Арист 5-12 дек БНТ 4

Лекции по старогръцка литература 2020/2021

Лекции по време на криза

Преподаването ми на литература през 90-те вървеше колебливо и доста разхвърляно. От една страна, защото се занимавах с други неща: писане на дисертация, превеждане на Аристотел, занятия по езици, включително и новогръцки. От друга страна, водех само упражненията. Това значеше, че не мога да съм отговорен за „идеята“ на предложеното знание; пък и ми беше рано да предлагам такава идея, тъй като това не можеше да стане с толкова малък опит.
Но от около 2000-та нататък Богдан Богданов ми остави лекционния си курс за студентите в Новогръцка филология и по този начин ми даде възможност сам да строя това изображение на словесното наследство, което ученият предлага на онези, които го слушат.
Около 10 години по-късно, през есента на 2011, прочетох в тази зала доклад, наречен „Историите на старогръцката литература в България“, където разказах какво е направено в тази насока на български език; а и не само. И след като представих делата на предшествениците си, благоразумно споделих, че все още нямам личен принос за това знание. А тогава започваше третата година, в която се занимавах и със студентите от класическа филология; и десетата, в която работех с магистрантите по антична култура и литература. Всичко това значеше, че от мен вече се очаква да знам що е „старогръцка литература“ и как представянето и отчасти придобиването на това знание ще протича в един повтарящ се период от време – което именно са и академичните години.

За да стане това, не стигаше да съм осведомен за направеното преди мен, но беше нужно да знам въпросите относно това знание, които са били решавани, и които трябваше и аз да решавам на своя отговорност. Ето някои от тях.
– какво да се прави с предполагаемата предомирова поезия. Въпросите, отнасящи се до Орфей и орфизма винаги са били обсъждани у нас, но не като част от историята на литературата, а по-скоро като митологично наследство – гръцко или друго. Затова с тях се занимаваха от културологична и по-специално от „тракологическа“ гледна точка.
– какво да се мисли за митологията изобщо. Когато бях гимназист, студент и асистент, за нея се говореше като за форма на мислене, съответстваща на първобитната обществено-икономическа формация. Наред с това се правеха опити за „археология“ на митовете, чрез разделянето им на по-ранни (с тератоморфични персонажи, източник на магически енергии) и по-усъвършенствани – като героическите.
– доколко да се обсъждат литературните качества на Омировия епос, тоест доколко да се подхожда към него от литературно-естетическа гледна точка (а не само от филологическа).
– какво да се прави с лириката. Трудността при нея идва от големия брой автори, разнообразието на жанровете, лошото съхранение на текстовете, пък и голямата зависимост от преводите.
– как да представят различията между тримата трагици – всеки от тях е влиятелен, но по своему.
– дали в основния курс да се включват Новата комедия и романът. Това е въпрос, отнасящ се до спецификата на класическата полисна литература – дали тези жанрове не са нещо външно за нея.
– до каква степен и как да се говори за „прозаическите“ видове – историография, ораторство и философия. Ако прозата е по-малко литература в сравнение с поезията, не би ли трябвало и вниманието към нея да е по-малко? Отговорът ще зависи от общото понятие за литература. Всъщност не малко от древните епици правят по същество прозаични текстове, като „Дела и дни“ на Хезиод.
– в същата посока е и въпросът за науките. От класическата епоха са запазени природонаучни текстове, примерно медицински. Какво да се казва за тях, и редно ли е да не се казва нищо?

По-нататък:
– как да се пристъпва към елинистическата и гръкоримската епоха, където текстовете стават все повече, а преводите – все по-малко? Докъде стига времето, в което още съществува старогръцка литература и как да се обясни, че по-късните произведения се представят по-слабо от по-ранните?
– какво да се прави с неелинската гръкоезична литература (християнска, юдейска, а и друга)? Ако тя не е старогръцка, в какъв смисъл казваме това? Ако допуснем, че и за нея може да се говори, докъде във времето да се разпростираме (основателите на старогръцкото литературознание не са се колебали да стигнат до средата на XV в.)

Всичко това са въпроси, зависещи от идеята ни за това словесно наследство. Но има и други, чисто методически. Най-напред, въпросът за разговора: доколко, как и за какво ще се разговаря със слушателите на курса?
И също: това, което предлагаме дали е знание повече за факти; или за основанията ни да приемаме тези факти; или за литературни явления и отношението между тях.

Това бяха въпросите, които ме занимаваха в продължение на двадесетина години преди да изработя едно общо въведение към предмета, което беше завършено през 2019-та и наречено „Старогръцката литература“. Създаването на тази книга беше опит да се обяви, че за предаването на това знание е необходим разговор; а също и че не е все едно какви са участниците в този разговор. Както се вижда и от казаното във „Федър“, не всяко знание може да бъде предложено всекиму, а е необходимо онзи, който ще го приема, да бъде донякъде готов за това.

Що се отнася до лекционния начин, той е добър в обстановка, където няма почти никакъв достъп до сведенията, които лекторът може да даде; с други думи, там, където слушателите няма откъде да четат. И е истина, че до края на 80-те, пък и малко по-нататък имаше трудности с намирането на добри писания по тези въпроси. Но това положение започна да се променя с голяма бързина през 90-те и напълно се промени с появата на сканираните книги и практически пълния достъп до тях през второто десетилетие на този век.
Така че четенето в аудитория на текст, съдържащ сведения, повечето от които слушателят лесно може да открие, изглеждаше все по-неестествено и сякаш самό искаше да бъде заменено с друг вид работа.
Но ако това е така, какво да кажем за лекциите през последната, 2020 година? Ако е неуважително за науката и образованието да искаме от студентите да стоят мирно, да мълчат и да слушат как им четем гласно в аудитория, тогава какво е другото: да им четем, докато те спят, разхождат куче, работят или готвят? Това е, което наричам „лекции във време на криза“.

Но нека все пак да кажа същественото на тази литература – а именно, за основните ѝ форми, които ми се проясниха през изминалите години на работа и опити.

От времето на Омир, макар и може би не само благодарение на него, художествените текстове се създават в съгласие с, от една страна, трагическо-комическата, а от друга – с романно-перипетийната форма.
– Трагичното го виждаме във фабулата на „Илиада“ като „Ахилеида“ – разказ за величието и страданието на героя.
– Комичното се мярка в множество епизоди и в двете поеми – измамването на Зевс от Хера, бягството на Афродита от бойното поле, авантюрата ѝ с Арес, обидите, които боговете си разменят в битките помежду си, боят на просяците в „Одисея“, начинът, по който Одисей наказва Терсит, но и грубостите, с които собствените му слуги се нахвърлят срещу него, докато той обикаля Итака инкогнито.
Впоследствие тези форми овладяват някои влиятелни жанрове – първо, атическата трагедия, макар и не изцяло, защото много от т.нар. трагедии се оказват малки романи с щастлив край. Комедийното начало пък, което е свързано и с.нар. „хулна поезия“ (ψόγοι) пък се явява много преди сатировите драми и старата комедия в част от лириката – в ямбите на Архилох и Хипонакт, но и у множество други стихотворци; както и в епически поеми, подобни на „Мишките и жабите“ и изчезналия „Маргит“.
Но защо настоявам на свързването на комичното с трагичното? Защото и двете се градят върху идеята за провала; с тази разлика, че при трагедията провалът е безусловен и единствен (нещастието на Ахил, на Едип, смъртта на Агамемнон), докато комедията е нейна пародия – там героят е низък и неудачник по начало, а провалът му е незначителен, и може да случва отново и отново.

– За романно-перипетийната форма: първата и най-забележителна проява е „Одисея“, но впоследствие тя често се среща в лириката; защото лириката – примерно тази на Алкей и Сафо – представя тревоги, а тревогите са перипетии. Нейният живот е постоянен и дълъг: има я в трагедията, в Новата комедия и свързания с нея любовно-авантюрен роман; но и в другите видове романи.
Тези две форми са основата на всичко онова, което наричаме „художествена литература“; така че когато представяме тази част на гръцката словесност, ние всъщност представяме техните прояви.

От друга страна, има форми на прозаичността, и те също се две: историко-научна и философско-увещателна.
– Първата се занимава с установяване на факти; и поради това се проявява както в историографията, така и в реториката (съдебната, отчасти съвещателната); а също и в отделните науки.
– Философско-увещателната е за понятията (тогава тя се нарича диалектика) и за началата на битието и живеенето, но не по художествен начин. Последното включва и поучителната словесност, която е много ранна и устойчива – тя си служи с епоса (наречен дидактически), с баснята, с елегията, със сентенцията (апофтегма), с много от ораторската проза.

Така че това е, което тази литература съдържа. Всичко то се предлага в лекциите по един исторически начин – чрез факти и пояснения откъде съдим за тях. Ето защо лекционният курс, към който се стремях, се оказа по същество извороведски: студентите трябва да чуят откъде именно се знаят тези неща, за които те иначе могат да прочетат навсякъде.
От друга страна, литературата има свое определено съдържание, което са текстовете. Те (някои от тях) трябва да се прочетат и да се обсъдят в разговор, който ще протича пак донякъде в исторически дух (какво се казва там, под чие влияние е текстът, кому е повлиял), но и във философски – що за литературен вид е това, какви са литературно-естетическите форми, на които той се държи.
Както виждаме, обсъждането на литературата в аудитория е прозаична словесност, макар самата литература далеч не винаги да е такава. А какво пречи обсъждането да става и по противоположния начин – художествения?

Ако направим и това, тогава нашият подход ще ѝ съответства изцяло, защото ще ѝ бъде подобен – както тя е и прозаична, и поетическа, така и той. Затова в първата част на „Старогръцката литература“ се откриват комически и романни елементи, докато втората (бележките) е изцяло прозаична.

Докъде стига тази литература във времето и какво включва? Нейните граници се определят от езика ѝ, и то по два начина.
Примерно – латиноезичната литература не е гръцка, колкото и да прилича на нея.
Но критерият „език“ може да обясни и друго – а именно, защо научните текстове упорито отпадат от нейното разглеждане. Причината е, че те са написани на друг език – не в смисъл, че не са на гръцки, а в смисъл, че си служат с езиците на математиката, астрономията, музиката или медицината, които не всеки може да познава.
После, дали византийската литература е старогръцка и какво да кажем за новогръцката? Бих казал, че литературата е една, докато образците ѝ са едни. Образецът на старогръцката литература е Омир; а образецът на византийската, като оставим настрана светските жанрове, е Библията. Това са съвсем различни книги и те определят общия дух на тези литератури.
От друга страна обаче християнското богословие е силно зависимо от езическата философия; историографията следва старите историци, лириката и романа също много често имат съвсем елински вид. Така византийската словесност донякъде се отделя от древната – доколкото избягва влиянието на Омир – но все пак и остава при нея, защото си служи с други нейни, макар и второстепенни образци.

В съвременната гръцка словесност древните поети, историци и философи вече не могат да са образец; но византийското богословие може, и е. Така че и днес е възможно да се създават гръкоезични текстове, които да пазят византийския, а чрез него и античния дух. Но тези текстове трябва да са богословски.

(Четения на АРУКО, 2 април 2021)

***

Кратки (основни) лекции

Лекция втора
Легенди за предомировата поезия

I. Първенството на Омир

В старогръцката литература няма по-стари запазени произведения от поемите на Омир.
Това не означава, че сред съществуващите текстове на старогръцки език няма такива, които да са възникнали преди втората половина на VIII в. пр. Хр., когато е прието да се датира авторът на „Илиада“ и „Одисея“.
Някои части от текста на Стария завет (Библията), който бил преведен от еврейски на гръцки през III в. пр. Хр. в Египет по времето на Птолемей II Филаделф, несъмнено възхождат към по-отдавнашно време. Но те не се смятат за произведения на старогръцката литература (словесност). Причината е, че първоначално са били написани на друг език и са възникнали в друга културна област, различна от тази на древните (антични) гърци.
По подобен начин текстовете на Писанието и изобщо богослужебните книги, преведени на български още през IX в. сл. Хр. от равноапостолните Константин-Кирил и Методий, не принадлежат към българската, а към раннохристиянската и византийска (източноримска) литература, която се е развивала преди всичко на гръцки език.

Въпреки това в съзнанието на древните гърци е съществувало убеждението, че Омир не е най-ранният поет, а преди него е имало и други, които, дори да са имали друг език, все пак са създавали поезия, която е повлияла на по-сетнешните гръцки автори. Не трябва да се забравя, че когато гърците казвали „poiesis“, те нямали предвид само текста, но и музиката; значи, когато говорели за „ранни поети“, имали предвид също и „музикантите“.

II. Поезия и музика в Омировите поеми

Самият Омир дава основание за такива предположения.
Най-напред, в неговите поеми се срещат образи на „аеди“ – певци, които изпълняват епически произведения в хекзаметър под съпровод на лира. И ако Омир, както и древните предполагали, е живял много след Троянската война, това ще значи, че той е вярвал в съществуването на такива поети далеч (поне 400 години) преди него.
В „Одисея“ това е итакийския певец Фемий, който пее в Одисеевия дворец по нареждане на кандидатите за ръката на Пенелопа (Од., I); и слепият Демодок, когото Одисей слуша на празненствата, организирани от неговите домакини – феаките (Од., VIII). Около техните образи още през античността има немалко коментари. В Омировата биография на Псевдо-Херодот примерно се допуска, че в образа на Фемий Омир представя втория съпруг на майка си, който го бил осиновил („Животът на Омир“, …). Някои (авторът на приписвания на Плутарх трактат „За музиката“ – …) пък са на мнение, че Фемий и Демодок са имена на действително живели поети; друг въпрос е дали са били съвременници на Троянската война или на самия Омир.

В „Илиада“ Омир на две места споменава имена на поети, които не са действащи лица като Фемий и Демодок, но явно са били известни на неговите слушатели. Това са тракът Тамирис (Ил. II) и Лин, който е споменат като създадетел на една често изпълнявана песен („хубава Линова песен“, Ил. XVIII).
Дори главният герой на поемата Ахил в един момент е представен като музикално образован човек, който умее да пее и свири на лира (Ил. IX)

Както се вижда, Омир не гледа на себе си като на „пръв по време“; напротив, той дава достатъчно свидетелства, че по негово време музикалното изкуство и съчиняването на поезия вече са били познати и достатъчно добре развити.

III. Орфей – пръв сред легендарните поети

Когато става дума за предомирова поезия, най-често се споменава името на Орфей. В античната литература има огромен брой свидетелства за легендата за него. Тя се състои накратко в следното.

Орфей бил трак, син на тракийския благородник Еагър и музата Калиопа.
Той имал изключителна дарба за поезия: разказва се, че когато пеел, животните се събирали да го слушат, а звуците на лирата му задвижвали дървета и скали.
Бил ученик на египетските жреци и пренесъл култа към Озирис сред гърците, като преименувал Озирис на Дионис, а Изида – на Деметра. От неговото общество водят началото си повечето гръцки мистериални култове; той е разпространил вярата, че душата е безсмъртна, преминава от тяло в тяло и подлежи на съд в отвъдното за делата си приживе.
Орфей бил женен за Евридика, но щастливия им съпружески живот бил помрачен. Веднъж по време на разходка Евридика била ухапана от отровна змия и починала.
Орфей решил да слезе в подземния свят и да убеди Хадес и Персефона да върнат жена му. Очаровани от скръбта и думите му, те се съгласили: но при условие, че докато се изкачат на земята, той няма да се обръща, за да я погледне. Орфей не успял да изпълни условието и Евридика се върнала обратно при мъртвите.
Поетът бил убит от тракийки, обзети от Дионисово безумие (вакханки). Те разкъсали тялото му и хвърлили главата в Хеброс. Докато плавала, тя продължавала да пее. Водите я изхвърлили в Егейско море и тя доплавала до Метимна на Лесбос, където била намерена и запазена от местните жители.
Може би затова в по-късни времена Лесбос станал родина на някои от най-прочутите гръцки поети и философи.

IV. Античните автори за Орфей

По този повод следва да се каже, че най-ранното известно споменаване на Орфей в гръцката литература принадлежи на именно на лесбоски поет – Алкей (fr. 80).

Сред класическите автори, които съобщават за легендата около него, както и за обществото на „орфиците“, са още Есхил („Агамемнон“, ст. 1629-1631), Аристофан („Жаби“, ст. 1032), Еврипид („Иполит“, 959 и др.), Платон („Държавата“, 364а), Аристотел („За душата“, 410b), Теофраст („Характери“ – „Суеверният“).

През III в. пр. Хр. Аполоний Родоски го прави действащо лице в поемата си „Аргонавтика“ (I, 23). По-нататък споменаванията са много, но най-обширните сведения се откриват у Диодор Сицилийски („Историческа библиотека“, I, 23; IV, 25 и др.), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X, 8-77; XI, 1-66), Аполодор („Митологическа библиотека“, ), Павзаний („Описание на Гърция“) и Конон („Митографски разкази“, 45).

Из „Орфическа аргонавтика“ (1373-1376):

῎Ενθεν δ’ ὁρμηθεὶς ἐσύθην χιονώδεα Θρῄκην
Λειβήθρων ἐς χῶρον, ἐμὴν ἐς πατρίδα γαῖαν·
ἄντρον δ’ εἰσεπέρησα περικλυτὸν, ἔνθα με μήτηρ
γείνατ’ ἐνὶ λέκτροις μεγαλήτορος Οἰάγροιο.

„И оттам се понесох към снежната Тракия,
към Либетра, моята родна страна.
И достигнах пещерата славна, където в ложето на
храбрия Еагър роди ме майка ми.“

V. Образи на други предомирови поети

Може да се каже, че легендата за Орфей е станала образец, по който се изграждали митологичните биографии на други подобни персонажи.

Сред тях е споменатият Тамирис, който бил ослепен и лишен от поетическата си дарба, защото дръзнал да предизвика на музикално състезание самите Музи. Също Лин, за който се разказва, че бил учител по музика на Херакъл; и бил убит от този свой крайно буен и избухлив ученик.

И още:
Амфион, който също като Орфей можел да движи с музиката си неодушевени предмети; и така построил крепостните стени на град Тива.
Малоазиецът Марсий, който предизвикал на състезание Аполон, но загубил и бил убит от бога.
Ликиецът Олен, който, съгласно свидетелството на Херодот, съчинил химните, които се изпълнявали на празниците в чест на Аполон на остров Делос.
Фемоноя, която била жрица и прорицателка в Делфи, и на която философът и историк на литературата Прокъл (ок. 410-480 сл. Хр.) приписва създаването на хекзаметъра.

За всички тези поети в течение на цялата античност се е предполагало, че били по-ранни от Омир, изобретявали и подобрявали музикални жанрове и инструменти, и развивали стихосложението; и че повечето от тях не са били гърци.

*

Лекция трета
Троянският цикъл

I. Фотий, Прокъл и Аристотел

„Троянски“ или „епически“ цикъл е термин, който сме наследили от атинския учен Прокъл, живял през V в. сл. Хр. Неговата „Христоматия“, посветена на историята на класическата гръцка поезия, е съхранена в извлечение, направено от византийския духовник и ерудит Фотий (IX в.) в неговото „Хилядокнижие“ (Myriobiblion). Впоследствие този термин е приет и често употребяван от историците на старогръцката литература.

Доколкото Прокъл се е интересувал главно от поеми, създадени в хекзаметър, терминът „епически“ е уместен: тъй като, както свидетелства и Аристотел в „Поетиката“, гърците са наричали „епос“ всяко словесно произведение, съчинено в този размер.
От друга страна, Аристотел забелязва, че не всеки текст в хекзаметър трябва да се смята за поетически. Тъй като „поезия“ (poiesis) е вид на рода „мимесис“ (подражание). „Поезия“ имаме, когато съчинителят подражава на човешки характери в действие, като си служи с реч, а също с ритъм и мелодия. Както виждаме, Аристотеловия термин „пойесис“ не съвпада с нашия „поезия“. Защото, 1) когато казваме „поезия“, ние мислим само за словесното произведение, без да включваме музиката. От друга страна, 2) допускаме, че поезията може да не е непременно в мерена реч, докато Аристотел, като всеки грък по негово време, смята, че поетическото произведение винаги е в ритъм (стихотворен размер).
При това положение Аристотел не би сметнал, че „Теогонията“ на Хезиод, макар и написана в хекзаметър, е поетическо произведение. То е по-скоро митографско – т.е. представлява свод от някои известни митологически разкази, отнасящи се до възникването на вселената и родословието на боговете и герои; и преданията за техните дела. Но в представянето на онази литература, която нарича общо „епически цикъл“, Прокъл включва и този вид съчинения (митографските, изпълнени в хекзаметър); което показва, че в неговото понятие за епос имат място и нехудожествени произведения – ако за образец за такива се приемат „Илиада“ и „Одисея“.

Що се отнася до термина „Троянски“, той е уместен дотолкова, доколкото почти всички споменати поеми представят историята на Троянската война. Започва се от скарването на трите богини на сватбата на Пелей и Тетида, и дори по-рано – от един разговор между Зевс и Темида за това, че хората по земята са станали твърде многобройни и е добре тя да бъде отчасти облекчена от този товар; и най-добрия начин за това е да бъде устроена една голяма война.

II. Циклическите поеми

„Цикълът“, както е представен в „Христоматията“, има девет части, като осем от тях се състоят само от една поема. Две от споменатите поеми са Омировите „Илиада“ и „Одисея“, а другите шест се приписват на различни автори (Арктин от Милет, Евгамон от Кирена и др.). Тези шест поеми, създадени вероятно след Омир, но не по-късно от края на V в. пр. Хр., са загубени; а техните автори не са известни с друго. Изчезването им не е било случайно. Още Аристотел в „Поетиката“ отбелязва, че Омир далеч надминава останалите автори, занимавали се с троянската история; и поне от Аристотелово време време изразът „циклически поет“ означава някой, който е пресъздавал в хекзаметър някои митове, но не е се е отличил с голямо художествено майсторство. Самият Прокъл в края на изложението си казва, че тези поеми, чието съдържание разказва, не се четат заради високите си художествени качества, а защото съдържат сведения за тази история, от която хората винаги са се интересували.

И така, в първата част от „Цикъла“ влизат поеми, подобни на Хезиодовата „Теогония“.
На второ място е посочена поемата „Киприи“, която разказва троянската легенда от замислянето или първия повод за войната, до известното скарване между Ахил и Агамемнон.
На трето място е „Илиада“ на Омир, представяща събитията от „чумата“ в ахейския лагер и оттеглянето на Ахил, до смъртта и погребението на Хектор.
Четвърта е „Етиопида“, където се разказва за намесата на амазонката Пентезилея и етиопския цар (син на Зората) Мемнон – и двамата на страната на троянците. Разказът стига до смъртта и погребението на Ахил (пронизан със стрела от Александър-Парис, с помощта на Аполон).
Пета е „Малка Илиада“, в която са събитията преди нахлуването на ахейците в града. Най-важни са спорът за оръжията на Ахил и самоубийството на Аякс; присъединяването на Филоктет и Неоптолем към ахейската войска; смъртта на Парис (убит от Филоктет) и изработката на Троянския кон.
Шеста е „Разрушението на Троя“, където се разказва за превземането на града, извършено чрез измамата с коня. Представя се смъртта и пленяването на мнозина троянци, включително жени и деца (Приам, Астианакс, Андромаха, Касандра, Поликсена).
Седма е „Завръщания“, в която се разказва как ахейските вождове напускат Мала Азия и достигат родните си места (или загиват по пътя). Там са историите за Неоптолем, Нестор и Диомед, Менелай, Агамемнон, Аякс Ойлеев.
На осмо място е Омировата „Одисея“ – от потеглянето на Одисей от Троя до завръщането му в Итака и убийството на кандидатите за брак с Пенелопа. С тези събития е преплетена и историята на сина му Телемах, който се отправя към Пелопонес, за да получи от тамошните царе сведения за баща си; и как след завръщането си Телемах среща баща си и двамата заедно провеждат битката с враговете. Накрая избухва война между роднините на убитите и Одисеевото семейство, която е прекратена по решение на Зевс и с пряка намеса на покровителката на Одисей – Атина.
Девета е „Телегония“, където се разказва за събитията след войната с роднините. Одисей се отправя към континента, за да принесе жертва на Посейдон, както е бил посъветван от прорицателя Тирезий (когото той открива в царството на Хадес). Там заживява при теспротите в Епир, оженва се за местната царица и има от нея син. После се завръща в Итака, където случайно среща сина си от Кирка Телегон, който е дошъл там, за да го потърси. Но двамата не се разпознават, влизат в двубой и Телегон убива Одисей.

Същите истории, разказани малко по-различно и без посочване на поеми и имена на автори, откриваме на „Митологическа библиотека“ на Псевдо-Аполодор (към II в. сл. Хр.)

*

Лекция четвърта
Омир – легенди и свидетелства

„Илиада“ и „Одисея“ са първите произведения на старогръцката и изобщо на европейската литература. По-стари от тях не са известни нито на нас, нито на античните; макар да се е вярвало, че такива са съществували.
Няма съмнение, че и преди автора на тези две поеми трябва да е имало поети, които са създавали подобни епически произведения; иначе не можем да си обясним как изведнъж са се появили толкова големи и добре изработени литературни текстове. Но каквото и да е имало преди Омир, то е загубено.

I. Съобщенията на Херодот и Тукидид

Авторът на поемите е бил легендарен още през класическата епоха (от V в. пр. Хр. нататък); тогавашните автори не са разполагали със сигурни сведения за него като историческа личност. Причината не е толкова в неговата древност, а по-скоро в това, че самият той не е съобщил нищо определено за себе си. За сравнение – Хезиод, който обикновено бива датиран по същото време (втората половина на VIII в. пр. Хр.), е дал немалко сведения за живота си (главно в „Дела и дни“), които се приемат за автентични.

Херодот („История“ II, 53) смята, че Омир и Хезиод са били съвременници и са живели към 400 години преди него. Според него всички поети, които се смятат за по-древни от тях, сигурно са живели по-късно; и точно Омир и Хезиод са причина гърците да си представят боговете по такъв начин и да ги наричат с тези имена.
Тукидид („История на Пелопонеската война“ I, 3) казва, че на Омир не може да се има пълно доверие, що се отнася до фактите за Троянската война: първо, защото като всеки поет и той е бил склонен да украсява онова, което знае; и второ, че вероятно е живял много по-късно от нея.
Така че що се отнася до датировката, най-влиятелните историци от V в. са в съгласие – поетът на Троянската война е създал своите произведение въз основа на легенди, предавани през много поколения.

Относно това, къде е живял и как е изглеждал, единственото сведение, което класическите историци са сметнали за достоверно, е засвидетелствано в „Химн към Аполон“, приписван на самия Омир. Тукидид го цитира в кн. III (пар. 104); от него може да се заключи, че авторът на химна е от остров Хиос, и че е бил незрящ. Тукидид не изказва съмнение относно авторството, и така се оказва, че гърците по онова време са смятали за родина на поета точно този остров; и че са си го представяли сляп.

II. Слепотата на Омир. Певците в „Одисея“

Но откъде идва предположението за слепотата на Омир?
Вероятно причината за това се намира в самия Омиров текст. В песен VIII на „Одисея“ героят гостува на феаките, известни като отлични мореплаватели и любители на музиката и поезията. Там е представен поетът Демодок, който пее на събранията на местните велможи, акомпанирайки си на лира. Песните му са по сюжети на митологията (любовните отношения на Арес и Афродита), но и за Троянската война (скарването между Одисей и Ахил, построяването на дървения кон). Та този певец е сляп. Може би това е дало основание да се предполага, че образът на Демодок е автопортрет на Омир. Разбира се, това е само предположение, отнасящо се до легендата за поета, а не историческа хипотеза.
От друга страна, Демодок не е единствения образ на аед, който откриваме в поемите. По същото време в Итака има друг (на име Фемий), който забавлява други велможи – кандидатите за брак с Пенелопа. Но Фемий е зрящ.

III. Философите за Омир

Платон и Аристотел отделят специално внимание на Омировата поезия, но не говорят нито за произхода му, нито за външния му вид, нито кога е живял.
Аристотел смята, че преди него трябва да са били създадени немалко поетически произведения, но казва (по повод историята на комическата поезия), че не може да посочи нито едно име („Поетика“ 1448b 29).
Поезия преди Омир е имало; но той е авторът, комуто гръцката художествена словесност (ποίησις) дължи най-много. Той е създал драматическата форма (пряката реч) и естетическите идеи за трагично и комично. Освен това той най-добре е показал как трябва да се оформи един поетически разказ (фабула) – че трябва да се отнася не просто до даден персонаж, а до определено (и само едно) действие.
От своя страна Платон размишлява за ползата от въздействието на Омировата поезия и казва (като приписва мислите си на Сократ), че въпреки несъмнената им художествена стойност, тези поеми създават представа за боговете, която освен погрешна е и твърде вредна за религиозното чувство на хората; и оттам – за нравите в обществото („Държавата“ 386c-391a).

IV. Античните биографии

В по-късно време, и вероятно при критическата работа върху Омировия текст в Александрийския музей, сигурно са били направени опити за представянето му като историческо лице; т.е., биографии. От античността са запазени няколко такива справки, повечето от които са съвсем кратки. По-дълга е тази в „Суда“, а най-голяма е една биография, приписвана на Херодот, която обаче надали принадлежи на историка и най-вероятно е била оформена в първите векове сл. Хр.
Тъй като разказаното в нея не е далеч от това, което откриваме и в по-кратките представяния на Омировия живот, ще изложа накратко нейното съдържание.

V. „Животът на Омир“ от Псевдо-Херодот

Омир (чието първо име било „Мелесиген“) бил незаконороден син на жена от Куме (в Мала Азия), на име Кретеида. След като родила детето си – близо до реката Мелес при Смирна, заради което и го нарекла така – тя била изоставена от първия си съпруг и първоначално живеела от собствения си труд на предачка. След известно време се омъжила за един учител по първоначална грамотност и музика на име Фемий, който осиновил детето й, и му предал своя занаят. След смъртта на втория си баща Омир заел неговото място като учител на децата от Смирна. След известно време починала и майка му.
Веднъж той се запознал с един търговец от Левкада на име Ментес, който го поканил да попътува с него, за да посети други страни и народи. Двамата плавали до западната половина на Средиземно море; а на връщане се задържали в Итака, където Омир започнал да губи зрението си. Ментес го оставил там да се лекува под грижите на един местен човек на име Ментор, и отплавал към своя остров. На Итака Омир се запознал с немалко хора и проучил легендата за Одисей. След като се завърнал в родината си, започнал да обикаля градовете и да съчинява епически поеми. Веднъж един човек от Фокея, на име Тесторид, му предложил да записва неговата поезия и да му я заплаща. Омир се съгласил. След известно време обаче Тесторид напуснал Фокея, прехвърлил се на Хиос и започнал да представя поемите като свои.
Омир научил за това и пожелал да иде на острова, за да изобличи измамника. След някои перипетии успял да се пресели там и да докаже, че поемите са негови. Хиосците му предложили да остане при тях и да работи като учител, независимо от слепотата си. Омир приел предложението. Оженил се и му се родили две дъщери. След време му се приискало да посети континентална Гърция; потеглил от Хиос, но поради безветрие му се наложило да се задържи на остров Иос, където се разболял и починал.

*

Лекция пета
Омировият текст

I. Писмеността във времето на Омир

Дълго време се е обсъждало дали Омир е записвал своите поеми, или е съчинявал, разчитайки само на паметта си.

(Примерно Йосиф Флавий: И казват, че дори той не е оставил поезията си записана, но е била помнена чрез отделните песни и по-късно е събрана; и за това в нея има много противоречия“ („Против Апион“ I,2)

Този спор има отношение и към въпроса за съществуването и разпространението на писмеността по негово време. Наистина, в „Илиада“ и „Одисея“ никъде не се говори за книги. И все пак има едно място („Илиада“ VI, 168-179), където се споменава за „знаци“ (σήματα), написани върху „сгъната табличка“ (ἐν πίνακι πτυκτῷ) и изпратени някому като съобщение:

„Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби,
но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци.
Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки:
щом я покаже на тъста му, сам да погине от него
Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ…
Ала когато изгря и десета Зора розопръста,
царят попита младежа и знака поиска да види,
който му носи от Прета, от зетя далечен и верен.
Щом като царят получи прокобните знаци на зет си,
Белерофонта изпрати да смаже химерата грозна“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Разбира се, от това, че Омир не говори ясно за книги и писменост, не означава, че те са липсвали в Гърция по негово време, или че той не си е служел с тях. Създавайки поемите си на основата на легенди и на вероятно некратка поетическа (епическа) традиция, той е бил наясно, че разказва за събития, случили се преди векове; и като добър поет се е старал да архаизира изложението, предполагайки, че писмеността, дори да е съществувала, е била малко разпространена и се е ползвала рядко и от малцина.
Що се отнася до това, дали гърците от времето на Омир са имали писменост, въпросът изглежда решен. Съществуват два паметника, датирани във втората половина на VIII в. пр. Хр.: „каната (οἰνοχόη) от Дипилон“ и „чашата (ποτήριον) на Нестор“ от Питекуса.

(Открити са съответно през 1871 в Атина и 1954 на остров Иския – Италия, близо до Неапол). За „чашата“ се предполага, че е изработена на Родос)

Те са изработени във времето, в което се смята, че е живял Омир, и върху тях се откриват кратки надписи на гръцки, изпълнени с гръцко азбучно писмо. Така че тогава се е пишело; и не е изключено да са съществували записи на „Илиада“ и „Одисея“ още приживе на поета.

Наистина, нищо от поезията му не е оцеляло в толкова стари записи. На Хиос е съществувала школата на „Омиридите“, които били рапсоди и се занимавали с рецитация и тълкуване на Омировото наследство.

(Страбон: „Хиосците претендират и за Омир, сочейки като сериозно свидетелство така наречените Омириди, които би трябвало да са от неговия род. За тях споменава и Пиндар: `Откъдето са и Омиридите, певци на съшити песни`“ – XIV, 35; В. Русинов, 2008-2009)

За един такъв рапсод – Ион от Ефес – се разказва в Платоновия диалог „Ион“. Плутарх предава легендата, според която спартанският законодател Ликург бил първият, който пренесъл текстовете на Омир от Мала Азия в континентална Гърция. Ликург обаче също е древен персонаж – ако се съди по несигурните сведения за него, той трябва да е бил съвременник или поне малко по-късен от Омир.

