„Ноев ковчег за книги“ (интервю)

Любомира Константинова:
– Според екип от британски учени участието в проекта „Библиотечен Ноев ковчег“ намалява вероятността от заразяване с 50% след всяка следваща книга.
Сега вероятността е 99% за всеки жител на планетата, който не спазва тази предпазна мярка. Но за преподавателя по старогръцка литература в Софийския университет Н. Гочев вероятността вече – след разказаните три книги – е 12,375%. Тази вероятност намалява с продължаващото разказване. Добро утро на Н. Гочев.

Н.Г.:
– Здравейте. Благодаря, че ме поканихте по този повод.

Л. К.:
– Нека да си кажем първо, че „Екипът от британски учени“ е шеговита фраза; а шегите колко са ни важни в подобен момент?

Н.Г.:
– Човек трябва да се стреми да бъде хладнокръвен, когато чува, че го дебнат големи опасности. Колкото до „екипа от британски учени“, той е пословичен и аз бих го сравнил с „групата съветски учени“, която беше способна да открие всичко допреди четиридесет и няколко години.
Що се отнася до това, което нарекох „Ноев ковчег“, то е едно хрумване от няма и седмица. Може би във връзка със сегашната медийна и здравословна ситуация.
Ноевият ковчег, както разказва Библията, е един кораб, който Бог е заповядал на Ной да построи и да натовари на него двойки от всички живи същества – тези, които се размножават по двойки. И го е предупредил, че в скоро време ще настъпи страшен катаклизъм. Думата „катаклизъм“ се превежда на български с „потоп“; значи, предстоял потоп. Ще вали 40 дни (и наистина валяло 40 дни), всичко живо ще бъде унищожено – заради греховете на хората. Но човечеството трябва да продължи съществуването си. И Бог казал: „Избрах теб, защото ти си праведен. Имаш жена, синове, които също имат свои семейства и от вас ще продължи човешкият род. Възлагам ти и това, да запазиш всички живи същества – като ги вземеш на кораба.“
Бих добавил нещо, което не се казва изрично в Библията, а именно – че за да се възложи някому да запази нещо, той сигурно трябва да го познава много добре. И не просто да го познава, но и да го обича. По онова време книги не е имало – по времето на Ной. Но днес ние имаме много книги, ценни слова, които са ни завещани от вековете и хилядолетията.
И изглежда ми е хрумнало: защо пък аз, който цял живот се занимавам със слово, в една такава тревожна ситуация – какво ще излезе, ще видим, но е тревожна… Защо да не се замисля какво да оставя, което да е интересно, полезно и някакси добро за хората, които ще го наследят. Защо, подобно на Ной, да не предложа най-ценното от онова слово, което познавам и без съмнение – като човек който е избрал тази работа – някакси го обичам?

Л.К.
– Навярно е трудно едни книги, които носят своето битие през векове и хилядолетия, да се превърнат в нещо различно – за да бъдат част от този „Ноев ковчег. Кое е различното в тях? В какво се превръщат тези книги, които някои от слушателите ни познават, други са забравили, а някои още не са срещали?

Н.Г.
– Замисълът е тези книги, за които всеки е чувал, да не остават само като заглавия или само като добавка към имената на техните автори. Защото знаем: в днешния свят, когато всяко слово е достъпно, е много лесно да се съобщават имена. И хората си казват: „Да, ето тези имена са прославени“. И какво от това? Понеже имената са много, никой сякаш няма време да се заеме и да погледне какво стои зад тях и зад тези книги. Разбира се, хората разчитат на едни ресурси, които ги знаем и на които не знам дали може да се има много доверие. Ти искаш да разбереш какво, да кажем, се разказва в трагедията „Едип цар“ от Софокъл. Поглеждаш в интернет, там пише; но кой е този, който го е написал, не знаеш. Затова си помислих, че е добре някой, който наистина познава отблизо тези неща, да ги разкаже.

