Мисли посред зима

Любовта е от първа и най-голяма важност не само когато избираме с кого ще живеем, но и когато приемаме някаква работа. Особено ако е дългосрочна. Защото работата е като брака – всеки ден си с нея. Тя трябва да е нещо, за което имаш талант, тоест – някакво природно влечение, което не пресъхва, а непрекъснато се възобновява и при това винаги е различно.

Ето защо талантливият човек само на пръв поглед върши едно и също, а в действителност го прави винаги различно – както морето е винаги различно.

И ако не обичаш работата си, а я вършиш с усилие и досада, непременно ще си мечтаеш да си „другаде“. Така се появява раздвоението, което се случва не само на бездарния (бездарен за „ето това“, не за всичко), а и на неверния съпруг, и на предателя на родината. Такъв човек е „тук“, защото се е забавил да открие онова, което обича; и вече му е трудно или късно да иде другаде, но всекидневно съжалява, че е тук и проклина „съдбата“, която го е осъдила да бъде с тази жена, с тази страна и с тази работа.

А началото на бедата е било това, че е пренебрегнал любовта.

Така че пренебрежението към любовта води до усещането за „неосъщественост“ – да нямаш това, което си могъл да имаш и което други действително имат.

Освен това се случва и друго. Законът на любовта е вложен в душата на човека заедно със сътворението му: и не само в чувствената й част, където е влечението и коренът на талантите, но и в нравствената, чрез която правим разлика между добро и зло. Поради това пренебрежението не остава незабелязано, но душата чрез съвестта си повдига обвинение срещу самата себе си – срещу тази своя част, която е пренебрегнала любовта. И така в нея настъпва раздор.

Мирът е постижим само по един начин: чрез разкаяние и признаване на греха, а именно – грехът на пренебрежението. Това именно е и „смирението“ – то е постигане на мир.

Но ако това не стане, се случва обратното: човек се обгражда с гордост и започва да упорства срещу съвестта си. Това става по два начина – чрез отделни лъжи и чрез принципно отричане на закона.

Примерно, ние можем да лъжем, че всяко наше користно (безразлично към любовта) действие е предприето точно поради любов. Тогава пледираме, че всичко онова, което сме направили за облаги, не е заради тях, а те случайно са съпътствали делата на любовта.

Другото пък е, когато човек започне да претендира, че той по начало „има право“ да не обича: защото останалите не заслужават, или защото е естествено да се грижиш за себе си, или защото такъв закон изобщо няма.

Една от често употребяваните техники за заобикаляне и заглушаване на закона е опредметяването на човека.
То става по разни начини и сред тях добре познати са три: на него да се гледа през културата, през успеха и през произхода.

Така въз основа на „културността“ хората биват разделяни на „направени/усъвършенствани“ и „недонаправени/примитивни“.
Въз основа на успеха (позиционирането) те са забележителни („ефективни“) или безинтересни („неработещи“); а въз основа на произхода са от качествен или некачествен материал.

При това положение явно за никаква любов не може и да се помисли, тъй като човекът се представя като продукт (от такъв материал, през такава изработка, към такава продажба), който може само да се оценява и потребява.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>