Платон все още не е преведен изцяло на български.

След първия превод („Критон“ на И. Държилов, 1888) в следосвобожденска България за шест десетилетия излязоха само още четири произведения: „Федон“ (Балабанов, 1906), „Апология“ (Кацаров, 1925), втори път „Критон“ и „Евтифрон“ (Ботушаров, 1928) и „Пирът“ (Г. Цанкова-Петкова, 1946).

Голям успех в работата по Платоновото наследство беше подготовката и отпечатването на четирите тома „Диалози“ между 1975 и 1990 (в „Наука и изкуство“). Най-напред излезе „Държавата“ (Ал. Милев, 1975/1981), а после 26 други, повечето от които бяха преведени от Г. Михаилов и Б. Богданов.

През 2002 „Критика и хуманизъм“ публикува превода на Седмо писмо (Ст. Терзийски). В края на 2006 благодарение на „Сонм“ се появиха „Законите“ (Г. Гочев и Н. Панова).
През 2007 и 2011 Богданов преиздаде своите преводи на „Федър“ и „Федон“, а по същото време Г. Гочев направи трети превод на „Пирът“ (всичките в „Планета 3“).
Пак през 2011 аз преведох „Епиномис“(„Послезаконие“), която е като допълнение към „Законите“ и може би е писана от другиго (кой знае). Преводът не е отпечатан, но се намира в интернет.
През 2015 излезе втори превод на „Държавата“ (Г. Гочев, НБУ)

Засега, общо погледнато, това е.

Основното антично издание е направено от философа Трасил, съвременник на император Тиберий. Той разделил диалозите на девет „тетралогии“ аналогично на трагическите тетралогии (Диоген Лаерций III, 56-57) и според това разделение те се издават до най-ново време – примерно от Херман (от 1851, Лайпциг) и Бърнет (от 1900, Оксфорд). Извън тетралогиите и на последно място се оставят няколко „несъмнено неавтентични“ малки диалога и „сентенциите“ (ὅροι).

Не изключвам някой ден, докато сме живи, да се появят на хартия и последните непреведени неща; но не смея да се надявам, че ще ми се случи да видя едно пълно и единно българско издание на целия Платон.

Обаче може да се направи нещо по-малко и небезполезно: една антология с избрани места от всички диалози, и сигурни и несигурни; и с кратки въведения. Така целият Платон би могъл да бъде видян в една книга.

Ето началото на този опит (от 1 септември, 2021).

1.
Сократ:
– И тъй, що е користолюбието? Що е то и кои са користолюбците (φιλοκερδεῖς)?
Приятел:
– Струва ми се, че това са онези, които се стремят да печелят от неща, които нищо не струват.
С.:
– Как ти се струва, те дали знаят, че нещата нищо не струват, или не знаят? Защото ако не знаят, ще кажем, че користолюбците са глупави.
П.:
– Не казвам, че са глупави, а че са подли, хитри и привързани към печалбата. Знаят, че нищо не струва онова, от което дръзват да печелят, и все пак дръзват да се стремят към печалба поради безсрамие.

„Хипарх“, 225а-b

2.
– Когато, Сократе, – каза той – сметна философстването за нещо срамно (αἰσχρόν), тогава не бих се считал и за човек, нито пък другиго с подобно отношение, – и посочи съперника си, като при това повиши тон, за да го чуят момчетата.

И аз рекох:
– Значи философстването ти се струва нещо хубаво.
– Разбира се – каза.
– И какво? – рекох. – Смяташ ли, че някой може да знае дали някое нещо е хубаво или грозно (αἰσχρόν), без най-напред да знае що е?
– Не – каза.
– Значи знаеш – рекох – що е философстването?
– Разбира се.
– И какво е?
– Какво друго, освен Солоновото? Защото Солон е казал някъде: „Остарявам и все научавам много“.

Като помислих малко, го попитах дали смята, че философията е многоученост (πολυμάθεια).
– Разбира се – каза.

