1.
Наука и изкуство

В старогръцки не винаги се прави се ясна разлика между думите „техне“ и „епистеме“. Обикновено превеждаме първата с „изкуство“, а втората – с „наука“. Но така се оказва, че разликата в значенията им е била голяма.
Защото с първата дума ние днес мислим за онова, което идва в душата по вдъхновение и го наричаме „художествено творчество“: тази представа не е далеч от Платоновата представа за „поезията“.
От друга страна, когато казваме „наука“, мислим, примерно, за онова, което Аристотел прави, когато класифицира живите същества. Представяме си „науката“ като „знание“ за нещо извън нас; но пък подредено според понятия, които се намират в нас, в душата ни: вложени са някак там.
И тъй като тези понятия, математически или диалектически, са „логични“, тоест, устроени според един ред, който присъства и в природата, те помагат да „откриваме“ неща, които все още не сме срещнали в опита си; да ги „предсказваме“. Пример за това е таблицата на Менделеев, чрез която се „предсказва“ съществуването на все още непознати химически елементи.
В старогръцки обаче разликата в значенията е по-незабележима. И в двата случая се има предвид някакво ясно и сигурно знание, в съгласие с което човек извършва нещата „правилно“, така че от направеното да има безспорна полза. Но с „техне“ се обозначават най-различни дейности – поезия, математика, управление на кораб, командване на войска, медицина.
Добре би било, както мислят учени като Платон, упражняващият изкуствата да има „епистеме“ – знание за основите и правилата им. Ако няма такова знание, той пак може да прави някои неща, но то ще е само благодарение на опитността му. Според Аристотел („Метафизика“…) такъв човек ще е по-подходящ за изпълнител, отколкото за ръководител. Ръководителят, управляващият дейността, непременно трябва да има знание, да е наясно „защо“ във всеки момент се постъпва така, а не по друг начин.

Как се пишат хубави книги

Имало е един мислител през I в. сл. Хр., много начетен човек, от когото е останало едно малко съчинение към 50 стр., казва се „За възвишеното“.
Това е размисъл за литературата – по какво се познават най-хубавите художествени произведения и коя е причината те да са такива.
Та той казва, че за да напише нещо забележително, човек не се нуждае от особено добър стил, нито да е много осведомен за това, „как“ се пишат книги. Необходимо е обаче друго – да мисли за сериозни, важни за живота неща, а и да живее според мислите си.
„Но това рядко се случва“ – казва той към края. „Затова и великите книги са съвсем малко.“

2.
Из живота на поетите, музикантите и гадателите

Орфей бил разкъсан от вакханки, които хвърлили главата му в Марица; Херакъл в пристъп на гняв убил учителя си по китара Лин; а музите ослепили Тамирис, защото поискал да се състезават и ако ги победи – да прави секс със всички.
Флейтистът Марсий се състезавал с Аполон, който след това го убил и одрал кожата му; Хера ослепила Тирезий, защото смятал, че жените изпитват девет пъти по-голямо удоволствие от мъжете по време на акта; а Стезихор загубил зрението си, защото написал някакви обидни стихове срещу Елена.
Омир бил сляп и не можел да прави нищо, освен да съчинява хекзаметри; затова продавал поемите си на някои, които после ги представяли за свои. Умрял на остров Иос от мъка, че не могъл да разгадае гатанка, която чул от местни рибари. Ахейският прорицател Калхас пък умрял, защото загубил състезание по гадаене с тракиеца Мопс.
Касандра била любовница на Аполон, но не искала да роди дете от него и той я наказал никой да не вярва на пророчествата й. След превземането на Троя била изнасилена от Аякс Ойлеев, дадена за робиня на Агамемнон и убита заедно с него след пристигането им в Микена.
Хезиод бил беден, защото брат му го осъдил в дело за наследство и не му оставил почти нищо; Сафо се хвърлила от Левкадската скала поради нещастна любов или защото се страхувала от старостта; а Овидий бил изселен от Рим и умрял в самота на черноморския бряг край днешна Констанца.

Омир и Платон

За живота на Омир има една легенда, неясно колко стара, но записана през гръко-римската епоха, вероятно към II в.: за това, че той бил начален учител по гръцки и музика в Смирна, а после пътувал с някакъв търговец от Левкада из Средиземноморието – за да научи повече за света. После ослепял и години наред се препитавал с мъка от поезията си из малоазийските градове; а накрая се установил на Хиос, където пак станал учител, оженил се и имал деца.
Общото образование през цялата класика е било приблизително такова – начална грамотност, смятане и музика. Имало и някои видове висше образование, единият от които бил питагорейският, който предлагал задълбочаване на математическите и астрономически знания, и теория на музиката; а другият бил софистическият, където вниманието се насочвало към реториката, поезията и правото.
Обучението при софистите се заплащало и вероятно при завършването на някакъв период занимания се издавало удостоверение. При философите такава практика нямало, а просто се знаело, че еди-кой си е бил слушател на еди-кого си. Така Платон бил слушател главно на Сократ, но се е познавал и с мнозина други, примерно с хераклитиста Кратил, както пише Аристотел в „Метафизика“ I,6.
Но как и докъде се развива доброто образование, като се започне от началното? Важното е най-напред човек да бъде научен на неща, които са сигурни, и затова е полезно да се започне с език, музика и математика: защото там за първите неща няма спор. Но колкото по-нататък се отива, толкова по-големи стават разликите между учещите; и главната е в това, как се използват тези начални и сигурни знания: за какво служат и какво значат.
Някои си остават с тях и цял живот ги използват просто за преподаване, значи ги превръщат в нещо като занаят, който винаги остава един и същ. Други обаче се захващат да строят образи и мисли, и не спират, докато не създадат изображение на целия свят; и после до смъртта си го допълват и проясняват.
Ето по това Омир се отличава от обикновения граматик и музикант, а Платон – от обикновения преподавател по математика или философия

