(според превода на Димитър Зашев, 1948-2018)

…

Увод

Гл. I

1.
„Гигантомахията за същността/битието“. Добитото от Платон и Аристотел се запазва чак до „Логиката“ на Хегел.
То (битието/Sein/τὸ ὄν) е най-общото понятие; но не така, както е родът. То е transcendens. Хегел: „неопределено непосредственото/unbestimmte Unmittelbare“.
Не може да бъде понятизирано като „биващо/Seiende“.

2.
Въпросът за смисъла (Sinn) на битието трябва да бъде поставен. Онова, за което се пита, ще трябва да бъде определено и доведено до понятие. Самото питане като отнасяне на едно биващо има собствен характер на битие. Ние винаги се движим в едно битие-разбиране. Средновато смътно разбиране за битие. Попитваното с въпроса за битието се оказва самото биващо. Кое е образцовото биващо и в какъв смисъл то има предимство.
Това биващо, което сме все самите ние и което има битийната възможност на питането, предаваме с термина Бъдене-ето-на (Dasein).
Водещото отправяне на поглед към битието израства от средноватото разбиране за битие, което спада към същностната устроеност на самото Бъдене-ето-на. Става дума за показващо изкарване-наяве-на-основа. Биващото с характера на Бъденето-ето-на е образцовото биващо.

3.
Дали въпросът за битието не е най-принципният и същевременно най-конкретният въпрос? Наивно и грубо открояване и фиксиране на тематичните области (Sachgebiete – история, природа, пространство, живот, съществуване); от преднаучното им тълкуване израстват някои основни понятия (Grundbegriffe). Истинският прогрес е в питането за основните устроености на съответната област. Днес в различни дисциплини са се пробудили тенденции проучването да се поставя на нови фундаменти.
Теория на историята (Geschichte) като обект на историописа (Historie).
Въпросът за битието има за цел условието на възможността на самите онтологии, лежащи преди онтичните науки. Дори онтологията да притежава една богата и здраво свързана система от категории…

4.
Науките са отнасяния на човека и имат начина на битие на това биващо (човекът). Чрез неговото битие то е разкрито на самото себе си. Онтичната му отличителност е заложена в това, че то е онтологично. Онтология: експлицитно теоретично питане за битието на биващото. Бъденето-ето-на е предонтологично; то е биващо по начина на едно разбиране за битие.
Битието, към което Бъденето-ето-на винаги някак се отнася, ние наричаме екзистенция. Екзистенцията бива решавана във вид на подхващане или пропускане на възможност. Аналитиката на екзистенцията има характер не на екзистентно (existenzielle), а на екзистенциално (existenziale) разбиране.
Към Бъденето-ето-на същностно спада: битие в един свят; следователно разбирането за битие изначално засяга разбирането на нещо такова като свят.
Фундаменталната онтология, от която тепърва могат да произтекат всички други, трябва да бъде потърсена в екзистенциалната Аналитика на Бъденето-ето-на.
Аристотел: ἡ ψυχὴ τὰ ὄντα πὼς ἐστιν (De anima 431b 21) – положение, което препраща към онтологическата теза на Парменид. Душата:ens, quod natum est convenire cum omni ente (Тома, Quaestiones de veritate I).
Бъденето-ето-на – биващо, което трябва да бъде предварително попитано за неговото битие.

Гл. II

5.
Бъденето-ето-на има тенденцията да разбира собственото си битие из „света“. Кой е ръководният начин на достъп до Бъденето-ето-на? Този начин трябва да показва биващото в това, как то е най-напред и най-често, в неговата средновата делничност. С оглед на основната устроеност на делничността на Бъденето-ето-на израства подготвителното открояване на битието на това биващо.
Като смисъл на битието на биващото, което ние наричаме Бъденето-ето-на бива показана времевостта. Онова, из което Бъденето-ето-на изобщо неизрично разбира и тълкува нещо такова като битие, е времето.
Традиционното понятие време се удържа от Аристотел, та чак до и след Бергсон.
В правилно видяния и правилно експлицирания феномен време е вкоренена централната проблематика на всяка онтология.
Специфичният начин на битие на досегашната онтология, съдбините на нейното питане, установяване и излизане от действие, трябва да се проумеят като нещо необходимо съобразно Бъденето-ето-на.