„Съперници“, 133а-с

3.
Сократ: – А тази мъдрост, която сега желаеш, някаква безименна ли е, или има име?
Теаг: – Мисля, че има.
С.:
– Дали я знаеш, а не знаеш името й, или и него?
Т.:
– И името, разбира се.
С.:
– Кое е то? Кажи.
Т.:
– Какво друго име би й дал някой, Сократе, освен „мъдрост“ (σοφία)?
С.:
– Но нали и карането на колесници e мъдрост (σοφία)? Или смяташ, че е невежество (ἀμαθία)?
Т.:
– Не смятам така.
С.:
– Значи е мъдрост?
Т.:
– Да.
С.:
– С която си служим за какво? Нали е тази, с която знаем да управляваме двойки коне?
Т.:
– Да.
С.:
– А кормчийството мъдрост ли е?
Т.:
– Така мисля.
С.:
– С която знаем да управляваме кораби?
Т.:
– Тази е.
С.:
– А мъдростта, която ти желаеш, коя е? С която знаем да управляваме какво?
Т.:
– Струва ми се, че е тази, с която управляваме хора.
С.:
– С която управляваме болни?
Т.:
– Не.
С.:
– Защото това е медицината. Или?
Т.:
– Да.
С.:
– Или с която знаем да управляваме певците в хоровете?
Т.:
– Не.
С.:
– Това е музиката.
Т.:
– Разбира се.
С.:
– Значи с която управляваме правещите какво? Постарай се да кажеш, както аз ти казвах преди.
Т.:
– Струва ми се, че е тази, с която управляваме тези в държавата.
С.:
– Нали и болните са в държавата?
Т.:
– Да, но не говоря само за тях, а и за останалите в държавата…

„Теаг“, 123с-124а

4.
Сократ:
– Във всеки случай, след като е толкова голям, ще иска да разговаря.
– Разбира се – каза Критий, – защото е философски настроен (φιλόσοφος) пък и, както смятат и други, и той самият, поетически (ποιητικός).
– Това хубаво нещо – казах, – приятелю Критий, вие го имате отдалеч, от роднинството ви със Солон. Но защо не повикаш младежа тук и да ми го покажеш? Даже да беше по-млад, нямаше да е срамно да говорим с него, щом ти, който си му настойник и братовчед, присъстваш.
– Прав си – рече, – да го извикаме.

И се обърна към придружаващия го:
– Момче – каза, – повикай Хармид и му кажи, че искам да го представя на един лекар във връзка със заболяването, което онзи ден ми казваше, че имал.

И се обърна към мен:
– Наскоро каза, че имал главоболие сутрин на ставане. Нали нищо не пречи да се престориш, че знаеш някакво лекарство за глава?
– Нищо – рекох. – Само да дойде.

…

– И какво е това лекарство? – каза той.

Казах му, че е едно листо, но има и едно припяване (ἐπῳδή), което ако се припее заедно с приемането на лекарството, то ще го излекува напълно. Без това обаче от листото няма да има никаква полза.

И той:
– Тогава да си запиша от теб припяването.
– А как? – рекох аз. – Ако ме убедиш, или не?

Той се засмя.
– Ако те убедя, Сократе.
– Добре – рекох. – Значи ми знаеш името?
– Ако не греша – рече той, – сред връстниците ни се говори немалко за теб, а освен това те помня, когато бях малък, как разговаряше с Критий.

…

– Това припяване, Хармиде, не може да излекува само главата, но е такова, както може би и ти вече си чувал от добрите лекари. Когато някой иде при тях с болки в очите, те казват, че не могат да се заемат да му излекуват само очите, но, ако трябва да са добре, е нужно да излекуват и главата; а да се мисли, че тя може да се излекува сама за себе си, независимо от тялото, е неразумно. На това основание те подлагат на определени режими (δίαιται) всичко в тялото и така, заедно с цялото, се заемат да обгрижат и излекуват и частта.

„Хармид“, 154е-155a-b; 155е-156c

5.
– Атиняните, както ми се струва, не ги е много грижа за онзи, когото смятат, че е способен в нещо, но не преподава умението си (σοφία). Но когато решат, че прави и други като него, тогава се гневят. Било от завист, както казваш, било поради друго.

„Евтифрон“, 3c

6.
Сократ:
– Относно Афродита, ще я наричам така, както на нея ѝ харесва; но за удоволствието знам, че е нещо шарено, и както казах, като започнем от него, трябва да помним и да проучваме (σκοπεῖν) каква му е природата. Така като слушаме, то е просто едно нещо; и все пак има всякакви форми и те са някак неподобни една на друга. Защото виж: казваме, че развратно живеещият човек се наслаждава, но пък и благоразумно живеещият се наслаждава – на самото благоразумстване. Казваме, че се наслаждава и неразумстващият, който е пълен с неразумни мнения и надежди; обаче се наслаждава и мислещият – на самото мислене. И ако някой каже, че тези удоволствия са подобни помежду си, как няма справедливо да ни се стори неразумен?

