Архив на категория: за студентите

кариат

Старогръцката литература в Римската епоха 2020/2021

“„Старогръцката литература в Римската епоха” (Част I, Поезия) е бил провеждан почти без прекъсвания в продължение на 19 години (от есента на 2002 г. досега).

В резултат на тази работа се стигна до една сравнително определена последователност, която беше осъществена и през зимния семестър на 2020/2021 г.

I. Комедията и сродните ѝ жанрове

1.
Започва се с разглеждане на Новата атическа комедия.

Какви са разликите на жанра в сравнение с неговия предшественик – Старата атическа комедия, позната от 11-те оцелели драми на Аристофан?
На първо място, не се представят реални персонажи – Сократ, Еврипид и др., където целта е да се пародира техния публичен образ в очите на съгражданите им. Вместо това се преминава към герои с фиктивни имена (Сострат, Калипид), участващи в действие, чиято цел е брак между влюбени или събиране на разделено семейство.
Покрай това се откриват подхвърлени деца и се решават затрудненията, произтичащи от нежелана бременност – като се оказва, че родителите на укриваното/подхвърлено/незаконно дете са същите, които са вече женени или предстои да сключат брак.
Задачата е да се изработи фабула с щастлив край и да се представят характери от всекидневието – младежи, възрастни родители, хетери, роби, готвачи, войници и др.
Фигури на богове не се въвеждат (при Аристофан ги има, и то пародирани), с изключение на Пан и нимфите.
Хорът не участва в действието.

Обикновено се чете Менандровата Δύσκολος („Мъчният човек“, превод Ал. Ничев), като може да се добави и „Момичето от Самос“ (превод П. Йорданова).

Като илюстрация към комическата разработка на характери (обикновено носители на някаква негативна нравствена черта, която се представя, за да предизвика смях) се четат прозаичните „Характери“ на Теофраст (в преводи на Б. Богданов и Ал. Балабанов).

Като илюстрация към сюжета „любов между двама млади, който след перипетии завършва с щастлив брак“ се чете прозаичният роман „Дафнис и Хлоя“ (превод Б. Богданов). Действието се развива в буколическа обстановка, за която ще стане дума и във връзка с други жанрове/термини (идилия).

За да се придобият още впечатления за характера на тези драми и да се покаже влиянието на атическите комедиографи върху зараждането на римската драма, се четат пиеси от Плавт и Теренций ( „Гърнето“, „Братята“; превод Ал. Ничев).

2.
Представянето на ситуации от градското всекидневие – комични или не – се явява в по-кратки жанрове, наречени мим и идилия.
Четат се някои от мимовете на Херондас (преводи на Г. Кацаров и В. Бешевлиев). Прибавят се подобни произведения на Теокрит (Г. Кацаров, Г. Михайлов, Т. Дончев и др.). Мимът е кратко драматическо произведение, което представя сцена от всекидневието на елинистическия полис – разговор между приятелки, майка се оплаква на учителя от сина си, две жени правят любовна магия, собственик на публичен дом съди клиент, жена ревнува своя роб и го заплашва с телесно наказание.

Четат се изработените за курса справки за Менандър, Херондас и Теофраст.

II. Идилията и буколическият стил

„Идилията“, свързана с името на Теокрит, е термин, отнасящ се до кратки поетически произведения, където действието протича в различна обстановка и епоха.
Някои, като „Сиракузанки“ или „Любовта на Киниска“ могат да се нарекат и мимове. Другаде обстановката е пастирска (буколическа) и там най-често се разказва за поетически състезания между пастири. Трети съдържат обработка на митологически сюжети („Хилас“, „Влюбеният циклоп“), където задачата е да се покаже изразяване на любовно чувство или просто да се представи по нов начин познат детайл от митологията.

Буколическата идилия, също се възприема от римските поети. За да се покаже това, се четат „Буколики/Еклоги“ на Вергилий (превод Г. Батаклиев).

Чете се изработената за курса справка за Теокрит.

III. Наследници на героическия епос

Видяхме, че някои елементи на Старата (от Аристофанов тип) комедия оцеляват във формата на по-краткия мим.

1.
По подобен начин сюжетите от класическият епос на Омир се явяват в по-кратки поетически видове. Сред тях са „епилионът“, пример за който е загубената, но много обсъждана поема на Калимах „Хекала“. Също и химните, в които като част от възхвалата на божеството се включват разкази за неговите дела. Такива са оцелелите химна на Калимах.
За да се поясни характера на жанра се четат т.нар „Омирови химни“ (Р. Константинова), накои от които са от класическата полисна епоха или преди нея, а други са вероятно по-късни, съвременни на Калимаховите.

Ликофроновата „Александра“ (ок. 1400 стиха) е епико-драматическо произведение, където,, под формата на разказ за едно Касандрино пророчество, се представя пълна история на гръцкия свят – от предтроянските времена до походите на Александър.

2.
Има и опити за създаване на големи епически поеми. Такава е „Аргонавтиката“ на Аполоний Родоски (над 6 000 стиха). Тя се отличава от Омировия подход по това, че опитва да представи дълга поредица от събития, засягащи главния герой и така се доближава до митографията. Отделя се особено внимание на любовната история между главните герои, което не се случва при Омир; може да се предположи, че в тази насока Аполоний е повлиян от Еврипид.

За да се види влиянието и на този поет върху римските автори, може да се прочете частта на Вергилиевата „Енеида“, където е разработена легендата за любовта между Еней и Дидона (Г. Батаклиев).

Четат се изработените за курса справки за Калимах, Ликофрон и Аполоний.

(следва)

S

Епос и роман

[Разговори между трима събеседници, проведени от януари до март 2010 г. на живо по радио „София“ и издадени като книга със заглавие „Фантастичното през античността“ – „Проектория“ 2012 и УИ „Св. Климент Охридски“, 2018]

Епосът

Първи разговор

Eмил Янев: – Добра неделя, уважаеми неделни радио-читатели. Вие сте отново в зоната на риалити романа, аз съм Емил Янев.

Кин Стоянов: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. Риалити-романистите сме тук, в студио 4 на БНР и в апаратната, където е звукорежисьорът Камен Жеков.

Е.Я: – Глава втора. „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Всичко това, обаче, след около час, вече по-малко от час. Нашите малки, вече не толкова малки герои, отново се реят в космоса. В момента, след първата глава те останаха на Пикторалия, една от четирите планети на съзвездие Пентаграм.
Нашата задача обаче сега е друга. Днес – в този предварителен час, предхождащ първата глава – отново при нас е един добре познат ви човек, човекът, с когото отваряме страниците на отдавна, отминали епохи и търсим литературни произведения в тях. Това е преподавателят по антична литература в СУ, доц. Николай Гочев. Здравей!

Н.Г: – Здравейте.

Е.Я: – Отново се спускаме дълбоко назад във времето. Целта ни тук, в тези подгряващи часове, са аналогии и практики от раждането на образа, началото на литературните видения. Иначе казано, прототипите и първообразите на днешните жанрове фантастика и фентъзи. Днес какво си ни приготвил?

Част І
За Омир

Н.Г: – Да поговорим за „Одисея”. Миналия път стана дума за „Златното магаре” и тогава казахме, че това е късно произведение, и се наложи да обясним защо започваме със „Златното магаре” и с Апулей. А основание за това имаше. Сега обаче е време да започнем с нещо наистина ранно, със самото начало. Защото не само ние, но и самите древни гърци – тези от класическата епоха – не знаят за никаква литература преди Омир, преди „Одисея” и „Илиада”. Защото дори по времето на Аристотел не са били запазени произведения по-древни от „Одисея” и „Илиада”. Всички са казвали: Омир е началото. Така че той е началото за всички на Запад.

Е.Я: – Да, да, западната цивилизация започва от Омир. Разбира се, в историко-литературен смисъл.

К.С: – „Седем града спорят пред чии порти е просил Омир” – това на Самуел Маршак май беше.

Н.Г: – Да, това е шега. Но има една антична епиграма за спора на седемте града.

Е.Я: – Всъщност нас ни интересуват повече неговите литературни прояви и в случая произведението „Одисея”, което, според мен, най-много се доближава до тези два жанра – фентъзи и фантастика. Но все пак – кога живее Омир и събития от кое време описва той?

Н.Г: – Още през V век пр. Хр., Херодот е отделил място в „Историята“ си за Омир. И казва, че Омир живее 400 години преди неговото време, преди Херодот. Значи за Херодот той вече е бил древен. А 400 години преди времето на Херодот означава ІХ в. пр.Хр. Това е една твърда датировка, която имаме благодарение на един сериозен, солиден автор като Херодот и това е добра изходна точка.

К.С: – В крайна сметка това исторически образ ли е? Защото знаем, че Омир e бил слепец и на старогръцки е „Омир” е значело това.

Н.Г: – Всъщност думата ὅμηρος има като първо значение „заложник”. Но кой знае какъв е бил животът на Омир. Във всеки случай, да кажа още малко за датировката. Днес, след векове умувания, ние приемаме, че Омир е живял през VІІІ в., дори втората половина на VІІІ в. – значи, изтегляме го 100 години към нас. Още от сега да кажем – единственото добро нещо, което имаме като източник за Омир, са собствените му описания на пътуващи певци. В „Одисея” те се казват Фемий и Демодок.

Е.Я: – Така, Омир самият твърдо ли е историческа личност? Защото знаем, че дори в далеч по-късни периоди на литературната история едно име – което и да е име – би могло да бъде сборен образ на цяла плеяда от автори. Това авторско произведение на Омир ли е – „Одисеята”? А също и „Илиада” и всичко, което е завещал Омир – то негово ли е, или е един фолклор, който е подписан по-късно в историята с едно условно име?

Н.Г: – Този въпрос се превръща в тема доста късно. През античността никой не се съмнява, че Омир е реално лице, което е автор на точно тези и още някои произведения. И във Византия също не се съмняват, и в ранните времена на западната класическа филология – XV-XVII век – също. И чак в края на ХVІІІ в. в Германия тази тема се открива. Един класически филолог, казва се Волф, в края на ХVІІІ в. издава Омир и казва „Ето това е текстът на Омир, но според мене „Омир” е само име за тези поеми. Самите те са събрани през VІ в. пр.Хр. в Атина оттук-оттам и са приписани на този предполагаем автор. Всъщност „Илиада” и „Одисея”, всяка поотделно, са просто сборници”.

Е.Я: – Да. Както се казва „Старогръцки легенди и митове”.

Н.Г: – Да, на които им е придадена форма по времето на тиранина Пизистрат през VІ в. Дадена им е някаква цялост. Но това се казва чак през ХVІІІ в. в Германия. През ХІХ в. тези въпроси се дискутират, през ХХ в., обаче не. Започва да се приема, че това най-вероятно са авторски произведения. Защото поемите, които виждаме, са прекалено добре направени, за да ги припишем на някаква група съставители.

К.С: – А сега ще има музика.

Част ІІ
Времето на Троянската война

Е.Я: – Омир, „Одисеята”, 8-9 века пр. Хр., все още това е спорно. Това, което е безспорно, поне към ХХ в. е, че Омир е действителна историческа личност и именно той е авторът на „Илиада”-та, на „Одисея”-та, която днес ни интересува особено много. Там, в „Одисея”-та, търсим раждането на образа, началото на литературните видения, прототипите и първообразите на днешните жанрове фантастика и фентъзи, които са предмет на разработка от библиотека „Български риалити романи”. Това, обаче, след 4.
Сега доц. Николай Гочев от СУ, преподавател по антична литература, ще ни въведе в образите на „Одисея”-та. Има ли дистанция между събитията, описани от Омир и неговото съществуване във времето? Тоест, той съвременник ли е на тези събития или разказва по преразкази?

Н.Г: – Още в древността гърците, или поне повечето от тях, са били сигурни че Омир е много по-късен от Троянската война, и е обработил някакви разкази за нея, които са съществували от доста време. Сега, няколко думи за това какво се случва тогава по света.

Е.Я: – Да, или поне в района. Света в този средиземноморски вид.

Н.Г: – А всъщност центърът на този свят се намира на изток.

К.С: – Мала Азия.

Н.Г: – Не е Гърция, не е точно и Мала Азия, а е по-скоро Двуречието и областта Двуречие-Египет. Това е центъра на тогавашния свят, там се случват нещата. Това са старите цивилизации, там са мощните армии. През VІІІ в. имаме на изток първо една силна Асирийска империя, която точно през VІІІ в. разрушава Северното еврейско царство – Израил. То е разрушено по времето на Омир, към края на VІІІ в. По това време асирийците заплашват даже и Египет. А Египет, тази много стара и прочута държава, е била много отслабена през VІІІ в. и казват, че известно време е била владяна от южни царе, които не са били египтяни.

Е.Я: – По-южни от самия Египет?

Н.Г: – Да. През античността се говори за етиопско царство, което неведнъж е заплашвало Египет. Други страни – например финикийските градове като Тир и Сидон, са процъфтявали икономически, може би и културно, но политически са били подчинени също на Асирия. 150 години преди Омир тез ифиникийци са създали Картаген, за който Омир е чувал. На този град, който е далеч на запад, предстои голямо бъдеще. И също по времето на Омир, значи към средата на VІІІ в., ние казваме, и се знае много отдавна, че е основан град Рим. На него му предстоят векове, докато придобие влияние.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Нито Омир, нито който и да било грък от континентална и от егейска Гърция не е чувал нещо за Рим преди ІV – ІІІ в. пр. Хр.

К.С: – Тоест, събитията, които Омир описва, вече са се случили и дори Еней вече е изнесъл своите хора и е основал Рим.

Н.Г: – От по-късната версия на Енеевата биография става ясно, че Еней, който е троянец, се премества в Италия и векове по-късно негови потомци основават Рим. Основаването на Рим вероятно се е случило по Омирово време, а за самия Омир Еней е древен герой. И още нещо: по времето на Омир – може би малко преди него – са били проведени за пръв път Олимпийските игри. Това е много важно за гръцката история,
защото гърците си правят хронологията по Олимпийските игри. Това трябва да се е случило през 776 пр. Хр.

Е.Я: – Центърът на цивилизацията се мести от изток на запад, той ще премине и през Гърция и ще я подмине в западна посока към Рим. Но нас ни интересуват едни събития в този район. Какво представлява районът, описван от Омир, в епохата, в която събитията се разиграват – Троя, Спарта, Атина?

Н.Г: – Омир не се е занимавал да датира нищо, разбира се, но след време неговите коментатори и всички гръцки историци много са се интересували, и в крайна сметка е било установено, че Троянската война се е състояла някъде към 1180 г.пр.Хр. Разбира се, те са го казали по друг начин.

К.С: – Близо 400 години преди Омир.

Н.Г: – Някъде по това време, в началото на ХІІ в. пр. Хр. е прието да се датира Троянската война, и че тогава е била разрушена Троя. Това вече е краят на голямата гръцка цивилизация от ІІ хилядолетие – микенската цивилизация. И това е времето, в което Египет е все още една мощна държава и времето, когато юдеите вече да в Палестина, но все още нямат цар, а народът се е управлявал от т.нар. съдии…

Част ІІІ
Времето на Омир

E.Я: – В търсене на прототипите и първообразите на днешните жанрове фантастика и фентъзи продължаваме да се връщаме все по-назад в историята. Говорим за южните части на Балканския полуостров и за Средиземноморието. Всъщност, като оставим настрана доколко Хайнрих Шлиман е открил точно останките на Троя, но ако приемем, че е така, каква датировка имат те?

Н.Г: – Имало е спорове. Специалистите са съгласни, че това, което Шлиман е сметнал за Троя, е било някакъв друг град. Но същевременно има съгласие, че онази Троя, за която Омир говори, трябва да е била на същото място, където Шлиман е разкопавал. Това място е стратегически важно, защото то е близо до протоците и се предполага, че войната на континентална Гърция срещу този град е била война, каквито и впоследствие е имало – за протоците, Дарданелите и Босфора.

Е.Я: – Зората на битките за протоците.

Н.Г: – Така изглежда. В това е била силата на Троя. Античните, впрочем, са мислели, че троянците са били подчинени на Асирия още по онова време.

Е.Я: – В какви взаимоотношения се намират политическите сили в района? Преди да отидем към събитията, описани цветисто, образно и митологично, от самия Омир. Имаме гръцките градове-държави, Троя също, сериозна единица – и политическа, и военна. Това ли са силите в този район?

Н.Г: – Ние не сме много сигурни каква е била политическата ситуация в началото на ХІІ в. пр.Хр. Тук има по-скоро догадки. Бедата е, че имаме слаби писмени извори и дори гърците от класическата епоха не са знаели почти нищо. Много повече неща знаем за самото Омирово време, за VІІІ в. Тогава гръцкия свят е бил почти в същото състояние, в каквото го виждаме през класическата епоха, значи от V-ІV в. Та през VІІІ в. вече големите гръцки полиси са съществували, но Спарта е била много по-силна и цветуща от Атина.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Тя е един град, който се развива по-рано и много по-рано е бил влиятелен. За това и атиняните, когато се хвалят със своята история, много рядко се позовават на Омир. Защото Омир не казва почти нищо за Атина. Едвам я споменава като един от многото градове, докато за Спарта говори често и надълго.

Е.Я: – Спартанските царе са основни герои в „Илиада”.

Н.Г: – Да, там е Менелай, Елена. И ние виждаме как Телемах, когато тръгва да търси баща си, отива в Спарта, като в един голям град, едва ли не първи в цяла Гърция. Така че Спарта има голямо предимство. И атиняните, които са стигнали до имперска роля чак през V в., са си казвали: „Да, ние сме силни, имаме големи заслуги пред всички елини, но спартанците все си мислят, че те са първи.” Това го казва примерно Изократ, през ІV в. Сега аз бих казал и някои неща, за това, какво си мислят гърците за отношенията между тях и т.нар. Изток. Това е интересно. Най-добре да се опираме на това, което те самите казват, защото археологическите данни не са толкова добри, колкото писмените извори

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Та, мнението на гърците е следното. Още Херодот, когато започва да пише своята история, казва така: „Ние се намираме във време, в което гърците воюват срещу Персия. Но войната между Гърция и Персия е само една част от много стария конфликт между Запада и Изтока. Това е една история на взаимно нанасяне на несправедливости, като може би първи са започнали от Изток” И поставя Троянската война като епизод от тази поредица сблъсъци. С разрушението на Троя печели Западът и тогава вече, по времето на Херодот, когато гърците отблъскват Ксеркс, те пак казват „Ето пак Западът спечели”, което е малко съмнително – всичко, което е станало е, че просто Ксеркс не е завладял Гърция.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Но на Атина това й трябва, защото атиняните извличат максималното от гръко-персийските войни. Те се представят, донякъде заслужено, като защитник на цяла Гърция, и обосновават своята роля като лидер на гърците.

Е.Я: – Там междуособицата е особено силна, вече впоследствие, между Спарта и Атина. Но да видим… всъщност след малко може би ще дойде времето да видим троянците кои са като етнос и какъв фактор са в района.

К.С: – Но това ще го разберем след музиката.

Част ІV
Ахейци и троянци

Е.Я: – Кои са троянците? Какво представлява Троя в епохата, в която се разиграват събитията, описани от Омир? Търсим всичко това, защото ни предстои през „Илиада”-та да влезем в „Одисея”-та. Всъщност целта на днешния час е поне да влезем в „Одисея”. И така, какво представлява Троя, от кого е заселена и кого дразни? И защо?

Н.Г: – Не бихме могли да знаем много неща за Троя, нито подробности. Пак се опираме главно на това, което самите гърци са знаели, а те се надяват да разберат нещата от Омир. Ясно е, че Троя е била един силен град, защото тя е била нападната от всички гръцки градове, взети заедно. Омир ги изброява.

Е.Я: – Обединена гръцка армия.

Н.Г: – Те са стотици, и той най-педантично ги изброява кои градове, от кои места, колко кораба и колко души са тръгнали. Столетия по-късно Тукидид се занимава с това място и казва, че Троянската война не е била толкова голяма, колкото я представят. Казва: „Сега, като преброим колко са били корабите и колко са били хората – малко са били за цяла Гърция”. С което иска да каже, че тогава Гърция е била по-слаба в сравнение с това, което е по Тукидидово време, времето на Пелопонеската война. Във всеки случай Троя явно е била много силен град и се е наложило цялата гръцка армия да се сражава срещу нея.

К.С: – Че даже и траки.

Н.Г: – Да. Там има и траки, но те са били съюзници на троянците.

К.С: – Да.

Н.Г: – Траките са сериозен фактор от най-дълбока древност в тази част на света и понеже го подхвърлихме, ще го илюстрирам с един пример. Един от най-големите специалисти по политика в класическата епоха, Изократ, е казал, че има 3 големи мощни властващи народа измежду варварите. И казва – първо, това са персите, с които ние си имаме сериозни сблъсъци. Второ, скитите, които са многобройни и живеят на север; и трето – траките. „Които бяха толкова страшни”, казва „че в древността бяха стигнали да бъдат съседи на атиняните и когато ние спечелихме една война, тогава те се дръпнаха по сегашните си места и отидоха нагоре. Дотогава бяха много близо до нас”. А и Херодот после казва „Траките, след индийците, са най-много в целия свят” .

Е.Я: – Но има ли троянско население, или това е един космополитен за времето си град, населен от странстващи, търгуващи и взаимно общуващи, но етнически различни хора?

Н.Г: – Не е лесно да се каже. Ако се погледне Омир, виждаме неща, които показват, че троянците, са били, като култура, доста близо до своите противници. Изглежда, че те почитат същите богове. Поне така говори Омир.

К.С: – Част от пантеона ги подкрепя тях в „Илиада”.

Н.Г: – Точно така. Друго – от Омир никъде не личи, че тези хора разговарят помежду си с преводачи.

К.С: – Да, това също.

Е.Я: – Езикова и религиозна общност имат, някакво единство.

Н.Г: – Така изглежда. Обаче някои казват „Ами Омир е поет, ако той започне да си занимава с неща, с които се занимават историците, примерно какъв език говорят, кой ще превежда – той няма да бъде поет. За да може един поет да разказва добре, той трябва да прескочи преводачите.” Но други смятат, че трябва да е имало преводачи. Например Горгий, прочутият оратор и софист от V в., има една учебна реч, в която един от неговите герои – ахеец на име Паламед, казва: „Нуждая се от преводач, за да разговарям с троянците”.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – Значи, някой през V в. е казвал: „Може да не са били като нас, да са били други, с друг език и да е имало нужда от преводачи”. Но това са едни умувания, предположения. Все пак Мала Азия е била населена с негръцки племена. Там има гърци, но това са колонисти, които населяват островите и крайбрежието. Ефес, Смирна и много други градове – те са гръцки. Но навътре имаме други народи, примерно лидийците, чийто най-известен цар е Крез и те, без съмнение, не са били гърци. После имаме фригийци, карийци. И по-навътре множество други народи, които впоследствие оставят само имената си като имена на области – Ликия, Кападокия, Памфилия и т.н. Най-далече остава Армения, за която гърците по онова време не знаят. Та когато става дума за троянците се е наложило мнението, че тези хора трябва да са били фригийци. Поне така са мислели през класическата епоха.

Е.Я: – Така. Фригийците са най-вероятното население на Троя. Гърците с обединена армия тръгват, за да унищожат този град. Очевидно, с огромно стратегическо значение, а вероятно и икономическо.

Част V
„Илиада”

Е.Я: – И така, уважаеми неделни радио читатели, имаме 5-6 минути, в които трябва да изчерпим Троянската война, защото „Илиада”-та я прескачаме като елемент на първообраза или прототипа на днешните жанрове, за които говорим – фантастика и фентъзи. Уверявам ви, че другата неделя ще получите „Одисея” в максималния й вид, както и образа на самия автор Омир. И така, войната трябва да я проведем, макар и набързо, още повече, че през нея трябва да преведем нашия основен герой – Одисей, който е ключова фигура в нея.

Н.Г: – Троянската война, трябва да кажем нещо за нея. Тя започва като една изневяра.

К.С: – Много литературно.

Н.Г: – Да, увлекателно и интригува всекиго. Всеки би желал да чуе какво се е случило, каква е тази изневяра. А Херодот, който мисли като историк за тези неща, казва: „Парис е отвлякъл Елена, но това е било като отмъщение, че някои гърци са отвлекли – обърнете внимание – Европа.” Европа е била финикийка, дъщеря на един тамошен благородник или цар. Някакви европейци отвличат Европа. И казва „Не е странно, че после Александър-Парис е отвлякъл Елена, това е било отмъщение”.

Е.Я: – Кражба за кражба.

Н.Г: – Да, така че историята започва с изневяра. Но какво следва? Менелай вижда изневярата, смята я за оскърбление от страна на троянците, тоест не смята, че само жена му е виновна, и се обръща към всички някогашни кандидати за ръката на Елена, които тогава са дали клетва, че който и да бъде избран за неин съпруг, те ще си помагат, а няма да враждуват помежду си.

К.С: – Каква доблест само. Каква антична доблест.

Н.Г: – И наистина, когато Менелай и особено Агамемнон, който е главнокомандващ, се обърнали към тях, те са казали: „Да, ще дойдем”. И така тръгват нещата. Те се събират…

Е.Я: – Така се обособява обединена, общогръцка армия, която да тръгне, за да върне Елена обратно на Менелай.

Н.Г: – Да. И този огромен флот тръгва, но не направо през Егейско море, защото им е трудно, за тях даже Егейско море е голямо.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – В този момент то е опасно и бурно, така че те вървят по крайбрежната ивица, която знаем колко е дълга. И в един момент засядат, не много далеч от Пелопонес, някъде срещу остров Евбея, поради безветрие. Тогава се случва една трагедия, която има голям отзвук по-късно, а именно: оказва се, че трябва да се направи човешка жертва. Трябва да се пожертва дъщерята на Агамемнон – Ифигения.

Е.Я: – Ифигения, да.

Н.Г: – Така е казано, казва го прорицателят Калхас – така искала Артемида. И наистина Агамемнон пожертвал Ифигения.

Е.Я: – Той също има участие като посредник, нашия човек Одисей. Че той всъщност е успял да убеди Агамемнон, че в името на големите цели, Ифигения трябва да се жертва Там вече изпъкват част от неговите качества, той е умен…

К.С: – Хитроумен.

Е.Я: – Дипломатичен, знае как да си постига целите.

Н.Г: – За Одисей се разказват много неща, например че в началото въобще не е искал да ходи на война, имал е млада жена и малко дете, знаем кои са. И се е преструвал на луд. После се отказал да се преструва, и тръгнал. За Одисей се разказват всякакви неща и даже в древността някои биха казали: „Одисей е един преди всичко непочтен, даже посредствен човек, докато Ахил е герой. Дали е справедливо всеки от тях да е главно действащо лице на епическа поема?” Но впрочем духът на поемите е различен.

Е.Я: – Да, той не е типичният герой на гръцката митология. Те са някак самопожертвувателни, достойнството и честта преди всичко, докато Одисей е по-компромисен, той в името на оцеляването е готов на всичко.

Н.Г: – Ето това е многообразието при Омир

Е.Я: -Да.

Н.Г: – И за това той е голям поет, защото е направил само две поеми, но главните герои са съвършено различни. В „Илиада” героят е Ахил, който е твърд, безкомпромисен и се жертва…

Е.Я: – Да. Тоталният герой.

Н.Г: – За когото най-важна е честта, и то във всеки момент. А от другата страна е Одисей, който е герой на оцеляването. Той може да изпадне във всякаква ситуация, да излъже, да бъде всякакъв. Така че Омир си е казал: „Ще направя две поеми, едната ще бъде такава, другата – различна.” И наистина „Одисея” е съвсем различна.

Е.Я: – Единият звучи по-митологизирано като характер, Ахил, а Одисей е по-близко до човека.

К.С: – Но ние трябва да доразкажем Троянската война.

Н.Г: – Да. Та ето, те жертват Ифигения, и по-късно Агамемнон като че ли ще си плати за това решение. Потеглят и стигат до Троя и, казва се, воюват там 10 години. Но Омир, понеже не му е интересна хронологията, не се занимава с това, да разказва за десетте години, а е взел няколко седмици. И се е заел да разкаже нещо от тези няколко седмици. Започва със скарването. В един момент се скарват Агамемнон и Ахил, и Ахил се отдръпва, защото го обиждат. И казва „Аз ще се оттегля, но освен това и ще направя така, че армията да пострада, за да разберат, че съм необходим”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Какво става? Майка му, която е богиня, отива при Зевс, Зевс казва: „Да, ще помагам”, тоест нека да пострада ахейската армия – и тя армия наистина пострадва. Има някои хубаво разказани единоборства, с които Омир прекъсва представянето на военните действия. И действително, троянците притискато враговете си, стигат до лагера, до корабите и малко остава да подпалят корабите, след което ще унищожат армията. Защото те без кораби, разбира се, ще загинат. Тогава в битката влиза Патрокъл, приятелят на Ахил, и загива. И понеже той загива, Ахил казва: „Аз ще се върна”.

Е.Я: – Това е вече мотивът за Ахил.

Н.Г: – „Ще се върна, за да отмъстя”. Не просто му хрумва, че му е омръзнало да бездейства, или че просто се е притеснил за Агамемнон и армията.

Е.Я: – Има кауза.

Н.Г: – Има неочаквана, но сериозна и истинска причина да се върне. А не, че някой му е казал „Хайде да ти платим повече”. Те отиват веднъж, но той ги връща.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – Така че и това е добре направено. Не случайно Аристотел казва на едно място в „Поетиката” – „Омир, който всичко прави много добре, и това е направил хубаво.” Та в този момент Ахил се връща и се стига до единоборство с Хектор, в което Ахил побеждава.

Е.Я: – Ахил и Хектор, епичния дуел, двубоят между двамата.

Н.Г: – Накрая Ахил и Приам се помиряват, за да може Хектор да бъде погребан. Това е.

Е.Я: – Така. След това нещата вече са болезнено познати и от филми, варианти, вариации и т.н. Дървеният кон…

К.С: – Даровете на данайците.

Е.Я: – Даровете на данайците и огромната конспирация на Одисей, който в крайна сметка печели войната и не случайно получава снаряжението на Ахил. В крайна сметка е това и по този начин ние ще приключим Троянската война, защото нашата цел, недостигната на този етап, беше „Одисея” и по-нататъшните десетгодишни митарства на самия герой. Това обаче другата неделя от 15 ч.

Втори разговор

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, вие сте отново, както обикновено по това време, в зоната на риалити-романа. Аз съм Емил Янев.

К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. Тук сме в студио 4 заедно със звукорежисьора Камен Жеков.

Е.Я: – Вече свикнахте, в тази втора част на „Стражите на съзвездие Пентаграм” – „Семената на покварата” за вас работи експертът по антична литература, доц. Николай Гочев, преподавател в СУ. Той прави максимални усилия, за да свържем раждането на образа, началото на литературните видения с днешните прояви на фентъзи и фантастика.
И така, миналата неделя започнахме разказа за Омир и епохата. „Одисея”-та не можахме даже да я достигнем, защото материалът е огромен. Всъщност ние търсим не точно преразказа на събитията, а да видим как се ражда образът, прототипът на тези два сегашни литературни жанра. Войната приключи, с това ние отмятаме „Илиада”-та и този трети час ще бъде посветен изцяло на Одисей и „Одисея”-та. На по-човешкото лице на героя. Казахме и предната седмица – Ахил е тоталният герой, античният полубог, човекът, за когото доблестта е всичко. Одисей, обаче е съвсем различен.

Част І
Одисей и Калипсо
Н.Г: – Да, Одисей е антипод на Ахил. Той е хитър, ловък, не мисли толкова за честта, колкото за оцеляването си. И е любопитен.

Е.Я: – Да. Много човешко.

К.С: – Всъщност единственото, което може да застраши неговото оцеляване, е любопитството му.

Н.Г: – Да, като при циклопа. Там той си е виновен, че за малко не пострадва. Тук мислех да си припомним това, което казахме за „Златното магаре”. Там беше казано, че любопитството е лошо нещо, особено любопитството към видими неща и разни съмнителни приключения с магьосници и подобни хора. Но Одисей прави точно това. Той е любопитен за срещи с магьосници, с чудовища, любопитен към непознатото. А Ахил е различен. Той просто иска да завоюва вечна слава.

Е.Я: – Това го превръща в класически трагически герой. Но неговото продължение, както казваш, е новият герой, който носи човешки черти, който е някак по-близък до човешката природа.

Н.Г: – Ахил загива при Троя и е изгорен, и урната му е погребана с почести. А Одисей трябва да се върне. Това е неговата задача.

Е.Я: – Те всички трябва да се върнат, заедно с невярната, красива Елена.

Н.Г: – Да. Една от най-благополучно завърналите се е Елена. Това е засвидетелствано в „Одисея”. Някои обаче се завръщат, за да намерят смъртта си, като Агамемнон.

К.С: – Всъщност, проклятие тегне върху тях.

Н.Г: – Да. Заради Ифигения може би, а и заради по-стари неща. А Одисей – него боговете го обичат, той би трябвало да се върне благополучно. И се връща, но след много перипетии.

Е.Я: – Сега нека кажем колко години са минали от отпътуването на Троя от общата гръцка армия. На десетата година те тръгват да се прибират и тогава на Одисей се случват нови 10 години митарстване. Но защо той не се прибира в Итака?

Н.Г: – По-голямата част от отсъствието си от Итака той е прекарал доста спокойно…

Е.Я: – Даже блажено, в известен смисъл.

Н.Г: – Да, на острова на полубогинята Калипсо.

К.С: – Това са едни 6-7 години или колко прекарва там?

Н.Г: – Доста години, в които тя го е задържала, желаейки той да остане завинаги там като неин съпруг. И Омир, който търси проблемната ситуация, та от нея да тръгне разказът, казва така: „Има проблем; и той е, че Одисей се задържа твърде дълго на този остров. А има неща в родната му страна, който трябва незабавно да бъдат решени.” Оттам започва „Одисея”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – В един момент, когато боговете се събрали на пир, както често правят, Атина, който се грижи за Одисей, казва: „Докога ще го държим там? И какво става в неговия град? Ето сега има кандидати за ръката на жена му. Животът на сина му е застрашен. Всичко това справедливо ли е?” И Зевс казва „Любима моя дъще, да, това не е справедливо, ти си права и аз ще се погрижа.”

Е.Я: – Така започва „Одисея”.

К.С: – Ами, нека ние да се погрижим за музиката.

Част ІІ
Одисей при феаките

Е.Я: – Най-сетне успяхме да влезем, след двуседмични усилия, в текста на „Одисея”. Там, в „Одисея”-та, търсим това, което е смисълът на тези предварителни часове: раждането на образа, началото на литературните видения в античността, прототипите и първообразите на днешните жанрове фентъзи и фантастика. И така, Одисей е в своите приключения, това ще му струва 10 години. Да видим какво му се случва.

Н.Г: – Одисей се задържа при Калипсо и живее безгрижно.

Е.Я: – Той, на пръв поглед, тръгва с доста сериозна флота, защото сегиз-тогиз му унищожават цели групи от кораби, а продължава да има с какво да се пътува. Това отбелязано ли е някъде в Омир?

Н.Г: – На едно място е казано съвсем точно. 12 кораба е имало с него и в началото те са пострадали на тракийския бряг, където част от моряците му са били избити. Понякога Омир е точен.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – „По 6 души от кораб бяха убити от киконите.” Киконите са били траки, може би. Но след това тези 12 кораба са продължили и голямото нещастие се е случило при т.нар. лестригони, които са унищожили целия флот. Те са едни огромни същества, подобни на Циклопа. След избиването на останалите Одисей избягва сам с кораба си. И цялото пътешествие оттук нататък го прави с единствения си кораб. И накрая идва корабокрушението, където той едва изплува и стига до Калипсо. Това е историята с неговия флот: от началото са 12, после 1, накрая той остава сам.

Е.Я: – Все пак да видим какво му се случва, защото събитията и приключенията са много, а във всяко едно Омир влага огромна фантазия.

Н.Г: – Омир е структурирал „Одисея” по-сложно от „Илиада”. Най-напред, той е направил два разказа, с двама главни герои. Основният наистина е Одисей, но има и история на сина му Телемах, която изглежда отделна и с нея се започва.
И така, Одисей стои при Калипсо, макар че му се прибира, пък и самата Атина казва, че е време. А Телемах, синът му, е по-притиснат – той е близо до пълнолетие, стои в Итака и вижда как домът, в отсъствието на баща му, е пълен с хора опасни, враждебно настроени, претендиращи да се оженят за майка му, а него явно да го изгонят. Защото който се ожени за Пенелопа ще стане цар на Итака.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Какъвто преди това е бил Одисей. И така, при Телемах идва Атина в образа на някакъв приятел на семейството, и казва „Трябва да идеш да потърсиш баща си.” Телемах тръгва и така вървят първите 4 песни: той посещава Пилос, където е Нестор, а после Спарта, където се среща с Менелай и Елена. Цялата „Одисея” е разделена на такива части, смислови единства от по 4 песни. В началото е пътуването на Телемах. И след това Омир се връща към Одисей и казва: „Одисей замина от острова на Калипсо с помощта на един сал, който сам си направи и с големи усилия достигна едно особено място – острова на феаките.” А тези феаки са една някак си приказна цивилизация. Те са много изолирани. Всичко им е като при другите хора, но не са историческа цивилизация. Те са някак отделени, неизвестни, но много гостоприемни и с добре уреден живот. Когато Одисей пристига там, той успява да се срещне с царското семейство. Царят се казва Алкиной, жена му е Арета, а дъщеря им се казва Навзикая. Тя като че ли харесва Одисей, но тези неща са само загатнати.

Е.Я: – Където и да ходи, все го харесват Одисей.

Н.Г: – Та като се виждат с Навзикая той много любезно я помолва да му помогне и я обсипва с комплименти. Навзикая си казва: „Изглежда трябва да помогна на този човек”. Помага, но и Атина също му помага и накрая Одисей достига града като случаен скитник и попада точно в двореца, при царя. Хвърля се в краката на царицата и казва: „Моля те, царице, бъди милостива и ми дай гостоприемство.” И те наистина му оказват гостоприемство, в негова чест организират игри, пир и чак като минават ден-два, тогава Алкиной го запитва кой е. Макар че Одисей вече е показал някои неща – например, че може да хвърля диск, по което се познава, че не е какъв да е човек; защото не всеки може да хвърля диск.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – А и не всеки може да говори така, както Одисей говори. И накрая Алкиной му казва: „Е, гостенино, виждам, че си тъжен.” Даже не казва „Желая да знам кой си”, а: „Виждам, че си тъжен, сигурно искаш да споделиш нещо. Какво има?” И тогава Одисей се представя и казва „Аз съм Одисей.” И оттук нататък започва фантастичната история. Досега имаме 8 песни от общо 24, минала е една трета от поемата и сега започва разказът за Одисей. Започва от Троя.

Е.Я: – То си е ретроспекция на събитията след „Илиада”-та.

Н.Г: – Да, тогава се връщат назад и се казва: „Да видим какво става след Троя.” От девета до дванадесета песен той има да разкаже за киконите, които, вече казахме, убиват част от…

Е.Я: – Той, всъщност, защо не се прибира направо вкъщи? Какво му се случва, че не се прибира? По неговия собствен разказ.

Н.Г: – Случват му се серия от приключения. Някои от тях изглеждат сякаш търсени, но проблемът е, че той има неразумни другари, които никога не се съобразяват с неговите съвети. И когато казва: „Нека да направим това”, другарите му правят обратното.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Излиза, че другарите му са лоши и заради тях Одисей не се прибира.

К.С: – Ние, понеже имаме добър музикален редактор, ще послушаме неговия избор.

Част ІІІ
Разказът на Одисей

Е.Я: – Нататък, уважаеми неделни радио-читатели. Разказът на Одисей от самия Одисей. Естествено, авторът е Омир, но тук самият Одисей разказва какво се случва с него и неговите лоши другари след завършването на Троянската война.

Н.Г: – И ето, Одисей със своя малък флот от 12 кораба потегля след всички събития в Троя. Спират за малко на тракийския бряг, където попадат на едно зло варварско племе, наречено кикони. Най-напред спечелват битката срещу тях.

К.С: – Не прощават те, ахейците.

Н.Г: – Да. Но Одисей казва „Спечелихме битката, взехме пленници, сега да вървим.“ Другарите му обаче казват: „Да си починем.”

К.С: – Наопаки.

Н.Г: – Погрешно, защото киконите се събират, на другия ден ги нападат и избиват немалко хора, и Одисей с мъка се спасява със своите кораби. Потеглят и попадат при едни странни същества, като че ли хора, наречени лотофаги. При тях всичко е като при другите, обаче има нещо странно, а именно, че ядат едно растение, което се нарича „лотос”.

К.С: – Лото-фаги.

Н.Г: – И който хапнел от този лотос вече не искал да се прибере.

Е.Я: – Пак изкушението.

Н.Г: – Да. Те приличат на сирени – с нещо задържат пътника. Но тук било сравнително лесно: Одисей видял, че някои са изяли лотоса, прибрал ги насила, и тръгнали обратно. Така че дотук не е страшно. В един момент, когато са заобиколили Пелопонес – тук все още сме на сигурна географска основа, знаем къде сме – се казва: „Видяхме остров Китера, но ни отвя вятър и попаднахме при Циклопа.”

Е.Я: – Полифем, син на Посейдон, сериозна фигура.

Н.Г: – Няколко приятели на Одисей биват изядени по негова вина, защото той е настоявал да се прехвърлят от отсрещния остров на сушата и да видят кой обитава тази пещера, пълна с овци и кози.

К.С: – Този Полифем ще се появи и в друг наш подгряващ час, но сега ще запазим тайната.

Н.Г: – Така че те пострадали страшно, но благодарение на необикновената хитрост на Одисей успели да го ослепят. Не да го убият, защото ако го бяха убили, нямаше да излязат.

Е.Я: – Те първо го напиват.

Н.Г: – С тракийско вино.

К.С: – Тракийско неразредено.

Н.Г: – Двадесет пъти по-силно от гръцкото. Та успяват не само да го ослепят, но и да се измъкнат от пещерата. И все пак Одисей го предизвиква, след като се е качил на кораба, и казва: „Знаеш ли кой съм аз?” Тук се вижда суетността му. И те за малко не пострадват, защото циклопът хвърля по тях скали, но се спасяват. След това попадат при Еол, който владее ветровете. И той, който е полубожество, казва: „Ще ви вържа ветровете в чувал и вие вървете с попътния вятър.” Те тръгват и почти стигат до Итака. След четвъртото приключение вече я виждат.

Е.Я: – Географски къде е ситуирана Итака?

Н.Г: – Итака… И сега човек може да отиде там. Тя се намира от западната страна на континентална Гърция, между няколко острова, от които Кефалония и Закинт са по-големите. Също Левкада. Итака е едно островче между тях.

Е.Я: – Значи не е южно от полуострова, а западно?

Н.Г: – Да, западно от полуострова. Морето се нарича Йонийско, на север преминава в Адриатическо. Там е Итака; а името Закинт и названието „кефаленийци”, се срещат многократно у Омир. Та те тъкмо виждат Итака, и другарите на Одисей си казват: „А този чувал, какво има в него? Той сигурно е взел от Еол скъпи подаръци и ги крие за себе си?”

Е.Я: – А там са вързани ветровете.

Н.Г: – И те отварят чувала, ветровете излизат. Разбира се, връхлитат върху кораба и той е издухан надалеч. Попадат отново при Еол и Одисей, макар и засрамен, отива при него и казва: „Съжалявам, объркаха се нещата.” И Еол казва: „Махни се. Аз ти помогнах, а ти се връщаш, което значи, че боговете те мразят. Не искам да си имам работа с хора като теб. Щом боговете те мразят, значи не си добър човек.”

Е.Я: -Да, да. Освен Посейдон… който е нормално да е засегнат, след като синът му Полифем, е ослепен – първо напит, после ослепен… Но кои други богове преследват Одисей и защо?

Н.Г: – Главно Посейдон. Иначе другите богове са или приятелски настроени, като Атина, или не са против него, като Зевс; а останалите са по-скоро безразлични. След това той стига в страната на едни чудовища, наречени лестригони, които са подобни на Циклопа, човекоядци. Там загива цялата му флота, остава само той със своя кораб. Бяга оттам и попада на острова на вълшебницата Кирка, която умее да превръща хора в животни.

Е.Я: – На латински – Цирцея.

Н.Г: – Да. Той е щял да бъде превърнат в животно като всички други, но тук се намесва Хермес – ето още един бог, който му помага – и казва: „Ще ти дам нещо, без което няма да се справиш”. И му дава една билка срещу магии. Одисей отива, тя не успява да го омагьоса, уплашва се и казва: „Кой си ти? Да не би да си Одисей?” Той е известен.

Е.Я: – Да, той се е прочул вече.

Н.Г: – И той казва: „Да, аз съм Одисей”. И тя: „Защо не споделиш леглото с мен?”. И Одисей казва: „Да, но ще ми дадеш клетвата на боговете, че няма да ми направиш нищо.”

Е.Я: – Той не се дърпа, само се пазари. Винаги в такива ситуации.

Н.Г: – Да. Споразумяват се и той остава една година при Кирка. Накрая другарите му го подсещат, нищо, че са толкова лоши и неразумни, и казват…

К.С: – Те са в образа на прасето.

Е.Я: – „Ти се увлече.”

Н.Г: – Не са, защото Одисей изисква от Кирка да ги превърне в хора и тя ги прави даже по-хубави отпреди.

Е.Я: – Те също си живеят живота, но ги наляга по-голяма носталгия.

К.С: – Наляга ги, защото нямат Кирка.

Н.Г: – Та след това, разбира се, той настоява да потеглят и тя го отпраща, и му помага с предсказание за пътешествието нататък. Казва му: „Ще трябва да отидеш в света на мъртвите, в Хадес. Принеси им жертва и ще видиш душите им. Нужно е да говориш с Тирезий”. Той отива отвъд океана и там вижда мъртвите.

Е.Я: – Сега тук, това спускане към царството на мъртвите би могло да бъде една межда.

К.С: – А преди това музикалната межда.

Част ІV
Завръщането в Итака

Е.Я: – И така с помощта, литературното и експертно съдействие на доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ, вие сте едновременно на три места – в зоната на библиотека „Български радио-романи”, в третата глава от романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” и, в същото време, сте там, където ни развежда доц. Гочев – из странстванията на Одисей. Търсим аналогии с някои днешни жанрове, които разработваме – фантастика и фентъзи. Все пак трябва да приключим с „Одисея”-та, за да можем да кажем някои по-общи неща и да потърсим приликите и отликите.

Н.Г: – Има още три приключения. Той се връща от царството на мъртвите, където е разговарял с мнозина. Това е интересен момент, който впоследствие е имитиран от прочути поети, на първо място от Вергилий в „Енеида”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Ако стане дума в следващите седмици за „Енеида”, ще видим, че и там Еней слиза при мъртвите. Това е точна имитация на „Одисея”. Та като се връща от Хадес, той отново отива при Кирка, която пак му помага. И му казва: „Сега върви, но да знаеш какво ти предстои. Предстоят ти сирените”.

Е.Я: – Изкусителните сирени, да.

Н.Г: – „Някой трябва да ти запуши ушите, за да не идете при тях, защото след това няма да ги напуснете. После предстоят Сцила и Харибда, които са страшни и при тях ще загинат някои от моряците ти, но ти не казвай нищо – трябва да ги жертваш.” Одисей решава да жертва свои другари и ги жертва съзнателно. Не може да го избегне. И след това тя казва: „Ще попаднете на един остров, където пасат свещените крави на Хелиос. Не трябва да ги принасяте в жертва и да ги ядете, защото ще пострадате.” И добавя: „Ако всичко върви добре, ще се прибереш.”

Е.Я: – Всякакъв вид изкушения се предлагат и всичко трябва да бъде преодоляно, като същевременно той да пожертва и част от своите лоши, но иначе верни другари.

Н.Г: – Одисей се измъчва за своите другари, обаче, когато трябва да ги пожертва, ги жертва. И всичко става точно както Кирка му е казала. Действително минават и покрай сирените, и през Сцила и Харибда, после пристигат на острова на Хелиос, Одисей ги моли да не ядат кравите, те обещават, но им се налага да останат там цял месец. Огладняват и казват: „Сега какво? Да умрем? По-добре да ядем кравите, пък като се върнем, ще издигнем на Хелиос, който е техен собственик, прекрасен храм.”

Е.Я: – „Ще се разплатим с Хелиос.”

Н.Г: – Изяждат няколко крави и после е разказано как Хелиос отива при Зевс и му казва: „Няма повече да грея над Земята, ако не ги накажеш.” И Зевс казва: „Добре, ще унищожа кораба.” И наистина унищожава кораба.

К.С: – Това ли е първата стачка в митологията?

Н.Г: – Хубаво е разказано, да. Корабокрушението е страшно, всички се издавят, само Одисей успява да изплува и да стигне до острова на Калипсо. Това е краят на разказа му.

Е.Я: – Върху обърнатия кораб се спасява.

Н.Г: – Спасява се на някакви остатъци от кораба. До този момент всички присъстващи на пира го слушат и не искат да идат да спят. Защото малко преди това той прекъсва разговора и казва: „Нека сега да поспим”, а те отвръщат: „Не искаме да спим. Искаме да чуем разказа докрая.”

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И тогава той казва: „Сега вече стигнах до Калипсо, оттам и идвам, няма какво повече да разкажа.” И те казват: „Добре, изпращаме те за Итака”. И наистина го изпращат с един хубав и много бърз кораб. Той се прибира, там се среща с Телемах, който се е върнал от Пелопонес, открива му се и казва: „Аз съм баща ти”. Телемах казва: „Сега какво да правим?”, а Одисей: „Засега само ти ще знаеш, че съм баща ти, а за останалите аз ще съм някакъв непознат скитник”.

Е.Я: – Това са 20 години отсъствие от Итака. 10 за войната и 10 за митарствата.

Н.Г: – Да, но Одисей не се е променил много. Обаче Атина му помага. Тя ту го прави грозен и подобен на скитник, ту красив.

Е.Я: – За да мимикрира съобразно условията.

Н.Г: – Точно така. И двамата с Телемах отиват при женихите, а там женихите го нагрубяват, отнасят се с него като с обикновен просяк. Но Одисей хладнокръвно понася всички обиди, подготвя унищожението на тези хора и накрая ги унищожава. И е забележителен начинът, по който става това. Изведнъж Пенелопа казва: „Ще се оженя за някой от вас, обаче трябва да е достоен.”

Е.Я: – Тя също хитрува.

Н.Г: – И те казват: „Е, откога чакаме”. А тя: „Тук има един лък, това е лъкът на отсъстващия ми, вече може би покоен мъж. Който от вас прекара стрелата през 12-те халки на брадвите, които сега ще наредим, за него ще се оженя.” Но те дори не могат да опънат лъка. Той е прекалено тежък и голям. И казват: „Не приемаме това условие.” Тогава Одисей казва: „Може ли аз да опитам?”. И те започват да му се подиграват.

Е.Я: – Той очевидно е скитник.

Н.Г: – Да. Но някой от неговите хора му го донася и той го опъва, стреля и прекарва стрелата.

Е.Я: – Доказателство, че е той…

Н.Г: – И след това ги избива всички. После наказва и предателите от неговите слуги, които са угаждали на женихите.

К.С: – Които, да кажем, са предали Пенелопа, че тя през деня тъче, а през нощта разплита.

Н.Г: – Накрая се споразумява даже с роднините на убитите и нещата завършват с мир, както и в „Илиада”.

Е.Я: – И едно възстановено семейство, въпреки блажения живот на Одисей извън къщи в продължение на 20 години. Пенелопа обаче е вярна – това е образът на тази жена според Омир. Така ли?

Н.Г: – Струва си да се разкаже един епизод от края на поемата, за да се види колко изобретателен автор е Омир. След като Одисей е убил всички и по всякакъв начин е доказал, че е Одисей, Пенелопа продължава да се държи с него учтиво, сякаш той е някакъв…

К.С: – Нов жених.

Н.Г: – Уважаван гост, но нищо повече. И накрая Одисей ѝ казва, някак нетърпеливо, което е нехарактерно за него: „Странна жена си ти. Какво не направих тук, виждаш, че аз съм Одисей, и пак стоиш така и просто говориш любезно с мене.”

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И тя казва: „Прав си. Нека да внесат нашето ложе тук, в двора, и да легнем като съпрузи”. А Одисей казва: „Не може да го внесат, защото то е около ствол на една стара маслина, която аз обработих преди време. Не могат да го мръднат, тъй като корените ѝ са в земята.” И тогава Пенелопа казва: „Да, ти си Одисей.”

Част V
Омировата поезия

Е.Я: – И така, уважаеми неделни радио-читатели, след двуседмични усилия успяхме да възстановим съдържанието на „Одисея”. От всичко, което ви разказахме, целта е да направим аналогии или да очертаем отликите. Доколко Омир би могъл да бъде прототип на фантаст или автор на фентъзи? За фентъзи нещата много прилягат. Това е безкрайна игра на въображението, с много видения, митове, образи. Но има версии, че тук е възможно да има научно-фантастични елементи. Обръщам внимание на това, че мнозина смятат Сцила и Харибда за образ на Гибралтар. Тук вече би могло да се потърси и научно-фантастична нишка, защото краят на света, в който живеят гърците, се намира някъде там. Това е все едно днес човек да пътува някъде към далечни звезди. Има ли такава връзка?

Н.Г: – Не е абсолютно сигурно къде трябва да търсим онова, което Омир е нарекъл Сцила и Харибда. Сигурното е Океанът. Омир казва: „За да се стигне до непознатия свят, до отвъдното, където са мъртвите, трябва да се премине Океанът.” Обаче Океанът е река.

К.С: – Само в представите на античните.

Н.Г: – Да. Значи той е една река, която се върти в кръг и обикаля целия свят. И там, където е Гибралтар – те го знаят, наричат го „Херакловите стълбове”, защото казват, че Херакъл е бил там. И смятат, че като минат отвъд Океана, ще стигнат до една суша – както и ние сега знаем, че ще стигнем до една суша. И оттам вече се слиза в света на мъртвите. Това обаче е една напълно неизследвана територия.

Е.Я: – Тоест, това са познавателни хипотези, каквито в ХХ в. правеха много фантасти. Догадки за нещо, което може да съществува, но нямаме доказателства за него.

Н.Г: – Аз ще се опитам да отдам на Омир дължимото, като кажа, че той, имайки предвид колко много са непознатите неща в нашия свят, е решил да използва непознатото като възможност за творчество. Не всеки би го направил. Други биха казали „Непознато? Не ни интересува. Непознато – мрачно. Да се занимаваме с познатото.” А Омир е казал: „Непознатото е възможност да се измислят неща”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И навсякъде из този непознат свят той търси възможност да измисля неща. Казва: „Непознато? Значи има някакви същества не като нас или някакви цивилизации не като нашите.” Омир използва тази възможност както за непознатото на земята и в морето, в хоризонтална посока, така и във вертикална. Защото много народи почитат богове, както гърците ги почитали, но твърде малко са народите – поне в западната част на света – които като Омир да са използвали своята вяра за поетическо творчество.

К.С: – Да.

Н.Г: – Сякаш Омир е пръв. Сякаш той е казал: „Вярваме в богове. Да видим, ако раздвижим тези богове, какво ще направят.”

Е.Я: – Боговете в отношение помежду си и в отношение с хората, които са им подвластни.

Н.Г: – Те влизат в много динамични отношения с хората. Да видим какво беше при Апулей. Той има много по-голямо уважение към боговете, отколкото Омир.

К.С: – Омир с лекота борави с боговете.

Н.Г: – Да, при Омир отношенията са почти приятелски. Докато при Апулей ти трябва много да извършиш, за да бъдеш удостоен с видение, в което веднъж в живота ти се казва как трябва да живееш.

К.С: – При Апулей има мистерия.

Н.Г: – Това е, защото божеството е далеч и то се интересува от твоето благо, но не се намесва в дреболии. Докато божествата на Омир са близо…

Е.Я: – Божеството все повече през вековете се е втвърдило и извисило, докато при Омир боговете са демократични.

Н.Г: – Интересното при Омир е, че богът се занимава с дреболии и поради това прилича на човек. Но и помежду си тези богове се занимават с дреболии. Това е, за да може да се направи тази литература – литература на приключенията и на някакви много често битови човешки отношения. Та той използва вертикалната посока на вселената, пътят „нагоре”, към света на боговете, по този начин. Но използва и историята по този начин. Казва си: „Имаме някакви легенди от миналото – ще ги употребим за творчество.” Така че и в трите посоки – и географски, и култово, и исторически – Омир взима всичкия материал, който има, за да прави от него литература. Това е първото и най-важното, което си струва да се каже за него.

Е.Я: – Омир, великият слепец, бащата на европейската литература.

Романът

Първи разговор

Апулей. „Златното магаре“

Емил Янев: – Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели, вие сте в зоната на реалити романа, поемаме към звездите! Аз съм Емил Янев.
Кин Стоянов: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. В студио 4 на радио „София” сме реалити-романистите, в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – Начало на годината – начало на роман № 9…
В случая обаче, този предварителен час е свързан повече с действителното, със случилото се, даже в известна степен с историческото. Поемаме в диаметрално противоположна посока, с дълбоко гмуркане към античността. Там, в античността, ще търсим първообразите, литературните прототипи на днешната фантастика или фентъзи. Говорим за литература, която се занимава с, описва и обрисува ирационалното, нереалното, несъществуващото, но, може би, желаното да бъде видяно. И така, спускаме се дълбоко назад. В античността ще търсим корените на днешното фентъзи.
Днес за вас в този предварителен час ще работи доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Здравей.

Част І
Времето на Апулей

Н.Г: – Здравейте, благодаря ви, че ме поканихте. Смятам, че това е една прекрасна инициатива, че дава възможност за творчество и също така смятам, че е добре да се хвърля поглед към историята на литературата, на класическата литература – както сте решили, виждам; и да се каже нещо за някои от големите ѝ автори. Днес, изглежда, ще говорим за Апулей – „Златното магаре”.

Е.Я: – Точно така.

Н.Г: – Това е един прекрасен избор. Действително, Апулей е класик и същевременно крайно оригинален автор; и, което може би също е добре, той не е чак толкова добре познат. Следователно можем да не повтаряме неща, които са казани преди нас много пъти, а да кажем нещо ново – в нашата среда и контекст. И така, за Апулей.

Е.Я: – Всъщност, да, нека само още веднъж да изясним концепцията. В тези 10, 11, 12, или може би даже 13 предварителни часа – в зависимост колко ще бъдат главите в нашия роман – ще получите точно толкова на брой предавания, посветени на античните прототипи на съвременната фантастика или съвременното фентъзи. Започваме с един шедьовър – „Златното магаре” на Луций Апулей. Естествено, ще обясним защо точно с него, защото можехме да постъпим и по друг начин. Има и преди това митологии, които съдържат такива елементи, но ние започваме със „Златното магаре”. Сега да видим кой е самият Луций Апулей.

Н.Г: – Апулей, от гледна точка на историята на класическата литература, е един сравнително късен автор. Той е по-късен не само от Омир, но и от автори като Платон, които имат голяма заслуга за художествената литература. Живее през ІІ в. сл. Хр. в латиноезична среда на Запад и работи главно с латински език. Така че ние можем спокойно да го наречем западен автор.

Е.Я: – И вече в полу-християнизирана среда.

Н.Г: – Дали е полу-християнизирана? Говорим за ІІ в. сл. Хр., по времето на императорите Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий. И тримата, особено Марк Аврелий, са известни по-скоро като гонители на християнството.

Е.Я: – Това е по върховете, но долу вече християнството се разпространява с голяма скорост.

Н.Г: – Вярно е, по това време вече църквите са доста стабилни в цялата Римска империя.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И, действително, интелектуалците знаят за християнството, и то доста отдавна. За християнството се знае на императорско равнище. 30-40 години преди Апулей императорите вече се занимават с християнството, това е известно от кореспонденцията им. Така че Апулей е чувал за тези неща и даже на едно място казва „суеверните юдеи”. Не „християни”, а „суеверните юдеи, които”… така и така.
Той е човек, роден близо до Картаген, в северна Африка, в един малък градец Мадаура и явно от заможно семейство, защото е могъл да си позволи образование, и то отлично. Учил е в Картаген, което е било подходящо място по онова време, но освен това е имал възможност да продължи образованието си в Атина и да живее известно време в Рим. Там е работил като адвокат, а адвокатството било добре платено в Римската империя.

К.С.: – То го е сблъсквало и с много случаи, много истории.

Н.Г: – Да, и му е помогнало да получи житейски опит, та да разкаже някои неща, и той ги е разказал в „Златното магаре”. Освен това адвокатът тогава не е просто експерт по право, той е и оратор и познавач на реториката – ретор. Ще значи, че е чел по-старите ораторски образци и изобщо литературата; защото един оратор не може без литература. Не може да не познава Омир, да кажем.
К.С: – Той самият в някои периоди от живота си обикаля като странстващ интелектуалец, самият Апулей.

Н.Г: – Да, от една страна той е адвокат и си има своите задължения с клиенти…

К.С: – Това си му е служебното поприще.

Н.Г: – От друга страна, изнася лекции. Това го знаем, защото има много ясни свидетелства за това, запазени в неговите произведения. Той бива поканен някъде, събира се публика, може да е в театър, говори им и казва „Вие имате към мене големи очаквания!” От текста се разбира, че хората са много и че той е известен. А че е бил известен, е ясно и отдругаде. Например, била му е издигната статуя в неговия град. Статуя приживе.

К.С: – Приживе, да.

Н.Г: – Действително, тогава статуи са се правели по-често от сега, защото е нямало фотография, но все пак не на всеки се е правела статуя. Значи човекът е бил известен, популярен и уважаван. Имал е интерес и към философията, и даже е останало прозвището „платоникът Апулей”. Той има 1-2 трактата, посветени на Платон и на платонизма, и философската му култура е на високо равнище, ако изобщо е скромно да се говори така за Апулей, който във всяко отношение – като култура имам предвид – далеч надминава повечето, които говорят за него. Така че той е познавал платонизма, изповядвал го е като философия, а същевременно, както сам пише, е бил посветен в мистериите на главните египетски божества.

Е.Я: – Нека сега ние да се посветим на мистерията на музиката.

Част ІІ
Повестта за магарето

E.Я: – Сега, в предварителния час, търсим античните прототипи на днешните фантастични произведения. Говорим за Луций Апулей и, естествено, за неговия шедьовър „Златното магаре” – книга, пълна с образи, с много метафора, с много видения и, естествено, с много поука. За вас днес, и за нас, за цялата библиотека, работи доц. Николай Гочев, експерт по антична литература в СУ. Да добавим ли още нещо към портрета на Апулей преди да отворим кориците на „Златното магаре”, което основно ни интересува днес?

Н.Г: – Главното, което трябва да се каже за Апулей, за да може да се разбере и „Златното магаре”, това е разностранността на неговата култура. Ние казахме каква е била неговата професия. Той е бил човек, ангажиран с разностранни културни прояви. Пишел е литература в различни жанрове. „Златното магаре” е интересна не просто като чиста литература; ако беше чиста литература, тя може би би минала някак незабелязано, защото по това време се пишат много романи, но едни от тях не са оцелели, а за други се говори малко. Обаче Апулей е внесъл неща, които имат отношение към философията и религията. Затова тази книга е натежала и е станала важна. И сега, когато ние разглеждаме „Златното магаре”, трябва първо да разделим тези аспекти. Да видим кое там е философия, защото има; и кое представлява религиозен ангажимент за самия Апулей, защото и това го има.

Е.Я: – Мистериите присъстват там.

Н.Г: – Да. И отделно, разбира се, трябва да обърнем внимание на чисто литературното.

Е.Я: – Че той е и психолог самият Апулей.Той изгражда едни образи, които, на фона на тогавашната литература, са си доста уплътнени, макар и епизодични. Защото това е един наниз от случки, общо взето – цялата история „Златното магаре”.

Н.Г: – Да. Сега, когато говорим за литературния аспект на тази книга, трябва да сме наясно, че главната част от сюжета не е измислена от Апулей, тя е заета. Днес ако някой просто така чете книгата ще си помисли, че това е един невероятно оригинален писател, който предшества, примерно, декамероните в Западна Европа. Защото сигурно сте обърнали внимание, че на моменти тази книга е просто един декамерон.

К.С: – Да, да, така е. Има го духът и на Бокачо, и на Чосър…

Н.Г: – Това е сякаш един сборник от скандални разкази. И в него има неща, които са буквално заети.
Съществувал е роман, написан от човек, който се е казвал Луций, може би почти съвременник на Апулей или малко по-ранен от него, който роман не е запазен, обаче е запазена една къса преработка в съчиненията на писателя Лукиан, който пък е съвременник на Апулей. Тази преработка е десет пъти по-кратка от „Златното магаре”. И ние виждаме, че не само мотиви, ами дословно са взети думи, цели откъси, и са внесени в „Златното магаре”. Значи тази основа на „Златното магаре”, този декамерон, той не е Апулеев. Той просто го е взел и го е приспособил. Ето това е първото нещо, което трябва да знаем – че Апулей не е толкова оригинален като писател. А специално за оригинала знаем чак от патриарх Фотий, който го е чел през ІХ в. Чел е не Апулей, не Лукиан, а оригинала на техните съчинения; пише петнайсетина реда за книгата и казва кое е същественото. Но първото е – тези неща са заети. И сега от тук нататък Апулей се захваща да приспособява това нещо, което той взима наготово.

Е.Я: – Самия Апулей обаче, и неговият ръкопис, са обект на плагиатство след това. Правени са много заемки, преправки, трансформации, че даже и пренаписване на текста с чужди подписи.

Н.Г: – Книгата е преработвана, мнозина са се позовавали на Апулей, някои сигурно и не са се позовавали. За тези неща трябва някой да се занимава специално с Апулеевата традиция, за да ги знае точно. Та тази книга е натежала, тя затова е и толкова използвана. Защо е натежала? Най-напред, това е приключенски роман, каквито по времето на Апулей има много. Роман с герой, който минава през разни перипетии и стига до щастлив край. Но има много вмъкнати историйки и целта е да се представи, ако е възможно, целият средиземноморски свят.

Е.Я: – С цял букет от божества вътре.

Н.Г: – Да. Това, което е интересно и с което той се отмества от обикновените авантюрни романи от времето – каквито има запазени 5-6 – е мотивът за магарето и за превращението, който другаде го няма.

Е.Я: – Метаморфоза.

Н.Г: – Да, този мотив в романите го няма, обаче той не е и Апулеев. Апулей го взима, защото му се струва интересен и по този начин се отклонява от останалите и сякаш казва: „Ето, сега в тази книга ще работим с магаре.” А първото заглавие на романа е било „Метаморфози”.

Е.Я: – Да. Точно затова го казах.

Н.Г: – Това заглавие е много по-добро от „Златното магаре”. Впоследствие онези, които са решили, че тук става въпрос главно за шегата с магарето, не са улучили.

Е.Я: – Предали са го по-скоро търговски.

Н.Г: – Не са улучили същността. Апулей не го интересува чак толкова това, колко смешно ще бъде, ако човек се окаже в магарешко тяло. Той просто смята, че това е интересно, може да се ползва и ще има ефект.

К.С: – Това е само конструкция, за да каже други неща.

Н.Г: – А всъщност неговото намерение е по-сложно. Когато се казва „Метаморфози”, а именно „превращения”, това значи, че ще се говори за различни превращения, включително и за най-важното, което го интересува, а то е промяната в човешкия живот – вътрешната промяна. Това е метаморфозата, с която той най-вече се занимава. А това за магарето е игра. Така че първото заглавие е по-добро.

Е.Я: – Игра и начин да се заплете една хубава, динамична фабула с приятни мистични елементи в нея.

Н.Г: – Но вижте колко е любопитно. До тук Апулей не прави нищо от себе си, а просто работи като човек с вкус. Някои казват „Едно е да имаш вкус, друго е да имаш талант”. Та като човек с вкус, Апулей просто е взел това, което му се е сторило употребяемо. Той си е казал: „Ще употребя повестта за магарето”, и без да се смущава я е взел почти изцяло. Обаче след това е започнал да внася в нея други неща. Та за да разберем книгата, първо трябва да видим този пласт, който е не-Апулеев и после кои са другите неща, които е въвел.

Част ІІІ
Амур и Психея

Е.Я: – Преди да поемем към звездите, поемаме към античността – много рязък контраст, но търсен. Искаме да видим прототипите на днешната фантастична или фентъзи литература. Апулей, „Златното магаре”. Днес за вас, както казахме, работи, надяваме се и в цялата поредица „Античните литературни прототипи”, доц. Николай Гочев, експерт, преподавател по антична литература в СУ. Много хора, изследователи, правят паралели, къде успешни, къде – не, със сатиричните инструменти, които ползва Апулей и тези, които ползва Петроний в „Сатирикон”.

Н.Г: – Да, тези два романа отдавна са заедно в съзнанието на литераторите и античниците. То е заради разказите – сравнително рядко срещани в онази литература, пък и мъчно оцелели – за това, какво се случва в низините на обществото и как хората са се поддали на порочния живот. Това е нещо, което обединява „Сатирикон” и „Златното магаре”.
Несъмнено и двамата автори са много талантливи и умеят да създадат комичен ефект. Обаче в „Сатирикон” я няма тази философска дълбочина и дори духовна загриженост, която откриваме в „Златното магаре”. „Сатирикон” е в някои отношения е дори по-майсторски написана книга. Когато става въпрос за да се видят детайли от бита, да покаже типичен характер от времето – като примерно този на новобогаташа. И се вижда, че авторът е човек естет. Петроний се интересува от красивото или безвкусното в светска обстановка.

К.С: – Той е бил един вид светски репортер по това време, така ли?

Н.Г: – По-скоро отличен писател. Но и салонен авторитет. В Quo vadis Хенрих Сенкевич е отделил голямо внимание на Петроний и го е показал като “арбитъра” – този, който има такова влияние в двора на Нерон – да отсъжда кое е красиво. За самия Нерон се знае, че се интересувал от изкуства, и поради това Петроний е бил човек, заемащ важно място в Рим и това му личи в книгата. Той казва: „Аз знам какво е това светска обстановка. Аз съм столичанин”. Това е неговата позиция.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Това за “ столичността” ние можем да го разберем. Но в духовно отношение то не е интересно. В това отношение много по-интересна е книгата на Апулей. Той не претендира да бъде авторитет като Петроний, а освен това не е и на такава властова позиция. Защото Петроний е в свитата на Нерон. А Апулей е някой, който просто общува с интелигенти в големите градове. Обаче книгата му е дълбока. Ето сега ще кажа две думи за философския аспект.
За литературата видяхме – имаме приключенски роман, серия от отделни историйки, които развличат, дават представа за тогавашния свят, подслаждат с хумор и скандални неща. А сега философският аспект. Едно от нещата заради които книгата е толкова известна, е поставената в средата ѝ история за Амур и Психея.

