атрей.
Появява се Егист, любовник на Клитемнестра и син на Тиест (братът на Атрей, който някога съблазнил жена му, а Атрей за отмъщение убил синовете на Тиест и му дал да яде от плътта им). Хорът го нарича „подлец“ и споменава за Орест, който някога ще се върне и ще отмъсти.
Клитемнестра се държи надменно с хора; поканва Егист да се приберат в двореца и добавя, че оттук нататък в този дом и в държавата ще бъде въведен „хубав ред“ .

(2 380 зн., 1,3 стр.)

***

Задачата на тези извлечения (резюмета) е да направят големите и ценни книги „обозрими“ – така, както един остров или планински връх са обозрими от самолет. Те ще са полезни дори на онези, които са чели книгите; защото и това не винаги значи, че имат общ поглед върху тях. По същия начин човек може да преброди остров и да изкачи връх, и пак да не си представя как изглеждат те „като цяло“.
Така че извлеченията не могат да заменят книгата, но могат да създадат интерес към нея, а също и да помогнат за разбирането й.
По-дългите книги ще се делят на части, но и те не бива да са много, защото пак ще се загуби видът на цялото. Пак заради обозримостта извлеченията не трябва да са дълги – не повече от 2 стр., 3 600 зн.). Но и да не са съвсем кратки (не по-малки от 1 стр., 1 800 зн.), защото тогава представянето би станало схематично (крайно опростено).
Целта е да се запази смисълът и книгата да „се види“ добре.

Книга № 4. Платон. „Апология на Сократ“ 17-35 (първа част)

4.

Сократ е изправен пред съда с обвинението, че „извършва несправедливост“ с това, че „развращава младежта и не почита боговете, които почита градът, а някакви други нови божества (демони)“.
В началото на защитната си реч той обяснява, че напразно обвинителите предупреждават, че бил „отличен“ оратор. Всъщност той не умее да говори добре, или поне не така, както говорят опитните оратори – защото няма никакъв опит. Вече е на 70 години и за пръв път му се случва да участва в съдебен процес. Затова моли да го извинят, че ще говори както обикновено; защото по друг начин не може (17-18).
Обвинението, което са му отправили на процеса, изглежда лесно за опровержение. Но има едно друго, което е по-опасно; и това са слуховете за него, разпространявани от толкова отдавна, че повечето съдии са ги чували още като деца. Ето това обвинение е трудно за оборване; първо, защото е отдавнашно, и второ, защото не се изрича лично от никой, а просто се носи като мълва. Ако изобщо може да се изрази, то ще звучи така: има един Сократ, умен човек, който изследва всякакви неща под земята и на небето; прави по-слабия довод по-силен и учи другите на същото.
Но откъде е тръгнала тази мълва? И как изобщо Сократ се е заел да философства? Преди време един атинянин, Хайрефонт, отишъл в Делфи и задал следния въпрос: Дали някъде из Гърция има някой по-мъдър от Сократ? Отговорът бил, че няма. Тогава Сократ не разбрал думите на оракула, защото изобщо не се имал за мъдър; обаче пък бил сигурен, бог не може да говори неистина.
Затова решил да поговори с някои съграждани, смятани за мъдри, за да се увери, че те наистина са такива; и следователно оракулът не бива да се разбира буквално, а може би значи нещо друго. Но в течение на многото си разговори с различни хора – държавници, поети, занаятчии – той не открил нито един, чиято мъдрост би предпочел пред своята.
А Сократовата мъдрост е проста: че човешкото знание, каквото и да е то, не струва нищо пред знанието на бога. Затова казвал: „Знам, че нищо не знам“ (в сравнение с бога). И все пак мнозина го намразили; още повече, че около него имало младежи, свободни и от богати семейства, които обичали да гледат как някой самоуверен човек бива изобличаван в незнание.
След това въведение той се обръща към един от обвинителите, Мелет, и го пита дали, след като знае кой развращава младежите, знае и кой ги прави по-добри? И второ: защо казва, че Сократ не почита никакви богове, а в същото време го обвинява, че въвежда нови?
Някой би могъл да го попита: „И все пак не те ли е срам, Сократе, че си стигнал дотам, да те застрашава смъртна присъда?“
Отговорът му е, че кой да е поне малко достоен мъж би трябвало първо да мисли дали живее и постъпва справедливо; а грижата за живота да остави на второ място. Нима Ахил не е знаел, че ще умре, след като отмъсти за приятеля си? И все пак е предпочел да го направи и да умре млад, вместо да живее мирно и до дълбока старост в двореца на баща си.
Та ако сега атиняните предложат на Сократ да го освободят, но при условие да не философства повече, той не би приел, а би предпочел да умре. Тъй като неговият живот е служение на бога – защото бог, чрез своето прорицание, му е възложил да изследва що е мъдрост и що е добро. А че не се бои от смъртта, вече го е показал: защото и при олигарсите, и при демократите, е отказвал да се подчинява на несправедливи разпореждания; и само по стечение на обстоятелствата е останал жив.
Обвинителите му твърдят, че разваля младежите. Но мнозина от неговите приятели присъстват на процеса. Нека някой да каже, дали обвинява Сократ за нещо – че му е давал лоши съвети, че го е направил лош човек, или му е взимал пари за преподаване? Но никой не казва това. Или пък да го обвинят техните близки. Но и от близките им никой не го обвинява.
Разбира се, той се досеща какво искат съдиите; те искат той да се унижи, да ги замоли, да се закълне, че е виновен, но обещава да живее по друг начин. Но така той би постъпил зле: най-напред, защото би поискал да го съдят според чувства, а не според закона и справедливостта. Но все пак нека каже истината, а именно, че той също е човек, а не дърво или камък; и не е сам, а има жена и три деца, които са още непълнолетни (35).

(3460 зн., 1,9 стр.)

***

От друга страна, не всичко може да се резюмира. Пословиците, сентенциите, вицовете (анекдоти), басните – всички те не подлежат на преразказване, а могат само да се цитират, тъй като ако нещо от текста се премахне, целият ефект ще пропадне. Смисълът на романа е предаваем в преразказ, обаче смисълът на вица – не. Същото се отнася и за лириката.
Причината е, че малките словесни видове обикновено не са „повествования“; там не става дума за действие, а се изразява отделно взета мисъл или впечатление, които после трябва да се предадат съвсем точно, и нито по-надълго, нито по-кратко.
Така че в „БНК“ ще трябва да има не само резюмета, но и цитати.

И така, фрагмент № 1. Тукидид. „История на Пелопонеската война“. II, 47-51. Превод М. Мирчев. „НИ“, 1979 (с някои промени).

5.

„Не били изминали много дни, откакто пелопонесците се намирали в Атика, когато епидемията започнала да върлува сред атиняните.
Казват, че тя още много по-рано се била появила на няколко места в района на Лемнос и другаде, обаче никой не помни да е имало някъде чумна епидемия в толкова силна форма и причиняваща толкова голяма смъртност. И самите лекари не били в състояние да ограничат болестта, понеже я лекували, без да я познават. Те мрели и най-много, защото влизали най-често в контакт с болните. И никакво друго човешко изкуство не било в състояние да окаже помощ…
Както се разказва, болестта се появила най-напред в Етиопия, и то в областта, разположена над Египет. След това тя се спуснала в Египет и Либия и се разпростряла в голяма част от земите на персийския цар. В Атина болестта пламнала отведнъж, но най-напред засегнала жителите на Пирей…
Тази година, както се признаваше от всички, се беше случила най-незасегната от всички други болести. Предишните страдания обаче завършваха, като се превръщаха във въпросната болест. Изобщо нищо не отбелязваше настъпването на болестта: тя обземаше хората тъкмо тогава, когато те бяха напълно здрави.
Най-напред идваше висока температура в главата; очите се зачервяха и възпаляваха; след това вътрешността, а именно гърлото и езикът започваха да кървят; дишането ставаше нередовно и зловонно. След тези първи признаци се появяваха кихавица и хрипове; не много след това болестта попълзяваше в гърдите, където тя се съпровождаше от силна кашлица… В своята вътрешност болните горяха така от температура, че не можеха да търпят допира и на най-леките завивки и тъкани, а лежаха голи. И най-приятно им беше да се хвърлят в студена вода…
И една подробност показа ясно, че тази болест нямаше нищо общо с обикновените страдания; тя беше, че макар множество тела да лежаха непогребани, птиците и четириногите животни, които обикновено са склонни да ядат човешко месо, или не се приближаваха, или пък, ако бяха вкусвали от тях, умираха. Този вид птици именно изчезна и не се показваше нито около труповете, нито някъде другаде…
Едни от хората умираха поради липса на грижи, а други – въпреки че бяха заобиколени от всевъзможни грижи. Нямаше нито едно определено лекарство, което да помогне на тези, които го употребяваха:на едни то помагаше, а на други, напротив, вредеше…
Най-лошо от всичко обаче беше падането духом, което обземаше всеки, който усещаше, че се е заразил. Заболелите изпадаха в отчаяние, като се отпускаха напълно и не се съпротивляваха на болестта. Също така и заразата, която се предаваше по време на взаимните грижи и сееше смърт сякаш в стадо добитък: това именно причиняваше най-голяма смъртност. Ако ли пък от страх хората не желаеха да се доближават помежду си, те загиваха изоставени…“

(2330 зн., 1,3 стр.)

***

1780 години след епидемията в Атина чумата във Флоренция става повод за написване на сборник с развлекателни истории.

Фрагмент № 2. Бокачо. „Декамерон“. Ден първи. Превод Н. Иванов. „НК“, 1970 (с някои промени)

6.

„Навсякъде чуваме все едно и също: еди-кои си умрели, еди-кои си на смъртно легло; и където и да идем, бихме слушали само плач и вопли, стига да е останал някой да оплаква мъртвите. А приберем ли се вкъщи — аз не знам дали и с вас става така, както с мен: но като не намеря никого от нашето голямо семейство освен слугинята, аз се разтрепервам и усещам, че косите ми настръхват; където и да вляза, където и да се спра из къщи, пред мен изникват сенките на умрелите; те се явяват не такива, каквито ги помня, и ме плашат с ужасните си образи, които са приели кой знае откъде. Затова навсякъде се чувствувам зле — и тук, и у дома, и навън; а освен това, изглежда, други като нас, които са заможни и има къде да се приютят, не са останали в града. Неведнъж чух и видях, че людете (ако все още са останали), стига да поискат, вършат какво ли не и денем, и нощем, сами или с други, без да гледат дали това е прилично, или не; важното е да им доставя повече удоволствие…
Пазейки се като от смъртта от непристойните примери, да отидем в някое от нашите имения (каквито всяка от нас притежава) и там, без да прекрачваме границите на благоразумието, да се забавляваме и веселим както можем. Там се чува песента на птиците, зеленеят се хълмове и долини, житата из полето се люлеят като безбрежно море, навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда по-просторно и макар да продължава да се гневи, то няма да ни лиши от вечната си красота: всичкото това е много по-приятно за гледане от опустелите стени на нашия град…
Малко след като ударил деветият час, кралицата станала и накарала да събудят дамите и младежите, твърдейки, че е вредно да се спи много денем. Всички се запътили към една поляна с буйна зелена трева, където не прониквал ни един слънчев лъч. Духал лек ветрец.
Всички насядали на тревата в кръг, а тя им рекла:
– Както виждате, слънцето е все още високо, пък и много е горещо; чува се само песента на щурците по маслиновите дръвчета. Безсмислено е да отиваме някъде другаде. Тук е прохладно и приятно, имаме и шах, и дама, всеки може да се забавлява както му е приятно. Но ако искате да знаете моето мнение, ние бихме могли да прекарваме най-душните часове на деня не в такива игри, а в разказване; разказаното от един човек може да достави развлечение на цялата дружина. Докато всеки от вас разкаже по някоя новела, слънцето, току-виж, почнало да клони към заник, горещината ще намалее и ние ще можем да отидем където искаме и да прекараме приятно. Ако сте съгласни с моето предложение, а аз съм готова да следвам вашите желания – добре, ако ли не, всеки е свободен до часа за вечерня да прави каквото иска.
И дамите, и мъжете одобрили нейното предложение. Тогава кралицата казала:
– Щом е така, нека през първия ден всеки от вас размишлява свободно по въпросите, които той смята за най-уместни.
После се обърнала към Панфило, който седял от дясната й страна, и го подканила любезно да сложи началото с една своя новела. Щом чул заръката, Панфило почнал да разказва сред всеобщо внимание…“

(2490 зн., 1,4 стр.)

***

Херодот се е заел с „Историята“ с намерение да разкаже за опита на персийските царе да завладеят континентална Гърция и за съпротивата на гърците, завършила с успех към 480 пр. Хр. По времето на тези събития самият той е бил още малко дете (към петгодишен), така че сведенията му идват главно от разговори с очевидци.
Покрай това книгата се разпростира (по размер тя е колкото „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно) и се превръща в история на целия свят, за който гърците знаят.
Конфликтът между персийската империя и полисите се представя като част от противостоенето между Европа и Азия. „На Азия и варварските народи, които я населяват, персите гледат като на нещо свое, а на Европа и елините – като на нещо отделно“ (превод П. Димитров, 1986 и 2010).
Разказва биографиите на царе, държавници и обикновени хора; смята, че причина за нещастията са несправедливостите на хората, и че те (нещастията) са естествено възмездие за тях.
За щастието на кой да е човек може да се съди не приживе, а само след смъртта му.

Книга № 5. Херодот. „История“, I („Клио“)

7.

