Архив на категория: курсове

кариат

Старогръцката литература в Римската епоха 2020/2021

Старогръцката литература в Римската епоха

2021/2022

Магистърска програма
„Класически езици и антична литература“

Лекция I

(25 октомври, 2021)

Полибий

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

Написал е „История“ (ἱστορία καθολική) в 40 книги, отнасяща се до случилото се в средиземноморския свят в продължение на 53 години: от ол. 140,1 (220 пр. Хр.) и началото на втората Картагенска война, до победата над цар Персей и разрушението на македонското царство (ол. 153,1; 168 пр. Хр.).
Първите две книги са като въведение. Говори се за превземането на Рим от галите начело с Брен (ол. 98; 388-385 пр. Хр.), първото прехвърляне в Сицилия и други събития преди началото на втората Картагенска война.

Фабриций:
„Предполага се, че целият текст на „История“ е бил ползван от Никифор Вриений (XI в.). Днес е останало не много повече от първите пет книги. Има откъси от VI до XVIII. Според Казобон те са част от извлечението, което е правил М. Брут преди битката при Фарсал“ (III, стр. 754-755).

Оцелели са откъси от XVIII до XXXIX кн. Някои книги са загубени изцяло или от тях са останали съвсем малки фрагменти – XVII, XIX, XXVI, XXXVII.

2. Източници за Полибий и произведенията му

Самата „Всеобща история“
Статията в „Суда“
Различни изказвания на антични автори

3. Животът на Полибий

Роден е в Мегалополис в Аркадия (ол. 143,4; 205 пр. Хр.). Баща му се казвал Ликортас – бил военачалник на Ахейския съюз. Покрай него още от млада възраст е сред приближените на Филопоймен.
Избран да участва в пратеничество до Птолемей Епифан (ол. 149,4; 181 пр. Хр.); предложен за командващ конница в ахейските сили преди последните сражения между римляни и македонци.

След 153 ол. (168-165 пр. Хр.) отива като заложник в Рим заедно с други ахейци, заподозрени в бунтовничество (rerum novarum). Става близък със Сципион Африкански Млади, с когото бил в Африка и присъствал на разрушаването на Картаген (ол. 158,2; 147 пр. Хр.). Скоро след това вижда как Л. Мумий разрушава Коринт.
Участва в изработката на ново законодателство за ахейските градове и се стреми да ги помири с римляните (които се вслушват в съветите му).

Бил в Египет при Птолемей Фискон. Пътувал из Галия, Испания, прекосил Алпите и моретата : така че, когато пише история, да не прави грешки поради непознаване на местата (в което той самият упреква Тимей).
Умрял на 82-годишна възраст (ол. 164; 124 пр. Хр.), след падане от кон.

4. Дейността му като историк

Планът на „История“ и методът на историографията.
Съобщенията и размислите му се отнасят не само до историята на Рим, но и до тези на Картаген, Ахея, Македония, Сирия, Египет, Понт, Кападокия.
Знаел е латински и е ползвал документи, препоръчани му от Сципион и пазени в Капитолийския храм. Много неща чул лично от Лелий; бил попаднал на текст, написан на медна плоча по нареждане на Ханибал, по време на действията му в Италия.

Като историк бил високо ценен още през античността. Цицерон, Ливий и Страбон се изказват положително за него.
Посидоний и Страбон пишат продължение на „Историята“ му , а Марк Брут я конспектира (вж. по-горе).

5. Разни съобщения

Били му издигнати множество статуи из Пелопонес.

6. Загубени произведения

– исторически

„За живота и делата на Филопоймен“, в 3 кн.
„Нумантийската война“

– други

„За подреждането на строя“
„За земите под екватора“
Писма до Зенон Родоски

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Основният ръкопис е Vatic. 124, от XI в.
В библиотеката на „августейшия император“ [във Виена] в кодекси 25 и 30 има неиздадени откъси от XVIII и XIX (Фабр.)

– издания до 1700

Латински
Първите пет книги в превод на Н. Перот за издадени в Рим (1473) и Бреша (1488). Същите заедно с откъсите от VI до XVII в превод на Казобон (Франкфурт, 1610).

Гръко-латински
Петте книги излизат в Хага (превод на Перот, 1530).
Някои откъси, събрани по времето на Константин Порфирогенет, са издадени от Ф. Урсин (Антверпен, 1582); други от Валезий (Париж, 1634) (Фабр.).

Гръцки
През 1609 в Париж Казобон публикува издание на гръцкия текст, което „става основа на всички следващи“.

Преводи на други езици
Италиански от Л. Доминик (Венеция, 1546). Немски от Ксиландер (Базел, 1574).

– до края на ХХ в.

Им. Бекер (Берлин, 1844, 2 т.)
Л. Диндорф (Лайпциг, 1882)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Павзаний. „Описание на Елада“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2005

Полибий. „Всеобща история“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2002-2004

Страбон. „География“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2010

Цицерон. „За държавата“. Превод М. Костова. „Софи-Р“, 1994

Plutarchi An seni sit gerenda res publica. Rec. C. Hubert. Lipsiae, 1965

Plutarchi Brutus. Recogn. Cl. Lindskog, K. Ziegler. Lipsiae, 1964

Plutarchi Philopoemen. Recogn. Cl. Lindskog, K. Ziegler. Lipsiae, 1968

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853

Изследвания

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorium veterum graecorum. Liber secundus. Hamburgi, 1720

Friedrich Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

Лекция II

(1 ноември, 2021)

Диодор Сицилийски

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

Автор е на „Историческа библиотека“ („всеобща история“) от началните времена до ол. 180,1 (60 пр. Хр.). В предговора казва, че е работил по нея в продължение на 30 години.
Нарекъл я е „Библиотека“, може би защото е написана главно въз основа на сведения у други автори.
Състояла се е от 40 книги (някои виждат в това число влиянието на Полибий). От тях са запазени първите пет, а също и тези от единадесета до двадесета. От останалите 25 са оцелели малки фрагменти.

Ето как самият той представя плана на работата си:

„Тъй като моето начинание е завършено, ако и досега книгите да не са още издадени, все пак искам да изложа накратко целия труд. От нашите книги шестте първи обхващат фактите и митологичните разкази преди Троянската война, като първите три са посветени на варварските, а следващите – почти изцяло на елинските древности.
В следващите единадесет сме описали събитията от Троянската война до смъртта на Александър; в последните двадесет и три сме подредили всичко останало чак до началото на войната на римляните с келтите, в която военачалникът Гай Юлий Цезар който заради делата си беше обявен за бог, победи най-големите и войнствени келтски племена и разшири властта на Рим чак до британските острови. Първите събития на тази война се случиха през първата година на 180-та олимпиада, когато архонт в Атина беше Херод [60 пр. Хр.].
От периодите, които са обхванати в настоящото съчинение, не сме определяли с точност онези, които са преди Троянската война, защото нямаме никакви достоверни записи за тях, а за тези след Троянската война, следвайки Аполодор от Атина, сложихме осемдесет години от нея до завръщането на Хераклидите, от тях до първата олимпиада – 328 години, като смятахме годините по царете на Лакедемон, а от първата олимпиада до началото на келтската война, с която завършихме историята, са седемстотин и тридесет години. Така целият ни труд от четиридесет книги обхваща 1138 години без периодите, които съдържат фактите преди Троянската война.“

Фабриций:

„Първите четири книги се занимават с „теология“ и най-древна, главно предтроянска история, на египтяни, вавилонци, халдеи, индийци, скити, араби, етиопци, либийци и гърци; не малко от сведенията са легендарни (fabulosa). Петата е за островите (νησιωτική).
Единадесетата започва с нахлуването на Ксеркс (ол. 75,1; 480 пр. Хр.) и върви под формата на анали, като за отделните години се отбелязва атинският архонт и римските консули; също и победителите в олимпийските игри. Така стига до времената на Филип (кн. XVI) и Александър (кн. XVII).
В следващите три се занимава с диадохите (successores) на Александър, до поражението на Антигон във войната с останалите царе (ол. 119; 304-301 пр. Хр.).
За римските дела говори малко и кратко, по-пространно за картагенците, доколкото имат отношение към Сицилия; а най-пространно (fusissime) за гърците.
В последните 20 книги достига до 180 ол. и войната на Цезар срещу галите; но те отдавна са загубени, с изключение на някои фрагменти.
Някои от новите го критикуват, защитават го Вос и Вайер. Етиен е написал „Апология“ за него“ (извлечение, стр. 772-773)

2. Източници за Диодор и произведенията му

„Историческа библиотека“
Статията в „Суда“
Изказвания на антични и византийски автори

3. Сведения за Диодор

Роден е в сицилийския град Агирий (I, 4). Живял по времето на Цезар и Август. Споменава за обожествяването на Юлий Цезар (убит 44 пр. Хр.). Може би е доживял поне до 21 пр. Хр.

4. Дейността му като историк

За да придобие лични впечатления от местата на историческите събития, е пътувал из Азия и Европа; също и в Египет. Знаел латински и ползвал римски източници.

Ето какво казва за трудовете на предшествениците си, за трудността на своето начинание и ползата от него:

„Но след като обърнахме внимание на писателите преди нас… останахме с впечатлението, че техните трудове не са били създадени с оглед на полезността в необходимата степен. Повечето са описвали отделни войни на един народ или на един град, и само малцина, започвайки от древните времена, са се наели да опишат живота на общността чак до собствените им епохи; като при това някои не са споменали датите на събитията. Някои са отхвърлили старите митове поради трудността на тълкуването им, други пък не са успели да осъществят докрай замисъла си, грабнати още в средата на живота си от съдбата.
Най-сетне, от тези, които са си поставили подобна задача, никой не е продължил историята си по-нататък от Македонския период; едни са приключили съчиненията си с делата на Филип, други – с тези на Александър, трети пък с тези на диадохите или епигоните. Въпреки че много и значителни дела, случили се след това и чак до наше време, са останали неизследвани, никой от историографите не се е опитал да ги опише в единно съчинение поради големината на такова начинание. Затова и поради разпръснатостта на датите и фактите в множество съчинения и различни автори, знанието за тях става трудно за обхващане и запомняне.
Така че след като изследвахме съчиненията на всеки един от тези автори, решихме да създадем историческа творба, която да е колкото се може по-полезна, като в същото време затормозява читателя възможно най-малко. Защото ако някой опише колкото се може по-добре останалите в паметта деяния на целия свят, сякаш става въпрос за един полис, той ще предприеме огромен труд, но ще създаде най-полезното от всички произведения за тези, които обичат да четат.
Като цяло такова съчинение следва да се смята, че надминава останалите, също както цялото е по-полезно от частта, свързаното от разпръснатото, както и събитието с установена дата е по-полезно от онова, за което не се знае по кое време е станало.“

„Що се отнася до историята на египтяни, асирийци, мидийци, перси, гърци, картагенци, сицилийци, родосци – за тях е ползвал книгите на Херодот, Ктезий, Берос, Тукидид, Ксенофонт, Филист, Калистен, Теопомп от Хиос, хрониките на Аполодор, Хиероним от Кардия, македонския историк Марсий; а също Ефор, Тимей, Зенон от Родос, Антиох от Сиракуза и др. За критската история – Епименид, Досиад, Созикрат и Лаостенид.
Не смята, че е добре да се използват много речи. Все пак е добре да се включват похвали за превъзходните (praestantes) мъже и укори за лошите.
Настоява на божественото провидение; но не изглежда да вярва твърде на многобройните предсказания и чудеса, които разказва“ (Фабриций, стр. 770-771)

5. Ръкописи и издания

– ръкописи

Vindob. 79 (XI в.), Vatic. 130 (XII в.) за първите 5 книги.
Paris. 1664 (XIV в.) за кн. XI-XV; Paris. 1665 (XII в.) за XVI-XX (Christ, стр. 537).

– издания до 1700

„Гръцкият текст на кн. XVI-XX е издаден за пръв път в Базел (1539 г.). Първите 15 книги са издадени през 1559 от А. Етиен, с „Диатриба“ и „Апология“ за Диодор.
Въз основа на това издание Л. Родоман прави латински превод на всичките 20 книги. Засега Диодор няма по-добро издание от гръко-латинското (Страсбург, 1604), съобразено с това на Етиен и включващо превода на Родоман, бележки и хронология. Преводът е издаден и в Хановер (1611 г.).
В едно следващо издание ще трябва да се включат и фрагментите. Забележителен е онзи, в който става дума за евреите и Мойсей (кн. XXXIV и XL) (Фабриций, стр. 773-774).

Преводи на други езици
„Първите пет книги е превел на латински Поджо Флорентински (Брачолини) ; макар в това да има съмнения. Издадени са под негово име във Венеция (1493 г.).
Френски превод на кн. XI-XVII (Jac. Amiotus Париж, 1554). Немски (Базел, 1554). Английски (Лондон, 1699)“ (Фабриций, стр. 773-775)

– до края на ХХ в.

Амстердам (1746, Wesseling) в 2 тома.
Лайпциг (1828-1831, Dindorf) в 5 тома, с фрагментите на кн. XXI-XL.
Лайпциг (1888-, Vogel). На основата на Диндорф (Christ, стр. 538).

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Диодор Сицилийски. „Историческа библиотека“, кн. I. Превод П. Ангелов. Неиздаден, преди 2012

Diodori Siculi bibliothecae historicae quae supersunt. Ex nova recensione L. Dindorfii. Graece et latine. V. I-II. Parisiis, 1842-1855

Diodori Bibliotheca historica. Vol.I-V [кн. I-XX]. Recogn, Fr. Vogel. Lipsiae, 1888-1906

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853.

Изследвания

Соболевский и др. ред. „История греческой литературы“ т. III. АН СССР. Москва, 1960

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber tertius. Hamburgi, 1720

Лекция III

(8 ноември, 2021)

Страбон

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

От съчиненията на Страбон до нас е достигнала „География“-та (Γεωγραφικά) в 17 книги.

Първите две съдържат въведение в метода на географското изследване; споменават се авторите, които са се занимавали с науката, и се прави кратко описание на „обитавания свят“.
Познаването на географията, смята Страбон, е достойно за философа; тя не е била пренебрегвана нито от Омир, нито от древните философи. Все още има какво да се направи за нея; затова и в днешно време не е напразно човек да стане географ, макар да е имал за предшественици някои забележителни учени.

За следващите вж. „Съдържание на „Географията““.

Съществува „Епитоме“ („Съкращение“) на „Географията“. Предполага се, че е създадено във Византия между VII и XI век (заради казаното в кн. VII; Kramer, стр. 506):
„И сега целия Епир и Гърция, и почти целия Пелопонес и Македония ги обитават скити славяни.“

2. Източници за Страбон и произведенията му

„География“
Свидетелства на антични и византийски автори (Йосиф, Плутарх, Стефан, „Суда“ и др.)

3. Сведения за Страбон

Роден е в Амасия – град в Кападокия или Понт.
Бил слушател на граматиците Аристодем и Тиранион. Занимавал се е с философия при аристотелистите Ксенарх от Селевкия и Боет.
Пристига за пръв път в Рим след края на войната между Октавиан и Антоний.
Бил е в приятелски отношения с влиятелни лица от обкръжението на Август: философа Атенодор, военачалника Елий Гал, префекта на Либия (Африка) Гней Пизон.

Пътувал е от Армения на изток до брега на Етрурия срещу Сардиния на запад; и от Евксинския Понт на север до границите на Етиопия на юг. С Гал били в Египет, където слушали разказите на местни екскурзоводи и разглеждали забележителности (колосите „на Мемнон“ в Тива).
Сигурно е, че е доживял до 771 u.c. (18 сл. Хр.). Въпроси на датировката.

4. Страбон като географ и историк

Не просто отбелязва разположението на местата и имената им, но твърде често излага установленията, религията на народите и държавите, и прославя прочутите им мъже.

Относно източниците му:
„Ератостен, Артемидор, Аполодор от Атина (за географията на Гърция), Аполодор от Артемита в Асирия (за Хиркания и Бактрия), Мегастен, Неарх, Онесикрит (Индия), Теофан от Милет (Армения), Полибий и Посидоний (Испания, келтските области), Антиох (южна Италия и Сицилия).
По-рядко ползва римски автори, може би поради недостатъчно знаене на езика. Все пак споменава Агрипа, Цицерон, записките на Цезар, Азиний. Може би не е чел произведенията на всички автори, които цитира. Цитатите от Питей, Созикрат, Деметрий от Скепсис, Евдокс вероятно са взети от други автори (Аполодор, Полибий, Артемидор).“

Макар още през античността да е бил смятан за най-добрия географ, признанието за труда му не е дошло бързо.

Голяма част от сведенията и размислите му са по-скоро на основата на прочетени книги, отколкото на лични наблюдения.
„Неговата география на Гърция изглежда като коментар на Омир; и действително, много места от нея са по същество извлечени от коментара на граматика Аполодор върху Омировия „Каталог на корабите““.

В стилово и езиково отношение следва Полибий. Избягва атицизма и се стреми да пише на κοινή. Предпочита да превежда латинските термини, а не да ги транскрибира.

Едно негово изказване относно юдейската диаспора се цитира от Йосиф Флавий:

μαρτυρεῖ δὲ καὶ ἐν ἑτέρῳ τόπῳ ὁ αὐτὸς Στράβων, ὅτι καθ’ ὃν καιρὸν διέβη Σύλλας εἰς τὴν ῾Ελλάδα πολεμήσων Μιθριδάτῃ καὶ Λεύκολλον πέμψας ἐπὶ τὴν ἐν Κυρήνῃ στάσιν * τοῦ ἔθνους ἡμῶν ἡ οἰκουμένη πεπλήρωτο, λέγων οὕτως·
„τέτταρες δ’ ἦσαν ἐν τῇ πόλει τῶν Κυρηναίων, ἥ τε τῶν πολιτῶν καὶ ἡ τῶν γεωργῶν τρίτη δ’ ἡ τῶν μετοίκων τετάρτη δ’ ἡ τῶν ᾿Ιουδαίων. αὕτη δ’ εἰς πᾶσαν πόλιν ἤδη καὶ παρελήλυθεν καὶ τόπον οὐκ ἔστι ῥᾳδίως εὑρεῖν τῆς οἰκουμένης, ὃς οὐ παραδέδεκται τοῦτο τὸ φῦλον μηδ’ ἐπικρατεῖται ὑπ’ αὐτοῦ. τήν τε Αἴγυπτον καὶ τὴν Κυρηναίων ἅτε τῶν αὐτῶν ἡγεμόνων τυχοῦσαν τῶν τε ἄλλων συχνὰ ζηλῶσαι συνέβη καὶ δὴ
τὰ συντάγματα τῶν ᾿Ιουδαίων θρέψαι διαφερόντως καὶ συναυξῆσαι χρώμενα τοῖς πατρίοις τῶν ᾿Ιουδαίων νόμοις.
ἐν γοῦν Αἰγύπτῳ κατοικία τῶν ᾿Ιουδαίων ἐστὶν ἀποδεδειγμένη χωρὶς καὶ τῆς ᾿Αλεξανδρέων πόλεως ἀφώρισται μέγα μέρος τῷ ἔθνει τούτῳ. καθίσταται δὲ καὶ ἐθνάρχης αὐτῶν, ὃς διοικεῖ τε τὸ ἔθνος καὶ διαιτᾷ κρίσεις καὶ συμβολαίων ἐπιμελεῖται καὶ προσταγμάτων, ὡς ἂν πολιτείας ἄρχων αὐτοτελοῦς

5. Загубени произведения

Страбон е автор на голямо историческо съчинение, вероятно в 47 книги, което е изчезнало (и може да се съжалява за това). Той го нарича „Ὑπομνήματα ἱστορικά“; написал го е преди „География“-та. За него споменава Плутарх.
От V кн. нататък текстът е бил като продължение на „Историята“ на Полибий.

6. Ръкописи и издания

– ръкописи

Кодексите са в лошо състояние. Най-добрият (Paris. 1397 A) съдържа само първите 9 кн. В Paris. 1393 са всички 17, но липсва голяма част от VII.
За „Епитоме“ – cod. 482 Vatic. (XIV в.) (Christ, стр. 571).

– издания до 1700

Гръцки
Алд Мануций (Венеция, 1516; ръкописът бил лош, Christ)
Париж (1620, Казобон)

„Епитоме“- то е издадено от Гелений (Базел, 1533) заедно с „Обиколките“ на Ханон и Ариан и „За реките и планините“ на Плутарх.

Латински
Превод на Гуарино, 1470
Венеция (1480 и 1511), Париж (1512)
Базел (1571, Ксиландер)
Амстердам (1652, 2 тома)

Гръко-латински
Базел (1549, Хопер)
Женева (1587), от едва 28-годишния тогава Казобон – с превода на Ксиландер и почти готовото издание на „неговия тъст“ А. Етиен. Същото, допълнено с подробен индекс, е издадено в Париж (1610, Морел).
На негова основа, разширено с коментари от познавачи на античната география (Клувер, Вос и др.) е амстердамското издание от 1707.

– до края на ХХ в.

Париж (1815, Кораис – 3 тома)
Берлин (1844-1852, Крамер – 3 тома)
Лайпциг (1866-1877, Майнеке)

Съдържание на „География“

(извлечения от отделните книги и препратки към свидетелства на Страбон за използваните автори)

Книга I

„За това, че географското проучване не е извън философията. За това, че и Омир си служи с него навсякъде в поемите си. Писалите преди са пропуснали много или са дали несвързани, погрешни, лъжливи или несъстоятелни описания. Доказателства и примери за правилността на това твърдение. Общи глави, съдържащи резюмирано описание на цялостното разположение на обитаемия свят. Заслужават доверие вероятността и очевидните доказателства за това, че в много райони земята и морето са се изместили и са разменили местата си.“

Книга II

„Във втората съди буквално и по ред писаното от Ератостен и изобличава нещата, които не са казани, изтълкувани или отхвърлени правилно. И напада Хипарх, като приема възгледи на Ератостен. Накрая дава сбито изложение и преглед на целия труд, т.е. на географското описание.“

Книга III

[описва Иберийския полуостров и островите покрай него]

Книга IV

„В четвърта се описват Галия, Иберия и местата, които Алпите отделят от вътрешна Италия, сред които Британия и някои от океанските острови, които се смята, че са обитавани, както и варварската земя и племената, живеещи отвъд Истър [Дунав].“

Книга V

„Пета е за Италия от подножията на Алпите до Сицилийския провлак и Тарантинския и Посейдоновия заливи, където са Венетия, Лигурия, Пицене, Етрурия, Рим, Кампания, Лукания, Апулия и прилежащите острови в това море, от Генусите до Сицилия.“

Книга VI

„В шеста книга се разглеждат земите непосредствено до Италия и тези покрай Адриатическо море до Македония, в които попадат Апулия, Калабрия и местата покрай Йонийския залив и прилежащите острови от Сицилия до Керавнион, и други дялове до Картаген и прилежащите му островчета.“

Книга VII

„В седма книга се описват останалите части на Европа. Това са частите на изток от Рейн до Танаис [Дон] и устието на Меотидското езеро [Азовско море], и това, което обхваща между Адриатика и районите отляво на Понтийското [Черно] море на юг от Истър до Елада и Пропонтида [Мраморно море], в които части е и цяла Македония.“

Книга VIII

„В осма книга разказва за нещата в Европа, останалото от Македония и цяла Елада. В нея се спира пространно на известните в страната неща, като обяснява и описва подредено неясно и безредно казаното от поетите и историците за градовете в нея, и най-вече в „Каталога на корабите” и често на други места в Омировия епос.“

Книга IX

„В девета книга описва най-вече Атина… Беотия и Тесалия, след нейното крайбрежие.“

Книга X

„Десета книга обхожда Етолия и прилежащите й острови, също така целия Крит, на който се спира най-подробно, като описва забележителностите му, както и за Куретите, като разказва в тази книга и за раждането на Идейските Дактили на този остров, и описва култа и празненствата; в нея се казва и за потеклото на Страбон от Крит; също така книгата обхожда и многобройните острови около Крит, сред които са Спорадите и Цикладите.“

Книга XI

Единадесета започва с Азия, като Танаис, започвайки нагоре от северните райони, разделя Европа от Азия. Книгата обхожда прилежащите към областите й народи на изток и юг, което е и Азия. В книгата са разгледани намиращите се там варварски народи, обитаващи около планината Кавказ, сред които са амазонките и масагетите, скити и албани и ибери, бактриани, каспии, мидийци, перси, две Армении и до Месопотамия. Съдържа и така наречените племена на троглодитите и ениохите, както и скептухите, соаните, асирийците, полифагите, набианите, сираките, тапирите. Говори и за Язон и Медея, и основателите на градове, а също и за Ксеркс, Митридат и Александър, сина на Филип.“

Книга XII

„Дванадесета обхваща останалите места от понтийската земя и до Кападокия, Галатия, Фригия, Меония, освен тях Синопида, понтийски град, Хераклея и Амасея; още Исаврия, Ликия, Памфилия, Киликия и прилежащите им острови, планини и реки.“

Книга XIII

„Тринадесета обхваща частите на Азия от долна Пропонтида, като се започне от Кизик, с цялото й крайбрежие и островите, които се намират там. Най-много се задържа на Троя, макар и да е пуста, заради нейната слава и известност от троянската война.“

Книга XIV

„Четиринадесета обхваща цикладските острови и лежащата срещу тях земя, в която са Памфилия, Исаврия, Ликия, Писидия, Киликия до Селевкия на Сирия и т.нар. същинска Йония на Азия.“

Книга XV

„Петнадесета обхваща Индия и Персида.“

Книга XVI

„Шестнадесета обхваща страната на асирийците, в която са Вавилон и Нисибис, велики градове, и Адиабене и Месопотамия, цяла Сирия, Финикия, Палестина, цяла Арабия и съседната на Арабия част на Индия, и земята на сарацините която нарича Скенетис, и всичко, разположена между Мъртвото и Червеното море.“

Книга XVII

„Седемнадесета обхваща цял Египет и цяла Либия.“

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Плутарх. „Лукул“. Превод Др. Вълчева. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Ерго“, 2013.

Страбон. „География“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2006-2010 (5 тома)

Страбон. „География“. кн. XVII. Превод П. Ангелов. Неиздаден, преди 2012

Flavii Iosephi Antiquitates Judaicae. Еd. B. Niese, vols. 1-4. Berlin, 1887-1890 (repr. 1955)

Stephan von Byzanz. Ethnika (epitome), ed. A. Meineke. Berlin, 1849 (repr. Graz, 1958).

Strabonis Geographica. Rec. G. Kramer. Berolini, 1844-1852

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853.

Изследвания

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

А. Falcon. The Reception of Aristotle in Antiquity (online publ.), 2015: https://www.oxfordhandbooks.com/view/10.1093/oxfordhb/9780199935314.001.0001/oxfordhb-9780199935314-e-54

Лекция VI

(29 ноември, 2021)

Епиктет

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

Според „Суда“ е писал много (ἔγραψε πολλά). Все пак e най-вероятно всичко оцеляло да са записи на негови ученици, най-напред на Ариан.

– „Наръчник“ (᾿Εγχειρίδιον). Коментаторът на Епиктет Симплиций смята, че книгата е съставена от Ариан.
– „Беседи“ (Διατριβαί), също записани от Ариан. Били в осем книги, оцелели са четири.

2. Източници за Епиктет

Записите на беседите му
Симплиций. „Тълкуване (ἐξήγησις) на „Наръчник“-а
Авъл Гелий II,18; XV,11; XVII, 19
„Суда“
Други антични и византийски автори

3. Животът на Епиктет

Произхожда от Хиерапол, Фригия. Роб на Епафродит, секретар на Нерон. Впоследствие бил освободен. Бил куц.
Учил при философа Музоний Руф. Прекарал целия си живот в бедност: никога не заключвал дома си и нямал роби. Въпреки това осиновил едно подхвърлено дете, за което наел гледачка.
Когато през 94 сл. Хр. Домициан прогонил философите от Рим и Италия, Епиктет заминал за Никопол (при Акциум). Там (може би по времето на войната с гетите/даките) произнесъл беседите, които Ариан записал.
Твърдят, че бил приближен на Адриан; и че живял до времето на Марк Аврелий.

4. Епиктет като философ

Препоръчвал търпение и въздържание.
„Школата на философа е лечебница.“
Човек трябва да разбере, че не нещата причиняват болка, а схващането за тях. Някои от нещата зависят от нас, а други – не.

– влиянието му

Убедителността на словото му
Марк Аврелий казва, че са му го препоръчали за прочит
Във Византия се е смятало, че е бил таен християнин

– продължители и проучватели

Ариан може би е писал „За живота и смъртта на Епиктет“
Книга за него е написал Гален

5. Разни съобщения и изказвания за него

Запазена е епиграма, в която е наречен „роб и инвалид, беден като Ир и приятел на безсмъртните“
Някой бил купил лампата му за 3 000 драхми.
Отбелязва се, че Езоп, също като него, е бил роб и фригиец. Учението му и формата, в което е представено, напомня Бион от Бористен.

6. Загубени произведения. Фрагменти

„Речи“ (Ὁμιλίαι) в 12 кн., също записани от Ариан
Фрагменти при Стобей
Изказване за Епикур

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Основен е оксфордският Bodleianus (XI в.).
Следващи по време са Parisinus 65 и Vaticanus 64 (датиран към 1270 г.)

– издания

„Наръчник“

Гръцки
Венеция (1528 или 1535, с ком на Симплиций)
Париж (1552), Лион (1589, 1594)
Кьолн (1559, Wolf) – същото в Кембридж (1655) и Лондон (1670)
Антверпен (1578, 1585); Лайден (1607, 1616)

Латински
Рим (1493, превод на Полициано) – също в Болоня (1496) и Страсбург (1520)
Венеция (1546, със Симпл.)

Гръко-латински
Нюрнберг (1529, с превода на Полициано) – също в Базел (1531)
Страсбург (1554 – Kirchbauer/Naogeorgius), Антверпен (1578), Лион (1634);
Кьолн (1595, Симпл.), Лион (1640)
Лондон (1659, с гр парафраза), Лион (1670), Амстердам (1683)

Френски
Лион (1544), Париж (1630, 1688, 1702)
Париж (1700, гр парафраза)

Белгийски [фламандски]
Лион (1617)

Английски
Лондон (1700, 1704)

„Беседи“

Гръцки
Венеция (1535, заедно с „Наръчник“)
Базел (1554, с „Наръчник“; 1563) и Саламанка (1555)
Кембридж (1655)

Латински
Базел (1560)

Гръко-латински
Базел (1554), Лион (1600 и 1660)

Френски
Париж (1630)

– до края на ХХ в.

„Наръчник“

Дрезден (1756, Хайне)
Париж (1782; с фр превод 1783, 1794); (1826, Кораис)
Парма (1793)

„Беседи“

Утрехт (1711)
Лондон (1739-1741, Upton)
Лайпциг (1799-1800, с „Наръчник“ – Schweighäuser, 5 тома)
Париж (1827, Кораис)
Лайпциг (1894/1916, Schenkl)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Диоген Лаерций. „Животът на философите“. Превод Т. Томов. „НК“, 1985

Епиктет. Диатриби. Превод Б. Богданов. НБУ, 2015

Епиктет. „Наръчник за живота. Беседи“. Превод К. Гарелова. „Кибеа”, 2000

Йосиф Флавий. „Юдейски древности“ (кн. I-VII). Превод Р. Николова. „Изток-Запад“, 2021

Йосиф Флавий. „Юдейски древности“ (кн. I-III). Превод П. Янева. Пловдив, 2015

Йосиф Флавий. „Автобиография“. Превод М. Славова. В: „Юдейски древности“. Пловдив, 2015

Йосиф Флавий. „Автобиография“. Превод Д. Мирчев. СУ, Магистърска програма „Антична култура и литература“, 2014 (неиздаден)

Лукиан. „Александър, или лъжегадател“. Превод Б. Богданов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Лукиан. „Необразованият купувач на книги“. Превод Вл. Атанасов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Плиний Млади. Писма. Превод Н. Бакърджиева, В. Тодоранова. „НК“, 1984

Светоний. „Дванадесетте цезари“. Превод А. Николова, И. Попова. „НК“, 1981

Anthologia Graeca. Еd. H. Beckby, 4 vols. Munich, 1965-1968

Arrian with an English translation of P.A. Brunt. 2 vol. Anabasis Alexandri I-IV. HUP, 1929/1989

Arriani Epistula ad Lucium Gellium. В: Flavii Arriani quae exstant omnia, vol. 2. Ed. A.G. Roos, G. Wirth. Leipzig, 1968

The Attic Nights of Aulus Gellius. With an English translation by J. C. Rolphe. HUP, 1927/1952

Claudii Galeni Pergameni De libris propriis liber. В: Scripta minora, vol. 2. Ed. J. Marquardt, I. M. Helmreich, Leipzig, 1891 (Amsterdam, 1967)

Claudii Galeni Pergameni De optima doctrina. В: Scripta minora, vol. 1. Ed. J. Marquardt. Leipzig, 1884 (Amsterdam, 1967)

Diogenis Laertii vitae philosophorum, 2 vols. Ed. H.S. Long. Oxford, 1964/1966; Diogenis Laertii Vitae philosophorum. Rec. C.G. Cobet. Parisiis, 1878

Epicteti Dissertationes ab Arriano digestae. Ed. H. Schenkl. Lipsiae, 1916

Gregorii Nazianzeni Epistulae, 2 vols. Ed. P. Gallay. Paris,1964-1967

Origenis Contra Celsum. Ed. M. Borret, 4 vols. Paris, 1967-1969

Photius. Bibliotheca. Ed. R. Henry. Paris, 1959-1977; Leipzig, 1968

Simplicii Commentarius in Epicteti enchiridion. Paris, 1842

Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Изследвания

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

A. Jagu. La vie d`Epictete. В: Epictete. Entretiens, I. Paris, 1975.

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

Лекция VII

(6 декември, 2021)

Ариан и Марк Аврелий

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

Флавий Ариан

1. Оцелели произведения

Философско-мемоарни
– „Беседи“ (Διατριβαί) на Епиктет в 8 кн.
– „Наръчник“ (᾿Εγχειρίδιον) на Епиктет

Исторически
– „Анабазис на Александър“ в 7 кн.
– „Индийска история“, на йонийски. Обикновено се издава заедно с „Анабазис“

Географски
– „Обиколка на Евксинския понт“.

Военни и спортни
– „Войната с/настъплението срещу аланите“
– „За строяването на войската“ („Тактика“/Τέχνη τακτική).
– „За лова“.

2. Източници

Собствените му произведения
Лукиан. „Лъжегадател“, 2
Фотий, cod. 58 и 91-93
„Суда“
„Биография“ от Дион Касий, загубена

3. Животът на Ариан

Роден в Никомедия, Витиния. Той е най-прославеният ученик на Епиктет.
Имал римско и атинско гражданство. Адриан го назначил за управител (пропретор) на Кападокия; като такъв воювал с аланите.
Бил е консул; архонт в Атина и жрец на Деметра и Персефона във Витиния.
Живял до времето на Антонин Пий и Марк Аврелий.

4. Ариан като историк

Фотий го хвали:

῎Εστι μὲν οὖν ὁ ἀνὴρ οὐδενὸς τῶν ἄριστα συνταξαμένων ἱστορίας δεύτερος· ἀπαγγεῖλαί τε γὰρ καὶ μετὰ συντομίας κράτιστος, καὶ παρεκτροπαῖς ἀκαίροις οὐδὲ παρενθήκαις τὸ συνεχὲς τῆς ἱστορίας οὐδαμοῦ λυμαινόμενος…

5. Разни съобщения и изказвания за него

Много от съчиненията му наподобяват Ксенофонтовите. Това е съзнателно и умишлено.
Затова за него говорят като за „нов Ксенофонт“; и първо той самият се е нарекъл така.

6. Загубени и приписвани произведения

Загубени:
– „Речи“ (Ὁμιλίαι) на Епиктет в 12 кн.
– „За живота и смъртта на Епиктет“
– „История на партите“ (или „Партската война“) в 17 кн.
– „Животът на Тилибор“
– „История след Александър“ в 10 кн.
– „За коринтиеца Тимолеон“
– „За сиракузеца Дион“
– „Витинска история“ в 8 кн.

Приписвани:
– Друга „Обиколка на Евксинския понт“
– „Обиколка на Червено море“
– „За етносите на Индия и брахманите“

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Общо 38 (Roos)
За „Анабазис“ и „Индийска история“: Vindobonensis Gr 4, XII-XIII в. (вж. Roos, въведение); Paris. 1753, XV в. Constantinopolitanus, в библиотеката на султана, XV в.
„Лов“ и „Обиколки“: Palat. 398, X в.
„Тактика“ и „Алани“: Laur. Gr LV 4, X в.

Латински превод от 1437 (Vergerius, Vat.)

– издания
Всички съчинения:
Гръцки:
Лайпциг (1907-1928 – Roos)
Гръко-латински:
Лемго (1792, 1809, 1811 – Borheck)

„Анабазис“ (обикновено с „Индийска история“)
Гръцки: Венеция (1535, Тринкавели); същото в Базел (1539, с превода на Facius); Берлин (1835-1848 – 2 тома); Лайпциг (1876)
Латински: Пезаро (1508, Facius – същия в Базел, 1539); Лион (1552); Женева (1575, Етиен);
Гръко-латински: Париж (1575, Етиен); Амстердам (1688, Бланкар и Вулканий); Лайден (1704, Гронов); Амстердам (1757); Лайпциг (1798, Schmieder); Берлин (1835 – 2 тома); Париж (1846, Дюбнер);
Френски: Париж (1581 и 1646)
Немски: Лайпциг (1765, с „Индийска история“)

„Индийска история“ (отделно от „Анабазис“)
Гръцки: Хале (1798, Schmieder); Париж (1855, в GGM); Париж (1927, Шантрен)
Немски: Хамбург (1710), същото в Брауншвайг (1764)

„Обиколка на Евксинския понт“
Гръцки: Базел (1533, Гелений), заедно с „Обиколка на Червено море“,„Periplous“-ът на Ханон, приписваната на Плутарх „За названията на реките и планините“ и едно извлечение от Страбон.
Гръко-латински: Женева (1577); Амстердам (1683); Оксфорд (1698); Лайпциг (1842)

„Обиколка на Червено море“
Гръцки: Венеция (1588); Женева (1577); Лайпциг (1883)

„Войната с аланите“ и „За строяването на войската“
Гръко-латински: Упсала (1664, Scheffer); Амстердам (1683, Бланкар)

„За лова“
Гръцки: Рим и Париж (1644, Holstenius); Амстердам (1683, Бланкар)
Френски: Париж (1690)

8. Други Ариановци

Преди него:
Ариан – астроном, автор на „За кометите“ и „За метеорите“. Фрагменти при Стобей. Споменат от Филопон в коментара към „Метеорологика“
Ариан епикът, превел „Георгики“ на Вергилий на гръцки. Имал и поетически произведения в чест на Атал Пергамски, според „Суда“. Понякога го объркват с Риан.
Целий Ариан лекарят (по-ранен от Гален).
Ариан, до когото пише Плиний Млади (I,2)

След него:
Ариан граматикът (Атеней, XIII)
Ариан, началник на хазната при Антонин Пий
Ариан, автор от Historia Augusta
Ариан, проконсул на Лигурия при Хонорий (Теодосиев кодекс)

Марк Аврелий

1. Оцелели произведения

Τὰ εἰς ἑαυτὸν /Ad se ipsum/„Към себе си“

2. Източници за него

Собствената му книга
Vita Marci в Historia Augusta
Свидетелства на античните и византийски автори

3. Животът на Марк Аврелий

Роден на 26 април 121 сл. Хр. Истинското му име е Катилий Север. Дядо му се казвал Луций Аний Вер.
Осиновен от Т. Антонин Пий през 138 г. През 140 е консул.
През 145 се жени за Ания Галерия Фаустина (починала след 175 г.).
Наследява Антонин след смъртта му на 7 март 161 г. Приема за свой колега Луций Вер, също осиновен от Антонин Пий, и починал в края на 169 г.
Самият той умира в Сирмиум или Виена (Виндобона в Панония) на 17 март 180 г.
Наследен от сина си Комод, който е негов съуправляващ от 177 г.

4. Марк като философ и император

В началото на книгата говори за хората, които са му оказали влияние. Споменава Диогнет, Бакхий, Тандасид, Марциан; стоиците Юний Рустик, Аполоний, Секст, Катул, Максим; перипатетика Север, граматика Александър, ретора Фронтон и платоника Александър.

– мнения за него

Похвална статия в „Суда“:
Μάρκος, βασιλεὺς ῾Ρωμαίων· ὃν ἐκπλήττεσθαι ἐν σιωπῇ μᾶλλον ἢ ἐπαινεῖν ῥᾴδιον, οὐδενὸς λόγου ταῖς τοῦ ἀνδρὸς ἀρεταῖς ἐξισουμένου. ἐκ πρώτης γὰρ ἤδη τῆς ἡλικίας εὐσταθῆ τε καὶ ἡσύχιον βίον ὑποστησάμενος οὔτε κατὰ δέος οὔτε καθ’ ἡδονὴν τραπεὶς τὸ πρόσωπον ὤφθη πώποτε.
ἐπαινεῖ δὲ τῶν φιλοσόφων τοὺς ἀπὸ τῆς Στοᾶς καὶ ἦν ἄρα ἐκείνων μιμητὴς οὐ μόνον κατὰ τὴν τῶν διαιτημάτων ἐπιτήδευσιν, ἀλλὰ καὶ κατὰ τὴν τῶν μαθημάτων σύλληψιν. οὕτω γοῦν ἐκ νέας κομιδῆ τῆς ἡλικίας ἐξέλαμπεν, ὡς πολλάκις τὸν ᾿Αδριανὸν ἐπὶ τοῦτον ἐθελῆσαι τὸν τῆς βασιλείας ἀγαγεῖν κλῆρον. ἐπεὶ δὲ ἔφθασε τὸν Εὐσεβῆ πρότερον κατὰ νόμον ποιησάμενος, ἐκείνῳ μὲν τὴν ἑαυτοῦ διαδοχὴν ἐφύλαξε, τοῦτον δὲ συνοικεῖν ἔγνω διὰ τῆς ἐπιγαμίας τῷ Εὐσεβεῖ, ὡς ἂν κατὰ τὴν τοῦ γένους διαδοχὴν ἐς τὴν ἡγεμονίαν παρέλθοι.
τόν τε γοῦν ἰδιώτην βίον ἐν ἰσηγορίᾳ τοῖς πολλοῖς ῾Ρωμαίοις ἐβίω, οὐδὲν τῇ ἐσποιήσει τοῦ γένους ἀλλοιωθείς. καὶ ἐπεὶ παρῆλθεν ἐς τὴν ἡγεμονίαν, κατὰ μοναρχίαν ἐξηγούμενος καὶ τὴν ἄκραν δυναστείαν καρπούμενος πρὸς οὐδεμίαν ἀλαζονείαν ὑπήχθη πώποτε, ἀλλ’ ἦν ἐλεύθερος μὲν καὶ δαψιλὴς ἐν τοῖς εὐεργετήμασιν, ἀγαθὸς δὲ καὶ μέτριος ἐν ταῖς τῶν ἐθνῶν διοικήσεσι.

Юлиан го представя положително в „Пирът на цезарите/Сатурналии“

Фабриций: „Добре е, че при гибелта на толкова добри книги, все пак до нас са достигнали неговите 12, наречени „Към себе си“ (ὑποθήκαι, praecepta)“.

– отношението му към християните

Вж. XI,3. Допуснал е тежки гонения.

5. Разни предположения

Бил поискал от Диогнет някакви сведения за християнството, а той се обърнал към Юстин (Мъченик).

6. Загубени и приписвани произведения

„Диалози“ и „Писма“

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Palatinus (изчезнал след 1558); Vaticanus Gr. 1950, XIV в.

– издания

Гръцки
Лайпциг (1913, Schenkl)
Гръко-латински
Цюрих, при Геснер (1558, Ксиландер – от Палатинския кодекс с латински превод); същото в Базел (1568); Страсбург (1590 – non vidi, Фабр.); Лион (1626)
Лондон (1643, М. Казобон); Кембридж (1652, Гатакер), същото в Утрехт, 1697; Лондон (1697, с бележки на Дасие); Оксфорд (1680, Казобон и 1704, Хъдсън);
Френски
Париж (1651). Пак там (1691, Дацерий/Дасие и Анна); същата в Амстердам (1710)
Италиански
Рим (1675)
Английски
Лондон (1634, М. Казобон); същото 1692 и 1694

– до края на ХХ в.

Гръко-латински
Оксфорд (1704, Гатакер), същото в Лайпциг (1729)
Лайпциг (1775, текстът на Гатакер)
Шлезвиг (1802, Schulz)
Париж (1816, Кораис)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Епиктет. „Диатриби“. Превод Б. Богданов. НБУ, 2015

Епиктет. „Наръчник за живота. Беседи“. Превод К. Гарелова. „Кибеа”, 2000.

Лукиан. „Александър, или лъжегадател“. Превод Б. Богданов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Марк Аврелий. „Към себе си“. Превод Б. Богданов. „НК“, 1986

Плиний Млади. Писма. Превод Н. Бакърджиева, В. Тодоранова. „НК“, 1984

Светоотеческо наследство. Изборник. Превод Св. Риболов, Ст. Терзийски, Ал. Кашъмов. „Омофор“, 2001

Arrian with an English translation of P.A. Brunt. 2 vol. Anabasis Alexandri I-IV. HUP, 1976/1989

Arriani Epistula ad Lucium Gellium. В: Flavii Arriani quae exstant omnia, vol. 2. Ed. A.G. Roos, G. Wirth. Leipzig, 1968

Arrianus. Ed. A. G. Roos. 2 vol. Lipsiae, 1907-1928

The Attic Nights of Aulus Gellius. With an English translation by J.C. Rolphe. HUP, 1927/1952

Cassii Dionis Cocceiani Historiarum Romanarum quae supersunt. Ed. U.P. Boissevain. 3 vols. Berlin, 1895-1901 (repr. 1955)

Diogenis Laertii vitae philosophorum, 2 vols. Ed. H.S. Long. Oxford, 1964/1966

Epicteti Dissertationes ab Arriano digestae. Ed. H. Schenkl. Lipsiae, 1916

Eusèbe de Césarée. Histoire ecclésiastique. Ed. G. Bardy. T. 1-4. Paris, 1952-1971

Juliani Caesares. В: L’empereur Julien. Oeuvres. Ed. C. Lacombrade. Paris, 1964

Lucian. Alexander. Ed. A.M. Harmon. HUP, 1925/1961

Marc-Auréle. Pensées. A.I. Trannoy, A. Puech. Paris, 1925

Palladii De gentibus Indiae et Bragmanibus. Ed. W. Berghoff. Meisenheim am Glan, 1967

Photius. Bibliotheca. Ed. R. Henry. Paris, 1959-1977; Leipzig, 1968

Simplicii Commentarius in Epicteti enchiridion. Paris, 1842

Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Изследвания

С.И. Соболевский. „Флавий Арриан“. В: Соболевский и др. ред. „История греческой литературы“ т. III. АН СССР. Москва, 1960

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

A. Jagu. La vie d`Epictete. В: Epictete. Entretiens, I. Paris, 1975.

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

Лекция VIII

(13 декември, 2021)

Лукиан

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения (по реда на Фабриций, 1717 и Якобиц, 1836-1841)

– „Сън“ или „Петел“ (1/43 Jac., II 702-750)
– „Александър“ или „Лъжепрорицател“ (30 Jac., II 207-265)
– „Рибар“ или „Възкръсналите“ (15 Jac., 570-619)
– „Алкион“ или „За превращението“ (6 Jac., 176-184)
– „Анахарсис“ или „За гимназиите“ (5/47 Jac., II 883-922)
– „Към необразования, който купува много книги“ (56 Jac., III 99-125)
– „Лишен от наследство“ (28 Jac., II 159-186)
– „Хармонид“ (23 Jac., 850-858)
– „За астрологията“ (34 Jac., II 360-373)
– „Продажба на животи“ (10, 13 Jac., 540-569)
– „Животът на Демонакс“ (35 Jac., II 374-396)
– „Похвала на Демостен“ (73 Jac., III 491-527)
– „Да не се вярва лесно на клеветата“ (57 Jac., III 125-161)
– „Беседа към Хезиод“ (63 Jac., III 240-246)
– „Морски разговори“ (15, 9 Jac., 288-327)
– „Разговори на хетери“ (65 Jac., III 280-325)
– „Разговори на богове“ (8 Jac., 204-287)
– „Разговори на мъртъвци“ (10 Jac., 328-454)
– „Съдът на гласните“ (4 Jac., 82-98)
– „Два пъти обвинен“или „Съдилища“ (20/45 Jac., II 791-836)
– „За жадните“ (62 Jac., III 234-240)
– „Беглеци“ (67 Jac., III 365-384)
– „Образи“ (37 Jac., II 459-484)
– „За образите“ (38 Jac., II 484-507)
– „Съновидението“ или „Животът на Лукиан“ (25/1 Jac., 1-23)
– „Епиграми“ (петдесет и три) (82 Jac., III 674-692)
– „Харон“ (12 Jac., 487-524)
– „Кроносови писма“ (70 Jac., III 401-417)
– „Хермотим“ или „За школите“ (20 Jac., 739-831)
– „Любови, към Теомнест“ (30/36 Jac., II 397-458)
– „Евнух“ или „Памфил“ (33 Jac., II 350-359)
– „Зевксис“ или „Антиох“ (22 Jac., 838-850)
– „Зевс изобличаван“ (41 Jac., II 626-641)
– „Зевс трагик“ (42 Jac., II 642-701)
– „За лебедите“ (35/54 Jac., III 87-91)
– „Херодот“ или „Аетион“ (21 Jac., 831-838)
– „Събрание на боговете“ (74 Jac., III 527-538)
– „За жертвоприношенията“ (13 Jac., 525-539)
– „Икароменип“ или „Надоблачен“ (44 Jac., II 751-790)
– „Хипий“ (40/51 Jac., III 66-74)
– „Как да се пише история“ (25 Jac., II 1-69)
– „Истинска история“, в 2 кн. (26 Jac., II 70-141)
– „Тиран“ (16 Jac., 620-650)
– „За Кронос“ (68 Jac., III 385-392)
– „Кроносолон“ (45/69 Jac., III 393-401)
– „Киник“ (75 Jac., III 539-551)
– „Лексифан“ (32 Jac., II 317-350)
– „Дълголетници“ (60 Jac., III 208-228)
– „За общуващите срещу заплащане“ (17 Jac., 651-704)
– „Апология относно общуващите срещу заплащане“ (50, 18 Jac., 704-724)
– „Менип“ или „Некромантия“ (11 Jac., 455-486)
– „Похвала на мухата“ (55 Jac., III 91-99)
– „Нерон“ или „За прокопаването на Истъм“ (79 Jac., III 636-643)
– „Писмо до Нигрин“ (3 Jac., 38-82)
– „За дома“ (55/59 Jac., III 190-207)
– „Луций“ или „Магарето“ (40 Jac., II 568-625)
– „За танца“ (31 Jac., II 265-316)
– „Палинур“
– „За паразита; че паразитството е изкуство“ (46 Jac., II 836-883
– „Похвала на родината“ (60/61 Jac., III 229-234)
– „За скръбта“ (48 Jac., II 922-934)
– „За смъртта на Перегрин“ (66 Jac., III 325-364)
– „Корабът“ или „Пожеланията/Мечтите“ (64 Jac., III 247-279)
– „Прометей“ или „Кавказ“ (7 Jac., 185-204)
– „За казалия „На думи си Прометей““ (65/2 Jac., 23-37)
– „Дионис“ (52 Jac., III 74-82)
– „Херакъл“ (53 Jac., III 82-87)
– „Учител на ораторите“ (49 Jac., III 1-28)
– „Скит“ или „Проксен“ (24 Jac., 859-872)
– „Пиршеството“ или „Лапитите“ (70/71 Jac., III 418-451)
– „За сирийската богиня“ (72 Jac., III 451-490)
– „Тимон“ или „Човеконенавистникът/Мизантроп“ (5 Jac., 98-175)
– „Токсарис“ или „Приятелството“ (39 Jac., II 507-567)
– „Трагодоподагра“ (80 Jac., III 644-664)
– „Бързоног“ или „Трагодоподагра 2“ (75/81 Jac., III 664-673)
– „Тираноубиец“ (27 Jac., II 141-158)
– „За грешката при обръщение“ (19 Jac., 724-738)
– „Първи и втори Фаларис“ (29 Jac., II 187-207)
– „Родолюбец“ (77 Jac., III 584-618)
– „Лъжелюбец“ или „Недоверчив“ (80/50 Jac., III 29-65)
– „Харидем“ или „За красотата“ (78 Jac., III 618-635)
– „Лъжесофист“ или „Солойкист“ (76 Jac., III 552-583)
– „Лъжеизчислител“ или „За забранения ден, проттив Тимарх“ (83/58 Jac., III 161-189)

2. Източници за Лукиан

Собствените му произведения: „За съновидението“ или „Животът на Лукиан“, „Два пъти обвинен“ (гл. 33) и др.
Фотий (cod. 128-130)
„Суда“

3. Животът на Лукиан

Сириец от Самосата. Роден по времето на Адриан.
Баща му го бил дал да учи каменоделство (скулптура) при един роднина.
Напуска Самосата и се отправя на запад с намерение да учи реторика. Бил адвокат в Антиохия; пътувал по северното крайбрежие на Мала Азия; бил в Македония, Гърция, Италия, Галия („келтската страна“).
При Марк Аврелий е назначен на държавна служба в Египет.
Имал е син.
Живял е поне до 180 сл. Хр.

4. Лукиан като писател и интелектуалец

– образование и интереси

Разочарован от ораторството на своето време се насочва към философията. Харесва Епикур. Все пак не изглежда да се придържа към учението някоя школа.

– мнения за него

Фотий хвали стила му. Също и Еразъм.

5. Разни съобщения и предположения

– много се е коментирало отношението му към християнството

– за смъртта му

Възможно е да е страдал от подагра. В „Суда“ пише, че бил разкъсан от кучета.

– други

Дали в „Лексифан“ и „Учител на ораторите“ е имал предвид лексикографа Полукс от Навкратис?
Може би е повлиял на Алкифрон и Аристенет.

6. Загубени и приписвани произведения

Някои му приписвали „Писмата на Фаларис“.
Оспорва се автентичността на „Родолюбец“, „Дълголетници“, „За сирийската богиня“, „За астрологията“, „Похвала на Демостен“, „Хипий“, „За жертвоприношенията“, „За скръбта“, „Да не се вярва лесно на клеветата“, „Харидем“, „Любови“.

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Общо към 150.
Vatic., 90, IX/X в.; Harleianus 5694, IX/X в.
Vindob. 123, X в.,

– издания до 1700

Гръцки:
Флоренция (1496, Ласкарис), Венеция (1503 и 1522 при Мануций и 1550), Хага (1526 и 1535), Базел (1545 и 1555)

Латински:
Рим (1470, някои диалози), Венеция (1494 – „Истинска история“, „Луций“ и др.)
Париж (1514, преводи на Еразъм и Томас Мор), Франкфурт (1538 и 1543)

Гръко-латински:
Базел (1543 – 4 тома), Париж (1619), Амстердам (1687)

Други езици:

Френски:
Амстердам (1683), Париж (1789)
Английски:
Лондон (1684)
Немски
Цюрих (1769-1773 – 4 тома)
Лайпциг (1788-1789, Виланд – 6 тома)

– издания до края на ХХ в.

Амстердам (1743, Hemsterhuys-Reitz – 3 тома)
Хале (1801, Schmieder – 2 тома)
Лайпциг (1822-1831, Lehmann – 9 тома)
Лайпциг (1853, Бекер)

6.
Други Лукиановци
– Лукиан трагикът
– Лукиан, последовател на Маркион
– Лукиан от Самосата, различен. Антиохийски презвитер, издател на гръцкия Стар завет.
– софистът Лукиан, до когото пише Юлиан
– Лукиан от Антиохия, връстник на Либаний
– Лукиан, митрополит (средата на V в.)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Лукиан. „Александър, или лъжегадател“. Превод Б. Богданов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Лукиан. Диалози. Превод Ал Ничев. „НК“, 1971

Лукиан. „За смъртта на Перегрин“. Превод Вл. Атанасов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Лукиан. „Истинска история“. Превод Б. Богданов. В: Антични романи. „НК“, 1975

Лукиан. „Как се пише история“. Превод М. Ивайлова. В: Избрани съчинения. „Архетип“, 2010

Лукиан. „Сън – животът на Лукияна“. Превод: Г. Кацаров, 1928. https://theseus.proclassics.org/directory/86

Photius. Bibliotheca. Ed. R. Henry. Paris, 1959-1977; Leipzig, 1968

Apologia. В: Lucian. Еd. K. Kilburn, vol. 6. HUP, 1959 (repr. 1968)

Bis accusatus sive tribunalia. В: Lucian. Еd. A.M. Harmon, vol. 3. HUP, 1921 (repr. 1969)

Eunapius. Lives of the philosophers and sophists. В: Philostratus and Eunapius. The Lives of the Sophists. With an English translation by W.C. Wright. HUP, 1921/1968

A.M. Harmon. Introduction. В: Lucian. 8 vol. HUP, 1913/1953

Luciani Samosatensis opera. Ex recogn. C. Iacobitz. Vol. I-III. Lipsiae, 1836-1841/1873-1913

Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Изследвания

С.К. Апт. „Лукиан“. В: Соболевский и др. ред. „История греческой литературы“ т. III. АН СССР. Москва, 1960

Е. Фьодорова. „Императорите на Рим. Величие и упадък“. Превод Ю. Божков. БАН, 1997

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

Речници и атласи

J. Perthes. Atlas antiquus. Gotha, 1892/1897

***

Двусеместриален за МП „Антична култура и литература“

„Старогръцката литература в Римската епоха” (Част I, Поезия) е бил провеждан почти без прекъсвания в продължение на 19 години (от есента на 2002 г. досега).

В резултат на тази работа се стигна до една сравнително определена последователност, която беше осъществена и през зимния семестър на 2020/2021 г.

I. Комедията и сродните ѝ жанрове

1.
Започва се с разглеждане на Новата атическа комедия.

Какви са разликите на жанра в сравнение с неговия предшественик – Старата атическа комедия, позната от 11-те оцелели драми на Аристофан?
На първо място, не се представят реални персонажи – Сократ, Еврипид и др., където целта е да се пародира техния публичен образ в очите на съгражданите им. Вместо това се преминава към герои с фиктивни имена (Сострат, Калипид), участващи в действие, чиято цел е брак между влюбени или събиране на разделено семейство.
Покрай това се откриват подхвърлени деца и се решават затрудненията, произтичащи от нежелана бременност – като се оказва, че родителите на укриваното/подхвърлено/незаконно дете са същите, които са вече женени или предстои да сключат брак.
Задачата е да се изработи фабула с щастлив край и да се представят характери от всекидневието – младежи, възрастни родители, хетери, роби, готвачи, войници и др.
Фигури на богове не се въвеждат (при Аристофан ги има, и то пародирани), с изключение на Пан и нимфите.
Хорът не участва в действието.

Обикновено се чете Менандровата Δύσκολος („Мъчният човек“, превод Ал. Ничев), като може да се добави и „Момичето от Самос“ (превод П. Йорданова).

Като илюстрация към комическата разработка на характери (обикновено носители на някаква негативна нравствена черта, която се представя, за да предизвика смях) се четат прозаичните „Характери“ на Теофраст (в преводи на Б. Богданов и Ал. Балабанов).

Като илюстрация към сюжета „любов между двама млади, който след перипетии завършва с щастлив брак“ се чете прозаичният роман „Дафнис и Хлоя“ (превод Б. Богданов). Действието се развива в буколическа обстановка, за която ще стане дума и във връзка с други жанрове/термини (идилия).

За да се придобият още впечатления за характера на тези драми и да се покаже влиянието на атическите комедиографи върху зараждането на римската драма, се четат пиеси от Плавт и Теренций ( „Гърнето“, „Братята“; превод Ал. Ничев).

2.
Представянето на ситуации от градското всекидневие – комични или не – се явява в по-кратки жанрове, наречени мим и идилия.
Четат се някои от мимовете на Херондас (преводи на Г. Кацаров и В. Бешевлиев). Прибавят се подобни произведения на Теокрит (Г. Кацаров, Г. Михайлов, Т. Дончев и др.). Мимът е кратко драматическо произведение, което представя сцена от всекидневието на елинистическия полис – разговор между приятелки, майка се оплаква на учителя от сина си, две жени правят любовна магия, собственик на публичен дом съди клиент, жена ревнува своя роб и го заплашва с телесно наказание.

Четат се изработените за курса справки за Менандър, Херондас и Теофраст.

II. Идилията и буколическият стил

„Идилията“, свързана с името на Теокрит, е термин, отнасящ се до кратки поетически произведения, където действието протича в различна обстановка и епоха.
Някои, като „Сиракузанки“ или „Любовта на Киниска“ могат да се нарекат и мимове. Другаде обстановката е пастирска (буколическа) и там най-често се разказва за поетически състезания между пастири. Трети съдържат обработка на митологически сюжети („Хилас“, „Влюбеният циклоп“), където задачата е да се покаже изразяване на любовно чувство или просто да се представи по нов начин познат детайл от митологията.

Буколическата идилия, също се възприема от римските поети. За да се покаже това, се четат „Буколики/Еклоги“ на Вергилий (превод Г. Батаклиев).

Чете се изработената за курса справка за Теокрит.

III. Наследници на героическия епос

Видяхме, че някои елементи на Старата (от Аристофанов тип) комедия оцеляват във формата на по-краткия мим.

1.
По подобен начин сюжетите от класическият епос на Омир се явяват в по-кратки поетически видове. Сред тях са „епилионът“, пример за който е загубената, но много обсъждана поема на Калимах „Хекала“. Също и химните, в които като част от възхвалата на божеството се включват разкази за неговите дела. Такива са оцелелите химна на Калимах.
За да се поясни характера на жанра се четат т.нар „Омирови химни“ (Р. Константинова), накои от които са от класическата полисна епоха или преди нея, а други са вероятно по-късни, съвременни на Калимаховите.

Ликофроновата „Александра“ (ок. 1400 стиха) е епико-драматическо произведение, където,, под формата на разказ за едно Касандрино пророчество, се представя пълна история на гръцкия свят – от предтроянските времена до походите на Александър.

2.
Има и опити за създаване на големи епически поеми. Такава е „Аргонавтиката“ на Аполоний Родоски (над 6 000 стиха). Тя се отличава от Омировия подход по това, че опитва да представи дълга поредица от събития, засягащи главния герой и така се доближава до митографията. Отделя се особено внимание на любовната история между главните герои, което не се случва при Омир; може да се предположи, че в тази насока Аполоний е повлиян от Еврипид.

За да се види влиянието и на този поет върху римските автори, може да се прочете частта на Вергилиевата „Енеида“, където е разработена легендата за любовта между Еней и Дидона (Г. Батаклиев).

Четат се изработените за курса справки за Калимах, Ликофрон и Аполоний.

(следва)

*

296

PG 1 в

Patrologia graeca

(в рамките на „Гръкоезичната християнска литература през античността“ – избираем курс в МП „Антична литература и култура“, СУ)

*

Patrologia graeca
seu
Bibliotheca universalis
omnium ss patrum, doctorum, scriptorumque ecclesiasticorum
series graeca

Патрология
или
Всеобща библиотека
на всички свети отци, учени и църковни писатели
гръцка поредица

PG 1

Кратко съдържание на всички томове по векове

Saeculum I

Т. I (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia (кол. 1484)
Т. II (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia accedunt S. Barnabae apostoli Epistola catholica, S. Hermae Pastor et aliae aevi apostolici reliquiae (кол. 1304)
Т. III (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur (кол. 1192)
Т. IV (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur studio et opera B. Corderii. Tomus posterior complectens S. Maximi scholia; accedunt auctorеs varii (кол. 1100)

Saeculum II

Т. V (1857) S. Ignatius, S. Polycarpus, pontifices romani saeculi II, S. Melito Sardensis; et alii (кол. 1504)
Т. VI (1857) S. Justinus philosophus et martyr, Tatianus, Athenagoras Atheniensis, S. Theophilus, Hermias (кол. 1820)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars prior (кол. 1118)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars secunda (кол. 1119-2020)

Saeculum III

Т. VIII (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia. Tomus prior (кол. 1388)
Т. IX (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia; accedunt commentaria in omnes Clementis Alexandrini libros. Tomus secundus (кол. 1696)
Т. X (1857) S.P.N. Gregorii cogn. Thaumaturgi opera quae reperiri potuerunt omnia; accedunt auctorеs varii (кол. 1620)
Т. XI (1857) Origenis opera omnia. Περὶ ἀρχῶν libri quattuor, Exhortatio ad martyrium, Contra Celsum libri octo aliaque, (кол. 1932)
Т. XII (1862) Origenis opera omnia. Tomus secundus. Homiliae in Genesim aliaque (кол. 1708)
Т. XIII (1862) Origenis opera omnia. Tomus tertius. Homiliae in Canticum canticorum, Commentaria in Evangelium secundum Matthaeum aliaque (кол. 1988)
Т. XIV (1862) Origenis opera omnia. Tomus quartus. Commentaria in Evangelium Iohannis, in Epistolam S. Pauli in Romanos aliaque (кол. 1384)
Т. XV (1857) Origenis opera omnia. Tomus quintus. Hexaplorum quae supersunt. Genesis – I Regum (кол. 1444)
Т. XVI (1857) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars prior. Hexaplorum quae supersunt. L. II Regum – L. Psalmorum (кол. 1266)
Т. XVII (1859) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars secunda. Hexaplorum quae supersunt. Proverbia – Jeremias (кол. 1279-2394)
Т. XVIII (1863) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars tertia. Hexaplorum quae supersunt. Ezechiel – Zacharia (кол. 2400-3007). Philosophumena sive Omnium haereseum refutatio (кол. 3008-3468)

Saeculum IV

Т. XIX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Chronicorum libri duo. Veterum scriptorium opuscula chronologica et astronomica (кол. 1472)
Т. XX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus secundus. Historia ecclesiastica, Vita Constantini, Collectio antiquorum martyriorum aliaque (кол. 1588)
Т. XXI (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus tertius. Praeparatio evangelica (кол. 1716)
Т. XXII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quartus. Demonstratio evangelica, quaestiones evangelicae aliaque (кол. 1312)
Т. XXIII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quintus. Commentaria in Psalmos (кол. 1400)

(следва)

***

По-подробно съдържание на всички томове поотделно

Том 1
(1857)

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Климент Римски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Дисертация за авторите през I век (Денис-Николай льо Нури/ Nourry 1647-1724) (кол. 9-30, лат.)
Историческо-литературни уводи (prooemia historico-litteraria) към Посланията на св. Климент (кол. 30-198, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 30-43)
– мнения на новите (judicia recentiorum) (Патрик Янг, 1584-1652; Андреа Галанди, 1709-1779; Карл-Йозеф Хефеле, 1809-1893 и др.) (кол. 44-198)

Автентични трудове (Scripta genuina)
1. Първо послание до коринтяни (кол. 199-328)
2. Второ послание до коринтяни (кол. 329-348)
3. Две послания към девиците (кол. 349-358, сир. и лат.)

Спорни трудове (Scripta dubia)
4. Писма (Epistolae decretales) (кол. 459-508)
– фрагменти (кол. 509)
„Апостолски постановления“ (кол. 510-1156)
– Уводи (Жан-Батист Cotelier/Cotelerius 1629-1686; Джовани Доменико Манси 1692-1769 и др.) (кол. 510-542, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 543-554)
5. „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae), 8 книги (кол. 555-1156)
„Recognitiones“ (кол. 1157-1474)
– свидетелства на древните (кол. 1157-1171)
– дисертация за X-те книги „Recognitiones“ на св. Климент до Яков, брат Господен, преведени на латински от Руфин, аквилейски презвитер (Nourry, 1703 и др.) (кол. 1172-1206, лат.)
– предговор (Е. Г. Герсдорф, 1804-1874) (кол. 1201-1204, лат.)
– предговор на Руфин до епископ Гауденций (кол. 1205-1207, лат.)
6. „Recognitiones“ (версия на „Клементини“) (кол. 1208-1455, лат.)
– monumenta ad „Recognitiones“ (кол. 1456-1474)

Прибавки (Addenda) (кол. 1475-1476)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1476-1484)

https://archive.org/…/Patrologia_Graeca…/page/n1/mode/2up

***

Том 2
(1857)

I век

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Св Климент Монреале ок 1180 г

следват

Съборно послание на св. ап. Варнава; „Пастир“ на св. Ерм
и други от апостолския век

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

„Беседи“ (версия на „Клементини“) (кол. 9-468)
– свидетелства на древните (veterum testimonia) за „Клементините“ (кол. 9-11)
– уводна дисертация (dissertatio prooemialis) на Галанди, 1766 (кол. 12-19)
1. „Двадесет беседи“, приписвани (quae feruntur) на Климент Римски (кол. 20-468)
2. „Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ (кол. 469-603) („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
3. Литургия на св. Климент (кол. 604-616, лат.)
4. „Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.) (кол. 617-632)

Ефраим, епископ на Херсон
5. „За чудото, случило се с едно дете от свещеномъченика еп. Климент“ (кол. 633-646)

Св. апостол Варнава
Пролегомени (Prolegomena) (кол. 647-726)
– свидетелства на древните за него и писмото му (кол. 647-650)
– мнения на новите за писмото на св. ап. Варнава (Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus 1585-1644; Исак Вос/Isaacus Vossius 1618-1689; Nourry, 1703; Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Готфрид Лумпер 1747-1801; Хефеле, 1842) (кол. 651-726)
6. Съборно послание на св. ап. Варнава (кол. 727-782)

7. св. ап. Матия (Παραδόσεις, фрагмент) и св. ап. Вартоломей (сентенция) (кол. 783-789)

8. Папа Анаклет – писма и разпоредби (Epistolae et decreta) (кол. 789-892)

Св. ап. Ерм
– свидетелства на древните (кол. 819-833)
– дисертация за живота и писанията на св. Ерм (Нури) (кол. 834-859)
– за „Пастир“-а на св. Ерм (Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Лумпер, 1783) (кол. 860-891)
9. „Пастир“ на св. Ерм (кол. 892-1024)
– кн. I (кол. 892-913)
– кн. II (кол. 914-951)
– кн. III (кол. 952-1024)

„Завещания на 12-те патриарси“ (Testamenta XII patriarcharum) (кол. 1025-1167)
– свидетелства на древните (кол. 1025, лат.)
– дисертация (Нури) (кол. 1026-1029, лат.)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1030-1037, лат.)
10. „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (кол. 1037-1150)
– tabula chronologica (кол. 1151-1159, лат.)

„Писмо до Диогнет“ (кол. 1160-1186)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1160-1167, лат.)
11. „Писмо до Диогнет“ от незнаен (anonymus) апостолски мъж (кол. 1168-1186)

„Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ (кол. 1187-1248)
– свидетелства на древните (кол. 1187-1198, лат.)
– предговор (praefatio) на Галанди (кол. 1199-1215, лат.)
– откъс от предговора на Тишендорф (Konstantin von Tischendorf 1815-1874) (кол. 1216-1217, лат.)
12. „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ от презвитерите и дяконите на Ахея (кол. 1218-1248)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1249-1264)
Показалец на по-забележителните думи (Index verborum notabiliorum – на „Клементините“) (кол. 1265-1273)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1274-1277, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1278-1304)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_002

***

Том 3
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит

всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

Дион Ареоп 17 Патмос XII в

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (Prolegomena) (кол. 9-118)
– дисертация за трудовете на св. Дионисий (Nourry, 1703) (кол. 9-56, лат.)
– дисертация за схолиите на св. Максим Изповедник, Иоан Скитополски и Герман, константинополски патриарх (Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/de Rubeis, 1687-1775) (кол. 57-76, лат.)
– Балтазар Кордерий (1592-1650) от „Обществото на Иисус“. Общи бележки за по-лесно разбиране на св. Дионисий. Въведение към мистическата теология на св. Дионисий (кол. 77-107, лат.)
– Георги Пахимер (1242-1310) за трудовете на св. Дионисий (превод Б. Кордерий); различни епиграми към трудовете му (кол. 108-115)
– епиграми към трудовете на св. Дионисий (кол. 116-118)

1. „За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia), 15 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 119-369)

2. „За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia), 7 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 370-584)

3. „За божествените имена“ (De divinis nominibus), 13 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 585-996)

4. „За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum), 5 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 997-1064)

5. Писма (Epistolae), 11 писма (превод и бележки Б. Кордерий) (кол. 1065-1122)

6. Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi) (кол. 1123-1132, лат; Франкфурт, 1847)

Б. Кордерий. Речник към Дионисий (Onomasticum Dionysianum) (кол. 1133-1175, лат.)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1176-1188, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1189-1192, лат.)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_003/page/n1/mode/2up

***

Том 4
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит
всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

допълнителен том
включващ схолиите на св. Максим
следват различни автори (auctores), които са описали живота на св. Дионисий, или са защитавали неговото Ареопагитско достойнство

Дион Ареоп 16

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Печатарят към читателя (от венецианското издание 1755 г., т. II) (кол. 9-12, лат.)

