10 кг

Време е и за това

Юни

29 юни 2020, Петровден (Свети първовърховни апостоли Петър и Павел) (I в.)

По някое време се оказва, че човек е довел до някакъв завършек онези неща, които традиционно се очакват от него – семейство с деца и занятие; и по волята на Бога е изпратил от този свят някои най-близки – родители, братя и сестри.

Всички тези неща искат внимание и труд, и действат като заповеди: ти не може да не се грижиш за семейството, да не внимаваш за родителите, да не умееш нещо, от което хората се нуждаят. И тъй, понякога ти се дава, с неизбежните грешки и несъвършенства, да ги доведеш до край.

И какво правиш тогава? Строиш нови планове? Така човек би вървял безкрайно в нещо като кръг; но на нас, които сме в тела, не ни е дадено такова безсмъртие, каквото според древните имат небесните тела – да се въртят безкрайно в кръг. Така че е напразно човек да полага усилие да пази нещата „както са“. През изминалия му живот той вече е получил убедителни свидетелства, че те по никой начин не могат да останат както са били, защото тялото се изменя.

В „Битие“ пише, че Бог е определил за граница на човешкия живот 120 години, „защото тези хора са плът“. Това може би значи „защото са грешни, вършат зли дела“. По-рано, до Ной, са живели по-дълго, но не повече от 970 години (Матусала).
А Давид вече казва: „човешкият живот е 70 години, при по-голяма сила – 80 години…“ И така е, толкова живяха близките ми, някои дори малко повече. Двамата ми дядовци – 74 и 66 години, двете ми баби – 83 и 96, родителите ми – 70 и 88. Всички те, взети заедно, са имали по-голяма сила, както казва пророкът; а иначе – жените повече от мъжете. Но то е може би защото е по-леко да се подчиняваш, отколкото да управляваш.

И тъй, как да се живее? Първото по важност, в което никак не се съмнявам, е – да имаш вяра в безсмъртието. И то не какво да е, а онова, което идва след Съда. Тогава най-напред няма да те е грижа непременно да удължаваш живота си. Защото ако вечността еднакво очаква всички, защо ти е. Но поради това че има Съд, тази вечност няма да е еднаква за всички.

Освен това досегашният живот ме увери, че в този свят няма опасност да се скучае, защото не може да се случи хората да не искат нищо от теб. Затова непрестанно трябва да се решава – така ли да се постъпва, или иначе. И ако безсмъртието е сигурно, какво пречи да постъпваш съгласно доброто? А кое е добро, знаеш от съвестта си.
Нужни са и добри примери, и такива има в Писанието. Затова никой няма да сгреши, ако го чете и слуша всекидневно. Аз точно това правя, макар и с прекъсвания през годините. В последно време, откакто се занимавам с тези мисли – даже много редовно.

Но тъй като съм привикнал със светския живот и все още не съм монах, а женен и работещ, продължавам да проучвам и други книги. И покрай тази фамозна епидемия, когато хората така настоятелно бяха призовани да прекарват повече време у дома си, ми хрумна да се обърна към купищата книги у нас, за които все още нямам списък. И се заех да ги запиша, така че да употребя увеличилото се „домашно време“. От месец и половина насам стана по-лесно да се излиза, но работата ми се стори интересна и продължих да я върша.

*

30 юни 2020, вторник (Св. славни и всехвални 12 апостоли) (I в.)

Интересът ми към думите се прояви в детска възраст, и то заедно с нещо, което на пръв поглед е противоположно – упоритото ми нежелание да говоря с някои и дори да чувам това, което говорят. Това последното си е така и сега. Не мога да понасям „новини“ по радио и телевизия, нито да чета повечето вестници, нито да слушам някои песни, тъй като текстовете им ме ужасяват. Затова в седмичните детски ясли, където са ме настанявали против желанието ми, не съм говорел с никого – явно обстановката не ми е допадала. Жените мислели, че изоставам с умственото си развитие, но родителите ми ги уверили, че не е така, защото у дома съм говорел доста, дори повече от необходимото.

Децата ни отрано забелязаха непоносимостта ми към телевизия и „чалга“, и се шегуваха с мен, че това би било отличен начин да бъда изтезаван: да ме вържат пред телевизора, така че да не мога да избягам, нито да си запушвам ушите, и да ми държат очите отворени (със съответно приспособление).

Когато забележа, че не мога да слушам думите на някой човек, преставам да говоря с него, заобикалям го и дори някак го изтривам от ума си. Веднъж казах на един приятел: „не намразвам човека, нямам желание да му отмъщавам, въобще нищо – просто губя интерес към него, забравям го и това е“. Но, разбира се, случва се да бъдеш наранен от някого, чиито думи харесваш – тогава това не работи, а тъгуваш и се ядосваш.

Интересът към думите личеше и по това, че обичах да ги произнасям – просто ей така, заради самите звуци; и да си повтарям поредици от имена, само заради звученето им. Към него се прибавяше и някакъв зрителен образ, обикновено случаен, но постоянен – в повечето случаи той оставаше свързан с думата завинаги. После се появи желанието да възпроизвеждам речта на хората, защото ми правеше впечатление особеността й – това, че всеки говори „като себе си“. Затова, веднага след като се научих да ползвам пишеща машина (трябва да съм бил към 8-годишен, защото тогава баба ми забеляза: „пишеш с печатни грешки, ама то е защото на машината не можеш да пишеш грозно…“ – тъй като точно във втори клас ми пролича, че пиша много грозно, т.е., не както трябва), започнах да съставям диалози, и това бяха диалозите между домашните ми.

