„Седемте мъдреци“

1. Кои са и кога живеят. Източници

В книгата на Диоген Лаерций се говори изрично за седем мъдреци, но се добавя, че списъците се различават. Но седемте “безспорни” са следните (според реда у Диоген): Талес от Милет, Солон от Атина, Хилон от Спарта, Питак от Митилена, Биант от Приена, Клеобул от Линдос (на Родос), Периандър от Коринт.

Източниците за живота и изреченото от тях са неравномерно разпределени: за едни от тях има много повече сведения, отколкото за други, а за всички тях късните (следкласически) свидетелства са много повече от ранните (класически). За Талес и Солон се говори най-много, и ранните, тоест по-достоверни, източници са повече. Най-много класически сведения и изобщо споменавания за тях двамата (а и за всички останали) се намират у Херодот, Платон и Аристотел. Един от най-ранните списъци е в Платоновия “Протагор” (343а), където вече се казва, че те са седем, но вместо Периандър е назован Мисон (от Хена).

… този, който може да употребява такива изрази, е крайно образован човек. Между тях са били Талес от Милет, Питак от Митилене, Биас от Приене, нашият съотечественик Солон, Клеобул от Линдос, Мизон от Хенея и на седмо място се споменава Хилон от Лакедемон.
Всички те са били ревностни почитатели и ученици на лакедемонското възпитание. И ние бихме разбрали, че такава е била тяхната наука, от произнесените от всеки един от тях кратки и достойни за запомняне изречения, които те, събрани в храма на Аполон в Делфи, са му поднесли като първи плодове на своята мъдрост и са му посветили надписите, които всички повтарят: «Познай себе си» и «Нищо неумерено»
(прев. Г. Михайлов).

Деметрий от Фалерон може би е направил сборник с афоризмите на седемте, макар че за това съдим чак от Стобей (500 г. сл. Хр.), където пише, че тези афоризми, които цитира, са били събрани от Деметрий. Талес, Биант и изобщо седмината се споменават в един фрагмент на Калимах (ІІІ в. пр. Хр.). Следващите по време свидетелства – примерно за Талес – са от Цицерон, Плиний Стари, Сенека, Йосиф Флавий и след това от мнозина по-късни.

Трябва да се обърне внимание на това, че почти всички те са били високопоставени хора в държавите си – повечето са били есимнети (арбитри) или тирани за различно време – Солон за една година, Питак за десет, докато Периандър е бил второ поколение тиранин – след баща си Кипсел. Хилон е бил ефор, и само Талес, за който се твърдяло, че е не е грък, а чужденец – финикиец, не е заемал никаква държавна длъжност.

Плутарх е автор на един диалог, наречен “Пирът на седемте мъдреци”. Според него мъдреците пристигат в Коринт по покана на Периандър, пируват и разговарят по общи въпроси на морала и политиката, разменят си множество шеги. Те не са само седем, там присъстват и други известни лица като Езоп; освен това се оказва, че точно същия ден в Коринт бил пристигнал спасеният от делфините дитирамбически поет Арион.
Споменавам за Плутарховия “Пир”, защото той е повод да се помисли, дали тези хора са живели по едно и също време така, че да е възможно да се съберат на едно място. Изглежда, че е било така, може би с едно-две изключения. Всички те са били активни преди Кир да победи Крез и да разруши лидийската държава (546 ?). Възможно е Периандър да е живял докъм средата на 80-те години на VІ в., а по-младите от него Солон и Биант – до края на 60-те. Може би и затова Платон не включва Периандър в своя списък от диалога “Протагор”. Би могло да се предположи, че почти всички те са били живи около 570 г.

2. Епохата

Времето е изобилствало с политически събития в източното Средиземноморие, започнали с унищожаването на древната асирийска империя (през 612 е била разрушена Ниневия). Следствие от това е усилването на Вавилонската държава при Набополасар (625-605) и Навуходоносор (605-562) и, от друга страна, на мидийците при Киаксар (625-584) и Астиаг (584-550). При Кир, като разказва и Херодот, персите създават за кратко време голяма държава, която включва на запад цяла Мала Азия, където са Мидия, Лидия и околностите, а после дори Вавилон (539). Египет остава независим, макар и не настрана от тези сътресения – от 90-те години нататък там управляват Псаметих ІІ, Априй (589-570) и Амасис (570-525), през чието управление се знае – пак благодарение на Херодот – че контактите между Египет и полисите са много по-интензивни от преди това.

