Платон. „Държавата“

24 април

Трудностите, които Платон се опитва да реши в “Държавата”, са споменати и в диалозите, с които се занимахме досега. Ето какво може да се каже накратко за тях:

1. Атинската политика и държавно устройство по времето на Сократ и Платон

Политиката, която атинската държава е водела през последния век (от гръко-персийските войни до времето, когато вероятно е писан диалога) са били насочени преди всичко към увеличаване на политическата и военна мощ на града, и към забогатяването му. Така атиняните са привикнали с мисълта, че би трябвало да бъдат лидери (да владеят) над гърците, а може би и над други народи. Въпросът, дали това властване е щяло да бъде добро за гърците, за другите народи, а и за самите атиняни, се е смятал за ненужен; или не се е обсъждал така, че да повлияе на политиката на града.
Относно вътрешнополитическото положение е можело да се каже следното.
Държавното устройство, изработено през първата половина на V в., е демократизирало града така, че практически всеки атински гражданин е бил избираем и е можел да заеме важен пост в управлението и в армията; или поне да повлияе при взимането на важни решения със своите изказвания и гласуване. При това тези решения, независимо дали засягали законопроекти или съдебни дела, обикновено се взимали твърде бързо – пример за това е и самото дело срещу Сократ. И тъй като се взимали с обикновено мнозинство и никой не е имал право на вето, силата на демагозите е била голяма. Често е била достатъчна една тяхна намеса, едно изказване, за да бъде подтикнато държавното събрание към всякакво решение. Несъмнено много от гласуванията са били подготвяни предварително, а и купуването на гласове сигурно е било възможно.

Платон сигурно е смятал, че атинското законодателство трябва или да се усъвършенства или да се промени изцяло. Но, ако се съди по разказа му за събитията около Сократовото дело, той е предпочитал тази промяна да се извърши по мирен път; а ако това се е окажело невъзможно в Атина, тогава би трябвало да се потърси друго място, където да се създаде държава наново, от самото начало, която ще е устроена според едно разумно законодателство.

2. Идеологията на просветените гърци от класическата епоха

Същевременно той е знаел, че бедите в коя да е държава се дължат не толкова на необмислените, набързо приети и може би противоречащи си закони, колкото на идеологията, стояща зад тях – която от своя страна винаги се стреми да се превърне в общ за всички гражданите светоглед. Идеологията на атинските демагози и техните съмишленици от други гръцки държави (ако се съди по свидетелството на Платон) е изглеждала приблизително така:
Добро за човека е това, което му носи щастие. Щастието пък е неотделимо от така наречения “успех” – власт, богатство, почести (или, казано на днешен език – позиция, пари, престиж). Следователно действията на човека трябва да бъдат насочени към завоюване на такъв успех – иначе той няма да постигне щастие и животът му ще бъде пропилян.
Идеолозите знаят, че вероятно съществува и нещо, наречено справедливост (справедлив начин на живот). Това е, когато човек се съобразява безусловно с писаните (гражданските), а още повече с неписаните закони – тези, които засягат общата нравственост и почитта към боговете. Тези закони се свързват с традицията и са изразени в разни нравоучителни разкази (примерно – басни). От гледна точка на идеолозите това поведение и призоваването към него подхождат повече на старите хора – то е част от тяхната “мъдрост”. Но на тази мъдрост те гледат отвисоко, с пренебрежение. Защото “справедливия живот” е нещо, което подхожда на по-слабите, по-незначителните, накратко – на “неуспелите” хора. И понеже старите хора често са слаби, изолирани, лишени от почести и бедни, поради това и такава мъдрост им съответства.
Идеолозите не препоръчват да се вярва буквално на традиционните разкази за богове и въобще се отнасят с безразличие и насмешка към самата вяра в богове. Същевременно обаче те не отхвърлят ритуалите на култа, нито имат нещо против да се разказва за приключенията на боговете така, както примерно в поемите на Омир. Според тях да се вярва на тези неща не е нужно, но може да се говори за тях – ако това се прави за развлечение и “култура”. И както е допустимо да се участва в церемонии в чест на всякакви богове (и близки, и далечни), така са допустими и всякакви варианти на традиционните разкази. Идеолозите подкрепят свободата в “измислянето” на истории за богове.

