на конф 27 май 2022

Италийци и италианци

Гуарески и Италия

Джованино Гуарески е италиански писател. Това е така не защото пише на италиански, а защото пише за Италия. Но какво ще рече да пишеш за Италия и какво е тя?
Един съвременен историк на страната казва, че някои от участниците в похода на Гарибалди към Неапол (1860 г.) изобщо не познавали понятието „Италия“, а мислели, че „Талия“ (La Talia) се казва съпругата на пиемонтския крал Виктор Емануил II.
Така че те се сражавали за кралицата. В действителност по това време кралят бил вдовец, а бъдещата му съпруга не била с благороден произход и никога не е обявена за кралица.

„Италия“ е древно име, но през повечето време от известната ни история така се е наричал полуостровът; а държавите – една или повече – са били само „италийски“.

Историята, както най-често става, започва с недоказуем разказ. Понякога той се нарича „мит“, друг път – „легенда“. Може и „свещена история“.
Първият голям „италийски разказ“, за който знаем, е дело на римляните и може да се прочете при един от най-прославените от тях – Вергилий. Нищо чудно, че италиецът-флорентинец Данте избира точно него за водач на пътешествието си из ада и чистилището.

1. Италийци и италианци

Еней в Италия

Героят на Вергилий – Еней – бяга от горящата Троя, без да знае къде ще се установи. Боговете имат план за него; а той самият в началото е угрижен само за сина си Юл, стария си баща Анхиз и спътниците троянци. Няма какво друго да прави, освен да създаде град някъде из бреговете на Средиземноморието. По различни причини не успява да се задържи нито в Тракия, нито на Крит, нито на африканския бряг. Боговете му сочат пътя чрез предсказания на прорицатели (Хелен в Епир), думи на чудовища (харпията на Строфадите) и сънища.
Най-сетне достига Куме в Кампания, за която са му споменавали, и там намира полубезсмъртната Сибила, която го въвежда в подземния свят и го среща с починалия по пътя Анхиз. От него Еней узнава за бъдещето на рода си и света. Задачата му е да достигне Лациум, да се сроди с местните благородници и заедно да основат град.
След векове неговите потомци ще поставят основите на Рим. Римляните най-напред ще бъдат управлявани от царе, а след това ще създадат република; ще завладеят Италия, ще разпрострат властта си над сушата и морето и ще умиротворят „света“.

Заслугата на Вергилий е, че въвежда историята на Рим в основополагащия разказ на античността – този за Троянската война. Самата троянска легенда е включена в по-общия теогоничен разказ, който също е бил познат още от времето на Омир; и е стигнал до нас чрез поемата на Хезиод.
И така, с „Енеида“, в която съзнателно следва Омировото епическо разказвачество (епопея), Вергилий „легитимира“ участието на Рим в историята на Средиземноморието. Според поемата римляните от I в. пр. Хр. са потомци на бегълци от Троя; а родът на принцепса възхожда към техния водач, който е син на богиня. Така властта на Юлиевата фамилия – към която принадлежи и Август – получава своето теогонично основание.
При това древните троянци не са автохтонни азиатци. Те самите, както става ясно в течение на разказа, водят произхода си от Италия; а италиецът, поставил началото на троянската държава, се нарича Дардан.

С вековете и успехите си Рим добива автономност от предполагаемия си троянски произход. Той не се отказва от него, но става способен да добави разкази, които представят собствената му история като поне равна на разказаното в Омир.

Такива опити вече са правени. Есхил и Херодот пишат за победите на съвременните им гърци над Ксерксовата армия така, сякаш искат да доближат техните подвизи и имена до извършеното от ахейците на Агамемнон; и да го представят не просто като угодно на някои богове, но и като удовлетворяващо понятието за свобода и справедливост.
Един век по-късно Александър Македонски също извършва подвиг, достоен за епическо пресъздаване. Затова се говори, че едно от нещата, за които съжалявал, е че не е бил съпътстван от някой Омир. Тези възможни мисли на Александър и съвременниците му се потвърждават и от сведенията, че той жертвал на героите от „онази война“ на мястото, където тя би трябвало да се е случила; и че през целия поход носел със себе си една „Илиада“, прилежно положена в скъпоценно ковчеже, придобито при разграбването на походното жилище на Дарий III.

2. „Спартак“ на Джованьоли

Римляните помнят гръцката съпротива срещу Дарий и Ксеркс, и удивителното завладяване на Изтока от македонците; и се стремят да поставят начало на своя история, без да забравят миналото на Средиземноморието.
И така, те завладяват Италия и Сицилия; побеждават Картаген, Македония и Гърция; унищожават държавите на Александровите приемници и се справят с царете на Северна Африка и Черноморието.

