Старогръцката литература в Римската епоха 2020/2021

Старогръцката литература в Римската епоха

2021/2022

Магистърска програма
„Класически езици и антична литература“

Лекция I

(25 октомври, 2021)

Полибий

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

Написал е „История“ (ἱστορία καθολική) в 40 книги, отнасяща се до случилото се в средиземноморския свят в продължение на 53 години: от ол. 140,1 (220 пр. Хр.) и началото на втората Картагенска война, до победата над цар Персей и разрушението на македонското царство (ол. 153,1; 168 пр. Хр.).
Първите две книги са като въведение. Говори се за превземането на Рим от галите начело с Брен (ол. 98; 388-385 пр. Хр.), първото прехвърляне в Сицилия и други събития преди началото на втората Картагенска война.

Фабриций:
„Предполага се, че целият текст на „История“ е бил ползван от Никифор Вриений (XI в.). Днес е останало не много повече от първите пет книги. Има откъси от VI до XVIII. Според Казобон те са част от извлечението, което е правил М. Брут преди битката при Фарсал“ (III, стр. 754-755).

Оцелели са откъси от XVIII до XXXIX кн. Някои книги са загубени изцяло или от тях са останали съвсем малки фрагменти – XVII, XIX, XXVI, XXXVII.

2. Източници за Полибий и произведенията му

Самата „Всеобща история“
Статията в „Суда“
Различни изказвания на антични автори

3. Животът на Полибий

Роден е в Мегалополис в Аркадия (ол. 143,4; 205 пр. Хр.). Баща му се казвал Ликортас – бил военачалник на Ахейския съюз. Покрай него още от млада възраст е сред приближените на Филопоймен.
Избран да участва в пратеничество до Птолемей Епифан (ол. 149,4; 181 пр. Хр.); предложен за командващ конница в ахейските сили преди последните сражения между римляни и македонци.

След 153 ол. (168-165 пр. Хр.) отива като заложник в Рим заедно с други ахейци, заподозрени в бунтовничество (rerum novarum). Става близък със Сципион Африкански Млади, с когото бил в Африка и присъствал на разрушаването на Картаген (ол. 158,2; 147 пр. Хр.). Скоро след това вижда как Л. Мумий разрушава Коринт.
Участва в изработката на ново законодателство за ахейските градове и се стреми да ги помири с римляните (които се вслушват в съветите му).

Бил в Египет при Птолемей Фискон. Пътувал из Галия, Испания, прекосил Алпите и моретата : така че, когато пише история, да не прави грешки поради непознаване на местата (в което той самият упреква Тимей).
Умрял на 82-годишна възраст (ол. 164; 124 пр. Хр.), след падане от кон.

4. Дейността му като историк

Планът на „История“ и методът на историографията.
Съобщенията и размислите му се отнасят не само до историята на Рим, но и до тези на Картаген, Ахея, Македония, Сирия, Египет, Понт, Кападокия.
Знаел е латински и е ползвал документи, препоръчани му от Сципион и пазени в Капитолийския храм. Много неща чул лично от Лелий; бил попаднал на текст, написан на медна плоча по нареждане на Ханибал, по време на действията му в Италия.

Като историк бил високо ценен още през античността. Цицерон, Ливий и Страбон се изказват положително за него.
Посидоний и Страбон пишат продължение на „Историята“ му , а Марк Брут я конспектира (вж. по-горе).

5. Разни съобщения

Били му издигнати множество статуи из Пелопонес.

6. Загубени произведения

– исторически

„За живота и делата на Филопоймен“, в 3 кн.
„Нумантийската война“

– други

„За подреждането на строя“
„За земите под екватора“
Писма до Зенон Родоски

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Основният ръкопис е Vatic. 124, от XI в.
В библиотеката на „августейшия император“ [във Виена] в кодекси 25 и 30 има неиздадени откъси от XVIII и XIX (Фабр.)

– издания до 1700

Латински
Първите пет книги в превод на Н. Перот за издадени в Рим (1473) и Бреша (1488). Същите заедно с откъсите от VI до XVII в превод на Казобон (Франкфурт, 1610).

Гръко-латински
Петте книги излизат в Хага (превод на Перот, 1530).
Някои откъси, събрани по времето на Константин Порфирогенет, са издадени от Ф. Урсин (Антверпен, 1582); други от Валезий (Париж, 1634) (Фабр.).

Гръцки
През 1609 в Париж Казобон публикува издание на гръцкия текст, което „става основа на всички следващи“.

Преводи на други езици
Италиански от Л. Доминик (Венеция, 1546). Немски от Ксиландер (Базел, 1574).

– до края на ХХ в.

Им. Бекер (Берлин, 1844, 2 т.)
Л. Диндорф (Лайпциг, 1882)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Павзаний. „Описание на Елада“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2005

Полибий. „Всеобща история“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2002-2004

Страбон. „География“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2010

Цицерон. „За държавата“. Превод М. Костова. „Софи-Р“, 1994

Plutarchi An seni sit gerenda res publica. Rec. C. Hubert. Lipsiae, 1965

Plutarchi Brutus. Recogn. Cl. Lindskog, K. Ziegler. Lipsiae, 1964

Plutarchi Philopoemen. Recogn. Cl. Lindskog, K. Ziegler. Lipsiae, 1968

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853

Изследвания

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorium veterum graecorum. Liber secundus. Hamburgi, 1720

Friedrich Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

…

Лекция II

(1 ноември, 2021)

Диодор Сицилийски

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

Автор е на „Историческа библиотека“ („всеобща история“) от началните времена до ол. 180,1 (60 пр. Хр.). В предговора казва, че е работил по нея в продължение на 30 години.
Нарекъл я е „Библиотека“, може би защото е написана главно въз основа на сведения у други автори.
Състояла се е от 40 книги (някои виждат в това число влиянието на Полибий). От тях са запазени първите пет, а също и тези от единадесета до двадесета. От останалите 25 са оцелели малки фрагменти.

Ето как самият той представя плана на работата си:

„Тъй като моето начинание е завършено, ако и досега книгите да не са още издадени, все пак искам да изложа накратко целия труд. От нашите книги шестте първи обхващат фактите и митологичните разкази преди Троянската война, като първите три са посветени на варварските, а следващите – почти изцяло на елинските древности.
В следващите единадесет сме описали събитията от Троянската война до смъртта на Александър; в последните двадесет и три сме подредили всичко останало чак до началото на войната на римляните с келтите, в която военачалникът Гай Юлий Цезар който заради делата си беше обявен за бог, победи най-големите и войнствени келтски племена и разшири властта на Рим чак до британските острови. Първите събития на тази война се случиха през първата година на 180-та олимпиада, когато архонт в Атина беше Херод [60 пр. Хр.].
От периодите, които са обхванати в настоящото съчинение, не сме определяли с точност онези, които са преди Троянската война, защото нямаме никакви достоверни записи за тях, а за тези след Троянската война, следвайки Аполодор от Атина, сложихме осемдесет години от нея до завръщането на Хераклидите, от тях до първата олимпиада – 328 години, като смятахме годините по царете на Лакедемон, а от първата олимпиада до началото на келтската война, с която завършихме историята, са седемстотин и тридесет години. Така целият ни труд от четиридесет книги обхваща 1138 години без периодите, които съдържат фактите преди Троянската война.“

Фабриций:

„Първите четири книги се занимават с „теология“ и най-древна, главно предтроянска история, на египтяни, вавилонци, халдеи, индийци, скити, араби, етиопци, либийци и гърци; не малко от сведенията са легендарни (fabulosa). Петата е за островите (νησιωτική).
Единадесетата започва с нахлуването на Ксеркс (ол. 75,1; 480 пр. Хр.) и върви под формата на анали, като за отделните години се отбелязва атинският архонт и римските консули; също и победителите в олимпийските игри. Така стига до времената на Филип (кн. XVI) и Александър (кн. XVII).
В следващите три се занимава с диадохите (successores) на Александър, до поражението на Антигон във войната с останалите царе (ол. 119; 304-301 пр. Хр.).
За римските дела говори малко и кратко, по-пространно за картагенците, доколкото имат отношение към Сицилия; а най-пространно (fusissime) за гърците.
В последните 20 книги достига до 180 ол. и войната на Цезар срещу галите; но те отдавна са загубени, с изключение на някои фрагменти.
Някои от новите го критикуват, защитават го Вос и Вайер. Етиен е написал „Апология“ за него“ (извлечение, стр. 772-773)

2. Източници за Диодор и произведенията му

„Историческа библиотека“
Статията в „Суда“
Изказвания на антични и византийски автори

3. Сведения за Диодор

Роден е в сицилийския град Агирий (I, 4). Живял по времето на Цезар и Август. Споменава за обожествяването на Юлий Цезар (убит 44 пр. Хр.). Може би е доживял поне до 21 пр. Хр.