Вината на Елена

Историята за троянската Елена има още две версии – освен Омировата.
Едната е антична и гласи, че Елена не е стигнала до Троя и изобщо не е изневерявала на мъжа си, а само е била отвлечена; но по пътя натам Парис незнайно защо я оставил в Египет. След края на войната Менелай минал през Египет, открил жена си там и си я взел. Другата версия е средновековна и според нея Елена наистина е била в Троя и е станала жена на Парис; но след превземането на града двамата били екзекутирани по заповед на Менелай.
Тези колебания около легендата идват от трудността да се разбере как е възможно една жена (и то не каква да е, а благородна, уважавана и високопоставена) своеволно да напусне мъжа си и да заживее с друг – защото така й харесва. След това мъжът й с цената на огромни усилия и жертви да убие похитителя й и да унищожи цялата му държава, а тя, от своя страна, да се прибере при него и пак да си заживеят така, сякаш нищо не е било.
Въпросът е: има ли жената вина?
Ако има, тя подлежи на наказание. Ето защо средновековният разказвач не допуска възстановяване на брака, а вместо това взима най-радикалното решение: на Елена й отрязват главата.
Възможно е на древните гърци такова наказание да се е струвало твърде тежко. Но и според някои от тях Елена не е могла, след всичко станало, просто да се върне при Менелай. Затова те оставят Елена в Египет, като при това измислят, че боговете създали нейно подобие, което съпътствало Парис до Троя, било дори негова съпруга, но после, около разрушаването на града, някакси изчезнало. Решението на Омир, макар и странно за двете страни, изглежда добро, ако се отстрани онази предпоставка, която ги притеснява – вината на Елена. Всъщност тя, при всичките си достойнства, е само жена – тоест, не може да носи отговорност за делата си. Тя трябва да бъде пазена добре; а ако не, възможно е да бъде загубена.
Значи вината е най-напред на мъжа й. Колкото до Парис, той просто се е възползвал от неговата небрежност и я е откраднал. Затова той и съучастниците му е трябвало да бъдат наказани, и те са били наказани. А откраднатата жена е била взета обратно, както следва да се направи с всяка незаконно отнета собственост.

3.
Едип и свободната воля

Той избягва от Коринт за да не извърши престъпление и – парадоксално и трагично – го извършва точно благодарение на бягството си. Защото си е мислел, че знае повечето това, което в действителност знае.
Оракулът му е казал – ще направиш нещо с родителите си. Но той не е назовал родителите му поименно, нито мястото, където ще се случи това. Така че Едип е трябвало първо да проучи кои са родителите му. Това значи – „да познае себе си“. Защото човек не може да научи кой е, без да се поинтересува от близките (околните, хората).
Избягал е, за да се предпази от престъпление – защото е мислел, че е възможно да се отиде на място, където ще липсват „условия за престъпление“. Но това не е така – престъпление може да се извърши навсякъде, а също и да не се извърши. Защото причината за него не са „условията на живот“, а свободната ни воля.
Като е търсел място, където той самият „няма да стане престъпник“, той е отрекъл свободната си воля. Човек се предпазва от престъпления (грехове) не чрез промяна на „условията“, а чрез промяна на себе си. Но той е смятал, че няма какво още да узнава за себе си или да се променя. Опитал е да се предпази от престъплението по друг начин и затова не се е предпазил.

