Архив на категория: Преводи

Пароската хроника: от Кекропс до Омир

Пароската хроника е сравнително кратък текст, издялан на мраморна плоча към 264 г. пр. Хр. През 20-те години на XVII в. по-голямата част от плочата била отнесена от някого в Англия и там била разчетена (изданието е от 1628-ма); после част от надписа е била унищожена и днес ние я познаваме само от записа при първото разчитане. Друга част от плочата останала на Парос и днес се съхранява в тамошния музей. Впоследствие хрониката е издавана много пъти, примерно в петтомните „Fragmenta Historicorum Graecorum“ на Карл и Теодор Мюлер (Париж, 1841) и в Das Marmor Parium на Ф. Якоби (Берлин, 1904).
В нея се съобщават факти от гръцката история, които авторът е смятал за особено важни: като се започне от възцаряването на Кекропс в Атина, датирано 1318 години преди самия надпис, и се стигне до събития от около 300 пр. Хр., значи от времето на споменатите вече Евхемер и Касандър.

Предлаганият текст е превод на 30 от 78-те параграфа от Оксфордската част – от съобщението за Кекропс до това за Омир.

„Откакто Кекропс се възцари в Атина и страната, която по-рано се наричаше Актика по името на автохтона Актей, беше наречена Кекропия, са 1318 години [1582 пр. Хр.]. Откакто Девкалион се възцари в Ликория при Парнас, когато над Атина царуваше Кекропс, са 1310 г. [1574 пр. Хр.]. Откакто в Атина се съдиха Арес и Посейдон заради сина на Посейдон Алиротий, и мястото се нарече Ареопаг, когато цар на Атина беше Кранай, са 1268 г. [1532 пр. Хр.].
Откакто стана потопът при Девкалион и Девкалион избяга от дъждовете при Кранай, и издигна светилището на Зевс Омбрий [Дъждовния] и принесе жертва за спасението си, са 1265 г. [1529 пр. Хр.], а цар на Атина беше Кранай. Откакто Амфиктион, син на Девкалион, се възцари над Термопилите и събра живеещите около мястото и даде имената „амфиктиони“ и „пилея“ [порта], където и сега още амфиктионите принасят жертви, са 1258 г. [1522 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Хелен, син на Девкалион, се възцари над Фтиотида, и елините, които преди това се наричаха „гърци“, получиха името си и учредиха Всеелинските игри, са 1257 г. [1521 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион.
Откакто Кадъм, син на Агенор, пристигна от Финикия и основа Кадмея, са 1255 г. [1519 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Еврот и Лакедемон се възцариха над Лакония са 1252 г. [1516 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто корабът с Данай и петдесетте данаиди пристигна от Египет в Елада и беше наречен „Петдесетвеслен“, и дъщерите на Данай Амимона, Брико, Херо, Хелика и Архедика, избрани с жребий сред останалите, основаха светилище на Атина и по време на пътя извършиха жертвоприношение при Линдос на Родос, са 1247 г. [1511 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний. Откакто Ерихтоний излезе с колесница на първите Панатенеи и устрои състезанието, и ги нарече „атиняни“; и дървеното изображение на Майката на боговете се появи в Кибела, и фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „фригийска“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан… са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний, който беше с колесницата. Откакто първият Минос се възцари над Крит и засели Кидония, и беше открито желязо на Ида, което откриха Идейските дактили Келмий, Дамнаменей и Акмон, са 1168 г. [1432 пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион.
Откакто Деметра дойде в Атина, засади плода и беше извършен първият опит, показан от Триптолем, син на Келей и Неера, са 1145 г. [1409 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей. Откакто Триптолем, син на Келей, зася плода в т. нар. Рария при Елевзин, са 1142 г. [1406 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей.
Откакто Орфей, син на Еагър и Калиопа, изложи своята поезия и се случи грабването на Кора, търсенето на Деметра, неговото слизане в Хадес и радостта на онези, които приеха плода, са 1135 г. [1399 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей. Откакто Евмолп, син на Музей, показа мистериите в Елевзин и изложи поетическите произведения на баща си Музей, са 11… г. [13… пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей, син на Пандион.
Откакто за пръв път се извърши очистване за убийство и първи атиняните очистиха Херакъл, са 1062 г. [1326 пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион, син на Кекропс. Откакто в Елевзин се установи гимническо състезание и беше пожертвано малко дете и се проведоха Ликеите в Аркадия… са 10.. г. [13… пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион, син на Кекропс. Откакто Херакъл, след като извърши нещата в Елида, установи светилището на Зевс, са 103… г. [12… пр. Хр.], а в Атина царуваше Егей. Откакто в Атина имаше недостиг на плодове, атиняните се допитаха до оракула и Аполон отвърна да понесат наказанието, което Минос определи, са 1031 г. [1295 пр. Хр.], а в Атина царуваше Егей.
Откакто Тезей, царувайки над Атина, събра на едно място дванадесетте града и предостави общо управление и демокрация, напусна Атина и след като уби Синис, установи Истмийските игри, са 995 г. [1259 пр. Хр.]. От похода на амазонките към Атика са 992 г. [1256 пр. Хр.], а в Атина царуваше Тезей. Откакто аргосците с Адраст тръгнаха на поход срещу Тива и установиха игрите в Немея в чест на Зевс, са 987 г. [1251 пр. Хр.], а в Атина царуваше Тезей. Откакто елините тръгнаха на поход срещу Троя, са 954 г. [1218 пр. Хр.], а в Атина беше тринадесетата година от царуването на Менестей.
Откакто Троя беше превзета, са 945 г. [1209 пр. Хр.], а в Атина беше двадесет и втората година от царуването на Менестей, седмия ден преди края на месец Таргелион. Откакто Орест по свое желание се яви на дело срещу дъщерята на Егист Еригона от страна на Егист, като делото им се гледа в Ареопага и Орест победи с равен брой гласове, са 939 г. [1203 пр. Хр.], а в Атина царуваше Демофонт. Откакто Тевкър засели Саламин на Кипър, са 938 г. [1202 пр. Хр.], а в Атина царуваше Демофонт. Откакто Нелей засели Милет и цялата останала Йония – Ефес, Еритрея, Клазомене, Приена, Лебед, Теос, Колофон, Миунт, Фокея, Самос, Хиос и възникна Паниония, са 813 г. [1077 пр. Хр.], а в Атина беше тринадесетата година от царуването на Медонт.
Откакто се яви поетът Хезиод, са 673 г. [937 пр. Хр.], а в Атина царуваше Мегакъл. Откакто се яви поетът Омир, са 643 г. [907 пр. Хр.], а в Атина царуваше Мегакъл.

*

(F. Jacoby. Die Fragmente der griechischen Historiker II, 239а в: http://www.dfhg-project.org; и Mueller I, с. 543-547 в: Fragmenta Historicorum Graecorum. Car. et Theod. Mulleri. Parisiis, 1841)

[ЛВ, 11 април 2018]

Евхемер за боговете

Дори само проучването на това, как някои текстове са стигнали до нас, дава възможност да се погледне към цялата история. Този откъс от Диодор, чийто превод съм дал тук, е изчезнал от ръкописите на автора, но е цитиран от Евсевий Кесарийски към 350 години след написването му. Самият Диодор разказва какво е прочел у някой си Евхемер, който бил приближен на царя на Македония Касандър; те двамата са живели около 250 години преди Диодор. Там Евхемер разказва за едно свое може би измислено пътешествие из южния океан; и от разказа му излиза, че най-висшите божества на елините (Уран, Кронос, Зевс) трябва да са били древни царе, почитани след смъртта им като богове.

*

„Това казва Диодор в трета книга на „Историите“. Същият той и в шеста книга потвърждава същата теология, като си служи с написаното от месенеца Евхемер. Ето какво точно казва:
`За боговете древните хора предадоха на по-късните два възгледа. Едни казват, че те са вечни и неунищожими, като слънцето, луната и другите небесни тела; също ветровете и други, които имат подобна на тяхната природа. Всяко от тях има вечно пораждане и траене. А други смятат, че е имало земни богове, които заради благодеянията си към хората са получили безсмъртна чест и слава – като Херакъл, Дионис, Аристей и другите, подобни на тях. За земните богове са запазени много и различни твърдения при историците и митографите. От историците Евхемер специално писа в своя „Свещен запис“; а от митолозите Омир, Хезиод и Орфей изваяха едни твърде чудовищни митове. Ще се опитаме да направим преглед на написаното и при едните, и при другите, като се стремим да постигнем едно разумно съотношение.
Евхемер бил близък до цар Касандър и поради това е трябвало да изпълнява някои възложени му от царя задачи и да пътува из далечни страни. И разказва, че веднъж пътувал някъде на юг из океана. Отплавал от щастлива Арабия и след няколко дни стигнал до група острови, един които бил т. нар. Панхея; там видял жителите му панхеи, които се отличавали с благочестие и почитали боговете с най-пищни жертвоприношения и забележителни дарове – златни и сребърни. Островът бил свещен на боговете и из него имало различни неща, забележителни със своята древност и майсторство на изработката; за тях сме писали отделно в предишните книги. И там, на един хълм, имало извънредно висок храм на Зевс Трифилий, издигнат от него по времето, когато той още живеел сред хората и царувал над целия свят. В храма имало златна плоча, на която с панхейски букви били записани накратко делата на Уран, Кронос и Зевс.
После [Евхемер] казва, че първо цар бил Уран. Той бил кротък мъж, добродеятелен и познавач на движението на небесните тела. Той пръв почел с жертвоприношения небесните богове – затова и бил наречен Уран. От жена си Хестия имал синове Титан и Кронос, а дъщери – Рея и Деметра.
След него царувал Кронос; и като се оженил за Рея, станал баща на Зевс, Хера и Посейдон. Негов наследник бил Зевс, който взел за жени Хера, Деметра и Темида. От първата му се родили куретите, от втората – Персефона, а от третата – Атина. Той посетил Вавилон и там бил посрещнат гостоприемно от Бел; и след това пристигнал на океанския остров Панхея, където издигнал олтар на своя дядо Уран. После … бил в Сирия, после в Киликия … и след като посетил много други народи, получил почитта на всички и бил обявен за бог.
Та като се занимава с боговете, Евхемер казва тези и близки до тях неща; и говори за тях като за смъртни хора.`“

(Евсевий Кесарийски. „Подготовка към Евангелието“ II,2,52-62; Diodorus. Bibliotheca historica VI, 1. Lipsiae, 1890)

[ЛВ, 11 април 2018]

Свидетелства и легенди за Омир

1. Датировката

Нямаме добри свидетелства за автори и произведения, по-ранни от Омир и неговите поеми.

Първият известен автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той го споменава като автор на “Тебаида”.
За тази война също е написана епическа поема, наречена „Тиваида”. Тази поема се споменава от Калин, който твърди, че авторът й бил Омир и много достоверни източници са съгласни с преценката му. С изключение на Илиада и Одисея аз поставям „Тиваида” по-високо от всяка друга поема (Павзаний ІХ, 9, 5; превод В. Русинов)

Херодот казва (ІІ, 53), че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” – значи ги поставя в средата на ІХ в.
„Откъде произхожда всеки един от боговете, дали наистина всички богове ги е имало винаги, както са на вид – това доскоро, така да се каже до вчера, не знаели. Да вземем Хезиод и Омир – по възраст са по-стари от мене с четиристотин години, не повече. А те са създали за елините произхода на боговете; те са дали прозвища на боговете, разпределили са им почестите, коието следвало да им се отдават, и изкуствата, които трябвало да владеят; означили са лицата им. Поетите, за които се разказва, че са живели преди, по мое мнение са живели по-късно“ (превод П. Димитров 1986-1990/ 2010)

Тукидид (I, 3) се ограничава да каже, че
„Омир е живял много по-късно от Троянската война“ (превод М. Мирчев, 1979).

С това са съгласни повечето антични автори:

Страбон. „География“ X,4,15
„Но, първо, Омир не твърди, че Крит е имал сто града по време на Троянската война, а по-скоро по негово време (защото говори от свое име, въпреки че ако твърдението беше изречено от лице, което е живяло по време на Троянската война, както е в случая с Одисей…“ (превод В. Русинов)

Йосиф Флавий. „Против Апион“ I,2
„[Омир], изглежда, е живял по-късно от Троянската война“

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21 (…)

Аристотел, който специално е проучвал историята на литературата, никъде не споменава за поети, по-ранни от Омир. Относно комическите произведения той казва така:
„Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина“ (1448 b, превод Ал. Ничев)

Както се вижда, той е уверен, че поезия е имало още в най-древни времена; но Омир е надминал всички. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, и за единството на произведението въз основа на фабулата.
Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното… (1448 b, превод Ал. Ничев).

Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и направил заключението, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой, който да е по-древен от Омир.
„Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир… („Против Апион” І, 2).

