1.
Време на гонение

Българският народ, като защитник на съборността на Църквата, винаги е бил преследван. Понякога врагът си е служел с убийства и мъчения, а друг път – с хитрост. Тук и сега си служи с хитрост.
Казват: „Народите трябва да изчезнат. От тях няма полза, а само разделение, раздори и войни. Също и религиите – и те трябва да изчезнат, защото са повод за противопоставяне; освен това чрез тях едни хора заблуждават други.“
Това е все едно да кажат: „Защо ти е да имаш тяло? Само болести идват от него. И защо ти е главата? Тя боли; освен това в нея има мисли, които те смущават. Пречат да се живее щастливо. И тъй – отърви се от тях.“
Разбира се, аз не казвам, че християнството е религия като всички други. Ако то е религия – те не са; а ако те са – значи то не е.
Относно преследването – не само българският народ е преследван. Нападението е срещу всички – и срещу сръбския, и срещу гръцкия и срещу останалите. Причината е, че православието не може да съществува без народи – то е започнало с тях. И първо с еврейския.
Но след това Бог казва на учениците си (апостолите): „Идете, научете всички народи“. И те това правят. Затова наричаме Кирил, Методий и цар Борис I „равноапостолни“.
Та някои казват: „Е, народите (и „нациите“) все някога ще изчезнат. Пък и религиите (християнство и т.н.) също. Разумът ще надделее.“
Ще им се. Техният разум няма да надделее.
Но ние живеем във вpеме на гонение. То е, за да се разбере, кой ще издържи. Ето това е – че не всеки може да издържи.

…

В началото на 90-те животът не беше лек (той кога ли е бил лек), но пък не беше трудно да се посочи виновникът за това, тоест да се даде обяснение. Виновен е комунизмът, който „ни доведе до национална катастрофа“, с неговото наследство, което освен материален недостиг и разруха включва и развалените хора (и ченгета) с повреден мироглед.
Оттогава мина време и сега комунизмът е по-скоро плашило, отколкото виновник. Той е „мрачното минало“, а това го прави подобен на Средновековието, но също и на „монархо-фашизма преди 9-ти“, от който той самият ни беше спасил. Това „мрачно минало“ е необходимо, за да се оправдае съществуването на съвременния режим. Но това е общо оправдание и недостатъкът му е, че с времето неговата сила отслабва – нека комунизмът да е бил лош, но как той е причина за точно тези и тези неуредици на днешния ден? Така че всеки режим се нуждае от реално съществуващ враг, който да е и постоянен, сега действащ виновник за неуредиците.
Тук и сега този враг на режима е българският народ, заедно с Църквата, „чийто народ“ е той – и поради това първо срещу него са насочени атаките на пропагандата. Но така беше и преди „10-ти“. Ако се замислим и за по-отдавнашното минало, ще видим, че българският народ – както и всеки православен народ – винаги е бил обект на гонение. И това свидетелства за неговата вярност към Църквата, без която впрочем той не би могъл да съществува.

Религиозен въпрос

През 2012 се навършиха 250 години от написването на „История славянобългарска“. Ако предположим, че сред българоезичните „отцеругатели“, за които говори отец Паисий, е имало и по-възрастни от него, то антибългарското движение, в което участват наши сънародници, вече трябва да е навършило поне триста години.
Значи то не е нещо ново – устояло е на времето, стабилизирало се е. Затова трябва да му обърнем сериозно внимание и да се опитаме да го разберем.
А да го разберем не е лесно. Защото не е естествено човек да хули сам себе си –така въобще, без оглед на конкретни постъпки. По-естествено е да се хвали; или поне да се държи достойно, да избягва безцелното самоунижение.
Също така не е естествено да хули близките си без оглед на конкретните им дела, а само защото са част от „този народ“. Би трябвало да се държи с тях почтително и с любов, значи да не ги наскърбява с грубости. Така и неговият живот би бил по-радостен.
Тогава какво има тук? Познавам хора с родители и предци българи, които са толкова упорити и страстни в омразата си към България, че човек би ги взел за религиозни фанатици. А може би точно там е обяснението. Да не би българофобията да се окаже някаква квази-ерес? Един вид антихристиянство? Защото е антихристиянско да мразиш близките си. Освен това е безумно да мразиш сам себе си; но неподчинението на Божиите заповеди може да доведе човека до явно безумие. Няма нищо чудно в това.
А може би тези хора не мразят себе си изцяло, а се мразят само в „този вид“. Тоест, биха желали да променят нещо в себе си. Да променят кое?
Защото националността не е „деяние“, нито „намерение“: и поради това няма как да се разкайваме за нея. Човек се разкайва за греховете си и то за лично своите грехове, а не за неща, които са наследени и не зависят от него. Значи националността не би трябвало да им изглежда като личен грях.
Възможно е да им изглежда като нещо, което причинява неудобства, както тялото; или създава у околните неприязън – както нечистотата. Възможно е да гледат на себе си като на тела, които трябва да „измият“ българското от тях; или като на души, които трябва да „съблекат“ това тяло (националността). Телесната нечистота може да се отстранява (измива) като знак за готовност да се пристъпи към нещо свято. Но как националността пречи да пристъпим към святото? В Писанието не се казва нищо такова. Казано е: „Научете всички народи“; и също така: „Стани – и аз съм човек.“
Но все пак в историята има случаи на преследвания на народи като „нечисти“. Това е квази-религиозно действие. Явява се (умишлено се насажда) усещането, че „ето тези хора/този народ“ смущават живота, увреждат го със самото си присъствие; и ако бъдат премахнати, светът ще бъде по-щастлив. Те се посочват като „замърсяване“ за света. Нацизмът е такава квази-религия, която, посочвайки един народ като „чист“, си намира „антинароди“, които трябва да бъдат отстранени от земята в името на световната „чистота“.
Или националността им изглежда като тяло, което съблазнява човека, тласка го към лакомия, блуд и други пороци? Ако тя се мисли по този начин, тогава ненавистта към нея ще наподобява отхвърлянето на телесното, прието в някои древни (и не само древни) религии и ереси. Според тях тялото било пречка за духовен живот; било „гроб“, излишно ограничение; намирали са го за грозно или опасно привлекателно. Затова съветвали да се пренебрегва. И също – не бивало да се раждат деца.
Каква е обаче истинската трудност, която хората опитват да преодолеят чрез налагане на „измивания“ или принципно пренебрегване на телесното?
Това е въпросът за греха и отговорността за него.
„Измиването“, дори когато не е миене на ръце, а планирано и масово убийство, може да бъде символично действие със значение: ето я причината за нашите несгоди и тя е отстранена, виновникът за бедите е премахнат. Значи измиващият се/убиващият не променя себе си, не се разкайва за нищо, а приписва „вината“ за каквото и да е на нещо или на някого; и се освобождава от него. По този начин той отрича да има грехове. А това е антихристиянско мислене. Защото в Новия завет се казва: „Който твърди, че няма грях, е лъжец.“
Така и с тялото. Ако самото тяло беше причина за грях, то защо Творецът е разпоредил на хората да се множат? Как Христос е приел истинско човешко тяло и никога не е извършил грях? Защо е възкръснал и се е възнесъл в тяло? И защо хората ще възкръсват в тела? Значи християнството приема тялото като нещо от същността на човека и допуска съвършен живот в тяло. Човешкото тяло е осветено и благословено, защото Бог го е приел, „станал е“ човек.
Нищо чудно, че почти всички ереси, които православието през вековете е преодолявало, са свързани с един въпрос – как е възможно Бог да има човешко тяло? Как може да е „станал“ телесен човек? Това недоумение е причина и за арианството, и за несторианството и за монофизитството; и дори за иконоборството, което идва от смущението, че Бог „наистина“ има човешки образ. Такова е положението и с богомилството – богомилите не вярват, че „телесният“ свят (част от който е и човешкото тяло) е дело на Бог.
И тъй, еретиците отхвърлят вярата, че Христос е бил и е в човешко тяло; и въобще светостта на тялото. Защото се стремят да припишат собствените си (произтичащи от свободната им воля) грехове на тялото – и така да отрекат отговорността си за тях.
По аналогия – тези, които мразят (отхвърлят, отричат се от) своята народност, го правят, за да й припишат личните си грехове. И понеже я схващат като нещо външно, както дуалистите схващат тялото, те нямат усещането, че мразят „самите себе си“. И, подобно на някои гностици, започват да делят хората на „духовни“ и „плътски“: значи на такива, които заедно с тях се отричат от народа си (и така „се спасяват“) и такива, които не се отричат, а напротив – защитават го.
Ето защо умонастроението на българомразците не е християнско. Те се представят ту за почитатели на „цивилизоваността“, ту за „чисто православни“; но в действителност създават дуалистична квази-религия, близка по дух на древния гностицизъм, манихейството и богомилството.

