За Стела

Глава 1

1.

Веднъж М… спомена за нея, че в гимназията била математичка – и то необикновено добра. Но отказвала да ходи на олимпиади.

А какво е математиката? Материалният свят е създаден и до днес се крепи на математически начала. Самата математика не е наука, защото не съобщава нищо, което идва при човека отвъд разума му, от опита. Но тя е език, на който се говори за материалния свят. И този език е верен. Затова и познанието за материалния свят е възможно.
Там някъде е и музиката, която говори на човека чрез математически подредени звуци. В основата си и тя не се нуждае от външни сведения за звуците, а само от усещане за материята на звука (както математикът – от усещане за пространство) и от разбиране на съотношенията им, включително и във времето. Затова и глухият може да композира. Това значи, че той чува музика.
Музиката – тя не съобщава за нищо извън себе си, но чрез нея се говори за много. И тя е език.

Нематериалният свят обаче е поставен на езикови (естествено езикови) начала. Душата е поставена на такова начало. Затова ние разбираме човека не математически и научно, а езиково – чрез говорене.
Ето защо аз, който търсех знание за душата, се отказах от математиката и музиката, и се заех с езика.

А Стела е математичка и мисли за материалното. Тя е жена. И все пак не е като другите. Защото се занимава не с видимото на материалния свят, не с осезаемото, а с началата му. Тя е необикновена.

2.

Та тогава, когато ми я представиха (или мен представиха на нея, трудно е да се каже) тя се огледа наляво-надясно и някак надолу към земята; подадохме си ръка, но тя се дръпна веднага и, струва ми се, въобще не ме погледна, макар и да забеляза, че я запознават с някого. Най-вероятно беше разбрала че това съм “аз”; т.е., ако след два дни някой беше започнал пак да ни запознава, тя сигурно би казала, че това вече е направено.
После си спомних за една от първите ми изповеди, когато казах на свещеника с голямо смущение, че ми се случва да заглеждам жени, макар че съм женен. Свещеникът каза: “Това е много опасно. Човек трябва да стои далеч, да внимава, защото то е като огън – избухва и не може да се спре”.

При любовта я няма увереността на “вървящия напред”; а вместо това в тебе се разгаря един бавен, топъл огън. И няма влечение “да вкусиш”; но има усещане за съвършено щастие. И това щастие не зависи много от това, дали тя е наблизо и я виждаш, или е кой знае къде.

Би било много добре, ако всичко това се знаеше от повече хора и на по-ранни години. Впрочем то е известно на много момчета докъм 13-14 годишна възраст. Но след тази възраст чувството им за любов започва да потъмнява, макар и бавно, а след двадесетата година потъва в общата развратеност. Защото светът задушава усещането за любов, като призовава младежа към разврат, притиска го да бъде такъв и да остане такъв задълго – най-често завинаги.
Много са начините за това притискане, като един от най-добре познатите е да се създаде срам от любовта – да си мислиш, че не е зряло, не е уместно, нито даже “нормално” да си влюбен.
Затова младежът привиква към грубост и започва дори сам да се възпитава да е груб, и, разбира се, неверен.

3.

А би могло иначе. Да кажеш – избирам този живот. И защо ми е да следвам човешки примери, освен за да съм сигурен, че ще получа одобрение от хора?

А аз вярвам, че живея в истинско време и че моят живот е истински. Но освен това ми е дадено желание да следя историята – и, както казва пророкът, “да размишлявам за стародавни времена”. Ето, в Псалтира се мисли за историята на Божия народ. Били са роби в Египет, Мойсей ги извел с чудеса, после се сражавали с езическите царе, били разпръснати сред народите, но Бог ще ги събере отново. Ако мисля за историята, дали подражавам на Давид? Но тя ме интересуваше и преди да науча за него.

Ще повярва ли всеки, ако му кажем, че с усилването на любовта желанието на тялото отслабва? Ако желаеш някоя жена, това значи ли, че я “обичаш”? Не, не значи. Но това ще го узнае само влюбеният.

Красотата държи на разстояние онзи, който обича. Красотата – това не е вещество, нали? Тя не е и съотношение на частите, не е “число”. Никакви очертания, цветове или сенки няма да ни накарат да се влюбим. Да се загледаме, да се зачудим, да запомним, да пожелаем може би – това могат.
Но нищо от това не може да донесе онази топлина около сърцето и онова задъхване при всеки знак, че тя е някъде там. Не непременно тук или там, а някъде – там, където съществува.

*

Не обичам градския транспорт, тъй като хората говорят помежду си глупости, които не мога да понасям. Ако взема такси, там може и да не говоря, но пък трябва да слушам, което шофьорът слуша, а това не е по-добре.

Като стигнем там – лесно, познавам града, може да останем за един-два дни, от повече няма нужда. И после – по-нататък. Няма за къде да се бърза – любимата е с мен.

Но в ранния следобяд ми се обади жената на С. и каза: “Тъжна новина. С. почина, към два часа сутринта.” Веднага се обадих на Стела, казах й какво е станало и тръгнах да видя С., докато тялото му още е там.
Той беше мой приятел, впрочем по-възрастен и от баща ми.

4.

Но разликата в годините между някои, пък и самата възраст, взета отделно, кара хората да се замислят. Обикновено тя служи за съпоставка и взаимно докарване на едни пред други, за самоизтъкване, унижение и самоунижение.
Ако днес някой е на петнадесет, двадесет, двадесет и четири години – той най-често е “дете”. Жената на тридесет може да е както “момиче”, така и “старичка”, зависи кой и защо говори за нея. На тридесет и пет-четиридесет години в Университета ти си “млад колега” или поне от “по-младите” и поради това петдесетгодишните могат да ти говорят на “ти” и на първо име, без да те питат дали си съгласен; и очакват да им отговоряш на звание и фамилия.
Четиридесетгодишната вече е “износена”, а петдесетгодишната си е направо “баба”.

*

Така че отидох у С.
Ако това ставаше преди години, когато той беше жив и добре, можех да я взема с мен. Той приемаше хора по цял ден, никого не връщаше – или почти никого, както ми се струва. Ако някой доведеше приятел или приятелка, той не разпитваше новодошлия, а водеше разговори с останалите или мълчеше; а на отиване казваше: “надявам се да се видим отново”.

Несъмнено той би харесал Стела с нейната сериозност, стеснителност и пламенност, която тя никак не можеше да скрие.

Той беше сложен точно там – на кушетката, където винаги си е лягал, след като отпрати гостите.
Първото което си помислих, беше, че е невероятно смален. Той отслабваше последните две-три години, но сега беше друго – тялото беше половината от това, което знам. На шията отдясно имаше голямо тъмно петно. На очите му, кой знае защо, бяха сложили монети.
Аз кимнах на хората, жена му попита – да ви запознавам ли? Нямаше много с кого да ме запознава, повечето ги знаех, пък и не беше време за това. И веднага отидох и седнах до него, защото имах желание да го видя по-отблизо; не за друго, а защото това щеше да е за последен път.
Пипнах пръстите на ръката му – студени. Не изглеждаше като човек, който би станал от леглото. На лицето му имаше изражение, което сякаш казваше: “Достатъчно, стига. Отивам си вече, не ме занимавайте със себе си”.

5.

Какво да мислим за тялото на човека, когото обичаме? Може ли така – обичал си го до вчера, а днес казваш – “да го изнасят по-скоро”. Наистина ли любовта не е имала нищо общо с тялото? Ако си обичал, само “душата” ли си обичал – или каквото и да е това, което си познавал лично и което наричаш с името на човека? Да не би тялото да ти е било безразлично, нещо като пречка или необходимост, и сега вече, при отсъствието на душата, не остава друго освен да го “изхвърлиш”?
Или направо да не мислим по тези въпроси?

Ако обичаш някого, обичаш го завинаги – във “вечността”. Тогава гробът му е важен – ходиш често там, поддържаш го в добър вид, украсяваш го. Гробът вече е жилище. Може да поискаш да си в същия гроб. Но колко са тези, които обичаме? Чий гроб да изберем? Кой ни е най-близкият? Може би жената? А дали отвъд ще си пак заедно с онази, която си обичал?

Като дете бях привикнал с баби и дядовци, и добре си спомням как съм гледал на телата им – тогава не забелязвах, че това са тела на стари хора. Просто това бяха техните тела – да, с някакви бръчки, малко оплешивели, приведени и прегърбени; но никога не съм мислил, че това са недостатъци или грозота.

Кое е същественото на човешкото тяло? Нали това, че то е “неговото” тяло? Ние не можем да откажем любов на тялото, ако сме обичали човека; и освен това какво значи това минало време в “обичали сме го”? А след смъртта преставаме ли да го обичаме? Отказваме ли се от него защото тялото му е изтляло? Това, че е мъртъв, да не би да е признак на някаква “непростима слабост”, заради която и ще се отречем от него, защото предпочитаме силните? Нали силният непременно е жив и живостта е доказателството му за сила – ако ще го сравняваме с мъртвите.

Задоволството от смъртта на другите сякаш се промъква във всяка душа – сигурно и заради това, че смъртта е знак за слабост. Сякаш казваме: той не се справи.

Когато човекът е млад, тогава у близките има искрена скръб, плач и ужас, и това някак поправя нещата – отиваш и виждаш, че хората наистина скърбят.
Но това е повече страх – станало е нещо внезапно, очакванията са пропаднали. Хората се стряскат, че неочаквано остават сами; и че изобщо животът “се е объркал”.

6.

А историята със Стела накратко е следната. Тя е от Дупница – дупничанка, като Ирина от “Тютюн”. Впрочем в “Тютюн” Димов се въздържа да каже името на града, но съмнение няма – и размерите, и местоположението, и тютюневият бизнес – всичко съвпада. Но тя е и от Джерман – то е едно село по пътя на юг, доста близо до града, но все пак село. Родителите на баща й са оттам.
Баща й е адвокат, а майка й завършила българска филология в СУ и няколко години била библиотекарка в Дупница. Оженили се и Стела се родила през декември 1988, но пет години по-късно жената избягала с някакъв лекар и отишли в Тутракан, а после някъде из ислямските страни. Не се знае къде, но новият й мъж сигурно си е намерил работа и тя останала с него. Във всеки случай не се прибрала.

А бащата на Стела, като нямало какво да я прави, я дал на родителите си в Джерман и там тя живяла и учила в основното училище, а после – в Дупнишката гимназия. После – нищо особено, той я съветвал да учи право, а тя не искала, а искала да прави дрехи и бижута. И затова започнала да взима уроци за НХА. Явила се на изпит и я приели.
Затова сега е шивачка и отчасти бижутерка (и казва – “аз съм любителка-бижутерка”); но не работи това, а съвсем друго.