„Филеб“, 12c-d

7.
Сократ:
– И ако наистина се оказвам външен (ξένος) човек, извинете ме, че говоря с онзи език и стил (τρόπος), с които съм привикнал. Така че сега ви моля за нещо справедливо, както ми се струва – да ми позволите този начин на говорене.

„Апология“, 18а

8.
Сократ:
– Значи човек по необходимост или боледува, или не боледува.
Алкивиад:
– Така ми се струва.
С.:
– А за разума и неразумието (φρόνησις/ἀφροσύνη) на същото мнение ли си?
А.:
– Какво имаш предвид?
С.:
– Дали ти се струва, че човек може да е само разумен или неразумен, или по средата им има някакво трето състояние (πάθος), което прави човека да е нито разумен, нито неразумен.
А.:
– Със сигурност няма.
С.:
– Нали помниш че се съгласи, че лудостта (μανία) е противоположна на разума?
А.:
– Да.
С.:
– И че няма средно състояние, при което човек да е нито разумен, нито неразумен?
А.:
– Съгласих се.
С.:
– Но как може да има две противоположни на едно нещо?
А.:
– Никак.
С.:
– В такъв случай изглежда, че неразумието и лудостта са едно и също…

„Алкивиад II“, 139 a-b

9.
(Сократ предава разговора си с Хипократ, сина на Аполодор)

Хипократ:
– След като се бях прибрал и вечеряхме, и вече се готвехме да легнем, чак тогава брат ми ми каза, че е пристигнал Протагор. Бях се наканил веднага да идвам при тебе, но се сетих, че е късно през нощта. Но след като сънят попи умората, станах и тръгнах насам.

А аз, като му знам и смелостта, и страховете, казвам:
– Но какво те засяга това? Да не ти е направил нещо лошо (ἀδικεῖ) Протагор?

Той се засмя:
– Кълна се в боговете, Сократе. Да, защото само той е мъдър, а мен не ме прави.
– Но моля те – рекох, – ако му дадеш пари и го убедиш, ще те направи и теб.
– Ако в това е работата – рече, – тогава, Зевсе и богове, няма да оставя нищо нито от моите пари, нито от тези на приятелите. Но точно затова идвам при тебе – да му поговориш за мен. Защото аз съм по-млад, пък и нито съм виждал Протагор някога, нито съм го чувал. Бях още момче, когато беше идвал за последен път. Сократе, всички хвалят човека и казват, че е най-умелият в говоренето (σοφώτατος λέγειν). Защо не идем при него да го хванем докато не е излязъл? Чух, че се е настанил при Калий, сина на Хипоник. Давай да вървим.“

„Протагор“, 310с-е

10.
Пол:
– Много изкуства, Хайрефонте, са изнамерени сред хората от опити и в опитност. Опитът прави нашия век (αἰών) да напредва изкусно, а неопитността – случайно. Към всяко са причастни някои някакси, а към най-превъзходните – най-превъзходните. И един от тях е този Горгий, причастен към най-прекрасното сред изкуствата.
Сократ:
– Изглежда Пол е добре подготвен за речи, Горгие. Но не прави това, което обеща на Хайрефонт.
Горгий:
– Какво именно, Сократе?
С.:
– Струва ми се, че изобщо не отговаря на въпроса.
Г.:
– Ако искаш, питай го ти.
С.:
– Не. Но ако ти искаш да отговаряш, би ми било много по-приятно да питам теб. Защото от това, което Пол каза, става ясно, че е изучил по-скоро така наречената реторика, отколкото диалектиката (разговарянето, διαλέγεσθαι).
П.:
– Защо, Сократе?
С.:
– Защото, Поле, когато Хайрефонт пита кое изкуство владее (ἐπιστήμων) Горгий, ти хвалиш изкуството му, сякаш някой го е охулил. А кое е, не отговаряш.
П.:
– Не отговорих ли, че е най-прекрасното?
С.:
– Да. Но никой не питаше какво е изкуството на Горгий, а кое е и какъв да го наричаме него самия. Като с примерите, които преди малко ти предлагаше (ὑπετείνατο) Хайрефонт, и ти му отговори хубаво и кратко. Така и сега кажи кое е изкуството и какъв да наричаме Горгий. Или по-скоро, Горгие, ти сам ни кажи какъв да те наричаме. Човек, владеещ кое изкуство?
Г.:
– Реториката, Сократе.
С.:
– Значи ретор?
Г.:
– И то добър, Сократе, ако, както казва Омир, желаеш да ме наричаш такъв, какъвто се славя, че съм.