…

Трагедията с Едип и родителите му е като трагедията със собствената „култура“ (paideia, „образование“).
Тя не може да се „внесе отвън“, и не се получава с преместване в пространството. Самопознанието е главното. Без него никой не може да бъде културен; може само да имитира неща, което не познава.
Културата е традиционна и наследствена. По това тя прилича на духовността, макар че двете думи не значат едно и също. Културният човек се чувства уютно навсякъде, защото новото (различното) не го плаши – тъй като има действен светоглед, той лесно го „преработва“ и го прави свое.
Обратно, некултурният не усвоява нищо – него го усвояват, като му предават („продават“) някакъв пасивен светоглед. Това значи – празни думи и жестове, мнения на властта и знаци за власт. Това е неистински живот, живот чрез подражателство.
Убийството на бащата – това е конфликт с културното наследство. Едип наистина получава царство (образование), и то благодарение на силния си интелект (разгадава думите на Сфинкса). Но той е щял да стане цар и в Коринт, и то по законен начин, без престъпление. А така, разчитайки само на даровитостта си, но не на самопознанието, е получил незаконна (привидна) власт. Тоест – лъжеобразованост.
Бракът с майката. Това е, от една страна, част от убийството на бащата. Защото синът може да наследи от баща си всичко, освен едно – неговата жена. Това е беззаконно. Но Едип не наследява баща си, а вместо това го убива – значи, отнася се с него беззаконно, произволно. Затова и всичко, което получава, е лъжливо (неустойчиво). Това се показва чрез брака с майката, който символизира произвол.
Такъв, когато взима нещо от имота на баща си, не го наследява, а го ограбва – защото не иска да го продължи, а да го победи. И не усвоява, а подражава – каквото е правил баща му с тази жена, това прави и той.
Усвояването (законното придобиване) обаче е друго – приемаш определени неща, но ги поставяш на съответстващо място в живота си, а не на същото, където си ги видял у другия. Защото ти самият си друг.

4.
Херодот – наистина накратко

Европа и Азия били в конфликт от древни времена и причината за това била съблазняването и отвличането на разни жени – аргоската Ио, колхидката Медея и други. Но истинските войни започнали след отвличането на спартанката Елена.
В по-близко време лидиецът Крез пръв нападнал малоазийските гърци и ги подчинил, но скоро след това държавата му била разбита от персиеца Кир. Кир създал персийската империя, като завладял почти цяла Азия, включително Вавилон; но загинал във войната с прикаспийското племе масагети.
Наследил го синът му Камбиз, който завладял Египет, но извършил множество престъпления спрямо боговете и близките си хора, и умрял, като се пробол случайно със собствения си меч. По същото време в Суза двама маги извършили преврат и избухнала гражданска война, след което над Персия се възцарил ахеменидът Дарий.
Той нападнал скитите отвъд Дунав и се върнал обратно без какъвто и да е успех. В похода като негов помощник се отличил милетския грък Хистиай, когото после Дарий задържал в Суза. Хистиай, който предпочитал да се завърне в Милет, подбудил един свой роднина да вдигне въстание срещу персите. Той го послушал, организирал въстанието и повикал на помощ атиняните.
Те изпратили подкрепление от няколко кораба, нахлули в град Сарди и го подпалили. Дарий, за да ги накаже, изпратил войска в Атика, която загубила битката при Маратон.
След няколко години синът му Ксеркс нахлул в Гърция с голяма армия, превзел Атина и я опожарил, но загубил морското сражение в Сароническия залив, а после и две сухопътни битки. Персите се оттеглили в Азия.
За Ксеркс се разказва, че имал любовни авантюри с благородни жени, някои от които пострадали тежко от ревнивата му съпруга Аместрис.

5.
Лирическото

Лирическото не е в споделянето на усещанията в душата, а в това, те да се изрекат с няколко думи така, че всеки друг да ги разбере и се съгласи, но никой да не може да ги изрече по този начин.
Мислите и разказването, колкото и убедителни да са, не принадлежат към лирическото.
Стихотворството и благообразието на изреченото често съпътстват лирическото, но не са самото то. Тъй като те принадлежат към музикалната част на говоренето и въздействат повече на слуха, отколкото на въображението.
Лириката обаче въздейства точно на въображението. Затова тя може да бъде оценена и в превод, стига той да предава същественото в нея.

