при А

Александър към „М“ и Аристотел – „Категории“

Александър Афродизийски

Коментар (Ὑπόμνημα)
към Алфа I
на
Аристотеловата „Метафизика“

(M. Hayduck. Berolini, 1891)

*

1.
„Всички хора по природа се стремят към познание“

„След като знанието (γνῶσις) е съвършенство (τελειότης) на душата – изобщо на просто познаващата, а още повече на разумната – и още повече на тази, на която целта е размисълът (теорията, θεωρία); и щом всяко съвършенство на кое да е нещо е доброто (ἀγαθόν) за това нещо, и в доброто всяко има и съществуването, и спасението си; ето поради това той [Аристотел] заяви (ἐπήγαγεν) общо, че „всички хора по природа се стремят към познание“ – тоест (τουτέστιν), че според самата си природа (αὐτοφυῶς) обичат знанието, защото то е тяхното съвършенство (4-9).
И като най-ясен знак (σημεῖον ἐναργέστατον) за това посочи обичта им към сетивата. Нали ние се радваме на сетивата защото чрез тях придобиваме знание за сетивните неща. Но и без това обичаме сетивата поради самите тях; и впрочем повече от другите – зрителното сетиво. Нали и без да правим и да действаме (πράττειν καἰ ἐνεργεῖν), „пак избираме зрението пред всички останали сетива“.
Наистина това зрително сетиво повече от останалите ни прави да познаваме – не само нас самите, но и божествените и небесни тела. Нали, както казва Платон, чрез това сетиво придобихме рода на философията: защото, като се взираме в небето и разглеждаме реда и неизречената красота, достигаме до мисълта за сътворилия.
Но и няма друго сетиво, чрез което така да се вчувстваме с нещата, както чрез това. Затова и той [Аристотел] казва, че то „ни позволява да установим голям брой различия“ на сетивните. Защото има много разлики на цветовете между крайните бяло и черно – сиво, жълто, пурпурно, червено, жълтеникаво; а между топло и студено, или сухо и влажно няма много такива разлики.
Чрез това се показва, че знанието е по-ценно от действието. А то е явно и не само защото всяко действие (πρᾶξις) препраща (ἀναφορὰν ἔχει) към някаква друга цел. Нали и за самите действия съобразно добродетелите, които измежду всички действия изглеждат най-предпочитаеми (αἱρεταί) заради самите себе си, се оказва, че препращат към нещо друго. Защото онези живи същества, при които няма изменения (πάθη) – както е при боговете – не се нуждаят от действия според добродетелите. Значи поради измененията, поради отношението към тях и тяхното управление и удържане (παιδαγωγία καὶ καταστολή), тези действия са предпочитаеми за нас – защото сме изменими (страстни, ἐμπαθεῖς) по природа.
Но коя да е теория и наука не изглежда да препраща към нещо друго. Така че измежду съставените по природа неща знанието е предпочитаемо само по себе си, както впрочем и много други.
Но, както казах, това би се показало не само оттук, но и ето откъде. Нали когато двама се занимават (καταγινομένων) с нещо и единият само го знае, а другият произвежда и действа (ποιοῦντός τε καὶ πράττοντος), този, който само знае как то трябва да се прави, е по-ценен от онзи, който прави и произвежда.
И ако знанието е безусловно по-ценно (τιμιώτερον) от действието (защото архитектите са по-ценни от техниците и знаещите от правещите и произвеждащите), тогава и познанието (τὸ εἰδέναι) е по-добро и по-ценно от правенeто.
И ако и в самите практически (делови, πρακτοῖς) неща знанието надминава действието, ясно e, че най-ценно e най-висшето познание: това именно, което се дава в най-голяма степен от знанието на началата, и което се нарича мъдрост. Така че тя е най-ценна.“

(980а 21-28)

