манастирът Хилендар

1.

Към Хилендар тръгнахме около 14 ч. и веднага объркахме пътя.

Има една полянка–кръстовище под западната Зографска стена и на десет минути от нея, където се намира стълб с множество табели: пристанището, Ватопед и пр. И за Хилендар, само че не се разбира точно накъде сочи. Затова избрахме един широк и прашен път, като повечето из Атон, които са проходими за коли (асфалт няма, освен в Карея и Дафни, и то съвсем малко).

И така походихме нагоре. Табели нямаше и не знаехме накъде вървим, като в такива случаи аз се надявам да стигнем до височина, откъдето ще се ориентираме – примерно, ще видим морето. Но това не винаги става, случва се човек да се катери дълго и изведнъж пътят просто да спре. Атон е тесен и умерено висок, но не е като Витоша – няма голям град наблизо и затова може да скиташ с часове и пак да си просто в пустинята; а нощта предстои.

И така стигнахме до една височинка, над която хълмовете продължаваха да се издигат, и там – една машина за трошене на камъни. И се върнахме на кръстовището, час и половина по-късно.

– И сега какво? – каза Я. – Да се върнем безславно в Зограф ли?

Но не ни се връщаше безславно и направихме няколко крачки към една безлична пътечка отсреща, и гледаме в началото й колче с ръждясала табелка като стрелка и с надпис: „Хилендар“. А Хилендар е на 10 км. оттам. Обаче тръгнахме.

Пътечката е тясна, съвсем като витошка, но в по-голямата си част с плочи, набити отвесно, което прави настилката трайна. Нататък табелките са много, така че пътят не може да се обърка. Има едно отклонение за „пещерата на св. Козма“ (зографски отшелник от XIV в.) и нататък се върви направо, без особени стръмнини. Има много мухи, крайно досадни, така че не може да се върви, без да си вееш с нещо пред лицето.

След един час се излиза на път от най-широките, който води надолу и от него се вижда морето – на изток, към Кавала. Нямаше никакви коли, иначе бихме спрели някого да ни придвижи. Из Атон се спира, рядко ще ти откажат, ако в колата изобщо има място.

„Божественият и свят манастир Хилендар има на брега добровидно пристанище с висока кула и чудесна стена. Нагоре, към планината, е самият манастир – наистина голям и забележителен. Неговият храм е почетен с името на Въведението на Пресвета Богородица…
Ктитори на този храм, освен другите, са и светите Сава и баща му Симеон, от Сърбия. И останалите неща в манастира са богати и хубави; а подвизаващите се в него отци са по род сърби и българи, хора добри и гостоприемни.“

И. Комнин. „Ръководство за поклонници на Света Гора Атонска“. Венеция, 1745
(Според предговора към изданието от 1857, авторът бил лекар от Букурещ, написал книгата си ок. 1700-та)

2.

Хилендар, подобно на Симонопетра, много е страдал от пожари през вековете. Един такъв е имало към 1720-та, след което сръбските монаси постепенно го напуснали, а с възстановяването на сградите се заели български ктитори (като х. Вълчо, братът на отец Паисий).
През следващите 200 години повечето или почти всички монаси там са били българи. Това е всеизвестно – примерно, към края на XIX в. епитропите на манастира водели кореспонденцията със сръбските власти на български език (Н. Маренин. „Манастир Хилендар“. София, 1900. с. 20).
Последният голям пожар се е случил наскоро, през 2004. Поради това и досега там тече основен ремонт на пострадалите сгради.

Създаването на манастира (в самия край на XII в.) се дължи на двама известни сърби – жупанът Стефан Неманя с монашеско име Симеон, и синът му Растко (св. Сава, първи архиепископ на Сърбия). Пръв от тях се замонашва синът (във Ватопед), а малко по-късно там идва и баща му. Управлението на държавата е оставено на по-големия брат на Сава – Стефан II (Първовенчани).
С разрешение на тогавашния константинополски император, вероятно Алексий III (д. Козма Влах, 1903. с. 207), те получават право да основат манастир, който после се развива с помощта и на други сръбски владетели. В околността е имало други, по-малки манастири, които Хилендар поглъща. Един от тях, наричан Зигос, някога е бил четвърти в йерархията на Атон; и Хилендар, като негов приемник, заема мястото му в тази редица (пак там, с. 209).

Ние пристигнахме към 17.30 ч., напълно обезводнени, и най-напред потърсихме вода. Освен двете чешми с мраморни корита (пред входа и – в двора), има и един хубав кладенец, съвсем традиционен – с кофа на верига.
Вечернята тъкмо беше свършила и хората излизаха, освен няколко, които бяха останали да се поклонят на най-известната икона в манастира. Това е „Богородица Троеручица“, намираща се на епископския трон в главната църква.
По предание тя е същата, пред която се е молил св. Иоан Дамаскин (VIII в.).

*

„И освен това там стои, на игуменското място, на трона, великият образ на Пресвета Богородица с Младенеца, целият покрит със сребро и злато, и със сребърни и непрестанно горящи кандила пред него – който от тях се именува Троеручица. Защото тя има две обикновени ръце и трета, среброкована – може би заради случило се някога някое чудо или дарена още от ктиторите.
Та тя е във велико почитание сред иноците…“

В. Григорович-Барски, 1744 г.
В: „Странствования Василия Григоровича–Барского по святим местам Востока съ 1723 по 1747 г.“. Част III. Санкт-Петербург, 1887. с. 239

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>