Трябва непременно да се разбере, че омразата срещу България и славяноезичните народи не е дребна работа и нещо случайно, а нейната основа е еретическа, тоест тук имаме работа с религиозен въпрос.
Неслучайно самото създаване на България като християнска страна е атакувано от Рим по два начина – първо, във връзка с езика, когато срещу превода на книгите се възразява с напълно произволната измислица, че богослужението може да е само на три езика, макар че това никога не е било така. И второ – защото Рим претендира, че той трябва да решава въпроса за приобщаването на нови народи/държави към Църквата и че има право да налага вето, когато става дума за създаването на нови митрополии, каквато в началото е българската църква. А измислиците ad hoc, на които се придава статут на религиозни истини, винаги са еретически.
Впоследствие България винаги е била атакувана главно от еретици – най-напред от богомилите, после от мюсюлманите (тъй като ислямът по произход е ерес на християнството), после от гръкоманите и протестантите. Същата работа днес вършат и разнообразните разколници, които се преструват на по-православни от всички.
Но това означава, че ние не бихме могли и да я защитаваме, ако не разбираме в какво точно се целят нейните врагове и защо са толкова упорити и дори фанатични.
Защото фанатизмът винаги е насочен срещу християнството и е сигурен белег на всяка ерес.

Българският като чужд

Днес студентите по античност (или „класическа филология“) в СУ са средно четири-пет на година. Започват десет-петнадесет, във втори курс намаляват двойно, накрая завършват двама-трима, не повече.
И никога не са били повече. Когато станах студент през 1985-та, курсът беше от дванадесет души (а тогава специалността беше на върха на престижа си). Но само в началото, после започна отпадането и накрая пак се оказа, че завършват трима-четирима.
През 1950-те се е случвало да има само един човек в курс още от началото. Но и преди войната положението не е било много по-различно.
За такава специалност в един университет повече не трябва, пък и не може. Ако завършилите са били добри (а обикновено са, не всеки може да завърши), те ще станат докторанти, ще напишат дисертации и т.н. Иначе кой ще се захване с тези неща просто така – десет-петнадесет години да учиш езици, които и за екскурзоводство не са много необходими. А после, ако ще работиш с това, и друго трябва, защото езиците сами по себе си са ненужен лукс. Трябва не само да прилагаш знаенето им, но и да го осмислиш – защо е. А това не се преподава. Всеки трябва сам да го премисли.
Има класическа гимназия, всяка година по осемдесет-деветдесет ученици. Но дори през първите години, когато за нея се правеше какво ли не, най-много десет научаваха езиците както трябва, тоест, колкото е възможно за четири-пет години.
Някой ще каже: „Как може за държава с милионно население само трима-четирима завършващи годишно?“ Но тези трима-четирима са само при нас, във ФКНФ на СУ. Иначе езиците могат да се учат из целия университет, задължително и избираемо: значи право, богословие, филологиите, история, философия… почти навсякъде. И това се отнася за всеки университет.
Наистина, трудно се научава. Повечето хора не възприемат – какво необикновено има? Но някои израстват „покрай“ тези науки и стават едни непрости хора… в известна степен. Имат известно усещане, респект също така. Така че днес почти всеки хуманитар е минал покрай езиците, имал е възможност.
Но освен това има една специфика на образованието в православния славяноезичен свят, която не позволява твърде голямо разпространение на този вид занимания. Ако не беше така, то днес в Русия можеше да има двадесет пъти повече класически филолози, отколкото тук, но няма. Това е страна от сто и четиридесет милиона, а класическите филолози са малко повече, отколкото у нас. Защо е така?
Има две причини – едната е заради латинския, другата – заради гръцкия.
Първо, в западна Европа – което значи бивша католическа и протестантска Европа – не може да не се учи доста латински, защото иначе те просто няма да разбират собственото си писмено наследство. Надписите по сградите няма да разбират. А у нас, в Сърбия, Гърция, Русия, да не говорим за Грузия, проблем няма – почти нищо не е писано на латински. Румъния само е по-особен случай, тъй като техния език е на латинска основа.
От друга страна, гръцкият е твърде важен, основен – първо (хронологично) за езическата литература, после за православието и изобщо за християнството. Така че той „присъства“ и е нужно да се учи; но пък ние тук имаме хилядолетна традиция във „възпирането“ на гръцкия. И това е правилно и по промисъл; защото християнството не е просто вселенско, а и съборно, а това не може да стане без разнообразие на езиците. Не бива един от тях да господства.
Някой ще каже: на гръцки има много текстове. Да, но текстове има и на сирийски и на коптски. И къде са сега тези езици? А би било добре да ги има, впрочем. А каквото е необходимо да се преведе от гръцки, то вече е преведено. Казват: да, но най-много на руски. Така е. А какво е руският? Един леко променен среднобългарски. Това образованите руснаци го знаят много добре и не го забравят. Освен това огромен брой неща са преведени на църковнославянски, което вече е точно среднобългарски, с някои правописни разлики.Така че ние просто трябва да знаем собствения си език. Това ни липсва, а не гръцкият.
Ето, сега издадоха на хартия „16 слова на св. Григорий Богослов“, ръкопис от НБКМ. Какво пречи човек да купи книгата и да си я чете? На родния си език? Това е търновски ръкопис от 1360-та. Ами Лесновският пролог? Всеки християнин трябва да чете всекидневно житията на светиите. Те са там, в тази книга, по няколко на ден. Ръкописът е от 1330-та. Също е издаден. Но който не си знае собствения език, как да чете. Ще чете на английски.
Но няма добра идея за образование, или по-скоро – и да има, не се допуска осъществяването й. Хората не знаели кое е ценно… че не знаят, не знаят, но това незнание се устройва, то не пада като градушка от небето.
Защо, примерно, не се въвеждат отделни часове специално за четене на възрожденски и средновековни български текстове? За неадаптирани текстове говоря. Хората дори Софроний Врачански не могат да четат. За английски, немски, испански, избираем японски и за всичко останало часове има, а за български преди XX в. – не!
И защо през ХХ в., особено през втората половина, у нас беше създаден култ към личността на Хр. Ботев? Ще кажат: защото е поет. Да, той има 3-4 нелоши стихотворения, но не това му беше зачетено като заслуга. Алеко Константинов пък беше способен фейлетонист, но го въведоха в образованието, а и днес стои на столевката не заради стила му, а за да се възпитават младежите в презрение към собствения си народ. Ето за такива заслуги бяха канонизирани те. Единият стана знаме на безбожниците, а другият – на предателите.
И така, българският у нас се учи като чужд език – колкото да се усвои правописа и да се добие опит в изразяването, с практически цели главно. Една от тях – да се вземат някои изпити. Това е положението. И то е явно за мнозина. И причината би трябвало да е явна, макар че се укрива с всички сили. А тя е следната (в нашия случай, както и в руския): че езикът ни в продължение на хиляда години е бил език на една християнска словесност. Изключенията са крайно малко. И сега, за едни седемдесет години се прави опит всичко това да бъде отречено и забравено.
Ако започнат да се четат книгите, които винаги са били четени и слушани от българите, образованието ще трябва да се изгради около вярата. А как днес, в условията на този неоезически терор, може да се допусне такова нещо? Затова Ботев беше назначен за главен поет, защото главата му, като на един студент от 1870-те, е била напълнена с все още модерните за времето си атеистични глупости. Примерно, Псалтирът винаги е бил четен. Така че всички часове за Ботев трябва да идат направо към Псалтира. Някой ще каже – ама той е герой, загина като млад. Но и св. Екатерина е загинала като млада, обаче не чувам да я споменават много по училищата. Работата е там, че дори някои хора да са направили през живота си нещо похвално, те, при управлението на бесовете, биват хвалени не за него, а за лошите си думи и дела.
Така че български в училище няма да се учи както трябва дотогава, докато гонението срещу Църквата – меко или твърдо – не бъде прекратено. А кога ще се пpекpати то? Според мен – никога.

