към 10 ч

Разговори с музи

1. Основанията-върхове

– Е, и какъв ти е планът сега? – попита Клио, докато тримата седяхме на една кръгла масичка в ъгъла на трапезарията и опитвахме от салатите на „Nile Holidays“.

– Планът – казах – или по-скоро идеята, е да се обсъди всичко… искам да кажа, всичко, което е съществено за истинското образование. Защото вече написах няколко книги по разни въпроси, и ерудитски и художествени, а сега ми ще да кажа нещо за основанията. С какво трябва да е наясно човек, за да обсъжда какъвто и да е въпрос на науката и изкуството. Защото в такъв разговор трябва да се влезе с някакви предварителни знания. Та мисълта ми е, кои са най-добрите предварителни знания, за да обсъждаш какво да е. Защото ако някой ги има, тогава всяко нещо, за което ще заговаря, ще придобива смисъл – най-напред в неговия ум, а после и в ума на останалите.

– Това ми напомня едно нещо от „Пирът“ – рече предпазливо Калиопа, която седеше от лявата ми страна и гледаше в неопределен предмет със светлозелените си очи. – Че ако човек стигне до самото красиво, тогава вече всичко, което ще говори и ще прави, ще идва направо от красивото… няма да е подражание на нещо оттук, а ще е от самия източник. Затова този човек ще е наистина красив, а няма да наподобява някакви неща оттук, които също само наподобяват нещо… и то не много добре.

– Да, това е темата за основанията, които същевременно са и върхове – отвърнах. – Някой би казал, че разговорът за какво да е общо и съществено започва от някакви неважни неща и впоследствие се стига до ценното… постига се знание. Но работата е там, че повече от основанията е мъчно да се научи. Те, освен че предхождат размисъла, са и негова цел. И трябва да предсъществуват, така че да бъдат предадени от някой, който ги разбира, на друг, който се стреми към тях. Това е аристотелизъм, впрочем.

– А защо трябваше този разговор да се води точно по Нил? – попита Клио и ме погледна усмихнато – не толкова с уста, колкото с очи и някак шеговито-насърчително, както сигурно Атина е гледала Одисей, когато са се видели в Итака след завръщането му.

2. Египет като начало

– По две причини – отговорих. – Първо, за да бъдем постоянно заедно, да нямаме други грижи и да можем да се съсредоточим. Ето, корабът е като хотел, всичко ни е осигурено, а навън – автентичен поглед към една велика история. Ако хората не се оттеглят за известно време от всекидневието, мъчно ще изговорят нещо, което да трае. Нужно е усамотение. Защо точно по Нил, а не по Дунав или другаде? Защото египетската история е най-дългата, до която имаме достъп – като западни хора.

– Същества – каза Клио.

– Да, същества. С оглед на конкретните събития в човешкия свят тя е като начало. Примерно Платон, когато иска да даде пример за стара и устойчива цивилизация, сочи към Египет. И Аристотел също, макар и по-рядко. Виждаме го и в Библията: когато настъпи глад, синовете на Израил отиват в Египет за жито – значи страната и силна и богата. Това едва ли се е дължало само на Йосиф, макар че той е имал заслуга да се натрупат хранителни припаси, по негово време. Освен това Мойсей е египетски възпитаник. А и целият Египет, според „Изход“, е страна на магии, суеверие и идолопоклонство, значи минало, което е нужно да преодолеем, и същевременно да го имаме предвид, за да избегнем връщането там. Херодот пък казва, че в тази страна имало „най-много чудеса“. А в „Одисея“, се съобщава, че там можело да се намерят лекарства, каквито другаде нямало.

– Да – обади се Калиопа. – Наркотикът на Елена.

– Да, някакво успокоително е било. У Данте, някъде около седмия кръг на ада, става дума за гиганта на Крит, който бил обърнат с гръб към Дамиета, а гледал към Рим. Значи, Египет е миналото, тоест началото; а Рим е бъдещето.

– Ако не и краят – поклати глава Клио.