Като повечето жени Стела си мисли, че не е добре възпитана и се стеснява пред хора; много се бои от забележки като: “това не се прави така, а иначе” или дори: “това не е по етикета”. Аз мислех, че тази дума я има само в книгите отпреди ВСВ; и че освен това “етикет” е лепенка върху ученическа тетрадка; но се оказа, че не е така и че Стела доста я употребява, при това със страхопочитание.

Но все пак понякога й омръзва да се държи прилично и казва: “аз съм си от село” и “аз съм джерманка”.

Глава 2

1.

Два дни след погребението на С. тръгнахме за Н… с автобус. Пътници нямаше много, така че можеше да се сяда на различни места. Тя се появи към осем без петнадесет на сектора с усмивка като от кисел бонбон и скромно остави раницата на метър и половина от мен. Очите й просветваха с израз, който казва: “Сутрин е весело”.
Вътре седнахме заедно, малко по-напред от средата и тогава забелязах, че никога не сме седели толкова близо; тя разбра, огледа се и каза – “ще ни бъде широко”. Така че аз станах; и като разгледах пак автобуса, и постоях прав, седнах на седалката зад нея.

Какво впрочем искам от нея?
Знам – искам да ми е вярна. И както на онази среща се боях, че може да каже нещо недобро, неподходящо, несъответстващо на цялата й красота и ще покаже, че всякакви срещи с нея ще бъдат напразен труд; така и сега започвам да се боя, че ще се появят знаци на невярност. Аз ги познавам, човек с времето научава.
Но казвам “знаци”, а не друго, защото би било странно да мисля за друго…

Красиви продажници няма – продажницата винаги е грозна. Всяка продажница е некадърна. Защото ако умееше да прави нещо смислено, полезно, достойно, чрез което и да върви към красота – тя нямаше да е продажница. Това щеше да я пази. Но тъй като не умее нищо, тя се продава. Това значи, че продава онова у себе си, което й е поверено, за да го пази и да го даде на любимия даром – и то от любов, за спасението му.
Но продажницата (проститутка, блудница) продава тези неща, сиреч, отрича се от тях за нечия угода. Тук говоря изобщо, а не за някоя жена, която го прави от нужда или дори за други (като Соня Мармеладова). В нечия угода, а не за спасение.
Тя е способна да го прави дори даром, без никакво заплащане. Защо й е? За да я търпят. И защото не знае за друг живот, освен този – на блудството. Затова тя е предателка. И, тъй като лъже всекиго, че е честна (давам ти безплатно), тя е и подла.
Предателят, който се отказва от най-близките и от най-святото заради славата на света, в същото време се отказва и от себе си. Той тъпче и омърсява своето достойнство и злобно се мрази заради това, че не е достатъчно любим на същия този свят.

2.

- Ти скоро чувала ли си се с баща ти? – попитах аз.

- Ами да, да, обаждам му се веднъж на няколко дни. Казах му да си направи профил във фейсбук, но той не ще. Да, чуваме се.

Попитах я още едно-две неща и тя заразказва. Докато говореше, беше извърната наполовина и ме гледаше между облегалките.

Те живеели на “Христо Ботев”, “зад пощата”, на втория етаж в една триетажна сграда, точно срещу детската градина.

- И срещу еврейската кооперация – добави тя, като се поусмихна и малко наведе глава. – Ходех там на градина до първи клас. Беше много удобно и децата ми завиждаха, че живея толкова близо. И се прибирах сама, не ме взимаха, а само учителките гледаха, докато пресичам.

- А после отиде на село ли?

- Да, при баба ми и дядо ми. Но през лятото се връщах. Баща ми ходеше за по един месец на Рила да почива и не искаше да оставя жилището празно. Така че аз и баба ми отивахме там. Да, други отиват през лятото на село, а аз обратното – в града.

- Да. А имаше ли приятели в града?

- Ами, имах. Ходех да играя с момчетата на баскетбол при пожарната. Там имаше едно игрище, за баскетбол и волейбол, и пожарникарите започваха да играят след пет часа. Преди това беше много горещо.
А аз отивах в два часа, по най-голямата жега и с топка – имах топка тогава, не всеки имаше – и като тупнех веднъж-два пъти и момчетата слизаха. Те живееха в едни сгради, доста стари, точно до игрището, в апартаменти, както и аз. И играехме до пет, после големите идваха и ни гонеха.

- И на колко години беше тогава?

- А, това беше много лета. Или не, не много, а може би три или четири – значи между девет и дванайсет години съм била или нещо подобно. Но си спомням, че като се преместих в града и тръгнах в гимназията, спряхме да играем…

- Да, добре ми беше с тях. Те седяха около мене на пейките на игрището, говореха ми различни неща, глезеха ме. А този, малко по-големият – казваше се Е. – веднъж, както седеше до мен, каза: – Знаеш ли, Стела, ти миришеш на много хубаво. – Какво? – аз се учудих, никой не ми беше казвал такова нещо. – На какво мириша? – Не знам, но е нещо много хубаво, не знам как се казва. Може да е от дрехите ти, или кой знае. Никога не съм усещал някой да мирише така.
– Аз тогава, разбира се, нито съм се парфюмирала, нито нищо, бях малко дете. – Тя щеше да каже още нещо, но замълча.

- Той просто ти е казал, че е влюбен в тебе. Но е интересно, оригинално, не всеки би го казал така.

Тя се изчерви ужасно и въздъхна:

– Е, детски работи.

3.

Минахме край разклона за манастира и спряхме на една бензиностанция. Имаше магазинче за чипсове, кока-коли и шоколади, като на всяка спирка; и няколко масички отвън. Аз й взех кафе.
Тя си запали цигара и ме погледна малко плахо, но нямаше нужда да казвам нещо. Тя знае че търпя пушачи.

- Ходила ли си в манастира? – попитах я.
– О, много пъти. Как без манастира. И от училище, и с гимназията, и баба ми ме е водила с разни екскурзии – да, забравила съм вече. Но това беше отдавна, вече години не съм била. Последния път може би бях десети клас.
– А не ти ли се ходи?
– Н-не. Не знам. В манастира точно може би не. Иначе из Рила ходя. Но там какво да правя.
– Ами, какво. Ще влезеш в църквата, ще се помолиш.

Тя гледаше настрани и надолу.

- Аз не съм вярваща.
– Това зависи само от теб. Какво пречи да си вярваща. Това ще ти подхожда.

Тя се засмя, но млъкна изведнъж и си сложи ръка на устата. Може би й се е сторило неприлично, че се е смяла. Даже започна да се изчервява и накрая ме погледна в очите.

- Не мога да повярвам затова, че ще ми подхожда. Това не е… като рокля. Извинявай, че го казвам така.
– Защо да не отидем някой път поне? Ти кръстена ли си?
– Кръстена? Не, баща ми е атеист и то твърд. Майка ми му е предлагала да ме кръстят, но той не се е съгласил.
– Е, ако се кръстиш, какво ще каже?
– Ще се ядоса и ще каже, че съм направила една голяма глупост. И че не съм добре, и такава няма кой да ме търпи. Че ще превъртя съвсем и цял живот ще ходя по гледачки на кафе, ще си правя хороскопи и никога няма да се омъжа. Че вече няма кой да ме вземе. И че е трябвало да завърша право… да, такива работи.
– Баща ти ти говори такива работи?..

Тя наведе глава и замълча.

- Като ученичка не мислех, че съм хубава – каза тя. – После започнаха да ми го казват… за кратко. Но аз не вярвах. И сега пак си мисля, че съм много обикновена. Обикновената жена няма защо да я харесат. И нямам някакво особено добро образование… Освен това майка ми не се интересува от мен, дори не си е дала труда да узнае къде живея, не се обажда.
– Не мога да те разбера – казах. – Не се ли виждаш в огледалото?
– Аз съм обикновена жена – повтори тя. – Такива като мен има много. Освен това си мисля, че съм прекалено млада, неопитна. Непораснала. Трудно е да ме вземат на сериозно.
Аз може би ставам за приятелка, мога да се разходя с хора, да отида на екскурзия. Понякога прекарваме весело, смеем се. Тоест другите се смеят, защото аз съм малко мрачна. Но ми харесва. Обаче ако някой ми предложи да се видим, се плаша и не отивам. Тоест, отивам, но се държа глупаво и обърквам нещо. Освен това… Не, просто не мога да си представя, че ще бъда жена, към която ще се отнесат сериозно, ще говорят за нея като за личност. Ще й направят предложение. М-да.
– И не си ли се влюбвала?
– Ох, влюбвала съм се. Защо ми говориш така?

И тя така се разплака, че аз се стреснах. Автобусът свирна. Навреме. Аз я хванах много внимателно за дланта.

- Стела, Стела! Хайде да тръгваме, извинявай, моля те.

Но тя се разплака още повече и пътуващите се заобръщаха към нас. Ето сега, скандал. Възможно е да изглеждаме като съпрузи. Или кой знае като какви.
Тя стана и тръгна към автобуса, за щастие не троснато, а мирно; и ме погледна спокойно през всичките си сълзи.

4.

Беше препълнено по заведенията и много шумно.
Върнахме се обратно и аз успях да намеря едно заведение, което си спомням от миналата година – с високи тавани и широки прозорци, и всякакви храни и питиета, на самообслужване.

Седнахме отвън да вечеряме.

- Само това ли ще ядеш? – попитах, като видях, че си взе една салата с броколи и стафиди.
– Не съм гладна. Може обаче да изпия нещо – каза тя и ме погледна с веселия си поглед.

Аз усетих, че нямам сила дори да държа лъжицата.

- Стела – казах. – Аз те обичам. Искам да бъда с теб – да живея с теб. Затова те молих да дойдеш. Не мога да ти го кажа така, между другото. После как ще си ида в къщи да работя. Ще се разболея.

Тя стисна устните си и загледа встрани от мен без да вдига глава.

- Не зная какво да ти кажа, Давид. И аз те обичам. Иначе как ще дойда. Това ми е много далече за екскурзия.
Тя пак се просълзи, млъкна и си захапа пръста, а после ме погледна виновно.
– Сега ти досаждам с тези плачове, нали? Взимаш жена да те придружава по света, почти непозната, очакваш от нея поне приятелство, а тя си реве от сутрин до вечер. Много забавно. Давид, Давид, какво ще правим? Аз съм ужасно нещастна. Не, не казвам че се чувствам нещастна, аз съм си добре, обаче около мен стават нещастия. Като че ли някой си играе с мен. И това е много отдавна…
Аз и преди да порасна, си знаех, че не съм като другите, защото майка ми ме беше напуснала. Бях като сираче, а баща ми беше като някакъв покровител. Всъщност той е добър човек, но ми е малко чужд. Лошо е да се говори така. Не го упреквам за нищо, той ми помага, прави каквото може, той е добър. Но когато съм с него, все едно, че съм сама. Никога не съм имала с кого да говоря, това е. Ако имах майка, щях да говоря с нея.