6.
„Атинянката Таис“

Ето сега, по повод на нашия курс реших да се запознаем с „Атинянката Таис“. Този роман е основан върху биографията на Александър и е донякъде свързан с първите времена на диадохите; и дава възможност да се разкаже за едно пътешествие из цялата тогавашна вселена – „ойкумене“.
Такива неща са правени нерядко и в античната литература. Едно от произведенията, които са били в тази насока и са станали известни, е романът за Аполоний Тиански: един философ и чудотворец, питагореец, който наистина е живял през I в. сл. Хр. и се е прочул; бил е толкова известен, че станал герой на роман, написан в началото на III в. Авторът на този роман е Флавий Филострат, който е познат и с други произведения, едно от тях е „Животът на софистите“.
Та романът е написан за този Аполоний, който бил обиколил целия тогавашен свят: минал през Италия, Гърция, Египет, Месопотамия и достигнал Индия, където установил близостта между индийската и питагорейската философия. След това се върнал обратно; като по време на пътешествията си се срещнал с най-известните хора на своето време. Така че това е роман за пътешествие из целия „цивилизован свят“, в който един мъдрец се среща с други подобни на него, разменя с тях мисли и така извървява своя път към съвършената мъдрост.
През античността такава книга за жена не е писана, но ето тук Иван Ефремов прави този експеримент. В романа Таис е жена, която се запознава с най-известните хора на своето време: тя се среща с Александър Македонски, тя е приятелка и впоследствие съпруга на Птолемей, и минава през всички известни цивилизационни центрове на древността.
Всъщност легендата за нея започва точно от биографията на Александър, даже не от романа, а точно от биографията. В Плутарх („Александър“, 38), се казва с няколко думи, че имало една хетера, която била заедно с Александър по време на похода и че тя дала предложението да се подпали царският дворец в Персеполис. Дворецът бил унищожен като отмъщение за това, че някога Ксеркс подпалил светилищата на атинския акропол: значи оказва се, че 150 години по-късно атиняните си отмъстили, и то чрез една жена.
Същото нещо е разказано и преди Плутарх, от Диодор Сицилийски, който казва приблизително следното: „Всички се изпонапиха в Персеполис; защото Александър спечели големите битки, влезе в града и разбира се, македонците в този момент решиха да празнуват. И как могат да празнуват хора като тях? Разбира се, като се напият съвършено. И Александър не изоставаше в това отношение, а освен това около тях имаше и много жени, и то не почтени, а ето такива като Таис. И в един момент Таис, която също беше пила доста, каза: `Сега е моментът да подпалим персийските дворци, за да им отмъстим`“.
Пак това, но с още по-остри изрази, го повтаря и Курций Руф в „Животът на Александър Македонски“, който казва, че това била просто една пропаднала жена, която в пияно състояние насъскала мъжете около нея да унищожат една голяма архитектурна и културна ценност – каквито са били царските дворци, строени още във времето на Ксеркс.
Така че легендата за Таис тръгва оттам и тя е била разработвана и от други писатели преди Ефремов.

7.
Седем книги

Мислите на древните са основани върху Омир, а на следантичните – върху Писанието.
При Омир вниманието е към страстите, които уподобяват човека със звяр и стихия. Затова в „Илиада“ има толкова сравнения с лъвове, глигани, кучета, вълни, дъжд, сняг, ветрове и огън; и много кръв, която символизира страстта. Също: интерес към целия свят, неизследваното и земните чудеса („Одисея“). И че човекът е смъртно същество, неспособно да провижда и отдадено на произвола на боговете.
След това Херодот прави един нов епос, в който има и голяма война, избухнала поради страсти и грешки, и изследване на целия свят, заради „забележителностите“. Разказва отделни човешки животи за да покаже, че успехите и бедите са от боговете и са временни; и човек се заблуждава и страда, ако забрави това.
Платон проследява живота на Сократ като една духовна „Одисея“ със щастлив край – завръщане в отвъдното, при справедливите души. И изработва нова картина на света, с нов Олимп, където се съзерцава истинното, и друг Хадес, където се чакат новите животи и се понасят наказания. Също: образ на справедлива държава, която се управлява не от цар, а от просветени хора, подобни на богове (или на герои, като в съвета на Омировите царе). Мислил е да изобрази и война, както се вижда в „Тимей“ и „Критий“, но изглежда, че не е успял.
И двамата с Херодот опитват да преодолеят Омир: единият представя по-голяма война, и не митическа, а действителна; другият създава образ на съвършен човек и държава, и мисли за истински божественото. Така те изоставят фантазията и се насочват към онова, за което може да има сигурни свидетелства и доводи.
С Писанието усещането за нравственото се изостря и то се свързва с духовността така, както античната справедливост – с истината за „космоса“. Затова вниманието се насочва към светостта и нейната противоположност – злото.
Дон Кихот на Сервантес е комичен светец. Там злото е в безразличието към високите мисли и нравствения подвиг; то е „приземеност“, която изобразява загубата на връзката с Бога. Лудостта на дон Кихот е обръщане към божественото, но не пряко, а чрез безобидни фантазии. Покрай това се изказват верни (пророчески) мисли, художествено олекотени с това, че са вложени в устата на комична фигура (неудачник).
Във „Фауст“ на Гьоте има пряк диалог със злото (дявола) и навлизане в неговото царство (неограничената власт, достъпът до всичко желано). Но такава душа потъва в греха не заради него самия, а заради познанието, и точно заради това e спасена; подобно на Маргарита, която се спасява, защото е грешила от любов.
Романите на Достоевски са като разкази за духовни дуели, където героите се сражават със злото. Някои побеждават по-лесно (старецът Зосима, княз Мишкин), а други много трудно (Версилов, Разколников), или остават в неопределеност (Иван Карамазов). Трети се съпротивляват, но губят (Свидригайлов от „Престъпление и наказание“, Кирилов от „Бесове“, Олга от „Юноша“), а някои сякаш са родени зли и не пожелават да бъдат други (Петър Верховенски и Ставрогин от „Бесове“, Смердяков от „Братя Карамазови“).

