при А

Коментарът на Александър към „М“

Александър Афродизийски

Коментар (Ὑπόμνημα)
към Алфа I
на
Аристотеловата „Метафизика“

(M. Hayduck. Berolini, 1891)

*

1.

„Всички хора по природа се стремят към познание“

„След като знанието (γνῶσις) е съвършенство (τελειότης) на душата – изобщо на просто познаващата, а още повече на разумната – и още повече на тази, на която целта е размисълът (теорията, θεωρία); и щом всяко съвършенство на кое да е нещо е доброто (ἀγαθόν) за това нещо, и в доброто всяко има и съществуването, и спасението си; ето поради това той [Аристотел] заяви (ἐπήγαγεν) общо, че „всички хора по природа се стремят към познание“ – тоест (τουτέστιν), че според самата си природа (αὐτοφυῶς) обичат знанието, защото то е тяхното съвършенство (4-9).
И като най-ясен знак (σημεῖον ἐναργέστατον) за това посочи обичта им към сетивата. Нали ние се радваме на сетивата защото чрез тях придобиваме знание за сетивните неща. Но и без това обичаме сетивата поради самите тях; и впрочем повече от другите – зрителното сетиво. Нали и без да правим и да действаме (πράττειν καἰ ἐνεργεῖν), „пак избираме зрението пред всички останали сетива“.
Наистина това зрително сетиво повече от останалите ни прави да познаваме – не само нас самите, но и божествените и небесни тела. Нали, както казва Платон, чрез това сетиво придобихме рода на философията: защото, като се взираме в небето и разглеждаме реда и неизречената красота, достигаме до мисълта за сътворилия.
Но и няма друго сетиво, чрез което така да се вчувстваме с нещата, както чрез това. Затова и той [Аристотел] казва, че то „ни позволява да установим голям брой различия“ на сетивните. Защото има много разлики на цветовете между крайните бяло и черно – сиво, жълто, пурпурно, червено, жълтеникаво; а между топло и студено, или сухо и влажно няма много такива разлики.
Чрез това се показва, че знанието е по-ценно от действието. А то е явно и не само защото всяко действие (πρᾶξις) препраща (ἀναφορὰν ἔχει) към някаква друга цел. Нали и за самите действия съобразно добродетелите, които измежду всички действия изглеждат най-предпочитаеми (αἱρεταί) заради самите себе си, се оказва, че препращат към нещо друго. Защото онези живи същества, при които няма изменения (πάθη) – както е при боговете – не се нуждаят от действия според добродетелите. Значи поради измененията, поради отношението към тях и тяхното управление и удържане (παιδαγωγία καὶ καταστολή), тези действия са предпочитаеми за нас – защото сме изменими (страстни, ἐμπαθεῖς) по природа.
Но коя да е теория и наука не изглежда да препраща към нещо друго. Така че измежду съставените по природа неща знанието е предпочитаемо само по себе си, както впрочем и много други.
Но, както казах, това би се показало не само оттук, но и ето откъде. Нали когато двама се занимават (καταγινομένων) с нещо и единият само го знае, а другият произвежда и действа (ποιοῦντός τε καὶ πράττοντος), този, който само знае как то трябва да се прави, е по-ценен от онзи, който прави и произвежда.
И ако знанието е безусловно по-ценно (τιμιώτερον) от действието (защото архитектите са по-ценни от техниците и знаещите от правещите и произвеждащите), тогава и познанието (τὸ εἰδέναι) е по-добро и по-ценно от правенeто.
И ако и в самите практически (делови, πρακτοῖς) неща знанието надминава действието, ясно e, че най-ценно e най-висшето познание: това именно, което се дава в най-голяма степен от знанието на началата, и което се нарича мъдрост. Така че тя е най-ценна.“

(980а 21-28)

2.