(Плутарх. „Ликург“ 4: „…мъглива представа за този епос вече съществувал при гърците, отделни хора били достигнали до някои части, оттук-оттам, от произведението, понеже се било случвало то да обикаля, но наистина познато за първи път го направил Ликург“ – Н. Панова, 2013). Също и Елиан: „Древните първоначално изпълнявали Омировите поеми разделени на части. В по-късно време спартанецът Ликург пръв донесъл в Гърция събраното творчество на Омир. Този дар той открил в Йония, когато пребивавал там. Още по-късно Пизистрат събрал песните и вече създал `Илиада` и `Одисея`“ – XIII, 14; Н. Панова, Н. Шаранков, 2009). Страбон за Ликург: „…и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си“ – X, 4, 19; В. Русинов)

Във всеки случай ние нямаме убедителни сведения за по-стар пълен запис на „Илиада“ и „Одисея“ от онзи, който е бил направен по времето на атинския тиранин Пизистрат.

II. Първите известни записи на поемите

По време на управлението си Пизистрат се е стараел да устрои религиозния живот на атиняните, като организирал празници в чест на най-популярните божества. Големите атински празници Панатенеи и Дионисии сигурно са добили класическия си вид по негово време. На тези празници е имало поетически състезания, и са се рецитирали Омировите поеми.

(Ликург- атински оратор, IV в. пр. Хр.; „Срещу Леократ“, 102: „Искам да ви обърна внимание и на Омировите поеми. Нашите бащи смятаха Омир за толкова добър поет, че установиха закон на всяка пета година по време на Панатенеите да бъдат изпълнявани само неговите поеми; показвайки по този начин на гърците, че избират най-добрите произведения“. Някои смятат, че това е станало и преди Пизистрат, още при Солон: „Солон постановил поемите на Омир да бъдат рецитирани поред – където е завършил първият рапсод, оттам да започне следващият. Тъй изяснил Омир по-добре от Пизистрат“ – Диоген Лаерций I, 57; превод Т. Томов, 1985)

Вероятно в тази връзка Пизистрат назначил комисия, която се е заела да произведе една атинска редакция на поемите. За това важно литературно събитие имаме множество съобщения из античните автори, като най-старо и авторитетно е това на Цицерон („За оратора“ ІІІ, 137):

„Кой в онази епоха е бил по-учен и кой притежавал по-образована реч от Пизистрат? Казват, че той пръв сбрал и подредил разпръснатите дотогава песни на Омир така, както ги знаем днес“ (П. Стоянова, 1992)

Освен атинската, която сигурно е била една от най-старите, са известни още няколко класически редакции на Омир – в това число онази, която Александър Македонски носел със себе си по време на похода си срещу персите.

(За Александровата споменава Страбон – XIII, 1, 27. За други освен нея съобщава Евстатий в неговите „Схолии към Илиада“, като свързва съществуването им с нуждата заредактиране на разпространения из Гърция текст: „Началото на това, да се рецитира разпръснатата Омирова поезия, принадлежи на Кинет от Хиос. Но казват, че тези около Кинет много й навредили, като внесли много стихове, съчинени от тях самите. Затова и Омировите книги бяха поправени, както беше казано по-горе. И това са го правили не само граматиците около Пизистрат, но се споменават и други Омирови редакции, като онази „от нартека“, а също някаква марсилска и синопска“ – I,11)

III. Елинистическите коментари

След създаването на Александрийския музей една от главните задачи на тамошните библиотекари е била да изработят добро издание на поемите: което значи, да сравнят наличните варианти, да изберат измежду разночетенията, да премахват излишните (предполагаемите неавтентични) стихове, да направят тълковен речник на думите и да снабдят текста с филологически коментар. Сред александрийските издатели и коментатори на Омир най-известни са Зенодот, Аристофан от Византион, Аристарх от Самотраки и Дидим. Оцелелите гръкоезични коментари на поемите, които се откриват в полетата на ръкописите и в книгите на византийския омировед Евстатий Солунски (а може би и на Иоан Цец), възхождат към изследванията на александрийците.

IV. Печатният Омир

Колкото до новоевропейските издания, в началото на книгопечатането те разчитали на отделни ръкописи, чийто текст просто е бил набиран и отпечатван. Впоследствие започнало сравняването на ръкописите и на цитатите у други антични и византийски автори, за да се стигне до научните издания на XIX в.; а през XX в. все по-често се взимат предвид и откритите в Египет фрагменти на папирус.

V. Какво му се приписва

Освен „Илиада“ и „Одисея“ с името на Омир били свързвани и други поетически произведения, от които е оцеляла единствено кратката пародийна поема „Война на мишките и жабите“.

(„Дали има и някакви други Омирови поеми, като `Маргит` и `Битката на мишките и жабите`, това също други са го проучили с точност“ – Евстатий I,7)

Аристотел съобщава за съществуването на хумористичната поема „Маргит“ и я оценява високо, като казва, че каквото са „Илиада“ и „Одисея“ за трагедията (образци за драматическа форма, трагедийна ситуация и конструиране на фабулата), това е „Маргит“ за комедията („Поетика“ 1448b 30).

В „Суда“ е внесен цял списък от поеми, които някога са били приписвани на Омир:

„Безспорните му поеми са „Илиада“ и „Одисея“. Приписват му се и други поеми – „Амазония“, „Малка Илиада“, „Завръщания“, „Батрахомиомахия“, „Шеги“, „Превземането на Сицилия“, химни, „Киприи“ и др.“ (със съкращения)

VI. „Илиада“ и „Одисея“. Фабулата

Според Аристотел „Илиада“ е трагическа, докато „Одисея“ е приключенска – 1459b 14-15. В превода на Ал. Ничев: „„Илиада“ е проста и патетична, а „Одисея“ – заплетена (тя е цяла познавания) и характерописна“.

И наистина, първата поема може да се смята за предшественик на трагедията, а втората – на романа.
Като причина за събитията, разказани в „Илиада“, може да се представи скарването между главнокомандващия ахейската войска – Агамемнон, и непобедимия воин Ахил. Първоначалната грешка е на първия: той получава като плячка от разграбването на един крайбрежен град дъщерята на местния жрец на Аполон – Хриз. Когато Хриз идва лично и предлага откуп за дъщеря си, Агамемнон го прогонва; и следствие от това е стоварилата се върху войската гибелна епидемия. Ахил предлага да върнат девойката, а Агамемнон отвръща, че това може да стане само ако получи друго в замяна – и за да унижи противника си, разпорежда да му доведат неговата плячка (също отвлечена жена, Бризеида). Ахил избухва и обявява, че се оттегля от бойните действия; и освен това, через майка си – богинята Тетида – измолва от Зевс да накаже ахейците. И наистина, армията на Агамемнон се оказва притисната от троянците, предвождани от Хектор.
Когато те стигат до корабите и се готвят да ги подпалят, в битката влиза близкият приятел на Ахил – Патрокъл. Той се бие успешно и помага троянците да бъдат отблъснати, но е убит. Това именно е събитието, което Ахил, който се явява главен герой на поемата, преживява като трагично. Бедата не е просто в това, че Патрокъл е загинал, но и в това, че е загинал по негова вина – първо заради честолюбивото му оттегляне и призоваването на Зевсовия гняв върху съюзната войска, и второ – защото е допуснал Патрокъл да влезе в боя, и то облечен с неговите доспехи.
Към тази трагедия се прибавя и друга – нещастието на Приам, който вижда любимия си син Хектор убит от Ахил, след като е бил измамен от боговете (Атина се намесва в двубоя като се преструва на Деифоб; задържа Хектор пред стената и изведнъж изчезва). Но Приам също има вина, която не е назована, но се подразбира – тя е, че е допуснал сина си Александър-Парис да въведе в града откраднатата от ахейците царска съпруга (Елена). Така че, както казва и самият Зевс на един съвет на боговете, разказан в началото на „Одисея“ (I, 28-43) – „Напразно хората ни упрекват за нещастията си. Те не идват от нас. Истината е, че ние ги предупреждаваме да не вършат престъпления, но те упорстват.“

„Одисея“ пък завършва щастливо, след перипетии. Фабулата се движи към решаването на две трудности.
Първо, трябва да бъде спасен Телемах, когото кандидатите за брак с майка му се готвят да убият, за да си присвоят царството на Итака.
Второ – Одисей, преследван от разгневено божество (Посейдон), трябва да се завърне в родината си.
Поемата се занимава с това, как двамата герои – баща и син – заедно и поотделно се справят с постоянно възникващите опасности.

*

Лекция шеста
Хезиод. За живота и произведенията му

I. Хезиод и Омир

Винаги се е предполагало, че Хезиод е съвременник на Омир. Съгласно известното свидетелство на Херодот (II, 53) те са живели 400 години преди него (IX в. пр. Хр.) и на тях принадлежи „изобретяването“ на боговете във вида, в който гърците са ги почитали.
В анонимните биографии от по-късно време за Хезиод се говори като за по-млад, а понякога и като за по-възрастен от Омир; че бил негов роднина или съперник в поетическото творчество. Но това са догадки без историческа стойност. Единствените по-сигурни сведения, с които разполагаме, са тези, които самият поет дава за себе си.
Те се откриват главно в „Дела и дни“. Оттам може да се научи за произхода, родното място и семейството на Хезиод; къде е съчинявал произведенията си; дали е пътувал и по какъв повод е станал поет.

II. Произход и семейство

Баща му произхождал от малоазийския (еолийски) град Куме и се е занимавал с мореплаване – транспорт и търговия. Изглежда, че това занятие не му донесло добри доходи и той се преселил в континентална Гърция – в беотийското градче Аскра, близо до планината Хеликон.

„Както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе,
плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана;
той и пристигна един ден и тука след плаване дълго,
след като с кораба чер еолийската Кима напусна,
бягайки не от охолство и не от имот и богатство,
ала от лошата бедност, дарена от Зевс на човека.
Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра“ („Дела и дни“, 633-639; Хезиод се цитира според преводите на Станка Недялкова-Козарова, 1988)

Престижът на Хеликон като обиталище на Музите се основава именно на някои от Хезиодовите стихове. В самото начало на „Теогония“ се казва:

„Нека във нашата песен от Музите първо да почнем,
що в Хеликон – планината висока и свята – живеят…
…започват тогава
своите танци, които са пълни със хубост и прелест,
горе на връх Хеликон…“ („Дела и дни“, 1-8)

Хезиод израснал в Аскра, но не бил доволен от живота там:

„Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра –
зиме зловеща, лете пък тягостна, хубава – нивга“ („Дела и дни“, 639-640)

Когато баща му починал, оставил на него и брат му (на име Перс) наследство, което те не успели да си поделят справедливо. Според Хезиод то е било поделено, но след това брат му, с помощта на подкупни съдии, получил още. Читателят остава с впечатлението, че точно тази семейна свада е станала повод за написването на „Дела и дни“: защото тя е като монолог, който авторът адресира към брат си, укорявайки го, че не е избрал по-честен начин за осигуряване на необходимото.

„Бе разделено наследството вече, но повече грабна
ти и отнесе, защото ласкаеш царете…“ („Дела и дни“, 37-38)

III. Хезиод и Музите

Хезиод се препитавал като пастир, но покрай това започнал да съчинява и стихове. Вдъхновението му било от Музите: защото всеки поет или оратор става такъв по тяхно благоволение.

„Него на Музите аз посветих в Хеликон, че най-първо
там ме научиха те сладкогласните песни да пея“ („Дела и дни“, 658-659)

„Нявга научиха те Хезиод на божествена песен,
както пасеше овце на свещен Хеликон във полите“ („Теогония“, 22-23)

„…ето такъв е на музите светият дар за човека.
Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ („Теогония“, 93-98)

Веднъж се случило да участва в поетическо състезание. Мястото не било далече: Халкида на остров Евбея, където синовете на един местен велможа били организирали празник в негова чест. Хезиод спечелил състезанието и получил награда:

„Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал,
само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето
нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани
в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна.
Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите
в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди
бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа,
там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца“ („Дела и дни”, 649-657)

Ако мястото е автентично, би трябвало да се мисли, че то е станало основание за появата на късния поетически диалог „Състезание на Омир и Хезиод“.

(С тази легенда се шегува Лукиан в романа си „Истинска история“: „Дойде времето и за един техен празник със състезания, наречен Смъртници… От поетите Омир беше подчертано най-добрият, но въпреки това първото място получи Хезиод“ (II,22; превод Б. Богданов, 1975))

Това са сведенията, които имаме от самия автор. Благодарение на тях Хезиод понякога е бил наричан „първата историческа личност в западната литература“.

IV. За смъртта му

Впоследствие възникнало и предание за неговата смърт. Говорело се, че бил убит в Локрида (Навпакт) поради подозрение за връзка с млада неомъжена жена. Ето съобщението на Тукидид, допълнено векове по-късно от Павзаний:

„Демостен пренощувал с войската си в светилището на Зевс Немейски, в което, както се разказва, бил убит поетът Хезиод от тамошните жители, точно както оракулът предсказал на поета, че ще загине в Немея“ (Тукидид ІІІ, 96. Превод М. Мирчев, 1979)

„Противоречиви неща се разказват и за смъртта на Хезиод. Всички са съгласни, че Ктимен и Антиф, синовете на Ганюктор, избягали от Навпакт в Молюкрия заради убийството на Хезиод, че тук те съгрешили срещу Посейдон и че в Молюкрия били наказани. Сестрата на младежите била обезчестена; някои казват, че деянието било на Хезиод, а други, че Хезиод бил погрешно обвинен за чуждо престъпление. Толкова различни неща се разправят както за самия Хезиод, така и за поемите му“ (Павзаний ІХ, 31, 6; авторът се цитира според превода на В. Русинов, 2005).

V. Какво му се приписва. Съмнения около „Теогония“

Макар в неговата историчност да не се е съмнявал никой, около авторството на произведенията му имало спорове, подобни на споровете за творчеството на Омир.

През античността някои са смятали, че „Теогония“ не е негова:

„Беотийците, живеещи около Хеликон, се придържат към мнението, че Хезиод не е написал нищо друго, освен „Дела”, и дори от тях те отхвърлят предисловието към Музите, като твърдят, че поемата започва с изброяването на Враждите. Показаха ми също една оловна табличка до извора, почти заличена от времето, на която били изписани „Делата”“ (Павзаний ІХ, 32, 4-5).

От друга страна, приписвали са му множество епически произведения, от които по-голям фрагмент е оцелял единствено от т.нар. „Щит на Херакъл“.

Ето съобщението на „Суда“:
Ποιήματα δὲ αὐτοῦ ταῦτα: Θεογονία, Ἔργα καὶ Ἡμέραι, Ἀσπίς, Γυναικῶν ἡρωϊνῶν κατάλογος, Ἐπικήδειον εἰς Βάτραχόν τινα, ἐρώμενον αὐτοῦ, περὶ τῶν Ἰδαίων Δακτύλων: καὶ ἄλλα πολλά.

Според Павзаний:
Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, Теогонията, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и други поеми, освен „Дела и дни” (ІХ, 32, 4-5).

В днешно време обаче тези спорове са изоставени. Относно фрагментите и заглавията няма какво ново да се каже, те по традиция се внасят в пълните издания на автора, като към тях се прилагат мненията на древните.
Колкото до оцелелите поеми, отдавна е прието да се мисли, че авторът на „Теогония“ и „Дела и дни“ е един и същ: това е този Хезиод, назован с името си в „Теогония“ 22, за чийто живот се говори на различни места във втората поема.

VI. „Теогония“

Това е поема за възникването на света, войните между боговете, тяхното и на героите родословие. Интересно е, че изложението завършва със съобщение за потомството на Одисей – че имал трима сина от Кирка и двама от Калипсо. Това се казва във връзка с изброяването на някои бракове между богини и смъртни мъже; по този начин обаче Хезиод стига до самия край на митовете и легендите от „епическия цикъл“.
Така че в това свое произведение, без да го заявява изрично, Хезиод се стреми да направи кратко изложение на цялата гръцка митология.

В началото се говори за Музите. Съобщават се имената им (ст. 79); къде живеят, как си прекарват дните, съдържанието на песните им; че са дъщери на Зевс и Мнемозина.

После (от ст. 106) започва същинският разказ.
Първите начала са четири – Хаосът, Земята (Гея), Тартарът и Ерос. Следват „родословията“ и на първо място разказът за потомството на Земята и роденият от нея Уран (Небе). Техните деца се наричат „титани“. Един от тях – Кронос – детронира баща си Уран и става владетел на вселената. После започва да унищожава децата си от титанката Рея, като ги поглъща. Но последното от тях – Зевс – било скрито от майка си на Крит, като вместо него на Кронос бил предложен камък, увит в пелени.
След време Зевс на свой ред детронира Кронос и го принуждава да освободи погълнатите си братя и сестри. Това е „олимпийското поколение“ – семейство от богове, които и Омир представя като владетели на света. За да укрепи властта си, Зевс води две тежки войни – едната срещу въстаналите титани (ст. 629-735), а другата – срещу чудовището Тифон, родено от Земята и Тартар (ст. 820-868). След победата му боговете, по съвет на Земята, признали Зевс за свой цар (ст. 881-885).
Нататък следва изреждане на браковете на Зевс с различни богини и смъртни, и имената на родените от тях богове и герои. Поемата завършва със списък на богини, родили деца от смъртни мъже.

Изглежда, че Хезиод е продължил с разказ за потомството на някои прочути смъртни жени:

„Нека сега пък със сладостен глас олимпийските Музи
щерки на Зевс щитодържец, възпеят рода на жените…“ („Теогония“, 1021-1022)

Но този „списък на жените“, известен на някои антични автори, е загубен.

*

Лекция седма
Лирика. Понятие, жанрове и представители

I. Какво означава „лирика“

Думата „лирика“ има поне три значения. Първото и най-древно от тях е „поезия, изпълнявана със съпровод на лира (китара)“. Във времето на класиката лириката (китаристика) е била само един от многобройните видове поезия, за които споменава Аристотел в началото на „Поетика“:

„И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са подражание…“ (гл. 1)

Впоследствие под „лирика“ започва да се разбира всяко поетическо произведение, което не е е епос (не е написано в хекзаметър) или драма. Това значение се появява през елинизма и впоследствие се възприема от новоевропейската философия на словесността. В „Естетиката“ на Хегел „лирика“ е наречен един от трите големи рода поезия – наред с епоса и драмата.
Предполага се, че лирическото произведение трябва да бъде в стихове (мерена реч).

Съвременното (от XX в. насам) значение на „лирика“ не предполага непременно мерена реч, а още по-малко рима. Същественото в него е представата за „вътрешния монолог“, при който говорителят се съсредоточава върху своите душевни състояния (настроения, възприятия). Лириката не произвежда разкази (поредица от свързани помежду си събития). Неин предмет са различни състояния на душата, чиято продължителност във времето остава неопределена. Често те се предават чрез сетивни образи:

„Тъй както в планината
овчарите нехайно
с краката си прегазват
самотен карамфил
и пада на земята
окървавен
червеният му цвят…“

II. Жанрово деление на лириката

Класическата старогръцка лирика се дели на видове (жанрове) според три критерия: поетически размер, повод за създаването и брой изпълнители.

– поетически размер

По този критерий тя се дели на елегическа, ямбическа и мелическа.

Към елегическата спада всяко произведение, съчинено в елегически дистихон (редуване на хекзаметър и пентаметър).
Ямбическа е тази, която се състои от ямби (стихове, съставени от редуване на кратка и дълга срички). Трябва да се има предвид, че не всяко поетическо произведение, в което са включени ямбически стихове, се отнася към лириката. С изключение на хоровите партии текстовете на трагедията обикновено са в ямб; но от това тези произведения не стават лирически, а си остават драма.
Всички останали поетически видове, различни от епоса и драмата, били назовавани „мелос“ („песен“). Мелическата поезия е била разнообразна, тъй като там всеки автор можел да се служи с такива стихотворни размери, каквито сам изберял. Затова се е говорело за „Алкеева строфа“, „Сапфическа строфа“ и др.

– според повода

От друга страна и независимо от поетическия размер, лирическите произведения се различават по повода на написването си (според задачата/контекста на употребата).

Един от най-старите и разпространени видове поезия били химните – тържествени песни в чест на бог. Някои от тях имат собствени названия в зависимост от това, на кое божество са посветени. Примерно: „пеан“-ът е химн в чест на Аполон, а „дитирамб“-ът – в чест на Дионис.
При сватбена церемония и изобщо по повод на брак се пеел „хименей“ (думата е служела и като име на божеството на брака) или „епиталамий“ („песен на брачното ложе“).
При погребение се изпълнявали „епитафии“. Тази дума може да означава и само стихотворния надпис върху надгробен паметник.
При тържество в чест на победител в общогръцки състезания (Олимпийски, Питийски и др.) се изпълнявали „епиникии“.
Съществували още „ембатерии“ (военни маршове), „хипорхеми“ (танцови песни) и „сколии“ (изпълнявани по време на угощения).

– според броя изпълнители

Последно, лирическите видове се различават според броя на изпълнителите: дали изпълнителят можел да бъде един, или песента е била предназначена за изпълнение от хор.
Произведенията на ямбографите (Архилох), някои елегици (Солон, Теогнид) и мелици (Алкей, Сафо) вероятно са били предназначени за самостоятелно (монодично) изпълнение, докато други – като дитирамбите, епиникиите и ембатериите – без съмнение са били хорови.

III. Лирически поети

От архаичната и класическата епоха на гръцката култура са известни голям брой имена на лирически поети. За удобство можем да ги разделим по географски признак: откъде са били и къде са съчинявали стиховете си.

– лирици от Мала Азия и близките острови

Сред тях най-известни са Архилох от Парос (VII в.), Алкей и Сафо от Лесбос (ок. 600 г.), Мимнерм от Колофон, Хипонакт от Ефес и Анакреон от Теос (VI в.).

– лирици от континентална Гърция и близките ѝ острови

Солон от Атина (ок. 600 г.), Теогнид от Мегара (VI в.), Симонид от Кеос (VI-V в.), Пиндар от Беотия (V в.).

– лирици от южна Италия и Сицилия

Стезихор от Сицилия (VII-VI в.), Ибик от Регион (VI-в.).

*

Лекция осма
Възникване на театъра и драмата. Първи трагици. Платон и Аристотел за литературата

I. Платон и Аристотел за подражанието

Въпросът за драматическата форма е обсъден още в „Държавата“ на Платон. Там Сократ, обръщайки внимание на подражателния характер на словесното изкуство, забелязва, че съдържанието на „Илиада“ може да се представи по два начина:
1) като монологичен разказ,
2) драматически (чрез пряка реч)

Според Платон авторите на художествени текстове трябва да ограничават склонността си към подражание, защото за човека не е добре да подражава на всичко. Тъй като съществуват състояния и прояви, които трябва да избягваме; и следователно не е добре те да се показват пред публика. Това е още по-вярно, като се вземат предвид темите на епоса и драмата: това са истории за богове и герои, които трябва да бъдат представяни по подобаващ за величието им начин; а действията им да бъдат добър пример за човека.

От своя страна Аристотел предпочита по-скоро да хвали Омир, отколкото да го критикува. Той приема, че поетическите видове са по същността си подражания; и следователно колкото по-разнообразно и цялостно е едно подражание, толкова е по-съвършено. Затова той смята трагедията за най-съвършения поетически вид.
Защото
1) там поетът си служи с всички средства на поезията (слово, ритъм, мелодия)
2) тя е подражание в най-голяма степен (тъй като е драма)
3) занимава се със сериозни (възвишени), а не със смешни (незначителни) характери и действия.
Според него откриването на драматическата форма (да се разказва чрез пряка реч) е положителна заслуга на Омир и ползата от това не бива да се поставя под съмнение, както става в „Държавата“.

II. Произходът на театъра според Аристотел

Не трябва да се забравя, че има разлика между драмата като литературно произведение (или елемент от него) и нейното театрално представяне.
Аристотел търси произхода на театралната драма в някои по-стари жанрове или обичаи. Трагедията би трябвало да е възникнала от хоровите изпълнения на дитирамби, където корифеят се обръща към хористите с реплика и по този начин се отделя от тях, превръщайки се в актьор. В подкрепа на това предположение е обстоятелството, че представянето на трагедии се случва на Дионисовите празници в Атина, а дитирамбът е песен в чест на Дионис.
Комедията пък произхождала от обичая на „фалическите шествия“, което отпраща към темите на старата атическа комедиография и към свободния ѝ (обсценен) език.

III. Трагедията преди Есхил

Знае се, че в Атина трагедии са били представяни още през първата половина на VI в. пр. Хр. Известно е името на Теспис, когото някои авторитетни източници смятат за пръв трагик. Той бил представил своя драма през 534 пр. Хр.
След него трагедии е писал Фриних. Една от тях била на съвременна тема – представяло се е превземането на Милет по време на въстанието на малоазийските (йонийски) гърци срещу персийската власт. Според Херодот, от когото знаем за тези събития, трагедията е развълнувала атиняните толкова много, че целият театър плакал, а след това решили да забранят повторното представяне на тази драма и дори глобили поета с немалка сума.

Тези двама автори (известни са и други имена) принадлежат към времето на „предесхиловата“ трагическа драматургия. За тяхното творчество са запазени свидетелства, известни са заглавия, но не са останали цели произведения. Първият трагик, от когото имаме запазени цели произведения, е атинянинът Есхил (ок. 525-456 пр. Хр.).

IV. Организация на трагическите състезания

Театралните представления в Атина били част от Дионисовите празници, които се провеждали четири пъти годишно, в края на зимата е началото на пролетта. Те са известни като „Селски Дионисии“, „Ленеи“, „Антестерии“ и „Големи Дионисии“.
Било прието, че на един празник ще се допускат трима поети, предварително одобрени от избрана комисия; и всеки от тях трябвало да представи една трилогия, следвана от една сатирова драма. Четирите драми са се представяли в течение на един ден, така че цялото състезание е продължавало три дни. Накрая журито е обявявало класирането и връчвало първа, втора и трета награда; а публиката не винаги е била съгласна, за което имаме немалко свидетелства в литературата.

V. Аристотел за литературата

Аристотеловото обсъждане на трагическия жанр в „Поетика“ е оказало голямо и решаващо влияние върху понятието ни за трагедия, представата ни за историята на класическата гръцка литература и върху литературната теория изобщо. Неговият възглед накратко се състои в следното.

Подражанието е основна човешка дейност, способността за която ни е вложена по природа. Поетическите видове, които са подражания, се различават чрез три основни признака: „чрез какво“ се подражава, „как“ и „на какво“.
Първият признак се отнася до средствата, които вече споменахме – словото, ритъмът и мелодията.
Така например танцът е „поетическо“ изкуство, в което средството е едно – ритъмът. При кое да е словесно поетическо произведение (примерно епосът) имаме две средства – слово и ритъм; тъй като мерената реч е ритмизирано слово. А ако тази мерена реч се пее или изпълнява в съпровод на музикален инструмент, тогава вече са използвани и трите средства.
Вторият признак се отнася до начина на подражание – дали има разказ (монолог) или размяна на реплики (диалог). Чрез него драмата се отличава от хоровата поезия.
Третият се отнася до качеството на представяните характери и действия – дали те са сериозни (възвишени) или смешни (низки, незначителни). Чрез него трагедията и сериозните жанрове се отличават от комедията и други комически видове (подигравателната ямбическа поезия).

*

Лекция девета
Есхил, Софокъл, Еврипид. Мнения на античните автори за творчеството им. „Орестия“ на Есхил

I. „Тримата трагици“

Всички старогръцки трагедии, с които разполагаме, са създадени в Атина през V в. пр. Хр. и са дело на трима автори – Есхил (ок. 525-456 пр. Хр.), Софокъл (ок. 496-406 пр. Хр.), и Еврипид (ок. 480-406 пр. Хр.). Това не значи, че трагическите поети от епохата на класиката не са били повече, или че трагедии са се пишели само в този град и по това време.
В една от предишните лекция споменахме имената на трима трагици, по-ранни от Есхил (Теспис, Фриних, Хойрил). От диалога „Пирът“ на Платон узнаваме, че към края на V в. поетът Агатон е получил първа награда на театрално състезание. Той е споменат и няколко пъти в Аристотеловата „Поетика“. Неизвестният автор на „За възвишеното“ (I в. сл. Хр.) сравнява Софокъл с трагика Ион от Хиос – разбира се, сравнението е в полза на първия.
Авторитетът на тримата е бил толкова голям, че техните трагедии започнали да се поставят и след смъртта им (вж. казаното от Квинтилиан за Есхил), и с времето били предпочетени пред произведенията на всички останали автори. Те и приживе са били смятани за най-добри, както личи от Аристофановата комедия „Жабите“. Там Дионис слиза в подземното царство, за да възкреси един от тримата – тъй като след смъртта на Еврипид атиняните били разбрали, че не им е останал нито един добър трагически поет.
Когато филолозите в Александрия (III-II в. пр. Хр.) създали „каноните“ на най-добрите автори във всеки жанр на словесността, в списъка на трагиците те поставили само техиите имена.

II. Изказвания на Аристотел, Хораций и Квинтилиан

Свидетелство за утвърдилото се убеждение в тяхното превъзходство е изказването на известния римски ретор и ерудит Квинтилиан (X кн. на „Обучението на оратора“). Като прави преглед на историята на словесността в Гърция и Рим по жанрове, измежду гръцките трагически автори той споменава само тях – макар че без съмнение са му били известни и много други имена:
„Есхил, който пръв е показал на белия свят трагедии, е възвишен и тежък, често бомбастичен до прекаленост и много пъти груб и нестроен. Тъкмо поради това атиняните позволили на по-късните поети да поправят неговите драми и след това да ги представят на сцената. Така мнозина от тях били увенчани.
На много по-висока степен на съвършенство издигнали този род съчинения Софокъл и Еврипид. Мнозина поставят въпрос, кой от тези двама поети е по-добър, всеки от които върви по свой път на изразяване, различен от другия.
Аз оставям този въпрос неразрешен, защото не се отнася до настоящата материя. По необходимост се признава от всички, че Еврипид ще бъде далеч по-полезен за тези, които се готвят за ораторско поприще. Действително той и в езика си (именно което му оспорват някои, на които изглеждат по-изискани тежестта, възвишеността и звучността на Софокъл) се приближава повече до ораторския жанр. Той е богат с мислите си, които не отстъпват на предадените ни от самите философи, и почти наравно може да се сравнява в диалога си с всеки от тия, които са били добри оратори в съда. Особено е удивителен в изразяването на всякакви силни чувства, предимно на такива, които възбуждат състрадание.
Менандър се е възхищавал от него най-много, както често сам свидетелства, и му подражава, макар и в различен жанр“.

Около век преди Квинтилиан Хораций пише за качествата и заслугите на Есхил и Софокъл, без да споменава Еврипид:
„Вече Есхил ги облякъл във мантии, сложил им маски,
сцената с обикновени греди посторил и научил
върху котурни да ходят, с тържествена реч да си служат“.

„Късно насочи Рим зорко око към писания гръцки
успокоен след войните пунически почна да търси
полза каква му донасят Есхил, и Софокъл и Теспис“.

Оценките на александрийците и на водещите римски литератори може би са били повлияни от Аристотеловия преглед на историята на жанра и изказванията му за тримата:
„Есхил пръв довел броя на актъорите от един до двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диалога. Софокъл въвел третия актьор и декорацията.“
„Така например Софокъл казал, че сам той изобразява хората такива, каквито трябва да бъдат, докато Еврипид ги представя такива, каквито са“.

Аристотел изглежда убеден, че Софокъл е написал най-добрата трагедия („Едип цар“), но се изказва положително и за Еврипид:
„Перипетията е преходът на събитията в противоположна посока, и то, както казваме, по вероятност или необходимост. Например, както в „Едип“ вестителят, като идва, за да зарадва Едип и да го освободи от страха, свързан с майка му, разкривайки му кой е, извършва обратното… Най-хубаво е познаването, когато заедно с него възникват и перипетии, както е в „Едип“.“
„Сред всички познавания най-хубаво е онова, което произлиза от самите събития и чрез естествеността си предизвиква смайване, както е в Софокловия „Едип“ и в „Ифигения“…“
„Освен това хорът трябва да се схваща като един от актьорите, да представлява част от цялото и да участва в действието не както у Еврипид, а както у Софокъл“.

„Затова грешат онези, които укоряват Еврипид, задето прави това в трагедиите си и задето много от тях завършват с нещастие. Защото тъкмо това, както се каза, е правилно. На сцените и на драматическите състезания най-трагически изглеждат именно такива трагедии, ако са умело създадени, и Еврипид, макар че иначе недобре разполага материала, се явява най-трагичен сред поетите“.

III. Брой и заглавия на оцелелите трагедии. Есхил и Софокъл

Тъй като тримата обикновено са били одобрявани от журитата, които допускали поетите до състезание, всеки от тях написал много драми – тъй като имал възможност да представя по три трагедии почти всяка година.
Смята се, че Есхил и Еврипид са написали по около 90, а Софокъл – 120. От тях до наше време са достигнали общо 33: 7 от Есхил, 7 от Софокъл и 19 от Еврипид, като авторството на една от тях („Рез“) се оспорва.

Освен „Орестия“, за която ще стане дума, Есхил е автор и на „Прометей“, „Молителките“, „Седемте срещу Тива“ и „Перси“.
Отличително за последната е, че тя е единствената оцеляла трагедия, която не е на основата на мит, а представя съвременно събитие – изхода на една битка между гърци и перси. По това тя прилича на изгубената Фринихова трагедия, за която ни осведомява Херодот („Превземането на Милет“).

Три от оцелелите трагедии на Софокъл са основани на преданието за Едип и семейството му: „Едип цар“, „Едип в Колон“, „Антигона“. Останали са още „Аякс“, „Електра“, „Трахинянки“ и „Филоктет“.
Последната се отличава с това, че не завършва с нещастие (каквото е изискването на Аристотел), а просто разказва как Филоктет е бил принуден да потегли от Лемнос за Троя, където да съдейства за превземането на града. Поради непреодолимия с други средства конфликт между него и вождовете на ахейската войска, изходът се решава чрез известния и спорен драматически похват „deus ex machina“: появява се Херакъл, който препоръчва на Филоктет да пренебрегне неприязънта си към Атридите и Одисей и да вземе участие във войната срещу Троя.