„Горгий“, 448с-449а

11.
Менон:
– Има и много други добродетели, така че за добродетелта не е трудно да се каже що е. При всяко едно занятие (πρᾶξις) и възраст, във всяко дело за всеки от нас я има добродетелта; също така, Сократе, мисля, че е и порокът (κακία).
Сократ:
– Изглежда, че много ми е провървяло, Меноне. Търсих една добродетел, а намирам приютен при тебе цял рояк. Та според този образ с рояците: ако те бях питал за същността (οὐσία) на пчелата – що е тя (ὅ τι ποτ᾽ ἔστι), – и ти ми беше казал, че са много и разнообразни, тогава какво би отговорил, ако те попитах: „С това ли казваш, че са много, разнообразни и различаващи се помежду си – че са пчели? Или не по това, а по нещо друго, като хубост, големина или друго такова? Кажи, какво би отговорил, ако беше запитан така?
М.:
– Точно това, че не се различават една от друга, доколкото (ᾗ) са пчели.

„Менон“, 72а-b

12.
Сократ:
– Пък ето ако искаш и нашия приятел Продик. Той и друг път често е идвал по обществени задачи, а и сега наскоро беше дошъл от Кеос с такова поръчение. Говори в съвета и беше харесан много, а освен това направи частни представяния пред младите и взе смайващо много пари. А от онези древните никой никога не е пожелал да му се плаща, нито е правил представяния на мъдростта си пред всякакви хора. Толкова са били наивни и не са разбирали колко ценно нещо са парите. От тези сега всеки е направил повече пари от мъдростта си в сравнение с кой да е друг майстор в което и да е изкуство; и най-пръв сред тях е Протагор.

„Големият Хипий“, 282 c-d

13.
Хипий:
– Но аз, Сократе, бих желал още по-ясно да разясня какво казвам за тези неща, а и за други. Казвам, че Омир е представил Ахил като най-добрия (ἄριστος) мъж от дошлите пред Троя; Нестор – като най-мъдрия (σοφότατος), а Одисей – като най-хитрия (πολυτροπώτατος).
Сократ:
– Ох, Хипие! Дали би бил така любезен да не ми се смееш, задето едвам разбирам казаното и често задавам въпроси? Опитай се да ми отговаряш кротко и достъпно (εὐκόλως).
Х.:
– Няма да е красиво, Сократе, ако аз тези неща ги преподавам на други и смятам за редно (ἀξιῶ) да взимам пари за това, да не бъда внимателен точно с теб и да не отговарям кротко, когато ме питаш.
С.:
– Много добре. Та когато казваше, че Ахил е представен като най-добър, помислих, че разбирам какво имаш предвид; а и за Нестор, че е най-мъдър. Но като каза, че поетът е представил Одисей като най-хитър, това, да ти кажа истината, не го разбрах. Кажи, ако може оттук да разбера повече: Ахил не е ли представен от Омир като хитър?
Х.:
– Ни най-малко, Сократе, но като най-чист (ἁπλούστατος) и истинен.

„Малкият Хипий“, 364 c-е

14.
Сократ:
– Но как така за Омир много те бива, а за Хезиод – не, нито за други поети? Или Омир говори някакви други неща, а не тези, които говорят всички останали? Не разказва ли той за война, за срещи на хора добри и лоши, на прости и занаятчии? За богове, как те общуват помежду си и с хората, за нещата по небето (οὐράνια παθήματα) и тези в Хадес, за родословия (γενέσεις) на богове и герои? Нали това са нещата, които Омир показва в поезията си?
Ион:
– Истина казваш, Сократе.