3. Принципи на разумния светоглед и доброто възпитание

Такава е светогледната обстановка в Атина по времето на Сократ и Платон. Самият Платон, а вероятно и Сократ, са имали възглед за това, как да се построи държава, която да бъде лишена от пороците на атинската.
Принцип на живота в тази държава не може да бъде ненаситният стремеж към успехи (стремеж на всеки гражданин и на държавата като цяло); а, напротив, придържането към справедливостта в обществения и частния живот, и възпитанието на справедливи хора.
Конкретното законодателство, каквото и да е то, трябва да е основано на начала, противоположни на тези, които Платон е виждал в съвремието си.
Първо, необходимо е съвсем друго отношение към боговете – не бива да се вярва на всякакви разкази за тях, и изобщо не бива да се допуска всякакво публично говорене (поезия, представления), отнасящо се до боговете. Би трябвало да се възприеме вярата в справедливото въздаяние след смъртта (и да се казва, че там съдии ще бъдат богове или полубогове).
Платон знае, че този светоглед, напълно различен от съвременния му, трябва да се въведе чрез сравнително ясна система за ранно образование (възпитание). За да го придобият, децата трябва да слушат от малки истории за боговете, съобразени с нравствеността; също и исторически примери, които ще укрепват вярата им, че справедливият човек е и щастлив.

4. Оклеветяването на справедливостта

Съществува една опора на справедливия живот, или по-скоро на обръщането към справедлив живот, която е заложена може би в самата природа на човека – това е страхът от възможното въздаяние, който като че ли се усилва с напредването на възрастта. Пример за това е даден чрез монолога на Кефал:

Добре знай, Сократе, че когато някой си помисли, че краят му наближава, в него навлиза страх и грижа за някои неща, каквито[страхове и грижи] преди това той не е имал. Онези разкази за Хадес, че извършилият тук несправедливост трябва да бъде наказан там – които дотогава са били осмивани – започват да мъчат душата му: да не би да са истинни. И той – било поради старческа слабост, или сякаш като доближил се до онези неща, вече ги забелязва по-добре – се изпълва със съмнение и страх, размишлява и се пита дали не е извършил несправедливост спрямо някого; и който открие в живота си много неправди, случва му – като на децата – да се буди от сън, да се стряска и да се изпълва с лоши очаквания…

Но тези страхове се появяват късно, а преди това, през целия си активен живот, човекът в лошо уредените държави бива уверяван, че несправедливостта е за предпочитане, и му се предлагат легендарни разкази като този за Гигес, или съвременни случаи като този с Архелай – че за един човек е допустимо не просто да живее както иска, но да извърши и най-големи престъпления; и ако остане безнаказан, ще се наслаждава на всякакви блага, включително и на страха и почитта от страна на околните, които не само не биха посмели да го осъдят явно, но дори и сами биха вярвали, че точно така трябва да живее един способен и свободен човек.
За да се придаде убедителност на тези разкази, се предприема нещо като “оклеветяване на справедливостта”. Тя, както се твърди, е оръжие в ръцете на слабите, които чрез нея се защитават срещу силните – вместо да им служат и да им се подчиняват. Значи тя е породена от страх и дори завист. Така че представата за справедливото съществува и се препоръчва само за да обуздава желанията на силните. И тя наистина им създава трудности, пречи им да постигат желаното и понякога ги измамва да мислят като слабите; но ако човек получи възможност, той веднага би забравил размислите за справедливото и би действал само за своята изгода. Това е естествено и така трябва да бъде.
Ето защо се смята, че справедливият съдейства на слабите (нищожните, негодните), и че той самият е като тях – негоден и нищожен: иначе не би бил справедлив. Той е справедлив поради собственото си безсилие и поради слабия си ум.
Против това разпространено вече убеждение събеседниците на Сократ (Главкон и Адимант) предлагат да се проучи да не би все пак да е обратното – както и те самите вярват и биха желали да докажат – че справедливостта не е безсилие и слабоумие, а сила и умност. Но за да стане това, трябва да се избегнат някои грешки, които често се правят в говоренето за нея.
Справедливостта, казват те, не би трябвало да се представя като път към какъв да е успех, защото тогава ще излезе, че тя е заради успеха; ако е така, тя няма защо да бъде предпочитана пред несправедливостта. Това правило – че справедливостта е ценна само чрез себе си (както е примерно зрението, или самото живеене), трябва да се простира и към благата отвъд. Боговете първо не би трябвало да бъдат представяни като пристрастни или подкупни съдии; но освен това не би трябвало и да се мисли, че те предлагат блага, към които повечето хора се стремят тук. Защото тогава пак би излязло, че човек се стреми към земни блага, макар и да отлага тяхното придобиване след смъртта.

5. Как да узнаем какво е тя

Справедливостта трябва да бъде търсена заради самата нея. Така става ясно, че за да можем да я придобием, е необходимо да разберем какво е тя самата. Като метод за търсене на „самата справедливост” Сократ предлага да се проучи една държава, за която бихме се съгласили, че е устроена добре (справедливо) – и гледайки към нея, ще можем да кажем и с думи това, което виждаме. Това е темата на диалога оттук (началото на кн. ІІ) до края (кн. Х).

