за М 10

За третото издание на „М“

Георги Милков:
– В студиото вече е доц. д-р Н. Гочев, преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология на Софийския университет. Добре дошли!

Н.Г.:
– Здравейте. Радвам се да се видим.

Г.М.:
– Тук държа в ръцете си „Метафизика“ на Аристотел. Най-новото издание, което излезе тази година.

за М 1

Н.Г.:
– Точно така.

Г.М.:
– Във Ваш превод?

Н.Г.:
– Да. Това е третото издание на „Метафизиката“ на български език.

Г.М.:
– А пред Вас имате?

Н.Г.:
– Донесъл съм да покажа този том, за да се види, че „Метафизиката“ в превода ѝ на български език вече има история. Двадесетгодишна история, което не е малко – защото преводът на „Метафизиката“, основната философска книга на Запада, беше чакан от самото възникване на Софийския Университет. И сега можем да кажем, че едни 100 години – и малко повече – бяха необходими, за да се появи преводът на най-голямото философско съчинение на античността.
Някой ще каже: „Защо цели 100 години?“ Отговорът е, че за да възникнат тези школи, които правят възможни такива тежки, важни и отговорни за представяне преводи, са необходими поколения. В случая имаме четири, или дори пет поколения учени, които са работили както в областта на класическите изследвания, така и в тази на античната философия, която е една специфична, мъчна област от историята на философията. И така минаха сто години, докато се появи този том, който предизвика голям интерес, големи вълнения през 2000-та година.

за М 3

Г.М.:
– Това е първото издание на български език?

Н.Г.:
– Това е първото издание на пълния превод на Аристотеловата „Метафизика“ на български. Но то се различава от това, за което ще споменем днес. С какво се различава? С това, че през 2000-та година „Метафизиката“ беше преведена от двама преводачи. Единият бях аз, а другият беше колегата Иван Христов, добре познат специалист по антична философия, от Богословския факултет на Софийския Университет. Тогава ние се занимахме с превода поотделно: аз преведох крайните книги – от първа до трета и от десета до четиринадесета, а той – средните.

за М 5

„Метафизиката“ се състои от четиринадесет книги, както се е казвало през античността. Античната „книга“ е малка, тя не надминава тридесетина страници – защото те не са имали толкова тънка хартия като нас, която да побира по-големи текстове на едно място. Работихме три години – всекидневно, може да се каже. За по-малко, мисля, човек не може да се справи с половината от „Метафизиката“.
После, както установих от свой опит при работата със следващите книги, поне шест години са нужни, за да може да се преведе такава книга – при всичката подготовка, която преводачът е придобил в десетилетията преди това.

Г.М.:
– Тази за колко я преведохте? Шест?

Н.Г.:
– Това казвам, че там са внесени и средните книги – новия превод на средните книги, който се потрудих да направя между 2016-та и 2019-та.
Има нещо, което казвам, когато си говорим за тези неща с колеги и приятели: че това занимание е толкова изтощително в интелектуално отношение, че човек, като поработи няколко години, след това има нужда и от една много продължителна почивка. И без всякакви угризения на съвестта казвам, че съм си почивал 15 години от това. А други неща – да, правил съм.