Тя се обърна и ме погледна така, че аз се дръпнах назад…

- Отношението на хората към мен не е нормално. Докъм осми-девети клас бях почти щастлива. В село неприятности не съм имала, баба и дядо са добри хора, спокойни. Децата бяха напълно нормални. После, като отидох в гимназията, бях дете, запознавах се със всички, намерих си приятелки даже. Все едно, че бях в Джерман, само улиците бяха по-павирани. И с онези момчета си мислех, че ще се виждаме, само че нищо не стана, казах ти.

После започнах да разбирам, че не е случайно.

Веднъж – бях девети клас и беше през есента, мисля, че октомври и времето беше много хубаво; и аз излизам към шест часа от училище с един съученик, от другия клас. Ние бяхме в една компания – аз, той и още няколко от неговия клас, и почти винаги отивахме след часовете в една посока към центъра; но този път другите ги нямаше, тръгнали си по-рано…

Аз изстинах, щях седна. Обърнах се и тръгнах, той ме изпрати, разбира се. Това беше 2003, аз нямах още 15 години. Никога не бях тръгвала с момче, не се бях целувала. И пак не разбрах какво има, но усетих нещо, което беше като: Това е краят. Никога вече няма да е като преди.
И се разболях още същата вечер, не можах да спя, вдигнала съм температура, щяха да ме взимат в болница веднага, но ме оставиха.
Пила съм всякакви лекарства и така една седмица, и после още една седмица не ходих на училище. Мислех да моля баща ми да ме премести другаде, но се отказах, защото щях да си имам неприятности и с него. И така.

5.

После, като се върнах, нищо не беше като преди. Приятелките ми се разбягаха, бях сама.
Никога не излизах вечер, прочетох всички книги от библиотеката, където майка ми била работила, преди да изчезне. Имах горе-долу добри оценки.
И учители, и съученици, всички се държаха с мен като че ли съм чужденка и не разбирам езика. Говореха ми някак членоразделно, както никога не говорят помежду си. Момичетата даже не ме мразеха, може би разбираха, че това не е живот.

И после дойде абитуриентския бал, и все някой трябваше да се прежали да ме вземе. Тогава аз сама реших да говоря с онова момче, което тогава ми каза, че цялото училище се е събрало там, по прозорците, за да ме разглежда.
Той си имаше приятелка и направо каза, че ако се съгласи да ме вземе, ще трябва да се раздели с нея. И добави простичко – а ще спиш ли с мен? Пък на мен не ми се искаше да се откажа и от бала, достатъчно вече бях подивяла. И наистина всичко това ми беше омръзнало и бях на седемнадесет и половина. И казах – да. И наистина, тръгнахме си от бала първи и той ме заведе в някакъв апартамент, празен, момчетата си го ползвали точно за това.
И на другия ден аз седях на леглото и се чудех какво ще правя изобщо. А той ми казва: – Знаеш ли, че ти си била съвсем обикновена? Сега и да кажа, че съм бил с тебе, никой няма да вярва…

Но момичето, с което ходеше, страшно се разстроило и не само тя, а и семейството й: но не, че й изневерил, а просто, че не й кавалерствал на бала, защото това си е трагедия, нали. Така че трябва да призная, че постъпи смело…

И не само това. От един път бях забременяла. Други се мъчат с години и не става, а при мен – ето. И намерих една позната от града, и я помолих да му предаде писмо – че съм бременна точно от него. Да се обадя по телефона у тях не си представях. Той ми беше първият, друг не съм доближавала – и как, бях една ученичка.
Но нищо, не разбрах дори дали го е получил, макар че тя ме уверяваше, че му го е дала лично. Но след като на него никой не му вярвал, че е бил с мен, той защо да ми вярва, че съм бременна от него? Да. Пък и да е от него, какво – ще тръгне да се жени за мен ли?
И така – бях като проклета. На баща ми също не казах – не посмях. Така че се отказах от детето. Чувала съм да казват, че това е убийство.

- Да. – казах аз. – Така е. Тоест, така се мисли. Но и аз така мисля.

- Да. – каза тя. – Става ми студено. И ми се спи. Да си вземем бутилката и да вървим.

И тъй, върнахме се. Аз й налях, но тя отказа да пие, отпрати ме на балкона докато се преоблече и си легна. Аз стоях до сутринта – ту отвън, ту вътре – и заспах към шест.

6.

… Помислих, че не съм видял добре. Но тя дойде, седна при мен и ме погледна бързо, а после загледа иконостаса и пак се прекръсти. Станах и тръгнах към вратата. Тя тръгна след мен.

- Какво? – попитах, като излязохме пред храма. – Ти каза, че не вярваш.
– Не вярвам, но се надявам – каза. – Искаш ли да ме кръстиш?
– Не! – извиках аз. – Какво говориш? Как ще те кръстя? Нали снощи ми каза, че си готова да се омъжиш за мен?
– Да – каза. – Но това беше преди да ти разкажа онези неща. А ти после нищо не каза. Така че ако размислиш за сватбата, поне ми стани кръстник.
– Стела – казах аз. – Ти си много неспокойна. Нека повървим малко и да не говорим за нищо.
– Неспокойна съм, да – каза тя. – Ти нали ми каза, че съм убийца? И сега какво, да ходим като туристи из града ли?
– Какво искаш? – попитах аз. – Да те кръстя и след това да ти стана мъж? Не може. Ще намерим кой да те кръсти.
– Не – каза тя. – Само ти.

Аз се огледах за някаква пейка, но за съжаление пред тази църква няма пейки, отдавна съм го забелязал. Почувствах се неуютно.

- Ела да отидем до морето – казах.

Сутрин кафетата по булеварда са почти празни, така че седнахме още на второто вляво и аз си поръчах фрапе; а тя каза, че иска само вода.

- Ти го правиш умишлено – казах й. – Не те интересува вярата, не се безпокоиш и за аборта. Просто намираш слабо място у мен, хващаш ме в несъобразителност и си правиш опит. Или всъщност – изнудваш ме.
– Обичаш ли ме? – попита тя. – Ако да, стани ми кръстник.

- А какво стана по-нататък? – попитах.
– Какво, за София ли ме питаш?
– Да.
– Не, рано е сега. Довечера може.
– Ти си като Шехерезада.
– Аз съм фатална.
– Много смешно.
– Не, Давид, не е смешно. Обичам те и съм щастлива с теб, и се боя.

Глава 3

1.

- Видя ли? – каза Стела.

Аз я погледнах. Това беше тя.

- Е как, това всеки път ли е, като идеш някъде?
– Не, не, иначе бих умряла отдавна. Това е, когато съм в добро настроение. С времето го научих.
– И как е станало това?
– Ще кажа какво си мисля, а ти ако искаш ми се подигравай.
– Как да се подигравам? Виждам, че хората наистина се събират да те гледат.
– Това трябва да е станало онзи път, когато ме заведоха при какичката на гости. Аз усетих, че съм влюбена в нея. Но това не e било за нея, аз не се чувствам лесбийка впрочем, това не го разбирам. Значи е било за мен. Поискала съм да бъда като нея: както аз я гледах тогава, без да мръдна и без дъх, и не я забравих никога – така да гледат и мен. И ето – стана. Тогава тя беше весела, затова и на мен ми се случва същото, когато съм весела. Не съм знаела какво съм искала.
– Забелязала те е Афродита – казах аз, без да мисля какво говоря. – Станала си неин инструмент. Така е било и с Елена. Това е нещастие. Тя е зъл дух.
– Истина е – каза тя.

Върнахме се в хотела и се качихме в стаята. Тя седна на леглото, зави коленете си с чаршафа и ги хвана с ръце.

- Стела – казах аз. – Ти не си точно човек.
– Е, прекаляваш – отвърна тя. – Как може, ти си християнин. Човек съм и съм жена, и наистина съм обикновена. Просто ми се е случило нещастие. Ти сам го каза. И в какво съм те излъгала?
– Да, извини ме. Казах го от тревога.
– Аз съм малко мрачна, но ако не бях, щеше да бъде по-зле, сам виждаш…

Аз се размислих за всичко, което съм чувал да ми говори.

2.

- Може би нещастието идва от майка ти. Тя си е отишла, нямало е кой да те обича и ти си поискала да те обичат.
– Да, може би. Нищо чудно. Но не е станало това, а друго. Аз харесах онова момиче не както дъщеря харесва майка си. Ако беше така, може би хората щяха да ме обикват по друг начин. Аз я харесах заради красотата й, затова, че може да смае човека и да го завладее, да й стане послушен, без воля. Така се чувствах тогава. Ако ми беше казала: хвърли се в кладенеца, щях да се хвърля веднага. Това съм пожелала, значи.
– И какво? Сега можеш ли да заповядваш на хората?

Тя ме погледна с правия си и ясен поглед, както когато тръгвахме от София.

- За съжаление, да. Затова ми стана тежко, че ме мислиш за убийца. Първо, аз наистина вече съм такава, защото убих детето. Но не е само това…

Аз станах и опитах да повървя из стаята. Това беше неочаквано.

- Стела – казах. – Но как така? Аз искам да бъдеш моя жена.
– Може – каза тя. – Но тогава ще остана “инструмент на Афродита”. Аз ли го казах? Ти си прав, не можеш да ме кръстиш, ако си мой мъж.
Но нашата връзка е фатална, знам го. Или ще се откажеш от мен като жена, ще ме кръстиш и ще изгониш Афродита, или ще ме вземеш и аз ще остана нейна. Всичко зависи от теб.
– Значи ти не си дошла, защото ме обичаш?
– Това е най-лошото може би, че те обичам. Аз искам пръстени и сватба, и ако може в църква. И съм готова на каквото искаш. Ето, тук съм. Хайде, ела. Защо да се спасявам? Нека остана при бесовете.

И тя махна чаршафа и пак прегърна коленете си. Беше с тънкия си тъмнозелен панталон и бяла фанелка с черен надпис “Welcome”.

Аз изтръпнах. Тази жена беше несъмнено душевно болна, побъркана, луда. Всичко, което говореше, беше безумно. Защо я слушах? Устните й бяха напукани до кръв. Тя ги облиза и ме погледна бързо.
Аз се обърнах, излязох и изминах по стълбите трите етажа надолу до партера. Не си обух чехлите.

3.

Аз действително не виждах какво друго мога да направя. Тя беше напълно ненормална. Можеше да ме подлуди и накрая да ме удави. И така щеше да погуби себе си…

Не ми се ходеше към центъра, затова я заведох в едно кафенио-захаропластио срещу Бялата кула. Знам, че няма да яде почти нищо (обладаните не се нуждаят от ядене, тях ги поддържа бесът). А там е широко, с меки дивани и много възглавници. И завеси. Помня го отпреди години, веднъж бях там през лятото, беше ужасно горещо.

Тя се разположи на възглавниците и се усмихна. Аз изстинах.

- Стела, моля те, нека поне тази вечер да мине спокойно.
– Не, не, това беше от сърце. Обичам те, мили. Обещавам да се държа добре. Искаш ли да ти разкажа по-нататък?
– Разбира се.