Предговор на Petrus Lansselius/Петър Ланселий (1580-1632), презвитер на „Обществото на Иисус“ (кол. 13-14, лат.)

Предисловие (Prologus) на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (превод на Ланселий) и речник (кол. 15-23)
– тълкуване (interpretatio) на някои думи в тази книга (кол. 24-28)

Коментари на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (кол. 29-432)

1. Коментари на св. Максим към книгата „За небесната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 29-114)

2. Коментари на същия към книгата „За църковната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 115-184)

3. Схолии на същия Максим към книгата „За божествените имена“ (превод на Ланселий) (кол. 185-415)

4. Схолии на св. Максим към книгата „За мистическото богословие“ (превод на Ланселий) (кол. 416-432)

Добавка (Appendix)

5. Парафраза на Георги Пахимер към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Готфрид Тилман/Godefridus Tilmann, XVI в., сравнен с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 433-509)
– бележки на Ланселий към Парафразата на Пахимер (кол. 510-526)

6. Схолии на св. Максим към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Б. Кордерий) (кол. 527-576)

Разни писатели (scriptores) за живота на Св. Дионисий (кол. 577-1088)

7. „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт. (превод на Кордерий) (кол. 577-588)

8. Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“ (неизвестен преводач, сравнено с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 589-607)

9. За Дионисий Ареопагит от „Суда“ (изд. 1662 г., превод на Ланселий) (кол. 608-612)

10. Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 613-616)

11. Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“ (превод на Б.М. Касинат, на много места поправен от П. Ланселий) (кол. 617-668)

12. Методий (или Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 669-684)
– бележки на Ланселий (кол. 685-689)
– стихотворение за мъченичеството на св. Дионисий от лекаря Дионисий Герин (кол. 690-695)

13. „За живота на св. Дионисий Ареопагит, епископ на Атина, апостол и мъченик на франките“ (Petrus Halloix/Петър Халуа 1571-1656, презвитер на „Обществото на Иисус“) (кол. 613-869, лат.)
– „Четири въпроса за живота и трудовете на св. Дионисий“ (П. Халуа) (кол. 870-953, лат.)

14. Откъси (excerpta) от „Защита на Ареопагитиките срещу Йосиф Скалигер/Vindiciae Areopagiticae contra Iosephum Scaligerum“; Antverpiae, 1607) (Martinus Delrio/Мартин дел Рио 1551-1608) (кол. 954-981, лат.)

15. „Апологетическо изследване (disputatio apologetica) за св. Дионисий Ареопагит и неговите писания“ (П. Ланселий) (кол. 982-1011, лат.)

16. „Защита на Ареопагит срещу еретика калвинист“ от Joannes dominus de Chaumont (срещу Жан-Клод 1619-1687, пастор в Шарантон льо Пон) (кол. 1012-1025, лат.)

17. „За трудовете, които обикновено се наричат Ареопагитики; за автора, неговата вяра, дали е бил православен или еретик – аполинарист, монофизит, евтихианец. Дисертация срещу Мишел льо Киен и други“ (Бернардо де Роси) (кол. 1026-1079, лат.)

18. „Бележка към Св. Дионисий, парижки епископ и мъченик“ (кол. 1080-1088, лат.)
Показалец на предметите (Index rerum memorabilium) (1089-1097, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1098-1100, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu04mignuoft

***

Том 5
(1857)

II век

Св. Игнатий, антиохийски епископ
послания
както автентични, така и спорни и предполагаеми

следват

римските първосвещеници от II в., св. мъченик Поликарп
св. Мелитон Сардийски, Папий Иераполски, Поликрат Ефески, св Хегезип, Пантен и др.

писма, малки трудове, фрагменти

св Игнатий в Осиос Лука

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (кол. 9-624)
– свидетелства на древните за Посланията на св. Игнатий (според Галанди, 1765): Евсевий, Иреней, Теофил антиохийски, Атанасий, Иероним, Дионисий Ареопагит, Василий Велики, Иоан Златоуст, Теодорит, Леонтий, Максим Изповедник, Андрей Критски, Теодор Студит, Михаил Синкел, патр. Фотий (кол. 9-31)
– Предговор на Исак Вос към Посланията на св. Игнатий от 1646 г. (кол. 32-33, лат.)
– Мнение на Котелерий за Посланията на св. Игнатий (Амстердам, 1724) (кол. 34-36, лат.)
– Vindiciae Ignatianae, 1672 (Джон Пиърсън/John/Iohannes Pearson 1613-1686) (кол. 37-471, лат.)
– Предговор (кол. 37-74)
– Част I (кол. 75-269)
– Част II (кол. 270-471)
– Дисертация за Посланията на св. Игнатий – истински, интерполирани и предполагаеми (Д.-Н. льо Нури, Париж 1703) (кол. 472-565)
– Част I (кол. 472-547)
– Част II-III (кол. 548-565)
– Уводи за Посланията на св. Игнатий и неговото Мъченичество (Галанди, 1765) (кол. 566-584)
– За учението на св. Игнатий (Лумпер, 1783) (кол. 585-600)
– Критично изследване (Disquisitio critica) на традиционния текст (textus receptus) на Посланията на св. Игнатий (Хайнрих Денцингер/Henricus/Heinrich Joseph Dominicus Denzinger 1819-1883) (кол. 601-624)

Послания на св. Игнатий (по изданието на Хефеле; Тюбинген, 1837) (кол. 625-728)
– Предговор на Хефеле (кол. 625-642)
1. До ефесяни (кол. 643-661)
2. До магнезийци (кол. 662-673)
3. До тралийци (кол. 674-685)
4. До римляни (кол. 686-696)
5. До филаделфийци (кол. 697-707)
6. До смирненци (кол. 708-717)
7. До Поликарп (кол. 718-728)

Послания на св. Игнатий с добавки (interpolatae) (Котелерий, 1724)
– Бележка (monitum) на Котелерий (кол. 729-730)
1. До ефесяни (кол. 731-756)
2. До магнезийци (кол. 757-777)
3. До тралийци (кол. 778-800)
4. До римляни (кол. 801-817)
5. До филаделфийци (кол. 818-839)
6. До смирненци (кол. 840-857)
7. До Поликарп (кол. 858-872)

Предполагаеми (supposititiae)
1. До Игнатий от прозелитката Мария (кол. 873-880)
2. Игнатий до Мария (кол. 881-887)
3. До тарсийците (кол. 888-897)
4. До антиохийците (кол. 898-909)
5. До Херон, антиохийски дякон (кол. 910-918)
6. До филипяни (кол. 919-941)
7. До св. апостол и евангелист Йоан (кол. 942-943)
8. До Дева Мария, майка на нашия Господ Иисус Христос (кол. 944-945)
9. Похвала на св. Игнатий от Херон (кол. 946-947)
10. Фрагменти или Сентенции (кол. 948-960)
11. Сирийски откъси от Посланията (кол. 961-968)

1. Литургия на св. Игнатий (Евсевий Ренодо/Eusèbe Renaudot 1646-1720; Франкфурт, 1846) (кол. 969-978)

2. Мъченичество на св. свещеномъченик Игнатий Богоносец (Хефеле, 1847) (кол. 979-990)
– из кореспонденцията на имп. Траян (кол. 991-995)

Св. Поликарп, епископ на Смирна и мъченик (кол. 996-1045)
– За Посланието на св. Поликарп (пролегомени от Хефелe) (кол. 996-1004)
3. Послание на св. Поликарп, епископ на Смирна и свещеномъченик към филипяни (кол. 1005-1021)
– напомняне към фрагментите (Галанди) (кол. 1022-1024)
– Фрагменти (кол. 1025-1028)

4. Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп (кол. 1029-1045)

5. Послания на папа Еварист (I в.-до 109 г.) (кол. 1046-1057, лат.)

6. Послания на папа Александър I (I в.-до 115) (кол. 1058-1073, лат.)

7. Послания на папа Сикст I (I в.-до 125) (кол. 1074-1079, лат.)

8. Послание на папа Телесфор – общо до всички верни на Христос (I в.-до 136) (кол. 1080-1087, лат.)

9. Послания на папа Хигин (I в.-до 140) (кол. 1088-1093, лат.)

Папа Пий I (I в.-до 154)
– Дисертация за живота и писанията на папа Пий I (Галанди, 1765) (кол. 1094-1118)
10. Послания на папа Пий I (кол. 1119-1129, лат.)

11. Послание на папа Аникет към епископите на Галия (II в.-до 167) (кол. 1130-1133, лат.)

12. Послания на папа Сотер (II в.-до 174) (кол. 1134-1139, лат.)

13. Послания на папа Елевтерий (II в.-до 189) (кол. 1140-1144, лат.)

Св. Мелитон, епископ на Сарди в Азия (II в.-до 194) (кол. 1145-1250)
Бележка (Karl Christian/Carolus Christianus Woog 1714-1771; Лайпциг, 1744)
– За живота и заслугите на св. Мелитон (кол. 1145-1183)
– За писанията му (кол. 1183-1207)
14. Фрагменти на св. Мелитон (кол. 1208-1231)

15. Неавтентични (кол. 1231-1250)

16. Папий от Хиераполис (кол. 1251-1261)

17. Св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина (II в.) (бележка от Галанди) (кол. 1262-1266)

18. Аристид (II в.) (бележка от Лумпер, 1783) (кол. 1267-1268)

19. Агрипа Кастор (II в.-до 132) (кол. 1269-1271)

20. Аристон от Пела (ок. 100-160) (кол. 1272-1285)

21. Клавдий Аполинарий (II в.-до ок. 180) (кол. 1286-1302)

22. Св. Хегезип (ок. 110-180) (кол. 1303-1327)
– бележка от Галанди (кол. 1303-1307)
– фрагменти от пет книги Коментари за деянията на Църквата (кол. 1308-1327)

23. Пантен (II в.-до ок. 200) (по Routh; Оксфорд, 1814) (кол. 1328-1331)

24. Родон (II в.-до ок. 200) (кол. 1332-1337)

25. Максим, Иерусалимски епископ (II в.)
– фрагмент от За материята (кол. 1338-1355)

26. Поликрат, еп. Ефески (ок. 130-196) (кол. 1356-1365)
– бележка от Галанди
– фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
– „Деяния на св. Тимотей“

27. Св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска (II в.) (кол. 1366-1371)

28. Св. Серапион, антиохийски епископ (II в.-до 211) (кол. 1372-1375)

29. Аполоний (II- III в.) (кол. 1376-1385)

30. Останало от анонимни, някои от които са слушали апостолите, запазено от св. Иреней (кол. 1386-1402)
– напомняне от Рут, 1814

31. Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други (кол. 1402-1453)

Добавка (Appendix)

32. Страдание на свв. Епиподий и Александър (кол. 1454-1461, лат.)
– напомняне от Тиери Рюинар/Thierry Ruinart/Theodoricus Ruinartius 1657–1709 (Верона, 1731) (кол. 1454-1455, лат.)

33. Страдание на св. Симфориан (кол. 1462-1467, лат.)

34. Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия (кол. 1468-1474, лат.)

35. папа Виктор I (II в.-до ок. 199) (кол. 1475-1489, лат.)
– хронологико-исторически коментар за св. Виктор, римски папа и мъченик (acta Bolland. за 28 юли)
– послания на папа Виктор

36. Архей, епископ на Африка (кол. 1490)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1491-1504)

https://archive.org/details/patrologiaecurs92migngoog/page/n9/mode/2up

Том 6
(1857)

II век

Св. Юстин, философ и мъченик
Всички налични трудове
и също
които са оцелели от
Тациан, Хермий, Атенагор и св. Теофил

Юстин Философ

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на Пруденций Маран/Prudentius Maranus (1683-1762) за предишните издания, за учението, деянията и писанията на св. Юстин и други защитници на религията (кол. 9-205 лат.)
– Част I (кол. 9-22, лат.)
– Част II (кол. 23-105, лат.)
– Част III (кол. 106-205, лат.)

Откъси от предговора на йенския издател от 1842 (Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto 1816-1897) (кол. 206-226 лат.)

Св. Юстин Философ (кол. 227-800)

1. „Реч към елините“ (кол. 229-240)
2. „Увещание към елините“ (кол. 241-311)
3. „За монархията“ (кол. 312-325)
4. „Апология за християните към Антонин Пий“ (кол. 325-439)
5. „Апология за християните към римския сенат“ (кол. 440-469)
6. „Диалог с юдеина Трифон“ (кол. 470-800)

Тациан

7. „Против елините“ (кол. 801-887)

Атенагор Атински, християнски философ (кол. 888-1023)

8. „Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод (кол. 888-972)
9. „За възкресението на мъртвите“ (кол. 973-1023)

Теофил, антиохийски епископ

10. „До Автолик“ (кол. 1024-1167)
– кн. I (кол. 1024-1045)
– кн. II (кол. 1046-1119)
– кн. III (кол. 1120-1167)

Ермий философ

11. „Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“ (кол. 1168-1180)

Добавка (Appendix), включваща неавтентични трудове на Юстин, неговото Мъченичество, а също фрагменти от загубени трудове на Юстин, Тациан и Теофил

Част I (кол. 1181-1563)

Неавтентични (spuria) трудове на св. Юстин Философ

1. „Писмо до Зен и Серен“ (кол. 1183-1203)
2. „Изложение на правилното изповедание“ (кол. 1204-1240)
3. „Отговори към православните“ относно някои необходими питания [146] (кол. 1241-1400)
4. „Християнски въпроси към елините“ [5] (кол. 1401-1463)
5. „Елински въпроси към християните“ [15] (кол. 1464-1489)
6. „Опровержение (anatrope, confutatio) на някои аристотелистки учения“ (кол. 1490-1563)
– от „Физика“ (кол. 1493-1516)
– от „За небето“ (кол. 1517-1563)

Част II (кол. 1564-1604)

1. „Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“ (кол. 1566-1571)
2. Фрагменти от „За възкресението“ на св. Юстин, философ и мъченик (кол. 1572-1591)
3. Други фрагменти
– Юстин (кол. 1592-1600)
– Тациан, Теофил (кол. 1601-1604)

Показалци (Indices)
Показалец на гръцките думи (quae vel difficilia visa sunt vel notatu digna) (1605-1610)
Показалец на предметите, които се намират преди добавката (Index rerum ante appendicem) (1611-1677, лат.)
Показалец на предметите, които се намират в добавката (Index rerum quae in appendice) (1678-1695, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1696-1704, лат.)

„Предположения и поправки“ към всички писатели от този том (Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883; Париж, 1856) (кол. 1705-1815, лат.)

Показалец на писателите, споменати от Юстин мъченик, Тациан, Атенагор и Теофил, взет от Фабрициевата Bibliotheca graeca (кол. 1816-1820, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=pst.000005711826&view=1up&seq=9

Том 7
Първа част
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Иреней

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на René Massuet/Renatus Massuetus (1666-1716) (кол. 9-23 лат.)
Предишни дисертации към книгите на Иреней (кол. 24-173, лат.)
– Първа дисертация: За еретиците, които Иреней обсъжда в кн. I; за техните деяния, писания и учение (кол. 24-173, лат.)
– чл. 1: За Валентин (кол. 24-103, лат.)
– чл. 2: За учениците на Валентин (кол. 104-117, лат.)
– чл. 3: За учителите на Валентин (кол. 118-173, лат.)
– Втора дисертация: За живота и делата на св. Иреней; за 5-те му книги „Срещу ересите“ и за други, загубени писания (кол. 174-244, лат.)
– чл. 1: Животът и делата на св. Иреней (кол. 174-215, лат.)
– чл. 2: За 5-те книги на Иреней „Срещу ересите“ (кол. 216-238, лат.)
– чл. 3: За други писания на Иреней (кол. 239-244, лат.)
– Трета дисертация: За учението на Иреней (кол. 245-381, лат.)

За автентичността на Иренеевите книги „Срещу ересите“ (Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784) (кол. 382-404, лат.)

Откъси от пролегомените на Адолф Щирен/Adolphus Stieren (1813-1884; Лайпциг, 1853) (кол. 405-419, лат.)

Избрани свидетелства на древните за Иреней и неговите писания: Писмо на лионските и виенски мъченици до папа Елевтерий, Тертулиан, Евсевий, Епифаний, Кирил Иерусалимски, Василий Велики, Ефрем Сирин, Иероним, Августин, Теодорет, Григорий Турски, папа Григорий I, Анастасий Синаит, Максим Изповедник, Беда, патр. Фотий, Опровержение на Изповеданието (Confessio) на патр. Кирил Лукарис (кол. 420-430, лат.)

Флор, лионски дякон. Пролог към книгите „Срещу ересите“ (кол. 431-432, лат.)

Св. Иреней „Срещу ересите“ (кол. 433-1118) (текст по Massuet, 1702/1734) (с превод на Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581)
1. Книга първа (кол. 433-706; от 22 гл./670 кол. само лат.) (с превод и на Билий)
2. Книга втора (кол. 707-841, лат., отделни места на гр.)
3. Книга трета (кол. 842-971, лат., отделни места на гр.)
4. Книга четвърта (кол. 972-1118, лат., отделни места на гр.)

https://books.google.bg/books?id=pL7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 7
Втора част (bis)
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Кратко съдържание (Elenchus) (лат.)

Св. Иреней. „Срещу ересите“ (кол. 433-1223)

4. Книга пета (кол. 1119-1223, лат., отделни места на гр.)

Фрагменти от загубените съчинения на св. Иреней, епископ на Лион и мъченик (кол. 1224-1263)
– припомняне (admonitio) за следващите фрагменти (кол. 1224-1225)
5. Фрагменти (кол. 1226-1263)

Добавка към Иренееевите книги „Срещу ересите“, съдържаща фрагментите на гностиците, които споменава св. мъченик (кол. 1264-1321)
– Василид (кол. 1226-1269)
– Исидор (кол. 1270-1271)
– Валентин и валентинианци (кол. 1272-1281)
– „Птолемей към Флора“ (кол. 1282-1291)
– Хераклеон (кол. 1292-1321)

Предговори, пролегомени, бележки и наблюдения на всички онези, които са публикували или коментирали (illustrarunt) нови издания на Иреней (кол. 1322-1363, лат.)
– Посветително писмо от 1526 (Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536 (кол. 1322-1329)
– Посветително писмо от 1570 (Николай Галасий/Nicolas Des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581) и др. (кол. 1330-1333)
– Посветително писмо от 1571 (Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617) (кол. 1334-1339)
– Припомняне относно своя превод на глави от Иреней (Билий, кол. 1340)
– Спомняне (commonitio) към читателите за своетох издание на петте книги на Иреней (Фр. Феударденций/Franciscus Feudardentius) (кол. 1340-1351)
– Пролегомени за живота и писанията на Иреней, за различните им издания и за характера и замисъла (ratione ac consilio) на това най-ново (1352-1363)

Бележки на различни [автори] (variorum notae) към петте книги „Срещу ересите“ (кол. 1364-1846, лат.)
– към кн. I (кол. 1364-1525)
– към кн. II (кол. 1526-1599)
– към кн. III (кол. 1600-1687)
– към кн. IV (кол. 1688-1781)
– към кн. V (кол. 1782-1846)

Бележки на различни [автори] към фрагментите на св. Иреней (кол. 1847-1859, лат.)

Разночетения от по-малко значение (minoris momenti) (кол. 1860-1877)

Гръцки речник (glossarium) (кол. 1878-1883)
Латински речник (кол. 1884-1901)
Показалец на предмети изрази (rerum et sententiarum) (кол. 1902-2005)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2006-2015, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 2016-2020, лат.)

https://books.google.bg/books?id=7b7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 8
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички трудове, които са налични

(според оксф. изд. от 1715)

Климент Александрийски 1584 A Thevet

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Първи том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Историко-литературна справка (notitia) към Климент Александрийски (Йохан Алберт Фабриций/Johann Albert Fabricius, 1668-1736. Bibliotheca graeca; ново издание, под грижата на Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815. T. VII; Хамбург, 1801) (кол. 9-26, лат.)

Към читателя (от оксф. издание, 1715) (кол. 27-29, лат.)

Предговор на Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870 (Лайпциг, 1831) (кол. 30-32, лат.)

Свидетелства на древните: Евсевий, Кирил Александрийски, Епифаний, Дионисий Ареопагит, Иероним, Руфин, Сократ, Созомен, Пасхална хроника, Теодорит, Максим Изповедник, патр. Фотий, Синкел (кол. 33-49)

Климент Александрийски (кол. 50-1382)

1. „Увещание към елините“ [„Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes] (кол. 50-246)
2. „Педагог“ (кол. 247-684)
– кн. I, 13 гл. (кол. 247-376)
– кн. II, 12 гл. (кол. 377-553)
– кн. III, 12 гл. (кол. 554-684)
3. „Стромати“ (кол. 685-1382)
– кн. I, 29 гл. (кол. 685-929)
– кн. II, 23 гл. (кол. 930-1097)
– кн. III, 18 гл. (кол. 1098-1213)
– кн. IV, 26 гл. (кол. 1214-1382)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1383-1388)

https://books.google.bg/books?id=BwcRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 9
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички налични (εὑρισκόμενα) трудове

(според оксф. изд. от 1715)

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Втори том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
3. „Стромати“ (кол. 9-602)
– кн. V, 14 гл. (кол. 9-206)
– кн. VI, 18 гл. (кол. 207-401)
– кн. VII, 18 гл. (кол. 402-557)
– кн. VIII, 9 гл. (кол. 558-602)
4. „Кой богат ще се спаси“ (кол. 603-651)

Спорни трудове (dubia)

5. Откъси (excerpta) от Теодот и т.нар. „източно учение“ по времето на Валентин (interprete Roberto Pearse) (652-697)

6. Избрани места от пророчески писания (eclogue ex scripturis propheticis) (698-728)
Фрагменти
7. Adumbrationes (записки/скици)
– към Първо Послание от Петър (кол. 729-731)
– към Послание от Юда (кол. 732-733)
– към Първо и Второ Послание от Иоан (кол. 734-739)

8. Катени (кол. 740-743)
9. „Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
10. „За промисъла“, „За душата“ и др. (кол. 750-776)

Древни схолии (кол. 777-794)

Дисертации на Д.-Н. льо Нури за всички трудове на Климент Александрийски (кол. 795-1485)
– първа дисертация, 14 гл.: За „Увещание към елините“ и трите книги на „Педагог“ (кол. 797-999)
– втора дисертация, 25 гл.: За книгите на „Стромати“ (кол. 1000-1436)
– трета дисертация, 5 гл.: За други трудове на Климент Александрийски (кол. 1437-1485)

„Хронография“ (от сътворението на света до смъртта на Комод) на Климент Александрийски в сравнение (collata) с тези на Евсевий и Синкел (кол. 1486-1495)

Показалци (Indices)

Показалец на гръцките изрази (Index graecitatis) (кол. 1496-1549)
Показалец на авторите, цитирани от Климент Александрийски (кол. 1550-1559)
Показалец на забележителните (memorabilium) предмети у Климент Александрийски (кол. 1560-1621)
Показалец на думи, изрази и предмети, които се съдържат в трите дисертации на Д.-Н. льо Нури (кол. 1622-1681)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1682-1696)

https://books.google.bg/books?id=QAgRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 10
(1857)

III век

Св. наш отец Григорий Чудотворец
всички налични трудове

Григорий Чудотворец 2

следват

папа Зефирин и др римски първосвещеници;
св. Александър Иерусалимски, св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква, Юлий Африкан и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Зефирин, римски първосвещеник (до 217 г.)
Справка от първосвещеническата книга на папа Дамас и друга справка) (кол. 9-11, лат.)
Писма I-II (кол. 12-17, лат.)

Гай (Caius), римски презвитер (до 296 г.)
Справка от Галанди (кол. 18-24, лат.)
Фрагменти (кол. 25-35)

Юлий Африкан (ок. 160-240)
Справка от Фабриций (t. IV, 1795) (кол. 36-45, лат.)
Справка от Галанди (кол. 46-50, лат.)
Оцелели (quae supersunt) трудове (кол. 51-93)
– Писмо до Аристид (кол. 51-63)
– От петте книги „Хронография“, с превод и на св. Иероним (кол. 64-93)

Спорни трудове
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина (с припомняне от Галанди) (кол. 94-97, лат.)

Неавтентични
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос (кол. 98-108)

Св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик (до 222 г.) (кол. 109-131, лат.)

Св. Урбан I, римски първосвещеник (до 230 г.) (кол. 132-141, лат.)
Справка от първосвещеническата книга на пап Дамас и друга справка) (кол. 132-134, лат.)

Астерий Урбан (кол. 142-155)

Папа Понтиан (до 235 г.) (кол. 156-165)

Папа Антер (до 236 г.) (кол. 166-174)

Папа Фабиан (до 250 г.) (кол. 175-201)

св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик (до 251 г.) (кол. 202-206)

св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия (до ок. 283 г.) (кол. 207-235)

Теогност Александрийски (ок. 210-270 г.) (кол. 236-241)

Пиерий, александрийски катехист (до ок. 310 г.) (кол. 242-246)

Малхион, презвитер на Антиохийската църква (до ок. 269 г.) (кол. 247-260)

Св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата (ок. 170-235 г.) (кол. 261-962)
Предговори от изданието на Фабриций (Хамбург, 1716-1718) (кол. 261-270)
Дисертация на Г. Лумпер: За живота и писанията на св. Иполит (кол. 271-394)
Дисертация на Constantinus Ruggerius: За местопребиваването на св. Иполит (кол. 395-545)
Деяния на св. Иполит (кол. 546-569)
Свидетелства на древните (кол. 570-582)
Трудове и фрагменти (кол. 583-962)

Св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец (ок. 213-270 г.) (кол. 963-1252)

Св. Дионисий, александрийски епископ (до ок. 265 г.) (кол. 1253-1343)

Макарий Магнезийски (IV в.) (кол. 1344-1405)

Св. Архелай, епископ на Месопотамия (кол. 1406-1528)

Св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква (до 309 г.) (кол. 1529-1558)

Св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква (до ок. 305 г.) (кол. 1561-1574)

Прибавки (Addenda) (кол. 1575-1608)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1609-1620)

https://archive.org/details/patrologiaecursu10mignuoft

Том 11
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Ориген 1584

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 5-6, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 7-8, лат.)

Посветително писмо до Климент XII, върховен първосвещеник (pontifex maximus) от Шарл Деларю, бенедиктински презвитер и монах (кол. 9-12, лат.)

Предговор (кол. 13-35, лат.)

Общо припомняне към писмата на Ориген (кол. 36-37, лат.)
Писма (кол. 38-91, лат.)
1. Писмо до Африкан За историята на Сузана (кол. 38-86)
2. Писмо до Григорий [Чудотворец] (кол. 87-91)

3. „За възкресението“ (кол. 92-99, лат.)

4. Фрагменти от Оригеновите книги „Стромати“ (кол. 100-107, лат.)

„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“ (кол. 108-413, лат.)
Припомняне към книгите „За началата“ (кол. 108-111, лат.)
Пролог на презвитер Руфин (кол. 112-114, лат.)
5. „За началата“ на Ориген в 4 книги; превод на Руфин, аквилейски презвитер (кол. 115-413, лат.)
– кн. I (кол. 115-181)
– кн. II (кол. 182-247)
– кн. III (кол. 248-341)
– кн. IV (кол. 342-413)

6. „За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“ (кол. 414-561)

7. „Увещание за мъченичество“ (кол. 562-637)

8. „Срещу Целз“, 8 книги (кол. 638-1631)
Припомняне към осемте книги „Срещу Целз/Contra Celsum“ (кол. 638-641, лат.)
– Увод/Предговор на Ориген към томовете „Срещу Целз“ (кол. 642-650)
– кн. I (кол. 651-791)
– кн. II (кол. 792-919)
– кн. III (кол. 920-1027)
– кн. IV (кол. 1028-1180)
– кн. V (кол. 1181-1287)
– кн. VI (кол. 1288-1421)
– кн. VII (кол. 1422-1520)
– кн. VIII (кол. 1521-1631)

Бележки на един английски ерудит към книгата на Ориген „За молитвата“ (кол. 1632-1688)

Наблюдения (observationes) на Иоан Крой към кн. VI на Оригеновата „Срещу Целз“ (кол. 1689-1710)

Добавка

„Диалог за правилната вяра в Бога“. Припомняне (кол. 1711-1713, лат.)
9. „Диалог за правилната вяра в Бога“ на Адамантий (кол. 1714-1884)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. I (кол. 1885-1932)

https://books.google.bg/books?id=qAkRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 12
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-41, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания/коментари (ἐξηγητικά) към Битие (in Genesim) (кол. 42-45, лат.)
1. От Оригеновите коментари към Битие (кол. 46-145)
2. Беседи (homiliae) на Ориген към Битие с преводач Руфин (17) (кол. 146-262, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Изход (in Exodum) (кол. 263, лат.)
3. От Оригеновите коментари към Изход (кол. 264-297)
4. Беседи на Ориген към Изход (13) (кол. 298-395, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Левит (in Leviticum) (кол. 396, лат.)
5. Избрано (ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Левит (кол. 397-404)
6. Беседи на Ориген към Левит (16) (кол. 405-573, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Числа (in Numeros) (кол. 574-575, лат.)
7. Избрано от Ориген към Числа (кол. 576-583)
8. Беседи на Ориген към Числа (28) (кол. 586-805, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Второзаконие (in Deuteronomium) (кол. 805, лат.)
9. Избрано от Ориген към Второзаконие и Иисус Навин (кол. 806-823)
10. Беседи на Ориген към книга Иисус Навин (28) с пролог на Руфин (кол. 824-947, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книга Съдии (in librum judicum) (кол. 948, лат.)
11. Избрано от Ориген към Съдии (кол. 949-950)
12. Беседи на Ориген към книга Съдии (8) (кол. 951-990, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книги Царе (in libros regum) (кол. 991, лат.)
13. Избрано от Ориген към Първа книга Царе (кол. 992-995)
14. Беседи на Ориген към книги Царе (2) (кол. 996-1028, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иов (in Job) (кол. 1029, лат.)
15. Фрагмент от книгата на св. Иов с преводач Hilarius Pictaviensis (кол. 1030, лат.)
Избрано от Ориген към Иов (кол. 1031-1049)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Псалми (in Psalmos) (кол. 1050-1053, лат.)
16. От Оригеновите коментари към Псалми (кол. 1054-1685)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. II (кол. 1686-1703, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1704-1708, лат.)

https://books.google.bg/books?id=sLpDsFbzv2wC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 13
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-17, лат.)

1. Фрагменти на Ориген от книга Притчи Соломонови (кол. 18-34)

2. От малкия том „Към Песента“, който Ориген е написал в младостта си (кол. 35)

Предговор/пролог (prologus) на бл. Иероним до папа Дамас, към Изложение (expositio) на Песен на песните според Ориген (кол. 36, лат.)
3. Към Песен на песните на Ориген, в превод на божествения Иероним (4 кн.) (кол. 37-197, лат.)
4. Поредица от Прокопиевите извадки (excerpta) от Ориген, Песен на песните (кол. 198-215)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Исаия (кол. 216-217, лат.)
5. От 1 и 28 кн. на Ориген към Исаия (кол. 218-219, лат.)
6. Беседи на Ориген към виденията на Исаия (9) (кол. 220-253, лат.)

Напомняне към Оригеновите Беседи към Иеремия (кол. 254-255, лат.)
7. Беседи на Ориген към Иеремия (кол. 256-543, лат.)
8. Избрано (διεξηγητικαὶ ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Иеремия (кол. 544-605)
9. Избрано от тълкуванията на Ориген към Плачове (кол. 606-661)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иезекиил (кол. 662, лат.)
10. Коментари на Ориген към Иезекиил (14 беседи) (кол. 663-767, лат.)
11. Избрано от Ориген към Иезекиил (30 гл.) (кол. 768-825, лат.)

12. От тълкуванията към Осия (кол. 826-828)

13. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Матей (с преводач Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676; и стар превод) (кол. 829-1599)

Поредица от стария превод на Оригеновите коментари към Матей (кол. 1600-1799, лат.)

Пролог на св. Иероним към изяснението (explanatio) на св. Лука от Ориген (от изданието на Dominic Vallarsi, 1702-1771; Верона, 1766-1772) (1800-1801, лат.)

14. Беседи (39) на Ориген към Лука с преводач св. Иероним (кол. 1800-1901, лат.; фрагменти, 1902-1909)

Разночетения към т. XI-XII на коментарите на Ориген към Матей (Берлин, 1831) (кол. 1910-1945)

Аналитичен показалец към т. III (кол. 1946-1984, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1985-1988, лат.)

https://books.google.bg/books?id=LAoRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 14
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том четвърти

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-12, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иоан (кол. 13-20, лат.)
1. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Иоан, с преводач Ambrosius Ferrarius (кол. 21-829)
– т. 1-6 (кол. 21-304)
– т. 10-13 (кол. 305-523)
– т. 19-20 (кол. 524-679)
– т. 28-32 (кол. 680-829)

2. От Оригеновите беседи към Деяния на апостолите (кол. 830-831)

Руфин до Хераклий – Предговор към Обяснението (explanatio) на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 832, лат.)
3. Коментари на Ориген към Послание на бл. Павел към римляни (кол. 833-1293, лат.)
– предговор (кол. 833-837)
– кн. 1-3 (кол. 838-959)
– кн. 4-6 (кол. 960-1102)
– кн. 7-10 (кол. 1103-1291)
Руфин до Хераклий – Заключение към Обяснението на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 1292-1293, лат.)

4. От книгите на Ориген към Посланията към галатяни, ефесяни, колосяни, солуняни, Тит, Филемон, евреи (кол. 1294-1309, лат. освен откъс от Беседа към Евреи)

5. „Филокалия“ на Ориген (кол. 1310-1315)

Аналитичен показалец (кол. 1316-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NklFyxtsJoIC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 15
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“) на Ориген, които са оцелели. Увеличени на много места в сравнение с тези, които бяха издадени от Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius (1532-1590) и Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius (1550-1616). Извлече от ръкописи и издадени книги и представи с бележки Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741 (Париж, 1713)

Посветително (nuncupatoria) писмо (кол. 9-13, лат.)

Предговор (кол. 14-19, лат.)

Предварителни думи (praeliminaria) към Хексаплите на Ориген (11 гл.) (кол. 20-122, лат.)

Свидетелства за старите преводачи (кол. 125-140)

Хексапли

Напомняне към Битие (кол. 141-142)
1. Битие (кол. 143-334)

Припомняне към Изход (кол. 331-338)
2. Изход (кол. 335-522)

Припомняне към Левит (кол. 519-522)
3. Левит (кол. 523-710)

Припомняне към Числа (кол. 707-710)
4. Числа (кол. 707-794)

Припомняне към Девтерономион (кол. 791-794)
5. Девтерономион (кол. 795-930)

Припомняне към книга Иисус (кол. 927-930)
6. Иисус (кол. 927-1046)

Припомняне към книга Съдии (кол. 1043-1046)
7. Съдии (кол. 1043-1270)

Напомняне към книга Рут (кол. 1267-1270)
8. Рут (кол. 1267-1270)

Припомняне към книги Царе и Паралипомени (кол. 1267-1270)
1 Царе (кол. 1271-1442)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1443-1444, лат.)

https://books.google.bg/books?id=xXHYAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 16
Pars prior
(1857/1862)

III век

Ориген
всички налични трудове
с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том шести
Част I
Изчисти от безбройни грешки, уголеми с нови разночетения на преводачите и представи с немалко свои бележки
Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели
1. Книга 2 Царе, според евреите 2 Самуил (кол. 11-146)
2. Книга 3 Царе (кол. 143-198)
3. Книга 4 Царе (кол. 193-238)
4. Книга 1-2 Паралипомени (кол. 235-290)

Напомняне към книга Иов (кол. 287-290)
5. Иов (кол. 287-570)

Напомняне към книга Псалми (кол. 567-570)
6. Псалми (кол. 567-1266)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1267-1268, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu161mignuoft

Pars secunda
(1863)
Част II

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели

Напомняне към Притчи (кол. 1279-1282)
1. Притчи (кол. 1279-1494)

Напомняне към Еклезиаст (кол. 1491-1494)
2. Еклезиаст (кол. 1491-1570)

Напомняне към Песен на Песните (кол. 1567-1570)
3. Песен на Песните (кол. 1567-1610)

Големи и малки пророци

Напомняне към Исаия (кол. 1611-1614)
4. Исаия (кол. 1611-1986)

Напомняне към Иеремия (кол. 1983-1986)
5. Иеремия (кол. 1987-2278)

Напомняне към Плачове или Lamentationes на Иеремия (кол. 2275-2278)
6. Плачове (кол. 2275-2298)

Сирийски кодекс на Хексаплите (амброзиано-медиолански). Издаден и преведен на латински от Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826 (Лондон, 1787)
– от предговора на издателя на сирийския кодекс (кол. 2299-2302)
– пророчество на Иеремия според превода на 70-те (кол. 2303-2394, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2395-2396, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NB1VzW6W4bYC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Pars tertia et ultima
(1860)
Част III

следва
Книга „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“

Важно мнение (Avis important) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели (продължение и край/continuatio et finis)

Напомняне към Иезекиил (кол. 2399-2402)
1. Иезекиил (кол. 2399-2690)
Сирийски кодекс на Хексаплите. Пророчество на Иезекиил (кол. 2691-2765)

Напомняне към Даниил (кол. 2766)
Даниил според 70-те от „Тетраплите“ на Ориген. Извлече от единствения Хизиански кодекс и издаде в Рим, 1772 R.D. Vincentius de Regibus (кол. 2767-2928)
– свидетелства за Хизианския кодекс (Л. Алатий, Б. Монфокон и др.) (кол. 2767-2773, лат.)
– Даниил според 70-те (кол. 2774-2928)

Напомняне към малките пророци (кол. 1929)
2. Осия (кол. 2930-2951)
3. Иоил (кол. 2952-2953)
4. Амос (кол. 2954-2969)
5. Авдий (кол. 2970)
6. Иона (кол. 2971-2973)
7. Михей (кол. 2974-2981)
8. Наум (кол. 2982-2983)
9. Авакум (кол. 2984-2997)
10. Софония (кол. 2998-3001)
11. Агей (кол. 3002)
12. Захария (кол. 3003-3008/4)
13. Малахия (кол. 3007/5-3008/6)

„Φιλοσοφούμενα“ или „Опровержение на всички ереси“/Omnium haeresium refutatio. Пръв издаде от парижкия кодекс Емануел Милер/Emmanuel Miller, 1812-1886 (Оксфорд, 1851)
Предговор на Милер (1844) (кол. 3009-3012)
Предговор на Лудвиг Дункер/Hans Gottfried Ludwig Duncker/Ludovicus Duncker, 1810-1875 (1859) (кол. 3013-3014)
Съдържание (кн. 1-10) (кол. 3015-3016)

1. „Опровержение на всички ереси“
– кн. I (кол. 3017-3055)
– кн. IV (кол. 3056-3122)
– кн. V (кол. 3123-3205)
– кн. VI (кол. 3206-3292)
– кн. VII (кол. 3293-3346)
– кн. VIII (кол. 3347-3368)
– кн. IX (кол. 3369-3412)
– кн. X (кол. 3413-3454)

Забележки (Adnotationes) и прибавки (кол. 3455-3457)
Показалци към „Φιλοσοφούμενα“
Показалец на местата от Свещеното писание (кол. 3458-3459)
Показалец на местата от светските писания (ex scriptis prophanis) (кол. 3460)
Показалец на имената (кол. 3460-3468)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3469-3470, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6vIUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 17
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и старанието на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том седми

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica) от наскоро издадени катени

Напомняне (кол. 9-11, лат.)
1. Избрани места/Забележки (ἐκλογαί/adnotationes) на Ориген към Битие-Иов (кол. 12-57)
Тълкувания (ἐξηγητικά/enarrationes) на Ориген към Иов (кол. 58-105)
2. Избрани места (ἐκλογαί/excerpta) на Ориген към Псалми (кол. 106-149)
3. Избрани места (ἐκλογαί/fragmenta) на Ориген към Притчи (кол. 150-252)
4. Ориген към Песен на Песните (scholia in CC) (кол. 253-287)
5. Фрагменти на Ориген към Иезекиил (кол. 288)
6. Ориген към Евангелието според Матей, Лука, Иоан и Първо послание на Иоан (кол. 289-370)

Неавтентични

7. Към Иов на анонимен автор (кол. 371-521, лат.)
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)

8. Апология на мъченик Памфил за Ориген (кол. 522-615, лат.)

9. Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги (кол. 616-652, лат.)

„Origeniana“ на Петър Даниел Хует/Pierre-Daniel Huet/Petrus Danielus Huetius, 1630-1721 (кол. 653-1284, лат.)

Откъс от „Защита на Никейския символ“ (Defensio Fidei Nicaenae) на Георг Бул/George Bull, Georgius Bullius, 1634-1710 (кол. 1285-1330, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1331-1340, лат.)

https://books.google.bg/books?id=OgU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 18
(1857)

IV век

Св. наш отец Методий, епископ и мъченик
всички налични трудове

Методий от П 3 а

следват

свв. Петър и Александър, александрийски водачи (praesulum),
св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик,
Александър от Ликополис и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
Историко-литературна справка (кол. 9-17, лат.)
Свидетелства на древните за св. Методий, епископ и мъченик: Иероним, Григорий от Ниса, Епифаний, Андрей Кесарийски, Арета, Леонтий Византийски, Максим Изповедник, Иоан Солунски, Фотий, римски мартиролог, гръцки месецослов, синаксар към минея за 10 юли (кол. 18-26)
1. „Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia) (кол. 27-220)
Бележки на Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669 към „Пир на десетте девици“ (кол. 221-239, лат.)
Св. свщмчк Методий. Избрано и някои речи (ἐκλογαὶ καὶ λόγοι τινες/excerpta ac orations aliquot)
2. „За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio) (кол. 240-265)
3. От „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione) (кол. 266-330)
4. От „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis) (кол. 331-344)
5. От книгите „Против Порфирий“ (кол. 345-346)
6. „За Симеон и Анна“ (кол. 347-382)
7. Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum) (кол. 383-397)
8. Три фрагмента от Беседа За Господния кръст (кол. 398-403)
9. Други фрагменти на същия св. Методий (кол. 404-408)

Методий от П 2

Александър епископ на Ликополис
Справка (кол. 409-411, лат.)
1. Трактат „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum“ (кол. 412-448)

Св. Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 449-522)
Историко-литературна справка (кол. 448-451)
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Напомняне на Май (кол. 452-453)
„Деяния“ (кол. 454-466)
1. Послание (еpistola canonica) на св. Петър, александрийски епископ и мъченик, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара (кол. 467-508)
2. Послание на св. Петър до александрийската църква (кол. 509, лат.)
3. От „Книга за божеството“ на светейшия Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 510-511)
4. Фрагменти (кол. 512-522)

Св. Александър, александрийски епископ (кол. 523-608, сир. и лат.)
Справка (кол. 523-527, лат.)
Две дисертации на Лука Холщайн/Luka Holstenius за някои места от никейския събор
– първа дисертация (кол. 528-539, лат.)
– втора дисертация (кол. 540-546, лат.)
1. Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου (кол. 547-583)
Напомняне към следващата беседа (sermo) (кол. 584-585, лат.)
2. Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini) (кол. 586-608, сир. и лат.)

Св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик (кол. 609-794)
Справка (кол. 609-612, лат.)
1. Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio) с преводач Лъв Алатий (кол. 613-673)
2. Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор (кол. 674-675)
3. Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий (кол. 675-697)
Литургия на св. Евстатий (Renaudot. Liturgiarum orientalium collectio. Francofurti, 1847) (кол. 698-703, лат.)

Неавтентични

1. Коментар към „Шестоднев“ (ed. Leo Allatius. Lugduni, 1629) (кол. 704-706, лат.)
– към читателя
– коментар (Ὑπόμνημα) (кол. 707-794)
Лъв Алатий. Бележки към „Шестоднев“ от Евстатий Антиохийски (кол. 795-1065, лат.)

Тит, бострийски епископ
Справка (кол. 1066-1068, лат.)
1. Три книги Против манихеите, с преводач Franciscus Turrianus (кол. 1069-1263)
– кн. I (кол. 1069-1131)
– кн. II (кол. 1132-1207)
– кн. III (кол. 1208-1263)
2. Реч за Цветница (кол. 1264-1277)

Маркел, епископ на Анкира (кол. 1278-1306)
Диатриба за каузата на Маркел Анкирски/De causa Marcelli Ancyrani (от Монфокон) (кол. 1278-1298, лат.)
Предговор на Christ. Henr. Georg. Rettberg (Gottingae, 1794) (кол. 1299-1301, лат.)
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски и Изповедание на вярата на анкирската църква (кол. 1302-1306)

Теодор, хераклейски епископ (кол. 1307-1378)
Справка (от Лъв Алатий, „Диатриба за Теодор“) (кол. 1307, лат.)
1. От „Тълкование към Исаия“ (кол. 1308-1378)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1379-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BfMUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 19
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите (curis) на Анри Валоа, François Viger/Franciscus Vigerus (1590-1647), Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Справка (notitia) от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VII, 1801 (кол. 9-66, лат.)

Свидетелства на древните за Евсевий: писмо на Константин Велики, Евсевий Никомидийски, Иероним, Руфин, Августин, Филосторгий, Сократ, Созомен, папа Геласий, Пелагий, Евагрий, Григорий Велики, Геласий Кизикски, Александрийска хроника, Никифор в „История“ кн. VI и др. (кол. 67-83)
Свидетелства на древните против Евсевий: Маркел Анкирски, Епифаний, Атанасий, Иероним, Сократ, Теодорит, Антипатър Бострийски, от Седми вселенски събор, Фотий, Суда, Зонара, Бароний, Скалигер (кол. 84-98)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария. „Хроники“
Предговор на Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854 (Рим, 1833) (кол. 99-100, лат.)
1. „Хроники“, 2 кн. (кол. 99-598)
– кн. I (кол. 101-312)
– кн. II, с преводач и разширител (ampliator) св. Иероним (кол. 313-598)

Добавка (Appendix) към „Хрониките“ на Евсевий

Изчисление на презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis, ок. 1100-1180 (Милано, 1818) (кол. 599-742, лат.)
Предговор за Самуел (кол. 599-606, лат.)
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“ (кол. 607-742, лат.)

Малки трудове (opuscula) на древни писатели по хронология и астрономия (chronologica et astronomica)
Дени Пето/Denis Pétau/Dionisius Petavius, 1583-1652. „Към читателя“ (кол. 745-746)

Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ (Gemini Elementa astronomiae) с преводач Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599 (кол. 747-867)

Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“ (кол. 868-913)
Мнение (judicium) на Петавий за следващата книжка на Птолемей (кол. 868-869, лат.)
De apparentiis inerrantium et significationibus, с преводач Д. Петавий (кол. 870-913)

Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний (кол. 914-926)
Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г., в която беше осъществен първия събор, прославен в Никея (кол. 927-933)

От Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат с преводач Петавий (кол. 934-1001)
Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3 с преводач Петавий (кол. 1002-1135)

Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат (кол. 1136-1153)
„Родът и животът на Арат“ (кол. 1154-1166)

Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“ (кол. 1167-1217)

Св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“ с преводач Петавий (кол. 1218-1279)

монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“ (кол. 1280-1329)

Св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata (кол. 1330-1333)

Аеций. „За значението на небесните тела“ (кол. 1334-1337)

Дисертация за изгрева и залеза на звездите/De ortu et occasu siderum на Петавий (кол. 1338-1395, лат.)
Дисертация за гръцките ери и изчисления на Петавий (кол. 1396-1460, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1461-1466)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1467-1472, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6bwUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2nE7RTT0pvDVlb5s5R7JwPmJMBCtF1YjLO3TEqBBLECXu_eDx5srygx4E#v=onepage&q&f=false

Том 20
(1857)

IV век
Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

Eusebius von Caesarea

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Църковна история“, кн. 10. Анри Валоа поправи (emendavit) гръцкия текст като сравни четири ръкописни кодекса, преведе на латински и снабди със забележки (Париж, 1659)
Посветително писмо от Валоа (кол. 9-15, лат.)
Предговор към новото издание на Евсевиевата „История“ от Валоа (кол. 16-28, лат.)
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca (1594-1662), епископ на Тулуза, до блестящия и високообразован мъж Анри Валоа (кол. 29-44, лат.)

1. „Църковна история“ (кол. 45-905)
– кн. I, 13 гл. (кол. 45-129)
– кн. II, 25 гл. (кол. 130-211)
– кн. III, 39 гл. (кол. 212-301)
– кн. IV, 30 гл. (кол. 302-403)
– кн. V, 28 гл. (кол. 404-518)
– кн. VI, 46 гл. (кол. 519-655)
– кн. VII, 32 гл. (кол. 656-737)
– кн. VIII, 17 гл. (кол. 738-796)
– кн. IX, 11 гл. (кол. 797-840)
– кн. X, 9 гл. (кол. 841-905)

2. „Животът на цар (imperator) Константин“, кн. 4 (кол. 906-1232)
– кн. I, 59 гл. (кол. 910-973)
– кн. II, 73 гл. (кол. 974-1047)
– кн. III, 66 гл. (кол. 1048-1144)
– кн. IV, 75 гл. (кол. 1045-1229)
– 26 гл. от кн. V (кол. 1230-1235)

Реч (λόγος/oratio ad sanctorum coetum) на цар Константин към събранието на светиите, 26 гл. (кол. 1233-1316)

3. Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus) (кол. 1317-1439)

„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis). От книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Напомняне (кол. 1440-1441, лат.)
4. „Страдание“, ч. 1-2 (кол. 1442-1456)

5. Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber), 13 гл. (кол. 1457-1519)

Сборник (συναγωγή/collectio) „За древните мъченичества“ (фрагменти). От „Църковна история“ (кол. 1520-1535)

6. Писма на Евсевий (кол. 1536-1549)
– към кесарийците (кол. 1536-1544)
– към Констанция Августа (Flavia Iulia Constantia) (кол. 1545-1549)

Ред на епископите на Рим, Александрия, Антиохия и Иерусалим според Евсевий (кол. 1550, лат.)

Точен показалец (Index accuratus) на писатели, епископи и други бележити мъже, а също и еретици, споменати в Евсевиевите „Църковна история“, „За мъчениците на Палестина“ и в книгите „За живота“ и „За подвизите“ (de laudibus) на Константин (кол. 1550-1563, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1566-1575, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1576-1588, лат.)

https://books.google.bg/books?id=9JRBAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 21
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска. „Подготовка за Евангелието“. Franciscus Vigerus, Rothomagensis, презвитер на „Обществото на Иисус“ прегледа от ръкописни кодекси и похвалени (laudati) от самия Евсевий писатели, преведе на латински и снабди с бележки. Ново издание, след Парижкото от 1628, оксфордското и лайпцигското
Посветително писмо на Вигер до най-славния и уважаем (illustrissimus ac reverendissimus) господин Жан-Франсоа де Гонди, пръв архиепископ на Лутеция Парижка (кол. 9-15, лат.)
До християнския и искрен (candidus) читател (кол. 16-20, лат.)

1. Подготовка за Евангелието/ Προπαρασκευὴ εὐαγγελική/Praeparatio evangelica, 15 книги с преводач Fr. Vigerus (кол. 21-1408)
– кн. I, 10 гл. (кол. 21-90)
– кн. II, 8 гл. (кол. 91-151)
– кн. III, 17 гл. (кол. 152-227)
– кн. IV, 23 гл. (кол. 228-307)
– кн. V, 36 гл. (кол. 308-402)
– кн. VI, 11 гл. (кол. 403-505)
– кн. VII, 22 гл. (кол. 506-583)
– кн. VIII, 14 гл. (кол. 584-677)
– кн. IX, 42 гл. (кол. 678-764)
– кн. X, 14 гл. (кол. 765-841)
– кн. XI, 38 гл. (кол. 842-947)
– кн. XII, 52 гл. (кол. 948-1057)
– кн. XIII, 21 гл. (кол. 1058-1179)
– кн. XIV, 27 гл. (кол. 1180-1289)
– кн. XV, 62 гл. (кол. 1290-1408)

Показалец на писателите, похвалени в Евсевиевата „Подготовка за Евангелието“ (кол. 1409-1421, лат.)

Аналитичен/Най-сигурен (locupletissimus) показалец на достопаметностите (rerum memorabilium) (кол. 1422-1443, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1444-1456, лат.)

Припомняне (кол. 1457, лат.)
Разночетения и бележки от Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854 (кол. 1457-1666, лат.)
Dissertation sur l`authenticite des fragments de l`histoire phenicienne de Sanchoniathon, renfermes dans le premier livre de la Preparation evangelique par S. de Saint-Brisson (1839) (кол. 1667-1716, фр.)

https://books.google.bg/books?id=9V5FAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 22
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Доказване на Евангелието“, 10 кн. с преводач Бернардин Донат/Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Посветително писмо (кол. 9-11, лат.)
Галанди към читателя (кол. 12, лат.)

1. „Доказване на Евангелието/ Εὐαγγελικὴ ἀπόδειξις/Demonstratio evangelica“
– кн. I, 10 гл. (кол. 13-93)
– кн. II, 60 гл. (кол. 94-162)
– кн. III, 7 гл. (кол. 163-247)
– кн. IV, 17 гл. (кол. 248-333)
– кн. V, 30 гл. (кол. 334-410)
– кн. VI, 25 гл. (кол. 411-485)
– кн. VII, 3 гл. (кол. 486-566)
– кн. VIII, 5 гл. (кол. 567-648)
– кн. IX, 18 гл. (кол. 649-714)
– кн. X, 8 гл. (кол. 715-794)

2. „За писаното от Филострат за Аполоний Тиански поради предприетото от Хиерокъл сравнение между него и Христос“ (Еusebii contra Hieroclem liber) (кол. 795-868)

Трета част от всички трудове на Евсевий Памфил, епископ на Кесария

Екзегетически

За библейските занимания на Евсевий от Анджело Май (Рим, 1847) (кол. 869-874, лат.)
Евангелски въпроси
Напомняне на издателя (кол. 877-879, лат.)
3. От въпросите и решенията на Евсевий към Стефан (кол. 880-936)

4. От въпросите и решенията на Евсевий към Марин (кол. 937-957)

5. Допълнения към въпросите към Стефан и Марин. Части от по-цялостен труд по евангелски въпроси (кол. 958-1016)

Избрано от пророците (кол. 1017-1261)
От коментарите на Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680 (кол. 1017-1021)
6. Eclogae propheticae
– кн. I (кол. 1021-1089)
– кн. II (кол. 1090-1115)
– кн. III (кол. 1116-1191)
– кн. IV (кол. 1192-1261)

7. „За живота на пророците“, фрагменти (кол. 1262-1275)

8. „Съответствие на Евангелията“ (Canones decem harmoniae evangeliorum) (кол. 1274-1291)
Аналитичен показалец към „Доказване на Евангелието“ и „Срещу Хиерокъл“ (кол. 1292-1304, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1305-1312, лат.)

https://books.google.bg/books?id=kmIbxPhxTKsC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 23
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Коментари към Псалмите“. Извлечени от ръкописни кодекси, преведени на латински и снабдени с бележки, със старанието и труда на Бернар дьо Монфокон (Париж, 1707)

До Климент XI, върховен първосвещеник (кол. 9-11, лат.)

Предварителни думи към Евсевиевите „Коментари към Псалмите“ (кол. 12-62, лат.)
За продължението на Коментарите от Псалом 119 до края на Псалтира. Припомняне от издателя (Анджело Май; Рим, 1847) (кол. 63-64, лат.)

1. Коментари (ὑπομνήματα)
– към надписите на псалмите (кол. 65-71)
– Пс. 1-16 (кол. 76-165)
– Пс. 17-31 (кол. 166-279)
– Пс. 32-45 (кол. 280-413)
– Пс. 32-63 (кол. 414-623)
– Пс. 64-76 (кол. 624-901)
– Пс. 77-90 (кол. 902-1165)
– Пс. 91-104 (кол. 1166-1311)
– Пс. 91-117 (кол. 1312-1365)
– Пс. 118 (кол. 1366-1395)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1397-1400, лат.)

https://books.google.bg/books?id=_gU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 24
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том шести

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

1. Коментари към Псалмите от 119 до 150. Оцелели останки (reliquiae superstites) във ватиканските кодекси (кол. 9-75)

2. Фрагменти на Евсевий към Притчи (кол. 76-77)

3. Коментари към Исаия (кол. 78-525)

4. Фрагменти към Даниил (кол. 526-527)

Евсевий към Лука, припомняне (Анджело Май, 1847) (кол. 528-529)
5. Коментари към Евангелие от Лука, колкото е останало (quantum superest) във ватиканските кодекси (кол. 530-605)

6. Фрагмент към Послание към евреи (кол. 606)

Догматически трудове на Евсевий
Припомняне (кол. 607-608)

7. Фрагменти от труда „За Богоявление“ (кол. 609-692)

Припомняне към следващото трудче (opusculum) (кол. 693)
8. „За празнуването на Пасха“ (Περὶ τῆς τοῦ Πάσχα ἑορτῆς/De solemnitate Paschali) (кол. 694-706)

9. „Против Маркел, епископ на Анкира“, кн. 2 (кол. 707-825)
– кн. I (кол. 707-774)
– кн. II (кол. 775-825)

10. „За църковната теология против Маркел“, кн. 3 (кол. 826-1046)
– кн. I (кол. 826-896)
– кн. II (кол. 897-967)
– кн. III (кол. 968-1046)

Четиринадесет трудчета (opuscula)
1. „За вярата против Савелий“, кн. 2 (кол. 1047-1069, лат.)
2. „За възкресението“, кн. 2 (кол. 1070-1113, лат.)
3. „За безтелесния и невидим Бог“ (кол. 1114-1135, лат.)
4. „За безтелесната душа“, 2-ра кн. (кол. 1136-1143, лат.)
5. „За духовното мислене на човека“, 3-та кн. (кол. 1144-1146, лат.)
6. „За това, че Бог Отец е безтелесен“, 4-5-та кн. (кол. 1147-1169, лат.)
7. „За казаното от Господа: Не дойдох да донеса мир на земята“, 6-та кн. (кол. 1170-1181, лат.)
8. „За заповедта на Господ: Каквото ви казвам на ухото, разгласявайте го от покривите“, 7-ма кн. (кол. 1182-1189, лат.)
9. „За добрите и лошите дела“, 8-9-та кн. (кол. 1190-1207, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1208-1212, лат.)

https://books.google.bg/books?id=AV4wAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR0RZwGzxP4V5B6ZJadLeobM8Yd_bCkQWlFsicLFjyMbEYgayIcFfEuQPM8#v=onepage&q&f=false

Том 25
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (стр. iv, лат.)

Посветително писмо, прикрепено (praefixa) към венецианското издание. До светейшия наш господин Пий VI от Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani (1712-1786), епископ на Падуа (стр. v-vi, лат.)

Към читателя (от венецианското издание, 1777) (стр. vi, лат.)
Предговор към третия том на венецианското издание (стр. vii-x, лат.)
Предговор към трудовете на св. Атанасий, които сега за пръв път се публикуват събрани (collecta) (стр. x-xiv, лат.)
Писмо към бенедиктинското издание (1698) (стр. xiv-xv, лат.)
Предговор към всички (universa) трудове на св. Атанасий (1698) (xv-xliv, лат.)
Откъс от предговора на Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557 (стр. xlii-xliii, лат.)
Предговор към читателя в editio commeliniana (Хайделберг, 1601) (стр. xliii-xliv, лат.)
Предварителни думи от старите издатели на Атанасий. 1482 (Barnabas Celsanus и Petrus Brutus, края на XV в.); 1520 (Nikolaus Beraldus, 1473-1550); 1532, Лион (стр. xliv-lii, лат.)
Географска карта (стр. liii)

Напомняне към живота на св. Атанасий (стр. liv-clvi, лат.)
Отбелязвания (animadversiones) към живота и писанията на св. Атанасий (стр. clvi-clxxxiv, лат.)
Списък на александрийските и римските патриарси (стр. clxxxiv-clxxxv)
„Живот и дело“ (Βίος καὶ πολιτεία/Vita et conversatio) на светия наш отец и изповедник Атанасий, архиепископ на Александрия, от неизвестен автор (incerto auctore) (стр. clxxxv-ccxi)
„Животът на Атанасий“ от Фотий (стр. ccxii-ccxxii)
„Животът на Атанасий“ от Метафраст (стр. ccxxiii-ccxlvi)
„Атанасий, двадесети измежду патриарсите“, превод от арабски на Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720 (стр. ccxlvii-ccli, лат.)

Дисертация За годината в която е починал св. Атанасий, александрийски патриарх, от Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus, архиепископ на Анкира (1666-1736) (венец. изд., 1777) (стр. cclii-cclix, лат.)
„За почитта/De cultu към св. Атанасий“ (Acta Sanctorum Bolland.) (стр. cclix-cclxxiii, лат.)
Похвали (elogia) на някои от древните, отдадени (tributa) на Атанасий (стр. cclxxiv-cclxxx)

Напомняне към двете книги „Срещу езичниците“ и „За въплъщението“ (кол. 1-2, лат.)
1. Реч срещу езичниците/Λόγος κατὰ Ἑλλήνων/Oratio contra gentes (кол. 3-95)
2. Реч за въчовечаването (ἐνανθρώπησις) на Словото (de humana natura a Verbo assumpta) и за Неговото явяване (ἐπιφάνεια/adventus) при нас чрез тяло (кол. 96-197)
Припомняне към следващото „Изложение на вярата“ (кол. 198-199, лат.)
3. „Изложение на вярата“/Ἔκθεσις πίστεως/Expositio fidei (кол. 200-207)
Припомняне към следващия трактат (кол. 208, лат.)
4. За „Всичко ми е предадено от Моя Отец“ (кол. 208-219)
Напомняне към Съборно послание до епископите (кол. 220-221, лат.)
5. Съборно послание до епископите (кол. 221-239)
Припомняне към Апология против арианите (кол. 240-247, лат.)
6. Апология против арианите (кол. 240-410)
Припомняне към писмото За решенията на никейския събор срещу арианите (кол. 411-414, лат.)
7. Писмо за решенията на никейския събор (кол. 415-476)
Припомняне към писмото За Дионисий (кол. 477-478, лат.)
8. За Дионисий Александрийски (кол. 477-521)
Напомняне към писмото до Драконтий (кол. 522, лат.)
9. Писмо до Драконтий (кол. 522-534)
Припомняне към Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 535-536)
10. Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 537-593)
Напомняне към следващата Апология (кол. 594, лат.)
11. Апология към цар Констанций (кол. 594-642)
Припомняне към Апологията за своето изгнаничество (кол. 643, лат.)
12. Апология за своето изгнаничество (кол. 643-679)
Припомняне към писмо до Серапион за смъртта на Арий и към писмото до монасите (кол. 680-684, лат.)
13. Писмо до брат Серапион (кол. 680-690)
14. „История на арианите“, към монасите (691-796)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 797-804, лат.)

https://books.google.bg/books?id=gMYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2slLxi269MUoWJMFp3bx0TbciCqF3WbMZXkddUvKG_FIa4gbi3IlULzh8#v=onepage&q&f=false

Том 26
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към четирите Речи против арианите (кол. 9-11, лат.)
1. Речи против арианите (кол. 12-525)
– Реч първа (кол. 12-145)
– Реч втора (кол. 146-321)
– Реч трета (кол. 322-467)
– Реч четвърта (кол. 468-525)
Напомняне към следващите писма на св. Атанасий към Серапион (кол. 526-528, лат.)
2. Писма до тмуитския епископ Серапион (кол. 529-676)
– Писмо I, срещу богохулстващите и казващите, че Светият Дух е творение (кол. 529-607)
– Писмо II, срещу казващите, че Синът е творение (кол. 608-623)
– Писмо III, за Светия Дух (кол. 624-637)
– Писмо IV, пак за Светия Дух (кол. 638-676)
Напомняне към писмото за синодите (кол. 677-680, лат.)
3. Писмо за съборите, проведени в Римини, Италия и Селевкия, Исаврия (написано в 359 г.) (кол. 681-793)
Напомняне към тома до антиохийците (кол. 794-795, лат.)
4. Том of антиохийците (кол. 795-810)
Напомняне към следващите трудчета от времето на цар Йовиан (кол. 811-813, лат.)
Из кореспонденцията на Йовиан (кол. 814-823)
Напомняне към „Животът на Антоний“ (кол. 824-834, лат.)
5. „Живот и дело на светия наш отец Антоний“, написано и изпратено за монасите, живеещи в чужбина, с превод и на Евагрий (кол. 835-981)
Припомняне към следващата книга на Атанасий (кол. 982-983, лат.)
6. „За въплътеното явяване (de incarnatione) на Бог Слово и против арианите“ (кол. 984-1027)
Напомняне към писмото до африканските епископи (кол. 1028, лат.)
7. „Към честнейшите епископи в Африка против арианите“ (кол. 1029-1047)
Припомняне към писмото до Епиктет (кол. 1048-1049, лат.)
8. Писмо до коринтския епископ Епиктет против еретиците (кол. 1050-1069)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до Аделфий (кол. 1070-1071, лат.)
9. Писмо до епископа и изповедник Аделфий против арианите (кол. 1070-1083)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до философа Максим (кол. 1084-1085, лат.)
10. Писмо до философа Максим (кол. 1086-1090)
Напомняне към двете книги против Аполинарий (кол. 1091-1092, лат.)
11. Речи против Аполинарий (кол. 1093-1165)
– Реч I, за въплъщението на нашия Господ Иисус Христос (кол. 1093-1131)
– Реч II, за спасителното явяване на Христос (кол. 1132-1165)
Напомняне към следващите две писма (кол. 1166, лат.)
12. Писмо до презвитерите Иоан и Антиох; до Паладий (кол. 1166-1169)
Припомняне към следващите три писма (кол. 1170, лат.)
13. Писмо до монаха Амун; от 39-то празнично писмо; до Руфиниан (кол. 1170-1181)
Напомняне към следващите две писма до Луцифер (кол. 1182, лат.)
14. Писма към Луцифер (кол. 1182-1185, лат.)
15. Други писма (кол. 1186-1189)
Напомняне към книгата за Троицата и Светия Дух (кол. 1190, лат.)
16. За Троицата и Светия Дух (кол. 1190-1217, лат.)
17. Различни фрагменти (кол. 1218-1261)
Напомняне към голямата реч на Атанасий „За вярата“ (кол. 1262-1263, лат.)
18. Реч „За вярата“ (кол. 1264-1295)
Напомняне към речта „За търпението“ (кол. 1296-1297, лат.)
19. „За търпението“ (кол. 1296-1309)
20. Други фрагменти (кол. 1309-1338)
21. „Празнични писма“ (44 писма; Рим, 1853) (кол. 1339-1449, лат.)

Списък на кодексите, които сме ползвали за първите два тома на трудовете на Атанасий (кол. 1450-1451, лат.)
Речник/Onomasticon (кол. 1452-1461, лат.)
Аналитичен показалец към двата предишни тома (кол. 1462-1519, лат.)
Показалец към Празнични писма (кол. 1520-1522, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1523-1524, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TRJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 27
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към следващото писмо до Маркелин за тълкуването на Псалмите (от венец. изд., 1777) (кол. 9-10, лат.)
1. Към Маркелин за тълкуването (ἑρμηνεία) на Псалмите (кол. 11-45)
Припомняне към изложенията на Псалмите (кол. 46-55, лат.)
2. Съображение/гледище (ὑπόθεσις) към Псалмите (кол. 56-59)
3. Изложения (expositiones) към Псалмите (кол. 60-546)
– Пс. 1-16 (кол. 60-109)
– Пс. 17-31 (кол. 110-163)
– Пс. 32-45 (кол. 164-217)
– Пс. 46-63 (кол. 218-282)
– Пс. 64-76 (кол. 283-349)
– Пс. 77-90 (кол. 350-403)
– Пс. 91-104 (кол. 404-472)
– Пс. 105-117 (кол. 473-479)
– Пс. 118 (кол. 480-509)
– Пс. 119-150 (кол. 510-546)

Напомняне към следващите фрагменти (кол. 547, лат.)
4. Фрагменти от коментарите към Псалмите (кол. 548-590)
Писмо, прикрепено към римското издание от 1746 г., от Nikolaus Antonellus (кол. 591-596, лат.)
Предговор на Antonellus (кол. 597-648, лат.)
5. За заглавията на Псалмите (кол. 649-1343)
– Пс. 1-16 (кол. 649-700)
– Пс. 17-31 (кол. 701-763)
– Пс. 32-45 (кол. 764-829)
– Пс. 46-63 (кол. 830-899)
– Пс. 64-76 (кол. 900-967)
– Пс. 77-90 (кол. 968-1045)
– Пс. 91-104 (кол. 1046-1109)
– Пс. 105-117 (кол. 1110-1175)
– Пс. 118 (кол. 1176-1218)
– Пс. 119-150 (кол. 1219-1343)

6. Фрагменти към Иов и Песен (кол. 1344-1361)
Напомняне към речите или коментарите към Матей (кол. 1362-1363, лат.)

7. Фрагменти към Матей (кол. 1364-1389)
Напомняне към откъсите от коментарите към Лука (кол. 1390-1391, лат.)
8. Фрагменти към Лука (кол. 1392-1403)
9. Фрагмент към 1 Кор. (кол. 1404-1408)

Показалец на гръцките изрази (кол. 1409-1410)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1411-1412, лат.)

https://books.google.bg/books?id=aBJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 28
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-19, лат.)
Каталог на ръкописите и издателите, които сме използвали в изданието на този том (кол. 20-22, лат.)