6.
Историчността – времеви начин на битие на Бъденето-ето-на. Било изрично или не, то „е“ своето минало. Миналото не го следва, а го предхожда. Липсата на история не е доказателство срещу историчността на Бъденето-ето-на.
Освен че има склонността да пропада накъм своя свят и отразително [reluzent] да се изтълкува откъм него, то изпада и в зависимост от своята, повече или по-малко изрично подхваната традиция. Но тя прегражда достъпа до изконните „извори“, от които по неподправен начин (in echter Weise) са били частично почерпани унаследените категории и понятия.
Приела схоластичен облик, гръцката онтология преминава по пътя през Disputationes metaphysicae на Суарес в „метафизиката“ и трансценденталната философия на Новото време и още определя фундаментите и целите на „Логиката“ на Хегел.
Деструкция на основния състав [инвентар, Bestand] на античната онтология, по нишката на въпроса за битието по посока към изконния опит, в който са били добити първите, а оттам насетне ръководните, определения за битието. Тя може да бъде проведена само на принципно решаващите спирки на тази история.

Била ли е тематично обединявана интерпретацията на битието с феномена време? Първият и единственият, който при това сам се оставяше да бъде тласкан нататък под натиска на самите феномени, е Кант. Тъкмо феномените, които в анализа по-долу се изявяват по наименованието „темпоралност“, са най-тайните отсъждания на „обикновения разум“.
На Кант му липсва една предварителна онтологична Аналитика на субективността на субекта. Той просто приема догматично позицията на Декарт.
Има решаваща връзка между времето и „аз мисля“. Това, което Декарт оставя неопределено, е начинът на битие на res cogitans, по-точно смисълът на битието на „sum“. Res cogitans – в средновековната онтология това е res creatum. А „изготвеността“ на нещо е съществен структурен момент от античното понятие битие.
Деструкцията се вижда изправена пред задачата да интерпретира почвата на античната онтология в светлината на проблематиката за темпоралността. Античното тълкуване на битието на биващото е ориентирано към „природата“ и добива разбирането на битието „из времето“. Биващо е схванато в неговото битие като „присъствие“ (παρουσία), значи е разбрано с оглед на един определен модус на времето, „настоящето“.
Λέγειν е ръководната нишка в добиването на структурите на битието на срещащото се в заговарянето и обсъждането биващо (ζῷον λόγον ἔχον). Затова изграждащата се при Платон антична онтология става „диалектика“. Биващото е понятизирано като присъствие (οὐσία).
Аристотеловото съчинение за времето е първата дошла до нас подробна интерпретация на този феномен. Тя определя всички концепции за времето след нея, вкл. и Бергсоновата. Но и Кантовото схващане за времето се движи в изявените от Аристотел структури.

7.
От изисквания от „самите неща“ начин на разглеждане евентуално да се изгради една дисциплина. Начинът на разглеждане на въпроса за смисъла на битието е феноменологичният. Наименованието „феноменология“ изразява максима, която може да се формулира: „Към самите неща!“ – противно на всякакви витаещи конструкции.
Тя е „наука за феномените“. Историята на самата дума, която вероятно е възникнала в школата на Волф, не е от значение.

А.
Φαίνεσθαι – „изкарвам на бял свят“. „Феномен“ трябва да значи „Само-по-себе-си-показващото-се“, видното. „Феномени“: съвкупността от онова, което може да бъде изнесено на светлина. Но освен това φαινόμενον може да значи и „привидното“.
„Явлението“ [Erscheinung] пък препраща към нещо, което самó не се показва; то е само „вестяване“. „Явяването“ е не-показване-на-себе-си. Разбира се, всяко явление зависи от феномени.
Породеното Вестяващо [Das hervorgebrachte Meldende] показва самото себе си, и то така, че като излъчване на онова, което вестява, то именно постоянно забулва същото самó по себе си. Според Кант явления са „предметите на емпиричния наглед“. Пространство и време трябва да могат да стават феномен. Кант казва, че пространството било априорното „Вътре-в-еди-що-си“.