за М 4

На шестнадесетата година обаче се заех отново, с помощта на едни прекрасни издатели – Николай и Мария Фенерски от „Дива2007“. С тях първо преиздадохме превода ми от 2000-та, а след това добавихме и средните книги: и така, от 2017 до 2019, този вече единен превод излезе, в два тома. После се зае Университетско издателство и през юни 2020-та произведе книгата, която виждаме тук – „Метафизиката“ от един преводач.
Може би някой ще каже: „Какво да се занимаваме дали преводачите са двама или един? Защо са се говори толкова по този въпрос?“ Първо ще кажа, че поради необходимостта от една доста сложна квалификация, неведнъж „Метафизиката“ е била превеждана от двама души. Например във Франция: в 1841-ва е преведена от Пиерон и Зевор. Единият е класически филолог, а другият се е занимавал повече с философия. В Русия са започнали Розанов и Первов: Розанов мнозина са го чували, а Первов не толкова, той е бил преподавател по класически езици. В Германия Фреде и Патциг са работили само върху седма книга, в продължение на години. Защото един човек мъчно се справя. Затова и в началото ние тук бяхме двама.
Но има една особеност, която тогава предизвика големи вълнения в академичните среди: и тя е, че двамата преводачи използваха различна терминология. Тоест, фундаменталните Аристотелови термини, които са поставени в основата на цялото западно философстване, бяха различни на български език. Аз реших, че трябва да работя с исконно български думи, които са били в езика ни още във времето на св. св. Кирил и Методий. Затова, да кажем, превеждах важната гръцка дума οὐσία със „същност“. Или ὑποκείμενον – с „подлежащо“, συμβεβηκός – със „съпътстващо“ (онова, което съпътства същността и не е част от нея, а е странично).
Докато в другия превод видяхме латински термини, което показва, че има едно схващане – и то е много силно и влиятелно – че Аристотел е предшественик на западната философия, и то само на нея. Сиреч, неговата роля в историята на световната мисъл е в това, да подготви появата на схоластическата философия, на автори като Тома Аквински и нататък, докато се стигне до XX век. Знак за това е употребата на термини като „субстрат“ или „субстанция“, които виждаме в средните книги. И тогава мнозина казаха: „Е как така, аз донякъде чета за същност, а след това минавам към субстанция…“ Ами бавно се върви с големите преводи. Ето, доц. Ивайло Найденов прекрасно каза, че един превод може да е хубав, обаче той винаги се нуждае от някакво доработване, по една или друга причина.
Та в тази книга ние имаме свидетелство, че към Аристотел може да се подходи по два начина. Дали той е по-скоро западен философ? Или е световен философ, който може – и трябва – да бъде възприет на всеки един език независимо от латиноезичната традиция? Защото ние бихме се учудили, ако някогашните арабски преводачи, които са превеждали Аристотел вероятно през IX век, са си служели с чужди за езика им думи. Може би не са, може би са си служели с арабски думи и това сигурно е било по-оправдано.
И ето ние тук, и специално аз – с помощта на Димка Гочева, без която не бих се справил, защото тя е специалист по антична философия и ми казваше как трябва да стават тези неща в съгласие с нашата школа, и помагаше да вляза в този сложен контекст на отношенията между Аристотел и Платон и проблематиката в техните спорове – постъпихме така. И сега, в този том от 2020, ние имаме превод изцяло в този дух: за който си позволявам да кажа, че продължава духа на Кирило-Методиевските преводи. Тоест, работи с исконно български думи.

Г.М.:
– А Вие вярвате ли, доц. Гочев, че Аристотел е по-близо до римо-католицизма, отколкото до православието?

Н.Г.:
– Вече почти казах, че не вярвам. Ще кажа и защо. Не е лошо да бъде споменато, че на Аристотел се е гледало като на „вътрешен философ“ и той се е смятал за един „наш“ мислител през цялото време на съществуването на Византия.

Г.М.:
– От св. Иоан Дамаскин например.

Н.Г.:
– Да. Във Византия никой не е смятал, че Аристотел е нещо далечно и екзотично, че е някакъв гений, дошъл кой знае откъде. За тях той е бил просто един интересен автор, езичник, който може да бъде използван за интелектуална работа. Св. Иоан Дамаскин е направил точно това. Ако отворим „Точно изложение на православната вяра“, ще видим, че голяма част от написаното е сякаш един аристотелистки текст. Целият Аристотелов философски инструментариум е усвоен – и това става в VIII век. За византийците това е нормално. Тези неща ги е чел и обсъждал и Константин-Кирил Философ, който е учил при Фотий. И може би това е причината – че на Аристотел се е гледало като на наш и тукашен – да не му се обръща чак толкова голямо внимание на Изток.
Докато на Запад той е бил възприет като нещо изключително. Западът винаги е смятал, че нещата възникват първо на Изток. И с основание. Затова, когато са се обърнали към Аристотел, те са си казали: „Ето го началото и върхът на философията“. Тома Аквински просто идолизира Аристотел. Ако го отворите, ще видите, че той навсякъде казва: „Философът, Философът…“

