в ауд 187

Приказки, летене, сънуване

Разлиствам „Хиляда и една нощ“. Това е една от книгите в библиотеката, купени преди 10-15 години поне, и поставени на подходящо място – да ги знам къде са. И после може да не ги отворя, пък дори и разместването става веднъж на няколко години, за бърсане на прах, да речем. И изведнъж просто се хвърлям към тях, с благодарност, че са там.

Това са приказки от арабския и персийски свят. Има царе, бедняци, търговци, хитреци, жени, тук-там доста грубовати („обсценни“) думички и сцени. Има жестокости. Историите са битови, някак сурови. Животът се пази с усилия и изобретателност (като живота на Шехерезада), но и лесно се унищожава. Усеща се споменът за нашествия, след които малцина са оставали живи. Разсичане на тела, насилия и изтребления, които напомнят за Библията и Херодот.

Когато си мислим за началата на нашия свят, трябва да се обърнем към мюсюлманите. Те са ни близки, защото са хора, но помежду ни стои преградата на вярата. Данте ги поставя в първия кръг и даже по-дълбоко в ада, а Сервантес говори за „мъдрия мавър Сид Амет Бененхели“. Иван Карамазов разказва на брат си страшна случка от времето на турското робство в България. Там тя звучи ужасяващо, но в „Хиляда и една нощ“ това би била просто една от многото „случки“.

И ето едно от началата на разказа: „заради какво“ е той. За да отхвърлим Бога и света, или за да видим докъде стига човекът в яростта и греха си, или просто да покажем, че „го има и това“, заради множеството на нещата – както Хефест е изваял много картини от човешкия живот на щита на Ахил.

***

[летенето]

Преди време ме беше страх, но мисля, че привикнах. Едно, заради гледките отвисоко, защото винаги съм обичал да разглеждам земята като цяло, като кълбо и повърхност. Но и за други неща, примерно излитането. Самолетът се засилва, подскача по пистата, изведнъж плавно се отлепя от земята и вече няма друсане – при излитането не. И тогава се усещаш лек и небесен, упътен към небесното. Ако човек се остави само на това усещане, то е блажено. Също и когато самолетът се накланя и земята се вижда така, сякаш си надвесен над нея.

Но работата е в това, че самолетът е нещо тежко. Ти знаеш, че ако те оставят сам на такава височина, ще паднеш и нищо няма да остане от теб. А там има още сто души, и освен това самата машина тежи, тя е метална. Тогава как не пада? Това е неестествено. Защото ако си с балон, е друго – ясно е, че топлият въздух се стреми нагоре, а ти просто го следваш. А самолетът как се стреми нагоре? Това не му е по природа. Значи тревогата при летене идва от това, че има някаква сила, която го държи нависоко противно на природата. Или противно на творението. В това летене има нещо магическо – тоест, магьосническо.

Ако погледнем към литературата, пък и не само – кой лети и какъв е резултатът? Фаетон лети и пада, защото се издига по-нависоко от допустимото. Хермес и Ирида летят, но те не са хора, за тях може. Така и с летящата колесница на Хера и Атина. В „Одисея“, когато са в Пилос, Атина се превръща в орел и излита, но и това може, защото на боговете е разрешено да се превръщат в каквото желаят – поне тези на Омир. Обаче в „Златното магаре“, където тесалийската магьосница се превръща във врана и излита, вече има проблем. Луций затова и се превръща в магаре, защото се захваща с магии – от голямото си любопитство.

А пък Фауст лети направо в компанията на дявола, на килимче. Впрочем в източниците на литературната легенда, които са от края на XVI в., той също си лети насам-натам, и пак с помощта на дявола. Онзи летящ дървен кон, който херцозите дават на дон Кихот, за да спасява Антономасия и мъжа й, е изработен от магьосник – от Мерлин; и му е изпратен от един зъл великан, и той магьосник. Четох в коментара към това място, че един човек го били изгорили на клада към 1530-та във връзка с това, че разправял как бил летял от Мадрид до Рим за половин час.

***

[сънуването]

Сънищата са дейност на душата но някак пасивна. Сънят идва неканен, такъв, какъвто е. Затова той прилича на писмо, на съобщение, и то лично и тайно – защото е адресирано само до теб, няма как да го види друг.

Затова се е предполагало, че трябва да му се обърне внимание, а не да се пренебрегва. И ако човекът е бил високопоставен, сънят ще е още по-важен, защото ще засяга и други. Така в Библията се разказва за съня на фараона, който Йосиф разтълкувал, а у Херодот – за съня на Астиаг. Даже „Илиада“ започва със съобщение за някакъв сън. В такъв случай царят се обръща към специалисти-гадатели, които да тълкуват. То е нещо като разшифроване на тайнопис.