Всичко това е направено още във времето на републиката, когато свободата на гражданите се осигурява чрез онова разделение на властите, за което говори Полибий: противопоставяне и сътрудничество на консулите, сената и народа. През първата четвърт на I в. обаче, когато държавата вече няма силен външен противник, започват гражданските войни. Това е времето, за което пише Рафаело Джованьоли в романа си „Спартак“.
Славата на Спартак е голяма, макар сведенията за него да не са много. Основният източник е Плутарх. В романа той е тракийски благородник. Сражавал се против римляните, попаднал в плен и бил взет на служба в армията. След това бил изпратен да воюва срещу сънародниците си; напуснал римляните и минал на тяхна страна. После пак бил пленен и продаден в школа за гладиатори. Там станал прочут с бойното си майсторство и след едно успешно сражение на арената получил свобода от Сула, по настояване на последната му съпруга. Това е знатната римлянка Валерия, която впоследствие става любовница на Спартак.
Заедно със свои приятели от гладиаторската школа, където работи като инструктор, Спартак създава тайно общество, чиято цел е да организира спасението на робите, принудени да се сражават като гладиатори. Към заговорниците проявява интерес известният бунтар Катилина, който участва в техните срещи. Малко остава съзаклятието да бъде разкрито, но Спартак и приятелите му са спасени, защото Юлий Цезар, тогава млад мъж, но вече с високо положение (pontifex maximus), се среща с него и го предупреждава за опасността.
Заговорниците се справят с изпратените срещу тях римски кохорти, а след това, благодарение на пълководческата дарба на Спартак, побеждават няколко пъти редовната римска армия, като в течение на две години числеността им нараства и достига 75 000 бойци, организирани в 15 легиона.
Романът съдържа перипетии и лични истории. Един от консулите се среща със Спартак и му предлага да разпусне армията срещу обещание за лична и семейна сигурност (става дума за връзката му с Валерия и за общата им дъщеря). След разногласия с предводителя на германските гладиатори (който става жертва на коварството на гръцка куртизанка, дарила голямото си богатство на въстаниците поради любовта си към Спартак, но отблъсната от него) армията губи два легиона и едва успява да задържи други, чиито командири също били разколебани.
Накрая цялата римска военна мощ се насочва към Италия, за да спре въстанието. В една последна битка войската на Крас побеждава гладиаторите, а Спартак загива героично.

За италианеца, и особено за този, който изследва историята и душевността на своята нация, е невъзможно да избегне мисълта за древния Рим. Самият Гуарески, чийто превод вече е на разположение на българския читател, е живял и воювал във време, когато идеологията, въведена от партията на Мусолини, препоръчвала на италианците да следват примера на прочутите си предци, които някога били господари на южна и западна Европа, и на близкия Изток.
Но отношението на италианеца-патриот към древния Рим трудно може да е само положително. Едно, защото този Рим е бил езически; и второ, поради въпроса за свободата.
През първите седем века след основаването и особено от началото на IV в. пр. Хр., когато завоевателната политика на града започнала да дава резултати, станало ясно, че римляните малко ги е грижа за правата на италийското население. За тях Италия била завоювана територия, подобна на която и да било друга. Затова в съзнанието на италийците езическият Рим винаги е бил град на господарите; и не само той, но и този на папите, заради многовековното им институционално, политическо, а не рядко и военно влияние.

Така че когато Джованьоли, придавайки романтично-живописен вид на прочутите римляни от I в. пр. Хр. (хора с необикновени качества, рядко добродетелни, но могъщи и подобни на трагически герои), все пак застава на страната на бунтовниците и Спартак, той го прави като италианец, който има двойнствено отношение към Рим. Неговата първа грижа е свободата и то – свобода за всички. Не е чудно, че всички издания на книгата започват с едно кратко писмо до автора, подписано от Джузепе Гарибалди, където се казва:

„Драги ми Джованьоли,
Аз погълнах вашия „Спартак“, макар че имам малко време за четене, и той ме изпълни с въодушевление и възторг към Вас. Надявам се, че вашите съграждани ще оценят голямата стойност на произведението Ви, ще го четат и ще се научат от него на несломима упоритост в борбата за светото дело на свободата.
Вие, римлянино, сте обрисували не най-добрия, но най-блестящия исторически период на великата република, периода в който гордите господари на света започнаха да затъват в тинята на порока и развалата.
Аз, който съм освободен роб, Ви благодаря за това и Ви благодаря за моментите на вълнение, които преживях при четенето на книгата…
Нека Вашите съграждани укрепнат при спомена за толкова герои, които до един спят в родната земя, земята, която няма да има вече гладиатори, няма да има и господари“.

Много е вероятно под влияние на впечатленията от обединението на Италия, авторът да е придал на войната на Спартак черти, напомнящи походите на Гарибалди: и то не само онези от 1860, но и други, които не са имали такъв успех.
Най-напред, Спартак е неримлянин и неиталиец, а също и не-грък. Той е тракиец, значи човек с произход, който цялата античност, като се започне поне от Тукидид, е смятала за варварски – в утвърдилия се през вековете негативен смисъл. Като военачалник обаче той се доближава до Пир и Ханибал; а целта му е по-справедлива от тяхната. Защото те са се стремели само към завоевание или отмъщение; а той – към освобождение на обезправените.
Така и Гарибалди. Когато се „договаря“ с Виктор Емануил II за обединението на страната, той, като човек от незнатен произход, представлява неаристократите, тоест „народа“, и така легитимира нововъзникващата Италия като страна на равни и свободни.

3. „Божествена комедия“

В поемата си Данте не споменава често името „Италия“. Подобно на Вергилий той гледа на полуострова преди всичко като на „място“, където се случват световноисторически събития, а и където самият той е роден и живял. Неговата Италия не е „една“, както е един Рим като древен имперски център, или Флоренция като независима република.