Спорни (dubia)

1. „За въплъщението (τῆς σαρκώσεως) на Бог Слово“ (кол. 23-29)
2. „Свидетелства от Писанието за естественото общение на Отец, Син и Свети Дух“ (кол. 30-80)
3. Съборно послание (кол. 81-84)
4. „Изобличение на лукавството (лицемерието, театралниченето; τῆς ὑποκρίσεως) на тези около Мелетий и Евсевий от Самосата против единосъщието“ (кол. 86-89)
5. „За въплъщението на Бог Слово“ (кол. 90-95)
6. „За вечното съществуване (ὕπαρξις) на Сина и Духа с Бога, и към савелианстващите“ (кол. 96-121)
7. „Че Христос е един“ (кол. 122-132)
8. „За съботите и обрезанието, от Изход“ (кол. 133-142)
9. Беседа за семето/сеенето (εἰς τὸν σπόρον/de semente) (кол. 144-168)
10. Към „идете в отсрещното село и ще намерите вързана ослица“ (кол. 170-185)
11. Към страданието (εἰς τὸ πάθος) на Господа и кръста (кол. 186-250)
12. За девството, или за аскезата (подвижничеството, περὶ ἀσκήσεως) (кол. 252-281)
13. Кратък синопсис (преглед) на Божественото Писание, на Стария и Новия завет (кол. 286-437)

Неавтентични (spuria)

14. Диалог на събора в Никея срещу Арий (πρὸς Ἄρειον) (кол. 439-501)
15. „Против всички ереси“ (кол. 502-524)
16. Защо Мелхиседек е наречен „без баща, без майка и без родословие“ (кол. 525-530)
17. Към благочестивейшия цар Йовиан (кол. 531)
18. „За определенията“ (кол. 532-553)
19. Учение към водача Антиох (διδασκαλία πρὸς Α. δοῦκαν/doctrinа ad Antiochum ducem) (кол. 556-589)
20. Към велможата Антиох (πρὸς Α. ἄρχοντα) (кол. 590-597)
21. Към велможата Антиох за много и необходими въпроси, обсъждани (ζητημάτων ἀπορουμένων) в божествените писания, които трябва да се познават от всички християни (кол. 598-709)
22. Речения и обяснения (ῥήσεις καὶ ἑρμηνείαι) на притчите в светото Евангелиe (кол. 710-796)
23. Реч за чудото, станало в Бейрут, за иконата на нашия Господ и Бог (кол. 797-823)
24. От „Реч срещу латините“ (кол. 824-831)
25. Съчинение за учението (σύνταγμα διδασκαλίας) към монашестващите и всички християни, клирици и миряни (κληρικοὺς τε καὶ λαϊκούς) (кол. 836-845)
26. „Изложение (διατύπωσις) към тези, които искат да живеят в покой“ (кол. 846-849)
27. Писма до блаженейшия Кастор (кол. 850-905)

Беседи, които се разпространяват под името на Атанасий (кол. 906-1113)

Диалози (5) за Троицата, където разговарят православен и аномей арианин (кол. 1114-1285)

Речи срещу различни ереси (кол. 1286-1394)

Други трудчета (opuscula) (кол. 1395-1609)
– към някой държавник (кол. 1395-1408)
– за Божиите заповеди към тези, които се оттеглят от света (кол. 1409-1420)
– към монасите (кол. 1420-1426)
– за храма в Атина (кол. 1427-1431)
– за тялото и душата (кол. 1432-1433)
– писма на Атанасий и някои римски първосвещеници (кол. 1441-1485)
– „Живот и дело на светата блажена учителка Синклитикия“ (кол. 1486-1558)
– символ на вярата на св Атанасий (кол. 1568-1605)

Атанасиев лексикон (кол. 1610-1616)
Речник (Onomasticon) (кол. 1617-1622)
Аналитичен показалец (кол. 1623-1632, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1633-1636, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1637-1644)
Съдържание на предишните издания (кол. 1645-1653)
Показалец на трудовете на св. Атанасий (кол. 1654-1656)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978690&view=1up&seq=93

Том 29
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Животът на св. Василий Велики (Vita S. Basilii Magni), кесарийски архиепископ (43 гл.) (v-clxxvii)
Предговор от Julius Garnerius (clxxvii-ccxli)
Справка „Библиотеката“ на Фабриций (Харлес, т. IX, 1804) (ccxli-cclxxv)

Забележителни (praecipuae) предговори от стари издания (cclxxv- cclxxxiv)
– от парижкото издание, 1520 (cclxxv-cclxxvi)
– от хагското, 1528 (cclxxvi-cclxxvii)
– от базелското, 1532 (cclxxvii-cclxxix)
– от венецианското, 1535 (cclxxix-cclxxxi)
– от базелското, 1551 (cclxxxii)
– от базелското, 1556 (cclxxxiii)
– от парижкото, 1618 (cclxxxiii-cclxxxiv)

Преглед (еlenchus) на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този първи том (cclxxxiv-cclxxxv)

Откъси/извадки (excerpta) от боландистките „Деяния“ на св. Василий (cclxxxv-cccxvi)

Предварителен трактат и превод на „Последование на тройния празник“ (на тримата доктори – Василий Велики, Григорий Назиански и Иоан Златоуст) от Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715 (cccxvi- cccxcvi)

1. Беседи към „Шестоднев“ (кол. 1-207)
– Беседа I (кол. 1-27)
– Беседа II (кол. 28-51)
– Беседа II (кол. 52-77)
– Беседа IV (кол. 78-93)
– Беседа V (кол. 94-117)
– Беседа VI (кол. 118-147)
– Беседа VII (кол. 148-163)
– Беседа VIII (кол. 164-187)
– Беседа IX (кол. 188-207)
2. Беседи към Псалмите (кол. 208-494)
3. „Против Евномий“ (кол. 495-773)
– кн. I (кол. 495-572)
– кн. II (кол. 573-652)
– кн. III (кол. 653-671)
– кн. IV (кол. 672-709)
– кн. V (кол. 710-773)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 774-780, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BIwyAQAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 30
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Добавка към първия том на трудовете на св. Василий Велики
1. За устройството (κατασκευή/structura) на човека (кол. 9-71)
– Реч I (кол. 9-37)
– Реч II (кол. 38-61)
– Реч III (кол. 62-71)
2. Беседи към Псалмите (кол. 72-117)
3. Тълкувание (ἑρμηνεία/enarratio/commentarius) към пророк Исаия (кол. 118-667)
– гл. I (кол. 118-229)
– гл. II (кол. 230-279)
– гл. III (кол. 280-333)
– гл. IV (кол. 334-344)
– гл. V (кол. 345-425)
– гл. VI (кол. 426-445)
– гл. VII (кол. 446-473)
– гл. VIII (кол. 474-505)
– гл. IX (кол. 506-525)
– гл. X (кол. 526-553)
– гл. X-XI (кол. 554-565)
– гл. XIII (кол. 566-605)
– гл. XIV (кол. 606-629)
– гл. XV (кол. 630-643)
– гл. XVI (кол. 644-667)
4. „За девството“ (кол. 668-809)
5. „Περὶ τῶν συνεισάκτων/De contubernalibus“ (кол. 810-827)
6. „Против арианите“ (кол. 828-831, лат.)
7. Изложение на св.св. Василий Велики и Григорий Богослов за светата и православна вяра (кол. 832-835, лат.)

Апологетическа реч на нечестивия Евномий, срещу която написа възражение Василий Велики (кол. 836-868)

Евстатий. Превод на „Шестоднев“ на св. Василий (кол. 869-968, лат.)
– беседи I-III (кол. 869-903)
– беседи IV-VI (кол. 904-937)
– беседи VII-IX (кол. 904-967)

Бележки на Фронтон Дукеус към Шестоднев, Псалми, Против Евномий, Исаия (кол. 969-1114, лат.)
Отбелязвания/наблюдения на Федерик Морел (кол. 1115-1131, лат.)
Разночетения към „Шестоднев“, „Устройството на човека“ и „За рая“ (кол. 1132-1155)

Показалец на предметите и думите, които се намират преди Добавката (кол. 1156-1223)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1224, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978810&view=1up&seq=10

Том 31
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (от Пруденций Маран) (кол. 9-158, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този и следващия том (кол. 159-162, лат.)

1. „За поста“ (περὶ νηστείας) (кол. 163-197)
– реч I (кол. 163-184)
– реч II (кол. 185-197)
2. Беседа към „Пази се, да не влезе в сърцето ти беззаконна мисъл“ (Вт. 15:9) (кол. 198-217)
3. Реч за благодарността (Περὶ εὐχαριστίας/De gratiarum actione) (кол. 218-237)
4. За мъченицата Юлита (кол. 218-261)
5. Към казаното според Лука (12:18): „Ще съборя житниците си и ще съградя по-големи“ (кол. 262-277)
6. Беседа към богатите (кол. 278-303)
7. Беседа, произнесена по време на град и суша (кол. 304-328)
8. Беседа за това, че Бог не е причина за злините (кол. 329-353)
9. Беседа десета, против гневящите се (кол. 354-371)
10. Беседа за завистта (кол. 372-385)
11. Беседа към началото на Притчи (кол. 386-423)
12. Беседа, насърчаваща светото кръщение (кол. 424-443)
13. Беседа против пияниците (кол. 444-463)
14. Беседа за вярата (кол. 464-471)
15. Беседа към „В началото бе словото“ (кол. 472-482)
16. Беседа за мъченика Варлаам (кол. 483-489)
17. Беседа за мъченика Гордий (кол. 490-507)
18. Беседа за светите 40 мъченици (кол. 508-525)
19. Беседа двадесета, за смирението (кол. 526-539)
20. Беседа за това, да не се приковаваме към житейските неща (кол. 540-563)
21. Към младежите: как да извлекат полза от езическите слова (кол. 564-589)
22. Беседа за светия мъченик Мамант (кол. 590-599)
23. Против Савелий, Арий и аномеите („неподобните“) (кол. 600-617)

„Подвижнически“ (Ἀσκητικά) (кол. 619-691)
24. Слова (кол. 619-691)
– предварителен очерк (προδιαθύπωσις) (кол. 619-625)
– аскетическа реч и увещание за оттегляне от светския живот и духовно усъвършенстване (кол. 626-647)
– за аскезата, или как монахът да се украсява (кол. 648-652)
– за Божия съд (кол. 653-675)
– за вярата (кол. 676-691)
25. „Начало на етиката“ (Ἀρχὴ τῶν ἠθικῶν) (кол. 692-888)
26. Разширени определения (ὅροι κατὰ πλάτος/regulae fusius tractatae) за същото (кол. 889-1051)
27. По-кратки определения (κεφαλαία τῶν ὅρων τῶν κατὰ ἐπιτομήν/capita regularum brevius tractatarum) (кол. 1052-1305)
28. Наказания (ἐπιτίμια) (кол. 1306-1315)
29. Аскетически постановления (ἀσκητικαὶ διατάξεις/constitutiones asceticae) (кол. 1316-1428)

Добавка
30. Беседи (кол. 1429-1513)
31. „За кръщението“ (кол. 1514-1628)
32. Литургия на св. Василий (кол. 1629-1677)
33. Молитви или ексорцизми (εὐχαὶ ἤτοι ἐξορκισμοί) на св. Василий за тези, които страдат от демони и за всяка болест (кол. 1678-1685)
34. Други беседи (кол. 1686-1794)

Бележки на Фронтон Дукеус към речите За поста, и по различни други въпроси (argumentis) (кол. 1795-1829)
Бележки и наблюдения на Федерик Морел към някои беседи на св. Василий (кол. 1830)
Разночетения (кол. 1831-1843)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1844-1848, лат.)

https://books.google.bg/books?id=ZhfZAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 32
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор, в който се разисква (disseritur) за много въпроси, отнасящи се (pertinentibus) до учението на св. Василий (кол. 9-65, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този том (кол. 66, лат.)

1. За Светия Дух, към св. Амфилохий, епископ на Икониум, гл. 30 (кол. 67-218)
2. Писма (кол. 219-1112)
– сбирка (classis) I (46 писма от 357 до 370 г.) (кол. 219-381)
– сбирка II (245 писма от 370 до 378 г.) (кол. 382-1033)
– сбирка III (75 писма – недатирани, много съмнителни и някои неавтентични) (кол. 1034-1112)

Добавка към трети том на трудовете на св. Василий Велики
Напомняне (кол. 113-114, лат.)
3. Речи (24) за нравите (ἠθικοὶ λόγοι), избрани от Симеон Магистър и логотет от всички съчинения (πραγματείαι) на св. Василий Велики (кол. 1115-1382)
– първа, за добродетелта и порочността (кол. 1115-1133)
– втора, за преподаването и поучаването (νουθεσία) (кол. 1134-1146)
– трета, за любовта към Бога и ближния (кол. 1147-1153)
– четвърта, за милостта (ἐλεημοσύνη) (кол. 1154-1167)
– пета, за богатството и бедността (кол. 1168-1181)
– шеста, за алчността (πλεονεξία) (кол. 1182-1195)
– седма, за греха (кол. 1196-1217)
– осма, за покаянието (μετάνοια) (кол. 1218-1237)
– девета, за молитвата (кол. 1238-1245)
– десета, за поста (кол. 1246-1255)
– единадесета, за смъртта (кол. 1256-1277)
– дванадесета, за мъката и унинието (λύπη καὶ ἀθυμία) (кол. 1278-1287)
– тринадесета, за търпението и дълготърпеливостта (μακροθυμία) (кол. 1288-1297)
– четиринадесета, за бъдещия съд (кол. 1298-1305)
– петнадесета, за началството и властта (ἀρχὴ καὶ ἐξουσία) (кол. 1306-1315)
– шестнадесета, за лакомията и пиянството (кол. 1316-1327)
– седемнадесета, за гнева и омразата (кол. 1328-1335)
– осемнадесета, за завистта и клеветата (βασκανία) (кол. 1336-1345)
– деветнадесета, за благоразумието и необуздаността (σωφροσύνη καὶ ἀκολασία) (кол. 1346-1353)
– двадесета, за смирението и тщеславието (κενοδοξία) (кол. 1354-1359)
– двадесет и първа, за успеха (εὐτυχία), неуспеха и разумността (φρόνησις) (кол. 1360-1365)
– двадесет и втора, за промисъла (кол. 1366-1373)
– двадесети трета, за душата (кол. 1374-1376)
– двадесет и четвърта, за почитта към родителите, за старостта и младостта (кол. 1377-1381)
Показалец за местата, от които тези 24 речи са били съставени (compositi) (кол. 1382, лат.)

П. Маран. Прибавки и поправки (Addenda et emendanda) (кол. 1383-1388, лат.)
Бележки на Фронтон Дукеус към книгата „За Светия Дух“ (кол. 1389-1394)

Ред на писмата на св. Василий Велики (кол. 1395-1408)
Азбучен показалец на писмата (кол. 1409-1412)
Показалец на предметите и думите, които се намират в трети том преди Добавката (кол. 1413-1437, лат.)
Показалец на предметите и думите, които се намират в Добавката (кол. 1438-1442, лат.)
Аналитичен показалец на предметите и думите, които се намират в четвърти том (кол. 1442-1539, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1540-1562, лат.)

https://books.google.bg/books?id=lsYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 33
(1857)

IV век

Св. наш отец Кирил, иерусалимски архиепископ
всички налични трудове
с усърдието и труда (studio et opera) на
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/ Antonius Augustinus Touttaeus (1677-1718), бенедиктински монах и презвитер
следват
оцелелите писания или фрагменти на
Петър II и Тимотей, александрийски предстоятели,
Аполинарий Лаодикийски, Теодор Тарсийски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
Предговор (кол. 9-29, лат.)
Справка за ръкописните кодекси, съобразно които това издание е поправено (castigata) (кол. 9-29, лат.)
Дисертации за Кирил
– дисертация I, 15 гл. (за живота и делата на св. Кирил Иерусалимски) (кол. 32-123, лат.)
– дисертация II, 6 гл. (за писанията на св. Кирил и най-много за катехизисите) (кол. 124-167, лат.)
– дисертация III, 13 гл. (за различни части на Кириловото учение) (кол. 168-293, лат.)
Свидетелства на древните за св. Кирил Иерусалимски и неговите писания: Епифаний, Иероним, Филосторгий, Сократ, Созомен, Теодорит, Евстратий, Леонтий, Анастасий Синаит, Симеон Метафраст, Евтихий Александрийски, Кедринос, Никифор Калист, римски мартиролог, гръцки миней (кол. 294-321)

1. Катехизиси (23) на св. Кирил, иерусалимски архиепископ (кол. 322-1127)
– прокатехизис (кол. 331-366)
– първи катехизис (кол. 367-378)
– втори катехизис (кол. 379-423)
– трети катехизис (кол. 424-449)
– четвърти катехизис (кол. 450-503)
– пети катехизис (кол. 504-532)
– иерусалимски Символ, събран от различни места на Кириловите катехизиси (кол. 533-535)
– шести катехизис (кол. 536-603)
– седми катехизис (кол. 605-622)
– осми катехизис (кол. 623-635)
– девети катехизис (кол. 636-657)
– десети катехизис (кол. 658-689)
– единадесети катехизис (кол. 690-723)
– дванадесети катехизис (кол. 724-769)
– тринадесети катехизис (кол. 770-822)
– четиринадесети катехизис (кол. 823-865)
– петнадесети катехизис (кол. 866-915)
– шестнадесети катехизис (кол. 916-965)
– седемнадесети катехизис (кол. 966-1012)
– осемнадесети катехизис (кол. 1013-1059)
– деветнадесети катехизис (кол. 1060-1075)
– двадесети катехизис (кол. 1076-1084)
– двадесет и първи катехизис (кол. 1085-1094)
– двадесет и втори катехизис (кол. 1095-1105)
– двадесет и трети катехизис (кол. 1106-1127)

2. Беседа за болния, който лежал до къпалнята (Иоан 5:2-16) (кол. 1128-1153)

3. Писмо до цар Константин за явилия се в небесата знак на кръст от светлина (кол. 1154-1178)
Фрагменти от загубени трудове на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1179-1182)
Трудове, приписвани (supposita) на св. Кирил

4. Реч за посрещането (ὑπαπαντή) на нашия Господ и Спасител Иисус Христос при Симеон Богоприимец (кол. 1183-1204)

Неавтентични писма до и от папа Юлий (кол. 1205-1210)

Избрани посветителни писма, предговори и наблюдения на издателите на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1211-1272, лат.)
– на Joannes Grodecius, 1525-1596 (Братислава, 1564) (кол. 1211-1218, лат.)
– на Jean Prevost/Joannes Prevotius, 1585-1631 (Париж, 1608) (кол. 1219, лат.)
– на Thomas Milles, 1671–1740 (Оксфорд, 1703) (кол. 1220-1260, лат.)
Описание и история на базиликата на Възкресението (кол. 1261-1272, лат.)

Пeтър II, александрийски епископ (кол. 1273-1293)
Справка (кол. 1273-1275, лат.)
1. Съборно послание (при Теодорит IV,22) (кол. 1276-1293)

Тимотей, александрийски епископ (кол. 1294-1309)
Справка (кол. 1294-1295, лат.)
1. Канонически отговори (ἀποκρίσεις κανονικαί) (кол. 1296-1307)
2. Писмо до Диодор, епископ на Тир (кол. 1308-1309, лат.)

Аполинарий, лаодикийски епископ (кол. 1310-1537)
Справка (кол. 1310-1313, лат.)
1. Превод на Псалтира
– Пс. 1-16 (кол. 1314-1329)
– Пс. 17-31 (кол. 1330-1353)
– Пс. 32-45 (кол. 1354-1377)
– Пс. 46-63 (кол. 1378-1399)
– Пс. 64-76 (кол. 1400-1422)
– Пс. 77-90 (кол. 1423-1449)
– Пс. 91-104 (кол. 1450-1471)
– Пс. 105-117 (кол. 1472-1491)
– Пс. 118 (кол. 1492-1505)
– Пс. 119-150 (кол. 1506-1537)

Исаак, християнин от юдей (кол. 1538-1545, лат.)
Справка (кол. 1538-1541, лат.)
1. За вярата. За светата Троица и въплъщението на Господа (кол. 1542-1545, лат.)

Теодор, тарсийски епископ (кол. 1546-1627)
Справка (кол. 1546-1561, лат.)
1. Фрагменти от катените (кол. 1562-1627)
Прибавки към Аполинариевия превод на Псалмите (кол. 1628-1633)

Показалец на предметите, които се съдържат в Кириловите катехизиси, в бележките, добавката и предшестващите (praeviis) дисертации (кол. 1634-1715, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1716-1720, лат.)

Том 34
(1860)

IV век

Св. наши отци Макарий Египетски и Макарий Александрийски
всички налични трудове
следва
отново прегледана (recognita) от същите издатели
„Лавсаик“ (Historia Lausiaca) от Паладий Еленополски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7, лат.)

Мнение/предисловие (avis) на издателите (кол. 8, фр.)

За „Животите“ за светите Макариевци, Египетски и Александрийски. Критически и исторически въпроси, 8 гл. (кол. 9-176, лат.)
– пролегомени (кол. 9-37, лат.)
– Паладий за св. Макарий Египетски (кол. 38-63, лат.)
– Паладий за св. Макарий Александрийски (кол. 64-103, лат.)
– Руфин за св. Макариевци (кол. 104-113, лат.)
– Евагрий, Иероним, Касиан за св. Макариевци (кол. 114-123, лат.)
– кн. III-VII от collectio Rosweidiana за животите на отците и изреченията на св отци за св. Макариевци (кол. 124-149, лат.)
– за изданията на Possinus и Cotelerius (кол. 150-159, лат.)
– Сократ, Созомен и други църковни писатели за Макариевците (кол. 160-176, лат.)

Първа добавка, съдържаща „Деянията“ на светите Макариевци
– Животът на св. Макарий Египетски от Паладий (кол. 177-183)
– Животът на св. Макарий Александрийски от Паладий (кол. 184-199)
– други места от „Лавсаик“ и някои кодекси (кол. 200-229)

Втора добавка, съдържаща „Изреченията“ (ἀποφθέγματα) на светите Макариевци (кол. 230-263)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791. Две дисертации за писанията на св. Макарий Египетски (кол. 264-283, лат.)

Първо издание на Беседите на св. Макарий Египетски. Предговор към латинския превод на беседите на Joannes Picus (Париж, 1559) (кол. 284-299, лат.)
Предговор на Zacharias Palthenius, 1570-1615 (Франкфурт, 1594) (кол. 300-307, лат.)
Статията в „Суда“ (кол. 310)
Предговор към изданието от 1622, Париж от Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626 и др. (кол. 310-316, лат.)
1. Беседи на св. Макарий Египетски (кол. 317-323)
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686. Пролегомени към трудчетата на св. Макарий Египетски, издадени от самия него (Париж, 1684) (кол. 324-351, лат.)
Johann Georg Pritius, 1662-1732. Предговор към изданието на беседите на св. Макарий Египетски (Лайпциг, 1714) (кол. 352-369, лат.)
Пролегомени на Андреа Галанди (кол. 370-377, лат.)
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717 и William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713. За св.св. Макарий Египетски и Александрийски (кол. 378-391, лат.)
Й.А. Фабриций. За животите и писанията на св.св. Макарий Египетски и Александрийски (Харлес, 1802; т. VIII) (кол. 392-400, лат.)
2. Писма и молитви на Макарий Египетски (кол. 401-448)
3. Духовни беседи (50) на св. Макарий Египетски (кол. 449-821)
– Беседи 1-10 (кол. 449-543)
– Беседи 11-20 (кол. 544-655)
– Беседи 21-30 (кол. 656-727)
– Беседи 31-40 (кол. 728-767)
– Беседи 41-50 (кол. 768-821)
4. Аскетически трудчета (кол. 822-970)
– за пазенето на сърцето (кол. 822-841)
– за съвършенството в Духа (кол. 842-852)
– за молитвата (кол. 853-865)
– за търпението и различаването (διάκρισις) (кол. 866-889)
– за издигането на ума (кол. 890-907)
– за любовта (кол. 908-935)
– за свободата на ума (кол. 936-967)
– правило към монасите (кол. 968-970, лат.)

Св. Серапион, Макарий, Пафнутий и другият Макарий. „Правило към монасите“ (кол. 971-982, лат.)
Източно правило, избрано от правилата на източните отци – от дякон Вигилий (кол. 983-990, лат.)
Паладий, еленополски епископ. „Лавсаик“
Предговор на Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584 (Дукеус; Париж, 1624) (кол. 991-994, лат.)
Предговор на Паладий (кол. 997-1010)
Ἡ πρὸς Λαύσον ἱστορία/Historia Lausiaca, 151 гл. (кол. 1007-1261)
Забележка от Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629 (кол. 1262-1278, лат.)

Аналитични показалци към св.св. Макарий Египетски и Макарий Александрийски (кол. 1279-1293, лат.)
Показалец към „Лавсаик“ (кол. 1294-1302, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1303-1308, лат.)

***

(по технически причини размествам реда – вм. 35 давам 40. Ще се случва и по-нататък, с Божия помощ)

Том 40
(1863)

IV век

Св. египетски Отци
всички трудове
предхождат ги (praecedunt)
всички оцелели (quae supersunt) трудове
на
Филон Карпасийски, Астерий Амасийски, Немезий Емески, Иероним Грък

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Филон, епископ на Карпасия. „Тълкуване (ἑρμηνεία) към Песен на песните“ (изд. халкедонски епископ Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774; Рим, 1772) (кол. 9-154)
Предговор (кол. 9-26, лат.)
1. „Тълкуване (ἑρμηνεία/enarratio) към Песен на песните“ към презвитер Евстатий и дякон Евсевий (кол. 27-154)

Св. Астерий, амасийски епископ (кол. 27-154)
Историческа и литературна справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. IX, стр. 513 (кол. 155-159, лат.)
Предговор на François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679 (кол. 160-162, лат.)
1. Беседи (21) на св. Астерий (кол. 163-477)
– за богатия и за Лазар (Лука, 16:19) (кол. 163-179)
– за неправедния пристойник (Лука, 16:1) (кол. 180-193)
– против алчността (πλεονεξία) (кол. 194-215)
– против празника „Календи“ (кол. 216-225)
– за „позволено ли е човеку да напусне жена си по всяка причина?“ (Мат., 19:3) (кол. 226-239)
– за пророк Даниил и за Сусана (Дан., 13:2) (кол. 240-249)
– за слепия от рождение (Иоан, 9:1) (кол. 250-263)
– похвала на светите първовърховни (κορυφαίους) апостоли Петър и Павел (кол. 264-299)
– похвала за св свещеномъченик Фока (кол. 300-313)
– десета, похвала за светите мъченици (кол. 314-333)
– разказ (ἔκφρασις) за всехвалната мъченица Евфимия (кол. 334-337)
– похвала за св. първомъченик Стефан (кол. 338-354)
– насърчение (προτρεπτικός) за покаяние (кол. 355-369)
– за началото на поста (кол. 370-389)
– към Пс. 5, първа-пета (кол. 390-443)
– двадесета, към Пс. 6 (кол. 444-459)
– към Пс. 7 (кол. 460-477)
Добавка към Астерий, от „Амфилохии“ на Фотий. „Колко Астериевци е имало и какво е било тяхното мнение (δόξα/opinio)“ (кол. 478-479)

Немезий, епископ на Емеса (кол. 480-844)
Историческа справка (кол. 480-483, лат.)
Предговор на Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811 (Хале, 1802) (кол. 484-486, лат.)
Обяснение (explicatio) на съкращенията и справка за изданията, кодексите, преводите и останалите трудове, които са използвани (adhibita) в това издание (кол. 487-491, лат.)
Предговор към антверпенското издание (Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577 et Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589) (кол. 492-495, лат.)
Предговор към оксфордското издание (кол. 496-500, лат.)
Фабриций за Немезий. Bibliotheca graeca; т. VII, стр. 549 (кол. 501-502, лат.)
1. „За природата на човека“, 44 гл. (кол. 503-817)
Забележки на оксфордския издател към Немезий (кол. 819-844, лат.)

блаж. Иероним, гръцки богослов
Историческа справка (кол. 845-846, лат.)
1. Диалог за Светата Троица между евреин и християнин (кол. 847-859)
2. „Старание (φιλοπονία), полезно за всеки християнин“ (кол. 860-866)

Египетски отци от IV век
Св. Орсиезий, тавенисийски авва (кол. 867-895)
Св. Серапион, тмуитски епископ (кол. 896-941)
Св. Пахомий, тавенисийски авва (кол. 942-952)
Св. Антоний Велики (кол. 953-1102)
Св. авва Исаия (кол. 1103-1213)
Евагрий Понтийски (кол. 1214-1286)

Том 41
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър
всички трудове, които беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)
прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения Дени Пето от Орлеан (Париж, 1622)

Том първи

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (4 стр. без ном., лат.)
Справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VIII, 1802 (стр. i-xiv, лат.)
– животът на св. Епифаний
– други Епифаниевци
– издания на св. Епифаний
– налични автентични писания
– загубени писания
– съмнителни, които изглежда слядва да се отдадат (tribuenda) на някойпо-късен Епифаний
– неиздадени
Посветително писмо от Пето до кардинал Франсоа дьо Ларошфуко (Rupifucaldius), 1558–1645 (да не се бърка с писателя, 1613-1680) (кол. 9-15, лат.)
До католическия и искрен (catholicus et candidus) читател (кол. 16-19, лат.)
Някои похвали на древните за Епифаний (Иероним, Августин, Созомен) (кол. 20-23)
„Животът на св. Епифаний“. Откъси/извадки от казаното от Иоан, негов ученик (кол. 24-73)
Полибий, епископ на Ринокорури. Останалото от неговия „Живот на св. наш отец Епифаний, епископ на Константия“ (кол. 74-115)
„Деяния на св. Епифаний“ , 7 гл. от Daniel von Papenbroeck/Paperbrochius, 1628-1714 (от боландистките „Деяния на светиите“ т. III; Венеция, 1738) (кол. 116-151, лат.)
Дени Пето. „Предварителни размишления“ (προθεωρία) към труда на Епифаний, надписан „Panarium“ (кол. 152-154, лат.)
Писмо на презвитерите Акакий и Павел до Епифаний и отговор (кол. 155-172)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“ (Panarium sive arcula)
– кн. I, t. 1 (1-20 ерес) (кол. 173-285)
– кн. I, t. 2 (21-33 ерес) (кол. 286-577)
– кн. I, t. 3 (34-46 ерес) (кол. 578-849)
– кн. II, t. 1 (47-64 ерес) (кол. 850-1199)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1200, лат.)

Том 42
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър

всички трудове, което беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)

прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения
Дени Пето от Орлеан
(Париж, 1622)

Том втори

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (без ном., лат.)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър (кол. 9-832)
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“
– кн. II, т. 2 (65-69 ерес) (кол. 9-335)
– кн. III, т. 1 (70-76 ерес) (кол. 336-639)
– кн. III, т. 2 (77-80 ерес) (кол. 640-773)
– истинна реч за вярата на съборната и апостолска Църква/καθολικῆς καὶ ἀποστολικῆς Ἐκκλησίας/expositio fidei (кол. 774-832)

2. „Обобщение/сбито изложение“ (ἀνακεφαλαίωσις/sive eorum quae in Panario dicta sunt summa comprehensio) (кол. 833-886)
– кн. I, т. 1 (кол. 833-853)
– кн. I, т. 2 (кол. 854-859)
– кн. I, т. 3 (кол. 860-863)
– кн. II, т. 1 (кол. 864-867)
– кн. II, т. 2 (кол. 868-869)
– кн. III, т. 1 (кол. 870-873)
– кн. III, т. 2 (кол. 874-886)

Добавка от дисертации

Диатриба за рождената година на Христос (кол. 887-939, лат.)
Друга диатриба: за годината и деня на Господните страсти (кол. 940-1015, лат.)
Диатриба за древния начин на покаяние в Църквата (кол. 1016-1045, лат.)
За хорепископите (кол. 1046-1053, лат.)
За двойния цикъл et embolismorum ratione (кол. 1054-1057, лат.)
За псевдосинодите в Сирмиум и Анкира, и за други полуариански деяния – разказ (narratio) на Сократ, Созомен и останалите (кол. 1058-1071, лат.)
За някои древни обреди (veteribus ritibus) на Църквата (кол. 1072-1102, лат.)

Аналитичен показалец към първите два тома (кол. 1103-1126, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1127-1128, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TvQUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Изследователи на гръкоезичната патристика, чиито текстове са публикувани в MPG

XV век

Barnabas Celsanus, края на XV в.
Petrus Brutus, края на XV в.

XVI век

до 1580

Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536
Бернардин Донат/ Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557
Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577

до 1600

Николай Галасий/Nicolas des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581
Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581
Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584
Франсиско Торес/Francisco Torres/Franciscus Turrianus, 1509-1584
Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589
Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius, 1532-1590
Joannes Grodecius, 1525-1596
Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599
Амброзий Ферари/Ambrosius Ferrarius, XVI в.
Готфрид Тилман/Godefroy/Godefridus Tilmann (?)

XVII век

до 1632

Мартин дел Рио/Martinus Delrio, 1551-1608
Франсоа Феуарден/François Feuardent/ Franciscus Feuardentius, 1539-1610
Zacharias Palthenius, 1570-1615
Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius, 1550-1616
Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617
Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626
Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629
Jean Prevost, 1585-1631
Петър Ланселий/Petrus Lansselius, 1580-1632

до 1662

Николай-Хуго Менар/Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus, 1585-1644
François Viger/Franciscus Vigerus, 1590-1647
Балтазар Кордерий/Balthasar Cordier/Corderius, 1592-1650
Дени Пето/Denis Pétau/Dionysius Petavius, 1583-1652
Патрик Янг/Patrick Young/Patricius Junius, 1584-1652
Петър Халоа/Petrus Halloix, 1571-1656
Лука Холстен/Lukas Holste/Lucas Holstenius, 1596-1661
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca, 1594-1662

до 1700

Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669
Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676
François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679
Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686
Жан-Батист Котелие/Jean-Baptiste Cotelier/Cotelerius, 1629-1686
Исак Вос/Isaac Voss/Isaacus Vossius, 1618-1689
Basilius Millanius Casinatis/Б.М. Касинат (?)

XVIII век

до 1736

Йохан Ернст Грабе/Johannes Ernst Grabe/Ioannes Ernestus Grabe, 1666-1711
William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713
Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715
René Massuet/Renatus Massuetus, 1666-1716
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/Antonius Augustinus Touttaeus, 1677-1718
Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720
Денис-Николай льо Нури/Denis-Nicolas Le Nourry, 1647-1724
Johann Georg Pritius, 1662-1732
Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus,1666-1736 (архиепископ на Анкира)
Йохан Алберт Фабрициус/Johann Albert Fabricius, 1668-1736

до 1772

Thomas Milles, 1671–1740
Шарл де ла Рю/Charles de la Rue/Carolus Delarue, 1684-1740
Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741
Шарл Венсан де ла Рю/Charles Vincent de la Rue/Carolus Vincentius Delarue, 1707-1762
Пруденций Маран/Prudentius Maranus, 1683-1762
Джовани Манси/Giovanni Domenico Mansi/Joannis Dominici Mansi, 1692-1769
Dominic Vallarsi, 1702-1771

до 1800

Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774 (епископ на Карпасия)
Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/Bernard de Rubeis, 1687-1775
Андреа Галанди/Andrea Gallandi/Gallandus, 1709-1779
Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784
Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani, 1712-1786 (епископ на Падуа)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791

XIX век

до 1855

Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811
Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815
Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826
Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854
Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854

до 1900

Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868
Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870
Константин Тишендорф/Konstantin von Tischendorf, 1815-1874
Ернст Г. Герсдорф/Ernst Gotthelf Gersdorff, 1804-1874
Жак-Пол Мин/Jacques Paul Migne, 1800-1875
Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883
Адолф Щирен/Adolphus Stieren, 1813-1884
Карл-Йозеф Хефеле/Karl Joseph von Hefele, 1809-1893
Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto, 1816-1897

***

Новобългарски преводи на текстовете, публикувани в MPG
(справки от Георги Митов)

1. Св. Климент Римски. Две послания до коринтяните (Прев. Димитър Димитров). София: Синодално издателство, 2011

2. св. ап. Ерм. Пастирът, кн. I-II (Прев. Никола Антонов) http://www.pravoslavieto.com/books/Pastir_Erm.htm; също – „Писмо до Диогнет“, прев. Св. Риболов в Изборник – светоотеческо наследство. „Омофор“, 2001

3. Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия. За църковната йерархия (Прев. Иван Христов). София: ЛИК, 2001.
Псевдо-Дионисий Ареопагит. За Божествените имена (Прев. Лидия Денкова). София: Гал-Ико, 1999. Второ преработено и допълнено издание: http://eprints.nbu.bg/2504/ (Достъп: 11 януари 2021)
Дионисий Ареопагит. За мистическото богословие (Прев. Николай Кочев) – Философски алтернативи, 4, 1995, 124-133

5. Изборник – светоотеческо наследство (Прев. Светослав Риболов). София: Омофор, 2001. Съдържа преводи от съчиненията на св. Игнатий Антиохийски и на св. Поликарп Смирненски; също – „Мъченичеството на св. Поликарп“ и „Фрагменти“ на св. Папий, епископ Иераполски.

8. Климент Александрийски. Увещателно слово към елините (Прев. Стела Панайотова) – ГСУ-ЦСВП, 84-85 (4), 1994, 161 сл.

11. Ориген. За началата. Кн. 1. София, 2003 (Преводът е направен от руски и английски, както е споменато в предговора, но на места е взет под внимание и латинския текст според превода на Руфин – https://duhovno-razvitie.com/origen.pdf)

(ще се допълва)

***

Кратък списък на автори и произведения по томове

I-II т.

– св. Климент Римски
Първо и второ послания до коринтяни
Две послания към девиците
„Клементини“ – „Recognitiones“, „Двадесет беседи“ (quae feruntur)
„Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
Литургия на св. Климент
„Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.)
– „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae)
– св. апостол Варнава
Съборно послание
– св. ап. Матия
– папа Анаклет
Писма и разпоредби (Epistolae et decreta)
– св. ап. Ерм
„Пастир“
– „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (Testamenta XII patriarcharum)
– „Писмо до Диогнет“
– „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей от презвитерите и дяконите на Ахея “

III-IV т.

– св. Дионисий Ареопагит
„За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia)
„За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia),
„За божествените имена“ (De divinis nominibus),
„За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum),
11 Писма (Epistolae)
Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi)
– Схолии на св. Максим и Парафрази на Георги Пахимер
– „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт.
– Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“
– За Дионисий Ареопагит от „Суда“
– Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“
– Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“
– Методий (Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“

V т.

– св. Игнатий Богоносец
Послания
Литургия на св. Игнатий
– Мъченичество на св. свщмчк Игнатий Богоносец
– св. Поликарп, епископ на Смирна
Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп
Послания на
– папа Еварист
– папа Александър I
– папа Сикст I
– папа Телесфор
– папа Хигин
– папа Пий I
– папа Аникет към епископите на Галия
– папа Сотер
– папа Елевтерий
– Фрагменти на св. Мелитон Сардийски
– Папий от Хиераполис
– св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина
– Аристид
– Агрипа Кастор
– Аристон от Пела
– Клавдий Аполинарий
– св. Хегезип
Коментари за деянията на Църквата
– Пантен
– Родон
– Максим, Иерусалимски епископ
Фрагмент от За материята
– Поликрат, еп. Ефески
Фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
„Деяния на св. Тимотей“
– св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска
– св. Серапион, антиохийски епископ
– Аполоний
– Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други
– „Страдание на свв. Епиподий и Александър“
– „Страдание на св. Симфориан“
– „Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия“
– папа Виктор I
– Архей, епископ на Африка

VI т.

– св. Юстин, философ и мъченик
„Реч към елините“
„Увещание към елините“
„За монархията“
„Апология за християните към Антонин Пий“
„Апология за християните към римския сенат“
„Диалог с юдеина Трифон“
Неавтентични (spuria)
„Писмо до Зен и Серен“
„Изложение на правилното изповедание“
„Отговори към православните“ относно някои необходими питания
„Християнски въпроси към елините“
„Елински въпроси към християните“
„Опровержение на някои аристотелистки учения“
„Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“
Фрагменти от „За възкресението“
– Тациан
„Против елините“
„Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод
„За възкресението на мъртвите“
– Атенагор Атински, християнски философ
– Теофил, антиохийски епископ
„До Автолик“
– Ермий философ
„Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“

VII-IX т.

– св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“/῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или„Против ересите“
– Климент Александрийски
„Увещание към елините“ („Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes)
„Педагог“
„Стромати“
„Кой богат ще се спаси“
Спорни (dubia)
„Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
„За промисъла“, „За душата“ и др.

X т.

– св. Зефирин, римски първосвещеник
– Гай (Caius), римски презвитер
– Юлий Африкан
„Хронография“
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос
– св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик
– св. Урбан I, римски първосвещеник
– Астерий Урбан
– папа Понтиан
– папа Антер
– папа Фабиан
– св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик
– св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия
– Теогност Александрийски
– Пиерий, александрийски катехист
– Малхион, презвитер на Антиохийската църква
– св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата Трудове и фрагменти
– св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец
– св. Дионисий, александрийски епископ
– Макарий Магнезийски
– св. Архелай, епископ на Месопотамия
– св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква
– св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква

XI-XVII т.

– Ориген
Писмо до Африкан За историята на Сузана
Писмо до Григорий [Чудотворец]
„За възкресението“
Фрагменти от „Стромати“
„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“
„За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“
„Увещание за мъченичество“
„Срещу Целз“
„Диалог за правилната вяра в Бога“
Тълкувания/коментари (ἐξηγητικά)
към Стария завет
към Новия завет
„Филокалия“
Хексапли (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“)
– „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“
Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica)
– „Към Иов“ на анонимен автор
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)
– Апология на мъченик Памфил за Ориген
– Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги

XVIII т.

– св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
„Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia)

„За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio)
от „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione)
от „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis)
от книгите „Против Порфирий“
„За Симеон и Анна“
Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum)
Фрагменти
от Беседа За Господния кръст
други
– Александър епископ на Ликополис. „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum
– св. Петър, александрийски епископ и мъченик
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Послание (еpistola canonica) на св. Петър, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара
Послание на св. Петър до александрийската църква
От „Книга за божеството“ на светейшия Петър
Фрагменти
– св. Александър, александрийски епископ
Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου
Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini)
– св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик
Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio)
Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор
Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий
Литургия на св. Евстатий
Коментар към „Шестоднев“
– Тит, бострийски епископ
Три книги Против манихеите
Реч за Цветница
– Маркел, епископ на Анкира
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски
Изповедание на вярата на анкирската църкваИзповедание на вярата на анкирската църква
– Теодор, хераклейски епископ
от „Тълкование към Исаия“

XIX т.

– Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
„Хроники“
– презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“
– Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ на Арат
– Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“
– Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний
– Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г.
– от Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат
– Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3
– Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат
– „Родът и животът на Арат“
– Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“
– св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“
– монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“
– св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata
– Аеций. „За значението на небесните тела“

XX-XXI т.

– Евсевий Памфил
„Църковна история“
„Животът на цар (imperator) Константин“
– Реч на цар Константин към събранието на светиите
Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus)
„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis), от книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber),
Писма на Евсевий
„Подготовка за Евангелието“

5 дек 2017 b

*

292

Арист 5-12 дек БНТ 4

Лекции по старогръцка литература 2020/2021

Лекции по време на криза

Преподаването ми на литература през 90-те вървеше колебливо и доста разхвърляно. От една страна, защото се занимавах с други неща: писане на дисертация, превеждане на Аристотел, занятия по езици, включително и новогръцки. От друга страна, водех само упражненията. Това значеше, че не мога да съм отговорен за „идеята“ на предложеното знание; пък и ми беше рано да предлагам такава идея, тъй като това не можеше да стане с толкова малък опит.
Но от около 2000-та нататък Богдан Богданов ми остави лекционния си курс за студентите в Новогръцка филология и по този начин ми даде възможност сам да строя това изображение на словесното наследство, което ученият предлага на онези, които го слушат.
Около 10 години по-късно, през есента на 2011, прочетох в тази зала доклад, наречен „Историите на старогръцката литература в България“, където разказах какво е направено в тази насока на български език; а и не само. И след като представих делата на предшествениците си, благоразумно споделих, че все още нямам личен принос за това знание. А тогава започваше третата година, в която се занимавах и със студентите от класическа филология; и десетата, в която работех с магистрантите по антична култура и литература. Всичко това значеше, че от мен вече се очаква да знам що е „старогръцка литература“ и как представянето и отчасти придобиването на това знание ще протича в един повтарящ се период от време – което именно са и академичните години.

За да стане това, не стигаше да съм осведомен за направеното преди мен, но беше нужно да знам въпросите относно това знание, които са били решавани, и които трябваше и аз да решавам на своя отговорност. Ето някои от тях.
– какво да се прави с предполагаемата предомирова поезия. Въпросите, отнасящи се до Орфей и орфизма винаги са били обсъждани у нас, но не като част от историята на литературата, а по-скоро като митологично наследство – гръцко или друго. Затова с тях се занимаваха от културологична и по-специално от „тракологическа“ гледна точка.
– какво да се мисли за митологията изобщо. Когато бях гимназист, студент и асистент, за нея се говореше като за форма на мислене, съответстваща на първобитната обществено-икономическа формация. Наред с това се правеха опити за „археология“ на митовете, чрез разделянето им на по-ранни (с тератоморфични персонажи, източник на магически енергии) и по-усъвършенствани – като героическите.
– доколко да се обсъждат литературните качества на Омировия епос, тоест доколко да се подхожда към него от литературно-естетическа гледна точка (а не само от филологическа).
– какво да се прави с лириката. Трудността при нея идва от големия брой автори, разнообразието на жанровете, лошото съхранение на текстовете, пък и голямата зависимост от преводите.
– как да представят различията между тримата трагици – всеки от тях е влиятелен, но по своему.
– дали в основния курс да се включват Новата комедия и романът. Това е въпрос, отнасящ се до спецификата на класическата полисна литература – дали тези жанрове не са нещо външно за нея.
– до каква степен и как да се говори за „прозаическите“ видове – историография, ораторство и философия. Ако прозата е по-малко литература в сравнение с поезията, не би ли трябвало и вниманието към нея да е по-малко? Отговорът ще зависи от общото понятие за литература. Всъщност не малко от древните епици правят по същество прозаични текстове, като „Дела и дни“ на Хезиод.
– в същата посока е и въпросът за науките. От класическата епоха са запазени природонаучни текстове, примерно медицински. Какво да се казва за тях, и редно ли е да не се казва нищо?

По-нататък:
– как да се пристъпва към елинистическата и гръкоримската епоха, където текстовете стават все повече, а преводите – все по-малко? Докъде стига времето, в което още съществува старогръцка литература и как да се обясни, че по-късните произведения се представят по-слабо от по-ранните?
– какво да се прави с неелинската гръкоезична литература (християнска, юдейска, а и друга)? Ако тя не е старогръцка, в какъв смисъл казваме това? Ако допуснем, че и за нея може да се говори, докъде във времето да се разпростираме (основателите на старогръцкото литературознание не са се колебали да стигнат до средата на XV в.)

Всичко това са въпроси, зависещи от идеята ни за това словесно наследство. Но има и други, чисто методически. Най-напред, въпросът за разговора: доколко, как и за какво ще се разговаря със слушателите на курса?
И също: това, което предлагаме дали е знание повече за факти; или за основанията ни да приемаме тези факти; или за литературни явления и отношението между тях.

Това бяха въпросите, които ме занимаваха в продължение на двадесетина години преди да изработя едно общо въведение към предмета, което беше завършено през 2019-та и наречено „Старогръцката литература“. Създаването на тази книга беше опит да се обяви, че за предаването на това знание е необходим разговор; а също и че не е все едно какви са участниците в този разговор. Както се вижда и от казаното във „Федър“, не всяко знание може да бъде предложено всекиму, а е необходимо онзи, който ще го приема, да бъде донякъде готов за това.

Що се отнася до лекционния начин, той е добър в обстановка, където няма почти никакъв достъп до сведенията, които лекторът може да даде; с други думи, там, където слушателите няма откъде да четат. И е истина, че до края на 80-те, пък и малко по-нататък имаше трудности с намирането на добри писания по тези въпроси. Но това положение започна да се променя с голяма бързина през 90-те и напълно се промени с появата на сканираните книги и практически пълния достъп до тях през второто десетилетие на този век.
Така че четенето в аудитория на текст, съдържащ сведения, повечето от които слушателят лесно може да открие, изглеждаше все по-неестествено и сякаш самό искаше да бъде заменено с друг вид работа.
Но ако това е така, какво да кажем за лекциите през последната, 2020 година? Ако е неуважително за науката и образованието да искаме от студентите да стоят мирно, да мълчат и да слушат как им четем гласно в аудитория, тогава какво е другото: да им четем, докато те спят, разхождат куче, работят или готвят? Това е, което наричам „лекции във време на криза“.

Но нека все пак да кажа същественото на тази литература – а именно, за основните ѝ форми, които ми се проясниха през изминалите години на работа и опити.

От времето на Омир, макар и може би не само благодарение на него, художествените текстове се създават в съгласие с, от една страна, трагическо-комическата, а от друга – с романно-перипетийната форма.
– Трагичното го виждаме във фабулата на „Илиада“ като „Ахилеида“ – разказ за величието и страданието на героя.
– Комичното се мярка в множество епизоди и в двете поеми – измамването на Зевс от Хера, бягството на Афродита от бойното поле, авантюрата ѝ с Арес, обидите, които боговете си разменят в битките помежду си, боят на просяците в „Одисея“, начинът, по който Одисей наказва Терсит, но и грубостите, с които собствените му слуги се нахвърлят срещу него, докато той обикаля Итака инкогнито.
Впоследствие тези форми овладяват някои влиятелни жанрове – първо, атическата трагедия, макар и не изцяло, защото много от т.нар. трагедии се оказват малки романи с щастлив край. Комедийното начало пък, което е свързано и с.нар. „хулна поезия“ (ψόγοι) пък се явява много преди сатировите драми и старата комедия в част от лириката – в ямбите на Архилох и Хипонакт, но и у множество други стихотворци; както и в епически поеми, подобни на „Мишките и жабите“ и изчезналия „Маргит“.
Но защо настоявам на свързването на комичното с трагичното? Защото и двете се градят върху идеята за провала; с тази разлика, че при трагедията провалът е безусловен и единствен (нещастието на Ахил, на Едип, смъртта на Агамемнон), докато комедията е нейна пародия – там героят е низък и неудачник по начало, а провалът му е незначителен, и може да случва отново и отново.

– За романно-перипетийната форма: първата и най-забележителна проява е „Одисея“, но впоследствие тя често се среща в лириката; защото лириката – примерно тази на Алкей и Сафо – представя тревоги, а тревогите са перипетии. Нейният живот е постоянен и дълъг: има я в трагедията, в Новата комедия и свързания с нея любовно-авантюрен роман; но и в другите видове романи.
Тези две форми са основата на всичко онова, което наричаме „художествена литература“; така че когато представяме тази част на гръцката словесност, ние всъщност представяме техните прояви.

От друга страна, има форми на прозаичността, и те също се две: историко-научна и философско-увещателна.
– Първата се занимава с установяване на факти; и поради това се проявява както в историографията, така и в реториката (съдебната, отчасти съвещателната); а също и в отделните науки.
– Философско-увещателната е за понятията (тогава тя се нарича диалектика) и за началата на битието и живеенето, но не по художествен начин. Последното включва и поучителната словесност, която е много ранна и устойчива – тя си служи с епоса (наречен дидактически), с баснята, с елегията, със сентенцията (апофтегма), с много от ораторската проза.

Така че това е, което тази литература съдържа. Всичко то се предлага в лекциите по един исторически начин – чрез факти и пояснения откъде съдим за тях. Ето защо лекционният курс, към който се стремях, се оказа по същество извороведски: студентите трябва да чуят откъде именно се знаят тези неща, за които те иначе могат да прочетат навсякъде.
От друга страна, литературата има свое определено съдържание, което са текстовете. Те (някои от тях) трябва да се прочетат и да се обсъдят в разговор, който ще протича пак донякъде в исторически дух (какво се казва там, под чие влияние е текстът, кому е повлиял), но и във философски – що за литературен вид е това, какви са литературно-естетическите форми, на които той се държи.
Както виждаме, обсъждането на литературата в аудитория е прозаична словесност, макар самата литература далеч не винаги да е такава. А какво пречи обсъждането да става и по противоположния начин – художествения?

Ако направим и това, тогава нашият подход ще ѝ съответства изцяло, защото ще ѝ бъде подобен – както тя е и прозаична, и поетическа, така и той. Затова в първата част на „Старогръцката литература“ се откриват комически и романни елементи, докато втората (бележките) е изцяло прозаична.

Докъде стига тази литература във времето и какво включва? Нейните граници се определят от езика ѝ, и то по два начина.
Примерно – латиноезичната литература не е гръцка, колкото и да прилича на нея.
Но критерият „език“ може да обясни и друго – а именно, защо научните текстове упорито отпадат от нейното разглеждане. Причината е, че те са написани на друг език – не в смисъл, че не са на гръцки, а в смисъл, че си служат с езиците на математиката, астрономията, музиката или медицината, които не всеки може да познава.
После, дали византийската литература е старогръцка и какво да кажем за новогръцката? Бих казал, че литературата е една, докато образците ѝ са едни. Образецът на старогръцката литература е Омир; а образецът на византийската, като оставим настрана светските жанрове, е Библията. Това са съвсем различни книги и те определят общия дух на тези литератури.
От друга страна обаче християнското богословие е силно зависимо от езическата философия; историографията следва старите историци, лириката и романа също много често имат съвсем елински вид. Така византийската словесност донякъде се отделя от древната – доколкото избягва влиянието на Омир – но все пак и остава при нея, защото си служи с други нейни, макар и второстепенни образци.

В съвременната гръцка словесност древните поети, историци и философи вече не могат да са образец; но византийското богословие може, и е. Така че и днес е възможно да се създават гръкоезични текстове, които да пазят византийския, а чрез него и античния дух. Но тези текстове трябва да са богословски.

(Четения на АРУКО, 2 април 2021)

***

Кратки (основни) лекции

Лекция втора
Легенди за предомировата поезия

I. Първенството на Омир

В старогръцката литература няма по-стари запазени произведения от поемите на Омир.
Това не означава, че сред съществуващите текстове на старогръцки език няма такива, които да са възникнали преди втората половина на VIII в. пр. Хр., когато е прието да се датира авторът на „Илиада“ и „Одисея“.
Някои части от текста на Стария завет (Библията), който бил преведен от еврейски на гръцки през III в. пр. Хр. в Египет по времето на Птолемей II Филаделф, несъмнено възхождат към по-отдавнашно време. Но те не се смятат за произведения на старогръцката литература (словесност). Причината е, че първоначално са били написани на друг език и са възникнали в друга културна област, различна от тази на древните (антични) гърци.
По подобен начин текстовете на Писанието и изобщо богослужебните книги, преведени на български още през IX в. сл. Хр. от равноапостолните Константин-Кирил и Методий, не принадлежат към българската, а към раннохристиянската и византийска (източноримска) литература, която се е развивала преди всичко на гръцки език.

Въпреки това в съзнанието на древните гърци е съществувало убеждението, че Омир не е най-ранният поет, а преди него е имало и други, които, дори да са имали друг език, все пак са създавали поезия, която е повлияла на по-сетнешните гръцки автори. Не трябва да се забравя, че когато гърците казвали „poiesis“, те нямали предвид само текста, но и музиката; значи, когато говорели за „ранни поети“, имали предвид също и „музикантите“.

II. Поезия и музика в Омировите поеми

Самият Омир дава основание за такива предположения.
Най-напред, в неговите поеми се срещат образи на „аеди“ – певци, които изпълняват епически произведения в хекзаметър под съпровод на лира. И ако Омир, както и древните предполагали, е живял много след Троянската война, това ще значи, че той е вярвал в съществуването на такива поети далеч (поне 400 години) преди него.
В „Одисея“ това е итакийския певец Фемий, който пее в Одисеевия дворец по нареждане на кандидатите за ръката на Пенелопа (Од., I); и слепият Демодок, когото Одисей слуша на празненствата, организирани от неговите домакини – феаките (Од., VIII). Около техните образи още през античността има немалко коментари. В Омировата биография на Псевдо-Херодот примерно се допуска, че в образа на Фемий Омир представя втория съпруг на майка си, който го бил осиновил („Животът на Омир“, …). Някои (авторът на приписвания на Плутарх трактат „За музиката“ – …) пък са на мнение, че Фемий и Демодок са имена на действително живели поети; друг въпрос е дали са били съвременници на Троянската война или на самия Омир.

В „Илиада“ Омир на две места споменава имена на поети, които не са действащи лица като Фемий и Демодок, но явно са били известни на неговите слушатели. Това са тракът Тамирис (Ил. II) и Лин, който е споменат като създадетел на една често изпълнявана песен („хубава Линова песен“, Ил. XVIII).
Дори главният герой на поемата Ахил в един момент е представен като музикално образован човек, който умее да пее и свири на лира (Ил. IX)

Както се вижда, Омир не гледа на себе си като на „пръв по време“; напротив, той дава достатъчно свидетелства, че по негово време музикалното изкуство и съчиняването на поезия вече са били познати и достатъчно добре развити.

III. Орфей – пръв сред легендарните поети

Когато става дума за предомирова поезия, най-често се споменава името на Орфей. В античната литература има огромен брой свидетелства за легендата за него. Тя се състои накратко в следното.

Орфей бил трак, син на тракийския благородник Еагър и музата Калиопа.
Той имал изключителна дарба за поезия: разказва се, че когато пеел, животните се събирали да го слушат, а звуците на лирата му задвижвали дървета и скали.
Бил ученик на египетските жреци и пренесъл култа към Озирис сред гърците, като преименувал Озирис на Дионис, а Изида – на Деметра. От неговото общество водят началото си повечето гръцки мистериални култове; той е разпространил вярата, че душата е безсмъртна, преминава от тяло в тяло и подлежи на съд в отвъдното за делата си приживе.
Орфей бил женен за Евридика, но щастливия им съпружески живот бил помрачен. Веднъж по време на разходка Евридика била ухапана от отровна змия и починала.
Орфей решил да слезе в подземния свят и да убеди Хадес и Персефона да върнат жена му. Очаровани от скръбта и думите му, те се съгласили: но при условие, че докато се изкачат на земята, той няма да се обръща, за да я погледне. Орфей не успял да изпълни условието и Евридика се върнала обратно при мъртвите.
Поетът бил убит от тракийки, обзети от Дионисово безумие (вакханки). Те разкъсали тялото му и хвърлили главата в Хеброс. Докато плавала, тя продължавала да пее. Водите я изхвърлили в Егейско море и тя доплавала до Метимна на Лесбос, където била намерена и запазена от местните жители.
Може би затова в по-късни времена Лесбос станал родина на някои от най-прочутите гръцки поети и философи.

IV. Античните автори за Орфей

По този повод следва да се каже, че най-ранното известно споменаване на Орфей в гръцката литература принадлежи на именно на лесбоски поет – Алкей (fr. 80).

Сред класическите автори, които съобщават за легендата около него, както и за обществото на „орфиците“, са още Есхил („Агамемнон“, ст. 1629-1631), Аристофан („Жаби“, ст. 1032), Еврипид („Иполит“, 959 и др.), Платон („Държавата“, 364а), Аристотел („За душата“, 410b), Теофраст („Характери“ – „Суеверният“).

През III в. пр. Хр. Аполоний Родоски го прави действащо лице в поемата си „Аргонавтика“ (I, 23). По-нататък споменаванията са много, но най-обширните сведения се откриват у Диодор Сицилийски („Историческа библиотека“, I, 23; IV, 25 и др.), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X, 8-77; XI, 1-66), Аполодор („Митологическа библиотека“, ), Павзаний („Описание на Гърция“) и Конон („Митографски разкази“, 45).

Из „Орфическа аргонавтика“ (1373-1376):

῎Ενθεν δ’ ὁρμηθεὶς ἐσύθην χιονώδεα Θρῄκην
Λειβήθρων ἐς χῶρον, ἐμὴν ἐς πατρίδα γαῖαν·
ἄντρον δ’ εἰσεπέρησα περικλυτὸν, ἔνθα με μήτηρ
γείνατ’ ἐνὶ λέκτροις μεγαλήτορος Οἰάγροιο.

„И оттам се понесох към снежната Тракия,
към Либетра, моята родна страна.
И достигнах пещерата славна, където в ложето на
храбрия Еагър роди ме майка ми.“

V. Образи на други предомирови поети

Може да се каже, че легендата за Орфей е станала образец, по който се изграждали митологичните биографии на други подобни персонажи.

Сред тях е споменатият Тамирис, който бил ослепен и лишен от поетическата си дарба, защото дръзнал да предизвика на музикално състезание самите Музи. Също Лин, за който се разказва, че бил учител по музика на Херакъл; и бил убит от този свой крайно буен и избухлив ученик.

И още:
Амфион, който също като Орфей можел да движи с музиката си неодушевени предмети; и така построил крепостните стени на град Тива.
Малоазиецът Марсий, който предизвикал на състезание Аполон, но загубил и бил убит от бога.
Ликиецът Олен, който, съгласно свидетелството на Херодот, съчинил химните, които се изпълнявали на празниците в чест на Аполон на остров Делос.
Фемоноя, която била жрица и прорицателка в Делфи, и на която философът и историк на литературата Прокъл (ок. 410-480 сл. Хр.) приписва създаването на хекзаметъра.

За всички тези поети в течение на цялата античност се е предполагало, че били по-ранни от Омир, изобретявали и подобрявали музикални жанрове и инструменти, и развивали стихосложението; и че повечето от тях не са били гърци.

*

Лекция трета
Троянският цикъл

I. Фотий, Прокъл и Аристотел

„Троянски“ или „епически“ цикъл е термин, който сме наследили от атинския учен Прокъл, живял през V в. сл. Хр. Неговата „Христоматия“, посветена на историята на класическата гръцка поезия, е съхранена в извлечение, направено от византийския духовник и ерудит Фотий (IX в.) в неговото „Хилядокнижие“ (Myriobiblion). Впоследствие този термин е приет и често употребяван от историците на старогръцката литература.

Доколкото Прокъл се е интересувал главно от поеми, създадени в хекзаметър, терминът „епически“ е уместен: тъй като, както свидетелства и Аристотел в „Поетиката“, гърците са наричали „епос“ всяко словесно произведение, съчинено в този размер.
От друга страна, Аристотел забелязва, че не всеки текст в хекзаметър трябва да се смята за поетически. Тъй като „поезия“ (poiesis) е вид на рода „мимесис“ (подражание). „Поезия“ имаме, когато съчинителят подражава на човешки характери в действие, като си служи с реч, а също с ритъм и мелодия. Както виждаме, Аристотеловия термин „пойесис“ не съвпада с нашия „поезия“. Защото, 1) когато казваме „поезия“, ние мислим само за словесното произведение, без да включваме музиката. От друга страна, 2) допускаме, че поезията може да не е непременно в мерена реч, докато Аристотел, като всеки грък по негово време, смята, че поетическото произведение винаги е в ритъм (стихотворен размер).
При това положение Аристотел не би сметнал, че „Теогонията“ на Хезиод, макар и написана в хекзаметър, е поетическо произведение. То е по-скоро митографско – т.е. представлява свод от някои известни митологически разкази, отнасящи се до възникването на вселената и родословието на боговете и герои; и преданията за техните дела. Но в представянето на онази литература, която нарича общо „епически цикъл“, Прокъл включва и този вид съчинения (митографските, изпълнени в хекзаметър); което показва, че в неговото понятие за епос имат място и нехудожествени произведения – ако за образец за такива се приемат „Илиада“ и „Одисея“.

Що се отнася до термина „Троянски“, той е уместен дотолкова, доколкото почти всички споменати поеми представят историята на Троянската война. Започва се от скарването на трите богини на сватбата на Пелей и Тетида, и дори по-рано – от един разговор между Зевс и Темида за това, че хората по земята са станали твърде многобройни и е добре тя да бъде отчасти облекчена от този товар; и най-добрия начин за това е да бъде устроена една голяма война.

II. Циклическите поеми

„Цикълът“, както е представен в „Христоматията“, има девет части, като осем от тях се състоят само от една поема. Две от споменатите поеми са Омировите „Илиада“ и „Одисея“, а другите шест се приписват на различни автори (Арктин от Милет, Евгамон от Кирена и др.). Тези шест поеми, създадени вероятно след Омир, но не по-късно от края на V в. пр. Хр., са загубени; а техните автори не са известни с друго. Изчезването им не е било случайно. Още Аристотел в „Поетиката“ отбелязва, че Омир далеч надминава останалите автори, занимавали се с троянската история; и поне от Аристотелово време време изразът „циклически поет“ означава някой, който е пресъздавал в хекзаметър някои митове, но не е се е отличил с голямо художествено майсторство. Самият Прокъл в края на изложението си казва, че тези поеми, чието съдържание разказва, не се четат заради високите си художествени качества, а защото съдържат сведения за тази история, от която хората винаги са се интересували.

И така, в първата част от „Цикъла“ влизат поеми, подобни на Хезиодовата „Теогония“.
На второ място е посочена поемата „Киприи“, която разказва троянската легенда от замислянето или първия повод за войната, до известното скарване между Ахил и Агамемнон.
На трето място е „Илиада“ на Омир, представяща събитията от „чумата“ в ахейския лагер и оттеглянето на Ахил, до смъртта и погребението на Хектор.
Четвърта е „Етиопида“, където се разказва за намесата на амазонката Пентезилея и етиопския цар (син на Зората) Мемнон – и двамата на страната на троянците. Разказът стига до смъртта и погребението на Ахил (пронизан със стрела от Александър-Парис, с помощта на Аполон).
Пета е „Малка Илиада“, в която са събитията преди нахлуването на ахейците в града. Най-важни са спорът за оръжията на Ахил и самоубийството на Аякс; присъединяването на Филоктет и Неоптолем към ахейската войска; смъртта на Парис (убит от Филоктет) и изработката на Троянския кон.
Шеста е „Разрушението на Троя“, където се разказва за превземането на града, извършено чрез измамата с коня. Представя се смъртта и пленяването на мнозина троянци, включително жени и деца (Приам, Астианакс, Андромаха, Касандра, Поликсена).
Седма е „Завръщания“, в която се разказва как ахейските вождове напускат Мала Азия и достигат родните си места (или загиват по пътя). Там са историите за Неоптолем, Нестор и Диомед, Менелай, Агамемнон, Аякс Ойлеев.
На осмо място е Омировата „Одисея“ – от потеглянето на Одисей от Троя до завръщането му в Итака и убийството на кандидатите за брак с Пенелопа. С тези събития е преплетена и историята на сина му Телемах, който се отправя към Пелопонес, за да получи от тамошните царе сведения за баща си; и как след завръщането си Телемах среща баща си и двамата заедно провеждат битката с враговете. Накрая избухва война между роднините на убитите и Одисеевото семейство, която е прекратена по решение на Зевс и с пряка намеса на покровителката на Одисей – Атина.
Девета е „Телегония“, където се разказва за събитията след войната с роднините. Одисей се отправя към континента, за да принесе жертва на Посейдон, както е бил посъветван от прорицателя Тирезий (когото той открива в царството на Хадес). Там заживява при теспротите в Епир, оженва се за местната царица и има от нея син. После се завръща в Итака, където случайно среща сина си от Кирка Телегон, който е дошъл там, за да го потърси. Но двамата не се разпознават, влизат в двубой и Телегон убива Одисей.

Същите истории, разказани малко по-различно и без посочване на поеми и имена на автори, откриваме на „Митологическа библиотека“ на Псевдо-Аполодор (към II в. сл. Хр.)

*

Лекция четвърта
Омир – легенди и свидетелства

„Илиада“ и „Одисея“ са първите произведения на старогръцката и изобщо на европейската литература. По-стари от тях не са известни нито на нас, нито на античните; макар да се е вярвало, че такива са съществували.
Няма съмнение, че и преди автора на тези две поеми трябва да е имало поети, които са създавали подобни епически произведения; иначе не можем да си обясним как изведнъж са се появили толкова големи и добре изработени литературни текстове. Но каквото и да е имало преди Омир, то е загубено.

I. Съобщенията на Херодот и Тукидид

Авторът на поемите е бил легендарен още през класическата епоха (от V в. пр. Хр. нататък); тогавашните автори не са разполагали със сигурни сведения за него като историческа личност. Причината не е толкова в неговата древност, а по-скоро в това, че самият той не е съобщил нищо определено за себе си. За сравнение – Хезиод, който обикновено бива датиран по същото време (втората половина на VIII в. пр. Хр.), е дал немалко сведения за живота си (главно в „Дела и дни“), които се приемат за автентични.

Херодот („История“ II, 53) смята, че Омир и Хезиод са били съвременници и са живели към 400 години преди него. Според него всички поети, които се смятат за по-древни от тях, сигурно са живели по-късно; и точно Омир и Хезиод са причина гърците да си представят боговете по такъв начин и да ги наричат с тези имена.
Тукидид („История на Пелопонеската война“ I, 3) казва, че на Омир не може да се има пълно доверие, що се отнася до фактите за Троянската война: първо, защото като всеки поет и той е бил склонен да украсява онова, което знае; и второ, че вероятно е живял много по-късно от нея.
Така че що се отнася до датировката, най-влиятелните историци от V в. са в съгласие – поетът на Троянската война е създал своите произведение въз основа на легенди, предавани през много поколения.

Относно това, къде е живял и как е изглеждал, единственото сведение, което класическите историци са сметнали за достоверно, е засвидетелствано в „Химн към Аполон“, приписван на самия Омир. Тукидид го цитира в кн. III (пар. 104); от него може да се заключи, че авторът на химна е от остров Хиос, и че е бил незрящ. Тукидид не изказва съмнение относно авторството, и така се оказва, че гърците по онова време са смятали за родина на поета точно този остров; и че са си го представяли сляп.

II. Слепотата на Омир. Певците в „Одисея“

Но откъде идва предположението за слепотата на Омир?
Вероятно причината за това се намира в самия Омиров текст. В песен VIII на „Одисея“ героят гостува на феаките, известни като отлични мореплаватели и любители на музиката и поезията. Там е представен поетът Демодок, който пее на събранията на местните велможи, акомпанирайки си на лира. Песните му са по сюжети на митологията (любовните отношения на Арес и Афродита), но и за Троянската война (скарването между Одисей и Ахил, построяването на дървения кон). Та този певец е сляп. Може би това е дало основание да се предполага, че образът на Демодок е автопортрет на Омир. Разбира се, това е само предположение, отнасящо се до легендата за поета, а не историческа хипотеза.
От друга страна, Демодок не е единствения образ на аед, който откриваме в поемите. По същото време в Итака има друг (на име Фемий), който забавлява други велможи – кандидатите за брак с Пенелопа. Но Фемий е зрящ.

III. Философите за Омир

Платон и Аристотел отделят специално внимание на Омировата поезия, но не говорят нито за произхода му, нито за външния му вид, нито кога е живял.
Аристотел смята, че преди него трябва да са били създадени немалко поетически произведения, но казва (по повод историята на комическата поезия), че не може да посочи нито едно име („Поетика“ 1448b 29).
Поезия преди Омир е имало; но той е авторът, комуто гръцката художествена словесност (ποίησις) дължи най-много. Той е създал драматическата форма (пряката реч) и естетическите идеи за трагично и комично. Освен това той най-добре е показал как трябва да се оформи един поетически разказ (фабула) – че трябва да се отнася не просто до даден персонаж, а до определено (и само едно) действие.
От своя страна Платон размишлява за ползата от въздействието на Омировата поезия и казва (като приписва мислите си на Сократ), че въпреки несъмнената им художествена стойност, тези поеми създават представа за боговете, която освен погрешна е и твърде вредна за религиозното чувство на хората; и оттам – за нравите в обществото („Държавата“ 386c-391a).

IV. Античните биографии

В по-късно време, и вероятно при критическата работа върху Омировия текст в Александрийския музей, сигурно са били направени опити за представянето му като историческо лице; т.е., биографии. От античността са запазени няколко такива справки, повечето от които са съвсем кратки. По-дълга е тази в „Суда“, а най-голяма е една биография, приписвана на Херодот, която обаче надали принадлежи на историка и най-вероятно е била оформена в първите векове сл. Хр.
Тъй като разказаното в нея не е далеч от това, което откриваме и в по-кратките представяния на Омировия живот, ще изложа накратко нейното съдържание.

V. „Животът на Омир“ от Псевдо-Херодот

Омир (чието първо име било „Мелесиген“) бил незаконороден син на жена от Куме (в Мала Азия), на име Кретеида. След като родила детето си – близо до реката Мелес при Смирна, заради което и го нарекла така – тя била изоставена от първия си съпруг и първоначално живеела от собствения си труд на предачка. След известно време се омъжила за един учител по първоначална грамотност и музика на име Фемий, който осиновил детето й, и му предал своя занаят. След смъртта на втория си баща Омир заел неговото място като учител на децата от Смирна. След известно време починала и майка му.
Веднъж той се запознал с един търговец от Левкада на име Ментес, който го поканил да попътува с него, за да посети други страни и народи. Двамата плавали до западната половина на Средиземно море; а на връщане се задържали в Итака, където Омир започнал да губи зрението си. Ментес го оставил там да се лекува под грижите на един местен човек на име Ментор, и отплавал към своя остров. На Итака Омир се запознал с немалко хора и проучил легендата за Одисей. След като се завърнал в родината си, започнал да обикаля градовете и да съчинява епически поеми. Веднъж един човек от Фокея, на име Тесторид, му предложил да записва неговата поезия и да му я заплаща. Омир се съгласил. След известно време обаче Тесторид напуснал Фокея, прехвърлил се на Хиос и започнал да представя поемите като свои.
Омир научил за това и пожелал да иде на острова, за да изобличи измамника. След някои перипетии успял да се пресели там и да докаже, че поемите са негови. Хиосците му предложили да остане при тях и да работи като учител, независимо от слепотата си. Омир приел предложението. Оженил се и му се родили две дъщери. След време му се приискало да посети континентална Гърция; потеглил от Хиос, но поради безветрие му се наложило да се задържи на остров Иос, където се разболял и починал.

