Архив на категория: за студентите

Мета 2017

Аристотел. „Метафизика“ I-XIV

Извлечение от съдържанието

(142 глави)

Книга I, Алфа
(история на философията)

1. Стремежът към знание е вложен у хората по природа. Начините и средствата да се знае какво да е, са различни; познаването започва от сетивата и главно от зрението. Животните имат памет, а и способност, подобна на разум (като пчелите), но не могат да учат. Хората пък са способни да учат и благодарение на това придобиват опит (който е за единичните неща), а после и изкуство, което е за общото. Изкуствата се отличават по степента на необходимост: първо биват открити най-необходимите, после тези за развлечение и накрая теоретичните, които са най-висши. Над изкуствата (доколкото са практическа дейност) стои науката, която е знание за причините и се познава по способността да се преподава. Най-висшата наука, наричана „мъдрост“, е знание за първите начала и причини (980а 20-982а 3)

2. Мъдростта е знание, ценно само по себе си а не заради нещо друго. То е за по-общото и по-точното (това е по-свойствено за науката, по-научаемо), и особено за целта или доброто. Тя може да се нарече и божествена, защото би била владяна само от бог или в най-голяма степен от него. Философстването (стремежът към такова знание) започва от учудването, което ще рече, че хората се озадачават защо нещата са именно така. Задачата на науката е да се узнае причината те да са така – и това е преди всичко доброто (982b 4-983а 22).

3. Необходимо е да се посочат първите и най-общи причини за каквото и да е, а те са четири: същността/същината, материята/подлежащо, задвижващото и целта („това, заради което“/доброто). Първите философи забелязаха причината като материя и изказаха различни мнения за нея. Талес сметна, че това е вода (така може би са мислели и някои поети, изразяващи се образно), Анаксимен и Диоген – въздух, Хераклит – огън, Емпедокъл – всичките четири елемента. Анаксагор пък говори за безкраен брой елементи, а най-познатите, които са единовидни (като водата и огъня) нарича „хомеомерии“. Тъй като не търсеха задвижващото начало, някои естествено стигнаха до извода, че всичко е едно (тъй като началото е едно) и неподвижно, макар при Парменид да има колебание дали причините не са повече от една. Тези, които са търсели повече от една причини, са вървели в правилната посока. Сред тях най-проницателен е бил Анаксагор, заради предположението му, че „умът“ е причина за нещата – защото иначе е неясно как може нещо толкова величествено и красиво да възникне случайно (983а 24-984b 23).

4. Някои поети, като Хезиод, първи са се досетили за задвижващото начало и са го нарекли „Ерос“; нещо такова казва и Парменид в поемата си. Емпедокъл търси и причината за лошото и грозното, и затова противопоставя Обичта на Раздора. Недостатъкът при него и при Анаксагор е, че те нямат ясен метод за обяснение чрез посочените от тях начала. Левкип и Демокрит пък посочват като начало пълното и празното; и както други обясняват различните състояния на съществуващото със сгъстяване и разреждане, така и те със своите разлики, които трябва да означават форма, ред и положение. Но те не се интересуват от причината за движението (984b 24-985b 23).

5. По-късни от тези мислители са питагорейците, които въвеждат числата като начала и че всичко в света е устроено съгласно числови съотношения. Говорят за определен брой противоположности (десет, тъй като десетицата е съвършена), които също смятат за начала (граница-безгранично, четно-нечетно, мъжко-женско, светлина-мрак и др.). Преглед на постиженията на мислителите преди Сократ и Платон. Почти всички гледат на съществуващото (Всичкото, to pan) като едно и се опитват да обяснят видимите различия (явленията, phainomena). Също така почти всички смятат, че началото е телесно; но и търсят причините на движението, които според едни са една, според други – две. Питагорейците говорят също за две причини, но добавят и нещо, свойствено само за тяхната теория – че числото е същност на нещата (985b 24-987а 29).

6. Сократ се е занимавал главно с етика и пръв се е заинтересувал от общото (определенията); Платон го последвал, като в това е бил повлиян и от хераклитиста Кратил, според когото за сетивновъзприеманото (тъй като е течащо) не може да има знание. Според Платон отделните неща дължат формите си („що“-то, чрез което са познаваеми) на ейдосите, които пък са отделни от тях. Нещата са причастни на ейдосите, но е трудно да се обясни как. Това схващане е подобно на питагорейското, макар че питагорейците не отделят нещата от числата (самите неща са числа), а Платон отделя и ейдосите, и математическите неща, които поставя между тях и сетивновъзприеманите. Първите начала (елементи на ейдосите) са едното (като същност) и „Голямото и Малкото“ (като материя; това е и диадата). Те са съответно и причини за доброто и лошото. Така че той подобно на други преди него сочи само две причини – формата („що е“) и материята (986а 30-988а 17).

7. Преглед за схващанията за началата. Началото често се схваща като материя: природните елементи (Емпедокъл), безкрайното (хомеомериите на Анаксагор) или „Голямото и Малкото“. Тя е телесна или безтелесна, от един или повече елементи. Някои се досещат за причината за движението (Ерос, Обич и Раздор), по-рядко – за същността/същината. Говорещите за ейдоси са най-близо до нея: при тях едното дава същината на ейдосите, а те – на останалите неща. За целта никой не говори ясно: би трябвало говорещите за едното/съществуващото или ума/Обичта да се досещат за нея, но не я използват, а смятат, че едното е причина по-скоро като същина, а ума/Обичта – като задвижващи („от“ тях, а не „заради“). Причини, различни от тези, които ние назоваваме, никой не е успял да посочи (988а 19-988b 22).

8. Трудно е да се настоява, че Всичкото е едно и от една природа; още повече, че тези, които говорят така, смятат, че тя е телесна; като при това изключват земята като пръв елемент, от който да се пораждат останалите. Но те не обясняват пораждането на елементите едни от други; защото тогава трябва да назоват елемент, различен от сетивновъзприеманите. Анаксагор говори, че всичко било смесено, освен умът; по този начин той се доближава до други, според които началата са две – едното, което е просто и като ейдос и „другото“, което е неопределено и е като материя. Някои размишляват и за несетивните (безтелесни начала): такива са питагорейците. Но това, че те поставят като начала граница и безгранично, нечетно и четно не помага да се проумее причината за движението. Интересно е, че те не говорят за разлика между небесните и мислими числа, докато Платон говори за мислими числа като различни от онези на видимото небе (988b 24-990а 32).

9. Оспорва се теорията за ейдосите като „образци“ на нещата тук. Изглежда, че с въвеждането им същностите просто се удвояват. Не би трябвало да има ейдоси за всичко, а само за същностите (а от теорията им излиза, че може да има и за друго). Ако ейдосът, който е общ за нещата тук прилича на тях, откъде идва тази прилика? Би трябвало да има трети ейдос и така до безкрайност. Не може да се разбере по какъв начин те са причина за нещата тук – нали са отделни от тях? Думата „причастност“ не обяснява как могат да са причина. Каква е ползата от приемането им, ако не обясняват движението и възникването на нещата? Какво значи ейдосите да са числа? Може би, че са съотношение на някакви елементи, които не са числа – но какви са тези елементи, ако са различни от тукашните? Освен това числата могат да се събират, а ейдосите могат ли? В какъв смисъл числото е нещо едно? Монадите в него различни ли са или не? Как линиите и точките се съдържат в телата (ако са различен род от тях)? Не е възможно да се открият елементите на всичко, нито да има наука за всичко; някои неща не могат да бъдат наблюдавани или установени научно. Изказва се съмнение във вродеността на знанието (990а 33-993а 10).

10. Изглежда, че няма други причини, освен посочените дотук. Предишните философи са посочили някои от тях, и то често твърде мъгляво – защото философията все още е „прохождала“. Понякога те казват правилни неща, но не ги използват: като Емпедокъл, който казва, че костта съществува благодарение на логоса, но същевременно, че е благодарение на елементите (огън, земя и т.н.) и не прави връзка между тези твърдения (993а 11-993а 29).

Книга II, Малка Алфа
(истина и съществуване; брой на причините; начин на преподаване)

1 (11). Постигането на истината е трудно и затова са нужни усилията на мнозина. Може би причината е в несъвършенството на нашия ум. Ние не използваме всичко, казано от предишните, но мислите на някои са станали причина за появата на такива твърдения, които са ни полезни; така че трябва да сме благодарни на всички. Примерно ние не смятаме Фринис за голям мелически поет, но без него не би имало Тимотей. Философията е наука за истината (защото е теоретична), а не за действието, тъй като то е цел на практическото познание. Когато установим нещо истинно, трябва да се попитаме за причината му, и така ще стигнем и до най-истинното: защото най-истинните неща са тези, които са причина за истинността на всички други. Съществуването на най-истинното не е причинено от нищо друго, а то е причина за съществуването на останалите. Така че доколкото нещо е истинно, дотолкова е и съществуващо (993а 30-993b 32).

2 (12). В търсенето на причината не може да се отива до безкрайност, винаги ще има някоя, която да е първа или последна. Това се отнася както за материалната причина, така и за целната и за формалната (същината). Що се отнася до ставането, то е по средата между съществуващото и несъществуващото. Целната причина не би трябвало да се отхвърля, защото това значи да се отрече разума в действията, както и доброто. Освен това и видовете причини не могат да са безкрайно много, иначе познанието ще е невъзможно (гл. 993а 1-994b 31).

3 (13). Преподаването е успешно тогава, когато е съобразено със слушателя и предмета. Някои предпочитат строги доказателства, а други – примери; но не всеки предмет допуска строгите доказателства, а само когато става дума за нематериални неща. Така че ако се стремим към придобиване и предаване на знание, не можем да настояваме на точно този метод, който ни допада, а трябва да търсим подходящия (993b 32-995a 21).

Книга III, Бета
(кои начала на коя наука се предмет; по какъв начин са начала родовете, елементите, материята и едното/съществуващото; как могат да са начала математическите неща и ейдосите; доколко общото и отделно взетото са начала и същности)

1 (14). Има някои първи въпроси, по които трябва да се постигне яснота, преди да се върви нататък; и главното са изказаните вече схващания за началата. Дали те са предмет на една или повече науки? Дали „мъдростта“, за която говорим, е наука за всички същности или само за някои? И дали е само за същностите, или и за началата на доказателството (като непротиворечието)? Има ли безтелесни същности и те само един род ли са, или повече (примерно ейдоси и математически неща между тях и сетивните). Ако науката е за същността, дали е само за нея, или и за съпътстващите? Коя наука се занимава с противоположности като подобното и неподобното, същото и другото, предишното и следващото? Дали началата и елементите са частите, от които нещото е съставено и на които се дели? Или са родовете? И дали по-високите, или тези непосредствено преди отделно взетото (като „живо същество“ и „човек“)? Началата общи ли са или са подобни на отделно взетите? Има ли нещо, които да е причина само по себе си освен материята и дали то съществува отделно; и дали е едно или повече? Или същност е само съчетанието на форма и материя? Дали началата на унищожимите и неунищожимите са едни и същи или различни? Кое е подлежащото – елементите като огън, вода и въздух, или и друго, като Обичта на Емпедокъл? Дали „едното“ и „съществуващото“ са същност на нещата (както е според питагорейците и Платон), или нещо друго? Как съществуват числата, дължините, фигурите и точките – само телата или и отделно от тях? Не само узнаването но дори обсъждането на всичко това е нещо крайно трудно (995а 24-996a 16).

2 (15). Дали една наука разглежда всички родове причини? Защото всяка отделна наука е за противоположности, а причините не са противоположни помежду си. Не всички причини се отнасят до всичко; примерно при неподвижните (като математическите предмети) не може да се говори за цел, която е причина при нещата, които се движат. Все пак има някои неща, при които се откриват всички причини (къщата). Коя наука все пак е главната („мъдростта“), на която трябва да служат останалите? Това би могла да е науката за доброто, тъй като тя е за целта (и поради това е управляваща); но и тази за „що-то“, тъй като ние твърдим че познаваме нещо, когато знаем „що е“, а не колко е, какви качества има и т.н. Ако пък имаме възниквания и промени, е нужно да знаем „откъдето“ (задвижващото). И също – дали началата на доказателствата се изследват от една или повече науки? Доказателствата винаги почиват на най-общи и недоказани с нищо твърдения, а именно аксиомите (тъй като не може да има доказателство за всичко). Дали науката за тях съвпада с тази за същността? И ако не, коя е първа? Чия работа е да се изследва дали аксиомите са приемливи или не (истинното и лъжливото при тях), ако не на философа? Може ли да има една наука за всички същности? Какво е отношението между науката за същностите и тази за съпътстващите – те една и съща ли са или различни. Дали има само сетивни същности или все пак и някои други? Твърде мъчен е въпросът за ейдосите и междинните същности. Каква е ползата да се твърди, че нещата имат образци, съществуващи отделно от тях? И как може да има неподвижен образец за подвижното (а това се отнася и за междинните)? Възможно ли е да има линии сами по себе си, сетивни и някакви други между тях? Освен това не е възможно да съществуват междинни сетивни неща. Ако астрономията е само математическа наука, тя не би трябвало да се интересува от движението; или да се отнася и до някакво небе, което е неподвижно. А според някои междинните съществуват, но не отделно от сетивните, а в тях; но това трябва да се отхвърли (996а 17-998a 19).

3 (16). Дали родовете са в по-голяма степен начала от елементите (тези, от които нещото е съставено и на които се дели). А колко би трябвало да са елементите, примерно на телата (според някои е един, според други като Емпедокъл – повече)? Все пак ние познаваме всяко нещо по определението, но определението е на основата на родовете. Да имаш знание за нещо, значи да имаш знание за ейдоса, според който то е получило названието си – а начала на ейдосите са родовете. И също – дали по-общите родове са повече начала от по-близките до отделно взетото? Допуска се, че общото е повече начало от каквото и да е друго. Ако е така, тогава начала ще са преди всичко съществуващото/ едното (или Голямото и Малкото). Но това не може да е един род, защото тогава той няма да се различава: тъй като видът не може да се казва за своите разлики, а разликата трябва да е една и съществуваща. Би трябвало да се приеме, че тези, които последни се казват за обособените, са повече начала от родовете; те са повече „едно“ от тях, защото са неделими, а родовете се делят на видове. И все пак началото и причината трябва да съществуват независимо от отделно взетото; а как ще са независими, освен в смисъл, че се казват общо за всички? Тогава пак излиза, че по-общото трябва да е повече начало (998а 20-999a 23).

4 (17). Непременно би трябвало да съществува нещо, което да е различно от отделно взетите неща: тъй като ако няма, те не биха могли да бъдат познавани; не би имало нищо мислимо, нито знание за каквото и да е. Познанието е възможно само ако има нещо, което да е едно и равно на себе си, и да е общо. Освен това без него няма да има нищо вечно и неподвижно; няма да има и пораждане. Ако това са родовете, кои от тях да приемем – тези най-близо до отделно взетото, или първите (които обаче отхвърляме)? Във всеки случай то е различно от съставното цяло и се казва за материята. Самата материя би трябвало да е непородена (какво би имало преди нея?), а освен нея трябва да има и същност – защото тя е това, което материята става. По какъв начин съставното е и материя, и форма? Освен това трябва да се помисли какви са началата на унищожимите неща (според Хезиод и други теолози началата са богове, но това е митически начин да се говори, а той е безполезен за нас). Ако те са същите като на неунищожимите, защо някои неща все пак изчезват; ако пък са различни, дали са вечни и как от вечно начало възниква нещо унищожимо? Според Емпедокъл всичко е унищожимо, освен елементите. Трябва все пак да се предположи, че началата не са едни и същи. Също: дали и как съществуващото и едното са същност на нещата. Според Платон и питагорейците те не просто се отнасят до друго, а същността им е да бъдат едно и съществуващо. Според Емпедокъл „едното“ е Обичта, защото тя е причина за единството; други пък казват, че „едно и съществуващо“ е това, от което се състоят и са възникнали нещата (огън или въздух). Все пак трябва да има едно и съществуващо, иначе няма да има нито число (което се състои от монади, чиято същност е да са едно), нито каквото и да е. Обаче ако те съществуват, как нещата ще са повече от едно? Как ще съществува различното от съществуващото? Затова Парменид казва, че битието на всички съществуващи е едно. Освен това ако едното е неделимо, то ще е нищо, тъй като не може да бъде прибавено, нито отнето (според Зенон). Но ако нещо няма големина, то пак може да се прибавя и да увеличава броя; но как от брой възниква големина (линията не се състои просто от точки)? Според някои и числото, и големината възникват от „самото едно“ и от нещо друго, което не е едно (999a 24-1001b 25).

5 (18). Трябва да се изясни дали числата, точките, равнините и обемните тела са същности, или не. Тялото трябва да е повече същност от тези, които не са „ето това“, а просто се казват за него (положение, изменение, придвижване и др.). Но пък повърхността, линията и най-много точката/монада изглежда да са повече същности от него – защото се предполага, че могат да съществуват и без него, а то без тях – не. Изобщо предположението, че числата са същност и съществуващо, принадлежи на по-късните философи; по-ранните смятаха, че такова нещо е тялото, и следователно началата на телата са и начала на нещата. Но как съществуват точките, линиите и останалите? На какви тела принадлежат (тъй като не могат да принадлежат на сетивните)? Ако отречем, че те са същност, тогава нищо не би трябвало да съществува. Странно е, че са неизменни, но пък могат да възникват, както при делението. Същото е положението и със „сега“- то във времето – то не се изменя, обаче се появява и изчезва. Изглежда, че са граници или деления (1001b 26-1002b 11).

6 (19). Защо изобщо се говори за ейдоси (говорещите са тях казват, че те са същности, а не свойства)? Началото би могло да е едно по вид, но също и по число. Ако допуснем, че освен сетивновъзприеманите съществуват само и междинните, тогава началата ще са едно по вид, но не по число (защото междинните са безкрайно много); ако обаче приемем ейдосите, тогава те ще са едно и по число. Но ние смятаме това за невъзможно. Трябва да се обмисли също дали елементите съществуват и във възможност: защото в такъв случай би било допустимо и нищо да не съществува (а всичко да е във възможност). В такъв случай е допустимо да съществува и това, което още не е съществуващо – тъй като това е ставането. И отново по въпроса дали начала трябва да са отделно взетите или общите. Ние смятаме, че общото не е същност, защото не е „отделно взето“, а е по-скоро свойство: тъй като същността е „ето това“. Ако обаче ейдосите не са просто нещо изказвано, а са „ето това“ и едно, тогава Сократ ще е много неща: и той самият, и „човекът“, и „живото същество“. Но ако началата не са общи, те не могат да бъдат познати: защото знанието е за общото. Така че ако за първите начала ще има наука, те непременно трябва да са общи (1002b 12-1103а 17).

Книга IV, Гама
(има наука за същността и съществуващото, доколкото е съществуващо; тя и философията, която се занимава също с аксиомите в математиката и началата на логиката; не е възможно едно и също твърдение в едно и също отношение да бъде и вярно, и невярно)

1 (20). Има наука, която се занимава със съществуващото, доколкото то съществуващо – а не с част от него, както са математическите науки. Тя ще се занимава с онази природа, която е сама по себе си и с началата (първите причини) на съществуващото като съществуващо (1103а 20-1003а 32).

2 (21). Тази наука ще се занимава със съществуващото като с един предмет, а не по едноименност (не с всичко, за което се употребява тази дума) – както медицината е за здравословното, доколкото то има отношение към здравето и болестта. За съществуващото се говори в много смисли, но всички те са относно същността: съществуващи са тези, които са същности, или свойства на същността или са път към и от нея (загивания). Всичко, което се отнася до една природа, трябва да се разглежда от една наука (защото се отнася до нещо едно). Така че на първо място тя ще се занимава със същността и всичко, което й принадлежи; но на първо място с началата и причините за същностите. А „едното“ и „съществуващото“ винаги й принадлежат, но не като някакви независими родове; те по-скоро значат едно и също (колкото са видовете на едното, толкова и на съществуващото). Тази наука ще се занимава и с множеството, което е противоположно на едното, следователно и изобщо с противоположностите (защото начала на противоположностите са едното и множеството). Затова тя ще е и за другото, неподобното, неравното (и предишните мислители казваха, че началата са противоположни). Философията е различна от диалектиката и софистиката, макар и те да се занимават някак със съществуващото; но софистиката си дава вид на мъдрост и философия без да бъде, а диалектиката обсъжда всичко и изпитва онова, което философията знае. Освен това не е задача на геометъра за размишлява за толкова общи неща (противоположно, съвършено, едно/съществуващо, тъждествено/друго). Така че тази наука ще се занимава и със същностите и с принадлежащите им – предишно/следващо, род/вид, цяло/част (1003а 33-1005а 18).

3 (22). Дали аксиомите в математиката са предмет на същата или друга наука? Би трябвало да са на същата, защото се отнасят до съществуващото като съществуващо, макар че математикът ги употребява само за своя предмет (рода, за който привежда доказателства). Но щом онези, които се занимават с частното, не се изказват за истинността и лъжливостта им, значи те принадлежат на по-високата наука (тази за общото и първата същност). Впрочем физиците се изказват, защото смятат, че физиката е за цялото съществуващо (но не е така, защото природата е само един род от него). Тази наука ще се занимава и с началата на логиката (изобщо този, който се занимава със съществуващото като със съществуващо, следва да знае най-сигурните начала на всичко). Най-важното и първо от всичко е, че едно нещо не може да принадлежи и да не принадлежи на едно и също по отношение на едно и също; не може нещо и да съществува, и да не съществува, макар че според някои Хераклит е мислел така. Но не е необходимо някой да мисли същото, което казва. Така че всички доказващи отпращат към това мнение и то по природа е начало на всички аксиоми (1005а 19-1005b 34).

4 (23). Първите начала не могат да бъдат доказани, защото е невъзможно да се докаже всичко. И все пак защо казваме, че не може едно и също и да се твърди, и да се отрича? Първо трябва да се приеме, че нещо съществува: това значи да казваме, че нещо „е“ – то е като да посочваме „ето това“. И също, че названието му означава точно него, и че то има определение („човекът е двукрако живо същество“). Иначе няма да говорим за едно нещо, което ще е същото, като да не говорим за нищо. Освен това не ни интересува как точно ще се нарича нещо, защото то може да се нарича всякак и пак да е самото то (значи за да се разберем, трябва да се споразумеем какво ще значат думите). После, когато назоваваме съпътстващите, ние казваме истината; но все пак трябва да имаме отговор на въпроса дали „ето това“ е това или не е (това, че нещо е и бяло, и толкова голямо, и е там, не значи, че е еднакво и човек, и нещо друго). Ако някой казва, че нещо и е, и не е това, той отрича същността (сякаш определенията са за нищо) и предполага, че всичко е съпътстващо. Но и съпътстващите могат да са заедно само ако са за някаква същност. И още, ако всички противоречия са верни, значи всичко ще е едно (тъй като никоя разлика няма да е вярна). Не може едно и също да е и истина, и лъжа, защото това ще значи, че истината е и лъжа. Изобщо да се твърди, че нещо и е това, и не е това, е като да не се казва нищо; и такъв човек разрушава всякакъв разговор. Ако не твърдиш нищо за нищо, значи и нищо не мислиш; тогава с какво си различен от растение? Но такива хора биват опровергавани от самото си поведение: защото все пак правят някои неща, което значи, че според тях не е все едно дали ги правят или не. И още: дори да се каже, че нищо не е истина, все пак някои ще се заблуждават повече, а други по-малко (повечето и по-малкото е в природата на нещата) – защото не е все едно да объркаш 4 с 5 или с 1000. А щом някой е по-близо до истината, значи истина съществува и не всичко е еднакво вярно и невярно. Ето как избягваме от този довод, който пречи на разума да определи каквото и да е (1005b 35-1009а 6).

5 (24). Според Протагор всичко, което ни се струва или ни изглежда някак, е истина. Ако едно и също на едни се струва така, а на други иначе, защо и двете да не са еднакво верни, дори едните са мнозинство? Обаче е възможно едно нещо и да съществува, и не, но в различни смисли – както когато нещо съществува във възможност, но не в ентелехия. Все пак предположения, подобни на Протагоровото (или следи от тях) се намират и при най-добрите мислители и поети – Парменид, Емпедокъл, Анаксагор, Омир. Това изглежда обезсърчително: ако и най-мъдрите мислят така, как тогава да се стремим да узнаем истината? Излиза, че усещане и мислене е едно и също; но не е, защото сетивността не е дейност (разсъдък – φρόνησις), а изменяне (ἀλλοίωσις). Това е защото те мислят, че всичко съществуващо е сетивно и виждат природните неща да се движат; а за променящото се не може да се каже нищо истинно. Обаче сред сетивновъзприеманите има и неизменни. Но и в случая с изменчивото – нищо не се мени абсолютно, а само по отношение на нещо; обаче същността или поне онова, от което тя е възникнала, остава (то съществува по необходимост, а необходимото не може да е и така, и не-така). Освен това усещането само по себе си винаги е истинно, а представата – не винаги; затова и не винаги имаме доверие на представата си. От това, че виното на един се струва сладко, а на друг – кисело, не значи, че това е и вино, и не-вино, нито че е и такова, и друго – а че вкусващите го са в различно състояние. И преценката на всеки не е еднакво добра (мнението на лекаря и на невежата не са с еднаква стойност, както казва Платон) (1009а 6-1011а 2).

6 (25). Някои се питат кой е онзи, който може вярно да съди за нещата (кой ще оцени дали някой е със здрав разсъдък). Това пак значи, че те се стремят да получат доказателство за всичко, следователно и за онова, за което не може да има доказателство. Когато търсим начало, не можем да го получим с доказателство (началото на доказателството не е доказателство); и това си личи по действията на самите съмняващи се. Ако не всичко е отношение, а има неща сами по себе си, значи не всяко явление ще е истина; защото явлението винаги ще е за някого. Ако пък не, ще се окаже, че всички неща са явления, значи отношения. Но това, което съществува, не е явлението, а явяващото се и то се явява при различни обстоятелства. При едни и същи обстоятелства ще се явява едно и също (тук някои пак упорстват и казват, че „това не е истина“, а е „истина за ето този“). И така, противоречието не може да е истинно за едно и също нещо едновременно, което също значи, че противоположните не могат едновременно да принадлежат на едно и също. Ако принадлежат, това ще значи, че едното принадлежи по един начин, а другото – по друг (1011а 3-1011b 22).

7 (26). При противоречието нещото или е така, или не е (по отношение на нещо), и не може да има нещо средно. За да определим истината и лъжата: ако кажем, че съществуващото не е или че несъществуващото е, това ще е лъжа; а обратното – истина. Ако има средно, то е при тези, които се променят към противолежащото, както сивото е между бялото и черното; но ако средното е „нито човек, нито кон“ тогава няма промяна от едното към другото. А в някои случаи няма средно, както при четното и нечетното. Така че при подобен разговор (примерно със събеседник, който иска основание за всичко) трябва да поискаме другият да заяви нещо, а не да отказва да твърди каквото и да е: трябва да изкаже онова, за което името е знак – и то е определението. Хераклитовото твърдение, че всичко е и не е, превръща всичко в истина; а Анаксагоровото води до това, да има нещо средно при противоречието и следователно всичко да е лъжа (1011b 23-1012а 28).

8 (27). Пак напомняме, че при кой да е разговор е най-добре да се иска определение за нещо, за да има основа за обсъждане. Твърдящият, че всичко е истинно, прави истинен и противоположния довод; а твърдящият, че всичко е лъжливо, оборва сам себе си. Но и ако направи изключение – че само противоположният довод е лъжлив, или че само неговият е истинен, също ще съдейства за опровергаването си. Не е вярно, че всичко е в покой, защото тогава всяко нещо ще бъде винаги или истинно, или лъжливо (но самият говорещ няма да бъде вечно съществуващ); ако пък всичко е в движение, тогава всичко ще е лъжа, включително и това твърдение. И не е вярно че всичко е ту в покой, ту в движение, обаче няма нищо, което да е вечно в едно състояние. Има такова: то е първото движещо което вечно движи движещите се; а самото то е неподвижно (1012а 29-1012b 32).

5. Книга V, Делта
(речник на понятията)

1 (28). „Начало“ (ἀρχή): частта, от която нещото започва в пространството (като пътят); от което се прави/започва и около което се образува (основата на къщата, сърцето/мозъкът, елементът); откъдето е най-добре да се подходи, за да стане или да се узнае (първото научаемо, същността); от което започва като външна причина/задвижващо (родителите за детето, обидата за битката). Начало е и причината за движението като цел (доброто). Така се говори и за причините, тъй като те са начала; някои от тях са налични в нещото, а други са външни (1012b 34-1013а 23).

2 (29). „Причина“ (αἴτιον): онова, поради което нещо става. То може да е като материя (бронзът за статуята), като задвижващо (взелият решение за действието), като същност (видът или примерът за нещото), като цел (лекарствата за оздравяването; както и всички средства, които са между задвижващото и целта). Може да има повече от една причини, които не са по съпътствие (скулптурата и бронзът за статуята). Също и взаимни причини (тренировката и доброто физическо състояние; но се пак едното е повече като цел, а другото – като средство за него). Може нещо да е причина за противоположни (кормчията за успешното плаване и отсъствието му за преобръщането). Може да са по съпътствие, както Поликлет е причина за статуята, защото се е случило скулпторът да е Поликлет; и родовете (обхващащите) на съпътстващото, както живото същество, защото Поликлет е и живо същество. Някои от съпътстващите са по-далеч, както белият и музически образованият за статуята. Може да е в действителност, както строящият строител, или във възможност, както строителят, който не строи. Самото причинено може да е по съпътствие, както човекът е излекуван не само като „ето този“, но и като живо същество (1013а 24-1014а 25).

3 (30). „Елемент“ (στοιχεῖον): това, което първо е налично в нещото и от което то се състои, както буквите на изписаната сричка. То не се дели по-нататък, или ако се дели, не е по вид. Така са елементите на телата: както водата може да се дели на капки, но те пак са вода и са еднакви по вид. И общото се нарича елемент, защото е просто и е налично в много, както „едното“; и родът, защото за него няма определение. Според някои той е повече елемент от разликата, защото разлика има, където има и род, а обратното не винаги е така (1014а 26-1014b 15).

4 (31). „Природа“ (φύσις): тя е онова, от което нещото става и расте (първото налично в нещото, от което расте израстващото); от което е първото движение и е в него, доколкото е то; което е способно да нараства, усвоявайки околните, както ембрионът (той „расте по природа“). Онова, от което е нещото, като първата материя се запазва: като бронзът и дървото за предметите, от които са изработени. Също видът (формата) на онези, които растат по природа, който е и тяхна същност. „По природа“ е и това от двете: както от материята (тя може да е първа, както и бронзът е пръв за изделията, и това, от което е той – може би водата), така от вида (същността). Затова всяка същност преносно се нарича природа, защото природата е някаква същност. Природата е преди всичко същността на онези, които имат началото на движението в себе си, доколкото са; материята приема тази същност, а ставанията са движения от нея. Тя е началото на движението на нещата, налично в тях във възможност или ентелехия (1014b 16-1015а 19).

5 (32). „Необходимо“ (ἀναγκαῖον): онази съпричина, без което нещо не може да бъде – примерно храната и дишането за живото същество. Или не може да бъде добре и да избегне лошото, както са лекарствата за болния. Насилственото също се нарича необходимо; то е болезнено и неумолимо, защото не може да бъде избегнато. И изобщо необходимото е това, което е противно на движението съгласно порива и според намерението и разсъдъка; поради него нещата не могат да са иначе, а само така. И доказателството е необходимо, защото поради него нещата не могат да са иначе; както и простото, защото не може да е по друг начин. За някои неща необходимото е външно, а други го имат в себе си и затова те са причина за необходимостта за други. Така са вечните и неподвижни, върху които няма принуда (1015а 20-1015b 16).

6 (33). „Едно“ (ἕν): то може да бъде такова по съпътствие или само по себе си. По съпътствие, както „музически образованият справедлив Сократ“: тези са едно, защото са събрани в Сократ (било двете съпътстващи, било съпътстващото и същността). Съпътстващото може да се казва и за нещо общо, а не само за „ето това“. „Само по себе си едно“: най-напред когато е непрекъснато, както е непрекъснат снопът (поради допир и свързаност). Тези, които са едно по природа (а не просто по допир), са в по-голяма степен едно, както е кракът спрямо снопа; още повече тези, чието движение едно, както бедрото спрямо крака и правата линия спрямо кривата. Също, което има едно определение; а и чието подлежащо е неделимо по вид, както са течностите. Ако частите му не са подредени според вида, то е в по-малка степен едно (както обувката, ако частите й са залепени как да е). Затова и линията на кръга е в най-голяма степен една. Също и първата единица мярка за всяко нещо (чрез нея то се брои; началото на познаването при всяко нещо е едното). Едното е неделимо; но монадата е неделима по един начин (не заема място), точката – по друг (тя има място), а линията е делима, но само в едно измерение. Едното може да е такова по число (когато материята му е една), по вид (определението му е едно), по род (в същата категориална форма, различава се според противолежащи разлики) и по аналогия (нещо е така, както е някое друго спрямо друго). Което е едно по число, то винаги е такова и по вид, но не и обратното – и т.н. (1015b 17-1017а 7).

7 (34). „Съществуващо“ (ὄν): както и „едното“, то е или по съпътствие, или само по себе си. По съпътствие, както съществува „музически образованият бял“ – той е, защото двете са се оказали заедно в един и същ човек (Сократ, Кориск). И „не-бялото“ съществува, доколкото се е случило на някого. „Само по себе си съществуващо“ е онова, което е означавано от категориалните форми: „вървящият човек“ съществува като човек, „който върви“ (той е в такова състояние). Нещо „да е“ значи също, че е истинно, и обратното – „да не е“ значи, че е лъжа. Освен това нещата „са“ по различен начин във възможност и в ентелехия („виждащият“ може да е такъв и в единия, и в другия смисъл) (1017а 8-1017b 9).

8 (35). „Същност“ (οὐσία): онова, което не се казва за никое подлежащо, а другите се казват за него (то е отделно и „ето това“). Такива са простите тела (земя, вода и др.), телата, живите същества и божествата и частите им. Също това, което е налично в нещото и е причина за съществуването му (душата за живото същество), или без него се премахва (линията за равнината и числото за кое да е). Така се нарича и същината (това е описанието на същността, което е определението). Също формата/ейдос (1017b 10-1017b 26).

9 (36). „Същите/тъждествени“ (ταὐτά): било по съпътствие, било сами по себе си. По съпътствие, когато казваме, че „бялото“ е човек, защото на човека се е случило да е бял. Две съпътстващи, отнасящи се до една същност, са „същите“, защото са заедно в нея. За „само по себе си същото“/тъждествено“ се говори както за „едното“: това са тези, на които материята е една по число и вид, и на които същността е една. Също и когато за нещо се говори като за повече, примерно „това е тъждествено на себе си“.
„Други“ (ἕτερα) са тези, на които видовете, материята или определението на същността са повече от едно.
„Различни“ (διάφορα) са тези, които са други, но в някои отношения са същото – по число, вид, род, аналогия. Също и тези, на които родът е друг или са противоположни.
„Подобни“ (ὅμοια) са тези, които имат достатъчно едни и същи свойства, или едно качество. „Неподобните“ са им противолежащи (1017b 27-1018а 19).

10 (37). „Противолежащи“ (ἀντικείμενα): това са противоречащи си, противоположни, отношения, крайности или кои да е, между които има промяна (възникване и загиване); тези, които не могат да са в едно и също приемащо (сиво и бяло) и онези, от които те са (бяло и черно).
„Противоположни“ (ἐναντία) – които са от различни родове и не могат да са едновременно в едно и също; най-различаващите си в един и същ род/приемащо. Другите противоположни са такива поради отношението си към тези (приемници, производители и др.
„Други по вид“ (ἕτερα τῷ εἴδει) – в един род, без да са подчинени един на друг; противоположни. Тези, чиито определения в последния вид на рода са различни (като човек и кон – те са неделими по род, но с различни определения). Така се наричат и тези в една същност, но с разлика помежду си.
„От един вид/едни и същи по вид“ (ταὐτά τῷ εἴδει) – те се казват по противолежащ начин на предишните (1018а 20-1018b 8).

11 (38). „Предишни и следващи“ (πρότερα καὶ ὕστερα): тези, които са по-близо и по-далеч спрямо някакво определено начало (по природа/безусловно или случайно). Може да са по време (за минало – троянската война е преди гръко-персийските, за бъдеще – утре е преди други ден). Или по място (струните на музикалния инструмент), или по движение/възникване (детето е преди мъжа) или по сила, решение или друг начин. Някои са предишни с оглед на разума (общото), други с оглед на сетивността (отделно взетото). Свойствата на предишните са предишни спрямо тези на следващите (правостта е преди гладкостта, защото линията е преди повърхността). Някои са предишни по възможност (частите, материята), други – по ентелехия (цялото, същността) (1018b 9-1019а 14).

12 (39). „Способност“ (δύναμις): начало на движение/промяна, което е в друго; способно е онова, което може да променя, доколкото е друго – както лекарят променя нещо в лекувания, доколкото е друг (и строителната способност не е в изгражданото). Също и не просто да извършим нещо, но да го извършим добре/според намерението (ако го вършим недобре, се казва, че сме неспособни). Способно е и това, което може да се променя или, обратно, трудно се променя (или ако нещо друго няма разрушителна сила по отношение на него): защото да се противопоставиш на влиянието също е способност. Но и да се променяш към по-лошо също е способност.
„Неспособността“ (ἀδυναμία) е премахване на такова начало: или въобще, или в което по природа го има, или когато вече ще го има по природа (евнухът, детето и мъжът са неспособни да раждат по различен начин). За всяка способност има противолежаща неспособност.
„Невъзможно“ (ἀδύνατον) е това, чието противоположно е по необходимост истина; така че то ще е по необходимост лъжа. „Възможно“ (δυνατόν) е това, чиято противоположност не е по необходимост лъжа: това, някой да не седи, не е по необходимост лъжа; значи е възможно някой да седи (а не е необходимо). И истинното също е възможно. И в геометрията се говори за „способност“, но преносно (1019а 145-1020а 6).

13 (40). „Количество“ (ποσόν): това, което е делимо на наличните в него, от които всяко е едно и обособено. То може да е множество (от прекъснати, делимо във възможност и затова броимо) или величина (непрекъснато и измеримо). Така че числото е множество, а линията (непрекъснатото в една посока) – величина. То е по съпътствие или само по себе си: по съпътствие, както „бялото“, защото онова, на което принадлежи, е количество; а линията пък е количество само по себе си. От количествата „сами по себе си“ някои са същност (като линията), а други – нейни свойства (много и малобройно, дълго и късо, леко и тежко). Движението и времето са количества по съпътствие, защото онова, по което се движи нещото, е делимо (1020а 7-33).

14 (41). „Качество“ (ποιόν): различни по качество се наричат най-напред различните по същност (човекът е живо същество, по качество различно от коня, защото е двукрако): защото разликата според същността е някаква качественост. Числата (неподвижните/математически) са някакви по качество с това, че са съставни или могат да се изобразяват чрез фигури, а не са само в ред. Това е разлика в същността наред с количеството (защото същност на шестицата е, че е 6, а не, че е 2 по 3). Освен това качеството е свойство на движещите се същности: топлина и студенина, тежест и лекота, белота и чернота: при тяхната промяна настъпват промени в нещото, на което са качества. То е и разлика в движението и действието, както е при добродетелта и порока (доброто и лошото): това, което е способно да се движи/действа „така“ е добро, и обратното. Доброто и лошото са качества при одушевените и най-вече при способните да правят избор (1020а 34-1020b 25).

15 (42). „Отношение“ (πρός τι): такова е двойното спрямо половината или режещото спрямо рязаното; в единия случай имаме съизмерване, а в другия – действие и претърпяване (случва се според въздействащата и понасяща способност). В някои случаи отношението е определено по число (и е свойство на числото), в други – не, както е с превъзхождащото и превъзхожданото (то е неопределено и затова несъизмеримо). Отношението може да е и според времето (бил е баща/ще бъде баща) или лишението (безсилен, невидим). Отнасящото се не принадлежи на това, към което се отнася, и самото то не е „отношение“, а е само „в“ отношение към него; както мисълта не принадлежи на мисленото, а се отнася към него; но познаването е отношение. Някои се наричат отношения, защото родовете им са такива (медицината може да е отношение, защото е знание). Равността е отношение поради равното (защото то е отношение, а тя го има). Отношението може да е и по съпътствие – както бялото да е двойно (това е отношение), ако онова, което е станало бяло, е двойно спрямо друго; или пък човекът е отношение, защото е двойно по-голям (1020b 26-1021b 12).

16 (43). „Съвършено“ (τέλειον): това, на което никоя част не може да се вземе отвън (завършено време); не може да бъде надминато по добродетел (с оглед на „добре“-то, способността/умението) в рамките на рода му („съвършен лекар“). Затова за някои пороци също се казва, че са съвършени („завършен крадец“), защото не липсва нищо от естествената им величина, за да бъдат такива. Също и всяко нещо, стигнало до достоен завършек или до естествения си край. Това са съвършените/завършени „сами по себе си“, а други се казват някак спрямо тях (1021b 13-1022а 3).

17 (44). „Граница“ (πέρας): крайното на всяко нещо и първото, вън от което не може да се вземе каквото и да е от него; онова, към което нещото се стреми. Тя е и същността/същината, защото това е границата на познанието за нещото, а следователно и самото то. За нея се говори както и за началото, и дори в повече смисли (1022а 4-13).

18 (45). „По силата на което“ (καθ᾽ ὅ): това, благодарение на което нещо е: ейдосът/същността (някой е добър по силата на доброто), но и подлежащото (цветът е нещо благодарение на повърхността). За него се говори в толкова смисли, колкото и за причината („това дойде/случи се по силата на нещо“).
„Само по себе си“ (καθ᾽ αὑτό): същината на нещото (Калий „сам по себе си“ е своята същина); това което е в „що-то“ (Калий е „сам по себе си“ живо същество). Това, за което няма друга причина, както човекът е „сам по себе си“ най-напред доколкото е човек, а не защото е „двукрако“ и др. Онова, което е приело нещо, както повърхността е бяла „сама по себе си“, защото е приела бялото и е негово подлежащо; и човекът живее „сам по себе си“, защото душата му е в него, а от нея зависи живеенето. И доколкото нещо е само то – както отделеното е „само по себе си“, защото е само (1022а 14-35).

19 (46). „Разположение“ (διάθεσις): то е ред на това, което има части (по място, възможност или ейдос) (1022b 1-3).

20 (47). „Състояние/имане“ (ἕξις): дейност на имащото и иманото, при която едното прави, а другото бива правено; r така между тях има някакво „състояние/имане“. Освен това е и някакво разположение, при което нещо се разполага добре или лошо: както е здравето. Също и частта от такова разположение (качеството на частите е „състояние/имане“) (1022b 4-14).

21 (48). „Свойство/страст/засегнатост“ (πάθος): това е качествеността, според която нещото се изменя (бяло и черно, сладко и горчиво, тежест и лекота). Също и самите им действия и изменяния (ἀλλοιώσεις), особено вредните (πάθη – „бедствия“) (1022b 15-21).

22 (49). „Лишение“ (στέρησις): когато някой няма нещо, което е естествено да бъде имано, дори за него самия да не е – така растението е лишено от очи; но тъй като не е естествено да ги има, не казваме, че е „сляпо“. А къртицата и човекът са слепи по различен начин: тя е сляпа съгласно рода си, а той – сам по себе си. Или ако го няма тогава, когато е естествено да го има (защото някои проглеждат на определена възраст, а не преди това). Или го има в малка степен/недостатъчно, или нещо с него не става добре: както казваме, че е „безкрако“ онова, което има крака, обаче са негодни; и „нережимо“ – което не се реже лесно. Насилственото отнемане също е лишение. Както се говори за отрицанията, образувани с представка „а“, така и за лишенията: неравно (защото е естествено да няма равност) или „невидимо“ (защото няма цвят или го има слабо) (1022b 22-1023а 7).

23 (50). „Да има/да държи“ (ἔχειν): когато нещо води/носи някое според природата и стремежа си, както болестта „има“ болния, тираните – градовете, а човекът – дрехата. Или е като приемащо, както бронзът „има“ статуята, а тялото – болестта; или е в него като обхващано, както съдът има течност, а корабът – моряци. И цялото „има“ частите си. И когато възпрепятства нещо да се движи според устрема си, както колоните „държат“ покрива или както за Атлас се казва, че държи небето. По подобен начин нещо е „в“ нещо – според смислите на „да има“ (1023а 8-25).

24 (51). „Да е от нещо“ (ἔκ τινος): казва се в смисъл на възникнало от материя, както статуята е от бронза; също и от първия род, както всички топими са от вода. Също като задвижващо (битката е от обидата); и както частите са от цялото (стихът е от „Илиада“, камъните са от къщата). И както видът е от частта: човекът е „от“ „двукракото“, защото материята за съставното е телесна, но за вида – безтелесна. Може и да е „от“ някоя част, както растението е от земята и детето – от родителите си. Също в смисъл на следващо, както денят е „от“ нощта, защото идва след нея (1023а 26-1023b 11).

25 (52). „Част“ (μέρος): тя е първо това, на което би се разделило количеството, както 2 е част от 3 (отнеманото от количеството, доколкото е количество, се нарича част). Също на които се разделя и от които се съставя цялото: част на бронзовия куб както бронзът (материята, в която е видът), така и ъгълът. И това, което влиза в определението, е част от него: родът може да е част от вида, макар че иначе видът е част от рода (това е деление независимо от количеството) (1023b 12-25).

26 (53). „Цяло“ (ὅλον): от което не липсва нито една от частите, които то трябва да има по природа. И обхващащото е цяло; когато е общо, то обхваща всички, за които се казва, защото се отнася до всяко (и така всички са едно); ако е определение или род, то всяко от тях се оказва едно (човекът, конят, богът – всяко е едно с това, че е „живо същество“). То се различава от „всичкото“ (πᾶν), при което положението на частите не създава разлика; затова не казваме „цялата вода“, а „всичката вода“. „Всички“ са тези, които „всичкото“ събира в едно, а същевременно остават разделени („всичките тези монади“) (1023b 26-1024а 11).

27 (54). „Нецяло/непълно“ (κολοβόν): то не е при кое да е от количествата, а се случва, когато се отнеме част от нещо цяло, но същността му се запази. Затова ако се отнеме 1 от 2, двойката не става „нецяла“ (при „нецялото“ откъснатото не може да е равно на останалото), а просто изчезва. „Нецелият“ киликс все още е киликс, но числото, от което е отнета единица, вече не е това число. Трябва да е нещо, при което положението на частите създава разлика: а при водата или огъня това не е така (при хармонията създава, но и тя не става „нецяла“). И трябва да бъде отнета не каква да е част: ако на човека се отнеме някоя от главните за същността (мозък, сърце), той няма да остане човек; но ако се отреже само плът или далак, той не става нецял. Ще бъде „нецял“ ако се лиши от някоя от издадените части (която не израства отново, както е косата) (1024а 11-28).

28 (55). „Род“ (γένος): когато има непрекъснато пораждане на едни и същи по вид (човешки род); и такива, които водят началото си от някого (като първо задвижило съществуването им), както гърците са по род от Хелен, а йонийците – от Ион; и се казва повече във връзка с родилия, отколкото с материята. Род е и онова общо, което обхваща отделните и е подлежащо за разликите; и е първото в определенията, когато се казва „що-то“ (качественостите са негови разлики). Други по род са тези, които нямат едно и също подлежащо и не преминават едно в друго, както ейдосът и материята; и тези, за които се отнасят различните категориални форми (1024а 29-1024b 16).

29 (56). „Лъжа“ (ψεῦδος): което е невъзможно да бъде образувано (съизмеримият диаметър) или не е съставено като такова (че „ето този“ сега седи): едното е лъжа винаги, а другото – понякога. Също и онова, което съществува, но изглежда каквото не е и което не е, както сънищата или рисунката (те не са онова, за което създават представа). Доколкото е лъжливо, то е за несъществуващо; но може да е вярно за друго, както определението на триъгълника е вярно за него, но е лъжливо за кръга. Всяко нещо може да има и едно определение (това за същината) и повече, ако се вземат предвид и свойствата му; но лъжливото твърдение не е твърдение за нищо. Лъжлив е онзи, който обича такива изказвания заради самите тях; а от това, че някой може да лъже по-добре, защото знае, не следва, че е лъжлив; защото лъжата не е следствие от знанието, а е доброволно избрана, доколкото е лъжа (1024b 17-1025а 13).