Б.
Основното значение на λόγος в неговото пръвно съдържание.
Като реч λόγος ще рече δηλοῦν – да се направи видно това, за което е речта. Λόγος оставя нещо да се вижда (φαίνεσθαι); и това е ἀποφαίνεσθαι/ἀπόφασις.
Приказването (оставянето да се вижда) има характера на говоренето, гласовото озвучаване с думи. Λόγος е φωνὴ μετὰ φαντασίας – гласово озвучаване, в което всеки път нещо е съзряно.
Σύνθεσις – оставяне на нещо да се вижда в заедността му с друго.
Да се държим настрана от едно конструирано понятие за истина в смисъла на „съгласуване“. Бъденето-истинно е: биващото да бъде извадено от неговата скритост и да бъде оставено да се вижда, да се открие, като нескрито. „Бъденето-погрешно“ е закриване/затулване/прикриване: да се поставя нещо пред друго и с това то да се представя като нещо, каквото не е.
„Истинно“ в по-изначалния гръцки смисъл е αἴσθησις-ът: простото, сетивно долавяне на нещо. В най-чистия смисъл „истинно“ е νοεῖν – долавяне на най-простите определения на битието на биващото. То не може да бъде погрешно, а по-скоро недостатъчно.
Λόγος е разум, доколкото функцията му е в оставянето на биващото да бъде долавяно. Той е „основание“ доколкото е λεγόμενον и следователно ὑποκείμενον.

В.
„Феноменология“ не назовава предмета на проучванията си. Тя е такова схващане за предметите, че всичко, което има да обсъжда, да бъде третирано в пряк показ и директно удостоверяване.
Онова, което остава на скрито, не е това или онова биващо, а е битието на биващото. То може да бъде дотам закрито, че да бъде забравено и да не се стигне до въпроса за него и за неговия смисъл.
Феноменология е начин на достъп до това, което ще трябва да стане тема на онтологията. Именно затова, защото феномените не са дадени най-напред и най-често, е нужна феноменологията. Закритост [затуленост, прикритост/Verdeckheit] е противоположното на „феномен“ понятие.
Начин на възможната закритост: феноменът може да бъде неоткрит или изтърван (verschüttet). Или откритото може да е все още видимо, но само като привидност (Verstellung).
Необходимост от една фундаментална онтология, имаща за тема онтологико-онтически отличителното биващо, Бъденето-ето-на. Методологическият смисъл на феноменологичната дескрипция е тълкуването. Така че феноменологията на Бъденето-ето-на е херменевтика. Тя разработва историчността на Бъденето-ето-на като онтично условие за възможността на историята като наука; в нея е вкоренена методологията на историческите науки за духа.
Битието като основна тема на философията не е род на едно биващо и все пак то засяга всяко биващо. Онтология и феноменология не са две различни дисциплини, спадащи наред с други към философията; те характеризират самата философия по предмет и начин на трактовка. Философия е универсална феноменологична онтология, изхождаща от херменевтиката на Бъденето-ето-на.
Тези изследвания са станали възможни само на основата, положена от Е. Хусерл.
Следващите анализи може да изглеждат тромави и „некрасиви“. Но едно е да се разказва повествувателно за биващо, а друго – биващо да бъде схванато в неговото битие. За тази задача липсват не само думи, но преди всичко – „граматика“. Вж. впрочем онтологичните раздели на „Парменид“ или гл. 4 от кн. VII на „Метафизика“.

8.
Скица на съчинението.

Първа част

Първи раздел

План на първите 6 гл.