4. Дейността му като историк

За да придобие лични впечатления от местата на историческите събития, е пътувал из Азия и Европа; също и в Египет. Знаел латински и ползвал римски източници.

Ето какво казва за трудовете на предшествениците си, за трудността на своето начинание и ползата от него:

„Но след като обърнахме внимание на писателите преди нас… останахме с впечатлението, че техните трудове не са били създадени с оглед на полезността в необходимата степен. Повечето са описвали отделни войни на един народ или на един град, и само малцина, започвайки от древните времена, са се наели да опишат живота на общността чак до собствените им епохи; като при това някои не са споменали датите на събитията. Някои са отхвърлили старите митове поради трудността на тълкуването им, други пък не са успели да осъществят докрай замисъла си, грабнати още в средата на живота си от съдбата.
Най-сетне, от тези, които са си поставили подобна задача, никой не е продължил историята си по-нататък от Македонския период; едни са приключили съчиненията си с делата на Филип, други – с тези на Александър, трети пък с тези на диадохите или епигоните. Въпреки че много и значителни дела, случили се след това и чак до наше време, са останали неизследвани, никой от историографите не се е опитал да ги опише в единно съчинение поради големината на такова начинание. Затова и поради разпръснатостта на датите и фактите в множество съчинения и различни автори, знанието за тях става трудно за обхващане и запомняне.
Така че след като изследвахме съчиненията на всеки един от тези автори, решихме да създадем историческа творба, която да е колкото се може по-полезна, като в същото време затормозява читателя възможно най-малко. Защото ако някой опише колкото се може по-добре останалите в паметта деяния на целия свят, сякаш става въпрос за един полис, той ще предприеме огромен труд, но ще създаде най-полезното от всички произведения за тези, които обичат да четат.
Като цяло такова съчинение следва да се смята, че надминава останалите, също както цялото е по-полезно от частта, свързаното от разпръснатото, както и събитието с установена дата е по-полезно от онова, за което не се знае по кое време е станало.“

„Що се отнася до историята на египтяни, асирийци, мидийци, перси, гърци, картагенци, сицилийци, родосци – за тях е ползвал книгите на Херодот, Ктезий, Берос, Тукидид, Ксенофонт, Филист, Калистен, Теопомп от Хиос, хрониките на Аполодор, Хиероним от Кардия, македонския историк Марсий; а също Ефор, Тимей, Зенон от Родос, Антиох от Сиракуза и др. За критската история – Епименид, Досиад, Созикрат и Лаостенид.
Не смята, че е добре да се използват много речи. Все пак е добре да се включват похвали за превъзходните (praestantes) мъже и укори за лошите.
Настоява на божественото провидение; но не изглежда да вярва твърде на многобройните предсказания и чудеса, които разказва“ (Фабриций, стр. 770-771)

5. Ръкописи и издания

– ръкописи

Vindob. 79 (XI в.), Vatic. 130 (XII в.) за първите 5 книги.
Paris. 1664 (XIV в.) за кн. XI-XV; Paris. 1665 (XII в.) за XVI-XX (Christ, стр. 537).

– издания до 1700

„Гръцкият текст на кн. XVI-XX е издаден за пръв път в Базел (1539 г.). Първите 15 книги са издадени през 1559 от А. Етиен, с „Диатриба“ и „Апология“ за Диодор.
Въз основа на това издание Л. Родоман прави латински превод на всичките 20 книги. Засега Диодор няма по-добро издание от гръко-латинското (Страсбург, 1604), съобразено с това на Етиен и включващо превода на Родоман, бележки и хронология. Преводът е издаден и в Хановер (1611 г.).
В едно следващо издание ще трябва да се включат и фрагментите. Забележителен е онзи, в който става дума за евреите и Мойсей (кн. XXXIV и XL) (Фабриций, стр. 773-774).

Преводи на други езици
„Първите пет книги е превел на латински Поджо Флорентински (Брачолини) ; макар в това да има съмнения. Издадени са под негово име във Венеция (1493 г.).
Френски превод на кн. XI-XVII (Jac. Amiotus Париж, 1554). Немски (Базел, 1554). Английски (Лондон, 1699)“ (Фабриций, стр. 773-775)

– до края на ХХ в.

Амстердам (1746, Wesseling) в 2 тома.
Лайпциг (1828-1831, Dindorf) в 5 тома, с фрагментите на кн. XXI-XL.
Лайпциг (1888-, Vogel). На основата на Диндорф (Christ, стр. 538).

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Диодор Сицилийски. „Историческа библиотека“, кн. I. Превод П. Ангелов. Неиздаден, преди 2012

Diodori Siculi bibliothecae historicae quae supersunt. Ex nova recensione L. Dindorfii. Graece et latine. V. I-II. Parisiis, 1842-1855

Diodori Bibliotheca historica. Vol.I-V [кн. I-XX]. Recogn, Fr. Vogel. Lipsiae, 1888-1906

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853.

Изследвания

Соболевский и др. ред. „История греческой литературы“ т. III. АН СССР. Москва, 1960

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber tertius. Hamburgi, 1720

…

Лекция III

(8 ноември, 2021)

Страбон

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

От съчиненията на Страбон до нас е достигнала „География“-та (Γεωγραφικά) в 17 книги.

Първите две съдържат въведение в метода на географското изследване; споменават се авторите, които са се занимавали с науката, и се прави кратко описание на „обитавания свят“.
Познаването на географията, смята Страбон, е достойно за философа; тя не е била пренебрегвана нито от Омир, нито от древните философи. Все още има какво да се направи за нея; затова и в днешно време не е напразно човек да стане географ, макар да е имал за предшественици някои забележителни учени.

За следващите вж. „Съдържание на „Географията““.

Съществува „Епитоме“ („Съкращение“) на „Географията“. Предполага се, че е създадено във Византия между VII и XI век (заради казаното в кн. VII; Kramer, стр. 506):
„И сега целия Епир и Гърция, и почти целия Пелопонес и Македония ги обитават скити славяни.“

2. Източници за Страбон и произведенията му

„География“
Свидетелства на антични и византийски автори (Йосиф, Плутарх, Стефан, „Суда“ и др.)

3. Сведения за Страбон

Роден е в Амасия – град в Кападокия или Понт.
Бил слушател на граматиците Аристодем и Тиранион. Занимавал се е с философия при аристотелистите Ксенарх от Селевкия и Боет.
Пристига за пръв път в Рим след края на войната между Октавиан и Антоний.
Бил е в приятелски отношения с влиятелни лица от обкръжението на Август: философа Атенодор, военачалника Елий Гал, префекта на Либия (Африка) Гней Пизон.

Пътувал е от Армения на изток до брега на Етрурия срещу Сардиния на запад; и от Евксинския Понт на север до границите на Етиопия на юг. С Гал били в Египет, където слушали разказите на местни екскурзоводи и разглеждали забележителности (колосите „на Мемнон“ в Тива).
Сигурно е, че е доживял до 771 u.c. (18 сл. Хр.). Въпроси на датировката.

4. Страбон като географ и историк

Не просто отбелязва разположението на местата и имената им, но твърде често излага установленията, религията на народите и държавите, и прославя прочутите им мъже.