Първата война между Европа и Азия е Троянската, повод която е било отвличането на Елена. Преди това обаче финикийците били отвлекли Ио от Аргос, а елините – Европа от Тир във Финикия и Медея от Колхида. Някои образовани перси, с които Херодот разговарял, казвали, че не си струва да се прави война за такова нещо; тъй като то не би станало без желанието на самите жени. Така че според тях за Троянската война били виновни по-скоро европейците.
Лидийският цар Крез бил първият, който успял да покори малоазийските гърци. Той бил от династията на Мермнадите, които дошли на власт с престъпление. Първият от тях, Гигес, служил като телохранител на тогавашния цар (потомък на Херакъл); убил госъс съдействието на царицата и се оженил за нея.
Крез бил успешен владетел: по негово време царството на лидийците се разпростряло до средата на Мала Азия. Земята нататък била във властта на мидийците, а за граница на двете държави служела река Халис.
Крез имал добри отношения с по-влиятелните гърци, а също и с някои прорицалища като Делфийското, на което се доверявал и изпращал богати дарения. Но, тълкувайки погрешно някои отговори на оракула, започнал война с персите; загубил я и държавата му била унищожена.
Сам той бил пощаден от персийския цар Кир и станал негов съветник, а след време – и на наследника му Камбиз.
Преди тази война Крез бил влязъл в съюз с някои силни източни царства и с двата водещи гръцки полиса. Сред съюзниците му били вавилонският цар Лабинет и египетският – Амасис; а от гърците – Атина, където управлявал тиранът Пизистрат, и Спарта, която не била монархия, а се придържала към Ликурговото държавно устройство. Но никоя от тези сили не могла да му помогне във войната с персите, защото Кир действал бързо: след първата битка, завършила без победител, той последвал Крез до столицата му Сарди, обсадил я и след 14 дни я превзел.
Кир бил внук по майка на мидийския цар Астиаг. Мидийското царство било основано от някой си Дейок, който установил столицата в Екбатана (днешен Исфахан). Тази държава съществувала около 130 години, като по времето на цар Киаксар и в съюз с вавилонците разгромила асирийската империя и разрушила столицата й Ниневия, разположена на река Тигър (към 612 пр. Хр.).
Кир, който по баща бил перс, станал цар, след като по внушение на мидийския военачалник Харпаг организирал въстание срещу мидийците; победил ги в две последователни битки и пленил дядо си Астиаг. Постъпил с него, както и с Крез – не го екзекутирал, а го оставил да доживее дните си като пленник в двореца.
Той присъдинил към империята си малоазийските гръцки полиси, макар че повечето от тях желаели независимост. Някои напуснали Азия и отплавали на запад. Така теосците се прехвърлили на тракийското крайбрежие и основали Абдера, а фокейците стигнали до Сардиния и след няколко битки с местното население и скитане от град на град, се заселили в Южна Италия, близо до Регион (днес – Реджо ди Калабрия).
Кир продължил да воюва и успял да превземе най-големия и богат азиатски град – Вавилон. Впоследствие решил да нападне масагетите, които обитавали равнината източно от Каспийско море и отвъд река Аракс. Крез го посъветвал с каква тактика да си послужи срещу тях, но освен това забелязал, че Кир, независимо от големите си успехи, трябва да помни, че е човек (а не бог) и че царува над човеци като него.
По същото време Кир имал сън, който показвал, че скоро Азия ще има друг император – Дарий, син на Хистасп.
Преминал в земите на масагетите и успял, следвайки съвета на Крез, да погуби мнозина и да плени сина на царицата им. След това влязъл в открито сражение, което Херодот нарича „най-голямата битка, водена някога между варвари“; и загинал.

(3050 зн., 1,7 стр.)

***

Но, да си дойдем на думата.

Фрагмент № 3. Тукидид. „История на Пелопонеската война“. II, 52-53. Превод М. Мирчев. „НИ“, 1979 (с някои промени)

8.

„Онези обаче, които се бяха отървали от болестта, проявяваха по-голямо съчувствие към умиращите и болните, защото познаваха отпреди симптомите на болестта и показваха повече смелост спрямо нея. И наистина тя не поразяваше смъртно човека, когато го хващаше за втори път. Такива хора се облажаваха от другите, пък и те самите поради голямата си радост бяха обзети от суетната надежда, че в бъдеще няма да загинат вече от никоя друга болест…
По улиците и край всички чешми се търкаляха полумъртви, терзани от жажда. Храмовете, в които бежанците се бяха настанили да живеят, бяха пълни с трупове. Смазани от непосилното бедствие и като не знаеха какво ще стане с тях, хората престанаха да зачитат и божествените, и човешките закони. Нарушавани бяха всички свещени правила, които преди това се спазваха при погребения.
Погребваха кой както можеше. И мнозина прибягваха към такива начини на погребение, които бяха непристойни, а те бяха последица от липсата на необходимите съоръжения: толкова много мъртъвци вече имаше около тях. Тогава те се възползваха от това, че други бяха издигнали клада за своите близки, и или поставяха тялото на своя мъртвец на кладата преди тях и я подпалваха, или пък, докато едно тяло изгаряше на кладата, хвърляха върху него тялото на мъртвеца, което носеха, и изчезваха.
Заедно с епидемията се проявиха и другите форми на растящия морален безпорядък. Сега всеки се осмеляваше с по-голяма леснина да върши такива неща, на които преди това се отдаваше скришно. Хората виждаха бързия обрат в положението на състоятелните, които умираха неочаквано, и как онези, които преди това не бяха притежавали нищо, наследяваха техните богатства. Затова смятаха, че трябва да се отдават на бързи наслади, защото както собствените им личности, така и богатствата им се струваха ефимерни.
Никой вече нямаше желание да се измъчва заради нещо, което му се струваше красиво и възвишено, защото смяташе, че не е сигурно дали няма да загине, преди да го постигне. Боязънта от боговете или човешките закони – нищо не беше в състояние да ги възпре. Хората смятаха, че е все едно дали ще са благочестиви или не, защото виждаха, че всички загиваха еднакво; а в случай на престъпни дейния никой не очакваше, че ще живее достатъчно дълго, за да може съдебният процес да се състои и извършителят да получи своето наказание…“

(1960 зн., 1,1 стр.)

***

Книга № 4. Платон. „Апология на Сократ“ 36-42 (втора част)

9.

Гласуването е минало и съдиите са признали Сократ за виновен. Разликата в гласовете не е голяма, и той е сигурен, че ако е имал само още малко време, е щял да ги убеди; и тогава обвинителят му е щял да плати хилядата драгми, които дължи за загубеното дело.
Но времето не му е стигнало и сега предстои да се определи каква ще е присъдата. Обвинителят предлага смъртно наказание. Сократ пък смята, че целият му живот е бил посветен на доброто на атиняните и на града. Той не е правил нищо за своя изгода и затова, както всички знаят, е останал беден. Отказал се е от всичко, само за да напомня на съгражданите си да живеят добре: да не се стремят към пари, власт и успехи, а да се грижат първо за душата си – тя да е добра и съвършена. За такава дейност, ако се мисли справедливо, той би трябвало да получи право да се храни в Пританеума; което право се награждават олимпийските шампиони.
Но съдиите няма да приемат това предложение. Какво да предложи? Да избере затвор или изгнание, или да плати голяма сума? Но за какво му е да стане роб на тъмничарите, или да се скита – на тази възраст – сред чужденци? А да плати не може, тъй като няма пари. Или най-много една мина. Ето, някои от приятелите му се обаждат и казват, че те ще платят. Нека да е така тогава – да плати глоба от 30 мини.

Минава второто гласуване и Сократ е осъден на смърт. За съжаление градът скоро ще стане известен и с това – че атиняните са осъдили Сократ, мъдър човек, който не е направил нищо, което да заслужава смърт. Но ако мислят, че така ще се освободят от укори и изобличения, грешат; след неговата смърт ще се появят мнозина като него, които ще ги упрекват още повече за злите им дела.
Що се отнася до онези, които са избрали да го оправдаят – и те са истинските съдии – с тях би могло да се поговори за друго. Какво е смъртта? Дали тя е нещо лошо? Тя или да е като нощ, когато човек спи без да сънува и без да усеща нищо, или е като отиване някъде, където ще се срещнем с другите мъртви.
Нищо от това не му изглежда страшно. Ако е като сън: нима онези нощи, в които сме спали непробудно, не са били за предпочитане пред повечето дни от живота ни, пък и от кой да е човешки живот, дори това да е животът на великия цар? Ако пък е отиване сред другите мъртви, то какво по-голямо щастие би имало за Сократ от това, да се срещне с мъдреците и героите от древността, и да разговаря с тях? Ако това е смъртта, то той би желал много пъти да умре.
„Но вече е време всеки от нас да върви – вие към живота, аз към смъртта. И кой от нас отива към по-доброто не знае никой, освен може би богът.“

(2070 зн., 1,1 стр.)

***

Книга № 6. Данте. „Ад“ I-XI (според превода на Кирил Христов, 1935)

10.

„В лес тъмен аз се озовах“. Оказва се „в полите на хълм скалист“. „Нагоре аз погледнах – там върхът огрян бе от планетата, която пилей за нас лъчи по всеки път“. Среща три животни – пантера, лъв и вълчица.
Вижда човек (Вергилий). Бил поет, роден в Мантуа, по времето на Цезар и Август. Данте се радва, че го среща. „Ще минеш ти през вечните места“.
С него е говорила Беатриче: „Приятеля ми зла съдба терзае“. Тя била при Рахил. Дошла Лучия, изпратена от Богородица: „На теб го поверявам – против Злия“.
Пристигат при черния вход на ада с надписа „Надежда всяка тука оставете“. Срещат безучастните (vili). Тях не ги иска нито небето, нито адът – били заедно с ангелите, които не били нито предани, нито неверни на Бога. Преследват ги мухи и оси.
Доближават Ахерон – там е Харон. „А ти пък, жива душо, отдели се, от тия тук, че те са мъртви все“. Към Харон отиват души, които „кълнят човешкий род и Бога сам, часа и мястото, където са родени“. Земята се разтърсва и пада светкавица, Данте губи съзнание.

1-ви кръг: bambini morti avanti di ricevere il battesimo. „Пръв кръг, скали изокол, крепост яка“. „Живели пред Христа, не са те зли, но истинския Бог не са прозрели“.
Някога Христос е извел оттук патриарсите и жените им (Адам, Авел, Ной, Мойсей, Авраам, Исаак, Иаков, Давид, Рахил).
„Като насъне реч се мъдра чува“. Древните поети, мъдреци и герои (Омир, Хораций, Овидий, Лукан („за шести тоз съюз от мъдри взе ме“). „Вървим край огъня ний в разговор, кой толкоз хубав бе, че подобава на бледен разказ да не дам простор“.
Пристигат при замък, заобиколен със седем стени. Около него има река, „но всеки като по земя мина“. „Зад седма порта ширнаха се двори“.
„Ний спряхме на издигната поляна, отгдето всичко бе като на длан. Там по зеленината кадифяна душите най-възвишени видях“. Вижда Електра, Камила, Пентезилея; Еней, Хектор, Цезар; Лавиния, Брут, Лукреция, Марция; Аристотел, Сократ, Платон. Хераклит, Емпедокъл, Демокрит, Диоген, Анаксагор, Зенон; Диоскорид; Орфей, Сенека, Цицерон, Евклид, Хипократ; Авицена, Авероес.
Слизат във втори кръг, където са сладострастните (lussuriosi). Срещат Минос (с дълга опашка, с която определя за кой кръг е осъденият). Измъчени духове се въртят „като жерави“. Виждат Семирамида, Дидона, Клеопатра, Елена, Ахил, Парис, Тристан; и две души като бели гълъби. Това са Паоло и Франческа. Данте пада като мъртво тяло.
„При вечний дъжд съм аз, във кръга трети“. Цербер, който хапе душите. Призраци, паднали в калта (golosi). Един го заговаря – той е Чако („наречен тъй за лакомия знайна“). Данте го пита за положението във Флоренция; той му казва какво ще се случи през следващите три години. „На Страшний съд ще се събуди пак“. Попадат на „Плутона, враг велик“ – на входа на четвърти кръг.
„Като че пред Харибда аз да бях“ – душите са като във водовъртеж. „Слепешки харчиха едните в треска, пестиха другите“ (avari e prodighi). Има свещеници, кардинали и папи. Вергилий говори за Премъдростта, която дава благата: „Спир в своитe промени тя не знае“. Виждат мътен поток и се спускат по скалист път край него.
Стигат до блато и Стикс. Там в тинята някои се бият и се хапят – душите на гневливите (iracondi, пети кръг). Минават край скалите и стигат до една кула.
Среща ги Флегиас, пазител на шести кръг. Качват се на лодка, срещат Филип Ардженти. „Ний скоро сме в града на Сатаната“. Виждат джамии.
Лодкарят им посочва врата в стената, а паднали ангели крещят: „Преди да е умрял, кой иде тука?“
Виждат на една висока кула трите Фурии (Еринии – Мегера, Тизифона, Алекто). „Не гледай към Горгона!“. Идва някой (ангел?), и удря с жезъла си вратата.
Влизат зад червените стени. Гробища, като при Арл на Рона, а от всеки гроб се чуват стенания. Там лежат „еретик до еретик“. „Потръгнахме надясно, през мъки, край червената стена“.
Посочва му Епикур. Чуват глас от един гроб – това е Фарината. Попадат на Кавалканте Кавалканти. Фридрих II и кардинал Убалдини. Продължават към града.
Стигат скали, „натрупани край пропаст непозната“. Усещат силна воня и се скриват зад гробницата на Анастасий. „Под тез скали три други кръгове по-малки има“.
Първият (седми) „се от насилници заема. Три вида те са – насилие към Бога (хулители), ближния (убийци и др.) и себе си (самоубийци)“. После са измамниците и накрая – предателите („в срединята на тоз подземен свят“).

Часът е към три след полунощ и зората приближава.

(3590 зн., 2 стр.)

***

Книга № 7. Платон. „Държавата“, I.

