Кирил Христов и Александър Балабанов (1922 г.)

Свидетелствата и времето за размисъл върху тях

Свидетелствата, които обсъждаме

Преди да разкажа за онова публично скарване между поета Христов и професора Балабанов, случило се преди 90 години, бих желал да задържа вниманието ни върху свидетелствата, с които си служим. Имам предвид: кога са дадени те (колко време след събитието, до което се отнасят), кога се използват и колко дълъг се оказва срокът за премислянето им – било от самите свидетели, било от онези, които ползват свидетелствата. И също – кой е онзи, комуто е предложено да даде свидетелство
Миналият път обсъдихме накратко един спомен на Георги Михайлов за Балабанов, писан през 1986 г. и предхождан от друг, произнесен през 1979 г. на честването на 100 г. от рождението на професор Балабанов. Доколкото ми е известно, на честването през 1979 е имало само две писмени представяния на заслугите на Балабанов – другото е било на Т. Боров. В сборника от 1986 пък Михайлов е отново единственият класически филолог и един от двамата професионални античници – другият е Велизар Велков (1). Оказва се, че 25-30 години след смъртта на Балабанов именно Михайлов трябва да е човекът който го е познавал най-отблизо като професионалист, преподавател и дори интелектуалец; и същевременно е бил преценяван като подходящ да участва в някакъв вид честване в негова памет.
И така, през 1986 г. Михайлов говори главно за събития от 1934-38 г., значи за онова, на което той лично е бил свидетел 50 години по-рано.

Сега за Христов. От началото на публичния му конфликт с Балабанов до заминаването му за чужбина минават по-малко от 2 месеца (8 юли – 1 септ. 1922 според хронологията на М. Арнаудов). Тези събития са представени надълго в личния му дневник (т. ІІ “Синева”, 1999, т. ІІІ “Парнас”, 2001), който е писан още тогава, макар че е възможно някои неща да са променяни по-нататък (Кирил Христов умира през ноември 1944). За нещо от предисторията на скарването разказва Хр. Цанков-Дерижан в сборника в чест на Христов от 1938. Арнаудов ги обсъжда достатъчно подробно в книгата си “Кирил Христов” (БАН, 1967). Симеон Радев изказва преценката си за случката в “Срещите ми с Кирил Христов” от 1965 (БП). Кр. Коюмджиев, който съставя сборника със спомени за него през 1969 пише една дълга бележка, където посочва и колко вестника са публикували отзиви за случката – повече от 10, освен вестника на Балабанов “Развигор”.
Така че тук имаме впечатления от случилото се както от самото начало, така и коментари, последните от които са 47 години по-късно. Хората са различни, но пак главно хуманитари, литератори, по-малко поети, също и роднини, или такива с по-неопределен профил, но с влиятелно присъствие в публичното пространство (С. Радев).

Колко живеят спомените

Това число на разстоянието от думите на спомена до самото събитие – 50 години – не ми се струва случайно. Обикновено след като измине толкова време съобщението за някаква конкретна случка с конкретен човек вече няма така стойност, или направо – това вече е само назоваване на случка или човек, за които обаче не знаем лично, а чрез други. Поради това тук имаме и нужда от обяснение – защо изобщо се занимаваме с тази случка или човек. Оказва се, че спомените, подлижащи на споделяне в общество, имат такава средна продължителност на живота – 50 години (2). След това повечето хора, които могат да потвърдят от лични впечатления случилото се, ги няма и затова онзи – вече много стар човек – който си спомня това, остава сам. Той няма около себе си такива, с които да поговори за това така, че у тях да възникнат живи, сетивни усещания за назованото. Затова той трябва вече да избира какво да разказва – да разказва по-нови неща, или пък ако разказва стари, да разяснява защо ги говори. Защото неговите спомени не се споделят от онези, с които говори. Затова спомените, по-стари от 50 години, се обезценяват, стават неупотребими по предишния начин. Те обикновено изчезват изцяло, освен ако не се намери начин да послужат за обсъждане на онова, което занимава новите хора – било като аналогия с техни лични преживявания, било като илюстрация на някаква обща тема.
Впрочем Кирил Христов е имал усещане за това. На едно място той казва: “Тези хора, които обикалят из София и са толкова залисани и даже си придават важност – те не проумяват ли, че след 50 (sic!) години на тяхно място ще бъдат съвсем други, но и те като тях пак ще са така заети и пак ще си въобразяват, че имат стойност?” (3)