Античните датировки след Херодот

– За датировката на Омир през античността е имало разногласия, а през по-късните векове те просто се съобщават. Ето какво се казва в“Суда”:
„…роден 57 години преди първите Олимпийски игри. Порфирий във “Философска история” казва: `преди 132`. А тези олимпийски игри са 407 години след превземането на Троя. Някои твърдят, че Омир се родил само 160 години след превземането на Троя; а споменатият Порфирий казва: `след 275`.”
Първите Олимпийски игри са датирани в 776 пр. Хр. Превземането на Троя би трябвало да бъде в 1183 (776+407). Така че според автора на статията Омир е роден през 833 пр. Хр., според Порфирий – 908, а според “другите” – 1023 (1183-160).
Сред тези „други“ без съмнение са споменатите от Прокъл в „Христоматията“:
„Онези около Аристарх смятат, че трябва да е роден по времето на йонийското преселение, което е 60 години след слизането на Хераклидите, а те са 80 години след превземането на Троя [1043]. Тези около Кратес го поставят във времето на Троянската война“ (Westermann, 1845; с. 26)

– Тациан („Против елините“, 31) (преразказ)

Нека граници ни бъдат Мойсей и Омир с това, че всеки от тях е стар: единият предхожда поетите и историците, а другият е начинател на цялата варварска мъдрост. И ще открием, че нещата при нас предхождат не само гръцкото образование, но дори и откриването на писмеността. За това взимам доказателства от вас, които са извън съмнение.
Защото най-старите, които са проучвали поезията на Омир, неговия род и времето на разцвета му, са Теаген от Регион (по времето на Камбиз), Стезимброт от Тасос, Антимах от Колофон, Херодот от Халикарнас и Дионисий от Олинт. След тях са Ефор от Куме, Филохор от Атина, и перипатетиците Мегаклид и Хамелеон. След това са граматиците: Зенодот, Аристофан, Калимах, Кратет, Ератостен, Аристарх, Аполодор.
Тези около Кратет казват, че разцветът му е бил преди слизането на Хераклидите, което е 80 години след Троянската война [1103 пр. Хр.]; тези около Ератостен – повече от сто след войната [1083 пр. Хр.]; тези около Аристарх – във времето на йонийското преселение, което е 140 години след Троя [1043 пр. Хр.]; Филохор казва че е по времето на атинския архонт Архип, 180 години след Троя [1003 пр. Хр.]; а тези около Аполодор – сто години след йонийското преселение, което ще е 240 години след Троя [943 пр. Хр.]; някои казват, че е преди олимпиадите [776 пр. Хр.], а други – 490 години след Троя [693 пр. Хр.]. Други свалиха времето му още по-надолу, казвайки, че бил връстник на Архилох; а разцветът на Архилох е бил около 23-та олимпиада по времето на лидиеца Гигес, 500 години след Троя [683 пр. Хр.]…

– Пс.-Херодот (преразказ)
130 години след похода срещу Троя, повдигнат от Агамемнон и Менелай, бяха основани градове на Лесбос; след още 20 години беше основана еолийската Куме. 18 години след това от кумейците беше основана Смирна, в която се роди Омир; а 622 години след раждането му беше походът на Ксеркс, когато той премина от Азия в Европа през Хелеспонта (Westermann, 1845; p. 20)
Оказва се, че според Пс. Херодот Троя е била превзета в 1270 [480+622+168]

– Пс.- Плутарх (преразказ)
Някои смятат, че трябва да е живял по време на Троянската война, на която е бил и очевидец, а други – 100 години по-късно, други – 150 (Westermann, 1845; p. 24)

– друга (преразказ)
Някои казват че е живял при слизането на Хераклидите, което е невероятно. Други – че е 150 години след преселването на йонийците [290 след Троянската война, 893 пр. Хр.] (Westermann, 1845; p. 29)

– друга (преразказ)
Хераклид казва, че е по-възрастен от Хезиод, Пирандър – че му е връстник. Кратес го поставя 60 години след Троянската война, Аполодор – 80 г. след преселването на йонийците, Ератостен – 100 [240 след Троянската война, 943 пр. Хр.] (Westermann, 1845; p. 31)

Павзаний, може би смутен от разнообразието на предположенията, пише така:
„Колкото до възрастта на Хезиод и Омир, извършил съм много грижливи изследвания по този въпрос, но не искам да пиша по него, защото познавам свадливия нрав особено на създателите на съвременната школа по епика“ (IX, 30, превод В. Русинов)

По същия начин и Евстатий (ком. към „Илиада“ I,7) (…)

Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.

2. Предположения и легенди

В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”. Този химн Тукидид смята за омиров.
Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон… Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: “Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава (ІІІ, 104, превод М. Мирчев; „Химн към Аполон“ 168-172, превод Р. Константинова)

Съществуват няколко биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого.

Псевдо-Херодот (преразказ):

В Куме, в Еолия, се събирали гърци от различни народности (pantodapa ethnea hellenika). Сред тях имало един небогат човек на име Меланоп. Той се оженил и му се родила дъщеря, която нарекли Кретеида. Преди да умре той е поверил на един свой познат от Аргос на име Клеанакс. Докато била при него, тя забременяла и тогава той е предал на един жител на Смирна на име Исмений, от Беотия.
И тогава, близо до една река на име Мелес, тя родила детето си – това бил Омир. Родил се зрящ, а не сляп. Майка му го нарекла Мелесиген, по името на реката (1-3). Скоро след това тя напуснала Исмений и заживяла сама, като работела различни неща, за да издържа себе си и детето. Веднъж станала предачка при някой си Фемий, който учел децата в Смирна на “grammata kai ten allen mousiken”. Фемий харесал жената, и я убедил да се омъжи за него, като обещал да осинови детето и да го образова (4). Мелесиген се оказал способен, пораснал и овладял всичко, което Фемий преподавал. След време Фемий починал и оставил цялото си наследство на Мелесиген; а не много след него и Кретеида. Омир (тук и по-нататък авторът продължава да го нарича Мелесиген) постепенно спечелил уважението на съгражданите си като учител, а започнали да го посещават и някои чужденци, които идвали в Смирна за търговия.
Сред тях бил и някой си Ментес от областта около остров Левкада. Той бил образован човек (pepaideumenos, polyistor). Та той предложил на Мелесиген да тръгне и да пътешества с него – щял да поеме всичките му разходи и дори да му плаща. Мелесиген така и направил – изоставил учителстването и тръгнал с кораба на Ментес; и където и да пристигнели, се интересувал да научи нещо за мястото и хората (dieorato kai historeon epynthaneto). Сигурно си записвал узнатото (mnemosyna graphesthai). Тогава вече може би мислел да се заеме с поезия (5-6).
На връщане от Иберия и Тирения пристигнали в Итака. Там Омир се почувствал зле със зрението и Ментес, който трябвало да пътува за Левкада, го оставил при един свой приятел итакиец на име Ментор. Ментор се грижил много добре за него, лекувал го, а през това време Омир проучвал и разпитвал за Одисей. Итакийците казват, че той тогава ослепял, а пък аз (казва “Херодот”) мисля, че това се случило когато вече бил в Колофон (“а и колофонците казват така”), където пристигнал след време заедно с Ментес (7-8).
След като прекарал там известно време се завърнал (вече сляп) в Смирна и там започнал да съчинява поемите си. След време поради бедност решил да напусне Смирна и да иде в Куме. По пътя, като обикновен просяк, минал през градчето Неон тейхос (основано 8 години след Куме) и там спрял при един обущар на име Тихий, който го съжалил заради слепотата, а и харесал стиховете му. Така заживял в обущарницата. Там създал поемата за похода на Амфиарай срещу Тива и химните за боговете. “И чак до мое време неотейхийците показваха мястото, където някога седял и рецитирал стиховете си…” (9-10). После, поради бедност, пак се отправил към Куме; като по пътя, по молба на роднини на фригийския цар Мидас, съчинил епиграма, която била написана върху надгробния му паметник.
В Куме рецитирал стиховете си по местата, където се събирали на разговори старите мъже (leschai), и станал толкова популярен, че някои предложили на градския съвет (boule) да му гласува издръжка. Казал им, че с поезията си ще прослави града им. Провело се обсъждане и някой от съветниците се възпротивил, като казал, че ако започнат да хранят и слепците (homeroi) скоро в държавата щяла се събере голяма и безполезна тълпа. Защото кумейците наричали слепите (typhloi) с думата homeroi. И оттам му останало името Омир (11-13). Накрая и архонтът се изказал против и решили да не дават издръжка.
Тогава Омир напуснал Куме, като ги проклел никога в града да не се роди добър поет; и отишъл във Фокея. Там имало един учител на име Тесторид. Той предложил на Омир да го издържа, а той пък да запишел дотогавашните си стихове; и тези, които щял съчини по-нататък, да ги припишел на Тесторид. Омир се съгласил. Там съчинил “малката Илиада” и “Фокаида”. Тогава Тесторид напуснал Фокея с намерение да си присвои окончателно поезията на Омир, и отишъл в Хиос, където станал учител и представял стиховете на Омир за свои – и имал успех.
След време обаче някои хиосци пристигнали във Фокея и разказали тези неща на Омир. Той се досетил, че това е Тесторид, и решил да замине за Хиос, за да го изобличи. И тъй като не намерил веднага кораб за Хиос, тръгнал към Еритрея. По пътя му помагал един от познатите му от Фокея (нали бил сляп). Там попаднал на едни рибари, които най-напред не се съгласили да го вземат със себе си, но после, след като насрещен вятър ги върнал обратно на брега, се разкаяли и го закарали до острова.
Там Омир прекарал нощта на крайбрежието, а през деня, като се заскитал, наближил едно село на име Питюс. Там попаднал на един козар-роб на име Главк, който, след като прогонил лаещите го кучета, го поканил да сподели трапезата му, а Омир разказал за приключенията си (14-22). На другия ден Главк оставил Омир при козите, а сам отишъл в Болисос, за да разкаже за него на господаря си. Господарят му първо не повярвал, но след като Омир му бил доведен, той поговорил с него, харесал го и му предложил да остане и да учи децата му. Там Омир съчинил “Батрахомиомахията” и останалите си шеговити поеми (paignia: изреждат се няколко заглавия, но без “Маргит”). Така се прочул из целия Хиос, а Тесторид, като научил за това, побързал да напусне острова (23-24).
После Омир отишъл в главния град на Хиос и там станал учител. Придобил много почитатели, спечелил пари, оженил се и му се родили две дъщери: една от тях починала неомъжена, а другата се омъжила за един хиосец Там изразил чрез поезията си благодарност към своите благодетели. Внесъл в “Одисея” името на Ментор, който се грижил да излекува очите му. Там споменал и учителя си Фемий (І 153-155). И още – Ментес (І 180-181) и Тихий, за когото казва, че изработил щита на Аякс (VІІ, 219-223) (25-26).
И като забелязал, че за Аргос се говори много, а за Атина – по-малко, включил в поемите си някои стихове в похвала на Атина (“Илиада” ІІ 547, 552-557; “Одисея” VІІ, 80-81)
Решил да посети континентална Гърция и потеглил, като най-напред спрял в Самос (27-29). Там се провеждал празника Апатурии: един човек, който познавал Омир още от Хиос, го поканил да вземе участие. Той останал не само за празника, но и за цялата зима, като съчинявал стихове по молба на тамошните хора, които се цитират. Някои от тях били запомнени и после се пеели на острова по празници.
През пролетта се отправил към Атина, но когато стигнал до остров Иос (един от Цикладите, между Тера и Парос), се задържал там поради безветриe; разболял се, не могъл да продължи и умрял. Погребали го на брега (30-36).
След това авторът (“Херодот”) се заема да докаже, че Омир е бил еолиец, а не йониец или дориец. Обръща внимание на някои стихове, където се говори за жертвоприношения (nomima), в които се забелязват еолийски обичаи; също и на някои диалектни думи които били еолийски (Westermann, 1845; p. 1-20)

Останалите са подобни:

– Пс.- Плутарх (преразказ)
Ефор от Куме разказва за трима братя от Куме – Апелес, Меон и Диос. Диос, който бил баща на Хезиод, се преселил в Аскра. Апелес останал в Куме и преди да умре, поверил дъщеря си Кретеида на Меон; а той злоупотребил с девойката и после я дал за жена на един учител от Смирна, Фемий.
Аристотел в трета (sic!) книга на „Поетиката“ пък разказва, че по времето на йонийското преселение една жена от Иос забременяла от божество (daimon) от съпътстващите музите; и избягала в едно село, наречено Егина. Оттам я отвлекли пирати и я отвели в Смирна, която тогава била под властта на лидийците; и я дали на някой си Меон, приятел на лидийския цар. Там тя родила сина си при река Мелес. Скоро след раждането починала, а Меон отгледал детето, и след време и той умрял. След като се прославил като поет, Омир тръгнал за Тива и по пътя спрял в Иос, където и умрял (случката с рибарите) (Westermann, 1845; p. 21-24)

– Прокъл (преразказ)
Имало е много епически поети, но най-добрите са Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах.
За произхода и родното място на Омир самият той нищо не казва и поради това всеки е говорил, каквото му харесва. Твърди се, че е от Колофон, Хиос, Смирна, Иос или Куме. Според Хеланик, Дамаст и Ферекид произхождал от Орфей – баща му Меон и Диос, бащата на Хезиод, били потомци на Орфей от осмо поколение. Според Горгий от Леонтини пък произхождал от Музей. Случката за смъртта му на Иос – гатанката на рибарите. Трябва да е умрял стар, защото само стар човек е способен да се изразява така точно (Westermann, 1845; p. 24-27)

– родът на Омир (преразказ)
Син на Меон и Хюрнето, според други – на реката Мелес и нимфата Кретеида. Като родно място се споменават Смирна, Хиос, Колофон или Атина. Случката за смъртта му на Иос (Westermann, 1845; p. 27-28).

– друга (преразказ)
Син на Мелес и Кретеида. Според Пиндар бил от Смирна, според Симонид – от Хиос, според Антимах и Никандър – от Колофон, според Бакхилид и Аристотел – от Иос, според Ефор – от Куме, според Аристарх и Дионисий Тракийски – от Атина. Други казват, че бил от Саламин или от Аргос, или от египетската Тива. Пътувал много, прекарал дълго време на Итака и умрял на Иос (Westermann, 1845; p. 28-30).