С.:
– Нали, превъзходни, ако кажем така и за Ион – че разбира и от Омир, и от други поети – няма да сгрешим? След като и той признава, че един и същ е добрият съдник на всички, които говорят за едно и също? А пък почти всички поети представят едни и същи неща (τὰ αὐτὰ ποιεῖν)?
И.:
– Но коя е причината, Сократе, че когато се говори за друг поет, не внимавам и не мога да добавя нещо интересно (λόγου ἄξιον), и даже ми се доспива; а спомене ли някой Омир, веднага се сепвам, започвам да внимавам и съм пълен с неща за казване?

„Ион“, 531 c; 532 b-c

15.
Сократ:
– Впрочем, Менексене, често изглежда, че да се умре във война е хубаво нещо. Човек и да е бил беден, получава хубав и величествен гроб. Ако е бил некадърен, получава похвала, и то от умни мъже, които не хвалят как да е, а си приготвят речите от дълго време. И хвалят така хубаво, че приписват всекиму и каквото има, и каквото няма; и така заплитат думите, че омайват душите ни. И държавата хвалят по всякакви начини, и загиналите във войната, и всичките ни предци, пък и нас самите, които още сме живи. И аз, Менексене, похвален от тях, изпадам в едно възвишено настроение и всеки път, когато слушам, съм като омагьосан. Излизам от себе си и ми се струва, че отведнъж съм станал по-голям, по-благороден и по-хубав. И тази тържественост си стои вътре в мене повече от три дена. Така дълбоко проникват в ушите ми думите и гласът на говорилия, че чак на четвъртия или петия ден започвам да си припомням кой съм и усещам къде на земята се намирам, а дотогава само дето не мисля, че съм на Острова на блажените.

„Менексен“, 234c-235с

16.
Сократ:
– И така, отидохме у Полемарх. Там заварихме братята на Полемарх Лизий и Евтидем, а също халкедонеца Тразимах, пеаниеца Хармантид и Клитофон Аристонимов. Вътре беше и бащата на Полемарх, Кефал. Стори ми се остарял – не го бях виждал от доста време. Седеше на стол с възглавничка, увенчан: тъкмо се бе заел да принася жертва в двора на къщата. Насядахме около него, на едни столове, подредени в кръг.
Като ме видя, той стана веднага, прегърна ме и рече: „Сократе, ти рядко слизаш в Пирей да ни видиш, а трябва. Ако имах сили да идвам по-лесно до града, нямаше да е нужно да идваш. Ние щяхме да идваме при теб; но сега обаче трябва да идваш по-често насам. Знай че аз, колкото повече вехне тялото ми и удоволствията, свързани с него, толкова повече се увеличава желанието ми за разговори и радостта от тях. Така че не прави друго, а се разбери с тия младежи и идвай при нас като при приятели и близки хора (φίλους τε καὶ πάνυ οἰκείους).“
„А на мен, Кефале, рекох, ми е приятно да разговарям със стари хора. Защото мисля, че след като са изминали един път, който може би и ние ще трябва да извървим, ще е добре да науча какъв е бил той – мъчен и неравен, или лек. Ето теб с удоволствие бих те попитал как ти се струва. Защото си на възраст, за която поетите казват, че е прагът на старостта. Тежко ли се живее на тези години, и изобщо какво би казал?“

„Държавата“, 328b-e

17.
Сократ:
– И като отреждахме всекиму подхождащото (πρόσφορον) му по природа едно-единствено занятие (ἐπιτήδευμα) и един занаят (τέχνη), казахме за онези, които ще воюват заради всички, че няма да са нищо друго, освен стражи на държавата – в случай че някой, било отвътре, било отвън, тръгне да причинява злини. Ще съдят меко близките си по природа съграждани, които управляват, но ще са твърди в битките с идещите насреща врагове.
Тимей:
– Точно така.
С.:
– Казахме, както ми се струва, че душевната природа на стражите трябва да е подчертано гневлива и също толкова философска: за да могат по правилен начин да са кротки с едните и сурови с другите.
Т.:
– Да.
С.:
– А за възпитанието (τροφή)? Нали трябва да учат гимнастика и музика, и да придобият всички знания, които им подобават?
Т.:
– Разбира се.
С.:
– Каза се, че отгледаните по този начин не бива смятат за свое никакво злато, сребро или друго притежание; но като защитници да получават заплата от пазените за охраната. Нека тази заплата бъде умерена, като за разумни хора; да я изразходват общо през времето на съвместния си живот и винаги да се упражняват в добродетел, като оставят настрана всички други занимания.
Т.:
– И това беше казано така.
С.:
– Споменахме за жените: че природата им трябва да се приведе в съответствие с мъжката, като всичките им занятия – военни и други – да бъдат общи.
Т.:
– Това също беше казано по този начин.
С.:
– А относно детеродството? Може би казаното тогава е лесно за припомняне поради непривичността му. Решихме браковете и децата да са общи. Ще устроим нещата така, че никой да не разпознава роденото като свое, а всички да смятат всички за роднини. За сестри и братя – тези, които са се родили в съответстващото време; онези от предишното поколение и над него – за родители и за предци на родителите, а пък онези надолу – за деца и потомци на децата.
Т.:
– Както го казваш, е лесно за помнене.