К.С: – Да.

Н.Г: – Мястото не е избрано случайно. По този начин ѝ е придадена тежест. Тя е в средата и е дълга: ако цялата книга е 250 страници, “Амур и Психея” е разположена на 30-40 страници, а това е много. И е въведена някак покрай другото, като приказка. Една баба, и тя самата не важен герой, говори в някаква мрачна обстановка на едно момиче, което е пленница.

Е.Я: – Това е в пещерата при разбойниците.

Н.Г: – Да. Ей така, просто за да я разсее. А историята е твърде сериозна, тя е мит, обработен като приказка, при това нетрадиционна. Може да се нарече митологична притча. Преди Апулей такова нещо няма – точно тази история не знаем да я има. Може и да я е имало, но не знаем.
Накратко, историята е следната. Имало едно време една красива млада девойка, принцеса. Тя била до такава степен красива, че Афродита ѝ завидяла – защото хората почнали да я почитат повече от самата нея. И тогава казала на Ерос, на сина си, да я накара се влюби в един грозен и незначителен човек – такова щяло да бъде отмъщението ѝ. Но Ерос, когато вижда тази девойка, сам се влюбва в нея.

К.С: – Сам се влюбва, да.

Н.Г: – И след като се влюбва, сам урежда брака си с нея – но така, че тя да не го вижда, да не знае, че той е Ерос. Устройва брака, прави ѝ дворец, тя заживява там. И след това идват завистливите ѝ сестри, които я намразват заради това – защото тя е станала жена на необикновено същество, може би на бог. И веднага го наклеветват. Казват ѝ, че той сигурно е чудовище, някакъв змей, който мисли да я погълне. И затова тя трябва да го види. И тя прави грешката да го види.

Е.Я: – С лампата.

Н.Г: – Да, пали лампата, защото той я посещава само през нощта. Но вижда, че това е самият Ерос. Изгаря го с масло от лампата. Той скача и казва: „Аз колко пъти ти казах да не се опитваш да ме видиш?”. Напуска я и след това тя минава през различни страдания, опити за самоубийство и накрая я довеждат при нейната свекърва, Афродита, която ѝ се скарва най-грубо и ѝ заповядва да изпълни няколко трудни задачи. Обаче жената извършва подвизите и накрая, по решение на самия Зевс, се омъжва за Ерос и заживява с него на Олимп. Значи – става безсмъртна.
Сега някой може да попита: „Добре, всичко това е хубаво, но защо говорим за философия?“.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото това е платонизъм. За човек, който познава Платон, тези неща са разбираеми. Психея е човешката душа – в приказката се говори само за нея, за душата. И по Платон, както вярва и Апулей, който го следва …

Е.Я: – Човешката, казваш, не женската, а човешката душа.

Н.Г: – Човешката, да. Всяка човешка душа. И тя се стреми, по Платон, към безсмъртие. За това съществува.

Е.Я: – Но тя трябва да се върне към спомените си.

Н.Г: – Но да видим за какво точно става въпрос тук. Душата не може да постигне безсмъртието си, без да се обвърже с любовта, с Ерос. Това е по Платон, то е разказано и в „Пирът”. Обаче – и това е същественото, което Апулей е въвел образно в приказката, идстинската любов, която води към безсмъртие, е любов към невидимото. За това той казва „да не ме виждаш”. Тя трябва да го обича, без да го вижда.

К.С: – Платоническа любов.

Н.Г: – Да. Той затова ѝ казва да не се опитва да го види, обаче тя, поради клеветата на другите, на лошите души – това са нейните сестри – казва „Ще се опитам да видя” – и греши. Не може да се види това, което тя иска да види. Ако някой опита, ще тръгне по грешен път. След това следват страдания, аналогични на страданията на главния герой, който е станал магаре. Защото той е станал такъв от порочното си любопитство. Искал е да узнае тайната на живота, но се е насочил към видимото.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Искал е да разбере тайната на превръщането, но е тръгнал по грешния път – към буквалното, видимото превръщане, което става с магия, а не с духовно усъвършенстване, което се случва чрез любов. Затова е станал магаре.

Е.Я: – Всъщност, ти казваш, тук търсим някакви последващи проекции, един път в този тип пикантна литература – Бокачо и Чосър. Даже и към „Божествена комедия” може да отидем, може даже и по-нататък, и към Фауст. Като аналогични, чисто човешки, пориви.

Н.Г: – Да, но аз внимавам, когато става въпрос за аналогии, защото аналогията е нещо, което много лесно се прави, а връзката е трудно доказуема. По-добре да се говори за традиция. Там връзката може да се докаже. Ако някой наистина следва някого като писател, той най-вероятно ще го каже или поне много добре ще му проличи. За Апулей е истина, че той следва Платон, показал го е много пъти.

Част ІV
Религията на Апулей

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, започваме нашата литературна, радио-литературна реалити дейност за 2010 година с работа на основата на изключително силен контраст. Той, разбира се, е търсен, той е и деклариран, и трябва да намери своето логично обяснение. Един път тръгваме в литературна посока напред във времето и най-вече в пространството към съзвездието Пентаграм в „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”.
От друга страна, обратно движение, назад към античността. Но в какво? В търсене на първообразите и прототипите на литературните, съвременните литературни фентъзи образци. Както вече няколко пъти казахме, днес, надяваме се и за в бъдеще, в тези предварителни часове ще работи доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Днес, във фокуса на вниманието, „Златното магаре” на Апулей като прототип. Да видим все пак каква действителност и парадействителност съществува между кориците на този роман, кои са героите.

Н.Г: – Ще кажа няколко общи неща за това, какъв е светът, който Апулей представя, а след това и за него самия. А после и за нещо трето, което ми се струва потребно да се каже тук. След литературната основа на книгата и след притчата, която придава платонистки смисъл на разказа, има и нещо трето, а именно религиозният ангажимент на Апулей. И това нещо трябва да се обсъди, за да се разбере книга и нейната тежест впоследствие. Защото тя предизвиква огромен интерес през вековете и може би в най-много заради въвличането на религията.
Но най-напред – вижда се, че това е свят, в който властва влечението към телесното…

Е.Я: – Много прагматичен, грубоват свят, в който има плътски удоволствия и стремеж към забогатяване.
Н.Г: – Така е. Но в размишленията на главния герой още от началото може да се види нещо като осъждане на този свят, който му изглежда потънал в порок.

К.С: – На мен даже ми направи впечатление, че в края, когато той минава от посвещение към посвещение, се говори за едни разноски, които той трябва да плати и които са малко странни за нашето ухо, съвременно, пък и християнско вече. Но там той трябва да си покрие едни разноски, за да бъде посветен и да може да влезе в някакъв божествен промисъл.

Н.Г: – Да. Но той това не го оценява негативно.

К.С: – Точно, да, даже не го иронизира, просто това е част от живота тогава.

Н.Г: – То е част от живота и сега. И сега религията не може да мине без материална подкрепа. Така че нито той се учудва на това, нито ние бихме могли да се учудваме. Но сега, за неговия път. В това море от страсти и желания за удоволствие и успех, ние виждаме един млад герой, притежаващ различни полезни за такъв живот качества и, общо взето, нерелигиозен. В началото е така, той не е религиозен човек.

К.С: – Да.

Н.Г: – Но е любопитен и го подчертава. Казва: „Като отидох в този град, толкова прочут с магьосничеството на жителите си, пламнах от желание и аз да видя нещо такова. Да видя какви са тези магьосници, какво правят”. И виждаме какво става с магията – той пропада, превръща се в магаре.

Е.Я: – Сега, ето го тука фантастичния момент. Намазан с някакво биле, сбъркано обаче, вместо във врана той се превръща в магаре. Автентично магаре, живо, с всички белези.

К.С: – С всички, обаче, чувства и вълнения на главния герой.

Н.Г: – Разбира се, това е идеален материал за смешни ситуации, който Апулей успява да използва.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Обаче той иска да каже: грешен е бил този път, да се тръгне към магията. Защо? Защото, когато някой се стреми към успехи и чудеса чрез магия, както се вижда и от похвалите за способностите на магьосниците, той сам от себе си прави бог. Това е характерно за амбициозния и нерелигиозен човек – надеждата сам, със своите усилия да стане като бог. Такъв е и магьосникът и всеки, интересуващ се от магия.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – Това е едно духовно пропадане, за което той има съзнание. По-нататък в книгата има едно място, около страница, на което не всеки обръща внимание. Там в театъра, където му предлагат една жена, осъдена на смърт. А той самият още е магаре. И тогава си казва: „Какъв е този свят, в който живеем? Може би проблемите започват още от нашите истории за боговете, които са истории за едни порочни същества. Тогава защо ги наричаме „богове”? „Не”, казва, „не я приемам тази митология.”

К.С: – Той на доста места има морални разсъждения, особено във вид на магаре.

Н.Г: – Това са размисли за митологията. Те не са просто морални, а са за ползата и истинността на митологията. Тоест Апулей атакува самата митология. И други го правят, обаче той казва и алтернативата. Казва: „Ето, един добродетелен човек като Сократ беше осъден. Нищо чудно. Там, където има такава митология и в резултат на това, такава религия, естествено, че най-добрите хора ще бъдат осъждани”. И по-нататък: „Не магия, а молитва ми е нужна!” Вие го видяхте това в единадесета книга, където той се обръща с молитва към Изида. И към всички женски божества.

Е.Я: – Сега, тук някъде на мене ми се стори, лично на мене ми се стори, че има някакъв зачатък на нещо християнско. Има го елемента на изкуплението, някакъв далечен повей на нещо християнско. В тази последна, финална част на книгата.

Н.Г: – Да, в сравнение с магьосничеството или с традиционния, неподкрепен от сериозна вяра култ, религията на Апулей може да ни напомни по нещо и за християнството. Но ако се вгледаме по-отблизо, ще видим, че разликите са съществени. А приликите са доста общи…

Е.Я: – Защото самия Апулей го наричат безкрайно натурален и даже див варварин, а тук има вече елементи, които са по-характерни не за тази епоха, а по-скоро за християнството.

К.С: – Да, но пък богинята-майка, по-скоро от Изтока идват тия неща…

Н.Г: – Би могло да се разсъждава защо той избира Изида и Озирис. Изглежда, че това не е просто литература, той наистина е бил посветен в тези тайнства.

Е.Я: – Да, ти го каза в началото.

Н.Г: – Защо точно Изида и Озирис? Мога да дам две обяснения. Първо, това са много древни имена. Отдавна се знае, че това е един от най-старите известни култове. И на второ място, той е африканец, родом от тези места. Така че накрая той сякаш казва: „Човек не може без религия и ето, аз ще се посветя в мистериите на тези древни божества, които при това са и от моя континент.” А на какво ни прилича този култ, както е представен у Апулей, и защо, това е голяма тема и ние сега не можем дори да я започнем.

Е.Я: – Да, но не култът е в основата на нашия интерес към Апулей и към „Златното магаре”. Интересът ни към „Златното магаре” и към самия Апулей е от това, че търсим в античната епоха литературни първообрази на днешната фантастична литература или фентъзи, няма значение как ще я наречем. И тук трябва да отговорим на два фундаментални въпроса, свързани с нашата цялостна идея за този час. Може ли „Златното магаре” да бъде първообраз и някакъв прототип на съвременни произведения в жанра фентъзи? За да обясним в крайна сметка защо именно със „Златното магаре” започнахме първия епизод от нашата поредица „Антични прототипи”.

Н.Г: – Това е един въпрос, който иска доста обсъждане. По-лесно е да се види по какво Апулей със „Златното магаре” се отличава от жанра фентъзи, отколкото по какво си прилича.

Е.Я: – Уу, да, това е много лесно, да.

Н.Г: – Събитията в жанра фентъзи са положени извън историята на нашето човечество. Това е най-важното за фентъзи – той умишлено е сложен извън историята. Казва се „Това е другаде, не питайте къде”. Това е принцип на фентъзито. Апулей обаче пише исторически разказ, където има действителни градове, действителни места, история, която всички споделят. Той си е в нашата история, докато фентъзито е извън нея. Тази разлика е решаваща.

Е.Я: – Да, решаваща е. Дори цялата му метафора с магарето е за да каже много земни и много човешки неща с този образ.

Н.Г: – И то за днешния, неговия си ден. Той посочва реално съществуващи места. В Коринт е имало светилище на Изида, това е факт.

К.С: – Да. Но той използва един ключ, една фикция – че главният герой се превръща в магаре. По същия начин бихме могли да говорим, че и авторите на фентъзи използват един ключ да ни извадят извън историята, за да ни занимават със…

Е.Я: – Не само извън историята, извън нашата цивилизация даже. Други цивилизации, други светове, други същества.

К.С: – Но сюжетите, които четем извън нашата цивилизация, извън нашия свят, много ни приличат на всичко това, което ни се случва на нас.

Н.Г: – Аз ще се опитам да кажа кое е главното, което все пак обединява книгата на Апулей с фентъзито. Това е самото допускане на чудесното, присъствието му в течение на действието. И оттук нататък, като сме съгласни, че има чудесно – човек-магаре – у Апулей, и също така има чудесно във фентъзито, да видим оттук нататък кои са разликите. Това е общото – че има „чудесно”. Само че чудесно има и в традиционната приказка.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Но приказката не е фентъзи и не е роман като Апулеевия, който е авторски, с много оригинални, пък и взети от съвременността неща. Приказката е традиционна.

Е.Я: – Абсолютно си прав, точно така е. Добре, и сега трябва да отговорим на последният въпрос. Можехме да започнем тази поредица на прототипи със самите древногръцки легенди и митове, но почваме точно със „Златното магаре”. Защо?

Н.Г: – Когато се занимаваме с историята, било история общо, било с история на литературата, не съм уверен, че е необходимо да се започва от хронологичното начало.

Е.Я: – Разбира се.

Н.Г: – Нашата задача е преди всичко да разберем това, което четем и да предложим нашето разбиране на онзи, който желае да ни слуша. Обаче за да разберем нещата, ние трябва още отначало да предложим определени схващания. Ние имаме нужда и от материал, който да илюстрира тези схващания и същевременно да дава повод за обсъждането им. А този материал може да бъде взет от много места, въпросът е да е достатъчно богат. Ако бяхме взели примерно една епиграма, от нея нямаше да разберем нищо за античната литература, или във всеки случай твърде малко. Ако вземем роман, става по-възможно. И все пак, ако това е някакъв обикновен любовно-приключенски роман, пак няма да е достатъчно, защото тези романи са малко едностранчиви, простички – млада двойка, перипетии… Докато Апулей, поради голямата си сложност, е твърде подходящ за увод към тази литература. И аз се опитах да представя донякъде тази сложност.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Той е разнообразен. Има и литература, има и други неща. Това е причината.

Е.Я: – Това беше въведение в „античните прототипи”, „античните прототипи и първообрази на съвременната фентъзи литература”. А за вас работи доц. Николай Гочев.

К.С: – В момента остават 5 минути до 16 часа, тоест време е ние двамата с доцент Гочев да напуснем четвърто студио, което се превръща в story-лаборатория на библиотека „Български реалити романи”. Тука остава моят приятел и колега Емил Янев, заедно с първия разказвач.

Втори разговор

Псевдо-Калистен. „Животът на Александър Македонски“

Емил Янев: – Точно 10 минути преди началото на десетата глава, „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Сега в този предварителен час предприемаме един хазартен ход, пробваме нова пътечка. Всъщност не знаем дали ще имаме продължение, защото е възможно романът да приключи още днес. Всичко това е в ръцете и във въображението на днешния, десети разказвач. Ако романът свърши ще имате възможност да получите продължението и обобщението на цялата поредица. И така доц. Николай Гочев отново работи за вас. Накъде се насочваме?

Предварителни думи

Н.Г: – Ще погледнем към едно прозаично произведение. То е много известно. Някои казват, че е една от най-четените, най-разпространените книги в света. Нарича се „Животът (или Историята) на Александър Македонски”. Още от сега да кажем, че не се знае кой е написал този роман.

Е.Я: – Сега пак се връщаме, 3 века назад.

Н.Г: – Да, сега се връщаме в едно време…

К.С: – В епохата на елинизма.

Н.Г: – …възлово, време на кръстопът. Свършила е класическата полисна епоха, обаче Рим още не е станал господар на Средиземноморието. И в тази епоха се случва нещо смайващо за всички, които са го видели тогава, и за всички, които впоследствие ще се занимават с история. Това е войната на Александър Македонски срещу Персийската империя. Тя завършва за 2-3 години с разгром на империята. Ядрото от Александровата войска се състои от македонци, но в нея участват и гърци, и други народи от Европа. Тези хора стигат, почти безпрепятствено до река Инд.

Е.Я: – Той самият Македонски има намерение и до Китай да стигне, обаче някои неща не му го позволяват.

Н.Г: – Това е нещо средно между военен поход и опит да се направят велики географски открития; защото Александър не знае какво го очаква по тези земи. Той все се надява, както казват някои, да види океана, който заобикаля сушата от онази страна. И действително океанът затваря сушата от изток, но там, докъдето Александър стига, е едва средата на азиатския континент.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Та това, което казваме още от сега е, че самата история на Александър е едно чудо и е достатъчно просто да се разкаже без каквито и да е литературни украшения, за да бъде увлекателна и смайваща.

Е.Я: – Тя е чудо, но случило се чудо. Реално случило се.

Н.Г: – Така е. Все пак трябва да е ясно, че Александър побеждава просто една държава. Тази държава е била огромна. Сега, за хората, които се опитват да си представят какво е направил той, има една трудност. Това е, че когато се говори за тези земи със старите им названия, се казва, че той е стигнал до Персида, до Бактрия и Согдиана. Но какви са тези земи? Когато чува това, съвременният читател се губи в догадки. Затова нека говорим с днешните названия. Александър минава през Мала Азия, през Месопотамия (днешен Ирак), навлиза в Персида и в областите северно от нея, които влизат в днешен Иран и после слиза на юг към Пакистан.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И от Пакистан се насочва на север и се задържа на територията на днешен Афганистан, където са огромните планини, през които той преминава два пъти. Два пъти през Хиндукуш, което е смайващо. Дори Ханибал не е правил такова нещо.

Е.Я: – Сякаш сам си търси трудностите този човек.

Н.Г: – И накрая стига до една територия, където се срещат Афганистан, Узбекистан и части от Киргизтан. Успява да завладее града, който впоследствие става известен като Самарканд и сега се намира в Узбекистан. Стига до една река, отвъд която се навлиза в Казахстан. Това е областта, до която той успява да стигне. И когато слиза на юг и преминава Инд, той все още се намира на територията на днешен Пакистан. И си заслужава да отбележим, че не влиза в Индия – днешната държава. Защото река Инд, въпреки названието си, днес изцяло попада в Пакистан.

Е.Я: – Дотук разказваме историята, сега някои задължителни пояснения. Доколко тези… приключения да ги наречем, се припокриват с историческите събития около Александър Македонски?

Н.Г: – Направо да кажем – много се припокриват. Но това е един текст, който се създава постепенно. Прието е да се казва, че авторът му е Калистен. Това е един сериозен историк, който участвал в похода от самото начало и е пострадал – бил е убит в Азия по заповед на Александър. Но тази книга не може да бъде от Калистен. Затова се казва, че е възникнала по-късно.

Е.Я: – За да си убиеш историка, трябва да имаш много сериозни причини.

Н.Г: – Александър е причинил смъртта на много свои приближени. Не само на Калистен.

Кин Стоянов: – Ама той ли е бил виновен или те са сгрешили?

Е.Я: – Но историкът е този, който те вписва в историята, така че е рисковано да си убиеш историка.

Н.Г: – Вярно. От самия Калистен са останали някои фрагменти, но те са малко. Та бавно се оформя тази книга и в нея сигурно постепенно са се натрупвали фантастичните елементи.

Е.Я: – Ето тук да видим какво има, какви фантастични елементи. Все пак остават 3 минути до началото на десетата, може би последна глава на романа.

Н.Г: – Сега ще кажа едно: според този текст Александър е син на египетски фараон, който доброволно се отказал от престола и заминал с Европа. Той бил такъв магьосник, че можел да се превръща в различни живи същества. И така е успял да се сближи с майката на Александър, известната Олимпиада. С това започва
книгата.

Е.Я: – Ето откъде свръхестественото се прокрадва в произведението.

Н.Г: – Но това не може да е писано от Калистен.

Е.Я: – Да.

К.С: – Но, така или иначе, промъква се вече времето, в което студио 4 на БНР се превръща в story-лабораторията на библиотека Български риалити-романи, където остава моят приятел и колега Емил Янев, приключенецът Емил Янев с разказвач номер 10. Малко търпение и ще разберете кой е той.

Е.Я: – Дошло е време разделно, както се казва. Оттук насетне всеки ход в сюжета на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2” би могъл да бъде последен. Нищо чудно, това го казахме и миналия път. Всичко, което може да се очаква, е в ръцете и въображението на следващия разказвач. Сега обаче няма смисъл да гадаем, а се впускаме в античността – там, където в продължение на 11 седмици търсим прототипите, първообразите, изворите на жанровете фантастика и фентъзи. Искаме да приближим по някакъв начин жанра, в който работят нашите разказвачи в „Съзвездие Пентаграм” с първите прояви и извори на тези два жанра. Както обикновено, днес за вас работи доц. Николай Гочев, преподавател в СУ. Здравей! Имаме за довършване нещо?

Н.Г: – Да.

Е.Я: – Или за продължаване, да кажем.

Част І
Историография и литература

Н.Г: – Да, така е. Трябва да продължим, да видим тази книга, за която споменахме миналият път – романът за Александър Македонски. Ние казахме, че тя е анонимна. Изглежда, че текстът ѝ се е променял през вековете. Смята се, че към ІІ в. пр.Хр. трябва да се е появил един вариант на този текст. Но това, с което имаме работа, е може би няколко века по-късно, около ІІІ в. сл.Хр.

Е.Я: – Как беше заглавието и едно ли е заглавието по принцип?

Н.Г: – Даже и заглавието като че ли не е едно. Ние говорим за анонимен „Роман за Александър Македонски”, обаче можем да кажем и: Псевдо-Калистен. „Животът на Александър Македонски”. Казвам „Псевдо-Калистен”, тъй като сме сигурни, че това не е онзи известен историк и роднина на Аристотел, който е съпровождал Александър в похода му през Азия и изглежда, че е бил осъден на смърт от него. При това тази книга се редактира и чете през следващите векове във Византия и в България. Известна е като „Александрия”; а ние тук сме я превели през ІХ или Х век на български.

Е.Я: – Веднага след появата на азбуката.

Н.Г: – Да, когато са започнали преводите, тази книга се е появила тук. От това разбираме, че онези преводачи и учени, които са работели за царете Борис и Симеон са знаели какъв подбор да направят. Разбира се, трябва да има богослужебни текстове, това е първото. След това трябва да има историография, но също така и художествена литература. Обаче тази художествена литература не е могла да е каква да е. Не са превеждали трагедии, да кажем.

К.С: – Тоест малко по препоръките на Платон за литературата…

Н.Г: – Точно така. Защото тогава се поставят основите на цяла култура и е трябвало внимателно да се реши с какво да се започне. Така че историята на романа за Александър е славна.

Е.Я: – Тя и на самия Александър му е славна историята, макар и кратка.

Н.Г: – Да. Сега нека кажа няколко думи за това, как върви този роман. Тук имаме работа с нещо ново. А именно: досега се срещахме с литература, която беше създадена на основата на митологията. При някои автори като Вергилий и Овидий, тази митология се използва, за да се внесат в нея исторически факти и убеждения.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Да се накара слушателят да мисли исторически въз основа на митологията, та по този начин да бъде обединена вярата в боговете с това, което се случва на земята. А тук имаме работа с обратното. Събитията около Александър не са митологични, те са история – нещо, което се е случило и за което има сигурни извори.

К.С: – Да.

Н.Г: – Така че тези хора, които са пишели за Александър, са имали достатъчно книги, въз основа на които можели да направят една добра история, в която да се кажат неща, които са се случили, да се покаже какво не е сигурно и да се премълчи онова, за което няма смисъл да се говори. Това са хора, които са разполагали с исторически извори. И те са тръгнали по следния път: „Ние имаме историята, знаем какво се е случило. Хайде сега, въз основа на тази история, да правим литература.”

Е.Я: – Каква е потребността, на базата на една, както каза, добре съхранена история, да се прави и литература? Тя самата, истинската история има толкова невероятни елементи в нея, че сама по себе си е един екшън, казано по днешному.

Н.Г: – Дали е така? Бих казал, че едно добро историческо изследване най-напред е трудно за четене. Трудно е, защото един добър историк трябва първо да посочва много точно своите извори; и второ, трябва да коментира дали това, което се казва там, е достоверно и в каква степен. Но това е уморително за четене. Ако пък историята се разкаже реторически, тоест с цел да убедим слушателя, че нещо се е случило по този начин, това е друго. Това е по-лесно за слушане, но още не е литература; а някои хора отказват да слушат такава история, защото смятат, че върху тях се оказва натиск, историята се идеологизира.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Много хора отказват да слушат история, съставена като похвална реч за някого или като прослава на някоя държава. А има и трети път – да се разказва популярно и увлекателно. Тогава историята може да се разкаже с литературни прибавки. Ето, ние всички сме чели, или поне сме чували за романите на Александър Дюма. Какво са те? Исторически романи. Дюма е имал отлични сведения какво се е случвало в епохата, за която пише. И все пак е внесъл в книгите си неща, които не са се случили точно така. Някой ще каже: „А защо читателите на Дюма, които се интересуват от история, не седнат да прочетат едно солидно академично изследване за времето на Луи ХІІІ и Чарлз І?”

Е.Я: – Но Дюма живее в едно време, в което романът е твърдо наложен жанр, докато в онези години, в края на предишната ера, романът е още някаква екзотика в живота.

Н.Г: – Е да, тогава литературата не е имала толкова дълга и богата история, каквато в ХІХ в. Но ние можем да кажем, че това са първите, които са разбрали, че историята може да се използва, за да се разкаже нещо увлекателно. И са го направили. Те са си казали: „Хайде да вземем това, за което всички знаят, и да го украсим – може да се хареса.”

К.С: – Нека сега да поукрасим малко нашия разговор с музика пък да видим дали ще ни хареса.

Част ІI
Сюжетът на романа

Е.Я: – Последни, може би, усилия полага доц. Николай Гочев в издирването на първообразите и прототипите на жанровете фентъзи и фантастика. Това е така, защото е много вероятно днес романът „Стражите на съзвездие Пентаграм 2” да приключи. Всичко това обаче не зависи от нас, от хората от библиотека Български риалити-романи, а зависи от поканения разказвач. Кой е той и какво става оттук насетне – след 42 минути. А сега, Александър Велики. Александър Велики в може би малко необичайната позиция на литературен герой. Необичайна поне за времето си, в което той е може би най-известният човек на планетата.

Н.Г: – Нашата книга се придържа към историята на Александровия живот общо взето според това, което се знае от изворите.

Е.Я: – Най-напред да кажем обемът какъв е. Защото историята на Александър Велики не е лесна и кратка за разказване.

Н.Г: – Това не е голяма книга. Не повече от стотина страници.

Е.Я: – Охо. Значи, съвсем на галоп.

Н.Г: – Да, тя може лесно и бързо да се прочете. През античността се е деляла на три. В античността като се каже „книга” се има предвид свитък; обаче свитъците са били на материал, по-дебел от сегашната хартия и поради това…

Е.Я: – Пергамент.

Н.Г: – Папирус най-вече. Малко по-късно той е заменен от онова, което се нарича пергамент. Но и той е бил по-груб от хартията и поради това т.нар. книга не е могла да побира много текст. „Книгите” през античността побират едни днешни 30-40 страници. Този роман е от три такива книги, значи 100-120 страници.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Например един малък Платонов диалог се събира в една „книга”. Та тук животът на Александър е проследен според известните тогава биографии, като към тях са прибавани някои необикновени епизоди. Най-напред имаме разказ за чудесното раждане и за детството и юношеството на Александър.

Е.Я: – Там бащата вметнат ли е вътре? Филип?

Н.Г: – Авторът се е потрудил да свърже разказа си с действителността. Наистина, Олимпиада и Филип са били във фактически развод. Случило се е така, че Филип пожелал да си вземе друга жена, аАлександър като че ли е бил на страната на майка си. Тогава те дори напуснали столицата и отишли някъде другаде.

К.С: – Този фактически развод е след раждането на Александър.

Н.Г: – Александър е бил юноша, когато са се случили тези неща. Авторът се е опитал да си послужи с този материал по следния начин: разказал, че Александър е положил големи усилия да помири родителите си; и действително ги е помирил. Събрал ги е, въпреки че имал основания да подозира, че Филип не му е баща. Все пак той се обръща към него с „Татко” и после отмъщава на убиеца му; защото в романа, както и в действителност, Филип е станал жертва на покушение. И се е грижел за него до последния момент. Александър е представен в романа като много добър син.

К.С: – Да.

Н.Г: – Имащ правилно отношение към брака, почтително отнасящ се и към майка си, и към баща си.

Е.Я: – Тези семейни взаимоотношения са много важни за белетристите.

Н.Г: – Това е един начин да се говори за добродетелния човек. Във всеки случай тези неща мъчно могат да се научат от историята. Как от историята, и то античната, да научим какви са били нечии семейни отношения, след като ние и тук не можем да разберем как стоят нещата в едно сегашно семейство – и то на близки хора? Та затова казвам, че това е работа по-скоро на писателя, отколкото на историка. Но това е в началото на книгата. Тук има някои интересни неща: например, авторът твърди, че Александър е имал особен външен вид. Бил е с разноцветни очи.

Е.Я: – А!

Н.Г: – Което, макар и рядкост, не е напълно изключено. Но другото изглежда фантастично: а именно, че всичките му зъби били остри. Като кучешки.

К.С: – Змиите имат само остри зъби.

Е.Я: – Това в комбинация с цветни очи, е кучешки профил. И то хищен кучешки профил.

Н.Г: – Въпреки добродетелта на Александър, за която се говори през цялата книга, той е представен като човек с някак зверска физиономия, странно лице. Обаче това е в съгласие с чудесната история за неговия произход, според която той е син на магьосник, който можел да се превръща в животни.
По-нататък в книгата се върви към победата срещу Дарий, като тук има някои исторически грешки. Впрочем трябва да правим разлика между литературна измислица и обикновена грешка; защото се вижда, че някои неща са само грешки, те не са необходими като литература. Разказано е, че той побеждава Дарий в три битки, както е в действителност.
След това се стига до навлизането в Индия. И тук вече е мястото, което е интересно за нас. Тук има чудеса, които може би трябва да разделим на видове, тъй като те са различни. И накрая, както е според историята, той се връща обратно по суша (а част от войската му се връща и по море), стига до Вавилон и там умира, както и в действителност. След това се разказва за погребението му и даже за завещанието му. И от него също се вижда, че този текст е съставен малко невнимателно. Защото в завещанието има неща, които очевидно противоречат на разказаното по-рано. Например човек, който Александър според романа е убил, накрая…

Е.Я: – Му става наследник.

Н.Г: – Точно така, наследява нещо. От това разбираме, че този текст е събиран от различни източници и може би в продължение на много време.

К.С: – И с това събиране нека да поспрем малко за музика.

Част ІII
Литературни измислици и исторически грешки

Е.Я: – 30 минути до началото на поредната или може би последна глава от „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Ние продължаваме най-добросъвестно да си вършим нашите литературно-исторически проучвания. Ние – имам предвид, доц. Николай Гочев от СУ. Поставили сме в центъра на вниманието една от най-забележителните фигури в човешката история – Александър Македонски, изключителният пълководец, човекът, който винаги е удобен за литературни упражнения. Едно от първите, може би първото, е именно книгата, за която говорим в момента. Ето тук още веднъж този въпрос, който мисля, че и миналия път го повдигнахме. Всъщност, по какви белези точно тази книга попада в нашата подборка от прототипи и първообрази на фентъзи и фантастика.

Н.Г: – В нея се разказват неща, които са невъзможни в действителността.

Е.Я: – Тези разноцветни очи имаш предвид, острите зъбки?

Н.Г: – Не, много повече от това.

К.С: – Чудесата в Индия?

Н.Г: – Повече. Ето, например, тя започва с изключително чудо. Баща на Александър е един магьосник, който се превръща в животни, и то различни.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Значи имаме работа с нещо, което е изцяло чудесно или, както би казал някой, вълшебно. Това е едно. Друго се случваа в Индия, където чудесата са от различен вид. Има чудеса, свързани със странни животни или пък с особена природа. Има и такива, извършени лично от Александър – подвизи, които човек не би трябвало да е способен.

Е.Я: – Е, всичко трябва да е изключително при този човек, включително и произхода му.

Н.Г: – Да. Има и среща с богове, което в тази епоха е чудо в литературата.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото когато Омир говори за среща с богове, това не е чудо. Това е поезия, която съвсем естествено ползва митологията, там нещата просто са си така. Но когато сме във време, в което се е натрупала много литература, цивилизацията е напреднала, писмеността се е разпространила и религията има свое отделно място, тогава да се говори, че Александър лично се е срещал с богове и е разговарял с тях…

Е.Я: – Историческия текст също си е отделен вече.

Н.Г: – Да. Освен това има филология: филолозите размишляват кое от Омир е автентично, кое е добавено. Нещата са като сега, когато става въпрос за изследване на литературата. И в този момент, когато някой пише, че Александър влиза в някаква пещера и там се среща със Сезострис, древния египетски фараон, който е станал бог, и той разговаря с Александър и му пророкува – това са вълшебни неща. Така че е ясно, че трябва да ги включим в нашия разговор.

Е.Я: – Много подходяща за белетристична драматургия е кончината на Александър, за която и до ден днешен има спорове: дали е отровен, дали е умрял от болест, или причината за смъртта му е друга. Той играе ли с това, този анонимен автор? Защото по шекспировски би било много удобно да бъде отровен и тогава се разиграва друга колизия – гигантска драма, заговор, предателство.

Н.Г: – Да, в романа той е отровен. Това се казва, но за чудесни неща не се говори. Действително, авторът надълго говори, че смъртта на Александър е убийство, че има заговор, че в него участват ето тези хора и че е бил отровен така: първо му е поднесено питие с отрова, и второ му е донесено и перо, намазано с отрова, което той си е сложил в гърлото, за да повърне онова, което вече е изпил.

К.С: – Да се освободи от отровата.

Н.Г: – Да. Обаче дори перото, което са му дали, е било намазано с отрова.

Е.Я: – Така, двойна подсигуровка. Контролен изстрел.

Н.Г: – Но тези неща не са фантастични. Това, което ни интересува, е да направим разграничение между пласта на историческото – онова, което е засвидетелствано в солидната историография, и литературното. И после да видим в това литературно кое е грешка, кое е чиста литература и кое е фантастика. Защото авторът може да внесе неща, които не са станали така, но не са и фантастични. Историческите романи обикновено са такива. Разказват се истински или възможни събития, разработват се характери, има отношения между тях – любовни истории, вражди.

К.С: – Дори измислените неща трябва да звучат правдоподобно, а не фантастично.

Н.Г: – Именно. Измислени, но могат да се случат в човешкия живот.

Е.Я: – Възможни за случване.

Н.Г: – Следователно ние трябва да отделим тези нестанали, вероятни неща, от фантастичните. Освен това ми е интересно какво е положението с грешките. Защото има неща, които изглеждат като обикновени грешки: да кажем, когато Александър преговаря с атиняните, той намира събрани на едно място оратори, политици и философи, които не са могли да живеят заедно; нито пък той е могъл да се срещне с тях. Да кажем, там присъстват Демостен, Платон и Лизий. Но Лизий е умрял по времето, когато Демостен се е родил; а Александър е бил около 9-годишен по времето на смъртта на Платон.
Възможно е тези неща да са просто грешки, тъй като с нищо не са необходими за разказа. Когато обаче авторът казва, че Александър минава през Италия и Сицилия, за да влезе в Африка, това може да е грешка, но може и да не е. Защото, минавайки през Италия, той се среща с римляни. Може да е направено умишлено.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Има смисъл Александър да се срещне с римляни, които да влязат в договорни отношения с него и да му окажат чест, като кажат: „Ето, ние сме по-слаби от теб.”

Е.Я: – Да.

Н.Г: – По нататък има чисто литературни неща, например писма на Александър до майка му Олимпиада и писма до Аристотел, които са изцяло измислени. Фантазиите обаче са друго нещо. Например на Александър в един момент му се явява на сън Амон, който би трябвало да е негов баща, и казва: „Иди да се срещнеш с Дарий, като приемеш моя вид.” „И Александър” – казва писателят – „се превърна в Амон, приличайки същевременно на Хермес; и отиде при Дарий, и там никой не го разпозна. Само казвали: „Какъв красив младеж!””
Значи той е отишъл във вид на бог. И това си е разказано в романа направо – не си въвежда като нечий разказ, а е от името на автора.

Трети разговор

Лукиан. “Истинска история”

Е.Я: – Добра неделя, уважаеми радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.

К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. Тука сме всичките риалити-романисти, в апаратната на студио 4 е звукорежисьора Камен Жеков.

Е.Я: – Петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” – това е гвоздеят на програмата относно белетристиката, която се произвежда в библиотека “Български риалити-романи”, но гвоздеят в предварителната част е друг. Знаете, като един паралелен свят в предварителните часове развиваме една поредица „Първообразите и прототипите на днешните жанрове”. Говорим за първообрази и прототипи на фентъзи и научна фантастика. В тези часове за връзката между реалното и ирационалното говорим с доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Днес – Лукиан и една „абсолютно истинска история”, наречена така от самия Лукиа. Но преди това имаме да довършим малко работа от предната седмица, когато се занимахме с аргонавтите. Здравей!

Част І
Митология и литература в “Аргонавтика”

Н.Г: – Здравейте. Наистина, трябва да кажем няколко общи неща за аргонавтите. Защото можем да разкажем сюжета на едно произведение, обаче щом се замисляме за литературата – което е нещо съвсем различно от самото литературно творчество – би трябвало да посочим и някои неща, които са общи за произведенията. Та след като сме прочели и разказали самите произведения, добре е да видим и как се говори за литературата.
За „Аргонавтика” могат да се кажат няколко неща. Първо да видим какво представлява това произведение в литературно отношение; преди всичко сюжета и ако има някаква литературна новина. После, да видим как Аполоний се отнася към митовете – защото и той, като Омир, работи главно с митове. Ето например Апулей не работеше с митове. Той употребява един фантастичен подход…

Е.Я: – Да. Една символика, която той разиграва, раздвижва, като си поиска.

Н.Г: – Но прави един по-скоро реалистичен роман, който се отнася до неговото време.

Е.Я: – Да, абсолютно. С препратки към реалното и хората в него.

Н.Г: – Защото има отрицателно отношение към митологията, Апулей, подобно на Лукиан, има крайно отрицателно отношение към наследената митология. Та както Апулей декларира едно отрицание на митологията, каквато се знае по онова време, така Лукиан я осмива систематично. Обаче в случая с Аполоний Родоски имаме нещо като уважение към митологията. И третото е да видим за фантастичното, доколкото изобщо го има. Има някакви наченки на фантастично, опити, но да се прави фантастика през античността е нещо сравнително ново и трябва да се опитаме да го уловим. Кой прави фантастика? Например за Омир се съмнявам, че прави фантастика, трудно е да твърдим такова нещо.

Е.Я: – Това са неща по-скоро в сферата на легендите, митовете и приказките.

Н.Г: – Той разработва митове, вглежда се в тях. Обаче фантастиката, ако ще се каже нещо общо за нея, предполага оригинален авторски труд, а не просто художествена обработка на митове. При Аполоний имаме главно художествена обработка на митове, но и малко фантастика. Ще се опитам да посоча какво там може да мине за фантастика.

Е.Я: – Всъщност в самата фантастика се търси постигане на принципно възможни цели, но с невъзможни средства. Или с непознати средства. Тук не се търсят просто така виденията на определен човек, които може да имат приказен характер. Научната фантастика си поставя определена цел, която е някъде – обикновено в небесата. Тя трябва да бъде постигната – как? И там вече следват отговорите на тези въпроси. Говоря за класическия случай на научна фантастика.

Н.Г: – Но нека да хвърля поглед към литературното при Аполоний и дали там има някаква новина. Там имаме нещо подобно на „Одисея”. В „Одисея” главното е завръщането. Отиването се предполага и подвигът също – това е победата във войната. При Аполоний обаче имаме пълно представяне на отиването и на връщането. А връхната точка е след като те са отишли там и им предстои да се върнат: както в историята за Троянската война връхната точка е превземането на Троя. А тук, в “Аргнавтика”, коя е връхната точка? Някой би казал: „Изглежда, взимането на златното руно.”

Е.Я: – Да. Целта е постигната.

Н.Г: – Литературно обаче, връхната точка е любовната история. Това е новината. Тук не става дума за война, както в “Илиада”. Това се опитах и миналия път да го кажа, казах го с малко думи – а сега с повече. В „Аргонавтика” имаме голяма любовна история, и това е целта на Аполоний. С това впрочем той не е пръв в гръцката литература. Трябва да кажем, че той следва Еврипид: защото Еврипид е първият голям гръцки автор, разработил представянето на любовта и то, забележете, любовта, както жената я преживява. Това Еврипид го прави примерно в трагедията „Иполит”; и даже са го обвинявали за това. Тук Аполоний някак доразвива Еврипид и представя Медея влюбена, същевременно осъждаща себе си, че е влюбена, сънуваща любовни сънища. В Омир такова нещо все още няма. Това е голямата новина.

Е.Я: – Както и в преработените легенди за аргонавтите, тази любовна история далеч не е в центъра на нещата. Там са по-интересни самите приключения и препятствията, които преодолява Язон.

Н.Г: – Когато авторите подхождат така, това е един регрес към Омир.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Обаче Аполоний е ценен точно с тази история, с която той се изявява като оригинален поет. Това е едното. Сега, относно митовете. Той следва Омир в това, че гледа на митовете, както казах преди малко, уважение. Какво означава това? Не че непременно трябва да се вярва на митовете, но че те са са един много хубав материал за поезия. Но сериозна, а не подигравки, както след малко…

Е.Я: – Както след малко ще видим, да.

Н.Г: – …ще видим при един друг писател, при Лукиан.

К.С: – Тоест да оставим сериозната поезия и да вървим към подигравките.

Н.Г: – Последно ми се ще да кажа за фантастичното, ако има нещо фантастично.

К.С: – Да. И трябва да го кажем.

Н.Г: – Това, което бих признал на Аполоний, е следното – че той, бидейки отличен познавач на митовете, подрежда познатите митове, но същевременно произвежда и нещо от себе си. Например, той поставя на южния бряг на Черно море едни народи със странни обичаи и в разказа за отиването им отделя време – да кажем, по петдесетина стиха. Те имат странни обичаи.
Такова нещо няма в митологията, то е измислено от Аполоний. Така че той си е позволил да направи нещо оригинално, но не като развие някакъв известен сюжет, а като измисли нов народ и му припише някакви неизвестни обичаи. В античността така започва фантастичното – авторът се отказва от разработка на митовете и си измисля нещо сам.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Ето това вече е началото.

К.С: – Стигнахме до началото на фантастичното.

Част ІІ
Времето на Лукиан

Е.Я: – В очакване на петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” и звездните ходове на нашите герои. Тук обаче сме стъпили на здраво реалистична, поне от историческа гледна точка, почва, с доц. Н. Гочев, преподавател по антична литература, СУ.
Търсим пътеките на литературата, на античната литература, и аналогиите с днешните жанрове фантастика и фентъзи. Връщаме се в нашата ера, откъдето и започнахме с Апулей. Връщаме се един много характерен представител на епохата – Лукиан от Самосата.

Н.Г: – Наистина това е времето, с което започнахме тези разговори. Лукиан е съвременник на Апулей. Те изглежда са били връстници, имали са малка разлика във възрастта. Нямаме свидетелства, че са се познавали, но на мен ми е трудно да си представя, че не са се познавали, защото…

Е.Я: – Светът е бил още по-малък, така че…

Н.Г: – Освен това – имало е само два езика. Само два езика, които са били литературни и международни, наистина широко употребявани, и се е смятало, че трябва да се знаят. Освен това и двамата – Апулей и Лукиан – са минавали през големите градове, които тогава са малко.

Е.Я: – Те имат и известни биографични съвпадения, като поприще – били ретори и двамата.

Н.Г: – Именно, да.

Е.Я: – Странстващи.

Н.Г: – И двамата са се занимавали с реторика, единият е бил по-скоро адвокат, а другият е имал възможност да бъде и накрая се оказал юрист в Александрия. За Лукиан говоря.
К.С: – Да.

Н.Г: – А Апулей е минавал през Александрия, трудно ми е да си представя, че не са се познавали.

Е.Я: – Все пак знакови фигури на епохата, известни хора, няма как.

Н.Г: – Но да не се чудим за липсата на сведения. Има съвременници, които правят едно и също, познават се, а не обичат да се споменават един друг.

Е.Я: – Да, не си правят взаимно реклама.

Н.Г: – Има такива примери в античната литература.

К.С: – Не само в античната литература.

Н.Г: – Така е. Та, нещо за епохата. Това е една мирна епоха, в която, поне външно, цари спокойствие. Средиземно море е вътрешно море за Римската империя. Няма почти никаква опасност за границите, няма граждански войни, има икономически просперитет.

Е.Я: – Говорим за втори век от новата ера.

Н.Г: – Да, втори век след Христа. Има икономически просперитет и в тази епоха на стабилност се случват неща, които се случват и в други подобни епохи и които Лукиан много често отбелязва – например нарастващо сребролюбие. Хората изведнъж подчертано заобичват парите и почти престават да мислят за друго. Относно културата. Има два типа образование, които споделят тези двама автори…

Е.Я: – Които съответстват на двата езика.

Н.Г: – Да, и е добре човек да знае и двата, особено ако е от Запада; защото на образования е позволено да знае само гръцки, но да знае само латински не е добре.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Човек, който знае само латински все още не е образован както трябва; а гръцкият е задължителен. Но двата типа образование, за които щях да кажа, това са реторическото и философското. Това е образованието на свободните хора. Останалите или остават без образование, или стават специалисти – да кажем, лекари. Но да си лекар не се смята за толкова добро (висше) образование, то си е занаят. От руга страна, свободните хора могат да станат оратори но като станеш оратор, вероятно ще изкарваш пари с тази работа. Ако пък ти е особено лесно да си осигуриш образование, тогава ставаш философ. Ораторите са хора, по-скоро настроени към делови живот, а онези, които ще изберат философското образование, са хората, които…

К.С: – Съзерцанието тях ги интересува.

Н.Г: – Да, самата наука. Защото, като се каже философия, се разбира нещо по-общо, отколкото сега. Тогава, ако някой е философ, той трябва да разбира и от точни науки…

Е.Я: – Животознание, в най-общия смисъл.

Н.Г: – И от точни, и от природни науки, защото се предполага, че философията се гради най-напред върху точните и природните науки, за да стигне накрая до етика или нещо друго. Това са двата типа образование. После, към какво са насочени интересите на културния човек? Това е един широк, но малко затворен свят. Те са на голяма територия, но нямат контакти с никого – нито с германците могат да контактуват, нито с персите, нито с африканците отвъд крайбрежието.

Е.Я: – Изолирани в своето величие.

Н.Г: – В такива случаи, когато един свят е изолиран, се случват аналогични неща. Първо, появява се силен интерес към историята. Това е поле, в което винаги можеш да научаваш нещо ново. Също и интерес към пътуванията, защото пътуването е лесно. Позволено е да се пътува, безопасно е и хората могат да пътуват колкото си искат около Средиземноморието. Смята се за много хубаво да си обиколил повече градове и места, предполага се, че тогава си придобил култура. Донякъде и сега е така – смята се, че добре човек да е пътувал, а не да си седи само на едно място.

Е.Я: – Да. Лични натрупвания на впечатления.

Н.Г: – И още нещо, което изглежда важно на всички – хората започват да се интересуват от религиозни въпроси.

Е.Я: – Християнството вече започва да да става фактор.

Н.Г: – Това е втори век, църквите се разпростират от Гибралтар до Двуречието. Има силен интерес към религиозни въпроси, поява на нови религиозно-философски системи, наречени гностически, или херметически. И наред с това, интерес към митологията, а също и към магията, както се видя и от съчинението на Апулей. Такива неща около културната обстановка.

Е.Я: – Сега, да кажем нещо и за начина, по който се управлява Римската империя, защото на нейната територия ще разположим нашия герой, който всъщност, малко се явява чужденец. Говорим за Лукиан от Самосата.

Н.Г: – Вярно. Лукиан се чувства чужденец. Той го е разказал в едно малко съчинение…

Е.Я: – Той е чужденец и по произход, и по възпитание, по цивилизация някак е чужд там.

Н.Г: – Какво значи, обаче, да си чужденец в Римската империя, при положение, че си се родил в нейните граници? Това значи най-напред че не си роден в Рим и латинският не ти е роден; и от друга страна, че не можеш да се представиш за грък.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Оттук нататък ти вече си някакъв друг. Обаче, ако си египтянин, си казваш: „Аз не съм нито грък, нито римлянин, но зад мене стои…”

Е.Я: – Стара култура и цивилизация.

Н.Г: – Цивилизация, която се вижда. А Лукиан е сириец. Но сирийската култура не е толкова мощна и уважавана като египетската. Това може би някак го е тревожело и той е направил всичко възможно да научи гръцки по-добре от родените гърци.

Е.Я: – Направо, както го определят, перфектен гръцки. Една от причините да останат толкова много произведения от него, е високият стил, на който работи.

Н.Г: – Да. Мога да свидетелствам, че има съчинения на Лукиан, които никой не може да прочете на гръцки, защото той ги е написал по такъв начин, че…

Е.Я: – В свръхвисок стил.

Н.Г: – Не точно. Написал ги е, употребявайки огромен брой редки и архаични думи – за да покаже как не трябва да се пише, или какво значи да се пише маниерно. Ние сега не можем да разберем такъв текст, колкото и да учим езика – а и тогава мъчно са го разбирали.

К.С: – И като не можем да разберем – да послушаме музика.

Част ІІI
Животът и литературните занимания на Лукиан

Е.Я: – Кой е този човек, който си позволява хапливост до границите на възможното, който си позволява да подложи на ирония всичко около себе си? Кой е този безбожник и атеист, който се подиграва и на всичките религии? Това е, поне за времето си, Лукиан от Самосата. Да видим какво представлява той и колко парадоксално е съчинението му, което ще разгледаме. Между другото да кажем, че той е един от най-запазените автори – около 80 съчинения. Тези неща ще ги уточни, естествено, чисто професионално доц. Н. Гочев от СУ, който работи непрестанно за вас.

Н.Г: – Лукиан се е родил в едно не особено заможно семейство и като малък още близките му се замисляли какво мупредстои да работи. Предложили са му да стане каменоделец като чичо си.

Е.Я: – Някои определят чичо му като скулптор, каменоделец е малко по-долно равнище.

Н.Г: – Аз се колебая да кажа, че са били скулптори и че на Лукиан му е предстояло да стане скулптор. Защото сега като кажем скулптор – това значи човек на изкуствата. По онова време за хората, които работят с камък, е имало огромна работа, защото много неща са се правели с камък. Той е можел цял живот да се занимава примерно с това, да пише надписи върху камъни.

Е.Я: – Да, това са медиите на епохата.

Н.Г: – Защото и закони, и договори, и всякакви разпоредби, и посвещения на богове – всичко това се е пишело на камък, така че работа е имало страшно много. Предложили му, той се опитал, не му провървяло и казал на близките си, че няма да се занимава с тази работа, а иска да учи. И явно е успял да се наложи. Така че впоследствие тръгнал на запад и обиколил доста градове, макар че и Самосата не е била малка, и там е могло да се учи. Но и той като Апулей сигурно си е казвал: „Аз искам да обиколя цялата империя и да посетя най-големите центрове”.

Е.Я: – Това е смесица от авантюризъм и известна доза суета. Авантюризмът е лесно обясним – да пътуваш, да срещаш неизвестното. А от друга страна, срещата с публиката. Защото те са хора, които търсят отражението си в очите на околните, това е ораторът. Той трябва да получи одобрение от публика.

Н.Г: – Така е. И той е изучил необходимите неща, изчел е много книги и, както се разбира, в зряла възраст се е установил в Атина. Атина е била много подходящо място човек да се занимава с литература, изкуство и философия. Там той написал много неща, а след това се прехвърлил в Египет на държавна работа. През целия си живот е имал възможност да пише. Действително, от него са останали доста неща. Сега в едно обикновено издание съчиненията му се събират в три тома от около 300-400 страници, значи имаме общо към 1200, което е много добра представеност за един античен автор.

Е.Я: – Да. За 2000 години дистанция и сериозен остатък.

Н.Г: – Останали са много неща, може би всичко. На пръв поглед, тези съчинения са много разнообразни.

Е.Я: – Всички ли са написани на старогръцки? Има ли съчинения той на латински език?

Н.Г: – Не, аз подозирам, че той слабо е знаел латински.

Е.Я: – Да, защото той, както враждува с школата на философите, така враждува и с латинската цивилизация. Може би думата „враждува” не е точна, но тъй или иначе той налага предимствата, на старогръцката култура.

Н.Г: – Наистина, Лукиан не се занимава с това, да хвали римския свят. И да е споменал нещо, то се губи в неговите съчинения. Други гръкоезични писатели обаче го правят – да кажем, Плутарх, който е писал половин век преди него. Но Лукиан не се интересува много от Рим и латински език, на него гръцкият му стига. Занимава се с пародии.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Той е хуморист. Ако трябва да потърсим нещо…
.
Е.Я: – Сега, ето, за секунда го уточних. Той има съчинение, посветено на метресата на съуправляващия с Марк Аврелий – Луций Вер. Това минава за единствената, така, хвалебственост, по посока на Рим в цялата му литературна кариера.

Н.Г: – Човек може да посвети нещо някому и да каже няколко добри думи за каквото и да е. Но той няма съчинение, в което да се занимава с величието на Рим или със съвършенството на римската държавна организация, а други по негово време… Но да довърша за същественото в неговия талант. Та, Лукиан, аналогично на Овидий, който пише: „Каквото и да опитвах да кажа, ставаше стих”, би могъл да каже: „Каквото и да се опитвах да направя, ставаше пародия”. Той се занимава с пародии, литературни карикатури.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Разбира се, неговата литературна култура е отлична. Той е прочел може би всичко, което в този момент човек е трябвало да познава от сериозната литература. Има едно място, където съветва читателите си: „Не четете съвременни автори, четете класиците.” Тоест стари, от поне на 300 години.

Е.Я: – „Не си губете времето”.

Н.Г: – Така че той е прочел каквото трябва, но с каквото и да се заеме, пародира. Присмива се на философските школи, пародира религиозни движения. Иронизира всекиго, които се опитва да се представи за пророк, прорицател, някакъв духовен водач.

Е.Я: – Той посяга и на Зевс даже.

Н.Г: – А, това е най-лесно от всичко.

Е.Я: – Ха-ха-ха. Да.

Н.Г: – Едно от главните неща, които прави, е да се присмива на митологията. Но по негово време това е било едно напълно безопасно занимание. Всеки е можел да го направи. Освен това се шегува с всякакви автори, например с историците. Изказва се много зле за Херодот. Също и за Омир. Ето тук, в началото на „Истинска история”, го казва изрично: „Толкова много лъжи се разказват. Ето и Омир е разказал толкова неверни истории, чрез устата на Одисей”. Но не се занимава с това, че Омир е голям поет. Просто казва: „Е, той е един от многото хора, които говореха неверни неща.”

К.С: – Ама той не е бил първият. Първият цензор на Омир е бил Платон, все пак…

Н.Г: – О, има и преди Платон. Та така с Лукиан. Основното при него е – да се пошегуваме, да се присмеем. Той е комик, напомня на Аристофан.

Част ІV
Началото на “Истинска история”

Е.Я: – И така, в търсене на първообразите, прототипите на съвременните жанрове фантастика и фентъзи. Намираме се във II в. сл.Хр., Римската империя и започваме прегледа на една абсолютно „Истинска история”. Но когато това ви го каже човек като Лукиан или подобен на него, трябва да знаем, че истината за истинската история е някъде другаде. И така, „Истинска история”, един от най-класическите първообрази на днешната фантастика, че даже и на научната фантастика.

Н.Г: – Много неща са събрани в „Истинска история”. Лукиан се е опитал…

Е.Я: – Закачката почва от самото заглавие при него.
Н.Г: – Да. Но Лукиан се е опитал, следвайки големите образци, да покаже, че в едно малко произведение може да се обходи целият свят. Той е направил повече от разказвачите преди него…

Е.Я: – Много ренесансово звучи това. Този подход към света е абсолютно непознат тогава… Познат в един тесен сектор, разбира се.

Н.Г: – Тази книга прави силно впечатление. Първо, тя е малка. Като обем е колкото разказ, обаче, като го чете човек, толкова много спомени му остават и същевременно толкова неща забравя, че си казва: „Това беше голямо”. А всъщност това са едни 50 страници. Има оригинални неща, например издигането в космоса.

Е.Я: – Да почнем първо с това, че пътешествието започва с кораб. Няма как другояче.

Н.Г: – Е, да. Даже да започнем от увода. Защото дори той започва два пъти. Най-напред се казва: „Както атлетите си почиват между тренировките, така и ние, които пишем сериозна литература и философстваме, и ние от време на време трябва да си почиваме. Така че аз предлагам нещо за почивка”. А после добавя: „Като се замислим за известните поети, философи, историци, забелязваме, че мнозина от тях разказват измислици, представени като истини. Сега аз ще направя обратното. Казвам ви, че това, което говоря, е абсолютна измислица от началото до края. И оттук нататък тръгва с разказа.

Е.Я: – Но веднага прави нова подмяна. Защото залага една уж привидна несериозност, а всъщност говори за сериозни неща от епохата.

Н.Г: – Във всеки случай при него се вижда една богата осведоменост за културното наследство. Тук говори човек, който познава литературата и историята, каквито са били по негово време. И така, казва: „Тръгнахме по обичайния начин по море, с 50 души гребци на кораб…” и направо излизат от Херакловите стълбове. Значи не се бави.

К.С: – Извън познатия свят.

Н.Г: -Да, защото при Омир и Аполоний виждаме обиколки на Черно и Средиземно море, и не повече от това. А той тук тръгва от мястото, където светът е свършвал. От Херакловите стълбове, тоест от Гибралтар. И каква му е целта? Докъде той ще стигне в края на книгата? Само ще спомена, за да го държим в ума си – ще стигне до една суша, която ,,…е след океана, противоположна на нашата суша.” Континент, противоположен на нашия континент.

Е.Я: – Това означава презумция за кръглост на Земята.

Н.Г: – Да, той е наясно, че Земята е кръгла. Напълно сигурен е в това.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – А че този континент съществува, също е известно, това е континентът Америка. Ние се чудим как тези хора са предполагали съществуването на Америка, но Лукиан дори не е първият. Доста по-рано преди него Платон е казал: „Има Атлантически океан, който ние познаваме, след това идва един огромен континент и после има една още по-голяма вода”. Това е казано през ІV в.пр.Хр.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Лукиан не прибавя нищо ново, но все пак потвърждава това, което Платон е казвал. Минава Атлантическия океан и достига една много голяма суша. И това е щяло да бъде краят на историята.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И тъй, те излизат от Херакловите стълбове, после следват няколко приключения. Намират мястото, докъдето били стигнали Херакъл и Дионис, и после: „… започна такава буря и такъв вихър, че ни вдигна на 600 км над Земята.” Ето това е новина. Това го няма другаде.

Е.Я: – Това, значи, е космическо пътешествие.

Н.Г: – Ако погледнем античната литература до този момент – никой не се е сетил за това. Трябва да му го признаем. Изобщо е важно да забелязваме новите неща. Както видяхме новото при Аполоний – че той пръв е направил истинска любовна история, представил е любовното преживяване в нещо като роман, макар и в сихове – така сега виждаме една новина при Лукиан.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Той се издига нагоре. Никой не го е правил до този момент. Отива на Луната и: „Като погледна надолу, виждам някаква земя с градове и с някакви реки, изглеждат ми познати… това била Земята!” Значи той си представя, че от Луната може да се види, и то много ясно, Земята. Та, като стига до Луната, там местните жители веднага го приемат. Тук има едни игри с митологията, които не всеки би могъл да схване. Той пристига и го завеждат при царя, както се случва и в „Одисеята” – пристигаш някъде, завеждат те при царя.

Е.Я: – Нормално.

Н.Г: – Обаче този цар се казва Ендимион. Интересно защо. Ендимион е фигура от митологията, той е известен с това, че Луната, сиреч богинята на Луната – Селена – някога го е обикнала и го е взела при себе си. Затова и този цар се казва Ендимион.

К.С: – Възлюбеният.

Н.Г: – А цар на Слънцето ще бъде кой?

К.С: – Фаетон.

Н.Г: – Да, Фаетон, чиито крила някога слънцето е разтопило. И там Лукиан веднага се въвлича във война.

Е.Я: – Този път междузвездна, казано с днешни думи, макар че се разиграва между Слънцето и Луната. Но това си е космическа война, както и да го погледнем.

Н.Г: – Това е космическа война и там той измисля интересни неща. Например как е било направено бойното поле. Бойното поле било набързо изтъкано от едни паяци”. И вижте как го е казал – „Всеки един от тях колкото един от Цикладските острови.” Това е много хубаво. Защото едно е да кажеш: „Това има диаметър 500 или 1000 км.” – в това няма никаква поезия, не е интересно. Обаче да кажеш, че един паяк е голям като Цикладски остров, това е добре. Не всеки може да го направи.

К.С: – Нека да го оставим при бойното поле и ще продължим след музиката.

Част V
Фантастични образи и литературни игри

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, минути ни остават до пътешествията, звездните походи, звездните битки на нашите пилигрими в космоса, по-точно в съзвездието Пентаграм. А сега да видим какво се случва в първата, разиграна в човешката фантазия, космическа борба. Тя е сътворена от самия Лукиан от Самосата, II в. от нашата ера – война между Луната и Слънцето. Това е първият научно-фантастичен образ. Казвам „научно-фантастичен”, защото целта е реална, постижима, а средствата вече са въпрос на фантазията.

Н.Г: – Лукиан пристига на Луната, там го приемат като скъп гост. Обикновено така се случва в епоса – отиваш някъде и ако не те нападнат, както ако си отишъл при Циклопа, ще те посрещнат като скъп гост.

Е.Я: – Да, два варианта – добър и лош, среден няма.

Н.Г: – Приема го царят на Луната, и се оказва, че му предстои война с царя на Слънцето. Разказва се набързо какъв е бил поводът. Тук се прави намек за жанра на историческото съчинение, защото античните историческите съчинения се занимават най-често с войни и в началото се разсъждава какви са били причините за тях. После идва мястото, където Лукиан разказва за огромни и чудовищни същества. „Едната войска беше от такива същества, примерно облакокентаври…” и разказва какви са били съществата – наистина фантастични, не само по размери, но и като комбинация от части.

Е.Я: – Той, както казваш, винаги онагледява. Не говори за размери с числа, а онагледява всичко.

Н.Г: – Да. Разказва за войната. Разказът му върви по правилата, по които историците разказват за войни. Често се казва: „Строиха се двете армии, като дясното крило беше заето от тези, лявото от тези, в центъра беше този. Дясното крило напредна, лявото отстъпи, дойдоха помощните войски…” И тази война между лунната и слънчевата армия той я представя по такъв начин. Разбира се, това е пародия.

К.С: – Земляните включиха ли се в тази война?

Е.Я: – Включват се, те самите се включват във войната.

Н.Г: – Както и да е, събират се армии, в крайна сметка армията на Слънцето побеждава. Прави впечатление една заплаха, която от страна на Слънцето отправили към Луната. Казали: „Ако не изпълните клаузите на мирния договор, ще направим следното. Няма да ви нападаме, а ще построим такава стена, че светлината на Слънцето няма да стига до Луната.”

Е.Я: – А така.

Н.Г: – Това е хубаво. То означава: „Аз съм осведомен за хипотезите за природата на небесните тела и знам, че Луната не свети със своя светлина, а с отразената светлина на Слънцето.”

Е.Я: – Ето нов, да, да, чисто познавателен елемент. Освен че Земята е кръгла, Луната свети с отразена слънчева светлина. Това са вече изяснени негови схващания.

Н.Г: – Той е напълно сигурен в това, но вижте как го въвежда. Ще построят стена в космоса и Луната ще остане на тъмно. „Сега ще изпълните ли нашите условия?” „Да, ще ги изпълним.”

Е.Я: – Това се казва рекет. Космически рекет.

Н.Г: – Та завършва войната и Лукиан остава за известно време там, прекарва добре, прави подробно описание на вида на жителите. Много любопитни неща има там. Хората от Луната са само един пол; разказва за особения начин, по който раждат. В крайна сметка той пожелава да се върне на Земята. Има разни отбивки по пътя надолу. Слиза и веднага, след като докосва океана и изпитва голяма радост, че е стигнал дотам, му се случва второто голямо приключение – поглъща го огромен кит.

Е.Я: – Така. Вижте къде са първообразите на това, което ще четем после и в „Барон Мюнхаузен”, и на други места. Гигантски кит, в чиято утроба се настаняват хора. Между другото, вътре има и цели острови, в утробата на този кит.

Н.Г: – Да, има един голям остров. Той казва и колко е обиколката му. Китът бил дълъг 300 км. Ако се пресметне това, което той казва за дължината му в стадии, излизат 300. Действително, впоследствие в литературата има много случаи, в които се говори, че някой е бил погълнат от кит.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Но има и едно по-старо място в литературата, където се говори за поглъщане от кит – в книгата на пророк Йона. Та Лукиан прекарва известно време в кита, сприятелява се там с едни хора, които от 27 години живеели вътре, помага им в една война срещу едни малки тамошни чудовища – опасни, но малки и без оръжие. След това решили да потърсят начин да излязат навън. „Най-напред се опитахме да го прокопаем – не можахме. След това го подпалихме отвътре – това вече ни помогна.”

Е.Я: – И то, защото на острова има гора. Горивен материал, дървен.

Н.Г: – И така се спасяват. Това е вече средата на книгата. И оттук нататък идва може би най-интересното за самия Лукиан място – попадат на Острова на блажените.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Това е аналогия с Одисей, който слиза в света на мъртвите.

Е.Я: – Там има много интересни продължения на Омировите истории. Как Елена пак изневерява на Менелай, но с друг, как Одисей пише на Калипсо писма. Наистина има намигване към Омир и предшестващата литература.

Н.Г: – Много е интересно как разказва са срещата си със самия Омир. И на мен ми се ще да прочета. Ето как било (преводът е на Б. Богданов):
„Два-три дена след пристигането ни отидох при поета Омир. И двамата се случихме свободни. Разпитах го и за други неща, но също и откъде е родом. Казах му, че по този въпрос продължава да се спори на Земята. Сподели, че му било известно дето едни смятат, че е роден на Хиос, други – в Смирна, а мнозина – в Колофон. Каза, обаче, че е от Вавилон, където го наричали не Омир, а Тигранес. По-късно попаднал като заложник у елините и променил името си. Попитах го и за спорните стихове, дали са написани от него. А той заяви, че всички са негови и разбрах, че филолозите Зенодот, Аристарх и техните последователи доста са преливали от пусто в празно.”

Е.Я: – Хa-xa. Автентични думи на Лукиан от Самосата. Явно това не е всичко, което можем да кажем за него и за може би най-истинския и изначален първообраз на научната фантастика – „Истинската история” на Лукиан.

К.С: – А сега ние, които не преливаме пусто в празно, закриваме подгряващия час. След малко студио 4 на БНР ще се превърне в story-лабораторията на библиотека Български риалити-романи, където ще остане моят приятел и колега Емил Янев, вече като приключенец.

Четвърти разговор

Флавий Филострат. „Животът на Аполоний Тиански“

Е.Я: – Начало. Очаква ни глава шеста, но това – в 16 часа. Сега, както знаете, се намираме в тази предварителна част, свързана с историческа автентичност. Във връзка с жанра, който изповядва нашият роман „Стражите на съзвездие Пентаграм” – а това е фентъзи – точно по тази причина в нашата предварителна поредица “Античните предтечи”, търсим античните първообрази на жанра фантастика, фентъзи. Впрочем търси го, за нас и за вас, доцентът по антична литература от СУ Николай Гочев. Шести епизод от неговата собствена поредица. Здравей!

Част І
Ерудиция и оригиналност при Лукиан

Н.Г: – Здравей.

Е.Я: – Имаме сякаш да довършваме нещо от миналия път.

Н.Г: – Миналия път стана дума за Лукиан. Ние стигнахме с неговия роман дотам, където той посети Острова на блажените. И прочетохме как е разговарял с Омир.

Е.Я: – Първоизворът на старогръцката словесност…

Н.Г: – Да, той е самото начало. А днес, като поговорим още малко за Лукиан, ще минем и към един автор, който изглежда като противоположност на Омир. Това е Хезиод. Но все пак да хвърлим един поглед към пътешествието на Лукиан, да видим как завършва то.
Предварително обаче искам да кажа – за да не забравим какво ни интересува, като вървим по текста на Лукиан – кое там е фантастичното. Струва ми се, че когато става въпрос за фантастика, непременно трябва да се търси нещо оригинално, характерно за точно този автор. А при Лукиан това е трудно, защото той е начетен човек и непрестанно мисли за разни книги, писани преди него. Винаги прави литературни намеци, подхвърля скрити цитати, които читателят да разпознава. Поради това много неща, които изглеждат при него като фантастика, тоест като нещо оригинално, всъщност не са, а са само напомняния за книги. Когато човек прави литературни намеци, това даже не е и точно литература, а е по-скоро представяне на литературата. На пръв поглед може да изглежда като нещо създадено от писателя, но не е.
Та Лукиан, като напуска Острова на блажените, най-напред се консултира с Радамант и той му предсказва какво ще стане. Който не е чел преди това Омир, или не си го спомня, ще забележи само, че Радамант пророчества. Всъщност това не е друго, освен да се напомни, че в “Одисея” на Одисей му е предсказано много пъти какво предстои. И както Кирка или Тирезий предсказват там, така Радамант предсказва тук. Това е поглед към вече създадената литература и напомняне: „Нали си чел това? Ето, и аз съм го чел и сега си играя с него”.

К.С: – Да.

Н.Г: – Лукиан това го прави често, така че на нас ще бъде трудно да извадим оригиналните неща. Обаче ги има. Та след това те тръгват към Острова на наказаните. Това пак е вариант на слизането в подземното царство. Пристигат и виждат наказаните за престъпления. Лукиан казва: „Видях и историците, които разправят лъжи. Тях също ги наказват…

Е.Я: – Да.

