22-29 ноем 2020

Античната демокрация (и други интервюта)

1.
За Европа

Любомира Константинова:
– „Чувал съм да се казва: „А защо да се делим? Един бил роден тук, друг – там, едни работел това, друг – онова, едни бил православен, друг – католик или нещо друго. Защо да не се съберем и да видим какво полезно да направим? Заради доброто на всички ни.
Наистина, няма нищо лошо хората да се събират и да правят заедно полезни неща. Такова нещо е била и Вавилонската кула. Събрали се много хора, при това неразделени по език, народност и религия, и се заели с нещо голямо, а и много полезно – защото тя можела да послужи за спасение от бъдещия потоп.
Така че това е добре, но само за делник. На празник обаче хората не се събират, за да правят полезни неща. Тогава за какво? Всъщност празникът е за друго – за да кажем коя е истината.“
Думите са на Н. Гочев, преподавател в Катедра „Класическа филология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“; думи, публикувани в изданието „Гласове“. А истини за това, какво ни подсказва за бъдещето връщането в миналото на Европа се надяваме да чуем и ние тук, в „Нашият ден“. Здравейте, г-н Гочев.

Н.Г.:
– Здравейте, добро утро.

Л.К.:
– Върнахме се две години назад – с думите, които сте изрекли и сте написали за „Гласове“. А колко назад в миналото на Европа, към кои истории на Европа е необходимо да се върнем, за да видим и днешния ден, и оттук нататък бъдещето ни?

Н.Г.:
– Историята на Европа като място, където хората са живели и са решавали проблеми на общностния живот е, за щастие, обозрима. Ние имаме добри писмени свидетелства за около 2 500, и малко повече години назад. Ако трябва да помислим, да погледнем в старите книги и да разберем откога се говори за Европа, откога хората, които живеят тук, започват да се осъзнават като нещо отделно, трябва да се върнем – това се е казвало много пъти – към древна Гърция, към полисното време. Интересно е да се каже как древните гърци са разбрали, че са европейци – значи нещо друго от хората, които живеят по други места.
Те са го разбрали, мисля, в резултат на една война: иначе може би нямаше да го узнаят толкова бързо и така ясно. Това е била войната срещу персийската империя, чийто приемник, езиков и като съзнание, е днешният Иран. В онзи момент тя е покривала под себе си почти цялата азиатска суша – тази, на която е по-лесно да се живее.
Тази империя, като всяка друга, е имала стремеж към експанзия и се е сблъсквала с общества, които обитавали по нейните периферии; а гърците, като европейци, били точно в периферията на персийската империя. И се е стигнало до военен сблъсък, в който – сякаш по чудо – гърците са устояли. Но понеже опасността е била голяма, те започнали да обмислят случилото се и са стигнали до извода, че са нещо различно – „като европейци“.
Има един велик историк, чиято книга стои в началото на тези размисли – това е Херодот. Той казва: „Светът има три части: една е Европа, друга е Азия…“ А третата, която нарича „Либия“, ние впоследствие сме нарекли Африка. „И“, казва, „между първите две, Европа и Азия, отдавна има напрежение и сблъсъци; а наскоро се проведе една голяма война, на която нашите бащи бяха свидетели.“
Та по времето на Херодот, значи V в. преди Христос, ние вече имаме едно изречено, осъзнато противоречие – между хората, които живеят на европейските територии и онези, които живеят в Азия; и то се е проявило във военен сблъсък.

Л.К.:
– В последващи времена, във време на война или на мир по-ясно личи това самоопределяне? С него можем да препратим и към голямата тема за бежанците, и темата за религиозното противопоставяне. Какво се случва в този период – от Херодот до днес?

Н.Г.:
– Това е дълга история и първо трябва да помислим по какво съдим, че Европа е едно нещо. И днес пред нас стои въпросът, Европа едно нещо ли е, или е само име за общества, които не са свързани помежду си освен териториално; които се сблъскват, срещат се, имат отношения, но все пак не са едно нещо.
Така че трябва да се каже защо се мисли, че Европа е едно нещо. Първо да погледнем географския аспект. Европа е един полуостров на големия азиатски материк (както примерно е Балканският полуостров по отношение на самата Европа). Този полуостров е сравнително малък, обозрим. И хората, които са го населили и са се умножили благодарение на мекия средиземноморски климат, са се почувствали като нещо отделно. И до ден днешен тя продължава да е същия този полуостров, който е била през античността. Освен добър климат, тук има и възможности за транспорт – тъй като морето с многото си острови, особено в егейската област, позволява един сравнително лесен транспорт. Така че Европа има своята географска специфика и в това отношение тя е една.
Друго, с което Европа се отличава от останалия свят, е езикът. И Вие хубаво напомнихте чрез името „Вавилон“ за това, колко важно нещо е езикът, за да се почувстват хората заедно – да са едно. В течение на своята история Европа се е крепяла на езиците и също на това, че в началото не е имала много езици.
В началото – когато говорим за древното време, Херодотовото и малко по-нататък – европейците са били хора, които са говорили на гръцки. Имам предвид тези, които изобщо са знаели, че са европейци; защото е имало и други народи, които са говорели на други езици, но те пък не са знаели, че са европейци. А тези, които са знаели, те говорели гръцки.
После към този език се присъединява латинският, благодарение на военната и правна мощ на римската държава – впоследствие империя. Така че в основата на Европа в продължение на много векове стоят само два езика. Това на пръв поглед улеснява общуването, защото Азия, от гледна точка на европееца, е едно невероятно скупчване от езици; човек мъчно може да се справи на тази територия, където живеят толкова много народи и говорят по толкова различни начини. Докато Европа е сравнително малка: не само географски, но и езиково. Била е такава. Имала е само два писмени езика.
Така е било в началото. Но тези два езика, които в началото улеснявали общуването между европейците, после започнали да го затрудняват. Стига се до един момент, първите векове след Христос, когато се усеща, че тази империя е разделена на две. Тя е разделена заради езиците: западната част е място, където повечето хора говорят латински, докато в източната – бих казал, от София на изток – се говори по-скоро на гръцки. И това различие е имало толкова голяма тежест, че накрая Римската империя просто се разпаднала на две, безвъзвратно – на западна латиноезична и източна, със столица Константинопол, която е била по-скоро гръкоезична.
И днес, когато имаме Европейски съюз, където сякаш се стремим езиците да бъдат равноправни – пак имаме езиков проблем. Той не е малък, не може да се игнорира. Хората понякога си казват: „Е, 20-30 езика… важното е, че има един-два по-основни.“ Но работата е там, че когато в една област има много съперничещи си езици, е вероятно накрая да надделее само един. Тези центробежни сили, които виждаме – прехвърлям се към днешния ден – в Европа, примерно отделянето на Британия или и на други области, които доскоро никой не смяташе за отделни; те в голяма степен са свързани с езиковия въпрос.
Примерно Британия беше единственото място в ЕС, където хората имаха за роден език английски – който, както знаем, се стреми да стане общ за европейците, някак спонтанно като че ли. Значи нейното положение е особено. От друга страна съществуват много отделни езици, на които хората си държат. И в един момент научаваме, че има европейски езици, за които не сме знаели – да кажем, каталонският. Далеч не всеки е знаел, че той е различен от испанския. Но напоследък се разбра, че това може би не е същият език.
Така че въпросът за езика не бива да се пренебрегва; и особено ние, като българи, трябва да го имаме предвид. Защото ние сме влезли в историята чрез своя език. Не е напразно да се напомня, че българският език е третият писмен език на Европа. Това е доста почетно място. И следователно ние, точно с оглед на своята националност и история, би трябвало да мислим по езиковия проблем и с такива размисли да участваме в строежа на Европа, доколкото тя се строи.

Л.К.:
– Ако погледнем към едно друго многоезичие, тематичното: към разделението на хората в Европа по всякакви линии, ксенофобска и на гостоприемството, на либералността или консерватизма – колко широко е това многоезичие днес и кой трябва да ни дава отговорите на това, накъде да вървим? Политиците, философите, кой?