IV. „Орестия“

Есхил е автор на единствената оцеляла трилогия – „Орестия“, състояща се от три сюжетно свързани помежду си драми: „Агамемнон“, „Хоефори“ и „Евмениди“.
В „Агамемнон“ се разказва за завръщането на главнокомандващия на ахейската войска от Троя. Той е посрещнат в аргоския дворец от жена си Клитемнестра и е коварно убит от нея, с помощта на любовника ѝ Егист.
В „Хоефори“ синът на Агамемнон и Клитемнестра – Орест – се завръща от чужбина, където е бил отгледан тайно; при гроба на баща си се среща с Електра и двамата замислят отмъщение. Накрая Орест, подкрепян от приятеля си Пилад, прониква в двореца и убива Клитемнестра и Егист.
В „Евмениди“ Орест бива преследван от Ериниите – богини на отмъщението за престъпления срещу роднини. Той бяга в Делфи, а Аполон го съветва да иде в Атина, където ще бъде съден в Ареопага. Съдът се събира по инициатива на богинята Атина: Ериниите са обвинителки, а защитник на Орест е Аполон.
При гласуването резултатът се оказва равен – половината от съдиите са за осъждане, а другата половина – за оправдаване. Ериниите недоволстват, но Атина и Аполон им обясняват, че брачните връзки са по-свещени от кръвните. Орест трябва да бъде оправдан, защото смъртта на Клитемнестра е била справедливо възмездие за престъплението ѝ срещу брачния съюз. Накрая Ериниите биват поканени да се заселят завинаги в града и да станат негови покровителки под името „Евмениди“. Така се преодолява конфликта между тях и „младите богове“, към които са причислени Атина и Аполон.

В „Орестия“ се поставят важни въпроси на етиката, правораздаването, семейния живот и религията.
1. Въпросът за причината за престъплението и начина, по който трябва да се оцени извършеното на обвиняемия.
2. Кое деяние следва да се смята за престъпление и кое не?
3. Дали за престъплението следва просто да се отмъщава, или е по-добре престъпникът да бъде призован на съд, където наказанието да се определи след законна процедура?
4. Дали роднинските връзки да имат предимство пред брачните или не?
5. Как да се постъпва, когато в града има конфликт между култовете на различни божества?

*

Лекция десета.
Комедия и смешно. Аристотел за историята на комедията. Предаристофанова комедиография

I. Въпросът за „смешното“

Смешното (комичното) е естетическа категория, аналогична на трагичното. Всеки от нас има представа за смешно или трагично, която може да се открие при обмисляне на значението на думите. Тя не е ясно определена, така че е необходим разговор, при който хората да я прояснят и да открият общото и различното в употребата на думите, с които си служат.
Същевременно естетическата (и литературна) теория се стреми към възможно най-голяма яснота на значението, така че тези думи да бъдат термини, които да служат при изследването на естетическите предмети – каквито са и текстовете на литературата.

Смешното обикновено е свързано със случване – изменение, което засяга някого.
– Смешният е сгрешил така, че да се провали: опитвал е да постигне нещо, но не е успял.
– Неуспехът му не е окончателен – той има възможност да опита отново.
– Смешен е онзи, който опитва да се представи за някакъв, какъвто не е и не е необходимо да бъде.
– Смешният няма качества, за да постигне желаното – той е неподходящ за някаква дейност или дело.
– Той се представя за нещо различно от това, което е. Това е опит за измама и разкриването на този опит предизвиква смях.
– За да може случилото се да създаде смях, то трябва да е неочаквано за възприемащия го. Затова ние не се смеем на стари вицове и ситуации, които са ни познати, макар преди това те да са ни били смешни.

II. Аристотел за смешното

Античната теория на смешното е засвидетелствана на две места в текстовете на Аристотел – в „Поетика“, 5 и „Никомахова етика“ IV, 8.
Ето какво се казва в „Поетика“:
„Комедията пък, както казахме, е подражание на по-лоши хора, но не в цялата им порочност – тук смешното е част от грозното. Защото смешното е някаква грешка и грозота, не болезнена и не пагубна, каквато е тъкмо комическата маска – нещо грозно и разкривено, но без болезнено въздействие“.

Както виждаме, според Аристотел смешното е някакво отклонение от правилното и красивото; но не толкова силно, че да се възприеме като нещастие.

В „Никомахова етика“ се разсъждава за нуждата от забавление и шега; кой е способен да прави истински хумор и кои са лошите отклонения от него:
„Но понеже в живота съществува и отдих, и времето в него се прекарва във весело настроение, изглежда тук има някакво приличие в общуването – какви неща и по какъв начин трябва да се казват, а също да се изслушват.
И тъй, тези, които надвишават в смешното, се смятат за шутове и натрапчиви, стремящи се по всякакъв начин към смешното и повече стараещи се да предизвикат смях, отколкото да говорят благозвучни неща и да не наскърбяват този, с когото се шегуват. А онези, които без да казват нещо смешно те самите, се сърдят на говорещите, се смятат за диви и строги. Онези пък, които прилично забавляват, се наричат остроумни, тоест надарени с повратлив и подвижен ум…
Развлечението на свободния се различава от това на роба, и също на възпитания – от това на необразования. Всеки може да види това и от старите комедии, и от новите – в първите смешното е злословието, а във вторите – повече скритият смисъл, а той немалко се различава от злословието…
Следователно и добре възпитаният и свободният ще бъде такъв по държание, понеже самият той е закон за себе си. А такъв е средният – нарича се или тактичен, или остроумен. А шутът е подчинен на смешното, и нито себе си, нито другите щади, когато прави смях, и говори неща, никое от които добре възпитаният не би казал, а някои не би и слушал. А простакът е негоден за такива неща; защото с нищо не допринася към смеха…
Но изглежда, че отдихът и шегата са необходими в живота.“

III. Възникване на комедията

Що се отнася до произхода на комедията, Аристотел различава появата ѝ като театър от тази като поетическо представяне на „истински смешното“. То бива разпознавано от „остроумния“, за когото се говори в „Никомахова етика“.

Комическите представления произхождат от „фалически шествия“ (както споменахме в лекция VIII – „Възникване на театъра и драмата“):
„И тъй, като произлязла от импровизации“ – и тя [трагедията], и комедията (първата – от запевачите на дитирамба, а втората – от тези на фалическите песни)…“

Как комедията се е развивала впоследствие, за да стигне до вида си от V-IV в., е неизвестно, тъй като тя се е смятала за несериозен жанр и към историята ѝ не е имало интерес:
„И тъй, постепенните промени в трагедията и техните автори не са останали неизвестни, докато развоят на комедията, която отначало не била ценена, не е известен.
И наистина, архонтът сравнително късно започнал да дава комически хорове, по-рано те били от любители [желаещи]. Едва след като получила някакви форми, се споменават нейни поети. Кой е въвел маските, пролозите, разширения брой актьори и други подобни неща, не се знае.“

Що се отнася до идеята за смешно, главната заслуга за въвеждането ѝ е на Омир. Преди него поетите, склонни към комическо изразяване, ставали ямбографи; в техните произведения преимущество е имала грубата шега и поименните (лични) нападки. Омир обаче представил истинския (възпитания) хумор и въвел в хумористичните си произведения измислени герои, а не действителни лица:
„По-сериозните изобразявали благородни дела и дела на благородни люди, а по-повърхностните – дела на лоши хора, съчинявайки първо хулни песни, както другите съчинявали химни и прослави.
Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина. От Омир насам има – например неговият „Маргит“ и други подобни поеми.
Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове, пръв показал чертите и на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното: защото „Маргит“ се отнася към комедията така, както „Илиада“ и „Одисея“ – към трагедията.
След като се появили трагедията и комедията, поетите съобразно със собствената си природа започнали да се насочват към един от двата поетически вида; и едни сред тях от ямбописци ставали творци на комедии, а други от епически поети ставали трагически, тъй като последните форми били по-значителни и по-тачени от първите.“

Добрият комедиограф се познава по това, че не се занимава с действителни лица, а създава поетически образи. Защото ако просто осмиваше действителни лица, той би правил нещо, което е по-близко до историята (или реториката), отколкото до поезията:
„Затова и поезията е по-сериозна и по-философска от историята. Поезията говори предимно за общото, а историята – за единичното. Общото се състои в това, че такъв и такъв човек трябва да говори или върши такива и такива неща по вероятност или необходимост; към което поезията се стреми дори когато дава имена на лицата. Единично е – какво Алкивиад и сторил или преживял.
При комедията това е вече ясно: като съставят фабули върху принципа на вероятността, поетите по този начин дават случайни имена и нямат предвид отделни личности, както ямботворците.“

V. Атическата комедия – периоди

Историците на литературата делят атическата комедия на два периода, от които имаме запазени произведения. Това са
1. Старата атическа комедия, която се е развила през V в. и от нея имаме 11 пиеси, всичките на Аристофан; и
2. Новата атическа комедия, свързана с името на Менандър. Той започва да представя пиеси към 320 пр. Хр.

Съществува и терминът „Средна комедия“, който е за времето от смъртта на Аристофан (към 385 пр. Хр.) до появата на първите Менандрови пиеси. От този период не са останали цели произведения, а само имена на автори и заглавия.
Когато Аристотел говори за „нови комедии“ („Никомахова етика“, 1128а 23), той има предвид създаденото през тази епоха.

V. Преди Аристофан

От предаристофановия период на Старата комедия също се знаят някои имена. Аристотел споменава атическите автори Кратет, Хионид и Магнес; като същевременно обръща внимание, че атическата комедия била предхождана от сицилийската, а може би и от мегарската:
„По тази причина дорийците претендират, че са създатели на трагедията и комедията. По-точно, за комедията претендират мегарците – както тукашните, които казват, че тя е възникнала по времето на тяхната демокрация, така и сицилийските, тъй като от Сицилия е поетът Епихарм, живял дълго преди Хионид и Магнес.“

И също:
„Първи започнали да съчиняват комедии Епихарм и Формис. Отначало комедията дошла от Сицилия, а измежду атинските поети Кратет, изоставяйки ямбическата форма, пръв започнал да съставя диалози и фабули на общи теми.“

Самият Аристофан често споменава имена на свои съперници от комическите състезания. Оттам са ни известни и заглавията на някои пиеси от Кратин и Евполис.

*

Лекция единадесета
Аристофан, Еврипид и Новата атическа комедия

I. Стара и Нова комедия

Историята на атическата комедия се дели традиционно на три: стара, средна и нова. Старата ни е позната главно чрез запазените произведения на Аристофан. От тях научаваме, че тя се е занимавала с общественото (политическо и културно) всекидневие на атиняните. На сцената се показвали публични фигури – политици като Клеон („Конници“), поети като Есхил и Еврипид („Жаби“, „Жените на празника Тесмофории“), интелектуалци като Сократ („Облаци“). Комедиографът е пародирал тези лица, търсейки комичното в техния публичен образ.
От друга страна, обект на пародиране можели да бъдат и митологични фигури като Дионис и Херакъл („Жаби“). В комедиите има шеги, отнасящи се до политическата обстановка („Ахарняни“, „Лизистрата“, „Мира“), обществените практики и законовото устройство („Птици“, „Жените в Народно събрание“„Оси“). Това били събития на деня от които се интересували всички пълноправни граждани; и поради това драмите били един вид художествена публицистика, подобно на някои съвременни развлекателни телевизионни предавания.
Ако продължим това сравнение, ще кажем, че този вид театрална и пародийна публицистика е била заменена от пиеси, наподобяващи съвременния „сапунен“ сериал, който е продължителен разказ за семейни, любовни и делови отношения, където герои са типови фигури (млада влюбена двойка, възрастни родители, прислужници, бизнесмени), а не конкретни персонажи.

II. Менандър

Преди откриването на някои по-големи фрагменти от Менандровите драми и на комедията „Мъчният човек“, главен източник за темите и духа на тази драматургия са били римските комедиографи Плавт и Теренций. В драмите си те сами признават, че са изцяло зависими от атическите си предшественици; и не само им подражават, а понякога направо приспособяват отделни техни произведения за римска сцена.

Менандър (ок. 342-290 пр. Хр.) е бил атинянин, вероятно роднина на комедиографа Алексис. Започнал да поставя драми още млад, към 20-годишен. Бил е извънредно популярен през цялата античност, както може да се съди от мненията на по-късните автори, честото цитиране на произведенията му и това, че изображенията му се поставяли наред с тези на най-прославените антични поети и философи. Портрети на Менандър се срещат дори в християнски стенописи.

III. Δύσκολος и духът на Новата комедия

В „Мъчният човек“ става дума за любовта между заможен млад атинянин и скромно момиче, живеещо в северните покрайнини на града. Тя е била отгледана от баща си, тъй като майка ѝ била напуснала семейството поради лошия му характер; заживяла в съседство заедно със сина си от първия брак и починала преди началото на историята. Младежът, който минавал по тези места на разходка, случайно забелязал девойката и от пръв поглед се влюбил в нея. Запознал се с брат ѝ и споделил, че намеренията му са най-почтени – желаел да я вземе за законна жена.
Оттук нататък следват опитите на младежа (Сострат) и на слуги от семейството му да влязат в контакт с бащата (Кнемон, той е „мъчният човек“), които се провалят поради неговата несговорчивост и избухливост. Накрая се случва инцидент – Кнемон пада на дъното на кладенеца в собствения си двор. Дъщеря му и слугинята викат за помощ и помощта идва от Сострат и от брата на момичето (Горгий).
След като е изваден, бащата признава, че може би не се е държал добре с близките си и изобщо с хората, и възлага на доведения си син да се погрижи за сестра си. Историята завършва щастливо – момичето се омъжва за Сострат, а Горгий се оженва за неговата сестра. Накрая принасят жертва на Пан и нимфите и всички шумно празнуват.

От този сюжет се разбира какъв е духът на Новата комедия. Целта на действието е да се постигне семейно щастие. Героите са градски хора, атиняни и сравнително заможни. Главните герои обикновено са двамата влюбени, а също и техните родители, най-често бащите; те именно са носители и на комичните черти. Наред с това се явяват второстепенни герои, които помагат на главните или участват в комични ситуации – роби, готвачи, „паразити“ (компаньони), хетери.

Както се вижда, драматурзите от тази епоха са се отдръпнали обсъждането на онези актуални обществени въпроси, с които се е занимавала Старата комедия.
Главната причина е загубата на политическата независимост. Тези драми се пишат във времето след Александър, когато гръцките градове практически са присъединени към македонското царство. Политическа дейност не е била възможна и интересът на гражданите се насочил преди всичко към устройването на частния живот.
Комедията продължила да се занимава с настоящето – но представата за това, кое е важно в настоящето, вече била променена.

IV. Еврипид

Литературната история не е следствие единствено на обществено-политическата, макар да е зависима и от нея. Литературните новости имат свои причини, които са част от собствено литературния процес. Така например, за да се разбере появата на Новата комедия, е нужно да се кажат няколко думи за творчеството на Еврипид.
Макар приживе да не е бил смятан за първия трагик на Атина, Еврипид е имал голям успех през следващите векове. Запазените му трагедии (19 на брой) за повече от тези на Есхил и Софокъл взети заедно (14). Това е, защото в неговите драми се появяват теми и персонажи, които не са характерни толкова за класиката, колкото за последвалото я време. А популярността на новата комедия и свързаните с нея жанрове (мим, идилия, любовно-авантюрен роман) е съдействала за нарастване на интереса към Еврипидовата драматургия.
В трагедиите на Есхил интересът е насочен главно към въпроса за вината и наказанието, както видяхме при обсъждането на „Орестия“. Софокъл пък се занимава с перипетиите: как героят, съпротивляващ се на предсказанията на оракулите и неписаните закони, въпреки забележителните си качества все пак не успява да избегне нещастието.

Новото при Еврипид е главно в това, че той насочва вниманието към любовните и семейните истории, като при това изходът може да се окаже щастлив.
Така е в драмата „Елена“. Макар представена като трагедия, случилото се там има вид на приключенски роман. Това е разказ за едно, по стечение на обстоятелствата разделено семейство, където съпрузите са останали верни един на друг. Те преодоляват различни затруднения и с общи усилия се спасяват от враговете си и възстановят съпружеското си щастие.
В „Ион“ една бездетна атинска царица отива в Делфи за да узнае от оракула дали някога ще има деца от законния си съпруг; и какво се е случила с детето, което тя някога е родила от бог Аполон и го е подхвърлила в подножието на Акропола.
В „Ифигения в Таврида“ Орест пристига в Таврида, където среща собствената си сестра, смятана за отдавна починала (принесена в жертва на Артемида). Самата тя е станала жрица и едно от задълженията ѝ е да принася в жертва всички пристигнали там елини. Така че Орест се оказва в смъртна опасност; и все пак те двамата се разпознават, измамват местния владетел (почти по същия начин, по който Менелай и Елена в „Елена“ излъгват египетския цар) и избягват. С тях е близкият приятел на Орест – Пилад, който в бъдеще може би ще се ожени за Електра.
„Иполит“ завършва с нещастие, но в основата на драмата пак стои любовна (и скандална) история. Съпругата на атинския цар Тезей, критянката Федра, се влюбва в доведения си син Иполит. Тя споделя това с прислужницата си, а тя я издава на Иполит, макар и само от желание да ѝ съдейства. Иполит се разгневява и обвинява Федра за недостойната ѝ страст. Тя се изплашва, написва едно лъжливо прощално писмо до Тезей в което твърди, че синът му се домогвал до нея; и след това се обесва. Тезей прочита писмото, обвинява сина си и го прогонва от града. Иполит заминава, но по пътя катастрофира с колесницата си и загива.

Както виждаме, тук не става дума за обикновени граждани, а за герои от митологията; а в действието често се въвличат и олимпийски божества. И все пак е достатъчно да се променят някои имена и подробности от фабулата, и текстът ще се окаже напълно подобен на това, което срещаме в Новата комедия.

Разбира се, не можем да твърдим, че Еврипид е изобретател на любовно-авантюрната фабула. Зад неговите разкази стоят всеизвестни истории от Троянския цикъл и познати сцени от Омировите поеми – сводничеството и похотливостта на боговете, отношенията между Парис и Елена, ухажването на Пенелопа от страна на женихите, срещите на Одисей с Калипсо, Навсикая и Кирка, скитанията му по море и предоляването на всякакви опасности.
Но ролята на Еврипид е в това, че поставя такъв вид истории на сцена и то в жанра на трагедията, което значи, че им придава стойност: и по този начин съдейства за усвояването им в театъра и литературата през следващите векове на античността.

*

Лекция дванадесета
Прозата. Историография

I. Що е литература. Възникване на поезията

Литературата – това са текстове, които са добили независимост от конкретната обстановка на тяхното възникване и непосредствено (устно) въздействие. Защото всеки разговор или монолог пред публика е текст; но в повечето случаи той съществува само заради това непосредствено общуване. След изговарянето му неговата задача е изпълнена; той не се запазва (записва), и поради това никога вече не се възпроизвежда в същия вид.
Така че литературата възниква тогава, когато устно изговаряните текстове започват да се съхраняват (запомнят или записват) с цел да бъдат повтаряни (възпроизвеждани) в бъдеще и на друго място в подобна обстановка. Обикновено става дума за празник, защото празничната обстановка е стандартна – предполага се, че всеки следващ празник е повторение на предишния (както е с религиозните празници). Поради това се очаква, че и словата, които ще бъдат произнасяни, трябва да са идентични или поне приблизително еднакви. Ето защо празничните текстове (химни в чест на божества, молитви) е трябвало да бъдат запомняни, а най-сигурният начин да се запомни нещо е то да бъде записано.
Преди появата на писмеността запомнянето е било улеснявано чрез мерена реч, съпровождана от музика – защото така оформените текстове се запомнят по-лесно от немерените (прозаичните). Затова смятаме, че в предписмения си период литературата (устойчивите текстове) са съществували като поезия.
Поезията може да бъде не само празнична, но и битова – такива са приспивните песни, които майките пеят на децата, или тези, които се пеят при събирания на родственици и приятели.

II. Прозата

Освен за съхраняване на празнични поетически текстове, записването може да служи и за съхраняване на някакви сведения в проза (немерена реч).
Първите записи в немерена реч не са имали празнична задача, а напротив – служели са за чисто практически цели. Това обикновено са били описи на имущество и стоки, необходими при завещания или продажби. Всяко завещание или сделка, представени писмено, са вид писмен договор; и по подобие на тях са се записвали и други договори – примерно, междудържавни. Записите са били необходими и за вътрешнодържавни цели: когато е било необходимо да се състави законодателство, да се определят данъците и да се поддържа армия. Всички тези дейности изискват записване и няма необходимост то да бъде в мерена реч. Така че те са прозаични; но тяхната задача е да послужат само в едно конкретно (единично) място и време, и поради това те не могат да бъдат пренасяни, както става с празничните текстове.
За да може прозата да стане литературна (преносима), тя трябва да изпълнява по-общи задачи; да бъде ползвана не само в една, а в различни обстановки.

III. Гръцката историография преди Херодот

Историческият текст има като първоначална задача да установи какво се е случило на едно определено място и време. Поради това той възниква като запис на някакъв вид проучване. Това проучване е можело да се отнася до нечий род (често с цел да се установят правата на наследниците). Но ако е ставало дума за род на владетели (управляващи), такъв текст се превръща в история на държава. И тъй като всяка държава се разполага на някакво пространство, историческото изследване включва и географско проучване.

Най-ранните известни гръцки текстове, създадени с историческа задача, са от VII-VI в. пр. Хр. и са в мерена реч. Те са били поеми; и са добили тази форма вероятно под влияние на вече съществуващия епос, който се занимава с минали събития от голямо значение – както са Омировите поеми и Хезиодовата „Теогония“. Известно е, че през VII в. била създадена „История на Коринт“ в стихове:
Евмел, синът на Амфилит, от така наречените бакхиди, който е считан за създател на епоса, казва в изложението за Коринт (стига това съчинение действително да е на Евмел), че в тази земя се заселила първо Ефира, дъщерята на Океан (Павзаний ІІ, 1,1; В. Русинов, 2004).

Известният философ Ксенофан от Колофон е писал история на родния си град, но също и на Елея в Италия, където е живял впоследствие:
Написал поема за основаването на Колофон и за изпращането на колонисти в Елея, в Италия; в две хиляди стиха (Диоген Лаерций ІХ, 2, 20)

През VI в. Йония (на малоазийското крайбрежие) се е появил жанрът „логография“ – писане на историческо-географски изложения в проза. Известно е името на милетския логограф Хекатей, споменаван от Херодот в „Историята“. Той е бил автор на съчинения със характерните заглавия „Родословия“ (Γενεαλογίαι) и „Обиколка на земята“ (Περίοδος γῆς). Тъй като е писал на йонийски, този диалект е станал представителен за такъв вид съчинения; и това е причината Херодотовата „История“ също да бъде написана на йонийски, макар самият Херодот да е бил дориец от Халикарнас.

По времето, когато Херодот е замислял своята книга (средата на V в.), в гръцката литература вече е имало обширни и влиятелни поетически текстове, посветени на големи войни („Илиада“), но също и някои, които са се занимавали точно с наскоро случилите се гръко-персийски войни. За тях става дума в Есхиловите „Перси“ и в някои от епиникиите на Пиндар. Те и двамата са били от предишното на Херодот поколение – около 40 години по-възрастни от него – и лично са преживели тези събития, като Есхил дори е участвал в някои битки. Известно е, че и един връстник на Херодот – Хойрил от Самос – е създал епическа (в хекзаметри) поема за войните:
И Хойрил, древен поет, споменава за нашия народ, че е взел участие в похода на Ксеркс, царя на персите, срещу Гърция (Йосиф Флавий. Против Апион І, 22).

IV. Херодотовата „История“

Така че Херодот вече е имал пред очите си произведения на тази тема. Неговата книга обаче си поставя по-голяма задача – не само да представи нападенията на персийските армии срещу Атина между 490 и 480 г., но по повод на тези събития да разкаже всичко, което е знаел за държавите и народите в тогавашния свят. Така че той е създал не просто история на гръцките градове, нито само разказ за войните им с Персия, а първата в европейския свят „Всеобща история“.

Нейното съдържание накратко е следното.
Най-напред се разказва историята на лидийската държава – тъй като лидийците са първите азиатци, които влезли във военен сблъсък с малоазийските гърци. Лидийската държава достигнала голямо могъщество по времето на Крез, но наред с това той е бил и последният ѝ цар – тъй като загубил войната с персиеца Кир, бил детрониран и държавата му изчезнала.
След това разказът се насочва към историята на персийската империя. Преди това се съобщава за асирийската и мидийската държави, и как Кир, който бил внук на последния мидийски цар Астиаг, станал предводител на персите, победил мидийците и създал империя, която се простирала от индийските царства на изток до Егейско воре на запад.
Той е бил наследен от Камбиз и Дарий, които разширили и укрепили държавата: Камбиз завоювал Египет, а Дарий разделил империята на области със съответна администрация, подобрил съобщенията и уредил данъчната политика.
Повод за сблъсъка между империята и гърците станало въстанието на милетците. Те се обърнали за помощ към континенталните гърци, и най-напред към най-силните от тях – Спарта и Атина. Спартанците не се намесили, но атиняните изпратили 30 кораба и заедно с въстаниците нахлули в град Сарди – който бил административен център на персийската провинция – и го подпалили.
Дарий потушил въстанието, но реши да накаже атиняните за намесата им и изпратил войска, която била отблъсната през 490 пр. Хр. в битката при Маратон. След неговата смърт синът му Ксеркс решил да завладее континентална Гърция и провел известния си поход през 480 г., когато достигнал Атина и подпалил града. След това обаче флотата му загубила морската битка в Сароническия залив (при остров Саламин) и той самият се оттеглил, като оставил част от войската в Атика. На следващата година при Платея персите отново загубили сражението и така континентална Гърция останала свободна.
Покрай разказа за тези събития Херодот прави големи отклонения, в които представя известното му за историята, географията и културата на множество народи. Най-обширни са изложенията посветени на персите, вавилонците, египтяните, скитите, траките и либийците (североафриканците); и разбира се, на гръцките полиси в Европа, Мала Азия и северна Африка (Кирена).

V. Историографията след Херодот

След Херодот центърът на гръцката историография се премества в Атина. До нас са достигнали съчиненията на Тукидид („История на Пелопонеската война“) и Ксенофонт ( „Гръцка история“, „Анабазис“ и др.)

*

Лекция тринадесета
Красноречие, ораторска проза, реторика

I. Изяснение на думите

Преди да преминем към представянето на фактите, отнасящи се до жанра на ораторската проза, е необходимо да изясним термините от заглавието.
Думата „красноречие“ означава най-напред самото умение да се говори пред публика; а после и текстовете, свидетелстващи за такава дейност. Несъмнено тези текстове могат да бъдат и художествени, включително поетически (в мерена реч).
В поемите на Омир има монолози, представени като речи пред публика: това се вижда още в „Илиада“ I, където на съвета (публично) говорят Калхас, Агамемнон, Ахил и Нестор.
Под „ораторска проза“ ще разбираме речи, които не са част от друго произведение (каквито са тези у Омир, в трагедията или при Херодот ), а са били произнесени като самостоятелен текст и устно, а после били записани. Такива трябва да са били речите на Демостен.
Към този жанр се отнасят и речи, които не са били произнесени никога, както може би „Панегирик“ на Изократ; или учебните речи на Горгий („Апология на Паламед“, „Похвала на Елена“), Антифонт „Тетралогиите“, Лизий („Любовна реч“, включена във „Федър“), Изократ („Бусирис“, „Апология на Елена“). Също и тези, които имали по-скоро художествена задача: такава е надгробната реч в Платоновия „Менексен“, където вероятно се пародира красноречието на Перикъл. Тези последните вече са част от обучението на оратора и затова могат да се смятат и за реторически текстове.
Под „реторика“ се разбира преди всичко знанието за това, как се създават речи; а самите текстове, които служат за предаване на това знание, се наричат реторически. Освен споменатите учебни речи, към реториката се отнасят ръководствата и трактатите по реторическо изкуство, каквито са анонимната „Реторика към Александър“ и Аристотеловата „Реторика“.
Тъй като реторическото образование е било търсено и разпространено, такива книги са писани през цялата античност: като се започне от загубеното ръководство на сицилийците Коракс и Тизий, през съчиненията на Цицерон („Оратор“, „За оратора“, „Брут“) и Квинтилиан („Обучението на оратора“) в Рим, и учебните „предварителни упражнения“ (προγυμνάσματα) на Либаний (IV в. сл. Хр.).

II. Поява на ораторската проза

Нашето занимание се отнася главно до текстовете, които принадлежат към „ораторската проза“ и в по-малка степен до реторическите съчинения и образци. Затова трябва да се види кога в гръцкия свят за пръв път са се появили „действителни“ самостоятелни речи, които при това са били и записвани.
Записът на такива речи е резултат от необходимостта за документация на публичните обсъждания, където решенията се взимат след изслушване на заинтересованите страни и гласуване от упълномощени лица (съдии, народни представители). Тези обсъждания се отнасяли до въпроси от обществена важност – те били или политически, или съдебни. Условия за това се появили в континентална Гърция и Сицилия през V в. пр. Хр., когато монархическите режими в някои влиятелни полиси били премахнати и на тяхно място били въведени институциите на тогавашната демокрация.

III. Ораторството в Атина през V в. пр. Хр.

– политически оратори

В Атина, след падането на династията на Пизистрат и по време на войните с Персия, като влиятелни политици и успешни оратори били познати атиняните Темистокъл и Аристид. Те били наследени от Перикъл, който управлявал почти еднолично града между 460 и 430 пр. Хр. Техни текстове не са запазени, ако изключим три речи на Перикъл, представени от Тукидид в „История на Пелопонеската война“.
За такива политици не може да се каже, че са били професионални оратори – ако това означава и преподаване на изкуството. Професионалният оратор се е отличавал и с това, че работел като адвокат по съдебни дела – независимо дали е произнасял речите си сам, или ги е пишел за други. Такива автори, които се занимавали с адвокатстване, развивали системно изкуството си и го преподавали на други, в Атина се появили през втората половина на V в.

– съдебни оратори

Пръв бил Антифонт, от когото са запазени три съдебни речи по дела за убийства и 12 малки учебни речи, подредени по четири в т.нар. „тетралогии“ Те се състоят от първа обвинителна реч, последвана от защитна, и след това втора обвинителна и втора защитна; като при вторите речи говорителите се стремят да опровергаят доводите на опонента и да добавят свои, които да са още по-убедителни от първите.
Антифонт бил атинянин и това му позволявало да се занимава и с политика. Той взел участие в смяната на политическия режим през 411 г. пр. Хр., след което бил съден за държавна измяна и осъден на смърт, въпреки че защитната му реч, както свидетелства Тукидид, била най-добрата, произнасяна някога в атински съд.
Друг известен професионален оратор по това време бил Лизий, от когото са запазени към 30 речи, сред които и споменатата „Любовна“. Той имал школа по ораторско изкуство, която била много ценена и посещавана, както може да се заключи от разговора между Сократ и Федър във „Федър“. Но не бил атински гражданин, а „метек“ (имигрант), и поради това се занимавал само с „логография“, което значи, че не се явявал в съда, а пишел речите на своите клиенти, които ги произнасяли от свое име.

IV. Сицилийското ораторство

Друг оратор, който дошъл в континентална Гърция от Сицилия и допринесъл много за увеличаването на интереса към красноречието, бил леонтинецът Горгий. Като посланик на своя град в Атина той направил силно впечатление с речите си в Народното събрание и спечелил много почитатели и клиенти. Един от тях – тесалиецът Менон – е споменат както от Платон в едноименния диалог, така и от Ксенофонт в неговия „Анабазис“.

За Горгий се смята, че е учил при сиракузците Коракс и Тизий, а може би и при философа Емпедокъл от Акрагант. Ето какво пише Квинтилиан:
„Защото се казва, че след тези, които поетите са споменали, пръв Емпедокъл повдигнал някои въпроси около реториката. Най-стари писатели на научни книги били Коракс и Тизий от Сицилия. Последвал ги гражданинът на същия остров Горгий Леонтински – както се предава, ученик на Емпедокъл. Облагодетелстван от дългия живот – защото живял 109 години – Горгий блестял едновременно с мнозина, бил съперник на гореказаните и продължил да е такъв дори и след Сократ.“

Възникването на ораторската професия в Сицилия също било свързано с демократизирането на градовете, и преди всичко на най-големия и влиятелен от тях – Сиракуза. Изглежда, че тази дейност се развила там малко по-рано, отколкото в континентална Гърция. Но след Горгий центърът на ораторското изкуство се преместил на изток, в Атина.

V. Атина през IV в.

През IV век в града действали школите на Исей и Изократ.
Най-прославеният сред гръцките оратори – Демостен – бил учил при Исей, като причината за това вероятно била, че обучението в Изократовата школа струвало много по-скъпо. Според някои посещавал и заниманията на Платон в Академията.
И както развитието на ораторското умение през V в. било свързано с военно-политически събития като войните с Персия и противостоенето между Атина и Спарта (трите предадени от Тукидид речи на Перикъл били произнесени в началото на Пелопонеската война), така и през IV в. най-влиятелни били тези оратори и ретори, които по някакъв начин били въвлечени в гръко-македонския политически и военен сблъсък.

Това били Изократ, Демостен, Есхин, Демад и Хиперид.

*

Лекция четиринадесета
Философия

I. Държавниците-мъдреци

Около 600 пр. Хр. и през следващия половин век в много от гръцките полиси имало политическо напрежение и сблъсъци, наподобяващи граждански войни. Вследствие на това властта била завзета или предложена на влиятелни граждани или аристократи, които се заели с посредничество между враждуващите и, ако е било нужно, променяли законодателството. Някои от тези водачи били наричани „αἰσυμνήται“ (арбитри), други – „тирани“. Ако някой е бил ценен и заради интелектуалните си дарби, той бил наричан „мъдрец“ (σοφός).
С това прозвище станали известни атинянинът Солон, Талес от Милет, Питак от Лесбос, Биант от Приена, Хилон от Спарта, Клеобул от Линдос (на Родос), Епименид от Крит; към тях добавят Периандър от Коринт и Пизистрат от Атина.
Наред с обществените си занимания някои пишели поезия, като Солон; други развивали математиката и природните науки, като Талес; трети останали в спомените на поколенията със своите афоризми („апофтегми“).