Гл. I

9.
Битието на това биващо (все самите ние), чийто анализ стои като задача, е все моето.
Същността (Wesen) на това биващо (Бъденето-ето-на) е заложена в неговото Да бъде (Zu-sein). Бъденето-еди-какво-си (Was-sein/essentia) на това биващо трябва да се понятизира из неговото битие (Sein/existentia). Съгласно традицията existentia онтологически ще рече Бъдене-налично (Vorhandensein). Затова existentia ние означаваме като наличност, а екзистенция (Existenz) като определеност на битието отреждаме само на Бъденето-ето-на. Това наименование изразява не неговото Какво (като маса, къща, дърво), а битието.
Битието, което го касае това биващо в неговото битие, е все моето. Затова Бъдене-ето-на не може да се схваща като случай и екземпляр от един род биващо като налично.
Понеже Бъдене-ето-на по същество е все своя възможност, в своето битие това биващо може да „избира“, да спечелва самото себе си, то може да се изгубва; съотв. само привидно да се спечелва. Това става само доколкото по своята същност то е възможно истинско. Неистинскостта може да определя Бъденето-ето-на според неговата най-пълна конкретизираност в заетостта му, възбудеността, заинтересоваността, способността му за наслаждаване.
В изходното начало на анализа Бъденето-ето-на ще трябва да бъде разкрито в неговото индиферентно Най-напред и Най-често. Тази индиферентност на делничността е положителен феноменен характер на това биващо. Откъм този начин на битие е всяко екзистиране. Ние наричаме тази делнична индиферентност на Бъденето-ето-на средноватост. И понеже тя съставлява онтичното Най-напред, тя е бивала и наново е, прескачана.
Всички изявени моменти (Explikate), които произтичат от Аналитиката на Бъденето-ето-на, са добити с поглед към неговата структура на екзистенция. Понеже се определят из екзистенциалността, ние наричаме тези битийни характерни моменти на Бъденето-ето-на екзистенциали. Те трябва да бъдат разграничавани от битийните определености на биващото, нямащо вида на Бъденето-ето-на, които ние наричаме категории.
За образцова основа на тълкуването си на битието античната онтология има вътре-в-света срещащото се биващо. Като начин за достъп до него важи νοεῖν, съотв. λόγος-ът. Предварителното заговаряне за битието в обговарянето (λόγος) на биващото е κατηγορεῖσθαι.
Екзистенциали и категории за двете основни възможности на характерните моменти на битието (Seinscharakteren). Съответстващото им биващо изисква различен начин на пръвното попитване: биващо е едно Кой (екзистенция) или едно Какво (наличност в най-широкия смисъл).

10.
Структурата на науката на тези дисциплини (антропология, психология, биология) е спорна и се нуждае от нови подтици (Anstöße), които трябва да произтекат от онтологичната проблематика.
Аналитиката поставя онтологичния въпрос за битието на sum (на Декарт). Всяка идея за субект – в случай, че не е прояснена чрез едно предварително онтологично основно определение – все още онтологически съучаства в първополагането на subjectum (ὑποκείμενον), колкото и онтически живо да се брани срещу „субстанцията на душите“ или „овещяването на съзнанието“.
Не е проява на терминологично своеволие тези наименования (субект, душа, съзнание, дух, личност), както и изразите „живот“ и „човек“ да се избягват за обозначаване на биващото, което сме самите ние.
Докъде в проучването на понятието за „личност“ стигат Дилтай, Бергсон, Хусерл и Шелер. Личността не е вещ, субстанция или предмет. Тя съществува само в осъществяването на интенционалните актове – свързани чрез единството на един смисъл.
Антично-християнската (традиционна) антропология.
1. ζῷον λόγον ἔχον/animal rationale
2. „Faciamus hominem“ – ens finitum
Идеята за трансценденцията – че човекът бил нещо, което достига отвъд себе си – има корените си в християнската догматика: „quibus transcenderet usque ad Deum et aeternam felicitatem“.
Битието на човека се понятизира в смисъла на „Бъденето-налично“ на останалите сътворени вещи. Тези нишки се преплитат в антропологията на Новото време с изхождането от res cogitans – съзнанието, връзката на преживяванията.
„Живот“ е един собствен начин на битие, но по същество достъпен само в Бъденето-ето-на.
В антропологията, психологията и биологията липсва еднозначен, онтологически задоволително обоснован отговор на въпроса за начина на битие на това биващо, което сме самите ние.

11.
Да се разработи идеята за едно „естествено понятие за свят“. Но понятийното разработване на феномена свят изисква вникване в основните структури на Бъденето-ето-на. А въпросът за битието е подтикът на всяко научно търсене.