*

Лекция пета
Омировият текст

I. Писмеността във времето на Омир

Дълго време се е обсъждало дали Омир е записвал своите поеми, или е съчинявал, разчитайки само на паметта си.

(Примерно Йосиф Флавий: И казват, че дори той не е оставил поезията си записана, но е била помнена чрез отделните песни и по-късно е събрана; и за това в нея има много противоречия“ („Против Апион“ I,2)

Този спор има отношение и към въпроса за съществуването и разпространението на писмеността по негово време. Наистина, в „Илиада“ и „Одисея“ никъде не се говори за книги. И все пак има едно място („Илиада“ VI, 168-179), където се споменава за „знаци“ (σήματα), написани върху „сгъната табличка“ (ἐν πίνακι πτυκτῷ) и изпратени някому като съобщение:

„Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби,
но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци.
Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки:
щом я покаже на тъста му, сам да погине от него
Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ…
Ала когато изгря и десета Зора розопръста,
царят попита младежа и знака поиска да види,
който му носи от Прета, от зетя далечен и верен.
Щом като царят получи прокобните знаци на зет си,
Белерофонта изпрати да смаже химерата грозна“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Разбира се, от това, че Омир не говори ясно за книги и писменост, не означава, че те са липсвали в Гърция по негово време, или че той не си е служел с тях. Създавайки поемите си на основата на легенди и на вероятно некратка поетическа (епическа) традиция, той е бил наясно, че разказва за събития, случили се преди векове; и като добър поет се е старал да архаизира изложението, предполагайки, че писмеността, дори да е съществувала, е била малко разпространена и се е ползвала рядко и от малцина.
Що се отнася до това, дали гърците от времето на Омир са имали писменост, въпросът изглежда решен. Съществуват два паметника, датирани във втората половина на VIII в. пр. Хр.: „каната (οἰνοχόη) от Дипилон“ и „чашата (ποτήριον) на Нестор“ от Питекуса.

(Открити са съответно през 1871 в Атина и 1954 на остров Иския – Италия, близо до Неапол). За „чашата“ се предполага, че е изработена на Родос)

Те са изработени във времето, в което се смята, че е живял Омир, и върху тях се откриват кратки надписи на гръцки, изпълнени с гръцко азбучно писмо. Така че тогава се е пишело; и не е изключено да са съществували записи на „Илиада“ и „Одисея“ още приживе на поета.

Наистина, нищо от поезията му не е оцеляло в толкова стари записи. На Хиос е съществувала школата на „Омиридите“, които били рапсоди и се занимавали с рецитация и тълкуване на Омировото наследство.

(Страбон: „Хиосците претендират и за Омир, сочейки като сериозно свидетелство така наречените Омириди, които би трябвало да са от неговия род. За тях споменава и Пиндар: `Откъдето са и Омиридите, певци на съшити песни`“ – XIV, 35; В. Русинов, 2008-2009)

За един такъв рапсод – Ион от Ефес – се разказва в Платоновия диалог „Ион“. Плутарх предава легендата, според която спартанският законодател Ликург бил първият, който пренесъл текстовете на Омир от Мала Азия в континентална Гърция. Ликург обаче също е древен персонаж – ако се съди по несигурните сведения за него, той трябва да е бил съвременник или поне малко по-късен от Омир.

(Плутарх. „Ликург“ 4: „…мъглива представа за този епос вече съществувал при гърците, отделни хора били достигнали до някои части, оттук-оттам, от произведението, понеже се било случвало то да обикаля, но наистина познато за първи път го направил Ликург“ – Н. Панова, 2013). Също и Елиан: „Древните първоначално изпълнявали Омировите поеми разделени на части. В по-късно време спартанецът Ликург пръв донесъл в Гърция събраното творчество на Омир. Този дар той открил в Йония, когато пребивавал там. Още по-късно Пизистрат събрал песните и вече създал `Илиада` и `Одисея`“ – XIII, 14; Н. Панова, Н. Шаранков, 2009). Страбон за Ликург: „…и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си“ – X, 4, 19; В. Русинов)

Във всеки случай ние нямаме убедителни сведения за по-стар пълен запис на „Илиада“ и „Одисея“ от онзи, който е бил направен по времето на атинския тиранин Пизистрат.

II. Първите известни записи на поемите

По време на управлението си Пизистрат се е стараел да устрои религиозния живот на атиняните, като организирал празници в чест на най-популярните божества. Големите атински празници Панатенеи и Дионисии сигурно са добили класическия си вид по негово време. На тези празници е имало поетически състезания, и са се рецитирали Омировите поеми.

(Ликург- атински оратор, IV в. пр. Хр.; „Срещу Леократ“, 102: „Искам да ви обърна внимание и на Омировите поеми. Нашите бащи смятаха Омир за толкова добър поет, че установиха закон на всяка пета година по време на Панатенеите да бъдат изпълнявани само неговите поеми; показвайки по този начин на гърците, че избират най-добрите произведения“. Някои смятат, че това е станало и преди Пизистрат, още при Солон: „Солон постановил поемите на Омир да бъдат рецитирани поред – където е завършил първият рапсод, оттам да започне следващият. Тъй изяснил Омир по-добре от Пизистрат“ – Диоген Лаерций I, 57; превод Т. Томов, 1985)

Вероятно в тази връзка Пизистрат назначил комисия, която се е заела да произведе една атинска редакция на поемите. За това важно литературно събитие имаме множество съобщения из античните автори, като най-старо и авторитетно е това на Цицерон („За оратора“ ІІІ, 137):

„Кой в онази епоха е бил по-учен и кой притежавал по-образована реч от Пизистрат? Казват, че той пръв сбрал и подредил разпръснатите дотогава песни на Омир така, както ги знаем днес“ (П. Стоянова, 1992)

Освен атинската, която сигурно е била една от най-старите, са известни още няколко класически редакции на Омир – в това число онази, която Александър Македонски носел със себе си по време на похода си срещу персите.

(За Александровата споменава Страбон – XIII, 1, 27. За други освен нея съобщава Евстатий в неговите „Схолии към Илиада“, като свързва съществуването им с нуждата заредактиране на разпространения из Гърция текст: „Началото на това, да се рецитира разпръснатата Омирова поезия, принадлежи на Кинет от Хиос. Но казват, че тези около Кинет много й навредили, като внесли много стихове, съчинени от тях самите. Затова и Омировите книги бяха поправени, както беше казано по-горе. И това са го правили не само граматиците около Пизистрат, но се споменават и други Омирови редакции, като онази „от нартека“, а също някаква марсилска и синопска“ – I,11)

III. Елинистическите коментари

След създаването на Александрийския музей една от главните задачи на тамошните библиотекари е била да изработят добро издание на поемите: което значи, да сравнят наличните варианти, да изберат измежду разночетенията, да премахват излишните (предполагаемите неавтентични) стихове, да направят тълковен речник на думите и да снабдят текста с филологически коментар. Сред александрийските издатели и коментатори на Омир най-известни са Зенодот, Аристофан от Византион, Аристарх от Самотраки и Дидим. Оцелелите гръкоезични коментари на поемите, които се откриват в полетата на ръкописите и в книгите на византийския омировед Евстатий Солунски (а може би и на Иоан Цец), възхождат към изследванията на александрийците.

IV. Печатният Омир

Колкото до новоевропейските издания, в началото на книгопечатането те разчитали на отделни ръкописи, чийто текст просто е бил набиран и отпечатван. Впоследствие започнало сравняването на ръкописите и на цитатите у други антични и византийски автори, за да се стигне до научните издания на XIX в.; а през XX в. все по-често се взимат предвид и откритите в Египет фрагменти на папирус.

V. Какво му се приписва

Освен „Илиада“ и „Одисея“ с името на Омир били свързвани и други поетически произведения, от които е оцеляла единствено кратката пародийна поема „Война на мишките и жабите“.

(„Дали има и някакви други Омирови поеми, като `Маргит` и `Битката на мишките и жабите`, това също други са го проучили с точност“ – Евстатий I,7)

Аристотел съобщава за съществуването на хумористичната поема „Маргит“ и я оценява високо, като казва, че каквото са „Илиада“ и „Одисея“ за трагедията (образци за драматическа форма, трагедийна ситуация и конструиране на фабулата), това е „Маргит“ за комедията („Поетика“ 1448b 30).

В „Суда“ е внесен цял списък от поеми, които някога са били приписвани на Омир:

„Безспорните му поеми са „Илиада“ и „Одисея“. Приписват му се и други поеми – „Амазония“, „Малка Илиада“, „Завръщания“, „Батрахомиомахия“, „Шеги“, „Превземането на Сицилия“, химни, „Киприи“ и др.“ (със съкращения)

VI. „Илиада“ и „Одисея“. Фабулата

Според Аристотел „Илиада“ е трагическа, докато „Одисея“ е приключенска – 1459b 14-15. В превода на Ал. Ничев: „„Илиада“ е проста и патетична, а „Одисея“ – заплетена (тя е цяла познавания) и характерописна“.

И наистина, първата поема може да се смята за предшественик на трагедията, а втората – на романа.
Като причина за събитията, разказани в „Илиада“, може да се представи скарването между главнокомандващия ахейската войска – Агамемнон, и непобедимия воин Ахил. Първоначалната грешка е на първия: той получава като плячка от разграбването на един крайбрежен град дъщерята на местния жрец на Аполон – Хриз. Когато Хриз идва лично и предлага откуп за дъщеря си, Агамемнон го прогонва; и следствие от това е стоварилата се върху войската гибелна епидемия. Ахил предлага да върнат девойката, а Агамемнон отвръща, че това може да стане само ако получи друго в замяна – и за да унижи противника си, разпорежда да му доведат неговата плячка (също отвлечена жена, Бризеида). Ахил избухва и обявява, че се оттегля от бойните действия; и освен това, через майка си – богинята Тетида – измолва от Зевс да накаже ахейците. И наистина, армията на Агамемнон се оказва притисната от троянците, предвождани от Хектор.
Когато те стигат до корабите и се готвят да ги подпалят, в битката влиза близкият приятел на Ахил – Патрокъл. Той се бие успешно и помага троянците да бъдат отблъснати, но е убит. Това именно е събитието, което Ахил, който се явява главен герой на поемата, преживява като трагично. Бедата не е просто в това, че Патрокъл е загинал, но и в това, че е загинал по негова вина – първо заради честолюбивото му оттегляне и призоваването на Зевсовия гняв върху съюзната войска, и второ – защото е допуснал Патрокъл да влезе в боя, и то облечен с неговите доспехи.
Към тази трагедия се прибавя и друга – нещастието на Приам, който вижда любимия си син Хектор убит от Ахил, след като е бил измамен от боговете (Атина се намесва в двубоя като се преструва на Деифоб; задържа Хектор пред стената и изведнъж изчезва). Но Приам също има вина, която не е назована, но се подразбира – тя е, че е допуснал сина си Александър-Парис да въведе в града откраднатата от ахейците царска съпруга (Елена). Така че, както казва и самият Зевс на един съвет на боговете, разказан в началото на „Одисея“ (I, 28-43) – „Напразно хората ни упрекват за нещастията си. Те не идват от нас. Истината е, че ние ги предупреждаваме да не вършат престъпления, но те упорстват.“

„Одисея“ пък завършва щастливо, след перипетии. Фабулата се движи към решаването на две трудности.
Първо, трябва да бъде спасен Телемах, когото кандидатите за брак с майка му се готвят да убият, за да си присвоят царството на Итака.
Второ – Одисей, преследван от разгневено божество (Посейдон), трябва да се завърне в родината си.
Поемата се занимава с това, как двамата герои – баща и син – заедно и поотделно се справят с постоянно възникващите опасности.

*

Лекция шеста
Хезиод. За живота и произведенията му

I. Хезиод и Омир

Винаги се е предполагало, че Хезиод е съвременник на Омир. Съгласно известното свидетелство на Херодот (II, 53) те са живели 400 години преди него (IX в. пр. Хр.) и на тях принадлежи „изобретяването“ на боговете във вида, в който гърците са ги почитали.
В анонимните биографии от по-късно време за Хезиод се говори като за по-млад, а понякога и като за по-възрастен от Омир; че бил негов роднина или съперник в поетическото творчество. Но това са догадки без историческа стойност. Единствените по-сигурни сведения, с които разполагаме, са тези, които самият поет дава за себе си.
Те се откриват главно в „Дела и дни“. Оттам може да се научи за произхода, родното място и семейството на Хезиод; къде е съчинявал произведенията си; дали е пътувал и по какъв повод е станал поет.

II. Произход и семейство

Баща му произхождал от малоазийския (еолийски) град Куме и се е занимавал с мореплаване – транспорт и търговия. Изглежда, че това занятие не му донесло добри доходи и той се преселил в континентална Гърция – в беотийското градче Аскра, близо до планината Хеликон.

„Както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе,
плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана;
той и пристигна един ден и тука след плаване дълго,
след като с кораба чер еолийската Кима напусна,
бягайки не от охолство и не от имот и богатство,
ала от лошата бедност, дарена от Зевс на човека.
Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра“ („Дела и дни“, 633-639; Хезиод се цитира според преводите на Станка Недялкова-Козарова, 1988)

Престижът на Хеликон като обиталище на Музите се основава именно на някои от Хезиодовите стихове. В самото начало на „Теогония“ се казва:

„Нека във нашата песен от Музите първо да почнем,
що в Хеликон – планината висока и свята – живеят…
…започват тогава
своите танци, които са пълни със хубост и прелест,
горе на връх Хеликон…“ („Дела и дни“, 1-8)

Хезиод израснал в Аскра, но не бил доволен от живота там:

„Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра –
зиме зловеща, лете пък тягостна, хубава – нивга“ („Дела и дни“, 639-640)

Когато баща му починал, оставил на него и брат му (на име Перс) наследство, което те не успели да си поделят справедливо. Според Хезиод то е било поделено, но след това брат му, с помощта на подкупни съдии, получил още. Читателят остава с впечатлението, че точно тази семейна свада е станала повод за написването на „Дела и дни“: защото тя е като монолог, който авторът адресира към брат си, укорявайки го, че не е избрал по-честен начин за осигуряване на необходимото.

„Бе разделено наследството вече, но повече грабна
ти и отнесе, защото ласкаеш царете…“ („Дела и дни“, 37-38)

III. Хезиод и Музите

Хезиод се препитавал като пастир, но покрай това започнал да съчинява и стихове. Вдъхновението му било от Музите: защото всеки поет или оратор става такъв по тяхно благоволение.

„Него на Музите аз посветих в Хеликон, че най-първо
там ме научиха те сладкогласните песни да пея“ („Дела и дни“, 658-659)

„Нявга научиха те Хезиод на божествена песен,
както пасеше овце на свещен Хеликон във полите“ („Теогония“, 22-23)

„…ето такъв е на музите светият дар за човека.
Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ („Теогония“, 93-98)

Веднъж се случило да участва в поетическо състезание. Мястото не било далече: Халкида на остров Евбея, където синовете на един местен велможа били организирали празник в негова чест. Хезиод спечелил състезанието и получил награда:

„Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал,
само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето
нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани
в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна.
Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите
в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди
бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа,
там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца“ („Дела и дни”, 649-657)

Ако мястото е автентично, би трябвало да се мисли, че то е станало основание за появата на късния поетически диалог „Състезание на Омир и Хезиод“.

(С тази легенда се шегува Лукиан в романа си „Истинска история“: „Дойде времето и за един техен празник със състезания, наречен Смъртници… От поетите Омир беше подчертано най-добрият, но въпреки това първото място получи Хезиод“ (II,22; превод Б. Богданов, 1975))

Това са сведенията, които имаме от самия автор. Благодарение на тях Хезиод понякога е бил наричан „първата историческа личност в западната литература“.

IV. За смъртта му

Впоследствие възникнало и предание за неговата смърт. Говорело се, че бил убит в Локрида (Навпакт) поради подозрение за връзка с млада неомъжена жена. Ето съобщението на Тукидид, допълнено векове по-късно от Павзаний:

„Демостен пренощувал с войската си в светилището на Зевс Немейски, в което, както се разказва, бил убит поетът Хезиод от тамошните жители, точно както оракулът предсказал на поета, че ще загине в Немея“ (Тукидид ІІІ, 96. Превод М. Мирчев, 1979)

„Противоречиви неща се разказват и за смъртта на Хезиод. Всички са съгласни, че Ктимен и Антиф, синовете на Ганюктор, избягали от Навпакт в Молюкрия заради убийството на Хезиод, че тук те съгрешили срещу Посейдон и че в Молюкрия били наказани. Сестрата на младежите била обезчестена; някои казват, че деянието било на Хезиод, а други, че Хезиод бил погрешно обвинен за чуждо престъпление. Толкова различни неща се разправят както за самия Хезиод, така и за поемите му“ (Павзаний ІХ, 31, 6; авторът се цитира според превода на В. Русинов, 2005).

V. Какво му се приписва. Съмнения около „Теогония“

Макар в неговата историчност да не се е съмнявал никой, около авторството на произведенията му имало спорове, подобни на споровете за творчеството на Омир.

През античността някои са смятали, че „Теогония“ не е негова:

„Беотийците, живеещи около Хеликон, се придържат към мнението, че Хезиод не е написал нищо друго, освен „Дела”, и дори от тях те отхвърлят предисловието към Музите, като твърдят, че поемата започва с изброяването на Враждите. Показаха ми също една оловна табличка до извора, почти заличена от времето, на която били изписани „Делата”“ (Павзаний ІХ, 32, 4-5).

От друга страна, приписвали са му множество епически произведения, от които по-голям фрагмент е оцелял единствено от т.нар. „Щит на Херакъл“.

Ето съобщението на „Суда“:
Ποιήματα δὲ αὐτοῦ ταῦτα: Θεογονία, Ἔργα καὶ Ἡμέραι, Ἀσπίς, Γυναικῶν ἡρωϊνῶν κατάλογος, Ἐπικήδειον εἰς Βάτραχόν τινα, ἐρώμενον αὐτοῦ, περὶ τῶν Ἰδαίων Δακτύλων: καὶ ἄλλα πολλά.

Според Павзаний:
Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, Теогонията, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и други поеми, освен „Дела и дни” (ІХ, 32, 4-5).

В днешно време обаче тези спорове са изоставени. Относно фрагментите и заглавията няма какво ново да се каже, те по традиция се внасят в пълните издания на автора, като към тях се прилагат мненията на древните.
Колкото до оцелелите поеми, отдавна е прието да се мисли, че авторът на „Теогония“ и „Дела и дни“ е един и същ: това е този Хезиод, назован с името си в „Теогония“ 22, за чийто живот се говори на различни места във втората поема.

VI. „Теогония“

Това е поема за възникването на света, войните между боговете, тяхното и на героите родословие. Интересно е, че изложението завършва със съобщение за потомството на Одисей – че имал трима сина от Кирка и двама от Калипсо. Това се казва във връзка с изброяването на някои бракове между богини и смъртни мъже; по този начин обаче Хезиод стига до самия край на митовете и легендите от „епическия цикъл“.
Така че в това свое произведение, без да го заявява изрично, Хезиод се стреми да направи кратко изложение на цялата гръцка митология.

В началото се говори за Музите. Съобщават се имената им (ст. 79); къде живеят, как си прекарват дните, съдържанието на песните им; че са дъщери на Зевс и Мнемозина.

После (от ст. 106) започва същинският разказ.
Първите начала са четири – Хаосът, Земята (Гея), Тартарът и Ерос. Следват „родословията“ и на първо място разказът за потомството на Земята и роденият от нея Уран (Небе). Техните деца се наричат „титани“. Един от тях – Кронос – детронира баща си Уран и става владетел на вселената. После започва да унищожава децата си от титанката Рея, като ги поглъща. Но последното от тях – Зевс – било скрито от майка си на Крит, като вместо него на Кронос бил предложен камък, увит в пелени.
След време Зевс на свой ред детронира Кронос и го принуждава да освободи погълнатите си братя и сестри. Това е „олимпийското поколение“ – семейство от богове, които и Омир представя като владетели на света. За да укрепи властта си, Зевс води две тежки войни – едната срещу въстаналите титани (ст. 629-735), а другата – срещу чудовището Тифон, родено от Земята и Тартар (ст. 820-868). След победата му боговете, по съвет на Земята, признали Зевс за свой цар (ст. 881-885).
Нататък следва изреждане на браковете на Зевс с различни богини и смъртни, и имената на родените от тях богове и герои. Поемата завършва със списък на богини, родили деца от смъртни мъже.

Изглежда, че Хезиод е продължил с разказ за потомството на някои прочути смъртни жени:

„Нека сега пък със сладостен глас олимпийските Музи
щерки на Зевс щитодържец, възпеят рода на жените…“ („Теогония“, 1021-1022)

Но този „списък на жените“, известен на някои антични автори, е загубен.

*

Лекция седма
Лирика. Понятие, жанрове и представители

I. Какво означава „лирика“

Думата „лирика“ има поне три значения. Първото и най-древно от тях е „поезия, изпълнявана със съпровод на лира (китара)“. Във времето на класиката лириката (китаристика) е била само един от многобройните видове поезия, за които споменава Аристотел в началото на „Поетика“:

„И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са подражание…“ (гл. 1)

Впоследствие под „лирика“ започва да се разбира всяко поетическо произведение, което не е е епос (не е написано в хекзаметър) или драма. Това значение се появява през елинизма и впоследствие се възприема от новоевропейската философия на словесността. В „Естетиката“ на Хегел „лирика“ е наречен един от трите големи рода поезия – наред с епоса и драмата.
Предполага се, че лирическото произведение трябва да бъде в стихове (мерена реч).

Съвременното (от XX в. насам) значение на „лирика“ не предполага непременно мерена реч, а още по-малко рима. Същественото в него е представата за „вътрешния монолог“, при който говорителят се съсредоточава върху своите душевни състояния (настроения, възприятия). Лириката не произвежда разкази (поредица от свързани помежду си събития). Неин предмет са различни състояния на душата, чиято продължителност във времето остава неопределена. Често те се предават чрез сетивни образи:

„Тъй както в планината
овчарите нехайно
с краката си прегазват
самотен карамфил
и пада на земята
окървавен
червеният му цвят…“

II. Жанрово деление на лириката

Класическата старогръцка лирика се дели на видове (жанрове) според три критерия: поетически размер, повод за създаването и брой изпълнители.

– поетически размер

По този критерий тя се дели на елегическа, ямбическа и мелическа.

Към елегическата спада всяко произведение, съчинено в елегически дистихон (редуване на хекзаметър и пентаметър).
Ямбическа е тази, която се състои от ямби (стихове, съставени от редуване на кратка и дълга срички). Трябва да се има предвид, че не всяко поетическо произведение, в което са включени ямбически стихове, се отнася към лириката. С изключение на хоровите партии текстовете на трагедията обикновено са в ямб; но от това тези произведения не стават лирически, а си остават драма.
Всички останали поетически видове, различни от епоса и драмата, били назовавани „мелос“ („песен“). Мелическата поезия е била разнообразна, тъй като там всеки автор можел да се служи с такива стихотворни размери, каквито сам изберял. Затова се е говорело за „Алкеева строфа“, „Сапфическа строфа“ и др.

– според повода

От друга страна и независимо от поетическия размер, лирическите произведения се различават по повода на написването си (според задачата/контекста на употребата).

Един от най-старите и разпространени видове поезия били химните – тържествени песни в чест на бог. Някои от тях имат собствени названия в зависимост от това, на кое божество са посветени. Примерно: „пеан“-ът е химн в чест на Аполон, а „дитирамб“-ът – в чест на Дионис.
При сватбена церемония и изобщо по повод на брак се пеел „хименей“ (думата е служела и като име на божеството на брака) или „епиталамий“ („песен на брачното ложе“).
При погребение се изпълнявали „епитафии“. Тази дума може да означава и само стихотворния надпис върху надгробен паметник.
При тържество в чест на победител в общогръцки състезания (Олимпийски, Питийски и др.) се изпълнявали „епиникии“.
Съществували още „ембатерии“ (военни маршове), „хипорхеми“ (танцови песни) и „сколии“ (изпълнявани по време на угощения).

– според броя изпълнители

Последно, лирическите видове се различават според броя на изпълнителите: дали изпълнителят можел да бъде един, или песента е била предназначена за изпълнение от хор.
Произведенията на ямбографите (Архилох), някои елегици (Солон, Теогнид) и мелици (Алкей, Сафо) вероятно са били предназначени за самостоятелно (монодично) изпълнение, докато други – като дитирамбите, епиникиите и ембатериите – без съмнение са били хорови.

III. Лирически поети

От архаичната и класическата епоха на гръцката култура са известни голям брой имена на лирически поети. За удобство можем да ги разделим по географски признак: откъде са били и къде са съчинявали стиховете си.

– лирици от Мала Азия и близките острови

Сред тях най-известни са Архилох от Парос (VII в.), Алкей и Сафо от Лесбос (ок. 600 г.), Мимнерм от Колофон, Хипонакт от Ефес и Анакреон от Теос (VI в.).

– лирици от континентална Гърция и близките ѝ острови

Солон от Атина (ок. 600 г.), Теогнид от Мегара (VI в.), Симонид от Кеос (VI-V в.), Пиндар от Беотия (V в.).

– лирици от южна Италия и Сицилия

Стезихор от Сицилия (VII-VI в.), Ибик от Регион (VI-в.).

*

Лекция осма
Възникване на театъра и драмата. Първи трагици. Платон и Аристотел за литературата

I. Платон и Аристотел за подражанието

Въпросът за драматическата форма е обсъден още в „Държавата“ на Платон. Там Сократ, обръщайки внимание на подражателния характер на словесното изкуство, забелязва, че съдържанието на „Илиада“ може да се представи по два начина:
1) като монологичен разказ,
2) драматически (чрез пряка реч)

Според Платон авторите на художествени текстове трябва да ограничават склонността си към подражание, защото за човека не е добре да подражава на всичко. Тъй като съществуват състояния и прояви, които трябва да избягваме; и следователно не е добре те да се показват пред публика. Това е още по-вярно, като се вземат предвид темите на епоса и драмата: това са истории за богове и герои, които трябва да бъдат представяни по подобаващ за величието им начин; а действията им да бъдат добър пример за човека.

От своя страна Аристотел предпочита по-скоро да хвали Омир, отколкото да го критикува. Той приема, че поетическите видове са по същността си подражания; и следователно колкото по-разнообразно и цялостно е едно подражание, толкова е по-съвършено. Затова той смята трагедията за най-съвършения поетически вид.
Защото
1) там поетът си служи с всички средства на поезията (слово, ритъм, мелодия)
2) тя е подражание в най-голяма степен (тъй като е драма)
3) занимава се със сериозни (възвишени), а не със смешни (незначителни) характери и действия.
Според него откриването на драматическата форма (да се разказва чрез пряка реч) е положителна заслуга на Омир и ползата от това не бива да се поставя под съмнение, както става в „Държавата“.

II. Произходът на театъра според Аристотел

Не трябва да се забравя, че има разлика между драмата като литературно произведение (или елемент от него) и нейното театрално представяне.
Аристотел търси произхода на театралната драма в някои по-стари жанрове или обичаи. Трагедията би трябвало да е възникнала от хоровите изпълнения на дитирамби, където корифеят се обръща към хористите с реплика и по този начин се отделя от тях, превръщайки се в актьор. В подкрепа на това предположение е обстоятелството, че представянето на трагедии се случва на Дионисовите празници в Атина, а дитирамбът е песен в чест на Дионис.
Комедията пък произхождала от обичая на „фалическите шествия“, което отпраща към темите на старата атическа комедиография и към свободния ѝ (обсценен) език.

III. Трагедията преди Есхил

Знае се, че в Атина трагедии са били представяни още през първата половина на VI в. пр. Хр. Известно е името на Теспис, когото някои авторитетни източници смятат за пръв трагик. Той бил представил своя драма през 534 пр. Хр.
След него трагедии е писал Фриних. Една от тях била на съвременна тема – представяло се е превземането на Милет по време на въстанието на малоазийските (йонийски) гърци срещу персийската власт. Според Херодот, от когото знаем за тези събития, трагедията е развълнувала атиняните толкова много, че целият театър плакал, а след това решили да забранят повторното представяне на тази драма и дори глобили поета с немалка сума.

Тези двама автори (известни са и други имена) принадлежат към времето на „предесхиловата“ трагическа драматургия. За тяхното творчество са запазени свидетелства, известни са заглавия, но не са останали цели произведения. Първият трагик, от когото имаме запазени цели произведения, е атинянинът Есхил (ок. 525-456 пр. Хр.).

IV. Организация на трагическите състезания

Театралните представления в Атина били част от Дионисовите празници, които се провеждали четири пъти годишно, в края на зимата е началото на пролетта. Те са известни като „Селски Дионисии“, „Ленеи“, „Антестерии“ и „Големи Дионисии“.
Било прието, че на един празник ще се допускат трима поети, предварително одобрени от избрана комисия; и всеки от тях трябвало да представи една трилогия, следвана от една сатирова драма. Четирите драми са се представяли в течение на един ден, така че цялото състезание е продължавало три дни. Накрая журито е обявявало класирането и връчвало първа, втора и трета награда; а публиката не винаги е била съгласна, за което имаме немалко свидетелства в литературата.

V. Аристотел за литературата

Аристотеловото обсъждане на трагическия жанр в „Поетика“ е оказало голямо и решаващо влияние върху понятието ни за трагедия, представата ни за историята на класическата гръцка литература и върху литературната теория изобщо. Неговият възглед накратко се състои в следното.

Подражанието е основна човешка дейност, способността за която ни е вложена по природа. Поетическите видове, които са подражания, се различават чрез три основни признака: „чрез какво“ се подражава, „как“ и „на какво“.
Първият признак се отнася до средствата, които вече споменахме – словото, ритъмът и мелодията.
Така например танцът е „поетическо“ изкуство, в което средството е едно – ритъмът. При кое да е словесно поетическо произведение (примерно епосът) имаме две средства – слово и ритъм; тъй като мерената реч е ритмизирано слово. А ако тази мерена реч се пее или изпълнява в съпровод на музикален инструмент, тогава вече са използвани и трите средства.
Вторият признак се отнася до начина на подражание – дали има разказ (монолог) или размяна на реплики (диалог). Чрез него драмата се отличава от хоровата поезия.
Третият се отнася до качеството на представяните характери и действия – дали те са сериозни (възвишени) или смешни (низки, незначителни). Чрез него трагедията и сериозните жанрове се отличават от комедията и други комически видове (подигравателната ямбическа поезия).

*

Лекция девета
Есхил, Софокъл, Еврипид. Мнения на античните автори за творчеството им. „Орестия“ на Есхил

I. „Тримата трагици“

Всички старогръцки трагедии, с които разполагаме, са създадени в Атина през V в. пр. Хр. и са дело на трима автори – Есхил (ок. 525-456 пр. Хр.), Софокъл (ок. 496-406 пр. Хр.), и Еврипид (ок. 480-406 пр. Хр.). Това не значи, че трагическите поети от епохата на класиката не са били повече, или че трагедии са се пишели само в този град и по това време.
В една от предишните лекция споменахме имената на трима трагици, по-ранни от Есхил (Теспис, Фриних, Хойрил). От диалога „Пирът“ на Платон узнаваме, че към края на V в. поетът Агатон е получил първа награда на театрално състезание. Той е споменат и няколко пъти в Аристотеловата „Поетика“. Неизвестният автор на „За възвишеното“ (I в. сл. Хр.) сравнява Софокъл с трагика Ион от Хиос – разбира се, сравнението е в полза на първия.
Авторитетът на тримата е бил толкова голям, че техните трагедии започнали да се поставят и след смъртта им (вж. казаното от Квинтилиан за Есхил), и с времето били предпочетени пред произведенията на всички останали автори. Те и приживе са били смятани за най-добри, както личи от Аристофановата комедия „Жабите“. Там Дионис слиза в подземното царство, за да възкреси един от тримата – тъй като след смъртта на Еврипид атиняните били разбрали, че не им е останал нито един добър трагически поет.
Когато филолозите в Александрия (III-II в. пр. Хр.) създали „каноните“ на най-добрите автори във всеки жанр на словесността, в списъка на трагиците те поставили само техиите имена.

II. Изказвания на Аристотел, Хораций и Квинтилиан

Свидетелство за утвърдилото се убеждение в тяхното превъзходство е изказването на известния римски ретор и ерудит Квинтилиан (X кн. на „Обучението на оратора“). Като прави преглед на историята на словесността в Гърция и Рим по жанрове, измежду гръцките трагически автори той споменава само тях – макар че без съмнение са му били известни и много други имена:
„Есхил, който пръв е показал на белия свят трагедии, е възвишен и тежък, често бомбастичен до прекаленост и много пъти груб и нестроен. Тъкмо поради това атиняните позволили на по-късните поети да поправят неговите драми и след това да ги представят на сцената. Така мнозина от тях били увенчани.
На много по-висока степен на съвършенство издигнали този род съчинения Софокъл и Еврипид. Мнозина поставят въпрос, кой от тези двама поети е по-добър, всеки от които върви по свой път на изразяване, различен от другия.
Аз оставям този въпрос неразрешен, защото не се отнася до настоящата материя. По необходимост се признава от всички, че Еврипид ще бъде далеч по-полезен за тези, които се готвят за ораторско поприще. Действително той и в езика си (именно което му оспорват някои, на които изглеждат по-изискани тежестта, възвишеността и звучността на Софокъл) се приближава повече до ораторския жанр. Той е богат с мислите си, които не отстъпват на предадените ни от самите философи, и почти наравно може да се сравнява в диалога си с всеки от тия, които са били добри оратори в съда. Особено е удивителен в изразяването на всякакви силни чувства, предимно на такива, които възбуждат състрадание.
Менандър се е възхищавал от него най-много, както често сам свидетелства, и му подражава, макар и в различен жанр“.

Около век преди Квинтилиан Хораций пише за качествата и заслугите на Есхил и Софокъл, без да споменава Еврипид:
„Вече Есхил ги облякъл във мантии, сложил им маски,
сцената с обикновени греди посторил и научил
върху котурни да ходят, с тържествена реч да си служат“.

„Късно насочи Рим зорко око към писания гръцки
успокоен след войните пунически почна да търси
полза каква му донасят Есхил, и Софокъл и Теспис“.

Оценките на александрийците и на водещите римски литератори може би са били повлияни от Аристотеловия преглед на историята на жанра и изказванията му за тримата:
„Есхил пръв довел броя на актъорите от един до двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диалога. Софокъл въвел третия актьор и декорацията.“
„Така например Софокъл казал, че сам той изобразява хората такива, каквито трябва да бъдат, докато Еврипид ги представя такива, каквито са“.

Аристотел изглежда убеден, че Софокъл е написал най-добрата трагедия („Едип цар“), но се изказва положително и за Еврипид:
„Перипетията е преходът на събитията в противоположна посока, и то, както казваме, по вероятност или необходимост. Например, както в „Едип“ вестителят, като идва, за да зарадва Едип и да го освободи от страха, свързан с майка му, разкривайки му кой е, извършва обратното… Най-хубаво е познаването, когато заедно с него възникват и перипетии, както е в „Едип“.“
„Сред всички познавания най-хубаво е онова, което произлиза от самите събития и чрез естествеността си предизвиква смайване, както е в Софокловия „Едип“ и в „Ифигения“…“
„Освен това хорът трябва да се схваща като един от актьорите, да представлява част от цялото и да участва в действието не както у Еврипид, а както у Софокъл“.

„Затова грешат онези, които укоряват Еврипид, задето прави това в трагедиите си и задето много от тях завършват с нещастие. Защото тъкмо това, както се каза, е правилно. На сцените и на драматическите състезания най-трагически изглеждат именно такива трагедии, ако са умело създадени, и Еврипид, макар че иначе недобре разполага материала, се явява най-трагичен сред поетите“.

III. Брой и заглавия на оцелелите трагедии. Есхил и Софокъл

Тъй като тримата обикновено са били одобрявани от журитата, които допускали поетите до състезание, всеки от тях написал много драми – тъй като имал възможност да представя по три трагедии почти всяка година.
Смята се, че Есхил и Еврипид са написали по около 90, а Софокъл – 120. От тях до наше време са достигнали общо 33: 7 от Есхил, 7 от Софокъл и 19 от Еврипид, като авторството на една от тях („Рез“) се оспорва.

Освен „Орестия“, за която ще стане дума, Есхил е автор и на „Прометей“, „Молителките“, „Седемте срещу Тива“ и „Перси“.
Отличително за последната е, че тя е единствената оцеляла трагедия, която не е на основата на мит, а представя съвременно събитие – изхода на една битка между гърци и перси. По това тя прилича на изгубената Фринихова трагедия, за която ни осведомява Херодот („Превземането на Милет“).

Три от оцелелите трагедии на Софокъл са основани на преданието за Едип и семейството му: „Едип цар“, „Едип в Колон“, „Антигона“. Останали са още „Аякс“, „Електра“, „Трахинянки“ и „Филоктет“.
Последната се отличава с това, че не завършва с нещастие (каквото е изискването на Аристотел), а просто разказва как Филоктет е бил принуден да потегли от Лемнос за Троя, където да съдейства за превземането на града. Поради непреодолимия с други средства конфликт между него и вождовете на ахейската войска, изходът се решава чрез известния и спорен драматически похват „deus ex machina“: появява се Херакъл, който препоръчва на Филоктет да пренебрегне неприязънта си към Атридите и Одисей и да вземе участие във войната срещу Троя.

IV. „Орестия“

Есхил е автор на единствената оцеляла трилогия – „Орестия“, състояща се от три сюжетно свързани помежду си драми: „Агамемнон“, „Хоефори“ и „Евмениди“.
В „Агамемнон“ се разказва за завръщането на главнокомандващия на ахейската войска от Троя. Той е посрещнат в аргоския дворец от жена си Клитемнестра и е коварно убит от нея, с помощта на любовника ѝ Егист.
В „Хоефори“ синът на Агамемнон и Клитемнестра – Орест – се завръща от чужбина, където е бил отгледан тайно; при гроба на баща си се среща с Електра и двамата замислят отмъщение. Накрая Орест, подкрепян от приятеля си Пилад, прониква в двореца и убива Клитемнестра и Егист.
В „Евмениди“ Орест бива преследван от Ериниите – богини на отмъщението за престъпления срещу роднини. Той бяга в Делфи, а Аполон го съветва да иде в Атина, където ще бъде съден в Ареопага. Съдът се събира по инициатива на богинята Атина: Ериниите са обвинителки, а защитник на Орест е Аполон.
При гласуването резултатът се оказва равен – половината от съдиите са за осъждане, а другата половина – за оправдаване. Ериниите недоволстват, но Атина и Аполон им обясняват, че брачните връзки са по-свещени от кръвните. Орест трябва да бъде оправдан, защото смъртта на Клитемнестра е била справедливо възмездие за престъплението ѝ срещу брачния съюз. Накрая Ериниите биват поканени да се заселят завинаги в града и да станат негови покровителки под името „Евмениди“. Така се преодолява конфликта между тях и „младите богове“, към които са причислени Атина и Аполон.

В „Орестия“ се поставят важни въпроси на етиката, правораздаването, семейния живот и религията.
1. Въпросът за причината за престъплението и начина, по който трябва да се оцени извършеното на обвиняемия.
2. Кое деяние следва да се смята за престъпление и кое не?
3. Дали за престъплението следва просто да се отмъщава, или е по-добре престъпникът да бъде призован на съд, където наказанието да се определи след законна процедура?
4. Дали роднинските връзки да имат предимство пред брачните или не?
5. Как да се постъпва, когато в града има конфликт между култовете на различни божества?

*

Лекция десета.
Комедия и смешно. Аристотел за историята на комедията. Предаристофанова комедиография

I. Въпросът за „смешното“

Смешното (комичното) е естетическа категория, аналогична на трагичното. Всеки от нас има представа за смешно или трагично, която може да се открие при обмисляне на значението на думите. Тя не е ясно определена, така че е необходим разговор, при който хората да я прояснят и да открият общото и различното в употребата на думите, с които си служат.
Същевременно естетическата (и литературна) теория се стреми към възможно най-голяма яснота на значението, така че тези думи да бъдат термини, които да служат при изследването на естетическите предмети – каквито са и текстовете на литературата.

Смешното обикновено е свързано със случване – изменение, което засяга някого.
– Смешният е сгрешил така, че да се провали: опитвал е да постигне нещо, но не е успял.
– Неуспехът му не е окончателен – той има възможност да опита отново.
– Смешен е онзи, който опитва да се представи за някакъв, какъвто не е и не е необходимо да бъде.
– Смешният няма качества, за да постигне желаното – той е неподходящ за някаква дейност или дело.
– Той се представя за нещо различно от това, което е. Това е опит за измама и разкриването на този опит предизвиква смях.
– За да може случилото се да създаде смях, то трябва да е неочаквано за възприемащия го. Затова ние не се смеем на стари вицове и ситуации, които са ни познати, макар преди това те да са ни били смешни.

II. Аристотел за смешното

Античната теория на смешното е засвидетелствана на две места в текстовете на Аристотел – в „Поетика“, 5 и „Никомахова етика“ IV, 8.
Ето какво се казва в „Поетика“:
„Комедията пък, както казахме, е подражание на по-лоши хора, но не в цялата им порочност – тук смешното е част от грозното. Защото смешното е някаква грешка и грозота, не болезнена и не пагубна, каквато е тъкмо комическата маска – нещо грозно и разкривено, но без болезнено въздействие“.

Както виждаме, според Аристотел смешното е някакво отклонение от правилното и красивото; но не толкова силно, че да се възприеме като нещастие.

В „Никомахова етика“ се разсъждава за нуждата от забавление и шега; кой е способен да прави истински хумор и кои са лошите отклонения от него:
„Но понеже в живота съществува и отдих, и времето в него се прекарва във весело настроение, изглежда тук има някакво приличие в общуването – какви неща и по какъв начин трябва да се казват, а също да се изслушват.
И тъй, тези, които надвишават в смешното, се смятат за шутове и натрапчиви, стремящи се по всякакъв начин към смешното и повече стараещи се да предизвикат смях, отколкото да говорят благозвучни неща и да не наскърбяват този, с когото се шегуват. А онези, които без да казват нещо смешно те самите, се сърдят на говорещите, се смятат за диви и строги. Онези пък, които прилично забавляват, се наричат остроумни, тоест надарени с повратлив и подвижен ум…
Развлечението на свободния се различава от това на роба, и също на възпитания – от това на необразования. Всеки може да види това и от старите комедии, и от новите – в първите смешното е злословието, а във вторите – повече скритият смисъл, а той немалко се различава от злословието…
Следователно и добре възпитаният и свободният ще бъде такъв по държание, понеже самият той е закон за себе си. А такъв е средният – нарича се или тактичен, или остроумен. А шутът е подчинен на смешното, и нито себе си, нито другите щади, когато прави смях, и говори неща, никое от които добре възпитаният не би казал, а някои не би и слушал. А простакът е негоден за такива неща; защото с нищо не допринася към смеха…
Но изглежда, че отдихът и шегата са необходими в живота.“

III. Възникване на комедията

Що се отнася до произхода на комедията, Аристотел различава появата ѝ като театър от тази като поетическо представяне на „истински смешното“. То бива разпознавано от „остроумния“, за когото се говори в „Никомахова етика“.

Комическите представления произхождат от „фалически шествия“ (както споменахме в лекция VIII – „Възникване на театъра и драмата“):
„И тъй, като произлязла от импровизации“ – и тя [трагедията], и комедията (първата – от запевачите на дитирамба, а втората – от тези на фалическите песни)…“

Как комедията се е развивала впоследствие, за да стигне до вида си от V-IV в., е неизвестно, тъй като тя се е смятала за несериозен жанр и към историята ѝ не е имало интерес:
„И тъй, постепенните промени в трагедията и техните автори не са останали неизвестни, докато развоят на комедията, която отначало не била ценена, не е известен.
И наистина, архонтът сравнително късно започнал да дава комически хорове, по-рано те били от любители [желаещи]. Едва след като получила някакви форми, се споменават нейни поети. Кой е въвел маските, пролозите, разширения брой актьори и други подобни неща, не се знае.“

Що се отнася до идеята за смешно, главната заслуга за въвеждането ѝ е на Омир. Преди него поетите, склонни към комическо изразяване, ставали ямбографи; в техните произведения преимущество е имала грубата шега и поименните (лични) нападки. Омир обаче представил истинския (възпитания) хумор и въвел в хумористичните си произведения измислени герои, а не действителни лица:
„По-сериозните изобразявали благородни дела и дела на благородни люди, а по-повърхностните – дела на лоши хора, съчинявайки първо хулни песни, както другите съчинявали химни и прослави.
Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина. От Омир насам има – например неговият „Маргит“ и други подобни поеми.
Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове, пръв показал чертите и на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното: защото „Маргит“ се отнася към комедията така, както „Илиада“ и „Одисея“ – към трагедията.
След като се появили трагедията и комедията, поетите съобразно със собствената си природа започнали да се насочват към един от двата поетически вида; и едни сред тях от ямбописци ставали творци на комедии, а други от епически поети ставали трагически, тъй като последните форми били по-значителни и по-тачени от първите.“

Добрият комедиограф се познава по това, че не се занимава с действителни лица, а създава поетически образи. Защото ако просто осмиваше действителни лица, той би правил нещо, което е по-близко до историята (или реториката), отколкото до поезията:
„Затова и поезията е по-сериозна и по-философска от историята. Поезията говори предимно за общото, а историята – за единичното. Общото се състои в това, че такъв и такъв човек трябва да говори или върши такива и такива неща по вероятност или необходимост; към което поезията се стреми дори когато дава имена на лицата. Единично е – какво Алкивиад и сторил или преживял.
При комедията това е вече ясно: като съставят фабули върху принципа на вероятността, поетите по този начин дават случайни имена и нямат предвид отделни личности, както ямботворците.“

V. Атическата комедия – периоди

Историците на литературата делят атическата комедия на два периода, от които имаме запазени произведения. Това са
1. Старата атическа комедия, която се е развила през V в. и от нея имаме 11 пиеси, всичките на Аристофан; и
2. Новата атическа комедия, свързана с името на Менандър. Той започва да представя пиеси към 320 пр. Хр.

Съществува и терминът „Средна комедия“, който е за времето от смъртта на Аристофан (към 385 пр. Хр.) до появата на първите Менандрови пиеси. От този период не са останали цели произведения, а само имена на автори и заглавия.
Когато Аристотел говори за „нови комедии“ („Никомахова етика“, 1128а 23), той има предвид създаденото през тази епоха.

V. Преди Аристофан

От предаристофановия период на Старата комедия също се знаят някои имена. Аристотел споменава атическите автори Кратет, Хионид и Магнес; като същевременно обръща внимание, че атическата комедия била предхождана от сицилийската, а може би и от мегарската:
„По тази причина дорийците претендират, че са създатели на трагедията и комедията. По-точно, за комедията претендират мегарците – както тукашните, които казват, че тя е възникнала по времето на тяхната демокрация, така и сицилийските, тъй като от Сицилия е поетът Епихарм, живял дълго преди Хионид и Магнес.“

И също:
„Първи започнали да съчиняват комедии Епихарм и Формис. Отначало комедията дошла от Сицилия, а измежду атинските поети Кратет, изоставяйки ямбическата форма, пръв започнал да съставя диалози и фабули на общи теми.“

Самият Аристофан често споменава имена на свои съперници от комическите състезания. Оттам са ни известни и заглавията на някои пиеси от Кратин и Евполис.

*

Лекция единадесета
Аристофан, Еврипид и Новата атическа комедия

I. Стара и Нова комедия

Историята на атическата комедия се дели традиционно на три: стара, средна и нова. Старата ни е позната главно чрез запазените произведения на Аристофан. От тях научаваме, че тя се е занимавала с общественото (политическо и културно) всекидневие на атиняните. На сцената се показвали публични фигури – политици като Клеон („Конници“), поети като Есхил и Еврипид („Жаби“, „Жените на празника Тесмофории“), интелектуалци като Сократ („Облаци“). Комедиографът е пародирал тези лица, търсейки комичното в техния публичен образ.
От друга страна, обект на пародиране можели да бъдат и митологични фигури като Дионис и Херакъл („Жаби“). В комедиите има шеги, отнасящи се до политическата обстановка („Ахарняни“, „Лизистрата“, „Мира“), обществените практики и законовото устройство („Птици“, „Жените в Народно събрание“„Оси“). Това били събития на деня от които се интересували всички пълноправни граждани; и поради това драмите били един вид художествена публицистика, подобно на някои съвременни развлекателни телевизионни предавания.
Ако продължим това сравнение, ще кажем, че този вид театрална и пародийна публицистика е била заменена от пиеси, наподобяващи съвременния „сапунен“ сериал, който е продължителен разказ за семейни, любовни и делови отношения, където герои са типови фигури (млада влюбена двойка, възрастни родители, прислужници, бизнесмени), а не конкретни персонажи.

II. Менандър

Преди откриването на някои по-големи фрагменти от Менандровите драми и на комедията „Мъчният човек“, главен източник за темите и духа на тази драматургия са били римските комедиографи Плавт и Теренций. В драмите си те сами признават, че са изцяло зависими от атическите си предшественици; и не само им подражават, а понякога направо приспособяват отделни техни произведения за римска сцена.

Менандър (ок. 342-290 пр. Хр.) е бил атинянин, вероятно роднина на комедиографа Алексис. Започнал да поставя драми още млад, към 20-годишен. Бил е извънредно популярен през цялата античност, както може да се съди от мненията на по-късните автори, честото цитиране на произведенията му и това, че изображенията му се поставяли наред с тези на най-прославените антични поети и философи. Портрети на Менандър се срещат дори в християнски стенописи.

III. Δύσκολος и духът на Новата комедия

В „Мъчният човек“ става дума за любовта между заможен млад атинянин и скромно момиче, живеещо в северните покрайнини на града. Тя е била отгледана от баща си, тъй като майка ѝ била напуснала семейството поради лошия му характер; заживяла в съседство заедно със сина си от първия брак и починала преди началото на историята. Младежът, който минавал по тези места на разходка, случайно забелязал девойката и от пръв поглед се влюбил в нея. Запознал се с брат ѝ и споделил, че намеренията му са най-почтени – желаел да я вземе за законна жена.
Оттук нататък следват опитите на младежа (Сострат) и на слуги от семейството му да влязат в контакт с бащата (Кнемон, той е „мъчният човек“), които се провалят поради неговата несговорчивост и избухливост. Накрая се случва инцидент – Кнемон пада на дъното на кладенеца в собствения си двор. Дъщеря му и слугинята викат за помощ и помощта идва от Сострат и от брата на момичето (Горгий).
След като е изваден, бащата признава, че може би не се е държал добре с близките си и изобщо с хората, и възлага на доведения си син да се погрижи за сестра си. Историята завършва щастливо – момичето се омъжва за Сострат, а Горгий се оженва за неговата сестра. Накрая принасят жертва на Пан и нимфите и всички шумно празнуват.

От този сюжет се разбира какъв е духът на Новата комедия. Целта на действието е да се постигне семейно щастие. Героите са градски хора, атиняни и сравнително заможни. Главните герои обикновено са двамата влюбени, а също и техните родители, най-често бащите; те именно са носители и на комичните черти. Наред с това се явяват второстепенни герои, които помагат на главните или участват в комични ситуации – роби, готвачи, „паразити“ (компаньони), хетери.

Както се вижда, драматурзите от тази епоха са се отдръпнали обсъждането на онези актуални обществени въпроси, с които се е занимавала Старата комедия.
Главната причина е загубата на политическата независимост. Тези драми се пишат във времето след Александър, когато гръцките градове практически са присъединени към македонското царство. Политическа дейност не е била възможна и интересът на гражданите се насочил преди всичко към устройването на частния живот.
Комедията продължила да се занимава с настоящето – но представата за това, кое е важно в настоящето, вече била променена.

IV. Еврипид

Литературната история не е следствие единствено на обществено-политическата, макар да е зависима и от нея. Литературните новости имат свои причини, които са част от собствено литературния процес. Така например, за да се разбере появата на Новата комедия, е нужно да се кажат няколко думи за творчеството на Еврипид.
Макар приживе да не е бил смятан за първия трагик на Атина, Еврипид е имал голям успех през следващите векове. Запазените му трагедии (19 на брой) за повече от тези на Есхил и Софокъл взети заедно (14). Това е, защото в неговите драми се появяват теми и персонажи, които не са характерни толкова за класиката, колкото за последвалото я време. А популярността на новата комедия и свързаните с нея жанрове (мим, идилия, любовно-авантюрен роман) е съдействала за нарастване на интереса към Еврипидовата драматургия.
В трагедиите на Есхил интересът е насочен главно към въпроса за вината и наказанието, както видяхме при обсъждането на „Орестия“. Софокъл пък се занимава с перипетиите: как героят, съпротивляващ се на предсказанията на оракулите и неписаните закони, въпреки забележителните си качества все пак не успява да избегне нещастието.

Новото при Еврипид е главно в това, че той насочва вниманието към любовните и семейните истории, като при това изходът може да се окаже щастлив.
Така е в драмата „Елена“. Макар представена като трагедия, случилото се там има вид на приключенски роман. Това е разказ за едно, по стечение на обстоятелствата разделено семейство, където съпрузите са останали верни един на друг. Те преодоляват различни затруднения и с общи усилия се спасяват от враговете си и възстановят съпружеското си щастие.
В „Ион“ една бездетна атинска царица отива в Делфи за да узнае от оракула дали някога ще има деца от законния си съпруг; и какво се е случила с детето, което тя някога е родила от бог Аполон и го е подхвърлила в подножието на Акропола.
В „Ифигения в Таврида“ Орест пристига в Таврида, където среща собствената си сестра, смятана за отдавна починала (принесена в жертва на Артемида). Самата тя е станала жрица и едно от задълженията ѝ е да принася в жертва всички пристигнали там елини. Така че Орест се оказва в смъртна опасност; и все пак те двамата се разпознават, измамват местния владетел (почти по същия начин, по който Менелай и Елена в „Елена“ излъгват египетския цар) и избягват. С тях е близкият приятел на Орест – Пилад, който в бъдеще може би ще се ожени за Електра.
„Иполит“ завършва с нещастие, но в основата на драмата пак стои любовна (и скандална) история. Съпругата на атинския цар Тезей, критянката Федра, се влюбва в доведения си син Иполит. Тя споделя това с прислужницата си, а тя я издава на Иполит, макар и само от желание да ѝ съдейства. Иполит се разгневява и обвинява Федра за недостойната ѝ страст. Тя се изплашва, написва едно лъжливо прощално писмо до Тезей в което твърди, че синът му се домогвал до нея; и след това се обесва. Тезей прочита писмото, обвинява сина си и го прогонва от града. Иполит заминава, но по пътя катастрофира с колесницата си и загива.

Както виждаме, тук не става дума за обикновени граждани, а за герои от митологията; а в действието често се въвличат и олимпийски божества. И все пак е достатъчно да се променят някои имена и подробности от фабулата, и текстът ще се окаже напълно подобен на това, което срещаме в Новата комедия.

Разбира се, не можем да твърдим, че Еврипид е изобретател на любовно-авантюрната фабула. Зад неговите разкази стоят всеизвестни истории от Троянския цикъл и познати сцени от Омировите поеми – сводничеството и похотливостта на боговете, отношенията между Парис и Елена, ухажването на Пенелопа от страна на женихите, срещите на Одисей с Калипсо, Навсикая и Кирка, скитанията му по море и предоляването на всякакви опасности.
Но ролята на Еврипид е в това, че поставя такъв вид истории на сцена и то в жанра на трагедията, което значи, че им придава стойност: и по този начин съдейства за усвояването им в театъра и литературата през следващите векове на античността.

*

Лекция дванадесета
Прозата. Историография

I. Що е литература. Възникване на поезията

Литературата – това са текстове, които са добили независимост от конкретната обстановка на тяхното възникване и непосредствено (устно) въздействие. Защото всеки разговор или монолог пред публика е текст; но в повечето случаи той съществува само заради това непосредствено общуване. След изговарянето му неговата задача е изпълнена; той не се запазва (записва), и поради това никога вече не се възпроизвежда в същия вид.
Така че литературата възниква тогава, когато устно изговаряните текстове започват да се съхраняват (запомнят или записват) с цел да бъдат повтаряни (възпроизвеждани) в бъдеще и на друго място в подобна обстановка. Обикновено става дума за празник, защото празничната обстановка е стандартна – предполага се, че всеки следващ празник е повторение на предишния (както е с религиозните празници). Поради това се очаква, че и словата, които ще бъдат произнасяни, трябва да са идентични или поне приблизително еднакви. Ето защо празничните текстове (химни в чест на божества, молитви) е трябвало да бъдат запомняни, а най-сигурният начин да се запомни нещо е то да бъде записано.
Преди появата на писмеността запомнянето е било улеснявано чрез мерена реч, съпровождана от музика – защото така оформените текстове се запомнят по-лесно от немерените (прозаичните). Затова смятаме, че в предписмения си период литературата (устойчивите текстове) са съществували като поезия.
Поезията може да бъде не само празнична, но и битова – такива са приспивните песни, които майките пеят на децата, или тези, които се пеят при събирания на родственици и приятели.

II. Прозата

Освен за съхраняване на празнични поетически текстове, записването може да служи и за съхраняване на някакви сведения в проза (немерена реч).
Първите записи в немерена реч не са имали празнична задача, а напротив – служели са за чисто практически цели. Това обикновено са били описи на имущество и стоки, необходими при завещания или продажби. Всяко завещание или сделка, представени писмено, са вид писмен договор; и по подобие на тях са се записвали и други договори – примерно, междудържавни. Записите са били необходими и за вътрешнодържавни цели: когато е било необходимо да се състави законодателство, да се определят данъците и да се поддържа армия. Всички тези дейности изискват записване и няма необходимост то да бъде в мерена реч. Така че те са прозаични; но тяхната задача е да послужат само в едно конкретно (единично) място и време, и поради това те не могат да бъдат пренасяни, както става с празничните текстове.
За да може прозата да стане литературна (преносима), тя трябва да изпълнява по-общи задачи; да бъде ползвана не само в една, а в различни обстановки.

III. Гръцката историография преди Херодот

Историческият текст има като първоначална задача да установи какво се е случило на едно определено място и време. Поради това той възниква като запис на някакъв вид проучване. Това проучване е можело да се отнася до нечий род (често с цел да се установят правата на наследниците). Но ако е ставало дума за род на владетели (управляващи), такъв текст се превръща в история на държава. И тъй като всяка държава се разполага на някакво пространство, историческото изследване включва и географско проучване.

Най-ранните известни гръцки текстове, създадени с историческа задача, са от VII-VI в. пр. Хр. и са в мерена реч. Те са били поеми; и са добили тази форма вероятно под влияние на вече съществуващия епос, който се занимава с минали събития от голямо значение – както са Омировите поеми и Хезиодовата „Теогония“. Известно е, че през VII в. била създадена „История на Коринт“ в стихове:
Евмел, синът на Амфилит, от така наречените бакхиди, който е считан за създател на епоса, казва в изложението за Коринт (стига това съчинение действително да е на Евмел), че в тази земя се заселила първо Ефира, дъщерята на Океан (Павзаний ІІ, 1,1; В. Русинов, 2004).

Известният философ Ксенофан от Колофон е писал история на родния си град, но също и на Елея в Италия, където е живял впоследствие:
Написал поема за основаването на Колофон и за изпращането на колонисти в Елея, в Италия; в две хиляди стиха (Диоген Лаерций ІХ, 2, 20)

През VI в. Йония (на малоазийското крайбрежие) се е появил жанрът „логография“ – писане на историческо-географски изложения в проза. Известно е името на милетския логограф Хекатей, споменаван от Херодот в „Историята“. Той е бил автор на съчинения със характерните заглавия „Родословия“ (Γενεαλογίαι) и „Обиколка на земята“ (Περίοδος γῆς). Тъй като е писал на йонийски, този диалект е станал представителен за такъв вид съчинения; и това е причината Херодотовата „История“ също да бъде написана на йонийски, макар самият Херодот да е бил дориец от Халикарнас.

По времето, когато Херодот е замислял своята книга (средата на V в.), в гръцката литература вече е имало обширни и влиятелни поетически текстове, посветени на големи войни („Илиада“), но също и някои, които са се занимавали точно с наскоро случилите се гръко-персийски войни. За тях става дума в Есхиловите „Перси“ и в някои от епиникиите на Пиндар. Те и двамата са били от предишното на Херодот поколение – около 40 години по-възрастни от него – и лично са преживели тези събития, като Есхил дори е участвал в някои битки. Известно е, че и един връстник на Херодот – Хойрил от Самос – е създал епическа (в хекзаметри) поема за войните:
И Хойрил, древен поет, споменава за нашия народ, че е взел участие в похода на Ксеркс, царя на персите, срещу Гърция (Йосиф Флавий. Против Апион І, 22).

IV. Херодотовата „История“

Така че Херодот вече е имал пред очите си произведения на тази тема. Неговата книга обаче си поставя по-голяма задача – не само да представи нападенията на персийските армии срещу Атина между 490 и 480 г., но по повод на тези събития да разкаже всичко, което е знаел за държавите и народите в тогавашния свят. Така че той е създал не просто история на гръцките градове, нито само разказ за войните им с Персия, а първата в европейския свят „Всеобща история“.

Нейното съдържание накратко е следното.
Най-напред се разказва историята на лидийската държава – тъй като лидийците са първите азиатци, които влезли във военен сблъсък с малоазийските гърци. Лидийската държава достигнала голямо могъщество по времето на Крез, но наред с това той е бил и последният ѝ цар – тъй като загубил войната с персиеца Кир, бил детрониран и държавата му изчезнала.
След това разказът се насочва към историята на персийската империя. Преди това се съобщава за асирийската и мидийската държави, и как Кир, който бил внук на последния мидийски цар Астиаг, станал предводител на персите, победил мидийците и създал империя, която се простирала от индийските царства на изток до Егейско воре на запад.
Той е бил наследен от Камбиз и Дарий, които разширили и укрепили държавата: Камбиз завоювал Египет, а Дарий разделил империята на области със съответна администрация, подобрил съобщенията и уредил данъчната политика.
Повод за сблъсъка между империята и гърците станало въстанието на милетците. Те се обърнали за помощ към континенталните гърци, и най-напред към най-силните от тях – Спарта и Атина. Спартанците не се намесили, но атиняните изпратили 30 кораба и заедно с въстаниците нахлули в град Сарди – който бил административен център на персийската провинция – и го подпалили.
Дарий потушил въстанието, но реши да накаже атиняните за намесата им и изпратил войска, която била отблъсната през 490 пр. Хр. в битката при Маратон. След неговата смърт синът му Ксеркс решил да завладее континентална Гърция и провел известния си поход през 480 г., когато достигнал Атина и подпалил града. След това обаче флотата му загубила морската битка в Сароническия залив (при остров Саламин) и той самият се оттеглил, като оставил част от войската в Атика. На следващата година при Платея персите отново загубили сражението и така континентална Гърция останала свободна.
Покрай разказа за тези събития Херодот прави големи отклонения, в които представя известното му за историята, географията и културата на множество народи. Най-обширни са изложенията посветени на персите, вавилонците, египтяните, скитите, траките и либийците (североафриканците); и разбира се, на гръцките полиси в Европа, Мала Азия и северна Африка (Кирена).

V. Историографията след Херодот

След Херодот центърът на гръцката историография се премества в Атина. До нас са достигнали съчиненията на Тукидид („История на Пелопонеската война“) и Ксенофонт ( „Гръцка история“, „Анабазис“ и др.)

*

Лекция тринадесета
Красноречие, ораторска проза, реторика

I. Изяснение на думите

Преди да преминем към представянето на фактите, отнасящи се до жанра на ораторската проза, е необходимо да изясним термините от заглавието.
Думата „красноречие“ означава най-напред самото умение да се говори пред публика; а после и текстовете, свидетелстващи за такава дейност. Несъмнено тези текстове могат да бъдат и художествени, включително поетически (в мерена реч).
В поемите на Омир има монолози, представени като речи пред публика: това се вижда още в „Илиада“ I, където на съвета (публично) говорят Калхас, Агамемнон, Ахил и Нестор.
Под „ораторска проза“ ще разбираме речи, които не са част от друго произведение (каквито са тези у Омир, в трагедията или при Херодот ), а са били произнесени като самостоятелен текст и устно, а после били записани. Такива трябва да са били речите на Демостен.
Към този жанр се отнасят и речи, които не са били произнесени никога, както може би „Панегирик“ на Изократ; или учебните речи на Горгий („Апология на Паламед“, „Похвала на Елена“), Антифонт „Тетралогиите“, Лизий („Любовна реч“, включена във „Федър“), Изократ („Бусирис“, „Апология на Елена“). Също и тези, които имали по-скоро художествена задача: такава е надгробната реч в Платоновия „Менексен“, където вероятно се пародира красноречието на Перикъл. Тези последните вече са част от обучението на оратора и затова могат да се смятат и за реторически текстове.
Под „реторика“ се разбира преди всичко знанието за това, как се създават речи; а самите текстове, които служат за предаване на това знание, се наричат реторически. Освен споменатите учебни речи, към реториката се отнасят ръководствата и трактатите по реторическо изкуство, каквито са анонимната „Реторика към Александър“ и Аристотеловата „Реторика“.
Тъй като реторическото образование е било търсено и разпространено, такива книги са писани през цялата античност: като се започне от загубеното ръководство на сицилийците Коракс и Тизий, през съчиненията на Цицерон („Оратор“, „За оратора“, „Брут“) и Квинтилиан („Обучението на оратора“) в Рим, и учебните „предварителни упражнения“ (προγυμνάσματα) на Либаний (IV в. сл. Хр.).

II. Поява на ораторската проза

Нашето занимание се отнася главно до текстовете, които принадлежат към „ораторската проза“ и в по-малка степен до реторическите съчинения и образци. Затова трябва да се види кога в гръцкия свят за пръв път са се появили „действителни“ самостоятелни речи, които при това са били и записвани.
Записът на такива речи е резултат от необходимостта за документация на публичните обсъждания, където решенията се взимат след изслушване на заинтересованите страни и гласуване от упълномощени лица (съдии, народни представители). Тези обсъждания се отнасяли до въпроси от обществена важност – те били или политически, или съдебни. Условия за това се появили в континентална Гърция и Сицилия през V в. пр. Хр., когато монархическите режими в някои влиятелни полиси били премахнати и на тяхно място били въведени институциите на тогавашната демокрация.

III. Ораторството в Атина през V в. пр. Хр.

– политически оратори

В Атина, след падането на династията на Пизистрат и по време на войните с Персия, като влиятелни политици и успешни оратори били познати атиняните Темистокъл и Аристид. Те били наследени от Перикъл, който управлявал почти еднолично града между 460 и 430 пр. Хр. Техни текстове не са запазени, ако изключим три речи на Перикъл, представени от Тукидид в „История на Пелопонеската война“.
За такива политици не може да се каже, че са били професионални оратори – ако това означава и преподаване на изкуството. Професионалният оратор се е отличавал и с това, че работел като адвокат по съдебни дела – независимо дали е произнасял речите си сам, или ги е пишел за други. Такива автори, които се занимавали с адвокатстване, развивали системно изкуството си и го преподавали на други, в Атина се появили през втората половина на V в.

– съдебни оратори

Пръв бил Антифонт, от когото са запазени три съдебни речи по дела за убийства и 12 малки учебни речи, подредени по четири в т.нар. „тетралогии“ Те се състоят от първа обвинителна реч, последвана от защитна, и след това втора обвинителна и втора защитна; като при вторите речи говорителите се стремят да опровергаят доводите на опонента и да добавят свои, които да са още по-убедителни от първите.
Антифонт бил атинянин и това му позволявало да се занимава и с политика. Той взел участие в смяната на политическия режим през 411 г. пр. Хр., след което бил съден за държавна измяна и осъден на смърт, въпреки че защитната му реч, както свидетелства Тукидид, била най-добрата, произнасяна някога в атински съд.
Друг известен професионален оратор по това време бил Лизий, от когото са запазени към 30 речи, сред които и споменатата „Любовна“. Той имал школа по ораторско изкуство, която била много ценена и посещавана, както може да се заключи от разговора между Сократ и Федър във „Федър“. Но не бил атински гражданин, а „метек“ (имигрант), и поради това се занимавал само с „логография“, което значи, че не се явявал в съда, а пишел речите на своите клиенти, които ги произнасяли от свое име.

IV. Сицилийското ораторство

Друг оратор, който дошъл в континентална Гърция от Сицилия и допринесъл много за увеличаването на интереса към красноречието, бил леонтинецът Горгий. Като посланик на своя град в Атина той направил силно впечатление с речите си в Народното събрание и спечелил много почитатели и клиенти. Един от тях – тесалиецът Менон – е споменат както от Платон в едноименния диалог, така и от Ксенофонт в неговия „Анабазис“.

За Горгий се смята, че е учил при сиракузците Коракс и Тизий, а може би и при философа Емпедокъл от Акрагант. Ето какво пише Квинтилиан:
„Защото се казва, че след тези, които поетите са споменали, пръв Емпедокъл повдигнал някои въпроси около реториката. Най-стари писатели на научни книги били Коракс и Тизий от Сицилия. Последвал ги гражданинът на същия остров Горгий Леонтински – както се предава, ученик на Емпедокъл. Облагодетелстван от дългия живот – защото живял 109 години – Горгий блестял едновременно с мнозина, бил съперник на гореказаните и продължил да е такъв дори и след Сократ.“

Възникването на ораторската професия в Сицилия също било свързано с демократизирането на градовете, и преди всичко на най-големия и влиятелен от тях – Сиракуза. Изглежда, че тази дейност се развила там малко по-рано, отколкото в континентална Гърция. Но след Горгий центърът на ораторското изкуство се преместил на изток, в Атина.

V. Атина през IV в.

През IV век в града действали школите на Исей и Изократ.
Най-прославеният сред гръцките оратори – Демостен – бил учил при Исей, като причината за това вероятно била, че обучението в Изократовата школа струвало много по-скъпо. Според някои посещавал и заниманията на Платон в Академията.
И както развитието на ораторското умение през V в. било свързано с военно-политически събития като войните с Персия и противостоенето между Атина и Спарта (трите предадени от Тукидид речи на Перикъл били произнесени в началото на Пелопонеската война), така и през IV в. най-влиятелни били тези оратори и ретори, които по някакъв начин били въвлечени в гръко-македонския политически и военен сблъсък.

Това били Изократ, Демостен, Есхин, Демад и Хиперид.

*

Лекция четиринадесета
Философия

I. Държавниците-мъдреци

Около 600 пр. Хр. и през следващия половин век в много от гръцките полиси имало политическо напрежение и сблъсъци, наподобяващи граждански войни. Вследствие на това властта била завзета или предложена на влиятелни граждани или аристократи, които се заели с посредничество между враждуващите и, ако е било нужно, променяли законодателството. Някои от тези водачи били наричани „αἰσυμνήται“ (арбитри), други – „тирани“. Ако някой е бил ценен и заради интелектуалните си дарби, той бил наричан „мъдрец“ (σοφός).
С това прозвище станали известни атинянинът Солон, Талес от Милет, Питак от Лесбос, Биант от Приена, Хилон от Спарта, Клеобул от Линдос (на Родос), Епименид от Крит; към тях добавят Периандър от Коринт и Пизистрат от Атина.
Наред с обществените си занимания някои пишели поезия, като Солон; други развивали математиката и природните науки, като Талес; трети останали в спомените на поколенията със своите афоризми („апофтегми“).