Относно източниците му:
„Ератостен, Артемидор, Аполодор от Атина (за географията на Гърция), Аполодор от Артемита в Асирия (за Хиркания и Бактрия), Мегастен, Неарх, Онесикрит (Индия), Теофан от Милет (Армения), Полибий и Посидоний (Испания, келтските области), Антиох (южна Италия и Сицилия).
По-рядко ползва римски автори, може би поради недостатъчно знаене на езика. Все пак споменава Агрипа, Цицерон, записките на Цезар, Азиний. Може би не е чел произведенията на всички автори, които цитира. Цитатите от Питей, Созикрат, Деметрий от Скепсис, Евдокс вероятно са взети от други автори (Аполодор, Полибий, Артемидор).“

Макар още през античността да е бил смятан за най-добрия географ, признанието за труда му не е дошло бързо.

Голяма част от сведенията и размислите му са по-скоро на основата на прочетени книги, отколкото на лични наблюдения.
„Неговата география на Гърция изглежда като коментар на Омир; и действително, много места от нея са по същество извлечени от коментара на граматика Аполодор върху Омировия „Каталог на корабите““.

В стилово и езиково отношение следва Полибий. Избягва атицизма и се стреми да пише на κοινή. Предпочита да превежда латинските термини, а не да ги транскрибира.

Едно негово изказване относно юдейската диаспора се цитира от Йосиф Флавий:

μαρτυρεῖ δὲ καὶ ἐν ἑτέρῳ τόπῳ ὁ αὐτὸς Στράβων, ὅτι καθ’ ὃν καιρὸν διέβη Σύλλας εἰς τὴν ῾Ελλάδα πολεμήσων Μιθριδάτῃ καὶ Λεύκολλον πέμψας ἐπὶ τὴν ἐν Κυρήνῃ στάσιν * τοῦ ἔθνους ἡμῶν ἡ οἰκουμένη πεπλήρωτο, λέγων οὕτως·
„τέτταρες δ’ ἦσαν ἐν τῇ πόλει τῶν Κυρηναίων, ἥ τε τῶν πολιτῶν καὶ ἡ τῶν γεωργῶν τρίτη δ’ ἡ τῶν μετοίκων τετάρτη δ’ ἡ τῶν ᾿Ιουδαίων. αὕτη δ’ εἰς πᾶσαν πόλιν ἤδη καὶ παρελήλυθεν καὶ τόπον οὐκ ἔστι ῥᾳδίως εὑρεῖν τῆς οἰκουμένης, ὃς οὐ παραδέδεκται τοῦτο τὸ φῦλον μηδ’ ἐπικρατεῖται ὑπ’ αὐτοῦ. τήν τε Αἴγυπτον καὶ τὴν Κυρηναίων ἅτε τῶν αὐτῶν ἡγεμόνων τυχοῦσαν τῶν τε ἄλλων συχνὰ ζηλῶσαι συνέβη καὶ δὴ
τὰ συντάγματα τῶν ᾿Ιουδαίων θρέψαι διαφερόντως καὶ συναυξῆσαι χρώμενα τοῖς πατρίοις τῶν ᾿Ιουδαίων νόμοις.
ἐν γοῦν Αἰγύπτῳ κατοικία τῶν ᾿Ιουδαίων ἐστὶν ἀποδεδειγμένη χωρὶς καὶ τῆς ᾿Αλεξανδρέων πόλεως ἀφώρισται μέγα μέρος τῷ ἔθνει τούτῳ. καθίσταται δὲ καὶ ἐθνάρχης αὐτῶν, ὃς διοικεῖ τε τὸ ἔθνος καὶ διαιτᾷ κρίσεις καὶ συμβολαίων ἐπιμελεῖται καὶ προσταγμάτων, ὡς ἂν πολιτείας ἄρχων αὐτοτελοῦς

5. Загубени произведения

Страбон е автор на голямо историческо съчинение, вероятно в 47 книги, което е изчезнало (и може да се съжалява за това). Той го нарича „Ὑπομνήματα ἱστορικά“; написал го е преди „География“-та. За него споменава Плутарх.
От V кн. нататък текстът е бил като продължение на „Историята“ на Полибий.

6. Ръкописи и издания

– ръкописи

Кодексите са в лошо състояние. Най-добрият (Paris. 1397 A) съдържа само първите 9 кн. В Paris. 1393 са всички 17, но липсва голяма част от VII.
За „Епитоме“ – cod. 482 Vatic. (XIV в.) (Christ, стр. 571).

– издания до 1700

Гръцки
Алд Мануций (Венеция, 1516; ръкописът бил лош, Christ)
Париж (1620, Казобон)

„Епитоме“- то е издадено от Гелений (Базел, 1533) заедно с „Обиколките“ на Ханон и Ариан и „За реките и планините“ на Плутарх.

Латински
Превод на Гуарино, 1470
Венеция (1480 и 1511), Париж (1512)
Базел (1571, Ксиландер)
Амстердам (1652, 2 тома)

Гръко-латински
Базел (1549, Хопер)
Женева (1587), от едва 28-годишния тогава Казобон – с превода на Ксиландер и почти готовото издание на „неговия тъст“ А. Етиен. Същото, допълнено с подробен индекс, е издадено в Париж (1610, Морел).
На негова основа, разширено с коментари от познавачи на античната география (Клувер, Вос и др.) е амстердамското издание от 1707.

– до края на ХХ в.

Париж (1815, Кораис – 3 тома)
Берлин (1844-1852, Крамер – 3 тома)
Лайпциг (1866-1877, Майнеке)

Съдържание на „География“

(извлечения от отделните книги и препратки към свидетелства на Страбон за използваните автори)

Книга I

„За това, че географското проучване не е извън философията. За това, че и Омир си служи с него навсякъде в поемите си. Писалите преди са пропуснали много или са дали несвързани, погрешни, лъжливи или несъстоятелни описания. Доказателства и примери за правилността на това твърдение. Общи глави, съдържащи резюмирано описание на цялостното разположение на обитаемия свят. Заслужават доверие вероятността и очевидните доказателства за това, че в много райони земята и морето са се изместили и са разменили местата си.“

Книга II

„Във втората съди буквално и по ред писаното от Ератостен и изобличава нещата, които не са казани, изтълкувани или отхвърлени правилно. И напада Хипарх, като приема възгледи на Ератостен. Накрая дава сбито изложение и преглед на целия труд, т.е. на географското описание.“

Книга III

[описва Иберийския полуостров и островите покрай него]

Книга IV

„В четвърта се описват Галия, Иберия и местата, които Алпите отделят от вътрешна Италия, сред които Британия и някои от океанските острови, които се смята, че са обитавани, както и варварската земя и племената, живеещи отвъд Истър [Дунав].“

Книга V

„Пета е за Италия от подножията на Алпите до Сицилийския провлак и Тарантинския и Посейдоновия заливи, където са Венетия, Лигурия, Пицене, Етрурия, Рим, Кампания, Лукания, Апулия и прилежащите острови в това море, от Генусите до Сицилия.“

Книга VI

„В шеста книга се разглеждат земите непосредствено до Италия и тези покрай Адриатическо море до Македония, в които попадат Апулия, Калабрия и местата покрай Йонийския залив и прилежащите острови от Сицилия до Керавнион, и други дялове до Картаген и прилежащите му островчета.“

Книга VII

„В седма книга се описват останалите части на Европа. Това са частите на изток от Рейн до Танаис [Дон] и устието на Меотидското езеро [Азовско море], и това, което обхваща между Адриатика и районите отляво на Понтийското [Черно] море на юг от Истър до Елада и Пропонтида [Мраморно море], в които части е и цяла Македония.“

Книга VIII

„В осма книга разказва за нещата в Европа, останалото от Македония и цяла Елада. В нея се спира пространно на известните в страната неща, като обяснява и описва подредено неясно и безредно казаното от поетите и историците за градовете в нея, и най-вече в „Каталога на корабите” и често на други места в Омировия епос.“

Книга IX

„В девета книга описва най-вече Атина… Беотия и Тесалия, след нейното крайбрежие.“

Книга X

„Десета книга обхожда Етолия и прилежащите й острови, също така целия Крит, на който се спира най-подробно, като описва забележителностите му, както и за Куретите, като разказва в тази книга и за раждането на Идейските Дактили на този остров, и описва култа и празненствата; в нея се казва и за потеклото на Страбон от Крит; също така книгата обхожда и многобройните острови около Крит, сред които са Спорадите и Цикладите.“