30 (57). „Съпътстващо/случайно“ (συμβεβηκός): което принадлежи на нещото и то наистина, но не по необходимост и не винаги – както ако някой копае яма за растение и намери съкровище. Така и музикално образованият може да е бял, но това не е необходимо нито е в повечето случаи. Съпътстващото е „случайно“, защото принадлежи на нещото не доколкото е то, или доколкото е „сега“ или „там“, а причината за него е неопределена. Примерно някой е отишъл на Егина не защото отивал точно там (това би било цел на отиването, значи определена причина), а защото е попаднал на буря или на разбойници. Съпътстващото може да принадлежи на нещото и само по себе си, но без да е част от същността, както това, че триъгълникът има два прави ъгъла (1024b 17-1025а 13).

6. Книга VI, Епсилон

1 (58). Търсят се началата и причините на съществуващите неща, доколкото са съществуващи. Всяко разумно знание е за някакви причини и начала. Частните науки не са за съществуващото доколкото е то, но с някакво съществуващо; и като очертаят един род, се занимават с него. Те не обсъждат „що-то“, а само го поясняват чрез сетивото или го предполагат; и не казват дори дали родът, с който се занимават, съществува или не. Всяко разсъждение е практическо, творческо или теоретично; но физиката (науката за природата) и математиката не са практически (за действие), нито творчески (за правене/създаване – там началото е в ума, изкуството или някаква способност), а теоретични. Физиката се занимава с тази същност, в която е началото на движението и покоя; и с такива, чието битийно основание не е без движение и материя. А математиката е за неподвижните и отделни, доколкото са такива (а дали са такива изобщо, е неясно). Ако обаче съществуват вечни, неподвижни и отделни същности, с тях ще се занимава друга наука; тя ще е теоретична и ще предхожда онези двете. Нужно е всички причини да са вечни, но най-вече тези, които са причини за явните божествени неща. Тя се нарича първа философия или теологика (защото ако божественото го има, то ще е в такава природа; и най-ценната наука трябва да е за най-ценния род). Ако няма друга същност, освен образуваната по природа, то физиката ще е първа наука; но ако има, тази ще е по-висша и ще е „първата“ философия. Тя ще се занимава със съществуващото: що е то, и с принадлежащите му – доколкото е съществуващо (1025b 3-1026а 32).

2 (59). За съществуващото се говори в много смисли: като за съпътстващо, като истинно (и за несъществуващото като лъжа), според категориалните форми („що е“, качество, количество, „къде“, „кога“ и др.) и във възможност и действителност. А за съпътстващото няма теория и никоя наука не се занимава с него (който строи къща, не прави всички неща, които й се случват). То е само като някакво име; затова Платон казваше, че софистът се занимава с несъществуващото. Защото софистите се занимават най-вече със съпътстващото (дали „белият Кориск“ е едно и също с „Кориск“ и др.). Впрочем при съществуващите неща има възникване и загиване, а при съпътстващото няма. Някои от съществуващите са винаги така и по необходимост (не тази според насилието); а други нито са винаги, нито в повечето случаи. И това е началото/причината да съществува съпътстващото: защото не всичко е по необходимост и „в повечето случаи“. То е поради материята, която може да е и иначе, наред с това което е „в повечето случаи“. Но всяка наука е или за това, което е винаги, или за това, което е в повечето случаи: и затова за съпътстващото няма наука (1026а 33-1027а 28).

3 (60). Има някакви начала, които са породени и унищожими; защото ако не е така, всичко ще е по необходимост. Но ако проследим поредицата от случвания, винаги ще стигнем до някакво начало, което е по необходимост (този ще умре, ако излезе, а ще излезе, ако ожаднее, а ще ожаднее, ако яде люто и т.н.). И така се стига до някое, което е по необходимост, но следващите го не са, защото може да са „или така, или така“) (1027а 29-1027b 16).

4 (61). Относно съществуващото като истинно (и несъществуващото като лъжа). То не е в самите неща, а в ума (а простите и „що“-то дори не са в ума). И истинното/лъжливото се получава при съединението в ума, когато за „що“-то се изкаже нещо – че е някакво, толкова и др. И така, причината за съществуващото като съпътстващо е неопределена, а тази за съществуващото като истинно е някакво свойство на ума (1027b 17-1028a 5).

7. Книга VII, Дзета

1 (62). Относно съществуващото: в пръв и главен смисъл това е същността. Всички останали „категореми“ се казват за нея; и тогава мислим, че знаем нещо, когато знаем „що е“, а не къде е, или колко е голямо, или „какво е“ (добро или лошо). Всички тези не могат да съществуват сами по себе си, отделени от същността (тя е тяхно подлежащо и „отделно взето“); но съществуват поради нея и тя не е „някакво съществуващо“, а е „просто съществуващо“. Затова за нея са се водели много спорове от древността и мислителите са изказвали различни мнения – дали същностите са една или много, и какви са. Затова нашата главна задача е да помислим за така съществуващото – що е то (1028a 10-1028b 7).

2 (63). Изглежда явно, че телата са същности: затова винаги се е говорело, че същности са преди всичко живите същества, растенията и частите им, водата, огънят, земята и другите; също небето, и частите му, звездите и т.н. Има въпрос за границите на телата – монади, точки, линии и повърхности: дали те са същности или не. Някои смятат, че няма същности освен сетивновъзприеманите, а други (като Платон) – че има и че са много, вечни и в по-голяма степен съществуващи. Според него това са ейдосите и математическите неща; а на трето място и сетивновъзприеманите. Спевсип пък мисли, че едното е същност, а и началата на следващите – числа, големини, също и душа. Според някои ейдосите и числата имат една и съща природа, а другите (линни и повърхности, небе и сетивновъзприемани) идват след тях. Така че трябва да се помисли има ли същности извън сетивновъзприеманите и дали има някоя отделна от тях, или не (1028b 8-1028b 32).

3 (64). За същността се говори в четири смисъла – че е същина, общо, род и подлежащо. Подлежащото трябва да е същност, защото за него се казват другите, а то – за никое: а такова може да е и материята, и формата, и това от тях. Дали видът не е преди материята? Тогава той ще е повече същност от нея, както и от съставеното. Ако мислим същността само като подлежащо, ще се окаже, че само материята е същност – защото измеренията (дължина, ширинна, дълбочина) са количества и ако се премахнат те, тогава остава само ограничаваното от тях. Но е по-вероятно същност да е отделно взетото и „ето това“; и тогава видът и съставеното от двете ще са повече същност, отколкото материята. Та нека оставим съставеното от двете (то е по-късно и е явно) и материята, и да помислим за третото (1028b 33-1029b 1).

4 (65). Добре е да се върви от по-познатото към по-малко познатото; но нещата, които по природа са по-познаваеми, обикновено са по-малко познати; а тези, които повечето хора познават, са слабо познаваеми. И все пак трябва да се опитваме да тръгнем от тях, както и при благата – от благата за всекиго да направим „благата изобщо“ (за всички) блага и за него. Има ли определение на същината на съставното? Нещата се познават, когато се знае същината им; за нея има определение, което може да не съвпада с описанието на нещото. А определението и същината в пръв смисъл са за същностите (1029b 1-1030b 13).

5 (66). Има някои качества, които съществуват и без връзката си със съставното, но други – не, както е чипостта, която не може да бъде отделена от „носа“. Така и женското/мъжкото не може да бъде отделено от човека/живото същество. Значи те не са просто съпътстващи, а са част от същността и непременно влизат в определението на същината. Другите обаче не, и затова казваме, че определението е описание на същината, а тя пък е само при същностите (1030b 14-1031а 14).

6 (67). Дали същината съвпада с нещото? Не би трябвало „самото добро“ да е различно от това, нещо „да е добро“ (не може да са откъснати). Ако пък идеите съществуват и са същности, тогава подлежащото няма да е същност – защото същността не се казва за никое подлежащо. Така че всяко нещо и същината му са едно и също не по съпътствие; и да се знае всяко нещо е да се знае същината му (1031а 15-1032а 11).

7 (68). Как възникват нещата? Те стават или по природа, или случайно (от само себе си), или от изкуство. Възникват под влияние на нещо, от нещо и самите те са „нещо“ – или „ето това“, или количество, качество и според останалите категории. Възникващите по природа или чрез изкуство винаги имат материя – тъй като всяко от тях може и да бъде, и да не бъде, а това именно е материята. При природните задвижващото е онова, което е от същия ейдос, но и самата му природа е да бъде този ейдос. При изкуствата (там имаме „създаване“, което е от способност или разум) задвижващото е в душата – както състоянието на здраве трябва да го има в душата на лекаря като ейдос, така че той да може да направи от болния здрав. Така че в някакъв смисъл здравето възниква от здраве. Той се стреми да постигне здраве, като минава през необходимите състояния за това. Ако то е някаква равномерност, за нея може да е нужно затопляне, за затоплянето – друго и т.н., като последното е действието, с което той започва – това е правенето (това може да стане и от само себе си). Когато пък се прави статуя от бронз или къща от тухли (наличната по необходимост материя), то е различно от това, болният да стане здрав: защото болестта е лишеност от здраве, а бронзът не е точно лишеност от статуя – ако е лишеност, тя е неясна и безименна. Но статуята не става точно „от“ дърво, защото когато нещо е „от“ нещо, онова трябва да се променя, а не да остава същото (1032а 12-1033а 23).

8 (69). Нещата възникват под влияние на нещо и „от“ нещо (това е материята) – когато ейдосът (или същината) бъде вложен в материя. Но нито материята възниква (примерно бронзът), нито ейдосът/формата/същината (кълбото), а възниква само бронзовото кълбо. И не е необходимо да има образци за нещата (кълбо или къща независимо от „ето тези“), за да възникват те. А нещото, което се явява (било чрез изкуство, било по природа) е същото по вид като други (пораждащото е като поражданото, но не по число, а по вид). За да възникне нещо е достатъчно пораждащото да е причина за ейдоса в материята; а цялото, такъв вид в тези плът и кости, е Калий и Сократ. Те са различни от другите хора поради материята, защото тя е друга, но са същите по вид, който е неделим (1033а 24-1034а 8).

9 (70). Някои неща възникват от изкуство, а други – от само себе си; причината е, че при едните материята не може да се движи от самата себе си, а при други може, макар и не всякак, а само „ по такъв начин“. Изобщо всичко възникващо някак възниква от едноименно на него – защото и къщата възниква от ейдоса си, който е в душата на строителя (изкуството е ейдосът). Ражданията стават донякъде както при изкуството, защото спермата има ейдоса във възможност; и тук, както и при силогизмите, начало на всичко е същността (силогизмите са от „що“-то). Но началата не възникват – нито ейдосът, нито останалите първи неща като количеството, качеството и другите категории. И все пак за възникването е необходимо предсъществуването на същност в ентелехия (която именно прави); а не на останалите категории, освен само във възможност (1034а 9-1034b 19).

10 (71). Определението е описание; а дали описанието на частите трябва да присъства в описанието на цялото? В някои случаи е така (буквите в сричката), в други – не (сегментите на кръга). Трябва да се вземе предвид дали цялото предхожда частите си и в какъв смисъл. Ако описанието се разделя на някои части, то те са първи по отношение на него; но правият ъгъл примерно не се разделя на описанието на острия, защото го предхожда. Ако някои са части като материя, те са по-късни, а които са на същността съгласно описанието – те са първи (поне някои). Има както части на ейдоса, така и на съставното, а и на материята; но частите на описанието са само тези на ейдоса. Материята пък е и сетивна (бронз, дърво и каквато подвижна има), и мислима (тази в сетивновъзприеманите, но не доколкото са такива; както математическите неща). Така че не може да се отговори просто на въпроса дали правият ъгъл, кръгът и живото същество са „преди“ тези, на които се делят (1034b 19-1036а 25).

11 (72). Задава се въпросът кои са части на ейдоса и кои – на свързаното; за да се отговори, трябва да е ясно кои са части като материя. Примерно, при бронзовия или каменен кръг бронзът и камъкът не са част от същността на кръга; и това щеше да е така дори всички кръгове да бяха бронзови. А дали ейдосът на човека непременно е свързан с такива плът и кости? А как е с кръга и триъгълника – дали те трябва да се определят с линии, или е по-добре да се възвеждат към числата? Затова някои наричат диадата „самосъществуваща линия“. Защо определението е едно описание (то е за нещо, но спрямо какво нещото е едно, след като има части)? Същината е нещо само по себе си и понякога включва частите на определяното, а друг път – не; а в описанието на същността части, които са като материя, не присъстват (същността е наличният в нещото ейдос, от който и от материята е т.нар. „съставна същност“). Същината и отделно взетото при някои е едно и също, както при първите същности (извитост и „да е извитост“, ако е първа) (1036а 26-1037b 7).

12 (73). Защо е едно това, за чието описание казваме, че е определение („двукрако живо същество“)? Защо не е много („живо същество“ и „двукрако“)? Тъй като „човек“ и „бяло“ не е едно, когато не си принадлежат, а само когато човекът претърпи нещо.Опредeлението обаче е някакво единно описание и е за същност, така че трябва да е описание на нещо единно: нали същността означава нещо едно и „ето това“. Определението се образува от род и разлики, като последната вече ще е ейдосът и същността на нещото и определението му. Значи определението е описание въз основа на разликите, и то на последната, стига да е извършено правилно (1037b 8-1038а 36).

13 (74). Пак за същността: тя е или същина, или подлежащо (то е или „ето това“ като живото същество за чувствата, или е като материята за ентелехията), или това от тях, или общото. Общото се смята за причина и начало; но може ли да е същност? Как би могло да присъства в много и пак да е същност? На кое от тях ще бъде? Същност е онова, което е собственоприсъщо за всяко, а общото е споделено; обаче на които същността е една, то и същината е едно и те самите са едно. Освен това тя не се казва за подлежащо; а общото се казва. И никое от общо изказваните не значи „ето това“, а по-скоро „такова“. Освен това същността не може да е от налични в нея същности в ентелехия (или диадата не е едно, или в нея няма монада в ентелехия). От друга страна, ако общото не е в същността и елементите й не са в ентелехия, тогава всяка същност ще е несъставна и за нея не би могло да има описание, нито да се даде определение. А определението е най-вече за същността; и тогава за какво може да има определение? (1038b 1-1039а 23).

14 (75). Какво следва тогава за тези, които смятат, че идеите са същности и са отделни? В едно и също същество ще има много и отделни същности („живото същество“ и „двукракото“ в човека). Но как това, което е едно в много съществуващи, ще е наистина едно? Освен това то ще е противоречиво (в него ще има несъвместими, примерно ще е и двукрако, и многокрако). А как може да съществува живото същество, на което същност е това същото, но отделно от „самото живо същество“? (1039а 24-1039b 19).

15 (76). Същността е и битийно основание (логос), и същото това, свързано с материя. То самото не загива и не възниква, но съставеното загива и възниква, и освен това за него не може да има определение и доказателство: защото има материя и значи е допустимо и да бъде, и да не бъде. А доказателството е за необходимите и определението е нещо научно (не може знанието да е понякога знание, а понякога да не е – това е мнението). За загиващите има описания, които се съхраняват в душата; но те са отделно взети, и не могат да се определят – и затова казаното винаги може да се отхвърли. От това следва, че и идеите не могат да бъдат определени; защото, както казват, те са обособени и отделни. И откъде ще се вземат думи за тях (описанието трябва да бъде от думи)? Не може да се дават определения за някои вечни сетивновъзприемани, особено ако са единствени, като слънцето и луната (1039b 20-1040b 4).

16 (77). Много от тези, които изглеждат като същности, са по-скоро възможности: примерно частите на живите същества (тъй като не съществуват отделено) и елементите (земя, огън, въздух – тъй като не са едно, а са като купчина, преди да „узреят“ и от тях да възникне нещо едно). Едното и съществуващото не могат да са същност, тъй като същността не принадлежи на нищо, освен на себе си и на имащото я. Ако едното беше същност, то не би било на много места, а е; и общото съществува на много места едновременно. Дори да е истина, че ейдосите са отделени, все пак едното не може да е ейдос, защото се отнася за многото. Но и да не бяхме виждали звездите, те биха били не по-малко вечни; така че не можем да изключим съществуването на някакви вечни същности. И така, никое от общите не е същност, нито има някаква същност, съставена от същности (1040b 5-1041а 5).

17 (78). Въпросът „Поради какво това е това?“ не е за наличието на самото нещо, тъй като то е дадено; а е за причината му. Това може да е целта и задвижващото; но и същината („Защо тези неща са къща?“ – „Защото е налице същината на къщата“). Така че въпросът е за причината за материята (това е ейдосът), чрез която причина нещо „е“ – и това е същността. Съставеното е така, че всичкото да е едно, но не като купчина, както плътта не е купчина от огън и земя, нито сричката – от елементи (звуци, букви). Така че нещата не са само сбор от своите елементи, но и нещо друго. Дали това „друго“ е елемент? Във всеки случай то е причина „това тук“ да е плът или сричка. И то е същност на всяко нещо, защото е първата причина за съществуването. И които са същности, те са по природа и са се образували природно. Тогава самата природа се оказва същност – която обаче не е елемент, а начало. А елемент е това, на което нещото се разделя и което е налично в него като материя (в сричката – „а“ и „б“) (1041а 6-1041b 33).

8. Книга VIII, Ета

1 (79). Както казахме, търсим причините, началата и елементите на същностите. Общопризнавани за същности са природните (огън, земя, растения, живи същества и частите им, небето и частите му; също – ейдосите и математическите неща). Като разсъждаваме, стигаме до същината и подлежащото. Освен това родът трябва да е повече същност от видовете, а общото – от отделно взетите. В тази връзка се предполага, че и идеите са същности. За определението се говореше заради това, че същината е същност и нейно описание е определението. Оттам въпросът за частите на описанието, същността и определението. Сетивновъзприеманите имат материя (тя е това, което без да е „ето това“ в действителност, е „ето това“ във възможност). И подлежащото е същност, като по един начин това е материята, по друг – битийното основание и формата (отделимо чрез мисълта), по трети – това от тях, което единствено има възникване и загиване, и е безусловно отделно. А материята е същност, защото при всички противолежащи промени има някакво подлежащо на промените (1041а 3-1042b 8).

2 (80). Същността като подлежащо и материя е тази във възможност; и нека сега видим коя е същността на сетивновъзприеманите като действителност. За някои се говори като съчетания на материята, и те се различават според свързването й; а може и според положението, времето, мястото и свойствата. Значи „е“-то (съществуването) се казва според разположението, сгъстяването и т.н. Тогава начала на битието ще са родовете на разликите: излишък-недостиг, право-извито и т.н. Оказва се, че при различна материя действителността и битийното основание са различни: съчетание, смесване и т.н. Описанието на разликите е повече за ейдоса и действителността, а това за наличните в нещо – повече за материята. В определенията на Архит примерно се вижда кое е материя и кое – действителност и същност („Що е безветрие?“ – „Покой в изобилие от въздух“). Така че сетивната същност е една като материя, друга – като форма и действителност, и трета – като тази от двете (1042b 9-1043а 28).

3 (81). Понякога не е ясно, дали названието се отнася до съставната същност, или до действителността и формата. Дали живото същество е душа в тяло или душа? Защото тя е същност и действителност на някакво тяло („душа“ и „да е душа“ е едно и също, а „човек“ и „да е човек“ не е едно и също). И все пак сричката не изглежда да е просто от звуците, нито къщата да е тухли и съчетанието им: защото съчетанието не е от тези, на които е съчетание. Трябва да има нещо, което да не е елемент, нито от елемент, но да е същността – която, като изключат, говорят за материята. Също, ако същностите са някак числа, те не са, както някои казват, от монади. И определението впрочем е число, защото е делимо, и то на неделими (описанията не са безкрайно много). Числото трябва да е нещо, чрез което е едно; кое го прави едно от много? Така и с определението. Същността е едно не като някаква монада или точка, а всяка е ентелехия и някаква природа. И както при числото няма „повече и по-малко“, така е и същността според ейдоса; или ако има, това е тази с материя (1043а 29-1044а 14).

4 (82). За материалната същност: ако и една и съща материя да е начало на възникващите, все пак има някаква, която е собствена за всяко (горчивите за жлъчката). Също от една материя възникват различни неща поради задвижващата причина; а при някои материята е различна по необходимост (от дърво не става трион). Ако се пита за причината, трябва да се посочват всички допустими причини: причината за човека като материя (менструална кръв), като задвижващо (сперма), като ейдос (същината). И то най-близките – материята няма да е просто огън и вода, а собственоприсъщата. Така е за природните и породими; а природните, но вечни, може да нямат материя или да имат, но да е подвижна само по място. А има някои, които са по природа, но не са същности, като затъмнението – но и те имат някакви причини, примерно задвижваща (земята премахва светлината). При съня пък е неясно, кое е първото засягано – сърцето или нещо друго (1044а 15-1044b 20).

5 (83). Някои са с възникване и загиване, а други – не; и затова не всички противоположни стават едни от други. И не при всички има материя, но при тези, при които има пораждане и промяна на едни в други; а които са или не са без да се променят, при тях няма материя. И как се отнася материята към всяко от противоположните? Дали тялото е и здраво, и болно във възможност? И как водата е и вино, и оцет във възможност? Може би за едното тя е съгласно ейдоса и характерното свойство, а за другото – по лишеност и според противоестествената развала. Защото виното не е материя за оцета, нито е оцет във възможност; а и живият не е мъртъв във възможност. Може би развалите са по съпътствие и материята на живото същество е възможност и материя за мъртвото според развалата (1044b 21-1045а 6).

6 (84). Коя е причината определенията и числата да са едно? Цялото наред с частите е нещо – дали това е поради осезанието, стегнатостта или поради нещо друго? Защо човекът е едно, а не две – примерно, „живо същество“ и „двукрако“? При нас подобно затруднение се решава с това, че е едното е материя, а другото – форма, и едното е възможност, а другото – действителност. Една материя може да е мислима, а друго – сетивновъзприемана; а при тези, които я нямат, нещото е направо едно и съществуващо – „ето това“, качеството, количеството. Затова в определенията им не влизат съществуващото и едното. Всяко обособено нещо е някакво едно; и това във възможност, и това в действителност. Така че няма никаква друга причина за едното, освен ако е нещо, което е като задвижило от възможност към действителност (1045а 7-1045b 24).

9. Книга IX, Тета

1 (85). Изяснихме съществуващото в първи смисъл. Това е същността, защото според нейното описание се казват и останалите съществуващи (количество, качество); и всички те имат своето основание в нея. Но тъй като за него се говори и по възможност и ентелехия (според действието) да видим и за тях. Съществува способност за понасяне, а и за устойчивост спрямо развалата; освен това за тези способности се говори или изобщо (че само правят и понасят), или че това става добре. Една е способността в понасящото (чупливото е податливо „по такъв начин“), а друга – в правещото (затоплящото или строителя). А неспособността и неспособното са лишеност, за която се говори по различни начини: че това е или нямащото, или това, което е естествено да има, но няма (или изобщо, или тогава, или „ето така“); като причината може да е и насилие (1045b 27-1046а 35).

2 (86). Способностите са и в неодушевените, но и в душата; а също и в това от душата, което има разум. Поради това едни от способностите ще са с разум, а други – без. Така че всички изкуства и творчески науки са способности: защото са начала, внасящи промяна в друго или доколкото е друго. И тези без разум са способности само за едното (затоплящото може само да затопля), а другите са и за двете (лекарската способност е и за болест, и за здраве): защото един и същ разум посочва нещото и лишението, макар и не по един и същ начин. Защото за едното нещо е според самото него, а за другото – някак по съпътствие. И способността само да се прави и понася следва тази да се действа добре: защото който може да действа добре, е необходимо и да действа, докато можещият само да действа, не е необходимо да действа и добре (1046а 36-1046b 28).

3 (87). Дали, както казват някои, нещото способно е само когато действа, а когато не действа, не е способно (само строящият може да строи)? Но нали някой умее нещо, ако е придобил умението; и престава да умее, ако някак го е загубил? Ако спре да строи, после, когато започне, как ще го е придобил? При неодушевените също – нищо няма да е топло, сладко и т.н., ако някой не го възприема. Няма да има и сетиво, ако някой не усеща; и тогава един и същи ще са слепи и глухи много пъти на ден. Така излиза също, че невъзникващото е и неспособно да възникне; така че такива твърдения изключват и движението, и пораждането. Но ако всичко това не е така, се оказва все пак, че възможност и действителност са различни неща. Така че е допустимо нещо да е способно да бъде, но да не бъде, и обратното: да е способно да не бъде, но да бъде. А е способно това, при което, ако е налична действителността, за която се казва, че има способност, по никой начин да не е неспособно (ако седенето е налично, нещото не е неспособно да седи). Изглежда, че действителността е в най-голяма степен движение: затова и на несъществуващите не приписват движение, а други неща – примерно, че са мислими или желани. Защото от тях някои са във възможност, а не съществуват, защото не са в ентелехия (1046b 29-1047b 2).

4 (88). Не трябва да се мисли, че съществува такова възможно, което никога не би станало действително – както примерно, че е възможно диаметърът да бъде изчислен, но няма да се изчисли. По този начин тези, които не смятат, че има невъзможно, избягват невъзможните – защото излиза, че е възможно диаметърът да се изчисли, но просто няма да бъде изчислен. Разликата между лъжа и невъзможно: това, че „ти сега стоиш“ е лъжа, но не е невъзможно (1047b 3-30).

5 (89). Някои способности са вродени (сетивата), други са по навик (да свириш на авлос) или се научават, както са изкуствата. Така че за някои (тези от навик и разум) е нужно да се упражняваме, а за други – не; както са тези, свързани с понасянето. Някои от способните могат да се движат според разума и способностите им са с разум, а други са лишени и техните способности са безразумни (alogoi). При способност според разума действителността зависи от стремежа и избора (proairesis); но дори да има намерение или желае да прави противоположните едновременно, няма да ги прави, защото способността не е такава, че да се правят едновременно (1047b 31-1048а 24).

6 (90). За действителността: това е нещото да съществува не така, както когато е във възможност (както Хермес е в дървото и половината отсечка е в цялата). Също така „учен“ е способният да размишлява – дори когато не размишлява. Действителното е като стоящото спрямо способното да строи; като будното спрямо спящото, виждащото спрямо мижащото и обработеното спрямо необработеното. Така че действителността се определя чрез едната част на това различие, а възможното – чрез другата. Но не всички са действителни по един и същ начин: безкрайното не е такова в действителност, а само чрез знание (това, че делението никога не престава, показва, че действителността на безкрайното съществува във възможност, но не се отделя). Съвършено действие е това, при което е налична и целта – примерно, вижда и е видял; разсъждава и е разбрал; добре живее и има добър живот. Но няма „учи и е научил“, нито „оздравява и е оздравял“. Затова едните трябва да се наричат движения, а другите – действителности: защото всяко движение е незавършено (1048а 25-1048b 36).

7 (91). Какво значи нещо да е във възможност? Земята не е човек във възможност, това е по-скоро спермата. И не всичко, на което влияем чрез изкуство, е някакво във възможност; защото самото то трябва да е способно да стане действително (при медицината – здравото във възможност). Ако нещо благодарение на разума преминава от съществуващо във възможност в ентелехия, това става чрез разумно желание и без да е възпрепятствано от нещо външно; а при оздравяващия – и ако не пречи нищо от тези в него. Когато нещо е във възможност и материята е най-близо до създаваното, тогава то се нарича според нея „онова-ено“ – както сандъкът е „дървен“, а не земен. А най-далечното е „първата материя“: както ако земята е въздушна, но въздухът е огнен – тогава огънят е първа материя (1048b 37-1049b 3).

8 (92). Действителността е преди възможността и логически, и по същност; а по време веднъж е, а друг път не е. Логически: „строително“ е можещото да строи, а „зрителното“ – да вижда. Но то може, защото вече някой е строил или виждал; значи е необходимо разумът и знанието да предхождат. Първо действа онова, което е същото по ейдос, но не винаги по число: както материята, семето и зрителното са преди човека, житото и виждащото; но преди тях е имало други, съществуващи в действителност, от които тези са възникнали. Защото „от“ това във възможност възниква това в действителност „под влияние“ на нещо в действителност – както човек от човек и музикант от музикант; и задвижващото вече е в действителност. Затова изглежда невъзможно някой да е строител, без да е построил нищо. И софистически се казва, че всеки, който започва да строи, вече е строител, макар да няма знанието: но всъщност се има предвид вече съществуващият строител, който не е същият по число. Действителността е цел и заради нея се придобива способността: живите същества гледат не за да имат зрение, а имат зрение (способност), за да гледат (действителност). И материята е във възможност, тъй като би стигнала до ейдоса; и когато именно е в действителност, тогава е в ейдоса. При които възниква нещо наред с употребата, при тях действителността е в правеното: както строенето е в изгражданото и изобщо движението е в движеното. А при някои няма друг резултат, освен действителността – примерно, размисълът е в размишляващия, а животът – в душата. И така, една действителност винаги изпреварва друга във времето, докато се стигне до онази, която е най-напред във вечното движещо. А ако има нещо вечно движено, то няма да се движи по възможност, освен отнякъде нанякъде – и нищо не пречи то да има материя. Затова слънцето, звездите и цялото небе винаги действат и няма опасност да спрат; те не се изморяват, тъй като тяхното движение не е свързано с възможността на противоречието, та продължителността на движението да им е трудна. Причината за трудността е в същността, която е материя и възможност, а не действителност. Такива като земята и огъня също подражават на неунищожимите: защото имат движението сами по себе си и в себе си. А другите възможности са на противоречието: защото можещото да се движи „така“ може и „не така“ (1049b 4-1051а 3).

9 (93). Действителността е по-добра от способността, дори тя да е ценна: както моженето да си здрав, което е същото с моженето да си болен. Но е невъзможно и двете да са в действителност едновременно; и доброто, а именно целта, е в действителност; значи тя е по-добра от възможността, която е и за двете. И обратно, при лошите неща действителността е по-лоша от възможността. А при тези в началото и сред вечните няма нищо лошо, нито грешка, нито развала. При чертежите пък съществуващите във възможност се откриват, като се довеждат до действителност. И така познават, правейки: защото действителността по число е по-късна по възникване (1051а 3-33).

10 (94). За съществуващкото и несъществуващото се говори било според категориалните форми, било като възможност и действителност, било като истина и лъжа. При съчетанието и разделението има истината този, който мисли, че съчетаното се е съчетало и разделеното се е разделило; и обратното. При които пък са допустими и съчетание, и несъчетание, едно и също мнение и разсъждение може да е виднъж истинно, друг път – лъжливо. Но при невъзможните да са по друг начин винаги едни и същи неща са истинни и лъжливи. При несъставните: да се допреш и да изречеш е истина; а да си в неведение е обратното. Но да се измамиш не е възможно. Така че относно тези, които съществуват сами по себе си и в действителност, за тях не може да се измамиш; но или ги мислиш, или не. За тях се търси „що“-то. Има незнание, но то не е като слепотата: защото слепотата е като някой изобщо да няма мислещата част (noetikon). Та за неподвижните не можеш да мислиш различни неща: ако си съгласен, че триъгълникът не се променя, няма да мислиш, че веднъж съдържа два прави ъгъла, а друг път – не (1051а 34-1052а 11).

*

– Книга X (едно и много; друго и противоположно)
– Книга XI-XII (за началата и същността 2; за ума и небесните тела)
– Книга XII-XIV (за числата)

Орфей и животниге

Предомировата литература. От боговете до Орфей

За боговете

Диодор Сицилийски. „Историческа библиотека“ VI (превод и преразказ на избрани места):

[„Това казва Диодор в трета книга на „Историите“. Същият той и в шеста книга потвърждава същата теология, като си служи с написаното от месенеца Евхемер. Ето какво точно казва:“ (В: Евсевий Кесарийски. Praep. ev II,2,52)]
„За боговете древните хора предадоха на по-късните от тях два възгледа.
Едни казват, че те са вечни и неунищожими, като слънцето, луната и другите небесни тела; също ветровете и други, които имат подобна на тяхната природа. Всяко от тях има вечно пораждане и траене. А други смятат, че е имало земни богове, които заради благодеянията си към хората са получили безсмъртна чест и слава: като Херакъл, Дионис, Аристей и другите, подобни на тях.
За земните богове са запазени много и различни твърдения при историците и митографите. От историците Евхемер специално писа в своя „Свещен запис“; а от митолозите Омир, Хезиод и Орфей изваяха едни твърде чудовищни митове. Ще се опитаме да направим преглед на написаното при и едните, и при другите, като се стремим да постигнем едно разумно съотношение.
Евхемер бил близък до цар Касандър и поради това е трябвало да изпълнява някои възложени му от царя задачи и да пътува из далечни страни. И разказва, че веднъж пътувал някъде на юг из океана. Отплавал от щастлива Арабия и след няколко дни стигнал до група острови, един които бил т. нар. Панхея; и там видял жителите му панхеи, които се отличавали с благочестие и почитали боговете с най-пищни жертвоприношения и забележителни дарове – златни и сребърни. Островът бил свещен на боговете и из него имало различни неща, забележителни със своята древност и майсторство на изработката; за тях сме писали отделно в предишните книги.
И там, на един хълм, имало извънредно висок храм на Зевс Трифилий, издигнат от него по времето, когато той още живеел сред хората и царувал над целия свят. В храма имало златна плоча, на която с панхейски букви били записани накратко делата на Уран, Кронос и Зевс.
После [Евхемер] казва, че първо цар бил Уран. Той бил кротък мъж, добродеятелен и познавач на движението на небесните тела – заради което именно бил и наречен Уран. От жена си Хестия имал синове Титан и Кронос, и дъщери Рея и Деметра. След него царувал Кронос; и като се оженил за Рея, станал баща на Зевс, Хера и Посейдон. Негов наследник бил Зевс, който взел за жени Хера, Деметра и Тетида. От първата му се родили куретите, от втората – Персефона, а от третата – Атина.
Той посетил Вавилон и там бил посрещнат гостоприемно от Бел; след това пристигнал на океанския остров Панхея, където издигнал олтар на дядо си Уран. После бил в Сирия, после в Киликия и след като посетил много други народи, получил почитта на всички и бил обявен за бог.
Та като се занимава с боговете, Евхемер казва тези и близки до тях неща; и говори за тях като за смъртни хора…“

Евсевий. Praep. ev. I, 6:
„И така, финикийците и египтяните са първите измежду хората, които са били обзети от мисълта да нарекат слънцето, луната и небесните тела единствени богове и причинители на възникването и загиването на всичко; и да внесат в живота разгласяваните сред всички богосъздавания и теогонии.
Преди тях никой нищо повече не е знаел за небесните явления, освен малцина мъже, запомнени при евреите; които с чисти очи на разума се издигнали над всичко видимо са отдали почит на създателя на света и творец на всичко, удивлявайки се на великата му мъдрост и сила, която си представиха, на основа на делата му. И като се убедиха, че само той е бог, единствени прилично богословстваха; и от баща на син приемаха и опазваха тази истинна, първа и единствена набожност.
А останалите хора, отпаднали от тази единствена истинна набожност, сякаш като невръстни поразени в душите си нарекоха светлоносните небесни тела богове и ги почитаха с жертви и поклони…“

Родословия и хронологии по места

Диодор Сицилийски V, 47:

[Дардан и Кадъм]
Сега ще се заемем с нещата из Гърция и Егейско море, като започнем със Самотраки. Тя е била обитавана от автохтони; затова и няма предание за първите хора и вождове, които са живели там. Явно е, че Самотраки е била обитавана и преди потопа (48). След това някой си Саон, роден от Зевс и Нимфа или, според други, от Хермес и Рена, и наричан така по името на острова (дотогава Саонес) събрал разпръснатите хора, установил им закони, разделил ги на пет фили и ги нарекъл според имената на собствените си синове. Казват, че сред тях от Зевс и една от дъщерите на Атлас – Електра – се родили Дардан, Иасион и Хармония.
Дардан бил твърде изобретателен и пръв успял да премине разстоянието до Азия на плавателен съд. И той пръв основал град Дардан и създал царството около така наречената в по-късно време Троя.
След това Кадъм, синът на Агенор, пристигнал при тях, търсейки Европа, участвал в тайнството и се оженил за Хармония, сестрата на Иасион – а не тази на Арес, както разказват гърците (49). Техният брак бил отпразнуван заедно с боговете, от които получили много дарове, знания и способности. Казват, че след това Кадъм, съгласно дадения му оракул, основал Тива в Беотия, а Иасион се оженил за Кибела и станал баща на Корибант.
На тези, които казват, че сирийците са открили писмеността, а финикийците я научили от тях и я предали на гърците, и че те са тези същите, които доплавали до Европа с Кадъм, та затова гърците наричат буквите „финикийски“; на тях се отговаря, че финикийците не са открили буквите първи, а само са променили формата им, и понеже този начин на писане се ползва от повечето хора, затова и те са получили споменатото название (73).

[Тезей в Наксос]
По това време Тезей дошъл от Крит с Ариадна и бил приет от жителите на острова. И като видял насън Дионис да го заплашва и да иска да му остави Ариадна, се изплашил; и като я оставил, отплавал.

[Хелиадите на Родос]
Хелиос, който според мита се влюбил в Рода, нарекъл острова по нея – Родос (57). Негови синове били Хелиадите, седем на брой, и една дъщеря – Електриона. Поради тези неща островът се смятал за свещен на Хелиос и живелите по-късно родосци го почитали повече от другите богове, – като техен родоначалник. Хелиадите се отличавали с образованието си, особено в астрономията. Сред тях най-даровит бил Тенаг и братята му го убили от завист; и след като това се узнало, напуснали острова. Актис заминал за Египет и основал така наречения Хелиополис: дал му името на баща си. Египтяните от него усвоили науката за звездите (ta peri astrologian theoremata). После, след като при гърците настъпил потоп и поради наводнението повечето хора загинали, всичко, записано с букви, било унищожено. Египтяните се възползвали от това за да си присвоят нещата, отнасящи се до астрономията; и благодарение на незнанието на гърците и липсата на опровергаващи писмени свидетелства, се утвърдило убеждението, че те първи са придобили знание за небесните тела. И атиняните, които основали в Египет града, наречен Саис, се намирали в същото незнание, поради потопа. Затова се е смятало, че много поколения по-късно Кадъм, синът на Агенор от Финикия, пръв е донесъл писмеността в Гърция (58). По това време Данай избягал от Египет с дъщерите си, пристигнал в Линдос на Родос и бил приет от местните. Там построил храм на Атина и осветил статуя на богинята. Три от дъщерите му починали тогава, а останалите отплавали с баща си за Аргос.

[куретите на Херсонес]
Говори се, че не много след това петима курети от Крит доплавали до там (60): те били потомци на онези, които приели Зевс от майка му Рея и го отгледали в идейските планини на Крит. Не много след това Инах, царят на аргийците, изпратил един от видните мъже Кирн с голям флот, като му наредил да търси навсякъде изчезналата му дъщеря Ио; и да не се връща, докато не я намери.

[титаните на Крит]
Разказват, че в Крит по времето на куретите живели така наречените титани (66). Те били в страната около Кнос: на брой шест мъже и пет жени. Според някои са родени от Уран и Гея, а според други – от един курет и Титея, от която получили и името си. Мъжете били Кронос, Хиперион, Кей, Япет, Криос и Океан; а сестрите им – Рея, Темида, Мнемозина, Фела и Тетия. Всеки от тях открил нещо за хората и заради тяхната благодетелност получили почести и памет завинаги.
Кронос, който бил най-възрастен, станал цар и помогнал на тамошните хора да преминат от див към човешки (питомен, hemeros) начин на живот. Затова бил приеман добре от всички и обиколил много места по света. Навсякъде въвеждал справедливост и душевна простота; затова е и преданието, че хората по времето на Кронос били добродушни и безобидни, а освен това и щастливи. Той властвал най-вече из местата на запад и бил удостоен с най-голяма почит. От Кронос и Рея се родили Хестия, Деметра и Хера, и също Зевс, Посейдон и Хадес (68). Деметра открила пшеницата преди да роди дъщеря си Персефона; а след нейното раждане и грабването й от Плутон, подпалила всичкото жито заради враждебността си към Зевс и мъката по дъщеря си. Но след намирането на Персефона и помиряването й със Зевс, тя предала на Триптолем семето на пшеницата. Казват, че измежду потомците на Зевс били богините Афродита и Харитите, също Ейлейтюйа и нейната помощница Артемида; и така наречените Хори, Евномия и Дике, Ейрене, Атина и музите. А от боговете – Хефест, Арес и Аполон, и също Хермес, Дионис и Херакъл.

Евсевий Кесарийски. Praeparatio evangelica X, 11, 13:
(от Тациан, „Против елините“ 38-39 и 65, който се позовава на Птолемей, жрец на Мендес; и на граматика Апион):
„Амосис беше по времето на аргосеца Инах, както пише Птолемей от Мендес във „Времена“; а времето от Инах до превземането на Троя е 20 поколения.
Царете на Аргос бяха следните: Инах, Фороней, Апис, Аргей, Криас, Форб, Триоп, Кротоп, Стенелай, Данай, Линкей, Абас, Пройт, Акризий, Персей, Стенелай, Евристей, Атрей, Тиест, Агамемнон; на осемнадесетата година от чието царуване беше превзета Троя…
Кадъм, който им предаде буквите, пристигна в Беотия много поколения по-късно. Чак след Инах при Фороней те излязоха от дивостта и номадството и промениха начина си на живот. Така че ако Мойсей е бил по времето на Инах, той е с 400 години по-древен от Троянската война. Та ако най-известните дела на гърците, които са били записани и се знаят, са били след Инах, то е ясно, че са били и след Мойсей. Защото по времето на Фороней, който е след Инах, при атиняните се споменава че е живял Огиг, при който е бил първият потоп; по времето на Форб е бил Актей; по времето на Триоп – Прометей, Епиметей и Атлас, двуестествения Кекропс и Ио; при Кротоп е било изгарянето на Фаетон и потопът (проливен дъжд/наводнение – epombria) при Девкалион; при Стенел е било царството на Амфиктион, пристигането на Данай в Пелопонес, основаването на Дардания от Дардан и отнасянето на Европа от Финикия в Крит. По времето на Линкей е отвличането на Кора…“

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
(от Тациан, „Против елините“ 39 и 65):
„`По времето на Линкей е отвличането на Кора, установяването на светилището в Елевзин, Триптолемовото земеделие, пристигането на Кадъм в Тива и възцаряването на Минос. По времето на Пройт е войната на Евмолп срещу атиняните. По времето на Акризий Пелопс идва от Фригия, а Ион пристига в Атина; тогава е вторият Кекропс, деянията на Персей и Дионис, а също Орфей и Музей. Троя беше превзета на осемнадесетата година от царуването на Агамемнон… (39, 66)`
(Климент):
Тогава синът на Тезей Демофонт се възцари в Атина. Тезей, който се съревноваваше с Херакъл, беше едно поколение преди Троянската война; защото Омир споменава, че Тлеполем, който беше син на Херакъл, воюва срещу Троя. Оказва се, че Мойсей предхожда обожествяването на Дионис с 604 години, ако това е станало на тридесет и втората година от царуването на Персей, както твърди Аполодор в „Хрониката“.
От Дионис до Херакъл и героите, които плаваха с Язон на „Арго“ са 63 години; заедно с тях плаваха Асклепий и Диоскурите, както свидетелства Аполоний Родоски в „Аргонавтиката“. От царстването на Херакъл в Аргос до обожествяването на самия Херакъл и Асклепий са 38 години, съгласно хронографа Аполодор. Оттогава до обожествяването на Кастор и Полукс са 53 години; там някъде е и превземането на Троя.
Кадъм, бащата на Семела, идва в Тива по времето на Линкей и открива гръцката писменост; а Триоп е съвременник на Изида в седмо поколение след Инах… Прометей пък е по времето на Триоп и е седмо поколение след Мойсей; така че изглежда Мойсей да е бил в разцвета си дори преди появата на хора по местата, където са гърците. Лъв, който е правил изследване за египетските богове, казва, че Изида е наричана от гърците Деметра и е живяла по времето на Линкей в единадесетото поколение след Мойсей. Апис, царят на Аргос, е основал Мемфис (както казва Аристип в първа книга на „Аркадска история“); за него Аристей от Аргос казва, че е наречен Сарапис, и него почитат египтяните; той е трето поколение след Инах.