„Божествена комедия“ е едновременно теологична и исторична. Също като „Одисея“ и Хезиодовите поеми, тя се занимава „с всичко“. Избирането на Вергилий за водач показва, че Данте поставя себе си в традицията на великите древни епици; но не забравя, че е италиец. Старата история заедно с митологията присъства навсякъде из „Ад“ и по-малко в „Чистилище“. Към нея се прибавя онзи исторически отрязък, който по-късно ще бъде наречен „средновековие“; и пак не чрез общи изказвания за времената (както у Хезиод с неговото разделение на златен, героически и други векове), а чрез присъствие на образи от миналото.
При това тези хора още съществуват. Някои са мъртви дотолкова, доколкото са в ада и ще останат там; но това не значи, че ги „няма“. Така и тези в чистилището, с тази разлика, че макар да страдат, те все пак „имат надежда“. А онези, които са в рая, са дори по-живи от живеещите на земята; и в тях има толкова повече живот, колкото са по-близо до Бога, Който, както четем в Евангелието, е не само „Пътят, Истината и Животът“, но и Любовта.

Влиянието на Данте върху съзнанието на новите италианци е огромно и причината не е само в славата му.
Първо, италийците в неговата поема са вече християни.
Освен това неговата Италия не е далеч от онази, която познават съвременниците на обединението. Тя е разделена на множество автономни и полуавтономни области: кралства, владяни от чужденци, папска област с колебливи граници, по-малки и по-обширни графства и херцогства, сред които особено влиятелни са тези на Милано и Пиемонт. И накрая, републиките – Венеция, Генуа и Флоренция. Това е свят, който италианците до средата на XIX в. познават и не смятат за чужд.
Друга причина за влиянието на Данте е определеното му отношение към политически и обществени въпроси, по които италийците не престават да размишляват и до днес.
Той е, както се вижда на много места в поемата, монархист (затова е и „гибелин“). Надява се един ден италийските държави да бъдат умиротворени от императора на Свещената римска империя. Възхищава се от Юлий Цезар, както е видно от това, че убийците му Брут и Касий са поставени в последния кръг на ада, в самата паст на Луцифер, заедно с Юда Искариотски.
В неговия „Рай“ откриваме душата на император Юстиниан I. Това значи, че той мисли земния владетел на Италия не непременно като „италианец“, а като световен християнски монарх – какъвто Юстиниан се е стремял да бъде.

Макар да е италийски християнин, а може би точно поради това, Данте не е поклонник на папството. Неговите партийни и лични врагове във Флоренция и другаде са били точно „паписти“ (гвелфи).
Но и в цяла Италия, включително след обединението, отношението към папството е двусмислено. Няма съмнение, че мнозина италианци са избрали агностицизма, масонството и дори атеизма точно поради натрупаните недоволства от делата на Ватикана в Италия, а и в света.

4. Преди 1494 г.

Макиавели (1469-1527) също е писал художествена литература, но не толкова сериозна. С богословие не се е занимавал, а е проучвал политическите събития в родния си град и Италия. Нещата, за които Данте споменава по поетико-драматически начин, той разказва в проза и исторически.
Не много след разделението на империята, Рим е подложен на тежки варварски (не-гръцки и не-италийски) нашествия. Само 15 години след възцаряването на Хонорий (395 г.) градът е превзет и разграбен от вестготите. Не много по-късно същото е сторено и от вандалите.
В 476 пр. Хр. вождът на херулите и турингите Одоакър на свой ред нахлува с войските си в Рим и взема решение да детронира последния император; и след това, признавайки Римска империя със столица Константинопол, се провъзгласява за крал (rex) на Италия.
Не повече от две десетилетия по-късно друг северен военачалник – остготът Теодорих – навлиза в Италия, убива Одоакър и поема управлението на по-голямата част от полуострова; и избира за столица на владенията си крайморския град Равена.

Макиавели разказва събитията в следващите векове стегнато и достъпно, сякаш пише учебник. След Теодорих идва времето на Юстиниановата „реконкиста“. За три десетилетия неговите пълководци Велизарий и Нарзес завоюват почти цяла Италия. Южната част на полуострова остава, с временни отстъпления, константинополска до средата на XI в., когато е завладяна от норманите на Робер Гискар.
През втората половина на VI в. на полуострова нахлуват лангобардите, изтласкват византийците от Севера и го владеят необезпокоявано около два века.

Във втората половина на VIII в. папите влизат в съюз с франките, което става причина за няколко техни похода на юг от Алпите и довежда до коронясването на Карл I Велики за император на Запада. Така, на основание на т.нар. donatio Constantini се възстановява западната Римска империя, чиято столица ще бъде северно от Алпите; а нейни „принцепси“ няма да са италийци и други средиземноморци, а германци.
Императорската титла няма да се придобива по наследство или настояване на армията, както става в древността, а чрез избори от упълномощени за това лица.