Напреженията днес

Около какво са напреженията днес?
Първо, макар и някои да не го забелязват, това е въпросът за отношението между Църква (патриаршия, Синод) и цар (законна династия). Защото тяхното единение възстановява идеята за България като православна монархия – която идея е твърде мощна, за да не й се противодейства.
Затова имаше взрив от „възражения“ против решението на Синода да благослови споменаването на царя при богослужение.
Покрай това – безпокойства около всякакви публични прояви, напомнящи за монархическото минало на страната. Примерно – паметникът на Самуил.
Второ, въпросът за отношението на България към Русия. Полагат се всякакви усилия да се внуши, че тези страни нямат нищо общо и че би трябвало да са враждебни една на друга. Тази идеологическа атака е подобна на онази срещу Грузия и Украйна; и тя не е довела до гражданска война или загуба на територии главно защото България няма обща граница с Русия.
Това е, защото Русия в сегашния й вид и във връзка с вероятната икономическа катастрофа и разпадане на ЕС, може да покровителства завръщането на България към собствения й вид, този отпреди 70 години – на православната монархия.
Това от своя страна може да стане причина за такива промени и в други страни. А това ще ги отдели трайно от Запада.
После: „какво е“ България в ЕС? Доказва се, че включването на страната в този блок не е окупация.
Но то е; и по същество не се различава от включването й в социалистическия блок след Втората световна война. Разликите са повърхностни. Това вече се усеща в икономиката, в битовото всекидневие на повечето хора.
Четвърто, въпросът за атаката срещу семейството и дори срещу междуполовите отношения. Това е една от техниките да се внася раздор в обществото; но същевременно чрез него се разколебава самата идея за човек – той двуполов ли е или не.
Последно, въпросът за образованието. Знае се, че страната се е родила благодарение на християнското просвещение. Въпреки войните срещу вярата този спомен е много устойчив.
Поради това въпросът за качеството на образованието пак е народностен, държавен и християнски. Той е свързан с опазването на мисловната „форма“ на страната, на нейното лице.

2.
България в историята

Какво е малодушието? Това е, когато не смееш да направиш разделение и да кажеш: „Този е свой, а този – чужд.“
Малодушието е изчакване – искаш да проучиш с кого е изгодно да си, а също и докога. Тъй че малодушният няма приятели и близки; няма „свои“.
В началото на евангелието си Иоан Богослов казва: В началото бе Словото… в Него бе животът и животът бе светлина на човеците… То дойде при Своите Си, но Своите не Го приеха…“ (Иоан 1:1-11).
Така че Словото, което е Истина, със самото Си идване става причина за различаване на свои от чужди и за разделение между тях; и показва, че от всекиго зависи дали ще бъде свой или чужд – за Бога или за когото и да е.

Лъжа и чуждост

Човек рядко се досеща, че силата му да обича живота и да извършва нелеки дела идва от това различаване. Към своя той изпитва любов – и не за друго, а заради истината, която споделят; а чуждия поставя на мястото му и не се бои от него. Думите на чуждия не могат да поклатят вярата му, защото той предварително знае какви ще бъдат те и защо ще са такива. А какви са думите на чуждия? Лъжливи.
Някой ще каже: „Е, та нима и близки хора не се лъжат помежду си?“ Да, хората понякога се лъжат помежду си; това показва, че не са близки. Лъжата е доказателство за чуждост.

Мойсей

Какъв е бил Мойсей? Той бил хубаво дете, осиновено и отгледано в царски дом. Получил пълно образование, бил в „елита“ и „на върха“, но помнел произхода си. Затова попречил на някакъв египтянин да измъчва един евреин и при свадата дори убил египтянина. Но когато неговите сънародници го видели отново, не го приели сред тях (Изход, 2).
Когато извел евреите от Египет, той ги извел заради тях, за да бъдат свободни; но е знаел, че не могат да бъдат свободни без вяра в Бога и без богослужение. Това, което ги обединявало преди Мойсей, бил само общият им език и произход – че са от Израил и Авраам. Мойсей, чрез Закона, създава от тях народ, а също и общество: урежда живота им в детайли.
Но не всички били съгласни с делата му. Мнозина се бояли, че ще умрат от глад по пътя; после направили златен идол и му се покланяли като на бог (Изход, 32). Страхували се, че ще бъдат победени в боя за Обещаната земя. Някои упорствали много и загинали; и малцина от напусналите Египет доживели да видят Обещаната земя.
Мойсей е имал силата да не се отрече от своите по плът заради унизеното им положение. Той ги направил – макар и не всички, а само някои – свои и по дух; и освен това различил богослужение от идолослужение. Така той е създал народа, който дотогава бил само „род“.
Освен това не настоявал на чистотата им „по плът“, защото не им забранил да приобщават и другородци: „Който право отсъжда на сираче и на вдовица, обича пришълеца и му дава хляб и облекло. Обичайте и вие пришълеца, понеже сами бяхте пришълци в Египетската земя“ (Вт. 10:18); „Не се гнуси от идумеец, понеже той е твой брат; не се гнуси от египтянин, понеже ти беше пришълец в земята му… И целият народ да каже: `амин`“ (Вт. 23:10, 27:19).
Истинското „свое“ е свое по дух. Това „по плът“ е все още само изображение. То не е самата истина, но пътят към истината минава през него.

Апостолската проповед

Апостолите Петър и Павел имали различно минало. Павел бил римски гражданин, образован сред фарисеи, знаел езици (Деяния 22:25-29; 26:4-5; 21:37-22:3). И не човек, а Сам Бог с гласа Си го обърнал към Себе Си (Деяния, 9). Петър пък бил беден галилейски рибар без образование (Матей 4:18).
И двамата имали грехове – Павел преследвал християните и одобрявал убийството на Стефан; а Петър, в нощта на изпитанието, три пъти се отрекъл от Христос (Деяния 8:1; Матей 26:75). И двамата се обърнали към езичниците и проповядвали идването на живия Бог. Проповядвали първо на иудеите, но не всички приели думите им. Напротив, преследвали ги и се опитвали да ги убият. Но и мнозина повярвали.
Апостолската проповед довела до разделение на еврейския народ. Израилтяните, които не приели Иисус като Христос, станали не християни, а иудеи. За тях се говори, когато се казва: „поради страх от иудеите“ (Иоан 7:13; 19:38; 20:19). Езичниците пък, които повярвали в Христос, се присъединили към Мойсеевата вяра, като последвали Закона не според буквата, а според духа. Те създали „Новия Израил“. Така и те станали израилтяни, но не по плът (чрез обрязване), а по дух. За тях Петър казва: „Вие преди не бяхте народ, а сега сте Божи народ…“ (1 Петър 2:9-10)

Константин Велики

Времето на мъченичеството трябва да се помни, за да се разбере, че свободата се постига със страдания, а понякога и с кръв. Преследването на християните от страна на езическата власт продължило почти 300 години.
Константин не просто прекратява гоненията, но и покровителства Църквата. Един държавник не може да няма отношение към нея. Причината е, че Църквата е пазителка на истината и затова държавникът, при всички неудобства, трябва да предпочете нея пред езическия култ.
При това положение „религиите“ в държавата не могат да бъдат равнопоставени; но и не е необходимо невярващите да бъдат ощетявани само затова, че са невярващи. Това е казано още от Мойсей, защото неговият „пришелец“ е невярващ или неясно вярващ. Такава е самарянката, с която говори Христос. Но това, че не бива да бъдат несправедливо ощетявани, не значи, че са „свои“. Те са „чужди“.
До Константин християните са се различили от езичниците; по негово време и след него, те започват да се различават и от разколниците и еретиците. Тогава се появява идеята за „православието“.
Държавата не е теократична, каквато е създал Мойсей, а монархическа.
Монархът решава множество практически дела по управлението, но по общи въпроси се съобразява с Църквата, тъй като в нея живее Духът; тя е Божието присъствие на земята. В нея няма единоначалие: тя се управлява от архиепископии, а правилата й се установяват на събори, където първият епископ е пръв само по чест.
Главните й езици са тези на Империята и Писанието – латинският и гръцкият. Някои богослови научават и еврейски.