II. Първият философ

През втората половина на VI век в гръцките колонии на южна Италия се появили питагорейците, наречени така по името на Питагор, който произхождал от остров Самос.
Предполага се, че той бил първият който се нарекъл „философ“: значи човек, който може и да не е σοφός, но обича мъдростта (σοφία) и се стреми към нея. Питагорейството станало влиятелно в тамошните градове – и то до такава степен, че на едно от събиранията бил извършен атентат, при който загинали стотици членове, а може би и самият Питагор.
Питагор бил религиозен водач, подобен на легендарния тракиец Орфей. Твърди се, че неговите последователи се задължавали да пазят мълчание на беседите му в продължение на пет години, и едва след това да взимат участие в обсъжданията.
Според най-ранните и авторитетни сведения („Метафизика“ на Аристотел, Платоновият „Тимей“), питагорейците се занимавали с математика и смятали, че вселената е устроена според математически начала, така че според тях „самите неща са числа“.
Според по-късни сведения животът им бил аскетичен: съобразявали се с разни забрани (въздържание от месо и други храни), като се стремели в крайна сметка да подчинят цялото си всекидневие на някои общи и предварително зададени правила.

III. Досократиците

През тази епоха (втората половина на VI и първата на V в. пр. Хр.) се появили и други философски подобни общности, както и някои независими мислители и духовни водачи.
Известни са имената на елеатите (от Елея, западна Италия) Ксенофан, Парменид и Зенон; на Емпедокъл от Акрагант (Сицилия) и Анаксагор от Клазомене (Мала Азия). Към тях може да се прибавят философстващите за природата милетчани Анаксимандър и Анаксимен, авторът на прочути сентенции Хераклит от Ефес и „атомистът“ Демокрит от Абдера (на тракийското крайбрежие).
Всички те правели предположения относно началата на природата и съществуващото – кои са елементите на материята и кое е организиращото я начало.
Анаксагор нарекъл началото „Ум“ (νοῦς), а Емпедокъл говорел за противодействащите си „Обич и Раздор“ (φιλία καὶ νεῖκος). Според някои основният елемент бил един – вода (Талес) или огън (Хераклит); а други, като Емпедокъл, говорели за четири основни елемента.
Елеатите пък, от друга страна, се насочили към по-отвлечено философстване и размишлявали за отношенията единство-множественост и покой-движение.
Към това трябва да се отбележи, че някои от тези предположения са заложени още в поезията – примерно у Омир, където в течение на художественото представяне на събития и характери се намират изказвания на такива теми (в „Илиада“ XIV се казва, че Океан е началото на всичко).
Впоследствие, съгласно възприетата периодизация на гръцката философия, всички тези мислители са били наречени и „досократици“ (философи преди Сократ).

IV. Сократ

Самият Сократ, който бил в центъра на атинското интелектуално общество по време на Пелопонеската война, станал известен приживе благодарение на изказването на делфийската пророчица, че „сред гърците няма по-мъдър от Сократ“; а впоследствие и заради героичното си поведение на устроения срещу него съдебен процес. Там Сократ бил обвинен в безбожие и „развращаване на младежта“, и осъден на смърт чрез изпиване на отрова.
Сократ не е оставил писани съчинения, а предпочитал да разговаря с приятели и с философстващи гости от чужбина, каквито по това време в Атина имало много. Споменът за тези разговори е запазен в съчиненията на приятеля му Ксенофонт и още повече в диалозите на Платон; макар че някои от изказаните там възгледи и размисли сигурно са принадлежали повече на Платон, отколкото на Сократ и събеседниците му.

V. Платон

В Платоновите диалози се обсъждат въпроси, заниманието с които става съдържание на цялата западна философия.
Това са теми на:
– етиката (що е добродетел; кои са отделните добродетели; как да ги определим; може ли добродетелта да се преподава; какво да мислим за любовта),
– политическата философия (кои са съществените черти на различните обществени устройства; кое е най-доброто обществено устройство),
– философията на изкуството (как се създава поезия; устройство на художествения текст; каква литература е полезна за обществото),
– произхода на езика (дали фонемите имат свое значение; може ли да се установи първоначалното значение на думите; може ли да се говори за „праезик“)
– диалектиката (как се дават определения на нещата),
– религията (въпросът за задгробния живот; какви могат да бъдат боговете); естествената философия (как е устроен видимият свят),
– метафизиката (създаден ли е светът и ще има ли край; какви са началата на съществуващото; има ли индивидуално безсмъртие).
Наред с това трябва да се има предвид, че Платон не излага своите възгледи от свое име, монологично и системно, а пише художествени драматургични текстове. Това значи, че за читателя е мъчно да разбере какво точно мисли самият автор по въпросите, които се поставят на обсъждане. Това е, защото Платон е предпочитал по-скоро да изобразява философстването, което се случва в разговор, отколкото да обявява какво самият той мисли или какво е „правилно“ да се мисли по една или друга тема.
По въпроса за това, може ли човек да се образова просто с четене на книги, се говори в диалога „Федър“ – и отговорът изглежда да е отрицателен.

VI. Аристотел

Аристотел е роден в Стагира на Халкидическия полуостров в семейството на Никомах, лекар от двора на Филип Македонски.
На 17-годишна възраст заминава за Атина и учи при Платон в продължение на 20 години, до смъртта му. След това заминава за Мала Азия при свои близки в Троада, после се връща в Македония и от 335, след възцаряването на Александър, отново е в Атина, където преподава в един от градските гимназиони, наречен Лицей. След смъртта на големия завоевател напуска града и се установява в един свой наследствен имот на остров Евбея, където скоро след това (322 пр. Хр.) умира.
Ако се съди по античните справки за живота му, Аристотел е публикувал много, но всичките му издадени приживе съчинения са загубени; затова пък са оцелели записките от преподаването в Атина, които били съхранявани от Теофраст, ученика му Нелей и после от неговите наследници докъм началото на I в. пр. Хр.
След някои перипетии (известни от съобщенията на Страбон и Плутарх) ръкописите се оказали в Рим, където били издадени от Андроник Родоски към средата на века.
Като се изключи намерената преди около век в Египет „Атинска държавна уредба“ всички Аристотелови текстове, с които разполагаме, възхождат към изданието на Андроник.
Аристотел е преподавал философия по същите теми, по които е писал Платон в диалозите; и в повечето случаи неговите възгледи се отличават забележимо от Платоновите.
Той отрича безсмъртието на отделната душа и въздаянието за делата след смъртта, за което се говори във „Федон“, „Федър“, „Горгий“, „Тимей“ и „Държавата“;
– не подлага на критика Омир и трагедията, както прави Платон в „Държавата“, а напротив, възхвалява Омир и намира, че трагедията е най-висшият вид поезия и от нея има определена етическа и психологическа полза;
– не смята, че светът е изграден върху числови начала, както сигурно са твърдели наследниците на Платон в Академията;
– отрича съществуването на отвъдземен божествен свят и на безтелесни идеи (форми), по причастност на които се образуват сетивните тела, и към познанието на които трябва да се стреми философът. Според него
– „ейдосите“ се намират в самите неща и в мисълта, и философ е онзи, който е способен да им даде вярно определение;
– светът не е сътворен, както се говори в „Тимей“, а е вечен; и
не съществува личностен Творец, както може да предположи читателят на същия диалог, а светът се движи вечно от върховния, нематериален и безличен двигател, който мисли самия себе си; и всичко останало се стреми към постигане на съвършената си мислима форма/ентелехия и с това към уподобяване на бога. Това е по силите, макар и донякъде и за кратко, само на разумните същества (хората) и най-много на философите.

VII. Елинистически и гръко-римски философски школи

Лицеят и Академията като философски школи продължават да действат и през следващите векове до края на античността; като Академията е последният езически образователен център, закрит с решение на императора през 529 г. сл. Хр.
Но още приживе на двамата най-четени философи възникват и други школи, които също привличат много последователи и оцеляват дълго време.
Това са
– епикурейството (по името на създателя си и с най-известен представител в Рим Лукреций Кар),
– стоицизмът (много разпространен и представен от множество известни фигури – Зенон, Клеант, Хризип, Панеций, Посидоний, Сенека, Епиктет, Марк Аврелий),
– скептицизмът (с основател Пирон и най-добре запазен представител Секст Емпирик) и
– кинизмът (на Антистен и Диоген от Синопа).

VIII. Неоплатонизмът

От средата на III в. сл. Хр. и успоредно с бързо развиващото се християнско богословие се появяват последните влиятелни езически философи, наречени общо „неоплатоници“: първо Плотин и неговият ученик и сътрудник Порфирий (III в.), а по-късно и техният последовател Прокъл (V).
Плотин не е писал, а е водил беседи, записани от Порфирий и станали известни с названието „Енеади“ (54 беседи разделени на 6 книги).
Самият Плотин е възпитаник на александриеца Амоний Сакас; тъй като от него няма запазени текстове, не можем да знаем какво в Плотиновите беседи е оригинално и какво възхожда към Амоний и общността му. От текстовете личи добра запознатост с наследството на Платон и Аристотел; но все пак духът на философстването е платонистки и повечето от мислите му изглеждат като коментар и развитие на казаното в „Тимей“, „Пирът“ и „Държавата“ VII.
Според него вселената се състои от безтелесен и телесен свят, като главните същности (ипостаси) на безтелесния свят са неподвижният, но множествен (чрез мислите си) Ум и подвижната, но безсмъртна Душа. Душата, която има достъп до съвършеното знание на Ума, е причина за движението на видимия (изменчив, телесен) свят. Самата тя присъства в него не само като двигател и жизнена сила, но и под формата на индивидуални души. Тяхната задача е да си спомнят за своя произход и, преодолявайки заблудите и желанията, възникнали поради пребиваването им в тела, да се върнат обратно в безтелесния свят.
Причина и източник на съществуването на вселената, включително на Душата и Умът, е Едното/Единно, от което те възникват по тайнствен начин и не във времето, а във вечността.

IX. Неоплатонизъм и христитянство

Плотиновата метафизика не е далеч от християнската теология. Немалко от мислите на неоплатониците изглеждат да са възприети от ранните Отци на Църквата и чрез нейното предание да ни влияят и до днес.

*

Лекция петнадесета
Роман

I. Античният роман

Античният роман е дълъг (сравним по размер с поемите на Омир, Аполоний и Вергилий) прозаичен разказ за приключенията на един или двама (намиращи се в брачна или любовна връзка) герои, които приключения след известни перипетии завършват успешно.
Ако героите са двама, успехът се състои в брак или възсъединяване на разделеното им семейство. Ако е един, значи се справил с възникналите в течение на действието опасности. Ако разказът завърши със смъртта на героя, тя се представя като край на героично (славно, добродетелно) протеклия му живот.

II. Приключенски и биографични разкази при Омир и историците

Началата на този жанр могат да се открият у Омир, в историографията, трагедията, новата комедия и елинистическия епос.
„Одисея“ е разказ за събирането на едно разделено семейство, който наред с това представя две поредици от приключения, едната от които е по-дълга и необикновена (на Одисей), а другата – по-кратка (на Телемах).
Романен вид имат някои биографични разкази, включени в Херодотовата „История“. Съвсем кратък и донякъде приказен е този за находчивия обирач на гробници, който накрая успял да стане зет на египетския цар „Рампсинит“.
По-дълъг е разказът за царя на Египет Амасис. Той не е извършил тежки престъпления, не е бил детрониран вследствие на преврат или нашествие, не загубил близки хора, а благополучието му продължило дори след смъртта му. Персийският завоевател Камбиз отворил неговата гробница и потърсил саркофага, за да извади останките му и да ги оскверни. Но не успял, тъй като Амасис бил наредил да се постави на неговото място мумията на друг човек, а неговата да скрият другаде.
Друго произведение, което се смята за историческо и мемоарно, но е близко до романа, е Ксенофонтовият „Анабазис“.
Ксенофонт участва като военачалник на гръцки наемници в междуособната война между двама персийски принцове: води битки, достига до Ефрат и Тигър, излиза с войниците си на черноморското крайбрежие при Трапезунт и после благополучно се завръща в Гърция.
„Анабазис“ напомня на по-късните разкази за похода на Александър Македонски, някои от които определяме като исторически съчинения, а други – като романи.

III. Видове романи

Романът има сюжетни и жанрови белези, въз основа на които може да бъде разделен на видове. Той може да е биографичен (за приключенията на един човек), да се гради около любовна или семейна интрига и да съдържа невероятни (фантастични) разкази и сцени.
Въз основа на това говорим за историко-биографични, любовно-авантюрни и фантастични романи; като някои произведения могат да обединяват повече характеристики и така да образуват смесен вид.

IV. Любовният мотив

Ако продължим прегледа на жанровете-предшественици, ще забележим, че любовната история може да се открие в епоса и в трагедията, но смисълът й там е различен от този в романа.
У Омир любовните отношения са само загатнати или представени в комедиен вид. Парис, току-що извлечен от Афродита от бойното поле, където губи двубоя с Менелай, приканва Елена да легне до него, а тя го упреква в липса на мъжество; и все пак се съгласява.
Хера намисля да съблазни Зевс за да отвлече вниманието му от бойните действия, и уж случайно се отбива при него на планината Ида, където той мигновено я пожелава. Приканва я към интимност и казва, че я желае повече от всички останали жени и богини, с които някога е имал връзка – и ги изрежда поименно.
Любовното приключение на Арес и Афродита, за което пее Демодок в „Одисея“ VIII, е представено като вулгарно прелюбодеяние и е изцяло в комедиен стил. Хефест, който отдавна ги подозира, им подготвя капан (мрежа, падаща върху леглото), залавя ги, повиква боговете за свидетели, окайва позора си и се заканва да върне съпругата си на баща й (Зевс); боговете се забавляват, а богините не идват, защото ги е срам.
Калипсо и Кирка харесват Одисей, но отношенията им изглеждат повече като комбинация от приятелство и сексуална връзка, отколкото като любов. Такива са и отношенията между Одисей и собствената му съпруга.
На любовта като силно вътрешно душевно преживяване за пръв път обръща внимание Сафо; но това са все още само лирически монолози.
Като част от повествование и двигател на сюжетното действие любовта се среща най-напред при Еврипид, и то само в „Иполит“. Защото „Елена“ е изпълнена в Омиров дух и там става дума за перипетиите около събирането на семейната двойка; а в „Медея“ героинята е много далеч от това, което ще видим при Аполоний – тя не е влюбена, а само измамена, напусната, разочарована и разгневена.

V. Родители откриват децата си

Като говорим за семейна интрига (мотив/причина за действие) имаме предвид не само събиране на разделени съпрузи, но и среща на роднини, които поради някаква причина не са се виждали дълго и мъчно биха се разпознали.
У Омир има среща на Одисей със сина му Телемах, които не биха могли да се разпознаят веднага, а трябва да търсят свидетелства и доказателства за това, че са баща и син.
При Есхил и Софокъл срещата на разделени роднини или съпрузи може да доведе до голямо и неочаквано нещастие. В „Орестия“ първо Агамемнон е убит от жена си, а след това Орест и Електра се срещат, за да замислят убийството на майка си. В „Едип цар“ подхвърленото и пораснало дете попада първо на баща си, а после и на майка си, като тези срещи стават епизоди от нещастното протичане на биографията му.
При Еврипид за пръв път мотивът „подхвърлено и след време открито дете“ се използва в драма с щастлив край.
В „Ион“ Креуса ражда дете от пожелалия я Аполон и го оставя в кошничка с опознавателни предмети в една пещера под Акропола. След петнадесетина години тя го среща в Делфи, където е бил пренесен от Хермес и отгледан от делфийската жрица. Срещата им не протича гладко. Тя се опитва да го отрови, после едва не е екзекутирана от разгневените делфийци; но жрицата помага, като донася кошничката, в която някога е бил оставен Ион.
Има и комически елемент – Аполон с помощта на другите богове се старае да укрие бащинството си, а законният съпруг на Креуса е измамен, че Ион е негов предбрачен син, заченат по време на някогашен празник в Делфи.
Разказът в „Ион“ е непосредствен предшественик на сюжетите на Новата комедия. Там често става дума за предбрачни забременявания и укривани/подхвърляни деца, които след време се намират и става ясно, че техен баща е бъдещият или настоящ съпруг на майката. Този мотив преминава в романите: като в „Дафнис и Хлоя“, където двамата герои са подхвърлени деца, отгледани от пастири и накрая намерили истинските си, доста заможни градски родители.

VI. Пътешествия и идилии

Авторът на „Аргонавтика“ Аполоний Родоски създава своята поема в десетилетията между смъртта на Менандър и раждането на Плавт, който пренася сюжетите на Новата атическа комедия на римска сцена.
„Аргонавтика“ е по-близък предшественик на романа в сравнение с „Одисея“ – не само по време, но и по характер. Разказът съдържа дълго пътешествие из средиземноморския и черноморски свят, явни препратки към Омир и красиво изобразяване на любовта на Медея към Язон. Те открадват Златното руно, бягат от Колхида, преодоляват различни опасности, спасяват се от преследвачите си и се оженват.
По същото време друг член на александрийското литературно общество – Теокрит, създава жанра на буколическата идилия. Тя се състои в представяне на привлекателния със своята простота живот на овчаря/козаря, който обича да участва в музикални състезания и да разказва за щастливата си или нещастна любов.

VII. Елементите на романа

С това всички елементи на античния роман са въведени в литературата:
– военни подвизи, пътешествие, необикновени и невероятни приключения (Омир, Аполоний),
– търсене/откриване на загубен съпруг или близък роднина (Омир, трагедията, Новата комедия),
– любов и идиличен пастирски живот (Еврипид, Аполоний, Теокрит).

VIII. Запазените романи

Това, което ни остава, е да изброим запазените антични романи и да открием споменатите мотиви и характеристики.
Те са единадесет и се датират между I и IV в. сл. Хр.
Можем да ги разделим на две групи, според основната тема и броя на героите:
За необикновени пътешествия и подвизи, с един главен герой:
„Животът на Александър Македонски“ на Псевдо-Калистен
„Истинска история“ на Лукиан
„Лукий или магарето“ (приписван на Лукиан)
„Златното магаре“ на Апулей (латиноезичен)
„Животът на Аполоний Тиански“
За приключения на влюбени или разделени съпрузи (двама главни герои):
„Херей и Калироя“ на Харитон
„Левкипа и Клитофон“ на Ахил Таций
„Аброком и Антия“ на Ксенофонт Ефески
„Теаген и Хариклея“ („Етиопска повест“) на Хелиодор
„Дафнис и Хлоя“ (с буколически сценарий) на Лонг
Междинен вид (за любовните и семейни приключения на един главен герой):
„Аполоний, цар на Тир“ (запазен на латински)

Край на кратките лекции по старогръцка литература

5 февруари, 2021

***

Средни (допълнителни) лекции

Първа.
Въведение в старогръцката литература

І. За литературата най-общо. Защо четем

1. Смисълът на заниманието с художествена литература

Изучаването (заниманието с) на какъвто и да е предмет би трябвало да започва с въпроса за смисъла на тази работа. Нека видим защо човек чете (слуша, произвежда) художествена литература.
Литература може да се чете
а) за развлечение (от интерес към “разказваното”). Също поради
б) специализиран (професионален, подчертан любителски) интерес – за да се види “как” нещо се разказва или показва с думи. Също – как пише този автор, или как се пише по това време/на това място.
Може и по задължение, както е при учениците и студентите. Тогава изучаването на литературата е
б1) част от образователния план. В последния случай въпросът за смисъла ще се постави най-напред така – защо в рамките на “това образование” трябва да се изучава литература? С други думи, дали литературата е част от обсъжданото образование и каква част? Но и при това положение не може да се избегне въпросът за самите литературни произведения – да се каже “заради какво точно” ги четем. За да узнаем какво?

В училището и в университета четенето най-често просто се изисква и човек се подчинява, както се подчинява на предписанието на лекаря. Но това предписание не е по принцип произволно и както някому хрумне. То също може да се разбира, както лекарят разбира защо предписва лечение с такива средства, а не с други.

Интересът към
а) “разказваното” е естествен. Повечето хора се увличат, когато им е предложена някаква история, защото биха желали да узнаят какво “накрая” ще се случи. Има промяна в сравнение с началното положение, решаване на проблем, в който читателят може да се вживее, да го усети като свой. Това е четенето за развлечение (забава). Специализирано четене имаме,
б) когато човек иска не просто забава, а образование, и то не друго, а именно литературно. Тогава четем, за да сравним този жанр, автор или произведение с други, съобразно литературните им качества. Но може и да четем, за да научим нещо по-общо за този свят (култура). Щом е заради знание (на първо време без оглед на приложението, не с практическа цел), значи и това четене е заради образованието.
Но тук говорим за четене на художествена литература не като път към нещо друго, не за да разбере друго “чрез нея”, а заради самата нея.

2. Значения на думата. Защо литературните произведения се записват. Същност на художествената литература.

На български език думата “литература” има две основни значения.
Първото е просто “художествена литература” (белетристика), а
второто – всякакви записани текстове. Затова се говори за “научна”, “справочна”, “специализирана” литература.
Художествената литература, особено ако произведението е голямо, обикновено се записва. Главната причина за това е, че човешката памет не задържа твърде дълги текстове. Колкото по-дълъг е съставеният текст, толкова по-трудно е той да бъде обработен и запомнен. Освен това е трудно да бъде предаден. Трябва да се избегне забравянето, както и промяната поради забравяне или произволът на предаващия. Освен това текстът не може да се изслуша наведнъж, значи ще е нужно да се организира изслушване на части. Но и да се изслуша, как после ще бъде предаван на разстояние и през времето, след като малцина могат да го запомнят? А кой ще го запомни с точност до дума? Дори и самият автор не би могъл.
Така че дългите произведения, особено ако са прозаични, не само не могат да оцелеят без запис, но не могат дори да се появят. Защото ако все пак някой би могъл да научи наизуст “Илиада” или дори целия Омир, как да се научат наизуст “Дон Кихот”, “Братя Карамазови” или целият Толстой?

Но коя е причината изобщо да решим да записваме текст? Най-напред, ако се нуждаем от него за справка, с практическа цел. Също – ако трябва да предадем съобщение на разстояние (писмо), да съобщим нещо на мнозина едновременно, които по някаква причина не могат да се съберат на едно място в едно време, за да го чуят (някакви разпоредби).
Но художественият текст няма практическа цел. Ако да се заемем да го записваме, значи гледаме на него като на продукт (произведение), който трябва да се запази в определена форма. Това не се отнася за обичайната жива реч – ние не гледаме на нея като на продукт, тя е за практическа употреба (осведомяване, споделяне, развлечение).
Художествената литература е изобразяване на неща чрез думи. Целта е “да се покаже” как изглежда нещо. Чрез думи авторът помага да си представим неща – и не само такива, които се възприемат със сетива, но и всичко, което може да се схване от съзнанието. С думи се изработват образи – било на човешки действия и характери (както се казва в “Поетиката”), било на мисли, или на сетивни предмети (така, както някой би могъл да ги възприеме). С думи се създава усещане за неща – осезаеми или мислими.

Имитирането на езиковия израз (разни начини да се говори) също е художествена литература. И може би източникът на литературния текст е точно това – имитацията на нечия реч. Говоря „като” някого. Когато имитирам нечия реч, аз нищо не твърдя, просто представям думите му чрез думи – най-естественият начин да ги имитирам. Но чрез думите се проявява характер, значи имитирам и характера му, сиреч – самия човек. Има интонация и мимика, но те изчезват, само думите могат да се запишат.
Така че изворът на литературата е може би едновременно лирически (говоря като някого със съответна интонация, монолог) и драматически (говоря като тези двамата – ту като единия, ту като другия). Възможно е да се имитира и самият разказвач – „предавам съобщения за станалото както” някой би ги предал. Така че авторът не е точно разказвач, той е по-скоро имитатор на разказвача.
Нехудожествената литература може да използва понякога художествени средства, но тя не се стреми да имитира. Целта й е друга – говорещият твърди нещо и го твърди от себе си, и очаква да му вярват. Художественият текст няма за главна цел да му се вярва буквално, и затова няма нужда от външно доказателство – „откъде знаем” че нещо е така. Ако имитацията се оцени като успешна, това е доказателството, че знаем за какво говорим.

ІІ. Как старогръцката литература е станала класическа

1. Оригинална и преводна литература

Съществуващите записани литературни произведения образуват общото литературно наследство. Това наследство естествено се дели според езици, а исторически – според народи и епохи.
Наред с това някои произведения биват избирани и предлагани за “образованe”. Става дума за запознаване с произведения, които вече са влиятелни или трябва да станат влиятелни на това място. Един от видовете образоване е усъвършенстването на езика, с който си служим, и много често това е официалният език на държавата.
Произведенията, предлагани за литературно образование, могат да бъдат оригинални (първоначално написани на този език) или преводни. Но е за предпочитане да бъдат оригинални. Защото авторът, пишещ на родния си език, е свободен в употребата му (може да избира не само „какво” да каже, но и „как”), а преводачът е зависим и в двете, но най-напред в това, да предаде буквално смисъла на казаното. Затова езикът на превода почти винаги е грубоват (заради нуждата да се предаде преди всичко смисълът на казаното) и скован в сравнение с оригинала – защото не е възможно да се предаде смисълът, идващ от усещането за някои думи. Преводачът се стреми “да осведоми” читателя “какво е казано”, но не би могъл наред с това да покаже и „как“ е казано, тъй като не е възможно да се постигне едновременно и смислово (на ниво фраза, твърдение), и стилово (дума, фразеологизъм) съответствие. Затова се казва: “ако преводът е хубав, значи не е верен; ако пък е верен, няма да е хубав”.
Тъй като повечето общества не са изолирани, а контактуват с други, които също разполагат с някаква литература, то в литературното образование влизат и произведения, които са били написани на друг език. Те се превеждат и така стават част от литературното наследство не на едно, а на няколко общества, служещи си с различни езици и обединени (по-силно или по-слабо) чрез държава, политически и икономически връзки или религия. Така и старогръцката литература е била възприета и превеждана – и най-напред от латиноезичните европейци.

2. Възприемане на литературата в гръцката древност

Най-късно от VІ в пр. Хр. в Атина и други градове Омир вече се оценява най-високо сред поетите и неговите произведения се събират и съхраняват. Есхил нарича трагедиите си “трохи от Омир”. Традицията за изпълнение на Омир на Панатенеите е била установена от Пизистрат, макар може би още Солон да е мислел за записването на текста. За Пизистрат споменава Цицерон. По това време Ономакрит събирал литературни произведения. Теаген от Регион, от края на VІ в. “бил първият, който писал за Омир”.
Пишещите през V в. за Омир Аристотел нарича “древни омиристи”. Още преди Пелопонеската война започва да се развива търговията с книги. Говори се за библиофили. Интересът към словесността е явен в Аристофановите “Жаби”. Софистите (като Протагор) се занимават с граматика и реторика. Също и Хипий, както твърдят Платон и Цицерон. По-познат е Стезимброт от Тасос, съвременник на Перикъл, учител на Антимах от Колофон. Някои започват да съставят хронологическо изложение на известното за поетите и словесността – Главк, Дамаст.
През ІV в. се усилва интересът към „тримата трагици“. Ликург въвежда постановление за “държавен екземпляр” на произведенията им през 368 г. (вж. ИГрЛ, с. 44-46)

3. Възприемането на старогръцката литература от другоезичните народи

От гледна точка на римляните гръкоезичната литература не е била само тази, произведена от полисите в континентална Гърция, Италия и Сицилия; за тях това е била изобщо “източна”, но не “варварска” литература. Освен това по време на римското завоевание гръцкият език е бил възприет в целия Изток, както и литературата (словесността). При това римляните възприемат художествената литература не като нещо отделно, а заедно с останалите словесни видове – историография, философия, наука. Изобщо за римляните гръцкият език е средство да се контактува с Изтока, с източните (варварски или не) цивилизации.

Самата гръцка литература от гледна точка на римляните е древна, тъй като тя започва през VІІІ в. пр. Хр. По това време, според традицията, Рим вече е бил основан (750 г.), но литература на латински се появява много по-късно.
Преди VІІІ в. се развива епосът, отразяващ събития от времето на микенския свят (ХІV-ХІ в. пр. Хр.); също и диалектите. Дълго време се е смятало, че след ХІІ в. от север за пръв път е дошъл индоевропейски народ, смесил се или изтласкал местното население (пеласгите, за които често се споменава у Херодот и понякога от Тукидид). Но е съмнително, че периодът преди ХІІ в. трябва да се смята за “предгръцки” (вж. ИГрЛ, 18-19).

Чрез латиноезичното образование старогръцката литература е станала известна и влиятелна, и е била препоръчана за образцова (класическа) и на онези западни европейски народи, които са развили писмените си езици по-късно от латинския и в повечето случаи под негово влияние. През първите векове на западното средновековие (след разрушението на Западната империя през V в.) образованието е било латиноезично. Образователният живот почти напълно е съвпадал с църковния. Слушали са се богослужебни текстове, проповеди, жития. Можело е да се четат произведения на църковни писатели (Августин), може би хроники. По времето на първите университети (от началото на ХІІ в.) хуманитаристиката е била свързана главно с богословието.
През ХІV в. и особено в Италия се е увеличил интересът към древната история, философия и реторика, и са се появили първите учители по гръцки. През ХV в. вече е имало преводи от гръцки на латински (Фичино превежда Платон). Покрай упадъка на Византия мнозина образовани византийци са потърсили убежище на Запад (главно в Италия) и са били пренесени много кодекси с произведения на антични гръцки автори. Сред първите печатни книги през втората половина на ХV в. е имало немалко гръкоезични – и много от тях са били на класически автори.
От началото на ХVІ в. нататък (несъмнено във връзка с Реформацията и отдръпването на новите църкви от латиноезичния Римски католицизъм) гръцките автори са били превеждани вече не на латински, а на италиански, френски, немски, английски и останалите западни езици. Това се прави, за да се разбере по-добре самото латиноезично наследство; също от богословски и църковни съображения – за да се добие непосредствен контакт с източните християнски писатели; също – за да се оформи независима култура чрез създаване на собствена (на местен език) връзка с цялата западна традиция. Всички тези насоки на действие са част от стратегията на протестантските църкви и държави за преодоляване привилегироваността на католическото образование.

На Изток пък античните са били познати чрез националните езици (арменски, грузински, български и други) много по-рано, но по-често чрез цитати и преразкази, отколкото чрез цели произведения. В българските преводни и оригинални книги през Х в. вече са се цитирали антични автори (Аристотел). Събитията около Троянската война, а и съобщения за много исторически събития от древността са могли да се прочетат накратко на български в преводи на някои хроники (Манасиевата, ХІІІ в.).
Пълните преводи стават по-чести от началото на ХІХ в. нататък. Най-напред и в най-голямо количество те се правят в Русия, а след образуването на национални държави на Балканския полуостров – и на останалите езици на източните православни народи (за гръкоезичните православни ще кажем нататък). От друга страна, след разселването на европейците по други континенти (Северна Америка) и колонизирането на неевропейски територии в Южна Америка, Африка и Азия, европейското образование се препоръчва (въвежда) и далеч извън Европа; а заедно с него и старата гръцка литература.

ІІІ. Гръцката традиция

1. Кои са древните гърци

Древните гърци били народ, който се е отличавал сред останалите най-напред с езика си, а после и с общите си обичаи, които се поддържали чрез отделни (местни) и общи (общогръцки) празници. В класическата древност, за която говорим, и през която се е развила литературата им, те не са били обединени в една държава. От края на ІV в. пр. Хр. нататък полисите са били зависими в различна степен от македонското царство, а от ІІ в. пр. Хр. – от римската държава. Изразът „древни гърци” предполага, че става дума за езичници (нехристияни), живели преди появата на християнската Църква.

За старогръцкия език (по ИГрЛ, с. 27-41)

Според някои до 30% от корените в старогръцкия не могат да бъдат обяснени във връзка с другите индоевропейски езици – значи има смесване с местните езици. До ІІІ в. пр. Хр. гърците нямат единен език. Различаване от другите народи. При Омир карите са “варварогласни“ (βαρβαρόφωνοι, Ил. ІІ, 867). Но пак у Омир няма общ термин за ахейци, данайци и аргийци.
Диалектите: дорийски, йонийски (традиционно се е смятало, че произлизат от Атика, от сина на Кодър, края на ХІ в. пр. Хр.), еолийски (Тесалия, Беотия, малоазийска Еолия). Хезиод споменава за внуците на Девкалион – Еол, Дор и Ксут, и синовете на последния – Ион и Ахей. Споменава се още за аркадско-кипърско-памфилска глупа. Отличават се и говорите на Ахея и Елида.
От литературните езици най-древен е езикът на героическия епос. След Омир го ползват Хезиод, философите (Ксенофан, Парменид, Емпедокъл), Аполоний, Квинт Смирнски и Нон. В основата му стои йонийското наречие южно от Смирна, също и на Хиос и Самос; има и еолизми от Лесбос и “северозападния ъгъл на Мала Азия”. Възможно е ядрото на троянския цикъл да е създадено около Смирна и към 800 г. да е минало от еолийци към йонийци. У Хезиод вече се срещат доризми.
Алкей и Сафо пишат на еолийски. Мимнерм, Анакреонт и Хипонакт – на йонийски. Хоровата мелика е на дорийски, вкл.Стезихор, Ивик, Пиндар и дори йонийците от Кеос Симонид и Бакхилид. Елинистическите буколици пишат на смесен език. Трагедиите (от Есхил) се пишат на древно атическо наречие, а в хоровите партии има доризми. В монолозите на вестителите има епически форми.
Езикът на прозата е йонийски, защото тя там възниква; това е език на прозаичната сага (от нея са басните на Езоп). Това е наречие, общо за “дванадесетоградието” от Смирна до Милет. Жанрът и стилът се нарича “ ἱστορίη” – този “исторически” език не зависи от месторождението и се оформя при дорийците Херодот и Хипократ. В него не влиза философията, често писана в стихове (Ксенофан) Атическото наречие започва да се използва през V в. – Тукидид, “Атинската полития” на Пс.-Ксенофонт. През ІV в. пр. Хр. някои историци (Ктезий) все още пишат на йонийски, а някои лекари (Диокъл) минават на атически.
“Койне”-то се образува през ІІІ-ІІ в. пр. Хр. Старите диалекти изчезват. От VІ в. сл. Хр. то се превръща в средногръцки, а от ХV-ХVІ се развива в димотики.
От края на І в. сл. Хр. има опити да се възроди атическото наречие и те продължават дълго – вкл. и в ХІ-ХІІ в., после пак в ХІХ в. На атическа основа е “катаревуса”, въведен за държавен и образователен език през 1911.

