Левкада

1. Градът

Левкада е на двадесетина километра от Превеза. Пътува се на юг, а протокът към Амбракийския залив се преодолява под вода (през тунел). Акциум е отляво, а до Левкада се стига по шосе, прекарано по тесен провлак. Вдясно от шосето е крепостта „Санта Мавра“, строена от италианците през XIV в.
Оттам по късо мостче се стига до края на тесния и извит полуостров, образуващ Левкадската лагуна. И после по магистрала, пак върху провлак – до града
Градът е съвсем малък – с около 7 хиляди жители, както пише в пътеводителя. Минахме два пъти през него – веднъж на отиване към Нидри, когато видяхме само крайбрежната улица и пристанището, препълнено с яхти; и втория път за един следобяд, когато дойдохме, за да разглеждаме. Има църкви в западен стил (от XVIII в. най-вероятно) и почти пешеходни улички с каменна настилка; и археологически музей в една мрачна и при това затворена сграда („Пневматико кентро“) към лагуната. Срещу него има бар-таверна, където надписите са на български.
Историята на острова е сложна – участвали са в множество войни, като се започне от V в. пр. Хр. За тези неща е най-добре да се чете направо в източниците. В това отношение античността е с предимство – първо, защото винаги всички са се съобразявали с нея, и второ, защото източниците са малко и известни (Херодот, Тукидид, Полибий, Страбон, Ливий), а за повече подробности има индекси на имената, примерно в TLG.
По-нататък става все по-трудно, защото сведенията са многобройни и разпръснати, а и езиците са повече. Това може да се каже за всички места из Средиземноморието.
Островът е присъединен към Рим през II в. пр. Хр., покрай римо-македонските войни, в които левкадците били на страната на Македония. В началото на IV в. имал епископ.
Към края на XIII-ти бил отстъпен от Константинопол (или от Епирското деспотство) на една католическа фамилия (Орсини), а от края на XV в. е турски. По-късно (от 90-те години на XVII в.) е завзет от Венеция и останал венециански до унищожението на държавата от французите през 1797.

„В ранни времена Левкада е бил полуостров на Акарнания, и поетът [Омир] го нарича „бряг на континента”, наричайки „континент” земята, разположена срещу Итака и Кефаления; а тази страна е Акарнания. И следователно, като казва „бряг на континента”, трябва да разбираме „бряг на Акарнания”.
На Левкада бил не само Нерит, за който Лаерт казва, че го завзел „Ако вчера в палата аз същата мощ обладавах, както когато добре построената крепост на Нерик върху скалистия нос като вожд кефаленски порутих…” (XIV, 378) („Одисея“. „НК“, 1981), но и градовете, които споменава в „Каталога“…
Но коринтяните, пратени от Кипсел [VII в.] и Горгос завладяли този бряг и напреднали чак до Амбракийския залив; и по това време били колонизирани Амбракия и Анакторион. И като прокопали провлака на острова, направили Левкада остров; и преместили Нерит на мястото, което някога e било провлак, а сега там има проток с мост над него. И променили името му на Левкада…“
Страбон X, 2, 8
(„География“. „Рал Колобър“, 2007, но съм редактирал малко превода).

2. От Левкада до Нидри

Старите историци не се занимават специално с Левкада (не толкова, колкото с Керкира), а я споменават покрай някои събития. Левкадците участвали във втората гръко-персийска война – и при Саламин, и при Платея.