В 30-те години на IX в. Сицилия е завладяна от арабите-мюсюлмани, които през миналия век са нахлули на Иберийския полуостров и са застрашили земите на франките; но настъплението им било спряно от армията на Карл Мартел (732 г.).
През следващите два века италийските земи се разпределят между франките на север, лангобардите и папството в средата, и византийците на юг и в Сицилия.
Към средата на XI в. папата предлага на норманите, които и преди това се подвизавали из полуострова като наемници, да атакуват южна Италия и Сицилия. Нападението им се оказва успешно. Те основават там свое кралство, което им служи и като база за нападения срещу византийските и до неотдавна български територии на Хемуския полуостров; и улеснява кръстоносните походи, първият от които започва през 1096 г.
По същото време се разгаря противостоенето между свещения римски император и папата.

Всичко това е разказано в кн. I на „Флорентински истории“. След това Макиавели преминава към историята на Флоренция. От края на XI в. нататък италийските градове забогатяват и се разрастват. Най-голям е напредъкът на Венеция, Милано, Генуа, Пиза и Флоренция. Градското население се стреми да постигне независимост както от императора, който формално е владетел на италийския Север, така и от папата, който освен че владее територии в централна Италия, упражнява власт и другаде, чрез местните епископи. Така се появяват различни форми на градско и държавно управление – комуни, синьории, републики; и наред с тях узаконената тирания на благородническите родове в графствата и херцогствата.
Изложението е по-подробно от 1434 г. нататък. Става ясно, че държавите из Италия страдат от вътрешни политически интриги, които лесно преминават в граждански войни. Същевременно противоречията между самите държави никога не стихват – както поради естественото властолюбие на светските властващи, така и поради интригите, идващи от папството.

Решение на тези проблеми Макиавели вижда в една просветена монархия, която в идеалния случай да се разпростре върху целия полуостров. Пример за такава власт той открива само в дейността на някои от Медичите.

Десет въпроса за Италия

Ако искаме да разберем някой италийски епик или историк след Данте и Макиавели, можем да си послужим с един инструмент за наблюдение, който бих нарекъл „мрежа“. Това е съчетание от исторически представи (и същевременно въпроси за решаване), които не могат да бъдат избегнати, дори на пръв поглед авторът да не говори за тях.
Вече видяхме някои:
– възникването на Рим и легендите около него;
– могъществото на римската държава, постигнала в рамките на своето време и представи „власт над света“;
– езичеството и робовладението в древна Италия;
– папата като светски монарх и „началник на християните“;
– що е „истинско християнство“;
– отношението на италианците към следантична Европа;
– присъствието на „неиталиански“ владетели на италийска земя;
– отношението между аристокрацията и „другите“;
– политическата раздробеност на полуострова;
– добрият вид държавно устройство (Данте и Макиавели имат пред очите си и републики, и монархии).

5. „Годениците“ – национален роман

„Годениците“ се появява за пръв път през 20-те години на XIX в. Книгата е имала успех и тогава, но Манцони продължил да работи върху нея повече от десетилетие.
В началото, както в Сервантесовия „Дон Кихот“, се казва, че писателят е попаднал на ръкопис, съдържащ любопитна и не неприятна за четене, но не много добре написана история. Затова внесъл някои поправки, засягащи архаичния и на места излишно приповдигнат стил; и сега я предлага на читателите с надеждата, че ще бъде посрещната благосклонно и положеният труд няма да се окаже напразен.

Действието се развива в края на 1620-те в селце, разположено на брега на езерото Комо. По това време Милано заедно с околните земи е провинция на испанския крал; а из градчетата и селата на областта се разпореждат испански благородници, охранявани от местни хора. Това са най-често неосъдени разбойници, обикновено наричани bravi (смелчаци, храбреци). Тези „bravi“ тормозят населението и без да са на служба при испанците. Проблемът е известен на кралската администрация, която неведнъж издава укази за забрана на „дейността“ им, заплашвайки ги с най-сурови наказания; но нито разпорежданията, нито многобройните смъртни присъди довеждат до видима промяна.
Някои престъпници разполагат с голямо богатство и са фактически независими от окупационната власт. Населението не може да разчита на никаква правна защита; адвокати не липсват, но те обслужват било испанците, било престъпните „принцове“. Единствената обществена фигура, на която хората могат да се надяват, е местният архиепископ, кардинал Федериго Боромео.

Същинския разказ се отнася до премеждията на двама младежи от селото, Ренцо и Лучия, които наскоро се били сгодили. От Лучия обаче се интересува и местният силен човек, испанецът дон Родриго. Той изпраща двама свои „служители“, които предупреждават свещеника (отец Абондио) да не бракосъчетава годениците, ако не иска да има неприятности. Свещеникът се изплашва и отлага брака.
Младежите все пак намират покровител и това е един монах от ордена на капуцините, на име Кристофоро. Той си издейства аудиенция при дон Родриго и го съветва да спре да тормози сгодените; и след като е поканен да напусне дома, предупреждава, че такива като него няма да избегнат Божието възмездие. После помага на Лучия да се скрие в един манастир близо до Монца.