Книга XI

Единадесета започва с Азия, като Танаис, започвайки нагоре от северните райони, разделя Европа от Азия. Книгата обхожда прилежащите към областите й народи на изток и юг, което е и Азия. В книгата са разгледани намиращите се там варварски народи, обитаващи около планината Кавказ, сред които са амазонките и масагетите, скити и албани и ибери, бактриани, каспии, мидийци, перси, две Армении и до Месопотамия. Съдържа и така наречените племена на троглодитите и ениохите, както и скептухите, соаните, асирийците, полифагите, набианите, сираките, тапирите. Говори и за Язон и Медея, и основателите на градове, а също и за Ксеркс, Митридат и Александър, сина на Филип.“

Книга XII

„Дванадесета обхваща останалите места от понтийската земя и до Кападокия, Галатия, Фригия, Меония, освен тях Синопида, понтийски град, Хераклея и Амасея; още Исаврия, Ликия, Памфилия, Киликия и прилежащите им острови, планини и реки.“

Книга XIII

„Тринадесета обхваща частите на Азия от долна Пропонтида, като се започне от Кизик, с цялото й крайбрежие и островите, които се намират там. Най-много се задържа на Троя, макар и да е пуста, заради нейната слава и известност от троянската война.“

Книга XIV

„Четиринадесета обхваща цикладските острови и лежащата срещу тях земя, в която са Памфилия, Исаврия, Ликия, Писидия, Киликия до Селевкия на Сирия и т.нар. същинска Йония на Азия.“

Книга XV

„Петнадесета обхваща Индия и Персида.“

Книга XVI

„Шестнадесета обхваща страната на асирийците, в която са Вавилон и Нисибис, велики градове, и Адиабене и Месопотамия, цяла Сирия, Финикия, Палестина, цяла Арабия и съседната на Арабия част на Индия, и земята на сарацините която нарича Скенетис, и всичко, разположена между Мъртвото и Червеното море.“

Книга XVII

„Седемнадесета обхваща цял Египет и цяла Либия.“

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Плутарх. „Лукул“. Превод Др. Вълчева. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Ерго“, 2013.

Страбон. „География“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2006-2010 (5 тома)

Страбон. „География“. кн. XVII. Превод П. Ангелов. Неиздаден, преди 2012

Flavii Iosephi Antiquitates Judaicae. Еd. B. Niese, vols. 1-4. Berlin, 1887-1890 (repr. 1955)

Stephan von Byzanz. Ethnika (epitome), ed. A. Meineke. Berlin, 1849 (repr. Graz, 1958).

Strabonis Geographica. Rec. G. Kramer. Berolini, 1844-1852

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853.

Изследвания

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

А. Falcon. The Reception of Aristotle in Antiquity (online publ.), 2015: https://www.oxfordhandbooks.com/view/10.1093/oxfordhb/9780199935314.001.0001/oxfordhb-9780199935314-e-54

…

Лекция VI

(29 ноември, 2021)

Епиктет

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

Според „Суда“ е писал много (ἔγραψε πολλά). Все пак e най-вероятно всичко оцеляло да са записи на негови ученици, най-напред на Ариан.

– „Наръчник“ (᾿Εγχειρίδιον). Коментаторът на Епиктет Симплиций смята, че книгата е съставена от Ариан.
– „Беседи“ (Διατριβαί), също записани от Ариан. Били в осем книги, оцелели са четири.

2. Източници за Епиктет

Записите на беседите му
Симплиций. „Тълкуване (ἐξήγησις) на „Наръчник“-а
Авъл Гелий II,18; XV,11; XVII, 19
„Суда“
Други антични и византийски автори

3. Животът на Епиктет

Произхожда от Хиерапол, Фригия. Роб на Епафродит, секретар на Нерон. Впоследствие бил освободен. Бил куц.
Учил при философа Музоний Руф. Прекарал целия си живот в бедност: никога не заключвал дома си и нямал роби. Въпреки това осиновил едно подхвърлено дете, за което наел гледачка.
Когато през 94 сл. Хр. Домициан прогонил философите от Рим и Италия, Епиктет заминал за Никопол (при Акциум). Там (може би по времето на войната с гетите/даките) произнесъл беседите, които Ариан записал.
Твърдят, че бил приближен на Адриан; и че живял до времето на Марк Аврелий.

4. Епиктет като философ

Препоръчвал търпение и въздържание.
„Школата на философа е лечебница.“
Човек трябва да разбере, че не нещата причиняват болка, а схващането за тях. Някои от нещата зависят от нас, а други – не.

– влиянието му

Убедителността на словото му
Марк Аврелий казва, че са му го препоръчали за прочит
Във Византия се е смятало, че е бил таен християнин

– продължители и проучватели

Ариан може би е писал „За живота и смъртта на Епиктет“
Книга за него е написал Гален

5. Разни съобщения и изказвания за него

Запазена е епиграма, в която е наречен „роб и инвалид, беден като Ир и приятел на безсмъртните“
Някой бил купил лампата му за 3 000 драхми.
Отбелязва се, че Езоп, също като него, е бил роб и фригиец. Учението му и формата, в което е представено, напомня Бион от Бористен.

6. Загубени произведения. Фрагменти

„Речи“ (Ὁμιλίαι) в 12 кн., също записани от Ариан
Фрагменти при Стобей
Изказване за Епикур

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Основен е оксфордският Bodleianus (XI в.).
Следващи по време са Parisinus 65 и Vaticanus 64 (датиран към 1270 г.)

– издания

„Наръчник“

Гръцки
Венеция (1528 или 1535, с ком на Симплиций)
Париж (1552), Лион (1589, 1594)
Кьолн (1559, Wolf) – същото в Кембридж (1655) и Лондон (1670)
Антверпен (1578, 1585); Лайден (1607, 1616)

Латински
Рим (1493, превод на Полициано) – също в Болоня (1496) и Страсбург (1520)
Венеция (1546, със Симпл.)

Гръко-латински
Нюрнберг (1529, с превода на Полициано) – също в Базел (1531)
Страсбург (1554 – Kirchbauer/Naogeorgius), Антверпен (1578), Лион (1634);
Кьолн (1595, Симпл.), Лион (1640)
Лондон (1659, с гр парафраза), Лион (1670), Амстердам (1683)

Френски
Лион (1544), Париж (1630, 1688, 1702)
Париж (1700, гр парафраза)

Белгийски [фламандски]
Лион (1617)

Английски
Лондон (1700, 1704)

„Беседи“

Гръцки
Венеция (1535, заедно с „Наръчник“)
Базел (1554, с „Наръчник“; 1563) и Саламанка (1555)
Кембридж (1655)

Латински
Базел (1560)

Гръко-латински
Базел (1554), Лион (1600 и 1660)

Френски
Париж (1630)

– до края на ХХ в.