Habent sua fata libelli

„Фантастичното“ започна с това, че двама журналисти от БНР (Е. Янев и К. Стоянов) решиха да направят „реалити роман“, при това фантастичен. Това беше в началото на 2010. Щеше да се излъчва веднъж седмично, в неделите. Освен това сметнаха за полезно всеки път да се прави и по едно едночасово въведение към фантастичната литература.
Започнаха хронологически – от античността, и ми предложиха да разкажа нещо за тогавашната фантастика, направо на живо. Аз разказах за Апулей („Златното магаре“). В първата пауза от интервюто се обърнах към Янев въпросително: „Как е?“ Той отвърна решително: „Много си добре!“
Затова решиха да не вървят през вековете, разговаряйки всеки път с нови събеседници, а да останат в античността. Така за три месеца направихме 12 предавания, като аз ги помолих да ми дават аудиозаписите.
След това ги дадох на Леда, и ѝ казах да ги „разчете“ и запише. Тя така и направи, и след няколко месеца интервютата станаха писан текст.
Така минаха 2010-2011, а през 2012 предложих „Фантастичното“ на току-що основаното издателство „Проектория“, и те за няколко месеца направиха книгата – електронна, но ми подариха и двадесетина екз. на хартия. Сега тази книга, в хартиения си вид, е съвършено уникална и библиографска рядкост.
Минаха години, и в края на 2017 предложих „Фантастичното“ и на Университетско издателство. Те също я направиха бързо и добре, като текстът отново беше редактиран, с цел да стане още по-читаем (защото записите на устна реч мъчно стигат до вид, удобен за четене). И така, през есента на 2018 тя се появи отново, този път изцяло на хартия. Договорихме се с издателството да получа куп екземпляри, за да имам какво да раздавам на колеги и приятели.
А сега (2019) тя беше представена в „ЛВ“. Така че животът ѝ продължава, тъй като всяка биография се състои от събития

8.
Да разбираш от античност

Във въведението към лекциите по антична литература е необходимо да се каже, че обсъжданите текстове се делят на художествени и нехудожествени.
Това се отнася за словесната деятелност изобщо. Дори разказването на виц вече е внасяне на художественост (литературност) във всекидневната реч.
Това може да се каже и с други думи: че словесното поведение на човека е или полемическо, или драматургическо. Защото дори съобщаването на някакви на пръв поглед несъмнени сведения може да стане причина за спор (полемика).
От друга страна, речта на човек го характеризира, така че всяка полемика може да бъде видяна като част от драма; и тогава вниманието се насочва не към аргументите, а към характерите.
Тези словесни (и мисловни) дейности е нужно да се редуват, тъй като постоянно полемизиращият сам се лишава от интерес към човешкото и така става твърде прагматичен, честолюбив и дори зъл; а постоянно „играещият“ стига до нравствено безразличие (аморалност).
Така че когато спорът стигне до безизходица, трябва да се намери начин той да бъде спрян и оставен в положение на „словесно произведение“; а не да се настоява за извод в полза на едната или другата страна.

…

За да можем да разберем старата литература, пък и света около нея, е нужно да четем внимателно и с подробности Омир и Херодот; и да мислим за личността на Сократ. Тях следват всички по-късни писатели; там са поетическите, историческите и нравствените примери.
Защото Омир съдържа в себе си трагедията (в „Илиада“) и романа („Одисея“). Освен това той сигурно е дал началото и на комическите видове, както изглежда от „Война на мишките и жабите“ и както се говори за загубения „Маргит“ (от Аристотел в „Поетика“). Навсякъде из поемите му има лирически места, особено в „Илиада“.
Херодот показва как се мисли за обществото чрез случки от биографиите на отделни хора, но и за целия свят, открай докрай – с езиците, държавите, паметниците на цивилизацията и различията на природата; и защо в човешкия свят се случват неща, за които после всички си спомнят – като големите войни.
Сократ не е писал книги, но той, подобно на някаква муза, създава желание у околните да пишат. Благодарение на него има философски диалог (при Платон), лекция-трактат (Аристотел) и размисли за началата на словесната дейност, знанието и съществуващото. Каквото е Омир за поезията, това е той за прозата – чрез онези, на които е повлиял.
Но освен това той дава пример за философски живот на дело – аскетичен и героичен. Така е повлиял на Антистен и Диоген, може би на Епикур и чрез тях на още безброй други.

…

Понякога забелязвам, че като че ли не знам какво искам от студентите. От една страна, имаме 25-30 години разлика и би трябвало да се съобразявам с това. Но като че ли очаквам да се досещат за всичко, което си мисля за тези неща (преданията за античността). Нали съм им говорил какво мисля?
А какво значи някой да разбира от античност (антична словесност)?
Разбира, ако е готов да бъде донякъде събеседник на авторите. Да знае това, което са написали, да може да зададе въпроси по него, да си го припомня.
Примерно:
Да може да обсъди Троянската война заедно с Омир; да е чувал за източните монархии и за безпокойствата на гърците около войната с Персия (с Херодот); да си припомня хората от Сократовия кръг с Платон; похода на Александър с неколцината му биографи; някои митове с Овидий; биографиите на известни гърци и римляни с Плутарх; популярни случки от историята на Изтока, Гърция и Рим с Валерий Максим, Авъл Гелий и Клавдий Елиан.
И също: как всичко това се е преплело с историята на евреите и на Църквата – заедно с Йосиф Флавий и Евсевий Кесарийски.
Такъв човек вече си представя античността.

