„Бе време, когато се отнасях с лекота, като виждах, че щастието е в съюз с несправедливостта. Казвах си: „Е, така е! Нека му мислят тези, които са засегнати.“
Но откакто разбрах, че несправедливостта расте лесно и бързо, и че тя се трупа от поколение на поколение, че човещината и великодушието са само отделни, лични прояви, докато масовата несправедливост расте все повече и повече, от тогава реших за винаги да не премълчавам вече нито една несправедливост.“
…
Гьоте,
цитиран от Емил Лудвиг (1881-1948) в началото на книгата му „Рузвелт. Есе върху щастието и властта“, 1938. Превод Хр. Златаров. Библиотека „Златни зърна“ на Сл. Атанасов. Печатница „Фар“, 1945.
*
„Осемдесет и четири годишна, почти съвсем оглушала, тя държеше едно жилище в нашата семейна къща; за сега не можеше, дори и според новия „арийски закон“, да бъде извадена от там, и ние се бяхме надявали след известно време да можем по някакъв начин да я пренесем в чужбина.
Още една от първите виенски разпоредби я беше тежко засегнала. Със своите осемдесет и четири години краката й вече не държаха твърде и тя бе свикнала при своите всекидневни малки разходки да почива след пет или десет минути ход на една от пейките по Ринга или парка.
Хитлер беше едва една седмица господар на града, и вече се издаде животинската заповед, че евреи не бива да сядат по пейките – една от ония забрани, които бяха измислени само със садистични цели. Защото да се ограбват евреите, това все още имаше някаква логика и смисъл… но да се откаже на една стара жена или на някой изнурен старец правото за няколко минути да си отдъхне на една пейка, това можеше в двадесетия век да направи само човекът, когото милиони обожават като най-великия.“
…
Стефан Цвайг. „Светът от вчера“. Превод Ж. Драгнева. София. Библиотека „Златни зърна“. Редактор-стопанин Сл. Атанасов. Печатница „Фар“, 1945. с. 445.
*
„Може би германците недооценяваха съпротивителната сила на покорените народи. Може би те смятаха, че обезоръженият народ не представя опасност за войската, въоръжена до зъби. И най-после те бяха уверени, че Гестапо ще се погрижи за всичко. Гестапо отлично знае как трябва да се отнася с народ, който отказва да се покори.
Без да губи време, Гестапо пристъпи към работа. Палачите и агентите пристигнаха едновременно с войската в окупираната страна. Те не жалеха усилията си, но дори и тях озадачи и учуди ненавистта на „покорените народи“.
В Полша публичните екзекуции станаха всекидневно явление.
В Чехословакия изправяха противещите се до стената и ги разстрелваха.
В Норвегия концентрационните лагери, изтезанията и гладната смърт станаха всекидневна участ за ония, сърцата на които бяха пълни с ненавист към германците.
През септември и октомври 1941 г. смъртните наказания в окупираните страни зачестиха извънредно много. Стотици арести и десетки убийства се извършваха всеки ден. Истинските размери на тези злодеяния се все още неизвестни.
И все пак този чудовищен терор не даваше необходимия за германците резултат.
В Норвегия омразата срещу окупаторите все повече растеше.
В Холандия патриотите носеха забранени значки.
В Полша бяха организирани отреди, които започнаха партизанска война.
В Атина гръцките патриоти свалиха от Акропола знамето с пречупения кръст и го разкъсаха.
Във Франция хората станаха глухонеми и като че ли не забелязваха германския войник, когато той се обръщаше към тях с въпрос или предложение.
През 1916 г. полковник Николай опита да се бори с шпионажа в Белгия чрез забраняване на населението да отива от едно населено място в друго. Сега хитлеристите отново приложиха това средство във всички окупирани страни. Забранено беше придвижването дори между съседни села. Това ограничение се прилагаше дори и към швейцарските и американските консулски чиновници.
Всичко това се отразяваше крайно неблагоприятно и потискащо и върху самите германци. Те вече не се чувстваха така самоуверени, както по-рано. Сега против тях самите се водеше особена „война на нерви“, която изискваше жертви и от двете страни.“
…
Курт Рис. „Тоталният шпионаж“. Превод подполк. Ив. Дренски. София. Издава Отдел по печата, Ген. щаб – М.Н.О. Печатница на Военно-издателския фонд, 1948. с. 327-328
*
„Когато китайците убиха двама немски мисионери, в залива Киао-Чоу се яви германска ескадра и завзе китайското пристанище, а в началото на 1898 г. Германия получи от Китай това пристанище заедно с околната територия „в аренда“ за 99 години. За да осигури на Германия този пункт, Вилхелм II прати при китайските брегове голяма ескадра под началството на брата си, който трябваше да се яви там, както се изрази самият германски император, с „броненосен юмрук“.