Л.К.
– И да ги разкаже по един нескучен начин, което не е по-малко важно. Историята от „Едип цар“, която разказва Н.Г., звучи като кратък криминален роман в рамките на една страница; с богатство на езика, което записът на сюжета в „Уикипедия“ не притежава.

Н.Г.
– Радвам се, че така е станало. Към това бих добавил, че преразказването на велики литературни, и не само художественолитературни, но и историографски, ораторски и философски произведения, изисква голямо интелектуално и творческо усилие.
Защото ти първо трябва да си разбрал тази книга; а тя може да не е малка, може да е голяма.
Второ, трябва да я изговориш на родния си език. Ето в това е творческото усилие. Защото съм сигурен, че малко сме тези, които осъзнаваме колко трудно е да работиш с родния си език, колко всъщност ти незадоволително знаеш родния си език. И това ще го разбереш, когато се опиташ да разкажеш едно велико произведение на литературата. Тогава го узнаваш.
Защо тези резюмета са интересни, както казахте преди малко? Дали защото се е случило да се разкажат на добър език, или защото самото произведение е хубаво? Ако са интересни, то е, защото се извлича смисъл. Това е главното. Ние всички сме чували за „Илиада“, за „Дон Кихот“, за „Братя Карамазови“. Обаче как да се разкажат тези неща? Трябва да се извлече смисъл от тях. Да се запитаме: „Кое е важното, за което става дума в това прославено произведение. Защо е важно?“ И не просто да се впуснеш в история на литературата, анализ или критика. Защото тогава твоят слушател няма да разбере какво авторът е казал, а ще разбере само какво ти си мислиш по повод на тези неща.
Но ти трябва да се вчувстваш в произведението и да предадеш точно това, което авторът е казал и както вероятно би желал да го каже, обаче в рамките на една-две страници. А не да кажеш: „Чети един месец, ще го прочетеш и ще разбереш“. Да, ако чете един месец, ще разбере, но кой има един месец? Ти му го дай – примерно „Едип цар“ – за 6-7 минути и тогава ще го развълнуваш, ще събудиш интерес, а освен това ще помогнеш и на онзи, който го е чел и се е занимавал, да го разбере още по-добре. Значи имаме две ползи.

Л.К.
– „Каква скука! Няма да има културн и спортни мероприятия. От хляба и зрелищата остана само хлябът. И университетът няма да работи, за училища да не говорим. Какво ще стане с образованието? Би могло да се помисли за един библиотечен „Ноев ковчег“. Ето, аз ще се заема с тази работа и дано не остана сам, подобно на Ной. Ще разказвам по една-две ценни книги на ден (не повече, но не и по-малко). Това ще е подаръкът ми за онази част от човечеството, която ще оцелее след „вируса“. Да си спомним и светлия пример на Бокачо с неговата групичка от флорентинската villa.“
Така Н.Г., преподавател по старогръцка литература в СУ, ни въвежда в своите разкази: в начина, по който една книга може да звучи, незагубила от богатството си в рамките на една страница. И тук, сигурна съм, няма да пропусне възможността да призове и вас – които ни слушате, които четете, които сте чели, помните или не помните съвсем, но искате да препрочетете, да се включите и в „Ноевия ковчег“. За да не бъде той сам, като Ной. Как?

Н.Г.
– Прекрасно би било наистина, ако се намери повече от един човек, който да се заеме с разказване на такъв вид приказки. Защото това са приказки „за“ книги. То е различно, затова и се казва „преразказ“. Защото какво е разказът? Това е да събереш в слово нещо, което си преживял иначе, а не словесно. Отишъл си с хора на екскурзия, случили са ти се неща. И тези неща, които са се случили, са несловесни. Когато си се върнал и разказваш, тогава за пръв път ги създаваш чрез слово – въз основа на онова, което си усетил чрез сетивата и ума си. Затова се казва „преразказ“. И правилно, защото ти вече имаш един разказ, съставен от друг; и сега това слово трябва да го преработиш.
Но някой ще каже: „Добре, но нали то е налице? Човек отваря книгата и чете.“ А лесно ли е да прочетеш какво да е? Примерно, „Дон Кихот“? Всеки, който опита, ще разбере, че това е крайно трудна работа, макар че „Дон Кихот“ е много интересна книга. Обаче – хиляда и повече страници.