Н.Г.:
– Това, което казвате – „Накъде да вървим?“, ми се струва нещо, на което си струва да се спрем. Това е въпросът за целта. Понякога хората си мислят, че обществото би могло да си съществува много добре и без да си поставя цели; като изключим целите на всекидневието, осигуряването на най-необходимото. Но това едва ли е така. Обществото, за да бъде едно, трябва непрекъснато да заявява, че има обща цел; иначе то просто ще се разпадне. Хората ще си поставят отделни цели, и в един момент ще се окаже, че не работят за едно нещо, а само понякога и по необходимост се договарят. Но едно е по необходимост да се договаряш за някакви неща от всекидневието, а съвсем друго – да си един в перспектива, с оглед на бъдещето. И тогава „едно“ общество се оказва онова, което има една цел.
Така е и в семейството. Когато децата са малки, те не могат да имат цел, различна от тази на родителите им. А тя е – да бъдат отгледани, да станат като родителите си. Така семейството има една цел и то е едно. Но когато те пораснат и станат пълнолетни, тогава общата цел ще е изпълнена; и оттам нататък те няма да имат едни и същи цели с техните родители. Те вече ще имат собствен, личен живот и ще полагат други цели; и тогава семейството ще намалее и изобщо ще прекрати дотогавашното си съществуване – защото родените и отгледаните ще излязат от него. Така че с изчезването на общата цел обществото прекратява своето съществуване изчезва или става друго.
Така е и с политическите общности. Коя е общата цел, която ще направи от кое да е общество едно? Това е нещо, върху което трябва да се мисли, и Вие задавате въпроса, който всеки би задал, а именно – кой ще постави тази цел, кой ще каже накъде да вървим? Бих казал, че това е една тежка интелектуална задача. Не интелектуална по начина, по който се решава нещо в областта на математиката; а задача, която изисква поглед към историята. Така че каква задача да си поставим ние като общество, за да бъдем едно с оглед и на историята? Това не може един политик да го реши, защото политикът има много всекидневни неща за решаване. То трябва да се реши от хора, които имат повече свободно време да изследват и да размишляват.
Тук вече говорим за съсловието – доколкото то съществува – на интелектуалците. Те са хората, които трябва да бъдат канени и с които трябва да се говори за това; за да се каже накъде отиваме, каква да е нашата цел.
Това обаче е един тежък дебат, защото той има отношение и към властта. Защото когато решим каква е целта ни, с това ние започваме да строим идеологията на обществото – не употребявам тази дума в лош смисъл. Не може да има общество без идеология. А съществена част от идеологията на кое да е общество е неговата цел. Това не може да се реши просто от политиците; трябва да има други хора, които не се занимават с текуща полиитка. Става дума за обществен разговор, който обаче трябва да е свободен, а не предрешен. И тук става ясно, че ние имаме нужда от свобода на словото: мнозина да могат да се изкажат и да се допуснат противоречията, за да се намери кое е това общо, което ще ни обединява – целта. За какво съществува нашето общество?
Някой би казал: „Нашето общество съществува заради мира.“ Но мирът сам по себе си може да бъде несправедлив и поради това неудовлетворителен. И второ, външният мир – всеки го е забелязал – не е достатъчен, за да се почувства човек щастлив. За да има мир в дълбок и сериозен смисъл, който води до щастие, трябва да има и цел, задача – нанякъде да се отива.

Л.К.:
– Кои са другите възможни отговори на въпроса за целта – освен мирът?

Н.Г.:
– Действително трябва да се помисли. Всеки човек си казва: „Аз имам нужда от най-необходимото, от нещата, които се наричат `насъщни`. И от известна сигурност.“ Но оттук нататък – какво?
Пак ще погледна към историята на Европа и ще дам някои примери: какво са правили хората на този континент, когато са опитвали да бъдат заедно.
Например експанзията на Европа. В един момент европеецът се е насочил към завладяване на нови земи – към цялата планета. Това за много векове му е задържало вниманието. Той е решил: „Нашата цел ще бъде да завладеем света, да се установим на нови територии, да пренесем нашата цивилизация.“ Това е нещо, което може задълго да задържи вниманието на едно общество и да го успокои в дълбок смисъл: „Ние живеем, за да овладяваме нашата планета“.
Тук говорим за големи неща от историята на Европа. И тъй, тя тръгва да се разширява в две посоки. Едната е през моретата – това го прави западна Европа. Достига до американския континент, до южните морета; обикаля Африка, достига до Индонезия и така нататък. Това е морската експанзия.
От другата страна имаме сухопътна експанзия. Тя е към изток и се осъществява от руската държава, впоследствие империя. Там се върви само по суша, не по море; и се достига до Тихия океан и Япония.
Това са векове – като се започне приблизително от 1500-та и стигне докъм 1700-та: едни 200 или повече години, в които се овладява планетата. Тогава Европа, каквито и проблеми да е имала, се е опитвала да се освободи от тях, като ги изнесе навън и ги проектира върху цялата планета.
И тя го постига. Защото това противостоене, което имахме през XX в. на великите сили – Съединените щати и Съветският съюз – беше едно европейско противостоене. Целият свят беше разделен на две: както Европа през дълги векове или може би хилядолетия през своята история е била разделена на две. Стигна се дотам, че Европа изнесе своите проблеми върху цялата планета. А как се стигна до това? Защото имаше едно целеполагане. Европейците казаха: „Каквото и да става, ние ще излезем оттук – ще завладеем света, ще го присъединим към себе си.“
Това беше една цел – експанзията на Европа. Но с тази експанзия е свършено. XXI век вече вижда една обединена Земя. Обединена информационно. Ние вече разговаряме всички със всички, няма проблем да се говори от Европа с Южна Америка – мигновено. Значи тази експанзия на Европа стигна до своя край. И оттук нататък възниква тежкият въпрос: „Какво да се прави?“. Защото експанзия нататък не може да има, въпреки интересните разговори за пътуване към чужди планети. Какво да се прави нататък?
Ако се върнем към това, което ние наричаме исторически „Европа“, а именно този полуостров, за който стана дума, ще видим, че тук, на наша територия, където е и Европейският съюз, не е ясно какво бъдеще предстои. Имаме множество нации със своите езици, които са се събрали заедно – защото може би така е по-добре – но е малко неясно накъде ще вървят. Това е една интелектуална задача, която не е лесно решима.

Л.К.:
– Нека да завършим този разговор с Вашия личен отговор на въпроса на какво е най-важно да си отговорим – най-скоро. Кой е този въпрос, на който се надявате, че самият Вие и всички ние, като граждани на точно това място в света ще получим отговор?

Н.Г.:
– Няма да дам някакъв общ и окончателен отговор, а ще кажа следното: човек трябва винаги да помни, че той е член на много общества. Ако решим, че сме членове само на едно общество, което брои десетки или стотици милиони хора, ние едва ли ще се чувстваме много щастливи.
За да бъде щастлив човек, той трябва да усеща своите контакти с различни общества – като се започне най-напред от семейството. След това да се мине през града и множество други общности – да кажем професионални – в които участваме; може би нашата религиозна общност, за която не е лошо всеки да помисли има ли я и коя е; езиковата общност, общността на историческото съзнание – да речем, на народа.
Всички тези неща едновременно присъстват в нас и ние не можем да кажем, че нямаме нищо общо с тях и че сме членове само на една общност. Човек не може да каже: „Аз имам само семейство и нищо друго не ме интересува“, или „Имам само роднини и приятели“. Нас трябва да ни интересува всичко. И едно от добрите решения според мен е – и покрай него нещата ще се подобряват и общо – всеки да допринася за щастието на всяка от тези общности, в които участва.
А как ще го прави, това ще му казва съвестта във всеки един момент. Така че всеки човек трябва да започне от себе си и от своята съвест: да помисли с кои хора общува всекидневно и по какъв начин може да бъде добър с тях.

