Литература и живопис

1.

[Литература и живопис]

Ползата от художествената литература (независимо дали разказва за измислени или действително случили се неща), се намира в това, че тя позволява да се създаде образец за красота, който не може да бъде надминат в действителността. Това не е по силите на никое друго изкуство, освен може би на живописта, когато тя е иконопис.

Защото достъпът ни до човека минава през сетивата, чрез които чуваме и виждаме. Останалите само потвърждават сведенията от тези две (приспособяват се към тях). Главното, което чуваме от човека, това са неговите думи; а същественото за зрението е лицето и още повече очите на другия.

Когато изработваме „истински човек“ чрез литературата, го правим преди всичко чрез думите, които му приписваме; и също и с това, че не го оставяме да говори нищо лошо. А е крайно трудно или невъзможно да срещнем човек, който не говори нищо лошо.

Но освен това има хора, които виждаме, без да чуваме – било защото не се е случило да говорим с тях или защото ги знаем само от снимки.
Тогава очите им са онова, от което можем да узнаем, дали те са подобни на героя, който ни служи за образец. Ако се вгледаме в снимките на дори най-красиви хора и видим очите им, ще се убедим, че очите на нашия образец не биха могли да са такива – той не би могъл да има такъв поглед. Защото в погледа на всеки човек без изключение има следи от нещо недобро.

Това не е така в иконописта, където художникът се съсредоточава върху очите и там следите от недоброто са избегнати. Така че само иконописта може да покаже нагледно образеца, който се създава чрез литературата.

 

2.

[Слово и приятелство]

Свободата в приятелството е подобна на свободата на словото.

Човек е свободен в словото само ако може да говори и неща, които не са „разрешени“. Но за да е способен да ги говори, той трябва да може и да ги мисли. Значи свободата на словото започва в мисълта; и ако се роди там, тя няма да остане скрита.

Така и с приятелството. Ако си приятел само с такива, с които това е допустимо (разрешено), това ще значи, че не си приятел и с тях – защото не си ги избрал свободно, а само се „задоволяваш“ с компанията им. Така че за да бъдеш приятел на когото и да е, трябва да си способен на приятелство и с „неподходящи“ („неблагонадеждни“, „непотребни“); а това ще е възможно, ако си поставил приятелството над властта и удобствата. А това също се случва първо в мислите.

Така че не е трудно да узнаем какво се случва в душата на конформиста – само разрешеното.

 

3.

[Ум и очи]

Голям успех във войната със злото е да се убедим в неговата грозота. Защото тогава няма да имаме нужда и от въздържание, тъй като човек не се въздържа от грозното, а просто го заобикаля, тъй като се отвращава от него.

Изобщо въздържанието е слаба позиция в битката, тъй като е чисто отбранителна. Човек си казва: „Приятно е, но се пазя.“ Обаче приятността е силно оръжие и ако срещу него нямаме друга защита освен убеждението, че трябва да се пазим, тогава най-вероятно ще загубим.

Поради това е необходимо през приятния вид да се забележи грозотата, а това не става иначе, освен с погледа на ума. И ако умът успее да забележи онова, което не е видимо от пръв поглед, значи той е преодолял съпротивата на очите и тогава те ще следват него, а не той тях.

Коментар:

Е, може да се тълкува различно. Но все пак трябва да се мисли за разликата между видима и невидима приятност. Дори въз основа на „Пирът“ примерно, и той помага. Защото и там се казва, че законите могат да са приятни (в смисъл на красиви). При Ева имаме видима приятност, която я привлича да наруши закона, да се откаже от невидимата. А тя винаги е свързана с повърхността и цвета, това веднъж го говорихме тук. Повърхността е приятна, когато е гладка и светла (ярка). Това е знак за телесна младост, свързана с плътската любов. После идва и вкусът (на нещо току-що узряло). Харесването на тези неща означава интерес към временното (преходното) и по-точно към „цветущия“ му момент; но той винаги бива последван от скръб поради отминаването му. Затова и получава, каквото е искала – време и преходност.

 

4. 

[Грехопадение и свобода]

А разказът за грехопадението се отнася към свободата по следния начин.

Когато на Адам и Ева се казва: „Не яжте, защото ще умрете“, това е буквално вярно – те наистина умират, макар и след няколкостотин години. Но и в „Илиада“ Ахил много пъти е предупреден да не прави някои неща, тъй като ще умре; и той все пак ги прави като при това изрично отговаря, че така предпочита.

Значи смъртната опасност, дори когато е сигурна, не ограничава свободата на човека – той пак може да постъпва, както предпочита.

Когато Ахил избира да умре, той го прави заради честта – защото на него му съответства да е герой, който извършва подвиг и поради това умира.

Ева пък избира да яде заради живота, който тече. Тъй като в градината те имат всичко, но им липсва времето; а времето означава да извървиш път и така да добиеш опит. Ето защо тя е постъпила човешки, като е избрала да яде, а и Бог с благостта Си й е позволил да го направи, след като я е предупредил.

 

5.

[Хората и дяволът]

Във времето на земния живот между хората се явяват разлики, на които може да се придаде различен смисъл.

Дяволът се грижи всички разлики да бъдат сведени до една – „един има, а друг – няма“.След това внушава на имащия да види имането си като оценка за личността си и да презре нямащия; а на нямащия – да обвини някого за нямането си и да го намрази.

Така двамата влизат във вражда с всички хора, но също и с Бога, защото или не Му благодарят за нищо, или дори Го мразят.

И така дяволът ги прави подобни на себе си.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>