„Наръчник“

Дрезден (1756, Хайне)
Париж (1782; с фр превод 1783, 1794); (1826, Кораис)
Парма (1793)

„Беседи“

Утрехт (1711)
Лондон (1739-1741, Upton)
Лайпциг (1799-1800, с „Наръчник“ – Schweighäuser, 5 тома)
Париж (1827, Кораис)
Лайпциг (1894/1916, Schenkl)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Диоген Лаерций. „Животът на философите“. Превод Т. Томов. „НК“, 1985

Епиктет. Диатриби. Превод Б. Богданов. НБУ, 2015

Епиктет. „Наръчник за живота. Беседи“. Превод К. Гарелова. „Кибеа”, 2000

Йосиф Флавий. „Юдейски древности“ (кн. I-VII). Превод Р. Николова. „Изток-Запад“, 2021

Йосиф Флавий. „Юдейски древности“ (кн. I-III). Превод П. Янева. Пловдив, 2015

Йосиф Флавий. „Автобиография“. Превод М. Славова. В: „Юдейски древности“. Пловдив, 2015

Йосиф Флавий. „Автобиография“. Превод Д. Мирчев. СУ, Магистърска програма „Антична култура и литература“, 2014 (неиздаден)

Лукиан. „Александър, или лъжегадател“. Превод Б. Богданов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Лукиан. „Необразованият купувач на книги“. Превод Вл. Атанасов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Плиний Млади. Писма. Превод Н. Бакърджиева, В. Тодоранова. „НК“, 1984

Светоний. „Дванадесетте цезари“. Превод А. Николова, И. Попова. „НК“, 1981

Anthologia Graeca. Еd. H. Beckby, 4 vols. Munich, 1965-1968

Arrian with an English translation of P.A. Brunt. 2 vol. Anabasis Alexandri I-IV. HUP, 1929/1989

Arriani Epistula ad Lucium Gellium. В: Flavii Arriani quae exstant omnia, vol. 2. Ed. A.G. Roos, G. Wirth. Leipzig, 1968

The Attic Nights of Aulus Gellius. With an English translation by J. C. Rolphe. HUP, 1927/1952

Claudii Galeni Pergameni De libris propriis liber. В: Scripta minora, vol. 2. Ed. J. Marquardt, I. M. Helmreich, Leipzig, 1891 (Amsterdam, 1967)

Claudii Galeni Pergameni De optima doctrina. В: Scripta minora, vol. 1. Ed. J. Marquardt. Leipzig, 1884 (Amsterdam, 1967)

Diogenis Laertii vitae philosophorum, 2 vols. Ed. H.S. Long. Oxford, 1964/1966; Diogenis Laertii Vitae philosophorum. Rec. C.G. Cobet. Parisiis, 1878

Epicteti Dissertationes ab Arriano digestae. Ed. H. Schenkl. Lipsiae, 1916

Gregorii Nazianzeni Epistulae, 2 vols. Ed. P. Gallay. Paris,1964-1967

Origenis Contra Celsum. Ed. M. Borret, 4 vols. Paris, 1967-1969

Photius. Bibliotheca. Ed. R. Henry. Paris, 1959-1977; Leipzig, 1968

Simplicii Commentarius in Epicteti enchiridion. Paris, 1842

Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Изследвания

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

A. Jagu. La vie d`Epictete. В: Epictete. Entretiens, I. Paris, 1975.

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

…

Лекция VII

(6 декември, 2021)

Ариан и Марк Аврелий

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

Флавий Ариан

1. Оцелели произведения

Философско-мемоарни
– „Беседи“ (Διατριβαί) на Епиктет в 8 кн.
– „Наръчник“ (᾿Εγχειρίδιον) на Епиктет

Исторически
– „Анабазис на Александър“ в 7 кн.
– „Индийска история“, на йонийски. Обикновено се издава заедно с „Анабазис“

Географски
– „Обиколка на Евксинския понт“.

Военни и спортни
– „Войната с/настъплението срещу аланите“
– „За строяването на войската“ („Тактика“/Τέχνη τακτική).
– „За лова“.

2. Източници

Собствените му произведения
Лукиан. „Лъжегадател“, 2
Фотий, cod. 58 и 91-93
„Суда“
„Биография“ от Дион Касий, загубена

3. Животът на Ариан

Роден в Никомедия, Витиния. Той е най-прославеният ученик на Епиктет.
Имал римско и атинско гражданство. Адриан го назначил за управител (пропретор) на Кападокия; като такъв воювал с аланите.
Бил е консул; архонт в Атина и жрец на Деметра и Персефона във Витиния.
Живял до времето на Антонин Пий и Марк Аврелий.

4. Ариан като историк

Фотий го хвали:

῎Εστι μὲν οὖν ὁ ἀνὴρ οὐδενὸς τῶν ἄριστα συνταξαμένων ἱστορίας δεύτερος· ἀπαγγεῖλαί τε γὰρ καὶ μετὰ συντομίας κράτιστος, καὶ παρεκτροπαῖς ἀκαίροις οὐδὲ παρενθήκαις τὸ συνεχὲς τῆς ἱστορίας οὐδαμοῦ λυμαινόμενος…

5. Разни съобщения и изказвания за него

Много от съчиненията му наподобяват Ксенофонтовите. Това е съзнателно и умишлено.
Затова за него говорят като за „нов Ксенофонт“; и първо той самият се е нарекъл така.

6. Загубени и приписвани произведения

Загубени:
– „Речи“ (Ὁμιλίαι) на Епиктет в 12 кн.
– „За живота и смъртта на Епиктет“
– „История на партите“ (или „Партската война“) в 17 кн.
– „Животът на Тилибор“
– „История след Александър“ в 10 кн.
– „За коринтиеца Тимолеон“
– „За сиракузеца Дион“
– „Витинска история“ в 8 кн.

Приписвани:
– Друга „Обиколка на Евксинския понт“
– „Обиколка на Червено море“
– „За етносите на Индия и брахманите“

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Общо 38 (Roos)
За „Анабазис“ и „Индийска история“: Vindobonensis Gr 4, XII-XIII в. (вж. Roos, въведение); Paris. 1753, XV в. Constantinopolitanus, в библиотеката на султана, XV в.
„Лов“ и „Обиколки“: Palat. 398, X в.
„Тактика“ и „Алани“: Laur. Gr LV 4, X в.

Латински превод от 1437 (Vergerius, Vat.)

– издания
Всички съчинения:
Гръцки:
Лайпциг (1907-1928 – Roos)
Гръко-латински:
Лемго (1792, 1809, 1811 – Borheck)

„Анабазис“ (обикновено с „Индийска история“)
Гръцки: Венеция (1535, Тринкавели); същото в Базел (1539, с превода на Facius); Берлин (1835-1848 – 2 тома); Лайпциг (1876)
Латински: Пезаро (1508, Facius – същия в Базел, 1539); Лион (1552); Женева (1575, Етиен);
Гръко-латински: Париж (1575, Етиен); Амстердам (1688, Бланкар и Вулканий); Лайден (1704, Гронов); Амстердам (1757); Лайпциг (1798, Schmieder); Берлин (1835 – 2 тома); Париж (1846, Дюбнер);
Френски: Париж (1581 и 1646)
Немски: Лайпциг (1765, с „Индийска история“)

„Индийска история“ (отделно от „Анабазис“)
Гръцки: Хале (1798, Schmieder); Париж (1855, в GGM); Париж (1927, Шантрен)
Немски: Хамбург (1710), същото в Брауншвайг (1764)

„Обиколка на Евксинския понт“
Гръцки: Базел (1533, Гелений), заедно с „Обиколка на Червено море“,„Periplous“-ът на Ханон, приписваната на Плутарх „За названията на реките и планините“ и едно извлечение от Страбон.
Гръко-латински: Женева (1577); Амстердам (1683); Оксфорд (1698); Лайпциг (1842)

„Обиколка на Червено море“
Гръцки: Венеция (1588); Женева (1577); Лайпциг (1883)

„Войната с аланите“ и „За строяването на войската“
Гръко-латински: Упсала (1664, Scheffer); Амстердам (1683, Бланкар)

„За лова“
Гръцки: Рим и Париж (1644, Holstenius); Амстердам (1683, Бланкар)
Френски: Париж (1690)

8. Други Ариановци

Преди него:
Ариан – астроном, автор на „За кометите“ и „За метеорите“. Фрагменти при Стобей. Споменат от Филопон в коментара към „Метеорологика“
Ариан епикът, превел „Георгики“ на Вергилий на гръцки. Имал и поетически произведения в чест на Атал Пергамски, според „Суда“. Понякога го объркват с Риан.
Целий Ариан лекарят (по-ранен от Гален).
Ариан, до когото пише Плиний Млади (I,2)

След него:
Ариан граматикът (Атеней, XIII)
Ариан, началник на хазната при Антонин Пий
Ариан, автор от Historia Augusta
Ариан, проконсул на Лигурия при Хонорий (Теодосиев кодекс)

Марк Аврелий

1. Оцелели произведения

Τὰ εἰς ἑαυτὸν /Ad se ipsum/„Към себе си“

2. Източници за него

Собствената му книга
Vita Marci в Historia Augusta
Свидетелства на античните и византийски автори

3. Животът на Марк Аврелий

Роден на 26 април 121 сл. Хр. Истинското му име е Катилий Север. Дядо му се казвал Луций Аний Вер.
Осиновен от Т. Антонин Пий през 138 г. През 140 е консул.
През 145 се жени за Ания Галерия Фаустина (починала след 175 г.).
Наследява Антонин след смъртта му на 7 март 161 г. Приема за свой колега Луций Вер, също осиновен от Антонин Пий, и починал в края на 169 г.
Самият той умира в Сирмиум или Виена (Виндобона в Панония) на 17 март 180 г.
Наследен от сина си Комод, който е негов съуправляващ от 177 г.