Колкото до гърците, тяхната цивилизация вече е достатъчно близо до онова, което се знае от класическите писатели. Колониите им били разпръснати до Сицилия, Египет и Африка; точно тогава – през 80-те и 70-те години, с организацията на Истмийските и Немейските игри се оформя класическата система на 4-те общогръцки празника. Омир и Хезиод са добре познати и разпространени (Плутарх, да кажем, споменава, че самият Солон е редактирал “Списъка на корабите” в “Илиада” в интерес на атиняните), също и старите лирици като Архилох, а Алкей и Сафо са точно съвременници на “седемте”.

Същевременно градовете били обхванати от политически размирици – както било, примерно, в Атина, където, както казва Аристотел, знатните и простият народ враждували дълго време помежду си, понеже държавният строй изобщо бил олигархически и при това бедните робували на богатите заедно с децата и жените си…

3. Политическият проект на “мъдреците”

Взимането на решения в новата политическа ситуация се възлага на един човек – есимнет, тиранин, понякога просто влиятелен гражданин, който предлага решенията (Солон – цялостна конституция, Талес – отделни въпроси). Те трябва да са имали контакти както помежду си, така и с някои негръцки монарси – това е правдоподобно и дори необходимо, а се потвърждава и от източниците. Нищо не пречи наистина да са имали съвещания, може би дори с участието на Крез.

От спомените за тяхната дейност може да се предположи, че те – поотделно и вероятно съвместно – са поставяли въпроса за изграждане на някакво ново общогръцко и дори универсално законодателство. Особено важна е била темата за моралните и религиозни основи на законодателството – тъй като почти всички от приписваните им афоризми са в тази посока.

Но наред с това е трябвало да се мисли и за гаранцията за спазването на тези конституции, тъй като пред очите им е бил неуспехът на Солон, който се е надявал, че законите му са достатъчно добри, за да бъдат спазвани свободно, но това не се е случило, а градът твърде бързо се превърнал в тирания. Сигурно заради това взаимодействието им прилича на стремеж към към образуване на един общогръцки „съвет на овластените авторитети”, при това с подкрепа и отвън. Това, което те са можели да постигнат, или поне е било мислимо, е било нещо като конфедерация на монархически управлявани полиси.

Заключение

Появата и взаимодействието на монарсите – наричани арбитри (есимнети), законодатели или тирани, е в основата си антиолигархичен процес, насочен против старите родове, които възхождат към героичните времена. Не е случайно, че чуждестранните монарси, с които “мъдреците” поддържат добри връзки, също, поне според Херодот, са от нови родове – не само Амасис, но и Крез. Целта им е била една умерена демократизация на полисите, повече права за “простия народ”; Но проектът за конфедерирани гръцки тирании, поддържащи мирни отношения със съседните варварски царства, не се осъществява.

Най-напред взаимодействието между континенталните и малоазийските гърци било прекратено след идването на персите, с които малоазийските градове не са могли да намерят общ език така, както с Крез. На континента пък спартанците са твърде влиятелни и трудно биха променили своята уредба без силен натиск отвън. Възможно е привържениците на идеята за “верига от нови монархии” да са виждали възможен съюзник в съществуващото по това време (средата и втората половина на VІ в.) питагорейско общество; но то е било унищожено (физически). Накрая идва прогонването на Пизистратидите от Атина, победата в две важни войни и последвалата я радикална демократизация. И все пак трябва да се забележи, че в най-успешните й години някои политици (Темистокъл, после Перикъл) добиват извънредно голям авторитет и влиянието им в града се доближава до това на старите “мъдреци”.

Софистите, с които във времето на атинската хегемония разговаря Сократ (или пък пишещи хора, какъвто е Херодот), поддържат атинския демократизъм; но като чужденци и временно пребиваващи там те не са познавали от личен опит слабостта на атинската система: а тя е в твърде лесното взимане на важни и необратими решения от едно манипулирано от демагози събрание. Така държавата се самоунищожава поради имперската си алчност.

След загубата на Пелопонеската война, кратковременния проспартански режим и последвалите репресии срещу противниците на демокрацията от атински вид, един друг “интелектуалец” – Платон – се заема да възроди проекта на “мъдреците”. Най-напред той опитва да направи това като съветник на Дионисий Сиракузки, а после чрез книгите си. Този негов проект не би трябвало да се отнася само за един отделен полис, а по-скоро за множество така устроени полиси, които биха създали общност; и това дори е необходимо, тъй като дори една отлично устроена, но нестремяща се към завоевания държава, каквато е Платоновата, не би оцеляла без съюз с подобни на нея, които да й я подкрепят заради общността на политическите им уредби.

*

Текстът е четен като втора част от лекцията „Седемте мъдреци“ на семинара „Интелектуалците през античността“, СУ, 11 януари, ауд. 176.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>