…

Едни мои студенти си сложиха изпита по литература седмица след края на семестъра. На изпита върнах половината от тях (повече от половината).
– Отделете още десетина дни, така че знанията ви да се стабилизират – казах.
Бях им изпратил лекциите в писмен вид и изцяло, така че да не разчитат само на записките, а и онези, които не са имали възможност да присъстват, да не бъдат ощетени от това. Но тъй като виждах, че се колебаят какво да направят, за да са по-готови за изпита, им обясних:
– Човек трябва да си прочете първо произведенията: аз не искам много, защото знам, че за един семестър тези неща не могат да се изучат. Но все пак от четири месеца се занимаваме с тях. Трябва да може да разкаже произведението – „Одисея“ или „Едип цар“ – с лекота. Това значи не само да го е прочел ред по ред, но и да е мислил за него – какво се случва. След това да си е записал моментите от действието. И после да го мисли, да го възпроизвежда в паметта си, и то с думи. Така го събира в ума си, усвоява го. Това е знанието – да имаш нещо обозримо в ума, ясно видимо и да можеш да го предадеш с реч. Така и с лекциите, в които се разказва за историята на литературата. Всяка от тях човек трябва да изчете, да си я запише на една страница и да я вижда в ума си, все едно сам ще преподава на някого. Да привиква с думите и реда на изложението.
Примерно – пада ви се Омир. Няма какво да се колебаете. Казвате:
„Източниците за него са тези, като се започне от споменатото в поемите; текстът е събран тогава, защото има нечии свидетелства; приписват му се и други неща, които са изчезнали; стиховете са такива и толкова, поемите се делят се на толкова песни; разказва се за война на изток и пътешествия на запад; започва се с несъгласия и раздели, и се завършва с помирявания и завръщания; героите са и един, и мнозина, те са и хора и богове, и се казват така; някои го критикуват – като Платон, други го хвалят – като Аристотел; има последователи и подражатели – ето, Вергилий…“
Това е. Ако чуе това, преподавателят ще си каже: „Този студент е много над изискванията ми…“

…

Преди време, в началото, разказвах на студентите какво някой е написал за нещо от античната литература.
После започнах да разказвам какво на мен ми е известно за нея.
Сега искам само да прочетат някои неща. И то не много – Омир и няколко трагедии. Но да ги прочетат внимателно, да ги запомнят.
За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?
Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.
И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.
Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.
Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.
Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.
Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

…

Много красиво нещо е разказването на истории (случки), но само когато са разказани безкористно (не заради нечие оправдание или изгода). Това е трудно да се улучи. Разказът трябва да дава свобода на слушателя да „усети“ действащите лица; да не ги съди, а само да ги покаже за кратко. Защото човек е различен в различни моменти и никога не можем да го „обхванем“ с един разказ. Затова и разказите, в които имената са измислени, са за предпочитане.
Притчата и баснята, колкото и добре да са разказани, не са художествена литература, защото „поучават“. А художественият разказ не съветва слушателя за нищо, а само казва: „ето и това се случва на хората“.

…

И така, истинската литература избягва грозното (отвратителното), макар по необходимост да напомня за него, тъй като и то съществува. Но не го показва пряко, а някак „зад сцената“, както се извършват убийствата в трагедията – не пред очите на зрителя, защото това не би могло да се изобрази така, че да съответства на сериозността на станалото.
Тя не пренебрегва комичното, а винаги го добавя някъде, защото то е като „сол“ на произведението, но не е висша цел, така че никой истински писател не може да бъде просто комедиограф. Много повече се стреми към трагичното; но това, което в трагедията не достига, са положителните герои, тоест – истинските хора, в които именно се въплъщава красивото.
Тъй като точно красивото е висша цел на литературата. То се намира в лириката, но все още частично, защото лириката е само вътрешен монолог; тя е мелодична мисъл или поредица от видения, и героят не се вижда „отвън“ и в действие, и поради това остава неясен – читателят го „чува“, но не го „вижда“. Ето защо красивото се среща най-ясно в епическите форми и то точно в положителните герои.
Затова истинският писател се разпознава по положителния си герой – той е „в“ него и в този образ е върхът на майсторството му. Така че Омир – това е Ахил и Хектор взети заедно, и повече те, отколкото Одисей; Платон е Сократ, за когото той създава своя диалогичен епос; Сервантес е дон Кихот, а Достоевски – княз Мишкин, Альоша Карамазов и монахът Зосима.

…

Никакъв произход, възпитание, учебно заведение, вестници, книги, пътешествия или публични изяви не могат да помогнат на човека да придобие разбиране за живота, ако той няма дарба и стремеж към това. Освен това те не са и необходими. Всеки, който е способен да придобива опит, ще го придобие, независимо от външните обстоятелства. И тогава ще бъде учител и равен на всеки, подобен на него. Примерно: Сократ никъде не е пътувал, а Омир нищо не е чел. Св. Антоний и св. Иван Рилски не са писали нищо, и не са знаели нито един език освен родния си. Предците им не са били известни с нищо особено.