11.

Сократ разказва, че бил в Пирей с Главкон, сина на Аристон, за празника на „богинята“ (Бендида). Тръгвали си обратно, когато Полемарх, син на Кефал, ги забелязал и изпратил един роб да ги повика. Скоро след това ги настигнал и самият той заедно с Адимант (брат на Главкон и Платон) и още неколцина. Сократ се съгласява да им иде на гости.

Заварват там Кефал заедно със синовете му Лизий и Евтидем, софиста Тразимах от Халкедон и неколцина други. Сократ разпитва Кефал за старостта. Вероятно на тези години е добре да си богат, като Кефал. Но пък парите са полезни само на разумния човек. Разговарят за предимствата и тревогите на старостта. Тогава желанията са успокоени, но започваш да мислиш дали не е вярно, че след смъртта има друг живот и възмездие за извършеното; и да се тревожиш дали си живял справедливо. Но що е справедливост?
Кефал се извинява, че няма да може да продължи разговора, защото трябва да принесе жертва на боговете; и оставя сина си Полемарх да го замества.
Дали справедливото е в това, да отдаваш всекиму дължимото? Примерно, ако си получил нещо за съхранение, после да го върнеш. Но понякога това не е уместно, защото може да навредиш (примерно, ако някой ти е дал оръжие и си го иска обратно в момент на умопомрачение).
Или да отдаваш подобаващото комуто и както трябва? Известно е какво дават на клиентите си лекарят, готвачът или други – всеки според занаята си. А какво дава справедливият?
Дали справедливостта е знание за нещо определено? Но онзи, който знае полезното при някоя дейност, знае и вредното. Значи ли това, че справедливият е умел и във вредното?
Или справедливо е това, човек да облагодетелства приятелите си и да вреди на враговете си? Но как е възможно справедливият да прави нещо лошо или някого – лош? Музикантът примерно не може да направи някого немузикален, както затоплящото не може да изстудява.

В разговора се намесва Тразимах и настоява Сократ сам да даде опредeление за „справедливо“. Сократ отвръща, че би предпочел да научи нещо от някой, който знае; той самият няма знание за тези неща.
Тразимах казва, че според него справедливото – това е полезното за по-силния. На въпроса дали силните не правят понякога и грешки, той отвръща, че има предвид това, което наистина е полезно, а не това, което някому се е сторило такова.
Сократ забелязва, че все пак изкуствата (като медицината) се занимават с полезното за обгрижвания, а не за обгрижващия го; полезното за него самия ще е предмет на някое друго умение.
Тразимах възразява, че овчарите и говедарите се грижат не за това, което е полезно за животните, а за своята полза – тъй като се възползват от тях.
Сократ отвръща, че овчарят, доколкото е такъв, не е нито чревоугодник, нито търговец, а само овчар и поради това няма друга цел, освен най-доброто в онова, с което се занимава овчарството.
Добрият управляващ знае, че управлението не е заради него, а заради други; ето защо той избягва да се занимава с управление, освен от страх, че ще бъде управляван от някой по-лош.
Справедливият не се опитва да надделее над друг справедлив, докато несправедливият постъпва точно така. Така е и в изкуствата и науките: знаещият не се стреми да надделее над други знаещи, а само да бъде като тях, докато незнаещият, който се преструва на знаещ, се стреми да надделее над всички – и над знаещи, и над незнаещи. Това ще рече, че справедливият е като знаещите, а несправедливият – като невежите.
Освен това несправедливостта поражда разцепление и раздор – както в душата, така и в обществото. Така че тя е неизгодна дори за несправедливия – ако той иска да постигне нещо. Справедливостта е характерно качество за душата и е като нейно здраве, а несправедливостта е обратното. Поради това справедливият ще е и щастлив. Така че дори с оглед на изгодата справедливостта е за предпочитане.

Но всичко това значи само, че справедливостта е нещо по-добро. Но ние все още не сме отговорили на въпроса „Що е тя?“

(3250 зн., 1,8)

***

Книга № 12. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Битие-Изход

12.

В началото Бог създаде небето и земята.
Човекът ще е господар на живите същества и ще се грижи за Едемската градина.
Ева и Адам ядат от дървото на познанието.
Каин и Авел. Родословие преди потопа. Греховете на хората. Ной и ковчегът. Потопът. Вавилонската кула и разделението на езиците.
Авраам и Лот. Содом и Гомор. Авраам в Египет и при Авимелех. Мелхиседек, жрец на Всевишния. Раждането на Исаак и жертвоприношението. Авраам погребва жена си.
Исаак се жени за Ревека. Близнаците Иаков и Исав. Благословията на Исаак.
Иаков работи при Лаван за Рахил. Четирите жени на Иаков и дванадесетте му сина. Дъщеря му Дина и амореецът Сихем.
Братята на Йосиф го продават, а на баща му казват, че го е разкъсал лъв. Йосиф в Египет. Жената на Потифар и сънят на фараона. Йосиф става управител на целия Египет.
Синовете на Израил пристигат в Египет за жито. Йосиф ги посреща, пита ги за Вениамин. Разпознаването. Израил и синовете му се заселват в Египет. Благословията – пророчество на Израил за синовете му. Йосиф умира.

На власт идва фараон, който не познава Йосиф и поробва Израилевите синове. Възлага им тежка работа и нарежда на акушерките да убиват всяко мъжко дете, което се роди.
Мойсей е роден от потомци на Леви. Скриват го, отглеждат го до третия му месец и го пускат в кошница по реката. Открива го фараоновата дъщеря и го взима да го отгледа. Сестра му вижда това и казва на майка им; майка му отива при фараоновата дъщеря и предлага да кърми детето. Той израства, запознат с цялата наука на египтяните.
Веднъж напада един египтянин, който измъчва евреин, и го убива. Това се узнава и той бяга в Мадиамската земя. Там се оженва за Сепфора, дъщеря на Йотор; и му се раждат двама сина.
Бог му заговаря от горящата къпина. Казва му да иде в Египет и да изведе Израилевите синове. Научава го какви знаци да им даде за това, че му е възложил да ги изведе. Мойсей се връща в Египет заедно със семейството си.
Мойсей и Аарон отиват при фараона и искат да пусне народа извън Египет, за да принесат жертва на Бог. Фараонът отказва. Чудесата и личбите, които Бог показва на фараона чрез Мойсей. Най-сетне всяко първородно момче в Египет бива поразено. Бедата отминава евреите, защото Бог им е казал да оставят знак пред домовете си (кръв от агне); и да ядат безквасен хляб.
Фараонът позволява на Мойсей да изведе народа. Те тръгват към Червено море (а не по прекия път, през филистимската земя). Фараонът изпраща армия подир тях. Преминаване на Червено море и гибел на египетската войска.
Битки с амаликитците. Народът страда от глад и жажда и обвинява Мойсей. Изворът, манната и птиците.
Мойсей се изкачва на Синайската планина, където Бог му дава 10-те заповеди. По време на отсъствието му народът се бунтува и със съгласието на Аарон изливат златен телец и му принасят жертви. Мойсей слиза, разгневява се и счупва плочите със Заповедите. 3000 души биват избити.
Бог казва на Мойсей, че ще изпише 10-те заповеди отново, на други две плочи. Казва му как да изработи скинията на Завета с жертвеника и каквото е необходимо за богослужението. Мойсей нарежда на Веселиил да изработи скинията и останалото според както Бог е заповядал.
Изработват скинията и славата Божия слиза върху нея. И всеки ден върху нея се спуска облак; когато облакът се вдигне, тогава те потеглят на път.

(2710 зн., 1,5 стр.)

***

Първата книга на европейската литература започва с разказ за епидемия. Думата „лоша болест“ (nousos kake) се споменава на 10-тия стих.
Причини (според Омир, за когото не знаем дали е бил лекар): честолюбие, надменност, унижаване на беззащитен, самозабравяне на властващ, пренебрежение към бог.

Фрагмент № 4. Омир. „Илиада“. I, 8-11. Превод Ал. Милев, Бл. Димитрова. „НК“, 1969

13.

„Кой от безсмъртните беше ги хвърлил към грозната разпра?
Богът, потомък на Лета и Зевс. Разсърден на царя,
болест коварна изпрати сред стана и мряха войските,
тъй като цар Агамемнон обидил бе жреца му Хриза.“

Τίς τάρ σφωε θεῶν ἔριδι ξυνέηκε μάχεσθαι;
Λητοῦς καὶ Διὸς υἱός· ὃ γὰρ βασιλῆϊ χολωθεὶς
νοῦσον ἀνὰ στρατὸν ὄρσε κακήν, ὀλέκοντο δὲ λαοί,
οὕνεκα τὸν Χρύσην ἠτίμασεν ἀρητῆρα
᾿Ατρεΐδης·

*

Болестта е започнала от животни. След девет дни, през които са дадени немалко жертви, генералите се събират за да помислят за етиологията на болестта и какво да се предприеме.
„Първо убиваше богът катъри и кучета бързи,
сетне обсипа войските със свойте стрели смъртоносни;
и непрекъснато клади от мъртви нагъсто горяха.
Девет дни цели по стана летяха стрелите на бога,
а на десетия свика Ахил на събрание всички.
Бе му внушила това белоръката властница Хера,
жалеща грижно данайците, виждайки как те погиват.
След като вече дойдоха и заедно всички се сбраха,
стана Ахил богоравен сред тях и така заговори:
„Сине Атреев, аз мисля, след дългото скитане трябва
ний да се върнем дома, ако можем смъртта да избегнем,
че от войната и чумата много ахейци погиват.
Но прорицател умел или жрец да попитаме първом,
или пък съногадател — понеже сънят е от Зевса,
той да ни каже защо Аполон стреловержец е гневен,
за хекатомба или за оброк неизпълнен се сърди,
или дим жертвен от о̀тбор овце и кози той желае,
за да отбие далече от нас съдбоносната чума“ (50-67)

Установява се, че е виновен главнокомандващият. Той се съгласява с набелязаните мерки, но атакува критиците и успява да запази позицията и правомощията си. Поради това в армията настъпва раздор, тя отслабва и в следващите дни под ударите на противника загиват още много хора…

Спор; отстъпка и искане за компенсация; обвинение в алчност:
„Все пак приемам сега да я върна за общото благо.
Искам войската да бъде спасена, а не да загине.
Друга прилична награда за мен пригответе веднага,
за да не бъда без дар сред данайци — това е нередно.
Виждате всички, че мойта награда ще бъде отнета.“
А пък Ахил, бързоног и божествен, така отговори:
„Сине Атреев преславен, от всички си най-ненаситен!
Как ще получиш награда от силните духом ахейци?
Знаеш, че нямаме ние запазени общи богатства:
плячката от градове разорени нали поделихме?
Не подобава войските отново делитба да правят“ (116-126)

Хекатомбата:
„Цар Агамемнон накара да спуснат в морето бръз кораб,
с двадесет яки гребци, хекатомба за Феб натовари.
Руменолика мома Хризеида сам в него въведе.
Цар Одисей хитроумен за корабен вожд се покачи.
Влязоха в кораба те и поеха по пътища водни.
Заповед даде Атрид на войниците да се очистят.
Те се измиха, изляха в морето водата нечиста.
После принесоха в жертва на Феб хекатомба отбрана —
бикове, тлъсти кози край брега на морето безродно.
Жертвен дим с мирис примесен се вдигна, извит до небето“ (308-317)

Край на болестта:
„Вдигнал ръце, жрецът Хриз се помолил за тях най-усърдно:
„Чуй ми гласа, Сребролъки, ти, който град Хриза закриляш,
браниш свещената Кила, над Тенедос властно царуваш!
Както преди ме послуша, когато аз тъжен те молих,
та ме почете и тежко наказа тогава ахейци,
също и днес ти се моля, ти пак изпълни ми молбата:
хайде сега прекрати за данайците грозната гибел!“
Тази молитва изрече и Феб Аполон го послуша“ (450-457)

(3050 зн., 1,7 стр.)

***

Книга № 12. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Иов 1-3

14.

Живял някога в земята Уц човек на име Иов.
„Тоя човек беше непорочен, справедлив и богобоязлив и отбягваше злото.“

Той бил богат и щастлив:
„И родиха му се седем сина и три дъщери. Имотът му беше: седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток.“

Но дяволът пожелал да погуби душата му.
„Един ден дойдоха синовете Божии да застанат пред Господа; между тях дойде и Сатаната. И рече Господ на Сатаната: отде дойде! А Сатаната отговори Господу и рече: ходих по земята и я обходих.
И Господ рече на Сатаната: обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото.
Отговори Сатаната Господу и рече: нима току-тъй Иов е богобоязлив? Не огради ли Ти отвред него и къщата му и всичко, що той има? Ти благослови делата на ръцете му, и стадата му се ширят по земята; но я простри ръка и се допри до всичко, що е негово, ще ли Те благослови?
И рече Господ на Сатаната: ето, всичко, що е негово, е в твоя ръка; само върху него ръка не простирай.“

Дяволът убил децата на Иов и унищожил цялото му имущество.
„Тогава Иов стана, раздра горната си дреха, острига главата си и падна на земята, та се поклони и рече: гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!
Във всичко това Иов не съгреши и нищо неразумно не изрече за Бога.“

И рече Господ на Сатаната: обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото, и досега твърд в своята непорочност; а ти Ме подбуждаше против него да го погубя без вина.
Отговори Сатаната Господу и рече: кожа за кожа, а за живота си човек ще даде всичко, що има; но я простри ръка и се допри до костите му и плътта му, – ще ли Те благослови?
И рече Господ на Сатаната: ето, той е в твоя ръка; само душата му запази.