2. Източната Римска империя – християнска и гръкоезична

След разделянето на Империята, което е започнало към края на ІІІ в. с реформите на Диоклециан и след немалко колебания е завършило в края на ІV-ти със смъртта на Теодосий І, константинополската й част е запазила латинския език в администрацията и правото, но в религиозния живот, образованието, търговията и всекидневието, гръцкият се е ползвал повече от латинския. Гръцкият изобщо бил проникнал дълбоко, включително и на битово равнище, макар винаги да е бил използван в конкуренция с други езищи – коптски, арамейски, сирийски, арменски, готски – и това са само най-разпространените източни езици преди арабската експанзия и преселението на славяните.
Употребата на латинския намалява поради много причини. Главната от тях е липсата на влиятелна държава, която да го ползва – това се случва след унищожението на западната част на Империята, завършило в 476 г. Но и преди това е бил видим хаосът на Запад, причинен от нападенията на различните германски племена и на хуните. Италийските и североафриканските територии постепенно се откъсвали от контрола на Константинопол, въпреки усилията на императори като Юстиниан (VІ в.) и Константин ІІІ (VІІ в.), които временно отвоюват части от Запада. Освен това се усилвали разногласията с Римската църква, която след V в. е главният пазител на латинския. Споровете се водят около правомощията на римския епископ, въпросите на вярата, а през ІХ в. избухва и конфликта относно ориентацията на новосъздадената българска църква. След всичко това църковното общение между Рим и Константинопол прекъсва в средата на ХІ в.
Същевременно територията, на която гръцкият език е официален (държавен и църковен) се стеснява в течение на VІІ и VІІІ в. преди всичко поради възникването на арабския халифат и идването на българите. Империята временно се разширява през ХІ-ХІІ в., главно за сметка на България, но след това отново се свива – първо заради ударите от запад и север (франки, българи), а после и от изток (турци).
След скандалния Четвърти кръстоносен поход православните гръкоезични държави на Балканския полуостров и в Мала Азия виждат в езика си едно от съществените и необходими различия спрямо враждебния „франкски” и венециански Запад. По това време се появяват и първите литературни произведения, носещи белези на простонароден гръцки, от който се развива и новогръцкият. Самите носители на този език започват да гледат на себе си не толкова като на поданици на една империя с претенции за световна роля (каквато винаги е била римската държава), а просто като на един християнски народ, отделен държавно, езиково и църковно от “франките” и само държавно и езиково от сърбите, българите и грузинците.
И така, поданиците на Източната империя мислят себе си като „римляни” дълго време след упадъка и завладяването на стария Рим през V в. – може би поне до падането на Константинопол в началото на ХІІІ в. След това обаче те започват да се наричат „гърци” (ἕλληνες), за да се разграничат от подчинените църковно на Рим западни християни; а също и защото самите западни ги наричат така, заради езика им.
След като османските турци унищожават константинополската империя (а дълго време преди смъртта на последния император държавата е владеела само Града, околностите му и Пелопонес), бившите поданици, подчинени на константинополския патриарх, се делят на гръкоезични и славяноезични християни (това са били двата богослужебни езика на Балканския полуостров).

3. Новата гръцка държава и нейната национална доктрина

Самостоятелна гръкоезична държава се появява отново в началото на ХІХ в. Тя е кралство, чийто монарх произхожда от немска владетелска династия. Тази държава приема името Гърция (῾Ελλάς), макар че са били възможни и други названия. Независимите гърци, както сърбите, а след няколко десетилетия и българите, са се надявали да съберат всички свои сънародници в една държава и, ако е възможно, да възстановят под някаква форма някогашната православна империя.
Тъй като официалният език на новата държава е гръцки, гражданите й претендират, че са етнически наследници на древните гърци – че са същият народ, само че вече не езически, а християнски. От това може да се направи извода, че държавата на съвременните гърци би трябвало да се разпростира по териториите, населявани от древните с техните независими полиси – егейското крайбрежие, островите, Мала Азия, Кипър, може би части от Южна Италия и Сицилия. Трябва да се спомене и убеждението, че древните македонци, управлявани от Филип ІІ и Александър, са били, както и самите царе, етнически гърци. Наистина, от това не се прави гласно изводът, че съвременна Гърция може да претендира за териториите на Изток до Индия.
И тъй, възприема се една национална доктрина, според която има народ, която е населявал тези територии от микенско време до ден днешен, който се е запазил по същество непроменен през вековете и е бил доминиращ етнос в Източната империя от Константин І Велики до превземането на Константинопол от османските турци.
Мисли се, че в историята на гръцкия народ през вековете са настъпили само две съществени промени и че те засягат религията и държавното устройство.
Първо, в епохата на Империята, като се започне още преди Диоклециан, езичеството е било постепенно преодоляно и така всеки грък – и средновековен, и модерен – би трябвало да е християнин, и то православен християнин.
Второ, гърците, като поданици на Източната империя, са имали монарх-християнин и при създаването на модерната държава те пак получават такъв. Но, може би заради западноевропейския произход на тази династия, монархическите чувства на гърците в новата държава никога не са били много силни и днес в Гърция няма почти никакъв интерес към възстановяването на монархията.
Въпреки славата на Атина древните гърци не са имали „столица” – тъй като никога не са имали единна държава преди обособяването на Източната империя. Самата Източна империя, както споменахме, дълго е била мислена като римска държава – при това, поне в началото, двуезична. И все пак гърците през ХІХ в. (а някои и до днес) виждат в създаденото през 1831 г. кралство начало на възстановяването на Източната (Византийска) империя и поради това смятат Атина за нещо като временна столица, която някак замества „естествената гръцка столица” – Константинопол.

В ИГрЛ (с. 20-24) се говори за пет периода в съществуването на гръцката литература:
І. Античен (края на VІІІ пр. Хр. – ІV в. сл. Хр);
ІІ. Късна античност (началото на ІV сл. Хр. – началото на VІ в. сл. Хр);
ІІІ. Византийски – от Юстиниан до падането на Константинопол;
ІV. Турско владичество (до 1829);
V. Политическа независимост на Гърция
Старогръцката литература живее през първите два периода, условна граница е 529 г (затварянето на Платоновата академия).
Периоди:
1. Архаически (до първа четвърт на VІІ в. пр. Хр.) – Омир и Хезиод;
2. Класически (до трета четвърт на ІV в. пр. Хр.) – лирика, драма, проза;
3. Елинистически (до трета четвърт на І в. пр. Хр.) – “губи се връзката с народното творчество”, появяват се научните жанрове. В него влизат:
3а “александрийски ” (до 146 пр. Хр.) и следващия,
3б, в който Гърция и Македония стават римски провинции. Той завършва с установяването на принципата – 31/30 г. пр. Хр. “Елинистически” може да се нарича и целия период до изчезването на езичеството;
4. Римски (до ІV в. сл. Хр.) – появява се романът.

4. Старогръцки и новогръцки. Кому принадлежи старогръцката литература

Едно от следствията на тази национална доктрина е, че цялата гръкоезична литература през вековете – както художествена, така и друга – се оказва културна собственост на народа, населяващ модерната гръцка държава и говорещ на новогръцки език.
Относно това убеждение – че древната гръцка литература някак „принадлежи” на съвременните гърци, защото е написана на „техния” език и е произведена от „същия” народ, може да се каже следното.
Първо, новогръцкият език, макар и несъмнено да произхожда от стария гръцки (или по-скоро от опростената му международна форма κοινή), все пак се отличава от него толкова, че един грамотен и дори добре образован съвременен грък не би могъл да чете старогръцки текстове без да има специално обучение. Но това се отнася и за всеки друг читател на древните, независимо от родния му език. При това, учейки старогръцки, модерният грък трябва да се старае да отхвърли предубеждението, че за него старогръцкият трябва да е по-лесен, отколкото за чужденците, и следователно може да го изучи с по-малко труд. По същия начин и един българин би сгрешил, ако помисли, че може да чете и разбира следновековни български текстове, без да е учил дълго и систематично езика, на който са написани. Така че при работа със старогръцкия съвременните гърци нямат сигурно предимство пред останалите народи.
Второ, произходът на новогръцкия не е доказателство за съществуването на един и същ, неизменен гръцки етнос през вековете – както не може да се твърди, че днешните граждани на САЩ или Австралия са „сънародници” на Чосър и Шекспир, поради това, че езикът им произхожда от стария английски език. По същия начин е трудно да се повярва, че патриарх Фотий или Казандзакис са сънародници на Омир и Платон само защото родният им (и работен) език е по-близък до старогръцкия, отколкото е, примерно, езикът на Климент Охридски.
Накрая, дори да предположим, че съвременните гърци са „кръвни” потомци на древните, това не значи, че те имат някакво съществено предимство в разбирането на тази литература. Тя, поради съвсем различната историческа среда, в която е била създавана, е също толкова трудна за четене за модерния грък, колкото и за всеки друг европеец (т.е., западно и християнски образован човек). Тя не е „по-близка” за гърците, отколкото за които и да е други европейци, и за разбирането й са нужни специални усилия, независимо дали родният език на читателя е новогръцки или не.

ІV. Начини да се изучава литературата. Видове отношение към произведенията на литературата и изкуството

Някои по-влиятелни подходи

В подхода към старогръцката литература през вековете са съществували различни гледни точки, много от които се използват и днес.
Социологическата (също и диалектико-материалистическата, марксистка) гледна точка отрича „националността” като решаващ фактор и твърди, че литературата, като всяко културно явление, е резултат от определени обществени (или обществено-икономически) отношения, които се появяват във всякакви общества на определена степен на развитие и са сравнително слабо зависими от езика и „националния характер”.

Литературата е “надстроечно явление”. Относно нацията се допускат изключения. Примерно, говори се, че гърците винаги са имали съзнание, че са един народ, което не могло да бъде заглушено дори от “господстващата църковна идеология, подчертаваща разрива между християнска и езическа култура”.

Тази гледна точка посочва като свое особено достойнство „научността” и „обективността”. На тази основа през ХХ в. бяха написани и преведени на български няколко истории на древна Гърция и на старогръцката литература.

Марксизмът-ленинизмът се занимава с въпроса за “историческата оценка” на обществата и културните явления. В увода на ИГрЛ се цитират Маркс и Енгелс, според които: “Този център на теократическата империя е станал истинска преграда за разпространението на европейския прогрес”. Когато се говори за периодизация, се търси момента на преминаване от една обществено-икономическа формация („строй”) към друга. “Феодалното общество се оформя при управлението на Юстиниан и достига разцвета си едва през ХІ в.” Марксистката хуманитаристика претендира за историческо обобщение, за което нейният противник “буржоазната наука” бива намерена за неспособна. Критикува се тясно филологическото проучване на древността. Понякога с голяма лекота се отхвърлят съчинения на влиятелни автори. Предполага се, че с времето “обществените условия се усложняват, а с това се усложнява и съзнанието на хората”.
Жанровете се свързват с тези формации – примерно, казва се, че „цялата народната поезия от докласовото общество е устна”. Старогръцката литература се дели на периоди според развитието на робовладелското общество и външните политически изменения в Гърция и Близкия изток.

Друга гледна точка е романтическата, според която влиятелните („класически”) литературни произведения, както и всяко изкуство, възникват благодарение на особения „гений” (или характер) на народа и индивида. Така се гледа на старогръцката и на всички други литератури през ХІХ в., особено в германоезична Европа, където е засвидетелствана в произведенията на мнозина влиятелни философи на изкуството. Възприелите този подход мислят, че произведенията на изкуството могат да бъдат оценени адекватно само от достойни за тях „духове” и че разбирането им е постижимо повече чрез „вчувстване”, отколкото чрез сух интелектуален анализ. Идеята за “единния елинизъм”, за която споменах, и която е основана на предположението за единен гръцки народностен талант и характер, останал по същество непроменен от най-дълбока древност до днес, явно е романтическа.

Съществува и още една гледна точка, която може да бъде наречена имперска или глобалистка, от която дори най-прочутите литературни произведения се разглеждат преди всичко като любопитни факти, извадени от миналото на различните народи. На заниманието с литературна история се гледа като на елитна дейност, която могат да си позволят не много, но добре осигурени, преуспели хора (и общества). Запознаването с книги, и въобще с какви да е произведения на изкуството, е вид развлечение, нещо като непрофесионален спорт или колекционерство. Стойността на литературните и други произведения се определя от тяхното „влияние” или дори „модност”, а добър познавач е онзи, който просто е добре осведомен за мненията относно тях. Такъв е духът на британските изследвания, оформил се през ХІХ в. от който е повлияна и цялата съвременна англоезична хуманитаристика.

Втора.
Легенди за предомировата поезия. Свидетелства

I. Боговете като създатели на поезията и музиката

Изобретяването на поезията и музиката традиционно се е приписвало на божества – и преди всичко на Аполон и Музите. Същевременно те се смятат за вдъхновители и на всеки отделен поет: и в този смисъл също са създатели на изкуството.

Хезиод. „Теогония“, 93-98:
„…ето такъв е на музите светият дар за човека.
Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ (Ст. Недялкова, 1988)

[Омир]. „Химн към Хермес“, 43-512
„Там я обърна по гръб и с длетото от хладно желязо
в миг изкоруби планинската гостинка – бързо и сръчно.
Тънки стъбла от тръстика, отрязани точно по мярка,
той прикрепи към гърба й през пъстрата здрава черупка;
кожа говежда опъна отгоре – направи го вещо;
сложи извити рога и напречно ги свърза със ремък;
седем пък струни съзвучни от овчи черва там опъна.
Ето – сега бе готова играчката, силно желана.
Взе я и плектър прокара по струните. Щом ги докосна,
те проехтяха могъщо. А богът, без много да мисли,
взе да подпява във ритъм – така, както правят момците,
сипейки смели шеги, щом сберат се на пищна гощавка.
Скри във свещена люлка дълбания форминкс, а после
бърже изскочи навън от уханния дом (43-64).
После посегна наляво. Със плектъра струни удари.
Само ги беше докоснал – те екнаха мощно. Засмя се
Феб Аполон. На сърце му допаднаха чудните звуци.
Слушаше божия песен! Обзеха го сладки копнежи.
Свирейки прелестно с лира, на Мая синът вече смело
вляво от Феб се възправи и дръпна звънливите струни.
Горди, възторжени звуци отекнаха вред по земята.
А в песента си разказа той как е родена Земята,
как – боговете безсмъртни, как жребия взел си е всеки (419-428).
Тъй е, защото той връчи китарата своя звънлива
на далнометния бог, който, стиснал я, вещо засвири.
Ала пък сам изнамери си ново изкуство и ловкост –
меденозвучния глас на сирингата Хермес създаде“ (509-512) (Р. Константинова, 1988)

Диодор Сицилийски V, 73-75:
„На музите било дадено от баща им да открият писмеността и съставянето на епическите стихове, което се нарича поетическо изкуство (поетика, poietike).
Аполон пък го обявяват за откривател на китарата и на свързаната с нея музика; той е разкрил и лекарската наука, която се осъществява чрез гадателското изкуство. За Хермес се казва, че е изобретил лирата от костенурка; това е станало след състезанието на Аполон с Марсий, за което се разказва, че след като Аполон победил и наложил прекомерно наказание на победения, съжалил за това, скъсал струните на китарата и известно време се въздържал от музика.“

Хораций. „Оди“ IV, 6
„Феб дара ми вдъхна, Феб ме научи
как да пея и ме поет нарече…“ (Г. Батаклиев, 1992)

Плутарх. „За музиката“, 14:
„На нас не ни е предадено някой човек да е откривател на музикалните блага: но това е украсеният с всички добродетели бог Аполон. Защото авлосът не е откритие на Марсий, или на Олимп или Ягнис, както някои мислят, а само китарата да е на Аполон: но този бог е откривател и на авлетиката, и на китаристиката.“

II. Първите музиканти и поети сред хората

Още в класическата епоха и впоследствие през цялата античност се е смятало, че много от първите певци и музиканти са били траки или фригийци

Пароска хроника, 10-29:
„Откакто фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „по фригийски“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний.
Откакто Орфей, син на Еагър и Калиопа, изложи своята поезия и се случи грабването на Кора, търсенето на Деметра и неговото слизане в Хадес и радостта на онези, които приеха плода, са 1135 г. [1399 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей.

Страбон X, 17, 3:
„От песента, ритъма и инструментите за цялата музика се прие, че е тракийска и азиатска. Това е видно от местата, по които са били почитани музите. Защото Пиерия, Олимп, Пимпла и Лейбетра в древността са били тракийски места и планини, а сега те са на македонците. И Хеликон беше посветен на музите от траките, които обитаваха Беотия; това са същите, които осветиха пещерата на лейбетрийските нимфи. Тези, които разработиха древната музика, се наричаха траки – Орфей, Музей и Тамирис, и името на Евмолп също е оттам. Оттам са и онези, които посветиха цяла Азия на Дионис чак до Индия… “

III. Сведения за отделните поети

1. Орфей

Най-ранни споменавания: Алкей (fr. 80) и Ивик (fr. 10A)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (IV, 25, 1-4), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X-XI), Аполодор (I,3,2), Павзаний (X, 29-30) и Конон (във Фотий. „Библиотека“ 186, 45)

За живота и дейността му:
– трак от Либетра; син на Еагър (или Аполон) и Калиопа (или Клио); живял в Пимплея, недалеч от град Дион; царувал в Пиерия над бистонидите
(Платон. „Пирът“ 179d; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Цицерон. De nat. deorum III, 45; Диодор Сиц. III,65,6 и IV,25,1-4; Страбон VII,18, X,17,3 и XVI,2,39; Конон, 1 и 45; Аполодор I,3,2-3; Лукиан. De astr., 10; Павзаний IX,30; Диог. Лаерц. „Въведение“; Евсевий. Praep. ev. I,6; Ант. Пал. VII,9-10; сх. към Пиндар, IV Пит. 313; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; сх. Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Евстатий. „Схолии към Илиада“ XI,442; Цец. „История“ XII, 305-315)
– забележителен поет и музикант; един от създателите на лирата (китарата, форминкса); привличал с музиката си диви животни и раздвижвал дървета и камъни, спирал ветровете и морското вълнение
(Есхил. „Агамемнон“, 1629; Пиндар. IV Пит., 313; Еврипид. „Вакханки“, 556-564; „Ифигения в Авлида“, 1211-1214; „Циклоп“, 646-648; Апол. Род. I,23; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II,7; Вергилий. „Енеида“ VI, 119; Хораций. „Оди“ I, 12, 6 и „Поетическото изкуство“, 391-393; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Диод. Сиц. III, 59,6, IV,25,1-4 и IV,43/48; Квинтилиан I,11; I, 3,2-3; Лукиан. „Необразованият“, 11-12 и De astr.,10; Тациан. „Против елините“,1; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; Темистий XVI, 209c-d; Ант. Пал. VII, 9; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; Цец. „История“ XII, 305-315)
– изобретил мистериите; или е възприел тайните им от баща си Еагър, или бил посветен и ги изучил в Самотраки/Фригия (от Иасион/Дардан или Идейските дактили) или в Египет – след което ги предал на гърците
(Еврипид. „Рез“,941-947; Теофраст. „Суеверният“; Диодор Сиц. I, 23,2-3, III, 65,6-7, IV, 25,1-4, V,48-49, и 64, 3-4 и 77; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Тациан. „Против елините“,1; Евсевий. Praep. ev. I,6 и X,4,4; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Еврипид. „Алкестида“ 968);
– пренесъл сред гърците представата за боговете и начина на почитането им; писмеността и астрономическите знания; философствал чрез музиката
(Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Платон. „Протагор“ 316d; Диодор Сиц. I, 23,6-8, I, 92,2-3, I,96, 1-6 и V,75,4; Лукиан. De astr.,10; Атенагор. „За християните“,18; Клим. Алекс. „Стромата“ V,4,24; Диог. Лаерц., „Въведение“; Атеней. „Deipnosoph.“ XIV,32; сх. Еврипид. „Иполит“, 953; Евсевий. Praep. ev. X,4,4; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2)
– измежду всички богове почитал най-много Аполон
(Ератостен. „Зодиакалните звезди“,24; Хигин. „De astr.“ II,7; Филострат. „Ап. Тиански“ IV, 14; Ант. Пал. VII, 10)
– имал учение за отвъдния живот на душата и въздаянието за добрите и злите дела; и за метемпсихозата (реинкарнацията); забранявал убийството на живи същества и месоядството; бил лечител и гадател
(Алкей, fr. 80; Еврипид. „Иполит“, 959; Аристофан. „Жаби“,1032; Платон. „Протагор“ 316d, „Държавата“ 364е; „Кратил“ 400с, „Закони“ 782с; Аристотел, „За душата“ 410b; Вергилий. „Енеида“ VI,120; Хораций. „Поетическото изкуство“,391-393; Павзаний IX, 30; Филострат. „Аполоний Тиански“ IV, 14; сх. към Еврипид. „Алкестида“, 968; Цец. „История“ II, 843-867)
– приписват му се „Аргонавтика“, химни, „Теогония“, „Литика“ и др.; според някои приписваните му съчинения са дело на Ономакрит, Керкопс или др.
(Платон. „Кратил“ 402b; Пароска хроника (Jacoby II, 239); Аполоний Родоски I, 495-512; Цицерон. De nat. deorum I,105; Павзаний IX,30; Атенагор. „За християните“, 18; Тациан. „Против елините“, 41; „Орфическа аргонавтика“ 11-33; сх. към Хезиод. „Дела и дни“, 1; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– живял малко преди Троянската война (бил от поколението на Херакъл) или по-рано (190 г. според П.М., 11 поколения според „Суда“); участвал в похода на аргонавтите и тогава заглушил с лирата си песента на сирените
(Пиндар. IV Пит. 313; Пароска хроника (Jacoby II,239); Апол. Род., „Аргонавтика“; Диодор Сиц. IV, 25,1-4 и 43-48; Аполодор I,9,25; Тациан. „Против елините“, 41; „Суда“; Цец. „История“ II, 843-867)
– слязъл в Хадес, за да възкреси жена си Евридика, загинала от ухапване на змия
(Еврипид. „Алкестида“, 357-360; Платон. „Пирът“ 179d; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Диодор Сиц. IV,25,1-4; Вергилий. „Георгики“ IV, 452-515, Овидий. „Мет.“ X; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Ант. Пал. VII, 9; Ват. митогр. I,75; Цец.„История“ II, 843-867)
– убит (разкъсан) от жени, може би вакханки; или се самоубил от скръб за жена си; или бил поразен от мълния на Зевс
(Есхил в Ератостен. „Зодиакалните звезди“, 24; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Изократ. „Бусирис“, 38; Ератостен в Хигин. „De astr.“ II, 7; Страбон VII, 18; Овидий. „Мет.“ XI, 1-55; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Диог. Лаерц. „Въведение“; Темистий XVI, 209c-d; Прокъл. „Коментар към `Държ.`“ I,174,2; Ант. Пал. VII, 617; сх. към Пиндар. IV Пит.,313);
– музите го оплакали и погребали, може би в Либетра; главата му пеела и след смъртта му
(Ератостен. „Зодиакалните звезди“ 24; Хигин. De astr. II, 7; Овидий. „Мет.“ XI, 1-66; Конон, 45; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Есхил. „Перси“, 883)

*

Ето едно от по-обширните изложения на легендата за него:

Конон, 45:
„Орфей, синът на Еагър и Калиопа, една от музите. Той царувал над македонците и над Одрисида и се занимавал с музика, най-вече с пеене под съпровод на китара. И понеже тракийският и македонският народ обичат изкуствата, сред тях той бил особено много харесван от множеството.
Мълвата твърдяла, че слязъл в царството на Хадес заради любовта към жена си Евридика и след като очаровал с песните си Плутон и Кора, получил в дар жена си. Но не могъл да се наслади на радостта, че била съживена, понеже забравил заповедите, свързани с нея.
Бил толкова талантлив в омайването и умилостивяването с песен, че диви зверове, птици, а даже и дървета, и камъни се скупчвали около него от удоволствие.
Загинал, разкъсан от тракийски и македонски жени заради това, че не им споделил тайнствата на оргиите, а може би и поради други причини. Казват, че заради нещастието с жена му намразил целия женски род. В определени дни въоръжено множество тракийци и македонци идвало в Либетра и се събирало в една къща, голяма и устроена за мистерии. Когато влизали за ритуалите, хората слагали оръжията си пред вратите. Веднъж жените издебнали този момент, грабнали оръжията и от гняв заради пренебрежението спрямо тях погубили притеклите се мъже. Орфей разкъсали на парчета и ги разпръснали в морето. Над омърсената страна настъпила чума, понеже жените не си били получили заслуженото. Но понеже искали да прекратят злощастието, те получили пророчество, че ще намерят избавление, ако открият главата на Орфей и я погребат.
Открили я трудно, благодарение на един рибар около устието на река Мелет. Тя още пеела и не била претърпяла нищо от престоя си в морето, нито някое друго обезобразяване, обичайно след човешката смърт; цъфтяла и все още руменеела от жива кръв след толкова дълго време. След като я взели, жените я погребали и поставили отгоре й голям паметник.
Мястото около него обявили за свещен участък и то известно време било хероон, а по-късно се наложило като светилище. Там Орфей е удостоен с жертви и всичко друго, с което се почитат боговете. За жени светилището е изцяло недостъпно“ (Д. Драгнев, 2015).

За Евридика:

Ватикански митограф I, 76:
„Орфей, син на Еагър и музата Калиопа, имал за съпруга Евридика, според мнението на някои – дъщеря на на Аполон. Нея я преследвал пастира Аристей, син на Кирена, обхванат от страст и желаещ да я обладае; и тя, докато бягала от него, попаднала на змия и това била причината за смъртта й.
Орфей, воден от копнеж за съпругата си, опитал със сладостта на песента на китарата си да умилостиви Хадес и Персефона, така че да отведе Евридика на горния свят. Така че той слязъл при подземните и с песента си предизвикал състраданието им; и получил Евридика като се споразумял с тях да не се обръща да я види, докато не стигне горния свят. И тъй като за влюбените е трудно да се въздържат, Орфей, тъй като се боял да не би Хадес да не удържи на думата си, погледнал назад и направил труда си напразен.
И като се върнал след това горе, поради нещастния си брак той възненавидял целия женски род и се предал на самота.“

Нататък са дадени свидетелства за легендите за други древни (предомирови) поети и музиканти, някои от които са били, подобно Орфей, лечители, прорицатели и просветители.

2. Лин

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ XVIII,570)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (III,67); Павзаний (IX,29)

За живота и дейността му:
– бил син на божество – музата Урания, Хермес, Аполон
(Хигин,273; Квинтилиан I, 11; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– певец и учител по четмо и писмо; приспособил финикийската азбука за гръцкия език; тя първо била употребявана от пеласгите
(Теокрит XXIV,103; Диодор III, 67)
– някои от учениците му били прочути, като Херакъл, Тамирис, Орфей
(Теокрит XXIV,103; Диодор III,67)
– бил е убит – от Аполон или Херакъл
(Диодор III,67; Аполодор II,4,9 ; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– съчинил поемите „Деянията на Дионис“, „Плачове“ и „Теогония“
(Диодор III, 67; Плутарх. „За музиката“, 3; Диоген Лаерций, „Въведение“)

*

Омир. „Илиада“ XVIII, 570:
„Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Аполодор II, 4, 9:
„Херакъл се научил да кара колесница от Амфитрион, да се бори – от Автолик, да стреля с лък – от Еврит, да се сражава в пълно бойно снаряжение – от Кастор и да пее в съпровод на китара – от Лин.
Този Лин бил брат на Орфей. Дошъл в Тива, станал тивански гражданин и умрял там, поразен от китарата на Херакъл – Херакъл го убил, защото се разгневил, че Лин го смъмрил и ударил. Обвинили го в убийство. Но Херакъл се позовал на един закон на Радамант, съгласно който, ако някой се защитава срещу друг, който е започнал пръв нападението, то той е невинен“ (М. Славова, 2015)

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Лин бил син на Хермес и на музата Урания. Той съчинил поема за произхода на космоса, за пътя на слънцето и луната и за възникването на животните и плодовете. Поемата му започвала така: `Във времето, някога, заедно всички неща се родили…`
Лин паднал пронизан от стрелата на Аполон в Евбея и на гроба му е написано: `Тук земята прие мъртвия тиванец Лин, син на добровенчаната муза Урания`“ (Т. Томов, 1985/2002, с добавка)

3. Филамон

Най-ранно споменаване: Еврипид („Рез“,915)

За живота и дейността му:
– делфиец, син на Аполон и Хиона (Филонида); съпруг на Аргиопа и баща на Тамирис
(Овидий. „Мет.“ XI,316; Павзаний IV,33,3; „Суда“)
– създател на химни (номи) и свирач на лира
(Овидий. „Мет.“ XI,316; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний Х,7,2)

*

Овидий. „Метаморфози“ XI, 316-317 (за Хиона, майка на Филамон и Автолик):
„От Аполона се ражда (защото близнаци тя ражда)
син Филамон, знаменит със съзвучната песен и лира…“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

„Суда“:
„Има друг Филамон, за когото пеят, че бил баща на трака Тамирис.“

4. Тамирис

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ II,595)

Легендата за него: Аполодор (I, 3, 3), „Суда“

За живота и дейността му:
– трак, син на Филамон и ученик на Лин
(„Илиада“ II,595; Диодор III,67; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7)
– свирач на лира (китара) и певец; съчинявал химни и епически поеми
(„Илиада“ II,600; Платон. „Закони“ 829е; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7; „Суда“)
– бил сляп – може би ослепен от музите, защото дръзнал да се състезава с тях
(„Илиада“ II,599; Еврипид. „Рез“, 925; Диодор III,67; Дион Хризостом XIII,21; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор I,3,3; Павзаний IV,33/IX,30; „Суда“)

*

Омир. „Илиада“ II, 591-600:
„Тези, които владееха Пилос и скъпа Арена,
Трион на брода Алфейски, красиво издигната Епи,
град Кипарисия, град Амфигения, много прочути,
Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна
срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.
Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,
сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
и го лишили навеки от меденозвучната лира“ (Ал.Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Диодор Сицилийски III, 67:
„Тамирис [един от тримата известни ученици на Лин], който бил надарен с отлична природа, се упражнявал в музиката и поради превъзходното си пеене казал, че пее по-добре от музите. Затова богините му се разгневили, отнели му музикалната дарба и ослепили човека…“

Ватикански митограф:
„Говори се, че имало един певец на име Тамирис. Музите го били ослепили, защото дълго се състезавал по пеене с тях и с Аполон.“

„Суда“:
„Тамирис или Тамирас, от Едоне, град на бригите, син на Филамон и Арсиноя, епик: осмо поколение преди Омир, а според други, пето. Някои смятат, че е от одриската страна.
Този Тамирис нанесъл оскърбление на музите и след това бил ослепен.
Твърди се, че има една „Теология“ от 3 000 епически стиха.
Той пръв се влюбил в момче, името му било Хименей, син на Калиопа и Магнет.“

5. Олен

Най-ранно споменаване: Херодот (IV,35)

За живота и дейността му:
– ликиец или хиперборей (Херодот IV,35; Павзаний X,5; „Суда“)
– епик, химнограф (Херодот IV, 35; Павзаний X,5; „Суда“)
– пророкувал, пръв съставял пророчества в хекзаметри (Павзаний X,5)

*

Херодот IV, 35:
„Делосците разказват, че им били отдадени други почести: жените събирали дарове за тях, призовавайки ги по име в химна, който бил съчинил в тяхна чест ликиецът Олен (този Олен, който дошъл от Ликия, съчинил и останалите древни химни, които се пеят в Делос)“ (П. Димитров, 1986/2010)

Павзаний IX, 27, 2:
„Олен Ликийски, съчинил най-старите елински химни, казва в един химн на Ейлейтия, че тя е майката на Ерос.”

6. Амфион

Най-ранно споменаване: Омир („Одисея“ XI,260-265)

Легендата за него: Павзаний (IX, 5)

За живота и дейността му:
– бил от Беотия; син на Зевс и Антиопа; имал брат на име Зет
(„Одисея“ XI,260-265; Аполодор III,5,5; Павзаний IX,8; Цец. „История“ XIV, 316-324)
– изобретил свиренето на китара (лира); или бил научен от Зевс, Хермес или Тантал; лирата му дал Хермес, а Амфион прибавил още струни към нея
(Хораций. Оди III,11; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор III, 5,5; Павзаний IX,5)
– дивите животни вървели след него, за да слушат музиката му; тя задвижвала камъни, които сами строели сгради; така изградил Тива заедно с брат си Зет
(Апол. Род. I,235-241; Хораций. „Поетическо изкуство“ 393-396; Аполодор III,5,5; Павзаний VI,20/IX, 17; Цец. „История“ XIV,316-324)
– съпруг на Ниоба; самоубил се, след като боговете убили 14-те им деца; понася наказание в Хадес за обидата срещу Латона и децата й
(Овидий. „Мет.“ VI,221-272; Павзаний IX,5)

*

Омир. „Одисея“ XI, 260-265:
„После видях Антиопа, прекрасната щерка на А̀сон.
Тя се похвали, че спала в прегръдките и на Кронион
и че родила на бога близнаците Зет и Амфион.
Първи издигнали те седмовратата Тива и с кули
те укрепили, защото без крепост в равнината Тива,
храбри макар да били, не са можели там да живеят“ (Г. Батаклиев, 1981)

Хораций
– Оди III, 11:
„О, Меркурий, някога ти научи
вещ Амфион камъни да подрежда
с песен; тебе лиро, със седем струни
звън да издаваш…“

– „Поетическо изкуство“, 393-396:
„Казват, тъй също Амфион издигнал стените на Тива,
камъни с лирата движел и с ласкава дума ги водел
там, накъдето поиска“ (Г. Батаклиев, 1992)

Иоан Цец. „История“ XIV, 316-324:
„Певецът на лира Амфион заедно със Зет
са според Омир синове на Зевс и Антиопа.
Според други хронисти и Антиохиеца
са от Теобоонт и споменатата майка.
Родени от неомъжена жена и подхвърлени,
те като пораснали, придобили царството.
В чест на бащиното име изградили Тива.
Казват, че Амфион с лирата и песента си
притеглял камъните към строежа.“

7. Ягнис

Най-ранно споменаване: Пароска хроника (10)

За живота и дейността му:
– фригиец (от Келена), баща и учител на Марсий, съвременник на атинянина Ерихтоний (Пароска хроника, 10; „Суда“)
– откривател на авлетиката, композирал номи (Пароска хроника, 10; Плутарх. „За музиката“,5)

*

Плутарх. „За музиката“, 5:
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп“.