После се яви интересът към книгата – най-напред към самата нея, като артефакт (произведение на изкуството). Започнах да обглеждам книгите у дома, да броя страниците им и дори да ги претеглям с ръчна теглилка, поради което брат ми ме обяви за глупак и идиот. После го казваше и по други поводи, примерно когато в осми клас започнах да уча наизуст „Илиада“ (по превода на Милев и Димитрова) и бях стигнал почти до половината на първа песен.

И също – към чуждия език, особено ако е изписан на непозната азбука. Но не при всяко положение; тъй като докъм 9-10 годишна възраст ме пращаха на уроци по немски, но нищо не научавах, защото не разбирах смисъла на занятията. Да се научат някакви думи и правила – но защо? Когато обаче се заехме с латински и особено с гръцки, беше друго: защото на тези езици не се говори, никой не си служи с тях с практическа цел, просто опитай да разбереш какво написано. Значи има някаква тайна там, и при това занятието прилича на наука – учиш за да разбереш, не заради употребата.

По онова време забелязах, че ако можех да рисувам – а не можех, рисуването в училище никога и никак не ми е вървяло – бих рисувал портрети. И си представях образа на човека и положението, в което бих го нарисувал. Вероятно е ставало дума за интерес към душата, свързан с драматургичната и преводаческа наклонност. Всички тези неща вървяха към това, да „чуеш“ човека, да разбереш какво казва и какво иска да каже, и въз основа на това да „усетиш“ душата му – каква е тя и как вижда външния свят. Каква картината му, която е създала в себе си.

Юли

1 юли, сряда (Св. безсребреници Козма и Дамян) (III в.)

Отидох в СУ да видя дали някой студент е дошъл за изпит – никой, боят се от „ковид“. Или просто не им се идва, предпочитат „дистанционно“.

Отправих се, въпреки жегата, към един от офисите на […] да си платя интернета. На входа отвътре, точно до стъклената врата, стои младеж с маска, като chef du salle.
– Добър ден, може ли да платя една сметка – казвам.
– Разбира се, но трябва да сте с маска.
– Аз няма да се бавя, това е за една минута.
– Не е възможно, господине. Идете отсреща, там продават маски, и елате.
– А възможно ли е да Ви дам парите, а Вие да ги дадете на гишето и да ми върнете бележката?
– Не. Не можем да вървим напред-назад и да си викаме из офиса. Нали трябва име, номер…
– Но гишето е на две крачки оттук.
– Не.
– Ще Ви напиша номера на листче.

Написах му го.

– Не мога да Ви направя тази услуга. Защо просто не идете отсреща да си купите маска?
– Аз не нося маска. Това противоречи на моите убеждения.
– А на нашите убеждения противоречи да допускаме клиенти без маски.
– Значи отказвате да вземете от мен 120 лева? За Вашата фирма?
– Не мога да Ви направя тази услуга.

Нямаше как, тръгнах си.
Отидох в друг офис, през две улици. На вратата същите разяснения: маски, максимален брой хора, разстояние помежду им. И картинки, за който не може да чете.

Влязох и се отправих към първото гише. Този път нямаше chef du salle, може би заради малката площ.
– Може ли да платя една сметка?
– Да – каза младежът в маска, докато говореше по телефона.
– Номерът е… На име…

Платих, взех си бележката и излязох.
Наистина, ако всички изпълняваха точно разпоредбите на властта, никоя душа не би се спасила.

На връщане се сетих, че трябва да купя 1-2 чаши за бира (наскоро бях счупил една от последните). Влязох в един магазин за различни стоки.
– Тук трябва да сте с маска – съобщи продавачката, още преди да съм си отворил устата.
– Имате ли чаши за бира?
– Да, обаче трябва да сте с маска.
– Аха. А мога ли да ги погледна?
– С маска!!! Пет бона е глобата!! „Можело ли да погледне…“

Тръгнах си, за да не дразня жената. Явно трябва да се подходи иначе. Реших да купя няколко кофички кисело мляко. Влязох в едно магазинче, стотина метра по-нататък.
– Добър ден – казвам. – Видях на вратата, че е необходимо клиентите да са с маски. Но аз нямам. Дали е възможно да ми дадете четири кофички кисело мляко, както съм извън магазина, и аз ще Ви ги платя там…

Продавачката се огледа.
– Влезте и си ги вземете.

Така успях да придобия киселото мляко за днешния ден.

Някои мислят, че това, което пише в „Апокалипсис“ – че ще дойде ден, когато онези, които нямат на себе си „онзи знак“, няма да могат нито да купуват, нито да продават – не се отнася до тях.
„И той ще направи щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободници и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им“ (13:16)

Напразно си мислят така. Отнася се за всички, и то точно сега. И не е нужно по маските да пише с големи цифри „шестстотин шейсет и шест“. Пък може и го да пише някъде, знаем ли.

Не се съмнявайте, читатели мои. Тези маски са печатът на робството.

*

2 юли, четвъртък (Св. Ювеналий, Иерусалимски патриарх) (V в.)

Не можеш да пътуваш в чужбина, ако не си получил някакво съобщение по телефона (смешните декларации, че не си болен и пр., да ги оставим настрана). А ако телефонът ти не е такъв, че да получаваш някои съобщения, или ако изобщо нямаш телефон? Значи нямаш право да минеш границата. Е, тогава ще си стоим тук.