Отиде си Сатаната от лицето Господне и порази Иова с люта проказа – от ходилата на нозете му до самото му теме.
И взе си Иов едно чирепче да се чеше с него, и седеше на гноището (вън от града).
И рече му неговата жена: ти все си още твърд в непорочността си. Похули Бога и умри!
Но той й рече: говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?
Във всичко това Иов не съгреши с устата си.“

„Чуха трима приятели на Иова за всички тия злочестини, които го бяха постигнали, и тръгнаха всеки от своето място: Елифаз Теманец, Вилдад Савхеец и Софар Наамец; събраха се, за да идат да скърбят с него заедно и да го утешават.
И когато дигнаха очи отдалеч, те го не познаха; викнаха с глас, та заплакаха; раздра всякой горната си дреха, и хвърляха пръст над главите си към небето. И седяха с него на земята седем дена и седем нощи; и никой му дума не проговори, понеже виждаха, че страданието му е твърде голямо.“

Тогава Иов заговорил:
„Да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!
О, оная нощ! безлюдна да бъде; да не влезе в нея веселие! Защо са ме колене приели? Защо ми с трябвало да суча гърди? Сега щях да лежа и почивам; щях да спя; и щеше да ми бъде спокойно
Малък и голям там са равни, и робът е свободен от господаря си. Защо е дадено на злочестника светлина, и живот – на огорчените душевно, които очакват смъртта, а я няма, които биха я изкопали по-охотно, отколкото имане, биха се зарадвали до възторг, биха се възхитили, че са намерили гроб?
Въздишките ми изпреварят хляба ми, и стенанията ми текат като вода, защото страшното, от което се ужасявах, то ме и постигна; и от което се боях, то ме и връхлетя. Няма за мене мира, няма покой, няма утеха: нещастие настъпи.“

(3070 зн., 1,7 стр.)

***

Фрагмент № 5. Игнатий Брянчанинов. „За носенето на кръста“. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, 2006. Света Гора, Атон стр. 118-125.

15.

„Вечната смърт, поразила душата ни, се е превърнала в наш живот. Тя иска своята храна – греха, своето наслаждение – греха; чрез такава храна и такова наслаждение вечната смърт поддържа и запазва своята власт над човека.
Против тази вечна смърт, представяща се за живот за боледуващото от страшно падение човечество, Господ произнася Своята присъда: Който иска да спаси душата си, развивайки в нея живота на падението или вечната смърт, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, умъртвявайки в себе си греховните пожелания и отричайки се от греховните наслаждения, той ще я спаси (Марк. 8:35).
Посочвайки целия свят, стоящ пред погледа ни с всичките му красоти и прелести, Господ казва: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36).
Каква полза ще придобие човек, ако притежава не нещо маловажно, но дори целия видим свят? Този видим свят е само кратковременна странноприемница за човека! Няма никакъв предмет на земята, никакво преимущество, което бихме могли да признаем за своя собственост. Неумолимата и неизбежна смърт ни отнема всичко, а често и преди смъртта ни го отнемат непредвидени обстоятелства и превратности. Дори самото си тяло ние оставяме на заветния праг на вечността. Наша собственост, наше имущество и съкровище – това е нашата душа, и само тя. Какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк. 8:37) – казва словото Божие. С нищо няма да възстановим погубването на душата, когато я убие вечната смърт, прелъстително представяща се за живот.

Какво значи да вземем кръста, и то именно своя кръст? Това значи, че всеки християнин трябва търпеливо да понася именно тези оскърбления и гонения от света, които го постигат, а не някакви други. Това значи, че всеки християнин трябва с мъжество и постоянство да се бори именно с тези страсти и греховни помисли, които възникват в него. Че всеки християнин трябва с покорност, с преданост на Божията воля, с изповядване на Божието правосъдие и милосърдие, с благодарение към Бога да понася именно тези скърби и лишения, които ще му допусне Божественият Промисъл, а не някакви други, измислени и предлагани от горделивите мечтания.
Цялото човечество се труди и страда на земята; но колко разнообразни са тези страдания, колко разнообразни са страстите, които ни нападат, колко разнообразни са скърбите и изкушенията, които Бог ни изпраща за нашето излекуване, за очистване на нашите съгрешения, какво различие има между хората в телесните сили и здравето!
Възлюбени братя! Отдавайки днес, според устава на светата Църква, поклонение на честния Кръст Господен с телата си, да му отдадем поклонение и духом! Да почетем Честния Кръст Христов – оръдие на победата и знаме на Христовата слава, – като всеки изповяда от своя кръст: „Получавам заслуженото според делата си! Помени ме, Господи, в Твоето царство!“
Да не си позволим зловреден ропот, и особено душепагубна хула, които често се чуват от устата на заслепения, ожесточен грешник, измъчващ се и терзаещ се на своя кръст, напразно опитващ се да се избави от него. При ропот и хула кръстът става непоносимо тежък, увличайки в ада разпънатия на него. „Какво съм направил?“ – вика неосъзнаващият се грешник и укорява в несправедливост и немилосърдие правосъдния и милосърден Бог, порицава и отхвърля Божия Промисъл; виждайки Сина Божий разпнат, насмешливо и лукаво иска от Него: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас (Лук. 23:39), слез от кръста! (Мат. 27:40).
Но нашият Господ Иисус Христос доброволно благоволи с плътта Си да възлезе на кръста и да претърпи смърт, та чрез кръста да примири човечеството с Бога и чрез смъртта да спаси човеците от вечна смърт.“

(3040 зн., 1,7 стр.)

***

Фрагмент № 6. Йосиф Флавий. „Юдейската война“ VI, 3, 4. Превод Райка Николова. „Изток-Запад“, 2020 (с някои промени)

16.

„Една жена от живеещите отвъд Йордан, на име Мария, дъщеря на Елеазар от селото Ветезува, което значи „Домът на исопа“, прославена с произхода и богатството си, избягала в Иерусалим и попаднала заедно с другите в обсадата.
Тираните разграбили цялото й имущество, което донесла в Иерусалим, като избягала от Перея; а останалите й скъпоценности, както и храна, ако можела да се намери, разграбили войниците, които всеки ден нахлували в дома й.
Жената била обзета от ужасно негодувание и настройвала грабителите срещу себе си като често ги хулела и проклинала. След като никой не я убил нито от гняв, нито от милост и се изморила да търси храна, а и отникъде вече не можела да намери и гладът прониквал през вътрешностите й до мозъка на костите, а повече от гнева я разпалвала яростта й; и като взела за съветник глада заедно с нуждата, тя се обърнала против природата.
Грабнала детето си, което било още кърмаче, и казала: „Нещастно дете, за какво да те пазя през време на война, глад и размирици? При римляните ни очаква робство, ако ни оставят да живеем; по-страшно от робството е гладът, а бунтовниците са по-лоши и от двете. Хайде, стани ми храна, дух на отмъщение за метежниците, а за живота – единствената липсваща легенда, за да станат пълни нещастията на юдеите.“
И казвайки това, убила сина си, опекла половината и го изяла, а останалото покрила и запазила. Веднага дошли бунтовниците и привлечени от светотатствената миризма, я заплашили, че ще я убият веднага, ако не им покаже приготвеното. А тя казала, че им е запазила добра част и открила остатъците от детето. Страх и ужас ги обзели и замръзнали пред гледката.
А тя казала: „Това е родното ми дете и мое дело. Яжте, защото и аз ядох, и не ставайте по-мекушави от жена и по-състрадателни от майка. Ако вие сте благочестиви и се отвръщате от моята жертва, аз изядох вашия дял, нека и останалото бъде за мене.“
След това те, треперещи, излезли; единствено от това се уплашили и само тази храна оставили за майката. А вестта за ужасното деяние изпълнила целия град и случката била пред очите на всекиго, и всеки тръпнел, като че ли сам бил дръзнал да направи това. Гладуващите желаели смъртта и облажавали онези, които си били отишли, преди да видят и чуят толкова големи злини.“

(1860 зн., 1 стр.)

***

Фрагмент № 7. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Йона 1-3

17.

„И биде слово Господне към Йона, син Аматиев: „Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в него, защото злодеянията му достигнаха до Мене“.
И стана Йона да побегне в Тарсис от лицето Господне; дойде в Иопия и намери кораб, който отиваше за Тарсис, плати за превоз и влезе в него, за да отплува с тях в Тарсис от лицето Господне.
Но Господ подигна в морето силен вятър, и стана в морето голяма буря, и корабът насмалко оставаше да се разбие.
Уплашиха се корабниците; те викаха всеки към своя бог и почнаха да хвърлят в морето товара от кораба, за да му олекне от него; а Йона бе слязъл в дъното на кораба, бе легнал и дълбоко заспал.
Дойде при него началникът на кораба и му рече: „Защо спиш? Стани, извикай към твоя Бог; може би. Бог ще си спомни за нас, и ние не ще загинем“.
И рекоха един другиму: „Нека хвърлим жребие, за да узнаем, за кого ни постига тая беда“. Хвърлиха жребие, и жребието се падна на Йона.
Тогава му рекоха: „Кажи ни, за кого ни постигна тая беда? Какво е твоето занятие, и отде идеш ти? Де е твоята земя, и от кой народ си?“
Той им рече: „Аз съм евреин, почитам Господа, Бога на небесата, Който направи морето и сушата“.
Тогава човеците се уплашиха твърде много и му рекоха: „Защо направи това?“ – защото те узнаха, че той бяга от лицето Господне, както той сам им бе обадил.
И рекоха му: „Какво да направим с тебе, за да утихне морето за нас?“ Защото морето все се вълнуваше.
Тогава той им рече: „Вземете ме и ме хвърлете в морето – и морето ще утихне за вас, защото знам, че заради мене ви постигна тая голяма буря“.
Ала тия човеци почнаха да гребат усилно, за да стигнат на суша, но не можаха, защото морето все повече вилнееше против тях.
Тогава извикаха към Господа и рекоха: „Молим Те, Господи, да не загинем поради душата на тоя човек, и да ни не зачетеш невинна кръв; защото Ти, Господи си направил, което е Тебе угодно!“
И взеха Йона, та го хвърлиха в морето; и утихна морето от своята ярост.
И тия човеци се уплашиха от Господа твърде много, принесоха жертви Господу и дадоха оброци.

И биде слово Господне към Йона втори път: „Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в нея, което Аз ти заповядах“.
Стана Йона и отиде в Ниневия според словото Господне; а Ниневия беше град голям у Бога, на три дни ход.
И почна Йона да ходи по града, колкото можеше да се изходи в един ден, и проповядваше, думайки: „Още четирийсет дена – и Ниневия ще бъде разрушена!“
И повярваха ниневийци в Бога: обявиха пост и облякоха се във вретища, мало и голямо.
Тая дума дойде до царя на Ниневия – и той стана от престола си, съблече царското си облекло, облече се във вретище и седна в пепел, като заповяда да прогласят и кажат в Ниневия от името на царя и на велможите му, „Щото ни човеци, ни добитък, ни волове, ни овци да не ядат нищо, нито да ходят на паша, и вода да не пият; човеци и добитък да бъдат покрити с вретище и силно да викат към Бога; всеки да се отвърне от лошия си път и от насилието на ръцете си. Кой знае, може би, още Бог ще се умилостиви и ще отвърне от нас пламтящия Си гняв, и не ще загинем“.
И видя Бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път, и съжали за злото, за което бе казал, че ще напрати върху тях, и го не напрати…“

(2580 зн., 1,4 стр.)

***

Фрагмент № 8. Дж. Оруел. „1984“. Превод Лидия Божилова. „Профиздат“, 1989. стр. 68-71

18.

„- Не цениш ти истински новговора, Уинстън – каза той едва ли не с тъга. – Дори когато пишеш на него, ти пак мислиш на старговор. Чел съм някои от нещата, които пишеш от време на време за „Таймс“. Не са лоши, но са преводи. На сърцето ти лежи старговорът с цялата му неяснота и ненужни оттенъци в значението на думите. Не схващаш красотата от унищожаването на думите. Знаеш ли, че новговор е единственият език в света, чийто речник обеднява всяка година?
Естествено, Уинстън го знаеше. Той се усмихна, както се надяваше, с разбиране, без да смее да проговори. Сайм отхапа нов залък от черния хляб, подъвка го и продължи:
– Не разбираш ли, че главната цел на новговор е да ограничи мисълта? Накрая ще направим престъпмисълта практически невъзможна, защото няма да има думи, с които да се изрази. Всяко понятие, което изобщо ще е необходимо, ще се изразява само с една дума със строго определено значение, а всички допълнителни значения ще бъдат заличени и забравени. В единайсетото издание вече се доближаваме до тази цел. Но процесът ще продължи още дълго, след като нас с теб няма да ни има. С всяка година думите ще стават все по-малко и обхватът на съзнанието постоянно ще се стеснява. Дори сега, разбира се, няма никакво основание или извинение за престъпмисъл. Всичко е въпрос на самодисциплина, на контрол над действителността, но накрая няма да има нужда дори от това. Революцията ще е пълна, когато езикът стане съвършен. Новговор е ангсоц и ангсоц е новговор – добави той сякаш с мистично задоволство. – Идвало ли ти е някога наум, Уинстън, че най-късно до 2050 година няма да има нито едно човешко същество, което да разбере разговор като нашия?
– Освен… – започна Уинстън неуверено и млъкна.
На върха на езика му беше „освен пролите“, но се сдържа, защото не беше съвсем сигурен дали тази забележка не е в някои отношения неправоверна. Сайм обаче предугади какво се канеше да каже.
– Пролите не са човешки същества – заяви той пренебрежително. – До 2050 година, а може и по-рано, старговор ще е изчезнал напълно. Ще бъде унищожена цялата литература на миналото. Чосър, Шекспир, Милтън, Байрон – ще съществуват единствено изданията им на новговор и те не само ще са променени, а и напълно противоположни на онова, което са били. Дори литературата на партията ще се промени. Дори лозунгите ще се променят. Нима може да има лозунг като „свободата е робство“, когато понятието за свобода ще е унищожено? Целият процес на мислене ще е различен. Фактически няма да има мислене, както го разбираме сега. Правоверността не означава мислене, а липсата на необходимост от мислене. Правоверността е безсъзнателност.
Някой от тези дни, помисли си Уинстън с внезапна дълбока убеденост, Сайм ще бъде изпарен. Прекалено е интелигентен. Вижда прекалено ясно и говори прекалено разбираемо. Партията не обича такива хора. Някой ден той ще изчезне. Изписано е на лицето му.