Н.Г: – …такива, като Херодот, като Ктезий. Видях, не можах да понеса гледката и си заминах.” Нали цялата повест е замислена като пародия на небивалиците, които разказват някои историци. И като всичко друго в книгата, и то не е точно критика, а е шега – с онези, които той много пъти е споменавал. После посещават остров Огигия, където живее, както е известно, Калипсо, и той ѝ предава писмо от Одисей, от което ясно, че той малко съжалява, че се е прибрал в Итака, и сега би предпочел да е останал при нея. Значи Одисей е неверен на жена си, макар че те при Омир изглеждат като много добро семейство. Това е, което се прави с посещението на Лукиан на Огигия. А и Калипсо се интересува дали Пенелопа е била вярна на Одисей.

Е.Я: – Това е закачка с Омир и в същото време по някакъв начин изясняване на Омирови сюжети.

Н.Г: – Да, но най-точно е да се каже, че той си играе с тези неща. Обаче има и някои оригинални работи. Продължават отвъд Огигия и той разказва: „Видяхме гнездо на гигантска птица” и: „Обиколката на гнездото беше 12 километра. Птицата се вдигна във въздуха, размаха криле и вдигна такава вълна, че щеше да потопи кораба.” Това е добро, защото тук не става въпрос за цифри или да се каже просто „беше огромна”, или „нападна ни и обърна кораба”…

Е.Я: – Да.

Н.Г: – … а казва: „Като размаха криле, вдигна вълна.” Това е един успешен и оригинален образ. А образът на голямата птица се среща на много места, преминава през арабските приказки и хората са го чували. Та пътешествениците продължават по-нататък и тук има още едно хубаво място, което после ще го обсъдим във връзка с това, как изобщо се прави фантастична литература. Казва: „Като продължихме нататък, за малко да паднем в една пропаст във водата”.

К.С: – В морето дупка копае.

Н.Г: – Обяснява го, казва: „Както са пукнатините в земната повърхност, които се явяват при земетресение, такава беше и тази пукнатина във водата и ние за малко да паднем. Дълбоко беше.” Ако пресметнем казаното с неговата мярка – било е 200 километра. „Спряхме да гребем, свалихме платната, задържахме се и не паднахме. И като се огледахме насам-нататък, видяхме, че има мост от вода над пропастта.”

Е.Я: – Мост над пропастта. Все пак трябва с кораба да минем.

Н.Г: – „И минахме по този мост, за да можем да излезем на другата страна.” Това, доколкото знам, го няма по-рано. Това не е напомняне на образ, не е заиграване с Омир или с някой друг, а си е негово. Това са тези оригинални неща, чрез които авторът се проявява като фантаст, защото фантастиката е в това, да измислиш нещо невероятно, което никой преди тебе не е представял литературно. А не просто да поддържаш жанра и да отпращаш към стари текстове. Това тук той го измисля сам, а може би и онова с птицата го е измислил.

Е.Я: – Точно от това място ще продължим по-късно, защото имаме междинно да изясним някои жанрови характеристики.

К.С: – Но нека да хвърлим един музикален мост.

Част ІІ
Що е фантастика

Е.Я: – Сега градим мостове между античността и днешността в търсене на аналогии, раждането на образа, на литературните видения в античността. В графа „чакащи” – Хезиод. Сега обаче все още имаме да довършваме неща от миналия път. Всъщност, спряхме преди малко нашия и твоя разказ с квалификацията на тези трудове и на жанровото им определение. Нека да разграничим някои чисто жанрови характеристики на фантастиката, научната фантастика, фентъзи.

Н.Г: – Да, на мен ми се ще да ги обсъдим тези неща. Като говорим най-напред общо за фантастика, първо да я разграничим от други жанрове. А другата възможност, е да видим вътре във фантастиката какво се случва, с какви похвати се създава фантастичният образ. Какво прави един писател, когато изработва фантастични сюжети или образи. Всеки литературен теоретик и историк би трябвало да се интересува от това. Същевременно този размисъл има пряко отношение към сегашното ни занимание.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Само две думи още за Лукиан. Той има още едно опасно приключение. На един остров попадат на жени, които ги посрещат много добре: „Те говореха елински и всяка от тях ни покани в своя дом. Бяха много хубави и с хитони дълги до петите”. После се оказва, че хитоните не случайно били толкова дълги. Жените били чудовища – имали магарешки крака. Той се запитал се защо всяка от тях така бързо отвела по един от другарите му в дома си. „Аз предусетих, че не е на добро; и като се огледах, видях разхвърляни тук-там кости, които ми се сториха човешки.” Тогава извадил едно магическо коренче, което Радамант му бил дал, като напускали Острова на блажените и произнесъл няколко думи. И когато една от жените го въвела в нейния дом, извадил меча си, заплашил я и започнал да я разпитва. „Тогава тя ми каза, че са човекоядки”. И след това се превърнала във вода. А когато Лукиан докоснал с меча си тази разляна пред него вода, тя се превърнала в кръв.

К.С: – Да, далече по-голямо изпитание, отколкото за аргонавтите на остров Лемнос.

Н.Г: – Някой би прочел това и би си казал: „Гледай колко интересно!” Но тук няма нищо оригинално. Това е просто повторение на историята с Кирка. Там Одисей има едно магическо коренче, което Хермес му е дал, отива, тя му налива питие и се готви да го превърне в животно, а той се справя благодарение на коренчето-противоотрова. Тази случка, която е в самия край на романа, е пример как Лукиан се занимава едновременно с литературно творчество и с пародия на някои известни произведения.

Е.Я: – Но Лукиан не е за буквално четене. Всъщност там пародията е заложена още в самото заглавие.

Н.Г: – Той е като всички писатели-ерудити. Това са хора, които толкова много са чели (може би са имали такава професия), че когато седнат да пишат, не могат просто ей така да произвеждат литература. Те сякаш винаги казват на читателя си: „Не си ли чел това, което аз съм чел?” Лукиан е точно такъв.

Е.Я: – Той се поставя в центъра на нещата, макар да не се самоописва. Това е суетата на ерудита, както казват.

Н.Г: – Да. Суета по-скоро на ерудит, отколкото на писател. Писателят у Лукиан служи на ерудита. И все пак в тази книга могат да се видят някои неща, които прави авторът на фантастика, някои похвати. Как се прави фантастичен образ? Най-напред чрез размера. Уголемяваш предмета спрямо останалите или го намаляваш и така създаваш фантастичен образ.

Е.Я: – Хиперболизация.

Н.Г: – Да, обаче трябва да е нагледна, да действа на въображението. Например – колко е голяма птицата? Толкова, че като размаха крила, да потопи кораб. И това може да се прави по всякакъв начин. С живи същества всеки си го представя, но има още „река от вино”, „море от мляко”. Какво имаме тук? Вещество, което не се среща в такова количество. Значи, когато някой прави фантастика, един от лесните подходи е да уголеми нещата.

Е.Я: – Както във всички приказки има образи от този тип. Но къде минава границата между приказката, легендите, митовете и фантастиката? Някъде би трябвало да има, защото иначе всички приказки трябва да ги насипем в графата „фантастика”, а не е така.

Н.Г: – Не е така, но тук не може да се подходи чисто литературоведски. Трябва да се види и как действат тези неща независимо от четенето. Защото тези думи – мит, приказка, фантастична литература – означават неща, които се различават помежду си не просто като текст. Те се различават по начина, по който се споделят, по важността си. Понякога не е задължително да са написани или дори изречени. Например митът може и да не е въплътен литературно – може да е представен в статуя или рисунка. Така че митът е друго, той е отвъд литературата, макар че може да се появи в нея.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Митът е нещо, което се предполага, в което се вярва. Той ни служи да си представим света, да поставим себе си в света. Ние видяхме, че Омир използва митовете така, че човек може да го чете и без да вярва в тях. И пак “Илиада” и “Одисея” имат смисъл – това е смисълът на художествения текст. След малко ще видим, че при Хезиод е друго. Там, ако не вярваме в мита, книгата може да се окаже ненужна или нужна само на историците на културата.

Е.Я: – А принципно не е ли фантастиката сложена на по-целева плоскост? Защото в крайна сметка какво е тя? Трябва да отидем на някоя звезда; нея я има, но няма как да отидем. И фантастът намира път към звездата. Има природни, физични и всякакви други явления, и върху тях се стъпва, за да се стигне до средствата, които са невъзможни засега. Фантастът намира средства към една реална цел.

Н.Г: – Когато днес казваме “фантастика”…. “Фентъзи” е друго, нали.

Е.Я: – Фентъзи е друго. То е някъде по- към приказката.

Н.Г: – Да. И когато имаме предвид разни големи книги, които сме чели…

Е.Я: – Ами ето, дори на Артър Кларк „Одисеята”.

К.С: – Или пък „Законите на роботиката” на Азимов.

Н.Г: – Когато говорим за литературна фантастика си представяме размисъл в художествена форма върху големите постижения на цивилизацията и техниката; и какво продължение може да има техническата и научна революция, която виждаме. Какви предположения могат да се направят въз основа на това, което вече е постигнато. Когато това се представи чрез литературата, се получава „фантастика”.

Е.Я: – А има и цял раздел „social fantasy”, която е може би най-фината фантастика.

Н.Г: – Там се размишлява за състоянието на обществото, като се показват неща, които се отличават от това, което реално се случва.

Е.Я: – Да.

К.С: – Българските писатели от средата на миналия век използваха това. Под предлог, че пишат фантастика, изказваха на езоповски език свои обобщения за обществото. Но може би е време да послушаме малко музика.

Част ІІI
Филострат и Аполоний

Е.Я: – Само 18 минути преди началото на тази съдбовна единадесета глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”, ние предприемаме нов риск, нова порция риск. Отиваме към нова литературна пътека с надеждата, че е възможно тази глава да не е последна. И така, накъде тръгваме?

Н.Г: – Ще се заемем с един роман. Няма да правим нещо много по-различно; този текст в някои отношения прилича на романа за Александър.

Е.Я: – Но сякаш усещам, че ти е нужно още, още няколко плочки за пълната мозайка на тези първообрази. Затова търсим сега и нова линия. Не приключихме ли с Македонски и анонимния роман за него?

Н.Г: – Ще има основание да се връщаме пак към този роман.

Е.Я: – Ако ни остане време.

Н.Г: – Така е. Общото между романа за Аполоний Тиански, към който сега ще погледнем, и романа за Александър е, че и в двата случая става дума за биография. До този момент ние не работехме често с биографии. Донякъде „Златното магаре” на Апулей може да се смята за биография. Обаче то много се отличава от тези книги, към които сега гледаме. Там имаме много хумор и ирония, а накрая и едно съвършено сериозно говорене за това, как човек трябва да живее. Тогава авторът започва да говори сериозно, лично от себе си.

К.С: – Да.

Н.Г: – Преди това романът е просто забавна история за хора, които си живеят безгрижно и порочно.

Е.Я: – Плюс това нямаме поставена действително съществуваща историческа личност.

Н.Г: – Всъщност аз смятам, че „Златното магаре” е автобиография, по колкото и странен начин да е направена. Тя е алегория на духовния път – и на автора, и на всеки философстващ човек. Но в края вече става автобиография в буквален смисъл.

Е.Я: – Но не се залага на някакво величие, на някакъв гигант от историята.
Като Александър Македонски.

Н.Г: – Вярно.

К.С: – Нещо като автобиографията на Бранислав Нушич.

Н.Г: – При Александър все пак има нещо епическо.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Има огромна армия, голяма война, сблъсъци между континенти. И все пак това също е биография, и тя прилича на биографията на идеалния пълководец, който умее всичко, що се отнася до управлението на армията; а от друга страна е един добър човек. Сега, когато се насочваме към Аполоний, ще видим, че има аналогии. Аполоний Тиански не е пълководец, а пътуващ философ. И не просто философ, тоест човек, който пише книги или има школа, а философ-аскет.

Е.Я: – Мъдрец.
.
Н.Г: – В романа се вижда, а и се знае, че той е бил преди всичко питагореец; донякъде обаче приличал и на философите-циници, които по това време се срещали често в Империята.

К.С: – Диоген Синопски е техният родоначалник.

Н.Г: – И мнозина други. Това са били хора, които са си казали: „Философията не е просто да си седиш в къщи, да пишеш, да събираш ученици и да им четеш лекции. Тя е и достоен начин на живот, който се въплъщава във всекидневието.” Значи ти трябва да живееш по различен начин от повечето хора, а не само да говориш различно.

К.С: – Да изпитваш лишения, едва ли не да живееш като куче, откъдето идва названието.

Н.Г: – Да. „Да видим дали ще можеш да живееш съвсем различно от другите хора и пак да останеш човек.” Но по подобен начин разсъждавали и питагорейците.

Е.Я: – Дотук всичко това, за което говорим, са философски дилеми и разсъждения. А къде все пак ще намерим онова, което търсим – прототипа на фантастичното?

Н.Г: – Ще кажа. Това не е биография за човек, който просто говори за своите възгледи. Това е биографията на един аскет, който същевременно е и чудотворец.

Е.Я: – Това е пътя към обожествяването. По тази пътека вървят светиите, в християнството.

Н.Г: – В романа се казва, че: „Аполоний не беше обикновен човек, в него имаше нещо божествено, макар че далеч не всички го разбираха.”

Е.Я: – Комбинация между чудотворец и философ води директно в небесата.

Н.Г: – Като разгледаме романа, ще видим много неща, които и през античността са се коментирали, и е имало хора, които са правели връзка между това, което се разказва от Филострат и някои неща, които са разказани в Новия завет.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Така че тука влизаме в тази област – да се види, когато имаме разказ за чудеса, какво да бъде нашето отношение към разказаното?

Е.Я: – Всъщност, ние пропуснахме един много съществен елемент. Не датирахме събитията, за които разказва Флавий Филострат. За коя точно епоха говорим?

Н.Г: – Филострат е най-късният автор от тези, с които се занимаваме. Той живее приблизително между 170-та и 240-та година.

Е.Я: – Така, това е интересно от гледна точка на налагането на християнството, защото виждам някои белези, които схождат с християнския начин на мислене.

Н.Г: – Нека кажа по този повод, че не друг, а самият Евсевий Кесарийски, историкът на християнската църква, си е дал труда да напише трактат, в който да опровергае някой си Хиерокъл, който правел паралел между живота на Аполоний Тиански и живота на Иисус Христос.

Е.Я: – Да.

Е.Я: – Критична е ситуацията, уважаеми неделни радио-читатели. Критична е по отношение на романа, който е възможно да приключи още днес. Критична е и в нашето поредно литературно-историческо начинание. Защото ние се впуснахме сега в раннохристиянската епоха, ще говорим за Флавий Филострат и неговото произведение, „Животът на Аполоний”.

Н.Г: – Филострат, за който ние говорим, живее на границата между ІІ и ІІІ в. и тази книга е писана през първото или второто десетилетие на ІІІ в. Самият той е човек от семейство на литератори, интелигенти. Баща му е бил ретор, написал е доста книги, преподавал е реторика. Самия Флавий Филострат също е преподавал реторика на границата между ІІ и ІІІ в. Установено е, че неговия внук и зет му също били писатели.

Е.Я: – Потомствена линия. Хора на словото.

Н.Г: – Да, това е цял род, който се занимава с литература с реторика. Това не се случва често. Нито през античността, нито сега. Много често известните писатели и интелигенти си остават сами в своите семейства, а тук имаме цял род. Сега за него. Той е роден на остров Лемнос и изобщо цялото му семейство е от Лемнос.

К.С: – Остров, който са посетили аргонавтите.

Н.Г: – Да. А след това е учил в Атина и, изглежда, доста време е преподавал там. Още от сега можем да кажем, че това е човек със силно елинско самосъзнание. В романа непрестанно се подчертава важността на гръцката литература и на гръцкия език. Например, за изненада на читателите, когато Аполоний пътува на изток, се оказва, че всички тамошни владетели говорят гръцки. А това не може да е точно така.

К.С: – Елинизмът ги е позаквасил.

Н.Г: – Царят на партите, когото той поставя във Вавилон, говори с него на гръцки. След това стига до Индия, там среща един индийски цар и този индийски цар също говори с лекота на гръцки.

Е.Я: – Тотална елинизация.

Н.Г: – Да. От това ние разбираме, че той е един елински патриот. Това впечатление се подсилва от факта, че се отнася някак отрицателно към римляните, слабо ги споменава, а за някои от императорите говори лошо. Донякъде с основание, разбира се, когато става дума за Нерон или Домициан. Често говори за тиранията и че римските императори са били просто едни тирани.

Е.Я: – Тук социална нишка се прокрадва.

Н.Г: – Така че това е човек, изцяло е потънал в гръцката литературна традиция. Той се чувства грък и го прехвърля и на своя герой, питагорееца Аполоний. Но както не говори добре за някои римски императори, така самият той е бил близък до императорското семейство по негово време. Той живее по времето на Септимий Север, който управлява между 193 и 211 година. При всички положения е бил в кръга на втората му съпруга, която се казвала Юлия: Юлия Домна, сирийка от Емеса, на която той посветил романа, за който става дума.

Е.Я: – Това вече звучи малко двусмислено.

Н.Г: – Не. Той е просто един интелектуалец.

Е.Я: – Да. Придворен интелектуалец.

Н.Г: – Бил е човек, с когото императрицата обичала да разговаря. За да дам представа за атмосферата, ще кажа следното: Септимий Север, когато се е женил за втори път, наредил да се проверят хороскопите на възможните кандидатки.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – И от хороскопа на тази Юлия се е установило, че тя би трябвало да се ожени за цар.

Е.Я: – Карма.

Н.Г: – Така че тя става императрица след консултация с астролози. Такава била обстановката.

Е.Я: – Часът е 4 без 3 минути. Какъв мост ще хвърлиш към другата неделя, защото, както казахме, независимо от това дали романът ще свърши, нашият час ще просъществува и другата седмица. Все пак имаме материал за довършване.

Н.Г: – Ще помислим за тази биография. Но ще трябва да поговорим и по-общо, и пак да направим едно разграничение между литературно, приказно и фантастично. И така да кажем какво мислим за тези неща, за които говорим вече толкова седмици.

Част IV
Пътешественик и чудотворец

Е.Я: – Глава 12. Всяка секунда, всяка минута може да бъде последна за този роман. За това трябва да пестим времето, да го икономисваме, да го изпълваме максимално със съдържание. И така, в този предварителен час сме в търсене на прототипите, първообразите, изворите на жанровете фентъзи и фантастика там далеч в античността. Наш водач – доц. Николай Гочев. Едно уточнение – спираме с рискованите начинания. В случай, че това се окаже последната глава на риалити-романа, продължения повече няма да има. И така, на работа.

Н.Г: – Здравейте, добър ден и на всички наши слушатели.

Е.Я: – Да. Може да е за последен път, така че да бъдем малко по-тържествени.

К.С: – А пък може съвсем свободно другата неделя да си продължим работата. Това не зависи от нас, обаче.

Н.Г: – Мисля, че днес е крайно време да кажем някои по-общи неща от това, което говорехме до този момент. Защото разходката из античността, разбира се, дава материал за всякакъв размисъл. Обаче ние сме длъжни да кажем какво е отношението между тези книги, които огледахме тук, и фантастиката. Значи днес е деня, в който трябва да опитаме да дадем или приемем едно определение за фантастична литература, да отличим фантастичното от други литературни категории или по-общо – от други естетически категории.

Е.Я: – Тоест правим директен контакт между античността и „сегашността” в литературно отношение.

Н.Г: – Да, между античното и сегашното изкуство и, по-конкретно, върху античната и сегашната литература. Във всеки случай ще кажа още няколко думи за това, което говорихме миналия път – романа за Аполоний Тиански.

Е.Я: – Имаме да довършваме, както почти всеки път се случваше в тази поредица, нещо от миналия път.

Н.Г: – Да, ще кажа за романа и ще се опитам да отбележа какви похвати виждаме в тази книга, които се отнасят до фантастичното изобщо. Филострат пише в началото на ІІІ в. като се занимава не просто с литература, но и с история: защото този Аполоний Тиански – философ, питагореец, странстващ чудотворец, учител на мнозина, и сякаш познат на римски императори и източни царе – е живял през І в. след Христос. Тази книга се занимава с живота му.
Та Филострат, като пише тези неща, казва: „Това, което пиша сега, го знам от стари книги; и даже най-важната от тях наскоро ми попадна”. Всеки, който се интересува от литература, веднага ще усети накъде отиват нещата. Това е нещо, което започва още от Омир. „Не разказвам от себе си, не съм очевидец, а съм попаднал на свидетел, на книга и, тъй да се каже, отмахвам отговорността от мен. Казвам ви каквото съм прочел. А пък онзи, който разказва или е писал…”

Е.Я: – „… той да си отговаря”.

Н.Г: – Да. Какво значи това? По този начин на читателя му се подхвърля, че не е задължен да вярва в тези неща, които му се предлагат. Може да се отнася свободно към това, което чува. Намерен е текст, който принадлежал на някой си Дамис от Ниневия – човек посредствен, но иначе педантичен и трудолюбив, и предан на Аполоний. Като чете някой тази история за Дамис и Аполоний – Аполоний пътува, Дамис го следва навсякъде, Аполоний говори мъдри неща, Дамис се удивлява от неговата мъдрост…

К.С: – И ги регистрира.

Н.Г: – …днешният човек не може да не си спомни за Шерлок Холмс и неговия приятел.

Е.Я: – Да, така е.

Н.Г: – Та Филострат разказва на тази основа. А иначе за Аполоний: той е от Тиана, един малък градец в Кападокия. И още като млад е решил да живее като аскет и усетил, че ще бъде питагореец. Дълго време е мълчал, пет години.

К.С: – Няма начин да не се мине през мълчанието, ако искаш да станеш питагореец.

Н.Г: – Живял в храм, раздал цялото си имущество и още от млад показал невероятни способности – да гадае, да предсказва бъдещето, да разбира езика на птиците. И след като всички са го забелязали и станал известен, решил да избяга от хората и потеглил към далечния Изток.
Минал през Вавилон, където се запознал с тамошния цар на име Вардан; и наистина е имало цар с такова име, макар неговата столица да не е била във Вавилон; бил е цар на партската държава. После продължил към Индия, където се е срещнал с тамошните аскети и чудотворци, за които за пръв път се чуват повече неща покрай похода на Александър Македонски. Ние го казахме, когато обсъждахме романа за Александър. И Аполоний отива, среща се с тях, научава и вижда необикновени неща – да кажем, че когато са в състояние на съсредоточаване, нещо като молитва, се издигат на метър над земята и стоят там. Иначе в романа няма чак толкова големи чудеса, никой не се превръща в нищо. Но има неща, които са забележителни.

Е.Я: – Някъде около границите на човешките възможности.

Н.Г: – Да. Някой се издига на метър, но не на километър, нали. Става дума за някакви особени възможности. И днес също хората си говорят и казват „Може би това някак е възможно.”

Е.Я: – Темата за тези прояви на азиатските аскети фигурира и в днешните медии. По същия начин се разказва, както и тогава.

Н.Г: – И след това той се връща, научил много неща, включително и за превъплъщението на душите. Продължава на запад и стига до другия край на света, а именно, до Херакловите стълбове – края на Средиземноморието. След това пак се връща, среща се с прочути хора, с императори дори. Бива съден от Домициан, както е бил съден Сократ. И накрая, след като се е сдобил с почитта на целия свят, изчезва в един храм и никой не разбира как точно е умрял.

Част V
Тайното знание

Е.Я: – Несигурни, динамични, че даже драматични времена са настанали в библиотека „Български риалити-романи”, уважаеми неделни радио-читатели. Днес всичко е възможно. Както се казва, пръстът е на спусъка. Много е вероятно днешната 12 глава да бъде и последна, но и това даже не е сигурно. И така, в очакване на днешния разказвач и днешната развръзка или може би края на романа, продължаваме нашата антична разходка, водени от доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература, СУ. Минахме Аполоний на Филострат. След малко вече минаваме към някои разсъждения-обобщения, анализ на всичко, което сме свършили. И тъй, какво разказва Филострат? Той поднася развлечение, познание или философия с този сюжет, който развива, с тези приключения?

Н.Г: – Като чете човек тази книга, си мисли, че тя е написана с развлекателна цел, просто за да се разкаже за някой прочут човек. Защото Аполоний е реално съществуващо лице, за него се знае и той в никакъв случай не е измислен от Филострат. Но моето мнение е, че Филострат върши една по-сериозна работа, разказвайки за неговите чудеса.

Е.Я: – На първи план – развлечение.

Н.Г: – Развлечение е необходимо, за да може книгата да се се чете, да има публика. От друга страна, като говори за чудни неща, той окончателно се отказва от митологията. Не е зле да го имаме предвид. Защото ние разгледахме много произведения, като повечето от тях се опираха на митологията.

Е.Я: – Тук изцяло вън от митологичната тъкан.

Н.Г: – В романа за Аполоний обаче не е разказан нито един мит.

Е.Я: – Това е може би първото заглавие, което предлагаме в този профил.

Н.Г: – Апулей също се въздържа от митове. Той разказва една обширна приказка; но всеки, който я чете, разбира, че това не е мит. Може да е басня, приказка, алегория, но не е мит. А Филострат се въздържа и от такива отклонения. По този начин той казва на своите читатели, които са потънали в литература, основана на митологичен материал: „Нека изоставим митологията, защото в тези неща вече почти никой не вярва.”

Е.Я: – Пък и са дъвкани пределно много.

Н.Г: – Да. Но все пак съществуват чудни неща. Религията се смята за нещо важно: защото Аполоний непрестанно препоръчва да се принасят жертви на боговете и да се възстановява старото елинско благочестие. Но без митология. Без онези разкази, срещу които мнозина са се изказали. И Питагор не ги е ценял, а Платон изрично ги е критикувал.
Така че Филострат се отказва от митологията, но въпреки това предлага чудни неща. Той казва „Този човек беше чудотворец, в него имаше нещо божествено.” Той е душа, която се е превъплъщавала. Това, което Питагор е твърдял, индийците също го потвърждават в разговора си с Аполоний. Така че тук нямаме работа с приказка, това не е обаче и исторически роман. То не е и фантастика, а е просто настояване, че някои неща в крайна сметка е добре да ги приемем.

К.С: – И това си е една сериозна концепция, пътешествието на душите вълнува голяма част от човечеството.

Н.Г: – Затова не бива да заобикаляме тази идея. Знаем, че тя съществува и че хората, често полусериозно, но се интересуват от нея. И това е същественото – у Аполоний има нещо божествено. Той, благодарение на своя аскетизъм и на необикновената си душа, преминала през други тела, може да прави чудеса…

Е.Я: – Тук по-скоро силата и възможностите на душата да въздейства върху живота и плътта сякаш изпъкват, защото това е концепцията и на самите азиатски, индийски скитници и мъдреци.

Н.Г: – Така, както се разказва, както се говори за тях примерно тук. Най-напред имаме една душа, която се е превъплъщавала.

К.С: – Тя е една опитна душа.

Н.Г: – Тя носи в себе си различни биографии; и е написано, че Аполоний започва да си спомня какво се е случило в предишния му живот. Същевременно индийските мъдреци казват, че и те си спомнят какво се е случило в техните предишни животи, дори казват кои са били. Но от друга страна, душата на всички хора се е превъплъщавала, обаче някои хора са по-развити, а други – по-малко. Какво е необходимо, за да се развие човек?

К.С: – Зависи каква карма носят, каква кармична натовареност.

Н.Г: – Какво е необходимо, за да стане някой като Аполоний? Трябва аскетизъм, труд, отдаденост, да се разчита на боговете. А също и знание, което отнякъде да се получи.

Е.Я: – А знанието пък иска любопитство.

Н.Г: – Да, обаче това знание е окултно. То не се публикува. По какво познаваме, че е окултно? По това, че не може да се намери навсякъде, не се преподава къде да е. Трябва да се отиде на мястото, където не всеки може да отиде. И да се получи благоволение, което не всекиму ще бъде дадено. Та той получава благоволение от индийците, които единствени пазят това окултно знание. От друга страна, в края на книгата се казва, че бил влязъл в едно старо прорицалище и намерил там древна книга, съдържаща текстове на Питагор. Ето пак окултно знание – защото е скрито.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Било някъде, където никой не е бил. И ето той слиза и го открива. Та това са двата извора на окултното знание. Единият е да отидеш при учители, при които не всеки може да отиде и те не всекиго ще приемат; а другият е да се сдобиеш с текст, който никой друг не притежава; и да го разчетеш.

К.С: – Ние текст няма да извадим, музика ще извадим сега.

Пети разговор

Въпросът за фантастичното

Е.Я: – Точно 30 минути остават до поредната или последната глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм”. 30 минути, които ние трябва да уплътним максимално тук в нашия час на познанието, воден от доц. Николай Гочев. И така, да опитаме да направим анализ на отделните произведения от позицията на целта, която си бяхме поставили – да потърсим аналози или първообрази на жанровете фентъзи и фантастика.

Н.Г: – Нека да започнем от нещо общо; може би не е лошо да имаме предвид и „Семената на покварата”.

К.С: – В какъв смисъл?

Н.Г: – Изглежда, че „Семената на покварата” е фантастичен роман.

Е.Я: – Да, на границата между фентъзи и фантастика. Засега се движи повече в областта на фентъзито. Но тъй като голяма част от действието се развива в космическото пространство, в друго съзвездие, има елементи и на фантастика.

Част I
Фентъзи и приказка. Вълшебното

Н.Г: – Ако смятаме, че е възможно да кажем дали нещо е фантастика или фентъзи, значи имаме някаква представа, дори да не е точно изразена, за разликата между тях. Така че това е, което трябва да видим. Когато става въпрос за фантастика или фентъзи, или за тези жанрове, които разгледахме в античната литература, това, от което трябва да се започне, е свръхестественото или чудесното. Аз няколко пъти го нарекох „чудесно”, но може да го наречем и свръхестествено. Така че и в „Семената на покварата”, и в античната литература, се говори за неща, които ние не виждаме нито във всекидневието си, нито в целия този „естествен” свят, в който сме се родили и живеем. Те са свръхестествени.

Е.Я: – Неща, които нямат никаква връзка с възможностите на сегашния свят. Защото има фантастика, която е близка до възможностите ни, тя е само някак крачка-две напред. Но тук говорим за неща, които е невъзможно да се случат към днешна дата.

Н.Г: – Ще изпреваря нещата, които искам да разграничим и огледаме днес, и ще кажа: фантастиката не се занимава с невъзможни неща. Имам предвид – логически невъзможни. Като казвам „логически невъзможно”, не ми е лесно да се обърна към литературата, но мога да посоча нещо, за което много хора знаят – рисунките на един художник на име Ешер. Той прави рисунки на невъзможното – например стълба, по която непрекъснато се изкачваш, обаче тя образува затворена линия. Това е логически невъзможно, то не може да бъде. Фантастиката обаче не се занимава с такива неща, а само с неща, които са възможни.

Е.Я: – Тук в случая по-скоро се търси абсурдът.

Н.Г: – Да го кажем тогава така – фантастиката не се занимава с абсурд.

Е.Я: – Да. Фантастиката винаги съдържа в себе си прогностика. Неща, които ще се случат. Да речем, Жул Верн: пътешествие до Луната, пътешествие до центъра на Земята. „Това са неща”, твърди той, „които ще се случат.” Пътуването с Наутилус, подводницата – това са неща, които не след дълго се случват.

Н.Г: – Във всеки случай не е невъзможно да се случи.

Е.Я: – Напротив, нещата са изразени точно в прогностичен план, макар и с литературни средства.

Н.Г: – Също така, дори да не се случи среща с извънземни, все пак няма логическа пречка да се срещнем с тях.

Е.Я: – Би могло да стане всеки един Божи ден.

Н.Г: – Защо да няма и същества, които живеят на друга планета?

Е.Я: – Напълно е възможно, разбира се.

Н.Г: – Тук няма нищо невъзможно, въпреки че не можем да докажем, че съществуват извънземни и че такава среща се е състояла.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Така че това е материалът на фантастиката – възможни неща, за чието съществуване все още нямаме доказателство. Но нека видим някои понятия. Фантастиката занимава ли се с вълшебното? Това е интересен въпрос и заслужава да му се отдели внимание.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Какво е вълшебно? Да погледнем към приказките. Там има вълшебно – примерно, същества се превръщат от едно в друго…

Е.Я: – Ето тук изгрява вече звездата на фентъзито. То стъпва на основите на приказността и развива нещата по един полуфантастичен начин. Там приказката е в по-силна позиция.

Н.Г: – Ще направя едно разграничение: вълшебната приказка почти винаги се занимава с историята на някакъв герой, който си решава личните и семейни проблеми. Фентъзито обаче има работа с по-едри неща – сблъсък между светове, вселени, между началата на доброто и злото.

К.С: – Спасяването на човечеството и т.н.

Н.Г: – Обаче това е друг свят. Когато четем свръхестествените, чудесни неща в приказка или фентъзи, ние не умуваме това истина ли е или не. Предлагат ни го – четем го. Докато фантастиката се интересува от това, което може и да стане.

К.С: – Тя дори излага аргументи в полза на това.

Н.Г: – Докато в приказката никой не се занимава с това, може ли тиквата да стане колесница.

Е.Я: – Никой не се и замисля.

Н.Г: – Това не е интересно. Но и във фентъзито никой не се занимава с това, има ли такива раси или няма. Авторът просто си представя фабулата. Следователно вълшебното, което е в сърцевината на приказката и на фентъзито, не е фантастично.

Е.Я: – Да.

К.С: – И това е един от белезите за разграничение…

Е.Я: – Ето го първия, така, общ извод, който направихме, съобразно поставената ни цел.

К.С: – Следващите – след музикалното разграничение.

Част II
Мит и алегория

Е.Я: – Както стана ясно, сега е моментът да опитаме да завършим осмислянето на това, което правихме 11 седмици в тези предварителни часове на познанието, в търсене на прототипите, първообразите и изворите на жанровете фентъзи и фантастика. И така, доц. Николай Гочев. Всъщност ние разделихме фентъзито от фантастиката, но самите жанрове имат много вътрешни подсъставки.

Н.Г: – Да, жанровете са много и тези неща са обсъждани в литературната теория от самото ѝ начало. Има ли сигурен начин да се дефинират жанровете? Това е стара тема, тя започва от Аристотел. Може ли да има точна класификация на жанровете? Не, защото те не са като химичните елементи, нямат количествен състав.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Това са неща, които се усещат, но никога няма да бъдат дефинирани точно. Това е характерно за цялата теория на изкуството и изобщо за хуманитарните науки. Така че за жанрове с точност е мъчно да говорим, и все пак бихме могли да кажем коя е сърцевината им, същественото.

Е.Я: – И раждането на тези жанрове…

Н.Г: – Та да видим поджанровете на фантастиката, които са известни и вече назовани. Като отворим един съвременен справочник, ще ги видим. Например: космическа опера.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – То е жанр. Или алтернативна история – това вече е към хуманитарната част на фантастиката. И те се явяват не само в литературата, тях ги има и в киното, и в игрите, така че всеки може да ги разпознае. Но нас ни интересува същественото, което е и определящо. Ето вълшебното. Това, на което настоявам е, че вълшебното, върху което се градят приказката и фентъзито, създава един свят, който нас пряко и буквално не ни засяга. Може да се извадят поуки, да има естетическа наслада – но пряко не ни засяга. Докато за фантастиката усещаме, че ни засяга пряко и буквално, защото там става дума за възможни неща.

Е.Я: – Особено недвусмислени са намеците в посоката на социалната фантастика, social fantasy, която си е директно ориентирана към днешността…

Н.Г: – Да, това е пряк размисъл за обществото. Следователно тези неща ни засягат. И каква фантастика е „1984 година”?

К.С: – Да. Плюс това за нас тя даже не беше „антиутопия”, защото си беше на живо. Беше си жив реализъм. И самата „Утопия” на Томас Мор може да бъде разгледана през тази призма. Това е една социална фантастика.

Н.Г: – Но нека да видим нещата, които тъй или иначе огледахме. Трябва да кажем няколко думи за митологичното, но предлагам да хвърлим за момент поглед към „Семената на покварата”. За да стане роман, тя трябва да си има материал. Има ли там митологично? Веднага казвам – няма.

К.С: – Да.

Н.Г: – Тя не се нуждае от митове, за да се осъществи като роман. И огромно количество други фантастични произведения нямат митове като основа. Това какво означава? Че фантастиката няма нужда от митове. Значи митологичното е нещо отделно. Какво е то? Съвкупност от разкази, в които, допускаме, някой е вярвал буквално – това е митологичното. Затова казваме: „Митологичното не ни интересува, защото допускаме, че в митовете се е вярвало буквално; а в което се вярва буквално, то не е фантастично”.

Е.Я: -Да.

Н.Г: – Фантастиката има нужда от възможни неща, за които не сме сигурни. Но в митовете се е вярвало, хората са били сигурни в тях.

К.С: – Те са си били реалност за тях.

Н.Г: – Впоследствие престават да вярват, обаче се случва митовете да се реактуализират, както е при Вергилий. Там вече митологията се внася в някаква религиозна система и пак се вярва в нея – следователно не е фантастика. Така че митологичното е друго. Авторът, който използва митове, или призовава да се вярва в тях, или да не се вярва. Обаче във фантастиката няма такава определеност. Защото фантастът нито призовава да се вярва, нито да не се вярва.
На мен ми се ще да кажа няколко думи и за друго, което трябва да отграничим, а именно алегорията. Нека започнем с баснята. Има ли значение дали лисиците и зайците си говорят? Няма. Когато четем една басня, ние не умуваме за това, дали зайците наистина разговарят с лисиците.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Следователно не е фантастика, защото фантастиката ни вълнува с това, че разказаното може и да се случи.

Е.Я: – Фантастика би било ако се проследи процесът, по който един заек може да проговори.

Н.Г: – Да. Но баснята е просто алегория. Тя е интересна с това, че зайците и лисиците си говорят за неща, които ни засягат. Но има и големи алегории, например онази за Амур и Психея, която разказахме. Читателите на Апулей – тези, които са го разбирали – не са се питали: „Тази история истинска ли е?” Никой не си е казвал такова нещо. Всички са разбирали, че това е алегория и че тези работи ни засягат, защото става дума за отношението на душата с отвъдното.

Част III
И да е възможно, действително ли е?

Е.Я: – Точно 8 минути до началото на 12-та глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2”. Иначе, по същество, романът най-вероятно се намира в 12 без 5. Имаме предвид всичко това, в очакване на тайнствения 12 разказвач, във фантазията на когото е всичко, което може да се случи оттук насетне в романа. Ние имаме на този етап последни минутки за анализи и синтези по темата – търсене на прототипите, първообразите, изворите на жанровете фентъзи и фантастика. За вас през всички тези 12 седмици работеше и продължава да работи доц. Николай Гочев. Изразявам се по този начин, защото не е изключено 12-ият разказвач да приключи романа, с това ще приключи за жалост и рубриката на самия доц. Гочев. Но всичко е възможно. На този етап на темата трябва да сложим една условна точка.

Н.Г: – Да. Аз в крайна сметка ще дам едно определение за фантастика, и ще се опитам да кажа дали в античността има фантастика или не.

Е.Я: – Дали има такъв литературен начин на мислене. Или само външни сходства.

Н.Г: – Да. Или прилича на фантастика, но не е. Но искам да кажа още нещо за алегорията, защото тази тема ме вълнува, а и почти винаги присъства в съвременните обсъждания на свръхестественото. Алегория има, когато се представя нещо, в което читателят не вярва, но то отпраща към нещо важно. Ще спомена „Пипи Дългото чорапче” – много популярна, хубава книга. Какво е интересното в нея? Аз твърдя, че това е алегория. Нали никой не вярва, че Пипи носи коня си на ръце?

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Същевременно то не е фантастика. Какво значение има, че някакво момиченце има две приятелчета и си живее в къща, самичко и независимо? Какъв е смисълът на това? Аз твърдя, че смисълът на „Пипи Дългото чорапче” е в това, че тя е алегория на независимостта. Разбира се, тя е адресирана към децата и чрез децата става интересна и за възрастните. И понеже всяко дете се вълнува от темата за независимостта по съвсем понятни причини, затова и „Пипи Дългото чорапче” е станала толкова важна книга. И да добавя и още една, която вече е не по-малко известна – това е книгата за Хари Потър. Какво е „Хари Потър”? Също алегория.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Алегория, но не на независимостта, а на изключителността. „Хари Потър” се занимава с изключителността на деца, които стават юноши. Затова тя е интересна за тях.

Е.Я: – Имаме го този елемент, силно изразен в нашия роман „Стражите на съзвездие Пентаграм”.

Н.Г: – Сега няколко думи за фантастичното. Когато някой се занимава с фантастичното, му препоръчвам да погледне и дори да възприеме това, което казва Цветан Тодоров във „Въведение във фантастичната литература”. Това е книга, излязла преди 40 години. За 40 години може да се разбере дали една теоретична книга има стойност. Тази има. Та авторът казва: „ Фантастично има тогава, когато става въпрос за свръхестествени, чудесни неща, но до края на книгата се колебаем дали това може да се случи или не”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Това е фантастичното и това е определението, което днес използвах.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Защото при вълшебното не се колебаем. При митологичното е друго, а при алегорията също не се колебаем. Обаче при фантастичното винаги има колебание дали разказаното е възможно.

Е.Я: – Опцията за възможност съществува до последния момент.

Н.Г: – Тоест – възможно е, но ще стане ли?

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И като погледнем към древността – сякаш има. Например разказът за Одисей по онова време може да мине за фантастичен, защото е от Одисей, а не от Омир. Затова слушателят на Омир се колебае.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото не Омир го казва, а Одисей. Поетът не е отговорен. Това е едното. Също така и т.нар. от Тодоров „екзотично фантастично”: отиваш някъде надалеч, само ти си бил там, връщаш се и разказваш. И не могат да те опровергаят.

Е.Я: – Последно, намерихме ли там, в античността, където бродихме литературно в един отрязък от десетина века, първообразите, прототипите, изворите на съвременните жанрове фантастика и фентъзи?

Н.Г: – Когато разглеждахме митовете, видяхме много форми, които и сега са използвани.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Видяхме техники – например техниката на преувеличението. Също представянето на чудесни същества, особеното поведение на елементите. Но според мен там има и същностно фантастично, защото и античният човек понякога се е колебаел дали разказаното би могло да бъде истина или не.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Когато се разказва за далечни пътешествия или пък когато героят разказва, а авторът не взима отношение.

Е.Я: – Това е. Сега тук слагаме една условна точка. Много е вероятно и другата седмица да продължим нашите анализи с доц. Николай Гочев, но точно толкова е вероятно и да не ги продължим. Всичко това зависи от тайнствения, все още неизвестен 12 разказвач в „Стражите на съзвездие Пентаграм 2”, който всеки момент ще влезе тук, в story-лабораторията.

К.С: – Както виждате, всичко влиза вече в сферата на фантастичното – може да бъде, може и да не бъде. Сега ние с доц. Гочев напускаме четвърто студио.

Край

***

Habent sua fata libelli, 2010-2021

(пояснителен послеслов)

Книгите много често не биват замисляни предварително, а мислите и духът им ги предхожда като разговор (множество разговори). После някой записва казаното, и като премахне излишното и добави някои пояснения, се получава книга.
„Фантастичното“ започна с това, че двама журналисти от БНР (Е. Янев и К. Стоянов) решиха да направят „реалити роман“, при това фантастичен. Това беше в началото на 2010. Щеше да се излъчва веднъж седмично, в неделите. Освен това сметнаха за полезно всеки път да се прави и по едно едночасово въведение във фантастичната литература.
Започнаха хронологически – от античността, и ми предложиха да разкажа нещо за тогавашната фантастика. Аз разказах за Апулей („Златното магаре“). В първата пауза се обърнах към Янев с въпроса: „Как е?“ А той отвърна решително: „Много си добре!“
Затова решиха да не вървят през вековете, разговаряйки всеки път с нови събеседници, а да останат в античността. Така за три месеца направихме 12 предавания.
След това ги дадох аудиозаписите на Леда и ѝ казах да ги „разчете“ и запише. Тя така и направи, и след няколко месеца интервютата станаха писан текст.
Така минаха 2010 и 2011, а през 2012 предложих „Фантастичното“ на издателство „Проектория“ и те за няколко месеца направиха книгата – електронна, но ми подариха и двадесетина екз. на хартия. Сега тази книга, в хартиения си вид, е съвършено уникална и библиографска рядкост.
Мина време и в края на 2017 предложих „Фантастичното“ и на Университетско издателство. Те също я направиха бързо и добре, като текстът отново беше редактиран за да стане по-читаем (защото записите на устна реч мъчно стигат до вид, удобен за четене). И така, през есента на 2018 тя се появи отново, този път направо на хартия. Вместо хонорар взех куп екземпляри, за да имам какво да раздавам на колеги и приятели.

Интервютата продължават живота си и днес, в епохата на „всеобщото отсъствие“. След като ги огледам и допреработя пак, ги изпращам като лекции на студентите, които са пожелали да учат антична литература.

PG 1 в

Patrologia graeca

(в рамките на „Гръкоезичната християнска литература през античността“ – избираем курс в МП „Антична литература и култура“, СУ)

*

Patrologia graeca
seu
Bibliotheca universalis
omnium ss patrum, doctorum, scriptorumque ecclesiasticorum
series graeca

Патрология
или
Всеобща библиотека
на всички свети отци, учени и църковни писатели
гръцка поредица

PG 1

Кратко съдържание на всички томове по векове

Saeculum I

Т. I (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia (кол. 1484)
Т. II (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia accedunt S. Barnabae apostoli Epistola catholica, S. Hermae Pastor et aliae aevi apostolici reliquiae (кол. 1304)
Т. III (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur (кол. 1192)
Т. IV (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur studio et opera B. Corderii. Tomus posterior complectens S. Maximi scholia; accedunt auctorеs varii (кол. 1100)

Saeculum II

Т. V (1857) S. Ignatius, S. Polycarpus, pontifices romani saeculi II, S. Melito Sardensis; et alii (кол. 1504)
Т. VI (1857) S. Justinus philosophus et martyr, Tatianus, Athenagoras Atheniensis, S. Theophilus, Hermias (кол. 1820)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars prior (кол. 1118)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars secunda (кол. 1119-2020)

Saeculum III

Т. VIII (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia. Tomus prior (кол. 1388)
Т. IX (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia; accedunt commentaria in omnes Clementis Alexandrini libros. Tomus secundus (кол. 1696)
Т. X (1857) S.P.N. Gregorii cogn. Thaumaturgi opera quae reperiri potuerunt omnia; accedunt auctorеs varii (кол. 1620)
Т. XI (1857) Origenis opera omnia. Περὶ ἀρχῶν libri quattuor, Exhortatio ad martyrium, Contra Celsum libri octo aliaque, (кол. 1932)
Т. XII (1862) Origenis opera omnia. Tomus secundus. Homiliae in Genesim aliaque (кол. 1708)
Т. XIII (1862) Origenis opera omnia. Tomus tertius. Homiliae in Canticum canticorum, Commentaria in Evangelium secundum Matthaeum aliaque (кол. 1988)
Т. XIV (1862) Origenis opera omnia. Tomus quartus. Commentaria in Evangelium Iohannis, in Epistolam S. Pauli in Romanos aliaque (кол. 1384)
Т. XV (1857) Origenis opera omnia. Tomus quintus. Hexaplorum quae supersunt. Genesis – I Regum (кол. 1444)
Т. XVI (1857) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars prior. Hexaplorum quae supersunt. L. II Regum – L. Psalmorum (кол. 1266)
Т. XVII (1859) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars secunda. Hexaplorum quae supersunt. Proverbia – Jeremias (кол. 1279-2394)
Т. XVIII (1863) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars tertia. Hexaplorum quae supersunt. Ezechiel – Zacharia (кол. 2400-3007). Philosophumena sive Omnium haereseum refutatio (кол. 3008-3468)

Saeculum IV

Т. XIX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Chronicorum libri duo. Veterum scriptorium opuscula chronologica et astronomica (кол. 1472)
Т. XX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus secundus. Historia ecclesiastica, Vita Constantini, Collectio antiquorum martyriorum aliaque (кол. 1588)
Т. XXI (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus tertius. Praeparatio evangelica (кол. 1716)
Т. XXII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quartus. Demonstratio evangelica, quaestiones evangelicae aliaque (кол. 1312)
Т. XXIII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quintus. Commentaria in Psalmos (кол. 1400)

(следва)

***

По-подробно съдържание на всички томове поотделно

Том 1
(1857)

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Климент Римски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Дисертация за авторите през I век (Денис-Николай льо Нури/ Nourry 1647-1724) (кол. 9-30, лат.)
Историческо-литературни уводи (prooemia historico-litteraria) към Посланията на св. Климент (кол. 30-198, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 30-43)
– мнения на новите (judicia recentiorum) (Патрик Янг, 1584-1652; Андреа Галанди, 1709-1779; Карл-Йозеф Хефеле, 1809-1893 и др.) (кол. 44-198)

Автентични трудове (Scripta genuina)
1. Първо послание до коринтяни (кол. 199-328)
2. Второ послание до коринтяни (кол. 329-348)
3. Две послания към девиците (кол. 349-358, сир. и лат.)

Спорни трудове (Scripta dubia)
4. Писма (Epistolae decretales) (кол. 459-508)
– фрагменти (кол. 509)
„Апостолски постановления“ (кол. 510-1156)
– Уводи (Жан-Батист Cotelier/Cotelerius 1629-1686; Джовани Доменико Манси 1692-1769 и др.) (кол. 510-542, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 543-554)
5. „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae), 8 книги (кол. 555-1156)
„Recognitiones“ (кол. 1157-1474)
– свидетелства на древните (кол. 1157-1171)
– дисертация за X-те книги „Recognitiones“ на св. Климент до Яков, брат Господен, преведени на латински от Руфин, аквилейски презвитер (Nourry, 1703 и др.) (кол. 1172-1206, лат.)
– предговор (Е. Г. Герсдорф, 1804-1874) (кол. 1201-1204, лат.)
– предговор на Руфин до епископ Гауденций (кол. 1205-1207, лат.)
6. „Recognitiones“ (версия на „Клементини“) (кол. 1208-1455, лат.)
– monumenta ad „Recognitiones“ (кол. 1456-1474)

Прибавки (Addenda) (кол. 1475-1476)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1476-1484)

https://archive.org/…/Patrologia_Graeca…/page/n1/mode/2up

***

Том 2
(1857)

I век

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Св Климент Монреале ок 1180 г

следват

Съборно послание на св. ап. Варнава; „Пастир“ на св. Ерм
и други от апостолския век

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

„Беседи“ (версия на „Клементини“) (кол. 9-468)
– свидетелства на древните (veterum testimonia) за „Клементините“ (кол. 9-11)
– уводна дисертация (dissertatio prooemialis) на Галанди, 1766 (кол. 12-19)
1. „Двадесет беседи“, приписвани (quae feruntur) на Климент Римски (кол. 20-468)
2. „Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ (кол. 469-603) („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
3. Литургия на св. Климент (кол. 604-616, лат.)
4. „Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.) (кол. 617-632)

Ефраим, епископ на Херсон
5. „За чудото, случило се с едно дете от свещеномъченика еп. Климент“ (кол. 633-646)

Св. апостол Варнава
Пролегомени (Prolegomena) (кол. 647-726)
– свидетелства на древните за него и писмото му (кол. 647-650)
– мнения на новите за писмото на св. ап. Варнава (Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus 1585-1644; Исак Вос/Isaacus Vossius 1618-1689; Nourry, 1703; Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Готфрид Лумпер 1747-1801; Хефеле, 1842) (кол. 651-726)
6. Съборно послание на св. ап. Варнава (кол. 727-782)

7. св. ап. Матия (Παραδόσεις, фрагмент) и св. ап. Вартоломей (сентенция) (кол. 783-789)

8. Папа Анаклет – писма и разпоредби (Epistolae et decreta) (кол. 789-892)

Св. ап. Ерм
– свидетелства на древните (кол. 819-833)
– дисертация за живота и писанията на св. Ерм (Нури) (кол. 834-859)
– за „Пастир“-а на св. Ерм (Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Лумпер, 1783) (кол. 860-891)
9. „Пастир“ на св. Ерм (кол. 892-1024)
– кн. I (кол. 892-913)
– кн. II (кол. 914-951)
– кн. III (кол. 952-1024)

„Завещания на 12-те патриарси“ (Testamenta XII patriarcharum) (кол. 1025-1167)
– свидетелства на древните (кол. 1025, лат.)
– дисертация (Нури) (кол. 1026-1029, лат.)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1030-1037, лат.)
10. „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (кол. 1037-1150)
– tabula chronologica (кол. 1151-1159, лат.)

„Писмо до Диогнет“ (кол. 1160-1186)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1160-1167, лат.)
11. „Писмо до Диогнет“ от незнаен (anonymus) апостолски мъж (кол. 1168-1186)

„Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ (кол. 1187-1248)
– свидетелства на древните (кол. 1187-1198, лат.)
– предговор (praefatio) на Галанди (кол. 1199-1215, лат.)
– откъс от предговора на Тишендорф (Konstantin von Tischendorf 1815-1874) (кол. 1216-1217, лат.)
12. „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ от презвитерите и дяконите на Ахея (кол. 1218-1248)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1249-1264)
Показалец на по-забележителните думи (Index verborum notabiliorum – на „Клементините“) (кол. 1265-1273)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1274-1277, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1278-1304)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_002

***

Том 3
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит

всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

Дион Ареоп 17 Патмос XII в

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (Prolegomena) (кол. 9-118)
– дисертация за трудовете на св. Дионисий (Nourry, 1703) (кол. 9-56, лат.)
– дисертация за схолиите на св. Максим Изповедник, Иоан Скитополски и Герман, константинополски патриарх (Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/de Rubeis, 1687-1775) (кол. 57-76, лат.)
– Балтазар Кордерий (1592-1650) от „Обществото на Иисус“. Общи бележки за по-лесно разбиране на св. Дионисий. Въведение към мистическата теология на св. Дионисий (кол. 77-107, лат.)
– Георги Пахимер (1242-1310) за трудовете на св. Дионисий (превод Б. Кордерий); различни епиграми към трудовете му (кол. 108-115)
– епиграми към трудовете на св. Дионисий (кол. 116-118)

1. „За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia), 15 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 119-369)

2. „За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia), 7 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 370-584)

3. „За божествените имена“ (De divinis nominibus), 13 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 585-996)

4. „За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum), 5 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 997-1064)

5. Писма (Epistolae), 11 писма (превод и бележки Б. Кордерий) (кол. 1065-1122)

6. Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi) (кол. 1123-1132, лат; Франкфурт, 1847)

Б. Кордерий. Речник към Дионисий (Onomasticum Dionysianum) (кол. 1133-1175, лат.)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1176-1188, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1189-1192, лат.)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_003/page/n1/mode/2up

***

Том 4
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит
всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

допълнителен том
включващ схолиите на св. Максим
следват различни автори (auctores), които са описали живота на св. Дионисий, или са защитавали неговото Ареопагитско достойнство

Дион Ареоп 16

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Печатарят към читателя (от венецианското издание 1755 г., т. II) (кол. 9-12, лат.)

Предговор на Petrus Lansselius/Петър Ланселий (1580-1632), презвитер на „Обществото на Иисус“ (кол. 13-14, лат.)

Предисловие (Prologus) на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (превод на Ланселий) и речник (кол. 15-23)
– тълкуване (interpretatio) на някои думи в тази книга (кол. 24-28)

Коментари на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (кол. 29-432)

1. Коментари на св. Максим към книгата „За небесната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 29-114)

2. Коментари на същия към книгата „За църковната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 115-184)

3. Схолии на същия Максим към книгата „За божествените имена“ (превод на Ланселий) (кол. 185-415)

4. Схолии на св. Максим към книгата „За мистическото богословие“ (превод на Ланселий) (кол. 416-432)

Добавка (Appendix)

5. Парафраза на Георги Пахимер към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Готфрид Тилман/Godefridus Tilmann, XVI в., сравнен с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 433-509)
– бележки на Ланселий към Парафразата на Пахимер (кол. 510-526)

6. Схолии на св. Максим към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Б. Кордерий) (кол. 527-576)

Разни писатели (scriptores) за живота на Св. Дионисий (кол. 577-1088)

7. „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт. (превод на Кордерий) (кол. 577-588)

8. Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“ (неизвестен преводач, сравнено с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 589-607)

9. За Дионисий Ареопагит от „Суда“ (изд. 1662 г., превод на Ланселий) (кол. 608-612)

10. Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 613-616)

11. Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“ (превод на Б.М. Касинат, на много места поправен от П. Ланселий) (кол. 617-668)

12. Методий (или Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 669-684)
– бележки на Ланселий (кол. 685-689)
– стихотворение за мъченичеството на св. Дионисий от лекаря Дионисий Герин (кол. 690-695)

13. „За живота на св. Дионисий Ареопагит, епископ на Атина, апостол и мъченик на франките“ (Petrus Halloix/Петър Халуа 1571-1656, презвитер на „Обществото на Иисус“) (кол. 613-869, лат.)
– „Четири въпроса за живота и трудовете на св. Дионисий“ (П. Халуа) (кол. 870-953, лат.)

14. Откъси (excerpta) от „Защита на Ареопагитиките срещу Йосиф Скалигер/Vindiciae Areopagiticae contra Iosephum Scaligerum“; Antverpiae, 1607) (Martinus Delrio/Мартин дел Рио 1551-1608) (кол. 954-981, лат.)

15. „Апологетическо изследване (disputatio apologetica) за св. Дионисий Ареопагит и неговите писания“ (П. Ланселий) (кол. 982-1011, лат.)

16. „Защита на Ареопагит срещу еретика калвинист“ от Joannes dominus de Chaumont (срещу Жан-Клод 1619-1687, пастор в Шарантон льо Пон) (кол. 1012-1025, лат.)

17. „За трудовете, които обикновено се наричат Ареопагитики; за автора, неговата вяра, дали е бил православен или еретик – аполинарист, монофизит, евтихианец. Дисертация срещу Мишел льо Киен и други“ (Бернардо де Роси) (кол. 1026-1079, лат.)

18. „Бележка към Св. Дионисий, парижки епископ и мъченик“ (кол. 1080-1088, лат.)
Показалец на предметите (Index rerum memorabilium) (1089-1097, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1098-1100, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu04mignuoft

***

Том 5
(1857)

II век

Св. Игнатий, антиохийски епископ
послания
както автентични, така и спорни и предполагаеми

следват

римските първосвещеници от II в., св. мъченик Поликарп
св. Мелитон Сардийски, Папий Иераполски, Поликрат Ефески, св Хегезип, Пантен и др.

писма, малки трудове, фрагменти

св Игнатий в Осиос Лука

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (кол. 9-624)
– свидетелства на древните за Посланията на св. Игнатий (според Галанди, 1765): Евсевий, Иреней, Теофил антиохийски, Атанасий, Иероним, Дионисий Ареопагит, Василий Велики, Иоан Златоуст, Теодорит, Леонтий, Максим Изповедник, Андрей Критски, Теодор Студит, Михаил Синкел, патр. Фотий (кол. 9-31)
– Предговор на Исак Вос към Посланията на св. Игнатий от 1646 г. (кол. 32-33, лат.)
– Мнение на Котелерий за Посланията на св. Игнатий (Амстердам, 1724) (кол. 34-36, лат.)
– Vindiciae Ignatianae, 1672 (Джон Пиърсън/John/Iohannes Pearson 1613-1686) (кол. 37-471, лат.)
– Предговор (кол. 37-74)
– Част I (кол. 75-269)
– Част II (кол. 270-471)
– Дисертация за Посланията на св. Игнатий – истински, интерполирани и предполагаеми (Д.-Н. льо Нури, Париж 1703) (кол. 472-565)
– Част I (кол. 472-547)
– Част II-III (кол. 548-565)
– Уводи за Посланията на св. Игнатий и неговото Мъченичество (Галанди, 1765) (кол. 566-584)
– За учението на св. Игнатий (Лумпер, 1783) (кол. 585-600)
– Критично изследване (Disquisitio critica) на традиционния текст (textus receptus) на Посланията на св. Игнатий (Хайнрих Денцингер/Henricus/Heinrich Joseph Dominicus Denzinger 1819-1883) (кол. 601-624)

Послания на св. Игнатий (по изданието на Хефеле; Тюбинген, 1837) (кол. 625-728)
– Предговор на Хефеле (кол. 625-642)
1. До ефесяни (кол. 643-661)
2. До магнезийци (кол. 662-673)
3. До тралийци (кол. 674-685)
4. До римляни (кол. 686-696)
5. До филаделфийци (кол. 697-707)
6. До смирненци (кол. 708-717)
7. До Поликарп (кол. 718-728)

Послания на св. Игнатий с добавки (interpolatae) (Котелерий, 1724)
– Бележка (monitum) на Котелерий (кол. 729-730)
1. До ефесяни (кол. 731-756)
2. До магнезийци (кол. 757-777)
3. До тралийци (кол. 778-800)
4. До римляни (кол. 801-817)
5. До филаделфийци (кол. 818-839)
6. До смирненци (кол. 840-857)
7. До Поликарп (кол. 858-872)

Предполагаеми (supposititiae)
1. До Игнатий от прозелитката Мария (кол. 873-880)
2. Игнатий до Мария (кол. 881-887)
3. До тарсийците (кол. 888-897)
4. До антиохийците (кол. 898-909)
5. До Херон, антиохийски дякон (кол. 910-918)
6. До филипяни (кол. 919-941)
7. До св. апостол и евангелист Йоан (кол. 942-943)
8. До Дева Мария, майка на нашия Господ Иисус Христос (кол. 944-945)
9. Похвала на св. Игнатий от Херон (кол. 946-947)
10. Фрагменти или Сентенции (кол. 948-960)
11. Сирийски откъси от Посланията (кол. 961-968)

1. Литургия на св. Игнатий (Евсевий Ренодо/Eusèbe Renaudot 1646-1720; Франкфурт, 1846) (кол. 969-978)

2. Мъченичество на св. свещеномъченик Игнатий Богоносец (Хефеле, 1847) (кол. 979-990)
– из кореспонденцията на имп. Траян (кол. 991-995)

Св. Поликарп, епископ на Смирна и мъченик (кол. 996-1045)
– За Посланието на св. Поликарп (пролегомени от Хефелe) (кол. 996-1004)
3. Послание на св. Поликарп, епископ на Смирна и свещеномъченик към филипяни (кол. 1005-1021)
– напомняне към фрагментите (Галанди) (кол. 1022-1024)
– Фрагменти (кол. 1025-1028)

4. Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп (кол. 1029-1045)

5. Послания на папа Еварист (I в.-до 109 г.) (кол. 1046-1057, лат.)

6. Послания на папа Александър I (I в.-до 115) (кол. 1058-1073, лат.)

7. Послания на папа Сикст I (I в.-до 125) (кол. 1074-1079, лат.)

8. Послание на папа Телесфор – общо до всички верни на Христос (I в.-до 136) (кол. 1080-1087, лат.)

9. Послания на папа Хигин (I в.-до 140) (кол. 1088-1093, лат.)

Папа Пий I (I в.-до 154)
– Дисертация за живота и писанията на папа Пий I (Галанди, 1765) (кол. 1094-1118)
10. Послания на папа Пий I (кол. 1119-1129, лат.)

11. Послание на папа Аникет към епископите на Галия (II в.-до 167) (кол. 1130-1133, лат.)

12. Послания на папа Сотер (II в.-до 174) (кол. 1134-1139, лат.)

13. Послания на папа Елевтерий (II в.-до 189) (кол. 1140-1144, лат.)

Св. Мелитон, епископ на Сарди в Азия (II в.-до 194) (кол. 1145-1250)
Бележка (Karl Christian/Carolus Christianus Woog 1714-1771; Лайпциг, 1744)
– За живота и заслугите на св. Мелитон (кол. 1145-1183)
– За писанията му (кол. 1183-1207)
14. Фрагменти на св. Мелитон (кол. 1208-1231)

15. Неавтентични (кол. 1231-1250)

16. Папий от Хиераполис (кол. 1251-1261)

17. Св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина (II в.) (бележка от Галанди) (кол. 1262-1266)

18. Аристид (II в.) (бележка от Лумпер, 1783) (кол. 1267-1268)

19. Агрипа Кастор (II в.-до 132) (кол. 1269-1271)

20. Аристон от Пела (ок. 100-160) (кол. 1272-1285)

21. Клавдий Аполинарий (II в.-до ок. 180) (кол. 1286-1302)

22. Св. Хегезип (ок. 110-180) (кол. 1303-1327)
– бележка от Галанди (кол. 1303-1307)
– фрагменти от пет книги Коментари за деянията на Църквата (кол. 1308-1327)

23. Пантен (II в.-до ок. 200) (по Routh; Оксфорд, 1814) (кол. 1328-1331)

24. Родон (II в.-до ок. 200) (кол. 1332-1337)

25. Максим, Иерусалимски епископ (II в.)
– фрагмент от За материята (кол. 1338-1355)

26. Поликрат, еп. Ефески (ок. 130-196) (кол. 1356-1365)
– бележка от Галанди
– фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
– „Деяния на св. Тимотей“

27. Св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска (II в.) (кол. 1366-1371)

28. Св. Серапион, антиохийски епископ (II в.-до 211) (кол. 1372-1375)

29. Аполоний (II- III в.) (кол. 1376-1385)

30. Останало от анонимни, някои от които са слушали апостолите, запазено от св. Иреней (кол. 1386-1402)
– напомняне от Рут, 1814

31. Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други (кол. 1402-1453)

Добавка (Appendix)

32. Страдание на свв. Епиподий и Александър (кол. 1454-1461, лат.)
– напомняне от Тиери Рюинар/Thierry Ruinart/Theodoricus Ruinartius 1657–1709 (Верона, 1731) (кол. 1454-1455, лат.)

33. Страдание на св. Симфориан (кол. 1462-1467, лат.)

34. Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия (кол. 1468-1474, лат.)

35. папа Виктор I (II в.-до ок. 199) (кол. 1475-1489, лат.)
– хронологико-исторически коментар за св. Виктор, римски папа и мъченик (acta Bolland. за 28 юли)
– послания на папа Виктор

36. Архей, епископ на Африка (кол. 1490)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1491-1504)

https://archive.org/details/patrologiaecurs92migngoog/page/n9/mode/2up

Том 6
(1857)

II век

Св. Юстин, философ и мъченик
Всички налични трудове
и също
които са оцелели от
Тациан, Хермий, Атенагор и св. Теофил

Юстин Философ

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на Пруденций Маран/Prudentius Maranus (1683-1762) за предишните издания, за учението, деянията и писанията на св. Юстин и други защитници на религията (кол. 9-205 лат.)
– Част I (кол. 9-22, лат.)
– Част II (кол. 23-105, лат.)
– Част III (кол. 106-205, лат.)

Откъси от предговора на йенския издател от 1842 (Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto 1816-1897) (кол. 206-226 лат.)

Св. Юстин Философ (кол. 227-800)

1. „Реч към елините“ (кол. 229-240)
2. „Увещание към елините“ (кол. 241-311)
3. „За монархията“ (кол. 312-325)
4. „Апология за християните към Антонин Пий“ (кол. 325-439)
5. „Апология за християните към римския сенат“ (кол. 440-469)
6. „Диалог с юдеина Трифон“ (кол. 470-800)

Тациан

7. „Против елините“ (кол. 801-887)

Атенагор Атински, християнски философ (кол. 888-1023)

8. „Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод (кол. 888-972)
9. „За възкресението на мъртвите“ (кол. 973-1023)

Теофил, антиохийски епископ

10. „До Автолик“ (кол. 1024-1167)
– кн. I (кол. 1024-1045)
– кн. II (кол. 1046-1119)
– кн. III (кол. 1120-1167)

Ермий философ

11. „Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“ (кол. 1168-1180)

Добавка (Appendix), включваща неавтентични трудове на Юстин, неговото Мъченичество, а също фрагменти от загубени трудове на Юстин, Тациан и Теофил

Част I (кол. 1181-1563)

Неавтентични (spuria) трудове на св. Юстин Философ

1. „Писмо до Зен и Серен“ (кол. 1183-1203)
2. „Изложение на правилното изповедание“ (кол. 1204-1240)
3. „Отговори към православните“ относно някои необходими питания [146] (кол. 1241-1400)
4. „Християнски въпроси към елините“ [5] (кол. 1401-1463)
5. „Елински въпроси към християните“ [15] (кол. 1464-1489)
6. „Опровержение (anatrope, confutatio) на някои аристотелистки учения“ (кол. 1490-1563)
– от „Физика“ (кол. 1493-1516)
– от „За небето“ (кол. 1517-1563)

Част II (кол. 1564-1604)

1. „Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“ (кол. 1566-1571)
2. Фрагменти от „За възкресението“ на св. Юстин, философ и мъченик (кол. 1572-1591)
3. Други фрагменти
– Юстин (кол. 1592-1600)
– Тациан, Теофил (кол. 1601-1604)

Показалци (Indices)
Показалец на гръцките думи (quae vel difficilia visa sunt vel notatu digna) (1605-1610)
Показалец на предметите, които се намират преди добавката (Index rerum ante appendicem) (1611-1677, лат.)
Показалец на предметите, които се намират в добавката (Index rerum quae in appendice) (1678-1695, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1696-1704, лат.)

„Предположения и поправки“ към всички писатели от този том (Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883; Париж, 1856) (кол. 1705-1815, лат.)

Показалец на писателите, споменати от Юстин мъченик, Тациан, Атенагор и Теофил, взет от Фабрициевата Bibliotheca graeca (кол. 1816-1820, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=pst.000005711826&view=1up&seq=9

Том 7
Първа част
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Иреней

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на René Massuet/Renatus Massuetus (1666-1716) (кол. 9-23 лат.)
Предишни дисертации към книгите на Иреней (кол. 24-173, лат.)
– Първа дисертация: За еретиците, които Иреней обсъжда в кн. I; за техните деяния, писания и учение (кол. 24-173, лат.)
– чл. 1: За Валентин (кол. 24-103, лат.)
– чл. 2: За учениците на Валентин (кол. 104-117, лат.)
– чл. 3: За учителите на Валентин (кол. 118-173, лат.)
– Втора дисертация: За живота и делата на св. Иреней; за 5-те му книги „Срещу ересите“ и за други, загубени писания (кол. 174-244, лат.)
– чл. 1: Животът и делата на св. Иреней (кол. 174-215, лат.)
– чл. 2: За 5-те книги на Иреней „Срещу ересите“ (кол. 216-238, лат.)
– чл. 3: За други писания на Иреней (кол. 239-244, лат.)
– Трета дисертация: За учението на Иреней (кол. 245-381, лат.)