2.
„Живите същества се раждат със сетива съобразно природата си“

„Той казва, че човекът обича сетивата и заради познанието: не само заради употребата, а защото и сетивото му допринася нещо за знанието.
Защото познаването при него е не само чрез сетиво, но има и нещо относно знанието, което е повече в сравнение с останалите живи същества: и това е логосът (разумът, λόγος), комуто познаването е собственоприсъщо (τὸ γιγνώσκειν ἴδιον).
И че поради това човекът е по-съвършен другите живи същества; и че мъдростта е знание, което на всички изглежда да е най-ценно. Чрез тези неща той ни учи, потвърждавайки по-рано казаното, че е казано основателно (εὐλόγως): че хората обичат сетивата и заради познанието.
Излага се и редът на способностите на душата, свързани със сетивата, чрез който по-съвършените живи същества се отделят и отграничават от по-несъвършените; и че човекът, който има логоса като нещо повече в сравнение с другите живи същества, според това е по-съвършен от тях.
Всички тези неща при него се отнасят (τείνει) към въпроса (λόγος) за мъдростта; и към това, да се покаже кой е мъдрият. Защото казва, че по-съвършени от онези, които имат само сетиво, са тези, които освен да усещат, могат и да помнят каквото са усетили. За тях той каза, че са по-разумни и по-способни да учат от онези които не могат да помнят (като си послужи с думата „по-разумни/φρονιμώτερα“ в по-общ смисъл).
Защото в основен смисъл (κυρίως) разумността (φρόνησις) се отнася към подлежащите на обсъждане и е в обсъждането (βουλεύεσθαι); и се нарича съвещателно състояние (ἕξις). В друго отношение „разумност“ се нарича и самата разумна/логосна (λογική) способност. Освен тези значения „разумност“ се нарича точността и разчленителността (διάρθρωσις) относно представянията/въображенията (φαντασίαι); и естествената ловкост/сръчност (εὐστροφία) по отношение на практическите неща, която възниква у онези, които могат да помнят.
Защото паметта е състояние на представата (φάντασμα) като образ (εἰκών) на онова, за което е представяне; но отпечатъкът (τύπος) съобразно представянето не е достатъчен за памет. Но действието относно него трябва да стане и относно образа: тоест, като да е от друго, вече станало – както е показал в съчинението „За паметта“.
И е обяснил в какъв смисъл е казал „по-разумни“, като е прибавил и „по-способни да учат“: казва, че са по-способни да учат, защото поради способността да помнят някои от тях вече научават и гласове, и подражават – както са много от птиците.“

(980а 29-980b 23)

3.
След като най-напред [Аристотел] е казал, че „живите същества се раждат със сетива съгласно природата си“, после добавя, че като изключим човека, другите живи същества в малка степен са причастни на опита; което значи, че или изобщо не са, или у тях той присъства в малка степен – аналогично на това, което беше казано и за разумността.
А че човекът, освен че има памет, е причастен и на опита (ἐμπειρία), го отбелязва с думите, че той притежава изкуство и разсъдък (λογισμός).
За изкуството показа, че то взима състава си (σύστασις) от опита; а разума относно практическите неща, до които особено се отнася разумността, нарече разсъдък.
А че опитът е нещо собствено за хората, отбеляза с думите: „Хората придобиват своя опит благодарение на паметта“.
И ясно казва как опитът възниква от паметта. Защото опитът вече е някакво разумно знание; и отстъпва на изкуството с това, че е някакво общо (καθολική) знание за нещо, което много пъти е било запомнено – отделно взетото; а пък изкуството (τέχνη) е знание не само за това, но и за всичко подобно на това – като едно [цяло].
И както е опитът спрямо паметта за някакво едно по число – или отделно взето, или мисъл (λόγος) – така е изкуството и науката спрямо опита.
Защото опитът е съсредоточаване (συστολή) на много и отделно взети, или сетивни неща, за които е паметта, в един обхват (περίληψις) и знание; а изкуството е обобщение (събиране на главното/συγκεφαλαίωσις) на многото опити.

(980b 27-981а 7)

(от 16 януари 2021)

* * *

Аристотел. „Категории“

(текст на H.P. Cooke, HUP 1934/1967 – според Bekker)