Сайм мълчеше и с дръжката на лъжицата си чертаеше из разлятата яхния. Гласът от другата маса продължаваше бързо да кряка, ясно доловим въпреки глъчката наоколо.
– В новговор има дума – каза Сайм, – не зная дали си я чувал: паткореч, да крякаш като патица. Тя е от онези интересни думи, които имат две противоположни значения. Употребена спрямо противник, е обида; употребена спрямо човек, с когото си съгласен, е похвала…
Без съмнение, Сайм ще бъде изпарен, пак си помисли Уинстън. Помисли си го с известна тъга, макар много добре да съзнаваше, че Сайм го презира, не го намира особено приятен и е напълно способен да го предаде като престъпник на мисълта, ако сметне за необходимо. У Сайм имаше някакво неуловимо несъответствие. Нещо му липсваше: потайност, сдържаност, известна доза изкупителна глупост. Не можеше да се каже, че е неправоверен. Той вярваше в принципите на ангсоц, благоговееше пред Големия брат, ликуваше при победите, мразеше еретиците не само от душа, но с нестихващ плам, радваше се на свръхосведоменост, която за редовния член на партията беше недостъпна. И все пак около него витаеше лошата слава. Той казваше неща, които бе по-добре да се премълчат, беше чел прекалено много книги, често посещаваше кафене „Под кестена“, свърталище на художници и музиканти. Нямаше закон, бил той неписан, срещу честото посещаване на кафене „Под кестена“, но въпреки това над него висеше някакво проклятие.“

(3590 зн., 2 стр.)

***

Изглежда Оруел е смятал, че революциите са безполезни, тъй като хората си остават винаги едни и същи. Поради това в края на всяка революция обществото стига до същото положение, в което е било преди избухването й.
В това отношение той е близък до Платон, според когото държавните уредби неизбежно се редуват в кръг: тимокрация, олигархия, демокрация, тирания.

Фрагмент № 9. Дж. Оруел. „Фермата на животните“. Превод Албена Димитрова. „Фама“, 2004. стр. 15-17

19.

„Работата по просвещаването и организирането на останалите, естествено, легна върху прасетата, които всички признаваха за най-умни сред животните.
Измежду тях се отличаваха два млади нереза — Объл и Наполеон, които мистър Джоунс отглеждаше за продан. Наполеон беше едър, доста свиреп наглед баркширски нерез, единственият от тази порода във фермата, не особено приказлив, но известен с това, че постига своето. Объл бе по-жив от Наполеон, по-сладкодумен и изобретателен, но се смяташе, че не притежава толкова задълбочен характер.
Всички останали прасета във фермата бяха млади и ги угояваха за месо. Сред тях се открояваше едно дребно тлъсто прасе на име Квик, с много кръгли бузи, игриви очи, чевръсти движения и писклив глас. То беше блестящ оратор и когато обсъждаше някой труден въпрос, имаше навик да подскача напред-назад и да маха с опашка, което бе някак много убедително. За Квик казваха, че може да направи от черното бяло.
Тези тримата бяха доразвили учението на стария Майор в цялостна философска система, която нарекоха анимализъм. Няколко вечери в седмицата, след като мистър Джоунс заспеше, те организираха тайни събрания в обора и разясняваха принципите на анимализма пред останалите.
В началото се сблъскаха с тъпота и безразличие. Някои животни говореха за дълг и вярност към мистър Джоунс, когото наричаха Господаря, или правеха глупави изявления от рода на: „Мистър Джоунс ни храни. Ако го няма, ще умрем от глад.“
Други задаваха въпроси като: „Защо трябва да ни е грижа какво ще стане след смъртта ни?“, или: „Ако този Бунт, тъй или иначе, ще избухне, има ли значение дали работим за него, или не?“, и прасетата срещаха много трудности да ги накарат да проумеят, че това противоречи на духа на анимализма.
Най-глупави въпроси от всички задаваше Моли, бялата кобила. Първият й въпрос към Объл беше: „Ще има ли захар след Бунта?“
– Не – отговори твърдо Объл. – В тази ферма няма да произвеждаме захар. Освен това не ни трябва захар. Ще имаш колкото искаш овес и сено.
– А ще ми позволяват ли да нося панделки в гривата си? — попита Моли.
– Другарко – рече Объл, – тия панделки, на които толкова държиш, са символ на робството. Нима не разбираш, че свободата струва повече от една панделка?
Моли се съгласи, но гласът й не звучеше много убедено.
Най-верните им последователи бяха двата впрегатни коня Оувес и Люсерна. Те трудно можеха да измислят нещо сами, но щом веднъж бяха приели прасетата за учители, поглъщаха всичко, което им се казваше, и го предаваха с прости думи на останалите животни. Неизменно присъстваха на тайните събрания в обора и даваха тон за песента „Добитък английски“, с която винаги ги закриваха.“

(2210 зн., 1,2 стр.)

***

Фрагмент № 10. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет. Иеремия, 9:3-25:38

20.

„Като лък опъват езика си за лъжи, с неправда се усилят на земята; защото минуват от едно зло на друго и Мене не познават, казва Господ. Всеки лъже приятеля си и правда не говорят: приучиха езика си да говори лъжа, лукавничат до умора. Езикът им – стрела смъртоносна, говори коварно; с уста говорят към ближния си дружелюбно, а в сърце си му примки кроят.
За планините ще дигна плач и писък, и за степните пасбища – ридание, защото те са изгорени, тъй че през тях никой не минува, нито се чува блеене на стада: и птици небесни, и добитък – всичко се е пръснало и разбягало.
Има ли такъв мъдрец, който да разбере това? И оня, към когото говорят уста Господни – да обясни, защо загина страната и изгоря като пустиня, тъй че никой не минува през нея?
Тъй казва Господ Саваот: потърсете и повикайте да дойдат оплаквачки; пратете да дойдат вещи жени е тая работа. Нека побързат и дигнат плач заради нас, та из очите ни да се леят сълзи, и от клепките ни вода да тече. И тъй, слушайте, жени, словото на Господа, и да внимава ухото ви на словото от устата Му; и учете дъщерите си на плач, и една друга – на плачевни песни.
Защото смъртта влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни, за да изтреби децата от улицата, младежите от стъгдите. Речи: тъй казва Господ: и ще бъдат хвърлени труповете на людете като тор на полето и като снопи зад жетваря, и не ще има кой да ги събере.
Тъй казва Господ: да се не хвали мъдър с мъдростта си, да се не хвали силен със силата си, да се не хвали богат с богатството си. Но който се хвали, нека се хвали с туй, че Ме разбира и знае, че Аз съм Господ, Който върша милост, съд и правда на земята; защото само това Ми е благоугодно, казва Господ.
Може ли етиопец да промени кожата си, и леопард – петната си? Тъй и вие можете ли да вършите добро, като сте навикнали да вършите зло? Затова ще ги развея като прах, разнасян от пустинен вятър. Ето твоя жребий, частта, що съм ти отмерил, казва Господ, защото ти Ме забрави и се надяваше на лъжа.
Понякога Аз кажа за някой народ и царство, че ще го изкореня, съкруша и погубя; но ако тоя народ, върху който съм изрекъл това, се обърне от лошите си дела, Аз отлагам злото, що съм намислил да му сторя. А понякога кажа за някой народ и царство, че ще го устроя и утвърдя; но ако той върши зло пред Моите очи и не слуша гласа Ми, ще отменя доброто, с което съм искал да го облагодетелствувам.
Ето, иде буря Господня с ярост, буря страшна, и ще се свие върху главата на нечестивците. Гневът на Господа не ще се отвърне, докле Той не извърши и докле не изпълни намеренията на сърцето Си; в последните дни ясно ще разберете това. Нима Аз съм Бог само отблизо, казва Господ, а не Бог и отдалеч? Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял? – казва Господ. Не изпълням ли Аз небе и земя? – казва Господ.
Защото, ето на тоя град, над който се призова Моето име, Аз почвам да нанасям нещастие; та вие ли ще останете ненаказани? Не, не ще останете ненаказани; защото Аз призовавам меч против всички, що живеят на земята, казва Господ Саваот. Шумът ще достигне земните краища, защото Господ се бори с народите: Той ще се съди с всяка плът, нечестивите ще предаде на меч, казва Господ.
Тъй казва Господ Саваот: ето, нещастието ще минава от народ към народ, и голям вихър ще се подигне от краищата земни. И в оня ден поразени от Господа ще има от единия край на земята до другия; те не ще бъдат оплакани, нито прибрани и погребани, ще бъдат тор по земното лице.
Ридайте, пастири, и стенете, и посипете се с пепел, вождове на стадото: защото се изпълниха дните ви, за да бъдете заклани и разпилени, и ще паднете като скъпа съдина. И не ще има убежище за пастирите и спасение – за вождовете на стадото.
Чува се писък от пастирите и ридание – от вождовете на стадото, понеже Господ опустоши пасбищата им. Яростта на Господния гняв изтребя мирните селища. Той остави жилището Си като лъв; и земята им стана пустиня от яростта на опустошителя и от пламенния Му гняв.“

(3210 зн., 1,8 стр.)

***

Място № 1. Платон. „Държавата“ 346-347

21.

В нормални обстоятелства нито един разумен и честен човек не би се заел с управление на държава. Защото тази работа е тежка и ако се върши както трябва, тя е полезна единствено за управляваните, а за него самия е опасна.
Такъв човек би имал само едно основание да се заеме с управление – че ако не го направи, ще му се наложи да бъде управляван от много по-лоши от него.

(300 зн., 0,17 стр.)

Great books

„Ад“ на Данте

Въведение

Данте казва, че е в средата на живота си и е в смут, безпътица. Бил в някаква гора и го доближават животни – пантера, лъв и вълчица. Това са видения, за които често се коментира, че са образи на грехове или страсти. Но аз не харесвам алегоричните тълкувания, защото те често са произволни, а и досадни. По-добре просто да се разказва.

Вергилий

Данте се стряска от тях, и тогава към него се приближава мъж – и той ще е неговият водач. Героят често се нуждае от водач, защото е несигурен или неопитен. Или защото поради слабостта си не може без покровителство, както Одисей не може без Атина. На него и други му помагат: Калипсо го наглежда, Кирка го упътва.

Оказва се обаче, че Вергилий не го е потърсил по свое хрумване, а е бил подсетен. Богородица, която бди над всички и помага на грешниците да намират верния път, е изпратила Лучия при Беатриче, която пък седяла в рая до Рахил. И Беатриче се съгласила да слезе в ада, в първия кръг и там намерила Вергилий. И му поръчала да съпровожда Данте в пътешествието, за да узнае каква е съдбата на починалите и какво очаква всекиго.

Та те се спускат в пещерата през онзи вход, над който пише: “Lasciate ogni speranza, voi ch`entrate” и най-напред виждат „безразличните“ – онези, които не са се присъединявали нито към доброто, нито към злото, а са бездействали в нерешителност.
Тях ги хапят насекоми; може би защото са ценели най-много спокойствието си и не са се захващали с нищо голямо. А сега не им дават покой едни малки твари, подобни на дребните всекидневни грижи, които преследват всеки страхлив и дребнав човек.

Ахерон. Некръстени и езичници

Попадат на Харон, преплават на лодката му заедно с куп други души и стигат в първия кръг, където са некръстените.

Некръстените не страдат силно, но не са и щастливи. Данте и Вергилий виждат някъде наблизо да гори огън и оттам идват четирима поети да ги посрещнат – първи е Омир, а покрай него Хораций, Овидий и Лукан. Шестимата вървят и разговарят; и Данте отбелязва, че разговорът е бил дълъг и твърде приятен, и че не би рискувал да го преразкаже.

После достигат до силно укрепен замък, със седем стени. Около него, след последната стена, има поляна и там са настанени героите от миналото. Виждат ги, както Одисей ги е видял при посещението си при мъртвите и Лукиан на „Острова на блажените“.
Все пак има някои по-нови, примерно някои образовани мюсюлмани като Авицена и Авероес. Персонажи от римската история: Цезар, Цицерон, Брут – не убиеца, а онзи добрия, който прогонва Тарквиниите. Също някои героини на Вергилий от „Енеида“ – Лавиния, Камила. И множество философи и учени – Хипократ, Евклид, Диоскорид. И Орфей е там, като поет и лечител.
Въобще, ако се занимаваш с философия и наука, имаш голям шанс да си в първия кръг. Но Данте не е прекалено систематичен. Хектор и Електра са тук, обаче Ахил и Елена са по-надолу, а Одисей и Диомед са пратени чак в осми кръг, при измамниците.

Сладострастни

Та той продължава нататък, несъмнено с известно съжаление, и стига във втори кръг, при сладострастните. Там пак има множество антични – Семирамида, Дидона, Парис. Също и Тристан, макар че той според легендата не е толкова виновен, просто е пил магическо питие. Те са жертви на страстта, но не точно развратници. Развратна е Таис, която е в осми кръг. И Язон е там, може би по-скоро поради невярност.

Впрочем и тези в един кръг му изглеждат различно грешни. За Семирамида се изказва строго, а за Паоло и Франческа – не, на тях само им съчувства. За Дидона вероятно се е колебал, защото можеше да я изпрати при самоубийците в седми кръг, или да я съжали и да я остави при пострадалите жени, като Лукреция. Всички те се въртят из простора като птици; повечето като жерави, а Паоло и Франческа са като два бели гълъба.

