В класическа Гърция се срещат три по-разпространени хипотези за съдбата на душата след смъртта.

Има едно, което може би не е най-старо, но е първо от засвидетелстваните. За него научаваме от „Одисея“, XI.
Одисей слиза в подземното царство (или по-скоро, повиква душите на мъртвите), за да се срещне с Тирезий и да получи напътствия за завръщането си в Итака. Принася жертва, душите се събират („тълпи от души“), опитват от кръвта и започват да говорят. Изглежда, че душата на починалия не може да контактува с живи, ако преди това не се е наситила с жертвена кръв.
Починалите питат Одисей за новини от горния свят, а той ги разпитва как са преживели последните си дни, как са умрели и какво е това, да си мъртъв. Поучителен е разговорът му с Ахил. Одисей казва: „Велики Ахиле, ти приживе беше най-големият герой сред ахейците, а сега сигурно си като цар сред мъртвите“. Ахил отвръща: „Смърт ли е, не ми я хвали. Бих предпочел да съм най-долен слуга някъде на земята, но жив, отколкото да царувам тук над всички мъртви.“

Мястото е критикувано от Платон („Държавата“) като вредно за морала на гражданите. Защото ако най-уважаваните поети пишат така за смъртта и живота, как после да очакваме, че възпитаният с техните мисли ще тръгне да се сражава и умира за отечеството?

Самият Платон представя друга теория за смъртта, която сигурно е заел от орфиците и питагорейците. Тя е засвидетелствана най-добре във „Федон“, макар че за тези неща става дума и в „Държавата“, „Горгий“, „Федър“ и „Апологията“.
Според нея душата е жива, разумна същност, която може да преминава от тяло в тяло – да се превъплъщава. Дали тази смяна на тялото става веднага след смъртта, или има период на престой в отвъдното, когато душата търпи наказания или блаженства, ако е заслужила – това е отделен въпрос.

Може би представата за дългия живот на душата и нейното странстване из телата е по-стара от Омировата. Според някои (като Херодот) тя е дошла при гърците от Египет.
На пръв поглед тя стои по-близо до християнския възглед в сравнение с онова, което откриваме в „Одисея“, XI. Но не бива да се прибързва, защото Омир, като всеки истински поет, е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Всъщност душите в Хадес (оттам идва и българската дума „ад“) страдат по различен начин. Някои просто тъгуват по земния си живот (като Ахил) или се измъчват от болезнени спомени (Аякс, Агамемнон). Други обаче страдат така, сякаш са още в тяло – защото са наказани за прегрешения срещу боговете. Такива са Тантал, Сизиф, Иксион.

Освен това се оказва, че Омир знае за вярата в щастливия отвъден живот. В „Одисея“ IV, морският старец Протей казва на Менелай следното:
„Теб боговете ще пратят далеч в Елисейски полета –
земния край – там, където живей Радамант златокъдър,
гдето минава животът на хората лек и спокоен,
няма ни дъжд, нито сняг, нито хали жестоки бушуват,
лее се вечният шумол на лекодиханния вятър,
от океана изпращан да носи на хората свежест,
там обладаваш Елена, защото си зет на Кронион“ (ст. 563-569, прев. Г. Батаклиев).

Към това може да се добави, че образната представа на европейците за отвъдния свят, чиято най-влиятелна разработка принадлежи на Данте, възхожда не към Платон, когото италианският поет сигурно не е чел, а точно към Омир – чрез Вергилий.

Накрая, няколко думи за третата теория, която е била най-непопулярна през класическата епоха.
Това е възгледът, според който душата не е отделна от тялото и не може да живее извън него, а е просто едно название на самия живот. В тази посока е въпросът, който приятелите на Сократ му задават в затвора, когато предстои да се изпълни смъртната присъда:
„Дали душата не е като музика, която ние чуваме от някакъв инструмент; и когато той бъде разбит, тогава и музиката изчезва, разтапя се в пространството и не съществува като нещо отделно?“
Най-влиятелният привърженик на този възглед е Аристотел. Според него душата на човека не е независима от тялото, тъй като тя не е друго, освен неговата съвършена форма. Тя е осъществяването (одействителностяването) на едно „органично тяло, имащо живота във възможност“ – тоест на тяло, способно да живее. Според Аристотел „да имаш душа“ означава, че тялото ти реализира присъщата му природна способност за живот. Когато престане да я реализира (когато умре), то губи своята форма. Следователно тя няма как да съществува независимо от него.

За разлика от Платон, Аристотел не вярва в съществуването на независими „сами по себе си“ форми – примерно на „човека сам по себе си“, или на някои морални и естетически понятия (справедливо, красиво). Има само една форма, свободна от материя, чието независимо съществуване той признава: това е неподвижният двигател на вселената. Той именно е и богът.
Тъй като материята, като чиста възможност без действителност, е основната причина за смъртта; и значи ако има нещо, което може да живее без материя, то би било безсмъртно.

Аристотел смята, че има само една такава форма. По този начин, и някак парадоксално, той се оказва по-близък до единобожието, отколкото учителя си Платон.
Защото Платон, допускайки съществуването на неопределен брой вечни идеи/форми, остава по-близък и до политеистичното езичество.