„И на немците тряба место на слънчице,“ – така мотивираше в райхстага това пращане ескадрата тогавашния имперски канцлер (Бюлов). Наскоро и Русия получи „в аренда“ за 25 години Порт-Артур и Талиенван на Ляодунския полуостров, които при това трябаше да бъдат съединени със сибирската железопътна линия. В Англия се изплашиха, заговориха за война, но работата се свърши с това, че ней Китай даде „в аренда“ за 25 години Вей-ха-вей при входа на Печилийския залив, срещу Порт-Артур. Франция също получи каменовъглената станция Куанс-чеу-уан. Протегнала беше ръка и Италия, но нищо не й дадоха.
В Китай срещу европейските мисионерри и приелите христианството туземци се започна, след това особено по рода си разделение на Китай, едно народно движение, ръководено от тайното дружество на Големия Юмрук. Избити бяха около 300 европейци и до 30 хиляди китайци, а през лятото на 1900 т. боксерите („юмрукчиите“, в превод от английски) превзеха Пекин и заедно с войските на богдихана [китайския император, б.м. – Н.Г.] нападнаха европейските посолства, които няколко месеца бяха в обсада и бе убит германският посланик. Отиващите да отърват посолствата морски отреди на европейците също срещнаха съпротивление и също се подхвърлиха на опасност.
Първи спасители се явиха японците, а заедно с тях и русите навлязоха в Манджурия. Най-после и от Европа потегли на военни параходи войска от разните държави, под общата команда на германския фелдмаршал граф Валдерзее. „Прошка да не се дава и пленници да не се вземат!“ – заповяда Вилхелм II, и нека даже „след хиляда години ни един китаец да не дръзне да хвърли поглед върху немеца“. Китай след това трябаше да се смири.
В Европа, във време на всички тези усложнения на Далечния Изток, захванаха да приказват за „жълтата опасност“, т.е. за опасността от жълтата раса, против която раса солидарно се обявиха великите държави. По усмирението на Китай заедно с тях работеше и Япония, която започна да играе ролята на велика държава в Тихия океан.“
…
Н.И. Кареев. „Политическа история на Европа от Френската революция до днес“ (преводът е може би въз основа на Николай Ив. Кареев. „Общий курс истории XIX и XX века до начала мировой войны“, 1919). Превод Цв. Маринов. София. Книгоиздателство „Знание“, печатница „Ден“ (без дата, вер. през 1920-те). с. 266-267
*
„Всичко в нашата почти хилядолетна австрийска монархия изглеждаше основано на дълговечност, а самата държава беше върховен гарант на това постоянство. Правата, които даваше на своите граждани, бяха утвърдени с документи от Парламента, свободно избраното представителство на народа, и всяко наше задължение беше точно определено. Нашата парична единица, австрийската крона, се движеше в монети от чисто злато и ни даваше гаранция със своята стабилност. Всеки знаеше колко притежава и колко му се полага, какво беше позволено и какво забранено. Който притежаваше състояние, можеше с точност да пресметне какви лихви годишно му носеше то, а чиновникът, офицерът отбелязваха без колебание в календара годината на тяхното повишение или пенсиониране.
Всяко семейство си имаше определен бюджет, знаеше колко може да изразходва за жилище и храна, за облекло и летен отдих, освен това непременно пазеше грижливо и някаква неголяма сума за непредвидени случаи, болести и лекарски грижи. Който притежаваше къща, считаше я за сигурен подслон на своите деца и внуци; имението и търговската къща се наследяваха от род в род; още докато кърмачето беше в люлка, правеха вече в спестовната му книжка или касичка първата вноска за жизнения му път, една малка „резерва“ за бъдещето. Всичко в тази просторна империя стоеше здраво и непоклатимо на своето място, а най-високо – старият император; ако той умреше, знаеха (или мислеха), че друг ще го наследи и нищо няма да се промени в мъдро измисления ред. Никой не вярваше във войни, революции и преврати. Всяка радикална промяна, всяко насилие изглеждаха вече невъзможни в този век на разума.
Само тази сигурност правеше живота достоен да се живее и все повече съсловия жадуваха за свой дял в това скъпоценно благо. Отпърво на това притежание се радваха само имотните, постепенно до него се домогнаха и други съсловия; векът на сигурността стана златен век на застраховките.
В това умилително доверие, когато можеше да барикадираш живота си до последната пролука срещу всеки взлом на съдбата – въпреки цялата солидарност и скромност на тези принципи на живота – се криеше голяма и опасна самонадеяност. С презрение гледаха към предишните епохи с техните войни, глад и бунтове, отсъждаха, че поради липса на достатъчно просвещение човечеството не е било достигнало своето пълнолетие. А сега било въпрос само на някакви десетилетия, за да бъдат окончателно надмогнати всяко зло и насилие, и тази вяра в непрекъснатия, неудържим „напредък“ наистина притежаваше за онова време силата на религия.“
…
Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома. Т. 5. „Светът от вчера. Дневници. Писма“. Превод А. Лилова. София. „Народна култура“. ДП „Димитър Благоев“, 1989. с. 13-14
*
274