След това са се появили съновниците (ръководства по съногадание), така че всеки да може сам да си тълкува сънищата. Но все пак работата е в това, как гледаш на съня. Защото има такива, на които няма какво да им се гадае – те са впечатления от деня, или очакване на нещо или показват някакви страхове, каквито всеки човек може да има.

Някои казват, че сънищата се предизвикват от естествени причини – затопляне, преяждане, болести и прочее. Но това е слабо обяснение, все едно да кажеш, че има къщи, защото има тухли и цимент. Съдържанието на съня не може да се обясни с такива телесни причини, макар че те може да са условие за сънуване. Някои сънища са чудати, гротескови – те най-много имат нужда от обяснение, защото изглеждат загадъчно.

Изобщо обяснението на сънищата върви според общия светоглед на епохата. В материалистичните философии, като се започне от Демокрит и Епикур, сънят ще е само следствие от телесно състояние и нищо повече. Но в такъв случай и мислите ще са такива, и творчеството. Работата е там, че сънят е част от паралелен свят, нещо действително, но безтелесно, както са безтелесни образите в изкуството.

Така че каквото е отношението към изкуството и мисленето, такова ще е и към сънищата, с тази разлика, че те възникват неволно.
Някои смятат, че сънят е част от неосъзнатото в душата и че издава онези склонности и желания, които имат други живи същества, или пък са характерни за неразвитите хора – първобитни и деца. По този начин сънят свидетелства за „началното“, което обаче е неразвито. Така гледат на съня философите на прогреса, еволюционистите. При тях впрочем има някакъв неосъзнат платонизъм, защото те вярват, че задачата на човека е да подчини „животинското“ в душата си – както изглежда се твърди в „Държавата“. Да го подчини, като го проумее.
Други пък смятат, че сънищата изкарват наяве съкровищницата от общочовешки „образи“, от които се състои съзнанието и всяка културна дейност. Те не са примитивни, а напротив, и човек трябва да се запознае с тях, за да разбере себе си и цивилизацията. Това също е платонистко, защото тези образи, наричани „архетипи“, са подобни на идеите. Разликата е, че модерните мислители ги поставят само в душата, докато според Платон те са в основата на битието.

Така че има обяснение на сънищата, което е съгласно светогледа. А има и съгласно употребата: дали разгадаването им е с практическа цел или заради познанието – това на отделната душа, и на душата и света като цяло.

***

[ясновидството]

То не е за какво да е, а за точно определени, единични събития от живота. Защото ако беше за нещо общо, щеше да е знание, а не ясновидство. Ако човек знае как се пише нещо с йероглифи, или че когато се стъмни, ще изгрее ето тази звезда – това е знание. То е нещо, което може да се научи, и то не по изключение. Ако човек не го е научил, то ще е защото не е искал, или не е имало причина; а не поради някаква друга пречка.

Ясновидството е нещо чудесно, значи е по изключение. Примерно някой се интересува какво ще му се случи на този ден след толкова години. И ако тази информация му бъде дадена, ще се съобрази с нея – иска или не, защото осведомеността влияе.

И дали по този начин ще промени бъдещето си? Всъщност бъдещето не може да се промени, тъй като то не е нещо станало, него го няма. То е резултат от действията, ние го правим. Но да допуснем все пак, че някой го вижда и дава сведение за него. Интересно е, че когато човек взима решение въз основа на такова сведение, той не може да знае до какво ще доведе решението му. Пак не знае бъдещето. Обаче в течение на всичко това – допитване до оракул, размисъл и прочее – известно време вече ще е минало. Значи бъдещето така или иначе се случва, независимо какво правим, и все си остава непредвидено. Защото човекът не предвижда нещата, които му се случват в течение на допитването и обмислянето, тъй като вниманието му е насочено другаде. А дали самото допитване няма да му попречи да стигне до онзи ден, за който се е осведомил?

Но да допуснем, че избегне някаква неприятност, която го е очаквала тогава, според съобщението на оракула. А откъде може да знае дали няма да попадне на нещо друго, още по-лошо? Или да речем, че благодарение на ясновидството се сдобие с богатство. А знае ли какви ще са последствията от това? Човек не може да попита за всичко, а времето си тече. Освен това до един и същ край може да се стигне по различни пътища. Ти примерно избягваш смъртта от земетресение или друга катастрофа, но откъде знаеш какво ще ти се случи няколко дни по-късно? Това оракулът не ти го казва.

Желанието за ясновидство е подобно на желанието за могъщество. Както се разказва за Гигес, в „Държавата“. Той получил дара на невидимостта и придобил онова, което желаел – оженил се за царицата и станал цар. Обикновено за ясновидството се мисли като начин да да придобиеш желаното и да избегнеш онова, от което се боиш.

Но нали така или иначе съществуват хора, които притежават онова, което други само желаят. Защо да не помислим за тях – дали си заслужава да се мечтае за съдбата им? Да си представим, че сме на мястото на някой, който има това, което ние желаем.

