1.

Придвижвахме се към Акропола.

– Колко е величествено! – каза тя.

Вървяхме по “Дионисий Ареопагит”. Заобикаляхме, защото й казах да върви по големите булеварди, за да не се объркам и аз.

– Какво гледаш?

– Колоните отсреща.

– Това е храмът на Зевс Олимпийски.

– Хайде да идем дотам.

– Стела, там няма нищо за гледане. Това са едни колони. Много добре ги виждаш и оттук.

– Искам да постоя при тях. Да идем.

– Това е излишно обикаляне. Освен това е горещо, а там няма никаква сянка.

– Нали сме тук, за да ходим, да гледаме древностите.

– Аз нищо не мога да гледам. За мен е по-добре да седя и да пия нещо студено. Ето тук, до арката трябва да има едно място. Остави ме и отивай сама.

– Давид, аз предпочитам да вървя с теб.

– Тогава остави камъните и да продължаваме. Освен ако не искаш да пием нещо. Тоник, да кажем.

– Не сме дошли тук, за да седим по масите.

– Не забравяй, че ходенето ме затруднява.

– На теб май ти е скучно да излизаме.

– Разбира се, че ми е скучно. Този град ми е омръзнал. Ако ме беше оставила с очи, щеше да е друго.

– А ти защо се натискаше да ме целуваш? Нали се бяхме разбрали?

– Съжалявам, че те целунах.

Тя млъкна.

– Съжаляваш?

– Да. С теб е безполезно да се общува. Ти непрестанно говориш и то излишни неща. Скучна си. И си дебела.

– Какво?!!

Може би прекалих. Тя се ядоса. Трябва да внимавам.

– Аз ли съм дебела?

– Стела, извини ме. Горещо ми е и се уморих от ходенето. Боли ме… кракът.

– Защо говориш така с мен?

– Извини ме. Много съжалявам.

– Действително ли така мислиш?

– Не!

– Ако искаш, да те оставя да пиеш тоник.

– Не, Стела, не! Да вървим при колоните! Където кажеш!

– Нали ти ми рева снощи, че си щял да умреш, ако не ти дам?

– Аз. Никога повече няма да те обиждам.

– Ще видим..

– Никога. Стела, как може изобщо да ми обръщаш внимание? Ти си…

– Какво?

– Красавица.

– Друго?

– Богиня…

– Добре, да вървим тогава. Дай ръка.

Разбира се, тя няма как да е дебела. Най-малкото защото се мени. В Н… на закуската беше доста слаба. Затова пък предната вечер на Бялата кула… уффф… Да, наистина имах чувството, че ще умра. Макар че това се случва понякога независимо от жената. Надявам се да не чете всичките ми мисли. Сега сигурно гледа към храма. И ме влачи много бързо.

Докато Павел ги чакаше в Атина, душата му се изпълни с възмущение, като гледаше този град, пълен с идоли (Деяния 17:16)

 

След два часа доближихме входа на Акропола.

– Колко хора! И маслини! Дали са стари?

– Към стотина-двеста години. За маслина не е много.

– Бързо ли вървя?

– Бързо. Ще падна някъде, не мога да те следвам.

Тя отвори ръката си. Досега ме държеше за китката.

– Стела! Къде отиваш?

– Ще вървя по-напред.

– А аз? Как ще ходя без тебе?

– Няма страшно. Върви си направо.

Какво прави? Не може да ме остави да ходя така като сляп. А аз съм сляп.

– Стела, къде си сега? Ах! Какво ще правя?

– Виж ме!

Тя вдигна ръка. Беше няколко метра по-нагоре, до будката за билетите. Виждам я?

– Върви напред. Купила съм билети.

Тя е на няколко метра пред мен и нагоре, а гласът й идва някъде отляво. Но все пак я виждам. Прогледнал съм. Да, това са Пропилеите, обичайната тълпа. Тя се катери към входа. Аз забързах, блъснах се в нещо, не разбрах какво, и тръгнах по хлъзгавите плочи. Тя беше горе, обърна се и пак вдигна ръка.

Да, виждах я, но това виждане беше различно, не като преди ослепяването. Първо, виждах прекалено добре, много по-ясно от обикновено. Сега бях без очила – не съм ги слагал, откакто се настанихме в “Артемида”. А различавах лицата на хората от десетки метри. Това не е обичайно за късоглед човек. Но пък се блъсках в тела, които ги нямаше, и чувах гласове от места, където не виждах никого. Спъвах се в камъни (или стъпала?), които не бяха там. Трябва да я доближа.