– Така че ако става дума за далечно минало и старост, европейците заедно с цяла западна Азия се обръщат към Египет. Затова имаме европейска египтомания, която се забелязва още в „Златното магаре“, където Луций внезапно решава да стане жрец на Изида и Озирис. И още повече в херметизма: чрез него египтоманията се възражда през XV век в Италия, и след това никога не е стихвала. Така че Египет, или по-точно неговият образ в Европа, има връзка с началата на тайнственото, в смисъл на окултно; на един особен източник на сила и власт, запазен само за малки общества, до които достъпът е труден, а излизането – още повече. В по-ново време Египет се представя като начало, откривател на единобожието, а не като негово преодоляно отрицание.

– Пък освен това той и сега е жив – рече Калиопа.

– Точно така. Египет е по-стар от Европа и от целия Запад, и същевременно ги съпътства и днес. Значи той дава повод за размисъл и за съвремието. Също и за периодизацията на историята – на какво основание я делим на части. Дали според това кому принадлежи властта – етнически или класово; или според религията, или по друг начин – макар че тези критерии са главните, струва ми се.

– „Критерий“ значи какво? – попита Калиопа. – Средство за отсъждане?

– Да. Примерно ние казваме, че историята на Европа се дели на четири или пет части, съдейки по религията и църковния живот. Имаме езичество, християнство, отделяне на Рим през XI в. и последвалите го атаки срещу Изтока, ограничаване властта на папата в Европа чрез Реформацията, и накрая модерност, която започва чрез първата официално нерелигиозна държава – революционната Франция. Но после се явяват и други.

3. Време и памет

– И така, какво с Египет? – върна ме към темата Клио, след като слязохме да продължим обяда.

– Трябва да се разкаже историята му и при това да се обсъдят неща за историята изобщо. Първо, що е време и минало. Тъй като мисленето за историята почива върху тях.

– Времето е изменение, преместване – каза Калиопа. – Тази чаша преди малко беше пълна, а сега е почти празна, защото е минало време.

– И друго е трябвало, за да се изпразни, но наистина това нямаше да стане без време – забеляза Клио. – Нещата не стават просто „с времето“, а някой ги прави. Но да, правенето е движение и то има свое време.

– Движението, това са различни състояния, наредени едно след друго – каза Калиопа. – А защо се нареждат точно така, не ми е ясно. И защо това трябва да е задължително. Ако времето имаше още едно измерение, човек би стоял извън промяната, в безвремието.

– Може и да има, знаем ли – рекох. – Светът, който ни е даден, в това отношение е едноизмерен. И освен това трябва да се помисли как се мери времето.

– Чрез единица за преместване. Само че трябва да е равномерно… Ако аз си пиех фреша на еднакви интервали, останалите щяха да си мерят времето по мен. Примерно: на десетия фреш на Калиопа след изгрев слънце, ще се срещнем еди-къде си.

– Трябва да имаш вътрешен часовник обаче – рече Клио. – Да не можеш да пиеш на неравни интервали. Това става по природа, оразмеряването е заложено.

– Наистина е удивително как небесните тела се движат толкова равномерно – казах аз. – На човек не му нужно нищо повече от това, да следи на каква височина се издига слънцето… и да мери движението му чрез преместването на сенките на предметите. Тогава времето се изобразява в пространството.

– Разбира се – каза Калиопа. – Часовникът със стрелки какво е? Време, превърнато в пространство.

– А числата? – попита Клио. – „Часът е 14 и 5“, това пространство ли е?

– Да – каза Калиопа. – Това са единици, а те се разположени в пространството… само така може да се брои. Човек не може да брои, без да си представя неща, които са на различни места.

– Значи числото като брой се нуждае от пространство. А понятието за число?

– И то се нуждае. Числото е множество от единици. А единицата е в пространството, макар и мислено.

– Добре, но ние май изоставихме въпроса за времето – обадих се аз. – Какво беше то?

– Изменение, което се мери чрез единица движение, ако то е равномерно – каза твърдо Калиопа. – И тъй като такова съществува, затова и времето е измеримо. Ако нямаше, и да имаше време, то нямаше да се мери, тъй като някои неща са неизмерими.

– В такъв случай историята е нещо, което се случва във времето и то е мярка за нея – казах. – Чрез него събитията се разполагат едно спрямо друго. И щом времето се движи само в една посока, значи миналото е онова, към което то не се движи. То е онази част от времето, която не предстои и поради това ние не можем да се намесим в него.