– друга (преразказ)
Анаксимен, Дамаст, Пиндар и Теокрит смятат, че е от Хиос (според Дамаст е девето поколение след Музей), Ефор – че е от Куме, Аристотел – от Иос, Антимах – от Колофон, Стезимброт – от Смирна, Филохор – от Аргос, Каликъл – от Саламин. Аристодем го смята за римлянин, а други – че е от Египет. Умрял на Иос (случката с рибарите) (Westermann, 1845; p. 30-31)

– от „Суда“ (преразказ)
Поетът Омир е роден от реката Мелес при Смирна и от Кретеида; според други – от Аполон и музата Калиопа, или от Меон и Евметида, или от Одисеевия син Телемах и Несторовата дъщеря Поликаста. Според Харакс родословието му е: от тракийката Етуса се родил Лин, от него – Пиер, от него – Еагър, от него – Орфей [после други шест], от него – Апелес, от него – Меон, който дошъл заедно с амазонките в Смирна, къдет се оженил за Евметида и родил Омир. За родината му има колебания: според едни е от Смирна, според други – от Колофон; или от Иос, от Куме, от Троя, или е лидиец, или атинянин, итакиец, кипърец, саламинец, кнососец, микенец, египтянин, тесалиец, италиец, римлянин, родосец.
В Хиос се оженил за Аресифона, дъщеря на един кумеец, и от нея имал двама синове и една дъщеря, за която се оженил Стасин от Кипър. Умрял стар и бил погребан на Иос (Westermann, 1845; p. 31-33).

Някои смятат, че първият вариант на тези биографии трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.

Ето още няколко мнения по въпроса за произхода, родното място и местожителството на Омир. Често го свързват с Хиос:

Аристотел „Реторика“ II, 23:
„И както казва Алкидамант, всички почитат мъдреците: паросците тачат Архилох, макар че е клеветник, хиосците – Омир, макар да не им е съгражданин…“ (превод Ал. Ничев, 1986/2013)

Теокрит смята, че Омир бил оттам (VII, 47):
„Жалки са всичките птици Парнасови, що си гърлата
В грачене празно дерат в надпревара с певеца от Хиос“ (превод Т. Дончев, 2010)

Страбон смята, че е живял там (X,4,19)
„Това, прочие, било причината за отсядането му [на Ликург] в Крит. А когато пристигнал, сприятелил се с Талес, мелически поет и вещ в законодателството; и след като научил от него как и Радамант в по-ранно време, и Минос по-късно оповестили своите закони пред хората като от Зевс, и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си“ (превод В. Русинов)

Мнозина мислели, че родно място му е Смирна; а е починал на Иос:

Павзаний VII, 5
„При смирненците пък реката Мелет предлага най-хубавата вода, а изворите й са с пещери. Казват, че там Омир съчинил своя епос“
X, 24
Освен това човек може да види бронзова статуя на Омир върху каменна плоча и да прочете оракула, който казват, че получил Омир: `Блажен и окаян, че и за двете си роден. Ти търсиш бащината си родина; но имаш само майчина земя. Че остров Иос родина майчина за теб е, и той ще те приеме кога умреш; ала пази се от загадката на малките деца.` Обитателите на Иос показват гроба на Омир на острова, а в друга част – този на Климена, която според тях била майката на Омир. Но кипърците, които също твърдят, че Омир е техен казват, че майката на Омир била Темисто, местна жена и че Евкъл е предрекъл раждането на Омир в следните стихове: `И тогава в морския Кипър ще се роди велик певец, когото хубаволиката Темисто на полето ще роди, мъж прочут, далече от богатия Саламин. Напуснал Кипър, мокрен и подмятан от вълните, пръв и единствен възпял бедите на просторната Елада, той вечно ще остане безсмъртен и неостаряващ.` Тях съм чел, чел съм и оракулите, но не изразявам лично мнение за родината или кога се е родил Омир (превод В. Русинов, 2005)

Прословутата епиграма за „седемте града“ е запазена отчасти при Антипатър от Сидон (Anth. Pal., IV):
„Някои твърдят, че е от Колофон. Цитират се стихове от Антипатър, според които: „Едни смятат, че си от Колофон, други от Смирна, други от Хиос, други от Иос, други от Саламин, други от Тесалия…“ (Пс.-Плутарх, Westermann, 1845; p. 24) (към тях някъде се прибавят Куме, Пилос, Аргос, Атина)

Авъл Гелий. „Атически нощи“ III, 11:
De patria quoque Homeri multo maxime dissensum est. Alii Colophonium, alii Smyrnaeum, sunt qui Atheniensem, sunt etiam qui Aegyptium fuisse dicant, Aristoteles tradidit ex insula Io.

Евстатий Солунски. „към `Илиада`“ I, 6 (…)

Често се обсъжда въпросът защо се е казвал „Омир“; и дали е бил сляп и беден:

– Пс.- Плутарх (преразказ)
[Кретеида] родила Омир при река Мелес, който затова бил наречен Мелесиген. На йонийски и в Куме наричат слепците „homeroi“.

– Прокъл (преразказ)
Които казват, че е от Смирна, твърдят, че баща му се казвал Меон и че бил роден до река Мелес – затова го нарекли Мелесиген. Бил даден за заложник в Хиос и затова го наричали Омир; а според други то е заради слепотата му, защото „homeros“ на еолийски е „слепец“. Едва ли е бил сляп, защото сигурно няма човек, който да е видял толкова неща, колкото Омир; явно е пътувал много и следователно е бил по-скоро богат, отколкото беден;

– родът на Омир (преразказ)
Казвал се Мелесиген или Мелесианакт; след като ослепял го нарекли Омир, защото еолийците наричат „homeroi“ слепите.

– друга (преразказ)
Казвал се Мелесиген или Мелисагор, а Омир – след като е ослепял или е бил даден като дете заложник на царя; а ослепял било заради гнева на Елена, задето е казал, че изоставила Менелай и последвала Александър, било защото на гроба на Ахил поискал да го види в пълно бойно снаряжение и бил заслепен от блясъка на оръжията му (Westermann, 1845; p. 31)

– от „Суда“ (преразказ)
Наричал се първо Мелесиген, защото се родил при реката Мелес – според тези, които го смятат за смирненец. Наречен бил Омир защото го дали за заложник във войната на смирненците с колофонците. Бил сляп още от дете; но истината е, че не е бил победен от желанието, което започва от очите: и затова се е смятало, че бил сляп…

Павзаний II, 33
„Дори на мен ми се струва, че божеството е доказало най-вече при неговия случай (а преди това и при Омир), че е завистливо, щом като от една страна Омир, вече сляп, отгоре на толкова голямо нещастие, понесъл втора беда – бедността го притиснала да проси по цялата земя“
IV, 33
„Според мен Тамирис умрял от болест на очите, същото сполетяло по-късно и Омир. Но последният продължил да пее до края на живота си, без да отстъпи пред нещастието, докато Тамирис изоставил и пеенето поради сполетялото го страдание“
X, 7
„Омир също дошъл в Делфи да попита какво е нужно, но дори да се е научил да свири на лира, знанието е щяло да му бъде безполезно поради слепотата му“ (превод В. Русинов, 2004-2005)

Че Тамирис е бил сляп, се казва и в „Илиада“:
„Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна
срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.
Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,
сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
и го лишили навеки от меденозвучната лира“ (II, 595-600; превод Ал. Милев и Бл. Димитрова)

Елиан IX, 15:
„Понеже в действителност Омир бил много беден, за да сгоди дъщеря си, той й дал като зестра поемата си `Киприи`“ (превод Н. Панова и Н. Шаранков, 2009)

Sotadea fragmenta 15 (в Стобей IV, 34) (…)

3. Аедите в „Одисея“

Единствените добри свидетелства за това, как е изглеждал Омир, са портретите на епически певци в „Одисея”. Те били викани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака) за да рецитират разкази за Троянската война или боговете. Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него:

Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
нова наслада горещо в сърцата си те пожелаха —
песни с китара и танци, украса на всяка гощавка.
Ей глашатаят подаде звънливата лира на Фемий.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Звънна по струните Фемий и почна пленителна песен…( І, 150-155)
Песен редеше пред тях песнопоецът славен. Безмълвно
слушаха, седнали, всички за пътя обратен от Троя,
който Атина Палада отсъди за гръцките войни… (І, 325-327)
Фемий, на Терпий синът, се избави от черната гибел.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Прав той застана, в ръцете си вдигна звънливата лира…
След като дълго размисля, намери накрая за умно:
на Одисей коленете с ръце за молба да обгърне.
Най-сетне сложи грижовно звънливата, витата лира
наземи между престол среброгвозден и делва голяма…
`Сам се научих да пея, в сърце божество ми е вляло
много напеви. И теб като бог със звънливата лира
аз ще възпея. Затуй песнопевеца ти не съсичай.
Нека ми бъде свидетел обичният твой син, че нивга
тука по собствена воля не влизах, печалба не търсех,
с песен когато развличах на всяка гощавка мъжете.
Те ме довеждаха силом, че бяха и много, и властни` (XXIІ, 330-353)

`…жезлодържащи велможи, елате в палата ми чутен,
да нагостим чужденеца достойно в трапезната зала.
Няма тук място за отказ. На пищния пир призовете
и Демодока божествен. Дарува го музата щедро
с песен, която за наша наслада сърцето му ражда.`” (VIII, 40-44)
Среброковано кресло Понтоной на певеца предложи,
между трапезните гости опряно на стройна колона,
и върху гвоздей провеси звънливата негова лира
там над главата, научи тогава слепеца с ръцете
как да я стига… (VІІІ, 62-69)
До него панерка с красива трапеза
сложи, наля му и вино, когато поиска, да пие.
Мигом пресегнаха те към готовите мамещи гозби.
Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
богът внуши на певеца чутовни дела да възпява
из повестта, чрез мълвата въздигната чак до небето —
за крамолата на цар Одисей със Ахила Пелеев, (VIII, 69-76)
А върху гвозд глашатаят провеси звънливата лира,
той улови за ръка песнопевеца и го изведе.
Двамата следваха пътя, по който феаките знатни… (VІІІ, 105-106)

А песнопевецът дрънна и почна пленителна песен –
за любовта на бог Арес и с челния накит Киприда,
как те се срещнаха първо в палата на Хефест потайно,
нея той щедро дари, оскверни пък на властника Хефест
ложе и брачна постеля. (VIII, 266-270)

..`Чуй, глашатае, вземи тази мръвка и дай за похапка
на Демодока, когото при своята мъка почитам.
Всичките земнородени човеци посрещат певците
със уважение, с почит, защото на сладостни песни
муза ги учи. Тя люби сърдечно рода на певците.` (VIII, 477-481)
…`Но продължи и запей за строежа на оня кон дървен,
който създаде Епей с помощта на богиня Атина,
как го въведе в града Одисей богоравният хитро,
как го напълни с бойците, които порутиха Троя…` (VIII, 492-495)

Някои обаче смятали, че Демодок и Фемий са били реални певци, за които Омир е знаел и е пожелал да ги представи в поемата си.

Плутарх („За музиката“, 3)
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант, и той е съчинил `Разрушението на Троя` и `Сватбата на Афродита и Хефест`; но и Фемий от Итака, който е съчинил `Завръщането на доведените с Агамемнон от Троя`.“

4. За текста и авторството на „Илиада“ и „Одисея“

Повечето автори приемат, че по времето на Пизистрат и синовете му в Атина разхвърляните песни на Омир са били събрани и е била извършена редакция на “Илиада” и “Одисея”.
Ето съобщението на Цицерон:
„Казват, че по едно и също време в Гърция живели седмина, признати за мъдреци и наричани така. Всички те с изключение на Талес от Милет са стояли начело на своите държави. Кой в онази епоха е бил по-учен и кой притежавал по-образована реч от Пизистрат? Казват, че той пръв сбрал и подредил разпръснатите дотогава песни на Омир така, както ги знаем днес“ („За оратора“ ІІІ, 137, превод П. Стоянова)

Павзаний (VІІ, 26, 13) казва следното:
„А Пизистрат, когато събрал по откъси песните на Омир, възпоминавани по различен начин на различни места, или пък някой от приятелите му, сбъркали името (…) поради незнание.“ (превод В. Русинов, 2005)

Според Елиан това е извършено не от Пизистрат, а от сина му Хипарх:
„Хипарх, най-големият от синовете на Пизистрат, бил най-мъдрият от атиняните. Пръв донесъл в Атина поемите на Омир и наредил на рапсодите да ги изпълняват по време на Панатенеите“ (VІІІ, 2; „Всякакви истории“, прeвод Р. Николова)

Либаний споменава за Пизистрат в реч 12, 57: (…)

– родът на Омир (преразказ)
Пеел поемите си, обикаляйки из градовете, а после Пизистрат ги събрал – и се казва, че Смирна е колония на Атина (Westermann, 1845; p. 28).

В Суда се казва, че “Илиада” е подредена в познатия си вид при Пизистрат: (…)
„Написал е “Илиадата”, но не наведнъж, нито по реда на песните й, както са свързани [сега]; а е пишел всяка песен поотделно, представял я на обиколка по градовете – което правел заради прехрана – и си отивал. По–късно тя е била събрана и наредена от мнозина, и особено от Пизистрат, тиранина на Атина.“

В тази връзка се споменава за някой Ономакрит, който живял в Атина през втората половина на VІ в. и бил събрал произведенията, приписвани на Музей. Ако тогава в Атина е имало хора, които се занимавали със събиране и редакция на древната поезия, те трябва да са били като него. Херодот го споменава във връзка с похода на Ксеркс, към който той се присъединил заедно с някои от потомците на Пизистрат.
„Те [някои от потомците на Пизистрат] били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който събрал предсказанията на Музей… Този човек упражнявал влияние върху Ксеркс в предсказанията си, като Пизистратидите и Алевадите с мненията, които изказвали „(Херодот VІІ, 7, превод П. Димитров).

Във всеки случай Пизистрат винаги е бил смятан за държавник, който е подкрепял науките, изкуствата и образованието. Ето какво казва за него Авъл Гелий:
„Разпространено е мнението, че пръв атинският тиранин Пизистрат въвел практиката да се предоставят за четене на всички граждани книгите, засягащи и разглеждащи свободните науки. А сетне самите атиняни още по-старателно и грижливо увеличили техния брой; но цялото това множество книги било ограбено и отнесено в Персия от Ксеркс, който завладял Атина и изгорил до основи града освен акропола му. Подир многобройни премеждия същите книги се върнали в Атина благодарение усърдието на цар Селевк, наречен още Никатор“ (VII,17; превод Вл. Атанасов, 2003)

Обсъждало се е дали „Одисея“ е по-късна и дали изобщо е от същия автор:

Seneca De brevitate vitae 13:
Graecorum iste morbus fuit quaerere, quem numerum Vlixes remigum habuisset, prior scripta esset Ilias an Odyssea, praeterea an eiusdem esset auctoris…

– Прокъл (преразказ)
Написал е „Илиада“ и „Одисея“, като Ксенон и Хеланик отричат втората да е негова.

