Архив на категория: за студентите

7 СтЛ 29

„Старогръцката литература“ (интервю 3)

1 а СтЛ 1

Надежда Московска:
– Книгата, която държа в ръцете си, е озаглавена „Старогръцката литература“. Неин автор е Николай Гочев. Здравейте!

Н.Г.:
Добър ден!

Н.М.:
Подзаглавието е „От легендарните начала на поезията до края на елинизма“. Всъщност важно е да кажем, че тази книга обхваща именно онова, което един курс по старогръцка литература… преподава.

1 СтЛ 2

– Н.Г.
– Да. Бих казал, че това е стандартният курс по старогръцка литература. Той е такъв – за наше щастие, защото това е една добра база, на която може да стъпи човек – поне от 200 години. Като казвам „200 години“, това са 200 години в Европа. Та най-напред във Франция и Германия в началото на XIX век, а после и другаде, са се появявали книги, които са обхващали историята на старогръцката литература започвайки точно от легендарните начала на поезията. А не, както става впоследствие – да се започва от Омир. И е интересно, че когато нашите предци от XIX в. са се заемали с началата на литературата, те са започвали не с друг, а с Орфей. Макар че от Орфей явно не е запазено нищо; но те казвали, че е установено и сигурно, че траките и фригийците са онези, които първи са създавали поезия и музика в нашия регион; а след това гърците. И така, това е началото, а краят на изложението е в епохата на елинизма. Има и още; но един основен курс наистина достига до първи век пр. Хр., до нулевата година, по времето на Август.

Н.М.
– Всъщност повествованието, доколкото тук има такова, се води от един персонаж, който се нарича „Орфей“.

Н.Г.
– Точно така.

8 СтЛ 35

Н.М.
– Защо казвам „доколкото има такова“? Защото всъщност формата на този текст е диалог. Една антична форма. Защо избрахте тази форма и лесно ли се удържа тя?

Н.Г.
– Диалогът, разбира се, е изобретен като литературен жанр през античността. Може би не от Платон, може би от някой от неговите познати около Сократ (мнозина са писали диалози с главно действащо лице Сократ); и впоследствие диалогът се употребява извънредно много. Да кажем, един философ като Джордж Бъркли, който е сравнително нов автор, пише диалози. Джордано Бруно също пише диалози, при това високо художествени, великолепни…

Н.М.
– Но прави впечатление, че споменавате философски диалози, а това са диалози за литература…

Н.Г.
– Да. Но не е изключено да се водят диалози на всякаква тема. Във всеки случай жанрът е много стабилен. И сега, в какво се състои изненадата. Тази книга е заявена – то си го пише още на първа страница, пък и аз така говоря за нея – като учебник. И човек го отваря, вижда някакви хора разговарят и си казва: „Но как това ще е учебник?“. Ще кажа в какъв смисъл е учебник. В университета от отдавнашни времена, още от средновековието вероятно, и за щастие все още при нас, има две форми на работа със студентите. Едната е лекционната, която всеки познава; а другата е семинарната – или както ние си го наричаме, упражненията. И сякаш никой не забелязва, а всеки смята за нещо подразбиращо се, че един учебник трябва да бъде изпълнен точно в лекционна форма. Тоест, имаме един монолог: нещата са така, така, така…

Н.М.
– Категорични…

Н.Г.
– Да. Текстът звучи категорично, авторитетно, няма спор, това е последната дума на науката. И почти никой не прави връзка с лекционната форма; а всъщност това е една лекция, която е отпечатана. И когато аз се размислях така драматически за това, че е крайно време да се напише един голям университетски учебник по старогръцка литература, тъй като такъв не е писан от български учен никога…. макар че ние имаме много хубава традиция в класическата филология и в античнознанието, и в знанието за античната литература, която е, разбира се, повече от 100-годишна. Ако вземем предвид първия учебник на Константин Величков – почти 130-годишна. Тъй като Величков е писал свой учебник за българската гимназия в Солун, където е преподавал. Това е един добър учебник, той е достъпен в момента, може да се прочете. Аз ги огледах тези учебници… и изобщо цялостните изложения на старогръцката литература на български език, и установих, че ние все още нямаме университетски учебник. Тъй като учебникът на Александър Балабанов, който е издаден през 1914 г., и е чудесен, все пак е гимназиален. Тоест той няма библиография, няма препратки, няма оглед на научната традиция… той си е един прекрасен учебник за училище. И си казах: „Ще напиша, но как?“ Крайно трудно е да се напише учебник по старогръцка литература, защото тази литература е най-обсъжданата в света. Всъщност тя е неизчерпаема.

СтЛ 43

Н.М.
– Позволете ми да отбележа, че и споменатият Величков, и споменатият Балабанов също присъстват, макар и само като споменавани от диалогизиращите. Казвате, че е най-обсъжданата. Всъщност много ми е важно да не пропуснем това – че има една отделна втора част, в която са изведени всички онези неща… Ако диалогът е това, което се случва в учебния час, то бележките са това, което студентите и преподавателят трябва да правят после.

Н.Г.
– Това е всъщност фонът. Бележките представят твърдото знание за старогръцката литература – доколкото може да има точно знание в науките за човека, защото науките за човека не са като природните и като математиката, там знанието е приблизително. Добре да знаем това и да не съжаляваме, то е просто такова. Човекът е нещо подвижно и свободно, затова и знанието за него е приблизително, а не твърдо, както е знанието за триъгълника и квадрата…

Н.М.
– И диалогично, в този античен и хубав смисъл…

х 10 СтЛ 39

Н.Г.
– Да. Та аз като се замислих, си казах: „Защо да не дам една реална картина на образованието, каквото е, тоест на разговорите със студенти?“ И някак естествено се появи ето този разговор. И както може да се види, в него има десетина-дванадесет действащи лица; и те имат антични имена. Може да се каже, че тези имена са им дадени в чест на това, че се занимават с античност. И те не са само гръцки…

Н.М.
– Много е любопитно за персонажите. Не зная дали зад тях стоят реални личности, подозирам че да, защото са много последователни някакси… Хората са си хора – участниците в този диалог.

Н.Г.
– Това е голям литературен въпрос и той е тема при всяко литературно изследване. Много историци на литературата се занимават с това – има ли прототипи зад действащите лица и кои са. Хубаво е да се каже по този въпрос, че прототипът е само една опора. Обаче художественият образ не може да съвпада с прототипа, защото литературата не е като фотографията. Ти не се занимаваш с това, да снимаш някой човек, а се стремиш наистина да създадеш литературен образ. И в случая има създадени литературни герои, нали? Те може да имат някаква опора в реални лица, обаче е много мъчно да се установи дали и доколко реалният човек или представата за него се доближава до литературния образ. Така че е сложно.

СтЛ 34

Н.М.
– Ето че току-що казахме на зрителите ни, че това е литература. И макар да знаем, че така се случват учебните часове, за съжаление те не могат да се случват винаги така, и затова е толкова хубаво да се чете литература за тях.

Н.Г.
– Да, за съжаление. Много добре са подготвени всички участници в диалога. Това е един идеален разговор, който в действителността е мъчно да се проведе. Но затова има идеали.

Н.М.
– Симпатично е наистина, че още в началото един от персонажите казва: „Ами ако не можем да допринесем за разговора…“ и се казва, че тя всъщност участва в разговора, дори да мълчи. И така е и читателят – може да си мълчи, докато чете, но участва…

Н.Г.
– Точно така. Трябва да се помага на всеки, който се интересува от тези неща; да му се подсказва, че той винаги може да допринесе, и че не е необходимо да има съвършено знание. В тази книга има едно внушение, на което искам да обърна внимание, тъй като е много важно. То е, че съвършено знание няма, и че ние можем да пристъпим към науката с несъвършено знание и да не се срамуваме от това. Това е добрият подход към науката. Ти знаеш, че знанието ти е несъвършено, но това не те притеснява, ти все пак влизаш в разговора. И когато се съберат десет души които разговарят така приятелски и доброжелателно помежду си, ето така се прави наука. Разбира се, нужно е и твърдо знание, което го виждаме във втората част на книгата.

Н.М.
– И все пак аз си признавам – тъй като съм от тези с много несъвършено знание в класическата област – че на моменти имах нужда да чета диалога, без да чета бележките, а после да се връщам към тях. Тъй като, колкото е достъпна първата част, толкова втората ме респектираше с това, че аз наистина се сблъсквам с учебник по старогръцка литература.

Н.Г.
– Това са като две различни книги. Но ако отворите преразказа на „Илиада“, който е наличен там, или на „Одисея“, или на романа „Етиопска повест“…

Н.М.
– Абсолютно прав сте…

Н.Г.
– … аз Ви обещавам, че четенето ще бъде приятно и увлекателно.

СтЛ 40

Н.М.
– След като се преборих и с бележките, потвърждавам. Потвърждавам, че и те не са непреборими. Казвам просто за това усещане за достъпността: за онзи, който тепърва пристъпва, и за онзи, който може дори да е по-информиран, и пак да използва втората част за справочник. За някои от темите, по които може да не е много сигурен.

Н.Г.
– Аз мисля, че книгата е успешна. Не го казвам като автор, а като някой, който вече донякъде е отстранен от нея. Защото като я отвориш – примерно към средата на диалога – и се за зачетеш, тя не те пуска лесно. Ти четеш и си казваш: „А я да видя какво ще кажат и по-нататък… какво ще е на следващата страница“. Защото те са си в разговор. Е, разбира се, освен стандартния курс, има и едно нещо, което се нарича „стазим“; то е заето от трагедията, това е термин от античната драма, където се включват едни допълнителни курсове. Например „Интелектуалците през античността“. Хората си говорят и на тази тема. Значи книгата не е просто като в учебник, да тръгнеш и да завършиш – автор, жанр, автор, жанр; ами има едни такива отделяния по теми, които са въведени в структурата на книгата. И така тя се дели на части.

Н.М.
– За мен беше много приятно нещо, което чух на представянето на книгата, в края на миналата година – като определение за нея. Защото, естествено, тогава всички говореха за мултижанровостта и неща, които ние вече казахме. Някой каза, че в тази книга преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета се срещат. Това несъмнено е ласкателно за Вас като автор, но Вие склонен ли сте да се съгласите с него?

СтЛ 53

Н.Г.
– Във всеки случай има опасност преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета като се срещнат, да не видят никаква разлика помежду си. Защото някои преподаватели се държат като кабинетни учени. Ето това е, което аз смятам, че трябва непременно да се избягва. Преподавателят в аудиторията трябва да бъде в голяма степен човек, който слуша студентите. Но за да ги слушаш, ти първо трябва да им дадеш думата. И ето тук се проявява диалогичната настройка: доколко човек е в състояние да дава думата на други. Това изисква една деликатна душевност: да можеш да уважаваш хората около тебе, да не искаш от тях прекалено много, а това, което търсиш в тях, да е самата любов към знанието. И ако има такова нещо и ако ти го поощряваш, тогава ще се получи истински разговор. И тогава преподавателят ще бъде добър и различен от кабинетния учен, който просто си гледа книгите.

16 б СтЛ

Н.М.
– Аз искам да Ви благодаря за този разговор. Действително препоръчвам тази книга, доколкото по нея наистина може да се учи, с онова въведено от формата на диалога колебание, което, както стана ясно от нашия разговор, касае науката по същество.

6 СтЛ 35

„Старогръцката литература“ (интервю 2)

Любомира Константинова:
– В деня на премиерата на „Старогръцката литература. От легендарните начала на поезията до края на елинизма“, се срещаме с автора – преподавателя в Катедрата по класическа филология на Софийския университет, доц. Николай Гочев. Добър ден.

Н.Г.
– Здравейте.

Л.К.
– Изключително удоволствие е това отваряне на книга в ефир, макар и невидимо за очите на слушателите ни – едно много красиво издание, с уместна снимка на корицата; издание с твърди корици, което предлага три части, които преминават през всичко онова, което обещава заглавието.

Н.Г.
– Първо, аз много се радвам, че Вие обърнахте внимание на вида на книгата. Тя наистина е много красива; и аз самият рядко съм срещал толкова хубава книга, и сякаш ми е изненадващо, че това е книга, която аз съм написал. Използвам този случай, за да благодаря на екипа на Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ – защото мнозина от тях бяха ангажирани в работата по книгата.

Л.К.
– Нека само да кажем на слушателите ни колко време отне от написването на книгата до излизането й, за да си представим целия този труд на много хора.

Н.Г.
– Да, това си заслужава да се каже. Наистина, създаването на една книга е процес, който е много различен от нейното съдържание и е добре да му се обърне внимание. Всъщност книгата се състои от две части и аз това винаги го подчертавам, защото те са много различни. Първата от частите – самата книга е голяма, повече от 600 стр. – е диалог между участници, които си говорят за старогръцката литература. А втората – това са добавки, бележки под линия. И тези бележки под линия са огромни, те заемат към 300 стр., което прави впечатление. Та тази книга е така.