9.
Свое занятие и собствен език

Има две свидетелства за свободолюбие – способността да се интересуваш от конкретни неща и нежеланието да си служиш със зает наготово език.
Винаги ми е било радостно да виждам как някой се захваща с някаква определена работа – примерно, да излекува болен зъб или да поправи нещо около електроинсталацията – и докато я върши, не говори и не мисли за нищо друго, а само за това. Не прави банални изказвания и не търси далечни причини за случилото се, а се вглежда в самото нещо и там намира причините то да е такова и как да се направи по най-добрия начин.
А другото е, когато някой не си служи със заети кой знае откъде и наготово думи, а само с такива, които дълго е употребявал, знае какво значат и се разбират от всеки наоколо. И с тях той изказва мисли, които никой друг не изказва. Тези две неща показват, че човекът не е лицемер, нито користолюбец.

…

Когато младият човек се захваща да развие таланта си (да го „вложи“ в дела), той няма определени планове, или и да има, те са схематични и приличат повече на мечтание; а освен това са и подражателни. Тъй като той има пред себе си много примери и иска да подражава ту на един, ту на друг. Освен това се нуждае и от одобрение – и това е по-скоро одобрението на по-напредналите, значи на по-възрастните.
После той стига до една възраст, която вече не е младост, а е пред прага на зрелостта. Между нея и зрелостта има препятствие и то се разпознава чрез все още присъстващото желание за одобрение. Тогава той прави по-точни планове и те могат да се осъществят; но са според момента и затова са някак разхвърляни. На него му е достатъчно, че е развил таланта си, значи умее да прави нещата „добре“. Но продължава да се нуждае от одобрение и тъй като вече се е изравнил с примерите, които познава отблизо, го търси по-скоро от връстниците и по-младите, и изобщо от „хората“.
Зрелостта се отличава от предишните възрасти с това, че човек вече не очаква одобрение от хората. Тогава неговите планове намаляват по брой, но обхващат всичко, което е правил и се насочват към една цел; така че това вече е и само един план. И не се бои, че може да не го осъществи, защото дори само замисълът му стига – той вижда ясно онова, което винаги е желал.

…

Съществува въпросът защо така често се случва, че някой, който си знае работата добре, става неудобен за режима. Дали това е случайно, или наистина има отношение към знанието?
Може би знанието и властта са в несъгласие помежду си. Първо, самото знание е опора на личната свобода и с това се оказва противник на властта. Тоест: ако някой си владее занаята/науката добре, защо му е да бъде приятен на властта? Това, което има, не му ли стига и освен това не е ли достатъчно, така че обществото да го приема и да го подкрепя – тъй като има потребност от такива, които знаят неща? Затова често се случва такива хора да пренебрегват приятното за властта и да се насочват към полезното/доброто за обществото. В идеалния случай това не би трябвало да е неприятно за властта, защото тя затова е и установена – за да е полезна на обществото.
Но тя (или по-скоро облечените в нея хора) има склонност да се отделя от него. И да пренебрегва полезното за него заради приятното за себе си. Но освен това има и друго, което противопоставя знанието на властта – че то, когато съществува, се стреми към разширяване. Тоест, изучилият нещо добре се стреми да знае и нататък, докато мислите му обхванат всичко, доколкото стигат силите му. Значи той се отказва да отделя насилствено своята наука от останалите (и няма защо, тъй като всички науки са части от общото знание); а още по-малко да я дели на части без връзка помежду им.
Примерно, ако някой се интересува от история и е изучил част от нея, той ще иска да изучи и останалите части. Но и настоящето е част от историята. Значи той ще иска да знае и за настоящето. За него обаче претендира и властта. И там вече те ще влязат в спор и ще се яви несъгласието.

…

Когато човек се опитва да разбере смисъла на своите дела (работа, семейство и прочее) в мислите си той неизбежно надхвърля онова, което му е нужно да знае за изпълнението на всекидневните практически задачи. Това значи, че той се опитва да разсъждава не като изпълнител (подчинен), а като управляващ (водач).
Тогава може да го попитат: „Защо се занимаваш с неща, които не ти влизат в работата?“ Задаващият този въпрос несъзнателно споделя мнението, че е редно хората да се делят на разпоредители и изпълнители. Но за да е свободен, човек трябва да мисли и като управляващ. А управляващият не може да знае всичко за обществото в подробности, но трябва да има общо знание за живота му; да разбира устройството му. При все това той, подобно на всички хора, се е занимавал и продължава да се занимава и със специализирани дела. Поради това всеки човек може и трябва да се държи и като управляващ.

