Делата на врага

Без защита от душевните пороци човек подивява и оскотява. На повечето хора това им личи на лицето по снимките им – дори по най-хубавите, които те сами са си избрали да показват. Как да се защитаваме от подивявянето?

Трябва да се разбере, че макар и всички да имаме естествено предразположение към пороците, те не растат у нас толкова лесно „сами“. За да бъде човек развратен бързо и сигурно, той трябва да бъде подложен на внушение отвън. Има, примерно, лакомия и човек е склонен към нея в съгласие с повредената си природа; но има и прослава на лакомията. Има разврат, но има и подтикване към разврат. Същото е и с останалите.

Задачата на врага е да ни разврати колкото се може по-бързо и цялостно, и, ако е възможно, непоправимо. Затова той ни атакува едновременно с всички пороци, макар и да изглежда, че страдаме само от един-два. Съществуват разни средства да се създаде усещане, че си, примерно, беден, че нямаш нужното (макар и да го имаш); но точно в същия момент те уверяват и в обратното – че имаш много повече от някой друг, и че това е много добре за теб.
Бедният (повярвалият, че е беден) трябва да се старае да пази малкото, което, както мисли, му е останало, и така се създава стиснатостта. Тя е в съгласие с безчувствието към чужди нещастия (бедност, болест, произшествия и всякакви други). Но при това той ще упрекваш онези, които, както му се струва, се въздържат да го обгрижват, да облекчават „страданието“ му. Така се възпитава ропотливост (има ли я думата?), която взаимодейства със самооправдаването; също и неблагодарност.

Усещането пък, че имаш повече от някои, и че това е добро за теб, подхранва надменността. Но също и страха – да не би да ти отнемат собствеността и да станеш като „онези“ – бедните, които са и презрени заради бедността си. Наред с това, усещането за бедност подхранва завистта.

Но когато завиждаш, какво следва от (или върви заедно с) това?
Започваш, примерно, да упрекваш някого (онзи, комуто завиждаш), че е придобил несправедливо от блага (и/или че те е лишил от тях). Но, второ, може да упрекваш и друг – онзи, който е създал условия това да се случи.
И трето, възможно е да си мислиш, че лишението ти е някак справедливо, защото богатите, щом са постигнали богатството си изцяло със свои сили, го „заслужават“. Тогава лакействаш и се оглеждаш угодливо („нашият руски либерал си е един лакей, който само се оглежда кому да лъсне ботушите“, както казва Писателят).

Страхливостта, че ще „загубиш“, събрана заедно с угодливостта пред силните, пречи да се мисли за истинска справедливост. Не се мисли за това, че силният, когато е неблагодарен, лесно става тираничен. Тези склонности не само пречат на човека да се съпротивлява на действителната земна власт, когато тя върши греховете си, но му пречат дори и да мисли за това. Вместо това, недоволството се насочва към най-слабите, най-безпомощните. А недоволният, вечно самооправдаващ се, възприема всякакви клевети срещу тях и прави всичко, за да си недоволства в безопасност.
Това става, когато човек не си представя, че богатството, заедно с всички подобни блага, е допуснато „отгоре“ – че човек не е сам причина за богатството и властта си.

*

Човек си угажда сам така, както угажда на силните. Според него силните са за завиждане и той иска да е като тях; иска да му се угажда, както той самият им угажда. Ако не си намери някакъв слуга/поклонник (пък и да си намери!), започва да си угажда сам. И тъй като се бои да не остане встрани от общността (защото ако е встрани, кой ще се занимава с него?) той се заема да насъсква околните си един срещу друг. Ако са разделени и във вражда, лесно ще се събира ту с един, ту с друг срещу когото пожелае – и така ще бъде по-силен. Затова му е нужно да клевети много, да интригантства. А интригантстването какво е – примерно, да кажеш някому, че някой го застрашава, но че ти затова си тук, да му помогнеш със съвет и пр.

За да бъдат тези около нас слаби, ще атакуваме всяка тяхна опора – ще клеветим роднините им и приятелите им, или тези, които биха могли да им бъдат роднини и приятели. Освен това ще създаваме у тях несигурност – ще намираме, примерно, недостатъци във външността им. Ще говорим против занаята (професията) им, против човешката организация, в която участват със занаята си, против държавата им и особено против Църквата и Бога. Тъй като Бог – и Сам, и чрез Църквата Си – е първата, главна и единствено сигурна опора на човека. За да бъде човекът сам и слаб, той трябва да бъде отчужден от Църквата и Бога.
Когато някой забрави Бога или добие напълно грешна представа за него и Църквата, както става при езичеството или при ересите, той бива отчужден от тях.

Тези клевети срещу човека и близките му непременно се съчетават с ласкателство. За да удържаме жертвата ни близо до нас, да я подкупим, тъй че да търси нашата оценка – затова е нужно тази оценка да е донякъде и приятна. Да чува – „е, напредваш, не си толкова зле, само ме слушай“. Ласкателството поддържа надменността и неблагодарността – „има и по-нищожни, презирай ги, всичко което имаш, си го добил сам“.

Всички тези дела се вършат, за да създаваме слабост у човека и да го направим лош (говоря в множествено число, сякаш от името на някого – на врага, разбира се).
Повечето хора не изобретяват нищо подобно, те само възприемат и разпространяват това поведение, и то защото са измамени. Те не знаят, че всички тези хитрости са дело на врага; но не знаейки, все пак стават негови служители и се отчуждават от Бога и от ближния си. Накрая за тях (за нас) няма да има оправдание. Трябва да разберем, че това е дело на врага, да го разпознаваме бързо и да възразяваме; а там, където това е безполезно – да се отдалечаваме.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>