ИФр IV. Духове на злото

1.
„Елит“ и „престиж“

Думите „елит“ и „престиж“, заедно с множеството им производни, се употребяват често. Но много рядко (ако изобщо) се случва някой да заяви, че принадлежи на „елита“ или да каже, че разполага с „престиж“ (освен на шега).
Една от причините е, че според днешната представа за „елит“, в него не се влиза благодарение на някакви качества и усилия – както човек би могъл да се присъедини към множеството на грамотните просто като се научи да чете. Вместо това, той бива забелязан, одобрен и приет. Всичко това става независимо от конкретните му намерения и дела; той просто „се оказва“ там. Той е в елита не защото знае или умее нещо, и дори не защото има важна обществена позиция или е богат, а само защото е „избран“. Човек не може да обяви, че се намира в „елита“, тъй като няма как да посочи доказателство за това. Той е там защото така „се мисли“ и благодарение на благоволението на неизвестно кого. Затова влизането в „елита“ изглежда като произвол на съдбата. За него няма документи – то е преди всичко слух (мълва).
Днешната елитност е подобна на античната „божественост“. Елитът е обект на някакъв вид поклонение и не случайно принадлежащите към него се наричат метафорично „звезди“. Но все пак античната божественост е доказуема: някой е бог или благодарение на произхода си, или защото е взето явно решение той да е такъв. Примерно, римският император, починал или жив, е ставал бог с решение на сената. Ако някой каже: „Аз имам всички права, които моето общество предлага на гражданите си и поради това съм свободен човек“ – никой няма да го упрекне. Но ако каже: „Аз принадлежа към елита на моето общество“ никой няма да одобри изказването му. Той ще бъде упрекнат в „елитарност“, значи в съзнателен опит да се отдели от другите, за да властва над тях. Защото се усеща, че елитът на кое да е общество е отделен от останалите; и че няма правилник (закон), според който човек може да се присъедини към него.
Накратко, елитът е незаконен. При това той е и „над закона“, тъй като си е възложил да посочва правилата, които останалите ще спазват, и правата, които ще имат. Тогава защо „елитността“ бива все пак споменавана със страхопочитание и облажавана? Защото мълчаливо се допуска, че някои хора по природа или по съдба превъзхождат другите и стоят над тях така, сякаш са друг вид същества. Ако това се каже открито, това значи да се узакони олигархията и всички останали да бъдат обявени за нейни роби (защото природата или „съдбата“ са на нейна страна). Това не се прави; и не защото олигархично настроените са срамежливи или добросъвестни, а защото с узаконяването на това положение те ще бъдат назовани и ще трябва да поемат отговорност за управлението на останалите.

Шпионството, родоотстъпничеството и прелюбодейството са подобни помежду си. Тъй като при всички тях се води двоен живот – един на открито, съгласно закона и „като всички“, и един скрит, извънзаконен и „за избрани“. Това се прави, за да се извлече двойна полза и да се спестят неудобствата на всеки: тъй като неудобството да си встрани от законната общност е очевидно, но да си само в нея значи да си лишен от допълнителни ресурси, наслади и оправдания. На пръв поглед двойнственият живот осигурява всичко желано, но се поддържа чрез непрестанно лъжене; а то от своя страна води до раздвояване и разпад на душата (личността).

Прочетох някъде (и не за пръв път), че въпросът с буквалното безсмъртие не бил толкова нерешим. Напротив, някакви учени някъде съобщили, че технически това вече е почти възможно, и в недалечно бъдеще – да речем, след тридесет години – то ще се прави на практика. Значи – малко още остава…
Какво ще се прави с остаряването, каква гаранция ще се дава при сключване на такава сделка (сигурно няма да е евтино) и т.н. – това вече са технически въпроси. Но главното е, че ще има една общност от експерти и спонсори на проекта, от които именно ще зависи кой ще става безсмъртен и кой – не. Тази общност сигурно ще се разширява, но не произволно. Към нея няма да може да се присъедини всеки, който поиска.
Какви ще са тези хора в нея? Те сами ще са безсмъртни и освен това ще даряват (или продават) безсмъртие, на когото решат. Значи преклонението пред тях ще е безгранично – като пред богове.
Изглежда, че това е смисълът на проекта