Лакоми

После се спускат в трети кръг, където виждат Цербер. Изобщо навсякъде се мяркат чудовища от митологията, или герои в чудовищен вид, като Минос, който е превърнат в дракон. Там душите са наказани с това, да ги вали непрекъснат дъжд и да лежат в калта. Те са лакомите, и сега за първи път Данте среща свой познат, от Флоренция – някакъв Чако. Той му предсказва за разни събития през близките години, както Тирезий предсказва на Одисей. Някои мъртви имат знание и за бъдещето, други обаче не знаят нищо за положението на земята и искат информация от Данте.

Скъперници и прахосници

После продължават към четвърти кръг, където попадат на Плутон, който вика нещо на неразбираем език. Там са скъперниците и прахосниците, затънали във водовъртеж, подобен на Харибда. Едните са живели така, все едно, че ще умрат утре, а другите – сякаш ще живеят вечно.

Стикс. Гневливи

След това се спускат по скалиста пътека още надолу и стигат до Стикс и някакво блато, в което се намират душите на гневливите. И те вечно се хулят и се бият помежду си. Това е пети кръг…

***

„Одисея“ на Омир

Роман за завръщането

Това е поема от цикъла „Завръщания“. И впрочем се разказва не само за одисеевото, макар че то е носителят на цялата история. Но става дума и за Нестор, за Агамемнон, Менелай, Елена, Аякс Ойлеев. Завръщането може да е гладко като несторовото, или да пропадне като това на Аякс, да се забави като менелаевото или да е с перипетии, като одисеевото.
Така че това е роман с няколко вплетени истории. А главните нишки, които се заплитат, са историите на Одисей и Телемах, защото те са отделни.

Разделеното семейство

Но като цяло проблемът, който се решава, е семеен. Съпругата е богата, красива и самотна, и поради това мнозина я ухажват, под предлог, че е време Итака да получи цар. Тъй като Пенелопа не е пълноправна владетелка, а просто пази трона на Одисей. И не е случайно, че женихите я атакуват точно около пълнолетието на Телемах, тъй като тя би могла да обяви смъртта на Одисей и да прехвърли правомощията му на сина им. А Итака е цял остров и има желаещи да го придобият. Преди около три години са започнали предложенията, тя тогава измислила хитростта с покривалото на Лаерт; а Телемах е бил към 16-годишен.

Атина помага на Телемах

Та Атина се заема да помага, преобразява се на Ментес и Ментор, и го подтиква да говори пред народа, значи да се държи като законен наследник. Някои го подкрепят, други – не. Един гадател предупреждава, че женихите може да пострадат, защото Одисей сигурно ще се върне. И тогава се казва, че Одисей трябва се върне 20 години след заминаването си.

Семейно щастие и скитничество

Някой би се замислил разликата между „Одисея“ и „Божествена комедия“. Там щастието е да се изкачиш на небето, а тук – да се събереш с близките, да управляваш дома и царството, да го оставиш на сина си. Сякаш става дума за хора, които просто си устройват земния живот и мечтите им стигат дотам, да умрат спокойно и да оставят някому добро наследство. Но в „Илиада“ е различно, там някои говорят за ранна смърт, но вечна слава. И Хектор предпочита да загине във войната, не само Ахил.

Съществува страхът от предателството и нещастието. Агамемнон е пострадал зле, макар че това донякъде се преодолява с оцеляването и отмъщението на Орест. Но все пак родът им е нещастен. Страшно и това, че някой може да загине нелепо, да се удави или просто да падне отнякъде, като Елпенор. Но се мисли и за наказанието за грехове. Там за пръв път се показват онези, които се мъчат след смъртта: Тиций го кълват ястреби, защото бил нападнал Латона. Тантал е гладен и жаден, Сизиф бута камък.

Така че „Одисея“ не е просто за семейното благополучие. Тя тогава би била доста по-скучна. Но и за приказното, за чудовищата и богините, с които някой може да се люби. Одисей не е само добър баща и цар, той е любопитен човек и авантюрист.

В Пилос и Спарта

Та Телемах решава да замине, защото Атина го е посъветвала. Нестор ги посреща добре, разговарят и той им разказва как са се завръщали с Менелай; и че корабите му (на Менелай) били отвяни от буря след Сунион – най-напред до Крит, а после и до Египет. Споменава колко е широко морето там, и ако те отвеят ветровете, няма голяма надежда да се върнеш. „Птиците него за цяла година не могат прехвърка“ (преводът на Вранчев).
Тогава Атина дава знак, че това е тя, защото хвръква като морски орел. Съвсем изненадващо, веднага след като е казала най-прозаически (под формата на Ментор), че ще отиде да навести някакви кавкони, защото й дължали пари. Нестор веднага обещава да й принесе в жертва крава. И се обръща към нея, нищо, че вече е изчезнала.

Телемах потегля заедно с Пизистрат, пристигат при Менелай и го намират да празнува две сватби. Говори се за красивия му дворец. Появява се и Елена; Менелай разказва за пътешествието си и за разговора с Протей на Фарос.
Египет често се мярка из „Одисея“.Това е книга за далечното пътуване, а Египет е далеч. После и Одисей ще разкаже една измислена история, затова как бил критянин и разбойничествал насам-натам, включително и в Египет. Там обаче го пленили и трябвало да остане няколко години.

Разговорът в Спарта е доста продължителен, и изглежда като подготовка за дългия разказ на Одисей; пък и съдържанието му е подобно. Може да се нарече „Скитането на Менелай“ и да се развие в отделно произведение, не е трудно да се разшири. Но не продължават до късно – казано е, че са говорили преди вечеря.

После действието се прехвърля в Итака, където Пенелопа внезапно научава, че синът й го няма, а Медон й казва, че женихите замислят убийството му. Тя се изплашва, а Атина й изпраща един успокоителен сън. А за това, как Телемах потегля обратно към Пилос, е разказано чак след средата на книгата.

Одисей напуска Калипсо

Сега вече стигаме до Одисей. Той е при Калипсо; но в началото на песента пак се провежда съвет на боговете – също като в първа песен и с почти същото съдържание. Това сигурно са следи от първоначалното състояние на поемата, когато частите й са били разхвърляни и във всяка са се казвали подобни неща. После е трябвало да се махнат, за да не се трупат повторения.

Съветът на боговете малко напомня на подготовката за пътешествието на Данте. И там нещата са решени „горе“. Лучия и Беатриче са като едни Ириди на Богородица. Нареждат на Вергилий да се грижи за Данте, да внимава за него, както Хермес внимава за Приам, така че да стигне невредим до палатката на Ахил.
А после Беатриче се заема с него в рая, вече съвсем като Атина. И любовта им е платонична, каквато би трябвало да е любовта на Одисей към Атина. Още повече, че Беатриче е мъдра, тя си философства из рая като една християнска перипатетичка.

Зевс наистина изпраща Хермес при Калипсо, който й съобщава, че трябва да пусне Одисей. На Атина пък е поръчано да пази Телемах. И така Одисей приготвя сал, с помощта на Калипсо, която се е примирила с раздялата. Плава цели 17 дни, и изведнъж Посейдон, който бил при етиопците, го забелязва от някаква планина (на „солимите“) и се нахвърля върху него. Потапя сала му и си заминава с колесницата, някъде към своите покои. Той има разни подводни дворци, в „Илиада“ го пише.
И Одисей сигурно е щял да се удави, ако не му е помогнала една Левкотея, морска богиня, която преди това била смъртна. Тя му дава забрадката си да я използва като спасителна жилетка. И така той се добира до острова на феаките, там успява да изплува с мъка през устието на една река, заравя се в шумата под едно дърво и заспива.

При феаките

Сега предстои пак да бъде посрещнат от някаква жена, която да му съдейства. Това е девойката Навсикая; но там е и Атина, която й вдъхва смелост, или по-скоро не й позволява да избяга.

Човек би си помислил за описанията на местата, през които героят си проправя път. Трябва да се внимава, за да се разбере каква е обстановката. При Данте това понякога е доста трудно, читателят трябва да се рови из коментари и преводи.
Впрочем ако са само разговорите, написаното ще се окаже драма. И ако е само за мисли, ще е философски диалог, някакво изследване, както се случва при Платон – в част от диалозите. Но в романа трябва да има от всичко. Обаче е мъчно да се намери мярката, тоест съотношението.

И Навсикая го упътва. После той попада на някакво храмче на Атина, моли й се, тя не се явява лично, обаче после го среща като някакво градско момиче и му казва как да намери двореца. А не се явява, за да не я забележел Посейдон. И в „Илиада“ е така: младшите богове се крият, ако искат да направят нещо, което не е приятно на старшите. Има надхитряне в това семейство.

Така че Одисей се доближава до двореца, който е необикновено разкошен, целият от злато, сребро и мед. Със скулптури в главната зала – на момчета, които държат факлите за осветление. До стената са наредени тронове за гостите, покрити с най-скъпи платове, ръчно изтъкани от прислужничките; а те били научени да тъкат направо от Атина. При двореца има два извора – единият за пиене, другият за напояване. И много дървета, по които плодовете никога не липсват. Обстановка като в „златния век“, или земния рай, както е представен в края на „Чистилище“. Но и като обиталището на мъдрите езичници в първия кръг.

Това е идеалът на античния свят – всичко осигурено, покъщината от прекрасни материали и в съвършена изработка: на Олимп примерно всичко е направено от Хефест. На обитателите им остава само да слушат музика и да гледат танци. В най-добрия случай изпълнение на Аполон и Музите плюс Грациите; но земните царе могат да се задоволят и с по-малко. И философстване. Това последното обаче е само при хората – защото им липсва мъдрост.

А иначе в „Дафнис и Хлоя“ има нещо подобно – увеселителната вечеря след спасяването на Хлоя от метимнските агресори. И там има песни, приказки и пантомима. Филетас размишлява от време на време за Ероса, като един платоник – поетически. Така че не е нужно да си бог или феак, за да живееш добре…

***

„История“ на Херодот

За какво става дума

„Историята“ се занимава с противостоенето между Азия и Европа, и особено с една част от него – походите на Дариевите и Ксерксови войски срещу континенталните гърци между 491 и 479 г. пр. Хр.

Отвличания

Конфликтът между континентите, казва Херодот, започнал в древни времена с отвличания на жени – Ио, Европа, Медея и Елена.
Това звучи наивно, но може и да не е. Данте примерно е на мнение, че гражданските войни във Флоренция, които траяли поне сто години, започнали с това, че някой си Буонделмонти изоставил годеницата си от рода Амидеи и се оженил за друга – от рода Донати. По този повод някои организирали убийството му (през 1215 г.), а неговите близки вероятно отмъстили. И така Флоренция се разделила на две партии.

Троя

Първият голям военен удар, който европейците нанесли, бил превземането на Троя. В онази епоха Азия вероятно се владеела от асирийците. Към края на VII в. пр. Хр. те били победени от мидийците и вавилонците (разрушението на Ниневия).

Лидия на Крез

По същото време най-силното царство в западна Мала Азия била Лидия, чиято последна династия дошла на власт с цената на тежко престъпление (превратът на Гигес).
Неговият потомък Крез бил първият, който „поробил малоазийските гърци“. По онова време се случило атинянинът Солон да го посети, и двамата провели прочутия си разговор на тема „какво значи да си щастлив“. Крез трябва да е имал предвид, че той, господар на половината Мала Азия и покорител на малоазийските гърци, би трябвало да е много щастлив човек.
Солон обаче го уверил, че за щастието е мъчно да се съди приживе, тъй като бъдещето е неизвестно, а божеството – „ревниво“; трябва да се изчака човекът да си отиде от този свят, и тогава.

Кир, основател на персийската империя

Крайморските владения на Крез били наследени от Кир, който унищожил мидийската и лидийската държава и създал персийската империя. При него малоазийските гърци били „поробени за втори път“.

Йонийското въстание и атиняните

При Дарий, в края на VI в. пр. Хр., избухнало милетското (йонийско) въстание, което започнало по един нелеп повод. Тиранинът на Милет Аристагор пожелал да се намеси в гражданската война на остров Наксос и повикал на помощ персийския сатрап. В течение на военните действия обаче двамата се скарали и Аристагор решил да обяви независимостта на Милет и йонийците от царя. Тогава атиняните взели решение да помогнат на милетците (нали и двата града били йонийски); изпратили тридесет кораба в Мала Азия и взели участие в опожаряването на Сарди (административен център на провинцията).
Дарий потушил въстанието, но освен това решил да накаже атиняните, задето нахлули на негова територия. Първият поход пропаднал поради буря край Атон, където персите загубили към 300 кораба. На другата година те минали през цикладските острови, превзели Евбея и се прехвърлили на континента, но там загубили битката с атиняните (при Маратон).

Ксеркс

Задачата да се накаже Атина била наследена от Ксеркс. Той провел известния поход, в който участвал лично, водейки със себе си, както пише Херодот, 5 милиона души; превзел и опожарил града, но не се задоволил с това, а решил да продължи към Пелопонес, за да пороби всички европейски гърци. Но направил грешката да влезе в морско сражение (а още Крез бил предупреден от приенеца Биант да не се сражава с гърците по море). Загубил го и решил да се оттегли, като все пак оставил немалка войскова част в Тесалия.
На следващата година тези перси, начело с Мардоний, влезли в битка с обединените гръцки сили при Платея и я загубили.

Така наказателната акция на Персия срещу Атина се провалила за трети път и Европа, в лицето на гърците, запазила свободата си.

