Платон. „Горгий“ ІІ и “Федон”

1. Казаното в досегашните занимания

Има човешки дейности, за които всички хора по времето на Сократ, а и в други времена, са били съгласни, че са “висши” – това значи характерни за човека и непостижими за други живи (телесни същества); а и не по силите на всички хора.

а. прорицателство

Сред тези дейности, мисли Сократ, са гаданието (вярното пророчестване) и поезията. Той е уверен, че човек не може по своя воля да стане гадател или поет. И в двата случая е нужна надчовешка помощ, и тя идва от бог. В случая с гадателството това е било известно всекиму – делфийската гадателка, примерно, е покровителствана от Аполон. За такава се е смятала и троянската прорицателка Касандра, която е представена като действащо лице в Есхиловия “Агамемнон”. Тя е дължала дарбата си на Аполон; от него, казва се, зависела не само способността и гадае, но и това, дали хората ще повярват на предсказанията и думите й.

б. поезия

Относно поезията положението е подобно. Както е известно, Омир и Хезиод казват, че дължат изкуството си на музата. Ако Сократ в “Ион” казва нещо ново, то е, че и рапсодите, макар сами да не са поети, а рецитатори и тълкуватели, също са зависими от музата. Ион, примерно, не само е рецитирал добре (значи е бил добър и като актьор), но, както се признава в диалога, е бил способен и да тълкува убедително. Както обаче става ясно от разговора му със Сократ това не е било благодарение на някакво споделимо знание. Знак за това е, че той не е способен да говори добре за друга поезия освен за Омировата – като той самият признава.

в. влюбеност

Подобно на тези възгледи е мнението на Сократ за любовта, изказано във “Федър”. Влюбеният, мисли той, също е обладан от божество; покрай него силата на божеството преминава и върху любимия му. Та с помощта на Ерос на тях двамата се предава (или, както е казано там, “припомня”) образът (идеята) на красивото, който влюбеният някога е видял. Той, гледайки любимия си, без да знае, пожелава именно този отвъден образ и бива овладян от него.

г. философстване

В “Пирът” се прибавя още нещо – че любовта може да стане начало на философстването. Философът успява чрез разума си да се издигне над силата на конкретния образ, да надделее над неговото привличане, и да провиди (да проумее) през него съществуването на онова нещо, чрез което видимите образи са привлекателни. Така той започва да размишлява и чрез размислите се отправя към онова, което стои зад видимото. Така че философът, макар и също подтикнат към дейността си от Ерос, е по-свободен от обикновения влюбен.
Понякога човек бива подканван към философстване не чрез желан човешки образ, а по друг начин – примерно, чрез загадъчни думи. Такова е твърдението на Аполон (чрез Пития), че никой не е по-мъдър от Сократ (“Апология”). Така Сократ е подтикнат да проучи каква е тази мъдрост, която съществува в него. Оказва се, че тя произлиза от скромното му убеждение, че той не е нищо повече от обикновен човек – значи някой, който не е склонен да си припише знания, достъпни само за боговете.

д. мъдростта; добродетелите на философа

Ако това е мъдростта, тя е преди всичко съзнание за разликата между човека и бога – значи е религиозна добродетел. От своя страна тя може, и е естествено да бъде причина за други добродетели в душата на философа. Но тъй като добродетелният човек желае и на другите да бъдат като него, то философът също би трябвало (и даже е някак принуден) да призовава и другите хора да я придобият. Заради това той може да използва изкуствата, които са му достъпни – примерно реториката; или да призовава онези, които ги владеят, да ги използват за това (“Федър”, “Горгий”).

Но главното е, че той сам ще живее според нея и със собствения си живот ще е пример за другите.
Така той няма да се бои от смъртта – щом не знае какво е тя (“Апология”, “Пирът”, “Федон”). Значи ще е храбър.
Също – няма да се стреми към разни видими придобивки и успехи – тъй като те сами по себе си не са добри и не помагат на душата, а по-скоро създават опасност за човека да злоупотреби с придобитата видима сила (“Горгий”, “Апология”). Значи няма да е алчен и амбициозен, а щедър и скромен.
Няма да се стреми към излишни телесни удоволствия – те са чужди на душата (“Пирът”). Значи ще е въздържан (целомъдрен).

Щом е очевидно какво е несправедливост – да придобиеш с измама и насилие онова, което не би трябвало да ти принадлежи; или да навредиш поради страх или алчност на онези, с които си живял в съгласие (законите на града в “Критон”) тогава той ще избягва несправедливостта. Подобно на повечето хора, той смята, че тя е нещо грозно – но гледа на това не просто като на разпространено мнение, както мислят софистите, а като на несъмнена истина. При това ще смята, че грозното вреди на душата – намалява добродетелта й. Ето защо, ако му се случи да извърши несправедливост (това значи да я въведе в душата си), той ще направи всичко, за да се освободи (излекува) от нея чрез съответстващо наказание (“Горгий”).