Но и тук трудностите нарастват. Ако човек не желае да носи маска, той постепенно (или много бързо) ще бъде изтласкан отвсякъде. Няма да може да влезе в банка, нито в какъвто и да е офис, за да свърши нещо. Дори да си купи необходимия телефон, пак трябва да е с маска. И в хранителните магазини го гледат недоволно, или просто не го пускат.

Някой не харесва човешкото лице и води война срещу него. И тази война вече става гореща.

*

3 юли, петък (Св. преподобни Александър, основател на първата обител на незаспиващите) (V в.)

Опитите и наблюденията показват, че от магазините все още може да се купува вода (без маскировка).

Разбира се, не става дума за големите вериги, там на входа още преди време стоеше охрана, така че не мисля и да минавам. Но ако отидеш в малко магазинче и дадеш знак, че не искаш нищо повече от вода, ще ти я дадат. Ако пък и това стане невъзможно, ще пием от чешмата.

Затова си спомням как преди няколко години бяхме с Д. в Атина – в един от по-големите хотели. Сядаме вечерта в барчето и си поръчваме тоник с минерална вода. Сервитьорът – висок, белокос, със строг вид, напълно съответстващ на класата на хотела – донесе тоника и вода в кана.
– Минерална ли е? – попитах.
– От чешмата е – каза твърдо той. – Защо не? Цяла Атина пие от нея. Ако искаш, ще налея сега една чаша и ще я изпия…
– Добре, добре – казах. – Не е необходимо, благодаря…

Вървя късничко вечерта по главната улица в квартала и виждам едно заведение, отворено, и с изнесени маси на тротоара. И по тези маси насядали хора – поне 20 бяха – плътно един до друг, пият и си говорят. И нито един от тях не беше с маска. Наистина!

И ми идва да им кажа:
„Какво правите тук, абе хора, това ли ви е stay home-а? Къде са ви маските е-е-е-й, къде ви е социалното дистанциране? Къде ви е, най-сетне, отговорността? Какво ще кажат от Световната здравна организация сега? И какво ще каже един уважаван филантроп, ако ви види, а?…“

*

4 юли, събота (Св. праведна Марта) (VI в.)

На котарака му е горещо – не яде, излежава се по диваните, „спи като пребит“, както си говорим с Д. Преди малко поиска да излезе на балкона, но като му отворих, само си показа носа, размисли и се отказа. Качи се на бюрото и почна да се ближе.

Намерихме го миналата година на „Едисон“ – беше слаб, болен, едва ходеше и като че ли чакаше някой да го вземе. Очите му сълзяха. Полекувахме го, оздравя, после пак се разболя, пак го лекувахме.

Сега е добре, оглежда се през балконите, но не смее да избяга, макар че е живял на улицата. „Котката избира стопанина си, а не обратното“ – каза лекарят, при когото го бяхме завели първия път.

*

5 юли, Четвърта неделя след Петдесетница (Св. преподобни Атанасий Атонски) (X в.)

„Кой от вас със своята воля може да прибави към ръста си един лакът?“ (Матей, 6:27)

Земното „издигане“ е измама, при положение, че става дума единствено за изображение на духовния успех. Но ако се напомняше, че е изображение, не би било измама. Затова „първите лъжливи разкази“, с които Сократ (в „Държавата“) предлага да започне възпитанието, не са лъжливи, защото слушателите разбират, че това са приказки. И басните не са лъжливи, и притчите.

Но уверенията, че ако ти надминеш някого по власт и богатство, или му отмъстиш, или добиеш по-голяма „чест“ – те вече са измама, в какъвто и вид да се предлагат. А духовният успех не е такова изпреварване, нито победа над когото и да е; ако е победа, тя е над злите сили.

Ако пък няма Бог, както някои си мислят, а всичко е случайно, пак – каква е ползата от този единствен видим и чуваем успех, при положение, че е за толкова кратко време, а останалото е безкрайно (вечност)? И в такъв случай старанието да го добиеш се оказва несериозно. Някои говорят за потомство и памет, но и те, в сравнение с безкрайността, пак са толкова кратковременни – всъщност, безкрайно кратки.

Така че няма какво друго да правим, освен да търсим приятелство с Бога (а не приятелството и благоразположението на „влиятелни хора“, това е смешно).
А как да добиеш такова приятелство, освен да молиш за него, и да се обръщаш направо към Него? И да казваш: „Сгреших с това, и това и това; ето тези зли неща направих и помислих“. И тогава Той ще те остави са се доближиш до Него, както е оставил самарянката, ханаанката, блудницата, Закхей, митарите и грешниците, дошли на гости в Матеевия дом. И ако някой попита: „Защо вашият Учител яде и пие с митари и грешници?“, ще казваме: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните…“

*

6 юли, понеделник (страдание на светите мъченици Марин, Марта, Авдифакс, Авакум, Кирин, Валентин презвитер, Астерий и много други) (III в.)