Л.К.
– Или ако си чел тази книга – с въодушевлението, което тя предизвиква – но не ти се връща отново към хилядата страници, а ти се иска да си я спомниш по друг начин.

Н.Г.
– А се случва и човек да е бил твърде млад, когато е опитвал да чете великите произведения; и естествено не ги е разбрал. Защото великите произведения рядко се пишат от млади хора. Те обикновено са писани от доста възрастни хора.

Л.К.
– В зрялата възраст пък времето на четящите е по-малко.

Н.Г.
– Да. Но аз искам да кажа две думи и за техническите особености на това, което ми хрумна да правя.
Ако вземем едно средно по размер произведение, като трагедията „Едип цар“, която може да послужи за мярка, е възможно то да се разкаже на страница и половина, така че човек добре да разбере за какво става дума. Какво значи страница и половина? Това значи, че човек колкото и внимателно да чете, това ще му отнеме към 6-7 минути. Представете си: велика трагедия, според Аристотел най-добрата от всички; и човек разбира за какво става въпрос за 6-7 минути! Само по себе си това вече не е малко.
После си казах и даже го написах, че е несправедливо, когато се заемем с много по-голямо произведение – „Илиада“, или някой роман – да го разкажем в същия размер. Защото тогава ще се получи нещо неприемливо опростено. Затова бихме могли да го разделим на части. Но и те не трябва да бъдат много, защото и тогава ще откажем читателя. Кое е доброто число? Може би 6-7 такива части.
И ето, правим 7 такива части от по 10 минути (което са две-три страници на част); и виждаме, че един голям роман може да бъде схванат с внимателно четене за 1 час.

Л.К.
– А как разказвачът да преодолее всички дефицити, до които по-простият начин на разказване може да го доведе? Как да не разказваме погрешно?

Н.Г.
– Да, това е нещо различно от количествения аспект на заниманието. Как да подходим така, че да направим разказа добър? Ами ето това, което казахме преди малко – да предадем смисъла. Но смисълът се извлича по един начин от повествователно произведение, каквото е романът, а по друг – от философско произведение.
Ще добавя и още нещо. Когато се занимаваме с кратки произведения, тях вече ние не можем да ги преразказваме. Има жанрове на кратката словесност: пословици, сентенции, вицове, басни. Те не могат да се разказват. Защото ако се заемеш да ги разказваш, непременно ще изгубиш същественото. Това се отнася, разбира се, и до лирическата поезия.
Така че един вид са произведенията, които се разказват – в които голям обем литературно съдържание се събира в малко страници – а друг вид са онези, които просто се цитират. Тогава вече говоря за фрагменти или направо за цитати. Такива неща също могат да влязат в подобна библиотечка.

Л.К.
– Да завършим ли със съвета: „Опитайте!“

Н.Г.
– Разбира се. Ето, аз съм някой, който се занимава с литература, и то една отделна литература…

Л.К.
– Но има хора, които могат да разказват математика.

Н.Г.
– Именно. Има хора, които се занимават с друго – не с литература, философия или история, а с математика и природни науки. Какво ли би било, ако някой учен, който познава своята математика или физика, се заеме да разкаже – накратко, разбираемо и съгласно смисъла – едно произведение на някой велик математик или физик? Да разкаже Архимед, Евклид, Галилей, или Нютон? Това ще е прекрасно, и аз бих бил първият, който би се заел да прочете едно такова представяне.

Л.К.
– Благодаря Ви за всичко казано.

*

12 март 2020, БНР. „Нашият ден“

https://bnr.bg/play/post/101239184

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>