4. Марк като философ и император

В началото на книгата говори за хората, които са му оказали влияние. Споменава Диогнет, Бакхий, Тандасид, Марциан; стоиците Юний Рустик, Аполоний, Секст, Катул, Максим; перипатетика Север, граматика Александър, ретора Фронтон и платоника Александър.

– мнения за него

Похвална статия в „Суда“:
Μάρκος, βασιλεὺς ῾Ρωμαίων· ὃν ἐκπλήττεσθαι ἐν σιωπῇ μᾶλλον ἢ ἐπαινεῖν ῥᾴδιον, οὐδενὸς λόγου ταῖς τοῦ ἀνδρὸς ἀρεταῖς ἐξισουμένου. ἐκ πρώτης γὰρ ἤδη τῆς ἡλικίας εὐσταθῆ τε καὶ ἡσύχιον βίον ὑποστησάμενος οὔτε κατὰ δέος οὔτε καθ’ ἡδονὴν τραπεὶς τὸ πρόσωπον ὤφθη πώποτε.
ἐπαινεῖ δὲ τῶν φιλοσόφων τοὺς ἀπὸ τῆς Στοᾶς καὶ ἦν ἄρα ἐκείνων μιμητὴς οὐ μόνον κατὰ τὴν τῶν διαιτημάτων ἐπιτήδευσιν, ἀλλὰ καὶ κατὰ τὴν τῶν μαθημάτων σύλληψιν. οὕτω γοῦν ἐκ νέας κομιδῆ τῆς ἡλικίας ἐξέλαμπεν, ὡς πολλάκις τὸν ᾿Αδριανὸν ἐπὶ τοῦτον ἐθελῆσαι τὸν τῆς βασιλείας ἀγαγεῖν κλῆρον. ἐπεὶ δὲ ἔφθασε τὸν Εὐσεβῆ πρότερον κατὰ νόμον ποιησάμενος, ἐκείνῳ μὲν τὴν ἑαυτοῦ διαδοχὴν ἐφύλαξε, τοῦτον δὲ συνοικεῖν ἔγνω διὰ τῆς ἐπιγαμίας τῷ Εὐσεβεῖ, ὡς ἂν κατὰ τὴν τοῦ γένους διαδοχὴν ἐς τὴν ἡγεμονίαν παρέλθοι.
τόν τε γοῦν ἰδιώτην βίον ἐν ἰσηγορίᾳ τοῖς πολλοῖς ῾Ρωμαίοις ἐβίω, οὐδὲν τῇ ἐσποιήσει τοῦ γένους ἀλλοιωθείς. καὶ ἐπεὶ παρῆλθεν ἐς τὴν ἡγεμονίαν, κατὰ μοναρχίαν ἐξηγούμενος καὶ τὴν ἄκραν δυναστείαν καρπούμενος πρὸς οὐδεμίαν ἀλαζονείαν ὑπήχθη πώποτε, ἀλλ’ ἦν ἐλεύθερος μὲν καὶ δαψιλὴς ἐν τοῖς εὐεργετήμασιν, ἀγαθὸς δὲ καὶ μέτριος ἐν ταῖς τῶν ἐθνῶν διοικήσεσι.

Юлиан го представя положително в „Пирът на цезарите/Сатурналии“

Фабриций: „Добре е, че при гибелта на толкова добри книги, все пак до нас са достигнали неговите 12, наречени „Към себе си“ (ὑποθήκαι, praecepta)“.

– отношението му към християните

Вж. XI,3. Допуснал е тежки гонения.

5. Разни предположения

Бил поискал от Диогнет някакви сведения за християнството, а той се обърнал към Юстин (Мъченик).

6. Загубени и приписвани произведения

„Диалози“ и „Писма“

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Palatinus (изчезнал след 1558); Vaticanus Gr. 1950, XIV в.

– издания

Гръцки
Лайпциг (1913, Schenkl)
Гръко-латински
Цюрих, при Геснер (1558, Ксиландер – от Палатинския кодекс с латински превод); същото в Базел (1568); Страсбург (1590 – non vidi, Фабр.); Лион (1626)
Лондон (1643, М. Казобон); Кембридж (1652, Гатакер), същото в Утрехт, 1697; Лондон (1697, с бележки на Дасие); Оксфорд (1680, Казобон и 1704, Хъдсън);
Френски
Париж (1651). Пак там (1691, Дацерий/Дасие и Анна); същата в Амстердам (1710)
Италиански
Рим (1675)
Английски
Лондон (1634, М. Казобон); същото 1692 и 1694

– до края на ХХ в.

Гръко-латински
Оксфорд (1704, Гатакер), същото в Лайпциг (1729)
Лайпциг (1775, текстът на Гатакер)
Шлезвиг (1802, Schulz)
Париж (1816, Кораис)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Епиктет. „Диатриби“. Превод Б. Богданов. НБУ, 2015

Епиктет. „Наръчник за живота. Беседи“. Превод К. Гарелова. „Кибеа”, 2000.

Лукиан. „Александър, или лъжегадател“. Превод Б. Богданов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Марк Аврелий. „Към себе си“. Превод Б. Богданов. „НК“, 1986

Плиний Млади. Писма. Превод Н. Бакърджиева, В. Тодоранова. „НК“, 1984

Светоотеческо наследство. Изборник. Превод Св. Риболов, Ст. Терзийски, Ал. Кашъмов. „Омофор“, 2001

Arrian with an English translation of P.A. Brunt. 2 vol. Anabasis Alexandri I-IV. HUP, 1976/1989

Arriani Epistula ad Lucium Gellium. В: Flavii Arriani quae exstant omnia, vol. 2. Ed. A.G. Roos, G. Wirth. Leipzig, 1968

Arrianus. Ed. A. G. Roos. 2 vol. Lipsiae, 1907-1928

The Attic Nights of Aulus Gellius. With an English translation by J.C. Rolphe. HUP, 1927/1952

Cassii Dionis Cocceiani Historiarum Romanarum quae supersunt. Ed. U.P. Boissevain. 3 vols. Berlin, 1895-1901 (repr. 1955)

Diogenis Laertii vitae philosophorum, 2 vols. Ed. H.S. Long. Oxford, 1964/1966

Epicteti Dissertationes ab Arriano digestae. Ed. H. Schenkl. Lipsiae, 1916

Eusèbe de Césarée. Histoire ecclésiastique. Ed. G. Bardy. T. 1-4. Paris, 1952-1971

Juliani Caesares. В: L’empereur Julien. Oeuvres. Ed. C. Lacombrade. Paris, 1964

Lucian. Alexander. Ed. A.M. Harmon. HUP, 1925/1961

Marc-Auréle. Pensées. A.I. Trannoy, A. Puech. Paris, 1925

Palladii De gentibus Indiae et Bragmanibus. Ed. W. Berghoff. Meisenheim am Glan, 1967

Photius. Bibliotheca. Ed. R. Henry. Paris, 1959-1977; Leipzig, 1968

Simplicii Commentarius in Epicteti enchiridion. Paris, 1842

Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Изследвания

С.И. Соболевский. „Флавий Арриан“. В: Соболевский и др. ред. „История греческой литературы“ т. III. АН СССР. Москва, 1960

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

A. Jagu. La vie d`Epictete. В: Epictete. Entretiens, I. Paris, 1975.

…

Лекция VIII

(13 декември, 2021)

Лукиан

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения (по реда на Фабриций, 1717 и Якобиц, 1836-1841)