Пароска хроника 1-27 (F. Jacoby II, 239; Mueller I, с.543-554):
„Откакто Кекропс се възцари в Атина и страната, която по-рано се наричаше Актика по името на автохтона Актей, беше наречена Кекропия, са 1318 години [1582 пр. Хр.]. Откакто Девкалион се възцари в Ликория при Парнас, когато над Атина царуваше Кекропс, са 1310 г. [1574 пр. Хр.]. Откакто в Атина се съдиха Арес и Посейдон заради сина на Посейдон Алиротий, и мястото се нарече Ареопаг, когато цар на Атина беше Кранай, са 1268 г. [1532 пр. Хр.]. Откакто стана потопът при Девкалион и Девкалион избяга от дъждовете при Кранай, и издигна светилището на Зевс Омбрий [Дъждовния] и принесе жертва за спасението си, са 1265 г. [1529 пр. Хр.], а цар на Атина беше Кранай. Откакто Амфиктион, син на Девкалион, се възцари над Термопилите и събра живеещите около мястото и даде имената „амфиктиони“ и „пилея“ [порта], където и сега още амфиктионите принасят жертви, са 1258 г. [1522 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Хелен, син на Девкалион, се възцари над Фтиотида, и елините, които преди това се наричаха „гърци“, получиха името си и учредиха Всеелинските игри, са 1257 г. [1521 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Кадъм, син на Агенор, пристигна от Финикия и основа Кадмея, са 1255 г. [1519 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Еврот и Лакедемон се възцариха над Лакония са 1252 г. [1516 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто корабът с Данай и петдесетте данаиди пристигна от Египет в Елада и беше наречен „Петдесетвеслен“и дъщерите на Данай Амимона, Брико, Херо, Хелика и Архедика, избрани с жребий сред останалите основаха светилище на Атина и по време на пътя извършиха жертвоприношение при Линдос на Родос, са 1247 г. [1511 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний. Откакто Ерихтоний излезе с колесница на първите Панатенеи и устрои състезанието, и ги нарече „атиняни“; и дървеното изображение на Майката на боговете се появи в Кибела, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний, който беше с колесницата. Откакто първият Минос се възцари над Крит и засели Кидония, и беше открито желязо на Ида, което откриха Идейските дактили Келмий, Дамнаменей и Акмон, са 1168 г. [1432 пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион. Откакто Деметра дойде в Атина, засади плода и беше извършен първият опит, показан от Триптолем, син на Келей и Неера, са 1145 г. [1409 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей. Откакто Триптолем, син на Келей, зася плода в т. нар. Рария при Елевзин, са 1142 г. [1406 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей. Откакто за пръв път се извърши очистване за убийство и първи атиняните очистиха Херакъл, са 1062 г. [1326 пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион, син на Кекропс. Откакто в Елевзин се установи гимническо състезание и беше пожертвано малко дете и се проведоха Ликеите в Аркадия… са 10.. г. [13… пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион, син на Кекропс. Откакто Херакъл, след като извърши нещата в Елида, установи светилището на Зевс, са 103. г. [12… пр. Хр.], а в Атина царуваше Егей. Откакто в Атина имаше недостиг на плодове, атиняните се допитаха до оракула и Аполон отвърна да понесат наказанието, което Минос определи, са 1031 г. [1295 пр. Хр.], а в Атина царуваше Егей. Откакто Тезей, царувайки над Атина, събра на едно място дванадесетте града и предостави общо управление и демокрация, напусна Атина и след като уби Синис, установи Истмийските игри, са 995 г. [1259 пр. Хр.]. От похода на амазонките към Атика са 992 г. [1256 пр. Хр.], а в Атина царуваше Тезей. Откакто аргосците с Адраст тръгнаха на поход срещу Тива и установиха игрите в Немея в чест на Зевс, са 987 г. [1251 пр. Хр.], а в Атина царуваше Тезей. Откакто елините тръгнаха на поход срещу Троя, са 954 г. [1218 пр. Хр.], а в Атина беше тринадесетата година от царуването на Менестей. Откакто Троя беше превзета, са 945 г. [1209 пр. Хр.], а в Атина беше двадесет и втората година от царуването на Менестей, седмия ден преди края на месец Таргелион. Откакто Орест по свое желание се яви на дело срещу дъщерята на Егист Еригона от страна на Егист, като делото им се гледа в Ареопага и Орест победи с равен брой гласове, са 939 г. [1203 пр. Хр.], а в Атина царуваше Демофонт. Откакто Тевкър засели Саламин на Кипър, са 938 г. [1202 пр. Хр.], а в Атина царуваше Демофонт. Откакто Нелей засели Милет и цялата останала Йония – Ефес, Еритрея, Клазомене, Приена, Лебед, Теос, Колофон, Миунт, Фокея, Самос, Хиос и възникна Паниония, са 813 г. [1077 пр. Хр.], а в Атина беше тринадесетата година от царуването на Медонт.“

Боговете като създатели на поезията и музиката

Хезиод. „Теогония“, 94-98:
„Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ (Ст. Недялкова, 1988)

Пиндар. Четвърта Питийска ода, 313-315:
„От Аполоновия род пристигна Орфей, баща на песните, с прочутата си лира…“ (Я. Букова, 2011)
„От Аполон дойде свирачът на форминкс,
баща на песента – прочутият Орфей“

[Омир]. „Химн към Хермес“, 43-512
„Там я обърна по гръб и с длетото от хладно желязо
в миг изкоруби планинската гостинка – бързо и сръчно.
Тънки стъбла от тръстика, отрязани точно по мярка,
той прикрепи към гърба й през пъстрата здрава черупка;
кожа говежда опъна отгоре – направи го вещо;
сложи извити рога и напречно ги свърза със ремък;
седем пък струни съзвучни от овчи черва там опъна.
Ето – сега бе готова играчката, силно желана.
Взе я и плектър прокара по струните. Щом ги докосна,
те проехтяха могъщо. А богът, без много да мисли,
взе да подпява във ритъм – така, както правят момците,
сипейки смели шеги, щом сберат се на пищна гощавка.
Скри във свещена люлка дълбания форминкс, а после
бърже изскочи навън от уханния дом (43-64).
После посегна наляво. Със плектъра струни удари.
Само ги беше докоснал – те екнаха мощно. Засмя се
Феб Аполон. На сърце му допаднаха чудните звуци.
Слушаше божия песен! Обзеха го сладки копнежи.
Свирейки прелестно с лира, на Мая синът вече смело
вляво от Феб се възправи и дръпна звънливите струни.
Горди, възторжени звуци отекнаха вред по земята.
А в песента си разказа той как е родена Земята,
как – боговете безсмъртни, как жребия взел си е всеки (419-428).
Тъй е, защото той връчи китарата своя звънлива
на далнометния бог, който, стиснал я, вещо засвири.
Ала пък сам изнамери си ново изкуство и ловкост –
меденозвучния глас на сирингата Хермес създаде“ (509-512) (Р. Константинова, 1988)

сх. към IV Пит., 313:
„Тук [Пиндар] казва, че Орфей е „от Аполон“, но и сам той, и други, говорят, че е син на Еагър. Амоний, който иска историята да е съгласувана, обяснява така: `Той свири на форминкс благодарение на Аполон; и е музикант от Аполон. Така казват, че царете са от Зевс` [„Теогония“, 96]; не защото са потомци на Зевс, а защото от него имат царуването си. Затова и казва, че той е свирач на форминкс „от Аполон“; защото богът е водач на китародическата музика. Хайрис обаче казва, че за тях не без основание се говори, че са родени от богове – както Диоскурите и Херакъл, така и Орфей, тъй като Орфей бил син на Аполон в смисъл на потомък. И се позовава на някакъв оракул: `Нещастни пиерийки, ще изтърпите страшно наказание; Орфей убихте вие, обичен син на Аполон ` И Асклепиад разказва, че синове на Аполон и Калиопа са Хименей, Иалем и Орфей.“

Диодор Сицилийски V, 73-75:
„На музите било дадено от баща им да открият писмеността и съставянето на епическите стихове, което се нарича поетическо изкуство (поетика, poietike).
Аполон пък го обявяват за откривател на китарата и на свързаната с нея музика; той е разкрил и лекарската наука, която се осъществява чрез гадателското изкуство. За Хермес се казва, че е изобретил лирата от костенурка; това е станало след състезанието на Аполон с Марсий, за което се разказва, че след като Аполон победил и наложил прекомерно наказание на победения, съжалил за това, скъсал струните на китарата и известно време се въздържал от музика.“
III, 59, 6:
Та той преживял тежко стореното, изтръгнал струните на китарата и погубил откритата хармония. По-късно музите наново открили средната струна, Лин – първата, а Орфей и Тамирис – най-ниската и тази до нея. Казват, че Аполон оставил китарата и авлосите в пещерата на Дионис.

Плутарх. „За музиката“, 14:
„На нас не ни е предадено някой човек да е откривател на музикалните блага: но това е украсеният с всички добродетели бог Аполон. Защото авлосът не е откритие на Марсий, или на Олимп или Ягнис, както някои мислят, а само китарата да е на Аполон: но този бог е откривател и на авлетиката, и на китаристиката.“

Теология, гадания и мистерии
преди Орфей

Диодор Сицилийски III, 55, 8-10:
„Казват, че Мирина [царицата на амазонките] преминала през по-голямата част на Либия, пристигнала в Египет и установила приятелство със сина на Изида Хор, който тогава царувал в Египет; после воювала с арабите, убила много от тях и покорила Сирия. И след като киликийците я посрещнали с дарове и обещали, че ще направят което заповяда, оставила свободни онези, които доброволно й се подчинили; и по тази причина те до днес се наричат „елевтерокиликийци“. Воювала и с племената около Тавър, които били с различна сила; и като преминала Велика Фригия, достигнала морето. И като присъединила крайморската страна, поставила за граница на похода река Каик. После избрала из завладяната земя места, удобни за устройване на градове и основала много градове; като един от тях нарекла на свое име, а другите – по имената на амазонките, които заемали най-високи длъжности: Куме, Питана, Приена. Тези градове основала при морето, а много други – по местата, които са навътре в сушата. Завладяла и някои острови, най-вече Лесбос, където устроила град Митилена по името на сестра си, която участвала в похода.
След като завзела и някои други острови, попаднала в буря; и като се помолила на майката на боговете за спасение, била отнесена към един пуст остров. В съгласие с някакво съновидение тя го посветила на споменатата богиня, направила разкошни жертвоприношения и го нарекла Самотраки: което преведено на гръцки значи „свещен остров“. Някои историци обаче казват, че той преди се казвал Самос, а бил наречен Самотраки заради обитавалите го някога траки. Та амазонките се върнали на континента; и се разказва, че майката на боговете харесала острова и поселила там наред с други обитатели и собствените си синове, наречени „корибанти“; а от кой баща са, това е тайна и се предава по време на обреда. Тя им показала извършваните и сега на острова мистерии и постановила светилището й да бъде прибежище.“
V, 48-49
А Зевс, който искал и другият от синовете му (Иасион) да бъде почетен, му показал обреда на мистериите; него го е имало и преди на острова, а и тогава е била предадена някак; но това са неща, които не е позволено да бъдат чути, освен от посветените. Изглежда, че той пръв е посветил чужденци и така е прославил обреда.
След неговата смърт Дардан, Кибела и Корибант пренесли свещенодействията на Майката на боговете в Азия; и се установили във Фригия. И Кибела, от която е била наречена богинята Кибела, заживяла там с първия Олимп и родила Алка; а Корибант нарекъл онези, които се вдъхновявали при свещенодействията на майка му корибанти. Това, в какво се състои обредът, са неща, които се пазят в тайна и се предават само на посветените; но е прочута появата на тези богове и необикновената помощ в опасности, която получават посветените, когато ги призоват. Казват, че тези, които са се приобщили и към мистериите, ставали по-благочестиви, по-справедливи и във всяко отношение по-добри. Затова най-видните измежду древните герои и полубогове са се стремели да вземат участие в обреда; защото Язон и Диоскурите, а също Херакъл и Орфей, след като били посветени, постигнали успех във всичките си войни благодарение на появата на тези богове (50).
V, 64, 3-4
Първи измежду онези, за които е запазен спомен, са така наречените Идейски дактили, които са обитавали места около Ида на Крит. Някои предават, че били сто на брой, а други казват че са били десет и затова са били наречени така – защото пръстите на ръцете са десет. Някои, след които и Ефор, казват, че Идейските дактили се родили при Ида във Фригия и с Мигдон преминали в Европа. Били магьосници, занимавали се с напеви, обреди и мистерии; прекарали известно време на Самотраки и не малко удивили местните жители с тези неща. По това време Орфей, който имал особена дарба за поезия и пеене, станал техен ученик. Той пръв предал на гърците обредите и мистериите.
V, 77
„А за жертвоприношенията и обредите при мистериите казват, че са предадени от Крит на другите хора. И дават следния довод, който според тях е много силен: и обредът при атиняните в Елевзин, който е почти най-прославен от всички, и този в Самотраки, и този в Тракия при киконите, откъдето Орфей го възприел и го представил на други, всички те се предават в тайна; а на Крит в Кнос е прието от древни времена тези обреди да се прeдават на всички явно; и това, което при другите се предава скрито, при тях никой не го крие от желаещите да го научат.“

Страбон VII, фр. 49-50:
„Братята Иасион и Дардан живеели в Самотраки. Но когато Иасион бил поразен от мълния заради греха му срещу Деметра, Дардан отплавал от Самотраки, отишъл и се заселил в подножието на планината Ида, като нарекъл града Дардания и учил троянците на самотракийските мистерии. В по-стари времена обаче Самотраки се наричал Самос. Много писатели са отъждествили боговете, почитани в Самотраки с Кабирите, макар да не могат да кажат кои са самите Кабири, както и Кюрбантите или Корибантите, а също така са отъждествили с тях и Идейските Дактили“ (превод В. Русинов).
XVI, 2, 39:
Както и да са тези неща наистина, все пак сред хората те се вярват и се приемат; поради това и гадателите са получавали почести до степен да бъдат удостоени и с царска власт: като такива, които съобщават нареждания и поучения от боговете, и правят това както през живота, така и след смъртта си. Такива са Амфиарай, Трофоний, Орфей и Музей, както и онзи, който при траките е бог: това е един питагореец, Залмоксис. А по наше време е Децений, предсказващият на Буребиста. При босфорците такъв е Ахайкар, при индийците са гимнософистите, при персите – магите и некромантите, а също и т.нар. гледачи на леген и във вода; при асирийците – халдеите, а при римляните – етруските птицегадатели. Такъв е бил и Мойсей и неговите приемници, които са получили нелоши начала, но са се отклонили към лошото.

Евсевий. Praep. ev. I, 6:
„Казват, че пръв Орфей, синът на Еагър, след като направил промени в мистериите на египтяните, ги предал на гърците; както Кадъм им донесъл финикийските заедно със знанието за писмеността – защото дотогава гърците не знаели да си служат с букви.
И така, първо ще разгледаме нещата около първата космогония; после, какво се казва за първата и най-древна богобоязън сред хората; на трето място финикийските неща и на четвърто – египетските. На пето място ще се занимаем с гръцките неща, като първо ще видим тяхното древно и митически изказвано заблуждение, а после по-сериозната и по-естествена философия за боговете. След това ще навестим и мнението относно чудните оракули; и ще посетим възвишените мисли на благородната гръцка философия.“
X, 4, 4
„А че не без разумно основание поставихме гръцката философия на второ място и предпочетохме богословието на евреите, това ще го научиш и от самите гърци, които са се занимавали най-правилно с философия; и, като са мислели за нещо повече и по-голямо от разпространените слухове за боговете, не са открили по-истинни учения от тези, които са били утвърдени преди това при евреите.
Отнасящото се до мистерии и обреди, издигане на статуи, химни, песни и напеви беше донесено и установено сред гърците от Финикия от Кадъм, синът на Агенор; а от Египет или някъде другаде – или от трака Орфей, или от някой друг грък или варварин, станали по този начин водачи в заблуждението; защото самите гърци не биха твърдяли, че знаят за някои по-древни от тях. Така че пръв от всички е Орфей. После е Лин, а после Музей – за които казват, че са живели по времето на Троянската война, или че разцветът им е бил малко преди това.“

Първите музиканти и поети

Платон. „Ион“ 533b-c:
„Нито при изпълнение на флейта или китара, нито при пеене, нито при декламиране, никога не би видял човек, който е способен да даде тълкуване за Олимп, за Тамирис, за Орфей или за рапсода Фемий от Итака, а за Ион от Ефес да се обърка и да не може да изтълкува кое изпълнява добре и кое – не“ (Б. Богданов, 1979)

Пароска хроника, 10-29:
„Откакто фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „по фригийски“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний.
Откакто Орфей, син на Еагър и Калиопа, изложи своята поезия и се случи грабването на Кора, търсенето на Деметра и неговото слизане в Хадес и радостта на онези, които приеха плода, са 1135 г. [1399 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей.
Откакто Евмолп, син на Музей, показа мистериите в Елевзин и изложи поетическите произведения на баща си Музей, са 11… г. [13… пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей, син на Пандион.
Откакто се яви поетът Хезиод, са 673 г. [937 пр. Хр.], а в Атина царуваше Мегакъл. Откакто се яви поетът Омир, са 693 г. [957 пр. Хр.], а в Атина царуваше Мегакъл.“

Страбон X, 17, 3:
„От песента, ритъма и инструментите за цялата музика се прие, че е тракийска и азиатска. Това е видно от местата, по които са били почитани музите. Защото Пиерия, Олимп, Пимпла и Лейбетра в древността са били тракийски места и планини, а сега те са на македонците. И Хеликон беше посветен на музите от траките, които обитаваха Беотия; това са същите, които осветиха пещерата на лейбетрийските нимфи. Тези, които разработиха древната музика, се наричаха траки – Орфей, Музей и Тамирис, и името на Евмолп също е оттам. Оттам са и онези, които посветиха цяла Азия на Дионис чак до Индия… “

Плиний Стари VII, 204:
„Musicam Amphion, fistulam et monaulum Pan Mercuri, obliquam tibiam Midas in Phrygia, geminas tibias Marsyas in eadem gente, Lydios modulos Amphion, Dorios Thamyras Thrax, Phrygios Marsyas Phryx, citharam Amphion, ut alii, Orpheus, ut alii, Linus. septem chordis primum cecinit III ad IIII primas additis Terpander, octavam Simonides addidit, nonam Timotheus. cithara sine voce cecinit Thamyris primus, cum cantu Amphion, ut alii, Linus. citharoedica carmina conposuit Terpander. cum tibiis canere voce Troezenius Ardalus instituit. saltationem armatam Curetes docuere, pyrrichen Pyrrus, utramque in Creta.“

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Хераклид в `Сборника за отличилите се в музиката` казва, че свиренето на китара и китародическата поезия е измислил пръв Амфион, син на Зевс и Антиопа, и че явно баща му го научил на нея. Свидетелство му е било един надпис в Сикион, въз основа на който споменава имената на жриците в Аргос, поетите и музикантите. Казва, че по същото време [на Амфион] Лин от Евбея е съчинил `плачовете` и Ант, син на Антедон – беотийските химни; а също Пиер от Пиерия – поемите за музите. Също и делфиецът Филамон е представил в песни „Блуждаенията“ на Латона и раждането на Аполон и Артемида и пръв е уредил състезания с хорове при светилището в Делфи. А Тамирис, по род трак, е имал най-хубав глас и е пял най-добре от онези по онова време, така че според поетите е влязъл в състезание с музите; казва се, че той е съчинил `Войната на Титаните срещу боговете`. И Демодок от Керкира бил древен музикант, и той е съчинил `Разрушението на Троя` и `Сватбата на Афродита и Хефест`; но и Фемий от Итака, който е съчинил `Завръщането на доведените с Агамемнон от Троя`“
5:
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп. А Терпандър усърдно подражавал на епосите на Омир и на песните (мелосите) на Орфей. Орфей пък не изглежда да е подражавал на някого; защото защото преди него не е имало още никой, освен поетите за авлос; на направеното от Орфей не прилича по нищо на техните.“

Тациан. „Против елините“, 41:
„С пълна точност трябва да се изясни, че Мойсей е по-древен не само от Омир, но и от всички, които са писали преди него: Лин, Филамон, Тамирис, Амфион, Орфей, Демодок, Фемий, Сибила, Епименид от Крит, който отишъл в Спарта, Аристей от Проконес, автор на `Аримаспия`, кентавърът Асбол, Исатис, Дримон и Евмел от Кипър, самосецът Хор и атинянинът Проснавтис. Защото Лин е учител на Херакъл; а Херакъл се появи едно поколение преди Троянската война: това е видно от обстоятелството, че синът му Тлеполем воюва срещу Троя. Орфей е бил роден по едно и също време с Херакъл; а впрочем и за нещата, които му се приписват, се твърди, че са били съчинени от атинянина Ономакрит, живял по времето на Пизистрат – около петдесетата олимпиада. Ученик на Орфей е Музей; а Амфион предхожда Троянската война с две поколения – нямаме възможност да кажем повече на желаещия да учи. Демодок и Фемий са живели във времето на Троянската война – единият от тях се намираше при женихите, а другият – при феаките. А Тамирис и Филамон не са много по-древни от тях… “

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
„Зет и Амфион, откривателите на музиката, са живели по времето на Кадъм. И ако някой ни каже, че Фемоноя първа е произнесла оракул – за Акризий – нека знае, че 27 години след Фемоноя са тези около Орфей, Музей и Лин, учителя на Херакъл. Омир и Хезиод са много по-късни от Троянската война, а далеч по-млади от тях пък са гръцките законодатели – Ликург и Солон, седемте мъдреци; а тези около Ферекид и великия Питагор са живели по времето на олимпиадите, както показахме. Ето как установихме, че Мойсей е по-древен не само от споменаваните мъдреци и поети, но и от повечето богове на гърците. И не само той, но и Сибила е по-древна от Орфей. Много се говори за нейното название и за предсказанията й, и че бидейки фригийка е наречена Артемида… А има и друга, която е от Еритрея и се казва Херофила; за нея споменава Хераклид Понтийски в „За оракулите“. Оставям настрана египетската и италийската…“
V, 4, 24:
„Но и поетите, които са възприели богословието от тези пророци, често философстват иносказателно: говоря за Орфей, Лин, Музей, Омир, Хезиод и други, които са мъдри по такъв начин. Поетическото развлечение при тях е като прикритие за пред множеството…“

Атеней XIV, 32:
„Затова е на мен ми се струва, че трябва да се философства за музиката. От мното неща е явно, че и Питагор от Самос е имал такова мнение за философията, тъй като се е занимавал с музика не покрай другото. Защото той показва, че същността на Всичкото е съставена чрез музика. Изглежда, че древната философия на гърците като цяло е отдадена в най-висока степен на музиката; и затова те смятаха, че от боговете най-музикален и най-мъдър е Аполон, а от полубоговете – Орфей. Затова и наричаха всички, които се занимаваха с това изкуство, `софисти`.“

Ант. Пал. VII, 615-617:
„Фалерската земя държи Евмолп, обичния
Музеев син; угасналото тяло е под този гроб.
Тук мъртвия тиванец Лин прие земята
сина на музата Урания добровенчана.
Тук музите погребаха Орфей, тракиеца със златна лира
когото господарят Зевс уби с горящо копие.“

Евстатий Солунски. „Схолии към `Илиада`“ XI, 442-445:
„Трябва да се знае и това, че митът представя като майка не само споменатата муза Евтерпа, но и други. Защото Калиопа (или Клио) е майка на Орфей, Терпсихора – на Лин, Талия – на Палефат, Ерато – на Тамирис; а Мелпомена и Ахелой са родители на сирените.“

Орфей

Най-ранни споменавания: Алкей (fr. 80) и Ивик (fr. 10A)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (IV, 25, 1-4), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X-XI), Аполодор (I,3,2), Павзаний (X, 29-30) и Конон (във Фотий. „Библиотека“ 186, 45)

За живота и дейността му:
– трак от Либетра; син на Еагър (или Аполон) и Калиопа (или Клио); живял в Пимплея, недалеч от град Дион; царувал в Пиерия над бистонидите (Платон. „Пирът“ 179d; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Цицерон. De nat. deorum III, 45; Диодор Сиц. III,65,6 и IV,25,1-4; Страбон VII,18, X,17,3 и XVI,2,39; Конон, 1 и 45; Аполодор I,3,2-3; Лукиан. De astr., 10; Павзаний IX,30; Диог. Лаерц. „Въведение“; Евсевий. Praep. ev. I,6; Ант. Пал. VII,9-10; сх. към Пиндар, IV Пит. 313; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; сх. Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Евстатий. „Схолии към Илиада“ XI,442; Цец. „История“ XII, 305-315)
– забележителен поет и музикант; един от създателите на лирата (китарата, форминкса); привличал с музиката си диви животни и раздвижвал дървета и камъни, спирал ветровете и морското вълнение (Есхил. „Агамемнон“, 1629; Пиндар. IV Пит., 313; Еврипид. „Вакханки“, 556-564; „Ифигения в Авлида“, 1211-1214; „Циклоп“, 646-648; Апол. Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Вергилий. „Енеида“ VI, 119; Хораций. „Оди“ I, 12, 6 и „Поетическото изкуство“, 391-393; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Диод. Сиц. III, 59,6, IV,25,1-4 и IV,43/48; Квинтилиан I,11; I, 3,2-3; Лукиан. „Необразованият“, 11-12 и De astr.,10; Тациан. „Против елините“,1; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; Темистий XVI, 209c-d; Ант. Пал. VII, 9; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; Цец. „История“ XII, 305-315)
– изобретил мистериите, или е възприел тайните им от баща си Еагър, или бил посветен и ги изучил в Самотраки/Фригия (от Иасион/Дардан или Идейските дактили) или в Египет – след което ги предал на гърците (Еврипид. „Рез“,941-947; Теофраст. „Суеверният“; Диодор Сиц. I, 23,2-3, III, 65,6-7, IV, 25,1-4, V,48-49, и 64, 3-4 и 77; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Тациан. „Против елините“,1; Евсевий. Praep. ev. I,6 и X,4,4; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Еврипид. „Алкестида“ 968);
– пренесъл сред гърците представата за боговете и начина на почитането им, писмеността и астрономическите знания; философствал чрез музиката (Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Платон. „Протагор“ 316d; Диодор Сиц. I, 23,6-8, I, 92,2-3, I,96, 1-6 и V,75,4; Лукиан. De astr.,10; Атенагор. „За християните“,18; Клим. Алекс. „Стромата“ V,4,24; Диог. Лаерц., „Въведение“; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; сх. Еврипид. „Иполит“, 953; Евсевий. Praep. ev. X,4,4; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2)
– почитал най-много Аполон (Ератостен. „Зодиакалните звезди“,24; Хигин. „De astr.“ II,7; Филострат. „Ап. Тиански“ IV, 14; Ант. Пал. VII, 10)
– преподавал учението за метемпсихозата и отвъдния живот на душата; забранявал убийството на живи същества и месоядството; лечител и гадател (Алкей, fr. 80; Еврипид. „Иполит“, 959; Аристофан. „Жаби“,1032; Платон. „Протагор“ 316d, „Държавата“ 364е; „Кратил“ 400с, „Закони“ 782с; Аристотел, „За душата“ 410b; Вергилий. „Енеида“ VI,120; Хораций. „Поетическото изкуство“,391-393; Павзаний IX, 30; Филострат. „Аполоний Тиански“ IV, 14; сх. към Еврипид. „Алкестида“, 968; Цец. „История“ II, 843-867)
– автор на „Аргонавтика“, химни, „Теогония“, „Литика“ и др.; някои твърдят, че са писани от Ономакрит, Керкопс или др. (Платон. „Кратил“ 402b; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Родоски I, 495-512; Цицерон. De nat. deorum I,105; Павзаний IX,30; Атенагор. „За християните“, 18; Тациан. „Против елините“, 41; „Орфическа аргонавтика“ 11-33; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– бил от поколението преди Троянската война (съвременник на Херакъл) или по-рано (190 г. според П.М., 11 поколения според „Суда“); участвал в похода на аргонавтите; заглушавал с лирата си песента на сирените (Пиндар. IV Пит. 313; Пароска хроника (Jacoby II,239); Апол. Род., „Аргонавтика“; Диодор Сиц. IV, 25,1-4 и 43-48; Аполодор I,9,25; Тациан. „Против елините“, 41; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– слизал в Хадес, за да възкреси жена си Евридика (Еврипид. „Алкестида“, 357-360; Платон. „Пирът“ 179d; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Диодор Сиц. IV,25,1-4; Вергилий. „Георгики“ IV, 452-515, Овидий. „Мет.“ X; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; Цец.„История“ II, 843-867)
– убит (разкъсан) от група жени, може би вакханки; или просто от местните жители; или се самоубил от скръб за жена си; или бил поразен от мълния на Зевс (Есхил в Ератостен. „Зодиакалните звезди“, 24; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Изократ. „Бусирис“, 38; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Страбон VII, 18; Овидий. „Мет.“ XI, 1-55; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Диог. Лаерц. „Въведение“; Темистий XVI, 209c-d; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2; Ант. Пал. VII, 617; сх. към Пиндар. IV Пит.,313);
– музите го погребали и оплакали, може би в Либетра; главата му пеела и след смъртта му (Ератостен. „Зодиакалните звезди“ 24; Хигин. De astr. II, 7; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Есхил. „Перси“, 883)

Свидетелства:

VI-V в. пр. Хр.:

Алкей. fr. 80, Diehl:
„Насилваше Орфей съдбата
говорейки на хората за бягство от смъртта
защото беше всичко знаещ и със силен ум.
Наивник. Нито косъм пада против определеното от Зевс.“

Есхил. „Агамемнон“, 1629-1631
„С Орфея вий по глас не си приличате,
че той пленявал с песните си прелестни,
а ти ме дразниш със глупашко лаене“ (Ал. Ничев, 1967)

Еврипид
– „Алкестида“, 357-360
„Да имах аз Орфеевият глас, език, и ако можех на Деметра щерката или съпруга й със химн да запленя и да те изведа от Хадес, слязъл бих“ (Т. Кръстева-Петринска, 2012)
„Ако имах песента на Орфей, за да те измъкна, след като склоня Коре или Плутон, и това бих сторил“ (Извори за историята на Тракия и траките. БАН, 1981)
966-968:
„Не намерих някакъв лек в тракийските дървени таблички, където Орфей е записал своята песен…“ (Т. Кръстева-Петринска, 2012)
– сх. Алкест., 968 (със съкращения):
„Орфей е бил е поет, и гадател. Естественикът Хераклид казва, че наистина е имало някакви таблички на Орфей. Пише така: ,[Светилище] на Дионис е построено в Тракия, на т.нар. Хемус, където има някакви надписи на таблички, за които се говори, че са на Орфей.` Друга сх.: Пръв Орфей предаде мистериите на боговете, откъдето и мистерията се нарича `θρῃσκεία` – от `трака` Орфей“
– „Вакханки“, 556-564:
„О, Дионисе, в Ниса ли, кърмачката на зверове, водиш тирсоносни хора, или към корикските върхове? Или по-верно в гористите усои на Олимп, дето едно време Орфей, свирейки на китара, събирал дърветата с песните си, събирал и дивите зверове“ (Г. Кацаров, 1903)
– „Иполит“, 959:
„Сега гордей се, че не вкусваш нищичко одушевено, и с това, че тачиш ти Орфей, бесней в екстаз, потънал в пушек, описан в купища писания…“ (Т. Кръстева, 2008);
– сх. Иполит, 953:
„философите не ядели нищо от птици или други животин, но само житни храни и имали за свой цар Орфей, като мъдър човек“ (Извори за Тракия, 1981; с промени)
– „Ифигения в Авлида“, 1211-1214:
„Да имах аз Орфеевото слово да подчинявам камъка с припявка, със реч, когото искам, да омайвам, така бих сторила…“ (Д. Табакова, 2012)
„О, татко, ако имах красноречието на Орфей, та да увличам с песен, скалите да ме следват и да омагьосвам със словата си които искам, бих отишла там“ (Извори за Тракия, 1981; с промени):
– „Медея“, 542-544:
„Защо ми са и злато, и палати, и песен, от Орфеева по-сладка, ако не се прослави мойта участ?“ (Д. Табакова, 2012)
– „Рез“, 941-947 [Музата оплаква сина си Рес]:
„И все пак ние, сестрите-музи много почитаме твоя град и се отбиваме там, а Орфей, първи братовчед на мъртвия, когото ти уби, показа там тайната на мистериите с факелни шествия: и Музей, твоя славен гражданин, който нямаше равен и се прочу надалече, го обучихме Феб и ние, сестрите“ (Д. Бояджиев, 1981)
„Орфей, родният братовчед на този мъртъв, когото ти уби, показа факлите на тайните мистерии; а пък Музей, твоя свят съгражданин и превъзходен мъж, го възпитавахме със сестрите ми и Аполон.“
– „Циклоп“, 646-648:
„Аз зная едно така добро Орфеево заклинание (припявка), че главнята самичка ще се приближи до черепа и ще подпали едноокия син на земята“ (С. Янакиева и Л. Гайдова, 1981; с промени)

Аристофан
– „Жабите“, 1032:
„Ето, своите тайнства Орфей ни разкри, проповядвайки: `Кръв не проливай`“ (Ал. Ничев, 1985)
– „Птици“, 695-705:
„Първо е имало Хаос и Нощ, черен Ереб и широк Тартар; нямало нито земя, нито въздух, нито небе. В безкрайните недра (κόλποις) на Ереб чернокрилата Нощ ражда вятърничаво (ὑπηνέμιος) яйце, откъдето изникнал желаният Ерос със златни криле, подобен на вятърни вихри (δίναι). Той се смесва из широкия Тартар с крилатия нощен Хаос, измътва нашия род и така той пръв се явява на светлина. Не го е имало родът на боговете, преди Ерос да смеси всичко. След като едни се смесили с други, се родило небето, океанът и земята, и нетленният род на всички блажени богове. Така че ние сме много по-стари от всички блажени. А че сме от Ерос.. (доводи за това)“ (Lipsiae, 1829; взет е предвид преводът на Ал. Ничев, 1989)

IV в. пр. Хр.

Изократ. „Бусирис“, 38:
„Ти си следвал злословията на поетите, които описват как потомците на безсмъртните са извършили и претърпели най-ужасни неща, а за боговете такива неща, каквито никой не би казал и за враговете си… Но не са се отървали без наказание, а Орфей, който най-често се захващал с подобни истории, е намерил смъртта си разкъсан на парчета…“ (В. Герджикова, 2008)

Алкидамант. „Реч на Одисей против Паламед“, 24:
„…А писмеността пръв показа Орфей, който я беше научил от музите. Това го показват и надписите на неговия гроб: `Тук траките погребаха Орфей, служителя на музите; когото властващият Зевс уби с огнено копие; милия син на Еагър, който изучи Херакъл; като откри писмената и мъдростта за човеците`“ (Lesbonactis aliorumque orationes. I. Reiske. Lipsiae, 1773)

Платон
– „Протагор“ 316d:
„Софистическото изкуство е древно. Някои са го прикривали под формата на поезия, като Омир, Хезиод и Симонид, други – под формата на религиозни тайнства и оракули, като Орфей, Музей и другите като тях“ (Г. Михайлов, 1979)
– „Държавата“ 364а:
„Те представят много книги като книги на Музей и Орфей, синове на Селена и Музите, и по тези книги извършват своите свещенодействия като твърдят, че и отделни хора, и полиси получават очистване от неправдите – а също и умрелите. Наричат ги `мистерии`“ (Ал. Милев, 1981)
– „Пирът“ 179d:
„А Орфей, синът на Еагър, отпратили от подземното царство с празни ръце: показали му призрака на жена му, защото смятали, че като певец-китарист е изнежен и няма смелост да умре за любовта си, като Алкестида“ (Г. Михайлов, 1982)
– „Кратил“ 402b:
„Орфей казва: `Пръв Океан красноструен е встъпил в женитба, взел за съпруга Тетия, родена от същата майка`“ (Г. Михайлов, 1982)

Аристотел, „За душата“ 410b:
„Изказаният възглед в т.нар. орфически стихове е изложен на същото възражение. В тях се казва, че душата, носена от ветровете, при вдишването навлиза от вселената в тялото“ (М. Марков, 1979)

Теофраст. „Характери“ („Суеверният“):
„Всеки месец ходи при Орфеотелестите заедно с жена си и децата си, за да го посветят наново в своите мистерии…“ (Б. Богданов, 1968/1980)

III-I в. пр. Хр.

Аполоний Родоски. „Аргонавтика“ I, 23:
„И най-напред да споменем Орфей, за който се говори, че Калиопа го родила: била полегнала с Еагър тракиеца край Пимплеидски връх. Разказват, с гласа на песните си той омайвал неразрушими камъни от планините и речните потоци. И горски дъбове, събрани на тракийски бряг, са още знаци за онази песен – при Зона те са, гъсти и цъфтящи; тях той омая с форминкса и ги доведе от Пиерия. Такъв помощник в подвизите взе си Езонидът, като прие заръките на Хирон – Орфей, владетеля на Бистонида пиерийска.“
I, 495-512:
„Пееше как земята (γαῖα), небето и морето първо били слети в една форма (μορφή); а после поради гибелна вражда (νεῖκος) всяко се отделило; и как звездите, луната и пътищата на слънцето имат неизменното си място в етера (αἰθήρ). Как се появили планините и пеещите реки със самите нимфи; и се родили всякакви влечуги (ἑρπετά). Пееше как първо Офион и океанидата Евринома имали власт (κράτος) над снежния Олимп; но отстъпили поради насилие (βίῃ καὶ χερσίν) честта си (τιμή) на Кронос и Рея, и паднали във вълните на Океана. Но те дотогава властвали над блажените богове титани, докато Зевс бил малък и с детски мисли обитавал под диктейската пещера; а земеродените (Γηγενέες) циклопи още не го били укрепили със светкавица, гръм и мълния – защото те дават слава на Зевс. И той смълча форминкса с амброзийния звук…“ (Merkel, 1882; взет е предвид преводът на Церетели, 1972)

Ератостен
– В: Хигин. De astronomia II, 7:
„Лирата. Поставена е сред звездите по следната причина, както казва Ератостен. Първо Хермес я е направил от костенурка, после била предадена, на Орфей, син на Калиопа и Еагър, който бил най-усърден в тези занимания. За него се смята, че с изкуството си е привличал дори дивите зверове; и че, оплаквайки смъртта на съпругата си Евридика, е слязъл при подземните и там е възхвалил рода на боговете, освен Дионис; него го забравил, както Ойней забравил, принасяйки жертва, да спомене Артемида. След това, както мнозина казват, Орфей седял и се развличал с песни на планината Олимп, която отделя Македония от Тракия (или, както казва Ератостен, на планината Пангей); и тогава Дионис изпратил срещу него вакханки, които го убили и разкъсали тялото му. Но други казват, че това му се случило, защото гледал мистериите на Дионис. Обаче музите събрали частите на тялото му и ги погребали, а лирата (това е и най-голямото благодеяние, което можели да извършат) са поставили между съзвездията, изобразена чрез звезди: като спомен за него и със съгласието на Аполон и Зевс. Защото Орфей най-много е възхвалявал Аполон, а Зевс допуснал заради сина си това благодеяние“ (Bernhardy 1822, с. 158)
– „Разположението на зодиакалните звезди“ 24, с. 29:
„[Орфей] не почитал Дионис. Смятал за най-велик от боговете Хелиос, когото наричал и Аполон. Събуждал се през нощта и на зазоряване изкачвал планината, наречена Пангей и чакал изгрева, за да види най-напред Хелиос. Разгневен от това, Дионис му изпратил басаридите, както казва трагическият поет Есхил; те го разкъсали и разхвърляли частите му. А музите ги събрали и ги погребали при т.нар. Либетра“ (Св. Янакиева в Извори за Тракия, 1981 (с. 87); с промени)

Цицерон. De natura deorum Ι, 41:
„Това Хризип го пише в първа книга от „За природата на боговете“; а във втора се опитва да нагласи приказките на Орфей, Музей, Хезиод и Омир към онова, което сам е казал за безсмъртните богове в първата книга – та да изглежда, че дори най-древните поети са били стоици. А те, разбира се, дори не са подозирали такива неща.“
I, 105
„Аристотел твърди, че поетът Орфей никога не е съществувал, и питагорейците казват, че тази орфическа песен била на някой си Керкон; но Орфей, тоест неговият образ, както вие искате, често се явява в моите мисли.“
III, 45
„И така, жителите на остров Астипалеа почитат Ахил най-благочестиво; и ако той е бог, то и Орфей и Рес са богове, тъй като майка им е муза.“
III, 58
„Имаме много Дионисовци… за третия, чийто баща бил Кабир, казват, че бил цар на Азия и установил „сабазиите“; а четвъртият е от Зевс и Луната, и се смята, че той е устроил орфическите обреди.“

Диодор Сицилийски I, 23,2-3:
„Защото Орфей отишъл в Египет, преминал през обреда и взел участие в дионисовите мистерии; и тъй като бил близък с кадмейците и почитан от тях, преместил месторождението на бога – за да им угоди. А тълпите, било поради незнание, били защото искали богът да бъде смятан за гръцки, охотно приемали обредите и мистериите. Така че Орфей имал такива подбуди за преместването на месторождението и обреда на бога.“
I, 23,6-8:
„А в по-късни времена Орфей, който бил много прославен сред гърците поради песните, обредите и теологията си, бил приет при кадмейците и получил особено големи почести в Тива. Той бил запознат с мненията за боговете сред египтяните и пренесъл раждането на древния Озирис в по-нови времена; и като угодил така на кадмейците, установил нов обряд, при който предавал на посвещаваните, че Дионис се родил от Семела и Зевс. И хората, било защото се заблуждавали поради незнанието си, било защото се съгласявали поради доверието в Орфей и славата му в тези неща, и най-вече защото им било приятно да се мисли, че богът е гръцки, участвали в мистериите. След като митографите и поетите възприели това мнение за произхода му и театрите се напълнили, вярата в него при следващите поколения станала силна и неизменна.“
I, 92,2-3:
„И така лодката се спуска, приготвена преди това от грижещите се за тези неща; и я управлява лодкарят, когото египтяните на техния език наричат `харон`. Затова и казват, че Орфей, който в древни времена отишъл в Египет и гледал този обичай, създал разказите относно Хадес: като на някои подражавал, а други сам измислил.“
I, 96,1-6:
След като сме определили тези неща, нека кажем кои от прочулите се с ум и образованост измежду гърците са посетили Египет в древните времена, за да се приобщят към тамошните обичаи и образованост. Тъй като египетските жреци разказват въз основа на записите в свещените книги, че при тях в древността са идвали Орфей, Музей, Мелампод и Дедал, освен тях още и поетът Омир, спартанецът Ликург, атинянинът Солон, философът Платон. Идвал е Питагор от Самос, математикът Евдокс, Демокрит от Абдера и Енопид от Хиос. За всичко това показват свидетелства: изображение на някои, едноименни названия на места или устройства, посочват доказателства, отнасящи се до подготовката, към която всеки се е стремял и така показват че всичко, заради което предизвиквали удивление сред гърците, било пренесено от Египет. Защото Орфей бил пренесъл повечето от тайните обреди и празнуванията около странстването му и митическите разкази за в Хадес: тъй като обредът за Озирис бил същия като този за Дионис; а този за Изида бил напълно подобен на този за Деметра, като били променени само имената. Наказанията на нечестивите в Хадес и градините на благочестивите и образотворчеството, въпроизвеждано сред повечето хора, тях той ги е въвел, подражавайки на това, което се прави при погребения в Египет. Защото душеводецът Хермес, според древния обичай на египтяните, като е извеждал тялото на Апис донякъде, го е предавал на онзи, който си е наложил главата на Цербер. И след като Орфей показал това сред гърците, Омир, в съгласие с него, е съчинил следното:`Викна киленският Хермес душите на всички женихи. Държеше в ръцете си жезъл…` („Одисея“ XXIV, 1-2. Г. Батаклиев, 1981; с поправки)
III, 65,6-7:
Казват, че Ликург нападнал менадите в т.нар. Нисион и убил всички. А Дионис, като прехвърлил силите си през Хелеспонта, победил в битка траките, пленил Ликург, ослепил го и го опозорил по всякакъв начин, и го разпънал на кръст. След това, за да се отплати на Харопс за благодеянието, му предал царската власт над траките и го научил на празничните обреди. Синът на Харопс – Еагър – наследил царството и предадените мистериални обреди, които после неговият син Орфей научил от баща си. И, надминавайки всички по даровитост и образованост, променил много неща в празнуването. Затова създадените от Дионис обреди били наречени „орфически“. А някои от поетите, сред които е и Антимах, представят Ликург като цар не на Тракия, а на Арабия; и че нападението срещу Дионис и вакханките било извършено в арабската Ниса.
IV, 25,1-4:
[Херакъл] пристигнал и в Атина и участвал в Елевзинските мистерии, като тогава начело на обреда бил Музей, синът на Орфей. И след като споменахме за Орфей, няма да е неподходящо да се отклоним за кратко и да поговорим за него. Той бил син на Еагър, трак по род, и в образоваността, пеенето и поезията далеч надминавал всички, за които има някакъв спомен. Съставил една поема, от която се възхищавали и която се отличавала с песенните си качества. Дотолкова нараснала славата му, та се мислело, че с песента си омайвал диви животни и дървета. След като се потрудил за образованието си и изучил митическите разкази за боговете, заминал за Египет; и като прибавил там много към вече наученото, станал най-велик сред гърците в теологиите, обредите, поетическите произведения и пеенето. Участвал и в похода на аргонавтите, и поради любовта към жена си се осмелил по невероятен начин да слезе в Хадес. И като очаровал Персефона с красивата си песен, я убедил да съдейства на желанието му и да му позволи да изведе от Хадес мъртвата си жена, подобно на Дионис. Защото и за онзи разказват, че извел майка си Семела от Хадес и като й предал безсмъртието, сменил името й на „Тиона“.
IV, 43:
„Казват, че когато се надигнала голяма буря и героите се отчаяли за спасението си, Орфей, който единствен от плаващите бил участвал в обреда, отправил молбите за спасение към самотракийските божества. И веднага вятърът отслабнал…“
IV, 48:
„Аргонавтите, като се запасили с провизии, отплавали; и когато вече били в средата на Понтийско море, ги връхлетяла крайно опасна буря. Орфей обаче, както и преди, се помолил на самотракийските божества и ветровете спрели, а близо до кораба се появил така наричания `морски Главк`“.
V, 75, 4:
„За този бог казват, че се родил от Зевс и Персефона на Крит; за него Орфей е предал в обредите, че е бил разкъсан от титаните.“

Вергилий
– „Енеида“ VI, 119-120:
„Но и Орфей с помощта на тракийската своя китара и благозвучните струни извика духа на жена си“ (Г. Батаклиев, 1980)

– „Георгики“ IV, 452-529:
„Страшно е той разгневен, че загуби жена похитена.
За да избяга от тебе, се втурнала пряко реката
и устремена в смъртта, пред краката си тя не видяла
страшната хидра, пазач на брега, спотаена в тревата.
Тежката скръб утешаваше той с костенурчата лира.
Слезе в тенарската бездна, в подземното царство на Дита,
още в дъбравата гъста, потънала в мрак и боязън,
слезе при маните той и при техния цар ужасяващ,
и при сърцата, корави за всяка молба на човека.
Трогнати от песента, изпод дълбочините на Ереб
пъплеха образи без плът и сенки, загубили зрака..
черната тиня на Коцит и грозната тръст ги огражда
и ги сковава с вълните си кални застинало блато,
заобикаля ги Стикс, в деветте си ръкава разлял се.
Трогна се даже домът на смъртта и дълбокият Тартар,
и Евменидите, вплели в косите си тъмните змии,
Церберът тройната паст удивено по него раззина,
вятърът стихна, запря колелото на смаян Иксион. –
Стъпки извърнал назад, той избягваше всяка зла орис.
Върната пак, Евридика вървеше към земния въздух,
беше зад него (това бе повелята на Прозерпина),
но ненадейно безгрижен Орфей бе обзет от безумство –
можеха да му простят, но не знаеха маните прошка:
спря пред самия светлик и отправи взор непредпазливо
към Евридика, обзет от копнеж. И веднага пропадна
целият труд, нарушен бе законът на неблаг тиранин…“
Каза, и както димът се разнася в летливия въздух,
Тя от очите се скри и навеки загуби Орфея,
който напразно се втурна след нейната сянка, желаещ
толкова много неща да й каже – лодкарят от Оркус
не позволи да прегази обратно насрещното блато.
А тя заплава оттам вцепенена в стигийската варка.
Както разказват, без отдих той седем месеца плакал
под стръмнина на скала край вълните на пустия Стримон,
на пещерите прохладни разказвал печалната орис,
тигрите с песен смирявал, пред себе си дъбове водел…
Вече не блазнят Орфей не Венера, ни сватбени химни.
По заледения север, на Танаис по снеговете
и по рипейски поля върху скрежа самотен блуждаел,
за Евридика скърбял, за напразната милост на Дита.
Но че страни нетешим от жените, киконски невести
върху олтара на бога при нощните тайнства на Бакха
гневно раздрали младежа, месата в полето разсели.
Докато само главата от мраморен врат отделена,
носил по своето буйно течение Хебър Еагров,
викал самият му глас и езикът студен Евридика,
ах, Евридика нещастна! Додето отлита душата,
целият бряг на реката зова „Евридика!“ отнасял“ (Г. Батаклиев, 1980)

Хораций
– Carm. I, 12, 6:
„Чие име ехото закачливо ще преповтаря в сенчестите пазви на Хеликона, на върха на Пинд и на леден Хемус, гдето сред Орфей гласовит вървели в унес горите? С майчиния сладък глас той забавял буйните реки, с песента увличал бързи ветрове и със звучни струни – дъбови стволи“ (Г. Батаклиев, 1992)
– „Поетическо изкуство“, 391-393
„Горските жители учил Орфей, възвестителят божи, да се отвръщат от кръвна храна и позорни убийства; казват, затуй укротявал той тигри и лъвове бесни…“ (Г. Батаклиев, 1992)

Овидий. „Метаморфози“ X, 8-77:
„Изходът по-страшен бе от предвестните знаци. Когато
стъпяше с роя наяди в полето, невестата млада
падна в миг мъртва, от змийски зъб уязвена в петата.
Дълго за нея рида пред небето певецът родопски
и накрая реши да предума подземните сили…
Заедно с нея прие уговорка героят родопски
да не поглежда назад, докато долината авернска
той не отмине съвсем. Ще пожертвува инак дара си.
Стигнали бяха току до междата на земното царство.
Сетното свое `прощавай` едва до слуха долетяло,
тя отдалече изрече и пак в дълбината се върна…
После, жестоко проклел безсърдечните сили на Ереб,
скри се в родопската вис и във Хемус, що брули Горнякът“
XI, 1-66
„Докато с песни подобни певецът тракийски обайва
и зверове, и гори и повежда скали да го следват,
ето киконски невести, гръд в опиянение скрили
в кожи на диви животни, от връх рътлина съглеждат
как си напева Орфей съпровожда със звънките струни.
Вместо с оръжие втора си с камък послужва, но той е
Още в летежа надвит от съзвучните песен и лира
И сякаш моли за прошка за толкова бясната дързост,
Ляга му той пред краката.
Всичките удари би песента укротила, но страшен
вик ведно с витите цеви на берекинтийските флейти,
ек от тимпани и плясък, бакхически възгласни вопли
струнния звън заглушиха, скалите най-после тогава
поаленяха с кръвта на певеца и стихна гласът му.
Бе на парчета разсят. Ти му, Хебре, главата прие и
лирата, ала – о чудо! – доде сред реката се носят,
лирата някак печално ехти и печално езикът
шепне, макар без душа, и отвръщат в печал бреговете.
Вече далеч от реката си родна те плуват в морето
и се добират едва до лесбийския бряг на Метимна.
Слиза там долу духът и познава местата, които
нявга бе виждал, в полята на благочестивите сенки
той Евридика открива и с жадни ръце я прегръща.
Ту се тук двама разхождат със стъпки сдружени в простора,
ту подир нея пристъпва Орфей, ту закрачва пред нея
и безопасно се вече обръща към Евридика“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

I-III в. сл. Хр.:

Страбон VII, fr.18:
„В подножието на Олимп има град, Дион. А близо до него има едно село, Пимплея. Тук е живял Орфей, киконецът, както казват, чародей, който първоначално събирал пари от своята музика, наред с прорицателството и посвещаването в мистерии, но скоро след това решил, че е достоен за по-велики дела и си спечелил множество последователи и власт. Някои, разбира се, го приели драговолно, но други, тъй като го заподозрели в коварство и в насилие, се обединили срещу него и го убили. Наблизо се намира и Либетра (В. Русинов, 2007)
X,3,16
„На тях (фригийските празници) приличат и котитиите, и бендидиите при траките; и орфическите празници са започнали при тях“ (Св. Янакиева в: Извори за Тракия, 1981 (с. 86); с промени)

Конон, 1 (във Фотий. „Библиотека“ 186):
„Мидас се натъкнал на огромно съкровище и увеличил богатството си. След като станал слушател на Орфей в планината Пиерия, царувал над бригите с помощта на много умения“ (Д. Драгнев в „Старогръцки митографи“, 2015).
45:
„Четиридесет и петият е Орфей, синът на Еагър и Калиопа, една от музите. Той царувал над македонците и над Одрисида и се занимавал с музика, най-вече с пеене под съпровод на китара. И понеже тракийският и македонският народ обичат изкуствата, сред тях той бил особено много харесван от множеството. Мълвата твърдяла, че слязъл в царството на Хадес заради любовта към жена си Евридика и след като очаровал с песните си Плутон и Кора, получил в дар жена си. Но не могъл да се наслади на радостта, че била съживена, понеже забравил заповедите, свързани с нея. Бил толкова талантлив в омайването и умилостивяването с песен, че диви зверове, птици, а даже и дървета, и камъни се скупчвали около него от удоволствие. Загинал, разкъсан от тракийски и македонски жени заради това, че не им споделил тайнствата на оргиите, а може би и поради други причини. Казват, че заради нещастието с жена му намразил целия женски род. В определени дни въоръжено множество тракийци и македонци идвало в Либетра и се събирало в една къща, голяма и устроена за мистерии. Когато влизали за ритуалите, хората слагали оръжията си пред вратите. Веднъж жените издебнали този момент, грабнали оръжията и от гняв заради пренебрежението спрямо тях погубили притеклите се мъже. Орфей разкъсали на парчета и ги разпръснали в морето. Над омърсената страна настъпила чума, понеже жените не си били получили заслуженото. Но понеже искали да прекратят злощастието, те получили пророчество, че ще намерят избавление, ако открият главата на Орфей и я погребат. Открили я трудно, благодарение на един рибар около устието на река Мелет. Тя още пеела и не била претърпяла нищо от престоя си в морето, нито някое друго обезобразяване, обичайно след човешката смърт; цъфтяла и все още руменеела от жива кръв след толкова дълго време. След като я взели, жените я погребали и поставили отгоре й голям паметник. Мястото около него обявили за свещен участък и то известно време било хероон, а по-късно се наложило като светилище. Там Орфей е удостоен с жертви и всичко друго, с което се почитат боговете. За жени светилището е изцяло недостъпно“ (Д. Драгнев, 2015).