Евстатий „към `Илиада`“ I, 7 (…)

Ето още някои мнения относно записа, рецитацията, разпространението и изданията на поемите.

Дали Омир е записвал поемите си и изобщо познавал ли е писмеността:

Според Йосиф той не е писал, а поемите са били „събрани“ в по-късно време и поради това в тях има противоречия: (…) („Против Апион“ I,2)

И все пак в „Илиада“ има едно място, от което може да се заключи, че Омир е знаел за писмеността. При това не бива да се забравя, че той е представял отдавна отминали времена.
„Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби,
но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци.
Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки:
щом я покаже на тъста му, сам да погине от него
Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ…
Ала когато изгря и десета Зора розопръста,
царят попита младежа и знака поиска да види,
който му носи от Прета, от зетя далечен и верен.
Щом като царят получи прокобните знаци на зет си,
Белерофонта изпрати да смаже химерата грозна“ (VI, 168-179; превод Ал. Милев и Бл. Димитрова)

За рапсодите и рецитацията:

Херодот V, 67
„Воювайки с аргосците, Клистен премахнал в Сикион състезанието на рапсодите заради Омировите поеми, понеже там навсякъде били възпявани аргосците и Аргос…“ (П. Димитров, 1986/2010)

Диоген Лаерций I, 57
„Солон постановил поемите на Омир да бъдат рецитирани поред – където е завършил първият рапсод, оттам да започне следващият. Тъй изяснил Омир по-добре от Пизистрат…“ (превод Т. Томов, 1985/2002)

Евстатий „към `Илиада`“ I,11 (…)

В някое време поемите били пренесени от Мала Азия в Гърция. Говори се, че това е било направено от Ликург:

Плутарх, „Ликург“ 4:
„В Азия той се срещнал за първи път и с Омировите поеми, които били съхранявани при потомците на Креофил, и като забелязал, че в тях онова, срещата с което води до удоволствие и дори невъздържаност, са свързани държавническата и образователната теми, достойни за никак не малко усърдие, ги преписал ревностно и ги събрал, така че да ги донесе тук. Впрочем, мъглива представа за този епос вече съществувал при гърците, отделни хора били достигнали до някои части, оттук-оттам, от произведението, понеже се било случвало то да обикаля, но наистина познато за първи път го направил Ликург“ (превод Н. Панова, 2013)

Елиан, XIII, 14
„Древните първоначално изпълнявали Омировите поеми разделени на части. В по-късно време спартанецът Ликург пръв донесъл в Гърция събраното творчество на Омир. Този дар той открил в Йония, когато пребивавал там. Още по-късно Пизистрат събрал песните и вече създал `Илиада` и `Одисея`“ (превод Н. Панова, Н. Шаранков, 2009)

За редакциите на текста и александрийските омироведи:

Страбон XIII, 1, 27 (…)

Евстатий „към `Илиада`“ I, 9; I,11 (…)

5. Други произведения

„Батрахомиомахия“ и „Маргит“:

Аристотел. „Поетика“ 1448 b
“Маргит” се отнася към комедията така, както “Илиада” и “Одисея” – към трагедията (превод Ал. Ничев, 1975)

Дион Хризостом 53,4 (…)

Плутарх. De Herodoti malignitate 45 (…)

– Пс.-Плутарх (преразказ)
Съчинил е „Илиада“ и „Одисея“, а някои погрешно му приписват „Батрахомиомахия“ и „Маргит“ за забавление и упражнение.

– Прокъл (преразказ)
Приписват му и някои шеговити поеми: „Маргит“, „Батрахомиомахия“ и др.

– друга биография (преразказ)
Не бива да му се приписва нищо освен „Илиада“ и „Одисея“, а химните и останалите са от други. Някои споменават за „Батрахомиомахия“ и „Маргит“. Поемите му се пеели най-напред разхвърляно, а после Пизистрат ги събрал (Westermann, 1845; p. 29)

Евстратий Никейски „към `Никомахова етика`“, 321 (…)

Схолии към Есхин III, 160 (…)

Евстатий „към `Илиада`“ I, 7 (…)

„Киприите“:

Херодот казва (ІІ, 117), че “Киприите” се приписват на Омир. Той самият мисли, че тази поема не е Омирова, но аргументът му не е много убедителен (а именно, че в “Киприите” Парис стигнал до Троя за три дни благодарение на хубавото време, докато от “Илиада” си личало, че се отклонил до Сирия).
Той несъмнено е чел “Илиадата”, която ние имаме, или поне текст, който сигурно е бил близък до нейния. В ІІ 112-121 той разказва, че когато бил в Египет, разпитал жреците дали знаят нещо за Троянската война. Повод за това му дало сведението, че в Египет някога царувал човек, чието име на гръцки било “Протей” (ІІ, 112); и цитира едно място от “Илиада”, което се намира и в нашия текст (VІ 288-292).

Химните:

Павзаний IV, 30
От всички автори, които познавам, Омир пръв е споменал Тюхе. Споменал я е в химна си към Деметра, изброявайки наред с другите дъщери на Океан, които играят с Коре, дъщерята на Деметра, и Тюхе, като да е и тя щерка на Океан. Стиховете са следните: `Всички сме тук, на тази прелестна ливада, Левкипа и Фено, Електра и Ианта, а също Молосбида и Тюхе, както и Окирое розоволика` (превод В. Русинов, 2004)

Други произведения:

– Херодот (IV, 32):
„Но Хезиод разказва за хипербореите, както и Омир в `Епигоните`, ако Омир наиситна е автор на тази поема“ (П. Димитров, 1986/2010)

– Прокъл (преразказ)
В Иос бил на гости на някой си Креофил и му подарил поемата си „Превземането на Ехалия“ (Westermann, 1845; p. 27)

– „Суда“ (преразказ)
Безспорните му поеми са „Илиада“ и „Одисея“. Приписват му се и други поеми – „Амазония“, „Малка Илиада“, „Завръщания“, „Батрахомиомахия“, „Шеги“, „Превземането на Ехалия“, химни, „Киприи“ и др.

Легенди за предомировата литература

Предомирови поети

1.

Орфей

Най-ранни споменавания: Алкей (fr. 80) и Ивик (fr. 17)
По-пространни представяния на легендите за него: Диодор Сицилийски (IV, 1-4), Овидий („Метаморфози“ X-XI), Аполодор (I,3,2), Павзаний (X, 29-30) и Конон (във Фотий. „Библиотека“ 186, 45)

За живота и дейността му:

– трак от Лейбетра; син на Еагър (или Аполон) и Калиопа (или Клио); живял в Пимплея, недалеч от град Дион; царувал в Пиерия над бистонидите (Платон. „Пирът“ 179d; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Аполоний Род. I,23; Цицерон. De natura deorum III, 45; Диодор Сиц. III,65,6 и IV,25,1-4; Страбон VII, 18 и X,17,3; Конон 1 и 45; Аполодор I, 3,2-3; Лукиан. De astr., 10; Павзаний IX, 30; Диог. Лаерц. „Въведение“; Евсевий. Praep. ev. I, 6; Ант. Пал. VII, 9-10; Ват. митогр. I, 76; Суда; Евстатий „към Илиада“ XI, 442)
– забележителен поет и музикант; един от създателите на лирата (китарата, форминкса) (Есхил. „Агамемнон“, 1629; Пиндар. IV Пит., 313; Вергилий. „Енеида“ VI, 119; Диод. Сиц. III, 59, 6; Квинтилиан I, 11; Тациан. Против гърците, 1; Атеней XIV, 32)
– изобретил мистериите, или е възприел тайните им от баща си Еагър, или бил посветен и ги изучил в Самотраки/Фригия (от Иасион/Дардан или Идейските дактили) или в Египет – след което ги предал на гърците (Диодор Сиц. I, 23,2-3, III, 65,6, IV, 25,1-4, V, 64, 3-4 и 77; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Тациан. Против гърците, 1; Евсевий. Praep. ev. I, 6 и X,4,4; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Еврипид. „Алкестида“ 968); пренесъл сред гърците представата за боговете и начина на почитането им, писмеността и астрономическите знания (Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Лукиан. De astr., 10; Атенагор. „За християните“, 18; Евсевий. Praep. ev. X,4,4)
– преподавал учението за метемпсихозата и отвъдния живот на душата; забранявал убийството на живи същества и месоядството; лечител и гадател (Алкей, fr. 80; Еврипид. „Иполит“, 959; Аристофан. „Жаби“, 1032; Платон. „Протагор“ 316d, „Държавата“ 364е; „Кратил“ 400с, „Закони“ 782с; Аристотел, „За душата“ 410b; Вергилий. „Енеида“ VI, 120; Хораций. „Поетическото изкуство“, 391-393; Павзаний IX, 30; Филострат, Аполоний IV, 14; сх. към Еврипид. „Алкестида“ 968)
– автор на „Теогония“ и химни (Платон. „Кратил“ 402b; Аполоний Родоски I, 495-512; Павзаний IX, 30)
– участник в похода на аргонавтите; заглушавал с лирата си песента на сирените (Пиндар. IV Пит. 313, Аполоний Родоски, „Аргонавтика“; Диодор Сиц. IV, 25,1-4 и 43-48; Аполодор I, 9,25)
– слизал в Хадес, за да възкреси жена си Евридика (Платон. „Пирът“ 179d; Диодор Сиц. IV, 25,1-4; Овидий. „Метаморфози“ X; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Ват. митогр. I, 76)
– убит (разкъсан) от група жени, може би вакханки; или просто от местните жители; или се самоубил от скръб за жена си; или бил поразен от мълния на Зевс (Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Изократ. „Бусирис“, 38; Страбон. „География“ VII, fr.18; Овидий. „Метаморфози“ XI, 1-55; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Диог. Лаерц. „Въведение“; Темистий XVI, 209c-d; Прокъл. „към `Държ.`“ I, 174,2; Ант. Пал. VII, 617; схолия към Пиндар. IV Пит., 313)

Свидетелства:

VI-V в. пр. Хр.:

Есхил. „Агамемнон“, 1629-1631
„С Орфея вий по глас не си приличате,
Че той пленявал с песните си прелестни,
А ти ме дразниш със глупашко лаене“ (Ал. Ничев, 1967)

Пиндар. Четвърта Питийска ода, 313-315:
„От Аполоновия род пристигна Орфей, баща на песните, с прочутата си лира…“ (Я. Букова, 2011)

Еврипид
– „Иполит“, 959
„Сега гордей се, че не вкусваш нищичко одушевено, и с това, че тачиш ти Орфей, бесней в екстаз, потънал в пушек, описан в купища писания…“ (Т. Кръстева, 2008);
– „Алкестида“, 967
„Не намерих някакъв лек в тракийските дървени таблички, където Орфей е записал своята песен…“ (Т. Кръстева-Петринска, 2012)

Аристофан. „Жабите“, 1032
„Ето, своите тайнства Орфей ни разкри, проповядвайки: `Кръв не проливай`“ (Ал. Ничев, 1985)

IV в. пр. Хр.:

Изократ. „Бусирис“, 38.
„Ти си следвал злословията на поетите, които описват как потомците на безсмъртните са извършили и претърпели най-ужасни неща, а за боговете такива неща, каквито никой не би казал и за враговете си… Но не са се отървали без наказание, а Орфей, който най-често се захващал с подобни истории, е намерил смъртта си разкъсан на парчета…“ (В. Герджикова, 2008)

Платон
– „Протагор“ 316d
„Софистическото изкуство е древно… някои са го прикривали под формата на поезия, като Омир, Хезиод и Симонид, други – под формата на религиозни тайнства и оракули, като Орфей, Музей и другите като тях…“ (Г. Михайлов, 1979)
– „Държавата“ 364а
„Те представят много книги като книги на Музей и Орфей, синове на Селена и Музите, и по тези книги извършват своите свещенодействия като твърдят, че и отделни хора, и полиси получават очистване от неправдите – а също и умрелите. Наричат ги `мистерии`…“ (Ал. Милев, 1981)
– „Пирът“ 179d
„А Орфей, синът на Еагър, отпратили от подземното царство с празни ръце: показали му призрака на жена му, защото смятали, че като певец-китарист е изнежен и няма смелост да умре за любовта си, като Алкестида…“ (Г. Михайлов, 1982)
– „Кратил“ 402b
„Орфей казва: `Пръв Океан красноструен е встъпил в женитба, взел за съпруга Тетия, родена от същата майка`…“ (Г. Михайлов, 1982)

Теофраст. „Характери“, „Суеверният“
„Всеки месец ходи при Орфеотелестите заедно с жена си и децата си, за да го посветят наново в своите мистерии…“ (Б. Богданов, 1968/1980)

III-I в. пр. Хр.:

Аполоний Родоски. „Аргонавтика“ I, 495-512:
„Орфей взе китарата в лявата си ръка и започна песен. Пееше как земята, небето и морето преди бяха събрани в една форма, но поради гибелна вражда всяко се отдели; в небето се появиха звездите и пътищата на луната и слънцето; появиха се планините и пеещите реки с нимфите, и се родиха всички влечуги. Пееше как най-напред Офион и океанидата Евринома владееха Олимп; и как със сила отстъпиха честта – той на Кронос, а тя – на Рея, и паднаха във вълните на Океан; и те властваха над блажените богове Титани дотогава, докато Зевс, още момче с детски мисли, обитаваше Диктейската пещера, а земеродените Циклопи още не го бяха въоръжили с мълния, гърма и светкавицата – защото те донасят славата на Зевс. И той смълча форминкса с амброзийния звук…“

Вергилий. „Енеида“ VI, 119-120
„Но и Орфей с помощта на тракийската своя китара и благозвучните струни извика духа на жена си“ (Г. Батаклиев, 1980)

Овидий. „Метаморфози“X, 8-77
„Когато стъпяше с роя наяди в полето, невестата млада падна в миг мъртва, от змийски зъб уязвена н петата. Дълго за нея рида певецът родопски и накрая реши да предума подземните сили… Заедно с нея прие уговорка героят родопски да не поглежда назад, докато долината авернска той не отмине съвсем. Стигнали бяха току до междата на земното царство. Сетното свое `прощавай` едва до слуха долетяло, тя отдалече изрече и пак в дълбината се върна…. После, жестоко проклел безсърдечните сили на Ереб, скри се в родопската вис и във Хемус, що брули Горнякът“ (Г. Батаклиев, 1974/ 1981)

II-III в. сл. Хр.:

Павзаний. „Описание на Елада“ IX, 30
„До тракиеца Орфей е поставена статуя на Телете, а около има зверове от камък и бронз, заслушани в песента му“;
„Според мен Орфей превъзхождал предшествениците си с красотата на своя стих, и си спечелил голяма власт, защото се вярвало, че той е открил мистериите, очищението от грехове, изцеряването от болести и средствата да се избегне божественият гняв. Според някои, Орфей загинал ударен от мълния, хвърлена по него от бога, защото разкрил в мистериите на хората неща, нечувани до тогава“
„Уж той слязъл жив в Хадес, за да измоли жена си от долните богове. Други са казали, че жена му умряла преди него и че заради нея той отишъл в Аорнон в Теспротида, където от стари времена имало прорицалище на мъртвите. Мислел, казват, че душата на Евридика. го следва, но когато се обърнал я изгубил и от мъка се самоубил“;
„Който се е посвещавал на изучаване на поезията знае, че всички химни на Орфей са много кратки и че общият им брой не е голям. Ликомидийците ги знаят и ги пеят по време на своите мистерии. По поетическа красота за тях може да се каже, че отстъпват на химните на Омир, докато от боговете са почитани повече“ (В. Русинов, 2005)

Тациан. Против гърците, 1
„Да се упражнявате в поезия и да пеете ви научи Орфей; същият ви даде и мистериите“

Диоген Лаерций. „Животът на философите“, „Въведение“
„Тези, които приписват откриването й [на философията] на варварите, привеждат като доказателство тракиеца Орфей, като твърдят, че бил философ, и при това най-древният. Аз не знам дали подобава да бъде наричан философ този, който изрича такива мерзости срещу боговете и не ми е известно как трябва да бъде назован човекът, който приписва на всевишните всички човешки страсти и такива позорни деяния, каквито рядко някой измежду хората би изрекъл на глас. Преданието гласи, че загинал, разкъсан от жените, но в македонския град Дион има надпис, според който Орфей умрял, поразен от мълния…“ (Т. Томов, 1985/2002);

Общо за орфиците: Ив. Георгов. Орфици. В: История на философията т. I. Предсократовска философия. София, 1925. Общо за Орфей и свидетелствата за него в литературата: Б. Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. УИ, 1991; За някои орфически папируси и текстове върху друг материал: Михаела Йорданова-Алексиева. Елински орфически свидетелство. „ЛИК“, 2004.

2.

Музей

Най-ранно споменаване:
Аристофан („Жаби“, еп. III)

За живота и дейността му:
– от Атина, баща или син на Евмолп (Платон, „Държавата“ 364е; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– автор на поема „Евмолпия“ (Павзаний X, 5)

Свидетелства:

V-IV в. пр. Хр.:

Аристофан. „Жаби“, еп. III:
„И Музей ни показа целителна мощ и пророчески дар“ (Ал. Ничев, 1985);

Платон
– „Държавата“ 364е:
„Музей и неговият син [Евмолп] дават на справедливите още по-ценни блага. Те отвеждат благочестивите в подземното царство, приготвят им гощавки и пирове, окичват ги с венци и ги заставят да прекарват цялото си време в пиене като смятат вечното пиене за най-добрата награда за добродетелния живот. Боговете ще запазят децата и цялото следващо поколение на благочестивия и верния на клетвата си човек. А нечестивите и несправедливите закопават в някаква тиня в подземното царство и ги пращат да носят вода с решето…“ (Ал. Милев, 1981)
„Ион“ 536b:
„Едни изпадат в изстъпление от връзката си с един поет, други от друг – едни от връзката си с Орфей, други – от Музей“ (Б. Богданов, 1979)
Аристотел. „Политика“ 1339b
„Нали и Музей казва, че `Най-приятна за смъртните е песента`“ (Ан. Герджиков, 1995)

II-III в. сл. Хр.:

Павзаний X, 5
„Сред елините има една поема, наречена “Евмолпия”, приписва се на Музей, сина на Антиофем. В тези стихове се твърди, че прорицалището принадлежало общо на Посейдон и Гея…“
X, 7
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога… Но казват, че Орфей, който бил много горд и с високо самочувствие заради своите мистерии, както и Музей, който във всичко подражавал на Орфей, отказали да се явят на състезание по музикални дарби“ (В. Русинов, 2005)

Диоген Лаерций. „Животът на философите“, „Въведение“
„Музей, който според преданието бил син на Евмолп, пръв създал „Теогония“ и „Сфера“. Учел, че всичко се ражда от едното и се разлага в него. Той умрял във Фалерон и на гроба му е написана тази елегия: `Обичния Евмолпов син държи фалерската земя – Музей, изтляло тяло, под този гроб`. По бащата на Музей е наречен и атинския род Евмолпиди“ (Т. Томов. 1985/2002, с промени и добавка)

3.

Лин

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ XVIII, 570)
Пространни представяния на живота и легендите за него: Диодор Сицилийски (III, 67) и Павзаний (IX, 29)

За живота и дейността му:
– бил син на божество – музата Урания, Хермес, Аполон (Квинтилиан I, 11; Хигин, 273; Павзаний IX, 29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– имал е известни ученици – Херакъл, Тамирис, Орфей (Диодор III, 67)
– бил е убит – от Аполон или Херакъл (Диодор III, 67; Павзаний IX, 29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– приспособил финикийската азбука за гръцкия език; приспособената азбука най-напред е била употребявана от пеласгите (Диодор III, 67)
– съчинил поема „Деянията на Дионис“ (Диодор III, 67)

Свидетелства:

Омир. „Илиада“ XVIII, 570
„Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен…“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Хигин. „Митове“, 273
„[Състезанието по пеене в Аргос] спечелил Лин, син на Аполон“

Квинтилиан. „Обучението на оратора“ I, 11
„Кой не знае, че музиката в древни времена е била не само твърде желана наука, но е била и на голяма почит; дори музикантите са били смятани и за пророци, и за мъдреци. Аз ще пропусна другите, но ще спомена Орфей и Лин – и двамата синове на богове“ (М. Порталски, 1982)

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Казва, че по същото време [на Амфион] Лин от Евбея е съчинил `плачовете`…“

Павзаний IX, 29
„По правия път към дъбравата има изображение на Евфема, изваяно в релеф върху камък. Казват, че тя била кърмачката на Музите. Прочие, нейното изображение е там, а след него е това на Лин, на малка скала, издълбана като пещера. На Лин всяка година принасят жертви като на херос, преди да принесат на Музите. Речено е, че този Лин бил син на Урания и Амфимарос, син на Посейдон, че той си спечелил слава заради музиката си, по-хубава от тази на всеки негов съвременник или предтеча, и че Аполон го убил, задето бил негов съперник в пеенето. При смъртта на Лин, траурът по него изглежда се разпространил толкова сред целия варварски свят, че дори при египтяните имало песен за Лин, наричана на египетски език “Манерос”. От елинските поети, Омир показва, че е знаел, че страданията на Лин били тема на една елинска песен, когато казва, че Хефест, наред с други сцени, които изковал на щита на Ахил, е представил едно момче арфист (kitharodos pais), пеещо песента за Лин: Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен. Памфос, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолинос (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолинос от епоса на Памфос, възпява Адонис и Ойтолинос заедно. Тиванците твърдят, че Лин бил погребан при тях, и че след поражението на елините при Херонея Филип, синът на Аминта, подчинявайки се на съновидение, взел костите на Лин и ги пренесъл в Македония; други видения го подтикнали да върне костите на Лин в Тива. Но всичко, които било над гроба, и белезите, които го означавали, изчезнали според тях с времето. Тиванците разказват и други неща, как по-късно от този Лин се родил друг, наречен синът на Исмений, учител по музика, и как Херакъл, докато още бил дете, го убил. Но хекзаметрова поезия не е била написана нито от Лин, сина на Амфимар, нито от по-късния Лин; а и да е била написана, нищо не е останало за потомството“ (В. Русинов, 2005).

Диоген Лаерций, „Въведение“
„Лин бил син на Хермес и на музата Урания. Той съчинил поема за произхода на космоса, за пътя на слънцето и луната и за възникването на животните и плодовете. Поемата му започвала така: `Във времето, някога, заедно всички неща се родили…` Лин паднал пронизан от стрелата на Аполон в Евбея и на гроба му е написано: `Тук земята прие мъртвия тиванец Лин, син на добровенчаната муза Урания`“ (Животът на философите“ (Т. Томов, 1985/2002, с добавка)

4.

Тамирис

Най-ранно споменаване: Платон („Закони“ 829е)

За живота и дейността му:
– бил трак, син на Филамон (който също бил поет, вж. Тациан. „Против елините“, 41) и ученик на Лин (Плутарх. „За музиката“, 3; Павзаний X, 7; Диодор III, 67)
– певец, акомпанирал си на лира; съчинявал химни и епически поеми (Плутарх. „За музиката“, 3; Павзаний X, 7; Платон. „Закони“ 829е)
– бил сляп – може би ослепен от музите, защото ги победил в състезание (Плутарх. „За музиката“, 3; Павзаний IX, 30; Диодор III, 67)

Свидетелства:

Платон. Закони, 829е:
„Никой не бива да дръзва да изпълнява произведение, което не е минало през одобрението на стражите на законите, дори то да е по-сладко от химните на Тамирис и Орфей…“ (Н. Панова, 2006)

Плутарх. За музиката, 3:
„А Тамирис, по род трак, е имал най-хубав глас и е пял най-добре от онези по онова време, така че според поетите е влязъл в състезание с музите; казва се, че той е съчинил `Войната на Титаните срещу боговете`“

Павзаний IX, 30:
„От поетите или прочутите музиканти, на които са поставили изображения, са следните. Там е самият Тамирис вече сляп, със счупената лира в ръката си…“
X, 7:
„След Хризотемис, според традицията, с пеене спечелил Филамон, а след него синът му Тамирис“ (В. Русинов, 2005)

5.

Амфион

Най-пространно представяне на живота и легендите за него: Павзаний (IX, 5)

За живота и дейността му:
– бил от Беотия, син на Зевс, имал брат на име Зет (Аполодор III, 5,5; Павзаний IX, 8)
– изобретил свиренето на китара (лира); на това го научил Зевс (или Хермес, или Тантал – син на Зевс и цар на лидийците); лирата му дал Хермес (Амфион прибавил още струни към нея) (Аполодор III, 5,5; Плутарх. „За музиката“, 3; Павзаний IX, 5)
– дивите животни вървели след него, за да слушат музиката му; освен това тя задвижвала камъни, които сами строели сгради (Аполодор III, 5,5; Павзаний IX, 17)
– понасял наказание в Хадес за обида на Латона и децата й (Павзаний IX, 5)

Свидетелства:

Аполодор. „Митологическа библиотека“ III, 5, 5
„Антиопа родила от Зевс (в Беотия) двама сина, които изоставила. Някакъв пастир ги намерил и отгледал. Единия нарекъл Зет, а другия – Амфион. Зет се грижел за стадата, а Амфион се учел да пее под съпровод на лира, която му дал Хермес. Камъните, с които укрепвали града, сами се движели под съпровода на Амфиовата лира“ (М. Славова, 2015)

Плутарх. „За музиката“, 3
„Хераклид в `Сборника за отличилите се в музиката` казва, че свиренето на китара и китародическата поезия е измислил пръв Амфион, син на Зевс и Антиопа, и че явно баща му го научил на нея. Свидетелство му е било един надпис в Сикион, въз основа на който споменава имената на жриците в Аргос, поетите и музикантите“

Павзаний IX, 5
„Омир обаче не споменава в стиховете си за пеенето на Амфион и как построил стената със свиренето на лирата си. Амфион се прочул със своята музика, като научил от самите лидийци лидийския лад, заради познанството си с Тантал и добавил още три струни към старите четири. Авторът на епоса за Европа казва, че Амфион бил първият арфист и че Хермес бил неговият учител. Той също казва, че песните на Амфион привличали дори камъни и зверове след него. Миро от Византион, поетеса, писала епос и елегии казва, че Амфион пръв издигнал олтар на Хермес и по тази причина той го дарил с лира. Казано е също, че Амфион е наказан в Хадес затова, че бил един от онези, които се подиграли с Лето и децата й. На наказанието на Амфион е посветена епическата поема Мимиада, в която се разказва както за Амфион, така и за Тамирис от Тракия. Домовете на Амфион и Зет били навестени от скръб; тази на Амфион била опустошена от чума, а синът на Зет бил убит по някаква погрешка от майка му. Самият Зет умрял от скръб и така Лай бил върнат от тиванците начело на царството.“
IX, 8
„По окръжността на древната стена на Тива имало порти, седем на брой и те си стоят до днес. Портите Неисти, казват те, получили името си по следната причина. Последната от струните на те наричат „нете” и според тях Амфион я изобретил при тези порти. Научих също така, че синът на Зет, брата на Амфион, се наричал Неид и че тези порти били наречени на него.“
IX, 17
„Гробницата на Зет и Амфион представлява малка земна могила… За грубо подредените камъни при основата на гробницата на Амфион казват, че били самите скали, следващи песента на Амфион. Подобна история се разказва и за Орфей, как диви зверове го следвали, докато свирел на лирата си“ (В. Русинов, 2005)

6.

Евмолп

Най-ранно споменаване: „Химн към Деметра“ (VIII-VI в. пр. Хр.)

За живота и дейността му:
– син на Посейдон, певец (Хигин, 273)
– цар на Елевзин, воювал с атиняните по времето на техния цар Ион, син на Ксут (Павзаний II, 14)
– посветен в мистериите от Деметра, свещенодействал („Химн към Деметра“, Аполодор II, 5, 12)

Свидетелства:

Омир. „Химн към Деметра“, 474-476
„После отиде [Деметра] при царете, които почитат правдата – при Триптолем, при Диокъл конеукротител, и при Евмолп, цар могъщ, при Келей, властелин всенароден – лично показа на всеки обряда свещен и потаен“ (Р. Константинова, 1988)
Същото се цитира от Павзаний в II, 14
„… не мога да се съглася с флиунтийците, че някой елевзинец бил надвит в битка и бил прокуден, след като тази война приключила след примирие и преди да влязат в сражение, и след като в Елевзин останал самият Евмолп… В произведенията на Омир има и неща, посветени на Деметра: `Показа тя [Деметра] на Триптолем и на Диокъл конеукротител и на Евмолп могъщ и на Келей водач народен светите служби и тайнствата им разкри на всички`“ (В. Русинов, 2004)

Аполодор. „Митологическа библиотека“ II, 5, 12
„Херакъл отишъл в Елевзин при Евмолп, понеже искал да бъде посветен в мистериите. Но не бил очистен от осквернението след убийството на кентаврите и не можел да види свещенодействието. Тогава получил очищение от Евмолп и бил посветен“ (М. Славова, 2015).

Хигин. „Митове“, 273
„Евмолп, син на Посейдон [спечелил състезание по пеене в Аргос] при съпровод на флейта от Олимп, ученик на Марсий.“

7.

Олен

Най-ранно споменаване: Херодот (IV, 35)

За живота и дейността му:
– ликиец или хиперборей (Херодот IV, 35; Павзаний X, 5; Суда)
– епик, химнограф (Херодот IV, 35; Павзаний X, 5; Суда)
– пророкувал, пръв съставял пророчества в хекзаметри (Павзаний X, 5)

Свидетелства:

Херодот IV, 35
„Делосците разказват, че им били отдадени други почести: жените събирали дарове за тях, призовавайки ги по име в химна, който бил съчинил в тяхна чест ликиецът Олен (този Олен, който дошъл от Ликия, съчинил и останалите древни химни, които се пеят в Делос)“ (П. Димитров, 1986/2010)

Павзаний II, 13
„А в химна на Олен в чест на Хера е съчинено, че Хера е отгледана от Хорите, а нейни деца са Арес и Хеба.“
X, 5
„Боио, местна жена, съчинила химн за делфийците, е казала, че прорицалището е основано от дошли тук хипербореи, Олен и други, и че той първи е пророкувал и първи изпявал оракулите в хекзаметър. След като изброява и други хипербореи, в края на химна назовава Олен: `И Олен, който стана първият пророк на Феб, и пръв съчини песен с древните стихове`“ (В. Русинов, 2004-2005)

8.

Олимп (и Марсий)

Най-ранно споменаване: Аристофан („Конници“, 7)

За живота и дейността му:
– фригиец, флейтист, приятел или баща на Марсий (Аполодор I, 4, 2; Плутарх. „За музиката“, 4 и 7; Тациан. „Против елините“, 1; „Суда“)
– въвел сред гърците струнните инструменти (Плутарх. „За музиката“, 4; „Суда“)
– създател на „нома“ в съпровод на китара (лира) (Аристофан. „Конници“, 7; „Суда“)
– споменава се за двама или трима „Олимповци“: първият преди Троянската война, последният при цар Мидас (Плутарх. „За музиката“, 7; „Суда“)

Свидетелства:

Аристофан. Конници, 7
„Ела, че заедно да заредим Олимповите плачове“ (Ал. Ничев, 1985)

Аристотел. Политика 1339b
„Това би било очевидно, ако чрез нея придобиваме определени нравствени качества. А че тя оформя характера е ясно от много неща и не на последно място от песните на Олимп. По общо мнение те въодушевяват душата, а въодушевлението е чувство за нравствената част на душата“ (Ан. Герджиков, 1995)

Аполодор. „Митологическа библиотека“ I, 4, 2
„Аполон убил и сина на Олимп, Марсий. Този Марсий намерил флейтата, която Атина захвърлила, защото при свирене й загрозявал лицето. В спор с Аполон те се обзаложили победителят да направи каквото иска победения. При надсвирването Аполон обърнал китарата си и тъй се състезавал, като накарал и Марсий да направи същото. Понеже той не можел, победител излязал Аполон. Той закачил Марсий на един много висок бор, и го убил, като му одрал кожата“ (М. Славова, 2015)

Хигин, 191:
Midas rex Mygdonius filius Matris deae a Timolo arbiter sumptus eo tempore, quo Apollo cum Marsya vel Pane fistula certavit. Quod cum Timolus victoriam Apollini daret, Midas dixit Marsyae potius dandam. Tunc Apollo indignatus Midae dixit: „Quale cor in iudicando habuisti, tales et auriculas habebis.“ Quibus auditis effecit, ut asininas haberet aures.

Плутарх. „За музиката“, 4
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп“
7
„Казва се, че споменатият Олимп, флейтист от тези във Фригия, е съчинил ном за флейта в чест на Аполон, наречен `Многоглав` (номът); казват, че този Олимп произхожда от първия Олимп, ученика на Марсий, който е създал номите в чест на боговете. Той е бил любимец на Марсий и е научил авлетиката от него и е внесъл в Гърция хармоничните номи, с които и сега гърците се служат в празниците на боговете.“

Тациан. „Против елините“, 1
„Авлетиката получихте от Марсий и Олимп; а и двамата са фригийци“

9.

Сибилите и Фемоноя

Сибилите

Най-ранни споменавания: Хераклит (fr. 92, в: Плутарх. „За оракулите на Пития“, 397а) и Платон („Федър“ 244а)
Пространни представяния на легендите за тях: Вергилий („Енеида“ VI), Павзаний (X, 12), Предговор към „Сибилински оракули“

За тях:
– били поне десет: палестинската (еврейска), наричана още персийска, вавилонска, халдейска, египетска; либийска; делфийска; италийска; еритрейска; самоска; кумска; хелеспонтска; фригийска; тибуртинска (Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– от имената им, за които има разногласия кое на коя принадлежи, са известни: Саббе или Самбета; Херофила или Амалтея; Деифоба; Демо; Фито; Абунея (Вергилий. „Енеида“ VI; Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– гадателки и пророчици; гадаят в лудост, унес, на листа, обладавани от Аполон (Хераклит, фр. 92; Платон. „Федър“ 244а; Вергилий. „Енеида“ III; Павзаний X, 12)
– дълголетни – кумската трябвало да живее 1000 години (Овидий. „Метаморфози“ XIV, 144)
– една от тях (еритрейската – Херофила?) предсказала Троянската война; кумската предложила девет книги с оракули на Тарквиний Стари, като оцелелите три от тях дълго се пазели в Рим и служели за гадаене (Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– на една от тях (палестинската?) се приписват XIV книги с предсказания за историята на света, от тях оцелели 12 (на гръцки), редактирани IV-VI в. сл. Хр.

Свидетелства:

Платон. „Федър“ 244а
„И ако заговорим за Сибила и за другите жреци, които, гадаейки в лудост и предсказвайки много неща на мнозина са ги насочили в бъдещето, само ще се забавим да говорим за неща, известни всекиму“ (Б. Богданов, 1982)

Вергилий. „Енеида“ III, 441-452
„Щом пък доплаваш дотам и в кумейският град щом достигнеш
при езерата свещени в авернската звънка дъбрава
в дън пещера ще откриеш гадателка, в утес вещае
тя съдбините и руни, и думи дълбае на листи…
Всеки се връща без помощ, намразил дома на Сибила.“

VI, 35-566
„Но Ахат, неотдавна изпратен
вече се върна назад с Деифоба, на Главк дъщерята,
жрица на Феб и Хеката, и тя се обърна към царя…
Беше в евбейския клон отстрани пещерата вдълбана,
в нея сто входа широки и двери сто водят, отдето
толкова гласа отекват ответната реч на Сибила…
В разговор много догадки един с други те размениха –
кой ли другар е издъхнал, та трябва да бъде погребан
според Сибила?…
Жрицата четири черни юнеца най-първо докарва
и от съсъд връз челата на жертвите вино възлива;
после изскубва влакната им, щръкнали между рогата,
и като първи оброк тя ги хвърля в свещения огън,
гръмко зовяща Хеката, могъща в небето и Ереб…
`Стойте далеч оттук, непосветени!` –
тъй предсказвачката виква – `от целия лес отстъпете.`
Толкова само изрече и в унес влетя в пещерата…
Жрицата, щом забеляза, че змийските шии настръхват,
хвърли му медена питка, упойна от приказни билки…
Но се намеси Сибила водачката с малкото думи:
`Бяга нощта, докато в плач и жал часовете пилеем.
Ето оттука, Енее, дели се на две страни пътят:
пътят надясно отвежда в дома на великия цар Дит,
ние по него ще стигнем в Елизиум. Пътят наляво
към нечестивия Тартар за мъки злодеите води…
Ала когато Хеката авернския лес ми придаде,
вред ме разведе и всички възмездия божи показа`…“
(Г. Батаклиев, 1980)

Овидий. „Метаморфози“ XIV, 101-146
„Стига героят местата, със блатни води изобилни,
върху кумейския бряг, в пещерата на вечна Сибила
идва и моли да стигне душата на своя родител…
След речта си
клонка, блестяща от злато, в леса на авернска Юнона
тя му посочи с повеля от ствола й да я откъсне…
`Или богиня си ти, или божа любимка` – й казва –
`винаги за божество ще те имам и все ще признавам:
своя живот ти дължа – до света на смъртта ме заведе
и от видения свят на смъртта ме изведе отново.
Заради тази заслуга, когато на бял свят изляза,
храм ще ти вдигна, честта на тамянен дим ще ти въздавам…`
`Презряла подаръка Фебов,
аз си оставам безбрачна. Но мина щастливата възраст,
и с разтреперан крак иде досадната старост, която
дълго ще нося. Аз вече живея столетия седем,
но ми остава, додето достигна на пясъка броя,
триж по сто жътви да видя и триж по сто есени още…`“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Павзаний X, 12
„Има една скала, издигаща се над земята. На нея, казват делфийците, заставала и изпявала оракулите си жена с име Херофила и с прозвище Сибила. Открих, че предишната Сибила била много древна; според елините тя била дъщеря на Зевс от Ламия, дъщеря на Посейдон, тя била първата жена, пееща оракули, а името Сибила й било дадено от либийците.
Херофила била по-млада от нея, ала и тя явно е била родена преди Троянската война, защото предсказала, че Елена ще бъде доведена в Спарта за гибел на Азия и на Европа, и че заради нея Илион ще бъде завладян от елините. Делосците също така помнят един химн, който тази жена е съчинила в чест на Аполон. Съчинила е тези неща, обзета от лудост и обладана от бога. На друго място в оракулите си казва, че майка й е безсмъртна, една от нимфите на Ида, а баща й е смъртен мъж. Ето ги стиховете: По род съм полусмъртна и полубожествена; от майка нимфа и баща, що с жито се храни; по майка от Ида съм родом, а бащината ми родина е червеният Марпесос, свят на Майката, и реката Аидоней. Марпесос отстои на сто и четиридесет стадия от Александрия в Троада. Жителите на тази Александрия твърдят, че Херофила станала послушница в храма на Аполон Сминтейски, и по повод съня на Хекуба тя изрекла пророчеството, за което знаем, че наистина се сбъднало. Тази Сибила живяла по-голямата част от живота си в Самос, но също така посещавала Кларос в земята на Колофон, Делос и Делфи. При всяко свое гостуване в Делфи тя заставала на тази скала и изпявала оракулите си. Смъртта обаче я споходила в Троада и гробът й е в свещената дъбрава на Сминтиеца. Еритрейците, които най-ревностно от всички елини претендират да са родина на Херофила, сочат за доказателство т.нар. планина Корюкос с пещера в нея, като казват, че Херофила е родена в нея и че била щерка на Теодор, местен пастир и на нимфа.
Следващата жена, която давала оракули по същия начин, според Хиперох от Кюме, историк, е от Кюме в земята на Опики и се казвала Демо.
След Демо, при евреите над Палестина отраснала жена, която давала оракули и името й било Саббе. Казват, че бащата на Саббе бил Беросос, а майката – Ериманте. Но някои я наричат вавилонска Сибила, други – египетска (В. Русинов, 2005)

Фемоноя

За нея:
– пророкувала в Делфи, вдъхновявана от изпаренията в пещерата (Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5)
– първа делфийска жрица (пития) и първа произнесла оракули в хекзаметър; затова я смятат за създателка на епоса (Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5; Прокъл, „Христоматия“)

Свидетелства:

Павзаний X, 5
„Най-преобладаващото мнение обаче е, че Фемоноя била първата пророчица на бога и първа запяла в стихове хекзаметър“ и
X, 6
„Фемоноя, пророчицата по това време им дала оракул в хекзаметър: `Тежка стрела от близо Аполон ще изстреля по осквернителя на Парнас…` и
X, 12
„За Пелеядите казват, че били родени по-рано и от Фемоноя, и че били първите жени, изпели следните стихове: Зевс е бил, Зевс е, Зевс ще бъде; О, велики Зевсе.
Гея праща плодовете, хвалете Майката земя“ (В. Русинов, 2005)

Страбон IX, 3, 5
„Казват, че седалището на оракула е куха пещера дълбоко надолу в земята с много тясно устие, от което се вдига дъх, който предизвиква божествено вдъхновение; и че над устието е поставен висок триножник, качена на който питийската жрица поема дъха и след това изрича оракулите както в стихове, така и в проза, макар че вторите биват оформени в стихове от поети, които са на служба при храма. Казват, че първата, която станала питийска жрица била Фемоноя; и че пророчицата, както и градът са наречени така от думата `питестай`“ (В. Русинов, 2008)

Прокъл. „Христоматия“, в: Фотий. „Хилядокнижие“, 319а
„Епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри.“

Книги, преводи и разни изказвания през 2017

1. Аристотел за комедията и смешното. ЛВ 25-31 януари, 2017.

2. Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Въведение и превод Н. Гочев. 6 февруари, 2017 http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=617

3. Погребение и трагедия. Международна научна конференция на ФСлФ: „Надмощие и приспособяване“. 24-25 април 2017

4. За Калигула. Лекция в НТ „Иван Вазов“. 2 май 2017

5. „Едип цар“ от Софокъл: неизбежно ли е злото? Семинар „Литература и психоанализа: Едип“, 26 май 2017

6. Александрия II. 355 стр. УИ „Св. Климент Охридски“, 2017

7. Аристотел. Метафизика I-III и X-XIV. Превод Н. Гочев „Дива2007“, 2017

8. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 20 юни 2017

9. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 22 юни 2017

10. Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод Н. Гочев. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

11. Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

12. По въпроса за автокефалията. „Гласове“, 23 ноември 2017 http://glasove.com/categories/na-fokus/news/po-vyprosa-za-avtokefaliyata

13. За „Александрия II“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 3 декември 2017

14. За „Александрия II“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 5 декември 2017

15. „Държавата“ на Платон и „Утопия“ на Мор: основата и образът на справедливото общество. Годишни четения на АРУКО: Политическо философстване и фантазиране от античността до Новото време, 15 декември 2017

16. От миналото към бъдещето на Европа. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 2 януари 2018

от Полибий, „Всеобща история“ VI

„За какви начала говоря и откъде твърдя, че възникват държавните устройства? Когато хората биват погубени от потопи, болести, неплодородие и други такива беди, за които сме разбрали, че са ставали и разумът допуска, че ще стават още много пъти – тогава всички умения и изкуства загиват заедно с хората. А когато с времето от оцелелите, като от семена, броят на хората отново нарасне, тогава, както другите живи същества естествено се скупчват заедно, така и хората – събират се със своите подобни поради слабостта на природата си…

Необходимо е онзи, който се отличава с телесна сила и душевна дързост, да води и владее. Това се наблюдава и при някои видове неразумни същества, където виждаме, че най-силните се оказват по общо съгласие водачи – и това е нещо, което трябва да смятаме за най-истинско дело на природата…

Хората съчувстват на околните в случай на беда като си представят, че и на тях самите се случва нещо подобно; и от това у всекиго възниква понятие за силата и съдържанието на дълга – което именно е начало и край на справедливостта…

Когато този, който е начело и има най-голяма сила, съдейства за споменатите неща в съгласие със схващанията на мнозинството, и подчинените сметнат, че разпределя благата така, както всеки заслужава, тогава те вече не се боят от насилие, а по-скоро се съгласяват с мнението му, подчиняват му се и съдействат за опазването на властта му. И дори да бъде стар, те единодушно го бранят и се противопоставят на онези, които замислят нещо против властта му.

Ето така, когато разсъдъкът поеме управлението вместо гнева и грубата сила, от монарха неочаквано се ражда цар.“

*

„От царството възниква тирания, но тогава се ражда и началото на нейното унищожение и възниква съзаклятието против управляващите. И този заговор идва не от средите на най-лошите, а на най-благородните, великодушни и смели мъже – защото точно такива най-трудно понасят униженията от страна на властващите.
И те, след като убият едни, а други прогонят, после не смеят да издигнат цар, защото се боят от несправедливостта на предишните; нито предават държавата в ръцете на малцина, тъй като доскорошното незнание относно възможните им дела е още пред очите им. И тъй като е останала само една сигурна надежда, те прибягват към нея и превръщат държавата от олигархия в демокрация…

И когато множеството, което е свикнало да яде чуждото и се надява да живее за сметка на околните, си намери покровител, който е амбициозен и дързък, но поради бедност изключен от високите места в държавата, тогава се явява хейрокрацията [власт на най-лошите]. Тогава то се обединява и започва да убива, да прогонва, да преразпределя земята и прочее, докато накрая, напълно подивяло, не си намери отново господар и монарх…

Това е кръговратът на държавните уредби и естественият ред, по който нещата в държавите се менят, преобразуват и накрая отново се връщат към същото.
Така че има два начина, по които загива всяка държава – единият е с намеса отвън, а другият е отвътре; като този отвън е без определена закономерност, а при вътрешния тя е налице…

В съгласие със същата теория ще постигнем добро разбиране и за римската държава – за нейната организация, разрастване и разцвет, както и за бъдещата й промяна в обратната посока. Защото – както вече казах – като всяка друга, така и тя, след като е имала в началото си някаква естествена организация и растеж, впоследствие ще претърпи и естествена промяна към противоположното…

От това заключаваме, че не държавната уредба, а самите мъже са причина за успеха на Тива.
Същото може да се мисли и за атинската държава. Тя е процъфтявала може би няколко пъти, но най-ярко тогава, когато блеснаха държавническите качества на Темистокъл; и бързо след това се промени към противоположното, поради неустойчивата си природа. Защото атинският народ често напомня неуправляем плавателен съд…

[Спартанците] предприемаха експедиции по море и провеждаха сухопътни походи извън Пелопонес; а беше ясно, че нито железните монети, нито размяната на годишната реколта можеха да покрият нуждите им, ако продължаваха да се придържат към Ликурговото законодателство. Защото такива предприятия изискват конвертируема валута и наемна войска…

Както когато видим, че някъде обичаите и законите са добри и предположим, че поради това там и гражданите ще са добри и държавата им, по същия начин, когато забележим, че в частния си живот някои действат егоистично и са налице несправедливи обществени дела, явно ще имаме основание да кажем, че там и законите, и нравите и цялата им държавна уредба е лоша.
И човек трудно би открил по-долни частни нрави от тези на критяните, освен в крайно редки случаи; нито по-несправедливи прояви в обществения живот…“

*

Полибий. „Всеобща история“ VI, 5-9; 44, 49, 51

на Антигона

Предговор към „Антигона“

[това е предговорът към превода на трагедията от 2014-та. Публикувам го тук по молба на Елена Кралева]

 

За превода на „Антигона“

*

120 години след Пенчо Славейков

 

І. За този превод и предшествениците му

„Антигона“ е една от първите трагедии, преведени и публикувани на български език. През 1893 младият П. П. Славейков отпечатва превод в сп. „Мисъл“, кн 3-7. Той е преиздаден през 1911 и после още няколко пъти.[1] През първата половина на ХХ в. се появяват и други преводи, но и те, както вероятно и Славейковият, са от друг език (не старогръцки).

Първият превод на драмата, изработен от античник, е този на Ал. Ничев от 1949 г. Той е отпечатан отново през 1956 заедно с другите шест оцелели Софоклови драми и после е преиздаван много пъти.[2] Интересно е, че Ничев издава „Антигона“ на същата възраст, на която я е издал и Славейков – 27-годишен.

Преводът, който читателят има пред себе си, има един предшественик, изработен през 1998 г. Тогава по молба на Маргарита Младенова преведох „Антигона“ (за постановка в театър „Сфумато“) дословно – дума по дума.[3] Този текст беше отпечатан в края на същата година.[4] Оттогава мина много време във всякакви занимания; но сега, покрай сътрудничеството ми с издателство „Проектория“, реших да го издам отново и то с успореден старогръцки текст. Мислех просто да прегледам някогашната си работа и да внеса някои дребни поправки и подобрения.

Но прегледът на произведението ми отпреди 15 години ме разубеди и вместо това реших да направя нов превод, в стихове и по друго издание.[5] Така че оставих настрана текста от 98-ма и започнах отново, като след превеждането на някакъв брой стихове го поглеждах, за да сравня качествата им и, ако има полза, да си послужа с думи, на които се бях  спрял тогава. Тази работа, както често става, отне повече време от очакваното – започнах в началото на август и завърших след повече от 100 дни, към края на ноември (на св. Екатерина).

ІІ. Задачи и стил на превода на антична поезия. Хор и действие в “Антигона”.

Да се превежда поезия е без съмнение по-трудно, отколкото проза. Но и поетическите произведения са различни. Ако са съвсем кратки, като фрагментите на ранните старогръцки лирици, преводачът е облекчен от по-малкия обем на текста. При големите единни произведения обаче се очаква превод на целия текст и тогава трябва да се положи продължително усилие.

Ако произведението е епическо, вниманието на читателя се насочва повече към повествованието; а да се предаде съдържание винаги е по-лесно, отколкото специфични поетически неща, каквито образността и словесното напрежение, чрез което тя се оформя.  Ето едно “специфично поетическо” място в “Антигона” (втори стазим):

Това е като при вълнение,

когато запъхтените

тракийски морски ветрове се затекат към бездната

[575] подводна. Завърта пясък черен откъм дъното

и удряните брегове гърмят под бурноветрения стон.

Читателят трябва не само да си представи въртящата се по при буря вода около кораба или брега, но дори “да чуе” свистенето на вятъра и блъскането на вълните в крайбрежните скали.

Освен това епосът е по-монотонен от драмата, тъй като стихът (хекзаметър) е еднакъв през целия текст.

Може би класическата трагедия е най-трудна за превеждане, тъй като е вътрешно най-многообразна.[6] От всичко в нея най-мъчни са хоровите части, и особено тези при Есхил и Софокъл. В цялата старогръцка литература има само още един автор, който прави такава поезия – това е Пиндар.

Но в драмата има поне още два стила, каквито у Пиндар няма – това е диалогът, който е бърз (обикновено се разменят реплики от по един стих) и ефектен двубой чрез аргументи и нападки; и речта на героя, в която може да има повече аргументация (речите на Антигона и Креон във втори епизод) или повече разказ за събития (речите на Пазача и Вестителя). Има и смесени, както е монологът на Антигона в четвърти епизод, който прилича на хорова песен.

  1. Хорът

И така, за да се обясни коя е главната трудност при изработването на  такъв превод, трябва да се обърне внимание на голямата литературна разлика между хоровите песни  и останалата част на трагедията. Песните на хора се отличават от всичко останало – те са върховно поетическо постижение и образец за това, как се придава общочовешки смисъл на една драматическа фабула.

В парода се говори за току-що завършилата война за град Тива. Това е гражданска война, където от едната страна стоят останалите зад стените на града, командвани от Етеокъл, а от другата – напусналите го и техните съюзници от други градове, предвождани от прогонения му брат Полиник.

В стазим 1 са размислите за “човека” – същество с разум и необикновени способности, с колебаеща се добродетел, обречено на нещастия и смърт.

В стазим 2 – за нещастията в Лабдаковия род, към който принадлежи и Едип; за гордостта, която тласка човек към противоречие с боговете (над тях стои Зевс); но и за това, че появата на гордост не е чисто човешка вина, а идва от заблуждение, в което самите богове въвеждат човека.

Стазим 3 е за любовта и неспособността на човека да отбегне прищевките на Ерос и Афродита; но и за нещастието на онзи, комуто са отнети насладите, идващи от тях.

Стазим 4 – за случили се вече нещастия с прочути древни мъже и жени – аргийската принцеса Даная, тракийският цар Ликург, за Клеопатра (дъщеря на богът-вятър Борей) и нейните синове.

Накрая, стазим 5 е обръщение–молитва към Дионис (патрон на трагическите състезания) за очищение на омърсената от човешки престъпления Тива.

  1. Действието

Без хора “Антигона” несъмнено би била лишена от величието си; но пак би била запомнена като една увлекателна и убедителна трагедия. Събитията следват едно от друго, както казва Аристотел, според вероятното и дори според необходимото.[7]

Най-напред, отказът да се погребе врагът е често срещано възмездие, най-малкото в литературата.[8] Но ако това е станало при гражданска война, вероятно в държавата ще възникне конфликт, тъй като роднините на загиналия ще са против тази мярка. Ако наказанието за нарушението на забраната е смърт (нищо чудно, страната още е във военно положение), тогава владетелят ще трябва да екзекутира нарушителя. Иначе той сам би станал нарушител, при това на издадено от самия него постановление, и би бил упрекнат в малодушие (страх, подкупност, угодничество, снизхождение към близки).

Това, че сблъсъкът е между роднини, не е странно, защото както Креон, така и лишеният от погребение Полиник са роднини и членове на управляващата династия[9].

И тъй, подчинявайки се на собственото си решение, което има силата на закон, Креон е принуден да осъди действалата поради роднинска вярност Антигона на смърт. След това имаме реакция на близки по род и брак, която също е вероятна (Хемон) и предсказуема (Евридика).

Грешката на Креон, която поетът въвежда, не е в самото налагане на наказания, а в прекомерната им суровост. Възможно е Полиник просто да бъде погребан без почести (общоприети обреди), а наказанието за неподчинение в този случай да не бъде смърт; или ако бъде, то да не е такова – Антигона е затворена в гробница, по същество погребана жива.[10]

Читателят, следейки развитието на събитията, възприема като естествено разкаянието и страданието на Креон, както е представено в екзода. Обаче драмата би могла и да не завърши така; има достатъчно примери в оцелелите произведения, включително и в тези на Софокъл, че смъртта/самоубийството на някои от героите не води непременно до душевен срив у техните близки.

В “Аякс”, примерно, Аякс се самоубива, но брат му Тевкър и жена му Текмеса посрещат тази смърт твърдо и издействат погребение за загиналия.