Културност и ренегатство

„Култура“ е дума, която може да се употребява в два смисъла (две значения).
Ако я вземем в началното й значение – „устроеност“, „опитоменост“ или дори „очовеченост“, тя трябва да значи нещо като „облагородяване на душата“.
Коя душа е благородна? Която е добродетелна. Тогава „културност“ ще е синоним на „благонравие“. За да се стремим към него, ни е нужна представа за съвършена душа. Човек не би имал сили да е благонравен, ако не вярва, че тази представа за душевно съвършенство (идеал) някъде е осъществена. Но къде да бъде осъществена, ако не в Бога, който е същевременно и човек? Защото ако не беше и човек, ние не бихме имали надежда да се уподобим на него.
Ето и второто значение: „културен“ или „стремящ се към култура“, е някой от онези, които се стремят да угодят на земната власт. Защото тя решава кое е онова, което е различно от нравственото съвършенство, и все пак е достойно за следване (имитация). Това са неща, „приети“ за прекрасни – в обноските, законите, изкуствата и т.н. Защо са прекрасни, не се обяснява – просто се известява, че са такива. Най-добре е те да се отличават с естествена външна привлекателност: гладкост, блясък, по-големи размери; и повик за наслаждение (sex-appeal).Това впечатление се явява лесно и често, защото е на основата на сравнение. Наистина, нищо в човешкия и дори в природния свят не е „абсолютно“ гладко, блестящо, привлекателно. Тази външна гладкост може да съответства на нещо като гладкост в поведението. То е навик да си в съгласие с това, което е посочено за културно.
И тъй като „културното“ се сочи произволно (според желанието на властта), в най-удобно положение е онзи, който избира образците. Обикновено той избира своите, привичните си неща; защото така други ще подражават на него, а не той на други. Пример за това е езикът: властващият би трябвало да сочи своя роден език за „най-културен“. Ако посочи друг, ще отреди властващото положение другиму и така ще се предаде в негово подчинение.
Човек, който избира да се стреми към „културност“ във второто й значение, става роб на властта, която и да е тя. И тъй като служи само на нея, той, за да й угоди, ще се отрича от всичко: включително и от близките си хора. Ще ги оценява според тяхната „културност“: значи според близостта им до земната власт, която определя образеца за нея. Поради това няма да предпочита близките пред непознатите и чуждите, освен от корист – защото във всекидневието близките са по-лесни за употреба. Но в мислите си ще цени повече онези, които, както му се струва, са по-близо до „културността“.
И така, пренебрегвайки всекиго, който му изглежда далеч от нея, той ще се отрича от своите. Ето как поклонникът на „културата“ във втория й смисъл става ренегат (предател).

2.
Внедряване на светоглед

Изглежда ми (може би не само на мен) че днешната пропаганда (или – „внедряване на светоглед“) върви доста по-успешно от вчерашната (от съветско време). Хората много по-малко се съмняват, или по-скоро – и да искат, не знаят „как“ да се съмняват. Значи новият светоглед не е симетрично отрицание на стария. Има разлика в метода.
„Онзи“ светоглед беше атеистичен, но същевременно приемаше, че истина съществува. Това много улесняваше неговите опоненти – каквито и където и да са били.
Тогавашният атеист беше способен страстно да доказва, че Бог не съществува. Значи – вярваше, че по този въпрос може да се каже нещо истинно; и че да се установи истината е важно.
Сегашният агностик обаче не смята, че си заслужава много да се говори по този въпрос; ако се наложи да се изкаже, той най-много лениво да отбележи, че „всеки има право на мнение“. Още по-малко би обсъждал въпроса има ли или няма истина. На него това му е все едно; то му се струва далеч от живота, никому ненужно, или, да допуснем, „твърде академично“. А комунистите непрестанно и по всякакъв повод настояваха, че техният светоглед е истинен; и поради това бяха напълно съгласни, че истината съществува.
Струва ми се, че твърдата антикомунистическа реторика на „свободния свят“ се дължеше, а и сега се дължи в немалка степен точно на това – че комунистите бяха „за“ истината. Тоест – бяха фундаменталисти (идеологически екстремисти). Това, какво точно твърдяха, беше далеч по-маловажно.
Днес впрочем не се твърди, че „истина няма“. Изобщо се избягва да се пропагандират някакви „твърди“ светогледни принципи. „Прието е“, че право на мнение има всеки; но същевременно е ясно, че има теми и конкретни въпроси, по които не е коректно (тоест – абсолютно неуместно е) да имаш „ето такова“ мнение.
Което значи: говорете каквото желаете, но стигне ли се до важен казус, властта ще се погрижи да ви затвори устата.
Така че днес всеки има право на мнение, но същественото е кой има и сила, с която да подкрепи мнението. Това вече е всеизвестно. Затова и хората виждат все по-малко смисъл да спорят и да обсъждат каквото и да е.

3.
Внася страх, отрича истината и вярва в злото

… Посланието на властта, отправено впрочем към всички без изключение, е: „Мисли каквото желаеш, но в определени случаи по-добре не го казвай“.
В такава обстановка страхът нараства, но не изведнъж (както става при острите и показни репресии), а постепенно. Но ако човек започне да се пази да се изказва в някои случаи, това е достатъчно. Тогава той се насочва към безопасни разговори, а оттам, неизбежно – и към безопасни мисли. А после съвсем изоставя мислите. Това е установено, знае се.
Така че, ако някой е атеист и аргументира атеизма си, това все още е добре за него… има надежда.
И атеистът, и изповядващият някоя религиозна вяра, може да го правят и от конформизъм – ако властта изрично подкрепя едното или другото. Но щом има такава подкрепа има, общата обстановка остава благоприятна за търсене на истината – защото е прието да се вярва в съществуването й.
Но може и друго – да не е прието такова нещо. Това несъмнено е по-зле.
Дяволът има сила, но тя е друга, асиметрична. Който е с Бога и истината, той е праводушен – нищо не крие. А на съмнението гледа сериозно и иска да даде отговор.
За дявола обаче съмнението не е средство за търсене на истината, а за задушаването й. Той е лукав – не влиза в открит сблъсък. Види ли нещо добро, казва:
„А може би намерението е лошо… кой може да каже… я да си гледаме личния живот… защо да ни залъгват с идеали… ако нямаш сила, мълчи…“
Той е практичен и циничен. И нарича всичко това „свободомислие“. Също – обича да извращава словото. Чуе ли за съчувствие, и той започва да съчувства, но користно. Той е зъл имитатор, пародира святото.
За дяволите се говори на места много добре в „Ян Бибиян“. „Грешен дявол“ е този, който не върши достатъчно зло – Фют примерно никак не го бива, и затова баща му бива обвиняван на събрание. Така че „грешният дявол“ ще е такъв от невежество – не знае истината и поради това върши зло някак спонтанно, за удоволствие.
Докато развитият, „зрелият“ дявол я знае, и пак действа против нея. Значи той е зъл „по убеждение“ (вяра). Вярва в злото, което е отвъд самата истина. Отвъд Бога.