Аполодор I, 3,2-3:
„Син на Калиопа и Еагър е Лин (наричат го и син на Аполон), когото Херакъл убил, и Орфей – той изнамерил пеенето в съпровод на китара и с песните си раздвижвал камъни и дървета. Когато жена му Евридика умряла, ухапана от змия, той слязъл в Хадес, защото искал да я изведе оттам, и измолил Плутон да я пусне. Плутон обещал да направи това, ако Орфей не се обърне по пътя, преди да стигнат в къщи. Но той не повярвал, обърнал се да види жена си и тя отново се върнала в Хадес. Орфей сложил началото и на Дионисовите мистерии. Погребан е в Пиерия, разкъсан от менадите“ (М. Славова, 2015)
I, 9,25&
„Когато минавали край сирените, Орфей ги заглушил със своите песни и така предпазил аргонавтите“ (М. Славова, 2015)

Лукиан
– „Необразованият купувач на книги“, 11-12:
„Би било подходящо да ти разкажа и една лесбоска приказка, създадена в незапомнени времена. Когато тракийките разтерзавали тялото на Орфей, главата му, казват, изхвърлена заедно с неговата лира в Хебър, била отнесена от течението в Черния залив. Носела се тя върху лирата, пеейки скръбна песен за Орфей, а лирата й пригласяла под ударите на вятъра, връхлитащ върху струните й; и унесени в тази тъжна песен, се спрели на бреговете на Лесбос. Тамошните жители вдигнали главата и я погребали на мястото, където сега се намира храмът на Бакх, а лирата посветили в храма на Аполон, в който тя останала непокътната векове наред. След време Неант, синът на тирана Питак, научил, че някога тази лира раздвижвала и животни, и растения, и камъни и звучала дори след смъртта на Орфей, без никой да я докосва. Закопнял да се сдобие с нея, подкупил с големи пари жреца и го убедил да остави на нейно място друга, напълно подобна на орфеевата, а нему да даде истинската…“ (Вл. Атанасов в Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986)
– De astrologia, 10:
„Гърците не са чули за астрономията нищо нито от етиопците, нито от египтяните; но тези неща пръв им разказа Орфей, синът на Еагър и Калиопа, и то не твърде явно. Той не изнесе знанието си на светло, но го насочи към магия и свещенословие, каквато беше и неговата мисъл. Като създаде лирата, той правеше празници и пееше за свещеното; а тя, бидейки седмострунна, предаваше хармонията на движещите се звезди. И като изследваше и раздвижваше тези неща, той омайваше и овладяваше всичко; защото не гледаше онази лира, нито го беше грижа за другите музотворения; но това беше голямата орфеева лира. И като оцениха тези неща, гърците им дадоха дял в небето, и така много звезди се наричат `лира на Орфей`. Така че ако видиш някой път Орфей, изобразен с камъчета или цвят, да стои в средата сякаш пее като държи в ръце лирата, а около него да стоят безброй същества, сред които има и бик, и човек, и лъв и всяко от другите; та като видиш онези неща, си спомни за тези – каква е неговата песен, каква е лирата, и какъв бик и лъв слушат Орфей. Ако разбереш причините, за които говоря, ще видиш всяко от тези неща и на небето.“

Павзаний IX, 30:
„До тракиеца Орфей е поставена статуя на Телете, а около има зверове от камък и бронз, заслушани в песента му. Според мен Орфей превъзхождал предшествениците си с красотата на своя стих, и си спечелил голяма власт, защото се вярвало, че той е открил мистериите, очищението от грехове, изцеряването от болести и средствата да се избегне божественият гняв. Според някои, Орфей загинал ударен от мълния, хвърлена по него от бога, защото разкрил в мистериите на хората неща, нечувани до тогава. Уж той слязъл жив в Хадес, за да измоли жена си от долните богове. Други са казали, че жена му умряла преди него и че заради нея той отишъл в Аорнон в Теспротида, където от стари времена имало прорицалище на мъртвите. Мислел, казват, че душата на Евридика. го следва, но когато се обърнал я изгубил и от мъка се самоубил. Македоните, обитаващи района под планината Пиерия и града Дион твърдят, че тъкмо там Орфей загинал от ръцете на жените. По пътя от Дион към планината, на около двадесет стадия, стигаш до една колона вдясно, върху която е поставена каменна урна, която според местните хора съдържа костите на Орфей. В Лариса чух друго сказание, как на Олимп имало град Либетра, където планината е обърната към Македония, недалече от който град се намирала гробницата на Орфей. Който се е посвещавал на изучаване на поезията знае, че всички химни на Орфей са много кратки и че общият им брой не е голям. Ликомидийците ги знаят и ги пеят по време на своите мистерии. По поетическа красота за тях може да се каже, че отстъпват на химните на Омир, докато от боговете са почитани повече“ (В. Русинов, 2005)

Атенагор. „За християните“ 18:
„А Орфей, който пръв изобрети имената на боговете, изложи родословията и каза какво е извършено от всеки, и беше прието, че сред гърците той богословства най-истинно, и когото Омир следва в повечето неща и особено що се отнася до боговете – и той твърди, че първото им раждане е от вода: `Океан, от когото всичко се поражда…`“
32:
„Или пък техният поет Орфей, който представи Зевс като по-нечестив и престъпен и от Тиест; защото и онзи се е съединил с дъщеря си според оракула, защото искал да царува…“

Тациан. „Против елините“, 1:
„Да се упражнявате в поезия и да пеете ви научи Орфей; същият ви даде и мистериите.“

Диоген Лаерций. „Животът на философите“ („Въведение“):
„Тези, които приписват откриването й [на философията] на варварите, привеждат като доказателство тракиеца Орфей, като твърдят, че бил философ, и при това най-древният. Аз не знам дали подобава да бъде наричан философ този, който изрича такива мерзости срещу боговете и не ми е известно как трябва да бъде назован човекът, който приписва на всевишните всички човешки страсти и такива позорни деяния, каквито рядко някой измежду хората би изрекъл на глас. Преданието гласи, че загинал, разкъсан от жените, но в македонския град Дион има надпис, според който Орфей умрял, поразен от мълния…“ (Т. Томов, 1985/2002)

Филострат. „Аполоний“ IV, 14:
„А като спря на Лесбос, посети и светилището на Орфей. Казват, че някога там Орфей се наслаждавал на мантиката, докато Аполон не се заел с него. И тъй като хората още не са ходели за прорицания на Гринейона, нито на Кларос, нито там, където е аполоновият триножник, а само Орфей пророчествал – когато главата му дошла от Тракия; и когато пророкувал, богът се явил и рекъл: `Престани вече с моите неща; достатъчно те търпях, докато пееше…`“

Елиан VIII, 6:
„Разказват, че у старите траки никой не познавал буквите. Всъщност всички варвари, населяващи Европа, са смятали, че е изключително срамно да си служат с букви. Напротив, сред жителите на Азия, както казват, писмеността била много разпространена. Поради тази причина някои се осмеляват да твърдят, че и Орфей не е бил мъдър, щом е бил тракиец, и че изобщо митовете за него са лъжливи…“ (Н. Шаранков, Н. Панова, 2009)

IV-XII в. сл. Хр.

Темистий XVI, 209c-d:
„Така че някога силата на музиката е била по-свойствена за Тракия от тази на оръжията; и не би трябвало да се съмняваме, че след звуците на орфеевата лира са вървели глигани, а заедно с тях са го следвали и дървета, и камъни – натам, накъдето ги поведе с песните си. Но Орфей, както изглежда, е бил способен да омагьосва дивите животни, но не е можел да овладява враждебността на хората. И тракийските жени отрекли неговата музика; те не само не са били запленени от песните, но дори са били разярени и направили с певеца това, което са направили.“

Прокъл. „Коментар към `Държавата`“ I,174,2:
„И не само Омир и онзи Демодок, но и за Орфей се разказва, че е претърпял трагически такива неща – заради съвършения живот в музиката. Нали като бил разкъсан и разхвърлян на части, той напуснал тукашния живот: защото, както мисля, онези тогава се приобщавали към неговата музика на части и разделено, и не можели да възприемат цялото и завършено знание. Най-високата й и първа част са приели обитаващите Лесбос; и може би затова митът казва, че след като бил разкъсан, главата му била отнесена на Лесбос. Но за Орфей, който бил водач на Дионисовите обреди, митовете казват, че претърпял неща, подобни на случилите се на чествания в тях бог (защото и разкъсването е един от знаците на Дионисовите празници).“

„Орфическа аргонавтика“, 11-33:
„Славех първо ужасната Необходимост на древния Хаос, Кронос (Χρόνος), който родил Етера (Αἰθήρ) и двуприродния (διφυής) Ерос. Той бил с огнен образ, славен баща на вечната Нощ, когото по-младите смъртни наричат „Фанес“ – защото се явил пръв.
И раждането на мощната Бримо [Хеката] и Земеродените (Γηγενεῖς), които извлякоха от небето печалното (λυγρόν) семе: от него произлезе родът на смъртните, които вечно живеят по земята. Също служението (θητείη) на Пеан и почитта (λατρείη) към планинската майка, която в кибелските планини е родила Персефона от страшния Кронион; и прочутото разпръсване на разкъсания Загрей. И оргиите (ὄργια) на идейците, корибантската неизмерима сила, скитането (πλάνη) на Деметра и голямата й скръб за Персефона; за това, че беше законодателка, и за бляскавите дарове на кабирите. Неизречимите оракули (χρησμοὶ ἄρρητοι) на Нощта за вожда Бакх; святия Лемнос и приморския Самотраки; Афродита с Адонис и Кипър; оргиите на Праксидика и играчките на планинската майка; плачовете на египтяните и свещеното миро на Озирис“ (Abel, 1885; взет е предвид преводът на Г. Батаклиев, 1989)

Ант. Пал. VII, 9:
„Орфей, синът на муза Калиопа, е в гроба
при тракийското олимпово подножие;
на него дъбове се покоряваха и следваха го камъни
бездушни, стада от горски зверове.
Той някога откри мистерийните обреди на Бакх
и стих създаде в героична стъпка.
И омагьоса с лира тежкия разсъдък на неумолимия
Климен, непобедимия му нрав.“
10:
„Орфей, сина на Калиопа и Еагър мъртъв
оплакаха безбройно руси бистониди
окървавиха пъстрите ръце, засипаха със
черен прах тракийските си плитки.
Проляха сълзи и самите музи пиериди,
и редом с Ликий с форминкса оплакаха
певеца. Ридаеха и дъбове, и камъни,
които някога омайваше обичаната лира.“

Ватикански митограф I, 76:
„Орфей, син на Еагър и музата Калиопа, имал за съпруга Евридика, според мнението на някои – дъщеря на на Аполон. Нея я преследвал пастира Аристей, син на Кирена, обхванат от страст и желаещ да я обладае; и тя, докато бягала от него, попаднала на змия и това била причината за смъртта й. Орфей, воден от копнеж за съпругата си, опитал със сладостта на песента на китарата си да умилостиви Хадес и Персефона, така че да отведе Евридика на горния свят. Така че той слязъл при подземните и с песента си предизвикал състраданието им; и получил Евридика като се споразумял с тях да не се обръща да я види, докато не стигне горния свят. И тъй като за влюбените е трудно да се въздържат, Орфей, тъй като се боял да не би Хадес да не удържи на думата си, погледнал назад и направил труда си напразен. И като се върнал след това горе, поради нещастния си брак той възненавидял целия женски род и се предал на самота.“

сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1:
„Син на Калиопа е Орфей, понеже е откривател на сладкодумното поетическо изкуство и на химните към боговете“ (Л. Гайдова в Извори за Тракия, 1981 (с. 54))

сх. към Есхил. „Перси“, 883:
„Лесбос е еолийски полис, метрополия на еолийските градове, с обиколка девет стадия, който изявява претенции за главата на Орфей. Защото казват, че след смъртта му тя била занесена там говореща. А това се е разказвало, защото наред с Орфей там е имало и други високообразовани хора, като Арион от Метимна, Питак, поетът Алкей и Сафо“ (Св. Янакиева в Извори за Тракия, 1981 (с. 83); с промени)

сх. към Еврипид. „Хекуба“, 1267:
„Някои казват, че прорицалището [manteion] на Дионис било около Пангей, други – около Хемус, където се намират и писанията [надписи/записи, anagraphai] на Орфей върху дъсчици, за които се говори и в `Алкестида` [966]“ (Св. Янакиева и Л. Гайдова, Извори за Тракия, 1981 (с. 113); с промени)

„Суда“:
„От Либетра в Тракия (град под Пиерия), син на Еагър и Калиопа; Еагър бил потомък на Атлас от пето поколение. Родил се 11 поколения преди Троянската война и казват, че бил ученик на Лин. Живял 9 поколения, а според други – 11. Написал „Свещени слова“, които според някои били на питагорееца Керкопс. „Оракули“ и „Обреди“, които се приписват на Ономакрит; „Теогония“, „Химни“.“

Иоан Цец. „История“ II, 843-867:
„Евридика бе съпруга на Орфей.
За нея казват, че умряла, от змия ухапана
ала била изведена на светлина отново, щом
Хадес с Кора омаял с музика Орфей.
[алегорично обяснение –
Евридика била излекувана от мъжа си]
Че можел да лекува тези, сам той ни казва
в „Литика“ епически и пише тъй: […]“
XII, 179-187:
„Орфей живя в едно и също време със Херакъл
години сто преди Троянската война
както ми казва и Орфей във `Литика` за себе си;
твърди, че малко след Хелен е,
а поколение едно след него идва Омир.
А той съгласно Дионисий циклографа
живял е и при двата бойни похода:
тиванския и елинския заради Елена.
Съгласно с Дионисий Диодор говори
а и безбройни други, които следва Цец.“
XII, 305-315
„Орфей бе трак, от одриска Бисалтия
син на Менипа на Тамирис и на Еагър,
и както по-алегорично казват, на Калиопа.
И казват, с музика омайвал зверове и камъни…
а истината е, че с музика омайвал всички хора –
и земеделци, и каменоделци и зверонравни
които си оставяли делата и го следвали.“

*

Библиография

За предомировите поети:
Н. Генова. За един тип културен герой в старогръцката митология (Лин, Тамирис, Музей, Евмолп, Амфион). СУ, 1988 (дипломна работа)

Общо за Орфей и свидетелствата за него в литературата:
Б. Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. УИ, 1991

За орфиците:
Ив. Георгов. Орфици. В: История на философията т. I. Предсократовска философия. София, 1925.

За някои орфически папируси и текстове върху друг материал:
Михаела Йорданова-Алексиева. Елински орфически свидетелство. „ЛИК“, 2004.

Орфически текстове:
Орфей. Химни. Аргонавтика. Превод Г. Батаклиев. „Хр. Г. Данов“, 1989

J W Waterhouse Ulysses and the Sirens 1891

За Одисей

[по повод на „Одисей“, на сцената на Драматичен театър-Пловдив]

Не е излишно да се каже, че образът на Одисей в цялата позната история стои изцяло върху Омир. Говорим ли за Одисей, ние непременно говорим за Омир: за “Одисея“-та, но и за „Илиада“-та, където той също е действащо лице, и то не от най-незначителните.

Присъствието на Одисей в историята на културата е толкова силно, че хората понякога мислят, че той е може би историческо лице; или ако не го мислят, поне така го усещат. Защото, мислейки за Одисей, те си казват: „А дали ще го представим както трябва?“ Но той не е историческо лице, а просто литературен герой. Поради това, когато става дума за него, не бих употребил и думата „мит“. Защото ние нямаме мит за Одисей, а по-скоро литературно произведение, създадено от първия поет на историята: и в двата смисъла първи.

Така че ще се занимаваме с един литературен образ. За щастие имаме добра основа, това са „Одисея“ и „Илиада“; и когато има отклонения от този образ, които всеки творец би могъл да направи, то той знае от какво са тези отклонения. Това няма да са отклонения от нещо исторически доказуемо или пък въображаемо, а от един конкретен текст. Така че моята работа тук е просто да осведомя слушателите какъв е този текст; за какво става дума в „Одисея“ и „Илиада“, а и покрай тях. Значи ако има някои, които са ползвали образа на Омировия Одисей (а това е започнало още от античността), кои са те и как са го ползвали; и как да се подходи към Одисей, така че да сме верни на високия литературен дух на „Одисея“ и „Илиада“.

Може да се поговори и по темата за положителността и отрицателността. При Омир това е сложно, тъй като, както ми изглежда, в „Илиада“ отрицателни герои няма. Но в „Одисея“ има – тя е първото произведение в европейската литература, в което виждаме отрицателни герои. В „Илиада“ не, там дори един Терсит е по-скоро комичен, отколкото отрицателен. Но в „Одисея“ има предатели, което вече е нещо тежко.

Образът на Одисей е сложен: защото, както ни го е представил Омир и още повече поетите след него (като Софокъл), това е един спорен човек. Той има врагове, и при това неговите врагове не са просто някакви лоши хора – те също са големи герои. Тогава защо са му врагове? Самата „Одисея“ започва с оправдание: защо той се спаси сам, а имаше толкова хора около него? Какво направи с тях, жертва ли ги? И се обяснява, че той не ги е жертвал, но поради своята недосетливост, прибързаност и други недостатъци, те са изгинали по пътя. Така че „Одисея“ е интересна и с това, че тя работи върху положителността на героя, докато „Илиада“ – не, тя е някак по-отдръпната от героите си и ги поставя на по-висок пиедестал. Затова там всички са положителни.

„Съвременността“ – тя не е нещо толкова плоско и тясно, колкото се случва някой да си го представя, или да го прокламира.
Съвременността може да се удължава и удълбочава; и образованието служи за това, това е една от големите му задачи. Образован човек е този, който има „дълга съвременност“. Няма образован човек, който да е съвременен просто тук и сега, ограничавайки се с последните десет години. И не става дума само за това, да учим през целия си живот; а за това, че човек трябва да се чувства съпричастен на историята дотолкова далеч, доколкото това е възможно. Той трябва да чувства близки до себе си дори хората, живели преди много векове: което значи, че неговата съвременност продължава, тя отива надалеч.
Докато ако човек пренебрегне историята и опита да заживее само с днешния ден, това ще е беда за него. Тогава той ще се огъва като „тръстика на вятъра“, както е писано в една книга. А образованият има голяма опора, това е историята: и през годините с много учене и размисъл той постепенно се изравнява с нея. Така че задачата на образованието е да изравни човека с историята. Тя е голяма; тежка, но и величествена.

*

1. Откъде знаем за Одисей

Познаваме го най-напред и главно от Омир, където той е първо воин (в „Илиада“), а после пътешественик и разказвач (в „Одисея“). Представян е и в трагедията, преди всичко от Софокъл. Там той, както и при Омир, е любимец на някои богове (Атина), но също е и омразен на някои герои (в „Аякс“); често говори софистически и си служи с измама („Филоктет“).
По-косвени са представянията в реториката, където образът му се използва от някои ретори за учебните им речи („Апология на Паламед“ на Горгий и „Реч на Одисей“ на Алкидамант).
През средновековието и извън Византия Одисей е познат главно от преразкази на Омир и Троянската легенда. Известен е и в България чрез един вариант на „Троянската притча“ (представяне на Троянската легенда от първите троянски царе до разрушението на града: адаптация на хърватски текст, който е превод от латински. Й. Иванов. Старобългарски разкази, 1935. с. 108-128).

2. Кой е Одисей

Той е цар на Итака. Но трябва да се има предвид, че „царете“ (basileis) в Омирово и Хезиодово време не са абсолютните монарси от късната античност и средновековието, а са по-скоро владетели на някой влиятелен град и така се оказват „лидери“ в областта му. Това се отнася и за епохата, която Омир представя в поемите си и която от негова гледна точка е далечна древност. Във всеки случай тези „царе“ са благородници, което значи, че родът им обикновено възхожда към някой известен герой, а чрез него и към боговете. Впрочем тази идея за благородничество е много устойчива през античността, така че и атинянинът Алкивиад („Алкивиад“, 121) смята, че родът му тръгва от Еврисак, сина на Аякс от Текмеса, който е син на Теламон и внук на Еак, който пък е син на Зевс от нимфата Егина; а Юлий Цезар се е смятал за потомък на Юл (Асканий), сина на Еней и следователно на Афродита. Одисей не е изключение: не е съвсем ясно към кого възхожда рода на баща му Лаерт, който е син на Аркизий; но чрез майка си Антиклея и баща й Автолик той е правнук на Хермес (от Хиона, според Овидий: „Метаморфози“ XI, 300-312). За Автолик Овидий казва следното: „От крилоногия бог се роди измамлива издънка – беше синът Автолик на каква не измама способен, можеше бялото в черно и черното в бяло да сторва, бе в хитрините достоен наследник на своя родител“ (Г. Батаклиев, 1981)

Изглежда неслучайно, че Одисей е потомък точно на Хермес. Той е бог, свързан с някои изкуства, първо с музикалното, защото е откривател на лирата („Химн към Хермес“, 25-59); освен това се слави като покровител на крадците, вероятно защото сам той е бил такъв (веднага след раждането си откраднал кравите на брат си Аполон: „Към Хермес“, 73-140). При Омир той често е вестител на волята на Зевс и поради това посещава някои божества (Калипсо, за да й каже да освободи Одисей); а също и съдейства на някои смъртни да изпълнят някоя опасна задача (превежда Приам до ахейския лагер в „Илиада“ и съветва Одисей как да се справи с Кирка в „Одисея“). Ето защо не е чудно, че Омир го представя и като водач на мъртвите към подземното царство („Од.“ XXIV, 1-100). Още от класическата епоха (V в.) би трябвало да е идентифициран с египетския Тот, който пък е смятан за откривател на писмеността (Платон, „Федър“ 274-275).

Одисей има една съпруга, известната благодарение на портрета си в „Одисея“ Пенелопа; но поне две любовници, като и двете са земни богини – Калипсо и Кирка. От Пенелопа се ражда Телемах, който също е главно действащо лице в „Одисея“, а от Калипсо – Навситой и Навсиной (според „Теогония“ на Хезиод, може би близнаци). От Кирка е роден Телегон, който и убива баща си след години, по нещастно стечение на обстоятелствата: бил тръгнал да го търси, пристигнал на Итака, скарал се с местни пастири, които Одисей защитил; и така влезли в двубой, завършил със смъртта на Одисей. Според някои Одисей е имал и други съпруги или любовници: първо царицата на Теспротия Калидика, която ражда Полипет и след това някоя етолийска принцеса, от която се ражда Леонтофонт (Прокъл, „Христоматия“ 242; Аполодор, „Епитоме“ 7, 34-40). Известни са сантименталните му отношения с девойката Навсикая, чийто баща Алкиной му я предлага за жена, ако остане да живее на острова на феаките („Од.“ VI, 139-315; VII, 311-315; VIII, 456-469).

Според Омир той е царувал и над съседните острови, или поне е предвождал обединените им войски срещу Троя. Това са Омировите Сама и Дулихий (като не може да се установи в каква степен и дали съответстват на Левкада и Кефалония); а също и Закинт, който е споменат в поемите с това име.
Още в античността е имало съмнение дали Омировата Итака е същата като днешната: те са основани на един стих от „Одисея“ (IX, 25), според който Итака е „най-западна“ от островите в областта (а тя не е). Но най-известният античен географ Страбон оспорва това тълкуване и смята, че все пак става дума за малкия продълговат остров източно от Кефалония, който и днес се казва Итака („География“ X,2,12).

Макар и да произхожда от Хермес, Одисей е покровителстван главно от Атина и може да се смята за неин пръв любимец: тя се грижи и за семейството му, като предвожда Телемах към Пилос и Спарта, успокоява и приспива Пенелопа, а когато е нужно и я разкрасява. Атина е богиня на някои изкуства (тъкане), включително и на бойните, защото охотно участва в битки: още от „Илиада“ V, където се сражава заедно с Диомед и му помага да рани самия Арес; и затова често се изобразява в пълно бойно снаряжение. Тя е зачената от Зевс и богинята на мисълта Метида, и някои казват, че ако се била родила мъж, щяла да бъде по-могъща от Зевс (Хезиод. „Теогония“, 886-900); а той самият я предпочита пред останалите си дъщери (музите) и въобще пред всички останали божества. Тя дава полезни съвети на любимците си и често разговаря лично с тях, като се преобразява на смъртен мъж или жена, или просто остава невидима за околните (с Телемах и Одисей на Итака, но и с Ахил и Диомед пред Троя ).

Има обаче и могъщи богове, които преследват Одисей – такъв е Посейдон, който му се гневи заради ослепяването на сина му, циклопа Полифем. Посейдон лично разбива сала му, с който той се придвижва, след като напуска Калипсовия остров; оставя го сам в открито море и той едва успява да се добере с плуване до острова на феаките, и пак с помощта на божества – Атина, която спира ветровете и морската нимфа Ино, която му дава забрадката си, за да я използва като спасителна жилетка („Од.“ V, 282-462).

Од и Навсикая

3. Одисей при Троя

Според „Илиада“, а и при Есхил („Агамемнон“, 841-844) Одисей подкрепя главнокомандващия и брат му Менелай, които са организирали похода: независимо, че в началото се е опитал да избегне участие във войната. Оттогава впрочем е започнала враждата му с Паламед, тъй като той е разобличил преструващия се на луд Одисей, като е заплашил, че ще убие малкия Телемах. При Троя обаче Одисей му отмъщава, като организира процес срещу него с обвинение в предателство и шпионаж в полза на троянците; и Паламед е екзекутиран (Аполодор, „Епитоме“ 3, 7-8; разказът за този процес е използван от Горгий в „Апология на Паламед“, а Платон в „Апология на Сократ“ отбелязва, че и Паламед, и Аякс са станали жертва на несправедливо отсъждане).

По време на войната Одисей често участва в дипломатически мисии и посредничества. Първо отива с Менелай в Троя, което се случва преди събитията, разказани в „Илиада“ (за посланичеството им споменава Антенор в „Илиада“ III, 203-224, като отбелязва силното впечатление, което направил Одисей с красноречието си); после ръководи връщането на отвлечената Хризеида на баща й (I, 311); участва в пратеничеството при Ахил, за да го убеди да се присъедини към войската (IX, 169-306); заедно с Диомед отива на нощна разузнавателна акция (Х). Когато е необходимо да се открие и доведе във войската някой герой, обикновено той е натоварен със задачата: и така довежда Ахил, Неоптолем и Филоктет („Филоктет“ и др.).
Ораторското му умение и политическата му ловкост се проявяват в разни военни и процедурни хитрости и му помагат да придобива дори онова, което изглежда, че заслужават повече други. Така заедно с Диомед се промъква инкогнито в Троя и разговаря тайно с Елена („Од.“ IV, 239-264); тогава открадва и една стара дървена статуя на Атина („Паладиона“), без която, според едно пророчество, Троя нямало да бъде превзета (Аполодор, „Епитоме“ V,13). Той измисля хитростта с Троянския кон и е един от онези, които влизат в него; и когато троянците разглеждат коня, а Елена чука отвън и ги вика с гласовете на съпругите им, той пречи на по-несъобразителните да се издадат („Од.“ IV, 264-289). Неговите действия са причина за смъртта на двама известни герои – единият е споменатият Паламед, а другият е Аякс, който се самоубива от гняв и срам заради понесеното унижение: защото не му присъждат доспехите на Ахил и след това в състояние на умопомрачение избива част от добитъка на войската, взимайки животните за Атридите и Одисей.

Това са все дела, при които е необходима по-скоро ловкост, съобразителност и дори безскрупулност. При военни действия обаче Одисей не отстъпва на повечето големи герои, макар да не е толкова изявен, колкото са Ахил, Аякс, Диомед и Атридите. В XI песен заедно с Диомед се сражава на първа линия срещу троянците, като и двамата са ранени (310-487). Като борец е един от най-добрите, така че дори Аякс не успява да го победи (XXIII, 709-739). На игрите на острова на феаките, където бива предизвикан от някакъв местен младеж, той хвърля диска по-далеч от всички („Од.“ VIII, 158-198). По този повод казва, че никой от днешните хора не може да го победи в стрелба с лък, с изключение на Филоктет, който стреля с лъка на Херакъл („Филоктет“, 260; 1426); самият Одисей пък пази у дома си лъка на Еврит, който някога се състезавал по стрелба със самия Аполон („Од.“ VIII, 215-228; XXI, 11-33).

При превземането на Троя внимава да не се оскверни с жестоки и несправедливи дела (като Неоптолем, който убива Приам при олтара на Зевс или Аякс Ойлеев, който насилва Касандра в храма на Атина). Някъде се казва, че при разпределението на пленените жени е получил Хекуба, но това не се потвърждава от „Одисея“.

4. Приключенията на Одисей

Той потегля към Итака начело на 12 кораба с моряци и минава през серия от приключения; и накрая, след корабокрушение, достига острова на Калипсо съвсем сам. Ето кои са те („Одисея“ V-XII).

Първо (1-во приключение) корабите им спират на тракийския бряг недалеч от Троя (която е на брега на Хелеспонта) и там те нападат един киконски град (киконите са траки). Превземат го, избиват мъжете и го разграбват, но след това не заминават, както настоява Одисей, а остават да пируват на брега, смятайки, че са вън от опасност. Но рано на другия ден са нападнати от други кикони, така че те едва се спасяват и губят по 6 души от кораб (IX, 39-59). След това плават на юг, като спират за кратко на сушата, за да изчакат разразила се буря, и на третия ден опитват да заобиколят пелопонеския нос Малея, но не успяват; и ветровете ги отнасят първо към остров Китера, а след това в открито море. Плават в продължение на 9 дни и попадат на земята на лотофагите (2-ро), където за малко не загубват двама от другарите си, които опитали от лотоса и после отказали да си вървят; но Одисей насила ги връща обратно на кораба им (IX, 80-105).

След това стигат при циклопа (3-то). Предполага се, най-малко от Вергилий нататък („Енеида“ III, 570-691), че земята на циклопите е в Сицилия, недалеч от вулкана Етна. В това приключение се проявяват много от качествата на Одисеевия характер: любопитство, което го въвлича в опасни премеждия; търпеливост и присъствие на духа дори в най-страшни ситуации (изяждането на другарите му); притворство и изобретателност, благодарение на които успява да напие циклопа и да го ослепи, но без да го убива. В началото не казва истинското си име, а се представя като „Никой“, така че глуповатият циклоп не успява да убеди съседите си да му помогнат, като казва, че „никой“ го е наранил. Накрая Одисей проявява дързост и тщеславие, защото би могъл и да не му съобщава истинското си име след като са се качили на кораба; но все пак му го казва, така че циклопът, ориентирайки се по слух, едва не разбива кораба им, като хвърля по него скали (IX, 60-504).
След това попадат на плаващия и изцяло ограден с крепостна стена остров на Еол (4-то), който управлява ветровете. Той ги настанява в къщата си за гости, където те прекарват добре цял месец; а после им дава в дар попътен вятър, като всички останали им предава завързани в чувал, така че да могат да плават безпрепятствено. Те наистина плават лесно и на десетия ден вече виждат огньовете на Итака; но докато Одисей спи, неговите алчни и подозрителни другари решават да отворят чувала, за да видят дали не е получил от Еол прекалено скъпи подаръци. Ветровете излизат отвътре и отнасят кораба в открито море. Те попадат отново при Еол и Одисей отива да му разкаже какво се е случило; но Еол го прогнва, защото смята, че такъв човек трябва да е омразен на боговете (X, 1-76).
После пристигат при лестригоните (5-то), което се оказва най-катастрофалното им приключение. Това са гиганти, подобни на циклопи и също така човекоядни. Градът им се намира на удобно пристанище, до което обаче се стига по много дълъг и тесен проток; и Одисей, преценявайки, че може да се окаже в капан, остава със своя кораб в началото на протока. Всички други влизат в залива и там корабите им (11 на брой) са потопени и самите те са избити от лестригоните (X, 77-134).

Кирка 2

После, останали само с един кораб, попадат на острова на Кирка (6-то), където тръгналият на разузнаване Одисей убива един голям елен, с който се нахранват. От това става ясно, че той е добър ловец, което после се потвърждава с разказа за глигана, който той убил на планината Парнас още като юноша, когато бил на гости на дядо си Автолик във Фокида (XIX, 394-466). На острова на Кирка му идва на помощ Хермес: среща го в гората и му дава магическа билка, с която да се защити от чародействата й. Другарите му обаче, които преди това са отишли на разузнаване, са били превърнати в свине. После той принуждава магьосницата да ги превърне отново в хора, като и след превръщането те се оказват дори по-хубави от преди. Там прекарват една година (Х, 135-470).

Кирка J W Waterhouse 1914

След това Одисей научава от Кирка, че трябва да иде в царството на Хадес, където да се срещне с душата на прорицателя Тирезий, който ще му разкаже как да постъпи, след като се завърне в Итака – за да избегне гнева на преследващия го Посейдон. Одисей наистина заминава нататък (7-мо): това място, където той ще се срещне с душите на мъртвите, е отвъд Океана. Там той се среща с Тирезий, а освен това успява да поговори и с някои близки мъртви – с майка си Антиклея, Ахил, Агамемнон, а също със случайно загиналия преди тръгването им Елпенор, който го моли да го погребе, като се върне при Кирка (Х, 488-XI-640). Връщат се и Кирка разказва на Одисей какво предстои: островът на сирените (8-мо), после протокът, където се намират Сцила и Харибда и накрая тринакийският (вероятно сицилийски) бряг, където пасат кравите на Слънцето (Хелиос) (XII, 1-141). Одисей се сбогува с нея, като съобщава на другарите си само част от предстоящото, а друго премълчава; защото е принуден да жертва шестима от тях, когато преминават покрай пещерата на Сцила (9-то). След като прекарват един месец в Тринакия поради безветрие и започват да гладуват; другарите му се възползват от отсъствието му (той е отишъл по-навътре в сушата, за да се помоли на боговете и там заспива) и заколват няколко от свещените крави (10-то).

Затова след потеглянето им Зевс изпраща буря и корабът потъва; всички се издавят, а Одисей плава девет дни върху част от останките, докато накрая вълните го изхвърлят на Огигия, острова на Калипсо, която се грижи за него седем години и му предлага да го направи безсмъртен и вечно млад; и да остане там завинаги като неин съпруг (11-то) (XII, 142-450).

Од и Калипсо

5. Одисей в Итака

След всичко това, което Омир предава като разказ на самия Одисей по време на пира при своите домакини (12-то), феаките го надаряват богато и го изпращат до Итака с един от техните вълшебни кораби, които се движат без кормчия, а се насочват само от мисълта на екипажа (XIII, 1-95). Там той отново минава през тежки премеждия. Първо е посрещнат от Атина, която, престорена на млад овчар, го разпитва какъв е и откъде е, а той лъже, че идва от Крит, където бил убил сина на Идоменей. Атина се усмихва ласкаво и му се представя, след което помага да пренесат подаръците на феаките в една близка пещера и затваря входа й с камък, който смъртни хора не биха успели да преместят (XIII, 221-371).
Следвайки съвета й, той се отправя не към града, а към един от свинарниците, където е посрещнат от стария им верен семеен роб Евмей, който се грижи за свинете. От него научава за трудностите в дома: жена му и Телемах са заобиколени от младежи, които от години посещават двореца и настояват Пенелопа да си избере един от тях за съпруг. Той скрива от Евмей кой е, като му предлага една от многото лъжливи истории, които после ще разказва и на други: но отбелязва, че идва от Теспротия, където узнал от местния цар, че Одисей е жив и не след дълго ще се завърне (XIII, 372-XIV, 409).
После се появява Телемах, комуто Одисей бива представен от свинаря като изпаднал скитник; но след като Евмей отива в града за да съобщи на Пенелопа, че синът й се е върнал от Пилос, Атина се явява в къщата, невидима за Телемах, и съветва на Одисей да му се открие; като променя и външния му вид, така че да изглежда по-млад, по-строен и дори по-добре облечен. Телемах се стряска, като вижда тази промяна, а Одисей му обяснява на какво се дължи тя и двамата се замислят как да се справят с множеството кандидати на Пенелопа; които заедно с придружителите им били повече от 100 души (XVI, 4-257). Евмей се връща и на другия ден тримата тръгват към града – първо Телемах, а след това Одисей и Евмей. По пътя попадат на един от неверните роби – грубия козар Мелантий, който оскърбява Евмей, злослови за отсъстващия Одисей и семейството му и е в добри отношения с натрапниците (XVII, 1-260). Така по пътя Одисей узнава кои от приближените на семейството са останали верни; пристига в двореца, където всички го смятат за просяк и там търпи различни унижения.
Все пак е поканен на разговор при Пенелопа, която е чула, че може да разкаже нещо за отсъстващия й съпруг; макар че не очаква много, защото е свикнала при нея да идват всякакви хора, които да я занимават с измислени истории за Одисей (XVII, 542-589). Одисей й се представя за роден брат на критския цар Идоменей, и разказва как някога оказал гостоприемство на мъжа й, когато той минавал през Крит на път към Троя; и на въпроса й как е бил облечен и кои са били придружителите му, той точно описва детайли от облеклото му, както и от вида на хората около него. Пенелопа се удивлява и признава, че той е първият, който я е убедил, че е видял Одисей; но това за нея е причина само за сълзи, защото вече не вярва мъжът й да се върне. Одисей я окуражава и й казва да не губи надежда; според него той щял да се върне съвсем скоро (XIX, 53-307).

Пенелопа F S Mushamp 1851-1929 а

След това по внушение на Атина Пенелопа решава да обяви състезание за ръката й, като предлага на кандидатите да стрелят с лъка на Одисей, като опитат да прекарат стрела през халките на наредени една след друга 12 брадви. Никой не успява дори да опъне лъка на царя; тогава самият Одисей предлага да му го дадат и въпреки възраженията и виковете на женихите, Евмей му го донася (XXI, 1-379). В този момент, освен Телемах, за самоличността на Одисей знаят още Евмей и говедарят Филойтий, който наскоро е дошъл от отсрещния остров с няколко крави, които да бъдат заклани за угощението на женихите. Също и старата икономка Евриклея, купена преди десетилетия от Лаерт и помнеща Одисей още като малко момче. Но всички те са предупредени да не съобщават за това дори на Пенелопа. Предната вечер Одисей и Телемах са успели да изнесат всички оръжия от гостната и да ги скрият в един склад; а когато той получава лъка, помощниците му заключват всички изходи. И така, макар и нелесно и с помощта на Атина, те успяват да унищожат всички врагове, макар в един момент предателят Мелантий успява да излезе през една забравена врата и да донесе оръжие от склада; но веднага бива хванат, завързан и впоследствие жестоко екзекутиран. Обесени са и няколко неверни и развратни робини – 12 от общо 50, чиито имена Евриклея съобщава на Одисей (XXI, 188-XXII, 487).
И така, след като всичко е свършило, Одисей се представя на Пенелопа, а тя го изпитва, предлагайки да донесат леглото им от спалнята в гостната; но Одисей възразява, като казва, че то е неподвижно, тъй като е изработено около дънера на една вековна маслина. Така най-сетне и Пенелопа се уверява, че мъжът й се е завърнал (XXIII, 85-240).

6. Одисей след Итака (и „Одисея“)

Според източници, различни от Омир, макар и донякъде опиращи се на него, Одисей не се е задържал дълго в дома си; но в съгласие с поръчаното му от Тирезий -да навлезе толкова дълбоко в сушата, че да срещне хора, които не са виждали весло и там да принесе жертва на Посейдон (XI, 119-137) – се е отправил към континента и е отишъл в Теспротия. Там, казват, е живял с някоя жена, а после се върнал и бил убит от сина си Телегон, когото никога преди това не бил виждал.
Съгласно поемата „Телегония“, за чието съдържание научаваме от Прокъл, преразказан през IX в. от патриарх Фотий, Телегон все пак узнал кого е убил, погребал баща си с нужните ритуали и после заминал за острова на майка си, придружен от Телемах и Пенелопа. Там той се бил оженил за Пенелопа (която не му е роднина, а само съпруга на покойния му баща), а пък Телемах – за Кирка; и заживели на острова за вечни времена, защото Кирка направила и тримата безсмъртни.

7. Одисей, Нестор и Ахил

Одисей е имал и приятели, и врагове, бил е и покровителстван, и преследван. От другите Омирови герои той прилича най-много на Нестор: храбър и разумен, отличен оратор, с щастливо семейство, минал през много премеждия, натрупал всякакъв човешки опит и доживял до дълбока старост.

В „Одисея“ Омир е избрал да го представи като щастлив човек. След всички премеждия той оцелява, побеждава враговете си и се установява в мир у дома си, заедно с добродетелната си жена и смелия си, умен и верен син: впрочем те и двамата са твърде подобни на него самия.

При Омир той изглежда сякаш като противоположен образ на честолюбиви и безкомпромисни воини като Ахил и Аякс. Но негативните черти в характера му са придадени по-скоро впоследствие от други автори (като Софокъл). В края на „Одисея“ виждаме в него човек, парадоксално подобен на Ахил: отказал да живее вечно в компанията на красивата богиня и избрал да се завърне при близките си и да умре при тях; както и Ахил се отказва от дългия и спокоен живот след войната, и предпочита да умре млад, но да отмъсти за загиналия си приятел и така да му остане верен.

*

[препратките към текста на „Одисея“ са според превода на Г. Батаклиев: „НК“,1981]

Нике

Елинизъм

1. Гърци и римляни

– Всъщност периодът, който предстои, е наистина много интересен. Досега имахме полисна литература и като изключим легендарните варвари, всичко беше локално гръцко.
– Местно и автентично. По традиционна рецепта, като киселото мляко от Родопите.
– Именно. Въпреки приключенията на Пир из Италия и Сицилия, а после превземането на Сиракуза и Първата македонска война, Рим в културно отношение остава terra incognita, далечен авзонийски запад. Обаче от средата на втори век, след сриването на Коринт, нещата се променят драстично. Имаме делегация на гръцки философи в Рим начело с Карнеад, Полибий заминава там като заложник, Панеций също влиза във връзка със Сципионовците и останалата местна интелигенция.
– Да, тук трябва да се търси началото на гръко-римската литература. Аз не обичам много латинизмите, но думата „конвергенция“ сега изглежда съвсем на място. Римляните напредват на изток, разрушават границите между дотогавашните държави, като целта им е обединение на териториите около морето, тоест съединение на бреговете му в една държава.
– Морето, което Платон нарече „залив на Атлантика“.
– Да. И същевременно гърците се възползват от това, за да вървят на запад и да разпространяват гръцкия език, книжнината и някои свои възгледи също така успешно, както след Александровите походи на изток, които са били победни за тях. Оказва се, както е забелязал Хораций, че ти можеш да загубиш една война с мечове, и същевременно да я спечелиш с мастило и хартия.
– Аз затова всеки път казвам, че Рим е един от елинистическите центрове. Това е факт, но с него трудно се привиква, защото езикът е различен.
– И защото имаме инерция на историческото мислене, четене на историята от бъдещето към миналото. От тяхна гледна точка Рим не е бил кой знае какво, просто една нова военно-политическа сила, каквито до този момент е имало много. И с неясно бъдеще. Но от наша, или по-точно от новоевропейска гледна точка, положението е друго: Рим е предопределен за господар на Средиземноморието, после той става държава-богоносец – единствената християнска империя на земята. После започва и спорът кой е истинският Рим – папският на Запад или гръко-славянският на изток. Поради това е неизбежно на Рим да се гледа като на нещо изключително, което той през II век пр. Хр., въпреки всичките си успехи, не е бил.