„Живите същества се раждат със сетива съобразно природата си“

„Той казва, че човекът обича сетивата и заради познанието: не само заради употребата, а защото и сетивото му допринася нещо за знанието.
Защото познаването при него е не само чрез сетиво, но има и нещо относно знанието, което е повече в сравнение с останалите живи същества: и това е логосът (разумът, λόγος), комуто познаването е собственоприсъщо (τὸ γιγνώσκειν ἴδιον).
И че поради това човекът е по-съвършен другите живи същества; и че мъдростта е знание, което на всички изглежда да е най-ценно. Чрез тези неща той ни учи, потвърждавайки по-рано казаното, че е казано основателно (εὐλόγως): че хората обичат сетивата и заради познанието.
Излага се и редът на способностите на душата, свързани със сетивата, чрез който по-съвършените живи същества се отделят и отграничават от по-несъвършените; и че човекът, който има логоса като нещо повече в сравнение с другите живи същества, според това е по-съвършен от тях.
Всички тези неща при него се отнасят (τείνει) към въпроса (λόγος) за мъдростта; и към това, да се покаже кой е мъдрият. Защото казва, че по-съвършени от онези, които имат само сетиво, са тези, които освен да усещат, могат и да помнят каквото са усетили. За тях той каза, че са по-разумни и по-способни да учат от онези които не могат да помнят (като си послужи с думата „по-разумни/φρονιμώτερα“ в по-общ смисъл).
Защото в основен смисъл (κυρίως) разумността (φρόνησις) се отнася към подлежащите на обсъждане и е в обсъждането (βουλεύεσθαι); и се нарича съвещателно състояние (ἕξις). В друго отношение „разумност“ се нарича и самата разумна/логосна (λογική) способност. Освен тези значения „разумност“ се нарича точността и разчленителността (διάρθρωσις) относно представянията/въображенията (φαντασίαι); и естествената ловкост/сръчност (εὐστροφία) по отношение на практическите неща, която възниква у онези, които могат да помнят.
Защото паметта е състояние на представата (φάντασμα) като образ (εἰκών) на онова, за което е представяне; но отпечатъкът (τύπος) съобразно представянето не е достатъчен за памет. Но действието относно него трябва да стане и относно образа: тоест, като да е от друго, вече станало – както е показал в съчинението „За паметта“.
И е обяснил в какъв смисъл е казал „по-разумни“, като е прибавил и „по-способни да учат“: казва, че са по-способни да учат, защото поради способността да помнят някои от тях вече научават и гласове, и подражават – както са много от птиците.“

(980а 29-980b 23)

3.

След като най-напред [Аристотел] е казал, че „живите същества се раждат със сетива съгласно природата си“, после добавя, че като изключим човека, другите живи същества в малка степен са причастни на опита; което значи, че или изобщо не са, или у тях той присъства в малка степен – аналогично на това, което беше казано и за разумността.
А че човекът, освен че има памет, е причастен и на опита (ἐμπειρία), го отбелязва с думите, че той притежава изкуство и разсъдък (λογισμός).
За изкуството показа, че то взима състава си (σύστασις) от опита; а разума относно практическите неща, до които особено се отнася разумността, нарече разсъдък.
А че опитът е нещо собствено за хората, отбеляза с думите: „Хората придобиват своя опит благодарение на паметта“.
И ясно казва как опитът възниква от паметта. Защото опитът вече е някакво разумно знание; и отстъпва на изкуството с това, че е някакво общо (καθολική) знание за нещо, което много пъти е било запомнено – отделно взетото; а пък изкуството (τέχνη) е знание не само за това, но и за всичко подобно на това – като едно [цяло].
И както е опитът спрямо паметта за някакво едно по число – или отделно взето, или мисъл (λόγος) – така е изкуството и науката спрямо опита.
Защото опитът е съсредоточаване (συστολή) на много и отделно взети, или сетивни неща, за които е паметта, в един обхват (περίληψις) и знание; а изкуството е обобщение (събиране на главното/συγκεφαλαίωσις) на многото опити.

(980b 27-981а 7)

*

(от 16 януари 2021)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>