– Но можем да го знаем – каза Калиопа. – Това става чрез паметта.

– А тя какво е?

– Назоваване на спомени… а споменът е запазено впечатление. Съхраняване на тези спомени. Паметта е куп от думи, за чието значение сме се споразумели. С тях се назовава онова, до което вече нямаме достъп.

– Тези спомени трябва да се доказват обаче – рече Клио. – Това как става?

– Чрез засвидетелстване. Предполага се че ако няколко души твърдят едно и също и няма голяма вероятност да са се наговорили да излъжат, казаното от тях е истина… или от него може да се извлече истина, като се премахнат случайните добавки и липси. Освен това миналото оставя следи. Ако покривката е изгорена от цигара, това значи, че там някой е пушил; било защото не е било забранено, било защото е пренебрегнал забраната.

– Във всеки случай историята не може да мине без хронология, значи събитията да се отнасят към години – казах. – А календарът е работа на астрономи. Поради това историкът, ако се е занимавал само с четене на книги, няма да се оправя добре с хронологията, а ще е принуден просто да я наизустява. Той не винаги е виновен за това, но трябва да го има предвид.

– Мъдрият има съзнание за незнанието си – каза Клио.

4. Събития и периоди

– Има няколко хронографии за владетелите на Египет, които се подкрепят помежду си – рече Клио.

– Да – казах. – В това отношение свидетелствата на Херодот, Диодор и Страбон са безполезни, защото никой от тях не е можел да чете египетски, а са разчитали на устни съобщения, и то преводни; и накрая всеки е записал, каквото е могъл. Но Манетон е бил запознат с оригиналната писмена традиция. Освен това има оцелели списъци на царе: онзи в Абидос, който след няколко дни трябва да го видим, също и един от Карнак; освен това Торинският папирус, който е пословично зле запазен, и още няколко.

– „Оригинален“ значи „от началото“ – каза съсредоточено Калиопа. – А аз се чудя защо хрониките непременно съдържат списъци на царе.

– Не непременно – каза Клио. – Пароският мрамор съдържа и други съобщения. Оттам може да се научи кога Орфей е слязъл при мъртвите за Евридика и кога Деметра е обучавала Триптолем на земеделие. Така че въпросът е какво съставителят на хрониката е смятал за важно.

– Явно в Египет най-важното е как се казва фараонът – рекох. – Но и в „Именника на българските ханове“ е така. „Кое е важно?“ ще рече „Кое е събитие?“. А събитието е някакво прекъсване във времето. До един момент то си е вървяло равномерно, както се движи слънцето, и изведнъж става нещо, което донася промяна – не в самото време, а в човешкия живот.

– Значи ако слънцето се скрие зад облак, това е събитие – каза Калиопа.

– Още повече, ако изчезне зад луната – добави Клио.

– Разбира се. Та значи в човешкия живот главното е кой управлява.

– Да, или поне с чие име се свързва управлението – казах. – Защото властта е „начало“. Така е и с родовете. Бащата умира, имотът му минава в ръцете на сина и той става управляващ. Смяната на поколенията образува поредица във времето, чиито части вече не са равни помежду си, както са равни годините и дните. Това не е природно, а човешко време; и ако става дума за по-големи общества, ще имаме и време на държавата. То също се мери с години, но се разделя на периоди според царете, династиите, народите или общественото устройство. Затова у нас говорим за средновековна България, османски период, княжество, царство, социализъм… Тук разделението е смесено, с повече от един критерий: имаме цивилизационен, религиозен и етнически признак, а после и обществено-политически.

– Източниците за миналото обаче не са само езикови – каза Клио. – Има предметни свидетелства, като пробитата покривка на Калиопа.

– Да – каза тя. – Това са следи. Но и самите неща: сгради, произведения на изкуството, на техниката… Но и повредите участват в историята. Освен това има природа.