Херодот съобщава следното (за Саламин): „Мегарците предоставиха също такъв екипаж, какъвто и при Артемисион; амбракийците помогнаха със седем кораба, а левкадците (те са дорийци от Коринт) с три….
Всички тези, които дойдоха, за да участват в битката, живеят отсам теспротите и река Ахерон; защото са теспроти онези, които граничат с амбракийците и левкадците. Измежду живеещите отвъд тях само кротонците помогнаха на Гърция с един кораб…“ (VIII, 45-47).
И за Платея: „…до тях застанаха четиристотин халкидци, а после – петстотин амбракийци. След тях – осемстотин левкадци и анакторийци; и до тях двеста палейци от Кефалония…“ (IX, 28).
Във вътрешногръцките войни левкадците предпочитали да бъдат в съюз със Спарта, може би заради враждата си с акарнанците, които обикновено ставали атински съюзници (според някои майката на Темистокъл била акарнанка (Корнелий Непот. „Темистокъл“ 1).
За отношенията на левкадците с тях, пък и с другите съседи, може да се разбере от Тукидид (III, 94):
„… другите атиняни, които сновели на тридесетте кораба във водите на Пелопонес… потеглили към Левкада с войска, в която влизали акарнанците, които ги следвали с всичките си сили, както и закинтците, кефалонийците и петнадесетте кораба на керкирците.
Левкадците, въпреки опустошаването на земята им – и то не само отвъд, но и отсам провлака, където е самата Левкада и светилището на Аполон – не предприемали нищо, притиснати от многобройността на противника. А акарнанците искали от стратега на атиняните Демостен да прегради Левкада със стена откъм континента, като смятали, че така лесно ще я превземат и ще се отърват от града, който постоянно враждувал с тях…“
(„История на Пелопонеската война“. „НИ“, 1979 – с промени).

3. Перияли

Перияли е пристанище на крайбрежието срещу островчетата Хелона (костенурка) и Спарти. Много е близо до Нидри – може да се отиде по шосето за 20 минути пеш, но също и по пясъчната ивица. Намира се под склона, водещ към хълма Скарос (върховете му са към 650 м.).
Там е къщата на Яна, където бяхме няколко дни. Трябваше да се кача по-нагоре и да снимам островите със залива към Влихос, но не се сетих и сега съжалявам.

Затруднявам се как да нарека текстове, които се представят като исторически, но всъщност са литературна измислица; или са в традицията на някоя литературна измислица.

Ето един, в който се споменава и за Левкада:
„След като отплаваха от Китера, недалеч от Пелопонес умря един от другарите на Еней, Кинет – и го погребаха на един морски нос, който сега е на негово име, Кинетион. Потвърдиха родството си с аркадците, за което ще разкажа в някое следващо изложение, и се задържаха малко около тези села; и като оставиха там някои от своите, пристигнаха на Закинт…
И задържани от неблагоприятното време, построиха светилище на Афродита и принесоха жертва, която оттогава закинтийците правят редовно, заедно със състезания за ефеби – по бягане и други.
И като отплаваха, пристигнаха в Левкада, която тогава още се владееше от акарнанците. Там също основаха светилище на Афродита – това, което сега е на островчето между канала и града, и се нарича „Афродита Енеева“. И като потеглиха, стигнаха до Акциум и спряха при носа на Амбракийския залив; оттам пристигнаха в Амбракия, където царуваше Амбракс, син на Дексамен, син на Херакъл. И на двете места оставиха паметници за пристигането си – в Акциум на Афродита Енеева и на великите богове, което стоеше и по мое време… “
(Дионисий Халикарнаски. „Римски древности“ I, 50)

Ето и текста на „Енеида“ за същата част от пътуването (III, 270-280 в превод на Д. Дечев):
„Вече се показаха всред морето дъбравите на Закинт, Дулихий, Сама и стръмните скали на Нерит. Бързо отминаваме вдадените в морето канари на Итака, царството на Лаерта, и проклиняме земята, която е откърмила безсърдечния Одисей.
Наскоро се разкройват пред нас вечно забулените в мъгла върхове на Левкатската планина и Аполоновият храм, който задава страх на моряците. Към него се отправяме уморени и дохождаме под стените на едно малко градче; хвърляме от носа на корабите котва и кормилните им части вече лежат на брега.
Тъй стъпвайки най-сетне на суша въпреки всяко очакване, ние принасяме очистителна жертва на Юпитера, запалваме жертвениците, за да изпълним своите обети и чествуваме Актийския бряг с илионски игри…“
(Вергилий. „Енеида“ I-VI. „Хр. Данов“, 1933)

4. Нидри

Нидри е на източното крайбрежие на острова, по средата между града Левкада и Василики.
Мястото е странно красиво – има високи и по-ниски хълмове, дълбок залив с тясно устие и множество яркозелени острови пред залива. По пътя на юг се минава през теснината между Левкада и остров Меганиси.
Пътят до Итака е около час и половина.