За автентичността на Иренеевите книги „Срещу ересите“ (Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784) (кол. 382-404, лат.)

Откъси от пролегомените на Адолф Щирен/Adolphus Stieren (1813-1884; Лайпциг, 1853) (кол. 405-419, лат.)

Избрани свидетелства на древните за Иреней и неговите писания: Писмо на лионските и виенски мъченици до папа Елевтерий, Тертулиан, Евсевий, Епифаний, Кирил Иерусалимски, Василий Велики, Ефрем Сирин, Иероним, Августин, Теодорет, Григорий Турски, папа Григорий I, Анастасий Синаит, Максим Изповедник, Беда, патр. Фотий, Опровержение на Изповеданието (Confessio) на патр. Кирил Лукарис (кол. 420-430, лат.)

Флор, лионски дякон. Пролог към книгите „Срещу ересите“ (кол. 431-432, лат.)

Св. Иреней „Срещу ересите“ (кол. 433-1118) (текст по Massuet, 1702/1734) (с превод на Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581)
1. Книга първа (кол. 433-706; от 22 гл./670 кол. само лат.) (с превод и на Билий)
2. Книга втора (кол. 707-841, лат., отделни места на гр.)
3. Книга трета (кол. 842-971, лат., отделни места на гр.)
4. Книга четвърта (кол. 972-1118, лат., отделни места на гр.)

https://books.google.bg/books?id=pL7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 7
Втора част (bis)
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Кратко съдържание (Elenchus) (лат.)

Св. Иреней. „Срещу ересите“ (кол. 433-1223)

4. Книга пета (кол. 1119-1223, лат., отделни места на гр.)

Фрагменти от загубените съчинения на св. Иреней, епископ на Лион и мъченик (кол. 1224-1263)
– припомняне (admonitio) за следващите фрагменти (кол. 1224-1225)
5. Фрагменти (кол. 1226-1263)

Добавка към Иренееевите книги „Срещу ересите“, съдържаща фрагментите на гностиците, които споменава св. мъченик (кол. 1264-1321)
– Василид (кол. 1226-1269)
– Исидор (кол. 1270-1271)
– Валентин и валентинианци (кол. 1272-1281)
– „Птолемей към Флора“ (кол. 1282-1291)
– Хераклеон (кол. 1292-1321)

Предговори, пролегомени, бележки и наблюдения на всички онези, които са публикували или коментирали (illustrarunt) нови издания на Иреней (кол. 1322-1363, лат.)
– Посветително писмо от 1526 (Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536 (кол. 1322-1329)
– Посветително писмо от 1570 (Николай Галасий/Nicolas Des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581) и др. (кол. 1330-1333)
– Посветително писмо от 1571 (Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617) (кол. 1334-1339)
– Припомняне относно своя превод на глави от Иреней (Билий, кол. 1340)
– Спомняне (commonitio) към читателите за своетох издание на петте книги на Иреней (Фр. Феударденций/Franciscus Feudardentius) (кол. 1340-1351)
– Пролегомени за живота и писанията на Иреней, за различните им издания и за характера и замисъла (ratione ac consilio) на това най-ново (1352-1363)

Бележки на различни [автори] (variorum notae) към петте книги „Срещу ересите“ (кол. 1364-1846, лат.)
– към кн. I (кол. 1364-1525)
– към кн. II (кол. 1526-1599)
– към кн. III (кол. 1600-1687)
– към кн. IV (кол. 1688-1781)
– към кн. V (кол. 1782-1846)

Бележки на различни [автори] към фрагментите на св. Иреней (кол. 1847-1859, лат.)

Разночетения от по-малко значение (minoris momenti) (кол. 1860-1877)

Гръцки речник (glossarium) (кол. 1878-1883)
Латински речник (кол. 1884-1901)
Показалец на предмети изрази (rerum et sententiarum) (кол. 1902-2005)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2006-2015, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 2016-2020, лат.)

https://books.google.bg/books?id=7b7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 8
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички трудове, които са налични

(според оксф. изд. от 1715)

Климент Александрийски 1584 A Thevet

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Първи том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Историко-литературна справка (notitia) към Климент Александрийски (Йохан Алберт Фабриций/Johann Albert Fabricius, 1668-1736. Bibliotheca graeca; ново издание, под грижата на Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815. T. VII; Хамбург, 1801) (кол. 9-26, лат.)

Към читателя (от оксф. издание, 1715) (кол. 27-29, лат.)

Предговор на Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870 (Лайпциг, 1831) (кол. 30-32, лат.)

Свидетелства на древните: Евсевий, Кирил Александрийски, Епифаний, Дионисий Ареопагит, Иероним, Руфин, Сократ, Созомен, Пасхална хроника, Теодорит, Максим Изповедник, патр. Фотий, Синкел (кол. 33-49)

Климент Александрийски (кол. 50-1382)

1. „Увещание към елините“ [„Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes] (кол. 50-246)
2. „Педагог“ (кол. 247-684)
– кн. I, 13 гл. (кол. 247-376)
– кн. II, 12 гл. (кол. 377-553)
– кн. III, 12 гл. (кол. 554-684)
3. „Стромати“ (кол. 685-1382)
– кн. I, 29 гл. (кол. 685-929)
– кн. II, 23 гл. (кол. 930-1097)
– кн. III, 18 гл. (кол. 1098-1213)
– кн. IV, 26 гл. (кол. 1214-1382)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1383-1388)

https://books.google.bg/books?id=BwcRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 9
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички налични (εὑρισκόμενα) трудове

(според оксф. изд. от 1715)

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Втори том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
3. „Стромати“ (кол. 9-602)
– кн. V, 14 гл. (кол. 9-206)
– кн. VI, 18 гл. (кол. 207-401)
– кн. VII, 18 гл. (кол. 402-557)
– кн. VIII, 9 гл. (кол. 558-602)
4. „Кой богат ще се спаси“ (кол. 603-651)

Спорни трудове (dubia)

5. Откъси (excerpta) от Теодот и т.нар. „източно учение“ по времето на Валентин (interprete Roberto Pearse) (652-697)

6. Избрани места от пророчески писания (eclogue ex scripturis propheticis) (698-728)
Фрагменти
7. Adumbrationes (записки/скици)
– към Първо Послание от Петър (кол. 729-731)
– към Послание от Юда (кол. 732-733)
– към Първо и Второ Послание от Иоан (кол. 734-739)

8. Катени (кол. 740-743)
9. „Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
10. „За промисъла“, „За душата“ и др. (кол. 750-776)

Древни схолии (кол. 777-794)

Дисертации на Д.-Н. льо Нури за всички трудове на Климент Александрийски (кол. 795-1485)
– първа дисертация, 14 гл.: За „Увещание към елините“ и трите книги на „Педагог“ (кол. 797-999)
– втора дисертация, 25 гл.: За книгите на „Стромати“ (кол. 1000-1436)
– трета дисертация, 5 гл.: За други трудове на Климент Александрийски (кол. 1437-1485)

„Хронография“ (от сътворението на света до смъртта на Комод) на Климент Александрийски в сравнение (collata) с тези на Евсевий и Синкел (кол. 1486-1495)

Показалци (Indices)

Показалец на гръцките изрази (Index graecitatis) (кол. 1496-1549)
Показалец на авторите, цитирани от Климент Александрийски (кол. 1550-1559)
Показалец на забележителните (memorabilium) предмети у Климент Александрийски (кол. 1560-1621)
Показалец на думи, изрази и предмети, които се съдържат в трите дисертации на Д.-Н. льо Нури (кол. 1622-1681)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1682-1696)

https://books.google.bg/books?id=QAgRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 10
(1857)

III век

Св. наш отец Григорий Чудотворец
всички налични трудове

Григорий Чудотворец 2

следват

папа Зефирин и др римски първосвещеници;
св. Александър Иерусалимски, св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква, Юлий Африкан и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Зефирин, римски първосвещеник (до 217 г.)
Справка от първосвещеническата книга на папа Дамас и друга справка) (кол. 9-11, лат.)
Писма I-II (кол. 12-17, лат.)

Гай (Caius), римски презвитер (до 296 г.)
Справка от Галанди (кол. 18-24, лат.)
Фрагменти (кол. 25-35)

Юлий Африкан (ок. 160-240)
Справка от Фабриций (t. IV, 1795) (кол. 36-45, лат.)
Справка от Галанди (кол. 46-50, лат.)
Оцелели (quae supersunt) трудове (кол. 51-93)
– Писмо до Аристид (кол. 51-63)
– От петте книги „Хронография“, с превод и на св. Иероним (кол. 64-93)

Спорни трудове
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина (с припомняне от Галанди) (кол. 94-97, лат.)

Неавтентични
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос (кол. 98-108)

Св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик (до 222 г.) (кол. 109-131, лат.)

Св. Урбан I, римски първосвещеник (до 230 г.) (кол. 132-141, лат.)
Справка от първосвещеническата книга на пап Дамас и друга справка) (кол. 132-134, лат.)

Астерий Урбан (кол. 142-155)

Папа Понтиан (до 235 г.) (кол. 156-165)

Папа Антер (до 236 г.) (кол. 166-174)

Папа Фабиан (до 250 г.) (кол. 175-201)

св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик (до 251 г.) (кол. 202-206)

св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия (до ок. 283 г.) (кол. 207-235)

Теогност Александрийски (ок. 210-270 г.) (кол. 236-241)

Пиерий, александрийски катехист (до ок. 310 г.) (кол. 242-246)

Малхион, презвитер на Антиохийската църква (до ок. 269 г.) (кол. 247-260)

Св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата (ок. 170-235 г.) (кол. 261-962)
Предговори от изданието на Фабриций (Хамбург, 1716-1718) (кол. 261-270)
Дисертация на Г. Лумпер: За живота и писанията на св. Иполит (кол. 271-394)
Дисертация на Constantinus Ruggerius: За местопребиваването на св. Иполит (кол. 395-545)
Деяния на св. Иполит (кол. 546-569)
Свидетелства на древните (кол. 570-582)
Трудове и фрагменти (кол. 583-962)

Св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец (ок. 213-270 г.) (кол. 963-1252)

Св. Дионисий, александрийски епископ (до ок. 265 г.) (кол. 1253-1343)

Макарий Магнезийски (IV в.) (кол. 1344-1405)

Св. Архелай, епископ на Месопотамия (кол. 1406-1528)

Св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква (до 309 г.) (кол. 1529-1558)

Св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква (до ок. 305 г.) (кол. 1561-1574)

Прибавки (Addenda) (кол. 1575-1608)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1609-1620)

https://archive.org/details/patrologiaecursu10mignuoft

Том 11
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Ориген 1584

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 5-6, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 7-8, лат.)

Посветително писмо до Климент XII, върховен първосвещеник (pontifex maximus) от Шарл Деларю, бенедиктински презвитер и монах (кол. 9-12, лат.)

Предговор (кол. 13-35, лат.)

Общо припомняне към писмата на Ориген (кол. 36-37, лат.)
Писма (кол. 38-91, лат.)
1. Писмо до Африкан За историята на Сузана (кол. 38-86)
2. Писмо до Григорий [Чудотворец] (кол. 87-91)

3. „За възкресението“ (кол. 92-99, лат.)

4. Фрагменти от Оригеновите книги „Стромати“ (кол. 100-107, лат.)

„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“ (кол. 108-413, лат.)
Припомняне към книгите „За началата“ (кол. 108-111, лат.)
Пролог на презвитер Руфин (кол. 112-114, лат.)
5. „За началата“ на Ориген в 4 книги; превод на Руфин, аквилейски презвитер (кол. 115-413, лат.)
– кн. I (кол. 115-181)
– кн. II (кол. 182-247)
– кн. III (кол. 248-341)
– кн. IV (кол. 342-413)

6. „За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“ (кол. 414-561)

7. „Увещание за мъченичество“ (кол. 562-637)

8. „Срещу Целз“, 8 книги (кол. 638-1631)
Припомняне към осемте книги „Срещу Целз/Contra Celsum“ (кол. 638-641, лат.)
– Увод/Предговор на Ориген към томовете „Срещу Целз“ (кол. 642-650)
– кн. I (кол. 651-791)
– кн. II (кол. 792-919)
– кн. III (кол. 920-1027)
– кн. IV (кол. 1028-1180)
– кн. V (кол. 1181-1287)
– кн. VI (кол. 1288-1421)
– кн. VII (кол. 1422-1520)
– кн. VIII (кол. 1521-1631)

Бележки на един английски ерудит към книгата на Ориген „За молитвата“ (кол. 1632-1688)

Наблюдения (observationes) на Иоан Крой към кн. VI на Оригеновата „Срещу Целз“ (кол. 1689-1710)

Добавка

„Диалог за правилната вяра в Бога“. Припомняне (кол. 1711-1713, лат.)
9. „Диалог за правилната вяра в Бога“ на Адамантий (кол. 1714-1884)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. I (кол. 1885-1932)

https://books.google.bg/books?id=qAkRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 12
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-41, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания/коментари (ἐξηγητικά) към Битие (in Genesim) (кол. 42-45, лат.)
1. От Оригеновите коментари към Битие (кол. 46-145)
2. Беседи (homiliae) на Ориген към Битие с преводач Руфин (17) (кол. 146-262, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Изход (in Exodum) (кол. 263, лат.)
3. От Оригеновите коментари към Изход (кол. 264-297)
4. Беседи на Ориген към Изход (13) (кол. 298-395, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Левит (in Leviticum) (кол. 396, лат.)
5. Избрано (ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Левит (кол. 397-404)
6. Беседи на Ориген към Левит (16) (кол. 405-573, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Числа (in Numeros) (кол. 574-575, лат.)
7. Избрано от Ориген към Числа (кол. 576-583)
8. Беседи на Ориген към Числа (28) (кол. 586-805, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Второзаконие (in Deuteronomium) (кол. 805, лат.)
9. Избрано от Ориген към Второзаконие и Иисус Навин (кол. 806-823)
10. Беседи на Ориген към книга Иисус Навин (28) с пролог на Руфин (кол. 824-947, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книга Съдии (in librum judicum) (кол. 948, лат.)
11. Избрано от Ориген към Съдии (кол. 949-950)
12. Беседи на Ориген към книга Съдии (8) (кол. 951-990, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книги Царе (in libros regum) (кол. 991, лат.)
13. Избрано от Ориген към Първа книга Царе (кол. 992-995)
14. Беседи на Ориген към книги Царе (2) (кол. 996-1028, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иов (in Job) (кол. 1029, лат.)
15. Фрагмент от книгата на св. Иов с преводач Hilarius Pictaviensis (кол. 1030, лат.)
Избрано от Ориген към Иов (кол. 1031-1049)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Псалми (in Psalmos) (кол. 1050-1053, лат.)
16. От Оригеновите коментари към Псалми (кол. 1054-1685)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. II (кол. 1686-1703, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1704-1708, лат.)

https://books.google.bg/books?id=sLpDsFbzv2wC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 13
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-17, лат.)

1. Фрагменти на Ориген от книга Притчи Соломонови (кол. 18-34)

2. От малкия том „Към Песента“, който Ориген е написал в младостта си (кол. 35)

Предговор/пролог (prologus) на бл. Иероним до папа Дамас, към Изложение (expositio) на Песен на песните според Ориген (кол. 36, лат.)
3. Към Песен на песните на Ориген, в превод на божествения Иероним (4 кн.) (кол. 37-197, лат.)
4. Поредица от Прокопиевите извадки (excerpta) от Ориген, Песен на песните (кол. 198-215)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Исаия (кол. 216-217, лат.)
5. От 1 и 28 кн. на Ориген към Исаия (кол. 218-219, лат.)
6. Беседи на Ориген към виденията на Исаия (9) (кол. 220-253, лат.)

Напомняне към Оригеновите Беседи към Иеремия (кол. 254-255, лат.)
7. Беседи на Ориген към Иеремия (кол. 256-543, лат.)
8. Избрано (διεξηγητικαὶ ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Иеремия (кол. 544-605)
9. Избрано от тълкуванията на Ориген към Плачове (кол. 606-661)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иезекиил (кол. 662, лат.)
10. Коментари на Ориген към Иезекиил (14 беседи) (кол. 663-767, лат.)
11. Избрано от Ориген към Иезекиил (30 гл.) (кол. 768-825, лат.)

12. От тълкуванията към Осия (кол. 826-828)

13. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Матей (с преводач Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676; и стар превод) (кол. 829-1599)

Поредица от стария превод на Оригеновите коментари към Матей (кол. 1600-1799, лат.)

Пролог на св. Иероним към изяснението (explanatio) на св. Лука от Ориген (от изданието на Dominic Vallarsi, 1702-1771; Верона, 1766-1772) (1800-1801, лат.)

14. Беседи (39) на Ориген към Лука с преводач св. Иероним (кол. 1800-1901, лат.; фрагменти, 1902-1909)

Разночетения към т. XI-XII на коментарите на Ориген към Матей (Берлин, 1831) (кол. 1910-1945)

Аналитичен показалец към т. III (кол. 1946-1984, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1985-1988, лат.)

https://books.google.bg/books?id=LAoRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 14
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том четвърти

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-12, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иоан (кол. 13-20, лат.)
1. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Иоан, с преводач Ambrosius Ferrarius (кол. 21-829)
– т. 1-6 (кол. 21-304)
– т. 10-13 (кол. 305-523)
– т. 19-20 (кол. 524-679)
– т. 28-32 (кол. 680-829)

2. От Оригеновите беседи към Деяния на апостолите (кол. 830-831)

Руфин до Хераклий – Предговор към Обяснението (explanatio) на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 832, лат.)
3. Коментари на Ориген към Послание на бл. Павел към римляни (кол. 833-1293, лат.)
– предговор (кол. 833-837)
– кн. 1-3 (кол. 838-959)
– кн. 4-6 (кол. 960-1102)
– кн. 7-10 (кол. 1103-1291)
Руфин до Хераклий – Заключение към Обяснението на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 1292-1293, лат.)

4. От книгите на Ориген към Посланията към галатяни, ефесяни, колосяни, солуняни, Тит, Филемон, евреи (кол. 1294-1309, лат. освен откъс от Беседа към Евреи)

5. „Филокалия“ на Ориген (кол. 1310-1315)

Аналитичен показалец (кол. 1316-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NklFyxtsJoIC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 15
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“) на Ориген, които са оцелели. Увеличени на много места в сравнение с тези, които бяха издадени от Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius (1532-1590) и Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius (1550-1616). Извлече от ръкописи и издадени книги и представи с бележки Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741 (Париж, 1713)

Посветително (nuncupatoria) писмо (кол. 9-13, лат.)

Предговор (кол. 14-19, лат.)

Предварителни думи (praeliminaria) към Хексаплите на Ориген (11 гл.) (кол. 20-122, лат.)

Свидетелства за старите преводачи (кол. 125-140)

Хексапли

Напомняне към Битие (кол. 141-142)
1. Битие (кол. 143-334)

Припомняне към Изход (кол. 331-338)
2. Изход (кол. 335-522)

Припомняне към Левит (кол. 519-522)
3. Левит (кол. 523-710)

Припомняне към Числа (кол. 707-710)
4. Числа (кол. 707-794)

Припомняне към Девтерономион (кол. 791-794)
5. Девтерономион (кол. 795-930)

Припомняне към книга Иисус (кол. 927-930)
6. Иисус (кол. 927-1046)

Припомняне към книга Съдии (кол. 1043-1046)
7. Съдии (кол. 1043-1270)

Напомняне към книга Рут (кол. 1267-1270)
8. Рут (кол. 1267-1270)

Припомняне към книги Царе и Паралипомени (кол. 1267-1270)
1 Царе (кол. 1271-1442)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1443-1444, лат.)

https://books.google.bg/books?id=xXHYAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 16
Pars prior
(1857/1862)

III век

Ориген
всички налични трудове
с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том шести
Част I
Изчисти от безбройни грешки, уголеми с нови разночетения на преводачите и представи с немалко свои бележки
Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели
1. Книга 2 Царе, според евреите 2 Самуил (кол. 11-146)
2. Книга 3 Царе (кол. 143-198)
3. Книга 4 Царе (кол. 193-238)
4. Книга 1-2 Паралипомени (кол. 235-290)

Напомняне към книга Иов (кол. 287-290)
5. Иов (кол. 287-570)

Напомняне към книга Псалми (кол. 567-570)
6. Псалми (кол. 567-1266)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1267-1268, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu161mignuoft

Pars secunda
(1863)
Част II

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели

Напомняне към Притчи (кол. 1279-1282)
1. Притчи (кол. 1279-1494)

Напомняне към Еклезиаст (кол. 1491-1494)
2. Еклезиаст (кол. 1491-1570)

Напомняне към Песен на Песните (кол. 1567-1570)
3. Песен на Песните (кол. 1567-1610)

Големи и малки пророци

Напомняне към Исаия (кол. 1611-1614)
4. Исаия (кол. 1611-1986)

Напомняне към Иеремия (кол. 1983-1986)
5. Иеремия (кол. 1987-2278)

Напомняне към Плачове или Lamentationes на Иеремия (кол. 2275-2278)
6. Плачове (кол. 2275-2298)

Сирийски кодекс на Хексаплите (амброзиано-медиолански). Издаден и преведен на латински от Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826 (Лондон, 1787)
– от предговора на издателя на сирийския кодекс (кол. 2299-2302)
– пророчество на Иеремия според превода на 70-те (кол. 2303-2394, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2395-2396, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NB1VzW6W4bYC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Pars tertia et ultima
(1860)
Част III

следва
Книга „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“

Важно мнение (Avis important) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели (продължение и край/continuatio et finis)

Напомняне към Иезекиил (кол. 2399-2402)
1. Иезекиил (кол. 2399-2690)
Сирийски кодекс на Хексаплите. Пророчество на Иезекиил (кол. 2691-2765)

Напомняне към Даниил (кол. 2766)
Даниил според 70-те от „Тетраплите“ на Ориген. Извлече от единствения Хизиански кодекс и издаде в Рим, 1772 R.D. Vincentius de Regibus (кол. 2767-2928)
– свидетелства за Хизианския кодекс (Л. Алатий, Б. Монфокон и др.) (кол. 2767-2773, лат.)
– Даниил според 70-те (кол. 2774-2928)

Напомняне към малките пророци (кол. 1929)
2. Осия (кол. 2930-2951)
3. Иоил (кол. 2952-2953)
4. Амос (кол. 2954-2969)
5. Авдий (кол. 2970)
6. Иона (кол. 2971-2973)
7. Михей (кол. 2974-2981)
8. Наум (кол. 2982-2983)
9. Авакум (кол. 2984-2997)
10. Софония (кол. 2998-3001)
11. Агей (кол. 3002)
12. Захария (кол. 3003-3008/4)
13. Малахия (кол. 3007/5-3008/6)

„Φιλοσοφούμενα“ или „Опровержение на всички ереси“/Omnium haeresium refutatio. Пръв издаде от парижкия кодекс Емануел Милер/Emmanuel Miller, 1812-1886 (Оксфорд, 1851)
Предговор на Милер (1844) (кол. 3009-3012)
Предговор на Лудвиг Дункер/Hans Gottfried Ludwig Duncker/Ludovicus Duncker, 1810-1875 (1859) (кол. 3013-3014)
Съдържание (кн. 1-10) (кол. 3015-3016)

1. „Опровержение на всички ереси“
– кн. I (кол. 3017-3055)
– кн. IV (кол. 3056-3122)
– кн. V (кол. 3123-3205)
– кн. VI (кол. 3206-3292)
– кн. VII (кол. 3293-3346)
– кн. VIII (кол. 3347-3368)
– кн. IX (кол. 3369-3412)
– кн. X (кол. 3413-3454)

Забележки (Adnotationes) и прибавки (кол. 3455-3457)
Показалци към „Φιλοσοφούμενα“
Показалец на местата от Свещеното писание (кол. 3458-3459)
Показалец на местата от светските писания (ex scriptis prophanis) (кол. 3460)
Показалец на имената (кол. 3460-3468)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3469-3470, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6vIUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 17
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и старанието на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том седми

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica) от наскоро издадени катени

Напомняне (кол. 9-11, лат.)
1. Избрани места/Забележки (ἐκλογαί/adnotationes) на Ориген към Битие-Иов (кол. 12-57)
Тълкувания (ἐξηγητικά/enarrationes) на Ориген към Иов (кол. 58-105)
2. Избрани места (ἐκλογαί/excerpta) на Ориген към Псалми (кол. 106-149)
3. Избрани места (ἐκλογαί/fragmenta) на Ориген към Притчи (кол. 150-252)
4. Ориген към Песен на Песните (scholia in CC) (кол. 253-287)
5. Фрагменти на Ориген към Иезекиил (кол. 288)
6. Ориген към Евангелието според Матей, Лука, Иоан и Първо послание на Иоан (кол. 289-370)

Неавтентични

7. Към Иов на анонимен автор (кол. 371-521, лат.)
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)

8. Апология на мъченик Памфил за Ориген (кол. 522-615, лат.)

9. Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги (кол. 616-652, лат.)

„Origeniana“ на Петър Даниел Хует/Pierre-Daniel Huet/Petrus Danielus Huetius, 1630-1721 (кол. 653-1284, лат.)

Откъс от „Защита на Никейския символ“ (Defensio Fidei Nicaenae) на Георг Бул/George Bull, Georgius Bullius, 1634-1710 (кол. 1285-1330, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1331-1340, лат.)

https://books.google.bg/books?id=OgU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 18
(1857)

IV век

Св. наш отец Методий, епископ и мъченик
всички налични трудове

Методий от П 3 а

следват

свв. Петър и Александър, александрийски водачи (praesulum),
св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик,
Александър от Ликополис и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
Историко-литературна справка (кол. 9-17, лат.)
Свидетелства на древните за св. Методий, епископ и мъченик: Иероним, Григорий от Ниса, Епифаний, Андрей Кесарийски, Арета, Леонтий Византийски, Максим Изповедник, Иоан Солунски, Фотий, римски мартиролог, гръцки месецослов, синаксар към минея за 10 юли (кол. 18-26)
1. „Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia) (кол. 27-220)
Бележки на Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669 към „Пир на десетте девици“ (кол. 221-239, лат.)
Св. свщмчк Методий. Избрано и някои речи (ἐκλογαὶ καὶ λόγοι τινες/excerpta ac orations aliquot)
2. „За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio) (кол. 240-265)
3. От „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione) (кол. 266-330)
4. От „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis) (кол. 331-344)
5. От книгите „Против Порфирий“ (кол. 345-346)
6. „За Симеон и Анна“ (кол. 347-382)
7. Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum) (кол. 383-397)
8. Три фрагмента от Беседа За Господния кръст (кол. 398-403)
9. Други фрагменти на същия св. Методий (кол. 404-408)

Методий от П 2

Александър епископ на Ликополис
Справка (кол. 409-411, лат.)
1. Трактат „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum“ (кол. 412-448)

Св. Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 449-522)
Историко-литературна справка (кол. 448-451)
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Напомняне на Май (кол. 452-453)
„Деяния“ (кол. 454-466)
1. Послание (еpistola canonica) на св. Петър, александрийски епископ и мъченик, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара (кол. 467-508)
2. Послание на св. Петър до александрийската църква (кол. 509, лат.)
3. От „Книга за божеството“ на светейшия Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 510-511)
4. Фрагменти (кол. 512-522)

Св. Александър, александрийски епископ (кол. 523-608, сир. и лат.)
Справка (кол. 523-527, лат.)
Две дисертации на Лука Холщайн/Luka Holstenius за някои места от никейския събор
– първа дисертация (кол. 528-539, лат.)
– втора дисертация (кол. 540-546, лат.)
1. Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου (кол. 547-583)
Напомняне към следващата беседа (sermo) (кол. 584-585, лат.)
2. Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini) (кол. 586-608, сир. и лат.)

Св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик (кол. 609-794)
Справка (кол. 609-612, лат.)
1. Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio) с преводач Лъв Алатий (кол. 613-673)
2. Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор (кол. 674-675)
3. Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий (кол. 675-697)
Литургия на св. Евстатий (Renaudot. Liturgiarum orientalium collectio. Francofurti, 1847) (кол. 698-703, лат.)

Неавтентични

1. Коментар към „Шестоднев“ (ed. Leo Allatius. Lugduni, 1629) (кол. 704-706, лат.)
– към читателя
– коментар (Ὑπόμνημα) (кол. 707-794)
Лъв Алатий. Бележки към „Шестоднев“ от Евстатий Антиохийски (кол. 795-1065, лат.)

Тит, бострийски епископ
Справка (кол. 1066-1068, лат.)
1. Три книги Против манихеите, с преводач Franciscus Turrianus (кол. 1069-1263)
– кн. I (кол. 1069-1131)
– кн. II (кол. 1132-1207)
– кн. III (кол. 1208-1263)
2. Реч за Цветница (кол. 1264-1277)

Маркел, епископ на Анкира (кол. 1278-1306)
Диатриба за каузата на Маркел Анкирски/De causa Marcelli Ancyrani (от Монфокон) (кол. 1278-1298, лат.)
Предговор на Christ. Henr. Georg. Rettberg (Gottingae, 1794) (кол. 1299-1301, лат.)
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски и Изповедание на вярата на анкирската църква (кол. 1302-1306)

Теодор, хераклейски епископ (кол. 1307-1378)
Справка (от Лъв Алатий, „Диатриба за Теодор“) (кол. 1307, лат.)
1. От „Тълкование към Исаия“ (кол. 1308-1378)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1379-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BfMUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 19
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите (curis) на Анри Валоа, François Viger/Franciscus Vigerus (1590-1647), Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Справка (notitia) от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VII, 1801 (кол. 9-66, лат.)

Свидетелства на древните за Евсевий: писмо на Константин Велики, Евсевий Никомидийски, Иероним, Руфин, Августин, Филосторгий, Сократ, Созомен, папа Геласий, Пелагий, Евагрий, Григорий Велики, Геласий Кизикски, Александрийска хроника, Никифор в „История“ кн. VI и др. (кол. 67-83)
Свидетелства на древните против Евсевий: Маркел Анкирски, Епифаний, Атанасий, Иероним, Сократ, Теодорит, Антипатър Бострийски, от Седми вселенски събор, Фотий, Суда, Зонара, Бароний, Скалигер (кол. 84-98)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария. „Хроники“
Предговор на Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854 (Рим, 1833) (кол. 99-100, лат.)
1. „Хроники“, 2 кн. (кол. 99-598)
– кн. I (кол. 101-312)
– кн. II, с преводач и разширител (ampliator) св. Иероним (кол. 313-598)

Добавка (Appendix) към „Хрониките“ на Евсевий

Изчисление на презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis, ок. 1100-1180 (Милано, 1818) (кол. 599-742, лат.)
Предговор за Самуел (кол. 599-606, лат.)
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“ (кол. 607-742, лат.)

Малки трудове (opuscula) на древни писатели по хронология и астрономия (chronologica et astronomica)
Дени Пето/Denis Pétau/Dionisius Petavius, 1583-1652. „Към читателя“ (кол. 745-746)

Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ (Gemini Elementa astronomiae) с преводач Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599 (кол. 747-867)

Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“ (кол. 868-913)
Мнение (judicium) на Петавий за следващата книжка на Птолемей (кол. 868-869, лат.)
De apparentiis inerrantium et significationibus, с преводач Д. Петавий (кол. 870-913)

Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний (кол. 914-926)
Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г., в която беше осъществен първия събор, прославен в Никея (кол. 927-933)

От Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат с преводач Петавий (кол. 934-1001)
Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3 с преводач Петавий (кол. 1002-1135)

Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат (кол. 1136-1153)
„Родът и животът на Арат“ (кол. 1154-1166)

Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“ (кол. 1167-1217)

Св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“ с преводач Петавий (кол. 1218-1279)

монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“ (кол. 1280-1329)

Св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata (кол. 1330-1333)

Аеций. „За значението на небесните тела“ (кол. 1334-1337)

Дисертация за изгрева и залеза на звездите/De ortu et occasu siderum на Петавий (кол. 1338-1395, лат.)
Дисертация за гръцките ери и изчисления на Петавий (кол. 1396-1460, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1461-1466)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1467-1472, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6bwUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2nE7RTT0pvDVlb5s5R7JwPmJMBCtF1YjLO3TEqBBLECXu_eDx5srygx4E#v=onepage&q&f=false

Том 20
(1857)

IV век
Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

Eusebius von Caesarea

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Църковна история“, кн. 10. Анри Валоа поправи (emendavit) гръцкия текст като сравни четири ръкописни кодекса, преведе на латински и снабди със забележки (Париж, 1659)
Посветително писмо от Валоа (кол. 9-15, лат.)
Предговор към новото издание на Евсевиевата „История“ от Валоа (кол. 16-28, лат.)
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca (1594-1662), епископ на Тулуза, до блестящия и високообразован мъж Анри Валоа (кол. 29-44, лат.)

1. „Църковна история“ (кол. 45-905)
– кн. I, 13 гл. (кол. 45-129)
– кн. II, 25 гл. (кол. 130-211)
– кн. III, 39 гл. (кол. 212-301)
– кн. IV, 30 гл. (кол. 302-403)
– кн. V, 28 гл. (кол. 404-518)
– кн. VI, 46 гл. (кол. 519-655)
– кн. VII, 32 гл. (кол. 656-737)
– кн. VIII, 17 гл. (кол. 738-796)
– кн. IX, 11 гл. (кол. 797-840)
– кн. X, 9 гл. (кол. 841-905)

2. „Животът на цар (imperator) Константин“, кн. 4 (кол. 906-1232)
– кн. I, 59 гл. (кол. 910-973)
– кн. II, 73 гл. (кол. 974-1047)
– кн. III, 66 гл. (кол. 1048-1144)
– кн. IV, 75 гл. (кол. 1045-1229)
– 26 гл. от кн. V (кол. 1230-1235)

Реч (λόγος/oratio ad sanctorum coetum) на цар Константин към събранието на светиите, 26 гл. (кол. 1233-1316)

3. Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus) (кол. 1317-1439)

„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis). От книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Напомняне (кол. 1440-1441, лат.)
4. „Страдание“, ч. 1-2 (кол. 1442-1456)

5. Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber), 13 гл. (кол. 1457-1519)

Сборник (συναγωγή/collectio) „За древните мъченичества“ (фрагменти). От „Църковна история“ (кол. 1520-1535)

6. Писма на Евсевий (кол. 1536-1549)
– към кесарийците (кол. 1536-1544)
– към Констанция Августа (Flavia Iulia Constantia) (кол. 1545-1549)

Ред на епископите на Рим, Александрия, Антиохия и Иерусалим според Евсевий (кол. 1550, лат.)

Точен показалец (Index accuratus) на писатели, епископи и други бележити мъже, а също и еретици, споменати в Евсевиевите „Църковна история“, „За мъчениците на Палестина“ и в книгите „За живота“ и „За подвизите“ (de laudibus) на Константин (кол. 1550-1563, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1566-1575, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1576-1588, лат.)

https://books.google.bg/books?id=9JRBAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 21
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска. „Подготовка за Евангелието“. Franciscus Vigerus, Rothomagensis, презвитер на „Обществото на Иисус“ прегледа от ръкописни кодекси и похвалени (laudati) от самия Евсевий писатели, преведе на латински и снабди с бележки. Ново издание, след Парижкото от 1628, оксфордското и лайпцигското
Посветително писмо на Вигер до най-славния и уважаем (illustrissimus ac reverendissimus) господин Жан-Франсоа де Гонди, пръв архиепископ на Лутеция Парижка (кол. 9-15, лат.)
До християнския и искрен (candidus) читател (кол. 16-20, лат.)

1. Подготовка за Евангелието/ Προπαρασκευὴ εὐαγγελική/Praeparatio evangelica, 15 книги с преводач Fr. Vigerus (кол. 21-1408)
– кн. I, 10 гл. (кол. 21-90)
– кн. II, 8 гл. (кол. 91-151)
– кн. III, 17 гл. (кол. 152-227)
– кн. IV, 23 гл. (кол. 228-307)
– кн. V, 36 гл. (кол. 308-402)
– кн. VI, 11 гл. (кол. 403-505)
– кн. VII, 22 гл. (кол. 506-583)
– кн. VIII, 14 гл. (кол. 584-677)
– кн. IX, 42 гл. (кол. 678-764)
– кн. X, 14 гл. (кол. 765-841)
– кн. XI, 38 гл. (кол. 842-947)
– кн. XII, 52 гл. (кол. 948-1057)
– кн. XIII, 21 гл. (кол. 1058-1179)
– кн. XIV, 27 гл. (кол. 1180-1289)
– кн. XV, 62 гл. (кол. 1290-1408)

Показалец на писателите, похвалени в Евсевиевата „Подготовка за Евангелието“ (кол. 1409-1421, лат.)

Аналитичен/Най-сигурен (locupletissimus) показалец на достопаметностите (rerum memorabilium) (кол. 1422-1443, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1444-1456, лат.)

Припомняне (кол. 1457, лат.)
Разночетения и бележки от Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854 (кол. 1457-1666, лат.)
Dissertation sur l`authenticite des fragments de l`histoire phenicienne de Sanchoniathon, renfermes dans le premier livre de la Preparation evangelique par S. de Saint-Brisson (1839) (кол. 1667-1716, фр.)

https://books.google.bg/books?id=9V5FAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 22
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Доказване на Евангелието“, 10 кн. с преводач Бернардин Донат/Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Посветително писмо (кол. 9-11, лат.)
Галанди към читателя (кол. 12, лат.)

1. „Доказване на Евангелието/ Εὐαγγελικὴ ἀπόδειξις/Demonstratio evangelica“
– кн. I, 10 гл. (кол. 13-93)
– кн. II, 60 гл. (кол. 94-162)
– кн. III, 7 гл. (кол. 163-247)
– кн. IV, 17 гл. (кол. 248-333)
– кн. V, 30 гл. (кол. 334-410)
– кн. VI, 25 гл. (кол. 411-485)
– кн. VII, 3 гл. (кол. 486-566)
– кн. VIII, 5 гл. (кол. 567-648)
– кн. IX, 18 гл. (кол. 649-714)
– кн. X, 8 гл. (кол. 715-794)

2. „За писаното от Филострат за Аполоний Тиански поради предприетото от Хиерокъл сравнение между него и Христос“ (Еusebii contra Hieroclem liber) (кол. 795-868)

Трета част от всички трудове на Евсевий Памфил, епископ на Кесария

Екзегетически

За библейските занимания на Евсевий от Анджело Май (Рим, 1847) (кол. 869-874, лат.)
Евангелски въпроси
Напомняне на издателя (кол. 877-879, лат.)
3. От въпросите и решенията на Евсевий към Стефан (кол. 880-936)

4. От въпросите и решенията на Евсевий към Марин (кол. 937-957)

5. Допълнения към въпросите към Стефан и Марин. Части от по-цялостен труд по евангелски въпроси (кол. 958-1016)

Избрано от пророците (кол. 1017-1261)
От коментарите на Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680 (кол. 1017-1021)
6. Eclogae propheticae
– кн. I (кол. 1021-1089)
– кн. II (кол. 1090-1115)
– кн. III (кол. 1116-1191)
– кн. IV (кол. 1192-1261)

7. „За живота на пророците“, фрагменти (кол. 1262-1275)

8. „Съответствие на Евангелията“ (Canones decem harmoniae evangeliorum) (кол. 1274-1291)
Аналитичен показалец към „Доказване на Евангелието“ и „Срещу Хиерокъл“ (кол. 1292-1304, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1305-1312, лат.)

https://books.google.bg/books?id=kmIbxPhxTKsC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 23
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Коментари към Псалмите“. Извлечени от ръкописни кодекси, преведени на латински и снабдени с бележки, със старанието и труда на Бернар дьо Монфокон (Париж, 1707)

До Климент XI, върховен първосвещеник (кол. 9-11, лат.)

Предварителни думи към Евсевиевите „Коментари към Псалмите“ (кол. 12-62, лат.)
За продължението на Коментарите от Псалом 119 до края на Псалтира. Припомняне от издателя (Анджело Май; Рим, 1847) (кол. 63-64, лат.)

1. Коментари (ὑπομνήματα)
– към надписите на псалмите (кол. 65-71)
– Пс. 1-16 (кол. 76-165)
– Пс. 17-31 (кол. 166-279)
– Пс. 32-45 (кол. 280-413)
– Пс. 32-63 (кол. 414-623)
– Пс. 64-76 (кол. 624-901)
– Пс. 77-90 (кол. 902-1165)
– Пс. 91-104 (кол. 1166-1311)
– Пс. 91-117 (кол. 1312-1365)
– Пс. 118 (кол. 1366-1395)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1397-1400, лат.)

https://books.google.bg/books?id=_gU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 24
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том шести

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

1. Коментари към Псалмите от 119 до 150. Оцелели останки (reliquiae superstites) във ватиканските кодекси (кол. 9-75)

2. Фрагменти на Евсевий към Притчи (кол. 76-77)

3. Коментари към Исаия (кол. 78-525)

4. Фрагменти към Даниил (кол. 526-527)

Евсевий към Лука, припомняне (Анджело Май, 1847) (кол. 528-529)
5. Коментари към Евангелие от Лука, колкото е останало (quantum superest) във ватиканските кодекси (кол. 530-605)

6. Фрагмент към Послание към евреи (кол. 606)

Догматически трудове на Евсевий
Припомняне (кол. 607-608)

7. Фрагменти от труда „За Богоявление“ (кол. 609-692)

Припомняне към следващото трудче (opusculum) (кол. 693)
8. „За празнуването на Пасха“ (Περὶ τῆς τοῦ Πάσχα ἑορτῆς/De solemnitate Paschali) (кол. 694-706)

9. „Против Маркел, епископ на Анкира“, кн. 2 (кол. 707-825)
– кн. I (кол. 707-774)
– кн. II (кол. 775-825)

10. „За църковната теология против Маркел“, кн. 3 (кол. 826-1046)
– кн. I (кол. 826-896)
– кн. II (кол. 897-967)
– кн. III (кол. 968-1046)

Четиринадесет трудчета (opuscula)
1. „За вярата против Савелий“, кн. 2 (кол. 1047-1069, лат.)
2. „За възкресението“, кн. 2 (кол. 1070-1113, лат.)
3. „За безтелесния и невидим Бог“ (кол. 1114-1135, лат.)
4. „За безтелесната душа“, 2-ра кн. (кол. 1136-1143, лат.)
5. „За духовното мислене на човека“, 3-та кн. (кол. 1144-1146, лат.)
6. „За това, че Бог Отец е безтелесен“, 4-5-та кн. (кол. 1147-1169, лат.)
7. „За казаното от Господа: Не дойдох да донеса мир на земята“, 6-та кн. (кол. 1170-1181, лат.)
8. „За заповедта на Господ: Каквото ви казвам на ухото, разгласявайте го от покривите“, 7-ма кн. (кол. 1182-1189, лат.)
9. „За добрите и лошите дела“, 8-9-та кн. (кол. 1190-1207, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1208-1212, лат.)

https://books.google.bg/books?id=AV4wAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR0RZwGzxP4V5B6ZJadLeobM8Yd_bCkQWlFsicLFjyMbEYgayIcFfEuQPM8#v=onepage&q&f=false

Том 25
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (стр. iv, лат.)

Посветително писмо, прикрепено (praefixa) към венецианското издание. До светейшия наш господин Пий VI от Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani (1712-1786), епископ на Падуа (стр. v-vi, лат.)

Към читателя (от венецианското издание, 1777) (стр. vi, лат.)
Предговор към третия том на венецианското издание (стр. vii-x, лат.)
Предговор към трудовете на св. Атанасий, които сега за пръв път се публикуват събрани (collecta) (стр. x-xiv, лат.)
Писмо към бенедиктинското издание (1698) (стр. xiv-xv, лат.)
Предговор към всички (universa) трудове на св. Атанасий (1698) (xv-xliv, лат.)
Откъс от предговора на Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557 (стр. xlii-xliii, лат.)
Предговор към читателя в editio commeliniana (Хайделберг, 1601) (стр. xliii-xliv, лат.)
Предварителни думи от старите издатели на Атанасий. 1482 (Barnabas Celsanus и Petrus Brutus, края на XV в.); 1520 (Nikolaus Beraldus, 1473-1550); 1532, Лион (стр. xliv-lii, лат.)
Географска карта (стр. liii)

Напомняне към живота на св. Атанасий (стр. liv-clvi, лат.)
Отбелязвания (animadversiones) към живота и писанията на св. Атанасий (стр. clvi-clxxxiv, лат.)
Списък на александрийските и римските патриарси (стр. clxxxiv-clxxxv)
„Живот и дело“ (Βίος καὶ πολιτεία/Vita et conversatio) на светия наш отец и изповедник Атанасий, архиепископ на Александрия, от неизвестен автор (incerto auctore) (стр. clxxxv-ccxi)
„Животът на Атанасий“ от Фотий (стр. ccxii-ccxxii)
„Животът на Атанасий“ от Метафраст (стр. ccxxiii-ccxlvi)
„Атанасий, двадесети измежду патриарсите“, превод от арабски на Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720 (стр. ccxlvii-ccli, лат.)

Дисертация За годината в която е починал св. Атанасий, александрийски патриарх, от Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus, архиепископ на Анкира (1666-1736) (венец. изд., 1777) (стр. cclii-cclix, лат.)
„За почитта/De cultu към св. Атанасий“ (Acta Sanctorum Bolland.) (стр. cclix-cclxxiii, лат.)
Похвали (elogia) на някои от древните, отдадени (tributa) на Атанасий (стр. cclxxiv-cclxxx)

Напомняне към двете книги „Срещу езичниците“ и „За въплъщението“ (кол. 1-2, лат.)
1. Реч срещу езичниците/Λόγος κατὰ Ἑλλήνων/Oratio contra gentes (кол. 3-95)
2. Реч за въчовечаването (ἐνανθρώπησις) на Словото (de humana natura a Verbo assumpta) и за Неговото явяване (ἐπιφάνεια/adventus) при нас чрез тяло (кол. 96-197)
Припомняне към следващото „Изложение на вярата“ (кол. 198-199, лат.)
3. „Изложение на вярата“/Ἔκθεσις πίστεως/Expositio fidei (кол. 200-207)
Припомняне към следващия трактат (кол. 208, лат.)
4. За „Всичко ми е предадено от Моя Отец“ (кол. 208-219)
Напомняне към Съборно послание до епископите (кол. 220-221, лат.)
5. Съборно послание до епископите (кол. 221-239)
Припомняне към Апология против арианите (кол. 240-247, лат.)
6. Апология против арианите (кол. 240-410)
Припомняне към писмото За решенията на никейския събор срещу арианите (кол. 411-414, лат.)
7. Писмо за решенията на никейския събор (кол. 415-476)
Припомняне към писмото За Дионисий (кол. 477-478, лат.)
8. За Дионисий Александрийски (кол. 477-521)
Напомняне към писмото до Драконтий (кол. 522, лат.)
9. Писмо до Драконтий (кол. 522-534)
Припомняне към Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 535-536)
10. Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 537-593)
Напомняне към следващата Апология (кол. 594, лат.)
11. Апология към цар Констанций (кол. 594-642)
Припомняне към Апологията за своето изгнаничество (кол. 643, лат.)
12. Апология за своето изгнаничество (кол. 643-679)
Припомняне към писмо до Серапион за смъртта на Арий и към писмото до монасите (кол. 680-684, лат.)
13. Писмо до брат Серапион (кол. 680-690)
14. „История на арианите“, към монасите (691-796)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 797-804, лат.)

https://books.google.bg/books?id=gMYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2slLxi269MUoWJMFp3bx0TbciCqF3WbMZXkddUvKG_FIa4gbi3IlULzh8#v=onepage&q&f=false

Том 26
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към четирите Речи против арианите (кол. 9-11, лат.)
1. Речи против арианите (кол. 12-525)
– Реч първа (кол. 12-145)
– Реч втора (кол. 146-321)
– Реч трета (кол. 322-467)
– Реч четвърта (кол. 468-525)
Напомняне към следващите писма на св. Атанасий към Серапион (кол. 526-528, лат.)
2. Писма до тмуитския епископ Серапион (кол. 529-676)
– Писмо I, срещу богохулстващите и казващите, че Светият Дух е творение (кол. 529-607)
– Писмо II, срещу казващите, че Синът е творение (кол. 608-623)
– Писмо III, за Светия Дух (кол. 624-637)
– Писмо IV, пак за Светия Дух (кол. 638-676)
Напомняне към писмото за синодите (кол. 677-680, лат.)
3. Писмо за съборите, проведени в Римини, Италия и Селевкия, Исаврия (написано в 359 г.) (кол. 681-793)
Напомняне към тома до антиохийците (кол. 794-795, лат.)
4. Том of антиохийците (кол. 795-810)
Напомняне към следващите трудчета от времето на цар Йовиан (кол. 811-813, лат.)
Из кореспонденцията на Йовиан (кол. 814-823)
Напомняне към „Животът на Антоний“ (кол. 824-834, лат.)
5. „Живот и дело на светия наш отец Антоний“, написано и изпратено за монасите, живеещи в чужбина, с превод и на Евагрий (кол. 835-981)
Припомняне към следващата книга на Атанасий (кол. 982-983, лат.)
6. „За въплътеното явяване (de incarnatione) на Бог Слово и против арианите“ (кол. 984-1027)
Напомняне към писмото до африканските епископи (кол. 1028, лат.)
7. „Към честнейшите епископи в Африка против арианите“ (кол. 1029-1047)
Припомняне към писмото до Епиктет (кол. 1048-1049, лат.)
8. Писмо до коринтския епископ Епиктет против еретиците (кол. 1050-1069)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до Аделфий (кол. 1070-1071, лат.)
9. Писмо до епископа и изповедник Аделфий против арианите (кол. 1070-1083)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до философа Максим (кол. 1084-1085, лат.)
10. Писмо до философа Максим (кол. 1086-1090)
Напомняне към двете книги против Аполинарий (кол. 1091-1092, лат.)
11. Речи против Аполинарий (кол. 1093-1165)
– Реч I, за въплъщението на нашия Господ Иисус Христос (кол. 1093-1131)
– Реч II, за спасителното явяване на Христос (кол. 1132-1165)
Напомняне към следващите две писма (кол. 1166, лат.)
12. Писмо до презвитерите Иоан и Антиох; до Паладий (кол. 1166-1169)
Припомняне към следващите три писма (кол. 1170, лат.)
13. Писмо до монаха Амун; от 39-то празнично писмо; до Руфиниан (кол. 1170-1181)
Напомняне към следващите две писма до Луцифер (кол. 1182, лат.)
14. Писма към Луцифер (кол. 1182-1185, лат.)
15. Други писма (кол. 1186-1189)
Напомняне към книгата за Троицата и Светия Дух (кол. 1190, лат.)
16. За Троицата и Светия Дух (кол. 1190-1217, лат.)
17. Различни фрагменти (кол. 1218-1261)
Напомняне към голямата реч на Атанасий „За вярата“ (кол. 1262-1263, лат.)
18. Реч „За вярата“ (кол. 1264-1295)
Напомняне към речта „За търпението“ (кол. 1296-1297, лат.)
19. „За търпението“ (кол. 1296-1309)
20. Други фрагменти (кол. 1309-1338)
21. „Празнични писма“ (44 писма; Рим, 1853) (кол. 1339-1449, лат.)

Списък на кодексите, които сме ползвали за първите два тома на трудовете на Атанасий (кол. 1450-1451, лат.)
Речник/Onomasticon (кол. 1452-1461, лат.)
Аналитичен показалец към двата предишни тома (кол. 1462-1519, лат.)
Показалец към Празнични писма (кол. 1520-1522, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1523-1524, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TRJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 27
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към следващото писмо до Маркелин за тълкуването на Псалмите (от венец. изд., 1777) (кол. 9-10, лат.)
1. Към Маркелин за тълкуването (ἑρμηνεία) на Псалмите (кол. 11-45)
Припомняне към изложенията на Псалмите (кол. 46-55, лат.)
2. Съображение/гледище (ὑπόθεσις) към Псалмите (кол. 56-59)
3. Изложения (expositiones) към Псалмите (кол. 60-546)
– Пс. 1-16 (кол. 60-109)
– Пс. 17-31 (кол. 110-163)
– Пс. 32-45 (кол. 164-217)
– Пс. 46-63 (кол. 218-282)
– Пс. 64-76 (кол. 283-349)
– Пс. 77-90 (кол. 350-403)
– Пс. 91-104 (кол. 404-472)
– Пс. 105-117 (кол. 473-479)
– Пс. 118 (кол. 480-509)
– Пс. 119-150 (кол. 510-546)

Напомняне към следващите фрагменти (кол. 547, лат.)
4. Фрагменти от коментарите към Псалмите (кол. 548-590)
Писмо, прикрепено към римското издание от 1746 г., от Nikolaus Antonellus (кол. 591-596, лат.)
Предговор на Antonellus (кол. 597-648, лат.)
5. За заглавията на Псалмите (кол. 649-1343)
– Пс. 1-16 (кол. 649-700)
– Пс. 17-31 (кол. 701-763)
– Пс. 32-45 (кол. 764-829)
– Пс. 46-63 (кол. 830-899)
– Пс. 64-76 (кол. 900-967)
– Пс. 77-90 (кол. 968-1045)
– Пс. 91-104 (кол. 1046-1109)
– Пс. 105-117 (кол. 1110-1175)
– Пс. 118 (кол. 1176-1218)
– Пс. 119-150 (кол. 1219-1343)

6. Фрагменти към Иов и Песен (кол. 1344-1361)
Напомняне към речите или коментарите към Матей (кол. 1362-1363, лат.)

7. Фрагменти към Матей (кол. 1364-1389)
Напомняне към откъсите от коментарите към Лука (кол. 1390-1391, лат.)
8. Фрагменти към Лука (кол. 1392-1403)
9. Фрагмент към 1 Кор. (кол. 1404-1408)

Показалец на гръцките изрази (кол. 1409-1410)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1411-1412, лат.)

https://books.google.bg/books?id=aBJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 28
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-19, лат.)
Каталог на ръкописите и издателите, които сме използвали в изданието на този том (кол. 20-22, лат.)

Спорни (dubia)

1. „За въплъщението (τῆς σαρκώσεως) на Бог Слово“ (кол. 23-29)
2. „Свидетелства от Писанието за естественото общение на Отец, Син и Свети Дух“ (кол. 30-80)
3. Съборно послание (кол. 81-84)
4. „Изобличение на лукавството (лицемерието, театралниченето; τῆς ὑποκρίσεως) на тези около Мелетий и Евсевий от Самосата против единосъщието“ (кол. 86-89)
5. „За въплъщението на Бог Слово“ (кол. 90-95)
6. „За вечното съществуване (ὕπαρξις) на Сина и Духа с Бога, и към савелианстващите“ (кол. 96-121)
7. „Че Христос е един“ (кол. 122-132)
8. „За съботите и обрезанието, от Изход“ (кол. 133-142)
9. Беседа за семето/сеенето (εἰς τὸν σπόρον/de semente) (кол. 144-168)
10. Към „идете в отсрещното село и ще намерите вързана ослица“ (кол. 170-185)
11. Към страданието (εἰς τὸ πάθος) на Господа и кръста (кол. 186-250)
12. За девството, или за аскезата (подвижничеството, περὶ ἀσκήσεως) (кол. 252-281)
13. Кратък синопсис (преглед) на Божественото Писание, на Стария и Новия завет (кол. 286-437)

Неавтентични (spuria)

14. Диалог на събора в Никея срещу Арий (πρὸς Ἄρειον) (кол. 439-501)
15. „Против всички ереси“ (кол. 502-524)
16. Защо Мелхиседек е наречен „без баща, без майка и без родословие“ (кол. 525-530)
17. Към благочестивейшия цар Йовиан (кол. 531)
18. „За определенията“ (кол. 532-553)
19. Учение към водача Антиох (διδασκαλία πρὸς Α. δοῦκαν/doctrinа ad Antiochum ducem) (кол. 556-589)
20. Към велможата Антиох (πρὸς Α. ἄρχοντα) (кол. 590-597)
21. Към велможата Антиох за много и необходими въпроси, обсъждани (ζητημάτων ἀπορουμένων) в божествените писания, които трябва да се познават от всички християни (кол. 598-709)
22. Речения и обяснения (ῥήσεις καὶ ἑρμηνείαι) на притчите в светото Евангелиe (кол. 710-796)
23. Реч за чудото, станало в Бейрут, за иконата на нашия Господ и Бог (кол. 797-823)
24. От „Реч срещу латините“ (кол. 824-831)
25. Съчинение за учението (σύνταγμα διδασκαλίας) към монашестващите и всички християни, клирици и миряни (κληρικοὺς τε καὶ λαϊκούς) (кол. 836-845)
26. „Изложение (διατύπωσις) към тези, които искат да живеят в покой“ (кол. 846-849)
27. Писма до блаженейшия Кастор (кол. 850-905)

Беседи, които се разпространяват под името на Атанасий (кол. 906-1113)

Диалози (5) за Троицата, където разговарят православен и аномей арианин (кол. 1114-1285)

Речи срещу различни ереси (кол. 1286-1394)

Други трудчета (opuscula) (кол. 1395-1609)
– към някой държавник (кол. 1395-1408)
– за Божиите заповеди към тези, които се оттеглят от света (кол. 1409-1420)
– към монасите (кол. 1420-1426)
– за храма в Атина (кол. 1427-1431)
– за тялото и душата (кол. 1432-1433)
– писма на Атанасий и някои римски първосвещеници (кол. 1441-1485)
– „Живот и дело на светата блажена учителка Синклитикия“ (кол. 1486-1558)
– символ на вярата на св Атанасий (кол. 1568-1605)

Атанасиев лексикон (кол. 1610-1616)
Речник (Onomasticon) (кол. 1617-1622)
Аналитичен показалец (кол. 1623-1632, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1633-1636, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1637-1644)
Съдържание на предишните издания (кол. 1645-1653)
Показалец на трудовете на св. Атанасий (кол. 1654-1656)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978690&view=1up&seq=93

Том 29
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Животът на св. Василий Велики (Vita S. Basilii Magni), кесарийски архиепископ (43 гл.) (v-clxxvii)
Предговор от Julius Garnerius (clxxvii-ccxli)
Справка „Библиотеката“ на Фабриций (Харлес, т. IX, 1804) (ccxli-cclxxv)

Забележителни (praecipuae) предговори от стари издания (cclxxv- cclxxxiv)
– от парижкото издание, 1520 (cclxxv-cclxxvi)
– от хагското, 1528 (cclxxvi-cclxxvii)
– от базелското, 1532 (cclxxvii-cclxxix)
– от венецианското, 1535 (cclxxix-cclxxxi)
– от базелското, 1551 (cclxxxii)
– от базелското, 1556 (cclxxxiii)
– от парижкото, 1618 (cclxxxiii-cclxxxiv)

Преглед (еlenchus) на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този първи том (cclxxxiv-cclxxxv)

Откъси/извадки (excerpta) от боландистките „Деяния“ на св. Василий (cclxxxv-cccxvi)

Предварителен трактат и превод на „Последование на тройния празник“ (на тримата доктори – Василий Велики, Григорий Назиански и Иоан Златоуст) от Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715 (cccxvi- cccxcvi)

1. Беседи към „Шестоднев“ (кол. 1-207)
– Беседа I (кол. 1-27)
– Беседа II (кол. 28-51)
– Беседа II (кол. 52-77)
– Беседа IV (кол. 78-93)
– Беседа V (кол. 94-117)
– Беседа VI (кол. 118-147)
– Беседа VII (кол. 148-163)
– Беседа VIII (кол. 164-187)
– Беседа IX (кол. 188-207)
2. Беседи към Псалмите (кол. 208-494)
3. „Против Евномий“ (кол. 495-773)
– кн. I (кол. 495-572)
– кн. II (кол. 573-652)
– кн. III (кол. 653-671)
– кн. IV (кол. 672-709)
– кн. V (кол. 710-773)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 774-780, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BIwyAQAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 30
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Добавка към първия том на трудовете на св. Василий Велики
1. За устройството (κατασκευή/structura) на човека (кол. 9-71)
– Реч I (кол. 9-37)
– Реч II (кол. 38-61)
– Реч III (кол. 62-71)
2. Беседи към Псалмите (кол. 72-117)
3. Тълкувание (ἑρμηνεία/enarratio/commentarius) към пророк Исаия (кол. 118-667)
– гл. I (кол. 118-229)
– гл. II (кол. 230-279)
– гл. III (кол. 280-333)
– гл. IV (кол. 334-344)
– гл. V (кол. 345-425)
– гл. VI (кол. 426-445)
– гл. VII (кол. 446-473)
– гл. VIII (кол. 474-505)
– гл. IX (кол. 506-525)
– гл. X (кол. 526-553)
– гл. X-XI (кол. 554-565)
– гл. XIII (кол. 566-605)
– гл. XIV (кол. 606-629)
– гл. XV (кол. 630-643)
– гл. XVI (кол. 644-667)
4. „За девството“ (кол. 668-809)
5. „Περὶ τῶν συνεισάκτων/De contubernalibus“ (кол. 810-827)
6. „Против арианите“ (кол. 828-831, лат.)
7. Изложение на св.св. Василий Велики и Григорий Богослов за светата и православна вяра (кол. 832-835, лат.)

Апологетическа реч на нечестивия Евномий, срещу която написа възражение Василий Велики (кол. 836-868)

Евстатий. Превод на „Шестоднев“ на св. Василий (кол. 869-968, лат.)
– беседи I-III (кол. 869-903)
– беседи IV-VI (кол. 904-937)
– беседи VII-IX (кол. 904-967)

Бележки на Фронтон Дукеус към Шестоднев, Псалми, Против Евномий, Исаия (кол. 969-1114, лат.)
Отбелязвания/наблюдения на Федерик Морел (кол. 1115-1131, лат.)
Разночетения към „Шестоднев“, „Устройството на човека“ и „За рая“ (кол. 1132-1155)

Показалец на предметите и думите, които се намират преди Добавката (кол. 1156-1223)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1224, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978810&view=1up&seq=10

Том 31
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (от Пруденций Маран) (кол. 9-158, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този и следващия том (кол. 159-162, лат.)

1. „За поста“ (περὶ νηστείας) (кол. 163-197)
– реч I (кол. 163-184)
– реч II (кол. 185-197)
2. Беседа към „Пази се, да не влезе в сърцето ти беззаконна мисъл“ (Вт. 15:9) (кол. 198-217)
3. Реч за благодарността (Περὶ εὐχαριστίας/De gratiarum actione) (кол. 218-237)
4. За мъченицата Юлита (кол. 218-261)
5. Към казаното според Лука (12:18): „Ще съборя житниците си и ще съградя по-големи“ (кол. 262-277)
6. Беседа към богатите (кол. 278-303)
7. Беседа, произнесена по време на град и суша (кол. 304-328)
8. Беседа за това, че Бог не е причина за злините (кол. 329-353)
9. Беседа десета, против гневящите се (кол. 354-371)
10. Беседа за завистта (кол. 372-385)
11. Беседа към началото на Притчи (кол. 386-423)
12. Беседа, насърчаваща светото кръщение (кол. 424-443)
13. Беседа против пияниците (кол. 444-463)
14. Беседа за вярата (кол. 464-471)
15. Беседа към „В началото бе словото“ (кол. 472-482)
16. Беседа за мъченика Варлаам (кол. 483-489)
17. Беседа за мъченика Гордий (кол. 490-507)
18. Беседа за светите 40 мъченици (кол. 508-525)
19. Беседа двадесета, за смирението (кол. 526-539)
20. Беседа за това, да не се приковаваме към житейските неща (кол. 540-563)
21. Към младежите: как да извлекат полза от езическите слова (кол. 564-589)
22. Беседа за светия мъченик Мамант (кол. 590-599)
23. Против Савелий, Арий и аномеите („неподобните“) (кол. 600-617)

„Подвижнически“ (Ἀσκητικά) (кол. 619-691)
24. Слова (кол. 619-691)
– предварителен очерк (προδιαθύπωσις) (кол. 619-625)
– аскетическа реч и увещание за оттегляне от светския живот и духовно усъвършенстване (кол. 626-647)
– за аскезата, или как монахът да се украсява (кол. 648-652)
– за Божия съд (кол. 653-675)
– за вярата (кол. 676-691)
25. „Начало на етиката“ (Ἀρχὴ τῶν ἠθικῶν) (кол. 692-888)
26. Разширени определения (ὅροι κατὰ πλάτος/regulae fusius tractatae) за същото (кол. 889-1051)
27. По-кратки определения (κεφαλαία τῶν ὅρων τῶν κατὰ ἐπιτομήν/capita regularum brevius tractatarum) (кол. 1052-1305)
28. Наказания (ἐπιτίμια) (кол. 1306-1315)
29. Аскетически постановления (ἀσκητικαὶ διατάξεις/constitutiones asceticae) (кол. 1316-1428)

Добавка
30. Беседи (кол. 1429-1513)
31. „За кръщението“ (кол. 1514-1628)
32. Литургия на св. Василий (кол. 1629-1677)
33. Молитви или ексорцизми (εὐχαὶ ἤτοι ἐξορκισμοί) на св. Василий за тези, които страдат от демони и за всяка болест (кол. 1678-1685)
34. Други беседи (кол. 1686-1794)

Бележки на Фронтон Дукеус към речите За поста, и по различни други въпроси (argumentis) (кол. 1795-1829)
Бележки и наблюдения на Федерик Морел към някои беседи на св. Василий (кол. 1830)
Разночетения (кол. 1831-1843)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1844-1848, лат.)

https://books.google.bg/books?id=ZhfZAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 32
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор, в който се разисква (disseritur) за много въпроси, отнасящи се (pertinentibus) до учението на св. Василий (кол. 9-65, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този том (кол. 66, лат.)

1. За Светия Дух, към св. Амфилохий, епископ на Икониум, гл. 30 (кол. 67-218)
2. Писма (кол. 219-1112)
– сбирка (classis) I (46 писма от 357 до 370 г.) (кол. 219-381)
– сбирка II (245 писма от 370 до 378 г.) (кол. 382-1033)
– сбирка III (75 писма – недатирани, много съмнителни и някои неавтентични) (кол. 1034-1112)

Добавка към трети том на трудовете на св. Василий Велики
Напомняне (кол. 113-114, лат.)
3. Речи (24) за нравите (ἠθικοὶ λόγοι), избрани от Симеон Магистър и логотет от всички съчинения (πραγματείαι) на св. Василий Велики (кол. 1115-1382)
– първа, за добродетелта и порочността (кол. 1115-1133)
– втора, за преподаването и поучаването (νουθεσία) (кол. 1134-1146)
– трета, за любовта към Бога и ближния (кол. 1147-1153)
– четвърта, за милостта (ἐλεημοσύνη) (кол. 1154-1167)
– пета, за богатството и бедността (кол. 1168-1181)
– шеста, за алчността (πλεονεξία) (кол. 1182-1195)
– седма, за греха (кол. 1196-1217)
– осма, за покаянието (μετάνοια) (кол. 1218-1237)
– девета, за молитвата (кол. 1238-1245)
– десета, за поста (кол. 1246-1255)
– единадесета, за смъртта (кол. 1256-1277)
– дванадесета, за мъката и унинието (λύπη καὶ ἀθυμία) (кол. 1278-1287)
– тринадесета, за търпението и дълготърпеливостта (μακροθυμία) (кол. 1288-1297)
– четиринадесета, за бъдещия съд (кол. 1298-1305)
– петнадесета, за началството и властта (ἀρχὴ καὶ ἐξουσία) (кол. 1306-1315)
– шестнадесета, за лакомията и пиянството (кол. 1316-1327)
– седемнадесета, за гнева и омразата (кол. 1328-1335)
– осемнадесета, за завистта и клеветата (βασκανία) (кол. 1336-1345)
– деветнадесета, за благоразумието и необуздаността (σωφροσύνη καὶ ἀκολασία) (кол. 1346-1353)
– двадесета, за смирението и тщеславието (κενοδοξία) (кол. 1354-1359)
– двадесет и първа, за успеха (εὐτυχία), неуспеха и разумността (φρόνησις) (кол. 1360-1365)
– двадесет и втора, за промисъла (кол. 1366-1373)
– двадесети трета, за душата (кол. 1374-1376)
– двадесет и четвърта, за почитта към родителите, за старостта и младостта (кол. 1377-1381)
Показалец за местата, от които тези 24 речи са били съставени (compositi) (кол. 1382, лат.)

П. Маран. Прибавки и поправки (Addenda et emendanda) (кол. 1383-1388, лат.)
Бележки на Фронтон Дукеус към книгата „За Светия Дух“ (кол. 1389-1394)

Ред на писмата на св. Василий Велики (кол. 1395-1408)
Азбучен показалец на писмата (кол. 1409-1412)
Показалец на предметите и думите, които се намират в трети том преди Добавката (кол. 1413-1437, лат.)
Показалец на предметите и думите, които се намират в Добавката (кол. 1438-1442, лат.)
Аналитичен показалец на предметите и думите, които се намират в четвърти том (кол. 1442-1539, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1540-1562, лат.)

https://books.google.bg/books?id=lsYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 33
(1857)

IV век

Св. наш отец Кирил, иерусалимски архиепископ
всички налични трудове
с усърдието и труда (studio et opera) на
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/ Antonius Augustinus Touttaeus (1677-1718), бенедиктински монах и презвитер
следват
оцелелите писания или фрагменти на
Петър II и Тимотей, александрийски предстоятели,
Аполинарий Лаодикийски, Теодор Тарсийски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
Предговор (кол. 9-29, лат.)
Справка за ръкописните кодекси, съобразно които това издание е поправено (castigata) (кол. 9-29, лат.)
Дисертации за Кирил
– дисертация I, 15 гл. (за живота и делата на св. Кирил Иерусалимски) (кол. 32-123, лат.)
– дисертация II, 6 гл. (за писанията на св. Кирил и най-много за катехизисите) (кол. 124-167, лат.)
– дисертация III, 13 гл. (за различни части на Кириловото учение) (кол. 168-293, лат.)
Свидетелства на древните за св. Кирил Иерусалимски и неговите писания: Епифаний, Иероним, Филосторгий, Сократ, Созомен, Теодорит, Евстратий, Леонтий, Анастасий Синаит, Симеон Метафраст, Евтихий Александрийски, Кедринос, Никифор Калист, римски мартиролог, гръцки миней (кол. 294-321)

1. Катехизиси (23) на св. Кирил, иерусалимски архиепископ (кол. 322-1127)
– прокатехизис (кол. 331-366)
– първи катехизис (кол. 367-378)
– втори катехизис (кол. 379-423)
– трети катехизис (кол. 424-449)
– четвърти катехизис (кол. 450-503)
– пети катехизис (кол. 504-532)
– иерусалимски Символ, събран от различни места на Кириловите катехизиси (кол. 533-535)
– шести катехизис (кол. 536-603)
– седми катехизис (кол. 605-622)
– осми катехизис (кол. 623-635)
– девети катехизис (кол. 636-657)
– десети катехизис (кол. 658-689)
– единадесети катехизис (кол. 690-723)
– дванадесети катехизис (кол. 724-769)
– тринадесети катехизис (кол. 770-822)
– четиринадесети катехизис (кол. 823-865)
– петнадесети катехизис (кол. 866-915)
– шестнадесети катехизис (кол. 916-965)
– седемнадесети катехизис (кол. 966-1012)
– осемнадесети катехизис (кол. 1013-1059)
– деветнадесети катехизис (кол. 1060-1075)
– двадесети катехизис (кол. 1076-1084)
– двадесет и първи катехизис (кол. 1085-1094)
– двадесет и втори катехизис (кол. 1095-1105)
– двадесет и трети катехизис (кол. 1106-1127)

2. Беседа за болния, който лежал до къпалнята (Иоан 5:2-16) (кол. 1128-1153)

3. Писмо до цар Константин за явилия се в небесата знак на кръст от светлина (кол. 1154-1178)
Фрагменти от загубени трудове на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1179-1182)
Трудове, приписвани (supposita) на св. Кирил

4. Реч за посрещането (ὑπαπαντή) на нашия Господ и Спасител Иисус Христос при Симеон Богоприимец (кол. 1183-1204)

Неавтентични писма до и от папа Юлий (кол. 1205-1210)

Избрани посветителни писма, предговори и наблюдения на издателите на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1211-1272, лат.)
– на Joannes Grodecius, 1525-1596 (Братислава, 1564) (кол. 1211-1218, лат.)
– на Jean Prevost/Joannes Prevotius, 1585-1631 (Париж, 1608) (кол. 1219, лат.)
– на Thomas Milles, 1671–1740 (Оксфорд, 1703) (кол. 1220-1260, лат.)
Описание и история на базиликата на Възкресението (кол. 1261-1272, лат.)