Тя обаче е предадена от игуменката Джертруда, за да бъде отвлечена от двама bravi и доставена на дон Родриго. Тъй като организацията по отвличането не била по неговите сили, той се обърнал за съдействие към един особено опасен и могъщ местен престъпник, чието име разказвачът не може да каже и затова го нарича само „Безименeн“. Лучия е доведена в неговия замък.
Кротостта, отчаянието и добродетелите на девойката са такива, че закоравелият злодей се трогва и не я предава на похотливия испанец. Вместо това заповядва да се грижат за нея. После отива да поговори лично с архиепископа. А той, макар да знае що за човек е „Безименният“, го приема доброжелателно, припомняйки евангелското „ако някой загуби една овца, няма ли да остави деветдесет и деветте в кошарата и да тръгне да търси загубената?“ И така този опасен човек се разкайва, променя се и се превръща в защитник на бедните и онеправданите.

В същото време Ренцо е в Милано, където бушуват вълнения поради недостига на храни. Там е набеден, че призовава хората към бунт; и избягва извън границите на областта – в Бергамо, където служителите на миланския ваместник не могат да го заловят.
Не след дълго се завръща да търси годеницата си. По това време в областта избухва тежка чумна епидемия, в която загиват мнозина, а сред тях и преследвачът на младежите дон Родриго. Те двамата също се заразяват, но преболедуват и оздравяват.
Ренцо узнава, че докато била затворничка в замъка на „Безименния“, Лучия дала обет на Света Богородица: ако се спаси от похитителите си, да не се омъжва, а да стане монахиня. И когато ѝ напомня, че вече могат да се оженят, тя му отвръща, че не смее да наруши обета.
Тогава се намесва отец Кристофоро. Преди време, по настояване на един влиятелен роднина на дон Родриго, той бил изпратен „на послушание“ чак в Римини. Заради чумата обаче се завърнал отново в Милано. Използвайки авторитета си пред Лучия, той успява да я убеди, че не е редно да се обвързва с обет, който ще засегне и друг човек. А в случая това не е и кой да е, а собственият ѝ годеник. Затова предлага да я освободи от обета. Лучия, без да се колебае много, приема предложението.
След всичко това двамата годеници се оженват, заживяват щастливо и им се раждат деца – момчета и момичета.

Историята на Ренцо и Лучия, освен че е увлекателна и трогателна, е интересна и с това, че е вече един „новоиталийски“, тоест същински италиански текст.
Защо ни е нужно да настояваме на тази разлика в названията? Защото когато говорим за „Италия“ на Гуарески, на де Амичис (за който ще стане дума след малко), на Джованьоли и Манцони, а и на техните предци, живели дори 300 години преди написването на „Годениците“, ние не разбираме същото, както когато говорим за Италия на Вергилий, или за тази на Данте и Макиавели.
Причината е, че единна Италия на XIX-XX век, чиято поява сякаш се е готвела от векове, е страна, където властта няма да принадлежи на някой общоевропейски император или на съзвездие от воюващи крале и местна аристокрация, съвместно с управляваното от папата духовенство; а на едно мнозинство, което се нарича „народ“ (popolo) или „нация“ (nazione). Това, което ще го направи единно, е наддиалектният литературен език (създаден на основата на тосканското наречие); общата територия (Апенинския полуостров); и освен това римо-католическата религия и нейната институция, от която италианците ще очакват не просто да се „намира“ там, но и да поеме грижата за тях в по-голяма степен и по-иначе, отколкото за другите римо-католици по света. Ако не направи така, те ще започнат да се колебаят дали да припознаят това духовенство за „тяхно“, или да го смятат за някое, което само случайно се е оказало между тях.

6. Едмондо де Амичис – „Сърце“

Повествованието в „Сърце“ се води от първо лице. Героят се казва Енрико и е седмокласник от Торино. Семейството е петчленно, от средната класа и живее небогато, но без лишения.
Книгата ¬е представена като дневник на една учебна година, към който впоследствие са направени добавки:
„Той записвал всеки ден в тетрадката си, както можел, онова, което виждал, чувал и премислял в училище и вън от него; а баща му в края на годината написал тези страници по неговите бележки, като гледал да не променя мисълта и да запази, доколкото било възможно, думите на сина си. След четири години, когато вече бил в гимназията, синът прочел ръкописа и добавил в него нещо от себе си, като се възползвал от още пресните си спомени за лицата и нещата.“
Разказите на учителя и писмата от родителите имат строго възпитателна цел. Записките на самия Енрико, отнасящи се до училищното всекидневие, също са в такъв дух.
Съучениците му (те са само момчета, училищата са разделени на мъжки и девически ) се различават по характер, семейно и материално положение, и идват от различни области на Италия. Някои са даровити и великодушни, други – състрадателни, трети – бедни, четвърти – със забавено развитие, пети – високомерни и саможиви, шести – непоправимо зли.
Задачата на училището е да сближи тези момчета така, че да се почувстват едно общество. Главното основание е, че всички те са „италианци“. Затова в деня, когато става ясно, че в класа има нов ученик и той е от Калабрия, учителят повиква отличника на класа и му нарежда да поздрави и прегърне новодошлия. Учениците знаят, че Пиемонт е сравнително богата област и оттам е съвременната кралска династия; а Торино до неотдавна е била столица на цяла Италия. Калабрия пък се намира точно на противоположната страна на полуострова; тя е бедна и селска, като почти цялото население на Юга. Но всичко това е минало и неважно, и сега трябва да бъде забравено. Същественото е, че това са области на една държава и са равни като части на единна Италия.