След завоеванията и смъртта на Александър държавите из Гърция се оказват в нова ситуация. Македония (със столица Пела) е силна, но царете й не са регионални хегемони като Филип и Александър, тъй като върху територията на Персийската империя са се появили няколко монархии, които веднага започнали войни помежду си.
Така че полисите, островите и областите са можели да водят по-скоро независима политика, разчитайки на помощ от различни места.

В континентална Гърция и Пелопонес се явяват изведнъж три нови сили – епирската монархия, етолийският съюз (между Епир и Коринтския залив) и Ахейският съюз (централен и северен Пелопонес и Коринт).
Тези държави (обединения) имат успехи и държат съседите си в зависимост или поне в напрежение.
Епирците се прославят при Пир, който е непобедим в сражения, и воюва с почти еднакъв успех и срещу Македония, и срещу Рим. Според Плутарх е замислял създаването на империя от границите с Тракия до Италия и Картаген включително.
Етолийците, чийто център трябва да е бил е град Терм в южната част на Пинд, се прочуват с победата си над галите (келтите), които убили македонския цар Птолемей Керавн („Светкавицата“) и разграбили всичко по пътя си из Македония и Тесалия. Те (етолийците) изглежда контролират Фокида (с Делфийското светилище) и са в противоборство с ахейците, тесалийците, Македония и Епир.
Ахейците се стремят към господство над Пелопонес и си съперничат със Спарта, разчитайки на помощта на Македония или Епир.

Ако се съди по крайно редките споменавания на Левкада от историците на епохата (Полибий, Диодор, Плутарх, Юстин), тя не е участвала в тези борби самостоятелно, а по-скоро като част от Акарнания.
Акарнанците пък били застрашавани от Етолия и поради това разчитали на противниците й – на първо място на Македония.
Затова и Полибий споменава Левкада най-често във връзка с действията на цар Филип V Македонски срещу етолийците и илирите. Възможно е да я е използвал като база за флота си.
Из биографията на Деметрий Полиоркет:

„Влезе в града, свика Народното събрание и обяви, че връща предишната държавна уредба. Така след четиринадесет години атиняните си възвърнаха демокрацията.
Първи от всички те обявиха Деметрий и Антигон за царе. Провъзгласиха ги и за богове-спасители. Премахнаха архонта-епоним и гласуваха да има „жрец на спасителите“. Осветиха мястото, където Деметрий за пръв път слезе от колесницата, поставиха олтар и го нарекоха на „Деметрий Катайбат“ (Слизащия). Прибавиха две нови фили – Деметриада и Антигонида; и заради тях Съветът на 500-те стана Съвет на 600-те.
Стратокъл предложи тези, които ще бъдат изпращани при Антигон или Деметрий, да се наричат „теори“ вместо пратеници – подобно на онези, които носят жертвените дарове в Делфи и Олимпия.
Един друг предложи винаги, когато Деметрий пристига, да го посрещат с церемониите в чест на Деметра и Дионис. Накрая обявиха, че месец мунихион ще се казва деметрион, а последният ден от всеки месец – деметриад. И преименуваха Дионисиите на Деметрии…
А Дромоклид предложи най-забележителната и странна чест: когато се принасят щитове като дар в Делфи, да се иска прорицание от Деметрий (как най-добре да се направи приношението) (10-13)

[След като изгони Касандър, който обсаждаше Атина] намериха начин да се покажат свежи и нови в ласкателствата. Отредиха му съкровищницата на Партенона за квартира. И гласуваха следния декрет: „Атинският народ постанови: каквото нареди цар Деметрий, това да бъде смятано за благочестиво спрямо боговете и справедливо за хората“ (23-24).
Веднъж, като тръгна за Атина, Деметрий изпрати писмо, в което пишеше, че веднага, щом пристигне, трябва да бъде посветен в мистериите, и то във всичките им степени – от най-ниските до епоптическите.
Впрочем това не е допустимо, нито някога се беше случвало. Малките мистерии се празнуват през антестерион, а Големите – през боедромион. А епопт се става най-малко година след Големите мистерии.
След като писмото беше прочетено, единственият, който посмя да възрази, беше факлоносецът Питодор – но нищо не постигна. Взеха решение месец мунихион, в който бяха тогава, да се нарича и да се смята антестерион. След това от антестерион месецът мунихион стана боедромион, и Деметрий прие последното посвещение, а също така и епоптията.
Но от многото безчинства и беззакония най-много наскърби атиняните това, че трябваше бързо да съберат и да предадат 250 таланта. След като ги събраха и Деметрий видя парите, той нареди да ги дадат на Ламия и на хетерите около нея за козметика… (26-27
[След загубената битка при Ипсос] незабавно отплава за Гърция, възлагайки най-големите от последните си надежди на атиняните. Смяташе, че при тази ситуация няма да има по-сигурно убежище от тяхното благоразположение. Но когато стигна до Цикладите го посрещнаха пратеници от Атина и го помолиха да стои на разстояние, понеже в Народното събрание било гласувано да не приемат никого от царете… (30)
Плутарх. „Успоредни животописи“. „НК“, 1981 (с промени)