II. Първият философ

През втората половина на VI век в гръцките колонии на южна Италия се появили питагорейците, наречени така по името на Питагор, който произхождал от остров Самос.
Предполага се, че той бил първият който се нарекъл „философ“: значи човек, който може и да не е σοφός, но обича мъдростта (σοφία) и се стреми към нея. Питагорейството станало влиятелно в тамошните градове – и то до такава степен, че на едно от събиранията бил извършен атентат, при който загинали стотици членове, а може би и самият Питагор.
Питагор бил религиозен водач, подобен на легендарния тракиец Орфей. Твърди се, че неговите последователи се задължавали да пазят мълчание на беседите му в продължение на пет години, и едва след това да взимат участие в обсъжданията.
Според най-ранните и авторитетни сведения („Метафизика“ на Аристотел, Платоновият „Тимей“), питагорейците се занимавали с математика и смятали, че вселената е устроена според математически начала, така че според тях „самите неща са числа“.
Според по-късни сведения животът им бил аскетичен: съобразявали се с разни забрани (въздържание от месо и други храни), като се стремели в крайна сметка да подчинят цялото си всекидневие на някои общи и предварително зададени правила.

III. Досократиците

През тази епоха (втората половина на VI и първата на V в. пр. Хр.) се появили и други философски подобни общности, както и някои независими мислители и духовни водачи.
Известни са имената на елеатите (от Елея, западна Италия) Ксенофан, Парменид и Зенон; на Емпедокъл от Акрагант (Сицилия) и Анаксагор от Клазомене (Мала Азия). Към тях може да се прибавят философстващите за природата милетчани Анаксимандър и Анаксимен, авторът на прочути сентенции Хераклит от Ефес и „атомистът“ Демокрит от Абдера (на тракийското крайбрежие).
Всички те правели предположения относно началата на природата и съществуващото – кои са елементите на материята и кое е организиращото я начало.
Анаксагор нарекъл началото „Ум“ (νοῦς), а Емпедокъл говорел за противодействащите си „Обич и Раздор“ (φιλία καὶ νεῖκος). Според някои основният елемент бил един – вода (Талес) или огън (Хераклит); а други, като Емпедокъл, говорели за четири основни елемента.
Елеатите пък, от друга страна, се насочили към по-отвлечено философстване и размишлявали за отношенията единство-множественост и покой-движение.
Към това трябва да се отбележи, че някои от тези предположения са заложени още в поезията – примерно у Омир, където в течение на художественото представяне на събития и характери се намират изказвания на такива теми (в „Илиада“ XIV се казва, че Океан е началото на всичко).
Впоследствие, съгласно възприетата периодизация на гръцката философия, всички тези мислители са били наречени и „досократици“ (философи преди Сократ).

IV. Сократ

Самият Сократ, който бил в центъра на атинското интелектуално общество по време на Пелопонеската война, станал известен приживе благодарение на изказването на делфийската пророчица, че „сред гърците няма по-мъдър от Сократ“; а впоследствие и заради героичното си поведение на устроения срещу него съдебен процес. Там Сократ бил обвинен в безбожие и „развращаване на младежта“, и осъден на смърт чрез изпиване на отрова.
Сократ не е оставил писани съчинения, а предпочитал да разговаря с приятели и с философстващи гости от чужбина, каквито по това време в Атина имало много. Споменът за тези разговори е запазен в съчиненията на приятеля му Ксенофонт и още повече в диалозите на Платон; макар че някои от изказаните там възгледи и размисли сигурно са принадлежали повече на Платон, отколкото на Сократ и събеседниците му.

V. Платон

В Платоновите диалози се обсъждат въпроси, заниманието с които става съдържание на цялата западна философия.
Това са теми на:
– етиката (що е добродетел; кои са отделните добродетели; как да ги определим; може ли добродетелта да се преподава; какво да мислим за любовта),
– политическата философия (кои са съществените черти на различните обществени устройства; кое е най-доброто обществено устройство),
– философията на изкуството (как се създава поезия; устройство на художествения текст; каква литература е полезна за обществото),
– произхода на езика (дали фонемите имат свое значение; може ли да се установи първоначалното значение на думите; може ли да се говори за „праезик“)
– диалектиката (как се дават определения на нещата),
– религията (въпросът за задгробния живот; какви могат да бъдат боговете); естествената философия (как е устроен видимият свят),
– метафизиката (създаден ли е светът и ще има ли край; какви са началата на съществуващото; има ли индивидуално безсмъртие).
Наред с това трябва да се има предвид, че Платон не излага своите възгледи от свое име, монологично и системно, а пише художествени драматургични текстове. Това значи, че за читателя е мъчно да разбере какво точно мисли самият автор по въпросите, които се поставят на обсъждане. Това е, защото Платон е предпочитал по-скоро да изобразява философстването, което се случва в разговор, отколкото да обявява какво самият той мисли или какво е „правилно“ да се мисли по една или друга тема.
По въпроса за това, може ли човек да се образова просто с четене на книги, се говори в диалога „Федър“ – и отговорът изглежда да е отрицателен.

VI. Аристотел

Аристотел е роден в Стагира на Халкидическия полуостров в семейството на Никомах, лекар от двора на Филип Македонски.
На 17-годишна възраст заминава за Атина и учи при Платон в продължение на 20 години, до смъртта му. След това заминава за Мала Азия при свои близки в Троада, после се връща в Македония и от 335, след възцаряването на Александър, отново е в Атина, където преподава в един от градските гимназиони, наречен Лицей. След смъртта на големия завоевател напуска града и се установява в един свой наследствен имот на остров Евбея, където скоро след това (322 пр. Хр.) умира.
Ако се съди по античните справки за живота му, Аристотел е публикувал много, но всичките му издадени приживе съчинения са загубени; затова пък са оцелели записките от преподаването в Атина, които били съхранявани от Теофраст, ученика му Нелей и после от неговите наследници докъм началото на I в. пр. Хр.
След някои перипетии (известни от съобщенията на Страбон и Плутарх) ръкописите се оказали в Рим, където били издадени от Андроник Родоски към средата на века.
Като се изключи намерената преди около век в Египет „Атинска държавна уредба“ всички Аристотелови текстове, с които разполагаме, възхождат към изданието на Андроник.
Аристотел е преподавал философия по същите теми, по които е писал Платон в диалозите; и в повечето случаи неговите възгледи се отличават забележимо от Платоновите.
Той отрича безсмъртието на отделната душа и въздаянието за делата след смъртта, за което се говори във „Федон“, „Федър“, „Горгий“, „Тимей“ и „Държавата“;
– не подлага на критика Омир и трагедията, както прави Платон в „Държавата“, а напротив, възхвалява Омир и намира, че трагедията е най-висшият вид поезия и от нея има определена етическа и психологическа полза;
– не смята, че светът е изграден върху числови начала, както сигурно са твърдели наследниците на Платон в Академията;
– отрича съществуването на отвъдземен божествен свят и на безтелесни идеи (форми), по причастност на които се образуват сетивните тела, и към познанието на които трябва да се стреми философът. Според него
– „ейдосите“ се намират в самите неща и в мисълта, и философ е онзи, който е способен да им даде вярно определение;
– светът не е сътворен, както се говори в „Тимей“, а е вечен; и
не съществува личностен Творец, както може да предположи читателят на същия диалог, а светът се движи вечно от върховния, нематериален и безличен двигател, който мисли самия себе си; и всичко останало се стреми към постигане на съвършената си мислима форма/ентелехия и с това към уподобяване на бога. Това е по силите, макар и донякъде и за кратко, само на разумните същества (хората) и най-много на философите.

VII. Елинистически и гръко-римски философски школи

Лицеят и Академията като философски школи продължават да действат и през следващите векове до края на античността; като Академията е последният езически образователен център, закрит с решение на императора през 529 г. сл. Хр.
Но още приживе на двамата най-четени философи възникват и други школи, които също привличат много последователи и оцеляват дълго време.
Това са
– епикурейството (по името на създателя си и с най-известен представител в Рим Лукреций Кар),
– стоицизмът (много разпространен и представен от множество известни фигури – Зенон, Клеант, Хризип, Панеций, Посидоний, Сенека, Епиктет, Марк Аврелий),
– скептицизмът (с основател Пирон и най-добре запазен представител Секст Емпирик) и
– кинизмът (на Антистен и Диоген от Синопа).

VIII. Неоплатонизмът

От средата на III в. сл. Хр. и успоредно с бързо развиващото се християнско богословие се появяват последните влиятелни езически философи, наречени общо „неоплатоници“: първо Плотин и неговият ученик и сътрудник Порфирий (III в.), а по-късно и техният последовател Прокъл (V).
Плотин не е писал, а е водил беседи, записани от Порфирий и станали известни с названието „Енеади“ (54 беседи разделени на 6 книги).
Самият Плотин е възпитаник на александриеца Амоний Сакас; тъй като от него няма запазени текстове, не можем да знаем какво в Плотиновите беседи е оригинално и какво възхожда към Амоний и общността му. От текстовете личи добра запознатост с наследството на Платон и Аристотел; но все пак духът на философстването е платонистки и повечето от мислите му изглеждат като коментар и развитие на казаното в „Тимей“, „Пирът“ и „Държавата“ VII.
Според него вселената се състои от безтелесен и телесен свят, като главните същности (ипостаси) на безтелесния свят са неподвижният, но множествен (чрез мислите си) Ум и подвижната, но безсмъртна Душа. Душата, която има достъп до съвършеното знание на Ума, е причина за движението на видимия (изменчив, телесен) свят. Самата тя присъства в него не само като двигател и жизнена сила, но и под формата на индивидуални души. Тяхната задача е да си спомнят за своя произход и, преодолявайки заблудите и желанията, възникнали поради пребиваването им в тела, да се върнат обратно в безтелесния свят.
Причина и източник на съществуването на вселената, включително на Душата и Умът, е Едното/Единно, от което те възникват по тайнствен начин и не във времето, а във вечността.

IX. Неоплатонизъм и христитянство

Плотиновата метафизика не е далеч от християнската теология. Немалко от мислите на неоплатониците изглеждат да са възприети от ранните Отци на Църквата и чрез нейното предание да ни влияят и до днес.

*

Лекция петнадесета
Роман

I. Античният роман

Античният роман е дълъг (сравним по размер с поемите на Омир, Аполоний и Вергилий) прозаичен разказ за приключенията на един или двама (намиращи се в брачна или любовна връзка) герои, които приключения след известни перипетии завършват успешно.
Ако героите са двама, успехът се състои в брак или възсъединяване на разделеното им семейство. Ако е един, значи се справил с възникналите в течение на действието опасности. Ако разказът завърши със смъртта на героя, тя се представя като край на героично (славно, добродетелно) протеклия му живот.

II. Приключенски и биографични разкази при Омир и историците

Началата на този жанр могат да се открият у Омир, в историографията, трагедията, новата комедия и елинистическия епос.
„Одисея“ е разказ за събирането на едно разделено семейство, който наред с това представя две поредици от приключения, едната от които е по-дълга и необикновена (на Одисей), а другата – по-кратка (на Телемах).
Романен вид имат някои биографични разкази, включени в Херодотовата „История“. Съвсем кратък и донякъде приказен е този за находчивия обирач на гробници, който накрая успял да стане зет на египетския цар „Рампсинит“.
По-дълъг е разказът за царя на Египет Амасис. Той не е извършил тежки престъпления, не е бил детрониран вследствие на преврат или нашествие, не загубил близки хора, а благополучието му продължило дори след смъртта му. Персийският завоевател Камбиз отворил неговата гробница и потърсил саркофага, за да извади останките му и да ги оскверни. Но не успял, тъй като Амасис бил наредил да се постави на неговото място мумията на друг човек, а неговата да скрият другаде.
Друго произведение, което се смята за историческо и мемоарно, но е близко до романа, е Ксенофонтовият „Анабазис“.
Ксенофонт участва като военачалник на гръцки наемници в междуособната война между двама персийски принцове: води битки, достига до Ефрат и Тигър, излиза с войниците си на черноморското крайбрежие при Трапезунт и после благополучно се завръща в Гърция.
„Анабазис“ напомня на по-късните разкази за похода на Александър Македонски, някои от които определяме като исторически съчинения, а други – като романи.

III. Видове романи

Романът има сюжетни и жанрови белези, въз основа на които може да бъде разделен на видове. Той може да е биографичен (за приключенията на един човек), да се гради около любовна или семейна интрига и да съдържа невероятни (фантастични) разкази и сцени.
Въз основа на това говорим за историко-биографични, любовно-авантюрни и фантастични романи; като някои произведения могат да обединяват повече характеристики и така да образуват смесен вид.

IV. Любовният мотив

Ако продължим прегледа на жанровете-предшественици, ще забележим, че любовната история може да се открие в епоса и в трагедията, но смисълът й там е различен от този в романа.
У Омир любовните отношения са само загатнати или представени в комедиен вид. Парис, току-що извлечен от Афродита от бойното поле, където губи двубоя с Менелай, приканва Елена да легне до него, а тя го упреква в липса на мъжество; и все пак се съгласява.
Хера намисля да съблазни Зевс за да отвлече вниманието му от бойните действия, и уж случайно се отбива при него на планината Ида, където той мигновено я пожелава. Приканва я към интимност и казва, че я желае повече от всички останали жени и богини, с които някога е имал връзка – и ги изрежда поименно.
Любовното приключение на Арес и Афродита, за което пее Демодок в „Одисея“ VIII, е представено като вулгарно прелюбодеяние и е изцяло в комедиен стил. Хефест, който отдавна ги подозира, им подготвя капан (мрежа, падаща върху леглото), залавя ги, повиква боговете за свидетели, окайва позора си и се заканва да върне съпругата си на баща й (Зевс); боговете се забавляват, а богините не идват, защото ги е срам.
Калипсо и Кирка харесват Одисей, но отношенията им изглеждат повече като комбинация от приятелство и сексуална връзка, отколкото като любов. Такива са и отношенията между Одисей и собствената му съпруга.
На любовта като силно вътрешно душевно преживяване за пръв път обръща внимание Сафо; но това са все още само лирически монолози.
Като част от повествование и двигател на сюжетното действие любовта се среща най-напред при Еврипид, и то само в „Иполит“. Защото „Елена“ е изпълнена в Омиров дух и там става дума за перипетиите около събирането на семейната двойка; а в „Медея“ героинята е много далеч от това, което ще видим при Аполоний – тя не е влюбена, а само измамена, напусната, разочарована и разгневена.

V. Родители откриват децата си

Като говорим за семейна интрига (мотив/причина за действие) имаме предвид не само събиране на разделени съпрузи, но и среща на роднини, които поради някаква причина не са се виждали дълго и мъчно биха се разпознали.
У Омир има среща на Одисей със сина му Телемах, които не биха могли да се разпознаят веднага, а трябва да търсят свидетелства и доказателства за това, че са баща и син.
При Есхил и Софокъл срещата на разделени роднини или съпрузи може да доведе до голямо и неочаквано нещастие. В „Орестия“ първо Агамемнон е убит от жена си, а след това Орест и Електра се срещат, за да замислят убийството на майка си. В „Едип цар“ подхвърленото и пораснало дете попада първо на баща си, а после и на майка си, като тези срещи стават епизоди от нещастното протичане на биографията му.
При Еврипид за пръв път мотивът „подхвърлено и след време открито дете“ се използва в драма с щастлив край.
В „Ион“ Креуса ражда дете от пожелалия я Аполон и го оставя в кошничка с опознавателни предмети в една пещера под Акропола. След петнадесетина години тя го среща в Делфи, където е бил пренесен от Хермес и отгледан от делфийската жрица. Срещата им не протича гладко. Тя се опитва да го отрови, после едва не е екзекутирана от разгневените делфийци; но жрицата помага, като донася кошничката, в която някога е бил оставен Ион.
Има и комически елемент – Аполон с помощта на другите богове се старае да укрие бащинството си, а законният съпруг на Креуса е измамен, че Ион е негов предбрачен син, заченат по време на някогашен празник в Делфи.
Разказът в „Ион“ е непосредствен предшественик на сюжетите на Новата комедия. Там често става дума за предбрачни забременявания и укривани/подхвърляни деца, които след време се намират и става ясно, че техен баща е бъдещият или настоящ съпруг на майката. Този мотив преминава в романите: като в „Дафнис и Хлоя“, където двамата герои са подхвърлени деца, отгледани от пастири и накрая намерили истинските си, доста заможни градски родители.

VI. Пътешествия и идилии

Авторът на „Аргонавтика“ Аполоний Родоски създава своята поема в десетилетията между смъртта на Менандър и раждането на Плавт, който пренася сюжетите на Новата атическа комедия на римска сцена.
„Аргонавтика“ е по-близък предшественик на романа в сравнение с „Одисея“ – не само по време, но и по характер. Разказът съдържа дълго пътешествие из средиземноморския и черноморски свят, явни препратки към Омир и красиво изобразяване на любовта на Медея към Язон. Те открадват Златното руно, бягат от Колхида, преодоляват различни опасности, спасяват се от преследвачите си и се оженват.
По същото време друг член на александрийското литературно общество – Теокрит, създава жанра на буколическата идилия. Тя се състои в представяне на привлекателния със своята простота живот на овчаря/козаря, който обича да участва в музикални състезания и да разказва за щастливата си или нещастна любов.

VII. Елементите на романа

С това всички елементи на античния роман са въведени в литературата:
– военни подвизи, пътешествие, необикновени и невероятни приключения (Омир, Аполоний),
– търсене/откриване на загубен съпруг или близък роднина (Омир, трагедията, Новата комедия),
– любов и идиличен пастирски живот (Еврипид, Аполоний, Теокрит).

VIII. Запазените романи

Това, което ни остава, е да изброим запазените антични романи и да открием споменатите мотиви и характеристики.
Те са единадесет и се датират между I и IV в. сл. Хр.
Можем да ги разделим на две групи, според основната тема и броя на героите:
За необикновени пътешествия и подвизи, с един главен герой:
„Животът на Александър Македонски“ на Псевдо-Калистен
„Истинска история“ на Лукиан
„Лукий или магарето“ (приписван на Лукиан)
„Златното магаре“ на Апулей (латиноезичен)
„Животът на Аполоний Тиански“
За приключения на влюбени или разделени съпрузи (двама главни герои):
„Херей и Калироя“ на Харитон
„Левкипа и Клитофон“ на Ахил Таций
„Аброком и Антия“ на Ксенофонт Ефески
„Теаген и Хариклея“ („Етиопска повест“) на Хелиодор
„Дафнис и Хлоя“ (с буколически сценарий) на Лонг
Междинен вид (за любовните и семейни приключения на един главен герой):
„Аполоний, цар на Тир“ (запазен на латински)

Край на кратките лекции по старогръцка литература

5 февруари, 2021

***

Средни (допълнителни) лекции

Първа.
Въведение в старогръцката литература

І. За литературата най-общо. Защо четем

1. Смисълът на заниманието с художествена литература

Изучаването (заниманието с) на какъвто и да е предмет би трябвало да започва с въпроса за смисъла на тази работа. Нека видим защо човек чете (слуша, произвежда) художествена литература.
Литература може да се чете
а) за развлечение (от интерес към “разказваното”). Също поради
б) специализиран (професионален, подчертан любителски) интерес – за да се види “как” нещо се разказва или показва с думи. Също – как пише този автор, или как се пише по това време/на това място.
Може и по задължение, както е при учениците и студентите. Тогава изучаването на литературата е
б1) част от образователния план. В последния случай въпросът за смисъла ще се постави най-напред така – защо в рамките на “това образование” трябва да се изучава литература? С други думи, дали литературата е част от обсъжданото образование и каква част? Но и при това положение не може да се избегне въпросът за самите литературни произведения – да се каже “заради какво точно” ги четем. За да узнаем какво?

В училището и в университета четенето най-често просто се изисква и човек се подчинява, както се подчинява на предписанието на лекаря. Но това предписание не е по принцип произволно и както някому хрумне. То също може да се разбира, както лекарят разбира защо предписва лечение с такива средства, а не с други.

Интересът към
а) “разказваното” е естествен. Повечето хора се увличат, когато им е предложена някаква история, защото биха желали да узнаят какво “накрая” ще се случи. Има промяна в сравнение с началното положение, решаване на проблем, в който читателят може да се вживее, да го усети като свой. Това е четенето за развлечение (забава). Специализирано четене имаме,
б) когато човек иска не просто забава, а образование, и то не друго, а именно литературно. Тогава четем, за да сравним този жанр, автор или произведение с други, съобразно литературните им качества. Но може и да четем, за да научим нещо по-общо за този свят (култура). Щом е заради знание (на първо време без оглед на приложението, не с практическа цел), значи и това четене е заради образованието.
Но тук говорим за четене на художествена литература не като път към нещо друго, не за да разбере друго “чрез нея”, а заради самата нея.

2. Значения на думата. Защо литературните произведения се записват. Същност на художествената литература.

На български език думата “литература” има две основни значения.
Първото е просто “художествена литература” (белетристика), а
второто – всякакви записани текстове. Затова се говори за “научна”, “справочна”, “специализирана” литература.
Художествената литература, особено ако произведението е голямо, обикновено се записва. Главната причина за това е, че човешката памет не задържа твърде дълги текстове. Колкото по-дълъг е съставеният текст, толкова по-трудно е той да бъде обработен и запомнен. Освен това е трудно да бъде предаден. Трябва да се избегне забравянето, както и промяната поради забравяне или произволът на предаващия. Освен това текстът не може да се изслуша наведнъж, значи ще е нужно да се организира изслушване на части. Но и да се изслуша, как после ще бъде предаван на разстояние и през времето, след като малцина могат да го запомнят? А кой ще го запомни с точност до дума? Дори и самият автор не би могъл.
Така че дългите произведения, особено ако са прозаични, не само не могат да оцелеят без запис, но не могат дори да се появят. Защото ако все пак някой би могъл да научи наизуст “Илиада” или дори целия Омир, как да се научат наизуст “Дон Кихот”, “Братя Карамазови” или целият Толстой?

Но коя е причината изобщо да решим да записваме текст? Най-напред, ако се нуждаем от него за справка, с практическа цел. Също – ако трябва да предадем съобщение на разстояние (писмо), да съобщим нещо на мнозина едновременно, които по някаква причина не могат да се съберат на едно място в едно време, за да го чуят (някакви разпоредби).
Но художественият текст няма практическа цел. Ако да се заемем да го записваме, значи гледаме на него като на продукт (произведение), който трябва да се запази в определена форма. Това не се отнася за обичайната жива реч – ние не гледаме на нея като на продукт, тя е за практическа употреба (осведомяване, споделяне, развлечение).
Художествената литература е изобразяване на неща чрез думи. Целта е “да се покаже” как изглежда нещо. Чрез думи авторът помага да си представим неща – и не само такива, които се възприемат със сетива, но и всичко, което може да се схване от съзнанието. С думи се изработват образи – било на човешки действия и характери (както се казва в “Поетиката”), било на мисли, или на сетивни предмети (така, както някой би могъл да ги възприеме). С думи се създава усещане за неща – осезаеми или мислими.

Имитирането на езиковия израз (разни начини да се говори) също е художествена литература. И може би източникът на литературния текст е точно това – имитацията на нечия реч. Говоря „като” някого. Когато имитирам нечия реч, аз нищо не твърдя, просто представям думите му чрез думи – най-естественият начин да ги имитирам. Но чрез думите се проявява характер, значи имитирам и характера му, сиреч – самия човек. Има интонация и мимика, но те изчезват, само думите могат да се запишат.
Така че изворът на литературата е може би едновременно лирически (говоря като някого със съответна интонация, монолог) и драматически (говоря като тези двамата – ту като единия, ту като другия). Възможно е да се имитира и самият разказвач – „предавам съобщения за станалото както” някой би ги предал. Така че авторът не е точно разказвач, той е по-скоро имитатор на разказвача.
Нехудожествената литература може да използва понякога художествени средства, но тя не се стреми да имитира. Целта й е друга – говорещият твърди нещо и го твърди от себе си, и очаква да му вярват. Художественият текст няма за главна цел да му се вярва буквално, и затова няма нужда от външно доказателство – „откъде знаем” че нещо е така. Ако имитацията се оцени като успешна, това е доказателството, че знаем за какво говорим.

ІІ. Как старогръцката литература е станала класическа

1. Оригинална и преводна литература

Съществуващите записани литературни произведения образуват общото литературно наследство. Това наследство естествено се дели според езици, а исторически – според народи и епохи.
Наред с това някои произведения биват избирани и предлагани за “образованe”. Става дума за запознаване с произведения, които вече са влиятелни или трябва да станат влиятелни на това място. Един от видовете образоване е усъвършенстването на езика, с който си служим, и много често това е официалният език на държавата.
Произведенията, предлагани за литературно образование, могат да бъдат оригинални (първоначално написани на този език) или преводни. Но е за предпочитане да бъдат оригинални. Защото авторът, пишещ на родния си език, е свободен в употребата му (може да избира не само „какво” да каже, но и „как”), а преводачът е зависим и в двете, но най-напред в това, да предаде буквално смисъла на казаното. Затова езикът на превода почти винаги е грубоват (заради нуждата да се предаде преди всичко смисълът на казаното) и скован в сравнение с оригинала – защото не е възможно да се предаде смисълът, идващ от усещането за някои думи. Преводачът се стреми “да осведоми” читателя “какво е казано”, но не би могъл наред с това да покаже и „как“ е казано, тъй като не е възможно да се постигне едновременно и смислово (на ниво фраза, твърдение), и стилово (дума, фразеологизъм) съответствие. Затова се казва: “ако преводът е хубав, значи не е верен; ако пък е верен, няма да е хубав”.
Тъй като повечето общества не са изолирани, а контактуват с други, които също разполагат с някаква литература, то в литературното образование влизат и произведения, които са били написани на друг език. Те се превеждат и така стават част от литературното наследство не на едно, а на няколко общества, служещи си с различни езици и обединени (по-силно или по-слабо) чрез държава, политически и икономически връзки или религия. Така и старогръцката литература е била възприета и превеждана – и най-напред от латиноезичните европейци.

2. Възприемане на литературата в гръцката древност

Най-късно от VІ в пр. Хр. в Атина и други градове Омир вече се оценява най-високо сред поетите и неговите произведения се събират и съхраняват. Есхил нарича трагедиите си “трохи от Омир”. Традицията за изпълнение на Омир на Панатенеите е била установена от Пизистрат, макар може би още Солон да е мислел за записването на текста. За Пизистрат споменава Цицерон. По това време Ономакрит събирал литературни произведения. Теаген от Регион, от края на VІ в. “бил първият, който писал за Омир”.
Пишещите през V в. за Омир Аристотел нарича “древни омиристи”. Още преди Пелопонеската война започва да се развива търговията с книги. Говори се за библиофили. Интересът към словесността е явен в Аристофановите “Жаби”. Софистите (като Протагор) се занимават с граматика и реторика. Също и Хипий, както твърдят Платон и Цицерон. По-познат е Стезимброт от Тасос, съвременник на Перикъл, учител на Антимах от Колофон. Някои започват да съставят хронологическо изложение на известното за поетите и словесността – Главк, Дамаст.
През ІV в. се усилва интересът към „тримата трагици“. Ликург въвежда постановление за “държавен екземпляр” на произведенията им през 368 г. (вж. ИГрЛ, с. 44-46)

3. Възприемането на старогръцката литература от другоезичните народи

От гледна точка на римляните гръкоезичната литература не е била само тази, произведена от полисите в континентална Гърция, Италия и Сицилия; за тях това е била изобщо “източна”, но не “варварска” литература. Освен това по време на римското завоевание гръцкият език е бил възприет в целия Изток, както и литературата (словесността). При това римляните възприемат художествената литература не като нещо отделно, а заедно с останалите словесни видове – историография, философия, наука. Изобщо за римляните гръцкият език е средство да се контактува с Изтока, с източните (варварски или не) цивилизации.

Самата гръцка литература от гледна точка на римляните е древна, тъй като тя започва през VІІІ в. пр. Хр. По това време, според традицията, Рим вече е бил основан (750 г.), но литература на латински се появява много по-късно.
Преди VІІІ в. се развива епосът, отразяващ събития от времето на микенския свят (ХІV-ХІ в. пр. Хр.); също и диалектите. Дълго време се е смятало, че след ХІІ в. от север за пръв път е дошъл индоевропейски народ, смесил се или изтласкал местното население (пеласгите, за които често се споменава у Херодот и понякога от Тукидид). Но е съмнително, че периодът преди ХІІ в. трябва да се смята за “предгръцки” (вж. ИГрЛ, 18-19).

Чрез латиноезичното образование старогръцката литература е станала известна и влиятелна, и е била препоръчана за образцова (класическа) и на онези западни европейски народи, които са развили писмените си езици по-късно от латинския и в повечето случаи под негово влияние. През първите векове на западното средновековие (след разрушението на Западната империя през V в.) образованието е било латиноезично. Образователният живот почти напълно е съвпадал с църковния. Слушали са се богослужебни текстове, проповеди, жития. Можело е да се четат произведения на църковни писатели (Августин), може би хроники. По времето на първите университети (от началото на ХІІ в.) хуманитаристиката е била свързана главно с богословието.
През ХІV в. и особено в Италия се е увеличил интересът към древната история, философия и реторика, и са се появили първите учители по гръцки. През ХV в. вече е имало преводи от гръцки на латински (Фичино превежда Платон). Покрай упадъка на Византия мнозина образовани византийци са потърсили убежище на Запад (главно в Италия) и са били пренесени много кодекси с произведения на антични гръцки автори. Сред първите печатни книги през втората половина на ХV в. е имало немалко гръкоезични – и много от тях са били на класически автори.
От началото на ХVІ в. нататък (несъмнено във връзка с Реформацията и отдръпването на новите църкви от латиноезичния Римски католицизъм) гръцките автори са били превеждани вече не на латински, а на италиански, френски, немски, английски и останалите западни езици. Това се прави, за да се разбере по-добре самото латиноезично наследство; също от богословски и църковни съображения – за да се добие непосредствен контакт с източните християнски писатели; също – за да се оформи независима култура чрез създаване на собствена (на местен език) връзка с цялата западна традиция. Всички тези насоки на действие са част от стратегията на протестантските църкви и държави за преодоляване привилегироваността на католическото образование.

На Изток пък античните са били познати чрез националните езици (арменски, грузински, български и други) много по-рано, но по-често чрез цитати и преразкази, отколкото чрез цели произведения. В българските преводни и оригинални книги през Х в. вече са се цитирали антични автори (Аристотел). Събитията около Троянската война, а и съобщения за много исторически събития от древността са могли да се прочетат накратко на български в преводи на някои хроники (Манасиевата, ХІІІ в.).
Пълните преводи стават по-чести от началото на ХІХ в. нататък. Най-напред и в най-голямо количество те се правят в Русия, а след образуването на национални държави на Балканския полуостров – и на останалите езици на източните православни народи (за гръкоезичните православни ще кажем нататък). От друга страна, след разселването на европейците по други континенти (Северна Америка) и колонизирането на неевропейски територии в Южна Америка, Африка и Азия, европейското образование се препоръчва (въвежда) и далеч извън Европа; а заедно с него и старата гръцка литература.

ІІІ. Гръцката традиция

1. Кои са древните гърци

Древните гърци били народ, който се е отличавал сред останалите най-напред с езика си, а после и с общите си обичаи, които се поддържали чрез отделни (местни) и общи (общогръцки) празници. В класическата древност, за която говорим, и през която се е развила литературата им, те не са били обединени в една държава. От края на ІV в. пр. Хр. нататък полисите са били зависими в различна степен от македонското царство, а от ІІ в. пр. Хр. – от римската държава. Изразът „древни гърци” предполага, че става дума за езичници (нехристияни), живели преди появата на християнската Църква.

За старогръцкия език (по ИГрЛ, с. 27-41)

Според някои до 30% от корените в старогръцкия не могат да бъдат обяснени във връзка с другите индоевропейски езици – значи има смесване с местните езици. До ІІІ в. пр. Хр. гърците нямат единен език. Различаване от другите народи. При Омир карите са “варварогласни“ (βαρβαρόφωνοι, Ил. ІІ, 867). Но пак у Омир няма общ термин за ахейци, данайци и аргийци.
Диалектите: дорийски, йонийски (традиционно се е смятало, че произлизат от Атика, от сина на Кодър, края на ХІ в. пр. Хр.), еолийски (Тесалия, Беотия, малоазийска Еолия). Хезиод споменава за внуците на Девкалион – Еол, Дор и Ксут, и синовете на последния – Ион и Ахей. Споменава се още за аркадско-кипърско-памфилска глупа. Отличават се и говорите на Ахея и Елида.
От литературните езици най-древен е езикът на героическия епос. След Омир го ползват Хезиод, философите (Ксенофан, Парменид, Емпедокъл), Аполоний, Квинт Смирнски и Нон. В основата му стои йонийското наречие южно от Смирна, също и на Хиос и Самос; има и еолизми от Лесбос и “северозападния ъгъл на Мала Азия”. Възможно е ядрото на троянския цикъл да е създадено около Смирна и към 800 г. да е минало от еолийци към йонийци. У Хезиод вече се срещат доризми.
Алкей и Сафо пишат на еолийски. Мимнерм, Анакреонт и Хипонакт – на йонийски. Хоровата мелика е на дорийски, вкл.Стезихор, Ивик, Пиндар и дори йонийците от Кеос Симонид и Бакхилид. Елинистическите буколици пишат на смесен език. Трагедиите (от Есхил) се пишат на древно атическо наречие, а в хоровите партии има доризми. В монолозите на вестителите има епически форми.
Езикът на прозата е йонийски, защото тя там възниква; това е език на прозаичната сага (от нея са басните на Езоп). Това е наречие, общо за “дванадесетоградието” от Смирна до Милет. Жанрът и стилът се нарича “ ἱστορίη” – този “исторически” език не зависи от месторождението и се оформя при дорийците Херодот и Хипократ. В него не влиза философията, често писана в стихове (Ксенофан) Атическото наречие започва да се използва през V в. – Тукидид, “Атинската полития” на Пс.-Ксенофонт. През ІV в. пр. Хр. някои историци (Ктезий) все още пишат на йонийски, а някои лекари (Диокъл) минават на атически.
“Койне”-то се образува през ІІІ-ІІ в. пр. Хр. Старите диалекти изчезват. От VІ в. сл. Хр. то се превръща в средногръцки, а от ХV-ХVІ се развива в димотики.
От края на І в. сл. Хр. има опити да се възроди атическото наречие и те продължават дълго – вкл. и в ХІ-ХІІ в., после пак в ХІХ в. На атическа основа е “катаревуса”, въведен за държавен и образователен език през 1911.

2. Източната Римска империя – християнска и гръкоезична

След разделянето на Империята, което е започнало към края на ІІІ в. с реформите на Диоклециан и след немалко колебания е завършило в края на ІV-ти със смъртта на Теодосий І, константинополската й част е запазила латинския език в администрацията и правото, но в религиозния живот, образованието, търговията и всекидневието, гръцкият се е ползвал повече от латинския. Гръцкият изобщо бил проникнал дълбоко, включително и на битово равнище, макар винаги да е бил използван в конкуренция с други езищи – коптски, арамейски, сирийски, арменски, готски – и това са само най-разпространените източни езици преди арабската експанзия и преселението на славяните.
Употребата на латинския намалява поради много причини. Главната от тях е липсата на влиятелна държава, която да го ползва – това се случва след унищожението на западната част на Империята, завършило в 476 г. Но и преди това е бил видим хаосът на Запад, причинен от нападенията на различните германски племена и на хуните. Италийските и североафриканските територии постепенно се откъсвали от контрола на Константинопол, въпреки усилията на императори като Юстиниан (VІ в.) и Константин ІІІ (VІІ в.), които временно отвоюват части от Запада. Освен това се усилвали разногласията с Римската църква, която след V в. е главният пазител на латинския. Споровете се водят около правомощията на римския епископ, въпросите на вярата, а през ІХ в. избухва и конфликта относно ориентацията на новосъздадената българска църква. След всичко това църковното общение между Рим и Константинопол прекъсва в средата на ХІ в.
Същевременно територията, на която гръцкият език е официален (държавен и църковен) се стеснява в течение на VІІ и VІІІ в. преди всичко поради възникването на арабския халифат и идването на българите. Империята временно се разширява през ХІ-ХІІ в., главно за сметка на България, но след това отново се свива – първо заради ударите от запад и север (франки, българи), а после и от изток (турци).
След скандалния Четвърти кръстоносен поход православните гръкоезични държави на Балканския полуостров и в Мала Азия виждат в езика си едно от съществените и необходими различия спрямо враждебния „франкски” и венециански Запад. По това време се появяват и първите литературни произведения, носещи белези на простонароден гръцки, от който се развива и новогръцкият. Самите носители на този език започват да гледат на себе си не толкова като на поданици на една империя с претенции за световна роля (каквато винаги е била римската държава), а просто като на един християнски народ, отделен държавно, езиково и църковно от “франките” и само държавно и езиково от сърбите, българите и грузинците.
И така, поданиците на Източната империя мислят себе си като „римляни” дълго време след упадъка и завладяването на стария Рим през V в. – може би поне до падането на Константинопол в началото на ХІІІ в. След това обаче те започват да се наричат „гърци” (ἕλληνες), за да се разграничат от подчинените църковно на Рим западни християни; а също и защото самите западни ги наричат така, заради езика им.
След като османските турци унищожават константинополската империя (а дълго време преди смъртта на последния император държавата е владеела само Града, околностите му и Пелопонес), бившите поданици, подчинени на константинополския патриарх, се делят на гръкоезични и славяноезични християни (това са били двата богослужебни езика на Балканския полуостров).

3. Новата гръцка държава и нейната национална доктрина

Самостоятелна гръкоезична държава се появява отново в началото на ХІХ в. Тя е кралство, чийто монарх произхожда от немска владетелска династия. Тази държава приема името Гърция (῾Ελλάς), макар че са били възможни и други названия. Независимите гърци, както сърбите, а след няколко десетилетия и българите, са се надявали да съберат всички свои сънародници в една държава и, ако е възможно, да възстановят под някаква форма някогашната православна империя.
Тъй като официалният език на новата държава е гръцки, гражданите й претендират, че са етнически наследници на древните гърци – че са същият народ, само че вече не езически, а християнски. От това може да се направи извода, че държавата на съвременните гърци би трябвало да се разпростира по териториите, населявани от древните с техните независими полиси – егейското крайбрежие, островите, Мала Азия, Кипър, може би части от Южна Италия и Сицилия. Трябва да се спомене и убеждението, че древните македонци, управлявани от Филип ІІ и Александър, са били, както и самите царе, етнически гърци. Наистина, от това не се прави гласно изводът, че съвременна Гърция може да претендира за териториите на Изток до Индия.
И тъй, възприема се една национална доктрина, според която има народ, която е населявал тези територии от микенско време до ден днешен, който се е запазил по същество непроменен през вековете и е бил доминиращ етнос в Източната империя от Константин І Велики до превземането на Константинопол от османските турци.
Мисли се, че в историята на гръцкия народ през вековете са настъпили само две съществени промени и че те засягат религията и държавното устройство.
Първо, в епохата на Империята, като се започне още преди Диоклециан, езичеството е било постепенно преодоляно и така всеки грък – и средновековен, и модерен – би трябвало да е християнин, и то православен християнин.
Второ, гърците, като поданици на Източната империя, са имали монарх-християнин и при създаването на модерната държава те пак получават такъв. Но, може би заради западноевропейския произход на тази династия, монархическите чувства на гърците в новата държава никога не са били много силни и днес в Гърция няма почти никакъв интерес към възстановяването на монархията.
Въпреки славата на Атина древните гърци не са имали „столица” – тъй като никога не са имали единна държава преди обособяването на Източната империя. Самата Източна империя, както споменахме, дълго е била мислена като римска държава – при това, поне в началото, двуезична. И все пак гърците през ХІХ в. (а някои и до днес) виждат в създаденото през 1831 г. кралство начало на възстановяването на Източната (Византийска) империя и поради това смятат Атина за нещо като временна столица, която някак замества „естествената гръцка столица” – Константинопол.

В ИГрЛ (с. 20-24) се говори за пет периода в съществуването на гръцката литература:
І. Античен (края на VІІІ пр. Хр. – ІV в. сл. Хр);
ІІ. Късна античност (началото на ІV сл. Хр. – началото на VІ в. сл. Хр);
ІІІ. Византийски – от Юстиниан до падането на Константинопол;
ІV. Турско владичество (до 1829);
V. Политическа независимост на Гърция
Старогръцката литература живее през първите два периода, условна граница е 529 г (затварянето на Платоновата академия).
Периоди:
1. Архаически (до първа четвърт на VІІ в. пр. Хр.) – Омир и Хезиод;
2. Класически (до трета четвърт на ІV в. пр. Хр.) – лирика, драма, проза;
3. Елинистически (до трета четвърт на І в. пр. Хр.) – “губи се връзката с народното творчество”, появяват се научните жанрове. В него влизат:
3а “александрийски ” (до 146 пр. Хр.) и следващия,
3б, в който Гърция и Македония стават римски провинции. Той завършва с установяването на принципата – 31/30 г. пр. Хр. “Елинистически” може да се нарича и целия период до изчезването на езичеството;
4. Римски (до ІV в. сл. Хр.) – появява се романът.

4. Старогръцки и новогръцки. Кому принадлежи старогръцката литература

Едно от следствията на тази национална доктрина е, че цялата гръкоезична литература през вековете – както художествена, така и друга – се оказва културна собственост на народа, населяващ модерната гръцка държава и говорещ на новогръцки език.
Относно това убеждение – че древната гръцка литература някак „принадлежи” на съвременните гърци, защото е написана на „техния” език и е произведена от „същия” народ, може да се каже следното.
Първо, новогръцкият език, макар и несъмнено да произхожда от стария гръцки (или по-скоро от опростената му международна форма κοινή), все пак се отличава от него толкова, че един грамотен и дори добре образован съвременен грък не би могъл да чете старогръцки текстове без да има специално обучение. Но това се отнася и за всеки друг читател на древните, независимо от родния му език. При това, учейки старогръцки, модерният грък трябва да се старае да отхвърли предубеждението, че за него старогръцкият трябва да е по-лесен, отколкото за чужденците, и следователно може да го изучи с по-малко труд. По същия начин и един българин би сгрешил, ако помисли, че може да чете и разбира следновековни български текстове, без да е учил дълго и систематично езика, на който са написани. Така че при работа със старогръцкия съвременните гърци нямат сигурно предимство пред останалите народи.
Второ, произходът на новогръцкия не е доказателство за съществуването на един и същ, неизменен гръцки етнос през вековете – както не може да се твърди, че днешните граждани на САЩ или Австралия са „сънародници” на Чосър и Шекспир, поради това, че езикът им произхожда от стария английски език. По същия начин е трудно да се повярва, че патриарх Фотий или Казандзакис са сънародници на Омир и Платон само защото родният им (и работен) език е по-близък до старогръцкия, отколкото е, примерно, езикът на Климент Охридски.
Накрая, дори да предположим, че съвременните гърци са „кръвни” потомци на древните, това не значи, че те имат някакво съществено предимство в разбирането на тази литература. Тя, поради съвсем различната историческа среда, в която е била създавана, е също толкова трудна за четене за модерния грък, колкото и за всеки друг европеец (т.е., западно и християнски образован човек). Тя не е „по-близка” за гърците, отколкото за които и да е други европейци, и за разбирането й са нужни специални усилия, независимо дали родният език на читателя е новогръцки или не.

ІV. Начини да се изучава литературата. Видове отношение към произведенията на литературата и изкуството

Някои по-влиятелни подходи

В подхода към старогръцката литература през вековете са съществували различни гледни точки, много от които се използват и днес.
Социологическата (също и диалектико-материалистическата, марксистка) гледна точка отрича „националността” като решаващ фактор и твърди, че литературата, като всяко културно явление, е резултат от определени обществени (или обществено-икономически) отношения, които се появяват във всякакви общества на определена степен на развитие и са сравнително слабо зависими от езика и „националния характер”.

Литературата е “надстроечно явление”. Относно нацията се допускат изключения. Примерно, говори се, че гърците винаги са имали съзнание, че са един народ, което не могло да бъде заглушено дори от “господстващата църковна идеология, подчертаваща разрива между християнска и езическа култура”.

Тази гледна точка посочва като свое особено достойнство „научността” и „обективността”. На тази основа през ХХ в. бяха написани и преведени на български няколко истории на древна Гърция и на старогръцката литература.

Марксизмът-ленинизмът се занимава с въпроса за “историческата оценка” на обществата и културните явления. В увода на ИГрЛ се цитират Маркс и Енгелс, според които: “Този център на теократическата империя е станал истинска преграда за разпространението на европейския прогрес”. Когато се говори за периодизация, се търси момента на преминаване от една обществено-икономическа формация („строй”) към друга. “Феодалното общество се оформя при управлението на Юстиниан и достига разцвета си едва през ХІ в.” Марксистката хуманитаристика претендира за историческо обобщение, за което нейният противник “буржоазната наука” бива намерена за неспособна. Критикува се тясно филологическото проучване на древността. Понякога с голяма лекота се отхвърлят съчинения на влиятелни автори. Предполага се, че с времето “обществените условия се усложняват, а с това се усложнява и съзнанието на хората”.
Жанровете се свързват с тези формации – примерно, казва се, че „цялата народната поезия от докласовото общество е устна”. Старогръцката литература се дели на периоди според развитието на робовладелското общество и външните политически изменения в Гърция и Близкия изток.

Друга гледна точка е романтическата, според която влиятелните („класически”) литературни произведения, както и всяко изкуство, възникват благодарение на особения „гений” (или характер) на народа и индивида. Така се гледа на старогръцката и на всички други литератури през ХІХ в., особено в германоезична Европа, където е засвидетелствана в произведенията на мнозина влиятелни философи на изкуството. Възприелите този подход мислят, че произведенията на изкуството могат да бъдат оценени адекватно само от достойни за тях „духове” и че разбирането им е постижимо повече чрез „вчувстване”, отколкото чрез сух интелектуален анализ. Идеята за “единния елинизъм”, за която споменах, и която е основана на предположението за единен гръцки народностен талант и характер, останал по същество непроменен от най-дълбока древност до днес, явно е романтическа.

Съществува и още една гледна точка, която може да бъде наречена имперска или глобалистка, от която дори най-прочутите литературни произведения се разглеждат преди всичко като любопитни факти, извадени от миналото на различните народи. На заниманието с литературна история се гледа като на елитна дейност, която могат да си позволят не много, но добре осигурени, преуспели хора (и общества). Запознаването с книги, и въобще с какви да е произведения на изкуството, е вид развлечение, нещо като непрофесионален спорт или колекционерство. Стойността на литературните и други произведения се определя от тяхното „влияние” или дори „модност”, а добър познавач е онзи, който просто е добре осведомен за мненията относно тях. Такъв е духът на британските изследвания, оформил се през ХІХ в. от който е повлияна и цялата съвременна англоезична хуманитаристика.

Втора.
Легенди за предомировата поезия. Свидетелства

I. Боговете като създатели на поезията и музиката

Изобретяването на поезията и музиката традиционно се е приписвало на божества – и преди всичко на Аполон и Музите. Същевременно те се смятат за вдъхновители и на всеки отделен поет: и в този смисъл също са създатели на изкуството.

Хезиод. „Теогония“, 93-98:
„…ето такъв е на музите светият дар за човека.
Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ (Ст. Недялкова, 1988)

[Омир]. „Химн към Хермес“, 43-512
„Там я обърна по гръб и с длетото от хладно желязо
в миг изкоруби планинската гостинка – бързо и сръчно.
Тънки стъбла от тръстика, отрязани точно по мярка,
той прикрепи към гърба й през пъстрата здрава черупка;
кожа говежда опъна отгоре – направи го вещо;
сложи извити рога и напречно ги свърза със ремък;
седем пък струни съзвучни от овчи черва там опъна.
Ето – сега бе готова играчката, силно желана.
Взе я и плектър прокара по струните. Щом ги докосна,
те проехтяха могъщо. А богът, без много да мисли,
взе да подпява във ритъм – така, както правят момците,
сипейки смели шеги, щом сберат се на пищна гощавка.
Скри във свещена люлка дълбания форминкс, а после
бърже изскочи навън от уханния дом (43-64).
После посегна наляво. Със плектъра струни удари.
Само ги беше докоснал – те екнаха мощно. Засмя се
Феб Аполон. На сърце му допаднаха чудните звуци.
Слушаше божия песен! Обзеха го сладки копнежи.
Свирейки прелестно с лира, на Мая синът вече смело
вляво от Феб се възправи и дръпна звънливите струни.
Горди, възторжени звуци отекнаха вред по земята.
А в песента си разказа той как е родена Земята,
как – боговете безсмъртни, как жребия взел си е всеки (419-428).
Тъй е, защото той връчи китарата своя звънлива
на далнометния бог, който, стиснал я, вещо засвири.
Ала пък сам изнамери си ново изкуство и ловкост –
меденозвучния глас на сирингата Хермес създаде“ (509-512) (Р. Константинова, 1988)

Диодор Сицилийски V, 73-75:
„На музите било дадено от баща им да открият писмеността и съставянето на епическите стихове, което се нарича поетическо изкуство (поетика, poietike).
Аполон пък го обявяват за откривател на китарата и на свързаната с нея музика; той е разкрил и лекарската наука, която се осъществява чрез гадателското изкуство. За Хермес се казва, че е изобретил лирата от костенурка; това е станало след състезанието на Аполон с Марсий, за което се разказва, че след като Аполон победил и наложил прекомерно наказание на победения, съжалил за това, скъсал струните на китарата и известно време се въздържал от музика.“

Хораций. „Оди“ IV, 6
„Феб дара ми вдъхна, Феб ме научи
как да пея и ме поет нарече…“ (Г. Батаклиев, 1992)

Плутарх. „За музиката“, 14:
„На нас не ни е предадено някой човек да е откривател на музикалните блага: но това е украсеният с всички добродетели бог Аполон. Защото авлосът не е откритие на Марсий, или на Олимп или Ягнис, както някои мислят, а само китарата да е на Аполон: но този бог е откривател и на авлетиката, и на китаристиката.“

II. Първите музиканти и поети сред хората

Още в класическата епоха и впоследствие през цялата античност се е смятало, че много от първите певци и музиканти са били траки или фригийци

Пароска хроника, 10-29:
„Откакто фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „по фригийски“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний.
Откакто Орфей, син на Еагър и Калиопа, изложи своята поезия и се случи грабването на Кора, търсенето на Деметра и неговото слизане в Хадес и радостта на онези, които приеха плода, са 1135 г. [1399 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей.

Страбон X, 17, 3:
„От песента, ритъма и инструментите за цялата музика се прие, че е тракийска и азиатска. Това е видно от местата, по които са били почитани музите. Защото Пиерия, Олимп, Пимпла и Лейбетра в древността са били тракийски места и планини, а сега те са на македонците. И Хеликон беше посветен на музите от траките, които обитаваха Беотия; това са същите, които осветиха пещерата на лейбетрийските нимфи. Тези, които разработиха древната музика, се наричаха траки – Орфей, Музей и Тамирис, и името на Евмолп също е оттам. Оттам са и онези, които посветиха цяла Азия на Дионис чак до Индия… “

III. Сведения за отделните поети

1. Орфей

Най-ранни споменавания: Алкей (fr. 80) и Ивик (fr. 10A)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (IV, 25, 1-4), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X-XI), Аполодор (I,3,2), Павзаний (X, 29-30) и Конон (във Фотий. „Библиотека“ 186, 45)

За живота и дейността му:
– трак от Либетра; син на Еагър (или Аполон) и Калиопа (или Клио); живял в Пимплея, недалеч от град Дион; царувал в Пиерия над бистонидите
(Платон. „Пирът“ 179d; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Цицерон. De nat. deorum III, 45; Диодор Сиц. III,65,6 и IV,25,1-4; Страбон VII,18, X,17,3 и XVI,2,39; Конон, 1 и 45; Аполодор I,3,2-3; Лукиан. De astr., 10; Павзаний IX,30; Диог. Лаерц. „Въведение“; Евсевий. Praep. ev. I,6; Ант. Пал. VII,9-10; сх. към Пиндар, IV Пит. 313; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; сх. Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Евстатий. „Схолии към Илиада“ XI,442; Цец. „История“ XII, 305-315)
– забележителен поет и музикант; един от създателите на лирата (китарата, форминкса); привличал с музиката си диви животни и раздвижвал дървета и камъни, спирал ветровете и морското вълнение
(Есхил. „Агамемнон“, 1629; Пиндар. IV Пит., 313; Еврипид. „Вакханки“, 556-564; „Ифигения в Авлида“, 1211-1214; „Циклоп“, 646-648; Апол. Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Вергилий. „Енеида“ VI, 119; Хораций. „Оди“ I, 12, 6 и „Поетическото изкуство“, 391-393; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Диод. Сиц. III, 59,6, IV,25,1-4 и IV,43/48; Квинтилиан I,11; I, 3,2-3; Лукиан. „Необразованият“, 11-12 и De astr.,10; Тациан. „Против елините“,1; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; Темистий XVI, 209c-d; Ант. Пал. VII, 9; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; Цец. „История“ XII, 305-315)
– изобретил мистериите; или е възприел тайните им от баща си Еагър, или бил посветен и ги изучил в Самотраки/Фригия (от Иасион/Дардан или Идейските дактили) или в Египет – след което ги предал на гърците
(Еврипид. „Рез“,941-947; Теофраст. „Суеверният“; Диодор Сиц. I, 23,2-3, III, 65,6-7, IV, 25,1-4, V,48-49, и 64, 3-4 и 77; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Тациан. „Против елините“,1; Евсевий. Praep. ev. I,6 и X,4,4; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Еврипид. „Алкестида“ 968);
– пренесъл сред гърците представата за боговете и начина на почитането им; писмеността и астрономическите знания; философствал чрез музиката
(Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Платон. „Протагор“ 316d; Диодор Сиц. I, 23,6-8, I, 92,2-3, I,96, 1-6 и V,75,4; Лукиан. De astr.,10; Атенагор. „За християните“,18; Клим. Алекс. „Стромата“ V,4,24; Диог. Лаерц., „Въведение“; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; сх. Еврипид. „Иполит“, 953; Евсевий. Praep. ev. X,4,4; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2)
– измежду всички богове почитал най-много Аполон
(Ератостен. „Зодиакалните звезди“,24; Хигин. „De astr.“ II,7; Филострат. „Ап. Тиански“ IV, 14; Ант. Пал. VII, 10)
– имал учение за отвъдния живот на душата и въздаянието за добрите и злите дела; и за метемпсихозата (реинкарнацията); забранявал убийството на живи същества и месоядството; бил лечител и гадател
(Алкей, fr. 80; Еврипид. „Иполит“, 959; Аристофан. „Жаби“,1032; Платон. „Протагор“ 316d, „Държавата“ 364е; „Кратил“ 400с, „Закони“ 782с; Аристотел, „За душата“ 410b; Вергилий. „Енеида“ VI,120; Хораций. „Поетическото изкуство“,391-393; Павзаний IX, 30; Филострат. „Аполоний Тиански“ IV, 14; сх. към Еврипид. „Алкестида“, 968; Цец. „История“ II, 843-867)
– приписват му се „Аргонавтика“, химни, „Теогония“, „Литика“ и др.; според някои приписваните му съчинения са дело на Ономакрит, Керкопс или др.
(Платон. „Кратил“ 402b; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Родоски I, 495-512; Цицерон. De nat. deorum I,105; Павзаний IX,30; Атенагор. „За християните“, 18; Тациан. „Против елините“, 41; „Орфическа аргонавтика“ 11-33; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– живял малко преди Троянската война (бил от поколението на Херакъл) или по-рано (190 г. според П.М., 11 поколения според „Суда“); участвал в похода на аргонавтите и тогава заглушил с лирата си песента на сирените
(Пиндар. IV Пит. 313; Пароска хроника (Jacoby II,239); Апол. Род., „Аргонавтика“; Диодор Сиц. IV, 25,1-4 и 43-48; Аполодор I,9,25; Тациан. „Против елините“, 41; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– слязъл в Хадес, за да възкреси жена си Евридика, загинала от ухапване на змия
(Еврипид. „Алкестида“, 357-360; Платон. „Пирът“ 179d; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Диодор Сиц. IV,25,1-4; Вергилий. „Георгики“ IV, 452-515, Овидий. „Мет.“ X; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; Цец.„История“ II, 843-867)
– убит (разкъсан) от жени, може би вакханки; или се самоубил от скръб за жена си; или бил поразен от мълния на Зевс
(Есхил в Ератостен. „Зодиакалните звезди“, 24; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Изократ. „Бусирис“, 38; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Страбон VII, 18; Овидий. „Мет.“ XI, 1-55; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Диог. Лаерц. „Въведение“; Темистий XVI, 209c-d; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2; Ант. Пал. VII, 617; сх. към Пиндар. IV Пит.,313);
– музите го оплакали и погребали, може би в Либетра; главата му пеела и след смъртта му
(Ератостен. „Зодиакалните звезди“ 24; Хигин. De astr. II, 7; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Есхил. „Перси“, 883)

*

Ето едно от по-обширните изложения на легендата за него:

Конон, 45:
„Орфей, синът на Еагър и Калиопа, една от музите. Той царувал над македонците и над Одрисида и се занимавал с музика, най-вече с пеене под съпровод на китара. И понеже тракийският и македонският народ обичат изкуствата, сред тях той бил особено много харесван от множеството.
Мълвата твърдяла, че слязъл в царството на Хадес заради любовта към жена си Евридика и след като очаровал с песните си Плутон и Кора, получил в дар жена си. Но не могъл да се наслади на радостта, че била съживена, понеже забравил заповедите, свързани с нея.
Бил толкова талантлив в омайването и умилостивяването с песен, че диви зверове, птици, а даже и дървета, и камъни се скупчвали около него от удоволствие.
Загинал, разкъсан от тракийски и македонски жени заради това, че не им споделил тайнствата на оргиите, а може би и поради други причини. Казват, че заради нещастието с жена му намразил целия женски род. В определени дни въоръжено множество тракийци и македонци идвало в Либетра и се събирало в една къща, голяма и устроена за мистерии. Когато влизали за ритуалите, хората слагали оръжията си пред вратите. Веднъж жените издебнали този момент, грабнали оръжията и от гняв заради пренебрежението спрямо тях погубили притеклите се мъже. Орфей разкъсали на парчета и ги разпръснали в морето. Над омърсената страна настъпила чума, понеже жените не си били получили заслуженото. Но понеже искали да прекратят злощастието, те получили пророчество, че ще намерят избавление, ако открият главата на Орфей и я погребат.
Открили я трудно, благодарение на един рибар около устието на река Мелет. Тя още пеела и не била претърпяла нищо от престоя си в морето, нито някое друго обезобразяване, обичайно след човешката смърт; цъфтяла и все още руменеела от жива кръв след толкова дълго време. След като я взели, жените я погребали и поставили отгоре й голям паметник.
Мястото около него обявили за свещен участък и то известно време било хероон, а по-късно се наложило като светилище. Там Орфей е удостоен с жертви и всичко друго, с което се почитат боговете. За жени светилището е изцяло недостъпно“ (Д. Драгнев, 2015).

За Евридика:

Ватикански митограф I, 76:
„Орфей, син на Еагър и музата Калиопа, имал за съпруга Евридика, според мнението на някои – дъщеря на на Аполон. Нея я преследвал пастира Аристей, син на Кирена, обхванат от страст и желаещ да я обладае; и тя, докато бягала от него, попаднала на змия и това била причината за смъртта й.
Орфей, воден от копнеж за съпругата си, опитал със сладостта на песента на китарата си да умилостиви Хадес и Персефона, така че да отведе Евридика на горния свят. Така че той слязъл при подземните и с песента си предизвикал състраданието им; и получил Евридика като се споразумял с тях да не се обръща да я види, докато не стигне горния свят. И тъй като за влюбените е трудно да се въздържат, Орфей, тъй като се боял да не би Хадес да не удържи на думата си, погледнал назад и направил труда си напразен.
И като се върнал след това горе, поради нещастния си брак той възненавидял целия женски род и се предал на самота.“

Нататък са дадени свидетелства за легендите за други древни (предомирови) поети и музиканти, някои от които са били, подобно Орфей, лечители, прорицатели и просветители.

2. Лин

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ XVIII,570)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (III,67); Павзаний (IX,29)

За живота и дейността му:
– бил син на божество – музата Урания, Хермес, Аполон
(Хигин,273; Квинтилиан I, 11; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– певец и учител по четмо и писмо; приспособил финикийската азбука за гръцкия език; тя първо била употребявана от пеласгите
(Теокрит XXIV,103; Диодор III, 67)
– някои от учениците му били прочути, като Херакъл, Тамирис, Орфей
(Теокрит XXIV,103; Диодор III,67)
– бил е убит – от Аполон или Херакъл
(Диодор III,67; Аполодор II,4,9 ; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– съчинил поемите „Деянията на Дионис“, „Плачове“ и „Теогония“
(Диодор III, 67; Плутарх. „За музиката“, 3; Диоген Лаерций, „Въведение“)

*

Омир. „Илиада“ XVIII, 570:
„Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Аполодор II, 4, 9:
„Херакъл се научил да кара колесница от Амфитрион, да се бори – от Автолик, да стреля с лък – от Еврит, да се сражава в пълно бойно снаряжение – от Кастор и да пее в съпровод на китара – от Лин.
Този Лин бил брат на Орфей. Дошъл в Тива, станал тивански гражданин и умрял там, поразен от китарата на Херакъл – Херакъл го убил, защото се разгневил, че Лин го смъмрил и ударил. Обвинили го в убийство. Но Херакъл се позовал на един закон на Радамант, съгласно който, ако някой се защитава срещу друг, който е започнал пръв нападението, то той е невинен“ (М. Славова, 2015)

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Лин бил син на Хермес и на музата Урания. Той съчинил поема за произхода на космоса, за пътя на слънцето и луната и за възникването на животните и плодовете. Поемата му започвала така: `Във времето, някога, заедно всички неща се родили…`
Лин паднал пронизан от стрелата на Аполон в Евбея и на гроба му е написано: `Тук земята прие мъртвия тиванец Лин, син на добровенчаната муза Урания`“ (Т. Томов, 1985/2002, с добавка)

3. Филамон

Най-ранно споменаване: Еврипид („Рез“,915)

За живота и дейността му:
– делфиец, син на Аполон и Хиона (Филонида); съпруг на Аргиопа и баща на Тамирис
(Овидий. „Мет.“ XI,316; Павзаний IV,33,3; „Суда“)
– създател на химни (номи) и свирач на лира
(Овидий. „Мет.“ XI,316; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний Х,7,2)

*

Овидий. „Метаморфози“ XI, 316-317 (за Хиона, майка на Филамон и Автолик):
„От Аполона се ражда (защото близнаци тя ражда)
син Филамон, знаменит със съзвучната песен и лира…“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

„Суда“:
„Има друг Филамон, за когото пеят, че бил баща на трака Тамирис.“

4. Тамирис

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ II,595)

Легендата за него: Аполодор (I, 3, 3), „Суда“

За живота и дейността му:
– трак, син на Филамон и ученик на Лин
(„Илиада“ II,595; Диодор III,67; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7)
– свирач на лира (китара) и певец; съчинявал химни и епически поеми
(„Илиада“ II,600; Платон. „Закони“ 829е; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7; „Суда“)
– бил сляп – може би ослепен от музите, защото дръзнал да се състезава с тях
(„Илиада“ II,599; Еврипид. „Рез“, 925; Диодор III,67; Дион Хризостом XIII,21; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор I,3,3; Павзаний IV,33/IX,30; „Суда“)

*

Омир. „Илиада“ II, 591-600:
„Тези, които владееха Пилос и скъпа Арена,
Трион на брода Алфейски, красиво издигната Епи,
град Кипарисия, град Амфигения, много прочути,
Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна
срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.
Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,
сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
и го лишили навеки от меденозвучната лира“ (Ал.Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Диодор Сицилийски III, 67:
„Тамирис [един от тримата известни ученици на Лин], който бил надарен с отлична природа, се упражнявал в музиката и поради превъзходното си пеене казал, че пее по-добре от музите. Затова богините му се разгневили, отнели му музикалната дарба и ослепили човека…“

Ватикански митограф:
„Говори се, че имало един певец на име Тамирис. Музите го били ослепили, защото дълго се състезавал по пеене с тях и с Аполон.“

„Суда“:
„Тамирис или Тамирас, от Едоне, град на бригите, син на Филамон и Арсиноя, епик: осмо поколение преди Омир, а според други, пето. Някои смятат, че е от одриската страна.
Този Тамирис нанесъл оскърбление на музите и след това бил ослепен.
Твърди се, че има една „Теология“ от 3 000 епически стиха.
Той пръв се влюбил в момче, името му било Хименей, син на Калиопа и Магнет.“

5. Олен

Най-ранно споменаване: Херодот (IV,35)

За живота и дейността му:
– ликиец или хиперборей (Херодот IV,35; Павзаний X,5; „Суда“)
– епик, химнограф (Херодот IV, 35; Павзаний X,5; „Суда“)
– пророкувал, пръв съставял пророчества в хекзаметри (Павзаний X,5)

*

Херодот IV, 35:
„Делосците разказват, че им били отдадени други почести: жените събирали дарове за тях, призовавайки ги по име в химна, който бил съчинил в тяхна чест ликиецът Олен (този Олен, който дошъл от Ликия, съчинил и останалите древни химни, които се пеят в Делос)“ (П. Димитров, 1986/2010)

Павзаний IX, 27, 2:
„Олен Ликийски, съчинил най-старите елински химни, казва в един химн на Ейлейтия, че тя е майката на Ерос.”

6. Амфион

Най-ранно споменаване: Омир („Одисея“ XI,260-265)

Легендата за него: Павзаний (IX, 5)

За живота и дейността му:
– бил от Беотия; син на Зевс и Антиопа; имал брат на име Зет
(„Одисея“ XI,260-265; Аполодор III,5,5; Павзаний IX,8; Цец. „История“ XIV, 316-324)
– изобретил свиренето на китара (лира); или бил научен от Зевс, Хермес или Тантал; лирата му дал Хермес, а Амфион прибавил още струни към нея
(Хораций. Оди III,11; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор III, 5,5; Павзаний IX,5)
– дивите животни вървели след него, за да слушат музиката му; тя задвижвала камъни, които сами строели сгради; така изградил Тива заедно с брат си Зет
(Апол. Род. I,235-241; Хораций. „Поетическо изкуство“ 393-396; Аполодор III,5,5; Павзаний VI,20/IX, 17; Цец. „История“ XIV,316-324)
– съпруг на Ниоба; самоубил се, след като боговете убили 14-те им деца; понася наказание в Хадес за обидата срещу Латона и децата й
(Овидий. „Мет.“ VI,221-272; Павзаний IX,5)

*

Омир. „Одисея“ XI, 260-265:
„После видях Антиопа, прекрасната щерка на А̀сон.
Тя се похвали, че спала в прегръдките и на Кронион
и че родила на бога близнаците Зет и Амфион.
Първи издигнали те седмовратата Тива и с кули
те укрепили, защото без крепост в равнината Тива,
храбри макар да били, не са можели там да живеят“ (Г. Батаклиев, 1981)

Хораций
– Оди III, 11:
„О, Меркурий, някога ти научи
вещ Амфион камъни да подрежда
с песен; тебе лиро, със седем струни
звън да издаваш…“

– „Поетическо изкуство“, 393-396:
„Казват, тъй също Амфион издигнал стените на Тива,
камъни с лирата движел и с ласкава дума ги водел
там, накъдето поиска“ (Г. Батаклиев, 1992)

Иоан Цец. „История“ XIV, 316-324:
„Певецът на лира Амфион заедно със Зет
са според Омир синове на Зевс и Антиопа.
Според други хронисти и Антиохиеца
са от Теобоонт и споменатата майка.
Родени от неомъжена жена и подхвърлени,
те като пораснали, придобили царството.
В чест на бащиното име изградили Тива.
Казват, че Амфион с лирата и песента си
притеглял камъните към строежа.“

7. Ягнис

Най-ранно споменаване: Пароска хроника (10)

За живота и дейността му:
– фригиец (от Келена), баща и учител на Марсий, съвременник на атинянина Ерихтоний (Пароска хроника, 10; „Суда“)
– откривател на авлетиката, композирал номи (Пароска хроника, 10; Плутарх. „За музиката“,5)

*

Плутарх. „За музиката“, 5:
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп“.