В “Трахинянки” Херакъл загива, отровен по недоразумение от жена си Деянира, а тя се самоубива: но в края на трагедията техният млад син Хил не изглежда като жертва.

Вярно е, че нито Тевкър и Текмеса от “Аякс”, нито Хил от “Трахинянки”, имат вина за случилото се и следователно не би трябвало да страдат така, както страда Креон. Но в “Електра” не е така. Там Орест и Електра замислят и извършват убийството на майка си: значи са виновни в крайно тежко престъпление. И все пак в края на драмата те имат вид на победители.

Така че Креон би могъл и да не се представи като страдащ, независимо че синът му и жена му са мъртви. Причината за страданието е въведеното от поета усещане за вина, и още повече – за загуба на благоволението на боговете.

  1. Три превода на стихове 1070-1097 (пети стазим)

Никой превод не може да създаде у читателя си усещане, съответстващо на онова, което думите, избрани от поета, създават у собствената му, добре позната аудитория. Преводачът трябва да е наясно с това и да не се надява, че може да произведе “идеален” превод – все едно, че древният поет се обръща към древната публика, само че с думи на друг език. Това не е възможно.

Той обаче би могъл да създаде превод, добре съответстващ на съвременното състояние на родния му език и, също така, на съвременната му идея за “онзи свят”, в който е възникнало произведението. Затова всеки превод на античен текст – в случая класически старогръцки, поетически и драматичен – би трябвало да съответства на разбирането на преводача за това, каква е била класическата античност, къде трябва да бъде поставена в едно съвременно (българоезично и българо-образовано) историческо съзнание и с какви думи тя може да бъде представена на това съзнание.

И пак трябва да се помни, че преводачът е човек/индивидуалност, и че той не може просто да “отрази” някакво общо и “правилно” разбиране за онази епоха и поезия, нито пък да си послужи с някакъв общоприет и “точен” съвременен език. Така че неизбежно той ще вложи в превода елемент от своето лично възприемане на античността, лично разбиране за нейното присъствие в съвременния му свят, и лична форма/стил на родния му език. Накратко, античният автор и неговите герои ще говорят в превода така, както би могъл и би желал да говори преводачът, ако внезапно се беше оказал на тяхно място, но пред своя публика.

Моето лично мнение относно превеждането на Софокловите драми е, че е добре да си служим, доколкото имаме сили, с цялото ни достъпно богатство на съвременния български език, като избягваме както архаизацията (тя не е нужна, всеки знае, че това е древна поезия), така и умишлената модернизация. Не е необходимо да се търси някакъв специфичен стил, извън необходимостта да се предаде характера на героя; не трябва да се допуска никакво маниерничене. При превода на текст като “Антигона” трябва да се помни, че това е не е приключенска или криминална драма, каквито са няколко от оцелелите произведения на  Еврипид, а трагедия в класически, Аристотелов смисъл, която завършва нещастно за всички герои.

И така, Софокъл трябва да се превежда със сила и сериозност в монолозите и диалозите на героите и с епически размах в хоровите части.

Като илюстрация на неизбежните разлики в стила, дължащи се на 1) състоянието на езика в различни времена, 2) схващането за това “що е античност и какво е отношението й към нас” и, несъмнено, 3) личния човешки характер на всеки преводач, предлагам на читателя да сравни този превод с преводите на Александър Ничев и Пенчо Славейков – според стиховете от пети стазим.

строфа

този превод:

[1070] Многоименни, на Кадмовата нимфа образ

и род на Зевс тежкогръмовен! Ти обикаляш славната

Италия и властваш във

вселенските прегръдки

на Део Елевзинска.

[1075] О, Бакхе, в Бакховата Тивска метрополия

живееш, край мекия поток Исменов

с потомството на полски дракон.

 

Ничев:

Многоименни боже! Ти, на Кадмовата щерка

гордост и на Зевс Гръмовержец – син.

На славната земя

на Италия – страж си ти!

Ти владееш в общия скут

на Деметра, в Елевзин.

О, Бакхе, който живееш в Тива, в родния град

на вакханките, дето текат

влажните струи на Исмен

при драконовото поле. 

 

Славейков:

Ти, под много имена

вси когото славят – гордост

на кадмейската девица

син на гръмометний Зевса

Дионисий, покровител

над полята италийски

за Деметрини таинства

где се схождат си народи –

Вакх, във Тиви що живееш,

родината на Вакханки

Над Исменовия извор,

тамо, где посени бяха

драконските грозни зъби.

 

антистрофа

този превод:

Сияен облак те видя над канара

двухълма, където нимфи корикейски, бакхиди стъпват;

[1080] и извор касталийски.

Бръшлянените склонове

на планините Ниски

и многогроздовият бряг зелен те съпровождат,

възгласят със свещени думи

[1085] Тиванската страна да навестиш.

 

Ничев:

На двувърхата скала те е съгледал светъл

дим – където вият буйни хора

корикските моми,

дето Касталия тече.

И бръшляновият склон

на низейските планини

и бреговете гроздообилни с вик „евое“! -

вик безсмъртен – изпращат теб

да навидиш долу в града

на Тива всеки кръстопът.

 

Славейков:

Вакх, ти който там седиш,

окръжений от сияние

на скалата двойновърха

где в вакхически игри

Корикийски нимфи бродят покрай изворът Касталский;

ти що от гората Нисза

со бръшлян зелен обвита

и обкичена с лозя

слизаш с хор свещени химни

долу в улиците Тивски

 

строфа 2

този превод:

Ти я почиташ най-високо между градовете

и майка ти – гръмоубитата.

Сега е обладан

от непосилна болест градът с народа си;

[1090] тръгни със стъпката очистваща по склона на Парнас

или над стенещия проток.

 

Ничев:

Почиташ този град пред всички други, както някога тя –

майка ти, сразена от гръм.

Днес, когато целият град

е обхванат от тежка беда

при нас ела с пречисти нозе! Парнаските

гори премини или вълните на пролива.

 

Славейков:

град от тебе най-обичан,

заедно со свойта майка

поразена от гърмът.

Днес, кога градът страдай

от жестоко зло, ела

като минеш склонове парнаски,

чрез вълните морски, чрез проливи

с спасителен бяг!

 

антистрофа 2

този превод:

О, ти, водителю на огън дишащи звезди,

на нощни гласове пазителю,

на Зевс дете родено;

[1095] яви се с наксоските ти пазачки,

с тиадите лудеещи всенощни,

танцуващи със господаря Якх.

 

Ничев:

Ти, хороводец на звездите, които дишат пламък, ти

цар на нощни веселби

роден Зевсов сине, ела,

царю, при нас! Ела, повел

тиадите, които безумни цяла нощ

прославят с хора тебе, Якхос, своя цар!

 

Славейков:

Ти, водач на звездний хор,

со възторженият сонм

Деви, Вакха славящи всенощно

с песни, с танци – бог всерадостний

при нас снизойди!

 

ІІІ. За трагедията

Размишлявайки за същността на трагическото, следва да се запитаме кое събитие трябва да бъде признато за трагическо. Очевидно не всяко премеждие и не всяка смърт създават усещане за трагедия – както сме свикнали да мислим за нея от Аристотел нататък.  Ако приемем, че “Антигона” е образец за трагедия и потърсим кое в нея създава трагическо усещане, несъмнено ще обърнем внимание на поредицата самоубийства, завършващи със сцената на отчаянието, обзело Креон.

Но, както вече се каза, никаква поредица от загуби на близки хора не е сама по себе си достатъчна, за да възприемем един персонаж като трагически герой. Той става трагически, само когато сам оцени загубите си като “фатални”. Но какво значи това?

“Фатална” загуба, благодарение на която героят се оказва в трагическа ситуация, е тази, която е знак за необратимо отдалечаване от боговете, лишаване от благоволението им. Боговете вече не са “приятели” на този герой, както са приятели, примерно, на Одисей или на Менелай. Те са се отдръпнали от него завинаги и оттук нататък той е “проклет” – подобно на титаните или Тифон, които след войната си със Зевс са били захвърлени завинаги в Тартара.

Причината за това “отдръпване” на боговете е загадка за трагическия герой. Според Аристотел тя е някакво “голямо прегрешение” (megale hamartia):

А такъв [истински трагически герой – Н.Г.] е онзи, който не се отличава с добродетелност и справедливост и преминава към нещастие не поради лошота и порочност, а поради някаква грешка,човек от разреда на онези, които са били в голяма слава и щастие, например Едип, Тиест и други знаменити мъже от подобни родове. Необходимо е следователно хубавата фабула… да води… от щастие към нещастие не поради порочност, а поради голяма грешка било на герой, какъвто казах, било по-скоро на по-добър, отколкото на по-лош.[11]

Но как става така, че героят извършва тази hamartia? Това просто негова вина ли е?

В литературата от онова време е обичайно да се говори, как боговете сами, според необяснимия си каприз, довеждат човека дотам, че да извърши прегрешението си. Това е видно още при Омир, където, примерно в ХІХ песен на “Илиада”, Агамемнон се съгласява, че е постъпил несправедливо към Ахил и че това е станало причина за големи беди; но когато обяснява причината за несправедливостта си, казва следното[12]:

Често ахейци говореха в стана за нашата разпра,

мен укоряваха много, но аз съм невинен! Виновни

бяха и Зевс, и Съдба, и Ериния, бродеща в мрака.

Те заслепиха жестоко ума ми в съвета ахейски

в оня ден, в който отнех аз дара на Ахила Пелеев.

Можех ли друго да сторя? Богинята всичко извършва.

Ата е щерка на Зевса, която ни всички замайва.

Гибелна, има тя нежни нозе, по земята не стъпва,

само се движи безспир по главите на смъртните хора,

зло причинява им често. И мене лукаво оплете.

В “Илиада” Агамемнон не е трагически герой, но обяснението, което той дава за тази своя “трагическа” грешка, съответства на многобройни места в по-нататъшната литература. Боговете помагат на едни хора, а изоставят други, и в техните мотиви е невъзможно да се вникне. Ето едно изказване на хора в “Антигона”, което много помага за разбирането на това усещане:

Защото колебливата Надежда полезна е за много от

[595] човеците, но и мнозина мами с празноумни Ероси.

Към опитния тя не се примъква,

преди да изгори крака си в пламъка.

Прочуто слово с мъдрост някой е изрекъл:

безчестното изглежда благородно

[600] комуто бог повел

е разума към Ата.

За кратко той ще е далеч от нея.

Трагедийно събитие има тогава, когато героят “се отдаде” на усещането за напуснатост от страна на боговете – и то на непоправима, безвъзвратна напуснатост.

Платон е забелязал това състояние на душевен срив, което представят поетите, и ги укорява за това. Основа на неговата критика е убеждението му, че бог не може да бъде причина за злото – “theos anaitios”.[13] Ето какво казва Платоновият Сократ, размишлявайки за състоянията на отчаяние, както са представени, примерно, у Омир:

Следователно ние отново ще молим Омир и другите поети да не карат Ахила, син на богиня, да ляга ту на едната си страна, ту на гръб, ту на лицето си, после да става, да се скита по брега на морето безплодно; и да не взема с двете си ръце мръсна пепел и да не си посипва главата, нито да плаче и стене, както поетът го е представил[14]

Както се вижда, Платон смята съвременния му трагедиен жанр за нещо, което нанася вреда на нравствеността. Според него добродетелният човек, дори да претърпи големи загуби, би трябвало да ги посреща мъжествено, като смята, че боговете ги допускат за негово добро; а не да се отдава на необуздана скръб и така да показва недоволство от тяхното решение.

Този възглед на Платон надделява в по-нататъшната история на литературата. Не е странно, че още по негово време (и след Еврипид) трагедията тръгва към упадък и жанрът се явява отново едва в следреформационна западна Европа. Но и там трагедии се пишат или по антични сюжети (френската драматургия на ХVІІ в.), или героите са поставени в една извънвременна и по-скоро езическа обстановка (Шекспир).

Ето защо и днес, когато говорим за трагедия, ние мислим преди всичко за заблудени хора, жертва на пороците си. В литературата от по-ново време – дон Жуан, Фауст, Маргарита, Николай Ставрогин, Иван Карамазов.

***

[1] Преводът е отпечатан в осемтомното издание на Славейков от 1958-1959. Някои от сведенията, които предавам тук, дължа на бележките в т. 7, под редакцията на А. Тодоров.

[2] За преводите на „Антигона“ и на останалите Софоклови драми има подробно изложение от Д. Табакова в „Преводна рецепция на европейските литератури в България. Класическа литература“, 2002.

[3] По изданието R.D. Dawe в Teubner, 1985.

[4] Сп. „Сфумато“, бр. 1, 1998

[5] Des Sophokles Antigone. Griechisch und deutsch. Herausgegeben von August Boeckh. Berlin, 1843.

[6] Аристотел казва: Трагедията е подражание на действие сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различна в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства (“Поетика” 1449 b ). Превод Ал. Ничев.

[7] За добрата фабула, като поредица от действия, свързани според вероятността и необходимостта вж. “Поетика” 1450 b 20 – 1452 a 11.

[8] Като в “Илиада”, където Ахил дълго не предава трупа на Хектор на троянците.

[9] …аз имам вече всички власти и престоли на (170) рода заради близостта си със загиналите…

[10] Впрочем това не е нечувано в класическата епоха. Херодот казва, че Камбиз веднъж заповядал да погребат живи 12 младежи от знатни персийски семейства (ІІІ, 35).

[11] “Поетика” 1353 а 7-17. Превод Ал. Ничев.

[12] ст. 85-94. Превод Ал. Милев и Бл. Димитрова.

[13] Вж. “Държавата” 380: Това е – продумах аз – един от законите и предписанията, който се отнася до боговете и според който трябва ораторите да говорят и поетите да пишат: бог не е причина за всичко, а само за доброто. Превод Ал. Милев.

[14] “Държавата” 388 а-b, като има предвид може би Илиада ХVІІІ, 22-35 и ХХІV, 9-12.