Л.К.
– Това е по-трудната или по-лесната част?

Н.Г.
– Те просто са различни. Това щях да кажа – че когато книгата се пише и става въпрос за един художествен текст, тя може да се напише бързо, защото художественият текст се пише с вдъхновение. Това при мен отне към 5-6 месеца. Обаче втората част – ерудитската, която включва резюмета на произведения, нови преводи на източници, препратки – е писана в продължение на 5-6 години. И след като дадох този текст в Университетско издателство, беше необходим около месец и половина, за излязат сигналните бройки. Защото най-напред се вадят 10 сигнални бройки, просто за да се види, че има такава книга. А после работата продължава. Тя продължи още 4 месеца и в крайна сметка имаме този резултат. Значи, за да се напише книгата и да се допълни въз основа на готови неща – това може да отнеме 6 месеца; но после трябват поне още 6, за да се направи добре. А ако се вземе предвид времето от деня, когато тя е била предложена за включване в плана на издателството, до самото представяне – това може да бъде и година, както стана със „Старогръцката литература“. И много хора са ангажирани: като се започне от директора и се стигне до хората, които печатат и разпространяват.

Л.К.
– Преминавайки през всичко онова, което ни разказва първата част на книгата – всъщност коя е нишката, която разказът следва?

Н.Г.
– Да, какво става там. Веднага казвам, защото не е никакъв секрет, че книгата е замислена като учебник. Всъщност тя е продължение на една друга моя книга, която излезе преди около 15-тина години и се занимаваше с подходите към старогръцката литература – как се теоретизира, как се мисли за нея; като се започне от Аристотел и се стигне до наши съвременници, от които аз лично съм учил. Та в един момент някои ме попитаха: „Няма ли да има втора част на тази книга, която ти издаде преди време – и даже я нарече „Пойесис I“?“ Защото така я нарекох – „Пойесис“ на старогръцки означава „поезия, литература“. И „едно“; това „едно“ си го пишеше на корицата. И казах: „Прави сте, след като съм написал веднъж „едно“, трябва да има и „две“; но след като съм преминал през цялата история на обсъжданията, сега какво?“ И тогава някой каза: „Ами просто си напиши твоите лекции. Това ще бъде новата книга“. Така че книгата е написана като представяне на моето преподаване. Обаче тук има една особеност, и тя е в това, че аз почти не работя лекционно. Това може би не е често срещано. Не чета лекции, а предлагам на студентите сами да прочетат нещо и след това да говорим; и в течение на разговорите те чуват какво мисля по главните въпроси. И точно това се случи в тази книга.

Л.К.
– Това е книга за всички, не само за студенти или ученици.

Н.Г.
– Книгата според мен е новина, тъй като обикновено учебниците – било за гимназията, било университетските – са от лекционен тип. Те са монологични – както се чете лекция, така излиза и учебникът. А тук имаме нещо различно, което според мен не е много далеч от ума, обаче се случва рядко, ако изобщо. Предлага се учебник от семинарен тип. Защото, както е известно, в университета съществуват и лекции, и упражнения. Упражненията за какво са? За това, хората да разговарят. И ето сега имаме учебник – и се радвам, че на мен ми се случи да го направя – който е от семинарен тип. Той показва как вървят упражненията в университета, как хората си говорят там, след като вече са чели. Затова тук имаме група участници, които си говорят за тази литература; и вървят, впрочем, по стандартния университетски курс. Така че читателят, който иска да види в тази книга едно систематично изложение по темата, ще го открие. Защото стандартният курс е такъв, непроменяем – от 200 години в Европа и от около 120 години у нас той е почти един и същ. А ние имаме учебници по старогръцка литература още от края на XIX век. Първият автор на такъв учебник на български език е Константин Величков – известният наш книжовник, политик, преводачът на Данте. Като учител в Солун той е написал такъв учебник – за гимназиите. Така че в България ние имаме повече от 120 години традиция в тази област. Но ето сега за пръв път се появява учебник от диалогичен тип. Значи в него имаме: епос, лирика, драма – което е поезията; и после историография, реторика, философия, което е прозата. След това идва следкласическата епоха, елинизмът. И това е.

Л.К.
– Една част от пролога сякаш задава именно това, което може да бъде очаквано от книгата нататък. „И тъй, колеги – казах – благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор, който, както се надяваме, ще трае няколко седмици – докъм края на март. Причината за него е, че вече наистина е време студентите като вас, пък и всички, които учат литература в университетите, да имат един учебник по старогръцка литература. Първо, защото е добре учебниците да се сменят – не защото предишните са по-лоши, а защото те са си били за своето време, което не е същото като нашето.“ Нека това да си кажем – с какво е различно това, нашето време?

Н.Г.
– Сега, първо да кажа за самото начало на книгата. Тя започва някакси направо, без каквито и да било обяснения. Просто водещият изведнъж заговаря от първо лице.

Л.К.
– Преди това пише „Ден първи“…

Н.Г.
– Да, вярно е. И да кажем какво е устройството на книгата. Това са десетина души, които се събират всеки ден, предполага се в късния следобяд, и започват да си говорят, осъзнавайки впрочем това, че създават учебник по литература. Водещият ги е поканил; той ги цени като хора, които разбират от този материал, макар че някои са доста по-млади: едни са студенти, други – докторанти, трети – асистенти, като в университета. Но ги поканва и казва: „Хайде сега да направим един учебник, защото, извинете ме, но аз не мога да напиша учебник, много е трудна тази работа.“ Единственият начин да го създадем е да седнем и да го изговорим.

Л.К.
– Много е трудно, защото?

Н.Г.
– Защото дисциплината „старогръцка литература“ е стара, много традиционна и материалът, който се е натрупал, е извънредно голям. Това е една от най-разработените теми в науките за човека. Старогръцката литература е първата, тя е началната в Европа. Гърците са тези, които са създали литературата; което впрочем значи, че в началото на тяхната литература не са стоели преводи. Такава друга литература в Европа няма. Защото и римската започва с преводи от гръцки. А българската литература започва – с какво? С преводи на Светото Писание. Това е, което са направили св. св. Кирил и Методий. И всички останали литератури са така – и френската, и английската, и немската – всички започват с някакви преводи. Гръцката затова е много странна и особена, и основополагаща, защото е започнала без преводи, сякаш на празно място. И оттук нататък всички европейски интелектуалци, които са се занимавали с образование, философия, художествено творчество, са започвали от тези книги – от Омир, Херодот, Платон, Аристотел, трагедията. Очевидно, когато казваме „старогръцка литература“, не говорим за тясно художествена литература, а за нещо по-широко, което заслужава да се нарече „словесност“.

Л.К.
– И в цялото изобилие на тази широта един нов подход определено носи полза.

Н.Г.
– Ами знаете ли, човек не може да каже нищо оригинално по стария начин. Тоест, ако някой реши просто да разкаже своите лекции, той нищо няма да допринесе. Няма да е ясно защо го прави. Би могло просто да се преведе някоя книга, или пък да останат старите, които вече са налични. Значи трябва да се направи нещо ново. И това ново е ето този разговор. Там едни хора си общуват помежду си като добри познати, което значи, че има и художествен елемент. Освен това от време на време се заемат с някои по-специфични теми. Например, съществува темата „Интелектуалците през античността“, която те обсъждат. Или темата „Античността в художествената литература“, която също се обсъжда.

Л.К.
– Те от време на време са критични и към собственото си обсъждане, като в момент като: „Е, много възрожденска стана обстановката. Какво друго? Трябва да споменем за Софроний.“

Н.Г.
– Да. Това е моментът, в който те разговарят на тема „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Това е важна и интересна тема. Наистина има един такъв специализиран курс в университета, който, разбира се, започва със средновековието и стига до наши дни. Та те се питат: „Как е прониквала античността в България?“ – и казват как. През средновековието ние вече сме имали преразкази на антични произведения, а и по-късно тези неща са се поддържали по различни начини.

Л.К.
– Нека преди да поканим слушателите на самото представяне, да им кажем как бележките се явяват една хомогенност.

Н.Г.
– Първата част, казахме, е разговор; а втората вече е ерудитската, където се предлагат, по-скоро сухи факти и изложения на произведения. В тази втора част човек би могъл да намери едни от най-големите резюмета на важните антични книги, които някога са правени на български – мисля, че не са правени. Тук намираме най-голямото българско резюме на „Илиада“, 30-40 страници; на „Одисея“, на Херодот, на някои диалози на Платон; също на Аристотел – неговата „Метафизика“ в по-голямата й част също е конспектирана тук. Един античен роман – „Етиопска повест“ – също е конспектиран. Освен това има и сведения за авторите, за контекста на създаването на произведенията; и всички те са взети от източниците. Тоест има нови преводи на важни свидетелства за античната литература, записани още през античността.

*

(за Радио „Христо Ботев“, 5 декември 2019)

https://bnr.bg/hristobotev/post/101200192

2 СтЛ 20

„Старогръцката литература“ и какво значи да си учен

За тази книга

Струва ми се, че при коментарите около тази книга надделява обсъждането на това, че тя е диалог: тоест, на първо място стои въпросът за жанра й.
От една страна е явно, че тя е замислена и представена като учебник – както впрочем и самите действащи лица си го казват още в началото, от първа страница. Оттук нататък обаче може се размишлява доколко този диалог е и научен труд; а ако пък е просто учебник, дали може да се учи по него.

На въпроса дали може да се учи от тази книга аз обикновено отговарям, че нещата, които се казват в нея са верни, и че в съдържанието й наистина се включва онова, което обикновено се преподава по този предмет – и у нас, и другаде, и в миналото.
Но все пак тя не е написана за да даде сухи факти; значи не е за да „информира“ за неща, които се представят като напълно сигурни. Защото учебникът, подобно на енциклопедичната статия обикновено се пише по този начин: казваме ти, че тези неща са така и недей да се съмняваш в това.

9 5 дек настроения

Впрочем в книгата го има и това – втората й част е по-скоро за факти от литературната история. Но задачата на диалога е различна. В него се показва как реално се случват нещата в образованието, или по-точно – кой би бил най-добрият начин да се пристъпи към кой да е научен предмет.
Най-добре е, когато хората разговарят за науката просто поради безкористен интерес към нея; и не за да кажат, че нещата стоят именно така, а за да зададат главните въпроси, да видят кои са основите, на които тя стои.

Затова и в книгата не се съобщава просто какво се разказва за Омир или какво е написал Платон, а по-скоро се размишлява за началата – що е епос, лирика или трагедия, що е изобщо литературата, как тези неща са преминали през историята, така че да стигнат до нас. Защо те са важни или ценни; къде впрочем са се случвали, и как изглеждат тези места, ако човек иде да ги посети.
Но и също: що за човек е ученият, какво той трябва да прави, за да придобие истинско знание и да го предаде на други.
Така че това е книга не само за тази наука – историята на старогръцката или антична словесност – но и за науката изобщо.

Все пак, за да не останем с впечатлението, че става дума за произведение, в които няколко действащи лица просто си философстват по определен повод, може да кажем, че книгата доста отблизо се придържа към основния курс по предмета. Там наистина са казани необходимите неща: така че ако човек иска да знае какво е старогръцката литература с оглед на някои установени факти – той ще го узнае.

Пътят на учения

И сега за по-важното – по какъв път да върви човекът, който е пожелал да се занимава с тези неща, и ги смята за своя главна дейност.

Бих казал че главното е: да не се задоволяваме с малко. Да се върви по този път има смисъл и той дава удовлетворение и дори щастие само ако е постигнато най-доброто. А то е – да узнаеш какво е това, което си учил като цяло и да го изречеш; или с други думи, да направиш пълно изложение на своята наука. Точно това е целта, която си поставих в тази книга.

5 5 дек Ант Анг

Наред с това обаче трябва да се помни, че едно е погледът към общото и цялото, а друго е заниманието с конкретни, отделно взети въпроси: примерно, как да разбираме ето това място в ето този текст. Работата по конкретните трудности също е път, който трябва да се измине. Иначе размисълът за общото няма да има истинско съдържание, защото човекът няма да има опита, който идва от преодоляване или по-скоро от борба с отделно взетите трудности на материята.
Затова е нужно – за нашата област говоря – човек да се занимае с някой текст, който е изследван, превеждан и коментиран от мнозина учени и мислители; и така да измине същият този път, който са изминали те, и заедно с тях – чрез книгите им – да обсъди същите трудности, които те са обсъждали. И това трябва да е работа, която да продължава дълго – тя би трябвало да съпътства човек през целия му изследователски живот.
Така че всеки един учен от тези, които се занимават със слово и словесно наследство, трябва да има своя книга, за която е узнал възможно най-много. Това вече е пътят на учения не нагоре, към общото, а надолу, към материята; той е път не към височината, а към дълбочината.