„Тимей“, 17d-18d

18.
Някога боговете си разпределили местата из цялата земя, без да спорят. Защото не е правилно да се мисли, че те не знаят подобаващото всекиму, или пък че знаят, че нещо принадлежи на друг, и пак се опитват да го получат, воювайки помежду си. Та след като определили собственото (φίλον) всекиму чрез справедлив жребий, те се захванали да населват страните; и като ги населили, започнали да се грижат за нас, сякаш сме техни стада, имот и питомци.
При това те не насилвали телата чрез тела, както пастирите насочват животните с удари: но както плавателният съд бива насочва откъм кърмата, така и те си послужили с онова, чрез което живото същество най-лесно се води; придържали душата към мисълта си чрез подобното на кормило убеждение, и като я водели по този начин, управлявали всичко смъртно.

„Критий“, 109b-c

19.
Сократ:
– Нали справедливостта и законът са нещо прекрасно (κάλλιστον)?
Приятел:
– Така е.
С.:
– А несправедливостта и беззаконието са нещо крайно грозно (αἴσχιστον)?
П.:
– Да.
С.:
– И първото запазва държавите и всичко останало, а второто ги унищожава (ἀπόλλυσι καὶ ἀνατρέπει)?
П.:
– Да.
С.:
– Така че за закона трябва да мислим като за нещо хубаво и да го търсим като благо (ἀγαθόν).
П.:
– Как не?
С.:
– Нали казахме, че законът е решение (δόγμα) на държавата?
П.:
– Казахме.
С.:
– И какво? Нима някои решения не са добри (χρηστά), а други – лоши (πονηρά)?
П.:
– Точно така.
С.:
– И все пак казахме, че законът не може да е лош.
П.:
– Не може.
С.:
– Значи не е правилно да се каже просто, че законът е решение на града.
П.:
– И на мен така ми се струва.
С.:
– Защото не може (οὐκ ἁρμόττοι) лошото решение да е закон.
П.:
– Не може.
С.:
– Но и на мен ми се струва, че законът е някакво мнение на държавата. И ако това не е вредното (πονηρά) мнение, тогава вече не е ли явно, че е полезното (χρηστή)? Ако законът е мнение?
П.:
– Да.
С.:
– Но кое е полезното мнение? Не е ли истинното?
П.:
– Да.
С.:
– Нали истинното мнение е откриване на съществуващото (τοῦ ὄντος ἐξεύρεσις)?
П.:
– Така е.
С.:
– Значи законът трябва (βούλεται) да е откриване на съществуващото.
П.:
– Но, Сократе, ако законът е откриване на съществуващото, как става така, че не си служим винаги с едни и същи закони за едни и същи неща? След като веднъж сме открили съществуващите?
С.:
– Това обаче не значи, че законът не е откриване на съществуващото. Изглежда, че онези хора, които не си служат винаги с едни и същи закони, не винаги успяват да открият онова, към което законът се стреми – съществуващото.

„Минос“, 314b-315a

20.
Клиний:
– Защото това, което повечето хора наричат мир, то е само име; а на дело е естествено държавите да бъдат във вечна необявена война помежду си, всички против всички. И като се вгледаш, ще откриеш, че законодателят на критяните е съставил всички наши законоположения – и в обществения, и в частния живот – като за война. И ни е предал законите да ги пазим, като не забравяме, че нищо друго – нито собственост, нито занятие – ще помогне на човека, ако той не побеждава във война. Защото всички блага на победените отиват при победителите.