Атеизмът не е еднороден, а има разни видове, които се разпознават по интензивността на чувството. Той може да бъде ленив и тогава човек казва: „Е, за какво ми е да съм вярващ, като доказателство няма и няма да има… Пък който ще да вярва, и не е ли по-важно да си живеем добре и мирно…“ Това е логическа грешка, защото човек вярва само в случай, че няма доказателство; иначе би знаел, а не би вярвал. По-добре е да се знае. Но тъй като не всичко може да се знае, а по някои неща е нужно да имаме мнение, тогава вярваме. Всъщност невярващият в Бога е такъв поради нежелание да се ангажира. Тъй като повярваш ли, то е като да се обвържеш в брак.
Но има и друг атеизъм, яростен и фанатичен, и тогава човекът избухва при самото споменаване за вяра и Бог, особено ако този Бог е назован и с името Му. Това се случва, когато човек иска да каже, че има друг бог, който при това е по-силен и по-истинен. Но не може да каже кой е. И поради това се гневи.

От това, че един човек още не се е родил, не може да се направи заключение, че той няма да се роди никога; нито да се каже, че такъв човек „няма“. Всичко, което може да се каже е, че „тук и сега той (някой) не е между нас“.
Това се отнася и за починалите. Защото след като нещо не просто е възможно, но дори е станало действително (някой е живял), на какво основание може да се твърди, че то е невъзможно да се случи отново? Няма такова основание.
Освен това вярата в смъртността на човека е неестествена, защото тя противоречи на желанието му за живот. Тоест, ако човек размишлява „нормално“, той би трябвало да вярва, че е безсмъртен. Така че вярата в смъртността е или следствие от някакво разпространено заболяване, или е подхвърлена отнякъде и упорито се внушава.
Струва ми се, че тази вяра се поражда от омразата към човека (ако някой мрази някого, той желае смъртта му). Тя се съпътства и от презрение към него (мразещият иска не само смърт, но и унижение, защото то води до забрава).
Тези две чувства пораждат и подкрепят възгледа, че човекът, макар и да се е появил, непременно трябва да изчезне; и че освен това той е същество което просто „яде“. И всичко, което прави, е за да удължи телесния си живот – което е напразно, тъй като той е поставен в определени граници, както ни уверява опитът.
Ако някой каже, че човекът има друга цел, различна от удължаването на телесния си живот тук и сега, и че тази цел е постижима, това упорито се отхвърля и осмива. Но защо, при положение, че не може да бъде опровергано от опита? Значи става дума не за знание, а за вяра, и то точно тази, която е заложена в основата на анти-църквите. Едно от названията й е „материализъм“.
Като си помисля, че това нещо е било въведено в държавното образование и се е преподавало на млади хора, и то напълно сериозно (като несъмнена истина), имам чувството, че ми разказват фантастичен филм.

4.
Добронамерен и злонамерен

Но как може да има приятелство между добронамерения и злонамерения?
Добронамереният вижда слабостите и пороците на всекиго и скърби за тях. Като ги гледа у някого, мисли за всички хора – с тревога и надежда. Знае своите грехове и слабости, упреква се и не ги приписва на друг. Пороци обаче той няма, тъй като в душата му няма храна за тях. Когато някой го нагрубява, той, вместо да се обиди, се притеснява за грубияна.
Злонамереният има слабости и пороци, но не ги знае, тъй като вниманието му е насочено другаде. Той изобщо слабо се интересува от качества, а много повече от факти. Фактите от собствения му живот му служат като оправдания, а от живота на другите – като компромати за тях.
Когато се говори общо за хората, той решава, че се говори лично за него и се обижда. По начало не вижда смисъл от теоретични и общи изказвания, освен ако не могат да се използват, за да се злослови срещу някого лично. Ако не се сеща за друго, обяснява чутото като проява на слабост у говорещия и превръща обяснението си в компромат.
Злонамереният е практик – той мисли как да уреди живота си, и то за сметка на другите наоколо. Това е, защото не знае, че съществува творчество и мисли, че за да придобиеш нещо, трябва да го отнемеш от друг.