Проучвам възможностите за почивка на някой остров и чета правилата за ползване на ферибот в Егейско море. Положението е следното.
– необходимо е да напишеш декларация, че не си болен или заразен, не си контактувал с болни и заразени (доколкото знаеш, очевидно), нямаш симптоми и т.н. Декларацията се разпечатва, подписва се и се носи заедно с билета.
– могат да ти направят тест, ако и когато сметнат за нужно. И ако е положителен…
– преди да се качиш, ще ти премерят температурата, и ако е над 37,5…
– трябва да имаш предпазни средства против „ковида“ и да се предпазваш с тях. Най-добре било маската да е платнена. А какви още има? Гумени, пластмасови, железни? Сигурно се разрешава да се предпазваш с противогаз. Когато учехме „Защита от химическо и биологическо оръжие“ към противогаза се добавяха гумени чорапи, ръкавици и наметало. Веднъж един капитан, като чу, че ни предстои такова занятие, каза: „Много добре. Тъкмо ще научите от какво ще умрете“.
– На кораба трябва да спазваш дистанция (най-малко метър и половина) и също така „да не се движиш без нужда“.

– Това е все едно да отидеш на почивка в Освиенцим – казах на жена ми. – И то със заплащане.
– Вярно – каза тя. – Тази година няма да ходим на далечни острови. Ще го оставим за друг път…

*

7 юли, вторник (Св. вмчца Кириакия/Неделя) (III в.)

Интригантството е във възход, заедно със своя верен помощник – доносничеството.

Говорителят на „Боинг“ е освободен от длъжност (бил я заел преди 6 месеца), защото постъпил „сигнал“, че преди 30 и повече години – значи по времето на Студената война – писал някъде, че жените не бива да участват в армията. Сигналът бил анонимен (най-точно – „конфиденциален“) и се оказал достатъчен. Говорителят се оттегля, за да не петни името на фирмата, като при това се разкайва, като подчертава, че днес възгледите му са съвсем други, тоест противоположни. Ръководството приема покаянието, както и оставката, защото „уважава неговото решение“… глупости.
Никой няма „чисто минало“, което значи, че всеки може да бъде нападнат интригантски. Ти си казал това, бил си в контакт с еди-кого си, тази се оплака от теб… значи не си „чист“. Така че довиждане. Вече не става дума дори за накърняване на някакви права. Ти просто си „обидил“, „уронил си престиж“. Не уважаваш някого. Все едно кого, впрочем.

Ето Дж. Роулинг – тя заслужи рекламата и парите си с едни книги, които аз никога не съм отварял, тъй като по онова време вече ми беше известно какво може и не може да се рекламира. Но същата тази жена, мултимилионерка, наградена с всякакви ордени, станала доктор h. c. къде ли не – тя, както изведнъж се оказа, не уважава транс… известно кои. И край. Ти не си наша, нас ни е срам от теб. А кои сте вие, които ви е срам от довчерашната ви любимка?

Освен това в лавината от лъжи е невъзможно да разбереш кой какво точно е казал.

Тези акции срещу хора с някакъв успех много приличат на акциите срещу статуите (в САЩ и приближените им). Омръзна ни да гледаме как някой стои някъде, затова хайде да го махнем – защото обижда. Не лично нас, той обижда другиго – но ние сме загрижени, ние не можем да търпим несправедливостта, така че се намесваме.

Интригантството разчита на завистта. Премахвайки някого от подиума на честта, то снабдява мнозина с краткотрайно задоволство: „Ето, на мен не са ми издигнали статуя, не са ме прославяли по света, не са ми платили толкова много, но пък аз не съм обидил никого, нали…“

Ако притесняваш наши хора, ако ни дразниш с независимост, ако имаш талант – безкрайни са поводите да се задвижи интригантството. А то ще е успешно, ако нападателят има на своя страна мнозинство, или по-скоро онези, които „имат думата“, защото те изобразяват мнозинство. И съдебно-репресивния апарат, защото той изобразява справедливо действие.

А нима християнинът, който вярва в един – и то точно този – Бог, не обижда никого с това? Разбира се, че обижда.

*

8 юли, сряда (Св. вмчк Прокопий) (нач. на IV в.)

Утре се навършват 170 години от рождението на Вазов. Ето едно не много известно стихотворение (1912):

Орфей

В Хайран-дере, де в мир вирей
тъмнозелената борика,
върви божествений Орфей
с любимата си Евридика.

Ей спре се той на тъмен стръм,
засвири в самотий безлюдни:
млъкна зефир и речен гръм,
да слушат звуковете чудни.

на лирата му. Дивен час!
Дръвя, скали, орли, гадини,
заслушаха… (туй виждах аз
преди три хиляди години)

И белоноги нимфи в рой
се стекоха да слушат, млади
богини, музи и без брой
наяди, фавни и дриади.

И гледах смаян. Ала звън
от близко стадо в планината
прокуди моя чуден сън,
Орфея, гостите, свирнята.

Ив. Вазов. Съчинения. Том XVII. Живописна България: Пътни бележки. София, книгоиздателство Ал. Паскалев. Придворна печатница, 1921 (стр. 209)

*

9 юли, четвъртък (Св. преподобни Патермутий и Коприй) (IV в.)

Вчера успях да си купя хляб.
Влизам в магазина, на чийто вход ясно пише кой има право да влиза, избирам едно нарязано хлебче и давам за него 1 лев. И го получавам! Продавачът нищо не каза, не ме укори за липсата на маска, даже ми пожела приятна вечер.

Покрай тези малки успехи в купуването на хляб и вода става видно, че има времена (като сегашните), в които не е достатъчно да дадеш пари, за да получиш най-необходимото. Тоест, не е достатъчно да се трудиш. Иска се и друго – непрестанно засвидетелствано покорство и знак за него, който да е винаги върху теб.

*

10 юли, петък (Св. четиридесет и пет мъченици в Никопол Арменски – Леонтий, Маврикий, Антоний, Александър и други с тях) (към 320 г.)