*

Сред тях [гостите на Омир в Смирна] бил и Ментес, корабопритежател от местата около Левкада. Бил пристигнал с кораба си за жито; и бил, за времето си, образован мъж.
Та той убедил Мелесиген [Омир] да се откаже от преподаването и да замине с него. Щял да получава заплата и всичко необходимо; и било добре да види земи и градове, докато е млад.
Може би [Омир] тогава и замислил да се заеме с поезия. И така изоставил преподаването и потеглил с Ментес; и където и да пристигнел, разглеждал, разпитвал и проучвал всичко. Възможно е да си е водил и бележки.
На връщане от Тирения и Иберия пристигнали в Итака. Там Мелесиген се разболял сериозно от някаква очна болест. Тогава, заради лечението му, Ментес решил да иде до Левкада и го оставил при един свой близък приятел – итакиеца Ментор, син на Алким. Поръчал му добре да се грижи за него – пък той, като се върнел обратно, щял да го прибере.
Ментор се погрижил за него усърдно; той бил достатъчно заможен човек и известен сред итакийците със справедливостта и гостоприемството си.
Та там се случило Мелесиген да разпита и проучи нещата относно Одисей. Итакийците казват, че ослепял, докато бил при тях; а аз мисля, че тогава бил здрав, а ослепял после, в Колофон.
А Ментес се върнал от Левкада в Итака и взел Мелесиген със себе си; и дълго плавали заедно…
[Херодот]. „Животът на Омир“, 6-7
Vitarum scriptores graeci minores. A. Westermann ed. Brunsvigae, 1845

5. Левкадските скали

Покрай заниманието ми с тези места, не мога да не цитирам Байрон, който, в „Чайлд Харолд“, разказва точно за тях:

„По голямата част от тази поема бе написана сред ония картини, които рисува.
Започната бе в Албания, а ония части, които се отнасят до Испания и Португалия, бяха написани според наблюденията на автора в тия страни. Това бе, може би, нужно за точността на описанията.
Местата, които опитах да скицирам, се намират в Испания, Португалия, Епир, Акарнания и Гърция. На това място засега поемата спира; нейният прием ще реши, дали авторът ще се опита да поведе своите четци към столицата на Изтока, през Иония и Фригия…
(Предговор – февруари, 1812)

Пътувах много, погледът ми често
привличаха красиви чужденки;
създания въздушни на мечтата –
през лека дрямка идваха при мен.
Ти с хубостта си всички затъмни…

Небородена беше ти в Елада,
о, Музо на певците! Твоят слух
тъй много лири оттогаз терзаха,
че аз не дръзвам днес да го смутя.
Макар да зная твоя храм в руини,
и твоя ручей, що прекосва сам
дълбокото мълчание на тия
забравени места – със моя разказ
праха на музите не бих смутил.