Тогава най-добре да си представим, че сме на мястото на Бог. Тъй като само Той има всичко. А струва ли си впрочем да се иска по-малко? И тогава каква е ползата от ясновидството? Там е работата, че онзи, който го желае, всъщност желае твърде малко. Временни удоволствия и удобства, това е.

Наистина, ако главното е да постъпваш справедливо, защо ти е да знаеш бъдещето? Тъй като и от справедливите действия може да последва онова, което хората смятат за нещастие. Ако пък се откажеш от справедливото заради нещо приятно, ще сгрешиш, и това може да се знае без всякакви оракули.

***

[чудесата в литературата]

Има чудеса от боговете, най-напред. В идеалния случай се твори със слово: Бог произнася дума и тя става действителност. Понякога се прави, защото трябва да се улесни героят, за когото божеството се грижи. Това са чудеса „отгоре“, ex machina. То е, защото богът е по-силен от природата, може да се намесва в реда й, да променя някои неща.

Но освен това самата природа има особени сили в себе си, които, ако човек ги усвои, ще прави чудеса. Примерно вълшебните мазила, с които можеш да се превърнеш в нещо, както Луций (от „Златното магаре“) се превръща в магаре – по погрешка, разбира се, но главното е, че някой вече е открил такова средство.
В модерно време се говори за „чудеса на техниката“, и има защо. Физиците и програмистите направиха неща, за които се е мислело, но допреди XX век бяха фантастични.

Така че чудеса има или поради свръхестествено могъщество, или, от друга страна, поради окултно знание или технология, която за обикновения потребител изглежда почти окултна. Гигес – този от Платоновата „Държава“ – е такъв. Ползва пръстена си, както обикновеният потребител ползва телефона.

Освен това има значение за какво се използва способността за чудеса. Защото истинският Бог я използва само за добро. Такъв като Мефистофел я използва за зло – за да погуби една душа, или повече.
Омировите богове правят чудеса, защото са си наумили да помогнат някому – било защото го харесват, било защото са обещали нещо да стане, тоест по задължение. Както Хермес прави Приам невидим, за да стигне до палатката на Ахил, да вземе тялото на Хектор и да се върне без никой да го забележи. Но и защото просто така искат, както Кирка. Тя превръща гостите си в животни, обаче това не изглежда като зло дело, тя просто си е такава.

Това, че Данте минава жив през отвъдния свят, също е чудо. То е по Божия милост: за да добие знание и да се спаси, а и да помогне с разказа си на други.

Чудесата в разказа може да се случват буквално, а може и друго: авторът да ги оставя в неопределеност, да не настоява, че са реални. Затова разказът на Одисей е основополагащ: той разказва за чудеса, но отговорността за истинността им не се поема от поета. Той просто съобщава какво е казано в един вечерен разговор. Това се случва често при Омир. Примерно за бързината на феакските кораби: те се придвижвали от Керкира (ако това е островът им) до Евбея и обратно за един ден, което е невъзможно за плавателен съд, дори и днес. Но не го казва Омир, а Алкиной.

В „Дон Кихот“ чудеса – от гледна точка на автора, пък и на Санчо и другите герои – няма. Но самият дон Кихот непрекъснато си служи с чудеса: злите магьосници преобразили Дулцинея, отмъкнали библиотеката му, превърнали великаните в мелници и армиите в стада. Значи чудото може да е въобразено, но пак да е причина за действие, ако героите вярват в него.

Или пък дяволът в „Братя Карамазови“. Достоевски го въвежда без много обяснения, сякаш той наистина е отишъл на гости на Иван и си говорят за това-онова. Но все пак се споменава, че Иван не бил добре психически и не било изключено да има халюцинации – според мнението на един лекар. Така че има игра с чудесата, те далеч не винаги се случват пряко, като в приказките.

Това е, защото читателят се нуждае от обяснение. Той обича чудеса, но знае, че те са нещо изключително и затова винаги му трябва обяснение за тях; иначе те се оказват безсмислени. Така че чудото трябва някак да се включи в естествения ред – като се разбере как е възможно. А то е възможно било защото идва от някой, който не е подвластен на естествения ред, и при това има разбираема причина да го наруши; или защото естественият ред включва чудеса, съгласно някакви правила.

От друга страна, някой просто може да говори за чудеса. А в говоренето и разказването на небивалици няма нищо неестествено. Примерно, ако книгата е заявена като фантастична или приказна, няма нужда от никакви обяснения – на читателя още от въведението и дори от художественото оформление му става ясно, че такъв е жанрът, тоест – че „някой говори така“. Затова там веднага се въвеждат приказни същества и светове, и това не е проблем.
То е същото, както когато Лукиан заявява в началото на „Истинска история“ – ще разкажа нещо напълно измислено, за развлечение и почивка. Но по-интересни са чудесата, за които читателят е неподготвен.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>