Симонопетра

От отец Иустин, който ни посрещна тогава и от библиотекаря отец … (не успях да запомня името му) чух някои неща за историята на манастира. Той не е от най-старите – построен е към средата на XIV в. по решение на монаха Симон, който живеел и се подвизавал в една килийка (малка пещера) на склона на отсрещния хълм, откъдето сега минава пътят. Тъй като е построен на скала, се нарича Симонос Петра („Скалата на Симон“).
Няколко пъти е горял, което личи примерно по църквата, която е нова, изписана в края на ХIХ в., след един голям пожар от 1891-ва, в който изгоряла и цялата библиотека. Дообзавеждането и дострояването продължава и досега, както е и в Зограф.

После погледнах някои от немалкото книги за Атон (едни на хартия, други сканирани), с които любезно ме снабди отец Атанасий от Зограф. Избрах си четири общи представяния на Света Гора, в които имаше отделни глави за Симонос Петра.
Три от тях са на гръцки: на иеродякон Игнатий (Венеция, 1745), на дякон Козма Влах (Волос, 1903) и на монах Доротей (Катерини, 1985). Във всички тях за Симонос Петра се говори приблизително едно и също, макар стилът, естествено, да е различен.
На български е преводният „Пътеводител“ на иеродякон Харалампий (Солун, 1896-та), преиздаден от Хр. Темелски през 2002-ра.

За живота на св. Симон се знае от житието му. чийто автор се казвал Исаия. В нощта срещу Рождество Христово Симон видял звезда над скалата и решил, че там трябва да се построи манастир. Затова и в началото манастирът бил наричан „Нов Витлеем“.
През 1364 сръбският деспот Иоан Углеша направил голямо дарение за строежа и обзавеждането. Между XV и XIX в. манастирът много пъти е получавал помощи от владетелите на Влашко и Молдова (оттам изобщо са идвали най-много помощи за Атон през тези векове).
Симонос Петра е горял два пъти особено тежко – през 1580-та и през 1626-та, макар че тогава книгите са оцелели. През 1762-ра там пристигнал и останал за няколко месеца прочутият молдовски монах Паисий Величковски (преводачът на „Добротолюбието“ на славянски) заедно с 35 придружители.

През 1801-ва манастирът станал общежителен. (Атонските манастири се делят на общежителни и не-общежителни, като една от явните разлики е, че в общежителните братята винаги се хранят заедно, а в не-общежителните – само в неделя и на празници.
Примерно, Зограф е общежителен, а Хилендар – не-общежителен).
Към 1903-та там имало 75 монаси „вътре“ (според дякон Козма), а към 1985-та – 80 „вътре и вън“ според мон. Доротей.
Когато бях там, видях към петима, но по това не може да се съди, приблизителният брой на монасите се разбира, когато човек иде на служба.

Всеки манастир има своите светини – чудотворни икони, реликви и мощи. Иеродякон Игнатий в книгата си от 1745 пише за Симонос Петра: „Там можеш да видиш и благоговейно да целунеш лявата ръка на Мария Магдалина…“
Това е вярно, става дума за дланта. Видях я, тя се намира в едно ковчеже, което се пази в олтара на църквата и се отваря за всеки поклонник, който желае.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>