8. Марсий

Най-ранно споменаване: Херодот (VII, 26)

Легендата за него: Хигин (191), Аполодор (I,4,2), Цец („Ист.“ XVI,353-384)

За живота и дейността му:
– фригиец от Келена, сатир; син на Ягнис, баща и учител на Олимп; на неговото име била наречена реката Марсий
(Херодот VII,26; Павзаний X,30,9; Хигин, 165; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)
– авлет: свирил на флейтата, изобретена и захвърлена от Атина; състезавал се с Аполон, загубил и бил убит и одран
(Овидий. „Мет.“ VI,382-393; Хигин,191; Павзаний X,30,9; Аполодор I,4,2; Тациан. „Против елините“, 1; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)

*

Херодот VII, 26 (на път за Сарди и след река Халис войската на Ксеркс навлиза във Фригия):
„Катарактес извира от самия пазарен площад на Келена и се влива в Меандър; в този град на площада виси кожата на силена Марсий, която според преданието на фригийците бил одрал и овесил там Аполон“ (П. Димитров, 2010)

Аполодор I, 4, 2:
„Аполон убил и сина на Олимп, Марсий. Този Марсий намерил флейтата, която Атина захвърлила, защото при свирене й загрозявал лицето. В спор с Аполон те се обзаложили победителят да направи каквото иска победения. При надсвирването Аполон обърнал китарата си и тъй се състезавал, като накарал и Марсий да направи същото. Понеже той не можел, победител излязал Аполон. Той закачил Марсий на един много висок бор, и го убил, като му одрал кожата“ (М. Славова, 2015)

9. Олимп

Най-ранно споменаване: Аристофан („Конници“, 7)

Легендата за него: Плутарх („За музиката“,7), „Суда“

За живота и дейността му:
– фригиец, флейтист, приятел на Марсий
(Аполодор I,4,2; Плутарх. „За музиката“,4/7; Тациан. „Против елините“, 1; „Суда“)
– създател на номите, на мелически и елегически произведения
(Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)
– споменава се за двама или трима „Олимповци“: първият преди Троянската война, последният при цар Мидас
(Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)

*

Плутарх. „За музиката“, 7:
„Казва се, че споменатият Олимп, флейтист от тези във Фригия, е съчинил ном за флейта в чест на Аполон, наречен `Многоглав` (номът); че този Олимп произхожда от първия Олимп, ученика на Марсий, който е създал номите в чест на боговете.
Той е бил любимец на Марсий и е научил авлетиката от него и е внесъл в Гърция хармоничните номи, с които и сега гърците се служат в празниците на боговете.“

10. Музей

Най-ранни споменавания: Херодот (VIII,96/VII,6); Аристофан („Жаби“,1033)

За живота и дейността му:
– от Атина; съвременник на Орфей, баща на Евмолп или негов син
(Платон, „Държавата“ 364е; Пароска хроника, 15; Клим.Алекс. „Стромата“ I,21; Диог. Лаерц., „Въведение“)
– прорицател (Павзаний X,9/12)
– епически поет, автор на поема „Евмолпия“ (Павзаний X, 5); също на химни и „Съвети“ и „Теогония“
(Павзаний I,22; Диог. Лаерц., „Въведение“; според „Суда“ са били двама)

*

Херодот VII,6
„Те били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който бил събрал предсказанията на Музей…“ (П. Димитров, 1990/2010)

Аристофан. „Жаби“, 1033:
„И Музей ни показа целителна мощ и пророчески дар“ (Ал. Ничев, 1985)

Платон, „Държавата“ 364е:
„Музей и неговият син [Евмолп] дават на справедливите още по-ценни блага. Те отвеждат благочестивите в подземното царство, приготвят им гощавки и пирове, окичват ги с венци и ги заставят да прекарват цялото си време в пиене като смятат вечното пиене за най-добрата награда за добродетелния живот. Боговете ще запазят децата и цялото следващо поколение на благочестивия и верния на клетвата си човек. А нечестивите и несправедливите закопават в някаква тиня в подземното царство и ги пращат да носят вода с решето…“ (Ал. Милев, 1981)

Павзаний X, 7
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога… Но казват, че Орфей, който бил много горд и с високо самочувствие заради своите мистерии, както и Музей, който във всичко подражавал на Орфей, отказали да се явят на състезание по музикални дарби.“

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Музей, който според преданието бил син на Евмолп, пръв създал „Теогония“ и „Сфера“. Учел, че всичко се ражда от едното и се разлага в него. Той умрял във Фалерон и на гроба му е написана тази елегия: `Обичния Евмолпов син държи фалерската земя – Музей, изтляло тяло, под този гроб`. По бащата на Музей е наречен и атинския род Евмолпиди“ (Т. Томов. 1985/2002, с промени и добавка)

11. Евмолп

Най-ранно споменаване: Омир („Химн към Деметра“,474-476)

Легендата за него: Аполодор (III, 15, 4); Павзаний (I,38,2-3)

За живота и дейността му:
– син на Посейдон и Хиона (дъщеря на Борей и на Орейтия); трак; имал син на име Исмар; цар или съюзник на елевзинците, воювал на тяхна страна срещу атиняните по времето на Ион, син на Ксут, или на Ерехтей, син на Пандион, от когото бил убит
(Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Хигин, 273; Аполодор III,15,4; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34)
– син на Музей, баща на Керикс; основател на елевзинските мистерии; жрец на Дионис
(„Химн към Деметра“; Пароска хроника, 15; Овидий. „Мет.“ XI,92-94; Аполодор II,5,12; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34; според „Суда“ са били двама)
– певец и поет; син на Филамон; учител на Херакъл по музика
(Теокрит XXIV, 109-110; Диодор Сицилийски I,11; Хигин, 273)

*

Омир. „Химн към Деметра“, 474-476:
„После отиде [Деметра] при царете, които почитат правдата – при Триптолем, при Диокъл конеукротител, и при Евмолп, цар могъщ, при Келей, властелин всенароден – лично показа на всеки обряда свещен и потаен“ (Р. Константинова, 1988)

Павзаний I, 38, 2-3:
„Не можах да открия гробницата на Крокон, но гроба на Евмолп го намерих такъв, какъвто ми го описват и елевзинците, и атиняните.
Разказват, че този Евмолп дошъл от Тракия и бил син на Посейдон и Хионе. А за Хионе казват, че е дъщеря на вятъра Борей и на Орейтия. Омир нищо не е съчинил за неговото потекло, но в стиховете си го нарича “храбрият Евмолп”.
Когато станала битката между елевзинците и атиняните, загинал царят на атиняните Ерехтей, загинал и Имарад, сина на Евмолп. Войната между тях била прекратена с условието, че елевзинците ще бъдат подвластни на атиняните във всичко друго, но ще запазят своя култ. Мистериите към двете богини въвеждат Евмолп и дъщерите на Келей.
След смъртта на Евмолп остава по-младият му син Керикс, за когото самите Керики казват, че е син на дъщерята на Кекропс Аглаура и на Хермес, а не на Евмолп“ (В. Русинов, 2004).

„Суда“:
„Старият Евмолп бил трак, основател на мистериите в Е.; младият, син на Музей, очиствал Херакъл.“

12. Сибилите

Най-ранни споменавания: Хераклит (fr. 92, в Плутарх. „За оракулите на Пития“, 397а) и Платон („Федър“ 244а)

Легендите: Вергилий („Енеида“ VI), Павзаний (X, 12), Предговор към „Сибилински оракули“

За тях:
– били поне десет: палестинската (еврейска), наричана още персийска, вавилонска, халдейска, египетска; либийска; делфийска; италийска; еритрейска; самоска; кумска; хелеспонтска; фригийска; тибуртинска
(Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– от имената им, за които има разногласия кое на коя принадлежи, са известни: Саббе или Самбета; Херофила или Амалтея; Деифоба; Демо; Фито; Абунея
(Вергилий. „Енеида“ VI; Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– гадателки и пророчици; гадаят в лудост, унес, на листа, обладавани от Аполон
(Хераклит, фр. 92; Платон. „Федър“ 244а; Вергилий. „Енеида“ III; Павзаний X, 12)
– дълголетни – кумската трябвало да живее 1000 години
(Овидий. „Метаморфози“ XIV, 144)
– една от тях (еритрейската – Херофила) предсказала Троянската война; кумската предложила девет книги с оракули на Тарквиний Стари, от които той купил три, а после всички сибилински книги били събрани от него в Рим и се пазели на Капитолия, като тези на кумската били тайни
(Павзаний X, 12; Авъл Гелий I, 19; Предговор към „Оракули“)
– на една от тях (палестинската?) се приписват XIV книги с предсказания за историята на света, от тях оцелели 12 (на гръцки), редактирани IV-VI в. сл. Хр.

*

Хераклит, fr. 92, в: Плутарх, „За оракулите на Пития“ 397а:
„А Сибила, според Хераклит, с беснееща уста произнася тъжни, неукрасени и неблаговонни, изминава хиляда години с гласа си, благодарение на бога…“

Платон. „Федър“ 244а:
„И ако заговорим за Сибила и за другите жреци, които, гадаейки в лудост и предсказвайки много неща на мнозина са ги насочили в бъдещето, само ще се забавим да говорим за неща, известни всекиму“ (Б. Богданов, 1982)

Предговор към „Сибилинските оракули“:
„Сибила“ е римска дума, която се превежда като „пророчица“ или „гадателка“; откъдето жените-гадателки са били наречени с едно име – Сибили.
И както мнозина са писали, те са родени в различни времена и места и са на брой десет. Първа от тях е халдейската или персийската, чието собствено име е Самбета. Тя е от рода на блажения Ной и за нея се казва, че е предрекла събитията, свързани с Александър Македонски: споменава я Никанор, който е проучвал Александровия живот. Втора е либийската, за която споменава Еврипид в пролога на „Ламия“. Трета е делфийската, родена в Делфи, за която каза Хризип в книгата „За божеството“. Четвърта е италийската, в Кимерия, Италия, чийто син бил Евандър, изградил светилището на Пан в Рим, наречено „Луперкион“. Пета е еритрейската, която предсказала Троянската война; за нея съобщава Аполодор Еритрейски. Шеста е самоската, чието собствено име е Фито и за която е писал Ератостен. Седма е кумската, наречена Амалтея, която е и Херофила, а при някои Тараксандра; Вергилий нарича кумската Деифоба, дъщеря на Главк. Осма е хелеспонтската, родена в село Мармес край градчето Гергитион, което някога, във времената на Солон и Кир беше в границите на Троада, както писа Хераклид Понтийски. Девета е фригийската, а десета – тибуртинската, на име Абунея.
Казват, че кумската е занесла девет книги със собствени предсказания на Тарквиний Стари, който тогава царувал в Рим и му е поискала триста филипки за тях; и като била пренебрегната и дори не я попитали какво се съдържа в книгите, изгорила три. Пак, при следващото си отиване при царя, предложила шестте книги, като поискала същата цена. И като не била удостоена с отговор, изгорила още три. След това дошла за трети път, предлагайки останалите три, като посочила същата стойност; и че ако не ги вземе, ще изгори и тях. Тогава, казват, царят се зачел в тях, удивил се, дал сто филипки и ги получил; а освен това попитал и за другите. Тя казала, че ги няма същите и не може да се знаят такива неща без вдъхновение от бога; но е възможно да се съберат от някои градове и села онези, които са били сметнати от тях за необходими и полезни, и че така трябва да се направи сборникът. Това била сторено много бързо: не е останало скрито даденото от бога, което сякаш наистина е било като прибрано в съкровищница. И така всички книги на сибилите били положени в римския Капитолий, като тези на най-старата – кумската – били скрити и не били разпространявани, защото тя изрекла по-точно и открито това, което предстояло да се случи в Италия; докато другите били достъпни за всички. От тях тези, които принадлежат на еритрейската, са надписани по мястото, от което тя е била наречена така; другите обаче не са надписани кои на коя са, а са останали неразграничени.

13. Фемоноя

Най-ранни споменавания: Страбон (IX,3,5), Павзаний (X,5,7)

За нея:
– пророкувала в Делфи, изпадайки в унес от изпарения, идващи от една пещера
(Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5)
– първа делфийска жрица (Пития) и първа, която произнесла оракул в хекзаметър. Затова я смятат за създателка на епоса
(Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5; Прокъл, „Христоматия“)

*

Страбон IX, 3, 5:
„Казват, че седалището на оракула е куха пещера дълбоко надолу в земята с много тясно устие, от което се вдига дъх, който предизвиква божествено вдъхновение; и че над устието е поставен висок триножник, качена на който питийската жрица поема дъха и след това изрича оракулите както в стихове, така и в проза, макар че вторите биват оформени в стихове от поети, които са на служба при храма.
Казват, че първата, която станала питийска жрица била Фемоноя; и че пророчицата, както и градът са наречени така от думата `питестай`“ (В. Русинов, 2008)

Прокъл. „Христоматия“ (в патр. Фотий. „Библиотека“, 319а):
„Епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри.“

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 5:
„Та след като започнаха да правят епос в мерена реч и да съчиняват рапсодически, нарекоха накратко `епици` тези, които биват наричани и просто `поети`. Но най-вече така се наричат тези, които пишат героическа поезия в хекзаметров ритъм: и това е започнато, както се твърди, от някоя си Фемоноя, жена прорицателка на Аполон.
Тя, казват, първа е изнамерила епоса, който според древните е наречен така не само според превъзходството, поради което хекзаметърът си е присвоил общото название за `реч`, но и защото, казват, нещата следват оракулите.“

14. Памф

Павзаний IX, 27, 2:
„След Олен, и Памф, както и Орфей, са написали стихове в хекзаметьр и са съчинили поеми за Ерос, за да се пеят от ликомидите по време на техните обреди. Прочетох ги, след като поговорих с един дадухос (факлоносец). ”
IX, 29, 8:
„Памф, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолин (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолин от епоса на Памф, възпява Адонис и Ойтолинос заедно“ (В. Русинов, 2004-2005).

15. Демодок и Фемий

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант…; също и Фемий от Итака….“

16. Фантазия от Мемфис

Птолемей Хефестион, V:
„Разказва за някаква жена от Мемфис на име Фантазия, дъщеря на Никарх, която описала преди Омир Троянската война и странстванията на Одисей, а книгите й се намирали в Мемфис.
Омир, който се озовал там, получил преписи от писаря на храма Фанит и по тях съчинил своите поеми“ (В. Калфина, 2015)

17. Сиагрос и Пронапис

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 6
„Нека прибавим и това, че е имало и други поети преди него, сред които е Музей, написал „Лечения на болести“; и както твърди Елиан, след Орфей и Музей е живял поетът Сиагрос, който пръв възпял Троянската война.“

Диодор III, 67
„С тези пеласгийски букви [приспособени от Лин въз основа на финикийските] си е служил също и Орфей, и Пронапис, учителят на Омир, който бил надарен съчинител на песни.

*

Библиография

Източници:

Орфей. Химни. Аргонавтика. Превод Г. Батаклиев. „Хр. Г. Данов“, 1989

Общи прегледи:

Ив. Георгов. Орфици. В: История на философията т. I. Предсократовска философия. София, 1925
„История греческой литературы“ под ред. С.И. Соболевского и др. Москва-Ленинград. АН СССР, 1946 (ИГрЛ)

Изследвания:

Б. Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. УИ, 1991
Н. Генова. За един тип културен герой в старогръцката митология (Лин, Тамирис, Музей, Евмолп, Амфион). СУ, 1988 (дипломна работа)
М. Йорданова-Алексиева. Елински орфически свидетелство. „ЛИК“, 2004.

Трета.
Eпическият цикъл. Съдържание и източници

Съдържанието на „Епическия“ („Троянски“) цикъл (за термина вж. Лекция III) ни е известно от преразказа на „циклическите“ поеми, както го намираме у Прокъл според изложението на Фотий; и от предаването на същите разкази без препратки към поемите, както е дадено в „Съкращението“ (Епитоме) на Псевдо-Аполодоровата „Митологическа библиотека“.

Изложението е направено според изданието на Westphal: Procli chrestomathiae grammaticae fragmenta. В: Scriptores metrici graeci. Lipsiae, 1866. с. 230-242).
Издателят си е послужил с три източника: Фотиевия преразказ на Прокъл от „Библиотека“ (Μυριοβιβλίον) и фрагментите от „Христоматията“ на античния автор, както се откриват в два ръкописа, наречени съответно „Венециански“ и „Ескориалов“ кодекси.

I.
Прокъл. „Христоматия“

[от Фотий. „Библиотека“]:

„[Казва, че] поетическото изкуство има разказна и подражателна част. Разказната се представя чрез епос, ямб, елегия и мелос; а подражателната – чрез трагедия, сатирови драми и комедия.
Също, че епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри. И тъй като събитията следвали оракулите и им съответствали, “епосът” бил наречен така от тези стихове (от ἕπεσθαι, следвам).
А според други поради изработката и голямото превъзходство, което се вижда в хекзаметрите, хекзаметърът си е присвоил общото название за всяко слово и се е нарекъл “епос” („Реч“) – както Омир е присвоил названието “Поетът”, а Демостен – “Ораторът”. Защото и триметрите наричаха “епоси”.“

[от Венецианския и Ескориаловия кодекси]:

„Най-добри епически поети са били Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах. След това [Прокъл] разказва за техния род, отечество и поотделно за делата им.“
(следва биографията на Омир, както е дадена във Vitarum scriptores graeci minores. A. Westermann. Brunsvigae, 1845)

[от „Библиотека“]:

„Споменава [обсъжда, διαλαμβάνει] така наречения епически цикъл, който започва от
1) разказваното в митовете съчетание на Уран със Гея, от която му се раждат тримата Сторъки и тримата Циклопи. Излага се и това, което се разказва в митовете за боговете при гърците; и дали някъде се потвърждава от историята. Цикълът завършва, допълван от различни поети, със слизането на Одисей на Итака, при което той бива убит от сина си Телегон – който не знаел, че убива баща си.“

[от Ескориаловия кодекс]:

„Към тях прибавя така наречените

2) “Киприи” в 11 книги.
За това съчинение ще говорим по-късно, за да не спираме сегашното изложение. Но ето какво е съдържанието (234):

Зевс говори с Темида относно Троянската война. Докато боговете пируват на сватбата на Пелей и Тетида, Eрида се появява и внася раздор между Атина, Хера и Афродита заради това, коя е по-красива.
По нареждане на Зевс Хермес ги завежда при Александър на Ида; той дава предимство на Афродита, обнадежден от обещанието ѝ за брак с Елена. После, насърчаван от Афродита, подготвя пътуването. Хелен предсказва предстоящото, а Афродита казва на Еней да отплава с Александър. Касандра също известява за предстоящото. Когато пристига в Лакедемония, Александър е приет от Тиндаридите, а след това и в Спарта от Менелай; и по време на пира поднася дарове на Елена.
След това Менелай тръгва за Крит, като казва на Елена да осигурява на гостите необходимото, докато си заминат. Тогава Афродита събира Елена и Александър; и след единението им те натоварват много ценности (κτήματα) на кораба и отплават през нощта. Хера обаче им изпраща буря. Отнесен до Сидон, Александър превзема града; после отплава за Троя и сключва брак с Елена.
Ирида известява на Менелай случилото се в дома му. Той пристига и обсъжда с брат си войната срещу Троя. После отива при Нестор, а той, отклонявайки се, му разказва (235) за Епопей и дъщерята на Ликург, събитията около Едип, лудостта на Херакъл, Тезей и Ариадна. След това обхождат Гърция, за да съберат вождовете. Одисей се преструва на луд, защото не иска да участва, но по съвета на Паламед те го изобличават, като грабват сина му Телемах, за да го измъчват.
Събират се в Авлида и принасят жертва. Разказва за змията и врабчетата, и как Калхас предсказва какво ще стане. След това стигат до Тевтрания и я разрушават, смятайки я за Троя; Телеф е ранен от Ахил. След като отплават от Мизия, ги връхлита буря и се разпръсват. Ахил достига Скирос и там се оженва за дъщерята на Ликомед Деидамия; а после изцерява раната на Телеф, който междувременно, по съвета на оракул, е пристигнал в Аргос за да бъде водач при следващото плаване към Троя.
Войската се събира за втори път в Авлида. Агамемнон по време на лов улучва сърна и казва, че надминава самата Артемида; а богинята се разгневява и задържа отплаването, като им изпраща бури. Калхас съобщава за нейния гняв и казва, че трябва да жертват Ифигения на Артемида. Те я извикват под предлог, че ще я омъжват за Ахил и се подготвят да я жертват. Артемида я грабва, пренася я в Таврида и я прави безсмъртна, а на олтара вместо нея поставя една сърна.
Пристигат в Тенедос и докато пируват, Филоктет е ухапан от змия (хидра); и заради лошата миризма от раната го оставят в Лемнос (236). Ахил, повикан по-късно, влиза в спор с Агамемнон. После слизат при Троя. троянците им излизат насреща и Протезилай е убит от Хектор; а Ахил ги обръща в бягство, като убива Кикън, син на Посейдон. Събират мъртвите и изпращат преговарящи при троянците, за да поискат Елена и похитеното имущество; онези не се съгласяват и следва битка около стената.
После опустошават страната и околните градове. Ахил пожелава да види Елена, и Афродита и Тетида ги срещат. Ахейците искат да си заминат, но Ахил ги задържа; отвежда кравите на Еней, разрушава Лирнес, Педас и много от околните градове, убива Троил. Патрокъл отвежда Ликаон на Лемнос и го продава.
При разпределянето на плячката Ахил взема Бризеида, а Агамемнон – Хризеида. После е смъртта на Паламед и решението на Зевс да помогне на троянците, като отстрани Ахил от гръцкия съюз. Има каталог на троянските съюзници.“

[от Венецианския кодекс]:

„Втора книга от граматическата христоматия на Прокъл.

Прибавя (237) към споменатите в предишната книга

3) “Илиада” на Омир.

След това идва

4) “Етиопида” в пет книги на Арктин от Милет, която съдържа следното:

Амазонката Пентезилея, тракийка и дъщеря на Арес, пристига на помощ на троянците. След като извършва много подвизи, Ахил я убива, а троянците я погребват. Ахил убива Терсит заради това, че онзи го обидил и му се подиграл заради любовта му към Пентезилея; и заради убийството на Терсит настъпва разделение сред ахейците.
Ахил отива на Лесбос, принася жертви на Аполон, Артемида и Латона, и е очистен за убийството от Одисей. Мемнон, синът на Зората, идва на помощ на троянците с доспехи, изработени от Хефест. Тетида предрича на сина си какво ще се случи около Мемнон. Започва битка, в която Антилох е убит от Мемнон, а Ахил го убива; но Зората му дава безсмъртие, което е измолила от Зевс.
Ахил обръща троянците в бягство, атакува града, но е убит от Парис и Аполон (238). Започва тежка битка за тялото му. Аякс го вдига и го отнася при корабите, а Одисей задържа троянците. След това погребват Антилох и излагат тялото на Ахил за поклонение. Тетида пристига с музите и сестрите си, и оплаква сина си. После го взима от кладата и го отнася на „белия остров“; а ахейците натрупват могила и уреждат погребални игри.
Избухва спор между Одисей и Аякс за доспехите на Ахил.

После е

5) “Малка Илиада” в четири книги на Лесх от Митилена.

Отсъжда се за оръжията и Одисей по волята на Атина ги получава; а Аякс полудява, нанася вреди на ахейската плячка и после се самоубива.
Одисей издебва Хелен и го залавя; и получава от него предсказание относно превземането на Троя. Диомед довежда Филоктет от Лемнос. Той е излекуван от Махаон, влиза в единоборство с Парис и го убива. Менелай се гаври с трупа на Парис. После троянците го взимат и го погребват.
Деифоб се оженва за Елена, а Одисей довежда Неоптолем от Скирос и му дава доспехите на баща му; явява му се образът на Ахил. Съюзникът на Телеф Еврипил се присъединява към троянците, извършва подвизи и Неоптолем го убива. Троянците са обсадени, и Епей по решение на Атина изработва дървения кон.
Одисей се самонаранява и се промъква в Троя, където е разпознат от Елена и се договаря с нея за превземането на града; убива някои троянци и се връща при корабите. После двамата с Диомед изнасят Паладиона от Троя (239). Натоварват най-храбрите в дървения кон и подпалват палатките, а останалите гърци се прехвърлят на Тенедос.
Троянците, предполагайки, че са се отървали от бедите, приемат коня в града след като разбиват и част от стената; и пируват, сякаш са победили гърците.

Тези поеми са последвани от

6) „Разрушението на Троя” в две книги на Арктин от Милет, съдържащи следното.
Троянците имат съмнения относно коня; наобикалят го и обсъждат какво да сторят. Едни смятат, че трябва да го хвърлят в пропаст, други – да го изгорят, а трети – да се посвети на Атина; и накрая надделява тяхното мнение. Започват да пируват и се веселят, смятайки, че са се избавили от войната. Внезапно се появяват два змея и погубват Лаокоон и единия от синовете му. Смутени от чудото, тези около Еней се оттеглят на Ида; а Синон, който преди това се е промъкнал в града, дава сигнал на ахейците с факла.
Онези от Тенедос доплават, а тези от коня излизат, нахвърлят се върху троянците, убиват мнозина и превземат града. Неоптолем убива Приам при олтара на Зевс, а Менелай намира Елена и я отвежда при корабите, след като е убил Деифоб. Аякс Ойлеев грабва Касандра, като отнася и дървената статуя на Атина; възмутените гърци искат да го убият с камъни. Той обаче избягва при олтара на Атина и се спасява. Одисей убива Астианакс (240), Неоптолем получава Андромаха, разпределят и останалата плячка. След това подпалват града и принасят в жертва Поликсена на гроба на Ахил.
После гърците отплават, а Атина подготвя тяхната гибел в морето.

Към тези поеми присъединява петте книги

7) “Завръщания” на Авгий от Трезен.

Атина предизвиква свада между Агамемнон и Менелай във връзка с отплаването. Агамемнон упорства да останат още, надявайки се да умилостиви гнева на Атина; а Диомед и Нестор потеглят и се спасяват, достигайки своите страни. Менелай отплава след тях и пристига в Египет само с пет кораба – останалите са унищожени из морето.
Тези около Калхас тръгват пеш към Колофон и погребват починалия там Тирезий. Когато онези около Агамемнон се готвят да отплават, им се явява образът на Ахил и опитва да ги спре, като предсказва какво ще се случи. Аякс Локрийски (Ойлеев) загива в буря. Неоптолем по съвет на Тетида потегля през Тракия, попада на Одисей в Марония, продължава нататък и погребва починалия Феникс. Накрая пристига при молосците и бива разпознат от Пелей.
Агамемнон е убит от Егист и Клитемнестра; следва отмъщението на Орест и Пилад, и завръщането на Менелай в страната му (241).

След това е

8) Омировата “Одисея”.

След това са двете книги на

9) “Телегония”, на Евгамон от Кирена, които съдържат следното.

Женихите са погребани от близките си, а Одисей принася жертва на нимфите и отплава за Елида, където е приет от Поликсен и получава като подарък кратер.
Връща се в Итака и извършва жертвоприношенията, както го е посъветвал Тирезий.
После пристига при теспротите и се оженва за тяхната царица Калидика. Започва война между теспротите и бригите, в която Одисей предвожда теспротите. Арес обръща хората му в бягство и Атина влиза в битка с него; а Аполон ги разтървава. След смъртта на Калидика царството е наследено от сина на Одисей Полипет, а той самият отива на Итака.
По това време Телегон, който търси баща си, пристига в Итака и започва да опустошава острова. Одисей идва на помощ на съгражданите си, влиза в схватка със сина си, който не го познава, и е убит. Телегон разпознава тялото на баща си и разбира грешката си.
После завежда Телемах и Пенелопа при майка си [Кирка]. Тя ги прави безсмъртни. Телегон заживява с Пенелопа, а Телемах – с Кирка.“

[от „Библиотека“]:

„[Прокъл] казва, че поемите от епическия цикъл са запазени и се изучават от мнозина не заради поетическите им качества, а за последователността на събитията. Казва имената и отечествата на занимавалите се с цикъла, и за някакви “Киприи”: че някои ги приписвали на Стасин от Кипър, други – на Хегезий от Саламин, а трети – на Омир, който ги бил дал на Стасин като зестра за дъщеря си. И заради неговата [на Стасин] родина трудът се нарекъл „Киприи“.“

II.
Аполодор. „Митологическа библиотека“

Възникване на света и първи родословия.
Предтроянски събития

[„Теогонии“]

1.
Над целия свят се възцарил Уран, който се оженил за Гея. Родили се титаните; отношенията между Кронос и Зевс. Историята на Хадес и Персефона. Гигантите и войната им със Зевс. Тифон срещу Зевс. Прометей, огънят и наказанието.
Девкалион и Пира. Калидонският лов и смъртта на Мелеагър. Синовете на Еол. Атамант и Нефела стават родители на Фрикс и Хела. Нелей в Пилос. Адмет и Алкестида. Аргонавтите.

2.
Дотук е родът на Девкалион, а сега се минава към рода на Инах, син на Океан и Тития. Ио и Аргус. Тя родила Епаф в Египет; египтяните наричат „Изида“ и нея, и Деметра. Агенор и Бел, синове на Либия и Посейдон.
Синове на Бел са Египт и Данай. Данай бяга в Аргос. Хипермнестра единствена от данаидите не убива мъжа си (Линкей). Навплий, син на Посейдон и баща на Паламед. Акризий и Пройт – синове на Линкей. Дъщеря на Акризий е Даная. Белерофонт, внук на Сизиф; конят му Пегас е роден от Посейдон и Медуза. Подвизите на Персей – Медуза, Андромеда.
Зевс се уподобил на Амфитрион, съединил се с Алкмена и тя заченала Херакъл. Същата нощ заченала и Ификъл – от Амфитрион. Подвизите на Херакъл. Пития го съветва да се засели в Тиринт и да служи на Евристей. Спор на Лаомедонт с Аполон и Посейдон. Херакъл убива Бусирис, син на Посейдон и внук по майка на Епаф. Слиза в Хадес за Цербер, където попада на Тезей и Пиритой, който се интересувал от Персефона. Състезава се с лък за Йола в Ехалия. Продават го на Омфала.
Двамата с Теламон нападат Троя. Убива Лаомедонт и всичките му синове, с изключение та Подарк (Приам). Дава дъщерята на Лаомедонт Хезиона за жена на Теламон. Превзема Пилос и убива всички синове на Нелей, освен Нестор. Деянира и Нес. Получава безсмъртие.
Хераклидите бягат в Атина, после завземат Пелопонес. Връщат се в Маратон, после пак слизат в Пелопонес.

3.
Родът на Агенор. Европа, майка на Минос, Сарпедон и Радамант. Пасифая и бикът. Кадъм и Хармония, Зевс и Семела. Хермес занесъл Дионис при нимфите в Ниса. Дионис бил при Протей в Египет и във Фригия, където се посветил в мистериите. Причинил лудост на Ликург, цар на едоните около Стримон. В Тива бил при Пентей, който бива убит от майка си Агава.
Полидор, Лабдак, Лай. Последният се жени за Йокаста/Епикаста. Историята с Едип. Амфиарай, Адраст, Тидей („седемте“) воюват с Тива. Тирезий, който бил и мъж, и жена. Етеокъл и Полиник, Креон и Антигона. Епигоните срещу Тива: Диомед, Стенел, Алкмеон и др. Пеласг – син на Зевс или роден от земята. Синът му е Ликаон, който имал 50 сина. За Аталанта. Мая и Хермес.
Леда спала в една и също нощ със Зевс и с Тиндарей. От Зевс ражда Полидевк и Елена, от Тиндарей – Кастор. Конкурсът за Елена. Одисей се договаря с Тиндарей да помири женихите помежду им, като в замяна да получи Пенелопа. На Менелай и Елена се ражда Хермиона. Той имал и син Мегапент, от друга жена. Битката на Идас и Линкей срещу Диоскурите.

3, 12:
Дардан, син на Зевс и Електра, отива от Самотраки в Троада при Тевкър, син на Скамандър. Жени се за дъщеря му Батия, става цар и нарича страната Дардания. Има син Ерихтоний, а той (от дъщерята на Симоент) – Трос, по когото страната е наречена Троада. От него и от Калироя (дъщеря на Скамандър) се раждат Ил, Асарак и Ганимед. Внук на Асарак бил Анхиз, бащата на Еней.
Ил печели състезание по борба във Фригия и основава на един хълм Илион. Зевс му изпраща Паладиона (дървената статуя на Атина, три лакътя висока, с копие и хурка). От Ил и Евридика се ражда Лаомедонт; също и Титон, който отвлечен в Етиопия от Еос. Тя му ражда двама сина, единият е Мемнон. Херакъл завладява Илион, разрушава го и убива Лаомедонт и всичките му синове освен Подарк, наречен впоследствие Приам. Той става цар.
Хекуба е втора съпруга на Приам: тя ражда Хектор. Сънува лош сън за втория си син – Парис. Когато се родил, го подхвърлили на Ида, където най-напред го отглеждала мечка. Робът Агелай, който го подхвърлил, после го намерил и го отгледал. Наричали го Александър, защото бранел пастирите от нападения. След време открил родителите си. Хекуба родила Креуса, Лаодика, Поликсена и Касандра. Касандра се научила от Аполон да пророчества, но не му се отдала и той я наказал да не вярват на предсказанията ѝ. Хекуба родила Полидор, Хелен, Деифоб и Троил (него може би от Аполон).
Парис имал брак с Енона. Тя му предсказала за събитията около Елена. Можела да го излекува от раната, причинена от стрелата на Филоктет, но отказала. После размислила и донесла билки, но той вече бил умрял, и тя се обесила.
Зевс се любил с Егина на един остров, който дотогава се казвал иначе; и тя родила Еак. От Ендеида станал баща на Пелей и Теламон (Ферекид отрича, че са братя). За благочестието му. Теламон отишъл на Саламин и станал цар – след Кихрей. От внучката на Пелопс Перибия му се родил Аякс, а от Лаомедонтовата дъщеря Хезиона – Тевкър.
Пелей извършва две убийства по невнимание и отива за очищение във Фтия, а после – в Йолк. Аталанта, Астидамия и Антигона: отношенията им с Пелей. Оженил за Полидора и после за дъщерята на Нерей Тетида. Хирон го съветвал как да я задържи. Оженили се на Пелион и на сватбата им присъствали боговете.
Тетида се стремяла да направи Ахил безсмъртен точно както Деметра – Демофонт. Като я видял какво прави, Пелей се уплашил, а тя избягала. Той го завел при Хирон. Когато станал на девет години, тя го дала на Ликомед, защото Калхас бил предсказал, че няма да превземат Троя без него. Там от Деидамия му се родил Пир. Одисей дошъл и го разпознал, и той заминал за Троя заедно с Феникс и Патрокъл.