за М 8

Г.М.:
– Сега ще използвам случая, че сме на живо, за да Ви накарам да ми обещаете, че ще дойдете пак в това студио, защото имам да Ви питам за безсмъртието на душата, за Бог според Аристотел и всички тези неща, за които сега нямаме време.

Н.Г.:
– Струва си.

Г.М.:
– Ще дойдете?

Н.Г.:
– Добре…

*

17 октомври 2020, БНТ. „Религията днес“

https://bnt.bg/news/igumenat-na-kremikovskiya-manastir-nominiran-za-buditel-na-godinata-284578news.html?fbclid=IwAR2VnO5OXTjFLZc5mg7cwkA9rr5c2q8kZG6cfIkvOwmh7gTgJ12lk2nGneU (от 31:33)

за М 12

***

- Какво мисли Аристотел за безсмъртието на душата?

Аристотел затова е бил забраняван в западна Европа – включително до средата на XIII в. – защото не е вярвал в безсмъртието на човешката душа. Според него безсмъртен може да е само „умът“. Той е част от душата, но не носи личностните характеристики на отделния човек.
От наша – християнска – гледна точка Аристотел има странно схващане за човека. Според него отделните индивиди се различават помежду си не защото имат различна личност, а поради различната материя на телата си.
За съществена разлика в душите на отделните хора не се говори, защото душата – това е осъществеността на едно „органично“ тяло, което е способно да живее. Това е класическото Аристотелово определение за душа.
Или с други думи – душата е завършената форма на човешкото тяло и без нея човекът не може да бъде човек, а най-много подобие на такова същество. Но не защото душата е неговата „личност“, а защото е „формата му“.
Затова Аристотел, за разлика от Платон, не смята, че душите оцеляват след смъртта и че преминават в някакъв отвъден свят, където да бъдат съдени и после да влязат в нови тела. Той смята, че със смъртта душата изчезва завинаги.
Той признава, че хората имат различни характери и се занимава с това в етическите си съчинения. В „Поетиката“ казва, че една от главните задачи на поета е да изобразява човешки характери. Но колкото и индивидуални да са те, разликата между тях не е в душата като самостоятелна същност, а само в някои нейни качества.

- Бил ли е Аристотел религиозен?

Още в началото на „Метафизиката“ пише, че задачата на тази книга е да изследва мъдростта. Мъдростта е преди всичко знание – знание за причините и началата на света и на отделните неща.
За гърците това не е новина. То е казано, макар и поетически, още от Хезиод, 400 години по-рано. Вместо „знание“ (episteme) може да се каже и „наука“. Но това е наука, която не е по силите на хората, освен на малцина, и те достигат до нея само за кратко време. Затова Аристотел, цитирайки Симонид, казва, че „само бог би имал този дар“.
Аристотел се отнася пренебрежително към митологията, възникнала, както се е смятало, на основата на Омировата и Хезиодовата представа за боговете. Впрочем той цени високо Омир като поет. Но що се отнася до божеството, обикновено се изразява мъгляво и говори за „бог“ въобще, без да споменава име; също като Сократ, който в края на Платоновата „Апология“ казва: „Да вървим сега всеки по своя път: вие към живота, а аз към смъртта. А кой отива към по-доброто е неизвестно за всеки, освен може би за бога“.
Аристотеловия възглед за бога е изразен ясно в „М“ XII, където се казва, че той трябва да бъде форма без материя: каквото би бил и човекът, ако душата му можеше да съществува без тяло.
Богът е безсмъртно и вечно живо същество, което не прави друго, освен да мисли; и поради това е съвършено щастливо (блажено). Но за какво мисли?
„Би било странно да мисли за някои неща“. Ето защо богът мисли най-доброто, а именно – себе си; а той не е нищо друго, освен самото мислене. И тъй като чистото мислене, освободено от сетивност, трябва да е най-красивото нещо, затова и богът е желан от всички, дори те да не знаят това. Той задвижва вселената към себе си, без да се движи – и затова е наречен „неподвижен двигател“.
И е казано: „Движи, както движи обичаното“ (eromenon). Тук Аристотел е в съгласие с Платон, според когото Ерос е онова, което кара хората, пък и всички същества, да се стремят към красивото; и то така, че да го притежават вечно – което именно e безсмъртието.