2 5 дек Евг Заш

И мисля, че когато измине и единия, и другия път, този човек би бил щастлив, защото той би постигнал онова, към което са вървели най-добрите от онези, които са се стремили към познание.
Той, както са казвали някои философи, би осъществил своята природа; или би умножил таланта си, би дал изобилен плод, както се казва в Светото Писание.

*

(5 декември 2019, СУ)

СтЛ две страни

„Старогръцката литература“ (интервю)

Румен Спасов:
– Разговарям с Николай Гочев, който е написал една „старогръцка литература“: казва се „Старогръцката литература“, и е под формата на диалог. Това като че за пръв път се случва в нашата книжнина. Така ли е?

Н.Г.:
– Така е. Наистина, доколкото знам, досега не е била писана книга, която да представя тази литература чрез формата на диалога. Тук не става дума толкова за художествен текст, колкото за изложение, чрез което човек – бил той по-близо до тези неща, или по-далеч – би могъл да се ориентира в този материал. Да научи какво се говори най-общо за Омир, за Софокъл, за Платон – тези неща. И Вие сте напълно прав, като казвате, че това е ново. Аз бих добавил, че то е ново не само у нас. Досега не съм срещал в световната литература подобен вид представяне на старогръцката словесност. Така че това е, струва ми се, първата такава книга. Ако пък се окаже, че не е било така, ще бъде още по-хубаво.

1 СтЛ 28 а

Р.С.
– Може би още по-хубаво ще е да не е и последната. Защото наистина е много четивна; в същото време участниците в диалога се сговарят за някакви неща, както, да кажем, събеседниците в „Декамерон“. Всичко това прави учебника много четивен. Той е не само учебник, вероятно не само това е целта.

Н.Г.
– Да. Някой би могъл веднага да се запита как да наречем тази книга, към кой вид научна или художествена литература тя принадлежи. Аз бих казал, че този жанр е нов. Но не защото е диалог, тъй като диалози се пишат още от древността; дори Платон не е бил първият, който е писал диалози. Но тук имаме нещо друго. Книгата – тя по обем не е малка, над 600 стр. – се дели на две равни части. 300 страници е диалогът и 300 страници са добавките – това, което ние обикновено наричаме бележки под линия. Те съдържат точна информация за произведенията, авторите, обстановката, в която авторите са живели и произведенията са били създавани. Цялата тази информация е изцяло въз основа на източниците. Там имаме и едни големи – бих казал, най-големите, правени на български език – представяния на основните произведения на старогръцката литература. Това са резюмета на „Илиада“, „Одисея“, „Историята“ на Херодот, на няколко диалога на Платон, един късноантичен роман – и не само. Те не просто маркират съдържанието на тези книги, а направо ги разказват. Тоест, ако човек няма време да прочете „Илиада“, той може да се запознае с това резюме, което е 30-40 страници – и няма да е далеч от това, да я е прегледал… Това едно. И второ, Вие много точно споменахте „Декамерон“. Наистина е така. Тази книга има една определена структура, тя е премислена, и първото, което може да се каже е, че е разделена на „дни“. Там действащите лица се срещат всеки ден, предполага се в късния следобяд, и започват да си говорят – с цел впрочем точно да създадат книга за старогръцката литература. Те това го осъзнават.

дн дата 2

Р.С.
– Изключително познавателно значение има тази книга. Тези диалози като че биха могли някакси и да се театрализират, и участниците да бъдат действащи лица.

Н.Г.
– Могат да се театрализират, това може да се представи и като пиеса. Някой може да запита дали целта на диалога в първата част на книгата не е по-скоро художествена. Аз бих казал, че в нея има художествен елемент. Там има 12 действащи лица, като характерите им се различават, за да могат, разбира се, да влязат в съдържателно общуване помежду си. Читателят ще види, че тези хора не просто се изказват за нещо, което са чели, ами действително си говорят като едни много добри познати. Има една любезност, бих казал, една известна галантност в общуването помежду им. Те са пет мъже и седем жени, които си говорят не само за литература, но и за други неща. В този смисъл да, тя напомня на тези произведения, за които пример е и „Декамерон“.

х 2 СтЛ 1

Р.С.
– Тези 16 дни и една нощ преди 17-тия ден са като един символ на много непознати неща, които не са достигнали до наши дни, включително и от римската литература, вероятно…

Н.Г.
– Да, нещата ще тръгнат нататък. Всеки автор си знае какво е възнамерявал да прави и какво не е успял. И ето в случая замисълът – понеже още в началото ми беше ясно, че книгата ще се дели на дни – беше да направя 24 дни. Несъмнено, по примера на „Илиада“ и „Одисея“, които се делят на 24 песни. И се старах много, но тази работа е тежка; и видях, че стигам до 16-тия ден. Сега по съдържание книгата стига до началото на римската империя. Имам предвид момента, в който и Египет, последната независима средиземноморска страна, вече е включен в рамките на римската държава. Така идва една нова епоха, гръкоримската, в която гръцката литература продължава да съществува, но цялостната политическа и културна обстановка се променя; и изложението свършва там. Значи по първоначалния замисъл остават осем „дни“. Тези дни, да сме живи и здрави, аз смятам да ги напиша; и те изглежда трябва да включат гръцката литература до края на античността. Но и римската, доколкото тя е повлияна от нея; а тя е повлияна в огромна степен. Не веднъж действащите лица казват, че римската литература – това е просто една гръцка литература, написана на латински език.

Р.С.
– Друг принцип, по който могат да се подредят тези дни, са и някакви теми. И например би могло да има ден, посветен на фантастиката в античността – една Ваша предишна книга.

Н.Г.
– Вие ме подсещате за нещо, което е любопитно, доколкото става въпрос за книга, която доста строго се придържа към реалния учебен процес. Тя се държи за основния курс по старогръцка литература, който е установен, традиционен; от 200 години в Европа той си е един и същ. Обаче има едни части, наречени с термин, зает от трагедията, а именно, „стазими“, в които се включват разговори по теми от курсове, реално съществуващи в университета, но не съвпадащи с основния. Примерно, в един момент участниците спират да говорят за лирика и казват: „Хайде сега да говорим за интелектуалците през античността“. Който е бил по-близо до нашата работа, знае, че такъв курс съществува – „Интелектуалците през античността“. И тук той е драматизиран също. Има още три такива „стазима“, в които се говори по теми на античната литература и култура: има примерно един доста дълъг разговор, посветен на пътешествията по егейските острови.

Боил Ев

Р.С.
– Да. „Одисеята“ е вероятно тук и богът на моретата, който люшка кораба на Одисей в разни посоки.

Н.Г.
– Или го потапя…

Р.С.
– В заключение да поканим слушателите на премиерата.

Н.Г.
– Да. На нея са добре дошли всички колеги, студенти, всеки който се интересува. Това ще бъде в Ректората, на шестия етаж, в библиотека „Филологии“ – на 5 декември, четвъртък, от 17 ч.

Р.С.
– Благодаря за този разговор и успех на четивната и познавателна книга.

7 СтЛ 36 а

*

(за Радио „Алма Матер“, 3 декември 2019)

https://knigizavinagi.com/author/bookcorner/

Атина

Занимания с античност (интервю)

1. Какво Ви отведе към класическите езици и древнознанието през 1982 г.?

Началото на моите организирани занимания с античност би трябвало да се отнесе към есента на 1978 г. Тогава станах осмокласник в НГДЕК; в това време училището беше приютено в сградата на 7-ма гимназия („Св. Седмочисленици“).
Ако помисля какви интереси към тези неща съм имал преди това – струва ми се, че за тях свидетелстваше ранното ми увлечение по географията. В къщи ми купуваха атласи, доста добри и подробни, имах един на света и един по-голям – на България. А също и касичка във формата на глобус. И дълго време за мен нямаше нищо по-интересно от това, да разглеждам карти и да помня къде са континентите, страните, градовете, и всичко. Това показва интерес към целия свят, и то не просто в настоящето – защото държавите и градовете не са отскоро, а още по-малко планините, моретата и континентите. Така че у мен явно е имало един интерес към знанието, който е някак херодотовски – да узная какви народи обитават земята и какво са правили през времето. Ако човек се интересува от това, заниманието с античност е много подходящо, защото то предлага поглед към историята и географията на една голяма част на света, а чрез това и на целия: и към мислите на хората, които са се интересували от същото.
Ако става дума за по-близката причина, тя беше, че един ден баща ми се появи у дома с вестник „Народна младеж“ (той много четеше вестници), и ми посочи съобщение, че НГДЕК обявява прием за осмокласници – за втори път, тъй като гимназията беше създадена през 1977. Тогава всички у дома единодушно казаха, че трябва да кандидатствам там. Изпратиха ме на частни уроци по български и руски език (такива бяха изпитите) и аз учих старателно, притеснявайки се да не би нашите да похарчат напусто пари, в случай, че не вляза. Но писах добре и се класирах 6-ти (приемаха 40 момчета и 40 момичета).
Още в първите дни започнаха часовете по латински – най-напред ги водеше Димитър Бояджиев (впоследствие професор по латински в СУ), а след това Юдит Филипова, която ми преподава този език през всичките пет години. Латинският ми беше много интересен и си водех педантично всички тетрадки, стараех се да пиша красиво, а някои познати на семейството започнаха да ми подаряват помагала – популярни книги за древността, албуми по антично изкуство, речници, издания на класически автори.

2. Кое за Вас беше най-трудно при навлизането в античните езици и култура? Можете ли да разкажете момент, в който сте си мислили да се откажете (ако е имало такъв, разбира се)?

Спомням си, че когато видях за пръв път издание на античен автор (бяха „Апологията“ на Платон и една антология от „Анабазис“ на Ксенофонт), се дивях на гръцките буквички, но уверявах домашните ми, че в 12-ти клас ще чета тези книги „като вестник“. Бях впечатлен от познанията на един съученик от горния клас, който в разговор по време на една лятна бригада каза авторитетно, че на гръцки „бог“ е θεός. Гръцкият ми вървеше сравнително добре, и когато Огнян Радев забеляза, че подсказах на съученика до мен целия превод на един текст от учебника, и то вярно, каза: „Хм, ти всъщност си много добре…“.
Да се откажа точно не съм мислел, както личи и от това, че в НШЗО „Христо Ботев“ изненадах съшколниците с това, че ставах всяка сутрин в 4 часа, за да чета на латински и гръцки (тъй като през деня нямаше време за такива занимания). Ако е имало вероятност да се заема с друго, то е било само заради любопитството ми; тъй като в казармата през втората година си доучвах ненаученото по математика и физика, а после в Атина учих еврейски и пр. Но преподавателите в специалността, които ме бяха запомнили, ми предложиха през 1993-та да се явя на асистентски конкурс (тогава професор беше Б. Богданов), и така останах в тази наука.
В гимназията ми беше трудно по санскрит, и, кой знае защо, по старобългарски; но мисля, че това беше по-скоро от несъгласието с начина, по който се преподаваха тези предмети. По подобен начин и в Атинския университет със старогръцкия – така и не можах да привикна с ройхлиновото (византийско) произношение, и си останах завинаги еразмист.

3. Кой е най-силно запечатаният спомен от ранните Ви занимания с Античност?

Те без съмнение са много и би трябвало да избера един от тях. Спомням си лятото преди 11-ти клас, когато бях в Дупница за ваканцията. Тогава, тъй като не бях зает с нищо, взех учебника по старогръцки за предстоящата година (беше един с мека синя корица, голям формат) и го изчетох целия. И си казах: „А, значи аз мога да чета на старогръцки…“
Не след дълго тази самотна работа даде явен резултат. Четох учебника през лятото на 1981, а през пролетта на 1983 се проведе олимпиада по класически езици за всички випуски на гимназията. Тя беше в три кръга, като аз спечелих последния и така станах първия шампион на България по класически езици.

4. Как стигнахте до гръцките философи, защо избрахте тях сред другите класически автори?