2. История и литература

– И така, елинизъм. Какво знаем за него?
– Разпространяване на елинството, както личи и от думата. Завземане на територии, основаване на нови градове.
– Унищожение на източната опасност. С персите е свършено, вся власт македонцам.
– Много войни. Уж си разпределят териториите, но не съвсем и започват междуособици, които никога не свършват, чак до римско време.
– Докато дойде римлянинът да въведе ред. Впрочем кога свършва елинизмът? Със самоубийството на Клеопатра?
– Наистина краят на елинизма има отношение към експанзията на Рим. Затова първата крачка е победата им над Филип V към 190-та, когато става ясно, че македонците не са им равностойни. После идва унищожението на Македония като държава и след това разбиването на Ахейския съюз. Това са три събития през II в.; впрочем и разрушението на Картаген не е без значение, макар че става на запад. Защото то освобождава силите на римляните, така че всичко да се насочи към източния фронт.
– Направо като немците през ВСВ. При това с по-голям успех, защото я няма атлантическата опасност.
– И православната империя, макар дегизирана като комунистическа.
– Наистина краят е присъединяването на Египет. Впрочем персите никога не са били побеждавани напълно, просто е разрушена световната им империя. След време на тяхно място идват арабите и това става малко след края на нашия период, през VII в. А иначе литературата, която ни интересува тук, завършва със Страбон. След това вече минаваме към Рим – доколкото той има отношение към гръцката литература.
– Като изключим езика, това е просто още един гръцки град. При това голям.
– Но откъде ще започнем? То не е като класиката, там е ясно: първо епос, после лирика, после останалото. А тук всичко е наведнъж.
– Точно така. През елинизма има всичко, освен трагедия – говоря за оцелялото, разбира се. И реториката липсва. Затова казвайте, каквото ви е известно.
– Историография. Тук е Полибий, моят любимец. И доста други.
– Диодор. Полезна книга, трябва да се преведе.
– Има комедия. Менандър и разни малки форми, които пак са комически.
– И други малки форми, които са пасторални, буколически. Там е Теокрит, който е сложен, не може да бъде поставен в един жанр. Наричат го идилик, но някои от нещата му са комически.
– Има наука. Филология най-вече, но също математика, астрономия и механика, както е при Архимед.
– Това вече отива към технологията и не ни засяга много. Географията е интересна, защото добрият географ разбира от всякакви науки, като Страбон.
– Философия също. Да не я забравяме. Повечето неща са загубени, но все пак има нещо – Епикур, фрагменти на стоиците.
– И сведения за кинизма. Впрочем много неща за философията се знаят от Цицерон, той е отличен източник.
– И Теофраст е философ. И той е от тези, които не могат да бъдат определени. Има ботанически трудове, метафизически фрагменти, а освен това „Характерите“, които са отлична литература.
– Ами епосът? „Аргонавтиката“ на Аполоний.
– Да, малко остана да я забравим. Има и разни особени книги, като „Александра“ на Ликофрон, „Феномените“ на Арат и други, които са мъчни за четене.
– Химните. Скучни са, но ги има – тези на Калимах.
– Епиграмата. Тя е лирика и затова е трудна за обсъждане, обаче има много хубави неща.
– Добре. Изглежда, че споменахме необходимото…

3. Епосът. „Аргонавтика“

– Наистина, моделът за навлизане в литературата е зададен от класиката: търсим епос, лирика, драма и после от прозата – историография, философия и реторика. Но всяка епоха носи нещо ново. През елинизма имаме науки и разни особени видове, които показват изменения в културата, примерно идилията е такова нещо. Защото през класиката никой не се е сещал да се наслаждава на живота сред природата, та да мечтае да стане овчар или козар.
– Е как, ами Сократ и Федър, които лягат на сянка под платана при ручея? Това е като начало на туризма, да излезеш на зеленина извън прашния град.
– Така е, Платон е неизчерпаем. Така че вече можем да започнем поред. Кое да е първото?
– Аз искам да разкажа за аргонавтите.
– Добре, значи започваме с епос. Слушаме.
– Те са едно поколение преди Троянската война, значи са бащите на онези герои – тоест, някои са им бащи. Като Пелей, Теламон…
– Синът на Язон също е леко замесен в Троянската война. Купува поробени от Ахил троянци, после ги продава обратно в Троя на по-добра цена.
– Съвсем вярно. Наистина, той купува от Патрокъл един Ликаон, син на Приам, после някой го откупува, но накрая Ликаон загива, Ахил го убива в XXI-ва песен.
– Те се събират в Йолк, защото Язон трябва да извърши подвиг, да донесе Златното руно. Това е поискано от Пелий, който се боял от него, защото му предсказали, че ще бъде детрониран от човек, който ходи само с един сандал. А Язон така пристигнал в Йолк. И построяват кораба, архитектът му се казва Аргос, той е научен да прави кораби от Атина. Поканват Орфей; май се казва, че Язон лично отишъл да го помоли да участва. В Либетра, където Орфей царувал.
– Над бистонидите. Има една много хубава епитафия за Орфей, където се казва, че на гроба му плачели безбройни руси бистониди, и ръцете им били татуирани.
– И други известни герои е имало, най-вече Херакъл. Там наистина често се говори за Орфей, как първо изпълнил една песен за възникването на света, после помогнал корабът изобщо да потегли, после се намесвал с песните си, когато е било необходимо – при минаването на Симплегадите и при сирените. Но да, те пътуват и спират за известно време на Лемнос, там ги приема Хипсипила, царицата на жените, които живеят сами, без мъжете си.
– Една година почивка.
– Да. След това продължават, минават Хелеспонта и Босфора – там трябва да са били Симплегадите – разговарят с пророка Финей, който им предсказва по-нататъшния път, и после се движат по малоазийския бряг до Колхида.
– Все пак интересното е оттук нататък. Дотук е по-скоро хроника на пътуването с разни бегли препратки към Омир – изброяването на героите, престоят на Лемнос, който е като този на Одисей и хората му при Кирка.
– И тук някому се ражда син, както и там.
– Въобще „Аргонавтиката“ е пълна с география и етнография и на моменти е по-скоро като историческо съчинение преди Херодот – не че знаем какви са точно, но нищо чудно да са били такива – авторът казва откъде се пътува и какви са названията на местата и обитателите им. Но от пристигането в Колхида това се променя, защото започва разказът за срещата на Язон с Медея.
– И все пак, ако го разбием на части, ще се види, че няма новини. Медея прилича на Федра от „Иполит“, а цялата случка е просто още едно открадване на жена, като това на Елена и предшественичките й. Много често се говори за сцената с Афродита и Ерос, когато тя го кара да иде при Медея и да я влюби в Язон. Но това го има в Омир: то е най-напред като изпращане на вестител или някакъв бог, който да свърши някаква земна работа – както Хермес отива на земята, за да охранява Приам, докато откупи тялото на Хектор, и много такива. После Сънят, когото Хера изпраща да приспи Зевс, е персонаж, подобен на Ерос – малко богче, може би подобно на дете, на което се предлага подарък.
– Ама на Съня не му предлагат топка, а жена. А на Ерос топка, това е ново.
– Може да се сметне за награда като на състезание – триножник или брадва, а за Ерос е друго, защото на него не му трябват такива инструменти.
– Но можеше да получи лък.
– На Съня му предлагаха столче. И когато казва, че го е страх от Зевс, тогава Хера му обещава Харитата.
– Все пак не съм чувала преди това Ерос да е бил представян като момче с лък, и изобщо Афродита да има такъв син. Нали в Хезиод Ерос е стар като Хаоса и Земята, пък после в „Пирът“ нищо определено не се казва какъв е.
– Агатон казва, че е красив, с меки крака.
– Е, тези измислици на сътрапезниците не могат да се смятат за общоприети митове. И това, че Ерос бил син на Порос и Пения, си е измислено на място, къде другаде го има.
– А пък аз като слушам всичко това и си мисля за Вергилий. Тази история в „Аргонавтиката“ по всичко прилича на отношенията между Еней и Дидона. Само дето Язон взима Медея, а не я оставя сама, тогава сигурно и тя би се самоубила.
– Та те пристигат в Колхида, Еет ги посреща и става ясно какъв подвиг трябва да извърши Язон, за да вземe руното. През това време Медея го харесва и с посредничеството на сестра й се срещат – и тя му дава магически мехлем, за да стане неуязвим за нападения, и изобщо да придобие сила. И му обяснява какво да прави, когато от драконовите зъби израстат бойци. И всичко минава добре, но Еет се разгневява и не се съгласява да даде руното, както е обещал. Медея и Язон се срещат тайно, тя упоява дракона, открадват руното и потеглят. Колхидците разбират какво е станало и братът на Медея тръгва да ги преследва с кораб. Те пресичат Черно море и навлизат в устието на Дунав.
– Не се знае в кой ръкав на делтата.
– Да. Те не са толкова известни като нилските. И после?
– И пътуват по Дунав, а после завиват по един от притоците му и излизат в Адриатическо море.
– За който не знае география и това е възможно.
– О, те правят този фокус още веднъж по-нататък. Навлизат в Италия през По и след това се прехвърлят в Рона.
– С делтаплан или балон би могло. Само че на следващото място трябва да ги чака друг кораб.
– Античността винаги е мислела за пътуване и по въздух. Има безброй примери. Първо Икар, пък и Фаетон, полетите на боговете в „Илиада“.
– При тях обаче има опция да се превърнат в птици.
– И Лукиан лети. Право нагоре с кораба си и достига до Луната…

4. Александрийските учени

– Като чуя за александрийските учени и си представям научен институт, академия. Но не като тази на Платон, а друго – 5-6 етажен блок с коридори, лаборатории с отворени врати и професори със сериозен вид и бели престилки. И библиотеки.
– Може да е комплекс от блокове. С градинки между тях, езерца с фонтани и пейки за сядане и размисъл.
– И фонтаните не работят, тъй като са повредени от години, а учените не забелязват това, защото са заети с мислите си. Пък и академията няма пари да плаща на техници за поддръжка.
– Да не навлизаме в битовизми. Наистина, ученият е човек, на когото не му е до поддържане на такива машинки, защото той се задоволява с най-необходимото и дори с по-малко. За него главното е да стигне до откритието; и да разкаже за него.
– Те са били и поети. Ученият знае, че видимото е преходно, той устройва един устойчив свят от думи, формули и звуци.
– Може би главното е филологията. Всъщност те са били филолози в най-широк смисъл, значи любители на слова; и затова всичко е започнало със събиране на книги.
– Птолемеите са били щедри, а Египет е богата страна. Но тук някак още в началото се усеща духът на Аристотел. Има интерес към енциклопедизъм и четене, за да се поставят изследванията на здрава основа. И тъй като Александър е учил при Аристотел, неговата школа е станала образец на Музея. Защото Александрия е все пак македонски град, а Птолемеите и Аристотел са македонци.
– Това не ми е идвало на ум. Наистина, сякаш има някакво противостоене с Платон и изобщо с гръцкия начин да се прави философия – устно и в диалог.
– Значи думата „Музей“ е добре избрана и няма да наричаме мястото „академия“. „Музей“ не е по името на Орфеевия ученик, а означава „място на музите“, които пък са пиериди, тоест македонки. А Калиопа е майка на Орфей. Значи институцията ще въплъщава тракомакедонския дух и северния подход към знанието, в който има повече точност. И още нещо: тези хора не преподават много, имат малък брой ученици, които са им по-скоро като сътрудници.
– И все пак заниманията там не са били само филологически. Развивала се е астрономията и покрай нея природо-математическият дял на знанието.
– Географията примерно. Но човек захване ли се с география, той започва да говори за градове и население, и пак се връща към историята, и оттам – към книгите…

5. Стоицизъм

– Добре, тогава хайде да кажем нещо за стоиците. Според мен те като личности и лидери нищо интересно не са били, обаче имат книги и доктрина – тоест имали са, тъй като първата по-голяма стоическа книга, която е останала, е тази на Епиктет.
– Точно така. И е показателно, че тя дори не е написана от него, а от Ариан, който го е слушал. Значи едни пишат много, а книгите им изчезват, а други нищо не пишат, но казаното от тях оцелява.
– И все пак Сенека е стоик и е по-ранен от Епиктет. Макар и латиноезичен, но щом сме приели, че латинската литература е част от гръцката…
– Очевидно трябва да се спомене прочутата тройка: Зенон, Клеант, Хризип.
– Те се занимават с интелектуалното възприятие. Интересува ги какъв е механизмът на мисленето и затова измислят нови термини в тази област – за разбиране, схващане, понятие, съдене. Така че гръцкият след тях доста се променя и когато човек ги чете, сякаш се намира на чужда територия: очевидно това не е езикът на Платон и Аристотел. Това се вижда съвсем ясно при интелектуалстващи автори като Полибий: защото той иска да бъде като един нов Тукидид и затова отделя място за общи разсъждения по адрес на човешката природа и причините за събитията. И тук му проличава, че е чел стоиците.
– Освен това се занимават с физика и по-точно с космология. Тяхна е теорията за космическите цикли, при които всичко е предопределено; всеки космически цикъл завършва със световен пожар, а след това от оцелелите семена, наречени семенни логоси, светът се възражда отново какъвто е бил, до подробности: включително с раждане на същите хора и повторение на събитията от живота им. Това е крайност и може би само Зенон е мислил така. Но общо взето те отричат, че човек може да промени съдбата си, а смятат, че свободата му се състои в това, да приеме ставащото без да роптае.
– Това го има и при марксистите. Те казваха мъдро: „Свободата е осъзната необходимост“, което изглежда да е взето направо от стоицизма.
– Да, защото според тях историческият процес е предопределен и неизбежен. Каквото и да правиш, комунизмът ще се случи, от теб зависи само изборът: дали ще се присъединиш към партията и движението, или ще се противопоставиш като реакционер или ревизионист. Борбата им е за просвещение и при нужда – за изтребление. Защото от една страна има заклети врагове на движението, като едрите капиталисти и Църквата, които просто трябва да бъдат премахнати; а от друга, пролетаризирани или обречени на пролетаризиране маси, които трябва да се подготвят за бъдещето и да се осъзнаят класово. Тъй като по света има още доста работници, селяни, пролетарии и интелигенция, които продължават да са пленници на буржоазната идеология и църковното мракобесие.
– Вярно е, че комунистите си послужиха с пророчеството за края на историята, защото действаха в един отдавна християнизиран свят. Но това беше само преструвка; защото тяхната космология и метафизика е много по-близка до елинистическата, отколкото до християнската. Те вярват, че има безкрайно много светове и че времето също е безкрайно; което значи, че и да победи комунизмът, това ще е временно, защото няма причина човечеството да е вечно. Те нямаха смелост да изградят непротиворечива картина на света, защото задачата им беше практическа – да съсипят Църквата и да разграбят християнските страни, пък после ще видим. Бяха еретици, но и разбойници, напълно подобни на кръстоносците от XII-XIII век. Целият им грандиозен план се разстрои покрай прогонването на Троцки и сталинизирането на СССР: държавата, вместо да се разглоби и разпродаде, остана цяла и още по-влиятелна отпреди. А Църквата преживя всичко това.
– Добре, но това вече не е стоицизъм. Хайде пак да се върнем към материала. Нещо за Клеант?
– Той е автор на един химн „Към Зевс“. Малко в духа на казаното от Есхил: „Зевс! Или както и да се казва той…“ Тук става дума за универсален бог, много повече от Омировия олимпиец, който се отнася с хората така, сякаш са актьори в представление. Изобщо ми се ще да кажа нещо за универсалния дух на стоицизма. Те имат едно сериозно послание и то е, че хората са равни независимо от произхода и социалното си положение… (18-ти)

6. Епикурейство

– От Епикур са останали малко неща. Има три писма, като две от тях са по естественонаучни въпроси и не са твърде интересни; и едно, където се излага нравствената доктрина, то е по-достъпно. Освен това за епикурейството може да се съди и по Лукреций.
– И по Лукиан, който казва, че когато епикуреецът пристигнал на пиршеството, стоиците му обърнали гръб като на някакъв прокажен или отцеубиец .
– Всъщност интересът към епикурейството донякъде се дължи на това, че то е скандално. По това си прилича с кинизма, както и по други неща също.
– О, те са твърде подобни. Всъщност епикуреецът – това е киник, на когото не му се живее на улицата. Мисля, че когато се обсъжда елинистическата философия, е уместно да се използва англицизмът „таргет групи“. Просто всяка от тези школи се насочва към някоя прослойка на обществото или специфичен вкус и темперамент. Ако си бедняк и чужденец без жилище и пукната пара, нищо не ти пречи да станеш киник. И това е къде по-добре, отколкото да си просяк или клошар, защото се обявяваш за философ и хората те гледат с интерес и даже с уважение: „Ето, този се е отказал от житейските удобства и еснафските предразсъдъци, живее свободно и говори каквото ще“.
– Това за таргет групите според вкуса и възможностите не е лоша идея. Изглежда най-трудно да си скептик, защото това изисква голямо интелектуално усилие. Тъй като това, което те отличава, не е начинът на живот или някакво нравствено послание, а съмнението. Но ти не можеш просто да кажеш „съмнявам се във всичко“ и край. Трябва да търсиш доводи срещу твърденията, а това иска доста работа.
– Епикурейството е философия за страхливци и ленивци. Там главният апел е да не се обвързваш с нищо и да избягваш всеки риск. За да си епикуреец първо трябва да имаш един приличен доход, иначе как ще поддържаш умерения си начин на живот и приятелската компания. Това ще рече, че хем икономически си интегриран в обществото, хем си извън него, защото един от принципите е да не се заемаш с никаква обществена работа, включително да не се жениш. В това отношение киникът е много по-честен – и той не заема никаква позиция, но поне живее като куче и преживява ден за ден. Стоикът пък приема всички задължения, които животът му налага, но не лъже и не бяга от страдания, ако цената за това е безчестие. Епикуреецът първо обявява, че душа не съществува, а само усещания, и следователно няма опасност тази душа да бъде наказана след смъртта заради безобразията си преди това; освен това смъртта не е страшна, защото за нея няма усещане, а реално е само това, което усещаме. Но неприятните усещания не са проблем, защото са или продължителни, но леки, или тежки, но краткотрайни. Дотук всичко е наред, но защо тогава ни се препоръчва да бягаме от болки? Значи тук има противоречие в самите принципи. От една страна болката се пренебрегва, а от друга се настоява тя да бъде избягвана на всяка цена. Така че епикуреецът е човек, който прекарва целия си живот в това, да уверява сам себе си, че не е толкова зле, колкото му изглежда. Напълно сигурно е, че има по-красиви начини да прекараш единствения си и не много дълъг живот на тази земя.
– Като те слушам, винаги се чувствам като един овчедушен лицемер и нищожество, и ме е срам от самия себе си…

7. Кинизъм

– Всъщност киникът е загадка. Около тези хора винаги е имало неяснота: дали това което правят, е прекалено лесно или пък крайно трудно.
– Киникът е аскет. Разбира се, че делото му е трудно, рисковано и изтощително: най-напред с това, че се излагаш на грубостите, подигравките и насилието от страна на всички. Затова киникът носи тояга – за да се брани.
– Киникът прилича на стоика с това, че влага цялата си надежда във водещото начало на ума, способността да различава добро от зло. Уличният и кучеподобен начин на живот при него е само външност: в действителност той удържа пълен контрол върху мислите и поведението си. Когато нагрубява някого, това не значи, че го ненавижда или иска да го оскърби: той просто го изпитва. И като се излага на произвола на минувачите, с това също ги изпитва – доколко са годни да се въздържат от насилие и обиди, при положение, че могат да ги вършат безнаказано.
– Има и още нещо. Киникът говори и върши неща, за които останалите само мислят, но не смеят да произнесат или да ги направят пред други. Разбира се, не става дума за нещо престъпно или вредно, а просто за неща, които се смятат за „неприлични“. Но неприличното не е зло. Та като върши и говори такива неща, киникът напомня, че безчестието не е в това, да си беден, грозен или грубоват в речта и поведението си, а в това, да лъжеш, грабиш и насилваш. Затова казва, че се държи като животно: защото животните не вършат зло, а само действат според природата си. Така че ако човек се държи според природата, той няма да е зъл. Злото идва от желанието да имаш повече от нужното и да го имаш с измама. Та с поведението си той казва: ако не можете да сте по-добри от животните, поне не бъдете по-лоши.
– Тук има стремеж към разширяване на свободата. Киникът показва, че ти можеш да дръзваш с думи и дела така, както повечето хора не могат, и пак да си жив и да не причиняваш зло. Може да се каже, че и тук имаме борба със страха, но не престорена, както е при епикурееца, а истинска. Той е по-смел и от стоика, защото онова, което стоикът проповядва с думи – че всички са равни, независимо от положението си, киникът го показва на дело и си рискува живота всеки ден.
– Сред киниците е имало и жени. Това е, защото тази философия е практическа, а не умозрителна. Аз примерно не съм чувал за стоички, епикурейки или скептички, обаче кинички има: споменават за една Хипархия.
– Да, приятелката на Кратет. Четох за нея в Диоген Лаерций. Била от доста заможно семейство, но казала, че ще се омъжи само за Кратет и никой друг, иначе щяла да се самоубие. И близките й се изплашили и я оставили да иде с него.
– Киникът никога не е изчезвал, той само се явява в различни облекла. Забележително е, че още в „Одисея“ се показва разликата между истинския киник и баналния просяк: това са Одисей и Ир. Защото Одисей се преструва на изпаднал бедняк и така изпитва женихите; при това се казва, че го прави по внушение на Атина. А в действителност той е по-мъдър от всички тях взети заедно, а и по-добър воин.
– Точно така, но същевременно има и фалшиви киници, които са просто едни лакомии и шутове.
– Е да, както има лъжемонаси. Мъчно е да разбереш кой какъв е от пръв поглед. Всеки навлича някакво облекло, а какво има в душата му – само Един знае… (20-ти)

8. Скептицизъм и хедонизъм

– Свидетелствата за тогавашния скептицизъм са много късни. Не съм сигурен, че има нещо съществено извън Секст Емпирик.
– Да, и като прибавим Пирон, това са всички скептици, за които съм чувала.
– Но скептицизмът е нещо доста по-старо от Пирон. Първо, има го при Платон, тоест там е засвидетелстван. Например диалогът „Парменид“ е скептически: показва се, че не може да се докаже съществуването на идеите, а също и на едното, което е тяхна основа и източник.
– Тежка философия.
– Точно така. Излиза, че ако човек разчита само на разсъждения, той трябва да се усъмни в първоосновите на битието; и ако вземе насериозно невъзможността да ги докаже, ще трябва да се усъмни и в собственото си съществуване.
– Но не за всичко следва да се търси доказателство, казва Аристотел.
– Да. Освен това от „Федон“ става ясно, че колкото и да искаме да докажем безсмъртието на душата, не можем: иначе приятелите на Сократ нямаше да плачат след изпиването на отровата, а щяха да се веселят. Някъде по това време Горгий също е показал, че за съществуващото не може да има доказателство.
– Ами Зенон? Не онзи от Китион, а другият. Нали той беше показал, че и движение не съществува, или поне трябва да го приемаме само на вяра.
– Значи е ясно, че апоретичното философстване е започнало далеч преди Пирон. Събеседникът или слушателят бива поставен в недоумение: показва му се, че най-важните неща не подлежат на доказателство, а следователно и останалите. Тогава откъде се взима знанието и как си позволяваме изобщо да правим нещо? Затова скептиците се разграничават от догматическите философи: не че ги отричат, а просто казват, че философ не се става като наизустиш лекциите на преподавателя си. Първо трябва да има задаване на въпроси и опровергаване на прибързаните отговори. Сократ е правил точно това, с цел да покаже как се навлиза в истинската философия.
– Но как самият скептик обяснява защо прави това, а не онова? Щом всичко е съмнително?
– Всичко е съмнително за сухия разсъдък, но не за разума, който включва съвестта и чувствата. Например за самите впечатления съмнение няма; никой скептик не отрича, че нещо може да е приятно или неприятно.
– Значи скептикът може да стане хедонист. Ето една школа, която щяхме да забравим.
– Ами тя и не заслужава много внимание. Това е просто вид епикурейство, макар епикурейците да го отричат.
– Не е точно така. Хедонистът стои по-близо до киника и стоика, отколкото до епикурееца. Защото епикуреецът уверява, че щастието му е основано на безстрашие, което не е вярно, защото той се бои от болката и от всяко страдание. Докато хедонистът обявява, че смисъл на живота е удоволствието и че може да намери удоволствие във всичко. Значи първо се осмелява да изкаже нещо, което повечето хора правят, без да го казват; и второ, не хленчи пред болките и бедите. Така че той пренебрегва хорското мнение като киника и приема съдбата си безропотно и мъжествено като стоика.
– Мислех, че ще се обявиш срещу хедонизма още по-твърдо, отколкото срещу епикурейството, пък то излезе обратното.
– Така е, защото нямам нищо против удоволствието като такова, а само срещу лъжата и безгръбначието. Ако някой каже, че живее за удоволствие и наистина се държи така, няма да го упрекна. Само че това е много по-трудно, отколкото изглежда, тъй като такъв човек веднага ще си навлече гнева на лицемерите, които правят същото, но не го признават. Защото това, което най-много ги ядосва, е да се говори истината… (21-ви)

9. Реториката. Дионисий Халикарнаски

– Та за Дионисий казвам, че е преди всичко ретор. Той се интересува от класическа атинска реторика – от Лизий до Демостен.
– Че то друга има ли? От Горгий по негово време сигурно вече нищо не е имало. Разни Тразимаховци и Хипиевци май нищо не са оставили като речи. Всички оратори, от които може да се прочете нещо и си струва да се говори, са атиняни.
– Така е, но въпросът е защо му е на човек да се занимава с тези текстове. В тях става дума за въпроси на деня, особено при съдебните речи. Ако пишеш история на класическа Атина, тогава ще ги четеш, но за какво друго?
– Явно заради езика. Дионисий е атицист.
– Така мисля и аз. Работата е в това, че на гръцкия от V-IV в. тогава вече се гледа като на класически език, и то не на кой да е гръцки, а точно на атическия. И той се поставя в основата на филологическото образование: а то по онова време включва граматика и реторика, по-малко поезия и история, и още по-малко други неща.
– Е, значи като класическата филология днес.
– Да. Защото учещият човек от класическата епоха няма да чете реторика, нито история, тъй като по негово време тези жанрове едва са възниквали; а ще чете Омир. Колкото до родния му атически или йонийски, той за него не е класика, а всекидневие, значи по-нисък стил. Затова трагиците не пишат като Лизий или Тукидид, макар да са почти на техните години, а пишат на дорийски; или пък на атически, но с много архаични думи – защото представят нещо, което тогава се е смятало за класическа древност. По същия начин е и през I век пр. Хр. Гърците от онова време вече не говорят като Платон и Демостен, но пък това, което учат, трябва да е класическо; и се приема, че класическото е може би в ораторството и Тукидид, чиито герои непрекъснато произнасят речи, при това на чист атически.
– Да. Затова „Историята“ на Дионисий е пълна с речи – защото той следва Тукидид.
– Така че това е времето, в което възниква цялото европейско класическо образование. То е основано на гръцкия и гръкоезичната проза от V-IV в. и всичко друго се съотнася с него съгласно мнението на хора като Дионисий и съвременните му римляни, примерно Хораций. Според тях Лизий, Тукидид, Платон, Демостен – това е центърът, златният гръцки, „класическата класика“; докато Омир е благородната древност, която също е добре да се почита и познава, но не е много актуална. А пък лириците са едни приятни и забавни хора, могат да се четат, но не са класици. Същото се отнася и за трагедията, тъй като тя не е проза и се отпраща било към Омир, било към лириците. За комедията няма какво и да се говори, тя е евтина и вулгарна работа, развлечение за тълпата.
– Ами латинският, римляните? Те съвсем ли не са класици?
– Ни най-малко. Никой никога не е смятал римската литература за класическа; от самото начало се знае, че тя е имитативна. И това въобще не се променя от факта, че Западът остава латиноезичен и че университетското образование почти до средата на XX в. е главно латиноезично, а живите езици там са в обращение само заради неуките студенти. Латинският през цялата си история е бил средство за разпространение на високата гръцка литература сред незнаещите гръцки. Ако класическата филология и въобще образованието бяха на висота, днес целият свят щеше да пише и говори на гръцки като Демостен. Поне така мислят атицистите… (22-ри)

Платон в Тасос 3

Платон. „Тимей“

Сократ, Тимей, Хермократ и Критий се срещат, за да продължат вчерашния си разговор, който е бил „за държавата“. Тогава се казало, че съсловието на земеделците и на онези с останалите занаяти трябва да бъде отделено от тези, които ще я защитават: това ще бъдат стражите. Тяхната душа трябва да е и пламенна, и философска, за да могат да се отнасят към своите меко, а към враговете – сурово. Те ще са обучени в гимнастика, музика и в отделните науки; няма да имат нищо повече от една умерена заплата, ще живеят заедно и ще се грижат само за доброделта. Природата на жените ще се доближи до тази на мъжете, и те ще бъдат насочвани към същите занимания. Относно брака и поколението: всичко трябва да е общо и никой да не познава своите кръвни деца и родители. Браковете ще се нагласяват така, че по-добрите и по-лошите мъже и жени да се свързват съответно помежду си; а децата на лошите ще се отвеждат в друг град, като развитието им ще се наблюдава (17а-19а).
Сократ с удоволствие би видял една такава държава в движение: как води войните си. Обаче това не може да бъде направено нито от древните, нито от новите поети; не че той не ги уважава, но като подражателни души те са способни да представят само това, което са виждали. Колкото до софистите, това са хора бездомни и скитащи, и те няма да разберат думите и делата на такива, които са както философи, така и политици. Но ето го Тимей от Локри: той е философ, а е заемал и високи длъжности в града си. Критий също не е несведущ в такива неща, а природата и възпитанието на Хермократ му позволяват да участва в този разговор (19b-20c). Хермократ казва, че вчера, като се настанили у Критий (в стаята му за гости), си говорили за такива неща, и той им разказал едно старо предание.
Критий казва, че споменатия разказ принадлежи на Солон, „най-мъдрия от седемте“, който бил роднина на прадядо му Дропид. Разказал го някога на дядо му Критий (впрочем заслужава си с такъв разказ да бъде прославена богинята на днешния й празник). А самият Критий чул този разказ от дядо си на един празник, когато бил десетгодишен, а дядо му – на деветдесет. На празника се изпълнявали произведения на Солон. Та ако Солон се беше заел да изложи разказа си в стихове, вместо да се занимава с други дела, той е щял да надмине по слава Хезиод и Омир (20d-21d).
Има един град Саис в началото на Делтата, откъдето е родом известният египетски цар Амасис.Той бил основан от Неит (Атина) и затова жителите му се отнасяли приятелски с атиняните. Като разговарял с тамошните жреци, Солон им разказал някои гръцки предания за най-древни събития – за първия човек Фороней и как от потопа оцелели само Девкалион и Пира. Тогава един от събеседниците му казал, че човечеството е било унищожавано много пъти с огън и вода, а така ще е и в бъдеще. При гърците няма памет за много стари събития. Все пак те имат мита за Фаетон, който отразява истината, че понякога небесните тела се отклоняват от пътищата си и тогава всичко на земята загива от огън. В такъв случай египтяните биват спасявани от Нил. Те не са били и потопявани, когато боговете прочиствали земята с вода: тъй като при тях водата идва не отгоре, а отдолу. Така че при тях са запазени най-древните предания: каквото важно са чули да се е случило по света, те го записвали и го пазели в храмовете си. Гърците обаче не помнят нещата, случили се в древно време по техните земи: те примерно не знаят, че преди последния унищожителен потоп Атина е била военно силен и законово добре устроен град (21е-23d).
Тя била 1000 години по-стара от Саис, който пък бил на 8000 години. Сега жрецът щял да разкаже накратко това, което му е известно за древната история на Атина, а подробностите могат да се видят в самите текстове. Та в онази Атина съсловията на жреци, занаятчии, скотовъдци, ловци, земеделци и воини били отделени, както е сега в Саис. Мястото на града било избрано от богинята заради умереността на сезоните, което съдейства за поява на особено интелигентни хора. Тя искала те да са като нея, значи да ценят както войната, така и знанието. Градът извършил много забележителни дела, но най-големият му подвиг бил, че унищожил една голяма сила, тръгнала срещу Европа и Азия откъм Атлантическото море. Тогава пред Херакловите стълбове имало остров, по-голям от Либия и Азия взети заедно; оттам можело да се мине на други острови, а оттам – на целия континент от другата страна на Атлантическото море. Защото морето откъм Херакловите стълбове е само като един залив с тесен вход, в сравнение с онова; а обкръжаващата го земя с право би се наричала континент. Та на този остров Атлантида имало голяма сила, която владеела него, други острови и части от континента; а също Либия до Египет и Европа до Етрурия. Тя повела война за да зароби и всички останали. Тогава Атина застанала начело на гърците, а после, макар изоставена от всички, победила сама и освободила от робство всички земи до Херакловите стълбове. Но земетресения и наводнения унищожили за едно денонощие цялата й войска, а Атлантида изчезнала под морето (23е-25d).
Критий добавя, че си спомнил за тези неща след вчерашните разсъждения на Сократ, и като излезли, ги разказал на останалите; после през нощта си спомнил още, и на сутринта отново им разказал всичко. Та сега да приемем, че разказаното вчера от Сократ се отнася до онази Атина, и че гражданите в Сократовата държава са техните истински прадеди. Нека днес Тимей, който се занимава с астрономия и с природата на нещата, да говори пръв и да разкаже за създаването на света и природата на човека. После самият Критий да разкаже за гражданите на онзи град, за който е слушал Солон; а после да разсъждава за тях така, сякаш те са граждани и на съвременна Атина. Сократ казва, че преди такава реч трябва да се призоват на помощ боговете и Тимей се съгласява (25е-27d).

*

[според превода на Г. Михаилов. В: Платон. Диалози, IV. „НИ“, 1990]

Пенелопа Th Seddon

Омир. „Одисея“

І.
Призовава музата да му каже за скитанията на „многохитрия мъж“ и защо другарите му загинали по пътя. Калипсо го задържала, защото искала да й стане съпруг. На всички богове им било жал за него, освен на Посейдон.
Веднъж Посейдон пирувал при етиопците, а останалите богове се били събрали на Олимп. Зевс казва, че хората сами са виновни за бедите си и споменава за Егист. Хермес го предупредил какво ще стане, ако прелъсти Клитемнестра, но той не се вслушал (1-42). Атина заговаря за Одисей и казва, че Калипсо, Атласовата дъщеря, го задържа насила при себе си; а Зевс отвръща, че Посейдон му е гневен заради ослепяването на Полифем, който е негов син от Форкиновата дъщеря Тооса. Атина предлага да направят следното: Хермес да иде при Калипсо и да й каже да освободи Одисей, а тя самата слезе в Итака, където да внуши на Телемах да свика градско събрание против женихите; и да го придружи до Пилос.
Слиза в Итака в образа на царя на тафосците Ментес; женихите играят на кости пред вратите на Одисеевия дом. Телемах я посреща, поканва я да влезе, а после влизат и женихите. Ядат и пият до насита, а след това нареждат на аеда Фемий да изпее нещо (43-145). Телемах седи настрана с Ментес и споделя, че се тревожи за баща си, който може би е мъртъв; а женихите злоупотребяват с имота им. Ментес се представя и казва, че търгува с мед и желязо. Той е чувал, че Лаерт не идва в града и смята, че Одисей е жив, но явно нещо го задържа. Предрича, че ще се върне и го пита какви са тези гости. Телемах казва, че най-лошото е, че не се знае дали Одисей е жив или мъртъв; а тези тук са вождове от Сама, Дулихий, Закинт и от самата Итака. Искат майка му да си избере съпруг измежду тях, а тя не им дава определен отговор; той самият вече се бои за живота си. Ментес си спомня как някога Одисей отишъл при Ил Мермеров в Ефира, за да иска отрова за стрелите си, но той не му дал; обаче бащата на Ментес Анхиал му дал. Казва, че ако Пенелопа желае да се омъжи, най-добре да се върне при баща си Икар, който е богат. Телемах да свика събрание на гражданите и после да иде в Пилос и Спарта, и да разпита за баща си. Ако Одисей е мъртъв, да му направи гробна могила и да се разправи с женихите; има вече примера на Орест, който се е прославил като отмъстител. След тези думи Атина изчезва като морска птица, а Телемах се замисля и се досеща, че това трябва да е бил някой бог.
Отива при женихите, където Фемий пее за завръщанията на ахейците от Троя. Пенелопа слиза с две ратайкини и казва на Фемий да пее за друго, защото това я натъжавало (146-327). Телемах й казва да го остави да пее каквото иска; бедите им са изпратени от Зевс, а и мнозина други воини не са се завърнали от Троя. Тя се учудва на острите му думи и се връща в стаята си, където заспива; женихите долу крещят. „Всички желаеха само в легло да си легнат при нея“ (Вранчев, 345). Телемах казва, че утре ще свика събрание и ще настоява да си тръгнат от дома му. Спорят с Антиной дали е добре той да бъде цар на Итака: Телемах казва, че ако не цар на всички, би желал да е поне господар в дома си. Евримах го пита кой е бил този гост, а Телемах отвръща, че е тафосецът Ментес (но знае, че е бог).
Вечерта женихите се разотиват. Телемах се качва на втория етаж в стаята си, воден от Евриклея, която някога била купена от Лаерт за 20 вола (но той не бил спал с нея, за да не ядосва жена си). Телемах се завива с вълнено одеало и се замисля за предстоящия път (346-423).

II.
Телемах става сутринта, облича се, взима копие и отива на събрание. С него вървят две кучета, а Атина му е придала допълнителен чар, за да се понрави на гражданите. Сяда на стола на баща си. Старият Египтий, от чиито синове един пътувал с Одисей и бил изяден от циклопа, а друг, на име Еврином, бил тук с женихите, пита за какво са се събрали. Глашатаят Пизенор връчва скиптър на Телемах и му дава думата (1-38). Той казва, че ще им говори за личните си беди. Женихите не отиват при Икар, за да поискат от него Пенелопа, а пилеят неговия имот. Той още няма сила да води борба с тях. Заклева съгражданите си в Зевс и Темида да го подкрепят. Да не би Одисей да е обидил някои от тях и те затова да му отмъщават? По-добре е те да ядат от имота му, защото после той може да ги убеди да си платят.
Антиной казва, че майка му е виновна, защото хитрува и дава надежди на всекиго от кандидатите поотделно. Три години ги е лъгала с погребалния саван на Лаерт, докато накрая една робиня я издала. Била по-хитра от Тиро, Алкмена и Микена. Нека Телемах я отпрати и тя и баща й да решат за кого ще се омъжи; дотогава те няма да си тръгнат оттук (39-127). Телемах казва, че не може да я прогони от дома; първо, защото Икар ще поиска да му се плати и второ, защото тя ще призове гнева на Ериниите срещу него. Така че ако женихите упорстват, той ще се помоли на Зевс за закрила и те може да умрат тук неотмъстени. След тези му думи Зевс изпраща над събранието два орела. Птицегадателят Алитерсес казва, че неговите предсказания обикновено се сбъдват; а той бил предсказал на Одисей, че ще се върне в Итака след двадесет години. Сега женихите са в опасност. Евримах, син на Полиб, се намесва и му казва да иде да си предсказва у дома. Не всички птици нещо означават; той сигурно се надява на подарък от Телемах и затова го настройва срещу женихите. Нека Пенелопа се върне при баща си и той да я омъжи. Телемах казва, че иска кораб с 20 гребци, за да отплава до Пилос и Спарта и да разпита за баща си; ако му кажат, че е жив, ще чака още година; а ако не, ще направи могила, ще извърши погребалните обреди и ще омъжи майка си. Думата взима Ментор, комуто Одисей е поръчал да се грижи да дома му. Казва, че упреква не толкова женихите, защото все пак те излагат себе си на опасност; но повече народа на Итака и тук присъстващите, които мълчат сякаш не помнят Одисей, който бил един добър цар. Леокрит Евеноров от женихите казва, че не се боят нито от гражданите, нито от Одисей. Нека Ментор и Алитерсес се грижат за Телемах; на него не му се вярва той да тръгне към онези места. Събранието се разпуска; женихите отиват в дома на Одисей (128-256).
Телемах отива при морето и се помолва на божеството, което го е посетило. Явява му се Атина във вид на Ментор и го окуражава: „мъдростта Одисеева цяла живее у тебе.“ Казва, че ще му намери кораб и спътници, а през това време той да приготви провизии. Телемах се връща у дома и намира женихите „кози да дерат и прасета да пърлят на двора“. Антиной го поканва да пирува с тях, а Телемах казва, че мисли да замине и ще поиска кораб от някой съгражданин, защото няма свой. Някой казва насмешливо, че той сигурно отива да търси помощ и може би ще донесе отрова от Ефира; а друг – че ще загине по пътя и ще трябва да си делят имота му. Телемах отива при Евриклея и й казва да приготви вино и брашно, защото заминава; тя го убеждава да не пътува. Той й отговаря, че е решил, а тя да не казва нищо на майка му, дори да минат 12 дни.
През това време Атина обикаля града в неговия образ, събира моряци и заема кораб от Ноемон, сина на Фроний. Изпраща сънливост на женихите и те се прибират по къщите си. След това, взела образа на Ментор, повиква Телемах. Срещат се с моряците на пристанището и отиват да вземат храната и виното от дома му. Атина сяда в задната част на кораба и изпраща попътен вятър. Слагат борова мачта, опъват платната и възливат вино на боговете, особено на Атина. Пътуват през нощта (257-426).

III.
Пристигат в Пилос, където на брега се принасят черни бикове в жертва на Посейдон. Ментор казва на Телемах да иде при Нестор и да говори с него, а той отвръща, че се чувства неудобно. Тръгват заедно; Нестор седи на пейка със синовете си, а около тях се пече месо. Пизистрат ги посреща и ги поканва да седнат на кожи върху пясъка, близо до Нестор и сина му Тразимед; и им поднася дреболии от жертвата и вино в златна чаша. Обръща се към Ментор и му казва да се помоли на Посейдон и да възлее, а после да предаде чашата и на по-младия (1-49). Ментор се помолва на Посейдон да даде слава на Нестор и синовете му, и да възнагради пилосците. Нахранват се и Нестор ги пита откъде идват и дали са търговци или разбойници. Телемах отвръща, че са от Итака, която е в полите на Нейон. Пита го дали знае нещо за баща му.
Нестор казва, че при Троя са загинали мнозина – Аякс, Ахил, Патрокъл, Антилох. Там били девет години. Учудва се колко много Телемах прилича по реч на баща си. След превземането на Троя разгневената Атина внесла раздор между Атридите. Менелай предложил да потеглят, а Агамемнон настоял да останат, за да принесат хекатомби на Атина. Войската се разделила: половината отпътували, а другите останали с Агамемнон (50-147). Пристигнали в Тенедос и принесли жертви, но някои се върнали при Агамемнон, сред тях и Одисей. Нестор и Диомед продължават нататък, срещат Менелай в Лесбос. Колебаят се дали да продължат към Хиос, но след допитване до бога се отправят към Евбея и достигат Герайст. Принасят обилни жертви на Посейдон и след това стигат до Аргос, където Диомед остава, а Нестор благополучно се завръща в Пилос. Чул е, че мирмидонците, Филоктет и Идоменей са се върнали. Съдбата на Агамемнон е известна на всички, но също и това, че Орест отмъстил на убиеца Егист. Нестор бил чул за женихите и се пита дали гражданите не са намразили Телемах, та допускат това; казва, че ако Атина го обича като баща му, скоро много от тях ще забравят за сватба.
Телемах пита как е станало така, Агамемнон да бъде убит от по-долен човек и защо Менелай не е помогнал (148-242). Нестор казва, че ако Менелай е бил там, трупът на Егист сигурно би останал и без погребение. В началото Клитемнестра устоявала на ухажванията му, а освен това при нея имало и един певец, на когото Агамемнон поръчал да я наглежда. Обаче Егист откарал певеца на един пустинен остров и го оставил там; и после прелъстил Клитемнестра. На връщане при Сунион бил умрял Менелаевият кормчия Фронтин; Менелай се забавил, за да го погребат и после стигнали до Малея, където ги връхлетяла буря. Някои кораби достигат Крит при Гортина, източно от Фест. След това с пет кораба Менелай стигнал до Египет. Егист царувал седем години в Микена, а Орест се върнал и убил него и майка си; и точно тогава се върнал Менелай. Нека Телемах иде при него: той е пътувал толкова надалеч, че птиците за цяла година не успяват да прелетят тамошното море. Може да отиде до Спарта по море, а може и с кола, която Нестор ще му даде. Ментор предлага да пожертват от говеждите езици и да възлеят вино; и че те ще идат да спят на кораба. Нестор казва, че не е съгласен гостът му „в кораба свой на дъските да легне“. Ментор отвръща че Телемах може да остане, а той ще иде на кораба, за да е при моряците; и утре рано ще продължи към кавконите, от които трябва да си получи един стар и немалък дълг. След това излита като морски орел и всички се смайват (243-356). Нестор разбира, че това е била Атина и й обещава едногодишна крава с позлатени рога. В двореца й възливат 11-годишно вино; Телемах ляга да спи в преддверието на легло, изработено от Пизистрат.
Сутринта Нестор сяда на белите камъни пред портите, където някога е седял неговият баща Нелей. Синовете му са шестима; там е и жена му Евридика, дъщеря на Климен. Нарежда да принесат жертвата за Атина и да извикат и моряците на Телемах. Атина също присъства. Опичат месото, а през това време дъщерята на Нестор Поликаста измива Телемах. Впрягат коне в кола, слагат хляб и храна. Потеглят и вечерта стигат във Фера, където ги приема Диокъл, син на Орсилох, син на Алфей. Сутринта стават и пътуват цял ден (357-480).

IV.
В Спарта Менелай празнува сватбата на сина си Мегапент с една местна девойка (дъщеря на Алектор) и изпраща дъщеря си от Елена – „Хермиона чаровна, що на Афродита бе златна подобна“ – във Фтия, където ще бъде съпруга на Ахиловия син Неоптолем. Етеоней вижда двамата „на Зевса великий по външност подобни“ на конете им пред портите и пита Менелай дали да ги покани или отпрати. Менелай му казва, че преди не е бил толкова глупав; незабавно да им разпрегне конете и да ги покани. Те влизат и се дивят на хубостта и богатството на дома; отиват в къпалните, където се измиват с помощта на ратайкини и после сядат при Менелай. „Економка почтена“ им поднася хляб (1-51). Менелай ги кани да ядат и им подава гръб от угоен, печен вол. Телемах казва на Пизистрат, че домът прилича на двореца на Зевс Олимпийски.
Менелай разказва за пътуванията си: бил в Египет, Финикия, „Кипър изпаднал“, при етиопци, сидонци, араби, в Либия. Споменава брат си и казва, че би предпочел да има третината от сегашния си имот, но да са живи загиналите пред Троя. Добавя, че му е най-мъчно за Одисей, за когото не се знае жив ли е, или умрял; за него сигурно плачат Лаерт и Пенелопа, оставена в Итака с малкия Телемах. Телемах заплаква, като чува това (а Менелай го разпознава). Появява се Елена, „подобна на Артемида“, със златна хурка. Три ратайкини й помагат да се настани; споменава се за подаръците, които двамата били получили от Полив от египетската Тива и жена му. Тя казва, че този младеж сигурно е Телемах, оставен някога от Одисей заради нея, „кучката“. Менелай добавя, че и на него така му се струва (52-145). Пизистрат потвърждава това и споменава за трудностите в Одисеевия дом. Менелай казва, че бил готов да предложи на Одисей цял град в Аргос и да го пресели заедно с поданиците му, за да бъдат двамата по-близо. Всички се разплакват, като Пизистрат казва, че и на него му било мъчно за брат му Антилох „не най-недостоен в Аргос“, когото никога не бил виждал. Менелай облажава Нестор; после си измиват ръцете, а Елена слага във виното успокоително, получено от някоя си Полидамна, жена на Тон от Египет. Там земята раждала всякакви билки и всеки бил лекар, защото египтяните произхождат от Пеон.
Елена разказва спомен за Одисей: как веднъж се престорил на изранен и дрипав роб или просяк, и се промъкнал в Троя. Тя го познала, но се заклела да не го издава. Той й разказал за плановете им и макар после да погубил мнозина троянци, тя се радвала, защото вече била закопняла за дома си. Афродита й пратила лудост, та да остави родина, дъщеря и съпруг, който никому не отстъпвал по ум и хубост. Менелай си спомня как, когато били в дървения кон, тя дошла с Деифоб, чукала по коня и викала данайците с гласа на съпругите им. Двамата с Диомед веднага поискали да излязат, но Одисей ги спрял и запушил устата на Антикъл (146-278). Телемах предлага да идат да спят и ратайкини с факли завеждат него и Пизистрат в пруста, където те лягат на легла, постлани с черги и килими. На сутринта Менелай става, обува си сандали, взима меч и отива да попита Телемах по каква работа е дошъл. Телемах казва за положението в Итака, а Менелай въздиша и сравнява женихите със сърнета в пещерата на лъв. Казва как Одисей някога се борил в Лесбос със сина на Филомел. Ще му разкаже какво е научил за него от морския старец (279-332). На един ден път пред Египет имало остров, наречен Фарос; там Менелай се задържал 20 дни поради безветрие. Започнали да гладуват и тогава се появила една морска богиня, дъщеря на Протей – Идотея. Тя го заговорила и му разказала как може да се спаси: трябвало да попита баща й какво да направи, за да продължи пътя си. Протей излизал през деня от морето и лягал в някоя пещера, а около него се събирали 25 тюлена, на които той бил като пастир. Нужно е да го хванат, макар че той ще се превръща в различни животни; и да го попитат кой бог ги задържа. Менелай взима трима най-верни спътници и отиват в засада, скрити в тюленови кожи, които Идотея им донесла; те миришели лошо, но тя им дала амброзия, да си я сложат в носа. Протей дошъл; като го хванали, той се превърнал последователно в лъв, змей, пантера, глиган, вода и дърво. Накрая заговорил и казал на Менелай, че трябва да иде в Египет и да принесе хекатомби на Зевс и другите богове – защото е пропуснал да го направи. Менелай го пита какво се е случило с другите ахейци след отплаването от Троя (333-466).
Протей му разказва, че Аякс Ойлеев загинал: първо му се разгневила Атина, а после и Посейдон, който разцепил с тризъбеца си Герайската скала, на която се намирал Аякс, и той се удавил. Агамемнон най-напред пътувал добре; вятърът го изтласкал от Малейската скала, но после все пак стигнал до брега. Егист узнал от някого, че той идва, събрал 20 души и го поканил на пир в Тиестовия дворец; и там го убил. Менелай заплаква, като чува това. Протей още не знае дали Егист е жив или вече е убит от Орест (467-521). Бил видял Одисей – на острова на Калипсо. Самият Менелай няма да умре в Аргос, а боговете ще го изпратят на края на земята в Елисейските полета, при Радамант; там той ще живее щастливо, като Зевсов зет. Протей се гмурнал в морето, а Менелай отишъл в Египет, принесъл жертви, издигнал погребална могила на брат си и заминали. Предлага на Телемах да остане при него поне 12 дни; щял да му подари три коня с колесница. Телемах казва, че коне не му трябват, защото Итака, като всички околни острови, е скалиста и е най-подходяща за гледане на кози. Менелай му обещава сребърен кратер с позлатено устие, който изглежда като изработен от Хефест; получил го е от сидонския цар Федим.
През това време женихите в Итака се забавляват да хвърлят дискове и копия. Ноемон пита Антиной и Евримах дали Телемах се е върнал от Пилос; бил му взел кораба, а той имал работа в Елида. Те го разпитват и той им казва, че са заминали от острова с Ментор (или някой бог), но е странно това, че вчера Ментор бил в града, той го видял (522-627). Антиной иска кораб с 20 души, за да го изчака в протока между Итака и Сама. Медон отива при Пенелопа, която недоволства от женихите, и й казва, че те замислят да убият Телемах при връщането му от Спарта и Пилос. Тя се разплаква и казва на жените да изпратят слугата Долий при Лаерт, за да измисли как да възпре женихите. Евриклея признава, че е знаела за това и я съветва да не безпокои Лаерт, а да се помоли на Атина (628-732). Антиной се качва на кораб с 20 души, а Пенелопа размишлява като един лъв, заобиколен от мъже; и заспива. Атина й изпраща образа на сестра й Евтима – дъщеря на Икар и жена на Евмел от Фера. Тя казва, че синът й ще се върне, защото е воден от Атина. Пенелопа пита за Одисей, но видението не отговаря. Женихите отиват да причакат Телемах на скалистия остров Астерис, между Итака и Сама (733-809).