„Закони“, 626a-b

21.
Клиний:
– Ние разгледахме, казваме, всички неща, отнасящи се до законодателството; но най-голямото, което трябва да се открие и каже, а именно – какво трябва да научи един смъртен човек, за да бъде мъдър – това нито го казахме, нито го намерихме. Сега да опитаме да не го пропуснем: защото иначе не би било завършено онова, заради което се заехме да говорим и да изясним толкова неща от начало до край.
Атинянинът:
– Добре говориш, приятелю Клиний, но мисля, че ще чуеш нещо странно (ἄτοπον λόγον), макар от друга страна и да не е толкова странно. Мнозина, които са се сблъскали с живота, твърдят едно и също: че човешкият род не би могъл да бъде нито блажен, нито щастлив. Послушай и виж дали ще сметнеш, че и аз говоря добре по този въпрос.
Казвам, че твърде малко от нас, хората могат да станат блажени и щастливи (μακαρίοις τε καὶ εὐδαίμοσι), докато са живи. Така твърдя; но пък за починалия има добра надежда да получи всичко, заради което, докато живее, би живял според силите си по най-прекрасния начин и би си отишъл с подобна смърт.“

„Послезаконие“, 973a-c

22.
Платон поздравява Дионисий

Та ето как стоят нещата между мен и теб. Ние нито сме непознати за когото и да било от гърците, нито се мълчи относно нашето общуване. И нека не остава скрито за теб, че и във времето, което ще дойде, пак няма да се мълчи; защото тези, които са приели това общуване да се случи, са такива, че то не е било нито незначително, нито спокойно.
Какво все пак казвам сега? Ще започна от най-важното (ἄνωθεν ἀρξάμενος).
Естествено е разумът и могъществото (φρόνησίς τε καὶ δύναμις μεγάλη) да се срещат. Затова те винаги се преследват едно друго, търсят се и се събират; а после и хората се радват на това, и то е видно както когато разговарят частно помежду си, така и когато слушат словесни произведения (ἄλλων ἀκούοντες ἐν ταῖς ποιήσεσιν).
Когато, примерно, говорят за Хиерон и спартанеца Павзаний, обичат да споменават Симонид – как е постъпил и какво им е казал. Привикнали са да възпяват коринтянина Периандър и милетеца Талес, Перикъл и Анаксагор, Крез и Солон като мъдреци и Кир като могъщ държавник (δυνάστης)…“

„Второ писмо“, 310d-311a

…

Списък на произведенията по тетралогии и преведените досега места

Тетралогия I
„Евтифрон“, 3c-e
„Апология“, 18а; c-d
„Критон“, 43b; 44d
„Федон“, 57а; 58е

II
„Кратил“, 384b-d; 385b
„Теетет“, 142a-d; 143a-e
„Софистът“, 216a-b; 217c
„Държавникът“, 257a-b; 258d-e

III
„Парменид“, 126a-с; 127а-b; 128а
„Филеб“, 11b-с; 12c-d
„Пирът“, 172а-b; 173а-b
„Федър“, 227b; 228d-e; 229a

IV
„Алкивиад“, 105b-с; d-e
„Алкивиад II“, 138а; b-c; 139 a-b
„Хипарх“, 225а-b; 227 a-c
„Съперници“, 133а-с; 134 c-d

V
„Теаг“, 123с-124а
„Хармид“, 154е-155a-b; 155е-156c
„Лахет“, 180a-d
„Лизис“, 206a-с

VI
„Евтидем“, 272b-с
„Протагор“, 310с-е
„Горгий“, 448с-449а
„Менон“, 71с-d; 72а-b

VII
„Големият Хипий“, 281 c-d; 282 c-d
„Малкият Хипий“, 364 c-е
„Ион“, 531 c; 532 b-c
„Менексен“, 234c-235с

VIII
„Клитофон“, 406
„Държавата“, 328b-e
„Тимей“, 17d-18d
„Критий“, 108е; 109b-c

IX
„Минос“, 314b-315a
„Закони“, 626a-b
„Послезаконие“, 973a-c
„Писма“,310d-311a

Неавтентични
„За справедливото“
„За добродетелта“
„Демодок“
„Сизиф“
„Ериксий“
„Аксиох“

*

297