15 май

1. Стремежът към безсмъртие – пророчества, поезия, любов

В Платоновите текстове, с които се занимахме досега, имаше няколко малко на брой главни теми, които без съмнение са занимавали Платон през живота му и са го подбуждали към размисъл и писане.

Първо – въпросът за вдъхновението, което обхваща понякога човешката душа – било при пророчество, било при създаване или възприемане на поезия, било при влюбване. Откъде идва тази обзетост, която подтиква човека към разни забележителни дела. Тази обзетост, мисли Платон, е част от (или проява на) стремежа към безсмъртие. А мечтата за безсмъртие е обвързана, от своя страна, с усещането за красивото, което като че ли “напомня” на човека за някакво съвършенство, което не може да бъде открито в тукашния му живот. Това, казва той понякога, е “споменът” за отвъдното.

2. Как да заслужим безсмъртието?

Но наред с това пред него стои въпросът и за добрия живот. Мнозина, стремейки се несъзнателно (без да имат знание, без да са мислили за тези неща) към безсмъртие, се отдават или просто на телесно възпроизвеждане и се грижат за потомството си, или вършат дела, които мислят за велики и забележителни; и така възлагат надеждите си било на децата и внуците си, било на паметта за извършеното от тях. Но възпроизводството и славата не винаги съответстват на добрия живот, което значи на живота съобразен с красотата, която е сродна и на справедливостта.
Но защо един зъл или просто неинтересуващ се от красивото и справедливото човек би трябвало да заслужи повече безсмъртието от справедливия? Ето защо Платон размишлява за справедливостта като път да се “заслужи” безсмъртието, което той си представя като безпрепятствено съзерцание на истината в отвъдното. Това означава, че би трябвало да се приемат за истинни често отхвърляните разкази за напълно справедливите, неподкупни и безпристрастни съдии в отвъдното. Те ще отсъдят така, че живелият справедливо, макар и с много трудности и външни нещастия човек ще получи съвършено щастие отвъд.

3. Споделяне на справедливостта. Примерът на Сократ

А как човек може да живее справедливо? Това значи най-напред да не причинява зло и да знае, че претърпяването на зло е далеч за предпочитане отколкото извършването му.
Но наред с това такъв човек би трябвало да се опитва да изведе справедливостта от своята душа и да я сподели с други. Това би могло да стане и с общуване, с разговори, както прави Сократ. А би могло и друго – да даде такива съвети на съгражданите си, които биха им помогнали да устроят цялото общество по законите на справедливостта. Тогава може би злото би било намалено и повече хора, опирайки се на реда и възпитанието в държавата си, биха получили достъп до справедливото и биха живели по-добре; а освен това и такива хора като Сократ не биха ставали жертва на лошите нрави и порядки, и по-скоро биха стоели начело на държавите си, отколкото да бъдат преследвани от управляващите. Ето защо Платон размишлява за най-добрата държавна уредба, която, както мисли той, трябва да се основава най-напред на правилна представа и разумно почитане на боговете; и, във връзка с това, на добро възпитание на хората от детството им.
Но същевременно трябва да се вземат мерки за опазването на тези предадени възгледи, поддържането им през поколенията И тъй като хората са склонни да забравят поради леност, да се плашат от страдания и да се прелъстяват от удоволствия – и в тази връзка да бъдат измамвани относно справедливостта и правилните мнения, които я поддържат – той предлага устройство на обществото, което може би би помогнало да опазването на справедливия и чрез това щастлив живот на почти всички хора и на самото цяло – на държавата.

4. Мислено построяване на държава

а. Поводът

Самият диалог “Държавата” е един мисловен опит, изпълнен, както разказва Платон, в разговора между Сократ от една страна, и двама събеседвници – впрочем това са братята на Платон, Главкон и Адимант – от друга. След първоначалното беседване с домакина Кефал и острия спор с присъстващия там ретор Тразимах, Сократ се опитва да разкаже какво според него е справедливост – справедливостта, в чието съществуване той така или иначе вярва, и към която той желае да се придържа, но която дотогава може би никой не е описал добре.
Затова той опитва да представи една справедлива държава, като наред с това да я сравни с онова, което смята за справедлива човешка душа. Така, въз основа на сравнението между двете, може би ще се открие е какво е самата справедливост.
Нека построим мислено една държава – казва Сократ.