Към многото вълнения през тази година се прибави и още едно: оказа се, че решението на турското правителство от 1934 г. за превръщане на Юстиниановия храм (тогава джамия) в музей, може да бъде отменено. При това положение сградата би следвало да се използва като мюсюлмански молитвен дом.
Решението на съда ще се обяви днес и има голяма вероятност то да е положително. Коментари не липсват, изказа се даже видният борец срещу корупцията в България Майк Помпео. Но е сигурно, че Европа и САЩ няма да бомбардират Анкара. Заради „Света София“ – не.

Разбира се, въпросът засяга преди всичко православната Църква. Имаме изказани протести (възражения, несъгласия) от страна на Цариградската патриаршия, Еладската архиепископия, Кипър, Антиохия, Иерусалим, Грузия и Русия. Сигурно и от други.
Заслужава да се обърне внимание, че Българската патриаршия не е взела отношение. Смятам, че мълчанието на българските архиереи в този момент е напълно уместно. И ще кажа защо.

Как може предстоятели на църкви, които лично отмениха празнуването на тазгодишния Великден, като забраниха на свещенослужителите да допускат християните в собствените им храмове, да правят декларации относно статуса на един византийски храм, пък бил той и този?

Как може патриарх Вартоломей, който отмени решение на цариградския синод отпреди 334 години, да протестира, че един светски съд отменя решение на министерския съвет отпреди 86 години? Нима един архиерей не бива да уважава решенията на предшествениците си поне толкова, колкото една държава уважава решенията на своите институции? И колкото по-стари са тези решения, толкова повече трябва да се внимава с отмяната им, защото изминалите векове свидетелстват за съгласие с тях. Но той сметна, че 330 години не са много. Защо турският съд да смята, че 80 са много?

Сега патриарх Вартоломей казва, че решението за „Св. София“ ще усложни отношенията между християни и мюсюлмани. Но не показа да го е грижа за отношенията в самата православна Църква, където той е архиерей. Напротив, пожертва съгласието в нея за да добие първенство – и не по чест, тъй като него той винаги го е имал, а по власт.

Атинският архиепископ Иероним пък заявява, че турските власти няма да посмеят да използват сградата като джамия. Защо? От страх пред християните? А струва ли си някой да се бои от тези християни – сегашните, от 2020 г.? Тези, които сами се отрекоха от своя Бог, за избегнат предполагаемата опасност за телата си, и още повече – за да се спасят от далеч по-сигурните парични глоби и административни наказания?
Няма защо турската държава да се бои от такива християни. Ако има някои, от които си струва да се бои, това са българските и грузинските, които единствени отвориха храмовете си на Възкресение. Но, както виждаме, турците са готови да поемат този риск.

Православните християни днес са твърде заети да пазят здравето си, да изпълняват нарежданията на светската власт и да се съобразяват с водещите медии. Изключенията са малко и следва да им се отдаде почит; и аз съм сигурен, че и турците биха им отдали почит, тъй като смелият противник създава уважение. Но онези, които сами се отричат от Бога и не се разкайват, както се е разкаял Петър, няма защо да бъдат уважавани.

Така че днес турците спокойно могат да превърнат великата сграда в джамия. Те знаят, че няма кой да им попречи за това.

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/sveta-sofiya

*

11 юли, събота (Чудото на св. вмчц Евфимия Всехвална) (нач. на IV в.; 451 г., Четвърти Вселенски събор)

Изказвания от последните дни.

Неофит, митрополит на Морфу (Кипър):

„Наесен вирусът ще дойде отново, знам го. Но църквите на Морфу ще бъдат отворени; и нека началникът ви иде в затвора…“

Румен Радев, президент на България:

„Мафиотизацията на управлението накара свободолюбиви българи от всички възрасти и независимо от политическите си пристрастия, да издигнат искания за законност и възвръщане на основни граждански свободи…“

„От всички нас зависи да изхвърлим мафията от изпълнителната власт. Да я изхвърлим от прокуратурата; която прокуратура мафията използва за свой щит и за политически репресии. Не на страха! Ще си върнем България! Мутри – вън!“

*

12 юли, Пета неделя след Петдесетница (страдание на св. мъченици Прокъл и Иларий) (нач. на II в.)

Макар и със закъснение, взех участие в шествието – от пресечката на „Левски“ с „граф Игнатиев“ към Съдебната палата и Мин съвет.
Нужен е натиск върху разбойниците (президентът каза – „мафиотизация“, „мутри“). Иначе ни предстои административен и съдебен тормоз, арести, затвор, побоища. Дотук впрочем всичко се е случило, има примери.
Остават изтезанията и екзекуциите, които ще дойдат, ако няма достатъчна съпротива. Ако някой не вярва – миналото свидетелства.

Вапцаров

Или пък – най-унизително робство.
Както каза днес някой: „Никой няма да ни помогне – нито партии, нито `мисирки` (название на журналистите, мнозина знаят как се появи), нито външни сили. Надеждата е само в нас, които сме тук.“

*

13 юли, понеделник (Събор на св. архангел Гавриил)

Алчността и наглостта на онези, които се разпореждат с държавата, налудният стремеж за придобиване на цялата власт, и то завинаги, се разпростряха лесно и достигнаха всички места в институциите. Знам го от личен и семеен опит, нас ни нападат открито от 2011-та.