Л.К.:
– Благодаря Ви за всичко, казано в „Нашият ден“. Николай Гочев, преподавател в Катедра „Класическа филология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

*

2 януари 2018, БНР. „Нашият ден“

http://bnr.bg/hristobotev/post/100915064

2.
За учебниците по история

Явор Дачков:
– Добър ден на доц. д-р Н. Гочев от СУ, преподавател по антична култура и история, преводач на Софокъл и Аристотел, автор на книги за античната литература и философия. Но аз Ви поканих по повод скандала с учебниците за комунизма. Дали проследихте този сюжет?

Н.Г.:
– Ако не бяхте Вие, може би нямаше да науча, и сигурно нямаше да съжалявам за това. Тъй като съм един много нередовен телевизионен зрител – затова и благодаря на всички, които са отделили от времето си, за да гледат този разговор; дано да им бъде полезен.
Не гледам телевизия, рядко слушам радио и се информирам, разбира се, от интернет. И когато ми зададохте този въпрос, прегледах и видях какво може да се узнае за така наречения скандал с учебниците.
Научих, че е имало конкурс в МО – най-редовен, по всички правила, изглежда – и са били предложени няколко учебника за X клас по история. Конкурсът е минал, имало е рецензии, учебниците са одобрени; и изведнъж някой е подал сигнал, и казал, че нещо в учебниците не е добре. Това е първото, което не ми хареса и даже някак ме притесни, защото това не е единственият случай, за който знам напоследък. Напълно законни процедури в страната, и особено в сферата на образованието, които вървят, както винаги са вървели, и експертите нямат нищо против, изведнъж по сигнал от някакъв гражданин…

Я.Д.:
– Група граждани…

Н.Г.:
– Да, група граждани, или един гражданин. Появява се този сигнал и незабавно процедурата се прекратява. Казвам, че това не е единственият случай. От личния си опит знам и други, и не един – повече са.
Кое е тук тревожното? Има група хора, законно ангажирани в една процедура, които са свършили работата, която се очаква от тях, според всички правила. И изведнъж тяхното мнение, позиция, имена, титли – всичко се игнорира и се решава, че е прав – безусловно – гражданинът, който е подал сигнала. А онзи, който е спрян да си върши работата, непременно е виновен. И сега той трябва да се разкае и да направи всичко, което му се казва. Точно това се оказа и в случая, който проследих.

Я.Д.:
– Да. Но да кажем първо няколко думи по една тема, която е голяма и важна. Темата как се преподава история; как се учи и как се пише история.

Н.Г.:
– Във връзка с тази тема и относно това, че е подаден сигнал, че нещата около епохата на социализма или комунизма са представени зле. На мен ми се иска да се надявам, че гражданите, които са подали този сигнал, вярват, че са прави; и наистина мислят, че учебникът трябва да се промени, защото историческата истина е такава. Тоест, всички тези професори и доценти, които са написали определени неща в учебника, са сгрешили – просто не са улучили истината.
Дано да е така. Защото може да има и друг мотив да се подава сигнал. Съществуват конфликти, съображения – лични, политически. Но да предположим, че хората, които са подали сигнала, смятат, че такава е историческата истина, каквато те я виждат.
Дотук, на пръв поглед, нищо лошо. Но в този случай трябва да се кажат няколко думи за това, как ние можем да знаем историческата истина, доколко можем да я знаем. Това е тежък, абстрактен въпрос, мъчен за обмисляне; това рядко и се преподава, защото е сложно, бих казал, за проумяване. Човек трябва да е доста напреднал, за да може да коментира такъв въпрос.
Аз ще си позволя да разделя начина на узнаване на историческата истина на две. От една страна, ние можем да знаем онези неща в историята, които са сводими до цифри. Примерно, кога някой е роден и починал, кога е започнал да учи и е взел диплома. Когато става дума за такива неща, историята е наука, която може да бъде почти точна и споровете са редки. Винаги може да се докаже, че някой е сгрешил – да кажем, не е разполагал с документа, или го е разчел лошо. Тогава няма спорове. Просто се казва: „Господине, вие тук грешите…“
Това е едно. Обаче има друг аспект на историческата наука, който е тежък и мъчен, и това е въпросът за причините за историческите случвания; и още повече – за тяхната оценка. Трудно е да се каже защо в историята се е случило еди-какво си. Примерно, някой е започнал да следва инженерство. А защо точно инженерство? Да не би това да е лесно за узнаване? Напротив, доста по-трудно е. По-лесно е да се каже кога и къде е учил; по-трудно е да се разбере защо. А после, да се оцени дейността на този инженер, пък и на този човек – каква е тя, каква е нейната стойност – това е крайно трудно. Говоря за биографични случаи, но и те са част от историята. Да оценим какви постижения има някой като професионалист, и още повече, как да бъде оценяван като човек – това е много сложно и то не може да бъде решено окончателно.
Значи има някои истини в историята и за които не можем да имаме последната дума. Можем да се надяваме на добросъвестно изследване и общо съгласие между хора, които, подчертавам, са компетентни в тази област – а не на общо съгласие между всички и чрез гласуване, тъй като не така се установява историческата истина. Трябва да разчитаме на професионалисти, на опитни хора и изследователи.
Историята като наука не е като математиката, та нещата да се изчислят и да се докажат безусловно. Не е и като богословието, където нещата пак могат да се докажат, но въз основа на вярата. И ако някой не приема началата на вярата, той се оттегля и казва: „Това е вашата истина, гледайте си я нея, аз пък имам друга истина“. Но в историята това е интересното, че тя засяга всички. Там нещата не са изчислими и не се доказват строго. Няма и начала на вярата – всеки може да спори и отстоява някаква позиция, и от това той не става еретик. Защото ти ставаш еретик тогава, когато въз основа на началата на вярата правиш погрешни изводи. Винаги ще ти го докажат.
Обаче в историята – когато се говори за нея – не е така. Ти можеш да смяташ, че еди-кой си политически режим е по-добър от друг, въпреки общоприетото мнение; и не можеш да бъдеш осъден заради това. Така че размисълът за историята трябва да допуска различни мнения.

Я.Д.:
– Дори да са противоположни.

Н.Г.:
– Да. Защото не може така да се докаже истина, че опонентът да бъде несъмнено опроверган. Не може и да бъде прогонен онзи, който твърди нещо различно от приетото; защото обсъждането на историята не е като обсъждането на религията в средата на вярващите. И тъкмо в това е трудността на историческото изследване, и то е интересното в историята. Освен това в нея не могат да се правят експерименти. Защото има науки, в които нещата се доказват чрез експерименти. Обаче в историята не можеш да направиш експеримент, защото там всичко е уникално. Не можеш да провериш какво би било, ако България беше тръгнала по друг път през 1945 г.
Затова казвам, че онези граждани, които са протестирали и са казали, че истината за периода на социализма не е тази, която пише във въпросните учебници, а е тази, която те казват, малко наивно твърдят това нещо. Там е работата, че историческата истина винаги е въпрос на спор.

Я.Д.:
– И друго, кой пише историята? В този случай – кой пише учебниците? Въпросът за авторството им също излиза на дневен ред.

Н.Г.:
– Сега тук имаме една много мъчителна конкретна ситуация. Какво се случва? Всичко е протекло; самите автори, които са професионалисти, са написали учебниците си в съгласие с държавните изисквания. Впрочем аз самият съм отказвал да пиша учебници за средното образование; и не защото смятам, че не мога да напиша добър учебник, а защото авторът на учебник за средното образование не може да каже всичко, което мисли, нито точно така, както го мисли. И не за друго, а защото има строги държавни изисквания, които уеднаквяват тези учебници. Не казвам, че това е лошо. Но ти си по-скоро изпълнител; в по-голяма степен изпълнител, отколкото автор, или най-много наравно изпълнител и автор. Разбира се, на кориците на учебниците ние виждаме имената на онези, които са ги писали; но не трябва да забравяме, че това са хора, които изпълняват държавни изисквания, а не пишат просто ей-така от себе си.
Обаче когато се появи сигнал, че „ето това“ не трябва да бъде написано така, а иначе, че не трябва да бъде споменат този факт, а онзи факт, тук вече ние имаме диктовка на текст. Тогава онзи човек, който си е сложил името, със своята научна степен и прочее, и бива подтикван да промени текста си, той в каква степен ще бъде автор на това място от учебника? Няма да е автор, а ще е един записвач – на онова, което някой му разпорежда. Това е много тежко. В такъв случай, колкото и да е странно, може би ще трябва да се посочват и имената на онези, които именно казват какво ще се пише….