Борис Първи

Цар Борис I прави в държавата си нещо подобно на това, което 550 години преди него е направил Константин – прекратява гоненията и лично се заема с покровителството на Църквата. И както Константин е трябвало да воюва с Лициний и привържениците му, които предпочели да продължат гоненията, така вероятно и Борис трябвало да преодолява съпротивата на дотогава единоверните с него български езичници.
Тогава етносът на българите се разделил, а така станало и с останалите етноси в държавата – едни останали езичници, а други станали християни. Те вече не можели да бъдат „свои“ помежду си. Появил се нов народ – този на славяноезичните българи–християни. Ето защо ние днес не образуваме един народ с българите, които населяват земите около Волга, а сме разделени – и не толкова, защото говорят друг език и населяват далечна земя, колкото защото преди векове са избрали исляма.
Образуваната в държавата поместна Църква е архиепископия и по същество е независима от Цариград още от самото начало. Тя и не би могла да бъде зависима, след като държавата е независима. Освен това тя въвежда богослужение на собствен, жив език и при това различен от гръцкия – славянобългарски.
Всичко това се случва само няколко години, след като Източната империя е преодоляла най-дългата църковна криза в историята си – иконоборческата. Така че Борис приема за страната си едно догматически изяснено християнство, което е станало такова след Седемте вселенски събора (последният през 787-ма) и множество поместни. Това е православието.
При това България се явява като християнско царство във време на усилващо се противостояние между римския и цариградския епископ, което заплашва вселенската Църква с разединение – както и се случва два века по-късно. Предстоящото отпадане на Рим, което е свързано и с възстановяването на Западната империя (800 г.), оставя вселенската Църква в положение, при което цариградският патриарх превъзхожда останалите епископи не само по чест, но и по власт – тъй като останалите три древни патриаршии, намирайки се извън държавата и в границите на мюсюлманския халифат, са отслабени и взаимодействието им с християните в Империята е затруднено.
Освен участието на римския епископ, Църквата губи и присъствието на латинския език; и така гръцкият остава единственият влиятелен език на богослужението и богословието. Положението вероятно и би останало такова, ако не беше независима България с нейния славянски език.
Ето защо действията на цар Борис трябва да се виждат като проява на Божия промисъл, според който Църквата трябва да бъде не просто вселенска, но и съборна – никой епископ да няма действителна власт над останалите и никой народ или език да няма привилегировано (властващо) положение. България на цар Борис поставя началото на славяноезичното православие, което достига най-голяма мощ и великолепие през XIX в., при управлението на последните руски царе (императори).
Затова и до днес България може да гледа на Русия като на своя духовна дъщеря, а на руските владетели – като на наследници на Борис и Симеон. Така че Русия ни е „своя“.

Екзархията

Движението за независима българска Църква и още повече неговият успех в началото на 70-те години на XIX в. изглежда като историческо чудо, сравнимо с успеха на християнството през първите 300 години след Христос.
Сравнявам ги, защото и двете движения се явяват в крайно неблагоприятна среда – без никаква външна опора и изглед за успех. Наистина, в началото екзархистите не могат да разчитат на никого. Както османската, така и руската империя гледат на православното население в близост до Цариград като на едно цяло и не виждат причини да го разделят в две църковни йерархии. Гръкоезичните фанариоти, които са сектанти и е редно да бъдат смятани за еретици, правят всичко, за да попречат на отделянето на българите. Католическите и протестантските мисии нямат изгода от църковно обединение на останалите в империята славяноезични християни, тъй като са забелязали, че фанариотският терор отпраща някои от тях към техните общности.
И въпреки всичко това движение, послужило си правно със султанския указ за веротърпимост от 1856, протича и постига целта си удивително бързо – за около 15 години. Нищо чудно, че почти веднага след това България постига политическа автономия и, независимо от волята на големите сили, почти пълно обединение в една държава; а след още 30 години придобива и независимост, като се доближава до положението на хегемон на Хемуския полуостров.
Всичко това е следствие от възстановянето на независимата й Църква.
Но това възстановяне не бива да се мисли просто като предпоставка за политически и военни успехи. Тя се възстановява пак по промисъл: този път не за да осигури съборността на православието – това тя вече е направила хиляда години по-рано – а за да може, чрез самото си съществуване, да свидетелства за тази съборност.
И нищо чудно, че въпреки съпротивата на лъжеправославните тя, един век след Цариградския Великден, постигна единението си с вселенската Църква.

Новата България

Екзархийското движение, което възстанови някогашната автокефалия на Църквата ни, доведе и до още едно разделение – между православни българи и българоезични антиекзархисти (гръкомани). Ние не сме „свои“ помежду си – и това е положението и днес.
И тъй, кой е българин или българка днес? Това е най-напред човек, който има смелост да изрича истината – и това е истината, прогласявана от Христовата Църква.
Той знае, че тя няма да е Христова, ако не е православна и съборна; и че точно съборността е онова, което неговите предци са спасили преди повече от 1000 години. Затова той ще пази тази съборност и днес, като разбира, че тя се крепи на автокефални църкви и различни богослужебни езици, от които вторият по чест и пръв по разпространение е езикът на неговите предци – старият български.
И както се е говорело за иудеи по плът и по дух, така може и да се говори и за българи по плът и дух. Ако някой е гражданин на държавата България и говори български език; ако родителите му са смятали себе си за българи и той самият смята себе си за такъв – тогава той е „българин по плът“; но все още не по дух.
А, от друга страна, българи по дух са онези, за които вече говорих, и които може и да не са били никога в България и да не знаят български език. Но те ще ни бъдат наистина „свои“. Такива хора ще спасят България и така ще угодят на Бога. Те ще създадат „новата България“.

Свидетелството

Ако някой се съмнява в истинността на казаното, би могъл да направи един опит, който може би ще го убеди. Известно е, че истината за най-важните неща често предизвиква бурно възмущение и дори омраза у онези, пред които бива изричана.
Опитайте и вие. Ако изречете тези неща, които съм написал тук – не точно, а по смисъл – ще видите, как около вас ще настъпи най-напред мълчание, после ще се чуят подигравки, а накрая ще видите и изблици на яростен гняв. Съветвам ви да приемете тези неща като свидетелство, че казаното тук е истина.

http://www.memoriabg.com/2015/05/23/svoi-i-chuzhdi/

3.
Празниците

Чувал съм да се казва: „А защо да се делим? Един бил роден тук, друг там, един работел това, друг онова, един бил православен, друг католик или нещо друго… Защо да не се съберем и да видим какво полезно да направим – заради доброто на всички ни?“
Наистина, няма нищо лошо хората да се събират и да правят заедно полезни неща. Такова нещо е била и Вавилонската кула – събрали се много хора, при това неразделени по език, народност и религия, и се заели с нещо голямо, а и много полезно – защото тя можела да послужи за спасение от бъдещия потоп.
Така че това е добре, но само за делник. На празник обаче хората не се събират, за да правят полезни неща. Тогава за какво? Би могло да се каже: „За да бъдат приятели“. А за какво им е впрочем да бъдат приятели тогава? Ако е заради делничните работи, значи и празниците са част от работата. Но не са това. Може би приятелят е човек, с когото просто прекарваш приятно свободното от работа време. Даже и думата така звучи – „приятел“ е сродна на „приятно“. Така обаче пак излиза, че приятелството е от корист (за полза). Така празникът пак ще е като делника – събирате се, за да направите нещо полезно заедно.
Всъщност празникът е за друго – за да кажем коя е истината. Това е нещо съвсем различно от практическите дела, с които се занимаваме всекидневно. Защото тогава е важно не истинното, а „ефективното“; а колкото до истината, тя се „подразбира“. Обаче в истината има нещо неудобно, и то е, че тя разделя. Тя гласи точно „това“, а не нещо друго. Ето защо не можеш да се събереш на празник все едно с кого – не може с този, с който не сте съгласни относно истината. Ако истината се виждаше с очи или можеше да се пресметне, съгласието щеше да е лесно и всички щяха да са приятели. Тя обаче се вижда със сърцето, и ако сърцето е повредено – не се вижда. Тогава човек взима за истина всичко, което чуе; и поради това, колкото по-шумно и често се казва нещо, толкова по-истинно му изглежда.
Но истината не само разделя. Тя е и тази, която прави хората приятели, така че на празник те се събират „около нея“. И поради това се разделят с други.