Трудно е някой да се занимава с античност и да не стигне до философията, макар че се случва. Аз се поинтересувах отрано, като тогава вниманието ми беше привлечено повече от формата. Така веднъж (11 или 12 клас) написах няколко страници диалог в Платонов стил – на гръцки, разбира се – и го показах на учителите си. После ми казаха, че всички го чели с голям интерес и решили, че като за първи опит съм се справил.
Към края на следването ми в Атина ми хрумна да изчета херметическите текстове, които впоследствие станаха материал за дисертацията. Там има немалко философия, или по-скоро философска терминология, наследена от времето на класиката и позната през гръко-римската епоха. Но все пак те не са строго философски, нито естествено-научни; при тях има теология и космогония, елементи на проповед, поучение… такива неща. Но главното беше „Метафизиката“. Когато в средата на 1990-те стана дума, че тя би трябвало да се преведе, аз се захванах да си освежа философския език и прочетох (буквално) целите Платон и Аристотел. Това ми отне към две години, покрай другите занимания. После, от началото на 1996-та заедно с Димка се захванахме с превода и го завършихме в средата на 2000-та. После, когато писах хабилитационния си труд през 2001-2002, имах отделна глава върху „Поетиката“. След това написах „Писма до Егина“, което е роман за Платон – епистоларен и характерописен. По дух той предшестваше „Старогръцката литература“, която завърших наскоро – и тя е донякъде характерописна, но вече не епистоларна и не за един автор.
Но не бих казал, че съм „предпочел“ философите. Мое задължение винаги е било да работя върху литературата като цяло: тоест, от Омир нататък, докъдето успея. Заниманието със старогръцка литература винаги и навсякъде е било такова: човек трябва да е запознат с Омир и трагиците, да има представа от лирика и комедия, да е чел Херодот, някои оратори, после вече идва философията – Платон и Аристотел. Всеки, който се занимава с тази словесност, е длъжен да познава тези автори. По-нататък – докъдето може. Затова включих в магистърската програма „Антична култура и литература“ предмета „Старогръцката литература в Римската епоха“. Това значи, от Полибий до края на античността.
Та ако става дума за автори извън философията, занимавал съм се главно с Херодот и трагедията – примерно, два пъти преведох „Антигона“.

5. Какви бяха очакванията Ви, когато започнахте да преподавате? Какви са сега?

Аз съм голям ентусиаст, що се отнася до преподаване. Още от ученик, учителите са били важни личности за мен, и винаги съм размишлявал кой е добрият начин да се предава знание. И научих: най-добър е разговорът на определена тема, който на моменти стига до детайли – както е при превода и коментара, но друг път се издига до най-общи идеи за словесността и епохата, и за метода. Също и това, че разговаряйки с хора, човек усъвършенства езика си на учен, и го предава на събеседниците си – това е важно условие за възникването и поддържането на школа.
Самото преподаване в началото ми беше и лесно, и трудно. Когато преподавах език – новогръцки или старогръцки – беше лесно, тъй като там нещата обикновено са еднозначни: или е така, или не е така. Затова, както неведнъж съм споделял, чужд (и класически) език може да се преподава добре и от съвсем млади хора; тъй като овладяването му е въпрос главно на талант и системни, няколкогодишни занимания.
Но при хуманитаристиката не е така. Там човек има нужда от много време: дълъг преподавателски опит, изчитане и премисляне на голям обем литература – най-напред, разбира се, на източниците. Ако дисциплината ти е предадена от добър преподавател, както беше при мен, това помага много, но не е достатъчно. Защото човек не може просто да възпроизвежда това, което е видял, тъй като е малко вероятно то да съответства на характера и възгледите му. А всеки трябва да има свой характер и възгледи. Така че трудността е главно в това – как да осмислиш науката като личност. Ето защо до майсторство в тази работа се стига мъчно и бавно; ако човек на 50-годишна възраст я прави добре, това е успех.
Притеснението ми в началото беше, че онова, което предавам на студентите, не е нито ново, нито оригинално. Сега не се безпокоя, че не е ново: старото е добро, пък и те нали затова са дошли – да учат стари неща. А че е оригинално, съм сигурен, защото оригиналността се състои в това, да преподаваш науката „като себе си“ – а никой човек не прилича на друг. Но пък е трудно да внесеш науката в личността си. Та тогава нищо не очаквах от студентите, тъй като изобщо не бях сигурен, че имат някаква полза от часовете ми. Сега просто очаквам да са чели, което съм ги посъветвал, и напоследък с голяма радост виждам, че точно това става.

Невски

6. Според Вас има ли приемственост в класическото образование в България? Какви са Вашите лични спомен и преживявания в тази насока?

Приемственост несъмнено има. Класическото образование у нас е два вида – гимназиално-университетско, което минава през държавните институции и е създадено след Освобождението, и онова, което минава през богослужението и богословието; то е на възрастта на християнска България. Разбира се, във втория случай става дума за античност, усвоена чрез християнския поглед към историята. Важен е фактът, че поради близостта ни с Византия и свързаността ни с цариградската и изобщо с гръкоезичните църкви, ние тук винаги сме имали гръцкия като първи или най-много втори чужд език. А това е здрава основа за класическото образование; то е нещо, което на Запад не съществува, защото там гръцкият от хилядолетие и половина се учи само като „древен“ език и неговото място е само в науката.
Що се отнася до гимназиално-университетското класическо образование, то е възприето от Запада, донякъде с посредничеството на Русия. Там приемствеността е известна – старогръцкият и латинският се включват в програмата на гимназиите още от 80-те години на XIX в. Това продължава до средата на XX в., когато се случва едно прекъсване за около 30 години и преподаването на класически езици се съхранява само в семинариите, Духовна академия и университета. След това то се възстановява в средното образование чрез НГДЕК. А хората, които имаха непосредствена грижа за начина на работа там, бяха студенти на онези класици, които са били навлезли в научната работа още във времето на предвоенна България; така че това, което ние сме учили като ученици, е същото, което са учили професорите Михаилов, Ничев, Милев, известните преводачи Вранчев и Батаклиев, и други възпитаници на Университета по онова време.
Аз познавам лично малцина от онези, които са били студенти в епохата на Царството. Това са Георги Михаилов и Василка Тъпкова-Заимова; присъствал съм и на един разговор с Иван Венедиков. Но и това е достатъчно, за да си състави човек представа за техния дух и възгледи; още повече че специално се занимах с историята на класическото образование. Веднъж това беше през биографията на проф. Тъпкова, която съставих през 2010-2011 г.; и после, чрез избираемия ми курс „Класическо образование и идея за класическа древност в България“, на чиято основа написах една от главите на „Александрия II“ (УИ, 2017).

7. Как виждате бъдещето на класическото образование? Смятате ли, че трябва да има нова посока? Ако да, бихте ли споделили каква?

Класическото образование ще живее, докато съществува християнският, пък и, наред с него, пост-християнският свят. Това е светът, който нарича себе си „западен“ или „европейски“, като влага различни значения в тези думи. Но макар и различни, тези значения предполагат познаване на античността. Ако някой желае да говори за европейска история, той няма как да заобиколи Рим; а познаването на Рим по необходимост изисква познаване на класическа Гърция. Ако смята себе си за християнин или дори само за изследовател на християнството, ще учи гръцки и латински, това е неизбежно. Ако се занимава с философия, няма да избегне античността, защото няма влиятелен философ, който да не съотнася своите възгледи с традицията, възхождаща към Аристотел и Платон.
Така че без класическо образование не може да има европейско/западно или християнско образование. Ако се опита да заобиколи класиката, такова образование ще пропадне много бързо, както се видя в течение на неотдавнашната история, на която и аз съм свидетел.

8. Каква е ролята на човека, занимаващ се с Античност, днес?

Той има образователна задача и тя е тази, за която стана дума. Трябва да бъде посредник между нашите времена и античното наследство, значи да има поглед и към „средното време“ на историята – както като отношение между общества/държави, така и като живот на науките и словесността. Смисълът на тази задача е в удържането на единството на човешката история. Както за един човек е полезно да има спомени за всяко време от живота си и те да са във връзка помежду си така, че той да бъде и многообразен, и един; така и едно общество трябва да помни своята история в цялото й разнообразие, и същевременно това да бъде една история. Защото съзнанието за това, „кой си ти“ те прави и отделен, и свързан с другите, което значи – свободен.

9. Какви са задачите пред Вас, които сте си поставил, като класически филолог?

За щастие и с Божия помощ аз вече съм направил немалко от това, което смятам, че е мое задължение, но същевременно е било и моя мечта. На първо място, постигнах това, за което са ми помагали в гимназията – станах преводач от класически език, и то на най-мъчни и важни книги, които трябва да съществуват на родния ми език.
Една от тях е Софокловата „Антигона“, смятана от някои мислители за най-добрата антична трагедия; и вярвам, че преводът, който направих, е най-добрият превод на антична трагедия в историята на нашето преводаческо дело. Освен това написах учебник по предмета, който преподавам от 25 години – старогръцката литература. Това е първият наш подробен и системен учебник по предмета. После, с помощта на моята съпруга Димка, завърших превода на Аристотеловата „Метафизика“ – главният философски текст за всички времена. Смятам, че въз основа на този превод моите сънародници ще могат да учат философия и ще философстват за много десетилетия напред.
И освен това се грижих моите студенти да имат възможност да учат добре, значи в съгласие с традицията, но и като съвременни хора; и това го правих както чрез собствените си курсове, така и чрез учебните планове на магистърската и бакалавърската програма на специалност „Класическа филология“, които изработих в началото на миналото десетилетие.
Колкото до бъдещето, надявам се то да не бъде много по-различно от настоящето; а настоящето в нашата дейност е добро. Надявам се да видя успехите на моите студенти, а може би да напиша и още една книга. Но каква ще е тя и за какво, няма да казвам сега.

16 юни 2019, Петдесетница

(Въпросите зададе д-р Иван П. Петров)

*

https://philol-forum.uni-sofia.bg/portfolio-item/br-9/?fbclid=IwAR2n-xrLNMLIlKrdWCvcS-dN7R2ADLkg4lro1PtEg0usUT_FcN9Dv5O9sqE

научен 2

Седмите в света

Веднъж, преди около две години, бяхме седнали на по бира с режисьора Явор Гърдев в заведението „баба Яга“, разположено на територията на бившата зоологическа градина. Бях го поканил да му подаря книга, а именно – второто издание на „Метафизика“ I-III и X-XIV.

И той, като го разгледа внимателно, рече:
– Хубаво, но все пак повечето двутомници се издават така: първо излиза първата половина на книгата, после – втората. А вие сте издали началото и края. Сега, като издадете втория том, как ще го сложите по средата на първия?

Това беше забележителен въпрос и аз го запомних добре.

Днес завърших (напълно и съвсем) превода на „Метафизика“ IV-IX, а следователно и на цялата (онези I-III и X-XIV, които Явор получи, излязоха през 2000-та и после през 2017). И, замисляйки се за делото на всички наши предшественици (преводачите на „М“), изведнъж ми хрумна, че може да им се направи класация.

Тя би била по следните четири критерия.
1. Дали преводът е добър
2. Дали е на цялата книга, или на части
3. Дали е пръв на своя език (колко и какви по-ранни има)
4. Дали преводачът е работил сам или са били екип (двама или повече).

Размишлявайки за класацията по пътя от „Орлов мост“ към къщи, стигнах до следната подредба:

1. Томас Тейлър (1758-1835). Английски превод от 1801, Лондон. Преводачът е работил сам, превел е книгата за пръв път на своя език. Преводът е хубав, майсторски, няма какво да се каже. Преди него има само латиноезични.
2. Александър В. Кубицки (1880-1937). Руски превод от 1934, Москва. Кубицки е професор по философия в Московския университет до 1921, председател на комисията по древни езици в катедрата по история на стария свят до 1937. Превел я е сам, за пръв път на руски, цялата. Преводът е точен, чудесен.
3-4. Алберт Швеглер (Тюбинген, 1847) и Херман Бониц (към 1843, издаден за пръв път в Берлин, 1890). Прекрасни, солидни немски преводи. Все пак са предхождани от този на Хенгщенберг (Бон, 1824; коментиран от известния аристотелист Кристиан Брандис). И двамата са ги направили самостоятелно и като млади: Швеглер издава своя на 28-годишна възраст, Бониц е завършил неговия на 29.
5. Уйлям Дейвид Рос. Прочутият шотландец (1877-1971) e вероятно главният авторитет на ХХ в. сред изследователите на „М“. Автор на основно коментирано издание на гръцкия текст (Оксфорд, 1924); два пъти превежда „М“ (1908 по изданието на W. Christ и 1928 по собственото си издание). Преводът е отличен, пълен, независим. Преди това обаче на английски съществуват поне два (Тейлър и МакМахон, 1857)
6. Ал. Пиерон – Ш. Зевор (Париж, 1840). Преводачите са съответно 26 и 24-годишни при излизането на книгата. Алексис Пиерон (1814-1878) е историк на античната литература. Шарл Зевор (1816-1887) е преподавател по философия в Амиен, Рен, Бордо и Париж, изследовател на старогръцката литература. Първи френски превод, професионален, успешен, един от първите на жив европейски език.
7. Ние с Димка, добре познати на четящата ни публика. Работим го от 1996-та. Пълен превод, нищо чудно скоро да излезе изцяло. Преведен на истински български език, добре коментиран, удоволствие е да се чете.

стр 1

СтЛ корица 2

Старогръцката литература. Диалог

[2 май 2019, конференция на ФСлФ]

Университетски учебник по литература
във формата на диалог

Предисторията на написването му

От учебник по старогръцка литература за университетите у нас отдавна имаше нужда.