Я.Д.:
– Истинските автори…

Н.Г.:
– Да, за да знае обществото кой е отговорен за тези книги. Освен това аз искрено съчувствам на колегите от историческите факултети, които са се занимавали с това. Защото знам колко е тежко да бъдеш насилван да променяш собствен текст. И твърдя, че ако аз бях автор, и някой ми кажеше – както виждаме и с подкрепата на министъра – че трябва да го променя, аз бих се отказал от този учебник и бих казал, че не желая повече да участвам в тази процедура. Това обаче е тежко, защото хората са положили много усилия.

Я.Д.:
– Всъщност по-големият скандал е, че самото Министерство на образованието прекратява процедурата. И под натиска на, доколкото виждам, двама души, казва да се пренапишат учебници по история; и то за нещо важно, което всички помним.

Н.Г.:
– Искам обаче да подчертая, че хората, които възразяват срещу някое място в учебника, не трябва да бъдат упреквани за това. В страната всеки е свободен да възразява срещу каквото желае. Не можем да кажем: „Не възразявай!“. Всеки може да възразява.
Обаче тук има грешка и тя е само на министъра. При положение, че всичко е протекло по законен път, не е добре да се спира процедурата заради един сигнал; и ще кажа защо. Защото може да се появят и други, не по-зле обосновани сигнали. Да речем, че авторите на учебниците не са толкова упорити и кажат: „Добре, ще го напишем така, както казвате“. Но защо да не се появят и други граждани, които да не са доволни от друго място в учебника? Какво ще прави тогава министърът? Той има две възможности. Едната е отново да спре процедурата. Значи тези учебници никога няма да стигнат до учениците – защото ще се появят и трети, и четвърти, и десети граждани. Или да каже: „Не, това беше, тези, които се обадиха първи, тяхното мнение ще уважим, а вашето няма.“
Това ще е произвол; и освен това така ще се наруши принципът за равнопоставеността на българските граждани. Как заради сигнала на някои може да се спира такава тежка процедура, а ако се обади друг, той да бъде игнориран? Не. Или всички, или никой. Така че министърът сгреши – той не трябваше да спира процедурата. А сега, каквото и да се направи, ще е лошо.

Я.Д.:
– О. Сергий Булгаков казваше, че историята не е друго, освен опитът на човека за добро и зло. В споровете за комунизма има две радикални тези. Едната казва: „Там всичко беше много хубаво“, а другата: „Там всичко беше много лошо“. В случая учебниците са атакувани от тази група, която казва, че злото на комунизма не е преподавано и трябва непрекъснато да се втълпява, да се преподава, да се напомня и т.н. Какво мислите по този въпрос?

Н.Г.:
– Всеки историк е длъжен не просто да знае, но и да заявява, че това, което изследва, е човешкият живот – съвкупността на човешките действия. А човешкият живот е не крайно, а безкрайно сложен. Ако ти си истински историк, трябва да твърдиш това и да го защитаваш.
Как тогава един историк, който уважава своята работа, пък и себе си, ще каже, че за четиридесет години в една общност от милиони хора не се е случило нищо добро? Това е абсурдно. И когато се появят такива грубо идеологизирани текстове, каквито и ние с Вас сме чели като ученици – защото помним учебниците от едно време – се досещаме, че тези текстове ще бъдат иронизирани най-напред от самите ученици. Освен това те са противоречиви. Например, всички ние сме чували и сме чели, как средновековието е най-ужасната епоха в историята на човечеството.

Я.Д.:
– Точно така.

Н.Г.:
– Че то е мрачно, безпросветно, изостанало, преизпълнено с религиозни предразсъдъци, че няма здравеопазване, има бедност и прочее. Значи, страшно. Но главното – безпросветно. А в следващия час научаваме, че братята Кирил и Методий са просветили целия славянски свят през IX век. Значи в това безпросветно средновековие се е извършило най-великото просветно дело! Тогава какво да мисли човек? Има ли просвета през средновековието или няма? Оказва се, че някъде има, и то велика, обаче като цяло – няма. Това са едни противоречия, които са даже забавни.
И сега, тук има един момент, на който трябва да обърнем внимание, защото той е много важен за нас като граждани на България и като хора от българския народ. Това предложение – да се говори само лошо за една епоха – за него аз не съм сигурен, че е продиктувано единствено от антикомунистически съображения. Това е просто една тенденция – да се говори лошо за субекта на историческото случване у нас. Но кой е субектът на историческото случване, ако става въпрос за българска история? Защо да не кажем – както хората казват и приемат интуитивно – че това е българският народ? Тогава защо да се говори непрекъснато зле? Искам да кажа, че една такава история, в която за субекта на случването винаги се говори зле – по различни поводи, в различни ситуации, просто с подмятания, може би не системно, но непрекъснато – тази история най-напред е безсмислена. Защото няма сериозен разказ, чийто главен герой да бъде само лош, или само неудачник. Освен ако това не е един комичен разказ.
Но ако разказът е сериозен, то неговият автор – и авторът на учебници, и обикновеният гражданин – трябва да бъде на страната на своя народ. И следователно, по-скоро да го хвали, отколкото да го упреква, и по-скоро да му съчувства, отколкото да го обвинява. Това трябва да се отнася дори за такива нелеки периоди, какъвто беше този на държавния социализъм. Трябва да се посочват и добри неща. Защо? Защото тези милиони хора, като всички човешки същества, са се стремели и към добро; и, твърдя аз, са го постигали. Аз съм свидетел на това. Следователно в един учебник по история това трябва да се казва.

Я.Д.:
– Това, което припомнихте за средновековието, е хубаво, защото то е много разпространено клише. А не ми беше хрумвал и този паралел с братята Кирил и Методий. Мислел съм за Тома Аквински или други примери на западната висока мисъл. Но този идеологически разговор трае от 1990-та досега, и изглежда, че няма път към преодоляването му. Тези спорове ги помня от 30 години, бил съм част от тях, и то на страната на тези, които днес са много яростни антикомунисти. Тоест, познат ми е този опит. Но не виждам как спорът може да бъде преодолян. Има ли такава възможност според Вас?

Н.Г.:
– Не вярвам, че това противостоене – идеологическо, а може би и екзистенциално – ще бъде преодоляно. То ще си бъде винаги такова. Но нека ние, които смятаме, че човек трябва да защитава своите, от време на време да казваме, както и аз в момента правя, че е по-добре да защитаваш своите, отколкото да бъдеш против тях. И имам следния довод, който напоследък ми се вижда доста убедителен.
Ако човек не защитава своите – а ние не можем да отречем, че свои, това са нашите родители, баби, дядовци, братя, сестри, съпрузи, деца – ако не ги защитава, ако непрестанно, безусловно и като цяло говори негативно за родината си, този човек е застрашен от раздвоение. То е неизбежно. Защото той е хем тук – със своите, и е техен – хем е против тях. И не знае, приятел ли е на своите, или им е враг. Тук има едно тежко раздвоение, и аз твърдя, че такива хора са застрашени от психически усложнения, от психически болести, а също така и от физически болести. Тоест, говоренето против родината е опасно за човешкото здраве.