Гл. II

12.
Бъденето-ето-на e биващо, което се отнася разбиращо към своято битие. Това е екзистенция. Бъденето-ето-на екзистира. То е биващо, което съм все самият аз. Към него спада все-моестта като условие за възможността за истинскост и неистинскост. То екзистира все в едни от тези модуси.
Тези битийни определeности трябва да бъдат видяни и разбрани a priori на основата на устроеността на битието, която ние наричаме Бъдене-в-света (In-der-Welt-sein).
„В-света“-то: онтологичната структура на свят и идеята световост.
Биващото по начина на Бъденето-в-света: търсим това, за което запитваме с „Кой?“
„В-битие“-то (In-Sein): да се изяви онтологичната конституция на самата В-ост. Бъдене-налично като появяващи се „вътре в“ света вещи; Бъдене-съ-налично с нещо в смисъла на определено отношение по място – това са онтологични характерни моменти (ontologische Charaktere), които наричаме категориални: те спадат към биващо, нямащо начин на битие с вида на Бъденето-ето-на.
В-Битие обаче има предвид една устроеност на битието на Бъденето-ето-на и е екзистенциал. Да-бъда (Бъдене, Sein) като инфинитив на „аз съм“, т.е. като екзистенциал означава: обитаване при, Бъдене-отблизо-познат с. В-битие е израз на битието на Бъденето-ето-на, което има същностната устроеност на Бъденето-в-света.
Няма нещо такова като „Едно-до-друго“-то на едно биващо, наречено „Бъдене-ето-на“ с друго биващо, наречено „свят“.
Фактичността на Бъденето-ето-на ние наричаме фактуалност (Faktizität). Това е: Бъдене-в-света на едно „вътре-светово“ биващо и то така, че това биващо да може да се разбира като обвързано в своята съдба с битието на биващото, с което то се среща вътре в собствения си свят.

Ние не отричаме на Бъденето-ето-на всякакъв вид „пространственост“. То има собствено „Бъдене-в-пространството“, което обаче е възможно само на основата на Бъденето-в-света изобщо. Наивно е мнението, че човекът бил най-напред духовна вещ, която сетне добавъчно се пренася „в“ едно пространство.
Начини на В-битие: имане работа с нещо, грижене за, прилагане на нещо, отказване от нещо, разузнаване, обсъждане…Всички те имат начина на битие на погрижването (Besorgen). Има и дефициентни модуси – необръщане на внимание, отпочиване и т.н. В едно преднаучно, онтично значение „грижене“ е нещо като опасяване (befürchten). Но Besorgen се употребява като онтологичен термин (екзистенциал) за обозначаване на битието на едно възможно Бъдене-в-света.
Битието на самото Бъдене-ето-на трябва да бъде направено зримо като грижа. Това от своя страна е онтологично понятие за структура.
Бъденето-ето-на разбира самото себе си – а това значи също своето Бъдене-в-света – онтологически най-напред откъм биващото и неговото битие, което самото то не е, но което то среща „вътре“ в своя свят. Опознаването на свят (νοεῖν), обсъждането на свят (λόγος) функционира като първичния модус на Бъденето-в-света без последното като такова да бъде понятизирано. Тази структура на битието остава онтологически недостъпна, ала все пак онтически узната (изпитана) като отношение между „биващо“ (свят) и „биващо“ (душа); и се прави опитът това отношение да бъде понятизирано като Бъдене-налично. Така Бъденето-в-света става невидимо. Субект-обектното отношение се предпоставя; и все пак онтологичния смисъл на предпоставката остава в мрак.
Бъденето-в-света е екзистенциална „модалност“ на В-Битието.

13.
Бъденето-ето-на се движи в Бъденето-в-света (негова основна устроеност) в модуса на делничността. Субект и обект не се покриват с Бъдене-ето-на и свят.
Феноменна характеристика на познаването – в и накъм света. Какъв е видът на битие на познаващия субект? Как познаването излиза извън сферата на „Вътре“-то и добива „трансцендентност“?
Познаване и модус на битие на Бъденето-ето-на като Бъдене-в-света. То предварително се основава на едно Вече-бъдене-при-света.
В така оформен „престой“, като в се-въздържането от всякакво занимаване и ползуване, се осъществява долавянето (Vernehmen) на наличното. То има начина на осъществяване на заговарянето за и на обсъждането на нещо като нещо. На почвата на това изтълкуване долавянето се превръща в определяне. Доловеното и определеното може да бъде изговорено в изречения и като така изказано – задържано и съхранено.
Бъденето-ето-на винаги е вече „навън“ при едно срещащо се биващо от всеки път вече открития свят. Дори забравянето на нещо трябва да бъде понятизирано като видоизменение на изначалното В-Битие.
В познаването Бъденето-ето-на добива един нов битиен статус (Seinsstand). Тази нова възможност на битието може да стане задача и като наука да поеме ръководството на Бъденето-в-света.

