За предателя

Отдавна се опитвам да проумея какво е предателят. Предателството впрочем е деяние, а много хора, за тяхно щастие, не стигат до деянието, тъй като просто не им се удава случай да извършат онова, за което се чувстват (или поне изглеждат) готови. Спомням си мястото в „Престъпление и наказание“, когато Разколников още не е решил дали наистина ще убие лихварката, и изведнъж най-случайно узнава кога и в колко часа тя ще си е сама у дома си. И се усеща така, сякаш случаят е получил власт над него и го насилва, и като че ли някой друг е взел решението за убийството; и на него не му остава нищо друго освен да го изпълни. Това е „удобният случай“.

Така че и предателят може да не предаде „явно“ поради липса на подходящи обстоятелства, но да е готов за това. Преди деянието той все още е само „подлец“ – човек, комуто личи, че се е отрекъл от онези, на които е близък, с които е бил дълго заедно и още е заедно; и се е отрекъл, за да „успее“.

Предателят, бил той само още подлец или осъществен предател, е започнал с чувство за неудовлетворение от „своите си“. И кое не го е задоволявало? Както после се разбира, това е относителният (струващият му се) недостиг на някои блага – ситост, удобства, чест; също пари и власт, може би не заради тях самите дори, а защото чрез тях се придобиват онези.
Този човек желае благата и се изпълва със завист към онези, у които ги е видял. Той намразва близките, задето „нямат“ и с това са станали причина и той „няма“; или „имат“, но някак са го „лишили“. Към завистта си спрямо „имащите“ той добавя раболепно възхищение (щом имат, значи са го заслужили). Тази „заслужилост“ той я смята за добродетел, и така оправдава примъкването си към тях – на него самия то не му изглежда да е от корист, а само като приобщаване към добродетелността. Покрай нея пък ще дойдат и желаните блага. Това е самооправдание и то е нужно, защото предателят, като всеки човек, трудно може да мисли себе си като за обикновен негодник.

Необходимо е предателят да е уверен, че „своите“ са презрени или телесно застрашени. А той не иска да е презрян (защото е честолюбив) нито пък застрашен. Последното не е осъдително, но, от друга страна, не всички се страхуват от едни и същи неща; и при едни и същи обстоятелства у едни възниква страх, а у други – не. И най-после, някои се страхуват, но устояват и не предават „своите си“.

Поради това той започва да се измъква изсред множеството на „застрашените и презрените“ и да дава сигнали, че вече „не е от тях“. Сиреч, бил е, но вече е решил да не бъде. И полека се примъква към онези, които имат чест и са в безопасност.

***

До престъпление се стига най-напред от лошо предразположение/склонност – примерно, към лек живот. После това предразположение се развива в известните пороци/страсти – чревоугодие, сребролюбие, блуд. Но човек може да извърши престъпление не защото е подчинен на страстта, а просто случайно – подведен от някого, подхлъзнал се по склонността си.

Всяко престъпление може да бъде възведено до предателството. Дали ще открадна или ще изневеря, ще излъжа/наклеветя от желание да ме харесат/да бъда интересен, всичко това е защото съм се отрекъл от човека (от кой да е човек). А човекът е по-важен от моите желания/от склонността към лек и приятен живот. Щом съм се отрекъл (той за мен се е оказал някакво средство или препятствие, все едно какво, но не човек) значи съм го предал. Така човек предава родители/ синове/ учители за получи нещо или някой да го хареса.

А кое е добро за човека – това, което желае ли? Не кое да е желано, а само това, което Бог му казва, че е добро. Така, с помощта на Бога, човек се научава какво да желае и избягва.
Но и преди да чуе Заповедите, той има грижа за тялото, която му е вложена още със сътворението („никой не е намразил тялото си“). При това човек усеща, че жена му и синовете/дъщерите му са част от неговото тяло и не е склонен да ги мрази. Възможно е обаче да ги предаде – най-напред заради желанията на собственото си тяло, а после да предаде и него самото, заради идола.

Всяко предателство може да се възведе към жертвоприношението пред идола/ идолопоклонството – все едно дали привързаността ни към него е станала страст, или просто той е достатъчно силен, а верността ни към човека и Заповедите – достатъчно слаба, за да се подхлъзнем към него и да му принесем жертва.

*

Случва се някой днес (а и вчера, ако наречем вековете дни) да каже: „ти смяташ, че масовите убийства са престъпления? Може би си прав, тъй като има една партия, която твърди, че точно тези масови убийства са престъпления“.
Така излиза, че човек разпознава престъплението не чрез съвестта си, която трябва да е еднаква за всички хора, а чрез партийната си принадлежност.
Съвестта (усещането за добро и зло), казват такива хора, е това, което партията ни казва (че е добро и зло).
А какво е партията? Това е група хора, обединени от възгледи, които изразяват желанието на една класа (хора в подобно обществено положение) да живее добре (леко и приятно) за сметка на други класи. Партията води класата към такъв живот.
И тъй, съвестта е партийна и класова, и не е нищо повече от желание да живееш леко и приятно за сметка на други. Причината е, казват те, че човекът е такъв – иска да живее леко и приятно все едно за чия сметка – и не може да бъде друг.
Но кой ще го промени, ако няма Бог?

Ако няма Бог, който да ни е дал истинна съвест, то престъплението не може да бъде разпознато, а само да бъде наречено така от някои – и ако те надделеят, тогава е престъпление, ако не – не е.

*

Но истината е, че съвест има и тя не е класова и партийна, а е глас Отвисоко. Ако предателят не я е задушил (не се е доближил достатъчно до животното), тя започва да му напомня, че извършеното е престъпление, и че то не може да бъде оправдано от никакви „класово-партийни“ желания. Тя изисква разкаяние, а предателят, ако е достатъчно горд, отказва това и започва да й се гневи. Той смята, че не е възможно да е направил грешка, за която да се разкае. Ако се разкае, това значи да се отрече от идола си (онзи образ или дума, или куп образи и думи, които го уверяват, че е постъпил правилно); да признае, че е принесъл жертва напразно.
Възможно е той вече да не обича идола, а да е просто ядосан, че идолът го е измамил и че той е допуснал да бъде измамен. Но това го дразни много (самолюбив е) и не желае да слуша за това от никого.
Понякога гневът му срещу съвестта е толкова силен, че той пожелава да я накара да млъкне чрез убийство. И поради това убива тялото, в което е тя, самоубива се.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>