Затова тези събирания в центъра на София през последните дни са много нужни, защото с тях се показва, че хората не са толкова безпомощни. Това ще помогне (вече помага) за оздравяване на обществения живот, защото хората ще престанат да се боят, а мутроподобните (мутрообразните) – да беснеят.

Природосъобразният живот противоречи на свободата. Ако човек живее последователно според природата си, тоест ако винаги избягва болката и забележимия риск, и винаги предпочита покоя и удоволствието, той изцяло се лишава от свобода и така се отказва да бъде човек.

Така и с обществото. Ако участниците в него никога не рискуват нищо в общо действие, а винаги избират покоя, това общество ще живеее съгласно природата, но няма да е човешко общество.

*

14 юли, вторник (Св. преподобни Никодим Светогорец) (до 1809)

Един опитен човек би могъл да предвиди приблизително вярно съдбата на едно младо семейство, ако ги познава достатъчно.

Ние се оженихме през 1994 и още тогава беше ясно, че и двамата искаме да се занимаваме с наука, и че няма да се покланяме на никого, за да ни подхвърля пари.
Това значеше, че или ще бъдем убити, или ще свършим в затвора, или ще загинем от недоимък. Какво друго?

И все пак, adelon to mellon.

*

15 юли, сряда (Св. мчци Кирик и Юлита) (нач. на IV в.)

Днес е починала Валентина, леля на Димка. Бог да я прости. Работила е много години като детска учителка.
Беше кротка и деликатна, грижеше се за близките си.

„Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест, защото минават бързо, и ние летим“ (Пс. 89:10)

„Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“ (Пс. 22:1-4)

*

16 юли, четвъртък (Св. мчк Иоан Търновски) (до 1822 г.)

Когато казваме, че сме против произвола на „ето тези“ мутри, това е истина. Но би било много полезно да се разбере, че протестът далеч не е само срещу тях. Той е и срещу онези, които са ги поставили тук и ги подкрепят.

Имам предвид прекомерно срамежливата реакция от страна на евро- и американските чиновници по повод на вълненията в София. Те се досещат, че хората са излезли не за да сменят една партия с друга, а защото не са съгласни да бъдат управлявани така. Но къде по света няма мафиотщина, корумпираност и безочливо властолюбие на посредствени завистливци? Така е навсякъде.
Ето защо „Европа“ и „Америка“ няма да бързат да помагат на тормозения от престъпници български народ. Защото тези престъпници са си техни хора, те са онова, което уместно бива наричано „колониална администрация“. И ако хората в България, които искат справедливост, спечелят, това няма ли да стане пример и за други?

Ето това е, което притеснява евроатлантическите ни партньори. Те бяха доволни от некадърните и груби, но угодливи надзиратели на отделно взетия концлагер и ако зависеше само от тях, не биха ги сменили никога. А сега избухна въстание и възникна проблем. Да кажеш: „Няма значение, че сте недоволни от мафията ви, важното е ние да сме доволни“ не е лесно, защото не е прилично. Но да кажеш на мафията да си ходи, е рисковано – какво ще стане, ако и други започнат да гонят своите местни мафии?

До кого ще се стигне така? Разбира се, до покровителите.

*

17 юли, петък (Св. вмчц Марина)

От всекидневното четене на Писанието (Евангелието, Апостола, Псалтира, а и на целия Стар завет) има голяма полза. Ако някой опита да прави това по-дълго и без прекъсване, ще се убеди.

Защото то утешава душата, укрепва естественото й устройство, и е за нея, както казва апостол Павел, „сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек“ (Евр. 6:19-20)

*

18 юли, събота (Св. преподобни Памво)

Не е лесно да се четат старобългарски глаголически ръкописи и причините за това са няколко.

Най-малката трудност е самата азбука. Това са към 40 знака, които отговарят на точно определени звуци и биха могли да се научат за няколко дни.
Много по-голямо препятствие е езикът. Ние мислим и казваме, че това е български, но той е различен от нашия български и не може да се разбира, ако не сме го учили. При равни други условия един руснак ще се справя с текста по-лесно, отколкото един българин – защото руският е задържан по-близо до древната си форма.
Освен това да четеш ръкопис значи да имаш работа с „ненормализиран“ текст. Това не е издание. Поради това трябва да се справяш със съединения на букви, съкращения на думи, избледнели и повредени места. И освен това – няма разстояние между думите.
Накрая, необходимо е разбиране на самите текстове.

Затова успявам да чета Асеманиевото евангелие чак сега; а съм започнал да уча старобългарски език преди 40 години.

S

*

19 юли, Шеста неделя след Петдесетница (Св. преподобна Макрина)

По това време на годината през 1978 вече се бях явил на изпити за НГДЕК, и то с добър резултат – класирах се 6-ти. Това стана след немалко уроци по литература и руски, та може да се каже, че специализираните ми езиково-литературни занимания са от 42 години.

Оттогава – 7 издадени авторски книги и още 3 неиздадени; и 3 големи превода.
Значи общо 13. И тази тук – 14.

За Авраам пише, че си отишъл от този свят сит на години; а някои сигурно са си отишли сити на книги. 14 вече ми изглеждат достатъчно, но пак да кажа: ἄδηλον τὸ μέλλον.