Я.Д.:
– Това е много силен довод, наистина. И за финал, голямата тема за образованието. Днешното образование – такова, каквото се предлага от либералния западен модел, който нахлува в България – има ли вина за това, което казахте току-що? Масово да се отричаш от своите, да не харесваш своето?

Н.Г.:
– Тази работа, да се упреква България, тя е стара. Самият Иван Вазов е извадил такъв герой в „Под игото“ – известният Кириак Стефчов, който е човек, който също се отрича от своите. Тази работа е стара и тя е свързана с религията. Защото, твърдя аз, и това е част от моя възглед към българската история, нашият народ е преследван най-вече на религиозна основа. Много хора, които говорят срещу България, всъщност и не знаят какъв е източникът на това преследване. То е идеологическо, и е на религиозна основа.

Я.Д.:
– Защо?

Н.Г.:
– Защото в момента, в който Рим отпада от Църквата, България се въздига като онази самостоятелна държава – царство с независима църква – която удържа съборността на християнството и запазва православието такова, каквото е. Значи тя го спасява – благодарение на делата на патриарх Фотий Константинополски, светите братя Кирил и Методий, и нашият цар Борис Първи. Тя някак заема мястото на Рим, който до този момент със своята тежест срещу Константинопол е удържал съборността. Това е странно. Оказва се, че България има огромна роля в историята с това, че удържа християнството такова, каквото е било от самото начало, а именно – съборно.
Поради това тя си навлича голямата омраза на имперския в религиозно отношение Рим.
А от друга страна и на стремящия се, за съжаление, към нещо подобно, Константинопол – което ние виждаме с голяма сила в днешния ден, когато Константинопол, намесвайки се по най-безцеремонен начин в делата на една църква-сестра, фактически върви по пътя на Рим, а именно – към отпадане от православието.
Но Константинопол вижда своя исторически враг даже не чак толкова в Русия, колкото именно в лицето на България, която винаги е била негов най-близък опонент. И от това идват нашите тежки отношения с тази иначе велика църква. Така че, твърдя аз, големият исторически натиск върху България във висока степен е обвързан с нейната роля в историята на християнството.

Я.Д.:
– Много Ви благодаря за този разговор!

*

30 юни 2019, БСТВ. „Гласове“

https://www.youtube.com/watch?v=d35Gi0fmjzU&t=95s

***

3.
Античната демокрация

Ивайло Цветков:
– Ето ни отново в „Дискурси“, аз съм Ивайло Цветков. Днес мой гост е Н. Гочев.

Н.Г.:
– Здравейте, радвам се да се видим.

И.Ц.:
– Понеже твоето поле на дейност и научни интереси е старогръцка литература и култура, и въобще антична, се чудех дали да не опитаме да направим някакъв бърз паралел между класическата атинска демокрация от V век и това, което ни очаква като вид демокрация сега, след избирането на Байдън в Щатите. Може ли въобще да се препраща така?

Н.Г.:
– Е, да се говори с такава точност би било много смело. Новоевропейската демокрация има своите общи черти. Освен това във всички страни, които я практикуват, тя е различна. И ето дори това, което ти спомена – какво би било при този или при онзи президент на САЩ – означава, че демокрацията има своите нюанси, в зависимост от това коя е администрацията, в чии ръце е властта. Така че ако ще правим някакво сравнение между античната демокрация и европейската – североатлантическата, първо трябва да потърсим общите неща в тази новоевропейска демокрация.

И.Ц.:
– Да се съгласим първо, че тя е…

Н.Г.:
– Че е едно нещо. А после вече в отделните страни, при отделните администрации, сигурно ще има и някои разлики, без съмнение. А чак за някаква коренна разлика при смяна на правителството в една общо взето демократична страна, която се опира на закона, може би не трябва да бързаме да говорим. Би трябвало това да е същата страна, със същите закони.

И.Ц.:
– Да не изхождаме от името на Демократическата партия, така да се каже…

Н.Г.:
– Да. Още повече, че ние сме в друга държава и много специфики на това, което се случва в САЩ, няма как да ни бъдат добре познати.
Но ако трябва да кажем нещо за античната демокрация, първо трябва да направим уговорката, че тя е нещо много, много по-различно от това, което ние сме виждали – като хора, които живеят в, да допуснем, някакъв аналогичен режим. Защо е различно? Не трябва да се забравя, че в древна Атина по-голямата част от населението е била абсолютно безправна.
Да помислим: лесно ли е да се говори за демокрация, тоест за управление на мнозинството, в една страна, където имаме към 350 хиляди роби? Или 300 хиляди роби, може би 30-40 хиляди чужденци, към 30 хиляди жени – да не забравяме това – които не могат по никой начин да участват в управлението. Те си стоят в къщи, не могат да гласуват. Да не говорим за политически, те почти нямат граждански права. И от тези 400 и малко хиляди души остават към 30 хиляди пълноправни граждани.

И.Ц.:
– Говорим за времето към…?

Н.Г.:
– V-IV век. По времето на Перикъл, когато той встъпва, тъй да се каже, в длъжност, Атина не е толкова голям град. През IV век може би малко се разраства. Но средно – не можем да сме точни, има големи неясноти в тези неща, няма статистика, това са някакви предположения – специалистите казват, че можем да говорим за някакви 400 хиляди души население в Атина. Е, от тези 400 хиляди души максимум 1/10 са пълноправни. При това положение лесно ли е да се говори за демокрация, ако демокрацията – това е управление на мнозинството? Това е невъзможно. Естествено, там населението не управлява.

И.Ц.:
– Повечето хора, предполагам, си го представят, че всички се изсипват на агората и започват да крещят и да гласуват всички до един…

Н.Г.:
– Е, имало е малко повече ред, отколкото ще е в тази представа. Имало е определени институции, избори, мандати, всичко това е било налице. Но първото, което трябва да знаем е, че това са били малко хора. 30 хиляди пълноправни граждани – колкото един неголям град днес в нашата страна. Никак не голям, по-скоро отива към малък.
Защо при това положение изобщо е възможно да се правят някакви паралели? Пак обръщам внимание: да говорим за демокрация в древна Атина е приблизително като да говорим за демокрация в Съединените щати през първата половина на XIX век. Защо първата половина? Защото робството тогава е било законно. Нали така?

И.Ц.:
– Точно така.

Н.Г.:
– Значи как демокрация? Може да е имало институции – президент, сенат, конгрес – да е имало процедури и те да са се спазвали добре, но ние ще се поколебаем да кажем, че това е било демокрация, тъй като то е било просто един робовладелски режим.

И.Ц.:
– Така е.

Н.Г.:
– Тези хора са градели своите законови отношения върху труда на едни безправни човешки същества. Значи тук вече наистина има аналогия. И в Атина е било така.
Но защо Атина е важна? Защото там се залагат процедурите на демократичния процес и едни основни институции, аналогии на които имаме по-късно в Европа.

И.Ц.:
– Точно това си мислех. Там се наливат основите, както се казва. Дали тези основи… вече не сме завили много настрани от тях?

Н.Г.:
– Изглежда това е въпрос дали Атина е наш образец. Дали трябва да подражаваме някак на древните атиняни? Не бих побързал да кажа, че трябва да им подражаваме. Пак казвам – това е друга цивилизация. Ние просто трябва да имаме предвид каква е историческата връзка между тях и нас. А тя е следната: че те са имали правителство, а не, да кажем – монарх.
Имали са правителство от едни 9 длъжностни лица, които се наричат архонти. Те се сменят всяка година и когато се сменят, трябва да се отчетат, защото разполагат с някакви финансови правомощия. Похарчват някакви пари за държавата в тяхната си област и след това да казват: “Ето, похарчих за това и това.“ И се случва, разбира се, да има съдебни процеси и някои хора да бъдат осъдени именно поради – както ще кажем ние – корупция.

И.Ц.:
– А „буле“-то каква функция има?