Кекропс (роден от земята получовек-полузмия) бил пръв цар на Атика. За Посейдон и Атина. Оженил се за Агравла и му се родили три дъщери – Агравла, Херса и Пандроса. Посейдон завел дело срещу Арес на Ареопага пред 12-те богове за убийството на сина му, но Арес бил оправдан. След Кекропс цар на Атина станал Кранай, също земероден; и също имал три дъщери. Бил изгонен от Амфиктион, а той – от Ерихтоний.
Хефест, Атина и раждането на Ерихтоний. Тя го сложила в кутия и го дала на Пандроса, дъщеря на Кекропс. Сестрите ѝ я отворили и видели змия около бебето – били ухапани от нея или се хвърлили от Акропола, тъй като Атина им изпратила безумие. Ерихтоний поставил на Акропола дървено изображение на Атина, учредил Панатенеите, оженил се и имал син Пандион. Негови дъщери били Прокна и Филомела, а синове – Ерехтей и Бутес. Във войната с Лабдак му помогнал Терей, син на Арес.
После цар станал Ерехтей със синове Кекропс (втори) и Митион; и дъщери Прокрида, Креуса, Хтония и Орития. Последната била грабната от Борей и родила крилатите Зет и Калаис, които участвали в похода на аргонавтите. За Креуса се оженил Ксут.
Историята на Евмолп – син на Посейдон и Хиона (дъщеря на Борей и Орития). Бил убит от Ерехтей.
Цар станал Кекропс, а негов син бил Пандион (втори). Бил свален, после синовете му изгонили метежниците и цар станал Егей. Той спал в Тройзен с Етра, а същата нощ – и Посейдон. Минос, разгневен от убийството на сина му Андрогей, победител на Панатенеите, наложил на атиняните данък. Историята с Тезей.

Епитоме:
Подвизите на Тезей. Отношенията му с Егей и Медея, и с Ариадна и Дионис. Защо воювал с амазонките при Атина. Случката с Иполит и Федра.
Иксион, Хера и Зевс. Сватбата на Пиритой и скандалът с кентаврите. Смъртта на Кеней: той първо бил жена, а Посейдон го превърнал в мъж по негова молба.
Наказанието на Тантал. Как нарязали Пелопс. Отношенията му с Хиподамия, Еномай и Миртил. Негови синове са Атрей, Питей и Тиест. Жената на Атрей Аеропа се влюбила в Тиест. Той с измама станал цар на микенците, но Зевс помогнал на Атрей да получи царството. Отмъщението му (синовете на Тиест).
На Тиест било открито, че ще отмъсти на Атрей, ако има дете от дъщеря си. Това бил Егист. Той убил Атрей и направил Тиест цар на Микена.
Агамемнон и Менелай били скрити при царя на Сикион. Тиндарей им помогнал да се върнат, а те се оженили за дъщерите му. Агамемнон убил първия мъж на Клитемнестра – Тантал (втори) и детето им. Възцарил се в Микена, а Менелай, като съпруг на Елена – в Спарта.

Троянските събития

[„Киприи“]

Александър отвлякъл Елена, може би по волята на Зевс – за да избухне война между Европа и Азия, и Елена и героите да се прославят. Ерида подхвърля ябълката. Спорът на богините – Хермес ги отвел на Ида при Парис.
С кораб, изработен от Ферекъл, Парис отива на гости при Менелай за девет дни. Когато той отива в Крит за погребение, Александър склонява Елена да заминат. Тя изоставя 9-годишната Хермиона, натоварват част от семейните съкровища и тръгват. Хера изпраща буря, попадат в Сидон и прекарват известно време из Финикия и Кипър.
Или: Хермес я открадва и я оставя при Протей в Египет, а Александър се връща в Троя с нейно подобие, направено от облак.

Менелай и Агамемнон се готвят за поход; свикват царете, включително и Одисей. Одисей се преструва на луд, но Паламед, син на Навплий, го изобличава, като заплашва да убие Телемах. После Одисей накарва някакъв фригиец да напише писмо до Паламед, уж от името на Приам; и подхвърля злато в палатката му. Ахейците убиват оклеветения Паламед с камъни. Фалшивите кораби на кипъреца Кинир.
Войската се събира в Авлида. Змия глътнала осем врабчета заедно с майка им и се вкаменила; според Калхас това значело, че ще превземат Троя на десетата година. Участва и Ахил, който тогава бил 15-годишен.
Пристигнали в Мизия при Телеф. Ахил го ранява. Оттеглили се и след 8 години се събрали в Аргос, и после пак в Авлида, но нямали водач. Ахил излекувал Телеф от раната му, а той им показал пътя, което било потвърдено и от Калхас. Безветрието в Авлида било заради думите на Агамемнон срещу Артемида. Калхас казва, че трябва да пожертват „най-хубавата Агамемнонова дъщеря“. Одисей и Талтибий я довеждат под предлог, че ще я женят за Ахил; Артемида я взима и я пренася в Таврида, и може би я прави безсмъртна; а оставя на олтара вместо нея една сърна;
Пристигат в Тенедос при цар Тен. Ахил го убива, въпреки предсказанието на Тетида. Хидра ухапала Филоктет – изпращат го на Лемнос с лъка на Херакъл. Пристигат при Троя и изпращат Одисей и Менелай за да преговарят; Антенор ги спасява, за да не бъдат убити ог троянците. Тетида предупреждава Ахил да не слиза от кораба пръв. Пръв слиза Протезилай, и Хектор го убива. Историята с жена му Лаодамия: извели го за малко от Хадес, за да се видят, но после го върнали обратно и тя се самоубила.
Обсада на Троя. Ахил убива Троил в светилището на Аполон и заграбва кравите на Еней, които пасяли на Ида. Завзема няколко града – първо тези на Лесбос, после Фокея, Колофон, Смирна, Клазомене, Куме. Минава деветата година и пристигат съюзниците на троянците.

[„Илиада“]

Ахил се разгневява заради Бризеида и се оттегля от битките. Двубоят на Александър с Менелай; намесата на Пандар. Диомед се бие и ранява Афродита; срещата му с Главк. Единоборството между Хектор и Аякс. Стена и ров около корабите, пратеничество при Ахил. Убийството на Долон и Рез (отвеждат конете му).
Троянците стигат до корабите и подпалват този на Протезилай. Патрокъл влиза в боя и е убит от Хектор; Ахил се връща, убива Хектор и влачи тялото му на колесницата. Погребение на Патрокъл и състезания. Приам идва и откупва тялото на сина си.

[„Етиопида“]

Пентезилея, дъщеря на Арес, убила случайно Хиполита (която нахлула на сватбата на Тезей и Федра). Приам я очистил. Бие се добре и убива мнозина, включително лекаря Махаон. Ахил я убива, после се влюбва се в нея. Терсит му се подиграва, а той го убива.
Пристига синът на Зората Мемнон начело на войска от етиопци, и убива Антилох. Ахил убива него, но после сам той е улучен със стрела в глезена от Парис и Аполон, и умира.
Бият се за трупа му. Аякс убива Главк и отнася тялото му, а Одисей отблъсква троянците. Погребват го на остров Левка с Патрокъл, като смесили прахта им (или – заживял на Острова на блажените с Медея). Погребални игри.

[„Малка Илиада“]

Спорът за доспехите му. Лудостта на Аякс и самоубийството му. Агамемнон забранявал да го изгорят и затова го положили в гроб. Калхас споменава за лъка на Херакъл: довеждат Филоктет, излекуват го и той убива Парис. Деифоб и Хелен се скарват за Елена; получава я Деифоб, а Хелен напуска града и заживява на Ида. Одисей го залавя и той издава, че за превземането са нужни три неща: костите на Пелопс, Неоптолем и Паладиона.
Ликомед пуска Неоптолем от Скирос. Тогава идва Еврипил, син на Телеф, начело на армия от мизи; сражава се храбро, но е убит от Неоптолем. Одисей и Диомед се промъкват в Троя. Елена разпознава Одисей и му помага да открадне Паладиона; изнасят го от града.
Одисей обяснява на Епей как да изработи дървения кон, и вътре влизат 50 ахейци (в „Малката Илиада“ – друго число). Пишат на него „Дар за богиня Атина“, подпалват палатките, оставят Синон да сигнализира за завръщането им с огън и отиват на Тенедос. Троянците внасят коня в града, макар че Касандра и Лаокоон ги предупреждават да не го правят.

[„Разрушението на Троя“]

Смъртта на Лаокооновите синове. Ахейците се връщат през нощта, а Елена вика онези в коня, уподобявайки гласа си на жените им; Одисей им попречва да се издадат. После излизат от коня и отварят вратите на града.
Неоптолем убива Приам, Еней изнася Анхиз. Менелай убива Деифоб и отвежда Елена. Аякс Ойлеев насилва Касандра при дървената статуя на Атина. Подпалват града и разделят плячката; хвърлят Астианакс от стените и принасят в жертва Поликсена. Агамемнон получава Касандра, Неоптолем – Андромаха, а Одисей или Хелен – Хекуба; на Херсонес тя се превърнала в кучка. Красивата Лаодика била погълната от земята.
Калхас им напомня престъплението на Аякс и че Атина е гневна; те искат да го убият с камъни, но той се спасява при някакъв олтар.

[„Завръщания“]

Агамемнон и Менелай се скарват: Агамемнон иска да остане още, за да принесе жертва на Атина, а Менелай – да отплават. Диомед и Нестор плават благополучно, а Менелай стига до Египет с пет кораба.
В Колофон Мопс се оказал по-добър гадател от Калхас; заради това той умрял от униние и го погребали. Тетида съветва Неоптолем да остане два дни на Тенедос и да жертва на Атина. Останалите потеглили и пострадали при буря край Тенос. Аякс се удавил, а Тетида го погребала на Миконос. Навплий (на Евбея) иска удовлетворение за смъртта на сина си Паламед.
Неоптолем тръгва с Хелен към земите на молосите (по пътя погребва Феникс). Там става цар и Андромаха му ражда син – Молос. После става цар във Фтия вместо Пелей, а на Хелен дава майка си Деидамия. Отнема от Орест жена му Хермиона (когато той бил полудял), за която бил сгоден още в Троя. После Орест го убива в Делфи. Разкази за завръщанията на други, по-малко известни герои.
Агамемнон се връща в Микена. Убиват него и Касандра; и Егист става цар. Електра спасява Орест, като го предава на фокидеца Строфий, който го отглежда заедно със сина си Пилад. Той се връща в Микена и убива майка си и Егист; съдят го на Ареопага и го оправдават с равен брой гласове. Отива в Таврида, за да донесе дървената статуя на Артемида. Бягат оттам с Ифигения; и после дава сестра си Електра за жена на Пилад. Умрял, ухапан от змия в Аркадия.
Менелай стига до Сунион, но ветровете го отнасят на юг – първо до Крит, а после до Либия, Финикия и Египет. По пътя забогатява. Версията за Елена, която останала при Протей.
Завръщат се, Хера го обезсмъртява и той живее с Елена на Елисейските полета.

[„Одисея“]

Пътят на Одисей от Троя. Завладява Исмар, избива всички и пощадява само Марон, жрец на Аполон. Губи следващата битка.
Логофагите и циклопът. Ползата от виното на Марон. Казвал се „Никой“; как излизат от пещерата. При Еол. Благодарение на попътния вятър доближават Итака, вижда се димът от къщите; но спътниците му отварят чувала и ветровете ги отнасят. Еол не му помага при второто идване.
Лестригоните и царят им Антифат. На остров Еея – една година при Кирка. От Одисей ражда Телегон. Среща с мъртвите отвъд Океана. Сирените са три, дъщери на Ахелой и Мелпомена. Едната свири на китара, другата на флейта, а третата пее; от кръста надолу са птици. Щом ги отминал, те умрели. Двойният проход – от едната страна са Симплегадите, а от другата – подводните скали със Сцила и Харибда.
На Тринакия при кравите на Хелиос – ядат ги, Хелиос се оплаква на Зевс и той поразява кораба с мълния. Одисей отново се оказва близо до Харибда, но се спасява и попада на остров Огигия. Там живял с Калипсо пет години, тя му родила син Латин; отплавал със сал и стигнал до феаките. Среща с Навсикая. Изпратили го до Итака, после Посейдон вкаменил кораба и затрупал града с планина.
Списък на женихите. Пенелопа три години ги лъгала, че тъче савана на Лаерт. Одисей пристига при Евмей, срещат се с Телемах. Мелантий и Ир. Пенелопа обявява състезанието с лък и Одисей убива женихите.

[„Телегония“]

Минава през Епир и стига до теспротите (за да изпълни съвета на Тирезий да жертва на Посейдон). Там се жени за Калидика и тя му ражда Полипет. Телегон узнава кой е баща му и тръгва да го търси; пристига на Итака, където опитва да открадне добитък. Одисей се появява за да помогне на пастирите, и Телегон го убива.
Отиват с Пенелопа и трупа на Одисей при Кирка. Пенелопа и Телегон се оженват и Кирка ги изпраща на Острова на блажените. Дали Одисей не я е върнал на баща ѝ или убил, задето била насилена от Антиной или Амфином? Според някои я отпратил и тя родила край Мантинея Пан – от Хермес.
Някои казват, че роднините на женихите съдили Одисей. Осъдили го на изгнание, той отишъл в Етолия, там се оженил и имал син Леонтофонт.

(представянето на Аполодор е според превода на М. Славова в „Старогръцка митографи“, 2015)

Четвърта.
Омир. Легенди и предположения

I. Датировката

Нямаме добри свидетелства за автори и произведения, по-ранни от Омир и неговите поеми.

1. Ранни датировки

Първият известен автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той го споменава като автор на “Тебаида” (Павзаний ІХ, 9, 5):
„За тази война също е написана епическа поема, наречена „Тиваида”. Тази поема се споменава от Калин, който твърди, че авторът й бил Омир и много достоверни източници са съгласни с преценката му. С изключение на Илиада и Одисея аз поставям „Тиваида” по-високо от всяка друга поема“ (В. Русинов, 2005)

Херодот казва (ІІ, 53), че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” – значи ги поставя в средата на ІХ в.:
„Откъде произхожда всеки един от боговете, дали наистина всички богове ги е имало винаги, както са на вид – това доскоро, така да се каже до вчера, не знаели. Да вземем Хезиод и Омир – по възраст са по-стари от мене с четиристотин години, не повече. А те са създали за елините произхода на боговете; те са дали прозвища на боговете, разпределили са им почестите, които следвало да им се отдават, и изкуствата, които трябвало да владеят; означили са лицата им. Поетите, за които се разказва, че са живели преди, по мое мнение са живели по-късно“ (П. Димитров 1986-1990/ 2010)

Тукидид (I, 3) се ограничава да каже, че
„Омир е живял много по-късно от Троянската война“ (М. Мирчев, 1979).

С това са съгласни повечето антични автори.

Страбон X, 4, 15:
„Но, първо, Омир не твърди, че Крит е имал сто града по време на Троянската война, а по-скоро по негово време (защото говори от свое име, въпреки че ако твърдението беше изречено от лице, което е живяло по време на Троянската война, както е в случая с Одисей…“ (В. Русинов, 2008)

Йосиф Флавий. „Против Апион“ I, 2:
„[Омир], изглежда, е живял по-късно от Троянската война“

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21:
„Омир и Хезиод са много по-късни от Троянската война. А много по-нови от тях са гръцките законодатели Ликург и Солон, седемте мъдреци, и онези около Ферекид от Сирос и великия Питагор…“

Аристотел, който специално е проучвал историята на литературата, никъде не споменава за поети, по-ранни от Омир. Във връзка с комическите произведения казва така:
„Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина“ (1448b 28-29; Ал. Ничев)

Очевидно той е уверен, че поезия е имало още в най-древни времена, но Омир е надминал всички. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, и за единството на произведението въз основа на фабулата (относно способността му да придава единство на фабулата вж. гл. 8; за драматургията и за майсторството му в езика и аргументацията – гл. 24).
„Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното“ (1448 b; Ал. Ничев).

Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и заключил, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой по-древен от Омир:
„Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир“ („Против Апион” І, 2).

2. Античните датировки след Херодот

За датировката на Омир през античността е имало разногласия. Ето какво се казва в“Суда”:
„Роден 57 години преди първите Олимпийски игри. Порфирий във “Философска история” казва: `преди 132`. А тези олимпийски игри са 407 години след превземането на Троя. Някои твърдят, че Омир се родил само 160 години след превземането на Троя; а споменатият Порфирий казва: `след 275`.”

Първите Олимпийски игри са датирани в 776 пр. Хр. Превземането на Троя би трябвало да бъде в 1183 (776+407). Така че според автора на статията Омир е роден през 833 пр. Хр., според Порфирий – 908, а според “другите” – 1023 (1183-160).

Сред тези „други“ без съмнение са споменатите от Прокъл в „Христоматията“:
„Онези около Аристарх смятат, че трябва да е роден по времето на йонийското преселение, което е 60 години след слизането на Хераклидите, а те са 80 години след превземането на Троя [1043]. Тези около Кратес го поставят във времето на Троянската война“ (Westermann, 1845; с. 26)

Тациан. „Против елините“, 31 (преразказ):
„Нека граници ни бъдат Мойсей и Омир с това, че всеки от тях е стар: единият предхожда поетите и историците, а другият е начинател на цялата варварска мъдрост. И ще открием, че нещата при нас предхождат не само гръцкото образование, но дори и откриването на писмеността. За това взимам доказателства от вас, които са извън съмнение.
Защото най-старите, които са проучвали поезията на Омир, неговия род и времето на разцвета му, са Теаген от Регион (по времето на Камбиз), Стезимброт от Тасос, Антимах от Колофон, Херодот от Халикарнас и Дионисий от Олинт. След тях са Ефор от Куме, Филохор от Атина, и перипатетиците Мегаклид и Хамелеон. След това са граматиците: Зенодот, Аристофан, Калимах, Кратет, Ератостен, Аристарх, Аполодор.
Тези около Кратет казват, че разцветът му е бил преди слизането на Хераклидите, което е 80 години след Троянската война [1103 пр. Хр.]; тези около Ератостен – повече от сто след войната [1083 пр. Хр.]; тези около Аристарх – във времето на йонийското преселение, което е 140 години след Троя [1043 пр. Хр.]; Филохор казва че е по времето на атинския архонт Архип, 180 години след Троя [1003 пр. Хр.]; а тези около Аполодор – сто години след йонийското преселение, което ще е 240 години след Троя [943 пр. Хр.]; някои казват, че е преди олимпиадите [776 пр. Хр.], а други – 490 години след Троя [693 пр. Хр.]. Други свалиха времето му още по-надолу, казвайки, че бил връстник на Архилох; а разцветът на Архилох е бил около 23-та олимпиада по времето на лидиеца Гигес, 500 години след Троя [683 пр. Хр.]“

Пс.-Херодот (преразказ):
„130 години след похода срещу Троя, повдигнат от Агамемнон и Менелай, бяха основани градове на Лесбос; след още 20 години беше основана еолийската Куме. 18 години след това от кумейците беше основана Смирна, в която се роди Омир; а 622 години след раждането му беше походът на Ксеркс, когато той премина от Азия в Европа през Хелеспонта“ (Westermann, 1845; p. 20)
Оказва се, че според Пс.-Херодот Троя е била превзета в 1270 [480+622+168]

Пс.-Плутарх (преразказ)
„Някои смятат, че трябва да е живял по време на Троянската война, на която е бил и очевидец, а други – 100 години по-късно, други – 150“ (Westermann, 1845; p. 24)

друга (преразказ)
„Някои казват че е живял при слизането на Хераклидите, което е невероятно. Други – че е 150 години след преселването на йонийците [290 след Троянската война, 893 пр. Хр.]“ (Westermann, 1845; p. 29)

друга (преразказ)
„Хераклид казва, че е по-възрастен от Хезиод, Пирандър – че му е връстник. Кратес го поставя 60 години след Троянската война, Аполодор – 80 г. след преселването на йонийците, Ератостен – 100 [240 след Троянската война, 943 пр. Хр.]“ (Westermann, 1845; p. 31)

Павзаний, може би смутен от разнообразието на предположенията, пише така (IX, 30):
„Колкото до възрастта на Хезиод и Омир, извършил съм много грижливи изследвания по този въпрос, но не искам да пиша по него, защото познавам свадливия нрав особено на създателите на съвременната школа по епика“ (В. Русинов, 2005)

По същия начин и Евстатий в „Схолии към `Илиада` I,7:
„Дали Омир се е състезавал с Хезиод от Аскра… трябва да се види при тези, които оса писали по въпроса – там също се намира и произнесеното по време на състезанието. Също и дали е бил по време на Троянската война, или по-скоро след нея“

Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.

II. За него

1. Тукидидовото свидетелство

В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”. Този химн Тукидид смята за Омиров.
„Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон. `Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава`“ („История на Пелопонеската война“ ІІІ, 104, М. Мирчев; „Химн към Аполон“ 168-172, Р. Константинова)

Съществуват няколко биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого.

2. Псевдо-Херодот

(преразказ):
„В Куме, в Еолия, се събирали гърци от различни народности (pantodapa ethnea hellenika). Сред тях имало един небогат човек на име Меланоп. Той се оженил и му се родила дъщеря, която нарекли Кретеида. Преди да умре той е поверил на един свой познат от Аргос на име Клеанакс.
Докато била при него, тя забременяла и тогава той е предал на един жител на Смирна на име Исмений, от Беотия. И тогава, близо до една река на име Мелес, тя родила детето си – това бил Омир. Родил се зрящ, а не сляп. Майка му го нарекла Мелесиген, по името на реката (1-3).
Скоро след това тя напуснала Исмений и заживяла сама, като работела различни неща, за да издържа себе си и детето. Веднъж станала предачка при някой си Фемий, който учел децата в Смирна на “grammata kai ten allen mousiken”. Фемий харесал жената, и я убедил да се омъжи за него, като обещал да осинови детето и да го образова (4).
Мелесиген се оказал способен, пораснал и овладял всичко, което Фемий преподавал. След време Фемий починал и оставил цялото си наследство на Мелесиген; а не много след него и Кретеида. Омир (тук и по-нататък авторът продължава да го нарича Мелесиген) постепенно спечелил уважението на съгражданите си като учител, а започнали да го посещават и някои чужденци, които идвали в Смирна за търговия. Сред тях бил някой си Ментес от областта около остров Левкада, образован човек (pepaideumenos, polyistor). Та той предложил на Мелесиген да тръгне и да пътешества с него – щял да поеме всичките му разходи и дори да му плаща. Мелесиген така и направил – изоставил учителстването и тръгнал с кораба на Ментес; и където пристигнели, се интересувал да научи нещо за мястото и хората (dieorato kai historeon epynthaneto). Сигурно си записвал узнатото (mnemosyna graphesthai). Тогава вече може би мислел да се заеме с поезия (5-6).
На връщане от Иберия и Тирения пристигнали в Итака. Там Омир се почувствал зле със зрението и Ментес, който трябвало да пътува за Левкада, го оставил при свой приятел итакиец на име Ментор. Ментор се грижил добре за него, лекувал го; а през това време Омир разпитвал за Одисей. Итакийците казват, че той тогава ослепял, а пък аз (казва “Херодот”) мисля, че това се случило когато вече бил в Колофон (“а и колофонците казват така”), където пристигнал след време с Ментес (7-8).
След като прекарал там известно време се завърнал (вече сляп) в Смирна и започнал да съчинява поемите си. После поради бедност решил да напусне Смирна и да иде в Куме. По пътя минал през градчето Неон тейхос (основано 8 години след Куме) и там спрял при един обущар на име Тихий, който го съжалил заради слепотата му, а и харесал стиховете. Така заживял в обущарницата. Там създал поемата за похода на Амфиарай срещу Тива и химните за боговете. “И чак до мое време неотейхийците показваха мястото, където някога седял и рецитирал стиховете си…” (9-10).
После пак се отправил към Куме; като по пътя, по молба на роднини на фригийския цар Мидас, съчинил епиграма, която била написана върху надгробния му паметник. В Куме рецитирал стиховете си по местата, където се събирали на разговори старите мъже (leschai) и станал толкова популярен, че някои предложили на градския съвет (boule) да му гласува издръжка. Казал им, че с поезията си ще прослави града им. На съвета обаче някой се възпротивил, като казал, че ако започнат да хранят и слепците (homeroi) скоро в държавата щяла се събере голяма и безполезна тълпа. Защото кумейците наричали слепите (typhloi) с думата homeroi. Оттам му останало името – Омир (11-13). Накрая и архонтът се изказал против и решили да не дават издръжка.
Тогава Омир напуснал Куме, като ги проклел никога там да не се роди добър поет; и отишъл във Фокея. Там имало един учител на име Тесторид. Той му предложил да го издържа, докато запише вече готовите си поеми; а тези, които щял съчини по-нататък, да ги припишел на Тесторид. Омир се съгласил. Там съчинил “Малка Илиада” и “Фокаида”. Тогава Тесторид напуснал Фокея с намерение да си присвои окончателно поезията, и отишъл в Хиос, където станал учител и представял стиховете на Омир за свои – и имал успех.
След време обаче някои хиосци пристигнали във Фокея и разказали тези неща на Омир. Той се досетил, че това е Тесторид, и решил да замине за Хиос, за да го изобличи. Тъй като не намерил веднага кораб за Хиос, тръгнал към Еритрея. По пътя му помагал един от познатите му от Фокея (нали бил сляп). Там попаднал на едни рибари, които първо не се съгласили да го вземат, но после, след като насрещен вятър ги върнал обратно, се разкаяли и го закарали до острова. Там Омир прекарал нощта на крайбрежието, а през деня, като се заскитал, наближил едно село на име Питюс. Там попаднал на един козар-роб на име Главк, който, след като прогонил лаещите го кучета, го поканил да сподели трапезата му. Омир му разказал за приключенията си (14-22).
На другия ден Главк оставил Омир при козите, а сам отишъл в Болисос, за да разкаже за него на господаря си. Господарят първо не повярвал, но след като му довели Омир, той поговорил с него, харесал го и предложил да остане и да учи децата му. Там Омир съчинил “Батрахомиомахията” и останалите си шеговити поеми (paignia: изреждат се няколко заглавия, но без “Маргит”). Така се прочул из Хиос, а Тесторид, като научил за това, побързал да напусне острова (23-24). После Омир отишъл в главния град и там станал учител. Придобил много почитатели, спечелил пари, оженил се и му се родили две дъщери: една от тях починала неомъжена, а другата се омъжила за един хиосец.
Там изразил чрез поезията си благодарност към своите благодетели. Внесъл в “Одисея” името на Ментор, който се грижил да излекува очите му. Споменал и учителя си Фемий (І 153-155). Също Ментес (І 180-181) и Тихий, за когото казва, че изработил щита на Аякс (VІІ, 219-223) (25-26). И като забелязал, че за Аргос се говори много, а за Атина – по-малко, включил в поемите си и стихове в похвала на Атина (“Илиада” ІІ 547, 552-557; “Одисея” VІІ, 80-81).
Веднъж решил да посети континентална Гърция и потеглил, като най-напред спрял в Самос (27-29). Там се провеждал празника Апатурии: и един човек, който познавал Омир още от Хиос, го поканил да вземе участие. Той останал не само за празника, но и за цялата зима, като съчинявал стихове по молба на тамошните хора. Някои от тях били запомнени и после се пеели на острова по празници. През пролетта се отправил към Атина, но когато стигнал до Иос (един от Цикладите, между Тера и Парос), се задържал там поради безветриe; разболял се, не могъл да продължи и умрял. Погребали го на брега (30-36).“
След това авторът (“Херодот”) се заема да докаже, че Омир е бил еолиец, а не йониец или дориец. Обръща внимание на някои стихове, където се говори за жертвоприношения (nomima), в които се забелязват еолийски обичаи; също и на някои диалектни думи които били еолийски (Westermann, 1845; p. 1-20)

3. Други биографии

Останалите са подобни.

Пс.-Плутарх (преразказ):
„Ефор от Куме разказва за трима братя от Куме – Апелес, Меон и Диос. Диос, който бил баща на Хезиод, се преселил в Аскра. Апелес останал в Куме и преди да умре, поверил дъщеря си Кретеида на Меон; а той злоупотребил с девойката и после я дал за жена на един учител от Смирна, Фемий.
Аристотел в трета (sic!) книга на „Поетиката“ пък разказва, че по времето на йонийското преселение една жена от Иос забременяла от божество (daimon) от онези, които съпътстват Музите; и избягала в едно село, наречено Егина. Оттам я отвлекли пирати и я отвели в Смирна, която тогава била под властта на лидийците; и я дали на някой си Меон, приятел на лидийския цар. Там родила сина си при река Мелес. След раждането починала, а Меон отгледал детето.
След като се прославил като поет, Омир тръгнал за Тива и по пътя спрял в Иос, където и умрял (случката с рибарите)“ (Westermann, 1845; p. 21-24)

Прокъл (преразказ):
„Имало е много епически поети, но най-добрите са Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах. За произхода и родното място на Омир самият той нищо не казва и поради това всеки е говорил, каквото му харесва. Твърди се, че е от Колофон, Хиос, Смирна, Иос или Куме.
Според Хеланик, Дамаст и Ферекид произхождал от Орфей – баща му Меон и Диос, бащата на Хезиод, били потомци на Орфей от осмо поколение. Според Горгий от Леонтини пък произхождал от Музей.
Случката за смъртта му на Иос – гатанката на рибарите. Трябва да е умрял стар, защото само стар човек е способен да се изразява така точно“ (Westermann, 1845; p. 24-27)

„Родът на Омир“ (преразказ):
„Син на Меон и Хюрнето, според други – на реката Мелес и нимфата Кретеида. Като родно място се споменават Смирна, Хиос, Колофон или Атина.
Случката за смъртта му на Иос“ (Westermann, 1845; p. 27-28).

друга (преразказ):
„Син на Мелес и Кретеида. Според Пиндар бил от Смирна, според Симонид – от Хиос, според Антимах и Никандър – от Колофон, според Бакхилид и Аристотел – от Иос, според Ефор – от Куме, според Аристарх и Дионисий Тракийски – от Атина. Други казват, че бил от Саламин или от Аргос, или от египетската Тива.
Пътувал много, прекарал дълго време на Итака и умрял на Иос“ (Westermann, 1845; p. 28-30).

друга (преразказ):
„Анаксимен, Дамаст, Пиндар и Теокрит смятат, че е от Хиос (според Дамаст е девето поколение след Музей), Ефор – че е от Куме, Аристотел – от Иос, Антимах – от Колофон, Стезимброт – от Смирна, Филохор – от Аргос, Каликъл – от Саламин. Аристодем го смята за римлянин, а други – че е от Египет.
Умрял на Иос (случката с рибарите)“ (Westermann, 1845; p. 30-31)

„Суда“ (преразказ):
„Поетът Омир е роден от реката Мелес при Смирна и от Кретеида; според други – от Аполон и музата Калиопа, или от Меон и Евметида, или от Одисеевия син Телемах и Несторовата дъщеря Поликаста. Според Харакс родословието му е: от тракийката Етуса се родил Лин, от него – Пиер, от него – Еагър, от него – Орфей [после други шест], от него – Апелес, от него – Меон, който дошъл заедно с амазонките в Смирна, където се оженил за Евметида и родил Омир.
За родината му има колебания: според едни е от Смирна, според други – от Колофон; или от Иос, от Куме, от Троя, или е лидиец, или атинянин, итакиец, кипърец, саламинец, кнососец, микенец, египтянин, тесалиец, италиец, римлянин, родосец.
В Хиос се оженил за Аресифона, дъщеря на един кумеец, и от нея имал двама синове и една дъщеря, за която се оженил Стасин от Кипър.
Умрял стар и бил погребан на Иос“ (Westermann, 1845; p. 31-33).

Някои смятат, че първият вариант на тези биографии трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.

III. Родно място. Къде е живял

Ето още няколко мнения по въпроса за произхода, родното място и местожителството на Омир. Често го свързват с Хиос.
Аристотел „Реторика“ II, 23:
„И както казва Алкидамант, всички почитат мъдреците: паросците тачат Архилох, макар че е клеветник, хиосците – Омир, макар да не им е съгражданин“ (Ал. Ничев, 1986/2013)

Теокрит смята, че Омир бил оттам (VII, 47):
„Жалки са всичките птици Парнасови, що си гърлата
в грачене празно дерат в надпревара с певеца от Хиос“ (Т. Дончев, 2010)

Страбон смята, че е живял там (X, 4, 19):
„Това, прочие, било причината за отсядането му [на Ликург] в Крит. А когато пристигнал, сприятелил се с Талес, мелически поет и вещ в законодателството; и след като научил от него как и Радамант в по-ранно време, и Минос по-късно оповестили своите закони пред хората като от Зевс, и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си.“
XIV, 35:
„Хиосците претендират и за Омир, сочейки като сериозно свидетелство така наречените Омириди, които би трябвало да са от неговия род. За тях споменава и Пиндар: `Откъдето са и Омиридите, певци на съшити песни`“ (В. Русинов, 2008-2009)

Същото се открива и при Евстатий, вероятно е заето от Страбон:
„За него претендират и хиосците, като използват за довод т. нар. `омириди`, за които споменава и Пиндар“

Мнозина мислели, че родно място му е Смирна; а е починал на Иос.

Павзаний VII, 5:
„При смирненците пък реката Мелет предлага най-хубавата вода, а изворите ѝ са с пещери. Казват, че там Омир съчинил своя епос“
X, 24:
„Освен това човек може да види бронзова статуя на Омир върху каменна плоча и да прочете оракула, който казват, че получил Омир: `Блажен и окаян, че и за двете си роден. Ти търсиш бащината си родина; но имаш само майчина земя. Че остров Иос родина майчина за теб е, и той ще те приеме кога умреш; ала пази се от загадката на малките деца.`
Обитателите на Иос показват гроба на Омир на острова, а в друга част – този на Климена, която според тях била майката на Омир.
Но кипърците, които също твърдят, че Омир е техен казват, че майката на Омир била Темисто, местна жена и че Евкъл е предрекъл раждането на Омир в следните стихове: `И тогава в морския Кипър ще се роди велик певец, когото хубаволиката Темисто на полето ще роди, мъж прочут, далече от богатия Саламин. Напуснал Кипър, мокрен и подмятан от вълните, пръв и единствен възпял бедите на просторната Елада, той вечно ще остане безсмъртен и неостаряващ.`
Тях съм чел, чел съм и оракулите, но не изразявам лично мнение за родината или кога се е родил Омир“ (В. Русинов, 2005)

Прословутата епиграма за „седемте града“ е запазена отчасти при Антипатър от Сидон (Anth. Pal., IV):
„Някои твърдят, че е от Колофон. Цитират се стихове от Антипатър, според които: „Едни смятат, че си от Колофон, други от Смирна, други от Хиос, други от Иос, други от Саламин, други от Тесалия.“ (Пс.-Плутарх, Westermann, 1845; p. 24) (към тях някъде се прибавят Куме, Пилос, Аргос, Атина)

Авъл Гелий. „Атически нощи“ III, 11:
„За родината на Омир има големи спорове. Едни казват, че е бил колофонец, други – смирненец, трети – атинянин, а някои дори, че бил египтянин. Аристотел предава, че е от остров Иос“

Често се обсъжда въпросът защо се е казвал „Омир“; и дали е бил сляп и беден.