в заключение 2

*

20 юли, понеделник (Илинден)

Хора, които са писали, превеждали и правили книги у нас през първата половина на XX век:

Г. Кацаров, К. Величков, Ана Карима, П.П. Славейков, М. Белчева, П.К. Яворов, Кр. Кръстев, Д. Дебелянов, Ив. Вазов, Евг. Марс, Ив. Шишманов, Ст. Михайловски, К. Христов, С. Радев, Д. Михалчев, Ал. Балабанов, М. Балабанов, А. Златаров, Д. Кьорчев, Хр. Смирненски, Гео Милев, Б. Пенев, Е. Багряна, В. Златарски, Д. Дечев, Ив. Георгов, М. Арнаудов, А. Страшимиров, Т. Влайков, Вл. Василев, Г. Бакалов, Р. Стоянов, Й. Йовков, Л. Стоянов, Д. Подвързачов, Й. Маринополски, Ас. Разцветников, Ив. Велков, М. Войнов, Мл. Тонев, Ив. Марковски, Н. Шейтанов, М. Николов, Г. Константинов, Т. Траянов, Н. Лилиев, К. Гълъбов, Л. Владикин, П. Венедиков, Ал. Бурмов, Т. Боров, Н. Райнов, Ив. Саръилиев, П. Бицилли, Н. Вапцаров (ще си спомня и за други).

*

21 юли, вторник (Св. пророк Иезекиил)

Прибирам се вечерта към 11 и вървя към „Орлов мост“. И гледам две момиченца, най-много десетгодишни, карат тротинетки в посока към парламента и скандират: „[…..] е тулуп! […..] е тулуп!“

Какво да каже човек, освен да добави: «из уст младенец и ссущих совершил еси хвалу, враг твоих ради, еже разрушити врага и местника…»

Без връзка с горното.

Може би началото на несправедливостта идва от телесното пожелаване – това, което човек не може да овладее, защото не иска. От него се ражда лицемерието (да се съди по външния вид); от лицемерието – завистта; от завистта – честолюбието; от него – властолюбието. Властолюбието произвежда несправедливост (престъпление), а съзнанието за несправедливостта води до униние, което днес често се нарича „депресия“. И всички тези създават страх от смъртта.

Защото смъртта застрашава телесното пожелаване, тъй като унищожава тялото; застрашава лицемерието, защото унищожава лицето (външния вид); завистта, защото след нея няма на кого да се завижда; честолюбието, защото мъртвият не приема почести; властолюбието, защото мъртвият не властва. И дори несправедливостта, защото тя е явен грях, а смъртта може би отвежда душите на съд.

Затова трябва да се води борба срещу тях, и тя е по обратния път. Първо срещу несправедливостта, защото човек по-лесно се досеща как да се въздържа от нея. Ако я победи, ще отпадне властолюбието, а след него – и останалите. Особено трудно е да се победи лицемерието, защото то е най-близо до телесното пожелаване, което ни е по природа.

Затова не е лесно млад човек да стигне до съвършенство – за това е необходимо чувствата да са отслабнали. Но победим ли телесното пожелаване, ще преодолеем страха от смъртта, и изобщо греха.
И тогава ще се яви любовта.

*

22 юли, сряда (Св. равноапостолна Мария Магдалина) (I в.)

Частната библиотека се съставя от един човек. И това, което тя представя, е неговият „дневен ред“.

Първото, което научаваме от нея е, какво той прави и кое смята за съществено (съществуващо).
Но той не произвежда сам книгите, с които се е сдобил (освен съвсем малко). Така че дневният му ред включва и реда на родния (главния) му език. И оттам научаваме какво се е случвало с неговата страна.

А тя пък, произвеждайки книги, не може да избегне световния „дневен ред“.

Ето защо чрез библиотеката на един човек опознаваме един личен поглед към дневния ред на света.

*

23 юли, четвъртък (Св. свщмчк Аполинарий, епископ на Равена) (I в.)

Пълната и освободила се от всички свои противници земна власт е противник сама на себе си.

Ето положението в РПЦ. Патриархът е глава на Църквата (по власт, не само по чест). Мандатът му е доживотен (както е редно) и той действа в пълно съгласие по всички въпроси с президента, който пък от своя страна също, след промените в конституцията, отива към доживотно управление.

Въпросът не е просто в това, докога някой ще е на власт, а в друго: че той може да остане на власт дотогава, докогато иска. Но е видно, че за да остане, трябва да прави някои отстъпки и да влиза в някои съглашения противно на онова, което е добро за Църквата и страната.

И какъв е резултатът? Че през последните месеци най-известният, а може би и най-влиятелният духовник на РПЦ се оказва схиигуменът Сергий (Романов), който не е нито митрополит, нито епископ, нито дори игумен. Може би и монах не е, всички права са му отнети, и то чрез законно решение на законно (канонично) проведен църковен съд. Той няма никакъв инструмент за обществено влияние, освен един канал в youtube, поддържан от един младеж, негов привърженик.

Но мнозина християни вече мислят, е той е единственият духовник в Русия, който си позволява да говори истината.

*

24 юли, петък (Св. вмчца Христинa)

Подлецът не обича никого, но затова пък презира, мрази и се срамува.

Когато срещне наивен, го презира, защото се гордее, че наивният не вижда греха (низостта) му.
Когато срещне проницателен, го намразва с озлобление, защото се дразни, че виждат греха му.
Особено се бои от проницателния, който е и образован, защото този вижда не само греха, но и нищожеството му. Тогава освен омраза изпитва и срам.

Защото подлецът е лицемерен, и поради това се срамува не от греха си, а от нищожеството си.

*

25 юли, събота (Св. преподобна Евпраксия) (нач. на V в.)

Думата σοφία е значела три неща – „вещина“, „умност“ и „мъдрост“.