Н.Г.:
– Да, имаме един Съвет. Той се състои от 500 души. Защо 500? Защото тогава Атина е била разделена на 10 части. Все едно да си представим 10 големи софийски района. От тези 10 района – те се казвали „фили“ – хората избират по 50 души. Да допуснем, че във всяка са живели към 3 000 души, значи от тях 50 души, тоест някакъв процент, ще отидат в Съвета. Съветът е този, който определя дневния ред на Народното събрание. Да си представим, че това са всички комисии в Парламента. Нали така се получава?

И.Ц.:
– Да, точно така.

Н.Г.:
– Тези комисии работят естествено по кабинети – това е чисто техническа работа, тя не може да се внесе изведнъж в пленарна зала – и в един момент се излиза и се казва: „Да разгледаме този законопроект.“ Нещо подобно става и в Атина. Съветът предлага решенията с текста им: когато са готови, съответните хора излизат пред Народното събрание, което впрочем се състои от 6 хиляди души. Шест хиляди! Те не са имали толкова големи зали. Но това е предимството на южните страни – че там дъжд не вали.

И.Ц.:
– Може и навън да се заседава…

Н.Г.:
– Да. Дъжд не вали, не е студено, нормално е хората да си седнат на едни пейки под открито небе, на място, където ще се съберат 6 хиляди души, да чуят какво им се предлага и да гласуват.
Ние сега гласуваме, като попълваме листчета (да оставим електронните технологии), а пък те са гласували с разноцветни камъчета. И всичко е ставало точно – брояло се е и така са взимали решения. И тъй, имаме Народно събрание, което е голямо – 6 000 души. Значи нашият Парламент е сравним с техния Съвет. Целта каква е? Да присъстват колкото се може повече хора, за да се създаде усещането, да се внуши на тези граждани, че са много добре представени. Защото ако ние имаме 30 000 граждани, и от тях заседават 6 000 – това са 20%! Всеки ден или доста често – няколко пъти месечно – те се събират и приемат закони.
При това положение свободният атинянин може да е сигурен, че е представен. Защото много от тези хора, които са там, ще са му роднини. Или поне ще ги познава много добре. Така че те не са имали днешното наше затруднение: да живея примерно на триста километра от столицата, да не познавам никого ни най-малко от хората в правителството и Народното събрание, и да се чувствам представен! Може, но то ще е както се чувствам представен от някой футболен отбор, който виждам по телевизията.

И.Ц.:
– Точно така, да. А това че… Защото ти каза 30 хиляди, по-малко от 10% [от общото население]. Това че са били по-малко тези, които са можели да гласуват, било ли е гаранция за по-добре функциониращо управление? Защото съвременната система е с всеобщо избирателно право.

Н.Г.:
– Да не забравяме – изглежда нерядко трябва да го споменаваме – че на непълноправните граждани те [свободните] не им обръщат никакво внимание. За тях това са хора негодни за каквато и да било политическа дейност. Те са „обслужващи“ във възможно най-лошия смисъл на тази дума…

И.Ц.:
– И метеките ли спадат към тях?

Н.Г.:
– Метеките… те могат да правят бизнес. Но да не забравяме, че и днес, при всичкото ни толерантно отношение към чужденците, ние не можем да назначим чужденец на никаква по-голяма държавна работа. Имаме прецеденти в България. Примерно когато един наш сънародник, заслужил с много страдания своя добър обществен имидж, не беше избран за министър-председател поради това, че имаше чуждестранно гражданство.

И.Ц.:
– Да, да.

Н.Г.:
– Нали така? Той си е българин, няма какъв друг да бъде, но гражданството е достатъчно [за да не бъде избран]. Следователно е невъзможно, дори и днес, чужденец в една страна да заеме висок пост – да стане депутат, министър или нещо подобно. Но чужденците не могат и да гласуват. Е, и там е било така. Ти може да си богат, да си добре поставен, да имаш приятели, но си чужденец… Така че, както се вижда, ние тук имаме все пак един модел.
Но какво става в историята на Европа. След това нещата много рязко пропадат. Защо? Ето една Атина, която има своя блестящ образ в историята като демокрация. Тя губи една война със Спарта и въпреки това остава демокрация – макар спартанците за известно време да налагат своя режим, но той бива отхвърлен в рамките на 4-5 години. След това минават едни 60 години, в които Атина се бори да запази първенствуващо място в Гърция. И тогава се появява Македония, силна военно държава, която прегазва всички гръцки градове. Оттогава вече няма място за демокрация. Атиняните, разбира се, могат да си пазят названията. Могат да кажат: „Ние имаме Народно събрание, Съвет…“ Но това е един градски съвет. Така че те остават една община, а не държава.

И.Ц.:
– Случва им се форсмажорното обстоятелство „елинизъм“ – елинистическата епоха.

Н.Г.:
– Случва се това, че те просто биват погълнати. И остават един град – уважаван, нещо като университетски град, както бихме си го представили сега – със своите културни прояви, изложби. Но не са държава. И това продължава векове и хилядолетия. Значи атинският пример проблясва за едни 100-150 години. През този дълъг период, който следва, ние трудно можем да срещнем подобно нещо, макар че в Рим, да не забравяме, има република със своите институции и в нея може да бъде търсено демократичното.

И.Ц.:
– Е, като почнем от двамата консули, които би трябвало да се възпират един друг…

Н.Г.:
– Да, и други институции. Има един голям теоретик и историк на римското държавно устройство, Полибий, който специално се е занимал с тези неща. Според него Рим е много добра държавна уредба, може би най-добрата от всички, които са съществували дотогава, по-добра и от атинската. Защо? „Защото атинската държавна уредба беше прекомерно демократична. Там демокрацията нямаше никакви спирачки.“ Какво значи демокрацията да няма спирачки? Ако демокрацията е в това, днес Народното събрание да гласува нещо и утре неговото желание да бъде изпълнено, тогава в държавата може да се извършат безумия.

И.Ц.:
– Точно така.

Н.Г.:
– Както прави и съдът в Атина. Най-известният пример е процесът срещу Сократ, който протича в продължение на 1 ден. Представете си днес някой за 1 ден да бъде осъден на смърт! Това е екзекуция, а не съд.

И.Ц.:
– Да, без възпиращи механизми като разделение на властите…

Н.Г.:
– Трябва да има разделение на властите и по-бавни процедури. Самият Сократ впрочем, по свидетелството на Платон в „Апологията“, казва така:
„Ако имах още няколко дена, щях да ви убедя и вие щяхте да ме оправдаете. Там е работата обаче, че няма много време.“
И това е много тежко обвинение срещу атинската държавна уредба, която много бързо решава неща, които не трябва да се решават бързо.
В Рим обаче не е така. Според Полибий там са налице всички необходими елементи на държавната власт. Първо, има монархически елемент, представен от консулите. Те са двама и изпълняват нещо като царска длъжност – те са пълководци, главнокомандващи, както царете са главнокомандващи. Това е монархическият елемент.
„Има“, казва, „аристократичен елемент, който е представен от сената.“ Това са хора богати, от определени родове, известни; в тях е финансовата власт. Значи един консул не може да прави каквото си иска, защото сенатът може да му спре финансирането. Или да му нареди да разпусне войската. Има един консул, който не е изпълнил нареждането на сената и той е много известен, благодарение на това – казва се Гай Юлий Цезар.
Това е интересно, то е пример за разделение на властите. Теорията за разделението на властите не датира от XVIII век, както понякога хората са чували. Не Монтескьо е открил тези неща – той просто ги е повторил. И не е случайно, че Монтескьо се е занимал специално с история на Рим – той има текст по римска история, който впрочем два пъти е преведен на български. Несъмнено е имал предвид и Полибий.
„И“, казва Полибий, „има и трети елемент, демократичният, който е представен от трибуните.“ Защото те представляват народа, като имат право на „вето“: чрез тях народът наистина участва в управлението и те не допускат да се случват някои неща. Така че в римската република ние имаме пример за разделение на властите; което без съмнение е образец за новоевропейските демокрации.