- Колко близо е тази представа за Бог до християнството?

Тази представа е далеч от християнската. Християнският Бог е, най-напред, троичен.
После, Той е личност, а не просто мислещо същество; Той не само движи, но и твори по Своя воля.
Освен това се въплъщава, приема човешко тяло, което Аристотел би сметнал за странно и дори безумно.
Той се грижи за хората от любов и е готов да претърпи най-големи страдания за спасението им. От Аристотелова гледна точка това няма смисъл: щом хората са смъртни, те не могат да бъдат „спасени“ за вечен живот. А след като Бог е нематериален и блажен, Той не може да страда.

- Защо се появява тезата, че аристотелистки може да бъде само римокатолицизмът, но е и православието?

Римо-католицизмът, разбира се, не приема тези Аристотелови възгледи. Но някои влиятелни средновековни философи са се занимавали надълго с Аристотел, за да покажат, че в античната философия има неща, които не противоречат на християнството; и че тя дава добър инструмент за размисъл (диалектика) и следователно за богословстване.
Това се знае и на Изток: св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на православната вяра“ още през VIII век показва, че православното богословие е възприело почти цялата Аристотелова терминология. За източното рационално богословие той е почти толкова влиятелен, колкото е Тома за западното. Разликата е, че неговата система никога не е била така активно препоръчвана, както томистката: ние нямаме „неодамаскинисти“, както на Запад има „неотомисти“.
Затова не бих казал, че католическият Запад е повече аристотелистки, отколкото православният Изток. Просто православието никога не е привилегировало толкова много някой от своите богослови, колкото Западът, особено от средата на XIX в. нататък, привилегирова Тома. А Тома е поклонник на Аристотел.

(октомври 2020; въпросите зададе Георги Милков)

*

Безсмъртието на душата 2

В класическа Гърция се срещат три по-разпространени хипотези за съдбата на душата след смъртта.

Има едно, което може би не е най-старо, но е първо от засвидетелстваните. За него научаваме от „Одисея“, XI.
Одисей слиза в подземното царство (или по-скоро, повиква душите на мъртвите), за да се срещне с Тирезий и да получи напътствия за завръщането си в Итака. Принася жертва, душите се събират („тълпи от души“), опитват от кръвта и започват да говорят. Изглежда, че душата на починалия не може да контактува с живи, ако преди това не се е наситила с жертвена кръв.
Починалите питат Одисей за новини от горния свят, а той ги разпитва как са преживели последните си дни, как са умрели и какво е това, да си мъртъв. Поучителен е разговорът му с Ахил. Одисей казва: „Велики Ахиле, ти приживе беше най-големият герой сред ахейците, а сега сигурно си като цар сред мъртвите“. Ахил отвръща: „Смърт ли е, не ми я хвали. Бих предпочел да съм най-долен слуга някъде на земята, но жив, отколкото да царувам тук над всички мъртви.“

Мястото е критикувано от Платон („Държавата“) като вредно за морала на гражданите. Защото ако най-уважаваните поети пишат така за смъртта и живота, как после да очакваме, че възпитаният с техните мисли ще тръгне да се сражава и умира за отечеството?