– „Сън“ или „Петел“ (1/43 Jac., II 702-750)
– „Александър“ или „Лъжепрорицател“ (30 Jac., II 207-265)
– „Рибар“ или „Възкръсналите“ (15 Jac., 570-619)
– „Алкион“ или „За превращението“ (6 Jac., 176-184)
– „Анахарсис“ или „За гимназиите“ (5/47 Jac., II 883-922)
– „Към необразования, който купува много книги“ (56 Jac., III 99-125)
– „Лишен от наследство“ (28 Jac., II 159-186)
– „Хармонид“ (23 Jac., 850-858)
– „За астрологията“ (34 Jac., II 360-373)
– „Продажба на животи“ (10, 13 Jac., 540-569)
– „Животът на Демонакс“ (35 Jac., II 374-396)
– „Похвала на Демостен“ (73 Jac., III 491-527)
– „Да не се вярва лесно на клеветата“ (57 Jac., III 125-161)
– „Беседа към Хезиод“ (63 Jac., III 240-246)
– „Морски разговори“ (15, 9 Jac., 288-327)
– „Разговори на хетери“ (65 Jac., III 280-325)
– „Разговори на богове“ (8 Jac., 204-287)
– „Разговори на мъртъвци“ (10 Jac., 328-454)
– „Съдът на гласните“ (4 Jac., 82-98)
– „Два пъти обвинен“или „Съдилища“ (20/45 Jac., II 791-836)
– „За жадните“ (62 Jac., III 234-240)
– „Беглеци“ (67 Jac., III 365-384)
– „Образи“ (37 Jac., II 459-484)
– „За образите“ (38 Jac., II 484-507)
– „Съновидението“ или „Животът на Лукиан“ (25/1 Jac., 1-23)
– „Епиграми“ (петдесет и три) (82 Jac., III 674-692)
– „Харон“ (12 Jac., 487-524)
– „Кроносови писма“ (70 Jac., III 401-417)
– „Хермотим“ или „За школите“ (20 Jac., 739-831)
– „Любови, към Теомнест“ (30/36 Jac., II 397-458)
– „Евнух“ или „Памфил“ (33 Jac., II 350-359)
– „Зевксис“ или „Антиох“ (22 Jac., 838-850)
– „Зевс изобличаван“ (41 Jac., II 626-641)
– „Зевс трагик“ (42 Jac., II 642-701)
– „За лебедите“ (35/54 Jac., III 87-91)
– „Херодот“ или „Аетион“ (21 Jac., 831-838)
– „Събрание на боговете“ (74 Jac., III 527-538)
– „За жертвоприношенията“ (13 Jac., 525-539)
– „Икароменип“ или „Надоблачен“ (44 Jac., II 751-790)
– „Хипий“ (40/51 Jac., III 66-74)
– „Как да се пише история“ (25 Jac., II 1-69)
– „Истинска история“, в 2 кн. (26 Jac., II 70-141)
– „Тиран“ (16 Jac., 620-650)
– „За Кронос“ (68 Jac., III 385-392)
– „Кроносолон“ (45/69 Jac., III 393-401)
– „Киник“ (75 Jac., III 539-551)
– „Лексифан“ (32 Jac., II 317-350)
– „Дълголетници“ (60 Jac., III 208-228)
– „За общуващите срещу заплащане“ (17 Jac., 651-704)
– „Апология относно общуващите срещу заплащане“ (50, 18 Jac., 704-724)
– „Менип“ или „Некромантия“ (11 Jac., 455-486)
– „Похвала на мухата“ (55 Jac., III 91-99)
– „Нерон“ или „За прокопаването на Истъм“ (79 Jac., III 636-643)
– „Писмо до Нигрин“ (3 Jac., 38-82)
– „За дома“ (55/59 Jac., III 190-207)
– „Луций“ или „Магарето“ (40 Jac., II 568-625)
– „За танца“ (31 Jac., II 265-316)
– „Палинур“
– „За паразита; че паразитството е изкуство“ (46 Jac., II 836-883
– „Похвала на родината“ (60/61 Jac., III 229-234)
– „За скръбта“ (48 Jac., II 922-934)
– „За смъртта на Перегрин“ (66 Jac., III 325-364)
– „Корабът“ или „Пожеланията/Мечтите“ (64 Jac., III 247-279)
– „Прометей“ или „Кавказ“ (7 Jac., 185-204)
– „За казалия „На думи си Прометей““ (65/2 Jac., 23-37)
– „Дионис“ (52 Jac., III 74-82)
– „Херакъл“ (53 Jac., III 82-87)
– „Учител на ораторите“ (49 Jac., III 1-28)
– „Скит“ или „Проксен“ (24 Jac., 859-872)
– „Пиршеството“ или „Лапитите“ (70/71 Jac., III 418-451)
– „За сирийската богиня“ (72 Jac., III 451-490)
– „Тимон“ или „Човеконенавистникът/Мизантроп“ (5 Jac., 98-175)
– „Токсарис“ или „Приятелството“ (39 Jac., II 507-567)
– „Трагодоподагра“ (80 Jac., III 644-664)
– „Бързоног“ или „Трагодоподагра 2“ (75/81 Jac., III 664-673)
– „Тираноубиец“ (27 Jac., II 141-158)
– „За грешката при обръщение“ (19 Jac., 724-738)
– „Първи и втори Фаларис“ (29 Jac., II 187-207)
– „Родолюбец“ (77 Jac., III 584-618)
– „Лъжелюбец“ или „Недоверчив“ (80/50 Jac., III 29-65)
– „Харидем“ или „За красотата“ (78 Jac., III 618-635)
– „Лъжесофист“ или „Солойкист“ (76 Jac., III 552-583)
– „Лъжеизчислител“ или „За забранения ден, проттив Тимарх“ (83/58 Jac., III 161-189)

2. Източници за Лукиан

Собствените му произведения: „За съновидението“ или „Животът на Лукиан“, „Два пъти обвинен“ (гл. 33) и др.
Фотий (cod. 128-130)
„Суда“

3. Животът на Лукиан

Сириец от Самосата. Роден по времето на Адриан.
Баща му го бил дал да учи каменоделство (скулптура) при един роднина.
Напуска Самосата и се отправя на запад с намерение да учи реторика. Бил адвокат в Антиохия; пътувал по северното крайбрежие на Мала Азия; бил в Македония, Гърция, Италия, Галия („келтската страна“).
При Марк Аврелий е назначен на държавна служба в Египет.
Имал е син.
Живял е поне до 180 сл. Хр.

4. Лукиан като писател и интелектуалец

– образование и интереси

Разочарован от ораторството на своето време се насочва към философията. Харесва Епикур. Все пак не изглежда да се придържа към учението някоя школа.

– мнения за него

Фотий хвали стила му. Също и Еразъм.

5. Разни съобщения и предположения

– много се е коментирало отношението му към християнството

– за смъртта му

Възможно е да е страдал от подагра. В „Суда“ пише, че бил разкъсан от кучета.

– други

Дали в „Лексифан“ и „Учител на ораторите“ е имал предвид лексикографа Полукс от Навкратис?
Може би е повлиял на Алкифрон и Аристенет.

6. Загубени и приписвани произведения

Някои му приписвали „Писмата на Фаларис“.
Оспорва се автентичността на „Родолюбец“, „Дълголетници“, „За сирийската богиня“, „За астрологията“, „Похвала на Демостен“, „Хипий“, „За жертвоприношенията“, „За скръбта“, „Да не се вярва лесно на клеветата“, „Харидем“, „Любови“.

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Общо към 150.
Vatic., 90, IX/X в.; Harleianus 5694, IX/X в.
Vindob. 123, X в.,

– издания до 1700

Гръцки:
Флоренция (1496, Ласкарис), Венеция (1503 и 1522 при Мануций и 1550), Хага (1526 и 1535), Базел (1545 и 1555)

Латински:
Рим (1470, някои диалози), Венеция (1494 – „Истинска история“, „Луций“ и др.)
Париж (1514, преводи на Еразъм и Томас Мор), Франкфурт (1538 и 1543)

Гръко-латински:
Базел (1543 – 4 тома), Париж (1619), Амстердам (1687)

Други езици:

Френски:
Амстердам (1683), Париж (1789)
Английски:
Лондон (1684)
Немски
Цюрих (1769-1773 – 4 тома)
Лайпциг (1788-1789, Виланд – 6 тома)

– издания до края на ХХ в.