8. Марсий

Най-ранно споменаване: Херодот (VII, 26)

Легендата за него: Хигин (191), Аполодор (I,4,2), Цец („Ист.“ XVI,353-384)

За живота и дейността му:
– фригиец от Келена, сатир; син на Ягнис, баща и учител на Олимп; на неговото име била наречена реката Марсий
(Херодот VII,26; Павзаний X,30,9; Хигин, 165; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)
– авлет: свирил на флейтата, изобретена и захвърлена от Атина; състезавал се с Аполон, загубил и бил убит и одран
(Овидий. „Мет.“ VI,382-393; Хигин,191; Павзаний X,30,9; Аполодор I,4,2; Тациан. „Против елините“, 1; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)

*

Херодот VII, 26 (на път за Сарди и след река Халис войската на Ксеркс навлиза във Фригия):
„Катарактес извира от самия пазарен площад на Келена и се влива в Меандър; в този град на площада виси кожата на силена Марсий, която според преданието на фригийците бил одрал и овесил там Аполон“ (П. Димитров, 2010)

Аполодор I, 4, 2:
„Аполон убил и сина на Олимп, Марсий. Този Марсий намерил флейтата, която Атина захвърлила, защото при свирене й загрозявал лицето. В спор с Аполон те се обзаложили победителят да направи каквото иска победения. При надсвирването Аполон обърнал китарата си и тъй се състезавал, като накарал и Марсий да направи същото. Понеже той не можел, победител излязал Аполон. Той закачил Марсий на един много висок бор, и го убил, като му одрал кожата“ (М. Славова, 2015)

9. Олимп

Най-ранно споменаване: Аристофан („Конници“, 7)

Легендата за него: Плутарх („За музиката“,7), „Суда“

За живота и дейността му:
– фригиец, флейтист, приятел на Марсий
(Аполодор I,4,2; Плутарх. „За музиката“,4/7; Тациан. „Против елините“, 1; „Суда“)
– създател на номите, на мелически и елегически произведения
(Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)
– споменава се за двама или трима „Олимповци“: първият преди Троянската война, последният при цар Мидас
(Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)

*

Плутарх. „За музиката“, 7:
„Казва се, че споменатият Олимп, флейтист от тези във Фригия, е съчинил ном за флейта в чест на Аполон, наречен `Многоглав` (номът); че този Олимп произхожда от първия Олимп, ученика на Марсий, който е създал номите в чест на боговете.
Той е бил любимец на Марсий и е научил авлетиката от него и е внесъл в Гърция хармоничните номи, с които и сега гърците се служат в празниците на боговете.“

10. Музей

Най-ранни споменавания: Херодот (VIII,96/VII,6); Аристофан („Жаби“,1033)

За живота и дейността му:
– от Атина; съвременник на Орфей, баща на Евмолп или негов син
(Платон, „Държавата“ 364е; Пароска хроника, 15; Клим.Алекс. „Стромата“ I,21; Диог. Лаерц., „Въведение“)
– прорицател (Павзаний X,9/12)
– епически поет, автор на поема „Евмолпия“ (Павзаний X, 5); също на химни и „Съвети“ и „Теогония“
(Павзаний I,22; Диог. Лаерц., „Въведение“; според „Суда“ са били двама)

*

Херодот VII,6
„Те били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който бил събрал предсказанията на Музей…“ (П. Димитров, 1990/2010)

Аристофан. „Жаби“, 1033:
„И Музей ни показа целителна мощ и пророчески дар“ (Ал. Ничев, 1985)

Платон, „Държавата“ 364е:
„Музей и неговият син [Евмолп] дават на справедливите още по-ценни блага. Те отвеждат благочестивите в подземното царство, приготвят им гощавки и пирове, окичват ги с венци и ги заставят да прекарват цялото си време в пиене като смятат вечното пиене за най-добрата награда за добродетелния живот. Боговете ще запазят децата и цялото следващо поколение на благочестивия и верния на клетвата си човек. А нечестивите и несправедливите закопават в някаква тиня в подземното царство и ги пращат да носят вода с решето…“ (Ал. Милев, 1981)

Павзаний X, 7
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога… Но казват, че Орфей, който бил много горд и с високо самочувствие заради своите мистерии, както и Музей, който във всичко подражавал на Орфей, отказали да се явят на състезание по музикални дарби.“

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Музей, който според преданието бил син на Евмолп, пръв създал „Теогония“ и „Сфера“. Учел, че всичко се ражда от едното и се разлага в него. Той умрял във Фалерон и на гроба му е написана тази елегия: `Обичния Евмолпов син държи фалерската земя – Музей, изтляло тяло, под този гроб`. По бащата на Музей е наречен и атинския род Евмолпиди“ (Т. Томов. 1985/2002, с промени и добавка)

11. Евмолп

Най-ранно споменаване: Омир („Химн към Деметра“,474-476)

Легендата за него: Аполодор (III, 15, 4); Павзаний (I,38,2-3)

За живота и дейността му:
– син на Посейдон и Хиона (дъщеря на Борей и на Орейтия); трак; имал син на име Исмар; цар или съюзник на елевзинците, воювал на тяхна страна срещу атиняните по времето на Ион, син на Ксут, или на Ерехтей, син на Пандион, от когото бил убит
(Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Хигин, 273; Аполодор III,15,4; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34)
– син на Музей, баща на Керикс; основател на елевзинските мистерии; жрец на Дионис
(„Химн към Деметра“; Пароска хроника, 15; Овидий. „Мет.“ XI,92-94; Аполодор II,5,12; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34; според „Суда“ са били двама)
– певец и поет; син на Филамон; учител на Херакъл по музика
(Теокрит XXIV, 109-110; Диодор Сицилийски I,11; Хигин, 273)

*

Омир. „Химн към Деметра“, 474-476:
„После отиде [Деметра] при царете, които почитат правдата – при Триптолем, при Диокъл конеукротител, и при Евмолп, цар могъщ, при Келей, властелин всенароден – лично показа на всеки обряда свещен и потаен“ (Р. Константинова, 1988)

Павзаний I, 38, 2-3:
„Не можах да открия гробницата на Крокон, но гроба на Евмолп го намерих такъв, какъвто ми го описват и елевзинците, и атиняните.
Разказват, че този Евмолп дошъл от Тракия и бил син на Посейдон и Хионе. А за Хионе казват, че е дъщеря на вятъра Борей и на Орейтия. Омир нищо не е съчинил за неговото потекло, но в стиховете си го нарича “храбрият Евмолп”.
Когато станала битката между елевзинците и атиняните, загинал царят на атиняните Ерехтей, загинал и Имарад, сина на Евмолп. Войната между тях била прекратена с условието, че елевзинците ще бъдат подвластни на атиняните във всичко друго, но ще запазят своя култ. Мистериите към двете богини въвеждат Евмолп и дъщерите на Келей.
След смъртта на Евмолп остава по-младият му син Керикс, за когото самите Керики казват, че е син на дъщерята на Кекропс Аглаура и на Хермес, а не на Евмолп“ (В. Русинов, 2004).

„Суда“:
„Старият Евмолп бил трак, основател на мистериите в Е.; младият, син на Музей, очиствал Херакъл.“

12. Сибилите

Най-ранни споменавания: Хераклит (fr. 92, в Плутарх. „За оракулите на Пития“, 397а) и Платон („Федър“ 244а)

Легендите: Вергилий („Енеида“ VI), Павзаний (X, 12), Предговор към „Сибилински оракули“

За тях:
– били поне десет: палестинската (еврейска), наричана още персийска, вавилонска, халдейска, египетска; либийска; делфийска; италийска; еритрейска; самоска; кумска; хелеспонтска; фригийска; тибуртинска
(Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– от имената им, за които има разногласия кое на коя принадлежи, са известни: Саббе или Самбета; Херофила или Амалтея; Деифоба; Демо; Фито; Абунея
(Вергилий. „Енеида“ VI; Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– гадателки и пророчици; гадаят в лудост, унес, на листа, обладавани от Аполон
(Хераклит, фр. 92; Платон. „Федър“ 244а; Вергилий. „Енеида“ III; Павзаний X, 12)
– дълголетни – кумската трябвало да живее 1000 години
(Овидий. „Метаморфози“ XIV, 144)
– една от тях (еритрейската – Херофила) предсказала Троянската война; кумската предложила девет книги с оракули на Тарквиний Стари, от които той купил три, а после всички сибилински книги били събрани от него в Рим и се пазели на Капитолия, като тези на кумската били тайни
(Павзаний X, 12; Авъл Гелий I, 19; Предговор към „Оракули“)
– на една от тях (палестинската?) се приписват XIV книги с предсказания за историята на света, от тях оцелели 12 (на гръцки), редактирани IV-VI в. сл. Хр.

*

Хераклит, fr. 92, в: Плутарх, „За оракулите на Пития“ 397а:
„А Сибила, според Хераклит, с беснееща уста произнася тъжни, неукрасени и неблаговонни, изминава хиляда години с гласа си, благодарение на бога…“

Платон. „Федър“ 244а:
„И ако заговорим за Сибила и за другите жреци, които, гадаейки в лудост и предсказвайки много неща на мнозина са ги насочили в бъдещето, само ще се забавим да говорим за неща, известни всекиму“ (Б. Богданов, 1982)

Предговор към „Сибилинските оракули“:
„Сибила“ е римска дума, която се превежда като „пророчица“ или „гадателка“; откъдето жените-гадателки са били наречени с едно име – Сибили.
И както мнозина са писали, те са родени в различни времена и места и са на брой десет. Първа от тях е халдейската или персийската, чието собствено име е Самбета. Тя е от рода на блажения Ной и за нея се казва, че е предрекла събитията, свързани с Александър Македонски: споменава я Никанор, който е проучвал Александровия живот. Втора е либийската, за която споменава Еврипид в пролога на „Ламия“. Трета е делфийската, родена в Делфи, за която каза Хризип в книгата „За божеството“. Четвърта е италийската, в Кимерия, Италия, чийто син бил Евандър, изградил светилището на Пан в Рим, наречено „Луперкион“. Пета е еритрейската, която предсказала Троянската война; за нея съобщава Аполодор Еритрейски. Шеста е самоската, чието собствено име е Фито и за която е писал Ератостен. Седма е кумската, наречена Амалтея, която е и Херофила, а при някои Тараксандра; Вергилий нарича кумската Деифоба, дъщеря на Главк. Осма е хелеспонтската, родена в село Мармес край градчето Гергитион, което някога, във времената на Солон и Кир беше в границите на Троада, както писа Хераклид Понтийски. Девета е фригийската, а десета – тибуртинската, на име Абунея.
Казват, че кумската е занесла девет книги със собствени предсказания на Тарквиний Стари, който тогава царувал в Рим и му е поискала триста филипки за тях; и като била пренебрегната и дори не я попитали какво се съдържа в книгите, изгорила три. Пак, при следващото си отиване при царя, предложила шестте книги, като поискала същата цена. И като не била удостоена с отговор, изгорила още три. След това дошла за трети път, предлагайки останалите три, като посочила същата стойност; и че ако не ги вземе, ще изгори и тях. Тогава, казват, царят се зачел в тях, удивил се, дал сто филипки и ги получил; а освен това попитал и за другите. Тя казала, че ги няма същите и не може да се знаят такива неща без вдъхновение от бога; но е възможно да се съберат от някои градове и села онези, които са били сметнати от тях за необходими и полезни, и че така трябва да се направи сборникът. Това била сторено много бързо: не е останало скрито даденото от бога, което сякаш наистина е било като прибрано в съкровищница. И така всички книги на сибилите били положени в римския Капитолий, като тези на най-старата – кумската – били скрити и не били разпространявани, защото тя изрекла по-точно и открито това, което предстояло да се случи в Италия; докато другите били достъпни за всички. От тях тези, които принадлежат на еритрейската, са надписани по мястото, от което тя е била наречена така; другите обаче не са надписани кои на коя са, а са останали неразграничени.

13. Фемоноя

Най-ранни споменавания: Страбон (IX,3,5), Павзаний (X,5,7)

За нея:
– пророкувала в Делфи, изпадайки в унес от изпарения, идващи от една пещера
(Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5)
– първа делфийска жрица (Пития) и първа, която произнесла оракул в хекзаметър. Затова я смятат за създателка на епоса
(Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5; Прокъл, „Христоматия“)

*

Страбон IX, 3, 5:
„Казват, че седалището на оракула е куха пещера дълбоко надолу в земята с много тясно устие, от което се вдига дъх, който предизвиква божествено вдъхновение; и че над устието е поставен висок триножник, качена на който питийската жрица поема дъха и след това изрича оракулите както в стихове, така и в проза, макар че вторите биват оформени в стихове от поети, които са на служба при храма.
Казват, че първата, която станала питийска жрица била Фемоноя; и че пророчицата, както и градът са наречени така от думата `питестай`“ (В. Русинов, 2008)

Прокъл. „Христоматия“ (в патр. Фотий. „Библиотека“, 319а):
„Епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри.“

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 5:
„Та след като започнаха да правят епос в мерена реч и да съчиняват рапсодически, нарекоха накратко `епици` тези, които биват наричани и просто `поети`. Но най-вече така се наричат тези, които пишат героическа поезия в хекзаметров ритъм: и това е започнато, както се твърди, от някоя си Фемоноя, жена прорицателка на Аполон.
Тя, казват, първа е изнамерила епоса, който според древните е наречен така не само според превъзходството, поради което хекзаметърът си е присвоил общото название за `реч`, но и защото, казват, нещата следват оракулите.“

14. Памф

Павзаний IX, 27, 2:
„След Олен, и Памф, както и Орфей, са написали стихове в хекзаметьр и са съчинили поеми за Ерос, за да се пеят от ликомидите по време на техните обреди. Прочетох ги, след като поговорих с един дадухос (факлоносец). ”
IX, 29, 8:
„Памф, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолин (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолин от епоса на Памф, възпява Адонис и Ойтолинос заедно“ (В. Русинов, 2004-2005).

15. Демодок и Фемий

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант…; също и Фемий от Итака….“

16. Фантазия от Мемфис

Птолемей Хефестион, V:
„Разказва за някаква жена от Мемфис на име Фантазия, дъщеря на Никарх, която описала преди Омир Троянската война и странстванията на Одисей, а книгите й се намирали в Мемфис.
Омир, който се озовал там, получил преписи от писаря на храма Фанит и по тях съчинил своите поеми“ (В. Калфина, 2015)

17. Сиагрос и Пронапис

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 6
„Нека прибавим и това, че е имало и други поети преди него, сред които е Музей, написал „Лечения на болести“; и както твърди Елиан, след Орфей и Музей е живял поетът Сиагрос, който пръв възпял Троянската война.“

Диодор III, 67
„С тези пеласгийски букви [приспособени от Лин въз основа на финикийските] си е служил също и Орфей, и Пронапис, учителят на Омир, който бил надарен съчинител на песни.

*

Библиография

Източници:

Орфей. Химни. Аргонавтика. Превод Г. Батаклиев. „Хр. Г. Данов“, 1989

Общи прегледи:

Ив. Георгов. Орфици. В: История на философията т. I. Предсократовска философия. София, 1925
„История греческой литературы“ под ред. С.И. Соболевского и др. Москва-Ленинград. АН СССР, 1946 (ИГрЛ)

Изследвания:

Б. Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. УИ, 1991
Н. Генова. За един тип културен герой в старогръцката митология (Лин, Тамирис, Музей, Евмолп, Амфион). СУ, 1988 (дипломна работа)
М. Йорданова-Алексиева. Елински орфически свидетелство. „ЛИК“, 2004.

Трета.
Eпическият цикъл. Съдържание и източници

Съдържанието на „Епическия“ („Троянски“) цикъл (за термина вж. Лекция III) ни е известно от преразказа на „циклическите“ поеми, както го намираме у Прокъл според изложението на Фотий; и от предаването на същите разкази без препратки към поемите, както е дадено в „Съкращението“ (Епитоме) на Псевдо-Аполодоровата „Митологическа библиотека“.

Изложението е направено според изданието на Westphal: Procli chrestomathiae grammaticae fragmenta. В: Scriptores metrici graeci. Lipsiae, 1866. с. 230-242).
Издателят си е послужил с три източника: Фотиевия преразказ на Прокъл от „Библиотека“ (Μυριοβιβλίον) и фрагментите от „Христоматията“ на античния автор, както се откриват в два ръкописа, наречени съответно „Венециански“ и „Ескориалов“ кодекси.

I.
Прокъл. „Христоматия“

[от Фотий. „Библиотека“]:

„[Казва, че] поетическото изкуство има разказна и подражателна част. Разказната се представя чрез епос, ямб, елегия и мелос; а подражателната – чрез трагедия, сатирови драми и комедия.
Също, че епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри. И тъй като събитията следвали оракулите и им съответствали, “епосът” бил наречен така от тези стихове (от ἕπεσθαι, следвам).
А според други поради изработката и голямото превъзходство, което се вижда в хекзаметрите, хекзаметърът си е присвоил общото название за всяко слово и се е нарекъл “епос” („Реч“) – както Омир е присвоил названието “Поетът”, а Демостен – “Ораторът”. Защото и триметрите наричаха “епоси”.“

[от Венецианския и Ескориаловия кодекси]:

„Най-добри епически поети са били Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах. След това [Прокъл] разказва за техния род, отечество и поотделно за делата им.“
(следва биографията на Омир, както е дадена във Vitarum scriptores graeci minores. A. Westermann. Brunsvigae, 1845)

[от „Библиотека“]:

„Споменава [обсъжда, διαλαμβάνει] така наречения епически цикъл, който започва от
1) разказваното в митовете съчетание на Уран със Гея, от която му се раждат тримата Сторъки и тримата Циклопи. Излага се и това, което се разказва в митовете за боговете при гърците; и дали някъде се потвърждава от историята. Цикълът завършва, допълван от различни поети, със слизането на Одисей на Итака, при което той бива убит от сина си Телегон – който не знаел, че убива баща си.“

[от Ескориаловия кодекс]:

„Към тях прибавя така наречените

2) “Киприи” в 11 книги.
За това съчинение ще говорим по-късно, за да не спираме сегашното изложение. Но ето какво е съдържанието (234):

Зевс говори с Темида относно Троянската война. Докато боговете пируват на сватбата на Пелей и Тетида, Eрида се появява и внася раздор между Атина, Хера и Афродита заради това, коя е по-красива.
По нареждане на Зевс Хермес ги завежда при Александър на Ида; той дава предимство на Афродита, обнадежден от обещанието ѝ за брак с Елена. После, насърчаван от Афродита, подготвя пътуването. Хелен предсказва предстоящото, а Афродита казва на Еней да отплава с Александър. Касандра също известява за предстоящото. Когато пристига в Лакедемония, Александър е приет от Тиндаридите, а след това и в Спарта от Менелай; и по време на пира поднася дарове на Елена.
След това Менелай тръгва за Крит, като казва на Елена да осигурява на гостите необходимото, докато си заминат. Тогава Афродита събира Елена и Александър; и след единението им те натоварват много ценности (κτήματα) на кораба и отплават през нощта. Хера обаче им изпраща буря. Отнесен до Сидон, Александър превзема града; после отплава за Троя и сключва брак с Елена.
Ирида известява на Менелай случилото се в дома му. Той пристига и обсъжда с брат си войната срещу Троя. После отива при Нестор, а той, отклонявайки се, му разказва (235) за Епопей и дъщерята на Ликург, събитията около Едип, лудостта на Херакъл, Тезей и Ариадна. След това обхождат Гърция, за да съберат вождовете. Одисей се преструва на луд, защото не иска да участва, но по съвета на Паламед те го изобличават, като грабват сина му Телемах, за да го измъчват.
Събират се в Авлида и принасят жертва. Разказва за змията и врабчетата, и как Калхас предсказва какво ще стане. След това стигат до Тевтрания и я разрушават, смятайки я за Троя; Телеф е ранен от Ахил. След като отплават от Мизия, ги връхлита буря и се разпръсват. Ахил достига Скирос и там се оженва за дъщерята на Ликомед Деидамия; а после изцерява раната на Телеф, който междувременно, по съвета на оракул, е пристигнал в Аргос за да бъде водач при следващото плаване към Троя.
Войската се събира за втори път в Авлида. Агамемнон по време на лов улучва сърна и казва, че надминава самата Артемида; а богинята се разгневява и задържа отплаването, като им изпраща бури. Калхас съобщава за нейния гняв и казва, че трябва да жертват Ифигения на Артемида. Те я извикват под предлог, че ще я омъжват за Ахил и се подготвят да я жертват. Артемида я грабва, пренася я в Таврида и я прави безсмъртна, а на олтара вместо нея поставя една сърна.
Пристигат в Тенедос и докато пируват, Филоктет е ухапан от змия (хидра); и заради лошата миризма от раната го оставят в Лемнос (236). Ахил, повикан по-късно, влиза в спор с Агамемнон. После слизат при Троя. троянците им излизат насреща и Протезилай е убит от Хектор; а Ахил ги обръща в бягство, като убива Кикън, син на Посейдон. Събират мъртвите и изпращат преговарящи при троянците, за да поискат Елена и похитеното имущество; онези не се съгласяват и следва битка около стената.
После опустошават страната и околните градове. Ахил пожелава да види Елена, и Афродита и Тетида ги срещат. Ахейците искат да си заминат, но Ахил ги задържа; отвежда кравите на Еней, разрушава Лирнес, Педас и много от околните градове, убива Троил. Патрокъл отвежда Ликаон на Лемнос и го продава.
При разпределянето на плячката Ахил взема Бризеида, а Агамемнон – Хризеида. После е смъртта на Паламед и решението на Зевс да помогне на троянците, като отстрани Ахил от гръцкия съюз. Има каталог на троянските съюзници.“

[от Венецианския кодекс]:

„Втора книга от граматическата христоматия на Прокъл.

Прибавя (237) към споменатите в предишната книга

3) “Илиада” на Омир.

След това идва

4) “Етиопида” в пет книги на Арктин от Милет, която съдържа следното:

Амазонката Пентезилея, тракийка и дъщеря на Арес, пристига на помощ на троянците. След като извършва много подвизи, Ахил я убива, а троянците я погребват. Ахил убива Терсит заради това, че онзи го обидил и му се подиграл заради любовта му към Пентезилея; и заради убийството на Терсит настъпва разделение сред ахейците.
Ахил отива на Лесбос, принася жертви на Аполон, Артемида и Латона, и е очистен за убийството от Одисей. Мемнон, синът на Зората, идва на помощ на троянците с доспехи, изработени от Хефест. Тетида предрича на сина си какво ще се случи около Мемнон. Започва битка, в която Антилох е убит от Мемнон, а Ахил го убива; но Зората му дава безсмъртие, което е измолила от Зевс.
Ахил обръща троянците в бягство, атакува града, но е убит от Парис и Аполон (238). Започва тежка битка за тялото му. Аякс го вдига и го отнася при корабите, а Одисей задържа троянците. След това погребват Антилох и излагат тялото на Ахил за поклонение. Тетида пристига с музите и сестрите си, и оплаква сина си. После го взима от кладата и го отнася на „белия остров“; а ахейците натрупват могила и уреждат погребални игри.
Избухва спор между Одисей и Аякс за доспехите на Ахил.

После е

5) “Малка Илиада” в четири книги на Лесх от Митилена.

Отсъжда се за оръжията и Одисей по волята на Атина ги получава; а Аякс полудява, нанася вреди на ахейската плячка и после се самоубива.
Одисей издебва Хелен и го залавя; и получава от него предсказание относно превземането на Троя. Диомед довежда Филоктет от Лемнос. Той е излекуван от Махаон, влиза в единоборство с Парис и го убива. Менелай се гаври с трупа на Парис. После троянците го взимат и го погребват.
Деифоб се оженва за Елена, а Одисей довежда Неоптолем от Скирос и му дава доспехите на баща му; явява му се образът на Ахил. Съюзникът на Телеф Еврипил се присъединява към троянците, извършва подвизи и Неоптолем го убива. Троянците са обсадени, и Епей по решение на Атина изработва дървения кон.
Одисей се самонаранява и се промъква в Троя, където е разпознат от Елена и се договаря с нея за превземането на града; убива някои троянци и се връща при корабите. После двамата с Диомед изнасят Паладиона от Троя (239). Натоварват най-храбрите в дървения кон и подпалват палатките, а останалите гърци се прехвърлят на Тенедос.
Троянците, предполагайки, че са се отървали от бедите, приемат коня в града след като разбиват и част от стената; и пируват, сякаш са победили гърците.

Тези поеми са последвани от

6) „Разрушението на Троя” в две книги на Арктин от Милет, съдържащи следното.
Троянците имат съмнения относно коня; наобикалят го и обсъждат какво да сторят. Едни смятат, че трябва да го хвърлят в пропаст, други – да го изгорят, а трети – да се посвети на Атина; и накрая надделява тяхното мнение. Започват да пируват и се веселят, смятайки, че са се избавили от войната. Внезапно се появяват два змея и погубват Лаокоон и единия от синовете му. Смутени от чудото, тези около Еней се оттеглят на Ида; а Синон, който преди това се е промъкнал в града, дава сигнал на ахейците с факла.
Онези от Тенедос доплават, а тези от коня излизат, нахвърлят се върху троянците, убиват мнозина и превземат града. Неоптолем убива Приам при олтара на Зевс, а Менелай намира Елена и я отвежда при корабите, след като е убил Деифоб. Аякс Ойлеев грабва Касандра, като отнася и дървената статуя на Атина; възмутените гърци искат да го убият с камъни. Той обаче избягва при олтара на Атина и се спасява. Одисей убива Астианакс (240), Неоптолем получава Андромаха, разпределят и останалата плячка. След това подпалват града и принасят в жертва Поликсена на гроба на Ахил.
После гърците отплават, а Атина подготвя тяхната гибел в морето.

Към тези поеми присъединява петте книги

7) “Завръщания” на Авгий от Трезен.

Атина предизвиква свада между Агамемнон и Менелай във връзка с отплаването. Агамемнон упорства да останат още, надявайки се да умилостиви гнева на Атина; а Диомед и Нестор потеглят и се спасяват, достигайки своите страни. Менелай отплава след тях и пристига в Египет само с пет кораба – останалите са унищожени из морето.
Тези около Калхас тръгват пеш към Колофон и погребват починалия там Тирезий. Когато онези около Агамемнон се готвят да отплават, им се явява образът на Ахил и опитва да ги спре, като предсказва какво ще се случи. Аякс Локрийски (Ойлеев) загива в буря. Неоптолем по съвет на Тетида потегля през Тракия, попада на Одисей в Марония, продължава нататък и погребва починалия Феникс. Накрая пристига при молосците и бива разпознат от Пелей.
Агамемнон е убит от Егист и Клитемнестра; следва отмъщението на Орест и Пилад, и завръщането на Менелай в страната му (241).

След това е

8) Омировата “Одисея”.

След това са двете книги на

9) “Телегония”, на Евгамон от Кирена, които съдържат следното.

Женихите са погребани от близките си, а Одисей принася жертва на нимфите и отплава за Елида, където е приет от Поликсен и получава като подарък кратер.
Връща се в Итака и извършва жертвоприношенията, както го е посъветвал Тирезий.
После пристига при теспротите и се оженва за тяхната царица Калидика. Започва война между теспротите и бригите, в която Одисей предвожда теспротите. Арес обръща хората му в бягство и Атина влиза в битка с него; а Аполон ги разтървава. След смъртта на Калидика царството е наследено от сина на Одисей Полипет, а той самият отива на Итака.
По това време Телегон, който търси баща си, пристига в Итака и започва да опустошава острова. Одисей идва на помощ на съгражданите си, влиза в схватка със сина си, който не го познава, и е убит. Телегон разпознава тялото на баща си и разбира грешката си.
После завежда Телемах и Пенелопа при майка си [Кирка]. Тя ги прави безсмъртни. Телегон заживява с Пенелопа, а Телемах – с Кирка.“

[от „Библиотека“]:

„[Прокъл] казва, че поемите от епическия цикъл са запазени и се изучават от мнозина не заради поетическите им качества, а за последователността на събитията. Казва имената и отечествата на занимавалите се с цикъла, и за някакви “Киприи”: че някои ги приписвали на Стасин от Кипър, други – на Хегезий от Саламин, а трети – на Омир, който ги бил дал на Стасин като зестра за дъщеря си. И заради неговата [на Стасин] родина трудът се нарекъл „Киприи“.“

II.
Аполодор. „Митологическа библиотека“

Възникване на света и първи родословия.
Предтроянски събития

[„Теогонии“]

1.
Над целия свят се възцарил Уран, който се оженил за Гея. Родили се титаните; отношенията между Кронос и Зевс. Историята на Хадес и Персефона. Гигантите и войната им със Зевс. Тифон срещу Зевс. Прометей, огънят и наказанието.
Девкалион и Пира. Калидонският лов и смъртта на Мелеагър. Синовете на Еол. Атамант и Нефела стават родители на Фрикс и Хела. Нелей в Пилос. Адмет и Алкестида. Аргонавтите.

2.
Дотук е родът на Девкалион, а сега се минава към рода на Инах, син на Океан и Тития. Ио и Аргус. Тя родила Епаф в Египет; египтяните наричат „Изида“ и нея, и Деметра. Агенор и Бел, синове на Либия и Посейдон.
Синове на Бел са Египт и Данай. Данай бяга в Аргос. Хипермнестра единствена от данаидите не убива мъжа си (Линкей). Навплий, син на Посейдон и баща на Паламед. Акризий и Пройт – синове на Линкей. Дъщеря на Акризий е Даная. Белерофонт, внук на Сизиф; конят му Пегас е роден от Посейдон и Медуза. Подвизите на Персей – Медуза, Андромеда.
Зевс се уподобил на Амфитрион, съединил се с Алкмена и тя заченала Херакъл. Същата нощ заченала и Ификъл – от Амфитрион. Подвизите на Херакъл. Пития го съветва да се засели в Тиринт и да служи на Евристей. Спор на Лаомедонт с Аполон и Посейдон. Херакъл убива Бусирис, син на Посейдон и внук по майка на Епаф. Слиза в Хадес за Цербер, където попада на Тезей и Пиритой, който се интересувал от Персефона. Състезава се с лък за Йола в Ехалия. Продават го на Омфала.
Двамата с Теламон нападат Троя. Убива Лаомедонт и всичките му синове, с изключение та Подарк (Приам). Дава дъщерята на Лаомедонт Хезиона за жена на Теламон. Превзема Пилос и убива всички синове на Нелей, освен Нестор. Деянира и Нес. Получава безсмъртие.
Хераклидите бягат в Атина, после завземат Пелопонес. Връщат се в Маратон, после пак слизат в Пелопонес.

3.
Родът на Агенор. Европа, майка на Минос, Сарпедон и Радамант. Пасифая и бикът. Кадъм и Хармония, Зевс и Семела. Хермес занесъл Дионис при нимфите в Ниса. Дионис бил при Протей в Египет и във Фригия, където се посветил в мистериите. Причинил лудост на Ликург, цар на едоните около Стримон. В Тива бил при Пентей, който бива убит от майка си Агава.
Полидор, Лабдак, Лай. Последният се жени за Йокаста/Епикаста. Историята с Едип. Амфиарай, Адраст, Тидей („седемте“) воюват с Тива. Тирезий, който бил и мъж, и жена. Етеокъл и Полиник, Креон и Антигона. Епигоните срещу Тива: Диомед, Стенел, Алкмеон и др. Пеласг – син на Зевс или роден от земята. Синът му е Ликаон, който имал 50 сина. За Аталанта. Мая и Хермес.
Леда спала в една и също нощ със Зевс и с Тиндарей. От Зевс ражда Полидевк и Елена, от Тиндарей – Кастор. Конкурсът за Елена. Одисей се договаря с Тиндарей да помири женихите помежду им, като в замяна да получи Пенелопа. На Менелай и Елена се ражда Хермиона. Той имал и син Мегапент, от друга жена. Битката на Идас и Линкей срещу Диоскурите.

3, 12:
Дардан, син на Зевс и Електра, отива от Самотраки в Троада при Тевкър, син на Скамандър. Жени се за дъщеря му Батия, става цар и нарича страната Дардания. Има син Ерихтоний, а той (от дъщерята на Симоент) – Трос, по когото страната е наречена Троада. От него и от Калироя (дъщеря на Скамандър) се раждат Ил, Асарак и Ганимед. Внук на Асарак бил Анхиз, бащата на Еней.
Ил печели състезание по борба във Фригия и основава на един хълм Илион. Зевс му изпраща Паладиона (дървената статуя на Атина, три лакътя висока, с копие и хурка). От Ил и Евридика се ражда Лаомедонт; също и Титон, който отвлечен в Етиопия от Еос. Тя му ражда двама сина, единият е Мемнон. Херакъл завладява Илион, разрушава го и убива Лаомедонт и всичките му синове освен Подарк, наречен впоследствие Приам. Той става цар.
Хекуба е втора съпруга на Приам: тя ражда Хектор. Сънува лош сън за втория си син – Парис. Когато се родил, го подхвърлили на Ида, където най-напред го отглеждала мечка. Робът Агелай, който го подхвърлил, после го намерил и го отгледал. Наричали го Александър, защото бранел пастирите от нападения. След време открил родителите си. Хекуба родила Креуса, Лаодика, Поликсена и Касандра. Касандра се научила от Аполон да пророчества, но не му се отдала и той я наказал да не вярват на предсказанията ѝ. Хекуба родила Полидор, Хелен, Деифоб и Троил (него може би от Аполон).
Парис имал брак с Енона. Тя му предсказала за събитията около Елена. Можела да го излекува от раната, причинена от стрелата на Филоктет, но отказала. После размислила и донесла билки, но той вече бил умрял, и тя се обесила.
Зевс се любил с Егина на един остров, който дотогава се казвал иначе; и тя родила Еак. От Ендеида станал баща на Пелей и Теламон (Ферекид отрича, че са братя). За благочестието му. Теламон отишъл на Саламин и станал цар – след Кихрей. От внучката на Пелопс Перибия му се родил Аякс, а от Лаомедонтовата дъщеря Хезиона – Тевкър.
Пелей извършва две убийства по невнимание и отива за очищение във Фтия, а после – в Йолк. Аталанта, Астидамия и Антигона: отношенията им с Пелей. Оженил за Полидора и после за дъщерята на Нерей Тетида. Хирон го съветвал как да я задържи. Оженили се на Пелион и на сватбата им присъствали боговете.
Тетида се стремяла да направи Ахил безсмъртен точно както Деметра – Демофонт. Като я видял какво прави, Пелей се уплашил, а тя избягала. Той го завел при Хирон. Когато станал на девет години, тя го дала на Ликомед, защото Калхас бил предсказал, че няма да превземат Троя без него. Там от Деидамия му се родил Пир. Одисей дошъл и го разпознал, и той заминал за Троя заедно с Феникс и Патрокъл.

Кекропс (роден от земята получовек-полузмия) бил пръв цар на Атика. За Посейдон и Атина. Оженил се за Агравла и му се родили три дъщери – Агравла, Херса и Пандроса. Посейдон завел дело срещу Арес на Ареопага пред 12-те богове за убийството на сина му, но Арес бил оправдан. След Кекропс цар на Атина станал Кранай, също земероден; и също имал три дъщери. Бил изгонен от Амфиктион, а той – от Ерихтоний.
Хефест, Атина и раждането на Ерихтоний. Тя го сложила в кутия и го дала на Пандроса, дъщеря на Кекропс. Сестрите ѝ я отворили и видели змия около бебето – били ухапани от нея или се хвърлили от Акропола, тъй като Атина им изпратила безумие. Ерихтоний поставил на Акропола дървено изображение на Атина, учредил Панатенеите, оженил се и имал син Пандион. Негови дъщери били Прокна и Филомела, а синове – Ерехтей и Бутес. Във войната с Лабдак му помогнал Терей, син на Арес.
После цар станал Ерехтей със синове Кекропс (втори) и Митион; и дъщери Прокрида, Креуса, Хтония и Орития. Последната била грабната от Борей и родила крилатите Зет и Калаис, които участвали в похода на аргонавтите. За Креуса се оженил Ксут.
Историята на Евмолп – син на Посейдон и Хиона (дъщеря на Борей и Орития). Бил убит от Ерехтей.
Цар станал Кекропс, а негов син бил Пандион (втори). Бил свален, после синовете му изгонили метежниците и цар станал Егей. Той спал в Тройзен с Етра, а същата нощ – и Посейдон. Минос, разгневен от убийството на сина му Андрогей, победител на Панатенеите, наложил на атиняните данък. Историята с Тезей.

Епитоме:
Подвизите на Тезей. Отношенията му с Егей и Медея, и с Ариадна и Дионис. Защо воювал с амазонките при Атина. Случката с Иполит и Федра.
Иксион, Хера и Зевс. Сватбата на Пиритой и скандалът с кентаврите. Смъртта на Кеней: той първо бил жена, а Посейдон го превърнал в мъж по негова молба.
Наказанието на Тантал. Как нарязали Пелопс. Отношенията му с Хиподамия, Еномай и Миртил. Негови синове са Атрей, Питей и Тиест. Жената на Атрей Аеропа се влюбила в Тиест. Той с измама станал цар на микенците, но Зевс помогнал на Атрей да получи царството. Отмъщението му (синовете на Тиест).
На Тиест било открито, че ще отмъсти на Атрей, ако има дете от дъщеря си. Това бил Егист. Той убил Атрей и направил Тиест цар на Микена.
Агамемнон и Менелай били скрити при царя на Сикион. Тиндарей им помогнал да се върнат, а те се оженили за дъщерите му. Агамемнон убил първия мъж на Клитемнестра – Тантал (втори) и детето им. Възцарил се в Микена, а Менелай, като съпруг на Елена – в Спарта.

Троянските събития

[„Киприи“]

Александър отвлякъл Елена, може би по волята на Зевс – за да избухне война между Европа и Азия, и Елена и героите да се прославят. Ерида подхвърля ябълката. Спорът на богините – Хермес ги отвел на Ида при Парис.
С кораб, изработен от Ферекъл, Парис отива на гости при Менелай за девет дни. Когато той отива в Крит за погребение, Александър склонява Елена да заминат. Тя изоставя 9-годишната Хермиона, натоварват част от семейните съкровища и тръгват. Хера изпраща буря, попадат в Сидон и прекарват известно време из Финикия и Кипър.
Или: Хермес я открадва и я оставя при Протей в Египет, а Александър се връща в Троя с нейно подобие, направено от облак.

Менелай и Агамемнон се готвят за поход; свикват царете, включително и Одисей. Одисей се преструва на луд, но Паламед, син на Навплий, го изобличава, като заплашва да убие Телемах. После Одисей накарва някакъв фригиец да напише писмо до Паламед, уж от името на Приам; и подхвърля злато в палатката му. Ахейците убиват оклеветения Паламед с камъни. Фалшивите кораби на кипъреца Кинир.
Войската се събира в Авлида. Змия глътнала осем врабчета заедно с майка им и се вкаменила; според Калхас това значело, че ще превземат Троя на десетата година. Участва и Ахил, който тогава бил 15-годишен.
Пристигнали в Мизия при Телеф. Ахил го ранява. Оттеглили се и след 8 години се събрали в Аргос, и после пак в Авлида, но нямали водач. Ахил излекувал Телеф от раната му, а той им показал пътя, което било потвърдено и от Калхас. Безветрието в Авлида било заради думите на Агамемнон срещу Артемида. Калхас казва, че трябва да пожертват „най-хубавата Агамемнонова дъщеря“. Одисей и Талтибий я довеждат под предлог, че ще я женят за Ахил; Артемида я взима и я пренася в Таврида, и може би я прави безсмъртна; а оставя на олтара вместо нея една сърна;
Пристигат в Тенедос при цар Тен. Ахил го убива, въпреки предсказанието на Тетида. Хидра ухапала Филоктет – изпращат го на Лемнос с лъка на Херакъл. Пристигат при Троя и изпращат Одисей и Менелай за да преговарят; Антенор ги спасява, за да не бъдат убити ог троянците. Тетида предупреждава Ахил да не слиза от кораба пръв. Пръв слиза Протезилай, и Хектор го убива. Историята с жена му Лаодамия: извели го за малко от Хадес, за да се видят, но после го върнали обратно и тя се самоубила.
Обсада на Троя. Ахил убива Троил в светилището на Аполон и заграбва кравите на Еней, които пасяли на Ида. Завзема няколко града – първо тези на Лесбос, после Фокея, Колофон, Смирна, Клазомене, Куме. Минава деветата година и пристигат съюзниците на троянците.

[„Илиада“]

Ахил се разгневява заради Бризеида и се оттегля от битките. Двубоят на Александър с Менелай; намесата на Пандар. Диомед се бие и ранява Афродита; срещата му с Главк. Единоборството между Хектор и Аякс. Стена и ров около корабите, пратеничество при Ахил. Убийството на Долон и Рез (отвеждат конете му).
Троянците стигат до корабите и подпалват този на Протезилай. Патрокъл влиза в боя и е убит от Хектор; Ахил се връща, убива Хектор и влачи тялото му на колесницата. Погребение на Патрокъл и състезания. Приам идва и откупва тялото на сина си.

[„Етиопида“]

Пентезилея, дъщеря на Арес, убила случайно Хиполита (която нахлула на сватбата на Тезей и Федра). Приам я очистил. Бие се добре и убива мнозина, включително лекаря Махаон. Ахил я убива, после се влюбва се в нея. Терсит му се подиграва, а той го убива.
Пристига синът на Зората Мемнон начело на войска от етиопци, и убива Антилох. Ахил убива него, но после сам той е улучен със стрела в глезена от Парис и Аполон, и умира.
Бият се за трупа му. Аякс убива Главк и отнася тялото му, а Одисей отблъсква троянците. Погребват го на остров Левка с Патрокъл, като смесили прахта им (или – заживял на Острова на блажените с Медея). Погребални игри.

[„Малка Илиада“]

Спорът за доспехите му. Лудостта на Аякс и самоубийството му. Агамемнон забранявал да го изгорят и затова го положили в гроб. Калхас споменава за лъка на Херакъл: довеждат Филоктет, излекуват го и той убива Парис. Деифоб и Хелен се скарват за Елена; получава я Деифоб, а Хелен напуска града и заживява на Ида. Одисей го залавя и той издава, че за превземането са нужни три неща: костите на Пелопс, Неоптолем и Паладиона.
Ликомед пуска Неоптолем от Скирос. Тогава идва Еврипил, син на Телеф, начело на армия от мизи; сражава се храбро, но е убит от Неоптолем. Одисей и Диомед се промъкват в Троя. Елена разпознава Одисей и му помага да открадне Паладиона; изнасят го от града.
Одисей обяснява на Епей как да изработи дървения кон, и вътре влизат 50 ахейци (в „Малката Илиада“ – друго число). Пишат на него „Дар за богиня Атина“, подпалват палатките, оставят Синон да сигнализира за завръщането им с огън и отиват на Тенедос. Троянците внасят коня в града, макар че Касандра и Лаокоон ги предупреждават да не го правят.

[„Разрушението на Троя“]

Смъртта на Лаокооновите синове. Ахейците се връщат през нощта, а Елена вика онези в коня, уподобявайки гласа си на жените им; Одисей им попречва да се издадат. После излизат от коня и отварят вратите на града.
Неоптолем убива Приам, Еней изнася Анхиз. Менелай убива Деифоб и отвежда Елена. Аякс Ойлеев насилва Касандра при дървената статуя на Атина. Подпалват града и разделят плячката; хвърлят Астианакс от стените и принасят в жертва Поликсена. Агамемнон получава Касандра, Неоптолем – Андромаха, а Одисей или Хелен – Хекуба; на Херсонес тя се превърнала в кучка. Красивата Лаодика била погълната от земята.
Калхас им напомня престъплението на Аякс и че Атина е гневна; те искат да го убият с камъни, но той се спасява при някакъв олтар.

[„Завръщания“]

Агамемнон и Менелай се скарват: Агамемнон иска да остане още, за да принесе жертва на Атина, а Менелай – да отплават. Диомед и Нестор плават благополучно, а Менелай стига до Египет с пет кораба.
В Колофон Мопс се оказал по-добър гадател от Калхас; заради това той умрял от униние и го погребали. Тетида съветва Неоптолем да остане два дни на Тенедос и да жертва на Атина. Останалите потеглили и пострадали при буря край Тенос. Аякс се удавил, а Тетида го погребала на Миконос. Навплий (на Евбея) иска удовлетворение за смъртта на сина си Паламед.
Неоптолем тръгва с Хелен към земите на молосите (по пътя погребва Феникс). Там става цар и Андромаха му ражда син – Молос. После става цар във Фтия вместо Пелей, а на Хелен дава майка си Деидамия. Отнема от Орест жена му Хермиона (когато той бил полудял), за която бил сгоден още в Троя. После Орест го убива в Делфи. Разкази за завръщанията на други, по-малко известни герои.
Агамемнон се връща в Микена. Убиват него и Касандра; и Егист става цар. Електра спасява Орест, като го предава на фокидеца Строфий, който го отглежда заедно със сина си Пилад. Той се връща в Микена и убива майка си и Егист; съдят го на Ареопага и го оправдават с равен брой гласове. Отива в Таврида, за да донесе дървената статуя на Артемида. Бягат оттам с Ифигения; и после дава сестра си Електра за жена на Пилад. Умрял, ухапан от змия в Аркадия.
Менелай стига до Сунион, но ветровете го отнасят на юг – първо до Крит, а после до Либия, Финикия и Египет. По пътя забогатява. Версията за Елена, която останала при Протей.
Завръщат се, Хера го обезсмъртява и той живее с Елена на Елисейските полета.

[„Одисея“]

Пътят на Одисей от Троя. Завладява Исмар, избива всички и пощадява само Марон, жрец на Аполон. Губи следващата битка.
Логофагите и циклопът. Ползата от виното на Марон. Казвал се „Никой“; как излизат от пещерата. При Еол. Благодарение на попътния вятър доближават Итака, вижда се димът от къщите; но спътниците му отварят чувала и ветровете ги отнасят. Еол не му помага при второто идване.
Лестригоните и царят им Антифат. На остров Еея – една година при Кирка. От Одисей ражда Телегон. Среща с мъртвите отвъд Океана. Сирените са три, дъщери на Ахелой и Мелпомена. Едната свири на китара, другата на флейта, а третата пее; от кръста надолу са птици. Щом ги отминал, те умрели. Двойният проход – от едната страна са Симплегадите, а от другата – подводните скали със Сцила и Харибда.
На Тринакия при кравите на Хелиос – ядат ги, Хелиос се оплаква на Зевс и той поразява кораба с мълния. Одисей отново се оказва близо до Харибда, но се спасява и попада на остров Огигия. Там живял с Калипсо пет години, тя му родила син Латин; отплавал със сал и стигнал до феаките. Среща с Навсикая. Изпратили го до Итака, после Посейдон вкаменил кораба и затрупал града с планина.
Списък на женихите. Пенелопа три години ги лъгала, че тъче савана на Лаерт. Одисей пристига при Евмей, срещат се с Телемах. Мелантий и Ир. Пенелопа обявява състезанието с лък и Одисей убива женихите.

[„Телегония“]

Минава през Епир и стига до теспротите (за да изпълни съвета на Тирезий да жертва на Посейдон). Там се жени за Калидика и тя му ражда Полипет. Телегон узнава кой е баща му и тръгва да го търси; пристига на Итака, където опитва да открадне добитък. Одисей се появява за да помогне на пастирите, и Телегон го убива.
Отиват с Пенелопа и трупа на Одисей при Кирка. Пенелопа и Телегон се оженват и Кирка ги изпраща на Острова на блажените. Дали Одисей не я е върнал на баща ѝ или убил, задето била насилена от Антиной или Амфином? Според някои я отпратил и тя родила край Мантинея Пан – от Хермес.
Някои казват, че роднините на женихите съдили Одисей. Осъдили го на изгнание, той отишъл в Етолия, там се оженил и имал син Леонтофонт.

(представянето на Аполодор е според превода на М. Славова в „Старогръцка митографи“, 2015)

Четвърта.
Омир. Легенди и предположения

I. Датировката

Нямаме добри свидетелства за автори и произведения, по-ранни от Омир и неговите поеми.

1. Ранни датировки

Първият известен автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той го споменава като автор на “Тебаида” (Павзаний ІХ, 9, 5):
„За тази война също е написана епическа поема, наречена „Тиваида”. Тази поема се споменава от Калин, който твърди, че авторът й бил Омир и много достоверни източници са съгласни с преценката му. С изключение на Илиада и Одисея аз поставям „Тиваида” по-високо от всяка друга поема“ (В. Русинов, 2005)

Херодот казва (ІІ, 53), че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” – значи ги поставя в средата на ІХ в.:
„Откъде произхожда всеки един от боговете, дали наистина всички богове ги е имало винаги, както са на вид – това доскоро, така да се каже до вчера, не знаели. Да вземем Хезиод и Омир – по възраст са по-стари от мене с четиристотин години, не повече. А те са създали за елините произхода на боговете; те са дали прозвища на боговете, разпределили са им почестите, които следвало да им се отдават, и изкуствата, които трябвало да владеят; означили са лицата им. Поетите, за които се разказва, че са живели преди, по мое мнение са живели по-късно“ (П. Димитров 1986-1990/ 2010)

Тукидид (I, 3) се ограничава да каже, че
„Омир е живял много по-късно от Троянската война“ (М. Мирчев, 1979).

С това са съгласни повечето антични автори.

Страбон X, 4, 15:
„Но, първо, Омир не твърди, че Крит е имал сто града по време на Троянската война, а по-скоро по негово време (защото говори от свое име, въпреки че ако твърдението беше изречено от лице, което е живяло по време на Троянската война, както е в случая с Одисей…“ (В. Русинов, 2008)

Йосиф Флавий. „Против Апион“ I, 2:
„[Омир], изглежда, е живял по-късно от Троянската война“

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21:
„Омир и Хезиод са много по-късни от Троянската война. А много по-нови от тях са гръцките законодатели Ликург и Солон, седемте мъдреци, и онези около Ферекид от Сирос и великия Питагор…“

Аристотел, който специално е проучвал историята на литературата, никъде не споменава за поети, по-ранни от Омир. Във връзка с комическите произведения казва така:
„Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина“ (1448b 28-29; Ал. Ничев)

Очевидно той е уверен, че поезия е имало още в най-древни времена, но Омир е надминал всички. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, и за единството на произведението въз основа на фабулата (относно способността му да придава единство на фабулата вж. гл. 8; за драматургията и за майсторството му в езика и аргументацията – гл. 24).
„Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното“ (1448 b; Ал. Ничев).

Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и заключил, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой по-древен от Омир:
„Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир“ („Против Апион” І, 2).

2. Античните датировки след Херодот

За датировката на Омир през античността е имало разногласия. Ето какво се казва в“Суда”:
„Роден 57 години преди първите Олимпийски игри. Порфирий във “Философска история” казва: `преди 132`. А тези олимпийски игри са 407 години след превземането на Троя. Някои твърдят, че Омир се родил само 160 години след превземането на Троя; а споменатият Порфирий казва: `след 275`.”

Първите Олимпийски игри са датирани в 776 пр. Хр. Превземането на Троя би трябвало да бъде в 1183 (776+407). Така че според автора на статията Омир е роден през 833 пр. Хр., според Порфирий – 908, а според “другите” – 1023 (1183-160).

Сред тези „други“ без съмнение са споменатите от Прокъл в „Христоматията“:
„Онези около Аристарх смятат, че трябва да е роден по времето на йонийското преселение, което е 60 години след слизането на Хераклидите, а те са 80 години след превземането на Троя [1043]. Тези около Кратес го поставят във времето на Троянската война“ (Westermann, 1845; с. 26)

Тациан. „Против елините“, 31 (преразказ):
„Нека граници ни бъдат Мойсей и Омир с това, че всеки от тях е стар: единият предхожда поетите и историците, а другият е начинател на цялата варварска мъдрост. И ще открием, че нещата при нас предхождат не само гръцкото образование, но дори и откриването на писмеността. За това взимам доказателства от вас, които са извън съмнение.
Защото най-старите, които са проучвали поезията на Омир, неговия род и времето на разцвета му, са Теаген от Регион (по времето на Камбиз), Стезимброт от Тасос, Антимах от Колофон, Херодот от Халикарнас и Дионисий от Олинт. След тях са Ефор от Куме, Филохор от Атина, и перипатетиците Мегаклид и Хамелеон. След това са граматиците: Зенодот, Аристофан, Калимах, Кратет, Ератостен, Аристарх, Аполодор.
Тези около Кратет казват, че разцветът му е бил преди слизането на Хераклидите, което е 80 години след Троянската война [1103 пр. Хр.]; тези около Ератостен – повече от сто след войната [1083 пр. Хр.]; тези около Аристарх – във времето на йонийското преселение, което е 140 години след Троя [1043 пр. Хр.]; Филохор казва че е по времето на атинския архонт Архип, 180 години след Троя [1003 пр. Хр.]; а тези около Аполодор – сто години след йонийското преселение, което ще е 240 години след Троя [943 пр. Хр.]; някои казват, че е преди олимпиадите [776 пр. Хр.], а други – 490 години след Троя [693 пр. Хр.]. Други свалиха времето му още по-надолу, казвайки, че бил връстник на Архилох; а разцветът на Архилох е бил около 23-та олимпиада по времето на лидиеца Гигес, 500 години след Троя [683 пр. Хр.]“

Пс.-Херодот (преразказ):
„130 години след похода срещу Троя, повдигнат от Агамемнон и Менелай, бяха основани градове на Лесбос; след още 20 години беше основана еолийската Куме. 18 години след това от кумейците беше основана Смирна, в която се роди Омир; а 622 години след раждането му беше походът на Ксеркс, когато той премина от Азия в Европа през Хелеспонта“ (Westermann, 1845; p. 20)
Оказва се, че според Пс.-Херодот Троя е била превзета в 1270 [480+622+168]

Пс.-Плутарх (преразказ)
„Някои смятат, че трябва да е живял по време на Троянската война, на която е бил и очевидец, а други – 100 години по-късно, други – 150“ (Westermann, 1845; p. 24)

друга (преразказ)
„Някои казват че е живял при слизането на Хераклидите, което е невероятно. Други – че е 150 години след преселването на йонийците [290 след Троянската война, 893 пр. Хр.]“ (Westermann, 1845; p. 29)

друга (преразказ)
„Хераклид казва, че е по-възрастен от Хезиод, Пирандър – че му е връстник. Кратес го поставя 60 години след Троянската война, Аполодор – 80 г. след преселването на йонийците, Ератостен – 100 [240 след Троянската война, 943 пр. Хр.]“ (Westermann, 1845; p. 31)

Павзаний, може би смутен от разнообразието на предположенията, пише така (IX, 30):
„Колкото до възрастта на Хезиод и Омир, извършил съм много грижливи изследвания по този въпрос, но не искам да пиша по него, защото познавам свадливия нрав особено на създателите на съвременната школа по епика“ (В. Русинов, 2005)

По същия начин и Евстатий в „Схолии към `Илиада` I,7:
„Дали Омир се е състезавал с Хезиод от Аскра… трябва да се види при тези, които оса писали по въпроса – там също се намира и произнесеното по време на състезанието. Също и дали е бил по време на Троянската война, или по-скоро след нея“

Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.

II. За него

1. Тукидидовото свидетелство

В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”. Този химн Тукидид смята за Омиров.
„Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон. `Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава`“ („История на Пелопонеската война“ ІІІ, 104, М. Мирчев; „Химн към Аполон“ 168-172, Р. Константинова)

Съществуват няколко биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого.

2. Псевдо-Херодот

(преразказ):
„В Куме, в Еолия, се събирали гърци от различни народности (pantodapa ethnea hellenika). Сред тях имало един небогат човек на име Меланоп. Той се оженил и му се родила дъщеря, която нарекли Кретеида. Преди да умре той е поверил на един свой познат от Аргос на име Клеанакс.
Докато била при него, тя забременяла и тогава той е предал на един жител на Смирна на име Исмений, от Беотия. И тогава, близо до една река на име Мелес, тя родила детето си – това бил Омир. Родил се зрящ, а не сляп. Майка му го нарекла Мелесиген, по името на реката (1-3).
Скоро след това тя напуснала Исмений и заживяла сама, като работела различни неща, за да издържа себе си и детето. Веднъж станала предачка при някой си Фемий, който учел децата в Смирна на “grammata kai ten allen mousiken”. Фемий харесал жената, и я убедил да се омъжи за него, като обещал да осинови детето и да го образова (4).
Мелесиген се оказал способен, пораснал и овладял всичко, което Фемий преподавал. След време Фемий починал и оставил цялото си наследство на Мелесиген; а не много след него и Кретеида. Омир (тук и по-нататък авторът продължава да го нарича Мелесиген) постепенно спечелил уважението на съгражданите си като учител, а започнали да го посещават и някои чужденци, които идвали в Смирна за търговия. Сред тях бил някой си Ментес от областта около остров Левкада, образован човек (pepaideumenos, polyistor). Та той предложил на Мелесиген да тръгне и да пътешества с него – щял да поеме всичките му разходи и дори да му плаща. Мелесиген така и направил – изоставил учителстването и тръгнал с кораба на Ментес; и където пристигнели, се интересувал да научи нещо за мястото и хората (dieorato kai historeon epynthaneto). Сигурно си записвал узнатото (mnemosyna graphesthai). Тогава вече може би мислел да се заеме с поезия (5-6).
На връщане от Иберия и Тирения пристигнали в Итака. Там Омир се почувствал зле със зрението и Ментес, който трябвало да пътува за Левкада, го оставил при свой приятел итакиец на име Ментор. Ментор се грижил добре за него, лекувал го; а през това време Омир разпитвал за Одисей. Итакийците казват, че той тогава ослепял, а пък аз (казва “Херодот”) мисля, че това се случило когато вече бил в Колофон (“а и колофонците казват така”), където пристигнал след време с Ментес (7-8).
След като прекарал там известно време се завърнал (вече сляп) в Смирна и започнал да съчинява поемите си. После поради бедност решил да напусне Смирна и да иде в Куме. По пътя минал през градчето Неон тейхос (основано 8 години след Куме) и там спрял при един обущар на име Тихий, който го съжалил заради слепотата му, а и харесал стиховете. Така заживял в обущарницата. Там създал поемата за похода на Амфиарай срещу Тива и химните за боговете. “И чак до мое време неотейхийците показваха мястото, където някога седял и рецитирал стиховете си…” (9-10).
После пак се отправил към Куме; като по пътя, по молба на роднини на фригийския цар Мидас, съчинил епиграма, която била написана върху надгробния му паметник. В Куме рецитирал стиховете си по местата, където се събирали на разговори старите мъже (leschai) и станал толкова популярен, че някои предложили на градския съвет (boule) да му гласува издръжка. Казал им, че с поезията си ще прослави града им. На съвета обаче някой се възпротивил, като казал, че ако започнат да хранят и слепците (homeroi) скоро в държавата щяла се събере голяма и безполезна тълпа. Защото кумейците наричали слепите (typhloi) с думата homeroi. Оттам му останало името – Омир (11-13). Накрая и архонтът се изказал против и решили да не дават издръжка.
Тогава Омир напуснал Куме, като ги проклел никога там да не се роди добър поет; и отишъл във Фокея. Там имало един учител на име Тесторид. Той му предложил да го издържа, докато запише вече готовите си поеми; а тези, които щял съчини по-нататък, да ги припишел на Тесторид. Омир се съгласил. Там съчинил “Малка Илиада” и “Фокаида”. Тогава Тесторид напуснал Фокея с намерение да си присвои окончателно поезията, и отишъл в Хиос, където станал учител и представял стиховете на Омир за свои – и имал успех.
След време обаче някои хиосци пристигнали във Фокея и разказали тези неща на Омир. Той се досетил, че това е Тесторид, и решил да замине за Хиос, за да го изобличи. Тъй като не намерил веднага кораб за Хиос, тръгнал към Еритрея. По пътя му помагал един от познатите му от Фокея (нали бил сляп). Там попаднал на едни рибари, които първо не се съгласили да го вземат, но после, след като насрещен вятър ги върнал обратно, се разкаяли и го закарали до острова. Там Омир прекарал нощта на крайбрежието, а през деня, като се заскитал, наближил едно село на име Питюс. Там попаднал на един козар-роб на име Главк, който, след като прогонил лаещите го кучета, го поканил да сподели трапезата му. Омир му разказал за приключенията си (14-22).
На другия ден Главк оставил Омир при козите, а сам отишъл в Болисос, за да разкаже за него на господаря си. Господарят първо не повярвал, но след като му довели Омир, той поговорил с него, харесал го и предложил да остане и да учи децата му. Там Омир съчинил “Батрахомиомахията” и останалите си шеговити поеми (paignia: изреждат се няколко заглавия, но без “Маргит”). Така се прочул из Хиос, а Тесторид, като научил за това, побързал да напусне острова (23-24). После Омир отишъл в главния град и там станал учител. Придобил много почитатели, спечелил пари, оженил се и му се родили две дъщери: една от тях починала неомъжена, а другата се омъжила за един хиосец.
Там изразил чрез поезията си благодарност към своите благодетели. Внесъл в “Одисея” името на Ментор, който се грижил да излекува очите му. Споменал и учителя си Фемий (І 153-155). Също Ментес (І 180-181) и Тихий, за когото казва, че изработил щита на Аякс (VІІ, 219-223) (25-26). И като забелязал, че за Аргос се говори много, а за Атина – по-малко, включил в поемите си и стихове в похвала на Атина (“Илиада” ІІ 547, 552-557; “Одисея” VІІ, 80-81).
Веднъж решил да посети континентална Гърция и потеглил, като най-напред спрял в Самос (27-29). Там се провеждал празника Апатурии: и един човек, който познавал Омир още от Хиос, го поканил да вземе участие. Той останал не само за празника, но и за цялата зима, като съчинявал стихове по молба на тамошните хора. Някои от тях били запомнени и после се пеели на острова по празници. През пролетта се отправил към Атина, но когато стигнал до Иос (един от Цикладите, между Тера и Парос), се задържал там поради безветриe; разболял се, не могъл да продължи и умрял. Погребали го на брега (30-36).“
След това авторът (“Херодот”) се заема да докаже, че Омир е бил еолиец, а не йониец или дориец. Обръща внимание на някои стихове, където се говори за жертвоприношения (nomima), в които се забелязват еолийски обичаи; също и на някои диалектни думи които били еолийски (Westermann, 1845; p. 1-20)

3. Други биографии

Останалите са подобни.

Пс.-Плутарх (преразказ):
„Ефор от Куме разказва за трима братя от Куме – Апелес, Меон и Диос. Диос, който бил баща на Хезиод, се преселил в Аскра. Апелес останал в Куме и преди да умре, поверил дъщеря си Кретеида на Меон; а той злоупотребил с девойката и после я дал за жена на един учител от Смирна, Фемий.
Аристотел в трета (sic!) книга на „Поетиката“ пък разказва, че по времето на йонийското преселение една жена от Иос забременяла от божество (daimon) от онези, които съпътстват Музите; и избягала в едно село, наречено Егина. Оттам я отвлекли пирати и я отвели в Смирна, която тогава била под властта на лидийците; и я дали на някой си Меон, приятел на лидийския цар. Там родила сина си при река Мелес. След раждането починала, а Меон отгледал детето.
След като се прославил като поет, Омир тръгнал за Тива и по пътя спрял в Иос, където и умрял (случката с рибарите)“ (Westermann, 1845; p. 21-24)

Прокъл (преразказ):
„Имало е много епически поети, но най-добрите са Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах. За произхода и родното място на Омир самият той нищо не казва и поради това всеки е говорил, каквото му харесва. Твърди се, че е от Колофон, Хиос, Смирна, Иос или Куме.
Според Хеланик, Дамаст и Ферекид произхождал от Орфей – баща му Меон и Диос, бащата на Хезиод, били потомци на Орфей от осмо поколение. Според Горгий от Леонтини пък произхождал от Музей.
Случката за смъртта му на Иос – гатанката на рибарите. Трябва да е умрял стар, защото само стар човек е способен да се изразява така точно“ (Westermann, 1845; p. 24-27)

„Родът на Омир“ (преразказ):
„Син на Меон и Хюрнето, според други – на реката Мелес и нимфата Кретеида. Като родно място се споменават Смирна, Хиос, Колофон или Атина.
Случката за смъртта му на Иос“ (Westermann, 1845; p. 27-28).

друга (преразказ):
„Син на Мелес и Кретеида. Според Пиндар бил от Смирна, според Симонид – от Хиос, според Антимах и Никандър – от Колофон, според Бакхилид и Аристотел – от Иос, според Ефор – от Куме, според Аристарх и Дионисий Тракийски – от Атина. Други казват, че бил от Саламин или от Аргос, или от египетската Тива.
Пътувал много, прекарал дълго време на Итака и умрял на Иос“ (Westermann, 1845; p. 28-30).

друга (преразказ):
„Анаксимен, Дамаст, Пиндар и Теокрит смятат, че е от Хиос (според Дамаст е девето поколение след Музей), Ефор – че е от Куме, Аристотел – от Иос, Антимах – от Колофон, Стезимброт – от Смирна, Филохор – от Аргос, Каликъл – от Саламин. Аристодем го смята за римлянин, а други – че е от Египет.
Умрял на Иос (случката с рибарите)“ (Westermann, 1845; p. 30-31)

„Суда“ (преразказ):
„Поетът Омир е роден от реката Мелес при Смирна и от Кретеида; според други – от Аполон и музата Калиопа, или от Меон и Евметида, или от Одисеевия син Телемах и Несторовата дъщеря Поликаста. Според Харакс родословието му е: от тракийката Етуса се родил Лин, от него – Пиер, от него – Еагър, от него – Орфей [после други шест], от него – Апелес, от него – Меон, който дошъл заедно с амазонките в Смирна, където се оженил за Евметида и родил Омир.
За родината му има колебания: според едни е от Смирна, според други – от Колофон; или от Иос, от Куме, от Троя, или е лидиец, или атинянин, итакиец, кипърец, саламинец, кнососец, микенец, египтянин, тесалиец, италиец, римлянин, родосец.
В Хиос се оженил за Аресифона, дъщеря на един кумеец, и от нея имал двама синове и една дъщеря, за която се оженил Стасин от Кипър.
Умрял стар и бил погребан на Иос“ (Westermann, 1845; p. 31-33).

Някои смятат, че първият вариант на тези биографии трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.

III. Родно място. Къде е живял

Ето още няколко мнения по въпроса за произхода, родното място и местожителството на Омир. Често го свързват с Хиос.
Аристотел „Реторика“ II, 23:
„И както казва Алкидамант, всички почитат мъдреците: паросците тачат Архилох, макар че е клеветник, хиосците – Омир, макар да не им е съгражданин“ (Ал. Ничев, 1986/2013)

Теокрит смята, че Омир бил оттам (VII, 47):
„Жалки са всичките птици Парнасови, що си гърлата
в грачене празно дерат в надпревара с певеца от Хиос“ (Т. Дончев, 2010)

Страбон смята, че е живял там (X, 4, 19):
„Това, прочие, било причината за отсядането му [на Ликург] в Крит. А когато пристигнал, сприятелил се с Талес, мелически поет и вещ в законодателството; и след като научил от него как и Радамант в по-ранно време, и Минос по-късно оповестили своите закони пред хората като от Зевс, и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си.“
XIV, 35:
„Хиосците претендират и за Омир, сочейки като сериозно свидетелство така наречените Омириди, които би трябвало да са от неговия род. За тях споменава и Пиндар: `Откъдето са и Омиридите, певци на съшити песни`“ (В. Русинов, 2008-2009)

Същото се открива и при Евстатий, вероятно е заето от Страбон:
„За него претендират и хиосците, като използват за довод т. нар. `омириди`, за които споменава и Пиндар“

Мнозина мислели, че родно място му е Смирна; а е починал на Иос.

Павзаний VII, 5:
„При смирненците пък реката Мелет предлага най-хубавата вода, а изворите ѝ са с пещери. Казват, че там Омир съчинил своя епос“
X, 24:
„Освен това човек може да види бронзова статуя на Омир върху каменна плоча и да прочете оракула, който казват, че получил Омир: `Блажен и окаян, че и за двете си роден. Ти търсиш бащината си родина; но имаш само майчина земя. Че остров Иос родина майчина за теб е, и той ще те приеме кога умреш; ала пази се от загадката на малките деца.`
Обитателите на Иос показват гроба на Омир на острова, а в друга част – този на Климена, която според тях била майката на Омир.
Но кипърците, които също твърдят, че Омир е техен казват, че майката на Омир била Темисто, местна жена и че Евкъл е предрекъл раждането на Омир в следните стихове: `И тогава в морския Кипър ще се роди велик певец, когото хубаволиката Темисто на полето ще роди, мъж прочут, далече от богатия Саламин. Напуснал Кипър, мокрен и подмятан от вълните, пръв и единствен възпял бедите на просторната Елада, той вечно ще остане безсмъртен и неостаряващ.`
Тях съм чел, чел съм и оракулите, но не изразявам лично мнение за родината или кога се е родил Омир“ (В. Русинов, 2005)

Прословутата епиграма за „седемте града“ е запазена отчасти при Антипатър от Сидон (Anth. Pal., IV):
„Някои твърдят, че е от Колофон. Цитират се стихове от Антипатър, според които: „Едни смятат, че си от Колофон, други от Смирна, други от Хиос, други от Иос, други от Саламин, други от Тесалия.“ (Пс.-Плутарх, Westermann, 1845; p. 24) (към тях някъде се прибавят Куме, Пилос, Аргос, Атина)

Авъл Гелий. „Атически нощи“ III, 11:
„За родината на Омир има големи спорове. Едни казват, че е бил колофонец, други – смирненец, трети – атинянин, а някои дори, че бил египтянин. Аристотел предава, че е от остров Иос“

Често се обсъжда въпросът защо се е казвал „Омир“; и дали е бил сляп и беден.

Пс.- Плутарх (преразказ):
„[Кретеида] родила Омир при река Мелес, който затова бил наречен Мелесиген. На йонийски и в Куме наричат слепците `homeroi`“.

Прокъл (преразказ):
„Които казват, че е от Смирна, твърдят, че баща му се казвал Меон и че бил роден до река Мелес – затова го нарекли Мелесиген. Бил даден за заложник в Хиос и затова го наричали Омир; а според други то е заради слепотата му, защото „homeros“ на еолийски е „слепец“.
Едва ли е бил сляп, защото сигурно няма човек, който да е видял толкова неща, колкото Омир; явно е пътувал много и следователно е бил по-скоро богат, отколкото беден.“

„Родът на Омир“ (преразказ):
„Казвал се Мелесиген или Мелесианакт; след като ослепял го нарекли Омир, защото еолийците наричат `homeroi` слепите.“

друга (преразказ):
„Казвал се Мелесиген или Мелисагор, а бил наречен „Омир“ след като ослепял или бил даден като дете заложник на царя; а ослепял било заради гнева на Елена, задето е казал, че изоставила Менелай и последвала Александър, било защото на гроба на Ахил поискал да го види в пълно бойно снаряжение и бил заслепен от блясъка на оръжията му“ (Westermann, 1845; p. 31)

„Суда“ (преразказ):
„Наричал се първо Мелесиген, защото се родил при реката Мелес – според тези, които го смятат за смирненец. Наречен бил Омир защото го дали за заложник във войната на смирненците с колофонците.
Бил сляп още от дете; но истината е, че не е бил победен от желанието, което започва от очите: и затова се е смятало, че бил сляп.“

Павзаний II, 33:
„Дори на мен ми се струва, че божеството е доказало най-вече при неговия случай (а преди това и при Омир), че е завистливо, щом като от една страна Омир, вече сляп, отгоре на толкова голямо нещастие, понесъл втора беда – бедността го притиснала да проси по цялата земя.“
IV, 33:
„Според мен Тамирис умрял от болест на очите, същото сполетяло по-късно и Омир. Но последният продължил да пее до края на живота си, без да отстъпи пред нещастието, докато Тамирис изоставил и пеенето поради сполетялото го страдание.“
X, 7:
„Омир също дошъл в Делфи да попита какво е нужно, но дори да се е научил да свири на лира, знанието е щяло да му бъде безполезно поради слепотата му“ (В. Русинов, 2004-2005)

Елиан IX, 15:
„Понеже в действителност Омир бил много беден, за да сгоди дъщеря си, той ѝ дал като зестра поемата си `Киприи`“ (Н. Панова и Н. Шаранков, 2009)

Sotadea fragmenta 15 (в Стобей IV, 34)
„Гладът погуби божествения Омир…“

IV. Аедите в „Одисея“

Единствените добри свидетелства за това, как може би е изглеждал Омир, са портретите на епически певци в „Одисея”. Те били викани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака) за да рецитират разкази за Троянската война или боговете. Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него:
„Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
нова наслада горещо в сърцата си те пожелаха —
песни с китара и танци, украса на всяка гощавка.
Ей глашатаят подаде звънливата лира на Фемий.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Звънна по струните Фемий и почна пленителна песен…( І, 150-155)
Песен редеше пред тях песнопоецът славен. Безмълвно
слушаха, седнали, всички за пътя обратен от Троя,
който Атина Палада отсъди за гръцките войни… (І, 325-327)
Фемий, на Терпий синът, се избави от черната гибел.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Прав той застана, в ръцете си вдигна звънливата лира
и до страничната порта размисли така в двоумене
вън ли на двора да иде и там да прегърне олтара
на покровителя къщен Кронион – олтара, връз който
толкова волски бедра Одисей и Лаерт изгориха
или да хване с молба коленете на Лаертиада.
След като дълго размисля, намери накрая за умно:
на Одисей коленете с ръце за молба да обгърне.
Най-сетне сложи грижовно звънливата, витата лира
наземи между престол среброгвозден и делва голяма.
Към Одисея изтича певецът сега, улови му
с двете ръце коленете и рече словата крилати:
`Аз ти обгръщам нозете за милост към мен, Одисее!
В бъдеще ти ще се каеш, погубиш ли също певеца
Който прекрасно възпява наравно безсмъртни и смъртни.
Сам се научих да пея, в сърце божество ми е вляло
много напеви. И теб като бог със звънливата лира
аз ще възпея. Затуй песнопевеца ти не съсичай.
Нека ми бъде свидетел обичният твой син, че нивга
тука по собствена воля не влизах, печалба не търсех,
с песен когато развличах на всяка гощавка мъжете.
Те ме довеждаха силом, че бяха и много, и властни`“ (XXIІ, 330-353)
„`…жезлодържащи велможи, елате в палата ми чутен,
да нагостим чужденеца достойно в трапезната зала.
Няма тук място за отказ. На пищния пир призовете
и Демодока божествен. Дарува го музата щедро
с песен, която за наша наслада сърцето му ражда.`” (VIII, 40-44)
Среброковано кресло Понтоной на певеца предложи,
между трапезните гости опряно на стройна колона,
и върху гвоздей провеси звънливата негова лира
там над главата, научи тогава слепеца с ръцете
как да я стига.“ (VІІІ, 62-69)
„До него панерка с красива трапеза
сложи, наля му и вино, когато поиска, да пие.
Мигом пресегнаха те към готовите мамещи гозби.
Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
богът внуши на певеца чутовни дела да възпява
из повестта, чрез мълвата въздигната чак до небето —
за крамолата на цар Одисей със Ахила Пелеев (VIII, 69-76)
А върху гвозд глашатаят провеси звънливата лира,
той улови за ръка песнопевеца и го изведе.
Двамата следваха пътя, по който феаките знатни.“ (VІІІ, 105-106)
„А песнопевецът дрънна и почна пленителна песен –
за любовта на бог Арес и с челния накит Киприда,
как те се срещнаха първо в палата на Хефест потайно,
нея той щедро дари, оскверни пък на властника Хефест
ложе и брачна постеля“ (VIII, 266-270)
„`Чуй, глашатае, вземи тази мръвка и дай за похапка
на Демодока, когото при своята мъка почитам.
Всичките земнородени човеци посрещат певците
със уважение, с почит, защото на сладостни песни
муза ги учи. Тя люби сърдечно рода на певците`“ (VIII, 477-481)
„`Но продължи и запей за строежа на оня кон дървен,
който създаде Епей с помощта на богиня Атина,
как го въведе в града Одисей богоравният хитро,
как го напълни с бойците, които порутиха Троя…`“ (VIII, 492-521)

Някои обаче смятали, че Демодок и Фемий са били реални певци, за които Омир е знаел и е пожелал да ги представи в поемата си.
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант… но и Фемий от Итака…“ (Плутарх. „За музиката“, 3)

Пета.
Записване и коментар на „Илиада и „Одисея“. Други предполагаеми произведения

I. За текста и авторството на „Илиада“ и „Одисея“

Повечето автори приемат, че по времето на Пизистрат и синовете му в Атина разхвърляните песни на Омир са били събрани и е била извършена редакция на “Илиада” и “Одисея”.

Павзаний (VІІ, 26, 13) казва следното:
„А Пизистрат, когато събрал по откъси песните на Омир, възпоминавани по различен начин на различни места…“ (В. Русинов, 2005)

Според Елиан това е извършено не от Пизистрат, а от сина му Хипарх („Всякакви истории“ VІІІ, 2):
„Хипарх, най-големият от синовете на Пизистрат, бил най-мъдрият от атиняните. Пръв донесъл в Атина поемите на Омир и наредил на рапсодите да ги изпълняват по време на Панатенеите“ (Р. Николова)

Либаний споменава за Пизистрат в реч 12, 57.

„Родът на Омир“ (преразказ):
„Пеел поемите си, обикаляйки из градовете, а после Пизистрат ги събрал – и се казва, че Смирна е колония на Атина“ (Westermann, 1845; p. 28).

В Суда се казва, че “Илиада” е подредена в познатия си вид при Пизистрат:
„Написал е “Илиадата”, но не наведнъж, нито по реда на песните й, както са свързани [сега]; а е пишел всяка песен поотделно, представял я на обиколка по градовете – което правел заради прехрана – и си отивал. По–късно тя е била събрана и наредена от мнозина, и особено от Пизистрат, тиранина на Атина.“

В тази връзка се споменава за някой Ономакрит, който живял в Атина през втората половина на VІ в. и бил събрал произведенията, приписвани на Музей. Ако тогава в Атина е имало хора, които се занимавали със събиране и редакция на древната поезия, те трябва да са били като него. Херодот (VІІ, 7) го споменава във връзка с похода на Ксеркс, към който той се присъединил заедно с някои от потомците на Пизистрат:
„Те [някои от потомците на Пизистрат] били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който събрал предсказанията на Музей… Този човек упражнявал влияние върху Ксеркс в предсказанията си, като Пизистратидите и Алевадите с мненията, които изказвали“ (П. Димитров, 2010).

Във всеки случай Пизистрат винаги е бил смятан за държавник, който е подкрепял науките, изкуствата и образованието.
Ето какво казва за него Авъл Гелий (VII,17):
„Разпространено е мнението, че пръв атинският тиранин Пизистрат въвел практиката да се предоставят за четене на всички граждани книгите, засягащи и разглеждащи свободните науки.
А сетне самите атиняни още по-старателно и грижливо увеличили техния брой; но цялото това множество книги било ограбено и отнесено в Персия от Ксеркс, който завладял Атина и изгорил до основи града освен акропола му. Подир многобройни премеждия същите книги се върнали в Атина благодарение усърдието на цар Селевк, наречен още Никатор“ (Вл. Атанасов, 2003)

Обсъждало се е дали „Одисея“ е по-късна и дали изобщо е от същия автор

Сенека. „За краткостта на живота“, 13:
„Това беше една болест при гърците, да търсят колко гребци е имал Одисей, дали първа е написана `Илиада` или `Одисея`, а освен това и дали са от един и същ автор.“

Също и всякакви дреболии относно съдържанието.

Сенека. „За краткостта на живота“, 13:
„По-рано гърците бяха обхванати от манията да изследват колко са били гребците на Одисей…“ (А. Николова, 1987)

Авъл Гелий. „Атически нощи“ XIV,4:
„Поради каква причина Телемах не докоснал с ръка лежащия до него Пизистрат, а го събудил с ритник; какво било резето, с което Евриклея запънала вратата на стаята, в която си легнал Телемах. В книгата пишеше също и за това, как се казвали спътниците на Одисей, грабната и разкъсани от Сцила…“ (Вл. Атанасов, 2003)

Прокъл (преразказ):
„Написал е „Илиада“ и „Одисея“, като Ксенон и Хеланик отричат втората да е негова.“

Евстатий. „Схолии към Илиада“ I, 7:
„И ако други са изследвали това с точност, както и дали `Илиада` е съчинена преди `Одисея`, или пък обратното.“

Ето още някои мнения относно записа, рецитацията, разпространението и изданията на поемите.

За рапсодите и рецитацията

Херодот V, 67:
„Воювайки с аргосците, Клистен премахнал в Сикион състезанието на рапсодите заради Омировите поеми, понеже там навсякъде били възпявани аргосците и Аргос…“ (П. Димитров, 1986/2010)

В някое време поемите били пренесени от Мала Азия в Гърция. Говори се, че това е било направено от Ликург.

Плутарх, „Ликург“ 4:
„В Азия той се срещнал за първи път и с Омировите поеми, които били съхранявани при потомците на Креофил, и като забелязал, че в тях онова, срещата с което води до удоволствие и дори невъздържаност, са свързани държавническата и образователната теми, достойни за никак не малко усърдие, ги преписал ревностно и ги събрал, така че да ги донесе тук“ (Н. Панова, 2013)

II. Освен „Илиада“ и „Одисея“

„Батрахомиомахия“ и „Маргит“

Аристотел. „Поетика“ 1448b 30:
“`Маргит` се отнася към комедията така, както `Илиада` и `Одисея` – към трагедията“ (Ал. Ничев, 1975)

Плутарх. De Herodoti malignitate 43:
„… сякаш ставаше някаква `Война на мишки и жаби`, която Пигрес на Артемисия написа в хекзаметри, шегувайки се и празнословейки“

За същия Пигрес в „Суда“:
„Пигрес, кариец от Халикарнас, брат на прочулата се във войните Артемисия, жена на Мавзол… Написал е и приписваните на Омир `Маргит` и „Батрахомиомахия“
Πίγρης, Κὰρ ἀπὸ Ἁλικαρνασοῦ, ἀδελφὸς Ἀρτεμισίας, τῆς ἐν τοῖς πολέμοις διαφανοῦς, Μαυσώλου γυναικός: ὃς τῇ Ἰλιάδι παρενέβαλε κατὰ στίχον ἐλεγεῖον, οὕτω γράψας: μῆνιν ἄειδε, θεά, Πηληϊάδεω Ἀχιλῆος, οὐλομένην. μοῦσα, σὺ γὰρ πάσης πείρατ’ ἔχεις σοφίης. ἔγραψε καὶ τὸν εἰς Ὅμηρον ἀναφερόμενον Μαργίτην καὶ Βατραχομυομαχίαν.

Пс.-Плутарх (преразказ)
„Съчинил е „Илиада“ и „Одисея“, а някои погрешно му приписват „Батрахомиомахия“ и „Маргит“ за забавление и упражнение.“

Прокъл (преразказ)
„Приписват му и някои шеговити поеми: „Маргит“, „Батрахомиомахия“ и др.“

друга (преразказ)
„Не бива да му се приписва нищо освен „Илиада“ и „Одисея“, а химните и останалите са от други. Някои споменават за „Батрахомиомахия“ и „Маргит“. Поемите му се пеели най-напред разхвърляно, а после Пизистрат ги събрал“ (Westermann, 1845; p. 29)

Евстратий Никейски. „Схолии към `Никомахова етика`“, 321
„Има едно произведение `Маргит`, за което се казва, че е на Омир. За него споменава не само самият Аристотел в първа книга на `За поетическото изкуство`, но също Архилох, Кратин и Калимах в една епиграма; и свидетелстват, че поемата е на Омир.“

Евстатий. „Схолии към Илиада“ I, 7
„Дали има и някакви други Омирови поеми, като `Маргит` и `Битката на мишките и жабите`, това също други са го проучили с точност.“

Поеми от „Цикъла“

Херодот казва (ІІ, 117), че “Киприите” се приписват на Омир. Той самият мисли, че тази поема не е Омирова, но аргументът му не е много убедителен (а именно, че в “Киприите” Парис стигнал до Троя за три дни благодарение на хубавото време, докато от “Илиада” си личало, че се отклонил до Сирия).
Той несъмнено е чел “Илиадата”, която ние имаме, или поне текст, който сигурно е бил близък до нейния. В ІІ 112-121 разказва, че когато бил в Египет, разпитал жреците дали знаят нещо за Троянската война. Повод за това му дало сведението, че в Египет някога царувал човек, чието име на гръцки било “Протей” (ІІ, 112); и цитира едно място от “Илиада”, което се намира и в нашия текст (VІ 288-292).
IV, 32:
„Но Хезиод разказва за хипербореите, както и Омир в `Епигоните`, ако Омир наистина е автор на тази поема“ (П. Димитров, 1986/2010)

Други произведения

Павзаний IV, 30:
„От всички автори, които познавам, Омир пръв е споменал Тюхе. Споменал я е в химна си към Деметра, изброявайки наред с другите дъщери на Океан, които играят с Коре, дъщерята на Деметра, и Тюхе, като да е и тя щерка на Океан. Стиховете са следните: `Всички сме тук, на тази прелестна ливада, Левкипа и Фено, Електра и Ианта, а също Молосбида и Тюхе, както и Окирое розоволика`“ (В. Русинов, 2004)

Прокъл (преразказ):
„В Иос бил на гости на някой си Креофил и му подарил поемата си `Превземането на Ехалия`“ (Westermann, 1845; p. 27)

Шеста.
Лирически поети

В по-древния период (по времето на Омир и преди това) епическите песни се изпълнявали на празници на аристократични семейства, както е показано в “Одисея”. По-късно те започнали да се изпълняват и на всякакви празници, а след това навлезли и в образованието.
Може би в началото Хезиод е бил слушан от по-обикновени хора, но после интересът към него е нараснал заради образователния и нравствен смисъл на произведението му.
Лириката много често се е изпълнявала в частна обстановка; но хоровата (химни, дитирамби и др.), би трябвало да се е изпълнявала пред мнозина.

I. Първи поети

Може би лирическият род е започнал да се изравнява по значимост с епическия във времето на първите олимпиади. Преди това по-способните поети вероятно са се насочвали към епоса.
Най-ранният вид е „номосът”. Това е тържествена песен в чест на божество, изпълнявана от един поет с инструмент. Сигурно е съдържал обръшение към божеството, изложение на мит за него и молитва. Китародичния ном бил усъвършенстван, според традицията, от Терпандър от Лесбос. Той увеличил частите му от три на седем; също и струните на китарата. Оцелели са няколко стиха, приписвани на този автор.
Откритието на ном, акомпаниран от флейта, се свързва с името на фригиеца Олимп. Може би тези номи били в елегически стих.

II. По-известни лирици – произход и място на пребиваване

Лирическата поезия няма свой “върховен поет”; не може да се говори дори за двама или трима най-влиятелни. Успешните лирици са много и са се явявали почти навсякъде из гръцкия свят.

1. Лирици от континента

Алкман от Спарта

Известен е с песните си за девичи хорове (партениони).
Древните (според хронологиите на Евсевий и Аполодор) отнасяли разцвета му към 670-660 пр. Хр. Според Елиан той не е бил спартанец, но бил поканен в града заедно с други известни поети:
„Ако [лакедемонците] имали нужда от помощта на Музите – при болести, безумие или някакво общо бедствие, пращали да повикат за изцеление чужденци. Така изпратили да повикат Терпандър, Талет, Тиртей, Нимфей от Кидония и Алкман“ (ХІІ, 50).

Павзаний е видял гроба му, но казва, че авторитетът му бил спорен:
„Вдясно от Себриона е гробът на Алкман, чиито песни не им доставят наслада и са оскърбили езика на лаконците, предлагайки твърде малко благозвучие. Има и светилища на Елена и на Херакъл, нейното е близо до гробницата на Алкман…“ (ІІІ, 15, 2-3)

В Суда пише:
„…Обръщаше голямо внимание на любовните теми; той откри любовната поезия. Но [произхождал] от домашни роби…“

Тиртей от Спарта

Автор на песни с патриотично и военно съдържание. От него не е запазено много, но името му е прочуто. Има предание, че бил атинянин:
„На свой ред лакедемонците получили прорицание от Делфи да си вземат за съветник атинянин. Прочие, те изпращат посланици при атиняните, за да им съобщят за прорицанието и да потърсят човек, който да им казва какво им е нужно. Атиняните не искали нито лакедемонците да спечелят отново най-добрата част от Пелопонес без големи битки, нито пък да престъпят волята на бога, затова измислили следното.
Имало един учител, на име Тиртей, за когото се смятало, че е с бавен ум, и който куцал с единия си крак, него пратили в Спарта. Като пристигнал, същият започнал да посещава отделни граждани, влиятелните хора и да събира случайни минувачи, като им пеел елегии, епоси и анапести“ (Павзаний ІV, 15, 6)

Според Суда обаче е милетчанин или лакедемонец. Ето какво още се казва там:
„Елегик и флейтист. Твърди се, че с песните си насърчил лакедемонците във войната им с месенците и така им помогнал да надделеят. Много е древен, съвременник на така наречените 7 мъдреци, или по-древен. Разцветът му е към 35 олимпиада [640-637]…“

Някои негови произведения имали и историческа стойност:
„Това [едни да са твърде бедни, а други – твърде богати] се случва най-често във военно време, така станало и в Спарта през време на Месенската война. Това става ясно и от поемата на Тиртей, наречена „Доброзаконие” – някои, притиснати от войната, изисквали преразпределение на земята“ (Аристотел. Политика V, 7, 1306 b)

По-големи откъси са запазени у Ликург:
„О, хубаво е за храбреца да умре
Във първите редици на борбата…“

и Стобей (ІV, 10).

За популярността му в Рим свидетелства Хораций:
„Тъй придобили певците свещени и техните песни
своята слава и почит. Сред тях и прочутият Омир,
още Тиртей, заразпалвал сърцата за кървави битки
чрез песента“ („Поетическо изкуство“, 401).

Солон от Атина (635-560)

Това е прочутият атински законодател, споменаван често от Херодот и Платон (който бил негов роднина по майчина линия). За живота му има много сведения.
Херодот разказва за посещението му при Крез (І, 30-34), а Платон – за срещите му с египетски жреци (“Тимей”, 20d-26a).

В „Атинската държавна уредба” Аристотел дава сведения за законодателната му дейност, като цитира и някои негови стихове:
„Понеже редът на държавното устройство бил такъв, и мнозинството робувало на малцинството, народът въстанал против знатните. Вълнението било силно и партиите дълго време стояли неприятелски една срещу друга, додето най-после избрали задружно Солона за примирител и архонт и му поверили устройството на държавата, след като съчинили елегията, която се начева така: “Сега разбирам, и сърцето ми е потопено в скръб, като виждам разклатена най-старата йонийска земя”“ (гл. V).

Съществуват две негови биографии – едната от Плутарх, а другата, по-кратка – от Диоген Лаерций (“Животът на философите”, кн. І). Повечето от запазените му стихове са автобиографични и съдържат размисли за човешкия живот. Забележителен е фрагментът, в който се говори, че животът на човека се дели на 10 период от по 7 години.

Суда:
Син на Ексекестид, атинянин, философ, законодател и политик [demagogos]… Има елегическа [в елегически стихове] поема, наречена „Саламин”; „Елегически съвети” и др. И той е един от така наречените 7 мъдреци…

Теогнид от Мегара

Прочут с елегическите си наставления към младия си приятел на име Кирн, където споделя омразата си към „простия народ” .
Роден е около 550 г. Запазени са 1460 елегически стиха, като повечето от тях съдържат съвети към Кирн. Според някои изследователи далеч не всички стихове, които влизат в този сборник, принадлежат на Теогнид.

Суда:
„[Писал е] „Към Кирн” (неговият любимец), елегическа гномология и други увещателни „Съвети”…“

Пиндар от Беотия

Пиндар е вторият най-известен беотийски поет след Хезиод. За него има достатъчно сведения, дадени изрично в запазените оди, или такива, които могат да се изведат от казаното в одите. Той ги пише по повод на определени празници и споменава множество реални личности и исторически събития, на които е свидетел.
Запазени са и няколко негови биографии, и статията в енциклопедията Суда (ІХ в.), но много от сведенията в тях се опират на одите.
Роден е недалеч от Тива, през 3-та година на 64 или 65-та ол. – значи или 522/21 или 518/17. Освен в Беотия и Атина е живял още в Сицилия и Македония, може би и в Кирена. Доживял е до третата година на 84-та или 86-та ол. (442/41 или 433/32).
Като млад учил при Скопелин, също може би е бил повлиян от поетесите Миртида и Корина. Учил и в Атина при Лас, Агатокъл, Аполодор. Започнал да пише поезия още съвсем млад. Бил е добре известен в целия гръцки свят като майстор на епиникиите, някои от които са съчинени в чест на много влиятелни хора като Хиерон, тиранин на Сиракуза.
Според биографиите Пиндар е съчинявал поезия в различни жанрове, но от произведенията му е оцелял само сборникът с епиникии, състоящ се от четири книги – тъй като одите са разделени според 4-те празника. Те са общо 45, а стиховете – около 6 000, което прави Пиндар най-добре запазеният старогръцки лирически поет. Освен тях са запазени към 300 фрагмента от дитирамби, трени, хипорхеми, сколии.

Хораций:
„Който се стреми да достига Пиндар, Юле, на криле, залепени с восък, ще увисне както Икар, морето да именува. Както руква от планина реката, бреговете щом ѝ порой прелее, тъй на Пиндар словото връхлетява мощно, дълбоко…“

Квинтилиан:
„От деветте лирици безспорно пръв е Пиндар с възвишеността на духа, със сентенциите си, с фигурите си, с преголямото си богатство на мисли и думи, сякаш е някаква река от красноречие. Затова Хораций с основание го е смятал за неподражаем от никого.“

Псевдо-Лонгин:
„Нима ти би предпочел да си Бакхилид в хоровата поезия, а не Пиндар, или в трагедията Ион Хиоски, а не, бога ми, Софокъл?“

2. Лирици от островите и Мала Азия

Архилох от Парос

Служил като наемен войник, вероятно е пътувал много из Егейския басеин, несъмнено е живял на Тасос. Известен с любовната си поезия, посветена на годеницата му Необула. Някои източници поставят разцвета му към 680 пр. Хр., но е възможно да е живял поне до средата на века.
Стиховете му са запазени главно от Атеней и Стобей, а някои са оцелели на папирус. Плутарх („За музиката”, 28) говори за неговите нововъведения в метриката и музикалния съпровод.

Хораций за влиянието му както върху други гръцки лирици, така и върху него самия:
„На Лациум пръв аз показах
пароски ямби. Размера и огъня на Архилоха
следвах, не мисли и думи, които Ликамб покосиха…
В стъпката на Архилох енергична Сафо стих настройва,
също Алкей, но е той по строеж и по същност различен,
нищо, че пак се опитва да черни със стихове тъста…“ (Събрани творби. Писма І, 19)

Суда:
„Ако бъдат премахнати грозните и груби думи, както се изтрива петно, в други отношения като поет Архилох е много добър. Питиецът [Аполон] съжалявал за смъртта му, случила се по време на война… И когато онзи, който го убил… дошъл и изрекъл желанията, които имал, Пития му отказала отговор като на омърсен от убийство…“

Калин от Ефес

Оцелелите му стихове вероятно са писани по повод нахлуването по тези места на кимерийците. Това е било може би по времето на Гигес (690-663). Откъс от 21 негови стиха е запазен у Стобей (ІV, 10):
„Младежи, докога ли ще се излежавате?
Кога сърцата ви ще се изпълнят с храброст?…
И нека всеки, даже и умиращият, да хвърли сетната стрела…“ (превод Б. Георгиев)

Алкей от Лесбос

Известен не само като поет, но и като бунтовник, активно участвал в гражданските войни на Лесбос. На него принадлежи сентенцията “Във виното е истината”. Името му е свързано и с управлението на трима лесбоски тирани – Меланхър, Мирсил и Питак.
Благодарение на това не е трудно времето на живота му да бъде определено, поне приблизително – разцветът му, заедно с този на Сафо, трябва да е бил към 600 г.
От произведенията му са оцелели само фрагменти.

Плутарх:
„…Аполон… е открил авлетиката и китаристиката… както разказва Алкей в един от химните си, а и други…“ („За музиката“, 14)

Павзаний:
„…Чел съм и друго, че водата била дар на Касталия от реката Кефис. Така го предава Алкей в предисловието си в чест на Аполон“ (Х, 8, 10)

Дионисий Халикарнаски:
[При Алкей] виж преди всичко характера на политическите му стихове. Много често, ако оставим настрана размера, ще видим просто едно политическо ораторстване (За подражанието, Фр. 31,2,8).

Хораций:
„…Едва не зърнах царството призрачно
на Прозерпина и Еак съдника,
и на блажените полята,
гдето на струни еолски жали
Сафо за свойте скъпи девойчета,
А ти, Алкее, пееш на плектър злат
за страшното море, за бягства
и за сражения страшни пееш“ (Събрани творби. Оди ІІ, 13)

Сафо от Лесбос

Най-прочутата жена-поетеса за всички времена. В една епиграма, приписвана на Платон, тя е наречена „десета муза”. Оцелели са само две цели стихотворения, запазени у Дионисий Халикарнаски и Псевдо-Лонгин. Някои по-дълги фрагменти са оцелели на папирус.

Суда:
„…Лирическа поетеса от Ерес, Лесбос. Родена през 42-та олимпиада, по същото време като Алкей, Стезихор и Питак. Имала три сестри… Омъжила се за мъж на име Керкил, много богат, от Андрос; от него родила дъщеря на име Клида.
Имала три другарки и приятелки – Атида, Телесипа, Мегара; и била наклеветена, че приятелството й с тях не било чисто. Ученички й били милетчанката Анагора, колофонката Гонгила и саламинката Евника.
Написала 9 книги с лирически песни и първа изнамерила плектрона [перцето за китара]. Писала е също епиграми, елегии, ямби, монодични песни.“

Арион от Лесбос

Смятан е за създател на дитирамба. Популярен е анекдотът, според който той се хвърлил в морето, за да не бъде убит от моряците на кораба, с който пътувал. Бил на голямо разстояние от сушата, но го спасили стадо делфини (или един делфин). Историята е разказана от Херодот в І, 24. Разцветът му е бил може би към 610 г.

Херодот казва за него:
„По това време Арион не отстъпвал никому в пеенето и сиренето на китара и бил първият, доколкото знам, който съчинил дитирамб, наименовал го така и го изпълнил и поставил в Коринт“ (І, 23).

Павзаний съобщава:
„Наред с останалите посветителни дарове на Тенар е и медната статуя на китареда Арион при делфина. Преданието за самия Арион и за делфина го е разказал Херодот в описанието си на Лидия“ (ІІІ, 25, 7).

Хипонакт от Ефес

Сатирик и пародист, говори иронично за бедността си и за отношенията си с боговете. Ако се съди по свидетелствата, вероятно е роден около 540 г.
Стиховете му са запазени преди всичко у Стобей и Цец. В схолиите на Цец към Аристофан е запазен следния текст:
„Бог Плутос, старият – слепец е той –
Не се е никога отбил във моя дом, за да ми каже:
“Хипонаксе, ето ти тридесет стотачки сребърни
и още много ще ти дам…” (превод Б. Георгиев)

Мимнерм от Колофон

Повечето от оцелелите му стихове се намират в антологията на Стобей. Популярни са размислите му за преходността на човешкия живот. На някои места, подобно на Калин, споменава и за войните на гърците срещу някои малоазийски народи.
„Мимнерм, съчинил елегически стихове за битката между смирнеите и лидийците на Гигес, казва в предисловието, че по-старите Музи са дъщери на Уран и че има други, по-млади Музи, деца на Зевс“ (Павзаний ІХ, 29, 4).

Суда:
„Елегик, от Колофон, или Смирна, или Астипалеа. Роден е през 37-ма олимпиада [632-629], така че е по-ранен „седемте мъдреци”.“

Ксенофан от Колофон

Диоген Лаерций, който го представя като философ, съобщава:
Изгонен от отечеството си, той живял в град Занкле в Сицилия, и в Катана… Писал епически стихове, елегии и ямби против Хезиод и Омир, нападайки ги за това, което са писали за боговете. Изказал се и против Талес и Питагор… (кн. ІХ)

Много от стиховете му са оцелели благодарение на Атеней.

Прочутото „Но ако биковете, конете или пък лъвовете имаха ръце и можеха с ръцете си да рисуват и извайват статуи, както могат хората, тогава конете щяха да правят образите на боговете подобни на коне, а биковете – на бикове…“ е цитирано от Климент Александрийски („Стромата” V, 110).

Симонид от Кеос

Много плодовит поет, писал в почти всички жанрове на лириката. Автор на епитафията на 300-та спартанци, загинали при Термопилите. Според собственото му свидетелство, извлечено от един фрагмент, той е бил роден 557 или 556.

Суда:
„Син на Леопреп, от град Юлиета на Кеос. Лирик, по години след Стезихор. Роден е през 56-та олимпиада [556-553]…
Писал е на дорийски диалект в елегически стихове за царуването на Камбис и Дарий, и за морската битка на Ксеркс… Писал е също трени, енкомии, епиграми, пеани, трагедии и други.
Този Симонид бил с най-силна памет от всички; на него приличал [само] Аполоний Тиански…“

Анакреон от Теос
Известен е с хедонистичния дух на поезията си.

Суда:
„Писал е елегии и ямби, всички на йонийски диалект. Роден е по времето на Поликрат, тирана на Самос, през 52-ра олимпиада [572-569]. Други пък го поставят през времето на Кир и Камбис през 55-та олимпиада. Напуснал Теос след въстанието на Хистией и заживял в тракийската Абдера.
Прекарал живота си в любов с момчета и жени и в писане на песни. Писал „крайвинени” [paroinia, пиянски] песни, ямби и така наречените „анакреонтически”.“

3. Лирици от Запада

Стезихор от Химера
Прославен от Платон, който в началото на “Федър” говори за “Палинодията” му за Елена.

Суда:
„По години е по-ранен от лирика Алкман, роден е през 37-ма олимпиада [632-629], а умрял през 56-та [556-553]… Имал един брат на име Мамертин, опитен в геометрията, и друг – Хелианакт, който бил законодател. Самият той станал лирик. Има негови поеми в 26 книги, писани на дорийски диалект.
Казват, че като написал една порицателна песен за Елена, ослепял; а после, като написал олратно на това похвала за Елена, наречена „палинодия”, прогледнал.
Наречен бил Стезихор, защото пръв въвел хор от китареди. Преди това името му било Тизий.“

Ибик от Регион

Суда:
„Роден в Регион, а оттам дошъл в Самос при управлението на Поликрат, бащата на тирана. Това било по времето на Крез, 54-тата олимпиада. Бил крайно склонен към любов с момчета.
Пръв открил така наречената „самбука”, това е вид триъгълна китара. Има 7 книги от него на дорийски диалект…“

Литература:

A. and M. Croiset. An Abridged History of Greek Literature. NY, 1904

„История греческой литературы“ под ред. С.И. Соболевского и др. Москва-Ленинград. Т. I. АН СССР, 1946 (ИГрЛ)

*

287

присъственост

28 урока по старогръцки език 2020/2021

2020

Първа част, уроци 1-14

1.

7 октомври, сряда

Здравейте, колеги,

От днес започват нашите занимания по „Старогръцки език и автори“, I част.
Ще ви съобщавам какво е необходимо да се направи за деня по пощата. Всички необходими материали за работата ще получавате оттук, но също така ще можете да ги намирате и в системата „Мудъл“, където е вашият курс.

Работата ни ще се състои от две части:
1. За езика:
Въведение в старогръцкия език от самото начало (предполагам, че досега не сте го изучавали)
2. За авторите
Представяне в хронологичен ред на старогръцките автори, като се започне от края на III в. пр. Хр. (началото на елинистическата епоха). Тази част от курса ще се яви и като допълнение към работата ни по „Старогръцка литература“ – предмет, по който ще имаме занимания в същите дни.

Днес ще започнем с въведението в старогръцкия език, и то от самото начало – с азбуката.
Тя се състои от 24 знака за гласните и съгласните. Запознайте се с нея от стр. 6 на Учебника по старогръцки език (Б. Богданов и Р. Стефанов, 1982), който ви изпращам.

https://drive.google.com/file/d/0B9de7FkFZsJhTzBic0REMHl4dWM/view?usp=sharing

Вижте начина за произнасяне на буквите и имената им („алфа“, „бета“ и т.н.).
След това опитайте да кажете цялата азбука, без да гледате таблицата. В началото ще ви е трудно, но ще успеете. След като я научите, се опитайте да я кажете наум или (по-добре) гласно поне 10 пъти. После я напишете поне веднъж на ръка в специална тетрадка по предмета (която ще ви служи и като речник) – както с главни, така и с малки букви.
След това минете на стр. 7. Там ще видите 35 гръцки думи, изписани с главни букви. Опитайте да ги прочетете, без да се грижите за мястото на ударението. След това потърсете значението им в речника, който се намира в края на учебника (след стр. 224). Запишете си ги в тетрадката-речник на ръка (ако желаете, може да ги записвате и на файл). След това опитайте да ги научите, като ги проверявате по два начина – първо без да гледате българското им значение, и после без да гледате думата на гръцки.
Би било полезно да си разпечатате учебника поне до края на 30-ти урок (до стр. 52), за да виждате текста и на хартия.

За днес е това – работата, която ви възлагам, би трябвало да ви отнеме не повече от два учебни часа.
Може да ми задавате въпроси както тук, така и чрез „Мудъл“. Всеки, който желае, може да ме намери за консултация в четвъртък, от 18.30 до 20 ч. на петия етаж на Ректората, каб. 175.
Очаквайте днес и първите задачи и материали за курса по „Старогръцка литература“.

Успешен семестър!

Н. Гочев

*

2.

9 октомври, петък

Здравейте, колеги,

Днес ще минем към второто ни занимание по старогръцки език. То съответства на втори урок в учебника, който е на стр. 7-9.
Там се представят:
1. произношението на гласните, двугласните и съгласните
2. видовете ударения и придихания

Обърнете внимание колко са на брой гласните, както и това, че някои от тях са само кратки (ο, ε), други – само дълги (η, ω), а трети могат да бъдат и кратки, и дълги.
Забележете, че в някои случаи съгласната „γ“ се произнася като „н“.
Вижте на кои срички могат да се намират острото, извитото и тежкото ударение.
Също, кое от придиханията се произнася като „х“ и кое не се произнася.
И че в старогръцкия има думи, които са без ударения.

Освен това прочетете думите на стр. 7 и 9, и запишете в тетрадката-речник тези, които срещате за пръв път.
Стиховете от „Илиада“ засега може да не ги четете.

Както съм обещал, ви изпращам първата справка за старогръцки автор, заедно с цитат от негово съчинение.
Не се колебайте да идвате в приемния ми час (четвъртък от 18.30) и да задавате въпроси.

Това е за днес,

Поздрави,

Н.Г.

*

3.

14 октомври, сряда

Здравейте, колеги,

Днес е третото ни занимание по старогръцки език.
Първо си припомнете наученото от уроци 1 и 2 (азбука, думи, ударения и придихания).
След това отворете учебника на трети урок (стр. 9-10).

Прочетете гласно 18-те кратки изречения в началото и си запишете непознатите думи.
Научете спрежението на спомагателния глагол „съм“ – така че да можете да го казвате наизуст.
Вижте формите на определителния член в именителен падеж за трите рода ед. ч. и мн. ч., и ги запомнете.
Прочетете думите в т. 4 от упражненията и си запишете непознатите.
Може да не правите превода от български на гръцки, ще го направим на консултацията (получих писмото ви от тази сутрин, заповядайте утре – 15-ти, четвъртък – от 18.30 в 175).

Изпращам ви и втората справка за античен гръцки автор.

Това е засега.
След 16 ч. ще получите лекцията по литература.

Поздрави,

Н.Г.

*

4.

16 октомври, петък

Здравейте, колеги,

Днес е четвъртото ни занимание по старогръцки език. Вчера се срещнах с някои от вас и от прегледа на досегашните уроци, който направихме, разбрах, че трудностите по овладяването на учебния материал засега не са големи.
Опитайте да използвате цялото време, определено по програма за това занятие и обърнете специално внимание на преговора на граматиката и запомнянето на новите думи. Не забравяйте да се направите тетрадка-речник (ще искам да я видя на изпита).

За днес.
Преговор:
Върнете се на азбуката и се опитайте да я кажете наизуст и гладко. Припомнете си правилата за ударенията – на кои срички могат да се намират, как се преместват и променят.
Опитайте да кажете наизуст спомагателния глагол в сег. време и определителния член в им. падеж за трите рода и двете числа.
Прочетете гласно всички думи и изречения във втори и трети урок и се уверете, че можете да преведете изреченията.

Четвърти урок:
Прочетете изреченията на стр. 10 и 11, запишете си непознатите думи и преведете изреченията.
Научете окончанията на глаголите от първо спрежение в сег. време, действ. залог и научете как се спряга глаголът ἔχω.
Изпращам ви едно място с гръцки шрифт, благодарение на който ще можете да изписвате думите с всички необходими знаци:

https://czech.mml.ox.ac.uk/static/polytonic-greek-inputter.html

Това е засега.

Поздрави и лека работа,

Н.Г.

*

5.

21 октомври, сряда

Здравейте, колеги,

Днес е петото ни занимание по старогръцки език.
Първо направете преговор: азбуката (да се казва гладко наизуст), правилата за ударенията (на кои срички могат да се намират, как се преместват или променят), спомагателния глагол и глагола ἔχω (първо спрежение) в сегашно време, действителен залог.
Прегледайте всички думи в тетрадката речник и се уверете, че ги помните.
Прочетете всички изречения от трети и четвърти урок, и си ги преведете устно на български
След това преминете към урок 5 (стр. 12-13). Научете имперфекта (минало несвършено) на спомагателния глагол и склонението на определителния член за петте падежа и двете числа.
Прочетете изреченията в началото на урока (стр. 12) и направете т. 2 на упражнението (стр. 13).
Запишете си непознатите думи.

Това е за днес.
Очаквайте лекцията по литература след 16 ч.

Поздрави,

Н.Г.

*

6.

23 октомври, петък

Здравейте, колеги,

Днес преминаваме към 6-ти урок според учебника (стр. 13-14).
Преди това си направете преговор на досегашния материал: азбука, ударения, спомагателния глагол в сегашно и минало несв време, склонението на опред. член. Прочетете изреченията от уроци 3-5 и си припомнете думите според тетрадката-речник.

Преговорът на определителния член ще ви помогне за научаването на склонението на съществителни по второ склонение. Те могат да бъдат от мъжки и женски род, каквито са примерите с ἄνθρωπος и ὁδός на стр. 13. Научете ги така, че да можете да ги казвате наизуст.
След това прочетете текста „Синовете на търговеца“ (стр. 13) и си запишете новите думи.

Изпращам ви третата справка за гръцки автор (Аполоний Родоски, автор на „Аргонавтика“).

Това е за днес.
До 16 ч. очаквайте една допълнителна лекция по литература.

Поздрави и приятна почивка в края на седмицата,

Н.Г.

*

7.

28 октомври, сряда

Здравейте, колеги,

Днес е седмото ни занимание по старогръцки език.

I. Направете отново преговор на досегашния материал:
1. Азбука и произношение: ударения и придихания
2. Граматика (морфология): спомагателния глагол в сегашно и мин. несв. време; определителния член във всички падежи; съществителните по второ склонение (м.р. и ж.р.); окончанията на глагола (първо спрежение) за сегашно време
3. Припомняне на научените думи според тетрадката-речник
4. Прочит и превод на изреченията от уроци 3-6.

II. Седми урок (стр. 15-16)
1. Прочетете баснята „Кон и магаре“ и си запишете непознатите думи.
2. Научете склонението на τὸ δῶρον (съществително по второ склонение, ср.р.).

Изпращам ви справка за живота, дейността и някои произведения на Хипократ от Кос (V-IV в. пр. Хр.)

Това е за днес.
Очаквайте лекцията по литература след 16 ч.

Поздрави,

Н.Г.

*

8.

30 октомври, петък

Здравейте, колеги,

Днес завършва четвъртата седмица от нашите занимания по старогръцки език. В края на всеки такъв период ще има едно занятие, при което няма да усвояваме нов материал, а вместо това ще направим общ преговор.

Затова прегледайте отново всички препоръки за работа, които съм направил през тези седем занятия и си припомнете изученото.
Обърнете внимание, че азбуката и граматическите парадигми трябва да се знаят наизуст. Преговорете всички думи от тетрадката-речник и опитайте да преведете отново (устно) текстовете в началото на всеки урок.

Изпращам ви шестата справка за семестъра (за Гален).
Днес или най-късно утре преди обяд ще получите втората за тази седмица лекция по литература.

Поздрави и лека работа,

Н.Г.

*

9.

4 ноември, сряда

Здравейте, колеги,

От миналата сряда не сме прибавяли нов материал, тъй като осмото занимание беше отделено за преговор. Надявам се, че сте си починали. Днес ще е деветото занимание, в което ще преминем към осми урок на учебника (стр. 16-17).

1. Прочетете продължението на баснята „Кон и магаре“ и си извадете новите думи, след което опитайте да я преведете.
2. Научете окончанията за повелително наклонение (императив) в сегашно време.
3. Забележете, че в старогръцки език има четири наклонения – изявително, заповедно (повелително), подчинително и желателно. Досега сме се занимавали със спреженията само в първите две – изявително (индикатив) и заповедно (императив).
4. Прочетете написаното за неспрегнатата глаголна форма (инфинитив), вижте примерите и обърнете внимание на окончанието за нея.

Това е за днес.

Изпращам ви справка за Диоскорид – гръкоезичен автор от I в. сл. Хр.

Всеки, който желае да зададе въпроси по материала, може да го направи тук или да дойде в приемния ми час, който тази седмица ще бъде в петък, от 18 ч. в каб. 175 на Ректората.
Очаквайте днес или най-късно утре до обяд лекцията по старогръцка литература.

Поздрави и успешна седмица,

Н.Г.

*

10.

6 ноември, петък

Здравейте, колеги,

Днес преминаваме към десетото ни занимание по старогръцки език. Новият материал се намира в урок „9“ (стр. 18-19).

Най-напред направете преговор на изученото досега:

1. Азбука, ударения, склонение на определителния член, съществителни по второ склонение, спрежение на спомагателния глагол в сегашно и минало несвършено време, спрежение на глагола в сегашно време – изявително и заповедно наклонение (императив) в действителен залог (по примера на ἔχω).
2. Думите в тетрадката-речник
3. Превод на изречения (достатъчно е да си припомните текстовете от началото на всеки урок)

По девети урок:
1. Прочетете разяснението за старогръцките залози (активен, медиален и пасивен) на стр. 18.
2. Научете окончанията за възвратен (медиален) залог по примера на κρύπτω.
3. Прочетете баснята „Сърна и лоза“, извадете нови думи и преведете текста.
4. Направете упражненията 1 и 2 на стр. 19.

Изпращам ви седмата справка за гръкоезичен автор (Климент Римски, I в. сл. Хр.).
Това е.
Който желае, може да дойде за консултация днес, от 18 ч. в каб. 175.
Втората лекция по литература за тази седмица ще получите след 16 ч. или най-късно утре до обяд.

Всичко хубаво и лека работа,

Н.Г.

*

11.

11 ноември, сряда

Здравейте, колеги,

Днес ще бъде единадесетото ни занимание по старогръцки език, в което ще се заемем с материала от урок 10 (стр. 19-20).

Преди това направете преговор на граматиката, лексиката и прочетените изречения:
1. Азбука, ударения, придихания
2. Глагол:
– спомагателен глагол „съм“ (εἰμί) в сегашно и минало несвършено време
– сегашно време в изявително наклонение (индикатив) и действителен (активен) залог по примера на ἔχω
– сегашно време във възвратен (медиален) залог по примера на κρύπτω
– заповедно наклонение (императив) в сегашно време, действителен залог
3. Съществително:
– склонението на определителния член
– склонение на съществителни от мъжки, женски и среден род по второ (о-) склонение
4. Проверка на изучените думи според тетрадката-речник
5. Прочит и превод на изреченията от урок 5 до урок 9 вкл.

По десети урок:
1. Прочетете изреченията в началото (стр. 19), където става дума за Аристотел
2. Научете окончанията на глагола за императив и инфинитив в медиален залог (по примера на βούλομαι – „искам“)
3. Прочетете разяснението за склонението на прилагателните и подобните на тях местоимения
4. Направете упражнения 1 и 2 (стр. 20)
5. Прочетете списъка на срещнатите досега предлози и проверете дали са записани в тетрадката-речник.

Това е за днес.
Изпращам ви осмата справка за старогръцки автор – Херондас (мимограф, III в. пр. Хр.)

Надявам се скоро да получите днешната лекция по литература („Хезиод – живот и произведения“).
Може да зададете въпроси по време на консултацията, която ще бъде в петък (13-ти) от 18 ч. в каб. 175.

Поздрави,

Н.Г.

*

12.

13 ноември, петък

Здравейте, колеги,

Днес ще бъде дванадесетото ни занимание по старогръцки език, в което ще преминем към 11 урок (стр. 20-22).

Направете преговор според плана, който ви изпратих за часа в сряда (11-ти ноември):
1. Азбука
2. Глагол
3. Съществително:
4. Думи
5. Превод на изречения

Към това прибавете и преговор на изученото в 10-ти урок (текст за Аристотел и спрежение на глаголите в императив, медиален залог – по βούλομαι).

За 11 урок:
1. Прочетете баснята „Лошият приятел“ (стр 20-21). Запишете новите думи в тетрадката-речник и я преведете.
2. Прочетете разяснението за показателните местоимения на стр. 21
3. Направете упр. 2 на същата страница.

Това е за днес.
Който желае, може да дойде за консултация днес от 18 ч., в каб. 175.

Деветата справка за автор ще получите най-късно утре, заедно със следващата допълнителна лекция по литература.

Поздрави и приятни събота-неделя,

Н.Г.

*

13.

18 ноември, сряда

Здравейте, колеги,

Днес ще е тринадесетото ни занимание по старогръцки език, в което ще преминем към 12-ти урок (стр. 22-23).

Първо направете преговор по реда, който ви изпратих на 11-ти ноември, като прибавите и ученото в уроци 10-11.

За 12 урок:
1. Прочетете адаптирания текст от Ксенофонтовия „Анабазиз“, запишете непознатите думи и го преведете.
2. Прочетете въведението към първо или „а-“ склонение (стр. 22). Научете окончанията по примерите на χώρα и ἀλήθεια.
3. Направете упражнения 1 и 2 на стр. 23. Първото писмено, второто – устно.
4. Вижте дали сте записали в тетрадката-речник думите, споменати в края на стр. 23; и си припомнете какво означават.

Това е за днес.
Изпращам ви деветата справка за автор – „Дионисий Ареопагит“

Днес или утре до обяд се надявам да изпратя и лекцията по литература.
Който желае, може да дойде на консултация в петък, от 18.30 в каб. 175.

Поздрави,

Н.Г.

*

14.

20 ноември, петък

Здравейте, колеги

Днес е четиринадесетото ни занимание по старогръцки език, при което ще преминем към урок № 13 (стр. 24-25).

Преди това направете преговор според реда, който ви изпратих на 11-ти ноември, сряда:
1. Азбука
2. Глагол
3. Съществително:
4. Думи
5. Превод на изречения

Към това прибавете ученото в уроци 10-12:
1. Императив на глаголите в дейсвителен залог, сегашно време по примера на βούλομαι (стр. 19).
2. Падежни окончания на съществителните по „а-“ (първо) склонение по примерите на χώρα и ἀλήθεια (стр. 22).
3. Припомняне на новите думи и превод на изреченията в основния текст и упражненията на тези три урока.

За тринадесети урок:
1. Прочетете продължението на адаптирания текст от „Анабазис“ (стр. 24) и си запишете новите думи.
2. Научете падежните окончания на съществителните и прилагателните имена от първо склонение, завършващи на „ета“, по примерите на τύχη и καλή.
3. Направете упражнения 1 и 2 на стр. 24-25.

Изпращам ви и десетата справка за старогръцки автор – Ликофрон (III в. пр. Хр.)

За днешното занимание по литература:
Надявам се най-късно до утре на обяд да ви изпратя петъчната лекция.
Благодаря на тези от вас, които ми изпратиха резюмето на втората част на „Одисея“. От днес може да започнете с конспекта на Хезиодовата „Теогония“, към която ви изпращам връзка:

https://drive.google.com/file/d/0B9de7FkFZsJhM1VUWmxRbHp2RUE/view?usp=sharing

Поздрави и лека работа,

Н.Г.

*

25 ноември, сряда

Здравейте, колеги,

Днес е празникът на св. Климент Охридски. Денят е неучебен, затова няма да имаме занятия.

Желая ви приятна почивка и всичко най хубаво.

До петък,

Н.Г.

*

Втора част, уроци 15-28

15.

27 ноември, петък

Здравейте, колеги,

Днес сме в края на осмата седмица от нашите занимания по старогръцки език. Както и преди 4 седмици (на 30-ти октомври), така и сега, занятието (петнадесето поред) ще бъде използвано за преговор.

Стигнали сме до стр. 24-25 на учебника, където са текстовете, новият материал и упражненията на 13-ти урок.
Преговорете всичко изучено досега по обичайния ред:
1. Азбука
2. Глагол (спомагателен в сегашно и минало несвършено, окончания на глаголите по първо спрежение в активен и медиален залог в индикатив и императив)
3. Склонение на имената (съществителни и прилагателни, определителен член)
4. Думи според тетрадката-речник
5. Превод на изреченията (от уроци 10-13 – „Аристотел“, „Лошият приятел“, „Анабасис“, ч. 1 и 2)

Това е за днес.
Изпращам ви единадесетата справка за старогръцки автор – Калимах (III в. пр. Хр.), александрийски учен и поет.
Днес или утре до обяд ще получите петъчната лекция по литература, заедно със задача за упражнение.

Поздрави и приятна почивка в събота-неделя,

Н. Гочев

*

16.

2 декември, сряда

Здравейте, колеги

Днес преминаваме към шестнадесетото ни занимание по старогръцки език. Тъй като предишния път се занимавахме изцяло с преговор, днес можем да преминем направо към новия материал.

Той се намира в урок 14 (стр. 25-26).

Най-напред,

1. Прочетете изреченията от текста, озаглавен Περὶ τῶν Ἀθηνῶν („За [град] Атина“). Извадете новите думи, запишете ги в тетрадката-речник и преведете изреченията на български (най-добре писмено).
2. Научете падежните окончания за съществителните имена от трето подразделение на първо („а-“) склонение, завършващи на „алфа“ – по примера на γλῶττα. Обърнете внимание, че скланянето им се отличава от това на първо подразделение (като χώρα, ἀλήθεια) единствено в родителен и дателен падеж ед. ч., където вместо „алфа“ се явява „ета“.
3. Прочетете изложението, отнасящо се до прилагателните с две форми (като ἄδικος, ἥσυχος) (т. 3 на стр. 26).
4. Направете упр. 1 на стр. 26.

Това е за днес.
Изпращам ви 12-тата справка за автор (Поликарп от Смирна, I-II в. сл. Хр.)
Днес или утре до обяд ще получите лекцията по литература.

Поздрави и лека работа,

Н.Г.

*

17.

4 декември, петък

Здравейте, колеги,

Днес преминаваме към седемнадесетото ни занимание по старогръцки език. Новият материал се намира на стр. 26-28 от учебника, урок 15.

Най-напред направете преговор. Тъй като вече сме напреднали, не е необходимо да се връщаме към началните уроци. Затова преговорът ни ще започне от десети урок (стр. 19) насам.

Припомнете си:
1. Глагола
Императив за 2 и 3 л. ед. и мн. ч. в медиален залог, и инфинитив по примера на βούλομαι (урок 10).
2. Имената
Падежни окончания на имената по първо „а“ склонение по примерите на χώρα, ἀλήθεια, τύχη и γλῶττα.
3. Думите
Всички записани в тетрадката-речник думи от текстовете в уроци 10-14.
4. Преведете си текстовете, поставени в началото на уроците („Аристотел“, „Лошият приятел“, „Анабазис“ 1-2, „За Атина“).

За новия, петнадесети урок:
1. Прочетете текста „Ἡ τῶν Περσῶν ἀρχή“ („Държавата [империята] на персите“) (стр. 26-27). Запишете новите думи и го преведете.
2. Научете падежните окончания на онези съществителни по първо склонение, които са от м.р. и завършват на „сигма“ – по примерите на νεανίας и στρατιώτης (стр. 27). Прочетете разяснението към тях и обърнете внимание на разликата им спрямо съществителните в ж.р. в същото склонение, завършващи на „алфа“ и „ета“.
3. Направете упражнения 1 и 2 на стр. 27.

Това е за днес.
Надявам се да ви изпратя скоро следващата справка за автор и днешната лекция по литература.
Като упражнение може да прочетете фрагментите на Сафо (в преводи на К. Христов, Ал. Балабанов, Г. Батаклиев, Б. Георгиев, Я. Букова):

https://drive.google.com/file/d/0B9de7FkFZsJhbURTaW9oVjlBUk0/view?usp=sharing

https://drive.google.com/file/d/0B9de7FkFZsJhYkFhNjVidmVMLVU/view?usp=sharing

https://drive.google.com/file/d/0B9de7FkFZsJhWlpVeTdzN0ZMWm8/view?usp=sharin

Опитайте да напишете накратко (на половин страница) дали според вас тези произведения могат да бъдат наричани лирически.
Ако да, защо?

Поздрави и успешна работа,

Н.Г.

*

18.

9 декември, сряда

Здравейте, колеги,

Изпращам ви препоръки за осемнадесетото ни занимание по старогръцки език.

Най-напред направете преговор на изученото в уроци 10-15 (стр. 19-28).
1. Глагол: окончания за императив и инфинитив в медиален залог по примера на βούλομαι (урок 10, стр. 19).
2. Склонение на имената:
– падежни окончания по първо („а-“) склонение по примера на χώρα, ἀλήθεια, τύχη, καλή, γλῶττα (уроци 12-14, стр. 22-25).
– падежни окончания за съществителни от м.р. по същото склонение по примера на νεανίας и στρατιώτης (урок 15, стр. 27).
3. Думи: припомнете си всички нови думи, записани в тетрадката-речник от текстовете в уроци 10-15.
4. Превод: преведете текстовете от началото на уроци 14 и 15 („За Атина“ и „Държавата на персите“, стр. 25-26)

По новия материал (урок 16, стр. 28-29):
1. Прочетете разясненията относно имената (съществителни и прилагателни) от изучаваните досега първо и второ склонение (стр. 28).
2. Прочетете разяснението относно случаите, в които прилагателни и наречия се членуват и се превеждат като съществителни (т. 5, стр. 29). Това явление се нарича „субстантивиране“.
3. Думи и превод:
– прочетете текста в началото на урока, озаглавен Ἴστρος („Дунав“), запишете непознатите думи и го преведете.
– направете упр. 1 на стр. 29.

Това е за днес.
Изпращам ви 13-тата справка за автор – Юстин Философ (II в. сл. Хр.)

Поздрави и лека работа,

Н.Г.

*

19.

11 декември, четвъртък

Здравейте, колеги,

Изпращам ви препоръки за деветнадесетото занимание по старогръцки език.

Първо нека да направим преговор на материала от уроци 11-16 (стр. 20-29):
1. Прочетете и преведете текстовете в началото на уроците, като си припомняте новите думи, които се срещат в тях.
2. Припомнете си окончанията на имената по първо („а-“) склонение
– от ж.р., по примерите на χώρα, ἀλήθεια, τύχη, καλή, γλῶττα (уроци 12-14, стр. 22-25)
– от м.р., по примерите на νεανίας и στρατιώτης (урок 15, стр. 27)
3. Прочетете и преведете отново текстовете от упр. 2 на стр. 23 и упр. 1 на стр. 29.
4. Прегледайте тетрадката-речник и вижте дали не сте записали някои от думите повече от веднъж.

Сега да преминем към урок 17 („Ксеркс и гърците“ , стр. 29-31).
Главното в него е уводът към образуването на историческите времена (имперфект, аорист, плусквамперфект). Вижте разяснението на стр. 30.
1. Обърнете внимание, че тези времена се образуват чрез нарастване: било сричково (примерно – прибавяне на „ε“ в началото), било „временно“, чрез удължаване на началната гласна (примерно – „η“ вместо „ε“, „ω“ вместо „ο“).
Прочетете и научете наизуст всичките 9 примера за удължаване, изброени на стр. 30, заедно със значенията на глаголите.
2. Научете окончанията за имперфект (минало несвършено време) по примера на τάττω.
3. Прочетете и преведете изреченията в упр. 2 на стр. 31, като си запишете непознатите думи в тетрадката-речник.

Това е за днес,
Изпращам ви 14-тата справка за автор – Арат от Соли, III в. пр. Хр.

Поздрави и лека работа,

Н.Г.

*

20.

16 декември, сряда

Здравейте, колеги,

Днес преминаваме към двадесетото ни занимание по старогръцки език. Новото ще бъде, че ще получите преводи на началните текстове от уроци 6-8, които ще ви помогнат при преговора.

И така,
А. Превод и думи
Прочетете отново текстовете от уроци 6-8 (стр. 13,15,16), преведете ги и след това сравнете вашия превод с този:
Урок 6:
„Синовете на търговеца
Синовете на търговеца плават през морето. Търговецът смята, че опасностите за тях не са малко. Но синовете избягват опасностите и сега се завръщат у дома. Затова търговецът принася жертва на бога на морето.“
Урок 7:
„Кон и магаре
Един човек има кон и магаре. Вървят по пътя и магарето трябва да носи товара, а конят се движи свободен от товар. Не след дълго [скоро] чувалите дотежават на [притискат] гърба на магарето. Тогава магарето моли коня: „Приятелю, помогни ми за [облекчи ме от] товара. Ако не, умирам“.“
Урок 8:
„Кон и магаре (продължение)
Тогава магарето моли коня: „Приятелю, помогни ми за [облекчи ме от] товара. Ако не, умирам“. Но конят не иска да помогне на магарето; не обръща внимание на думите на другаря си. След малко магарето пада [рухва] и човекът натоварва върху коня и товара, и кожата на магарето.
Здравейте, приятели. Какво мислите, че Езоп показва с баснята?
– Че конят е неразумен.“

След като завършите със сравнението на превода, вижте кои от думите сте забравили и си припомнете значенията им.

Б. Граматика
1. Направете преговор окончанията на имената по първо („а-“) склонение от уроци 12-15 (стр. 22-27)
– от ж.р., – χώρα, ἀλήθεια, τύχη, καλή, γλῶττα
– от м.р., – νεανίας и στρατιώτης
2. Припомнете си наученото за удължаването (аугмента) при историческите имена.
3. Преговорете окончанията за имперфект (който има само изявително наклонение) в действителен залог (индикатив) по примера на τάττω.

По новия материал:
1. Прочетете текста в началото на 18-ти урок („Крез и Кир“), извадете непознатите думи и го преведете.
2. Научете медиално-пасивното спрежение в имперфект по примера на τάττω.
3. Прочетете разясненията относно аугмента в т. 2 на стр. 32.
4. Направете упражнение 1 на същата страница.

Това е за днес.
Изпращам ви 15-та справка за автор – Иреней Лионски (II в. сл. Хр.)

Поздрави,

Н.Г.

*

21.

18 декември, петък

Здравейте, колеги,

Днес ще бъде двадесет и първото ни занимание по старогръцки език.
Както обикновено, започваме с преговор.
А. Превод и думи
1. Да си припомним основните (начални) текстове от уроци 9 и 10. Прочетете ги отново, припомнете си думите, преведете и направете сравнение с превода, който ви изпращам.
Урок 9:
„Сърна и лоза
Една сърна бяга от ловци и се скрива под лоза. Там започва да яде от листата на лозата. Листата се разклащат и ловците чуват и се връщат. Понеже смятат, че животното се крие под лозата, хвърлят копията си и раняват сърната. Преди смъртта си сърната казва: „Справедливо понасям това, защото не бива да се вреди на благодетеля.“
Баснята казва, че неправдата спрямо благодетеля се наказва.“
Урок 10:
„[Аристотел]
Аристотел казва, че благодарността остарява бързо. Същият философ нарича човека „обществено живо същество“. Самият Аристотел пише много книги, изследва естествените и отвъдестествените неща [физиката и метафизиката]. Много хора искат да четат неговите книги. Прочети „За живите същества“.
Полезна ли е метафизиката?
Нужно е да се трудим непрестанно.
Трябва първо да се мисли, а после да се действа.“
2. Припомнете си значенията на всички думи, записани досега в тетрадката-речник.

Б. Граматика
1. Направете преговор на склонението на имената от уроци 13-15 по примерите на τύχη, καλή, γλῶττα, νεανίας и στρατιώτης (стр. 24-27)
2. Прочетете разясненията за първо и второ склонение, както и за субстантивирането на прилагателните на стр. 27-28 (урок 16).
3. Припомнете си окончанията за имперфекта на глаголите (минало несвършено време) и образуването му чрез нарастване (аугмент), както са изложени на стр. 30 (урок 17)
4. Преговорете си окончанията/завършеците за имперфект в медиално-пасивен залог по примера на τάττω (урок 18, стр. 32)
5. Спрегнете в имперфект глаголите, посочени в упр. 1 на стр. 32.

Нов материал:
1. Прочетете текста в началото на 19-ти урок („Изкачването (Анабазисът) на Кир“) (стр. 33). Запишете си непознатите думи в тетрадката-речник и го преведете.
2. Прочетете разясненията относно сегашното и миналото несвършено време на глаголите на стр. 33.
3. Научете числителните от 1 до 10 (стр. 33-34). Обърнете внимание, че числителните за 1, 3 и 4 се различават по род.
4. Преведете изреченията от упр. 2 (стр. 34).

Изпращам ви и 16-тата справка за автор – Теокрит (III в. пр. Хр.)
Това е за днес,

Н.Г.

*

22.

23 декември,сряда

Здравейте, колеги,

Днес преминаваме към 22-то ни занимание за семестъра. Ето какво трябва да направим за преговор.
А. Превод и думи
Ето превода на началните текстове в уроци 11 и 12 (стр. 20-22). Преди да го прочетете, преведете самостоятелно текстовете. После сравнете вашия превод с този, който ви изпращам.
Урок 11:
„Лошият приятел
Двама приятели вървят по един и същ път. След като срещу тях се появява мечка, единият се изкачва на дърво и се крие там, а другият пада на пътя и се преструва на мъртъв. Когато мечката идва и го подушва, той задържа дъха си: защото казват, че животното не яде мъртъвци. След като мечката се отдалечава, приятелят слиза от дървото:
– Какво ти казва звярът?
Другият казва:
– Занапред избягвай такива приятели, които не остават верни при опасности.“
Урок 12:
„Анабазис (Изкачване)
След това пристигат при река Запата. И там остават три дни; през тях имаше подозрения, но не се забелязва никакво съзаклятие (заговор, лошо намерение). Клеарх мисли да се срещне с Тисаферн, и ако може да прекрати подозренията, преди от тях да стане война.“

Б. Граматика (уроци 14-18)
1. Припомнете си завършеците на падежите при първо склонение по примерите на γλῶττα, νεανίας и στρατιώτης (стр. 25-27)
2. Прочетете отново разясненията за второ и първо склонение на имената на стр. 28; също и за субстантивирането на прилагателните на стр. 29.
3. Преговорете начина за нарастване на глаголите (аугмент) при образуване на минало несвършено време (стр. 30).
4. Спрегнете глагола τάττω в минало несвършено време, активен и медиално-пасивен залог.
5. Прочетете отново правилото за нарастване на глаголите с представка (стр. 32)

Нов материал (урок 20):
1. Прочетете текста на стр. 34, запишете си непознатите думи и го преведете.
2. Прочетете представянето на трето склонение на имената (стр. 35). Научете падежните завършеци, като си послужите с примерите на κόραξ и φλέψ.
3. Направете упр. 2 на стр. 36.

Изпращам ви 17-та справка за автор – Климент Александрийски, II в. сл. Хр.

Пожелавам ви щастливи Рождественски празниции весело посрещане на Новата година!

Н.Г.

*

2021

23.

6 януари, сряда

Здравейте, колеги,

Честита Нова година!

Днес ще бъде двадесет и третото ни занимание по старогръцки език. Както и преди, първо ще се върнем към превода и граматиката в предишните уроци, а после ще се заемем с новия материал.

А. Превод и думи
Прегледайте началните текстове на уроци 13 и 14. Припомнете си думите и ги преведете. След това сравнете вашия превод с този, който ви изпращам:
Урок 13:
„Анабазис/Изкачване [Продължение]
След като се зазорява [настъпва денят] потеглят, имайки слънцето от дясната си страна; и смятат да пристигнат на свечеряване [със залязващото слънце] при някои села на вавилонската земя – и не се измамват за това. Но привечер вече им изглежда, че идват врагове.“
Урок 14:
„За Атина
Атика е област от [място в] Гърция. Към юг, на крайбрежието на Атика, недалеч от морето, беше Атина. Атина е прославена с [има слава от] науките и изкуствата. Красиви бяха агората, портите и крепостите на Атина. Народното събрание заседава [става, провежда се] на агората. Шарената [Пойкиле] стоа беше на голяма почит: защото в нея имаше картини. Атика отхранва [отглежда] маслини: маслините бяха дар от богинята на Атина. Богинята има дом в крепостта [на акропола]. В крепостта имаше маслинено дърво, извор и олтари.“

Б. Граматика (уроци 15-19)
1. Преговорете падежните завършеците на съществителните от първо склонение м.р. по примерите на νεανίας и στρατιώτης (стр. 27).
2. Също разясненията за имената по второ и първо склонение и субстантивирането на прилагателните (стр. 28-29).
3. Образуването на имперфект чрез нарастване (стр. 30) и спрежението в активен и медиално-пасивен залог (стр. 30-32) по примера на τάττω.
4. Разясненията за сегашно и минало несвършено време/имперфект (стр. 33) и числителните от 1 до 10 (стр. 33-34).

По новия материал (урок 21):
1. Прочетете текста на стр. 36, запишете непознатите думи и го преведете.
2. Прочетете разясненията за съществителните от ж.р. и ср.р. по трето склонение и запомнете скланянето на дадените примери ἐλπίς и μάθημα (стр. 37).

Това е за днес.
Изпращам ви справка №18 – Менандър (IV-III в. пр. Хр.)

Поздрави и щастлива 2021!

Н.Г.

*

24.

8 януари, петък

Здравейте, колеги,

Изпращам ви препоръките за днешното (24-то) занимание по старогръцки език.
Преговорът ще бъде по текстовете от уроци 15-16 и граматиката от 16-20; а новият материал – от урок 22.

А. Превод и думи:
Сравнете преводите ви на текстовете от стр. 28 и 29 с тези, които ви изпращам:
Урок 15:
„Държавата [империята] на персите
Тогава Гавлит – млад човек, верен на Кир – казва: „А впрочем Кире, някои казват, че сега обещаваш много неща, тъй като си в такова положение.“
А пък Кир казва следното:
„Но бащината ни държава, войници [се простира] на юг дотам, докъдето хората вече не могат да живеят поради горещина; а на север – докъдето [не могат да живеят] поради студ. А по средата сатрапи [управляващи] на всичко са приятелите на моя брат.“
Урок 16:
„Истър [Дунав]
След битката Александър достига река Истър. Тази река е най-голямата от тези из Европа, преминава през много земи и разделя войнствени хора. Изворите на Истър изтичат от [земята] на келтите. След това реката тече през страната на савроматите, през гетите, които обезсмъртяват, през скитите и [стига] до Евксинския понт, в който се влива чрез пет устия.“

Б. Граматика (урок 16-20):
1. Прочетете отново разясненията за имената от второ и първо склонение, и за субстантивирането на прилагателните на стр. 28-29.
2. Припомнете си образуването на имперфект чрез аугмент и завършеците за същото време в активен и медиално-пасивен залог (стр. 30, 32).
3. Прочетете разяснението за изразяване на притежание на стр. 30-31.
4. Припомнете си казаното относно презенс и имперфект на стр. 33 и преговорете числителните от 1 до 10 на стр. 33-34.
5. Припомнете си въведението в трето склонение на стр. 35 и падежните окончания за склонението според примерите на κόραξ и φλέψ.

По новия материал (урок 22):
1. Прочетете текста на стр. 37 (Περὶ τῆς Ροδώπιδος), запишете непознатите думи и го преведете.
2. Научете склонението на относителното местоимение ὅς ἥ ὅ (който, която, което) за ед.ч. и мн.ч.
3. Направете упр. 2 на стр. 38.

Това е за днес,

Поздрави и приятна почивка,

Н.Г.

*

25.

13 януари, сряда

Здравейте, колеги,

Изпращам ви задачите за двадесет и петото занимание по старогръцки език. Ето какво трябва да се направи за преговор:

А. Превод и думи:
Припомнете си превода на текстовете от началото на уроци 17 и 18 (стр. 29 и 31) и го сравнете с този, който ви изпращам.
Урок 17:
„Ксеркс и гърците
След битката при Термопилите неколцина [малко на брой] дезертьори от Аркадия пристигнаха в лагера на персите. Персите ги попитаха:
– Какво правите след поражението при Термопилите?
Те отговориха:
– Провеждаме Олимпийските игри, както [правеха] нашите предци, и се състезаваме.
И след като някой друг попита за каква награда се състезават, аркадците казаха:
– За венец от маслина.
А Ксеркс се учуди, че наградата е венец, а не злато или сребро, и каза:
– Е, Мардоние! Срещу какви врагове ти поиска да поведеш персите? Аз мислех, че съм тръгнал на война срещу лоши и страхливи, а сега [се оказва, че] те се състезават не за пари, а за свобода и добродетел.“
Урок 18:
„Крез и Кир
Крез, след като се възцари над лидийците, тръгна на война срещу персите. Първо премина реката и опустоши страната, а след това строи войската за битка.
И Кир събра камилите, и заповяда на войниците да се качат на тях и да ги подкарат срещу конницата на Кир. Пехотинците се строиха след камилите, а конницата – след пехотинците. Защото конете не можеха до понасят нито вида, нито миризмата на камилите. Тогава камилите силно изплашиха (създадоха голям страх сред) конете, и войниците на Крез се принудиха да побягнат.“

Прегледайте думите до 18-ти урок, записани в тетрадка речник, отбележете кои сте забравили и ги преговорете отделно.

Б. Граматика:
1. Преговорете образуването на имперфект чрез нарастване и завършеците на глагола за трите лица ед.ч. и мн.ч. в активен и медиално-пасивен залог по примера на τάττω (урок 17-18, стр. 30-32).
2. Прочетете отново разясненията за презенс и имперфект в урок 19, стр. 33.
3. Припомнете си числителните бройни от 1 до 10, на стр. 34.
4. Припомнете си падежните завършеци по трето склонение отделно и според примерите на κόραξ и φλέψ (урок 20, стр. 35).
5. Припомнете си склонението на съществителни от ж.р. и ср.р. по примерите на ἐλπίς и μάθημα (урок 21, стр. 37).

По новия материал:
1. Прочетете текста в началото на урок 23 („Крез и оракулът“), запишете непознатите думи и го преведете.
2. Прочетете въведението в „бъдеще време“ (футур) на стр. 39.
3. Научете формите за бъдеше време в активен и медиален залог на индикатив.
4. Направете упр. 3 на стр. 40.

Това е за днес,

Поздрави,

Н.Г.

*

26.

15 януари, петък

Здравейте, колеги,

Това е двадесет и шестото ни занимание по старогръцки език. В него преговорът ще бъде по уроци 19-20 (превод) и 18-21 (граматика). След това ще преминем към новия, 24-ти урок (Ἀπόφθεγμα – изказване/сентенция).

А. Превод и думи:
Преведете си текстовете от стр. 33 и 34 и ги сравнете с превода, който ви изпращам:
Урок 19:
„Анабазисът [Изкачването] на Кир
Оттам Кир изминава през Сирия девет прехода от петдесет парасанги; и пристига на река Аракс. Там имаше много села, пълни с храна и вино; там остана три дни и се снабди с припаси.
Оттам измина през Арабия пет пустинни [из пустинята] прехода; на това място земята беше равна [равнина, поле] като море, и нямаше нито едно дърво, но всякакви животни: много диви магарета, много щрауси. Войниците ловуваха за тези животни.“
Урок 20:
„Араби
Номадите [чергари, скитници] араби наричаха родина необитаeмата земя и живееха под открито небе. Отглеждаха камили, овце и кози. Ядяха плодовете на палмите, див мед и месото на овцете. Пиеха млякото на козите и изработваха дрехите и шатрите [си] от камилска козина. Конете при арабите се ценяха много. Арабите разделяха времето не по дни, а по нощи.“

Б. Граматика:
1. Прочетете отново пояснението за нарастването на глаголите при имперфект и си припомнете медиално-пасивните форми за същото време по примера на τάττω (стр. 32).
2. Направете устно упр. 1 на стр. 32.
3. Припомнете си казаното за времената, наклоненията и залозите на глагола на стр. 33.
4. Припомнете си казаното за основите на имената по първо, второ и трето склонение; и на какви групи и подгрупи се дели трето склонение (стр. 35).
5. Кажете (наизуст) падежните форми за ед.ч. и мн.ч. на съществителните κόραξ и φλέψ.
6. Прочетете казаното за имената с основи на дентал (τ, δ, θ) и склонете съществителните ἐλπίς и μάθημα (стр. 36-37).

По новия урок:
1. Прочетете текста на стр. 40, запишете непознатите думи и го преведете.
2. Научете формите на глагола за бъдеще време в пасивен залог по примера на λύω.
3. Научете склонението на личното местоимение за първо и второ лице (ἐγώ, σύ) за ед.ч. и мн.ч.
4. Направете упражнения 1, 2 и 4 на стр. 41.

Това е за днес,

Поздрави,

Н.Г.

27.

20 януари, сряда

Здравейте, колеги,

Предстоят последните ни две занимания за семестъра. И двете ще бъдат само за преговор. Ето какво трябва да направим днес:

А. Превод и думи (уроци 21-22 на стр. 36-37). Преведете самостоятелно текстовете и сравнете с изпратените преводи:
Урок 21:
„Образованието [обучението]
Децата [момчетата] на атиняните придобиваха добро образование [се обучаваха добре]; защото надеждата на Гърция беше в децата. Учителите ги учеха на четмо и писмо [на писменост]; а децата четяха произведенията на добрите поети и от тях се изискваше [бяха принуждавани, караха ги] да ги учат наизуст. След това момчето биваше изпращано в гимназиона; и там тялото му се упражняваше добре. В гимназиона те се състезаваха по сръчност и бързина в бягане. Децата трябва да се обучават добре; и [нали] философът Платон правилно казваше, че образованието е второ слънце за човеците.
Нали има пословица: „Благоволението ражда благоволение, а враждата – вражда“; и „„Мисълта на мъдрите [мъдрото решение] се ражда през нощите…“
Урок 22:
„За Родопис
Когато Псаметих царувал в Египет, имало една девойка на име Родопис, която се отличавала с красотата си между другите жени. Когато веднъж се къпела, един орел грабнал сандала ѝ. Отнесъл го в Мемфис, където Псаметих тъкмо съдийствал [провеждал съдебно дело]; и го хвърлил скута му. А той се удивил на красивата форма на сандала и на извършеното от орела. Веднага разгласил из цялата страна за [да се издири] жената, на която бил сандалът. И когато Родопис била доведена, той така се удивил на красотата ѝ, че пожелал да я вземе за жена.“

Б. Граматика (уроци 19-22 на стр. 33-38)
1. Прочетете отново разясненията за сегашно и за минало несвършено време на стр. 33.
2. Преговорете числителните бройни от 1 до 10 (стр. 33-34)
3. Направете упр. 2 на стр. 34 и стр. 36.
4. Припомнете си казаното за трето склонение, неговите основи и окончания, както и падежните форми на съществителните κόραξ и φλέψ (стр. 35).
5. Прочетете написаното за имената от трето склонение с основа на дентал, и си припомнете падежните завършеци по примерите на ἐλπίς и μάθημα (стр. 36-37).
6. Припомнете си склонението на относителното местоимение ὅς ἥ ὅ (който, която, което).