През 1922

Ето сега за самите събития. През 1922 г. с държавни средства е издадена “Антология” на Кирил Христов. В началото на юли в литературния вестник “Развигор”, ръководен от Балабанов, се появява отрицателен отзив, където покрай другото авторът Балабанов обръща внимание на една епиграма относно “македонците” и упреква Христов, че се е позволил да оскърби и без това твърде “изстрадалите ни братя” в Македония. Задава се и въпросът “бива ли за такива работи да се харчат държавни пари”. Някои (Трифон Кунев) възразяват, започва полемика, намесват се и други вестници.
Ето части от текста на Балабанов:

Сухи напъни.
Издавани, преиздавани, избирани, преизбирани, дъвкани, предъвкани, антологии, алогии и мизерия. К.Х. като млад и обещающ талант написа в кьоравите времена няколко хубави стихотворения, за което дори най-тънкият, най-званият, най-темпераментният и най-сочният наш литературен критик, който написа цяла студия за песимизма на Вазова според стихотворението му “Пребитото псе“, именно проф. А. Т. Балан в своята литература казва: “Бисерен лирик в нашата литература е Кирил Христов”.
Колкото пусти и непотребни са тия бисерни критически думи, които Кирил Христов е турнал начело на отзивите за поезията му, толкова празна е и цялата антология. Освен 8-9 малки и стари стихотворения, които К.Х. е писал като млад обещающ талант, всичко друго е куру гюрюлту.
Но не за това съм седнал аз да пиша. Няма защо да убеждавам някого. Напротив, отдавна вече никой в България не се занимава със сухите напъни, с тъй наречените стихотворения на Кирил Христов, нито като критик, нито като читател. Толкова е пусто в тях. А стиховете са старомодни, без топлина, без сила, без сок…. Такава е мизерията, че не ти се и влиза вътре въпреки изящната хартия, отличния печат и нахалос похарчените пари на Министерството на просвещението, което издало никому ненужната антология, препоръчана, види се, от придворните критици на министерството
.
После се цитира епиграмата за “македонеца”.
Кирил Христов, казва Балабанов, е свободен каквото ще да дращи. И не аз ще се сърдя, когато на цели народи от поети се казват грозни истини, особено ако те наистина са поети, а не са отдавна изсъхнали барички. Тъй че не искам да тероризирам нещастния автор с някакъв си патриотизъм. Още повече защото тоя същия автор, когато македонците бяха силни и на мода, какви ли не хвалебствия написа за тях, по-големи отколкото одите си за Кайзера. Но че едно държавно министерство на просвещението сега издава такова безобразие с държавни средства на такава изящна хартия, това е.. това е помрачение. Ал. Балабанов.

Много скоро след това (на 16 юли) Христов получава едно писмо от Михаил Арнаудов, който прекарва лятото в Своге. Ето какво казва той:

Драги Кириле, прочетох днес в “Пряпорец” една злобна бележка за твоята “Антология” – вдъхновена, както личи, от статията на Балабанов в предпоследния “Развигор” (от вестниците научавам, че и в последния “Развигор” имало нещо ново против тебе). Мене еднакво ме възмущава както дръзкото отрицание на цялото ти дело (по милост или от хорска срама са пощадени няколко младежки твои стихове), така и поведението на Балабанов като денунциант пред македонците.
Колкото за първото, няма какво да се каже: то само пада, щом отрицанието е в такава абсолютна форма и преследва временната цел – да се угоди на известна пасмина критици, загрижени да те унищожат пред читателите. Но второто обвинение е не само недостойно, но и пакостно при нашите условия и нашенските обществени предубеждения. То прикрива най-низка злоба и е добре пресметнато. Чувствайки, че няма как другояче да те компрометира – без много приказки и без доказателства – и скривайки същевременно своята фигура между невинно оскърбените македонци, за да се направи жертва на сатирата ти именно в тая точка, не повече – той сочи твоята ужасна несправедливост към поробения брат. Той добре знае, че не всички македонци подпадат под ударите на сатирата ти, че ти имаш предвид само известни герои на нашето време – измежду политиканите, хъшовете и литераторите – които всички се знаят и сочат, а не и хора като Д. Матов или Г. Делчев например; но тъй му отърва да представя работата…. И към всичко това – прави те голям сподвижник на Омарчевски …
Твой предан М. Арнаудов
(4).

Наистина, разговорът не е само за литература. Появява се изявление на “Дружеството на македонските младежи”, което упреква Христов за епиграмата. След няколко седмици, Христов установява, че към къщата на “Патриарх Евтимий”, в която живеел, е стреляно.