Гл. III

14.
Може да се изброи какво има „в“ света: къщи, хора, дървета, планини, небесни тела. Описанието обаче остава обвързано с биващото; то е онтично. „Феноменът“ пък се показва като битие и структура на битието.
Основаващият всичко битиен характер на природните вещи, на субстанциите, е субстанциалността. А природата сама е едно биващо, което се среща вътре в света.
„Ценностно натоварените вещи“ са биващото, при което Бъденето-ето-на се задържа най-напред и най-често. Но те също са „вътре в“ света.
„Световост“ е екзистенциал. Онтологически „свят“ е характерен момент (Charakter) на самото Бъдене-ето-на; а не определеност на биващото, което Бъденето-ето-на всъщност не е.
Четири значения на „свят“.
1. Като онтично понятие: целокупността на биващото, което може да бъде налично вътре в света.
2. Като онтологичен термин: битието на назованото биващо.
3. В един онтичен смисъл: като онова, „в което“ „живее“ едно фактуално Бъдене-ето-на. Това е предонтологически екзистентно значение. Има се предвид „побличният“ свят-Ние, или собственият и най-близкият (домашният) околен свят.
4. Може да обозначава онтологико-екзистенциялното понятие „световост“.
Като термин ние ангажираме израза свят в значение 3.
Със „светови“ (weltlich) се има предвид един начин на битие на Бъденето-ето-на. Наличното „в“ света биващо наричаме принадлежащо на света (weltzugehörig) или вътре-светово (innerweltlich).
Колкото до феномена „природа“ (като „природа на романтиката“), той е онтологически доловим едва откъм понятието свят, т.е. откъм Аналитиката на Бъденето-ето-на.
Трябва да се проследи делничното Бъдене-в-света, та при феноменното спиране при него да се появи в погледа нещо такова като свят. Търсим да намерим световостта на околния свят (Umwelt). Тук се съдържа указание за пространственост (Räumlichkeit). Обаче присъщият на един околен свят пространствен характер трябва да бъде изяснен едва от структурата на световостта.

А.
15.
Делничното Бъдене-в-света ние го наричаме също Вземане-даване (Umgang). То се е разпръснало в многообразие от начини на погрижването. Най-напред е боравещото употребяващо погрижване, което има свое собствено „познание“.
Ние наричаме срещащото се в погрижването биващо „пособие“ Въм вземане-даването са заварвани: принадлежности за писане, за шиене, транспортно средство, измервателен прибор. Трябва предварително да се очертаят границите на това, какво прави едно пособие пособие – на пособийността (Zeughaftigkkeit).
По същество пособие е „нещо, за да…“ (служи за, пригодно за). В структурата „За да“ се съдържа препращане (Verweisung) от нещо към нещо.

Най-близко срещащото се от „пособията“ в стаята е самата тя. Тя не е нещо „между четири стени“ в геометричен пространствен смисъл, а е пособие за обитаване.
Начинът на битие на пособие, в който то се разкрива от самό себе си, ние наричаме подръчност (Zuhandenheit). На само „теоретически“ гледащия към вещи поглед му липсва разбирането на подръчност. Виждането на многообразието от „За-да“ препращания е обглеждането (Umsicht). Делничното вземане-даване се задържа най-напред при изделието (Werk): то е изпървом погриженото, а следователно и подръчно; а не самите инструменти.
Изделието препраща не само към За-какво-то на приложимостта и От-какво-то на състоянието си, а в него е заложена и препратката към носещия и ползващия го. При евтини артикули за масова употреба тази препратка не липсва; тя само сочи към нещо средновато. Изделието е подръчно и в публичния свят. В пътищата, улиците,мостовете чрез погрижването природата е открита в определена посока (лошо време, тъмнина, положение на слънцето).
Познаването като модус на Бъденето-в-света напредва едва през подръчното в погрижването. Може би подръчността е изначална спрямо чистата наличност.