Епичността на „История“

Ако Херодот просто беше разказал тези събития, без да се отклонява много, книгата му най-вероятно нямаше да оцелее. Но те са само „носител на разказа“. Опирайки се на тях, той разказва историята на целия свят, който познава.

Така „Историята“ става прозаичен епос, равен на Омировия, и това е причината тя да се пази и чете и досега.

***

„Метафизика“ на Аристотел

В началото става въпрос за това, какво значи „да знаеш“. Не само човекът, но и другите живи същества по някакъв начин „знаят“ – защото имат сетива и могат да помнят. Но да имаш по-добро знание изглежда започва с това, да видиш приликата между нещата, които възприемаш и помниш.

Общо и отделно

Ако се увериш, че са подобни, стигаш до извода, че освен отделните хора съществува и нещо общо между тях, което е „човекът“ сам по себе си. Разбира се, Аристотел е сигурен, че той не съществува като нещо отделно, а само като общо – той е вид на рода „живо същество“ Така че той не е „същност“. Та от представата си за това общо заключаваш, че отделните хора са „човеци“ и вече знаеш за всеки отделен човек – какво е той.

Опит (empeiria) и изкуство (techne)

Опитът е такова нещо: да откриеш общото, след като си видял няколко отделни случая. Но той е не само за неща, а и за отношения и въздействия, тоест за причини. Примерно, забелязваш че ако някой яде чесън и пие чай при простуда, положението му се подобрява и той не се разболява. Това е опит.

А след опита идва изкуството. Лекарят има изкуство, защото знае какво е това здраве; и каква поредица от действия да се предприемат, за да се премине от болест към здраве. Александър Афродизийски казва, че както опитът се отнася към паметта, така и изкуството към опита. Защото опитният вижда няколко случаи на оздравяване от една и съща болест под въздействието на едно и също лекарство – и го прилага, защото е опитен. Докато владеещият изкуство е узнал, че „такива болести“ се лекуват с „такива лекарства“ – значи той вече не лекува така сковано, като просто опитния, който знае само едно отделно средство за един отделен случай; а е видял общото между болестите и лекарствата, които им съответстват. Значи пак имаме „възход към общото“.

Практически и творчески (praktikai kai poietikai) изкуства

Във всеки случай медицината е само практическо изкуство. Тя не се интересува от здравето само по себе си и от болестите сами по себе си – „що са те“. Задачата й е просто да лекува. Освен това тя не изработва нещо ново – с това се занимава фармацевтиката, която й е помощна.
А самата медицина просто променя състоянието на живото същество – от болест към здраве. Това не е производство, а въздействие с цел промяна и постигане на по-добро състояние на нещото.
Но освен практически има творчески или произвеждащи изкуства.

Теоретични изкуства (науки, epistemai)

А най-доброто е това, което е заради самото знание, а не заради нещо друго. Ето тези изкуства са теоретични и се наричат „науки“. Целта на науката (епистеме) е просто знанието.
И още повече, целта е teleiotes psyches, съвършенството на душата. Поне така започва коментарът на Александър. Според него знанието също не е само за себе си, то е заради душата, заради ентелехията й.

Опитният и теоретикът

Ако ти знаеш общи неща, може и да не се справяш добре в практически ситуации, защото не ти достига опит. Но това не значи, че опитът е по-висше знание, а само, че е необходим при занимание с отделното взетото. Примерно, ако лекарят познава добре един пациент и го е лекувал и друг път, е възможно да взима по-добри решения от друг лекар – просто защото има опит точно с този човек.

Способностите на душата

Тук може да си спомним онова, което се говори в „Никомахова етика“, в шеста книга.
Че има пет неща, чрез които ние узнаваме истината – изкуство, наука, разумност, мъдрост (или вещина, „софия“) и ум. Повечето от тях си служат с мисълта или разсъждението, логос.
Изкуството служи за произвеждане на неща, казва той; а разумността е за взимане на решения с оглед на доброто и лошото. Науката пък е за нещата, което не могат да бъдат иначе. Мъдростта е знание за причини и начала. И накрая, умът. Той е за първите предпоставки, а това са нещата, които не се узнават нито чрез опит, нито от умозаключение, но стоят в началото и служат за основа на всяко знание.

Възникването на изкуствата

Хората започват от необходимото знание, а после минават към това, което е за развлечение и целта му е приятното; и накрая стигат до онова знание, което е заради самото себе си, и то е най-доброто. Такова знание се нарича теоретично.

Знание и удоволствие

Знанието изобщо е нещо приятно, тъй като то е по природа. Затова в “Ламбда“ ще каже, че неподвижното движещо, което мисли себе си, е блажено и блаженството му е вечно. Но впрочем удоволствието не е цел на теорията, а само я съпътства – и това го пише Александър.

Общото знание, преподаването и мъдростта

А общото знание е по-висше, защото е управляващо. Нали архитектът управлява целият строителен екип, макар че някои умеят отделните неща по-добре от него. Но тяхното умение е от опит и по навик; и такъв човек не може нито да управлява, нито да преподава, тъй като не вижда цялото и общото.
А най-общото знание е за причини и начала, които се отнасят до всичко. Значи мъдростта е за най-общите причини и начала.

Висшата цел

Впрочем неговата цел, или по-скоро целта на казаното в сборника, не е просто да установи кое е висшето знание, но и онова, за което то е знание. А това не са просто причините и началата.
То е за истинно съществуващото, съществуващото във висша степен…

***

„Одисея“ 2

Одисей влиза в двореца и тогава Атина разпръсква облака, с който го е покрила. Дотогава бил невидим.

Отива при Арета, моли я за милост и гостоприемство, и сяда в пепелта на огнището. Феаките са изненадани, но понеже са гостоприемни, го настаняват да седне наравно с тях и обещават да се погрижат за него – защото такъв им е обичаят. Пък и не било изключено той да е някой бог, дошъл да ги изпита. Алкиной е поканил на гости първенците на острова, или поне на главния град (той изглежда често прави така). Гостите пият още известно време и си тръгват.

Тогава Арета започва да разпитва Одисей откъде има дрехите, с които е облечен – защото това явно са техни дрехи, на семейството. Той им разказва за срещата си с Навсикая, и казва, че й е благодарен за помощта. Алкиной изказва недоволство, че не го е довела лично в двореца, а Одисей го уверява, че всъщност тя е постъпила точно както трябва и с една зрелост, която надминава възрастта й.

Въобще, разговорът е много любезен. Стига се дотам, Алкиной да му предложи Навсикая за жена, макар че още не му знае името и преди два часа го е видял за пръв път.

Впрочем в това предложение няма никакъв риск. На Одисей му се предлага да се присъедини към рода, но той не може да бъде опасен с нищо. Това е остров, а те са изключителни моряци, той не би могъл да избяга оттам. Освен това не познава никого. Така че ако приеме, просто ще трябва да служи, да се подчинява за всичко. Не само цар, но и никой разумен човек няма да се съгласи на такива условия, колкото и хубава да е Навсикая. Пък освен това Одисей е женен.

Алкиной решава да организира угощение и игри в негова чест и да го изпрати на третия ден. Слугините му постилат удобно легло и го настаняват да спи някъде при входа, не в самия дворец, но не и извън него, явно под някакъв навес на двора.

На сутринта се отправят към пристанището, където ще видят кораба, който е приготвен специално за него. А Атина се разтичва из целия град да вика хората да го видят, като същевременно го прави по-хубав, отколкото е дошъл, подмладява го.

Алкиной разпорежда всеки от главните му сътрапезници да подари на Одисей дрехи и един златен талант. Те са дванадесет, явно това е върховният съвет на държавата. Алкиной е тринадесетият и председателства. После отиват в центъра на града, където има нещо като площад или стадион за състезания и танци.

Това е търговско-транспортна държава. Понеже са богати, могат да си позволят да се занимават със спорт и изкуства; и умеят да избягват войната. Като в „Утопията“ на Мор. Макар че там се препоръчва всеки да има и земеделско образование, да е живял поне две години на село. А тук – не.
Това е държава, която Хезиод и Платон не биха одобрили. Поминъкът им идва от морското дело и има много излишества. С философия не се занимават, но пък са напреднали технологично (с уникалните си кораби). Такава цивилизация, ако не е агресивна, може да си живее блажено и със съзнанието, че е над всички останали.

След това пак се събират при Алкиной. Прави впечатление, че той им нарежда да отидат, даже казва, че не би желал никой от поканените да отсъства. Звучи малко като заповед.

Провеждат се спортни състезания, доста подобни на онези, които са в „Илиада“, на погребението на Патрокъл. После някои предлагат на Одисей да вземе участие, дори го провокират. Накрая той се съгласява и хвърля диска по-далеч от всички; но това трябва да се обяви, така че Атина изтичва като някакъв спортен съдия и съобщава резултата. После Демодок запява, и съдържанието на песента му е доста скандално – как Афродита изневерила на Хефест с Арес, и как той ги хванал. Това е още нещо, което Платон не би допуснал.

После се отправят обратно, към Алкиноеви. Споменава се, че Одисей получил подаръците, а Арета ги прибрала в сандък и му предложила лично да го завърже – изглежда с някакъв възел, който не може да бъде развързан от друг. Затоплили му вода на триножник и той се изкъпал, за пръв път откакто бил напуснал Калипсо. И станал толкова хубав, че Навсикая го загледала съвсем внимателно и му казала да не я забравя никога, защото тя му е спасила живота.

Сядат на вечеря, Одисей отрязва парче свинско и го праща на Демодок, и иска да му изпее нещо за Троянския кон. Докато той пее, Одисей отново се просълзява, и тогава Алкиной, който още от предната вечер е забелязал, че песните за войната силно го разчувстват, му предлага вече да си каже името и произхода, изобщо да се представи…

***

„Ад“ 2

Идва шести кръг, зад стените на адския град.
Те изминаха петте кръга и сега предстои нов преход на лодка. Първият път беше, когато се придвижваха от външната страна на ада – мястото между входа и Ахерон, където се скитаха безличните. Те са като непогребани. И това е страдание, както казват Патрокъл и Елпенор. Това е „да си неопределен“.

Та първите пет кръга са между Ахерон и Стикс. И сега идва следващият лодкар, Флегиас, и ги пренася към града на по-тежко наказаните. Дяволите обаче не ги пускат да влязат, а освен това на една кула се виждат Фуриите (Еринии). И Горгона трябва да е някъде там, Вергилий предупреждава Данте да не гледа. Пак се мярка някакъв познат, Филипо Ардженти. Виждат го да гази в реката – трябва да е бил гневлив.

Това за италианците, които той разполага по пътя, е малко мъчно, защото иска непрекъснати справки. Те по това време са били известни хора, но мнозина от тях сега се знаят само защото той ги споменава. Но все пак има и доста крале, разни висши аристократи и папи, които са познати и отдругаде.

Та градът на Сатаната не иска да ги приема, сигурно защото забелязват, че Данте е жив. Те обикалят с лодката, сякаш го обсаждат. И по едно време забелязват една малка врата, която никой не пази, и влизат оттам. Някой им помага да я отворят, като че ли ангел.

Градът е нажежен до червено; стените му са червени. Те вървят из него и виждат гробове, в които лежат еретиците.

(Не е необходимо да гадаем кой се намира там. Впрочем не е изключено скоро да извадят Данте от учебните програми. Или поне така да го изрежат, че да няма нищо общо със себе си. Може да решат, че няма да се чете, а само ще се преразказва, като се пропускат подробностите. И най-добре да се преразказва по резюмета, а не по самия текст. Защото иначе поне учителите ще научат какво пише там).

Та те вървят покрай стената, вече са отвътре и виждат някои наказани. Там e Епикур, от когото изглежда идват всички ереси. После разни лица като Фарината, Фридрих Втори и дори Кавалканте Кавалканти, бащата на известния поет Гуидо. И един кардинал, Убалдини. Някои от нях вероятно са били атеисти.

Сега се отправяме към седми кръг, през който те все още могат да се спускат пеш. Като го прекосят обаче, идва огромна пропаст, която може да се преодолее само с летене. Тогава ще се появи Герион, който е летящ змей, независимо, че в митологията е представен като нещо по-обикновено. Но Данте понякога придава допълнителна чудовищност на античните персонажи – както на Минос, който също е змей, макар да не лети. После ще минат над десетте ями на осми кръг, по разни мостове, някои разбити от земетресението през 33 сл. Хр. И след това пак някой ще ги пренася, този път Антей, който ги взима в ръка, прехвърля ги през стената на девети кръг, навежда се и ги оставя на дъното, върху леда на Коцит.

Това кратко резюме помага да се обърне внимание на границите на кръговете; и че всеки е различно недостъпен. До преддверието се слиза лесно, после трябва да се плава през Ахерон, но и при добродетелните езичници не може да се влезе просто така, трябва да ти отворят вратите на седемте стени около замъка им. После походът върви що-годе гладко, и скоро пак има прехвърляне през река, това е Стикс. Но там е по-мъчно, защото реката опира в крепост, а тя се пази от еринии и дяволи, и трябва да помага ангел, за да минат през вратичката до реката. А след това вече идват бездни, през които трябва да ги прехвърлят по въздух.

И така, седми кръг.
Досега бяха просто невъздържаните и избухливите, а тук вече са злобните. Това е по-дълбоко вкоренено зло. Защото онези просто се поддаваха на желания – за секс, пари, развлечения, отмъщение. А тези извършват греховете си умишлено, тук е включен и разумът.

Впрочем още в шести кръг са донякъде такива, защото са еретици, главно атеисти. Това беше границата между избухливостта и злото, извършено с умисъл – защото атеистът е малко наивен, той някак несъзнателно се бунтува срещу Бога и иска да избегне Съда, като го отрича.