Трябва да се отбележи, че по онова време в София носенето на огнестрелно оръжие е било нещо съвсем обикновено. Примерите са неизброими. Достатъчно е да прегледаме дори само записките на самия Кирил Христов. Още като 20-годишен младеж (1895) той е бил арестуван в Белград за стрелба срещу полицай. После (към 1910) собствената му съпруга Невяна Палашева – майка на двете му деца – когато идвала по време на раздялата им да го види в София, го е заплашвала с пистолет. Самият той веднъж влязъл с пистолет дори в театъра, и то в гримьорната на актьорите, които са репетирали негова драма (1920?), скарал се е с тях и, като го заплашили, че ще го бият, извадил пистолета. Покрай пиянските кавги и склонността му да се бие, два пъти му се е случвало да го викат на дуел, но и двата пъти дуелът не се е провеждал, защото противникът му не се е явявал (тези неща са отбелязани, съвсем спокойно и подредено, в книгата на Михаил Арнаудов) (5).

Така че Христов, смятайки че има реална опасност да бъде убит от някои, подбудени от врага му Балабанов, македонци (както казва Арнаудов – “безотговорни елементи”), наистина заминава на 1 септ. – с влак към Лом и с кораб към Виена. После прекарва 7 години в Лайпциг, а после се премества в Прага, където се задържа още по-дълго – до 1939. В книгата си Арнаудов отбелязва, че той е имал достатъчно пари, за да прекара няколко години без каквито и да е допълнителни доходи. Освен това той не е напуснал учителското си място, а е бил командирован, което значи, че е можел да продължи да получава заплатата си, макар и да не е в България (6).

В спомените си за него добрият му приятел Хр. Цанков-Дерижан разказва, как една вечер през пролетта на 1922 излезли двамата до една кръчма (на “Хан Аспарух”) и там попаднали на Ал. Балабанов и Конст. Щъркелов. “Изпихме доста вино”, казва Цанков. Излезли почти на сутринта, повървели по “Патриарх Евтимий” в посока “Витоша” и по пътя Христов и Балабанов се скарали. Ето какво се казва:

Най-после, там някъде близо до ул. “Витошка”, срещу пехотните казарми, Балабанов се отказа по-нататък от диспута – той седна на каменните стъпала пред една къща, с шапка оставена до него, наведе се и се хвана с две ръце за главата си. Мислех, че всичко е свършено. Но Кирил като че доби нова енергия и даде нов изблик на недоволството си. Той се изправи над Балабанов и продължаваше да сипе жупел над главата му: всичко, каквото се мернеше в яда му неговите устни… Също, като че ли един петел се беше спрял над победения противник и продължаваше да го кълве… Въпреки, че тоя противник отдавна нищо не възразяваше.
Разсъмна се. Потеглихме и четирма. Пръв си отиде в едно тежко, убито настроение Балабанов. А и останалите не бяхме по-добре. Кирил мълчеше. Щъркелът намери някъде гевреци и се опита да създаде настроение – но напраздно! Скоро се разделихме и се разотидохме тримата…
Може би, се лъжа. Но струва ми се, че тая фатална нощ – основателно или неоснователно – стана причина Кирил да напусне след няколко месеца България… и да не се върне до днес. Вече петнадесет години!
(7)

Ето в какъв смисъл, най-вероятно, са били думите на Христов (цитирам от дневника):
И чудете се защо от нашия университет излизат такива тълпи от добитъци; защо всеки идиот може да свърши нашия университет и дори след това да стане професор в него. Струва ми се май, че и университетът с цепеница ще се оправи…
Касае се не само за един негоден професор, но и за едно нищо човече, за една мизерна личност, позоряща нашия единствен университет…
(и пр., “Дневник”, т. ІІ, с. 357, 389-390).