Празниците 2

Въпросът за „празника изобщо“ е важен. Едно от нещата, които урежда Мойсеевият закон, е кои дни да бъдат празнични – и защо. В „Държавата“ на Платон също се предвиждат празници. Един мой професор постави понятието за празника в основата на своята философия.
Има хора, за които празникът е нещо неразбираемо: за тях той е просто „празен ден“, значи такъв, в който не се работи и поради това няма какво да се прави. Често той се използва за чистене и въобще за домакинстване: което значи, че се превръща в работен ден, защото в него се довършва несвършената преди това домакинска работа.
Празникът също се смята и за „почивен ден“: в него човек може да не става рано, да си полежи на дивана, да яде и пие повече и по-спокойно. Също може да се разходи сред природата и да се срещне с хора, с които не се е виждал скоро, а би желал или пък е редно да го прави.
Всичко това може да се нарече отмора или довършване на несвършената работа/задължения. За какво друго е празникът?
Един полезен отговор е, че празникът е време за припомняне. Според Платон знанието за важните неща винаги е припомняне – защото ако нещо си струва да се знае, то душата го е знаела и преди раждането, а човекът, тъй като е натоварен с тяло, го е забравил; и трябва да се погрижи да си го спомни и така да разбере кой е и какъв е този живот. Но и да не сме платонисти, пак бихме се съгласили, че животът не е само труд за насъщния, почивка и разни малки удоволствия. Освен тях в него има събития и теми, чрез които се свързваме с миналото и с целия свят извън всекидневието ни; а може би и с нещо отвъд него, което е извън времето. А кои са тези събития и теми?
Ето две всеизвестни: рожденият ден и именият ден. В единия благодарим, че сме живи, а в другия – че сме точно тези (защото името е това – то казва, че това същество е „този човек“, и при това го свързва с някого или с нещо отвъд него).
Освен това има ден на сватбата, ако се е случила; дни на обществото, от което сме (добре е да се знае кое е то) и дни на Бога.
Тези празници, подобно на небесните тела, отмерват времето; и освен това ни припомнят какво има в него, а също и извън него.
И така напълват ума ни с мисли, а сърцето – с радост

4.
Кои сме „ние“

Не е възможно да бъде поробен човек, който има съзнание за своето достойнство.
Но това достойнство не е следствие от личните способности, развити през краткия му живот, а още по-малко от придобитото в материален и властови смисъл. То е „наследството“, за което може да научи.
Затова въпросът: „На какво си наследник?“ е добре да се задава по-често. Наследството, което трябва да ни интересува, не е нещо за правно „узаконяване“, а по-скоро за разпознаване (проумяване). И когато се опитваме да го проумеем, ние се заемаме с изследване, което ни прави богати и поради това много трудни за „купуване“.
Като натрупваме в ума си онова, което ни е завещано и се осмеляваме да го изречем, ние научаваме кого и какво „представляваме“; и се досещаме, че имаме богатство, което никога не сме си представяли, макар понякога да сме чували да се говори за него.

…

И тъй, ето началата на нашето „ние“, изградено и споделяно от идеолозите на България:
Вярата на източната, вселенска и съборна Църква
Собствен богослужебен език и автокефална Църква – заради съборността на православието
Отхвърляне на езичеството, ересите и разколите.
Яснота за мястото на България в потока на историята, който минава през Иерусалим, Рим, Константинопол и Москва
Съзнание, че народът се ръководи от царе и живее около Църквата; и е път, в който се редуват успехи и падения, и че тези падения са за вразумяване и спасение.
Разбиране, че човекът се създава чрез устното и писаното слово, което е и образование – първо духовно, а после и светско.
Сигурност, че никой човек не е създаден като по-висш от друг; и че всички могат да участват в делата на спасението, изкуствата и благоденствието.

„Българската нация“

Защо се говори с такава лекота за „успешна държава“, а почти никога не чуваме да се каже „успешен народ“ или поне „успешна нация“? Дали защото патриотизмът и национализмът в наше време са нещо лошо и властта гледа с неодобрение на тях? И не „наше“ в смисъл на последните 10 години, а повече от 70 години – от края на Втората световна война.
Да се насочва вниманието към държавността или по-точно, към „успешността“ на една или друга държава е подход, аналогичен на този след Втората световна война, когато за „народ“ се говореше много и положително – че ето този народ бил трудолюбив, гостоприемен, мирен и прочее. Но същевременно се провеждаше системно гонение на Църквата, което, разбира се, беше нападение срещу народа – защото тя е като негова душа. Така че думата се употребяваше често, но замисълът беше обезличаването на всеки народ и превръщането му в „нация“ – значи в онова, което има държава, общ език, някакво историческо самосъзнание, но няма Църква, а най-много нещо, което да я имитира. Тоест, душата му е премахната и заменена с нещо друго.
Следващата стъпка е премахването на нациите. Тогава за народ не се говори или се говори като за нещо архаично, някога съществувало; а се коментира „нацията“, нейното формиране и каквото се представя за нейни успехи или провали. Така у нас преди време се появи крилатата фраза: „Ние сме нация техническа.“ Хората се забавляваха с „техническото“, но не забелязваха важното – че ги наричат „нация“.
А това вече беше знак, че и редът на „нацията“ е дошъл, защото тя съществува само докато в основата й още стои някакъв народ или етнос, дори той да е преследван. Но когато народът/етносът бъде премахнат или достатъчно отслабен благодарение на разбиването на Църквата му, както и на усилената емиграция и имиграция, тогава и нацията отслабва и на свой ред отива в миналото.
Казаното дотук ни отвежда към мисълта, че въвеждането на темата коя държава е успешна и коя не, е част от технологията за премахването на самите държави: което премахване би било трудно и нетрайно, ако преди това не са унищожени народът и неговият заместител – „нацията“. Всъщност народът е успешен не когато бъде поставен в центъра на нечие внимание и се коментира неговата история и постижения, а когато влиза в разумно общение с другите народи, имайки, или стремейки се да има своя Църква, държава и жизнеспособно общество. И неговата цел не трябва да бъде интригантстването, оклеветяването, подчинението и унищожението на други народи, а щастливият съвместен живот с тях.
И при този живот всеки запазва своето лице, което е също така необходимо, както е необходима личната свобода за щастливия съвместен живот на хората.

Причината за съществуването ни

От най-стари времена народите са се отличавали едни от други според езиците си. И при нас – в старите ни книги – се вижда, че думата „език“ означава „народ“.
Множеството народи се появили тогава, когато езиците на хората се разделили при Вавилон. Накрая, след идването на Христос, народите би трябвало да приемат Словото Му и отново да се съединят – но вече чрез църквите си и като запазят различията помежду си. Те могат да живеят в общи държави и така на пръв поглед да се „преливат“ едни в други; но няма да се смесят. Различните езици ще бъдат запазени, и то благодарение на богослужението в отделните църкви-сестри; също и на това, че всеки православен народ ще има някъде и своя държава.
Освен това всеки ще има свое историческо съзнание; разказ за своето участие в разпространяването на Словото.

Знам, че това въведение към въпроса за съществуването на България няма да задоволи всекиго. Но и не всеки от говорещите български има заслуга за опазването на моята страна. Хората имат различни намерения и поради това живеят различно, четат и слушат различни неща. То е, защото имат свобода на избор.
Ако човек вярва в Бога и мисли за историята, той би трябвало да взима предвид и Неговото участие в нея. А то е промислително: Бог причинява едни неща и допуска други заради спасението на човека.