Пeтър II, александрийски епископ (кол. 1273-1293)
Справка (кол. 1273-1275, лат.)
1. Съборно послание (при Теодорит IV,22) (кол. 1276-1293)

Тимотей, александрийски епископ (кол. 1294-1309)
Справка (кол. 1294-1295, лат.)
1. Канонически отговори (ἀποκρίσεις κανονικαί) (кол. 1296-1307)
2. Писмо до Диодор, епископ на Тир (кол. 1308-1309, лат.)

Аполинарий, лаодикийски епископ (кол. 1310-1537)
Справка (кол. 1310-1313, лат.)
1. Превод на Псалтира
– Пс. 1-16 (кол. 1314-1329)
– Пс. 17-31 (кол. 1330-1353)
– Пс. 32-45 (кол. 1354-1377)
– Пс. 46-63 (кол. 1378-1399)
– Пс. 64-76 (кол. 1400-1422)
– Пс. 77-90 (кол. 1423-1449)
– Пс. 91-104 (кол. 1450-1471)
– Пс. 105-117 (кол. 1472-1491)
– Пс. 118 (кол. 1492-1505)
– Пс. 119-150 (кол. 1506-1537)

Исаак, християнин от юдей (кол. 1538-1545, лат.)
Справка (кол. 1538-1541, лат.)
1. За вярата. За светата Троица и въплъщението на Господа (кол. 1542-1545, лат.)

Теодор, тарсийски епископ (кол. 1546-1627)
Справка (кол. 1546-1561, лат.)
1. Фрагменти от катените (кол. 1562-1627)
Прибавки към Аполинариевия превод на Псалмите (кол. 1628-1633)

Показалец на предметите, които се съдържат в Кириловите катехизиси, в бележките, добавката и предшестващите (praeviis) дисертации (кол. 1634-1715, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1716-1720, лат.)

Том 34
(1860)

IV век

Св. наши отци Макарий Египетски и Макарий Александрийски
всички налични трудове
следва
отново прегледана (recognita) от същите издатели
„Лавсаик“ (Historia Lausiaca) от Паладий Еленополски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7, лат.)

Мнение/предисловие (avis) на издателите (кол. 8, фр.)

За „Животите“ за светите Макариевци, Египетски и Александрийски. Критически и исторически въпроси, 8 гл. (кол. 9-176, лат.)
– пролегомени (кол. 9-37, лат.)
– Паладий за св. Макарий Египетски (кол. 38-63, лат.)
– Паладий за св. Макарий Александрийски (кол. 64-103, лат.)
– Руфин за св. Макариевци (кол. 104-113, лат.)
– Евагрий, Иероним, Касиан за св. Макариевци (кол. 114-123, лат.)
– кн. III-VII от collectio Rosweidiana за животите на отците и изреченията на св отци за св. Макариевци (кол. 124-149, лат.)
– за изданията на Possinus и Cotelerius (кол. 150-159, лат.)
– Сократ, Созомен и други църковни писатели за Макариевците (кол. 160-176, лат.)

Първа добавка, съдържаща „Деянията“ на светите Макариевци
– Животът на св. Макарий Египетски от Паладий (кол. 177-183)
– Животът на св. Макарий Александрийски от Паладий (кол. 184-199)
– други места от „Лавсаик“ и някои кодекси (кол. 200-229)

Втора добавка, съдържаща „Изреченията“ (ἀποφθέγματα) на светите Макариевци (кол. 230-263)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791. Две дисертации за писанията на св. Макарий Египетски (кол. 264-283, лат.)

Първо издание на Беседите на св. Макарий Египетски. Предговор към латинския превод на беседите на Joannes Picus (Париж, 1559) (кол. 284-299, лат.)
Предговор на Zacharias Palthenius, 1570-1615 (Франкфурт, 1594) (кол. 300-307, лат.)
Статията в „Суда“ (кол. 310)
Предговор към изданието от 1622, Париж от Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626 и др. (кол. 310-316, лат.)
1. Беседи на св. Макарий Египетски (кол. 317-323)
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686. Пролегомени към трудчетата на св. Макарий Египетски, издадени от самия него (Париж, 1684) (кол. 324-351, лат.)
Johann Georg Pritius, 1662-1732. Предговор към изданието на беседите на св. Макарий Египетски (Лайпциг, 1714) (кол. 352-369, лат.)
Пролегомени на Андреа Галанди (кол. 370-377, лат.)
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717 и William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713. За св.св. Макарий Египетски и Александрийски (кол. 378-391, лат.)
Й.А. Фабриций. За животите и писанията на св.св. Макарий Египетски и Александрийски (Харлес, 1802; т. VIII) (кол. 392-400, лат.)
2. Писма и молитви на Макарий Египетски (кол. 401-448)
3. Духовни беседи (50) на св. Макарий Египетски (кол. 449-821)
– Беседи 1-10 (кол. 449-543)
– Беседи 11-20 (кол. 544-655)
– Беседи 21-30 (кол. 656-727)
– Беседи 31-40 (кол. 728-767)
– Беседи 41-50 (кол. 768-821)
4. Аскетически трудчета (кол. 822-970)
– за пазенето на сърцето (кол. 822-841)
– за съвършенството в Духа (кол. 842-852)
– за молитвата (кол. 853-865)
– за търпението и различаването (διάκρισις) (кол. 866-889)
– за издигането на ума (кол. 890-907)
– за любовта (кол. 908-935)
– за свободата на ума (кол. 936-967)
– правило към монасите (кол. 968-970, лат.)

Св. Серапион, Макарий, Пафнутий и другият Макарий. „Правило към монасите“ (кол. 971-982, лат.)
Източно правило, избрано от правилата на източните отци – от дякон Вигилий (кол. 983-990, лат.)
Паладий, еленополски епископ. „Лавсаик“
Предговор на Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584 (Дукеус; Париж, 1624) (кол. 991-994, лат.)
Предговор на Паладий (кол. 997-1010)
Ἡ πρὸς Λαύσον ἱστορία/Historia Lausiaca, 151 гл. (кол. 1007-1261)
Забележка от Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629 (кол. 1262-1278, лат.)

Аналитични показалци към св.св. Макарий Египетски и Макарий Александрийски (кол. 1279-1293, лат.)
Показалец към „Лавсаик“ (кол. 1294-1302, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1303-1308, лат.)

***

(по технически причини размествам реда – вм. 35 давам 40. Ще се случва и по-нататък, с Божия помощ)

Том 40
(1863)

IV век

Св. египетски Отци
всички трудове
предхождат ги (praecedunt)
всички оцелели (quae supersunt) трудове
на
Филон Карпасийски, Астерий Амасийски, Немезий Емески, Иероним Грък

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Филон, епископ на Карпасия. „Тълкуване (ἑρμηνεία) към Песен на песните“ (изд. халкедонски епископ Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774; Рим, 1772) (кол. 9-154)
Предговор (кол. 9-26, лат.)
1. „Тълкуване (ἑρμηνεία/enarratio) към Песен на песните“ към презвитер Евстатий и дякон Евсевий (кол. 27-154)

Св. Астерий, амасийски епископ (кол. 27-154)
Историческа и литературна справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. IX, стр. 513 (кол. 155-159, лат.)
Предговор на François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679 (кол. 160-162, лат.)
1. Беседи (21) на св. Астерий (кол. 163-477)
– за богатия и за Лазар (Лука, 16:19) (кол. 163-179)
– за неправедния пристойник (Лука, 16:1) (кол. 180-193)
– против алчността (πλεονεξία) (кол. 194-215)
– против празника „Календи“ (кол. 216-225)
– за „позволено ли е човеку да напусне жена си по всяка причина?“ (Мат., 19:3) (кол. 226-239)
– за пророк Даниил и за Сусана (Дан., 13:2) (кол. 240-249)
– за слепия от рождение (Иоан, 9:1) (кол. 250-263)
– похвала на светите първовърховни (κορυφαίους) апостоли Петър и Павел (кол. 264-299)
– похвала за св свещеномъченик Фока (кол. 300-313)
– десета, похвала за светите мъченици (кол. 314-333)
– разказ (ἔκφρασις) за всехвалната мъченица Евфимия (кол. 334-337)
– похвала за св. първомъченик Стефан (кол. 338-354)
– насърчение (προτρεπτικός) за покаяние (кол. 355-369)
– за началото на поста (кол. 370-389)
– към Пс. 5, първа-пета (кол. 390-443)
– двадесета, към Пс. 6 (кол. 444-459)
– към Пс. 7 (кол. 460-477)
Добавка към Астерий, от „Амфилохии“ на Фотий. „Колко Астериевци е имало и какво е било тяхното мнение (δόξα/opinio)“ (кол. 478-479)

Немезий, епископ на Емеса (кол. 480-844)
Историческа справка (кол. 480-483, лат.)
Предговор на Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811 (Хале, 1802) (кол. 484-486, лат.)
Обяснение (explicatio) на съкращенията и справка за изданията, кодексите, преводите и останалите трудове, които са използвани (adhibita) в това издание (кол. 487-491, лат.)
Предговор към антверпенското издание (Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577 et Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589) (кол. 492-495, лат.)
Предговор към оксфордското издание (кол. 496-500, лат.)
Фабриций за Немезий. Bibliotheca graeca; т. VII, стр. 549 (кол. 501-502, лат.)
1. „За природата на човека“, 44 гл. (кол. 503-817)
Забележки на оксфордския издател към Немезий (кол. 819-844, лат.)

блаж. Иероним, гръцки богослов
Историческа справка (кол. 845-846, лат.)
1. Диалог за Светата Троица между евреин и християнин (кол. 847-859)
2. „Старание (φιλοπονία), полезно за всеки християнин“ (кол. 860-866)

Египетски отци от IV век
Св. Орсиезий, тавенисийски авва (кол. 867-895)
Св. Серапион, тмуитски епископ (кол. 896-941)
Св. Пахомий, тавенисийски авва (кол. 942-952)
Св. Антоний Велики (кол. 953-1102)
Св. авва Исаия (кол. 1103-1213)
Евагрий Понтийски (кол. 1214-1286)

Том 41
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър
всички трудове, които беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)
прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения Дени Пето от Орлеан (Париж, 1622)

Том първи

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (4 стр. без ном., лат.)
Справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VIII, 1802 (стр. i-xiv, лат.)
– животът на св. Епифаний
– други Епифаниевци
– издания на св. Епифаний
– налични автентични писания
– загубени писания
– съмнителни, които изглежда слядва да се отдадат (tribuenda) на някойпо-късен Епифаний
– неиздадени
Посветително писмо от Пето до кардинал Франсоа дьо Ларошфуко (Rupifucaldius), 1558–1645 (да не се бърка с писателя, 1613-1680) (кол. 9-15, лат.)
До католическия и искрен (catholicus et candidus) читател (кол. 16-19, лат.)
Някои похвали на древните за Епифаний (Иероним, Августин, Созомен) (кол. 20-23)
„Животът на св. Епифаний“. Откъси/извадки от казаното от Иоан, негов ученик (кол. 24-73)
Полибий, епископ на Ринокорури. Останалото от неговия „Живот на св. наш отец Епифаний, епископ на Константия“ (кол. 74-115)
„Деяния на св. Епифаний“ , 7 гл. от Daniel von Papenbroeck/Paperbrochius, 1628-1714 (от боландистките „Деяния на светиите“ т. III; Венеция, 1738) (кол. 116-151, лат.)
Дени Пето. „Предварителни размишления“ (προθεωρία) към труда на Епифаний, надписан „Panarium“ (кол. 152-154, лат.)
Писмо на презвитерите Акакий и Павел до Епифаний и отговор (кол. 155-172)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“ (Panarium sive arcula)
– кн. I, t. 1 (1-20 ерес) (кол. 173-285)
– кн. I, t. 2 (21-33 ерес) (кол. 286-577)
– кн. I, t. 3 (34-46 ерес) (кол. 578-849)
– кн. II, t. 1 (47-64 ерес) (кол. 850-1199)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1200, лат.)

Том 42
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър

всички трудове, което беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)

прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения
Дени Пето от Орлеан
(Париж, 1622)

Том втори

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (без ном., лат.)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър (кол. 9-832)
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“
– кн. II, т. 2 (65-69 ерес) (кол. 9-335)
– кн. III, т. 1 (70-76 ерес) (кол. 336-639)
– кн. III, т. 2 (77-80 ерес) (кол. 640-773)
– истинна реч за вярата на съборната и апостолска Църква/καθολικῆς καὶ ἀποστολικῆς Ἐκκλησίας/expositio fidei (кол. 774-832)

2. „Обобщение/сбито изложение“ (ἀνακεφαλαίωσις/sive eorum quae in Panario dicta sunt summa comprehensio) (кол. 833-886)
– кн. I, т. 1 (кол. 833-853)
– кн. I, т. 2 (кол. 854-859)
– кн. I, т. 3 (кол. 860-863)
– кн. II, т. 1 (кол. 864-867)
– кн. II, т. 2 (кол. 868-869)
– кн. III, т. 1 (кол. 870-873)
– кн. III, т. 2 (кол. 874-886)

Добавка от дисертации

Диатриба за рождената година на Христос (кол. 887-939, лат.)
Друга диатриба: за годината и деня на Господните страсти (кол. 940-1015, лат.)
Диатриба за древния начин на покаяние в Църквата (кол. 1016-1045, лат.)
За хорепископите (кол. 1046-1053, лат.)
За двойния цикъл et embolismorum ratione (кол. 1054-1057, лат.)
За псевдосинодите в Сирмиум и Анкира, и за други полуариански деяния – разказ (narratio) на Сократ, Созомен и останалите (кол. 1058-1071, лат.)
За някои древни обреди (veteribus ritibus) на Църквата (кол. 1072-1102, лат.)

Аналитичен показалец към първите два тома (кол. 1103-1126, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1127-1128, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TvQUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Изследователи на гръкоезичната патристика, чиито текстове са публикувани в MPG

XV век

Barnabas Celsanus, края на XV в.
Petrus Brutus, края на XV в.

XVI век

до 1580

Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536
Бернардин Донат/ Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557
Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577

до 1600

Николай Галасий/Nicolas des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581
Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581
Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584
Франсиско Торес/Francisco Torres/Franciscus Turrianus, 1509-1584
Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589
Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius, 1532-1590
Joannes Grodecius, 1525-1596
Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599
Амброзий Ферари/Ambrosius Ferrarius, XVI в.
Готфрид Тилман/Godefroy/Godefridus Tilmann (?)

XVII век

до 1632

Мартин дел Рио/Martinus Delrio, 1551-1608
Франсоа Феуарден/François Feuardent/ Franciscus Feuardentius, 1539-1610
Zacharias Palthenius, 1570-1615
Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius, 1550-1616
Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617
Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626
Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629
Jean Prevost, 1585-1631
Петър Ланселий/Petrus Lansselius, 1580-1632

до 1662

Николай-Хуго Менар/Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus, 1585-1644
François Viger/Franciscus Vigerus, 1590-1647
Балтазар Кордерий/Balthasar Cordier/Corderius, 1592-1650
Дени Пето/Denis Pétau/Dionysius Petavius, 1583-1652
Патрик Янг/Patrick Young/Patricius Junius, 1584-1652
Петър Халоа/Petrus Halloix, 1571-1656
Лука Холстен/Lukas Holste/Lucas Holstenius, 1596-1661
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca, 1594-1662

до 1700

Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669
Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676
François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679
Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686
Жан-Батист Котелие/Jean-Baptiste Cotelier/Cotelerius, 1629-1686
Исак Вос/Isaac Voss/Isaacus Vossius, 1618-1689
Basilius Millanius Casinatis/Б.М. Касинат (?)

XVIII век

до 1736

Йохан Ернст Грабе/Johannes Ernst Grabe/Ioannes Ernestus Grabe, 1666-1711
William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713
Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715
René Massuet/Renatus Massuetus, 1666-1716
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/Antonius Augustinus Touttaeus, 1677-1718
Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720
Денис-Николай льо Нури/Denis-Nicolas Le Nourry, 1647-1724
Johann Georg Pritius, 1662-1732
Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus,1666-1736 (архиепископ на Анкира)
Йохан Алберт Фабрициус/Johann Albert Fabricius, 1668-1736

до 1772

Thomas Milles, 1671–1740
Шарл де ла Рю/Charles de la Rue/Carolus Delarue, 1684-1740
Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741
Шарл Венсан де ла Рю/Charles Vincent de la Rue/Carolus Vincentius Delarue, 1707-1762
Пруденций Маран/Prudentius Maranus, 1683-1762
Джовани Манси/Giovanni Domenico Mansi/Joannis Dominici Mansi, 1692-1769
Dominic Vallarsi, 1702-1771

до 1800

Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774 (епископ на Карпасия)
Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/Bernard de Rubeis, 1687-1775
Андреа Галанди/Andrea Gallandi/Gallandus, 1709-1779
Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784
Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani, 1712-1786 (епископ на Падуа)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791

XIX век

до 1855

Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811
Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815
Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826
Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854
Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854

до 1900

Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868
Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870
Константин Тишендорф/Konstantin von Tischendorf, 1815-1874
Ернст Г. Герсдорф/Ernst Gotthelf Gersdorff, 1804-1874
Жак-Пол Мин/Jacques Paul Migne, 1800-1875
Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883
Адолф Щирен/Adolphus Stieren, 1813-1884
Карл-Йозеф Хефеле/Karl Joseph von Hefele, 1809-1893
Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto, 1816-1897

***

Новобългарски преводи на текстовете, публикувани в MPG
(справки от Георги Митов)

1. Св. Климент Римски. Две послания до коринтяните (Прев. Димитър Димитров). София: Синодално издателство, 2011

2. св. ап. Ерм. Пастирът, кн. I-II (Прев. Никола Антонов) http://www.pravoslavieto.com/books/Pastir_Erm.htm; също – „Писмо до Диогнет“, прев. Св. Риболов в Изборник – светоотеческо наследство. „Омофор“, 2001

3. Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия. За църковната йерархия (Прев. Иван Христов). София: ЛИК, 2001.
Псевдо-Дионисий Ареопагит. За Божествените имена (Прев. Лидия Денкова). София: Гал-Ико, 1999. Второ преработено и допълнено издание: http://eprints.nbu.bg/2504/ (Достъп: 11 януари 2021)
Дионисий Ареопагит. За мистическото богословие (Прев. Николай Кочев) – Философски алтернативи, 4, 1995, 124-133

5. Изборник – светоотеческо наследство (Прев. Светослав Риболов). София: Омофор, 2001. Съдържа преводи от съчиненията на св. Игнатий Антиохийски и на св. Поликарп Смирненски; също – „Мъченичеството на св. Поликарп“ и „Фрагменти“ на св. Папий, епископ Иераполски.

8. Климент Александрийски. Увещателно слово към елините (Прев. Стела Панайотова) – ГСУ-ЦСВП, 84-85 (4), 1994, 161 сл.

11. Ориген. За началата. Кн. 1. София, 2003 (Преводът е направен от руски и английски, както е споменато в предговора, но на места е взет под внимание и латинския текст според превода на Руфин – https://duhovno-razvitie.com/origen.pdf)

(ще се допълва)

***

Кратък списък на автори и произведения по томове

I-II т.

– св. Климент Римски
Първо и второ послания до коринтяни
Две послания към девиците
„Клементини“ – „Recognitiones“, „Двадесет беседи“ (quae feruntur)
„Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
Литургия на св. Климент
„Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.)
– „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae)
– св. апостол Варнава
Съборно послание
– св. ап. Матия
– папа Анаклет
Писма и разпоредби (Epistolae et decreta)
– св. ап. Ерм
„Пастир“
– „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (Testamenta XII patriarcharum)
– „Писмо до Диогнет“
– „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей от презвитерите и дяконите на Ахея “

III-IV т.

– св. Дионисий Ареопагит
„За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia)
„За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia),
„За божествените имена“ (De divinis nominibus),
„За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum),
11 Писма (Epistolae)
Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi)
– Схолии на св. Максим и Парафрази на Георги Пахимер
– „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт.
– Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“
– За Дионисий Ареопагит от „Суда“
– Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“
– Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“
– Методий (Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“

V т.

– св. Игнатий Богоносец
Послания
Литургия на св. Игнатий
– Мъченичество на св. свщмчк Игнатий Богоносец
– св. Поликарп, епископ на Смирна
Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп
Послания на
– папа Еварист
– папа Александър I
– папа Сикст I
– папа Телесфор
– папа Хигин
– папа Пий I
– папа Аникет към епископите на Галия
– папа Сотер
– папа Елевтерий
– Фрагменти на св. Мелитон Сардийски
– Папий от Хиераполис
– св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина
– Аристид
– Агрипа Кастор
– Аристон от Пела
– Клавдий Аполинарий
– св. Хегезип
Коментари за деянията на Църквата
– Пантен
– Родон
– Максим, Иерусалимски епископ
Фрагмент от За материята
– Поликрат, еп. Ефески
Фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
„Деяния на св. Тимотей“
– св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска
– св. Серапион, антиохийски епископ
– Аполоний
– Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други
– „Страдание на свв. Епиподий и Александър“
– „Страдание на св. Симфориан“
– „Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия“
– папа Виктор I
– Архей, епископ на Африка

VI т.

– св. Юстин, философ и мъченик
„Реч към елините“
„Увещание към елините“
„За монархията“
„Апология за християните към Антонин Пий“
„Апология за християните към римския сенат“
„Диалог с юдеина Трифон“
Неавтентични (spuria)
„Писмо до Зен и Серен“
„Изложение на правилното изповедание“
„Отговори към православните“ относно някои необходими питания
„Християнски въпроси към елините“
„Елински въпроси към християните“
„Опровержение на някои аристотелистки учения“
„Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“
Фрагменти от „За възкресението“
– Тациан
„Против елините“
„Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод
„За възкресението на мъртвите“
– Атенагор Атински, християнски философ
– Теофил, антиохийски епископ
„До Автолик“
– Ермий философ
„Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“

VII-IX т.

– св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“/῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или„Против ересите“
– Климент Александрийски
„Увещание към елините“ („Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes)
„Педагог“
„Стромати“
„Кой богат ще се спаси“
Спорни (dubia)
„Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
„За промисъла“, „За душата“ и др.

X т.

– св. Зефирин, римски първосвещеник
– Гай (Caius), римски презвитер
– Юлий Африкан
„Хронография“
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос
– св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик
– св. Урбан I, римски първосвещеник
– Астерий Урбан
– папа Понтиан
– папа Антер
– папа Фабиан
– св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик
– св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия
– Теогност Александрийски
– Пиерий, александрийски катехист
– Малхион, презвитер на Антиохийската църква
– св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата Трудове и фрагменти
– св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец
– св. Дионисий, александрийски епископ
– Макарий Магнезийски
– св. Архелай, епископ на Месопотамия
– св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква
– св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква

XI-XVII т.

– Ориген
Писмо до Африкан За историята на Сузана
Писмо до Григорий [Чудотворец]
„За възкресението“
Фрагменти от „Стромати“
„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“
„За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“
„Увещание за мъченичество“
„Срещу Целз“
„Диалог за правилната вяра в Бога“
Тълкувания/коментари (ἐξηγητικά)
към Стария завет
към Новия завет
„Филокалия“
Хексапли (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“)
– „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“
Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica)
– „Към Иов“ на анонимен автор
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)
– Апология на мъченик Памфил за Ориген
– Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги

XVIII т.

– св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
„Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia)

„За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio)
от „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione)
от „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis)
от книгите „Против Порфирий“
„За Симеон и Анна“
Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum)
Фрагменти
от Беседа За Господния кръст
други
– Александър епископ на Ликополис. „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum
– св. Петър, александрийски епископ и мъченик
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Послание (еpistola canonica) на св. Петър, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара
Послание на св. Петър до александрийската църква
От „Книга за божеството“ на светейшия Петър
Фрагменти
– св. Александър, александрийски епископ
Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου
Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini)
– св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик
Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio)
Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор
Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий
Литургия на св. Евстатий
Коментар към „Шестоднев“
– Тит, бострийски епископ
Три книги Против манихеите
Реч за Цветница
– Маркел, епископ на Анкира
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски
Изповедание на вярата на анкирската църкваИзповедание на вярата на анкирската църква
– Теодор, хераклейски епископ
от „Тълкование към Исаия“

XIX т.

– Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
„Хроники“
– презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“
– Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ на Арат
– Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“
– Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний
– Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г.
– от Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат
– Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3
– Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат
– „Родът и животът на Арат“
– Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“
– св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“
– монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“
– св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata
– Аеций. „За значението на небесните тела“

XX-XXI т.

– Евсевий Памфил
„Църковна история“
„Животът на цар (imperator) Константин“
– Реч на цар Константин към събранието на светиите
Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus)
„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis), от книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber),
Писма на Евсевий
„Подготовка за Евангелието“

5 дек 2017 b

Арист 5-12 дек БНТ 4

Лекции по старогръцка литература 2020/2021

Лекции по време на криза

Преподаването ми на литература през 90-те вървеше колебливо и доста разхвърляно. От една страна, защото се занимавах с други неща: писане на дисертация, превеждане на Аристотел, занятия по езици, включително и новогръцки. От друга страна, водех само упражненията. Това значеше, че не мога да съм отговорен за „идеята“ на предложеното знание; пък и ми беше рано да предлагам такава идея, тъй като това не можеше да стане с толкова малък опит.
Но от около 2000-та нататък Богдан Богданов ми остави лекционния си курс за студентите в Новогръцка филология и по този начин ми даде възможност сам да строя това изображение на словесното наследство, което ученият предлага на онези, които го слушат.
Около 10 години по-късно, през есента на 2011, прочетох в тази зала доклад, наречен „Историите на старогръцката литература в България“, където разказах какво е направено в тази насока на български език; а и не само. И след като представих делата на предшествениците си, благоразумно споделих, че все още нямам личен принос за това знание. А тогава започваше третата година, в която се занимавах и със студентите от класическа филология; и десетата, в която работех с магистрантите по антична култура и литература. Всичко това значеше, че от мен вече се очаква да знам що е „старогръцка литература“ и как представянето и отчасти придобиването на това знание ще протича в един повтарящ се период от време – което именно са и академичните години.

За да стане това, не стигаше да съм осведомен за направеното преди мен, но беше нужно да знам въпросите относно това знание, които са били решавани, и които трябваше и аз да решавам на своя отговорност. Ето някои от тях.
– какво да се прави с предполагаемата предомирова поезия. Въпросите, отнасящи се до Орфей и орфизма винаги са били обсъждани у нас, но не като част от историята на литературата, а по-скоро като митологично наследство – гръцко или друго. Затова с тях се занимаваха от културологична и по-специално от „тракологическа“ гледна точка.
– какво да се мисли за митологията изобщо. Когато бях гимназист, студент и асистент, за нея се говореше като за форма на мислене, съответстваща на първобитната обществено-икономическа формация. Наред с това се правеха опити за „археология“ на митовете, чрез разделянето им на по-ранни (с тератоморфични персонажи, източник на магически енергии) и по-усъвършенствани – като героическите.
– доколко да се обсъждат литературните качества на Омировия епос, тоест доколко да се подхожда към него от литературно-естетическа гледна точка (а не само от филологическа).
– какво да се прави с лириката. Трудността при нея идва от големия брой автори, разнообразието на жанровете, лошото съхранение на текстовете, пък и голямата зависимост от преводите.
– как да представят различията между тримата трагици – всеки от тях е влиятелен, но по своему.
– дали в основния курс да се включват Новата комедия и романът. Това е въпрос, отнасящ се до спецификата на класическата полисна литература – дали тези жанрове не са нещо външно за нея.
– до каква степен и как да се говори за „прозаическите“ видове – историография, ораторство и философия. Ако прозата е по-малко литература в сравнение с поезията, не би ли трябвало и вниманието към нея да е по-малко? Отговорът ще зависи от общото понятие за литература. Всъщност не малко от древните епици правят по същество прозаични текстове, като „Дела и дни“ на Хезиод.
– в същата посока е и въпросът за науките. От класическата епоха са запазени природонаучни текстове, примерно медицински. Какво да се казва за тях, и редно ли е да не се казва нищо?

По-нататък:
– как да се пристъпва към елинистическата и гръкоримската епоха, където текстовете стават все повече, а преводите – все по-малко? Докъде стига времето, в което още съществува старогръцка литература и как да се обясни, че по-късните произведения се представят по-слабо от по-ранните?
– какво да се прави с неелинската гръкоезична литература (християнска, юдейска, а и друга)? Ако тя не е старогръцка, в какъв смисъл казваме това? Ако допуснем, че и за нея може да се говори, докъде във времето да се разпростираме (основателите на старогръцкото литературознание не са се колебали да стигнат до средата на XV в.)

Всичко това са въпроси, зависещи от идеята ни за това словесно наследство. Но има и други, чисто методически. Най-напред, въпросът за разговора: доколко, как и за какво ще се разговаря със слушателите на курса?
И също: това, което предлагаме дали е знание повече за факти; или за основанията ни да приемаме тези факти; или за литературни явления и отношението между тях.

Това бяха въпросите, които ме занимаваха в продължение на двадесетина години преди да изработя едно общо въведение към предмета, което беше завършено през 2019-та и наречено „Старогръцката литература“. Създаването на тази книга беше опит да се обяви, че за предаването на това знание е необходим разговор; а също и че не е все едно какви са участниците в този разговор. Както се вижда и от казаното във „Федър“, не всяко знание може да бъде предложено всекиму, а е необходимо онзи, който ще го приема, да бъде донякъде готов за това.

Що се отнася до лекционния начин, той е добър в обстановка, където няма почти никакъв достъп до сведенията, които лекторът може да даде; с други думи, там, където слушателите няма откъде да четат. И е истина, че до края на 80-те, пък и малко по-нататък имаше трудности с намирането на добри писания по тези въпроси. Но това положение започна да се променя с голяма бързина през 90-те и напълно се промени с появата на сканираните книги и практически пълния достъп до тях през второто десетилетие на този век.
Така че четенето в аудитория на текст, съдържащ сведения, повечето от които слушателят лесно може да открие, изглеждаше все по-неестествено и сякаш самό искаше да бъде заменено с друг вид работа.
Но ако това е така, какво да кажем за лекциите през последната, 2020 година? Ако е неуважително за науката и образованието да искаме от студентите да стоят мирно, да мълчат и да слушат как им четем гласно в аудитория, тогава какво е другото: да им четем, докато те спят, разхождат куче, работят или готвят? Това е, което наричам „лекции във време на криза“.

Но нека все пак да кажа същественото на тази литература – а именно, за основните ѝ форми, които ми се проясниха през изминалите години на работа и опити.

От времето на Омир, макар и може би не само благодарение на него, художествените текстове се създават в съгласие с, от една страна, трагическо-комическата, а от друга – с романно-перипетийната форма.
– Трагичното го виждаме във фабулата на „Илиада“ като „Ахилеида“ – разказ за величието и страданието на героя.
– Комичното се мярка в множество епизоди и в двете поеми – измамването на Зевс от Хера, бягството на Афродита от бойното поле, авантюрата ѝ с Арес, обидите, които боговете си разменят в битките помежду си, боят на просяците в „Одисея“, начинът, по който Одисей наказва Терсит, но и грубостите, с които собствените му слуги се нахвърлят срещу него, докато той обикаля Итака инкогнито.
Впоследствие тези форми овладяват някои влиятелни жанрове – първо, атическата трагедия, макар и не изцяло, защото много от т.нар. трагедии се оказват малки романи с щастлив край. Комедийното начало пък, което е свързано и с.нар. „хулна поезия“ (ψόγοι) пък се явява много преди сатировите драми и старата комедия в част от лириката – в ямбите на Архилох и Хипонакт, но и у множество други стихотворци; както и в епически поеми, подобни на „Мишките и жабите“ и изчезналия „Маргит“.
Но защо настоявам на свързването на комичното с трагичното? Защото и двете се градят върху идеята за провала; с тази разлика, че при трагедията провалът е безусловен и единствен (нещастието на Ахил, на Едип, смъртта на Агамемнон), докато комедията е нейна пародия – там героят е низък и неудачник по начало, а провалът му е незначителен, и може да случва отново и отново.

– За романно-перипетийната форма: първата и най-забележителна проява е „Одисея“, но впоследствие тя често се среща в лириката; защото лириката – примерно тази на Алкей и Сафо – представя тревоги, а тревогите са перипетии. Нейният живот е постоянен и дълъг: има я в трагедията, в Новата комедия и свързания с нея любовно-авантюрен роман; но и в другите видове романи.
Тези две форми са основата на всичко онова, което наричаме „художествена литература“; така че когато представяме тази част на гръцката словесност, ние всъщност представяме техните прояви.

От друга страна, има форми на прозаичността, и те също се две: историко-научна и философско-увещателна.
– Първата се занимава с установяване на факти; и поради това се проявява както в историографията, така и в реториката (съдебната, отчасти съвещателната); а също и в отделните науки.
– Философско-увещателната е за понятията (тогава тя се нарича диалектика) и за началата на битието и живеенето, но не по художествен начин. Последното включва и поучителната словесност, която е много ранна и устойчива – тя си служи с епоса (наречен дидактически), с баснята, с елегията, със сентенцията (апофтегма), с много от ораторската проза.

Така че това е, което тази литература съдържа. Всичко то се предлага в лекциите по един исторически начин – чрез факти и пояснения откъде съдим за тях. Ето защо лекционният курс, към който се стремях, се оказа по същество извороведски: студентите трябва да чуят откъде именно се знаят тези неща, за които те иначе могат да прочетат навсякъде.
От друга страна, литературата има свое определено съдържание, което са текстовете. Те (някои от тях) трябва да се прочетат и да се обсъдят в разговор, който ще протича пак донякъде в исторически дух (какво се казва там, под чие влияние е текстът, кому е повлиял), но и във философски – що за литературен вид е това, какви са литературно-естетическите форми, на които той се държи.
Както виждаме, обсъждането на литературата в аудитория е прозаична словесност, макар самата литература далеч не винаги да е такава. А какво пречи обсъждането да става и по противоположния начин – художествения?

Ако направим и това, тогава нашият подход ще ѝ съответства изцяло, защото ще ѝ бъде подобен – както тя е и прозаична, и поетическа, така и той. Затова в първата част на „Старогръцката литература“ се откриват комически и романни елементи, докато втората (бележките) е изцяло прозаична.

Докъде стига тази литература във времето и какво включва? Нейните граници се определят от езика ѝ, и то по два начина.
Примерно – латиноезичната литература не е гръцка, колкото и да прилича на нея.
Но критерият „език“ може да обясни и друго – а именно, защо научните текстове упорито отпадат от нейното разглеждане. Причината е, че те са написани на друг език – не в смисъл, че не са на гръцки, а в смисъл, че си служат с езиците на математиката, астрономията, музиката или медицината, които не всеки може да познава.
После, дали византийската литература е старогръцка и какво да кажем за новогръцката? Бих казал, че литературата е една, докато образците ѝ са едни. Образецът на старогръцката литература е Омир; а образецът на византийската, като оставим настрана светските жанрове, е Библията. Това са съвсем различни книги и те определят общия дух на тези литератури.
От друга страна обаче християнското богословие е силно зависимо от езическата философия; историографията следва старите историци, лириката и романа също много често имат съвсем елински вид. Така византийската словесност донякъде се отделя от древната – доколкото избягва влиянието на Омир – но все пак и остава при нея, защото си служи с други нейни, макар и второстепенни образци.

В съвременната гръцка словесност древните поети, историци и философи вече не могат да са образец; но византийското богословие може, и е. Така че и днес е възможно да се създават гръкоезични текстове, които да пазят византийския, а чрез него и античния дух. Но тези текстове трябва да са богословски.

(Четения на АРУКО, 2 април 2021)

***

Кратки (основни) лекции

Лекция втора
Легенди за предомировата поезия

I. Първенството на Омир

В старогръцката литература няма по-стари запазени произведения от поемите на Омир.
Това не означава, че сред съществуващите текстове на старогръцки език няма такива, които да са възникнали преди втората половина на VIII в. пр. Хр., когато е прието да се датира авторът на „Илиада“ и „Одисея“.
Някои части от текста на Стария завет (Библията), който бил преведен от еврейски на гръцки през III в. пр. Хр. в Египет по времето на Птолемей II Филаделф, несъмнено възхождат към по-отдавнашно време. Но те не се смятат за произведения на старогръцката литература (словесност). Причината е, че първоначално са били написани на друг език и са възникнали в друга културна област, различна от тази на древните (антични) гърци.
По подобен начин текстовете на Писанието и изобщо богослужебните книги, преведени на български още през IX в. сл. Хр. от равноапостолните Константин-Кирил и Методий, не принадлежат към българската, а към раннохристиянската и византийска (източноримска) литература, която се е развивала преди всичко на гръцки език.

Въпреки това в съзнанието на древните гърци е съществувало убеждението, че Омир не е най-ранният поет, а преди него е имало и други, които, дори да са имали друг език, все пак са създавали поезия, която е повлияла на по-сетнешните гръцки автори. Не трябва да се забравя, че когато гърците казвали „poiesis“, те нямали предвид само текста, но и музиката; значи, когато говорели за „ранни поети“, имали предвид също и „музикантите“.

II. Поезия и музика в Омировите поеми

Самият Омир дава основание за такива предположения.
Най-напред, в неговите поеми се срещат образи на „аеди“ – певци, които изпълняват епически произведения в хекзаметър под съпровод на лира. И ако Омир, както и древните предполагали, е живял много след Троянската война, това ще значи, че той е вярвал в съществуването на такива поети далеч (поне 400 години) преди него.
В „Одисея“ това е итакийския певец Фемий, който пее в Одисеевия дворец по нареждане на кандидатите за ръката на Пенелопа (Од., I); и слепият Демодок, когото Одисей слуша на празненствата, организирани от неговите домакини – феаките (Од., VIII). Около техните образи още през античността има немалко коментари. В Омировата биография на Псевдо-Херодот примерно се допуска, че в образа на Фемий Омир представя втория съпруг на майка си, който го бил осиновил („Животът на Омир“, …). Някои (авторът на приписвания на Плутарх трактат „За музиката“ – …) пък са на мнение, че Фемий и Демодок са имена на действително живели поети; друг въпрос е дали са били съвременници на Троянската война или на самия Омир.

В „Илиада“ Омир на две места споменава имена на поети, които не са действащи лица като Фемий и Демодок, но явно са били известни на неговите слушатели. Това са тракът Тамирис (Ил. II) и Лин, който е споменат като създадетел на една често изпълнявана песен („хубава Линова песен“, Ил. XVIII).
Дори главният герой на поемата Ахил в един момент е представен като музикално образован човек, който умее да пее и свири на лира (Ил. IX)

Както се вижда, Омир не гледа на себе си като на „пръв по време“; напротив, той дава достатъчно свидетелства, че по негово време музикалното изкуство и съчиняването на поезия вече са били познати и достатъчно добре развити.

III. Орфей – пръв сред легендарните поети

Когато става дума за предомирова поезия, най-често се споменава името на Орфей. В античната литература има огромен брой свидетелства за легендата за него. Тя се състои накратко в следното.

Орфей бил трак, син на тракийския благородник Еагър и музата Калиопа.
Той имал изключителна дарба за поезия: разказва се, че когато пеел, животните се събирали да го слушат, а звуците на лирата му задвижвали дървета и скали.
Бил ученик на египетските жреци и пренесъл култа към Озирис сред гърците, като преименувал Озирис на Дионис, а Изида – на Деметра. От неговото общество водят началото си повечето гръцки мистериални култове; той е разпространил вярата, че душата е безсмъртна, преминава от тяло в тяло и подлежи на съд в отвъдното за делата си приживе.
Орфей бил женен за Евридика, но щастливия им съпружески живот бил помрачен. Веднъж по време на разходка Евридика била ухапана от отровна змия и починала.
Орфей решил да слезе в подземния свят и да убеди Хадес и Персефона да върнат жена му. Очаровани от скръбта и думите му, те се съгласили: но при условие, че докато се изкачат на земята, той няма да се обръща, за да я погледне. Орфей не успял да изпълни условието и Евридика се върнала обратно при мъртвите.
Поетът бил убит от тракийки, обзети от Дионисово безумие (вакханки). Те разкъсали тялото му и хвърлили главата в Хеброс. Докато плавала, тя продължавала да пее. Водите я изхвърлили в Егейско море и тя доплавала до Метимна на Лесбос, където била намерена и запазена от местните жители.
Може би затова в по-късни времена Лесбос станал родина на някои от най-прочутите гръцки поети и философи.

IV. Античните автори за Орфей

По този повод следва да се каже, че най-ранното известно споменаване на Орфей в гръцката литература принадлежи на именно на лесбоски поет – Алкей (fr. 80).

Сред класическите автори, които съобщават за легендата около него, както и за обществото на „орфиците“, са още Есхил („Агамемнон“, ст. 1629-1631), Аристофан („Жаби“, ст. 1032), Еврипид („Иполит“, 959 и др.), Платон („Държавата“, 364а), Аристотел („За душата“, 410b), Теофраст („Характери“ – „Суеверният“).

През III в. пр. Хр. Аполоний Родоски го прави действащо лице в поемата си „Аргонавтика“ (I, 23). По-нататък споменаванията са много, но най-обширните сведения се откриват у Диодор Сицилийски („Историческа библиотека“, I, 23; IV, 25 и др.), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X, 8-77; XI, 1-66), Аполодор („Митологическа библиотека“, ), Павзаний („Описание на Гърция“) и Конон („Митографски разкази“, 45).

Из „Орфическа аргонавтика“ (1373-1376):

῎Ενθεν δ’ ὁρμηθεὶς ἐσύθην χιονώδεα Θρῄκην
Λειβήθρων ἐς χῶρον, ἐμὴν ἐς πατρίδα γαῖαν·
ἄντρον δ’ εἰσεπέρησα περικλυτὸν, ἔνθα με μήτηρ
γείνατ’ ἐνὶ λέκτροις μεγαλήτορος Οἰάγροιο.

„И оттам се понесох към снежната Тракия,
към Либетра, моята родна страна.
И достигнах пещерата славна, където в ложето на
храбрия Еагър роди ме майка ми.“

V. Образи на други предомирови поети

Може да се каже, че легендата за Орфей е станала образец, по който се изграждали митологичните биографии на други подобни персонажи.

Сред тях е споменатият Тамирис, който бил ослепен и лишен от поетическата си дарба, защото дръзнал да предизвика на музикално състезание самите Музи. Също Лин, за който се разказва, че бил учител по музика на Херакъл; и бил убит от този свой крайно буен и избухлив ученик.

И още:
Амфион, който също като Орфей можел да движи с музиката си неодушевени предмети; и така построил крепостните стени на град Тива.
Малоазиецът Марсий, който предизвикал на състезание Аполон, но загубил и бил убит от бога.
Ликиецът Олен, който, съгласно свидетелството на Херодот, съчинил химните, които се изпълнявали на празниците в чест на Аполон на остров Делос.
Фемоноя, която била жрица и прорицателка в Делфи, и на която философът и историк на литературата Прокъл (ок. 410-480 сл. Хр.) приписва създаването на хекзаметъра.

За всички тези поети в течение на цялата античност се е предполагало, че били по-ранни от Омир, изобретявали и подобрявали музикални жанрове и инструменти, и развивали стихосложението; и че повечето от тях не са били гърци.

*

Лекция трета
Троянският цикъл

I. Фотий, Прокъл и Аристотел

„Троянски“ или „епически“ цикъл е термин, който сме наследили от атинския учен Прокъл, живял през V в. сл. Хр. Неговата „Христоматия“, посветена на историята на класическата гръцка поезия, е съхранена в извлечение, направено от византийския духовник и ерудит Фотий (IX в.) в неговото „Хилядокнижие“ (Myriobiblion). Впоследствие този термин е приет и често употребяван от историците на старогръцката литература.

Доколкото Прокъл се е интересувал главно от поеми, създадени в хекзаметър, терминът „епически“ е уместен: тъй като, както свидетелства и Аристотел в „Поетиката“, гърците са наричали „епос“ всяко словесно произведение, съчинено в този размер.
От друга страна, Аристотел забелязва, че не всеки текст в хекзаметър трябва да се смята за поетически. Тъй като „поезия“ (poiesis) е вид на рода „мимесис“ (подражание). „Поезия“ имаме, когато съчинителят подражава на човешки характери в действие, като си служи с реч, а също с ритъм и мелодия. Както виждаме, Аристотеловия термин „пойесис“ не съвпада с нашия „поезия“. Защото, 1) когато казваме „поезия“, ние мислим само за словесното произведение, без да включваме музиката. От друга страна, 2) допускаме, че поезията може да не е непременно в мерена реч, докато Аристотел, като всеки грък по негово време, смята, че поетическото произведение винаги е в ритъм (стихотворен размер).
При това положение Аристотел не би сметнал, че „Теогонията“ на Хезиод, макар и написана в хекзаметър, е поетическо произведение. То е по-скоро митографско – т.е. представлява свод от някои известни митологически разкази, отнасящи се до възникването на вселената и родословието на боговете и герои; и преданията за техните дела. Но в представянето на онази литература, която нарича общо „епически цикъл“, Прокъл включва и този вид съчинения (митографските, изпълнени в хекзаметър); което показва, че в неговото понятие за епос имат място и нехудожествени произведения – ако за образец за такива се приемат „Илиада“ и „Одисея“.

Що се отнася до термина „Троянски“, той е уместен дотолкова, доколкото почти всички споменати поеми представят историята на Троянската война. Започва се от скарването на трите богини на сватбата на Пелей и Тетида, и дори по-рано – от един разговор между Зевс и Темида за това, че хората по земята са станали твърде многобройни и е добре тя да бъде отчасти облекчена от този товар; и най-добрия начин за това е да бъде устроена една голяма война.

II. Циклическите поеми

„Цикълът“, както е представен в „Христоматията“, има девет части, като осем от тях се състоят само от една поема. Две от споменатите поеми са Омировите „Илиада“ и „Одисея“, а другите шест се приписват на различни автори (Арктин от Милет, Евгамон от Кирена и др.). Тези шест поеми, създадени вероятно след Омир, но не по-късно от края на V в. пр. Хр., са загубени; а техните автори не са известни с друго. Изчезването им не е било случайно. Още Аристотел в „Поетиката“ отбелязва, че Омир далеч надминава останалите автори, занимавали се с троянската история; и поне от Аристотелово време време изразът „циклически поет“ означава някой, който е пресъздавал в хекзаметър някои митове, но не е се е отличил с голямо художествено майсторство. Самият Прокъл в края на изложението си казва, че тези поеми, чието съдържание разказва, не се четат заради високите си художествени качества, а защото съдържат сведения за тази история, от която хората винаги са се интересували.

И така, в първата част от „Цикъла“ влизат поеми, подобни на Хезиодовата „Теогония“.
На второ място е посочена поемата „Киприи“, която разказва троянската легенда от замислянето или първия повод за войната, до известното скарване между Ахил и Агамемнон.
На трето място е „Илиада“ на Омир, представяща събитията от „чумата“ в ахейския лагер и оттеглянето на Ахил, до смъртта и погребението на Хектор.
Четвърта е „Етиопида“, където се разказва за намесата на амазонката Пентезилея и етиопския цар (син на Зората) Мемнон – и двамата на страната на троянците. Разказът стига до смъртта и погребението на Ахил (пронизан със стрела от Александър-Парис, с помощта на Аполон).
Пета е „Малка Илиада“, в която са събитията преди нахлуването на ахейците в града. Най-важни са спорът за оръжията на Ахил и самоубийството на Аякс; присъединяването на Филоктет и Неоптолем към ахейската войска; смъртта на Парис (убит от Филоктет) и изработката на Троянския кон.
Шеста е „Разрушението на Троя“, където се разказва за превземането на града, извършено чрез измамата с коня. Представя се смъртта и пленяването на мнозина троянци, включително жени и деца (Приам, Астианакс, Андромаха, Касандра, Поликсена).
Седма е „Завръщания“, в която се разказва как ахейските вождове напускат Мала Азия и достигат родните си места (или загиват по пътя). Там са историите за Неоптолем, Нестор и Диомед, Менелай, Агамемнон, Аякс Ойлеев.
На осмо място е Омировата „Одисея“ – от потеглянето на Одисей от Троя до завръщането му в Итака и убийството на кандидатите за брак с Пенелопа. С тези събития е преплетена и историята на сина му Телемах, който се отправя към Пелопонес, за да получи от тамошните царе сведения за баща си; и как след завръщането си Телемах среща баща си и двамата заедно провеждат битката с враговете. Накрая избухва война между роднините на убитите и Одисеевото семейство, която е прекратена по решение на Зевс и с пряка намеса на покровителката на Одисей – Атина.
Девета е „Телегония“, където се разказва за събитията след войната с роднините. Одисей се отправя към континента, за да принесе жертва на Посейдон, както е бил посъветван от прорицателя Тирезий (когото той открива в царството на Хадес). Там заживява при теспротите в Епир, оженва се за местната царица и има от нея син. После се завръща в Итака, където случайно среща сина си от Кирка Телегон, който е дошъл там, за да го потърси. Но двамата не се разпознават, влизат в двубой и Телегон убива Одисей.

Същите истории, разказани малко по-различно и без посочване на поеми и имена на автори, откриваме на „Митологическа библиотека“ на Псевдо-Аполодор (към II в. сл. Хр.)

*

Лекция четвърта
Омир – легенди и свидетелства

„Илиада“ и „Одисея“ са първите произведения на старогръцката и изобщо на европейската литература. По-стари от тях не са известни нито на нас, нито на античните; макар да се е вярвало, че такива са съществували.
Няма съмнение, че и преди автора на тези две поеми трябва да е имало поети, които са създавали подобни епически произведения; иначе не можем да си обясним как изведнъж са се появили толкова големи и добре изработени литературни текстове. Но каквото и да е имало преди Омир, то е загубено.

I. Съобщенията на Херодот и Тукидид

Авторът на поемите е бил легендарен още през класическата епоха (от V в. пр. Хр. нататък); тогавашните автори не са разполагали със сигурни сведения за него като историческа личност. Причината не е толкова в неговата древност, а по-скоро в това, че самият той не е съобщил нищо определено за себе си. За сравнение – Хезиод, който обикновено бива датиран по същото време (втората половина на VIII в. пр. Хр.), е дал немалко сведения за живота си (главно в „Дела и дни“), които се приемат за автентични.

Херодот („История“ II, 53) смята, че Омир и Хезиод са били съвременници и са живели към 400 години преди него. Според него всички поети, които се смятат за по-древни от тях, сигурно са живели по-късно; и точно Омир и Хезиод са причина гърците да си представят боговете по такъв начин и да ги наричат с тези имена.
Тукидид („История на Пелопонеската война“ I, 3) казва, че на Омир не може да се има пълно доверие, що се отнася до фактите за Троянската война: първо, защото като всеки поет и той е бил склонен да украсява онова, което знае; и второ, че вероятно е живял много по-късно от нея.
Така че що се отнася до датировката, най-влиятелните историци от V в. са в съгласие – поетът на Троянската война е създал своите произведение въз основа на легенди, предавани през много поколения.

Относно това, къде е живял и как е изглеждал, единственото сведение, което класическите историци са сметнали за достоверно, е засвидетелствано в „Химн към Аполон“, приписван на самия Омир. Тукидид го цитира в кн. III (пар. 104); от него може да се заключи, че авторът на химна е от остров Хиос, и че е бил незрящ. Тукидид не изказва съмнение относно авторството, и така се оказва, че гърците по онова време са смятали за родина на поета точно този остров; и че са си го представяли сляп.

II. Слепотата на Омир. Певците в „Одисея“

Но откъде идва предположението за слепотата на Омир?
Вероятно причината за това се намира в самия Омиров текст. В песен VIII на „Одисея“ героят гостува на феаките, известни като отлични мореплаватели и любители на музиката и поезията. Там е представен поетът Демодок, който пее на събранията на местните велможи, акомпанирайки си на лира. Песните му са по сюжети на митологията (любовните отношения на Арес и Афродита), но и за Троянската война (скарването между Одисей и Ахил, построяването на дървения кон). Та този певец е сляп. Може би това е дало основание да се предполага, че образът на Демодок е автопортрет на Омир. Разбира се, това е само предположение, отнасящо се до легендата за поета, а не историческа хипотеза.
От друга страна, Демодок не е единствения образ на аед, който откриваме в поемите. По същото време в Итака има друг (на име Фемий), който забавлява други велможи – кандидатите за брак с Пенелопа. Но Фемий е зрящ.

III. Философите за Омир

Платон и Аристотел отделят специално внимание на Омировата поезия, но не говорят нито за произхода му, нито за външния му вид, нито кога е живял.
Аристотел смята, че преди него трябва да са били създадени немалко поетически произведения, но казва (по повод историята на комическата поезия), че не може да посочи нито едно име („Поетика“ 1448b 29).
Поезия преди Омир е имало; но той е авторът, комуто гръцката художествена словесност (ποίησις) дължи най-много. Той е създал драматическата форма (пряката реч) и естетическите идеи за трагично и комично. Освен това той най-добре е показал как трябва да се оформи един поетически разказ (фабула) – че трябва да се отнася не просто до даден персонаж, а до определено (и само едно) действие.
От своя страна Платон размишлява за ползата от въздействието на Омировата поезия и казва (като приписва мислите си на Сократ), че въпреки несъмнената им художествена стойност, тези поеми създават представа за боговете, която освен погрешна е и твърде вредна за религиозното чувство на хората; и оттам – за нравите в обществото („Държавата“ 386c-391a).

IV. Античните биографии

В по-късно време, и вероятно при критическата работа върху Омировия текст в Александрийския музей, сигурно са били направени опити за представянето му като историческо лице; т.е., биографии. От античността са запазени няколко такива справки, повечето от които са съвсем кратки. По-дълга е тази в „Суда“, а най-голяма е една биография, приписвана на Херодот, която обаче надали принадлежи на историка и най-вероятно е била оформена в първите векове сл. Хр.
Тъй като разказаното в нея не е далеч от това, което откриваме и в по-кратките представяния на Омировия живот, ще изложа накратко нейното съдържание.

V. „Животът на Омир“ от Псевдо-Херодот

Омир (чието първо име било „Мелесиген“) бил незаконороден син на жена от Куме (в Мала Азия), на име Кретеида. След като родила детето си – близо до реката Мелес при Смирна, заради което и го нарекла така – тя била изоставена от първия си съпруг и първоначално живеела от собствения си труд на предачка. След известно време се омъжила за един учител по първоначална грамотност и музика на име Фемий, който осиновил детето й, и му предал своя занаят. След смъртта на втория си баща Омир заел неговото място като учител на децата от Смирна. След известно време починала и майка му.
Веднъж той се запознал с един търговец от Левкада на име Ментес, който го поканил да попътува с него, за да посети други страни и народи. Двамата плавали до западната половина на Средиземно море; а на връщане се задържали в Итака, където Омир започнал да губи зрението си. Ментес го оставил там да се лекува под грижите на един местен човек на име Ментор, и отплавал към своя остров. На Итака Омир се запознал с немалко хора и проучил легендата за Одисей. След като се завърнал в родината си, започнал да обикаля градовете и да съчинява епически поеми. Веднъж един човек от Фокея, на име Тесторид, му предложил да записва неговата поезия и да му я заплаща. Омир се съгласил. След известно време обаче Тесторид напуснал Фокея, прехвърлил се на Хиос и започнал да представя поемите като свои.
Омир научил за това и пожелал да иде на острова, за да изобличи измамника. След някои перипетии успял да се пресели там и да докаже, че поемите са негови. Хиосците му предложили да остане при тях и да работи като учител, независимо от слепотата си. Омир приел предложението. Оженил се и му се родили две дъщери. След време му се приискало да посети континентална Гърция; потеглил от Хиос, но поради безветрие му се наложило да се задържи на остров Иос, където се разболял и починал.

*

Лекция пета
Омировият текст

I. Писмеността във времето на Омир

Дълго време се е обсъждало дали Омир е записвал своите поеми, или е съчинявал, разчитайки само на паметта си.

(Примерно Йосиф Флавий: И казват, че дори той не е оставил поезията си записана, но е била помнена чрез отделните песни и по-късно е събрана; и за това в нея има много противоречия“ („Против Апион“ I,2)

Този спор има отношение и към въпроса за съществуването и разпространението на писмеността по негово време. Наистина, в „Илиада“ и „Одисея“ никъде не се говори за книги. И все пак има едно място („Илиада“ VI, 168-179), където се споменава за „знаци“ (σήματα), написани върху „сгъната табличка“ (ἐν πίνακι πτυκτῷ) и изпратени някому като съобщение:

„Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби,
но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци.
Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки:
щом я покаже на тъста му, сам да погине от него
Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ…
Ала когато изгря и десета Зора розопръста,
царят попита младежа и знака поиска да види,
който му носи от Прета, от зетя далечен и верен.
Щом като царят получи прокобните знаци на зет си,
Белерофонта изпрати да смаже химерата грозна“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Разбира се, от това, че Омир не говори ясно за книги и писменост, не означава, че те са липсвали в Гърция по негово време, или че той не си е служел с тях. Създавайки поемите си на основата на легенди и на вероятно некратка поетическа (епическа) традиция, той е бил наясно, че разказва за събития, случили се преди векове; и като добър поет се е старал да архаизира изложението, предполагайки, че писмеността, дори да е съществувала, е била малко разпространена и се е ползвала рядко и от малцина.
Що се отнася до това, дали гърците от времето на Омир са имали писменост, въпросът изглежда решен. Съществуват два паметника, датирани във втората половина на VIII в. пр. Хр.: „каната (οἰνοχόη) от Дипилон“ и „чашата (ποτήριον) на Нестор“ от Питекуса.

(Открити са съответно през 1871 в Атина и 1954 на остров Иския – Италия, близо до Неапол). За „чашата“ се предполага, че е изработена на Родос)

Те са изработени във времето, в което се смята, че е живял Омир, и върху тях се откриват кратки надписи на гръцки, изпълнени с гръцко азбучно писмо. Така че тогава се е пишело; и не е изключено да са съществували записи на „Илиада“ и „Одисея“ още приживе на поета.

Наистина, нищо от поезията му не е оцеляло в толкова стари записи. На Хиос е съществувала школата на „Омиридите“, които били рапсоди и се занимавали с рецитация и тълкуване на Омировото наследство.

(Страбон: „Хиосците претендират и за Омир, сочейки като сериозно свидетелство така наречените Омириди, които би трябвало да са от неговия род. За тях споменава и Пиндар: `Откъдето са и Омиридите, певци на съшити песни`“ – XIV, 35; В. Русинов, 2008-2009)

За един такъв рапсод – Ион от Ефес – се разказва в Платоновия диалог „Ион“. Плутарх предава легендата, според която спартанският законодател Ликург бил първият, който пренесъл текстовете на Омир от Мала Азия в континентална Гърция. Ликург обаче също е древен персонаж – ако се съди по несигурните сведения за него, той трябва да е бил съвременник или поне малко по-късен от Омир.

(Плутарх. „Ликург“ 4: „…мъглива представа за този епос вече съществувал при гърците, отделни хора били достигнали до някои части, оттук-оттам, от произведението, понеже се било случвало то да обикаля, но наистина познато за първи път го направил Ликург“ – Н. Панова, 2013). Също и Елиан: „Древните първоначално изпълнявали Омировите поеми разделени на части. В по-късно време спартанецът Ликург пръв донесъл в Гърция събраното творчество на Омир. Този дар той открил в Йония, когато пребивавал там. Още по-късно Пизистрат събрал песните и вече създал `Илиада` и `Одисея`“ – XIII, 14; Н. Панова, Н. Шаранков, 2009). Страбон за Ликург: „…и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си“ – X, 4, 19; В. Русинов)

Във всеки случай ние нямаме убедителни сведения за по-стар пълен запис на „Илиада“ и „Одисея“ от онзи, който е бил направен по времето на атинския тиранин Пизистрат.

II. Първите известни записи на поемите

По време на управлението си Пизистрат се е стараел да устрои религиозния живот на атиняните, като организирал празници в чест на най-популярните божества. Големите атински празници Панатенеи и Дионисии сигурно са добили класическия си вид по негово време. На тези празници е имало поетически състезания, и са се рецитирали Омировите поеми.

(Ликург- атински оратор, IV в. пр. Хр.; „Срещу Леократ“, 102: „Искам да ви обърна внимание и на Омировите поеми. Нашите бащи смятаха Омир за толкова добър поет, че установиха закон на всяка пета година по време на Панатенеите да бъдат изпълнявани само неговите поеми; показвайки по този начин на гърците, че избират най-добрите произведения“. Някои смятат, че това е станало и преди Пизистрат, още при Солон: „Солон постановил поемите на Омир да бъдат рецитирани поред – където е завършил първият рапсод, оттам да започне следващият. Тъй изяснил Омир по-добре от Пизистрат“ – Диоген Лаерций I, 57; превод Т. Томов, 1985)

Вероятно в тази връзка Пизистрат назначил комисия, която се е заела да произведе една атинска редакция на поемите. За това важно литературно събитие имаме множество съобщения из античните автори, като най-старо и авторитетно е това на Цицерон („За оратора“ ІІІ, 137):

„Кой в онази епоха е бил по-учен и кой притежавал по-образована реч от Пизистрат? Казват, че той пръв сбрал и подредил разпръснатите дотогава песни на Омир така, както ги знаем днес“ (П. Стоянова, 1992)

Освен атинската, която сигурно е била една от най-старите, са известни още няколко класически редакции на Омир – в това число онази, която Александър Македонски носел със себе си по време на похода си срещу персите.

(За Александровата споменава Страбон – XIII, 1, 27. За други освен нея съобщава Евстатий в неговите „Схолии към Илиада“, като свързва съществуването им с нуждата заредактиране на разпространения из Гърция текст: „Началото на това, да се рецитира разпръснатата Омирова поезия, принадлежи на Кинет от Хиос. Но казват, че тези около Кинет много й навредили, като внесли много стихове, съчинени от тях самите. Затова и Омировите книги бяха поправени, както беше казано по-горе. И това са го правили не само граматиците около Пизистрат, но се споменават и други Омирови редакции, като онази „от нартека“, а също някаква марсилска и синопска“ – I,11)

III. Елинистическите коментари

След създаването на Александрийския музей една от главните задачи на тамошните библиотекари е била да изработят добро издание на поемите: което значи, да сравнят наличните варианти, да изберат измежду разночетенията, да премахват излишните (предполагаемите неавтентични) стихове, да направят тълковен речник на думите и да снабдят текста с филологически коментар. Сред александрийските издатели и коментатори на Омир най-известни са Зенодот, Аристофан от Византион, Аристарх от Самотраки и Дидим. Оцелелите гръкоезични коментари на поемите, които се откриват в полетата на ръкописите и в книгите на византийския омировед Евстатий Солунски (а може би и на Иоан Цец), възхождат към изследванията на александрийците.

IV. Печатният Омир

Колкото до новоевропейските издания, в началото на книгопечатането те разчитали на отделни ръкописи, чийто текст просто е бил набиран и отпечатван. Впоследствие започнало сравняването на ръкописите и на цитатите у други антични и византийски автори, за да се стигне до научните издания на XIX в.; а през XX в. все по-често се взимат предвид и откритите в Египет фрагменти на папирус.

V. Какво му се приписва

Освен „Илиада“ и „Одисея“ с името на Омир били свързвани и други поетически произведения, от които е оцеляла единствено кратката пародийна поема „Война на мишките и жабите“.

(„Дали има и някакви други Омирови поеми, като `Маргит` и `Битката на мишките и жабите`, това също други са го проучили с точност“ – Евстатий I,7)

Аристотел съобщава за съществуването на хумористичната поема „Маргит“ и я оценява високо, като казва, че каквото са „Илиада“ и „Одисея“ за трагедията (образци за драматическа форма, трагедийна ситуация и конструиране на фабулата), това е „Маргит“ за комедията („Поетика“ 1448b 30).

В „Суда“ е внесен цял списък от поеми, които някога са били приписвани на Омир:

„Безспорните му поеми са „Илиада“ и „Одисея“. Приписват му се и други поеми – „Амазония“, „Малка Илиада“, „Завръщания“, „Батрахомиомахия“, „Шеги“, „Превземането на Сицилия“, химни, „Киприи“ и др.“ (със съкращения)

VI. „Илиада“ и „Одисея“. Фабулата

Според Аристотел „Илиада“ е трагическа, докато „Одисея“ е приключенска – 1459b 14-15. В превода на Ал. Ничев: „„Илиада“ е проста и патетична, а „Одисея“ – заплетена (тя е цяла познавания) и характерописна“.

И наистина, първата поема може да се смята за предшественик на трагедията, а втората – на романа.
Като причина за събитията, разказани в „Илиада“, може да се представи скарването между главнокомандващия ахейската войска – Агамемнон, и непобедимия воин Ахил. Първоначалната грешка е на първия: той получава като плячка от разграбването на един крайбрежен град дъщерята на местния жрец на Аполон – Хриз. Когато Хриз идва лично и предлага откуп за дъщеря си, Агамемнон го прогонва; и следствие от това е стоварилата се върху войската гибелна епидемия. Ахил предлага да върнат девойката, а Агамемнон отвръща, че това може да стане само ако получи друго в замяна – и за да унижи противника си, разпорежда да му доведат неговата плячка (също отвлечена жена, Бризеида). Ахил избухва и обявява, че се оттегля от бойните действия; и освен това, через майка си – богинята Тетида – измолва от Зевс да накаже ахейците. И наистина, армията на Агамемнон се оказва притисната от троянците, предвождани от Хектор.
Когато те стигат до корабите и се готвят да ги подпалят, в битката влиза близкият приятел на Ахил – Патрокъл. Той се бие успешно и помага троянците да бъдат отблъснати, но е убит. Това именно е събитието, което Ахил, който се явява главен герой на поемата, преживява като трагично. Бедата не е просто в това, че Патрокъл е загинал, но и в това, че е загинал по негова вина – първо заради честолюбивото му оттегляне и призоваването на Зевсовия гняв върху съюзната войска, и второ – защото е допуснал Патрокъл да влезе в боя, и то облечен с неговите доспехи.
Към тази трагедия се прибавя и друга – нещастието на Приам, който вижда любимия си син Хектор убит от Ахил, след като е бил измамен от боговете (Атина се намесва в двубоя като се преструва на Деифоб; задържа Хектор пред стената и изведнъж изчезва). Но Приам също има вина, която не е назована, но се подразбира – тя е, че е допуснал сина си Александър-Парис да въведе в града откраднатата от ахейците царска съпруга (Елена). Така че, както казва и самият Зевс на един съвет на боговете, разказан в началото на „Одисея“ (I, 28-43) – „Напразно хората ни упрекват за нещастията си. Те не идват от нас. Истината е, че ние ги предупреждаваме да не вършат престъпления, но те упорстват.“

„Одисея“ пък завършва щастливо, след перипетии. Фабулата се движи към решаването на две трудности.
Първо, трябва да бъде спасен Телемах, когото кандидатите за брак с майка му се готвят да убият, за да си присвоят царството на Итака.
Второ – Одисей, преследван от разгневено божество (Посейдон), трябва да се завърне в родината си.
Поемата се занимава с това, как двамата герои – баща и син – заедно и поотделно се справят с постоянно възникващите опасности.

*

Лекция шеста
Хезиод. За живота и произведенията му

I. Хезиод и Омир

Винаги се е предполагало, че Хезиод е съвременник на Омир. Съгласно известното свидетелство на Херодот (II, 53) те са живели 400 години преди него (IX в. пр. Хр.) и на тях принадлежи „изобретяването“ на боговете във вида, в който гърците са ги почитали.
В анонимните биографии от по-късно време за Хезиод се говори като за по-млад, а понякога и като за по-възрастен от Омир; че бил негов роднина или съперник в поетическото творчество. Но това са догадки без историческа стойност. Единствените по-сигурни сведения, с които разполагаме, са тези, които самият поет дава за себе си.
Те се откриват главно в „Дела и дни“. Оттам може да се научи за произхода, родното място и семейството на Хезиод; къде е съчинявал произведенията си; дали е пътувал и по какъв повод е станал поет.

II. Произход и семейство

Баща му произхождал от малоазийския (еолийски) град Куме и се е занимавал с мореплаване – транспорт и търговия. Изглежда, че това занятие не му донесло добри доходи и той се преселил в континентална Гърция – в беотийското градче Аскра, близо до планината Хеликон.

„Както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе,
плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана;
той и пристигна един ден и тука след плаване дълго,
след като с кораба чер еолийската Кима напусна,
бягайки не от охолство и не от имот и богатство,
ала от лошата бедност, дарена от Зевс на човека.
Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра“ („Дела и дни“, 633-639; Хезиод се цитира според преводите на Станка Недялкова-Козарова, 1988)

Престижът на Хеликон като обиталище на Музите се основава именно на някои от Хезиодовите стихове. В самото начало на „Теогония“ се казва:

„Нека във нашата песен от Музите първо да почнем,
що в Хеликон – планината висока и свята – живеят…
…започват тогава
своите танци, които са пълни със хубост и прелест,
горе на връх Хеликон…“ („Дела и дни“, 1-8)

Хезиод израснал в Аскра, но не бил доволен от живота там:

„Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра –
зиме зловеща, лете пък тягостна, хубава – нивга“ („Дела и дни“, 639-640)

Когато баща му починал, оставил на него и брат му (на име Перс) наследство, което те не успели да си поделят справедливо. Според Хезиод то е било поделено, но след това брат му, с помощта на подкупни съдии, получил още. Читателят остава с впечатлението, че точно тази семейна свада е станала повод за написването на „Дела и дни“: защото тя е като монолог, който авторът адресира към брат си, укорявайки го, че не е избрал по-честен начин за осигуряване на необходимото.