Тя запали цигара и погледна нагоре. Разбира се, пушенето е забранено, но нея няма кой да я безпокои. Аз я загледах.

Не, това не беше онази жена, с която се видях преди една седмица в “Коста” на “Шейново”. Там тя беше едно плашливо момиче, като сърна, от тези, които виждах някога из “Борисовата градина”. И беше като че ли по-слаба, по-дребна даже, рядко повдигаше очи към хората и почти не се усмихваше. Ходеше по гуменки. А сега…
Да, сякаш наистина е по-висока отпреди – със сигурност!… и светлите й, но не руси коси са по-дълги и по-вълнисти, а преди няколко дни бяха съвсем прави. И очите й са по-големи, и устата също – но как може да е по-голяма… а, сложила си е червило… И дълги сини обици… И вратовръзка! Това откъде се взе, преди малко го нямаше… И ме гледа… уффф…

- Стела – казах. – Пак ли правиш нещо?

Тя пушеше и ме оглеждаше.

- Виж – казах аз. – Трябва да се разберем. Ако искаш да пътуваме заедно, трябва да ми даваш някакви почивки. Става дума за теб. Не се дръж като чудовище.

Тя мълчеше и ме гледаше хладно.

М-да. Без съмнение жената е обзета от бяс. Но сега той се разгаря, може би защото слизаме по на юг и вече надушва “своите места”. Езически свят.

В България е друго, там е по-студено и някак по-християнско, хората са по-сериозни, има повече аскетизъм, неосъзнат, но проникнал в тях, въпреки непрестанното отравяне на душите с телевизии, реклами, празнословия и така нареченото “образование”. Но пак има повече суровост, от която вярата се нуждае и повече здраве в душите. А тук… Вакханалии. И да не се вижда, се чувства. Ето я сега тази, като че мисли да ме яде… Не, тя изобщо не изглежда така! Не!

- Стела, престани да ме гледаш така, ще си изляза, а ти прави каквото искаш вече. Развратница! Не ме е страх от тебе! Стига! Ставам! Какво е това? Нали щяхме да прекараме една вечер като приятели?
– Край, край – смотолеви тя и наведе очи. – Извинявай, замислих се. Не съм виновна.

4.

- Добре. Да говорим. Какво искаше да ти разкажа?
– Какво стана, след като дойде в София. Нали си се омъжила?
– Да, омъжих се.
– Щастлив човек е бил мъжът ти.
– Не. Не се подигравай, това са сериозни неща. И колко развратна съм аз? Навършила съм двадесет и пет години и съм обичала двама мъже. За единия вече ти разказах. Вторият ми беше съпруг. Това е всичкият ми разврат.
– И как се запознахте?
– Ами аз бях ужасно наплашена след бала, пък и след всичко от онзи октомври през 2003. Още нямах осемнадесет, а вече имах една прекъсната бременност. Няма да казвам как се нарича, знам. Но все пак влязох в Академията. И още на третия ден седим на лекция, беше нещо теоретично.
И гледам малко пред мен и вдясно едно момче, колега, слуша и гледа внимателно, и мисли за това, което се говори. Много интелектуален и един такъв добър, сериозен. Иначе беше чернокос, тъмноок, а носът му – точно като твоя.
И както го гледам, той се обръща – точно към мен, все едно че съм му извикала. Аз веднага забих очи в тетрадката, не исках още от първия ден да се забърквам. И след малко поглеждам – той пак ме гледа. Ужас.
Едва издържах до края на лекцията и излизам, и гледам само в краката си. Тръгнах по “Шипка” – квартирата ми беше на “Янтра”, стига се за двадесет минути. Ясно ми беше, че ще върви след мен, не се и обръщах. И като стигнах до къщата и извадих ключа, само се извърнах настрани, за да го погледна. Какво да правя? Знаех вече, че така ще е всеки ден, затова по-добре по-бързо и то с него. И просто се качихме горе, без да си знаем имената. Да, като на филм. Но той беше много хубав, наистина, не съм виждала такъв никъде. Е, преди да се видим с теб. Но ти ми напомняш за него.

И освен това ми беше ясно, че не е на себе си, че е почти в безсъзнание, защото такива мъже никога не правят чак такива глупости. Просто си казах – ще се омъжа за него. Да, докато вървях по “Шипка” още. И през декември се оженихме – на четвърти. Какво да говоря. Впрочем бях щастлива…

Тя си изгаси цигарата. По отсрещните дивани нямаше никой, бяхме сами.

- Е, как се разведохте?
– Както можеше и да се очаква. Кой може да живее с мен? Той започна да полудява. Оженихме се в началото на декември, а още около Нова година започнаха разправиите. Беше непоносимо, невъзможно. Той ме ревнуваше ужасно, а аз какво можех да направя? При това без причина, без нищо…

Върнахме се към два часа. Аз поисках от новия рецепционист отделна стая. Тя не каза нищо, само изчака долу, докато си взема нещата. Като се върнах, видях, че беше плакала. Рецепционистът си гледаше компютъра.

Новата стая беше тясна, пуста и мрачна. Оставих всичко накуп до телевизора и легнах, мислейки, че ще спя. Погледнах телефона – три без десет. Тук е на много пресечки от булеварда и пак е шумно, но все пак, ако се дръпнат стъклата, може и да се заспи. Повъртях се малко, лягането ми струваше напразно.
Освен това имах един въпрос и не можех да чакам до сутринта, за да питам. Качих се до нейната стая и почуках. Тя дойде веднага.

5.

- Кой е – попита плахо, но на български.
– Аз съм. Стела! Слез долу, моля те. Трябва да те питам нещо.

Слезе след няколко минути. Беше с очила.

- Ти си с очила?
– Да. Защо? Не го ли знаеше?
– Не, откъде да знам? За пръв път те виждам. Да не си късогледа?
– Късогледа съм и то твърде много. Не виждам въобще. Вечер съм като сляпа.
– Значи си с лещи? Не знаех.
– С лещи съм от седми клас. И съм свикнала, понякога и не ги свалям нощем. Но от време на време трябва.

Аз я гледах с всички сили. С очилата беше по-хубава, отколкото на вечерята, макар че това беше невъзможно.

- Какво има? За какво ме извика?

Аз се огледах. Главата ми опустя.

- Забравил си, нали? Ех, мили!
– Да. Забравих. Не, моля те, стой тук, ще си спомня веднага. Важно е. Седни.

Тя седна и ме погледна с любопитство. Какви очила! Беше с риза на сини райета, отвесни и с панталон до около коленете. Косата й беше вързана с ластик. Беше гъста, бляскава, сега малко тъмнееше. Прекрасна! За какво да й говоря? Има ли смисъл?

- А, да! Стела, ти ми каза, че си погледнала мъжа ти тогава в аудиторията, и той се е обърнал.
– Да.
– Ти спомняш ли си веднъж като бяхме в един ресторант?
– Да – каза тя и се усмихна много развеселена.
– Не, чакай – казах аз и седнах. – Почакай поне две минути. Ти тогава си ме гледала и аз те забелязах. И ти наведе очи. Нали?

Тя стана сериозна.

- Любими мой – каза. – Ти си най-умният мъж, когото познавам, а не разбираш най-обикновени работи. Да не мислиш, че случайно съм те гледала и ти случайно си ме видял?..

Аз мълчах.

- Аз те харесвам. Винаги съм те харесвала. Но ако те бях погледнала, тогава щеше да дойдеш при мен и да се повтори това със А. Щеше да умреш. Това беше в края на 2008, аз бях на двадесет и още мислех, че ще живея както мога, без да причинявам повече нещастия и се надявах да оцелея. Но после разбрах, че ще загина, ако не намеря мъж, който да ми помогне. И тогава избрах теб. И ето сега сме заедно и трябва да се спасяваме.
– И защо наведе очи тогава? В ресторанта?
– Какво друго? Ти преди малко викаше, че си позволявам да те гледам и ме нарече спомняш си как. А на мен просто ми мина нещо пред очите. И беше неволно…
– А този пламък около тебе? Аз видях пламък, ти беше като дърво, което гори в печка.
– Е, това не е нарочно. Аз не правя такива фокуси, скучно е. Представям си какво си видял. Това ни чака – каза тя и ме погледна с нежност.

Усетих, че не мога да направя нито крачка. Коленичих и прегърнах краката й.

- Стела, ти си божество.
– Езичник – каза тя критично. – А аз разчитам на теб.
– Не, наистина. Ти си като Калипсо.
– Давид, ти се измори. Качи се да поспиш. Ще те събудя за закуска.
– Не мога – казах. – Ще спя тук.
– Аз пък се качвам – каза тя. – И не ме търси повече, стана четири и половина.

6.

…Огледах стаята – няма какво да се прибира. Влязох в банята и погледнах огледалото: о, никак не съм добре. Това не е лице на здрав човек. Погледнах се отдясно, отляво. Бях отслабнал, много изморен, очите ми бляскаха особено, като че ли сълзяха. Отблъскваща гледка. В лицето ми имаше нещо нередно, сякаш малко животинско.
Хм. Само това оставаше. Нещата се движат като в “Златното магаре”. Постоях пред банята, върнах се и пак погледнах. Не, ушите ми не са по-големи. Май още съм човек. Ще видим.

Слязох в залата за закуска. Тя е под рецепцията, на нивото на тротоара. Съществото седеше до прозореца и пиеше чай. Този път без очила. По-добре.
Събрах сили и отидох решително при нея.

- Давид! Станал си! Точно щях да ти звъня.
– Стела, искам да те помоля за нещо.
– Какво има? Вземи си закуската най-напред.
– Добре, ще я взема, да. Ей сега отивам. Обаче искам да те помоля…
– Какво? Нещо да ти помогна?
– Искам да ми покажеш корема си.

Тя се втрещи.

- Давид, добре ли си? Какво ти става?

Аз се огледах.

- Нищо, просто ми покажи корема си. Какво толкова? Бързо.
– Защо? За какво?
– Просто се изправи и си повдигни фанелката, това е. За секунда само. Какво ме гледаш? Никой няма да обърне внимание. Тук всеки ходи както иска. Това е курортна страна. И гола да се съблечеш, никой няма да те погледне. Всъщност не… Моля те, искам да видя.
– Искаш да видиш корема ми?
– Да, веднага. Иначе няма да тръгнем.

Тя стана. (Боже, колко е висока! Бях седнал и лицето ми стигаше до… да, до средата й). Отиде до бара, наля чай, върна се и го сложи на масата. Застана с гръб към хората и си повдигна фанелката до под гърдите.

- Стига ли?
– Оф! Благодаря. Да. Седни сега. Не се чувствам много добре.
– Да ти донеса ли закуската?
– Да. Донеси ми от онези мармалади. И масло. И от шунката.

Тя донесе всичко, намаза две филии, сложи шунката отгоре, изгреба мармалада и го събра в чинийка.