Относно България.
Мнозина са чували и знаят, че усилването на българската държава и постоянното й установяване на Хемуския полуостров – което значи, отвоюването му от Константинопол – се случва през първата половина на IX в. Решаваща стъпка към това отвоюване е превземането на София от войските на хан Крум. И по същото време – придобиването на градове по южното Черноморие (Несебър), вече недалеч от столицата на империята. При управлението на следващите ханове и царе, това положение се запазва и затвърждава.
Почти по същото време се възстановява Западната империя – папата признава Карл за „римски император“. Така римският епископ получава държавна подкрепа, каквато не е имал от средата на V в. По-нататък, дори след преодоляването на иконоборството на Изток, напрежението между Рим и Константинопол нараства. Фактическото разделение между тях се случва още тогава – два века преди формалното от 1054-та.
Това означава, че през IX в. константинополският патриарх се е оказал в привилегировано положение спрямо останалите предстоятели на съборните автокефални църкви. Всички те, с изключение на грузинската, вече се намирали в границите на арабския халифат. И точно тогава, недалеч от столицата, се появява християнска държава, чийто монарх претендира за независимост от и равенство с константинополския император; а предстоятелят на църквата й – с патриарха. Силата на тази държава и независимостта на нейната църква позволява да се опази, след отделянето на Рим, съборността на цялата Църква. Това е историческият смисъл от въздигането на България.
Съборността е необходима: тя е принцип на църковния живот, установен на иерусалимската среща на апостолите (Деяния, 15) и потвърден в Символа на вярата. Поради това удържането й чрез появата на християнска България трябва да се мисли за проява на Божия промисъл, насочен към опазването на Църквата и чрез нея – към спасението на всички хора.

Различието на езиците – особено когато те станат богослужебни – съдейства за независимостта на църквите. След отпадането на латиноезичния Рим за съборната Църква е било нужно да се яви друг език, който да бъде равностоен на гръцкия: ако не чрез древността на писмената си форма и на светите писания, то поне чрез своето разпространение. По различни причини това не се е удало на древни езици като коптския, сирийския, арменския и грузинския. Тази роля беше поета от славянския – и той я запазва и до днес.
През вековете оцеляването на славянския, като втора и необходима езикова опора на съборността, беше подложено на изпитания. Някои от славяноезичните народи бяха въвлечени в отделилата се латиноезична църква. През ХI-XII в. България беше лишена от държава и независима църква; а през ХIII-ХIV в. Русия беше разбита от монголите.
И все пак след Борис I, вече повече от 1100 години, не е имало време, когато езикът на славянското православие да е оставал напълно незащитен – без подкрепата на независими църкви и държави. Гонението през ХХ в., на което бяхме свидетели, засегна цялото славяноезично православие – и руско, и сръбско, и българско; и все пак богослужението не беше прекратено и оживя.
И какво се случи през тези векове с България? Тя бе поглъщана или поставяна в зависимост от три империи – гръкоезичната (римска) през ХI-XII век, ислямската (турска) през ХV-XIX в. и атеистичната (руско-съветска) през ХХ в. Сега, в ХХI век след Христос, страната бива поглъщана от четвърта, неоезическа и плутократична – североатлантическата. И пак, както е възможно, запазва участието си в общата Църква и съдейства за нейната съборност. Това е смисълът от съществуването на България – удържане на съборността. Това трябва да се произнася и да се помни. И всеки от нас, като помни това наследство, да живее и да свидетелства за него.

Това „помнене“ е проява на историческо съзнание – знание, че си част от общност, живееща във времето. Историческото съзнание, за което говоря тук, се удържа с помощта на език, църква и държава; и от своя страна то самото им придава живот.
От тях трите най-крехка е държавата. Тя най-лесно бива разрушавана. Пример за това е и България. Ние съществуваме като славяноезични православни християни „от България“ вече повече от 1100 години; но за това време сме имали държава (и то понякога зависима) за по-малко от 500.
Може би и поради това „отцеругателите“, за които споменава Паисий, така ревностно хулят държавата ни – те усещат, че тя е най-уязвима, лесно може да се срине.
Църквата (за поместната говоря – автокефална или автономна) е по-устойчива. Тя може да живее – и то дълго – и без държава, „на която“ да е църква.
Ето, българската църква се възстанови през XIX в. (и то сама, без външна помощ) в границите на ислямската държава; част от руската църква оцеляваше през ХХ в. из други държави. Но и в самото начало: цялата съборна Църква живя 300 години след основаването си в рамките на враждебна за нея държава – древноримската.
Най-устойчив от тях трите е езикът. Ето защо се случва онези, които шумно отричат държавата ни и пренебрегват църквата й, лицемерно да възхваляват българския език. Тъй като са страхливи, те се отнасят почтително към него. Това е заради силата му: усещат, че е труден за унищожаване и оцелява в най-големи несгоди. Той успява да живее и чрез хора, които са загубили историческото си съзнание – не помнят от кого и как са го наследили.

Тези четири опори на „това, което сме“ – държава, църква, език и историческо съзнание – създават собствени за тях знания, които се превръщат в науки. Тези науки от своя страна укрепват самите „опори“. Това са правото, богословието, филологията и историята.
Така че, като ценим и овладяваме всички науки, нека помним, че тези четирите са особено важни са нас – и винаги са били. Ако погледнем старите ни книги, ще се уверим в това.

Идеолозите на България

Идеолозите на България никога не са действали сами. Това са били общности – „съзвездия“, макар и по-нататък дейността им често да се е свързвала с едно име, което се е смятало за начинател или водач на движението.
Най-ранното и най-прославеното „съзвездие“ е представено от патриарх Фотий Цариградски, неговия по-млад съвременник и може би студент Константин-Кирил (Философ), и царете на България Борис I и Симеон I. То въвежда в България християнската вяра така, както тя е изяснена от Седемте вселенски събора; и наред с това създава и обосновава славянобългарския писмен език и независимата българска Църква. Тези хора са във взаимно сътрудничество, приятелство и пряка приемственост около век. Към тях прибавяме св. Методий, Моравски архиепископ, св. Климент Охридски, автора на „За буквите“ и немалко други.
В центъра на второто трябва да поставим автора на „Против богомилите“ (презвитер Козма). Той сигурно не е бил сам, но други имена на тогавашни полемисти срещу тази зла религия ние не знаем. Той представя българското движение за истинско християнство (православие), което винаги се е възраждало в битки срещу кого ли не, включително и срещу заблужденията на Цариградската църква-майка. След тях са търновските книжовници преди и около патриарх Евтимий. Един от тях, когото трябва да помним, е преводачът (и редактор) на Манасиевата хроника. Тази книга е в основата на българската историософия (къде е България в световната история).
После идва Паисий Хилендарски (и Зографски), неговият сътрудник Стойко (Софроний, Врачански епископ) и още мнозина котленци – Петър Берон, Неофит Хилендарски, Раковски, както и други, също известни хора. Това са „възродителите“: те просто напомнят, че българският народ съществува. Техните дела са продължени от общността на „екзархистите“.
Сякаш независимо и успоредно с тях действат хора, биографично свързани с Руската империя, но и помежду си – Юрий Венелин, Васил Априлов, габровският род Палаузови; също Марин Дринов. Те се занимават със светското образование и наука; грижат се за въвеждането им в България.
Васил Левски се занимава с изграждането на връзки вътре в българското общество, чрез които само могат да се постигнат трайни политически успехи. Той основава вътрешнополитическата идеология на България: като знае, че всяко общество има ядро, той, наред с това, не изключва никого. Тъй като доброто за сърцевината (духа) на общността облагодетелства всички и поради това е естествено всички да сътрудничат.
Екзархистите (сред тях Иларион Макариополски, Антим I, Иосиф I, Гавриил Кръстович) влизат в пътя, посочен още от царете Борис и Симеон. Очевидно е, че България не може да съществува без автокефална църква. Това, което сектантите (разколници, еретици) няма да разберат е, че българската автокефалия е нужна на цялото православие и поради това – на целия свят.

Това са седемте „съзвездия“ на българската идеология – тази, която е добра и за България, и за всички. От успението на последния от споменатите мъже – екзарх Иосиф – през юни ще се навършат 100 години.
Днес с тези неща, поради временното отсъствие на обществен интерес, се занимавам почти само аз.

5.
Национализъм и комунизъм

Днешното време е все още многогласно – човек може да говори открито, ако желае. Освен това то е и тревожно: усеща се наближаването на голяма промяна (или катастрофа). И така подсеща хората да помислят за себе си – кои са те, събрани заедно. И дори настоява за такива мисли.
Така че нашето време е подходящо да се мисли за България и да се потърси „нейното“; да се открива и създава нейният характер; да се отглежда надеждата, че тя, тази „страна“, ще облагодетелства света – както вече го е правила.