Може да се забележи, че такива книги – имам предвид тези, които се приемат като основни помагала – се появяват веднъж на 50 години. Първият учебник, написан от професионален античник, е този на Ал. Балабанов от 1914 г., който след това е преиздаван два пъти (1917, 1931). Включва и римската литература (както се вижда и от заглавието му – „Класическа литература“), а старогръцката част е 120 стр. [(160 в третото издание)]. Така че той е сравнително малък и е добър за гимназиите, но не е достатъчен за студентите, а още по-малко за хора, които биха искали да разполагат с едно подробно изложение по тази тема.

Следващият е преводен – това е този на съветския учен Йосиф Тронски. Писан е в годините на ВСВ, и е преведен от Георги Михаилов през 1965. Той е университетски; нарича се „История на античната литература“ и гръцката му част е към 300 стр. Библиографията съдържа преводи на авторите на руски и български, и някои по-важни обзори на литературата (8 за гръцката литература).
Издавани са и други преводни учебници – тези на Кохан (1947, а и преди това) и на Радциг (1969) – но те и двата стигат до края на V в. пр. Хр., и включват само поезията. При Тронски обаче я има прозата, а също и елинизмът, и след това едно кратко представяне на Римската епоха, което завършва с Лукиан и романа. Така че неговият учебник е най-пълен, и затова дълго време беше основно помагало.

Заслужава да се спомене и книгата на Конст. Величков „Гръцка литература“, издадена през 1914 г. [след смъртта на автора (1907)] в пълното събрание на съчиненията му, под редакцията на Ив. Вазов. Тя е писана по времето на учителстването му в Солун в началото на 90-те години на XIX в. Като първи опит е добра, но е писана въз основа на други учебници (а не въз основа на самите автори), както и самият Величков отбелязва в едно свое писмо от същото време.

Потребност от замяна на книгата на Тронски се почувства още в началото на 1990-те, тъй като тя беше писана от марксистка гледна точка и смяната на идеологическата обстановка веднага ѝ придаде архаичен вид.
В нашата специалност стана дума за това, и проф. Богданов предложи на двамата си асистенти, единият от които бях аз, да се заемем с изработката на нов и голям (което значи стандартен и академичен) учебник по предмета. Но той не само, че не беше написан, но дори не беше и започнат. Може би всеки от нас е бил натоварен с други, по-специализирани или просто странични занимания; а от друга страна, наистина е трудно да се напише такава книга, тъй като материалът, който трябва да се познава, е огромен, а изследванията са необозрими. Самият жанр – „История на старогръцката литература [от Омир до края на класическата епоха, или до края на античността или дори до по-късно]“ – е поне на 200 години.
И така, 22 години по-късно, в края на 2017, внезапно се замислих за формата на този учебник (а че един ден той трябваше да се напише, знаех). Тогава ми се стори, че чрез него би могло да се разкаже как е най-добре да протичат учебните занятия по предмета. Защото с годините бях стигнал до един начин на преподаване, който се различава от този на предшествениците ми: със сигурност е различен от подхода на проф. Богданов, а предполагам, и на по-ранните колеги.

Диалогът и неговите части

Участниците (или героите) в диалога знаят за тази литература повече, отколкото това е вероятно да се случи в университетското всекидневие. Те са 12 души – пет мъже и седем жени на различна възраст (20-28, 31, 44, 53). Още от първата страница се забелязва, че имената им са древни: някои са гръцки, други – латински, а трети – тракийски и дори персийски.
Разговорът трябва да продължи 24 „дни“. В крайният текст обаче, който предстои да излезе, дните са 16. Причината е, че все пак не успях да напиша книгата до края, който трябваше да бъде поне краят на античността; а стигнах само до началото на християнската ера, значи до края на т.нар. елинизъм.

Освен 16-те „дни“, диалогът има и други части. На първо място – „епизодите“. Те са осем, значи епизодът е по-голяма част от „деня“. Могат да бъдат за литературен вид или епоха, и са съответно „епос“, „лирика“, „трагедия“, „комедия“, „историография“, „реторика“, „философия“ (всичко от полисната епоха), и накрая – „елинизъм“.
Както някой би предположил, между епизодите има части, наречени „стазими“. Стазимите се отличават с това, че не са за жанрове, а и темите им излизат от „основния курс“, който се образува от епизодите. Те също съответстват на някои действителни курсове, а именно: „Интелектуалците през античността“, „Античността в художествената литература“ и „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Има и един четвърти, който не е литературен и дори не е за текстове, поради което е включен в друга поредица части, наречени „парабази“.
Парабазата е термин от комедията. Това е, когато хорът говори не като тази група комедийни персонажи, която участва в действието, а от името на автора. В книгата парабазите имат аналогична задача: те не са самия материал, а се отнасят до процеса на работата, примерно колко ще продължат занятията, какво и кога ще се обсъжда и прочее. Освен това представят и един вид академична почивка, когато участниците напускат аудиторията и отиват другаде, където говорят не само за литература, а и за други неща. Та разговорът за онзи курс (който се нарича „История и култура на островите в източното Средиземноморие“), се случва в една от „извънаудиторните“ парабази.
Не е отмината и частта „парод“, която в драмите обозначава появата на хора. Това е началото на разговора, когато се обсъждат свидетелствата за легендарните предомирови певци (като Орфей), и изобщо книги, за които е мислено, че са много древни, като херметическите текстове. Този материал обикновено се отминава в модерните истории на литературата – имам предвид тези от средата на XIX в. нататък.

Към края на диалога има една част, наречена „комос“. Тя се явява в трагедията и представя тъжни монолози на актьорите и плач на хора във връзка с трагическото събитие – нечия смърт или друго нещастие. Тук тя е включена в епизода „елинизъм“ и съдържа изказвания на участниците по въпроса за елинството, а именно: дали елинството е за предпочитане пред варварството, и съществуват ли изобщо истински елини.
Тъй като половината от действащите лица в диалога, включително и самият водещ, са варвари, те не взимат активно участие в обсъждането, освен с отделни въпроси, а думата е дадена на елините, които от своя страна споделят, че никой от тях не е уверен в своето елинство. Причината е, че думата е двузначна – елин е както онзи, чийто роден език е гръцки, така и онзи, който е приобщен към гръцката култура – според прочутото изказване на Изократ. Но очевидно не е възможно да се измери степента на приобщеност към някоя култура. И дали при това положение думата „елинство“ не означава някаква елитарна общност, чиято цел е властта заради самата себе си, и която като всички такива има склонността да се дели и стеснява дотам, че накрая да стане съмнително дали съществува дори един човек, който да заслужава членството си в нея.
Ето откъс от разговора:

„- А относно варварството – каза Агатон, – това е смешно. Никъде и никога в Гърция не е имало човек, който да може да каже: „Аз съм чистокръвен грък“.
– Много ясно – рече Антистен. – И да е чистокръвен, какво. Елинството е въпрос не на кръв, а на положение. Трябва да си от важен град. И да говориш чист гръцки – ако изобщо някой знае какво е това.
– Но дали все пак някои не са по-близки до елинството? – попита Роксана. – Трябва да има някой, който да е уверен, че е грък. Иначе ще излезе, че това е нещо въображаемо.
– Така е – каза Антоний. – Ако няма елини, с какво се занимава елинистът?
– Не знам кои са тези, които могат да докажат, че са по-близки – каза Агатон. – Ето примерно аз съм атинянин, нали така. Обаче атиняните са пеласги, те най-късно от всички са научили гръцки. Ако изобщо има гърци в Атика и града, те са дошли там впоследствие. Така че колкото по-кореняк атинянин е някой, толкова по-малко е грък.
– А Антистен не е ли грък? – рече Антоний. – Той е автентичен аркадец от Тегея. Какво по-гръцко от това? Херодот казва в VIII книга, че аркадците са коренни пелопонесци.
Всички закимаха одобрително.

Комос

– Какво говорите? – каза Антистен. – Да си аркадец е жалка съдба. Това са най-нецивилизованите, най-провинциалните хора по всеобщо мнение. Аркадецът е нарицателно за необразованост, селения и простащина, той винаги е за посмешище пред останалите гърци. Затова иронично се казва „щастлива Аркадия“, тоест, „оставете ги тия да си пасат овците, какво знаят те за граждански живот, изкуства и прочее“. Аркадия е страна на пастири и козари, най-простите хора. Не се шегувайте, защото ми става тежко.
– Но това, че аркадецът е овчар в повечето случаи, не значи, че не е грък – каза тактично Антоний.
– Именно това значи – отвърна Антистен. – Защото, както казах, елинството е въпрос на статус. А да си аркадец, това е да заемаш най-ниското стъпало в стълбицата на престижа… сред елинските племена. Трябва да си от голям и влиятелен град и да си учен, тоест да минаваш за учен.
– Но трябва да си и по произход елин – рече Антоний. – Тогава може би Аполоний е грък? Той е от Делфи.
– Не, аз в никакъв случай не съм от Делфи – каза Аполоний. – Аз съм от Арахова, което е едно доста забутано планинско селце, и от гледна точка на делфийците е по-добре да не си се раждал никога, отколкото да бъдеш араховец…“

Бележките

Текстът на бележките е равен по обем с този на диалога.
Една част от тях са към „парода“ и се отнасят до легендите за предомировата литература и за самия Омир. Те съдържат преводи на свидетелства, почти всичките нови (непревеждани досега на български). Сред авторите са Алкидамант, Аполоний Родоски, „Пароската хроника“, Диодор Сицилийски, Йосиф Флавий, Плутарх, Атенагор, Тациан Асириец, Климент Александрийски, Псевдохеродот, Евсевий, Темистий, Прокъл, „Сибилинските оракули“, „Суда“, „Палатинската антология“, Евстатий Солунски, Иоан Цец (споменавам само гръкоезичните, но има и латиноезични).
Втората част, която е по-голяма, съдържа конспекти на произведенията, на които трябва да се обърне повече внимание. Това са „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ и „Дела и дни“ на Хезиод, Херодотовата „История“, „Държавата“ и още някои диалози на Платон, първите шест книги на Аристотеловата „Метафизика“ и романът „Етиопска повест“ на Хелиодор.

Ще бъде ли възможно да се учи по такъв учебник.
За ползата от него

Струва си да се обсъди въпросът дали този „учебник“ съответства на названието си, или трябва да се потърси друго – ако се окаже, че студентите не могат да учат по него. Струва ми се, че по него може да се учи, но не така, както по учебниците от монологичен (или справочен) вид. Защото е трудно или дори невъзможно да се извлекат сигурни твърдения от текст, който е оформен като диалог; и то такъв, при който читателят да е оставен сам да преценява стойността на казаното. Ако някой, който е учил по него, се яви на изпит, ще му се налага да казва: „Според мнението на `този герой` това е така…“ Но това винаги ще предизвиква въпроса: „А Вие как мислите?“. Ето защо диалогът е недостатъчен за хора, които искат от прочита на една книга да получат сигурно знание по някакъв въпрос. А те искат това, защото учат не заради знанието, а за да се представят добре – първо пред изпитващия, а после и пред други.

За такъв човек книгата ще е незадоволителна като учебник. А задачата на диалога не е да извести несъмнени факти и твърдения, а да даде пример как се пристъпва към обсъждането на такива неща; по-точно, той изобразява пристъпването към тях. Та ако книгата успее да окаже влияние по този начин, мисля, че би била полезна; и най-малкото защото героите се държат добре (учтиво и приятелски) помежду си, и имат интерес към темата на разговора.

За диалога е това. Бележките са написани иначе, и те сякаш съдържат сигурна информация. Но и там има проблем, и той е, че преведените откъси сами по себе си не стигат, за да се получи знание по темата; те трябва да се изтълкуват, сравнят, и да се направят изводи; и читателят да извърши това сам. Колкото до конспектите, те могат да послужат като въведение към съответните книги; но не могат да ги заменят. Така че и тук се очаква допълнителна работа – а именно, човек сам да изчете самите тези книги.