5.
Видове приятелства

Общностите – било неформални (приятелски), било устроени съгласно закон (институционални) се разпадат по различни причини. Една от тях е разликата в намеренията на участниците.
Събират се двама с намерение да бъдат приятели. Единият мисли, че приятелството е разговор за Божиите и човешките неща, и общо действие за доброто на всекиго, при което може да се стигне и до саможертва (последен изпит за приятелството). Другият – че ще се обединят срещу някой враг (от плът и кръв): най-напред с думи, после и с действия. И така нататък – докато свършат враговете. А после ще видим. Това общество ще се разпадне. Намерението на първия е безинтересно за втория, а това на втория е неприемливо за първия.
Всъщност дори вторият да си намери приятел като него, от тяхната дружба няма да излезе нищо добро. Такова общество съществува дотогава, докато си намира врагове. Ако унищожи всички, ще започне да се самоизяжда (самоубива). Така става и с човека, който е приел, че приятели са му тези, чрез които ще печели войни.

6.
Мързел

Обикновено си мислим, че мързелът е невинен недостатък, но това не е вярно. Защото той не е нищо друго, освен желание за лек живот. А лекият живот не може да е безплатен и затова мързеливият трябва да има източник на доходи. Но откъде ще дойдат те? Пари се дават по две причини – или срещу услуга, или по нравствено-религиозни съображения. Но мързеливият не може да бъде подкрепян по такива съображения, тъй като е очевидно, че не заслужава. А каква услуга може да предложи? Защото той не умее нищо полезно, но дори случайно да умее, не би се потрудил, за да получи заплащането си заради него.
Така че не му остава нищо друго, освен да предлага неща, които нямат истинска стойност, тоест да мошеничества. И тъй като не е способен да бъде водач, ще се свърже с по-опитни мошеници и ще изпълнява техните поръчки.

Ленивият и кариеристът са приятели. Или по-точно – сътрудничат. Единият е неподвижен и лаком, а другият – деен и завистлив. Като се съберат, първият с одобрение слуша интригантското бърборене на втория. Защото ленивият се нуждае от закрила „отгоре“ и „да не му се търси сметка“ (че само си почива); а кариеристът се нуждае от похвали и одобрение „отдолу“.
Те са в съгласие за това, че е по-добре да се получава, отколкото да се дава; и поради това са единодушни в неудовлетвореността и в омразата си към онези, за чиято сметка устройват живота си.

7.
Свадливост

Какво е свадливостта? Това е, когато често произнасяш упреци и влизаш в спорове с намерение да ги спечелиш непременно; и двете са, за да се установи недостатък (порок) у някого или нещо. Ако това е направено, то изглежда като победа (противникът е улучен, повален) и отличаване (не съм такъв, а по-добър). Така че свадите – това са кратки и безопасни битки. При това всяка от тях е сама за себе си, без връзка с каквото и да било друго.
Свадливостта пониква там, където липсва убеждението, че светът е едно нещо (единен). Защото ако е единен (за човешкия свят говоря), то в него ще се случва само едно главно нещо. И отделният човек няма какво друго да прави, освен да участва в него. Това е неговата война (или мисия). Но тогава за какво ще му служат безбройните и с нищо несвързани сражения, които води свадливецът? Те ще му изглеждат като безсмислена загуба на енергия.
Така че човекът, който вярва в единството на света, няма да влиза в никакви свади; а когато доказва или предприема нещо, то няма да бъде само за себе си, а с оглед на „главното“. И това, което на друг ще изглежда като конфликт, за него ще е само „ход“ по пътя към целта, размисъл или съзнателно изобразяване на единствено важната битка.

8.
Мизантропия

Мизантропията (човеконенавистничество) не е еднакво разпределена, а се насочва повече към близкия и свободния, отколкото към далечния и покорения. И тъй като близкият и свободният изглежда винаги по-жив, излиза, че мизантропията е по същество омраза към живота.
Такъв (човек или нещо друго) би могъл да заявява и дори да проповядва любов към Бога и човечеството, но то е, защото не намира съдържание в тези думи – нито усеща присъствието на Бога, нито се интересува от „човечеството“. И тъй като са му безразлични, ги използва интригантски: и напада както Църквата под предлог, че сам той служи на Бога, така и ближните си – с обвинението, че са по-лоши от „другите хора“.
Нападенията му не бива да ни плашат, а по-скоро да ни насърчават, защото свидетелстват, че той е видял в наше лице защитници на живота