V.
Зората става от леглото на Титон, а боговете са се събрали на заседание. Атина казва, че вече нищо не пречи царете да са несправедливи, щом един толкова добър цар като Одисей е застигнат от такива беди: Калипсо не го пуска да си върви, той няма и с какво да потегли, тъй като е без кораб и моряци, а някои замислят да убият сина му. Зевс й разрешава да помогне на Одисей да отплава от Огигия, а на Телемах – да се върне в Итака жив и здрав. Нарежда на Хермес да извести на Калипсо за решението му: Одисей ще потегли от острова й на сал и след 20 дни ще достигне острова на феаките – Схерия. Те ще го посрещнат добре и с много дарове ще го отведат до Итака; защото съдбата му е да се върне в дома си и да види близките (1-40).
Хермес обува летящите си сандали, прелита през Пиерия и се насочва към морето, подобен на чайка. Пристига при пещерата на Калипсо: тя пее и тъче със златна совалка. Наоколо има гора от различни дървета, много птици, ливади и извори. Калипсо го познава, поканва го да седне на „светлий престол“ и го пита защо е дошъл. Поднася му амброзий и „пурпурен нектар“. Аргусоубиецът се нахранва и казва, че не идва по свое желание, а е изпратен от Зевс: тя трябва да отпрати оттук мъжа, който измежду сражавалите се при Троя е изпатил най-много (41-101). Калипсо си спомня за Орион и Иасион, любими на Зората и Деметра, които някога били убити от Артемида и Зевс. Сега боговете са завидели и на нея, че си е намерила смъртен за любим, а тя го е спасила, след като Зевс е разбил кораба му и всичките му другари са загинали. Но нека си върви. Хермес отлита, а тя отива при Одисей, който е на брега и пролива сълзи от скръб за родината си; нимфата вече не го привличала, макар че нощем спял до нея. Калипсо му казва, че може да замине, ако си направи сал; а тя ще му даде хляб, вино, храна, вода и хубави дрехи. Той се усъмнява в искреността й. Връщат се в пещерата и се нахранват; Калипсо казва, че му предстоят много трудности и не разбира защо предпочита смъртната си съпруга си пред нея. Той се съгласява, че тя е богиня и превъзхожда жена му, но казва, че все пак предпочита да се върне; и не се бои от трудностите. После си лягат в пещерата (102-205). Сутринта стават, Калипсо му дава медна брадва и тесла, посочва добре изсъхнали дървета, подходящи за плавателен съд; той отсича 20. Тя му донася и платна. Работата свършва за четири дни, а на петия тя му донася вино, вода и храна, изпраща му попътен вятър и той потегля.
Ориентира се по звездите; на 18-тия ден вече вижда планините на феакийския остров. Тогава Посейдон се връща от Етиопия, вижда го от Солимските планини и изпраща буря. Одисей съжалява, че не е загинал при Троя, когато се е биел около трупа на Ахил. Ветровете разнасят сала по морето като трън из полето наесен (206-310). Появява се Ино, дъщеря на Кадъм, която някога била смъртна. Съветва го да остави сала и да плува, и му дава забрадката си, да си я завърже около гърдите. Той изчаква гредите да се пръснат (като куп слама от вихрушка), качва се на една от тях и си съблича дрехите. Като го вижда в какво положение е вече, Посейдон казва: „Ха тъй“, и потегля с конете си към своите дворци в Ега. Атина спира ветровете и на третия ден сутринта Одисей стига до суша. Брегът обаче е скалист и няма как да се излезе; той се бои, че вълните пак ще то изтеглят навътре или ще го нападне морско чудовище. Плува и стига до устието на някаква река и се помолва на божеството, което му помага.
Стъпва на твърда земя, целува я и хвърля забрадката на Ино обратно в морето, а тя си я взима. Замисля се дали няма да умре на сутринта от студ край реката; а ако отиде в гората, няма ли да го нападнат зверове. Струпва шума до две маслинови дървета и се заравя в нея, като главня в пепел. Атина го приспива (320-470).

VI.
Феаките живеели в Хиперия, в съседство с циклопите, които ги притеснявали. После Навситой ги извел оттам, заселил ги в Схерия и издигнал града.
Навсикая („на богиня безсмъртна подобна“) спи в стаята си с две слугини „като харити“. Явява й се Атина в образа на дъщерята на „славния плавател“ Димант и й казва да иде да изпере дрехите, защото сватбата й наближава. Трябва да тръгне с кола, теглена от мулета, защото пералните са далеко (1-39).
Тя се събужда и отива при родителите си: майка й тъче „пурпурна вълна“, а баща й се готви да иде на съвет с други „царе именити“. Казва му да разпореди да приготвят кола, за да изпере; защото трябвало да отива на съвет добре облечен, както й петимата му синове, когато отиват на хоро. Той обаче се досеща, че тя мисли за сватбата си. Запрягат колата; майка й и дава в кошница ядене, риба, сладка, зеленчуци и вино в кози мях; тя подкарва мулетата, а слугините вървят пеш. Пристигат при пералните, пускат мулетата да пасат, изпират дрехите, изкъпват се и сядат да ядат; после започват да играят на топка. Тя блести сред слугините си като Артемида сред нимфи на Тайгет (40-108).
Одисей се събужда и размишлява къде е попаднал; чува гласовете на момичетата (топката им паднала във вира). Става и тръгва като лъв, който ще се нахвърли върху волове, овце или елени (закрива голотата си с клонче). Слугините като го виждат се разбягват, а Навсикая остава на място (Атина й вдъхва смелост). Той я заговаря отдалеч. Дали е богиня? Тогава трябва да е Артемида. Ако е смъртна, блажени са родителите и и бъдещият й съпруг. Прилича му на фиданка, която видял на Делос, когато бил там начело на голяма войска. Преди 20 дни отплавал от Огигия. Може ли да му даде дрехи? Пожелава боговете да й дадат добър съпруг и дом (109-184). Навсикая казва, че Зевс дава щастието на хората и Одисей трябва да изтърпи, каквото му се е паднало. Това е земята на феаките, а Алкиной й е цар; тя е дъщеря му. Извиква слугините и казва да му дадат дрехи и да го измият; но той казва, че предпочита да се измие и облече сам. Измива се и се облича, и Атина го разкрасява; когато се връща при тях, Навсикая се учудва на хубостта му. Нарежда да му дадат ядене и пиене (185-243).
После се качва се на колата и му казва да върви след нея по пътя, но да остане при гората на Атина, която не е далеч от града. Пред него имало стена, от двете му страни – пристанища, а в центъра – храм на Посейдон. Феакийците не са военни, а мореплаватели. Тя не би желала да я видят с него и да започнат да се питат кой е и защо идва с нея. Да намери дома на Алкиной и да влезе; там майка й преде до огнището, а баща й „сръбва си винце, приведен, на бози безсмъртни подобен“.
Отправят се по пътя и привечер стигат до гората на Атина; Одисей й се помолва (244-318).

VII.
Навсикая се прибира у дома, братята й разпрягат мулетата и внасят изпраните дрехи; слугинята Евримедуза разпалва огнището (тя била от Епир, феакийците я подарили на Алкиной). Атина се явява на Одисей в града в образа на девойка със стомна. Той я пита къде е домът на Алкиной, тя му казва да върви след нея; феакийците не били много дружелюбни към чужденците (1-36). Отвежда го дотам и му разказва за Алкиной и Арета. Родословието им: Посейдон станал баща на Навситой от Перибия, дъщеря на Евримедонт, цар на исполините. Той имал синове Рексенор и Алкиной; първият починал, като оставил една дъщеря, за която Алкиной се оженил. Била много разумна и блага, да се надява на нея. Оставя го и се отправя към Маратон и град Атина; там влиза в дома си, направен от Ерехтей.
Описание на Алкиноевия дворец: стените били медни, а вратата – златна, отстрани имало златни и сребърни кучета, изработени от Хефест. Вътре покрай стените имало постлани кресла за феакийските вождове и златни момчета върху каменни плочи, държащи факли. Имало 50 ратайкини, вещи в тъкането. Също и градина, където дърветата никога не остават без плодове; лехи със зеленчук, добиван през цялата година. И два извора, от които единият напоява градината, а другият влиза в дома и от него наливат вода (37-128). Той влиза; там царете и съветниците възливат на Хермес, защото идва време за сън. Атина го е покрила с облак и той остава невидим, докато иде при Арета. Прегръща й коленете и й се примолва да му помогне да се върне в своя край; и сяда в огнището.
Старият Ехеней съветва Алкиной да покани госта да седне, защото е молител; да му донесат вечеря и да възлеят на Зевс. Той го поканва на мястото на сина си Лаодамант и му поднасят вечеря, а глашатаят Понтоной им налива вино. Алкиной казва, че вече могат да си вървят, а утре да дойдат пак и да поканят и други „старци почтени“, и да помислят как да изпратят госта. Възможно е да е бог, макар че дотогава боговете винаги са им се явявали явно, защото феаките са им роднини „като циклопите и племената на диви гиганти“. Одисей казва, че не прилича на бог, а е понесъл много страдания. Нека се нахрани, защото няма по-кучешко нещо от стомаха; и ги моли утре да се погрижат да го изпратят. Пият още и си тръгват (129-231).
Арета пита Одисей откъде е получил тези дрехи. Той казва, че бил на Огигия при коварната Калипсо: защото след като корабът му бил натрошен от мълния, той прекарал девет дни в морето, а на десетия боговете го изхвърлили на острова, където тя го приела, и там останал седем години. Разказва подробно как стигнал до Схерия. Навсикая била разумна девойка и го посрещнала добре. Алкиной казва, че го кани да остане да живее на острова и че би могъл да му даде дъщеря си за съпруга; но ако не желае, няма да го задържа. Може да тръгне и утре: ако е нужно, ще го откарат по-далеч и от Евбея; дотам моряците му отиват и се връщат за един ден. Одисей благодари на Зевс, а ратайкините го извеждат със запалени факли в пруста, където са му приготвили легло с червени постелки, губери и вълнени завивки. Алкиной ляга при жена си в двореца (232-349).

VIII.
На сутринта двамата стават и Алкиной го повежда към корабите, където сядат на „гладки камъни“. Атина се разтичва из града в образа на Алкиноевия глашатай и съобщава за „чужденеца“, че е хубав като безсмъртен; и наистина го прави по-едър и хубав. Гражданите се събират и заемат седалките. Алкиной казва, че трябва да се погрижат да изпратят госта до дома му; затова да се приготви кораб и да се изберат 52 гребци, които да си оставят там лопатите; после да идат у дома му, където той ще ги нагости. Кани и царете, а също и Демодок, „певеца божествен“ (1-43).
Приготвят кораба и отиват в дома му, където той е заколил овце, свини и волове. Глашатаят довежда певеца, когото музата обича: „Зрака му беше отнела, но сладката песен дарила“. След като се нахранват, той пее за скарването на Одисей с Ахил – как се скарали на пира на боговете, а Агамемнон се радвал на това в душата си. Одисей слуша и плаче, като покрива главата си с дреха. Алкиной забелязва това; казва, че достатъчно са слушали певеца и е време да излязат и да започнат игрите.
Тръгват, като глашатаят хваща Демодок за ръка и повежда и него. Отиват на пазара, където се намират мнозина младежи, сред които и синовете на Алкиной – Лаодамант, Алиос и Клитоней. Състезават се на бягане (побеждава Клитоней), борба (Евриал), скок на дължина (Амфиал), диск (Елатрей), бокс (Лаодамант). Той и Евриал предлагат на Одисей да вземе участие в игрите (44-144). Одисей отказва и Евриал го пита предизвикателно дали не е търговец, който „за стоката мисли и за печалба открадната“. Одисей му казва, че е хубав на външност, но недодялан по ум. После взима диск и го хвърля по-далеч от другите, а Атина, престорена на мъж, потвърждава това. След това Одисей казва какво още умее: стреля с лък така, че от днешните хора само Филоктет го надминава. Това не се отнася до едновремешни герои като Херакъл и Еврит, който бил предизвикал на състезание с лък самия Аполон и богът го погубил. Владее бокс и бягане, но е уморен от премеждията си; и няма да се състезава с Лаодамант, който му е домакин. Алкиной казва, че те не са силни в бокса и борбата, а предпочитат бягането, морското дело, танците, музиката и любовната радост. Казва да донесат лирата на Демодок (145-247).
Той пее, а младежите танцуват около него. Разказва случката с Арес и Афродита. Афродита била омъжена за Хефест, но станала любовница на Арес. Хелиос казва за това на Хефест; а той изработва невидими вериги и дава вид, че отива на Лемнос. Арес отива при Афродита и й предлага да си легнат, защото Хефест е отишъл при „чуждоезични синтийци“. Хефест се връща и, както са оплетени, се развиква към Зевс (бащата на Афродита): тя го посрамвала, защото бил куц, и сега той няма да ги развърже, докато баща й не му върне всички дарове, които дал за нея, „кучка безсрамна; хубава нея родил е, но невъздържана много“ (Вранчев, 311). Посейдон, Хермес и Аполон отишли да видят, а богините, от неудобство, си останали в къщи. Хермес казва на Аполон, че не би отказал да е на мястото на Арес. Посейдон помолва Хефест да им свали веригите и гарантира, че Арес ще плати. Хефест ги освобождава и Арес побягва към Тракия, а Афродита отива на Кипър, в Пафос.
После Халий и Лаодамант си подхвърлят топка, а след това играят хоро. Одисей похвалва играчите, а Алкиной предлага всеки от 12-те царе (той е 13-ти) да му донесе подарък, а Евриал да му се извини. Евриал му подарява меден меч със сребърна дръжка и ножница от слонова кост, и си разменят помирителни думи. Слънцето залязва, а глашатаите занасят даровете в дома на Алкиной. Останалите тръгват към дома му и сядат там на високи столове (312-413). Арета стопля вода на триножник, за да се изкъпе гостът и донася сандъка с даровете. Той ги вижда и завързва капака на сандъка с възел, както го е учила Кирка; и се изкъпва за пръв път, откакто е напуснал Калипсо. Отива при мъжете, а Навсикая му казва: „Мене спомни си, че първо живота на тебе спасих аз“. Той отговаря, че ще я тачи у дома си като богиня. Сяда при Алкиной и изпраща на Демодок къс от гърба на белозъба свиня (него тачи най-много от смъртните, защото на поезия го е учила музата или Аполон).
Предлага му да разкаже за дървения кон, направен от Епей с помощта на Атина. Демодок пее: аргийците запалили шатрите си и заминали, а конят бил на акропола и троянците спорели дали да го разцепят „с мед немилостива“ или да го хвърлят от скалата, или да го пазят заради боговете. Надделяло третото мнение. Градът бил разорен, и как Одисей и Менелай нахлули в двореца на Деифоб (414-510). Одисей слуша и плаче като жена над убития си във война съпруг. Алкиной прекъсва Демодок и предлага на Одисей да разкаже за себе си. Първо как се казва (защото няма човек без име). Също и къде живее, за да могат корабите да го отведат дотам: „Самички знаят те да отгадават желания и мисли на люде“. Навситой някога му бил казал, че един ден Посейдон ще се разгневи и ще разбие някой от корабите им, когато се връща. Нека разкаже и къде е пътувал. Да не е изгубил някой роднина или приятел при Троя? (511-576)

IX.
Одисей казва, че му харесва песента на певеца, радостният народ и пълната трапеза. Той е Одисей от Итака, където е планината Нерит и близо до нея са и други острови – Дулихий, Сама, Закинт. Калипсо и Кирка са го задържали, но „няма от родина по-сладко за тоя, който от своите близки далеко е“. Ще разкаже за пътешествието си (IX, 1-38).
Пристигат в Исмар, киконски град и го превземат, избиват мъжете и си поделят жените и имуществото. Одисей предлага да заминат веднага, но другарите му предпочитат да останат, за да ядат и пият. Спасилите се кикони идват с други, живеещи по-навътре; започва битка, която ахейците губят и по 6-ма от кораб са убити; и избягват (39-59). Повикват всеки от убитите по три пъти; започва буря и те излизат на суша и престояват две денонощия.
На третия ден тръгват и пътуват добре, и стигат до Малея; но Борей и течението ги изтласкват към Китера. Девет дни се носят из морето и на десетия стигат при лотофагите, които се хранят само с цветя. Изпратили двама моряци с един глашатай, които били посрещнати от логофагите и яли лотос; и след това не искали да се връщат. Прибират ги насила, връзват ги при веслата и потеглят.
Стигат земята на циклопите: те не обработват земята, нямат събрания и закони, живеят на отделни семейства в пещери из планините. Не много далеч от земята им има горист необитаем остров, пълен с кози. Циклопите нямат и кораби, макар че на острова имало удобно пристанище. Там се раждало всичко: имало хубави ливади, забелязали и извор от пещера (60-134). Пристигат на острова по тъмно, спят при морето и на сутринта тръгват да го огледат. Взимат си лъковете и копията, и убиват много кози – паднали се по 9 на всеки от 12-те кораба, а на него – 10. Цял ден ядат и пият от виното, заграбено от киконите. Виждат пушек отсреща и чуват блеене на овце. На другия ден Одисей казва, че ще иде дотам с кораба си, да разбере какви са тези хора. Наближават, виждат пещера и стада овце и кози край нея, и двор с ограда от камъни и дървета. Той оставя кораба с моряците и тръгва само с 12 от тях, като взима и мях с виното, дадено му от Марон, жрец на Аполон от Исмар. Смесвало се 1/12 (135-203).
Влизат в пещерата, там има много сирене и мляко, агнета и ярета; другарите му предлагат да откраднат всичко и да бягат, но той предпочита да изчака домакина. Циклопът пристига със стадото и с наръч дърва, оставя мъжките навън и затваря пещерата с камък, който не биха помръднали 22 коли с по 4 колела. Издоява женските, разделя млякото за пиене и за сирене, и наклажда огън. Вижда ги и пита кои и откъде са, и дали са търговци или разбойници. Те се изплашват, но Одисей обяснява, че се връщат от Троя и са били войници на Агамемнон, който превзел града; моли за гостоприемство и напомня, че Зевс наказва онези, които се отнасят лошо с гости и молители. Циклопът казва, че не почита Зевс и не се бои от него; и пита къде е корабът им. Одисей излъгва, че корабът се е разбил в скала и само те са оцелели; а циклопът хваща двама и им разбива главите, нарязва ги и ги изяжда, без да остави нищо от тях. Ужасените гости се разплакват, а той се напива с мляко и заспива. Одисей мисли дали да го убие с меча си, но се досеща, че така няма да могат да излязат и ще умрат вътре (204-293). На сутринта циклопът пак издоява стадото, като слага малките да сучат; наклажда огън, изяжда още двама за закуска и излиза с животните, като затваря изхода след себе си. Одисей намира в пещерата една тояга, голяма като мачта на 20-веслен кораб, отрязва от нея кол от един разтег и го подостря, овъглява го на огъня, за да стане по-твърд, и го скрива в купчина тор. Определя четирима, които заедно с него ще го забият в окото на циклопа. Вечерта той се връща и след домакинската работа изяжда още двама, а Одисей му предлага да опита от виното. Циклопът го харесва много и пие още три пъти. Пита го за името му, а Одисей отвръща, че се казва „Никой“; циклопът му обещава да го изяде последен.
После заспива и повръща, а те забиват нагорещения кол в окото му. Той се събужда от болката и започва да вика на помощ другите циклопи, които се събират пред пещерата и го питат какво става и дали някой не го убива; и като казва „Никой“, му казват да се моли на баща си Посейдон и си отиват (294-400). Тогава той застава на входа, отмества скалата и се готви да улови, когато се опитат да излязат. Одисей навързва другарите си под овните – всеки под три овни, а той се улавя за най-големия: „и вълната нему тежеше, и тежки ми мисли“. Полифем заговаря овена и съжалява, че не може да му каже къде се намира този „Никой“. Те се отдалечават, Одисей излиза изпод овена и освобождава другите, и стигат до кораба. Другарите им ги посрещат, радват се и плачат за загиналите. Отдалечават се с гребане и той извиква на циклопа, че за жестокостта си е получил отплата от Зевс и боговете. Циклопът хвърля към тях скала, от чиято вълна корабът се връща обратно към брега. Другарите на Одисей го молят да не вика повече, но той все пак му казва името си. Циклопът си спомня за гадателя Телем, който живеел някога при тях и му предсказал, че ще бъде ослепен от Одисей; но той си го представял по-едър (401-504). Помолва се на Посейдон да не му позволи да се върне в дома си, или поне да му причини много страдания по пътя. Те стигат до острова и си разделят овцете; а Одисей принася големия овен в жертва на Зевс (която не била приета). Ядат и пият до вечерта, спят на брега и на другия ден потеглят (505-546).

X.
Пристигат на остров Еолия, където живее Еол, син на Хипотес; той е оженил шестте си сина за шестте си дъщери, и всички живеят заедно и задружно. Островът е плаващ и ограден със стена. Те са настанени в хубава къща и му гостуват цял месец; накрая Еол одира един деветгодишен вол и завързва в кожата му всички ветрове освен Зефир (Зевс го е направил „управител на вихри“). На десетия ден вече виждат родната си земя и огньовете по нея; Одисей заспива от умора, а другарите му се питат какви ли подаръци е получил от Еол. Развързват мяха, ветровете излизат и започва буря, която ги отнася навътре. Като се събужда, Одисей се замисля дали да не се хвърли в морето и да се удави, но се въздържа и продължава да лежи; а бурята ги отнася обратно към Еоловия остров (1-54). Слизат на брега, наливат си вода и сядат да ядат в кораба. Одисей отива при Еол с един спътник и един глашатай. Еол се учудва, че са тук, а когато Одисей го помолва за помощ, казва: „Махай се бърже от острова, най-злий от живите люде“ (защото бил омразен на боговете).
Отплават от Еолия и на седмия ден пристигат в страната на лестригоните, в град Телепил. При входа към пристанището се издигат високи скали и от двете страни, а по-нататък бреговете също са стръмни. Корабите минават през тесния проток и влизат в широк и спокоен залив, обаче Одисей със своя кораб остава при входа. Изпраща двама души и един глашатай да разузнаят (55-100). Пред града срещат мома със стомна, дъщеря на царя на лестригоните Антифат. Тя им посочва дома на баща си, те отиват и виждат една огромна жена, която изпраща да извикат от пазара мъжа й; той идва и изяжда единия от пратениците. Другите побягват, лестригоните се събират и започват да хвърлят скали по корабите, и ги потопяват; спасява се само Одисей със своя кораб.
Пристигат на остров Еея, където живее Кирка, сестра на Еет и дъщеря на Хелиос и океанидата Персея. Прекарали две денонощия на сушата „от скръб и умора сломени“. На третия ден той взима копие и меч, и тръгва на разузнаване; изкачва се на една по-висока скала и вижда дим. На връщане убива един едър елен и го завлича до кораба. Другарите му се чудят на големината на елена; сготвят го, ядат и пият до вечерта, а на другата сутрин той им казва, че се намират на остров и е видял дим; и трябва да узнаят кой живее на острова. Те се разплакват, като си спомнят последните приключения, но той ги разделя на две дружини от по 22-ма, като начело на втората поставя Еврилох; и след хвърляне на жребий групата на Еврилох отива на разузнаване (101-205). Стигнали до двореца на Кирка и там видели лъвове и вълци, които им се умилквали като питомни. Чули, че вътре пее жена – това била Кирка, която тъчала платно. Те я повикали, а тя ги поканила вътре, и влезли всички освен Еврилох. Поднесла им сирене, мед и брашно във вино и билки, така че да забравят за родината си; след това ги ударила с вълшебна пръчка и ги затворила в кочината. И те се превърнали в свине, като запазили човешкия си ум. Заплакали, а Кирка им подхвърлила дренки и жълъди.
Еврилох се връща при кораба и казва, че никой от останалите не е излязъл от къщата на Кирка. Одисей взима меча и лъка си, и казва, че ще иде, а Еврилох го моли да избягат още сега. Одисей тръгва и когато наближава дома на Кирка, го среща Хермес със златната си тояга и с вид на юноша. Казва му, че другарите му са превърнати в свине и затворени в кочина. Но да вземе тази билка, така че магиите на Кирка да не му подействат; да я заплаши с меча си, и когато тя му предложи да легне с нея, да не отказва, но да я накара да се закълне с клетвата на боговете, че няма да му стори зло. После изтръгва билката от земята с корена, дава му я и изчезва към Олимп, а Одисей продължава към дома на Кирка (206-303). Повиква я; тя излиза, поканва го да влезе и прави същото, което и с другарите му – но сместа не му действа. Той изважда меча, а тя се изплашва и казва, че никой мъж не е издържал на тази напитка и че той сигурно е Одисей, за когото Хермес й предсказал, че ще мине оттук на връщане от Троя. После му се заклева и той се качва в леглото й. През това време четирите й слугини застилат столове с бели и червени постелки; поставят сребърни трапези и златни чинии. Наливат вино и стоплят вода, а една от тях го изкъпва. Той сяда, но отказва да яде преди Кирка да освободи другарите му. Тя ги извежда от кочината „на свини деветгодишни подобни“, намазва ги с някаква мас и те пак стават хора, дори по-хубави отпреди. Стискат ръката на Одисей и плачат така, че самата богиня се трогва (304-384). Казва им да изтеглят кораба на сухо; да извадят вещите си оттам и да ги приберат в пещерите. Одисей се връща при кораба, а другарите му се спускат към него „като телета към майките си“. Той им казва да дойдат в дома на Кирка, а Еврилох напомня, че смелостта му е погубила някои в пещерата на циклопа. Одисей си помисля дали да не му отреже главата, макар че му е роднина; но другите предлагат да го оставят да пази кораба. Все пак и той тръгва; и заварват останалите при Кирка изкъпани и облечени. Тя ги поканва на трапезата и те остават в дома й цяла година (385-451).
След това казват на Одисей, че е време да продължат пътя; ядат и пият цял ден и вечерта той моли Кирка да го изпрати към дома му. Тя казва, че няма да го задържа, но е нужно първо да иде в царството на Хадес и Персефона, където да се посъветва с душата на Тирезий: само на него Персефона е дала да запази „ум и познание в смъртта“. Затова трябва да преплава океана и да стигне до гората на Персефона. Там е Ахерон, в който се вливат Пирифлегетон и Коцит; а Коцит е поток от Стикс. Да изкопае трап и да направи възлияние с мляко, мед, вино и вода, и да сипе брашно; да обещае ялова крава за мъртвите и отделно черен овен за Тирезий. Да жертва мъжко агне и бяла овца, и да се отдръпне назад: тогава ще дойдат душите. Да ги прогонва, докато дойде Тирезий, който ще му каже как да се върне в Итака. Тя завършва с упътването си на разсъмване. Одисей отива да събуди другарите; Елпенор пада от покрива и загива. Казва им къде трябва да идат и те се разплакват. През това време Кирка оставя на кораба агне и овца за жертви (452-549).

XI.
Качват се на кораба и Кирка им изпраща попътен вятър. Стигат до края на океана, където е страната на кимерийците; там никога не грее слънце и „тъмнина се тлетворна над тия нещастници стеле“. Одисей изкопава трап, дълбок лакът и толкова широк; прави възлиянията, дава обещанията на мъртвите и заколва жертвите, които държат Еврилох и Перимид. Идват душите от Ереб. Събират се около трапа и Одисей е обхванат от страх (1-42). Другарите му одират овцете, а той не допуска душите до кръвта им. Явява се душата на Елпенор. Той казва, че причината за нещастието му е изпитото вино – като се събудил на покрива, не тръгнал към стълбата, а в обратната посока. Моли да го погребе като се върне, да му направи паметник и да забие веслото му на гроба. Одисей му обещава (докато разговарят те стоят от двете страни на трапа). Вижда майка си Антиклея, но не я допуска до жертвите; явява се Тирезий.
Пие от кръвта и казва, че по пътя Земетресавецът ще го възпрепятства, но накрая все пак ще стигне до дома си. Първо ще стигне Тринакия, където да внимава с кравите и овцете на Хелиос; ако не, ще загуби другарите си и кораба. След като погуби женихите в Итака, трябва да вземе весло и да тръгне, докато стигне до земята на хора, които не познават морето и нямат сол. Там да принесе жертва на Посейдон (овен, бик или шопар), а после у дома си – хекатомба на всички богове. И така ще умре от смърт тиха, в старост честита (43-132). Одисей пита как майка му ще го познае след малко, а той отвръща, че който от мъртвите пие от кръвта, може да разбира и да говори. Отива си, а Антиклея се доближава пак, пие от кръвта и познава Одисей. Пита го дали още не е бил в Итака. Той казва, че е дошъл да се съветва с Тирезий и че не е наближавал Ахея. Пита я как е умряла и да му каже нещо за Лаерт и Телемах. Да не би някой добър ахеец да е взел Пенелопа за съпруга? Тя казва, че Пенелопа му е вярна, а Телемах стопанисва имотите и го канят навсякъде. Баща му не идва в града, спи между слугите и се покрива със скъсани дрехи; а през лятото и есента спи на открито в лозето. Тя умряла от жалби и грижи за Одисей. Той се опитва да я прегърне, но тя избягва като сянка и казва, че след смъртта душата на човека изчезва от костите като сън (133-216).
Към жертвите се стичат сенките на жени, които през живота си са били съпруги и дъщери на именити мъже: той не ги допуска наведнъж, а една по една и разпитва всяка. Първо Тиро – дъщеря на Салмоней и съпруга на Критей Еолов. Тя се залюбила с реката Енипей, а Земетръсецът взел неговия образ и се любил с нея под вълна. Казал й, че той е Посейдон и тя ще роди близнаци – защото „любовта на безсмъртни ялова нивга не бива“. Тя ражда Пелий и Нелей – единият се заселва в Йолк, а другият – в Пилос. Иначе имала трима сина от Критей. Вижда и Антиопа, родила от Зевс Зет и Амфион, които първи строили Тива; Алкмена, родила Херакъл от Зевс и Мегара, дъщеря на Креон, съпруга на „Амфитрионовия син“. Също Йокаста, която взела сина си за мъж, а той убил баща си; накрая тя се обесила. Флора, дъщеря на Амфион от Орхомен – омъжила се за Нелей. Родила Нестор и други синове, а също и Пиро, която била искана от много мъже. Нелей я дал на онзи, който му докарал воловете на Ификъл. Също Леда, съпруга на Тиндарей, която родила Кастор и Полукс: те един ден са мъртви и един – живи. Ифимедия, родила от Посейдон От и Ефиалт, най-снажните смъртни мъже след Орион. На 9 години били 9 разтега високи. Искали да натрупат Оса и Пелион върху Олимп, но Аполон ги убил. Също Федра, Прокрида и Ариадна: Тезей я грабнал от Крит и я водел в Атина, но Дионис съобщил на Артемида и тя я убила на остров Дия. Също – Мавра, Климена и Ерифила, която продала съпруга си.
Но нощта отминава и той вече трябва да си легне – или тук, или на кораба (217-325). Арета, Ехеней и Алкиной се съгласяват, че е добре гостът да остане и утре, докато му приготвят всички дарове. Алкиной добавя, че не му се вярва Одисей да е „прелъстител, измамник, каквито храни мнозина земята черна да изковават лъжи за неща, кои никой не виде.“ Говорил им е като същински певец. Дали е видял в Хадес някои от другарите си от войната? Той би седял да го слуша и до сутринта. Одисей казва, че някои са умрели „от зла жена“. Агамемнон като го видял, заплакал и се опитал да го прегърне. Одисей го пита как е умрял, той отвръща, че с другарите му били заклани като „свине белозъби“. Чул писъка на Касандра, която Клитемнестра погубила. „Себе си с безчестие покри, па и всички бъдни жени опозори. Ето защо към жена си никога кротък не бивай, никога всичко на нея, що знаеш, недей поверява.“ И когато пристигне, да спре кораба си на скрито, а не на открито – „жена вяра няма.“ (326-446). Пита го и за Орест, а Одисей казва, че за него не знае нищо. Вижда Ахил, Патрокъл, Антилох и Аякс. Казва на Ахил, че е доволен, като го вижда как царува над умрелите. „Смърт ли е, не хвали ми я“ – казва Ахил. Пита за баща си и Неоптолем (447-492). Одисей казва, че го довел при Троя от Скирос; по красноречие бил трети след Нестор и него. Убил Еврипил, син на Телеф; и бил най-хубавият воин след Мемнон. Единствен не се боял, когато били затворени в коня. Всичко минало благополучно, дори не бил ранен. Като изслушал всичко това, Ахил си тръгнал доволен. За Аякс: имали спор за Ахиловите доспехи, които Одисей получил от майката на Ахил, а му били присъдени от „щерки троянски и още Атина“. Но съжалява, защото заради това земята погълнала Аякс. Видял и други: Минос със златен скиптър и около него се оправдавали всички, седнали или прави. Гиганта Орион и Тиций, който изнасилил Латона, докато отивала в Делфи; Тантал, който не можел да пие и яде, и Сизиф, който търкалял камъка; и призрака на душата на Херакъл. Той самият бил сред боговете с жена си Хеба (493-590); а там долу бил с лъка си и с изрисувания си пояс. Обръща се към Одисей и му разказва накратко за Евристей и как по негова заповед извел Цербер от Хадес.
Надявал се да види още Тезей и Пиритой, но се събрали твърде много жадни души и той се уплашил да не се появи и главата на Горгона. Отива на кораба и потеглят през океана (591-625).

XII.
Пристигат на Еея, той изпраща някои да вземат тялото на Елпенор и го изгарят на брега заедно с доспехите. Правят гроб, поставят върху него колона и веслото на мъртвия. Идва Кирка нагиздена със слугините си, които носят храна и вино. Казва им, че вече се отличават от другите смъртни с това, че са умрели два пъти, и им предлага да се нахранят, защото утре пак им предстои път. След вечерята всички лягат да спят в кораба, а Одисей сяда на брега с Кирка и й разказва преживяното (1-34).
Тя му казва за предстоящите премеждия. Ще мине край сирените, които пеят сред купчини човешки кости. Казва му какво е нужно да направи, за да ги чуе. После ще трябва да избере дали да мине през Планктите, където вълните грабват всеки минаващ кораб и дори гълъбите, „що на баща ни Зевс носят амброзия“. Само Арго минал оттам, когато отивали в Колхида при Еет, но това не можело да стане без помощта на Хера. Другият път бил между други скали: едната е висока и гладка, никой не я е изкачвал, а върхът й е забулен в черни облаци; в подножието има пещера, обърната на запад, където живее Сцила. Тя е с 12 крака, 6 шии с глави, 3 реда зъби във всяка. Показва ги извън пещерата и гълта делфини и риба. Скалата срещу нея е по-ниска и със смокиня, и изпод нея Харибда гълта вода по три пъти на ден. По-добре да мине край Сцила и там да изгуби 6 другари, отколкото да загинат всички, погълнати от Харибда. Сцила била безсмъртна и не можела да бъде победена, затова да бяга бързо и да призове майка й Кратея. После ще стигне Тринакия, където са стадата на Хелиос: 7 от крави и 7 от овце, всяко по 50 глави; винаги са еднакъв брой. Пасат ги две нимфи, Флетуса и Лампеция – дъщери на Хелиос, родени от Неера (35-134). След като му разказва това, Кирка се отдалечава; те потеглят, а тя им изпраща попътен вятър.
Одисей съобщава на останалите какво е чул от нея за сирените. През това време корабът достига техния остров и вятърът внезапно стихва. Той им напълва ушите с восък, а те го връзват и продължават нататък с весла. Сирените пеят, че ако някой остане при тях, после си отива, научил много неща; те знаят какво е станало при Троя, а и всичко друго по земята. Той кима на другарите си да го отвържат, но Перимед и Еврилох го връзват още по-здраво. Отминават острова и скоро след това виждат пушек и голяма вълна. Одисей ги насърчава да продължават напред, като казва, че няма да им се случи по-голямо зло от онова при Циклопа (135-210). Не им казва за Сцила, но си облича доспехите и взима копия. Харибда повръща вода и парата от нея покрива и двете скали; а щом погълне вода, се вижда морското дъно. Сцила грабва шестима, които се мятат в устите й като рибки на въдица. Това било най-ужасното, което бил виждал някога.
След това стигат до остров Тринакия, където виждат говедата и овцете на Хелиос. Той казва, че Тирезий го е предупреждавал да не спират тук. Еврилох отвръща, че е с желязно сърце; добре би било да си починат и хапнат на острова. Сега идва нощ, а на другата сутрин пак ще продължат. Той иска да му се закълнат, че ще ядат само от това, което носят от острова на Кирка (211-288). Слизат на сушата и се нахранват; и когато 2/3 от нощта са минали, Зевс изпраща „вятър буен и адска вихрушка“. На сутринта изтеглят кораба на сушата и го скриват в пещера, „где обитаваха нимфи и имаха хорове красни“. Цял месец духат само Нот и Евър. Храната им свършва, започват да ядат риба и птици. Веднъж той влязъл навътре в острова да се помоли на боговете и заспал; а Еврилох казал на другите, че според него най-ужасна е гладната смърт. Нека сега принесат хекатомба на Хелиос и после в Итака ще му построят бляскав храм. Най-сетне, по-добре да загинат в буря, отколко да вехнат тук (289-336). Тогава те избрали най-хубавите крави и ги посветили на боговете. Заклали ги и ги одрали, изяли дреболиите и сложили бутовете на шишове. Одисей се събужда и отдалеч усеща аромата на печено месо. Упреква боговете, че са го приспали; а Лампеция „дългопеплосна“ вече била отишла да каже на Хелиос за станалото. Той се разгневява и се обръща към Зевс: иска наказание за другарите на Одисей и заплашва, че в противен случай ще иде в Хадес да свети на умрелите (337-368). Зевс му обещава да разбие кораба с мълния (тези неща Одисей ги знае от Калипсо, а тя – от Хермес). Отишъл при другарите и видял знамения: кравите кожи пълзели, а месото (и сурово, и печено) ревяло.
Шест дни пируват, а на седмия Нот спира; те потеглят и скоро задухва Зефир, и започва буря. Късат се въжетата, падащата мачта чупи главата на кормчията. Моряците политват към морето; а Одисей връзва мачтата и дъното, и се понася по вълните. Нот го подкарва към Харибда; на сутринта се оказва там, и при поглъщането на водата се улавя за смокинята. Увисва и изчаква тя да избълва обратно мачтата с дъното. Това става привечер; Зевс не допуска Сцила да го види и той се спасява. На десетата нощ боговете го изхвърлят на остров Огигия при Калипсо „краснокоса, страшна богиня с човешки говор“. Оттук нататък вече е разказвал (369-430)

XIII.
Алкиной му благодари и казва, че вече всички са подарили на госта злато и дрехи, а сега нека да добавят и по един триножник и медник. После ще свикат събрание, та народът да плати последните. Всички се прибират по домовете си, а на другия ден занасят в кораба медните дарове. Алкиной сам намества всичко при седалките, за да не пречи, като тръгне корабът. После в дома си жертва вол, изгарят бутовете и пируват славно. Демодок пее, а Одисей гледа кога ще залезе слънцето, за да потегли: както орач копнее за вечеря. Сбогува се с Алкиной и останалите, благодари и им пожелава всичко добро (1-45). Виночерпецът Понтоной смесва вино и всеки възлива от мястото си; Одисей слага чаша в ръцете на Арета и й изказва благопожеланията си. След това тръгва, изпращат го глашатай и три слугини, от които едната му носи дрехите, другата – сандъка с даровете, а третата – храната. Весларите му постилат да спи в края на кораба, а те сядат по местата си.
Той заспива „на бози по мислите равен“, а корабът се движи като колесница с 4 коня и дори сокол не може да го стигне. На зазоряване достигат Итака. Там морският старец Форкин има удобно пристанище; вижда се маслина и пещера на нимфите наяди, в която има пчелници, кратери и каменни станове. През северната й врата минават хората, а през южната – боговете. Поставят спящия Одисей на пясъка и наместват даровете му до маслината. Посейдон пита Зевс как оттук нататък смъртните ще почитат боговете, след като него дори потомците му феаки не го почитат. Зевс му позволява да накаже които не го почитат. Споразумяват се когато корабът наближи Схерия да го превърне в скала. Феаките виждат това и се чудят, а Алкиной казва, че се изпълнява предсказаното от баща му; затова нека престанат вече да съпровождат смъртни и да пожертват 12 вола на Посейдон, за да не похлупи града с висока планина (46-181).
Одисей се разбужда, но не успява да познае острова си. Чуди се къде да скрие имането. Пожелава Зевс да накаже феаките за това, че са го довели в друга земя. Атина го доближава, взела образ на младо овчарче. Одисей я пита коя е тази земя – дали е остров или бряг на голяма суша. Атина отвръща, че това е известна земя, неудобна за гледане на коне, но има жито, вино, дъжд, вода, гора и паша за кози и свине. Това е Итака и тя е известна дори в Троя, която е далеч от ахейската земя (182-244). Одисей се радва и й казва кой е („нямаше право да каже той, че непрестанно с думи играеше и хитрини във душа си кроеше“). Бягал от Крит, защото погубил сина на Идоменей, бързия Орсилох, който се опитвал да го лиши от плячката му. Убил го с копие през нощта и се качил на феакийски кораб; помолил да го откарат в Пилос или Елида, „дето владеят епейци“. Спрели тук, оставили имането му и заминали за Сидон.
Атина се преобразява на жена, засмива се и го погалва: “Ти се от лъжи не оставяш и от коварни слова, що теб от детинство са мили“. Казва коя е, и че е дошла да му помага: той да не казва на никого кой е и мълчаливо да търпи обиди и насилия (245-300). Одисей й казва, че не е лесно да бъде разпозната и че не я е виждал, откакто потеглил от Троя. Но я познал, когато го срещнала във феакийската страна. Наистина ли това е Итака? Тя го похвалва, че е дружелюбен, остроумен и разумен. Не искала да пречи на Посейдон, който й е чичо и го е намразил. Напомня му, че на това място често е принасял хекатомби на наядите; а отсреща е планината Нерит, покрита с гори. Тогава пръсва облака наоколо, а той целува пръстта и се помолва на наядите. Пренасят имането в пещерата и тя слага камък на входа й. Пита го какво ще прави с женихите, които трета година искат жена му, дават й подаръци, а тя обещава нещо всекиму, но в ума си има други мисли (301-368).
Одисей благодари за предупреждението и добавя, че без него сигурно би загинал като Агамемнон. Тя му казва, че ще го направи неузнаваем и нека най-напред иде при свинаря, който му е верен и обича жена му и Телемах. Той е при свинете, които ядат жълъди при скалата Гарван и извора Аретуза. Да го разпита какво става в Итака, а тя ще иде в Спарта да повика сина му. Той пита защо просто не е предупредила Телемах какво предстои, а тя казва, че го е завела дотам за да спечели слава; сега на връщане женихите го дебнат в морето, но нищо няма да му сторят. Докосва го с пръчка и го прави по-стар, с окъсани дрехи, мръсен и противен. Намята го с протрита кожа от елен и му дава тояга, скъсана торба и въже. Разделят се и тя тръгва към Лакедемон (369-420).

XIV.
Тръгва от залива нагоре по стръмна пътека. Намира свинаря под стряхата на дома, зад оградата, вътре в която имало 12 кочини, обикновено с по 50 свинки; а мъжките спяли извън тях. Сега свинете били по-малко, защото „богоравните женихи“ ги ядели и той всеки ден им изпращал по една свиня – били останали 360. До тях спели 4 звероподобни кучета. Когато Одисей наближил, свинарят си режел кожа за сандали, а другите трима били извели свинете на паша; четвърти отвеждал на „женихи безсрамни“ свинята, с която щели „свойта душа със месо да наситят“. Кучетата залайват Одисей и се нахвърлят върху него, но свинарят ги прогонва с камъни. Казва, че той тук седи и въздиша за господаря си „богоравен“, който може би също като новодошлия се скита някъде гладен сред другоезични народи. Поканва го да насити душата си с хляб и вино и да му каже откъде е: „и го в колиба поведе свинаря божествен“ (1-48). Натрупва шума и я застила с кожа на дива коза за да седне, а Одисей пожелава Зевс и другите богове да му дадат, каквото желае. Той казва, че всички гости са от Зевс. Страхувал се от нови стопани, а предишният му бил дал „къща, имот и женица, многожелана и скъпа“. И пожелава както е изчезнал царят му, отишъл да защити честта на Агамемнон при Илион, „тъй да изчезне родът на Елена“. Взима две свине от тези за слугите, опича ги, посипва ги с брашно и смесва вино в дървена купа. Споменава за женихите, които всеки ден колят жертви, и не по една и две. А имотът на господаря е голям – и 20 души да съберат своя, няма да е толкова: по 12 стада крави и овце, 11 кози. По края на острова ги пазят честни мъже и всеки ден всеки от тях праща на женихите по коза (49-106).
Одисей се нахранва, приема подадената му чаша вино и го пита кой е господарят, който го е купил: възможно е да го е виждал някъде и да му каже вести за него. Евмей отвръща, че всички скиталци, които идват тук, само ги лъготят. Сигурно и той ще измисли нещо, за да му подарят хитон или наметка; а господарят може би вече е изяден от кучета или риби. Той не жалел толкова и за родителите си, колкото за Одисей. Одисей го уверява, че господарят му ще се върне; той щял да се закълне в това и после да получи награда. До края на този месец или началото на следващия ще си дойде и ще накаже онези, които не почитат жена му и сина му (107-158). Евмей не му вярва и споменава Телемах, който сигурно няма да е по-долен от баща си; но някой човек или бог му е объркал ума, та отишъл в Пилос да пита за баща си. Сега женихите го причакват, за да го убият и да изчезне в Итака името на Аркизий. Пита го откъде е и как е стигнал дотук.
Одисей казва, че дори и година не би му стигнала да разкаже за всичките си неволи. Бил роден в Крит, син на Кастор Хилаков от наложница. След смъртта му получил малко имот и къщица. Казва, че благодарение на Арес и Атина бил добър в боя, но не обичал да работи; предпочитал плаването и боевете. Преди Троя бил девет пъти на походи и добил много плячка, така че критяните се страхували от него и го тачели. После тръгнали с Идоменей за Троя. След превземането на града се завърнал, но останал само месец у дома си. Решил да тръгне за Египет с 9 кораба; поканил другарите си, пирували 6 дни и на седмия потеглили. На петия ден след отплаването стигнали в Египет и изпратили „сгледници“; а те, като навлезли в нивите, започнали да убиват мъжете и да грабят децата и жените. От града дошли войници с колесници, убили мнозина, а други заробили. Той се примолил на царя, който го пощадил и го взел в дома си. Седем години останал там и натрупал богатство. На осмата се появил някакъв измамник финикиец и го убедил да тръгне с него. Прекарал една година във Финикия и после тръгнали за Либия; онзи мислел да го продаде някъде. Като отминали Крит, започнала буря; мълния разбила кораба и той девет дни се носил из морето, хванат за мачтата. На десетия бил изхвърлен при теспротите, където го приел царят им Фидон; у тях го завел синът му. Одисей им бил там на гости и той видял имането му – щяло да стигне за 9 поколения. Той самият бил заминал да се допита при дъба в Додона; как да се върне в Итака. След това царят му казал, че един кораб е готов да го вземе и да го откара. Случайно друг тръгвал по-рано за Дулихий и той им наредил да го заведат там при цар Акаст. Но като навлезли в морето, моряците му взели дрехите и му дали ето тези. Като стигнали Итака, слезли на сушата и го вързали в кораба, но той успял да избяга. Така че му било орисано да живее още (159-347).
Евмей казва, че разказът го е трогнал, но това за Одисей е лъжа; той бил омразен на боговете. Веднъж един етолиец така го излъгал: бил убил човек и избягал тук, и Евмей го приел. Казал му, че видял Одисей на Крит при Идоменей да си поправя корабите; и че лятото или есента щял да си дойде. Но не дошъл, така че нека и гостът му да не лъже, той го посреща заради „гостоприемеца Зевс“. Одисей му предлага да се обзаложат: ако дойде, да му подари хитон и наметка, ако не – да го хвърлят от Големия камък.
През това време идват свинарите, затварят свинете в кочините и „се повдигна от кочини грохот безкраен тогава“. Докарват петгодишна угоена свиня, а Евмей се помолва, „че бе душа му набожна“. Убива я с дърво, заколват я, пърлят я и я нарязват, и той хвърля в огъня сурови мръвки, посипани с брашно. Останалото изпичат, а свинарят го разделя, „че беше с душа справедлива“. Разделя всичко на седем: една част за Хермес и нимфите, а на Одисей дава гърба. Хлябът раздава Месавлий, когото Евмей откупил от тафосците със собствени средства. Нахранват се и си лягат, а вън вали „Зевсов дъжд“ до сутринта (348-438).
Одисей разказва спомен за Троя. Били тръгнали на засада: Одисей, Менелай и „той“. Завалял сняг, но другите били с хитони и наметки, и се покрили с щитовете си; а той бил оставил някъде наметката си и към последната трета на нощта се обърнал към Одисей и му казал, че така няма да остане жив. Одисей попитал останалите дали някой няма да иде при Агамемнон и да му каже да изпрати още мъже; и Тоас Андремонов станал и си оставил наметката, за да тича по-лесно. А той я взел и заспал.
Евмей го похвалва за разказа и му постила овчи и кози кожи до огъня; и го завива с дебела дреха. Самият той взима сабя и копие, облича дебел плащ и кожа от охранена коза и излиза; и ляга на завет под скала, близо до свинете (439-504).