- Храни се. След един час трябва да излезем.

Аз отхапах от сандвича, сдъвках малко и се отказах.

- Дъвчи – каза тя. – Спокойно. Ще ти мине. Защо трябваше да ме гледаш? Нищо няма да направим така. В автобуса трябва да спиш.

- Стела – казах аз. – Имам още една молба и край. След това вече нищо няма да искам.
– Добре – каза тя. – Но да е нещо нормално.
– Искам да ти видя и гърба.
– Давид, вече прекаляваш. Не се глези. Яж и да ставаме.
– Не, покажи ми гърба си.
– Добре, ще ти го покажа. Нахрани се, качваме се горе и ще гледаш. Колкото искаш.

Щеше да се усмихне, но аз я изпреварих.

- Не, горе не става. Искам тук.

Тя ме погледна с неподвижно лице.

- Искаш да се събличам пред хора?
– Само откъм гърба. Да видя, че всичко е наред.
– След това друго ще искаш ли?
– Не, нищо. И ще мълча до довечера. Моля те.
– Добре. Стани и иди до изхода.
– Защо чак там?
– Така. Иди до изхода.

Аз станах и се придвижих до вратата към стълбището. Човекът от бара ме погледна угрижено – сигурно съм имал много болен вид. Семейството с двете дъщери се хранеше, другите бяха към пет-шест души.

Стела отиде до прозоречната стена встрани от масата. Там също имаше столове и прозрачен плот; миналата година бях тук, закусвах на него. Навън беше ден, вътре осветление почти нямаше. Между сградите се виждаше късче от залива.
Тя застана с лице към стъклото и малко разтвори крака. Сърцето ми спря. Хората млъкнаха.

Глава 4

1.

Земетресението беше шест и три по Рихтер, чухме го по радиото. Но пострадали не е имало, само уплаха. Били съборени няколко изоставени сгради. В околните села пък не са го усетили въобще.

Автобусът тръгна навреме, хората бяха малко повече, отколкото на идване. Седнахме заедно. Тя сложи тъмни очила и отвори списание “Ена”.

- Ти четеш ли на гръцки? – попитах.
– Не, почти не. Учих малко старогръцки в тракологията. Два семестъра.
– Е, какво интересно има в списанието?
– Просто разчитам някои заглавия. И гледам снимките.

Сложила си е доста червило. Прилича на Жаклин Кенеди. Или на Мелина Меркури?

Тя погледна към мен и си повдигна очилата.

- Не обичам да ме сравняват с други жени.
– Стела, много си красива. Извинявай, мисля си глупости. Мозъкът ми е промит, като на всички хора… Пък и точно ти ли ще се обиждаш? Впрочем… ти в какъв смисъл се казваш Стела?
– Харесвам си името – каза тя. – Винаги съм се чувствала добре с него, създава ми уют. Мисля, че майка ми е настоявала да ме нарекат така. Но и твоето не е лошо.

Размислих се за нея. Случи ми се преди време да пиша книга и тогава забелязах, че авторът често си избира за герой действителен човешки образ, но после, работейки го, вижда, че в него навлизат неочаквани неща, неизвестни, непредвидени и непредвидими.
Разбира се, това тук е само дневник, макар и написан след събитията. Но ако Стела беше дори само литературен персонаж, а не това реално, непроницаемо и необяснимо същество (каква жена може да е това?), тя пак би изтласкала всяка друга от живота ми и би се настанила там, би изсмукала към себе си и време, и мисли, и всичко останало. Бих се будил сутрин само за да мисля за нея.
Други жени, дори не случайни, веднага биха станали неинтересни, слаби образи, сенки на нея – истинската; нищожни, безобразни нейни имитации, недоразумения – и то, повтарям, дори тя да беше само художествено произведение. А тази тук е реална, седи до мен, чете. Има багаж. Като че ли яде и пие. Пуши много. Не е привидение. Съвсем спокойно мога да я хвана.
Но всъщност… Ние вече прекарахме едно денонощие в онази стая, макар и само като спътници, от София сме неразделни, после всички тези събития сутринта – и пак си мисля, че не съм виждал плътта й, освен отдалеч. Макар че, когато си вдигна фанелката, беше на педя от очите ми. Нямаше люспи, в това съм сигурен.

- Стела – казах.
– Да. – Тя не спираше да листи списанието.
– Може ли да те целуна?
– Може, но по бузата. Ще те изцапам.

Аз я целунах между бузата и слепоочието, по костта.

- Какво става сега? Лошо ли ти е?

2.

- Стела, ще те попитам нещо, но напълно сериозно и моля да ми кажеш истината. Иначе всичко ще се провали.
– Слушам те най-внимателно.
– Ти реална ли си?
– Реална съм.
– Защо не съм те пипал досега?
– Ти какво разбираш под пипане?
– Ами… Не, грубо се изразих. Искам да кажа… Имам чувството, че си някак далеч от мен.
– То е, защото не ме обичаш, Давид.
– Какво?! – Аз отново се обърнах към нея. – Стела, аз съм безумно влюбен в теб. Разбираш ли? Как може да говориш така? Аз не те обичам? Аз съм луд по теб! Стела!…
– Ето, това са човешки думи. Но не е достатъчно. Готов ли си да умреш за мен?
– Да! Как да не съм?! Кажи ми сега и ще се хвърля в морето! Където кажеш!
– А да се се откажеш от мен?
– В смисъл?
– Ами ето този, да ми помогнеш и да ме оставиш да живея като обикновена жена с някой друг мъж.
– М-да. Готов съм. Нали ти предложих да те кръстя?
– Предложи, да. Добре направи. Но ти тогава още нищо не знаеше за мен. Не беше влюбен дори. Просто искаше да преспиш с едно приятно момиче. Да си починеш. Да.
– Исках да се оженя за теб.
– Сега искаш ли?

Аз замълчах. Това беше тежък въпрос. Всъщност не исках да се оженя за нея. Това би било абсурдно и… Глупости. След тази сутрин?

- Стела, защо си играеш с мен?
– Не си играя. Искам да ме спасиш.
– И ще те загубя ли?
– Да. Не се надявай.

Реална ли беше тя?

- Добре. Може ли да ми подадеш ръка? – попитах я.
– Ето, вземи я. Хващам те.

Тя взе дланта ми в своята. Боже Господи мой, каква топла ръка! Какво е това? И плътна, някак широка…
Топлината мина през лакътя и рамото ми.

- Стела!
– Да?
– Моля те, не ме пускай!
– Ще умреш, любими. Пускам те.

Тя наистина си отвори ръката.

- Разбра ли сега? Реална ли съм?
– Да – казах аз.

3.

Сега относно биографията ми. Майка ми е искала да се казвам Мариан, тъй като се е надявала на момиче. Но не съм бил момиче. Тя и до сега си спомня, как акушерката (еврейка) й извикала след раждането: “Данче! Пак момче!”
Така че тя била разочарована, но си казала: “е, момче, момче, но ще се отнасям с него така, все едно, че е момиче.” И най-напред решила да ми даде по-нежно име, и избрала това. Някои мислят, че се казвам така, защото съм роден на Успение Богородично, но аз добре познавам майка си и знам, че нищо такова не й е минало през ум. Тя и сега не знае, че на 15-ти август има празник. Просто мисли, че е елегантно някой да се казва “Мариан”.
Но баща ми, човек със здрав разум, й казал, че това име е странно, че съучениците ми ще се подиграват с мен и ще бъда нещастен. А той знаеше, защото работеше като учител. И тъй като майка ми не отстъпвала, той не могъл да я придума за друго име (а винаги много я е слушал и се е страхувал от нея); но когато ме записвали в канцеларията на “Шейново”, се възползвал, че на него дали формуляра (баща е все пак) и като написал с големи букви “Мариан”, сложил едно тире и с по-малки добавил “Давид”. Сестрата погледнала и казала: “ама такова ли ще му е името?” И той казал: “Да, малко е дамско, но майка му настоява“.
Майка ми била точно зад него, вече била видяла как изписва “Мариан” и нищо не заподозряла. А сестрата била виждала всякакви имена и сложила печата.
След една седмица взели удостоверението за раждане и майка ми забелязала разликата, отишла пак и казала, че това “Давид” е добавено от баща ми и че той не я е питал; но й отвърнали, че е късно да се прави промяна, защото името било внесено вече на няколко места и не могат да помогнат. Бюрокрация.

Веднъж го попитах как му е хрумнало, защото в България “Давид” не е популярно име. А той каза, че го направил внезапно и неочаквано за самия себе си, и това било първото мъжко име, което му дошло на ум. Но аз си мисля, че е дошло от мъжа на акушерката, който се казваше Давид; пък те бяха и семейни приятели.
После този чичо Давид беше много поласкан и се отнасяше към мен с голямо внимание; и като идваха на гости, ми разказваше небивалици за своето родословие – понеже те били сефардийци, затова той самият несъмнено бил пряк потомък на Мойсей Маймонидес и пр.

Иначе родителите ми са от далечни места. Майка ми е от Бобов дол, учила е в Кюстендил и после медицина в София; а баща ми е от село Мъдрец, Харманлийско.
Оженили се през 1962 и три години след това се е родил брат ми, а след още седем – и аз.

Кръстен съм почти тайно, но в Рилския манастир. Кръстница била леля ми (сестра на баба ми по майка). Тогава свещеникът много ме похвалил, че се казвам Давид, и казал – “благословението на пророка да слезе върху него, словата да текат като мед от устата му и да царува над езичниците”.
Последното е наистина впечатляващо. Леля Тодорка ме уверяваше, че точно това е казал. Аз съм бил на една година, били ме дали на отглеждане в Бобов дол, но там не могли да се справят с мен и ме върнали, друг път ще кажа защо.

Баща ми завършил философия, но станал учител по литература. Било в средата на 60-те и той постъпил на работа в 911-то основно училище, тъй като то е много близо до дома ни. Може би не е имало място за учител по “Обществознание”.
Майка ми специализирала гастроентерология. През 70-те защити и придоби степен “кандидат на медицинските науки”, а в началото на 80-те стана началник на отделение “Гастроентерология и диететика” в Н-ската болница в София. За брат ми ще разкажа по-нататък.

Аз пък съм възпитаник на прословутата НГДЕК, Класическата гимназия или Лицея, както някому хрумна да я нарече през 90-те. Ожених се за съученичка когато бях на деветнадесет и от нея имам една дъщеря – сега тя е голяма. Но бракът пропадна още в края на 90-те. Не ми се разказва за това.
Оттогава имам постоянна работа – преподавател съм по антична грецистика (доктор!).
Иначе завърших в Атина. Каквото и да е било, градът ми е мил, имам спомени – повече от мечти, отколкото от хора.

4.

Трябваше да си извадя дрехите и всичко останало от куфара и да ги наредя. Бях си взел даже книги – Пушкин и Псалтира.