9.
Омраза

Какво е „враждебност“ и как да я отличим от други настроения? Тя трябва да е отношение към „врага“. А кой е враг?
Това не е непременно онзи, който е опасен за нас, защото и едно животно може да е опасно, но то не ни е враг. От опасния се пазим, а не враждуваме с него.
Нито пък всеки противник ни е враг, възможно е да е дори приятел, а просто да сме влезли в единоборство – за да видим кой ще надделее или по-скоро, как може да се напредне в някое умение.
Или пък онзи, от когото се отвращаваме? Но и той не е враг, защото с врага водим битка, а с отвратителното не се бием, а просто го избягваме и се опитваме да го забравим.
Или враг е онзи, на когото завиждаме? Но човек иска да победи врага и да го унищожи, а завистта не е желание за победа, а скръб, че нямаме нещо, което някой има; тъй като дори да го унищожим, ние няма да престанем да му завиждаме; тъй като няма да сме придобили онова, което е имал.
Може би врагът е онзи, когото мразим. Омразата не е настроение, а чувство; и то не се изпитва към всеки, който ни е неприятен и с когото се борим, а точно към врага. То е някак подобно на похотта, плътското желание; не е за човека като за личност, а е заради нещо, което сме забелязали в него.
Но при похотта се забелязват телесни неща и тя минава през сетивата; докато омразата се случва в ума. Тъй като ние не намразваме някого заради външния му вид нито дори заради действията му: от вида можем да се отвратим, а от действията – да се възмутим, но никое от тях не е омраза.
Омразата се случва при разпознаване – когато разпознаем някого като враг. А това става при забелязване на особен белег, който „означава“ човека като враг. При това разпознаване пламва чувството на омразата, както пламва огън от драсване на кибритена клечка.

10.
Изрядност
(педантизъм)

Казва се: „Дяволът е в детайлите“. Това обикновено значи, че човек може да бъде измамен в някое дело, ако не си е дал труда да провери всяка дреболия, отнасяща се до него. Защото някоя наглед незначителна подробност може да се окаже скрит капан.
Но поговорката може да се разбира и така: че дяволът (лукавият) обича детайлите, защото те са неизброими и благодарение на тях във всичко може да се намери недостатък. После този недостатък, колкото и нищожен да е, се повтаря безспирно, натяква се и се раздува до гигантски размери, така че да засенчи всичко друго.
Такъв човек (наблюдателен и лукав) е силен в подробностите, и се старае да не допуска никакви технически грешки – той е „изряден“. Това е онази изрядност, която същевременно е и дребнавост, както и страх, че „ще те хванат“ в някое несъвършенство.
Той се интересува от детайлите, защото там е неговата сила. Слабостта му е в същественото, в главното. Затова избягва да се занимава с нещата по същество и с оглед на смисъла им.

11.
Безсмислие

Ако човек приеме мисълта, че главното му и дори единствено задължение е осигуряването на„прехрана“, това задълго ще поддържа вярата в смисъла на собствения му живот. Защото той ще има близки, за които да се грижи. И ще си казва: живея заради тях. Но идва време, когато тези близки вече се справят сами, и то дотолкова, че той започва да се нуждае от тях, а не те от него. Тогава оправданието, с което си е служил през живота, става неизползваемо, защото е невярно. И това не е дреболия, която може да се заобиколи.
Наистина, защо живее такъв човек? Само защото „има право“? Това обяснение за него самия не е достатъчно, то не придава смисъл на живеенето. Затова много хора често повтарят: „не искам да съм в тежест“. Това значи, че предусещат времето, когато няма да могат да обяснят защо живеят. Тъй като не може да живееш „заради тялото си“. То никому не е нужно, освен на теб. Значи – трябва живееш заради себе си. Но кой си ти?
Оказва се, че прехранването на тялото има смисъл само заради душата. С нея ще се занимава човекът тогава, когато никой друг няма да се нуждае от него. Значи: трябва да я „храни“. Но с какво се храни тя? И защо да се храни изобщо, ако никому не е нужна?
Трябва да се заключи, че тя е родена, за да живее вечно. Но трябва и да желае това вечно живеене. Ако не го желае, тогава ще откаже да се храни, и без съмнение ще умре.

12.
Униние

Откъде идва унинието?
То се случва на душата, която е привикнала да се наслаждава на растежа на тялото си; и изобщо на някакъв видим растеж.
Ако става дума за тялото, радостта от нарастването му е естествена. Но то не расте безкрайно, а се стреми към формата, която му е определена по природа. Затова децата и юношите са предпазени от униние. Те могат да страдат по най-различни начини, но по този – не. Природата ги предпазва от тази болест, докато пораснат. След това душата им, стремяща се на свой ред към зрелост, би трябвало сама да открие как да се предпази. Това търсене впрочем е част от нейния – на душата – растеж.
Но порасналият телесно човек вече може сам да ражда деца и затова създава семейство. Семейството също расте – с броя и възрастта на децата. Така че младият родител е твърде зает, за да унива. И той може да страда по разни начини, но не по този. Природата пак се намесва и пак го предпазва – той трябва да отгледа децата.
През времето на отглеждането им душата му действа практически, обърната е към видимия свят (вече не към своето тяло, а към това на близките) и пак не се занимава със себе си.
Унинието се явява след това; то обикновено напада хората без семейства или тези, които вече са отгледали децата си. Тогава се случва човек да не потърси истинско лечение (профилактика), а да мине на обезболяващи. Имам предвид – придобиване на видими блага (покупки, кариера, бизнес). Така душата, отказвайки да се развива, се опитва да запази видимия растеж, с който е свикнала. И така човекът пак расте, но символично – чрез „неща“.
Поради това главна ценност в един свят, където грижата за душата е занемарена, се оказва „икономическият растеж“. Това значи – осигуряване на възможност за придобиване на все повече „неща“. Този растеж не е телесен, нито семеен; и не всички хора могат да бъдат преведени по някоя кариерна стълбица; но всички могат да правят покупки. Така че това е начин всички да бъдат снабдени с обезболяващо.
Недостатъкът на покупката е, че тя разсейва човека за твърде кратко време – докато се готви да пазарува и малко след това. Трудно е да се устрои такъв режим на растеж (придобиване), че хората да са доволни. Това е възможно при истинския растеж (телесния и семейния), но не и при привидния (икономическия), тъй като там естествена мярка няма. Колкото повече са покупките, толкова по-силно е желанието за тях. А определянето на граница на потреблението e мъчно да стане „отвън“. Това би било насилие над болния (комунизъм).
Истинското лечение (или профилактика) трябва да започне от мислите. Ако човек си мисли неща, които са интересни само за него като индивид, той ще унива. Защото това ще са мисли, отнасящи се до собствения му и въображаем растеж.
Примерно: „искам да си купя (купих си) обици (яхта)“; „искам да стана (станах) лауреат на Нобелова награда“.
Това са мисли, неинтересни за когото и да било, освен за мислещия ги и поради това – вредни. Но ако вместо това човек мисли защо хората въобще носят обици и какво значи „награда“, тогава мислите му стават интересни за всеки. Те не могат да бъдат купени или продадени, нямат цена, която да им придаде стойност в очите на мнозина; но лекуват унинието. Чрез тях душата невидимо расте, упътвайки се към естествената си форма – Божието подобие.