Разказите, които учителят ежемесечно им дава да четат, се отнасят до историята и героите на страната.
Има разказ за дванайсетгодишно момче, което помага на войници, сражаващи се срещу австрийците, като се качва на дърво и съобщава разположението на противниковата войска; и е убито от вражески куршум.
Или: бедно дете пътува на френски кораб от Барселона за Генуа и приема подаяния от чужденци. Когато ги чува да се изказват презрително за Италия, с възмущение им хвърля обратно дребните пари, които е получило.
Или: едно от момчетата в класа е загубило майка си. За да го утеши, учителят решава да му продиктува писмо на Мацини, в което той съветва свой приятел как да понесе тази загуба.
Или: в Торино се празнува рождения ден на Виктор Емануил II – първия крал на обединена Италия.
Или: по повод смъртта на Гарибалди бащата на Енрико му пише писмо, в което размишлява за величието на неговия подвиг и безсмъртната му слава.
Или: омъжена италианка с деца заминава за южна Америка, където да поработи като домашна прислужница. Установява се в Буенос Айрес и изпраща на близките си писма, както и част от спечелените пари. След като писмата престават да идват, нейният тринадесетгодишен син решава да замине сам за Америка, за да потърси майка си. Пътува 20 дни с кораб. Когато пристига, узнава, че майка му се е преместила в друг град. След като отива там, го отпращат към друг; и така прекосява почти цяла Аржентина. Накрая открива майка си, и то тъкмо в момента, когато трябва да ѝ се направи спешна операция. Тя отказвала и твърдяла, че предпочита да умре. Но след като видяла сина си, желанието ѝ за живот се върнало и лекарите я спасили.
Или: момче и момиче пътуват с кораб от Ливърпул за Малта. Момчето е кръгъл сирак, а момичето било дадено на една роднина от Лондон да се грижи за него и вероятно да му завещае част от наследството. Тя обаче загинала в катастрофа, не оставила нищо и то трябвало да се прибере при родителите си в Италия.
Корабът попада в буря и започва да потъва. Спасителните лодки се напълват и накрая остава едно място – за дете. Морякът казва, че ще вземат по-малкото (което е момчето). То обаче отвръща, че момичето е по-леко от него и ѝ отстъпва мястото си – и така, с цената на живота си, я спасява.

Още десет въпроса

След Манцони и де Амичис „мрежата“ от въпроси за Италия може да бъде разширена и „сгъстена“ с още някои:
– дали италианците не са жертва на чужденци;
– съществува ли италиански „народ“;
– може ли Италия да бъде „обичана“;
– защо страната е пълна с криминални престъпници и как да им се противодейства;
– кои са „италианските герои“;
– справедливо ли е да има такива големи разлики в материалното и обществено положение на италианците;
– как да се възпитават младежите;
– кой е италианският език (силно различаващи се диалекти; клириците и юристите си служат с латински);
– трябва ли Италия да бъде монархия;
– имат ли нужда италианците от християнството.

7. Разказите на Джованино Гуарески

Дон Камило

„Дон“ Камило е селски свещеник, някъде из долината на р. По. „Камило“, като всяко име на литературен герой, не е избрано случайно. Това е личното име на първия министър-председател на обединена Италия – граф Кавур.
Отец Камило също работи за единството на страната си. Решава градоустройствени въпроси, води партийни борби, понякога воюва, включително с оръжие. Той е противоположност на Абондио от „Годениците“: не е боязлив и не се стряска от заплахи. В пристъп на гняв вдига предмети, които човек с обикновена сила не могъл дори да премести. Така напомня древните епически герои, способни да хвърлят камъни, които „и двама от днешните хора не биха могли да помръднат“.
Дон Камило е лидер на опозицията в селото, тъй като кметът е комунист. Той води съвестно богослужението и извършва всички необходими треби. Комунистите му напомнят за своя атеизъм и му натякват за отживялостта на „религиозните предразсъдъци“, но не могат да се лишат от услугите му. Когато им се роди дете, отиват за кръщение. Това не винаги да минава гладко, както когато кметът иска да нарече сина си Ленин. Камило му отказва.
Подобно на разказите от дневника на Енрике, историите на Камило завършват щастливо. Освен това в тях има и морал.
Понякога се случват малки чудеса. Някои жители настояват да бъдат погребани без опело и близките изпълняват волята им; но тъй като на път за гробището катафалката минава по главната улица, а там е храмът, се случва конете да спрат пред него и да откажат да вървят нататък. Затова един от по-заможните хора завещал част от парите си за покупка на автомобил-катафалка. Но когато дошло време за погребението, автомобилът също спрял на входа; и тръгнал чак когато се разнесло биенето на камбаните.
Или: партийците от селото решават да създадат колхоз (първия в Италия). За тази цел поръчват трактор от Съветския съюз, и наистина го получават. Представянето на трактора обаче се проваля, тъй като и той, също като катафалката, отказва да се движи. Макар и добър механик, кметът Пепоне дни наред не може да открие повредата. Накрая се обръща към свещеника и му предлага да се помоли за успеха на ремонта.
Отец Камило произнася молитва, освещава трактора и той тръгва.