„Ние“-то

„Ние“-то се създава най-напред в мисълта. Защото е напълно възможно хората да са в добри делови (професионални) или съседски отношения, и пак да са си чужди. Когато сътрудничат, те сякаш се сближават, но това е по необходимост – иначе няма да довършат започнатото.
Но как да станем „свои“ с някои, които не са ни нито роднини, нито съседи, нито колеги, нито „делови партньори“? А е нужно, защото човек трябва да обикне хората.
Ако някой мисли, че безкористната (заради доброто) любов не е необходима за истинския живот, той може да не чете нататък.
Не е странно, че и днес в държавата България хората силно се напрягат всеки път, когато стане дума за „националното“. Това не е изключение – и на други места е така.
Защо се случва? Защото „националността“ изглежда като един от малкото пътища към безкористната заедност. Когато някои говорят с ентусиазъм за нея, те казват приблизително следното: “Ние сме такива и сме заедно, защото родителите ни и предците ни са били такива и заедно; наш дълг е да останем като тях“.
Защо е това? Защото хората усещат, че е красиво да бъдеш заедно и при това в мир с някои други, но без никакви практически съображения, без изгода, а само защото отдавна сте си „тези тук заедно“. И това усещане е добро; то е догадка, че трябва да има любов между хората.

Затова и онези, които под разни предлози хулят страната си, са отвратителни. Те го правят понякога и за изгода, но по-лошото е, че го правят и само за „удоволствие“.
Това е защото са против любовта – мразят я, и поради това им е приятно да я рушат. Това е смайващо, но е несъмнено и очевидно. Защото любовта силно дразни някои; тя ги „вбесява“.

Национализъм

И ето сега да видим за национализма. Какво е той? Някой харесва „нацията“ си, значи някакво голямо (милионно) общество с общ естествен език, историческа памет, държава и прочее, което незнайно защо някога се е „формирало“.
Това прилича на любовта към някоя приятелска компания, която се е събрала незнайно защо и за колко време, но има изгледи да прекара добре.
Каква любов е това? Човекът просто е доволен, че му се е случило да бъде сред хора, които му изглеждат приятни – защото са се оказали „наши“. Но тъй като такова общество няма друга цел освен задоволството, че сме си „наши“, то винаги може да се замени с друго, което също да се приеме за „наше“.
И няма значение, че приятелските общности са мимолетни, а „нациите“ – дълголетни. Общото е, че човек гледа на тези общества като на нещо случайно, което няма друга цел освен приятното прекарване. Ето това е „користната причина“ за мнозина да хулят родината си – те намират, в нея не се живее достатъчно приятно.
Така че националистът е човек, който е привързан към нацията си поради усета, че трябва да обича и непознатите; но, от друга страна, той е избрал общност без смисъл на съществуване и без ясен образ: за него тя е просто „заварена“.
Някой ще каже: „А не е ли така и с роднините“?
Не, защото роднините са „точно тези“ хора – малко на брой и добре познати. Животът на всеки от тях има смисъл – и той е любовта и безсмъртието. А какъв е смисълът от живота на „нацията“? Може ли тя да обича някого? И защо й е да е безсмъртна?
Така че не е едно и също да обичаш хора и да си националист. Националистът е привързан към някаква заедност, която се стреми към безкрайно оцеляване тук на земята – а това е безполезно и безсмислено. Също както е безсмислено да желаеш на хората да са вечно „живи и здрави“ тук, в този свят.
Поради това е по-добре да избегнем тази съмнителна обич към „нацията“ и да потърсим друга общност – такава, която да се стреми към вечното.
Според християните това е „народът“. Той се стреми към вечното, тъй като има задача да служи на Бога. И държавата е заради това, и царството й. Такъв народ бива обичан и заслужава любов – защото служи на Бога, който е Личност. Защото онзи, който е способен да обича, заслужава любов. И освен това – любовта превръща онзи, който я преживява, в личност.
„Но къде е този народ?“, ще попита някой. Въпросът означава: „Колко са тези хора?“
Ами колкото са, толкова! Бог казва: „Където се съберат двама или трима в Мое име, там съм и Аз сред тях.“
Но това не значи, че има много български народи. Не, той е само един.
И тъй, когато някой каже: „Аз обичам народа си, но не вярвам в Бога“, той вече престава да обича какъвто и да е народ и става националист – „обича“ нацията. Или, казано на езика на Писанието – прави си идол („телец“). Тъй като престава да живее с любовта, която е насочена първо към Бога, с Когото той има връзка чрез народа си; а този народ се е родил тогава, когато е придобил своя Църква.
И така, заменяйки любовта към сънародниците си-единоверци с тази към „народа въобще“ (народ сам по себе си, тоест без Бог, което значи – „нация“), той престава да обича хората наоколо, макар и все още да не ги мрази „като цяло“.
Затова пък намразва други – „чужденците“.

Комунизъм

Тогава идва комунизмът.
Той казва: „Съгласни сме, че Бог няма, а има само една архаична организация, която претендира, че Му служи. Но това е заблуждение, и то умишлено; и тъй като ние държим на истината, ще премахнем и заблуждението, и източника му. Защото се грижим за нашия народ (тази дума все още се употребява, защото националистите, които са им съюзници в атеизма, я харесват). Затова не само ще отречем Бога изрично и официално, но и ще премахнем Църквата.“
Но все пак не смеят да я премахнат, а само я оклеветяват и „опаковат“ в своите фрази: и ту я наричат „опиум за народа“, ту казват, че „ го е съхранила през вековете“.
Грешката на комунизма е, че той се втурва в пряко гонение на Църквата; и точно чрез гонението не позволява на хората да забравят, че тя съществува, че им е водач, и че те самите не са „нация“, а „народ“.

След комунизма

После комунизмът беше сменен от по-хитрия й враг – либерализма (или както и да се нарича това, което имаме днес).
Той казва: „Ние не сме против Църквата, а само искаме равнопоставеност с останалите църкви и изобщо права за всички.“ Затова либералът одобрява и хвали всеки разкол така, както комунистът хвалеше някогашните ереси, смятайки ги за „форма на борба срещу управляващата класа“.
Но на либерала вече му е неприятна и самата дума „народ“, и дори едва напомнящата за него „нация“. Той изтиква тези думи настрани, натоварва ги с лоши значения и, надявайки се да унищожи народа, атакува неговия водач – Църквата. Това е друг начин да се воюва с нея.
Националистите не познават народа. Те не знаят, че той, подобно на Църквата, е лице, и затова правят от него идол. Те не винаги я преследват. Затова пък сектантски се нахвърлят върху други народи (общества) и така, чрез омраза на „национално“ основание, разединяват човечеството.
Комунистите ухажват народа и агресивно го отделят от Църквата, с което подготвят унищожението му. Същевременно се представят за световни миротворци и обединители на човечеството, като предлагат на всички „равенство и справедливост“ – но без Църква.
Либералите (или както и да се наричат) го нападат фронтално – по същия начин, по който комунистите нападат Църквата. И пак се представят за обединители на човечеството, като предлагат „свобода и права“, но вече без народи.
Всички те са врагове на народите – и врагове на България.

6. България и Гърция (интервю)

– Имат ли сходни традиции българите и гърците?
– Без съмнение. Българите и гърците повече от хиляда години имат една и съща религия и поради това традиционните им празници – седмични, месечни и годишни – са едни и същи.

– Как бихте определил културните различия между България и Гърция?
– Те се дължат преди всичко на географските условия и климата. В Гърция е по-топло и поради това хората прекарват повече време извън домовете си. Поради това те изглеждат по-подвижни и по-приказливи. Там обработваемата земя е по-малко и затова гърците сравнително малко се занимават със земеделие. Те разчитат повече на корабоплаването и свързаната с него търговия, тъй като живеят близо до морето. През последните десетилетия благодарение на морето туризмът се превърна в предмет на износ и заема важно място в живота на гърците. В България се отделя повече внимание на земеделието, а също и на занаятите. Освен това българите много ценят образованието, особено езиковото. Един от най-уважаваните празници в България е този на „буквите“ (писмеността).