…

Как да се стигне до увлекателно, плавно и съдържателно говорене?
Първо и далеч най-важно е човек да има дар (талант) за това.
Второ, да се вглежда в езика си и да го премисля – какво има и какво не достига в него (в личния му език, живеещ като част от общия).
Да е способен да обглежда съществуващото според видовете му и да различава значенията на думите; да мисли кои са тези хора, пред които говори, кое има стойност за тях и защо. И, говорейки, да напомня за него; да се съсредоточава върху него и да го обглежда.
Първото, което има стойност за хората, е смисълът на собствения им живот; и тъй като той протича във времето, ораторът трябва да мисли за историята, в която техният живот е включен.
Той ще може да прави тези неща ако непрестанно се занимава с премисляне на езика, съществуващото и историята. Тогава той ще е и диалектик.
Но как може това говорене да бъде истинно?
Само ако ораторът постигне нелицемерна и саможертвена вяра в Бога, Който е станал човек, за да живеем вечно.
Точно тази вяра ще усили и неговия дар за говорене. Затова е казано: „Когато ви предават на съдилища, не се безпокойте как или какво ще да говорите, защото в онзи час ще ви бъде внушено какво да кажете. Понеже не сте вие тези, които ще говорите, а Духът на вашия Отец, който ще говори чрез вас“ (Матей, 10:19-20).

…

Всяко образование, което съдържа знание, е добро и във всяко се намират начини човек да бъде развращаван.
Примерно, филологическото. То е за думите и за правилата, по които те се съединяват, за да дадат смисъл. Защото там главният въпрос е: „Как става така, че звуците произвеждат смисъл, който може да бъде споделян?“ Така че първият предмет за изучаване там е целият текст, който има смисъл; а смисълът е даден, работа на филолога е да каже най-напред и общо какъв е той, а после да го раздели на части – „съставките“ на смисъла, докато стигне до отделните думи и техните елементи. Самото това знание е аналитично – то не образува смисъл, а само разделя големия текст на части, които сами по себе си все още нещо значат, докато накрая се стигне до онези частици, които сами нищо не значат и придобиват значение само когато се свържат с други. Но въз основа на всичко това никой не може да „произведе“ смисъл – той го произвежда независимо от филологическото си знание, което може да му послужи най-много да е „коректен“, а именно, да не прави „грешки“. Самият смисъл обаче е независим от грешките, те просто са нещо „за изчистване“, но той е явен и с тях. Самото филологическо знание не помага текстът да бъде разбиран, освен ако не става дума просто за знаене на чужд език, но всеки може да знае някакъв език и без да е филолог. Така че владеенето на един или повече езици има малко общо с филологията, ако изобщо нещо.
Крайно необходимо е да се схване, че отделянето на по-малки и по-големи части смисъл в текста е безполезно, ако не се има предвид за какво служи самият той; което значи, че филологът, за да разбира какво прави, трябва да е способен да посочи мястото на текстовете си в целия разбираем свят, защото само с оглед на него може да се съди за смисъла на каквото и да е. Тоест, за да е наистина учен, той се нуждае от завършен светоглед.
Ако придобиващият филологическо образование бива възпитаван и сам се съгласи да се интересува от смисъла само донякъде, той няма да го разбира и дотам; и ще престане изобщо да се интересува от него, а ще насочи вниманието си единствено към „грешките“ – значи към онова, което съпътства смисъла и отчасти го дискредитира (ако си направил грешка, значи казаното от теб е безсмислено). Така той се превръща в свадливец, присмехулник и отрицател на всичко, което е и развращението му

…

Да овладееш науката значи да узнаеш „какво се прави там“. Узнаеш ли, вече не си студент („вечен студент“), а учен. Това не може да стане без многогодишни занимания, а за да се случат те, има условия. Но все пак на някои им се дава – успяват. И какво да се прави след това? Добре ли е просто да се повтаря, което е правено?
Всъщност познаващият науката не може да се държи така. Той непрестанно я разяснява с думи, които не е чувал – и така не просто добавя към нея, но я прояснява; или пък проправя пътища през нея. Значи – занимава се с въпроси, които друг около него не обсъжда. Това трябва да се прави безкористно (не заради заплащане), защото иначе такъв човек няма да е учен, а просто „служител“. Всичко това е мъчно, но неизбежно; тъй като някои неща по добрия път, както и по лошия, са неизбежни. Те не идват от „съдбата“, а от избора.

…

Умствената работа изисква да си способен да прекарваш дълго време в неподвижност; и не само телесна, но и душевна – да не се разсейваш под влиянието на образи и думи. Само така може да се измине дълъг път в мисленето и той да бъде засвидетелстван в текст. Може би затова Платон казва, че еднообразното и неспиращо движение на небесните тела е по-добро от разнообразното и кратковременно на земните; а Аристотел говори за бога като за неподвижен и мислещ.

…

Да се достигне до добро преподаване на какъв да е предмет от науките за човека е крайно трудно, тъй като преподаващият трябва да има яснота по всички съществени въпроси на човешкия живот. При това тази яснота не трябва да е имитативна (имам мнение, защото съм го заел отнякъде), а истинска, значи достигната със самостоятелен (независим от мненията) размисъл. Впрочем независимият размисъл винаги донася на човека добра надежда относно края и смисъла на съществуващото (и на собствения му живот). Затова и старецът Зосима казва: „Всички свети хора са били винаги радостни…“ („Братя Карамазови“ I, 2, 4).

*

282