13.
Помисли

Въздържанието е подвиг. И като всеки друг, той започва в мислите.
Защото, ако човек е благоразположен в мислите си, той няма как да се обърне към другия с оскърбителни думи – те няма откъде да дойдат. Наистина, каквото мислим, това и говорим.
И все пак има някои мисли, които увличат човека с това, че му носят задоволство. Това, че изглеждат неприятни („мъчат го“), е заблуждение – в действителност те са като интриганти, които казват: защо бездействаш? Те са като съюзници в излишната му война срещу хората; разпалват у него враждебност. И изобщо почти всяка лоша мисъл е лоша с това, че подтиква към насилие.
Но е известно, че ако бъдат пропъдени направо, те пак се връщат и се застояват дори по-дълго. Така че трябва да се направи друго – да бъдат понесени, както се понася невъздържаното и глупаво човешко поведение. Тогава няма да ни занимават дълго със себе си и ще си идат. Най-важното е да не допуснем да ни станат „приятели“.
Така че търпението към такива мисли е по-полезно от враждебността към тях.

14.
Безразличие и самота

Какво е самотата? Раздяла с хората. Разделянето, както и сближаването, става в мислите и поради сърдечно разположение. Когато възненавидиш някого (лично някого или пък мнозина, поради това, че са „някакви“), вървиш към самота.
Така че човек е самотен защото враждува и е безразличен. Всъщност да сме безразлични към хората означава да желаем смъртта им, защото безразличните само пречат.
А да желаеш смъртта на някого значи да искаш сигурна и вечна раздяла с него. Защото се предполага, че ние сме отделени от мъртвите. Но това ще е така само ако разделеността се причиняваше от пространството и времето. Ако обаче тя е решение в душата, тогава човек е отделен от мъртвите защото така желае. А ако не желае, не е отделен. Това е един от смислите на твърдението, че любовта побеждава смъртта.
Тази причина за разделеността и самотата е показана на едно място в „Одисея“. Одисей слиза в подземното царство и разговаря с всички, които познава, освен с Аякс. Защото между него и Аякс има вражда.

Какво е самотата? Хората около теб са малко на брой? А колко трябва да бъдат, за да не си самотен? Или: „Много са, но не мога да общувам с тях“. А това какво значи? Как изглежда онова общуване, което премахва чувството за самота?
Самотата – това е да не знаеш за какво живееш. Точно поради това хората, които отглеждат малки деца, рядко страдат от чувство за самота. Също и тези, които са притиснати от работа с определени срокове. Затова и човек силно се привързва към семейството и работата – те са щит срещу самотата.
Разбира се, ако някои хора разчитат на помощта ни, най-добре е да им помагаме. Но има нещо особено привлекателно в това, да се обграждаш с нуждаещи се от теб, или поне да си мислиш, че си нужен някому. Това е, че тези хора са „алиби“. Тоест: „Не ме питайте защо живея. То е очевидно…“
Ако обаче допуснеш, че хората наоколо, макар и близки, могат да се справят и без теб (а това много често е така), тогава въпросът „Защо живееш?“ настоява за отговор. И ако отговорът се бави, се появява чувството за самота.

15.
Цинична реч

Циничната и завистлива реч е несамостоятелна (зависима) от самото си начало. Защото тя не сочи към нищо съществуващо и добро, а само „оспорва“ съществуващото и доброто, „протестира“ срещу него.
Поради това тя е и несвободна. Защото свободният и разумен непременно избира доброто, присъединява се към него, в него се укрепва. А циникът отрича доброто – поради завистта си.
Но няма съществуване извън доброто и всеки съществува, доколкото е приобщен към него.
Поради това злият вечно се „върти“ около доброто. Клевети го; и нито може да се съедини с него (поради омразата си), нито да го напусне. Защото ако изцяло се отрече от него (както му се иска), ще изчезне, тъй като няма нищо свое, никакво съществуване „от себе си“.