„Бе разделено наследството вече, но повече грабна
ти и отнесе, защото ласкаеш царете…“ („Дела и дни“, 37-38)

III. Хезиод и Музите

Хезиод се препитавал като пастир, но покрай това започнал да съчинява и стихове. Вдъхновението му било от Музите: защото всеки поет или оратор става такъв по тяхно благоволение.

„Него на Музите аз посветих в Хеликон, че най-първо
там ме научиха те сладкогласните песни да пея“ („Дела и дни“, 658-659)

„Нявга научиха те Хезиод на божествена песен,
както пасеше овце на свещен Хеликон във полите“ („Теогония“, 22-23)

„…ето такъв е на музите светият дар за човека.
Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ („Теогония“, 93-98)

Веднъж се случило да участва в поетическо състезание. Мястото не било далече: Халкида на остров Евбея, където синовете на един местен велможа били организирали празник в негова чест. Хезиод спечелил състезанието и получил награда:

„Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал,
само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето
нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани
в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна.
Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите
в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди
бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа,
там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца“ („Дела и дни”, 649-657)

Ако мястото е автентично, би трябвало да се мисли, че то е станало основание за появата на късния поетически диалог „Състезание на Омир и Хезиод“.

(С тази легенда се шегува Лукиан в романа си „Истинска история“: „Дойде времето и за един техен празник със състезания, наречен Смъртници… От поетите Омир беше подчертано най-добрият, но въпреки това първото място получи Хезиод“ (II,22; превод Б. Богданов, 1975))

Това са сведенията, които имаме от самия автор. Благодарение на тях Хезиод понякога е бил наричан „първата историческа личност в западната литература“.

IV. За смъртта му

Впоследствие възникнало и предание за неговата смърт. Говорело се, че бил убит в Локрида (Навпакт) поради подозрение за връзка с млада неомъжена жена. Ето съобщението на Тукидид, допълнено векове по-късно от Павзаний:

„Демостен пренощувал с войската си в светилището на Зевс Немейски, в което, както се разказва, бил убит поетът Хезиод от тамошните жители, точно както оракулът предсказал на поета, че ще загине в Немея“ (Тукидид ІІІ, 96. Превод М. Мирчев, 1979)

„Противоречиви неща се разказват и за смъртта на Хезиод. Всички са съгласни, че Ктимен и Антиф, синовете на Ганюктор, избягали от Навпакт в Молюкрия заради убийството на Хезиод, че тук те съгрешили срещу Посейдон и че в Молюкрия били наказани. Сестрата на младежите била обезчестена; някои казват, че деянието било на Хезиод, а други, че Хезиод бил погрешно обвинен за чуждо престъпление. Толкова различни неща се разправят както за самия Хезиод, така и за поемите му“ (Павзаний ІХ, 31, 6; авторът се цитира според превода на В. Русинов, 2005).

V. Какво му се приписва. Съмнения около „Теогония“

Макар в неговата историчност да не се е съмнявал никой, около авторството на произведенията му имало спорове, подобни на споровете за творчеството на Омир.

През античността някои са смятали, че „Теогония“ не е негова:

„Беотийците, живеещи около Хеликон, се придържат към мнението, че Хезиод не е написал нищо друго, освен „Дела”, и дори от тях те отхвърлят предисловието към Музите, като твърдят, че поемата започва с изброяването на Враждите. Показаха ми също една оловна табличка до извора, почти заличена от времето, на която били изписани „Делата”“ (Павзаний ІХ, 32, 4-5).

От друга страна, приписвали са му множество епически произведения, от които по-голям фрагмент е оцелял единствено от т.нар. „Щит на Херакъл“.

Ето съобщението на „Суда“:
Ποιήματα δὲ αὐτοῦ ταῦτα: Θεογονία, Ἔργα καὶ Ἡμέραι, Ἀσπίς, Γυναικῶν ἡρωϊνῶν κατάλογος, Ἐπικήδειον εἰς Βάτραχόν τινα, ἐρώμενον αὐτοῦ, περὶ τῶν Ἰδαίων Δακτύλων: καὶ ἄλλα πολλά.

Според Павзаний:
Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, Теогонията, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и други поеми, освен „Дела и дни” (ІХ, 32, 4-5).

В днешно време обаче тези спорове са изоставени. Относно фрагментите и заглавията няма какво ново да се каже, те по традиция се внасят в пълните издания на автора, като към тях се прилагат мненията на древните.
Колкото до оцелелите поеми, отдавна е прието да се мисли, че авторът на „Теогония“ и „Дела и дни“ е един и същ: това е този Хезиод, назован с името си в „Теогония“ 22, за чийто живот се говори на различни места във втората поема.

VI. „Теогония“

Това е поема за възникването на света, войните между боговете, тяхното и на героите родословие. Интересно е, че изложението завършва със съобщение за потомството на Одисей – че имал трима сина от Кирка и двама от Калипсо. Това се казва във връзка с изброяването на някои бракове между богини и смъртни мъже; по този начин обаче Хезиод стига до самия край на митовете и легендите от „епическия цикъл“.
Така че в това свое произведение, без да го заявява изрично, Хезиод се стреми да направи кратко изложение на цялата гръцка митология.

В началото се говори за Музите. Съобщават се имената им (ст. 79); къде живеят, как си прекарват дните, съдържанието на песните им; че са дъщери на Зевс и Мнемозина.

После (от ст. 106) започва същинският разказ.
Първите начала са четири – Хаосът, Земята (Гея), Тартарът и Ерос. Следват „родословията“ и на първо място разказът за потомството на Земята и роденият от нея Уран (Небе). Техните деца се наричат „титани“. Един от тях – Кронос – детронира баща си Уран и става владетел на вселената. После започва да унищожава децата си от титанката Рея, като ги поглъща. Но последното от тях – Зевс – било скрито от майка си на Крит, като вместо него на Кронос бил предложен камък, увит в пелени.
След време Зевс на свой ред детронира Кронос и го принуждава да освободи погълнатите си братя и сестри. Това е „олимпийското поколение“ – семейство от богове, които и Омир представя като владетели на света. За да укрепи властта си, Зевс води две тежки войни – едната срещу въстаналите титани (ст. 629-735), а другата – срещу чудовището Тифон, родено от Земята и Тартар (ст. 820-868). След победата му боговете, по съвет на Земята, признали Зевс за свой цар (ст. 881-885).
Нататък следва изреждане на браковете на Зевс с различни богини и смъртни, и имената на родените от тях богове и герои. Поемата завършва със списък на богини, родили деца от смъртни мъже.

Изглежда, че Хезиод е продължил с разказ за потомството на някои прочути смъртни жени:

„Нека сега пък със сладостен глас олимпийските Музи
щерки на Зевс щитодържец, възпеят рода на жените…“ („Теогония“, 1021-1022)

Но този „списък на жените“, известен на някои антични автори, е загубен.

*

Лекция седма
Лирика. Понятие, жанрове и представители

I. Какво означава „лирика“

Думата „лирика“ има поне три значения. Първото и най-древно от тях е „поезия, изпълнявана със съпровод на лира (китара)“. Във времето на класиката лириката (китаристика) е била само един от многобройните видове поезия, за които споменава Аристотел в началото на „Поетика“:

„И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са подражание…“ (гл. 1)

Впоследствие под „лирика“ започва да се разбира всяко поетическо произведение, което не е е епос (не е написано в хекзаметър) или драма. Това значение се появява през елинизма и впоследствие се възприема от новоевропейската философия на словесността. В „Естетиката“ на Хегел „лирика“ е наречен един от трите големи рода поезия – наред с епоса и драмата.
Предполага се, че лирическото произведение трябва да бъде в стихове (мерена реч).

Съвременното (от XX в. насам) значение на „лирика“ не предполага непременно мерена реч, а още по-малко рима. Същественото в него е представата за „вътрешния монолог“, при който говорителят се съсредоточава върху своите душевни състояния (настроения, възприятия). Лириката не произвежда разкази (поредица от свързани помежду си събития). Неин предмет са различни състояния на душата, чиято продължителност във времето остава неопределена. Често те се предават чрез сетивни образи:

„Тъй както в планината
овчарите нехайно
с краката си прегазват
самотен карамфил
и пада на земята
окървавен
червеният му цвят…“

II. Жанрово деление на лириката

Класическата старогръцка лирика се дели на видове (жанрове) според три критерия: поетически размер, повод за създаването и брой изпълнители.

– поетически размер

По този критерий тя се дели на елегическа, ямбическа и мелическа.

Към елегическата спада всяко произведение, съчинено в елегически дистихон (редуване на хекзаметър и пентаметър).
Ямбическа е тази, която се състои от ямби (стихове, съставени от редуване на кратка и дълга срички). Трябва да се има предвид, че не всяко поетическо произведение, в което са включени ямбически стихове, се отнася към лириката. С изключение на хоровите партии текстовете на трагедията обикновено са в ямб; но от това тези произведения не стават лирически, а си остават драма.
Всички останали поетически видове, различни от епоса и драмата, били назовавани „мелос“ („песен“). Мелическата поезия е била разнообразна, тъй като там всеки автор можел да се служи с такива стихотворни размери, каквито сам изберял. Затова се е говорело за „Алкеева строфа“, „Сапфическа строфа“ и др.

– според повода

От друга страна и независимо от поетическия размер, лирическите произведения се различават по повода на написването си (според задачата/контекста на употребата).

Един от най-старите и разпространени видове поезия били химните – тържествени песни в чест на бог. Някои от тях имат собствени названия в зависимост от това, на кое божество са посветени. Примерно: „пеан“-ът е химн в чест на Аполон, а „дитирамб“-ът – в чест на Дионис.
При сватбена церемония и изобщо по повод на брак се пеел „хименей“ (думата е служела и като име на божеството на брака) или „епиталамий“ („песен на брачното ложе“).
При погребение се изпълнявали „епитафии“. Тази дума може да означава и само стихотворния надпис върху надгробен паметник.
При тържество в чест на победител в общогръцки състезания (Олимпийски, Питийски и др.) се изпълнявали „епиникии“.
Съществували още „ембатерии“ (военни маршове), „хипорхеми“ (танцови песни) и „сколии“ (изпълнявани по време на угощения).

– според броя изпълнители

Последно, лирическите видове се различават според броя на изпълнителите: дали изпълнителят можел да бъде един, или песента е била предназначена за изпълнение от хор.
Произведенията на ямбографите (Архилох), някои елегици (Солон, Теогнид) и мелици (Алкей, Сафо) вероятно са били предназначени за самостоятелно (монодично) изпълнение, докато други – като дитирамбите, епиникиите и ембатериите – без съмнение са били хорови.

III. Лирически поети

От архаичната и класическата епоха на гръцката култура са известни голям брой имена на лирически поети. За удобство можем да ги разделим по географски признак: откъде са били и къде са съчинявали стиховете си.

– лирици от Мала Азия и близките острови

Сред тях най-известни са Архилох от Парос (VII в.), Алкей и Сафо от Лесбос (ок. 600 г.), Мимнерм от Колофон, Хипонакт от Ефес и Анакреон от Теос (VI в.).

– лирици от континентална Гърция и близките ѝ острови

Солон от Атина (ок. 600 г.), Теогнид от Мегара (VI в.), Симонид от Кеос (VI-V в.), Пиндар от Беотия (V в.).

– лирици от южна Италия и Сицилия

Стезихор от Сицилия (VII-VI в.), Ибик от Регион (VI-в.).

*

Лекция осма
Възникване на театъра и драмата. Първи трагици. Платон и Аристотел за литературата

I. Платон и Аристотел за подражанието

Въпросът за драматическата форма е обсъден още в „Държавата“ на Платон. Там Сократ, обръщайки внимание на подражателния характер на словесното изкуство, забелязва, че съдържанието на „Илиада“ може да се представи по два начина:
1) като монологичен разказ,
2) драматически (чрез пряка реч)

Според Платон авторите на художествени текстове трябва да ограничават склонността си към подражание, защото за човека не е добре да подражава на всичко. Тъй като съществуват състояния и прояви, които трябва да избягваме; и следователно не е добре те да се показват пред публика. Това е още по-вярно, като се вземат предвид темите на епоса и драмата: това са истории за богове и герои, които трябва да бъдат представяни по подобаващ за величието им начин; а действията им да бъдат добър пример за човека.

От своя страна Аристотел предпочита по-скоро да хвали Омир, отколкото да го критикува. Той приема, че поетическите видове са по същността си подражания; и следователно колкото по-разнообразно и цялостно е едно подражание, толкова е по-съвършено. Затова той смята трагедията за най-съвършения поетически вид.
Защото
1) там поетът си служи с всички средства на поезията (слово, ритъм, мелодия)
2) тя е подражание в най-голяма степен (тъй като е драма)
3) занимава се със сериозни (възвишени), а не със смешни (незначителни) характери и действия.
Според него откриването на драматическата форма (да се разказва чрез пряка реч) е положителна заслуга на Омир и ползата от това не бива да се поставя под съмнение, както става в „Държавата“.

II. Произходът на театъра според Аристотел

Не трябва да се забравя, че има разлика между драмата като литературно произведение (или елемент от него) и нейното театрално представяне.
Аристотел търси произхода на театралната драма в някои по-стари жанрове или обичаи. Трагедията би трябвало да е възникнала от хоровите изпълнения на дитирамби, където корифеят се обръща към хористите с реплика и по този начин се отделя от тях, превръщайки се в актьор. В подкрепа на това предположение е обстоятелството, че представянето на трагедии се случва на Дионисовите празници в Атина, а дитирамбът е песен в чест на Дионис.
Комедията пък произхождала от обичая на „фалическите шествия“, което отпраща към темите на старата атическа комедиография и към свободния ѝ (обсценен) език.

III. Трагедията преди Есхил

Знае се, че в Атина трагедии са били представяни още през първата половина на VI в. пр. Хр. Известно е името на Теспис, когото някои авторитетни източници смятат за пръв трагик. Той бил представил своя драма през 534 пр. Хр.
След него трагедии е писал Фриних. Една от тях била на съвременна тема – представяло се е превземането на Милет по време на въстанието на малоазийските (йонийски) гърци срещу персийската власт. Според Херодот, от когото знаем за тези събития, трагедията е развълнувала атиняните толкова много, че целият театър плакал, а след това решили да забранят повторното представяне на тази драма и дори глобили поета с немалка сума.

Тези двама автори (известни са и други имена) принадлежат към времето на „предесхиловата“ трагическа драматургия. За тяхното творчество са запазени свидетелства, известни са заглавия, но не са останали цели произведения. Първият трагик, от когото имаме запазени цели произведения, е атинянинът Есхил (ок. 525-456 пр. Хр.).

IV. Организация на трагическите състезания

Театралните представления в Атина били част от Дионисовите празници, които се провеждали четири пъти годишно, в края на зимата е началото на пролетта. Те са известни като „Селски Дионисии“, „Ленеи“, „Антестерии“ и „Големи Дионисии“.
Било прието, че на един празник ще се допускат трима поети, предварително одобрени от избрана комисия; и всеки от тях трябвало да представи една трилогия, следвана от една сатирова драма. Четирите драми са се представяли в течение на един ден, така че цялото състезание е продължавало три дни. Накрая журито е обявявало класирането и връчвало първа, втора и трета награда; а публиката не винаги е била съгласна, за което имаме немалко свидетелства в литературата.

V. Аристотел за литературата

Аристотеловото обсъждане на трагическия жанр в „Поетика“ е оказало голямо и решаващо влияние върху понятието ни за трагедия, представата ни за историята на класическата гръцка литература и върху литературната теория изобщо. Неговият възглед накратко се състои в следното.

Подражанието е основна човешка дейност, способността за която ни е вложена по природа. Поетическите видове, които са подражания, се различават чрез три основни признака: „чрез какво“ се подражава, „как“ и „на какво“.
Първият признак се отнася до средствата, които вече споменахме – словото, ритъмът и мелодията.
Така например танцът е „поетическо“ изкуство, в което средството е едно – ритъмът. При кое да е словесно поетическо произведение (примерно епосът) имаме две средства – слово и ритъм; тъй като мерената реч е ритмизирано слово. А ако тази мерена реч се пее или изпълнява в съпровод на музикален инструмент, тогава вече са използвани и трите средства.
Вторият признак се отнася до начина на подражание – дали има разказ (монолог) или размяна на реплики (диалог). Чрез него драмата се отличава от хоровата поезия.
Третият се отнася до качеството на представяните характери и действия – дали те са сериозни (възвишени) или смешни (низки, незначителни). Чрез него трагедията и сериозните жанрове се отличават от комедията и други комически видове (подигравателната ямбическа поезия).

*

Лекция девета
Есхил, Софокъл, Еврипид. Мнения на античните автори за творчеството им. „Орестия“ на Есхил

I. „Тримата трагици“

Всички старогръцки трагедии, с които разполагаме, са създадени в Атина през V в. пр. Хр. и са дело на трима автори – Есхил (ок. 525-456 пр. Хр.), Софокъл (ок. 496-406 пр. Хр.), и Еврипид (ок. 480-406 пр. Хр.). Това не значи, че трагическите поети от епохата на класиката не са били повече, или че трагедии са се пишели само в този град и по това време.
В една от предишните лекция споменахме имената на трима трагици, по-ранни от Есхил (Теспис, Фриних, Хойрил). От диалога „Пирът“ на Платон узнаваме, че към края на V в. поетът Агатон е получил първа награда на театрално състезание. Той е споменат и няколко пъти в Аристотеловата „Поетика“. Неизвестният автор на „За възвишеното“ (I в. сл. Хр.) сравнява Софокъл с трагика Ион от Хиос – разбира се, сравнението е в полза на първия.
Авторитетът на тримата е бил толкова голям, че техните трагедии започнали да се поставят и след смъртта им (вж. казаното от Квинтилиан за Есхил), и с времето били предпочетени пред произведенията на всички останали автори. Те и приживе са били смятани за най-добри, както личи от Аристофановата комедия „Жабите“. Там Дионис слиза в подземното царство, за да възкреси един от тримата – тъй като след смъртта на Еврипид атиняните били разбрали, че не им е останал нито един добър трагически поет.
Когато филолозите в Александрия (III-II в. пр. Хр.) създали „каноните“ на най-добрите автори във всеки жанр на словесността, в списъка на трагиците те поставили само техиите имена.

II. Изказвания на Аристотел, Хораций и Квинтилиан

Свидетелство за утвърдилото се убеждение в тяхното превъзходство е изказването на известния римски ретор и ерудит Квинтилиан (X кн. на „Обучението на оратора“). Като прави преглед на историята на словесността в Гърция и Рим по жанрове, измежду гръцките трагически автори той споменава само тях – макар че без съмнение са му били известни и много други имена:
„Есхил, който пръв е показал на белия свят трагедии, е възвишен и тежък, често бомбастичен до прекаленост и много пъти груб и нестроен. Тъкмо поради това атиняните позволили на по-късните поети да поправят неговите драми и след това да ги представят на сцената. Така мнозина от тях били увенчани.
На много по-висока степен на съвършенство издигнали този род съчинения Софокъл и Еврипид. Мнозина поставят въпрос, кой от тези двама поети е по-добър, всеки от които върви по свой път на изразяване, различен от другия.
Аз оставям този въпрос неразрешен, защото не се отнася до настоящата материя. По необходимост се признава от всички, че Еврипид ще бъде далеч по-полезен за тези, които се готвят за ораторско поприще. Действително той и в езика си (именно което му оспорват някои, на които изглеждат по-изискани тежестта, възвишеността и звучността на Софокъл) се приближава повече до ораторския жанр. Той е богат с мислите си, които не отстъпват на предадените ни от самите философи, и почти наравно може да се сравнява в диалога си с всеки от тия, които са били добри оратори в съда. Особено е удивителен в изразяването на всякакви силни чувства, предимно на такива, които възбуждат състрадание.
Менандър се е възхищавал от него най-много, както често сам свидетелства, и му подражава, макар и в различен жанр“.

Около век преди Квинтилиан Хораций пише за качествата и заслугите на Есхил и Софокъл, без да споменава Еврипид:
„Вече Есхил ги облякъл във мантии, сложил им маски,
сцената с обикновени греди посторил и научил
върху котурни да ходят, с тържествена реч да си служат“.

„Късно насочи Рим зорко око към писания гръцки
успокоен след войните пунически почна да търси
полза каква му донасят Есхил, и Софокъл и Теспис“.

Оценките на александрийците и на водещите римски литератори може би са били повлияни от Аристотеловия преглед на историята на жанра и изказванията му за тримата:
„Есхил пръв довел броя на актъорите от един до двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диалога. Софокъл въвел третия актьор и декорацията.“
„Така например Софокъл казал, че сам той изобразява хората такива, каквито трябва да бъдат, докато Еврипид ги представя такива, каквито са“.

Аристотел изглежда убеден, че Софокъл е написал най-добрата трагедия („Едип цар“), но се изказва положително и за Еврипид:
„Перипетията е преходът на събитията в противоположна посока, и то, както казваме, по вероятност или необходимост. Например, както в „Едип“ вестителят, като идва, за да зарадва Едип и да го освободи от страха, свързан с майка му, разкривайки му кой е, извършва обратното… Най-хубаво е познаването, когато заедно с него възникват и перипетии, както е в „Едип“.“
„Сред всички познавания най-хубаво е онова, което произлиза от самите събития и чрез естествеността си предизвиква смайване, както е в Софокловия „Едип“ и в „Ифигения“…“
„Освен това хорът трябва да се схваща като един от актьорите, да представлява част от цялото и да участва в действието не както у Еврипид, а както у Софокъл“.

„Затова грешат онези, които укоряват Еврипид, задето прави това в трагедиите си и задето много от тях завършват с нещастие. Защото тъкмо това, както се каза, е правилно. На сцените и на драматическите състезания най-трагически изглеждат именно такива трагедии, ако са умело създадени, и Еврипид, макар че иначе недобре разполага материала, се явява най-трагичен сред поетите“.

III. Брой и заглавия на оцелелите трагедии. Есхил и Софокъл

Тъй като тримата обикновено са били одобрявани от журитата, които допускали поетите до състезание, всеки от тях написал много драми – тъй като имал възможност да представя по три трагедии почти всяка година.
Смята се, че Есхил и Еврипид са написали по около 90, а Софокъл – 120. От тях до наше време са достигнали общо 33: 7 от Есхил, 7 от Софокъл и 19 от Еврипид, като авторството на една от тях („Рез“) се оспорва.

Освен „Орестия“, за която ще стане дума, Есхил е автор и на „Прометей“, „Молителките“, „Седемте срещу Тива“ и „Перси“.
Отличително за последната е, че тя е единствената оцеляла трагедия, която не е на основата на мит, а представя съвременно събитие – изхода на една битка между гърци и перси. По това тя прилича на изгубената Фринихова трагедия, за която ни осведомява Херодот („Превземането на Милет“).

Три от оцелелите трагедии на Софокъл са основани на преданието за Едип и семейството му: „Едип цар“, „Едип в Колон“, „Антигона“. Останали са още „Аякс“, „Електра“, „Трахинянки“ и „Филоктет“.
Последната се отличава с това, че не завършва с нещастие (каквото е изискването на Аристотел), а просто разказва как Филоктет е бил принуден да потегли от Лемнос за Троя, където да съдейства за превземането на града. Поради непреодолимия с други средства конфликт между него и вождовете на ахейската войска, изходът се решава чрез известния и спорен драматически похват „deus ex machina“: появява се Херакъл, който препоръчва на Филоктет да пренебрегне неприязънта си към Атридите и Одисей и да вземе участие във войната срещу Троя.

IV. „Орестия“

Есхил е автор на единствената оцеляла трилогия – „Орестия“, състояща се от три сюжетно свързани помежду си драми: „Агамемнон“, „Хоефори“ и „Евмениди“.
В „Агамемнон“ се разказва за завръщането на главнокомандващия на ахейската войска от Троя. Той е посрещнат в аргоския дворец от жена си Клитемнестра и е коварно убит от нея, с помощта на любовника ѝ Егист.
В „Хоефори“ синът на Агамемнон и Клитемнестра – Орест – се завръща от чужбина, където е бил отгледан тайно; при гроба на баща си се среща с Електра и двамата замислят отмъщение. Накрая Орест, подкрепян от приятеля си Пилад, прониква в двореца и убива Клитемнестра и Егист.
В „Евмениди“ Орест бива преследван от Ериниите – богини на отмъщението за престъпления срещу роднини. Той бяга в Делфи, а Аполон го съветва да иде в Атина, където ще бъде съден в Ареопага. Съдът се събира по инициатива на богинята Атина: Ериниите са обвинителки, а защитник на Орест е Аполон.
При гласуването резултатът се оказва равен – половината от съдиите са за осъждане, а другата половина – за оправдаване. Ериниите недоволстват, но Атина и Аполон им обясняват, че брачните връзки са по-свещени от кръвните. Орест трябва да бъде оправдан, защото смъртта на Клитемнестра е била справедливо възмездие за престъплението ѝ срещу брачния съюз. Накрая Ериниите биват поканени да се заселят завинаги в града и да станат негови покровителки под името „Евмениди“. Така се преодолява конфликта между тях и „младите богове“, към които са причислени Атина и Аполон.

В „Орестия“ се поставят важни въпроси на етиката, правораздаването, семейния живот и религията.
1. Въпросът за причината за престъплението и начина, по който трябва да се оцени извършеното на обвиняемия.
2. Кое деяние следва да се смята за престъпление и кое не?
3. Дали за престъплението следва просто да се отмъщава, или е по-добре престъпникът да бъде призован на съд, където наказанието да се определи след законна процедура?
4. Дали роднинските връзки да имат предимство пред брачните или не?
5. Как да се постъпва, когато в града има конфликт между култовете на различни божества?

*

Лекция десета.
Комедия и смешно. Аристотел за историята на комедията. Предаристофанова комедиография

I. Въпросът за „смешното“

Смешното (комичното) е естетическа категория, аналогична на трагичното. Всеки от нас има представа за смешно или трагично, която може да се открие при обмисляне на значението на думите. Тя не е ясно определена, така че е необходим разговор, при който хората да я прояснят и да открият общото и различното в употребата на думите, с които си служат.
Същевременно естетическата (и литературна) теория се стреми към възможно най-голяма яснота на значението, така че тези думи да бъдат термини, които да служат при изследването на естетическите предмети – каквито са и текстовете на литературата.

Смешното обикновено е свързано със случване – изменение, което засяга някого.
– Смешният е сгрешил така, че да се провали: опитвал е да постигне нещо, но не е успял.
– Неуспехът му не е окончателен – той има възможност да опита отново.
– Смешен е онзи, който опитва да се представи за някакъв, какъвто не е и не е необходимо да бъде.
– Смешният няма качества, за да постигне желаното – той е неподходящ за някаква дейност или дело.
– Той се представя за нещо различно от това, което е. Това е опит за измама и разкриването на този опит предизвиква смях.
– За да може случилото се да създаде смях, то трябва да е неочаквано за възприемащия го. Затова ние не се смеем на стари вицове и ситуации, които са ни познати, макар преди това те да са ни били смешни.

II. Аристотел за смешното

Античната теория на смешното е засвидетелствана на две места в текстовете на Аристотел – в „Поетика“, 5 и „Никомахова етика“ IV, 8.
Ето какво се казва в „Поетика“:
„Комедията пък, както казахме, е подражание на по-лоши хора, но не в цялата им порочност – тук смешното е част от грозното. Защото смешното е някаква грешка и грозота, не болезнена и не пагубна, каквато е тъкмо комическата маска – нещо грозно и разкривено, но без болезнено въздействие“.

Както виждаме, според Аристотел смешното е някакво отклонение от правилното и красивото; но не толкова силно, че да се възприеме като нещастие.

В „Никомахова етика“ се разсъждава за нуждата от забавление и шега; кой е способен да прави истински хумор и кои са лошите отклонения от него:
„Но понеже в живота съществува и отдих, и времето в него се прекарва във весело настроение, изглежда тук има някакво приличие в общуването – какви неща и по какъв начин трябва да се казват, а също да се изслушват.
И тъй, тези, които надвишават в смешното, се смятат за шутове и натрапчиви, стремящи се по всякакъв начин към смешното и повече стараещи се да предизвикат смях, отколкото да говорят благозвучни неща и да не наскърбяват този, с когото се шегуват. А онези, които без да казват нещо смешно те самите, се сърдят на говорещите, се смятат за диви и строги. Онези пък, които прилично забавляват, се наричат остроумни, тоест надарени с повратлив и подвижен ум…
Развлечението на свободния се различава от това на роба, и също на възпитания – от това на необразования. Всеки може да види това и от старите комедии, и от новите – в първите смешното е злословието, а във вторите – повече скритият смисъл, а той немалко се различава от злословието…
Следователно и добре възпитаният и свободният ще бъде такъв по държание, понеже самият той е закон за себе си. А такъв е средният – нарича се или тактичен, или остроумен. А шутът е подчинен на смешното, и нито себе си, нито другите щади, когато прави смях, и говори неща, никое от които добре възпитаният не би казал, а някои не би и слушал. А простакът е негоден за такива неща; защото с нищо не допринася към смеха…
Но изглежда, че отдихът и шегата са необходими в живота.“

III. Възникване на комедията

Що се отнася до произхода на комедията, Аристотел различава появата ѝ като театър от тази като поетическо представяне на „истински смешното“. То бива разпознавано от „остроумния“, за когото се говори в „Никомахова етика“.

Комическите представления произхождат от „фалически шествия“ (както споменахме в лекция VIII – „Възникване на театъра и драмата“):
„И тъй, като произлязла от импровизации“ – и тя [трагедията], и комедията (първата – от запевачите на дитирамба, а втората – от тези на фалическите песни)…“

Как комедията се е развивала впоследствие, за да стигне до вида си от V-IV в., е неизвестно, тъй като тя се е смятала за несериозен жанр и към историята ѝ не е имало интерес:
„И тъй, постепенните промени в трагедията и техните автори не са останали неизвестни, докато развоят на комедията, която отначало не била ценена, не е известен.
И наистина, архонтът сравнително късно започнал да дава комически хорове, по-рано те били от любители [желаещи]. Едва след като получила някакви форми, се споменават нейни поети. Кой е въвел маските, пролозите, разширения брой актьори и други подобни неща, не се знае.“

Що се отнася до идеята за смешно, главната заслуга за въвеждането ѝ е на Омир. Преди него поетите, склонни към комическо изразяване, ставали ямбографи; в техните произведения преимущество е имала грубата шега и поименните (лични) нападки. Омир обаче представил истинския (възпитания) хумор и въвел в хумористичните си произведения измислени герои, а не действителни лица:
„По-сериозните изобразявали благородни дела и дела на благородни люди, а по-повърхностните – дела на лоши хора, съчинявайки първо хулни песни, както другите съчинявали химни и прослави.
Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина. От Омир насам има – например неговият „Маргит“ и други подобни поеми.
Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове, пръв показал чертите и на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното: защото „Маргит“ се отнася към комедията така, както „Илиада“ и „Одисея“ – към трагедията.
След като се появили трагедията и комедията, поетите съобразно със собствената си природа започнали да се насочват към един от двата поетически вида; и едни сред тях от ямбописци ставали творци на комедии, а други от епически поети ставали трагически, тъй като последните форми били по-значителни и по-тачени от първите.“

Добрият комедиограф се познава по това, че не се занимава с действителни лица, а създава поетически образи. Защото ако просто осмиваше действителни лица, той би правил нещо, което е по-близко до историята (или реториката), отколкото до поезията:
„Затова и поезията е по-сериозна и по-философска от историята. Поезията говори предимно за общото, а историята – за единичното. Общото се състои в това, че такъв и такъв човек трябва да говори или върши такива и такива неща по вероятност или необходимост; към което поезията се стреми дори когато дава имена на лицата. Единично е – какво Алкивиад и сторил или преживял.
При комедията това е вече ясно: като съставят фабули върху принципа на вероятността, поетите по този начин дават случайни имена и нямат предвид отделни личности, както ямботворците.“

V. Атическата комедия – периоди

Историците на литературата делят атическата комедия на два периода, от които имаме запазени произведения. Това са
1. Старата атическа комедия, която се е развила през V в. и от нея имаме 11 пиеси, всичките на Аристофан; и
2. Новата атическа комедия, свързана с името на Менандър. Той започва да представя пиеси към 320 пр. Хр.

Съществува и терминът „Средна комедия“, който е за времето от смъртта на Аристофан (към 385 пр. Хр.) до появата на първите Менандрови пиеси. От този период не са останали цели произведения, а само имена на автори и заглавия.
Когато Аристотел говори за „нови комедии“ („Никомахова етика“, 1128а 23), той има предвид създаденото през тази епоха.

V. Преди Аристофан

От предаристофановия период на Старата комедия също се знаят някои имена. Аристотел споменава атическите автори Кратет, Хионид и Магнес; като същевременно обръща внимание, че атическата комедия била предхождана от сицилийската, а може би и от мегарската:
„По тази причина дорийците претендират, че са създатели на трагедията и комедията. По-точно, за комедията претендират мегарците – както тукашните, които казват, че тя е възникнала по времето на тяхната демокрация, така и сицилийските, тъй като от Сицилия е поетът Епихарм, живял дълго преди Хионид и Магнес.“

И също:
„Първи започнали да съчиняват комедии Епихарм и Формис. Отначало комедията дошла от Сицилия, а измежду атинските поети Кратет, изоставяйки ямбическата форма, пръв започнал да съставя диалози и фабули на общи теми.“

Самият Аристофан често споменава имена на свои съперници от комическите състезания. Оттам са ни известни и заглавията на някои пиеси от Кратин и Евполис.

*

Лекция единадесета
Аристофан, Еврипид и Новата атическа комедия

I. Стара и Нова комедия

Историята на атическата комедия се дели традиционно на три: стара, средна и нова. Старата ни е позната главно чрез запазените произведения на Аристофан. От тях научаваме, че тя се е занимавала с общественото (политическо и културно) всекидневие на атиняните. На сцената се показвали публични фигури – политици като Клеон („Конници“), поети като Есхил и Еврипид („Жаби“, „Жените на празника Тесмофории“), интелектуалци като Сократ („Облаци“). Комедиографът е пародирал тези лица, търсейки комичното в техния публичен образ.
От друга страна, обект на пародиране можели да бъдат и митологични фигури като Дионис и Херакъл („Жаби“). В комедиите има шеги, отнасящи се до политическата обстановка („Ахарняни“, „Лизистрата“, „Мира“), обществените практики и законовото устройство („Птици“, „Жените в Народно събрание“„Оси“). Това били събития на деня от които се интересували всички пълноправни граждани; и поради това драмите били един вид художествена публицистика, подобно на някои съвременни развлекателни телевизионни предавания.
Ако продължим това сравнение, ще кажем, че този вид театрална и пародийна публицистика е била заменена от пиеси, наподобяващи съвременния „сапунен“ сериал, който е продължителен разказ за семейни, любовни и делови отношения, където герои са типови фигури (млада влюбена двойка, възрастни родители, прислужници, бизнесмени), а не конкретни персонажи.

II. Менандър

Преди откриването на някои по-големи фрагменти от Менандровите драми и на комедията „Мъчният човек“, главен източник за темите и духа на тази драматургия са били римските комедиографи Плавт и Теренций. В драмите си те сами признават, че са изцяло зависими от атическите си предшественици; и не само им подражават, а понякога направо приспособяват отделни техни произведения за римска сцена.

Менандър (ок. 342-290 пр. Хр.) е бил атинянин, вероятно роднина на комедиографа Алексис. Започнал да поставя драми още млад, към 20-годишен. Бил е извънредно популярен през цялата античност, както може да се съди от мненията на по-късните автори, честото цитиране на произведенията му и това, че изображенията му се поставяли наред с тези на най-прославените антични поети и философи. Портрети на Менандър се срещат дори в християнски стенописи.

III. Δύσκολος и духът на Новата комедия

В „Мъчният човек“ става дума за любовта между заможен млад атинянин и скромно момиче, живеещо в северните покрайнини на града. Тя е била отгледана от баща си, тъй като майка ѝ била напуснала семейството поради лошия му характер; заживяла в съседство заедно със сина си от първия брак и починала преди началото на историята. Младежът, който минавал по тези места на разходка, случайно забелязал девойката и от пръв поглед се влюбил в нея. Запознал се с брат ѝ и споделил, че намеренията му са най-почтени – желаел да я вземе за законна жена.
Оттук нататък следват опитите на младежа (Сострат) и на слуги от семейството му да влязат в контакт с бащата (Кнемон, той е „мъчният човек“), които се провалят поради неговата несговорчивост и избухливост. Накрая се случва инцидент – Кнемон пада на дъното на кладенеца в собствения си двор. Дъщеря му и слугинята викат за помощ и помощта идва от Сострат и от брата на момичето (Горгий).
След като е изваден, бащата признава, че може би не се е държал добре с близките си и изобщо с хората, и възлага на доведения си син да се погрижи за сестра си. Историята завършва щастливо – момичето се омъжва за Сострат, а Горгий се оженва за неговата сестра. Накрая принасят жертва на Пан и нимфите и всички шумно празнуват.

От този сюжет се разбира какъв е духът на Новата комедия. Целта на действието е да се постигне семейно щастие. Героите са градски хора, атиняни и сравнително заможни. Главните герои обикновено са двамата влюбени, а също и техните родители, най-често бащите; те именно са носители и на комичните черти. Наред с това се явяват второстепенни герои, които помагат на главните или участват в комични ситуации – роби, готвачи, „паразити“ (компаньони), хетери.

Както се вижда, драматурзите от тази епоха са се отдръпнали обсъждането на онези актуални обществени въпроси, с които се е занимавала Старата комедия.
Главната причина е загубата на политическата независимост. Тези драми се пишат във времето след Александър, когато гръцките градове практически са присъединени към македонското царство. Политическа дейност не е била възможна и интересът на гражданите се насочил преди всичко към устройването на частния живот.
Комедията продължила да се занимава с настоящето – но представата за това, кое е важно в настоящето, вече била променена.

IV. Еврипид

Литературната история не е следствие единствено на обществено-политическата, макар да е зависима и от нея. Литературните новости имат свои причини, които са част от собствено литературния процес. Така например, за да се разбере появата на Новата комедия, е нужно да се кажат няколко думи за творчеството на Еврипид.
Макар приживе да не е бил смятан за първия трагик на Атина, Еврипид е имал голям успех през следващите векове. Запазените му трагедии (19 на брой) за повече от тези на Есхил и Софокъл взети заедно (14). Това е, защото в неговите драми се появяват теми и персонажи, които не са характерни толкова за класиката, колкото за последвалото я време. А популярността на новата комедия и свързаните с нея жанрове (мим, идилия, любовно-авантюрен роман) е съдействала за нарастване на интереса към Еврипидовата драматургия.
В трагедиите на Есхил интересът е насочен главно към въпроса за вината и наказанието, както видяхме при обсъждането на „Орестия“. Софокъл пък се занимава с перипетиите: как героят, съпротивляващ се на предсказанията на оракулите и неписаните закони, въпреки забележителните си качества все пак не успява да избегне нещастието.

Новото при Еврипид е главно в това, че той насочва вниманието към любовните и семейните истории, като при това изходът може да се окаже щастлив.
Така е в драмата „Елена“. Макар представена като трагедия, случилото се там има вид на приключенски роман. Това е разказ за едно, по стечение на обстоятелствата разделено семейство, където съпрузите са останали верни един на друг. Те преодоляват различни затруднения и с общи усилия се спасяват от враговете си и възстановят съпружеското си щастие.
В „Ион“ една бездетна атинска царица отива в Делфи за да узнае от оракула дали някога ще има деца от законния си съпруг; и какво се е случила с детето, което тя някога е родила от бог Аполон и го е подхвърлила в подножието на Акропола.
В „Ифигения в Таврида“ Орест пристига в Таврида, където среща собствената си сестра, смятана за отдавна починала (принесена в жертва на Артемида). Самата тя е станала жрица и едно от задълженията ѝ е да принася в жертва всички пристигнали там елини. Така че Орест се оказва в смъртна опасност; и все пак те двамата се разпознават, измамват местния владетел (почти по същия начин, по който Менелай и Елена в „Елена“ излъгват египетския цар) и избягват. С тях е близкият приятел на Орест – Пилад, който в бъдеще може би ще се ожени за Електра.
„Иполит“ завършва с нещастие, но в основата на драмата пак стои любовна (и скандална) история. Съпругата на атинския цар Тезей, критянката Федра, се влюбва в доведения си син Иполит. Тя споделя това с прислужницата си, а тя я издава на Иполит, макар и само от желание да ѝ съдейства. Иполит се разгневява и обвинява Федра за недостойната ѝ страст. Тя се изплашва, написва едно лъжливо прощално писмо до Тезей в което твърди, че синът му се домогвал до нея; и след това се обесва. Тезей прочита писмото, обвинява сина си и го прогонва от града. Иполит заминава, но по пътя катастрофира с колесницата си и загива.

Както виждаме, тук не става дума за обикновени граждани, а за герои от митологията; а в действието често се въвличат и олимпийски божества. И все пак е достатъчно да се променят някои имена и подробности от фабулата, и текстът ще се окаже напълно подобен на това, което срещаме в Новата комедия.

Разбира се, не можем да твърдим, че Еврипид е изобретател на любовно-авантюрната фабула. Зад неговите разкази стоят всеизвестни истории от Троянския цикъл и познати сцени от Омировите поеми – сводничеството и похотливостта на боговете, отношенията между Парис и Елена, ухажването на Пенелопа от страна на женихите, срещите на Одисей с Калипсо, Навсикая и Кирка, скитанията му по море и предоляването на всякакви опасности.
Но ролята на Еврипид е в това, че поставя такъв вид истории на сцена и то в жанра на трагедията, което значи, че им придава стойност: и по този начин съдейства за усвояването им в театъра и литературата през следващите векове на античността.

*

Лекция дванадесета
Прозата. Историография

I. Що е литература. Възникване на поезията

Литературата – това са текстове, които са добили независимост от конкретната обстановка на тяхното възникване и непосредствено (устно) въздействие. Защото всеки разговор или монолог пред публика е текст; но в повечето случаи той съществува само заради това непосредствено общуване. След изговарянето му неговата задача е изпълнена; той не се запазва (записва), и поради това никога вече не се възпроизвежда в същия вид.
Така че литературата възниква тогава, когато устно изговаряните текстове започват да се съхраняват (запомнят или записват) с цел да бъдат повтаряни (възпроизвеждани) в бъдеще и на друго място в подобна обстановка. Обикновено става дума за празник, защото празничната обстановка е стандартна – предполага се, че всеки следващ празник е повторение на предишния (както е с религиозните празници). Поради това се очаква, че и словата, които ще бъдат произнасяни, трябва да са идентични или поне приблизително еднакви. Ето защо празничните текстове (химни в чест на божества, молитви) е трябвало да бъдат запомняни, а най-сигурният начин да се запомни нещо е то да бъде записано.
Преди появата на писмеността запомнянето е било улеснявано чрез мерена реч, съпровождана от музика – защото така оформените текстове се запомнят по-лесно от немерените (прозаичните). Затова смятаме, че в предписмения си период литературата (устойчивите текстове) са съществували като поезия.
Поезията може да бъде не само празнична, но и битова – такива са приспивните песни, които майките пеят на децата, или тези, които се пеят при събирания на родственици и приятели.

II. Прозата

Освен за съхраняване на празнични поетически текстове, записването може да служи и за съхраняване на някакви сведения в проза (немерена реч).
Първите записи в немерена реч не са имали празнична задача, а напротив – служели са за чисто практически цели. Това обикновено са били описи на имущество и стоки, необходими при завещания или продажби. Всяко завещание или сделка, представени писмено, са вид писмен договор; и по подобие на тях са се записвали и други договори – примерно, междудържавни. Записите са били необходими и за вътрешнодържавни цели: когато е било необходимо да се състави законодателство, да се определят данъците и да се поддържа армия. Всички тези дейности изискват записване и няма необходимост то да бъде в мерена реч. Така че те са прозаични; но тяхната задача е да послужат само в едно конкретно (единично) място и време, и поради това те не могат да бъдат пренасяни, както става с празничните текстове.
За да може прозата да стане литературна (преносима), тя трябва да изпълнява по-общи задачи; да бъде ползвана не само в една, а в различни обстановки.

III. Гръцката историография преди Херодот

Историческият текст има като първоначална задача да установи какво се е случило на едно определено място и време. Поради това той възниква като запис на някакъв вид проучване. Това проучване е можело да се отнася до нечий род (често с цел да се установят правата на наследниците). Но ако е ставало дума за род на владетели (управляващи), такъв текст се превръща в история на държава. И тъй като всяка държава се разполага на някакво пространство, историческото изследване включва и географско проучване.

Най-ранните известни гръцки текстове, създадени с историческа задача, са от VII-VI в. пр. Хр. и са в мерена реч. Те са били поеми; и са добили тази форма вероятно под влияние на вече съществуващия епос, който се занимава с минали събития от голямо значение – както са Омировите поеми и Хезиодовата „Теогония“. Известно е, че през VII в. била създадена „История на Коринт“ в стихове:
Евмел, синът на Амфилит, от така наречените бакхиди, който е считан за създател на епоса, казва в изложението за Коринт (стига това съчинение действително да е на Евмел), че в тази земя се заселила първо Ефира, дъщерята на Океан (Павзаний ІІ, 1,1; В. Русинов, 2004).

Известният философ Ксенофан от Колофон е писал история на родния си град, но също и на Елея в Италия, където е живял впоследствие:
Написал поема за основаването на Колофон и за изпращането на колонисти в Елея, в Италия; в две хиляди стиха (Диоген Лаерций ІХ, 2, 20)

През VI в. Йония (на малоазийското крайбрежие) се е появил жанрът „логография“ – писане на историческо-географски изложения в проза. Известно е името на милетския логограф Хекатей, споменаван от Херодот в „Историята“. Той е бил автор на съчинения със характерните заглавия „Родословия“ (Γενεαλογίαι) и „Обиколка на земята“ (Περίοδος γῆς). Тъй като е писал на йонийски, този диалект е станал представителен за такъв вид съчинения; и това е причината Херодотовата „История“ също да бъде написана на йонийски, макар самият Херодот да е бил дориец от Халикарнас.

По времето, когато Херодот е замислял своята книга (средата на V в.), в гръцката литература вече е имало обширни и влиятелни поетически текстове, посветени на големи войни („Илиада“), но също и някои, които са се занимавали точно с наскоро случилите се гръко-персийски войни. За тях става дума в Есхиловите „Перси“ и в някои от епиникиите на Пиндар. Те и двамата са били от предишното на Херодот поколение – около 40 години по-възрастни от него – и лично са преживели тези събития, като Есхил дори е участвал в някои битки. Известно е, че и един връстник на Херодот – Хойрил от Самос – е създал епическа (в хекзаметри) поема за войните:
И Хойрил, древен поет, споменава за нашия народ, че е взел участие в похода на Ксеркс, царя на персите, срещу Гърция (Йосиф Флавий. Против Апион І, 22).

IV. Херодотовата „История“

Така че Херодот вече е имал пред очите си произведения на тази тема. Неговата книга обаче си поставя по-голяма задача – не само да представи нападенията на персийските армии срещу Атина между 490 и 480 г., но по повод на тези събития да разкаже всичко, което е знаел за държавите и народите в тогавашния свят. Така че той е създал не просто история на гръцките градове, нито само разказ за войните им с Персия, а първата в европейския свят „Всеобща история“.

Нейното съдържание накратко е следното.
Най-напред се разказва историята на лидийската държава – тъй като лидийците са първите азиатци, които влезли във военен сблъсък с малоазийските гърци. Лидийската държава достигнала голямо могъщество по времето на Крез, но наред с това той е бил и последният ѝ цар – тъй като загубил войната с персиеца Кир, бил детрониран и държавата му изчезнала.
След това разказът се насочва към историята на персийската империя. Преди това се съобщава за асирийската и мидийската държави, и как Кир, който бил внук на последния мидийски цар Астиаг, станал предводител на персите, победил мидийците и създал империя, която се простирала от индийските царства на изток до Егейско воре на запад.
Той е бил наследен от Камбиз и Дарий, които разширили и укрепили държавата: Камбиз завоювал Египет, а Дарий разделил империята на области със съответна администрация, подобрил съобщенията и уредил данъчната политика.
Повод за сблъсъка между империята и гърците станало въстанието на милетците. Те се обърнали за помощ към континенталните гърци, и най-напред към най-силните от тях – Спарта и Атина. Спартанците не се намесили, но атиняните изпратили 30 кораба и заедно с въстаниците нахлули в град Сарди – който бил административен център на персийската провинция – и го подпалили.
Дарий потушил въстанието, но реши да накаже атиняните за намесата им и изпратил войска, която била отблъсната през 490 пр. Хр. в битката при Маратон. След неговата смърт синът му Ксеркс решил да завладее континентална Гърция и провел известния си поход през 480 г., когато достигнал Атина и подпалил града. След това обаче флотата му загубила морската битка в Сароническия залив (при остров Саламин) и той самият се оттеглил, като оставил част от войската в Атика. На следващата година при Платея персите отново загубили сражението и така континентална Гърция останала свободна.
Покрай разказа за тези събития Херодот прави големи отклонения, в които представя известното му за историята, географията и културата на множество народи. Най-обширни са изложенията посветени на персите, вавилонците, египтяните, скитите, траките и либийците (североафриканците); и разбира се, на гръцките полиси в Европа, Мала Азия и северна Африка (Кирена).

V. Историографията след Херодот

След Херодот центърът на гръцката историография се премества в Атина. До нас са достигнали съчиненията на Тукидид („История на Пелопонеската война“) и Ксенофонт ( „Гръцка история“, „Анабазис“ и др.)

*

Лекция тринадесета
Красноречие, ораторска проза, реторика

I. Изяснение на думите

Преди да преминем към представянето на фактите, отнасящи се до жанра на ораторската проза, е необходимо да изясним термините от заглавието.
Думата „красноречие“ означава най-напред самото умение да се говори пред публика; а после и текстовете, свидетелстващи за такава дейност. Несъмнено тези текстове могат да бъдат и художествени, включително поетически (в мерена реч).
В поемите на Омир има монолози, представени като речи пред публика: това се вижда още в „Илиада“ I, където на съвета (публично) говорят Калхас, Агамемнон, Ахил и Нестор.
Под „ораторска проза“ ще разбираме речи, които не са част от друго произведение (каквито са тези у Омир, в трагедията или при Херодот ), а са били произнесени като самостоятелен текст и устно, а после били записани. Такива трябва да са били речите на Демостен.
Към този жанр се отнасят и речи, които не са били произнесени никога, както може би „Панегирик“ на Изократ; или учебните речи на Горгий („Апология на Паламед“, „Похвала на Елена“), Антифонт „Тетралогиите“, Лизий („Любовна реч“, включена във „Федър“), Изократ („Бусирис“, „Апология на Елена“). Също и тези, които имали по-скоро художествена задача: такава е надгробната реч в Платоновия „Менексен“, където вероятно се пародира красноречието на Перикъл. Тези последните вече са част от обучението на оратора и затова могат да се смятат и за реторически текстове.
Под „реторика“ се разбира преди всичко знанието за това, как се създават речи; а самите текстове, които служат за предаване на това знание, се наричат реторически. Освен споменатите учебни речи, към реториката се отнасят ръководствата и трактатите по реторическо изкуство, каквито са анонимната „Реторика към Александър“ и Аристотеловата „Реторика“.
Тъй като реторическото образование е било търсено и разпространено, такива книги са писани през цялата античност: като се започне от загубеното ръководство на сицилийците Коракс и Тизий, през съчиненията на Цицерон („Оратор“, „За оратора“, „Брут“) и Квинтилиан („Обучението на оратора“) в Рим, и учебните „предварителни упражнения“ (προγυμνάσματα) на Либаний (IV в. сл. Хр.).

II. Поява на ораторската проза

Нашето занимание се отнася главно до текстовете, които принадлежат към „ораторската проза“ и в по-малка степен до реторическите съчинения и образци. Затова трябва да се види кога в гръцкия свят за пръв път са се появили „действителни“ самостоятелни речи, които при това са били и записвани.
Записът на такива речи е резултат от необходимостта за документация на публичните обсъждания, където решенията се взимат след изслушване на заинтересованите страни и гласуване от упълномощени лица (съдии, народни представители). Тези обсъждания се отнасяли до въпроси от обществена важност – те били или политически, или съдебни. Условия за това се появили в континентална Гърция и Сицилия през V в. пр. Хр., когато монархическите режими в някои влиятелни полиси били премахнати и на тяхно място били въведени институциите на тогавашната демокрация.

III. Ораторството в Атина през V в. пр. Хр.

– политически оратори

В Атина, след падането на династията на Пизистрат и по време на войните с Персия, като влиятелни политици и успешни оратори били познати атиняните Темистокъл и Аристид. Те били наследени от Перикъл, който управлявал почти еднолично града между 460 и 430 пр. Хр. Техни текстове не са запазени, ако изключим три речи на Перикъл, представени от Тукидид в „История на Пелопонеската война“.
За такива политици не може да се каже, че са били професионални оратори – ако това означава и преподаване на изкуството. Професионалният оратор се е отличавал и с това, че работел като адвокат по съдебни дела – независимо дали е произнасял речите си сам, или ги е пишел за други. Такива автори, които се занимавали с адвокатстване, развивали системно изкуството си и го преподавали на други, в Атина се появили през втората половина на V в.

– съдебни оратори

Пръв бил Антифонт, от когото са запазени три съдебни речи по дела за убийства и 12 малки учебни речи, подредени по четири в т.нар. „тетралогии“ Те се състоят от първа обвинителна реч, последвана от защитна, и след това втора обвинителна и втора защитна; като при вторите речи говорителите се стремят да опровергаят доводите на опонента и да добавят свои, които да са още по-убедителни от първите.
Антифонт бил атинянин и това му позволявало да се занимава и с политика. Той взел участие в смяната на политическия режим през 411 г. пр. Хр., след което бил съден за държавна измяна и осъден на смърт, въпреки че защитната му реч, както свидетелства Тукидид, била най-добрата, произнасяна някога в атински съд.
Друг известен професионален оратор по това време бил Лизий, от когото са запазени към 30 речи, сред които и споменатата „Любовна“. Той имал школа по ораторско изкуство, която била много ценена и посещавана, както може да се заключи от разговора между Сократ и Федър във „Федър“. Но не бил атински гражданин, а „метек“ (имигрант), и поради това се занимавал само с „логография“, което значи, че не се явявал в съда, а пишел речите на своите клиенти, които ги произнасяли от свое име.

IV. Сицилийското ораторство

Друг оратор, който дошъл в континентална Гърция от Сицилия и допринесъл много за увеличаването на интереса към красноречието, бил леонтинецът Горгий. Като посланик на своя град в Атина той направил силно впечатление с речите си в Народното събрание и спечелил много почитатели и клиенти. Един от тях – тесалиецът Менон – е споменат както от Платон в едноименния диалог, така и от Ксенофонт в неговия „Анабазис“.

За Горгий се смята, че е учил при сиракузците Коракс и Тизий, а може би и при философа Емпедокъл от Акрагант. Ето какво пише Квинтилиан:
„Защото се казва, че след тези, които поетите са споменали, пръв Емпедокъл повдигнал някои въпроси около реториката. Най-стари писатели на научни книги били Коракс и Тизий от Сицилия. Последвал ги гражданинът на същия остров Горгий Леонтински – както се предава, ученик на Емпедокъл. Облагодетелстван от дългия живот – защото живял 109 години – Горгий блестял едновременно с мнозина, бил съперник на гореказаните и продължил да е такъв дори и след Сократ.“

Възникването на ораторската професия в Сицилия също било свързано с демократизирането на градовете, и преди всичко на най-големия и влиятелен от тях – Сиракуза. Изглежда, че тази дейност се развила там малко по-рано, отколкото в континентална Гърция. Но след Горгий центърът на ораторското изкуство се преместил на изток, в Атина.

V. Атина през IV в.

През IV век в града действали школите на Исей и Изократ.
Най-прославеният сред гръцките оратори – Демостен – бил учил при Исей, като причината за това вероятно била, че обучението в Изократовата школа струвало много по-скъпо. Според някои посещавал и заниманията на Платон в Академията.
И както развитието на ораторското умение през V в. било свързано с военно-политически събития като войните с Персия и противостоенето между Атина и Спарта (трите предадени от Тукидид речи на Перикъл били произнесени в началото на Пелопонеската война), така и през IV в. най-влиятелни били тези оратори и ретори, които по някакъв начин били въвлечени в гръко-македонския политически и военен сблъсък.

Това били Изократ, Демостен, Есхин, Демад и Хиперид.

*

Лекция четиринадесета
Философия

I. Държавниците-мъдреци

Около 600 пр. Хр. и през следващия половин век в много от гръцките полиси имало политическо напрежение и сблъсъци, наподобяващи граждански войни. Вследствие на това властта била завзета или предложена на влиятелни граждани или аристократи, които се заели с посредничество между враждуващите и, ако е било нужно, променяли законодателството. Някои от тези водачи били наричани „αἰσυμνήται“ (арбитри), други – „тирани“. Ако някой е бил ценен и заради интелектуалните си дарби, той бил наричан „мъдрец“ (σοφός).
С това прозвище станали известни атинянинът Солон, Талес от Милет, Питак от Лесбос, Биант от Приена, Хилон от Спарта, Клеобул от Линдос (на Родос), Епименид от Крит; към тях добавят Периандър от Коринт и Пизистрат от Атина.
Наред с обществените си занимания някои пишели поезия, като Солон; други развивали математиката и природните науки, като Талес; трети останали в спомените на поколенията със своите афоризми („апофтегми“).

II. Първият философ

През втората половина на VI век в гръцките колонии на южна Италия се появили питагорейците, наречени така по името на Питагор, който произхождал от остров Самос.
Предполага се, че той бил първият който се нарекъл „философ“: значи човек, който може и да не е σοφός, но обича мъдростта (σοφία) и се стреми към нея. Питагорейството станало влиятелно в тамошните градове – и то до такава степен, че на едно от събиранията бил извършен атентат, при който загинали стотици членове, а може би и самият Питагор.
Питагор бил религиозен водач, подобен на легендарния тракиец Орфей. Твърди се, че неговите последователи се задължавали да пазят мълчание на беседите му в продължение на пет години, и едва след това да взимат участие в обсъжданията.
Според най-ранните и авторитетни сведения („Метафизика“ на Аристотел, Платоновият „Тимей“), питагорейците се занимавали с математика и смятали, че вселената е устроена според математически начала, така че според тях „самите неща са числа“.
Според по-късни сведения животът им бил аскетичен: съобразявали се с разни забрани (въздържание от месо и други храни), като се стремели в крайна сметка да подчинят цялото си всекидневие на някои общи и предварително зададени правила.

III. Досократиците

През тази епоха (втората половина на VI и първата на V в. пр. Хр.) се появили и други философски подобни общности, както и някои независими мислители и духовни водачи.
Известни са имената на елеатите (от Елея, западна Италия) Ксенофан, Парменид и Зенон; на Емпедокъл от Акрагант (Сицилия) и Анаксагор от Клазомене (Мала Азия). Към тях може да се прибавят философстващите за природата милетчани Анаксимандър и Анаксимен, авторът на прочути сентенции Хераклит от Ефес и „атомистът“ Демокрит от Абдера (на тракийското крайбрежие).
Всички те правели предположения относно началата на природата и съществуващото – кои са елементите на материята и кое е организиращото я начало.
Анаксагор нарекъл началото „Ум“ (νοῦς), а Емпедокъл говорел за противодействащите си „Обич и Раздор“ (φιλία καὶ νεῖκος). Според някои основният елемент бил един – вода (Талес) или огън (Хераклит); а други, като Емпедокъл, говорели за четири основни елемента.
Елеатите пък, от друга страна, се насочили към по-отвлечено философстване и размишлявали за отношенията единство-множественост и покой-движение.
Към това трябва да се отбележи, че някои от тези предположения са заложени още в поезията – примерно у Омир, където в течение на художественото представяне на събития и характери се намират изказвания на такива теми (в „Илиада“ XIV се казва, че Океан е началото на всичко).
Впоследствие, съгласно възприетата периодизация на гръцката философия, всички тези мислители са били наречени и „досократици“ (философи преди Сократ).

IV. Сократ

Самият Сократ, който бил в центъра на атинското интелектуално общество по време на Пелопонеската война, станал известен приживе благодарение на изказването на делфийската пророчица, че „сред гърците няма по-мъдър от Сократ“; а впоследствие и заради героичното си поведение на устроения срещу него съдебен процес. Там Сократ бил обвинен в безбожие и „развращаване на младежта“, и осъден на смърт чрез изпиване на отрова.
Сократ не е оставил писани съчинения, а предпочитал да разговаря с приятели и с философстващи гости от чужбина, каквито по това време в Атина имало много. Споменът за тези разговори е запазен в съчиненията на приятеля му Ксенофонт и още повече в диалозите на Платон; макар че някои от изказаните там възгледи и размисли сигурно са принадлежали повече на Платон, отколкото на Сократ и събеседниците му.

V. Платон

В Платоновите диалози се обсъждат въпроси, заниманието с които става съдържание на цялата западна философия.
Това са теми на:
– етиката (що е добродетел; кои са отделните добродетели; как да ги определим; може ли добродетелта да се преподава; какво да мислим за любовта),
– политическата философия (кои са съществените черти на различните обществени устройства; кое е най-доброто обществено устройство),
– философията на изкуството (как се създава поезия; устройство на художествения текст; каква литература е полезна за обществото),
– произхода на езика (дали фонемите имат свое значение; може ли да се установи първоначалното значение на думите; може ли да се говори за „праезик“)
– диалектиката (как се дават определения на нещата),
– религията (въпросът за задгробния живот; какви могат да бъдат боговете); естествената философия (как е устроен видимият свят),
– метафизиката (създаден ли е светът и ще има ли край; какви са началата на съществуващото; има ли индивидуално безсмъртие).
Наред с това трябва да се има предвид, че Платон не излага своите възгледи от свое име, монологично и системно, а пише художествени драматургични текстове. Това значи, че за читателя е мъчно да разбере какво точно мисли самият автор по въпросите, които се поставят на обсъждане. Това е, защото Платон е предпочитал по-скоро да изобразява философстването, което се случва в разговор, отколкото да обявява какво самият той мисли или какво е „правилно“ да се мисли по една или друга тема.
По въпроса за това, може ли човек да се образова просто с четене на книги, се говори в диалога „Федър“ – и отговорът изглежда да е отрицателен.

VI. Аристотел

Аристотел е роден в Стагира на Халкидическия полуостров в семейството на Никомах, лекар от двора на Филип Македонски.
На 17-годишна възраст заминава за Атина и учи при Платон в продължение на 20 години, до смъртта му. След това заминава за Мала Азия при свои близки в Троада, после се връща в Македония и от 335, след възцаряването на Александър, отново е в Атина, където преподава в един от градските гимназиони, наречен Лицей. След смъртта на големия завоевател напуска града и се установява в един свой наследствен имот на остров Евбея, където скоро след това (322 пр. Хр.) умира.
Ако се съди по античните справки за живота му, Аристотел е публикувал много, но всичките му издадени приживе съчинения са загубени; затова пък са оцелели записките от преподаването в Атина, които били съхранявани от Теофраст, ученика му Нелей и после от неговите наследници докъм началото на I в. пр. Хр.
След някои перипетии (известни от съобщенията на Страбон и Плутарх) ръкописите се оказали в Рим, където били издадени от Андроник Родоски към средата на века.
Като се изключи намерената преди около век в Египет „Атинска държавна уредба“ всички Аристотелови текстове, с които разполагаме, възхождат към изданието на Андроник.
Аристотел е преподавал философия по същите теми, по които е писал Платон в диалозите; и в повечето случаи неговите възгледи се отличават забележимо от Платоновите.
Той отрича безсмъртието на отделната душа и въздаянието за делата след смъртта, за което се говори във „Федон“, „Федър“, „Горгий“, „Тимей“ и „Държавата“;
– не подлага на критика Омир и трагедията, както прави Платон в „Държавата“, а напротив, възхвалява Омир и намира, че трагедията е най-висшият вид поезия и от нея има определена етическа и психологическа полза;
– не смята, че светът е изграден върху числови начала, както сигурно са твърдели наследниците на Платон в Академията;
– отрича съществуването на отвъдземен божествен свят и на безтелесни идеи (форми), по причастност на които се образуват сетивните тела, и към познанието на които трябва да се стреми философът. Според него
– „ейдосите“ се намират в самите неща и в мисълта, и философ е онзи, който е способен да им даде вярно определение;
– светът не е сътворен, както се говори в „Тимей“, а е вечен; и
не съществува личностен Творец, както може да предположи читателят на същия диалог, а светът се движи вечно от върховния, нематериален и безличен двигател, който мисли самия себе си; и всичко останало се стреми към постигане на съвършената си мислима форма/ентелехия и с това към уподобяване на бога. Това е по силите, макар и донякъде и за кратко, само на разумните същества (хората) и най-много на философите.

VII. Елинистически и гръко-римски философски школи

Лицеят и Академията като философски школи продължават да действат и през следващите векове до края на античността; като Академията е последният езически образователен център, закрит с решение на императора през 529 г. сл. Хр.
Но още приживе на двамата най-четени философи възникват и други школи, които също привличат много последователи и оцеляват дълго време.
Това са
– епикурейството (по името на създателя си и с най-известен представител в Рим Лукреций Кар),
– стоицизмът (много разпространен и представен от множество известни фигури – Зенон, Клеант, Хризип, Панеций, Посидоний, Сенека, Епиктет, Марк Аврелий),
– скептицизмът (с основател Пирон и най-добре запазен представител Секст Емпирик) и
– кинизмът (на Антистен и Диоген от Синопа).

VIII. Неоплатонизмът

От средата на III в. сл. Хр. и успоредно с бързо развиващото се християнско богословие се появяват последните влиятелни езически философи, наречени общо „неоплатоници“: първо Плотин и неговият ученик и сътрудник Порфирий (III в.), а по-късно и техният последовател Прокъл (V).
Плотин не е писал, а е водил беседи, записани от Порфирий и станали известни с названието „Енеади“ (54 беседи разделени на 6 книги).
Самият Плотин е възпитаник на александриеца Амоний Сакас; тъй като от него няма запазени текстове, не можем да знаем какво в Плотиновите беседи е оригинално и какво възхожда към Амоний и общността му. От текстовете личи добра запознатост с наследството на Платон и Аристотел; но все пак духът на философстването е платонистки и повечето от мислите му изглеждат като коментар и развитие на казаното в „Тимей“, „Пирът“ и „Държавата“ VII.
Според него вселената се състои от безтелесен и телесен свят, като главните същности (ипостаси) на безтелесния свят са неподвижният, но множествен (чрез мислите си) Ум и подвижната, но безсмъртна Душа. Душата, която има достъп до съвършеното знание на Ума, е причина за движението на видимия (изменчив, телесен) свят. Самата тя присъства в него не само като двигател и жизнена сила, но и под формата на индивидуални души. Тяхната задача е да си спомнят за своя произход и, преодолявайки заблудите и желанията, възникнали поради пребиваването им в тела, да се върнат обратно в безтелесния свят.
Причина и източник на съществуването на вселената, включително на Душата и Умът, е Едното/Единно, от което те възникват по тайнствен начин и не във времето, а във вечността.

IX. Неоплатонизъм и христитянство

Плотиновата метафизика не е далеч от християнската теология. Немалко от мислите на неоплатониците изглеждат да са възприети от ранните Отци на Църквата и чрез нейното предание да ни влияят и до днес.

*

Лекция петнадесета
Роман

I. Античният роман

Античният роман е дълъг (сравним по размер с поемите на Омир, Аполоний и Вергилий) прозаичен разказ за приключенията на един или двама (намиращи се в брачна или любовна връзка) герои, които приключения след известни перипетии завършват успешно.
Ако героите са двама, успехът се състои в брак или възсъединяване на разделеното им семейство. Ако е един, значи се справил с възникналите в течение на действието опасности. Ако разказът завърши със смъртта на героя, тя се представя като край на героично (славно, добродетелно) протеклия му живот.

II. Приключенски и биографични разкази при Омир и историците

Началата на този жанр могат да се открият у Омир, в историографията, трагедията, новата комедия и елинистическия епос.
„Одисея“ е разказ за събирането на едно разделено семейство, който наред с това представя две поредици от приключения, едната от които е по-дълга и необикновена (на Одисей), а другата – по-кратка (на Телемах).
Романен вид имат някои биографични разкази, включени в Херодотовата „История“. Съвсем кратък и донякъде приказен е този за находчивия обирач на гробници, който накрая успял да стане зет на египетския цар „Рампсинит“.
По-дълъг е разказът за царя на Египет Амасис. Той не е извършил тежки престъпления, не е бил детрониран вследствие на преврат или нашествие, не загубил близки хора, а благополучието му продължило дори след смъртта му. Персийският завоевател Камбиз отворил неговата гробница и потърсил саркофага, за да извади останките му и да ги оскверни. Но не успял, тъй като Амасис бил наредил да се постави на неговото място мумията на друг човек, а неговата да скрият другаде.
Друго произведение, което се смята за историческо и мемоарно, но е близко до романа, е Ксенофонтовият „Анабазис“.
Ксенофонт участва като военачалник на гръцки наемници в междуособната война между двама персийски принцове: води битки, достига до Ефрат и Тигър, излиза с войниците си на черноморското крайбрежие при Трапезунт и после благополучно се завръща в Гърция.
„Анабазис“ напомня на по-късните разкази за похода на Александър Македонски, някои от които определяме като исторически съчинения, а други – като романи.

III. Видове романи

Романът има сюжетни и жанрови белези, въз основа на които може да бъде разделен на видове. Той може да е биографичен (за приключенията на един човек), да се гради около любовна или семейна интрига и да съдържа невероятни (фантастични) разкази и сцени.
Въз основа на това говорим за историко-биографични, любовно-авантюрни и фантастични романи; като някои произведения могат да обединяват повече характеристики и така да образуват смесен вид.