Пс.- Плутарх (преразказ):
„[Кретеида] родила Омир при река Мелес, който затова бил наречен Мелесиген. На йонийски и в Куме наричат слепците `homeroi`“.

Прокъл (преразказ):
„Които казват, че е от Смирна, твърдят, че баща му се казвал Меон и че бил роден до река Мелес – затова го нарекли Мелесиген. Бил даден за заложник в Хиос и затова го наричали Омир; а според други то е заради слепотата му, защото „homeros“ на еолийски е „слепец“.
Едва ли е бил сляп, защото сигурно няма човек, който да е видял толкова неща, колкото Омир; явно е пътувал много и следователно е бил по-скоро богат, отколкото беден.“

„Родът на Омир“ (преразказ):
„Казвал се Мелесиген или Мелесианакт; след като ослепял го нарекли Омир, защото еолийците наричат `homeroi` слепите.“

друга (преразказ):
„Казвал се Мелесиген или Мелисагор, а бил наречен „Омир“ след като ослепял или бил даден като дете заложник на царя; а ослепял било заради гнева на Елена, задето е казал, че изоставила Менелай и последвала Александър, било защото на гроба на Ахил поискал да го види в пълно бойно снаряжение и бил заслепен от блясъка на оръжията му“ (Westermann, 1845; p. 31)

„Суда“ (преразказ):
„Наричал се първо Мелесиген, защото се родил при реката Мелес – според тези, които го смятат за смирненец. Наречен бил Омир защото го дали за заложник във войната на смирненците с колофонците.
Бил сляп още от дете; но истината е, че не е бил победен от желанието, което започва от очите: и затова се е смятало, че бил сляп.“

Павзаний II, 33:
„Дори на мен ми се струва, че божеството е доказало най-вече при неговия случай (а преди това и при Омир), че е завистливо, щом като от една страна Омир, вече сляп, отгоре на толкова голямо нещастие, понесъл втора беда – бедността го притиснала да проси по цялата земя.“
IV, 33:
„Според мен Тамирис умрял от болест на очите, същото сполетяло по-късно и Омир. Но последният продължил да пее до края на живота си, без да отстъпи пред нещастието, докато Тамирис изоставил и пеенето поради сполетялото го страдание.“
X, 7:
„Омир също дошъл в Делфи да попита какво е нужно, но дори да се е научил да свири на лира, знанието е щяло да му бъде безполезно поради слепотата му“ (В. Русинов, 2004-2005)

Елиан IX, 15:
„Понеже в действителност Омир бил много беден, за да сгоди дъщеря си, той ѝ дал като зестра поемата си `Киприи`“ (Н. Панова и Н. Шаранков, 2009)

Sotadea fragmenta 15 (в Стобей IV, 34)
„Гладът погуби божествения Омир…“

IV. Аедите в „Одисея“

Единствените добри свидетелства за това, как може би е изглеждал Омир, са портретите на епически певци в „Одисея”. Те били викани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака) за да рецитират разкази за Троянската война или боговете. Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него:
„Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
нова наслада горещо в сърцата си те пожелаха —
песни с китара и танци, украса на всяка гощавка.
Ей глашатаят подаде звънливата лира на Фемий.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Звънна по струните Фемий и почна пленителна песен…( І, 150-155)
Песен редеше пред тях песнопоецът славен. Безмълвно
слушаха, седнали, всички за пътя обратен от Троя,
който Атина Палада отсъди за гръцките войни… (І, 325-327)
Фемий, на Терпий синът, се избави от черната гибел.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Прав той застана, в ръцете си вдигна звънливата лира
и до страничната порта размисли така в двоумене
вън ли на двора да иде и там да прегърне олтара
на покровителя къщен Кронион – олтара, връз който
толкова волски бедра Одисей и Лаерт изгориха
или да хване с молба коленете на Лаертиада.
След като дълго размисля, намери накрая за умно:
на Одисей коленете с ръце за молба да обгърне.
Най-сетне сложи грижовно звънливата, витата лира
наземи между престол среброгвозден и делва голяма.
Към Одисея изтича певецът сега, улови му
с двете ръце коленете и рече словата крилати:
`Аз ти обгръщам нозете за милост към мен, Одисее!
В бъдеще ти ще се каеш, погубиш ли също певеца
Който прекрасно възпява наравно безсмъртни и смъртни.
Сам се научих да пея, в сърце божество ми е вляло
много напеви. И теб като бог със звънливата лира
аз ще възпея. Затуй песнопевеца ти не съсичай.
Нека ми бъде свидетел обичният твой син, че нивга
тука по собствена воля не влизах, печалба не търсех,
с песен когато развличах на всяка гощавка мъжете.
Те ме довеждаха силом, че бяха и много, и властни`“ (XXIІ, 330-353)
„`…жезлодържащи велможи, елате в палата ми чутен,
да нагостим чужденеца достойно в трапезната зала.
Няма тук място за отказ. На пищния пир призовете
и Демодока божествен. Дарува го музата щедро
с песен, която за наша наслада сърцето му ражда.`” (VIII, 40-44)
Среброковано кресло Понтоной на певеца предложи,
между трапезните гости опряно на стройна колона,
и върху гвоздей провеси звънливата негова лира
там над главата, научи тогава слепеца с ръцете
как да я стига.“ (VІІІ, 62-69)
„До него панерка с красива трапеза
сложи, наля му и вино, когато поиска, да пие.
Мигом пресегнаха те към готовите мамещи гозби.
Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
богът внуши на певеца чутовни дела да възпява
из повестта, чрез мълвата въздигната чак до небето —
за крамолата на цар Одисей със Ахила Пелеев (VIII, 69-76)
А върху гвозд глашатаят провеси звънливата лира,
той улови за ръка песнопевеца и го изведе.
Двамата следваха пътя, по който феаките знатни.“ (VІІІ, 105-106)
„А песнопевецът дрънна и почна пленителна песен –
за любовта на бог Арес и с челния накит Киприда,
как те се срещнаха първо в палата на Хефест потайно,
нея той щедро дари, оскверни пък на властника Хефест
ложе и брачна постеля“ (VIII, 266-270)
„`Чуй, глашатае, вземи тази мръвка и дай за похапка
на Демодока, когото при своята мъка почитам.
Всичките земнородени човеци посрещат певците
със уважение, с почит, защото на сладостни песни
муза ги учи. Тя люби сърдечно рода на певците`“ (VIII, 477-481)
„`Но продължи и запей за строежа на оня кон дървен,
който създаде Епей с помощта на богиня Атина,
как го въведе в града Одисей богоравният хитро,
как го напълни с бойците, които порутиха Троя…`“ (VIII, 492-521)

Някои обаче смятали, че Демодок и Фемий са били реални певци, за които Омир е знаел и е пожелал да ги представи в поемата си.
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант… но и Фемий от Итака…“ (Плутарх. „За музиката“, 3)

Пета.
Записване и коментар на „Илиада и „Одисея“. Други предполагаеми произведения

I. За текста и авторството на „Илиада“ и „Одисея“

Повечето автори приемат, че по времето на Пизистрат и синовете му в Атина разхвърляните песни на Омир са били събрани и е била извършена редакция на “Илиада” и “Одисея”.

Павзаний (VІІ, 26, 13) казва следното:
„А Пизистрат, когато събрал по откъси песните на Омир, възпоминавани по различен начин на различни места…“ (В. Русинов, 2005)

Според Елиан това е извършено не от Пизистрат, а от сина му Хипарх („Всякакви истории“ VІІІ, 2):
„Хипарх, най-големият от синовете на Пизистрат, бил най-мъдрият от атиняните. Пръв донесъл в Атина поемите на Омир и наредил на рапсодите да ги изпълняват по време на Панатенеите“ (Р. Николова)

Либаний споменава за Пизистрат в реч 12, 57.

„Родът на Омир“ (преразказ):
„Пеел поемите си, обикаляйки из градовете, а после Пизистрат ги събрал – и се казва, че Смирна е колония на Атина“ (Westermann, 1845; p. 28).

В Суда се казва, че “Илиада” е подредена в познатия си вид при Пизистрат:
„Написал е “Илиадата”, но не наведнъж, нито по реда на песните й, както са свързани [сега]; а е пишел всяка песен поотделно, представял я на обиколка по градовете – което правел заради прехрана – и си отивал. По–късно тя е била събрана и наредена от мнозина, и особено от Пизистрат, тиранина на Атина.“

В тази връзка се споменава за някой Ономакрит, който живял в Атина през втората половина на VІ в. и бил събрал произведенията, приписвани на Музей. Ако тогава в Атина е имало хора, които се занимавали със събиране и редакция на древната поезия, те трябва да са били като него. Херодот (VІІ, 7) го споменава във връзка с похода на Ксеркс, към който той се присъединил заедно с някои от потомците на Пизистрат:
„Те [някои от потомците на Пизистрат] били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който събрал предсказанията на Музей… Този човек упражнявал влияние върху Ксеркс в предсказанията си, като Пизистратидите и Алевадите с мненията, които изказвали“ (П. Димитров, 2010).

Във всеки случай Пизистрат винаги е бил смятан за държавник, който е подкрепял науките, изкуствата и образованието.
Ето какво казва за него Авъл Гелий (VII,17):
„Разпространено е мнението, че пръв атинският тиранин Пизистрат въвел практиката да се предоставят за четене на всички граждани книгите, засягащи и разглеждащи свободните науки.
А сетне самите атиняни още по-старателно и грижливо увеличили техния брой; но цялото това множество книги било ограбено и отнесено в Персия от Ксеркс, който завладял Атина и изгорил до основи града освен акропола му. Подир многобройни премеждия същите книги се върнали в Атина благодарение усърдието на цар Селевк, наречен още Никатор“ (Вл. Атанасов, 2003)

Обсъждало се е дали „Одисея“ е по-късна и дали изобщо е от същия автор

Сенека. „За краткостта на живота“, 13:
„Това беше една болест при гърците, да търсят колко гребци е имал Одисей, дали първа е написана `Илиада` или `Одисея`, а освен това и дали са от един и същ автор.“

Също и всякакви дреболии относно съдържанието.

Сенека. „За краткостта на живота“, 13:
„По-рано гърците бяха обхванати от манията да изследват колко са били гребците на Одисей…“ (А. Николова, 1987)

Авъл Гелий. „Атически нощи“ XIV,4:
„Поради каква причина Телемах не докоснал с ръка лежащия до него Пизистрат, а го събудил с ритник; какво било резето, с което Евриклея запънала вратата на стаята, в която си легнал Телемах. В книгата пишеше също и за това, как се казвали спътниците на Одисей, грабната и разкъсани от Сцила…“ (Вл. Атанасов, 2003)

Прокъл (преразказ):
„Написал е „Илиада“ и „Одисея“, като Ксенон и Хеланик отричат втората да е негова.“

Евстатий. „Схолии към Илиада“ I, 7:
„И ако други са изследвали това с точност, както и дали `Илиада` е съчинена преди `Одисея`, или пък обратното.“

Ето още някои мнения относно записа, рецитацията, разпространението и изданията на поемите.

За рапсодите и рецитацията

Херодот V, 67:
„Воювайки с аргосците, Клистен премахнал в Сикион състезанието на рапсодите заради Омировите поеми, понеже там навсякъде били възпявани аргосците и Аргос…“ (П. Димитров, 1986/2010)

В някое време поемите били пренесени от Мала Азия в Гърция. Говори се, че това е било направено от Ликург.

Плутарх, „Ликург“ 4:
„В Азия той се срещнал за първи път и с Омировите поеми, които били съхранявани при потомците на Креофил, и като забелязал, че в тях онова, срещата с което води до удоволствие и дори невъздържаност, са свързани държавническата и образователната теми, достойни за никак не малко усърдие, ги преписал ревностно и ги събрал, така че да ги донесе тук“ (Н. Панова, 2013)

II. Освен „Илиада“ и „Одисея“

„Батрахомиомахия“ и „Маргит“

Аристотел. „Поетика“ 1448b 30:
“`Маргит` се отнася към комедията така, както `Илиада` и `Одисея` – към трагедията“ (Ал. Ничев, 1975)

Плутарх. De Herodoti malignitate 43:
„… сякаш ставаше някаква `Война на мишки и жаби`, която Пигрес на Артемисия написа в хекзаметри, шегувайки се и празнословейки“

За същия Пигрес в „Суда“:
„Пигрес, кариец от Халикарнас, брат на прочулата се във войните Артемисия, жена на Мавзол… Написал е и приписваните на Омир `Маргит` и „Батрахомиомахия“
Πίγρης, Κὰρ ἀπὸ Ἁλικαρνασοῦ, ἀδελφὸς Ἀρτεμισίας, τῆς ἐν τοῖς πολέμοις διαφανοῦς, Μαυσώλου γυναικός: ὃς τῇ Ἰλιάδι παρενέβαλε κατὰ στίχον ἐλεγεῖον, οὕτω γράψας: μῆνιν ἄειδε, θεά, Πηληϊάδεω Ἀχιλῆος, οὐλομένην. μοῦσα, σὺ γὰρ πάσης πείρατ’ ἔχεις σοφίης. ἔγραψε καὶ τὸν εἰς Ὅμηρον ἀναφερόμενον Μαργίτην καὶ Βατραχομυομαχίαν.

Пс.-Плутарх (преразказ)
„Съчинил е „Илиада“ и „Одисея“, а някои погрешно му приписват „Батрахомиомахия“ и „Маргит“ за забавление и упражнение.“

Прокъл (преразказ)
„Приписват му и някои шеговити поеми: „Маргит“, „Батрахомиомахия“ и др.“

друга (преразказ)
„Не бива да му се приписва нищо освен „Илиада“ и „Одисея“, а химните и останалите са от други. Някои споменават за „Батрахомиомахия“ и „Маргит“. Поемите му се пеели най-напред разхвърляно, а после Пизистрат ги събрал“ (Westermann, 1845; p. 29)

Евстратий Никейски. „Схолии към `Никомахова етика`“, 321
„Има едно произведение `Маргит`, за което се казва, че е на Омир. За него споменава не само самият Аристотел в първа книга на `За поетическото изкуство`, но също Архилох, Кратин и Калимах в една епиграма; и свидетелстват, че поемата е на Омир.“

Евстатий. „Схолии към Илиада“ I, 7
„Дали има и някакви други Омирови поеми, като `Маргит` и `Битката на мишките и жабите`, това също други са го проучили с точност.“

Поеми от „Цикъла“

Херодот казва (ІІ, 117), че “Киприите” се приписват на Омир. Той самият мисли, че тази поема не е Омирова, но аргументът му не е много убедителен (а именно, че в “Киприите” Парис стигнал до Троя за три дни благодарение на хубавото време, докато от “Илиада” си личало, че се отклонил до Сирия).
Той несъмнено е чел “Илиадата”, която ние имаме, или поне текст, който сигурно е бил близък до нейния. В ІІ 112-121 разказва, че когато бил в Египет, разпитал жреците дали знаят нещо за Троянската война. Повод за това му дало сведението, че в Египет някога царувал човек, чието име на гръцки било “Протей” (ІІ, 112); и цитира едно място от “Илиада”, което се намира и в нашия текст (VІ 288-292).
IV, 32:
„Но Хезиод разказва за хипербореите, както и Омир в `Епигоните`, ако Омир наистина е автор на тази поема“ (П. Димитров, 1986/2010)

Други произведения

Павзаний IV, 30:
„От всички автори, които познавам, Омир пръв е споменал Тюхе. Споменал я е в химна си към Деметра, изброявайки наред с другите дъщери на Океан, които играят с Коре, дъщерята на Деметра, и Тюхе, като да е и тя щерка на Океан. Стиховете са следните: `Всички сме тук, на тази прелестна ливада, Левкипа и Фено, Електра и Ианта, а също Молосбида и Тюхе, както и Окирое розоволика`“ (В. Русинов, 2004)

Прокъл (преразказ):
„В Иос бил на гости на някой си Креофил и му подарил поемата си `Превземането на Ехалия`“ (Westermann, 1845; p. 27)

Шеста.
Лирически поети

В по-древния период (по времето на Омир и преди това) епическите песни се изпълнявали на празници на аристократични семейства, както е показано в “Одисея”. По-късно те започнали да се изпълняват и на всякакви празници, а след това навлезли и в образованието.
Може би в началото Хезиод е бил слушан от по-обикновени хора, но после интересът към него е нараснал заради образователния и нравствен смисъл на произведението му.
Лириката много често се е изпълнявала в частна обстановка; но хоровата (химни, дитирамби и др.), би трябвало да се е изпълнявала пред мнозина.

I. Първи поети

Може би лирическият род е започнал да се изравнява по значимост с епическия във времето на първите олимпиади. Преди това по-способните поети вероятно са се насочвали към епоса.
Най-ранният вид е „номосът”. Това е тържествена песен в чест на божество, изпълнявана от един поет с инструмент. Сигурно е съдържал обръшение към божеството, изложение на мит за него и молитва. Китародичния ном бил усъвършенстван, според традицията, от Терпандър от Лесбос. Той увеличил частите му от три на седем; също и струните на китарата. Оцелели са няколко стиха, приписвани на този автор.
Откритието на ном, акомпаниран от флейта, се свързва с името на фригиеца Олимп. Може би тези номи били в елегически стих.

II. По-известни лирици – произход и място на пребиваване

Лирическата поезия няма свой “върховен поет”; не може да се говори дори за двама или трима най-влиятелни. Успешните лирици са много и са се явявали почти навсякъде из гръцкия свят.

1. Лирици от континента

Алкман от Спарта

Известен е с песните си за девичи хорове (партениони).
Древните (според хронологиите на Евсевий и Аполодор) отнасяли разцвета му към 670-660 пр. Хр. Според Елиан той не е бил спартанец, но бил поканен в града заедно с други известни поети:
„Ако [лакедемонците] имали нужда от помощта на Музите – при болести, безумие или някакво общо бедствие, пращали да повикат за изцеление чужденци. Така изпратили да повикат Терпандър, Талет, Тиртей, Нимфей от Кидония и Алкман“ (ХІІ, 50).

Павзаний е видял гроба му, но казва, че авторитетът му бил спорен:
„Вдясно от Себриона е гробът на Алкман, чиито песни не им доставят наслада и са оскърбили езика на лаконците, предлагайки твърде малко благозвучие. Има и светилища на Елена и на Херакъл, нейното е близо до гробницата на Алкман…“ (ІІІ, 15, 2-3)

В Суда пише:
„…Обръщаше голямо внимание на любовните теми; той откри любовната поезия. Но [произхождал] от домашни роби…“

Тиртей от Спарта

Автор на песни с патриотично и военно съдържание. От него не е запазено много, но името му е прочуто. Има предание, че бил атинянин:
„На свой ред лакедемонците получили прорицание от Делфи да си вземат за съветник атинянин. Прочие, те изпращат посланици при атиняните, за да им съобщят за прорицанието и да потърсят човек, който да им казва какво им е нужно. Атиняните не искали нито лакедемонците да спечелят отново най-добрата част от Пелопонес без големи битки, нито пък да престъпят волята на бога, затова измислили следното.
Имало един учител, на име Тиртей, за когото се смятало, че е с бавен ум, и който куцал с единия си крак, него пратили в Спарта. Като пристигнал, същият започнал да посещава отделни граждани, влиятелните хора и да събира случайни минувачи, като им пеел елегии, епоси и анапести“ (Павзаний ІV, 15, 6)

Според Суда обаче е милетчанин или лакедемонец. Ето какво още се казва там:
„Елегик и флейтист. Твърди се, че с песните си насърчил лакедемонците във войната им с месенците и така им помогнал да надделеят. Много е древен, съвременник на така наречените 7 мъдреци, или по-древен. Разцветът му е към 35 олимпиада [640-637]…“

Някои негови произведения имали и историческа стойност:
„Това [едни да са твърде бедни, а други – твърде богати] се случва най-често във военно време, така станало и в Спарта през време на Месенската война. Това става ясно и от поемата на Тиртей, наречена „Доброзаконие” – някои, притиснати от войната, изисквали преразпределение на земята“ (Аристотел. Политика V, 7, 1306 b)

По-големи откъси са запазени у Ликург:
„О, хубаво е за храбреца да умре
Във първите редици на борбата…“

и Стобей (ІV, 10).

За популярността му в Рим свидетелства Хораций:
„Тъй придобили певците свещени и техните песни
своята слава и почит. Сред тях и прочутият Омир,
още Тиртей, заразпалвал сърцата за кървави битки
чрез песента“ („Поетическо изкуство“, 401).

Солон от Атина (635-560)

Това е прочутият атински законодател, споменаван често от Херодот и Платон (който бил негов роднина по майчина линия). За живота му има много сведения.
Херодот разказва за посещението му при Крез (І, 30-34), а Платон – за срещите му с египетски жреци (“Тимей”, 20d-26a).

В „Атинската държавна уредба” Аристотел дава сведения за законодателната му дейност, като цитира и някои негови стихове:
„Понеже редът на държавното устройство бил такъв, и мнозинството робувало на малцинството, народът въстанал против знатните. Вълнението било силно и партиите дълго време стояли неприятелски една срещу друга, додето най-после избрали задружно Солона за примирител и архонт и му поверили устройството на държавата, след като съчинили елегията, която се начева така: “Сега разбирам, и сърцето ми е потопено в скръб, като виждам разклатена най-старата йонийска земя”“ (гл. V).

Съществуват две негови биографии – едната от Плутарх, а другата, по-кратка – от Диоген Лаерций (“Животът на философите”, кн. І). Повечето от запазените му стихове са автобиографични и съдържат размисли за човешкия живот. Забележителен е фрагментът, в който се говори, че животът на човека се дели на 10 период от по 7 години.

Суда:
Син на Ексекестид, атинянин, философ, законодател и политик [demagogos]… Има елегическа [в елегически стихове] поема, наречена „Саламин”; „Елегически съвети” и др. И той е един от така наречените 7 мъдреци…

Теогнид от Мегара

Прочут с елегическите си наставления към младия си приятел на име Кирн, където споделя омразата си към „простия народ” .
Роден е около 550 г. Запазени са 1460 елегически стиха, като повечето от тях съдържат съвети към Кирн. Според някои изследователи далеч не всички стихове, които влизат в този сборник, принадлежат на Теогнид.

Суда:
„[Писал е] „Към Кирн” (неговият любимец), елегическа гномология и други увещателни „Съвети”…“

Пиндар от Беотия

Пиндар е вторият най-известен беотийски поет след Хезиод. За него има достатъчно сведения, дадени изрично в запазените оди, или такива, които могат да се изведат от казаното в одите. Той ги пише по повод на определени празници и споменава множество реални личности и исторически събития, на които е свидетел.
Запазени са и няколко негови биографии, и статията в енциклопедията Суда (ІХ в.), но много от сведенията в тях се опират на одите.
Роден е недалеч от Тива, през 3-та година на 64 или 65-та ол. – значи или 522/21 или 518/17. Освен в Беотия и Атина е живял още в Сицилия и Македония, може би и в Кирена. Доживял е до третата година на 84-та или 86-та ол. (442/41 или 433/32).
Като млад учил при Скопелин, също може би е бил повлиян от поетесите Миртида и Корина. Учил и в Атина при Лас, Агатокъл, Аполодор. Започнал да пише поезия още съвсем млад. Бил е добре известен в целия гръцки свят като майстор на епиникиите, някои от които са съчинени в чест на много влиятелни хора като Хиерон, тиранин на Сиракуза.
Според биографиите Пиндар е съчинявал поезия в различни жанрове, но от произведенията му е оцелял само сборникът с епиникии, състоящ се от четири книги – тъй като одите са разделени според 4-те празника. Те са общо 45, а стиховете – около 6 000, което прави Пиндар най-добре запазеният старогръцки лирически поет. Освен тях са запазени към 300 фрагмента от дитирамби, трени, хипорхеми, сколии.

Хораций:
„Който се стреми да достига Пиндар, Юле, на криле, залепени с восък, ще увисне както Икар, морето да именува. Както руква от планина реката, бреговете щом ѝ порой прелее, тъй на Пиндар словото връхлетява мощно, дълбоко…“

Квинтилиан:
„От деветте лирици безспорно пръв е Пиндар с възвишеността на духа, със сентенциите си, с фигурите си, с преголямото си богатство на мисли и думи, сякаш е някаква река от красноречие. Затова Хораций с основание го е смятал за неподражаем от никого.“

Псевдо-Лонгин:
„Нима ти би предпочел да си Бакхилид в хоровата поезия, а не Пиндар, или в трагедията Ион Хиоски, а не, бога ми, Софокъл?“

2. Лирици от островите и Мала Азия

Архилох от Парос

Служил като наемен войник, вероятно е пътувал много из Егейския басеин, несъмнено е живял на Тасос. Известен с любовната си поезия, посветена на годеницата му Необула. Някои източници поставят разцвета му към 680 пр. Хр., но е възможно да е живял поне до средата на века.
Стиховете му са запазени главно от Атеней и Стобей, а някои са оцелели на папирус. Плутарх („За музиката”, 28) говори за неговите нововъведения в метриката и музикалния съпровод.

Хораций за влиянието му както върху други гръцки лирици, така и върху него самия:
„На Лациум пръв аз показах
пароски ямби. Размера и огъня на Архилоха
следвах, не мисли и думи, които Ликамб покосиха…
В стъпката на Архилох енергична Сафо стих настройва,
също Алкей, но е той по строеж и по същност различен,
нищо, че пак се опитва да черни със стихове тъста…“ (Събрани творби. Писма І, 19)

Суда:
„Ако бъдат премахнати грозните и груби думи, както се изтрива петно, в други отношения като поет Архилох е много добър. Питиецът [Аполон] съжалявал за смъртта му, случила се по време на война… И когато онзи, който го убил… дошъл и изрекъл желанията, които имал, Пития му отказала отговор като на омърсен от убийство…“

Калин от Ефес

Оцелелите му стихове вероятно са писани по повод нахлуването по тези места на кимерийците. Това е било може би по времето на Гигес (690-663). Откъс от 21 негови стиха е запазен у Стобей (ІV, 10):
„Младежи, докога ли ще се излежавате?
Кога сърцата ви ще се изпълнят с храброст?…
И нека всеки, даже и умиращият, да хвърли сетната стрела…“ (превод Б. Георгиев)

Алкей от Лесбос

Известен не само като поет, но и като бунтовник, активно участвал в гражданските войни на Лесбос. На него принадлежи сентенцията “Във виното е истината”. Името му е свързано и с управлението на трима лесбоски тирани – Меланхър, Мирсил и Питак.
Благодарение на това не е трудно времето на живота му да бъде определено, поне приблизително – разцветът му, заедно с този на Сафо, трябва да е бил към 600 г.
От произведенията му са оцелели само фрагменти.

Плутарх:
„…Аполон… е открил авлетиката и китаристиката… както разказва Алкей в един от химните си, а и други…“ („За музиката“, 14)

Павзаний:
„…Чел съм и друго, че водата била дар на Касталия от реката Кефис. Така го предава Алкей в предисловието си в чест на Аполон“ (Х, 8, 10)

Дионисий Халикарнаски:
[При Алкей] виж преди всичко характера на политическите му стихове. Много често, ако оставим настрана размера, ще видим просто едно политическо ораторстване (За подражанието, Фр. 31,2,8).

Хораций:
„…Едва не зърнах царството призрачно
на Прозерпина и Еак съдника,
и на блажените полята,
гдето на струни еолски жали
Сафо за свойте скъпи девойчета,
А ти, Алкее, пееш на плектър злат
за страшното море, за бягства
и за сражения страшни пееш“ (Събрани творби. Оди ІІ, 13)

Сафо от Лесбос

Най-прочутата жена-поетеса за всички времена. В една епиграма, приписвана на Платон, тя е наречена „десета муза”. Оцелели са само две цели стихотворения, запазени у Дионисий Халикарнаски и Псевдо-Лонгин. Някои по-дълги фрагменти са оцелели на папирус.

Суда:
„…Лирическа поетеса от Ерес, Лесбос. Родена през 42-та олимпиада, по същото време като Алкей, Стезихор и Питак. Имала три сестри… Омъжила се за мъж на име Керкил, много богат, от Андрос; от него родила дъщеря на име Клида.
Имала три другарки и приятелки – Атида, Телесипа, Мегара; и била наклеветена, че приятелството й с тях не било чисто. Ученички й били милетчанката Анагора, колофонката Гонгила и саламинката Евника.
Написала 9 книги с лирически песни и първа изнамерила плектрона [перцето за китара]. Писала е също епиграми, елегии, ямби, монодични песни.“

Арион от Лесбос

Смятан е за създател на дитирамба. Популярен е анекдотът, според който той се хвърлил в морето, за да не бъде убит от моряците на кораба, с който пътувал. Бил на голямо разстояние от сушата, но го спасили стадо делфини (или един делфин). Историята е разказана от Херодот в І, 24. Разцветът му е бил може би към 610 г.

Херодот казва за него:
„По това време Арион не отстъпвал никому в пеенето и сиренето на китара и бил първият, доколкото знам, който съчинил дитирамб, наименовал го така и го изпълнил и поставил в Коринт“ (І, 23).

Павзаний съобщава:
„Наред с останалите посветителни дарове на Тенар е и медната статуя на китареда Арион при делфина. Преданието за самия Арион и за делфина го е разказал Херодот в описанието си на Лидия“ (ІІІ, 25, 7).

Хипонакт от Ефес

Сатирик и пародист, говори иронично за бедността си и за отношенията си с боговете. Ако се съди по свидетелствата, вероятно е роден около 540 г.
Стиховете му са запазени преди всичко у Стобей и Цец. В схолиите на Цец към Аристофан е запазен следния текст:
„Бог Плутос, старият – слепец е той –
Не се е никога отбил във моя дом, за да ми каже:
“Хипонаксе, ето ти тридесет стотачки сребърни
и още много ще ти дам…” (превод Б. Георгиев)

Мимнерм от Колофон

Повечето от оцелелите му стихове се намират в антологията на Стобей. Популярни са размислите му за преходността на човешкия живот. На някои места, подобно на Калин, споменава и за войните на гърците срещу някои малоазийски народи.
„Мимнерм, съчинил елегически стихове за битката между смирнеите и лидийците на Гигес, казва в предисловието, че по-старите Музи са дъщери на Уран и че има други, по-млади Музи, деца на Зевс“ (Павзаний ІХ, 29, 4).

Суда:
„Елегик, от Колофон, или Смирна, или Астипалеа. Роден е през 37-ма олимпиада [632-629], така че е по-ранен „седемте мъдреци”.“

Ксенофан от Колофон

Диоген Лаерций, който го представя като философ, съобщава:
Изгонен от отечеството си, той живял в град Занкле в Сицилия, и в Катана… Писал епически стихове, елегии и ямби против Хезиод и Омир, нападайки ги за това, което са писали за боговете. Изказал се и против Талес и Питагор… (кн. ІХ)

Много от стиховете му са оцелели благодарение на Атеней.

Прочутото „Но ако биковете, конете или пък лъвовете имаха ръце и можеха с ръцете си да рисуват и извайват статуи, както могат хората, тогава конете щяха да правят образите на боговете подобни на коне, а биковете – на бикове…“ е цитирано от Климент Александрийски („Стромата” V, 110).

Симонид от Кеос

Много плодовит поет, писал в почти всички жанрове на лириката. Автор на епитафията на 300-та спартанци, загинали при Термопилите. Според собственото му свидетелство, извлечено от един фрагмент, той е бил роден 557 или 556.

Суда:
„Син на Леопреп, от град Юлиета на Кеос. Лирик, по години след Стезихор. Роден е през 56-та олимпиада [556-553]…
Писал е на дорийски диалект в елегически стихове за царуването на Камбис и Дарий, и за морската битка на Ксеркс… Писал е също трени, енкомии, епиграми, пеани, трагедии и други.
Този Симонид бил с най-силна памет от всички; на него приличал [само] Аполоний Тиански…“

Анакреон от Теос
Известен е с хедонистичния дух на поезията си.

Суда:
„Писал е елегии и ямби, всички на йонийски диалект. Роден е по времето на Поликрат, тирана на Самос, през 52-ра олимпиада [572-569]. Други пък го поставят през времето на Кир и Камбис през 55-та олимпиада. Напуснал Теос след въстанието на Хистией и заживял в тракийската Абдера.
Прекарал живота си в любов с момчета и жени и в писане на песни. Писал „крайвинени” [paroinia, пиянски] песни, ямби и така наречените „анакреонтически”.“

3. Лирици от Запада

Стезихор от Химера
Прославен от Платон, който в началото на “Федър” говори за “Палинодията” му за Елена.

Суда:
„По години е по-ранен от лирика Алкман, роден е през 37-ма олимпиада [632-629], а умрял през 56-та [556-553]… Имал един брат на име Мамертин, опитен в геометрията, и друг – Хелианакт, който бил законодател. Самият той станал лирик. Има негови поеми в 26 книги, писани на дорийски диалект.
Казват, че като написал една порицателна песен за Елена, ослепял; а после, като написал олратно на това похвала за Елена, наречена „палинодия”, прогледнал.
Наречен бил Стезихор, защото пръв въвел хор от китареди. Преди това името му било Тизий.“

Ибик от Регион

Суда:
„Роден в Регион, а оттам дошъл в Самос при управлението на Поликрат, бащата на тирана. Това било по времето на Крез, 54-тата олимпиада. Бил крайно склонен към любов с момчета.
Пръв открил така наречената „самбука”, това е вид триъгълна китара. Има 7 книги от него на дорийски диалект…“

Литература:

A. and M. Croiset. An Abridged History of Greek Literature. NY, 1904

„История греческой литературы“ под ред. С.И. Соболевского и др. Москва-Ленинград. Т. I. АН СССР, 1946 (ИГрЛ)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>