Интелектуалните общества – цели и конфликти

Ако сравним изложението на Михайлов с кой да е от текстовете, които видяхме днес, ще видим противоположен дух, пък и стил. Михайлов разказва за един свой по-възрастен професионален приятел и за обществото от професионални приятели, където лидерът все пак е един. Днешните текстове пък свидетелстват за конфликти. Какво се случва в едния и в другия случай?
Ученият също като човека на изкуството не могат без някакво общество. Това общество може да се поддържа чрез съвместни публикации и кореспонденция, при която хората се виждат рядко, знаят малко и твърде общи неща за личния си живот и така пристъпват към общуването, че конфликтите са малко вероятни. Ако общуването се прецени като недостатъчно изгодно, то просто се прекратява, но хората не се “скарват”.
Обратно на това, съществува едно интензивно (примерно – всекидневно) общуване и то “отблизо”, когато обществото е заедно не само чрез думите и съгласието си, но и телесно, лично. Тогава конфликтите са по-вероятни. Това е обществото, което поддържа Балабанов, а и практически всеки в тогавашна България, който би желал да бъде “интелектуалец”.
Личното общуване почти неизбежно води до излизане от тяснопрофесионални теми, тъй като хората са заедно с “телата си”. Тогава те разговарят и за други неща, които понякога наистина са битови, развлекателни и въобще банални, но друг път са по-концентрирани върху определени теми. Така общуването става “интелектуално” (или в широк смисъл “философско”) и там вече влизат обществени въпроси, включително и политически. Такова общуване може да не е само лично и между малцина, може да се образуват общества, и то не само неформални – това може да са дружества, религиозни общности, дори партии.

Та в тези общества, е възможно да се различат следните цели – или (1) придаване на смисъл на общата им дейност чрез обсъждането и обмислянето й – което е най-трудно и поради това става най-рядко или в най-малка степен; или (2) утвърждаване на ценността на тази дейност – това е лесно, защото не е необходимо да се говори пряко за това, ценна ли е тя и с какво – достатъчно е просто всеки да споменава нещата, които са разбираеми и от общ интерес и да избягва неудобни теми или факти; такъв разговор лесно деградира до обикновена развлекателност; или (3) разширяването на влиянието (силата) на общността. Тогава е нужна по-активна дейност, поставяне на конкретни практически цели. В последния случай обаче е наложително да се знае кой е лидерът (лидерите) на обществото, тъй като е необходимо координиране на действията и следователно подчинение (задължителен консенсус). Но понеже усилването на такова общество по същество е усилване на лидерите му, пък и участниците в него са донякъде обладани от духа на властолюбието, поради това и в него трябва да се очакват повече и по-остри конфликти.
Конфликтите избухват там, където лидерството не е изяснено (или не е сигурно) (8). Тогава те или се разцепват, или доскорошният лидер изчезва. Поводи за това най-често са явна користолюбива постъпка на някой от (дотогава) скритите конкуренти или явно пренебрегване (отричане) на заслугите. Точно такъв случай имаме в конфликта Балабанов – Христов. Би могло да се каже, че ако това е било битка в рамките на интелектуалното общество в София, Балабанов я е спечелил, защото се е оказал човек с по-сигурни контакти, пък и с по-сигурна обществена позиция. Все пак той е бил университетски професор по основна хуманитарна дисциплина, така че присъствието му в обществото на “образованите” е осигурено ex officio и от държавата.

Бележки:

1. Има и други автори, които пишат за Балабанов или съставят издания на текстовете му, но те са или филолози слависти (?) (Антония Първанова) или историци (?) (Цочо Билярски).
2. За да може да разкаже нещо обществено значимо, а не просто детско впечатление, човек трябва да е около 20-те. След 70-те пък той вече е някак извън обществото, а и събеседниците, които са видели, каквото той е видял, са много по-малко отпреди.
3. Не си спомням дори това в стихове ли беше или в проза, ще проверя.
4. 45 години по-късно Арнаудов обаче говори за “Скъпия дар на министър Омарчевски” за Кирил Христов (“Кирил Христов”, с. 160)
5. Впрочем ето какво пише в дневника си Христов две седмици след началото на свадата: В първия миг на събуждането си от сън бях обхванат от една луда мисъл, от едно чудовищно решение: да застрелям Балабанова. Мене ми се стори, че в такъв случай и преса, и общество ще се сепнат – ще се почувстват отговорни, задето в такива случаи нехаят, чинат сеир… Съобщавам на проф. М.А. с една къса бележка какво ще правя и го моля да прескочи до София за един ден… Писмото пратих препоръчано. Бях уверен, че то ще изплаши моя приятел и той ще се реши да се намеси в работата, а след като бих претрепал непотребния мазник, Михаил ще се яви организатор на общественото мнение… („Дневник“, т. ІІ, с. 335).
6. Несъмнено е получавал помощ и от вярната си приятелка Весела Панайотова, в чиято къща е живял много години. Разбира се, не може и да се каже, че разполагал с много пари.
7. Юбилеен сборник “Кирил Христов: 1875-1935”, с. 39.
8. Това е забелязано още от Омир – това е двигателят на действието не само в “Илиада”, но и в “Одисея”.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>