Вещина е σοφία-та на деловите хора, политиците и най-сетне, на техните учители – софистите. Това е способността „да се справяш“ в този свят, да успяваш според мнението на мнозинството и да обосноваваш стойността на това справяне, което вече е работа на софиста.

Философът от сократическата и питагорейска школа се разграничава от деловия и софиста, като казва, че е „зрител“ в този свят и се стреми да го опознае, оставайки безразличен към успеха. Поради това той спори със софистите и ги опровергава. Неговата σοφία е „умност“, чрез която се създава свят на мислите, чийто връх е един бог, който е мислещ и мислим, и е двигател на всичко, без да бъде отвъд света. Така че умността на философа остава „световна“ в смисъл на „космическа“. Тя се занимава с обществото и природата.

Християнинът е безразличен към успеха и се интересува от природата само доколкото тя е творение на Бог. Той не смята умността за безполезна, но знае, че човек не бива да спира до нея, а да се стреми към връзка с Бога, който е отвъд „космоса“. Неговият Бог го подканва към любов и саможертва, което философският „двигател на света“ не прави.
И благодарение на тази връзка с Бога той постига мъдростта.

*

26 юли, Седма неделя след Петдесетница (Св. прпмчца Параскева) (III в.)

Хората постоянно живеят с мнението, че някъде съществува спокоен живот; че някой някъде си живее спокойно, благодарение на „реда“ и „сигурността“.

Но няма такова място, нито такива хора. Защото дори човек да е доволен от устроението на живота си, той знае, че то не е неразрушимо; и дори да му изглежда като неразрушимо, пак знае, че тази неразрушимост е временна (за някакъв краен отрязък от време). И после времето свършва или продължава по непознат начин.

Кой при това положение ще е спокоен, освен спящият и упоеният, тоест – онзи, който не е „на себе си“. Какво ще рече тогава да си щастлив?
Щастието е впрочем като надежда за изпълнение на нещо; а това нещо е образ на вечния живот. Но само образ. Излиза, че щастлив е този, който се надява да види някакъв образ, и то за кратко. И все пак щастието му – самото то, в момента на надеждата – е истинско.

Значи пътят към щастието е път към вечната надежда.

Сократ в „Апологията“ казва, че една нощ, прекарана в дълбок сън без сънища, е по-щастлива от повечето човешки дни, комуто и да са принадлежали те. Значи безчувствеността много често е за предпочитане. Но още по- за предпочитане е да си в общество от умни и добри хора, които водят разговор за истинни неща (мъдреците на Данте, в Първи кръг). Такава е била неговата надежда, и ако тя е била устойчива, той е бил щастлив. А и нашата трябва да е подобна – във всеки случай, не по-малка от неговата.

Но той е бил в несигурност, а и ние сме така. Затова е вярно казаното: „Вярвам Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:24)

*

27 юли, понеделник (Св. Седмочисленици – Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум, Горазд, Сава, Ангеларий) (IX в.)

*

28 юли, вторник (Св. апостоли и дякони Прохор, Никанор, Тимон и Пармен) (I в.)

*

29 юли, сряда (Св. свщмчк Висарион Смоленски) (XVII в.)

*

30 юли, четвъртък (Св. апли от 70-те Сила, Силуан, Крискент и другарите им)

*

31 юли, петък (Св. праведен Евдоким Кападокийски) (IX в.)

Август

1 август, събота (Св. мчци 7 братя Макавеи) (II в. пр. Хр.)

Отидохме на опелото на Емилия Минева, в „Св. Параскева“ на „Раковска“. Събрахме се към 20 души.

Познаваме я отдавна. Била е преподавателка на Димка в специалност „Философия“ през 1980-те, а после бяха колеги в „История на философията“ много години. Аз се знам с дъщерите й – Силвия и Евелина – от училище и от Атинския университет.

Бог да я прости!

*

2 август, Осма неделя след Петдесетница (Св. свщмчк Стефан, папа Римски) (III в.)

*

3 август, понеделник (преп. Исакий, Фавст и Далмат) (V в.)

3 авг ИДФ

*

4 август, вторник (св. прпмчца Евдокия) (II в.)

4 авг Е

*

5 август, сряда (св. мчк Евсигний) (IV в.)

*

6 август, четвъртък (Преображение Господне)

*

7 август, петък (св. прпмчк Дометий) (IV в.)

В житието му (в сборника на еп. Партений и архим. Бончев) пише:

„Чрез пост, молитва, бдение и богомислие той достигнал такава светост и съвършенство, че изцерявал от всякакви болести…“

Точно преди малко мислех за нападенията на бесовете, които човек приема за свои собствени мисли. Но не са негови мисли, а са техни нашепвания. Ако ги забележи и се научи да ги отпраща един срещу други, той ще отбегне коварството им и ще освободи душата си от тях.
Да обърнем внимание, че те не само представят нашепванията си за негови мисли, но също се вмъкват в хората и му говорят с техните гласове, за да внушат омраза към тях.
Защото те са като баща си – дяволът, и като него са лукави, подли и сплетници (интриганти).

Днес е рожденият ден на Василка Тъпкова-Заимова, с която бяхме приятели. Бог да я прости и да упокои душата й!

*

8 август, събота (св. Емилиан Изповедник, еп. Кизически) (IX в.)

*

9 август, Девета неделя след Петдесетница (св. ап. Матия) (I в.)

*

10 август, вторник (св. мчк и архидякон Лаврентий) (III в.)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>