Цинизмът почива върху презрението към човешкото, и поради това заразеният от цинизъм непременно презира и себе си – тъй като е човек.
Това умонастроение е не само отвратително, но и загадъчно. Ако пристъпим към въпроса тясно психологически (медицински), може да си помислим, че става дума за повреда във световъзприятието; и да потърсим причината за тази повреда. Тогава обикновено се мисли за някакви постоянни външни влияния (възпитание, културна среда) или единични инциденти (травми). И това е възможно, но то не обяснява защо някои влияния или травми не водят до нещо друго, а точно до това – до цинизъм. Как изобщо е възможно човек да презира човешкото – не растителното или животинското, а точно човешкото? Това може да се обясни с някаква особена нечувствителност – неспособността да забележиш ценността (или по-скоро – чудото) на съществуването.
Човек, който презира себе си (това е циникът), никога не си задава въпроса: „Защо изобщо нещо съществува?“ Той забелязва нещата и съществата само доколкото имат различни качества, доколкото си влияят и пр.; но не доколкото съществуват. Както слепият не вижда форми, а глухият не чува звуци, така и циникът не забелязва самото съществуване (живота). И поради това не се интересува от самия живот, а само от съотношението на силите, които се явяват чрез съществата.

16.
Лъжа

Всички лъжи са лоши. Детето трябва, веднага щом проговори, да бъде учено да казва (когато го питат) само истината и в никакъв случай да не лъже. В дома трябва да се забранят глупави и вредни обичаи като „първоаприлска лъжа“.
Но, наред с това, не трябва да му се позволява да изговаря всичко, което му изглежда вярно; тъй като е напълно възможно да греши. Такова прибързано говорене (отсъждане), пак поставя човека в опасност да излъже – просто защото поради слабост и незнание може да каже обратното на истината. А неволната лъжа също е вредна и трябва да се избягва. Затова е казано: „Владей езика си“.
За съжаление, твърде много хора вярват, че да се лъже е полезно. Чувал съм стари хора да казват: „Нима съм лъгал за зло?“ Без съмнение за зло, защото така със сигурност е навредил на себе си, а е неясно дали и как е помогнал на някой друг.
Защо се случва това? Защото не се знае, че първата грижа на човека трябва да е за него самия (за душата му). Ако повреди душата си – а лъженето служи точно за това – той няма да има никаква полза от никакви придобивки. Това не се знае, то не се и казва, защото хората, дори да подозират, че е вярно, се боят да го кажат. Страх ги е, че ще бъдат осмяни и обявени за луди или „политически некоректни“.
Към това трябва да се добави, че има провокативни въпроси – зададени със зла умисъл. На тях не се отговаря; във всеки случай не пряко. Но мълчанието и уклончивият отговор нямат нищо общо с лъжата.

Във връзка с пристигането на неканения гост в София, не е излишно да се каже нещо относно различаването на добро от зло.
Някой би казал, че помпозността е нещо лошо, а друг – че показната скромност е нещо лошо. И двете са верни, защото и в двата случая имаме опит за измама. Помпозният изобразява величественост, за да създаде страхопочитание; показно скромният пък иска да го вземат за добродетелен (въздържан), а не да бъде. Но не всяко великолепие е помпозност, и не всяка скромност е преструвка. Тогава как да различим кой какъв е?
Ако ще съдим строго, трябва да се съгласим, че всяко добро дело и добра мисъл само наподобява истински добрите дела и мисли на Бога: тъй като те са съвършени, а нашите не са. При Бог доброто е чисто; при нас то е винаги съмнително, защото е примесено с желанието „да се представим“ – дори този, пред когото се представяме, да е само собствената ни съвест. Така че и най-добрият човек не може да избегне лицемерността, защото дори най-доброто намерение винаги е примесено с желанието „да минеш“ за добър. Така че с действията си той по-скоро „наподобява“ доброто, отколкото да е истински добър (благ), какъвто е Бог. Тогава каква е разликата между него и измамника?
Разликата е в това, кой какво, заради какво (и кого) наподобява. Защото искреният човек, когато взима практически решения, или се отдава на обществени дейности, науки и изкуства, се старае да прави нещото първо заради самото него (доброто, красивото, истината), и по този начин наподобява Бога, оставайки все пак далеч от съвършенството Му. А друг не се стреми към доброто, красивото и истината, защото е уверен, че това са само думи. Но и той се старае. Той се опитва да наподоби онзи първия, и то така добре, че накрая да бъде признат за по-добър, по-красив и по-истинен от него; и по този начин да добие почит, слава и сила. Така че той не е несъвършен, а е лъжлив по начало.
Така постъпва и дяволът, за когото казваме, че е владетел на този свят – на силите на този свят. Ето защо съзнателният (користен) имитатор на доброто, красивото и истината има на своя страна силите на този свят – той е покровителстван от тях.