IV. Любовният мотив

Ако продължим прегледа на жанровете-предшественици, ще забележим, че любовната история може да се открие в епоса и в трагедията, но смисълът й там е различен от този в романа.
У Омир любовните отношения са само загатнати или представени в комедиен вид. Парис, току-що извлечен от Афродита от бойното поле, където губи двубоя с Менелай, приканва Елена да легне до него, а тя го упреква в липса на мъжество; и все пак се съгласява.
Хера намисля да съблазни Зевс за да отвлече вниманието му от бойните действия, и уж случайно се отбива при него на планината Ида, където той мигновено я пожелава. Приканва я към интимност и казва, че я желае повече от всички останали жени и богини, с които някога е имал връзка – и ги изрежда поименно.
Любовното приключение на Арес и Афродита, за което пее Демодок в „Одисея“ VIII, е представено като вулгарно прелюбодеяние и е изцяло в комедиен стил. Хефест, който отдавна ги подозира, им подготвя капан (мрежа, падаща върху леглото), залавя ги, повиква боговете за свидетели, окайва позора си и се заканва да върне съпругата си на баща й (Зевс); боговете се забавляват, а богините не идват, защото ги е срам.
Калипсо и Кирка харесват Одисей, но отношенията им изглеждат повече като комбинация от приятелство и сексуална връзка, отколкото като любов. Такива са и отношенията между Одисей и собствената му съпруга.
На любовта като силно вътрешно душевно преживяване за пръв път обръща внимание Сафо; но това са все още само лирически монолози.
Като част от повествование и двигател на сюжетното действие любовта се среща най-напред при Еврипид, и то само в „Иполит“. Защото „Елена“ е изпълнена в Омиров дух и там става дума за перипетиите около събирането на семейната двойка; а в „Медея“ героинята е много далеч от това, което ще видим при Аполоний – тя не е влюбена, а само измамена, напусната, разочарована и разгневена.

V. Родители откриват децата си

Като говорим за семейна интрига (мотив/причина за действие) имаме предвид не само събиране на разделени съпрузи, но и среща на роднини, които поради някаква причина не са се виждали дълго и мъчно биха се разпознали.
У Омир има среща на Одисей със сина му Телемах, които не биха могли да се разпознаят веднага, а трябва да търсят свидетелства и доказателства за това, че са баща и син.
При Есхил и Софокъл срещата на разделени роднини или съпрузи може да доведе до голямо и неочаквано нещастие. В „Орестия“ първо Агамемнон е убит от жена си, а след това Орест и Електра се срещат, за да замислят убийството на майка си. В „Едип цар“ подхвърленото и пораснало дете попада първо на баща си, а после и на майка си, като тези срещи стават епизоди от нещастното протичане на биографията му.
При Еврипид за пръв път мотивът „подхвърлено и след време открито дете“ се използва в драма с щастлив край.
В „Ион“ Креуса ражда дете от пожелалия я Аполон и го оставя в кошничка с опознавателни предмети в една пещера под Акропола. След петнадесетина години тя го среща в Делфи, където е бил пренесен от Хермес и отгледан от делфийската жрица. Срещата им не протича гладко. Тя се опитва да го отрови, после едва не е екзекутирана от разгневените делфийци; но жрицата помага, като донася кошничката, в която някога е бил оставен Ион.
Има и комически елемент – Аполон с помощта на другите богове се старае да укрие бащинството си, а законният съпруг на Креуса е измамен, че Ион е негов предбрачен син, заченат по време на някогашен празник в Делфи.
Разказът в „Ион“ е непосредствен предшественик на сюжетите на Новата комедия. Там често става дума за предбрачни забременявания и укривани/подхвърляни деца, които след време се намират и става ясно, че техен баща е бъдещият или настоящ съпруг на майката. Този мотив преминава в романите: като в „Дафнис и Хлоя“, където двамата герои са подхвърлени деца, отгледани от пастири и накрая намерили истинските си, доста заможни градски родители.

VI. Пътешествия и идилии

Авторът на „Аргонавтика“ Аполоний Родоски създава своята поема в десетилетията между смъртта на Менандър и раждането на Плавт, който пренася сюжетите на Новата атическа комедия на римска сцена.
„Аргонавтика“ е по-близък предшественик на романа в сравнение с „Одисея“ – не само по време, но и по характер. Разказът съдържа дълго пътешествие из средиземноморския и черноморски свят, явни препратки към Омир и красиво изобразяване на любовта на Медея към Язон. Те открадват Златното руно, бягат от Колхида, преодоляват различни опасности, спасяват се от преследвачите си и се оженват.
По същото време друг член на александрийското литературно общество – Теокрит, създава жанра на буколическата идилия. Тя се състои в представяне на привлекателния със своята простота живот на овчаря/козаря, който обича да участва в музикални състезания и да разказва за щастливата си или нещастна любов.

VII. Елементите на романа

С това всички елементи на античния роман са въведени в литературата:
– военни подвизи, пътешествие, необикновени и невероятни приключения (Омир, Аполоний),
– търсене/откриване на загубен съпруг или близък роднина (Омир, трагедията, Новата комедия),
– любов и идиличен пастирски живот (Еврипид, Аполоний, Теокрит).

VIII. Запазените романи

Това, което ни остава, е да изброим запазените антични романи и да открием споменатите мотиви и характеристики.
Те са единадесет и се датират между I и IV в. сл. Хр.
Можем да ги разделим на две групи, според основната тема и броя на героите:
За необикновени пътешествия и подвизи, с един главен герой:
„Животът на Александър Македонски“ на Псевдо-Калистен
„Истинска история“ на Лукиан
„Лукий или магарето“ (приписван на Лукиан)
„Златното магаре“ на Апулей (латиноезичен)
„Животът на Аполоний Тиански“
За приключения на влюбени или разделени съпрузи (двама главни герои):
„Херей и Калироя“ на Харитон
„Левкипа и Клитофон“ на Ахил Таций
„Аброком и Антия“ на Ксенофонт Ефески
„Теаген и Хариклея“ („Етиопска повест“) на Хелиодор
„Дафнис и Хлоя“ (с буколически сценарий) на Лонг
Междинен вид (за любовните и семейни приключения на един главен герой):
„Аполоний, цар на Тир“ (запазен на латински)

Край на кратките лекции по старогръцка литература

5 февруари, 2021

***

Средни (допълнителни) лекции

Първа.
Въведение в старогръцката литература

І. За литературата най-общо. Защо четем

1. Смисълът на заниманието с художествена литература

Изучаването (заниманието с) на какъвто и да е предмет би трябвало да започва с въпроса за смисъла на тази работа. Нека видим защо човек чете (слуша, произвежда) художествена литература.
Литература може да се чете
а) за развлечение (от интерес към “разказваното”). Също поради
б) специализиран (професионален, подчертан любителски) интерес – за да се види “как” нещо се разказва или показва с думи. Също – как пише този автор, или как се пише по това време/на това място.
Може и по задължение, както е при учениците и студентите. Тогава изучаването на литературата е
б1) част от образователния план. В последния случай въпросът за смисъла ще се постави най-напред така – защо в рамките на “това образование” трябва да се изучава литература? С други думи, дали литературата е част от обсъжданото образование и каква част? Но и при това положение не може да се избегне въпросът за самите литературни произведения – да се каже “заради какво точно” ги четем. За да узнаем какво?

В училището и в университета четенето най-често просто се изисква и човек се подчинява, както се подчинява на предписанието на лекаря. Но това предписание не е по принцип произволно и както някому хрумне. То също може да се разбира, както лекарят разбира защо предписва лечение с такива средства, а не с други.

Интересът към
а) “разказваното” е естествен. Повечето хора се увличат, когато им е предложена някаква история, защото биха желали да узнаят какво “накрая” ще се случи. Има промяна в сравнение с началното положение, решаване на проблем, в който читателят може да се вживее, да го усети като свой. Това е четенето за развлечение (забава). Специализирано четене имаме,
б) когато човек иска не просто забава, а образование, и то не друго, а именно литературно. Тогава четем, за да сравним този жанр, автор или произведение с други, съобразно литературните им качества. Но може и да четем, за да научим нещо по-общо за този свят (култура). Щом е заради знание (на първо време без оглед на приложението, не с практическа цел), значи и това четене е заради образованието.
Но тук говорим за четене на художествена литература не като път към нещо друго, не за да разбере друго “чрез нея”, а заради самата нея.

2. Значения на думата. Защо литературните произведения се записват. Същност на художествената литература.

На български език думата “литература” има две основни значения.
Първото е просто “художествена литература” (белетристика), а
второто – всякакви записани текстове. Затова се говори за “научна”, “справочна”, “специализирана” литература.
Художествената литература, особено ако произведението е голямо, обикновено се записва. Главната причина за това е, че човешката памет не задържа твърде дълги текстове. Колкото по-дълъг е съставеният текст, толкова по-трудно е той да бъде обработен и запомнен. Освен това е трудно да бъде предаден. Трябва да се избегне забравянето, както и промяната поради забравяне или произволът на предаващия. Освен това текстът не може да се изслуша наведнъж, значи ще е нужно да се организира изслушване на части. Но и да се изслуша, как после ще бъде предаван на разстояние и през времето, след като малцина могат да го запомнят? А кой ще го запомни с точност до дума? Дори и самият автор не би могъл.
Така че дългите произведения, особено ако са прозаични, не само не могат да оцелеят без запис, но не могат дори да се появят. Защото ако все пак някой би могъл да научи наизуст “Илиада” или дори целия Омир, как да се научат наизуст “Дон Кихот”, “Братя Карамазови” или целият Толстой?

Но коя е причината изобщо да решим да записваме текст? Най-напред, ако се нуждаем от него за справка, с практическа цел. Също – ако трябва да предадем съобщение на разстояние (писмо), да съобщим нещо на мнозина едновременно, които по някаква причина не могат да се съберат на едно място в едно време, за да го чуят (някакви разпоредби).
Но художественият текст няма практическа цел. Ако да се заемем да го записваме, значи гледаме на него като на продукт (произведение), който трябва да се запази в определена форма. Това не се отнася за обичайната жива реч – ние не гледаме на нея като на продукт, тя е за практическа употреба (осведомяване, споделяне, развлечение).
Художествената литература е изобразяване на неща чрез думи. Целта е “да се покаже” как изглежда нещо. Чрез думи авторът помага да си представим неща – и не само такива, които се възприемат със сетива, но и всичко, което може да се схване от съзнанието. С думи се изработват образи – било на човешки действия и характери (както се казва в “Поетиката”), било на мисли, или на сетивни предмети (така, както някой би могъл да ги възприеме). С думи се създава усещане за неща – осезаеми или мислими.

Имитирането на езиковия израз (разни начини да се говори) също е художествена литература. И може би източникът на литературния текст е точно това – имитацията на нечия реч. Говоря „като” някого. Когато имитирам нечия реч, аз нищо не твърдя, просто представям думите му чрез думи – най-естественият начин да ги имитирам. Но чрез думите се проявява характер, значи имитирам и характера му, сиреч – самия човек. Има интонация и мимика, но те изчезват, само думите могат да се запишат.
Така че изворът на литературата е може би едновременно лирически (говоря като някого със съответна интонация, монолог) и драматически (говоря като тези двамата – ту като единия, ту като другия). Възможно е да се имитира и самият разказвач – „предавам съобщения за станалото както” някой би ги предал. Така че авторът не е точно разказвач, той е по-скоро имитатор на разказвача.
Нехудожествената литература може да използва понякога художествени средства, но тя не се стреми да имитира. Целта й е друга – говорещият твърди нещо и го твърди от себе си, и очаква да му вярват. Художественият текст няма за главна цел да му се вярва буквално, и затова няма нужда от външно доказателство – „откъде знаем” че нещо е така. Ако имитацията се оцени като успешна, това е доказателството, че знаем за какво говорим.

ІІ. Как старогръцката литература е станала класическа

1. Оригинална и преводна литература

Съществуващите записани литературни произведения образуват общото литературно наследство. Това наследство естествено се дели според езици, а исторически – според народи и епохи.
Наред с това някои произведения биват избирани и предлагани за “образованe”. Става дума за запознаване с произведения, които вече са влиятелни или трябва да станат влиятелни на това място. Един от видовете образоване е усъвършенстването на езика, с който си служим, и много често това е официалният език на държавата.
Произведенията, предлагани за литературно образование, могат да бъдат оригинални (първоначално написани на този език) или преводни. Но е за предпочитане да бъдат оригинални. Защото авторът, пишещ на родния си език, е свободен в употребата му (може да избира не само „какво” да каже, но и „как”), а преводачът е зависим и в двете, но най-напред в това, да предаде буквално смисъла на казаното. Затова езикът на превода почти винаги е грубоват (заради нуждата да се предаде преди всичко смисълът на казаното) и скован в сравнение с оригинала – защото не е възможно да се предаде смисълът, идващ от усещането за някои думи. Преводачът се стреми “да осведоми” читателя “какво е казано”, но не би могъл наред с това да покаже и „как“ е казано, тъй като не е възможно да се постигне едновременно и смислово (на ниво фраза, твърдение), и стилово (дума, фразеологизъм) съответствие. Затова се казва: “ако преводът е хубав, значи не е верен; ако пък е верен, няма да е хубав”.
Тъй като повечето общества не са изолирани, а контактуват с други, които също разполагат с някаква литература, то в литературното образование влизат и произведения, които са били написани на друг език. Те се превеждат и така стават част от литературното наследство не на едно, а на няколко общества, служещи си с различни езици и обединени (по-силно или по-слабо) чрез държава, политически и икономически връзки или религия. Така и старогръцката литература е била възприета и превеждана – и най-напред от латиноезичните европейци.

2. Възприемане на литературата в гръцката древност

Най-късно от VІ в пр. Хр. в Атина и други градове Омир вече се оценява най-високо сред поетите и неговите произведения се събират и съхраняват. Есхил нарича трагедиите си “трохи от Омир”. Традицията за изпълнение на Омир на Панатенеите е била установена от Пизистрат, макар може би още Солон да е мислел за записването на текста. За Пизистрат споменава Цицерон. По това време Ономакрит събирал литературни произведения. Теаген от Регион, от края на VІ в. “бил първият, който писал за Омир”.
Пишещите през V в. за Омир Аристотел нарича “древни омиристи”. Още преди Пелопонеската война започва да се развива търговията с книги. Говори се за библиофили. Интересът към словесността е явен в Аристофановите “Жаби”. Софистите (като Протагор) се занимават с граматика и реторика. Също и Хипий, както твърдят Платон и Цицерон. По-познат е Стезимброт от Тасос, съвременник на Перикъл, учител на Антимах от Колофон. Някои започват да съставят хронологическо изложение на известното за поетите и словесността – Главк, Дамаст.
През ІV в. се усилва интересът към „тримата трагици“. Ликург въвежда постановление за “държавен екземпляр” на произведенията им през 368 г. (вж. ИГрЛ, с. 44-46)

3. Възприемането на старогръцката литература от другоезичните народи

От гледна точка на римляните гръкоезичната литература не е била само тази, произведена от полисите в континентална Гърция, Италия и Сицилия; за тях това е била изобщо “източна”, но не “варварска” литература. Освен това по време на римското завоевание гръцкият език е бил възприет в целия Изток, както и литературата (словесността). При това римляните възприемат художествената литература не като нещо отделно, а заедно с останалите словесни видове – историография, философия, наука. Изобщо за римляните гръцкият език е средство да се контактува с Изтока, с източните (варварски или не) цивилизации.

Самата гръцка литература от гледна точка на римляните е древна, тъй като тя започва през VІІІ в. пр. Хр. По това време, според традицията, Рим вече е бил основан (750 г.), но литература на латински се появява много по-късно.
Преди VІІІ в. се развива епосът, отразяващ събития от времето на микенския свят (ХІV-ХІ в. пр. Хр.); също и диалектите. Дълго време се е смятало, че след ХІІ в. от север за пръв път е дошъл индоевропейски народ, смесил се или изтласкал местното население (пеласгите, за които често се споменава у Херодот и понякога от Тукидид). Но е съмнително, че периодът преди ХІІ в. трябва да се смята за “предгръцки” (вж. ИГрЛ, 18-19).

Чрез латиноезичното образование старогръцката литература е станала известна и влиятелна, и е била препоръчана за образцова (класическа) и на онези западни европейски народи, които са развили писмените си езици по-късно от латинския и в повечето случаи под негово влияние. През първите векове на западното средновековие (след разрушението на Западната империя през V в.) образованието е било латиноезично. Образователният живот почти напълно е съвпадал с църковния. Слушали са се богослужебни текстове, проповеди, жития. Можело е да се четат произведения на църковни писатели (Августин), може би хроники. По времето на първите университети (от началото на ХІІ в.) хуманитаристиката е била свързана главно с богословието.
През ХІV в. и особено в Италия се е увеличил интересът към древната история, философия и реторика, и са се появили първите учители по гръцки. През ХV в. вече е имало преводи от гръцки на латински (Фичино превежда Платон). Покрай упадъка на Византия мнозина образовани византийци са потърсили убежище на Запад (главно в Италия) и са били пренесени много кодекси с произведения на антични гръцки автори. Сред първите печатни книги през втората половина на ХV в. е имало немалко гръкоезични – и много от тях са били на класически автори.
От началото на ХVІ в. нататък (несъмнено във връзка с Реформацията и отдръпването на новите църкви от латиноезичния Римски католицизъм) гръцките автори са били превеждани вече не на латински, а на италиански, френски, немски, английски и останалите западни езици. Това се прави, за да се разбере по-добре самото латиноезично наследство; също от богословски и църковни съображения – за да се добие непосредствен контакт с източните християнски писатели; също – за да се оформи независима култура чрез създаване на собствена (на местен език) връзка с цялата западна традиция. Всички тези насоки на действие са част от стратегията на протестантските църкви и държави за преодоляване привилегироваността на католическото образование.

На Изток пък античните са били познати чрез националните езици (арменски, грузински, български и други) много по-рано, но по-често чрез цитати и преразкази, отколкото чрез цели произведения. В българските преводни и оригинални книги през Х в. вече са се цитирали антични автори (Аристотел). Събитията около Троянската война, а и съобщения за много исторически събития от древността са могли да се прочетат накратко на български в преводи на някои хроники (Манасиевата, ХІІІ в.).
Пълните преводи стават по-чести от началото на ХІХ в. нататък. Най-напред и в най-голямо количество те се правят в Русия, а след образуването на национални държави на Балканския полуостров – и на останалите езици на източните православни народи (за гръкоезичните православни ще кажем нататък). От друга страна, след разселването на европейците по други континенти (Северна Америка) и колонизирането на неевропейски територии в Южна Америка, Африка и Азия, европейското образование се препоръчва (въвежда) и далеч извън Европа; а заедно с него и старата гръцка литература.

ІІІ. Гръцката традиция

1. Кои са древните гърци

Древните гърци били народ, който се е отличавал сред останалите най-напред с езика си, а после и с общите си обичаи, които се поддържали чрез отделни (местни) и общи (общогръцки) празници. В класическата древност, за която говорим, и през която се е развила литературата им, те не са били обединени в една държава. От края на ІV в. пр. Хр. нататък полисите са били зависими в различна степен от македонското царство, а от ІІ в. пр. Хр. – от римската държава. Изразът „древни гърци” предполага, че става дума за езичници (нехристияни), живели преди появата на християнската Църква.

За старогръцкия език (по ИГрЛ, с. 27-41)

Според някои до 30% от корените в старогръцкия не могат да бъдат обяснени във връзка с другите индоевропейски езици – значи има смесване с местните езици. До ІІІ в. пр. Хр. гърците нямат единен език. Различаване от другите народи. При Омир карите са “варварогласни“ (βαρβαρόφωνοι, Ил. ІІ, 867). Но пак у Омир няма общ термин за ахейци, данайци и аргийци.
Диалектите: дорийски, йонийски (традиционно се е смятало, че произлизат от Атика, от сина на Кодър, края на ХІ в. пр. Хр.), еолийски (Тесалия, Беотия, малоазийска Еолия). Хезиод споменава за внуците на Девкалион – Еол, Дор и Ксут, и синовете на последния – Ион и Ахей. Споменава се още за аркадско-кипърско-памфилска глупа. Отличават се и говорите на Ахея и Елида.
От литературните езици най-древен е езикът на героическия епос. След Омир го ползват Хезиод, философите (Ксенофан, Парменид, Емпедокъл), Аполоний, Квинт Смирнски и Нон. В основата му стои йонийското наречие южно от Смирна, също и на Хиос и Самос; има и еолизми от Лесбос и “северозападния ъгъл на Мала Азия”. Възможно е ядрото на троянския цикъл да е създадено около Смирна и към 800 г. да е минало от еолийци към йонийци. У Хезиод вече се срещат доризми.
Алкей и Сафо пишат на еолийски. Мимнерм, Анакреонт и Хипонакт – на йонийски. Хоровата мелика е на дорийски, вкл.Стезихор, Ивик, Пиндар и дори йонийците от Кеос Симонид и Бакхилид. Елинистическите буколици пишат на смесен език. Трагедиите (от Есхил) се пишат на древно атическо наречие, а в хоровите партии има доризми. В монолозите на вестителите има епически форми.
Езикът на прозата е йонийски, защото тя там възниква; това е език на прозаичната сага (от нея са басните на Езоп). Това е наречие, общо за “дванадесетоградието” от Смирна до Милет. Жанрът и стилът се нарича “ ἱστορίη” – този “исторически” език не зависи от месторождението и се оформя при дорийците Херодот и Хипократ. В него не влиза философията, често писана в стихове (Ксенофан) Атическото наречие започва да се използва през V в. – Тукидид, “Атинската полития” на Пс.-Ксенофонт. През ІV в. пр. Хр. някои историци (Ктезий) все още пишат на йонийски, а някои лекари (Диокъл) минават на атически.
“Койне”-то се образува през ІІІ-ІІ в. пр. Хр. Старите диалекти изчезват. От VІ в. сл. Хр. то се превръща в средногръцки, а от ХV-ХVІ се развива в димотики.
От края на І в. сл. Хр. има опити да се възроди атическото наречие и те продължават дълго – вкл. и в ХІ-ХІІ в., после пак в ХІХ в. На атическа основа е “катаревуса”, въведен за държавен и образователен език през 1911.

2. Източната Римска империя – християнска и гръкоезична

След разделянето на Империята, което е започнало към края на ІІІ в. с реформите на Диоклециан и след немалко колебания е завършило в края на ІV-ти със смъртта на Теодосий І, константинополската й част е запазила латинския език в администрацията и правото, но в религиозния живот, образованието, търговията и всекидневието, гръцкият се е ползвал повече от латинския. Гръцкият изобщо бил проникнал дълбоко, включително и на битово равнище, макар винаги да е бил използван в конкуренция с други езищи – коптски, арамейски, сирийски, арменски, готски – и това са само най-разпространените източни езици преди арабската експанзия и преселението на славяните.
Употребата на латинския намалява поради много причини. Главната от тях е липсата на влиятелна държава, която да го ползва – това се случва след унищожението на западната част на Империята, завършило в 476 г. Но и преди това е бил видим хаосът на Запад, причинен от нападенията на различните германски племена и на хуните. Италийските и североафриканските територии постепенно се откъсвали от контрола на Константинопол, въпреки усилията на императори като Юстиниан (VІ в.) и Константин ІІІ (VІІ в.), които временно отвоюват части от Запада. Освен това се усилвали разногласията с Римската църква, която след V в. е главният пазител на латинския. Споровете се водят около правомощията на римския епископ, въпросите на вярата, а през ІХ в. избухва и конфликта относно ориентацията на новосъздадената българска църква. След всичко това църковното общение между Рим и Константинопол прекъсва в средата на ХІ в.
Същевременно територията, на която гръцкият език е официален (държавен и църковен) се стеснява в течение на VІІ и VІІІ в. преди всичко поради възникването на арабския халифат и идването на българите. Империята временно се разширява през ХІ-ХІІ в., главно за сметка на България, но след това отново се свива – първо заради ударите от запад и север (франки, българи), а после и от изток (турци).
След скандалния Четвърти кръстоносен поход православните гръкоезични държави на Балканския полуостров и в Мала Азия виждат в езика си едно от съществените и необходими различия спрямо враждебния „франкски” и венециански Запад. По това време се появяват и първите литературни произведения, носещи белези на простонароден гръцки, от който се развива и новогръцкият. Самите носители на този език започват да гледат на себе си не толкова като на поданици на една империя с претенции за световна роля (каквато винаги е била римската държава), а просто като на един християнски народ, отделен държавно, езиково и църковно от “франките” и само държавно и езиково от сърбите, българите и грузинците.
И така, поданиците на Източната империя мислят себе си като „римляни” дълго време след упадъка и завладяването на стария Рим през V в. – може би поне до падането на Константинопол в началото на ХІІІ в. След това обаче те започват да се наричат „гърци” (ἕλληνες), за да се разграничат от подчинените църковно на Рим западни християни; а също и защото самите западни ги наричат така, заради езика им.
След като османските турци унищожават константинополската империя (а дълго време преди смъртта на последния император държавата е владеела само Града, околностите му и Пелопонес), бившите поданици, подчинени на константинополския патриарх, се делят на гръкоезични и славяноезични християни (това са били двата богослужебни езика на Балканския полуостров).

3. Новата гръцка държава и нейната национална доктрина

Самостоятелна гръкоезична държава се появява отново в началото на ХІХ в. Тя е кралство, чийто монарх произхожда от немска владетелска династия. Тази държава приема името Гърция (῾Ελλάς), макар че са били възможни и други названия. Независимите гърци, както сърбите, а след няколко десетилетия и българите, са се надявали да съберат всички свои сънародници в една държава и, ако е възможно, да възстановят под някаква форма някогашната православна империя.
Тъй като официалният език на новата държава е гръцки, гражданите й претендират, че са етнически наследници на древните гърци – че са същият народ, само че вече не езически, а християнски. От това може да се направи извода, че държавата на съвременните гърци би трябвало да се разпростира по териториите, населявани от древните с техните независими полиси – егейското крайбрежие, островите, Мала Азия, Кипър, може би части от Южна Италия и Сицилия. Трябва да се спомене и убеждението, че древните македонци, управлявани от Филип ІІ и Александър, са били, както и самите царе, етнически гърци. Наистина, от това не се прави гласно изводът, че съвременна Гърция може да претендира за териториите на Изток до Индия.
И тъй, възприема се една национална доктрина, според която има народ, която е населявал тези територии от микенско време до ден днешен, който се е запазил по същество непроменен през вековете и е бил доминиращ етнос в Източната империя от Константин І Велики до превземането на Константинопол от османските турци.
Мисли се, че в историята на гръцкия народ през вековете са настъпили само две съществени промени и че те засягат религията и държавното устройство.
Първо, в епохата на Империята, като се започне още преди Диоклециан, езичеството е било постепенно преодоляно и така всеки грък – и средновековен, и модерен – би трябвало да е християнин, и то православен християнин.
Второ, гърците, като поданици на Източната империя, са имали монарх-християнин и при създаването на модерната държава те пак получават такъв. Но, може би заради западноевропейския произход на тази династия, монархическите чувства на гърците в новата държава никога не са били много силни и днес в Гърция няма почти никакъв интерес към възстановяването на монархията.
Въпреки славата на Атина древните гърци не са имали „столица” – тъй като никога не са имали единна държава преди обособяването на Източната империя. Самата Източна империя, както споменахме, дълго е била мислена като римска държава – при това, поне в началото, двуезична. И все пак гърците през ХІХ в. (а някои и до днес) виждат в създаденото през 1831 г. кралство начало на възстановяването на Източната (Византийска) империя и поради това смятат Атина за нещо като временна столица, която някак замества „естествената гръцка столица” – Константинопол.

В ИГрЛ (с. 20-24) се говори за пет периода в съществуването на гръцката литература:
І. Античен (края на VІІІ пр. Хр. – ІV в. сл. Хр);
ІІ. Късна античност (началото на ІV сл. Хр. – началото на VІ в. сл. Хр);
ІІІ. Византийски – от Юстиниан до падането на Константинопол;
ІV. Турско владичество (до 1829);
V. Политическа независимост на Гърция
Старогръцката литература живее през първите два периода, условна граница е 529 г (затварянето на Платоновата академия).
Периоди:
1. Архаически (до първа четвърт на VІІ в. пр. Хр.) – Омир и Хезиод;
2. Класически (до трета четвърт на ІV в. пр. Хр.) – лирика, драма, проза;
3. Елинистически (до трета четвърт на І в. пр. Хр.) – “губи се връзката с народното творчество”, появяват се научните жанрове. В него влизат:
3а “александрийски ” (до 146 пр. Хр.) и следващия,
3б, в който Гърция и Македония стават римски провинции. Той завършва с установяването на принципата – 31/30 г. пр. Хр. “Елинистически” може да се нарича и целия период до изчезването на езичеството;
4. Римски (до ІV в. сл. Хр.) – появява се романът.

4. Старогръцки и новогръцки. Кому принадлежи старогръцката литература

Едно от следствията на тази национална доктрина е, че цялата гръкоезична литература през вековете – както художествена, така и друга – се оказва културна собственост на народа, населяващ модерната гръцка държава и говорещ на новогръцки език.
Относно това убеждение – че древната гръцка литература някак „принадлежи” на съвременните гърци, защото е написана на „техния” език и е произведена от „същия” народ, може да се каже следното.
Първо, новогръцкият език, макар и несъмнено да произхожда от стария гръцки (или по-скоро от опростената му международна форма κοινή), все пак се отличава от него толкова, че един грамотен и дори добре образован съвременен грък не би могъл да чете старогръцки текстове без да има специално обучение. Но това се отнася и за всеки друг читател на древните, независимо от родния му език. При това, учейки старогръцки, модерният грък трябва да се старае да отхвърли предубеждението, че за него старогръцкият трябва да е по-лесен, отколкото за чужденците, и следователно може да го изучи с по-малко труд. По същия начин и един българин би сгрешил, ако помисли, че може да чете и разбира следновековни български текстове, без да е учил дълго и систематично езика, на който са написани. Така че при работа със старогръцкия съвременните гърци нямат сигурно предимство пред останалите народи.
Второ, произходът на новогръцкия не е доказателство за съществуването на един и същ, неизменен гръцки етнос през вековете – както не може да се твърди, че днешните граждани на САЩ или Австралия са „сънародници” на Чосър и Шекспир, поради това, че езикът им произхожда от стария английски език. По същия начин е трудно да се повярва, че патриарх Фотий или Казандзакис са сънародници на Омир и Платон само защото родният им (и работен) език е по-близък до старогръцкия, отколкото е, примерно, езикът на Климент Охридски.
Накрая, дори да предположим, че съвременните гърци са „кръвни” потомци на древните, това не значи, че те имат някакво съществено предимство в разбирането на тази литература. Тя, поради съвсем различната историческа среда, в която е била създавана, е също толкова трудна за четене за модерния грък, колкото и за всеки друг европеец (т.е., западно и християнски образован човек). Тя не е „по-близка” за гърците, отколкото за които и да е други европейци, и за разбирането й са нужни специални усилия, независимо дали родният език на читателя е новогръцки или не.

ІV. Начини да се изучава литературата. Видове отношение към произведенията на литературата и изкуството

Някои по-влиятелни подходи

В подхода към старогръцката литература през вековете са съществували различни гледни точки, много от които се използват и днес.
Социологическата (също и диалектико-материалистическата, марксистка) гледна точка отрича „националността” като решаващ фактор и твърди, че литературата, като всяко културно явление, е резултат от определени обществени (или обществено-икономически) отношения, които се появяват във всякакви общества на определена степен на развитие и са сравнително слабо зависими от езика и „националния характер”.

Литературата е “надстроечно явление”. Относно нацията се допускат изключения. Примерно, говори се, че гърците винаги са имали съзнание, че са един народ, което не могло да бъде заглушено дори от “господстващата църковна идеология, подчертаваща разрива между християнска и езическа култура”.

Тази гледна точка посочва като свое особено достойнство „научността” и „обективността”. На тази основа през ХХ в. бяха написани и преведени на български няколко истории на древна Гърция и на старогръцката литература.

Марксизмът-ленинизмът се занимава с въпроса за “историческата оценка” на обществата и културните явления. В увода на ИГрЛ се цитират Маркс и Енгелс, според които: “Този център на теократическата империя е станал истинска преграда за разпространението на европейския прогрес”. Когато се говори за периодизация, се търси момента на преминаване от една обществено-икономическа формация („строй”) към друга. “Феодалното общество се оформя при управлението на Юстиниан и достига разцвета си едва през ХІ в.” Марксистката хуманитаристика претендира за историческо обобщение, за което нейният противник “буржоазната наука” бива намерена за неспособна. Критикува се тясно филологическото проучване на древността. Понякога с голяма лекота се отхвърлят съчинения на влиятелни автори. Предполага се, че с времето “обществените условия се усложняват, а с това се усложнява и съзнанието на хората”.
Жанровете се свързват с тези формации – примерно, казва се, че „цялата народната поезия от докласовото общество е устна”. Старогръцката литература се дели на периоди според развитието на робовладелското общество и външните политически изменения в Гърция и Близкия изток.

Друга гледна точка е романтическата, според която влиятелните („класически”) литературни произведения, както и всяко изкуство, възникват благодарение на особения „гений” (или характер) на народа и индивида. Така се гледа на старогръцката и на всички други литератури през ХІХ в., особено в германоезична Европа, където е засвидетелствана в произведенията на мнозина влиятелни философи на изкуството. Възприелите този подход мислят, че произведенията на изкуството могат да бъдат оценени адекватно само от достойни за тях „духове” и че разбирането им е постижимо повече чрез „вчувстване”, отколкото чрез сух интелектуален анализ. Идеята за “единния елинизъм”, за която споменах, и която е основана на предположението за единен гръцки народностен талант и характер, останал по същество непроменен от най-дълбока древност до днес, явно е романтическа.

Съществува и още една гледна точка, която може да бъде наречена имперска или глобалистка, от която дори най-прочутите литературни произведения се разглеждат преди всичко като любопитни факти, извадени от миналото на различните народи. На заниманието с литературна история се гледа като на елитна дейност, която могат да си позволят не много, но добре осигурени, преуспели хора (и общества). Запознаването с книги, и въобще с какви да е произведения на изкуството, е вид развлечение, нещо като непрофесионален спорт или колекционерство. Стойността на литературните и други произведения се определя от тяхното „влияние” или дори „модност”, а добър познавач е онзи, който просто е добре осведомен за мненията относно тях. Такъв е духът на британските изследвания, оформил се през ХІХ в. от който е повлияна и цялата съвременна англоезична хуманитаристика.

Втора.
Легенди за предомировата поезия. Свидетелства

I. Боговете като създатели на поезията и музиката

Изобретяването на поезията и музиката традиционно се е приписвало на божества – и преди всичко на Аполон и Музите. Същевременно те се смятат за вдъхновители и на всеки отделен поет: и в този смисъл също са създатели на изкуството.

Хезиод. „Теогония“, 93-98:
„…ето такъв е на музите светият дар за човека.
Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ (Ст. Недялкова, 1988)

[Омир]. „Химн към Хермес“, 43-512
„Там я обърна по гръб и с длетото от хладно желязо
в миг изкоруби планинската гостинка – бързо и сръчно.
Тънки стъбла от тръстика, отрязани точно по мярка,
той прикрепи към гърба й през пъстрата здрава черупка;
кожа говежда опъна отгоре – направи го вещо;
сложи извити рога и напречно ги свърза със ремък;
седем пък струни съзвучни от овчи черва там опъна.
Ето – сега бе готова играчката, силно желана.
Взе я и плектър прокара по струните. Щом ги докосна,
те проехтяха могъщо. А богът, без много да мисли,
взе да подпява във ритъм – така, както правят момците,
сипейки смели шеги, щом сберат се на пищна гощавка.
Скри във свещена люлка дълбания форминкс, а после
бърже изскочи навън от уханния дом (43-64).
После посегна наляво. Със плектъра струни удари.
Само ги беше докоснал – те екнаха мощно. Засмя се
Феб Аполон. На сърце му допаднаха чудните звуци.
Слушаше божия песен! Обзеха го сладки копнежи.
Свирейки прелестно с лира, на Мая синът вече смело
вляво от Феб се възправи и дръпна звънливите струни.
Горди, възторжени звуци отекнаха вред по земята.
А в песента си разказа той как е родена Земята,
как – боговете безсмъртни, как жребия взел си е всеки (419-428).
Тъй е, защото той връчи китарата своя звънлива
на далнометния бог, който, стиснал я, вещо засвири.
Ала пък сам изнамери си ново изкуство и ловкост –
меденозвучния глас на сирингата Хермес създаде“ (509-512) (Р. Константинова, 1988)

Диодор Сицилийски V, 73-75:
„На музите било дадено от баща им да открият писмеността и съставянето на епическите стихове, което се нарича поетическо изкуство (поетика, poietike).
Аполон пък го обявяват за откривател на китарата и на свързаната с нея музика; той е разкрил и лекарската наука, която се осъществява чрез гадателското изкуство. За Хермес се казва, че е изобретил лирата от костенурка; това е станало след състезанието на Аполон с Марсий, за което се разказва, че след като Аполон победил и наложил прекомерно наказание на победения, съжалил за това, скъсал струните на китарата и известно време се въздържал от музика.“

Хораций. „Оди“ IV, 6
„Феб дара ми вдъхна, Феб ме научи
как да пея и ме поет нарече…“ (Г. Батаклиев, 1992)

Плутарх. „За музиката“, 14:
„На нас не ни е предадено някой човек да е откривател на музикалните блага: но това е украсеният с всички добродетели бог Аполон. Защото авлосът не е откритие на Марсий, или на Олимп или Ягнис, както някои мислят, а само китарата да е на Аполон: но този бог е откривател и на авлетиката, и на китаристиката.“

II. Първите музиканти и поети сред хората

Още в класическата епоха и впоследствие през цялата античност се е смятало, че много от първите певци и музиканти са били траки или фригийци

Пароска хроника, 10-29:
„Откакто фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „по фригийски“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний.
Откакто Орфей, син на Еагър и Калиопа, изложи своята поезия и се случи грабването на Кора, търсенето на Деметра и неговото слизане в Хадес и радостта на онези, които приеха плода, са 1135 г. [1399 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей.

Страбон X, 17, 3:
„От песента, ритъма и инструментите за цялата музика се прие, че е тракийска и азиатска. Това е видно от местата, по които са били почитани музите. Защото Пиерия, Олимп, Пимпла и Лейбетра в древността са били тракийски места и планини, а сега те са на македонците. И Хеликон беше посветен на музите от траките, които обитаваха Беотия; това са същите, които осветиха пещерата на лейбетрийските нимфи. Тези, които разработиха древната музика, се наричаха траки – Орфей, Музей и Тамирис, и името на Евмолп също е оттам. Оттам са и онези, които посветиха цяла Азия на Дионис чак до Индия… “

III. Сведения за отделните поети

1. Орфей

Най-ранни споменавания: Алкей (fr. 80) и Ивик (fr. 10A)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (IV, 25, 1-4), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X-XI), Аполодор (I,3,2), Павзаний (X, 29-30) и Конон (във Фотий. „Библиотека“ 186, 45)

За живота и дейността му:
– трак от Либетра; син на Еагър (или Аполон) и Калиопа (или Клио); живял в Пимплея, недалеч от град Дион; царувал в Пиерия над бистонидите
(Платон. „Пирът“ 179d; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Цицерон. De nat. deorum III, 45; Диодор Сиц. III,65,6 и IV,25,1-4; Страбон VII,18, X,17,3 и XVI,2,39; Конон, 1 и 45; Аполодор I,3,2-3; Лукиан. De astr., 10; Павзаний IX,30; Диог. Лаерц. „Въведение“; Евсевий. Praep. ev. I,6; Ант. Пал. VII,9-10; сх. към Пиндар, IV Пит. 313; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; сх. Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Евстатий. „Схолии към Илиада“ XI,442; Цец. „История“ XII, 305-315)
– забележителен поет и музикант; един от създателите на лирата (китарата, форминкса); привличал с музиката си диви животни и раздвижвал дървета и камъни, спирал ветровете и морското вълнение
(Есхил. „Агамемнон“, 1629; Пиндар. IV Пит., 313; Еврипид. „Вакханки“, 556-564; „Ифигения в Авлида“, 1211-1214; „Циклоп“, 646-648; Апол. Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Вергилий. „Енеида“ VI, 119; Хораций. „Оди“ I, 12, 6 и „Поетическото изкуство“, 391-393; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Диод. Сиц. III, 59,6, IV,25,1-4 и IV,43/48; Квинтилиан I,11; I, 3,2-3; Лукиан. „Необразованият“, 11-12 и De astr.,10; Тациан. „Против елините“,1; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; Темистий XVI, 209c-d; Ант. Пал. VII, 9; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; Цец. „История“ XII, 305-315)
– изобретил мистериите; или е възприел тайните им от баща си Еагър, или бил посветен и ги изучил в Самотраки/Фригия (от Иасион/Дардан или Идейските дактили) или в Египет – след което ги предал на гърците
(Еврипид. „Рез“,941-947; Теофраст. „Суеверният“; Диодор Сиц. I, 23,2-3, III, 65,6-7, IV, 25,1-4, V,48-49, и 64, 3-4 и 77; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Тациан. „Против елините“,1; Евсевий. Praep. ev. I,6 и X,4,4; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Еврипид. „Алкестида“ 968);
– пренесъл сред гърците представата за боговете и начина на почитането им; писмеността и астрономическите знания; философствал чрез музиката
(Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Платон. „Протагор“ 316d; Диодор Сиц. I, 23,6-8, I, 92,2-3, I,96, 1-6 и V,75,4; Лукиан. De astr.,10; Атенагор. „За християните“,18; Клим. Алекс. „Стромата“ V,4,24; Диог. Лаерц., „Въведение“; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; сх. Еврипид. „Иполит“, 953; Евсевий. Praep. ev. X,4,4; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2)
– измежду всички богове почитал най-много Аполон
(Ератостен. „Зодиакалните звезди“,24; Хигин. „De astr.“ II,7; Филострат. „Ап. Тиански“ IV, 14; Ант. Пал. VII, 10)
– имал учение за отвъдния живот на душата и въздаянието за добрите и злите дела; и за метемпсихозата (реинкарнацията); забранявал убийството на живи същества и месоядството; бил лечител и гадател
(Алкей, fr. 80; Еврипид. „Иполит“, 959; Аристофан. „Жаби“,1032; Платон. „Протагор“ 316d, „Държавата“ 364е; „Кратил“ 400с, „Закони“ 782с; Аристотел, „За душата“ 410b; Вергилий. „Енеида“ VI,120; Хораций. „Поетическото изкуство“,391-393; Павзаний IX, 30; Филострат. „Аполоний Тиански“ IV, 14; сх. към Еврипид. „Алкестида“, 968; Цец. „История“ II, 843-867)
– приписват му се „Аргонавтика“, химни, „Теогония“, „Литика“ и др.; според някои приписваните му съчинения са дело на Ономакрит, Керкопс или др.
(Платон. „Кратил“ 402b; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Родоски I, 495-512; Цицерон. De nat. deorum I,105; Павзаний IX,30; Атенагор. „За християните“, 18; Тациан. „Против елините“, 41; „Орфическа аргонавтика“ 11-33; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– живял малко преди Троянската война (бил от поколението на Херакъл) или по-рано (190 г. според П.М., 11 поколения според „Суда“); участвал в похода на аргонавтите и тогава заглушил с лирата си песента на сирените
(Пиндар. IV Пит. 313; Пароска хроника (Jacoby II,239); Апол. Род., „Аргонавтика“; Диодор Сиц. IV, 25,1-4 и 43-48; Аполодор I,9,25; Тациан. „Против елините“, 41; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– слязъл в Хадес, за да възкреси жена си Евридика, загинала от ухапване на змия
(Еврипид. „Алкестида“, 357-360; Платон. „Пирът“ 179d; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Диодор Сиц. IV,25,1-4; Вергилий. „Георгики“ IV, 452-515, Овидий. „Мет.“ X; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; Цец.„История“ II, 843-867)
– убит (разкъсан) от жени, може би вакханки; или се самоубил от скръб за жена си; или бил поразен от мълния на Зевс
(Есхил в Ератостен. „Зодиакалните звезди“, 24; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Изократ. „Бусирис“, 38; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Страбон VII, 18; Овидий. „Мет.“ XI, 1-55; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Диог. Лаерц. „Въведение“; Темистий XVI, 209c-d; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2; Ант. Пал. VII, 617; сх. към Пиндар. IV Пит.,313);
– музите го оплакали и погребали, може би в Либетра; главата му пеела и след смъртта му
(Ератостен. „Зодиакалните звезди“ 24; Хигин. De astr. II, 7; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Есхил. „Перси“, 883)

*

Ето едно от по-обширните изложения на легендата за него:

Конон, 45:
„Орфей, синът на Еагър и Калиопа, една от музите. Той царувал над македонците и над Одрисида и се занимавал с музика, най-вече с пеене под съпровод на китара. И понеже тракийският и македонският народ обичат изкуствата, сред тях той бил особено много харесван от множеството.
Мълвата твърдяла, че слязъл в царството на Хадес заради любовта към жена си Евридика и след като очаровал с песните си Плутон и Кора, получил в дар жена си. Но не могъл да се наслади на радостта, че била съживена, понеже забравил заповедите, свързани с нея.
Бил толкова талантлив в омайването и умилостивяването с песен, че диви зверове, птици, а даже и дървета, и камъни се скупчвали около него от удоволствие.
Загинал, разкъсан от тракийски и македонски жени заради това, че не им споделил тайнствата на оргиите, а може би и поради други причини. Казват, че заради нещастието с жена му намразил целия женски род. В определени дни въоръжено множество тракийци и македонци идвало в Либетра и се събирало в една къща, голяма и устроена за мистерии. Когато влизали за ритуалите, хората слагали оръжията си пред вратите. Веднъж жените издебнали този момент, грабнали оръжията и от гняв заради пренебрежението спрямо тях погубили притеклите се мъже. Орфей разкъсали на парчета и ги разпръснали в морето. Над омърсената страна настъпила чума, понеже жените не си били получили заслуженото. Но понеже искали да прекратят злощастието, те получили пророчество, че ще намерят избавление, ако открият главата на Орфей и я погребат.
Открили я трудно, благодарение на един рибар около устието на река Мелет. Тя още пеела и не била претърпяла нищо от престоя си в морето, нито някое друго обезобразяване, обичайно след човешката смърт; цъфтяла и все още руменеела от жива кръв след толкова дълго време. След като я взели, жените я погребали и поставили отгоре й голям паметник.
Мястото около него обявили за свещен участък и то известно време било хероон, а по-късно се наложило като светилище. Там Орфей е удостоен с жертви и всичко друго, с което се почитат боговете. За жени светилището е изцяло недостъпно“ (Д. Драгнев, 2015).

За Евридика:

Ватикански митограф I, 76:
„Орфей, син на Еагър и музата Калиопа, имал за съпруга Евридика, според мнението на някои – дъщеря на на Аполон. Нея я преследвал пастира Аристей, син на Кирена, обхванат от страст и желаещ да я обладае; и тя, докато бягала от него, попаднала на змия и това била причината за смъртта й.
Орфей, воден от копнеж за съпругата си, опитал със сладостта на песента на китарата си да умилостиви Хадес и Персефона, така че да отведе Евридика на горния свят. Така че той слязъл при подземните и с песента си предизвикал състраданието им; и получил Евридика като се споразумял с тях да не се обръща да я види, докато не стигне горния свят. И тъй като за влюбените е трудно да се въздържат, Орфей, тъй като се боял да не би Хадес да не удържи на думата си, погледнал назад и направил труда си напразен.
И като се върнал след това горе, поради нещастния си брак той възненавидял целия женски род и се предал на самота.“

Нататък са дадени свидетелства за легендите за други древни (предомирови) поети и музиканти, някои от които са били, подобно Орфей, лечители, прорицатели и просветители.

2. Лин

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ XVIII,570)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (III,67); Павзаний (IX,29)

За живота и дейността му:
– бил син на божество – музата Урания, Хермес, Аполон
(Хигин,273; Квинтилиан I, 11; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– певец и учител по четмо и писмо; приспособил финикийската азбука за гръцкия език; тя първо била употребявана от пеласгите
(Теокрит XXIV,103; Диодор III, 67)
– някои от учениците му били прочути, като Херакъл, Тамирис, Орфей
(Теокрит XXIV,103; Диодор III,67)
– бил е убит – от Аполон или Херакъл
(Диодор III,67; Аполодор II,4,9 ; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– съчинил поемите „Деянията на Дионис“, „Плачове“ и „Теогония“
(Диодор III, 67; Плутарх. „За музиката“, 3; Диоген Лаерций, „Въведение“)

*

Омир. „Илиада“ XVIII, 570:
„Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Аполодор II, 4, 9:
„Херакъл се научил да кара колесница от Амфитрион, да се бори – от Автолик, да стреля с лък – от Еврит, да се сражава в пълно бойно снаряжение – от Кастор и да пее в съпровод на китара – от Лин.
Този Лин бил брат на Орфей. Дошъл в Тива, станал тивански гражданин и умрял там, поразен от китарата на Херакъл – Херакъл го убил, защото се разгневил, че Лин го смъмрил и ударил. Обвинили го в убийство. Но Херакъл се позовал на един закон на Радамант, съгласно който, ако някой се защитава срещу друг, който е започнал пръв нападението, то той е невинен“ (М. Славова, 2015)

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Лин бил син на Хермес и на музата Урания. Той съчинил поема за произхода на космоса, за пътя на слънцето и луната и за възникването на животните и плодовете. Поемата му започвала така: `Във времето, някога, заедно всички неща се родили…`
Лин паднал пронизан от стрелата на Аполон в Евбея и на гроба му е написано: `Тук земята прие мъртвия тиванец Лин, син на добровенчаната муза Урания`“ (Т. Томов, 1985/2002, с добавка)

3. Филамон

Най-ранно споменаване: Еврипид („Рез“,915)

За живота и дейността му:
– делфиец, син на Аполон и Хиона (Филонида); съпруг на Аргиопа и баща на Тамирис
(Овидий. „Мет.“ XI,316; Павзаний IV,33,3; „Суда“)
– създател на химни (номи) и свирач на лира
(Овидий. „Мет.“ XI,316; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний Х,7,2)

*

Овидий. „Метаморфози“ XI, 316-317 (за Хиона, майка на Филамон и Автолик):
„От Аполона се ражда (защото близнаци тя ражда)
син Филамон, знаменит със съзвучната песен и лира…“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

„Суда“:
„Има друг Филамон, за когото пеят, че бил баща на трака Тамирис.“

4. Тамирис

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ II,595)

Легендата за него: Аполодор (I, 3, 3), „Суда“

За живота и дейността му:
– трак, син на Филамон и ученик на Лин
(„Илиада“ II,595; Диодор III,67; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7)
– свирач на лира (китара) и певец; съчинявал химни и епически поеми
(„Илиада“ II,600; Платон. „Закони“ 829е; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7; „Суда“)
– бил сляп – може би ослепен от музите, защото дръзнал да се състезава с тях
(„Илиада“ II,599; Еврипид. „Рез“, 925; Диодор III,67; Дион Хризостом XIII,21; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор I,3,3; Павзаний IV,33/IX,30; „Суда“)

*

Омир. „Илиада“ II, 591-600:
„Тези, които владееха Пилос и скъпа Арена,
Трион на брода Алфейски, красиво издигната Епи,
град Кипарисия, град Амфигения, много прочути,
Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна
срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.
Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,
сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
и го лишили навеки от меденозвучната лира“ (Ал.Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Диодор Сицилийски III, 67:
„Тамирис [един от тримата известни ученици на Лин], който бил надарен с отлична природа, се упражнявал в музиката и поради превъзходното си пеене казал, че пее по-добре от музите. Затова богините му се разгневили, отнели му музикалната дарба и ослепили човека…“

Ватикански митограф:
„Говори се, че имало един певец на име Тамирис. Музите го били ослепили, защото дълго се състезавал по пеене с тях и с Аполон.“

„Суда“:
„Тамирис или Тамирас, от Едоне, град на бригите, син на Филамон и Арсиноя, епик: осмо поколение преди Омир, а според други, пето. Някои смятат, че е от одриската страна.
Този Тамирис нанесъл оскърбление на музите и след това бил ослепен.
Твърди се, че има една „Теология“ от 3 000 епически стиха.
Той пръв се влюбил в момче, името му било Хименей, син на Калиопа и Магнет.“

5. Олен

Най-ранно споменаване: Херодот (IV,35)

За живота и дейността му:
– ликиец или хиперборей (Херодот IV,35; Павзаний X,5; „Суда“)
– епик, химнограф (Херодот IV, 35; Павзаний X,5; „Суда“)
– пророкувал, пръв съставял пророчества в хекзаметри (Павзаний X,5)

*

Херодот IV, 35:
„Делосците разказват, че им били отдадени други почести: жените събирали дарове за тях, призовавайки ги по име в химна, който бил съчинил в тяхна чест ликиецът Олен (този Олен, който дошъл от Ликия, съчинил и останалите древни химни, които се пеят в Делос)“ (П. Димитров, 1986/2010)

Павзаний IX, 27, 2:
„Олен Ликийски, съчинил най-старите елински химни, казва в един химн на Ейлейтия, че тя е майката на Ерос.”

6. Амфион

Най-ранно споменаване: Омир („Одисея“ XI,260-265)

Легендата за него: Павзаний (IX, 5)

За живота и дейността му:
– бил от Беотия; син на Зевс и Антиопа; имал брат на име Зет
(„Одисея“ XI,260-265; Аполодор III,5,5; Павзаний IX,8; Цец. „История“ XIV, 316-324)
– изобретил свиренето на китара (лира); или бил научен от Зевс, Хермес или Тантал; лирата му дал Хермес, а Амфион прибавил още струни към нея
(Хораций. Оди III,11; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор III, 5,5; Павзаний IX,5)
– дивите животни вървели след него, за да слушат музиката му; тя задвижвала камъни, които сами строели сгради; така изградил Тива заедно с брат си Зет
(Апол. Род. I,235-241; Хораций. „Поетическо изкуство“ 393-396; Аполодор III,5,5; Павзаний VI,20/IX, 17; Цец. „История“ XIV,316-324)
– съпруг на Ниоба; самоубил се, след като боговете убили 14-те им деца; понася наказание в Хадес за обидата срещу Латона и децата й
(Овидий. „Мет.“ VI,221-272; Павзаний IX,5)

*

Омир. „Одисея“ XI, 260-265:
„После видях Антиопа, прекрасната щерка на А̀сон.
Тя се похвали, че спала в прегръдките и на Кронион
и че родила на бога близнаците Зет и Амфион.
Първи издигнали те седмовратата Тива и с кули
те укрепили, защото без крепост в равнината Тива,
храбри макар да били, не са можели там да живеят“ (Г. Батаклиев, 1981)

Хораций
– Оди III, 11:
„О, Меркурий, някога ти научи
вещ Амфион камъни да подрежда
с песен; тебе лиро, със седем струни
звън да издаваш…“

– „Поетическо изкуство“, 393-396:
„Казват, тъй също Амфион издигнал стените на Тива,
камъни с лирата движел и с ласкава дума ги водел
там, накъдето поиска“ (Г. Батаклиев, 1992)

Иоан Цец. „История“ XIV, 316-324:
„Певецът на лира Амфион заедно със Зет
са според Омир синове на Зевс и Антиопа.
Според други хронисти и Антиохиеца
са от Теобоонт и споменатата майка.
Родени от неомъжена жена и подхвърлени,
те като пораснали, придобили царството.
В чест на бащиното име изградили Тива.
Казват, че Амфион с лирата и песента си
притеглял камъните към строежа.“

7. Ягнис

Най-ранно споменаване: Пароска хроника (10)

За живота и дейността му:
– фригиец (от Келена), баща и учител на Марсий, съвременник на атинянина Ерихтоний (Пароска хроника, 10; „Суда“)
– откривател на авлетиката, композирал номи (Пароска хроника, 10; Плутарх. „За музиката“,5)

*

Плутарх. „За музиката“, 5:
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп“.

8. Марсий

Най-ранно споменаване: Херодот (VII, 26)

Легендата за него: Хигин (191), Аполодор (I,4,2), Цец („Ист.“ XVI,353-384)

За живота и дейността му:
– фригиец от Келена, сатир; син на Ягнис, баща и учител на Олимп; на неговото име била наречена реката Марсий
(Херодот VII,26; Павзаний X,30,9; Хигин, 165; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)
– авлет: свирил на флейтата, изобретена и захвърлена от Атина; състезавал се с Аполон, загубил и бил убит и одран
(Овидий. „Мет.“ VI,382-393; Хигин,191; Павзаний X,30,9; Аполодор I,4,2; Тациан. „Против елините“, 1; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)

*

Херодот VII, 26 (на път за Сарди и след река Халис войската на Ксеркс навлиза във Фригия):
„Катарактес извира от самия пазарен площад на Келена и се влива в Меандър; в този град на площада виси кожата на силена Марсий, която според преданието на фригийците бил одрал и овесил там Аполон“ (П. Димитров, 2010)

Аполодор I, 4, 2:
„Аполон убил и сина на Олимп, Марсий. Този Марсий намерил флейтата, която Атина захвърлила, защото при свирене й загрозявал лицето. В спор с Аполон те се обзаложили победителят да направи каквото иска победения. При надсвирването Аполон обърнал китарата си и тъй се състезавал, като накарал и Марсий да направи същото. Понеже той не можел, победител излязал Аполон. Той закачил Марсий на един много висок бор, и го убил, като му одрал кожата“ (М. Славова, 2015)

9. Олимп

Най-ранно споменаване: Аристофан („Конници“, 7)

Легендата за него: Плутарх („За музиката“,7), „Суда“

За живота и дейността му:
– фригиец, флейтист, приятел на Марсий
(Аполодор I,4,2; Плутарх. „За музиката“,4/7; Тациан. „Против елините“, 1; „Суда“)
– създател на номите, на мелически и елегически произведения
(Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)
– споменава се за двама или трима „Олимповци“: първият преди Троянската война, последният при цар Мидас
(Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)

*

Плутарх. „За музиката“, 7:
„Казва се, че споменатият Олимп, флейтист от тези във Фригия, е съчинил ном за флейта в чест на Аполон, наречен `Многоглав` (номът); че този Олимп произхожда от първия Олимп, ученика на Марсий, който е създал номите в чест на боговете.
Той е бил любимец на Марсий и е научил авлетиката от него и е внесъл в Гърция хармоничните номи, с които и сега гърците се служат в празниците на боговете.“

10. Музей

Най-ранни споменавания: Херодот (VIII,96/VII,6); Аристофан („Жаби“,1033)

За живота и дейността му:
– от Атина; съвременник на Орфей, баща на Евмолп или негов син
(Платон, „Държавата“ 364е; Пароска хроника, 15; Клим.Алекс. „Стромата“ I,21; Диог. Лаерц., „Въведение“)
– прорицател (Павзаний X,9/12)
– епически поет, автор на поема „Евмолпия“ (Павзаний X, 5); също на химни и „Съвети“ и „Теогония“
(Павзаний I,22; Диог. Лаерц., „Въведение“; според „Суда“ са били двама)

*

Херодот VII,6
„Те били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който бил събрал предсказанията на Музей…“ (П. Димитров, 1990/2010)

Аристофан. „Жаби“, 1033:
„И Музей ни показа целителна мощ и пророчески дар“ (Ал. Ничев, 1985)

Платон, „Държавата“ 364е:
„Музей и неговият син [Евмолп] дават на справедливите още по-ценни блага. Те отвеждат благочестивите в подземното царство, приготвят им гощавки и пирове, окичват ги с венци и ги заставят да прекарват цялото си време в пиене като смятат вечното пиене за най-добрата награда за добродетелния живот. Боговете ще запазят децата и цялото следващо поколение на благочестивия и верния на клетвата си човек. А нечестивите и несправедливите закопават в някаква тиня в подземното царство и ги пращат да носят вода с решето…“ (Ал. Милев, 1981)

Павзаний X, 7
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога… Но казват, че Орфей, който бил много горд и с високо самочувствие заради своите мистерии, както и Музей, който във всичко подражавал на Орфей, отказали да се явят на състезание по музикални дарби.“

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Музей, който според преданието бил син на Евмолп, пръв създал „Теогония“ и „Сфера“. Учел, че всичко се ражда от едното и се разлага в него. Той умрял във Фалерон и на гроба му е написана тази елегия: `Обичния Евмолпов син държи фалерската земя – Музей, изтляло тяло, под този гроб`. По бащата на Музей е наречен и атинския род Евмолпиди“ (Т. Томов. 1985/2002, с промени и добавка)

11. Евмолп

Най-ранно споменаване: Омир („Химн към Деметра“,474-476)

Легендата за него: Аполодор (III, 15, 4); Павзаний (I,38,2-3)

За живота и дейността му:
– син на Посейдон и Хиона (дъщеря на Борей и на Орейтия); трак; имал син на име Исмар; цар или съюзник на елевзинците, воювал на тяхна страна срещу атиняните по времето на Ион, син на Ксут, или на Ерехтей, син на Пандион, от когото бил убит
(Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Хигин, 273; Аполодор III,15,4; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34)
– син на Музей, баща на Керикс; основател на елевзинските мистерии; жрец на Дионис
(„Химн към Деметра“; Пароска хроника, 15; Овидий. „Мет.“ XI,92-94; Аполодор II,5,12; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34; според „Суда“ са били двама)
– певец и поет; син на Филамон; учител на Херакъл по музика
(Теокрит XXIV, 109-110; Диодор Сицилийски I,11; Хигин, 273)

*

Омир. „Химн към Деметра“, 474-476:
„После отиде [Деметра] при царете, които почитат правдата – при Триптолем, при Диокъл конеукротител, и при Евмолп, цар могъщ, при Келей, властелин всенароден – лично показа на всеки обряда свещен и потаен“ (Р. Константинова, 1988)

Павзаний I, 38, 2-3:
„Не можах да открия гробницата на Крокон, но гроба на Евмолп го намерих такъв, какъвто ми го описват и елевзинците, и атиняните.
Разказват, че този Евмолп дошъл от Тракия и бил син на Посейдон и Хионе. А за Хионе казват, че е дъщеря на вятъра Борей и на Орейтия. Омир нищо не е съчинил за неговото потекло, но в стиховете си го нарича “храбрият Евмолп”.
Когато станала битката между елевзинците и атиняните, загинал царят на атиняните Ерехтей, загинал и Имарад, сина на Евмолп. Войната между тях била прекратена с условието, че елевзинците ще бъдат подвластни на атиняните във всичко друго, но ще запазят своя култ. Мистериите към двете богини въвеждат Евмолп и дъщерите на Келей.
След смъртта на Евмолп остава по-младият му син Керикс, за когото самите Керики казват, че е син на дъщерята на Кекропс Аглаура и на Хермес, а не на Евмолп“ (В. Русинов, 2004).

„Суда“:
„Старият Евмолп бил трак, основател на мистериите в Е.; младият, син на Музей, очиствал Херакъл.“

12. Сибилите

Най-ранни споменавания: Хераклит (fr. 92, в Плутарх. „За оракулите на Пития“, 397а) и Платон („Федър“ 244а)

Легендите: Вергилий („Енеида“ VI), Павзаний (X, 12), Предговор към „Сибилински оракули“

За тях:
– били поне десет: палестинската (еврейска), наричана още персийска, вавилонска, халдейска, египетска; либийска; делфийска; италийска; еритрейска; самоска; кумска; хелеспонтска; фригийска; тибуртинска
(Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– от имената им, за които има разногласия кое на коя принадлежи, са известни: Саббе или Самбета; Херофила или Амалтея; Деифоба; Демо; Фито; Абунея
(Вергилий. „Енеида“ VI; Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– гадателки и пророчици; гадаят в лудост, унес, на листа, обладавани от Аполон
(Хераклит, фр. 92; Платон. „Федър“ 244а; Вергилий. „Енеида“ III; Павзаний X, 12)
– дълголетни – кумската трябвало да живее 1000 години
(Овидий. „Метаморфози“ XIV, 144)
– една от тях (еритрейската – Херофила) предсказала Троянската война; кумската предложила девет книги с оракули на Тарквиний Стари, от които той купил три, а после всички сибилински книги били събрани от него в Рим и се пазели на Капитолия, като тези на кумската били тайни
(Павзаний X, 12; Авъл Гелий I, 19; Предговор към „Оракули“)
– на една от тях (палестинската?) се приписват XIV книги с предсказания за историята на света, от тях оцелели 12 (на гръцки), редактирани IV-VI в. сл. Хр.

*

Хераклит, fr. 92, в: Плутарх, „За оракулите на Пития“ 397а:
„А Сибила, според Хераклит, с беснееща уста произнася тъжни, неукрасени и неблаговонни, изминава хиляда години с гласа си, благодарение на бога…“

Платон. „Федър“ 244а:
„И ако заговорим за Сибила и за другите жреци, които, гадаейки в лудост и предсказвайки много неща на мнозина са ги насочили в бъдещето, само ще се забавим да говорим за неща, известни всекиму“ (Б. Богданов, 1982)

Предговор към „Сибилинските оракули“:
„Сибила“ е римска дума, която се превежда като „пророчица“ или „гадателка“; откъдето жените-гадателки са били наречени с едно име – Сибили.
И както мнозина са писали, те са родени в различни времена и места и са на брой десет. Първа от тях е халдейската или персийската, чието собствено име е Самбета. Тя е от рода на блажения Ной и за нея се казва, че е предрекла събитията, свързани с Александър Македонски: споменава я Никанор, който е проучвал Александровия живот. Втора е либийската, за която споменава Еврипид в пролога на „Ламия“. Трета е делфийската, родена в Делфи, за която каза Хризип в книгата „За божеството“. Четвърта е италийската, в Кимерия, Италия, чийто син бил Евандър, изградил светилището на Пан в Рим, наречено „Луперкион“. Пета е еритрейската, която предсказала Троянската война; за нея съобщава Аполодор Еритрейски. Шеста е самоската, чието собствено име е Фито и за която е писал Ератостен. Седма е кумската, наречена Амалтея, която е и Херофила, а при някои Тараксандра; Вергилий нарича кумската Деифоба, дъщеря на Главк. Осма е хелеспонтската, родена в село Мармес край градчето Гергитион, което някога, във времената на Солон и Кир беше в границите на Троада, както писа Хераклид Понтийски. Девета е фригийската, а десета – тибуртинската, на име Абунея.
Казват, че кумската е занесла девет книги със собствени предсказания на Тарквиний Стари, който тогава царувал в Рим и му е поискала триста филипки за тях; и като била пренебрегната и дори не я попитали какво се съдържа в книгите, изгорила три. Пак, при следващото си отиване при царя, предложила шестте книги, като поискала същата цена. И като не била удостоена с отговор, изгорила още три. След това дошла за трети път, предлагайки останалите три, като посочила същата стойност; и че ако не ги вземе, ще изгори и тях. Тогава, казват, царят се зачел в тях, удивил се, дал сто филипки и ги получил; а освен това попитал и за другите. Тя казала, че ги няма същите и не може да се знаят такива неща без вдъхновение от бога; но е възможно да се съберат от някои градове и села онези, които са били сметнати от тях за необходими и полезни, и че така трябва да се направи сборникът. Това била сторено много бързо: не е останало скрито даденото от бога, което сякаш наистина е било като прибрано в съкровищница. И така всички книги на сибилите били положени в римския Капитолий, като тези на най-старата – кумската – били скрити и не били разпространявани, защото тя изрекла по-точно и открито това, което предстояло да се случи в Италия; докато другите били достъпни за всички. От тях тези, които принадлежат на еритрейската, са надписани по мястото, от което тя е била наречена така; другите обаче не са надписани кои на коя са, а са останали неразграничени.

13. Фемоноя

Най-ранни споменавания: Страбон (IX,3,5), Павзаний (X,5,7)

За нея:
– пророкувала в Делфи, изпадайки в унес от изпарения, идващи от една пещера
(Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5)
– първа делфийска жрица (Пития) и първа, която произнесла оракул в хекзаметър. Затова я смятат за създателка на епоса
(Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5; Прокъл, „Христоматия“)

*

Страбон IX, 3, 5:
„Казват, че седалището на оракула е куха пещера дълбоко надолу в земята с много тясно устие, от което се вдига дъх, който предизвиква божествено вдъхновение; и че над устието е поставен висок триножник, качена на който питийската жрица поема дъха и след това изрича оракулите както в стихове, така и в проза, макар че вторите биват оформени в стихове от поети, които са на служба при храма.
Казват, че първата, която станала питийска жрица била Фемоноя; и че пророчицата, както и градът са наречени така от думата `питестай`“ (В. Русинов, 2008)

Прокъл. „Христоматия“ (в патр. Фотий. „Библиотека“, 319а):
„Епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри.“

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 5:
„Та след като започнаха да правят епос в мерена реч и да съчиняват рапсодически, нарекоха накратко `епици` тези, които биват наричани и просто `поети`. Но най-вече така се наричат тези, които пишат героическа поезия в хекзаметров ритъм: и това е започнато, както се твърди, от някоя си Фемоноя, жена прорицателка на Аполон.
Тя, казват, първа е изнамерила епоса, който според древните е наречен така не само според превъзходството, поради което хекзаметърът си е присвоил общото название за `реч`, но и защото, казват, нещата следват оракулите.“

14. Памф

Павзаний IX, 27, 2:
„След Олен, и Памф, както и Орфей, са написали стихове в хекзаметьр и са съчинили поеми за Ерос, за да се пеят от ликомидите по време на техните обреди. Прочетох ги, след като поговорих с един дадухос (факлоносец). ”
IX, 29, 8:
„Памф, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолин (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолин от епоса на Памф, възпява Адонис и Ойтолинос заедно“ (В. Русинов, 2004-2005).

15. Демодок и Фемий

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант…; също и Фемий от Итака….“

16. Фантазия от Мемфис

Птолемей Хефестион, V:
„Разказва за някаква жена от Мемфис на име Фантазия, дъщеря на Никарх, която описала преди Омир Троянската война и странстванията на Одисей, а книгите й се намирали в Мемфис.
Омир, който се озовал там, получил преписи от писаря на храма Фанит и по тях съчинил своите поеми“ (В. Калфина, 2015)

17. Сиагрос и Пронапис

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 6
„Нека прибавим и това, че е имало и други поети преди него, сред които е Музей, написал „Лечения на болести“; и както твърди Елиан, след Орфей и Музей е живял поетът Сиагрос, който пръв възпял Троянската война.“

Диодор III, 67
„С тези пеласгийски букви [приспособени от Лин въз основа на финикийските] си е служил също и Орфей, и Пронапис, учителят на Омир, който бил надарен съчинител на песни.