– Какви са Вашите впечатления от културните забележителности, които сте посетил в Гърция?
– Културните забележителности са свързани с античността, християнството и традиционния бит. Аз съм античник по професия и затова съм се потрудил да посетя повечето от паметниците на древната цивилизация – тези в Атина, Пелопонес, на егейските острови, а също по малоазийското крайбрежие. Християнските забележителности са още повече, намират се на същата територия и са много древни – още от първите векове след Христа. Но християнската традиция, за разлика от древногръцката, е непрекъсната – както и в България. Тя продължава през византийската епоха, през вековете на османското владичество, и достига до днешния ден. Гръцкият традиционен бит, който в сегашния си вид се е формирал в поствизантийската епоха, е запазен най-добре в планинските области и много прилича на българския.

– Според Вас добър ли е диалогът между България и съседна Гърция, предвид това, че работите повече от 20 години като преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология?
– И двете страни полагат усилия да поддържат добри отношения. Това е наложително, тъй като държавите ни са съседски и несъгласията могат да прераснат в конфликти, които нанасят голяма вреда на двата народа. Това се е случвало в миналото. През последните години и особено след 2007-ма, контактите много се улесниха; и двете страни, за щастие, живеят в мир. Но добрите отношения изискват непрестанни усилия – те не са нещо дадено, което се съхранява само.

– Има ли сходства между класическото образование в България и съответно – в Гърция? Вие преподавал ли сте на гръцки студенти?
– Има сходства, но и чувствителни разлики. В Гърция преподаването на старогръцки език и литература започва още в училище и е по-разширено. В университетите вниманието е насочено повече към гръцкия, отколкото към латинския. В България учениците, които се интересуват от старогръцки, се насочват главно към Националната класическа гимназия (НГДЕК). В специалност Класическа филология в СУ на гръцката и римската древност се отделя еднакво внимание; а изучаването на латински във висшето образование има превес над старогръцкия. Не съм преподавал в гръцки учебни заведения, но имам впечатления от висшето образование в Гърция. Завършил съм Философския факултет на Атинския университет със специалност „Езикознание“.

– Можете ли да посочите думи в нашия език, чийто произход е старогръцки? Да разгледаме произхода и значението на думата „диалог”, например?
– В нашия език има много думи от гръцки произход, които са преминали в него с посредничеството на западните езици; които пък са навлезли в тях чрез латински. От друга страна, много от думите, употребявани в Църквата, също са гръцки, тъй като България е приела християнството от Константинопол; и е имало времена, когато нашата църква е била част от Константинополската (Цариградската). Думата „диалог“ идва още от античността. Тя е образувана от представката „диа“ и съществителното „логос“, и може да се преведе като „разговор“. Но гръцките думи в българския, както и повечето европейски езици, са неизброими, особено в областта на образованието, религията, науките и изкуствата. Примерно – „история“, „география“, „математика“, „физика“, „философия“, „теология“, „теория“, „практика“, „политика“, „поезия“, „драма“, „театър“, „епископ“, „патриарх“ – всички тези думи са гръцки. Освен това и много от личните имена идват от гръцки. Примерно: „Николай“, „Георги“, „Димитър“, „Петър“, „Александър“, „Стефан“, „Теодор“, „Васил“.
(за БТА)

„Етнофилетизъм“

Самото значение на думата би могло да се преведе като, примерно, „народоплеменност“. Но за да се разбере за какво става дума, трябва да се изучи донякъде историята на българската екзархия.
Тя е църква, начело на която стои „екзарх“ и чрез нея се възстановява църковната независимост на българите от Цариград, която е била разбита след изчезването на Второто българско царство и заедно с него на Търновската патриаршия (края на XIV в.). Все пак почти 400 години след това е съществувала Охридската архиепископия, която също е българска. Тя е била премахната със султански указ и несъмнено по настояване на Цариградската патриаршия през 1767 г.
Така че около 100 години ние не сме имали независима църковна институция, която да се грижи за духовния ни живот като българи (да гарантира богослужение на български/славянски, да се застъпва за нас пред други църкви и пред светските власти, и т.н.).
Но през XIX в. тръгва един процес на възстановяване, донякъде с указите за религиозна търпимост в Османската империя, издадени през 1839 и 1856. Затова през 1860 на Великден в Цариград се случва прословутата служба, водена от епископ Иларион Макариополски, който на Големия вход не споменава името на цариградския патриарх, а вместо това споменава султана – това е нещо като прогласяване на независимост. Затова и е преследван от властите заедно с други българи-владици по настояване на патриаршията.
През тези години вървят преговори с патриаршията за църковна независимост на българите, които не са били успешни (естествено) и поради това нашите възрожденци са решили да действат чрез светската власт. И с успех, защото султанът в началото на 1870 издава указ (ферман) за учредяване на екзархия – по същество, автокефална църква на българите. А през 1871 тече първият български църковно-народен събор за избор на митрополити и екзарх. В началото на 1872 султанът разрешава избор на екзарх и няколко дни след това той е избран – това е Антим I.
Цариградската патриаршия реагира остро и низвергва или отлъчва (и анатемосва) някои наши владици, смятайки, че те все още са част от нейната йерархия. Но според държавата те не са.
Така че тук освен всичко друго имаме конфликт между светска и църковна власт, като трябва да се отбележи, че светската власт е друговерска.
През есента на 1872 цариградският патриарх свиква събор и обявява Екзархията за схизматична и дори еретическа църква, като специално по този повод обявява съществуването на ерес, наречена „етнофилетизъм“. Впрочем Иерусалимският патриарх отказва да подкрепи това решение на събора. Самата Екзархия игнорира случилото се, тъй като го е очаквала.
Разбира се, това решение е несправедливо и лицемерно, тъй като тогава всички народностни църкви (руската, грузинската, еладската и прочее) би трябвало да бъдат обявени за еретически, а не само българската. Така че проблемът съвсем не е догматически, както се опитват да го представят някои и до ден днешен, а чисто управленски – Цариград се е стремял да запази духовна власт над българите, от която е получавал очевидни материални облаги и която несъмнено е заграбил, възползвайки се от изчезването на българската държава.
Така че „етнофилетизъм“ е дума, чрез която някой е искал да каже, че българите не бива да имат своя църква – а защо точно те не бива да имат, това никой фанариот и българомразец още не е обяснил.

7. Завръщането

Императорът на Рим, покрай другите си звания, е бил наричан и patеr patriaе – „баща на родината“.
„Patria“ може да се преведе и като „отечество“, но в латинския език тя е от женски род. Значи и тогава е имало чувство, че родината трябва да е в женски род; била е усещана като „майка“.
Но където има майка, има и баща. В държавата на римляните за баща е бил обявен императорът, който при това е бил наричан и „бог“ – и наистина са му били отреждани почести като на бог.
Но тъй като е бил само човек, той е умирал и е бил заместван от друг, който също е ставал бог. И така боговете се умножавали без ограничение, и мнозина са мислели, че така трябва да бъде.
А ние, християните, имаме един Бог – Христос. И казваме, че той е глава на Църквата и мистично мислено – неин съпруг. Но Бог така е устроил нещата, че в това тайнствено тяло на Едната Църква участват няколко, които са поместни, и които наричаме „сестри“. Около тях се пораждат народи – и е по-добре да се каже, че народите се „раждат“ от тях.
А когато казваме „страна“ е добре да мислим, че това е земният дом и облекло на Църквата, от които тя се нуждае, за да отглежда народа си и да го пази от неговите врагове. Тези врагове не са от плът, те са духовни – но във войната си служат и със земни средства.
И тъй, „България“ – това е земният дом, облекло и въоръжение на една от сестрите-църкви. България не е „куп неща“. И тя живее, но първо чрез църквата си. Тя ни е „родина“, наследили сме я от бащите си. И не е чудно, а е справедливо, че след много векове на пленничество тя беше спасена от една своя сестра – друга „страна“, която други хора също наричат „родина“.
Случва се човек да се отдалечи от родината си; с това той се отдалечава и от Бога. Това не е необикновено, обичайно е, и се нарича „грях“. За такова отдалечаване е разказано в Евангелието – в притчата за блудния син. Тогава отдалечилият се младеж е застрашен от гладуване и смърт. Става дума за духовно гладуване и духовна смърт.
Затова е нужно човек да се върне към родината си. По този път той се връща и към Бога, и по-пряк няма. Завръщането става не в пространството, а в душата; и става явно чрез словото.
Та ако говорим добре за родината си, значи сме на път към нея, а ако говорим истинно – значи сме се завърнали. Така помагаме и на нея, но още повече на себе си. Завръщаме се към живота.

*

280