Живееше в Британия младеж,
разгален, чужд на всяка добродетел.
Той дните си прекарваше развратно,
сред пирове осъмваше пиян.
Пред вас е Чайлд Харолд… (I, 1-3)

Атино, де са вождовете смели
на времето велико? Те са прах.
Покрили себе си с безсмъртна слава,
изчезнаха безследно, като сън.
За тях в училището учим само,
за тях урока зубрим цели дни.
Следи на миналото вече не се виждат.
Над кулите, които надживяха
великото и светло минало – е мрак… (II, 2)

Британио, нима си ти доволна,
че плаче гъркът, посивял и слаб?
Да се признаеш във грабеж е тежко.
Светът ще се срамува зарад теб.
Царица на моря, страна на свободата,
в гърдите на Елада вниза нож.
Ти защитаваш слабите народи,
но туй, що беше пощадило времето,
и силните не дръзнаха да вземат, ти го взе… (13)

Стократно по-щастлив не е ли тука
атонския монах, слян с чудния пейзаж?
Над него ведро грее небосклона,
в краката му морето мирно спи.
Попаднал тука, в тоя край прекрасен,
би всеки пожелал да е монах,
не би се примирил със обществото,
така студено, дето е осъден
да влачи равнодушно своя кръст (27)

Любов щом няма, всичко е напусто,
и ако само за любов живял би,
с тълпа поклонници не би се смесил пак.

Не е познал жената този, който
с въздишки мисли да я победи.
Щом види, че мъжът е верен, предан,
защо й е тогаз – не го цени.
Постъпва неразумно всеки влюбен,
когато се превърне в роб смирен.
Страстта си крийте и вървете смело.
Надеждата в успеха ви не пречи.
Не се издавайте – и чака ви успех.

Но нека тук оставим празни мисли…
Ще видим и води, и планини,
ще видим и картини най-различни.
Не призраци – тук ще ни води скръб.
Ще бъдем във страни, каквито с мисъл
не би можал човек да сътвори,
каквито няма в книгите старинни,
изпълнени с досадни наставления,
полезни само за моралните слепци…“ (34-36)

Но време е героя си да видя.
Къде си, Чайлд, печален пилигрим?
Не му тежат на хората тъгите.
Не го смущава със коварен плач
любовница. Другар не му подава
ръка за сбогом във тъжовен час.
За любовта душата му е чужда,
корав, без плач напуска тоя край
размирен, де реки течат от кръв (II, 15)

Това е оня край, де Пенелопа,
опечалена, плака не веднъж.
А ето от скалата тук се хвърли
Сафо в морето. Как ли не спаси
кумира на безсмъртната поезия,
о, бог на песните, от гибел зла?
Загина ти, Сафо, но не за всички –
щом ти ни награди с безсмъртни песни,
и оня рай, що можем да желаем ний.

Левкадския нос с трепет Чайлд съгледа
Във есенната вечер, пълна с чар.
След туй на бойните поля отиде:
във Акциум, Лепант и Трафалгар.
Не трогнаха го славните предания.
Не бе роден под войнствена звезда,
войната кървава не му хареса,
той считаше я за игра престъпна,
презрял я, гледаше на нея със вражда.

Когато сяйната звезда в небето
проблесна над Левкадската скала,
когато му се мерна тоя кът
на гибелна любов в мъглата нощна,
вълнение обхвана Чайлд Харолда;
отплува той във мрака надалеч,
загледан тъжно във скалата лобна;
да би се по-скоро от него скрила,
разсяла би се в него черната тъга (38-40)
Байрон. „Чайлд Харолд“. Превод М. Грубешлиева и Л. Стоянов. „Игнатов“, 1939

*

Има една история (легенда) за Сафо, че се е хвърлила от Левкадските скали поради нещастна любов. Никога не съм й обръщал внимание, макар че съм я дочувал.

Балабанов, който винаги пише с ентусиазъм за нея, казва в учебника си от 1917-та следното:
„Кога и как е свършила живота си Сафо, не можем да знаем; има много легенди за това, от които най-разпространената е, че тя се отчаяла от нещастна любов и се е хвърлила от една скала в морето.“
(„Класическа литература“. Пловдив, „Хр. Данов“. с. 57)

И освен това:
„По неволя един-два пъти е пътувала надалече, достигала е до Сицилия. С нищо не може да се докаже дали е била омъжена или не, също и дали е имала дете или не. Историята с Фаон е цяла измислица…“
(„Любов и поезия“. „Хемус“, 1939. с. 97).

Обаче въз основа на легендата за Фаон Овидий пише цяло „Писмо на Сафо до Фаон“, като част от поредицата „Героини“. Там има 21 писма, и за славата на Сафо свидетелства това, че тя е единствената историческа жена измежду героините. Останалите са Елена, Пенелопа, Дидона, Ариадна, Медея, Бризеида и т.н.

