Интелектуалците и интелектуалното

Нека изброим някои склонности на интелектуалеца, или, по-скоро, това което очакваме от него; и също, някои белези на интелектуалната способност. Има разлика, защото добри интелектуални способности можем да забележим и у хора, които не бихме нарекли интелектуалци. И така, първо, нещо за „интелектуалното”.

1. Интелектуална склонност/предразположение

Белег за интелектуално предразположение е интересът и дарбата да се решават задачи. Решенията на задачите, които бихме си представили, ще бъдат с различен брой възможни отговори (един или повече); а и с различни степени на точност, в зависимост от областта на знанието – една е точността в решаването на математическа задача, друга в правен казус. Освен това тези задачи не би трябвало да са свързани с някаква непосредствена практическа необходимост. Ако човекът се интересува от решаване на задачи, носещи бърза и осезаема полза, тогава ще говорим за досетливост, съобразителност, изобретателност, но не за интелектуалност.

Още по-убедително свидетелство за интелектуална склонност е и самото измисляне на задачата, поставянето на труден въпрос. Затова примерно в ранната класика, в средата на „мъдреците” е имало интерес към съставяне и отговаряне на гатанки; или просто поставяне на неочаквани въпроси, които изискват остроумен и убедителен отговор.

В нашата – на античниците – област, белег за интелектуална склонност е, както си мисля, чистият интерес към разбиране на текст, написан на древен език, още повече ако този интерес е рано проявен, когато човек още не познава рекламното свързване на древността с езотериката и окултизма, нито гледа на нея като на място, където можеш да “избягаш от проблемите си”. Преводът на някакъв израз от древен език е решаване на задача, но тя не е практически мотивирана, защото разбирането на такива езици няма утилитарно приложение – няма ясна полза от него.

Ето и един сякаш по-отдалечен от нас пример – заниманията с шахмат. Шахматът има репутацията на интелектуално занимание, макар че е спорт – защото играейки, шахматистите решават задачи, от чието решаване няма ясна практическа облага – няма полза извън самата игра. А и това, което правят, не се разбира от незапознати хора – изглежда мъчно за проумяване, загадка (какво да се направи в тази позиция?) и поради това – работа за умни, интелектуални хора.

2. За интелектуалеца

Какво се представяме, когато казваме „интелектуалец”?
Това вече няма да е човек, който се занимава с решаване на разни (може би произволни) задачи, просто от естествено влечение към това и без отношение към останалия свят (затворени за останалия свят). Такова поведение впрочем от една възраст нататък справедливо се оценява като незряло. За интелектуалеца мислим най-напред, че се стреми да отговаря на въпроси от нравствен характер и обществен интерес – и при това опитва да решава такива задачи, без да е задължен или упълномощен да го прави. Изглежда, че интелектуалецът е човек, който се занимава с неща, които не му влизат в работата; по които не е професионалист, не му влизат в служебните задължения; нищо чудно да се появява понякога на места, където не са го канили.

“Интелектуалец” бихме нарекли някого, който предлага новости изобщо в светогледа и начина на живот – новости, тъй като отговорът на труден и неочакван въпрос ще съдържа нещо ново за слушателите; тези предложения имат смисъл, когато се чувства необходимост от промени, или от взимане на решения при вече случили се промени. Ето пример от днешния ни материал – в ранната класика такива хора са обществените арбитри – есимнети като Солон, които може да станат и тирани. Те са натоварени било да предложат новости в общественото устройство (това е законодателството), било да поемат отговорност за действие, след като тези новости явно са налице. Това са несъмнено овластени хора. Но обществени промени дори през класиката могат да бъдат предложени и от неовластени – такива са били, примерно, киниците.

Интелектуалецът може не просто да дава отделни предложения, или да провежда реформи в някоя област на живота но и да се заеме с изработка на цялостен нов светоглед на теоретична основа – да състави системен възглед за началата на битието и устройството на човешкия свят. Такива са създателите на философски системи – Аристотел, Епикур, старите стоици.

По такива начини интелектуалецът развива онова, което му е било заложено като дарба – да решава задачи; но той бива наречен интелектуалец, тогава, когато се заеме с решаване на задачи относно най-общи и съществени въпроси – как да се мисли светът и човекът, как да се живее съвместно.

От друга страна, както можем да предположим, такъв човек развива дарбата си и за поставяне на въпроси, като проблематизира вече съществуващия светоглед и поведение – той може да не предлага промени, а само да пита – добре ли е да се мисли и действа така? Тук впрочем се вижда ясно, че на интелектуалеца му е нужна смелост – а тя обикновено се мисли за неинтелектуално качество. Страхлив интелектуалец не би трябвало да има – това е недоразумение; защото предлагащият истинска новост на своя отговорност непременно е смел. Питането, ако посочва слабости ли непълноти във възгледите и действията, вече е достатъчно полезно – и затова питащият би могъл и да не предлага свои отговори. Както е известно, така е постъпвал Сократ, който е питал без да отговаря.

Щом е така, интелектуалец в известна степен ще е и този, който организира условия за провеждане на такива обсъждания. В този случай не говорим за мислене – интелектуално обаче може да е самото намерение да се организира обсъждане, ако то е знак за интерес към съществените въпроси. Така са действали някои монарси: това се говори за Крез, Периандър, Дионисий Стари. Но не е необходимо организаторът да е толкова овластен – у Платон и Плутарх виждаме, че разговорите в класическа Атина са можели да се водят и в частните домове на някои граждани (Калий, Кефал, Агатон, може би Перикъл).

*

Текстът е четен като първа част от лекцията „Седемте мъдреци“ на семинара „Интелектуалците през античността“, СУ, 11 януари, ауд. 176.
Семинарът е организиран от Катедрата по класическа филология и Асоциацията за развитие на университетското класическо образование.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>