- Стела, работите се объркаха.
– Какво толкова? – обади се тя. Гласът й идваше откъм балкона. – Мислеше да четеш ли?
– Не, но все пак пътуваме. Ти ли ще ме водиш навсякъде?
– Защо не? Така или иначе сме заедно. Пък може да има и полза.
– Каква полза? От това, че съм без очи?
– Ами, по-малко ще се притесняваме един друг. Все пак в една стая сме.

Тя ми се подиграва.

- Къде си сега?
– Ето, влизам. Чакай да разположа малко дрехите.

Тя се засуети наоколо и заскърца с вратите на гардероба. Сложи четките за зъби в банята. Почувствах се като в дом.

- Значи смяташ, че и така може да пътуваме?
– Че как не? Ще ти помагам за всичко. Ще ти мине накрая. Може да е за няколко дни.

Тя понареди багажа и утихна.

- Къде си?
– Тук, до вратата към балкона. Ако запаля, ще ти пречи ли?
– Не, пуши си. Но ела да седнеш при мен.
– Сега не е подходящо.
– Защо? Стела!
– Да.
– Ти облечена ли си?
– Не.
– Какво?
– Нищо. Какво те безпокои?
– Стела, нали щяхме да сме само спътници?
– Ами да. Ние сме си спътници.
– Защо тогава стоиш така?
– Така ми е по-леко. Горещо е. И какво те засяга? Нали не виждаш?

“Какво те засяга”. Как си позволява?

- Стела, това е донякъде неуважение към мен. Ти се възползваш от това, че ослепях.
– Е, много си докачлив. Като стоя далеч от теб, няма проблем.
– И така ли ще прекараме вечерта?
– Не. Трябва да излезем. Ние сме туристи.
– Ами тогава обличай се и да излизаме.
– А ти така ли ще излезеш? Пътувал си осем часа. Измачкан си. Защо не се измиеш?

Има право. Сега трябва да отида до банята.

- Хавлиите са отляво. И влез с джапанките. Ей сега ще ги сложа пред вратата.
– Няма нужда, ще се оправя.
– Ако трябва, да ти помогна.
– Какво ще помагаш?
– Ами да те изкъпя.
– Стела, ти побъркана ли си?
– Внимавай да не паднеш.

Затворих вратата и протегнах ръце наоколо. Да, етажерката с хавлиите е вляво. Ще ме къпе. Хм. Това, разбира се, беше шега. Впрочем… Откакто пътуваме, не мога да си спомня да е излъгала. Тоест, може и да е излъгала, но не съм я хващал. Ако сега я извикам, какво ще прави? Ще каже: “не, няма”? Нещо не й подхожда. Интересно.

- Стела!
– Да!
– Ела да ме изкъпеш тогава.

Тя тръгна насам.

5.

Почувствах силна болка някъде отзад под кръста.

- Стела! Къде си?
– Не викай. Тук съм, над главата ти.
– Какво се случва?
– Каквото ти казах. Защо не взе джапанките?
– Боли ме ужасно.
– Ти се подхлъзна и щеше да се пребиеш. Уплаших се. Дано да нямаш сътресение на мозъка.
– Паднал ли съм?
– Да.
– Ох. Сега дали ще стана?
– Ще видим. Може и да нямаш счупено.
– Трябва да се изкъпя.
– Изкъпах те.
– Какво?
– Ами да. Защо да те пренасям напред-назад, все пак беше вътре. Изкъпах те и те облякох. Всичко е наред.
– Облякла си ме?
– Да. Това ти е хубавата риза с червените карета и белия панталон. И колан ти сложих. И бельо. Готов си.

Действително, тя ме беше облякла и изкъпала. Усещах съвършения аромат на косите й. Преместих ръката си вляво и я пипнах.

- Ти с пола ли си?
– О, да. И аз съм готова.
– Стела, кажи ми едно нещо.
– Какво?
– Ти никога ли не лъжеш?
– Никога. Ако искаш, да те повдигна.

Тя ме хвана за лактите и ме издърпа, за да седна. Болката беще силна, но тъпа. Може и да опитам да ходя. Изправих се.

- Направи сега две крачки.

Направих ги. Да, все още се движа.

- Е, какво? Ще излезем. Ако искаш, с такси?
– Да, по-добре с такси – казах.

Тя слезе на рецепцията. Това аз ли съм? Тази жена ме осакати съвсем. И каква стойност имам сега в очите й? Тя ме къпе, облича, води ме като сляп. Сега в ресторанта сигурно и ще ме храни.

Таксито ни остави на входа на Плаката. Мислех да й кажа да ме заведе в някоя от таверните над агората, но разбрах, че не мога да се кача дотам. Седнахме пред едно ресторантче в ниското. Имаше свободна маса отвън, май точно на ъгъла.
Тя яде дзадзики и пуши през цялото време. Аз изпих три бири. С какво ли е облечена?

- Стела, ти с черно-бялата пола ли си?
– Да.
– А нагоре?
– С твоята риза на малките квадратчета.
– Моята ли? Защо?
– Само тя не беше съвсем смачкана.
– Ами ръкавите?
– Навих ги.

Представям си я. Кой знае каква група се е събрала наоколо и няма да мръднат, докато не станем. По-добре, че не виждам. Тръгнахме си към един и половина. Дали да не поговоря с нея?

6.

- Стела, защо се забавляваш с хората?
– Как се забавлявам?
– Ами ето, унижаваш ги, да кажем.
– Кого унижавам?
– Примерно мен. През цялото време.
– Мисля, че се държа добре с теб.
– Добре? Спомняш ли си какво направи вчера в Н…?
– Какво?
– Накара ме да легна на земята в хотела и да ти прегръщам краката. И то два пъти.
– Не знам защо мислиш, че съм те накарала.
– А как не? Ти се усмихваше и се смееше.
– Давид, какво говориш? Оплакваш се, че съм ти се усмихнала? Нямаше защо да лежиш на земята. Това е смешен театър. Неуместен. Ние сме възрастни хора, пътуваме. На мен ми стана много неудобно. Ако ти беше на мое място?
– Ти се преструваш и ме мотаеш. Как да не си ме накарала? И то не само мен! Видя ли онзи човек със семейството? Той лежеше на земята по корем.
– Може да е бил уморен.
– А рецепциониста? Той защо лежа зад оградата?
– Давид, мога ли да отговарям за всички?

Много е нагла и безочлива.

- Ти плашиш хората и ги тероризираш. И си готова на всякакви престъпления. Ако хотелът се беше срутил? Ако бяха загинали хора? Това е милионен град!
– Нищо не разбирам.
– Е, да, много ясно, че не разбираш. Шест цяло и три по Рихтер! Чудо е, че няма жертви.
– И така, какво?
– Не хитрувай. Ти предизвика земетресението.
– Моля?
– Да. Всичко е напълно очевидно.
– Ти имаш нужда от сън.
– Сега ще ти кажа. Ти съблече ли се в хотела? Долу пред всички?
– Съблякох се.
– Стана ли земетресение?
– Стана.
– Е?
– Сега какво, да направя извод ли?
– Да! Как е възможно това?
– Това е съвпадение.
– Глупости!
– Давид, моля те, спри. Наистина се безпокоя за тебе. Ти си мъж на четиридесет и една години, отгледал си голяма дъщеря и преподаваш в университет. И мислиш, че земетресенията се причиняват от хора? Когато им се прище?
– Ти се съблече и земетресението стана. А, да, и ми каза да ида до входа! Ето, доказах ти го! Знаела си, че ще стане земетресение.
– Изпратих те, защото ме беше срам и исках по-скоро да излезем. А не исках да си излизам сама като някаква стриптизьорка.
– А, не била стриптизьорка! Защо си свали фанелката да те гледат?
– Нали ти настояваше? И каза, че не тръгваш, ако не се съблека и то точно там, пред всички?

Изключително хитра и безсрамна жена.

- Тоест, ти отричаш, че събличането ти има връзка със земетресението?
– Давид, това ли е причината за земетресенията? Тогава как изобщо нещо още съществува? На земята?

Не знаех какво да кажа.

- И така ли ще си прекарваме вечерите оттук нататък? Затова ли ме покани да пътуваме? За какво още ще ме изкараш виновна? Давид, опомни се, моля те! Земетресение! Аз тежа четиридесет и осем килограма!
– Ти тежиш много повече от четиридесет и осем килограма – казах аз, подчертавайки “много” и “повече”.

Усетих, че ме гледа недоволно. Най-после с нещо да я засегна.

- Ти се правиш на обикновена жена, което е смешно. Ако си обикновена, как ме извлече от подземието? Аз пък тежа осемдесет и пет килограма. А ти ме вдигна като играчка.
– Просто те дръпнах за ръката. Какво, да оставя да падне тавана върху тебе ли? Ти сам се изправи. Освен това ти не си осемдесет и пет килограма. Отслабнал си, защото не ядеш.

Стигнахме в хотела. Удареното ме боли, болката вече се мести и нагоре. Отвратително. Освен това не ми се качваше в стаята.

Глава 5

1.