б. Държава, чиито граждани се задоволяват с необходимото

За какво изобщо се събират хората заедно? Защото се нуждаят от неща, които придобиват най-добре чрез сътрудничество помежду си. Ето кои са тези неща – храна, домове, облекло. Но за да бъдат тези произведения добри, би трябвало да има хора, които умеят да ги създават – и тези хора да бъдат специалисти, да правят само това. Значи в държавата един ще бъде земеделец, друг – строител, трети – тъкач и шивач и пр. – а не всеки поотделно да прави всичко, защото тогава произведенията нямат да бъдат толкова добри.
Но за да има земеделие, строителство и изработка на дрехи, би трябвало да има инструменти – ето защо държавата ще се нуждае от занаятчии. Освен това тези произведения трябва да се разменят между производителите – затова ще има и търговци, от които – казва Сократ – един ще пренася товарите, а друг ще урежда размяната на място (и той ще си служи особено много с пари).
В такава държава, казва Сократ, хората ще живеят прост живот без излишества, ще славят боговете и ще раждат деца според възможностите си.

в. Държава, чиито граждани желаят повече от необходимото

Но може да има и друга държава, където хората искат не само необходимото, но и онова, което е приятно, без да е необходимо. Там вече ще има повече продукти (стоки) повече изкуства и повече професии. Ще има готвачи, бръснари, производители на благовония, музиканти, актьори, хетери, и пр.
Там ще има и много лекари, защото хора ще боледуват от повече болести, а и ще се стараят да продължават живота си колкото се може по-дълго с помощта на всякакви средства. Такава държава несъмнено ще стигне до нуждата да нападне съседите си, за да увеличи богатството си, или поне да не обеднее. Затова ще са нужни специалисти по войната – военни. Но дори държавата да не нападне съседите си, то много е вероятно тя да бъде нападната – ако й се случи да има съседи, които обичат излишествата.

5. Стражите

По този повод Сократ започва с размисъла си за военните, които той нарича “стражи” (phylakes). Той оставя настрана за известно време сравнението между простия живот и този, натоварен с излишества, и се замисля за това, които биха били “добрите стражи”. Това ще са хора, които подобно на добрите кучета, ще бъдат гневливи спрямо враговете си и кротки спрямо своите съграждани. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества – някои, казва той, са просто сурови и груби, а други са слаби и изнежени. И за да създадем добрите стражи, които ще съчетават добре и двете качества, ние се нуждаем от добро възпитание.

Това е темата за възпитанието, която Сократ превръща в тема за музиката и гимнастиката. Защото човек се състои от тяло и душа, като тялото ще се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем, както читателят може да се досети, а и самият Сократ казва по-нататък, гимнастиката само на пръв поглед е за тялото – всъщност и тя е за душата, но нейния път е такъв – чрез правилното обучение на тялото да се оформя и душата.
Та при обсъждането на музиката тук става дума и за поезията; и Сократ говори за поезията в съвременността, като посочва главния й и много опасен за възпитанието порок – че представя боговете погрешно. А първото нещо, което човек трябва да знае за боговете, е, че те никога не могат да бъдат причина за никакво зло. Така че поезия в добрата държава, казва Сократ, не може да бъде като нашата поезия тук, която всички слушаме – най-напред, тази на Омир.

Относно гимнастиката той говори по-малко, като обръща внимание на умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите.
И покрай това той казва: а необходимо ли е лекарят да се занимава с всички възможни болести? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително и грижливо, колкото в тази, която виждаме сега. Ако човек може да се излекува с малко грижи – нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?

6. Основополагащият мит

По-нататък, размишлявайки за възпитанието на стражите, той казва, че е добре в основата на техния светоглед да бъде постави един “полезен мит”.
И той е следният. Всички хора са родени от земята. Но в едни от тях богът, който ги е произвел, е вложил злато, в други – сребро, а в трети – мед и желязо. Ето защо не всички би трябвало да правят едно и също – но едните ще управляват, други ще им помагат, а трети ще произвеждат – значи, ще се занимават със занаяти и земеделие. При това трябва да се внимава с родените от тях деца, защото е възможно някои от децата, чиито родители носят в природата си злато, да не са като тях – и те веднага трябва да бъдат отпратени при онези, които носят в себе си от другите метали.
И още – хората, които са повярвали в този мит, ще имат, първо, твърдо основание да защитават родината си – защото тя им е като майка; и, второ, ще се отнасят дружелюбно към всички хора наоколо, защото и те като тях са родени от земята, и следователно са им братя.

7. Собствеността

Относно начина на живот на стражите – първото и най-важно е, че те не бива да имат каквато и да е собственост, нито пък лично жилище. Трябва винаги да се хранят заедно с други от своето съсловие, и да не притежават злато и сребро – нека свикнат с мисълта, че ценните метали са в душите им.
Защото, казва Сократ, ако им се позволи да придобиват собственост, тогава те вече няма да са стражи, а вражески настроени спрямо народа деспоти.

(следва)

*

Текстът съдържа шеста и осма лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (24 април и 15 май 2013)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>