2. Софистика и несправедливост

Тези неща на пръв поглед изглеждат разбираеми и убедителни, но, както е било известно на Сократ, повечето хора не се съобразяват с тях, не ги знаят и не желаят да ги знаят. И не може да се каже, че причина за това винаги е слабата им образованост. Ако беше така, от това невежество биха страдали само обикновени хора, които са принудени от обстоятелствата да се занимават с телесен и еднообразен труд, който не изисква общи размисли за човешкия живот. Но се оказва друго – че точно тези хора твърде често живеят по-добродетелно от онези, които са богати, заемат важни постове, учили са и са се прочули с делата и думите си (“Апология”).

Причината за това се намира в измамата, която се промъква в човешките души – и, несъмнено това става незабелязано за тях. За това се говори в “Горгий”. Има едно нещо, което Сократ нарича ласкателство, и което (или чрез което) се предлагат лъжливи и вредни убеждения и правила за живот, които заменят добрите основания, на които мисленето и действието на хората биха могли да се опират. Това ласкателство се преструва на законодателство, но предлага на хората нещо друго, което Сократ нарича “софистика”. Правилата, които софистиката предлага, са примерно такива:
– човешката душа няма да бъде съдена никога от справедливи съдии (ако въобще съществува такова нещо като душа, различна от тялото);
– съмнително е дали има такова нещо като справедливост, или това е само дума, измислена от властващите и силните;
– щастлив е онзи, който може да извърши всяко насилие спрямо другите и да си достави всяко удоволствие, което пожелае.

Такива примерно са началата на онова, което Сократ нарича софистика. Съответно на него, има нещо, което се преструва на правосъдие, но не е – то е онова, което хората наричат реторика. Реториката, за която се говори в “Горгий”, е дейност, която си поставя за цел да постигне способност да подкрепи или отрече каквото и да е, без оглед дали това се прави справедливо или не. Както се вижда, тя е в съгласие със софистиката – ако не знаем дали справедливото съществува, защо да се съобразяваме с него? Така че реториката наистина се основава на софистиката, подобно на начина, по който правосъдието се основава на законодателството.

Вижда се, че от гледна точка на вярващия в справедливостта тези дейности съдействат да се живее несправедливо. Това заключение е лесно да се направи. По-съмнително обаче изглежда следствието от него, което Сократ също смята за вярно – а именно, че несправедливият живот е път към загрозяването, разболяването и най-сетне – към пълното умъртвяване на човешката душа.

3. Разширяването на света чрез добри митове

а. значение на думата

Както видяхме, в почти всеки от диалозите на Платон е внесен някакъв – понякога кратък, друг път по-дълъг – разказ, който на гръцки се нарича mythos. Тази дума тогава е значела повече неща, отколкото днес на български и на останалите съвременни езици. Тя е могла да значи сюжет на литературно произведение, басня, приказка, съмнителен разказ, и между това – “мит”: т.е. просто разказ за събития в света на боговете или на предисторическите хора.

б. защо са нужни митовете

Още по времето на Сократ, както се вижда от диалозите, някои са се съмнявали, че си струва да се вярва на разказите за богове и древни хора. Впрочем самият Платон също е отхвърлял много от известните му митове. Но той, изглежда, е мислел, че е добре да има митове – стига те да са в съгласие със справедливото. По този начин те биха били част от доброто законодателство, от добрите начала на мисленето и действието.

Митовете у Платон се отнасят до въпроси, за които не е възможно да има точно и сигурно или пък каквото и да е доказуемо знание. И все пак според него човек би сгрешил, ако се откаже да мисли по въпроси, за които не може да има такова знание. Защото в човешкия живот има сериозни неясноти. Примерно, как става така, че злият живее – поне на пръв поглед – щастливо и умира щастливо, а справедливият пострадва тежко и може да умре оклеветен, предаден и изоставен от всички. Тези неща, които трудно могат да се отрекат, внасят колебание в човешките души и не съдействат за придържането към справедливото, а това ще рече – не съдействат за здравето на душата.
И тъй като Платон вярва, че има такова нещо като здраве на душата и справедливост, затова приема, че е добре да има и разкази за неща, непостижими за опита и недоказуеми, които обаче да съдействат на справедливия живот. Като допълват неизвестното те, може да се каже, “окръглят” света – добавят онова знание, което ни липсва. Може би Платон е мислел, че е добре, че то липсва – защото ако го имаше, би било лесно човек да е добродетелен, и тогава не би имало разлика между добри и зли.

Така че някои сигурни знания умишлено са отнети на хората – примерно, както се казва в “Горгий”, отнето е знанието за деня на смъртта на всеки човек.

в. сферичност и симетрия

Митовете на Платон изглеждат така, сякаш се опират на някои установени принципи за устройството на света и съдбата на човека. За пространството и за човешкото време например се говори така, сякаш те са сферични и симетрични. Вселената явно се смята за сферична – боговете във “Федър” се движат по небето като по сфера; реките във “Федон” са разположени по двойки едни срещу други; самото световно кълбо се състои от сферични пластове, поставени едни в други – което за нас е въздух, за други е море, както във “Федон”. И още – тялото и душата са неща временно свързани, но също разграничени и в много отношения аналогични. Тъй че каквото се случва на видимото – тялото, може би се случва и на невидимото – душата.

*

Текстът е шеста лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (17 април, 2013)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>