16.
Бъденето-ето-на е онтически конституирано чрез Бъденето-в-света и към битието му също така съществено спада едно битие-разбиране за своето себе си (Selbst).
Модуси на погрижването, позволяващи да излиза наяве свето-съобразността на вътре-световото. При откриване на неприложимостта пособието бие на очи (забележимост, Auffallen). В забелязването на неподръчно, подръчното навлиза в модуса на натрапливостта. Опърничавост (Aufsässigkeit) на онуй, за което е нужно да се погрижат най-напред и преди всичко.
Модусите очебийност, натрапливост, опърничавост изкарват у подръчното наяве характера на наличност. Пособието става „партакеши“ (Zeug, нещо непотребно) в смисъла на онова, което желаят да оттласнат.
Липсването на едно подръчно е прекъсване на откритите в обгледа връзки на препращане. Не-се-вестяването на света е условието на възможността, подръчното да не излиза от своята неочебийност.

Бъденето-самó-по-себе-си на вътре-светово биващото става онтологически доловимо само на основата на феномена свят.
Погрижването е на основата на една довереност (познатост, Vertrautheit) със свят. В тази довереност Бъденето-ето-на може да се изгуби у вътре-светово срещащото се и да бъде замаяно (не на себе си, benommen) от него.
Как възможните сривове на цялостта от препращания, в която се „движи“ обгледът, натрапват на преден план наличността на биващото?

17.
Препращане и цялост от препращания ще бъдат в някакъв смисъл конститутивни за самата световост.
Самите знаци (Zeichen) са най-напред пособие, чийто специфичен характер се състои в показването (Zeigen). Разлика между препращане като служимост и препращане като показване. В предвестника и предзнаменованието „се показва“ „какво идва“, но не в смисъла на едно само появяващо се, което се прибавя към вече наличното; това, „което идва“, е такова, за което се приготвяме, съотв. „не сме били приготвени“, доколкото сме се занимавали с друго.
Обгледното вземане-даване в околния свят се нуждае от подръчно пособие, което в характера си на пособие да поеме „делото“ по оставянето на едно подръчно да се забелязва.
Знаци възникват и във вземането-за-знак на едно вече подръчно. Южният вятър никога не е най-напред наличен, та сетне при сгоден случай да поеме функцията на предзнаменование.
Знак е едно онтично подръчно, което като това и това определено пособие функционира същевременно като нещо, което показва онтологичната структура на подръчността, на целостта на препращането и световостта.

18.
Пособийната устроеност на подръчното беше показана като препращане.
Определени препратки: служимост за, вредност, приложимост. Битийният характер на подръчното е сложеността-извърнатост (Bewandnis). В нея е заложено: да се оставя нещо както си е с нещо, при нещо. Това, че вътре-светово биващото има сложеността-извърнатост с… при… е онтологичното определение на битието на това биващо. Целостта от сложености-извърнатости в една работилница е „по-рано“ от отделното пособие. Тази цялост възвръща накрая към едно За-какво (Wozu), което е биващо, чието битие е определено като Бъдене-в-света. „Заради“-то винаги засяга битието на Бъденето-ето-на. То е истинското и единствено Заради-какво.
Онтологически разбраното оставяне-както-е засяга освобождаването (Freigabe) на всяко подръчно като подръчно. Доколкото едно биващо е открито в битието си, то всеки път вече е подръчно [пособие] от околния свят и тъкмо не е „най-напред“ само първом наличен „материал от света“.
Откритост е термин за една възможност на битието на всяко биващо, нямащо вида на Бъденето-ето-на.
Бъденето-ето-на се е препратило из едно подето, истинско или неистинско Можене-да-се-бъде (Seinkonnen), заради което самото то е към едно За-да (Um-zu).

Структурата на това, накъм което се препраща Бъденето-ето-на, съставлява световостта на света.
Значност (Bedeutsamkeit) е това, което съставлява структурата на света, на онова, в което Бъдене-ето-на всеки път вече е. Доколкото е, Бъденето-ето-на всеки път вече е в зависимост от един срещащ се „свят“. Значността има в себе си условието на възможността разбиращото Бъдене-ето-на да може да разкрива нещо такова като „значения“, които от своя страна дават основа на възможното битие на слово и език.

*

294