Посещението на папата

Най-добре е като начало да се прочете решението на Светия Синод на БПЦ. Там се казва накратко, че такова посещение ще има, и че папата може да бъде приет в сградата на Синода, и то лично от патриарха. Обръща се внимание на невъзможността за общи богослужебни действия: но не защото това не е очевидно за православния християнин, а за да не се допускат излишни коментари по вестниците.
В решението не се споменава за никаква „католическа църква“, „свети отец“, „апостолически“ пътувания, нунции и монсеньори.

Ето какво е нужно да се знае и повтаря, за да се разбере смисълът на такива прояви и медийния шум около тях.

Като духовно лице (лидер) папата посещава не България, а своите последователи в България. Дори да са много, те не са част от българската Църква. Макар и български граждани, в духовно отношение те са чужденци. Това, което казвам, не е обидно, тъй като няма нищо лошо в това, някой да е чужденец. Аз примерно съм чужденец в Италия и Гърция (макар да разбирам италиански и гръцки), и ако някой ми го каже, няма да се засегна. Дори да стана италиански или гръцки гражданин, в някакво отношение ще си остана чужденец.

Като политическо лице папата посещава българските политици. Това също не е беда, защото няма нищо лошо политиците да се срещат и да обсъждат отношенията между своите страни. Особеното е, че папата е държавен глава и духовен лидер едновременно: и не случайно, а защото това е заложено в самото устройство на държавата му. Не зная дали другаде в света има аналогично положение. Някой би си спомнил за Иран, но и там не е така, защото до неотдавна те имаха президент (Ахмадинеджад), който беше светско лице, а не духовник.
В православния свят положението е друго: архиереят не е политик/държавник по начало, макар да е възможно това да се случи (някогашният президент на Кипър, архиепископ Макарий). Според Църквата политическата и духовната власт трябва да са отделени, защото събирането им в една институция може да доведе до злоупотреба и с двете.

Патриархът и Синодът на България не отказват да се срещнат с папа Франциск, първо поради това, че той е политически влиятелно лице; и второ, защото се явява религиозен лидер на част от българските граждани. Но трябва да се забележи, че инициативата за срещата идва не от тях, а от самия папа (от неговата религиозна общност). Същевременно, поради съчетанието на тези две роли в папския институт, както и поради други особености на вероизповеданието, което папата представлява, те не могат да го посрещнат така, както биха посрещнали предстоятеля на някоя от православните църкви.

Медийният шум около това посещение и повечето коментари относно решението на Синода се стремят – първо чрез самия език, с който си служат – да внушат, че в България идва висш християнски духовник, комуто не се оказва подобаващата чест. Истината обаче е друга. Римският епископат не е част от християнската Църква, а на папата се оказва дори по-голяма чест, отколкото е редно той да получава при идването си в една християнска страна.

http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=286989

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/poseshtenieto-na-rimskiya-papa-i-medijniya-shum-kakvo-tryabva-da-se-znae?fbclid=IwAR3YzvXkc04a9HxAl_c68ckhzRR4GRQfOY56GNzJa37grYAJ4FGS0z42Ois

*

Покрай разговорите във връзка с посещението на папата ми направи впечатление, че не само религиозно индиферентните хора, но дори и тези, които ходят на служби, имат представа от църковния ред и се интересуват от въпросите на вярата, не са наясно къде точно е проблемът в отношенията ни с Ватикана. И като казвам „ни“, това също се нуждае от пояснение.

В този случай „ние“ сме онези, които признават съществуването на „една, света, съборна и апостолска (μία, ἁγία, καθολική, ἀποστολική) Църква“, както пише в Символа на вярата. И казваме, че тя (засега) се състои от петнадесет поместни автокефални църкви и още някои автономни; които църкви са в богослужебно общение помежду си. Някои за съжаление вече не са в такова общение, но това е отскоро и дано да се преодолее; ако пък не, някои ще отпаднат, а Църквата няма да се раздели, и пак ще остане една, света, съборна и апостолска.

От другата страна е Ватиканът, значи държавата, чийто глава е римският папа и която е като столица на римо-католическото вероизповедание. Не бързам да го нарека „църква“, нито „християнство“. Причината за това е следната.

Когато един предстоятел на православна църква чете на служба и съгласно устава имената на останалите четиринадесет предстоятели, той никога не споменава папата в Рим. Това означава, че според него такава автокефална поместна църква няма. И тъй като това молитвено изчитане на имената на предстоятелите се прави няколко пъти годишно, от това следва, че цялото православно духовенство ежегодно и многократно отрича, че римският епископат е част от съборната (и единствена) християнска Църква. Как тогава някой епископ и изобщо духовник да участва в литургия или каквото и да е богослужебно действие заедно с папата?

И ето сега да зададем въпроса, който интересува мнозина, дори нецърковни хора: „Какво значи да си християнин?“ Трудно е да се отрича, че християнин е онзи, който принадлежи към християнската Църква. „Принадлежи“ ще рече да участва в нейните тайнства (кръщение, изповед, причастие и другите). А Църквата е една, а не две или повече. Когато православните архиереи отказват на папата да участват в общо служение с него (дори това да е молитва за мир), те му казват, че той не принадлежи към Църквата. И следователно не е християнин.

Оттук нататък, дали някой ще споделя това становище на православните духовници (в случая това са българският патриарх и Синод) или не, то е негова лична работа, на съвестта му.

И тъй като хората лесно биват подлъгвани с думи, трябва да се каже нещо за известните термини „деноминация“ и „конфесия“.

Не е случайно, че те, подобно на термина „религия“, са от латински произход – за разлика от „ерес“, „разкол“ и „вяра“, които са гръцки и български. Те се използват с цел да се внуши, че отпадналите (или просто различни) от Църквата религиозни общности са ѝ равнопоставени. Затова се говори за „интер(над)конфесионален“ и „междурелигиозен“ диалог. Когато православните духовници отказват да участват в такива диалози, или поставят условия за това, то не е защото са против диалога по начало; а защото не са съгласни, че истината е навсякъде (което ще рече никъде). Ето защо те твърде рядко, ако изобщо, са инициатори на такива срещи и форуми. Инициатори винаги са онези, които са извън Църквата, но биха желали да бъдат признати за равни на нея, и дори да я ръководят.

Виждаме, че и сега е така. Инициатор на папското посещение е Ватиканът – разбира се, с посредници. Освен това, както става ясно от изготвения там протокол, той е инициатор и на множеството съмнителни мероприятия из България, като „общата молитва за мир“ в София, в която да участва кой ли не, и за която българският Синод, разбира се, отказа да даде благословение.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>