29 април 2019, Светли понеделник

***

1.
„- И тъй, колеги – казах – благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор, който, както се надяваме, ще трае няколко седмици – докъм края на март. Причината за него е, че вече наистина е време студентите като вас, пък и всички, които учат литература в университетите, да имат един учебник по старогръцка литература. Първо, защото е добре учебниците да се сменят – не защото предишните са по-лоши, а защото те са си били за своето време, което не е същото като нашето. А последният университетски учебник, който имаме, даже не е български, а е на Йосиф Тронски и е писан, ако не греша, по време на обсадата на Ленинград (тоест Петербург) през 1941-42 година; и е преведен на български от проф. Михайлов през 1965. Значи – преди повече от 50 години, а това е много. А самият учебник е на повече от 75. След това ние не сме имали университетски учебник, макар че е имало кой да го напише, но по някаква причина не се е стигало до това. Спомням си, че веднъж проф. Богданов изказа съжаление за това и даже упрекна сам себе си, че не е написал – а иначе той пишеше много и издаде повече от десет книги. И проф. Ничев не написа, макар че участваше в изработката на частта за антична литература в учебниците за гимназиите. Така че последният учебник, съставен от български античник, се оказва този на Ал. Балабанов от 1914-та. А той е наречен изобщо „класическа литература“ и е от две части – старогръцка и римска; и не е голям. Тоест – това е един хубав учебник за класическите гимназии. Но е много стар. Той впрочем е сканиран, както и учебника на Константин Величков от края на XIX в., който той е писал, докато е бил учител в Солунската гимназия. Те са били добри за времето и за целта си, но сега не могат да се препоръчват за учене, макар че е интересно да се видят. Така че ние такава книга днес просто нямаме.“

2.
„Така че за предомировата поезия има какво да се каже – продължих аз. – Най-напред, да вземем Орфей. Всъщност в неговото съществуване почти никой не се е съмнявал. То е било почти същото като да се съмняваш в съществуването на Питагор. Но тъй като за Орфей се знае, че е бил трак, никой не се е учудвал, че не се намират произведения, които да са със сигурност негови – нали, ако е създавал поезия, тя е била на друг език. Иначе за него се говори от достатъчно стари автори, още от времето на класиката. Примерно в Еврипид има места, да кажем в „Иполит“. Платон говори за орфически книги и ритуали в „Държавата“, и за самия Орфей в „Пирът“, макар че там то е някак на шега. И Теофраст в „Характери“ – за орфиците. А после Аполоний Родоски го прави участник в похода на аргонавтите и му приписва песен за възникването на света, доста подобна на това, което пише в „Теогония“ на Хезиод. По-нататък свидетелствата се неизброими, но като че ли най-подробно е разказаното от Овидий в „Метаморфозите“. И въобще, ако съдим по легендите за предомировите поети, излиза, че цялата гръцка поезия трябва да е била внесена или поне възникнала под влиянието на чужденци. От траките това са още Лин, Тамирис и Евмолп, а вероятно и Музей, за когото се казва, че е бил роднина било на Орфей, било на Евмолп. И това за епоса – нали Орфей бил син на Калиопа, музата на епическата поезия. А пък за Лин изглежда, че дори Омир е чувал – има такова място в „Илиада“ в XVIII песен, във връзка с щита на Ахил.“

3.
„- Старият завет е еврейски текст, значи не можем да го внасяме в старогръцката литература. Тези неща не са писани от гърци.
– Ами те и Орфей и другите не са били гърци, но пак ги коментираме като част от литературата и предшественици.
– А отгоре на всичкото се уговорихме, че ще включим и римляните като автори на старогръцката литература.
– Не, тук трябва да направим някои различия – казах аз. – Първо, не можем да не отличаваме старогръцката литература от християнската. Тъй като древният грък, независимо дали е живял в полисното време или при римските императори, е бил езичник. Ако е станал християнин или пък е приел юдейството, да кажем, той вече не е древен грък. Тоест, християнските автори представляват интерес за нас по-скоро като читатели и свидетели на старогръцката литература. Впрочем много сведения се намират точно при тях, примерно от Климент Александрийски знаем за критиката на Ксенофан срещу антропоморфизма на Омир. И това е само един пример от безброй. Докато римлянинът е много по-близо до нея, макар че пише на латински – защото той мисли като гърците, тоест като езичник. Така че Септуагинтата мъчно може да се включи в нашия учебник, макар че има някои книги, които дават сведения за елинистическата античност – примерно, Макавеите. В по-ранните книги има сведения, които могат да се сравняват с разказаното от Херодот – да кажем, за асирийските, вавилонските и персийските царе. Но и Новият завет е ценен източник за времето на римската империя, обаче от това той не става старогръцки текст. Освен това ние сега говорим за по-ранни автори от Омир в смисъл на предшественици – че може да са му повлияли, той да е в тяхната традиция или по-общо в тяхната култура. Но старозаветните текстове не са такива. Нито пък сме чували някой от авторите през класическата епоха да е чел нещо на еврейски – нито в превод, още по-малко в оригинал.“

4.
„- Да, макар че между мит и литература има голяма разлика. Хората често си представят, че митът е нещо дадено като текст. Но той не е. Всичко, което имаме, са било литературни текстове, било някакви справки, а самият мит е нещо неясно – преди тях той е съществувал като устно предание. Но във всеки случай положението с Омир е следното: той не се захваща да разкаже цялата му известна митология поред, както е примерно в „Теогония“ на Хезиод, а разказва обособени случки и разработва фабулата и характерите – тоест, той е поет, а не митограф. И покрай разказа си представя боговете и героите, като се занимава почти само с тези от троянското поколение, не отива по-далеч. Но тогава трябва да е имало митове и за по-старите герои, примерно за аргонавтите, които са от предното поколение – и там е Орфей, според Аполоний Родоски. Също и Херакъл, бащите на Аякс и Ахил, Тезей, самият Язон, който води похода. А преди тях трябва да са били тези от поколението на Едип; и още по-отдавна – Кадъм, Персей, които или идват от Изтока или действат някъде там. И освен това понякога имат животински, тоест чудовищни черти – като Кекропс от Атина. И в началото, логично е да се предположи, са Девкалион и Пира. Така че прочутите герои са поне пет поколения, макар че Хезиод ги събира в едно – преди историческото време, железния век, в който той живее.“

5.
„- Обикновено започвам с датировката, тоест с предположенията кога е живял; но днес реших веднага да пристъпя към въпроса: „Кой е той?“ и „Откъде знаем нещо за него и колко сигурно е то?“ И тъй като Омир – това е „Илиада“ и „Одисея“, то най-добре е да намерим някакви сведения за него направо в поемите. И наистина, такива има. В „Одисея“ има два образа на аеди, значи певци, които изпълняват епически песни на пирове и изобщо на празници; и техните песни са или за случки от живота на боговете или за моменти от Троянската война. Значи няма съмнение, че поетът представя хора като себе си и е възможно поне единият от тях да му е автопортрет. Затова и през цялата история за Омир е прието да се казва, че е бил сляп – защото единият от певците е сляп.
Предположението, че Омир е сляп, като че ли се възприема от Тукидид, защото на едно място в „Пелопонеската война“ той цитира „Химн към Аполон“, за който се смята, че е омиров; и от казаното там излиза, че Омир е бил сляп. А Тукидид е влиятелен историк. И още нещо – че бил от Хиос. А това, че е от Хиос или че е живял там, се разказва надълго и нашироко в една биография, която е много любопитна и се приписва на Херодот. Но специалистите не вярват, че е от Херодот, макар че е написана на йонийски и в доста херодотов дух. Но все пак, ако беше от Херодот, щеше да бъде споменавана много пъти от други автори, а изглежда, че никой от древните не е чувал за нея. Така че кой знае кога е писана – може би през гръко-римската епоха, когато са изработени доста псевдоепиграфи. Иначе самият Херодот все пак казва нещо интересно – че на Омир му приписвали „Киприите“, но тя не била негова. Това вече е по темата кое е негово и кое не – значи, част от всеизвестния „Омиров въпрос“.“

6.
„„Поетиката“ е интересна по много причини и една от тях е, че там за пръв път се обсъжда методично въпросът „що е литература“. Разбира се, тази дума, с която ние си служим, е латинска и тя съответства на гръцкото γράμματα – „написаните неща“. Нали преди малко казахме, че литературният текст, за разлика от обикновения разговор, е нещо „предаваемо“; и това става благодарение главно на писмеността, макар че и мерената реч позволява запазването и предаването, защото се помни.
Но освен това литературата, ако е художествена, е онова, което Аристотел нарича „пойесис“: като той впрочем има предвид не само написаното в мерена реч, но и прозата. Защото е виждал, че и прозата може да е художествена не по-малко, а в много случаи дори повече от съчиненото в стихове. И казва, че художественото слово е „подражание“ („имитация“) или „наподобяване“ на човешки действия и характери. А това става чрез реч: думите са μίμησις, πράξεις, ἤθη, λέξεις. И добавя, че главното е „фабулата“ (μῦθος), която ние понякога наричаме и „сюжет“. И още, че това може да стане чрез разказ, но и драматически, с размяна на реплики, където поетът се уподобява ту на един, ту на друг персонаж.
Впрочем тези неща за начина на представяне Аристотел не ги казва пръв, тях ги има и у Платон, в „Държавата“. Така че има разлика между „епика“ доколкото той просто пише в хекзаметър – тогава и Хезиод е такъв, и Емпедокъл – и доколкото създава художествено произведение в хекзаметър. Вторият непременно е поет, а първият може и да не е, може да е примерно философ на природата, „естественик“. Точно такива са думите на Аристотел.“

7.
„Троянската война е дълга работа и всеки, който се е опитвал да я разкаже изцяло, се е превръщал в митограф и от произведението му не е излизал художествен текст. Впрочем то се вижда и при Аполоний Родоски – той решава да разкаже за целия поход на аргонавтите, но и това не е малко нещо. Сега книгата е интересна като източник за мита, но художественото в нея не е много, може би само това около влюбването на Медея в Язон и някои детайли, като разговора на Афродита и Ерос. Та е вярно, че трябва да се разкаже за троянската история.
През класическата епоха – имам предвид времето от Омир до елинизма, тоест времето на полисите – са били съчинени поемите от „цикъла“. Това са онези поеми, в които се разказват отделните моменти от войната и ако се съединят, ще се получи цялата история. Те са известни на Аристотел, който не ги смята за добри и обяснява защо – затова, че нямат единна фабула, а разказват за много събития, които не се причиняват помежду си, както той казва, „по вероятност и необходимост“. Обаче има едно място, откъдето знаем и точно кои са били те – това е един текст от Прокъл, наречен „Христоматия“. Думата значи „нещо полезно за ученето“. И там са назовани заглавията им и накратко за какво е ставало дума във всяка от тях, кой е авторът и от колко песни са били. Това е било преписано или резюмирано от патриарх Фотий през IX в., оттам го имаме. Той споменава за шест поеми освен „Илиада“ и „Одисея“, които също влизат в цикъла: нарича го „епически“ и казва, че трябва да започне с възникването света – значи с нещо като „Теогонията“ на Хезиод или онази на Орфей, за която съобщава Аполоний Родоски. Така че от възникването на света и всички неща, раждането на боговете и прочее, в един момент се стига до решението на Зевс да причини или допусне Троянската война – това го пишело в „Киприи“-те. И след това тръгва разказът: скарването на богините на сватбата на Пелей и Тетида, отсъждането на Парис, авантюрата му с Елена, походът с всичките перипетии, включително и организацията, която не е била проста – защото някои от героите се криели или отказвали да тръгнат, като Ахил и Одисей. После събитията след смъртта на Хектор: подвизите и смъртта на Ахил, полудяването на Аякс, присъединяването на Филоктет и Неоптолем, троянският кон, превземането на града, убийствата и подялбата на плячката, и след това завръщането на ахейците – какво се е случило на всеки. И всичко стига до смъртта на Одисей, който бил убит от сина си Телегон, когото родила Кирка. Това е „цикълът“.
– Тогава се оказва, че и Вергилий е циклически поет.
– Доколкото съобщава за събитията около войната, да. В този смисъл обаче и Омир е такъв. Но „циклически поет“ има негативен оттенък, заради това, което казва Аристотел. Пък и Прокъл отбелязва, че те се четат не защото са хубави, а заради сведенията за мита. Но „Енеида“ е хубава, има оригинални неща, като това за отношенията на Еней и Дидона. Добре е изработена, макар съзнателно и явно да следва Омир.“

8.
„- Наскоро коментирахме въпроса за изчезването на голяма част от древната литература.
– Да, и се питахме дали трябва да се съжалява или не. Аз примерно бих желал да се беше запазила повече лирика, а може би и някои от по-старите историци – примерно Ефор или Хекатей. Но като цяло мисля, че това, което имаме, не е никак малко. Тъй или иначе, никой никога няма да го изчете напълно.
– А как е изчезнала все пак? Тоест, кога е била най-голямата катастрофа?
– Ами то от самото начало е било трудно да се съберат писаните текстове на гръцкия свят. Ето, казахме, че през VI в. в Атина Омир всъщност го е нямало, трябвало е да се погрижат специално за записването на „Илиада“ и „Одисея“. Това сигурно са били първите книги там, тоест първите, които са съдържали художествена литература. Аристотел несъмнено е имал библиотека, която явно е била тази на Лицея. И Еврипид, както казват някои. Но книгите изобщо са се намирали трудно, иначе нямаше да се коментира надълго и нашироко дали Платон е купил някакви питагорейски книги от Филолай и колко са били. После в Александрия са се купували много книги, също и в Пергам. И, разбира се, в Рим. Изглежда, че към края на античността в по-големите градове е имало почти всичко, но античното образование е започнало да запада, което е било неизбежно след конфликтите около управлението на Юлиан. Нали той е забранил на християните да преподават езическа литература и изобщо словесност.
– И защо не? Всеки да си гледа своето.
– Не е много справедливо обаче. Това значи просто, че християните се лишават от право да обсъждат публично религията на държавата – защото планът на Юлиан е бил, независимо от обявената веротърпимост или дори точно чрез нея, езичеството да бъде религия на държавата. Освен това така християните се изтласкват вън от образованието. Очаквало се е също, че учените хора между тях, за да запазят работата си, ще започнат да премълчават, че са християни, което е удар срещу цялата общност, от върха й. Създава им се силно негативен имидж – тоест, вие сте фанатици, нямате думата за сериозни неща. Впоследствие, сякаш като отговор на това, Юстиниан пък е забранил изобщо преподаването на езическа философия в държавата. Но все пак към IX-X в. в Константинопол трябва да е имало много книги, много повече от запазените днес – защото иначе не би могло да се състави такова нещо като „Суда“, нито патриарх Фотий да направи читателския дневник, който имаме. Значи някои са изчезнали около преписите на „минускул“, които са се правели по онова време – просто не са били преписани, и малкото запазени екземпляри са били загубени. После библиотеките може да са пострадали през 1204 с превземането на града, а после и през 1453. Но дори екземпляри от сега изчезналите да са били оцелели някъде из бивша Византия, ако книгите не се преписват периодично или печатат, както е станало на Запад, по-редките от тях няма да оцелеят дълго.“