– Така е – рекох. – Ето в случая с Египет: има пирамиди, храмове, гробници, статуи, стенописи. Всичко това е материал, който чака да се нареди, така че да се получи нещо като сграда – цялата египетска история, която не е просто поредица от имена на фараони. Освен това някои неща са по-трайни от други. Има единични предмети за всекидневна употреба, които изчезват малко след като са се появили. Но и дрехи, съдове, инструменти, бижута, някои от които оцеляват с хиляди години. Освен това има смяна на стилове и технологии, което също образува периоди в историята. И накрая природата. Нил е един и същ от времето на пирамидите досега, но и той не е вечен; според Херодот Делтата някога е била залив.

5. Новото царство и единобожието

– И сега – империята, – каза Клио, поглеждайки към прозорците, откъдето се виждаше западният бряг на реката с обичайната му тънка ивица от палми и висока трева.

– Да, така наричат времето на Новото царство. Тогавашните фараони имали големи военни успехи, особено Тутмос III.

– Наричат го „Наполеон на древния свят“ – каза Калиопа.

– Да, това клише се повтаря всеки път, когато се стигне до него. То е като епическа формула, също като тази, че Аристотел бил Александър Македонски на античната философия. Та Тутмос управлявал известно време с мащехата си Хатшепсут, която сигурно е била много властна и амбициозна жена, такова чувство добива човек, като види заупокойния й храм в Тива… доста педантично реставриран от полските археолози. А Тутмос имал победи срещу етиопците и на североизток, където вероятно е стигнал до Ефрат и северна Сирия. Всъщност египтяните не са имали голям избор, когато е ставало дума за завоевания. Те напредват само по суша и възможностите им са две: или на юг по Нил и докъдето стигнат, или през Пелузийското устие към Палестина, и там напредват, докато срещнат някого… На запад и на изток има само пустини, както може да се види и в момента.

– Той май не е бил много висок – каза Калиопа. – Виждала съм статуята му в Кайрския музей.

– Нали е „Наполеон“ – забеляза Клио.

– Да… И мумията му е там, но от това не може да се разбере какъв му е бил ръстът, те всички са дребни – по метър и двадесет са, чудно как може толкова да се смали човек.

– Смъртта е такова нещо – казах. – Хората се смаляват мигновено. Един човек, който е бил до вчера едър, сякаш се превръща в дете за час-два след като умре. А като се прибави и техниката на балсамирането, при която цялата плът се изсмуква… Целта е да останат само скелета и кожата, така че човекът да бъде разпознаваем.

– Хайде нататък – каза Клио. – Предстоят още по-прочути фараони.

– После идват неколцина на име Аменхотеп, от тях особено успешен е бил Аменхотеп III. Двата колоса в Тива, на които им казват „Мемнони“, трябва да са били негови изображения.

– Прави ми впечатление, че египтяните правят по няколко статуи на един и същ фараон и ги слагат една до друга, сякаш едно изображение не стига – каза Калиопа. – Като тези на Рамзес в Абу-Симбел.

– Да, сякаш така усилват присъствието му – казах. – Или може би защото смятат, че душата е нещо сложно, има няколко съставки и многото статуи на един владетел напомнят това.

– Това психологически е вярно, нали човек непрекъснато е в спор със себе си – рече Клио. – Затова поетите казват „В мен живеят две души…“ а философите доказват, че душата има три и повече части, които трябва да уредят отношенията помежду си.

– И апостол Павел казва, че чувства в себе си два закона – рекох. – Но явно смята, че душата му е една. Та след Аменхотел III идва Ехнатон, който първоначално се е казвал Аменхотеп IV. И той извършва голямата промяна, религиозната революция, която египтяните след него са се опитали да унищожат напълно… не просто да се върнат към предишната религия, но да премахнат всеки спомен за Ехнатон и единобожието му. Но не са могли, макар че той все пак е бил забравен за дълго, гърците примерно нищо не са чували за него. Обаче модерната египтология припомня тези събития и сега той е една от най-коментираните личности на древния Египет. Предполагам, че през последния век, особено от Фройд насам, е бил обсъждан повече и от Рамзес II.

– И за личния му живот се говори – допълни Калиопа.

– Е да, за Нефертити, пък и за Кия, която била по-млада от нея и е станала нейна съперница. Той трябва да е живял през XIV в. пр. Хр. Промяната, която е предложил, наистина е била голяма. Сигурно е затворил всички храмове на дотогавашните божества и е решил, че ще почита само един бог – слънчевият диск, както казват. Създал е нова столица, чието място е много хубаво, но не е оцеляло абсолютно нищо, буквално камък върху камък не е останал, само една колона стои в равнината, и тя специално въздигната от археолозите… ще я видим.