– Стела!

– Тук съм.

Тя ме хвана за ръката, без да се доближава. Беше на няколко метра от мен. Но това беше нейната ръка!

– Какво се случва? Аз виждам ли?

– Това не е зрение. Ти се досещаш. Представяш си. Помага, но не е точно. Ще трябва да те държа.

– Но все пак виждам. Това е Партенонът. И храмът на Нике. И морето. Виждам града. И Химет.

– Представяш си ги много добре. Но това не е зрение.

– Все пак по-добре от нищо. Как е станало?

– С добро поведение.

– Подиграваш ли се?

– Не знаеш ли за Стезихор и Елена?

– Знам. Виж я ти! Лекции ли ще ми четеш? Значи виждам, защото ти се извиних, така ли?

– Добре е да си любезен с мен.

Интелигентка. Знае за Стезихор и Елена. Сега е по дънки и оранжева риза. А, и с очилата!

Седнахме в храма на Нике.

– Стела, как изглеждам?

– Отлично. Сега, като отслабна малко, имаш изтънчен вид. Както ти подхожда. Красив си, Давид. Като произведение на изкуството. Като Адонис.

– Като Адонис ли? Откъде ти хрумна?

– Знам какво говоря.

Знаела какво говори? Кожата ми настръхна. Не, това място не ми харесва. Предложих да слизаме.

– Как да слизаме? Едва се качихме! Ами Партенонът, ами онова отсреща със статуите?

– Не, не, не. Друг път. Утре, ако искаш, ела сама. Тръгваме.

– И какво, да се прибираме в хотела? Давид, защо ме мъчиш така? Искам да разглеждам. Да слезем поне долу, при онова храмче.

Слязохме на агората. Тя прескачаше плочите с надписите за липсващите сгради.

– Откъде ти дойде на ума за Адонис?

– Какво пречи да знам няколко имена? Митологията ми беше интересна. Кун го знаех наизуст. Какво само ме проучваш? Седни тук, при колоната. Ще обиколя храма.

Тя тръгна покрай стената на храма. Наистина, виждам ли я? Това друг вид сетиво ли е? Или само представа? Много е красива. Средна на ръст и все по-малка, като се отдалечава. И слаба, някак крехка. Може би наистина тежи четиридесет и осем килограма.

 

***

 

Аз станах и тръгнах към стълбището.

– Къде отиваш?

– Качвам се горе.

– Давид, какво искаш?

– Знаеш какво искам.

– Значи искаш да ме убиеш? Все ти е едно дали ще живея, или не?

– Ти си жена като всички други.

– Какво значи това?

– Че можеш да легнеш с един мъж и пак да бъдеш спасена. Кръщението не е магия.

– Искаш да спиш с мен?

– Точно така.

– И след това ще ме кръстиш?

– Не.

– А ще се ожениш ли за мен?

– Не.

– Защо? Нали ми го предлагаше?

– Мислех те за жена като всички. Само за жена. Но ти си демон. Жена си, но си и демон. Не мога да се оженя за теб.

– Отказваш се от мен, защото искаш само да ме?… Защото ти трябвам само за леглото? И после ще ме оставиш?

– Да.

– Ах, Давид! – извика тя. – Предател! Гад! Нищожество! Мразя те!

Не смеех да помръдна. Бяхме на етажа. Тя се обърна и удари с ръка вратата на асансьора. Вратата рухна в шахтата, като че беше от картон. Погледна ме. Беше малка, бледа и трепереща. Очите й бяха огромни.

– Няма да ме видиш скоро.

Гласът й идваше отдругаде. Огледах се. Вратата на стаята беше отворена. Изтичах вътре. Нямаше я.

– Стела, Стела! Къде отиде? Ах!

Всичко се обърка. Не очаквах, че ще избухне. На етажа се появиха едновременно няколко души от персонала.

 

Като във всяко бурно събрание имаше различни мнения: един предложи девойката да се изгори жива, друг посъветва да се хвърли на дивите зверове, трети искаше да се разпъне на кръст, а четвърти настояваше да се изтезава до смърт.

– Просексте, кирие, сас паракало… по-по-по, Христе му.. ти ехи гини едо… епесе и порта като… пос ине динатон…

Хората се събраха пред шахтата.

Тогава един от тях, след като стихна шумът, почна така със спокойна реч: “Не подхожда на правилата на нашия отред… да се отнесем жестоко и извън границите на простъпката… Затова нека решим да го заколим утре и като извадим всичките му вътрешности да зашием в търбуха му голо момичето, така че само главата му да се подава…

Нямаше какво да правя там. Влязох в стаята. Беше празно.

Хм. Изчезнала е. Тръгнах да оглеждам стаята. На балкона? Не. И на двора я няма. Вторият етаж е, но какво й пречи… В стаята няма къде да бъде. В банята? Натиснах рязко вратата. Не! И тук я няма. Отворих все пак и гардероба. Наистина е излязла.

Къде ще иде?

Тя беше по природа безсрамница, но сега, разярена от обидата, ако и заслужена, прие всичко издълбоко…

Оф, как се обърка всичко. Почти бях измислил какво да правя. Измислих го на стълбището, докато се качвахме. Тази жена трябваше да бъде моя. Но трябваше да намеря подход. Мисля, че усетих как да пристъпя.

Тя иска да пътува, нали, да се забавлява на море и по камъни. Може и в музеи да поиска да влиза. И да пуши вечер по кръчмите. Добре. Аз за нея какво съм? Един случаен компаньон. Ами, компаньон. Даже партньор не мога да се нарека. Къде партньор… Някакъв си там познат. Безличен. Не го запомняш с нищо.

Просто жените не обичат да почиват сами. Трябва да има някой, който да се върти около тях, да слуша… какво ли не… Да изпълнява разни искания, разбира се, ненужни, глупави, безполезни. Да им угажда. Иначе за тях той е безинтересен. Може да бъде сменен  винаги. По принцип.

Но ето, когато има конкретна почивка и някакво всекидневие, програма, тогава има и определено лице, едно същество с два крака, ето този индивид и практически не е удобно да го сменяме. Сега това бях аз.

Защо пък не? Но и аз мога да поискам нещо. Да. Всичко има някаква цена. И какво е това за нея? Има ли тя някакви задръжки? Убеждения? Нещо да я спира? Тя просто ме разиграва. Забавлява се с мен от скука. Надсмива ми се. “Няма да ти дам”. Офф. Не, тя трябва да даде. Аз мислех да го поискам още днес. Още тази нощ. На кораба. Щях да взема билети за ферибота за Крит, за каюта. И тя щеше да каже: “Защо пък Крит, нали щяхме да ходим другаде?” И аз щях да й кажа: “Не ти ли е все едно? И там има море”.

И вечерта щях да заключа каютата. М-да. Впрочем може би не. Не, щях да й кажа в салона, докато пием нещо, а тя си хрупа чипса. Не, тя не яде чипс, значи ще е нещо друго. Щях да кажа: “Тази нощ…  Защото иначе няма да получиш нищо. Няма да те водя никъде. Иначе просто купувам билети обратно за София и сбогом. Да те кръщава друг. И си търси мъж. Не ти трябвам аз, нали?“ И почивката й щеше да пропадне. И тя щеше да си каже: “Е, щом е за това…” И…

Аз се изправих и погледнах през прозореца. Сърцето ми пропълзя нагоре и стигна гърлото. Къде отиде!!? Ах, колко е отвратителна! Измами ме! Подигра ми се! Нищо не й струваше! Нищо!! Сега къде ще я търся? Боже! Колко е коварна!

Сега относно кръщението. Разбира се, за нея това нищо не значи. Това е просто приумица. Чула, че някои се кръщават. Ходят в неделя на църква. Любопитно й е. За нея това е като да се запише в курс по йога. Ще се кръсти, после ще каже някому: “Аз се кръстих еди-къде си и съм вече християнка”. И след това… М-м, пак ме прихваща.

Да, много ще й подхожда. Може даже да се разплаче, че еди-кой си й станал кръстник, но не я обича и й е обърнал гръб, и не говори с нея, и кой го знае къде е…

Тя в църква? Смешно. Представих си я как отива за изповед, през двора на храма, където ходя обикновено. Минава през вратата на оградата. Висока е. Или по-скоро средна. В нещо тъмно, с дълга пола… Гледа точно напред и надолу, не се усмихва… Какво ли ще говори. Ще лъже сигурно. Не, няма да лъже. Защото е безсрамна. Ще си каже всичко. И какво от това? Хм. Всъщност възможно е. Да оставим това.

Или до стената отдясно, срещу иконата на св. Стефан, заедно с другите жени преди причастие. Гледа към царските врата… Може би към Богородица с Младенеца. Отслабнала е. Лицето й е удължено. Свещеникът казва: “Со страхом Божим… ”, тя навежда очи надолу. И е с покрита глава. И без червило. Бледа е. Но тук няма нищо необикновено. Тя изглежда нормално. Добре. Даже по-добре от всички… Не!

Тези представи с църквата не вършат никаква работа. Тя не може да бъде там. Тя е… просто развратница. Абсолютна. Защо не я хванах поне веднъж в лъжа? Нима наистина не лъже? Това е толкова подло!

Брак ли? С нея не може да се издържи дори едно денонощие. Дори… по-малко. Това ще бъде непрекъснат… и… случаят е ясен, съдбата на онзи човек е известна, пък и не само неговата, няма какво да се добави. Само безумец би отишъл в църква с тази жена. Тя с бяла рокля? За мъжа й трябва да има готов ковчег.

Всъщност аз го разбирам много добре. Той е бил точно като мен. Обърнал се е и я е видял. И си е казал: “Отивам и я намирам. Където и да е. Ако ще да е… под земята. И й казвам: Остави това настрана. Да. Искам с теб. Без никакво прекъсване. До полудяване и смърт.” И това е било още първия път. Трябвало е да умре още тогава. Но тя си го е оставила като играчка. Ах!

Тя би могла да го прави навсякъде. Примерно пред асансьора. Разбира се, с друг. И след това да ми каже (на мен): “Хайде да идем на разходка”. И да върви цяла нощ без да гледа накъде, да държи цигара и да мълчи. И на другата сутрин да седне на масичка край морето, да наклони глава, да се усмихне и да каже: “Оздравяваш ли? Колко си хубав.” Но няма да даде. Защото е чудовище!

Колкото и да е порочна, в нейното поведение има логика. Да предположим, че тя ме обича. Разбира се, това е немислимо, тя не ме обича, аз за нея съм никой, но да предположим само за миг. Тогава тя би могла и да ме иска за кръстник. Тя се нуждае от кръщение. При нейната биография… Но и да не беше това, какъвто и да е бил животът й, тя се нуждае. Ако я кръстя, тя е свързана с мен цял живот. Това е.

Но може и друго. Ако ме обича… повтарям, това е невъзможно, но да го допуснем само заради разсъждението. Тогава тя може да се откаже от кръщението и да се омъжи за мен. И така ще се погуби. Това ще е безумно, но тя е безумна. Значи… да, противоречие няма.

И остава третата възможност, която предлагам аз. Да не се обвързваме. Защо са тези ангажименти? Не може ли да се живее спокойно, без драми. Без да се чупят врати на асансьори. Без сватби и кръщения. Без… мм… тези обряди. И без “казвам, че никога… или завинаги…” Не. Просто отиваме в подходящо помещение, апартамент, стая или каквото там да е и… Да. Точно така. Това е най-доброто. Най-после разбрах какво искам.

Услышит тя Господ в ден печали, защитит те име Бога Яковля. Послет ти помощ от святаго и от Сиона заступит тя. Помянет всяку жертву твою и всесожение твое тучно буди. Даст ти Господ по сердцу твоему и вес совет твой исполнит. Пс. 19: 1-3

Бях пред асансьора с липсващата врата. В правоъгълника бяха кръстосани две жълти лепенки с надпис “просохи”, а отпред имаше и шкаф. Върнах се в стаята. Раницата беше там, вещите й, всичко. Излязла е просто ей-така. На масата имаше лист, сигурно инструкцията в случай на пожар. Беше обърнат и с нещо написано на бялата страна. Прочетох го:

“Мариан, ако желаете да получите, каквото искате, елате в неделя, 23 март, 21 ч., на остров Делос, на пристанището.” Погледнах си телефона. Беше неделя.

Как ще стигна в девет на Делос? Сега е дванадесет на обяд. Погледнах разписанието на летището – а, има един полет за Миконос в пет часа. Значи не е изключено. Дано има места.

На летището се оказа, че места има. Много добре. Сега остава да намеря и кой да ме закара до Делос. Пред изхода за самолета имаше към двайсет души. Огледах се. Тя седеше на последната пейка вдясно, открая.

– Стела! Ти си тук? Защо избяга?

– Да ти правя компания в стаята ли?

– Защо не ме почака да вървим поне заедно?

– Давид, защо да говорим? Намерихме се, нали? Седни и си мисли за нещо.

Права е. Както казва Креон в “Антигона”: “Сега не аз ще бъда мъж, а тя…”