9.
„Тя е разказ, който започва с едно скарване, което впрочем не е дребно, защото, първо, е следствие от надигаща се катастрофа над цяла армия (болестта, която Аполон е изпратил) и второ, предвещава разпад на армията. Тъй като се е оказало, че нещастието с болестта е следствие от погрешни действия на главнокомандващия. Още по това може да се заключи, че „Илиада“ има трагически характер. Това впрочем го казва и Аристотел. Защото впоследствие трагедиите често започват по подобен начин, с грешка на управляващия – цар или друг. Така е примерно в „Едип цар“, в „Антигона“, в „Перси“ на Есхил. Но какво е трагедията? Тя е, когато някой човек на висока позиция, да кажем цар или изявен и благороден воин предприеме действие, което е необходимо, защото съответства на положението му: било защото общността, която предвожда, се нуждае от нещо, което зависи от него, било за да запази честта си. При това човекът смята, че боговете ще му помагат или поне няма да му попречат. Но резултатът е, че той се проваля – боговете го изоставят, той се оказва ненужен или дори вреден за общността или близките си, и поради това губи достойнството, което се е опитвал да запази. От това той страда, обикновено зрелищно – значи дава воля на чувствата си. И ето в „Илиада“ това се случва неведнъж на различни герои, но най-ясно се вижда при Ахил. Той предприема едно полезно действие – свиква съвет, за да се разбере откъде идва болестта във войската; освен това подкрепя и прорицателя, който се колебае дали да говори. После обаче е унизен от Агамемнон и престава да се грижи за войската, а напротив – иска от боговете да й навредят, така че после да бъде помолен да участва във войната и така да възвърне честта си. Но поради всичко това негов близък човек загива. И затова той страда до края на поемата. Останалите събития след смъртта на Патрокъл, която е в 16-та песен, са само следствие: той се връща, за да отмъсти, покрай това получава извинения за случилото се, после убива Хектор и издевателства над трупа му; но това не е друго освен изява на скръбта му, значи той продължава да се държи трагически. Накрая боговете му напомнят, че все пак е човек и го задължават да върне трупа на близките. Така че това е „Илиада“ – тя е поема преди всичко за Ахил и наистина е трагическа.
– А кое е трагическото при други?
– Ами при Агамемнон, несъмнено. Защото той честолюбиво отказва на жреца да върне дъщеря му – нали е цар и командва цяла войска. И после пострадва точно като главнокомандващ, защото войниците му започват да умират. Но все пак боговете запазват армията, защото си имат план – да разрушат Троя. За Атина и Хера говоря. Така че той връща девойката, но запазва честта си, макар и с цената на Ахиловото отсъствие и големи загуби – защото Ахил напуска и призовава Зевс против него. И има един момент, в който Агамемнон е показан като отчаян: вдига ръце и моли Зевс да пощади войската. Това е трагическа сцена. Но все пак, за да е единно произведението, героят, на който се случва бедата, трябва да е един. Затова и при смъртта на Хектор има само елементи на трагедия – примерно това, че Атина го измамва пред крепостната стена в 22-ра песен и го оставя сам срещу Ахил; и той разбира това.“

10.
– На мен винаги ми е било чудновато участието на боговете. Някак неестествено ми е изглеждало.
– Това го има само при Омир. Боговете са като зрители в театър, които от време на време могат да се качват на сцената и да променят действието според желанието си. Хората са им нещо като роби; а това, че някои могат да са им любимци, не променя положението, тъй като всеки може да има и любими роби. Но тази ситуация с боговете, които се съветват за съдбата на хората, спорят и се намесват, и дори се бият помежду си заради ставащото по земята – това не издържа дълго. В „Одисея“ намесата на боговете е по-слаба, особено на олимпийските; обръща се повече внимание на земни божества като Кирка и Калипсо, и дори на подземните, защото Одисей слиза в царството на Хадес. По-нататък, ако този паралелен живот го има някъде, той е само като литературна препратка, както в „Енеида“ на Вергилий. Затова Аристотел е прав да не обръща внимание на ролята на боговете в поемите. Той хвали Омир за други неща – за единството на фабулата, че е открил драматическата форма, и е показал що е трагично и що е комично.
– А пък аз веднъж вече питах защо Платон не го харесва и сега пак ще попитам, защото не разбрах.
– Всъщност Платон трябва да го е харесвал, той даже на някои места в „Държавата“ го нарича „божествен“ и сигурно съвсем сериозно. Той не се съмнява, че добрата поезия е боговдъхновена. Но това не значи, че всичко в нея е полезно, особено за неопитни хора, които лесно се поддават на желания и заблуждения. Впрочем ако Омир разказваше просто семейни истории или приключения, както става в по-голямата част от „Одисея“, Платон не би се заел да го критикува. И не е случайно, че той почти никъде не споменава „Одисея“ – всичките му примери за лошото влияние на поезията са взети от „Илиада“; и мисля, че има едно място от Есхил. Това е, защото „Илиада“ е поема, в която боговете присъстват навсякъде, а героите трябва да бъдат представени в най-свойствената им роля – като воини и управляващи, тъй като взимат решения, които засягат мнозина. Обаче боговете са представени, както е известно, като хора, при това не особено добри – безделни, ревниви, груби в обноските си, готови за измами и интриги, съобразяващи се само с грубата сила. Нас това не ни безпокои, тъй като имаме друга религия: но Платон е бил прав да се тревожи, защото точно това са боговете, които държавата официално почита и им принася жертви. Ако те са такива, откъде човек да вземе примери за достоен живот? Значи Омир причинява по-скоро вреда на слушателите си; и това, че е майстор в поезията, дори съдейства за задълбочаване на вредата. А Платон смята, че боговете, ако съществуват, не могат да са такива. Примерно – бог не може да е причина за нищо лошо, злото идва само от човека. Интересно е, че в началото на „Одисея“ Зевс прави точно такова изказване: „Защо хората ни обвиняват за бедите си, при положение, че сами си ги причиняват? Ето какво се случи в семейството на Агамемнон – за това ние ли сме виновни?“
– Но ако върху поезията се налагат такива ограничения, тогава тя ще бъде много скучна…
– Не мисля. Хубавото при Омир не е в това, че боговете се обиждат едни други, както в последните песни, когато излизат на бойното поле, нито когато се карат и заплашват, като Зевс и Хера в първа песен – това са странични неща, те могат да се премахнат и от това поемата няма да пострада. Ето, в „Одисея“ почти няма такива сцени. Това, че Кирка е коварна и превръща хората в животни, вече не е проблем на религията, тъй като тя не е в олимпийския пантеон, а е някакво демонично, земно същество. Самите герои също са изобразени по-предпазливо. Одисей наистина се преструва и лъже, но това е по необходимост, тъй като в крайна сметка целта му е да запази семейството си и законното предаване на властта в царството. Елена е изобразена като достолепна царица, която любезно приема гости, докато в „Илиада“ има вид на красива, но лека жена. И няма такива остри конфликти между герои, които би трябвало да са в съгласие, щом воюват заедно; защото в „Одисея“ персонажите са разделени на положителни и отрицателни, и читателят вече не се колебае като в „Илиада“, дали примерно Ахил и Агамемнон са велики герои или обикновени авантюристи и разбойници.
– Да, не съм се замислял за тези разлики, а те изглеждат големи. Значи Омир е по-разнообразен, отколко изглежда на пръв поглед.
– На пръв поглед още нищо не може да се разбере от Омир – казах аз. – Той е много сложен и дълбок. И темата на Платон не е толкова дали Омир е добър поет – той знае, че е добър – а дали това е добра религия. Защото и у Хезиод виждаме да се разказват странни или направо чудовищни неща, а и в трагедията боговете не винаги изглеждат както трябва – примерно в „Аякс“, да не говорим за някои от Еврипидовите. Някои са си задавали въпроса може ли изобщо бог да е човекоподобен – има едно всеизвестно изказване на Ксенофан, Климент Александрийски го цитира.

11.
„В началото боговете се съветват, разговарят за различни неща и решават да помогнат на Одисей да се върне у дома си – защото Атина напомня за това на Зевс. И после се преминава към разказ за събитията в Итака: че са се събрали кандидати за ръката на Пенелопа и очакват тя да си избере съпруг. И докато чакат, гостуват всяка вечер в двореца и се веселят за сметка на семейството. Тогава Атина се появява, преобразена като някой си Ментес, приятел на семейството, и разговаря с Телемах. Съветва го да напусне за кратко острова, да посети някои от завърналите се герои и да разпита знаят ли нещо за баща му. И така става, като преди това Телемах, като наследник на царя, свиква събрание на гражданите на площада и споделя, че е разтревожен за съдбата на царството, защото кандидатите са твърде настоятелни и нагли, а Пенелопа не може да се омъжи, докато съдбата на Одисей е неизвестна. И след известно обсъждане разпуска събранието. Атина продължава да му помага, този път преобразена като друг герой, Ментор: намира кораб, събира екипаж, а самият Телемах казва на икономката Евриклея, отдавнашна робиня в дома, че ще вземе известно количество припаси, а тя да не казва на майка му, че е заминал. И след това потеглят прeз нощта и на другия ден пристигат в град Пилос.
– Точно така – казах. – Може и по-накратко, това е доста подробно. Това е краят на II песен. Някой иска ли да продължи?
– Аз. Ще разкажа до края на IV песен. Значи той пристига в Пилос и там се среща с Нестор и някои от синовете му, един от които се казва Пизистрат, точно като атинския тиран.
– Обратно. Тиранът се е казвал като сина на Нестор.
– Та те са приети от Нестор, който се радва, че вижда Телемах и му разказва за завръщането си, но за Одисей не знае нищо. Той пак е представен малко насмешливо, като много приказлив дядо, който все се разпростира върху спомените си. А през това време Атина е неотстъпно с Телемах, под формата на Ментор. Но в един момент, когато се готвят да потеглят за Спарта, където ще разговарят с Менелай, Атина, както си стои до тях, внезапно излита право нагоре, като орел. Наистина, превръща се в орел. И всички ахват, разбират, че това е била тя и й принасят жертва. Та те тръгват за Спарта . „Те“, в смисъл Телемах и Пизистрат. Пренощуват по пътя при някой си Диокъл от… Фере май че се казваше, и на другия ден вече са в Спарта. Телемах се смайва от величието на двореца и казва, че тази сграда е достойна за жилище на самия Зевс. И ги приемат. Впрочем денят е празничен, защото Менелай прави сватба на сина си Мегапент, който му е от някаква робиня и затова за него не се споменава много. Иначе те имат само едно дете, момиче, сигурно някой се сеща как се казва… Та те сядат да разговарят с Менелай, той не ги пита кои са, което впрочем си е практиката при посрещане у Омир – ти оказваш гостоприемство на новодошлия, пък той, когато иска, тогава да ти се представи. След малко идва и Елена, разполага се на столче и й донасят прежда, да си преде: въобще тя се държи така хрисимо, че никога няма да повярваш коя е и какви ги е вършила до неотдавна. Та точно тя разпознава Телемах – казва, че й заприличал на Одисей, и той си признава кой е. И тогава се отдават на спомени. Телемах даже се разплаква, като слуша за баща си, и тогава тя нарежда да му донесат отвара от някаква билка, успокоително, която била получила от някаква лечителка египтянка. Налива му я в питието и той се ободрява. Та тогава има един много дълъг разказ на Менелай, как той се забавил поради безветрие в Египет и там успял да говори с „морския старец“ – някакво божество на име Протей; и онзи му разказал за съдбата на завърналите се, за убийството на Агамемнон най-вече, но и за това, че Одисей бил жив и живеел с Калипсо, на нейния остров.
– А този Протей не беше ли онзи, за който разказва Херодот в египетската книга?
– Точно така. За него се разказва, че всъщност бил цар на Египет, който не позволил на Парис да отведе Елена в Троя, а я е задържал при себе си – при това не за да се жени за нея, а да я запази за законния й съпруг. Тоест, справедлив цар. Тази версия я използва и Еврипид в „Елена“.
– И след това отиват да спят, струва ми се. Май там завършва четвърта песен, а иначе, както се разказва по-нататък, те потеглят обратно на другия ден, като Менелай предлага на Телемах да му подари коне, а той отказва, защото в Итака нямало къде да се яздят – била много скалиста. Но Менелай му подарява нещо друго и те се връщат в Пилос, където попадат на един младеж на име Теоклимен от Аргос – гадател и благороден, но бил изгонен от града си защото убил неволно свой съгражданин. Херодотова история, с една дума.
– Добре, благодаря – казах. – Това е четвърта песен и даже малко оттатък. Кой иска да продължи?
– Мога и аз. Само ме подсетете как започва пета и после ще се справя сама.
– Одисей е при Калипсо и му е мъчно за в къщи…“