Та те най-напред попадат на тираните, които са във Флегетон, и са обстрелвани от кентаври. Самите кентаври ги посрещат със съмнение, но Вергилий се споразумява с Хирон, който им дава Нес за водач.
Той ги пренася без произшествия, може би защото е останал хетеросексуален; или просто не иска нови неприятности, след онези с Деянира. И така, реката е от кръв, а в нея са потопени насилниците, на чиято съвест тежат не просто отделни убийства, извършени под натиска на внезапно чувство, а масови. Значи са били овластени.

Данте обаче не е имал впечатления за сериозни масови убийства, защото когато държавите са малки, това е трудно. Геноцидите са такова нещо, но те се случват в големите държави и градове; трябва сериозна организация и по-развита технология, както през XX в. Та те забелязват Александър от Фере, Дионисий Сиракузки и някои други. И след това се прехвърлят в следващия дял, където се намират самоубийците. Те пак са насилници, но срещу самите себе си.

Сякаш за да се самоубиеш е нужна по-малко емоция, а повече размисъл. Самоубиецът не е просто гневлив или избухлив; във всеки случай не това е причината да посегне на себе си. Той е по-скоро депресивен и у него се е натрупала омраза. Тя е и към света като цяло, и към себе си – че не е могъл да се справи, или е допуснал фатална грешка. Или защото се бои от позора, което също не е избухливост.

Но все пак причините за самоубийството могат да са различни. При античните може да е от честолюбие, както при Аякс, вероятно и при Дидона. Или при провал на някакъв голям проект, и ако е сигурно, че ще загубиш високото си положение, както е с Катон Млади, Брут и Клеопатра. Или при пълно житейско объркване, както е с Йокаста.
А по-късно, от съзнанието за крайно тежко престъпление, както е Юда и подобни на него – примерно, Смердяков. Впрочем античността е пренаселена със самоубийци, но Данте не споменава никого, занимава се с един Пиер дела Виня. Те са като дървета и ги кълват харпии.

После се прехвърлят нататък, при насилниците срещу Бога и природата. Това е пустиня и там вали дъжд от пламъци. Има богохулници като известния Капаней, който предизвиквал Зевс.

Тук по някакъв повод Вергилий разказва за произхода на подземните реки. Те се образували от сълзите на грешниците, които някак минавали през статуята на един стар гигант, намираща се на Крит. Тя била от злато, сребро и прочее, до глината на краката си, и явно става дума за препратка към съня на Навуходоносор от книгата на Даниил. Но същевременно се преплита и с легендата за бронзовия гигант Талос, който охранявал Крит и за когото споменава Аполоний в „Аргонавтиката“.
Та тази статуя трябва да е алегория на времето, казват, защото била обърната с гръб към Египет (там се казва „Дамиета“); и гледала на запад, към Рим.

Но както и да е, в този дял се мяркат содомитите – явно става дума за хомосексуалисти на първо място, но и за всякакви сексуални извращенци.

И накрая – лихварите. Те са поставени сред насилниците срещу природата; вероятно защото обогатяването чрез лихви е противоестествено. Особено ако са големи. Защото ти искаш от длъжника срещу заема да ти върне пари, които той не е естествено да има – не би могъл да ги спечели с честен труд. Пък и Бог е забранил лихварството. Като се заемем с Петокнижието, ще видим къде точно…

7 СтЛ 29

„Старогръцката литература“ (интервю 3)

1 а СтЛ 1

Надежда Московска:
– Книгата, която държа в ръцете си, е озаглавена „Старогръцката литература“. Неин автор е Николай Гочев. Здравейте!

Н.Г.:
Добър ден!

Н.М.:
Подзаглавието е „От легендарните начала на поезията до края на елинизма“. Всъщност важно е да кажем, че тази книга обхваща именно онова, което един курс по старогръцка литература… преподава.

1 СтЛ 2

Н.Г.
– Да. Бих казал, че това е стандартният курс по старогръцка литература. Той е такъв поне от 200 години. Като казвам „200 години“, това са 200 години в Европа. Най-напред във Франция и Германия в началото на XIX век, а после и другаде, са се появявали книги, които са обхващали историята на старогръцката литература започвайки точно от легендарните начала на поезията. А не, както става впоследствие – да се започва от Омир. И е интересно, че когато нашите предци от XIX в. са се заемали с началата на литературата, те са започвали не с друг, а с Орфей. Макар че от Орфей явно не е запазено нищо; но те казвали, че е установено и сигурно, че траките и фригийците са онези, които първи са създавали поезия и музика в нашия регион; а след това гърците. И така, това е началото, а краят на изложението е в епохата на елинизма. Има и още, но един основен курс наистина достига до I в. пр. Хр., до нулевата година, по времето на Август.

Н.М.
– Всъщност повествованието, доколкото тук има такова, се води от един персонаж, който се нарича „Орфей“.

Н.Г.
– Точно така.

8 СтЛ 35

Н.М.
– Защо казвам „доколкото има такова“? Защото всъщност формата на текста е диалог. Една антична форма. Защо избрахте тази форма и лесно ли се удържа тя?

Н.Г.
– Наистина, диалогът като литературен жанр е изобретен през античността. Може би не от Платон, може би от някой от неговите познати около Сократ; и впоследствие се употребява извънредно много. Да кажем, един философ като Джордж Бъркли, който е сравнително нов автор, пише диалози. Джордано Бруно също пише диалози, при това високо художествени, великолепни…

Н.М.
– Но прави впечатление, че споменавате философски диалози, а това са диалози за литература…

Н.Г.
– Да. Но не е изключено да се водят диалози на всякаква тема. Във всеки случай жанрът е много стабилен. И сега, в какво се състои изненадата. Тази книга е заявена – пише го още на първа страница, пък и аз така говоря за нея – като учебник. И човек го отваря, вижда някакви хора разговарят и си казва: „Но как това ще е учебник?“. Ще кажа в какъв смисъл. В университета от отдавнашни времена, и за щастие все още при нас, има две форми на работа със студентите. Едната е лекционната, която всеки познава; а другата е семинарната – или, както ние си го наричаме, упражненията. И сякаш всеки смята за нещо подразбиращо се, че един учебник трябва да бъде изпълнен точно в лекционна форма. Тоест, да имаме монолог: нещата са така, така, така…

Н.М.
– Категорични.

Н.Г.
– Да. Текстът звучи категорично, авторитетно, няма спор, това е последната дума на науката. И почти никой не прави връзка с лекционната форма, а всъщност това е една лекция, която е отпечатана. Та когато се размислях, че е крайно време да се напише един университетски учебник по старогръцка литература, тъй като такъв не е бил писан от български учен никога…. макар че ние имаме много хубава традиция в античнознанието, и също в знанието за античната литература, която е повече от 100-годишна. Ако вземем предвид първия учебник на Константин Величков – почти 130-годишна. Тъй като Величков е писал свой учебник за българската гимназия в Солун, където е преподавал. Това е един добър учебник, той вече е сканиран, може да се прочете. Аз ги огледах тези учебници… и изобщо цялостните изложения на старогръцката литература на български език, и установих, че ние все още нямаме университетски учебник. Тъй като учебникът на Ал. Балабанов, който е издаден през 1914 г., все пак е гимназиален. Тоест той няма библиография, няма препратки към източниците, няма оглед на научната традиция… той си е един прекрасен учебник, но за училище. И си казах: „Ще напиша, но как?“ Крайно трудно е да се напише учебник по старогръцка литература, защото тази литература е най-обсъжданата в света.

СтЛ 43

Н.М.
– Позволете ми да отбележа, че и споменатият Величков, и споменатият Балабанов също присъстват, макар и само като споменавани от диалогизиращите. Казвате, че е най-обсъжданата. Всъщност много ми е важно да не пропуснем това – че има една отделна втора част, в която са изведени всички онези неща… Ако диалогът е това, което се случва в учебния час, то бележките са това, което студентите и преподавателят трябва да правят после.

Н.Г.
– Това е фонът. Бележките представят твърдото знание за старогръцката литература – доколкото може да има точно знание в науките за човека, защото науките за човека не са като природните и като математиката, там знанието е приблизително. Добре да знаем това и да не съжаляваме, то е такова. Човекът е нещо подвижно и свободно, затова и знанието за него е приблизително, а не сигурно, както е знанието в геометрията…

Н.М.
– И диалогично, в този античен и хубав смисъл…

х 10 СтЛ 39

Н.Г.
– Да. Та като се замислих, си казах: „Защо да не дам една картина на образованието, каквото наистина е, тоест на разговорите със студенти?“ И някак естествено се появи ето този разговор. Както може да се види, в него има десетина-дванадесет действащи лица; и те имат антични имена. Може да се каже, че тези имена са им дадени в чест на това, че се занимават с античност. И не са само гръцки…

Н.М.
– Много е любопитно това за персонажите. Не зная дали зад тях стоят реални личности, подозирам че да, защото са много последователни някакси… Хората са си хора – участниците в този диалог.

Н.Г.
– Това е голям литературен въпрос. Много историци на литературата се занимават с това – има ли прототипи зад действащите лица на дадено произведение и кои са. Хубаво е да се каже, че прототипът е само една опора. Но художественият образ не може да съвпада с прототипа, защото литературата не е като фотографията. Ти не се занимаваш с това, да представиш точно някой човек, а се стремиш да създадеш литературен образ. И в случая има създадени литературни герои. Те може и да имат някаква опора в реални лица, обаче е мъчно да се установи дали и доколко реалният човек или представата за него се доближава до създадения литературния образ.

Н.М.
– Ето че току-що казахме на зрителите ни, че това е литература. За съжаление учебните часове не могат да се случват винаги така, и затова е толкова хубаво да се чете литература за тях.

Н.Г.
– Да, така е. Много добре са подготвени всички участници в диалога. Това е един идеален разговор, който в действителността е мъчно да се проведе. Но затова има идеали.

Н.М.
– Симпатично е наистина, че още в началото един от персонажите казва: „Ами ако не можем да допринесем за разговора…“ и се казва, че тя всъщност участва в разговора, дори да мълчи. И така е и читателят – може да си мълчи, докато чете, но участва…

Н.Г.
– Точно така. Трябва да се помага на всеки, който се интересува от тези неща; да му се подсказва, че той винаги може да допринесе, и за това не е необходимо да има съвършено знание. В тази книга има едно внушение, на което искам да обърна внимание. То е, че съвършено знание няма, и че ние можем да пристъпим към науката с несъвършено знание и да не се срамуваме от това. Това е добрият подход. Ти знаеш, че знанието ти е несъвършено, но това не те притеснява, ти все пак влизаш в разговора. И когато се съберат десет души които разговарят приятелски и доброжелателно помежду си, ето така се прави наука. Разбира се, нужно е и твърдо знание, което го виждаме във втората част на книгата.

Н.М.
– И все пак аз си признавам – тъй като съм от тези с много несъвършено знание в класическата област – че на моменти имах нужда да чета диалога, без да чета бележките, а после да се връщам към тях. Тъй като, колкото е достъпна първата част, толкова втората ме респектираше с това, че наистина се сблъсквам с учебник по старогръцка литература.

Н.Г.
– Това са като две различни книги. Но ако отворите преразказа на „Илиада“, който е наличен там, или на „Одисея“, или на романа „Етиопска повест“… аз Ви обещавам, че четенето ще бъде приятно и увлекателно.

Н.М.
– След като се преборих и с бележките, потвърждавам. Потвърждавам, че и те не са непреборими. Казвам просто за това усещане за достъпността: за онзи, който тепърва пристъпва, и за онзи, който може дори да е по-информиран, и пак да използва втората част за справочник. За някои от темите, по които може да не е много сигурен.

Н.Г.
– Аз мисля, че книгата е успешна. Не го казвам като автор, а като някой, който вече донякъде е отстранен от нея. Защото като я отвориш – примерно към средата на диалога – и се зачетеш, тя не те пуска лесно. Четеш и си казваш: „Я да видя какво ще кажат и по-нататък…“. Е, разбира се, освен стандартния курс, има и друго. Има едно нещо, което се нарича „стазим“; това е термин от античната драма, където се включват едни допълнителни курсове. Например „Интелектуалците през античността“. Хората си говорят и на тази тема. Значи книгата не е като обикновен учебник, да тръгнеш и да завършиш – автор, жанр, автор, жанр; а има едни такива отделяния по теми, които са въведени в структурата й. Така тя се дели на части.

Н.М.
– За мен беше много приятно нещо, което чух на представянето на книгата, в края на миналата година – като определение за нея. Защото тогава всички говореха за мултижанровостта и неща, които вече казахме. Някой каза, че в тази книга преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета се срещат. Това несъмнено е ласкателно за Вас като автор, но склонен ли сте да се съгласите с него?

СтЛ 53

Н.Г.
– Във всеки случай има опасност преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета като се срещнат, да не видят никаква разлика помежду си. Защото някои преподаватели се държат като кабинетни учени. Това е, което смятам, че трябва да се избягва. Преподавателят в аудиторията трябва да бъде в голяма степен човек, който слуша студентите. Но за да ги слушаш, ти първо трябва да им дадеш думата. И ето тук се проявява диалогичната настройка: доколко човек е в състояние да дава думата на други. Това изисква една деликатна душевност: да можеш да уважаваш хората около тебе, да не искаш от тях прекалено много, а това, което търсиш в тях, да е самата любов към знанието. И ако има такова нещо и ако го поощряваш, тогава ще се получи истински разговор. И тогава преподавателят ще бъде добър и различен от кабинетния учен, който просто си гледа книгите.

16 б СтЛ

Н.М.
– Искам да Ви благодаря за този разговор. Действително препоръчвам тази книга, доколкото по нея наистина може да се учи, с онова въведено от формата на диалога колебание, което, както стана ясно от нашия разговор, касае науката по същество.

*

https://bnt.bg/bg/a/starogrtskata-literatura-ot-legendarnite-nachala-na-poeziyata-do-kraya-na-elinizma