„Същност“ (οὐσία) – когато говорим за нея в главен смисъл и най-напред и най-вече – е тази, която не се казва за някое подлежащо (ὑποκείμενον), нито пък е „в“ някое подлежащо: както е, примерно „някой (τὶς) кон“ или „някой човек“.
„Втори същности“ се наричат тези, в които като във видове са налични така наречените „най-напред“ същности; а освен тях и родовете на тези видове. Примерно, „някой човек“ е даден (ὑπάρχει) във вида „човек“; а род на вида е „живото същество“. Ето тези се наричат „втори същности“ – като „човек“ и „живо същество“.
От казаното е явно, че от тези, които „се казват“ (λεγομένων) за подлежащо, е необходимо да „се изказват“ (κατηγορεῖσθαι) и името, и описанието (λόγος): както „човекът“ се изказва като за подлежащо за някой човек, а също така се изказва и името („човек“); защото [името] „човек“ ще го изкажеш за някой човек. И описанието на човека ще се изкаже за някой човек: защото даденият (ὁ γάρ τις) човек е и „човек“, и „живо същество“. Така че и името, и описанието ще се изкажат за подлежащото.
От тези, които са „в“ подлежащото, при повечето от тях за подлежащото не се изказва нито името, нито описанието. При някои впрочем нищо не пречи понякога името да се изкаже за подлежащото, но за описанието това е невъзможно: както примерно „бялото“, което е „в“ подлежащото тяло, се изказва за подлежащото (защото се казва „бяло тяло“); описанието на „бялото“ обаче никога няма да се изкаже за тялото.

2а 11-35

(26 септември 2021)

*

От „вторите същности“ видът е повече същност от рода – защото е по-близо до първата същност. Нали ако някой обяснява (ἀποδιδῷ) първата същност – „що е“ -, той ще я обясни по-разбираемо и по-близко (οἰκειότερον), показвайки (ἀποδιδούς) по-скоро вида, отколкото рода.
Примерно, когато пояснява (ἀποδιδούς) [що е] дадения (τὸν τινὰ) човек, той ще го изясни (ἀποδοίη) по-разбираемо, като изрече (ἀποδιδούς) „човек“ вместо „живо същество“; защото едното е по-собствено (μᾶλλον ἴδιον) за дадения човек, а другото е по-общо (κοινότερον).
И когато представя (ἀποδιδούς) някое дърво, ще го представи по-разбираемо, като каже (ἀποδιδούς) „дърво“ вместо „растение“.
После: поради това, че „първите същности“ подлежат на всички други [изказвания] и всички други се изказват за тях – или са „в“ тях -, затова и те най-вече (μάλιστα) се наричат „същности“.
Но както „първите същности“ се отнасят към всички останали, така и видът се отнася към рода. Защото видът подлежи на рода. Нали родовете се изказват за видовете, а видовете не [се изказват] обратно за родовете.
Така че и от това следва, че видът е повече същност от рода.

2b 7-22

(29 септември 2021)

*

Нещо общо, [отнасящо се] до всяка същност, е че същността не е „в“ подлежащо. Защото „първата същност“ нито е в подлежащо, нито се казва за подлежащо. Но и за „вторите същности“ е явно, че не са „в“ подлежащо. Защото „човек“ се казва за този някой (τοῦ τινὸς) човек като за подлежащо; но не е „в“ подлежащо, защото „човекът“ не е „в“ този някой човек. По същия начин и „живото същество“ се казва за този някой човек като за подлежащо, но все пак „живото същество“ не е „в“ този някой човек.
Освен това от тези, които са „в“ подлежащо понякога нищо не пречи името да се изказва за подлежащото, но [да се изказва] описанието е невъзможно. От „вторите същности“ и описанието, и името се изказва за подлежащото: защото ще изкажеш описанието на човека за „този човек“, а също и описанието за „живо същество“. Така че същността не принадлежи към онези ,които са „в“ подлежащо.

3а 7-21

(1 октомври 2021)

*

Изглежда, че [името на] всяка същност означава „ето това“ (τόδε τι).
При „първите същности“ е безспорно и истинно, че означава „ето това“ – защото посочваното и изявяваното (τὸ δηλούμενον) е неделимо и едно по число.
При „вторите същности“, ако гледаме формата на назоваването (σχῆμα τῆς προσηγορίας), по същия начин [името] означава „ето това“ – в случай, че някой каже „човек“ или „живо същество“.
Но не е така; а по-скоро означава някакво „какво“ (ποιόν). Защото подлежащото не е едно, както е при „първата същност“, но „човек“ и „живо същество“ се казва за много [отделни].
Но не означава просто някакво „какво“ [качество, ποιόν], както е [названието на] „бялото“. Защото бялото не означава нищо друго освен „какво“-то [качество]. А видът и родът определят качеството относно същността: защото означават „някаква“ същност.

3b 10-22

(3 октомври 2021)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>