12.
„- Той е на острова и тъгува. И там пристига Хермес, за да съобщи на Калипсо решението на боговете – че Одисей трябва да си върви. На нея това не й е приятно, тя почти се разплаква, но трябва да се подчини. Даже пита Одисей защо предпочита Пенелопа, при положение, че тя е и по-хубава, и е богиня и може да го направи безсмъртен – но Одисей казва, че макар всичко това да е вярно, той предпочита да се прибере. Така че той си изработва сала и заминава. Но започва буря, която му е изпратена от Посейдон, защото той се гневи и го преследва, задето е ослепил сина му, циклопа. Иначе Посейдон е на страната на ахейците във войната, така че отношението му към Одисей е просто лично. Салът се разбива, Одисей плува два дни и едва успява да се добере до суша, за която после се разбира, че е островът на феаките.
– Само да добавя нещо, извинявам се – казах. – Два дни във водата са страшно много, дори ако става дума за топло море като Средиземното. Не за друго, а защото човек може да умре от студ. Поради това се намесва една морска богиня – или полубогиня, нереида може би – и му дава своята кърпа за глава, за да си я превърже около гърдите: тя му действа като спасителна жилетка, топли го. И освен това той трудно излиза на сушата, защото бреговете са много неудобни дори за сам човек – има скали, в които вълните могат да разбият плувеца. Така че той плува около брега и накрая открива едно устие на река и се промъква по него.
– Да, и понеже е много изморен, ляга да спи, като се затрупва с листа от дърветата. А на другата сутрин близо до реката пристига феакийската принцеса Навсикая заедно с няколко момичета, за да перат – защото Атина я е събудила, или по-скоро й се е явила насън и я подканила да свърши тази домакинска работа. Но то е за да помогне на Одисей. Така че те изпират дрехите и след това започват да играят на топка; и Одисей ги чува и решава да се покаже и да помоли за помощ, пък и за сведение къде е попаднал. Макар че е неудобно, защото той е без дрехи, но няма как. Явява се, те се разбягват, освен Навсикая – и нея я е страх също, но Атина й е сковала краката и не може да мръдне. Тогава Одисей я заговаря много любезно, прави й всякакви комплименти, че е подобна на богиня – така Одисей се изкъпва, облича се, Атина го разкрасява малко, така че да придобие по-приятен външен вид и когато отново се показва, Навсикая е впечатлена от хубостта му, пък и момичетата се успокояват. Тогава тя му обяснява как да стигне до града и да поиска гостоприемство от родителите й, и се извинява, че не може да го вземе в колата си, тъй като това ще даде повод за сплетни.
– Това май е краят на VI песен.
– Да – казах. – Да продължим нататък, но моля по-накратко, защото преразказът става несъразмерно дълъг.
– Той стига до града, там пак Атина го упътва, преобразена като някакво местно момиче; той влиза в двореца и моли царица Агата за гостоприемство и закрила. Позволяват му да седне с тях и понеже предполагат, че е благородник, организират пиршество на следващата вечер в негова чест. През деня той присъства на един техен празник с танци и спортни игри, и дори взема участие в хвърлянето на диск: и го хвърля по-далеч от всички. Вечерта, когато се събират, цар Алкиной му предлага да се представи. Тогава той съобщава, че е Одисей – разбира се, всички са чували името му. И тук започва разказът за приключенията от Троя нататък.
– Помните ли ги?
– Разбира се. Само ще ги изброя: киконите на тракийския бряг, после лотофагите, циклопът; Еол, който му дава чувал с ветровете, обаче малко преди Итака спътниците му отварят чувала и всичко пропада; после лестригоните, които унищожават целия му флот и оцелява само неговият кораб; Кирка, където остава цяла година; оттам отива в царството на мъртвите отвъд Океана, за да получи пророчество от Тирезий; после се връща при Кирка, която му казва какво предстои и как да се справя. А това, което предстои, са сирените, Сцила и Харибда и накрая островът със свещените крави на Хелиос. След това попадат на буря, в която загиват всички. А той след две седмици плаване върху някаква мачта стига до острова на Калипсо. И накрая – феаките. Дванадесет са.
– Браво – казах. – Това вече е началото на XIII песен и сме точно на половината на „Одисея“. Това е моментът, в който той стъпва на Итака, свършили са неговите приключения из морето, а и пътуването на Телемах. Сега предстои те двамата да се срещнат и да решат въпроса с женихите.
– Той като че ли е оставен на острова, докато е спал. Направи ми впечатление, че корабът на феаките е вълшебен – движи се без гребци и никой не го управлява, той сам си намира пътя. Но Посейдон им се разгневява и на обратния път превръща кораба в скала – малко преди да стигнат до острова си. А Одисей среща Атина, преобразена като пастир, разказва й някакви небивалици за себе си, защото трябва да скрива кой е; но тя започва да се смее, той я разпознава и двамата пренасят в една пещера подаръците, които е получил от феаките. И той тръгва към фермата – там, където Евмей гледа свинете. Остава при Евмей известно време, говорят си, той пак измисля някаква лъжлива история, но твърди, че е срещал Одисей, защото се бил сражавал при Троя. Тогава и Телемах пристига, но не го разпознава, а го мисли за някакъв скитник. Но Атина отново го разхубавява и Телемах се учудва как така се е променил изведнъж и го пита дали не е някой бог. Тогава Одисей му се открива, доказва му, че е самият той и решават да действат. И тръгват за града – първо отива Евмей, а след това и те двамата, като по пътя към тях се присъединява един несимпатичен козар, забравих му името…
– Мелантий.
– И стигат до двореца, женихите са там. Одисей изглежда като скитник и просяк, обаче кучето му, което е много старо, го разпознава пред портата. И те влизат, и там е случката с просяка, с когото Одисей трябва да се бие за забавление на женихите. Но после Пенелопа го приема, защото са й казали, че знаел нещо за Одисей. И той разказва поредната измислена история, като този път се представя за брат на самия Идоменей – царя на Крит, който наистина е участвал във войната; обаче точно й описва как е бил облечен Одисей, и тя се смайва – защото това е първият човек, който успява да й докаже, че наистина го е срещал. Тогава робинята Евриклея го разпознава, докато му мие краката – заради белега му, който бил от зъб на глиган. Мисля, че това е към XX песен.
– Благодаря много. Хайде някой да разкаже до края.
– Значи намираме се в момента, когато Одисей, Телемах, Евмей и Теоклимен подготвят нападението си срещу кандидатите на Пенелопа. Те събират оръжието от залата за пиршества – тоест, приемната – под предлог, че трябва да го почистят. Прибират го в складовете и ги заключват. А същевременно Пенелопа обявява, че най-сетне е решила да си избере съпруг и съобщава как ще стане това: някой трябва да опъне лъка на Одисей и да изстреля стрела, която да мине през халките на дванадесет брадви, забити в пода една след друга. А това е трудно – най-напред, защото лъкът е много тежък.
– Но освен това Атина прави Пенелопа по-красива, отколкото е обикновено, пък и по-млада. И женихите се смайват, като я виждат, започват да й се обясняват в любов и да й поднасят подаръци…
– Да, така е. Но никой не успява дори да опъне лъка. Тогава Одисей го поисква, те се смеят, но Пенелопа нарежда да му го дадат. И той наистина стреля точно и стрелата минава през халките. Тогава им казва кой е и започва битка, където с помощта на Атина той и другарите му печелят. Но ми се струва, че Мелантий извършваше предателство, като отваряше складовете с оръжие.
– Да, и затова той ще бъде наказан с особено мъчителна смърт.
– И женихите биват избити. А после, както се каза, Мелантий е екзекутиран и заедно с него още няколко роби и робини, които са били на страната на женихите. Почистват пода на залата и Одисей заговаря с Пенелопа и изказва учудване, че тя продължава да се държи с него някак предпазливо, сякаш той е просто един гост. Тогава тя казва, че няма нищо против да си легнат заедно и че някой трябва да донесе леглото. Но Одисей отвръща, че това е невъзможно, тъй като леглото е неподвижно – то е сковано около дънера на вековна маслина. Така че явно тук става дума за една проверка от страна на Пенелопа – дали това е наистина мъжът й. Те си лягат и той накратко й разказва за приключенията си: съвсем кратко, на около 10-15 стиха. По същество това е краят на поемата, макар че в XXIV песен има още събития: женихите слизат в Хадес, а Ахил и Агамемнон, които отдавна са там, се питат кои са тези, защо са толкова много и дали не е избухнала нова война. Одисей навестява баща си Лаерт, говори с него и после има кратка война между роднините на женихите и хората на Одисей, в която участва и самият Лаерт, въпреки възрастта си; но Зевс и Атина се намесват и прекратяват войната.
– Така е. Ето че стигнахме до края. Справихме се с цялата „Одисея“.“

13.
„- Нека пак да разкажем „Илиада“ и „Одисея“, но този път кратко – наистина, само с по няколко изречения. Но има и още нещо: да разказваме без имена. Това упражнение е много полезно, когато човек се занимава със сюжетно произведение, тоест художествен разказ за действие. Кой иска?
– Добре, аз ще разкажа. Само кажете коя от двете.
– „Одисея“, защото си я спомняме по-добре, с нея завършихме.
– Добре. Един младеж, царски син, живее с майка си, а в дома им са се събрали група мъже, които настояват тя да се омъжи за един от тях. Предполага се, че баща му е загинал, тоест изчезнал е безследно, но това не е сигурно. Младежът тръгва да научи нещо за него, като по пътя е придружаван от помощници – една богиня и няколко мъже. Узнава, че баща му най-вероятно е жив и се завръща благополучно, макар че някои от женихите се опитват да го убият. През това време бащата, който все пак е главният герой на поемата, потегля от острова на една богиня, при която е живял няколко години, и пристига на друг остров, където семейството на местния цар го посреща гостоприемно. Там разказва за приключенията си, някои от които са необикновени. Домакините го изслушват и го изпращат със свой кораб до острова му и с много подаръци. Там той среща сина си, връщат се инкогнито у дома – тоест, бащата е инкогнито – и там влизат в битка с кандидатите за ръката на царицата и ги избиват. После се договарят с роднините им за мир и всичко завършва благополучно за семейството.
– Идеално – казах аз. – По-добре и аз не бих могъл да го разкажа. Сега „Илиада“.
– Някъде се води война: една армия, съставена от няколко съюзени войски, обсажда град. Главнокомандващият армията, по време на някакъв грабеж на населено място в околността, отвлича дъщерята на местния жрец на Аполон. А имена на богове разрешени ли са?
– Само при крайна необходимост.
– Значи не. Добре, продължавам. Жрецът се оплаква на божеството, то изпраща болест във войската, много хора измират. Един от участващите в похода царе, забележителен воин, предлага да се допитат до гадател за ставащото и гадателят съобщава причината. Главнокомандващият разбира, че трябва да върне жената, но за да запази честта си, нарежда да му доведат друга, и то не коя да е, а точно тази, която е отвлякъл свикалият съвета. Воинът изпада в ярост, че му взимат наложницата – не толкова заради нея, колкото заради унижението – и напуска армията. Но не си заминава съвсем, а моли боговете да нанесат поражение на доскорошните му съюзници. Така и става. Съюзната армия започва да се огъва под атаките на обсадените и е застрашена от унищожение. Тогава най-добрият приятел на сърдития воин влиза в боя, бие се храбро и загива. Воинът изпада в отчаяние от загубата на приятеля (за която впрочем сам е виновен, това е трагичното, както казвахме), решава да отмъсти на враговете и се връща в армията. Започва голяма битка; воинът и предводителят на обсажданите, който именно е убил приятеля му, влизат в единоборство и воинът побеждава. След това започва да издевателства над трупа на загиналия, но боговете го предупреждават да престане и той го връща на близките му, които го погребват
– Не е лошо – казах. – Малко комедийно звучи на моменти, но като цяло е така…“