28.

22 януари, петък

А. Превод и думи (уроци 23-24 на стр. 39-40). Преведете самостоятелно текстовете и сравнете с изпратените преводи:
Урок 23:
„Крез, тиранинът на лидийците, казваше на своята свита [на тези около него]: „Кир, господарят на персите, подготвя нападение [замисля нещо лошо] против моята държава; затова, ако богът в Делфи ни посъветва да воюваме, ще тръгнем на война против него.“ И изпрати вестители в Делфи, които да получат предсказание [да се допитат до прорицалището] за похода. Крез запита бога: „Ще унищожа ли държавата на персите?“ А богът отвърна: „Ако тръгнеш на война срещу персите, ще унищожиш една голяма държава.“ И Крез се надяваше да унищожи държавата на Кир.“
Урок 24:
„Изречение [изказване/сентенция]
Един спартанец, запитан веднъж какво някой чужденец може да научи от необразованите спартанци, казал: „Чужденците ще се научат да говорят кратко.“
– Ще се научите ли и вие да говорите кратко и точно?
– Да. Надяваме се да получим добро образование от добри преподаватели.“

Б. Граматика (уроци 20-24 на стр. 34-42)
1. Припомнете си отново въведението в трето склонение и падежните му окончания по примерите на κόραξ и φλέψ (стр. 35).
2. Прочетете следващата част от въведението в трето склонение, където се представят съществителните с основа на дентал (обикновено от ж.р.). Склонете наизуст ἐλπίς и μάθημα (стр. 36-37).
3. Склонете наизуст местоимението „който, която, което“.
4. Припомнете си въведението в бъдещето време на глаголите и завършеците за активен и медиален залог по примера на παιδεύω (стр. 39).
5. Направете упр. 2 и 3 на стр. 40 и упр. 4 на стр. 42.
6. Припомнете си спрежението на глагола в пасив на бъдеще време по примера на λύω.
7. Кажете наизуст склонението на личното местоимение (аз, ти) в ед.ч. и мн.ч.

Това беше нашето въведение в старогръцкия език в 28 урока въз основа на учебника на Б. Богданов и Р. Стефанов (1982) (https://drive.google.com/file/d/0B9de7FkFZsJhTzBic0REMHl4dWM/view?usp=sharing)

Пожелаваме ви здраве, а също и успехи в бъдещите ви занимания с класическите езици и с науките за човека.

Н. Гочев

2 февруари 2021, Сретение Господне

*

286

СтЛ корица 2

Старогръцката литература. Диалог

[2 май 2019, конференция на ФСлФ]

Университетски учебник по литература
във формата на диалог

Предисторията на написването му

От учебник по старогръцка литература за университетите у нас отдавна имаше нужда.

Може да се забележи, че такива книги – имам предвид тези, които се приемат като основни помагала – се появяват веднъж на 50 години. Първият учебник, написан от професионален античник, е този на Ал. Балабанов от 1914 г., който след това е преиздаван два пъти (1917, 1931). Включва и римската литература (както се вижда и от заглавието му – „Класическа литература“), а старогръцката част е 120 стр. [(160 в третото издание)]. Така че той е сравнително малък и е добър за гимназиите, но не е достатъчен за студентите, а още по-малко за хора, които биха искали да разполагат с едно подробно изложение по тази тема.

Следващият е преводен – това е този на съветския учен Йосиф Тронски. Писан е в годините на ВСВ, и е преведен от Георги Михаилов през 1965. Той е университетски; нарича се „История на античната литература“ и гръцката му част е към 300 стр. Библиографията съдържа преводи на авторите на руски и български, и някои по-важни обзори на литературата (8 за гръцката литература).
Издавани са и други преводни учебници – тези на Кохан (1947, а и преди това) и на Радциг (1969) – но те и двата стигат до края на V в. пр. Хр., и включват само поезията. При Тронски обаче я има прозата, а също и елинизмът, и след това едно кратко представяне на Римската епоха, което завършва с Лукиан и романа. Така че неговият учебник е най-пълен, и затова дълго време беше основно помагало.

Заслужава да се спомене и книгата на Конст. Величков „Гръцка литература“, издадена през 1914 г. [след смъртта на автора (1907)] в пълното събрание на съчиненията му, под редакцията на Ив. Вазов. Тя е писана по времето на учителстването му в Солун в началото на 90-те години на XIX в. Като първи опит е добра, но е писана въз основа на други учебници (а не въз основа на самите автори), както и самият Величков отбелязва в едно свое писмо от същото време.

Потребност от замяна на книгата на Тронски се почувства още в началото на 1990-те, тъй като тя беше писана от марксистка гледна точка и смяната на идеологическата обстановка веднага ѝ придаде архаичен вид.
В нашата специалност стана дума за това, и проф. Богданов предложи на двамата си асистенти, единият от които бях аз, да се заемем с изработката на нов и голям (което значи стандартен и академичен) учебник по предмета. Но той не само, че не беше написан, но дори не беше и започнат. Може би всеки от нас е бил натоварен с други, по-специализирани или просто странични занимания; а от друга страна, наистина е трудно да се напише такава книга, тъй като материалът, който трябва да се познава, е огромен, а изследванията са необозрими. Самият жанр – „История на старогръцката литература [от Омир до края на класическата епоха, или до края на античността или дори до по-късно]“ – е поне на 200 години.
И така, 22 години по-късно, в края на 2017, внезапно се замислих за формата на този учебник (а че един ден той трябваше да се напише, знаех). Тогава ми се стори, че чрез него би могло да се разкаже как е най-добре да протичат учебните занятия по предмета. Защото с годините бях стигнал до един начин на преподаване, който се различава от този на предшествениците ми: със сигурност е различен от подхода на проф. Богданов, а предполагам, и на по-ранните колеги.

Диалогът и неговите части

Участниците (или героите) в диалога знаят за тази литература повече, отколкото това е вероятно да се случи в университетското всекидневие. Те са 12 души – пет мъже и седем жени на различна възраст (20-28, 31, 44, 53). Още от първата страница се забелязва, че имената им са древни: някои са гръцки, други – латински, а трети – тракийски и дори персийски.
Разговорът трябва да продължи 24 „дни“. В крайният текст обаче, който предстои да излезе, дните са 16. Причината е, че все пак не успях да напиша книгата до края, който трябваше да бъде поне краят на античността; а стигнах само до началото на християнската ера, значи до края на т.нар. елинизъм.

Освен 16-те „дни“, диалогът има и други части. На първо място – „епизодите“. Те са осем, значи епизодът е по-голяма част от „деня“. Могат да бъдат за литературен вид или епоха, и са съответно „епос“, „лирика“, „трагедия“, „комедия“, „историография“, „реторика“, „философия“ (всичко от полисната епоха), и накрая – „елинизъм“.
Както някой би предположил, между епизодите има части, наречени „стазими“. Стазимите се отличават с това, че не са за жанрове, а и темите им излизат от „основния курс“, който се образува от епизодите. Те също съответстват на някои действителни курсове, а именно: „Интелектуалците през античността“, „Античността в художествената литература“ и „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Има и един четвърти, който не е литературен и дори не е за текстове, поради което е включен в друга поредица части, наречени „парабази“.
Парабазата е термин от комедията. Това е, когато хорът говори не като тази група комедийни персонажи, която участва в действието, а от името на автора. В книгата парабазите имат аналогична задача: те не са самия материал, а се отнасят до процеса на работата, примерно колко ще продължат занятията, какво и кога ще се обсъжда и прочее. Освен това представят и един вид академична почивка, когато участниците напускат аудиторията и отиват другаде, където говорят не само за литература, а и за други неща. Та разговорът за онзи курс (който се нарича „История и култура на островите в източното Средиземноморие“), се случва в една от „извънаудиторните“ парабази.
Не е отмината и частта „парод“, която в драмите обозначава появата на хора. Това е началото на разговора, когато се обсъждат свидетелствата за легендарните предомирови певци (като Орфей), и изобщо книги, за които е мислено, че са много древни, като херметическите текстове. Този материал обикновено се отминава в модерните истории на литературата – имам предвид тези от средата на XIX в. нататък.

Към края на диалога има една част, наречена „комос“. Тя се явява в трагедията и представя тъжни монолози на актьорите и плач на хора във връзка с трагическото събитие – нечия смърт или друго нещастие. Тук тя е включена в епизода „елинизъм“ и съдържа изказвания на участниците по въпроса за елинството, а именно: дали елинството е за предпочитане пред варварството, и съществуват ли изобщо истински елини.
Тъй като половината от действащите лица в диалога, включително и самият водещ, са варвари, те не взимат активно участие в обсъждането, освен с отделни въпроси, а думата е дадена на елините, които от своя страна споделят, че никой от тях не е уверен в своето елинство. Причината е, че думата е двузначна – елин е както онзи, чийто роден език е гръцки, така и онзи, който е приобщен към гръцката култура – според прочутото изказване на Изократ. Но очевидно не е възможно да се измери степента на приобщеност към някоя култура. И дали при това положение думата „елинство“ не означава някаква елитарна общност, чиято цел е властта заради самата себе си, и която като всички такива има склонността да се дели и стеснява дотам, че накрая да стане съмнително дали съществува дори един човек, който да заслужава членството си в нея.
Ето откъс от разговора:

„- А относно варварството – каза Агатон, – това е смешно. Никъде и никога в Гърция не е имало човек, който да може да каже: „Аз съм чистокръвен грък“.
– Много ясно – рече Антистен. – И да е чистокръвен, какво. Елинството е въпрос не на кръв, а на положение. Трябва да си от важен град. И да говориш чист гръцки – ако изобщо някой знае какво е това.
– Но дали все пак някои не са по-близки до елинството? – попита Роксана. – Трябва да има някой, който да е уверен, че е грък. Иначе ще излезе, че това е нещо въображаемо.
– Така е – каза Антоний. – Ако няма елини, с какво се занимава елинистът?
– Не знам кои са тези, които могат да докажат, че са по-близки – каза Агатон. – Ето примерно аз съм атинянин, нали така. Обаче атиняните са пеласги, те най-късно от всички са научили гръцки. Ако изобщо има гърци в Атика и града, те са дошли там впоследствие. Така че колкото по-кореняк атинянин е някой, толкова по-малко е грък.
– А Антистен не е ли грък? – рече Антоний. – Той е автентичен аркадец от Тегея. Какво по-гръцко от това? Херодот казва в VIII книга, че аркадците са коренни пелопонесци.
Всички закимаха одобрително.

Комос

– Какво говорите? – каза Антистен. – Да си аркадец е жалка съдба. Това са най-нецивилизованите, най-провинциалните хора по всеобщо мнение. Аркадецът е нарицателно за необразованост, селения и простащина, той винаги е за посмешище пред останалите гърци. Затова иронично се казва „щастлива Аркадия“, тоест, „оставете ги тия да си пасат овците, какво знаят те за граждански живот, изкуства и прочее“. Аркадия е страна на пастири и козари, най-простите хора. Не се шегувайте, защото ми става тежко.
– Но това, че аркадецът е овчар в повечето случаи, не значи, че не е грък – каза тактично Антоний.
– Именно това значи – отвърна Антистен. – Защото, както казах, елинството е въпрос на статус. А да си аркадец, това е да заемаш най-ниското стъпало в стълбицата на престижа… сред елинските племена. Трябва да си от голям и влиятелен град и да си учен, тоест да минаваш за учен.
– Но трябва да си и по произход елин – рече Антоний. – Тогава може би Аполоний е грък? Той е от Делфи.
– Не, аз в никакъв случай не съм от Делфи – каза Аполоний. – Аз съм от Арахова, което е едно доста забутано планинско селце, и от гледна точка на делфийците е по-добре да не си се раждал никога, отколкото да бъдеш араховец…“

Бележките

Текстът на бележките е равен по обем с този на диалога.
Една част от тях са към „парода“ и се отнасят до легендите за предомировата литература и за самия Омир. Те съдържат преводи на свидетелства, почти всичките нови (непревеждани досега на български). Сред авторите са Алкидамант, Аполоний Родоски, „Пароската хроника“, Диодор Сицилийски, Йосиф Флавий, Плутарх, Атенагор, Тациан Асириец, Климент Александрийски, Псевдохеродот, Евсевий, Темистий, Прокъл, „Сибилинските оракули“, „Суда“, „Палатинската антология“, Евстатий Солунски, Иоан Цец (споменавам само гръкоезичните, но има и латиноезични).
Втората част, която е по-голяма, съдържа конспекти на произведенията, на които трябва да се обърне повече внимание. Това са „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ и „Дела и дни“ на Хезиод, Херодотовата „История“, „Държавата“ и още някои диалози на Платон, първите шест книги на Аристотеловата „Метафизика“ и романът „Етиопска повест“ на Хелиодор.

Ще бъде ли възможно да се учи по такъв учебник.
За ползата от него

Струва си да се обсъди въпросът дали този „учебник“ съответства на названието си, или трябва да се потърси друго – ако се окаже, че студентите не могат да учат по него. Струва ми се, че по него може да се учи, но не така, както по учебниците от монологичен (или справочен) вид. Защото е трудно или дори невъзможно да се извлекат сигурни твърдения от текст, който е оформен като диалог; и то такъв, при който читателят да е оставен сам да преценява стойността на казаното. Ако някой, който е учил по него, се яви на изпит, ще му се налага да казва: „Според мнението на `този герой` това е така…“ Но това винаги ще предизвиква въпроса: „А Вие как мислите?“. Ето защо диалогът е недостатъчен за хора, които искат от прочита на една книга да получат сигурно знание по някакъв въпрос. А те искат това, защото учат не заради знанието, а за да се представят добре – първо пред изпитващия, а после и пред други.

За такъв човек книгата ще е незадоволителна като учебник. А задачата на диалога не е да извести несъмнени факти и твърдения, а да даде пример как се пристъпва към обсъждането на такива неща; по-точно, той изобразява пристъпването към тях. Та ако книгата успее да окаже влияние по този начин, мисля, че би била полезна; и най-малкото защото героите се държат добре (учтиво и приятелски) помежду си, и имат интерес към темата на разговора.

За диалога е това. Бележките са написани иначе, и те сякаш съдържат сигурна информация. Но и там има проблем, и той е, че преведените откъси сами по себе си не стигат, за да се получи знание по темата; те трябва да се изтълкуват, сравнят, и да се направят изводи; и читателят да извърши това сам. Колкото до конспектите, те могат да послужат като въведение към съответните книги; но не могат да ги заменят. Така че и тук се очаква допълнителна работа – а именно, човек сам да изчете самите тези книги.

29 април 2019, Светли понеделник

***

1.
„- И тъй, колеги – казах – благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор, който, както се надяваме, ще трае няколко седмици – докъм края на март. Причината за него е, че вече наистина е време студентите като вас, пък и всички, които учат литература в университетите, да имат един учебник по старогръцка литература. Първо, защото е добре учебниците да се сменят – не защото предишните са по-лоши, а защото те са си били за своето време, което не е същото като нашето. А последният университетски учебник, който имаме, даже не е български, а е на Йосиф Тронски и е писан, ако не греша, по време на обсадата на Ленинград (тоест Петербург) през 1941-42 година; и е преведен на български от проф. Михайлов през 1965. Значи – преди повече от 50 години, а това е много. А самият учебник е на повече от 75. След това ние не сме имали университетски учебник, макар че е имало кой да го напише, но по някаква причина не се е стигало до това. Спомням си, че веднъж проф. Богданов изказа съжаление за това и даже упрекна сам себе си, че не е написал – а иначе той пишеше много и издаде повече от десет книги. И проф. Ничев не написа, макар че участваше в изработката на частта за антична литература в учебниците за гимназиите. Така че последният учебник, съставен от български античник, се оказва този на Ал. Балабанов от 1914-та. А той е наречен изобщо „класическа литература“ и е от две части – старогръцка и римска; и не е голям. Тоест – това е един хубав учебник за класическите гимназии. Но е много стар. Той впрочем е сканиран, както и учебника на Константин Величков от края на XIX в., който той е писал, докато е бил учител в Солунската гимназия. Те са били добри за времето и за целта си, но сега не могат да се препоръчват за учене, макар че е интересно да се видят. Така че ние такава книга днес просто нямаме.“

2.
„Така че за предомировата поезия има какво да се каже – продължих аз. – Най-напред, да вземем Орфей. Всъщност в неговото съществуване почти никой не се е съмнявал. То е било почти същото като да се съмняваш в съществуването на Питагор. Но тъй като за Орфей се знае, че е бил трак, никой не се е учудвал, че не се намират произведения, които да са със сигурност негови – нали, ако е създавал поезия, тя е била на друг език. Иначе за него се говори от достатъчно стари автори, още от времето на класиката. Примерно в Еврипид има места, да кажем в „Иполит“. Платон говори за орфически книги и ритуали в „Държавата“, и за самия Орфей в „Пирът“, макар че там то е някак на шега. И Теофраст в „Характери“ – за орфиците. А после Аполоний Родоски го прави участник в похода на аргонавтите и му приписва песен за възникването на света, доста подобна на това, което пише в „Теогония“ на Хезиод. По-нататък свидетелствата се неизброими, но като че ли най-подробно е разказаното от Овидий в „Метаморфозите“. И въобще, ако съдим по легендите за предомировите поети, излиза, че цялата гръцка поезия трябва да е била внесена или поне възникнала под влиянието на чужденци. От траките това са още Лин, Тамирис и Евмолп, а вероятно и Музей, за когото се казва, че е бил роднина било на Орфей, било на Евмолп. И това за епоса – нали Орфей бил син на Калиопа, музата на епическата поезия. А пък за Лин изглежда, че дори Омир е чувал – има такова място в „Илиада“ в XVIII песен, във връзка с щита на Ахил.“

3.
„- Старият завет е еврейски текст, значи не можем да го внасяме в старогръцката литература. Тези неща не са писани от гърци.
– Ами те и Орфей и другите не са били гърци, но пак ги коментираме като част от литературата и предшественици.
– А отгоре на всичкото се уговорихме, че ще включим и римляните като автори на старогръцката литература.
– Не, тук трябва да направим някои различия – казах аз. – Първо, не можем да не отличаваме старогръцката литература от християнската. Тъй като древният грък, независимо дали е живял в полисното време или при римските императори, е бил езичник. Ако е станал християнин или пък е приел юдейството, да кажем, той вече не е древен грък. Тоест, християнските автори представляват интерес за нас по-скоро като читатели и свидетели на старогръцката литература. Впрочем много сведения се намират точно при тях, примерно от Климент Александрийски знаем за критиката на Ксенофан срещу антропоморфизма на Омир. И това е само един пример от безброй. Докато римлянинът е много по-близо до нея, макар че пише на латински – защото той мисли като гърците, тоест като езичник. Така че Септуагинтата мъчно може да се включи в нашия учебник, макар че има някои книги, които дават сведения за елинистическата античност – примерно, Макавеите. В по-ранните книги има сведения, които могат да се сравняват с разказаното от Херодот – да кажем, за асирийските, вавилонските и персийските царе. Но и Новият завет е ценен източник за времето на римската империя, обаче от това той не става старогръцки текст. Освен това ние сега говорим за по-ранни автори от Омир в смисъл на предшественици – че може да са му повлияли, той да е в тяхната традиция или по-общо в тяхната култура. Но старозаветните текстове не са такива. Нито пък сме чували някой от авторите през класическата епоха да е чел нещо на еврейски – нито в превод, още по-малко в оригинал.“

4.
„- Да, макар че между мит и литература има голяма разлика. Хората често си представят, че митът е нещо дадено като текст. Но той не е. Всичко, което имаме, са било литературни текстове, било някакви справки, а самият мит е нещо неясно – преди тях той е съществувал като устно предание. Но във всеки случай положението с Омир е следното: той не се захваща да разкаже цялата му известна митология поред, както е примерно в „Теогония“ на Хезиод, а разказва обособени случки и разработва фабулата и характерите – тоест, той е поет, а не митограф. И покрай разказа си представя боговете и героите, като се занимава почти само с тези от троянското поколение, не отива по-далеч. Но тогава трябва да е имало митове и за по-старите герои, примерно за аргонавтите, които са от предното поколение – и там е Орфей, според Аполоний Родоски. Също и Херакъл, бащите на Аякс и Ахил, Тезей, самият Язон, който води похода. А преди тях трябва да са били тези от поколението на Едип; и още по-отдавна – Кадъм, Персей, които или идват от Изтока или действат някъде там. И освен това понякога имат животински, тоест чудовищни черти – като Кекропс от Атина. И в началото, логично е да се предположи, са Девкалион и Пира. Така че прочутите герои са поне пет поколения, макар че Хезиод ги събира в едно – преди историческото време, железния век, в който той живее.“

5.
„- Обикновено започвам с датировката, тоест с предположенията кога е живял; но днес реших веднага да пристъпя към въпроса: „Кой е той?“ и „Откъде знаем нещо за него и колко сигурно е то?“ И тъй като Омир – това е „Илиада“ и „Одисея“, то най-добре е да намерим някакви сведения за него направо в поемите. И наистина, такива има. В „Одисея“ има два образа на аеди, значи певци, които изпълняват епически песни на пирове и изобщо на празници; и техните песни са или за случки от живота на боговете или за моменти от Троянската война. Значи няма съмнение, че поетът представя хора като себе си и е възможно поне единият от тях да му е автопортрет. Затова и през цялата история за Омир е прието да се казва, че е бил сляп – защото единият от певците е сляп.
Предположението, че Омир е сляп, като че ли се възприема от Тукидид, защото на едно място в „Пелопонеската война“ той цитира „Химн към Аполон“, за който се смята, че е омиров; и от казаното там излиза, че Омир е бил сляп. А Тукидид е влиятелен историк. И още нещо – че бил от Хиос. А това, че е от Хиос или че е живял там, се разказва надълго и нашироко в една биография, която е много любопитна и се приписва на Херодот. Но специалистите не вярват, че е от Херодот, макар че е написана на йонийски и в доста херодотов дух. Но все пак, ако беше от Херодот, щеше да бъде споменавана много пъти от други автори, а изглежда, че никой от древните не е чувал за нея. Така че кой знае кога е писана – може би през гръко-римската епоха, когато са изработени доста псевдоепиграфи. Иначе самият Херодот все пак казва нещо интересно – че на Омир му приписвали „Киприите“, но тя не била негова. Това вече е по темата кое е негово и кое не – значи, част от всеизвестния „Омиров въпрос“.“

6.
„„Поетиката“ е интересна по много причини и една от тях е, че там за пръв път се обсъжда методично въпросът „що е литература“. Разбира се, тази дума, с която ние си служим, е латинска и тя съответства на гръцкото γράμματα – „написаните неща“. Нали преди малко казахме, че литературният текст, за разлика от обикновения разговор, е нещо „предаваемо“; и това става благодарение главно на писмеността, макар че и мерената реч позволява запазването и предаването, защото се помни.
Но освен това литературата, ако е художествена, е онова, което Аристотел нарича „пойесис“: като той впрочем има предвид не само написаното в мерена реч, но и прозата. Защото е виждал, че и прозата може да е художествена не по-малко, а в много случаи дори повече от съчиненото в стихове. И казва, че художественото слово е „подражание“ („имитация“) или „наподобяване“ на човешки действия и характери. А това става чрез реч: думите са μίμησις, πράξεις, ἤθη, λέξεις. И добавя, че главното е „фабулата“ (μῦθος), която ние понякога наричаме и „сюжет“. И още, че това може да стане чрез разказ, но и драматически, с размяна на реплики, където поетът се уподобява ту на един, ту на друг персонаж.
Впрочем тези неща за начина на представяне Аристотел не ги казва пръв, тях ги има и у Платон, в „Държавата“. Така че има разлика между „епика“ доколкото той просто пише в хекзаметър – тогава и Хезиод е такъв, и Емпедокъл – и доколкото създава художествено произведение в хекзаметър. Вторият непременно е поет, а първият може и да не е, може да е примерно философ на природата, „естественик“. Точно такива са думите на Аристотел.“

7.
„Троянската война е дълга работа и всеки, който се е опитвал да я разкаже изцяло, се е превръщал в митограф и от произведението му не е излизал художествен текст. Впрочем то се вижда и при Аполоний Родоски – той решава да разкаже за целия поход на аргонавтите, но и това не е малко нещо. Сега книгата е интересна като източник за мита, но художественото в нея не е много, може би само това около влюбването на Медея в Язон и някои детайли, като разговора на Афродита и Ерос. Та е вярно, че трябва да се разкаже за троянската история.
През класическата епоха – имам предвид времето от Омир до елинизма, тоест времето на полисите – са били съчинени поемите от „цикъла“. Това са онези поеми, в които се разказват отделните моменти от войната и ако се съединят, ще се получи цялата история. Те са известни на Аристотел, който не ги смята за добри и обяснява защо – затова, че нямат единна фабула, а разказват за много събития, които не се причиняват помежду си, както той казва, „по вероятност и необходимост“. Обаче има едно място, откъдето знаем и точно кои са били те – това е един текст от Прокъл, наречен „Христоматия“. Думата значи „нещо полезно за ученето“. И там са назовани заглавията им и накратко за какво е ставало дума във всяка от тях, кой е авторът и от колко песни са били. Това е било преписано или резюмирано от патриарх Фотий през IX в., оттам го имаме. Той споменава за шест поеми освен „Илиада“ и „Одисея“, които също влизат в цикъла: нарича го „епически“ и казва, че трябва да започне с възникването света – значи с нещо като „Теогонията“ на Хезиод или онази на Орфей, за която съобщава Аполоний Родоски. Така че от възникването на света и всички неща, раждането на боговете и прочее, в един момент се стига до решението на Зевс да причини или допусне Троянската война – това го пишело в „Киприи“-те. И след това тръгва разказът: скарването на богините на сватбата на Пелей и Тетида, отсъждането на Парис, авантюрата му с Елена, походът с всичките перипетии, включително и организацията, която не е била проста – защото някои от героите се криели или отказвали да тръгнат, като Ахил и Одисей. После събитията след смъртта на Хектор: подвизите и смъртта на Ахил, полудяването на Аякс, присъединяването на Филоктет и Неоптолем, троянският кон, превземането на града, убийствата и подялбата на плячката, и след това завръщането на ахейците – какво се е случило на всеки. И всичко стига до смъртта на Одисей, който бил убит от сина си Телегон, когото родила Кирка. Това е „цикълът“.
– Тогава се оказва, че и Вергилий е циклически поет.
– Доколкото съобщава за събитията около войната, да. В този смисъл обаче и Омир е такъв. Но „циклически поет“ има негативен оттенък, заради това, което казва Аристотел. Пък и Прокъл отбелязва, че те се четат не защото са хубави, а заради сведенията за мита. Но „Енеида“ е хубава, има оригинални неща, като това за отношенията на Еней и Дидона. Добре е изработена, макар съзнателно и явно да следва Омир.“

8.
„- Наскоро коментирахме въпроса за изчезването на голяма част от древната литература.
– Да, и се питахме дали трябва да се съжалява или не. Аз примерно бих желал да се беше запазила повече лирика, а може би и някои от по-старите историци – примерно Ефор или Хекатей. Но като цяло мисля, че това, което имаме, не е никак малко. Тъй или иначе, никой никога няма да го изчете напълно.
– А как е изчезнала все пак? Тоест, кога е била най-голямата катастрофа?
– Ами то от самото начало е било трудно да се съберат писаните текстове на гръцкия свят. Ето, казахме, че през VI в. в Атина Омир всъщност го е нямало, трябвало е да се погрижат специално за записването на „Илиада“ и „Одисея“. Това сигурно са били първите книги там, тоест първите, които са съдържали художествена литература. Аристотел несъмнено е имал библиотека, която явно е била тази на Лицея. И Еврипид, както казват някои. Но книгите изобщо са се намирали трудно, иначе нямаше да се коментира надълго и нашироко дали Платон е купил някакви питагорейски книги от Филолай и колко са били. После в Александрия са се купували много книги, също и в Пергам. И, разбира се, в Рим. Изглежда, че към края на античността в по-големите градове е имало почти всичко, но античното образование е започнало да запада, което е било неизбежно след конфликтите около управлението на Юлиан. Нали той е забранил на християните да преподават езическа литература и изобщо словесност.
– И защо не? Всеки да си гледа своето.
– Не е много справедливо обаче. Това значи просто, че християните се лишават от право да обсъждат публично религията на държавата – защото планът на Юлиан е бил, независимо от обявената веротърпимост или дори точно чрез нея, езичеството да бъде религия на държавата. Освен това така християните се изтласкват вън от образованието. Очаквало се е също, че учените хора между тях, за да запазят работата си, ще започнат да премълчават, че са християни, което е удар срещу цялата общност, от върха й. Създава им се силно негативен имидж – тоест, вие сте фанатици, нямате думата за сериозни неща. Впоследствие, сякаш като отговор на това, Юстиниан пък е забранил изобщо преподаването на езическа философия в държавата. Но все пак към IX-X в. в Константинопол трябва да е имало много книги, много повече от запазените днес – защото иначе не би могло да се състави такова нещо като „Суда“, нито патриарх Фотий да направи читателския дневник, който имаме. Значи някои са изчезнали около преписите на „минускул“, които са се правели по онова време – просто не са били преписани, и малкото запазени екземпляри са били загубени. После библиотеките може да са пострадали през 1204 с превземането на града, а после и през 1453. Но дори екземпляри от сега изчезналите да са били оцелели някъде из бивша Византия, ако книгите не се преписват периодично или печатат, както е станало на Запад, по-редките от тях няма да оцелеят дълго.“

9.
„Тя е разказ, който започва с едно скарване, което впрочем не е дребно, защото, първо, е следствие от надигаща се катастрофа над цяла армия (болестта, която Аполон е изпратил) и второ, предвещава разпад на армията. Тъй като се е оказало, че нещастието с болестта е следствие от погрешни действия на главнокомандващия. Още по това може да се заключи, че „Илиада“ има трагически характер. Това впрочем го казва и Аристотел. Защото впоследствие трагедиите често започват по подобен начин, с грешка на управляващия – цар или друг. Така е примерно в „Едип цар“, в „Антигона“, в „Перси“ на Есхил. Но какво е трагедията? Тя е, когато някой човек на висока позиция, да кажем цар или изявен и благороден воин предприеме действие, което е необходимо, защото съответства на положението му: било защото общността, която предвожда, се нуждае от нещо, което зависи от него, било за да запази честта си. При това човекът смята, че боговете ще му помагат или поне няма да му попречат. Но резултатът е, че той се проваля – боговете го изоставят, той се оказва ненужен или дори вреден за общността или близките си, и поради това губи достойнството, което се е опитвал да запази. От това той страда, обикновено зрелищно – значи дава воля на чувствата си. И ето в „Илиада“ това се случва неведнъж на различни герои, но най-ясно се вижда при Ахил. Той предприема едно полезно действие – свиква съвет, за да се разбере откъде идва болестта във войската; освен това подкрепя и прорицателя, който се колебае дали да говори. После обаче е унизен от Агамемнон и престава да се грижи за войската, а напротив – иска от боговете да й навредят, така че после да бъде помолен да участва във войната и така да възвърне честта си. Но поради всичко това негов близък човек загива. И затова той страда до края на поемата. Останалите събития след смъртта на Патрокъл, която е в 16-та песен, са само следствие: той се връща, за да отмъсти, покрай това получава извинения за случилото се, после убива Хектор и издевателства над трупа му; но това не е друго освен изява на скръбта му, значи той продължава да се държи трагически. Накрая боговете му напомнят, че все пак е човек и го задължават да върне трупа на близките. Така че това е „Илиада“ – тя е поема преди всичко за Ахил и наистина е трагическа.
– А кое е трагическото при други?
– Ами при Агамемнон, несъмнено. Защото той честолюбиво отказва на жреца да върне дъщеря му – нали е цар и командва цяла войска. И после пострадва точно като главнокомандващ, защото войниците му започват да умират. Но все пак боговете запазват армията, защото си имат план – да разрушат Троя. За Атина и Хера говоря. Така че той връща девойката, но запазва честта си, макар и с цената на Ахиловото отсъствие и големи загуби – защото Ахил напуска и призовава Зевс против него. И има един момент, в който Агамемнон е показан като отчаян: вдига ръце и моли Зевс да пощади войската. Това е трагическа сцена. Но все пак, за да е единно произведението, героят, на който се случва бедата, трябва да е един. Затова и при смъртта на Хектор има само елементи на трагедия – примерно това, че Атина го измамва пред крепостната стена в 22-ра песен и го оставя сам срещу Ахил; и той разбира това.“

10.
– На мен винаги ми е било чудновато участието на боговете. Някак неестествено ми е изглеждало.
– Това го има само при Омир. Боговете са като зрители в театър, които от време на време могат да се качват на сцената и да променят действието според желанието си. Хората са им нещо като роби; а това, че някои могат да са им любимци, не променя положението, тъй като всеки може да има и любими роби. Но тази ситуация с боговете, които се съветват за съдбата на хората, спорят и се намесват, и дори се бият помежду си заради ставащото по земята – това не издържа дълго. В „Одисея“ намесата на боговете е по-слаба, особено на олимпийските; обръща се повече внимание на земни божества като Кирка и Калипсо, и дори на подземните, защото Одисей слиза в царството на Хадес. По-нататък, ако този паралелен живот го има някъде, той е само като литературна препратка, както в „Енеида“ на Вергилий. Затова Аристотел е прав да не обръща внимание на ролята на боговете в поемите. Той хвали Омир за други неща – за единството на фабулата, че е открил драматическата форма, и е показал що е трагично и що е комично.
– А пък аз веднъж вече питах защо Платон не го харесва и сега пак ще попитам, защото не разбрах.
– Всъщност Платон трябва да го е харесвал, той даже на някои места в „Държавата“ го нарича „божествен“ и сигурно съвсем сериозно. Той не се съмнява, че добрата поезия е боговдъхновена. Но това не значи, че всичко в нея е полезно, особено за неопитни хора, които лесно се поддават на желания и заблуждения. Впрочем ако Омир разказваше просто семейни истории или приключения, както става в по-голямата част от „Одисея“, Платон не би се заел да го критикува. И не е случайно, че той почти никъде не споменава „Одисея“ – всичките му примери за лошото влияние на поезията са взети от „Илиада“; и мисля, че има едно място от Есхил. Това е, защото „Илиада“ е поема, в която боговете присъстват навсякъде, а героите трябва да бъдат представени в най-свойствената им роля – като воини и управляващи, тъй като взимат решения, които засягат мнозина. Обаче боговете са представени, както е известно, като хора, при това не особено добри – безделни, ревниви, груби в обноските си, готови за измами и интриги, съобразяващи се само с грубата сила. Нас това не ни безпокои, тъй като имаме друга религия: но Платон е бил прав да се тревожи, защото точно това са боговете, които държавата официално почита и им принася жертви. Ако те са такива, откъде човек да вземе примери за достоен живот? Значи Омир причинява по-скоро вреда на слушателите си; и това, че е майстор в поезията, дори съдейства за задълбочаване на вредата. А Платон смята, че боговете, ако съществуват, не могат да са такива. Примерно – бог не може да е причина за нищо лошо, злото идва само от човека. Интересно е, че в началото на „Одисея“ Зевс прави точно такова изказване: „Защо хората ни обвиняват за бедите си, при положение, че сами си ги причиняват? Ето какво се случи в семейството на Агамемнон – за това ние ли сме виновни?“
– Но ако върху поезията се налагат такива ограничения, тогава тя ще бъде много скучна…
– Не мисля. Хубавото при Омир не е в това, че боговете се обиждат едни други, както в последните песни, когато излизат на бойното поле, нито когато се карат и заплашват, като Зевс и Хера в първа песен – това са странични неща, те могат да се премахнат и от това поемата няма да пострада. Ето, в „Одисея“ почти няма такива сцени. Това, че Кирка е коварна и превръща хората в животни, вече не е проблем на религията, тъй като тя не е в олимпийския пантеон, а е някакво демонично, земно същество. Самите герои също са изобразени по-предпазливо. Одисей наистина се преструва и лъже, но това е по необходимост, тъй като в крайна сметка целта му е да запази семейството си и законното предаване на властта в царството. Елена е изобразена като достолепна царица, която любезно приема гости, докато в „Илиада“ има вид на красива, но лека жена. И няма такива остри конфликти между герои, които би трябвало да са в съгласие, щом воюват заедно; защото в „Одисея“ персонажите са разделени на положителни и отрицателни, и читателят вече не се колебае като в „Илиада“, дали примерно Ахил и Агамемнон са велики герои или обикновени авантюристи и разбойници.
– Да, не съм се замислял за тези разлики, а те изглеждат големи. Значи Омир е по-разнообразен, отколко изглежда на пръв поглед.
– На пръв поглед още нищо не може да се разбере от Омир – казах аз. – Той е много сложен и дълбок. И темата на Платон не е толкова дали Омир е добър поет – той знае, че е добър – а дали това е добра религия. Защото и у Хезиод виждаме да се разказват странни или направо чудовищни неща, а и в трагедията боговете не винаги изглеждат както трябва – примерно в „Аякс“, да не говорим за някои от Еврипидовите. Някои са си задавали въпроса може ли изобщо бог да е човекоподобен – има едно всеизвестно изказване на Ксенофан, Климент Александрийски го цитира.

11.
„В началото боговете се съветват, разговарят за различни неща и решават да помогнат на Одисей да се върне у дома си – защото Атина напомня за това на Зевс. И после се преминава към разказ за събитията в Итака: че са се събрали кандидати за ръката на Пенелопа и очакват тя да си избере съпруг. И докато чакат, гостуват всяка вечер в двореца и се веселят за сметка на семейството. Тогава Атина се появява, преобразена като някой си Ментес, приятел на семейството, и разговаря с Телемах. Съветва го да напусне за кратко острова, да посети някои от завърналите се герои и да разпита знаят ли нещо за баща му. И така става, като преди това Телемах, като наследник на царя, свиква събрание на гражданите на площада и споделя, че е разтревожен за съдбата на царството, защото кандидатите са твърде настоятелни и нагли, а Пенелопа не може да се омъжи, докато съдбата на Одисей е неизвестна. И след известно обсъждане разпуска събранието. Атина продължава да му помага, този път преобразена като друг герой, Ментор: намира кораб, събира екипаж, а самият Телемах казва на икономката Евриклея, отдавнашна робиня в дома, че ще вземе известно количество припаси, а тя да не казва на майка му, че е заминал. И след това потеглят прeз нощта и на другия ден пристигат в град Пилос.
– Точно така – казах. – Може и по-накратко, това е доста подробно. Това е краят на II песен. Някой иска ли да продължи?
– Аз. Ще разкажа до края на IV песен. Значи той пристига в Пилос и там се среща с Нестор и някои от синовете му, един от които се казва Пизистрат, точно като атинския тиран.
– Обратно. Тиранът се е казвал като сина на Нестор.
– Та те са приети от Нестор, който се радва, че вижда Телемах и му разказва за завръщането си, но за Одисей не знае нищо. Той пак е представен малко насмешливо, като много приказлив дядо, който все се разпростира върху спомените си. А през това време Атина е неотстъпно с Телемах, под формата на Ментор. Но в един момент, когато се готвят да потеглят за Спарта, където ще разговарят с Менелай, Атина, както си стои до тях, внезапно излита право нагоре, като орел. Наистина, превръща се в орел. И всички ахват, разбират, че това е била тя и й принасят жертва. Та те тръгват за Спарта . „Те“, в смисъл Телемах и Пизистрат. Пренощуват по пътя при някой си Диокъл от… Фере май че се казваше, и на другия ден вече са в Спарта. Телемах се смайва от величието на двореца и казва, че тази сграда е достойна за жилище на самия Зевс. И ги приемат. Впрочем денят е празничен, защото Менелай прави сватба на сина си Мегапент, който му е от някаква робиня и затова за него не се споменава много. Иначе те имат само едно дете, момиче, сигурно някой се сеща как се казва… Та те сядат да разговарят с Менелай, той не ги пита кои са, което впрочем си е практиката при посрещане у Омир – ти оказваш гостоприемство на новодошлия, пък той, когато иска, тогава да ти се представи. След малко идва и Елена, разполага се на столче и й донасят прежда, да си преде: въобще тя се държи така хрисимо, че никога няма да повярваш коя е и какви ги е вършила до неотдавна. Та точно тя разпознава Телемах – казва, че й заприличал на Одисей, и той си признава кой е. И тогава се отдават на спомени. Телемах даже се разплаква, като слуша за баща си, и тогава тя нарежда да му донесат отвара от някаква билка, успокоително, която била получила от някаква лечителка египтянка. Налива му я в питието и той се ободрява. Та тогава има един много дълъг разказ на Менелай, как той се забавил поради безветрие в Египет и там успял да говори с „морския старец“ – някакво божество на име Протей; и онзи му разказал за съдбата на завърналите се, за убийството на Агамемнон най-вече, но и за това, че Одисей бил жив и живеел с Калипсо, на нейния остров.
– А този Протей не беше ли онзи, за който разказва Херодот в египетската книга?
– Точно така. За него се разказва, че всъщност бил цар на Египет, който не позволил на Парис да отведе Елена в Троя, а я е задържал при себе си – при това не за да се жени за нея, а да я запази за законния й съпруг. Тоест, справедлив цар. Тази версия я използва и Еврипид в „Елена“.
– И след това отиват да спят, струва ми се. Май там завършва четвърта песен, а иначе, както се разказва по-нататък, те потеглят обратно на другия ден, като Менелай предлага на Телемах да му подари коне, а той отказва, защото в Итака нямало къде да се яздят – била много скалиста. Но Менелай му подарява нещо друго и те се връщат в Пилос, където попадат на един младеж на име Теоклимен от Аргос – гадател и благороден, но бил изгонен от града си защото убил неволно свой съгражданин. Херодотова история, с една дума.
– Добре, благодаря – казах. – Това е четвърта песен и даже малко оттатък. Кой иска да продължи?
– Мога и аз. Само ме подсетете как започва пета и после ще се справя сама.
– Одисей е при Калипсо и му е мъчно за в къщи…“

12.
„- Той е на острова и тъгува. И там пристига Хермес, за да съобщи на Калипсо решението на боговете – че Одисей трябва да си върви. На нея това не й е приятно, тя почти се разплаква, но трябва да се подчини. Даже пита Одисей защо предпочита Пенелопа, при положение, че тя е и по-хубава, и е богиня и може да го направи безсмъртен – но Одисей казва, че макар всичко това да е вярно, той предпочита да се прибере. Така че той си изработва сала и заминава. Но започва буря, която му е изпратена от Посейдон, защото той се гневи и го преследва, задето е ослепил сина му, циклопа. Иначе Посейдон е на страната на ахейците във войната, така че отношението му към Одисей е просто лично. Салът се разбива, Одисей плува два дни и едва успява да се добере до суша, за която после се разбира, че е островът на феаките.
– Само да добавя нещо, извинявам се – казах. – Два дни във водата са страшно много, дори ако става дума за топло море като Средиземното. Не за друго, а защото човек може да умре от студ. Поради това се намесва една морска богиня – или полубогиня, нереида може би – и му дава своята кърпа за глава, за да си я превърже около гърдите: тя му действа като спасителна жилетка, топли го. И освен това той трудно излиза на сушата, защото бреговете са много неудобни дори за сам човек – има скали, в които вълните могат да разбият плувеца. Така че той плува около брега и накрая открива едно устие на река и се промъква по него.
– Да, и понеже е много изморен, ляга да спи, като се затрупва с листа от дърветата. А на другата сутрин близо до реката пристига феакийската принцеса Навсикая заедно с няколко момичета, за да перат – защото Атина я е събудила, или по-скоро й се е явила насън и я подканила да свърши тази домакинска работа. Но то е за да помогне на Одисей. Така че те изпират дрехите и след това започват да играят на топка; и Одисей ги чува и решава да се покаже и да помоли за помощ, пък и за сведение къде е попаднал. Макар че е неудобно, защото той е без дрехи, но няма как. Явява се, те се разбягват, освен Навсикая – и нея я е страх също, но Атина й е сковала краката и не може да мръдне. Тогава Одисей я заговаря много любезно, прави й всякакви комплименти, че е подобна на богиня – така Одисей се изкъпва, облича се, Атина го разкрасява малко, така че да придобие по-приятен външен вид и когато отново се показва, Навсикая е впечатлена от хубостта му, пък и момичетата се успокояват. Тогава тя му обяснява как да стигне до града и да поиска гостоприемство от родителите й, и се извинява, че не може да го вземе в колата си, тъй като това ще даде повод за сплетни.
– Това май е краят на VI песен.
– Да – казах. – Да продължим нататък, но моля по-накратко, защото преразказът става несъразмерно дълъг.
– Той стига до града, там пак Атина го упътва, преобразена като някакво местно момиче; той влиза в двореца и моли царица Агата за гостоприемство и закрила. Позволяват му да седне с тях и понеже предполагат, че е благородник, организират пиршество на следващата вечер в негова чест. През деня той присъства на един техен празник с танци и спортни игри, и дори взема участие в хвърлянето на диск: и го хвърля по-далеч от всички. Вечерта, когато се събират, цар Алкиной му предлага да се представи. Тогава той съобщава, че е Одисей – разбира се, всички са чували името му. И тук започва разказът за приключенията от Троя нататък.
– Помните ли ги?
– Разбира се. Само ще ги изброя: киконите на тракийския бряг, после лотофагите, циклопът; Еол, който му дава чувал с ветровете, обаче малко преди Итака спътниците му отварят чувала и всичко пропада; после лестригоните, които унищожават целия му флот и оцелява само неговият кораб; Кирка, където остава цяла година; оттам отива в царството на мъртвите отвъд Океана, за да получи пророчество от Тирезий; после се връща при Кирка, която му казва какво предстои и как да се справя. А това, което предстои, са сирените, Сцила и Харибда и накрая островът със свещените крави на Хелиос. След това попадат на буря, в която загиват всички. А той след две седмици плаване върху някаква мачта стига до острова на Калипсо. И накрая – феаките. Дванадесет са.
– Браво – казах. – Това вече е началото на XIII песен и сме точно на половината на „Одисея“. Това е моментът, в който той стъпва на Итака, свършили са неговите приключения из морето, а и пътуването на Телемах. Сега предстои те двамата да се срещнат и да решат въпроса с женихите.
– Той като че ли е оставен на острова, докато е спал. Направи ми впечатление, че корабът на феаките е вълшебен – движи се без гребци и никой не го управлява, той сам си намира пътя. Но Посейдон им се разгневява и на обратния път превръща кораба в скала – малко преди да стигнат до острова си. А Одисей среща Атина, преобразена като пастир, разказва й някакви небивалици за себе си, защото трябва да скрива кой е; но тя започва да се смее, той я разпознава и двамата пренасят в една пещера подаръците, които е получил от феаките. И той тръгва към фермата – там, където Евмей гледа свинете. Остава при Евмей известно време, говорят си, той пак измисля някаква лъжлива история, но твърди, че е срещал Одисей, защото се бил сражавал при Троя. Тогава и Телемах пристига, но не го разпознава, а го мисли за някакъв скитник. Но Атина отново го разхубавява и Телемах се учудва как така се е променил изведнъж и го пита дали не е някой бог. Тогава Одисей му се открива, доказва му, че е самият той и решават да действат. И тръгват за града – първо отива Евмей, а след това и те двамата, като по пътя към тях се присъединява един несимпатичен козар, забравих му името…
– Мелантий.
– И стигат до двореца, женихите са там. Одисей изглежда като скитник и просяк, обаче кучето му, което е много старо, го разпознава пред портата. И те влизат, и там е случката с просяка, с когото Одисей трябва да се бие за забавление на женихите. Но после Пенелопа го приема, защото са й казали, че знаел нещо за Одисей. И той разказва поредната измислена история, като този път се представя за брат на самия Идоменей – царя на Крит, който наистина е участвал във войната; обаче точно й описва как е бил облечен Одисей, и тя се смайва – защото това е първият човек, който успява да й докаже, че наистина го е срещал. Тогава робинята Евриклея го разпознава, докато му мие краката – заради белега му, който бил от зъб на глиган. Мисля, че това е към XX песен.
– Благодаря много. Хайде някой да разкаже до края.
– Значи намираме се в момента, когато Одисей, Телемах, Евмей и Теоклимен подготвят нападението си срещу кандидатите на Пенелопа. Те събират оръжието от залата за пиршества – тоест, приемната – под предлог, че трябва да го почистят. Прибират го в складовете и ги заключват. А същевременно Пенелопа обявява, че най-сетне е решила да си избере съпруг и съобщава как ще стане това: някой трябва да опъне лъка на Одисей и да изстреля стрела, която да мине през халките на дванадесет брадви, забити в пода една след друга. А това е трудно – най-напред, защото лъкът е много тежък.
– Но освен това Атина прави Пенелопа по-красива, отколкото е обикновено, пък и по-млада. И женихите се смайват, като я виждат, започват да й се обясняват в любов и да й поднасят подаръци…
– Да, така е. Но никой не успява дори да опъне лъка. Тогава Одисей го поисква, те се смеят, но Пенелопа нарежда да му го дадат. И той наистина стреля точно и стрелата минава през халките. Тогава им казва кой е и започва битка, където с помощта на Атина той и другарите му печелят. Но ми се струва, че Мелантий извършваше предателство, като отваряше складовете с оръжие.
– Да, и затова той ще бъде наказан с особено мъчителна смърт.
– И женихите биват избити. А после, както се каза, Мелантий е екзекутиран и заедно с него още няколко роби и робини, които са били на страната на женихите. Почистват пода на залата и Одисей заговаря с Пенелопа и изказва учудване, че тя продължава да се държи с него някак предпазливо, сякаш той е просто един гост. Тогава тя казва, че няма нищо против да си легнат заедно и че някой трябва да донесе леглото. Но Одисей отвръща, че това е невъзможно, тъй като леглото е неподвижно – то е сковано около дънера на вековна маслина. Така че явно тук става дума за една проверка от страна на Пенелопа – дали това е наистина мъжът й. Те си лягат и той накратко й разказва за приключенията си: съвсем кратко, на около 10-15 стиха. По същество това е краят на поемата, макар че в XXIV песен има още събития: женихите слизат в Хадес, а Ахил и Агамемнон, които отдавна са там, се питат кои са тези, защо са толкова много и дали не е избухнала нова война. Одисей навестява баща си Лаерт, говори с него и после има кратка война между роднините на женихите и хората на Одисей, в която участва и самият Лаерт, въпреки възрастта си; но Зевс и Атина се намесват и прекратяват войната.
– Така е. Ето че стигнахме до края. Справихме се с цялата „Одисея“.“

13.
„- Нека пак да разкажем „Илиада“ и „Одисея“, но този път кратко – наистина, само с по няколко изречения. Но има и още нещо: да разказваме без имена. Това упражнение е много полезно, когато човек се занимава със сюжетно произведение, тоест художествен разказ за действие. Кой иска?
– Добре, аз ще разкажа. Само кажете коя от двете.
– „Одисея“, защото си я спомняме по-добре, с нея завършихме.
– Добре. Един младеж, царски син, живее с майка си, а в дома им са се събрали група мъже, които настояват тя да се омъжи за един от тях. Предполага се, че баща му е загинал, тоест изчезнал е безследно, но това не е сигурно. Младежът тръгва да научи нещо за него, като по пътя е придружаван от помощници – една богиня и няколко мъже. Узнава, че баща му най-вероятно е жив и се завръща благополучно, макар че някои от женихите се опитват да го убият. През това време бащата, който все пак е главният герой на поемата, потегля от острова на една богиня, при която е живял няколко години, и пристига на друг остров, където семейството на местния цар го посреща гостоприемно. Там разказва за приключенията си, някои от които са необикновени. Домакините го изслушват и го изпращат със свой кораб до острова му и с много подаръци. Там той среща сина си, връщат се инкогнито у дома – тоест, бащата е инкогнито – и там влизат в битка с кандидатите за ръката на царицата и ги избиват. После се договарят с роднините им за мир и всичко завършва благополучно за семейството.
– Идеално – казах аз. – По-добре и аз не бих могъл да го разкажа. Сега „Илиада“.
– Някъде се води война: една армия, съставена от няколко съюзени войски, обсажда град. Главнокомандващият армията, по време на някакъв грабеж на населено място в околността, отвлича дъщерята на местния жрец на Аполон. А имена на богове разрешени ли са?
– Само при крайна необходимост.
– Значи не. Добре, продължавам. Жрецът се оплаква на божеството, то изпраща болест във войската, много хора измират. Един от участващите в похода царе, забележителен воин, предлага да се допитат до гадател за ставащото и гадателят съобщава причината. Главнокомандващият разбира, че трябва да върне жената, но за да запази честта си, нарежда да му доведат друга, и то не коя да е, а точно тази, която е отвлякъл свикалият съвета. Воинът изпада в ярост, че му взимат наложницата – не толкова заради нея, колкото заради унижението – и напуска армията. Но не си заминава съвсем, а моли боговете да нанесат поражение на доскорошните му съюзници. Така и става. Съюзната армия започва да се огъва под атаките на обсадените и е застрашена от унищожение. Тогава най-добрият приятел на сърдития воин влиза в боя, бие се храбро и загива. Воинът изпада в отчаяние от загубата на приятеля (за която впрочем сам е виновен, това е трагичното, както казвахме), решава да отмъсти на враговете и се връща в армията. Започва голяма битка; воинът и предводителят на обсажданите, който именно е убил приятеля му, влизат в единоборство и воинът побеждава. След това започва да издевателства над трупа на загиналия, но боговете го предупреждават да престане и той го връща на близките му, които го погребват
– Не е лошо – казах. – Малко комедийно звучи на моменти, но като цяло е така…“

„Старогръцката литература“. УИ „Св. Климент Охридски“, 2019/2021

*

251

Н 12 ян 2018 10

Плиний Млади

Това е предпоследното ни занимание по „Интелектуалците през античността“. Ние успяхме да го разделим почти на две равни части: първо, гръцка античност и после, римска и гръкоримска. И от известно време насам сме в елинистическия и римски, и също така, може да се каже, гръко-римски период.

Персонажите и обществата, с които се запознавахме, за които четяхме и донякъде обсъждахме, са достатъчно различни, а вече и достатъчно много; и това е също едно изпитание за паметта и, разбира се, за ума на всеки един – да може да ги „побере“ и да ги сравнява помежду им, и някакси да ги различава. Тоест, едно от нещата, които могат да се правят, когато човек мисли за материала на нашия курс, е да различава онези, които сме разгледали – не казвам „изучили“, но сме се запознали. По какъв начин те се различават едни от други?

Сега няма да направя връщане до самото начало, но ще кажа няколко думи за втората половина от нашите занимания, значи за следполисната епоха. Ние в момента имаме четвърти персонаж и може да се каже – четвърти „интелектуалец“, който е латиноезичен – от римския период; а преди това се запознахме с учените от александрийската, или по-точно, елинистическата епоха, главно александрийските учени. Бихме могли да правим някои различения между тях, като разбира се, имаме предвид онзи, на когото е посветено днешното ни занимание, Гай Плиний Секунд (Млади).
Тоест, човек би могъл да помисли в началото за Плиний: по какъв начин той се различава от онези, които го предхождат. И ето, давам пример: ако се обърнем към александрийските граматици или библиотекари, първото, което ще кажем, е че Плиний не е бил академично лице; той не е бил учен, изследовател. По това той не прилича на тях, а и те не са били овластени хора като него, не са били дори консултанти на владетеля, а са били едни лица, доста подобни на нас. Разполагат се между книги, ето – като тези тук; и имат един доста определен предмет на изследване. Без съмнение, Плиний не е между тях.

Боряна 12 ян 2018 3

Следващият – можем да го наречем и автор – следващата фигура, с която се запознахме, беше Цицерон. Как се различават Плиний и Цицерон? Първото, което може да се каже и винаги се е казвало е, че Плиний и Цицерон си приличат, или по-скоро, че Плиний се стреми да прилича на Цицерон – по стил, начин на писане, донякъде може би и като обществено поведение. Но защо се отличават? Защото Цицерон е бил човек на републиканската епоха, на време когато е имало все още разделение на властите и той се е занимавал с реална политика. Цицерон е бил един от хората, които се намират на върха на римското общество, на крайния връх – от това вече по-нагоре няма, и следователно неговите действия като политик са засягали целия свят. Това може да се каже и за Плиний, обаче Плиний не е човек, който действа подобно на Цицерон, защото той не действа, грубо казано, според някакви закони и процедури, а действа на основата на контакти. Плиний е такъв: той има контакти и упражнява власт чрез тях. По този начин той, макар и юрист като Цицерон, е много по-различен: той не излиза публично, не може да стане политически лидер, тъй като по времето на принцепсите политически лидери не е могло да има. Би могло да има хора с някакви ресурси. И това до голяма степен отличава Плиний от Цицерон: той е човек на дворцовите интриги, ако е позволено да употребим думата „дворец“ в този случай. На едни по-скоро непрозрачни процедури – благодарение на които обаче упражнява много голяма власт. Докато Цицерон е все пак по-скоро човек на явните процедури.
Това ги отличава, а също и че Плиний във всеки случай не е философ – не се занимава с философски изследвания. И ако погледнем към авторите, с които той се занимава, ще видим, че сред тях практически няма философи. Интересно е, че няма и поети. Та той е човек, който на пръв поглед създава впечатление, че е доста начетен, но всъщност не чете поезия, нито философия, а познава главно оратори – поради това, че самият той е такъв. Той е юрист, нормално е да познава ораторите, както гръкоезичните, така и латиноезичните. Тоест – и това го казвам като едно начално положение, доколкото се занимаваме с Плиний като с образован човек и интелектуалец – той е човек всъщност слабо начетен, с едностранчива литературна култура; за разлика от Цицерон, който има всеобхватна литературна култура и е чел буквално всичко важно. А Плиний не е такъв, той чете проза и по-точно реторика.
– Добре де, но съвременните учени пред библиотека като Вас правят същото.
– А-а… Не. Аз съм прочел цялата антична литература.
– Но само литература.
– Ами да.
– Но биология, химия, физика, математика, инженерни науки?
– Не, това са други неща. Ние подхождаме към нашите автори като към хуманитари. Защото да си културен през античността не е да знаеш математика. Наистина, така е мислел Питагор. И Платон също – за което аз му се възхищавам страшно много. Но от един момент нататък това, да се занимаваш с математика, астрономия, музика и прочее, вече не се смята за обща култура, а за специализирано занимание. Обща култура – това е да си чел Омир, трагедията, големите историографи, най-големите оратори, някои лирици, художествена литература като цяло. И философия. Но да си математик или астроном е занимание, горе-долу подобно на това, да си лекар. То не влиза в общата култура на тези хора от следполисния, или да допуснем, следалександрийския период. Но и онези – библиотекарите и учените от Александрия: за тях не е било ясно в какъв смисъл могат да се нарекат културни хора, макар че някои от тях са били направо енциклопедисти. Така че тази представа за култура, която ние силно споделяме в модерно време и до ден днешен, тя е култура хуманитарна. Тоест, човекът с математическо образование има много време, докато влезе в представата за културен човек. Не знам Вие какво мислите, тъй като сте математик…
– Не съм съгласен, естествено.
– Добре, но не стига човек да не е съгласен, трябва да каже защо възразява.
– Ами възразявам, защото това, което Вие казвате, е натрупване на информация. Само че без математиката тя никога не се превръща в знание.

Н 12 ян 2018 17

– Защо е лесно да се опровергае това. Защото примерно всеки знае, че религиозните и нравствени проблеми са най-важното нещо в човешкия живот, но те не могат да бъдат подложени на математически анализ; не могат да бъдат решени по математически път.
– Не, но имат в тях логика и опровержение.
– Но това не е математика.
– О, напротив, е.
– Е как е?
– Цял раздел от математика се нарича „логика“ и се занимава с тези неща. Тоест, начинът, по който човек може да конструира верни твърдения, е определено част от математиката.
– Логиката не е част от математиката.
– Е.
– Не е.
– Е. Силогизмът…
– В силогизма няма нищо математическо. Математиката се занимава с числа.
– Не. С основите на мисленето изобщо. Числата също са абстрактна конструкция, като и логиката. И всичко това е обект на едно и също нещо, и някои, които се занимават с логика, но не са математици, просто може да ти призлее какви щуротии говорят….
– Добре, да кажем тогава, че сме отворили тази тема и да се върнем към това, за което говорим. Хораций. Как да намерим разликата между Плиний и Хораций? Първото, което се вижда, е че Хораций живее частен живот и настоява на това, докато Плиний води по-скоро обществен живот. Той може да сменя различни позиции в обществото, но при всички случаи заема някакви постове, които са законово обусловени. Хораций не прави такова нещо, той си гледа личния си живот – значи е извън тези дела, с които се занимават хора като Плиний. А има разлика между интелектуалеца, който води частен живот (като Хораций), и който участва в обществените дела, като Плиний. Та те се различават в това отношение. В друго: Хораций е творец, човек на изкуството, а Плиний не е такъв. Значи виждаме, че Плиний се отличава от александрийските учени с това, че не е учен като тях, не е изследовател; но също и от поетите, тъй като не е творец. Иначе има общи места в тяхното умонастроение. При Плиний има моменти, в които той малко прилича на епикуреец. Тези дълги описания на вилите, идиличните езера около тях, колко приятно е да ти се сервира изискан обяд – всичко това е в епикурейски дух. Последно, да го сравним със Сенека. Пак ще кажем нещо подобно: Плиний не е автор, който ще се занимава да пише големи книги по философски въпроси, както прави Сенека. Те и двамата са близо до властта, но Сенека е по-неформално в нея дори от Плиний. В дейността си Плиний все пак заема позиции, които са законово обусловени, а Сенека – не. Него по-скоро сме свикнали да го възприемаме като един съветник. И това ги различава, както и философската и светогледна ориентация: ние знаем за стоицизма на Сенека, докато Плиний като че ли не изповядва такова нещо. Ето по такъв начин можем да кажем, че той се отличава от онези, които включихме в курса.
Сега да прибавим някои неща, които не са отлики, а могат да се кажат специално за него като за обществена фигура и образован човек. Първото, което виждаме, това е неговата изключителна високопоставеност, в много отношения. Затова има известно основание да се каже, че ако Плиний е интелектуалец, то той заслужава да бъде наречен елитарен интелектуалец. Защото той съсредоточава в себе си власт – много голяма, тъй като е близо до принцепса. Също така голямо лично богатство, за което свидетелстват писмата, където той разказва за своите имоти и за парите, с които разполага. В един момент той казва на един познат: „Имаш ли нужда от 300 000 сестерции? Ще ти ги дам, защото толкова не ти достига, за да бъдеш конник.“ Просто предлага лично да даде някому много пари, за да му помогне. Значи говорим за крайно богати хора. Освен това – контакти. Неговите контакти не са били само с принцепса, те са били с елита на римското общество, включително и в интелектуално отношение. И жречество дори, което е нещо по-различно. Значи той е в елита дори в религиозната сфера на римското общество – доколкото това може да се нарече религия. Представете си един човек, който акумулира в себе си всички аспекти на властта – без при това да носи особена отговорност…

Ал Д

Защо античният човек е склонен толкова много да се хвали? Това нас ни учудва. А всъщност ние може би трябва да привикнем към това и да го мислим – че античният човек е склонен към автогероизация. На нас това ни се струва чудно, защото отгледани в съвсем друга традиция. Примерно, когато ни е смешно, че Плиний, описвайки изригването на вулкана, се представя за най-смелия от всички, ние имаме предвид, че Августин на негово място не би направил така. Има един момент, в който всичко това се обръща и започва да се говори по съвсем друг начин: `аз бях най-лошият, аз грешах най-много, аз бях най-страхлив, аз и сега съм такъв, не съм станал по-добър, и просто го казвам, защото е истина.` Докато античният човек прави точно обратното… ето, като отворим коментарите на Цезар – ами кой е по-умен от него? Също така и Цицерон. Тукидид, който е толкова обективистичен, все пак не се критикува сам себе си затова, че е объркал някои неща около Тасос. И изобщо никой, много малко са изключенията. Много е интересно в тази връзка да се прочете Седмото писмо на Платон: защото там, именно при Платон, се забелязват нотки на недоволство от самия себе си. Това е нещо, което в античността се случва много рядко и ние го виждаме там, в Седмо писмо…

*

213

Античността в „Буквар“-а на Берон

І.

„Букварът“ на Берон е около 150 стр. и е разделен на седем части. От тях четвъртата („Умни ответи”) и шестата („Различни истории“) съдържат сведения за античността. Това са преди всичко изказвания, приписвани на исторически личности, и разкази за случки от живота им.

В „Умни ответи“ (64) се срещат имената на (цитирам по реда в „Буквара“):

Талес, Аристип, Епиктет, Диоген (сигурно от Синопа), Аристотел, Сократ, Платон, Александър (Македонски), Дионисий (може би Втори, Сиракузки), Мусаний (вероятно Музоний Руф) Метел (сигурно Квинт Цецилий Втори, воювал в Испания), Рутилий Руф, Агис, Леонид (спартанският цар от Втората персийска война), Ксеркс, Фокион, Демостен, Анахарсис, Бион (сигурно киникът, от Бористен), Зенон (стоикът, от Китион), Хилон, Антистен, Клеант, Биант, Солон, Симонид, Лизимах, Агезилай, Ификрат, Демокрит, Езоп, Леотихид (сигурно Втори, от Втората персийска война).
Някои са споменати повече от веднъж. Най-често: Аристотел (6 пъти), Талес и Антистен (по 4), Сократ, Платон, Диоген (по 3).

В „Различни истории“ (51) се срещат някои от споменатите имена, а също и:

Деметрий Полиоркет, Стилпон (от Мегара), Октавиан Август, Емилий Павел (сигурно Втори, победител при Пидна – 168 г.), Зевксис, Паразий, Поликлет, Перикъл, Теофраст, Ксантипа (съпругата на Сократ), Алкивиад, Хабрий, Кир, Темистокъл, Сенека, Евклид (сократикът от Мегара), Агатокъл (Сиракузки, воювал срещу картагенците), Ликург (спартанският законодател), Анаксимен (реторът от Лампсак), Тит (императорът), Архелай (Първи, Македонски), Дионисий (Първи Сиракузки, покрай случая с Дамокъл), Крез, Антигон (сигурно Втори, Гонат, във връзка с приятелството му със стоика Зенон), Ивик, Камил (Марк Фурий, воювал с фалиските).

Най-често: Александър (5 пъти), Перикъл, Сократ, Дионисий Стари, Филип (по 3)

ІІ.

Антологии като Бероновата помагат да се узнае какво по-точно се има предвид, когато се говори общо за „класическо образование“. Такива сборници нямат за цел да подготвят специалисти-античници, но насочват четящия към онова, което е „характерно“ за античността и си струва да бъде споменавано.
При съставителството Берон несъмнено си е послужил с други подобни антологии. Техните съставители обикновено се интересуват от античните държавници и мислители („мъдреци“). Целта е въз основа на популярни анекдоти от техния живот да се дадат примери за житейска мъдрост и нравствена добродетел. Обикновено не се дават датировки или други справки за споменатите личности.

Ако все пак подредим споменатите при Берон древни мъже хронологически, едни от най-ранните ще са т.нар. „седем мъдреци“. Споменати са Талес, Биант, Хилон, Солон и Анахарсис, заедно с техния предполагаем събеседник Крез. (Него още античните го правят домакин на тяхна среща, а и Херодот говори надълго за разговора му със Солон).
Спартанският законодател Ликург е вероятно по-древен и от тях. Той и Солон са представени от Плутарх в „Биографиите“. (Плутарх изобщо е автор, съдействал извънредно много за популярността на личностите, избрани да станат герои на биографиите му.) Техен съвременник може би е бил Езоп.

От времето преди персийските войни (VІ в.) се споменават имена и на поети – Симонид от Кеос, Ивик от Регион.

От класическата епоха (V в.):
Има немалко имена на атиняни. Сред тях някои са известни като държавници и военни (Темистокъл, Перикъл, Алкивиад – и тримата представени от Плутарх); други – като „философи“ (Демокрит, Сократ, Антистен, Платон). Също – художници и скулптори (Поликлет, Зевксис, Паразий)

ІV в. и времето на диадохите:
От държавниците и военните – Хабрий, Ификрат, Демостен, Фокион (последните двама са представени от Плутарх).
Сред мислителите („философи“) има мнозина, които произхождат отдругаде, но се заселват постоянно или временно в Атина – Евклид от Мегара, Аристип от Кирена, Диоген от Синопа, Аристотел, Теофраст, стоиците Зенон и Клеант, Бион от Бористен. Някои, макар и от континентална Гърция, не са свързани непременно с Атина – като Стилпон от Мегара.

За спартанците се говори като цяло и отделно. Те са особена държава: военно могъщи, те избягват търговията и възпрепятстват индивидуалното забогатяване на гражданите. В града мъчно се допускат чужденци. С тази политика, съвсем различна от атинската, Спарта винаги е била конкурент и културен опонент на Атина.
Освен Ликург, от известните спартанци са споменати Леонид (героят при Термопилите), Агезилай ІІ (V-ІV в.) и Агис (ІІІ). И последните двама имат биографии при Плутарх. Също и Леотихид (V в.).

Встрани от Атина и изобщо от континентална Гърция стоят сицилийците и естествено свързваните с тях питагорейци. Най-популярни са имената на двамата Дионисиевци от Сиракуза (ІV в.). Споменат е и цар Агатокъл (ок 300 г.).

Много внимание се отделя на македонските царе – заради твърде голямото им влияние в Гърция и изключителните им военни успехи на Изток.
Най-напред Архелай І (V в.) – достатъчно известен, за да бъде обсъждана кариерата му в Платоновия „Горгий“. После Филип и сина му Александър, а покрай и след тях – Антигон І, Лизимах, Деметрий Полиоркет.
Може би главна причина за популярността на Аристотел е наследствената му сварзаност с македонския царски двор. Покрай македонците е споменат и реторът Анаксимен от Лампсак.

За „варварите“ през полисната епоха у Берон се споменава сравнително рядко. Освен скита Анахарсис това са някои източни царе – лидиецът Крез и персите Кир и Ксеркс.
Много любопитен, с оглед на един анекдот от българската история, е разказът за скитския цар „Скилур“ (в „Братска любов“). Той поканил синовете си да счупят един сноп дървени копия, и след като те не успели, им показал, че копията се чупят лесно едно по едно.

За римляни също се говори малко. Това са военни, императори, по-рядко интелектуалци. Времената на живота им са различни. От времето на републиката са споменати Камил (V-ІV в.), Емилий Павел (ІІ в.), Рутилий Руф (ІІ-І в.) и Метел (І в. пр. Хр.).
После – Октавиан Август, Сенека, император Тит.
Стоическите философи Музоний Руф (І в. сл. Хр.) и Епиктет (І-ІІ в.) са по-скоро римляни, но гръкоезични.

Жени се споменават крайно рядко – само два пъти.
Първо – Ксантипа, като съпруга на Сократ и във връзка с това, как мъдрият мъж трябва да се отнася с жена си, ако тя има мъчен характер. После – „карийската царица Ада“, която била в кореспонденция с Александър Македонски.