Амстердам (1743, Hemsterhuys-Reitz – 3 тома)
Хале (1801, Schmieder – 2 тома)
Лайпциг (1822-1831, Lehmann – 9 тома)
Лайпциг (1853, Бекер)

6.
Други Лукиановци
– Лукиан трагикът
– Лукиан, последовател на Маркион
– Лукиан от Самосата, различен. Антиохийски презвитер, издател на гръцкия Стар завет.
– софистът Лукиан, до когото пише Юлиан
– Лукиан от Антиохия, връстник на Либаний
– Лукиан, митрополит (средата на V в.)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Лукиан. „Александър, или лъжегадател“. Превод Б. Богданов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Лукиан. Диалози. Превод Ал Ничев. „НК“, 1971

Лукиан. „За смъртта на Перегрин“. Превод Вл. Атанасов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Лукиан. „Истинска история“. Превод Б. Богданов. В: Антични романи. „НК“, 1975

Лукиан. „Как се пише история“. Превод М. Ивайлова. В: Избрани съчинения. „Архетип“, 2010

Лукиан. „Сън – животът на Лукияна“. Превод: Г. Кацаров, 1928. https://theseus.proclassics.org/directory/86

Photius. Bibliotheca. Ed. R. Henry. Paris, 1959-1977; Leipzig, 1968

Apologia. В: Lucian. Еd. K. Kilburn, vol. 6. HUP, 1959 (repr. 1968)

Bis accusatus sive tribunalia. В: Lucian. Еd. A.M. Harmon, vol. 3. HUP, 1921 (repr. 1969)

Eunapius. Lives of the philosophers and sophists. В: Philostratus and Eunapius. The Lives of the Sophists. With an English translation by W.C. Wright. HUP, 1921/1968

A.M. Harmon. Introduction. В: Lucian. 8 vol. HUP, 1913/1953

Luciani Samosatensis opera. Ex recogn. C. Iacobitz. Vol. I-III. Lipsiae, 1836-1841/1873-1913

Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Изследвания

С.К. Апт. „Лукиан“. В: Соболевский и др. ред. „История греческой литературы“ т. III. АН СССР. Москва, 1960

Е. Фьодорова. „Императорите на Рим. Величие и упадък“. Превод Ю. Божков. БАН, 1997

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

Речници и атласи

J. Perthes. Atlas antiquus. Gotha, 1892/1897

***

Двусеместриален за МП „Антична култура и литература“

„Старогръцката литература в Римската епоха” (Част I, Поезия) е бил провеждан почти без прекъсвания в продължение на 19 години (от есента на 2002 г. досега).

В резултат на тази работа се стигна до една сравнително определена последователност, която беше осъществена и през зимния семестър на 2020/2021 г.

I. Комедията и сродните ѝ жанрове

1.
Започва се с разглеждане на Новата атическа комедия.

Какви са разликите на жанра в сравнение с неговия предшественик – Старата атическа комедия, позната от 11-те оцелели драми на Аристофан?
На първо място, не се представят реални персонажи – Сократ, Еврипид и др., където целта е да се пародира техния публичен образ в очите на съгражданите им. Вместо това се преминава към герои с фиктивни имена (Сострат, Калипид), участващи в действие, чиято цел е брак между влюбени или събиране на разделено семейство.
Покрай това се откриват подхвърлени деца и се решават затрудненията, произтичащи от нежелана бременност – като се оказва, че родителите на укриваното/подхвърлено/незаконно дете са същите, които са вече женени или предстои да сключат брак.
Задачата е да се изработи фабула с щастлив край и да се представят характери от всекидневието – младежи, възрастни родители, хетери, роби, готвачи, войници и др.
Фигури на богове не се въвеждат (при Аристофан ги има, и то пародирани), с изключение на Пан и нимфите.
Хорът не участва в действието.

Обикновено се чете Менандровата Δύσκολος („Мъчният човек“, превод Ал. Ничев), като може да се добави и „Момичето от Самос“ (превод П. Йорданова).

Като илюстрация към комическата разработка на характери (обикновено носители на някаква негативна нравствена черта, която се представя, за да предизвика смях) се четат прозаичните „Характери“ на Теофраст (в преводи на Б. Богданов и Ал. Балабанов).

Като илюстрация към сюжета „любов между двама млади, който след перипетии завършва с щастлив брак“ се чете прозаичният роман „Дафнис и Хлоя“ (превод Б. Богданов). Действието се развива в буколическа обстановка, за която ще стане дума и във връзка с други жанрове/термини (идилия).

За да се придобият още впечатления за характера на тези драми и да се покаже влиянието на атическите комедиографи върху зараждането на римската драма, се четат пиеси от Плавт и Теренций ( „Гърнето“, „Братята“; превод Ал. Ничев).

2.
Представянето на ситуации от градското всекидневие – комични или не – се явява в по-кратки жанрове, наречени мим и идилия.
Четат се някои от мимовете на Херондас (преводи на Г. Кацаров и В. Бешевлиев). Прибавят се подобни произведения на Теокрит (Г. Кацаров, Г. Михайлов, Т. Дончев и др.). Мимът е кратко драматическо произведение, което представя сцена от всекидневието на елинистическия полис – разговор между приятелки, майка се оплаква на учителя от сина си, две жени правят любовна магия, собственик на публичен дом съди клиент, жена ревнува своя роб и го заплашва с телесно наказание.

Четат се изработените за курса справки за Менандър, Херондас и Теофраст.

II. Идилията и буколическият стил

„Идилията“, свързана с името на Теокрит, е термин, отнасящ се до кратки поетически произведения, където действието протича в различна обстановка и епоха.
Някои, като „Сиракузанки“ или „Любовта на Киниска“ могат да се нарекат и мимове. Другаде обстановката е пастирска (буколическа) и там най-често се разказва за поетически състезания между пастири. Трети съдържат обработка на митологически сюжети („Хилас“, „Влюбеният циклоп“), където задачата е да се покаже изразяване на любовно чувство или просто да се представи по нов начин познат детайл от митологията.

Буколическата идилия, също се възприема от римските поети. За да се покаже това, се четат „Буколики/Еклоги“ на Вергилий (превод Г. Батаклиев).

Чете се изработената за курса справка за Теокрит.

III. Наследници на героическия епос

Видяхме, че някои елементи на Старата (от Аристофанов тип) комедия оцеляват във формата на по-краткия мим.

1.
По подобен начин сюжетите от класическият епос на Омир се явяват в по-кратки поетически видове. Сред тях са „епилионът“, пример за който е загубената, но много обсъждана поема на Калимах „Хекала“. Също и химните, в които като част от възхвалата на божеството се включват разкази за неговите дела. Такива са оцелелите химна на Калимах.
За да се поясни характера на жанра се четат т.нар „Омирови химни“ (Р. Константинова), накои от които са от класическата полисна епоха или преди нея, а други са вероятно по-късни, съвременни на Калимаховите.

Ликофроновата „Александра“ (ок. 1400 стиха) е епико-драматическо произведение, където,, под формата на разказ за едно Касандрино пророчество, се представя пълна история на гръцкия свят – от предтроянските времена до походите на Александър.

2.
Има и опити за създаване на големи епически поеми. Такава е „Аргонавтиката“ на Аполоний Родоски (над 6 000 стиха). Тя се отличава от Омировия подход по това, че опитва да представи дълга поредица от събития, засягащи главния герой и така се доближава до митографията. Отделя се особено внимание на любовната история между главните герои, което не се случва при Омир; може да се предположи, че в тази насока Аполоний е повлиян от Еврипид.

За да се види влиянието и на този поет върху римските автори, може да се прочете частта на Вергилиевата „Енеида“, където е разработена легендата за любовта между Еней и Дидона (Г. Батаклиев).

Четат се изработените за курса справки за Калимах, Ликофрон и Аполоний.

(следва)

296

Николай Гочев

Старогръцката литература в Римската епоха 2020/2021

Вашият коментар Отказ

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания