Пътят от Симонопетра към Григориу е много стръмен.
Първо има една чешма с беседка и разклонение: надясно се отива към пристанището на Симонопетра, а наляво – към Григориу. Понякога човек се чуди, дали това, по което върви, е пътека, или корито на суха рекичка. Или пък някоя суха река я пресича и не знаеш къде отсреща продължава и дали въобще някъде продължава.
Стигнахме до морето, на един къс и пуст бряг, ограден от скали – няма продължение, освен с плуване. Върнахме се и се огледахме – имало, отвъд поредната суха река. На тъмно е невъзможно да се справиш, дори с фенер.
Последната част от пътя е почти равна и сравнително сенчеста. От Симонопетра се върви около 1 час.
…
Григориу („Манастир на Григорий“) е основан през XIV в., така че е един от по-новите на Атон. Най-ранните свидетелства са грамота на Андроник II Палеолог и един документ с подпис на игумена от 1347-ма („Православная энциклопедия“).
Не може да се разбере кой е бил основателят Григорий:някои споменават Григорий Синаит, други – някой негов ученик.
Към 1500 изгорял и бил възстановен с помощта на известния Стефан III Молдовски, който правил дарения също и на Зограф и Ватопед.
Следващият пожар, при който изгорели много от документите, а и от сградите на манастира, се случил към 1762-ра. Тогавашният игумен Иоаким (наречен Дългобради, от Акарнания) се заел със събиране на средства за възстановяването и имал успех; срещнал се лично със султана и получил голяма помощ по негово нареждане (К. Влах, 1903-та. с. 300). Тогава за възстановяването съдействали и влахомолдавските владетели Александър Гика и Александър Ипсиланти (има техни грамоти от края на 1770-те – „ПЭ“).
През 1820-те, поради вълненията около гръцкото въстание, Григориу останал почти без монаси и изпаднал в голямо затруднение; до степен да предложи на Великата Лавра да го приеме като метох. Ето какво цитира мон. Доротей (1985-та, с. 404):
„ние, смирените ви слуги… не можахме да се управляваме… и оставяме манастира, който, с пълното ни убеждение ви го даваме като метох; управлявайте го, както ви просветли Бог…“
Манастирът не бил присъединен към Лаврата и оцелял. В течение на XIX в. натрупал големи дългове, които били изплатени при управлението на архим. Симеон (станал игумен в 1859-та, на 29-годишна възраст). По негово време са построени и сгради, които, според Доротей „удвоили манастира“. Козма Влах, който споменава фамилията му (Ангелидис) и че е от Триполи в Пелопонес, казва: „и досега държи юздите на манастира…“ (с. 301).
Главната църква била построена в началото на XVI в. (Доротей, с. 404), но сигурно е пострадала много от пожара през XVIII в. Стенописите са от края на 1770-те. Казва се „Св. Николай“.
Броят на монасите от един век насам е устойчив. В началото на ХХ в. са били към 80 (Влах), през 80-те – 65 (Доротей), сега пак са толкова, както каза отец Иоаникий.
…
„Монастыр Григорiат, храм святаго Николая, мощи мученицы Анастасiи Римлянины част, иных святых части ест. Ктитор его святый Григорий Новый.“
„Краткое описанiе двадесят монастырей, обретающияся во Святой Горы Атонской“. Солун, 1839