И.Ц.:
– Понеже не ни остава много време, да се пренесем в съвремието и да опитаме – или по-скоро да опиташ да предположиш – дали национал-популистката вълна вече си тръгва; и се възцарява някакъв пореден нов – или стар – либерален ред?

Н.Г.:
– Това за мен е малко тежък въпрос. Като говорим за тези неща, коя държава имаме предвид? Защото, лесно ли е да се говори в Европа през 2020-та за национализъм и популизъм? Има ли такова нещо сила – в Европа? Аз не виждам такова нещо.

И.Ц.:
– Имаш предвид лидерите на европейските държави?

Н.Г.:
– Имам предвид големите европейски държави. Да се говори примерно в Германия за някакъв национализъм, който да е влиятелен… Е, в обществото винаги има такива места, такива настроения могат да възникнат, но в сегашната ситуация нямаме какво да се безпокоим в това отношение…

И.Ц.:
– Може би трябваше да кажа „тръмпизъм“.

Н.Г.:
– Сега ние сме под мощното впечатление от американските избори и това е свързано със силни чувства по целия свят. Във всеки случай ще е работа на историците – и то не за кратко време – да кажат какво се е случило през тези четири години в Съединените щати. Дали наистина имаме някаква голяма промяна? Разбира се, личността на Доналд Тръмп е ярка и предизвиква чувства. Но това, че една личност впечатлява, че предизвиква чувства и вълнения, още не означава, че в същата държава нещо много се е променило. Ако някой смята, че Съединените щати са се променили от 2016-та насам, би трябвало да каже какви са тези важни неща, които са станали други; и които по-нататък може би ще изчезнат.

И.Ц.:
– Добре, да завършим тогава с – ако въобще нещо може да се завърши, защото днес подехме големи теми за едно 18-минутно предаване. Да кажем: „Колкото повече (имат такава поговорка американците) се променят нещата, толкова повече остават същите.“ Можем да предположим нещо подобно. Много ти благодаря за този разговор, беше истинско удоволствие. Пожелавам ти успех в преподавателската работа и, разбира се, да бъдеш здрав.

*

29 ноември 2020, ТВ „Европа“. „Дискурси“

https://www.tvevropa.com/…/nikolaj-gochev-v-diskursi-s…/

*

Демокрация и вирус

1. Към какво се стреми демокрацията

Демокрацията – в противовес на монархията и олигархията – претендира за включване в управлението не просто на „повече“, но и на „различни“ хора: т.е., от разни прослойки на обществото (полово, сексуално, етнически и расово различни, религиозно различни, с различно образование и социален произход)
Задачата на революциите често е точно такава, дори те да не се представят за „демократични“: да осигурят представителност (влияние върху управлението) на социални групи, които дотогава са били незаслужено изключвани или слабо представени с оглед броя на хората или заслугите им.
Възможно е да има буржоазна революция, а също комунистическа, аристократическа, реставрационна (за възстановяване на монархия) и пр.

2. Лица и реална власт

Трябва да се мисли дали т.нар. „демокрации“ наистина осигуряват по-голяма представителност в управлението, или просто предлагат „повече лица“, което не е същото – ако публично показваните имат слабо влияние във взимането на решения.
Изобщо, дали е възможно обществата да се управляват „от само себе си“, т.е. от никого?
Демокрацията се опитва да покаже, че това е възможно.
При монархията е известно кой управлява – монархът, опиращ се на своето обкръжение (аристократи, доверени лица) и армията. Той е центърът и източникът на властта; или във всеки случай, той е, към когото обществото може да отправя своите искания.
При олигархията, ако е явна, каквато е да кажем партийната, субектът на властта също е известен. Има партийна върхушка (Политбюро, ЦК) начело с „генерален секретар“ и функционери по места (секретари на окръжни градски комитети, на партийни организации по работни места).
Но при демокрацията се смята, че управляват „самите хора“ – чрез свои представители, определени на „свободни и честни избори“. Въпросът е кой гарантира свободата и честността на тези избори. Самите закони, дори да са добри, не са достатъчни, тъй като трябва да има действена сила, която да настоява за прилагането им. Коя е тя?
Ако правителствата са партийно доминирани, какъв е смисълът да се обръщаме към тях? Те правят това, което иска партията или коалицията, а те пък от своя страна са зависими от други сили. Някой от тях уж са явно представени (европейска комисия, НАТО, валутни фондове), а други може да не са.
Затова възникват съмненията за наличието за „задкулисие“, което управлява, без да носи отговорност.
Във всеки случай никой не може да посочи познато нему и обозримо общество (семейство, фирма, магазин, военно поделение), което да не се управлява от никого.

3. Злоупотреба със значението на някои думи

Думата „демокрация“ понякога престава да значи просто специфична обществено-политическа уредба, а се превръща в синоним на „справедливо устроено общество“. Така излиза, че ако една партия нарича себе си „демократическа“, то тя непременно се стреми към справедливост, а ако се нарича по друг начин – не.
„Либералност“ и „либерализъм“ означават грижа за граждански свободи и стремеж към положително обновление; но трябва да се помни, че названията не винаги представят онова, което се случва в действителност.
Защото някой може да твърди, че е „либерал“, но в действителност да действа като консерватор или просто като тиранин.

4. Атинското развитие

Перикловата демокрация идва на мястото на монархията на Пизистрат и синовете му (до 509 пр. Хр.). Закрепването и успехът ѝ е следствие от позиционирането на Атина като лидер на гръцките градове след успешните сражения – морски и сухопътни – срещу персийската армия на Ксеркс и Мардоний. В тези войни (490-479 пр. Хр.) особено големи заслуги имат атиняните Милтиад и Темистокъл.
След 460-та лидер на демократическата (антимонархическа и антиолигархична) партия става Перикъл. Ограничават се правомощията на стари аристократични институции като Ареопага (един вид сенат, но и съд).
Властта преминава в ръцете на институции, чиито членове се избират от всички свободни и пълноправни граждани (пълнолетни мъже, на брой не повече от 30 хиляди): архонти (9 души, нещо като правителство), съвет (500), народно събрание (до 6 000), съд (200-500).
Тази държавна уредба издържа – макар и с колебания по време на войната със Спарта – дълго време. Но след сблъсъка с Филип II (битка при Херонея, 338 пр. Хр.) Атина губи значението си като имперска сила и престава да бъде дори независима държава, а се превръща в едно от по-големите културни средища на гръко-македонския, впоследствие и на римския свят.
Атинската „демокрация“ постига външнополитически успехи и поддържа устройството си благодарение на доброто представяне в една война и политиката на някои държавници, стремящи да издигнат ролята на града сред гърците за сметка на Спарта и в противовес на нейната аристократично-олигархична държавна уредба.

5. Европа и Западът през XIX-XX в.

Новоевропейската (северноатлантическа) демокрация води началото си от антиаристократичната и антиклерикална (антиватиканска) революция във Франция и последвалите я няколко десетилетия по-късно обществени вълнения из Европа (1848-1849). Тогава се развива теорията на т.нар. „научен социализъм“ или марксизъм.
Центрираното в Европа движение към егалитаризация на обществата (заради социалната справедливост) довежда до освобождението на крепостните в Русия и премахването на робството в САЩ. Също – до социалното приобщаване на евреите, които от хилядолетия са маргинализирани заради религията си (първо в римския свят, после в християнска Европа).
Следва радикалното антиаристократично движение в Русия, довело до Октомврийската революция.
От изхода на Втората световна война се възползват главно САЩ и Русия (СССР), като и в двата региона, предвождани от тях, е налице движение към изравняване на правата на гражданите (по полов, национален, расов, наследствен и др. признаци), като общественият ред се гарантира от партийни, по същество олигархично-бюрократични структури – Комунистическата партия от едната страна, и двете американски партии, монополизирали управлението в САЩ. Към тях се прибавят и международни (понякога наречени не-правителствени) организации: от една страна – Варшавски договор, СИВ, от друга – НАТО, МВФ.