„Новата плячка ти стават сега сицилийските щерки.
Лесбос какво е за мен – що сицилийка не бях?…

И разпознах аз тревата на нашата обща полянка –
беше от наште тела още измачкана тя…
След като там си положих от плач отмалялото тяло,
спря се наяда една най-ненадейно пред мен.
Спря се и рече: `Понеже е несподелена страстта ти,
към амбракийския край по-скоро ти поеми.
Гледа там Феб отвисоко морето, додето се шири –
то се Актийско зове, или Левкадско море.
Хвърли се Девкалион от скала там, по Пира възпламнал,
но невредим го пое морската повърхнина.
Мигом Амур преобърна на Пира гръдта вкоравена,
Девкалион потуши тъй на страстта си жарта.
Местен закон е това. Към висока Левкадия тръгвай
и от скалата скочи, без да се никак боиш…`

Каза и мигом с гласа си изчезна; изплашена ставам,
сълзите аз от очи да задържа не можах.
Нимфо, отивам веднага, самата скала да потърся;
нека безумната страст да ми надвие страха!
Що и да стане, от днес по-добре е. Зефире, поемай,
моята малка снага сигурно малко тежи.
А пък ти, нежен Амуре, под мен подложи си крилете
мъртва да не оскверня тези левкадски води!…

Но ти защо на актийския бряг ме нещастна изпращаш,
можеш, беглецо, и сам да се завърнеш при мен.
По-добре ти от вълните левкадски мен би излекувал…
Вдигай платна! От морето излязла Венера, в морето
път ще проправи за теб, само платната вдигни!
Сам Купидон, на кърмата седящ, ще ти бъде кърмчия,
сам той със нежна ръка ще направлява съда!
Ако пък искаш Сафо пеласгийката да изоставиш –
своя причина все пак нямаш за бягството ти.
Нека на клетата мене жестоко писмо да подскаже
да си потърся смъртта вече в левкадски води.“
Овидий. „Елегии“. „НК“, 1994

Така че този въпрос трябва да се проучи.

Има едно често цитирано свидетелство на Страбон (автор, на който може да се има доверие). След като казва, че коринтяните преименували Лаертовия град Нерит на „Левкада“, той продължава (Х, 2, 8-9):
„Мисля, че го нарекоха с името „Левкат“, защото там има бяла на цвят [leuke] скала, издадена от [острова] Левкада към морето и Кефалония.
Там е светилището на Аполон Левкат и „скокът“, за който се вярва, че прекратява влюбванията. Смята се, че първа е скочила Сафо, както казва Менандър:
Преследвайки надменния Фаон,
в мъчителен копнеж се от скала
далековидна хвърлила; но нека според волята
ти, господарю, да бъде благославян
този храм на бряга на Левкада.
И тъй, Менандър смята, че Сафо скочила първа; а някои, още по-вещи в древностите, твърдят, че пръв бил Кефал, влюбен във Птерел, син на Деион…“

Какъв е бил този обичай да се скача от скалите в случай на нещастна любов?

Патриарх Фотий, като преразказва съчинението на някой Хефестион, озаглавено „Нова история“, пише така („Хилядокнижие“, 190):
„Левкадската скала получила названието си от Левкос, другар на Одисей. Той бил по род закинтиец, и бил убит, както казва поетът, от Антиф; та той основал светилището на Аполон Левкат. Казват, че тези, които скачали от скалата, се освобождавали от влюбеността.
Причината за това била следната. След смъртта на Адонис Афродита обикаляла и го търсела; и го намерила в град Аргос на Кипър – в светилището на Аполон. Погребала го и казала на Аполон за любовта си към Адонис. Тогава Аполон я завел на Левкадската скала, и й казал да скочи от нея; тя скочила и се излекувала.
И като попитала как е станало това, Аполон отговорил (знаел, понеже бил гадател), че Зевс, винаги когато се измъчвал от любов към Хера, идвал тук и седял на скалата – и така му олеквало…
И мнозина други мъже и жени, измъчвани от влюбеност, се освободили от нея, като скочили от скалата.
Така и Артемисия, дъщерята на Лигдам, която воювала на страната на персийския цар, се била влюбила в абидосеца Дардан; и, пренебрегната от него, му извадила очите, докато спял. Но поради гнева на боговете желанието й се усилило. И тогава, по съвета на оракула, се отправила към Левкада и там се хвърлила от скалата; загинала и била погребана.“
Photii Bibliotheca. Ex rec. Im Bekkeri. Berolini, 1824. с. 153
Птолемей Хефестион. „Странни истории“. В: „Старогръцки митографи“. Пловдив, 2015

Това е положението с Левкадската скала. Сега трябва да се види кой е бил Фаон.