- Как го измисли това “Вирсавия”? – попитах я сутринта, докато ядях сандвича, който ми беше направила.
– Защо, да не е далече от ума?
– Не всеки ще се сети. Примерно аз не се сетих, а те познавам от…
– От три дни ме познаваш. Преди това имахме работни контакти. А за Вирсавия, какво. Нали ти казах, че някога четях книги. Когато бях млада. И Библията.
– Много е уместно. Много ти подхожда. Извънредно. Така ще те наричам. От днес си Стела-Вирсавия. Това е. Вече имаш две имена.
– Много си мил. Какво да ти сложа? Още кафе?
– Да. Стела, кажи, моля те, какво стана след… аа… мм…
– След Нова година?
– Да.
– Това не е за закуска.
– Нищо, разкажи. Ще го понеса.
– Добре. И тъй, това беше януари 2007. Аз бях бременна.
– Така ли?
– Да. Не ти ли казах?
– Не. Кога си забременяла?
– Първия път, както винаги.
– След лекцията?
– Точно така.
– Сигурна ли си?
– И още как. След като прекарахме нощта заедно, той излезе преди обяд и не се върна до вечерта, не ми се обади. Не ми беше дал и телефона си. Но аз не се безпокоях, нали сме колеги. Но той не се обади и на следващия ден, и аз започнах да разпитвам из курса – от какво да ме е срам? Обичах го. Или по-скоро, бях влюбена. И намерих телефона му – не ми се пишеше по мейл, глупаво е. И разбрах, че е болен, и то сериозно, с непрекъсната температура и не може да излиза.
Отидох у тях. Техните ме посрещнаха добре, макар че бяха притеснени. Това беше в “Изток”, към Четвърти километър, в един блок при железопътната линия. От другата страна. Постоях малко и той каза, че като се оправи, ще се премести при мен и ще се оженим. Всъщност ние си го казахме още тогава, през нощта. Но боледува много, имаше пневмония и беше опасно. Започна да излиза чак през ноември, към средата. И тогава заживя при мен, решихме за сватбата и се оженихме на рождения ми ден, както ти казах.
– Не си ми казала. Кога ти е рождения ден?
– Не? Извинявай. На четвърти.
– Аха. Защо не се казваш Варвара?
– Е, хайде. Как ще се казвам Варвара? Това име го няма у нас. Можеше да се казвам Иоана. Но все едно. И, както ти казвам, всичко беше добре докъм Рождество. Но после той започна да става груб, или по-скоро, ревността започна да го влудява. А аз го виждах, че е ревнив, още от самото начало. Та ходехме с колеги тук-там, даже и гости канехме. Живеехме си на “Янтра”. И той започна да става мрачен и да ми говори… малко като тебе снощи. Била съм лъжкиня и… мм… лека жена. Имала съм склонност към ексхибиционизъм.
– Стела, нима нямаш?
– Защо се шегуваш сега? Това в Н… беше за пръв път в живота ми. За пръв път пред чужди хора. Почти за пръв път… Иначе пред него го правех. Пък и той ме рисуваше. Тоест опитваше се, но винаги се отказваше. И това също го ядосваше. Казваше, че се меня всяка минута.
– Това е вярно.
– Добре. Но в началото на януари се скарахме, той си тръгна и не се прибра цялата нощ. Нямаше го и на другия ден, не отговаряше на телефона, техните казаха, че нищо не знаят. Аз плачех, боях се за него. И изглежда заради притеснението на другия ден пометнах. И така.
Той се върна и прие цялата вина върху себе си. Но пак ме ревнуваше и то още повече, и един път щеше да ме удуши. Така, веднъж стана, дойде и както стоях пред огледалото, просто започна да ме души с ръце. Това беше преди края на януари. И тогава разбрах, че всичко това ще свърши зле; отидох си в Джерман и оттам подадох молба за развод. И не му позволих да ме вижда вече.
– И?
– Е, с развода всичко лесно. Аз се преместих в друга квартира, пак там, на “Гогол”, близо до булеварда.
И беше 2007 есента, той се обади по телефона и каза, че щял да заминава някъде и искал да се видим просто да се помирим…

2.

Придвижвахме се към Акропола.

- Колко е величествено! – каза тя.

Вървяхме по “Дионисий Ареопагит”. Заобикаляхме, защото й казвах да върви по големите булеварди, за да не се объркам и аз.

- Какво гледаш?
– Колоните отсреща.
– Това е храмът на Зевс Олимпийски.
– Хайде да идем дотам.
– Стела, там няма нищо за гледане. Това са едни колони. Много добре ги виждаш и оттук.
– Искам да постоя при тях. Да идем.
– Това е излишно обикаляне. Освен това е горещо, а там няма никаква сянка.
– Нали сме тук, за да ходим, да гледаме древностите.
– Аз нищо не мога да гледам. За мен е по-добре да седя и да пия нещо студено. Ето тук, до арката трябва да има едно място. Остави ме и отивай сама.
– Давид, аз предпочитам да вървя с теб.
– Тогава остави камъните и да продължаваме. Освен ако не искаш да пием нещо. Тоник, да кажем.
– Не сме дошли тук, за да седим по масите.
– Не забравяй, че ходенето ме затруднява.
– На теб май ти е скучно да излизаме.
– Разбира се, че ми е скучно. Този град ми е омръзнал. Ако ме беше оставила с очи, щеше да бъде друго.
– А ти защо се натискаше да ме целуваш? Нали се бяхме разбрали вече?
– Съжалявам, че те целунах.

Тя млъкна.

- Съжаляваш?
– Да. С теб е безполезно да се общува. Ти непрестанно говориш и то излишни неща. Скучна си. И си дебела.
– Какво?!!

Може би прекалих. Тя се ядоса. Трябва да внимавам.

- Аз ли съм дебела?
– Стела, извини ме. Горещо ми е и се уморих от ходенето. Боли ме… кракът.
– Защо говориш така с мен?
– Извини ме. Много съжалявам.
– Действително ли така мислиш?
– Не!
– Ако искаш, да те оставя да пиеш тоник.
– Не, Стела, не! Да вървим при колоните! Където кажеш!
– Нали ти ми рева снощи, че си щял да умреш, ако не ти дам?
– Аз. Никога повече няма да те обиждам.
– Ще видим.
– Никога. Стела, как може изобщо да ми обръщаш внимание? Ти си…
– Какво?
– Красавица.
– Друго?
– Богиня…
– Добре, да вървим тогава. Дай ръка.

Разбира се, тя няма как да е дебела. Най-малкото защото се мени. В Н… на закуската беше доста слаба. Затова пък предната вечер на Бялата кула… уффф… Да, наистина имах чувството, че ще умра. Макар че това се случва понякога независимо от жената. Надявам се да не чете всичките ми мисли. Сега сигурно гледа към храма. И ме влачи много бързо.

3.

Полежах два часа по гръб. Кръвта спря, тя налепи по главата ми пластири. Вече нищо не пречеше да излезем и на разходка.
Казах й, че ми се ходи на онези таверни над агората. Качихме се. Стана тъмно и престанах да виждам каквото и да е.

- Гладен ли си? Какво ще хапнеш?

Стори ми се, че мога да ям риба. Поръчахме ципура.

- Ще ти извадя костите. Добре. Сега ще ти давам по малко.
– Стела, ще ме в храниш в устата ли?
– Иначе ще се мъчиш. Какво пречи? Никой няма да обърне внимание. Освен това е ясно, че не виждаш. Знаеш ли как съчувствено те гледаше келнерът?

Тя ми сложи в устата от ципурата. Странно. Не усещам никакъв вкус.

- Стела, това риба ли е?
– Разбира се. Прекрасна. Знаеш ли как мирише? Много е прясна.
– Не усещам никаква миризма. Не мога да разбера какво ям.
– Трябва да ядеш непременно. Имаме толкова дни още. Да поръчам нещо сладко? Не може да не вечеряш.
– Не, това не мога да го ям. Дай ми хляб.

Взех хляб и задъвках. Да. Хляб е, макар и безвкусен.

- Да не си болен? Никакви миризми ли не усещаш?
– Не. Усещам косата ти.
– Ех, какъв си нежен. Разкажи ми нещо за Атина.
– Какво да разказвам? Студентство. Нищо интересно.
– Какви предмети имаше?
– Къде?
– Ами в университета.
– Уф. Стела, за това ли ще говорим?
– Не ти ли е интересно? Това е твоят живот. Ти си учен.

Студентството ми. Хм. Каква скука. Спомних си за Василий Велики и Григорий Богослов. Не, аз въобще не си прекарвах времето като тях.

- Каква нощ! Защо няма звезди?
– Стела, това е Атина. Какви звезди? Тук трябва да духа и да вали три дни, за да се види нещо на небето.
– Да, колите са много. Но е тайнствено. Има море.
– Какво говориш? Претъпкан град, няма дървета, само един прах навсякъде. Какво море? Знаеш ли как се стига до там? Да не мислиш, че има плаж?
– Ти не харесваш Атина.
– Не я харесвам.
– Не искаш да ми разкажеш за живота си тук. Не се ли влюби в някоя?

Идиотка.

- Стела, знаеш ли как ме ядосваш!
– Давид, защо си толкова нервен? Кажи за какво искаш да говорим.
– Искам да говорим за мъжа ти.
– Добре. Питай тогава.

Тя запали цигара. Значи ще говори.

- Ще те питам нещо интимно.
– Щом искаш.
– Случвало ли се е някой път да не можете да го направите?
– Никога.
– И колко дълго продължавахте?
– Ами. Зависи. Понякога кратко.
– А колко най-дълго?

Нямаше вече какво да питам. С мен беше свършено. Тази жена щеше да ме убие. За какво изобщо ме бави?

- Стела?
– Да.
– Кога мислиш да го правиш?
– Давид, не се прави на жертва. Имам грехове. Затова дойдох при теб. Ако искаш, да тръгваме.
– Добре…

4.

В писането на романи има една опасност, която е известна на добрите автори, но е непозната на повечето читатели.

Тя е следната: случва се авторът да се увлече по героинята си. Това е разбираемо и даже е добър знак. Щом я е харесал, сигурно е красива. В любовта му към нея, ако е безкористна, няма нищо нередно. Тя е полезна за романа и може би даже е необходима.
Но има нещо, което трябва непременно да се избягва. Авторът никога не бива да опитва да се люби с героинята си. А такова изкушение има. То идва от красотата й, но също и защото си въобразява, че може да я принуди да прави каквото на него му се ще. Мисли, че я владее.

Ако реши да я направи своя любовница, той непременно ще я принуди да върши неща, които не й подхождат и така ще разруши характера й. От това ще пропадне целият роман. Предполагам, че немалко добре започнати романи са били провалени точно по тази причина.

Истината е, че авторът няма власт над героинята си. Тя е някак негова, защото той й е дал характер, създал я е. Но по-нататък този характер не може да бъде променян заради прищевките му.
Ето защо той не може да я притежава. За него тя може да бъде само “дама на сърцето”. Всеки път, когато започва да пише, е все едно, че отива на среща.

5.

Събудих се в добро настроение. Последно бях сънувал нещо синьо. Небе с бели облаци?

Нямаше я, отишла е на закуска. Станах предпазливо, посегнах към дрехите – и ги хванах. Значи нещо се нормализира. Дори да не е зрение, както казва тя, какво. Стига да не падам много.
Отидох в банята, погледнах огледалото – лошо. Синьо по челото и подутини. Главата ми отгоре също е надута. И на носа му личи, че е удрян. Почти няма ден без травми.
Слязох долу благополучно. Тя беше седнала в салона, в едно кресло с кафе.

- Давид, ти дойде сам? Много добре се справяш. Ще оздравееш.

Не, не е на креслото. Нищо, аз ще седна там.

- Стела, не виждам както трябва. Виждам, но не е точно. Права беше вчера. Ще ми донесеш ли чай?

Донесе ми чай с кроасан.

- Ще тръгваме ли? Трябва да видим по интернет за кораба.
– Стела, аз мисля да останем тук и днес.
– В хотела? Още една нощ? Нали се отегчаваш в Атина?
– Да, но искам да говорим за нещо. Пък разговорът не е такъв. Не може по време на пътуване.
– Пак ме притесняваш.
– Не, трябва да те питам. Какво пречи да останем до утре? Нали тук ти харесва?
– Добре. Отивам на рецепцията.

Тя се върна след две минути.