Корица Г 2

Папата и кралят

Също като класика Манцони, Гуарески вярва, че съществуват достойни клирици и че някои от тях може да са на високи постове. И все пак не споменава папата, освен веднъж, в „Писмо до дон Камило“. Там се изказва иронично за приема, даден от папата на Андрей Громико, и за странните нововъведения, които неговият герой, разбира се, предпочита да не изпълнява.
Всичко това, също като представянето на комунистите, е изпълнено в пародиен и комедиографски дух. Като патриот и консервативен римо-католик, Гуарески се отнася отрицателно към „глобалистичното“ поведение на ватиканските първосвещеници. Той вижда на дело това, което би могло и да се прогнозира: че за да останат сред силните на този свят, папите са съгласни на всякакви отстъпки от традицията.

Едно от многобройните и очевидни подобия между Гуарески и де Амичис е препоръката „да ценим учителите си“. Веднъж бащата на Енрике го завежда при своя учител от прогимназията, който е много стар. Разказвачът обръща внимание на бедната обстановка, малката пенсия и „това ли е, което учителят заслужава след толкова десетилетия труд за децата“.
Така и при Гуарески. Една от най-уважаваните жителки в селото е старата учителка, която била изучила „всички“. Независимо от годините и бедността тя продължава да се държи строго и заповеднически, включително с кмета и свещеника. Когато дошло времето да си отиде от този свят, разпоредила да повикат дон Камило, за да му каже някои неща: „но да не се бави, защото няма намерение да отлага умирането си заради него.“ Въздържала се от изповед, но заръчала при погребението ковчегът ѝ непременно да бъде увит в „кралското знаме“.
Разказаното не е без отношение към биографията и убежденията на автора. Известно е, че майката на Гуарески е била учителка. Той самият пък, като противник на комунизма, хладен към папството, критичен към следвоенния „контролиран плурализъм“ и разочарован от фашизма на Мусолини, би трябвало да е останал в известна степен монархист.

Антикомунизъм в средата на века

Политическите симпатии никога не са лишени от лично основание. Но то мъчно може да бъде установено, дори да сме срещали човека, а не само да сме го чели. Гуарески сигурно е имал свои причини да не харесва комунистите; но наред с това е имал и някои, общи за него и сънародниците му.
След Втората световна война ИКП (Италианска комунистическа партия) е втора политическа сила в страната с мощна външна подкрепа – СССР на Сталин, победител във войната, контролиращ цяла източна Европа, включително половината от Германия.
Самата партия е в морално силна позиция. Тя е била преследвана при Мусолини, участвала е в Съпротивата, така че излиза „чиста“ от онези трагични събития. Това не може да се каже нито за папата, нито за краля, нито дори за по-голямата част от „народа“; няма спор, че Мусолини е бил подкрепян, изрично или мълчаливо, от повечето италианци. След ВСВ комунистите са обсъждали възможността за „революция“, но действия не са били предприети може би поради изричното предупреждение от Москва да не се надяват на подкрепа. Във всеки случай напрежение е имало, особено след атентата срещу Толиати през 1948 г.

Общите (нелични) причини за антипатията на Гуарески към комунизма идват от това, че е вярващ римо-католик и патриот на Италия (в духа на де Амичис-овия патриотизъм). Комунистическото движение още в предсъветската си епоха е глобалистично: то се стреми към „пълна и окончателна победа на пролетариата по целия свят“. Както пророкува Достоевски, тук става дума за проект, идейно подобен, ако не и генетически свързан с политиката на папския католицизъм. Това обяснява и дълбокото недоверие на мнозина италиански и италийски патриоти – от Гуарески чак до Данте – към папския институт.
Ватикана, също като древноримския принцепс и сенат, не го е грижа точно за Италия, макар в течение на векове той непрестанно да си „служи“ с нея. Същото се отнася и за ИКП, пък и за коя да е комунистическа партия. Защото и комунизмът, подобно на папството, не създава народи – той само ги употребява.
Наред с това италианските комунисти в прозата на Гуарески не са само революционери и глобалисти; те са приятели, а следователно и „агенти“ на СССР. Но лесно ли е да харесваш държава, с която твоята страна доскоро е била във война и където са загинали и изчезнали хиляди твои сънародници? Така че Камило, който в някои разкази е член на делегация на италиански комунисти в Съветския съюз, не отива там от празно любопитство, а по-скоро на нещо като поклонение на мястото, където са оставили костите си много италианци.
И още: при всичката си революционност и атеизъм, СССР продължава да бъде възприеман просто като една по-нова „опаковка“ на Русия. Но нима Русия не е исторически враг на Европа – еднакво на протестантско-англиканска и римо-католическа Европа? Тя е точно това, като православна империя. Тогава какви симпатии от страна на един италиански патриот и римски католик?