*

Библиография

Източници:

Орфей. Химни. Аргонавтика. Превод Г. Батаклиев. „Хр. Г. Данов“, 1989

Общи прегледи:

Ив. Георгов. Орфици. В: История на философията т. I. Предсократовска философия. София, 1925
„История греческой литературы“ под ред. С.И. Соболевского и др. Москва-Ленинград. АН СССР, 1946 (ИГрЛ)

Изследвания:

Б. Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. УИ, 1991
Н. Генова. За един тип културен герой в старогръцката митология (Лин, Тамирис, Музей, Евмолп, Амфион). СУ, 1988 (дипломна работа)
М. Йорданова-Алексиева. Елински орфически свидетелство. „ЛИК“, 2004.

Трета.
Eпическият цикъл. Съдържание и източници

Съдържанието на „Епическия“ („Троянски“) цикъл (за термина вж. Лекция III) ни е известно от преразказа на „циклическите“ поеми, както го намираме у Прокъл според изложението на Фотий; и от предаването на същите разкази без препратки към поемите, както е дадено в „Съкращението“ (Епитоме) на Псевдо-Аполодоровата „Митологическа библиотека“.

Изложението е направено според изданието на Westphal: Procli chrestomathiae grammaticae fragmenta. В: Scriptores metrici graeci. Lipsiae, 1866. с. 230-242).
Издателят си е послужил с три източника: Фотиевия преразказ на Прокъл от „Библиотека“ (Μυριοβιβλίον) и фрагментите от „Христоматията“ на античния автор, както се откриват в два ръкописа, наречени съответно „Венециански“ и „Ескориалов“ кодекси.

I.
Прокъл. „Христоматия“

[от Фотий. „Библиотека“]:

„[Казва, че] поетическото изкуство има разказна и подражателна част. Разказната се представя чрез епос, ямб, елегия и мелос; а подражателната – чрез трагедия, сатирови драми и комедия.
Също, че епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри. И тъй като събитията следвали оракулите и им съответствали, “епосът” бил наречен така от тези стихове (от ἕπεσθαι, следвам).
А според други поради изработката и голямото превъзходство, което се вижда в хекзаметрите, хекзаметърът си е присвоил общото название за всяко слово и се е нарекъл “епос” („Реч“) – както Омир е присвоил названието “Поетът”, а Демостен – “Ораторът”. Защото и триметрите наричаха “епоси”.“

[от Венецианския и Ескориаловия кодекси]:

„Най-добри епически поети са били Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах. След това [Прокъл] разказва за техния род, отечество и поотделно за делата им.“
(следва биографията на Омир, както е дадена във Vitarum scriptores graeci minores. A. Westermann. Brunsvigae, 1845)

[от „Библиотека“]:

„Споменава [обсъжда, διαλαμβάνει] така наречения епически цикъл, който започва от
1) разказваното в митовете съчетание на Уран със Гея, от която му се раждат тримата Сторъки и тримата Циклопи. Излага се и това, което се разказва в митовете за боговете при гърците; и дали някъде се потвърждава от историята. Цикълът завършва, допълван от различни поети, със слизането на Одисей на Итака, при което той бива убит от сина си Телегон – който не знаел, че убива баща си.“

[от Ескориаловия кодекс]:

„Към тях прибавя така наречените

2) “Киприи” в 11 книги.
За това съчинение ще говорим по-късно, за да не спираме сегашното изложение. Но ето какво е съдържанието (234):

Зевс говори с Темида относно Троянската война. Докато боговете пируват на сватбата на Пелей и Тетида, Eрида се появява и внася раздор между Атина, Хера и Афродита заради това, коя е по-красива.
По нареждане на Зевс Хермес ги завежда при Александър на Ида; той дава предимство на Афродита, обнадежден от обещанието ѝ за брак с Елена. После, насърчаван от Афродита, подготвя пътуването. Хелен предсказва предстоящото, а Афродита казва на Еней да отплава с Александър. Касандра също известява за предстоящото. Когато пристига в Лакедемония, Александър е приет от Тиндаридите, а след това и в Спарта от Менелай; и по време на пира поднася дарове на Елена.
След това Менелай тръгва за Крит, като казва на Елена да осигурява на гостите необходимото, докато си заминат. Тогава Афродита събира Елена и Александър; и след единението им те натоварват много ценности (κτήματα) на кораба и отплават през нощта. Хера обаче им изпраща буря. Отнесен до Сидон, Александър превзема града; после отплава за Троя и сключва брак с Елена.
Ирида известява на Менелай случилото се в дома му. Той пристига и обсъжда с брат си войната срещу Троя. После отива при Нестор, а той, отклонявайки се, му разказва (235) за Епопей и дъщерята на Ликург, събитията около Едип, лудостта на Херакъл, Тезей и Ариадна. След това обхождат Гърция, за да съберат вождовете. Одисей се преструва на луд, защото не иска да участва, но по съвета на Паламед те го изобличават, като грабват сина му Телемах, за да го измъчват.
Събират се в Авлида и принасят жертва. Разказва за змията и врабчетата, и как Калхас предсказва какво ще стане. След това стигат до Тевтрания и я разрушават, смятайки я за Троя; Телеф е ранен от Ахил. След като отплават от Мизия, ги връхлита буря и се разпръсват. Ахил достига Скирос и там се оженва за дъщерята на Ликомед Деидамия; а после изцерява раната на Телеф, който междувременно, по съвета на оракул, е пристигнал в Аргос за да бъде водач при следващото плаване към Троя.
Войската се събира за втори път в Авлида. Агамемнон по време на лов улучва сърна и казва, че надминава самата Артемида; а богинята се разгневява и задържа отплаването, като им изпраща бури. Калхас съобщава за нейния гняв и казва, че трябва да жертват Ифигения на Артемида. Те я извикват под предлог, че ще я омъжват за Ахил и се подготвят да я жертват. Артемида я грабва, пренася я в Таврида и я прави безсмъртна, а на олтара вместо нея поставя една сърна.
Пристигат в Тенедос и докато пируват, Филоктет е ухапан от змия (хидра); и заради лошата миризма от раната го оставят в Лемнос (236). Ахил, повикан по-късно, влиза в спор с Агамемнон. После слизат при Троя. троянците им излизат насреща и Протезилай е убит от Хектор; а Ахил ги обръща в бягство, като убива Кикън, син на Посейдон. Събират мъртвите и изпращат преговарящи при троянците, за да поискат Елена и похитеното имущество; онези не се съгласяват и следва битка около стената.
После опустошават страната и околните градове. Ахил пожелава да види Елена, и Афродита и Тетида ги срещат. Ахейците искат да си заминат, но Ахил ги задържа; отвежда кравите на Еней, разрушава Лирнес, Педас и много от околните градове, убива Троил. Патрокъл отвежда Ликаон на Лемнос и го продава.
При разпределянето на плячката Ахил взема Бризеида, а Агамемнон – Хризеида. После е смъртта на Паламед и решението на Зевс да помогне на троянците, като отстрани Ахил от гръцкия съюз. Има каталог на троянските съюзници.“

[от Венецианския кодекс]:

„Втора книга от граматическата христоматия на Прокъл.

Прибавя (237) към споменатите в предишната книга

3) “Илиада” на Омир.

След това идва

4) “Етиопида” в пет книги на Арктин от Милет, която съдържа следното:

Амазонката Пентезилея, тракийка и дъщеря на Арес, пристига на помощ на троянците. След като извършва много подвизи, Ахил я убива, а троянците я погребват. Ахил убива Терсит заради това, че онзи го обидил и му се подиграл заради любовта му към Пентезилея; и заради убийството на Терсит настъпва разделение сред ахейците.
Ахил отива на Лесбос, принася жертви на Аполон, Артемида и Латона, и е очистен за убийството от Одисей. Мемнон, синът на Зората, идва на помощ на троянците с доспехи, изработени от Хефест. Тетида предрича на сина си какво ще се случи около Мемнон. Започва битка, в която Антилох е убит от Мемнон, а Ахил го убива; но Зората му дава безсмъртие, което е измолила от Зевс.
Ахил обръща троянците в бягство, атакува града, но е убит от Парис и Аполон (238). Започва тежка битка за тялото му. Аякс го вдига и го отнася при корабите, а Одисей задържа троянците. След това погребват Антилох и излагат тялото на Ахил за поклонение. Тетида пристига с музите и сестрите си, и оплаква сина си. После го взима от кладата и го отнася на „белия остров“; а ахейците натрупват могила и уреждат погребални игри.
Избухва спор между Одисей и Аякс за доспехите на Ахил.

После е

5) “Малка Илиада” в четири книги на Лесх от Митилена.

Отсъжда се за оръжията и Одисей по волята на Атина ги получава; а Аякс полудява, нанася вреди на ахейската плячка и после се самоубива.
Одисей издебва Хелен и го залавя; и получава от него предсказание относно превземането на Троя. Диомед довежда Филоктет от Лемнос. Той е излекуван от Махаон, влиза в единоборство с Парис и го убива. Менелай се гаври с трупа на Парис. После троянците го взимат и го погребват.
Деифоб се оженва за Елена, а Одисей довежда Неоптолем от Скирос и му дава доспехите на баща му; явява му се образът на Ахил. Съюзникът на Телеф Еврипил се присъединява към троянците, извършва подвизи и Неоптолем го убива. Троянците са обсадени, и Епей по решение на Атина изработва дървения кон.
Одисей се самонаранява и се промъква в Троя, където е разпознат от Елена и се договаря с нея за превземането на града; убива някои троянци и се връща при корабите. После двамата с Диомед изнасят Паладиона от Троя (239). Натоварват най-храбрите в дървения кон и подпалват палатките, а останалите гърци се прехвърлят на Тенедос.
Троянците, предполагайки, че са се отървали от бедите, приемат коня в града след като разбиват и част от стената; и пируват, сякаш са победили гърците.

Тези поеми са последвани от

6) „Разрушението на Троя” в две книги на Арктин от Милет, съдържащи следното.
Троянците имат съмнения относно коня; наобикалят го и обсъждат какво да сторят. Едни смятат, че трябва да го хвърлят в пропаст, други – да го изгорят, а трети – да се посвети на Атина; и накрая надделява тяхното мнение. Започват да пируват и се веселят, смятайки, че са се избавили от войната. Внезапно се появяват два змея и погубват Лаокоон и единия от синовете му. Смутени от чудото, тези около Еней се оттеглят на Ида; а Синон, който преди това се е промъкнал в града, дава сигнал на ахейците с факла.
Онези от Тенедос доплават, а тези от коня излизат, нахвърлят се върху троянците, убиват мнозина и превземат града. Неоптолем убива Приам при олтара на Зевс, а Менелай намира Елена и я отвежда при корабите, след като е убил Деифоб. Аякс Ойлеев грабва Касандра, като отнася и дървената статуя на Атина; възмутените гърци искат да го убият с камъни. Той обаче избягва при олтара на Атина и се спасява. Одисей убива Астианакс (240), Неоптолем получава Андромаха, разпределят и останалата плячка. След това подпалват града и принасят в жертва Поликсена на гроба на Ахил.
После гърците отплават, а Атина подготвя тяхната гибел в морето.

Към тези поеми присъединява петте книги

7) “Завръщания” на Авгий от Трезен.

Атина предизвиква свада между Агамемнон и Менелай във връзка с отплаването. Агамемнон упорства да останат още, надявайки се да умилостиви гнева на Атина; а Диомед и Нестор потеглят и се спасяват, достигайки своите страни. Менелай отплава след тях и пристига в Египет само с пет кораба – останалите са унищожени из морето.
Тези около Калхас тръгват пеш към Колофон и погребват починалия там Тирезий. Когато онези около Агамемнон се готвят да отплават, им се явява образът на Ахил и опитва да ги спре, като предсказва какво ще се случи. Аякс Локрийски (Ойлеев) загива в буря. Неоптолем по съвет на Тетида потегля през Тракия, попада на Одисей в Марония, продължава нататък и погребва починалия Феникс. Накрая пристига при молосците и бива разпознат от Пелей.
Агамемнон е убит от Егист и Клитемнестра; следва отмъщението на Орест и Пилад, и завръщането на Менелай в страната му (241).

След това е

8) Омировата “Одисея”.

След това са двете книги на

9) “Телегония”, на Евгамон от Кирена, които съдържат следното.

Женихите са погребани от близките си, а Одисей принася жертва на нимфите и отплава за Елида, където е приет от Поликсен и получава като подарък кратер.
Връща се в Итака и извършва жертвоприношенията, както го е посъветвал Тирезий.
После пристига при теспротите и се оженва за тяхната царица Калидика. Започва война между теспротите и бригите, в която Одисей предвожда теспротите. Арес обръща хората му в бягство и Атина влиза в битка с него; а Аполон ги разтървава. След смъртта на Калидика царството е наследено от сина на Одисей Полипет, а той самият отива на Итака.
По това време Телегон, който търси баща си, пристига в Итака и започва да опустошава острова. Одисей идва на помощ на съгражданите си, влиза в схватка със сина си, който не го познава, и е убит. Телегон разпознава тялото на баща си и разбира грешката си.
После завежда Телемах и Пенелопа при майка си [Кирка]. Тя ги прави безсмъртни. Телегон заживява с Пенелопа, а Телемах – с Кирка.“

[от „Библиотека“]:

„[Прокъл] казва, че поемите от епическия цикъл са запазени и се изучават от мнозина не заради поетическите им качества, а за последователността на събитията. Казва имената и отечествата на занимавалите се с цикъла, и за някакви “Киприи”: че някои ги приписвали на Стасин от Кипър, други – на Хегезий от Саламин, а трети – на Омир, който ги бил дал на Стасин като зестра за дъщеря си. И заради неговата [на Стасин] родина трудът се нарекъл „Киприи“.“

II.
Аполодор. „Митологическа библиотека“

Възникване на света и първи родословия.
Предтроянски събития

[„Теогонии“]

1.
Над целия свят се възцарил Уран, който се оженил за Гея. Родили се титаните; отношенията между Кронос и Зевс. Историята на Хадес и Персефона. Гигантите и войната им със Зевс. Тифон срещу Зевс. Прометей, огънят и наказанието.
Девкалион и Пира. Калидонският лов и смъртта на Мелеагър. Синовете на Еол. Атамант и Нефела стават родители на Фрикс и Хела. Нелей в Пилос. Адмет и Алкестида. Аргонавтите.

2.
Дотук е родът на Девкалион, а сега се минава към рода на Инах, син на Океан и Тития. Ио и Аргус. Тя родила Епаф в Египет; египтяните наричат „Изида“ и нея, и Деметра. Агенор и Бел, синове на Либия и Посейдон.
Синове на Бел са Египт и Данай. Данай бяга в Аргос. Хипермнестра единствена от данаидите не убива мъжа си (Линкей). Навплий, син на Посейдон и баща на Паламед. Акризий и Пройт – синове на Линкей. Дъщеря на Акризий е Даная. Белерофонт, внук на Сизиф; конят му Пегас е роден от Посейдон и Медуза. Подвизите на Персей – Медуза, Андромеда.
Зевс се уподобил на Амфитрион, съединил се с Алкмена и тя заченала Херакъл. Същата нощ заченала и Ификъл – от Амфитрион. Подвизите на Херакъл. Пития го съветва да се засели в Тиринт и да служи на Евристей. Спор на Лаомедонт с Аполон и Посейдон. Херакъл убива Бусирис, син на Посейдон и внук по майка на Епаф. Слиза в Хадес за Цербер, където попада на Тезей и Пиритой, който се интересувал от Персефона. Състезава се с лък за Йола в Ехалия. Продават го на Омфала.
Двамата с Теламон нападат Троя. Убива Лаомедонт и всичките му синове, с изключение та Подарк (Приам). Дава дъщерята на Лаомедонт Хезиона за жена на Теламон. Превзема Пилос и убива всички синове на Нелей, освен Нестор. Деянира и Нес. Получава безсмъртие.
Хераклидите бягат в Атина, после завземат Пелопонес. Връщат се в Маратон, после пак слизат в Пелопонес.

3.
Родът на Агенор. Европа, майка на Минос, Сарпедон и Радамант. Пасифая и бикът. Кадъм и Хармония, Зевс и Семела. Хермес занесъл Дионис при нимфите в Ниса. Дионис бил при Протей в Египет и във Фригия, където се посветил в мистериите. Причинил лудост на Ликург, цар на едоните около Стримон. В Тива бил при Пентей, който бива убит от майка си Агава.
Полидор, Лабдак, Лай. Последният се жени за Йокаста/Епикаста. Историята с Едип. Амфиарай, Адраст, Тидей („седемте“) воюват с Тива. Тирезий, който бил и мъж, и жена. Етеокъл и Полиник, Креон и Антигона. Епигоните срещу Тива: Диомед, Стенел, Алкмеон и др. Пеласг – син на Зевс или роден от земята. Синът му е Ликаон, който имал 50 сина. За Аталанта. Мая и Хермес.
Леда спала в една и също нощ със Зевс и с Тиндарей. От Зевс ражда Полидевк и Елена, от Тиндарей – Кастор. Конкурсът за Елена. Одисей се договаря с Тиндарей да помири женихите помежду им, като в замяна да получи Пенелопа. На Менелай и Елена се ражда Хермиона. Той имал и син Мегапент, от друга жена. Битката на Идас и Линкей срещу Диоскурите.

3, 12:
Дардан, син на Зевс и Електра, отива от Самотраки в Троада при Тевкър, син на Скамандър. Жени се за дъщеря му Батия, става цар и нарича страната Дардания. Има син Ерихтоний, а той (от дъщерята на Симоент) – Трос, по когото страната е наречена Троада. От него и от Калироя (дъщеря на Скамандър) се раждат Ил, Асарак и Ганимед. Внук на Асарак бил Анхиз, бащата на Еней.
Ил печели състезание по борба във Фригия и основава на един хълм Илион. Зевс му изпраща Паладиона (дървената статуя на Атина, три лакътя висока, с копие и хурка). От Ил и Евридика се ражда Лаомедонт; също и Титон, който отвлечен в Етиопия от Еос. Тя му ражда двама сина, единият е Мемнон. Херакъл завладява Илион, разрушава го и убива Лаомедонт и всичките му синове освен Подарк, наречен впоследствие Приам. Той става цар.
Хекуба е втора съпруга на Приам: тя ражда Хектор. Сънува лош сън за втория си син – Парис. Когато се родил, го подхвърлили на Ида, където най-напред го отглеждала мечка. Робът Агелай, който го подхвърлил, после го намерил и го отгледал. Наричали го Александър, защото бранел пастирите от нападения. След време открил родителите си. Хекуба родила Креуса, Лаодика, Поликсена и Касандра. Касандра се научила от Аполон да пророчества, но не му се отдала и той я наказал да не вярват на предсказанията ѝ. Хекуба родила Полидор, Хелен, Деифоб и Троил (него може би от Аполон).
Парис имал брак с Енона. Тя му предсказала за събитията около Елена. Можела да го излекува от раната, причинена от стрелата на Филоктет, но отказала. После размислила и донесла билки, но той вече бил умрял, и тя се обесила.
Зевс се любил с Егина на един остров, който дотогава се казвал иначе; и тя родила Еак. От Ендеида станал баща на Пелей и Теламон (Ферекид отрича, че са братя). За благочестието му. Теламон отишъл на Саламин и станал цар – след Кихрей. От внучката на Пелопс Перибия му се родил Аякс, а от Лаомедонтовата дъщеря Хезиона – Тевкър.
Пелей извършва две убийства по невнимание и отива за очищение във Фтия, а после – в Йолк. Аталанта, Астидамия и Антигона: отношенията им с Пелей. Оженил за Полидора и после за дъщерята на Нерей Тетида. Хирон го съветвал как да я задържи. Оженили се на Пелион и на сватбата им присъствали боговете.
Тетида се стремяла да направи Ахил безсмъртен точно както Деметра – Демофонт. Като я видял какво прави, Пелей се уплашил, а тя избягала. Той го завел при Хирон. Когато станал на девет години, тя го дала на Ликомед, защото Калхас бил предсказал, че няма да превземат Троя без него. Там от Деидамия му се родил Пир. Одисей дошъл и го разпознал, и той заминал за Троя заедно с Феникс и Патрокъл.

Кекропс (роден от земята получовек-полузмия) бил пръв цар на Атика. За Посейдон и Атина. Оженил се за Агравла и му се родили три дъщери – Агравла, Херса и Пандроса. Посейдон завел дело срещу Арес на Ареопага пред 12-те богове за убийството на сина му, но Арес бил оправдан. След Кекропс цар на Атина станал Кранай, също земероден; и също имал три дъщери. Бил изгонен от Амфиктион, а той – от Ерихтоний.
Хефест, Атина и раждането на Ерихтоний. Тя го сложила в кутия и го дала на Пандроса, дъщеря на Кекропс. Сестрите ѝ я отворили и видели змия около бебето – били ухапани от нея или се хвърлили от Акропола, тъй като Атина им изпратила безумие. Ерихтоний поставил на Акропола дървено изображение на Атина, учредил Панатенеите, оженил се и имал син Пандион. Негови дъщери били Прокна и Филомела, а синове – Ерехтей и Бутес. Във войната с Лабдак му помогнал Терей, син на Арес.
После цар станал Ерехтей със синове Кекропс (втори) и Митион; и дъщери Прокрида, Креуса, Хтония и Орития. Последната била грабната от Борей и родила крилатите Зет и Калаис, които участвали в похода на аргонавтите. За Креуса се оженил Ксут.
Историята на Евмолп – син на Посейдон и Хиона (дъщеря на Борей и Орития). Бил убит от Ерехтей.
Цар станал Кекропс, а негов син бил Пандион (втори). Бил свален, после синовете му изгонили метежниците и цар станал Егей. Той спал в Тройзен с Етра, а същата нощ – и Посейдон. Минос, разгневен от убийството на сина му Андрогей, победител на Панатенеите, наложил на атиняните данък. Историята с Тезей.

Епитоме:
Подвизите на Тезей. Отношенията му с Егей и Медея, и с Ариадна и Дионис. Защо воювал с амазонките при Атина. Случката с Иполит и Федра.
Иксион, Хера и Зевс. Сватбата на Пиритой и скандалът с кентаврите. Смъртта на Кеней: той първо бил жена, а Посейдон го превърнал в мъж по негова молба.
Наказанието на Тантал. Как нарязали Пелопс. Отношенията му с Хиподамия, Еномай и Миртил. Негови синове са Атрей, Питей и Тиест. Жената на Атрей Аеропа се влюбила в Тиест. Той с измама станал цар на микенците, но Зевс помогнал на Атрей да получи царството. Отмъщението му (синовете на Тиест).
На Тиест било открито, че ще отмъсти на Атрей, ако има дете от дъщеря си. Това бил Егист. Той убил Атрей и направил Тиест цар на Микена.
Агамемнон и Менелай били скрити при царя на Сикион. Тиндарей им помогнал да се върнат, а те се оженили за дъщерите му. Агамемнон убил първия мъж на Клитемнестра – Тантал (втори) и детето им. Възцарил се в Микена, а Менелай, като съпруг на Елена – в Спарта.

Троянските събития

[„Киприи“]

Александър отвлякъл Елена, може би по волята на Зевс – за да избухне война между Европа и Азия, и Елена и героите да се прославят. Ерида подхвърля ябълката. Спорът на богините – Хермес ги отвел на Ида при Парис.
С кораб, изработен от Ферекъл, Парис отива на гости при Менелай за девет дни. Когато той отива в Крит за погребение, Александър склонява Елена да заминат. Тя изоставя 9-годишната Хермиона, натоварват част от семейните съкровища и тръгват. Хера изпраща буря, попадат в Сидон и прекарват известно време из Финикия и Кипър.
Или: Хермес я открадва и я оставя при Протей в Египет, а Александър се връща в Троя с нейно подобие, направено от облак.

Менелай и Агамемнон се готвят за поход; свикват царете, включително и Одисей. Одисей се преструва на луд, но Паламед, син на Навплий, го изобличава, като заплашва да убие Телемах. После Одисей накарва някакъв фригиец да напише писмо до Паламед, уж от името на Приам; и подхвърля злато в палатката му. Ахейците убиват оклеветения Паламед с камъни. Фалшивите кораби на кипъреца Кинир.
Войската се събира в Авлида. Змия глътнала осем врабчета заедно с майка им и се вкаменила; според Калхас това значело, че ще превземат Троя на десетата година. Участва и Ахил, който тогава бил 15-годишен.
Пристигнали в Мизия при Телеф. Ахил го ранява. Оттеглили се и след 8 години се събрали в Аргос, и после пак в Авлида, но нямали водач. Ахил излекувал Телеф от раната му, а той им показал пътя, което било потвърдено и от Калхас. Безветрието в Авлида било заради думите на Агамемнон срещу Артемида. Калхас казва, че трябва да пожертват „най-хубавата Агамемнонова дъщеря“. Одисей и Талтибий я довеждат под предлог, че ще я женят за Ахил; Артемида я взима и я пренася в Таврида, и може би я прави безсмъртна; а оставя на олтара вместо нея една сърна;
Пристигат в Тенедос при цар Тен. Ахил го убива, въпреки предсказанието на Тетида. Хидра ухапала Филоктет – изпращат го на Лемнос с лъка на Херакъл. Пристигат при Троя и изпращат Одисей и Менелай за да преговарят; Антенор ги спасява, за да не бъдат убити ог троянците. Тетида предупреждава Ахил да не слиза от кораба пръв. Пръв слиза Протезилай, и Хектор го убива. Историята с жена му Лаодамия: извели го за малко от Хадес, за да се видят, но после го върнали обратно и тя се самоубила.
Обсада на Троя. Ахил убива Троил в светилището на Аполон и заграбва кравите на Еней, които пасяли на Ида. Завзема няколко града – първо тези на Лесбос, после Фокея, Колофон, Смирна, Клазомене, Куме. Минава деветата година и пристигат съюзниците на троянците.

[„Илиада“]

Ахил се разгневява заради Бризеида и се оттегля от битките. Двубоят на Александър с Менелай; намесата на Пандар. Диомед се бие и ранява Афродита; срещата му с Главк. Единоборството между Хектор и Аякс. Стена и ров около корабите, пратеничество при Ахил. Убийството на Долон и Рез (отвеждат конете му).
Троянците стигат до корабите и подпалват този на Протезилай. Патрокъл влиза в боя и е убит от Хектор; Ахил се връща, убива Хектор и влачи тялото му на колесницата. Погребение на Патрокъл и състезания. Приам идва и откупва тялото на сина си.

[„Етиопида“]

Пентезилея, дъщеря на Арес, убила случайно Хиполита (която нахлула на сватбата на Тезей и Федра). Приам я очистил. Бие се добре и убива мнозина, включително лекаря Махаон. Ахил я убива, после се влюбва се в нея. Терсит му се подиграва, а той го убива.
Пристига синът на Зората Мемнон начело на войска от етиопци, и убива Антилох. Ахил убива него, но после сам той е улучен със стрела в глезена от Парис и Аполон, и умира.
Бият се за трупа му. Аякс убива Главк и отнася тялото му, а Одисей отблъсква троянците. Погребват го на остров Левка с Патрокъл, като смесили прахта им (или – заживял на Острова на блажените с Медея). Погребални игри.

[„Малка Илиада“]

Спорът за доспехите му. Лудостта на Аякс и самоубийството му. Агамемнон забранявал да го изгорят и затова го положили в гроб. Калхас споменава за лъка на Херакъл: довеждат Филоктет, излекуват го и той убива Парис. Деифоб и Хелен се скарват за Елена; получава я Деифоб, а Хелен напуска града и заживява на Ида. Одисей го залавя и той издава, че за превземането са нужни три неща: костите на Пелопс, Неоптолем и Паладиона.
Ликомед пуска Неоптолем от Скирос. Тогава идва Еврипил, син на Телеф, начело на армия от мизи; сражава се храбро, но е убит от Неоптолем. Одисей и Диомед се промъкват в Троя. Елена разпознава Одисей и му помага да открадне Паладиона; изнасят го от града.
Одисей обяснява на Епей как да изработи дървения кон, и вътре влизат 50 ахейци (в „Малката Илиада“ – друго число). Пишат на него „Дар за богиня Атина“, подпалват палатките, оставят Синон да сигнализира за завръщането им с огън и отиват на Тенедос. Троянците внасят коня в града, макар че Касандра и Лаокоон ги предупреждават да не го правят.

[„Разрушението на Троя“]

Смъртта на Лаокооновите синове. Ахейците се връщат през нощта, а Елена вика онези в коня, уподобявайки гласа си на жените им; Одисей им попречва да се издадат. После излизат от коня и отварят вратите на града.
Неоптолем убива Приам, Еней изнася Анхиз. Менелай убива Деифоб и отвежда Елена. Аякс Ойлеев насилва Касандра при дървената статуя на Атина. Подпалват града и разделят плячката; хвърлят Астианакс от стените и принасят в жертва Поликсена. Агамемнон получава Касандра, Неоптолем – Андромаха, а Одисей или Хелен – Хекуба; на Херсонес тя се превърнала в кучка. Красивата Лаодика била погълната от земята.
Калхас им напомня престъплението на Аякс и че Атина е гневна; те искат да го убият с камъни, но той се спасява при някакъв олтар.

[„Завръщания“]

Агамемнон и Менелай се скарват: Агамемнон иска да остане още, за да принесе жертва на Атина, а Менелай – да отплават. Диомед и Нестор плават благополучно, а Менелай стига до Египет с пет кораба.
В Колофон Мопс се оказал по-добър гадател от Калхас; заради това той умрял от униние и го погребали. Тетида съветва Неоптолем да остане два дни на Тенедос и да жертва на Атина. Останалите потеглили и пострадали при буря край Тенос. Аякс се удавил, а Тетида го погребала на Миконос. Навплий (на Евбея) иска удовлетворение за смъртта на сина си Паламед.
Неоптолем тръгва с Хелен към земите на молосите (по пътя погребва Феникс). Там става цар и Андромаха му ражда син – Молос. После става цар във Фтия вместо Пелей, а на Хелен дава майка си Деидамия. Отнема от Орест жена му Хермиона (когато той бил полудял), за която бил сгоден още в Троя. После Орест го убива в Делфи. Разкази за завръщанията на други, по-малко известни герои.
Агамемнон се връща в Микена. Убиват него и Касандра; и Егист става цар. Електра спасява Орест, като го предава на фокидеца Строфий, който го отглежда заедно със сина си Пилад. Той се връща в Микена и убива майка си и Егист; съдят го на Ареопага и го оправдават с равен брой гласове. Отива в Таврида, за да донесе дървената статуя на Артемида. Бягат оттам с Ифигения; и после дава сестра си Електра за жена на Пилад. Умрял, ухапан от змия в Аркадия.
Менелай стига до Сунион, но ветровете го отнасят на юг – първо до Крит, а после до Либия, Финикия и Египет. По пътя забогатява. Версията за Елена, която останала при Протей.
Завръщат се, Хера го обезсмъртява и той живее с Елена на Елисейските полета.

[„Одисея“]

Пътят на Одисей от Троя. Завладява Исмар, избива всички и пощадява само Марон, жрец на Аполон. Губи следващата битка.
Логофагите и циклопът. Ползата от виното на Марон. Казвал се „Никой“; как излизат от пещерата. При Еол. Благодарение на попътния вятър доближават Итака, вижда се димът от къщите; но спътниците му отварят чувала и ветровете ги отнасят. Еол не му помага при второто идване.
Лестригоните и царят им Антифат. На остров Еея – една година при Кирка. От Одисей ражда Телегон. Среща с мъртвите отвъд Океана. Сирените са три, дъщери на Ахелой и Мелпомена. Едната свири на китара, другата на флейта, а третата пее; от кръста надолу са птици. Щом ги отминал, те умрели. Двойният проход – от едната страна са Симплегадите, а от другата – подводните скали със Сцила и Харибда.
На Тринакия при кравите на Хелиос – ядат ги, Хелиос се оплаква на Зевс и той поразява кораба с мълния. Одисей отново се оказва близо до Харибда, но се спасява и попада на остров Огигия. Там живял с Калипсо пет години, тя му родила син Латин; отплавал със сал и стигнал до феаките. Среща с Навсикая. Изпратили го до Итака, после Посейдон вкаменил кораба и затрупал града с планина.
Списък на женихите. Пенелопа три години ги лъгала, че тъче савана на Лаерт. Одисей пристига при Евмей, срещат се с Телемах. Мелантий и Ир. Пенелопа обявява състезанието с лък и Одисей убива женихите.

[„Телегония“]

Минава през Епир и стига до теспротите (за да изпълни съвета на Тирезий да жертва на Посейдон). Там се жени за Калидика и тя му ражда Полипет. Телегон узнава кой е баща му и тръгва да го търси; пристига на Итака, където опитва да открадне добитък. Одисей се появява за да помогне на пастирите, и Телегон го убива.
Отиват с Пенелопа и трупа на Одисей при Кирка. Пенелопа и Телегон се оженват и Кирка ги изпраща на Острова на блажените. Дали Одисей не я е върнал на баща ѝ или убил, задето била насилена от Антиной или Амфином? Според някои я отпратил и тя родила край Мантинея Пан – от Хермес.
Някои казват, че роднините на женихите съдили Одисей. Осъдили го на изгнание, той отишъл в Етолия, там се оженил и имал син Леонтофонт.

(представянето на Аполодор е според превода на М. Славова в „Старогръцка митографи“, 2015)

Четвърта.
Омир. Легенди и предположения

I. Датировката

Нямаме добри свидетелства за автори и произведения, по-ранни от Омир и неговите поеми.

1. Ранни датировки

Първият известен автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той го споменава като автор на “Тебаида” (Павзаний ІХ, 9, 5):
„За тази война също е написана епическа поема, наречена „Тиваида”. Тази поема се споменава от Калин, който твърди, че авторът й бил Омир и много достоверни източници са съгласни с преценката му. С изключение на Илиада и Одисея аз поставям „Тиваида” по-високо от всяка друга поема“ (В. Русинов, 2005)

Херодот казва (ІІ, 53), че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” – значи ги поставя в средата на ІХ в.:
„Откъде произхожда всеки един от боговете, дали наистина всички богове ги е имало винаги, както са на вид – това доскоро, така да се каже до вчера, не знаели. Да вземем Хезиод и Омир – по възраст са по-стари от мене с четиристотин години, не повече. А те са създали за елините произхода на боговете; те са дали прозвища на боговете, разпределили са им почестите, които следвало да им се отдават, и изкуствата, които трябвало да владеят; означили са лицата им. Поетите, за които се разказва, че са живели преди, по мое мнение са живели по-късно“ (П. Димитров 1986-1990/ 2010)

Тукидид (I, 3) се ограничава да каже, че
„Омир е живял много по-късно от Троянската война“ (М. Мирчев, 1979).

С това са съгласни повечето антични автори.

Страбон X, 4, 15:
„Но, първо, Омир не твърди, че Крит е имал сто града по време на Троянската война, а по-скоро по негово време (защото говори от свое име, въпреки че ако твърдението беше изречено от лице, което е живяло по време на Троянската война, както е в случая с Одисей…“ (В. Русинов, 2008)

Йосиф Флавий. „Против Апион“ I, 2:
„[Омир], изглежда, е живял по-късно от Троянската война“

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21:
„Омир и Хезиод са много по-късни от Троянската война. А много по-нови от тях са гръцките законодатели Ликург и Солон, седемте мъдреци, и онези около Ферекид от Сирос и великия Питагор…“

Аристотел, който специално е проучвал историята на литературата, никъде не споменава за поети, по-ранни от Омир. Във връзка с комическите произведения казва така:
„Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина“ (1448b 28-29; Ал. Ничев)

Очевидно той е уверен, че поезия е имало още в най-древни времена, но Омир е надминал всички. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, и за единството на произведението въз основа на фабулата (относно способността му да придава единство на фабулата вж. гл. 8; за драматургията и за майсторството му в езика и аргументацията – гл. 24).
„Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното“ (1448 b; Ал. Ничев).

Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и заключил, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой по-древен от Омир:
„Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир“ („Против Апион” І, 2).

2. Античните датировки след Херодот

За датировката на Омир през античността е имало разногласия. Ето какво се казва в“Суда”:
„Роден 57 години преди първите Олимпийски игри. Порфирий във “Философска история” казва: `преди 132`. А тези олимпийски игри са 407 години след превземането на Троя. Някои твърдят, че Омир се родил само 160 години след превземането на Троя; а споменатият Порфирий казва: `след 275`.”

Първите Олимпийски игри са датирани в 776 пр. Хр. Превземането на Троя би трябвало да бъде в 1183 (776+407). Така че според автора на статията Омир е роден през 833 пр. Хр., според Порфирий – 908, а според “другите” – 1023 (1183-160).

Сред тези „други“ без съмнение са споменатите от Прокъл в „Христоматията“:
„Онези около Аристарх смятат, че трябва да е роден по времето на йонийското преселение, което е 60 години след слизането на Хераклидите, а те са 80 години след превземането на Троя [1043]. Тези около Кратес го поставят във времето на Троянската война“ (Westermann, 1845; с. 26)

Тациан. „Против елините“, 31 (преразказ):
„Нека граници ни бъдат Мойсей и Омир с това, че всеки от тях е стар: единият предхожда поетите и историците, а другият е начинател на цялата варварска мъдрост. И ще открием, че нещата при нас предхождат не само гръцкото образование, но дори и откриването на писмеността. За това взимам доказателства от вас, които са извън съмнение.
Защото най-старите, които са проучвали поезията на Омир, неговия род и времето на разцвета му, са Теаген от Регион (по времето на Камбиз), Стезимброт от Тасос, Антимах от Колофон, Херодот от Халикарнас и Дионисий от Олинт. След тях са Ефор от Куме, Филохор от Атина, и перипатетиците Мегаклид и Хамелеон. След това са граматиците: Зенодот, Аристофан, Калимах, Кратет, Ератостен, Аристарх, Аполодор.
Тези около Кратет казват, че разцветът му е бил преди слизането на Хераклидите, което е 80 години след Троянската война [1103 пр. Хр.]; тези около Ератостен – повече от сто след войната [1083 пр. Хр.]; тези около Аристарх – във времето на йонийското преселение, което е 140 години след Троя [1043 пр. Хр.]; Филохор казва че е по времето на атинския архонт Архип, 180 години след Троя [1003 пр. Хр.]; а тези около Аполодор – сто години след йонийското преселение, което ще е 240 години след Троя [943 пр. Хр.]; някои казват, че е преди олимпиадите [776 пр. Хр.], а други – 490 години след Троя [693 пр. Хр.]. Други свалиха времето му още по-надолу, казвайки, че бил връстник на Архилох; а разцветът на Архилох е бил около 23-та олимпиада по времето на лидиеца Гигес, 500 години след Троя [683 пр. Хр.]“

Пс.-Херодот (преразказ):
„130 години след похода срещу Троя, повдигнат от Агамемнон и Менелай, бяха основани градове на Лесбос; след още 20 години беше основана еолийската Куме. 18 години след това от кумейците беше основана Смирна, в която се роди Омир; а 622 години след раждането му беше походът на Ксеркс, когато той премина от Азия в Европа през Хелеспонта“ (Westermann, 1845; p. 20)
Оказва се, че според Пс.-Херодот Троя е била превзета в 1270 [480+622+168]

Пс.-Плутарх (преразказ)
„Някои смятат, че трябва да е живял по време на Троянската война, на която е бил и очевидец, а други – 100 години по-късно, други – 150“ (Westermann, 1845; p. 24)

друга (преразказ)
„Някои казват че е живял при слизането на Хераклидите, което е невероятно. Други – че е 150 години след преселването на йонийците [290 след Троянската война, 893 пр. Хр.]“ (Westermann, 1845; p. 29)

друга (преразказ)
„Хераклид казва, че е по-възрастен от Хезиод, Пирандър – че му е връстник. Кратес го поставя 60 години след Троянската война, Аполодор – 80 г. след преселването на йонийците, Ератостен – 100 [240 след Троянската война, 943 пр. Хр.]“ (Westermann, 1845; p. 31)

Павзаний, може би смутен от разнообразието на предположенията, пише така (IX, 30):
„Колкото до възрастта на Хезиод и Омир, извършил съм много грижливи изследвания по този въпрос, но не искам да пиша по него, защото познавам свадливия нрав особено на създателите на съвременната школа по епика“ (В. Русинов, 2005)

По същия начин и Евстатий в „Схолии към `Илиада` I,7:
„Дали Омир се е състезавал с Хезиод от Аскра… трябва да се види при тези, които оса писали по въпроса – там също се намира и произнесеното по време на състезанието. Също и дали е бил по време на Троянската война, или по-скоро след нея“

Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.

II. За него

1. Тукидидовото свидетелство

В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”. Този химн Тукидид смята за Омиров.
„Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон. `Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава`“ („История на Пелопонеската война“ ІІІ, 104, М. Мирчев; „Химн към Аполон“ 168-172, Р. Константинова)

Съществуват няколко биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого.

2. Псевдо-Херодот

(преразказ):
„В Куме, в Еолия, се събирали гърци от различни народности (pantodapa ethnea hellenika). Сред тях имало един небогат човек на име Меланоп. Той се оженил и му се родила дъщеря, която нарекли Кретеида. Преди да умре той е поверил на един свой познат от Аргос на име Клеанакс.
Докато била при него, тя забременяла и тогава той е предал на един жител на Смирна на име Исмений, от Беотия. И тогава, близо до една река на име Мелес, тя родила детето си – това бил Омир. Родил се зрящ, а не сляп. Майка му го нарекла Мелесиген, по името на реката (1-3).
Скоро след това тя напуснала Исмений и заживяла сама, като работела различни неща, за да издържа себе си и детето. Веднъж станала предачка при някой си Фемий, който учел децата в Смирна на “grammata kai ten allen mousiken”. Фемий харесал жената, и я убедил да се омъжи за него, като обещал да осинови детето и да го образова (4).
Мелесиген се оказал способен, пораснал и овладял всичко, което Фемий преподавал. След време Фемий починал и оставил цялото си наследство на Мелесиген; а не много след него и Кретеида. Омир (тук и по-нататък авторът продължава да го нарича Мелесиген) постепенно спечелил уважението на съгражданите си като учител, а започнали да го посещават и някои чужденци, които идвали в Смирна за търговия. Сред тях бил някой си Ментес от областта около остров Левкада, образован човек (pepaideumenos, polyistor). Та той предложил на Мелесиген да тръгне и да пътешества с него – щял да поеме всичките му разходи и дори да му плаща. Мелесиген така и направил – изоставил учителстването и тръгнал с кораба на Ментес; и където пристигнели, се интересувал да научи нещо за мястото и хората (dieorato kai historeon epynthaneto). Сигурно си записвал узнатото (mnemosyna graphesthai). Тогава вече може би мислел да се заеме с поезия (5-6).
На връщане от Иберия и Тирения пристигнали в Итака. Там Омир се почувствал зле със зрението и Ментес, който трябвало да пътува за Левкада, го оставил при свой приятел итакиец на име Ментор. Ментор се грижил добре за него, лекувал го; а през това време Омир разпитвал за Одисей. Итакийците казват, че той тогава ослепял, а пък аз (казва “Херодот”) мисля, че това се случило когато вече бил в Колофон (“а и колофонците казват така”), където пристигнал след време с Ментес (7-8).
След като прекарал там известно време се завърнал (вече сляп) в Смирна и започнал да съчинява поемите си. После поради бедност решил да напусне Смирна и да иде в Куме. По пътя минал през градчето Неон тейхос (основано 8 години след Куме) и там спрял при един обущар на име Тихий, който го съжалил заради слепотата му, а и харесал стиховете. Така заживял в обущарницата. Там създал поемата за похода на Амфиарай срещу Тива и химните за боговете. “И чак до мое време неотейхийците показваха мястото, където някога седял и рецитирал стиховете си…” (9-10).
После пак се отправил към Куме; като по пътя, по молба на роднини на фригийския цар Мидас, съчинил епиграма, която била написана върху надгробния му паметник. В Куме рецитирал стиховете си по местата, където се събирали на разговори старите мъже (leschai) и станал толкова популярен, че някои предложили на градския съвет (boule) да му гласува издръжка. Казал им, че с поезията си ще прослави града им. На съвета обаче някой се възпротивил, като казал, че ако започнат да хранят и слепците (homeroi) скоро в държавата щяла се събере голяма и безполезна тълпа. Защото кумейците наричали слепите (typhloi) с думата homeroi. Оттам му останало името – Омир (11-13). Накрая и архонтът се изказал против и решили да не дават издръжка.
Тогава Омир напуснал Куме, като ги проклел никога там да не се роди добър поет; и отишъл във Фокея. Там имало един учител на име Тесторид. Той му предложил да го издържа, докато запише вече готовите си поеми; а тези, които щял съчини по-нататък, да ги припишел на Тесторид. Омир се съгласил. Там съчинил “Малка Илиада” и “Фокаида”. Тогава Тесторид напуснал Фокея с намерение да си присвои окончателно поезията, и отишъл в Хиос, където станал учител и представял стиховете на Омир за свои – и имал успех.
След време обаче някои хиосци пристигнали във Фокея и разказали тези неща на Омир. Той се досетил, че това е Тесторид, и решил да замине за Хиос, за да го изобличи. Тъй като не намерил веднага кораб за Хиос, тръгнал към Еритрея. По пътя му помагал един от познатите му от Фокея (нали бил сляп). Там попаднал на едни рибари, които първо не се съгласили да го вземат, но после, след като насрещен вятър ги върнал обратно, се разкаяли и го закарали до острова. Там Омир прекарал нощта на крайбрежието, а през деня, като се заскитал, наближил едно село на име Питюс. Там попаднал на един козар-роб на име Главк, който, след като прогонил лаещите го кучета, го поканил да сподели трапезата му. Омир му разказал за приключенията си (14-22).
На другия ден Главк оставил Омир при козите, а сам отишъл в Болисос, за да разкаже за него на господаря си. Господарят първо не повярвал, но след като му довели Омир, той поговорил с него, харесал го и предложил да остане и да учи децата му. Там Омир съчинил “Батрахомиомахията” и останалите си шеговити поеми (paignia: изреждат се няколко заглавия, но без “Маргит”). Така се прочул из Хиос, а Тесторид, като научил за това, побързал да напусне острова (23-24). После Омир отишъл в главния град и там станал учител. Придобил много почитатели, спечелил пари, оженил се и му се родили две дъщери: една от тях починала неомъжена, а другата се омъжила за един хиосец.
Там изразил чрез поезията си благодарност към своите благодетели. Внесъл в “Одисея” името на Ментор, който се грижил да излекува очите му. Споменал и учителя си Фемий (І 153-155). Също Ментес (І 180-181) и Тихий, за когото казва, че изработил щита на Аякс (VІІ, 219-223) (25-26). И като забелязал, че за Аргос се говори много, а за Атина – по-малко, включил в поемите си и стихове в похвала на Атина (“Илиада” ІІ 547, 552-557; “Одисея” VІІ, 80-81).
Веднъж решил да посети континентална Гърция и потеглил, като най-напред спрял в Самос (27-29). Там се провеждал празника Апатурии: и един човек, който познавал Омир още от Хиос, го поканил да вземе участие. Той останал не само за празника, но и за цялата зима, като съчинявал стихове по молба на тамошните хора. Някои от тях били запомнени и после се пеели на острова по празници. През пролетта се отправил към Атина, но когато стигнал до Иос (един от Цикладите, между Тера и Парос), се задържал там поради безветриe; разболял се, не могъл да продължи и умрял. Погребали го на брега (30-36).“
След това авторът (“Херодот”) се заема да докаже, че Омир е бил еолиец, а не йониец или дориец. Обръща внимание на някои стихове, където се говори за жертвоприношения (nomima), в които се забелязват еолийски обичаи; също и на някои диалектни думи които били еолийски (Westermann, 1845; p. 1-20)

3. Други биографии

Останалите са подобни.

Пс.-Плутарх (преразказ):
„Ефор от Куме разказва за трима братя от Куме – Апелес, Меон и Диос. Диос, който бил баща на Хезиод, се преселил в Аскра. Апелес останал в Куме и преди да умре, поверил дъщеря си Кретеида на Меон; а той злоупотребил с девойката и после я дал за жена на един учител от Смирна, Фемий.
Аристотел в трета (sic!) книга на „Поетиката“ пък разказва, че по времето на йонийското преселение една жена от Иос забременяла от божество (daimon) от онези, които съпътстват Музите; и избягала в едно село, наречено Егина. Оттам я отвлекли пирати и я отвели в Смирна, която тогава била под властта на лидийците; и я дали на някой си Меон, приятел на лидийския цар. Там родила сина си при река Мелес. След раждането починала, а Меон отгледал детето.
След като се прославил като поет, Омир тръгнал за Тива и по пътя спрял в Иос, където и умрял (случката с рибарите)“ (Westermann, 1845; p. 21-24)

Прокъл (преразказ):
„Имало е много епически поети, но най-добрите са Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах. За произхода и родното място на Омир самият той нищо не казва и поради това всеки е говорил, каквото му харесва. Твърди се, че е от Колофон, Хиос, Смирна, Иос или Куме.
Според Хеланик, Дамаст и Ферекид произхождал от Орфей – баща му Меон и Диос, бащата на Хезиод, били потомци на Орфей от осмо поколение. Според Горгий от Леонтини пък произхождал от Музей.
Случката за смъртта му на Иос – гатанката на рибарите. Трябва да е умрял стар, защото само стар човек е способен да се изразява така точно“ (Westermann, 1845; p. 24-27)

„Родът на Омир“ (преразказ):
„Син на Меон и Хюрнето, според други – на реката Мелес и нимфата Кретеида. Като родно място се споменават Смирна, Хиос, Колофон или Атина.
Случката за смъртта му на Иос“ (Westermann, 1845; p. 27-28).

друга (преразказ):
„Син на Мелес и Кретеида. Според Пиндар бил от Смирна, според Симонид – от Хиос, според Антимах и Никандър – от Колофон, според Бакхилид и Аристотел – от Иос, според Ефор – от Куме, според Аристарх и Дионисий Тракийски – от Атина. Други казват, че бил от Саламин или от Аргос, или от египетската Тива.
Пътувал много, прекарал дълго време на Итака и умрял на Иос“ (Westermann, 1845; p. 28-30).

друга (преразказ):
„Анаксимен, Дамаст, Пиндар и Теокрит смятат, че е от Хиос (според Дамаст е девето поколение след Музей), Ефор – че е от Куме, Аристотел – от Иос, Антимах – от Колофон, Стезимброт – от Смирна, Филохор – от Аргос, Каликъл – от Саламин. Аристодем го смята за римлянин, а други – че е от Египет.
Умрял на Иос (случката с рибарите)“ (Westermann, 1845; p. 30-31)

„Суда“ (преразказ):
„Поетът Омир е роден от реката Мелес при Смирна и от Кретеида; според други – от Аполон и музата Калиопа, или от Меон и Евметида, или от Одисеевия син Телемах и Несторовата дъщеря Поликаста. Според Харакс родословието му е: от тракийката Етуса се родил Лин, от него – Пиер, от него – Еагър, от него – Орфей [после други шест], от него – Апелес, от него – Меон, който дошъл заедно с амазонките в Смирна, където се оженил за Евметида и родил Омир.
За родината му има колебания: според едни е от Смирна, според други – от Колофон; или от Иос, от Куме, от Троя, или е лидиец, или атинянин, итакиец, кипърец, саламинец, кнососец, микенец, египтянин, тесалиец, италиец, римлянин, родосец.
В Хиос се оженил за Аресифона, дъщеря на един кумеец, и от нея имал двама синове и една дъщеря, за която се оженил Стасин от Кипър.
Умрял стар и бил погребан на Иос“ (Westermann, 1845; p. 31-33).

Някои смятат, че първият вариант на тези биографии трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.

III. Родно място. Къде е живял

Ето още няколко мнения по въпроса за произхода, родното място и местожителството на Омир. Често го свързват с Хиос.
Аристотел „Реторика“ II, 23:
„И както казва Алкидамант, всички почитат мъдреците: паросците тачат Архилох, макар че е клеветник, хиосците – Омир, макар да не им е съгражданин“ (Ал. Ничев, 1986/2013)

Теокрит смята, че Омир бил оттам (VII, 47):
„Жалки са всичките птици Парнасови, що си гърлата
в грачене празно дерат в надпревара с певеца от Хиос“ (Т. Дончев, 2010)

Страбон смята, че е живял там (X, 4, 19):
„Това, прочие, било причината за отсядането му [на Ликург] в Крит. А когато пристигнал, сприятелил се с Талес, мелически поет и вещ в законодателството; и след като научил от него как и Радамант в по-ранно време, и Минос по-късно оповестили своите закони пред хората като от Зевс, и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си.“
XIV, 35:
„Хиосците претендират и за Омир, сочейки като сериозно свидетелство така наречените Омириди, които би трябвало да са от неговия род. За тях споменава и Пиндар: `Откъдето са и Омиридите, певци на съшити песни`“ (В. Русинов, 2008-2009)

Същото се открива и при Евстатий, вероятно е заето от Страбон:
„За него претендират и хиосците, като използват за довод т. нар. `омириди`, за които споменава и Пиндар“

Мнозина мислели, че родно място му е Смирна; а е починал на Иос.

Павзаний VII, 5:
„При смирненците пък реката Мелет предлага най-хубавата вода, а изворите ѝ са с пещери. Казват, че там Омир съчинил своя епос“
X, 24:
„Освен това човек може да види бронзова статуя на Омир върху каменна плоча и да прочете оракула, който казват, че получил Омир: `Блажен и окаян, че и за двете си роден. Ти търсиш бащината си родина; но имаш само майчина земя. Че остров Иос родина майчина за теб е, и той ще те приеме кога умреш; ала пази се от загадката на малките деца.`
Обитателите на Иос показват гроба на Омир на острова, а в друга част – този на Климена, която според тях била майката на Омир.
Но кипърците, които също твърдят, че Омир е техен казват, че майката на Омир била Темисто, местна жена и че Евкъл е предрекъл раждането на Омир в следните стихове: `И тогава в морския Кипър ще се роди велик певец, когото хубаволиката Темисто на полето ще роди, мъж прочут, далече от богатия Саламин. Напуснал Кипър, мокрен и подмятан от вълните, пръв и единствен възпял бедите на просторната Елада, той вечно ще остане безсмъртен и неостаряващ.`
Тях съм чел, чел съм и оракулите, но не изразявам лично мнение за родината или кога се е родил Омир“ (В. Русинов, 2005)

Прословутата епиграма за „седемте града“ е запазена отчасти при Антипатър от Сидон (Anth. Pal., IV):
„Някои твърдят, че е от Колофон. Цитират се стихове от Антипатър, според които: „Едни смятат, че си от Колофон, други от Смирна, други от Хиос, други от Иос, други от Саламин, други от Тесалия.“ (Пс.-Плутарх, Westermann, 1845; p. 24) (към тях някъде се прибавят Куме, Пилос, Аргос, Атина)

Авъл Гелий. „Атически нощи“ III, 11:
„За родината на Омир има големи спорове. Едни казват, че е бил колофонец, други – смирненец, трети – атинянин, а някои дори, че бил египтянин. Аристотел предава, че е от остров Иос“

Често се обсъжда въпросът защо се е казвал „Омир“; и дали е бил сляп и беден.

Пс.- Плутарх (преразказ):
„[Кретеида] родила Омир при река Мелес, който затова бил наречен Мелесиген. На йонийски и в Куме наричат слепците `homeroi`“.

Прокъл (преразказ):
„Които казват, че е от Смирна, твърдят, че баща му се казвал Меон и че бил роден до река Мелес – затова го нарекли Мелесиген. Бил даден за заложник в Хиос и затова го наричали Омир; а според други то е заради слепотата му, защото „homeros“ на еолийски е „слепец“.
Едва ли е бил сляп, защото сигурно няма човек, който да е видял толкова неща, колкото Омир; явно е пътувал много и следователно е бил по-скоро богат, отколкото беден.“

„Родът на Омир“ (преразказ):
„Казвал се Мелесиген или Мелесианакт; след като ослепял го нарекли Омир, защото еолийците наричат `homeroi` слепите.“

друга (преразказ):
„Казвал се Мелесиген или Мелисагор, а бил наречен „Омир“ след като ослепял или бил даден като дете заложник на царя; а ослепял било заради гнева на Елена, задето е казал, че изоставила Менелай и последвала Александър, било защото на гроба на Ахил поискал да го види в пълно бойно снаряжение и бил заслепен от блясъка на оръжията му“ (Westermann, 1845; p. 31)

„Суда“ (преразказ):
„Наричал се първо Мелесиген, защото се родил при реката Мелес – според тези, които го смятат за смирненец. Наречен бил Омир защото го дали за заложник във войната на смирненците с колофонците.
Бил сляп още от дете; но истината е, че не е бил победен от желанието, което започва от очите: и затова се е смятало, че бил сляп.“

Павзаний II, 33:
„Дори на мен ми се струва, че божеството е доказало най-вече при неговия случай (а преди това и при Омир), че е завистливо, щом като от една страна Омир, вече сляп, отгоре на толкова голямо нещастие, понесъл втора беда – бедността го притиснала да проси по цялата земя.“
IV, 33:
„Според мен Тамирис умрял от болест на очите, същото сполетяло по-късно и Омир. Но последният продължил да пее до края на живота си, без да отстъпи пред нещастието, докато Тамирис изоставил и пеенето поради сполетялото го страдание.“
X, 7:
„Омир също дошъл в Делфи да попита какво е нужно, но дори да се е научил да свири на лира, знанието е щяло да му бъде безполезно поради слепотата му“ (В. Русинов, 2004-2005)

Елиан IX, 15:
„Понеже в действителност Омир бил много беден, за да сгоди дъщеря си, той ѝ дал като зестра поемата си `Киприи`“ (Н. Панова и Н. Шаранков, 2009)

Sotadea fragmenta 15 (в Стобей IV, 34)
„Гладът погуби божествения Омир…“

IV. Аедите в „Одисея“

Единствените добри свидетелства за това, как може би е изглеждал Омир, са портретите на епически певци в „Одисея”. Те били викани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака) за да рецитират разкази за Троянската война или боговете. Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него:
„Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
нова наслада горещо в сърцата си те пожелаха —
песни с китара и танци, украса на всяка гощавка.
Ей глашатаят подаде звънливата лира на Фемий.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Звънна по струните Фемий и почна пленителна песен…( І, 150-155)
Песен редеше пред тях песнопоецът славен. Безмълвно
слушаха, седнали, всички за пътя обратен от Троя,
който Атина Палада отсъди за гръцките войни… (І, 325-327)
Фемий, на Терпий синът, се избави от черната гибел.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Прав той застана, в ръцете си вдигна звънливата лира
и до страничната порта размисли така в двоумене
вън ли на двора да иде и там да прегърне олтара
на покровителя къщен Кронион – олтара, връз който
толкова волски бедра Одисей и Лаерт изгориха
или да хване с молба коленете на Лаертиада.
След като дълго размисля, намери накрая за умно:
на Одисей коленете с ръце за молба да обгърне.
Най-сетне сложи грижовно звънливата, витата лира
наземи между престол среброгвозден и делва голяма.
Към Одисея изтича певецът сега, улови му
с двете ръце коленете и рече словата крилати:
`Аз ти обгръщам нозете за милост към мен, Одисее!
В бъдеще ти ще се каеш, погубиш ли също певеца
Който прекрасно възпява наравно безсмъртни и смъртни.
Сам се научих да пея, в сърце божество ми е вляло
много напеви. И теб като бог със звънливата лира
аз ще възпея. Затуй песнопевеца ти не съсичай.
Нека ми бъде свидетел обичният твой син, че нивга
тука по собствена воля не влизах, печалба не търсех,
с песен когато развличах на всяка гощавка мъжете.
Те ме довеждаха силом, че бяха и много, и властни`“ (XXIІ, 330-353)
„`…жезлодържащи велможи, елате в палата ми чутен,
да нагостим чужденеца достойно в трапезната зала.
Няма тук място за отказ. На пищния пир призовете
и Демодока божествен. Дарува го музата щедро
с песен, която за наша наслада сърцето му ражда.`” (VIII, 40-44)
Среброковано кресло Понтоной на певеца предложи,
между трапезните гости опряно на стройна колона,
и върху гвоздей провеси звънливата негова лира
там над главата, научи тогава слепеца с ръцете
как да я стига.“ (VІІІ, 62-69)
„До него панерка с красива трапеза
сложи, наля му и вино, когато поиска, да пие.
Мигом пресегнаха те към готовите мамещи гозби.
Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
богът внуши на певеца чутовни дела да възпява
из повестта, чрез мълвата въздигната чак до небето —
за крамолата на цар Одисей със Ахила Пелеев (VIII, 69-76)
А върху гвозд глашатаят провеси звънливата лира,
той улови за ръка песнопевеца и го изведе.
Двамата следваха пътя, по който феаките знатни.“ (VІІІ, 105-106)
„А песнопевецът дрънна и почна пленителна песен –
за любовта на бог Арес и с челния накит Киприда,
как те се срещнаха първо в палата на Хефест потайно,
нея той щедро дари, оскверни пък на властника Хефест
ложе и брачна постеля“ (VIII, 266-270)
„`Чуй, глашатае, вземи тази мръвка и дай за похапка
на Демодока, когото при своята мъка почитам.
Всичките земнородени човеци посрещат певците
със уважение, с почит, защото на сладостни песни
муза ги учи. Тя люби сърдечно рода на певците`“ (VIII, 477-481)
„`Но продължи и запей за строежа на оня кон дървен,
който създаде Епей с помощта на богиня Атина,
как го въведе в града Одисей богоравният хитро,
как го напълни с бойците, които порутиха Троя…`“ (VIII, 492-521)

Някои обаче смятали, че Демодок и Фемий са били реални певци, за които Омир е знаел и е пожелал да ги представи в поемата си.
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант… но и Фемий от Итака…“ (Плутарх. „За музиката“, 3)

Пета.
Записване и коментар на „Илиада и „Одисея“. Други предполагаеми произведения

I. За текста и авторството на „Илиада“ и „Одисея“

Повечето автори приемат, че по времето на Пизистрат и синовете му в Атина разхвърляните песни на Омир са били събрани и е била извършена редакция на “Илиада” и “Одисея”.

Павзаний (VІІ, 26, 13) казва следното:
„А Пизистрат, когато събрал по откъси песните на Омир, възпоминавани по различен начин на различни места…“ (В. Русинов, 2005)

Според Елиан това е извършено не от Пизистрат, а от сина му Хипарх („Всякакви истории“ VІІІ, 2):
„Хипарх, най-големият от синовете на Пизистрат, бил най-мъдрият от атиняните. Пръв донесъл в Атина поемите на Омир и наредил на рапсодите да ги изпълняват по време на Панатенеите“ (Р. Николова)

Либаний споменава за Пизистрат в реч 12, 57.

„Родът на Омир“ (преразказ):
„Пеел поемите си, обикаляйки из градовете, а после Пизистрат ги събрал – и се казва, че Смирна е колония на Атина“ (Westermann, 1845; p. 28).

В Суда се казва, че “Илиада” е подредена в познатия си вид при Пизистрат:
„Написал е “Илиадата”, но не наведнъж, нито по реда на песните й, както са свързани [сега]; а е пишел всяка песен поотделно, представял я на обиколка по градовете – което правел заради прехрана – и си отивал. По–късно тя е била събрана и наредена от мнозина, и особено от Пизистрат, тиранина на Атина.“

В тази връзка се споменава за някой Ономакрит, който живял в Атина през втората половина на VІ в. и бил събрал произведенията, приписвани на Музей. Ако тогава в Атина е имало хора, които се занимавали със събиране и редакция на древната поезия, те трябва да са били като него. Херодот (VІІ, 7) го споменава във връзка с похода на Ксеркс, към който той се присъединил заедно с някои от потомците на Пизистрат:
„Те [някои от потомците на Пизистрат] били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който събрал предсказанията на Музей… Този човек упражнявал влияние върху Ксеркс в предсказанията си, като Пизистратидите и Алевадите с мненията, които изказвали“ (П. Димитров, 2010).

Във всеки случай Пизистрат винаги е бил смятан за държавник, който е подкрепял науките, изкуствата и образованието.
Ето какво казва за него Авъл Гелий (VII,17):
„Разпространено е мнението, че пръв атинският тиранин Пизистрат въвел практиката да се предоставят за четене на всички граждани книгите, засягащи и разглеждащи свободните науки.
А сетне самите атиняни още по-старателно и грижливо увеличили техния брой; но цялото това множество книги било ограбено и отнесено в Персия от Ксеркс, който завладял Атина и изгорил до основи града освен акропола му. Подир многобройни премеждия същите книги се върнали в Атина благодарение усърдието на цар Селевк, наречен още Никатор“ (Вл. Атанасов, 2003)

Обсъждало се е дали „Одисея“ е по-късна и дали изобщо е от същия автор

Сенека. „За краткостта на живота“, 13:
„Това беше една болест при гърците, да търсят колко гребци е имал Одисей, дали първа е написана `Илиада` или `Одисея`, а освен това и дали са от един и същ автор.“

Също и всякакви дреболии относно съдържанието.

Сенека. „За краткостта на живота“, 13:
„По-рано гърците бяха обхванати от манията да изследват колко са били гребците на Одисей…“ (А. Николова, 1987)

Авъл Гелий. „Атически нощи“ XIV,4:
„Поради каква причина Телемах не докоснал с ръка лежащия до него Пизистрат, а го събудил с ритник; какво било резето, с което Евриклея запънала вратата на стаята, в която си легнал Телемах. В книгата пишеше също и за това, как се казвали спътниците на Одисей, грабната и разкъсани от Сцила…“ (Вл. Атанасов, 2003)

Прокъл (преразказ):
„Написал е „Илиада“ и „Одисея“, като Ксенон и Хеланик отричат втората да е негова.“

Евстатий. „Схолии към Илиада“ I, 7:
„И ако други са изследвали това с точност, както и дали `Илиада` е съчинена преди `Одисея`, или пък обратното.“

Ето още някои мнения относно записа, рецитацията, разпространението и изданията на поемите.

За рапсодите и рецитацията

Херодот V, 67:
„Воювайки с аргосците, Клистен премахнал в Сикион състезанието на рапсодите заради Омировите поеми, понеже там навсякъде били възпявани аргосците и Аргос…“ (П. Димитров, 1986/2010)

В някое време поемите били пренесени от Мала Азия в Гърция. Говори се, че това е било направено от Ликург.

Плутарх, „Ликург“ 4:
„В Азия той се срещнал за първи път и с Омировите поеми, които били съхранявани при потомците на Креофил, и като забелязал, че в тях онова, срещата с което води до удоволствие и дори невъздържаност, са свързани държавническата и образователната теми, достойни за никак не малко усърдие, ги преписал ревностно и ги събрал, така че да ги донесе тук“ (Н. Панова, 2013)

II. Освен „Илиада“ и „Одисея“

„Батрахомиомахия“ и „Маргит“

Аристотел. „Поетика“ 1448b 30:
“`Маргит` се отнася към комедията така, както `Илиада` и `Одисея` – към трагедията“ (Ал. Ничев, 1975)

Плутарх. De Herodoti malignitate 43:
„… сякаш ставаше някаква `Война на мишки и жаби`, която Пигрес на Артемисия написа в хекзаметри, шегувайки се и празнословейки“

За същия Пигрес в „Суда“:
„Пигрес, кариец от Халикарнас, брат на прочулата се във войните Артемисия, жена на Мавзол… Написал е и приписваните на Омир `Маргит` и „Батрахомиомахия“
Πίγρης, Κὰρ ἀπὸ Ἁλικαρνασοῦ, ἀδελφὸς Ἀρτεμισίας, τῆς ἐν τοῖς πολέμοις διαφανοῦς, Μαυσώλου γυναικός: ὃς τῇ Ἰλιάδι παρενέβαλε κατὰ στίχον ἐλεγεῖον, οὕτω γράψας: μῆνιν ἄειδε, θεά, Πηληϊάδεω Ἀχιλῆος, οὐλομένην. μοῦσα, σὺ γὰρ πάσης πείρατ’ ἔχεις σοφίης. ἔγραψε καὶ τὸν εἰς Ὅμηρον ἀναφερόμενον Μαργίτην καὶ Βατραχομυομαχίαν.

Пс.-Плутарх (преразказ)
„Съчинил е „Илиада“ и „Одисея“, а някои погрешно му приписват „Батрахомиомахия“ и „Маргит“ за забавление и упражнение.“

Прокъл (преразказ)
„Приписват му и някои шеговити поеми: „Маргит“, „Батрахомиомахия“ и др.“

друга (преразказ)
„Не бива да му се приписва нищо освен „Илиада“ и „Одисея“, а химните и останалите са от други. Някои споменават за „Батрахомиомахия“ и „Маргит“. Поемите му се пеели най-напред разхвърляно, а после Пизистрат ги събрал“ (Westermann, 1845; p. 29)

Евстратий Никейски. „Схолии към `Никомахова етика`“, 321
„Има едно произведение `Маргит`, за което се казва, че е на Омир. За него споменава не само самият Аристотел в първа книга на `За поетическото изкуство`, но също Архилох, Кратин и Калимах в една епиграма; и свидетелстват, че поемата е на Омир.“

Евстатий. „Схолии към Илиада“ I, 7
„Дали има и някакви други Омирови поеми, като `Маргит` и `Битката на мишките и жабите`, това също други са го проучили с точност.“

Поеми от „Цикъла“

Херодот казва (ІІ, 117), че “Киприите” се приписват на Омир. Той самият мисли, че тази поема не е Омирова, но аргументът му не е много убедителен (а именно, че в “Киприите” Парис стигнал до Троя за три дни благодарение на хубавото време, докато от “Илиада” си личало, че се отклонил до Сирия).
Той несъмнено е чел “Илиадата”, която ние имаме, или поне текст, който сигурно е бил близък до нейния. В ІІ 112-121 разказва, че когато бил в Египет, разпитал жреците дали знаят нещо за Троянската война. Повод за това му дало сведението, че в Египет някога царувал човек, чието име на гръцки било “Протей” (ІІ, 112); и цитира едно място от “Илиада”, което се намира и в нашия текст (VІ 288-292).
IV, 32:
„Но Хезиод разказва за хипербореите, както и Омир в `Епигоните`, ако Омир наистина е автор на тази поема“ (П. Димитров, 1986/2010)

Други произведения

Павзаний IV, 30:
„От всички автори, които познавам, Омир пръв е споменал Тюхе. Споменал я е в химна си към Деметра, изброявайки наред с другите дъщери на Океан, които играят с Коре, дъщерята на Деметра, и Тюхе, като да е и тя щерка на Океан. Стиховете са следните: `Всички сме тук, на тази прелестна ливада, Левкипа и Фено, Електра и Ианта, а също Молосбида и Тюхе, както и Окирое розоволика`“ (В. Русинов, 2004)

Прокъл (преразказ):
„В Иос бил на гости на някой си Креофил и му подарил поемата си `Превземането на Ехалия`“ (Westermann, 1845; p. 27)

Шеста.
Лирически поети

В по-древния период