XV.
Атина отива в Лакедемон и намира там Пизистрат да спи, а Телемах е още буден. Съветва го да помоли Менелай да го изпрати за Итака, защото бащата и братята на Пенелопа я насилвали да се омъжи за Евримах, който бил дал най-много дарове. А сърцето на жените било така: гледат да нареждат дома на новия съпруг и не мислят за първия си син и предишния съпруг. Да знае, че женихите го дебнат в протока между Итака и Сама. Трябва да мине далеч от островите, да спре на първия нос в Итака и да изпрати другарите си с кораба в града; а той да иде при свинаря и да го изпрати при Пенелопа – да й съобщи, че е върнал от Пилос (1-40).
Телемах буди Пизистрат, Зората изгрява и Менелай също става. Телемах му казва, че мисли да си върви. Менелай казва, че няма да го задържа, щом не иска; защото и гостоприемството трябва да е с мярка. Той ще каже да приготвят даровете, а ако Телемах иска да се разходи „в Елада или по Аргос“, той ще го придружи и навсякъде ще ги посрещнат добре, и ще им дарят триножник, котел, двойка мулета или златни чаши. Идва Етеоней и Менелай му поръчва да запали огън и да опече месо. Отиват с Мегапент и Елена в избата и донасят оттам чаша, сребърен кратер и плат, изработен от Елена (който е за бъдещата му съпруга). Пизистрат товари даровете в колата и душата му се диви. След това всички сядат на трапезата. Нахранват се, впрягат конете и ги подкарват, а Менелай върви със златна чаша след тях, за да възлее за сбогом. Да предадат на Нестор пожеланието му за здраве. Телемах казва, че се надява да намери баща си в Итака и да му разкаже колко добре са били посрещнати. При тези думи вдясно от него прелетява орел с гъска, грабната от двора. Жените и слугините го гонят и всички се радват на този знак. „Дългопола Елена“ тълкува, че както орелът грабнал гъската, така Одисей ще се върне в дома си за отмъщение. И те потеглят; вечерта пристигат при Диокъл въ Фера, а на сутринта продължават към Пилос (41-180). Телемах предлага на Пизистрат да идат направо на пристанището, защото иначе Нестор ще иска да го задържи. Пизистрат се съгласява, закарва го до кораба и натоварват даровете. Всички се качват, и докато той се моли на Атина и й принася жертва, към него се приближава един мъж.
Той бил прорицател, потомък на Меламп и избягал от Аргос, защото там убил човек. Преди време Меламп живял в Пилос – бил богат, но напуснал града. Нелей („от смъртните най-благороден“) му държал земите насила и Меламп бил затворен във Филаковата къща, където търпял мъки от Нелеевата дъщеря. Но се спасил и изпратил жената за съпруга на брат си; а сам той заминал за Аргос. Там се оженил и имал двама сина – Антифат и Мантий. На Антифат се родил Оикъл, а на него – Амфиарай, любимецът на Аполон, който загинал при Тива. На Мантий се родили Клит и Полифид, като Клит го грабнала Зората, заради хубостта му. Полифид бил пръв сред прорицателите и избягал от баща си в Хиперезия, а негов син бил Теоклимен.
Той отива при Телемах и го пита кой е. Телемах казва, че се надява да е син на Одисей, а Теоклимен го моли да го приеме, защото роднините на убития сигурно ще го преследват. Телемах му взима копието и го поканва „в равновесния кораб“. Изправят мачтата, закрепват я с въжета и опъват платната. Атина им изпраща попътен вятър, слънцето залязва. Минават край Елида и продължават към Острите острови (181-287).
В Итака Одисей казва на Евмей и другите, че ще иде да проси в града. Нека го упътят и му дадат водач, а той ще иде в къщата на Одисей при Пенелопа и женихите. Умеел да насече дърва, да запали огън, да нареже и опече месо и да почерпи с вино; всичко, което слугите правят за господарите. С волята на Хермес, никой смъртен не би го надминал в тези услуги. Евмей казва, че женихите си имат достатъчно и хубави слуги; по-добре да остане, а скоро ще дойде синът на Одисей, който ще му даде дрехи и ще го заведе където иска. Одисей приема да остане и споменава „проклетий стомах“, заради който мъжете понасят грижи, мъки, скитане, скърби и неволи. Пита го как са родителите на Одисей – живи ли са. Свинарят казва, че Лаерт бил жив, но желаел да умре, защото тъгувал за сина и почтената си съпруга. Тя го била отгледала заедно с „дългопола Ктимена, нейната щерка изрядна“. Като пораснали, нея омъжили в Сама, а него облекли добре и го пратили на полето. От госпожата днес нищо приятно не можел да чуе. Одисей го пита кой е разореният широкоуличен град, в който са живеели неговите родители. Как враговете са го взели на кораба и са го продали тук на добра цена? (288-375). Свинарят казва, че биха могли да поседят още на чаша вино, защото време има, а дългият сън е безполезен. Позволява на другите да си легнат, а те с госта ще останат да си разказват.
Та той бил от остров Сириа над Ортигия. Там нямало глад и болести, и имало два града, като господар на единия бил баща му Ктезий, „на боговете безсмъртни подобен“. Пристигнали финикийци, „вещи крадци с игралки забавни“; а в къщата на баща му имало една финикийка. Те я взели на кораба – „любов и легло на жените покваря клети сърца“. Тя им казала, че е от Сидон, дъщеря на Орибант, но едни тафосци я грабнали, когато се връщала от нивата и я продали тук. Те й казали, че родителите й са още живи; тя поискала да й се закълнат, че ще я заведат в дома й и казала, че като тръгнат, ще им донесе от къщата злато, а и детето на господаря. Те останали там една година. Накрая в дома дошъл „мъж хитър“ и показал на слугините и майка му златно огърлие с едри янтари; през това време баща му бил някъде на събрание. Дал на жената знак, тя откраднала три чаши и извела момчето. Отишли на пристанището, финикийците ги качили и потеглили. На седмия ден жената умряла и я хвърлили в морето „за храна на тюлени и риби“; а после стигнали до Итака и Лаерт го купил (376-468). Одисей казва, че всичко това е много вълнуващо; добре все пак, че е попаднал в къщата на добър мъж. Говорят още и заспиват.
На сутринта корабът на Телемах пристига на острова. Телемах казва на другарите си да вървят към града, а той ще иде на полето; привечер ще отиде в града, а утре ще ги покани на гости. Казва на Теоклимен, че не може да го покани сега, но ще го изпрати с някого при Евримах, когото народът сега уважава като бог и който иска да вземе майка му за съпруга, както и цялото царство на Одисей. Но Зевс знае дали няма да прати на такива като него лош ден. Тогава прехвърква ястреб с гълъб в ноктите. Теоклимен му казва, че това е добър знак. Телемах казва на копиеносеца Пирей да заведе Теоклимен в дома си за тази нощ. Те се качват на кораба за града, а Телемах си обува сандалите, взима копие и се отправя към свинарника (469-538).

XVI.
Сутринта Евмей и Одисей наклаждат огън и приготвят закуска. Идва Телемах, кучетата го наобикалят, без да го лаят. Той влиза, свинарят се затичва и го целува като баща сина си, върнал се след десет години. Казва, че не се надявал вече да го види, а Телемах пита какво става и дали майка му не е вече омъжена за друг. Свинарят казва, че не е; Одисей става да отстъпи място, но Телемах му казва да си седи и свинарят слага шума и кожи, за да седне. Поднася им печено месо, хляб и вино (1-54).
Телемах пита за госта, а Евмей казва, че бил роден в Крит, скитал по много страни и наскоро избягал от теспротийски кораб. Предава му го, защото е негов молител. Телемах казва, че той самият е затруднен и не е сигурен дали майка му ще остане в дома на мъжа си или ще иде „след най-добрия ахеец“. Може да му даде дрехи и да го изпрати, може да остане и тук, но не го пуска да иде при сватовниците, които ще го обиждат. Одисей казва, че му се къса сърцето да чува такива неща, и ако е на негово или на Одисей място, би станал гибел за онези мъже; или по-добре да го убият, отколкото да гледа недостойните им дела. Пита дали съгражданите му не са го намразили и няма ли братя да му помогнат. Телемах казва, че повечето хора тук не го мразят, но и няма помощ от братя, тъй като е единствен син. Казва на Евмей да иде при Пенелопа и да й каже, че се е върнал; но друг не бива да знае. Той пита дали да съобщи и на Лаерт, който също много се тревожел за него и е престанал да яде и пие. Телемах казва, че това засега не е необходимо (55-136).
Свинарят си обува сандали и тръгва, а Атина се преобразява на едра жена, изкусна в „работи красни“ и се явява на Одисей, без Телемах да я види; кучетата я виждат, но не смеят да залаят. Кимва му и той излиза на двора. Казва да се открие вече на Телемах и да измислят смърт на женихите, а тя ще им помага; докосва го с пръчката си и той се оказва облечен в чист хитон и с наметка, без бръчки и с черна брада. Влиза вътре, Телемах се стряска и го пита дали не е някой бог; нека приеме дарове и жертви от тях и да им пощади живота. Одисей казва, че той е баща му, а Телемах не вярва и казва, че само един бог може така да се преобразява. Одисей го уверява, че е той, върнал се е на 20-тата година, а Атина е тази, която го променя. Те се разплакват като орли, на които селяни са взели малките.
Телемах го пита как е стигнал до Итака (137-204). Одисей казва, че са го докарали феакийците с много дарове, които сега са прибрани в пещерата; Атина го посъветвала да дойде тук и да помислят как да погубят враговете. Трябва да знае кои са и колко са, за да решат дали ще се справят с тях сами или да потърсят и друга помощ. Телемах казва, че там са 52 от Дулихий с 6 слуги, 24 от Сама, 20 от Закинт, 12 от Итака; с тях е глашатаят Медон, певецът и двама ратаи. Как биха се справили с толкова хора? Одисей казва, че Атина и Зевс трябва да са им достатъчни като помощници. Нека на другата сутрин Телемах да иде в града при женихите, а след това свинарят ще доведе и него; той пак ще прилича на стар просяк. Както и да се отнасят с него, Телемах не бива да се издава. Като му даде знак, да събере оръжията от гостната и да ги заключи някъде, а ако го попитат, да каже, че се опушват от дима; пък и е опасно да стоят там, в случай, че някои се напият и се скарат. Да остави само две саби, две копия и два щита. Никой не трябва да знае, че Одисей се е върнал – нито Лаерт, нито свинарят, нито ратаите, нито Пенелопа. Така ще разберат и кой им е верен в бедата (205-298).
Другарите на Телемах пристигат в дълбокия залив на Итака, изтеглят го на брега и пренасят даровете в дома на Клит. Изпращат глашатай да каже на Пенелопа, че синът й се е върнал и е на полето. Там той среща и свинаря. Като чуват новината женихите посърват, излизат от гостната, отиват в двора и насядват до стената при портите. Евримах казва, че трябва да изпратят хора да съобщят на онези, които са отишли да го дебнат. Амфином забелязва от мястото си кораб в залива – върнали са се. Водачът им Антиной пристига след малко и споделя, че не са спали и непрестанно са внимавали кога Телемах ще се появи. Смята, че докато Телемах е жив, няма да свършат работата. Хората в града вече не са им полезни и би било опасно, ако той свика събрание и каже, че са се канели да го убият. Най-добре да го убият сега и да си разделят имота му, а двореца и майка му да оставят на който я вземе. Иначе по-добре да вървят по домовете си и оттам да й изпращат дарове (299-369).
Всички се умълчават, заговаря Амфином, внук на Арит от Дулихий; неговите речи най-много допадали на Пенелопа. Предлага да поискат съвет от боговете; но не е добре да се затрива царски род. Другите одобряват това и отиват обратно в къщата. Пенелопа слиза и пита Антиной дали не е замислял да убие Телемах. Напомня му, че някога баща му бил забегнал тук затова, че заедно с тафосците нападнал теспротийците, които били приятели на итакийците. Тогава Одисей му помогнал. Евримах я уверява, че никой от женихите няма да посегне на Телемах, защото той ще го защитава; но ако дойде нещо от боговете, те са безсилни. Така казал, но му замислял гибел. Пенелопа се качва в стаята си и заплаква за Одисей; и заспива.
Свинарят се връща от града, а през това време Атина отново е превърнала Одисей в грозен старец. Телемах го пита какво става там, а той казва, че е съобщил на Пенелопа и освен това видял в пристанището да влиза кораб, пълен с въоръжени мъже. След всичко това вечерят и лягат да спят (370-458).

XVII.
На сутринта Телемах става, обува си сандали, взима копие и казва на Евмей, че отива да се обади на майка си. Той да заведе госта в града, за да проси; съжалява, че не може да се погрижи за всички. Одисей казва, че не настоява да остане тук: не подхождало на годините му да живее при кошари и да изпълнява нарежданията на домакина. Но първо да се сгреел, защото дрехите му не топлели. Телемах пристига в „дворци добре обитавани“, оставя копието си на колоната при входа и влиза: вижда го Евриклея, която застила „вещо нашарените“ столове с кожи, а също и другите „търпеливи слугини“. Появява се и Пенелопа, „на Артемида прилична или пък на Афродита златна“, заплаква и го целува. Пита го кого е видял през пътуването си, а той я съветва най-напред да принесе хекатомба на боговете. Щял да иде на събрание, откъдето да покани и госта, когото изпратил при Пирей. Пенелопа се подчинява: измива се, облича чисти дрехи и нарежда да принесат хекатомба, та “дано Зевс отмъсти за тях нявга“ (1-57).
Телемах тръгва на събрание. Атина му придава божествена хубост, след него вървят две кучета, а женихите му говорят сладки думи. Сяда при бащините си приятели Ментор, Антиф и Алитерсес. Даровете му били прибрани в дома на Пирей.
После се връща заедно с аргосеца Теоклимен у дома, изкъпват се и сядат на трапезата. Горничната им полива от златен лейник над сребърен леген, а майка му си преде на вретено до един стълб. Казва, че ще се качи в стаята си и пак го пита дали не е чул нещо за баща си. Той й разказва, че първо бил при Нестор, който го посрещнал добре, но нищо не могъл да каже за Одисей. После стигнал при Менелай и видял Елена, заради която толкова троянци и аргийци се измъчили. Той му разказал каквото бил научил от морския старец: че Одисей бил при Калипсо, която го задържала насила. Теоклимен се намесва и казва, че Одисей трябва да се е върнал на острова; той съдел по знаци от птиците. Пенелопа му обещава приятелство и много дарове, ако това се окаже вярно (58-144). През това време женихите хвърлят копие и диск пред къщата. Когато наближава време за вечеря Медон, който им бил „много угоден“, ги поканва на пира. Те заколват крава и няколко угоени свини, и се отправят към гостната.
При свинарника Евмей казва на Одисей, че е време да вървят, макар че би предпочел да го остави тук като пазач на кочините; но се страхува, че Телемах ще го упрекне. Одисей взима една тояга и скъсаната си торба, и тръгват. Недалеч от града виждат чешма, правена още от Нерит, Поликтор и Итак; водата падала отвисоко, имало олтар на нимфите. Настига ги козарят Мелантий, син на Долий. Обръща се към Евмей: „Жалки свинарьо, къде си помъкнал ти просяка лаком?“ Ритва Одисей, а той се замисля дали да не му счупи главата, но се въздържа. Евмей се моли на нимфите Одисей да си дойде. Мелантий казва, че някой ден ще откара „туй куче, що знай да беснува“ (Евмей) далеч от Итака и ще го продаде; и нека Аполон или женихите убият Телемах така, както сигурно Одисей е загинал. След това се отправя към двореца, влиза и сяда срещу Евримах, „че го обичаше много“. Слугините му поднасят месо и хляб (145-233).
Одисей и свинарят също пристигат пред дома и чуват звуци на лира: Фемий се кани да пее. Одисей отбелязва, че дворът е ограден със зид и зъбци, а портите му са двукрили и с двойни ключалки. Евмей го похвалва, че бързо разбира нещата и се чуди кой от двамата да влезе пръв. Одисей казва, че той умее и да се бие, ако е нужно; само над стомаха не може да надделее – той е нещо, което носи на хората много злини. Докато разговарят, кучето Аргос наостря уши: Одисей се е грижил за него преди да замине. Сега лежи пред вратите пълно с кърлежи върху куп мулешки и говежди тор, с който ратаите наторяват нивите. Помахва с опашка, но не може да стане; Одисей пита Евмей. Той казва, че някога кучето е било силно и бързо, но сега жените нехаят за него; защото когато Зевс отнеме свободата на човека, отнема му и половината добрина. После влиза, а кучето умира.
Телемах поканва свинаря да седне, той взима стола на готвача и го слага срещу него; глашатаят му дава дял, а той сам си взима от хляба. Одисей влиза и присяда до прага. Телемах взима хляб и месо, дава ги на свинаря и му поръчва да му ги отнесе; и след това може да попроси и от женихите. Одисей благодари, благославя Телемах „да бъде блажен и да сполучи“ и си слага храната на торбата пред краката си: и докато Фемий пее, се храни (234-329). Атина го подканва да проси от женихите, за да разбере кои са добросърдечни и кои – немилостиви. Той обикаля край тях и подава ръка „като че все туй бе вършил“. Антиной се обръща към Евмей: „Хей ти, свинарьо известен, защо си тогова домъкнал?“ Той му отвръща, че никой не кани просяци, а други хора – и то ако са на обществена служба, или са прокобници, лечители, певци. Телемах и Антиной си разменят предизвикателни думи. Одисей заговаря Антиной и му казва, че и той някога бил богат и имал много слуги. Разказва му за пътуването си до Египет и битката там, и че после го дали на Дметор, който царувал в Кипър (330-410). Антиной отказва да му даде каквото и да е, а Одисей отбелязва, че сърцето му не е като лицето, и че у дома си сигурно и сол не би дал някому, щом отказва да даде хляб от чужда трапеза. Антиной хвърля по него столче и го улучва в гърба, а Одисей сяда при прага и проклина Антиной „смърт да го стигне, додето не се е оженил“. Някой от женихите му казва, че не постъпва добре, защото чужденецът може да е някой бог. Телемах се натъжава от станалото, а Пенелопа, като узнава за станалото, казва: „Тъй да удари и него славний стрелец Аполон Феб“. Разговарят с економката Евринома: Пенелопа говори, че всички са й омразни, но „най-много тоз Антиной, на черна смърт кой е подобен“. Повиква Евмей и му казва да изпрати чужденеца при нея, за да го попита за Одисей. Евмей отвръща, че той говори много интересно и вече от три дни е при него. Омаял го, сякаш е певец: разказвал, че бил от страната на Минос, че Одисей му бил бащин приятел и сега бил жив и при теспротите. Пенелопа изказва съжаление, че тези тук й пилеят имота; би било добре Одисей да се върне, за да им отмъсти. След тези думи Телемах кихва високо, а Пенелопа приема това за добър знак и казва, че ако думите на чужденеца излязат верни, ще му подари хитон и наметка (411-516). Евмей му предава това, а Одисей казва, че го е страх от женихите, защото тук никой не го защитава; нека тя почака до залез слънце и тогава да го покани при огъня, и той ще й разкаже всичко. Свинарят съобщава на Пенелопа за отговора му, а тя отбелязва, че чужденецът не е глупав. После той казва на Телемах, че ще върви при свинете, и да се пази; Телемах му отвръща да не се безпокои, а сега да вечеря и утре да докара „хубава жертва“. Евмей се нахранва и си тръгва (517-580).

XVIII.
На пира се появява „народният просяк“, познат в цяла Итака. Бил едър и хубав, и му казвали „Ир“, защото бил вестоносец като Ирида. Казва на Одисей да си ходи и го заплашва, че ще „го извлече за крака“. Одисей отвръща, че тук има място и за двамата; нищо лошо не му е казал и нека Ир да не го предизвиква. Ир казва, че като го хване, всичките му зъби ще паднат на земята. Антиной предлага женихите да устроят двубой на просяците и който победи, ще може да идва при тях; а другия няма да го пускат (1-49). Одисей казва, че не е редно стар да се бие с млад, но ще го направи, тъй като стомахът го принуждава; но да се закълнат, че никой няма да помага на Ир. Всички се заклеват, а Телемах казва на Одисей да не се бои; двубоят ще е честен и ако някой опита да го удари, той, Евримах и Антиной ще го спрат. Одисей се съблича, препасва се и Атина го прави да изглежда по-атлетичен. Ир се изплашва, а Антиной му казва да се бие, защото иначе ще го изпрати на цар Ехет в Епир, който ще му отреже носа, ушите и детеродните органи; и ще ги хвърли на кучетата. Одисей мисли дали да го убие, но решава да го удари по-слабо, за да не го разпознаят. Удря го под ухото и Ир пада, а от устата му потича кръв. Женихите „от смях си умираха“, а Одисей го извлича за крака през двора, оставя го при външните порти и му казва да гони псета и свини, а не „да господарува над гости и просяци“.
Женихите го поздравяват и Антиной му дава шкембе, пълно с кръв и тлъстини; а Амфином донася два хляба и му подава златната си чаша с пожелание отново да стигне до охолство. Одисей благодари и казва, че е чувал за баща му Нис от Дулихий – бил добър и заможен човек. Добавя, че на тази земя няма нищо по-слабо от човека. Докато е силен, не вярва, че може да го стигне зло; той самият бил вършил много неправди, като се облягал на баща си и братята си. Но човек не бива да е несправедлив; ето тук са дошли някои, които пилеят нечия стока и позорят жена му. Но той е близо, и дано бог отведе оттук Амфином, та да не му падне на пътя, когато се върне. След тези думи възлива и пие, а Амфином се замисля – душата му предрича зло. И все пак не избягва смъртта, Телемах го убива с копие (50-152).
Атина подбужда Пенелопа да „запали душата“ на женихите и така да увеличи честта си пред сина и съпруга. Разговарят с Евринома; казва, че ще слезе да говори с тях, но се срамува да отиде сама и ще повика Автоноя и Хиподамия. Атина я приспива, изчиства й лицето и я прави по-бяла от „кости изгладени слонски“. Тя се събужда и съжалява, че Артемида не я е убила в съня, та да не плаче и съсипва живота си от копнежи за „оня, кого от ахейци по добродетели всякакви никой не може да стигне“ (153-200). Слиза с двете слугини, застава до стълба, а женихите „чар ги любовен омая и колене подкоси им“. Обръща се към Телемах и му казва, че като малък бил по-разумен от сега: защото е допуснал да похулят чужденеца. Той отвръща, че тези наоколо му мислят злото, а той няма помощ и опора. Дано Зевс, Аполон и Атина дадат да клюмнат главите на женихите и да бъдат разкъсани и убити. Евримах казва, че ако я бяха видели сега ахейците от „Аргос йонийски“, то още много от тях биха дошли в двореца: защото тя надминава всички жени по стройност, хубост и разум. Тя си спомня какво й е казал Одисей на заминаване: че не знае дали ще се върне, защото троянците били добри бойци. Но да се грижи за майка му и баща му, а когато синът им порасне, да се омъжи за когото иска и да остави дома на него. Одисей слуша и е доволен, че тя се готви да измъкне от тях дарове, имайки друго в ума си (201-276). Антиной казва, че те няма да се върнат към своите дела, докато тя не си вземе за мъж този, когото обича. Всички изпращат глашатаите си по домовете за дарове: Антиной й дарява пеплос, Евримах – златна огърлица, Евридамант – обици, Пизандър – „накит за гърло“; и всеки от останалите също поднася своя дар. Слугините взимат даровете и ги отнасят на втория етаж.
Женихите се веселят и след залез слънце – в гостната са поставени три светилника. Одисей съветва „търпеливите слугини“ да идат при Пенелопа и да чепкат вълна, а той ще може да подклажда светилниците и до сутринта. Дъщерята на Долий, „краснобузата“ Меланто, която се събирала с Евримах, му отговаря грубо. Одисей я нарича „кучка“ и заплашва, че ще каже на Телемах да я нареже „къс по къс“; тя се изплашва и млъква. Евримах заговаря Одисей – присмива му се, че е плешив и предлага да отиде у тях, за да събира тръни за плет и да сади дървета: той щял да му плаща с храна, дрехи и обувки. Но явно не се бил приучил да работи, а предпочитал да проси (277-354). Одисей предлага да се състезават в коситба или оране; освен това той умее и да воюва, а Евримах е надменен, защото се събира с малцина, а и те са с малка сила. Ако се върне Одисей, ще му се сторят тесни вратите, през които би бягал към двора, макар и да са много широки. Евримах се ядосва и взима стол за да го хвърли по него, а Одисей сяда на коленете на Амфином, който залитва и събаря виночерпеца. Всички се развикват в тъмното; Телемах казва, че не ги гони, но е вече време да си вървят по къщите. Амфином казва, че казаното е правилно и нека сега да възлеят на боговете, а чужденеца да оставят тук при Телемах, тъй като той е негов молител. Другите се съгласяват и виночерпецът Мулий смесва вино; възливат, пият и си тръгват (356-416).

XIX.
Одисей казва на Телемах да пренесат оръжията, окачени в гостната, някъде навътре. Той казва на Евриклея да задържи жените по стаите докато свали оръжието в избата, за да не се опушва. Тя пита кой ще му свети, а той казва, че ще му помага чужденецът: защото който яде хляб, трябва и да работи. Тя заключва стаите, а те пренасят долу щитове, шлемове и копия; Атина им свети със златен светилник. Телемах се чуди откъде идва тази светлина, а Одисей казва, че това е работа на боговете; но да си ляга, а той ще да остане при майка му, която ще иска да го разпитва (1-46).
Телемах отива да спи, а Пенелопа слиза с две ратайкини и сяда до огъня на стол, покрит със слонова кост и сребро; а от него се изтегля подложка за крака, покрита с кожа. Идват две слугини да раздигнат останалото ядене и чашите от трапезата. Меланто отново се нахвърля върху Одисей и го гони: „Или с главня ще набия теб и от вратите изхвърля“. Одисей й казва, че той не е лъскав и хубаво облечен, но така са всички просяци; някога обаче е имал безброй слуги и всичко, заради което хората се наричат богати. А тя да внимава да не загуби блясъка, който има сега: защото господарката й може да се разсърди или Одисей се върне, а и Телемах вече не е дете и ратайкините не могат да скрият от него грешките си. Пенелопа й се скарва: „Кучко безсрамна и дръзка…“ Евринома донася за него стол и го покрива с кожа. Сядат и Пенелопа го пита откъде е (47-105). Той отвръща, че тя е прочута, и славата й е като на непорочен цар, комуто всичко в страната върви добре; но нека не го пита за рода и родината му, защото ще се разплаче, което не е прилично за гост; а някои може и да помислят, че е от пиянство. Пенелопа казва, че безсмъртните са затрили хубостта й откакто Одисей е тръгнал за Троя с аргийците; сега женихите бързат за брак с нея, а тя ги мотае с хитрости. Три години тъкала платното, с което да бъде покрит Лаерт при погребението си и нощем го разтъкавала; но на четвъртата „слугини, кучки, що нищо не тачат“ я издали. Сега не може да измисли нищо друго и родителите й вече я насилват да се омъжи, а синът й се ядосва заради пилеещия се имот. И пак го пита откъде е, защото не ще да е „ни от дъб баснословен, нито от камък“ (106-157).
Той се съгласява да разкаже, макар и с нежелание. Бил от Крит, остров с 90 града. Там има различни народи: ахейци, критяни, кидонийци, дорийци и пеласги. Оттам е Минос, който му е дядо: защото той е баща на Девкалион, а той – на Идоменей и на него самия, който се казва Етон. Видял Одисей, когато на път за Троя буря го изхвърлила от Малейския завой към Крит. Това станало 11 дни след потеглянето му; и Етон го приел добре. Борей ги задържал 12 дни, продължили нататък на 13-тия.
Одисей разказва, „нагласява безброй лъжи, истини сякаш“, а на нея сълзите й текат, както се топи планински сняг и реките, изпълнени с него, се вливат в Хеброс. Той не се разплаква, макар да му е тъжно. Накрая тя го пита как е бил облечен Одисей, а и другарите му. Той отвръща че не е лесно да си спомни, защото вече стават 20 години оттогава; но му се струва, че носел пурпурен плащ със златни чапрази: на тях било изобразено куче, уловило сърне. Хитонът му бил мек и светъл, жените в Крит му се дивели. С него вървял глашатай: по-възрастен, черен и къдрав, с криви рамене, казвал се Еврибат. Етон дал на Одисей меч, пурпурна дреха и хитон. Пенелопа потвърждава за чапразите и казва, че отсега нататък ще й бъде обичен гост. Но Одисей сигурно няма да се върне (158-249). Той й казва, че не е така, и че Одисей, както узнал, бил при теспротите и карал със себе си голямо имане. Но е изгубил кораба и другарите си на връщане от Тринакия, след което бил изхвърлен в земята на финикийците. Научил за това от Фидон, царя на теспротите, при когото било имането на Одисей; а той самият бил отишъл да се допита при Зевсовия дъб в Додона. До края на месеца трябва да си дойде в Итака.
Пенелопа не вярва, но поръчва на ратайкините да измият краката му и да му постелят долу легло; а на сутринта да го изкъпят и да седне при Телемах, за да пирува с останалите. Ако тя надминава другите жени по ум и мъдро мислене, то няма как да остави госта си неумит и лошо облечен. Различна е славата на свирепия и на непорочния (250-322). Одисей казва, че ако ще го мият, предпочита това да направи някоя стара жена. Тя казва, че тук има една баба, която е отгледала и самия Одисей – и извиква Евриклея. Тя идва и въздиша, че никой не е по-омразен на Зевс от господаря й, макар да му е принасял най-много жертви; и сега сигурно ратайкини на далечни господари се гаврят някъде с него, както сега тукашните с чужденеца и той затова не иска да го мият. Но тя ще изпълни това заради Пенелопа и за него, още повече, че никой от странниците, които е виждала, не прилича повече на Одисей по ръст, глас, а и в краката. Одисей отвръща, че и други са му казвали същото. После сяда с гръб към огнището, защото се сеща, че Евриклея може да го разпознае по белега на крака; и тя веднага го забелязва.
Белегът му бил от глиган в Парнас, където отишъл при дядо си по майка Автолик, известен с кражби и клетви; Хермес бил благосклонен към него. Когато той дошъл в Итака и видял новороденото дете на дъщеря си, Евриклея предложила да му даде име. Той казал, че понеже мнозина са го гневили по пътя, му дава име Одисей (odyssomai); и като дойде на гости в Парнас, ще му даде от имането си (323-399). Като пораснал, Одисей отишъл там и го посрещнали Автолик, синовете му и баба му Амфитея. Заклали петгодишен вол и пирували цял ден. На другия ден тръгнали на лов с копои, изкачили стръмния Парнас и попаднали на един голям глиган, скрит в гъст храсталак. Той изскочил, наранил със зъба си Одисей над коляното и му отхапал месо; а Одисей го убил с копието си. Синовете на Автолик превързали раната, спрели кръвотечението с баене и всички се върнали у дома. След това го излекували и го изпратили обратно, а в Итака той разказал на родителите си за лова (454).
Когато Евриклея напипва раната, изпуска крака му и водата се разлива; тя възкликва: „Ти ли си бил, Одисее!“ Обръща се към Пенелопа, която не я забелязва; а Одисей я хваща за гърлото. Казва, че сега трябва да мълчи, ако не иска да го погуби. Ако чрез него някой бог избие женихите, то той ще избие и някои от слугините; но също и нея, ако проговори. Евриклея обещава и добавя, че ще му каже кои ратайкини не го тачат и кои са невинни. Той отвръща, че това не е нужно и той сам ще разбере коя каква е. Евриклея го доизмива и той отново сяда близо до огъня.
Пенелопа отново го заговаря и споделя тревогите си. Както славеят напролет пее и оплаква Итис, сина на Зет, когото на младини убил, така и тя непрестанно плаче и се чуди дали да остане в дома си и да го запази цял, а и да съхрани честта на мъжа си, или да иде подир ахееца, който ще я спечели с „безпределни дарове“ (455-515). Докато синът й бил малък, не било възможно, но сега той е пораснал и не иска тя да стои повече тук и имотът му да се разпилява заради нея. Разказва един сън: сънувала орел, който убил двадесет от гъските й на двора; тя се разплакала, но той се върнал и й казал с човешки глас, че е съпругът й, и ще погуби и женихите, както е убил тези гъски. После се събудила и видяла как гъските сладко си кълват от коритцето с жито. Одисей казва, че сънят е ясен и съпругът й ще се върне, и ще направи точно това. Пенелопа размишлява за двата вида сънища – лъжливите и верните. Едните минавали през врата от слонова кост, а другите – през рогова. Добавя, че мисли да напусне къщата на Одисей: ще предложи на женихите състезание с лък, и който прокара стрела през халките на 12 брадви, ще вземе него и ще остави дома на младините си. Той одобрява замисъла й и я съветва да не отлага състезанието. Тя казва, че ако той иска да седи и да я забавлява, на нея няма да й се доспи; но хората не могат без сън, така са наредили безсмъртните. Затова ще се качи в стаята си и ще легне на леглото си, мокро от сълзи; а той да легне тук на земята или в леглото, което ще му направят слугините. След това се качва в стаята си и плаче за Одисей, докато Атина изпраща сън на миглите й (516-590).

XX.
Одисей си постила волска кожа, а върху нея и няколко овчи, а Евринома го завива. Слугините, които се събират с женихите, си правят смешки в гостната и се веселят. Казва си: „Трай сърце; и по лошо нещо си ти изтърпяло.“ И се върти като „шкембе на огън“, мислейки как да се справи с женихите. Споделя тревогите си с Атина: и да ги избие, после какво ще прави? Тя го съветва да не се безпокои, защото има нейната подкрепа: „и на клепачи сън му поръси тогава“ (1-53).
Тъкмо той заспива и Пенелопа се събужда и се обръща към Артемида: най-добре да я пронижела със стрела или вихрушка да я отнесяла към океана, както дъщерите на Пандарей, които били отхранени от Афродита. Всички богини им дали красота и способности, но когато Афродита отишла да им поиска честита сватба от Зевс, харпиите ги грабнали и ги дали да слугуват на ериниите. По-добре е да умре, да иде в долния свят и там да види Одисей – за да не се задоволява с „воин по-долен от него“. Била го сънувала такъв, какъвто бил, когато заминал на война.
Одисей я чува и се замисля дали не го е познала. Помолва се на Зевс някой от хората тук да го спомене и се чува гръм; една от 12-те мелничарки пожелава днешният пир да е последен за женихите. Другите ратайкини се събират в дома и наклаждат огън, а Телемах става, облича се, взима сабя и копие и пита Евриклея дали са се погрижили за госта: защото неговата майка понякога зачита по-долни хора, а по-честни отпраща без почит. Евриклея казва, че са се погрижили, но той предпочел да спи на кожи в преддверието, вместо вътре на легло (54-142).
Телемах отива на събрание, а Евриклея нарежда да се постелят седалките, да се изтрият масите, да се измият кратерите и чашите и да се донесе вода. Двадесет ратайкини отиват за вода, а другите остават в дома и „заработиха вещо“. Слугите цепят дърва, а свинарят докарва три угоени прасета и ги пуска до оградата да пасат. Разменят си няколко думи с Одисей относно поведението на женихите. Идва Мелантий, който кара кози за пира; обръща се към Одисей и го нагрубява. Появява се говедарят Филойтий, който води ялова крава и гойни кози, които му били превозени дотук от лодкари. Пита свинаря кой е този странник – приличал му на господар и цар. После се обръща към Одисей и казва, че като го видял, си спомнил за господаря си; може би той сега се скита някъде в подобни дрипи. Още като малък го бил изпратил при своите широкочели говеда в Кефалинско и те оттогава много се развъдили; и от много време мисли дали да не иде в друга земя с говедата, но ще е лошо да го стори, докато синът му е жив. Дано Одисей се върне и очисти тия женихи от дворците (143-221). Одисей казва на говедаря, че не е лош, нито глупав човек и му се заклева, че докато е тук, Одисей ще се върне.
Появява се орел, който държи гълъб в ноктите и Амфином казва на женихите, че Телемах няма да бъде убит; по-добре да помислят за пира. Те отиват в двореца и наслагват плащовете си по седалките и столовете. В този ден се принасяла хекатомба в Аполоновия лес; там „дългокоси ахейци“ се събирали, за да почетат далнострелния. Те заколват овните и козите; свинарят им раздава чашите, Филойтий – хляба, а Мелантий е виночерпец. Телемах поставя масичка за Одисей в гостната и „стол очукан до нея“, и му слага дреболии и вино. Казва, че тази къща е Одисеева и е спечелена за сина му; и днес женихите да пазят душата си от крамоли и да не посягат на никого с ръце. Антиной казва, че той ги заплашва, а те отдавна да са му запушили устата, ако Зевс позволявал; Телемах го изслушва спокойно. Горното месо се опича и започва „славна гощавка“, а слугите, по заповед на Телемах, слагат на Одисей дял, равен на техния. Атина не възпира женихите от обиди. Някой си Ктезип от Сама, „мъж с душа нечестива“ и „на голямо имане облегнат“ казва, че и той ще поднесе дар на госта и хвърля по него говежди крак – но Одисей навежда глава и го избягва (222-299). Телемах казва, че ако го е бил ударил, щял да го убие с копие; вече разбира злото, и е по-добре да бъде погубен от тях, отколкото да гледа срамни работи – хулени гости и жени и слугини влачени и позорени в къщата. Агелай Дамасторов казва, че е най-добре Телемах да каже на майка си да иде в друг дом, а той да се радва на наследството си. Той отвръща, че не протака сватбата на майка си, а напротив, съветва я да направи точно това; но не може да я прогони насила от дома й.
Атина забърква разума на женихите: те сякаш се смеят с чужди челюсти, а в очите им има сълзи. Теоклимен казва, че вижда стените и долапите облени в кръв, и призраци да идват от Ереб. Всички се изсмиват, а Евримах казва, че гостът е луд; и ако тук му се вижда тъмно, да излезе навън. Теоклимен отвръща, че над главите им идва зло; след това излиза навън и отива при Пирей. Един от женихите казва на Телемах да метнат двамата странници на „кораб многоседалищен“ и да ги пратят в Сицилия. Телемах не отговаря, а поглежда мълчаливо към баща си. Пенелопа е сложила столче до прозореца в гостната и слуша какво се говори. Предстои друга вечеря, която ще приготвят Атина и „юнакът храбър“ (300-388).

XXI.
По внушение на Атина Пенелопа слиза в крайната стая на избата, където се намира Одисеевият лък. Бил му подарен заедно със стрелите от Ифит Евритов, с когото се срещнали в Месена, в двореца на Орсилох. Там Одисeй, тогава още много млад, бил изпратен да поиска дълга, който имали месенците към итакийците (били взели от тях 300 овци с овчари); Ифит пък търсел 12 изгубени кобили и толкова мулета. Той после отишъл на гости при Херакъл, който, без да се страхува от боговете, го убил и му заграбил здравокопитните кобили. Та като се срещнали, Ифит му подарил лъка на баща си, а Одисей му дал меч и копие. Лъка не взимал със себе си на война, а го държал у дома като спомен (1-40).
Пенелопа отключва вратите на стаята, които изревават като бик на поляна: качва се до лавицата, където са наредени сандъци с „дрехи уханни“ и взима лъка с калъфа му; и се разплаква. После отива при женихите забулена и казва, че им предлага състезание: да опънат лъка и да прекарат стрела през 12 брадви; и който направи това, тя ще иде с него. Евмей поставя лъка пред женихите и заплаква, а също и говедарят. Антиной ги нарича „глупави селяне“ и им казва да седят мълчаливо или да излязат да плачат навън; и добавя, че този лък мъчно ще опъне някой друг, освен Одисей. Него той го видял, когато бил още дете. Телемах ги поканва да се състезават: „Има ли друга жена такава в земята ахейска, или в свещения Пилос, в Аргос или пък в Микена?“ Казва, че и той ще се опита да стреля с лъка. Изкопава трап в пода на гостната и забива брадвите в земята, изравнява ги и ги укрепва с пръст. Опитва три пъти да опъне лъка, но не успява, и Одисей му кимва да спре. Оставя го на земята, а Антиной предлага на всички да опитат, като започнат отдясно на виночерпеца (41-136). Пръв опитва Леодес Енепов, прорицател по дим; той мразел безчинствата на сватовниците. Казва, че този лък сигурно ще отнеме душата и сърцето на мнозина юнаци, и го оставя. Антиной нарежда на Мелантий да запали огън, да стоплят лой и да намажат с нея лъка. Мнозина опитват, но не успяват, а Антиной и Евримах се въздържат.
През това време говедарят, свинарят и Одисей излизат на двора. Одисей ги пита дали биха се борили за Одисей, ако внезапно се върне; дали ще помагат на женихите, или на него? Те потвърждават и се помолват на боговете да го върнат. Той им казва за себе си и добавя, че измежду всички ратаи само те желаят завръщането му. Ако победят, ще ги ожени и ще им даде имоти и къщи близо до неговата, за да бъдат като другари и братя на Телемах. Показва им белега си, а те го прегръщат и се разплакват (137-216). Казва им да не плачат, защото някой може да ги види; сега той ще влезе пръв, а те след него. Нека Евмей, който ще подава лъка на женихите, накрая да го даде на него; и да каже на жените да затворят вратите към гостната. А Филойтий да затвори и портите на двора.
После влиза, а след него и те. Вътре Евримах топли лъка на огъня, но не успява да го опъне. Казва, че съжалява за това, но все пак в Итака, „що две морета я мият“, има и други ахейки освен Пенелопа. Антиной казва, че на днешния празничен ден не би трябвало да се стреля с лък. Нека брадвите стоят както са, а виночерпецът да им напълни чашите; утре Мелантий да докара кози, да принесат жертва на Аполон и да продължат състезанието. Всички се съгласяват и прислужниците напълват кратерите и чашите, а те възливат. Одисей помолва женихите, и преди всичко Евримах и „боголик Антиной“, да му дадат лъка, за да види дали силата му е като едно време. Те се разгневяват, тъй като се боят, че ще опъне лъка (217-273). Антиной му казва, че трябва да е доволен, че изобщо стои при тях и слуша разговорите им. Сигурно го е хванало виното, както някога и чутовния кентавър Евритион при лапитите, на когото после му отрязали носа и ушите. Та и него може да изпратят при цар Ехет, ако посмее да се мери с по-млади. Пенелопа казва на Антиной да не обижда Телемаховите гости; дори и чужденецът да опъне, лъка, тя няма да стане негова съпруга. Евримах казва че не се безпокоят за това, а че хората може да говорят, че те не са успели да опънат лъка, а някакъв скитник и просяк е успял. Пенелопа казва, че за тях и без това няма как да се говори добро, с това им поведение в дома на един воин; а ако гостът опъне лъка, тя ще му подари хитон, наметка, копие и меч, и ще го изпрати, където желае (274-329). Телемах се намесва и казва, че от него зависи на кого ще се даде лъкът. Тя да си иде в стаята и да си гледа хурката и стана, и да нарежда на ратайкините; а лъкът е работа за мъже. Тя се качва в стаята си и заплаква за Одисей, а Атина й изпраща сън на миглите.
Свинарят взима лъка и го понася да го даде на Одисей, а женихите се развикват; той се изплашва, а Телемах го заплашва с наказание. Казва, че е по-силен от него и жалко, че не е по-силен и от женихите, за да ги прогони – тъй като знае коварните им замисли. Те се засмиват, а свинарят дава лъка на Одисей и казва на Евриклея да заключи вратите около гостната; и ако се чуят викове, никой да не излиза, а да се занимават с работата си. Филойтий затваря вратите на двора и ги овързва с корабно въже. Одисей оглежда лъка, както мъж, опитен в свиренето на китара, опипва нова струна; женихите си казват, че той изглежда да разбира от лъкове. Зевс гръмва и Одисей си помисля, че това е знак за него; и пуска стрелата, която минава през отворите на всички секири. Казва на Телемах, че като негов гост не го е посрамил; и е време за вечеря, а после ще се веселят с песни и свирки. Тогава Телемах взима меч и копие и застава близо до него (330-417).