Самият Платон представя друга теория за смъртта, която сигурно е заел от орфиците и питагорейците. Тя е засвидетелствана най-добре във „Федон“, макар че за тези неща става дума и в „Държавата“, „Горгий“, „Федър“ и „Апологията“.
Според нея душата е жива, разумна същност, която може да преминава от тяло в тяло – да се превъплъщава. Дали тази смяна на тялото става веднага след смъртта, или има период на престой в отвъдното, когато душата търпи наказания или блаженства, ако е заслужила – това е отделен въпрос.

Може би представата за дългия живот на душата и нейното странстване из телата е по-стара от Омировата. Според някои (като Херодот) тя е дошла при гърците от Египет.
На пръв поглед тя стои по-близо до християнския възглед в сравнение с онова, което откриваме в „Одисея“, XI. Но не бива да се прибързва, защото Омир, като всеки истински поет, е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Всъщност душите в Хадес (оттам идва и българската дума „ад“) страдат по различен начин. Някои просто тъгуват по земния си живот (като Ахил) или се измъчват от болезнени спомени (Аякс, Агамемнон). Други обаче страдат така, сякаш са още в тяло – защото са наказани за прегрешения срещу боговете. Такива са Тантал, Сизиф, Иксион.

Освен това се оказва, че Омир знае за вярата в щастливия отвъден живот. В „Одисея“ IV, морският старец Протей казва на Менелай следното:
„Теб боговете ще пратят далеч в Елисейски полета –
земния край – там, където живей Радамант златокъдър,
гдето минава животът на хората лек и спокоен,
няма ни дъжд, нито сняг, нито хали жестоки бушуват,
лее се вечният шумол на лекодиханния вятър,
от океана изпращан да носи на хората свежест,
там обладаваш Елена, защото си зет на Кронион“ (ст. 563-569, прев. Г. Батаклиев).

Към това може да се добави, че образната представа на европейците за отвъдния свят, чиято най-влиятелна разработка принадлежи на Данте, възхожда не към Платон, когото италианският поет сигурно не е чел, а точно към Омир – чрез Вергилий.

Накрая, няколко думи за третата теория, която е била най-непопулярна през класическата епоха.
Това е възгледът, според който душата не е отделна от тялото и не може да живее извън него, а е просто едно название на самия живот. В тази посока е въпросът, който приятелите на Сократ му задават в затвора, когато предстои да се изпълни смъртната присъда:
„Дали душата не е като музика, която ние чуваме от някакъв инструмент; и когато той бъде разбит, тогава и музиката изчезва, разтапя се в пространството и не съществува като нещо отделно?“
Най-влиятелният привърженик на този възглед е Аристотел. Според него душата на човека не е независима от тялото, тъй като тя не е друго, освен неговата съвършена форма. Тя е осъществяването (одействителностяването) на едно „органично тяло, имащо живота във възможност“ – тоест на тяло, способно да живее. Според Аристотел „да имаш душа“ означава, че тялото ти реализира присъщата му природна способност за живот. Когато престане да я реализира (когато умре), то губи своята форма. Следователно тя няма как да съществува независимо от него.

За разлика от Платон, Аристотел не вярва в съществуването на независими „сами по себе си“ форми – примерно на „човека сам по себе си“, или на някои морални и естетически понятия (справедливо, красиво). Има само една форма, свободна от материя, чието независимо съществуване той признава: това е неподвижният двигател на вселената. Той именно е и богът.
Тъй като материята, като чиста възможност без действителност, е основната причина за смъртта; и значи ако има нещо, което може да живее без материя, то би било безсмъртно.

Аристотел смята, че има само една такава форма. По този начин, и някак парадоксално, той се оказва по-близък до единобожието, отколкото учителя си Платон.
Защото Платон, допускайки съществуването на неопределен брой вечни идеи/форми, остава по-близък и до политеистичното езичество.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>