6. Глобалисткият (хегемонистки) проект от последните 30 години

След реформата в Русия (СССР) в началото на 1990-те и оттеглянето ѝ от Европа и средна Азия, властта в САЩ беше придобита от един агресивно настроен елит, за който тази държава, с нейните финансови, военни, технологични и медийни възможности, беше само инструмент за въвеждане на глобална диктатура.
Идеологически инструмент беше политиката на фаворизиране на всякакви малцинства (расови, национални, религиозни, сексуални), чиито искания се използваха за отслабване на отделните държави. Това беше едно достигащо до крайност продължение на политиката за еманципация на потиснатите (непредставени в управлението, с ограничени граждански права) прослойки на обществото.
Тази политика имаше успех в много страни, но някои оказаха съпротива – на първо място Китай, Русия и Иран; не бива да се отминава и устойчивостта на някои иначе малки държави, като Северна Корея.

7. Аналогия и прогноза

Ако ще правим сравнение между днешния свят и положението в Егейския регион през V в. пр. Хр., САЩ играят ролята на една Атина, където съжителстват и спорят разни социални прослойки и политическо-религиозни възгледи; и където една част от елита се стреми към пълна хегемония – не само вътрешна, но и външна, над целия достъпен свят.
Такива държави, независимо от видимия си блясък (имиджовия успех), бързо биват проядени от вътрешни несъгласия. Те имат забележими, понякога големи успехи, в резултат на което обединяват срещу себе си останалите и в крайна сметка биват разгромени от някоя по-мощна и по-единна държава.

8. „Всичко за благото на човека“

Може би за пръв път в историята на човечеството имаме налице такава мащабна грижа за „здравето на хората“. Наред с това виждаме, че тази грижа се полага в голяма степен независимо от тяхната воля. Правителствата решават да приложат „мерки“ и издават декрети за това – които декрети рязко ограничават гражданските свободи.
Огромна част от населението, като брой и прослойки (чиновници, участници в средния и малък бизнес, спортисти, хора на изкуството, учители, родители на ученици, преподаватели и студенти) не са съгласни с „мерките“. Тяхното мнение не само че не се взима предвид, но те биват упреквани, осмивани и демонизирани в медиите и социалните мрежи.
Публичните протести се забраняват; а ако някои се осмелят да излязат на улицата, те биват арестувани, глобявани и заливани със студена вода (включително и през зимата). Човек може да бъде арестуван и глобен затова, че си е позволил да иде някъде с открито лице, или че е поканил гости у дома си.
Всичко това се представя като програма за опазване здравето и живота на гражданите.

9. Може ли това да е демокрация

Всички тези разпореждания, ако се дадат на един Конституционен съд, ще бъдат отменени. Но не се дават, въпреки че навсякъде има достатъчно институции, които могат да го направят.
Тогава по какъв начин гражданите са представени в управлението? Става ясно, че не са и няма кой да приложи съществуващите закони в тяхна защита. Ако демокрацията е власт на мнозинството при отчитане интересите на всички, включително на малцинствата и отделните прослойки, как това може да е демокрация?
Но и да се нарече по друг начин; във всеки случай ние не виждаме справедливо управление в интерес на гражданите. В чий интерес е тогава?
Самите правителства не стават по-харесвани от това, че въвеждат диктатура под предлог „здравеопазване“. Още повече, че и самото здравеопазване страда, тъй като в суматохата около мерките хората не могат да бъдат лекувани почти от нищо. Тогава странно ли е, че смъртността се покачва? Ако правителствата нямат интерес от всичко това, кой има? Кой ги принуждава да го вършат (щом не са избирателите им)?
Ако има такъв, той трябва да е с доста по-големи възможности от всяко едно отделно взето правителство (включително и от това на САЩ). И да има „надправителствен“ статус. В такъв случай точно той ще е субектът на властта и управляващият център на съвременната „либерална демокрация“.

10. Маските

Ето примерно маските. Да помислим за нещо, което не се обсъжда често, макар по самия въпрос да се говори много.
Ако маските наистина предпазваха от заразяване, не е ли достатъчно те да бъдат носени от онези, които се боят от това заразяване? Човекът си слага маска, предпазен е и се чувства спокоен. Защо да бъдат принуждавани онези, които не се боят? Нали „застрашените“ вече са се предпазили – чрез тяхната си маска?
Ако обаче тя не предпазва, защо се заповядва носенето й?
Значи не става въпрос за здравеопазване, а за властови произвол.
Ако запитаме кой е виновен за това, какъв ще е отговорът? Дали са само онези, които подписват разпорежданията? Не са ли и онези, които ги изпълняват?
Ако изключим истински „боящите се“, тогава ще са виновни мнозина: от президента на републиката, който слага маска, за да не го изключат от общността на останалите политици, към директора на училище, който рискува здравето и унижава учениците за да запази поста си, до родителя, който дава маска на детето си, за да си няма проблеми с директора. С което отстъпва пред изнудването.
Ако не друго, поне може да каже, че не е съгласен. Тогава и детето ще разбере, че слага маската без съгласието на баща си и на своя отговорност.

(22 ноември)

*

Шест тезиса за демокрацията

Античността

– Атинската демокрация (от началото на V в. пр. Хр.): към участие в държавните институции са привлечени повече хора. Те биват избирани от пълноправните граждани (пълнолетните свободни мъже). Това не значи, че избраните имат голямо влияние във взимането на решения.
Атинската демокрация е управление на избираемо малцинство над почти безправно мнозинство (жени, имигранти, роби). Самото това малцинство е под решаващото влияние на единици (като Перикъл)

Демокрация, властваща прослойка, олигархия

– Новоевропейската (западна) демокрация: управлението е възложено на избираеми и сменящи се на държавни постове граждани. Задачата е да се отчитат интересите на мнозинството, и доколкото е възможно – на всички прослойки. Предполага се, че всички те (или поне повечето) са представени в управлението. Управлението се извършва на основание на закони, приети в интерес на всички и със съгласието на всички (или поне на повечето)
– Възможно ли е това положение да се задържи за дълго? Веднъж придобило властта, едно малцинство овладява нейните механизми и това му позволява да я запази; и трудно може да бъде сменено по законен път. То се превръща в постоянна властваща прослойка (стремяща се към олигархизъм).
Макар правителствата да се сменят – като общ състав и поотделно/персонално, все пак те принадлежат на тази прослойка, която остава постоянна. Тя се отделя от мнозинството и започва да работи по-скоро за своите интереси (привилегии, блага) отколкото за тези на мнозинството (избирателите). Такава е човешката природа.
– При това положение „демокрацията“ се отличава от олигархията или 1) само по заявлението, че управляващите са сменяеми и зависими от избиращото ги мнозинство, макар че в действителност не са; или 2) с това, че видимите политици са подставени лица на олигархията; и по този начин истинските управляващи избягват понасянето на отговорност.

През 2020-та

– Случилото се през тази година не би било възможно, ако страните се управляваха демократично (по волята на мнозинството и съгласно законите/ Конституциите). Тогава повечето от разпоредбите биха били отменени от Конституционните съдилища, или биха били взети предвид решенията на обикновени съдилища, каквито вече има (против маските и пр.).
Правителствата биха паднали или биха се съобразили с протестите, за да не паднат; но вместо това те остават, а натискът върху несъгласните не отслабва или се засилва. Това значи, че те не разчитат на волята и мнението на мнозинството, а имат друга опора (олигархична).
– Съществуват изключения. В някои страни не се действа диктаторски, а правата на гражданите се съхраняват (Швеция и другаде). Има политици, които не действат в съгласие с управляващата прослойка, а отчитат интересите и мненията на мнозинството или на доскоро пренебрегнатите (в Америка – Тръмп).
Поради това те влизат в конфликт с тази прослойка; във всеки случай, с нейната върхушка.

https://glasove.com/…/news/shest-tezisa-za-demokratsiyata

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>