17.
Ласкателство

Вредите, които понася човешката душа от насилието, са нищо в сравнение с тези от ласкателството. Защото насилието не достига пряко душата – то е за тялото и поради това може да я принуди най-много към някои отстъпки (осъдителни дела) с цел да предпази тялото. Но тя знае за тези отстъпки и знае, че не би ги направила, ако можеше да го предпази по друг начин. Затова и се срамува (разкайва) заради тях. Те остават външни за нея и ако можеше, не би ги повторила.
Но ласкателството атакува душата пряко. То й внушава че тя има необикновени качества, достигнала е висока степен на развитие или направо съвършенство; и поради това вече няма за какво друго да се труди, освен да полага грижи за тялото или за собствената си прослава. Това, което иначе би й приличало на срамна отстъпка, сега за нея е удоволствие и дълг.

18.
Самооправдание

Има една битка, която в никакъв случай не трябва да се опитваме да спечелим, а напротив, всякак да се стараем да я загубим – и това е битката със съвестта. Защото тя винаги ни упреква с право. И като приемаме упреците и се съгласяваме с тях, и опитваме да се съобразим с тях и на дело, не бива да забравяме за безкрайната милост и разбиране от страна на Бога. Човек затова се опитва да надделее над съвестта си (да се „оправдае“), защото се бои, че Бог ще го осъди за едно или друго. Но ако Бог осъждаше заради грехове, тогава никой не би се спасил. Значи друго става – то не е като присъдата, която издават земните съдилища.
Страхът от осъждане, той е и страх от смъртта. Затова някои проницателно са забелязали, че точно горделивият се бои от смъртта. Тъй като отказът да се съгласиш със съвестта си, който идва от страх, поражда гордост (не греша или всички грешат повече от мен). Значи някои стават горделиви защото твърде много се боят от смъртта. А от това, че отричаш греховете си, страхът не изчезва. Тъй като човек, който не чува съвестта, не чува гласа на Бога, който му е даден чрез нея; и освен това не чува гласа на Църквата, която му говори отвън същото, което съвестта му говори отвътре. И така остава сам, без общуване с Бога. А това донася страх, тъй като ние сме смели пред отвъдното само защото сме във връзка с Бога (чуваме гласа Му).
Но такъв човек ще е самотен и сред хората, и не защото те не го разбират, а защото той ги презира (като по-грешни от него). Това презрение, което се проявява в непрестанни упреци и ропот, идва от заглушаването на съвестта, от „надговарянето“ й във вътрешния спор.
Затова Зосима от „Братя Карамазови“ казва: „Не лъжете себе си“ (не спорете със съвестта си) и „Трябва да се обвиниш за всичко“.

19.
Предателство

Сутринта свещеникът каза: „Бог е създал човека, за да е щастлив. А хората са мрачни и нещастни. Могат да са щастливи, а не са.“
Коя е причината за нещастието? Най-напред предателството. Но Бог може да ни предпази и от него. Но Той го допуска. Защото как човек ще знае какво е то, ако сам не го извърши? Но след това може да съжали и да се разкае, а може и просто да се разгневи. Този гняв понякога е толкова силен, че води до самоубийство.
Не всички предатели се самоубиват, но всички са нещастни. Значи предателството се допуска за изпитание. Ако видим нещастен човек, можем да сме сигурни, че той е извършил предателство и не се е разкаял.

20. Против бесовете

Когато Христос е изгонвал бесове от болните хора, Той се обръщал направо към беса и му казвал:“Излез от човека.“ И демонът си отивал.
Това е и доказателство, че Той е знаел, че „вътре“ в човека има още някой, който съжителства с личността му, измъчва я и дори говори вместо нея. Фарисеите също казвали подобни неща. Те твърдели, че Иоан Кръстител „има бяс“; и че Христос прогонва бесовете „със силата на Велзевул“. Но те самите не са можели да излекуват никого, което показвало, че говорят празни приказки. Защото сигурното знание води до действие, което го проявява, а и успешното действие показва знание. А когато за душата на човека се говори като за някакъв механизъм или „сбор от идентичности“, това е начин не просто да се открият в нея „други гласове“, но изобщо да се създаде съмнение в единството на личността му. Значи – в съществуването й.
И това се прави не само теоретично, но и във всекидневието – когато мислим за някого така, сякаш той не е „нищо друго“, освен дейността, която върши пред очите ни. Така хората се отнасят и към себе си. Когато се приравнят към някое отношение, в което се намират спрямо други, те губят единството на личността си; стават неопределено множество, което значи – „нищо“.
Така че, когато се обръщаме към някого, е добре да си спомняме, че пред нас стои единна личност с точно това име; и в никой случай да не си казваме, че той не е „нищо друго освен…“ Нито да търсим в него гласове, неизвестни за него самия. Защото това е опит за унищожението му като човек и основа за унищожението и на нас самите.

Ако човек се потруди да говори с постоянство против лукавството, самодоволството, враждебността и отчаянието, ще види, че казаното от него може да преобърне мислите на мнозина.
Защото неговите мисли, дори да са объркани в началото, се стремят към сигурна основа, където и намират своя ред. Докато хитруването и омразата, колкото и да са уверени в ловкостта и разрушителната си сила, не се опират на нищо.
И поради това той ги повдига и побеждава, както Херакъл е победил Антей.

*

281

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>