- Оставаме. Какво има?
– Кажи ми още малко за последния ви път с А.
– Какво?
– Ти каза, че той те е заплашил.
– Така беше.
– И ти си се уплашила.
– Уплаших се.
– От какво?
– Ами той беше зле.
– Значи не те е било страх за теб самата?
– Не.
– А някога било ли те е изобщо страх? От насилие?
– Разбира се. Всяко момиче се бои.
– Не, питам за после, след смъртта на мъжа ти.
– После не.
– И през тези седем години никой ли не те притесни?
– Мен? Аз не съм нищо особено.
– Стела, моля те! Не е за смях.
– Е, какво? Онази вечер нали си мислеше нещо? Пък после се отказа.
– Тогава не виждах.

Тя се разсмя. Такъв чистосърдечен смях! Тази жена има сърце.

- И никой не се е опитал да поиска по-настойчиво? При положение, че живееш сама?
– Е, имаше един случай. И това не е за закуска. Даже съвсем не е.
– Вече много чух.
– Ще ти го разкажа с две думи. Мразя подробности.
– Да?
– Веднъж се връщах от кино, от НДК. Бях отишла сама, излизаше ми се. Беше тъмно.

6.

- Давид?
– Да?
– Какво има?
– Какво да има?
– Мълчиш и някак… струваш ми се неподвижен.
– Стела, какво да ти отговоря?
– Неприятно ли ти е?
– Стела, кое да ми е приятно?
– Е, какво сега? Ти ми питаше, аз ти отговорих. Казах ти истината. Можех ли да скрия? Нападнали са ме, защитила съм се. Сега?
– Защитила си се.
– Да. Какво трябваше да стане?
– Могла си да намериш и друг начин.
– Давид, ревнуваш ме от престъпниците ли?
– Стела, виж…
– Да?
– Ти си могла да го правиш с тях…
– А с теб не?

Нищо не казах.

- Давид, как може ме измъчваш така? Сега и затова ли ще ме преследваш? Стига вече! Ако не можеш да ме понасяш, по-добре да се разделим!
– Какво значи това?
– Ами какво! Ти не си единственият християнин на тази земя. Отивам си, ето какво!
– Отиваш си?
– Ако не престанеш…
– Нали каза, че само аз мога да те кръстя?
– Така мисля.
– И сега ми казваш, че не съм единственият?
– Не си.
– Ще се откажеш от мен?
– Какво искаш?
– Ако се откажеш от мен и идеш при друг, значи си лъгала.
– Ами няма да се кръстя тогава. Ще умра. Ах, Давид…

И тя избухна в плач.

Аз станах и тръгнах към стълбището.

- Къде отиваш?
– Качвам се горе.
– Давид, какво искаш?
– Знаеш какво искам.
– Значи искаш да ме убиеш? Все ти е едно дали ще живея, или не?
– Ти си жена като всички други.
– Какво значи това?
– Че можеш да легнеш с един мъж и пак да бъдеш спасена. Кръщението не е магия.
– Искаш да спиш с мен?
– Точно така.
– И след това ще ме кръстиш?
– Не.
– А ще се ожениш ли за мен?
– Не.
– Защо? Нали ми го предлагаше?
– Мислех те за жена като всички. Само за жена. Но ти си демон. Жена си, но си и демон. Не мога да се оженя за теб.
– Отказваш се от мен, защото искаш само да ме?… Защото ти трябвам само за леглото? И после ще ме оставиш?

- Няма да ме видиш скоро.

Гласът й идваше отдругаде. Огледах се. Вратата на стаята беше отворена. Изтичах вътре. Нямаше я.

- Стела, Стела! Къде отиде? Ах!

Глава 6

1.

Всичко се обърка. Не очаквах, че ще избухне. На етажа се появиха едновременно няколко души от персонала.

- Просексте, кирие, сас паракало… по-по-по, Христе му.. ти ехи гини едо… епесе и порта като… пос ине динатон…

Хората се събраха пред шахтата.

Нямаше какво да правя там. Влязох в стаята. Беше празно.

Хм. Изчезнала е. Тръгнах да оглеждам стаята. На балкона? Не. И на двора я няма. Вторият етаж е, но какво й пречи… В стаята няма къде да бъде. В банята? Натиснах рязко вратата. Не! И тук я няма. Отворих все пак и гардероба. Наистина е излязла.
Къде ще иде?

Оф, как се обърка всичко. Почти бях измислил какво да правя. Измислих го на стълбището, докато се качвахме. Тази жена трябваше да бъде моя. Но трябваше да намеря подход. Мисля, че усетих как да пристъпя.

2.

Тя иска да пътува, нали, да се забавлява на море и по камъни. Може и в музеи да поиска да влиза. И да пуши вечер по кръчмите. Добре. Аз за нея какво съм? Един случаен компаньон. Ами, компаньон. Даже партньор не мога да се нарека. Къде партньор… Някакъв си там познат. Безличен. Не го запомняш с нищо. Просто жените не обичат да почиват сами. Трябва да има някой, който да се върти около тях, да слуша… какво ли не… Да изпълнява разни искания, разбира се, ненужни, глупави, безполезни. Да им угажда. Иначе за тях той е безинтересен. Може да бъде сменен винаги. По принцип. Но ето, когато има конкретна почивка и някакво всекидневие, програма, тогава има и определено лице, едно същество с два крака, ето този индивид и практически не е удобно да го сменяме. Сега това бях аз.

Защо пък не? Но и аз мога да поискам нещо. Да. Всичко има някаква цена. И какво е това за нея? Има ли тя някакви задръжки? Убеждения? Нещо да я спира? Тя просто ме разиграва. Забавлява се с мен от скука. Надсмива ми се. “Няма да ти дам”. Офф. Не, тя трябва да даде. Аз мислех да го поискам още днес. Още тази нощ.

3.

На кораба. Щях да взема билети за ферибота за Крит, за каюта. И тя щеше да каже: “Защо пък Крит, нали щяхме да ходим другаде?” И аз щях да й кажа: “Не ти ли е все едно? И там има море”. И вечерта щях да заключа каютата. М-да. Впрочем може би не. Не, щях да й кажа в салона, докато пием нещо, а тя си хрупа чипса. Не, тя не яде чипс, значи ще е нещо друго. Щях да кажа: “Тази нощ… Защото иначе няма да получиш нищо. Няма да те водя никъде. Иначе просто купувам билети обратно за София и сбогом. Да те кръщава друг. И си търси мъж. Не ти трябвам аз, нали?“ И почивката й щеше да пропадне. И тя щеше да си каже: “Е, щом е за това…” И…

Аз се изправих и погледнах през прозореца. Сърцето ми пропълзя нагоре и стигна гърлото. Къде отиде!!? Ах, колко е отвратителна! Измами ме! Подигра ми се! Нищо не й струваше! Нищо!! Сега къде ще я търся? Боже! Колко е коварна!

Сега относно кръщението. Разбира се, за нея това нищо не значи. Това е просто приумица. Чула, че някои се кръщават. Ходят в неделя на църква. Любопитно й е. Това за нея е като да се запише в курс по йога. Ще се кръсти, после ще каже някому: “Аз се кръстих еди-къде си и съм вече християнка”. И след това… М-м, пак ме прихваща.
Да, много ще й подхожда. Може даже да се разплаче, че еди-кой си й станал кръстник, но не я обича и й е обърнал гръб, и не говори с нея, и кой го знае къде е…

4.

Тя в църква? Смешно. Представих си я как отива за изповед, през двора на храма, където ходя обикновено. Минава през вратата на оградата. Висока е. Или по-скоро средна. В нещо тъмно, с дълга пола… Гледа точно напред и надолу, не се усмихва… Какво ли ще говори. Ще лъже сигурно. Не, няма да лъже. Защото е безсрамна. Ще си каже всичко. И какво от това? Хм. Всъщност възможно е. Да оставим това.
Или до стената отдясно, срещу иконата на св. Стефан, заедно с другите жени преди причастие. Гледа към царските врата… Може би към Богородица с Младенеца. Отслабнала е. Лицето й е удължено. Свещеникът казва: “Со страхом Божим… ”, тя навежда очи надолу. И е с покрита глава. И без червило. Бледа е. Но тук няма нищо необикновено. Тя изглежда нормално. Добре. Даже по-добре от всички… Не!
Тези представи с църквата не вършат никаква работа. Тя не може да бъде там. Тя е… просто развратница. Абсолютна. Защо не я хванах поне веднъж в лъжа? Нима наистина не лъже? Това е толкова подло!

Брак ли? С нея не може да се издържи дори едно денонощие. Дори… по-малко. Това ще бъде непрекъснат… и… случаят е ясен, съдбата на онзи човек е известна, пък и не само неговата, няма какво да се добави. Само безумец би отишъл в църква с тази жена. Тя с бяла рокля? За мъжа й трябва да има готов ковчег.

5.

Всъщност аз го разбирам много добре. Той е бил точно като мен. Обърнал се е и я е видял. И си е казал: “Отивам и я намирам. Където и да е. Ако ще да е… под земята. И й казвам: Остави това настрана. Да. Искам с теб. Без никакво прекъсване. До полудяване и смърт.” И това е било още първия път. Трябвало е да умре още тогава. Но тя си го е оставила като играчка. Ах!

Тя би могла да го прави навсякъде. Примерно пред асансьора. Разбира се, с друг. И след това да ми каже (на мен): “Хайде да идем на разходка”. И да върви цяла нощ без да гледа накъде, да държи цигара и да мълчи. И на другата сутрин да седне на масичка край морето, да наклони глава, да се усмихне и да каже: “Оздравяваш ли? Колко си хубав.” Но няма да даде. Защото е чудовище!

Колкото и да е порочна, в нейното поведение има логика. Да предположим, че тя ме обича. Разбира се, това е немислимо, тя не ме обича, аз за нея съм никой, но да предположим само за миг. Тогава тя би могла и да ме иска за кръстник. Тя се нуждае от кръщение. При нейната биография… Но и да не беше това, какъвто и да е бил животът й, тя се нуждае. Ако я кръстя, тя е свързана с мен цял живот. Това е.

Но може и друго. Ако ме обича… повтарям, това е невъзможно, но да го допуснем само заради разсъждението. Тогава тя може да се откаже от кръщението и да се омъжи за мен. И така ще се погуби. Това ще е безумно, но тя е безумна. Значи… да, противоречие няма.

6.

И остава третата възможност, която предлагам аз. Да не се обвързваме. Защо са тези ангажименти? Не може ли да се живее спокойно, без драми. Без да се чупят врати на асансьори. Без сватби и кръщения. Без… мм… тези обряди. И без “казвам, че никога… или завинаги…” Не. Просто отиваме в подходящо помещение, апартамент, стая или каквото там да е и…
Да. Точно така. Това е най-доброто. Най-после разбрах какво искам.

Бях пред асансьора с липсващата врата. В правоъгълника бяха кръстосани две жълти лепенки с надпис “просохи”, а отпред имаше и шкаф. Върнах се в стаята. Раницата беше там, вещите й, всичко. Излязла е просто ей-така.
На масата имаше лист, сигурно инструкцията в случай на пожар. Беше обърнат и с нещо написано на бялата страна. Прочетох го.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>