XXII.
Одисей отива на прага, изсипва стрелите в краката си и казва, че е дошъл краят на забавленията. Стреля към Антиной, който държи златна чаша с вино за двете й дръжки и го улучва в гърлото; от носа му потича дебела струя кръв, той блъсва трапезата и хлябът и месото падат на земята. Всички скачат и се оглеждат за щит или копие; развикват се към Одисей, че това ще му е последното състезание, защото е погубил първенеца на младите в Итака (като мислят, че го е убил случайно). Одисей казва, че са насилвали ратайкините и се сватували с жена му при жив мъж, но „ето че смърт е простряла своята мрежа над вази“ (1-41). Евримах заявява, че причина за престъпленията е бил Антиной, който искал да царува над земята на Одисей и града, след като убие сина му. Обещава да платят всичко, което са изяли и изпили: всеки ще даде по 20 вола в злато и мед. Одисей казва, че каквото и да предложат, няма да спре да ги убива, така че или се бият, или да бягат. Евримах подканва другите да извадят мечове и да използват трапезите като щитове; да го отблъснат от входа и да викат помощ от града. Одисей го улучва със стрела и той пада на трапезата. Амфином се втурва към Одисей с меч, но Телемах го пронизва с копие и казва, че ще донесе още оръжие, за да въоръжи свинаря и говедаря; и донася 4 щита, четири шлема и осем копия.
Одисей свършва стрелите, взима оръжията и нарежда на свинаря да пази другия вход. Агелай пита няма ли някой да се качи на втория етаж и да повика народа; а Мелантий отвръща, че дотам не може да се стигне, но той ще донесе оръжие и доспехи от хранилището. След това минава през един незаключен изход и донася 12 щита, и толкова копия и шлемове. Одисей се учудва откъде са ги взели, а Телемах казва, че е забравил да заключи входа към оръжейната; и казва на Евмей да провери кой е донесъл оръжието (42-155). Евмей отива и вижда Мелантий, който се готви да донесе още оръжие, и пита Одисей дали да го убие; а Одисей му казва да го вържат, така че после да го измъчва повече. Хващат го когато носи един шлем и щита, който някога е носил Лаерт. Връзват го и го окачват с верига да виси при една колона.
Отиват при Одисей, а там се появява и Атина във вида на Ментор: Одисей я заговаря, като се досеща, че това е тя. Агелай заплашва Ментор, че ще убият и него заедно с Одисей и Телемах, и ще отнемат имотите му – така че близките му няма да ги наследят. Атина се обръща към Одисей и казва, че девет години се е сражавал заради Елена и с хитростта си е превзел Троя, а сега пред едни женихи сърцето му „само се вайка и охка“; после се превръща в лястовица и кацва на гредите под тавана. Агелай подбужда най-храбрите измежду оцелелите: Еврином, Амфимедон, Демоптолем, Пизандър и Полиб. Те хвърлят копията си към Одисей, но Атина ги отклонява (156-248). Одисей и другарите му хвърлят своите и убиват четирима, а Атина отново отклонява копията на другите. Убити са Демоптолем, Амфимедон, Полиб, Ктезип, Агелай и Лиокрит, а останалите се разбягват из гостната като волове, подгонени от стършел; Одисей и другите се нахвърлят върху тях като лешояди върху пиленца. Леодес моли да го пощади, като казва, че нищо лошо не е сторил, а само е удържал другите и им е бил гадател; но Одисей го убива с меча на Агелай. Фемий се чуди дали да не потърси убежище при олтара на Зевс; но оставя лирата на земята и улавя коленете на Одисей. Казва, че не се е учил на песни от никого, а бог го вдъхновявал; и че занапред ще го възпява като бог. Не е пял пред женихите по своя воля, а насила, както ще потвърди и Телемах. Той идва и казва да го пощадят, както и глашатая Медон, който се грижел за него, докато бил малък. Медон, скрит под стол и облечен с биволска кожа, излиза оттам и се замолва на Телемах. Одисей казва на двамата да излязат и да седнат на двора (249-367).
Оглежда се дали някой още е жив, но всички лежат като риби на пясъка, на които „слънце грейливо скоро отнема душата и още живота“. Одисей казва на Телемах да извика Евриклея. Тя идва и го намира подобен на лъв, който току-що е разкъсал и глътнал вол; и се радва, като вижда труповете. Пита я кои слугини са изменили и кои са останали верни на семейството. Тя казва, че от 50-те, които са в къщи, 12 били дръзки и безсрамни, и нямали почит нито към нея, нито дори към Пенелопа. Телемах отскоро е пълнолетен и майка му не му позволявала да командва робините. Одисей казва да не буди Пенелопа, а да извика тези слугини. Нарежда им заедно с Телемах, говедаря и свинаря да изнесат труповете и да измият всичко. Те изнасят телата и ги нареждат до вратите на двора.
След като почистват всичко, Телемах ги обесва под стряхата. Мелантий е убит, като са отрязани поред няколко части от тялото му. Одисей казва на Евриклея да запалят сяра, за да премахнат лошия дъх от къщата; и да повика Пенелопа. После идват верните ратайкини и го поздравяват (368-482).

XXIII.
Eвриклея изтичва нагоре по стълбите и казва на полубудната Пенелопа, че Одисей се е върнал и е погубил женихите. Пенелопа й казва, че тя сигурно е полудяла; това се случва, защото боговете могат да отнемат ума на всекиго. Да не я буди, защото този път е спала добре – ако била някоя друга, щяла да я отпрати и с по-остри думи. Евриклея настоява, че Одисей е там и добавя, че Телемах също е знаел от няколко дни, но си мълчал. Пенелопа я прегръща и пита как би могъл сам да избие толкова хора. Тя отговаря, че не знае и че всички от страх се били сврели в стаите; накрая Телемах я извикал и тя видяла Одисей сред трупове: „Да бе ги видяла, как би се радвала!“ Сега те са струпани до портите, а той е почистил къщата с огън и сяра (1-56). Пенелопа казва, че може някой бог да е убил женихите, а Одисей да е „нейде далек от Ахея загинал“. Евриклея казва, че е видяла белега му от глигана; ако лъже, нека я погуби с най-жестока смърт.
Тя слиза и сяда при огъня срещу Одисей и се взира в чертите на лицето и в дрехите му. Телемах й казва: „Ах ти, лоша майко, жестоко е тебе сърцето; винаги теб е сърцето и от скала по-кораво!“ Тя отвръща, че сърцето й е обзето от изумление: но ако това е Одисей, те ще се познаят, защото си имат свои тайни знаци. Одисей казва, че жена му може да го изпита; но освен това трябва да решат какво да правят, защото са унищожили „опората на града, вси младежи най-благородни що бяха в Итака“. Телемах му казва, че е сигурен, че ще измисли нещо, защото мъдростта му между хората е безподобна. Одисей нарежда всички да си облекат чисти дрехи и певецът да запее нещо весело, така че хората из града да не заподозрат случилото се; а те ще идат в градината и ще помислят каква помощ може да дойде от Зевс. Певецът засвирва и те танцуват, а хората отвън си казват: „Някой отвежда царицата наша; оставя си къща голяма тя и не дочака своя съпруг“ (57-149). Одисей отива в банята, Евриклея го измива, а Атина излива над главата му хубост; „и като бог той излезе от баня“. Сяда срещу жена си й казва, че сърцето й е желязно и че ще иде да спи сам. Тя отговаря, че вече го е познала и се е успокоила; и нека Евриклея да изнесе от стаята леглото, което той някога е направил и да го постели. Одисей пита гневно кой е разместил леглото им и казва, че то е изградено около дънер на маслина. Тогава тя заплаква и го целува. Извинява му се и казва, че се е бояла да не я измами някой; ако Елена беше знаела, че ахейците ще я върнат обратно в къщи, не би се решила на срамното дело, но някой бог я е подтикнал към него. Това за леглото не го знаел никой освен те и една ратайкиня Акторис, дадена й от баща й (150-221). Както моряци, които едва са оцелели от буря и са излезли на суша, така и те се радват, като се прегръщат. Атина им удължава нощта. Одисей казва, че това още не е краят на трудовете му и трябва да направи още нещо, което му поръчала душата на Тирезий, когато е бил в Хадес; но нека сега да идат да полегнат в леглото. Пенелопа пита какво е това и той й разказва какво е чул от Тирезий.
През това време Евриклея и Евринома нареждат леглото, а Евринома ги завежда дотам с факел. „Тогава те до леглото пристъпиха, старото щастие да найдат“. Телемах, говедарят, свинарят и ратайкините също са отишли да си легнат (222-286). Те двамата си разказват какво са изтърпели през тези години: тя за женихите, които изклали много волове и овци, и изпили много кюпове вино, а той за своите „неволи и пречки“. Разказва й всичко поред: за киконите, лотофагите, циклопа, Еол и бурята, лестригоните, откъдето избягал само с един кораб; Кирка, Хадес, където говорил с Тирезий и с други мъртви, сирените, Сцила и Харибда, и кравите на Хелиос. Как се оказал при Калипсо, която не могла да го склони да остане; после при феаките, които го приели като бог и му дали много дарове. След разказа той заспива, а скоро след това се съмва. Става и казва на жена си, че трябва да иде да се погрижи за имотите. Ще отиде в градината при баща си; а тя да си стои у дома и да не приема никого, защото вече се е пръснала мълвата, че женихите са убити. След това взима оръжието и излиза с Телемах, свинаря и говедаря. Атина ги покрива с тъмен облак и ги извежда от града (287-359).

XXIV.
Хермес със златна тояга повежда душите на женихите; те вървят като прилепи и издават слаби писъци. Минават край океана, Левкадската скала и портите на Хелиос, през страната на сънищата и достигат асфоделната поляна, където са душите на мъртвите. Попадат на душите на Ахил, Патрокъл, Антилох, Аякс (най-хубав между данайците след съвършения Ахил). Идва Агамемнон и с него всички, загинали в дома на Егист. Ахил се обръща към Агамемнон и казва, че са го смятали за най-обичан от Зевс; но е било по-добре да загине в битка пред Троя, отколкото от толкова жалка смърт (1-34). Агамемнон му разказва за неговата смърт и погребение: че помни, когато паднал и в битката за трупа му загинали най-лични троянци и ахейци. Занесли го при корабите, измили го и го оплаквали, а майка му дошла с богините „и се повдигнал безкраен шум от морето“. Нестор казал на войниците да не се плашат; оплакали го не само нереидите, но и деветте музи. Оплакването продължило 17 дни, а на 18-тия го изгорили. Поставили праха му заедно с този на Патрокъл в амфора, която била изработена от Хефест, а Тетида я получила от Дионис. В друга сложили праха на Антилох, когото Ахил ценял най-много след Патрокъл; и издигнали могила за тримата в края на залива, където Хелеспонт е по-широк. После Тетида донесла награди за състезанието.
Докато си говорят тези неща, Хермес довежда женихите и царете се приближават към тях (35-100). Агамемнон разпознава Амфимедон, в чийто дом в Итака веднъж бил на гости. Пита го дали са загинали в буря, повдигната от Посейдон, или са убити от някой, комуто са откраднали стада с говеда и овце. Напомня, че били у тях с Менелай, за да убеждават Одисей да участва във войната. Той му разказва за Пенелопа и платното й, което било много хубаво. Точно когато го завършила, някой лош бог довел Одисей на края на острова, при свинаря. Там се били срещнали с Телемах и тримата тръгнали за града. Разказва как го посрещнали с обиди и как той взел лъка си и ги избил. Сега телата им били в къщата на Одисей, а близките им още не знаят за това. Агамемнон облажава Одисей заради добрата му съпруга: нейната слава нямало да загине. И за Тиндареевата дъщеря ще се пеят песни, но славата й ще е лоша и в бъдеще ще опетнява и най-добродетелните жени (101-199).
Одисей и другарите му пристигат в чифлика на Лаерт, където под сайвантите ядели, седели и спели робите му и старицата Сикула, която се грижела за него. Одисей казва да заколят най-угоеното прасе, а той ще иде да намери баща си и да види дали ще го познае. Влиза в градината, но не открива Долий и синовете му; те били отишли да събират камъни за ограда. Намира Лаерт да копае около една фиданка – лошо облечен, с ръкавици заради къпините и с шапка от козя кожа. Дощява му се да го прегърне, но все пак решава най-напред да го заговори като непознат. Казва, че в тази градина има всичко: круши, лозе, смокини, маслини, зеленчуци. Но той явно не се грижи за себе си; иначе не прилича на роб, а по-скоро на цар. Запитва го кой му е господар и дали това е Итака. Разказва, че някога посрещнал у дома си сина на Лаерт, син на Аркизий: и му подарил седем таланта злато, сребърен кратер, 12 плаща и 12 хитона, и четири жени. Лаерт казва, че това е Итака, но сега я владеят безчестни и несправедливи хора. Пита преди колко години е подслонил този чужденец – той му е син. Може би вече е изяден от риби, или зверове и птици; но досега никой не го е оплакал. А той самият откъде е и къде му е корабът? Или е пристигнал с чужд кораб? (200-290). Одисей казва, че името му е Еперит, син на Афидас, син на Полипемон от Алибас; стигнал тук от Сицилия. Одисей бил при тях преди 4 години и отпътувал с добри знаци. Като чува това, Лаерт си посипва главата с прах и заплаква.
Одисей го прегръща и му казва, че това е той; и че вече са погубили женихите. Лаерт иска да докаже това и Одисей му показва белега си и споменава за Автолик. Освен това когато бил малък, Лаерт му подарил от тези круши, ябълки, смокини и лози. Лаерт разбира, че това е синът му и се прегръщат. Казва, че щом женихите са заплатили за обидите, значи Зевс и боговете още са на Олимп; но да не би сега итакийците да разкажат за станалото „вредом на кефаленийци“. Одисей го успокоява и отиват в къщата, където другите трима режат месо и смесват вино. Сицилийката измива Лаерт и Атина го прави по-едър и хубав; и Одисей казва, че някой бог трябва да го е променил. А Лаерт си спомня как превзел град Нерик с кефаленийска войска; да бил такъв като тогава, той щял да избие женихите (291-374). Идва Долий с двамата си сина – повикала ги майка им, старата сицилийка. Целува ръка на Одисей и го пита дали Пенелопа вече знае за завръщането му, а той казва, че знае.
През това време Мълвата навсякъде е разказала за смъртта на женихите. Пред дома на Одисей се е събрала тълпа и всеки прибира мъртъвците си. Които са от други градове, ги изпращат с рибарски кораби. Правят събрание на гражданите и Евпит, бащата на Антиной, взима думата. Предлага да отмъстят на Одисей преди да е заминал за Пилос или Елида. Появяват се Медон и певецът. Медон казва, че извършеното е по волята на боговете; той сам бил видял как до Одисей стои бог, подобен на Ментор. Алитерсес напомня, че те двамата с Ментор са предупреждавали какво може да стане. Половината си тръгват, но останалите се съгласяват с Евпит, обличат доспехи и се събират в полето. Той обаче бил „неразумен и глупав“ (375-459).
Атина пита Зевс дали войната ще продължава или най-сетне ще има мир. Зевс й казва да направи, каквото желае; и нека Одисей продължи да царува. През това време обядът при Лаерт завършва и единият от синовете на Долий казва, че роднините на убитите идват. Осмината се въоръжават. Появява се и Атина във вид на Ментор. Одисей насърчава Телемах да бъде достоен за прадедите си, които били познати с храбростта и силата си по целия свят; а Атина насърчава Лаерт. Той хвърля копие и убива Евпит. Започва битка, в която всички те биха загинали, но Атина се намесва и извиква да спрат. Роднините побягват към града, а Зевс изпраща мълния.
И се договарят за мир с помощта на Атина, която е взела вида на Ментор (460-532).

*

[според превода на Н. Вранчев, 1942]

Екзекий Аякс Ахил

„Илиада“ (накратко)

1. Агамемнон и Ахил

На десетия ден от болестта най-изтъкнатият воин (Ахил) свиква събрание на войската. Калхас казва, че Аполон е разгневен на Агамемнон за това, че е отвлякъл дъщерята на Хриз и му отказал да я върне въпреки предложения откуп; и се отнесъл с него непочтително. Сега Хризеида трябва да бъде върната без откуп и да се принесе жертва (54-100). Агамемнон е недоволен от чутото, но казва, че ще направи необходимото, за да спаси войската. Добавя, че е редно да го обезщетят с друга жена; и предпочита тази, която е получил Ахил (118-187). Ахил избухва и понечва да го нападне с оръжие, но Атина по съвет на Хера го възпира и му обещава голямо удовлетворение (188-214). Ахил се подчинява, прибира меча си и се нахвърля с обиди срещу Агамемнон (215-246). Старият Нестор, цар на Пилос, се опитва да ги помири, като казва, че свадата им е изгодна за троянците и си спомня какви големи герои познава (246-305).

2. Двете армии

Поетът призовава музите да му припомнят кои са взели участие във войната (484-493). Изброяват се съюзниците, командвани от Агамемнон (данайци или ахейци): от кои градове и области са, с колко кораба са пристигнали, кой ги предвожда и кои са най-забележителните воини (761-785). Споменават се беотийци, фокидци, локрийци, абанти, атиняни, саламинци (494-558), арголидци, микенци, пелопонесци от Коринт и Сикион, спартанци, пилосци, аркадци, елидци (559-624), дулихийци и кефаленийци, етолийци, критяни, родосци, симейци, островитяни от Карпатос, Нисирос и Кос (625-680). Мирмидонците, наречени също ахейци и елини, не се явяват, защото царят им Ахил няма да се бие. Има войски от Фера, Йолк, Ехалия и Магнезия (683-659). Ирида се явява при Приам и Хектор, уподобена на Приамовия син Полит и им съобщава, че предстои битка (786-815). Сред вождовете им са Хектор, Еней, Пандар, Адраст; Азий е начело на тези от Абидос и Сестос (816-839). Дошли са пеласгийци, траки, кикони, пафлагонийци, мизийци, фригийци, карийци от Милет и ликийците на Сарпедон и Главк (840-877).

3. Двубоят Парис-Менелай

Хектор предлага на ахейците да прекратят войната и да я заменят с двубой между Александър (Парис) и Менелай – победителят ще получи Елена и нейните „имоти“. Ирида, преобразена като дъщерята на Приам Лаодика, извиква Елена да види двубоя; влага в сърцето й желание за предишния мъж и родината (121-144). На крепостната стена заедно с Приам стоят Тимет, Укалегон, Антенор и други. Виждат Елена и одобряват външния й вид (подобна на безсмъртните богини) но казват, че е по-добре да си иде (145-160). Приам я поканва да се приближи и казва, че не я упреква за случилото се, тъй като то е станало по волята на боговете. Разпитва я за воините, които се виждат от стената и тя му представя най-напред Агамемнон и Одисей (161-202). Антенор се намесва в разговора и припомня как Одисей и Менелай ги посетили преди време за преговори и колко различна е била речта на всеки от тях. Думите на Одисей летели като снежинки (222-224).
Хектор и Одисей определят мястото за боя и теглят жребий кой пръв ще хвърли копие. Пада се на Александър, който хвърля и улучва щита на Менелай, но не го пробива. Менелай също хвърля копие и го напада със сабя, но при удара тя се счупва. Хваща го за шлема и го повлича, като всеки момент може да го удуши. Афродита се намесва, скъсва ремъка и покрива Александър с мъгла (314-381).

4. Сражение

Агамемнон призовава войската на бой и прави преглед. Заговаря Идоменей и Мерион. Нестор строява своите войници и обяснява как трябва да се сражават. Спомня си как някога погубил Еревталион (220-325). Агамемнон упреква Менестей от Атина и Одисей, командващ кефалонийците: когато ги канел на пир, те ядели печеното месо и пиели сладкото вино, а сега не били готови за бой. Одисей възразява, разговорът завършва приятелски.
Данайците тръгват като морска вълна; троянците стоят като овце. Тях ги подкрепя Арес, данайците – Атина. Присъстват Ужас, Страх и Ерида. Започва битка. Двете войски се сливат като две снежни реки (411-456). Подвизите на Антилох; Аякс Теламонов събаря противника си като топола, Одисей убива с копие един незаконен Приамов син. Аполон от града насърчава троянците (457-513). Етолиецът Тоас убива тракиеца Пирой, после тракийците го отблъсват назад. Всички се сражават така добре, че никой мъж, невидимо развеждан от Атина сред тях, не би укорил такава битка (514-544).

5. Атина помага на Диомед

Хера и Атина решават да слязат на колесница, за да спрат Арес. Атина се въоръжава, облича доспехите си. Виждат Зевс, седнал на най-високия връх на Олимп. Хера иска позволение да ранят Арес и да го отстранят от битката. Слизат при реките Симоент и Скамандър, Хера разпряга конете, а Симоент произвежда за тях амброзия (711-777). Хера се провиква като Стентор (той има глас за 50 мъже). Атина отива при Диомед и му говори, че не е толкова храбър, колкото е бил баща му. Качват се на колесницата и нападат Арес (тя е с Хадесов шлем, за да не я познае), който се е заел да убива храбрия етолиец Перифант. Той хвърля копие към Диомед, Атина го хваща във въздуха, Диомед хвърля своето, Атина го насочва към Арес и го ранява; той изревава като 10 000 воини (778-863). Качва се на Олимп и се оплаква на Зевс от Атина: той сам я бил родил и затова не я упреквал за нищо. Зевс му казва, че не го обича, защото му напомнял на майка му Хера, която той трудно усмирява с думи. Все пак Пеон го изцерява, а Хеба го изкъпва и след всичко това той сяда радостен до Зевс. Атина и Хера се връщат горе (864-909).

6. Разговори в Троя

Хекуба заедно с Лаодика (най-хубавата дъщеря на Приам) се срещат с Хектор в двореца. Хектор предава казаното от Хелен и изказва съжаление, че Парис е още жив. В стаята на Хекуба имало наметки, донесени от Парис от Сидон, когато идвал с Елена. Отнасят ги в храма на Атина, където Теано, жената на Антенор, била жрица. Хектор отива в дома на Парис и го заварва да си почиства оръжието, а Елена наблюдава ръкоделието на робините (237-324). Елена признава, че е една „безсрамна кучка“ и че всичко, което се случва с Троя, е по нейна вина (и на Парис). Андромаха спира Хектор при Скейските порти. Разказва за баща си и седемте си братя, които били убити от Ахил (325-439). Хектор казва, че сигурно един ден Троя ще бъде разрушена и Андромаха – отведена в робство; и се надява да не доживее дотогава. Благославя сина си и добавя, че все пак не могат да са сигурни за предстоящото: то зависи от съдбата, от която никой не може да избяга. Парис тръгва на бой, подобен на кон. Хектор го похвалва и се надява Зевс да им даде да прогонят ахейците (440-529).

7. Двубоят Хектор-Аякс

Хектор и Агамемнон спират войските. Всички сядат, заприличали на почерняло от западния вятър море. Атина и Аполон се превръщат в ястреби и наблюдават ставащото, кацнали на съседен бук. Хектор предизвиква ахейците да му определят противник за двубой. След кратко смущение Менелай става, упреква другите за страхливостта им и се готви за бой, но Агамемнон го спира, като казва, че „Хектор е много по-силен“; и че дори Ахил се колебаел да се бие с него (54-119).
Нестор въздиша и казва, че Пелей би умрял от скръб, ако види ставащото; отново си спомня как е убил аркадеца Еревталион. Засрамени от думите му, девет воини стават за двубой – Агамемнон, Диомед, Аяксите, Идоменей, Мерион, Еврипил, Тоант и Одисей. Жребият се пада на Аякс Теламонов и войската се моли на Зевс за успеха му (120-205). Двубоят започва: Аякс пробива с копие щита на Хектор, ранява го и го събаря с камък; ударите му са по-силни от тези на противника, но Аполон помага на Хектор. Идей и Талтибий спират двубоя. Аякс настоява все пак Хектор да предложи примирието; разменят си подаръци и ахейците посрещат Аякс като победител, а троянците се радват, че Хектор изобщо е жив (206-312).

8. Зевс спира богините

Атина казва на Хера, че вече съжалява, че някога е помагала на Херакъл по поръка на Зевс; сега той я мразел, а слушал само Тетида. Отново се въоръжава; двете тръгват с колесницата, но Зевс ги вижда от Ида и изпраща Ирида да каже, че ще събори колата им и те после десет години няма да излекуват раните си. Ирида съобщава това и се обръща към Атина: „Ала ти, кучко безсрамна и дързостна, ако посмееш въпреки туй срещу Зевса копието си да дигнеш…“ (Вранчев, 423). Двете се отказват да слизат. Връщат се и хорите им разпрягват конете, а те сядат на златните си престоли. Зевс също се връща на Олимп (Посейдон му разпряга конете). Той споменава за предстоящата смърт на Патрокъл и добавя, че не го е грижа за Хера, която е „най-безсрамната“ (424-483).
След залез слънце Хектор произнася реч пред троянците. В града всички да бдят, защото воините ще останат вън; ще преспят на полето и сутринта ще нападнат ахейците при корабите им. Троянците се подчиняват и принасят жертви, които боговете обаче не приемат. Огньовете блестят между Ксант и корабите като звезди; по 50 троянци седят около всеки. А конете хрупат овес и ечемик (484-565).

9. Посещение при Ахил

В душата на ахейците сякаш духат тракийските ветрове Борей и Зефир, и черна вълна разпръсква треви по брега на морето. Агамемнон пролива сълзи като черноводен извор от скала. Казва, че Зевс го е измамил и предлага на останалите да се върнат в Аргос. Диомед казва, че Зевс му е дал власт, но не и храброст; да върви в Микена, а той щял остане със Стенел и другите, докато „разсипят Троя“. Нестор похвалва Диомед за думите му. Предлага на Агамемнон да устрои пир с тракийско вино и да изслуша какви съвети биха му дали останалите (1-78). След като се нахранват, Нестор казва, че ще даде съвет, по-мъдър от който никой не може да предложи. Нужно било да смекчат гнева на Ахил. Агамемнон се съгласява с това и предлага дарове за Ахил: триножници, злато, бакъри, коне и „седем лесбиянки“, една от които ще е Бризеида. А като превземат Троя, Ахил щял да получи оттам още 20 жени. Ще му предложи и една от трите си дъщери за съпруга (това са Хризотемида, Ифианаса и Лаодика). А за зестра – седем града, всички те близо до Пилос. Нестор предлага пратеничество в състав: Феникс, Аякс и Одисей, с вестители Одий и Еврибат (79-172).
Връщат се и Одисей съобщава резултата от разговора. Диомед казва, че не е било нужно да молят и че сега Ахил е още по-горд; но някой ден може да се върне в боя, ако поиска или боговете го принудят. Сега да идат да спят, а утре да са готови за бой. Царете одобряват думите му с викове (669-713).

10. Разузнаването на Диомед и Одисей

Агамемнон не може да спи, гледа към троянския лагер и си скубе косите. Решава да се посъветва с Нестор. Става, обува си сандалите, облича хитон, намята лъвска кожа и и взима копие. Менелай също става, взима кожа от пантера, шлем и копие. Срещат се с Агамемнон при един от корабите. Агамемнон му казва да извика Аякс и Идоменей; да ги вика по име и да ги хвали, защото войската е в беда. После намира Нестор и му предлага да стане и да идат да видят стражата. Нестор става, облича мантия и взима копие. Намират Диомед извън шатрата, легнал върху кожа от див бик, в доспехи и с черга под главата. Пита Нестор няма ли по-млади от него, които да излязат да съберат царете; става и облича лъвска кожа. Отиват да видят стражите, които будуват като „кучета в кошара“ (1-193).
Диомед и Одисей се промъкват до лагера на траките. Диомед убива мнозина, включително царя им Рез; а Одисей размества труповете, за да минат конете. Пристигат в лагера, измиват се от кръвта в морето, а после и с вода в къпалните. Сядат да вечерят; пият вино и възливат на Атина (458-579).

11. Агамемнон се сражава. Разговор на Нестор и Патрокъл

Агамемнон се въоръжава: облича броня, дадена му от кипъреца Кинирас. На щита му се виждат Горгона, Ужас и Бягство. Слага шлем с гребен и конска опашка.“ (1-46). Войската се строява пред рова, идва и знамение – кървава роса. Отсреща на височината се виждат Хектор, Полидамас, Еней и синовете на Антенор – Полиб, Агенор, Акамант.
Сутринта отминава и „когато дърварят си готви обяда“ престават да се обстрелват със стрели и тръгват за близък бой. Агамемнон убива двама синове на Приам. Другите не успяват да им помогнат (както сърна не може да помогне на сърнетата си, убивани от лъв). Убива и синовете на Антимах. Както падат дървета при пожар, така падат глави пред Агамемнон (47-162). Троянците бягат като крави от лъв – а той ги гони и убива последния, както лъв – последната бягаща крава.
Нестор и Махаон влизат в шатрата; Хекамеда, дъщеря на Арсиной от Тенедос, им прислужва. Поднася чаша, която друг мъчно би вдигнал, обаче Нестор я вдига лесно. Появява се Патрокъл; Нестор го кани да седне, а той се колебае. Нестор му съобщава, че Диомед, Одисей, Агамемнон, Еврипил и Махаон са ранени. Спомня си как някога в една свада с елидците заради краден добитък убил Итимоней. Те били докарали в Пилос 50 стада от говеда, свине, овце и кози, и 150 кобили; взели ги, защото епейците нещо им дължали. И добавя: „Ето какво бях някога между мъжете.“ Спомня си как с Одисей били отишли във Фтия при Пелей и тогава Менойтий казал на Патрокъл, че е по-възрастен от Ахил и трябва да му дава разумни съвети. Ако Ахил няма да се бие, поне да изпрати Патрокъл с неговите доспехи, та троянците да го помислят за него (616-803).

12. Троянците нахлуват в лагера

Хектор се нахвърля върху ахейците като „глиган върху ловци“. Тръгват в пет дружини: първи са Хектор и Полидамас, втори Парис и Агенор, трети Хелен, Деифоб и Азий Хиртаков, четвърти – Еней със синовете на Антенор Архилох и Акамант, и пети – Сарпедон със Главк (34-107). Азий единствен се спуска към една от вратите на колесница; там го посрещат „като два дъба“ лапитите Леонтий и Полипет.
Сарпедон се спуска към зида „като гладен лъв към кошара“, или „лъв срещу кривороги волове“. Подканва Главк да се бият за слава, напомня за дебелите овце и сладкото вино, които обикновено ядат и пият в Ликия. Менестей казва на Тоот да извика на помощ ако не двамата Аякси, то поне единия – Теламонов. Той ги извиква: тръгват Аякс, Тевкър и Пандион. Тевкър ранява в ръката Главк, обаче Сарпедон успява да изтегли от стената голям камък. Ликийци и данайци се сражават като съседи за синур. Хектор успява да я прескочи и увлича и други. После разбива вратите с огромен камък и троянците нахлуват в лагера, а данайците бягат към корабите (290-471).

13. Сражение при корабите

Троянците начело с Хектор нападат като откъртен от река камък. Тевкър убива Имбър, зет на Приам. Аякс отблъсква Хектор с копие; Аякс Ойлеев отсича главата на Амфимах (внук на Посейдон) и я хвърля, тя се търкулва като топка до краката на Хектор. Посейдон заговаря Идоменей, престорен на Тоас, син на Андремон и цар на етолийците и Калидон; и му предлага да се въоръжи и да се бият (136-238).
Хектор търси троянските вождове и намира само Парис. Той му казва, че Деифоб и Хелен са ранени и предлага на Хектор да влязат в боя. Спускат се като „буря от вихрове“. Хектор е подобен на Арес; Аякс го предизвиква: „Клети човече, при мене ела“. Хектор казва, че съжалява, че не е син на Зевс и Хера и не го почитат като Аполон и Атина. А Аякс ще загине, ако чака копието му; ще насити троянските псета и птици. Крясъците на двете войски стигат до ефира и светлината на Зевс (748-837).

14. Приспиването на Зевс. Троянците са отблъснати

Хера решава да измами Зевс и да го приспи. Почиства се с амброзия, сресва се и се сплита. Облича „пеплос божествен“, слага си пояс, обици, було, сандали. Иска от Афродита „любов и желание“. Тя й дава нагръдния си пояс. Хера минава през Пиерия, Ематия и над снежните тракийски планини, без да се опира в земята. От Атон се спуска в морето, пристига на Лемнос и разговаря със Съня. Обещава му престол, изработен от Хефест. Сънят й припомня какво е станало последния път, когато приспал Зевс, а Хера преследвала Херакъл. Тя му обещава и харитата Паситея; той се съгласява, но иска клетва в името на Стикс и всички титани (147-276). После минават край Имброс и стигат до Ида. Зевс я пита къде отива, тя казва че е спряла конете под Ида и минава да му се обади. Зевс си припомня всички жени, в които се е влюбвал, и че никоя не е харесвал повече: споменава съпругата на Иксион, Даная, майката на Минос, Семела, Алкмена, Деметра, Латона, а и самата Хера. Хера предлага да идат в спалнята, но той казва, че ще се покрият с облак (277-345).
След това Сънят отива при Посейдон и му казва, че Зевс спи. Той призовава данайците на бой. Виковете на войските са като шум на морска вълна, огън в гората и вятър край дъбове. Хектор хвърля копие срещу Аякс, той го събаря с камък, и Хектор пада подобно на дъб, ударен от мълния. Помагат му Полидамас, Еней, Агенор, Сарпедон и Главк. Изнасят го, той повръща кръв при Ксант и пак припада (346-439).

15. Хектор при корабите

Троянците бягат през рова; Зевс се събужда и вижда, как ахейците ги гонят заедно с Посейдон, а Хектор повръща кръв. Напомня на Хера как я наказал заради Херакъл; и да престане с тези измами. Хера казва, че се кълне в Земята, Небето, Стикс, главата на Зевс и брачното им легло, че не е съветвала Посейдон да помага на ахейците (1-52). Зевс й казва да извика Ирида, а тя да каже на Посейдон да излезе от битката, Аполон да вдъхне сила на Хектор, той да притисне ахейците; после Ахил ще изпрати Патрокъл, той ще бъде убит от Хектор, а Ахил ще убие него (53-63).
Троянците нахлуват в лагера, а ахейците се бият от корабите си. Тевкър убива със стрела Клит. Зевс обаче му къса тетивата и той оставя лъка и се въоръжава с шлем, щит и копие. Хектор насърчава троянците, а Аякс – ахейците. „Или очаквате пеш да си идете в мила родина?“ (Вранчев, 504). Хектор убива Схедий, а Аякс – Лаодамас, син на Антенор. Троянците нападат като суровоядни лъвове. Хектор беснее като Арес или като огън в гората. Данайците се държат като кула или скала в морето. Той ги напада както вълна връхлита кораб за страх на моряците, или както лъв – множество крави, и накрая грабва някоя от средата им. Ахейците отстъпват към палатките, а Нестор ги призовава да се държат. Аякс с 22-лактовото си копие скача от кораб на кораб, както опитен ездач скача от кон на кон. Хектор се спуска към кораба като орел към птици, които пасат край реката – лебеди, гъски, кокошки; стига до кораба на Протезилай и иска огън. Аякс напомня, че нямат зад себе си убежище и ранява поред 12 души, които идват с огън, за да подпалят корабите (653-746).

16. Патрокъл влиза в боя. Подвизите и смъртта му

Патрокъл рони сълзи като черноводен източник, Ахил го пита защо плаче като момиченце, което иска майка му да го вземе на ръце. Патрокъл му казва кои са ранени и предлага да влезе в боя с доспехите на Ахил; „умиралка орисана искаше той да измоли“ (Вранчев, 47). Ахил му позволява да се бие, но само докато ги прогони от корабите, а после да се върне. Мирмидонците се изсипват като оси край път. Патрокъл убива пеона Пирехмес от Амидон край Аксиос; угасява огъня, но троянците са още по корабите. Ахейците се ободряват и убиват мнозина – като хищни вълци.
Патрокъл забравя съвета на Ахил. Стига до стените на Троя, а Аполон три пъти го отблъсва, и му казва, че не е писано нито нему, нито на Ахил да разрушат града. Хектор се отправя с колата към Патрокъл, а той убива с камък кочияша Кебрион („очите му паднаха долу в праха“) (676-743). Хектор и Патрокъл се борят като лъвове край убита сърна. Аполон удря Патрокъл в гърба, чупи му копието и му развързва бронята; шлемът му пада на земята. С копие в гърба го улучва дарданецът Евфорб, син на Пантой, убил дотогава 20 души. Хектор го промушва с копие; събаря го, както лъв убива глиган (743-828). Разменят си думи, Патрокъл казва че би победил и 20 като него, но победата му е дадена от Зевс, Аполон, съдбата и Евфорб. Предсказва му, че ще бъде убит от Ахил, а Хектор се усъмнява (829-867).

17. Битка за тялото на Патрокъл

Аякс пази Патрокъл като лъв лъвчетата си от ловци. Главк упреква Хектор за страхливостта му; трябвало е да отвлече Патрокъл и да го разменят срещу доспехите на Сарпедон. Хектор казва, че досега го е мислел за по-умен от останалите ликийци; оттегля се назад и сменя доспехите си с Ахиловите. Зевс поклаща глава и казва, че смъртта му е близка и няма да се върне при Андромаха с тези доспехи (132-209). Хектор обещава награда за трупа на Патрокъл. Менелай вика за помощ и идват Аякс Ойлеев, Идоменей и Мерион. Зевс им помага, защото не иска Патрокъл да бъде взет от троянците. Аякс разпръсва троянците като глиган псета и млади ловци; убива Хипотой, който влачи Патрокъл, вързал крака му с ремък.
Менелай тръгва да търси Антилох; отдалечава се неохотно като лъв, прогонен от кошара. Оглежда се като орел, който вижда и заек в храсталака. Вижда Антилох и му казва да повика Ахил, за да прибере Патрокловия труп. Антилох започва да плаче, оставя доспехите си на Лаодок и тръгва (648-701). Решават Менелай и Мерион да изнесат Патрокъл, а Аяксите да ги отбраняват. Троянците ги преследват като кучета ранен глиган, но се боят от Аяксите, които ги възпират като могила реки. Мъкнат го, както катъри влачат дърво за кораб. Около рова падат много оръжия (702-761).

18. Ахил узнава за смъртта му. Тетида при Хефест. Щитът

Ахил се тревожи за Патрокъл; в това време идва Антилох и му съобщава за случилото се: Патрокъл е убит, а Хектор му е взел доспехите. Ахил си посипва главата с пепел и пада в праха, жените плачат, Антилох държи Ахил за ръцете, за да не си пререже гърлото. Майка му го чува в морето, около нея се събират нереидите (Главка, Галатея, Климена и др.) и плачат. Тетида казва, че ще иде да го види, а заедно с нея отиват и всички нереиди и изплуват на брега при корабите (1-77). Пита го какво се е случило, той казва, че Патрокъл е загинал, сега ще иде да убие Хектор и няма да се върне у дома си. Тя му казва, че след Хектор ще загине и той, а той разсъждава за гнева и удоволствието от него, и че дори Херакъл не е избегнал смъртта. Тетида му обещава да донесе нови доспехи, изработени от Хефест; отпраща нереидите в морето и се отправя към Олимп (78-147).
Отива при Хефест, който е направил 20 триножника с колелца, така че да се движат сами. Там я посреща любезно жена му Харита, настанява я да седне и повиква Хефест. Той си спомня, че когато майка му го захвърлила, го взели океанидата Евринома и Тетида; и живял девет години при тях. Оставя духалото, избърсва се с гъба, облича хитон и отива в гостната да види Тетида, куцайки; след него вървят изкуствени златни слугини, подобни на живи девици. „Имаше и ум, и разум, и глас, па и сила в душа им“. Пита я по какъв повод идва. Тя казва, че е страдала най-много от всички богини, защото единствена от нереидите е омъжена за смъртен; и сега той е остарял. Разказва накратко историята на Ахил: отгледала го като фиданка, Агамемнон го оскърбил, той отказал да се бие въпреки молбите на аргийските старци, изпратил в боя Патрокъл, който бил погубен от Аполон при Скейските порти. Иска да му направи шлем, щит, наколенници и броня. Хефест обещава.

19. Помирение с Агамемнон. Ахил се готви за бой

Ахил вика силно, събират се всички. Идват Диомед, Одисей, Агамемнон. Ахил казва на Агамемнон, че съжалява, задето са се скарали за жената, която той заграбил от Лирнеса. Агамемнон призовава за тишина. Казва, че умът му бил затъмнен от Зевс, Ериния и Ата. Някога Хера излъгала Зевс: накарала жената на Стенел, син на Персей, да роди в седмия месец и това бил Евристей – пак от неговия род. Тогава Зевс изхвърлил Ата от Олимп (40-134). Агамемнон често си спомнял за нея, докато Хектор унищожавал ахейците; а сега може да донесе на Ахил всички дарове, за които Одисей му съобщил.
Мирмидонците отнасят даровете, а Бризеида, подобна на „Афродита руса“ заплаква, като вижда Патрокъл. Припомня си как съпругът й бил убит от Ахил, а после Патрокъл я уверявал, че Ахил ще се ожени за нея. Останалите робини също плачели, „уж за Патрокла, а всъщност за своите лични неволи“ (Вранчев, 301). Атридите, Одисей, Нестор, Идоменей и Феникс се събират при Ахил да го утешават. Зевс поръчва на Атина да налее в гърдите му амброзия и нектар (защото той отказва да яде).
Ахил се въоръжава. Щитът му свети като блясък на огън от планински връх за моряците. Доспехите му са като крила и го повдигат. Взима пелионското копие от ясен, дадено на Пелей от Хирон. Автомедон се качва на колата, зад него се качва Ахил. Конят Ксант проговаря и му казва, че съдбата му е да загине по волята на бог от ръцете на смъртен. Ахил отвръща, че знае това, но няма да напусне боя, докато не „се не наситят трояне“ (365-423).

20. Ахил се сражава

Зевс казва на Темида да свика боговете. Идват всички, дори реки, извори и горски нимфи. Зевс казва, че им позволява да се бият; ако на бойното поле няма богове, тогава троянците няма да издържат дълго и Ахил ще срути стената на Троя, противно на съдбата. Когато боговете слизат, се вдига страшен шум, първо от виковете на Атина и Арес. Става земетресение, което изплашва дори Хадес – да не се отвори земята и да се видят подземните жилища (1-66).
Ахил тръгва срещу Еней като лъв, който „бясно налита“. Пита защо е излязъл срещу него: той вече веднъж го е прогонил от Ида, а после и от Лирнеса, откъдето пак избягал, а Ахил разорил града. Еней разказва за рода си. Първо Дардан се родил от Зевс и основал Дардания – тогава Илион го нямало, а хората живеели в полите на Ида. Синът на Дардан, Ерихтоний, бил много богат. От Ерихтоний се родил Трос, от него – Ил, Асарак и Ганимед (най-хубав от смъртните). Син на Ил бил Лаомедонт, а негов – Приам и още четирима. Асарак родил Кап, а той – Анхиз (Еней и Хектор са трети братовчеди). Вместо да се оскърбяват един друг, по-добре да се бият.
Хектор не може да се сдържи и се спуска срещу Ахил. Хвърля копие, но Атина го духва и то се връща обратно. Ахил го напада, но Аполон го покрива с облак и го премества. „Пак се спаси от смърт, куче. Нека, аз теб ща довърши и друг път…“ (341-454). Ахил убива още десет троянци. Върлува като бог или огън из гора в безводна планинска долина. Конете му тъпчат щитове и умрели, както волове тъпчат ечемичени класове и от тях се рони зърно. Колесницата му е опръскана с кръв (455-503).

21. Скамандър и Хефест. Ахил пред стените на Троя

Ахил гони троянците, някои от които бягат към града, а други се спускат към „водовъртливия Ксант“ . Той влиза в реката само със сабя и ги избива – както делфин, голям като кит, изяжда риби в залив. „Щом умори се да трепе“ изкарва 12 живи, връзва им ръцете и ги дава на другарите си да ги отведат при корабите за жертва на Патрокъл (1-33). Напада Астеропей, внук на Аксий (Вардар). Астеропей казва, че води пеоните и от 11 дни е в Илион. Хвърля двете си копия и с едното го одрасква по ръката. Ахил го убива с меч, докато той се опитва да извади копието му от земята. Мъртвият Астеропей лежи на брега и върху него се нахвърлят риби и змиорки. Ахил убива седем пеони (136-210).
Реката му казва да спре да пълни водите й с трупове. Казва на Аполон, че не се грижи достатъчно за троянците; и повлича Ахил, който е влязъл в нея. Той се хваща за бряст, който обаче целият се срива, срутва брега и застава над реката като мост. Ахил се затичва из полето, но реката го преследва. Той се моли на Зевс да го спаси; предпочита да загине от Хектор, а не да се удави като някое свинарче, завлечено от порой. Посейдон и Атина му се притичват на помощ във вид на мъже; казват му да не спира да се сражава, и че ще убие Хектор.
Аполон отива в Троя, а останалите богове се събират на Олимп около Зевс. Ахил избива троянците и е подобен на дим, който се издига над горящ град. Приам вижда от кулата какво става и казва да държат вратите отворени, докато всички се приберат, а после веднага да ги затворят, за да не влезе Ахил в града. Ахейците биха превзели града, но Аполон насърчава сина на Антенор Агенор. Той застава срещу Ахил като ранена пантера срещу ловец и кучета. Хвърля копие и го улучва под коляното, но то отскача от наколенника. Ахил се хвърля срещу него, но Аполон го покрива с мъгла и го извежда. После самият той побягва пред Ахил, престорен на Агенор. Тичат покрай Скамандър, а през това време троянците влизат в крепостта (514-611).

22. Двубоят. Смъртта на Хектор

„Зла орисница“ задържа Хектор пред Скейските порти. Атина отива при него, взела вида на Деифоб. Хектор добива смелост; обръща се към Ахил и казва, че ако го убие, ще върне трупа му на ахейците; и иска същото за себе си. Ахил му отвръща, че не може да има договаряне между хора и лъвове, или вълци и агнета. После хвърля копието си, не го улучва, но Атина му го връща. Хектор хвърля и улучва щита му; оглежда се за Деифоб, но него го няма. Разбира, че боговете са го изоставили, но не се отказва да се бие. Изважда сабята си и се втурва към Ахил като орел към заек или агънце. Ахил го улучва с копие в гърлото (214-336). Казва, че тялото му ще „ръфат пилци и псета“, а Патрокъл ще бъде погребан. Хектор моли да върне тялото му срещу откуп, а той отвръща, че по-скоро би го изял. Хектор предсказва,че Аполон и Парис ще го убият при Скейските порти. Душата му изхвръква и отива в Хадес „орис там зла да оплаква“. Ахил завързва краката му за колата и тръгва, така че тялото да се влачи (337-404).
Андромаха тъче у дома и е поръчала на слугините да сложат голям триножник на огъня и да стоплят вода „да може баня гореща да има след като се върне от боя“. Чува виковете и се спуска през двореца „като вакханка“. Вижда влаченият Хектор и припада, а около нея се струпват „зълви и етърви“. Свестява се и казва, че е родена с лоша съдба в гористата Плак планина, в дома на Еетион. Казва, че „други ще вземат нивята на Астианакс“; и момчетата, които имат родители, ще го гонят от пира. Тялото на Хектор ще бъде ядено от кучета и червеи, а тя ще изгори дрехите му, които той вече няма да облича (405-515).

23. Погребение на Патрокъл. Състезания

Мирмидонците обикалят три пъти с конете си около Патрокъл, плачейки; там е и Тетида. Агамемнон нарежда да донесат дърва под ръководството на Мерион, „на Идоменея юначен слуга“. Събират се на брега на мястото, което Ахил е избрал за свой и на Патрокъл гроб. Ахил идва с мирмидонците в пълно бойно снаряжение, носят трупа на Патрокъл; той си отрязва русите коси „що ги бе буйни отгледал за дар на Сперхея реката“. Казва, че вече няма да се върне в родината си и ги отрязва заради Патрокъл; оставя ги в ръцете му. Убива 12-те троянски пленици и ги полага на кладата заедно с другите жертви. Ирида минава край дома на Зефир, където двамата с Борей се гощавали. Казва, че няма да седне, а отива при Океана и етиопците, за да вкуси от жертвите там; но да идат при Ахил, защото той ги моли да разпалят кладата. Те тръгват, минават над морето и разпалват кладата; а Ахил цяла нощ възлива вино. На сутринта пламъкът угасва, а ветровете се връщат през тракийското море. Ахил заспива. След като се събужда, казва да извадят изгорелите кости на Патрокъл и да не правят голям гроб сега, а после, когато и той умре. Събират костите в урна и я отнасят в шатрата; и очертават място за гроб (193-258). Състезанията (259-898).

24. Приам при Ахил. Погребение на Хектор

Зевс казва, че няма да крадат тялото на Хектор, но нека повикат Тетида и той ще й каже как да върнат Хектор. Ирида скача между Самотраки и Имброс; спуска се до пещерата на Тетида като тежест на въдица. Двете излизат на брега и политат към небето (1-97). Пристигат на Олимп, Атина й отстъпва място до Зевс, а Хера й дава чаша и я заговаря любезно. Зевс й казва, че боговете от девет дни спорят за тялото на Хектор. Нека да иде при Ахил и да му каже че боговете и особено Зевс, са гневни; а Ирида ще иде при Приам. Тетида отива в шатрата на Ахил, там неговите приятели му готвят закуска: заклали са овца. Казва му вече да спре да плаче, вместо това да обърне внимание на някоя жена; и че не му остава много да живее. А боговете и Зевс му се сърдят. Ахил се съгласява да върне Хектор срещу откуп. Зевс нарежда на Ирида да каже на Приам да отиде с откуп при Ахил – но сам. И да не се бои, защото ще го съпровожда Хермес (98-187).
Първа ги вижда Касандра, заплаква и извиква троянците. Жена му и майка му се спускат към колата, прегръщат главата му и плачат. Приам казва на събралите се да направят път; стигат до двореца и го полагат на легло (695-722). Андромаха плаче, говори за своята и на Астианакс съдба, и че не е чула последни думи от Хектор. Хекуба казва, че най-много е обичала него, и че той и досега е най-угоден на боговете. Приам казва, че ще има примирие до 12-тия ден, така че могат да донесат дърва за кладата.
На 10-тия ден слагат Хектор на върха на кладата. На другата сутрин събират костите и ги поставят в златна урна; слагат я в гроб и върху нея нареждат големи и плътни камъни, а отгоре натрупват могила. После се събират на трапеза в дома на Приам (723-803).
„Тъй се погребе телото на Хектор конеукротител.“

*

[според превода на Н. Вранчев, 1938/1946]