Италианското съгласие

„Малкият свят“ е разделен между Пепоне и дон Камило, както цяла Италия е разделена между прозападни християндемократи и гледащи към СССР комунисти. И както през годините из страната са проблясвали искри, от които е можела да пламне гражданска война (като в отсрещна Гърция), така и тук.
На едни избори някой бил дочул по радиото, че комунистите печелят с голяма разлика. Веднага се появява списък на жителите на селото, от които то трябва да бъде „освободено“. На едно от първите места е името на дон Камило. Тогава кметът Пепоне влиза в дебат с инициатора на разправата за това, дали терорът е полезен за партията; и докато спорът тече, всички по-изявени комунисти дотичват при свещеника, за да му кажат да избяга, докато е време. После се оказва, че вестта е фалшива, резултатите са други и ИКП пак остава втора. Изтреблението на враговете на пролетариата се отлага.
Камило се грижи за съселяните си, без значение дали са комунисти или не. Взима участие във временното експроприиране на няколко частни мотоциклета, за да бъде откарано детето на кмета до градската клиника; тъй като нужните лекарства липсват, а няма и транспорт.
Или: завежда едно 14-годишно момче, чиито родители се тревожат, че се учи зле, в работилницата на Пепоне; и се оказва, че на момчето точно там му е мястото, защото има дарба за механик.
Друга история: по внушение на група музейни работници дон Камило се съгласява да свалят статуята на ангела от храмовата камбанария, тъй като бил ценен паметник от XII в.; да го поставят във витрина, а на негово място да качат дубликат . Свещеникът се съгласява, но после съжалява – защо този ангел, който е стоял там толкова векове, да не продължи да пази селото и хората? Извиква Пепоне и през нощта двамата връщат статуята на камбанарията, а във витрината поставят копието. И никой не узнава за това.

В „Дневника“ на де Амичис някои деца са добри и кротки, а други – заядливи и зли, и си остават такива; учителите и съучениците им не успяват да ги приобщят.
А тук не е така. Свещеникът не отстъпва от вярата и традицията, но сметне ли нещо за добро, успява да се договори с всекиго и да го постигнат заедно. Комунистите на Гуарески са индоктринирани, заблудени, смешни; но не са „смъртни врагове“. А освен това е казано: „обичайте враговете си“.

Диалог със съвестта

В края на предговора си към цитирания сборник от „Камилови“ истории, Гуарески пише:
„Но ако има някой, който е оскърбен от разговорите с Христос, нищо не мога да направя; защото този, който говори там, не е Христос, а е моят Христос – тоест, гласът на моята съвест.“
Това пояснение съобщава нещо, което не е трудно да се забележи при прочита на разказите – че „свещеникът Камило“ е автопортрет на писателя.

И все пак са възможни и други начини да се олицетвори съвестта. Не мисля, че е лесно да се открие православен писател, чийто герой да разговаря с Богочовека по такъв доверен и приятелски начин, както това става в разказите на Гуарески.

Да погледнем към първия измежду тях – Достоевски. Неговият Зосима също разговаря с хората за всекидневните им дела и тревоги; а в записките си размишлява по нравствени и богословски въпроси. Но той никога не „си говори“ с Христос.
В същия роман обаче има един персонаж, който се обръща към Него, заговаря Го и Му представя възгледите си. И е забележително, че той е високопоставен римо-католик. Христос обаче не му отвръща нито дума.
Не е без значение, че тази история е представена не направо от разказвача, а от един негов герой – даровит, високоинтелигентен човек. След известно време той бива удостоен с кратък и небрежно-дружески разговор от страна на някакъв кой знае откъде дошъл, на пръв поглед безличен, неинтересно изглеждащ и все пак странен посетител.
Не е нужно да споменаваме неговото име.

Христос воскресе,

15 май 2022

Николай Гочев

„Джовани (sic) Гуарески е живял в Парма, близо до река По, където бил роден през 1908 г. Както той сам разказва, родителите му се надявали да стане корабен инженер. Впоследствие учил право, рисувал и покрай другото давал уроци по мандолина. Не е бил плешив; написал е осем книги и е бил 5 фута и 10 инча на ръст. „Имам и брат“ – казва – „но предпочитам да не го обсъждам. Имам също така четирицилиндров мотоциклет и шестцилиндров автомобил; и освен това жена и две деца“. Като млад рисувал карикатури за хумористичното списание „Бартолдо“. Когато започнала войната, бил арестуван от политическата полиция, защото цяла една нощ крещял по улиците [по това време брат му бил изчезнал в Русия, и той нямал никакви сведения за него]. През 1943 г. бил пленен от немците в Алесандрия и тогава възприел девиза: „Няма да умра, дори ако ме убият“. Изпратили го в Полша, където прекарал времето си в различни концлагери до април 1945. След войната се завърнал в Италия и станал главен редактор на „Кандидо“ в Милано. Умрял през 1968.“
(„The Little World of Don Camillo“. Transl. by U.V. Troubridge. Penguin Books, 1962/69; със съкращения и добавки от собствения му предговор на стр. 7-11)

Текстът е писан като предговор към „Малък свят. Избрани разкази от Джованино Гуарески“. Студио Беров, 2022.
Публикувам го без бележките под линия.

https://xn--b1arjbl.xn--90ae/%D0%BA%D1%8A%D0%BD%D0%B8%D0%B3%EA%99%91/%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D1%8A%D0%BA-%D1%81%D0%B2%D1%8F%D1%82.bg.html?fbclid=IwAR2mlvF3XphOGwmCjaQv7qTAAJkeeRARt79wvwTRztY8oM3RfJcv1S-vC68

*

273

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>