В Суда (византийски речник-енциклопедия от Х в.) пише:
„За привлекателни и надменни мъже се казва: `Ти си Фаон по красота и обноски`. Защото мнозина се влюбили във Фаон, а между тях и Сафо – но не поетесата, а една друга, също от Лесбос. Тя нямала успех с него и поради това се хвърлила от Левкадската скала.“

Нещо подобно пише Сервий Хонорат (IV в.) в коментара към мястото от „Енеида“, където Еней разказва за пътя си край Левкада (III, 271-275).
„Държим се
по-надалеч от скалиста Итака, Лаертово царство,
тук аз проклинам земята на цар Одисей безпощаден.
Ето личат върховете Левкати, навъсени вечно,
по-натам храмът на Феба, пред който моряците тръпнат…“
Вергилий. „Буколики. Георгики. Енеида“. „НК“, 1980

Ето какво казва Сервий:
„Фаон бил моряк, който превозвал пътници от Лесбос до континента. Правел го срещу заплащане, но Венера, която се била преобразила в старица, превозил безплатно. Затова тя му подарила съд с мазило, с което той се мажел всекидневно и така привличал жените да се влюбват в него. И сред тях имало една, която, поради неуспеха си с него, се била хвърлила от височината Левката…“
Lyra Graeca. J.M. Edmonds ed. v. I. Loeb, 1952

Също и по-ранният Клавдий Елиан (II-III в.):
„Друго предание казва, че Фаон бил лодкар – това му бил занаятът. Веднъж при него дошла Афродита и поискала да я превози; и той, без да знае коя е, охотно приел и с голяма грижа я откарал, където искала. Затова тя му дала алабастров съд, пълен с миро; и като се мажел с него, Фаон станал най-красивият човек.
Затова жените на митиленците се влюбвали в него. Накрая бил заловен в прелюбодейство и убит. “
Claudii Aeliani Varia historia. Lipsiae, 1887.
Клавдий Елиан. „Всякакви истории“. „Кибеа“, 2011; Клавдий Елиан. „Шарени истории“. „Архетип“, 2009

Почти същото се казва и у Псевдопалефат, но без убийството. При това се добавя, че бил щедър, превозвал бедните безплатно и лесбосците го обичали. Бил стар, но Афродита го направила млад и красив.
И накрая се добавя:
„Този е Фаон, любовта си към когото Сафо много пъти възпяваше…“
Poetarum lesbiorum fragmenta. E. Lobel, D. Page ed. Oxford, 1955. Fr. 211
Палефат. „Невероятни истории“. В: „Старогръцки митографи“. Пловдив, 2015

6. Василики

Василики е село в най-южната част на острова, обърнато към Итака и Кефалония (и двата острова се виждат ясно). Намира се на 40 км. от Левкада и 20 от Нидри.

Заливът е дълбок и тих, а плажът – много плитък. Удобно е за къпане и уроци по водни спортове, главно уиндсърфинг. Затова, когато човек влиза във водата, трябва да внимава с обучаемите наоколо – да не паднат върху него заедно с платното. Плажът не е с пясък, а с обли бели камъчета. По средата му е устието на една рекичка и там е малко заблатено.
И така, от едната страна се виждат островите, а от другата се извисява една островърха планина, казва се Ставрота – към 1160 м. Има пристанище, откъдето тръгват фериботи за Кефалония, Итака и континента (Астакос). Около пристанището е препълнено с таверни и кафета, а главната търговска уличка, която е перпендикулярна на крайбрежната, малко напомня за Миконос.
Има училище с двор и една стара къща, на чиято външна стена е нарисувана голяма икона на Богородица – това рядко се среща.
Сградите са много ниски, както на повечето места в Гърция, но особено тук – това е земетръсна област.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>