– Но е намерена част от архива му, с доста писма от чужди владетели – каза Калиопа.

– Впрочем това, че е имал интерес към особено красиви жени е показателно – рече Клио. – Еротически настроените мъже се стремят към велики дела. Това е, защото желаят безсмъртие; защото един от сигурните знаци за стремежа към безсмъртие е влечението към изключителната женска хубост.

6. Кой е учен

– Египтологията създава звезди – каза Клио. – Ето този Картър, който е разкопал гробницата на Тутанкамон. Казват, че бил прототип на Индиана Джоунс. Въобще от времето на Шамполион това, да си египтолог, е много престижно, особено ако си стигнал до някакъв успех. Тези хора се честват като прочутите откриватели в природните науки.

– Да, има такава романтика – казах. – Когато се казва, че някой е бил „велик учен“ обикновено се има предвид някое изключително откритие, което променя нещата, цялата обстановка в науката става друга. Ето Коперник, Галилей и Нютон през XVI-XVII век – те променят аристотеловата картина за света. Дарвин също, защото оспорва това, че видовете не преминават едни в други… да не говорим за следствието, че човекът не е съществено различен от другите живи същества. Менделеев с таблицата на елементите, физиците-теоретици на ХХ в., чиито открития имат и очевиден практически резултат – атомната енергия.

– И Джон Атанасов – каза Калиопа.

– Точно. Компютрите донесоха такава промяна, че и те би трябвало да имат своя гений, който ги е „измислил“. Така че в египтологията тези герои са двама – Шамполион и Картър, и после мнозина са си мечтали да станат дешифровчици на неразгадана писменост или археолози, открили невероятни богатства или реликви.

– Почитта към учения е заради какво?

– Прави живота по-лесен – обади се Клио. – Изобретява домашни уреди, които ти спестяват много време и труд. Човек има у дома си парно, пералня, миялна, вода, осветление…

– Не, говорех за чистия учен – каза Калиопа. – Онзи, който открива безполезни неща… и все пак те се смятат за ценни.

– Първо, това е човек, който работи заради истината – казах. – Установява, че нещо е така, а не иначе – и го доказва. Примерно, откъде извира Нил, или какво значи нещо написано, което друг не може да разчете. Или събира неща, които са били проучвани поотделно, в една обща картина – показва в какви отношения са помежду си. Да речем, някой историк, който се занимава с някоя война: показва как и защо е случила тя, докато други знаят по-малко или по-общи, тоест неточни неща. Или наблюдава някои животни, знае навиците им, как се хранят, колко живеят, от какво боледуват. Въобще това е човек, който знае какви неща съществуват, какви са разликите им и кое им е общото. Може да отговаря на въпроси.

– Значи това е човек, в чийто ум се събира света.

– Да, чрез мисли и образи. Впрочем и поетът е така, но го прави по друг начин. Той говори за това, как изглеждат нещата, фантазира си, представя нещо възможно, което никога не е било точно така, но би могло да бъде. А ученият се занимава с нещата както са дадени, в действителност.

– Ученият е като водач – каза Клио. – Примерно, вървим през планина и не сме сигурни как да стигнем до някой подслон, където да прекараме нощта. Трябва ни човек, който да показва пътя и да не се заблуди. Той знае пътеките, кога залязва слънцето, дали ще вали дъжд, какви животни и птици има наоколо, как да си екипиран.

– Но и тук има практическа цел – каза Калиопа.

– Да. Но дори и да нямаше, дори да можехме да стигнем сами, пак щяхме да сме доволни да ни разказва за тези неща.

– А може ли да използва знанието си за зло?

– Не, знанието не е за зло. Ако го прави, значи е нещо като крадец: защото знанието му е доверено за друго, все едно кой точно му го е доверил. Освен това да причиняваш на хората зло, значи и да ги лъжеш – защото ние причиняваме зло тогава, когато укриваме от другия това, което му правим. А казахме, че ученият търси само истината. Значи злият не е учен.

*

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>